Хоризонти

1.

На пазара в Удавената махала цареше оживление. Фаун вдиша дълбоко натрапчивата миризма на риба, миди, морски твари с потръпващи крачка, топли мекици, варени раци, сушени плодове, непрани дрехи, пилета, кози, овце, коне. Сред тези миризми се промъкваше влага откъм ширналата се Грей, толкова широка, че отсрещният бряг едва се мержелееше на утринната светлина.

Оловносивите води проблясваха зад пъстрата гмеж, събрала се под скалите, които разделяха лъскавия Горен Греймаут от шумната — Фаун трябваше да признае, че е значително по-шумна — крайречна част. Покрай калните брегове се бяха наредили пътнически и товарни лодки, спрели за почивка в края на пътуването, и други — рибарски и някакви гемии, сигурно по-подходящи за морето, до което едва ли имаше повече от десет мили, отколкото за капризната река. По криволичещите улици се редяха дюкяни, пивници и бараки — всичките построени с греди от стари лодки, някои дори не бяха разглобени, ами изтеглени от впрягове на сушата. Всички разправяха, че чакали следващото наводнение, което щяло да отмие миризмите и хаоса на Удавената махала. Горният град пък надзърташе сух от високото. Странен начин на живот. Нима каменистият ручей край фермата на родителите й, далече на север, можеше да се нарече река?

Фаун намести кошницата и сръчка Ремо, който я придружаваше.

— Виж! Дошли са нови Езерняци.

В другия край на площада, където се продаваше едър добитък, две жени и един мъж водеха шест дългокраки коня. И тримата бяха с Езерняшко облекло: панталони за езда, ризи и кожени елеци, които не се различаваха особено от фермерските, но въпреки това изпъкваха сред множеството. Най-силно впечатление правеше косата им, пусната дълга и сплетена на тънки плитки, също и ръстът им. Личеше, че се чувстват неловко сред толкова много хора, които не са Езерняци. Фаун се запита дали някой друг наоколо разбира, че студената им надменност е всъщност притеснение, или всички просто мислят, че Езерняците се отнасят с презрение към тях. Едно време и тя щеше да си помисли същото.

— Хм — изсумтя апатично Ремо. — Сигурно искаш да поговориш с тях?

— Разбира се.

Фаун го поведе през пазара.

Мъжът тъкмо показваше един от конете на някакъв фермер, който се наведе и заопипва краката му. Когато Фаун и Ремо се приближиха, двете жени се извърнаха към тях и задържаха за момент погледите си върху Ремо, чийто ръст, облекло и дълга черна плитка издаваха, че е Езерняшки патрул. Интересно дали бяха протегнали усета си за същност към него, или се бяха заслонили срещу шумотевицата, която прииждаше отвсякъде?

Езерняците от Юга, които Фаун беше виждала, бяха с по-светла коса и кожа от братовчедите си от север и двете жени пред тях не бяха изключение. По-високата — не много по-голяма от Фаун — бе сплела косата си — светлокестенява като козината на рис — на плитка. На дребното й лице грееха сребристосини очи. По-ниската бе с червеникавокафяви плитки, усукани на главата, медни очи и кръгло лице, обсипано с лунички. Фаун си каза, че може би са партньори от един патрул, също като Ремо и Бар, защото не приличаха на сестри.

— Добрутро! — провикна се весело тя и вдигна поглед. Тъмните й къдрици едва стигаха до средата на гърдите на Ремо и жените. Вече беше почти на деветнайсет и не хранеше излишна надежда, че ще порасне още, освен на широчина, и се бе примирила, че вратът винаги ще я боли, тъй като редовно й се налагаше да гледа нагоре, когато говори с някого.

Червенокосата само кимна, а русата, очевидно объркана как да подходи към странната двойка, погледна някъде между тях.

— Добрутро. Кон ли търсите? Нашите са чудесни. С яки крака и здрави копита. Човек може да язди чак до Трипойнт, без да се изтощят. — Посочи добре изчетканите коне, които ги наблюдаваха и потрепваха с уши. Встрани от тях Езернякът разтъпкваше коня пред подозрително намръщения фермер, който стоеше с ръце на кръста.

— Мислех, че Езерняците продават на фермерите единствено ненужните си животни — подхвърли Фаун невинно. Забеляза, че червенокосата трепна, и реши, че е по-скоро от чувство на вина, отколкото от обида. „И това ми било търговци на коне.“ Потисна усмивката си и продължи: — Както и да е. Но не, няма да е днес. Питах се от кой лагер сте и дали имате добър лечител.

Блондинката отговори по обичайния начин:

— Езерняците не лекуват фермери.

— Това ми е добре известно — отвърна Фаун. — Не питам за себе си.

Двете се обърнаха към Ремо и младежът се изчерви. Беше признал, че много мрази да се изчервява, защото се засрамвал и се изчервявал още повече. Фаун не можеше да усети как непознатите протягат усета си за същност, но беше убедена, че го правят.

