Гръбнака на света

Четиринадесета глава Откраднато семе

Уолфгар стоеше край пътя, водещ към Лускан, и се взираше в града, където бе станал жертва на несправедливо обвинение и бе понесъл зверски мъчения и публично унижение. Въпреки това в гърдите си не таеше гняв към жителите на града, нито дори към свирепия магистрат. Вярно, ако някога се натъкнеше на Джаркхелд, сигурно щеше да откъсне главата му с голи ръце, ала щеше да го стори единствено за да затвори тази страница от живота си, а не тласкан от омраза и жажда за отмъщение. Уолфгар отдавна бе надмогнал омразата. Също както в деня, когато Дървотрошача бе дошъл за него в „Кривата сабя“ само за да срещне смъртта си. Също както в деня, когато се бе натъкнал на небесните жребци, варварско племе, подобно на неговото. Беше си отмъстил на злия им шаман само защото преди много години се бе зарекъл да го стори. Не от омраза, нито от необуздан гняв, а единствено воден от усилието да продължи да води едно съществуване, в което миналото бе толкова ужасно, за да не допуска нищо да го връща назад.

С течение на времето Уолфгар бе осъзнал, че пътят му не води напред и в този миг, докато се взираше в стените на Лускан, почувства това по-силно отвсякога. Не, той вървеше в кръг, неуморимо, до безкрай, така че рано или късно се озоваваше на абсолютно същото място — място, което само пълната бутилка правеше поне донякъде поносимо, като напълно заличаваше както всеки спомен от миналото, така и всяка мисъл за бъдещето.

Уолфгар се изплю и за първи път, откакто преди месеци бе дошъл в Лускан, се запита как бе паднал толкова ниско. Мислите му се насочиха на север, към Долината на мразовития вятър, неговата родина, където бе споделил толкова приключения и щастливи дни със своите приятели. Замисли се за Бруенор, който го бе надвил в битка, когато той бе още момче, но въпреки това бе пожалил живота му и го бе отгледал като свой син. Пак Бруенор го бе завел при Дризт, за да стане истински войн. Какъв приятел се бе оказал елфът, колко приключения бяха изживели двамата, рамо до рамо, независимо в колко неизгодно положение се намираха. А ето че бе изгубил и Дризт.

Уолфгар отново си спомни Бруенор, който му бе дал най-съвършеното постижение на ковашкото си изкуство, великолепния Щитозъб. Символът на обичта му към младия варварин. А сега исполинът бе изгубил не само Бруенор, но и Щитозъб.

Замисли се за Кати-Бри, може би най-скъпата от тримата му приятели, жената, откраднала сърцето му, жената, на която се бе възхищавал и която бе уважавал повече от всеки друг на света. Може би никога нямаше да бъдат нещо повече от приятели, никога нямаше да станат мъж и жена. Може би тя никога нямаше да му роди деца, ала тя беше негова приятелка, истинска и безрезервно вярна. Когато си спомни последната им среща, Уолфгар съвсем ясно осъзна истината за тяхната дружба. Кати-Бри би дала всичко, за да му помогне, би споделила с него най-съкровените си мигове и чувства, ала сърцето й, сигурен бе той, принадлежеше другиму.

Тази мисъл не събуди нито гняв, нито ревност у него. Изпитваше единствено уважение, защото въпреки чувствата си, Кати-Бри би дала всичко, за да му помогне. А сега и тя бе изгубена за него.

Уолфгар отново се изплю. Не ги заслужаваше — нито Бруенор, нито Дризт, нито Кати-Бри. Нито дори Риджис, който въпреки дребния си ръст и липсата на кой знае какви войнски умения, в момент на нужда би му се притекъл на помощ без мисъл за своята безопасност; би се хвърлил пред него, за да го предпази, доколкото може, със собственото си тяло. Как си бе позволил да захвърли всичко това на вятъра?

От западната порта на Лускан се показа препълнена каруца и го извади от мислите му. Въпреки лошото си настроение, варваринът не можа да сдържи усмивката си, когато разпозна седналата на капрата старица.

Морик. Двамата бяха прокудени от града едва преди няколко дни, но вместо да се махнат, продължиха да се навъртат наоколо — Морик заяви, че ако възнамеряват да оцелеят по пътищата, ще му трябват някои запаси. С тези думи той се промъкна обратно в Лускан и ако се съдеше по усилието, с което двата коня теглеха каруцата, както и по самия факт, че изобщо има каруца и коне, очевидно бе, че мисията му се е увенчала с успех.

Дребният разбойник свърна по тясна пътечка, която потъваше в гората. Там, приседнал на едно възвишение, го очакваше Уолфгар. Когато стигна при него, Морик се надигна от капрата и се поклони.

— Изобщо не беше трудно — заяви той.

— И стражите не усетиха нищо?

Морик изсумтя, сякаш самата мисъл бе абсурдна.

— Бяха същите войници, които ни изгониха онзи ден — поясни той самодоволно.

Преживяното в ръцете на лусканските власти само бе напомнило на Уолфгар, че двамата с Морик бяха големи риби в прекалено малко езеро, незначително на фона на кипящото море, каквото представляваше градът. И все пак, в тяхното мъничко кътче от Лускан Разбойника наистина бе един от най-големите играчи.

— Една торба падна, докато излизах — продължаваше Морик. — Един от стражите хукна след мен, за да ми я върне.

Уолфгар слезе от хълма, отиде до каруцата и отметна покривалото. Отдолу имаше торби с храна, както и въжета и всичко необходимо, за да си направят подслон на открито. Ала онова, което най-много се набиваше на очи, бяха бутилките, голямото количество бутилки, пълни с твърд алкохол.

— Мислех, че ще останеш доволен — отбеляза Морик и се приближи. — Това, че напускаме града, не означава, че трябва да изоставим и всичките си удоволствия. Да ти кажа, по едно време се поколебах дали да не довлека и Дели Кърти.

Варваринът му хвърли гневен поглед. Споменаването на Дели по толкова открито неприличен начин го бе засегнало до дъното на душата.

— Хайде — прочисти гърлото си дребният крадец, сменяйки набързо темата. — Нека потърсим някое закътано местенце, където да утолим жаждата си.

И той се зае да сваля дегизировката си, мръщейки се от болка. Неколкоседмичните мъчения не бяха останали без последствия — боляха го всички стави, раните по корема му още не бяха заздравели, а и колената му нямаше да се оправят скоро. Това обаче не му попречи да вдигне перуката, която току-що бе свалил от главата си, за да може още веднъж да се наслади на собственото си майсторство. След това се покатери обратно върху капрата и взе юздите в ръце.

— Конете не ги бива особено — отбеляза Уолфгар. Двете животни изглеждаха попрестарели и доста немощни.

— Златото ми трябваше, за да купя пиене — обясни Морик и варваринът хвърли поглед към каруцата, мислейки си, че приятелят му би трябвало да похарчи парите за по-добри коне, казвайки си, че от днес дните на алкохолна забрава за него остават в миналото. Накани се да се изкачи на хълма, ала Морик го повика обратно.

— По пътищата има разбойници. Така ми казаха в града. Разбойници по пътищата на север от гората, та чак до Гръбнака на света.

— Боиш се от някакви разбойници? — учуди се Уолфгар.

— Единствено от такива, които никога не са чували за мен — уточни Морик и за варварина не бе особено трудно да схване скрития подтекст — в Лускан славата на Морик бе напълно достатъчна, за да държи повечето главорези настрана.

— По-добре да сме подготвени за подобни неприятности — продължи Разбойника и извади тежка брадва изпод капрата. — Виж! — ухили се той самодоволно. — Все още е изцапана с кръвта на Крийпс Шарки.

Брадвата на самия палач! Уолфгар понечи да го попита как, в името на Деветте пъкъла, бе успял да се докопа до нея, но се отказа, сметнал, че предпочита да не знае.

— Хайде — подкани го Морик и като потупа мястото до себе си, извади една бутилка. — Да тръгваме и докато си пийваме, нека помислим как да се защитим.

Уолфгар дълго се взира в шишето, преди да се качи на капрата. Морик му го подаде, ала той отказа, стискайки зъби. Разбойникът сви рамене, отпи голяма глътка и отново му го предложи. И този път Уолфгар отказа. По лицето на Морик се изписа учудване, но то бързо се разсея — в крайна сметка, това означаваше повече пиене за него.

— Не бива да живеем като диваци, само защото си нямаме дом — заяви той.

Иронията на подобно изявление, идващо от устата на човек, който се наливаше с алкохол направо от бутилката, не убегна на варварина. През целия следобед той отказваше да се поддаде на изкушението и най-накрая Морик привърши бутилката сам. Държейки здраво юздите, Разбойника запрати празното шише в някаква скала и нададе доволен рев, когато то се пръсна на хиляди парчета.

— Доста шум вдигаш, докато се опитваш да избегнеш бандитите — изръмжа Уолфгар.

— Да ги избегна? — щракна с пръсти Морик. — Ни най-малко. Подобни люде нерядко си имат удобни лагери, където можем да се разположим царски.

— И които несъмнено принадлежат на разбойници, радващи се на някакъв успех — възрази Уолфгар. — А разбойници, които се радват на успех, най-вероятно си ги бива в онова, което правят.

— Също като Дървотрошача — напомни Морик и добави, виждайки съмнението му: — Може би ще успеем да ги убедим да ни приемат сред себе си.

— Не мисля така.

Морик сви рамене и кимна:

— Значи ще ни се наложи да ги прогоним — рече, сякаш нямаше нищо по-лесно от това.

— Изобщо няма и да ги открием! — изсумтя Уолфгар.

— Нима? — попита Морик и така рязко свърна в една пътека, че каруцата застана на две колелета и варваринът замалко не се изтърколи на земята.

— Какви ги вършиш? — изръмжа той, докато се друсаха по неравната пътека, и рязко се наведе, за да избегне изпречилия се пред лицето му клон; в същото време друга вейка го одра по ръката. — Морик!

— По-тихо, едри ми приятелю — рече Разбойника. — Насреща ни има река и мост, който несъмнено е добре охраняван.

Каруцата излезе измежду дърветата и се насочи към брега на реката. С едно дръпване на юздите Морик накара конете да забавят крачка и те поеха полека по неустойчивия мост. За огромна изненада на Разбойника преминаха от другата страна, без никой да се опита да ги спре.

— Новаци — разочаровано промърмори той, заричайки се да измине още няколко мили, след което да обърне каруцата и да се върне обратно при моста.

После обаче рязко дръпна юздите и спря, видял изпречилия се на пътя им здравеняк с меч в ръка.

— Колко интересно, че двамина като вас си позволяват да минават през моята гора без разрешение — подхвърли главорезът и като вдигна меча си, го сложи обратно на рамо.

— Твоята гора? — повтори Морик. — Пък аз си мислех, че гората не принадлежи никому и всеки може да пътува оттук.

И като понижи глас, така че само Уолфгар да го чуе, добави:

— Полуорк.

— Идиот — също така тихо му отвърна варваринът. — Теб имам предвид, не него. Сам си търсиш неприятности…

— Мислех, че ще се понрави на героичната ти природа. Пък и този бандит несъмнено има наблизо лагер с много удобства.

— Какво си говорите? — сопна се здравенякът.

— Нищо особено, добри ми господине — повиши глас Морик. — Само дето приятелят ми тъкмо казваше, че според него гората не принадлежи никому, а ти си най-обикновен крадец.

Очите на главореза се разшириха и той с мъка се опита да каже нещо свързано. Не успя и вместо това се изплю на земята.

— Аз пък ви казвам, че туй е мойта гора! — заяви той най-сетне и заби пръст в гърдите си. — Гората на Того!

— И колко би ни струвало да минем оттук, добри ми Того? — преспокойно попита Морик.

— Пет жълтици! — изръмжа разбойникът и като помисли малко, добави: — На всекиго от вас.

— Плати му — промърмори Уолфгар.

Морик се изкиска, но в този миг една стрела изсвистя на сантиметри от лицето му. Изненадан от превъзходната организация на бандата обирджии, Морик набързо промени решението си и посегна към кесията си.

Ала Уолфгар също беше променил решението си, разярен, че някой едва не го бе убил. Още преди Морик да успее да се уговори за цената, той скочи от каруцата и се нахвърли върху Того с голи ръце. После обаче размисли и рязко свърна встрани. Две стрели профучаха там, където се бе намирал само допреди миг, но той вече се бе насочил към стрелеца, когото бе съзрял, скрит в клоните на едно дърво, на около десетина крачки край пътя. Със страховит устрем мина между близките гъсталаци и връхлетя върху падналия зад тях дънер. Без да забавя крачка, вдигна масивната цепеница, запрати я в лицето на коленичилия недалеч човек и продължи.

Стигна до дървото в същия миг, в който следващата стрела се заби в земята пред краката му, но той не обърна никакво внимание, че и този път се е разминал на косъм. Скочи върху най-ниския клон и със страховита сила и не по-малко впечатляваща ловкост, се изтегли нагоре. Като чупеше изпречилите се пред лицето му вейки, той за миг се озова лице в лице със стрелеца, който отчаяно се бореше с тетивата на лъка си.

— Дръж! — викна страхливият гнол и като тикна лъка в ръцете му, скочи на земята, избирайки да падне от няколко метра, вместо да се изправи срещу разярения исполин.

Само че да избяга съвсем не беше толкова лесно. Уолфгар протегна ръка и го улови за яката. След това, въпреки отчаяната му съпротива, за варварина не представляваше никаква трудност да го издърпа обратно на клона.

В този миг чу, че Морик вика за помощ.

Застанал на капрата, Морик трескаво размахваше тънкия си меч, мъчейки се да отбива атаките както на Того, така и на един от събратята му, изскочил от близките храсталаци. Това обаче не беше най-лошото — зад гърба му се задаваше още един разбойник, а стрелите не спираха да свистят във въздуха.

— Ще ви платя! — опита да се измъкне дребният крадец, ала нападателите му само се изсмяха.

С крайчеца на окото си Морик видя как стрелецът се прицелва и побърза да отскочи назад, избягвайки както стрелата, така и оръжието на учудващо умелия противник пред себе си. Това му струва прескъпо — не успя да запази равновесие и падна от капрата право върху каса с бутилки, които се строшиха под него. Той подскочи нависоко и изпищя, размахвайки меча си без особена полза.

Того начаса се възползва от положението и се качи на капрата, ала вбесеният Морик посрещна нападението му, отвръщайки на всяко негово движение, забравил за миг и другия си противник, и скрития стрелец. Того придърпа ръката си назад, за да нанесе удар, ала Морик бе по-бърз и го изпревари. Тънкото острие се заби в десницата на полуоска и го принуди да изпусне оръжието. То издрънча върху дървената пейка, а Морик пристъпи още по-напред и завъртя меча си така, че да се предпази от атаките на втория нападател. В същото време извади от пояса си дълъг кинжал и неколкократно го заби в корема на Того. Главорезът опита да се защити, но Морик бе прекалено ловък и с лекота избягваше и неговия меч, и този на другия си противник.

Не след дълго Того политна назад и падна от капрата. Помъчи се да побегне, но не можа да направи и една крачка и рухна на земята, притиснал ръце до разкъсания си корем.

