Хищническо злато

1. Замръзналият север

Фрея се събуди рано, но продължи да лежи в мрака.

Нейният град потреперваше и се олюляваше под нея, докато мощните двигатели го носеха по леда. Все още беше сънена и зачака слугите да дойдат, за да ѝ помогнат да стане от леглото. Трябваше ѝ известно време, за да си спомни, че всички са мъртви.

Отметна завивките, запали аргоновите лампи и загази през прашните купчини от захвърлени дрехи към банята. От няколко седмици се опитваше да събере кураж да си вземе душ, но тази сутрин за пореден път беше надвита от сложното управление на душ-кабината: не успя да подкара топлата вода. Накрая, както се случваше в последно време, просто напълни легена и си изми лицето и врата. За щастие, беше останал малко сапун. Натърка косата си с него и потопи глава под водата. Слугите ѝ щяха да използват шампоан, лосиони, мехлеми, балсами, всякакви ароматни мазила, но всички бяха мъртви и натежалите от бутилки редици и редици от рафтове в банята я плашеха. Изправена пред подобен богат избор, Фрея реши да не използва нищо.

Поне се беше научила да се облича сама. Вдигна от пода една от намачканите си рокли, остави я на леглото и се навря в нея откъм долната ѝ страна, като вложи доста усилия, за да извади ръцете и главата си през правилните дупки. Дългата пухена жилетка, която се слагаше над роклята, беше доста по-лесна за обличане, но за сметка на това проблемите с копчетата не бяха за подценяване. Слугините ѝ винаги се справяха изключително бързо и лесно с тях, смееха се и говореха за предстоящия ден, докато ги закопчаваха, и никога не вкарваха някое в погрешната дупка. Но и те бяха мъртви.

Фрея руга, мъчи се и се бори петнадесет минути с облеклото си, след което погледна резултата в напуканото огледало. Не е зле, помисли си тя, предвид обстоятелствата. Вероятно някое украшение щеше да помогне за по-добрия ѝ външен вид, но когато отиде в стаята с бижута, осъзна, че повечето от хубавите ги нямаше. Напоследък много неща изчезваха. Фрея нямаше представа къде отиват. Както и да е, нямаше нужда от диадема на лепкавата си, мита със сапун коса, нито ѝ беше изтрябвала огърлица от кехлибар и злато около мърлявия ѝ врат. Майка ѝ, разбира се, нямаше да одобри, ако я видеше без никакви бижута, но тя също беше мъртва.

Прахта беше натрупала като сняг в празните и тихи коридори на двореца ѝ. Фрея позвъни, за да повика слуга, и се загледа през прозореца, докато го чакаше да пристигне. Арктическият полумрак навън сивееше по заледените покриви на града ѝ. Подът потреперваше в ритъма на зъбните колела и буталата в машинното отделение. Почти не се усещаше, че се движат, тъй като това беше Дебелият лед, северът на Севера, и нямаше никакви ориентири, а само бели равнини, които едва проблясваха с отражението на небето.

Слугата ѝ пристигна и намести напудрената си перука.

— Добро утро, Смю — поздрави Фрея.

— Добро утро, Ваше Великолепие.

За момент ѝ се прииска да прати дребното човече в покоите си, за да стори нещо по въпроса с всичкия там прахоляк, разхвърляните дрехи и изгубените бижута, да го накара да ѝ покаже как работи душът. Но той беше мъж и щеше да е немислимо нарушаване на традициите един мъж да влезе в личните покои на маркграфинята. Вместо това му каза дежурната за всяка сутрин реплика:

— Можеш да ме ескортираш до залата за закуска, Смю.

Фрея пътува с него в лифта до долния етаж. Представи си как градът ѝ се движи по ледената покривка като малък черен бръмбар, пълзящ по бяла чиния. Въпросът беше накъде отива. Смю искаше да научи отговора, беше изписано на лицето му, личеше от начина, по който постоянно я поглеждаше въпросително. Комитетът по транспорта също желаеше да научи. Безцелното бягане от лапите на гладните градове хищници беше важно, но вече беше дошло време Фрея да реши бъдещето на града си. От хиляди години народът на Анкъридж разчиташе на дома Расмусен за вземането на подобни решения. Все пак жените от рода бяха специални. Нима не управляваха Анкъридж още от Шейсетминутната война? Нима Ледените богове не говореха в сънищата им и нима не им казваха накъде да поеме градът, за да намерят добри търговски партньори и да избегнат ледени капани и хищници?

Фрея беше последната от рода си и Ледените богове не ѝ говореха. В последно време почти никой не ѝ говореше, а когато го правеха, просто я питаха по възможно най-любезния начин кога ще определи курс. Защо питате мен? — искаше ѝ се да им изкрещи. — Аз съм само едно момиче! Не желая да бъда маркграфиня! Но, за съжаление, нямаше вече кого другиго да попитат.

Тази сутрин Фрея имаше отговор за тях. Не беше сигурна обаче дали щеше да им хареса.

Закуси сама на големия черен стол на дългата черна маса. Дрънченето на ножа в чинията и лъжичката в чашата чай бяха непоносимо силни в тихата зала. От мрачните стени я наблюдаваха портретите на божествените ѝ предшественички. Изглеждаха малко нетърпеливи, като че също я чакаха да реши в каква посока да поемат.

— Не се тревожете — каза им Фрея. — Вече взех решение.

Когато приключи със закуската, в залата влезе нейният камерхер1.

— Добро утро, Смю.

— Добро утро, Светлина на Ледните поля. Комитетът по транспорта очаква с нетърпение удоволствието Нейно Великолепие да ги дари с присъствието си.

Фрея кимна и камерхерът разтвори вратите на залата, за да пусне вътре членовете на Комитета. Преди бяха двадесет и трима, а сега се състояха само от господин Скейбиъс и госпожица Пай.

Уиндолин Пай беше висока, скромна дама на средна възраст, със светла коса, вързана на кок, който я караше да изглежда като човек, който се опитва да крепи козунак на главата си. Тя беше секретарка на споминалия се главен навигатор и като че ли разбираше картите му достатъчно добре, но беше много нервна в присъствието на маркграфинята и постоянно правеше реверанси дори при най-малкото подсмъркване от нейна страна.

Колегата ѝ, Сьорен Скейбиъс, беше коренно различен. Неговият род се славеше със специалистите си по двигатели, едва ли не откакто градът е станал самоходен, и беше единственият, за когото можеше да се каже, че е равен на Фрея. Ако всичко вървеше по план, маркграфинята щеше да се омъжи за сина му Аксел следващото лято. Маркграфините често вземаха за съпруг някой от машинното отделение в знак на уважение към градската инженерна класа. Но нещата не тръгнаха по план и Аксел също почина. Фрея тайничко се радваше, че Скейбиъс не ѝ стана свекър, тъй като беше строг, тъжен и мълчалив старец. Черната му траурна роба се сливаше с мрака в залата като камуфлаж и като че ли оставяше бялата мъртвешка маска, на каквато приличаше лицето му, да се рее във въздуха.

— Добър ден, Ваше Великолепие — поздрави той и се поклони вдървено, а госпожица Пай отново направи реверанс, изчерви се и запърха край него.

— Какво е местоположението ни? — попита Фрея.

— О, Ваше Великолепие, намираме се на триста километра северно от планинската верига Танхойзер — изчурулика госпожица Пай. — Движим се по дебел океански лед. Няма следи от друг град.

— Машинното отделение очаква инструкциите ви, Светлина на Ледните поля — каза Скейбиъс. — Желаете ли да обърнем на изток?

— Не! — Фрея потрепери при спомена колко близо бяха до изяждането. Ако се върнеха на изток или поемеха на юг в покрайнините на леда, Ловците от Аркангел щяха да научат за това, а с толкова оскъден екипаж едва ли щяха отново да избягат на големия хищник.

— Може би трябва да поемем на запад, Ваше Великолепие? — предложи нервно госпожица Пай. — Няколко малки градчета зимуват по източните покрайнини на Гренландия. Можем да започнем търговия с тях.

— Не — отвърна непоколебимо Фрея.

— В такъв случай вероятно имате друга посока наум, Ваше Великолепие? — зачуди се на глас Скейбиъс. — Може би Ледените богове са ви проговорили?

Маркграфинята кимна тържествено. В интерес на истината тази идея ѝ се въртеше в главата вече повече от месец и не смяташе, че ѝ е изпратена от някой бог. Просто това беше единственият начин, по който смяташе, че може да опази града си от хищници, епидемии и шпионски дирижабли.

— Задайте курс към Мъртвия континент — нареди тя. — Прибираме се у дома.

2. Хестър и Том

Хестър Шоу започваше да свиква да бъде щастлива.

След всичките онези гладни и кални години из коловозите и боклучарските селища във Великия ловен район най-накрая си намери място в света. Разполагаше със свой собствен дирижабъл — „Джени Ханивър“ (ако си изкривеше още малко врата, можеше да види горната извивка на червения балон, ей там зад онзи натоварен с подправки летателен апарат от Занзибар), а Том също беше до нея — нежният, красив и умен Том, когото обичаше с цялото си сърце и който, въпреки всичко, изглежда също я обичаше.

Постоянно си мислеше, че това между тях няма да продължи особено дълго. Двамата бяха толкова различни, а и самата тя въобще не се доближаваше до определението за красавица — беше висока и лишена от всякаква грация, по-скоро приличаше на плашило. Червената ѝ коса беше вързана на две стегнати опашки, а лицето ѝ беше разделено на две от стара рана от меч, който ѝ беше отнел едното око и по-голямата част от носа и беше изкривил устата ѝ в зъбата усмивка. Няма да продължи дълго, повтаряше си през цялото време, докато чакаха корабостроителите на Черния остров да ремонтират бедната изстрадала „Джени Ханивър“. Той е с мен от съжаление, продължаваше да си повтаря по пътя за Африка и докато прекосяваха Южна Америка. Какво може да харесва в мен? — чудеше се отново и отново, а в същото време забогатяваха с преноса на стоки към големите градове — петролни сонди на Антарктика, а след това пък рязко обедняха, защото им се наложи да изхвърлят товара си, за да избягат от лапите на аеропиратите от Тиера дел Фуего. Докато летяха с търговски конвой над синия Атлантически океан, Хестър не спираше да си нашепва: Това няма как да продължи дълго.

И все пак продължаваше, продължаваше вече повече от две години. Докато седеше под септемврийското слънце на балкона пред „Точка на крушение“ — едно от многобройните кафенета на „Хай Стрийт“ на Въздушен пристан, — Хестър започна да вярва, че може да продължи завинаги. Тя стисна ръката на Том под масата и му се усмихна с кривата си усмивка. Той я погледна със същата любов, с която я гледаше първия път, когато го целуна под трептящата светлина на МЕДУЗА, в нощта, в която градът му беше унищожен.

Въздушен пристан отлетя на север тази есен и сега се намираше на около километър над Заледените пустини, а малки боклучарски градове пъплеха един към друг по ледовете в месеците на среднощното слънце, за да търгуват. Появяваха се балон след балон, които кацаха на кейовете на свободното пристанище, а от тях слизаха колоритни търговци на Стара технология, които започваха да възхваляват на висок глас стоките си още от момента, в който ботушите им стъпеха на платформите. Замръзналият Север беше добър ловен район за копачите, които търсеха изгубени технологии. Тези господа продаваха части от преследвачи, акумулатори за оръжия „Тесла“, безименни джаджи и машинарии, останали от половин дузина различни цивилизации, дори предлагаха чаркове от древни летящи машини, които бяха почивали необезпокоявани в Дебелия лед от Шейсетминутната война насам.

На юг, на изток и на запад Заледените пустини се простираха навсякъде в мъглата — това беше студена и камениста страна, в която Ледените богове управляваха през осем месеца от годината и където снегът беше прорязан от кръстосаните коловози на всевъзможни градове. На север се издигаше черната базалтова стена на планинската верига Танхойзер — лабиринт от вулкани, които маркираха най-северната граница на Великия ловен район. Няколко от тях бяха изригнали и бълваха струи сив дим, които приличаха на издигащи се към небето колони. Между тях, зад воал от пепел, Хестър и Том различиха огромната бяла шир на Ледената пустош. Нещо се движеше там, долу, нещо голямо, мръсно и неумолимо, което приличаше на пощуряла планина.

Хестър извади телескоп от един от джобовете на палтото си, сложи го на окото си и завъртя пръстена отпред, за да го настрои. Пред нея се появи град, съставен от осем етажа фабрики, робски казарми и плюещи сажди комини, един небесен влак беше яхнал попътния вятър, паразитни дирижабли пресяваха струите с изгорели газове за отпадъчни минерали, а долу, зад призрачни воали от сняг и натрошени скали, се въртяха огромните му колела.

— Аркангел!

Том грабна телескопа от нея.

— Права си. Прекарва лятото в ниските северни части на Танхойзер, като се храни с боклучарски градове, които минават през проходите. Полярната ледена покривка е много по-дебела сега, отколкото едно време, но още има райони, които са прекалено тънки, за да издържат тежестта на Аркангел до края на лятото.

Хестър се засмя.

— Господин Всезнайко!

— Такъв съм си — отвърна Том. — Бях чирак историк, нали не си забравила? Трябваше да помним списъка с всички най-големи транспортни градове в света, а Аркангел беше в челните позиции, така че няма как да го забравя.

— Самохвалко — избоботи Хестър. — Ще ми се да беше Зимбра или Зан-Сандански2. Тогава нямаше да знаеш толкова много.

Том погледна отново през телескопа.

— Не е далече денят, когато ще вдигне веригите си, ще спусне металните шейни и ще се впусне да преследва ледени градове и снегомадски боклучарски градчета за похапване…

За момента Аркангел като че ли се беше отдал само на търговия. Той беше прекалено голям, за да мине през тесните проходи на Танхойзер, но от пристанището му излитаха дирижабли и поемаха на юг през мъглата към Въздушен пристан. Първият от тях се спусна арогантно през балоните около летящия град и се насочи към кей шест точно под Том и Хестър. Те усетиха леката вибрация, когато прихващащите скоби се задействаха. Летателният апарат представляваше неголям боен дирижабъл с нарисуван червен вълк върху лъскавочерния му балон, а под него се кипреше името му, изписано в готически стил: Турбулентност в ясно небе. От бронираната му гондола заслизаха наперени мъже, които прекосиха кея и се качиха по стълбите към „Хай Стрийт“. Те бяха високи, едри мъжаги с вълнени наметала и шапки и студени лъскави ризници под туниките си. Единият от тях носеше стоманен шлем, от който се подаваха два огромни, блестящи грамофонни рога. От шлема увисваше кабел, който свършваше с месингов микрофон в стиснатия юмрук на друг мъж, чийто усилен глас се разнесе из Въздушен пристан.

— Поздрави, въздушни чеда! Поздрави от Аркангел, Чука на Дебелия лед, Бича на Севера, Погълналия статичния Шпицберген, поздрави! Разполагаме със злато, което сме готови да разменим за информация относно местоположението на ледените градове! Даваме тридесет суверена, ако уловим нещо!

Мъжът си запроправя път между масите, на „Точка на крушение“, като не спираше да рекламира офертата си. Всички авиатори около него клатеха глави, бърчеха лица и се извръщаха. В последно време плячката беше толкова нищожна, че някои от големите хищници бяха започнали да предлагат заплащане за подобна информация, но никой не вършеше това чак толкова открито. Честните аеротърговци се страхуваха, че съвсем скоро малките ледени градове няма да ги пускат, тъй като никой кмет нямаше да рискува да дава разрешения за кацане на дирижабли, които може да излетят на следващия ден и да продадат маршрута на града на някой огромен и алчен градояд като Аркангел. Въпреки това съществуваха други търговци, контрабандисти и полупирати, чиито дирижабли не изкарваха печалбите, на които се надяваха, и бяха готови да приемат хищническото злато.

— Елате и ме намерете в „Балон и гондола“, ако това лято сте търгували с Кивиту, Брейдавик или Анкъридж и знаете къде планират да прекарат зимата! — прикани новодошлият. Той беше млад мъж и изглеждаше глупав, богат и добре нахранен. — Тридесет златни суверена, приятели мои, достатъчни за гориво и луфтгаз за година напред…

— Това е Пьотр Масгард — каза на приятелите си една авиаторка динка3 на съседната маса. — Той е най-малкият син на директора на Аркангел. Нарича бандата си Ловците. Чух, че не само предлагат пари за информация, но също така се приземяват с дирижабъла си на някой малък мирен град, който е прекалено бърз за огромния хищник, и го принуждават да спре и да обърне… с оръжие в ръка го принуждават да се насочи право в огромната паст на Аркангел!

— Но това не е честно! — ядоса се Том, който също чу изреченото от авиаторката. За нещастие, думите му попаднаха в моментната пауза в рекламата на Масгард. Ловецът обърна своето голямо, мързеливо и загладено лице към младежа и му се ухили.

— Не е честно ли, въздушни? Кое не е честно? Живеем в свят, в който градовете ядат градове, нали знаеш?

Хестър настръхна. Не можеше да разбере защо Том винаги очакваше всичко да е честно. Предположи, че се дължи на възпитанието му. Ако беше живял няколко години в боклучарско селище, щеше да е на друго мнение, но беше отраснал сред правилата и обичаите на Гилдията на историците и въпреки всичко, което беше видял и преживял оттогава, все още се шокираше от хора като Масгард.

— Имам предвид, че подобно нещо е против правилата на градския дарвинизъм — обясни Том и вдигна глава нагоре към огромния мъж. Стана прав, но осъзна, че продължава да гледа нагоре, тъй като гигантът беше поне с една глава над него. — Бързите градове изяждат по-бавните, а по-силните — по-слабите. Така трябва да работят нещата, както е в природата. Предлагането на пари за информация и изнудването на градовете плячка нарушава равновесието — продължи той, сякаш Масгард беше опонент в дебатите, които се провеждаха между чираците историци.

Усмивката на Масгард се разшири още повече. Той дръпна вълненото си наметало на една страна и извади меч. Разнесоха се стонове, викове и шум от падащи столове, тъй като всички наоколо се опитаха да се разкарат колкото може по-далеч. Хестър сграбчи любимия си и се опита да го издърпа, без да откъсва поглед от блестящото острие.

— Том, идиот такъв, зарежи това!

Ловецът я погледна за момент, след което избухна в гърлен смях и си прибра меча.

— Вижте! Въздушният си има красиво девойче, което да го пази от неприятности!

Екипажът му се засмя с него, а Хестър се изчерви на петна и дръпна стария си червен шал, за да скрие обезобразеното си лице.

— Ела да ме потърсиш по-късно, момиче! — провикна се мъжът от Аркангел. — Винаги съм на разположение за една красива дама! И помни, ако знаеш курса на някой град, ще ти дам тридесет златни суверена! С тях можеш да си купиш нов нос!

— Ще запомня — обеща Хестър и задърпа отново Том. В тялото ѝ бушуваше гняв като затворен в клетка гарван. Искаше да се обърне и да се бие. Можеше да се обзаложи, че Масгард няма представа как да използва този меч, който така наперено размахваше… В последно време обаче се опитваше да крие мрачната, убийствена и отмъстителна част от същността си, затова се задоволи с нещо малко — извади си ножа и тихомълком сряза кабела на микрофона на Ловеца. Следващия път, в който се опиташе да се изкаже, смехът щеше да е за негова сметка.

— Съжалявам — извини се засрамен Том, докато вървяха бързо по пристанищния пръстен, който беше претъпкан с търговци и туристи от Аркангел. — Не исках да… просто си помислих, че…

— Всичко е наред — отвърна Хестър, която изгаряше от желание да му каже, че ако от време на време не постъпваше така смело и глупаво, просто нямаше да е Том, когото обича толкова много. Но не можеше да облече чувствата си в думи, затова го бутна между колоните под един от кейовете и — след като се увери, че никой не ги гледа — уви кокалестите си ръце около врата му, свали си шала и го целуна. — Да си тръгваме.

— Все още нямаме товар. Трябва да потърсим някой търговец на кожи…

— Тук няма такива. Единствената стока е Стара технология, а ние не искаме да прекарваме подобни неща, нали? — Том не изглеждаше убеден, затова Хестър го целуна отново, преди да успее да каже каквото и да било. — Изморих се от Въздушен пристан. Искам да се върнем на Птичите пътища.

— Добре — съгласи се той, усмихна се и погали устата, бузата и извивката на веждата ѝ, откъдето минаваше белегът. — Става. Нагледахме се на северните небеса. Да си ходим.

Оказа се, че няма да е толкова лесно. Когато стигнаха до кей седемнайсет, намериха някакъв човек, седнал върху голяма кожена раница, да ги чака до „Джени Ханивър“. Хестър, която все още беше ядосана заради подигравките на Масгард, отново скри лицето си. Том пусна ръката ѝ и побърза да отиде при непознатия.

— Добър ден! — извика мъжът и стана на крака. — Господин Натсуърти? Госпожице Шоу? Разбрах, че вие сте собствениците на този прекрасен малък дирижабъл. Господи, на пристанището ми казаха, че сте млади, но не предполагах, че сте чак толкова млади! Вие сте още деца!

— Почти на осемнадесет съм — отвърна отбранително Том.

— Няма значение, няма значение! — просия непознатият. — Възрастта няма значение, ако сърцето е добро, а съм сигурен, че вашите са такива. „Кой е този красив младеж?“, попитах моя приятел, уредника на пристанището, и той ми отговори: „Това е Том Натсуърти, пилот на «Джени Ханивър».“ Тогава си казах: „Пенироял, този млад мъж може да е човекът, когото търсиш!“. Затова съм тук!

Пенироял беше дребен човечец, оплешивяващ и леко пълен, с добре поддържана бяла брада. Дрехите му бяха типични за боклучар от Севера — дълго вълнено палто, туника с много джобове, дебели панталони и ботуши с пух, — но изглеждаха прекалено скъпи, сякаш бяха ушити специално за него от моден шивач, като част от костюм за пиеса, чието действие се развива в Ледената пустош.

— Е? — попита той.

— Какво? — учуди се Хестър, на която този престорен непознат въобще не ѝ харесваше.

— Съжалявам, сър — отвърна много по-любезно Том. — Наистина не разбираме какво искате…

— О, извинявам се, моля да ми простите! — измърмори той. — Позволете ми да ви просветля! Казвам се Пенироял — Нимрод Борегард Пенироял. Изследвах малка част от тези огромни, ужасни, извисяващи се огнени планини и сега съм тръгнал да се прибирам. Желая да си запазя място на очарователния ви дирижабъл.

3. Пасажерът

Пенироял беше познато име за Том, макар да не можеше да се сети от къде. Сигурно го беше чувал по време на лекция, докато беше чирак историк… но какво беше направил или казал този човек, за да се изучава, не си спомняше. Беше прекарал прекалено много време във фантазии, за да обръща внимание на учителите.

— Не качваме пасажери — каза твърдо Хестър. — Насочили сме се на юг и пътуваме сами.

— Югът е превъзходен! — просия Пенироял. — Домът ми е курортният сал Брайтън, който тази есен се намира в Средно море. Трябва да се прибера бързо там, госпожице Шоу. Издателите ми, Фюмет и Спрейнт, отчаяно желаят да им осигуря нова книга до Лунния фестивал, а се нуждая от тишината и спокойствието на собствения си кабинет, за да започна работа над бележките си.

Докато говореше, мъжът погледна бързо зад себе си и огледа лицата на хората на кея. Потеше се. На Хестър не ѝ приличаше на човек, който търси да се прибере у дома, и не ѝ изглеждаше да казва цялата истина. Том обаче го гледаше като хипнотизиран.

— Вие сте писател, така ли, господин Пенироял?

— Професор Пенироял — просия отново мъжът, когато го поправи любезно. — Аз съм изследовател, авантюрист и алтернативен историк. Може би сте се натъквали на трудовете ми „Изгубените градове на пясъците“ или „Красивата Америка — истината за Мъртвия континент“…

Том си спомни къде беше чувал името преди. Веднъж Чъдли Померой спомена Нимрод Б. Пенироял в лекция за последните трендове в историята. Пенироял (беше казал старият историк) нямал никакво уважение към истинските исторически изследвания. Дръзките му експедиции представлявали просто търсения на сензация, а книгите му били пълни с безумни спекулации и сантиментални приключенски истории. Том доста си падаше по безумни спекулации и приключенски истории, така че след лекцията веднага потърси книгите на Пенироял в библиотеката на Музея — само че превзетата Гилдия на историците беше отказала да им осигури място на лавиците си, така че не успя да разбере къде го бяха отвели експедициите му.

Младежът погледна Хестър.

— Имаме място за един пасажер, Хет. А и малко пари биха ни дошли добре…

Момичето се намръщи.

— О, парите не са проблем — отвърна Пенироял, извади издута кесия и я разклати пред очите им. — Какво ще кажете за пет суверена сега и пет, когато стигнем Брайтън? Сделката не е толкова примамлива, колкото предложението на Пьотр Масгард за предаването на някой беден град, но все пак е доста добра, а и ще направите голяма услуга на литературата.

Хестър погледна една макара с буксирно въже на кея. Знаеше, че е изгубила. Този прекалено приятелски настроен непознат беше наясно как да се хареса на Том и дори самата тя трябваше да признае, че десет суверена щяха да им дойдат много добре. Направи последен опит да развали работата, като срита раницата на Пенироял и попита:

— Какво има вътре? Не пренасяме Стара технология. Виждали сме на какво е способна.

— Небеса — извика Пенироял. — Напълно съм съгласен! Може да съм алтернативен историк, но не съм идиот. Аз също съм виждал какво се случва на хората, които прекарват живота си в изкопаването на стари машини. Умират отровени от странна радиация или взривени от повредени джаджи. Не, нося единствено резервно бельо и няколко хиляди страници бележки и скици за новата ми книга — „Огнените планини — природен феномен или древна грешка?“.

Хестър отново срита раницата. Тя се свлече на една страна, но не издаде никакви метални звуци, които да ѝ подскажат, че Пенироял лъже. Момичето погледна надолу към земята през перфорираната метална платформа на Въздушен пристан, където един град пълзеше бавно на запад и влачеше дългата си сянка отзад. О, добре де, помисли си Хестър. Средното море беше топло и синьо и щеше да ѝ се отрази добре след тези мрачни Заледени пустини. А и щяха да стигнат за седмица. Щеше да изтърпи да споделя Том с професор Пенироял за една седмица, нали? Все пак любимият ѝ щеше да бъде само неин до края на живота им.

— Добре — съгласи се накрая тя, грабна кесията на изследователя и отброи пет златни суверена, преди да се е отказал от сделката. Том му обясняваше до нея:

— Ще те настаним в предния трюм, професоре, а ако желаеш, можеш да използваш лечебницата като кабинет. Възнамерявах да пренощуваме на Въздушен пристан и да тръгнем призори.

— Ако нямаш нищо против, Том — каза Пенироял и отново огледа нервно кея, — бих предпочел да тръгнем веднага. Не трябва да карам музата ми да чака…

Хестър сви рамене и отново обърна кесията.

— Тръгваме веднага след като уредникът на пристанището ни даде разрешение — отвърна тя. — Таксата е два суверена.

Слънцето залезе. Приличаше на червен въглен, който потъва в лабиринта на западните части на Танхойзер. От Търговското сборище долу продължаваха да излитат балони, а през базалтовите планини прииждаха в южна посока дирижабли от големия Аркангел. Един от тях принадлежеше на дружелюбен стар джентълмен на име Уиджъри Блинко, търговец на Стара технология, който свързваше двата края, като отдаваше под наем стаи над магазина си до пристанището на Аркангел и снабдяваше с информация всеки, който си платеше за нея.

Господин Блинко остави съпругите си да закотвят дирижабъла, а той тръгна направо към уредника на пристанището.

— Виждал ли си този човек? — попита без заобикалки той.

Уредникът на пристанището погледна снимката, която господин Блинко остави на бюрото му.

— Разбира се, това е професор Пенироял, джентълменът историк.

— Джентълмен, ама друг път! — извика гневно Блинко. — Живя в дома ми цели шест седмици и избяга веднага след като Въздушен пристан се появи, без да ми плати и пени от дължимия наем! Къде е той? Къде мога да намеря това подло създание?