— И аз не съм болен — обясни той и се изчерви още повече. — Не питаме за нас двамата.

— Вие заедно ли сте? — полюбопитства блондинката и сребристосините й очи се присвиха враждебно. „Да не би да сте любовници“ беше неизреченият въпрос, защото Езерняците нямаха право да се забъркват с фермери.

— Заедно сме! Но не както си мислите. Фаун ми е приятелка — опита се да обясни Ремо. — Съпруга е на приятел — добави бързо.

— Не можем да ви помогнем. Лечителите ни не се занимават с фермери — обади се червенокосата.

— Даг е Езерняк. — Фаун пристъпи напред и едва се сдържа да не стисне брачната връв под ръкава на лявата си ръка и дори да я покаже, което щеше да доведе до вече познатите обяснения за валидността й. — И той не е болен. — „Точно така е.“ — Беше патрулен, но напоследък откри, че има дарба за лечител. Вече е научил много, прави някои неща, наистина удивителни неща, затова се нуждае от напътствията на опитен човек, който да му помогне да напредне. — „Каквото и да означава това.“ Дори Даг си признаваше, че не знае.

Блондинката се обърна към Ремо, без да крие колко е объркана.

— Ти не си оттук, нали? Да не би да си патрулен на разменни начала?

— Нийта — каза гордо червенокосата и посочи русата — току-що се върна след две години размяна в Лутлия.

Блондинката сви скромно рамене.

— Не е нужно да го казваш на всеки срещнат, Тавия.

— Моето не е точно размяна — отвърна Ремо. — Спуснахме се от Олеана с лодка, пристигнахме преди седмица. Аз съм, аз…

Фаун с интерес чакаше да чуе с какви думи ще се опише. Дали ще признае, че е избягал от къщи? Дали ще каже, че е дезертирал? Може би щеше да разкрие, че се е присъединил към прокудения Даг, който се опитваше да поведе обречена кампания по спасяването на света от самия него?

Младежът въздъхна тежко и се представи:

— Казвам се Ремо.

Жената с плитките кимна подканващо, а другата му даде знак с ръка да продължи и да им каже името на лагера си, ала той стисна инатливо устни. Тавия сви рамене и продължи:

— Пристигнахме вчера от лагера Ню Мун Кътоф, за да продадем някои кран… коне и да вземем известията от куриера. — Значи бяха патрулни: разнасянето на пощата беше част от задълженията им. Фаун се запита дали ще разбере, ако започнат да флиртуват и дали и това няма да се окаже неразбираемо също като хумора им. — Най-добрият лечител в района е в Ню Мун — продължи Тавия, — но доколкото знам, не му трябват чираци.

— Значи става въпрос за Аркади Уотърбърч — опита се да налучка Фаун. — Нали за него казват, че бил лечител на същности? — Това беше ново понятие за нея, но местните Езерняци го използваха непрекъснато. И понеже червенокосата изви вежди, обясни: — През последните няколко дни разпитвам всички Езерняци, които срещам на пазара. Първо разказват за лечителите от своите си лагери и накрая споменават въпросния Аркади.

Тавия кимна.

— Има логика.

— Защо не иска чираци? — настоя Фаун. Всички лечители, които беше срещала, с радост приемаха новите таланти в занаята. Освен ако въпросният Езерняк също не водеше булка от фермерски произход. — Да не би вече да си има? — попита тя плахо. — Не че Даг иска да стане чирак. Могат просто да поговорят.

Двете жени се спогледаха.

— Знаеш ли дали Аркади си търси нов чирак? — попита Нийта.

— Не съм сигурна. Много е разстроен заради Суто. Много зле му се е отразило.

— Че той дори не е бил там!

— Тъкмо от това го боли най-много.

Тъй като не беше сигурна, че младите жени ще продължат с лагерните клюки пред фермерско момиче, Фаун сръчка Ремо. Той я погледна, без да крие, че се чувства неловко, но се престраши да попита:

— Какво се е случило?

Тавия потри кръглата си брадичка и се намръщи.

— Преди два месеца един младок от Ню Мун беше зле нахапан от алигатор. Приятелите му изтичали до шатрата на лечителя за помощ, но Аркади бил при друг пациент, затова чиракът му Суто се притекъл на помощ на момчето. Свързал същността си с неговата и когато момчето издъхнало, не успял да се освободи и починал заедно с него.

Ремо потръпна, а Фаун усети как й става студено.

— Не е ли имало кой да ги раздели? — попита младежът.

— Майката на момчето била с тях, но изчакала прекалено дълго. Имало и други младоци, но не знаели какво да направят. След това стана голяма разправия между родителите на момчето и близките на Суто, но нещата вече се поуталожиха. Оттогава Аркади се въздържа да учи други.

— Не е ясно дали е точно затова — продължи Нийта. — Той открай време е като създателите на ножове. Може пък един нов чирак да му се отрази добре. — Усмихна се на Ремо. — Приятелят ти може да попита. Няма да е зле да го предупредиш, че старият Аркади хич не е лесен.

