Грозните

Заминаването

Толи замина в полунощ.

Д-р Кейбъл настоя нейната мисия да бъде запазена в пълна тайна, даже от охраната в общежитието. Щеше да е добре, ако Перис пусне слух — така или иначе никой не взема насериозно клюките на новите красиви. Но дори нейните родители нямаше да бъдат официално уведомени, че Толи е избягала по принуда. С изключение на сърцето медальон, тя беше напълно сама.

Измъкна се по обичайния път, през прозореца и надолу по тръбата на рециклатора. Интерфейс-пръстенът остана да лежи на нощното шкафче край леглото и сега Толи не носеше нищо със себе си, освен екипировката за оцеляване и бележката на Шай. Едва не забрави сензора на корема си, но все пак успя да го откачи малко преди тръгването. Луната беше в първата си фаза и постепенно растеше. Поне щеше да има някаква светлина, докато пътува.

Край бента я чакаше специален сърф за пътуване на дълги разстояния. Той едва помръдна, когато се качи на него. Повечето дъски поддават, докато се пригодят към теглото на сърфиста, и подскачат като трамплин за скокове от кулата на басейна, но този беше напълно устойчив. Тя щракна с пръсти и той се издигна във въздуха, стабилен като бетон под краката й.

„Не е зле“, каза на глас, после прехапа устни. Откакто Шай замина преди десет дни, беше започнала да си говори сама. Не е на добре. Предстоеше да остане сама дълго време и последното, от което имаше нужда, бяха още от въображаемите разговори с приятелката й.

Сърфът плавно потегли, издигайки се нагоре по склона. Когато се озова над бента, Толи увеличи скоростта, накланяйки се силно напред, докато реката отдолу не се превърна в светла лента. Явно този сърф нямаше ограничение на скоростта — не се чуха никакви предупреждения за безопасно управление. Изглежда единственото условие за полет бе открито пространство отпред, метал в земята долу и краката на Толи, стъпили върху дъската.

Само скоростта можеше да й помогне да навакса четирите дни, прекарани под ключ. Ако се появеше с голямо закъснение след рождения си ден, Шай можеше да се досети, че операцията е била отложена. А от това лесно следва изводът, че Толи не е просто обикновена бегълка.

Реката бягаше все по-бързо и по-бързо под краката й и тя стигна бързеите за рекордно време. Капките я брулеха като градушка, когато се вряза в първия водопад, и Толи леко се изправи, за да намали скоростта. Въпреки това премина през бялата вода по-бързо от всеки друг път.

Чак сега си даде сметка, че сърфът й не е като останалите играчки на грозните. Беше истинска машина. На носа му светеше полукръг аварийни лампички, които подаваха информация на металния детектор, дали в земята долу има достатъчно метал, за да осигури полета. Интензитетът на светлината им не се промени, докато летяха през бързеите и Толи искрено се надяваше онова, което Шай каза за съдържанието на метал в реките, да е вярно. В противен случай я чакаше много дълго пътуване.

От друга страна, при тази скорост едва ли би имала време да спре, ако светлините внезапно угаснат. Което щеше да направи пътуването съвсем кратко.

Но светлината на лампичките продължаваше да е равномерна, а неспокойството на Толи се разсея от рева на бялата вода, от студените пръски в лицето и от острите завои в изпъстрената с лунни отблясъци тъмнина. Този сърф беше по-съвършен от предишния и усвои движенията й само за няколко минути. Беше все едно да смени велосипед на три колела с мощен мотор: страшно, но вълнуващо.

Толи се зачуди дали по пътя към Мъглата има още много бързеи. Тогава пътуването й щеше да се превърне в истинско приключение. Но в края на това приключение я чакаше едно предателство. Или нещо по-лошо — да открие, че доверието на Шай към Давид е било незаслужено, което можеше да означава… всичко. Във всички случаи обаче щеше да е нещо ужасно.

Толи потръпна и се зарече повече да не мисли за такава възможна развръзка.

Когато стигна самия край на града, Толи се обърна, за да го погледне за последно. Той светеше като брилянт сред тъмната долина, толкова далечен и смален, че можеше да го закрие с длан. Въздухът бе кристалночист и тя можеше да различи избухването на всеки фойерверк над острова, разпукващ се като ярко цвете. Пустошта наоколо й се стори толкова необятна, разпенената река — толкова могъща, а лесът — пълен с тайни, скрити в тъмните му недра.

Преди да слезе от сърфа, Толи дълго гледа светлините на града, питайки се кога ще види дома си отново.

Докато мъкнеше дъската на гръб, Толи се зачуди колко ли често ще й се налага да ходи пеша занапред. Преминаването през бързеите стана за рекордно време, даже по-бързо, отколкото автолетът на „Извънредни ситуации“ успяваше да се промъкне през градския трафик. След такава скорост да ходи пеша с раница и сърф на гърба й се виждаше като да се движи със скоростта на охлюв.

Но „Ръждивите руини“ скоро се появиха отпред и металният детектор на сърфа я насочи към рудната жила. Тя пое към порутените кули на развалините, а нервите й все повече се обтягаха, докато те растяха пред нея, закривайки лунния сърп. Скоро разрушените сгради я наобиколиха и овъглените коли се замяркаха все по-често под краката й.

Слепите прозорци й напомняха, че е съвсем сама, самотен скитник сред един мъртъв град.

— Следвай релсата и след празнината в нея — повтори тя на глас като заклинание, което да държи далече призраците на ръждивите. Поне тази част от бележката беше съвсем ясна. „Релсата“ трябваше да е тази на скоростното влакче.

Когато внушителните развалини отстъпиха място на незастроено пространство, Толи намали скоростта. Щом стигна релсата на влакчето обаче, тя направи пълния кръг на атракцията с максимално ускорение. Може би „след празнината в нея“ беше единствената важна част от загадката, но въпреки това Толи реши да приеме бележката като магическо заклинание. Пренебрегнеше ли някоя част, това можеше да обезсмисли всичко друго.

Освен това й доставяше удоволствие отново да се носи с бясна скорост, оставяйки далече зад себе си призраците от „Ръждивите руини“. Профучаваше през острите завои и главоломно се спускаше надолу, а светът танцуваше около нея. Яхаше вятъра, без да знае накъде ще я отведе това приключение.

Няколко секунди преди да скочи над дупката в релсата светлините на металния детектор угаснаха. Дъската пропадна в мрака и стомахът й сякаш я последва, оставяйки зейнала дупка в тялото й. Нейното подозрение се оказа правилно — при максимална скорост всякакви предупреждения губеха смисъл.

Толи полетя над празното пространство, а свистенето на вятъра в ушите й бе единственият доловим звук. Спомни си първия полет в нищото и колко ядосана беше тогава. Няколко дни по-късно това се превърна в повод за безкрайни шеги между тях двете с Шай, типично за грозните. Но сега нейната приятелка го беше направила отново — изчезна като релсата под краката й, оставяйки я свободно да пада.

Преди да преброи до пет, аварийните светлини отново оживяха и противоударните гривни я поеха, докато сърфът застане стабилно под краката й. В подножието на хълма релсата правеше рязък завой и се издигаше нагоре в стръмна спирала. Толи обаче намали скоростта и продължи направо, повтаряйки монотонно: „след празнината в нея“.

Под краката й отново се замяркаха развалини, но сега едва се различаваха в мрака, само тук-там надигайки безформени силуети сред гъстата растителност. Добре поне, че ръждивите бяха строили стабилно, без да жалят метала. Светлините на носа на сърфа продължаваха да светят ярко.

„Докато не стигнеш друга една — права и без въртележка“, повтори си Толи. Беше запомнила указанията наизуст, но това не правеше смисълът им по-ясен.

Една какво, беше въпросът. Отново релса на скоростно влакче? Или дупка? Първото би било глупаво. Къде се е чуло и видяло скоростно влакче с права релса?! Ами дупка без въртележка? Може пък това да е описание на каньон с река на дъното. Но какво общо има каньонът с въртележка?!

А може „една“ да означава просто числото едно. Дали пък не трябва да търси нещо, което прилича на числото едно? То наистина беше право и без никакви въртележки. Значи трябва да е римската цифра за едно, ако не се броят малките черти в горния и долния край.

„Благодаря ти за страхотното упътване, Шай“, каза на глас Толи. Тук, в покрайнините на мъртвия град, където останките на ръждивите отчаяно се опитваха да се освободят от хватката на растителността, вече не й се виждаше толкова неуместно да говори сама на себе си. Всичко, способно да наруши мъртвешката тишина, беше добре дошло. Тя премина над равнини от бетон, нацепени от наболата през пукнатините трева. Прозорците на порутените сгради се взираха в нея, сякаш земята беше обрасла с очи.

Толи огледа хоризонта, търсейки някакви следи. Не се виждаше нищо равно и право, докъдето погледът й стигаше. Едва успяваше да различи нещо в обраслия с бурени мрак под краката си. Нищо чудно да е подминала знака, за който се говореше в указанието, без дори да го забележи. Трябваше да мине по същия път на дневна светлина. Но откъде да знае на кое място да внимава? „Благодаря ти, Шай“, повтори тя отново.

После зърна нещо на земята и рязко спря.

Изпод шубраците, бурените и камънаците се различаваха правилни геометрични форми — поредица от правоъгълници, наредени в линия. Бяха две успоредни метални релси, съединени с напречни дървени трупи — като на скоростното влакче, но много по-големи. И вървяха право напред, докъдето стигаше погледът й.

Това тук също беше релса като на скоростното влакче, само че по-дълга и права.

„За какво ли е служило това“ запита се Толи на глас. Що за забавление е скоростно влакче без остри завои, стръмни спускания и въртележки?

Тя сви рамене. Каквото и удоволствие да са намирали в това ръждивите, то идеално ставаше за сърфиране. Релсата водеше в две посоки, но не беше трудно да се досети накъде да поеме. Едната сочеше натам, откъдето идваше Толи — към центъра на руините. Другата продължаваше на север, към морето.

„Студено е морето“, изрецитира Толи следващия стих от бележката на Шай и се запита колко ли далече на север трябва да отиде.

После се понесе с максимална скорост, доволна, че е открила отговора на първата загадка. Ех, ако всички гатанки на Шай бяха толкова лесни, пътуването щеше да мине неусетно.

СпагБол

Първата нощ от пътешествието мина много добре.

Релсите се виждаха ясно под краката й, образуваха плавни извивки около хълмовете, прекосяваха реките по полуразрушени мостове, но въпреки препятствията водеха неотклонно към морето. На два пъти я преведоха през други останки от ръждивите, по-малки и много по-разрушени градове. Долу имаше единствено усукани метални пръти, щръкнали насред дърветата като пръсти на скелет, които се опитват да сграбчат въздуха. Навсякъде се виждаха овъглени наземни коли, задръстили улиците на града във верижни катастрофи, белязали последния панически бяг на ръждивите.

Близо до центъра на един от разрушените градове тя най-после откри за какво са служели дългите метални релси. Сред гъстата им мрежа с формата на сърфа тя зърна няколко полуразпаднали се железопътни коли, огромни кръгли контейнери на колела, пълни с вещи, струпани в обща маса от ръжда и синтетика. Едва сега Толи си спомни, че градовете на ръждивите не са могли да се самозадоволяват и се е налагало да търгуват помежду си между две битки, вместо да отнемат насила от другия онова, което им е необходимо. Изглежда са използвали правите релси, за да пренасят стоките от град на град.

Когато небето взе да просветлява, Толи дочу шума на морето пред себе си, далечно бучене, идващо някъде отвъд хоризонта. Тя усети солта във въздуха, което й напомни как като малка беше ходила до океана заедно с Ели и Сол.

„Студено е морето и пукнатини там зеят“, преговори си отново бележката Толи. Скоро щеше да види как вълните се разбиват в брега. И най-вероятно беше на крачка от разрешаването на нова загадка.

Толи се зачуди колко ли още би могла да пропътува с новия сърф. Увеличи скоростта и се загърна по-плътно в униформеното яке, за да се предпази поне малко от предутринния студ. Сега релсите под нея плавно започнаха да се изкачват нагоре, проправяйки си път между варовикови скали. Толи си спомни белите канари над океана, отрупани с рояци морски птици, свили гнезда в дупките и пещерите по върховете им.

Сега й се струваше, че излетите с Ели и Сол край океана са били преди стотици години. Запита се дали не е възможно да й се направи операция, която да я превърне отново в малко момиче, завинаги.

Внезапно под краката й зейна урва с порутен мост над нея. Миг по-късно установи, че мостът не стига от единия до другия край, а под него не тече река, за да може да премине със сърфа. Отпред я чакаше стръмен склон, спускащ се към морето.

Толи рязко зави, за да намали скоростта и да спре. Коленете й се подгънаха от усилието, грапавите й подметки започнаха да се плъзгат със скърцане по повърхността на дъската, тялото й се наклони почти успоредно със земята.

Но земята я нямаше под нея.

Отдолу зееше бездна, пукнатина в скалите, прорязана от морето. Разгневените вълни с грохот нахлуваха в тесния процеп, пяната по гребените им белееше в мрака, а до слуха й достигна хищният им рев. Светлините на металния детектор на носа на сърфа започнаха да примигват една по една, щом Толи се отдалечи и от последната метална отломка на моста.

Тя усети, че сърфът губи мощност и започва да пропада надолу.

През ума й проблесна: ако скочи сега, би могла да се улови за края на порутения мост. Но тогава сърфът ще пропадне в пропастта, оставяйки я на произвола на съдбата.

Сърфът леко забави падането, но въпреки това продължи да се спуска надолу. Останките от порутения мост бяха вече над нея, далеч извън обсега на ръцете й. Дъската продължи бавно да пропада, светлините на металния детектор гаснеха една след друга, сигнализирайки, че магнитите губят силата си. Сърфът вече не можеше да издържи тежестта на тялото й. Тя се освободи от раницата, готова да я хвърли в пропастта. Но как щеше да оцелее без нея? Единственият изход тогава ще е да се върне обратно в града за още провизии, но в такъв случай би загубила още два дни. Студен океански полъх нахлу в скалната цепнатина и ръцете й настръхнаха, сякаш бе усетила повея на смъртта.

Но бризът подхвана сърфа и Толи усети, че за миг се закрепи неподвижно във въздуха, без да се движи нито нагоре, нито надолу. После дъската пак бавно започна да пропада…

Толи пъхна юмруци дълбоко в джобовете си и разпери ръце, улавяйки вятъра с опънатото като платно яке. Следващият по-силен порив на вятъра леко я повдигна, отнемайки част от бремето на сърфа, и една от светлините на металния детектор замига по-силно.

Така, разперила криле като птица, Толи започна да се издига.

Въздушното течение постепенно се превърна в опора на сърфа и той скоро се изравни с противоположния край на пропадналия мост. Толи внимателно го насочи към скалите и почувства тръпка на облекчение, когато отново се озова над твърда земя. После внимателно приземи сърфа и слезе от него с треперещи колене.

„Студено е морето и пукнатини там зеят“, дрезгаво произнесе тя. Как е могла така неразумно да се носи с пълна скорост, когато бележката на Шай ясно я предупреждаваше да внимава?

Толи се просна на земята, замаяна и изтощена. Пред очите й отново и отново зейваше пропастта, а вълните долу гневно се блъскаха в озъбените скали. Сега тя можеше да е там долу, подмятана от бурната вода, докато от тялото й не остане и следа.

Наоколо е дива пустош, напомни си Толи, и всяка грешка тук има съдбоносни последици.

Още преди сърцето на Толи да възвърне нормалния си ритъм, стомахът й започна да протестира.

Тя посегна към раницата, извади пречиствателя за вода, който беше напълнила от последната река, и изпразни филтъра. Изсипа се шепа кафява кал, пречистена от речната мътилка.

— Уф! — гнусливо се намръщи Толи и предпазливо погледна в контейнера с вода. Изглеждаше чиста и миришеше нормално. Тя отпи малко, но по-голямата част запази, за да си приготви вечеря, или пък закуска — каквото и да се падаше сега. Толи имаше намерение по-голямата част от пътя да измине нощем, за да може сърфът й да се зарежда през деня от слънчевата светлина и да не се налага да губи време.

Бръкна във водонепромокаемата си раница и наслуки извади един пакет с храна. „СпагБол“, прочете тя на етикета и равнодушно сви рамене. Когато разкъса опаковката, отдолу се появи нещо като възел прежда с дебелината на пръст. Тя го пусна в пречиствателя, който започна да гъргори и след малко завря.

Когато отново вдигна поглед към пламтящия хоризонт, очите й се ококориха. Никога досега не беше виждала зазоряване извън града. Както и повечето грозни, тя рядко ставаше по това време, пък и тогава хоризонтът винаги беше скрит зад очертанията на „Града на новите красиви“. Видът на едно истинско утро я смая.

Огнена лента в оранжево и жълто беше подпалила небето, грандиозна и неочаквана, бляскава като фойерверк, но много по-величествена и недоловимо променяща се. Ето какво било да си сред природата, каза си Толи. Веднъж е опасно, друг път красиво. А понякога и двете.

Пречиствателят изписука. Толи отвори капака и погледна вътре. Там имаше спагети с червен сос и малки соеви кюфтенца, при това ухаеше вкусно. Толи отново погледна етикета. „СпагБол… Спагети болонезе!“.

Изрови една вилица от раницата и лакомо започна да яде. Изгряващото слънце я затопли, а шумът на прибоя превърна това в най-великолепната гощавка от години насам.

Зарядът на сърфа все още не беше напълно изтощен и след закуската тя реши да продължи напред. Преди да тръгне отново, пробяга с поглед по първите няколко стиха.

Ако „втората“ означаваше втори порутен мост, Толи предпочиташе да стигне там на дневна светлина. Ако беше забелязала дупката в моста само секунда по-късно, сега щеше да е във вид на спагети болонезе долу в урвата.

Но най-важната й задача сега бе да премине през пропастта. Тя беше много по-голяма от дупката в релсата на скоростното влакче и определено не можеше да я преодолее със скок. Изглежда единственият изход бе да я заобиколи пеша. Затова тя закрачи през ниската трева, доволна, че може да раздвижи краката си след дългата нощ върху сърфа. Не след дълго пукнатината в скалите се затвори и след около час тя вече крачеше от другата страна на урвата.

Продължи да лети много по-бавно, с очи вперени само напред, позволявайки си единствено бегли погледи встрани, за да разучи околността.

От дясната й страна се издигаше планина, толкова висока, че дори в ранната есен върховете й бяха със снежни шапки. Толи винаги беше приемала града като една безкрайна вселена, но мащабът на всичко извън него й се видя несравнимо по-голям. И беше толкова красиво. Чак сега разбираше защо хората някога са живели сред природата. Можеше да приеме дори липсата на парти-кули. Даже на общежития.

Мисълта за цивилизацията й напомни какво облекчение за изтощените й мускули би била една гореща баня. Представи си огромна вана, каквито имаха в „Града на новите красиви“, с джакузи и пълна с масажиращи тялото балончета. Зачуди се дали пречиствателят би могъл да осигури достатъчно топла вода за една вана, макар да беше малко вероятно да попадне на баня в тази пустош. Как ли се миеха в Мъглата? Толи се зачуди на какво ли ще мирише, когато пристигне там, некъпана от дни. Дали в раницата й имаше сапун? Или пък шампоан? Със сигурност обаче нямаше кърпи. Тя чак сега си даде сметка колко много вещи са й били необходими в предишния живот.

Второто прекъсване на релсата се появи след час: още един порутен мост над река, която се спускаше плавно от планината.

Толи овладя скоростта, спря и впи поглед напред. Този път пропастта не беше толкова страшна като предишната, но въпреки това беше достатъчно дълбока, за да е смъртоносна. И твърде широка, за да я прескочи. За заобикаляне и дума не можеше да става. Речната клисура се простираше чак до хоризонта, без нито едно проходимо място в нея.

„На втората направи най-голямата грешка“, промърмори Толи. Ама че упътване. Каквото и да направеше сега, щеше да е грешка. Чувстваше се твърде уморена, за да се справи с тая загадка, пък и зарядът на сърфа отиваше към края.

Беше късно утро, значи съвсем навреме, за да поспи.

Преди това обаче трябваше да разгъне сърфа. Инструкторът от „Извънредни ситуации“ й беше обяснил, че при зареждане на слънце трябва да е изложена максимална площ. Тя натисна освобождаващите бутони. Дъската се отвори като книга в ръцете й и се превърна в две дъски, после всяка от тях се удвои, а половинките на свой ред се разтвориха на две, също като фигури, изрязани от нагъната хартия. Накрая пред Толи лежаха осем сърфа, не по-дебели от лист хартия, съединени по дължина един за друг. Цялото това нещо се поклащаше на утринния бриз като огромен кит, защото магнитите го удържаха да не отлети.

Толи просна сърфа на земята под топлите лъчи и металният му корпус заблестя като черен кехлибар, щом той започна да пие от слънчевата енергия. След няколко часа щеше да е зареден и готов за полет. Тя само можеше да се надява, че ще й служи така вярно и на връщане от мисията.

Толи извади от раницата спалния си чувал, измъкна го от калъфа му и се намърда вътре направо с дрехите. „Пижама“, допълни тя наум списъка с неща, които й липсваха от града.

Направи си възглавница от якето, изхлузи се от ризата си и покри главата си с нея. Усети, че носът й е изгорял на слънцето и сега боцка, защото беше забравила да го покрие със слънцезащитен крем след зазоряване. Страхотно. Един зачервен и олющен нос много щеше да отива на изподраното от клоните грозно лице.

Така и не успя да заспи. Денят ставаше все по-горещ и се чувстваше странно да лежи на открито. Крясъците на морските птици пронизваха слуха й. Тя въздъхна и седна. Дали пък няма да е добре да хапне още нещо.

