Хищническо злато

29. Кранът

— Искам да ти разкажа една историйка — каза гласът. — Добре ли си се разположил? Тогава ще започвам.

Боне отвори очи. По-скоро отвори едно око, защото другото беше толкова подуто, че беше затворено. Какъв бой само му хвърлиха оцелелите от екипа на Зеленушко, докато пътуваха опозорени с „Ларва“ от Грабителско гнездо към дома! Преди да изпадне в безсъзнание, което погрешно сметна за смърт и го приветства, последната мисъл в главата му беше колко много се гордееше със себе си, че помогна на Том и Хестър да се измъкнат. След това се събуди отново в Гримзби и побоищата започнаха на нова сметка. Съвсем скоро вече не изпитваше никаква гордост. Не можеше да повярва колко глупаво постъпи, като се хвърли с главата напред да помага на двама Сухи.

Чичо беше запазил специално наказание за момчетата, които наистина много го разочароваха. Заведоха Боне до кошарата на охлювите, сложиха му примка на врата и закачиха другия ѝ край за крана, от който висеше „Ларва“. След това го вдигнаха, за да го душат бавно. През цялата дневна смяна, той си висеше там и се опитваше да си поеме въздух, а Изгубените момчета стояха около него, подиграваха му се, викаха му и го замеряха с храна и боклуци. Когато започна нощната смяна и всички се прибраха в спалните помещения, се разнесе гласът. Той беше толкова тих и слаб, че първоначално си помисли, че си го въобразява, но всъщност си беше съвсем истински. Това беше гласът на Чичо, който се носеше тихичко от големия високоговорител до главата му.

— Буден ли си, Боне? Жив ли си още? Младият Сонар издържа близо цяла седмица така. Помниш ли?

Момчето си пое дъх през подутите си и наранени устни и през местата, на които доскоро бяха предните му зъби. Въжето над него изскърца и се изви бавно. Имаше чувството, че кошарата на охлювите, басейните с вода, мълчаливите съдове и нарисуваните фигури, които се взираха от тавана, се въртят безспир около него. От високоговорителите се носеше влажното и ритмично дишане на Чичо.

— Когато бях млад — започна той, — някога и аз бях млад, млад като теб — макар че за разлика от теб, остарях — живях на борда на Аркангел. Стилтън Каел, така се казвах. Семейство Каел се славеше с добро име. Управлявахме магазини, хотели, станции за асимилиране, франчайз за вериги. На осемнадесет години вече ръководех семейната станция за асимилиране. Не че виждах съдбата си в боклуците, разбираш ме. Мечтаех да стана поет, писател на велики епични романи, човек, чието име ще живее вечно, като онзи, как му беше името… сещаш се, онзи тип… слепият грък… Смешно е как младежките мечти не водят до нищо. Всичко това ти е ясно, млади Боне.

Момчето се изви и простена. Ръцете му бяха завързани зад гърба, а въжето хапеше свирепо врата му. От време на време припадаше, но когато идваше в съзнание, гласът продължаваше да говори и да разказва историята си направо в ушите му.

— Робите поддържаха станцията за асимилиране жива. Ръководех големи групи от тях. В мен беше силата на живота и смъртта. Тогава пристигна робиня, момиче, което преобърна целия ми свят. Ах, колко беше красива. Поетите забелязват подобни неща. Косата ѝ се спускаше като водопад от индийско мастило. Кожата ѝ приличаше на светлина от лампа. А очите ѝ бяха същинска арктическа нощ — черни, но пълни със сияния и мистерии. Стана ли ти ясна картината, Боне? Разбира се, разказвам ти всичко това, защото съвсем скоро ще се превърнеш в храна за рибите. Не желая Изгубените ми момчета да ме смятат за мекушав, а ще стане точно така, ако някога разберат, че съм се влюбвал. Добротата и любовта не са неща за едно Изгубено момче, да знаеш.

Боне се замисли за Фрея Расмусен и се запита къде ли беше сега, как вървеше пътуването ѝ до Америка. За момент я видя толкова ясно и близо, че можеше да усети топлината ѝ, но гласът на Чичо продължи да шепти и прогони съня.

— Ана, така се казваше робинята. Ана Фанг. Интересно име за един поет. Пазех я от тежката и опасна работа и ѝ давах хубава храна и хубави дрехи. Обичах я и тя също ми каза, че ме обича. Имах намерение да я освободя и да се оженим. Не ми пукаше какво мисли семейството ми за нея. Оказа се, че през цялото време Ана си е играла с мен. Докато се прехласвах по красотата ѝ, тя се промъквала тайно в станцията ми за асимилиране и задигнала стар балон от дирижабъл, два двигателя и накарала работниците ми да ги монтират на гондола под претекста, че аз така съм наредил. Продала подаръците ми и купила гориво и газ. И един ден, докато все още се опитвах да измисля нещо, което се римува с Фанг, и дума, с която да опиша точния цвят на ушите ѝ, ми съобщиха, че е избягала. Построила си дирижабъл от всички части, които откраднала, разбираш. Това беше краят на живота ми в Аркангел. Семейството ми се отказа от мен, директорът нареди да ме арестуват с обвинение, че съм помогнал за бягството на роб, и ме прогониха на леда с нищо. Нищо.

Боне успяваше да си поеме малки глътки въздух, но никоя от тях не беше достатъчно голяма, за да напълни дробовете му.

— О, такива неща изграждат характера, Боне. Присъединих се към банда снегомади боклучари, които плячкосваха останките на Гримзби. Избих ги един по един. Откраднах им подводницата. Дойдох тук, долу. Заех се с обирджийство — откраднах някои неща, за да заместя онези, които бях изгубил. Започнах също така да събирам информация, защото се заклех, че никой вече няма да има тайни от мен. Затова може да се каже, че тя ме направи човека, който съм днес, тази вещица Ана Фанг.

Името, което се повтаряше отново и отново, си проправи път през вихъра от цветни светлини, които избухваха в главата на Боне.

— Фанг — опита се да каже той.

— Точно така — прошепна Чичо. — Преди известно време разбрах какво се случва в Грабителско гнездо. Всички онези снимки и настоятелността, с която се опитваха да намерят „Джени Ханивър“. Или правят музей на Ана Фанг, казах си аз, или се опитват да я върнат обратно.

Боне си спомни подслушвателния пост и жестоките и объркващи последици от нападението. Няколко камери все още функционираха и докато операторите им отчаяно търсеха някаква следа от обирджиите, зърнаха Фанг Преследвачката и чуха отвратителния ѝ мъртвешки глас, който шептеше за война.

— Затова вложих толкова много усилия в мисията на Грабителско гнездо — обясни Чичо. — Само си помисли! Да открадна жената, която доведе до падението ми преди години. Кариерата ми се връща в стартова позиция като змия, която си изяжда опашката! Поетично възмездие! Смятах да доведете тази преследвачка тук, долу, да я препрограмирам и да я направя отново моя робиня, докато слънцето не изгасне и целият свят не замръзне! И щях да го направя. Ако не беше взривил многокраките бомби и не беше принудил Зеленушко да пусне момчетата си прекалено рано, планът щеше да сработи. Но ти развали всичко, Боне. Просто опропасти всичко.

— Моля те… — съумя да изрече момчето, като с огромни усилия събра достатъчно въздух и внимателно образува думите. — Моля те…

— Какво ме молиш? — подигра му се Чичо. — Да те оставя жив? Да те убия? Не и след онова, което направи, Боне. Момчетата трябва да имат някого, когото да винят за случилото се със Зеленушко, и проклет да съм, ако това ще съм аз. Затова ще висиш там, докато се задушиш, после ще продължиш да висиш, докато миризмата не стане прекалено непоносима дори за Изгубените момчета, и накрая ще те изхвърлим навън във водата. Просто за да напомня на всички, че Чичо Знае Най-Добре.

Последва дълга въздишка, шумолене на пръсти върху микрофона и после звук като пукане на балон, който подсказваше, че високоговорителят е изключен и дори фоновият статичен шум изчезна. Въжето изскърца и помещението се завъртя. Океанът натискаше стените и прозорците на Гримзби и търсеше начин да влезе. Боне потъваше в мрак, идваше в съзнание и отново потъваше.

В своята голяма зала Чичо наблюдаваше лицето на умиращото момче на шест екрана — близък план, средно близък, отдалеч. Потисна една прозявка и се обърна. Дори всевиждащите очи трябваше да спят от време на време, макар че споделяше това само на най-доверените си момчета.

— Наблюдавай го добре, Гаргара — каза на младия си асистент и се качи по стълбите към спалнята си. Леглото му беше почти скрито от купищата листове, папки, книги и документи в метални контейнери. Чичо се промъкна под завивката (бродирана в злато и открадната от маркграфа на Кодз) и бързо заспа.

В сънищата си, които винаги бяха едни и същи, отново беше млад, прокуден, без пукната пара и с разбито сърце.

Следващия път, в който Боне отново дойде в съзнание, още беше нощ и въжето, което го душеше, започна да се тресе и да се извива. Опита се да си поеме дъх и издаде отвратителни влажни звуци. Някой над него изсъска:

— Стой мирен!

Отвори здравото си око и погледна нагоре. В сенките над главата му проблесна острието на нож, който режеше дебелото въже.

— Хей! — опита се да изрече.

Последната нишка беше прерязана. Боне падна в мрака, приземи се тежко върху корпуса на „Ларва“ и остана да лежи на него и да се опитва да си поеме дъх с големи усилия. Някой преряза въжето и на китките му. Хвана го и го преобърна. Това беше Гаргара.

Боне се опита да проговори, но тялото му беше прекалено заето с дишането, за да може да го стори.

— Съвземи се — каза нежно малкото момче. — Трябва да вървиш.

— Да вървя? — изграчи Боне. — Но Чичо ще види!

Гаргара поклати глава.

— Той спи.

— Чичо никога не спи!

— Това си мислите вие. Както и да е, всички многокраки камери, които те наблюдаваха, не работят. Погрижих се.

— Но когато той разбере какво си направил…

— Няма. — Усмивката на Гаргара беше изпепеляваща. — Скрих частите от многокраките, които счупих, под леглото на Шило. Чичо ще си помисли, че той е отговорен за всичко.

— Шило ме мрази! Чичо знае това!

— Не, не го знае. Разказах му колко добре сте се разбирали двамата на борда на „Ларва“. Как Шило е поел командването само защото е бил разтревожен за теб. Как би направил всичко, за да ти помогне. Чичо смята, че двамата сте като дупе и гащи.

— Богове! — изрече дрезгаво Боне, изненадан от хитростта на новобранеца и ужасѐн от мисълта какво щеше да се случи с Шило.

— Не мога да позволя на Чичо да те убие — каза Гаргара. — Ти беше добър с мен на борда на Анкъридж. А и там ти е мястото, Боне. Вземи „Ларва“ и се върни в Анкъридж.

Боне разтри врата си. Всичките години на обучение му крещяха, че краденето на охлюв е най-ужасният грях, който едно Изгубено момче може да извърши. От друга страна, беше хубаво да е жив, и всеки дъх, който поемаше с жадните си за въздух дробове, го убеждаваше в това.

— Защо Анкъридж? — попита той. — Чу Том и Пенироял. Градът е обречен. А и едва ли ще ме приветстват с отворени обятия. Не и крадец като мен.

— Разбира се, че ще те приемат. Когато разберат колко много се нуждаят от теб, ще забравят, че си ги ограбил. Това ще ти трябва. — Гаргара сложи нещо в ръката му — дълъг цилиндър от фин метал. — Нямаме време за разговори, Боне. Не ти е мястото тук. Всъщност никога не е било. А сега се качвай в охлюва си и тръгвай.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Аз? Разбира се, че не. Аз съм Изгубено момче. Ще остана тук и ще работя за Чичо. Той е доста стар човек, Боне. Зрението и слухът му не са толкова добри. Ще се нуждае от някого, на когото има доверие, да се грижи за камерите и архивите му. Дай ми няколко години и ще стана дясната му ръка. Още няколко и кой знае? Може би самият аз ще управлявам Гримзби.

— Това ще е много хубаво, Гаргара — каза Боне и се засмя болезнено. — Ще ми се да те видя начело как слагаш край на всичкия този тормоз и побоища.

— Да сложа край ли? — Малкото момче се ухили по начин, който Боне не беше виждал досега — студена, ехидна усмивка, която никак не му хареса. — Няма да стане! Аз ще съм най-големият побойник от всички! Това ми даваше сили да продължавам напред, Боне, когато Шило и останалите ме тормозеха в Обирджийника. Мисълта какво ще им сторя, когато ми се отвори възможност.

Боне го гледа известно време и донякъде се надяваше това да се окаже поредният сън.

— Върви — каза му отново Гаргара и отвори люка на „Ларва“. Сън или не, нямаше как да спори с малкото момче, в чийто глас се усещаше една увереност, която накара Боне отново да се почувства като новобранец, когото командорят. Изтърва от ръцете си нещото, което Гаргара му даде, но Гаргара го хвана във въздуха и му го подаде отново. — Върви и не се връщай! И успех!

Боне взе цилиндричното нещо и се затътри към люка. Слезе по стълбите и се зачуди как този очукан предмет щеше да му помогне.

30. Анкъридж

Фрея се събуди рано, но остана да лежи в мрака. Усещаше как градът ѝ се тресе под нея, когато минеше през някое струпване на лед или разлом. Анкъридж беше далеч на запад от Гренландия. Движеше се на юг по непознати ледове и по гърбавите каменисти гърбове на замръзнали острови. На няколко пъти се наложи господин Скейбиъс да вдига задвижващото колело и да пуска веригите, за да преодолеят солидните и покрити със сняг скали и разцепени ледници. Сега пред тях отново беше океански лед, който се простираше ненакърнен до хоризонта. Госпожица Пай смяташе, че това е Хъдсъновият проток, огромната заледена равнина, която професор Пенироял твърдеше, че ще ги отведе в сърцето на Мъртвия континент, почти до границата на зелените му райони. Но дали ледът щеше да е достатъчно дебел, за да поеме тежестта на Анкъридж?