— Сериозно? — Ремо погледна Фаун. — Ще стане интересно.

Фаун реши, че двете момичета от Ню Мун мислят, че Даг е млад патрулен като Ремо. Нямаше смисъл да им обяснява сложното положение на съпруга си. „Не го изгониха. Не точно…“

Мъжът от Ню Мун преброи монетите на фермера, прибра ги в кесията си, плесна приятелски коня по задницата, докато човекът го отвеждаше, и се върна при жените. Фаун се сети, че досега кошницата й трябваше да е пълна с продукти и да я е дала на Ремо да я носи, и каза:

— Благодаря ви. Ще предам наученото.

Двете жени кимнаха. По-ниската не скри учудването си, а по-високата, русата, се намръщи, но бързо насочиха вниманието си към друг потенциален купувач, който се спря да огледа конете.

— Бар щеше така да ги омае, че да забравят на кой свят се намират — въздъхна Ремо със съжаление.

Фаун се усмихна.

— Само толкова ли? А пък аз си мислех, че Бар е къде-къде по-амбициозен. — „Не че ще му го кажа, разбира се.“

Ремо се изчерви отново, но възрази:

— Те са патрулни. Щяха да го вкарат в правия път. — Намръщи се, замисли се и добави: — Стига да искат.

Фаун поклати глава и се усмихна.

— Хайде, Ремо, поразвесели се. Трябва да се приготвим за венчавката. — Многоцветието на една от сергиите привлече погледа й и тя спря, за да се спазари за цената на сушените сливи и яркооранжевите портокали, подредени върху легло от слама. Допреди два дни не познаваше тези удивителни южни плодове. Купи и един буркан меласа, сладка като кленовия сироп, който Блуфийлдови приготвяха всяка пролет във фермата, само ароматът й беше по-наситен. Щеше много да върви с бисквити, помисли си Фаун, или може би с последната бъчва ябълки, които бяха издържали през цялото им пътуване от Олеана.

— Кажи — рече замислено Ремо, докато отиваха към съседната сергия, за да купят други продукти, — след като Даг толкова много иска да се свърже с някой лечител, защо сам не поразпита?

Фаун прехапа устни.

— Той ли го каза?

— Да, един-два пъти.

— И преди е споменавал. Само че Даг е човек на действието, не обича много да приказва. Така че, ако приказва, а не прави нищо… май нещо не е наред.

— Какво?

Тя забави крачка.

— Мисля, че е уплашен.

— Даг? Да не се шегуваш?

— Не физически. Иначе. Не мога да намеря подходящите думи, но го усещам. Страхува се, че няма да намери отговорите, които иска. — „Или по-скоро се страхува, че ще получи отговорите, които не иска.“

— Хм — изсумтя със съмнение Ремо.

Докато се спускаха към брега, където бе закотвена „Завръщане“, мислите на Фаун се насочиха към ужасяващия разказ за загиналия чирак. Даг можеше да е негово място. Младеж, изпаднал в беда, отчаяна битка за оцеляване… та той спокойно можеше да преплете собствената си същност с тази на умиращия и да не успее да се измъкне. При него дори не ставаше дума за кураж, по-скоро се превръщаше в навик.

Когато за пръв път й спомена, че има намерение да изостави живота на патрулен, за да стане лечител на фермерите, на Фаун идеята й допадна. Тази работа й се стори по-безопасна, нямаше да му се налага да я оставя, можеше да я върши сам, без помощта на други Езерняци. Още по-хубаво беше, че нямаше да й се налага да се бори, за да я харесат в лагера. А ето че се оказваше, че не е точно така.

„Много съм объркан“, беше признал Даг. Ами ако не бяха единствено мислите? Ами ако това чувство бе продиктувано от същността му? Нищо чудно — Фаун знаеше колко много и за какво я използва напоследък. Чудеса и ужаси. Може би наистина се нуждаеше от друг лечител, който да оправи нещата.

„Лечител на същности“, повтори Фаун наум. Подобен лечител според нея криеше тайнствени, но и обещаващи качества. Тя вирна брадичка и стъпи на трапа.

Пътищата от крайречните квартали на Греймаут към жилищните райони на хълма се виеха до безкрай край скалите, но за бързащите имаше и стъпала, които те оставяха без дъх. Бяха дървени, от греди от стари лодки, и достатъчно широки, че на места да минават по четирима души едновременно.

Даг се обърна и погледна за миг ширналата се в ниското лъскава река. Пое дълбоко хладния зимен въздух и се замисли за хората, от които беше станал неразривно цяло, които бяха неговото… семейство. Родът Блуфийлд. А и през трудното им пътуване броят на спътниците им набъбваше и Даг с удивление си даде сметка, че са станали доста. И че освен това са станали близки.