Извади един по един пакетите с храна от раницата. Етикетите гласяха:

СпагБол

СпагБол

СпагБол

СпагБол

СпагБол…

Толи преброи четиридесет и един еднакви пакета, достатъчни за три порции СпагБол дневно две седмици подред. Тя се тръшна със затворени очи на земята, почувствала внезапно изтощение. „Благодаря, д-р Кейбъл.“

Няколко минути по-късно вече спеше.

Най-голямата грешка

Летеше, преодолявайки земното притегляне, без да вижда под краката си релсата, без сърфа дори; носеше се по въздуха единствено благодарение силата на своята воля и на вятъра, който издуваше разпереното й яке. Стрелна се покрай ръба на масивна скала, надвесена над огромния черен океан. Ято морски птици я преследваха, а дивите им крясъци режеха слуха й като острия бръснач в гласа на д-р Кейбъл.

Внезапно скалите под нея се нацепиха. Отвори се дълбока пукнатина и океанът с рев нахлу в нея, поглъщайки крясъците на птиците. Тя се преметна във въздуха и полетя стремглаво към черната повърхност на водата.

Океанът я погълна, изпълни дробовете й, скова сърцето й, така че не можеше дори да извика…

— Не! — изкрещя Толи и седна вдървено.

Студеният вятър откъм океана я перна през лицето и проясни главата й. Толи се огледа и осъзна, че все още е на скалите, омотана в спалния чувал. Изтощена, гладна и изпитваща отчаяна нужда да се изпишка, но не и потънала в бездната.

Пое си дълбоко въздух. Птиците все още крещяха наоколо, но отдалече.

Този сън беше поредният от многото нощни кошмари, в които пропадаше в някаква бездна.

Нощта наближаваше, слънцето потъваше в океана, обагряйки водата в кървавочервено. Толи навлече ризата и якето, преди да посмее да се подаде извън спалния чувал. Температурата сякаш спадаше с всяка изминала минута, а светлината гаснеше буквално пред очите й. Тя побърза да се приготви за път.

Сърфът беше най-сложната част от подготовката. Разгънатата му повърхност беше влажна, покрита с фин слой морски пръски и капчици роса. Толи се опита да го подсуши с ръкавите на якето си, но се оказа, че има твърде много влага и твърде малко плат. Мокрият сърф се сгъна леко, но сега й се стори по-тежък, сякаш между пластовете му имаше още вода. Операционните светлини станаха наситеножълти и Толи огледа дъската отблизо. От двете й страни бавно се отцеждаше вода.

— Чудесно! Така ще ми остане време да се нахраня.

Толи извади пакет СпагБол и едва тогава осъзна, че пречиствателят беше празен. Единственият източник на вода в околността се намираше в подножието на скалите, а тя нямаше как да стигне дотам. Толи изстиска якето си, което пусна няколко солидни капки, после събра водата, изтичаща от сърфа, и напълни до половина пречиствателя. В резултат се получиха жилави и прекалено пикантни спагети, които искаха усилено дъвчене.

Докато приключи с мъчителното хранене, светлините на сърфа вече бяха станали зелени.

— Е, вече сме готови за път — каза си Толи. — Но накъде?

Постоя неподвижно, замислена, с единия крак върху дъската, а с другия — на земята.

Бележката на Шай гласеше: „На втората направи най-голямата грешка“.

Не изглеждаше особено трудно да направи грешка. Но коя беше най-голямата? Веднъж вече едва не се беше убила.

Толи си припомни своя сън. Да се провалиш в бездната можеше да мине за доста неприятна грешка. Тя стъпи върху сърфа и го насочи към пропадналия мост, взряна към мястото, където реката се вливаше в океана.

Ако се спуснеше по скалата, единственият възможен път беше да следва реката срещу течението. Може би точно натам я водеше загадката. Само че по скалата не се виждаше никаква пътека, нито дори дупки и издатини, за които да се залови.

Естествено оставаше възможността в скалата да има желязна рудна жила, която да й помогне да се спусне безопасно. Толи внимателно огледа стените на клисурата, търсейки червеникавия цвят на желязото. Едно-две петна изглеждаха обнадеждаващо, но тъмнината не й позволяваше да е напълно сигурна.

„Страхотно!“. Толи си даде сметка, че е спала твърде дълго. Ако изчакаше да съмне, щеше да е загубила още дванайсет часа и нямаше да има даже капка вода.

Единственият друг път бе да върви пеша по платото срещу течението на реката. Но това означаваше, че могат да минат дни, преди да открие подходящо място да се спусне долу до водата. А и как би могла да види това място през нощта?

Имаше да навакса изгубено време, а не да се скита слепешката из тъмното.

Преглътна мъчително, когато най-накрая взе решение. Трябваше да има начин да се спусне до долу със сърфа. Може и да беше грешка, но нали тъкмо това й казваше бележката. Тя докара сърфа до самия край на пропадналия мост и продължи напред, докато дъската не започна да губи тяга. Взе да се спуска между скалите, пропадайки все по-бързо и по-бързо, колкото повече се отдалечаваше от железопътната линия.

Толи отчаяно се заоглежда за следи от желязо в скалите. Насочи сърфа към каменната стена пред себе си, но пак не видя нищо. Няколко от светлините на металния детектор пак започнаха да примигват. Още малко по-надолу и сърфът щеше да падне.

Явно така нямаше да стане. Толи плесна с ръце. Сърфът намали за секунда, опитвайки се да се издигне, но после се разтресе и отново взе да пропада.

Твърде късно.

Толи разпери якето, но въздухът в клисурата беше напълно неподвижен. Зърна ръждива ивица върху скалата и насочи сърфа към нея, но се оказа, че е петно лишеи. Дъската продължаваше да лети право надолу, все по-бързо и по-бързо, а светлините на металния детектор гаснеха една след друга.

Накрая сърфът напълно отказа.

Толи осъзна, че тази грешка може да й е последната в живота. Почувства се като камък, който лети към бурните вълни. И също като в съня гласът заседна в скованото й гърло, сякаш дробовете вече бяха пълни с вода. Дъската се тресеше под краката й, въртейки се като падащо листо.

Толи стисна очи, очаквайки да се разбие в ледената вода.

Внезапно нещо я хвана здраво за китките и грубо я изтегли нагоре. Пареща болка преряза раменете й и тя се преметна като гимнастик на халки.

Отвори очи и примигна. Беше отново върху дъската на сърфа, която стоеше непоклатимо на педя от водата.

— Какво по…? — каза гласно Толи. Чак когато се закрепи върху сърфа, си даде сметка какво се беше случило.

Реката й беше попречила да падне. Нейното течение векове наред беше трупало в устието наноси със съдържание на метал и сърфът беше усетил тяхното притегляне точно навреме.

„Може да се каже, че съм спасена“, промърмори Толи. Потри рамене, които продължаваха да пулсират от болка след задействането на противоударните гривни, и се зачуди колко ли дълго може да пада, преди гривните да извадят ръцете й от ставите.

Но така или иначе вече беше долу. Реката се разливаше пред нея, сочейки пътя към заснежените планински върхове. Толи потрепери на студения вятър откъм океана и се уви още по-плътно с влажното си яке.

„В ден четвърти вземи презряната страна“, цитира бележката на Шай тя. „Четири дни. Може би е време да тръгвам.“

След първото изгаряне вече всяка сутрин се мажеше с крем. Но дори само за няколко часа на слънчева светлина дневно нейните и без това мургави ръце ставаха все потъмни.

СпагБол никога вече не й се услади така, както онзи първи ден на скалите. Сега яденето от необходимост се превърна в досадно задължение. Най-зле беше закуската със СпагБол по залез-слънце, когато само мисълта за още една порция спагети я караше да се откаже от храна завинаги. Дори за миг си пожела запасите й да свършат, за да се наложи да улови риба и да я сготви, или просто да продължи да гладува и така да свали грозните си тлъстини по най-трудния начин.

Но онова, което най-силно ужасяваше Толи, беше намаляващата тоалетна хартия. Последната ролка беше изразходвана наполовина и сега тя я използваше много пестеливо, броейки оставащите парчета. На всичко отгоре с всеки изминал ден започваше да мирише все по-лошо.

На третия ден нагоре по реката реши да се изкъпе.

Събуди се както обикновено по залез и се почувства цялата лепкава в спалния чувал. Беше изпрала дрехите си същата сутрин и ги беше проснала да се сушат върху скалата. От мисълта да напъха мръсното си тяло в чистите дрехи я полазиха тръпки.

Тук течението на реката беше бързо и водата не оставяше почти никаква утайка във филтъра на пречиствателя, значи беше чиста. Затова пък беше ледена, идваща право от топящия се сняг в близките планини. Толи се надяваше поне в края на деня да не е толкова студена, след като слънцето я беше топлило цял ден.

Оказа се, че в раницата има сапун — няколко пакета, натикани на самото дъно. Толи стисна един в юмрук и застана на брега на реката чисто гола, само със сензора на корема, трепереща на студения вятър.

„Давай“, каза си, опитвайки се да не трака със зъби.

После потопи едното си стъпало, но веднага отскочи назад, подгонена от режещата болка. Очевидно нямаше да може да влезе постепенно във водата. Трябваше направо да скочи.

Започна да обикаля покрай брега в търсене на подходящо място, събирайки бавно кураж да се хвърли в ледената вода. Осъзна, че никога досега не се е разхождала гола навън. В града всички открити площи бяха публични, но тук не бе виждала човешко лице дни наред. Сякаш светът принадлежеше единствено на нея. И въпреки студения въздух почувства топлите лъчи на слънцето върху кожата си.

Накрая стисна зъби и застана с лице към реката. От разходките по брега нямаше да стане по-чиста. Просто трябваше да направи няколко крачки и да скочи, гравитацията щеше да свърши останалото.

Тя преброи до пет, после до десет, но и това не помогна. След това осъзна, че изстива дори само като стои на брега.

Най-после се реши.

Ледената вода я стисна в юмрук. Мускулите й се парализираха, пръстите й се сковаха и се свиха като птичи крака. За миг Толи се изплаши, че няма да успее да изплува. А защо просто не потъне, оставайки за вечни времена в тази ледена прегръдка.

Въпреки това направи усилие, пое дъх с тракащи зъби и си напомни, че хората преди ръждивите сигурно са се къпали само в ледените води на потоците. После стисна челюсти, за да спре тракането на зъбите, потопи глава под водата и рязко я извади, отмятайки мократа коса на гърба.

Няколко секунди по-късно неочаквано почувства в стомаха си топло ядро, сякаш ледената вода беше отключила някакъв неподозиран енергиен резерв в тялото й. Тя разтвори широко очи, замаяна от вълнение. След три нощи навътре в сушата най-после видя издигащите се над нея планини кристално ясно, със снежните върхове, които ловяха последните слънчеви лъчи. Сърцето на Толи тупкаше бясно, кръвта разнасяше изненадваща топлина по цялото й тяло.

Но приливът на енергия се изчерпа бързо. Тя отвори опипом пакета сапун, стисна го между пръстите си и разнесе съдържанието му по тялото и косата си. Още едно гмурване и щеше да е готова.

Когато погледна отново към сушата, Толи видя, че водата я е отнесла далече от бивака й. Тя направи няколко загребвания срещу течението и мъчително запристъпя по камъните към скалистия бряг.

Потопена до кръста в реката, трепереща на студения вятър, Толи дочу звук, от който сърцето й спря.

Към нея се приближаваше нещо. Нещо голямо.

Презряната страна

Бумтежът идваше откъм небето, подобно на гигантски барабан, който думкаше бързо и ожесточено, пронизвайки главата и гърдите й. От ритъма му сякаш се тресеше целият хоризонт, а повърхността на реката потръпваше при всеки удар.

Толи приклекна във водата, потапяйки се чак до шията, миг преди машината да се появи.

Идваше откъм планините, летеше ниско и вдигаше пепел от земята, предизвиквайки поредица малки вихрушки с движението си. Беше много по-голяма от обикновените автолети и стотина пъти по-шумна. Очевидно не притежаваше магнити и се придвижваше с помощта на въздушна струя, задвижвана от диск, който проблясваше на слънцето.

Когато стигна до реката, машината направи завой. Това разпени водата и образува концентрични кръгове, сякаш някой беше запратил голям камък в дълбокото. Толи забеляза вътре хора, които гледаха надолу към нейния бивак. Разгънатият сърф се поклащаше на вятъра, а магнитите се опитваха да го задържат близо до земята. Раницата й изчезна в облак прах и тя видя дрехите, спалния чувал и пакети СпагБол да се разпръскват от образуваната от машината вихрушка.

Толи се потопи още по-дълбоко в непоносимо студената вода, парализирана от мисълта, че ще остане тук, гола и сама, без никакви вещи. А вече почти беше замръзнала.

Но машината се наклони напред, подобно на автолет, и продължи по пътя си. Отправи се към океана, като изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила, оставяйки Толи със заглъхнали уши, а реката — с разпенена повърхност.

Толи зъзнеща се измъкна от водата. Тялото й беше леденостудено, а пръстите й отказваха да се свият в юмрук. Едва се добра до бивака и трескаво навлече дрехите, преди още последните слънчеви лъчи да изсушат кожата й. После седна и уви ръце около себе си, за да спре треперенето, поглеждайки страхливо към аления хоризонт на всеки няколко секунди.

Щетите бяха по-малко от очакваното. Светлините на сърфа вече бяха зелени, а раницата й — прашна, но невредима. Когато събра разпилените пакетчета СпагБол и ги преброи, Толи установи, че са се загубили само две. Спалният чувал обаче беше унищожен. Някаква сила го беше разкъсало на малки парчета.

Толи преглътна мъчително. От спалния чувал не беше останало късче, по-голямо от носна кърпичка. Какво ли щеше да стане, ако беше вътре в него, когато се появи машината?

Тя бързо събра сърфа и опакова всичко. Сърфът беше готов за тръгване почти веднага. Вихрушката от непознатата машина поне го беше изсушила.

„Много съм ви задължена“, каза си Толи, стъпвайки върху дъската, докато слънцето изчезваше зад хоризонта. Нямаше търпение да се махне от това място колкото се може по-бързо — онези можеше пак да се върнат.

Но кои всъщност бяха те? Летящата машина беше точно такава, както Толи си представяше съоръженията на ръждивите, изучавани в училище: портативно торнадо, което унищожава всичко по пътя си. Тя беше чела за летателни апарати, от чийто полет са дрънчали прозорците на къщите, и за бронирани военни превозни средства, които са можели да минават право през стените.

Но ръждивите бяха изчезнали преди много години. И кой е този луд, който ще възстанови техните безумни машини?

Толи се носеше сред сгъстяващия се мрак, а очите й следяха зорко за някакъв знак, който да й подскаже отговора на поредната загадка — „На четвъртия ден вземи презряната страна“ — или за поредната изненада, която може да й поднесе нощта.

Едно нещо обаче беше сигурно: тя не беше сама тук.

Около полунощ реката се раздели на две.

Толи направи плавен завой и спря, изучавайки мястото на разклонението. Един от ръкавите беше видимо по-широк, другият приличаше повече на голям поток. Тя си припомни, че думата за по-малка река, която подхранва по-пълноводна, е приток.

Може би просто трябваше да следва главната река. Досега беше пътувала само три дни, но пък и сърфът й беше по-бърз от останалите. Дали не беше дошло време за поредната загадка?

„На четвъртия ден вземи презряната страна“, промърмори Толи. И впери очи в двете реки, огрени от луната, която отново беше почти пълна. Коя от двете реки трябваше да презира? И двете й се виждаха съвсем обикновени. Тя присви очи и се взря напред. Може би едната водеше към нещо омразно, което се виждаше на дневна светлина.

Ако трябваше да чака утрото обаче, щеше да се забави с една нощ и да спи на студа без спален чувал.

После си каза, че загадката може и да не се отнася до речното разклонение. Дали не трябва да следва по-голямата река, докато нещо по-недвусмислено се изпречи на пътя й? И защо Шай наричаше двете реки „страни“? Ако е имала предвид това разклонение, не трябваше ли просто да каже: „поеми в посоката, която мразиш“?

„Презряната страна“, промърмори Толи, припомняйки си нещо.

Пръстите на ръката й се стрелнаха към лицето. Когато показваше на Шай своите морфинги, Толи беше споменала, че винаги започва с удвояване на лявата страна на лицето си, защото мрази дясната. Точно такова нещо би запомнила Шай.

Дали по този начин нейната приятелка не й подсказваше да поеме надясно?

Надясно се отклоняваше по-малката река, притокът. В тази посока планината беше по-близо. Може би тъкмо тя щеше да я отведе до Мъглата.

Толи продължи да се взира към двете реки в мрака, едната широка, другата малка и си припомни думите на Шай, че симетричната красота е глупаво нещо, затова предпочита да има лице с две различни половини.

Тогава Толи не си беше дала сметка, че разговорът е много важен за Шай — приятелката й за първи път беше споменала, че иска да остане грозна. Ако тогава Толи беше слушала по-внимателно, може би щеше да убеди Шай да остане. И сега щяха да са на върха на някоя парти-кула, заедно и красиви.

„Нека да е надясно тогава“, въздъхна Толи и насочи сърфа към по-малката река.

При изгрев-слънце Толи вече знаеше, че е взела правилното решение.

Докато следваше притока нагоре по склона, полетата около нея се покриха с цветя. Скоро ослепително белите им камбанки станаха по-гъсти от тревата, обагряйки в снежнобяло хълмовете. В сиянието на разпукващата се зора земята сякаш светеше отвътре.

„И търси сред цветята очи на светулка“, напомни си Толи, чудейки се дали не трябва да слезе от сърфа. Може пък по тези места да имаше някакви насекоми, които светят и които трябваше да търси. Ето защо тя се приближи до брега и тръгна пеша.

Цветният килим стигаше чак до самата вода. Толи се наведе, за да разгледа растенията отблизо. Петте дълги листенца нежно се извиваха от ствола към върха и обгръщаха тичинките, които бяха единственото жълто петно. Едното листо беше по-дълго от останалите и стигаше почти до земята. Някакво движение привлече погледа й и Толи зърна малка птичка да кръжи сред цветята, прелитайки от едно на друго, като кацаше на най-дългото листо и пъхаше дългия си клюн в чашката.

„Толкова са красиви!“, каза си Толи. А наоколо беше пълно с тях. Прииска й се да се отпусне върху мекия килим и да заспи.

Но все още не беше видяла нищо, което да прилича на „очи на светулка“. Толи се изправи и огледа хоризонта. Нищо не спря погледа й, освен хълмове, ослепително бели под наметките си от цветя и извиващата се по склона река. Всичко изглеждаше толкова мирно и спокойно, свят, напълно различен от онзи, който се тресеше под летящата машина миналата нощ.

Толи стъпи отново на сърфа и продължи напред, този път по-бавно, търсейки около себе си ключа към загадката на Шай, като при това не забрави да се намаже със слънцезащитен крем щом слънцето се издигна високо над хоризонта.

Реката продължаваше да пълзи нагоре по хълмовете. От мястото си Толи забеляза голи ивици сред цветята, петна суха песъчлива почва. Този неравен пейзаж й изглеждаше странно, сякаш някой беше изстъргал с шкурка части от боята на красива картина.

Тя на няколко пъти слиза от сърфа, за да оглежда цветята отблизо, търсейки насекоми или каквото и да е друго нещо, което да отговаря на думите „очи на светулка“ от бележката. Но с напредването на деня така и не откри нищо.

Към обед притокът вече се беше превърнал в малко поточе. Рано или късно щеше да стигне до самото му начало, планински извор или топяща се снежна пряспа, след което трябваше да продължи пеша. Изморена от дългата нощ, тя реши да си направи лагер.

Най-напред внимателно огледа небето, притеснена дали някоя от летящите машини на ръждивите не е наблизо. Мисълта за едно такова посещение докато спи я изпълваше с ужас. Кой знае какво искаха онези вътре. Какво ли биха й сторили, ако не беше се скрила във водата предишната нощ?

Едно беше ясно: разгънатият сърф лесно се забелязваше от въздуха. Толи провери батерията — беше изтощена едва на половина, благодарение на ниската скорост, с която летя и яркото слънце над главата й. Тя отново разгъна сърфа, но не целия и го скри сред най-високите цветя, които успя да открие. После се изкачи пеша до върха на близкия хълм. От тук можеше да държи под око сърфа и да види или чуе всяко нещо, което се приближава по въздуха. Реши да сложи всичко в раницата, за да е готова за бягство и при най-малката тревога.

Това засега беше единственото, което можеше да направи.

След поносимо неприятния вкус на поредния пакет СпагБол Толи се сви на кълбо сред най-високите цветя. Вятърът люлееше дългите стебла и сенките им танцуваха върху спуснатите й клепачи.

Без спалния си чувал Толи се чувстваше беззащитна и уязвима, единствената преграда между нея и земята бяха дрехите й, но топлото слънце и умората от дългия нощен преход бързо я приспаха.

Когато се събуди, светът около нея беше в пламъци.

Огнена буря

Отначало чу само звук като бученето на вятъра от нейния сън. После яростен шум раздра въздуха, пукане на пламнали сухи шубраци и мирис на дим се разнесоха над Толи и това окончателно я разбуди. Обкръжаваха я гъсти облаци дим и закриваха небето.

Неравна огнена стена настъпваше към нея през цветята, предхождана от унищожителна жега. Толи грабна раницата и препъвайки се, заслиза по хълма, колкото се може по-далече от огъня.

Нямаше ни най-малка представя в коя посока се пада реката. Нищо не се виждаше през гъстите кълба дим. Дробовете й се бореха за всяка глътка въздух в задушливия кафяв пушек.