Морик чу третия разбойник да се приближава към каруцата, после във въздуха отекнаха два писъка — един нейде отвисоко и друг — откъм третия нападател. Лусканецът хвърли поглед назад, тъкмо навреме, за да види как гнолът, когото Уолфгар беше уловил, полита във въздуха, размахал отчаяно ръце, а миг по-късно се стоварва право върху третия разбойник. Двамата се сгромолясаха до каруцата, после третият нападател, който се оказа дребна жена, се понадигна и се измъкна с пълзене; гнолът остана да лежи напълно неподвижно.

Морик се нахвърли върху единствения останал противник с удвоена ярост. Само че бандитът вече нямаше никакво желание да се бие, не и когато приятелите му падаха един след друг. Отбивайки ударите на Морик, той започна да отстъпва назад и в първия удобен момент побърза да скочи на земята.

Морик го последва, въртейки умело меча си. Рязко замахване напред и също толкова рязко отдръпване, когато престъпникът спря удара му. С едно мълниеносно завъртане на оръжието, Морик го провря покрай острието на противника си и бандитът направи крачка назад, а от рамото му шурна кръв. Той се опита да побегне, ала Разбойника беше плътно зад него, принуждавайки го да се отбранява.

— Моля ви, господине — проплака бандитът, когато ударите на Морик зачестиха прекалено и стана съвсем ясно, че лусканецът го превъзхожда многократно. — Искахме само парите ви.

— Значи след като ни оберете, нямаше да ни сторите нищо лошо? — лукаво попита Морик.

Престъпникът трескаво закима и Морик се възползва от моментното му разсейване, за да нанесе поредния си удар. По лицето на бандита се проточи кървава драскотина и той рухна на колене, хвърли меча си на земята и замоли за милост.

— Мен ме знаят като доста състрадателен — рече Морик с престорено съчувствие, чул стъпките на приближаващия Уолфгар. — Но не може да се каже същото за приятеля ми.

В този миг Уолфгар връхлетя върху коленичилия мъж, сграбчи го за гърлото и като го вдигна във въздуха, го прикова о дънера на най-близкото дърво. Само с една ръка (другата бе притисната до тялото му, а от рамото му стърчеше счупена стрела), исполинът го задържа така, като го стискаше толкова здраво, че нещастникът не можеше да си поеме дъх.

— И аз можех да го спра — обади се Морик и сложи ръка върху рамото на приятеля си.

Едва тогава видя раната му и се обърна към бандита:

— Трябва да ни отведеш до лагера си.

— Нямаме лагер — с мъка успя да изрече престъпникът.

Уолфгар го стисна още по-силно.

— Добре! Добре! — изпищя бандитът, ала гласът му бързо се изгуби, когато пръстите на варварина му отнеха и последната глътка въздух.

С разкривено от ярост лице, исполинът стискаше все по-свирепо и по-свирепо.

— Пусни го! — рече Морик, но не получи отговор.

Бандитът се гърчеше отчаяно и махаше с ръце, ала хватката около гърлото му бе все така стоманена.

— Уолфгар! — повиши глас Морик и като сграбчи приятеля си с две ръце, задърпа с все сила. — Съвземи се, човече!

Варваринът нито го чу, нито показа, че изобщо го е усетил.

— После ще ми благодариш за това — рече Морик и макар да не бе сигурен, че си вярва напълно, стовари юмрука си в слепоочието му.

Сега вече Уолфгар пусна бандита, който се свлече на земята в безсъзнание и зашлеви Морик с опакото на ръката си, толкова силно, че дребният крадец бе запратен далеч назад. Варваринът тръгна след него и той бе принуден да вдигне меча си, готов да го забие в сърцето на приятеля си, ако се наложи. За щастие, в последния момент Уолфгар спря и замига объркано, сякаш се събуждаше от дълбок сън — беше се завърнал от мястото, където спомените го бяха отвели и този път.

— Ще ни покаже лагера си — обясни Морик и Уолфгар кимна замаяно.

После сведе очи към строшената стрела, която стърчеше от рамото му. Миг по-късно лицето му пребледня, той вдигна учуден поглед към приятеля си и рухна по очи в прахта.

Когато се събуди, видя, че се намира в каруцата, която бе спряла в края на някаква поляна, заобиколена от високи борове. Понадигна глава с усилие и за миг го обзе ужас — край него тъкмо минаваше една жена — същата, която заедно с неколцина свои другари ги бе нападнала на пътя. Какво се бе случило? Нима бяха загубили? Преди обаче да изпадне в паника, чу веселия глас на Морик и си наложи да се изправи още малко. Лицето му се изкриви от болка, когато се подпря на ръката си, след което сведе поглед — стрелата бе извадена от рамото му, а раната бе почистена и превързана.

Морик седеше недалеч оттам — надигаше пълна бутилка и дружески си бъбреше с някакъв гнол, сякаш бяха отколешни приятели. Уолфгар се хързулна до ръба на каруцата, преметна крака през нея и стъпи на земята. Зави му се свят, пред очите му заиграха черни петна. Всичко отмина само след няколко мига и той се запъти към Морик, не много стабилно, но решително.

— А, вече си буден! — възкликна Разбойника и му подаде бутилката. — Нещо за пийване?

Уолфгар се смръщи и поклати глава.

— Хайде, хайде — заваляйки думите се обади грозноватият гнол, който седеше до Морик. — Трябва да пиеш.

И той тикна лъжица гъста яхния в устата си, при което половината съдържание се изля навън и покапа по предницата на туниката му.

Уолфгар го изгледа ядовито.

— Спокойно, приятелю! — намеси се Морик, разпознал опасните пламъчета в очите му. — Микърс е приятел, верен приятел, сега, когато Того е мъртъв.

— Отпрати го! — нареди Уолфгар и челюстта на Микърс увисна от изненада.

Морик побърза да се изправи и улови варварина за здравата ръка.

— Те са наши съюзници — обясни той. — До един. Били са верни на Того, а сега са верни на мен. И на теб.

— Отпрати ги! — свирепо повтори Уолфгар.

— Живеем по пътищата! — възрази Морик. — Имаме нужда от повече очи, съгледвачи, които да оглеждат местностите пред нас, и мечове, които да ни помогнат да се установим в онези, които си харесаме за убежище.

— Не!

— Не разбираш опасностите, които ни дебнат, приятелю — увещаваше го Разбойника.

— Отпрати ги! — ревна Уолфгар с пълно гърло и като видя, че няма да постигне никакъв напредък с Морик, се нахвърли върху Микърс. — Махай се оттук и от тази гора!

Микърс погледна покрай него към Морик, който сви рамене примирено, и се изправи:

— Ще остана с него! — заяви той и посочи Морик.

Уолфгар изби купата с яхния от ръката му и като го сграбчи за предницата на туниката, го вдигна във въздуха.

— Давам ти последна възможност да си тръгнеш сам — изръмжа варваринът и го блъсна назад.

— Ама, господин Морик! — проплака гнолът.

— Върви си, върви си — нещастно рече Морик.

— И останалите ли? — обади се друг от бандата, човек, застанал в единия край на поляната насред купчина скални отломъци с лък в ръка.

— Или те, или аз, Морик — отсече Уолфгар с нетърпящ възражение тон.

И той, и Разбойника погледнаха към обадилия се човек и го видяха да поставя стрела в тетивата.

В очите на варварина припламна едва сдържана ярост и той пристъпи към стрелеца.

— Един изстрел — ледено рече той. — Толкова имаш. Сигурен ли си, че ще улучиш?

Стрелецът вдигна лъка си.

— Аз не съм — продължи Уолфгар, широко усмихнат. — О, не, няма да улучиш, защото знаеш.

— Какво знам? — осмели се да попита бандитът.

— Знаеш, че дори стрелата ти да уцели, няма да ме убие — отвърна исполинът и продължи да се приближава решително. — Не веднага, не и преди пръстите ми да се сключат около гърлото ти.

Престъпникът опъна тетивата, ала Уолфгар само се усмихна още по-уверено и продължи напред. Стрелецът се огледа наоколо, дирейки подкрепа, ала видя, че няма от кого да я получи. Осъзнал, че се е заел с прекалено могъщ враг, той отпусна лъка, обърна се и хукна да бяга.

Уолфгар се завъртя и откри, че Микърс също си бе плюл на петите.

— Сега ще трябва да си отваряме очите на четири, да не би да се върнат — недоволно отбеляза Морик, когато варваринът отиде при него. — Сами се лишихме от ценни съюзници.

— Никога няма да се съюзя с крадци и убийци! — отвърна Уолфгар простичко.

— А какво съм аз, ако не крадец? — попита Морик и предпазливо отстъпи назад.

Изражението на Уолфгар омекна.

— Е, може би само с един — поправи се той и се засмя.

Морик се разсмя неловко.

— Ето, едри ми и не толкова благоразумни приятелю! — заяви той и се пресегна за друга бутилка. — Да пием за нас двамата. Бандити по пътищата!

— Дали не ни очаква съдбата на нашите предшественици? — зачуди се Уолфгар на глас.

— Нашите предшественици не бяха особено умни — отвърна Морик. — Бях сигурен къде да ги открием, защото бяха твърде предсказуеми. Добрият разбойник напада и след това продължава към следващото подходящо за атака място. Добрият разбойник е като десет различни банди, винаги една крачка преди градската стража, една крачка пред онези, които минават оттук и отнасят на войниците информация къде да ги намерят и как да ги победят.

— Звучиш така, сякаш добре познаваш този живот.

— Е, случвало ми се е да се занимавам и с това от време на време — призна Морик. — Това, че си нямаме покрив над главата, не означава, че трябва да живеем като диваци — повтори той стария рефрен и подаде бутилката на Уолфгар.

Варваринът трябваше да впрегне цялата си воля, за да откаже. Рамото го болеше, а възбудата от битката още не беше отшумяла. В този момент мисълта за забвението, което го очакваше на дъното на шишето, бе повече от примамлива.

Ала той устоя, като се насили да се отдалечи от приятеля си и вместо това отиде в другия край на поляната, покатери се на едно дърво, настани се удобно и се зае да оглежда местността.

Ала накъдето и да се обърнеше, погледът му неизменно се връщаше на север, към Гръбнака на света, преградата, която се възправяше между него и Долината на мразовития вятър, както и към живота, който би могъл да познае там. Животът, който все още можеше да познае. Мислите му отново се насочиха към приятелите му и най-вече към Кати-Бри и той потъна в сънища, където Кати-Бри бе в обятията му, а нежните й целувки заличаваха болката, която го изгаряше.

Внезапно Кати-Бри изчезна и под ужасения поглед на Уолфгар от челото й се показаха малки рогца. Черни прилепови крила запляскаха над него и той я позна — сукубата, скверната слугиня на Ерту, приела скъпия на сърцето му лик, за да приспи съпротивата му и да го съблазни.

Уолфгар рязко отвори очи, с мъка поемайки си дъх. Опита се да прогони ужасните образи, ала те не си отиваха. Не и този път. Толкова живи и болезнени бяха те, че за няколко мига варваринът се зачуди дали последните няколко месеца не бяха поредното мъчение на Ерту, жестока измама, чиято едничка цел бе да му вдъхне зрънце надежда, та демонът да може да я стъпче в калта. Образът на сукубата бе пред очите му, ужасяващото създание, което го бе изкусило.

— Не! — изръмжа исполинът, напразно опитвайки се да прогони спомена, прекалено ужасен, за да може той да го надвие.

„Откраднах семето ти.“ Шепотът на сукубата отекна в мислите му и той не можа да го заглуши, нито да го отрече. Бяха го правили няколко пъти през всички онези години, прекарани в нечовешки мъчения. Бяха взимали семето му, за да създадат алудемони, негови деца. Този спомен, най-страшен от всичко, преживяно в Бездната, изплуваше в съзнанието му за първи път след завръщането му на Повърхността. За първи път преградите, които бе издигнал, за да не допуска тези мисли, не бяха успели да го задържат и той отново видя пред себе си чудовищното си потомство.

Видя всичко с кристална яснота. Ерту бе донесъл плачещото бебе и му го бе показал, а след това, пред ужасените очи на варварина, без да обръща внимание на писъците на скверната сукуба-майка, му бе отхапал главата. Силна струя кръв бе обляла Уолфгар от главата до петите, докато той се мъчеше да си поеме дъх, безсилен срещу връхлетелия го ужас, неспособен да повярва, че демонът за кой ли път бе успял да докосне частица от него с хищните си лапи, успял бе да измисли мъчение, по-страшно от всичко, което му бе причинявал досега.

Варваринът се свлече от дървото, при което падна върху рамото си и раната отново се отвори. Без да обръща внимание на болката, той се втурна към каруцата, до която се бе излегнал Морик, и трескаво зарови вътре. Извади една бутилка и я отвори с треперещи пръсти.

Неговите деца! Децата, родени от откраднатото му семе!

Силната напитка изгори гърлото му и по цялото му тяло се разля огън, благословен пожар, който притъпи сетивата му и удави ужасяващите образи.

Петнадесета глава Порасналото дете

— Трябва да дадете време на любовта да разцъфти, господарю — прошепна Темигаст на лорд Ферингал, докато го водеше към другия край на градината, далеч от Мералда, която съзерцаваше морето отвъд каменния зид.

Икономът току-що бе заварил младия лорд да увещава девойката да се оженят още следващата седмица. Силно притеснена, Мералда измисляше извинение след извинение, ала заслепеният от любов Ферингал ги отхвърляше с лекота.

— Време да разцъфти? — повтори той, без да може да повярва на ушите си. — Та аз ще полудея от желание! Не мога да мисля за нищо друго, освен за нея!

Последните няколко думи той изрече твърде силно и когато се обърнаха, двамата мъже видяха, че Мералда ги гледа с неодобрение.

— Както си му е редът — настоятелно прошепна Темигаст. — Нека видим дали чувствата ви ще останат все така силни с течение на времето. Това е най-доброто мерило за истинската любов, милорд.

— Нима все още се съмняваш в искреността ми? — ужасено попита Ферингал.

— Не, милорд, ни най-малко — увери го Темигаст. — Но в очите на селяните съюзът ви с младата Мералда трябва да бъде плод на истинска любов, а не на мимолетно увлечение. Не бива да излагате репутацията й на риск.

При тези думи лорд Ферингал замълча и замислено премести поглед от Мералда към Темигаст и обратно, очевидно объркан.

— Но как може да пострада репутацията й, ако се оженим?

— Ако сватбата стане прекалено набързо, селяните ще решат, че е използвала женски хитрости, за да ви омагьоса и подмами — обясни Темигаст. — За нея ще е много по-добре, ако вместо това посветите няколко седмици, за да докажете на всички, че любовта ви е искрена и почтена. Въпреки вашите усилия, мнозина ще продължат да я гледат накриво, разяждани от завист, без съмнение. Но вие трябва да я защитите, доколкото можете, и най-добрият начин да го сторите, е като не бързате с венчавката.

— Колко дълго? — настоя нетърпеливият лорд.

— Пролетното равноденствие — рече Темигаст и Ферингал отново го изгледа ужасено. — Така е редно.

— Та аз ще умра дотогава! — проплака младият благородник.

Икономът се понамръщи:

— Мога да ви уредя тайна среща с някоя друга жена, ако решите, че вече не можете да издържате.

Ферингал рязко тръсна глава:

— Дори мисълта за друга жена ми е омразна!

Топло усмихнат, Темигаст го потупа по рамото.

— Ето това е отговор на мъж, чиято любов е искрена. Кой знае, може пък да успеем да уредим сватбата за края на тази година.

Лицето на Ферингал просветна, но после отново потъмня.