— Закъсняхте, друже — ухили се уредникът, който изпитваше огромно удоволствие да съобщава лоши новини. — Дойде с един от първите балони от Аркангел и попита кои дирижабли пътуват на юг. Свързах го с онези младежи, които летят с „Джени Ханивър“. Излетяха към Северно море преди не повече от десет минути.

Блинко изръмжа и потърка изморено с ръка голямото си бледо лице. Не можеше да си позволи да изгуби двадесетте суверена, които Пенироял му беше обещал. О, защо, защо, защо не накара подлеца да си плати предварително? Толкова много се зарадва и развълнува, когато историкът му подари подписан екземпляр на „Красивата Америка“ („На моя добър приятел Уиджъри с най-добри пожелания“) и му обеща да го спомене в следващата си книга, че въобще не предусети намеренията на мошеника, който беше започнал да си купува вино за негова сметка. Дори не възрази, когато Пенироял открито флиртуваше с по-младите госпожи Блинко! Мътните ги взели всичките писатели!

И тогава нещо, което уредникът на пристанището каза, си проправи път през мъглата от самосъжаление и главоболието, което помрачаваше мислите му. Име. Познато име. Ценно име!

— Да не би да каза „Джени Ханивър“?

— Да, сър.

— Но това е невъзможно! Този дирижабъл е изгубен, откак боговете унищожиха Лондон!

Уредникът поклати глава.

— Не е така, сър, въобще не е така. Просто през изминалите две години летя в чуждестранни небеса. Чух, че е търгувал с онези градове зикурати на Нова Мая.

Господин Блинко му благодари и излезе на кея. Той беше едър мъж и не му се налагаше да тича много често, но сега си струваше да го направи. Изблъска едни деца, които се редуваха да гледат към небето през монтиран на парапета телескоп. Погледна на юг и забеляза залязващото слънце да се отразява в предните прозорци на въздушен кораб — малък червен дирижабъл с гондола с подсилени планки и двигатели „Жьоне-Каро“.

Господин Блинко побърза да се върне на собствения си летателен апарат „Проблясък“ и при изстрадалите си съпруги.

— Бързо! — провикна се той и скочи в гондолата. — Включете радиото!

— Явно Пенироял му се е изплъзнал отново — каза едната от съпругите.

— Ама че изненада — подкрепи я втора.

— Точно това се случи и в Аркангел — обади се трета.

— Тишина, съпруги! — изкрещя Блинко. — Това е важно!

Четвъртата му съпруга направи физиономия.

— Пенироял не си струва труда.

— Горкият мил професор Пенироял — промълви жално петата.

— Забрави за него — излая съпругът ѝ, свали си шапката и си сложи слушалките. Настрои предавателя на секретна честота и направи нетърпелив жест на съпруга номер пет да спре да хленчи и да завърти манивелата. — Познавам хора, които ще ми платят много добре, като им споделя какво научих току-що! Търговският дирижабъл, с който Пенироял се измъкна, е старата кошница на Ана Фанг!

Едва сега Том осъзна колко много му липсва компанията на другите историци. Хестър винаги изслушваше с интерес странните факти и истории, които помнеше от дните си на чирак, но не можеше да му предложи много в замяна. Тя се грижеше сама за себе си още от дете и макар да знаеше как да се качи на борда на движещ се град, как да хване и одере котка и как да срита някой крадец точно където боли най-много, не си беше направила труда да изучава историята на своя свят.

Приповдигнатото настроение на професор Пенироял изпълваше пилотската кабина на „Джени Ханивър“. Той си имаше собствена теория или анекдот за абсолютно всичко и докато го слушаше, Том беше налегнат от носталгия по старите дни в Лондонския музей, където живееше заобиколен от книги, факти, реликви и научни спорове.

— Вземи тази планинска верига например — каза Пенироял и посочи предния прозорец. Летяха на юг над един дълъг участък на Танхойзер и блясъкът на лавата в един активен кратер подскачаше върху лицето на изследователя. — Тя ще е темата на новата ми книга. Откъде се е появила? Не е била тук в древни времена, знаем това благодарение на картите, които са се запазили. Как се е издигнала толкова бързо? Какво я е причинило? Същото се отнася и за Шан Гуо. Жан Шан е най-високата планина в света, но не се споменава никъде в древните анали. Дали тези нови планини наистина са се появили в резултат на естествена вулканична дейност, както са ни учили? Или причината е някаква древна технология, която се е побъркала? Експериментален източник на енергия или ужасно оръжие! Създател на вулкани! Помисли си какво откритие би било това, Том!

— Не сме заинтересовани от откриването на Стара технология — автоматично отговори Хестър, която се беше навела над масата с картите и се опитваше да планира курс. Пенироял я дразнеше все повече и повече.

— Разбира се, че не, мило момиче! — отговори професорът и се извърна встрани от нея (все още не можеше да погледне ужасното ѝ лице, без да потръпне). — Разбира се, че не! Много благороден и уместен предразсъдък. Въпреки това…

— Това не е предразсъдък — сопна се Хестър и се обърна към него с железния навигационен пергел в ръка. Пенироял се разтревожи, че тази девойка може да го нарани, ако продължава в същия дух. — Майка ми беше археоложка. Също така изследователка, авантюристка и историчка като теб. Тя отиде до мъртвите земи на Америка и намери нещо, което донесе у дома. Нещо, наречено МЕДУЗА. Управниците на Лондон чуха за това оръжие и изпратиха своя човек Валънтайн да я убие. Тогава той стори това на лицето ми и отнесе машината в Лондон. Инженерите там я накараха да работи, но — Бам! — тя се повреди и всичко приключи.

— Ах, да — отвърна трезво Пенироял. — Всички са чували за злополуката с МЕДУЗА. Виж ти, дори мога да се сетя точно какво правих по това време. Намирах се на борда на Читамоторе в компанията на една очарователна млада дама на име Минти Бапснак. Видяхме проблясъка, който освети източното небе от половин свят разстояние…

— Е, ние бяхме точно до Лондон. Ударната вълна ни отнесе надалеч. На следващата сутрин отидохме да проверим какво е останало от него. Целият град, домът на Том, беше изгорял до основи от оръжие, което майка ми беше намерила. Затова стоим настрана от Стара технология.

— Ах — отвърна Пенироял и се почувства изключително неудобно.

— Ще си лягам — заяви Хестър. — Боли ме главата. — Наистина беше така — няколкото часа непрестанно говорене от страна на професора бяха предизвикали жестока и туптяща болка в сляпото ѝ око. Тя отиде до пилотското място, за да целуне Том за лека нощ, но не ѝ беше приятно да го направи, докато Пенироял я гледа, затова само го пипна за ухото и му каза: — Повикай ме, когато искаш да си починеш — и се насочи към каютата на кърмата.

— Упс! — каза професорът, когато останаха само двамата с Том.

— Малко е своенравна — призна си младежът, засрамен от изблика на любимата си. — Но всъщност е прекрасна. Просто е срамежлива. Веднъж опознаеш ли я…

— Разбира се, разбира се — прекъсна го Пенироял. — Човек веднага може да види, че под тази неконвенционална външност се крие една абсолютно… хм… — Професорът не можа да измисли нещо хубаво за момичето, затова просто не продължи, а погледна през прозореца към осветената от лунната светлина планинска верига. Светлините на някакъв малък град се движеха по равнините долу. — Тя греши за Лондон, да знаеш — каза най-накрая той. — Имам предвид, греши, че е изгорял до основи. Говорих с хора, които са били там. Останали са доста руини. Цяла секция от Търбуха се е запазила в Безлюдните територии западно от Батмунк Гомпа. Една моя позната археоложка, очарователна млада дама на име Круис Морчард, твърди, че е влизала вътре, в един от големите фрагменти. Звучи невероятно, но навсякъде имало овъглени скелети и големи парчета наполовина разтопени сгради и машинарии. Радиацията от МЕДУЗА е предизвиквала появата на светлини сред останките, подобно на някакви блуждаещи огънчета… или може би е по-правилно блуждаещи огньове?

Този път беше ред на Том да се почувства неудобно. Унищожението на родния му град все още беше отворена рана за него. Бяха минали две и половина години, но заревото от онази величествена експлозия все още осветяваше сънищата му. Не искаше да говори за руините на Лондон, затова смени темата на разговора с любимата тема на професор Пенироял, а именно — самият професор Пенироял.

— Предполагам, че сте посещавали някои много интересни места?

— Интересни! О, нищо не знаеш, Том! Нещата, които съм виждал! Когато кацнем на аеропристанището в Брайтън, първата ми работа ще е да отида в някоя книжарница и да ти купя всичките си книги. Изумен съм, че не си попадал на тях досега. Та ти си толкова умен младеж.

Том сви рамене.

— Опасявам се, че ги нямаше в библиотеката на Лондонския музей…

— Разбира се! Гилдията на така наречените историци! Пфу! Прашасали дърти пръдльовци… Знаеш ли, някога кандидатствах при тях. Главният им историк, Тадеус Валънтайн, ме отряза! Само защото не му харесаха откритията, които бях направил при пътуването ми до Америка!

Интересът на Том веднага беше привлечен. Не му харесваше някой да определя старата му гилдия като дърти пръдльовци, но Валънтайн беше различен. Валънтайн беше убил по жесток начин родителите на Хестър и беше се опитал да убие него самия. Всеки, който не харесва Валънтайн, беше добре дошъл.

— Какво намерихте в Америка, професоре?

— О, хм, Том, то си е цяла история! Искаш ли да я чуеш?

Младежът кимна. Тази вечер нямаше как да напусне пилотската кабина заради силния вятър от юг, така че щеше да се радва да чуе една добра история. Приказките на Пенироял бяха събудили нещо у него, спомен за едни по-прости времена, когато се свиваше под завивките си в спалното помещение на чираците трета степен и четеше на светлината на факла историите на великите изследователи историци Монктън Уайлд, Чънг-Мей Спофърт, Валънтайн, Фишакър и Комптън Карк.

— Да, моля, професоре — отвърна той.

4. Домът на смелите

— Северна Америка — започна Пенироял — е мъртъв континент. Всички знаят това. Открит е през 19244 от Христофор Колумбо, велик изследовател и детектив. Америка се превръща в империя, която някога е владяла целия свят, но е изцяло унищожена по време на Шейсетминутната война. Тя е дом на обитавани от духове червени пустини, отровни тресавища, образувани от атомни бомби кратери, ръжда и безжизнени камънаци. Само шепа дръзки изследователи смеят да стъпят там, археолози като Валънтайн и бедната майка на твоята приятелка, за да събират останки от Стара технология от древните бункери комплекси.

— Обаче се носят слухове. Истории. Приказки, разказвани от пияни стари въздушни моряци в западнали аерокервансараи. Небивалици за дирижабли, които са се отклонили от курса си и са се озовали над една много различна Америка: зелени гори, пасища и огромни сини езера. Преди около петдесет години летец на име Снори Улвесон твърди, че е кацнал на зелена местност, която нарекъл Вайнленд, и направил карта за лорд-кмета на Рейкявик. Разбира се, когато съвременните изследователи тръгнали да търсят тази карта, не намерили никаква следа от нея в библиотеката на Рейкявик. Що се отнася до другите истории, крайният резултат е все един и същ: пилотите, опитали се да намерят мястото, не успявали. Или пък, когато кацали с дирижаблите си на зелени местности, които изглеждали много приветливи от високо, се оказвали токсични водорасли, избуяли в запълнен с вода кратер.

— Истинските историци като нас, Том, са наясно, че в подобни легенди винаги се крие частица истина. Събрах всички истории, които чух, и реших, че има неща, които си струва да бъдат проверени. Дали Америка е мъртва, както мъдри хора като Валънтайн винаги са твърдели? Или е възможно да съществува място, далеч на север от мъртвите градове, които ловците на Стара технология посещават, където реките от разтопен лед, идващи от покрайнините на Ледената пустош, са отмили отровите и са позволили на Мъртвия континент да процъфтява отново?

— Аз, Пенироял, бях твърдо решен да открия истината! В далечната пролет на ’89 направих първата крачка. Тръгнахме моя милост и още четирима спътници с дирижабъла ми „Алън Куотърмейн“. Прекосихме Атлантическия океан и скоро кацнахме край бреговете на Америка близо до място, което древните карти наричат Ню Йорк. То беше мъртво, каквито бяха и очакванията ни — намерихме няколко огромни кратера, чиито страни бяха стопени от силната жега, причинена от онзи хилядолетен конфликт, и се бяха превърнали в субстанцията, която наричаме детонационно стъкло.

— Отлетяхме отново и поехме на запад в самото сърце на Мъртвия континент. Тогава бяхме връхлетени от бедствие. Бури с почти свръхестествена ярост разбиха бедния ми „Алън Куотърмейн“ по средата на огромна и замърсена пустош. Трима от спътниците ми загинаха при катастрофата, а четвъртият почина няколко дни по-късно, отровен от водата във водоем, който изглеждаше чист, но който вероятно беше замърсен с някакъв отвратителен химикал от Стара технология — целият посиня и замириса на непрани чорапи.

— Съвсем сам продължих на север, като прекосих Равнината на кратерите, където някога са се намирали легендарните градове Чикаго и Милуоки. Бях изгубил надежда да намеря зелена Америка. Единственият ми копнеж беше да стигна до покрайнините на Ледената пустош и да бъда спасен от някоя скитаща група снегомади.

— Накрая дори и тази надежда избледня. Изтощен от умората и липсата на вода, полегнах в една суха долина между величествени и назъбени черни планини. В отчаянието си изкрещях: „Наистина ли Нимрод Пенироял ще загине по този начин?“, а камъните като че ли ми отговориха: „Аха.“. Всяка надежда беше изгубена, разбираш ли? Предадох душата си на Богинята на смъртта и затворих очи с нагласата, че ще ги отворя отново като призрак в Мрачните владения. Следващия път, когато се опомних, бях увит в кожи и лежах на дъното на кану, а някакви приятни млади хора ме водеха на север.

— Това не бяха колеги изследователи от Ловния район, както предположих в началото. Бяха местни! Да, съществува племе, което действително живее в най-северните части на Мъртвия континент! Дотогава вярвах на традиционната история — онази, която съм сигурен, че си чувал от твоята Гилдия на историците, — в която се твърди, че неколцината бедни окаяници, оцелели след падението на Америка, отпътували на север по леда и се слели с инуитите5, като по този начин създали расата на снегомадите, която познаваме днес. Тогава разбрах, че някои не са заминали, а са останали! Диви, нецивилизовани наследници на една нация, чиято алчност и егоизъм някога бяха посели разруха на земята… и въпреки това в тях се беше запазила достатъчно човечност, за да спасят един беден и изгладнял клетник като Пенироял!

— Съвсем скоро се научих да комуникирам със спасителите си чрез знаци и жестове. Те бяха момче и момиче с имена Перална Машина и Дванадесет Дни За Доставка. Явно също бяха на някаква своя експедиция, когато ме намериха. Копаеха за детонационно стъкло в руините на древен град, наречен Дълют. (В течение на времето разбрах, че дивашкото им племе цени огърлиците от детонационно стъкло подобно на добре облечените дами от Париж и Тракшънград. Двамата ми нови приятели носеха гривни и обеци, направени от него.) Спасителите ми бяха много умели в оцеляването насред страшните пустини на Америка. Обръщаха камъни, под които се криеха ядивни червеи, и намираха питейна вода по някои водорасли. Но тази пустош не беше техният дом. Не, те бяха дошли от дълбокия север и сега явно имаха намерение да се върнат с мен при племето си!

— Представи си въодушевлението ми, Том! Да тръгна по тази река беше като да се върна в началото на света. Първоначално се натъкнахме само на голи камъни, върху които тук-там имаше опустошени от времето стени и криви греди, останали от някои велики сгради на древните. Тогава, един ден, забелязах парче зелен мъх, а после и още едно! След няколко дни пътуване на север се натъкнахме на трева, папрат и тръстика от двете страни на коритото. Самата река ставаше по-чиста, което позволяваше на Дванадесет Дни да лови риба, а Перална Машина я приготвяше за нас всяка вечер на огъня край брега. А дърветата, Том! Ах, брези, дъбове и борове покриваха цялата земя, реката се вливаше в огромно езеро, а там, горе на бреговете, се намираха грубите постройки на племето. Каква гледка представляваха за един историк! Америка отново беше жива след всичките тези хилядолетия!

— Няма да те отегчавам с истории как живях три години с добрите хорица от племето. Нито как спасих красивата дъщеря на вожда, която се казваше Пощенски Код, от прегладняла мечка, как тя се влюби в мен и как се наложи да избягам от разгневения ѝ годеник. Няма да ти обяснявам също как пътувах отново на север по леда и се завърнах след много приключения във Великия ловен район. Можеш да прочетеш за всичко това в моя междуполисен бестселър „Красивата Америка“, когато стигнем в Брайтън.

Том не продума доста дълго време. Главата му беше препълнена с чудесни картини, които разказът на Пенироял беше предизвикал в съзнанието му. Трудно му беше да повярва, че не е чувал за невероятното откритие на професора. Та то беше покъртително! Монументално! Явно Гилдията на историците беше постъпила изключително глупаво, след като беше отхвърлила такъв човек!

Младежът най-накрая съумя да попита:

— Повече не се ли върнахте, професоре? Не организирахте ли втора експедиция с по-добра екипировка…

— Уви, Том — въздъхна Пенироял. — Така и не намерих никого, който да финансира завръщането ми там. Имай предвид, че фотоапаратите и оборудването ми за вземане на проби бяха разрушени при катастрофата на „Алън Куотърмейн“. Взех няколко артефакта с мен, когато напуснах племето, но всички бяха изгубени по време на обратното ми пътуване. Как можех да накарам някого да финансира втора експедиция без доказателства? Честната дума на един алтернативен историк не стига за това. За съжаление — изрече натъжен професорът, — до ден-днешен, Том, има хора, които не вярват, че съм ходил в Америка.

5. Лисичите демони

Гласът на Пенироял продължаваше да ехти от пилотската кабина, когато Хестър се събуди на следващата сутрин. Цяла нощ ли беше стоял там? Вероятно не, помисли си тя, докато си миеше лицето в камбуза на „Джени Ханивър“. Сигурно се е наспал, за разлика от горкия Том, и сега се е върнал, примамен от аромата на сутрешното кафе.

Погледна през прозореца, докато си миеше зъбите — беше готова да приеме всякаква гледка, само не и собственото си отражение в огледалото над мивката. Небето беше с цвят на крем карамел и по него се носеше облак, подобен на листо ревен. В средата на прозореца имаше три малки черни точки. Петна мръсотия, помисли си Хестър, но когато се опита да ги изчисти с ръкава си, разбра, че греши. Намръщи се, взе телескопа и погледна през него. Намръщи се още повече.

Отиде в пилотската кабина и завари Том да се приготвя за лягане. Бурята не беше отминала, но вече бяха прелетели над планините и макар вятърът да ги забавяше, нямаше опасност да бъдат отнесени от някоя вулканична струя или да се разбият в някой зъбер. Любимият ѝ изглеждаше изморен, но доволен. Той направо засия, когато Хестър влезе в пилотската кабина. Пенироял седеше в мястото на помощник-пилота, а в ръката си държеше чаша от най-доброто кафе на „Джени“.

— Професорът ми разказваше за някои от експедициите си — сподели развълнуван Том и стана, за да позволи на любимата си да поеме управлението. — Няма да повярваш какви приключения е имал!

— Сигурно няма — съгласи се момичето. — Но единственото нещо, което ме интересува в момента, е защо няколко бойни дирижабъла ни преследват.

Пенироял изграчи изплашено, но побърза да закрие устата си с ръка. Том отиде до прозореца на бакборда, за да се увери в думите на Хестър. Точките ги приближаваха и нямаше никакво съмнение, че са дирижабли — три на брой, летящи в редица.

— Вероятно са търговци, насочили се към Въздушен пристан — изрече обнадежден той.

— Това не е конвой — отвърна Хестър. — Заели са атакуваща формация.

Том взе увеличителните очила от кукичката им под главното табло. Дирижаблите бяха на около петнадесет километра зад тях, но бяха бързи и добре въоръжени. На иначе изцяло белите им балони беше нарисуван някакъв зелен символ. Това ги караше да изглеждат абсурдно застрашителни — като призраци на дирижабли, излезли посред бял ден.

— Това са бойни летателни апарати на Лигата — промълви Хестър безизразно. — Познавам този модел. „Лисичи демони Мурасаки“.

Звучеше изплашена, и то основателно. Двамата с Том внимаваха да не застават на пътя на Лигата на антимобилистите през изминалите две години, тъй като „Джени Ханивър“ някога принадлежеше на техен агент — горката мъртва Ана Фанг — и макар да не го бяха точно откраднали, знаеха, че Лигата вероятно има друго становище по въпроса. Очакваха да намерят безопасност и спокойствие на север, доколкото там нямаше много от агентите на антимобилистите след миналогодишното падане на Шпицберген Статик.

— По-добре да побързаме — каза Хестър. — Да си плюем на петите и да се опитаме да им се измъкнем или пък да пробваме да ги объркаме в планините.

Том се поколеба. „Джени Ханивър“ беше много по-бърз, отколкото дървената му гондола и боклучавите му двигатели предполагаха, но се съмняваше да успее да избяга на Лисичи демони.

— Ако се опитаме да се измъкнем, само ще изглеждаме виновни — каза той. — Не сме направили нищо нередно. Ще говоря с тях и ще видя какво искат…

Посегна към радиото, но Пенироял сграбчи ръката му.

— Том, недей! Чувал съм много неща за тези бели дирижабли. Те въобще не са на Лигата на антимобилистите! Принадлежат на Зелена буря, нова фанатична групировка, която оперира от тайните си бази тук, на север. Те са екстремисти, заклели са се да унищожат всички градове… и всички хора! Велики богове, ако им позволиш да ни настигнат, ще ни убият!

Лицето на изследователя беше прежълтяло като кашкавал, а по челото и носа му лъщяха капчици пот. Ръката, която беше стиснала тази на Том, трепереше. Младежът първоначално не разбра какво не е наред. Надали човек като професор Пенироял, който е преживял толкова много приключения, може да се страхува. Хестър се обърна към прозореца точно навреме, за да види, че един от приближаващите ги дирижабли е изстрелял ракета, която да даде сигнал на „Джени Ханивър“ да позволи скачване. Тя не вярваше на Пенироял, но имаше нещо заплашително в тези летателни апарати. Не мислеше, че са ги открили случайно. Струваше ѝ се, че са изпратени да ги намерят.

Хестър докосна Том по ръката.

— Давай.

Той налегна руля, докато ориентира дирижабъла така, че северният вятър да го подхване. След това бутна напред поредица от месингови лостове и воят на двигателите доби по-висок тон. Още един лост и няколко малки аероплатна, които приличаха на полукръгове от силикон и коприна, се разгънаха между двигателите и фланговете на балона, за да осигурят допълнителна тяга за „Джени“.

— Набираме скорост! — провикна се Том и погледна през перископа към зърнестата и обърната надолу с главата картина на небето зад тях. Лисичите демони обаче бяха настоятелни. Те също промениха курса, за да последват „Джени Ханивър“, и също увеличиха мощността на двигателите си, за да постигнат по-висока скорост. След около час вече бяха толкова близо, че Том и Хестър можеха да видят изрисуваните по фланговете им символи — не беше счупеното колело на Лигата на антимобилистите, а назъбена зелена светкавица.

Младежът огледа сивата земя под тях с надеждата да намери село или град, в които да потърси убежище. Не забеляза нищо друго освен две бавно движещи се фермерски градчета, които водеха стадата си от северни елени през тундрата в посока изток, а и нямаше как да стигне до тях, без Лисичите демони да му пресекат пътя. Планинската верига Танхойзер запълваше хоризонта отпред, а каньоните ѝ и вулканичните облаци предлагаха единствената надежда за укритие.

— Какво да направя? — попита Том.

— Продължавай напред — отвърна Хестър. — Може би ще успеем да им се измъкнем в планините.

— Ами ако ни обстрелят с ракети? — изхленчи въпроса си Пенироял. — Приближават се ужасно бързо! Ами ако започнат да стрелят по нас?

— Те искат „Джени“ цял — отвърна Хестър. — Няма да рискуват да ни бомбардират.

— Искат „Джени“ ли? За какво му е притрябвала на някого тази стара бракма? — Напрежението правеше Пенироял раздразнителен. Когато момичето му обясни всичко, той извика изумен:

— Това е бил дирижабълът на Ана Фанг? Велика Клио! Всемогъщи Поскит! Зелена буря боготворят Ана Фанг! Движението им беше сформирано от пепелта на Северната аерофлота! То се закле да отмъсти за хората, убити от агентите на Лондон в Батмунк Гомпа! Естествено, че ще искат да си върнат дирижабъла ѝ! Милостиви богове, защо не ми казахте, че този летателен апарат е краден? Настоявам всичките ми пари да бъдат възстановени на мига!

Хестър го избута встрани и отиде до навигационната маса.

— Том? — провикна се тя, докато разглеждаше онези карти, с които разполагаха за Танхойзер. — Има пролука във веригата от вулкани на запад от тук — прохода Драхен. Може би там ще намерим някой град, на който да кацнем.

Продължиха да летят, като се носеха в редкия въздух над заснежени върхове и дори веднъж минаха опасно близо до димна струя, избълвана от гърлото на млад вулкан. Не видяха никакъв проход, нито град. След още час, в който трите Лисичи демона значително скъсиха преднината им, няколко ракети прелетяха покрай прозорците им и експлодираха дясно на борд.

— О, Куърк! — изрева Том… но Куърк беше бог на Лондон и щом не си беше мръднал пръста да спаси собствения си град, защо му беше да идва на помощ на някакъв очукан дирижабъл, изгубен в серните въздушни пространства над Танхойзер?

Пенироял се опита да се скрие под навигационната маса.

— Те изстрелват ракети!

— О, благодарим ти за просветлението, тъкмо се чудехме какви са тези големи неща, които експлодират — отвърна Хестър, раздразнена от факта, че предположението ѝ се оказа погрешно.

— Но ти каза, че няма да го направят!

— Целят се в двигателите — каза Том. — Ако успеят да ги извадят от строя, ще останем на едно място в небето, а те ще могат да ни настигнат и да ни вземат на абордаж…

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита настоятелно Пенироял. — Не можеш ли да отвърнеш?

— Не разполагаме с никакви ракети — отвърна неловко младежът. След последната ужасна битка над Лондон, когато свали „Асансьора до 13-ия етаж“ и видя с очите си как екипажът му изгоря в гондолата, беше се зарекъл, че „Джени Ханивър“ ще бъде мирен дирижабъл. Оттогава ракетните му установки бяха празни. В момента съжали за скрупулите си. Благодарение на него съвсем скоро Хестър и професор Пенироял щяха да попаднат в ръцете на Зелена буря.

Още една ракета прелетя покрай тях. Време беше за отчаяни действия. Отново призова Куърк, след което плъзна „Джени“ рязко вляво и се устреми към лабиринта от планини, като се промъкваше в сенките на брулените от вятъра базалтови зъбери и отново излизаше на светло.

Под него — много под и пред тях — протичаше друго преследване. Едно малко боклучарско градче препускаше на юг през пролуките в планините, а зад него с отворени метални челюсти го следваше голям, ръждясал, триетажен самоходен град.

Том насочи „Джени“ натам, като от време на време поглеждаше през перископа, където трите Лисичи демона все още му дишаха във врата. Пенироял си гризеше ноктите и ломотеше имената на някакви неизвестни богове: „О, велики Поскит! О, Дийбъл, спаси ни!“. Хестър отново включи радиото и замоли града, който приближаваха, за разрешение за кацане.

Кратко затишие. Една ракета се заби в планината на тридесет метра зад тях. Радиото изпука и от него се разнесе женски глас, който говореше на аеросперанто с тежък славянски акцент.

— Тук е пристанището на Новая-Нижни. Молбата ви е отхвърлена.

— Какво? — изпищя Пенироял.

— Но това не е… — изуми се Том.