Изкачваха се двама по двама. Най-отпред се задъхваше вуйчото на Бери, Бо, опитен лодкар, единственият от семейството на младата капитан Бери от Клиъркрийк, изявил желание да тръгне с нея и да й помогне по време на дългото пътуване. До него сумтеше Ход, готов да подкрепи Бо, ако се наложи, ала Даг предположи, че тежкото дишане на стареца е просто за заблуда, защото Бо беше жилав човек, а раната на корема му беше почти заздравяла. Ход се беше превърнал в нещо повече от обикновен работник на лодката, след като преживяха заедно многобройни приключения. Малкото семейство на „Завръщане“ неусетно го осинови.

Единайсетгодишният брат на Бери Хоторн подскачаше зад тях, любимата му миеща мечка се беше настанила на рамото му и момчето и животното душеха въздуха с нескрито любопитство. Доста поспориха дали е прилично малкото мече да присъства на венчавката, ала животинчето пътуваше с тях от Олеана и през изминалите седмици се беше превърнало в талисман. Даг бе доволен, че никой не отвори дума за козата Дейзи, също вярна спътничка, а и много по-полезна от мечето. За времето, откакто се познаваха, ръкавите на Хоторн бяха окъсели и Езернякът беше убеден, че платът не се е свил от прането. Когато станеше по-висок от сестра си, Хоторн щеше да се превърне във впечатляващ младеж. Още три години, така му беше казал Даг, а Хоторн отвърна, че това било цяла вечност. Даг си припомни времето, когато и на него три години му се струваха цяла вечност.

Следваше булката, подкрепяна от Фаун. Тази сутрин съпругата му бе отделила много време, за да сплете обикновено вързаната на опашка права коса на Бери според обичая на Езерняците. Някъде на пазара в Удавената махала беше успяла да открие свежи зимни цветя, характерни за този климат, и ги бе вплела в косите на Бери заедно с бръшлян. Собствената й коса беше вързана на опашка, тъмните къдри бяха подчертани от алени цветя. Така и нямаше време да ушият нови дрехи за булката, затова пък вчера, след като Фаун и Ремо се върнаха на „Завръщане“ от пазар, младите жени изпраха всичко. Макар и поизносени, дрехите на малката група бяха чисти и изкърпени.

Стигнаха до завой на стълбите и малката ръка на Фаун стисна пръстите на Бери, за да й даде кураж. Загрубелите от работа ръце на Бери бяха необичайно бледи. Даг беше виждал лицето й по време на развилнели се бури, в близост до опасни плитчини, в компанията на груби лодкари и търговци мошеници, бандити убийци, схватки с ножове и лична мъка, но винаги когато нагазваше в дълбоки води, както се изразяваха крайречните жители, тя успяваше да запази самообладание. „Ако някой се осмели да се присмее на нервността й преди сватбата… значи никога не се е женил“, каза си Даг.

Братът на Фаун, Уит, който вървеше до него, се беше хилил, когато сестра му и Даг изричаха клетвите си в Уест Блу преди половин година. Сега от усмивката му нямаше и следа. Устните на Даг обаче бяха доволно извити, защото Езернякът знаеше, че е дошъл моментът той да се посмее. Който и да погледнеше Фаун и Уит, веднага щеше да познае, че са брат и сестра. И двамата имаха еднакви тъмни къдрици и чиста гладка кожа и макар Уит да беше с цяла глава по-висок, отдалече личеше, че е от семейство Блуфийлд. Едва ли щеше да порасне повече, но от есента насам раменете му бяха станали по-широки и вече изпитваха здравината на ризата. Макар да не беше изгубил чувството си за хумор, което понякога дразнеше околните, очите му бяха станали по-сериозни и умислени. Напоследък Даг все по-често забелязваше, че младежът преглъща острите хапливи забележки. И той се беше променил, откакто тръгнаха от Уест Блу.

Дали обаче беше достатъчно пораснал за сватбения си ден? Едва ли. Но пък малцина са готови за този ден. Опитът също имаше значение, поне така мислеше Даг. „Едва ли някога ще я предаде.“ Усмихна се на… шурея си, както казваха фермерите, или на брат си, по Езерняшки, и си каза, че Уит напълно е заслужил и двете наименования. Младежът изпъна рамене и се насили да му се усмихне.

Зад тях дългокраките Ремо и Бар прекрачваха през стъпало и дори две. И двамата щяха да се смаят, ако им кажеше, че вече ги смята за част от необичайното си семейство, съставено от фермери и Езерняци. Със сигурност щяха да предпочетат да се нарекат патрулни. Макар двамата да бяха в наистина трудно положение, Даг искрено се радваше, че са част от малката им група. Един Езерняк сред фермерите бе необикновена гледка, но трима бяха… начало, можеше и така да се каже.

Излязоха на пътя към Горен Греймаут и Даг се огледа с интерес, тъй като идваше тук за пръв път. Днес почти не духаше, реката блестеше, но Даг си представи как в разгара на лятото в Горен Греймаут полъхва приятен ветрец и успешно пропъжда комарите. Улиците, по-сухи от крайречните, почти не познаваха кал благодарение на дървените тротоари. Къщите бяха по-солидни, строени с повече внимание, и по тях не личаха петна от вода. Хората обаче не бяха много по-различни — лодкари, съдържатели на дюкяни и странноприемници, каруцари и така нататък. Жените все пак бяха по-добре облечени — и мъничко по-строго в сравнение с момичетата от закотвените покрай брега лодки.