— Цели пет месеца! — простена той.

— Само си представете радостта, която ви очаква след това!

— Та аз не мисля за нищо друго — печално въздъхна младият лорд.

— За какво си говорихте? — попита Мералда, когато малко по-късно Темигаст се извини и се оттегли, а Ферингал се присъедини към нея край стената.

— За венчавката, разбира се. Старият Темигаст смята, че трябва да изчакаме до края на годината. Според него на любовта трябвало да се даде време да разцъфти.

Съмнението в гласа на Ферингал бе повече от очевидно, Мералда обаче, усети как я изпълват облекчение и благодарност към иконома:

— И е съвсем прав.

Изведнъж младият лорд я сграбчи и я притегли към себе си.

— А пък аз не вярвам, че любовта ми към теб би могла да стане по-силна, отколкото е сега! — заяви той и я целуна.

Девойката отвърна на целувката му, доволна, че той не опита нищо повече, за разлика от друг път.

Вместо това Ферингал се отдръпна мъничко и я погледна:

— Темигаст ми заръча да се отнасям към теб с уважение — призна той. — Да покажа на селяните, че любовта ни е истинска и трайна. И именно това ще сторя, като изчакам. А и по този начин ще дам на Присила достатъчно време да подготви всичко. Обещала ми е да вдигне сватба, каквато Окни — каквато целият север! — никога не е виждал!

Усмивката на Мералда бе съвсем искрена. Радваше се на тази отсрочка и на възможността, която й се отдаваше да сложи в ред чувствата си към лорд Ферингал и към Джака Скъли, да свикне с мисълта за онова, което я очаква, и да се примири с взетото решение и с поетата отговорност. В едно беше напълно сигурна — твърдо възнамеряваше да доведе започнатото докрай и то не като мъченица. Щеше да се омъжи за лорд Ферингал и да се държи като господарка на замъка заради майка си и своето семейство. И може би това нямаше да се окаже чак толкова ужасно.

Тя обърна поглед към младия лорд, който съзерцаваше тъмното море, и в погледа й проблесна неподправена симпатия. Импулсивно, тя обви ръка около кръста му и положи глава върху рамото му. В отговор получи топла усмивка от бъдещия си съпруг. Той не каза нищо, дори не се опита да я притисне до себе си. Мералда трябваше да признае, че усещането беше… приятно.

— О, разкажи ми всичко! — прошепна Тори, когато сестра й най-сетне се прибра, и развълнувано се покатери в леглото й. — Докосна ли те?

— Просто си говорихме и гледахме морето — неопределено отвърна младата жена.

— Обичаш ли го вече?

Мералда замислено изгледа малкото момиче. Дали наистина обичаше лорд Ферингал? Не, не би могла да каже, че го обича, поне не по пламенния начин, по който копнееше за Джака, но навярно така беше по-добре. Може би с течение на времето щеше да се научи да обича благородния Ферингал. Младият лорд не беше грозен, ни най-малко, а сега, когато се бе поотърсил от навика си да я зяпа влюбено и непрестанно да се опитва да я целуне, Мералда започваше да вижда многобройните му достойнства… достойнства, които несъмнено щеше да се научи да обича.

— Нима вече не си влюбена в Джака? — попита Тори.

При това болезнено напомняне доволната усмивка на Мералда бързо се стопи. Тя не отговори. Като никога преди Тори бе достатъчно деликатна да си замълчи, когато видя сестра си да се обръща на другата страна, свита на кълбо, борейки се отчаяно с напиращите в очите й сълзи.

Мералда прекара тежка нощ, изпълнена със страстни сънища, от които се събуди изпотена и омотана в завивките си. Въпреки това беше в добро настроение, което се подобри още повече, когато с влизането си в общата стая видя Биасте да си бъбри с Мам Гарднър. Дребната гномка беше една от най-любопитните им съседки, която вреше забележително големия си, подобен на човка нос, навсякъде. Тя слушаше с интерес разказа на Биасте за прелестите на градината в замъка Окни.

— Мам Гарднър ни е донесла яйца — каза Биасте на дъщеря си и посочи тигана, пълен с бъркани яйца. — Сипи си, че не ми се става пак.

Мералда се усмихна благодарно на щедрата съседка и отиде до печката. Изведнъж, необяснимо защо, усети как стомахът й се преобръща при вида и миризмата на яйцата, та трябваше да изтича навън, за да повърне до един храст зад къщурката.

Мам Гарднър побърза да отиде при нея.

— Добре ли си, момичето ми? — загрижено попита тя.

Мералда, по-скоро изненадана, отколкото болна, се изправи.

— От храната в замъка е — обясни тя. — Боя се, че ме хранят прекалено добре.

Мам Гарднър избухна във весел смях:

— Много скоро ще свикнеш, дума да няма! Бързичко ще се окръглиш, с всички тези лакомства и лекия живот на благородна дама.

Мералда отвърна на усмивката й и влезе обратно в къщата.

— Все пак трябва да хапнеш — настоя Мам Гарднър и я поведе към масата.

Ала дори мисълта за яйцата накара стомаха на девойката отново да се разиграе.

— Май ще е по-добре да ида да си полегна мъничко — рече тя и се отправи към стаята си.

Чу как двете жени си говорят за нея и как Мам обяснява на Биасте за храната в замъка. Биасте, за която болестите бяха постоянен спътник, искрено се надяваше това да е единствената причина.

Само че Мералда не бе толкова сигурна. Едва сега се замисли за времето, което бе изтекло от нощта, прекарана заедно с Джака — точно три седмици. Вярно, че месечното й неразположение закъсняваше, но пък тя не бе никак редовна в това отношение…

Младата жена сложи ръка върху корема си, завладяна от радост, но и от страх.

На следващата сутрин отново й прилоша, както и на по-следващата, но тя успя да прикрие състоянието си, като просто гледаше да избягва миризмата и гледката на яйца. След като повърнеше сутрин, се чувстваше добре през целия ден и така разбра, извън всякакво съмнение, че наистина е бременна.

Във фантазиите й мисълта да роди детето на Джака Скъли съвсем не я плашеше. Представяше си се женена за него, как живеят заедно в красив замък, как се разхождат в градината, уловени за ръка, ала действителността бе далеч по-плашеща.

Беше предала както лорд Окни, така и доверието на семейството си. Открадвайки онази едничка нощ за себе си, тя най-вероятно бе обрекла майка си на смърт, а себе си завинаги бе дамгосала като уличница в очите на съселяните си.

Дали изобщо щеше да се стигне дотам, запита се тя изведнъж. Може би когато научеше, баща й щеше да я убие… в крайна сметка, нали съвсем скоро я бе пребил за нещо много по-незначително. А може би лорд Ферингал щеше да я накара да обиколи цялото село, та всички да могат да видят срама й, да я обсипят с подигравки, да я замерят с изгнили плодове и да плюят отгоре й. А може би в гнева си младият лорд щеше да изтръгне детето от утробата й и да изпрати войници да убият Джака.

Ами бебето? Какво ли щеше да стори семейство Ок с плода на измяната, превърнала главата на рода в рогоносец? Мералда бе слушала разкази за подобни случки в други кралства, истории за застрашени престоли и невръстни деца, безмилостно убивани.

Докато лежеше в леглото си нощем, в главата й препускаха объркани мисли, редяха се безброй възможности, коя от коя по-страшни, прекалено ужасни дори да си ги представи. Най-сетне тя не издържа, стана, облече се безшумно и надникна в стаята на родителите си. Свита в прегръдките на Дони, Биасте бе потънала в спокоен сън.

Изричайки безмълвно извинение към родителите си, младата жена излезе във ветровитата, дъждовна нощ. За нейна огромна изненада и тревога Джака не беше на любимото си възвишение и тя бе принудена да отиде у тях. Като внимаваше да не събуди останалите в къщата, Мералда хвърли шепа камъчета по завесата, която единствена закриваше прозореца на стаята му.

Миг по-късно пердето се отмести и красивото лице на Джака се показа в рамката.

— Аз съм — прошепна девойката — Мералда.

Занемял от изненада, целият грейнал, Джака й протегна ръка и когато тя я стисна, той я поднесе към лицето си, усмихнат до уши.

— Трябва да поговорим — обясни Мералда. — Моля те, излез навън.

— Тук е по-топло — отвърна той с обичайния си протяжен, съблазнителен глас.

Макар да знаеше, че постъпва неразумно, младата жена усещаше, че трепери от студ, затова кимна и забърза към вратата. Джака се озова там само за миг, гол до кръста и със свещ в едната ръка. Сложил пръст върху устните си, той я улови за ръка и я поведе към стаята си. Преди девойката да успее да каже каквото и да било, той вече бе впил устни в нейните и я повличаше към леглото си.

— Престани! — изсъска тя и се отскубна от прегръдката му. — Трябва да поговорим.

— После — настоя той, а ръцете му трескаво шареха по тялото й.

Мералда се надигна и направи крачка назад.

— Сега! Важно е.

Джака приседна на ръба на леглото, все така широко ухилен, но поне не направи опит да я последва.

— Закъснява ми — направо заяви тя.

Джака се смръщи, сякаш не разбираше.

— Бременна съм. От теб.

Ефектът от думите й надали можеше да бъде по-драматичен, ако вместо това го бе ударила с лопата през лицето.

— Н-н-но как? — заекна той след дълго, ужасено мълчание. — Нали го направихме само веднъж!

— Е, явно сме го направили както трябва — сухо отвърна Мералда.

— Но… — клатеше глава Джака. — Ами лорд Ферингал? Какво ще правим?

После, осенен от нова мисъл, я изгледа остро.

— Ти и той…?

— Само с теб! — категорично заяви Мералда. — Само онази едничка нощ.

— Какво ще правим? — повтори Джака и започна да кръстосва тясната стаичка напред-назад.

Никога досега девойката не го бе виждала толкова развълнуван.

— Бях решила да се омъжа за лорд Ферингал — обясни тя и се приближи до него, опитвайки се да го успокои. — Заради близките ми, ако не заради мен самата, но сега всичко се променя. Все пак, не мога да заведа чуждо дете в замъка Ок, нали така?

— Ами тогава? — попита Джака, който изглеждаше на ръба на отчаянието.

— Ти каза, че ме искаш — меко прошепна Мералда, с пълен с надежда глас. — Е, твоя съм, с цялото си сърце и малкото същество, което расте в утробата ми.

— Лорд Ферингал ще ме убие!

— Значи няма да останем тук. Нали каза, че можем да пътуваме — до Лускан или пък Града на бездънните води? Така и ще направим.

Идеята като че ли изобщо не се понрави на Джака.

— Но… — поиска да каже нещо той, но така и не довърши, само продължи да клати глава отчаяно, докато най-сетне Мералда не го разтърси, за да го накара да се съвземе. После се притисна към него.

— Ами да — усмихна се тя. — Всичко е за добро. Двамата се обичаме и ето че съдбата реши да ни събере.

— Това е лудост — заяви Джака и се отскубна от прегръдката й. — Не можем да избягаме заедно. Та ние нямаме пари. Нямаме нищо. Ще умрем много преди да стигнем Лускан.

— Нищо? — повтори Мералда, без да може да повярва на ушите си.

Едва сега започваше да разбира, че зад държанието на Джака се крие нещо повече от крайна изненада.

— Имаме се един друг. Имаме любовта си, имаме и детето!

— И ти смяташ, че това е достатъчно? — Джака също не можеше да повярва на ушите си. — Какъв живот ни очаква, според теб, при тези обстоятелства? Просешки, ето какъв! Живот, изпълнен с глад и мръсотия, единственото, което ще можем да предложим на детето си!

— Нима имаме някакъв избор?

— Ние? — Джака прехапа устни, разкайвайки се за изплъзналата му се дума, усетил, че не е трябвало да изрича мислите си на глас.

Мералда едва успя да сдържи сълзите си.

— Нима искаш да кажеш, че си ме излъгал само за да ме накараш да легна с теб? Че никога не си ме обичал?

— Изобщо не съм казал подобно нещо — увери я Джака и като пристъпи към нея, сложи ръка върху рамото й. — Но какви изгледи имаме да оцелеем? Нали не вярваш, че любовта е достатъчна? Не и когато три гърла чакат да бъдат нахранени, а ние нямаме пукната пара. А и какво ще правим, когато ти надебелееш и погрознееш и дори общото легло вече не ни носи радост?

При тези думи Мералда пребледня като платно и направи няколко крачки назад. Джака пристъпи към нея, ала тя го отблъсна:

— Каза, че ме обичаш!

— Така беше — отвърна младият мъж. — Така е.

Девойката бавно поклати глава и присви очи. Най-сетне виждаше всичко в истинската му светлина.

— Жадувал си ме, но никога не си ме обичал! — гласът й потреперваше, ала тя бе твърдо решена да запази самообладание, каквото и да й струва това. — Глупак! И сам не знаеш разликата между двете!

И като се обърна, тя побягна в дъжда. Джака дори не се опита да я последва.

Мералда прекара цялата нощ на хълма, ридаейки горчиво. Прибра се чак на сутринта. Сега вече всичко й беше кристално ясно, независимо какво й предстоеше оттук нататък. Каква глупачка бе, задето се бе отдала на Джака Скъли! До края на дните й това щеше да бъде мигът, в който бе станала жена, мигът, в който детската й невинност си бе отишла завинаги — не нощта, когато бе изгубила девствеността си, а нощта, когато за първи път осъзна, че е отдала най-съкровеното и най-скъпото си на един себичен, безсърдечен, повърхностен мъж. Не, не мъж. Момче. Каква глупачка бе само!

Шестнадесета глава Скъп дом

Бяха се свили под каруцата, докато дъждът плющеше над главите им. Малки вадички се стичаха навсякъде и превръщаха всичко в кална маса — дори пръстта в импровизираното им убежище.

— Това не е точно животът, за който си мечтаех — кисело отбеляза Морик. — Как паднаха силните!

Уолфгар се засмя и поклати глава. Самият той не се интересуваше особено от физическите удобства и дъждът не го тревожеше ни най-малко. В крайна сметка, беше отраснал в Долината на мразовития вятър, чийто климат бе много по-суров от всичко, което подножието на Гръбнака на света можеше да предложи.

— На всичко отгоре си съсипах и най-хубавите панталони! — сърдито промърмори Морик, докато се мъчеше да махне калта от дрехите си.

— Фермерите сигурно щяха да ни приютят — напомни му Уолфгар.

По-рано този ден бяха минали покрай няколко стопанства и варваринът бе подхвърлил, че техните обитатели може да им предложат храна и топло местенце, където да пренощуват.

— И да научат за нас — повтори предишното си обяснение лусканецът. — Ако или когато някой тръгне по петите ни, ще ни открие без проблем.

Ярка мълния порази едно дърво само на стотина крачки от двамата приятели и Морик нададе силен вик.

— Говориш така, сякаш очакваш стражите на половината поселища наоколо да хукнат след нас още утре — рече Уолфгар.

— Създал съм си немалко врагове — призна Морик. — Също като теб, приятелю, в това число и главния магистрат на Лускан.

Уолфгар сви рамене — всичко това слабо го интересуваше.

— А и ще си създадем още — добави Морик.

— Заради живота, който ти избра.

Разбойникът повдигна вежди:

— Да не предлагаш да заживеем като фермери и цял ден да се ровим в калта?

— Толкова ли е ужасно?