Само ако професор Пенироял можеше да ни каже със сигурност — помисли си Фрея, като изрита завивките и заситни към прозореца. За съжаление, изследователят беше минал по този път пеш и описанията в книгата му бяха изненадващо бегли. Госпожица Пай и господин Скейбиъс се опитаха да го накарат да им обясни по-подробно, но той само ръмжеше намусен и след известно време спря да посещава срещите на Комитета по транспорта. В интерес на истината, откакто Хестър отлетя с „Джени Ханивър“, добрият професор започна да се държи много странно.

Студен полъх облиза лицето на Фрея, когато дръпна завесите, за да погледне леда навън. Странно, намираше се в другия край на света! Още по-странно беше, че съвсем скоро щяха да отидат в нов ловен район и гледката през прозореца ѝ щеше да е зелена — трева, храсти и дървета. Това все още малко я плашеше. Дали Ледените богове щяха да властват по земи, в които снегът се задържа само няколко месеца всяка година? Или Анкъридж щеше да има нужда от нови богове?

Отрязък светлина пожълти снега пред Щурвала, когато се отвори една врата и някой излезе през нея. Фрея изчисти мъглявото петно, което дъхът ѝ беше образувал върху стъклото, и притисна лице в него. Нямаше как да сбърка този силует — едра фигура в дебела роба и несъразмерен вълнен тюрбан на главата се олюляваше виновно по „Расмусен Проспект“.

Дори по последните стандарти на професор Пенироял това беше странно поведение. Фрея се облече набързо с обикновени, подплатени с вълна работни дрехи, които бяха обичайният ѝ тоалет през последните няколко дни, и сложи фенерче в джоба си. Излезе от двореца, без да си прави труда да събужда Смю. Пенироял не се виждаше никъде, но дълбоките му неравни стъпки зееха в снега и ѝ показваха накъде е отишъл.

Преди няколко месеца Фрея нямаше да посмее да се скита около двореца сама, но по време на дългото пътуване в горните части на Гренландия се беше променила много. В началото шокът от загубата на Том я накара да се върне обратно към някогашните порядки — стоеше в покоите си, не се виждаше с никого и издаваше заповедите си чрез Скейбиъс или Смю. Съвсем скоро обаче се отегчи да дреме само в двореца. Закопня да узнае какво се случва навън. Затова тръгна да се скита наоколо и да участва в живота на града си по начин, по който не го беше правила досега. Клюкарстваше с работниците, които не бяха на служба, обядваше с тях в отоплените павилиони в края на горния етаж на града и заедно наблюдаваха леда. От Уиндолин Пай се научи как да се къпе, да си мие зъбите и да подстригва косата си късо. Присъедини се към патрулите, които Скейбиъс изпращаше всяка сутрин долу, за да проверяват дали някой паразит не се е лепнал отново за града. Управлява товарните машини в машинното отделение. Дори отиде на разузнаване на леда пред Анкъридж с един много изненадан и доста притеснен екип. Фрея беше загърбила всички семейни традиции с голямо облекчение, сякаш бе изхвърлила стари и неудобни дрехи.

Сега се промъкваше през сенките на „Расмусен Проспект“ и шпионираше собствения си главен навигатор!

Пред нея пищният тюрбан на професора се отличи ясно на фона на мръсните и заледени сгради, когато влезе през портите на аеропристанището.

Фрея се затича след него, като се прикриваше от една сянка в друга, докато не намери укритие под митническата будка веднага след входа. Обгърната от мъглата на собствения си дъх, тя се огледа наоколо и си помисли, че е изгубила целта си насред тези заснежени хангари и площадки. Не… ето го и него! Яркото петно, което представляваше тюрбанът му, подскачаше на светлината на една улична лампа в далечния край на пристанището, след което изчезна, когато навлезе в мрака на входа към склада на Аакиук.

Фрея прекоси пристанището, като следваше криволичещата пътека от следите на изследователя в снега. Вратата на склада беше отворена. Тя се спря за момент, надникна нервно в мрака вътре и си спомни паразитните момчета, които го използваха като прикритие, за да обитават и грабят града ѝ… Вече нямаше опасност, лъчът от факлата, който виждаше да се движи в далечния край на склада, не принадлежеше на някой зъл леден пират, а на един странен изследовател.

Чуваше го да мърмори нещо в прашната тишина. На кого говореше? На себе си? Уиндолин Пай ѝ беше казала, че е пресушил винарната на главния навигатор и сега крадял алкохол от празните ресторанти на „Ултима Аркейд“. Вероятно беше пиян и не беше на себе си. Приближи се още до него, като си проправи път през планините от стари двигателни части.

— Пенироял търси когото и да е! — изрече гласът, който беше тих, но звучеше отчаяно. — Пенироял търси когото и да е! Обадете се, моля ви! Моля ви!

Професорът се наведе в арката от зелена светлина, хвърляна от циферблатите на старо радио, което някак си беше успял да накара да работи. На ушите си беше сложил слушалки, а ръката му, в която държеше микрофона, трепереше едва.

— Има ли някого? Моля ви! Ще ви платя всичко! Просто ме измъкнете от този град на глупаци!

— Професор Пенироял? — обади се Фрея.

— Ааааа! Клио! Поскит! Никърс! — изкрещя стреснат изследователят и се завъртя. Кабелът на слушалките му събори разни неща и те задрънчаха по пода в краката му. Циферблатите изгаснаха и от устройството излезе облак от искри, подобно на някакви жалки фойерверки. Фрея извади фенерчето си и го включи. Лицето на Пенироял изглеждаше бледо и потно на прашния лъч светлина. Страхът му бързо беше заменен от престорена усмивка, когато най-накрая разпозна маркграфинята. — Ваше Великолепие?

Почти никой не си правеше труда да я нарича така в последно време. Дори госпожица Пай и Смю се обръщаха към нея с „Фрея“. Колко беше изостанал Пенироял!

— Радвам се да видя, че се занимавате с нещо, професоре — каза тя. — Господин Аакиук наясно ли е, че се прокрадвате в склада му?

— Да се прокрадвам, Ваше Великолепие? — Изследователят се шокира. — Пенироял никога не се прокрадва! Не, не, не… Просто… не исках да безпокоя господин Аакиук…

Фенерчето на Фрея примигна и тя си спомни, че вероятно вече не са останали кой знае колко батерии на борда на Анкъридж. Намери ключ и светна една от аргоновите лампи, които висяха от ръждясалите греди над главите им. Пенироял замижа на ярката светлина. Изглеждаше ужасно — пепелява кожа, червени очи и бяла четина, която загрозяваше оформените краища на брадата му.

— С кого говорехте? — попита Фрея.

— С когото и да… С никого.

— И защо желаете да ви измъкнат от този град на глупаци? Мислех, че идвате с нас? Мислех, че ще копнеете да се върнете в зелените долини на Америка и при красивата Пощенски Код.

Маркграфинята не вярваше, че Пенироял е способен да пребледнее още повече, но го стори.

— Ах! — отговори той. — Хм.

През последните седмици на Фрея ѝ минаваше през ум една неприятна мисъл. Появяваше се в странни моменти — под душа, докато лежеше будна в три сутринта или вечеряше с госпожица Пай и господин Скейбиъс, но не я споделяше с никого, макар да смяташе, че и те си бяха помисляли същото. Обикновено, когато се промъкнеше в главата ѝ, се опитваше да мисли за нещо друго, защото… е, беше глупаво, нали?

Само дето не беше глупаво, а представляваше самата истина.

— Не знаете пътя до Америка, нали? — попита тя, като се опитваше да говори със спокоен глас.

— Хм.

— Изминахме целия този път по ваш съвет и съгласно описанията във вашата книга, но вие не знаете как да намерите зелените си долини отново. Или може би такива въобще не съществуват? Някога ходили ли сте в Америка, професоре?

— Как смеете? — започна Пенироял, но сякаш осъзна, че вече няма никакъв смисъл от лъжи, въздъхна и поклати глава. — Не. Измислих си всичко. — Седна на обшивката на един от двигателите. Изглеждаше нещастен и сломен. — Никога не съм ходил никъде, Ваше Великолепие. Просто четях чуждите книги, гледах илюстрациите и си измислях всичко. Написах „Красивата Америка“, докато разпусках край един хотелски басейн на най-горния етаж на Париж в компанията на една прекрасна млада дама на име Занзибарски Праскови. Погрижих се да пиша за приятни и далечни места, разбира се. Никога не съм смятал, че някой наистина ще поиска да отиде там.

— Защо просто не си признахте, че всичко е измислица? — попита Фрея. — Когато ви назначих за главен навигатор, защо не ми казахте, че всичко е лъжа?

— И да изпусна всичките онези пари, луксозни апартаменти и винарната на главния навигатор? Аз съм просто човек, Фрея. Освен това, ако всичко се разчуе в Ловния район, ще стана за посмешище! Пък и смятах, че ще успея да си тръгна с Том и Хестър.

— Затова се разстроихте толкова, когато Хестър отлетя с „Джени Ханивър“!

— Да! Тя ми провали плана за бягство! Нямаше как да се махна от този град и не можех да призная какво съм сторил, защото щяхте да ме убиете!

— Нямаше да го направя!

— Е, тогава вашите хора щяха да го сторят. Оттогава използвам тези стари радиоапарати, за да търся помощ. Надявах се да попадна на някой изгубен аеротърговец или на изследователски съд, който да ме вземе от тук.

Беше изумително колко много се самосъжаляваше и как въобще не се тревожеше за града, който беше повел към погибел. Фрея потрепери от гняв.

— Вие… вие… вие сте свободен, професор Пенироял! Вече не сте мой главен навигатор! Ще предадете церемониалния компас и ключовете за Щурвала веднага!

Това не я накара да се почувства по-добре. Тя се срина върху купчина стари въжета, които се поместиха под нея. Как щеше да съобщи новините на госпожица Пай, господин Скейбиъс и останалите? Как щеше да им обясни, че са забутани от погрешната страна на света без нищо пред тях освен един мъртъв континент, нямат достатъчно гориво да се върнат и тя е онази, която ги е довела тук! Тя им каза, че Ледените богове са поискали да тръгнат на запад, макар през цялото време само тя да го искаше. Не трябваше толкова много да се прехласва по Пенироял и глупавата му книга!

— Какво да правя? — попита маркграфинята. — Какво да правя?

Някой извика нещо по улиците зад аеропристанището. Пенироял вдигна глава. Отнякъде се носеше бръмчене. Беше много тихо — усилваше се и намаляваше — и приличаше на…

— Аеродвигатели! — скочи на крака професорът и събори няколко купчини с резервни части по пътя си към вратата. — Велика Клио! Спасени сме!

Фрея се затича след него, като помести маската против студа, за да избърше сълзите си. Навън мракът вече не беше толкова гъст. Пенироял вървеше бързо по пристанището, като се спря само веднъж, за да покаже нещо в небето. Фрея присви очи и видя светлини и изгорели газове.

— Дирижабъл! — провикна се професорът и започна да танцува лудешки в снега. — Някой е чул съобщението ми! Спасени сме! Спасени!

Фрея прибяга покрай него, като се опитваше да не изпуска от поглед машината. Семейство Аакиук бяха излезли пред кабинета на пристанището и гледаха нагоре.

— Дирижабъл, тук? — чу да казва уредникът. — Кой може да е?

— Ледените богове казаха ли ти, че ще имаме гости, Фрея, скъпа? — попита госпожа Аакиук.

Мъж на име Лемуел Куааник, чиито снегоходки плющяха след него, дойде на бегом при нея. Той беше един от разузнавателния екип, с който маркграфинята беше излизала на леда, и не се чувстваше особено неудобно да говори в нейно присъствие.

— Великолепие? Виждал съм този дирижабъл и преди. Това е летателният апарат на Пьотр Масгард, „Турбулентност в ясно небе“.

— Ловците на Аркангел! — ахна господин Аакиук.

— Тук? — изрева Фрея. — Не може да бъде! Аркангел никога не би тръгнал на лов на запад от Гренландия. Тук няма нищо за ядене.

— Освен нас — отвърна господин Куааник.

„Турбулентност в ясно небе“ закръжи над Анкъридж, след което увисна над кърмата като самотен вълк, който притиска плячката си. Фрея се затича към Щурвала и излезе на мостика. Уиндолин Пай вече беше там, все още по нощница. Дългата ѝ посивяваща коса не беше оправена.

— Това са Ловците, Фрея! — каза тя. — Как са ни открили? Как, да ги вземат всички божии имена, са разбрали къде сме?

— Пенироял — сети се маркграфинята. — Професор Пенироял и глупавите му съобщения…

— Сигнализират ни — обади се господин Умиак, наведен над радиото. — Заповядват ни да изключим двигателите.

Фрея погледна към кърмата. В този полумрак ледът изглеждаше блед и слабо осветен. Видя оставената от задното колело на града ѝ следа да се разпростира на североизток и да се губи в мъглата. Нямаше никакви признаци, че преследвачът им е наблизо, освен този черен дирижабъл, яхнал попътния вятър.

— Да им отговоря ли, Фрея?

— Не! Преструвай се, че не сме ги чули.

Това не забави особено много Пьотр Масгард. „Турбулентност в ясно небе“ се приближи още повече, докато не се изравни с Щурвала. Маркграфинята го погледна през стъклената стена и видя наведените над управлението пилоти в пилотската кабина и един артилерист, който ѝ се хилеше от малкото си бронирано отделение под двигателите. Един люк се отвори и от него се появи самият Пьотр Масгард, който крещеше нещо по мегафон.

Госпожица Пай отвори един вентилационен отвор и силният глас долетя до тях.

— Поздравления, жители на Анкъридж! Градът ви беше избран за плячка от великия Аркангел! Бичът на Севера е на един ден път от тук и бързо приближава. Изгасете двигателите си, спестете ни преследването и ще се отнесем добре с вас.

— Не могат да ни изядат! — каза госпожица Пай. — Не и сега! О, положението наистина е много лошо!