Канцеларията на градския писар не се намираше в гостната на селска къща като в малкия Уест Блу, а в отделна двуетажна сграда от печени тухли, вероятно докарани чак от Гласфордж. Фаун ги посочи на Ход и той се ухили и закима. Познаваше ги тия тухли много добре.

Според изискванията Бери и Уит бяха заявили желанието си да се венчаят три дни предварително и писарят ги очакваше. Даг беше разбрал, че освен него в града има и други, които изпълняват същата функция. В голямата канцелария от дясната страна на входа хората се редяха по всякакви въпроси, свързани с плаването по реката, а отляво се помещаваше поземленият архив. Бери и Уит се хванаха за ръце и поведоха останалите към по-спокойния втори етаж.

Близо до прозореца в сравнително тихата стая имаше писалище, а до стената бяха подредени десетина дървени стола. Нямаше да стигнат за всички от „Завръщане“. Ход застана до Бо, който се настани до Фаун и Бери. Даг се облегна на стената и скръсти ръце. Щом го видяха, Ремо и Бар застанаха от двете му страни в същата поза.

Не се наложи да чакат дълго — след малко влезе човек, понесъл огромна книга и един лист. Даг реши, че е най-много десетина години по-възрастен от Уит и Бери и че по всяка вероятност преди е водел счетоводството в някой дюкян. Писарят се стъписа, когато видя Езерняците, и чак изпъшка тихо. Очите му се плъзнаха по куката на Даг, щръкнала вместо лява ръка, по дългия нож на колана му и по късата му, все още непокорна коса, след това той огледа Бар и Ремо, и те с типичните за Езерняци дрехи и прически. И дългата черна плитка на Ремо, и по-късата светла коса на Бар бяха украсени с нови дрънкулки, направени от зъби на акула и мидени черупки.

— Сбъркали сте стаята — обърна се писарят към Даг. — Тук ще се проведе сватбата на Блуфийлд.

— Не сме — отвърна дружелюбно Даг и кимна към Бери и Уит, които се усмихнаха нервно. — Точно тук ни е мястото.

Писарят погледна листа и прочете:

— Уайтсмит Блуфийлд и Бери Клиъркрийк.

Младоженците кимнаха. Уит протегна ръка и каза:

— Приятно ми е, Уит.

— Писар Бейкърбън — представи се писарят, стисна ръката на Уит и след като погледна Фаун, кимна на Бери. — Добре дошли, госпожице Клиъркрийк. — Остави дебелата книга на масата. — Така, можем да започваме. Избрали ли сте си свидетели?

— Да — каза Бери. — Това е вуйчо Бо, а това малкият ми брат Хоторн. — Двамата се надигнаха от местата си и кимнаха; Хоторн май стисна миещото мече прекалено силно, защото то изскимтя недоволно.

— Точно така, а това е сестра ми Фаун и съпругът й Даг Блуфийлд — обади се Уит и посочи Даг.

Писарят примигна недоумяващо.

— Извинете, реших, че сте Езерняк. — Вгледа се внимателно в златистите очи на Даг. — Я чакайте, ама вие наистина сте Езерняк.

Уит надигна глас, за да спре обичайните въпроси.

— Останалите са Ход, Ремо и Бар, все приятели и моряци от „Завръщане“, лодката на Бери, с която плаваме от Клиъркрийк, Олеана. Те също ще са ни свидетели. По реката всички я знаят като капитан Бери. — Усмихна се гордо на годеницата си.

Бери се усмихваше, ала устните й потрепваха нервно.

Писарят погледна Хоторн, който се ухили типично в стила на семейство Клиъркрийк, и каза:

— Младежът май е под двайсет. Поне в Греймаут няма право да бъде законен свидетел.

— Ама нали Бери каза, че мога да се подпиша! Толкова се упражнявах! — запротестира Хоторн и вдигна ръка, за да покаже изцапаните си с мастило пръсти. — Татко и Бъкторн загинаха миналата есен, а аз съм единственият й брат!

— Обещах му да се подпише — потвърди Бери. — Не знаех. Извинявай, Хоторн.

Бо се намеси недоволно:

— Я стига, оставете момчето да се подпише. Какво лошо има? А за него това е важно. Важно е и за двамата.

— Ами… — Писарят ги гледаше учудено. — Не мога. Някой може да оспори валидността, ако възникне проблем.