— Случаят е спешен! — отвърна Хестър по радиото. — Преследват ни!

— Наясно сме — заяви гласът, изпълнен със съжаление, но категоричен. — Не желаем неприятности. Новая-Нижни е миролюбив град. Стойте настрана, моля, или ще стреляме по вас.

Една ракета полетя от водача на Лисичите демони и едва не отнесе кърмата. Грубите гласове на пилотите на Зелена буря заглушиха за момент заплахите от Новая-Нижни, след което жената отново се завърна и съобщи още по-настоятелно:

— Стойте настрана, „Джени Ханивър“, или ще стреляме!

На Том му хрумна една идея.

Нямаше време да обяснява на Хестър какво смята да направи. Така или иначе не мислеше, че ще получи одобрението ѝ, тъй като беше заимствал идеята за тази маневра от Валънтайн и от разказите му от „Приключенията на един практичен историк“ — една от онези книги, които искаше да изживее, докато все още беше чирак и нямаше представа какво представляват истинските приключения. „Джени“ започна да бълва газ от горните клапи, да се снижава над прииждащия град и да лети към него и към катастрофален сблъсък. Гласът по радиото се превърна в писък, към който се присъединиха Хестър и Пенироял, когато Том прелетя ниско над ръждясалите фабрики по края на средния етаж и я закара между две огромни подпори, където горният етаж хвърляше сянката си. Двата Лисичи демона зад него се отказаха от преследването, но водачът им беше по-дързък от тях и го последва в сърцето на града.

Това беше първото посещение на Том в Новая-Нижни и щеше да се окаже доста кратко. Доколкото видя, градът много приличаше на бедния стар Лондон с широките си улици, които се виеха от центъра на всеки етаж. „Джени Ханивър“ летеше над една от тях, на височината на улична лампа. Шокираните жители го зяпаха от високите прозорци, а пешеходците бързаха да намерят някакво укритие. Близо до центъра на етажа се издигаха масивни подпори и асансьорни шахти — слалом, в който на малкия дирижабъл му се наложи да прелети на сантиметри от опасностите, като се отърва само с одраскване на балона и одиране на боята от насочващите перки. Преследващият ги Лисичи демон обаче не извади такъв късмет. Нито Том, нито Хестър успяха да видят точно какво се случи, но чуха раздиращия звук от катастрофата дори през грохота на двигателите на „Джени“. С помощта на перископа видяха търкалящата се по палубата развалина от кораба, чиято гондола беше увиснала като пияница върху оказалия се на пътя ѝ железопътен мост.

Изведнъж ги заля ослепителната слънчева светлина от другия край на града. Като че ли успяха да се измъкнат и дори вкамененият Пенироял се зарадва на успеха. Но Зелена буря не се отказваше толкова лесно. „Джени“ се гмурна през мъглата от изгорели газове, която се носеше зад града. Двата Лисичи демона ги чакаха отвъд нея.

Една ракета се вряза в двигателите дясно на борд. Експлозията пръсна прозорците на пилотската кабина и запрати Хестър на пода. Тя се изправи на крака с големи усилия и видя, че Том продължава да работи с управлението. Косата и дрехите му бяха посипани със стъклени късчета. Пенироял се беше свлякъл на навигационната маса, а от рана на плешивата му глава течеше кръв, където здравата го беше халосал един от месинговите пожарогасители на „Джени“, който се беше откачил при експлозията. Хестър го издърпа до едно от местата до прозореца. Професорът все още дишаше, но очите му се бяха обърнали наполовина зад клепачите и от тях бяха останали само два бели полумесеца. Изглеждаше като човек, който разглежда нещо много интересно във вътрешността на главата си.

Дирижабълът беше ударен от още ракети. Една откачена перка изсвистя наблизо и полетя към снежните полета като дефектен бумеранг. Том продължаваше да се занимава с управлението, но „Джени Ханивър“ отказваше да му се подчинява — или рулят не беше изправен, или въжетата, чрез които работеше, се бяха скъсали. От една пролука в планините ги заля свиреп порив на вятъра, който запрати дирижабъла право към Лисичите демони. По-близкият от двата направи рязка маневра, за да избегне сблъсъка, но вместо това се вряза в спътника си.

Експлозията, която беше на по-малко от двадесет метра дясно на борд, изпълни пилотската кабина на „Джени“ с потресаващо ярък блясък. Когато зрението на Хестър отново се проясни, тя видя летящите в небето останки. Чу свистенето и разбиването на по-големите парчета на Лисичите демони, които падаха в планинския проход долу. Чу също грохота на двигателите на Новая-Нижни на няколко километра зад тях, както и скърцането и бученето на колелата му, докато се оттегляше на юг. Чу ударите на собственото си сърце — то биеше много шумно и бързо — и осъзна, че двигателите на дирижабъла им са спрели. От все по-френетичните опити на Том да се справи с управлението, ставаше ясно, че няма голяма надежда да заработят отново. През счупените прозорци нахлуваше безмилостен вятър, който носеше след себе си снежинки, студ и свежия мирис на лед.

Хестър изрече бърза молитва за душите на пилотите на Зелена буря с надеждата, че призраците им ще побързат да се оттеглят в Мрачните владения и няма да останат тук, за да създават повече проблеми. След това отиде до Том. Той се отказа от безсмислената си борба с управлението и я прегърна. Двамата постояха така известно време, с вперени в пейзажа пред тях погледи. „Джени“ прелетя покрай един голям вулкан. От другата му страна нямаше повече планини, само безкрайна синьо-бяла равнина, която се простираше до хоризонта. Оставиха се на милостта на вятъра, който ги запрати в Ледената пустош.

6. Над леда

— Положението е много лошо — заяви Том. — Не мога да поправя двигателите, без да кацнем, а ако го сторим…

Нямаше нужда да довършва. Минаха три дни от бедствието в прохода Драхен и под реещото се туловище на „Джени Ханивър“ пейзажът изглеждаше враждебен като някаква замръзнала луна — безкрайна пустош от дебели ледове. Тук и там през белотата се мярваше по някой планински връх, но те също бяха безлюдни, бели и негостоприемни. Нямаше следа от села, градове или скитащи снегомади, нито пък идваше отговор на постоянните призиви за помощ, които отправяха. Макар да беше едва ранен следобед, слънцето вече залязваше. То представляваше червен диск, който не даваше никаква топлина.

Хестър прегърна Том, който трепереше под дебелото си вълнено авиаторско палто. Тук беше ужасно студено. Студът беше като живо същество, което се притиска в плътта ти и търси начин да пропълзи през порите, за да изгаси ядрото от топлина в тялото ти. Хестър имаше чувството, че вече беше успял да проникне в костите ѝ, усещаше как дълбае в белега, който мечът на Валънтайн беше оставил върху лицето ѝ. Въпреки това все още ѝ беше по-топло, отколкото на горкия Том, който беше навън и се занимаваше с двигателите вече повече от час, като се опитваше да изстърже натрупалия се по тях лед и да ги поправи.

Тя го заведе отзад и го сложи да седне на леглото в каютата им, след което натрупа одеяла и резервни палта върху него и го прегърна, за да сподели малкото си останала топлина с него.

— Как е професор Пенироял? — попита той.

Хестър изсумтя. Трудно ѝ беше да отговори. Изследователят не се беше съвзел и тя започваше да подозира, че никога нямаше да го стори. За момента лежеше в леглото, което беше приготвила за него в камбуза, завит със собствената му преносима завивка и с няколкото одеяла, които двамата с Том можаха да заделят.

— Всеки път, когато си помисля, че вече си е заминал и е време да го хвърля зад борда, той се размърдва и промърморва и не мога да го сторя.

Хестър задряма. Беше лесно и приятно да заспи. В съня ѝ някаква странна светлина изпълни каютата — потрепващо сияние, което пулсираше като МЕДУЗА. При спомена за онази нощ, тя се притисна по-близо до Том и устата ѝ намери неговата. Когато отвори око, светлината от съня ѝ все още не си беше отишла и заливаше красивото лице на любимия ѝ.

— Аврора Бореалис — прошепна той.

Хестър се поизправи.

— Кой? Къде?

— Северното сияние — обясни Том, засмя се и посочи към прозореца. Потреперващ воал от цвят се плъзна в нощта над леда: ту зелен, ту червен, ту златист — или пък всичко заедно. На моменти изгасваше почти изцяло, а друг път се надигаше и проблясваше в зашеметяващи изблици. — Винаги съм искал да го видя — сподели той. — Още откакто четох за него в книгата „Един сезон със снегомадите“ на Чънг-Мей Спофърт. Ето го и него. Сякаш е организирано специално за нас.

— Поздравления — каза Хестър и притисна лице в меката му кожа под челюстта, за да не вижда светлините. Наистина бяха красиви, но някак си нечовешки, а и не можеше да спре да мисли, че съвсем скоро ще се превърнат в погребалните им фенери. Ледът, който се натрупваше върху балона на „Джени“ и въжетата му, щеше да ги принуди да кацнат и там, долу в мрака, и в шептящия студ двамата с Том щяха да се потопят в един сън, от който нямаше повече да се пробудят.

Не се страхуваше. Приятно ѝ беше да дреме в прегръдките на любимия си и да усеща как топлината се отцежда от нея. Всички знаеха, че влюбените, които умрат прегърнати, отиват заедно в Мрачните владения и се превръщат в любимци на богинята на смъртта.

Единственият проблем беше, че ѝ се пишкаше. Колкото повече се опитваше да стиска, да лежи неподвижно и да чака в мрака да я застигне ласката на богинята, натискът в пикочния ѝ мехур се увеличаваше. Не ѝ се искаше това да я занимава, докато умре, но също така не биваше да се изпусне в панталоните си. Нямаше да е толкова романтично да си отиде от този свят подмокрена.

Хестър заръмжа и заруга, докато се измъкваше от завивките, и се запързаля по леда, който се беше образувал на палубата. Химическата тоалетна зад пилотската кабина беше размазана на парчета от една от експлозиите, но дупката в пода продължаваше да си е на мястото. Тя клекна над нея и си свърши работата колкото може по-бързо заради жестокия студ.

Искаше да се върне направо при Том и по-късно щеше да се укорява за това, че не го направи, но нещо я подтикна да влезе в тихата пилотска кабина. Гледката беше красива заради слабото сияние на контролните уреди, които проблясваха под слоевете скреж. Коленичи пред малкия олтар на небесната богиня и бога на авиаторите. Повечето пилоти украсяваха пилотските си кабини със снимки на предците си, но нито Том, нито Хестър имаха фотографии на починалите си родители, затова бяха залепили снимка на Ана Фанг, която намериха в един сандък в кабината, докато „Джени“ беше на поправка. Хестър отправи молитва към нея с надеждата, че ще им бъде приятелка там, долу, в Мрачните владения.

Докато се изправяше на крака, за да се върне при Том, погледна навън към леда и забеляза някакво скупчване на светлини. Първоначално си помисли, че са просто отражение на онзи странен огън в небето, който любимият ѝ хареса толкова много… но тези светлини тук бяха стабилни, не променяха цвета си и само потрепваха едва в заснежения въздух. Хестър се приближи до счупения прозорец. Студът накара окото ѝ да се просълзи, но след малко различи някаква тъмна форма около светлините и слаба мъгла или дим над нея. Осъзна, че гледа малък леден град, който се намираше на около петнадесет километра на север.

Опита се да не обръща внимание на странното и неблагодарно чувство на разочарование, което я обзе, и отиде да събуди Том, като се захвана да потупва лицето му, докато той не изръмжа, размърда се и попита:

— Какво има?

— Явно някой бог ни закриля — отговори тя. — Спасени сме.

Когато Том отиде в пилотската кабина, градът се беше приближил още повече, тъй като вятърът ги носеше по-бързо към него. Той беше малък и двуетажен и се придвижваше на широки метални шейни. Младежът насочи бинокъла към него и видя извитите му и увиснали челюсти, които бяха затворени като снегорин, и огромния рул, който го направляваше през леда. Това беше един елегантен град с полумесеци от високи бели сгради на горния етаж и някакъв дворцов комплекс близо до задната част, но също така създаваше едно печално впечатление заради петната ръжда и безбройните тъмни прозорци.

— Не разбирам защо не уловихме сигнала на насочващия им маяк — каза Хестър и се зае с контролите на радиото.

— Възможно е да нямат такъв — отвърна Том.

Хестър запретърсва честотите в опит да намери нещо. Не успя. Стори ѝ се много странно и зловещо този малък град да пъпли в мълчание на север. Когато обаче го повика на отворения канал, един много приятен пристанищен уредник ѝ отговори на англиш и след половин час племенникът му се появи с малък зелен аеровлекач на име „Жълтоклюна гарга“, който прихвана „Джени Ханивър“.

Кацнаха на почти изоставено аеропристанище близо до предната част на горния етаж на града. Уредникът и съпругата му — мили, закръглени и жълъдовокафяви на цвят хора в парки и вълнени шапки — насочиха дирижабъла им към един куполовиден хангар, който се отвори като цвете, след което отведоха Пенироял на носилка към дома си зад пристанищния офис. Там, в топлата кухня, гостите се насладиха на кафе, бекон и топли лакомства. Том и Хестър започнаха да нагъват като освирепели под одобрителните погледи на домакините си, които ги приветстваха:

— Добре дошли, пътешественици! Добре дошли, добре дошли, добре дошли в Анкъридж!

7. Призрачен град

Денят беше сряда, а в сряда шофьорът на Фрея винаги я караше до Храма на Ледените богове, за да може да им се помоли за насока. Храмът беше на едва десет метра от двореца ѝ, на същата издигната платформа до задната част на града, затова не беше нужно да си прави труда да извика шофьора си, да се качи в официалния бръмбар, да измине малкото разстояние и да слезе отново, но въпреки това изпълни целия ритуал. Не е редно една маркграфиня да върви пеш.

Фрея за пореден път коленичи в слабо осветената вътрешност на замръзналия храм, погледна към прекрасните ледени статуи на Владетеля и Владетелката и ги помоли да ѝ кажат какво да прави или поне да ѝ изпратят знак, с който да ѝ покажат, че стореното от нея е правилно. Отново не получи отговор — не се появи никаква чудотворна светлина, не чу шептящи направо в съзнанието ѝ гласове, нито пък видя ледът на пода да образува някакво съобщение. Компания ѝ правеше единствено постоянното мъркане на двигателите, които караха платформата под коленете ѝ да потреперва, а зимният мрак се притискаше в прозорците. Мислите ѝ продължиха да блуждаят към глупави и дразнещи теми като изчезващите от двореца вещи. Това я разгневяваше и малко я плашеше. Някой влизаше в покоите ѝ и крадеше нещата ѝ. Попита Ледените богове кой е крадецът, но, естествено, те не отговориха и на този ѝ въпрос.

Най-накрая се помоли за майка си и баща си и се зачуди какво ли е там, долу, в Мрачните владения. От смъртта им насам започна да осъзнава, че така и не ги опозна, както другите хора познаваха родителите си. За нея винаги се грижеха бавачки и прислужници и виждаше родителите си единствено по време на вечеря или по официални поводи. Наричаше ги „Ваше Великолепие“ и „Сър“. Моментите на най-голяма близост, които бе имала с тях, бяха летните вечерни пикници, когато потегляха с баржата на маркграфинята — обикновени семейни срещи, на които присъстваха само Фрея, мама, татко и около седемдесет прислужници и придворни. А след това се разбушува чумата и дори не ѝ позволяваха да ги вижда, а после починаха. Няколко прислужници ги положиха в баржата, запалиха я и я изпратиха по леда. Фрея стоеше пред прозореца си и наблюдаваше как пушекът се издига нагоре. Имаше чувството, че родителите ѝ никога не бяха съществували.

Шофьорът ѝ я чакаше пред храма, крачеше напред-назад и рисуваше разни неща в снега с предната част на ботуша си.

— У дома, Смю — съобщи маркграфинята и докато мъжът забърза да отвори капака на бръмбара, тя погледна към предната част на града и се замисли колко малко светлини бяха останали на горния етаж в последно време. Спомни си, че издаде прокламация за празните къщи, с която заяви, че, ако желае, всеки от работниците в машинното отделение може да се премести от малкия си мръсен апартамент долу в някоя от празните вили тук, горе, но малцина се бяха възползвали. Вероятно харесваха мръсните си жилища или се нуждаеха от удобството на добре познати неща също като нея.

На фона на белотата и сивотата долу в аеропристанището се отличаваше едно пищно червено петно.

— Смю? Какво е това? Да не би да е кацнал дирижабъл?

Шофьорът се поклони.

— Пристигна миналата вечер, Ваше Великолепие. Търговски е, на име „Джени Ханивър“. Бил е преследван от аеропирати или нещо подобно и има огромна нужда от поправка по думите на уредника на пристанището Аакиук.

Фрея огледа дирижабъла с надеждата да различи повече детайли от него. Трудно ѝ беше да вижда добре през сипещия се от покривите сняг. Колко странно беше да долетят странници на борда на Анкъридж след толкова дълго време!

— Защо не ми каза по-рано? — попита тя.

— Обикновено маркграфинята не се уведомява, когато пристигне някой търговски дирижабъл, Ваше Великолепие.

— Кой се намира на борда на този летателен апарат? Интересен ли е?

— Двама млади пилоти, Ваше Великолепие. И един по-възрастен мъж, който е техен пасажер.

— О — отвърна Фрея, позагубила интерес. За момент почти се развълнува и си представи как кани новодошлите в двореца, но, разбира се, нямаше как маркграфинята на Анкъридж да общува с обикновени пилоти и човек, който дори не можеше да си позволи свой собствен дирижабъл.

— Натсуърти и Шоу са имената, които Аакиук ми спомена, Ваше Великолепие — продължи Смю и ѝ помогна да се качи в бръмбара. — Натсуърти, Шоу и Пенироял.

— Пенироял? Да не би да става въпрос за професор Нимрод Пенироял?

— Мисля, че това беше правилното име, да, Ваше Великолепие.

— Тогава аз… Тогава аз… — Фрея се заобръща във всяка една възможна посока, след което си намести бонето и поклати глава. Традициите, които бяха нейна пътеводна светлина, откакто всички умряха, не казваха нищо за това „Какво да правиш, когато се случи чудо“. — О — прошепна маркграфинята. — О, Смю, трябва да го приветствам! Отиди до аеропристанището! Доведи го в залата на съвета… не, в голямата зала за приеми. Веднага след като ме закараш до вкъщи, трябва да отидеш и да… не, върви сега! Ще вървя до двореца!

Фрея побягна обратно към храма, за да благодари на Ледените богове, че ѝ изпратиха знака, който очакваше.

Дори Хестър беше чувала за Анкъридж. Въпреки малките си размери той беше един от най-известните ледени градове, тъй като името му можеше да се проследи до стара Америка. Група бежанци бяха напуснали оригиналния Анкъридж малко преди Шейсетминутната война и бяха създали ново селище на брулен от бурите северен остров. Там оцелели през чуми, земетресения и ледени периоди, докато бумът на Движението не достигнал Севера. Тогава всеки град бил принуден да започне да се движи или бивал заплашен от изяждане от онези, които вече се превърнали в самоходни градове, и хората на Анкъридж преустроили своя дом и тръгнали на безкрайните си пътешествия по леда.

Градът не беше хищник и малките челюсти в предната му част се използваха само за събирането на изоставени вещи или копането на лед за котелите. Жителите му преживяваха, като търгуваха по покрайнините на Ледената пустош, където се свързваха чрез малки елегантни бордови мостове с другите мирни градчета и организираха пазар, на който боклучарите и археолозите можеха да се събират и да купуват нещата, които намират в леда.

В такъв случай какво правеше тук, на километри от търговските пътища, поел на север към сърцето на зимата? Този въпрос глождеше Хестър, докато помагаше да закотвят „Джени Ханивър“, и продължаваше да я гложди, когато се събуди след дългия и ободряващ сън в къщата на уредника на пристанището. На неясния сумрак, който минаваше за дневна светлина, успя да види, че полумесеците от бели имения, обърнати към аеропристанището, бяха покрити с ръжда и че много от сградите бяха със счупени прозорци, които им придаваха вид на очни кухини на черепи. Самото пристанище също беше на ръба на разрухата: суровият вятър вееше боклуци и сняг върху празните хангари, а едно мършаво куче вдигна крак над купчина стари релси.

— Колко жалко, колко жалко — каза госпожа Аакиук, съпругата на уредника на пристанището, докато приготвяше втора закуска за младите си гости. — Ако можехте да видите това прекрасно място едно време. Беше толкова красиво и оживено. Когато бях момиче, дирижаблите чакаха на опашка, за да могат да кацнат. Небесни яхти, моторници, състезателни платноходи и великолепни лайнери, кръстени на филмови кралици от стария свят — „Одри Хепбърн“ и „Гонг Ли“ — идваха, за да изпробват късмета си в регатата „Бореал“.

— Какво се случи? — попита Том.

— О, светът ни се промени — отвърна печално госпожа Аакиук. — Плячката намаля и големите градове хищници като Аркангел, които преди дори нямаше да ни обърнат внимание, сега ожесточено ни преследват.

Съпругът ѝ кимна и наля димящо кафе на гостите.

— Тази година се появи чумата. Качихме на борда няколко снегомади, които тъкмо бяха намерили части от стари орбитални оръжия, разбили се в леда близо до полюса, и се оказа, че са заразени с някакъв ужасен генетично създаден вирус от Шейсетминутната война. О, не се тревожете, тези старинни вируси си свършват работата и след това мутират в нещо безобидно. Разпространи се из града като горски пожар и отне живота на стотици. Дори старата маркграфиня и съпругът ѝ починаха. Когато всичко приключи и карантината беше вдигната, много хора вече не виждаха никакво бъдеще за Анкъридж, затова се качиха на дирижаблите си и отлетяха в търсене на по-добър живот в други градове. Съмнявам се да сме останали повече от петдесет души тук.

— Наистина? — изуми се Том. — Но как е възможно толкова малко хора да поддържат град с тези размери в действие?

— Не могат — отвърна Аакиук. — Не и вечно. Но старият господин Скейбиъс, главният инженер по двигателите, направи чудеса — създаде много автоматични системи, умни джаджи от Стара технология и подобни, — които ще ни помогнат да се движим достатъчно дълго.

— Достатъчно дълго за какво? — попита подозрително Хестър. — Къде отивате?

Усмивката на уредника на пристанището се изпари.

— Не мога да ти кажа, госпожице Шоу. Кой може да гарантира, че няма да отлетите и да продадете маршрута на Аркангел или на някой друг хищник? Не желаем да ни погнат по Дебелия лед. А сега си изяжте тюленските бургери, след което ще отидем да проверим дали не можем да намерим някакви резервни части, с които да поправим очукания ви „Джени Ханивър“.

Нахраниха се и тръгнаха след Аакиук през доковете към огромен склад. На слабата светлина забелязаха купища със стари двигатели, панели от гондоли, върху които, за да се пести място, бяха наредени резервни части, взети от пилотски кабини или разглобени дирижабли, и изкривени алуминиеви подпори на балони, които приличаха на ребрата на гигант. Над тях висяха перки във всякакви размери и едва се поклащаха в ритъма на движещия се град.

— Това беше складът на братовчед ми — обясни Аакиук и освети с електрически фенер купчините с боклуци. — Той почина по време на чумата. Предполагам, че сега е мой. Не се тревожете, няма нещо в един дирижабъл, което да не мога да поправя, а в последно време нямам кой знае колко занимания.

Докато го следваха през ръждивия мрак, нещо малко издрънча и като че ли задраска някъде сред металните рафтове с части. Хестър, както винаги нащрек, се загледа в посоката на звука и впери единственото си око в сенките, за да открие причината за шума. Нищо не помръдна. Вероятно на това изоставено място постоянно падаха разни дребни неща, нали така? Все пак това беше едно помещение с ненадеждни амортисьори, които се люлееха и потреперваха, докато Анкъридж се движеше върху леда. Хестър обаче не можеше да се отърве от чувството, че ги наблюдават.

— Двигатели „Жьоне-Каро“, нали? — попита господин Аакиук. Човекът очевидно харесваше Том — всички харесваха Том — и даваше всичко от себе си, за да помогне, като ходеше напред-назад между купчините с боклуци и проверяваше наличността в голяма, покрита с мъх счетоводна книга. — Мисля, че имам нещо, което ще стане. Газовите ви камери са старо тибетско производство, така като ги гледам — тях не мога да ги закърпя. Ще ги заменим с едни хубави RJ50 от „Вечерница Жан-Чен“. Да, мисля, че след три седмици вашият „Джени Ханивър“ отново ще е в изправност.

В синия мрак долу три чифта внимателни очи гледаха на малкия екран зърнестите изображения на Том, Хестър и уредника на пристанището. Три чифта уши, които бяха бели като подземни гъби, се напрягаха, за да чуят тенекиените и изкривени гласове, които идваха от света отгоре.

След като се върнаха в къщата на уредника на пристанището, госпожа Аакиук снабди Том и Хестър с високи гумени ботуши, снегоходки, термобельо, дебели вълнени пуловери, ръкавици, шалове и парки. Даде им също така маски против студ — ватирани кожени предмети с оптически стъкла от прозрачна слюда и филтър, през който да се диша. Госпожа Аакиук не сподели откъде са се появили тези неща, но Хестър забеляза снимките с траурни лентички на домашния олтар и предположи, че двамата с Том са облечени с дрехите на мъртвите деца на семейството. Надяваше се тези чумни бацили наистина да са мъртви, както твърдеше уредникът. Маската ѝ хареса много.

Отидоха в кухнята и завариха Пенироял до печката с крака в леген с гореща вода и превръзка около главата. Беше блед, но иначе изглеждаше добре, докато сърбаше от чаша с чай от мъх. Той поздрави оживено Том и Хестър.

— Радвам се да видя, че сте добре! Само какво приключение, ах! Материал за следващата ми книга…

Един месингов телефон на стената до печката нададе тенекиен звън. Госпожа Аакиук побърза да вдигне и се заслуша много внимателно в съобщението, което ѝ предаде госпожа Умиак. На лицето ѝ грейна широка усмивка. Тя остави слушалката обратно на мястото ѝ и се обърна към гостите си. Едва можеше да говори от вълнение.

— Чудесни новини, мили мои! Маркграфинята ще ви удостои с аудиенция! Самата маркграфиня! Ще изпрати шофьора си да ви отведе в Зимния дворец! Каква чест! Сега, като се замисля, от скромната ми кухня ще отидете направо в залата за приеми на маркграфинята!

8. Зимният дворец

— Какво е маркграфиня? — просъска Хестър към Том, когато излязоха отново навън на хапещия студ. — Звучи ми като нещо, което мажеш на филийката си…

— Предполагам, че е един вид кметица — отвърна младежът.

— Маркграфиня — намеси се Пенироял — е женската версия на маркграф. В много от тези северни градове се срещат подобни — това са наследствени управляващи семейства с титли, които се предават от поколение на поколение. Маркграф. Марккмет. Граф. Електор Урбанус на Айзенщат. Директор на Аркангел. Тук са много отдадени на традициите си.

— Е, не разбирам защо просто не я нарекат кметица и да се свършва — изрече сърдито Хестър.

Пред портите на пристанището ги очакваше бръмбар — електрическо превозно средство като онези, които Том помнеше от Лондон, — макар че не беше виждал толкова красив като този. Той беше боядисан в яркочервено, а от едната му страна имаше златна буква Р, заобиколена от завъртулки. Единственото колело отзад беше по-голямо, отколкото при нормалните бръмбари, и с шипчета, за да може да се движи в снега. На извитите калници над двете предни гуми бяха монтирани големи електрически фенери и снежинките танцуваха лудешки на двата им лъча.

Шофьорът ги забеляза и отвори капака от стъклопласт. Той беше облечен в червена униформа със златни ширити и еполети и когато се изправи в пълния си ръст, за да ги посрещне, Хестър осъзна, че стига едва до кръста ѝ. Дете, помисли си първоначално, но бързо видя, че е доста по-стар от нея. Главата му беше на голям човек върху набито малко тяло. Тя бързо извърна поглед, защото осъзна, че се е втренчила насреща му по същия дразнещ, любопитстващ и съжалителен начин, по който я гледаха и нея.