Морик изсумтя и Уолфгар отново се засмя безпомощно.

— Трябва да се установим някъде — обяви Разбойника неочаквано, когато още едно кално ручейче се процеди под него. — Къща… или пещера.

— В планината има много пещери — отвърна Уолфгар, но изражението, изписало се на лицето на приятеля му, едновременно обнадеждено и уплашено, бе съвсем красноречиво — планинските пещери почти винаги бяха заети.

На другата сутрин слънцето изгря ярко в ясното, синьо небе, ала дори това не поправи вкиснатото настроение на Морик. Без да спира да мрънка недоволно, той крачеше до Уолфгар, пръскайки кал навсякъде, а когато стигнаха до един бистър, планински поток, смъкна дрехите си и се зае да ги пере.

Варваринът също изпра дрехите си и се изкъпа. Ледената вода се отрази добре на раненото му рамо. Докато се излежаваха върху една скала и чакаха слънцето да ги изсуши, той забеляза струйка дим в далечината.

— Къщи — отбеляза. — Обитателите им несъмнено са приятелски настроени към онези, които идват с добро.

— Не се отказваш, а? — сухо отвърна Морик и се пресегна, за да извади бутилката с вино, която бе сложил да се охлажда в потока.

Отпи голяма глътка и я подаде на Уолфгар, който се поколеба, но после прие.

Малко по-късно, още преди дрехите им да бяха изсъхнали напълно, двамата поеха на път, позамаяни от виното. Не можеха да използват каруцата из тесните, планински пътечки, затова я поприкриха с клони и оставиха конете да пасат край нея. Морик не пропусна да отбележи колко лесно би било за някого да ги ограби.

— Е, значи просто ще ни се наложи да си откраднем нещата обратно — отвърна Уолфгар и лусканецът избухна в смях, без да усети сарказма в гласа му.

Внезапно обаче млъкна, тъй като лицето на варварина неочаквано придоби сериозно изражение. Морик проследи погледа му и видя какво го бе разтревожило — край пътеката, недалеч от тях, имаше наскоро прекършена млада фиданка. Уолфгар отиде до нея и се наведе, за да огледа мястото.

— Какво е било, как мислиш? — попита Морик зад него.

Варваринът го повика при себе си и му показа нещо — ясно различим отпечатък от огромен ботуш.

— Великани? — предположи Разбойника и Уолфгар го изгледа заинтригувано, усетил паниката в гласа му, също като при мъчението с плъха.

— И великани ли не обичаш?

Морик сви рамене.

— Ами аз досега не съм виждал нито един — призна той. — Но кой ги обича?

Уолфгар не можеше да повярва на ушите си. Все пак, Морик не беше вчерашен, даже напротив — беше врял и кипял из улиците на Лускан. Голяма част от войнската подготовка на Уолфгар включваше именно великани и за него бе наистина смайващо, че приятелят му никога не е виждал великани.

— Веднъж срещнах един човекоядец — рече Разбойника. — А и тъмничарите ни не бяха съвсем хора.

— По-големи — заяви Уолфгар направо. — Великаните са много по-големи.

Морик пребледня:

— Да се махаме тогава! — примоли се той.

— Ако по тези места се навъртат великани, най-вероятно и леговището им е наблизо. Великаните никога не биха се излагали ненужно на дъжд и жарко слънце, не и когато наоколо се намират толкова много удобни пещери. Освен това предпочитат храната си сготвена, а гледат да не издават присъствието си, като палят огньове на открито.

— Храната си… — повтори Морик. — А дали обичат да похапват варвари и дребни крадци?

— И още как! — увери го Уолфгар.

— Да вървим при фермерите! — заяви лусканецът и понечи да тръгне натам.

— Страхливец — подхвърли варваринът и той рязко се обърна. — Дирята е съвсем ясна. Дори не знаем колцина са. Не бих си и помислил, че Морик Разбойника може да побегне пред лицето на опасността.

— Морик Разбойникът се справя с опасностите с помощта на това — не му остана длъжен лусканецът, докосвайки челото си с пръст.

— Един великан би си направил истински пир с това.

— Тогава Морик Разбойника използва краката си.

— Един великан би те уловил без проблем — увери го Уолфгар. — Или пък би хвърлил някой скален къс след теб и би те смачкал на пюре.

— Все прекрасни възможности — сухо отбеляза Морик. — Да вървим да говорим с фермерите.

Уолфгар направи крачка назад и го изгледа изпитателно — по нищо не личеше, че се кани да го последва. В този миг варваринът не можеше да не си помисли колко различен бе Морик от Дризт. Разбойникът искаше да си тръгне от една ситуация, в която елфът с радост би се хвърлил (и нерядко го бе правил). Варваринът съвсем ясно си спомняше как веднъж двамата с Дризт се бяха разправили с цяла бърлога, пълна с вербези, дълга и тежка битка, в която елфът се бе впуснал почти на шега. Мислите му се насочиха към последната битка, която бе водил рамо до рамо с Дризт и този път — срещу група великани. Тогава двамата бяха тръгнали по петите на чудовищата, за да им попречат да направят пътя към Десетте града свое ловно поле.

Колкото и да си приличаха Морик и Дризт в много отношения, в най-важното те бяха съвършено различни и тази мисъл непрекъснато човъркаше Уолфгар, напомняше му за огромната промяна, настъпила неусетно в живота му, за контраста между света на север от Гръбнака на света и този на юг от него.

— Може да са само двама-трима — рече той на глас. — Рядко се движат на големи групи.

В отговор Морик извади тънкия си меч и кинжала си.

— Сто удара, за да поваля един от тях? — предположи той. — Двеста? И през цялото време, докато го мушкам отчаяно, ще се успокоявам с мисълта, че един-единствен негов удар може да ме довърши.

Усмивката на Уолфгар стана още по-широка:

— Това му е забавното! — заяви той и като преметна огромната брадва през рамо, пое по дирята, която за неговото опитно око бе съвсем ясна.

Следобедът още не беше превалил, когато двамата, приклекнали зад една канара, съзряха великаните и тяхната бърлога. Дори Морик бе принуден да признае, че мястото е превъзходно избрано — закътана пещера, скрита между скалисти хребети, но въпреки това на едва половин ден път от единия от двата прохода, които свързваха Долината на мразовития вятър с южните земи.

Двамата приятели дълго се спотайваха. Първоначално видяха само двама великани, после към тях се присъедини още един, но дори това не можа да стресне Уолфгар.

— Великани от хълмовете — пренебрежително отбеляза той. — И то само трима. Изправял съм се срещу един-едничък планински великан, който бе в състояние да повали и тримата.

— Е, значи трябва само да го намерим и да му кажем да ги прогони оттук — отвърна Морик.

— Онзи великан е мъртъв. Много скоро същото ще очаква и тези долу.

С тези думи варваринът стисна брадвата в яката си десница, огледа се наоколо и си избра една обиколна пътечка, която щеше да го отведе право до леговището на великаните.

— Нямам никаква представа как да се бия с тях — прошепна Морик.

— Гледай и се учи — отвърна Уолфгар и се отдалечи.

Морик не знаеше дали да го последва, или не, затова остана зад скалата, откъдето прекрасно виждаше както приятеля си, така и великаните, които междувременно се прибраха в бърлогата си. Малко по-късно Уолфгар достигна тъмния отвор и предпазливо надникна вътре. Отправи бърз поглед към Морик и хлътна във вътрешността на пещерата.

— Дори не знаеш дали там не се спотайват още чудовища — прошепна Морик и поклати глава, чудейки се дали не бе сгрешил, като бе дошъл тук.

Отлично знаеше, че може да се върне в Лускан, приел друга самоличност (поне що се отнася до властите), но радващ се на предишния респект из средите, в които се бе движил. Разбира се, това нямаше да реши проблема с елфите на мрака, които можеха да се появят всеки миг.

Ала след като видя огромните чудовища, Морик започна да си дава сметка, че май ще му се наложи да се върне в Лускан. Сам.

В началото пещерата не беше особено просторна, поне за великани, което беше добре дошло за Уолфгар — на противниците му щеше да им се наложи да се привеждат съвсем ниско, а на места — дори да пълзят и това несъмнено щеше да ги забави значително, ако му се наложеше да се спасява с бягство.

След около двайсетина криволичещи метра тунелът започваше да се разширява и свършваше в просторна зала с висок таван. В средата й беше запален огромен огън, който пръскаше достатъчно светлина, та Уолфгар да не се промъква в пълен мрак.

Стените бяха напукани и неравни, навсякъде тегнеха гъсти сенки. На едно място варваринът забеляза особено обещаваща издатина на няколко метра от земята. Той пропълзя още мъничко напред, надявайки се да успее да зърне всички великани, събрани вътре. Искаше да е сигурен, че наистина са само трима и най-вече — че нямат някой от опасните домашни любимци, присъщи на расата им, като мечки или огромни вълци. Така и не можа да стигне до голямата зала, а бе принуден да се върне назад, чул приближаването на едного от тях — земята се тресеше под краката му, на всяка стъпка отекваше звучно оригване. Уолфгар се прилепи плътно до стената с издатината и се сля със сенките.

Много скоро се появи и великанът. Оригвайки се още по-шумно, той потри корема си и се приведе, готвейки се да поеме през ниския тунел. Предпазливостта повеляваше на Уолфгар да изчака, за да проучи пещерата и силите на противника си по-добре, той обаче нямаше никакво желание да действа предпазливо.

С пронизителен рев на уста той скочи, размахал огромната брадва над главата си.

Изненаданото чудовище успя да се поотмести, така че вместо върху врата му (а колкото и да беше огромно, ударът на Уолфгар несъмнено щеше да го обезглави), секирата се стовари върху рамото му, строши лопатката и го накара да се свлече на земята в безпомощна, виеща от болка купчина.

За съжаление, оръжието на Уолфгар не издържа и се строши по средата. Винаги готов да импровизира, варваринът се приземи меко, претърколи се, за да омекоти удара от падането, и с все сила заби острия връх на счупената дръжка в гърлото на падналия великан. Давейки се в собствената си кръв, чудовището посегна към него с масивните си, треперещи ръце, ала Уолфгар издърпа дръжката обратно, стисна я още по-здраво и я стовари върху лицето му.

После побърза да се махне — другите двама щяха да се появят всеки момент. Докато се оглеждаше за подходяща позиция, която да може да защитава, забеляза, че от яростното нападение (или пък от скока от издатината) раната на рамото му се бе отворила наново и туниката му беше подгизнала от кръв.

Сега обаче нямаше време да мисли за това. Успя да се покатери обратно върху тясната площадка, точно когато другите двама се появиха под него. Наблизо зърна огромен скален къс и като го вдигна над главата си със сподавен стон, той зачака търпеливо.

Последният великан, най-дребният от тримата, го чу и вдигна очи към него… тъкмо навреме, за да види как тежкият камък полита към главата му. Агонизиращият му рев разтърси пещерата из основи.

Уолфгар грабна импровизираната си сопа и скочи на земята, като и този път използва инерцията си, за да подсили удара, който нанесе на противника си. Още щом се приземи на пода, изтича зад великана и стовари тоягата си върху капачките на колената му, а после, точно както го беше учил Бруенор, заби острия й връх в сухожилията им.

Стиснало ранената си глава с ръце, чудовището се свлече зад варварина, препречвайки пътя на другаря си, единствения, който все още не беше опитал оръжията на исполина.

Отвън Морик потръпна, чул виковете и стоновете, които се носеха от вътрешността на пещерата, страховития вой и звука от сблъсъка между камък и кост.

Любопитството надделя над ужаса и той се приближи до тъмния отвор и надникна вътре, макар да се боеше и да вярваше, че приятелят му е мъртъв.

— Отдавна трябваше да си хукнал обратно към Лускан! — тихичко се скара той сам на себе си. — Топла постеля за Морик тази вечер.

И двата пъти бе вложил всичко от себе си в нападението, ала все още не бе убил нито един от тях, навярно дори не ги бе ранил достатъчно тежко, за да ги извади от битката за кой знае колко време. И ето че сега бе издал присъствието си и бе принуден да изтича в голямата зала, без изобщо да е сигурен, че оттам има друг изход.

Ала в този момент Ерту и годините на мъчения бяха напълно забравени. За известно време варваринът бе свободен от душевните окови, в чийто плен бе страдал толкова дълго; намираше се в смъртна опасност и това му харесваше.

Като никога, късметът беше на негова страна — в същинското леговище на чудовищата откри плячката от последния им грабителски набег, в това число и останките на три джуджета — приживе едно от тях бе носило малък, но здрав чук, а друго — няколко неголеми брадви.

Третият великан изрева и се втурна в огромното помещение и Уолфгар светкавично запрати три брадви по него. Две от тях му нанесоха лоши рани, но не можаха да спрат чудовището. То се намираше само на крачка от жертвата си, когато варваринът, убеден, че всеки момент ще бъде смазан о стената, заби чука в бедрото му, после отчаяно се хвърли настрана, тъй като великанът се олюля и, неспособен да спре, се блъсна в стената с главата напред. Дъжд от прах и камъни се посипа от тавана и Уолфгар беше принуден да отскочи. Успя да ги избегне, но за съжаление му се бе наложило да остави намерените оръжия зад себе си, а време да се върне и да ги прибере нямаше — великанът, когото бе ударил със скалния отломък, се бе появил на прага, куцайки.

Варваринът грабна скършената дръжка от предишната си брадва и се претърколи под вдигнатия ботуш на най-новия си неприятел. Изправи се само за миг и неколкократно стовари оръжието си върху уязвимото му коляно, после изтича зад подобния на дънер крак и заби острия връх на дръжката в сгъвката на коляното му. В това време поваленият край стената великан вдигна крак и го изрита в раненото рамо достатъчно силно, за да го запрати в насрещната стена.

Само че Уолфгар бе изпаднал в пристъп на някогашната си войнска ярост. Със страховит рев той скочи и се нахвърли върху куцукащото чудовище толкова бързо, че то не го видя, преди да усети тоягата върху коляното си. Звярът размаха ръце, за да се предпази, и дори успя да улучи, но твърде късно — звук като от строшена кост погали слуха на Уолфгар и му вдъхна надежда. Великанът се свлече на земята, стиснал счупеното си коляно с две ръце, а виковете му отекнаха из цялата пещера и я разтърсиха из основи. Варваринът тръсна глава, за да прогони болката от получения удар и избухна в тържествуващ смях.

Чудовището до стената се опита да стане, но Уолфгар се озова при него само за миг, покатери се върху гърба му и на няколко пъти стовари сопата си върху главата му, докато то не престана да се съпротивлява и не се отпусна под него. Поне този като че ли нямаше да му създава повече проблеми, помисли си варваринът.

В този миг огромната ръка на другото чудовище се сключи около глезена му.

Морик и сам не можеше да повярва, че го прави. Струваше му се, че собствените му крака го предават, докато пропълзяваше навътре.

Много скоро видя един от великаните да храчи кръв, превит одве и подпрян на стената за опора.

Преди инстинктът за самосъхранение да го накара да си плюе на петите, Морик пристъпи в мрака, тегнещ в пещерата. Мина покрай чудовището, без то да го усети (тихите му стъпки бяха напълно заглушени от шумната кашлица на великана), след това се покатери върху една неголяма издатина на метър-два от пода.