Фрея се почувства вцепенена, като че ли беше паднала в ледена вода. Госпожица Пай я гледаше, както и всеки друг на мостика. Всички чакаха Ледените богове да проговорят чрез нея и да им кажат какво да правят. Маркграфинята се зачуди дали да не им каже истината. По-добре щеше да е да бъдат изядени от Аркангел, отколкото да бягат безкрайно по непознатия лед към един континент, който в крайна сметка наистина беше мъртъв. След това си спомни всичко, което беше чувала за града хищник и за начина, по който третира хората. Не, не, всичко друго е по-добре от това — помисли си тя. — Не ми пука дали ще паднем през леда, или ще умрем от глад в Америка, те няма да ни хванат!

— Изгасете двигателите си! — изкрещя Масгард.

Фрея погледна на изток. Ако Аркангел се движеше по гръбнака на Гренландия, вероятно наистина се намираше на разстоянието, което твърдеше Ловеца, но Анкъридж все още можеше да му избяга. Градът хищник нямаше да посмее да навлезе толкова навътре в тези непознати ледени полета. Затова бяха изпратили Ловците на Масгард…

Маркграфинята не разполагаше с високоговорител като нападателя си, за да отговори, затова взе един молив от навигационната маса и на гърба на една от картите написа с големи букви „НЕ!“.

— Госпожице Пай — каза тя, — моля предайте на господин Скейбиъс „Пълен напред“.

Госпожица Пай отиде при уредбата. Фрея притисна съобщението си в стъклото. Видя как Масгард присви очи, за да го прочете, и начина, по който се промени лицето му, когато успя. Той се върна обратно в гондолата, затвори люка и дирижабълът обърна.

— Какво могат да направят, в края на краищата? — попита един от навигаторите. — Няма да ни нападнат, защото не искат да повредят нещата, заради които ще ни изядат.

— Обзалагам се, че Аркангел е на много повече от един ден път от нас! — заяви госпожица Пай. — Ах, този огромен градояд! Сигурно са отчаяни, иначе не биха изпратили някакви разглезени контета да си играят на аеропирати. Е, Фрея, ти разгада блъфа им. Ще им избягаме съвсем лесно!

„Турбулентност в ясно небе“ се спусна в кишата зад града и изстреля няколко ракети в подпорите на колелото на кърмата. От него се надигнаха дим, искри и пламъци. Оста поддаде, колелото се изкриви настрана и се плъзна по леда, като все още беше закрепено за задвижващите вериги и изкривените подпори и се превърна в импровизирана котва, която спря града.

— Бързо! — провикна се Фрея, чиято паника нарасна още повече, когато светлините на дирижабъла се надигнаха от облака лед. — Градът трябва да тръгне отново! Спуснете гъсеничните вериги…

Госпожица Пай беше пред уредбата и слушаше докладите от долу.

— О, Фрея, не можем. Колелото е прекалено тежко, за да бъде влачено след нас. Трябва да се отреже, но Сьорен казва, че това ще отнеме часове!

— Не разполагаме с толкова! — изкрещя маркграфинята и осъзна, че не разполагаха дори с минути. Отиде при госпожица Пай и двете погледнаха към аеропристанището. „Турбулентност в ясно небе“ се приземи за кратко, колкото да избълва няколко тъмни и бронирани фигури, които слязоха надолу по стълбите, за да завземат машинното отделение. Дирижабълът отново полетя и увисна в небето над Щурвала. Стъклените стени на сградата поддадоха под тежестта на ботушите на мъжете, които се спуснаха с въжета от гондолата му. Те слязоха на мостика под съпровод от хвърчащи стъкла, писъци, крясъци, проблясващи на светлината мечове, преобърната навигационна маса. Фрея изгуби госпожица Пай и остана сама. Побягна към асансьора, но там вече имаше някого. Целият беше във вълна, носеше броня и се хилеше. Големите му, облечени в ръкавици ръце посегнаха да я хванат и единственото, което ѝ мина през главата в този момент, беше: Бихме целия този път само за да бъдем изядени!

31. Чекмеджето с ножовете

На стотина метра под гондолата на „Джени Ханивър“ се носеха големи ледени късове, които се блъскаха в малки хълмове и била. Том и Хестър наблюдаваха от прозорците в пилотската кабина тази безкрайна белота и имаха чувството, че цяла вечност летят над бронирания океан.

На следващия ден след бягството им от Грабителско гнездо кацнаха на една малка китоловна станция на снегомади и си купиха гориво с последните суверени на Пенироял. Оттогава само летяха на север и на запад в търсене на Анкъридж. Не бяха спали кой знае колко от страх да не сънуват загиналата авиаторка, която тормозеше сънищата им. Стояха само в пилотската кабина, ядяха стари бисквити, пиеха кафе и си разказваха в кратки изблици на откровение нещата, които им се бяха случили, откакто се разделиха.

Не говореха за бягството на Хестър от Анкъридж или за причината за него. Не го бяха споменавали от онази първа вечер, когато лежаха останали без дъх и трепереха в обятията си на твърдата палуба, и Хестър каза тихичко:

— Има нещо, което не съм ти разкрила. След като те оставих, сторих нещо ужасно…

— Разстроила си се и си отлетяла — отвърна Том, неразбрал значението на думите ѝ. Той беше толкова щастлив, че си я беше върнал, че не желаеше да спори с нея, затова се опита да изкара всичко като нещо маловажно и лесно за прощаване.

Хестър поклати глава.

— Нямах предвид… — но не успя да обясни.

Затова продължиха да летят ден след ден над набръчкания лед и замръзналите земи до днес и до момента, в който Том каза:

— Не исках онова да се случва между мен и Фрея. Когато отидем в Анкъридж, няма да е като миналия път, обещавам ти. Просто ще ги предупредим за Аркангел и отново ще си тръгнем. Ще се насочим към Стоте острова или някъде другаде само двамата, както си беше.

Хестър поклати глава.

— Прекалено е опасно, Том. Наближава война. Може би няма да се случи тази година или следващата, но ще е съвсем скоро и ще бъде сериозно. Прекалено е късно да се направи каквото и да било. Лигата продължава да смята, че ние сме опожарили Северната аерофлота. Зелена буря ще ни обвини за нападението над Грабителско гнездо, а онази преследвачка няма винаги да е насреща, за да ни помага.

— Тогава къде можем да отидем? Къде ще сме в безопасност?

— В Анкъридж — отвърна Хестър. — Ще намерим начин да спасим Анкъридж и ще останем там за няколко години. След това може би…

Дори да успееха по някакъв начин да спасят града, знаеше, че на борда му няма да има място за нея. Щеше да остави Том при Фрея, след което смяташе да отлети сама. Анкъридж беше добър, мил и спокоен град, не беше място за дъщерята на Валънтайн.

Същата вечер, докато светлините на Северното сияние танцуваха над него, Том погледна надолу през една пролука в облаците и видя огромен белег в леда — стотици дълбоки, успоредни бразди от гъсенични вериги, които се простираха на изток в облачните планински части и се губеха на запад в празната нощ.

— Градски следи! — изкрещя той и побърза да събуди Хестър.

— Аркангел — отвърна тя и се почувства зле. Широките следи на града хищник само ѝ напомниха колко голям беше той. Как можеше да спре нещо такова?

Насочиха „Джени“ по курса на Аркангел. Час по-късно Том улови писъка на насочващия маяк на хищника, който прониза статичния шум на радиото, и не след дълго видяха премигващите му светлини в мъглата пред тях.

Градът се движеше на четвърт от скоростта си, а пред него имаше разузнавателни екипи и откачени малки предградия, които да проверят здравината на леда. Отлитаха дирижабли, предимно търговци, които напускаха аеропристанището и се насочваха на изток, защото не желаеха Аркангел да ги отведе толкова далеч от границите на картите им. Том искаше да говори с тях, но Хестър го предупреди да не го прави.

— Не можеш да имаш доверие на хора, които търгуват с Аркангел — каза тя, но всъщност се страхуваше, че някой от търговците може да я разпознае и да каже на любимия ѝ какво е сторила. — Да стоим настрана от хищника и да продължим напред.

Останаха настрана и продължиха напред. Светлините на Аркангел останаха да мъждукат в мрака зад тях, а от север заваля сняг. Когато сигналът на маяка започна да изчезва, се появи друг, който в началото беше много слаб, но ставаше все по-силен. Идваше от леда пред тях. Вторачиха се в мрака, докато вятърът брулеше балона на „Джени“ и в прозорците се блъскаха снежинки. Далеч напред проблеснаха светлини и от статичния шум на радиото се чу по-дълъг и по-ясен сигнал, който звучеше като самотния вой на вълк единак.

— Това е Анкъридж.

— Той не се движи!

— Нещо не е наред…

— Закъсняхме прекалено много! — изрева Том. — Не помниш ли? Аркангел изпраща Ловците да залавят градовете, които иска да изяде. Онзи брутален тип, когото срещнахме във Въздушен пристан! Той ги залавя и ги насочва към челюстите на хищника… Трябва да обърнем. Ако кацнем, Ловците ще ни задържат, докато пристигне Аркангел, и „Джени“ ще бъде изяден заедно с града…

— Не — отвърна Хестър. — Трябва да кацнем. Трябва да направим нещо. — Тя погледна Том. Така искаше да му каже защо всичко това беше толкова важно за нея. Знаеше, че за да изкупи греха си, трябваше да се бие с Ловците и вероятно щеше да загине. Искаше да сподели на Том за сделката си с Масгард и да го помоли да ѝ прости. Ами ако не можеше да ѝ прости? Ами ако я отблъснеше ужасѐн? Думите бяха в устата ѝ, но тя не дръзна да ги изрече.

Том спря двигателите на „Джени“ и се остави вятърът да ги доближи до града. Беше трогнат от неочакваната и изненадваща загриженост от страна на Хестър за ледения град. Не беше осъзнал, докато не го видя отново, колко много му липсваше. Очите му се напълниха със сълзи и погледът му се размаза на светлините от Щурвала и Зимния дворец.

— Всичко свети като Куърково дърво…

— За да може Аркангел да ги забележи — каза Хестър. — Масгард и хората му са спрели двигателите и са включили всички светлини и насочващия маяк. Вероятно са се разположили в двореца на Фрея и чакат градът им да пристигне.

— Какво е станало с маркграфинята? — попита Том. — Какво е станало с всички жители?

Хестър нямаше отговори на тези въпроси.

Аеропристанището беше прекалено добре осветено и приветливо, но нямаше как да кацнат на него. Хестър спря светлините на „Джени“ и остави пилотирането на Том, който беше по-добър от нея. Той отведе дирижабъла толкова ниско, че килът на гондолата почти остърга леда, преди отново да го вдигне нагоре и да се промуши през една тясна пролука между два склада на бакборда на долния етаж. Затварянето на прихващащите скоби прозвуча прекалено силно, но никой не дойде да види какво се случва и когато излязоха навън, не намериха никого по тихите и потънали в сняг улици.

Изкачиха се бързо и мълчаливо до аеропристанището, не говореха, погълнати от различните си спомени за града. „Турбулентност в ясно небе“ беше кацнал на една открита площадка в средата на пристанището. Вълчият знак на Аркангел блестеше в червено на балона му. Един облечен в кожи пазач стоеше на пост пред него, а зад прозорците на гондолата се движеха хора.

Том погледна Хестър.

— Какво ще правим?

Тя поклати глава, все още не знаеше. Том я последва през гъстите сенки зад цистерните с гориво и двамата се озоваха пред задната врата на къщата на уредника на пристанището. Тук също цареше мрак, нарушаван единствено от сиянието на пристанищните лампи, което се сипеше през заскрежените прозорци. Сякаш торнадо беше помело доскоро спретнатите дневна и кухня, беше потрошило колекцията от сувенирни чинии и съдове и беше унищожило портретите на децата на Аакиук от семейния олтар. Античната вълча пушка, която висеше в дневната, я нямаше, а печката беше студена. Хестър коленичи над счупените парчета върху дрешника — от тях сияеха лицата на членове на семейство Расмусен — и отвори чекмеджето с ножовете.

Едно разхлабено стъпало зад нея изскърца. Том, който беше по-близо до стълбището, се обърна точно навреме, за да види едно сиво петно — лице, което го гледаше иззад пръчките на парапета. То изчезна почти на мига. Онзи, който се криеше там, се насочи към първия етаж. Том извика от изненада и бързо сложи ръка върху устата си, като си спомни мъжа отвън. Хестър мина грубо покрай него с най-острия кухненски нож на госпожа Аакиук в ръка. Последва объркано стълкновение в сенките зад парапета и един глас, който се замоли: „Милост! Пощадете ме!“. Чу се влачене по стълбите на тежко тяло. Хестър дърпаше фигурата за крачолите на панталоните. Изправи се задъхана. Ножът все още беше в ръката ѝ, готов за употреба. Том погледна пленника ѝ.

Пенироял. Мръсен, рошав и с набола бяла четина над оформената му брада, изследователят изглеждаше остарял с десет години през времето, през което ги нямаше, сякаш на борда на Анкъридж годините минаваха по-бързо, отколкото във външния свят. Той скимтеше изплашен, а очите му подскачаха между лицата им.

— Том? Хестър? Богове и богини, помислих си, че сте онези проклети Ловци. Как се озовахте тук? „Джени“ с вас ли е? О, благодаря на небесата! Трябва да си вървим веднага!

— Какво се е случило тук, професоре? — попита Том. — Къде са всички?

Пенироял, който не отделяше очи от заплашителния нож в ръката на Хестър, се изправи в по-удобна поза и се облегна на една греда.

— Ловците на Аркангел, Том. Аерохулигани, водени от онзи подлец Масгард. Пристигнаха преди около десет часа, счупиха задното колело и завзеха града.

— Всички ли са мъртви? — попита Хестър.

Пенироял поклати глава.

— Не мисля. Искаха да запазят хората в добра форма, за да могат да ги използват в жестоките си робски ями. Заловиха ги и ги затвориха в Зимния дворец, докато чакат града им да ни настигне. Неколцина от смелите момчета на Скейбиъс се опитаха да се възпротивят и бяха пребити доста зле, но иначе никой друг не е наранен.