— Казвам се Смю — заяви шофьорът. — Нейно Великолепие ме изпрати, за да ви отведа в Зимния дворец.

Всички се качиха в бръмбара, като Том и Хестър седнаха от двете страни на Пенироял на задната седалка — професорът заемаше изненадващо много място като за дребен човек. Смю затвори капака и потегли. Том се обърна, за да помаха на семейство Аакиук, които наблюдаваха от прозореца на къщата си, но аеропристанището се беше изгубило сред навявания сняг и зимния мрак. Бръмбарът се движеше по голяма улица, от двете страни на която имаше магазини, ресторанти и големи вили. Всички те бяха тъмни и мъртви.

— Това е „Расмусен Проспект“ — съобщи Смю. — Много елегантна улица. Минава точно през средата на горната част на града — от кърмата до носа.

Том погледна навън през капака на бръмбара. Беше впечатлен от това красиво и опустяло място, макар празнотата да го изнервяше. Накъде се беше насочил градът в този мъртъв Север? Потрепери под дебелите си дрехи и си спомни прекараното време на борда на друг град, попаднал на грешното място, насочил се към мистериозна дестинация: Тънбридж Уийлс, чийто побъркан кмет го закара във водния му гроб в Казашко море.

— Почти стигнахме — съобщи неочаквано Смю. — Зимният дворец — резиденция на Дома Расмусен от осемстотин години насам.

Наближиха задната част на града. Електрическият двигател на бръмбара простена, когато поеха нагоре по една дълга рампа. На върха ѝ се намираше дворецът, който Том беше забелязал от въздуха предишната вечер — целият беше осеян с бели метални кули и балкони. Горните етажи изглеждаха празни и изоставени, но на долните някои от прозорците светеха. Пред кръглата предна врата горяха газови огньове в бронзови триножници.

Бръмбарът спря на заледената алея и Смю отвори и задържа капака, докато пътниците му слязат. След това хукна по стъпалата на двореца, отвори външната врата и ги покани в малко помещение, наречено топлинна камера. Затвори вратата и след няколко секунди, след като студеният въздух, нахлул с посетителите, се стопли от нагревателите по стените и тавана, се отвори една вътрешна врата. Последваха Смю в коридор с ламперия, чиито стени бяха покрити с гоблени. Пред тях се извисиха огромни двойни врати, покрити с безценни сплави от Стара технология. Смю почука, измърмори: „Почакайте тук, моля!“ и хукна към един страничен коридор. Сградата изскърца едва — олюляваше се в ритъма на движещия се град. Миришеше на плесен.

— Това не ми харесва — каза Хестър и вдигна поглед към дебелите паяжини, които висяха от полилеите и топлопроводите. — Защо ни повикаха тук? Възможно е да е капан.

— Пълни глупости, госпожице Шоу — скастри я Пенироял и се опита да не изглежда особено обезпокоен от предположението ѝ. — Капан? Защо ѝ е на маркграфинята да ни поставя капан? Тя е височайша личност, не забравяй, един вид кметица.

Хестър сви рамене.

— Досега съм срещала само двама кметове и никой от тях не беше особено височайши. Бяха по-скоро изкукали като кукувици.

Вратите неочаквано потрепериха и се плъзнаха настрани. Лагерите им застъргаха. От другата им страна стоеше Смю, но сега беше облечен в дълга синя роба и шестоъгълна шапка и държеше жезъл, който беше два пъти по-висок от него. Той тържествено посрещна гостите, сякаш никога преди не ги беше виждал, след което удари жезъла три пъти в металния под.

— Професор Нимрод Пенироял и компания — съобщи Смю и отстъпи настрани, за да могат посетителите да влязат в залата.

От сводестия таван висяха аргонови глобуси, като всеки от тях хвърляше кръгло сияние на пода долу, подобно на пътека от светещи камъни, които водеха до другия край на огромната зала. Там, на богато украсен трон, издигнат на подиум, отпуснато седеше някаква жена. Хестър потърси ръката на Том и двамата последваха Пенироял през сенки и светлина, сенки и светлина, докато не стигнаха до стъпалата на подиума и не видяха маркграфинята.

Поради някаква причина очакваха да видят възрастна жена. Всичко в този завладян от тишина и ръжда дворец говореше за старост, разпад и древни обичаи, запазени дълго след като предназначението им е било забравено. Въпреки това момичето, което надменно ги гледаше от високия си трон, беше по-младо от тях двамата. Беше със сигурност на не повече от шестнайсет. Беше висока, красива девойка, облечена в пищна леденосиня роба и бял плащ с яка от лисича кожа. Чертите на лицето ѝ наподобяваха инуитски, като тези на Аакиук и съпругата му, но кожата ѝ беше много светла, а косата златиста. Цвят на есенни листа, помисли си Хестър и скри лицето си. Красотата на маркграфинята я караше да се чувства малка, безполезна и ненужна. Затърси някакви недостатъци в нея. Прекалено е дебела. И шията ѝ има нужда от едно хубаво измиване. А и тази рокля е проядена от молци. Копчетата ѝ не са закопчани както трябва…

Том, от своя страна, си мислеше: Толкова е млада, а управлява цял град! Не се учудвам, че изглежда толкова тъжна!

— Ваше Величество — поздрави Пенироял и се поклони ниско. — Изключително съм ви благодарен за добротата, която вие и вашите хора показахте към мен и младите ми спътници…

— Трябва да ме наричате „Ваше Великолепие“ — отвърна маркграфинята. — Или „Светлина на Ледните поля“.

Последва неловко мълчание. От големите топлопроводи, които се извиваха като змии на тавана и отопляваха двореца с отделяната от двигателите топлина, се разнесе дращене и тракане. Фрея изгледа гостите си и най-накрая попита:

— Ако вие сте Нимрод Пенироял, как така сте много по-дебел и по-плешив, отколкото на илюстрацията?

Тя взе някаква книга от малката масичка до трона и я размаха, за да покаже задната ѝ корица. На нея имаше портрет, който можеше да принадлежи на по-мъжествения и по-млад брат на професора.

— Ах, да, артистичен стил, сещате се — отговори развълнуван изследователят. — Глупава постъпка от страна на художника. Казах му да ме нарисува какъвто съм — с корем, плешив и всичко останало, — но знаете какви са хората на изкуството, обичат да идеализират, да се стремят да покажат вътрешната същност…

Маркграфинята се усмихна. (Беше още по-красива, когато се усмихваше. Хестър си помисли, че никак, ама никак не я харесва.)

— Просто исках да се уверя, че вие наистина сте професор Пенироял — каза тя. — Разбирам какво имате предвид за портрета. Винаги съм държала моите художници да ме рисуват както трябва по плакети, марки, монети и други, но те никога не се съобразяваха…

Фрея изведнъж млъкна, сякаш си спомни, че бавачката ѝ я е учила, че не е характерно за една благородничка да бърбори като развълнуван тийнейджър пред гостите си.

— Можете да седнете — съобщи много по-официално тя и плесна с ръце. Една врата зад трона ѝ се отвори и от там изприпка Смю, като влачеше след себе си няколко малки стола. Отново се беше преоблякъл — кръгла шапка и туника с висока яка на лакей. Том се зачуди дали наистина не бяха три идентични малки човечета, които служеха на маркграфинята, но когато се загледа по-внимателно, му стана ясно, че това е същият Смю, който все още се задъхваше заради бързите си преобличания, а и перуката на камерхер се подаваше от джоба му.

— Побързай — нареди му Фрея.

— Съжалявам, Ваше Великолепие. — Смю нареди трите стола пред трона, след което отново потъна в сенките. Миг по-късно се върна отново с количка на колела, върху която имаше чайник и поднос с бадемови бисквити. С него вървеше някакъв друг мъж — висок, неприветлив и възрастен, облечен в черни дрехи. Той кимна на новодошлите, след което застана до трона, докато Смю наливаше чай в малки чаши от детонационно стъкло и ги подаваше на гостите.

— Да разбирам ли, че познавате работата ми, о, Светлина на Ледните поля? — попита Пенироял и се усмихна глуповато.

Маската на чинно следваща етикета изтънчена маркграфиня отново се смъкна и под нея се появи развълнуваната тийнейджърка.

— О, да! Обичам история и приключения. Преди постоянно четях за тях… е, преди да стана маркграфиня. Чела съм всички класики — Валънтайн, Спофърт и Тамартон Фолио. Но вашите винаги са ми били любими, професор Пенироял. Благодарение на тях ми хрумна идеята…

— Внимавайте, маркграфиньо — предупреди я мъжът до нея. Гласът му беше като боботенето на добре работещ двигател.

— Е, както и да е — отвърна Фрея. — Затова е толкова прекрасно, че Ледените богове ви изпратиха тук! Това е знак. Знак, че съм взела правилното решение и че ще намерим онова, което търсим. Как бихме могли да се провалим, когато вие сте тук да ни помагате?

— Изкукала като кукувица — прошепна много тихо Хестър на Том.

— Малко съм объркан, Ваше Великолепие — призна си Пенироял. — Предполагам, че разумът ми все още е замаян след онзи удар по главата. Опасявам се, че не ви разбирам.

— Много е просто — отвърна момичето.

— Маркграфиньо — предупреди я отново мъжът до нея.

— О, не бъдете такъв стар мърморко, господин Скейбиъс! — сопна му се тя. — Това е професор Пенироял! Можем да му имаме доверие!

— Не се съмнявам, Ваше Великолепие — отвърна мъжът. — Но се тревожа за младите му приятели. Ако разберат какъв е курсът ни, могат да избягат и да ни предадат на Аркангел, веднага след като дирижабълът им бъде поправен. Директор Масгард би бил много щастлив да се докопа до двигателите ми.

— Никога не бихме сторили подобно нещо! — възмути се Том. Имаше намерение да пристъпи напред, за да спори с възрастния мъж, но Хестър го спря.

— Мисля, че мога да гарантирам за екипажа си, Ваше Великолепие — заяви Пенироял. — Капитан Натсуърти е историк като мен, обучен е в Лондонския музей.

Маркграфинята се обърна и разгледа внимателно Том за първи път. В погледа ѝ се четеше такова възхищение, че той се изчерви и заби поглед в краката си.

— В такъв случай ви приветствам, господин Натсуърти — изрече нежно тя. — Надявам се вие също да останете и да ни помогнете.

— Да ви помогне с какво? — попита рязко Хестър.

— С пътуването ни до Америка, разбира се — отвърна Фрея и обърна книгата, която държеше, за да покаже предната корица. На нея беше изобразен мускулест и прекалено красив Пенироял, който се сражаваше с мечка, окуражаван от момиче в оскъдни кожени дрехи. Беше първо издание на „Красивата Америка“.

— Тази винаги ми е била любима — обясни маркграфинята. — Предполагам, че заради това Ледените богове ми изпратиха идеята за Америка в главата. Ще намерим пътя си през леда към новата зелена пустош, която професор Пенироял е открил. Там ще сменим шейните си с колела и ще сечем дървета за гориво. После ще започнем да търгуваме с диваците и ще ги запознаем с преимуществата на градския дарвинизъм.

— Но, но, но… — повтаряше Пенироял, стиснал подлакътниците на стола си, сякаш се въртеше на въртележка. — Но трябва да спомена канадската ледена покривка… западната част на Гренландия… Никой град досега не е опитвал да…

— Знам, професоре — съгласи се маркграфинята. — Пътуването ще е дълго и опасно, точно както е било при вас, когато сте напуснали Америка пеш по леда. Но боговете са с нас. Трябва да са. Иначе нямаше да ви пратят в града ни. Смятам да ви назнача за почетен главен навигатор и с ваша помощ да стигнем живи и здрави до новия си ловен район.

Развълнуваният от смелостта на плана на маркграфинята Том се обърна към Пенироял:

— Какъв невероятен късмет, професоре! — заяви щастливо той. — В крайна сметка ви се отваря възможност да се върнете отново в Америка!

Пенироял издаде гърлен звук, а очите му като че ли искаха да избягат от орбитите си.

— Аз… главен навигатор, а? Вие сте твърде щедра, Светлина на Ледните поля, твърде щедра… — Чашата от детонационно стъкло се изплъзна от пръстите му и се счупи на металния под, когато той припадна. Смю изцъка с език, защото сервизът беше стар и наследствен в Дома Расмусен, но на Фрея не ѝ пукаше.

— Професор Пенироял все още е изтощен от приключенията си — заяви тя. — Сложете го да си легне! Проветрете покоите за гости за него и приятелите му. Трябва да го излекуваме колкото може по-бързо. Престани да се тревожиш за тази глупава чаша, Смю. След като професорът ни отведе в Америка, ще изровим повече детонационно стъкло, отколкото някога сме си представяли!

9. Добре дошли в Съоръжението

От студеното море далеч на юг, отвъд владенията на ледовете, се издигаше остров. Той беше черен и скалист, покрит с изпражненията на чайки и морелетници, които си свиваха гнезда по зъберите. Шумът от птиците можеше да се чуе от километри, тъй като те постоянно кряскаха и пищяха, гмуркаха се сред вълните, за да ловят риба, летяха на големи ята или кацаха на покривите на ниските сгради и ръждясалите парапети на опасните мостове, които стърчаха направо от скалите като гъби върху мъртъв ствол. Макар мястото да изглеждаше необитаемо, на него живееха хора — хангари за дирижабли бяха построени направо в скалите, а в тесните процепи бяха поставени сферични цистерни с гориво, които приличаха на паешки яйца. Това беше Грабителско гнездо, което Локи Червения и легендарната му шайка аеропирати бяха устроили като свое леговище.

Локи вече го нямаше, но по някои от сградите все още личаха експлозиите от ракети, които подсказваха, че не си е отишъл доброволно. Една спокойна вечер отряд на Зелена буря нападна това място, изкла пиратите и пое контрола над Гнездото, където си построи база, до която никой гладен град не можеше да припари.

Слънцето залязваше в червено, пурпурно и опушено оранжево и караше острова да изглежда още по-зловещ от обичайното в очите на пасажерите на „Проблясък“. Оръдейните установки се раздвижиха като бронирани глави, за да проследят стария тумбест дирижабъл. Той беше съпроводен до главния хангар от няколко Лисичи демона, които летяха в кръг около него подобно на овчарски кучета, повели непокорна овца обратно в стадото.

— Какво бунище! — оплака се една от съпругите на Уиджъри Блинко, която гледаше през прозореца на гондолата.

— Каза ни, че ако предадем онзи стар дирижабъл, ще извадим голям късмет и ще получим много пари — пое щафетата друга. — Обеща ни да се печем на курортен сал, а не да летим до това място на края на света.

— Излъга ни, че ще ни купиш нови дрехи и роби!

— Тишина, съпруги! — изкрещя Блинко, който се опитваше да се съсредоточи върху лостовете за управление, докато наземен контрол го напътстваше към хангара с цветни флагчета. — Покажете малко уважение! Това е база на Зелена буря! Чест е да бъдем повикани тук — знак, че ценят услугите ми!

В интерес на истината търговецът също като жените си беше ужасѐн, че е призован в Грабителско гнездо. След като съобщи в базата на Зелена буря, че е забелязал „Джени Ханивър“ в Танхойзер, очакваше да получи благодарности и вероятно добро заплащане. Определено не смяташе, че ще бъде съпроводен от Лисичи демони от Въздушен пристан чак до тук.

— Ама верно ли! — измърмориха съпругите и се сбутаха една друга.

— Срамота е, че Зелена буря не го уважава толкова, колкото той тях!

— Да, да, наистина ценят услугите му!

— Помислете за бизнеса, който губим, докато се размотаваме на това място!

— Майка ми ме предупреди да не се омъжвам за него.

— Моята също!

— И моята!

— Той е наясно, че това е глупаво! Вижте го колко е разтревожен!

Господин Блинко продължаваше да изглежда разтревожен, когато напусна „Проблясък“ и се озова в хаотичния и ехтящ хангар, но бързо се ухили, когато една красива лейтенантка дойде да го посрещне. Уиджъри Блинко имаше слабост към младите красиви жени, затова се беше оженил за пет такива и макар че бяха доста кресливи и твърдоглави, пък и имаха навика да се съюзяват срещу него, в ума му веднага изникна въпросът дали да не предложи на тази да му стане шестата.

— Господин Блинко, добре дошли в Съоръжението.

— Мислех, че се казва Грабителско гнездо, скъпа.

— Комендантът предпочита да го наричаме Съоръжението.

— О!

— Тук съм, за да ви отведа при нея.

— При нея, а? Не знаех, че има толкова много дами в организацията ви.

Усмивката на лейтенантката се изпари.

— В Зелена буря вярваме, че мъжете и жените поравно трябва да изиграят своята роля в предстоящата война, за да победим онези варвари мобилистите и да направим Земята отново зелена.

— О, разбира се, разбира се — отвърна бързо господин Блинко. — Напълно съм съгласен… — Не му харесваха подобни приказки. Войната не беше никак добра за бизнеса. Но последните няколко години бяха трудни за Лигата на антимобилистите — Лондон беше стигнал почти до портите на Батмунк Гомпа и агентите му бяха изпепелили Северната аерофлота. Заради това нямаше достатъчно летателни апарати, които да се отзоват на помощ на Шпицберген Статик, когато Аркангел го нападна миналата зима, и така последният велик северен град на антимобилистите беше погълнат от хищника. Напълно нормално беше някои от по-младите офицери на Лигата да станат нетърпеливи от нерешителността на Висшия съвет и да ги засърбят ръцете за отмъщение. Блинко се надяваше нищо да не излезе от тая работа.

Той тръгна след лейтенантката, като по пътя се опита да прецени доколко силна беше тази малка база. Наблизо имаше два добре въоръжени Лисичи демона и много войници в бели униформи и бронзови, подобни на ракови черупки шлемове. Всички те носеха ленти на ръкавите си със символа на Зелена буря — светкавицата. Сигурността е доста затегната, помисли си Блинко, когато погледът му се спря на парните им автомати. Но защо? Какво се случва тук в нищото, че се чувстват заплашени? Няколко войници минаха покрай тях. Носеха големи метални сандъци, на които пишеше „Чупливо“ и „Строго секретно“. Дребен и плешив мъж с прозрачна найлонова престилка над униформата си се суетеше около тях и постоянно повтаряше:

— Вървете внимателно! Не се бутайте! Тези инструменти са много чувствителни!

Мъжът усети вторачения поглед на Блинко и го изгледа. Между веждите му се мъдреше малка татуировка във формата на червено колело.

— С какво точно се занимавате тук? — попита Блинко спътницата си, когато излязоха от хангара, поеха по влажни тунели и стълбища и се заизкачваха нагоре и нагоре в сърцето на скалата.

— Тайна е — отвърна тя.

— Не можеш ли да ми кажеш?

Лейтенантката поклати глава. Тя беше грубо, официално момиче от военен тип, заключи Блинко, и въобще не беше подходяща да му стане шеста съпруга. Той насочи вниманието си към плакатите на стените. На тях бяха изобразени дирижабли на Лигата, които хвърляха ракети по мобилните градове, под които се мъдреха гневни лозунги, които призоваваха четящия да УНИЩОЖИ ВСИЧКИ ГРАДОВЕ. Между тях имаше знаци, които сочеха пътя към килиите, казармите, различни оръжейни платформи и лабораторията. Това също изглеждаше странно. Лигата на антимобилистите винаги се отнасяше с презрение към науката. Смятаха всяка по-сложна от дирижабъл или ракета технология за варварска и я игнорираха. Явно Зелена буря имаше различни възгледи.

Господин Блинко започна малко да се страхува.

Кабинетът на коменданта се намираше в една от старите сгради на върха на острова. Някога това бяха личните покои на Локи Червения. Тогава стените бяха украсени с мръснишки рисунки със спрей, но комендантката ги беше варосала. Варта беше нанесена на тънък слой и на места лицата отново се бяха появили, сякаш призраците на мъртвите пирати гледаха с неодобрение новите обитатели на Гнездото. На далечната стена имаше прозорец, но той не предлагаше кой знае каква гледка.

— Ти ли си Блинко? Добре дошъл в Съоръжението.

Комендантката беше много млада. Господин Блинко се надяваше да е красива, но се оказа, че е грубовата кокетка с къса черна коса и неумолимо лице с цвят на торф.

— Ти си агентът, който е забелязал „Джени Ханивър“ във Въздушен пристан, нали така? — попита тя. Постоянно свиваше и отпускаше юмруци като някакви нервни кафяви паяци. А и начинът, по който го гледаше с тези големи тъмни очи! Блинко се зачуди дали не е малко луда.

— Да, Ваша Чест — отвърна нервно той.

— И си сигурен, че е бил същият дирижабъл? Няма грешка? Не е някаква история, която си си измислил, за да измъкнеш пари от Зелена буря?

— Не, не! — побърза да отговори Блинко. — Богове, не, това беше летателният апарат на Въздушно цвете, няма грешка!

Комендантката се извърна от него, отиде до прозореца и надникна през матираното стъкло към бързо потъмняващото небе. След малко каза:

— Екип от Лисичи демони беше изпратен от една от тайните ни бази, за да пресрещне „Джени“. Нито един от тях не се завърна.

Уиджъри Блинко не знаеше какво да отговори.

— О, проклятие — съумя да отвърне най-накрая той.

Комендантката отново се обърна към него, но не успя да види изражението ѝ заради светлината, която идваше от прозореца.

— Двамата варвари, които проникнаха в Батмунк Гомпа и откраднаха „Джени Ханивър“, може да приличат на хлапета от Безлюдните територии, но всъщност са изключително добре обучени агенти на Лондон. Без съмнение са използвали дяволското си коварство, за да надхитрят и да унищожат корабите ни, след което са отлетели на север към Ледената пустош.

— Ами напълно е възможно, комендант — съгласи се Уиджъри Блинко, макар всичко това да му звучеше много невероятно.

Жената се приближи до него — всъщност беше ниско и слабо момиче, чиито очи направо изгаряха неговите.

— Разполагаме с голям брой Лисичи демони. Зелена буря става по-силна с всеки изминал ден. Много от великите коменданти на Лигата са на наша страна и са готови да изпратят войници и дирижабли, за да подсилят базите ни. Единственото, което ни липсва, е разузнавателна мрежа. Затова се нуждаем от теб, Блинко. Искам да ми намериш „Джени Ханивър“ и варварите, които го управляват.

— Ами това е… хм, възможно е, да — отвърна той.

— Ще ти се плати добре за услугите ти.

— Колко добре? Не искам да звуча като някой наемник, но трябва да издържам пет съпруги…

— Десет хиляди, когато доставиш дирижабъла тук.

— Десет хиля…!

— Зелена буря възнаграждава щедро служителите си — увери го комендантката. — Но също така наказва онези, които ни предадат. Ако издадеш и дума от това, което чу или видя в Съоръжението, ще те намерим и ще те убием. По доста болезнен начин. Разбираш ли?

— Аха! — изписка Блинко и започна да върти нервно шапката в ръцете си. — Хм, мога ли да попитам защо? Искам да кажа: защо този дирижабъл е толкова ценен? Смятах, че може да има сантиментална стойност, един вид символ за Лигата, но въобще не изглежда ценен…

— Искам да те уверя, че си струва парите, които ти предлагам. — Комендантката се усмихна за първи път — тънка, студена и болезнена малка усмивка, сякаш благодареше на далечен роднина, че е дошъл на погребение. — „Джени Ханивър“ и варварите, които го откраднаха, могат да се окажат от огромно значение за работата, която вършим тук — отговори тя. — Не ти трябва да знаеш повече. Намери ги и ми ги доведи, господин Блинко.

10. Вундеркамер

Всички лекари на Анкъридж бяха мъртви. Най-добрата медицинска сестра, която можеше да се намери за професор Пенироял, беше Уиндолин Пай от Комитета по транспорта, която някога беше изкарала курс за първа медицинска помощ. Тя седеше до леглото му в луксозната гостна високо в Зимния дворец и беше стиснала китката му между тънките си пръсти, за да му провери пулса с джобния си часовник в другата ръка.

— Предполагам, че просто е припаднал — съобщи тя. — Навярно от изтощение или поради забавен шок след ужасните му приключения, горкият джентълмен.

— Как тогава ние още не сме вирнали краката? — попита Хестър. — Преминахме през същите ужасни приключения, но не припадаме като стари моми.

Госпожица Пай, която всъщност беше стара мома, я изгледа намръщена.

— Мисля, че трябва да оставиш професора на мира. Той има нужда от тишина и грижи. Всички го оставете…

Хестър, Том и Смю излязоха в коридора, а Уиндолин Пай затвори бързо вратата след тях.

— Предполагам, че просто се е развълнувал — каза младежът. — Прекарал е години в опити да накара някой да финансира втора експедиция до Америка и след като толкова неочаквано научи, че маркграфинята смята да закара целия си град там…

Хестър се засмя.

— Невъзможно е! Тя е луда!

— Госпожице Шоу! — ахна Смю. — Как може да говорите такива неща? Маркграфинята е нашата господарка и представителка на Ледените богове на земята. Нейната прабаба Доли Расмусен отвела оцелелите от първия Анкъридж извън Америка и така ги спасила. Напълно нормално е отново член на семейство Расмусен да ни отведе у дома.

— Нямам представа защо я защитаваш — избоботи Хестър. — Държи се с теб като с нещо, което е намерила на подметката на обувката си. Надявам се, знаеш, че не можеш да заблудиш никого с всичките тези преобличания на костюми. Знаем, че си само един.

— Не се опитвам да заблуждавам никого — отвърна Смю с достойнство. — Маркграфинята трябва да бъде обслужвана от определени слуги и служители — шофьори, готвачи, камерхери, портиери и така нататък. За съжаление, всички са мъртви. Затова се налага да ги замествам. Изпълнявам си задълженията, за да поддържам старите традиции живи.

— Какъв си бил преди? Шофьор или камерхер?

— Бях джуджето на маркграфинята.

— За какво ѝ е трябвало джудже?

— В дома на маркграфинята винаги е имало джудже. За да я забавлява.

— Как?

Смю сви рамене.

— Просто като е ниско, предполагам.

— Това забавно ли е?

— Това е традиция, госпожице Шоу. Ние в Анкъридж сме доволни от традициите си, откакто се разрази чумата. Ето ги и покоите ви.

Смю отвори вратите на две стаи, които се намираха малко по-надолу по коридора от тази на Пенироял. Всяка от тях имаше високи прозорци, просторно легло, големи отоплителни тръби и беше с площта на цялата гондола на „Джени Ханивър“.

— Изглеждат чудесно — отвърна изпълнен с благодарност Том. — Но се нуждаем само от едната.

— В никакъв случай — заяви Смю и влезе в първата стая, за да настрои отоплението. — Нечувано е неженени младежи от противоположен пол да споделят една стая в Зимния дворец. Това може да доведе до цунки-гунки. В никакъв случай. — Нещо задращи в една от тръбите и го разсея за момент, но след малко отново се обърна към Хестър и Том и им намигна. — Макар че има свързваща врата между стаите и ако някой поиска да иде в другата, никой няма да разбере за това…

Само че някой знаеше почти всичко, което се случва в Анкъридж. В синия мрак наблюдателите гледаха на екраните си зърнестите изображения на Том и Хестър, които последваха джуджето във втората стая.

— Толкова е грозна!

— Не изглежда особено щастлива.

— Кой би бил с лице като нейното?

— Не, не е заради това. Ревнува. Не видяхте ли как Фрея гледаше приятеля ѝ?

— Доскуча ми от тези. Хайде да сменим картината.

Изображенията на екраните се промениха: Аакиук почиваше в дневната си, Скейбиъс дремеше в самотната си къща, двигателите работеха стабилно и търпеливо в машинното отделение, в сектора със земеделски култури…

— Не трябва ли да уведомим семейство Аакиук, че няма да се приберем? — попита Том, докато Смю настройваше отоплението във втората стая и се канеше да си тръгва. — Вероятно ще ни очакват да се върнем.

— Вече е сторено, сър — отвърна джуджето. — Сега сте гости на Дома Расмусен.