После зърна лъчите на залязващото слънце, пробили облака дим, и успя да се ориентира. Реката беше зад огнената стена, от другата страна на хълма.

Толи се върна обратно на билото и се взря надолу през димната завеса. Пожарът ставаше все по-яростен. Огнените езици облизваха хълма, прехвърляйки се от едно цвете на друго, като ги оставяха сгърчени и черни след себе си. Тя мерна проблясването на реката през дима, но жегата я блъсна назад.

Отново се запрепъва надолу по хълма, кашляйки и давейки се, с една-единствена мисъл в главата — дали сърфът й вече беше погълнат от огъня.

Трябваше да се добере до реката. Водата беше единственото укритие пред вилнеещия пожар. Щом не можеше да превали хълма, тогава щеше да го заобиколи.

Тя се спусна по склона с пълна скорост. От тази страна имаше само няколко огнища на пожара, но това бе нищо в сравнение с бушуващия огнен ад зад гърба й. Най-после слезе от хълма и тръгна да го заобикаля, превита ниско над земята, за да избегне задушливия дим.

На половината път се натъкна на обгоряло парче земя, където огънят вече беше минал. Овъглените стебла на цветята се разпадаха под подметките й, а вдигащата се от изгорената земя жега й подлюти очите.

Нейните стъпки разбудиха утихналите пламъци, сякаш мушкаше с ръжен в жарава. Почувства как очите й съхнат, а лицето й се покрива с мехури.

Миг по-късно Толи зърна реката. Огънят се простираше като плътна стена по продължение на целия, бряг, пришпорван напред от бушуващия вятър, който носеше из въздуха живи въглени, запращайки ги чак на отсрещния бряг. Кълба задушлив дим пълзяха към нея, давеха я и я заслепяваха в черната си прегръдка.

Когато най-после успя отново да отвори очи, Толи зърна лъскавата соларна повърхност на сърфа. Втурна се към него, без да обръща внимание на огнените цветя, които никнеха под стъпките й.

Сърфът изглеждаше недокоснат от огъня, съхранен донякъде случайно, донякъде заради росата, която го покриваше всяка нощ.

Бързо сгъна сърфа и стъпи отгоре, без да дочака жълтите сигнални светлини да станат зелени. Жегата почти напълно го беше изсушила и той послушно се издиша във въздуха по нейна команда. Толи го насочи срещу течението на реката, като се придържаше ниско над водата, търсейки пролука в огнената стена от лявата й страна.

Сърф обувките й бяха унищожени от огъня, подметките им се бяха напукали като засъхнала кал под жарко слънце, затова летеше бавно, загребвайки от време на време вода от реката, за да разхлади пламтящата кожа на лицето и ръцете си.

Отляво отново се надигна гръмотевичен тътен, не можеше да го сбърка дори сред рева на огъня. Внезапен вихър подхвана нея и сърфа й и ги запрати към отсрещния бряг. Толи се наклони силно напред и потопи единия си крак във водата, за да забави движението на сърфа. Държеше се здраво за дъската и с двете ръце, борейки се отчаяно да не падне в реката.

Димът внезапно се разсея и от мрака постепенно изплува познат силует. Беше летателният апарат, а оглушителният му тътен сега се долавяше съвсем ясно, надмогнал бученето на пожара. През реката взеха да прехвърчат искри, защото огънят доби нова мощ от завихрения от перките въздух.

„Какво правят тези?“, смая се Толи. Не си ли даваха сметка, че така подклаждат пожара?

Въпросът й получи отговор миг по-късно, когато от машината изригна пламък, прехвърли реката и изпепели още една поляна с цветя.

Те бяха подпалили пожара и сега го разпространяваха във всички посоки!

Боботещата машина се приближи и Толи успя да мерне лице с нечовешки черти, което я гледаше през стъклото на пилотската кабина. Тя обърна сърфа с намерението да се изплъзне, но летателният апарат се издигна във въздуха и мина точно над нея, образувайки вихрушка, на която не можа да устои.

Толи загуби равновесие и падна в реката. Противоударните й гривни я задържаха за миг над разбушувалата се вода, но после вятърът подхвана сърфа, олекнал още повече без тежестта на тялото й, и го запремята като есенно листо.

Тя потъна в дълбоката вода насред реката, повличайки и раницата със себе си.

Долу под врящата водна повърхност беше спокойно и тихо.

В продължение на няколко секунди Толи изпита облекчение, че се е отървала от горещия вятър, от грохота на летящата машина, от непоносимата жега на пожара. Но тежестта на противоударните гривни и раницата бързо я теглеха надолу и в смазаните й от водното налягане гърди се надигна паника.

Тя започна да се мята във водата, устремена към проблясващите светлини на повърхността. Мокрите дрехи и товарът й я теглеха към дъното, но тъкмо дробовете й да се пръснат, тя най-накрая разби с глава водната повърхност насред водовъртежа. Пое жадно няколко глътки дим, преди една вълна да я удари през лицето. Задави се и взе да плюе вода, борейки се да остане на повърхността.

Над главата й премина сянка и закри цялото небе. После ръката й докосна нещо — позната грапава повърхност…

Сърфът й се беше върнал за нея! Всеки път се връщаше да я прибере, когато се подхлъзнеше и изпаднеше от него. Противоударните гривни я издигнаха над водата, тя успя да се покатери върху дъската и ръцете й се вкопчиха в неравната повърхност, докато отчаяно си поемаше въздух.

Рязък вой се разнесе от близкия бряг. Толи примигна, за да прочисти очите си от водата и видя, че машината на ръждивите беше кацнала. От нея наизскачаха някакви фигури и разпръснаха бяла пяна по земята наоколо, проправяйки си път през овъглените цветя към водата. Идваха за нея.

Тя трескаво се изправи върху сърфа, готова да отлети.

— Чакай! — извика най-близката фигура.

Толи неуверено се залюля, опитвайки се да запази равновесие върху мократа повърхност на сърфа. Обгорелите й обувки се хлъзгаха, а подгизналата й раница сякаш тежеше цял тон. В мига, в който се наклони, за да излети напред, една ръка в ръкавица сграбчи носа на сърфа. От водата се подаде нечия глава с маска върху лицето. Насреща й се блещеха огромни очи.

Тя стъпи върху ръката, премазвайки пръстите. Ръката се изплъзна и изчезна, но тежестта на тялото й вече беше пренесена много напред и сърфът потопи нос във водата.

Толи отново се прекатури в реката.

Някакви ръце я стиснаха, отдалечавайки я от сърфа. После я издигнаха над водата и я поставиха върху нечие широко рамо. Срещна погледите на маскираните лица: огромни нечовешки очи, които се взираха в нея без да мигнат.

Очи на насекоми.

Очи на светулка

Изтеглиха я към брега, извадиха я от водата и я помъкнаха към летателната машина.

Дробовете на Толи бяха пълни с вода и пушек. Не можеше да си поеме дъх, без да се задави от кашлица, която разтърсваше цялото й тяло.

— Сложете я долу!

— Откъде се взе тя, по дяволите?

— Дайте й кислород.

Стовариха Толи по гръб на земята, покрита с дебел слой бяла пяна. Този, който я дотътри от водата, свали маската с огромните изцъклени очи на насекомо и Толи примигна недоумяващо.

Той беше красив. От новите красиви, също толкова пленителен, колкото беше и Перис.

Мъжът сложи маската върху лицето й. Толи слабо се опита да се съпротивлява, но после чист и прохладен въздух нахлу в дробовете й. С всяка глътка главата й постепенно се проясняваше и тя с благодарност вдишваше свежата струя.

Мъжът свали маската от лицето й.

— Не прекалявай! Има опасност да се хипервентилираш.

Тя се опита да каже нещо, но само се закашля отново.

— Положението се влошава — обади се една от другите фигури. — Дженкс иска да се върнем обратно.

— Дженкс може и да почака.

Толи прочисти гърлото си.

— Сърфът ми.

Мъжът се усмихна красиво и вдигна поглед нагоре.

— Виси над нас. Ей! Я някой да привърже това нещо към вертолета. Как се казваш, дете?

— Толи. — Кашляне.

— Добре, Толи, можеш ли вече да ходиш? Пожарът няма да ни чака.

Тя прочисти гърлото си и пак се закашля.

— Мисля, че мога.

— Добре тогава, хайде. — Мъжът й помогна да се изправи и я побутна към летателната машина. Тя се озова вътре, където шумът беше много по-приглушен, притисната от други трима с маски с очи на насекоми. Вратата се затвори зад нея.

Машината забоботи и Толи усети как се издига над земята.

— Сърфът ми!

— Спокойно, дете. С нас е. — Жената свали маската си. Тя също беше от новите красиви.

Толи се зачуди дали това не бяха хората от загадката. Онези с „очи на светулка“. Дали пък не трябваше да търси точно тях?

— Тя ще се оправи ли? — прогърмя глас в кабината.

— Ще оживее, Дженкс. Направи обичайната обиколка и поработи върху пожара на път за вкъщи.

Толи погледна надолу, докато машината се издигаше. Полетът следваше речното корито и тя видя как пламъците се прехвърлят и на отсрещния бряг, подхранвани от вятъра при движението на летателния апарат. Нищо чудно именно перката на машината да беше раздухала огъня.

Тя огледа лицата на екипажа. Изглеждаха твърде решителни и целенасочени за нови красиви. Затова пък действията им бяха чиста лудост.

— Какво правите, бе, хора? — попита тя.

— Малко пожарче.

— Това и сама го виждам. Но защо?

— За да спасим света, дете. И наистина страшно съжаляваме, че ти се озова на пътя ни.

Наричаха себе си рейнджъри.

Онзи, който я измъкна от реката, се казваше Тонк. Всички говореха с акцент и идваха от град, за който Толи никога не беше чувала.

— Не е далече от тук — каза Тонк. — Но ние, рейнджърите, прекарваме повечето време сред природата. Пожарните хеликоптери са разположени в планините.

— Пожарните какво?!

— Хеликоптери. Това нещо, в което седиш в момента.

Тя огледа търбуха на тътнещата машина и се опита да надвика боботенето й.

— Тук всичко изглежда толкова ръждиво.

— Аха. Древна работа, някои парчета от него са почти на по двеста години. Правим копие на всяка от частите, когато се износи.

— Но защо?

— С него можеш да летиш навсякъде, независимо дали има или няма магнитно поле. Освен това е отличното средство за разпространяване на пожари. Ръждивите със сигурност са знаели как да създадат хаос.

Толи поклати глава.

— А вие разпалвате пожари, защото…

Той се усмихна и повдигна едната й обувка, сочейки смачканото, но незасегнато от огъня цвете върху подметката.

— Заради phragmipedium panther — отговори той.

— Моля?!

— Това цвете е било едно от най-редките растения на земята. Орхидеята бял тигър. Във времената на ръждивите само една нейна луковица е струвала повече от къща.

— Повече от къща ли? Но тук е пълно с тях.

— Значи си ги видяла. — Той повдигна стеблото, загледан в нежния му цвят. — Преди около триста години някакъв ръждив намерил начин да приспособи това растение към дивата природа. Той модифицирал генния му код, за да може по-лесно да се размножава.

— Защо?

— Поради обичайната причина — да ги продаде за луди пари. Само дето се справил прекалено добре със задачата. Виж долу.

Толи надзърна през прозореца. Машината набираше височина и пожарът беше останал далече назад. Под тях сега се простираха безкрайни полета, чиято белота само тук-там беше накърнена от голи петна.

— На мен ми се струва, че е свършил добра работа. Цветята са прекрасни.

— Едно от най-красивите растения на земята. Но е прекалено устойчиво. Превърнало се е в същински плевел. Наричаме го монокултура. То измества всички други видове, задушава дърветата и тревата и нищо не го яде, освен един вид колибри, което се храни с нектара му. Само че колибрите гнезди в дърветата.

— Долу няма никакви дървета — каза Толи. — Само орхидеи.

— Точно така. Именно това означава монокултура: навсякъде е едно и също. Когато в даден район има прекалено много орхидеи, тогава няма достатъчно колибри, за да ги опрашат всичките. Нали разбираш, да разпръснат семето им.

— Аха — каза Толи. — Знам за птичките и пчеличките.

— Сигурен съм, дете. Та по тая причина орхидеите измират заради собствената си устойчивост, оставайки след себе си пуста земя. Биологична пустош. Ние, рейнджърите, се опитваме да ограничим разпространението им. Пробвахме с отрова, създадохме зарази, хищници, които да преследват колибрите… Но се оказа, че огънят е единственото ефективно средство. — Той обърна орхидеята надолу с цвета и щракна запалката си, оставяйки пламъкът да овъгли тичинките. — Нали разбираш, че трябва много да внимаваме.

Толи забеляза, че и останалите рейнджъри почистват обувките и униформите си, внимавайки да не оставят нито едно стръкче в калта и пяната, полепнали по подметките им. Тя погледна отново надолу към безкрайната бяла шир.

— И вие правите това от…

— Почти триста години. Започнали са ръждивите, когато са си дали сметка каква са я свършили. Но така и не успяхме да победим. Единственото, на което можем да се надяваме, е да ограничим този плевел.

Толи се облегна назад, разтърси глава и пак се закашля. Цветята бяха толкова красиви, нежни и безобидни, но въпреки това задушаваха всичко около себе си.

Рейнджърът се протегна напред, подавайки й своята манерка. Тя я пое и с благодарност отпи от нея.

— Тръгнала си към Мъглата, нали?

Толи се задави и изломоти:

— Ами, да. Ти как разбра?

— Хайде пък и ти. Грозна, която се спотайва при цветята със сърф и раница с всичко необходимо за оцеляване на открито.

— А, да.

Толи си припомни упътването: „И търси сред цветята очи на светулка.“ Явно и друг път бяха срещали грозни.

— Помагали сме на мъгляните да отърват кожата, те също са ни помагали — каза Тонк. — Мен ако питаш, те са доста откачени — да предпочетат да останат грозни и да живеят такъв суров живот. Затова пък знаят много повече за дивата природа, отколкото който и да е от градските красиви. Наистина са достойни за възхищение.

— Предполагам, че е така — отговори тя.

Той се намръщи.

— Предполагаш? Но нали отиваш при тях — не си ли сигурна?

Толи си даде сметка, че от тук нататък ще трябва да лъже. Едва ли можеше да признае истината на рейнджърите — че е шпионин, внедрен при бунтарите.

— Естествено, че съм сигурна.

— Е, скоро ще те свалим на земята.

— В Мъглата ли?

Той пак се намръщи.

— Не знаеше ли? Нейното местоположение е пълна тайна. Мъгляните нямат доверие на красивите. Дори на нас, рейнджърите. Ще те заведем до обичайното място, а ти си знаеш от там нататък.

Тя кимна.

— Точно така. Само те изпитвах.

Хеликоптерът се приземи в облак от прах, а белите цветя направиха дълбок поклон в широк кръг около площадката за кацане.

— Благодаря за возенето — каза Толи.

— Късмет — отговори Тонк. — Дано Мъглата ти хареса.

— Аз също се надявам да стане така.

— Но ако промениш решението си, Толи, при нас винаги има място за рейнджър доброволец.

Толи се намръщи.

— Какво е доброволец?

Рейнджърът се усмихна в отговор.

— Това е когато сама избираш работата си.

— А, ясно. — Толи беше чувала, че в някои градове това е позволено. — Може. А вие междувременно продължавайте да се трудите здравата. И като стана дума за това, нали не сте подпалили някой пожар наблизо?

Рейнджърите се разсмяха и Тонк каза:

— Ние обработваме само границите на полетата с плевели, за да не позволим на цветята да се разсеят по-надалече. Това място тук е точно по средата. За него няма никаква надежда.

Толи се огледа. Наоколо не се виждаше и петънце от друг цвят, освен бяло. Слънцето беше залязло преди час, но орхидеите продължаваха да сияят като призрачни пламъчета на лунната светлина. Сега, когато знаеше що за цветя са, тази гледка я накара да потръпне. Как го беше нарекъл той? Биологична пустош.

— Страхотно.

Тя изскочи от хеликоптера и дръпна сърфа си от магнитната рамка край вратата. После заотстъпва внимателно заднешком, приведена ниско към земята, както я бяха предупредили рейнджърите.

Машината отново забоботи и тя вдигна очи нагоре към блестящия диск. Тонк и беше обяснил, че благодарение на двойката тънки перки, които се въртяха толкова бързо, че се сливаха в едно цяло, екипажът може да лети. Тя се зачуди дали той не се беше пошегувал. Това си приличаше на типично енергийно поле.

Въздухът около нея отново бясно се завихри при излитането и тя здраво стисна сърфа, махайки с другата ръка, докато летателният апарат не се изгуби в тъмното небе. После въздъхна.

Отново остана сама.

Огледа се и се зачуди как би могла да открие Мъглата след тая еднообразна пустиня от орхидеи.

„А после чакай при лисата глава, дорде не съмне най-накрая“, гласеше последният ред от бележката на Шай. Толи обходи хоризонта с поглед и усмивка на облекчение се разля по лицето й.

Недалече от нея се издигаше висок заоблен хълм. Това трябва да е било едно от първите места, завоювани от генно модифицираните цветя. Горната част на хълма беше мъртва зона, покрита единствено с гола пръст, унищожена от орхидеите.

Оголеният връх на хълма досущ приличаше на плешива глава.

Тя стигна лисия връх на хълма след няколко часа.

Сърфът й беше напълно неизползваем по тези места, но изкачването вървеше леко с новите обувки, които й дадоха рейнджърите; нейните бяха така обгорели, че се разпаднаха в хеликоптера. Тонк напълни и пречиствателя й с вода.

По време на пътуването с хеликоптера дрехите й почти се бяха изсушили, а изкачването свърши останалото. Съдържанието на раницата й оцеля при гмуркането, даже СпагБолът остана сух в непромокаемите си пакети.

Единствено бележката на Шай пострада в реката и сега представляваше разкашкана топка хартия в джоба й.

Но тя почти стигна края на своето пътуване. Когато погледна от върха на хълма, си даде сметка, че ако не се броят мехурите от изгорено по ръцете и краката й, насинените колене и няколкото кичури коса, загубени в жегата на пожара, все пак беше оцеляла. Мъгляните знаеха къде да я намерят и ако повярваха на нейната история, че е грозна, дошла да се присъедини към тях, без да се досетят, че всъщност е шпионин, тогава всичко щеше да е наред.

Умората я повали на върха на хълма, но въпреки това дълго не можа да заспи заради тревогата дали ще успее да изпълни онова, което д-р Кейбъл искаше от нея. Медальонът около врата й също беше издържал всички изпитания. Толи се съмняваше, че малко вода би могла да навреди на устройството, но щеше да разбере със сигурност това едва когато стигне Мъглата и го активира.

За миг й се прииска медальонът да се е развалил. Може пък някое от сътресенията по пътя да е повредило неговия малък ирисов скенер и той никога да не изпрати съобщение на д-р Кейбъл. Не си заслужаваше обаче да се надява на това. Без медальона Толи щеше да е обречена на вечно заточение в тази пустош. И да остане грозна до живот.

Единственият начин да се върне обратно бе да предаде приятелката си.

Лъжи

Няколко часа след зазоряване те дойдоха за нея.

Толи ги забеляза да се катерят нагоре сред орхидеите, четири фигури, които носеха сърфове и бяха облечени целите в бяло. Широките бели шапки със странни форми криеха лицата им и Толи осъзна, че ако се снишат сред цветята, стават незабележими.

Тези хора бяха минали през много изпитания, за да останат невидими.

Когато групата я наближи, Толи разпозна плитчиците на Шай, които се подаваха изпод една от шапките и започна лудешки да маха с ръце. Отначало реши да приеме указанията в бележката съвсем буквално и да чака на върха, но при вида на приятелката си грабна сърфа и се втурна надолу да ги посрещне.

Внедрена или не, тя нямаше търпение пак да види Шай.

Високата върлинеста фигура се откъсна от останалите, втурна се насреща й и скоро двете се прегръщаха със смях.

— Това си ти. Знаех си!

— Разбира се, че съм аз, Шай. Не можех да понеса раздялата ни. — Което си беше самата истина.

Шай не можеше да събере усмивката си.

— Когато забелязахме хеликоптера снощи, повечето хора решиха, че това трябва да е някоя друга група. Казаха, че е минало твърде много време и трябва най-после да се откажа.

Толи се насили да й се усмихне в отговор, чудейки се дали не се е забавила твърде много. Не можеше да признае, че е тръгнала четири дни след шестнайсетия си рожден ден.

— Всеки момент щях да тръгна обратно. Бележката ти не можеше ли да е още по-мъглява?

— О — лицето на Шай помръкна. — Мислех си, че ще я разбереш.

Толи се засрами, като видя как Шай се обвинява и разтърси глава.

— Всъщност бележката си беше съвсем наред. Аз съм тъпата. А най-страшно стана, когато стигнах до цветята. Рейнджърите отначало не ме забелязаха и за малко жива да ме опекат.

Очите на Шай се ококориха, когато се вгледа в загорялото и изподраскано лице на Толи, в мехурите по ръцете й, в нейната рошава опърлена коса.

— О, Толи, изглеждаш така, сякаш си минала през военна зона.

— Доста приличаше на война.

Другите трима грозни също тръгнаха към тях. Спряха на известно разстояние и едното от момчетата вдигна някакво устройство високо над себе си.

— Тя носи бръмбар — каза то.

Толи замръзна.

— Какво?

Шай внимателно измъкна сърфа от ръцете на Толи и го подаде на момчето. То прокара устройството по него, кимна и извади един от стабилизаторите.

— Ето го.

— Понякога слагат проследяващи устройства в сърфовете за дълги разстояния — каза Шай. — Опитват се да открият Мъглата.