По звуците, които долитаха от вътрешността на пещерата, ставаше ясно, че там кипи битка и Разбойника можеше само да се надява, че Уолфгар се справя добре, не само защото се тревожеше за приятеля си, но и защото осъзнаваше, че покажат ли се другите две чудовища, неговото собствено положение ще стане крайно опасно.

Въпреки това запази самообладание и зачака с кинжал в ръка, готов за нападение. Обмисляше атаката си в съответствие с онова, което знаеше за хората и техните слаби страни, но при вида на тънкото оръжие в ръката му, по лицето му се изписа явно съмнение.

Великанът започна да се обръща и Морик разбра, че няма време за губене. Като си напомняше, че ударът му трябва да е съвършен и че болката, която ще последва, не бива да го плаши, и най-вече, като се чудеше защо, в името на Деветте пъкъла, изобщо бе последвал глупавия варварин дотук, той се хвърли към раненото гърло на великана.

Кинжалът му проблесна в мрака, чудовището изрева и подскочи… при което здравата цапардоса главата си в надвисналата над него издатина. Стенейки от болка то се опита да се изправи, отчаяно размахвайки ръце. Морик полетя към стената, останал без дъх от страховития удар. Като се препъваше и крещеше от ужас, той хукна навън, следван по петите от великана.

Чудовището идваше все по-близо и по-близо. В последния момент Морик отскочи настрана и то го подмина, стиснало гърлото си с една ръка, лицето му бе посиняло, очите — изскочили от орбитите.

Веднъж озовал се навън, Морик хукна на другата посока, ала великанът не го последва — паднал на колене, той се бореше за глътка въздух.

— Отивам си в Лускан! — не спираше да си мърмори Разбойника, ала въпреки това се насочи обратно към входа на пещерата.

Уолфгар рязко се обърна и заби оръжието си с все сила, после опита да се отскубне от хватката на великана. Чудовището беше застанало на едно коляно и бе изпънало счупения си крак напред в не особено успешен опит да запази равновесие. Протегна и другата си ръка, за да спре варварина, той обаче се промуши под нея, успя да се освободи и се покатери върху рамото му.

Когато се озова зад главата му, сключи ръце около врата му и насочи счупената дръжка към окото му.

Великанът се помъчи да му попречи, но варваринът натисна още по-силно. Ужасено, чудовището опита да се отскубне и напрегна мускули в напън, който би спрял дъха на всеки смъртен.

Ала Уолфгар бе улучил правилния ъгъл и притежаваше сила, каквато малцина смъртни имаха. Видя как другият великан се изправя на крака, но си напомни, че всяко нещо трябва да бъде с времето си. Миг по-късно острият връх докосна окото на великана и той обезумя. Някак си успя да се изправи на крака, ала Уолфгар продължи да забива тоягата все по-надълбоко и по-надълбоко.

Чудовището се завъртя и рязко се хвърли към стената, мъчейки се да смачка дръзкия си противник. Варваринът стисна зъби и още повече увеличи натиска върху дръжката, докато тя не потъна дълбоко в мозъка на звяра.

В този миг второто чудовище се хвърли в атака. Уолфгар скочи на пода и хукна да бяга, използвайки яростните конвулсии на първия си противник като прикритие. Счупената дръжка стърчеше от затвореното око на издъхващия великан, ала варваринът вече не му обръщаше никакво внимание, насочил всичките си усилия към това да се добере до чука и една от окървавените джуджешки брадви.

Вторият великан запрати тялото на мъртвия си другар настрана и тръгна към дръзкия човек. Внезапно обаче се олюля, когато в челото му се заби остра брадва.

Миг по-късно тежък чук се стовари върху гърдите му, после още веднъж и още веднъж. Той размаха ръце, ала нападателят му се бе навел, за да му нанесе жесток удар в коляното. Уолфгар побърза да го заобиколи, покатери се по стената и когато чудовището се завъртя, скочи отгоре му с вдигнат над главата чук.

Разнесе се силен пукот и чукът хлътна в строшения великански череп. Звярът рухна на земята и остана да лежи там, съвършено неподвижен.

В този момент Морик се показа на прага на просторното помещение и ахна при вида на пострадалия си приятел. Рамото на Уолфгар бе обляно в кръв, кракът му бе жестоко насинен от глезена до бедрото, а кожата на колената и дланите му беше смъкната.

— Видя ли? — тържествуващо заяви варваринът. — Никакъв проблем. Вече си имаме дом.

Погледът на Морик се спря първо върху отблъскващите остатъци от полуизядените джуджета, а после и върху двамата великани, чиято кръв беше образувала локви из цялата зала.

— Или някакво подобие — сухо отвърна той.

Следващите три дни двамата приятели прекараха в почистване на пещерата — погребаха джуджетата, а труповете на великаните насякоха на парчета и се отърваха от тях. Взеха запасите на убитите чудовища и дори откриха една обиколна пътека, по която успяха да доведат конете, заедно с каруцата, чак до новия си дом, макар че след това пуснаха животните да вървят, където си поискат — бездруго след това огромно усилие нямаше да ги бива да теглят каруци.

С пълна раница на гърба, Морик поведе варварина нанякъде. Когато най-сетне спряха, бяха стигнали до място, откъдето се виждаше широко дефиле — единственият истински път, прекосяващ планината в тази й част. Същия път, по който Уолфгар и някогашните му приятели бяха напуснали Долината на мразовития вятър. На запад имаше още една пътека, тази през Хъндълстоун, но пътят през дефилето бе по-пряк, макар и много по-опасен.

— Само си помисли колко кервана ще минат оттук, преди да дойде зимата! — рече Разбойника. — На път към Десетте града, натоварени с различни стоки, или пък на връщане оттам с каруци, пълни с резбовани предмети.

Уолфгар, комуто този път беше познат толкова добре, колкото Морик дори не подозираше, само кимна.

— И двата вида ще ни вършат работа — продължи дребният крадец. — Запасите си ще попълваме от керваните, идващи от юг, а пък парите ще взимаме от онези, които се връщат обратно.

Уолфгар приседна на един камък и се загледа на север, към планинския проход, отвъд който се простираше Долината на мразовития вятър. За кой ли път се замисли за поразяващия контраст между сегашното му съществуване и живота, който някога беше водил. Каква ирония би било само, ако един ден приятелите му от онези времена дойдеха, за да се разправят с новите разбойници.

Представи си Бруенор, ръмжащ, докато се катери по скалистия склон, пъргавия Дризт, притичващ покрай него с ятагани в ръце, и Гуенивар, изпреварила ги на върха, за да не може никой да се измъкне. Морик най-вероятно щеше да се опита да избяга и Кати-Бри щеше да го покоси с една от безпогрешните си стрели.

— Изглеждаш така, сякаш изобщо не си тук! — обади се Морик. — Какво ти се върти из главата?

Както обикновено, в ръката си държеше бутилка, която надигаше от време на време.

— Мисля си, че имам нужда от нещо за пиене — отвърна Уолфгар, взе бутилката и я надигна.

Парливата течност донякъде го успокои, ала той все така не можеше да се примири с положението си. Може би приятелите му наистина щяха да дойдат, така, както той, Дризт и Гуенивар бяха отишли да се разправят с великаните, за които подозираха, че нападат кервани.

Уолфгар отново отпи от бутилката. Никак не му се нравеше перспективата да се появят.

Седемнадесета глава Натиск

— Боя се, че не мога да чакам до пролетта — изкусително каза Мералда на Ферингал една нощ, след като бяха вечеряли заедно в замъка.

По нейна молба този път се разхождаха по брега, вместо в градината.

Младият мъж се закова на място и я зяпна с разширени от изумление очи.

— Вълните — промълви той и се приближи до нея. — Морето е бурно и се боя, че не те чух правилно.

— Казах, че не мога да чакам до пролетта — повтори Мералда. — За сватбата имам предвид.

Усмивката на Ферингал стигна чак до ушите му, той изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разтанцува. Вместо това взе ръката й в своята, поднесе я към устните си и нежно я целуна.

— Готов съм да чакам до свършека на света, ако решиш — тържествено заяви той и за своя изненада (този мъж не спираше да я учудва!) Мералда усети, че му вярва — никога досега Ферингал не я беше мамил.

Колкото и вълнуваща да бе тази мисъл, девойката си имаше много по-належащи проблеми.

— Не, милорд — отвърна тя и като издърпа ръката си от неговата, нежно го погали по бузата. — Няма да искам от вас подобно търпение. Поласкана съм, че сте готов да ме чакате, но не мисля, че аз съм в състояние да чакам чак до пролетта.

И тя го целуна страстно, така че колената му омекнаха.

За първи път лорд Ферингал се отдръпна от нея.

— Знаеш, че не може — рече той, макар да бе очевидно, че думите му причиняват болка. — Обещах на Темигаст. Благоприличие, любов моя, благоприличие.

— Тогава нека го направим, както повелява благоприличието и то скоро!

Мералда отново го погали по бузата и усетила, че краката не го държат от вълнение, пристъпи към него и прошепна в ухото му:

— Просто не мога да чакам повече.

При тези думи младият мъж изгуби и малкото решимост, която беше събрал, и като я притисна в обятията си, впи устни в нейните.

Мералда изобщо не го искаше, но знаеше, че няма друг избор. Боеше се, че вече е минало твърде много време, затова отвърна на целувката му и нежно го дръпна към пясъка, твърдо решена да го прелъсти, та веднъж завинаги да свърши това неприятно задължение. В този миг откъм градинския зид долетя вик — високият, пронизителен глас на Присила.

— Фери!

— Мразя, когато ми казва така!

С огромно усилие Ферингал се отдръпна от Мералда и изруга под носа си:

— Никога ли няма да се отърва от нея!

— Фери, ти ли си? — отново го повика сестра му.

— Да, Присила — отвърна той със зле прикрито раздразнение.

— Връщай се в замъка! Стъмва се, а Темигаст твърди, че наоколо се навъртат разбойници. Иска да си на сигурно място зад стените.

Ферингал погледна Мералда съкрушено и поклати глава:

— Трябва да вървим.

— Не мога да чакам до пролетта — решително заяви тя.

— И няма да се наложи — увери я той. — Но ще го направим, както си му е редът. Ще вдигнем сватбата по-рано, в деня на зимното слънцестоене.

— Твърде далеч е.

— Есенното равноденствие тогава.

Мералда се замисли. До есенното равноденствие оставаха още шест седмици, а тя беше бременна от повече от месец. По лицето й се изписа тревога.

— Няма как да я направим по-рано — обясни лорд Ферингал. — Както знаеш, Присила се е заела с подготовката и дори така пак ще нададе вой до небесата. Темигаст също иска да почакаме поне до края на годината, но все някак ще го убедя.

Младият мъж говореше повече на себе си, отколкото на нея, и Мералда го остави да си бърбори, а тя самата потъна в мисли, докато бавно крачеха обратно към замъка. Добре знаеше, че притесненията на Ферингал за реакцията на сестра му са дори твърде слаби. Присила щеше да се противопостави яростно на намерението им да направят сватбата по-рано. Мералда бе убедена, че по-възрастната жена тайно се надява всичко да се провали, ако успее да отлага венчавката достатъчно дълго.

И всичко наистина щеше да се провали, достатъчно бе някой да заподозре, че в утробата си Мералда носи чуждо дете.

— Защо излизате, без да вземете някой от войниците с вас? — скара се Присила, щом двамата влязоха в просторното преддверие. — Наоколо има разбойници.

Ядовитият поглед, с който измери Мералда, ясно говореше, че причината за гнева й е друга. Не, сестрата на Ферингал се боеше не от разбойници, а от онова, което можеше да се случи между брат й и младата жена, онова, което едва не се бе случило на брега малко по-рано.

— Разбойници? — изсмя се Ферингал. — В Окни няма разбойници. Не сме имали неприятности от много години насам, още откакто станах господар на замъка.

— Значи отдавна му е времето — сухо отбеляза сестра му. — Нима искаш първото нападение в Окни от толкова време насам да бъде извършено тъкмо срещу господаря на замъка и бъдещата му съпруга? Нямаш ли никакво чувство за отговорност към жената, която твърдиш, че обичаш?

Последните й думи подействаха на Ферингал като плесница. Това като че ли се удаваше на Присила особено лесно и Мералда мислено си отбеляза, че трябва да стори нещо по въпроса, още щом се сдобие с малко повече влияние в замъка.

— Аз съм виновна — намеси се тя и пристъпи напред. — Често се разхождам нощем, защото това е любимата ми част от денонощието.

— Вече не си обикновена селянка — скара й се Присила. — Трябва да разбереш, че с издигането ти идват и немалко отговорности.

— Да, милейди — отвърна девойката и направи учтив реверанс, почтително свела глава.

— Ако толкова ти се иска да се разхождаш нощем, разхождай се в градината добави Присила с поомекнал тон.

Все така с наведена глава, та Присила да не може да види лицето й, Мералда се усмихна развеселено. Като че ли започваше да разбира как да се справя със своенравната сестра на лорд Ферингал. Присила обичаше обектът на нападките й да е борбен, а не скромен и отстъпчив.

Ето защо тя млъкна и като изсумтя недоволно, се накани да си върви.

— Имаме новини — неочаквано се обади Ферингал и Присила се закова на място.

Мералда рязко вдигна глава, почервеняла от изненада и немалка доза гняв. Само ако можеше да възпре годеника си, да му попречи да каже онова, което се канеше да каже — сега изобщо не бе подходящият момент за подобно съобщение.

— Решихме да не чакаме до пролетта, за да се оженим — заяви Ферингал, без да забелязва нищо. — Сватбата ще бъде в деня на есенното равноденствие.

Както можеше да се очаква, лицето на Присила пламна. Очевидно бе, че единствено огромно усилие на волята й попречи да не се разтрепери от яд.

— Нима? — процеди тя през стиснатите си зъби. — А сподели ли плановете си с Темигаст?

— Ти си първата, която научава — отвърна лорд Ферингал. — От уважение към теб и защото ти се занимаваш с подготовката на празненството.

— Нима? — ледено повтори Присила. — Върви да му кажеш, Фери, той е в библиотеката. Аз ще се погрижа да изпратя Мералда у дома.

Целият грейнал, лорд Ферингал се обърна към девойката:

— Още мъничко, любов моя! — рече той и като целуна ръката й, излезе от стаята и отиде да намери стария Темигаст.

— Какво му направи? — изсъска Присила в мига, в който двете останаха сами.

Мералда сви устни:

— Какво му направих?

— Използвала си женските си прелести, нали?

Мералда се разсмя с глас на опитите на Присила да не използва „груб“ език, реакция, която свикналата да вдъхва страх жена изобщо не бе очаквала.

— Може би точно това трябваше да сторя — отвърна Мералда. — Да укротя звяра, както ние му казваме, но не, не съм го сторила. Знаете, че го обичам, но майка ми не е отгледала уличница. Брат ви смята да се ожени за мен и затова ще изчакаме. До есенното равноденствие, както и сам ви каза.

Очите на Присила се присвиха заплашително.

— Мразите ме, нали?

И този път Присила бе хваната неподготвена. Очите й се разшириха, тя направи крачка назад.

— Мразите ме, задето ви отнемам лорд Ферингал и с появата си слагам край на живота, с който сте свикнали. Но това е доста себично, ако ми позволите. Брат ви ме обича, аз също го обичам и ние ще се оженим, със или без вашата благословия.