— Господин Скейбиъс няма да е много щастлив от това — констатира Хестър. — Явно никак не ни харесва.

— Господин Скейбиъс е песимист — сподели Смю. — Вината не е негова. Той е вдовец, който изгуби единствения си син Аксел по време на чумата. Не понесе добре загубата. Но няма сила на света, която да попречи на маркграфинята да ви предложи гостоприемството си. И двамата сте добре дошли в Зимния дворец. Просто позвънете за някой слуга — о, добре де, позвънете ми, — ако имате нужда от нещо. Вечерята е в седем, но ако желаете да слезете по-рано, маркграфинята ще ви покаже своя Вундеркамер.

Нейният какво? — учуди се Хестър, но ѝ беше писнало да бъде глупава и невежа в очите на Том, затова запази мълчание. Когато Смю си тръгна, отвориха свързващата врата и седнаха на леглото на младежа, като се заклатиха нагоре-надолу, за да изпробват пружините.

— Америка! — започна Том. — Само се замисли! Тази Фрея Расмусен е много смела. Малко градове посмяват да отидат на запад от Гренландия, камо ли да се опитат да стигнат до Мъртвия континент.

— Не го правят, защото е мъртъв — отвърна кисело Хестър. — Не мисля, че бих рискувала цял град заради една от книгите на Пенироял.

— Професорът знае за какво говори — отвърна изпълнен с лоялност Том. — Освен това той не е единственият, който разказва за зелените райони в Америка.

— Имаш предвид всички онези пилотски легенди ли?

— Ами, да. И картата на Снори Улвесон.

— Онази, за която ми разказа? Която съвсем удобно е изчезнала, преди някой да има възможност да я разгледа?

— Да не би да твърдиш, че професорът лъже? — попита Том.

Хестър поклати глава. Не беше сигурна какво точно твърди, само че не ѝ беше лесно да приеме думите на Пенироял за девствени гори и благородни диваци. Но коя беше тя, че да се съмнява в него? Професорът беше известен изследовател, който пишеше книги, а Хестър дори не беше чела такава през живота си. Том и Фрея вярваха в него, а те знаеха много повече за тези неща от нея. Само че не можеше да приеме плашливия дребен човечец, който трепери от страх и мрънка всеки път, когато някоя ракета се доближи до „Джени Ханивър“, за смелия изследовател, който се бие с мечки и се сприятелява с диви американци.

— Утре ще посетя Аакиук — заяви тя. — За да видя дали може да поправи дирижабъла ни по-бързо.

Том кимна, но не я погледна.

— Тук ми харесва — каза той. — Този град имам предвид. Печален е, но е прекрасен. Напомня ми за най-хубавите части на Лондон. А и не е тръгнал да яде други градове, както правеше той.

Хестър си представи как помежду им се отваря бездна като пукнатина в леда. В момента не беше много голяма, но се разширяваше.

— Това е просто още един самоходен град, Том. Търговски или хищник, всички са еднакви. Отвън всичко изглежда много хубаво, но във вътрешността му се крият роби, мръсотия, страдание и поквара. Колкото по-скоро си тръгнем, толкова по-добре и за двама ни.

Смю се върна за тях в шест и ги поведе по едно дълго спираловидно стълбище към приемна, където ги чакаше Фрея Расмусен.

Маркграфинята като че ли се беше опитала да направи нещо интересно с косата си, но се беше отказала по някое време. Тя примига срещу гостите си иззад прекалено големия си бретон и каза:

— Опасявам се, че професор Пенироял все още не е добре, но съм сигурна, че ще се оправи. Ледените богове нямаше да го изпратят тук, ако смятаха да го оставят просто да умре, не мислите ли? Не би било честно. Ще ти е много интересно да видиш моя Вундеркамер, Том, щом си лондонски историк.

— Добре де, какво е Вундеркамер? — попита Хестър, която се измори да бъде пренебрегвана от тази разглезена тийнейджърка.

— Личният ми музей — отвърна Фрея. — Моят кабинет на чудесата. — Тя кихна и зачака някоя слугиня да дойде да ѝ избърше носа, но си спомни, че всички са мъртви, и го избърса в ръкава си. — Обичам историята, Том. Всички онези неща, които хората изравят. Просто обикновени предмети, които някога са били използвани от обикновени хора, но са станали специални с времето. — Младежът закима развълнувано и Фрея се засмя, защото разбра, че е срещнала сродна душа. — Когато бях малка, въобще не исках да съм маркграфиня. Мечтаех да стана историк като теб и професор Пенироял. Затова създадох свой собствен музей. Ела да го разгледаш.

Смю ги поведе, а Фрея не спираше да бърбори оживено, докато вървяха по още коридори, през огромна бална зала, в която полилеите бяха потънали под покривало от прах, до помещение със стъклени стени. Светлините осветяваха мрака навън, където валеше сняг и един фонтан беше замръзнал. Хестър прибра ръце в джобовете си, стисна ги в юмруци и се затътри след Том. Тя не е просто красива — каза си наум, — тя е чела същите книги като него, знае всичко за историята и въпреки това очаква боговете да играят честно. Тя е като огледален образ на Том. Как да се съревновавам с нея?

Пътешествието им приключи в едно кръгло фоайе до врата, охранявана от двама преследвачи. Том разпозна ъгловатите им тела, дръпна се назад и едва не извика, тъй като преди време една от тези древни бронирани бойни машини преследва него и Хестър в Ловния район. Смю запали аргонов глобус и младежът видя, че тези преследвачи са само останки — екзоскелети от ръждясал метал, изкопани от леда и поставени на входа на Вундеркамера на Фрея Расмусен като украса. Том погледна Хестър, за да види дали също се е стреснала, но тя гледаше настрани и преди да успее да ѝ привлече вниманието, Смю отключи вратата и маркграфинята ги поведе в музея си.

Младежът я последва в мрака и прашния въздух със странното усещане, че се прибира у дома. Огромното помещение приличаше на вехтошарски магазин за разлика от красивите витрини, с които беше свикнал в Лондон, но не можеше да отрече, че това място също беше истинска съкровищница. Ледената пустош беше станала свидетелка на възхода и падението на поне две цивилизации от Шейсетминутната война насам и Фрея притежаваше важни реликви от двете. Забеляза модел на Анкъридж и вероятния му изглед от времената, когато е бил статичен град, рафт с вази от Народа на синия метал, както и няколко снимки на ледените кръгове — мистериозен феномен, който се срещаше от време на време в Дебелия лед.

Том блуждаеше като сомнамбул покрай експонатите и въобще не забелязваше колко неохотно го следва Хестър.

— Виж! — провикна се той и погледна развълнуван през рамо. — Хестър! Виж!

Тя погледна и видя неща, които не можеше да разбере, а и грозното ѝ лице се отразяваше във витрините. Том я остави и се насочи към някаква очукана каменна статуя. Изглеждаше толкова щастлив, че сърцето ѝ направо щеше да се пръсне.

Едно от любимите съкровища на Фрея беше изложено във витрина близо до задната част на помещението. То представляваше почти перфектен лист от някакъв тънък сребрист метал, който някога е можел да се намери във всяко депо за отпадъци по целия свят и се наричал „Станиол“. Хестър застана до Том и го погледна, като се наслаждаваше на отражението на лицата им върху набръчканата му повърхност.

— Тези древни са имали толкова много неща.

— Невероятно е — съгласи се шепнешком Том, защото това чудо във витрината изглеждаше толкова старо и ценно, че имаше чувството, че е свещено, донесено направо от богинята на историята. — Някога са живели толкова богати хора, че са можели да си позволят да хвърлят подобни неща! Дори най-бедните са си живеели като лорд-кметове.

Преместиха се на следващата витрина: колекция от онези странни метални пръстени, които често се намираха в древните бунища. На някои от тях все още стоеше надписът „ДРЪПНИ“.

— Професор Пенироял не е съгласен, че тези неща са били изхвърляни — обясни Фрея. — Казва, че местата, които съвременните археолози наричат бунища, са били религиозни центрове, където древните са оставяли като дарове ценни предмети на своите консуматорски богове. Не си ли чел книгата? Казва се „Боклук? Боклук!“. Ще ти заема екземпляр…

— Благодаря Ви — отвърна Том.

— Благодаря Ви, Ваше Великолепие — поправи го маркграфинята, но се усмихна толкова сладко, че беше трудно човек да ѝ се разсърди. — Разбира се — продължи тя, като прокара пръсти по прашната повърхност на витрината, — това място има крещяща нужда от уредник. Едно време имахме такъв, но той умря по време на чумата или избяга. Не си спомням кое от двете беше. Сега всичко е в прах, а и постоянно се крадат разни неща — някои прекрасни странни бижута и две машини, — макар че не мога да си представя кой би ги искал или как са проникнали тук. Но ще е важно да помним миналото, когато отидем в Америка. — Фрея отново го погледна усмихната. — Можеш да останеш, Том. Ще се радвам малкият ми музей да бъде управляван от истински лондонски историк. Можеш да го разшириш, да го отвориш за посещения. Ще го наречем Института на Расмусен…

Том вдиша дълбоко музейния въздух с неговите застояли миризми на прах, препарат за подове и проядени от молците препарирани животни. Когато беше чирак историк, копнееше да избяга и да се впусне в приключения, но сега, когато целият му живот беше едно приключение, идеята да работи отново в музей, му се стори странно привлекателна. Погледна покрай Фрея и видя Хестър — слабовата, самотна фигура, скрита отчасти в сенките до вратата. С една ръка държеше стария си червен шал. За първи път се подразни от нея. Защо не беше по-красива и по-общителна?

— Съжалявам — отвърна Том. — Хестър няма да иска да остане тук. Тя е най-щастлива в небето.

Фрея изгледа намръщена другото момиче. Не беше свикнала хората да ѝ отказват, когато им предлагаше постове. Започваше да харесва този красив млад историк. Дори започваше да се чуди дали Ледените богове не го бяха изпратили, за да се реваншират за това, че не бяха оставили подходящи младежи на борда на Анкъридж. Но защо, о, защо, бяха решили да доведат Хестър Шоу заедно с него? Момичето не беше просто грозно, то беше направо отвратително — и стоеше между нея и този приятен Том като демон, който пази омагьосан принц.

— О, добре — отвърна маркграфинята, сякаш отказът му въобще не я беше разочаровал. — Разбрах, че на Аакиук ще са му необходими няколко седмици, за да поправи дирижабъла ви. Ще имаш достатъчно време, за да обмислиш нещата.

И достатъчно време — добави наум тя — да зарежеш тази отвратителна твоя приятелка.

11. Неспокойни призраци

Том спа добре през тази нощ и сънува музеи. Хестър почти не мигна. Леглото беше толкова голямо, че все едно си беше останала в своята стая. Най-много обичаше да спи сгушена в любимия си на тесния креват на „Джени Ханивър“, с лице в косата му и колене в свивките на краката му, сякаш телата им бяха две части от пъзел. На този голям и мек матрак Том се претърколи далеч от нея в съня си и я остави съвсем сама в запотеното парче чаршаф. Стаята беше прекалено топла. Сухият въздух нараняваше синусите ѝ, а металното дрънчене в тръбите на тавана я побъркваше — приличаше на бягащи в стените плъхове.

Най-накрая си облече палтото и ботушите и излезе от двореца в режещия студ на среднощните улици. Едно извито стълбище водеше надолу към машинното отделение на Анкъридж — то беше като цял един квартал, изпълнен с тежкия шум от бойлерите и котлите, които се мъдреха между подпорите в мрака като гъби. Хестър тръгна замислена към кърмата. Сега ще видим как малката Ледена кралица третира работниците си. Нямаше търпение да шокира Том и да го разочарова от това място, което толкова много му харесваше. Щеше да му провали закуската, като му съобщи какво е положението на долния етаж.

Прекоси един метален мост, от двете страни на който скърцаха и дрънчаха големи зъбни колела, подобно на механизма на колосален часовник. После тръгна под огромна сегментирана тръба, която водеше до някакво долно подниво, в което се издигаха и снижаваха бутала, задвижвани от заварени един за друг двигатели от Стара технология, каквито не беше виждала досега. Те представляваха бръмчащи и бълбукащи бронирани сфери, от които излизаха лъчи виолетова светлина. Навсякъде се щураха мъже и жени, които вървяха целенасочено с куфари с инструменти или управляваха големи, снабдени с много циферблати работни машини, но нямаше нито оковани роби, нито наперени надзиратели, каквито Хестър очакваше. Блудкавата мутра на Фрея Расмусен надничаше от постерите на подпорите и всеки път, в който някой работник минеше покрай тях, се покланяше уважително.

Може би Том е прав, помисли си тя и се затътри около двигателите, като се опитваше да остане невидима. Може би Анкъридж наистина беше цивилизован и мирен град. Може би любимият ѝ щеше да намери щастието си тук. Възможно беше дори градът да преживее пътуването до Америка. Том щеше да остане на борда му като уредник на музея на Фрея Расмусен и да учи дивашките племена за порядките в света, който предшествениците им бяха създали. Той можеше да задържи „Джени“ като своя лична небесна яхта, с която в почивните си дни да търси Стара технология в обитаваните от призраци пустини…

Тогава той няма да има нужда от теб, нали? — попита един заядлив глас в главата ѝ. — Какво ще правиш без него?

Хестър се опита да си представи живота си без Том, но не можа. Знаеше, че тази приказка няма да продължи вечно, но сега, когато ѝ се виждаше краят, ѝ идеше да изкрещи: Не, не! Искам още! Искам да бъда щастлива поне още една година. Или пък може би две…

Избърса сълзите, които пълнеха окото ѝ, и забърза към кърмата. Отнякъде подухваше студен въздух. Ритъмът на странните двигатели заглъхна зад нея, заменен от постоянно съскане, което ставаше все по-силно, докато наближаваше задната част на града. След още няколко минути излезе на закрит метален мост, който прекосяваше цялата ширина на града. В края му беше монтирана метална решетка като предпазен екран, през която Северното сияние се отразяваше в постоянно въртящото се задно колело на Анкъридж.

Хестър прекоси моста и притисна лице в студената решетка. Колелото беше полирано до блясък и в каскадата от отражения успя да види металните шипове, които падаха ли, падаха безкрайно покрай нея, за да се забиват в леда и да движат Анкъридж напред. От него хвърчеше студен дъжд от счупен лед, който потракваше върху решетката. Някои от парчетата бяха доста големи. На около метър-два от мястото ѝ част от решетката беше откъртена и се извиваше навътре всеки път, в който нещо я удареше, като по този начин отваряше пролука, през която влизаха киша и малки ледени късове.

Колко лесно щеше да е да мине през тази пролука и да падне върху колелото, което щеше да я премаже и да остави само червено петно върху леда, което бързо щеше да бъде забравено! Нямаше ли да е по-добре така, отколкото да гледа как Том се отдалечава от нея? Нямаше ли да е по-добре да е мъртва, отколкото отново сама?

Протегна се към откъртената част на решетката, но изведнъж една ръка я хвана и някой изкрещя в ухото ѝ:

— Аксел?

Хестър се извъртя и посегна за ножа си. Зад нея стоеше Сьорен Скейбиъс. Очите му като че ли проблясваха с надежда и непролети сълзи. Той я разпозна и на лицето му отново се изписа обичайното дълбоко нещастие.

— Госпожице Шоу — изръмжа мъжът. — В мрака си помислих, че сте…

Хестър се отдръпна от него и закри лицето си. Зачуди се от колко ли време я е наблюдавал.

— Какво правите тук? — попита го тя. — Какво искате?

Засраменият Скейбиъс потърси убежище в гнева си.

— Мога да те попитам същото нещо, авиаторке! Дойде да шпионираш машинното ми отделение, нали? Вярвам, че добре си разгледала.

— Не се интересувам от двигателите ти — отвърна Хестър.

— Не? — Скейбиъс я стисна за китката. — Трудно ми е да ти повярвам. Сферите на Скейбиъс са подобрени до съвършенство от семейството ми в продължение на двадесет поколения. Те са едни от най-добрите двигателни системи в света. Сигурен съм, че ти се иска да отидеш в Аркангел или Рагнарол и да им разкажеш за всички богатства, които ще намерят тук, ако ни погълнат.

— Не ставайте глупав — излая в отговор Хестър. — Не бих взела златото на хищник! — Изведнъж я споходи една мисъл — неприятна и студена като парчетата лед, които се удряха в решетката зад нея. — Както и да е, кой е Аксел? Не се ли е казвал така синът ви? Онзи, за когото спомена Смю? Мъртвият? Да не си помислихте, че аз съм неговият призрак?

Скейбиъс пусна ръката ѝ. Гневът му бързо загасна като потушен пожар. Погледът му се залута към задното колело, светлините в небето и навсякъде другаде, само не и в Хестър.

— Призракът му броди — промърмори накрая той.

Момичето нададе къс, неприятен кикот, но бързо се спря. Старецът беше напълно сериозен. Той я изгледа за миг и пак отмести поглед. Осветеното му от потрепващата светлина лице омекна.

— Снегомадите вярват, че душите на мъртвите обитават Северното сияние, госпожице Шоу. Казват, че в най-ясните части на нощта слизат долу, за да се разхождат по Дебелия лед.

Хестър не отвърна нищо, а само увеси рамене. Не се чувстваше комфортно в компанията на лудостта и мъката му.

— Никой не се завръща от Мрачните владения, господин Скейбиъс — отвърна неловко тя.

— Не е така, госпожице Шоу — заклати енергично глава главният инженер. — Откакто започна пътуването ни към Америка, видяхме някои странни неща. Започнаха да изчезват предмети от заключени помещения. Хората чуват стъпки и гласове в части от града, които са затворени и изоставени след чумата. Затова слизам тук, долу, когато работата ми го позволява и Северното сияние свети. Видях го вече два пъти — момък със светла коса, който ме наблюдава от прикритието на сенките и изчезва веднага щом го забележа. В този град не останаха живи младежи със светли коси. Сигурен съм, че е Аксел.

Скейбиъс остана още малко, зареял поглед в сияйното небе, след което се обърна и си тръгна. Хестър го гледа, докато високият му силует не се изгуби зад ъгъла в другия край на балкона. Гледаше го и се чудеше. Този човек наистина ли вярваше, че градът може да стигне до Америка? Пукаше ли му въобще? Или просто се съгласяваше с налудничавите планове на маркграфинята, защото се надяваше да намери призрака на сина си на Дебелия лед?

Хестър потрепери. Досега не беше забелязала колко е студено на кърмата на града. Макар Скейбиъс да си беше тръгнал, все още имаше чувството, че я наблюдават. Косъмчетата по врата ѝ настръхнаха. Погледна назад и в началото на коридора видя — или си помисли, че видя — бледо лице, което бързо потъна в мрака и остави в очните ѝ дъна отпечатъка на една бялоруса глава.

Никой не се завръщаше от Мрачните владения, Хестър беше наясно с този факт, но това не ѝ попречи да се сети за всяка история за призраци, която беше чувала. Обърна се и побягна, като бягаше с всички сили през заплашителните сенки към по-оживените улици.

Зад нея сред плетеницата от тръби и тръбопроводи, увиснали над балкона на кърмата, нещо пропълзя, издрънча и утихна.

12. Неканени гости

Господин Скейбиъс едновременно беше прав и грешеше за призраците. Градът му наистина беше обитаван, но не от духовете на мъртвите.

Това чуждо присъствие се появи преди около месец, но то не дойде от Анкъридж, а от Гримзби, един много странен и потаен град. Всичко започна с един тих звук — кухо изскърцване, подобно на прокаран върху детски балон нокът. Последва статичен шум, изпукване от включен микрофон и ухото на тавана в стаята на Боне заговори.

— Ставай, момче. Събуди се. Говори Чичо. Имам задача за теб, Боне, момчето ми. Да.

Боне, който започна да изплува от дълбоките води на съня си, осъзна, че случващото се е реално. Той се претърколи в леглото си и замаяно се изправи. Стаята му беше малко по-голяма от кашон и освен приличащото на полица легло и някои влажни петна, единственото друго нещо в нея беше връзка кабели в средата на тавана, от която висяха камера и микрофон. Очите и Ушите на Чичо, така ги наричаха момчетата. Макар да нямаше Уста на Чичо, тези чудесии можеха да говорят.

— Буден ли си, момко?

— Да, Чичо! — отвърна Боне и се опита да не заваля думите. Вчера се потруди здраво в Обирджийника, като се опита да хване групичка от по-малки момчета, които се промъкваха в лабиринта от коридори и стълбища, които Чичо беше проектирал, за да ги обучава в изкуството на изтънчената и незабележима кражба. Легна си изморен до смърт и вероятно е спал часове наред, макар да имаше чувството, че е заспал едва преди минути. Замята глава в опит да изгони съня от мислите си. — Буден съм!

— Добре.

Камерата се изпъна надолу към Боне — дълга, проблясваща змия, направена от метални сегменти, която го хипнотизираше с единственото си ококорено око. Знаеше, че в покоите на Чичо, високо в старата сграда на кметството, лицето му се беше появило на наблюдателния екран. Импулсивно сграбчи завивката от леглото и покри голото си тяло с нея.

— Какво искаш от мен, Чичо? — попита той.

— Имам град за теб — отвърна гласът. — Анкъридж. Сладък малък леден град, поизгубил късмета си. Поел е на север. Ще вземеш охлюва „Ларва“ и ще го обереш.

Боне се опита да измисли нещо смислено, докато се пулеше, облечен с юргана си пред камерата.

— Е, момче — сопна се Чичо. — Не искаш ли задачата? Не се ли чувстваш готов да поемеш командването на охлюв?

— О, разбира се! Да! Да! — отговори нетърпеливо Боне. — Просто… смятах, че „Ларва“ е на Зеленушко. Не трябва ли той или някое от по-големите момчета да отиде?

— Не оспорвай заповедите ми, момче. Чичо Знае Най-Добре. Случи се така, че изпращам Зеленушко на юг с друга задача и хората ни са малко кът. Обикновено не бих поставил младок начело на подобна обирджийска мисия, но мисля, че си готов, а пък Анкъридж е плячка, която не бива да се изпуска.

— Да, Чичо. — Боне беше чувал слухове за тази мистериозна работа на юг, която изискваше изпращането на все повече от по-големите момчета и по-добрите охлюви. Според тях Чичо планираше най-дръзкия обир в дългата си кариера, но никой не знаеше каква е целта. Не че имаше някакво значение за Боне. Не и ако отсъствието на Зеленушко му осигуряваше командването на собствен охлюв!

За своите четиринадесет години живот Боне беше участвал в повече от десет мисии, но смяташе, че ще се наложи да почака поне още два сезона, преди да му предложат командването на собствен кораб. Командирите на охлюви бяха по-големи момчета, обаятелни фигури, които имаха собствени домове на по-горните етажи, а не малки бараки, в каквито винаги беше живял тук, на влажните етажи над Обирджийника, където от ръждясалите нитове капеше вода, а изтерзаният метал изпълваше нощите с тъжната си песен. Цели стаи се бяха смачквали без предупреждение и причинявали смъртта на момчетата в тях. Ако Боне успееше да изпълни успешно тази мисия и донесеше у дома предмети, които Чичо да хареса, щеше да се сбогува завинаги с това мизерно жилище!

— С теб ще вземеш Шило — каза гласът. — И един новобранец — Гаргара.

— Гаргара! — възкликна Боне, като прекалено късно се опита да прикрие скептицизма в гласа си. Гаргара беше издънката на своята група — нервен и непохватен, с характер, който постоянно му просеше тормоз от по-големите момчета. Никога не беше преминавал ниво две в Обирджийника, без да бъде заловен. Обикновено именно Боне го хващаше и го измъкваше, за да не стане жертва на някой от останалите обучаващи като Шило, който с удоволствие ступваше провалилите се ученици. Боне вече изгуби бройката колко пъти бе отвеждал хлапето — пребледняло и хленчещо — до спалното помещение на малките. А сега Чичо очакваше от него да го вземе на истинска мисия!

— Гаргара е непохватен, но е много умен — изрече гласът. (Чичо винаги знаеше какво си мислиш, дори и нищо да не кажеш.) — Бива го с машините. Справя се с управлението на камерите. Досега работеше в архивите, но смятам да го взема тук на пълен работен ден. Първо обаче искам да го заведеш на мисия и да му покажеш какъв е животът на едно Изгубено момче. Искам го от теб, защото си много по-търпелив от Зеленушко, Костенурка и останалите.

— Да, Чичо — отвърна Боне. — Ти Знаеш Най-Добре.

— Напълно си прав. Ще отидеш на борда на „Ларва“ веднага след като започне дневната смяна. Донеси ми хубава плячка, Боне. И истории. Много, много истории.

— Да, Чичо.

— И, Боне…

— Да, Чичо?

— Гледай да не те хванат.

Месец по-късно Боне се намираше на стотици километри от Гримзби, скатаваше се в сенките останал без дъх, и чакаше стъпките на бягащата Хестър да отшумят. Какво му ставаше, откакто дойде тук, че поемаше такива рискове? Един добър крадец никога не се оставяше да бъде видян, а той беше почти сигурен, че младата авиаторка го беше забелязала. Що се отнасяше до Скейбиъс… Потрепери, като си помисли какво щеше да се случи, ако Чичо научеше за това.

Когато се увери, че е останал сам, се измъкна от скривалището си и бързо и почти безшумно тръгна по тайния път към „Ларва“, който висеше скрит в маслените сенки на търбуха на Анкъридж, недалеч от задното колело. Той беше ръждясал и раздрънкан стар охлюв, но Боне се гордееше с него и с факта, че трюмът му вече се пълнеше с предмети, които заедно с екипажа му задигаха от изоставените работилници и вили от града над тях. Остави поредната чанта с плячка при останалите и се промъкна между натрупаните пакети и вързопи в пилотската кабина. Там, насред тихото жужене на машините и синьото сияние на екраните, чакаше останалата част от екипажа на „Ларва“. Те бяха видели всичко, разбира се. Докато Боне следеше Хестър в машинното, съучастниците му я наблюдаваха чрез тайните си камери и все още се смееха заради разговора ѝ с главния инженер.

— Ууууу! Призрачно! — ухили се Шило.

— Боне, Боне — изчурулика Гаргара, — дъртият Скейбиъс те мисли за призрак! Смята, че си мъртвият му син, завърнал се да му каже „Здрасти“!

— Знам — отвърна той. — Чух. — Мина покрай Шило и се отпусна в един от скърцащите кожени столове. Изведнъж се подразни колко тясно и задушно е в „Ларва“, след като допреди малко се е наслаждавал на чистия въздух горе. Погледна другарите си, които все още го зяпаха с глупави усмивки и се надяваха да се присъедини към подигравките им за сметка на стария Скейбиъс. Те също така изглеждаха по-малки и не толкова жизнени в сравнение с хората, които току-що беше шпионирал.

Шило беше на същата възраст като Боне, но много по-едър, по-силен и по-самоуверен. Струваше му се странно, че Чичо не е поставил именно него начело на мисията. От неуместните му шеги и подигравки ставаше ясно, че той е на същото мнение. Гаргара, който беше само на десет години и постоянно се кокореше от вълнение от тази своя първа обирджийска мисия, изглежда, не забелязваше напрежението между тях. Той се оказа тъкмо толкова непохватен и безполезен, колкото се очакваше. Не го биваше в промъкването и застиваше от страх, когато някой Сух се доближеше до него. Завръщаше се с треперещи ръце и подгизнали панталони от повечето от експедициите в града. Шило, който никога не пропускаше възможност да се възползва от слабостите на другите, го тормозеше и подиграваше безмилостно, но Боне го възпираше. Все още помнеше своята първа задача с две от по-големите и враждебно настроени момчета в охлюва под Зеещад Гданск. Всички крадци трябва да започнат отнякъде.

Шило продължаваше да се хили.

— Дъниш се, Боне! Оставяш се хората да те видят. За твой късмет старецът е луд. Призрак, хах! Почакай само да се приберем и да разкажем на другите! Боне призрачния! Ууууу!