— О, аз наистина… Нямах представа, кълна се.

— Спокойно, Толи — каза момчето. — Вината не е твоя. И сърфът на Шай имаше такова нещо. Затова посрещаме новите тук. — Той й показа бръмбара. — Ще го прикрепим към някоя мигрираща птица. Да видим дали на извънредните ще им хареса в Южна Америка.

Мъгляните се разсмяха в един глас.

После момчето пристъпи към Толи и прекара устройството по цялото й тяло. Толи потръпна, когато то мина близо до медальона. Но той се усмихна.

— Всичко е наред. Чиста си.

Толи въздъхна облекчено. Вярно, че още не беше активирала медальона, затова и устройството не можа да го засече. Другият бръмбар просто беше примамка, поставена от д-р Кейбъл за заблуда на мъгляните. Всъщност истинската заплаха беше самата Толи.

Шай застана до момчето и взе ръката му в своята.

— Толи, това е Давид.

Момчето отново се усмихна. Беше от грозните, но имаше хубава усмивка. В изражението му имаше увереност, каквато Толи не беше срещала преди у грозен. Може би беше няколко години по-голям от нея. Досега не познаваше човек, съзрял по естествен начин след шестнайсетата си година. Тя се запита до каква степен това да си грозен се определяше и от пубертета.

Е, Давид беше далече от представата за красив. Усмивката му беше крива, а челото — прекалено високо. Но грозни или не, беше хубаво да ги види — Шай, Давид и всички останали. С изключение на двата часа, прекарани с рейнджърите, тя сякаш не беше виждала човешко лице от години.

— Е, какво носиш?

— Ъ?

Крой беше един от грозните, дошли да я посрещнат. Той също изглеждаше по-голям от шестнайсетгодишен, но за разлика от Давид това не му отиваше. Явно някои хора се нуждаят от операция повече от други.

Той протегна ръка към раницата й.

— О, благодаря. — Раменете й се бяха разранили от ремъците, които непрекъснато се врязваха в тялото й през последната седмица.

Крой отвори раницата още докато се спускаха по склона и надникна вътре.

— Пречиствател. Джипиес навигатор. — Той измъкна непромокаемата торба и пъхна ръка вътре. — СпагБол! Уха!

Толи изпъшка.

— Можеш да ги вземеш.

Очите му се ококориха.

— Наистина ли?

Шай издърпа раницата от ръцете му.

— Не, не можеш.

— Виж какво, ядях това нещо три пъти дневно през последните… от цяла вечност — каза Толи.

— Сигурно, но в Мъглата много трудно се намира дехидратирана храна — обясни й Шай. — Запази я, за да я продадеш.

— Да я продам ли? — сбърчи вежди Толи. — Какво искаш да кажеш? — В града грозните обикновено продаваха дреболии, които бяха откраднали, но да търгуват с храна?

Шай се разсмя.

— Скоро ще свикнеш с тази мисъл. В Мъглата нещата не се появяват просто от въздуха. Ще ти се наложи да разчиташ на онова, което си донесла със себе си. И не раздавай вещите си на първия, който те помоли за това. — Шай стрелна с очи Крой, който смутено заби поглед в земята.

— Щях да й дам нещо в замяна — увери я той.

— Не се и съмнявам — каза Давид.

Толи забеляза как преметнатата му през раменете на Шай ръка докосва нежно приятелката й, докато се спускаха надолу. Тя си спомни как Шай говореше за Давид, в нещо като мечтателен унес. Явно не само поривът към свободата я беше довел тук.

Стигнаха края на полето с цветя, в подножието на планината, където растяха гъсти дървета и храсталаци.

— Как пречите на орхидеите да се разпространяват? — попита Толи.

Очите на Давид светнаха, сякаш беше подхванала любимата му тема.

— Тази стара гора ги спира. Издига се тук от векове, най-вероятно още отпреди времето на ръждивите.

— В нея има много и разнообразни растителни видове — допълни Шай. — Достатъчно силна е, за да държи бурените настрана. — И тя се обърна към Давид за одобрение.

— Останалото е било земеделска земя или пасища — продължи той, сочейки с ръка към бялата шир зад тях. — Ръждивите достатъчно са я унищожили, още преди да дойдат плевелите.

Само след няколко минути в леса Толи разбра защо орхидеите нямат място тук. Гъстият шубрак и дебелите стволове на дърветата така се бяха вплели едни в други, че образуваха непроходима стена. Даже докато вървеше по тясната пътека, тя трябваше непрекъснато да си побива път сред надвисналите клони и вейки, като се препъваше в коренища и камънаци. Не беше виждала досега толкова див и негостоприемен лес. Пълзящи растения, обсипани с жестоки бодли, се виеха в полумрака като бодлива тел.

— Ама вие наистина ли живеете на това място?

Шай се разсмя.

— Не се безпокой. Имаме си начини за придвижване. Сега просто искаме да се уверим, че не са те проследили. Мъглата е много по-високо и там дърветата не са така нагъсто. Скоро ще стигнем потоците. Тогава пак ще си на сърфа.

— Хубаво — въздъхна Толи. Новите обувки вече бяха протрили краката й. Поне са по-топли от обувките за сърф, каза си тя, и стават за катерене. Зачуди се как ли щеше да върви, ако рейнджърите не й ги бяха дали. Как изобщо човек можеше да се сдобие с нови обувки в Мъглата? Да ги размени срещу всичката си храна? Или сам да си ги направи? Тя сведе поглед към краката пред нея, тези на Давид, и забеляза, че обувките му наистина изглеждат правени на ръка, сякаш няколко парчета кожа бяха грубо съшити едно с друго. Странно, въпреки това той се движеше грациозно през храсталака, тихо и уверено, докато останалите вдигаха шум като стадо слонове.

Мисълта, че сама ще трябва да си прави обувките, не на шега я стресна.

Това не е важно сега, напомни си Толи, поемайки дълбоко въздух. Попадне ли веднъж в Мъглата, тя ще активира медальона и само след един ден ще си е отново у дома, а защо не и след няколко часа. Ще има дрехи и храна, каквито пожелае. Лицето й ще бъде завинаги красиво, а Перис и старите й приятели ще са около нея.

И този кошмар най-накрая ще е свършил.

Скоро звук на течаща вода изпълни леса и групата стигна малко сечище. Давид отново извади своето устройство, насочвайки го към пътеката зад тях.

— Няма никой. — Той се ухили на Толи. — Поздравления, сега си една от нас.

Шай се изкикоти и прегърна Толи, докато останалите подготвяха сърфовете си.

— Още не мога да повярвам, че дойде. Мислех, че всичко съм оплела, като толкова късно ти казах за бягството. Бях глупачка да споря с теб, вместо просто да обясня какво се каня да направя.

Толи поклати глава.

— Ти още преди това ми беше казала всичко, просто аз не те слушах внимателно. Но след като разбрах, че си сериозна, имах нужда от време, за да го обмисля. Това ми отне известно… буквално всяка минута до нощта преди рождения ми ден. — Тя си пое дълбоко въздух, чудейки се защо лъже Шай, когато всъщност не й се налага. Можеше просто да си замълчи, да пристигне в Мъглата и да приключи с всичко веднъж завинаги. Но въпреки това се чу да продължава: — После си дадох сметка, че никога повече няма да те видя, ако не дойда тук. И щях вечно да съжалявам.

Е, поне последната част беше истина.

Колкото по-нависоко се издигаха в планината, толкова по-широк ставаше потокът, проправяйки криволичещ път през гъсталака. Възлестите и криви дървета се превърнаха в стройни ели, храсталакът оредя, а потокът постепенно премина в отделни бързеи. Шай крещеше всеки път, когато се гмурваше в облака от пръски над разпенената бяла вода.

— Умирах от нетърпение да ти покажа всичко това! Но истински добрите бързеи са от другата страна.

По едно време изоставиха потока и последваха една желязна рудна жила през билото. От върха се откри гледка към малка долчинка, в която почти нямаше дървета.

Шай стисна ръката на Толи.

— Ето го. Нашият дом.

Мъглата лежеше под тях.

Моделът

Мъглата — наистина място, потънало в мъглявина.

Цялата долина беше гъсто обсипана с накладени огньове, заобиколени от малки групи хора. Ароматът на дим от изгорели дървета и готвено достигна до Толи и й припомни къмпингуването сред природата. Освен с дим въздухът наоколо беше пропит и от утринна влага, а един бял пръст сочеше надолу откъм купчината облаци, струпани около най-високите върхове на планината. Няколко соларни панела просветваха слабо, събирайки случайните слънчеви лъчи, пречупени през влажния въздух. Отделни парчета земя бяха произволно засадени между сградите, двайсетина едноетажни постройки, изградени от дълги дървени трупи. Дърво имаше навсякъде: по стоборите, като шишове за печене; положено като пътеки над калните участъци и във вид на големи пирамиди край огньовете. Толи се зачуди откъде са намерили толкова много дървесина.

После забеляза дънерите по края на селището и ахна.

— Дърветата… — ужасено прошепна тя. — Вие сечете дървета.

Шай стисна ръката й.

— Само в тази долина. Отначало ни се виждаше доста нередно, но така са живели и хората отпреди времената на ръждивите, както знаеш. Освен това засаждаме повече от другата страна на билото, за да отблъскват орхидеите.

— Хубаво — неуверено каза Толи. Зърна как група грозни пренасят едно повалено дърво, бутайки го върху два сърфа. — Тук има ли магнитно поле?

Шай кимна с щастливо изражение.

— Само на някои места. Домъкнахме тук цяла купчина метал от железопътната линия — това е релсата, която следваше до брега. С тези релси направихме няколко трасета за сърфовете в Мъглата, а по-нататък може да покрием цялата долина. Работя по този проект. Заравяме парче метал на всеки няколко крачки. Както и всичко друго тук, това се оказа по-трудно, отколкото си го мислехме. Представа нямаш колко тежи една раница, пълна с желязо.

Давид и останалите вече се спускаха надолу, носейки се плавно над единствената просека между два реда скали, боядисана в ярко оранжево.

— Това ли е трасето за сърфовете? — попита Толи.

— Да, ела с мен. Ще те отведа долу до библиотеката. Трябва да се запознаеш с Шефа.

Шефът всъщност не е главният тук, обясни й Шай. Просто се държи като началник, особено пред новодошлите. Затова пък се разпорежда в библиотеката, най-голямата от сградите на централния площад в селището.

На вратата на библиотеката Толи усети позната миризма на прашни книги, а когато се огледа, видя, че книгите са почти единственото притежание на библиотеката. Нямаше огромни видео екрани, нито дори по-малки монитори за индивидуална работа. Само несъразмерни маси и столове и поредица от книги.

Шай я поведе навътре, където в кръгла будка седеше дребна фигура и разговаряше по старомоден клетъчен телефон. Когато приближиха, сърцето на Толи заблъска в гърдите. Боеше се от онова, което предстои да види.

Шефът беше стар грозен. Толи зърна отдалече неколцина възрастни грозни по пътя насам, но успя навреме да отклони поглед. И ето че сега, точно пред очите й, застана сбръчканата, пожълтяла, покрита с жили, тътреща се, ужасяваща истина. Очите, чието бяло имаше цвят на прокиснало мляко, гледаха право в тях, докато старецът гълчеше някого по телефона със скърцащ глас и с едната си извита като птичи крак ръка им махаше да се разкарат.

Шай се изкиска и я повлече към лавиците с книги.

— После ще ни намери. Сега искам да ти покажа нещо друго.

— Този беден човек…

— Шефа ли? Доста е див, а? Той е някъде около четиридесетте! Чакай само да поговорите с него!

Толи преглътна, опитвайки се да заличи спомена за увисналите му черти. Тия хора са луди да търпят подобно нещо, нещо повече — да го искат.

— Но лицето му… — започна Толи.

— Това е нищо. Я виж тук. — Шай я настани край една от масите, обърната към лавиците, и измъкна цяла купчина книги с подвързани корици. После ги бухна пред Толи.

— Книги от хартия? Какво толкова.

— Не са книги. Викат им „списания“ — каза Шай. Тя отвори едно от тях и посочи. Странните лъскави страници бяха покрити със снимки. На хора.

Грозни.

Очите на Толи ставаха все по-ококорени, докато Шай разгръщаше страниците, сочеше и се кикотеше. Никога дотогава не беше виждала толкова много влудяващо различни едно от друго лица. Устни, очи и носове в най-различни форми, всички те комбинирани по кошмарен начин по лицата на хора от различни възрасти. Ами телата. Някои бяха уродливо дебели или неестествено мускулести, или смущаващо слаби и почти всички имаха неправилни, грозни пропорции. Но вместо да се срамуват от своите деформации, тези хора се смееха, целуваха се и позираха пред обектива, сякаш всички снимки бяха правени по време на някаква голяма забава.

— Кои са тия изроди?

— Те не са изроди — отговори Шай. — Най-щурото е, че това са все известни хора.

— С какво са известни? С това, че са ужасно грозни ли?

— Не. Това са спортни знаменитости, актьори и актриси. Мъжете със занизаната коса са музиканти, предполагам. Най-грозните са политици, а някой ми беше казал, че дебелите били комици.

— Много странно — каза Толи. — Значи така са изглеждали хората преди първите красиви. Тогава как са могли изобщо да стоят с отворени очи.

— Да, отначало си е страшничко. Най-странното е, че колкото повече ги гледаш, толкова повече свикваш с тях.

Шай обърна на една снимка, която заемаше цяла страница — жена, облечена с нещо като бельо, което подчертаваше формите й.

— Какво по… — заекна Толи.

— Аха.

Жената изглеждаше така, сякаш умира от глад, ребрата й стърчаха болезнено, а краката й бяха толкова тънки, че Толи се запита как още не са се прекършили под тежестта на тялото й. Лактите и тазовите й кости бяха остри като игли. Но въпреки това тя се усмихваше и гордо излагаше тялото си на показ, от което сякаш току-що са изсмукали и последната мазнина. А най-чудното бе, че лицето й почти отговаряше на канона за красота. Имаше големи очи, мургава кожа, малък нос, но скулите й бяха твърде високи и очертанията на черепа се виждаха ясно под плътта.

— Коя е тази, по дяволите?

— Модел.

— Какво значи това?

— Нещо като професионална красавица. Предполагам, че когато всички останали са толкова грозни, да си красив е нещо като… професия.

— И тя е по бельо, защото…? — започна Толи, но после един спомен проблесна в паметта й. — Тя е хванала оная болест! Тая, дето учителите постоянно говорят за нея.

— Може. Винаги съм смятала, че си го измислят, за да ни плашат.

Във времената преди операцията, спомни си Толи, много хора, особено млади момичета, толкова се срамували да са дебели, че преставали да се хранят. Губели тегло прекалено бързо и някои така се пристрастявали към това, че накрая започвали да приличат на този „модел“. В училище им бяха казали, че някои от тях дори умирали. Това било една от причините да се стигне до операцията. Вече никой не боледуваше от тази болест, тъй като всички знаеха, че навършат ли шестнадесет, ще станат красиви. Даже някои надебеляваха като прасета точно преди да се преобразят, уверени, че всичко това после ще бъде изсмукано.

Толи се втренчи в снимката и потрепери. Защо трябва да се връща към всичко това?

— Гадно, а? — Шай се извърна. — Ще проверя дали Шефа вече е готов.

Преди приятелката й да завие зад ъгъла, Толи забеляза колко кльощава е Шай. Не болезнено слаба, просто грозно слаба — тя никога не ядеше достатъчно. Толи се зачуди дали тук, в Мъглата, проблемът с недояждането на Шай не се е влошил още повече, докато накрая тя не се довърши от глад.

Толи докосна с пръст медальона. Това беше нейният шанс. Да приключва с това още сега.

Мъгляните явно са забравили какъв е бил старият свят. Сигурно много се забавляваха да живеят като на къмпинг и да си играят на криеница с градовете. Голям номер, няма що. Но те забравяха, че ръждивите са били ненормални и че навремето почти са успели да унищожат света по милион различни начини. Гладуващата почти-красива беше само един от тези начини. Тогава защо им е да се връщат към всичко това?

Ето че вече сечаха и дърветата тук.

Толи открехна медальона й се взря в малкия светещ отвор, където лазерът чакаше да снеме отпечатък от ириса й. Приближи го до окото си с трепереща ръка. Беше глупаво да чака. Само щеше да стане още по-зле.

Пък и какъв избор имаше?

— Толи? Той е почти.

Толи хлопна капачето на медальона и го пъхна под ризата си.

Шай лукаво се усмихна.

— Забелязах го още в началото. От кого ти е подарък?

— Какво искаш да кажеш?

— О, я стига! Ти никога не си носила нещо подобно. Оставям те за две седмици и ти изведнъж ставаш романтична.

Толи преглътна, свела очи към сребърното сърце.

— Искам да кажа, че огърлицата е наистина много хубава. Красива е. Но кой ти я даде, Толи?

Толи усети, че не може повече да лъже.

— Един човек. Просто един човек.

Шай завъртя очи.

— Флирт като за последно, а? А пък аз винаги съм си мислела, че се пазиш за Перис.

— Не е каквото си мислиш. Това е… — Защо да не й кажа още сега, запита се Толи. Тя така или иначе ще се досети, когато извънредните пристигнат с гръм и трясък. Ако знаеше предварително, Шай ще има време да се подготви, преди този измислен свят да се сгромоляса. — Трябва да ти призная нещо.

— Дадено.

— Идването ми тук е нещо като… Работата е там, че когато трябваше да направя…

— Какво правите?!

Толи подскочи при звука на скърцащия глас. Приличаше на стара повредена версия на д-р Кейбъл, ръждиво острие, пилящо нервите й.

— Тия списания са на повече от три века, а вие дори не носите ръкавици! — Шефа се затътри към мястото, където седеше Толи, извади бели памучни ръкавици и си ги нахлузи. После протегна ръка и сграбчи списанието, което тя разглеждаше. — Пръстите ти са покрити с ужасни киселини, млада госпожице. Ще съсипеш списанията, ако не внимаваш. И преди да започнеш да си вреш носа из колекцията, трябваше най-напред да дойдеш при мен!

— Съжалявам, Шефе — обади се Шай. — Вината е моя.

— Не се и съмнявам — изсумтя той, връщайки списанията обратно по рафтовете с меки елегантни движения, пълна противоположност на стържещия му глас. — А сега, млада госпожице, предполагам, че си тук за назначаване на работа.

— Работа? — повтори Толи.

Те и двамата погледнаха изуменото й лице и Шай избухна в смях.

Работа

Мъгляните обядваха всички заедно, както правеха и грозните в общежитието.

Личеше си, че дългите маси са изработени от съвсем скоро отсечени дървета. По цялата им дължина се виждаха следи от чепове, рисунък на пръстените на растежните години, структурата на влакната. Дъските бяха груби и красиви, но Толи не можеше да се отърси от мисълта, че е отнет животът на дърветата.

Зарадва се, когато Шай и Давид я изведоха навън при група по-млади грозни, струпани около огъня, на който се приготвяше храната. За нея беше същинско облекчение да е по-далече от отсечените дървета и от потискащия вид на старите грозни. Толи нямаше кой знае какъв опит при определяне възрастта на грозните, но се оказа, че в повечето случаи е близко до истината. Двама току-що бяха пристигнали от друг град и още нямаха шестнайсет. Други трима — Крой, Райд и Астрикс — бяха приятели на Шай, избягали заедно преди нея, с тях Толи се запозна най-напред.

Макар да живееха в Мъглата само от пет месеца, приятелите на Шай имаха същото самоуверено излъчване като Давид. Някак успяваха да изглеждат авторитетни като красиви втора степен, въпреки че нямаха челюсти с решителна извивка, изкусно оформени очи и елегантни дрехи. Докато обядваха, те обсъждаха проектите, с които се занимават в момента. Канал, по който да доведат водата от потока по-близо до Мъглата; нови шарки и десени за овчата вълна, от която плетяха пуловери; ново отходно място (Толи се зачуди какво ли е „отходно място“). Всички изглеждаха страшно сериозни, сякаш животът е сложно нещо, което трябва да се планира и проектира всеки ден.

Храната също беше сериозен въпрос и пълнеше чиниите им на внушителни купчини. Оказа се по-тежка от тази, с която беше свикнала Толи, и много по-богата на вкусове, сякаш класът по история на храненето в училище пак се беше опитал да приготви сам яденето. Тук ягодите бяха сладки и без захар и колкото и да беше необичайно да яде обикновен хляб, той имаше собствен вкус, без помощта на добавки. Но Толи би погълнала охотно всичко, което е различно от СпагБол.

Въпреки това не попита какво е месото в задушеното. Мисълта за мъртвите дървета й стигаше за този ден.

Когато ометоха съдържанието на чиниите, приятелите на Шай започнаха да разпитват Толи за новини от града. Резултатите от спортните състезания между общежитията, докъде е стигнала историята в сапунения сериал, градската политика. А дали е чувала за още някой избягал? Толи се опита да отговори на всички въпроси най-пълно и с подробности, колкото беше по силите й. Никой от тях не се опитваше да крие носталгията по дома. Лицата им изведнъж подмладяваха с по няколко години, когато си спомнеха старите приятели и общите лудории.

После Астрикс заразпитва за пътуването й до Мъглата.

— Не беше много трудно, честно. Естествено, след като най-после схванах указанията на Шай.

— Явно не е било чак толкова лесно. Колко време ти трябваше, за да стигнеш дотук, десет дни, а? — попита Давид.

— Тръгнала си в нощта преди рождения ни ден, нали така? — обади се Шай.

— Точно в полунощ — потвърди Толи. — Девет дни… и половина.

Крой се намръщи.

— Май е минало доста време, докато рейнджърите те открият, а?