— А ти? — Хестър се наведе към светлината и го остави да се наслади на горгонското ѝ лице. — Защо не си заключен при останалите?

Пенироял я дари с лукава усмивка.

— О, знаеш ли какво е мотото на семейство Пенироял, госпожице Шоу? „Когато нещата се объркат, умните се крият под някоя голяма мебел.“ По случайност бях на аеропристанището, когато пристигнаха. Благодарение на бързата си мисъл се промъкнах тук и се скрих под леглото. Не излязох, докато всичко не приключи. Смятах да се представя на младия Масгард, разбира се, и да си поискам хищническото злато, но честно казано не мисля, че мога да му имам доверие, затова просто си кротувам.

— Какво хищническо злато? — попита Том.

— О, ах… — Пенироял като че ли се засрами и се опита да скрие този факт зад старата си мошеническа усмивка. — Работата е там, Том, че май аз съм виновен Ловците да дойдат тук.

Поради причина, която младежът не успя да разбере, Хестър започна да се смее.

— Изпратих само няколко безобидни призива за помощ! — оплака се изследователят. — Не съм предполагал, че Аркангел ще ги чуе! Кой да знае, че един радиосигнал може да пропътува толкова голямо разстояние? Без съмнение, става въпрос за някаква странност на местния климат… Както и да е, сами виждате, че това не ми помогна особено много. Хванат съм в капан от часове с надеждата да се промъкна на борда на дирижабъла на Ловците и да избягам с него, но един мръсен пазач го охранява, а и има още двама вътре…

— Видяхме — каза Том.

— Но — продължи изследователят, а лицето му направо просия — вие се върнахте с „Джени Ханивър“ и това вече няма никакво значение, нали? Кога тръгваме?

— Няма да е сега — отвърна Хестър. Том се обърна към нея, все още обезпокоен от намерението ѝ да се изправи срещу Ловците. — Как бихме могли да си тръгнем? — попита бързо тя. — Дължим го на семейство Аакиук, Фрея и останалите. Трябва да ги спасим.

Докато мъжете я гледаха изумено, тя отиде до кухненския прозорец и надникна през призмата на заскреженото му стъкло. Снежинките падаха безцелно на конусовидната светлина под лампите на пристанището. Представи си пазачите на борда на дирижабъла, другаря им отвън, който крачи напред-назад, за да се стопли, и останалата част от екипажа на Масгард, които се намираха в Зимния дворец и се сгряваха със съдържанието на винарната на семейство Расмусен. Те щяха да са пияни, уверени в себе си и нямаше да очакват неприятности. Не биха били никакъв проблем за Валънтайн. Вероятно, ако е наследила достатъчно от силата, жестокостта и лукавостта на баща си, нямаше да са никакъв проблем и за дъщеря му.

— Хестър? — Том застана зад нея, изплашен от лошото ѝ настроение. Обикновено той беше този, който предлагаше безразсъдни планове за спасяването на безпомощните. Да чуе подобно нещо от устата на любимата си, беше като да види света обърнат с главата надолу. Сложи нежно ръка на рамото ѝ и я усети как се стегна и се отдръпна от нея. — Хестър, те са много, а ние сме само трима…

— Двама — прекъсна го Пенироял. — Не искам да участвам в самоубийствения ви план…

С едно бързо движение Хестър опря ножа във врата му. Ръката ѝ потрепери едва и улови отраженията им в острието.

— Ще направиш каквото ти наредя — каза дъщерята на Валънтайн — или ще те убия собственоръчно.

32. Дъщерята на Валънтайн

— Яж, малка маркграфиньо! — провикна се от другия край на масата Пьотр Масгард и размаха към Фрея наполовина изядено пилешко бутче.

Момичето заби поглед в чинията си, където храната ѝ беше започнала да се втвърдява. Искаше ѝ се да беше в балната зала с останалите и да яде каквито остатъци са им хвърлили Ловците, но Масгард настоя да вечеря с него. Каза ѝ, че ѝ показва уважението, което заслужава, и че не подхожда на една благородничка да се храни с хората си, нали? Като лидер на Ловците на Аркангел, негово задължение и удоволствие било да я забавлява на собствената му маса.

Само дето масата беше на Фрея и се намираше в собствената ѝ трапезария, а храната беше от собствените ѝ килери и беше сготвена в собствената ѝ кухня от горкия Смю. Всеки път, когато вдигнеше поглед, срещаше сините очи на Масгард, който беше доволен и изпълнен с гордост от плячката си.

В първия ужасен, объркващ момент от нападението над Щурвала маркграфинята си мислеше: Скейбиъс няма да търпи това, той и хората му ще се борят и ще ни спасят. Когато заедно с други заловени беше отведена в балната зала, видя колко много от поданиците ѝ вече бяха там и разбра, че всичко се е случило много бързо. Хората на главния инженер бяха изненадани или бяха заети да гасят пожарите, които ракетите бяха възпламенили. Злото беше надделяло над доброто.

— Великият Аркангел ще ни настигне след няколко часа — беше съобщил Масгард, докато обикаляше пленниците си, а хората му стояха на пост с вдигнати пистолети и арбалети. Думите му гърмяха от грамофонните рога в шлема на лейтенанта му: — Дръжте се прилично и може да получите шанс за здравословен и продуктивен живот в търбуха. Възпротивете се и ще умрете. Този град е достатъчна награда сам по себе си, така че мога да си позволя да пожертвам няколко роби, ако настоявате да докажа колко съм сериозен.

Никой не настоя. Жителите на Анкъридж не бяха свикнали с насилието, затова бруталните лица и парните пушкала на Ловците бяха достатъчно убедителни за тях. Всички се бяха събрали в средата на балната зала — съпругите се бяха притиснали до съпрузите си, а майките се опитваха да накарат децата си да не плачат, да не говорят или да не сторят нещо, което може да привлече вниманието на пазачите. Когато Масгард повика маркграфинята да вечеря с него, Фрея сметна, че ще е най-добре да приеме. Не трябваше да му развалят настроението.

Ако вечерята с Масгард е най-лошото, което предстои да ми се случи — помисли си тя и побутна бързо изстиващата си храна, — човек би казал, че ми се е разминало леко. Само че на нея не ѝ се струваше така, не и когато го погледна и усети заредения със заплаха въздух между тях. Стомахът ѝ се обърна и за момент си помисли, че ще повърне. Като извинение да не яде, реши да започне разговор.

— Е, как ни намерихте, господин Масгард?

Мъжът се ухили. Сините му очи бяха почти скрити под тежките клепачи. Той малко се разочарова, когато дойде тук — жителите на града се бяха предали много лесно, а телохранителят на Фрея се оказа един дребен тип, истински клоун, който не заслужаваше да опита меча му, — но беше решен да се държи галантно с маркграфинята. Чувстваше се голям и красив, истински победител, докато седеше на трона на челото на масата, и вярваше, че я е впечатлил.

— Може би вродената ми дарба в ловуването ме доведе тук?

Фрея съумя да се усмихне едва.

— Вие не работите така, нали? Чувала съм за вас. Аркангел толкова отчаяно търси плячка, че плащате на хората да изчуруликват други градове.

— Изпяват.

— Моля?

— Искате да кажете „да изпяват други градове“. Ако желаете да използвате уличен език, Ваше Великолепие, трябва да го правите правилно.

Фрея се изчерви.

— Причината е професор Пенироял, нали? И онези глупави съобщения, които прати по радиото? Каза ми, че просто се е опитвал да се свърже с някой преминаващ изследовател или търговец, но предполагам, че през цялото време е изпращал сигнали на вас.

— Професор кой? — засмя се отново Масгард. — Не, скъпа моя, един летящ плъх ми изпя местоположението ви.

Фрея отново насочи поглед към неговия.

— Хестър!

— Знаете ли коя беше най-хубавата част? Дори не поиска злато в замяна на града ви. Само някакво момче, някакъв безполезен въздушен боклук. Казва се Натсуърти…

— О, Хестър! — прошепна маркграфинята. Винаги беше смятала, че това момиче ще ѝ създаде грижи, но не мислеше, че е способно на подобно ужасно нещо. Да предаде цял град само за да запази момче, което не заслужава и което щеше да е много по-добре с някоя друга! Опита се да прикрие яростта си от Масгард, защото той само се смееше. — Том го няма. Според мен е мъртъв…

— Значи е извадил късмет, че се е измъкнал — ухили се мъжът с пълна уста. — Не че има някакво значение. Пъдпъдъчката му изчезна. Отлетя още преди мастилото на договора ѝ да изсъхне…

Вратата на трапезарията се отвори. Фрея забрави за Хестър и се обърна да види какво става. Един от хората на Масгард — човекът с грамофонните рога — стоеше на прага ѝ.

— Огън, милорд! — изрече задъхан той. — На пристанището!

— Какво? — Масгард отиде до прозореца и дръпна тежките завеси. Снегът валеше върху градините навън и зад него проблясваше и се разпростираше червен блясък, който превръщаше фронтоните и тръбите по покривите на „Расмусен Проспект“ в остри силуети. Масгард се обърна към лейтенанта си: — Чу ли се с Гарстанг и момчетата му на пристанището?

Ловецът поклати глава.

— Зъби на Вълка! — изкрещя Масгард. — Някой е подклал пожар! Нападат дирижабъла ни! — Той извади меча си и се спря до стола на Фрея на път към вратата. — Ако някой от твоите паразити е сторил нещо на „Турбулентност в ясно небе“, ще го одера жив и ще продам кожата му за килимче пред камина.

Маркграфинята се сви на стола си в опит да изглежда мъничка.

— Не може да е някой от хората ми, вие заловихте всички… — Но дори докато изричаше думите, се сети за професор Пенироял. Не го беше видяла в балната зала. Може би той беше на свобода? Може би правеше нещо, за да им помогне? Струваше ѝ се доста невероятно, но беше единствената ѝ надежда и тя се беше хванала за нея. Масгард я вдигна от стола ѝ и я блъсна към лейтенанта си.

— Отведи я обратно в балната зала! — изкрещя той. — Къде са Равн, Тор и Скейт?

— Все още пазят главния вход, милорд.

Масгард побягна и остави лейтенанта да се оправя с Фрея. Те излязоха от трапезарията и тръгнаха по грациозната извивка на коридора. Навярно трябваше да се опита да избяга, но пазачът ѝ беше толкова грамаден, силен и добре въоръжен, че не посмя. Портретите на роднините ѝ я изгледаха, когато мина покрай тях. Имаше чувството, че са разочаровани от нея, задето не се бори.

— Надявам се някой да е подпалил безценния ви дирижабъл!

— За нас няма значение — изръмжа лейтенантът. — Вие ще го отнесете. Аркангел скоро ще дойде. Няма да се нуждаем от дирижабъл, за да си тръгнем от мръсния ви град, когато се озове в търбуха на Бича!

С наближаването на балната зала Фрея чу оживената глъчка. Явно пленниците бяха видели огъня и говореха развълнувано, а пазачите им ги караха да млъкнат. Тогава нещо изсвистя покрай главата ѝ и лейтенантът на Масгард падна, без да издаде никакъв звук. Помисли си, че се е подхлъзнал, но когато се обърна, видя, че от шлема му се подава стрела от арбалет и от един от роговете е потекла кръв.

— Иу! — погнуси се маркграфинята.

От сенките на една ниша до балната зала се появи длъгнеста фигура.

— Професор Пенироял? — прошепна Фрея, но не беше той, а Хестър Шоу, която вече слагаше нова стрела в големия си арбалет.

— Ти се върна! — изуми се маркграфинята.

— О, какво забележително умозаключение, Ваше Великолепие.

Фрея почервеня от гняв. Тази как смееше да се подиграва с нея? Та тя беше виновна за случващото се!

— Продала си маршрута ни! Как можа? Как можа?

— Е, промених си решението — отвърна Хестър. — Тук съм, за да помогна.

— Да помогнеш? — маркграфинята говореше бързо и шепнешком, защото се притесняваше да не я чуят пазачите в балната зала. — Как можеш да помогнеш? Най-добрата помощ, която можеше да ни осигуриш, беше да не се доближаваш до града ми! Нямаме нужда от теб! Том няма нужда от теб! Ти си егоистична, зла и студенокръвна и не те е грижа за друг освен за отвратителната ти личност…

Фрея млъкна, защото двете в един и същи момент осъзнаха, че Хестър държи зареден арбалет и че с едно малко движение на пръста си можеше да закове маркграфинята за стената. Хестър за миг обмисли тази възможност и допря върха на стрелата в гърдите на Фрея.

— Права си — прошепна тя. — Зла съм. Метнала съм се на баща си в това отношение. Но ме е грижа за Том и това означава, че трябва да ме е грижа също за теб и за глупавия ти град. А и си мисля, че точно сега имаш нужда от мен.

Хестър свали арбалета и погледна мъжа, когото беше убила току-що. В колана му беше затъкнат пищов с газова тяга.

— Знаеш ли как да използваш това чудо? — попита тя.

Фрея кимна. Учителите ѝ наблягаха повече на етикета и обноските, отколкото на обучението да използва огнестрелни оръжия, но беше схванала основната идея.

— Тогава ела с мен — нареди Хестър, и то по начин, който не остави никакво място за неподчинение от страна на маркграфинята.

Най-трудното до момента беше да се отърве от Том. Не искаше да го излага на опасност и не можеше да се държи като дъщеря на Валънтайн, ако той беше с нея. В мрака на дневната на семейство Аакиук го придърпа към себе си и му каза:

— Знаеш ли някакви задни входове към Зимния дворец? Ако мястото гъмжи от Ловци, не можем просто да влезем през парадния вход и да обявим, че сме дошли да се видим с Масгард.

Том помисли за момент, след което бръкна в джобовете на палтото си и извади някакъв малък, лъскав предмет, който не беше виждала досега.

— Това е шперц от Гримзби. Хората на Боне ми го дадоха. Обзалагам се, че мога да отворя топлинната камера зад Вундеркамера!

Том изглеждаше толкова развълнуван и доволен от себе си, че Хестър не можа да се сдържи и го целуна.