Даг свъси вежди. Обичаите на фермерите бяха наистина странни. Толкова много хартия и шум заради имоти и свидетели. Замисли се за брачната си връв, стегната на ръката му, връв, направена от Фаун, връв, в която беше вплетена нишка от живата й същност, доказателство за съюза им пред всеки, който притежаваше усет за същност. Тя носеше своята връв на лявата си китка като гривна и в тази гривна се усещаше същността на Даг. Не че някой от Езерняшки лагер би се отказал от сватбената гощавка, не че роднините и от двете страни не се събираха и не досаждаха, докато не ти се прииска да ги обесиш, но в края на краищата бракът си беше между двамата влюбени и доказателството се криеше под ръкавите им. Дори когато двойката се окажеше сред непознати, брачната връв си оставаше немият свидетел за съюза им.

— Няма значение, Хоторн — каза Уит на посърналото момче. — Купих за нас с Бери нова семейна книга и ще се подпишеш в нея. Тя си е само наша и няма нищо общо с хората от Греймаут. — Обърна се към Бери. — Това е първият ми сватбен подарък за теб.

Лицето на младата жена грейна.

Уит бръкна в платнената си торба и извади дебела книга, подвързана в нова кожа, съвсем същата като счетоводните книги в складовете. Сложи я на масата и я отвори на първата празна страница. Даг си спомни старата семейна книга, която бе видял в Уест Блу: три четвърти от нея бяха пълни със записи за браковете в семейство Блуфийлд, за настъпила смърт, за покупки, продажби и замени на земи или животни. В нея двамата с Фаун бяха записали имената си като младоженци, а Уит като свидетел. Онази книга беше последният том от двестагодишна традиция и се съхраняваше грижливо в една ракла. Ценните семейни книги щяха да бъдат предадени заедно с фермата на най-големия брат на Уит и Фаун и булката му — като четвърти син Уит трябваше сам да се оправя в живота. Поне според Даг в момента младежът изобщо не съжаляваше за това.

Фаун погледна дебелата два пръста книга и се засмя.

— Много си амбициозен, Уит! — Хоторн я погледна с одобрение, очевидно успокоен. Щеше ли старата книга на семейство Клиъркрийк да бъде предадена на Хоторн вместо на Бери? Всичко изглеждаше наопаки в сравнение с обичаите на Езерняците, при които най-голямото момиче наследяваше рода на майката.

— Хм — изсумтя писарят, без да крие съмнението си, но не каза нищо повече, разтвори своята дебела книга — на кожената й корица се виждаше градският печат на Греймаут — на масата пред Уит и отвори на нова страница. — Предлагам да започваме, след като ще правя две копия. — Седна на масата, дръпна мастилницата към себе си, нави ръкави, избра подходящо перо и отново вдигна поглед към Бери и Уит. — Кажете ми пълните си имена, имената на родителите и мястото, където живеете — ако родителите ви са починали, къде са погребани, — дати на раждане, място на раждане и занимание.

Бяха необходими няколко минути, за да се запише всичко. Даг се приведе напред, за да види какво става, и си каза, че писарят има красив почерк. Тъй като любопитството му накара Бейкърбън да спре да пише и да се обърне стреснато, Даг се дръпна и отново се облегна на стената. Бери уточни, че е капитан, а след няколко секунди се сети да добави: и цигуларка; Уит, след като се поколеба за кратко, не каза фермер, а лодкар. На Даг му се стори, че чува как последната връзка на Уит с Уест Блу се къса.

— Заклевате ли се, че няма никакви пречки за брака ви? — попита писарят. — Нямате предишни годежи, бракове, не сте обвързани със стари договори?

И двамата измърмориха по едно „не“, въпреки че Бери трепна, когато чу за старите годежи.

— Добре, значи ще стане лесно — заяви писарят. — Идвате от Удавената махала, така че предполагам, че нямате собственост, за която да се притеснявате. Държа да ви кажа, че хората от Удавената рядко си правят труда да дойдат за подобно нещо, но щом така сте решили, добре.

— Аз притежавам „Завръщане“ — обади се Бери.

Писарят се поколеба.

— Товарна лодка, казваш? Не от малките?

— Точно така.

— Малките не са важни. Ами ти, Уайтсмит Блуфийлд?

— Само онова, което съм припечелил по време на пътуването.

Писарят махна с ръка.

— Говорим за недвижима собственост. Земя, къща, склад. Очакваш ли някакво наследство?

— Не. Още не — поправи се замислено Уит. — Полага ми се дял от семейната ферма в Уест Блу, но не знам кога ще се върна, за да си взема моето. А и то не е никак много.

Писарят се намръщи, очевидно преценяваше казаното.

— А на теб ти се полага къщата на баща ти на хълма в Клиъркрийк, Бери — обади се Бо. — Тя си е на вас с Хоторн.

Писарят наостри уши.

— Как й е била оставена? При какви условия?

— Не знам точно. То в Клиъркрийк още никой не знае, че таткото на Бери е мъртъв. Миналата есен изчезна по реката с по-големия й брат, та затова тръгнахме — да разберем какво му се е случило. И разбрахме.