— Сигурно. А когато ме намериха, едва не ме опекоха жива. Бяха предизвикали огромен пожар, който излезе от контрол.

— Наистина ли? Еха! — Приятелите на Шай изглеждаха истински впечатлени.

— Сърфът ми едва не изгоря. Трябваше да го спасявам и скочих в реката.

— Затова ли лицето ти е такова? — попита Райд.

Толи попила обеления си нос.

— Ами, това е нещо като… — Слънчево изгаряне, едва не изтърси тя. Но всички очакваха с притаен дъх какво ще каже. Беше прекарала толкова време съвсем сама, че сега й доставяше удоволствие да е в центъра на вниманието. — Пламъците бяха навсякъде около мен — продължи Толи. — Обувките ми се разтопиха, докато пресичах поляните с овъглени цветя.

— Невероятно! — подсвирна Шай.

— Странно. Рейнджърите обикновено внимават за нас — каза Давид.

— Ами, предполагам, че са ме пропуснали. — Толи реши да не се издава, че умишлено е скрила сърфа си. — Пък и аз бях по това време в реката и никога не бях виждала хеликоптер, освен предишния ден, а това нещо изскочи с гръм и трясък от дима и насочваше огъня право към мен. Представа нямах, че рейнджърите са от добрите. Помислих, че това са ръждиви пиромани, надигнали се от гроба.

Всички се разсмяха, а Толи се радваше на топлината от общото внимание. Чувстваше се така, сякаш разказва на всички в общежитието за някой особено успешен номер, но сега беше още по-хубаво, защото наистина оцеля в ситуация на живот и смърт. Давид и Шай поглъщаха всяка нейна дума. И тя беше доволна, че още не е активирала медальона. Едва ли би могла да седи тук и да се къпе във възхищението на мъгляните, ако миг по-рано ги беше предала. Реши да изчака настъпването на нощта, когато ще е сама и ще трябва да направи онова, което така или иначе трябваше да свърши.

— Трябва да е било доста гадно — каза Давид й гласът му я откъсна от неприятните мисли, — през всичките тези дни да седиш съвсем сама сред орхидеите и само да чакаш.

Тя сви рамене.

— Мислех, че са просто красиви цветя. И съвсем не бях наясно за тоя суперплевел.

Давид се обърна намръщен към Шай.

— Съвсем нищо ли не й спомена за това в бележката си?

Шай се изчерви.

— Нали ми каза да не споменавам нищо, което би издало Мъглата, затова написах бележката с нещо като шифър.

— Излиза, че твоят шифър едва не я е убил — каза Давид и лицето на Шай помръкна. Той се обърна към Толи: — Едва ли някой е предприемал такова пътуване сам. Не и при първото си излизане от града.

— Аз съм излизала от града и преди това. — Толи утешително обгърна раменете на Шай. — Освен това се чувствах чудесно. За мен това бяха просто красиви цветя и имах запас от храна за две седмици.

— Защо си задигнала само СпагБол? — попита Крой. — Явно страшно ги обичаш. — Останалите се присъединиха към смеха му.

Толи направи опит да се усмихне.

— Даже не съм забелязала, когато ги свих. Три пъти СпагБол дневно цели девет дни поред. Едва можех да ги погледна още в края на втория ден, но човек огладнява зверски понякога.

Те закимаха с глава. Явно всички знаеха от собствен опит какво е едно опасно пътуване и тежка работа. Толи вече беше забелязала колко много храна погълнаха на обед. Може би Шай все пак не страдаше от оная болест с гладуването. Беше изяла до последното късче камарата храна в чинията си.

— Радвам се, че въпреки всичко си успяла — каза Давид. После протегна ръка и докосна внимателно драскотините по лицето й. — Май излиза, че си имала повече приключения от тези, за които ни разказа.

Толи преглътна смутено и сви рамене с надеждата, че има вид на скромна.

Шай се усмихна и прегърна Давид.

— Знаех си, че и ти ще се съгласиш — Толи е велика!

Над тях се разнесе камбанен звън и всички побързаха да довършат обеда си.

— Какво беше това? — попита Толи.

Давид се ухили.

— Трябва да се връщаме на работа.

— Ти идваш с нас — каза Шай. — Не се безпокой, това няма да те убие.

По пътя към работното място Шай й разказа подробности за дългите прави релси, наричани железопътна линия. Някои се простирали през целия континент, малка част от наследството на ръждивите, което все още мъчи земята. За разлика от повечето руини обаче железните пътища бяха полезни, при това не само за придвижването по въздуха. Релсите се бяха превърнали в основен източник на метал за мъгляните.

Давид беше открил нова железопътна линия преди около година. Тя не водеше до никое полезно за тях място, ето защо той имаше план да използват нейния метал и да построят още трасета за сърфовете из долината. Шай се беше включила към този проект още с пристигането си в Мъглата преди десет дни.

Шестима от тях вдигнаха сърфовете във въздуха и полетяха към противоположния край над потока, който се пенеше и кипеше, та чак до острото като бръснач било, богато на желязна руда. Чак сега Толи си даде сметка колко високо в планината беше стигнала, откакто напусна океанския бряг. Целият континент сякаш се беше проснал пред тях. Тънък слой облаци под билото сякаш бяха огледален образ на плътната облачност над главите им, но през техния воал лесовете, пасищата и проблясващите извивки на реките се виждаха ясно. Морето от бели орхидеи личеше и от тази страна на планината, ослепително като нажежена пустиня.

— Всичко е толкова голямо — промърмори Толи.

— Това никога не можеш да го разбереш, когато си на закрито — каза Шай — Градът всъщност е много малък. И колко малки ни карат да се чувстваме, за да ни държат затворени в него като в капан.

Толи кимна, но си представи какво би се случило, ако всички тези хора нахлуеха в полето под нея, започнеха да секат дърветата и да избиват, за да си набавят храна, прегазвайки природата като някоя възкръснала машина на ръждивите.

Въпреки това тя не би разменила за нищо този миг на върха и гледката на полята, проснали се в краката й. Беше прекарала последните четири години взряна в очертанията на „Града на новите красиви“ с вярата, че няма по-хубаво нещо на света, но вече не мислеше така.

Малко по-надолу, на половината път около планината, една друга река пресичаше железопътната линия на Давид. На това място пътят откъм Мъглата се разклоняваше във всички посоки, възползвайки се от богатите залежи на желязо в земята, от реките и пресъхналите речни корита. Това беше добре, защото сърфовете им трябваха. Ходенето пеша не беше за предпочитане, обясни Шай, особено когато си натоварен с тежкия метал на връщане.

Старата железопътна линия беше обрасла с пълзящи растения и уродливи дървета, а всяка дървена траверса беше хваната в здравата прегръдка на гъсти зелени ластари и пипала. Гората беше отстъпила единствено на няколкото места, където липсваха части от релсите, но иначе държеше цялата линия в хватката си.

— И как изобщо ще успеем да вземем нещо от тук? — попита Толи и ритна един възлест корен, усещайки се безсилна пред дивата природа.

— Ти само гледай — каза Шай. Тя измъкна някакъв инструмент от раницата си, пръчка с дължината на ръката й, която се разгъна и почти стигна ръста на Толи. Шай завъртя единия й край, а от другата страна като спиците на чадър изскочиха четири къси остриета. — На това му се казва автоматичен лост и с него може да премести почти всичко.

Шай отново завъртя дръжката и ребрата се прибраха. После заби края на инструмента под една от траверсите. С още едно завъртане на дръжката пръчката взе да се тресе и дървото започна да скърца. Шай се подхлъзна назад от усилието, но след това пренесе цялата си тежест върху лоста, забивайки го все по-дълбоко в земята под траверсата. Постепенно старото дърво взе да се надига, като отърсваше от себе си пръст и растителност и огъваше релсата, която лежеше отгоре. Толи видя как ребрата постепенно се разтварят под сглобката между релсата и траверсата, разкъсвайки я постепенно, докато релсата не се освободи от своите окови.

Шай се ухили насреща й.

— Нали ти казах.

— Дай и аз да опитам — предложи Толи и протегна ръка.

Шай се засмя и извади още една пръчка от раницата си.

— Ти се погрижи за другата страна, докато аз довърша тази.

Пръчката беше по-тежка, отколкото изглеждаше, затова пък управлението й беше съвсем просто. Толи я разгъна и заби края под сглобката, която й посочи Шай. После бавно завъртя дръжката, докато инструментът не започна да се тресе в ръцете й.

Дървото започна да се отмества и тя усети съпротивата на метал и земя, която разтърси ръцете й. Корените изскочиха над земята и тя усети недоволството им като далечен земен трус даже през подметките на обувките. Скърцане на метал прониза въздуха, когато релсата започна да се огъва, освобождавайки се от увивните растения и ръждивите болтове, държали я в плен в продължение на векове. Най-накрая лостът отвори ребрата си до краен предел, но релсата бе извадена едва наполовина от старите спойки. Двете с Шай сега дърпаха с всички сили лостовете, за да ги извадят от земята.

— Забавляваш ли се? — попита Шай, отривайки потта от челото си.

Толи кимна ухилена.

— Тогава стига си стояла със скръстени ръце, давай да довършим работата.

Давид

Няколко часа по-късно в единия край на сечището вече се издигаше купчина старо желязо. Отне им близо час да освободят всеки отделен къс от релсата, а за да го отнесат до купчината, се събираха и шестимата. Траверсите бяха събрани в отделна купчина; все пак запасите на мъгляните не се попълваха единствено от отсечени живи дървета. Толи едва можеше да повярва какво голямо количество метал бяха събрали, буквално изтръгвайки го от хватката на дивия лес.

Тя едва не извика, когато погледна към дланите си. Бяха зачервени и груби, треперещи от умора и покрити с мехури.

— Положението изглежда доста зле — подметна Давид, надничайки през нейното рамо, докато тя продължаваше да се взира смаяна в дланите си.

— Положението наистина е доста зле — отговори тя, — но досега не го бях усетила.

Давид се разсмя.

— Тежката работа е добър начин да се разсееш. Но май е време да направиш почивка. Тъкмо се канех да проуча друг участък за набавяне на старо желязо. Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се — с благодарност се отзова тя. Само при мисълта да хване отново лоста, ръцете й започваха да пулсират от болка.

Оставяйки другите от групата на сечището, те полетяха със сърфовете над възлестите дървета, следвайки едва забележимата релса долу в гъсталака. Давид се придвижваше ниско под зеления балдахин, като гъвкаво избягваше клоните и оплетените в тях диви лози, сякаш отлично познаваше пътя. Толи забеляза, че и дрехите му, както и обувките, бяха изцяло ръчно изработени. В градските дрехи шевовете и бодовете се използваха само за декорация. Неговата горна дреха изглеждаше съшита от дузина парчета кожа, всичките с различна форма и размер. Нейният вид й напомни за чудовището на Франкенщайн, което я отведе към друга ужасяваща мисъл.

Ами ако дрехите бяха съшити от истинска кожа, като в древните времена? Нечия кожа.

Тя потрепери. Възможно е той да носеше сега на гърба си цял куп мъртви животни. Но мъгляните не бяха варвари все пак. Освен това трябваше да признае, че дрехата му стои много добре и кожата обгръща раменете му като стар приятел. И го предпазва от ударите на вейките много по-добре, отколкото микрофибъра на униформените якета.

Давид намали скоростта, когато навлязоха в ново сечище и Толи забеляза, че са стигнали непроходима скална маса. „Това не е за вярване“, каза си тя. Железопътната линия сякаш продължаваше направо през скалата, потънала в купчина каменни отломки.

— Ръждивите много са държали на правата линия — каза Давид. — Когато са строяли железопътни линии, никак не са обичали да заобикалят каквото и да било.

— Значи са минавали през препятствието, така ли?

Давид кимна.

— Точно така. Това някога е било тунел, прокопан право през планината. Сигурно се е срутил по някое време след голямата паника на ръждивите.

— Мислиш ли, че в този момент е имало някой… вътре? Когато се е случило това, искам да кажа.

— Най-вероятно не. Но човек никога не знае. Възможно е вътре да има и цял вагон, пълен със скелети на ръждиви.

Толи преглътна мъчително, опитвайки се да си представи какво биха открили в тунела, премазано и погребано в мрака от векове.

— Гората е много по-лесно проходима в тази част — каза Давид. — Тук е по-лесно и да се работи. Безпокои ме само тези скални отломъци да не се срутят пак, ако се опитаме да измъкнем релсите.

— Изглеждат доста стабилни.

— Така ли мислиш? Я погледни тук — каза Давид. Той слезе от сърфа върху един от скалните блокове и сръчно се покатери до място, останало в сянка под залязващото слънце.

Толи приближи сърфа си и скочи върху скалата до Давид. Когато очите й свикнаха с мрака, тя забеляза, че между скалните блокове има голямо разстояние. Давид се спусна в цепнатината и изчезна от погледа й.

— Хайде, идваш ли? — разнесе се гласът му отвътре.

— Хм, нали там няма вагон, пълен със скелети на ръждиви?

— Поне досега не съм го открил. Но кой знае, днес може да ни излезе късметът.

Толи драматично извъртя очи и легна по корем. После се промъкна вътре, усещайки тежестта на заплашително надвисналата над нея скала.

Някъде отпред проблесна светлина. Видя Давид да седи в тясна ниша със запалено джобно фенерче в ръка. Тя се оттласна от скалата и се настани до него на малкия равен участък. Гигантските скали се бяха скупчили над тях.

— Значи тунелът не е срутен изцяло.

— Съвсем не. Скалата се е раздробила на отделни късове, едни по-малки, други — по-големи. — Давид насочи светлината на фенерчето надолу през цепнатината между каменните отломки. Толи се взря в мрака и различи много по-голямо свободно пространство под тях. Проблясване на метал й показа къде е железопътната релса.

— Представи си само, ако можехме да слезем долу — каза Давид. — Тогава няма да ни се налага да се борим с всичките тия дървета и коренища. Релсите само нас чакат.

— Просто между тях и нас има стотици тонове скала, това е всичко.

Той кимна.

— Да, обаче си заслужава. — Той насочи светлината на фенерчето отдолу към лицето си и доби страховит вид. — Долу не е стъпвал човешки крак от стотици години.

— Страхотно. — Кожата на Толи настръхна, а очите й трескаво започнаха да оглеждат тъмните пукнатини наоколо.

Може тук от дълго време да не са стъпвали хора, затова пък на много други създания им харесваше да живеят в студени и тъмни пещери.

— Като се замисля — продължаваше Давид, — цялата тая грамада може да падне наведнъж, ако преместим подходящия камък.

— Стига да не е погрешният камък, който ще срути всичко върху нас и ще ни смаже.

Давид се разсмя и насочи лъча на фенерчето към нейното лице.

— Помислих си, че точно това ще кажеш.

Толи се взираше в мрака пред себе си, опитвайки се да отгатне изражението му.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждам, че все още се съпротивляваш срещу всичко това.

— Да се съпротивлявам? Срещу всичко?

— Че си тук, в Мъглата. Изобщо не си сигурна, че го искаш.

Кожата на Толи отново настръхна, но този път не заради мисълта за змии, прилепи и скелети на отдавна умрели ръждиви. Сега се питаше дали Давид не се беше досетил някак, че тя е шпионин.

— Така е, мисля, че още не съм сигурна — отговори спокойно тя.

Улови проблясване на отразена светлина в очите на Давид, когато той кимна.

— Това е добре. Значи го приемаш съвсем сериозно. Много деца дойдоха тук с намерението само да играят и да се забавляват.

— И за минута не съм си помисляла такова нещо — тихо каза тя.

— И аз мисля така. Това не е просто поредният номер за теб, както е за повечето бегълци. Даже Шай, която е напълно убедена, че операцията е нещо погрешно, все още не си дава сметка колко сериозно нещо е Мъглата.

Толи замълча.

След дълго мълчание в мрака Давид продължи:

— Тук навън е опасно. Градовете са като тези скални отломъци. Може и да изглеждат стабилни, но ако преместиш само едно камъче, всичко може да се стовари върху теб.

— Мисля, че те разбирам — каза Толи. В деня, когато отложиха операцията й, тя почувства как огромната тежест на града се стоварва върху нейните рамене и успя да разбере от първа ръка до каква степен места като Мъглата заплашват хора като д-р Кейбъл. — Но аз наистина не схващам защо онези толкова са се загрижили за вас.

— Това е дълга история. Но част от нея е…

Толи изчака малко, преди да попита:

— Какво?

— Ами, това е тайна. Обикновено не я казвам на хората, преди да са прекарали известно време с нас. Поне няколко години. Но ти ми приличаш на човек… достатъчно сериозен, за да може да го понесе.

— Можеш да ми се довериш — прошепна Толи и миг след това се запита защо го каза. Та тя беше шпионин, внедрена сред тях. Беше последният човек, на когото Давид можеше да има доверие.

— Дано да е така, Толи — каза той и протегна ръка към нея. — Пипни дланите ми.

Тя пое ръката му и прокара пръсти по неговата длан. Беше груба като дървото на масите в трапезарията, а около палеца имаше мазоли и грапавини, подобно на напукана от времето кожа. Не беше чудно, че е способен да работи неуморно по цял ден, без да се оплаче.

— Леле! Колко време е необходимо, за да се сдобиеш с такива мазоли?

— Около осемнайсет години.

— Около… — Тя млъкна в недоумение, после сравни загрубялата и твърда кожа на неговата длан със собствената си мека и покрита с мехури плът. Толи можеше да разпознае в неговата ръка последиците от изтощителната работа, които сама усети този следобед, само че умножени по един живот време. — Но как така?

— Аз не съм беглец, Толи.

— Не те разбирам.

— Моите родители бяха бегълци, не и аз.

— О! — Тя се почувства ужасно глупава, но това наистина никога не й беше хрумвало. Щом като можеш да живееш в Мъглата, значи можеш и да отглеждаш децата си на това място. Само дето още не беше видяла никакви деца наоколо. Пък и целият този бивак изглеждаше толкова беден и оскъден, като временно убежище. Все едно да родиш дете по време на излет. — Как са успели? Без помощта на лекари, искам да кажа.

— Те самите са лекари.

— Аха. Но… Я чакай! Лекари ли каза? Тогава на каква възраст са били, когато са избягали?

— Достатъчно зрели. И не са били грозни. Мисля, че на това му казват красив от втора степен.

— Ясно. — Новите красиви можеха да работят или учат, стига да искат, но малцина от тях се отнасяха сериозно към заниманията си, докато не станат красиви от втора степен. — Един момент, какво искаш да кажеш с това, че родителите ти не са били грозни?

— Не са били, но сега вече са.

Толи се опита да проумее последните му думи.

— Да не казваш, че не са преминали през третата операция? И че все още изглеждат от втора степен, въпреки че са трошливи?

— Не, Толи, нали ти казах — те са лекари.

Мисълта я порази като мълния. Това беше още по-смайващо от отсечените дървета или жестоките красиви; и също толкова съкрушително, както когато Перис си тръгна.

— Те са възстановили промененото от операцията.

— Да.

— Нарязали са се един друг?! Тук, в тая дивотия? За да станат пак… — Гърлото й се сви при тази дума, сякаш тя щеше да я задави.

— Не. Не са използвали хирургическа намеса.

Толи внезапно се усети така, сякаш мрачната пещера се сгромолясва отгоре й и въздухът излиза от смазаните й гърди. Наложи си с усилие на волята да продължи да диша.

Давид си дръпна ръката и с частица от парализираното си от ужас съзнание тя си даде сметка, че през цялото време я беше държала.

— Не трябваше да ти го казвам.

— Напротив, Давид. Аз съжалявам. Не биваше да допускам да се хипервентилирам.

— Вината е моя. Ти току-що пристигна, а аз ти наговорих всичко това.

— Нали аз те помолих… — Тя трудно се насили да каже това — … да ми се довериш. Да ми разкажеш всичко. Наистина го приемам много сериозно. — Поне това последното беше истина.

— Така е, Толи, но може би засега това е достатъчно. Трябва да се връщаме.

Той се обърна и се закатери обратно по посока на слънчевата светлина.

Докато го следваше, Толи размишляваше над онова, което Давид беше казал за скалните блокове. Колкото и огромни да бяха, те можеха да се срутят, ако поместиш неправилния камък. И да те смажат.

Тя усещаше как медальонът се люлее на врата й, упорито напомняйки за себе си. Д-р Кейбъл сигурно вече ставаше нетърпелива в очакване на сигнала. Но разкритията на Давид направиха всичко много сложно и объркано. Тя вече знаеше, че Мъглата не е просто скривалище на избрани бегълци. Това беше истинско селище, град със свои собствени закони. Ако сега Толи активираше медальона, това нямаше да означава само край на голямото приключение на Шай. Давид щеше да остане без дом, целият му живот щеше да е унищожен.

Толи почувства смазваща тежест върху раменете си, сякаш носеше планината на гръб и продължи да се бори за всяка глътка въздух, дори когато излезе на слънце.

Сърдечни трепети

По време на вечерята същия ден Толи разказа на насядалите около огъня как се беше скрила в реката при първата поява на хеликоптера с рейнджърите. И отново видя ококорените от почуда очи наоколо. По всичко личеше, че нейното пътуване до Мъглата беше едно от най-вълнуващите в историята на селището.

— Представете си само — аз съм гола и съм се потопила цялата във водата, а машината на ръждивите унищожава моя бивак.

— Те защо не са кацнали? — попита Астрикс. — Не забелязаха ли нещата ти на брега?

— Мислех, че са ги видели.

— Рейнджърите вземат бегълци само от ливадите с орхидеи — обясни Давид. — Това е мястото за среща, което сме им посочили и за което бегълците знаят. Те не могат да приберат всеки, който им се изпречи, защото така неволно ще докарат шпионин при нас.