— Върви тогава — каза му, когато приключи. — Чакай ме във Вундеркамера.

— Какво? Ти няма ли да дойдеш? — Вече не изглеждаше толкова развълнуван, само изплашен.

Хестър докосна устата му с върховете на пръстите си, за да го накара да замълчи.

— Ще отида да разузная около дирижабъла.

— Но пазачите…

Момичето се опита да му покаже, че не се страхува.

— Бях чирак на Шрайк, помниш ли? От него усвоих доста умения, които още не съм използвала. Ще се оправя. А сега върви.

Том имаше намерение да ѝ отговори, но се отказа, прегърна я и тръгна към Вундеркамера. За секунда-две Хестър изпита облекчение, че е успяла да отпрати любимия си, но изведнъж много ѝ се прииска да го върне, да го прегърне и да му каже всичко, което вече трябваше да му е споделила. Притича до задната врата, но Том вече не се виждаше, беше поел по някакъв таен път до двореца.

Прошепна името му на снега. Не очакваше да го види отново. Имаше чувството, че се пързаля прекалено бързо към бездна.

Пенироял все още се беше свил в началото на стълбището. Хестър мина покрай него на път за кухнята и взе една маслена лампа от шкафа над мивката.

— Какво правиш? — изсъска изследователят, когато я запали. Жълтият пламък се разгоря бавно зад опушеното стъкло, след това освети стените, прозорците и пребледнялото като сапун лице на Пенироял. — Хората на Масгард ще я видят!

— Това е идеята — отвърна Хестър.

— Няма да ти помогна! — изхленчи изследователят. — Не можеш да ме накараш! Това е лудост!

Този път не си направи труда да го плаши с ножа, само доближи горгонското си лице до неговото.

— Бях аз, Пенироял. — Искаше да му покаже колко безмилостна може да бъде. — Не ти. Аз съм тази, която изпрати Ловците тук.

— Ти? Велики всемогъщи Поскит, защо?

— Заради Том — отговори простичко Хестър. — Защото исках Том да бъде отново само мой. Той щеше да е моето хищническо злато, моята награда. Само дето нещата не се развиха според плана ми и сега трябва да се опитам да оправя всичко.

Отвън, пред прозореца на кухнята, се разнесоха хрущящи стъпки. Външната топлоизолираща врата се отвори с въздишка. Хестър се плъзна обратно в сенките зад вратата, когато пазачът от пристанището се намъкна в стаята. Беше толкова близо, че можеше да усети студа, който се носеше от вълнените му дрехи.

— Ставай! — излая онзи на Пенироял и се обърна да провери дали има и други бегълци. В секундата, преди да види Хестър, тя го наръга с ножа си в пролуката между горната част на бронята му и долната част на маската против студ. Мъжът изгъргори и гърчовете на едрото му тяло измъкнаха дръжката на ножа от хватката на момичето. Хестър се дръпна настрани, защото арбалетът му стреля и стрелата се заби във вратичката на шкафчето зад нея. Ловецът посегна към колана за собствения си нож. Тя го хвана за ръката и се опита да го спре. Не се чуваха никакви други звуци освен тежкото им дишане и хрущенето на разни предмети, които стъпкваха, докато се бореха. Пенироял се опитваше да не им се пречка. Големите зелени очи на Ловеца се взираха в Хестър през стъклата в маската му, бяха гневни и възмутени, докато накрая не се съсредоточиха върху нещо много далечно от нея. Гъргоренето секна и мъжът падна на една страна, като едва не я завлече със себе си. Краката му потрепваха в конвулсии известно време, после престанаха.

Хестър никога не беше убивала човек досега. Очакваше да изпита вина, но такава нямаше. Не чувстваше нищо. Така е било и за баща ми — помисли си тя, навлече плаща и вълнената шапка и си сложи маската против студ на Ловеца. — Просто работа, която е трябвало да свърши, за да опази града и любимите си хора. Така се е почувствал, след като е убил мама и татко. Чист, твърд и прозрачен като стъкло. Хестър взе арбалета и колчана със стрели на мъжа и се обърна към Пенироял:

— Донеси лампата.

— Но, но, но…

Навън снегът приличаше на бели молци под светлината на пристанищните лампи. Хестър тръгна по кейовете, като буташе ужасения професор пред себе си. Погледна през празното пространство между два хангара и видя голямо и далечно петно светлина на източния небосклон.

Люкът на „Турбулентност в ясно небе“ беше отворен. Друг Ловец стоеше на пост там.

— Какво има, Гарстанг? — провикна се той. — Кого си намерил?

— Някакъв дядка — провикна се в отговор Хестър, като се надяваше маската против студ да промени гласа ѝ, а вълненият плащ да направи фигурата ѝ по-едра.

— Просто някакъв старец — констатира Ловеца и се обърна да говори с някого в гондолата, след което извика по-силно: — Заведи го в двореца, Гарстанг! При другите! На нас не ни трябва.

— Моля ви, господин Ловец! — изкрещя неочаквано Пенироял. — Това е капан! Тя е…

Хестър вдигна арбалета, натисна спусъка и Ловецът падна назад с писък на уста. Докато другарите му се опитваха да си проправят път през мъртвото му тяло, тя взе маслената лампа от професора и я хвърли през люка. Плащът на Ловеца пламна и огънят се разпростря в гондолата. Пенироял изпищя ужасѐн и побягна. Хестър се обърна да го последва, но само след две крачки осъзна, че лети, вдигната на крилете на горещ вятър, който я запрати в сняг, който вече не беше бял, а носеше цвета на хелоуинска смесица от шафран и червено. Нямаше взрив, само едно звучно и меко „пуф“ от газовите камери. Хестър се претърколи в снега и погледна назад. От горящата гондола излизаха мъже и се опитваха да потушат искрите, които излизаха от вълната на палтата и плащовете им. Бяха само двама. Единият се затича към Хестър и тя побърза да вдигне падналия арбалет, но той не гледаше към нея, само прибяга наблизо, като крещеше нещо за саботьори. Момичето имаше достатъчно време да зареди нова стрела и да го застреля в гърба. Нямаше следа от Пенироял. Заобиколи горящия дирижабъл и видя последния от Ловците да лежи в пушек и мрак. Взе меча от ръката му, докато онзи умираше. Запаса го в колана си. Побягна към „Расмусен Проспект“ и светлините на Зимния дворец.

Устройството на Чичо издаде тих, изщракващ звук във вратата на топлинната камера и тя се отвори. Том се промъкна вътре сред добре познатите миризми на двореца. Коридорът беше пуст, нямаше дори следи в прахта по пода. Забърза под прикритието на сенките към Вундеркамера, където скелетите на преследвачи за пореден път му изкараха акъла, но шперцът свърши работа и при тази врата и той тръгна на пръсти между витрините, като леко трепереше, но въпреки това се гордееше със себе си.

Фолиото отразяваше меката светлина и му напомни за Фрея и за многокраката камера, която ги беше наблюдавала от една от решетките на топлопроводите над главите им, докато се целуваха.

— Боне? — попита с надежда и огледа мрака. Сега обаче нямаше никакви обирджии на борда на Анкъридж. Само Ловци. Изведнъж се притесни за Хестър и онова, което тя вършеше в момента. Не му харесваше, че тя беше там, навън, в опасност, а той си стоеше тук. В небето се появи някакво сияние, което идваше от пристанището. Какво ставаше? Дали трябваше да се върне и да провери?

Не. Хестър му каза, че ще се срещнат тук. Никога досега не го беше предавала. Опита се да се разсее, като си избра оръжие от витрината на стената — тежък, тъп меч с красиви дръжка и кания. В мига, в който се озова в ръката му, се почувства по-смел. Закрачи напред-назад между витрините с проядени от молци животни и стари машини, размахваше меча и чакаше Хестър да дойде, за да могат двамата да спасят Анкъридж.

Едва когато в балната зала настана престрелка и по коридорите на двореца се разнесоха викове, крясъци и писъци, Том осъзна, че любимата му все пак е минала през главния вход и е започнала без него.

Пищовът беше по-тежък, отколкото очакваше Фрея. Опита се да си представи как застрелва някого с него, но не можа. Зачуди се дали трябва да признае на Хестър колко е изплашена, но изглежда, нямаше време за това. Спътницата ѝ вече беше до вратата на балната зала и ѝ направи знак с глава да се приближи до нея. Косата и дрехите ѝ воняха на пушек.

Заедно отвориха големите врати. Никой не се обърна, за да види кой влиза. Ловците и пленниците гледаха през прозорците към огромните змиевидни криле от огън, които се люлееха над пристанището. Фрея стисна пистолета с потни ръце и зачака Хестър да изкрещи „Ръцете горе!“, „Никой да не мърда!“ или каквото там трябваше да се каже в такава ситуация. Вместо това спътницата ѝ просто вдигна арбалета и застреля в гърба най-близкия Ловец.

— Хей, това не е… — започна да казва маркграфинята, но бързо се хвърли на пода, защото, докато мъртвият падаше, мъжът до него се обърна и изстреля поредица от куршуми по тях. Все забравяше, че това се случва наистина. Сви се на пода, докато около нея хвърчаха парчета от вратите и мрамора. Хестър взе пистолета от ръката ѝ и от лицето на Ловеца плисна червено. Смю сграбчи пищова на умиращия още докато падаше на пода и го насочи към третия пазач, който се беше замотал в завихрената тълпа от пленници.

— Расмусен! — изкрещя някой и изведнъж името беше подхванато от всички в залата. Това беше древният боен вик на Анкъридж, останал от времената, когато предшествениците на Фрея бяха водили битки с аеропиратите и преследвачите на Номадската империя. — Расмусен! — Разнесоха се изстрели, писък и дълго, трополящо, ксилофонно издрънчаване, когато един от умиращите Ловци се срина върху складирания до него полилей. Всичко свърши много бързо. Уиндолин Пай веднага нареди на част от хората си да се погрижат за ранените, а мъжете се въоръжаваха с мечовете и пистолетите на мъртвите си нападатели.

— Къде е Скейбиъс? — провикна се Хестър и някой го избута към нея. Главният инженер изглеждаше нетърпелив да се впусне в битка и веднага се въоръжи. — Аркангел пристига — съобщи му момичето. — Виждам светлините му от аеропристанището. Ще се наложи да накараш това старо чудовище да се движи малко по-бързичко.

Скейбиъс кимна.

— Трябва да доложа, че в машинното отделение има Ловци, а задвижващото колело е счупено. Не можем да постигнем повече от четвърт скорост с гъсеничните вериги, а самите те са неизползваеми, докато не се отървем от колелото.

— Заемете се с него тогава — нареди Хестър, захвърли арбалета и извади меча.

Скейбиъс се сети за хиляда други въпроса, но в крайна сметка се отказа от тях и просто кимна. Тръгна към стълбището с половината жители на Анкъридж по петите му. Онези, които нямаха оръжия, грабваха столове и бутилки по пътя си. Фрея, колкото и да беше изплашена, знаеше, че трябва да тръгне с тях и да води нападението като някогашните маркграфини. Тя се насочи към бягащите към вратата хора, но Хестър я сграбчи и я спря.

— Ти оставаш тук. Хората ти ще се нуждаят от теб жива. Къде е Масгард?

— Не знам — отвърна Фрея. — Мисля, че се беше насочил към главния вход.

Хестър кимна — жест, който приличаше на някакъв лек тик и който можеше да означава абсолютно всичко.

— Том е в музея — каза тя.

— Той е тук? — Маркграфиня изпитваше трудности да следва мисълта ѝ.

— Моля те, Ваше Великолепие, пази го, когато всичко това приключи.

— Но… — започна да казва Фрея, но Хестър вече я нямаше, а пробитите от куршумите врати се затвориха след нея. Маркграфинята се зачуди дали трябва да я последва, но не се сещаше какво би могла да стори срещу Масгард. Обърна се отново към балната зала и видя няколко души, които все още стояха свити там — най-старите и най-малките, ранените и онези, които бяха прекалено изплашени, за да се присъединят към борбата. Фрея знаеше как се чувстват. Тя стисна силно ръце в юмруци, за да ги спре да треперят, и си наложи най-добрата си благородническа усмивка. — Не се страхувайте. Ледените богове са с нас.

Том се беше насочил към балната зала, когато се натъкна на Скейбиъс и хората му. Те представляваха тъмна плетеница от движещи се крайници, метални оръжия, в които се отразяваше светлината, и бледи лица. Изпълниха коридора като нахлуваща в потъващ кораб вода. Том се изплаши, че може да го объркат с Ловец, но Скейбиъс го видя и изкрещя името му. Вълната го помете със себе си и го изправи срещу ухилените и добре познати лица на Аакиук, Пробстейн и Смю. Хората се протягаха, за да го потупат по раменете и да го ударят по гърдите.

— Том! — провикна се Смю, който го буташе за кръста. — Радвам се да те видя отново!

— Хестър! — провикна се в отговор младежът и се опита да се освободи от вълната, която го водеше извън двореца. — Къде е Хестър?

— Тя ни спаси, Том! — изкрещя Смю и побягна напред. — Какво хладнокръвие! Дойде в балната зала и изби Ловците! Беше безмилостна като преследвач! Какво момиче само!

— Но къде… господин Скейбиъс, тя с вас ли е?

Въпросът му се изгуби в шумотевицата от стъпки и викове „Расмусен, Расмусен!“ от тълпата, която мина покрай него и заслиза по стълбището към машинното отделение. Разнесоха се крясъци и изстрели. Том се зачуди дали да отиде с тях и да се опита да помогне, но мисълта за Хестър не му позволи. Извика името ѝ и побягна по „Бореал Аркейд“, която го отведе до брулената от снега „Расмусен Проспект“. Забеляза следи от двама души, които продължаваха към аеропристанището. Спря се за момент и се запита дали едните не бяха на любимата му. Тогава видя лице, което го наблюдаваше от входа на един магазин на другия край на улицата.

— Професор Пенироял?

Изследователят се стрелна встрани, спъна се в снега и се изгуби в една тясна алея между два бутика. Докато бягаше, от ръцете му падаха монети. Беше напълнил джобовете си с пари от касата на магазина.