— Как се осмеляваш…

— Осмелявам се да кажа истината — прекъсна я Мералда, изненадана от собствената си дързост; да отстъпи обаче не можеше. — Майка ми няма да издържи още една зима в студената ни къща, а аз нямам намерение да я оставя да умре. Не и заради някакви си повеления на благоприличието, нито пък заради вашето удобство. Знам, че се занимавате с подготовката на сватбата и съм ви благодарна, но аз ще свърша работата по-бързо.

— Ето значи за какво ставало дума! — рече Присила, решила, че е открила слабото място на Мералда. — Майка ти?

— Не! — заяви девойката и се изправи. — Не, става дума за брат ви. За Ферингал, а не за Присила, и именно това не ви дава мира.

Присила бе толкова слисана, че не можа да отговори. Вбесена, останала без думи, тя се обърна и изхвърча от помещението, оставяйки Мералда сама.

Младата жена се замисли над онова, което беше казала, повече от изненадана, задето бе успяла да се противопостави на Присила и да надделее. Сега обаче като че ли най-разумно би било да си тръгне. Отвън забеляза Лиам и приготвената карета и без да се колебае, отиде при него и му каза да я откара у дома.

И тази вечер, както всеки път, когато Мералда отиваше в замъка, той следеше с поглед каретата, която я връщаше у дома.

И сам не разбираше собствените си чувства. Не можеше да престане да мисли за мига, в който Мералда му бе съобщила за детето. Неговото дете. Беше я отблъснал, свалил бе гарда си и бе допуснал тя да види истинските му чувства. И сега си плащаше за това, понасяше заслуженото си наказание, като гледаше как каретата я отнася по пътя, надалеч от него.

Но как трябваше да постъпи? Със сигурност не искаше живота, който Мералда му предлагаше. Никога! Дори мисълта да се ожени за нея, да я гледа как надебелява и погрознява, докато край тях пищят малки деца, го ужасяваше, но не чак толкова, колкото мисълта, че лорд Ферингал ще я притежава.

Ето каква била работата, каза си Джака, но това, че разбираше къде е проблемът, не му помогна да се почувства по-добре. Не можеше да понесе представата за това как Мералда се отдава на лорд Ферингал, нито пък мисълта, че младият благородник ще отгледа неговото дете. Струваше му се, че го ограбват, така, както правеха всички аристократи със своите селяни. Да, те винаги ограбваха обикновените хора, почтени хора като Джака. Водеха охолен живот, изпълнен с наслади, докато честните, трудолюбиви хора като Джака тънеха в кал и ядяха прокиснала храна. Благородниците вземаха жените, които поискат, без да им предлагат нищо в замяна, нищо, освен богатството си, на което обикновените хора като Джака не можеха да се противопоставят. Ферингал си бе присвоил неговата жена, а сега щеше да му отнеме и детето.

Разтреперан от гняв, младият мъж се втурна пред каретата, размахвайки ръце.

— Върви си! — скара му се Лиам от капрата, без да намалява.

— Трябва да говоря с Мералда! — викна Джака. — Става въпрос за майка й.

При тези думи гномът накара конете да позабавят крачка, за да може да се обърне назад и да чуе какво ще му нареди Мералда. Младата жена се показа през прозореца, за да види каква е цялата тази врява. При вида на очевидно развълнувания Джака Скъли тя пребледня, но не опита да се скрие.

— Иска да спра, за да говори с теб — обясни Лиам. — Нещо за майка ти.

Мералда хвърли изпитателен поглед на Джака.

— Добре — съгласи се тя. — Можеш да ме оставиш тук, Лиам.

— Все още има цяла миля до вас — напомни й кочияшът, комуто цялата тази работа никак не се нравеше. — Мога да откарам и двама ви.

Мералда му благодари и го отпрати:

— Тъкмо ще се поразходя — рече тя и скочи на земята, още преди каретата да бе спряла напълно.

Лиам си тръгна и младата жена остана сама на пътя, сама с Джака Скъли.

— Истинска глупост е да идваш тук! — скара му се тя. — Какво си си наумил?

— Нямах избор — отвърна Джака и понечи да я прегърне; тя обаче го отблъсна.

— Добре знаеш какво нося — рече тя. — Много скоро ще го узнае и лорд Ферингал. Ако успее да те свърже с детето, което расте в утробата ми, и с двама ни е свършено.

— Не ме е страх от него — заяви Джака и направи крачка към нея. — Знам единствено какво чувствам, Мералда. Нямах друг избор — просто трябваше да те видя тази вечер.

— Вече съвсем ясно ми даде да разбера какво чувстваш — хладно отговори Мералда.

— Държах се като глупак — съгласи се Джака. — Хвана ме неподготвен, но вече го преодолях. Прости ми, Мералда. Не мога да живея без теб!

Девойката затвори очи, поклащайки се напред-назад, сякаш се опитваше да преглътне чутото.

— Какво си си наумил, Джака Скъли? — тихичко повтори тя. — Какво ти казва сърцето?

— Да бъда до теб! — меко отвърна младежът и направи крачка към нея.

— А после? — настоя тя и отвори очи, измервайки го с изпитателен поглед.

Той обаче не разбираше.

— Забрави ли за детето, което нося?

— Не съм! — увери я той. — Ще обичам и него, естествено!

Девойката не се и опита да скрие недоверието си.

— Мералда! — той взе ръцете й в своите и поклати глава. — Не мога да понеса мисълта, че лорд Ферингал ще отгледа моето… нашето дете, сякаш е негово!

Грешен отговор. Мералда, която най-сетне бе прогледнала за истината, скрита зад красивата му фасада, го усети с цялото си същество. Не обич към нероденото дете го бе подтикнала да я потърси, нито дори любов към нея. Не, съвсем ясно осъзна тя, Джака Скъли не бе способен на подобни чувства. Беше дошъл, кълнейки се в любов, само защото не можеше да понесе мисълта да загуби от лорд Ферингал.

Мералда си пое дълбоко дъх. Ето че мъжът, когото мислеше, че обича, стоеше пред нея и й казваше всичко онова, което бе копняла да чуе от него. Ако бе реагирал по същия начин първия път, когато тя отиде при него, двамата вече щяха да са преполовили пътя до Лускан. Ала Мералда Гандърли беше помъдряла, превърнала се бе в жена, която знае какво е добро както за нея, така и за детето й. Джака никога нямаше да им осигури живота, от който имаха нужда. Тъкмо напротив, девойката бе сигурна, че той ще намрази и нея, и детето, веднага щом примката на бедността се сключи около шията му. За него всичко бе съревнование, а не любов. Мералда заслужаваше нещо по-добро.

— Върви си! — рече тя. — Върви си и повече не се връщай.

Джака остана като поразен от гръм.

— Но…

— Не можеш да ми кажеш нищо, на което да повярвам — направо заяви Мералда. — За нас няма живот, който би те направил щастлив.

— Грешиш!

— Не, не греша и ти го знаеш не по-зле от мен. Имахме един-единствен миг, спомена, за който ще запазя до края на дните си. Но в живота ти няма място нито за мен, нито за детето. И никога няма да има.

Онова, което наистина искаше да му каже, бе да се маха и най-сетне да порасне, но знаеше, че не от нея трябва да го чуе.

— Нима очакваш да стоя със скръстени ръце, докато лорд Ферингал…

Мералда запуши уши:

— С всяка следваща дума убиваш още частица от спомена за красивата нощ, която прекарахме заедно. Вече ми е ясно какво изпитваш.

— Бях глупак!

— И все още си — хладно отвърна тя и си тръгна.

Джака я повика и отчаяният му вопъл се заби като стрела в нея, но тя устоя и не се обърна, напомняйки си истината за този мъж, за това момче. Вместо да спре, Мералда ускори крачка и не спря да тича, докато не стигна до малката къщурка на родителите си.

Вътре гореше само една свещичка. За нейно облекчение и Тори, и родителите й спяха — точно тази вечер не искаше да говори с никого. Най-сетне бе сложила чувствата си в ред, най-сетне бе успяла да се примири със загубата на мъжа, когото бе смятала за любовта на своя живот. Искаше й се да запомни единствено прекрасната нощ, която бяха прекарали заедно, а не последвалото разочарование. За съжаление, именно разочарованието и болезненото разкритие на истинската същност на Джака бяха суровата реалност, а не наивните фантазии на първата младежка любов. Наистина искаше той да си отиде от живота й.

Само че Джака Скъли далеч не бе най-големият й проблем. Есенното равноденствие бе твърде далеч, а тя никога нямаше да убеди лорд Ферингал, още по-малко пък сестра му и Темигаст, да направят сватбата по-рано.

А може би нямаше да се наложи, каза си тя, а в главата й се зароди един план. Селяните щяха да им простят, ако след като се оженеха през есента, някак си излезеше наяве, че двамата са правили любов преди венчавката. Окни беше пълен със „седмачета“.

Докато лежеше в тъмната си стаичка, Мералда кимна, разбрала как трябва да постъпи. Отново щеше да се опита да съблазни лорд Ферингал и то, колкото се може по-скоро. Знаеше, че той я желае, знаеше също така, че е достатъчна една нейна целувка, едно мимолетно докосване, за да разпали страстта му до краен предел.

Усмивката й се стопи миг след като се беше появила. Мразеше се, че изобщо бе в състояние да си науми подобно нещо. Ако планът й успееше, Ферингал щеше да сметне детето за свое, най-ужасната от всички лъжи, както за него, така и за нероденото дете.

Мералда ненавиждаше онова, което бе решила да стори, мразеше и себе си, задето то изобщо й бе дошло на ума, ала в този миг майка й се закашля в съседната стая. Мералда знаеше какво трябва да стори.

Осемнадесета глава С нежелание

— Първите ни клиенти — обяви Морик.

Двамата с Уолфгар стояха на един склон над прохода, отвеждащ в Долината на мразовития вятър, докато по пътя под тях трополяха две покрити каруци. Конете поддържаха добро темпо, което все пак не беше твърде бързо.

— Пътници или търговци? — попита Уолфгар, който не изглеждаше особено убеден.

— Търговци, и то добре натоварени — увери го Морик. — Скоростта им ги издава, а липсата на пазачи направо ни моли да се заемем с тях.

Уолфгар смяташе, че търговците постъпват крайно неразумно, като поемат на толкова опасен път без охрана, но въпреки това не мислеше, че Морик се е излъгал. В крайна сметка, при последното си пътешествие от Долината на мразовития вятър заедно с тогавашните си приятели, се бе натъкнал на каруца с търговци, тръгнали съвсем сами и незащитени.

— Изненадан ли си? — попита Морик, видял изражението му.

— Глупостта винаги ме изненадва.

— Не могат да си позволят да плащат за пазачи — обясни лусканецът. — Както повечето кервани, които пътуват до долината. Малцината, които имат достатъчно пари, избират по-безопасния западен проход. Тези тук са дребни риби, които търгуват с дрънкулки и разчитат най-вече на късмета си — било, да се натъкнат на умели бойци, които са се запътили в същата посока, накъдето отиват и те, било, да не срещнат разбойници.

— Изглежда ми прекалено лесно.

— И наистина е лесно! — възторжено заяви Морик. — И сам разбираш, надявам се, че всъщност им правим услуга.

Уолфгар не изглеждаше особено убеден.

— Помисли си само — настоя лусканецът. — Ако не се бяхме разправили с великаните, тези търговци най-вероятно щяха да свършат премазани под порой от тежки скални късове. Щяха да изгубят не само парите и стоката си, но и да се превърнат във вечеря за банда гнусни чудовища.

И като се ухили, добави:

— Не се тревожи толкова, приятелю! Единственото, което ние искаме от тях, са парите им — заслужена награда, задето ги отървахме от великаните.

Колкото и да бе странно, в думите на дребния крадец имаше логика. Поне в едно отношение сегашната му работа с Морик доста приличаше на онова, което бе вършил рамо до рамо с Дризт и останалите, когато заедно бяха въздавали правосъдие в една дива и опасна земя. Разликата бе, че досега никога не бе искал да му плащат за това.

— Най-добре би било да демонстрираме силата си, без да се налага да влизаме в бой — продължаваше Морик. — Да поискаме да ни се отплатят за усилията — с припаси и може би малко злато — а след това да ги оставим да си вървят по пътя. Можем също така просто да ги надвием (лесно ще се справим с две каруци без охрана), да си присвоим всичко и да изчезнем, без да оставяме никакви свидетели след себе си.

Усмивката му бързо се стопи, когато видя изражението, изписало се по лицето на варварина.

— Добре де, добре — побърза да отстъпи той. — Ще поискаме да ни платят и толкова.

Дори този план не се нравеше на Уолфгар, но той все пак кимна в знак на съгласие.

Избра си една осеяна с камъни отсечка от пътя, където двете покрити каруци щяха да бъдат принудени да намалят, за да не изгубят някое колело или кон. Самотното дърво, което растеше от едната страна, щеше да му осигури всичко, от което имаше нужда, ако се стигнеше до битка.

Морик пък бе застанал по средата на пътеката, така че търговците да го видят отдалеч.

— Добра среща! — поздрави той, когато те се появиха, и разпери ръце, после обаче се поотдръпна, забелязал един от мъжете зад кочияша да вдига тежичък на вид арбалет.

Все пак, ако искаше да принуди каруците да спрат, където трябва, не биваше да отива твърде назад.

— Дръпни се от пътя или ще те застрелям! — викна мъжът с арбалета.

В отговор Морик вдигна огромна великанска глава във въздуха:

— Не те съветвам да го правиш. Не би било нито правилно, нито разумно.

Каруцата се закова на място, принуждавайки и другата да спре.

Морик използва крака си (при което едва не го изкълчи), за да избута още една великанска глава иззад близкия камък.

— С радост мога да ви съобщя, че пътят напред е чист.

— Тогава се разкарай от него — отвърна кочияшът на първата кола, — ако не искаш да те застреляме и прегазим.

Морик изхихика и махна покривалото, което лежеше в краката му и под което бе скрита третата глава. Въпреки самонадеяното си държане, търговците бяха наистина впечатлени… и сериозно уплашени.

— Аз и моите приятели цяла седмица се трудихме упорито, за да прочистим пътя — обясни лусканецът.

— Приятели?

— Да не мислите, че съм свършил всичко това сам? — разсмя се Разбойника. — Ласкаете ме. Не, не, имах помощта на приятелите си.

Погледът му обходи масивните скали около пътя, сякаш там бяха скрити „многобройните“ му приятели.

— Трябва да ги извините, те са доста срамежливи.

— Карай! — разнесе се глас от вътрешността на първата кола и двамата мъже на капрата се спогледаха.

— Приятелите ти се крият като крадци — викна кочияшът. — Дръпни се от пътя!

— Крадци? — повтори лусканецът, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Та ако не бяхме ние, вече да сте мъртви до един, смачкани от тримата великани.

Вратата на едната кола се открехна и отвътре се показа възрастен мъж:

— А сега ти настояваш да ти се плати за това, нали? — тази практика очевидно му беше добре позната (както всъщност и на повечето търговци из Севера).

— „Настоявам“ е толкова грозна дума — отвърна Морик, клатейки глава.

— Не е по-грозна от постъпката ти, жалък крадецо!

Очите на Морик се присвиха заплашително и той многозначително погледна към трите великански глави в краката си.

— Добре тогава — принуден бе да отстъпи търговецът. — Колко струва героизмът ви?

— Нуждаем се от запаси, за да можем да останем тук и да се грижим проходът да си остане все така безопасен. И може би мъничко злато, един вид — награда за усилията ни.