— Предполагам, че точно това не бихте искали — тихо се обади Толи.

— Все пак може да са по-внимателни с тези хеликоптери — каза Шай. — Един ден ще накълцат някой на парчета.

— На мен ли го казваш. Вихрушката от перката им едва не ми издуха сърфа — каза Толи. Освен това вдигна от земята спалния ми чувал и го запрати право във витлото. Стана на парчета. — Достави й удоволствие да види изумлението по лицата на слушателите си.

— Тогава къде спеше? — попита Крой.

— Не беше чак толкова лошо. Беше само за… — Толи спря точно навреме. В действителност прекара само една нощ без спален чувал, но в официалната версия беше живяла четири дни на поляните с орхидеи. — Беше доста топло.

— Тогава е най-добре да си вземеш нов чувал, преди да е станало време за лягане — каза Давид. — Тук е много по-студено, отколкото в полето с плевелите.

— Ще я заведа до търговския пункт — каза Шай. — Това е нашето място за обмяна на стоки, Толи. В случай че вземеш нещо, трябва да оставиш друго вместо заплащане.

Толи се размърда смутено на мястото си. Тя все още не можеше да свикне с мисълта, че тук за всяко нещо се плаща.

— Единственото, което имам, е СпагБол — каза тя.

Шай се усмихна.

— Това е отлично средство за размяна. Тук не можем да правим дехидратирана храна, освен сушени плодове, а да си на път с обикновена храна си е жива мъка. Затова СпагБол е като чисто злато.

След вечеря Шай я заведе до голяма барака близо до центъра на селището. Рафтовете вътре бяха пълни с неща, произведени в Мъглата, с изключение на един-два предмета, донесени от различни градове. Повечето градски вещи бяха износени и захабени, поправяни неведнъж, затова пък ръчно изработените стоки очароваха Толи. Тя прокара все още незаздравелите си пръсти по глинените гърнета, дървените сечива, смаяна, че всяко едно от тях има различна структура и тежест. Всичко тук изглеждаше толкова тежко и… внушително.

Един възрастен грозен държеше това място, но не изглеждаше толкова страшен като Шефа. Той извади всякакви вълнени завивки, одеяла и няколко сребристи спални чувала. Одеялата, шаловете и ръкавиците бяха красиви, боядисани в пастелни тонове и с прости шарки, но Шай настоя Толи да си вземе един от градските спални чували.

— По-леки са и лесно се сгъват. Много по-удобни са за експедиции.

— Естествено — каза Толи, опитвайки да се засмее. — Този ще свърши работа.

Тя размени дванайсет пакета СпагБол срещу спалния чувал, даде още шест за един ръчно плетен пуловер и остана с осем пакета. Не можеше да повярва, че пуловерът, кафяв с бледочервени райета и зелени точки, струва два пъти по-евтино от спалния чувал, който беше протрит и с кръпки.

— Имаш късмет, че не си загубила пречиствателя — каза Шай, докато се връщаха обратно. — Такова нещо е невъзможно дори да купиш тук.

Толи ококори очи.

— А какво става, когато се развалят?

— Ами тук казват, че водата от потоците може да се пие и без да се пречиства.

— Ти се шегуваш.

— Хич. Много от по-възрастните мъгляни го правят — отговори Шай. — И даже да имат пречиствател, не ги е грижа за него.

— Пфу!

Шай се изкиска.

— Да бе, без майтап. Но ти винаги можеш да използваш моя.

Толи сложи ръка на рамото на Шай.

— Същото важи и за моя.

Шай забави крачка.

— Толи…

— Какво?

— Ти се канеше да ми кажеш нещо в библиотеката, преди Шефа да ти се развика.

Стомахът на Толи се сви. Тя се дръпна назад и ръката й инстинктивно посегна към медальона на врата й.

— Аха — каза Шай. — Явно става дума за колието.

Толи кимна, но не знаеше как да започне. Тя все още не беше активирала медальона, а след разговора с Давид вече се съмняваше, че е способна да го направи. Може би ако се върне след месец в града, прегладняла и с празни ръце, д-р Кейбъл щеше да се смили над нея.

Но какво ще стане, ако жестоката жена спази своята закана и Толи не получи операция до края на живота си? След двайсет и няколко години тя вече ще е сбръчкана и отпусната, грозна като Шефа, отхвърлена от останалите. Ако остане в Мъглата, цял живот ще спи в стари спални чували и с ужас ще очаква деня, когато нейният пречиствател ще спре да работи.

Така се беше уморила да лъже всички.

— Не съм ти казала всичко — започна тя.

— Знам. Но май започвам да се досещам.

Толи погледна приятелката си, страхувайки се да продължи.

— Искам да кажа, че е съвсем очевидно, нали така? Ти си разстроена, че не спази обещанието си към мен. Не си запазила тайната за Мъглата.

Толи зяпна насреща й.

Шай се усмихна и стисна ръката й.

— Колкото повече е наближавал рожденият ти ден, толкова повече ти се е искало да избягаш. Но през това време си срещнала някого. Някой важен за теб. Същият, който ти е дал това колие. И ти си нарушила обещанието, което ми даде. Казала си му къде отиваш.

— Нещо такова — едва отрони Толи.

Шай се изкиска.

— Знаех си. Затова си толкова нервна през цялото време. Искаш да си с нас, но в същото време те тегли и на друго място. За да си с някой друг. А преди да избягаш, си оставила указания, копие от моята бележка, в случай че твоят любим пожелае да дойде тук. Права ли съм, или да?

Толи прехапа устни. Лицето на Шай сияеше на лунната светлина, тя очевидно беше страшно доволна от себе си, че е разгадала голямата тайна на Толи.

— Така е, донякъде си права.

— О, Толи! — Шай я прегърна през раменете. — Не разбираш ли, че всичко е наред? Нали и аз направих същото.

Толи се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не биваше да казвам на никого, че идвам тук. Давид ме накара да обещая, че дори ти няма да знаеш.

— Защо?

Шай тръсна глава.

— Не те познаваше и не беше сигурен, че може да ти се довери. Обикновено бягствата се правят заедно със стари приятели, с които имате много общи спомени и сте правили заедно номера години наред. А аз те познавах едва от началото на лятото. И не бях ти говорила за Мъглата до деня преди да замина. Не посмях от страх, че ще ми откажеш.

— Значи не е трябвало да ми казваш, така ли?

— За нищо на света. Затова, когато се появи, всички станаха доста нервни. Не бяха сигурни дали могат да ти се доверят. Даже Давид взе да откача.

— Съжалявам, Шай.

— Вината не е твоя! — Шай разтърси енергично глава. — Аз съм виновна. Аз прецаках работата. И какво от това. Сега, когато те опознаха, всички са съгласни, че наистина си страхотна.

— Аха — тихо каза Толи. — Много мило от тяхна страна.

Искаше й се да беше активирала медальона още в мига, когато пристигна. Само след един ден в Мъглата тя започна да си дава сметка, че няма да предаде само мечтата на Шай. Животът на стотици хора беше свързан с Мъглата.

— А аз съм сигурна, че и твоят човек ще е страхотен — продължи Шай. — Нямам търпение да се съберем всички заедно.

— Не съм сигурна… че това някога ще стане. — Трябваше да има някакъв начин да се измъкне от тази ситуация. Дали ако отиде в някой друг град… Или се върне при рейнджърите и им каже, че се наема доброволец, стига да я направят красива. Но тя не знаеше нищо за техния град, освен едно — че не познава никого там.

Шай вдиша рамене.

— Може и така да е. Аз също не бях съвсем сигурна, че ще дойдеш. — Тя стисна ръката на Толи. — Затова пък съм страшно доволна, че си тук.

Толи се насили да се усмихне.

— Въпреки че ти навлякох неприятности ли?

— Голяма работа! Според мен всички тук са малко нещо параноици. През цялото време са заети да измислят маскировка за селището, така че да не го забележат сателитите; вземат мерки да не прихванат и телефонните разговори. А всички тия предпазни мерки с бегълците са излишни. Даже опасни. Помисли само — ако не беше достатъчно умна да разгадаеш насоките в бележката ми, сега да си на половината път към Аляска!

— Знам ли, Шай. Сигурно знаят какво правят. Градските власти са безкомпромисни.

Шай се разсмя.

— Не ми казвай, че и ти вярваш в съществуването на „Извънредни ситуации“.

— Аз… — Толи затвори очи. — Просто казвам, че мъгляните наистина трябва да внимават.

— Добре, де, така е. Не казвам, че трябва да шумим и да привличаме вниманието. Но защо хора като мен и теб, които искат да живеят по различен начин, да не могат да дойдат тук? Никой няма правото да ни задължава да ставаме красиви, нали така?

— Може би се тревожат за нас, защото сме още деца.

— Ето това е проблемът на градовете, Толи. Всички там са деца, обгрижвани, зависими и красиви. Точно както ни учат в училище: големите очи означават уязвимост. Но нали ти сама ми каза, че един ден човек все пак трябва да порасне.

Толи кимна.

— Разбирам какво искаш да кажеш — грозните тук са много по-зрели. По лицата им си личи.

Шай дръпна Толи да спре и се втренчи в лицето й за миг.

— Чувстваш се виновна, нали?

Толи отвърна на погледа й, но не можа да проговори. Внезапно се почувства като гола в студения нощен въздух, сякаш Шай можеше да прозре лъжите й.

— Какво? — едва успя да произнесе тя.

— Виновна. И то не само защото си казала на още някого за Мъглата, а защото има опасност и онези да дойдат дотук. Сега, когато видя Мъглата, вече не си сигурна, че това ще е за наше добро. — Шай въздъхна. — Знам, че на пръв поглед тук нищо не е както трябва, пък и се иска много здрава работа. Но мисля, че един ден и на теб ще ти хареса.

Толи сведе поглед, чувствайки как в очите й напират сълзи.

— Не е това. Е, може и донякъде да си права. Просто не знам дали ще мога… — Гърлото й се стегна и тя не успя да продължи. Ако произнесе само още една дума, трябва да признае цялата истина на Шай: че е шпионин, предател, изпратен тук, за да разруши всичко.

И че Шай е била глупачката, която й е показала пътя.

— Ей, всичко е наред! — Шай взе Толи в прегръдките си и нежно я залюля, когато тя се разплака. — Извинявай. Нямах намерение да ти стоваря всичко това наведнъж. Но усещам, че между нас не е същото, откакто си дошла. Имам чувството, че даже не искаш да ме погледнеш.

— Трябва да ти разкажа всичко.

— Шштт! — Толи почувства пръстите на Шай, които галеха косата й. — Радвам се, че си тук.

Толи остави сълзите да текат свободно и зарови лице в грубия вълнен ръкав на новия си пуловер, търсейки закрила в топлата прегръдка на Шай и в същото време изгаряйки от вина при всеки жест на внимание от нейна страна.

Една част от Толи беше доволна, че е дошла тук и е видяла всичко това. Можеше да прекара целия си живот в града и изобщо да не разбере за този различен свят. Другата й половина обаче продължаваше да съжалява, че не е активирала медальона още с идването си в Мъглата. Така всичко щеше да е много по-лесно.

Но вече няма връщане назад. Трябваше да избира дали да предаде хората от Мъглата, или не, осъзнавайки какво ще причини това на Шай, на Давид, на всички останали.

— Всичко е наред, Толи — прошепна Шай. — Всичко с теб ще бъде наред.

Подозрения

С течение на времето Толи влезе в ритъма на Мъглата.

Имаше нещо успокоително в изтощителната физическа работа. През целия си живот Толи беше страдала от безсъние, прекарвайки будна по цели нощи, докато обмисляше реални и въображаеми аргументи срещу нещата, които искаше да промени. Но тук, в Мъглата, съзнанието й се изключваше в мига, в който главата й докосне възглавницата, която дори не беше възглавница, а новият й пуловер, натъпкан в памучна калъфка.

Толи все още не знаеше колко дълго ще остане. Все още не беше взела решение дали да активира медальона, но знаеше, че ако непрекъснато мисли за това, накрая ще полудее. Ето защо реши да освободи съзнанието си от този въпрос. Един ден ще се събуди и ще си даде сметка, че не може да прекара целия си живот като грозна, независимо какво ще й коства това и дали ще нарани някого с решението си… Но засега д-р Кейбъл можеше да почака.

В Мъглата не беше никак трудно да забрави проблемите си. Животът тук се оказа много по-интензивен от този в града. Къпеше се в толкова студена река, че всеки път скачаше с вик в нея; храната, която взимаше направо от огъня, беше толкова гореща, че на езика й излизаха мехури, което в града никога не можеше да й се случи. Освен това й липсвате шампоанът, който не люти на очите, тоалетната (за свой ужас вече знаеше какво е „отходно място“), но най-вече усещаше липсата на медицински спрей. Независимо от мехурите по ръцете обаче, сега Толи се чувстваше по-силна от всякога. Вече можеше цял ден да се труди здравата на железопътната линия, а после да се състезава с Шай и Давид, сърфирайки обратно към селището с раница на гърба, която е така натъпкана със старо желязо, че допреди месец дори не би си помислила да я вдигне! От Давид се научи как да си кърпи дрехите с игла и конец, как да различава влечугите от тяхната плячка и даже как се чисти риба, което се оказа не толкова неприятно, колкото да я режеш в часовете по биология.

Красотата на Мъглата също проясни ума й от тревогите. Всеки нов ден променяше планината, небето и долината, като ги правеше завладяващи по един съвсем нов и различен начин. Поне природата не се нуждаеше от операция, за да стане красива. Тя просто си беше такава.

Един ден на път към железопътната линия Давид приближи сърфа си до нейния. Летя мълчаливо така известно време, вземайки познатите завои с присъщата си грация. Преди две седмици тя беше разбрала, че дрехата му наистина е направена от животински кожи, от кожите на мъртви животни, но постепенно свикна с тази мисъл. Мъгляните ловуваха, но постъпваха като рейнджърите, убивайки само онези видове, които не бяха естествена популация в тази част на света, или пък не подлежаха на контрол благодарение намесата на ръждивите. Дрехата сигурно би изглеждала нелепо върху всеки друг заради произволно подбраните парчета. Но тя по странен начин отиваше на Давид, сякаш животът му сред дивата природа го беше превърнал в част от нейната фауна и дивите животни му бяха дарили кожите си за дреха. И сигурно не беше чак толкова лошо, че сам си я е ушил.

Той внезапно проговори.

— Имам подарък за теб.

— Подарък ли? Наистина?

Толи вече беше научила, че тук, в Мъглата, нищо не губи стойността си с времето. Нито една вещ не се изхвърля или изоставя, независимо дали е стара или счупена. Всичко се поправяше, ремонтираше и рециклираше и ако някой от мъгляните вече не можеше да го използва, то се продаваше на друг. Малко бяха нещата, с които мъгляните се разделяха с лека ръка.

— Да, наистина. — Давид се приближи още повече и й подаде малко пакетче.

Тя го разгъна, следвайки познатия път над потока почти без да гледа. Вътре имаше чифт ръкавици, ръчно направени от светлокафява гладка кожа.

Тя пъхна в джоба си ярката градска опаковъчна хартия, после надяна ръкавиците на изранените си ръце.

— Благодаря ти! Идеални са!

Той кимна.

— Направих ги, когато бях горе-долу на твоите години. Сега обаче са ми малко тесни.

Толи се усмихна и й се прищя да го прегърне. Когато и двамата разпериха ръце, за да вземат един остър завой, тя стисна за секунда неговата.

Щом ги сложи, Толи установи, че ръкавиците са меки и еластични, а кожата по дланите е износена от дългогодишна употреба. Белите линии на пръстите сочеха къде точно са се падали фалангите на Давид.

— Прекрасни са!

— Хайде, стига — каза Давид. — Не е като да са вълшебни.

— Така е, но в тях има… нещо. — История, внезапно прозря Толи. В града тя притежаваше много неща, на практика всичко, което пожелаеше, идваше от стената. Но градските вещи бяха за еднократна употреба, лесно заменими, също толкова лесни за комбиниране, както бяха тениската, сакото и полата от униформата на общежитието. Тук, в Мъглата, вещите остаряваха и разказваха своята история чрез драскотините, петната и протритите места по тях.

Давид се засмя тихичко, увеличи скоростта и настигна сърфа на Шай в началото на групата.

Когато стигнаха железопътната линия, Давид обяви, че този ден ще работят на по-голям участък с вибротриони, за да си разчистят път през гъстата растителност, покрила металните релси.

— Ами дърветата? — попита Крой.

— Какво за дърветата?

— Тях да сечем ли? — запита Толи.

Давид сви рамене.

— Шубраци като тези не стават за нищо, но въпреки това няма да ги оставим неизползвани. Ще ги отнесем в Мъглата за подпалки на огъня.

— За огъня? — повтори Толи. Обикновено мъгляните сечаха дървета само в долината, не и в другите части на планината. Дърветата растяха тук от десетилетия, а Давид искаше да ги използва, само за да си приготви храна! Тя погледна към Шай за подкрепа, но приятелката й благоразумно запази неутралитет. Вероятно беше съгласна с Толи, но не искаше да спори пред всички с Давид за това как да ръководи собствения си проект.

— Точно така, за огъня — отговори той. — А когато отнесем релсите, пак ще залесим. Този път обаче ще засадим редици с полезни дървета на мястото на железопътната линия.

Останалите петима го гледаха мълчаливо. Той развъртя триона в ръце, нетърпелив да започне работа, но си даваше сметка, че все още няма пълната им подкрепа.

— Ти и сам знаеш, Давид — обади се Крой, — че тези дървета не са безполезни. Те предпазват по-ниските храсти от слънцето, което на свой ред пази почвата от ерозия.

— Добре, де, ти печелиш. Вместо да засаждаме полезни видове дървета, ще оставим леса да се върне в старите си владения.

— Но трябва ли да обезлесяваме преди това? — попита Астрикс.

Давид бавно си пое въздух. „Обезлесяване“ беше дума от речника на ръждивите, онова, което те бяха причинили на старите лесове: изсичане на дърветата, избиване на всяко живо същество в горите и превръщането на цели държави в пасища за добитъка. Цели джунгли били унищожени, а милиони дървесни и животински видове изгубени заради стадо тревопасни крави, широко разпространен вид, от който се правели евтини хамбургери.

— Вижте какво, ние не обезлесяваме. Единствената ни задача е да разчистим боклука, който ръждивите са оставили след себе си — отговори Давид. — Просто се налага да направим малка операция, за да си свършим работата.

— Можем да разчистим само около дърветата — каза Толи. — Важното е да се доберем до релсите. Точно както ти каза — малка операция.

— Добре, чудесно. — Той се засмя. — Нека видим какво ще мислиш за тези дървета, когато ти се наложи да изкорениш няколко от земята.

Той беше прав.

Вибротрионът разчистваше с лекота гъстите увивни растения, минаваше през храсталака като гребен през мокра коса и режеше метала като меко масло, когато случаен замах насочеше по погрешка острието към релсата. Но щом попаднеше на възлестите коренища и оплетените клони на шубраците, тогава нещата се променяха.

Толи се намръщи, когато трионът за пореден път попадна на твърдото стебло, пръскайки в лицето й остри дървени стърготини, а тихото му жужене се превърна в остър писък. Трябваха й доста усилия, докато отреже старото дърво. Оставаше още малко работа, докато разчисти просека до релсите.

— Добре върви. Почти успя, Толи.

Тя забеляза, че Крой стои на благоразумно разстояние от нея, готов да отскочи, ако тя изпусне триона. Сега вече й беше ясно защо Давид искаше да нареже тези дървета за подпалки. Щеше да е много по-лесно, отколкото да си проправят път през гъсталака от корени и клони, опитвайки се да овладеят вибротрионите, за да не излизат от границите на точно определената просека.

— Глупави дървета — помърмори Толи, стискайки зъби, докато забиваше отново острието в стеблото.

Върхът на триона най-накрая успя да се забие в дървото и зави пронизително, навлизайки все по-дълбоко в клона. Когато го отряза, за миг се оказа на свобода, преди да се забие с фучене и пронизителен писък в земята отдолу.

— Еха! — Толи отстъпи назад, вдигна предпазните очила и изключи триона.

Крой пристъпи напред и отмести отрязания клон от пътеката.

— Идеален хирургически разрез, докторе — каза той.

— Май започвам да се справям с тая работа — отговори Толи, отривайки чело.

Беше почти обед и слънцето немилостиво напичаше сечището. Тя смъкна пуловера си, почувствала едва сега, че утринният мраз отдавна си е отишъл.

— Беше прав, че тези дървета пазят сянка.

— Ти го казваш — отговори Крой. — Хубав пуловер, между другото.

Тя се усмихна. Заедно с ръкавиците това беше най-ценният й трофей.

— Благодаря.

— Колко ти струваше?

— Шест пакета СпагБол.

— Малко скъпичко, но пък е хубав. — Крой срещна погледа й. — Толи, помниш ли първия си ден, когато почти грабнах раницата ти? Нямах намерение да ти заграбвам нещата. Не и без да ти предложа нещо в замяна. Просто много се изненадах, когато ми каза, че мога да прибера всичко.

— Всичко е наред, не се безпокой — каза тя. Сега, когато работеше заедно с Крой, той й се виждаше доста приятно момче. Предпочиташе да е в екип с Давид или Шай, но днес те двамата работеха заедно. А и беше крайно време да опознае по-добре някой от останалите мъгляни.

— Надавам се, вече имаш и нов спален чувал.

— Аха, дванайсет пакета СпагБол.

— Сигурно вече не ти е останало с какво да пазаруваш. Тя кимна.

— Имам само осем.

— Не е зле. Бас ловя, че на път за насам не си осъзнавала как всеки ден изяждаш бъдещото си богатство.