— Професоре! — провикна се Том, прибра меча и побягна след него. — Аз съм! Къде е Хестър?

Тромавите следи на изследователя водеха до края на етажа и до стълбище към долния. Том тръгна бързо по него, като стъпваше в големите, подобни на мечешки стъпки, оставени от луксозните ботуши на Пенироял. Спря рязко близо до края на стълбището. Стресна се от чифт черни криле и сърцето му заби лудешки — но те не принадлежаха на птица преследвач, а на табелата на кръчма, наречена „Летящият орел“. Побягна отново и се зачуди дали цял живот няма да се страхува от птици.

— Професор Пенироял?

Масгард го нямаше на входа на двореца при труповете на мъжете, които тя беше убила по пътя си. Може би хората на Скейбиъс са го пипнали — помисли си Хестър. Или може би беше чул шума на битката и беше осъзнал накъде духа вятърът. Вероятно се беше върнал на пристанището с надеждата да открие там някой дирижабъл, който да го отведе обратно на Аркангел.

Излезе през топлинната камера. Маската против студ пречеше на периферното ѝ зрение, затова я захвърли и тръгна надолу по склона към „Расмусен Проспект“, а снежинките докосваха лицето ѝ като студени пръсти. Забеляза следи пред себе си, които продължаваха напред и вече се пълнеха със сняг. Последва ги и премери дългите крачки. Отпред на умиращата светлина от аеропристанището видя силуета на мъж. Без съмнение това беше Масгард. Забърза крачка и с приближаването си го чу да призовава имената на мъртвите си другари:

— Гарстанг? Густавсон? Спрю?

Хестър усети нарастващата паника в гласа му. Той беше просто едно богато градско момченце, което обичаше да си играе на пират и не мислеше, че някой някога може да му се противопостави. Беше дошъл да си търси белята, но след като белята го беше намерила, нямаше представа какво да прави с нея.

— Масгард! — провикна се тя.

Мъжът се обърна. Дишаше много тежко. Зад него „Турбулентност в ясно небе“ беше изгорял до основи и се беше превърнал в овъглен метален скелет. В последните отблясъци от умиращия огън площадките за приземяване изглеждаха, сякаш са се сблъскали една в друга.

Хестър вдигна меча си.

— На какво си играеш, авиаторке? — провикна се Масгард. — Продаде ми този град, след което помогна на жителите му да си го върнат обратно. Не разбирам! Какъв ти е планът?

— Няма такъв — отговори тя. — Мисля всичко в движение.

Масгард извади меча си и го размаха насам-натам в някакво подобие на отбранителни пози, след което тръгна към Хестър. Докато беше още на няколко крачки от нея, тя се стрелна към него и промуши рамото му с върха на меча. Не мислеше, че е нанесла голяма щета на опонента си, но той изтърва оръжието, сложи ръка на раната и се строполи в снега.

— Моля те! — пропищя мъжът. — Имай милост! — Той бръкна под кожите си, извади натъпкана кесия и в снега между тях се изтърколиха едри, бляскави монети. — Младежа го няма, но вземи това и ме остави жив!

Хестър се приближи до Масгард и стисна меча с две ръце. Започна да сече, отново и отново, докато писъците не секнаха. Хвърли го настрани и стоя над жертвата си, докато кръвта обагряше снега в розово и снежинките затрупваха златото, което беше хвърлил към нея. Лактите я боляха. Изпълваше се с някакво странно чувство на разочарование. Очакваше нещо повече от тази вечер. Искаше ѝ се да изпитва нещо различно. Смяташе, че ще умре. Не ѝ се струваше правилно все още да е жива. Та тя дори не беше ранена. Замисли се за всички онези мъртви Ловци. Други също бяха загинали в битката, няма спор, и всичко това — заради стореното от нея. Нямаше ли да бъде наказана за делата си?

Някъде между складовете на долния етаж се разнесе изстрел.

Следите отведоха Том по познати улици, осветени от пожарите на пристанището горе. Той започна да се чувства много неспокоен, когато заобиколи последния ъгъл и видя „Джени Ханивър“, където го остави в сенките на складовете. Пенироял се опитваше да отвори люка.

— Професоре! — провикна се Том и се насочи към него. — Какво правите?

Пенироял вдигна поглед.

— Проклятие! — промърмори той, когато осъзна, че са го открили, и след това отвърна с някогашния си арогантен тон: — Какво смяташ, че правя, Том? Махам се от този град, докато все още има време! Ако ти се намира малко разум в главата, ще дойдеш с мен. Велики Поскит, скрил си добре това чудо! Отне ми цяла вечност да го намеря…

— Няма нужда да си тръгваш! — отвърна Том. — Можем да запалим двигателите на града и да избягаме от Аркангел. Но дори да не беше така, нямаше да изоставя Хестър!

— Щеше да го сториш, ако знаеше какво е направила — заяви мрачно Пенироял. — Това момиче не е наред, Том. Напълно луда е. Също толкова ненормална, колкото и грозна…

— Не смей да говориш така за нея! — изрева възмутено младежът и посегна към изследователя с намерението да го дръпне от люка.

Пенироял извади пищов от вътрешността на робата си и го застреля в гърдите.

Силата на куршума запрати Том назад в снежната пряспа. Той се опита да стане, но не успя. В палтото му имаше гореща и мокра дупка.

— Не е честно! — прошепна на глас и гърлото и устата му се напълниха с кръв, с топла и солена кръв. Болката прииждаше като големите сиви вълни в Грабителско гнездо — ритмично и бавно, и всяка вълна преливаше в следващата.

Разнесоха се стъпки в снега. Пенироял се наведе над него. Все още държеше пищова. Изглеждаше също толкова изненадан, колкото Том.

— Упс! — каза той. — Съжалявам. Исках само да те изплаша. Пистолетът сам стреля. Никога не съм държал такова чудо. Взех го от момците, които лудата ти приятелка претрепа.

— Помощ! — съумя да прошепне Том.

Професорът разтвори палтото му и погледна раната.

— Аагх! — изрече той и поклати глава. Пребърка вътрешните джобове и взе ключовете за „Джени“.

Платформите под Том потрепериха, когато двигателите на града оживяха. Горе на кърмата зареваха резачки и хората на Скейбиъс се заеха да режат останките от задвижващото колело.

— Чуй ме! — прошепна младежът и осъзна, че гласът му звучи като нечий друг — слаб и далечен. — Не вземай „Джени“! Нямаш нужда от него! Господин Скейбиъс ще ни спаси. Ще избягаме от Аркангел…

Пенироял се изправи.

— Ама че си неизлечим романтик, Том. Къде смяташ, че ще избягате? Няма никакви зелени поля в Америка, помниш ли? Градът се е насочил към бавна и студена смърт на леда или към бърза и гореща кончина в търбуха на Аркангел. И в двата случая нямам намерение да съм наблизо, когато се случи! — Професорът си подхвърли ключовете във въздуха и ги хвана отново, преди да се обърне. — Трябва да отлитам. Съжалявам отново. Довиждане!

Том запълзя в снега, решен да намери Хестър, но след няколко метра забрави какво щеше да ѝ казва. Полегна в поредната пряспа и след малко до него достигна бръмченето от аеродвигателите. Първоначално беше силно, но после взе да отслабва, когато Пенироял вдигна „Джени Ханивър“ над лабиринта от складове и потъна в мрака. В този момент бягството на изследователя не беше от голямо значение. Дори умирането не беше кой знае колко страшно, макар че му се струваше странно да надвие Лисичите демони, да избяга на преследвачите и да преживее какви ли не опасни приключения под океана, за да умре по този начин.

Снегът продължи да вали, но вече не беше студен, само мек и приятен, трупаше тишината си над града и обвиваше целия свят в сън за мир и спокойствие.

33. Тънък лед

Малко след изгрев-слънце се разнесоха радостни възгласи в цялото машинно отделение, когато потрошеното задвижващо колело най-накрая беше отрязано и градът отново започна да се движи в посока юг-югозапад. Без колелото обаче и само с гъсеничните вериги Анкъридж можеше единствено да пълзи и да изминава петнадесет километра в час. Тъй като вече беше стигнал в ниските части, можеше да види надвисналия в далечината Аркангел като някаква замърсена планина.

Фрея стоеше на балкона заедно с господин Скейбиъс. Главният инженер имаше розова лепенка на челото, където го беше одраскал един куршум на Ловец, но той беше единственият ранен по време на битката за превземането на машинното отделение — Ловците бързо разбраха, че са числено превъзхождани и избягаха на леда, където да чакат разузнавателните екипи на Аркангел.

— Има само една надежда за нас — промърмори Скейбиъс, докато двамата с Фрея наблюдаваха как ниското слънце хвърля отражения в прозорците на града хищник. — Ако побегнем още по̀ на юг, ледът ще стане по-тънък и може да се откажат.

— Но ако ледът е тънък, няма ли и ние да потънем?

Скейбиъс кимна.

— Винаги съществува такава опасност. Ако продължим напред, няма да можем да си позволим да изпратим разузнавателни екипи. Ще се наложи да се движим колкото се може по-бързо и да се надяваме, че ще излезе нещо добро от това. Америка или гибел, а?

— Да — отвърна Фрея и в този момент усети, че вече няма смисъл да лъже. — Не. Господин Скейбиъс, всичко е било лъжа. Пенироял никога не е ходил в Америка. Измислил си е историите в книгите си. Затова застреля Том и открадна „Джени Ханивър“.

— О, нима? — отвърна главният инженер и я погледна косо.

Маркграфинята почака да се доизкаже, но мъжът не проговори повече.

— Е, това ли е то? — попита тя. — Само „О, нима“? Няма ли да ми кажете каква глупачка съм, задето повярвах на Пенироял?

Скейбиъс се усмихна.

— Ако трябва да бъда честен, Фрея, имах своите съмнения за този човек от самото начало. Някак си не ми звучеше истински.

— Тогава защо не казахте нищо?

— Защото е по-добре да пътуваме, изпълнени с надежда, отколкото да пристигнем — отговори главният инженер. — Хареса ми вашата идея да прекосим Дебелия лед. Какъв беше градът ни, преди да поемем на запад? Движеща се руина. Единствените хора, които не си бяха тръгнали, бяха онези, изпълнени с твърде много мъка, за да помислят да отидат някъде другаде. Приличахме повече на призраци, отколкото на човешки същества. Вижте ни сега. Вижте себе си. Пътешествието ни разтресе здраво и отново сме живи.

— Вероятно не за много дълго.

Скейбиъс сви рамене.

— Дори така да е. Макар че човек никога не знае. Възможно е да намерим път. Само ако успеем да се измъкнем от челюстите на онова огромно чудовище.

Постояха в мълчание един до друг и гледаха преследващия ги град. Имаха чувството, че става все по-мрачен и че се приближава все повече.

— Трябва да си призная — заяви Скейбиъс, — че не вярвах, че Пенироял ще стигне дотам да застреля човек. Как е горкият Том?

Младежът лежеше на леглото като мраморна статуя. Избледняващите рани и синини от съприкосновението му с птиците преследвачи изпъкваха на пребледнялото му лице. Ръката му беше студена в тази на Хестър и само слабият пулс ѝ даваше увереност, че е още жив.

— Съжалявам, мила — прошепна Уиндолин Пай, сякаш ако проговореше по-силно, щеше да привлече вниманието на богинята на смъртта към този импровизиран лазарет в Зимния дворец. Цяла нощ и цял ден навигаторката се грижеше за ранените и особено за Том, който беше най-зле от всички. Тя изглеждаше стара, изморена и сломена. — Направих всичко по силите си, но куршумът е заседнал близо до сърцето му. Не посмях да го извадя, не и при положение че градът ни се клати така.

Хестър кимна и се втренчи в рамото на Том — не можеше да се насили да погледне лицето му, а госпожица Пай беше метнала един чаршаф над останалата част от тялото му за благоприличие и само рамото и ръката му бяха голи. То беше бледо, кокалесто и на лунички, но на нея ѝ се струваше най-хубавото нещо, което беше виждала някога. Докосна го и погали ръката му. Меките му косъмчета се връщаха в първоначалното си положение след допира. Усещаше силните му мускули и сухожилия под кожата и слабия пулс в синята му китка.

Том се раздвижи и едва отвори очи.

— Хестър? — промърмори той. — Той взе „Джени“. Съжалявам.

— Всичко е наред, Том, всичко е наред, не ми пука за дирижабъла, само за теб — отвърна тя и сложи ръката му на лицето си.

Когато битката свърши и дойдоха при нея, за да ѝ съобщят, че Том е ранен и умира, тя си помисли, че има някаква грешка. Сега разбираше, че такава няма. Това беше наказанието ѝ за предаването на града на Фрея в лапите на Аркангел. Трябваше да стои в тази стая и да гледа как любимият ѝ умира. Щеше да е далеч, далеч по-добре тя да беше умряла.

— Том — прошепна накрая.

— Отново е в безсъзнание, мила — каза една от жените, които помагаха на госпожица Пай. Тя се зае да бърше челото на Том със студена вода, а някой донесе стол за Хестър. — Може би така е по-добре — чу да казва друга от сестрите.

Навън зад дългите прозорци вече беше започнало да се стъмва и светлините на Аркангел се появиха на хоризонта.

Градът хищник се беше приближил още повече, когато слънцето отново изгря. Ако не валеше сняг, можеха да се различат различни сгради — предимно фабрики и мелници за асимилиране, безкрайните затвори за градски роби и огромния островръх храм на бога вълк, кацнал на най-горния етаж. Докато сянката на хищника пъплеше по снега към Анкъридж, един разузнавач полетя към града, за да види каква съдба е сполетяла Масгард и Ловците, но след като покръжи известно време над изгорелите останки на „Турбулентност в ясно небе“, подви опашка и се върна в гнездото си. Никой повече не се приближи до Анкъридж в този ден. Директорът на Аркангел тъжеше за сина си и съветът му не виждаше смисъл да се изпращат още дирижабли, за да подсигурят плячка, която така или иначе им беше в кърпа вързана и щеше да бъде тяхна до залез-слънце. Градът разтвори челюсти и осигури на наблюдателите на Анкъридж незабравима гледка към огромните пещи и асимилиращите двигатели, които ги очакваха.