— Не е смешно, Шило — скастри го момчето. Думите на господин Скейбиъс го поизнервиха и го накараха да се почувства странно. Не знаеше защо. Погледна отражението си в прозореца на кабината. Нямаше голяма прилика с портрета на Аксел, който видя, докато претърсваше кабинета на главния инженер. Онова момче беше много по-голямо, по-високо и по-красиво от него, а и имаше сини очи. Боне притежаваше структурата на крадец — беше мършав като шперц, — и очите му бяха черни. Двамата обаче си приличаха по разчорлената бялоруса коса. Един възрастен мъж, чието сърце беше разбито, лесно можеше да стигне до определени заключения, когато наоколо е тъмно и мъгливо, нали?

Боне осъзна, че Шило му говори нещо, и то от известно време…

— … знаеш какво казва Чичо. Първо Правило На Обирджийството — Не Се Оставяй Да Те Хванат.

— Няма да се оставя, Шило. Внимавам.

— Е, как те видяха тогава?

— Всеки има лош късмет понякога. На Големия Врабец от „Обирджията Бил“ се наложи да наръга Сух, който го забелязал под палубата на Аркангел миналия сезон.

— Това е различно. Ти прекарваш прекалено много време в наблюдение на Сухите. Няма проблем, ако е само на екран, но ти ги шпионираш наистина.

— Така е — съгласи се Гаргара, нетърпелив да угоди на съучастника си. — Виждал съм те.

— Млъквай — скастри го Шило разсеяно.

— Те са много интересни — заяви Боне.

— Те са Сухи! — отвърна нетърпеливо опонентът му. — Знаеш какво казва Чичо за тях. Че са като добитък. Мозъците им не работят толкова бързо, колкото нашите. Затова имаме право да им вземаме нещата.

— Знам! — съгласи се Боне. Както в главата на Шило, така и в неговата бяха наливани подобни приказки, когато беше новобранец в Обирджийника. — Ние сме Изгубените момчета. Ние сме най-добрите крадци в света. Всичко, което не е заковано, е наше. — Знаеше, че Шило е прав. Понякога му се искаше да не е Изгубено момче. Повече му харесваше да наблюдава хората, отколкото да ги обира.

Боне стана от стола и отиде да вземе последния си доклад от една полица над контролното табло на камерите. Тринадесет листа от най-добрата хартия за писма на Фрея Расмусен, покрити с едрия му и груб почерк. Размаха ги в лицето на Шило.

— Изпращам го в базата. Чичо се ядосва, ако не получава новини веднъж седмично.

— Това ще е нищо пред гнева му, ако те заловят — промърмори Шило.

Рибното отделение на „Ларва“ беше под спалната кабина на момчетата и в него се беше напоила същата миризма на пот и мръсни чорапи. Имаше стелажи за десет писма рибки, но три вече бяха празни. Боне изпита съжаление, докато подготвяше номер 4 за изстрелване. След шест седмици щеше да бъде изпратена последната рибка. Тогава „Ларва“ трябваше да се разкачи от Анкъридж и да поеме към дома. Фрея и хората ѝ щяха да му липсват. Но това беше глупаво, нали? Та те бяха тъпи Сухи. Само образи на глупавия екран.

Писмата рибки приличаха на лъскави сребърни торпеда. Поставени изправени, бяха по-високи от Боне. Както винаги изпита нещо близко до благоговение, докато преглеждаше резервоара за гориво на рибката и слагаше навития на ролка доклад в непромокаемото отделение до носа. В целия Север капитаните на охлюви като него изпращаха рибки до Чичо, за да бъде осведомен за всичко, което се случваше навсякъде, и да може да планира още повече дръзки обири. Това накара Боне да се чувства още по-виновен, че харесва Сухите. Беше такъв късметлия, че е Изгубено момче и че работи за Чичо. Чичо Знае Най-Добре.

Няколко минути по-късно писмото рибка се плъзна по търбуха на „Ларва“ и падна незабелязано на леда в огромната сянка, която хвърляше Анкъридж. Градът продължи да се движи на север, а рибката си запробива път надолу през снега и леда. Търпеливо дълбаеше, докато не стигна до черните води под ледената покривка. Компютърният ѝ мозък от Стара технология тиктакаше и бръмчеше. Не беше особено умен, но знаеше пътя до дома. Рибката разпери късите си плавници и малката перка и пое на юг.

13. Щурвалът

Хестър не разказа на Том за странното си преживяване. Не искаше да я помисли за глупачка, която бълнува за призраци. Фигурата, която я наблюдаваше от сенките, беше номер на въображението ѝ, а що се отнася до господин Скейбиъс — той просто си беше луд. Целият град беше такъв, щом вярваха на Фрея, Пенироял и обещанията им за нов зелен ловен район отвъд леда. В тази категория спадаше и Том. Нямаше смисъл да спори с него и да се опитва да го вразуми. По-добре щеше да е, ако се концентрира върху безопасното му отвеждане от града.

Дните минаваха и бързо се превърнаха в седмици. Анкъридж се движеше на север по просторни полета от лед покрай планинската преграда на Гренландия. Хестър започна да прекарва по-голямата част от времето си на аеропристанището и да наблюдава как господин Аакиук работи над „Джени Ханивър“. Не можеше да му помогне с кой знае какво, тъй като не беше механик, но поне му подаваше инструментите, носеше му разни неща от работилницата, сипваше му вряло виолетово-черно какао от един стар термос и ѝ се струваше, че със самото си присъствие може да ускори процеса, за да настъпи по-бързо денят, в който „Джени“ да напусне този обладан от духове град.

Понякога Том се присъединяваше към Хестър в хангара, но през повечето време го нямаше.

— Господин Аакиук не иска двамата да се мотаем наоколо — казваше ѝ той. — Само му се пречкаме. — Но не това беше истинската причина. И двамата бяха наясно каква е тя — новият му живот в Анкъридж му харесваше прекалено много. Досега не беше осъзнал колко много му липсва да живее на борда на самоходен град. Заради двигателите, казваше си Том, заради едва доловимите и успокоителни вибрации, които караха сградите да изглеждат живи, заради чувството, че отиваш нанякъде и че всяка сутрин ще се събудиш на ново място, което ще те чака от другата страна на прозореца на стаята ти — ако и да е погълнато от мрак и лед.

Или пък, макар че не искаше да си го признае, причината беше Фрея. Често я срещаше във Вундеркамера или пък в библиотеката на двореца и макар срещите им да бяха официални, тъй като Смю или госпожица Пай винаги вървяха зад нея, Том имаше чувството, че започва да опознава маркграфинята. Тя го интересуваше. Беше различна от Хестър и много приличаше на момичетата, за които мечтаеше като самотен чирак в Лондон — беше красива и изискана. Не можеше да отрече, че се държи леко снобски и е обсебена от традициите и етикета, но това беше разбираемо, като се има предвид как е отгледана и какво е преживяла. Харесваше я все повече и повече.

Професор Пенироял се възстанови напълно и се премести в официалната резиденция на главния навигатор в една висока кула във формата на острие, наречена Щурвала, в покрайнините на Зимния дворец, близо до храма. На най-горния ѝ етаж се намираше мостикът на града, а под него имаше луксозен апартамент, в който изследователят се нанесе, изпълнен със задоволство. Винаги се беше приемал за големец и наистина беше приятно да е на борда на град, на който всички мислят същото.

Разбира се, нямаше абсолютно никаква представа как се управлява леден град, затова практическата ежедневна работа по това все още се вършеше от Уиндолин Пай. Двамата с Пенироял прекарваха по един час заедно всяка сутрин, в който разглеждаха оскъдното количество от непълни карти на западните ледове. През останалата част от времето професорът разпускаше в сауната си, вдигаше си краката в дневната или претърсваше изоставените бутици на „Расмусен Проспект“ и „Ултима Аркейд“ в търсене на скъпи дрехи, които да подхождат на новата му позиция.

— Извадихме голям късмет, че кацнахме на Анкъридж, Том, мило момче! — каза той, когато младежът дойде да го посети през един мрачен арктически следобед, и размаха накичената си с бижута ръка към голямата си дневна с нейните красиви килими, картини в рамки, горящите в бронзови триножници огньове и големите прозорци с изглед към близките покриви и леда навън, където виеше силен вятър и се сипеше сняг. В покоите на главния навигатор беше топло и приятно.

— Как върви поправката на дирижабъла ти, между другото? — попита Пенироял.

— О, бавно — отвърна Том. В интерес на истината, от няколко дни не беше припарвал до аеропристанището и не знаеше как точно върви работата по „Джени Ханивър“. Не му се искаше да мисли особено много за него, тъй като, когато бъдеше поправен, Хестър щеше да поиска да си ходят. Така щеше да се отдалечи от този прекрасен град и от Фрея. Въпреки това — помисли си Том — е много мило от страна на професора, че проявява интерес.

— Как върви пътуването до Америка? — попита младежът. — Всичко наред ли е?

— Абсолютно! — извика Пенироял, разположи се на дивана и оправи ватирания си халат от изкуствена коприна. Наля си още една чаша с вино и предложи такава на Том. — Във винарната на главния навигатор има чудесни стари вина. Ще е истинска загуба, ако не изпием колкото се може повече преди… е…

— Трябва да запазиш най-доброто, за да отпразнуваш пристигането си в Америка — каза младежът и седна на един стол до краката на този велик човек. — Реши ли вече накъде ще поемем?

— Ами… и да, и не — отвърна някак неопределено Пенироял, размаха чашата си и разля вино върху пухкавите възглавници. — Да и не, Том. Стигнем ли веднъж западно от Гренландия, ще е чисто пързаляне през останалата част от пътя. Уиндолин и Скейбиъс са планирали нещо много сложно, което включва преминаването през безброй острови, които е възможно вече да ги няма, и след което ще поемем към западния бряг на Америка. За щастие, успях да им покажа много по-лесен път. — Професорът посочи една карта на стената. — Ще караме направо през Бафинова земя към Хъдсъновия проток. Там ледът е хубав, стабилен и дебел и стига чак до сърцето на Северна Америка. Това е пътят, по който минах на връщане. Ще профучим от там, ще хванем руля и просто ще влезем на вериги в зелената земя. Фасулска работа.

— Така ми се иска да дойда с теб — въздъхна Том.

— Не, не, мило момче! — отвърна рязко изследователят. — Мястото ти е на Птичите пътища. Веднага след като дирижабълът ти бъде поправен, двамата с… ах, прекрасната ти спътница трябва да се върнете в небето. Между другото, чух, че Нейно Превеличество маркграфинята ти е заела няколко от книгите ми.

Том се изчерви при споменаването на Фрея.

— Какво мислиш за тях, а? — попита Пенироял и си наля още вино. — Добри са, нали?

Младежът не знаеше какво да отговори. Книгите на професора определено бяха вълнуващи. Проблемът се състоеше в някои от историите му — бяха прекалено алтернативни за обучения му в Лондон интелект. В „Красивата Америка“ разказваше, че е видял основите на древните небостъргачи да стърчат от прахта на Мъртвия континент… никой друг изследовател не бе описвал подобни гледки, защото вероятно те са били оглозгани от ветровете и ръждата преди цяла вечност. Дали Пенироял не е халюцинирал? После в „Боклук? Боклук!“ професорът твърдеше, че малките влакчета и колички играчки, които понякога са откривани в земите на древните, въобще не са играчки. „Несъмнено — пишеше той, — тези машини са били управлявани от малки човешки същества, генетично модифицирани от древните поради неизвестни причини.“

Том нямаше съмнения, че Пенироял е велик изследовател, но явно, като седнеше зад пишещата машина, въображението му започваше да препуска.

— Е, Том? — попита професорът. — Не се стеснявай. Един добър писател никога не възразява да получи деструктивна кривика. Така де, консервилна кретика…

— О, професор Пенироял! — разнесе се гласът на Уиндолин Пай от месинговата високоговорителна тръба на стената. — Ела бързо! Наблюдателите са забелязали нещо на леда отпред!

Том застина при мисълта, че някой град хищник ги е издебнал, но Пенироял само сви рамене.

— Какво очаква да направя тази глупава дърта крава? — попита той.

— Ами сега вие сте главният навигатор, професоре — напомни му Том. — Предполага се, че трябва да сте на мостика в моменти като този.

— Почетен главен навигатор, Тим — отвърна Пенироял и Том осъзна, че е пиян.

Съвсем търпеливо помогна на подпийналия изследовател да стане на крака и го поведе към малкия личен асансьор, който ги отведе до най-горния етаж на Щурвала. Излязоха в стая със стъклени стени, където до един телеграф стоеше нервната госпожица Пай, а малкият ѝ екип разпъваше карти на навигационната маса. Едър кормчия чакаше инструкции до огромния рул.

Пенироял се срина на първия стол, покрай който минаха, но Том побърза към предната стъклена стена и изчака чистачката да я почисти, за да може да види какво се криеше пред тях. Валеше силен сняг, който скриваше почти всичко освен най-близките сгради.

— Нищо не виждам… — започна той, но една кратка пролука в бурята му позволи да зърне проблясващи светлини далеч на север.

В пустошта пред Анкъридж се появи предградие ловец.

14. Предградието

Фрея се опитваше да състави списък с гости за вечеря.

Задачата не беше никак лесна, тъй като традицията гласеше, че само граждани с най-висок ранг могат да се хранят с маркграфинята, а в днешно време това се свеждаше само до господин Скейбиъс, който въобще не беше пример за добра компания. Пристигането на професор Пенироял беше разведрило обстановката, нямаше спор — приемливо беше главният навигатор на града да седи на една маса с нея, — но дори неговите невероятни истории започваха да ѝ омръзват, а и той имаше навика да пие в повече.

Онова, което наистина желаеше (макар че не искаше да си го признае, докато седеше на бюрото в кабинета си), бе да покани Том. Само него, за да може да я гледа на светлината от свещите и да ѝ казва колко е красива. Сигурна беше, че му се иска да го стори. За съжаление той беше само обикновен пилот. Дори да нарушеше всяка една традиция и да го поканеше, той щеше да доведе противната си приятелка, а на нея въобще не ѝ се нравеше да прекара така вечерта си.

Отпусна се на стола си с въздишка. Портретите на предишните маркграфини я наблюдаваха мило от стените. Зачуди се какво биха направили те в подобна ситуация. Разбира се, никога преди не бе имало такива. Древните традиции на града винаги бяха сработвали за тях и им бяха осигурявали простички и безупречни насоки за онова, което може и не може да се прави — така животът им тиктакаше като часовник. Такъв ми е бил късметът — да остана да командвам, когато настъпи пролетта — помисли си мрачно Фрея. — Трябва да следвам безброй правила и обичаи, които вече въобще не са уместни.

За съжаление, беше наясно, че ако свали бронята на традициите, щеше да се изправи пред цял куп нови проблеми. Хората, които останаха на борда на града ѝ след чумата, го направиха единствено защото почитаха маркграфинята. Ако Фрея спреше да се държи като такава, дали щяха да уважават плановете ѝ?

Тя се върна обратно към съставянето на списъка с гостите и тъкмо дорисуваше малко кученце в долния ляв ъгъл, когато в кабинета ѝ нахлу Смю, който пак излезе, за да почука традиционните три пъти.

— Можеш да влезеш, камерхер.

Джуджето влезе останало без дъх и с обърната на обратно шапка.

— Простете, Ваше Великолепие, но нося лоши новини от Щурвала. Хищник, точно пред нас.

Докато отиде на мостика, времето се беше влошило още повече и нищо не можеше да се види навън освен силния сняг.

— Е? — попита Фрея и излезе от асансьора, преди Смю да успее да обяви присъствието ѝ.

Уиндолин Пай направи изплашен реверанс.

— О, Светлина на Ледните поля! Почти съм сигурна, че това е Въркоградово! Видях добре онези метални кули зад челюстите му точно преди бурята да удари. Вероятно дебне там с надеждата да улови някой китоловен град, който минава покрай Гренландия…

— Какво е Въркоградово? — попита Фрея и ѝ се прииска да беше внимавала повече по време на часовете с всички онези елитни учители.

— Ето, Ваше Великолепие…

Маркграфинята не беше забелязала Том, преди да се обади. Усети топлинка някъде в себе си. Той ѝ подаде една книга с прегъната страница.

— Потърсих го в „Алманах на самоходните градове на Кейд“.

Фрея взе книгата от ръката му и му се усмихна, но усмивката ѝ веднага се изпари, когато отвори на отбелязаната страница и видя диаграмата и легендата на госпожица Кейд под нея:

Палубата потрепери и се разтресе под краката на Фрея. Тя затвори книгата и си представи как огромните челюсти на Въркоградово захапват Анкъридж… но в действителност Сферите на Скейбиъс просто се изключиха. Градът забави ход и в настъпилата неловка тишина чу как снегът се блъска в стъклените стени.

— Какво става? — попита Том. — Има ли им нещо на двигателите?

— Спираме — отговори Уиндолин Пай. — Заради бурята.

— Но пред нас има хищник!

— Знам, Том. Ужасен момент. Но винаги спираме и хвърляме котва, когато се зададе силна буря. Прекалено опасно е да продължим. Вятърът на Дебелия лед може да се усили до осемстотин километра в час, които са повече от достатъчно, за да преобърнат един малък град. Горкият стар Скрейлингшавн беше запратен по гръб като бръмбар през зимата на ’69.

— Можем да пуснем гъсениците — предложи Фрея.

— Гъсеници? — викна Пенироял. — Какви гъсеници? Имам алергия…

— Нейно Великолепие има предвид гъсеничните вериги, професоре — обясни госпожица Пай. — Те ще ни осигурят допълнителна тяга, но е възможно и това да се окаже недостатъчно в тази буря.

Вятърът зави, сякаш в подкрепа на думите ѝ, и стъклата на стените се огънаха навътре със скърцане.

— Ами това предградие Въркоградово? — попита Пенироял, който все още седеше отпуснат на стола. — Те също ще спрат, нали?

Всички погледнаха към Уиндолин Пай. Тя поклати глава.

— Съжалявам да го кажа, но няма да спрат, професоре. Те са по-ниски и по-тежки от нас. Няма да имат проблем да се движат в тази буря.

— Ужас! — изскимтя Пенироял. — В такъв случай ще ни изядат! Сигурно са ни надушили още преди времето да се влоши толкова много! Просто ще последват носовете си и хоп!

Колкото и да беше пиян, изследователят беше единственият човек на мостика, който според Том говореше смислено.

— Не може просто да стоим и да чакаме да бъдем изядени! — съгласи се младежът.

Госпожица Пай погледна към въртящите се стрелки на индикаторите, които отчитаха скоростта на вятъра.

— Анкъридж никога не се е движил в толкова силен вятър…

— В такъв случай е време да започне! — извика Том и се обърна към Фрея: — Говорете със Скейбиъс! Кажете му да изключи светлините, да промени курса и да поеме с пълна скорост напред през бурята. По-добре да се прекатурим, отколкото да бъдем изядени, нали?

— Как смееш да говориш на Нейно Великолепие по този начин? — кресна Смю, но маркграфинята беше доволна и трогната, че Том беше толкова загрижен за града ѝ. Въпреки това трябваше да се съобразява с традициите.

— Не съм сигурна, че мога да го направя, Том — отвърна тя. — Никоя маркграфиня не е заповядвала подобно нещо преди.

— Никоя маркграфиня не е тръгвала към Америка досега — напомни ѝ младежът.

Пенироял се изправи с усилие зад него. Преди Смю или някой от другите да успее да го спре, той избута Том настрани и се нахвърли върху Фрея, като я хвана за закръглените рамене и я разтресе, докато бижутата ѝ не се раздрънчаха.

— Просто направи каквото ти каза Тим! — изкрещя той. — Прави каквото ти казва, малка глупава лигла такава, преди всички да свършим като роби в търбуха на Въркоградово!

— О, професор Пенироял! — изписка госпожица Пай.

— Махни си мръсните лапи от Нейно Великолепие! — провикна се Смю, извади меча и го насочи към коленете на изследователя.

Фрея се освободи от хватката на професора, изплашена, възмутена и бясна, и избърса слюнката му от лицето си. Никой не ѝ беше говорил по този начин досега и за момент си помисли: „Ето какво се случва, когато не спазваш обичаите и назначиш обикновен човек на висок пост!“. След това си спомни отново за Въркоградово, който вероятно се беше насочил към Анкъридж през бурята, с отворени челюсти и със светещ търбух. Обърна се към навигаторите си и им извика:

— Ще направим както каза Том! Не стойте като истукани! Уведомете господин Скейбиъс! Променете курса! Пълен напред!

Котвите на града се освободиха от натрупания със сняг лед и странните турбини в сърцевините на Сферите на Скейбиъс започнаха да вият отново. Големите дебели вериги, които се подаваха на хидравличните си основи от двете страни на Анкъридж, се раздвижиха в облак от пара и антифриз. Металните цилиндри ги заспускаха, докато шиповете им не намериха сцепление с леда. Анкъридж, който се поклащаше леко на вятъра, пое по нов курс. Ако Ледените богове бяха милостиви, Въркоградово нямаше да забележи маневрата… Какъв беше собственият курс на този хищник и какво търсеше тук в мрака, знаеха само Ледените богове. Бурята ставаше все по-безмилостна. Към небето полетяха капаци на прозорци и покриви от изоставените сгради на горния етаж. Анкъридж изгаси светлините си и побягна на сляпо в мрака.

Боне се намираше в една празна работилница в машинното отделение и пълнеше обирджийската си торба с машинни части, когато градът пое по нов курс. Внезапната промяна едва не го извади от равновесие. Притисна здраво торбата към тялото си, за да не позволи на плячката вътре да издрънчи, измъкна се навън и пое бързо по лабиринта от добре познати улици към сърцето на машинното отделение и отделението, където се помещаваха Сферите на Скейбиъс. Скри се зад две празни цистерни за гориво и чу работниците да си викат един на друг, докато тичаха към станциите си, и бавно осъзна какво се случва. Скри се още по-надълбоко в сенките и се зачуди как да действа.

Знаеше какво трябва да се направи, тъй като правилата на Чичо бяха пределно ясни. Когато един град гостоприемник бъдеше заплашен от изяждане, всеки прикрепен за него охлюв следваше да се откачи и да избяга на мига. Това беше част от голямото правило: Гледай Да Не Те Хванат. Дори ако само един охлюв бъдеше намерен и градовете на севера научеха как са били плячкосвани и обирани през всички тези години, щяха да започнат да слагат пазачи и да вземат мерки по сигурността. Животът, който Изгубените момчета водеха, щеше да стане невъзможен.

Въпреки това Боне не пое обратно към „Ларва“. Не искаше да напуска Анкъридж, още не, не и по този начин. Опита се да се убеди, че причината е в плячката — все още имаше хубави неща, които да се откраднат, и някакво си глупаво предградие хищник нямаше да му попречи да го стори. Нямаше начин да се върне толкова рано от първата си мисия като командир само с наполовина пълен трюм!

Но това не беше истинската причина и в дълбините на ума си момчето съзнаваше много добре, че е така, макар на повърхността да кипеше от гняв заради нахалството на Въркоградово.

Боне си имаше тайна. Тя беше толкова дълбока и мрачна, че не можеше да говори за нея с Шило и Гаргара. Ужасната истина бе, че той харесваше хората, които обираше. Знаеше, че не е правилно, но не можеше да се противопостави на себе си. Пукаше му за Уиндолин Пай и съчувстваше на тайния ѝ страх, че не е достатъчно умела, за да закара града до Америка. Тревожеше се за господин Скейбиъс и беше трогнат от куража на Смю, на семейство Аакиук и на хората, които работеха в машинното отделение и във фермите за добитък и за водорасли. Харесваше Том заради добротата му и заради начина му на живот в небесата. (На Боне му се струваше, че ако Чичо не го беше направил Изгубено момче, можеше много да прилича на Том.)

Що се отнасяше до Фрея… не знаеше точната дума, с която да опише смесицата от нови чувства, които тя събуждаше у него.

Воят на Сферите на Скейбиъс достигна нови висоти. Градът се заклати и затрепери, някакви тежки предмети се заудряха в палубата и се затъркаляха по улиците зад скривалището на Боне, но той знаеше, че няма да си тръгне оттук. Не можеше да изостави тези хора, особено след като ги опозна толкова добре. Щеше да поеме риск и да види как ще завърши преследването. Шило и Гаргара нямаше да се откачат без него и дори да можеха да го видят как се крие тук, нямаше как да разберат какво си мисли. Щеше да им обясни, че не е искал да рискува да се върне на „Ларва“ през целия този хаос. Всичко щеше да е наред. Анкъридж щеше да оцелее. Смяташе, че госпожица Пай, Скейбиъс и Фрея щяха да успеят да го предпазят.

Том често беше ставал свидетел на лов на градове от наблюдателната палуба на втория етаж на Лондон, беше ликувал, докато градът му преследваше малки индустриални градчета и големи дърварски търговски полиси, но никога не беше попадал в ситуацията на преследван. Осъзна, че въобще не е приятна. Щеше му се да има някаква работа за вършене като Уиндолин Пай и екипа ѝ, които продължаваха да разпъват още карти и да закрепват ъгълчетата им с чаши кафе. Пиеха освежаващата течност с литри, откакто започна преследването, и продължиха да хвърлят изпълнени с молба погледи към статуите на Ледените богове на олтара в Щурвала.

— Защо всички са толкова изнервени? — попита Том, като се обърна към Фрея, която стоеше наблизо и също като него нямаше какво да прави. — Искам да кажа, че вятърът не е толкова силен, нали? Не може наистина да ни преобърне?

Маркграфинята стисна устни и кимна. Познаваше града си по-добре от Том и усещаше обезпокоителните вибрации по палубата, докато вихрушката прокрадваше пръсти в корпуса на Анкъридж и се опитваше да го катурне. А и не беше само вятърът.

— По-голямата част от Дебелия лед е безопасна — обясни тя. — На повечето места ледената покривка е дебела няколкостотин метра, а на други достига чак до дъното на океана. Но има райони, в които е по-тънка. Също така има полинии — това са езера от незамръзнала вода в средата на леда, а и ледени кръгове, които са по-малки, но могат да ни преобърнат, ако някоя от шейните попадне вътре. Полиниите не са трудни за избягване, защото са малко или са много трайно явление и ще са отбелязани на картите на госпожица Пай. Обаче кръговете се появяват произволно.

Том си спомни снимките във Вундеркамера.

— Какво ги причинява?

— Никой не знае — отговори Фрея. — Течения в леда може би или пък вибрациите, предизвикани от преминаващи градове. Често се срещат, когато някой град е минал наблизо. Много са странни. Перфектно кръгли и с гладки краища. Снегомадите смятат, че са направени от призраци, които дълбаят дупки за риболов. — Маркграфинята се засмя. Радваше се, че има възможност да говори за мистериите на Дебелия лед, наместо да мисли за съвсем реалния хищник там, навън в бурята. — Съществуват какви ли не истории за Дебелия лед. Като призрачните крабове — огромни същества, подобни на краб паяк, но големи колкото айсберг, които хората са виждали да щъкат насам-натам под светлината на Северното сияние. Когато бях малка, сънувах кошмари за тях…

Фрея се приближи до Том, докато ръката ѝ не докосна ръкава на туниката му. Чувстваше се много дръзка. В началото изпитваше страх при мисълта да наруши старите нрави. Сега обаче, когато градът ѝ беше заплашен от бурята и Въркоградово, почувства нещо друго. Вълнение, това беше. Радваше се, че младежът е тук с нея. Ако преживееха преследването, взе решение тя, щеше да наруши още една традиция и да го покани да вечеря с нея.

— Том… — започна маркграфинята.

— Внимавайте! — провикна се той. — Госпожице Пай! Какво е това?

Отвъд мрачните очертания на покривите на Анкъридж се проточи редица светлини, след което гигантски колела с шипове и осветени прозорци на сгради минаха вдясно от града. Това беше кърмата на Въркоградово. Когато наблюдателите му забелязаха Анкъридж, тежките му колела дадоха на заден, но масивните челюсти на предградието го забавяха изключително много, а и бурята отново се усилваше и снегът скриваше плячката на хищника.

— Благодаря на Куърк! — прошепна Том и се засмя от облекчение. Фрея стисна пръстите му. Младежът осъзна, че от шока от нападението, двамата бяха посегнали един към друг и сега топлата ѝ пухкава ръка беше в неговата. Той я пусна засрамен. Не се беше сещал за Хестър, откакто преследването започна.