Толи се засмя. Двамата се наведоха под окастреното дърво и започнаха да дърпат с ръце корените на пълзящите растения, увити около релсите.

— Ако знаех, че пакетите суха храна са толкова ценни, не бих изяла много от тях, независимо дали умирам от глад, или не. СпагБол даже не ми харесват вече. Най-зле беше, когато трябваше да ги ям на закуска.

— На мен пък ми звучи много вкусно — изкиска се Крой.

— Тук изглежда ли ти вече разчистено?

— Определено. Хайде да минаваме на следващия участък.

— И тя му подаде триона.

Крой най-напред приключи с лесната част, атакувайки храстите с бръмчащия трион.

— И въпреки всичко, Толи, в тази работа има нещо, което не ми е ясно.

— Какво е то?

Трионът стигна метал и посипа наоколо огнени искри.

— Когато дойде тук, ти каза, че си тръгнала от града с храна за две седмици.

— Ъхъ.

— Ако пътуването ти е отнело девет дни, трябва да ти е останала храна за пет дни. Някъде около петнайсет пакета общо. Но си спомням, че когато погледнах в раницата ти тогава, си казах: „Тук сигурно има тонове храна!“.

Толи преглътна, стараейки се да не издава чувствата си.

— Излиза, че съм бил прав. Дванайсет плюс шест плюс осем е… двайсет и шест!

— Аха.

Той кимна, обработвайки внимателно с триона един нисък клон.

— Така излиза. Значи си напуснала града преди рождения си ден, прав ли съм?

Толи трескаво размишляваше.

— Сигурно. Но предполагам, че не всеки път съм яла по три пъти на ден, Крой. Както вече казах, още в началото ми писна от СпагБол.

— Оказва се, че изобщо не си яла много за толкова дълго пътуване.

Толи усилено пресмяташе наум, за да прецени каква би трябвало да е правилната бройка пакети суха храна. Припомни си какво й беше казала Шай първата вечер — че някои мъгляни са доста подозрителни към нея, опасявайки се да не е шпионин. Толи си мислеше, че вече са я приели за своя. Очевидно не беше така.

Пое дълбоко въздух и овладя гласа си, за да не издаде, че я е страх.

— Виж какво, Крой, нека ти издам една тайна.

— Каква?

— Най-вероятно съм тръгнала от града с повече храна, отколкото би ми трябвала за две седмици. Всъщност никога не съм броила пакетите.

— Но нали все казваше…

— Да, сигурно съм преувеличила малко, за да изглежда пътуването ми по-вълнуващо. Все едно е имало риск да остана без храна, преди рейнджърите да ме открият. Но ти си прав, винаги съм имала в изобилие какво да ям.

— Ясно. — Той вдигна очи към нея леко усмихнат. — И аз така си помислих. Историята ти за пътуването изглеждаше малко… прекалено интересна, за да е истинска.

— Но повечето от това, което разказах…

— Естествено. — Трионът изрева за последно и спря. — Сигурен съм, че по-голямата част от разказа ти е истина. Въпросът е колко голяма е тази част.

Толи срещна пронизващия му поглед, премисляйки усилено какво да каже. Това бяха само няколко пакета храна повече, което едва ли доказваше, че е шпионин. Просто трябваше да приеме със смях думите му. Но фактът, че той беше абсолютно прав, не й позволяваше да каже каквото и да е.

— Искаш ли да ме заместиш малко с триона — меко предложи той. — Разчистването тук е тежка работа.

Тъй като днес беше ден за разчистване и не трябваше да носят събрания метал по пладне, те бяха взели обеда със себе си: картофена супа и хляб със солени маслини в него. Толи се зарадва, когато видя, че Шай се отделя с храната си от останалите и тръгва към гъстия храсталак в края на гората. Тя я последва и се настани до приятелката си в пъстрата сянка на клоните.

— Трябва да говоря с теб, Шай.

Шай въздъхна тихо без да я поглежда и разкъса хляба си на парчета.

— Така и предполагах.

— О! Той и с теб ли говори?

Шай поклати глава.

— Не е нужно да казва каквото и да било.

Толи се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че всичко е повече от очевидно. Още откакто дойде тук. Трябваше да се досетя още тогава.

— Аз никога… — започна Толи, но гласът й изневери. — Какво намекваш, че Крой е прав, така ли?

Шай въздъхна.

— Казвам просто, че… — Тя замълча и се обърна към Толи. — Крой ли? Какво общо има пък Крой?

— Двамата с него разговаряхме преди обед, той забеляза новия ми пуловер и ме попита дали съм си намерила спален чувал. После изчисли, че ако съм пътувала дотук девет дни, са ми останали повече пакети СпагБол от очакваното.

— Имаш повече от очакваното какво? — Изражението на Шай показваше пълното й объркване. — За какво говориш, по дяволите?

— Не помниш ли, че когато дойдох тук, казах на всички… — И Толи пак повтори всичко, забелязвайки за първи път очите на Шай. Бяха зачервени, сякаш не е спала. — Я чакай малко, ти за какво мислеше, че говоря?

Шай протегна ръка с разперени пръсти.

— За това.

— Кое?

— Покажи си дланта.

Толи разпери пръсти като нея.

— Същият размер — каза Шай. После обърна ръце с дланите нагоре. — Същите мехури и мазоли.

Толи погледна надолу и примигна. Ръцете на Шай бяха в още по-окаяно състояние от нейните, зачервени и напукани, покрити с незараснали рани от спуканите мехури. Шай винаги работеше най-много, хвърляйки се първа на най-тежката работа.

Толи посегна към ръкавиците, затъкнати в колана й.

— Шай, сигурна съм, че Давид не е искал да…

— Напротив. Хората в Мъглата много дълго и внимателно обмислят подаръците си.

Толи прехапа устни. Вярно беше. Тя измъкна ръкавиците от колана.

— Ти трябва да ги вземеш.

— Аз… не ги… искам.

Толи се облегна назад, смаяна. Първо Крой, сега и това.

— Да, предполагам, че не ги искаш. — Тя пусна ръкавиците. — Но не трябваше ли най-напред да говориш с Давид, преди да откачаш?

Шай загриза нокътя си, клатейки глава.

— Той вече не говори с мен като преди. Не и откакто ти си тук. Не и за важните неща. Имал много работа, така каза.

— О! — Толи стисна зъби. — Аз никога… Харесвам Давид, но…

— Вината не е твоя, разбра ли? Знам това. — Шай протегна ръка и леко залюля сърцето на медальона около врата на Толи. — Пък и твоят мистериозен приятел може да се появи и всичко това вече няма да има никакво значение.

Толи кимна. Съвсем вярно, пристигнат ли извънредните, романтичните трепети на Шай ще са последна грижа.

— Говорила ли си за това с Давид? Май си заслужава да го обсъдите.

— Не, не съм.

— Защо?

— Просто не е имало подходящ случай.

Шай сви устни.

— Просто така е по-удобно.

Толи изпъшка.

— Но, Шай, ти сама го каза: аз не трябваше да издавам местоположението на Мъглата. Наистина се чувствам ужасно, че го направих. Но няма да се оплаквам и да привличам вниманието.

— Да, с изключение на това нещо около врата ти. Но и то не е от особена полза, след като Давид не му е обърнал внимание.

Толи въздъхна.

— Може пък и да не му пука, защото всичко това е само в твоето… — Тя не успя да довърши. Не, това не беше плод на въображението на Шай; тя чак сега го разбра, а и го почувства. Когато Давид й показа срутения тунел на железопътната линия и сподели тайната за своите родители, той й се довери, въпреки че не трябваше да го прави. А сега и този подарък. В такъв случай дали Шай само си въобразяваше?

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Толи се надяваше да не е така.

Накрая си пое дълбоко дъх, прогонвайки тази мисъл.

— Шай, кажи ми какво искаш да направя.

— Просто му кажи.

— Какво да му кажа?

— Причината да носиш това сърце. Кажи му за твоя загадъчен приятел.

Твърде късно е — Толи почувства, че точно това казва изразът на лицето й.

Шай кимна.

— Не искаш да му го кажеш, нали? Повече от ясно е.

— Напротив, ще го направя. Честно.

— Сигурна ли си? — Шай се извърна, потопи залък хляб в супата си и лакомо го захапа.

— Сигурна съм. — Толи докосна рамото на приятелката си и вместо да се отдръпне, Шай се обърна към нея, а лицето й светеше обнадеждено.

Толи преглътна мъчително.

— Ще му разкажа всичко, обещавам.

Храброст

Същата вечер тя яде сама.

Сега, след като цял ден беше кастрила дървета със собствените си ръце, дървената маса в трапезарията вече не я ужасяваше. Грапавата повърхност на дървото вдъхваше доверие със солидния си вид, а беше по-лесно да следи извивките на дървесните кръгове, отколкото да мисли.

Този ден Толи за първи път си даде сметка колко еднообразна е храната. Пак хляб и пак задушено. Преди два дни Шай й беше обяснила, че тлъстото месо е от заек. Не соев продукт, какъвто беше дехидратираното месо в СпагБол, а истинско животно от претъпканата кошара в края на Мъглата. Мисълта как убиват, одират и готвят зайците напълно отговаряше на настроението й. Както и всичко този ден, вкусът на храната беше брутален, животински и обсебващ.

Шай не й продума цял следобед и Толи не знаеше какво да каже на Крой, затова двамата работиха мълчаливо до края на деня. Медальонът на д-р Кейбъл сякаш ставаше все по-тежък и стягаше врата й като пълзящите растения, корените и храстите, запушили железопътната линия. Имаше чувството, че всички в Мъглата разбираха значението му: символ на нейното предателство.

Толи се запита дали би могла да остане след всичко това. Крой вече подозираше каква е всъщност и беше само въпрос на време всички останали да се досетят. Цял ден една ужасяваща мисъл не й даваше мира: може би Мъглата беше нейният истински дом, но тя го загуби, защото дойде тук като шпионин.

А сега на всичко отгоре се озова между Давид и Шай. Без дори да прави усилие, тя нарани най-добрата си приятелка. Беше като ходеща отрова и убиваше всичко, до което се докоснеше.

Сети се за орхидеите, превзели поляните в долината, които изцеждаха живота от останалите растения и изсмукваха силите на почвата, егоистични и неудържими. Толи Янгблъд беше плевел. Но за разлика от орхидеите дори не беше красива.

Тъкмо привършваше вечерята си, когато Давид седна срещу нея на масата.

— Здрасти.

— Здрасти. — Тя някак успя да се усмихне. Въпреки всичко за нея беше облекчение да го види. Докато се хранеше сама на масата, си припомни дните след рождения си ден, хваната в капана на грозотата, когато всички очакваха да е вече красива. Днес за първи път, откакто беше дошла в Мъглата, се почувства отново грозна.

Давид се протегна през масата и докосна ръката й.

— Толи, съжалявам.

— Ти съжаляваш?

Той обърна ръката й с дланта нагоре, за да разгледа новите мехури.

— Забелязах, че не носиш ръкавиците. Не и след обяда с Шай. Не ми беше трудно да се досетя защо.

— А, това ли. Не е защото не ги харесвам. Просто не мога повече да ги нося.

— Да, знам. Вината е моя. — Той огледа препълнената трапезария. — Може ли да излезем от тук? Имам да ти кажа нещо.

Толи кимна, усети студенината на медальона около врата си и си спомни обещаното пред Шай.

— Добре. Аз също имам да ти казвам нещо.

Тръгнаха през Мъглата, покрай готварските огньове, сега потушени с лопати пръст; прозорците грейваха един след друг, осветени от пламъка на свещи и електрически крушки, а няколко млади грозни преследваха едно избягало пиле. Двамата изкачиха баира, откъдето Толи за първи път видя селището, и Давид я заведе до една гола равна скала с хубава гледка надолу през стволовете на дърветата. Толи за пореден път отбеляза колко грациозни са движенията му, как уверено върви, сякаш познава всяко парче земя наоколо. Даже красивите, чиито тела бяха съвършено балансирани и създадени да изглеждат елегантно в каквато и да е дреха, не се движеха с такава естествена грация.

Толи с усилие откъсна очи от него. Ниско в долината орхидеите излъчваха бледо заплашително сияние под сребърния диск на луната, вледенено море край тъмния бряг на леса.

Давид пръв започна да говори.

— Знаеш ли, че си първият беглец, стигнал дотук съвсем сам?

— Наистина ли?

Той кимна, все още вперил поглед в бялата шир на цветята.

— В повечето случаи аз ги водя.

Толи си припомни Шай и последната им вечер в града, когато приятелката й каза, че мистериозният Давид ще я отведе в Мъглата. Тогава Толи изобщо не вярваше, че съществува такъв човек. Сега, седнал край нея, Давид изглеждаше съвсем реален. Той приемаше света около себе си много по-отговорно от който и да е грозен, когото тя познаваше, даже по-сериозно и от красивите втора степен, каквито бяха родителите и. Колкото и да е странно, очите му притежаваха решителността на жестоките красиви, само че без тяхната студенина.

— Преди го правеше мама — продължи той, — но сега е вече много стара.

Толи преглътна сухо. В училище винаги подчертаваха колко немощни и недъгави стават грозните, на които не е направена операция.

— О, много съжалявам. На колко години е тя?

Той се разсмя.

— Тя си е съвсем здрава, но грозните много по-лесно се доверяват на някой като мен, някой на техните години.

— Е, разбира се. — Толи си припомни как самата тя бе реагирала при вида на Шефа първия ден. Но само за две седмици привикна към разнообразието от лица, което възрастта създава.

— Понякога група грозни успяват да се доберат дотук с помощта на кодирани указания, също както дойде и ти. Но те обикновено са по трима — четирима. Никой досега не е стигал дотук сам.

— Сигурно ме мислиш за пълен идиот.

— Напротив. — Той взе ръката й. — Мисля, че това е истинска храброст.

Тя вдигна рамене.

— Пътуването не беше чак толкова лошо, наистина.

— Не пътуването изисква смелост, Толи. Аз самият съм правил много по-дълги преходи съвсем сам. Въпросът е, че се иска кураж да напуснеш дома си. — Той прокара пръст по изранената й длан. — Не мога да си представя как бих напуснал Мъглата и всичко свързано с нея. Никога не бих го направил, ако знаех, че няма да мога да се върна обратно.

Толи преглътна мъчително. Наистина, на нея не й беше никак леко. Но тя, разбира се, нямаше избор.

— А ти си напуснала града, единственото място, което познаваш, и то съвсем сама — продължи Давид. — Без някога да си срещала човек, който да те убеди, че Мъглата най-малкото е реално място. Направила си всичко на доверие, защото твоята приятелка те е помолила. Ето защо мисля, че мога да ти се доверя.

Толи се взираше в красивите плевели долу и след всяка дума на Давид се чувстваше все по-зле. Само ако знаеше истинската причина защо тя е тук!

— Когато Шай ми каза, че идваш, аз наистина й се ядосах.

— Защото бих могла да издам къде е Мъглата ли?

— И заради това. И защото наистина е опасно едно шестнайсетгодишно градско дете да прекоси стотици мили съвсем само. Но най-вече защото според мен това е излишен риск — не очаквах да успееш да излезеш и от прозореца на общежитието. — Той я погледна в очите и нежно стисна ръката й. — Ето защо бях смаян, когато те видях да тичаш надолу по хълма.

Толи се усмихна.

— Тогава наистина бях жалка гледка.

— Беше цялата изподрана, с обгоряла коса и дрехи, но на лицето ти грееше най-широката усмивка на света. — Лицето на Давид сякаш излъчваше собствено сияние на меката лунна светлина.

Толи затвори очи и тръсна глава. Страхотно. Май щеше да бъде възнаградена за храбростта си, когато трябваше с ритници да я изхвърлят от Мъглата за предателство.

— За съжаление вече не изглеждаш толкова щастлива каза нежно той.

— Не всички мислят, че идването ми тук е такова голямо събитие.

Той се разсмя.

— А, да. Крой ми разказа за голямото си откритие.

— Така ли? — Тя отвори очи.

— Не го слушай. Той те гледа с недоверие още откакто пристигна, защото дойде сама. Според него някой ти е помагал по време на пътуването. По-точно, че си имала подкрепата на града. Но аз му казах, че подозренията му са чиста лудост.

— Благодаря.

Той вдигна рамене.

— Когато двете с Шай се срещнахте, ти беше толкова щастлива. Личеше си, че истински ти е липсвала.

— Така е. Тревожех се за нея.

— Разбира се, че си се тревожела. Но си била достатъчно храбра да дойдеш и лично да се увериш как е тя; въпреки че е трябвало да напуснеш всичко близко и познато, и то съвсем сама. Не си дошла тук, защото искаш да живееш в Мъглата, нали?

— Хм… Какво искаш да кажеш?

— Дошла си, за да видиш дали Шай е добре.

Толи погледна Давид в очите. Макар и мнението му за нея да беше напълно погрешно, неговите думи я стоплиха. До този момент целият ден беше белязан от подозрения и колебания, но сега лицето на Давид беше озарено от възхищение му пред онова, което беше направила. По тялото й се разля топлина, която прогони студения вятър, бръснещ билото.

В следващия миг Толи цялата се разтрепери, защото осъзна какво е това чувство. Беше същата топлина, която почувства, докато говореше с Перис след операцията, или когато някой учител я погледнеше одобрително. Не беше изпитвала подобно чувство към някой грозен преди. Лишени от огромните съвършени очи, лицата на грозните не могат да те накарат да се почувстваш по този начин. Дали заради лунната светлина, или заради онова, което каза, но нещо превърна Давид в красив. Само за миг.

Но цялата тая магия лежеше върху лъжи. Тя не заслужаваше да погледне Давид в очите.

И Толи отново извърна лице към морето от орхидеи.

— Обзалагам се, че сега Шай съжалява, задето ми е казала за Мъглата.

— Точно сега сигурно е така. И това вероятно ще продължи известно време — каза Давид. — Но няма да трае вечно.

— Но ти и тя, вие двамата…

— Тя и аз — въздъхна той. — Трябва да знаеш, че Шай доста бързо си променя мнението.

— Какво искаш да кажеш?

— Първият път, когато пожела да дойде в Мъглата, беше през пролетта. Тогава пристигнаха Крой и останалите.

— Каза ми за това. Тогава се е уплашила, нали?

Давид кимна.

— Очаквах така да стане. Искаше да избяга само защото и приятелите й заминават. Щеше да е съвсем сама, ако остане в града.

Толи си спомни за самотните дни след операцията на Перис.

— Да, това чувство ми е познато.

— Но тя така и не се появи онази нощ. Случвало се е и друг път. Затова бях много изненадан да я срещна в руините преди няколко седмици, при това решена да напусне града завинаги. На всичкото отгоре каза, че ще доведе и приятелката си, без изобщо да е говорила с теб за това. — Той поклати глава. — Едва не й казах да забрави всичко, да остане в града и да се превърне в красива.

Толи въздъхна дълбоко. Всичко би било много по-лесно, ако Давид беше постъпил точно така. Толи вече щеше да е красива и точно в този момент да се намира на върха на някоя от парти-кулите заедно с Перис, Шай и куп нови приятели. Но сега тази картина не предизвика у нея обичайния трепет; стори й се блудкава и скучна като песен, която си слушал много пъти.

Давид стисна ръката й.

— Радвам се, че не го направих.

Нещо накара Толи да каже:

— Аз също.

Тези думи стреснаха и нея самата, защото звучаха като истина. Тя погледна Давид отблизо, но чувството продължаваше да е същото. Даваше си сметка, че челото му е твърде високо и виждаше малкия белег, който разполовяваше веждата му. А и усмивката му наистина беше доста крива. Но нещо в главата й сякаш се преобърна и лицето му вече й се виждаше красиво. Топлината на неговото тяло гонеше есенния хлад и тя се приближи още повече.

— Шай положи големи усилия да забравим, че се е уплашила първия път и че ти е посочила пътя до тук въпреки обещанието — каза той. — Сега пък реши, че Мъглата е най-великото място на света. А аз съм най-добрият човек на земята, щом съм я довел тук.

— Тя наистина те харесва, Давид.

— Аз също я харесвам. Но тя просто не е…

— Какво?

— Не е сериозна. Не си ти.

Толи се извърна, главата й се замая. Знаеше, че ако сега не спази обещанието си, никога няма да го направи. Пръстите й посегнаха към медальона.

— Давид…

— Да, забелязах колието ти. След усмивката ти това беше второто нещо, което забелязах у теб.

— И знаеш, че някой ми го е дал.

— Предположих.

— И аз… Аз им казах за Мъглата.

Той кимна.

— И за това се досетих.

— И не си ми бесен?

Той сви рамене.

— Ти никога нищо не си ми обещавала. Аз дори не те познавах.

— Но ти все още…

Давид се взираше в очите й и лицето му отново сияеше. Толи извърна глава, опитвайки се да удави смущаващото красиво чувство в гледката на морето от бели плевели.

Давид тихо въздъхна.

— Оставила си много неща зад себе си, когато дойде тук — родителите, града, целия си живот. Но усещам, че вече започва да ти харесва в Мъглата. Ти много по-добре разбра какво правим тук, отколкото повечето бегълци.

— Харесва ми как се чувствам тук. Но може би… няма да остана.

Той се усмихна.

— Знам това. Виж, аз не те карам да прибързваш. Може този, който ти е дал сърцето, да дойде тук, а може и да не пристигне. Може пък ти да се върнеш при тях. Но дотогава би ли направила нещо за мен?

— Разбира се. Какво?

Той се изправи и й подаде ръка.

— Искам да те запозная с нашите.

Тайната

Спуснаха се по склона от противоположната страна, следвайки стръмна и тясна пътека. Давид я водеше бързо и уверено в тъмното, откривайки почти невидимата просека без ни най-малко колебание. Толи просто трябваше да го следва.