— Трябва да се свържем с тях по радиото и да им напомним какво се случи с Ловците! — предложи Смю, който същия следобед присъстваше на импровизираната среща на Комитета по транспорта. — Ще им кажем, че това ще се случи с тях, ако не се оттеглят.

Фрея не продумваше. Опитваше се да следи дискусията, но мислите ѝ бяха в лазарета. Чудеше се дали Том още е жив. Искаше да се махне оттук и да отиде при него, но госпожица Пай ѝ каза, че Хестър постоянно е до леглото му, а маркграфинята все още се страхуваше от обезобразеното момиче — още повече след онова, което стори на Ловците. Защо не застреляха Хестър? Защо подобна зла участ се случи на Том?

— Мисля, че това може да влоши още повече нещата, Смю — каза Скейбиъс, след като изчака известно време маркграфинята да коментира, а тя така и не се обади. — Не искаме да ги разгневяваме допълнително.

Силен трясък като от артилерийско оръдие разтресе стъклата на прозорците. Всички вдигнаха погледи.

— Стрелят по нас! — изрече разтревожено госпожица Пай и хвана Скейбиъс за ръката.

— Не биха го сторили! — отвърна Фрея. — Дори Аркангел…

Прозорците бяха заскрежени. Маркграфинята си облече кожите и забърза към балкона. Останалите я последваха. Всички видяха колко много се е приближил хищникът. Съскането на шейните му върху леда като че стигаше чак до небето и Фрея се зачуди дали за първи път градски шумове разкъсваха тишината на това неизследвано място. Разнесе се втори трясък и маркграфинята разбра, че това не е изстрел, а онова, от което всички живеещи на борда на ледени градове се страхуваха — пропукване на леда.

— О, богове! — промърмори Смю.

— Трябва да отида в Щурвала — каза госпожица Пай.

— Трябва да видя двигателите — промърмори Скейбиъс, но нямаше време и никой от двамата не помръдна. Не можеха да сторят нищо друго, освен да стоят и да гледат случващото се.

— О, не! — изрече Фрея. — О, не, не, не!

Последва още един трясък, много по-силен този път, като гръмотевица. Маркграфинята вдигна поглед към Аркангел, за да види дали градът хищник също е чул шумовете и е задействал спирачките. Чудовището продължаваше да се приближава към тях, като залагаше всичко на карта. Фрея стисна силно парапета на балкона и се замоли на Ледените богове. Не беше много сигурна дали продължаваше да вярва в тях, но кой друг можеше да ѝ помогне в този момент?

— Направете ни бързи, Владетелю и Владетелко — замоли се тя, — и не позволявайте да потънем под леда!

Следващият трясък беше най-силен от всички и този път маркграфинята видя как се отвори пукнатина — мрачна усмивка на около четиристотин метра от борда на града. Анкъридж се изви на една страна. Фрея си представи как кормчията отчаяно се опитва да се движи през лабиринта от пукащ се лед. Още един рязък завой и някъде в двореца изпопадаха всички стъклени прибори. Трясъците и пукнатините бяха започнали да се носят от всички посоки.

Аркангел усети, че не може да продължи да следва този курс, и ускори за един последен набег. Челюстите му се отвориха широко, широко и слънцето се отрази по краищата на стоманените зъби. Фрея забеляза работниците, които тичаха надолу по стълбищата към търбуха на хищника, а по високите балкони се бяха насъбрали облечени в кожи зяпачи, които да гледат лова. В следващия миг, преди челюстите да успеят да захапят опашката на Анкъридж, цялата му грамада потрепери и намали. Изригна бяла струя, подобно на завеса от стъклени парчета, дръпната между двата града.

Струята заваля върху Анкъридж като леден дъжд. Аркангел френетично се опитваше да обърне, но ледът под него се местеше и задвижващите му колела не можеха да намерят сцепление. Бавно като падаща планина започна да се накланя напред и челюстите и предните съоръжения на най-ниския му етаж се наклониха надолу в разширяващия се зигзаг от черна вода. Надигнаха се гейзери, когато студеният океан проникна в пещите и издаде оглушително съскане като някакво огромно, ранено чудовище, измамено от плячката си.

Анкъридж също беше в опасност и никой на борда му нямаше време да празнува победата над хищника. Градът се накланяше леко назад, а веригите му пищяха в опит да намерят сцепление върху леда. Навсякъде летяха ледени струи. Фрея никога не беше преживявала подобни маневри и нямаше представа какво означават, но можеше да предположи. Тя сграбчи Смю и госпожица Пай за ръцете, като госпожица Пай вече беше хванала господин Скейбиъс, и всички заедно залегнаха и зачакаха гъргорещата черна вода да проникне тук и да ги удави.

Чакаха. И чакаха. Съвсем бавно ги заля мракът, но това бе единствено прииждащата нощ. Снегът загали лицата им.

— Ще се опитам да сляза в машинното отделение — заяви малко свенливо Скейбиъс, откъсна се от живата верига и тръгна. Фрея усети, че двигателите са изключени. Градът се беше укротил за малко, но подът продължаваше да е изкривен на една страна, а дворецът все още леко и по необичаен начин потреперваше.

Смю и госпожица Пай се върнаха обратно вътре, за да се скрият от студа, но маркграфинята остана на балкона. Нощта и снегът покриваха полуразрушения Аркангел, но все още виждаше светлините му и чуваше рева на двигателите му, докато се опитваше да се върне върху дебелия лед. Нямаше представа каква щеше да е съдбата на Анкъридж. Все още го имаше това странно вибриране и дори без двигатели градът ѝ като че ли се отдалечаваше от хванатия в капан хищник.

Една едра фигура пробяга през дворцовите градини. Фрея се наведе над балкона и се провикна:

— Господин Аакиук?

Уредникът на пристанището вдигна поглед към нея. Вълната на качулката на дебелата му парка образуваше бяло „О“ около мрачното му лице.

— Фрея? Добре ли сте?

Маркграфинята кимна.

— Какво става?

Аакиук направи фуния с ръцете си и се провикна:

— Носим се върху водата! Сигурно сме стигнали до края на леда и сме го счупили.

Фрея се втренчи в мрака отвъд края на града. Не виждаше нищо, но поне разбра на какво се дължи странното надигане и спадане на платформите. Анкъридж се носеше във водата, като едва балансираше върху сала си от лед, подобно на дебел плажуващ, излегнал се на сърфа си. Дотук с глупостите, че пътят до Мъртвия континент се състои от дебел лед!

— Пенироял! — провикна се маркграфинята към пустото небе. — Боговете ще те накажат, задето ни доведе тук!

Но боговете не наказаха професор Пенироял. Той използва част от откраднатото си злато, за да си купи гориво от един танкер, който се беше откачил от Аркангел и вече беше доста далеч. Летеше на изток по следите, които градът хищник беше оставил след себе си в ледените полета. Той не беше много добър пилот, но извади късмет, а и времето не беше прекалено сурово с него. Срещна един малък леден град източно от Гренландия, където пребоядиса и преименува „Джени Ханивър“, след което нае една красива авиаторка на име Кюпи Куинтервал, която да го отведе на юг. След няколко седмици се върна обратно в Брайтън, където забавляваше приятелите си с истории от приключенията си в замръзналия Север.

Дотогава дори директорът на Аркангел беше принуден да признае, че градът му не може да бъде спасен. Много от богатите отдавна бяха избягали на изток с аерояхти и чартърни дирижабли (петте вдовици на Блинко направиха достатъчно пари от превоз на пътници на борда на „Проблясък“, за да си купят очарователна вила на горните етажи на Йегерщад Улм). Робите, които в настъпилия хаос бяха завзели търбуха, също си тръгваха — отлитаха на откраднати товарни дирижабли или поемаха по леда на откраднати разузнавателни шейни и самоходни предградия. Най-накрая беше дадена заповедта за евакуация и до средата на зимата градът се опразни. От него остана величествен труп, който бавно побеля и изгуби формата си под удебеляващата се ледена покривка.

В средата на зимата неколцина смели снегомадски градове събирачи посетиха развалините му, източиха цистерните с гориво и пратиха абордажни групи, за да съберат ценните вещи, които жителите на града бяха оставили. Пролетта доведе още от тях, както и аеробоклукчари, които се струпваха като лешояди, но дотогава ледът под останката беше станал по-слаб. В разгара на лятото, в което цареше странният полумрак на среднощното слънце, градът хищник се размърда отново, потрепери под величествената канонада от пропукващ се лед и пое на последното си пътешествие надолу през ледените пластове към студения и странен океански свят.

Същото лято пристигнаха новини от Шан Гуо за преврат в Лигата на антимобилистите. Висшият съвет беше свален и заменен от група на име Зелена буря, чиито сили били водени от преследвачка с бронзова маска. Никой в Ловния район не обърна особено внимание на това. Кого го е грижа, че антимобилистите се бият помежду си? На борда на градовете Париж, Манчестър, Прага, Тракшънград, Горки и Перипатетиаполис животът си течеше нормално. Всички говореха за падението на Аркангел и всички четяха изумителната нова книга на Нимрод Б. Пенироял.

34. Земята на мъглите

Анкъридж не потъна. Той беше отнесен от силните течения надалеч от Аркангел към гъстата мъгла. От време на време леденият му сал се блъскаше в други ледени късове.

Денят настъпи и по-голямата част от жителите на града се събраха пред парапета на носа на горния етаж. Тъй като двигателите бяха изключени, нямаше кой знае колко работа за вършене. Нямаше също така за какво да се говори, понеже бъдещето изглеждаше толкова мрачно и кратко, че никой не си правеше труда да го обсъжда. Хората стояха в мълчание, слушаха блъскащите се в леда вълни и надничаха през пролуките в мъглата в опит да зърнат тази странна и непозната гледка — океана.

— Мислите ли, че това е просто голяма полиния, или е тясна ивица открита вода? — попита Фрея, изпълнена с надежда, когато излезе на наблюдателната палуба заедно със своя Комитет по транспорта. Нямаше представа какво трябва да облече една маркграфиня, която се е запътила към водния си гроб, затова си беше навлякла един стар бродиран анорак, ботуши от тюленова кожа, които някога обуваше по време на разходките с ледената баржа на майка си, и шапка с помпони. Сега съжаляваше за избора си, защото помпоните постоянно подскачаха някак си жизнерадостно и оптимистично. — Може би ще продължим да се носим, докато не намерим дебел лед, по който да поемем отново?

Уиндолин Пай, която беше бледа и изтощена от грижите за ранените, поклати глава.

— Предполагам, че тези води не замръзват до средата на зимата. Мисля, че ще продължим да се носим, докато не стигнем до някой безлюден бряг или леденият ни къс не се счупи и не потънем. Горкият Том! Горката Хестър! Изминаха такова голямо разстояние, за да ни спасят, а се оказа, че е напразно!

Господин Скейбиъс я прегърна с една ръка и навигаторката се отпусна на него, изпълнена с благодарност. Фрея извърна поглед засрамена. Зачуди се дали да не им сподели, че именно Хестър е причината Аркангел да ги погне, но някак си не ѝ се струваше честно, не и след като горкото момиче не се отделяше от смъртния одър на Том. Както и да е, Анкъридж в момента се нуждаеше от герои. По-добре щеше да бъде, ако хвърли вината за появата на Ловците на онзи мошеник Пенироял. В крайна сметка той беше виновен за всичко останало.

Фрея все още се опитваше да измисли какво да каже, когато един лъскав черен гръб се появи на повърхността точно отпред на ледения сал.

Появи се като кит сред разпенените води и изхвърли съскаща струя въздух, и всички помислиха, че наистина е кит, докато не забелязаха нитовете по металния корпус, люковете, прозорците и надписа.

— Това са онези дяволи паразити! — изкрещя Смю и излезе напред с пушката си за вълци. — Върнали са се за още плячка!

Олюляващата се машина протегна паешките си крака, за да се хване за краищата на ледения къс и да излезе от водата. Бяха изпратени шейни да я посрещнат, управлявани от въоръжени мъже от машинното отделение. Смю вдигна пушката и се прицели внимателно, когато люкът се отвори.

Фрея се пресегна и отмести пушката.

— Недей, Смю. Само един е.

Със сигурност нямаше как този единствен съд да е заплаха, щом се появи толкова открито. Маркграфинята огледа вдървената, кльощава фигура, която се промъкна през люка на паразита и беше подхваната от хората на Скейбиъс. Чуваше, че говорят на висок глас, но не и какво казват. Заедно със Смю, Скейбиъс и госпожица Пай отиде до стълбището, което водеше надолу към покрайнините на града, и зачака изнервена пленникът да бъде доведен при нея. Колкото повече се приближаваше, толкова по-гротескно изглеждаше. Обезобразеното му лице беше обагрено в лилаво, жълто и зелено. Фрея беше наясно, че паразитите похитители са крадци, но не знаеше, че са чудовища!

В следващия миг фигурата вече стоеше пред нея и съвсем не беше чудовище, а просто момче на нейната възраст, на което са причинили ужасни неща. Някои от зъбите му липсваха, на врата му имаше грозна червена линия, но очите му, които примигаха насреща ѝ над маската от синини и рани, бяха черни, ясни и прекрасни.

Фрея се взе в ръце и се опита да звучи като маркграфиня.

— Добре дошъл в Анкъридж, страннико. Какво те води тук?

Боне отвори и затвори уста, но не можеше да измисли какво да каже. Беше загубил говор и картина. През целия път от Гримзби насам планираше този момент, но беше прекарал целия си живот в криене от Сухи и сега му се стори противоестествено да стои тук пред толкова много от тях. Фрея също малко го стресна. Не беше само заради момчешката подстрижка, но изглеждаше някак си по-голяма и по-висока, отколкото я помнеше, и лицето ѝ розовееше, а не беше на онова бледо, замечтано момиче, което беше свикнал да вижда на екраните. Зад нея стояха Скейбиъс, Смю, Уиндолин Пай и половината град. Всички го гледаха с намръщени физиономии. Зачуди се дали в крайна сметка нямаше да е по-добре просто да умре в Гримзби.