Писарят ги затрупа с въпроси и се оказа, че къщата била голяма, просторна, вдигната на хълм, прекалено стръмен, за да се направи ферма, но парцелът, откъдето семейството на Бери си набавяло дървен материал за лодките, бил дълъг километър и половина. Не се знаеше дали бащата на Бери не е поверил Хоторн на грижите на роднини в случай на смърт. Хоторн много се разтревожи, когато чу тези думи. Архивите на Клиъркрийк обаче се намираха на хиляда и петстотин мили нагоре по реката.

— Объркана работа — отсече чиновникът накрая, потри носа си и размаза мастило над горната си устна. — Не мога да впиша този брак.

— Какво?! — извикаха в един глас уплашените Уит и Бери. — Защо да не можете?

— Имам си разпоредби, госпожице. Така осуетяваме кражби и мошеничества в случай на опит за измама в брака. Някои са пробвали и точно затова са въведени правилата.

— Аз не съм избягала! — сопна се възмутено Бери. — Аз съм капитан на лодка! И водя вуйчо си!

— Да, но Уайтсмит може да предяви претенции към собствеността ти, а останалите ти роднини може и да не са съгласни. Ами ако къщата на хълма е оставена в наследство на малкия, нали той е единственият жив син на баща ви? На него също му се пада дял, но е още малък и не може да го получи. Подобни неразбории са довеждали до скандали, дори до убийства, когато е ставало въпрос и за по-незначителна собственост, отколкото вашата в Олеана!

— В Греймаут може и да е така, но при нас не е! — извика Бери, а разтревоженият Бо се почеса по брадичката.

— Ще почакате и ще се венчаете, когато се върнете в Клиъркрийк, госпожице — отсече Бейкърбън.

— Ще мине поне половин година, докато се приберем! — обади се обърканият Уит. — Искаме да се оженим сега!

— И Фаун направи торта и наготви, всичко, както си му е редът! — добави Хоторн. — Даже ме накара да се изкъпя!

— Сигурно подобен проблем е възниквал и преди — намеси се Даг, за да спре надигналите се недоволни гласове. — Все пак през този град непрекъснато минават непознати, за да търгуват. Не може ли да не споменавате нищо за собствеността и да оставите писаря в Клиъркрийк да се занимава с този въпрос?

— Ама и аз какъв съм глупак! Трябваше да си държа устата затворена — измърмори Бо. — Извинявай, Бери.

Тревогата на групата се надигаше, обгръщаше Даг като задушлива миазма и той се заслони, доколкото можа.

— Точно затова са измислени брачните регистрации — за да разрешават критични въпроси! — обясни писарят. — Не очаквам един Езерняк да прояви разбиране — добави той начумерено. — Вие не си ли разменяхте жените? Нещо като момичетата, дето предлагат услугите си по лодките, само дето са с големи ножове и не са чак толкова дружелюбни.

Даг се напрегна, но реши да се престори, че не е чул, въпреки че разгневеният Ремо се размърда нервно, а Бар изви пясъчнорусите си вежди.

Писарят изпъна гръб, прочисти гърло, опря ръка на ръба на масата и заяви:

— Всъщност понякога има изключения. — Уит изгъргори обнадеждено. — Младоженецът оставя при градския писар гаранция, която покрива стойността на имота, или договорен процент от нея. Когато донесе нужните документи или някой свидетел потвърди думите му, си получава парите, като се приспадне съответната такса. Ако се окаже измамник, роднините на съпругата прибират сумата като компенсация за нанесените щети.

— Какво са щети? — попита любопитният Хоторн, но Бо го стисна за рамото и малкият млъкна.

Уит сбърчи нос.

— За колко пари става дума?

— Колкото струва къщата на хълма.

— Нямам толкова пари!

Писарят сви безпомощно рамене.

— Можем да продадем „Завръщане“ — рече колебливо Бери, — но тя няма да покрие имота в Клиъркрийк дори наполовина. Освен това тези пари ни трябват, за да изкараме до догодина.

Ремо погледна Бар и предложи:

— Ние с Бар… аз още не съм похарчил своя дял от пещерата. Мога да ви го дам.

Бар преглътна и добави:

— И аз моя.

Уит, Бо и Бери започнаха разпалено да обясняват на Бейкърбън недостатъците на подобно правило, но писарят дори не трепна.

Фаун се притисна до Даг и зашепна:

— Даг, това е лудост! В Греймаут нямат право да искат нито парите на Уит, нито такса. Не са се трудили като него, за да ги изкарат. Не е възможно документите за брака да струват толкова много! Той ни лъже? Сигурно ни мисли за селяни, които лесно може да ограби.

— Не знам.

Тя го погледна многозначително и Даг въздъхна и разтвори усета си за същност. Веднага го заля недоволството, което излъчваха събралите се в стаята — освен на миещата мечка, която кротко спеше на един стол.

— Същността му издава, че е по-скоро под стрес, едва ли лъже — каза Даг. — Но дори да иска подкуп, няма да позволя братът на съпругата ми да го плати. Не и с такова изнудване.