Сега бе ред на търговеца да се смръщи.

— За да обезщетим вдовиците на онези от нас, които изгубиха живота си в битката с великанския клан — побърза да импровизира Морик.

— Не бих нарекъл трима великани „клан“ — сухо отговори търговецът. — Но не си мислете, че се опитвам да подценя усилията ви. Предлагам ви — на теб и на твоите срамежливи приятели — храна и ако се съгласите да ни придружите до Лускан, по една жълтица на ден.

Търговецът изглеждаше крайно доволен от собствената си щедрост и от находчивостта, с която бе обърнал неприятната ситуация в своя полза.

Очите на Морик се присвиха още по-застрашително при това скъперническо предложение:

— Нямаме особено желание да се връщаме в Лускан точно сега.

— Тогава приемете хапването, което ви предлагаме, и бъдете доволни на това — сряза го търговецът.

— Идиот! — промърмори Морик под носа си, а на глас каза: — Искаме не по-малко от петдесет жълтици и достатъчно храна, за да се нахранят седмина три пъти.

Търговецът избухна в смях:

— Ще получиш единствено живота си, който смятаме да ти подарим, ако си тръгнеш веднага!

И той щракна с пръсти, при което двамина мъже скочиха от втората каруца с мечове в ръце, кочияшът на първата кола също извади оръжие.

— Сега се махай! — сопна си възрастният мъж и се качи обратно в каруцата. — Прегази го! — нареди той на кочияша.

— Глупаци! — викна Морик, което беше и уговореният им с Уолфгар сигнал.

Кочияшът се поколеба и това му струва прескъпо. Стиснал края на здраво въже, варваринът изскочи от прикритието си зад една висока скала и се залюля пред двете коли, надавайки смразяващ кръвта крясък. Мъжът с арбалета се обърна и стреля, но не улучи. Разперил широко ръце, така че да събори и него, и кочияша, Уолфгар връхлетя върху тях и ги повали на пътя, стоварвайки се отгоре им. Бърз удар с лакът и кочияшът се просна на земята, миг по-късно стрелецът получи тежък пестник, който строши челюстта му и го обля в кръв.

Тримата от втората каруца се хвърлиха да помагат на другарите си — двамина заобиколиха от лявата страна на колата, третият пое надясно. Именно него пресрещна Морик, с кинжал и тънък меч в ръка, много преди човекът да успее да се добере до варварина.

Търговецът замахна и Разбойника вдигна меча си, уж за да спре вражеското острие, но вместо това в последния момент завъртя оръжие, като в същото време направи крачка напред и отби сабята на противника си с тънкия си кинжал. В същото време мечът му се стрелна към незащитеното гърло на търговеца. С горкия човек беше свършено… или поне щеше да бъде свършено, ако Морик не бе усетил как някой спира ръката му, така сигурно, сякаш пред себе си имаше не въздух, а каменна стена.

— Какви ги вършиш? — сопна се той на Уолфгар, който пристъпи напред и вдигна юмрук, при което едва не изгуби ухото си от кинжала на своя приятел.

Търговецът опита да се предпази, но беше безсилен пред тежкия пестник на варварина, който се стовари в лицето му с такава сила, че го запрати няколко метра назад. Победата на Уолфгар обаче се оказа съвсем мимолетна.

Макар и временно замаян от лакътя на исполина, кочияшът бе успял да се изправи и сега се хвърли в битката с оръжие в ръка. Още по-лошо бе това, че другите двама си бяха намерили отлични позиции: единият — върху капрата на първата каруца, а другият — пред нея. И сякаш това не бе достатъчно неприятно, ами и възрастният мъж изскочи от вътрешността на колата, стиснал пръчка в ръка.

— Сега ние сме глупаците! — извика Морик на Уолфгар и без да спира да ругае, избегна атаката на мъжа на капрата, чиито умели движения ясно даваха да се разбере, че наистина си го бива в битките.

Уолфгар реши да се заеме с човека с пръчката, ала беше запратен назад, косата му се изправи, а сърцето му се разтуптя лудо.

— Ето значи за какво била пръчката — каза си Морик, като видя яркия взрив. — Мразя магьосници!

И той се нахвърли върху мъжа пред каруцата, който спря меча му така ловко, че едва не го накара да загуби равновесие.

— Побързай! — извика Морик на приятеля си, после се приведе и отчаяно замахна, когато онзи на капрата скочи върху конете и замахна към главата му.

В това време Уолфгар се отбраняваше както от кочияша, така и от онзи, когото бе ударил преди малко. Даде вид, че се кани да посрещне нападението на кочияша, но внезапно спря, промени ъгъла на атаката си и запрати чука към възрастния търговец — последното нещо, което искаше, бе да бъде разтърсен от още една магическа мълния.

Хвърлянето беше безпогрешно — чукът се удари не в търговеца, а във вратата на каруцата, така че тя хлопна върху ръката му, тъкмо когато той се канеше да запрати нов магически изстрел към варварина. Всъщност, той го стори, само че вместо Уолфгар, мълнията замалко не улучи втория му противник.

— В атака! — кресна Морик и се обърна към скалите край пътя.

Това му спечели миг-два, в който всичките му неприятели се огледаха наоколо… напълно достатъчно, за да може да си плюе на петите, а Морик Разбойника беше отличен бегач… особено когато животът му зависеше от това.

Кочияшът направи една-две колебливи крачки към Уолфгар, доста притеснен от очевидната му сила. Другият мъж обаче се хвърли в атака, привидно безстрашно, поне докато варваринът не скочи към него със страховит рев на уста. Уолфгар промени посоката си почти веднага и отново насочи вниманието си към кочияша, хващайки го неподготвен със завидната си пъргавина. Успя да го сграбчи за десницата (не, без да усети острието на меча му върху ръката си), придърпа го към себе си и като го сграбчи през колана с другата си ръка, го вдигна над главата си. Рязко завъртане и кочияшът полетя към своя другар, който тъкмо се бе хвърлил в атака.

Уолфгар се огледа и видя Морик да се отдалечава, колкото го държат краката — разумен ход, като се имаше предвид развоя на неравностойната битка. Само че кръвта на варварина беше кипнала и той пак се обърна към каруците и двамата си противници… тъкмо навреме, за да бъде улучен право в гърдите от още една магическа мълния.

С дългите си крака Уолфгар задмина Морик само след около петдесетина метра. Мощен магически взрив раздроби един скален къс съвсем близо до тях, последва го свистяща стрела, както и подигравателните викове на търговците, ала никой не тръгна след тях по склона и много скоро каруците се изгубиха в далечината. Когато двамата приятели най-сетне спряха, за да си поемат дъх, Уолфгар сведе поглед към дупките, прогорени в предницата на туниката му и поклати глава.

— Щяхме да се справим с тях, ако след като събори кочияша и стрелеца, се беше насочил направо към онзи с магическата пръчка — ядосваше се Морик.

— И да те оставя да прережеш гърлото на твоя противник?

Морик се намръщи:

— И какво толкова? Ако не ти стиска за тая работа, защо изобщо сме тук?

— Защото ти реши да се сдушиш с лусканската измет — напомни му варваринът и двамата се измериха един друг с ледени погледи.

Морик сложи ръка върху дръжката на меча си, боейки се, че Уолфгар може да се нахвърли отгоре му.

За миг Уолфгар се зачуди дали да не стори точно това.

Върнаха се в пещерата поотделно. Морик стигна пръв и влезе вътре, Уолфгар реши да остане отвън и отиде до потока, който минаваше наблизо, за да се погрижи за раните си. Установи, че гърдите му са само леко обгорени от не особено силната магическа мълния, рамото му обаче бе пострадало лошо. Старата рана се бе отворила наново и чак когато свали туниката си, видя колко много кръв бе изгубил.

Морик го откри няколко часа по-късно, припаднал на една скала край потока. Смушка го в ребрата, за да го събуди и като вдигна две бутилки във въздуха, заяви:

— Не успяхме, но поне сме живи и това заслужава да се отпразнува.

— Нима имаме нужда от повод? — отвърна Уолфгар, без да се усмихва и се извърна.

— Първите нападения винаги завършат катастрофално — увери го Морик. — Просто трябва да свикнем един с друг, това е всичко.

Уолфгар се замисли над думите му, спомняйки си първата битка, която двамата с Дризт бяха водили заедно. Вярно, в един момент той замалко не бе премазал приятеля си при едно ниско хвърляне на Щитозъб, но от самото начало между тях съществуваше забележителна хармония, сърцата им сякаш биеха в един ритъм и затова в битка си пасваха толкова добре. Можеше ли да каже същото за Морик? Щяха ли изобщо двамата някога да си паснат?

Варваринът погледна към приятеля си, който все още се усмихваше широко, стиснал бутилките в ръка. О, да, рано или късно щеше да свикне с него. Рано или късно двамата щяха да станат като един. А може би именно това го тревожеше.

— Миналото вече го няма, бъдещето все още не е дошло — рече Морик. — Тъй че нека да живеем в настоящето и да му се радваме. Нека се наслаждаваме на всеки миг.

Уолфгар се замисли над тези думи, превърнали се в нещо като девиз за мнозина от обитателите на лусканските улици, и взе едната бутилка.

Деветнадесета глава Щастлива възможност

— Нямаме почти никакво време! — възкликна Биасте Гандърли, когато Мералда й съобщи, че венчавката ще се състои в деня на есенното равноденствие. — Какво ще облека?

— Ако се налага да облечем нещо по-хубаво от дрехите, които имаме, лорд Ферингал ще се погрижи — рече Дони и потупа жена си по рамото.

В погледа, който отправи на дъщеря си, се четеше гордост и искрена благодарност, които не оставяха място за съмнение, че напълно оценява нейната саможертва.

Как ли щеше да се промени изражението му, запита се девойката, ако научеше за бебето в утробата й.

Въпреки тази ужасна мисъл, младата жена успя да извика някакво подобие на усмивка върху устните си и отиде в стаята си, за да се облече. Лиам Уудгейт бе дошъл по-рано през деня, за да й съобщи, че лорд Ферингал й е уредил среща с шивачката на Окни, която живееше в най-западния край на селото, на около два часа път от къщата на семейство Гандърли.

— Никакви взети назаем рокли за големия ден! — беше заявил Лиам. — Ако не възразяваш, че го казвам, Биасте, дъщеря ти ще бъде най-красивата булка, която Окни някога е виждал!

При тези думи лицето на болната жена засия, а очите й грейнаха. Колкото и да бе странно, същите тези думи здравата жегнаха Мералда — макар да бе направила правилния избор за своето семейство, тя жестоко се кореше за невъобразимата глупост, която бе проявила в отношенията си с Джака. И сега бе принудена да съблазни лорд Ферингал и то съвсем скоро, може би още тази нощ. Сватбата беше изместена напред и на Мералда й оставаше единствено да се надява, че останалите (и най-вече Присила и Темигаст) ще й простят, задето е заченала преди венчавката. Но най-страшното бе, че щеше да бъде принудена да отнесе истината за детето в гроба си.

Колко жалка се чувстваше в този миг! Мадам Принкъл, прочутата надлъж и нашир шивачка, без съмнение щеше да й ушие великолепна рокля от пищна материя, обсипана с прекрасни скъпоценни камъни, но девойката се съмняваше, че лицето й щеше да бъде също така искрящо, както роклята.

Мералда се изкъпа, облече се, хапна надве-натри и когато Лиам се върна, за да я вземе с каретата, на лицето й бе изписана усмивка. Положила ръка върху отворения прозорец, тя гледаше как селото отминава покрай нея. Мъже и гномове работеха на полето, но тя не забеляза, дори не се опита да открие Джака Скъли сред тях. Постепенно къщите започнаха да оредяват, докато накрая само тук-таме се мяркаше по някоя колибка, сгушена между скалите. Каретата мина през малка горичка, където Лиам поспря, за да напои конете и да им даде възможност да поотдъхнат.

Скоро отново потеглиха. Горичката бързо остана зад тях и пътят пак стана неравен и каменист. От дясната им страна се плискаше морето. Стръмни зъбери се спускаха към него и на места бяха толкова близо до студената вода, че Мералда се чудеше как изобщо Лиам ще успее да мине оттам.

Чудеше се също така коя жена би пожелала да живее на подобно място съвсем сама и си каза, че после непременно трябва да попита Лиам за това. Внезапно забеляза стражеви пост — каменна кула, върху която се развяваше знаме с герба на лорд Ферингал. Едва тогава девойката започна да оценява могъществото на лорд Окни. Каретата надали бе изминала повече от десетина мили, но на нея й се струваше, че са прекосили половината свят. Сама не знаеше защо, но видът на знамето на лорд Ферингал, развяващо се в това затънтено кътче, я накара да се почувства по-добре, изпълни я с усещането, че лорд Ферингал я закриля и пази от зло.

Усмивката й помръкна почти веднага — лорд Ферингал щеше да я закриля единствено ако тя го излъжеше.

Облегна се назад, въздъхна и сложи ръка върху все още плоския си корем, сякаш очакваше бебето да ритне точно в този момент.

— Знамето е вдигнато, значи вътре има войници — рече Уолфгар.

— Там и ще си останат — отвърна Морик. — Войниците рядко напускат сигурността на каменното си укрепление, дори когато бъдат призовани. И да има някой на пост, без съмнение го е грижа не какво се случва на пътя, а единствено да не би кулата да бъде нападната. Освен това крепостта е толкова далеч от който и да било истински град, че в нея надали има повече от дузина стражи, най-вероятно и по-малко.

Уолфгар понечи да му напомни, че само преди два дни много по-малоброен противник ги беше обърнал в бяг, но размисли и предпочете да премълчи.

След катастрофалното поражение в прохода, Морик (верен на принципа си, че един разбойник по пътищата не бива да се задържа прекалено дълго на едно място, особено ако е претърпял загуба) предложи да се махнат оттам, в случай че търговците предупредят лусканските власти за тях. Първоначалната му идея бе да отидат на север, в Долината на мразовития вятър, ала Уолфгар категорично отказа.

— На запад, тогава — рече лусканецът. — Югозападно от хъндълстоунския проход има малко селце, скрито между склоновете на планината и морето. Малцина минават оттам, защото на повечето карти го няма, но търговците по тези земи го знаят и понякога се отбиват там на отиване или връщане от Десетте града. Нищо чудно да срещнем и нашия приятел с магическата пръчка.

Уолфгар не можеше да каже, че тази възможност му се нрави особено, но нежеланието му да се върне в Долината на мразовития вятър не им оставяше кой знае какъв избор. Ако поемеха на изток, щяха да навлязат прекалено навътре в опасната планина и да се озоват в земи, обитавани единствено от гоблини, великани и други отвратителни чудовища, от които не можеха да припечелят нищо. Това означаваше, че могат да отидат или на юг, или на запад, а като се имаше предвид колко „топли“ бяха отношенията между тях и лусканските власти, решението се налагаше от само себе си.

Планът започваше да им се струва все по-добър, докато наблюдаваха пищно украсената карета, трополяща по самотния път.

— Може да е магьосник — предположи Уолфгар, припомняйки си болезнените мълнии, които го бяха поразили само преди два дни.

— Не съм чувал из тези земи да има добри магьосници — отвърна Морик.

— Не си живял из тези земи кой знае колко дълго — възрази варваринът. — Кой друг би посмял да пътува сам в такава карета?