Госпожица Пай нареждаше промяна след промяна на курса и отвеждаше града дълбоко в лабиринтите на вихрушката. Мина цял час, а после още един и скоро всички в Щурвала си отдъхнаха. Въркоградово нямаше да хаби повече гориво, за да ги преследва в нощта, а когато настъпеше утрото, бурята вече щеше да е заличила следите им. Госпожица Пай прегърна колегите си, след това кормчията и накрая Том.

— Успяхме! — каза тя. — Измъкнахме се! — Фрея направо сияеше. Професор Пенироял, разбрал, че опасността е отминала, беше заспал в ъгъла.

Том отвърна на прегръдката на навигаторката и се засмя. Радваше се, че е жив, и се чувстваше изключително щастлив, че е на борда на този град, сред тези добри и приятелски настроени хора. Щеше да говори с Хестър веднага след като бурята отмине и щеше да я убеди, че няма нужда да бързат да си ходят, когато „Джени Ханивър“ бъде поправен. Сложи длан на навигационната маса и се наслади на равномерното туптене на двигателите на Анкъридж. Чувстваше се у дома.

В един евтин хотел зад аерокея на Въркоградово петте съпруги на Уиджъри Блинко се бяха превърнали в пет различни нюанса на зеленото.

— Оооох! — стенеха те и се хващаха за коремите, докато предградието се накланяше, завиваше и гневно пореше бурята в търсене на изгубената плячка.

— Никога не съм била на борда на подобен противен малък град!

— Този хотел няма ли амортисьори?

— Какво си мислеше, съпруже, като ни доведе тук?

— Трябваше да си наясно, че няма да откриеш никаква следа от „Джени Ханивър“ на борда на някакво предградие!

— Ще ми се да бях отлетяла с милия професор Пенироял. Той беше влюбен до полуда в мен, знаете.

— Ще ми се да бях послушаха майка си!

— Ще ми се да бяхме в Аркангел!

Уиджъри Блинко внимателно запуши ушите си с топчета восък, за да не слуша оплакванията им, но той също се чувстваше зле, беше изплашен и имаше нужда от удобствата на своя дом. Проклинаше Зелена буря, че го прати за зелен хайвер на тази мисия! Седмици наред се скиташе в Ледената пустош като някакъв снегомад и кацаше във всеки град, който забележеше, за да пита дали някой е виждал „Джени Ханивър“. Хората, които разпита в Новая-Нижни, казаха, че са видели дирижабъла да отлита на север, след като унищожил изтребителите на Зелена буря, но оттогава никой не го беше забелязвал. Сякаш просто беше потънал вдън земя!

Блинко се замисли за града, който Въркоградово се опитваше да изяде — Анкъридж. Ако отлетеше, когато бурята спре, можеше да го намери и да го догони… Но какъв беше смисълът? Онези двама млади пилоти нямаше как да са стигнали толкова на запад със стария си дирижабъл. Освен това започваше да си мисли, че предпочита да се изправи пред убийците на Зелена буря, отколкото да каже на съпругите си, че трябва да кацнат на още едно мизерно малко пристанище.

Определено беше настъпило времето за промяна в плановете.

Извади тапите си за уши точно навреме, за да чуе жалните думи на съпруга номер три:

— … и сега, след като изгубиха плячката си, главорезите, които управляват този град, ще подивеят и ще се разгневят! Ще убият всички ни и това ще е по вина на Блинко!

— Глупости, съпруги! — изрева той и стана прав, за да им покаже, че е главата на това семейство и че някакво си преследване на борда на дивашко предградие няма как да го разтревожи. — Никой няма да бъде убит! Веднага след като бурята утихне, ще извадим „Проблясък“ от хангара и ще се приберем у дома на Аркангел. Ще продам информация за градчетата, които срещнахме, на Ловците, така че пътуването ни няма да е напразно. Що се отнася до Зелена буря… Е, всякакви пилоти минават през борсата на Аркангел. Ще разпитам всички. Все някой от тях ще е чувал нещо за „Джени Ханивър“.

15. Хестър остава сама

Бурята продължаваше да бушува, а пронизителният вой на вятъра да се усилва. Няколко празни сгради в горната част на града бяха съборени, както и много други покриви и прозорци. Двама от работниците на господин Скейбиъс, изпратени на носа, за да стегнат няколко разхлабени платформи, бяха отнесени заедно с тях и се изгубиха в мрака, вкопчени в обезопасителните си въжета като някакви грозни хвърчила.

Хестър работеше над „Джени“ с господин Аакиук, когато племенникът му дойде в хангара и им сподели новините за преследването. Първият ѝ инстинкт беше да се затича към Зимния дворец, за да бъде с Том, но когато излезе навън, вятърът я удари като тежък матрак и я притисна към стената на постройката. Само един поглед към падащия сняг ѝ подсказа, че не може да стигне по-далеч от къщата на уредника на пристанището. Прибра се в кухнята, откъдето наблюдаваше бурята, докато семейство Аакиук ядяха яхнията си от водорасли и ѝ разказваха за други бури, много по-лоши от тази, които добрият стар Анкъридж беше преживял невредим.

Хестър им беше благодарна, че се опитват да я успокоят, но не беше дете и разбираше, че зад усмивките им се крие същият страх, който тормозеше и нея. Не беше само заради суровата буря, която ги беше връхлетяла, но и заради хищника, който дебнеше да ги погълне. Не сега! — помисли си Хестър и задъвка палци, докато от тях не потече кръв. — Не може да ни изядат сега. Още седмица, още няколко дни…

„Джени Ханивър“ беше почти готов да се издигне отново във въздуха: рулят и двигателите бяха поправени, балонът беше закърпен и газовите камери напълнени. Трябваше му само нова боя и още няколко дребни поправки по окабеляването на гондолата. Щеше да е ужасна ирония, ако бъдеше изяден, преди да има възможност да полети.

Телефонът иззвъня. Господин Аакиук побърза да го вдигне и се върна грейнал.

— Обади се госпожа Умиак! Чула се с Щурвала, откъдето ѝ казали, че сме се измъкнали на Въркоградово. Ще продължим още малко напред, след което ще хвърлим котва, за да изчакаме бурята да премине. Очевидно скъпият професор Пенироял е посъветвал Нейно Великолепие да продължи въпреки вихрушката. Този добър джентълмен! Всички трябва да благодарим на Ледените богове, че го изпратиха тук. Хестър, мила, младият ти приятел е добре. Върнал се е в Зимния дворец.

Малко по-късно Том се обади и ѝ каза същите неща. Гласът му звучеше тенекиен и неестествен заради дългите кабели от двореца до тук. Имаше чувството, че говори от друго измерение. Двамата си обмениха новините.

— Ще ми се да бях с теб — каза Хестър, като доближи лицето си до слушалката и заговори тихо, за да не я чуе госпожа Аакиук.

— Какво? Пардон? Не, по-добре да не мърдаме. Фрея ми каза, че понякога хората замръзвали до смърт по улиците в бури като тази. Бръмбарът ни едва не замръзна, докато Смю ни караше от Щурвала до двореца!

— Вече е Фрея, така ли?

— Какво?

— „Джени“ е почти готов. Можем да си тръгнем в края на седмицата.

— О! Добре! — Хестър усети колебанието в гласа му и чу щастливите гласове около него, сякаш в двореца имаше много хора и всички празнуваха. — Може би трябва да останем по-дълго — изрече с надежда Том. — Искам да отидем в Америка и след това… е, ще видим…

Хестър се усмихна, подсмръкна и се опита да отговори, но за момент не беше способна. Том говореше толкова мило, с толкова любов за това място, че не беше честно да му се сърди и да му обяснява, че предпочита да е навсякъде другаде, но не и на Мъртвия континент.

— Хестър?

— Обичам те, Том.

— Не те чувам много добре.

— Всичко е наред. Скоро ще се видим. Веднага щом бурята утихне.

Бурята обаче нямаше никакво намерение да свършва. Анкъридж бавно се придвижва още няколко часа на запад, за да увеличи разстоянието между себе си и Въркоградово, но го правеше все по-внимателно. Не само от полиниите и тънките ледове трябваше да се опасява. Наближаваше североизточните краища на Гренландия, където над ледената покривка стърчаха планини и чакаха да мине някой град, чието дъно да разпорят. Господин Скейбиъс намали мощността на половина, а след това още на половина. Прожектори осветяваха пътя напред като някакви дълги бели пръсти, които се опитваха да разтворят завесите от сняг. Бяха изпратени разузнавателни екипи на моторизирани шейни, за да проучат леда. Госпожица Пай проверяваше отново и отново картите си и се молеше да зърне дори само за миг звезди, за да потвърди позицията им. Най-накрая, след безброй молитви, останали без отговор, Анкъридж беше принуден да спре.

Мрачният ден се влачеше ли, влачеше. Хестър беше седнала до печката на семейство Аакиук и гледаше снимките на мъртвите им деца, поставени на семейния олтар, и колекцията от сувенирни чинии на стената в чест на раждания, бракове и юбилеи на дома Расмусен. Всички лица приличаха на Фрея, която вероятно в момента седеше плътно до Том в Зимния дворец. Сигурно пиеха греяно вино и разговаряха за история и за любимите си книги.

Окото на Хестър се напълни със сълзи. Тя се извини, преди съпрузите Аакиук да започнат да я разпитват какво не е наред, и побягна нагоре към малката стаичка, където я бяха настанили. Защо да продължавам с нещо, което ме кара да се чувствам толкова зле? — запита се тя. Щеше да бъде по-лесно да сложи край. Можеше да намери Том, след като бурята утихнеше, и да му каже: Всичко свърши, като искаш си остани при твоята ледена кралица, хич не ми пука…

Но нямаше да го направи. Той беше единственото хубаво нещо, което някога ѝ се беше случвало. При Фрея и Том беше различно — те бяха красиви, добри и мили и щяха да имат много, наистина много шансове да намерят любовта. За Хестър никога нямаше да има някой друг.

— Ще ми се Въркоградово да ни беше изял — каза си тя и се унесе в неспокоен сън. Поне в робските галери Том щеше да има нужда от нея.

Когато се събуди, беше станало полунощ и бурята беше спряла.

Хестър си сложи ръкавиците, маската против студ и дебели дрехи за навън и слезе бързо по стълбите. От спалнята на Аакиук се носеше тихо похъркване. Мина покрай отворената врата, през кухнята и излезе навън. Луната се беше изкачила на небето и като че ли се беше отпуснала върху южния хоризонт като изгубена монета. На светлината ѝ Хестър успя да види, че всички сгради на горния етаж са покрити с лъскав лед, който вятърът беше трансформирал в остри шипове и преплетени нишки. От изпънатите въжета висяха висулки, а естакадите и крановете на аеропристанището се поклащаха на слабия повей и изпълваха града със зловеща музика. Това беше единственият звук, който нарушаваше перфектната тишина.

Хестър искаше Том. Искаше да сподели тази студена красота с него. Ако бяха само двамата по тези опустели улици, щеше да му каже как се чувства. Тя се затича, като се спъваше със заетите си снегоходки в преспите, които на места бяха дълбоки до раменете, макар да се намираха на завет до сградите. Студът си проправяше път през маската ѝ и направо режеше гърлото. От долната част на града се разнесоха смях и откъслечна музика. Явно в машинното отделение празнуваха спасението на Анкъридж. Замаяна от студа, Хестър се покатери по дългата рампа до Зимния дворец.

Задърпа камбанката звънец и продължи да я дърпа цели пет минути, преди Смю да отвори вратата.

— Съжалявам — каза Хестър, като мина направо през помещението, наречено топлинна камера, и допусна студен въздух в коридора. — Знам, че е късно. Трябва да се видя с Том. Познавам пътя, така че не е нужно да…

— Той не е в стаята си — отвърна сърдито джуджето, стегна още повече халата си и се зае да затваря топлинната камера. — В момента е във Вундеркамера с Нейно Великолепие.

— В този късен час?

Смю кимна навъсен.

— Нейно Великолепие не желае да бъде обезпокоявана.

— Е, ще ѝ се наложи да бъде обезпокоена, независимо дали го желае, или не — измърмори Хестър, избута джуджето настрани и тръгна на бегом по коридорите на двореца. През цялото време си повтаряше, че всичко това е напълно невинно. Том и момичето Расмусен вероятно просто бяха отишли да се насладят на ненадминатата ѝ колекция от стари и странни боклуци и бяха загубили представа за времето. Щеше да ги намери увлечени в разговор за керамиката от двадесет и трети век или за руническите камъни от ерата на рафията7…

От отворената врата на Вундеркамера се процеждаше светлина и Хестър забави крачка. Най-добре щеше да е да влезе бързо и да ги поздрави весело, но за съжаление не беше такава — повече си падаше по дебненето в сенките. Намери подходящ тъмен ъгъл зад един от двата скелета на преследвачи и се скри там. Чуваше разговора на Том и Фрея, но не достатъчно ясно, за да разбере за какво си говорят. Любимият ѝ се засмя и сърцето ѝ като че ли се отвори и затвори. Беше време, когато след падането на Лондон само тя беше способна да го накара да се засмее.

Излезе от скривалището си и се промъкна към Вундеркамера. Том и Фрея бяха застанали в другия край и от нея ги деляха шест прашни витрини. Виждаше ги размазано през многото стъклени прегради, образите им се набръчкваха като отражения в криво огледало. Стояха много близо един до друг, а гласовете им бяха нежни. Хестър отвори уста, за да каже нещо, да произнесе някакъв звук, който да ги накара да се отдалечат един от друг, но нищо не излезе. Докато ги гледаше, Фрея се притисна в Том и в следващия момент вече бяха в обятията един на друг и се целуваха. Все още не можеше да издаде никакъв звук, само стоеше и гледаше втренчено, докато белите пръсти на маркграфинята се заровиха в косата на Том, а ръцете му почиваха на раменете ѝ.

Хестър не беше изпитвала толкова силно желание да убие някого от времето, когато преследваше Валънтайн. Приготви се да сграбчи някое от старите оръжия по стените и да сече ли, сече тези двамата, тези двамата, Том… Том! Отвратена от себе си, тя се обърна и побягна на сляпо. Отвори вратата на топлинната камера и излезе навън в ледената нощ.

Хвърли се в една пряспа и остана да лежи безпомощна и разплакана в нея. По-ужасно от целувката беше онова свирепо нещо, което се надигна у нея. Как въобще си помисли да нарани Том? Вината не беше негова! Беше заради това момиче, това момиче, тя го беше омагьосала. Досега не беше поглеждал друга, докато тази тлъста маркграфиня не се появи, Хестър беше сигурна в това. Представи си как убива Фрея. Но какво щеше да постигне с подобно нещо? Том щеше да я намрази. Пък и не беше само маркграфинята, а целият град беше спечелил сърцето на любимия ѝ. Всичко приключи. Той беше изгубен за нея. Щеше да остане тук в снега и да умре. На сутринта той щеше да намери мъртвото ѝ замръзнало тяло тук и да съжали…

Хестър беше оцеляла след какво ли не, за да позволи да умре по този нелеп начин. След малко се изправи на ръце и колене и се опита да успокои дишането си. Студът беше заседнал в гърлото ѝ и гризеше устните и върховете на ушите ѝ. Една идея се беше загнездила в съзнанието ѝ като червена змия.

Толкова ужасна идея, че за момент не успя да повярва, че ѝ беше хрумнала на нея. Изтри скрежа от един прозорец и погледна собственото си неясно отражение. Дали ще се получи, зачуди се тя. Би ли посмяла да го стори? Нямаше друг избор, освен да опита. Това беше единствената ѝ надежда. Дръпна качулката, намести маската против студ и тръгна през снега и под ласките на лунната светлина към аеропристанището.

Беше странен ден за Том, хванат в капана на Зимния дворец заради онази вихрушка навън, която блъскаше по прозорците, и отделен от Хестър, изгубена в другия край на града. Беше странен ден, а вечерта още по-странна. Седеше си в библиотеката и се опитваше да се съсредоточи върху поредната от книгите на Пенироял, когато се появи Смю в своите одежди на камерхер, за да му съобщи, че маркграфинята желае да се присъедини към нея за вечеря.

От изражението на джуджето Том подразбра, че подобна покана е голяма чест. Веднага му намериха официална роба, която беше изпрана и изгладена.

— Принадлежеше на стария камерхер — обясни Смю, докато му помагаше да се облече. — Така като гледам, е ваш размер.

Том никога досега не беше обличал роба и когато се погледна в огледалото, видя един красив и изтънчен младеж, който нямаше нищо общо с него. Чувстваше се притеснен, докато следваше джуджето до личната трапезария на маркграфинята. Вятърът не се опитваше да изтръгне капаците на прозорците със същата настоятелност както преди. Вероятно бурята беше започнала да утихва. Смяташе да се нахрани колкото се може по-бързо и след това да отиде да потърси Хестър.

За съжаление, не беше възможно да яде бързо, не и на такава официална вечеря, на която Смю — преоблечен в одеждите на лакей — носеше ястие след ястие, след което хукваше към кухнята, за да си сложи готварската шапка и да сготви следващото, или пък тичаше към винарската изба за поредната бутилка отлежало червено вино от винарския град Бордо-Мобил. След няколкото ястия Том осъзна, че не му се излиза навън в убийствената вихрушка, тъй като Фрея беше чудесна компания и му беше много приятно да е насаме с нея. Имаше нещо прелестно в особата ѝ тази вечер, сякаш смяташе, че е постъпила много дръзко, като го е поканила на вечеря, и говореше много по-свободно отпреди за семейството си и за историята на Анкъридж, чак до най-старата ѝ предшественичка Доли Расмусен — гимназистка, която беше предвидила настъпването на Шейсетминутната война и беше извела малка група последователи от първия Анкъридж, преди да бъде изпепелен.

Том се загледа по-внимателно в маркграфинята и забеляза, че се беше опитала да направи нещо много впечатляващо с косата си и носеше най-лъскавата си и най-малко проядена от молците рокля. Дали беше сторила всичко това заради него? Мисълта го развълнува и го накара да се почувства виновен. Извърна очи от нея и срещна неодобрителния лик на Смю, който разчистваше след десерта и наливаше кафе.

— Ще желаете ли нещо друго, Ваше Великолепие?

Фрея отпи от виното си и погледна Том над ръба на чашата.

— Не, благодаря ти, Смю. Можеш да си лягаш. Двамата с Том ще слезем във Вундеркамера.

— Разбира се, Ваше Великолепие. Ще ви придружа.

Маркграфинята го изгледа остро.

— Няма нужда, Смю. Можеш да вървиш.

Том усети безпокойството на лакея. Самият той се чувстваше малко неспокоен, но може би просто го хващаше виното.

— Е, може би някой друг път — каза той.

— Не, Том — отвърна Фрея и докосна ръката му с връхчетата на пръстите си. — Сега. Тази вечер. Чуй, бурята отмина. Вундеркамерът ще е много красив на лунна светлина…

Наистина беше, но не толкова, колкото маркграфинята. Докато го водеше към малкия музей, Том разбра защо жителите на Анкъридж я обичаха и следваха. Как му се искаше Хестър да прилича малко повече на нея! В последно време постоянно търсеше извинения за приятелката си, като я оправдаваше, че е такава заради ужасните неща, които ѝ се бяха случили, но Фрея също беше преживяла много ужасни неща и не беше кисела и гневна.

Луната надничаше през покритото със сняг стъкло и светлината ѝ преобразяваше добре познатите артефакти. Фолиото блестеше във витрината като прозорец към друг свят и когато Фрея се обърна към него, Том разбра, че желае да го целуне. Сякаш някаква странна гравитация привличаше лицата им едно към друго и когато устните им се докоснаха, маркграфинята изстена от удоволствие. Тя се притисна по-силно към него, а ръцете му сами обгърнаха тялото ѝ. От Фрея се носеше лек аромат на пот, който в началото му се стори странен, но после стана много приятен. Роклята ѝ се намачка под дланите му, а устните ѝ имаха вкус на канела.

Долетя някакъв слаб шум от вратата и ги лъхна хладно течение от коридора. Фрея вдигна поглед, а Том се насили да я отблъсне нежно от себе си.

— Какво беше това? — попита шепнешком маркграфинята. — Мисля, че чух някого…

Доволен, че има оправдание да се откъсне от приятната ѝ топлина и съблазнителния аромат, Том заотстъпва към вратата.

— Никой. Предполагам, че шумът е дошъл от топлопроводите. Постоянно се чува някакво дрънчене и дращене в тях.

— Да, знам, много е неприятно. Сигурна съм, че никога не са правили така, преди да дойдем на Дебелия лед… — Фрея отново се приближи до него и протегна ръце. — Том…

— Трябва да вървя — отвърна той. — Късно е. Съжалявам. Благодаря ти.

Докато изкачваше на бегом стълбите към стаята си, се опита да не обръща внимание на приятния вкус на канела в устата си и да мисли за Хестър. Бедната Хет! Звучеше толкова самотно, когато говори с нея по телефона. Трябваше да я намери. Но първо щеше да полегне за малко, за да си събере мислите, след което щеше да си облече топли дрехи и да тръгне към пристанището. Колко меко беше леглото му! Затвори очи и усети как стаята се завъртя. Пи прекалено много вино. То го беше накарало да целуне Фрея. Той обичаше Хестър. Тогава защо не можеше да спре да мисли за маркграфинята?

— Ти си пълен идиот! — изрече на глас.

Отоплителната тръба над главата му издрънча, сякаш вътре в нея имаше нещо, което беше напълно съгласно с него, но Том не забеляза, защото вече беше заспал.

Хестър не беше единствената, която стана свидетел на целувката между Том и Фрея. Боне, който седеше сам в пилотската кабина на охлюва, докато Шило и Гаргара претърсваха за плячка, превключваше лениво шпионските канали и попадна на прегръдката им.

— Том, глупако! — прошепна той.

Боне харесваше най-много добротата на този човек. Добротата не се ценеше в Гримзби, където по-големите момчета биваха окуражавани да тормозят по-малките.

— Това е хубав урок за живота — казваше Чичо. — Постоянни тежки удари, такъв е той! — Но вероятно Чичо никога не беше срещал човек като Том, който беше мил с другите и като че ли очакваше те да му отвръщат със същото. А какво би било по-мило от това да бъде с Хестър Шоу и да накара грозното и безполезно момиче да се чувства обичано и желано? В очите на Боне Том се държеше като светец. Но сега беше ужасно да го гледа как се целува с Фрея. Предаваше Хестър и себе си и с лека ръка се отказваше от всичко.

А може би Боне и малко ревнуваше.

Забеляза едно размазано лице на отворената врата зад двойката. Увеличи картината точно навреме, за да разпознае Хестър, която се обърна и побягна. Когато върна вниманието си обратно на другите двама, те вече не бяха прегърнати, гледаха несигурно към вратата и говореха тихо и засрамено.

— Късно е. Трябва да вървя.

— О, Хестър! — Превключи на другите канали, за да я намери. Не знаеше защо мисълта, че е наранена, го разстрои толкова много. Вероятно отчасти заради завист и заради факта че ако направеше нещо глупаво, Том щеше да остане при Фрея. Независимо от причината, ръцете му трепереха над управлението.

Не намери и следа от нея на другите камери в двореца. Превключи на онази на покрива и я завъртя наоколо, за да провери земята и околните улици. Тежките ѝ крачки бяха оставили дълги и криви следи върху белия лист на „Расмусен Проспект“. Боне се приближи до екраните и се изпоти леко, докато местеше камери на аеропристанището. Къде беше тя?

16. Нощен полет

Семейство Аакиук все още спяха. Хестър се промъкна в стаята си и взе от скривалището под матрака парите, които Пенироял ѝ беше дал във Въздушен пристан, след което отиде направо в хангара на „Джени“. Разчисти натрупалия пред вратата сняг и я отвори. Запали работещите лампи. Червеното туловище на дирижабъла се извиси пред нея. До наполовина боядисаните двигатели бяха подпрени стълби, а дупките в гондолата бяха покрити с нови панели, подобно на нова кожа върху скорошна рана. Хестър се качи на борда и включи нагревателите. Остави всичко да загрее и се затътри обратно по снега към цистерните с гориво.

Някъде горе в куполовидния покрив на хангара нещо се размърда и издрънча.

Не беше трудно да се отгатне какво планира. Боне удари контролното табло пред себе си и изръмжа.

— Хестър, недей! Той беше пиян! Не го искаше! — Седна на края на стола си и се почувства като някакъв безсилен бог, който можеше да наблюдава случващото се, но не и да направи нещо, за да го промени.

Само че всъщност можеше. Ако Том знаеше какво се случва, Боне беше сигурен, че ще отиде направо на пристанището, ще поговори с Хестър, ще ѝ се извини и ще я накара да разбере. И преди беше виждал двойки да се сдобряват, и знаеше, че този глупав разрив няма да е окончателен… само ако Том знаеше.

Единственият, който можеше да му каже, беше Боне.

— Не ставай глупав — каза си гневно той и вдигна ръце от контролите на камерите. — Какво означават двама Сухи за теб? Нищо! Не си струва да рискуваш „Ларва“. Не си струва неподчинение към Чичо.

Отново посегна към контролите. Не можеше да се спре. Имаше отговорност.

Превключи на камерата в стаята на Том в двореца и почука с краката ѝ в тръбата, в която беше скрита. Младежът просто си лежеше, беше заспал сладко с отворена уста и без никаква представа, че животът му се разпада.

Остави го — помисли си Боне. — Опита се, не можеш да го събудиш, край. Няма значение.

Провери Хестър, след което бързо изпрати камера през топлопроводите във вилата в горната част на града, където Шило и Гаргара работеха. Прегледа всички стаи, докато не ги намери в кухнята — крадяха сребърни чинии и ги прибираха в чувалите си. Камерата почука във вътрешността на тръбата — три пъти, пауза и пак три пъти. Веднага се прибирайте. Размазаните фигури на екрана подскочиха, когато разпознаха кода. Приличаха на клоуни в непохватния си стремеж да приберат последната плячка и да се върнат на охлюва.

Боне се поколеба един дълъг миг, прокле се за мекото си сърце и си напомни какво щеше да му стори Чичо, ако се разчуе. Затича се, покатери се по стълбата, мина през люка и излезе навън в тихия град.

Хестър се опасяваше, че цистерните с гориво ще са замръзнали, без да съобрази, че за осемстотин години уредниците на пристанището на Анкъридж бяха намерили начини да се адаптират към арктическия студ. Горивото беше смесено с антифриз и помпите се помещаваха в отопляема сграда до главната цистерна. Тя взе маркуча, преметна големия му накрайник през рамо и тръгна обратно към хангара. Когато стигна, свърза накрайника с клапана в долната част на дирижабъла, след което се върна до цистерната, за да включи помпата. Маркучът потрепери едва, когато горивото тръгна по него. Докато резервоарите се пълнеха, се качи на борда и започна подготовка по излитане. Светлините в гондолата все още не работеха, но се възползва от светещите навън лампи. Започна да натиска бутони на контролното табло и инструментите оживяха — осветените им циферблати изпълниха пилотската кабина с мека светлина.

Том се събуди и се изненада, че въобще е заспал. Главата му беше тежка и замаяна. Освен това имаше някого в стаята с него, който се беше навел над леглото и опипваше лицето му със студените си пръсти.

— Фрея? — учуди се той.

Не беше маркграфинята. Някаква факла, която отделяше синкава светлина, осветяваше бледото лице на напълно непознат. Том смяташе, че познава всички на борда на Анкъридж, но не разпозна тази бледа физиономия и тази експлозия от бялоруса коса. Гласът също му беше непознат и имаше акцент, който не беше характерен за ледения град.

— Няма време за обяснения, Том! Трябва да дойдеш с мен. Хестър е на аеропристанището. Тръгва без теб!

— Какво? — Младежът поклати глава, за да се разсъни, като донякъде се надяваше това да е просто сън. Какво беше това момче и какво целеше? — Защо ѝ е да го прави?