С опит за незаконен подкуп можеха да се справят лесно. Просто щяха да излязат и да почнат да питат всички срещнати. Истината щеше да излезе наяве и тогава писарят щеше да загази. Даг обаче предположи, че той не е чак толкова глупав. Не беше това. Реши, че писарят просто се инати, като се позовава на правилата, та по този начин да демонстрира презрението си към бедняците от Удавената махала. Ако продължаваха да спорят с него, просто щеше да вирне нос, да отпрати Уит и Бери, без да ги ожени, и да остане убеден, че хората по реката нямат морал. Негодуванието на Даг растеше.

Церемонията и подписите на хартия може и да му изглеждаха напълно безсмислени, но означаваха много за Уит и Бери — и двамата далече от домовете си, — още повече че те за пръв път попадаха в големия свят и имаха желание да постъпят правилно. Мътните го взели, щастливият ден, за който Фаун и Бери бяха положили толкова усилия, не биваше да помръкне, не и ако зависеше от Даг. „А аз мога да помогна.“

Съвсем безшумно, както бе застанал зад писаря, той протегна лявата си ръка и с проекцията на призрачните си пръсти оформи подсилване за убеждение. Щяха да го усетят единствено Бар и Ремо. И наистина, Ремо изви вежди, а Бар зяпна и изрече само с устни: „Как смееш…“

Даг не беше настоятелен — просто внуши на човека общо чувство. „Ти харесваш тези трудолюбиви хора. Желаеш им доброто. Иска ти се да им помогнеш. Не носиш отговорност за онзи парцел гора в Клиъркрийк. Нека и мързеливият писар в Клиъркрийк свърши малко работа. Тези младежи ще отпътуват по реката и няма да ги видиш никога повече. Не се занимавай с тях. Много симпатична двойка.“ Насочи убеждението с призрачните си пръсти към главата на писаря. За награда Бейкърбън щеше да има главоболие през следващите няколко дни…

Тъй като нямаше как, Даг пое част от същността на писаря, за да не го остави напълно омаян.

Служителят потри чело и се намръщи.

— Веднага ли поемате нагоре по реката?

— Съвсем скоро — отвърна Бери.

— Не е редно, но мога да не вписвам онова, което ми казахте за собствеността… — Той се поколеба, разкъсван от вътрешна борба. — Ще вмъкна бележка, че писарят от Клиъркрийк трябва да добави информацията. Това е негова работа.

— Така си е — избуча Даг и изпрати вълна на одобрение. Тъй като не притежаваше усет за същност, Бейкърбън нямаше да разбере откъде се е появило приятното чувство. Фаун погледна преценяващо писаря, след това Бар, Ремо и Даг и стисна устни.

Човекът отново потри чело, след това погледна Уит и Бери по-ведро.

— Струвате ми се приятни млади хора. Чувствам се длъжен да ви дам добър старт…

След това стана почти както при Даг и Фаун в Уест Блу. Писарят беше подготвил стандартните клетви и ги изслуша търпеливо. Учуди се, като разбра, че и двамата могат да четат и дори да пишат, когато се наведоха, за да се подпишат и в двете книги. Подписа се и писарят, сложи печат и свидетелите се наредиха, за да впишат и своите имена.

Бейкърбън остана изненадан, когато забеляза, че нито един не е сложил кръстче наместо името си. Бо пишеше грозно, но четливо, също като Ход, който се беше упражнявал заедно с Хоторн. Фаун прехапа език и записа чистичко и прегледно името си. Поколеба се за заниманието си, но погледна написаното от Уит и сложи „готвачка на лодка“.

След това вдигна смутено глава.

— Даг, къде живеем?

— Ами… просто запиши Олеана. Засега.

— Така ли? — Тя го погледна странно и дори усетът му за същност не му подсказа какво мисли.

Дойде редът на Даг и той също се зачуди над мястото, оставено за занимание. Дали да запише патрулен? Вече не беше. Лечител може би, създател на ножове? Не бе сигурен. Скитник? Магьосник? Не знаеше. Обзет от отчаяние, той също вписа „лодкар“. Не беше лъжа, но нямаше да е истина още дълго.

Ремо добави към името си „Лагер Пърл Рифъл, Олеана“ и „патрулен“, а накрая и също като останалите, „лодкар“.

Бар вписа абсолютно същото. Бери и Уит изчакаха и Хоторн да се подпише в семейната книга на Блуфийлд и Клиъркрийк. Младоженецът беше приготвил кърпа, ако някой накапе с мастило или размаже буквите, но не се наложи да я използва. Ето че всичко беше готово. Най-сетне младоженците въздъхнаха, спогледаха се, прегърнаха се и се целунаха — отчасти от радост, но по-скоро от облекчение.

Писарят стисна ръцете на всички и ги поздрави. Даг се погрижи да не се застояват много. Нямаше представа колко дълго ще действа убеждението. Надяваше се да издържи няколко дни — дотогава писар Бейкърбън вече щеше да има друга работа и едва ли щеше да е в настроение да се връща към вече регистриран брак.

„Също като мен.“