— А защо да не посмее? Местността на юг от планината е спокойна, а и по пътищата има охранявани укрепления — при тези думи Разбойника махна към кулата в далечината. — Хората тук не са затворени по къщите си от страх да не бъдат нападнати от гоблини.

Уолфгар кимна, но продължи да смята, че всичко изглежда прекалено лесна. Ако не друго, поне кочияшът несъмнено беше опитен войн, а и вътре сигурно имаше поне няколко души, с магически пръчки и кой знае още какво в ръце. Един поглед към Морик обаче му бе достатъчен, за да разбере, че няма да успее да го разубеди — лусканецът още се измъчваше от загубата в прохода и отчаяно се нуждаеше от успешен удар.

Пътят под тях правеше голям завой около един хребет, но те си избраха по-пряк маршрут, така че да изпреварят каретата и да излязат пред нея там, където стражите от укреплението нямаше да ги виждат. Уолфгар веднага се зае да намери място, където да завърже въжето си. Поколеба се за едно младо дръвче, но се отказа, тъй като не бе уверен, че то ще го издържи.

— Защо просто не скочиш? — предложи Морик, като посочи надвиснала над пътя скала, после се втурна напред с камшик в ръка, понеже каретата вече се задаваше иззад завоя.

— Дръпни се от пътя! — провикна се Лиам миг по-късно.

— Трябва да поговорим, добри ми господине — отвърна Морик, без да се помръдва.

Гномът рязко дръпна юздите и конете спряха на сигурно разстояние от непознатия и както Морик не пропусна да забележи, твърде назад, за да може Уолфгар да скочи върху каретата.

— В името на лорд Окни, освободи пътя! — нареди Лиам.

— Нуждая се от помощ, господине — обясни Разбойника и пристъпи напред, като в същото време с крайчеца на окото си следеше как Уолфгар заема позиция.

— Не се доближавай, приятелю — предупреди го кочияшът. — Изпълнявам поръчка на господаря си и ако се наложи, ще те прегазя, без да ми мигне окото.

Морик се изкиска:

— Съмнявам се.

Нещо в гласа му, а може би едва доловимо движение нейде из скалите над тях прикова вниманието на Лиам и той най-сетне осъзна същинските размери на надвисналата опасност. Пришпорени, конете се хвърлиха напред в мига, в който Уолфгар скочи.

Варваринът не улучи и се стовари зад капрата. Устремът му беше толкова голям, че каретата се наклони на една страна, държейки се само на две колелета. От вътрешността й се разнесе женски писък.

Воден от инстинкта си, Морик изплющя с камшика току пред муцуните на двете животни. Подплашени, те свърнаха настрана и преди Лиам да ги обуздае, преди Уолфгар да разбере какво става, преди дори Мералда да успее да изпищи още веднъж, каретата се преобърна на една страна, запращайки и гнома, и варварина на земята.

Макар и замаян, Уолфгар се изправи на крака, очаквайки кочияшът или някой друг да се нахвърли отгоре му. Само че кочияшът лежеше сред купчина камъни, а от вътрешността на каретата не се чуваше и звук. Морик изтича да успокои конете, после скочи върху каретата, пропълзя до вратата и я отвори. Отвътре се разнесе нов писък.

Уолфгар отиде при кочияша и повдигна главата му. Когато видя, че гномът е в безсъзнание и не може да се съпротивлява, внимателно я положи на земята, надявайки се, че не го е ранил смъртоносно.

— Трябва да видиш това! — извика Морик на приятеля си и протегна ръка на красивата млада жена, която се беше свила вътре.

Както можеше да се очаква, тя се отдръпна още по-надалеч от него.

— Излез, иначе аз ще дойда при теб — предупреди я лусканецът, ала уплашената девойка се сгуши в най-далечния ъгъл.

— Ето по този начин истинските разбойници си набавят развлечения — подхвърли Морик на Уолфгар, който тъкмо се бе присъединил към него. — И като говорим за развлечения…

С тези думи той скочи в каретата.

Девойката изпищя и се опита да го удари, той обаче беше прекалено ловък и само за миг я притисна о тавана на каретата, който сега играеше ролята на стена, приклещи ръцете й, затисна краката й с коляно, така че тя да не може да го изрита в слабините, и доближи устни до нейните:

— Целувчица за победителя?

Изведнъж Морик усети силно дръпване — освирепял от гняв, Уолфгар го улови за яката и с лекота го извлече навън.

— Минаваш всякакви граници! — отсече варваринът и грубо го пусна на земята.

— Заловихме си я честно и почтено! — възпротиви се Разбойника, чудейки се какво му става на Уолфгар. — Ще се позабавляваме и после ще я пуснем. Какво лошо има?

Уолфгар го изгледа страховито:

— Иди да се погрижиш за кочияша. После виж дали ще намериш нещо интересно в каретата.

— Момичето…

— Момичето не се брои! — отсече варваринът.

Морик вдигна ръце в знак, че се предава и отиде да види какво става с падналия гном.

В това време Уолфгар протегна ръка на жената в каретата, точно както и Разбойника преди него:

— Излез! — подкани я той. — Обещавам, че нищо лошо няма да ти се случи.

Зашеметена и натъртена, Мералда избегна подадената й ръка.

— Не можем да изправим каретата, докато си в нея — опита се да обясни варваринът. — Нима не искаш да си тръгнеш оттук?

— Искам единствено вие да си тръгнете!

— И да те оставим сама?

— По-добре сама, отколкото с крадци като вас! — сопна му се девойката.

— За кочияша ще бъде по-добре, ако излезеш — мъчеше се да я успокои Уолфгар, или поне да я стресне достатъчно, за да я накара да го послуша. — Хайде. Няма да те нараня. Ще те обера, вярно е, но няма да те нараня.

Най-сетне Мералда му подаде ръка, плахо и нерешително, и той с лекота я извади от каретата. Внимателно я постави на земята и я погледна. Дори голямата синина, появила се на лицето й, не можеше да скрие деликатната й хубост. На Уолфгар не му беше трудно да разбере желанието, обзело Морик, но той нямаше никакво намерение да насилва, която и да било жена, независимо колко е красива, нито пък възнамеряваше да позволи на Морик да го стори.

Двамата крадци преровиха каретата и почти веднага (за истинска радост на Разбойника) откриха кесия, пълна със злато. Когато свършиха, Уолфгар се зае да намери достатъчно дълъг клон, който да използва като лост.

— Нали не си намислил да изправиш каретата? — не повярва на очите си Морик.

— И още как! — заяви варваринът.

— Не можеш да го направиш! — възпротиви се Разбойника. — Та тя ще отиде право в укреплението и само след час всички войници ще се втурнат по петите ни!

Уолфгар изобщо не го слушаше. Откри няколко едри камъка и ги натрупа близо до покрива на каретата, напъна се и я повдигна от земята. Когато видя, че Морик няма намерение да му помогне, успя някак да освободи едната си ръка и да подпъхне един камък под ръба.

Конете изпръхтяха и се задърпаха, при което замалко не провалиха всичко.

— Поне иди и ги успокой! — сопна се Уолфгар на приятеля си. Морик обаче не помръдна.

Варваринът се обърна към Мералда и тя изтича при подплашените животни.

— Не мога да го направя сам! — викна Уолфгар на Морик, още по-сърдито от предишния път.

Въздъхвайки измъчено, Разбойникът се приближи, хвърли един бърз поглед и отиде да вдигне захвърленото недалеч оттам въже. После направи хлабава примка от единия му край и я надяна около близкото дърво, а другия завърза за горния ръб на каретата. Докато правеше това, се наложи да мине покрай Мералда, която стреснато се отдръпна назад, той обаче не я и забеляза.

След това улови юздите и поведе двете животни, докато колелетата не застанаха на равно разстояние от дървото.

— Повдигни я, а аз ще се погрижа въжето да я задържи — рече той на Уолфгар. — После я вдигни малко по-нависоко и много скоро ще я изправим обратно на четири колела.

Дребният крадец беше хитър, не можеше да му се отрече. Още щом той се върна при въжето, а девойката — при конете, Уолфгар се приведе, напрегнал железните си мускули. Въжето се охлаби и Морик побърза да го стегне около дървото. Миг по-късно варваринът повдигна каретата още малко и Морик и този път я задържа така с помощта на въжето. При третия напън на исполина каретата най-сетне застана на четири колела.

Конете изцвилиха и нервно зариха пръстта с копита, като в същото време мятаха глави толкова яростно, че Мералда не можа да ги удържи. За щастие Уолфгар се озова до нея само за секунда, улови юздите и ги дръпна. После, с помощта на същото въже, ги завърза за дървото и отиде при падналия гном.

— Как се казва? — обърна се той към девойката и когато видя колебанието й, добави: — Не можем да ви причиним нищо по-лошо от онова, което вече ви сторихме само ако науча името му. Чувствам се някак странно, като му помагам, без дори да знам как се казва.

Лицето на младата жена се проясни при това обяснение.

— Лиам. Казва се Лиам.

Очевидно събрала малко смелост, тя се приближи и приклекна до гнома, а страхът й отстъпи място на тревога за състоянието му.

— Ще се оправи ли? — попита тя притеснено.

— Още не съм сигурен.

Горкият Лиам беше в безсъзнание, но поне бе жив, а един оглед по-отблизо бързо установи, че нараняванията му не са сериозни. Уолфгар внимателно го вдигна и го постави в каретата, после се върна при девойката, хвана я за ръката и я поведе след себе си.

— Обеща, че няма да ме нараниш! — възкликна тя и опита да се съпротивлява, ала по-лесно би й било да удържи двата коня.

Морик целият грейна, когато видя Уолфгар да се приближава, влачейки жената след себе си.

— Май си променил решението си, а? — подсмихна се той.

— Ще дойде с нас за малко — обясни варваринът.

— Не! — извика Мералда и като сви ръка в юмрук, го удари в тила.

Уолфгар се обърна, развеселен и дори малко впечатлен от смелостта й.

— Да — спокойно отвърна той и с лекота спря ръката й, когато тя замахна за нов удар. — Ще повървиш с нас около една миля. След това ще те оставим да се върнеш при каретата и заедно с Лиам можете да вървите, където си поискате.

— И няма да ми сториш зло?

— Няма — обеща Уолфгар и измери Морик със смразяващ поглед. — Нито аз, нито той.

Разбрала, че няма кой знае какъв избор, младата жена тръгна без повече възражения. Верен на думата си, след около една миля Уолфгар я пусна да се върне обратно, а те с Морик и кесията със злато изчезнаха в планината.

Мералда тича през целия път обратно до горкия Лиам и когато стигна, беше останала без дъх и усещаше остра болка под ребрата. Лиам беше в съзнание, но надали бе в състояние да седне на капрата, още по-малко пък — да подкара каретата.

— Стой си вътре — рече Мералда. — Аз ще обърна конете и ще ни върна в замъка.

Лиам понечи да протестира, но тя затвори вратичката и се зае за работа. Не след дълго каретата се носеше на запад, макар и с друсане и клатушкане, тъй като младата жена нямаше никакъв опит в управляването на коне, а и пътят не бе никак лесен. Докато се носеха към замъка, в главата на Мералда се зароди неочаквана идея, привидно съвършено решение на всичките й проблеми.

Слънцето отдавна бе залязло, когато двамата най-сетне стигнаха портите на замъка. Лорд Ферингал и Присила се показаха, за да ги посрещнат и направо онемяха при вида на раздърпаната девойка на капрата и ранения кочияш вътре.

— Крадци на пътя — обясни Мералда и Присила, с нетипична за нея загриженост, побърза да се покачи на капрата.

Понижавайки глас почти до шепот, младата жена добави:

— Той ме нарани!

С тези думи тя се хвърли в прегръдките на Присила и избухна в сълзи.

Вятърът стенеше покрай ушите му, печален глас, напяващ песни за човека, който Уолфгар някога беше и който никога вече нямаше да бъде, за навеки отлетяло време, завинаги изгубена невинност и приятели, които му липсваха до болка, ала при които не можеше да се върне.

За пореден път приседна на върха на възвишението, надвиснало над северния край на планинския проход, и отправи поглед на североизток. Нещо проблесна в далечината — може би игра на светлината, а може би отражението на някой палав лъч, хвърлено от гладките води на Маер Дуалдон, най-голямото от трите езера на Десетте града. Освен това бе почти сигурен, че е зърнал Грамадата на Келвин, единствената планина на север от Гръбнака на света.

Навярно всичко беше плод на въображението му, каза си той, или пък игра на светлината — планината бе прекалено далеч, за да се вижда. А за Уолфгар Грамадата на Келвин бе сякаш на десетки хиляди мили.

— Разположили са се да лагеруват досами южния край на прохода — съобщи Морик и се присъедини към него. — Не са много. Ще бъде съвсем лесно.

Варваринът кимна. След успеха на западния път, двамата бяха отишли на юг, към земята между Лускан и прохода и дори бяха използвали нечестно спечелените си пари, за да се снабдят с припаси от един търговец. След това се върнаха при прохода и нападнаха друг керван. Този път всичко мина гладко — търговецът им плати откуп, без да се пролее и капка кръв. А сега Морик бе набелязал нови жертви — керван от три коли, които пътуваха от Лускан към Долината на мразовития север.

— Все се взираш на север — отбеляза Разбойника и приседна до приятеля си, — а не смееш да отидеш натам. Да не би да имаш врагове в Десетте града?

— Имам приятели, които ще ни спрат, ако разберат какво вършим — обясни Уолфгар.

— Кой би се опитал да ни спре? — самонадеяно отвърна Морик и варваринът го изгледа с нетрепващ поглед.

— Те ще ни спрат — настоя той, а мрачното му изражение не оставяше място за възражения.

След миг-два отново се обърна на север, а прежната тъга се върна в ясносините му очи.

— Какъв живот си оставил зад себе си? — попита Морик и той се обърна изненадано.

Двамата с лусканеца рядко говореха за своето минало, поне когато бяха трезви.

— Ще ми кажеш ли? — не отстъпваше Морик. — Толкова много виждам по лицето ти — болка, съжаление и какво още?

Уолфгар се засмя.

— Какво оставих зад себе си ли? — повтори той и като помисли малко, отсече: — Всичко.

— Не говори глупости.

— Можех да бъда крал — вперил поглед на север, исполинът сякаш говореше не на приятеля си, а на себе си.

А може би беше точно така.

— Вожд на обединените племена на Долината на мразовития вятър, с голямо влияние в съвета на Десетте града. Баща ми… — тук той се обърна към лусканеца и отново се засмя. — Ти надали ще го харесаш, Морик. А и той едва ли ще те хареса.

— Горд варварин?

— Сопнато джудже — отвърна Уолфгар.

Морик замалко да се задави и той поясни:

— Осиновителя ми. Осми крал на Митрил Хол и предводител на клан джуджета миньори в долината край Грамадата на Келвин.

— Баща ти е крал на джуджетата? — Морик не можеше да повярва на ушите си.

Варваринът кимна.

— Баща ти е крал на джуджетата, а ти си тук с мен и спиш, където намериш?

Варваринът отново кимна.

— Е, значи си по-голям глупак, отколкото съм си мислил.

В отговор Уолфгар отново отправи поглед към тундрата, заслушан в скръбната песен на вятъра. Не можеше да не се съгласи с Морик, но освен това не можеше и да промени случилото се. След няколко мига чу приятеля си да посяга към захвърлената наблизо раница, после се разнесе познатото подрънкване на бутилки.