— Заради теб, идиот такъв! — изкрещя непознатият, отви Том и му хвърли дрехите. — Как мислиш, че се почувства, като те видя да целуваш Фрея Расмусен?

— Не съм! — отвърна ужасен Том. — Беше просто… И Хестър няма как… Както и да е, откъде знаеш за…? — Нетърпението на момчето започна да го заразява. Свали заетия му халат, обу си ботушите, сложи си маската против студ, облече си авиаторското палто и последва непознатия към един страничен изход, който извеждаше от двореца и който виждаше за първи път. Нощта беше изключително студена, а градът — истинска зимна приказка. В западната страна от леда се издигаха планините на Гренландия, които изглеждаха девствено чисти на лунната светлина и достатъчно близо, за да бъдат докоснати. Северното сияние светеше над покривите. В тишината Том чу пукане и жужене като от електрически кабел в мразовита сутрин.

Странникът го поведе надолу по едно стълбище на „Расмусен Проспект“, по един ремонтен мост в търбуха на етажа и по още едно стълбище нагоре към аеропристанището. Когато отново излязоха на открито, Том осъзна, че е сбъркал за източника на шума. Пукането идваше от пропукващия се по хангара на „Джени“ лед, чийто куполовиден покрив се отваряше, а жуженето — от двигателите, които се готвеха за излитане.

— Хестър! — провикна се младежът и загази в снега. Светлините на дирижабъла се включиха и се отразиха в преспите сняг. Една стълба, която беше подпряна отстрани, падна тежко. Разнесе се тройно издрънчаване, когато скобите бяха освободени. Онази фигура, която се движеше в мрачната пилотска кабина, не можеше да е Хестър, нали? Том газеше и плуваше през океан от сняг.

— Хестър! Хестър! — викаше ли, викаше и продължаваше да не вярва, че наистина ще отлети. Нямаше откъде да знае за глупавата целувка, нали? Тя се разстрои, когато ѝ каза, че иска да останат. Сега просто се опитваше да му даде урок, това беше всичко. Том започна много по-бързо да рита и да драпа през преспите, но бе все още на около двадесет метра от хангара, когато „Джени Ханивър“ се издигна в небето, обърна се на югоизток и бързо прелетя над покривите и безкрайния лед.

— Хестър! — изкрещя Том разгневен. Защо просто не му беше казала как се чувства, както правеха нормалните хора, вместо да се омита така? Западният вятър се усили и понесе дирижабъла все по-далеч от него. Снегът забрули лицето му и той се обърна към мистериозния си спътник. Младежа го нямаше. Беше останал сам. Забеляза господин Аакиук, който вървеше към него.

— Том? Какво се случи?

— Хестър! — отвърна той със слаб глас и седна в снега. Усети напиращите сълзи под вълната на маската против студ, когато светлините на „Джени“ — малки прашинки топлина в този ужасен мраз — премигаха и най-накрая се сляха със Северното сияние.

17. Подир Хестър

Том се върна обратно по един метален мост. Чувстваше се ужасно празен и наранен. Минаха няколко часа, откакто „Джени Ханивър“ отлетя. Господин Аакиук се опита да се свърже с Хестър по радиото, но не получи никакъв отговор.

— Вероятно не го е включила — предположи уредникът на пристанището. — А може и да не работи: така и нямах възможност да тествам всички системи. А и няма достатъчно газ в балона — напълних газовите клетки само колкото да ги изпробвам. О, защо бедното дете си замина толкова неочаквано?

— Не знам — отвърна Том, но всъщност знаеше. Трябваше по-рано да разбере, че Хестър мрази това място. Трябваше да помисли как се чувства тя, преди да започне да се влюбва в този град. Не трябваше да целува Фрея. Вината му обаче започна да се трансформира в гняв. В крайна сметка тя също не беше помислила за неговите чувства. Защо да няма право да остане тук, щом му харесва? Беше такава егоистка. Само защото Хестър мразеше градския живот, не означаваше, че той иска да бъде бездомен небесен скитник до края на живота си.

Въпреки това трябваше да я намери. Не знаеше дали ще го приеме обратно, или дали той искаше да стане така, но не можеше да позволи всичко да завърши по този ужасен, неприятен и объркан начин.

Градските двигатели оживяха, докато се качваше към горния етаж. Тръгна към Зимния дворец по същите следи, които беше оставил по-рано. Не искаше да вижда Фрея — стомахът му се свиваше като горяща хартия, когато си помислеше какво се случи между тях във Вундеркамера, — но само тя имаше властта да заповяда градът да обърне и да потърси „Джени Ханивър“.

Тъкмо минаваше под дългата сянка на Щурвала, когато една врата се отвори и едно безумно, облечено в копринена роба привидение тръгна с клатушкане през снега към него.

— Тим! Тим, истина ли е? — Очите на Пенироял бяха ококорени и подути. Той стисна ръката на Том, а пръстите му бяха като ледено ухапване. — Говорят, че онова твое момиче е заминало! Че е отлетяло!

Младежът кимна засрамен.

— Но без „Джени Ханивър“…

Том сви рамене.

— Явно в крайна сметка ще дойда в Америка с вас, професоре.

Мина покрай изследователя и побягна, като остави Пенироял да се прибере обратно в апартамента си, мърморейки.

— Америка! Ха-ха! Разбира се! Америка!

Том намери Фрея в Зимния дворец. Чакаше го. Беше се излегнала на едно канапе в най-малката си приемна — не по-голяма от футболно игрище зала, в която имаше толкова много огледала, че човек можеше да се заблуди, че съществуват хиляди версии на лежащата маркграфиня и на връхлетелия Том, който беше разрошен и мокър и от тялото му се разтичаше сняг на пода.

— Ваше Великолепие — започна той, — трябва да обърнем.

— Да обърнем? — Фрея очакваше да чуе всичко друго, но не и това. Изпълнена с щастие от новината за напускането на Хестър, вече си представяше как ще го утеши, как ще го убеди, че всичко е за добро, как ще му обясни, че му е много по-добре без отвратителната му приятелка и че очевидно волята на Ледените богове е да остане тук в Анкъридж с нея. Беше си облякла най-хубавата рокля, за да го накара да разбере, и беше оставила най-горното копче разкопчано, за да се вижда малкият триъгълник от мека бяла кожа под врата ѝ. Това я караше да се чувства много дръзка и пораснала. Очакваше какво ли не, но не и това.

— Как така да обърнем? — попита тя и едва не се разсмя с надеждата, че Том си прави някаква шега. — Защо да обръщаме?

— Хестър…

— Не можем да догоним дирижабъл, Том! А и защо да го правим? Имам предвид, Въркоградово е някъде там… — Но той въобще не я поглеждаше, очите му проблясваха от сълзи. Маркграфинята бързо закопча най-горното си копче засрамена. — Защо да рискувам целия си град, за да търся едно лудо момиче в дирижабъл?

— Тя не е луда.

— Държи се като такава.

— Просто е разстроена!

— Е, аз също! — изкрещя Фрея. — Мислех си, че те е грижа за мен! Случилото се по-рано нищо ли не означава за теб? Смятах, че си забравил Хестър! Тя е нищо! Тя е въздушен боклук и се радвам, че те заряза! Искам да си мой, мой, мой приятел! Надявам се, разбираш каква чест е това!

Том я изгледа и не можа да се сети какво да ѝ отговори. Изведнъж я видя такава, каквато вероятно я виждаше и Хестър — закръглено, разглезено и капризно момиченце, което очаква целият свят да му угажда. Знаеше, че има право да му откаже молбата, че ще е истинска лудост да обърне града, но някак си правотата ѝ я караше да изглежда още по-неразумна. Той измърмори нещо и се обърна.

— Къде отиваш? — попита пискливо Фрея. — Кой ти каза, че можеш да си вървиш? Не съм ти дала разрешение да тръгваш!

Но на Том не му трябваше такова. Той избяга от залата, затръшна вратата след себе си и я остави сама с всичките ѝ отражения, които обръщаха глава насам-натам в трептящите огледала и се питаха: Къде сбъркахме?

Том бягаше по дългите коридори на Зимния дворец без никаква представа къде отива, като едва забелязваше стаите, покрай които минаваше, или слабото драскане и дрънчене, което идваше от топлопроводите и вентилационните шахти. Откакто изпадна от Лондон, Хестър беше до него и се грижеше нищо да не му се случи. Казваше му какво да прави и го обичаше по онзи неин свиреп и срамежлив начин. А той я изгуби. Дори нямаше да разбере, че си е тръгнала, ако не беше онова момче…

За първи път, откакто „Джени Ханивър“ отлетя, Том се сети за странния си посетител. Кой беше той? Някой от машинното отделение, ако се съдеше по облеклото му (спомняше си няколкото ката тъмни дрехи, навлечени един върху друг, и изцапаната с масло и грес туника, от чиито месингови копчета се беше излющила черната боя). Откъде знаеше какво смята да направи Хестър? Дали не му беше споделила? Дали не му беше казала неща, които е крила от Том? Изпита остър пристъп на ревност при мисълта, че Хет е споделила тайните си с някого другиго.

Може би момчето знаеше накъде е тръгнала? Трябваше да го намери и да говори с него. Избяга от двореца, стигна до най-близкото стълбище и слезе в машинното отделение. Там си запроправя път през гръмотевичния шум и мъглата от Сферите на Скейбиъс към кабинета на главния инженер.

Шило и Гаргара чакаха Боне, когато се върна на бегом от аеропристанището, останал без дъх и изнервен от бягането. Те бяха в пълна бойна готовност пред люка, извадили пистолети и ножове, в случай че Сухите бяха по петите му. Помогнаха му да влезе и не му позволиха да говори, докато не се убедиха, че никой не го беше последвал.

— Какво си мислеше? — попита го гневно Шило. — Какво си мислеше, че правиш? Знаеш, че е забранено да оставяме охлюва неохраняем. Да не говорим за приказването със Сухи! Нищо ли не си научил в Обирджийника? — Съучастникът му заговори със странен и писклив глас, който явно трябваше да е имитация на неговия: — „Том! Том! Бързо, Том! Тя те напуска!“ Глупак такъв!

Боне седна на пода в трюма и се облегна на една бала с крадени дрехи. Провалът се разтече в тялото му като разтопен сняг.

— Ти се издъни, Боне — изрече Шило и се ухили. — Здравата се издъни. Поемам командването на този охлюв. Чичо ще разбере. Когато научи какво си сторил, ще съжалява, че не ми е поверил командването от самото начало. Тази вечер ще изпратя писмо рибка, за да го запозная с всичко. Слухтенето приключи за теб, сухолюбецо. Стига толкова среднощни експедиции. Стига толкова точене на лиги по маркграфинята… о, не си мисли, че не знам как се пулиш всеки път, когато лицето ѝ се появи на някой от екраните.

— Но, Шило… — простена Гаргара.

— Мълчи! — отговори съучастникът му, удари го силно по главата и се обърна да срита Боне, който се опита да защити по-малкото момче. Шило изглеждаше много доволен от себе си. — Ти също можеш да млъкнеш, Боне. От сега нататък ще управлявам този охлюв по моя начин.

Господин Скейбиъс, чийто дом на горния етаж пазеше прекалено много неприятни спомени, прекарваше почти цялото си свободно време в кабинета си — тясно помещение, разположено в пролуката между две подпорни греди в центъра на машинното отделение. В него имаше бюро, шкаф, малко легло, примус, малка мивка, календар, лакирана чаша и почти нищо друго. Траурната му роба, която висеше от кукичка на задната част на вратата, изплющя като черно крило, когато Том отвори. Главният инженер седеше на бюрото си и приличаше на статуя на меланхолията. Блещукането от машинното отделение се промъкваше през щорите на прозореца и хвърляше светлини и сенки върху него. Само очите му се раздвижиха и дариха новодошлия с леден поглед.

— Господин Скейбиъс — изрече задъхан Том, — Хестър я няма! Взе „Джени“ и отлетя!

Главният инженер кимна и се вторачи в стената зад главата на младежа, сякаш там се прожектираше някакъв филм, който само той можеше да види.

— Значи си е тръгнала. Защо дойде при мен?

Том седна тежко на леглото.

— Имаше едно момче. Не съм го виждал преди. С бялоруса коса, вероятно от машинното отделение, по-младо от мен. Знаеше всичко за Хестър.

Скейбиъс се раздвижи за първи път, като скочи от стола си, сякаш беше изстрелян от пружина, и бързо се приближи до Том. На лицето му беше изписано странно изражение.

— Значи и ти си го видял?

Том потръпна, изненадан от внезапната проява на емоции от страна на главния инженер.

— Смятах, че може да ми каже накъде е потеглила.

— Няма такова момче като описаното от теб на борда на този град. Не и живо.

— Но… изглеждаше като да е говорил с нея. Ако можете просто да ми кажете къде да го открия…

— Не можеш да намериш Аксел. Той ще го стори, когато поиска. Дори аз го видях от разстояние. Какво ти каза? Спомена ли ме? Предаде ли ти някакво съобщение за баща му?

— Баща му ли? Не.

Скейбиъс като че ли не го слушаше. Той бръкна в джоба на комбинезона си и извади малка сребърна книга — малка снимка в рамка. Том познаваше много хора, които носеха в себе си подобни малки олтари, и когато главният инженер отвори своя, надникна да види снимката в него. Видя голямо и едро момче, което приличаше на по-млада версия на Скейбиъс.

— О — отвърна Том, — това не е момчето, което видях. То беше по-младо и по-слабо…

Това отслаби увереността на главния инженер, но само за миг.

— Не ставай глупав, Том! — сопна се той. — Призраците на мъртвите могат да приемат всякакви форми. Някога моят Аксел беше слаб като теб. Нормално е да се появява във вида, в който беше преди — млад, красив и изпълнен с надежда.

Том не вярваше в призраци. Поне не смяташе, че вярва. Никой не се завръща от Мрачните владения. Хестър постоянно го повтаряше и той също си го измърмори под носа няколко пъти, за да се убеди, когато излезе от кабинета на Скейбиъс и се заизкачва по тъмното и покрито със сенки стълбище към горния етаж. Нямаше как това момче да е призрак: Том го почувства, долови миризмата му, усети топлината на тялото му. Дори остави следи в снега, докато го водеше към хангара. Точно тези следи щяха да докажат правотата му.

За съжаление, когато стигна до аеропристанището, вятърът се беше усилил и върху преспите се сипеше ситен сняг. Следите около хангара вече бяха толкова незабележими, че не беше възможно да се прецени колко крака са ги оставили и дали странното момче беше истинско, призрак или фрагмент от сън.

18. Хищническо злато

Хестър беше благодарна за вятъра. Той я отдалечи от Анкъридж, но беше непостоянен и бурен — от време на време я обръщаше на север, блъскаше я напред или утихваше и не помагаше с нищо. Трябваше да се съсредоточи, за да поддържа курса на „Джени Ханивър“, и това беше добре, защото не ѝ оставяше време да мисли за Том или за нещата, които планираше да направи. Знаеше, че ако се вглъби прекалено много в кое да е от двете, ще се пречупи, ще обърне дирижабъла и ще се върне в Анкъридж.

Но на моменти, когато задрямваше над управлението, се замисляше какво ли прави любимият ѝ. Дали съжаляваше, че си е тръгнала? Дали въобще беше забелязал? Дали Фрея Расмусен го утешаваше?

— Няма значение — каза си Хестър. Съвсем скоро всичко щеше да бъде както преди и той щеше да е отново неин.

На втория ден забеляза Въркоградово. Предградието се беше насочило на юг, след като не успя да залови Анкъридж. Късметът му се беше усмихнал, тъй като беше намерило плячка: няколко китоловни града, изгубили курса си заради бурята. Бяха три на брой, като всеки от тях беше много по-голям от Въркоградово, но предградието бързо се прехвърляше от единия на другия, отхапваше задвижващите колела и шейните им и след това се връщаше да ги погълне. Определено щеше да е заето с пира няколко седмици. Хестър се радваше, че няма да поеме на запад, където да заплаши отново Анкъридж и да попречи на нейните планове.

Продължаваше да лети през кратките дни и дългите мрачни и сурови нощи. Най-накрая нощните ѝ проверки на радиото бяха възнаградени със сигнала на насочващ маяк. Промени курса си и сигналът стана още по-чист. След няколко часа видя Аркангел, зает със собствената си плячка на леда пред него.

Голямото, шумно и затворено аеропристанище на града хищник събуди у нея носталгия по Анкъридж, а грубото отношение на наземния екип и митничарите я накара да си спомни с тъга за господин Аакиук. Похарчи половината от суверените на Пенироял за гориво и газ за балона и скри останалите в едно тайно отделение, което Ана Фанг беше монтирала под палубата на „Джени“. После, изпълнена с вина и отвращение от онова, което смяташе да направи, тръгна към Аероборсата, която представляваше голяма сграда зад фабриката за гориво, където се срещаха търговците. Хестър започна да разпитва къде може да намери Пьотр Масгард, но пилотите само я поглеждаха неодобрително. Една жена дори се изплю в краката ѝ. След известно време един дружелюбен стар търговец като че ли я съжали и я повика настрани.

— Аркангел не е като другите градове, скъпа — обясни ѝ той и я поведе към някаква станция с асансьори. — Богатите не живеят на най-горния етаж, а в средата, където е най-топло — кварталът се нарича Ядрото. Младият Масгард има имение там. Слез на станция „Каел“ и попитай за него отново.

Търговецът не я изпусна от поглед, докато тя си плати таксата и се качи на асансьора за Ядрото. Пристегна си робата и се забърза към магазина си в другия край на пристанището — огромно, занемарено и претъпкано помещение, носещо името „Стара технология и антики на Блинко“.

— Бързо, съпруги! — разкрещя се той, когато нахлу в малкото ателие зад магазина. Започна да размахва ръце като семафор, когато петте госпожи Блинко вдигнаха глави от романите и бродериите си. — Тя е тук! Онова момиче! Грозното! Като се замисля колко много седмици прекарах в търсене и разпити, а тя самичка си влезе наперена в Аероборсата! Бързо, трябва да се приготвим!

Блинко потърка доволно ръце и вече си представяше как ще похарчи парите, които Зелена буря щеше да му плати, когато им заведе Хестър и „Джени Ханивър“.

Ядрото беше объркващо място — представляваше огромна бумтяща пещера, изпълнена с грохота на градските двигатели, замъглена от дим и облаци пара, кръстосана от стотици метални пътеки, мостове, стълбища и асансьорни шахти. Сградите бяха скупчени една до друга по ръбовете и по издигнати на стълбове платформи или се гушеха под тях като гнезда на лястовици. Роби с метални нашийници метяха пътеките, а други бяха водени на групи от облечени в кожа надзиратели да изпълняват неприятни задачи на студа навън. Хестър се опита да не обръща особено внимание както на тях, така и на богатите дами, които си водеха малки момчета на каишки, нито на мъжете, които ритаха ли, ритаха някой роб, който се беше докоснал случайно до тях. Не беше нейна работа. Аркангел беше град, в който силните правеха каквото си поискат.

Метални статуи на бога вълк Айзенгрим охраняваха портите на имението на Масгард. Вътре горяха газови лампи, поставени върху триножници, изпълваха голямата приемна с колеблива светлина и хвърляха пронизващи и остри сенки. Стройна млада жена, носеща украсен със скъпоценни камъни робски нашийник, огледа Хестър от глава до пети и я попита каква работа има тук. Тя ѝ отговори по същия начин, както отговори и на пазачите отвън:

— Разполагам с информация, която искам да продам на Ловците на Аркангел.

Под високия покрив се разнесе жужене и Масгард полетя надолу на кожения си диван, който се поклащаше под малък балон, с миниатюрни двигатели иззад подглавника. Това беше диванолет — играчка за богатите. Масгард се приближи до Хестър и увисна пред нея. Личеше, че се наслаждава на изненаданото ѝ изражение. Робинята отърка глава в ботуша му като котка.

— Тебе те знам — констатира той. — Ти си оня пъдпъдък с белега от Въздушен пристан! Дошла си да приемеш предложението ми, нали?

— Дойдох да ти кажа къде можеш да намериш плячка — отвърна Хестър, като се надяваше гласът ѝ да не потрепери.

Масгард се приближи още малко до нея на летящия си диван. Караше я да чака и се наслаждаваше на вината и страха, изписани на обезобразеното ѝ лице. Градът му беше прекалено голям, за да оцелее без помощта на отрепки като това момиче, и той я ненавиждаше за това.

— Е? — попита най-накрая Ловецът. — Кое градче искаш да предадеш?

— Не е градче — отвърна Хестър. — Град е. Анкъридж.

Масгард си наложи отегчено изражение, но момичето забеляза искрата в очите му. Тя даде всичко от себе си, за да я превърне в пламък.

— Навярно сте чували за Анкъридж, господин Масгард. Той е голям леден град. Пълен е с апартаменти с богато обзавеждане, най-голямото задвижващо колело на леда и прекрасни двигатели от Стара технология, наречени Сферите на Скейбиъс. Насочили са се към Гренландия и западните ледове.

— Защо?

Хестър сви рамене. (По-добре беше да не споменава пътуването до Америка, щеше да е прекалено сложно за обяснение и прекалено трудно да се повярва.)

— Кой знае? Вероятно са научили за залежи на Стара технология и са тръгнали да ги изкопаят. Сигурна съм, че ще успеете да научите подробностите от красивата им млада маркграфиня…

Масгард се ухили.

— Джулиана, която виждаш тук, беше дъщеря на маркграф, преди великият Аркангел да изяде градчето на баща ѝ.

— Тогава помислете каква хубава добавка ще бъде Фрея Расмусен към вашата колекция — каза Хестър. Имаше чувството, че е напуснала тялото си. Не изпитваше нищо друго освен бегла гордост от това колко коравосърдечна бе способна да бъде. — Ако се нуждаете от закуска, която да ви поддържа по пътя, мога да ви осигуря координатите на Въркоградово — предградие хищник с нова тлъста плячка.

Масгард определено се заинтересова. Само преди няколко дни беше чул за Анкъридж и Въркоградово от Уиджъри Блинко, но мазният антикварен търговец нямаше представа какъв е настоящият курс на предградието. Що се отнасяше до Анкъридж, Масгард не знаеше дали да вярва, че е поел толкова на запад. Въпреки съмненията му обаче тази мизерна хлапачка звучеше като човек, който знае какво говори, и с доклада на Блинко, който да подкрепи думите ѝ, информацията ѝ щеше да бъде достатъчна, за да убеди Съвета да промени настоящия курс. Остави я да почака известно време, за да осъзнае колко е жалка. След това отвори едно отделение в подлакътника на летящия си диван и извади дебел лист пергамент, който подписа с писалка. Робинята подаде документа на Хестър. На него бяха отпечатани някакви готически символи и печати с имената на боговете на Аркангел: Айзенгрим и Тачър.

— Запис на заповед8 — обясни Масгард, форсира двигателите си и се отдалечи от Хестър. — Ако информацията ти се окаже точна, можеш да дойдеш да си прибереш хонорара, когато погълнем Анкъридж. Разкажи подробностите на секретаря ми.

Хестър поклати глава.

— Не го правя за вашето хищническо злато.

— Тогава за какво?

— На борда на Анкъридж има един човек. Том Натсуърти, младежът, с който ме видяхте във Въздушен пристан. Когато изядете града, ще ми позволите да го взема. Но той не трябва да разбира, че е било нагласено. Искам да си мисли, че го спасявам. Всичко останало на борда е ваше, но не и Том. Той е мой. Той е моята цена.

Масгард се втренчи в нея за момент, искрено изненадан. След това вдигна глава и смехът му заехтя в помещението.

Хестър зачака на станцията да дойде асансьор, който да я отведе обратно на аеропристанището. Усети платформите под краката ѝ да се размърдват, когато Аркангел се раздвижи. Потупа джоба си, за да се увери, че промененият запис на заповед на Масгард е на сигурно място. Ах, колко щеше да се зарадва Том, когато дойдеше да го спаси от търбуха на града хищник! Колко лесно щеше да го накара да забрави увлечението си по маркграфинята, когато отново поемат по Птичите пътища!

Стори каквото трябваше да бъде сторено за доброто на Том и нямаше връщане назад. Смяташе да си вземе някои неща от „Джени Ханивър“ и да си намери някъде стая, където да живее по време на пътуването.

Навън беше паднала нощта, когато стигна до аеропристанището, и навсякъде около нея танцуваха снежинки на околните светлини. От таверните зад кейовете се носеха шумен смях и евтина музика, които се усилваха още повече, когато някой отвореше вратата. Слабата улична светлина образуваше локви от сенки под закотвените търговски дирижабли, носещи имена от рода на „Фрам“, „Фрауд“ и „Смог“. Хестър започна да се изнервя, докато вървеше към кейовете, където беше акостирала „Джени“. Този град беше опасен, а тя беше забравила какво значи да си сама.

— Госпожице Шоу? — Мъжът я изненада, тъй като се появи от сляпата ѝ страна. Хестър посегна за ножа си, но разпозна приятния стар търговец, който ѝ беше помогнал по-рано. — Ще те изпратя до дирижабъла ти, госпожице Шоу. На борда на града има няколко снегомади, груби типове. Не е безопасно за една млада дама да се разхожда сама. Твоят дирижабъл е „Джени Ханивър“, нали?

— Точно така — отвърна Хестър и се зачуди откъде този човек знае името ѝ и това на дирижабъла. Предположи, че е поразпитал наоколо или пък го е видял в книгата с пристигащи в кабинета на пристанището.

— Значи си се срещнала с Масгард? — попита новият ѝ приятел. — Предполагам, че това има нещо общо с неочакваното ни поемане на запад? Град ли му продаде?

Хестър кимна.

— И аз се занимавам с нещо такова — каза търговецът и я блъсна в един метален стълб под търговски дирижабъл на име „Проблясък“. Момичето изпъшка — наранено и изненадано — и се опита да си поеме достатъчно въздух, за да изпищи за помощ. Нещо я убоде по врата като стършел. Търговецът отстъпи от нея. Дишаше тежко. На светлината от близките таверни видя месингова спринцовка, която онзи прибра в джоба си.

Хестър се опита да сложи ръка на врата си, но наркотикът действаше бързо и крайниците ѝ отказаха да ѝ се подчинят. Искаше ѝ се да извика, но не успя да издаде никакъв звук. Направи крачка напред и падна. Лицето ѝ беше на сантиметър от ботушите на мъжа.

— Ужасно съжалявам — чу го да казва, гласът му беше треперлив и много далечен като гласа на Том последния път, в който го чу по телефона в дома на семейство Аакиук. — Трябва да се грижа за пет съпруги, разбираш, а прищевките им са доста скъпи и ме принуждават да върша лоши неща.

Хестър отново се опита да изкрещи, пръскайки слюнка по платформата.

— Не се тревожи! — продължи търговецът. — Ще отведа теб и дирижабъла ти в Грабителско гнездо. Там ще те разпитат. Това е всичко.

— Но Том… — съумя да изрече Хестър.

Появиха се още ботуши — бяха скъпи, модни, дамски, с пискюли. Разнесоха се нови гласове над нея.

— Сигурен ли си, че е тя, Блинко?

— Ъгх! Толкова е грозна!

— Няма как да струва нещо за някого!

— Десет хиляди в брой, когато я отведа в Грабителско гнездо — отговори самодоволно търговецът. — Ще отида там на борда на собствения ѝ дирижабъл. Ще закача „Проблясък“ за него, за да мога след това да се прибера. Ще се върна за нула време с пълни с пари торби. Грижете се за магазина, докато ме няма, мили съпруги.

— Не! — опита се да каже Хестър, защото ако я отведеше, нямаше да бъде тук, за да спаси Том, любимият ѝ щеше да бъде изяден заедно с останалите от Анкъридж и всичките ѝ машинации щяха да бъдат напразни… Макар че се опита да се възпротиви, докато я претърсваха за ключовете ѝ, не можеше нито да помръдне, нито да издаде някакъв звук. Дори мигането ѝ беше невъзможно. Мина доста време, докато изгуби съзнание, и това беше най-лошото, защото разбираше всичко, което се случваше, когато търговецът и съпругите му я извлачиха на борда на „Джени Ханивър“ и започнаха приготовления за отлитане.