— Говори, момче! — нареди джуджето, което стоеше до Фрея. То сръга Боне с пушката си. — Нейно Великолепие ти зададе въпрос!

— Той носеше това, Фрея — съобщи един от групата на Скейбиъс и повдигна очукан метален цилиндър. Хората около маркграфинята се отдръпнаха назад с нервни въздишки, но тя разпозна предмета като старомоден тубус за документи. Взе го от мъжа, отвъртя капака и извади ролка хартия. Погледна отново Боне и му се усмихна.

— Какво е това?

Вятърът незабелязано се беше усилил, откакто „Ларва“ изплува. Той подхвана хартията — покафенелите ѝ от времето краища заплющяха — и заплаши да я отмъкне от ръцете ѝ. Боне се пресегна и я улови.

— Внимателно! Имате нужда от това!

— Защо? — попита Фрея и го огледа отново. На китките на момчето имаше червени следи, където въжетата се бяха впивали в кожата му. Червени следи имаше и на хартията — думи, написани със старо мастило в цвят на ръжда, географски дължини и ширини и тънката, извита линия на бряг. Върху хартията беше ударен печат с предупреждение: Да не се изнася от библиотека „Рейкявик“.

— Това е картата на Снори Улвесон — обясни Боне. — Явно Чичо я е откраднал от Рейкявик преди много години. Беше в стаята с картите през цялото време. Също така има бележки. Обяснено е как да се стигне до Америка.

Фрея се усмихна на добротата на момчето и поклати глава.

— Няма никакъв смисъл. Америка е мъртва.

В желанието си да я убеди, Боне я хвана за ръката.

— Не! Прочетох всичко на път за насам. Снори не е бил измамник. Наистина е намерил зелени райони. Не става въпрос за великолепни гори като онези във въображението на професор Пенироял. Няма мечки. Няма хора. Но има трева, дървета… — Никога не беше виждал трева, камо ли дърво. Въображението му не можеше да му осигури необходимите примери. — Не знам. Ще има животни, птици и риба във водата. Възможно е да се наложи да станете статични, но ще можете да живеете там.

— Никога няма да успеем да се доберем до тези земи — възпротиви се Фрея. — Дори да са истински, няма как да стигнем дотам. В момента се носим върху леден къс.

— Не… — намеси се господин Скейбиъс, който надничаше над рамото на маркграфиня към картата. — Не, Фрея, можем да го направим! Ако само успеем да стабилизираме ледения къс, върху който се намираме, и монтираме няколко перки…

— Не е далеч — съобщи госпожица Пай, която пък надничаше над другото рамо на маркграфинята. Навигаторката постави пръст върху картата, където се намираше един извит проток на име Вайнленд. Там имаше скупчени острови — бяха толкова малки, че можеха да са просто неволно паднали капки мастило, но старият Снори Улвесон беше отбелязал всеки един от тях с детинска илюстрация на дърво. — Разстоянието е около хиляда и сто километра. Нищо не е в сравнение с онова, което вече изминахме!

— Какво си мислехме? — Скейбиъс се обърна към Боне, а той отстъпи с няколко крачки назад при спомена как едва не побърка горкия човек с призрачните си появи в машинното отделение. Главният инженер явно също си спомняше, защото изражението му стана много хладно и далечно, и за момент единствените звуци, които се чуваха, бяха нервните помествания на тълпата и шумоленето на хартията в ръцете на Фрея. — Имаш ли си име, момче? — попита той.

— Боне, сър.

Скейбиъс протегна ръка и се усмихна.

— Струва ми се, че ти е студено, Боне, и ми изглеждаш гладен. Не бива да те държим тук отвън. Можем да обсъдим всичко това в двореца.

Фрея си спомни за обноските си.

— Разбира се! — каза тя, а хората около нея се разпръснаха. Всички говореха развълнувани за картата. — Трябва да дойдеш в Зимния дворец, господин Боне. Ще накарам Смю да направи горещ шоколад. Къде пък е Смю? О, няма значение, мога да го направя и аз…

Маркграфинята тръгна по „Расмусен Проспект“, а зад нея вървяха Скейбиъс и госпожица Пай. Боне крачеше нервен между тях. Други също бързаха да се присъединят към странната процесия, когато мълвата, че момчето от океана е донесло надежда, се разнесе: семейство Аакиук, семейство Умиак, господин Куааник и Смю си проправиха път най-отпред. Фрея прибра картата на Снори Улвесон в стария метален тубус и по пътя се шегува и се смя с всички тях. Поведението ѝ не беше особено достолепно и знаеше, че майка ѝ, баща ѝ, учителите и придворните ѝ не биха го одобрили, но не ѝ пукаше. Времето им беше отминало и сега Фрея беше маркграфиня.

35. Леденият ковчег

Какво чукане и тракане беше завзело Анкъридж в следващите дни! Какво сияние на работни лампи в дългите нощи и каква феерия от искри бушуваха наоколо, докато Скейбиъс ръководеше изработката на нови перки от резервните платформи и направата на стабилизатори от защитните обвивки на веригите! Какъв грохот и бучене се надигаха от двигателите, чиито разпределителни валове и ремъци бяха преместени! Боне използва „Ларва“, за да пробие ледения къс, и новите перки бяха спуснати внимателно във водата под града, докато Скейбиъс експериментираше с преправения рул. Нищо от гореизброеното не функционираше много добре, но работеше поне достатъчно добре. Седмица след появата на Боне двигателите заработиха на пълни обороти и Фрея усети как градът ѝ се раздвижи под краката ѝ и започна бавно, много бавно да се тласка в океана, докато водата се блъскаше в този леден Ноев ковчег.

Лека-полека продължаваха напред, докато дните станаха по-дълги и айсбергите по-малко, а слънчевите лъчи, които пробиваха мъглата, бяха топли, тъй като Анкъридж пътуваше към ширини, в които все още беше едва късна есен.

Хестър не взе участие в празненствата, срещите и забавите, които се организираха в града през последните седмици от пътуването. Дори не присъства на сватбата на Сьорен Скейбиъс и Уиндолин Пай. Прекарваше по-голямата част от времето си в Зимния дворец при Том и по-късно, когато се връщаше назад в спомените си към тези дни, не помнеше пейзажите — мъртвите острови, струпания лед, който Анкъридж трябваше да разбива, за да премине, нито пък безжизнените планини на Америка, които се издигаха на хоризонта, — а само малките знаци за възстановяването на любимия си.

Настъпи денят, в който госпожица Пай събра целия си кураж и всичките познания, добити от медицинските ѝ книги, и оперира Том — забърка с дълги пинсети в тялото му, докато… е, по това време Хестър вече беше припаднала, но когато се съвзе, госпожица Пай ѝ подаде куршума — малко смачкано топче от синьо-сив метал, което изглеждаше напълно безобидно.

След това настъпи денят, в който Том за първи път отвори очи и заговори — трескави, безсмислени приказки за Лондон, Пенироял и Фрея, но беше по-добре от нищо и тя го хвана за ръката, целуна го по челото и го остави отново да се унесе в неспокоен и изпълнен с бълнуване сън.

След като вече нямаше опасност Том да умре, маркграфинята започна да го посещава често. Хестър дори ѝ позволи от време на време да я сменя на поста ѝ, защото самата тя не се чувстваше особено добре, тъй като с носещия се по водата град не бяха на едно и също мнение. В началото двете момичета се чувстваха неловко заедно, но след няколко посещения Хестър се осмели и попита:

— Смяташ ли да им кажеш?

— На кого какво да кажа?

— Че аз съм тази, която ви продаде на Аркангел?

Фрея също си задаваше този въпрос и помисли малко, преди да отговори.

— Какво ще стане, ако го направя?

Хестър заби поглед в пода и заглади дебелия килим със старите си ботуши.

— В такъв случай няма да мога да остана. Ще замина нанякъде и ти ще получиш Том.

Фрея се усмихна. Винаги щеше да обожава Том, но увлечението ѝ по него се беше изпарило някъде в ледовете на Гренландия.

— Аз съм маркграфинята на Анкъридж — заяви тя. — Ще се оженя по политически причини за някого от долния етаж на града или… — (Тя се поколеба и се изчерви при мисълта за Боне, който беше толкова сладък и странен.) — Както и да е — продължи бързо, — искам да останеш. Анкъридж се нуждае от някого като теб на борда си.

Хестър кимна. Представи си баща си преди време в някоя зала в Хай Лондон. Вероятно беше провел същия разговор с Магнъс Кроум.

— Значи, когато има някакви неприятности като Чичо и Изгубените момчета, нападение от аеропирати или предател като Пенироял, който трябва да бъде убит бързо, ще се обръщаш към мен да ти свърша мръсната работа?

— Е, изглеждаш доста добра в това — отвърна Фрея.

— Какво ще стане, ако не се съглася?

— Тогава ще разкажа на всички за Аркангел. Междувременно ще пазя нашата тайна.

— Това е изнудване — възпротиви се Хестър.

— О, сериозно? Ужас! — Маркграфинята изглеждаше доволна от себе си, сякаш най-накрая беше разбрала как трябва да се управлява един град.

Хестър я изгледа и ѝ се усмихна с кривата си усмивка.

През една от нощите в края на пътуването Хестър се разбуди от дрямката си в стола до леглото на Том от един слаб и добре познат глас:

— Хет?

Тя се разсъни и се наведе над любимия си. Замилва го по челото и му се усмихна с бледо и изтормозено лице.

— Том, вече си по-добре!

— Мислех, че ще умра — отвърна той.

— Беше на косъм.

— Какво стана с Ловците?

— Няма ги. Аркангел затъна в леда някъде зад нас. Насочили сме се на юг, право в сърцето на някогашната Америка. Е, технически погледнато е възможно да е някогашната Канада. Никой не знае къде е била някогашната граница.

Том се намръщи.

— Значи професор Пенироял не е лъгал? Мъртвият континент наистина е отново зелен?

Хестър се почеса по главата.

— Не съм много сигурна. Появи се една стара карта… сложно е за обяснение. В началото не знаех защо трябва да се доверяваме повече на Снори Улвесон, отколкото на Пенироял, но определено има зелени местности тук. Понякога, когато мъглата се вдигне, се виждат малки криви дървета и някакви неща, които са се вплели в планините, сякаш от това зависи животът им. Предполагам, че именно тези неща са вдъхновили историите на пилотите. Но това дори не се доближава до обещанията на Пенироял. Няма никакъв Ловен район. Само един-два острова. На Анкъридж ще му се наложи да стане статичен град.

Думите на Хестър изплашиха Том. Тя го стисна за ръката и се прокле за несъобразителността. Забрави колко много се страхуваха от живота на голата земя гражданчетата като него.

— Родена съм на остров, нали помниш? Беше приятно там. Ще си живеем добре и тук.

Том кимна, усмихна се и се втренчи в нея. Изглеждаше добре, макар и малко бледа. Все още дори не се доближаваше до определението за красавица, но беше прелестна в новите си черни дрехи, които беше взела от магазин на „Бореал Аркейд“, за да замени затворническото си облекло. Беше си измила косата и я беше вързала назад с нещо сребристо. За първи път не се опита да скрие лицето си, докато я гледаше. Погали я по бузата.

— А ти добре ли си? Изглеждаш ми малко бледа.

Хестър се засмя.

— Ти си единственият, който забелязва как изглеждам. Имам предвид освен очевидното. Просто съм малко отпаднала. — (По-добре беше да не му казва какво беше открила Уиндолин, когато отиде да ѝ се оплаче от морска болест. Шокът можеше да влоши състоянието му още повече.)

Том докосна устата ѝ.

— Знам, че си се почувствала ужасно, когато ти се е наложило да убиеш онези мъже. Все още се чувствам виновен, че убих Шрайк, Пюси и Генч. Вината не е твоя. Трябваше да го направиш.

— Да — прошепна в отговор Хестър и се усмихна при мисълта колко различни бяха двамата, защото, когато се замислеше за смъртта на Масгард и Ловците, въобще не изпитваше вина, а само удовлетворение и задоволство, че се е справила. Легна на леглото до Том, прегърна го и отново си спомни за всички неща, които се бяха случили, откакто стъпиха за първи път в Анкъридж. — Аз съм дъщеря на Валънтайн — изрече нежно тя, когато се увери, че любимият ѝ спи. Това беше най-прекрасното нещо на света — да лежи с Том в обятията си и с детето му в утробата си.

Фрея се събуди от лъча сребриста дневна светлина, който се процеждаше между завесите ѝ. На улицата пред двореца ѝ някой викаше.

— Земя! Земя!

Това съвсем не бяха новини, тъй като Анкъридж се намираше близо до земя вече дни наред и се движеше внимателно по един дълъг и тесен проток към мястото, което Снори Улвесон беше нарекъл Вайнленд. Но виковете продължиха. Фрея стана от леглото, облече си халата, дръпна завесата, отвори високия прозорец и излезе навън на студения балкон. Зората беше чиста като лед. От двете страни на града се издигаха покрити със сняг черни планини, които хвърляха сенките си. Насред скалите и сипеите се подаваха изтощени борове като първите наболи косъмчета на обръсната глава. И там…

Фрея стисна парапета на балкона с две ръце, благодарна на хапещия студ на ледения метал, който ѝ даваше увереност, че не сънува. Пред тях се виждаха очертанията на остров, който се подаваше от мъглата и като че ли висеше над спокойната вода. Забеляза борове по високите места и брези, на които все още бяха останали по няколко от летните листа, приличащи на златни монети. Склоновете бяха покрити със зелен пирен и кафява орлова папрат. Видя сняг върху някои от офиките, трънките и дъбовете, а отвъд цялата тази невероятна картина проблясваше пролив, който отвеждаше до втори остров и до трети. Фрея се засмя на глас, а градът ѝ потрепери под нея за последен път, когато намали, за да я отведе безопасно в тайните земи на Запада.