Целият ден беше поредица от сътресения, а сега като капак на всичко преживяно отиваше да се запознае с родителите на Давид. Това беше последното, което можеше да очаква, след като му показа медальона и призна, че е издала тайната за Мъглата. На всичко той реагираше по съвсем различен начин от всичките й познати досега. Причината за това може би беше, че е отраснал тук, далече от порядките на града. А може би просто… беше различен.

Познатото било остана далече зад гърба им и сега от едната страна стръмно се извисяваше планината.

— Родителите ти не живеят ли в Мъглата?

— Не. Прекалено опасно е.

— Как така опасно?

— То е част от онова, за което ти разказах онзи ден в пещерата при железопътната линия.

— За твоята тайна ли? И как си бил отгледан в дивата природа?

Давид спря за миг в мрака и се обърна с лице към нея.

— Има много повече от това.

— Какво?

— Нека те сами ти разкажат. Ела.

Няколко минути по-късно от страната на планината се появи малко квадратче мъждукаща светлина, което сякаш се носеше във въздуха. Толи различи прозорец, а светлината струеше през него наситено червена заради спуснатото перденце. Къщата изглеждаше наполовина вкопана в планината, сякаш някой я е посадил там.

На хвърлей камък от къщата Давид спря.

— Не искам да ги изненадам. Понякога са доста нервни — каза той, после извика: — Ехо!

Миг по-късно вратата се отвори, пропускайки лъч светлина.

— Давид? — извика в отговор женски глас. Вратата се отвори по-широко и светлината ги заля. — Аз, Давид е дошъл!

Когато приближиха, Толи различи лицето на възрастна грозна. Не можеше да определи дали е по-млада или по-стара от Шефа, но със сигурно видът й не беше ужасяващ. Очите й грееха като на красивите, а чертите на лицето й бяха озарени от приветлива усмивка, когато прегърна сина си.

— Здравей, мамо!

— А ти сигурно си Толи.

— Приятно ми е да се запознаем. — Тя се зачуди дали трябва да си стиснат ръцете, или пък да направят нещо друго за поздрав. В училище не беше общувала много с родителите на другите грозни, освен когато прекарваше част от ваканциите в домовете на приятелите си.

Къщата беше много по-топла от бараките в Мъглата, а дъските по пода, макар и грубо изсечени, се бяха изгладили от стъпките на обитателите през дългите години. По някаква причина този дом изглеждаше много по-здрав и стабилен от която и да е къща в Мъглата. Той наистина беше изсечен в планината, Толи лично се убеди в това. Едната от стените беше гола скала, покрита с някакъв прозрачен изолиращ материал.

— Приятно ми е да се запознаем, Толи — каза майката на Давид. Толи се запита как ли е името й. Давид наричаше родителите си „мама“ и „татко“, обръщения, които тя не беше използвала към Сол и Ели от малка.

Появи се един мъж и се здрависа с Давид, преди да се обърне към нея.

— Радвам се да се запознаем, Толи.

Тя примигна и за миг изгуби дар слово. Давид и неговият баща… си приличаха.

Но това не подлежеше на никаква логика! Разликата във възрастта им трябва да беше повече от трийсет години, ако баща му наистина е бил лекар, когато Давид се е родил. Въпреки това линията на челюстта, челото, даже леко несиметричната усмивка бяха едни и същи и при двамата.

— Толи? — извърна се към нея Давид.

— Извинете. Но вие просто… изглеждате еднакви!

Родителите на Давид избухнаха в смях, а Толи почувства, че се изчервява.

— Често ни го казват — каза баща му. — Това винаги шокира вас, градските деца. Но вие знаете за генетиката, нали?

— Разбира се, знам всичко за гените. Познавам две сестри, грозни, които изглеждат почти еднакво. Но родители и деца — това е толкова странно!

Майката на Давид се насили да си върне сериозното изражение, но очите й все още се смееха.

— Чертите, които наследяваме от родителите си, са онова, което ни прави различни от останалите. Голям нос, тънки устни, високо чело — всичко онова, което операцията заличава.

— Защото така е много по-удобно — добави бащата.

Толи кимна, припомняйки си уроците в училище. Сборът от най-често срещаните човешки черти беше основен шаблон при операцията.

— Разбира се, хората най-напред търсят в лицето на другия нещо познато.

— Но така се губят характерните черти на различните семейства. Като нашите големи носове например. — Мъжът пощипна носа на Давид и той извъртя шеговито очи. Толи си даде сметка, че носът на Давид е доста по-голям от носовете на красивите. Как не го беше забелязала досега!

— Това е едно от нещата, от които се отказваш, когато станеш красив. Фамилният нос — каза майката. — Защо не засилиш малко отоплението, Аз?

Толи чак сега си даде сметка, че трепери, но причина за това не беше студът навън. И това също беше много странно. Тя все още не можеше да се съвземе от шока колко много си приличаха Давид и баща му.

— Всичко е наред. Тук вътре е чудесно…

— Няма ли най-после да седнем, Мади? — каза мъжът.

По всичко личеше, че Аз и Мади ги бяха очаквали. В предната стая имаше четири старинни чаши с чинийки. Скоро металният чайник започна тихо да свири на електрическия котлон, Аз наля вряла вода в старинен порцеланов съд и в стаята се разнесе аромат на цветя.

Толи се огледа. Домът не приличаше на нито една от къщите в Мъглата. По-скоро имаше вид на антикварен магазин, пълен с куп непрактични вещи. В единия ъгъл стоеше мраморна статуя, а по стените бяха провесени пъстри килими, които оцветяваха стаята с багрите си и омекотяваха всички ъгли и извивки. Мади и Аз сигурно бяха взели със себе си доста неща при бягството от града. За разлика от грозните, които притежаваха единствено униформите от общежитието и малко вещи за еднократна употреба, те двамата бяха прекарали половината си живот в колекциониране на предмети, преди да избягат от града.

Толи си спомни своето детство сред дървените скулптури на Сол, изработени от счупени клони със странна форма, които тя събираше в парка като малка. Сигурно детството на Давид не се различаваше много от нейното.

— Всичко тук ми изглежда толкова познато — каза тя.

— Давид не ти ли каза? — обади се Мади. — Двамата с Аз сме от същия град, откъдето си и ти. Ако бяхме останали, може би точно ние щяхме да те направим красива.

— А, разбирам — промърмори Толи. Ако бяха останали в града, сега Мъглата нямаше да съществува и Шай нямаше да има къде да избяга.

— Давид казва, че ти си изминала целия път дотук съвсем сама — продължи Мади.

Толи кимна.

— Следвах една приятелка. Тя ми беше оставила указания.

— И ти реши да тръгнеш сама? Защо не изчака Давид да дойде да те вземе?

Нямало е време да чака — обясни й Давид. — Тръгнала е през нощта преди шестнайсетия си рожден ден.

— Така е, когато нещата се оставят за последния момент — каза Аз.

— Затова пък всичко е много по-вълнуващо — одобрително рече Мади.

— Всъщност аз нямах голям избор. Даже не бях чувала за Мъглата, докато Шай, моята приятелка, не ми каза, че заминава. Това се случи близо седмица преди рождения ми ден.

— Шай ли? Не си спомням да сме се запознавали с нея — каза Аз.

Толи погледна Давид и той сви рамене. Нима наистина нито веднъж не беше водил Шай тук? Тя за миг се зачуди какво всъщност става между Шай и него.

— В Такъв случай излиза, че доста бързо си взела решение — каза Мади.

Толи се опита да се съсредоточи отново върху разговора.

— Налагаше се. Имах само един шанс.

— Говори като истински мъглянин — каза Аз, разливайки по чашите тъмна течност от чайника. — Чай?

— Да, благодаря. — Толи пое чинийката и усети парещата топлина, която се просмукваше през тънките стени на чашката от бял минерал. Даде си сметка, че това е една от ония мъглянски отвари, които парят езика и сръбна предпазливо. Лицето й се изкриви от горчивия вкус.

— О! Искам да кажа… извинете. Всъщност никога досега не съм пила чай.

Аз опули очи.

— Наистина ли? Но той беше много популярен, когато ние живеехме в града.

— Чувала съм. Но той е напитка за трошливите. Пият го само красивите от последна степен — отговори Толи, надявайки се да не се изчерви.

Мади се разсмя.

— Е, ние сме доста трошливи, така че за нас е съвсем подходящ.

— Говори само за себе си, скъпа.

— Опитай с това — каза Давид. После пусна в чая й бяло кубче. При следващата глътка сладкият вкус беше успял да смекчи донякъде горчивината. Сега вече можеше да пие без гримаси.

— Предполагам, че Давид не ти е разказал много за нас — каза Мади.

— Каза ми само, че сте избягали преди много време. Преди той да се роди.

— Така ли? — попита Аз. Изражението му беше същото като на Давид, когато някой от екипа по разчистване на железопътната линия направи нещо необмислено или опасно с вибротриона.

— Не съм й казал всичко, татко — каза Давид. — Само че съм отрасъл сред дивата природа.

— Изоставила си всичко заради нас? — малко надуто каза Аз. — Много похвално.

Давид издържа погледа на баща си.

— Толи дойде тук, за да се увери, че приятелката й е добре. Изминала е целия път сама. Но не е сигурна дали ще остане завинаги.

— Никого не държим тук насила — каза Мади.

— Не това исках да кажа — отговори Давид. — Но мисля, че трябва да знае всичко, преди да се върне обратно в града.

Толи стъписана местеше очи от Давид към родителите му и обратно. Начинът, по който те общуваха, беше толкова странен, съвсем различен от отношенията между грозните и трошливите красиви. По-скоро приличаше на караница между грозни. Говореха като равни.

— Какво трябва да знам? — тихо попита тя.

Тримата се обърнаха към нея, Мади и Аз я измериха с поглед.

— Голямата тайна — отговори Аз, — заради която избягахме навремето, преди повече от двайсет години.

— Същата, която обикновено не споделяме, а пазим само за себе си — спокойно продължи Мади, гледайки Давид.

— Толи заслужава да знае — каза Давид с впит в майка си поглед. — Тя ще разбере колко важно е това.

— Тя е дете. Градско дете.

— И въпреки това е стигнала дотук сама, ръководейки се от някакви неясни указания, които са й били оставени.

— Ти никога не си бил в града, Давид — навъси се Мади. — Представа нямаш колко изнежени и разглезени са там. И пропиляват безсмислено целия си живот.

— Тя е оцеляла сама в продължение на десет дни, мамо. Минала е дори през санитарния пожар.

— Я престанете и двамата — намеси се Аз. — Тя седи точно до вас. Нали така, Толи?

— Аха, тук съм — тихо каза Толи. — И много ми се иска да разбера за какво говорите.

— Съжалявам, Толи — каза Мади. — Но тази тайна е много важна. И много опасна.

Толи кимна, вперила очи в пода.

— Всичко тук е опасно.

Тримата замълчаха. Единственият звук беше подрънкването на лъжичката на Аз, докато разбърква чая.

— Ето, виждаш ли — каза Давид най-накрая. — Тя всичко разбира. Можеш да й се довериш. Заслужава да знае истината.

— Всички заслужават да я научат — каза Мади. — Рано или късно.

— И така — започна Аз, но направи пауза, за да отпие от чая си, — предполагам, че трябва да ти кажем всичко, Толи.

— Да ми кажете какво?

Давид си пое дълбоко въздух.

— Истината за това какво е да си красив.

Красиви умове

— Ние сме лекари — започна Аз.

— Пластични хирурзи, за да бъдем съвсем точни — добави Мади. — Правили сме операцията стотици пъти. А когато се запознахме, аз тъкмо бях избрана в Комитета за морфологични стандарти.

Толи се ококори.

— Комитетът по красотата?

Мади се засмя при това име. Градовете правеха всичко възможно да са независими едни от други, но Комитетът по красотата беше институция със световен авторитет, която се грижеше всички красиви да изглеждат приблизително по един и същ начин. Смисълът на всичко щеше да рухне, ако хората от един град изведнъж се окажеха по-красиви от всички останали.

Подобно на повечето грозни, Толи също се блазнеше от мисълта, че един ден ще бъде в този комитет и ще взема участие в решенията как да изглежда следващото поколение. В училище много се стараеха всичко това да изглежда ужасно досадно, с всичките графики и средни стойности и определянето на мерките на съучениците ти, само като ги погледнеш в лицето.

— По същото време аз работех върху собствени изследвания в областта на анестезиологията — каза Аз. — Опитвах се да направя операцията колкото се може по-безопасна.

— По-безопасна ли? — обади се Толи.

— Все още няколко души умират годишно по време на операция — каза той.

Толи прехапа устни. Никога не беше чувала за това.

— О!

— Установих, че се получават някои усложнения при използването на анестезия по време на операцията. Нарушават се най-миниатюрните връзки в мозъка. Те са почти невидими дори с помощта на съвършена техника.

С риск да я помислят за глупава, Толи попита:

— Какви връзки?

— Обикновено това са група клетки, които не са като останалите — обясни Аз. — Нещо като рана или раково образувание, нещо, на което мястото не му е там.

— Но ти не можеш със сигурност да определиш какво точно е това — каза Давид и демонстративно извърна очи към Толи. — Лекари.

Мади не обърна внимание на думите на сина си.

— Когато Аз ми показа резултатите, започнах разследване. Местният комитет имаше милиони метрични анализи в архива си. Не онова, което се пише по учебниците и медицинските книги, а необработени данни от красиви по цял свят. Аномалията с мозъчните връзки изскачаше отвсякъде.

Толи се намръщи.

— Искате да кажете, че хората се разболяват, така ли?

— На пръв поглед не би трябвало да е така. Пък и тази аномалия не е рак, защото не се разраства и не се разпространява. Почти всички я имат и тя винаги е на едно и също място. — И Мади посочи върха на главата си.

— Малко по-наляво, скъпа — каза Аз, пускайки едно бяло кубче в чая си.

Мади му благодари и продължи:

— Най-същественото е, че хората по цял свят имат тази аномалия. Ако тя представляваше опасност за здравето, симптомите щяха да се проявят при деветдесет и девет процента от населението.

— Но тази аномалия не е по рождение, нали? — попита Толи.

— Не. Само постоперативните — искам да кажа красивите — я имат — уточни Аз. — И не се среща при нито един от грозните. От което следва, че със сигурност е резултат от операцията.

Толи неспокойно се размърда на стола си. Гадеше й се от мисълта, че в мозъка на всички има нещо странно и мистериозно.

— Открихте ли какво я причинява?

Мади въздъхна.

— В определен смисъл, да. Двамата с Аз много внимателно проучихме негативните — тези малцина красиви, при които не се появиха аномалии — и се опитахме да разберем защо се различават от останалите. Какво ги е имунизирало срещу аномалията? Изследвахме кръвната група, пола, физическите размери, нивото на интелигентност, генетичния код, но нищо от това не беше общо за всички. Те не се различаваха с нищо друго от останалите.

— Докато не открихме едно странно съвпадение — каза Аз.

— Техните професии — допълни Мади.

— Професията ли?

— Всички негативни имаха един общ професионален показател — каза Аз. — Пожарникари, охранители, лекари, политици и всички останали, които работят за „Извънредни ситуации“. Тези хора нямаха аномалия, при всички останали красиви тя се проявяваше.

— Значи поне вие сте били добре.

Аз кимна.

— Прегледахме се и се оказахме негативни.

— В противен случай сега нямаше да сме тук — тихо каза Мади.

— Какво искате да кажете?

Тогава заговори Давид.

— Аномалията не е била инцидент, Толи. Тя е част от операцията, също като скулптирането на костите и кожния пилинг. Операцията те променя и в тази посока.

— Но нали казахте, че не всички имат аномалия.

Мади кимна.

— При някои красиви аномалията или просто изчезва, или се лекува — отнася се за всички професии, при които се изисква бърза реакция, като работата в спешното отделение или гасенето на пожар. Всички онези, които се сблъскват с конфликт или опасност.

— Хората, които трябва да приемат различни предизвикателства — каза Давид.

Толи изпъшка тихо, припомняйки си пътуването насам.

— Ами рейнджърите?

Аз кимна.

— Мисля, че в моите данни имаше и няколко рейнджъри. Всичките негативни.

Толи си припомни изражението върху лицата на рейнджърите, които я спасиха. Те излъчваха несрещана увереност и сигурност, също като Давид, и бяха съвсем различни от новите красиви, на които двамата с Перис се присмиваха.

Перис…

Толи преглътна и усети в устата си горчивина, много по-силна от тази на чая. Опита се да си припомни как се държеше Перис, когато се натъкна на него на купона в „Къщата на Гарбо“. Но тогава толкова се срамуваше от собственото си лице, че не й беше останал никакъв конкретен спомен от поведението на Перис. Тогава той изглеждаше толкова променен, във всяко отношение, и изглеждаше много по-голям и зрял.

Но двамата така и не успяха да установят връзка… Все едно се беше превърнал в съвсем различен човек. Дали единствената причината за това беше, че след операцията двамата вече живееха в различни светове? Или имаше и нещо друго? Тя се опита да си представи Перис тук, в Мъглата, как работи тежък ръчен труд и сам си шие дрехите. Предишният, грозният Перис би се зарадвал на това предизвикателство. Но дали и с красивия Перис щеше да е така?

Главата й се замая, сякаш бързо се спускаше с асансьор надолу.

— Какво причинява тази аномалия? — попита тя.

— Не сме съвсем наясно — отговори Аз.

— Но имаме няколко доста сериозни теории — каза Давид.

— Само подозрения — поправи го Мади. Аз неспокойно се взираше в чая си.

— Но тези подозрения са били достатъчно силни, за да ви накарат да избягате от града — каза Толи.

— Нямахме избор — каза Мади. — Малко след нашето откритие ни посетиха от „Извънредни ситуации“. Иззеха всичките ни архиви и казаха, че ако продължим изследванията, ще ни отнемат правата. Имахме избор или да избягаме, или да забравим какво сме открили.

— А това не беше нещо, което бихме могли да забравим — каза Аз.

Толи се обърна към Давид. Седеше до майка си със сурово изражение, а чашата чай стоеше недокосната пред него. Родителите му все още не се решаваха да разкрият подозренията си. Но по всичко личеше, че той намираше тази предпазливост за излишна.

— Ти какво мислиш? — попита го тя.

— Ти знаеш как са живели ръждивите, нали? — започна той. — С всичките тези войни, престъпления и бунтове.

— Разбира се. Били са напълно откачени. Едва не са унищожили света.

— Именно това убедило хората да зарежат градовете и да се върнат сред дивата природа, да заживеят природосъобразно — изрецитира Давид. — И сега всички са щастливи, защото всички изглеждат еднакво: те са красиви. Няма повече ръждиви, няма и войни. Така ли е?

— Аха. В училище казваха, че историята е малко по-сложна, но в общи линии това е основното.

Той се усмихна сурово.

— Може и да не е толкова сложно. Може причината войните, конфликтите и противоречията да изчезнат да е в това, че няма хора, които да искат някаква промяна. Има само тълпи от усмихнати красиви и шепа управници, които ги ръководят.

Толи си спомни как пресичаше реката до „Града на новите красиви“, за да наблюдава безкрайните им забавления. Тогава двамата с Перис се хвалеха, че никога няма да се държат така идиотски, толкова повърхностно. Но когато после го видя…

— Да се превърнеш в красив не означава да се промениш само външно — каза тя.

— Така е — отговори Давид. — Това променя и начина ти на мислене.

Изгарянето на мостовете

Останаха до късно през нощта, разговаряйки с Аз и Мади за техните разкрития, за бягството им сред дивата природа и основаването на Мъглата. Най-накрая Толи се престраши да зададе въпроса, който занимаваше ума й още откакто се запозна с тях.

— А как двамата сами върнахте предишния си вид? Искам да кажа, били сте красиви, а сега…

— Сега сме грозни, така ли? — усмихна се Аз. — Това беше лесно. Ние сме специалисти, що се отнася до физическата част на операцията. Когато хирургът оформя красивото лице, той използва специален вид интелигентни импланти, за да скулптира костната структура. Когато превръщаме новите красиви в красиви от втора или трета степен, ние добавяме високореактивен химикал към тези импланти и те стават меки като восък.

— Ъф! — гнусливо извика Толи, представяйки си как лицето й внезапно омеква, за да може да се огъне в различна форма.

— При всекидневно добавяне на определени дози от този високореактивен химикал, имплантите постепенно се разтварят и се абсорбират от тялото. А лицето връща първоначалния си вид. В по-голяма или в по-малка степен.

Толи вдигна вежди въпросително.

— В по-голяма или в по-малка степен?

— Можем само приблизително да определим зоните, където костта е била изпилена. А и не ни е по силите да правим генерални промени, като да променим височината на някого, без да прибегнем до операция. Двамата с Мади запазихме всички предимства на операцията, които не касаят козметичните промени: здрави зъби, идеално зрение, устойчивост на болести и зарази. Но пък на външен вид сме доста близко до това, което бяхме преди операцията. Поне що се отнася до тлъстините, които бяха изсмукали — той се потупа по корема, — те доста бързо се възстановяват.

— Но защо е всичко това? Защо искате да бъдете грозни? Вие сте лекари, значи всичко в мозъка ви е наред, нали така?

— Главите ни са съвсем наред — отговори Мади, — но ние искахме да поставим началото на едно общество от хора, които нямат тази мозъчна аномалия, хора без „красив ум“. Това беше единственият начин да установим какво е действието на аномалията върху човек. И единственият път да го постигнем беше да съберем група грозни. Млади хора, избягали от градовете.

Толи кимна.

— Ето защо е било важно и вие да станете отново грозни. В противен случай никой не би ви се доверил.

— Ние усъвършенствахме високореактивния химикал и създадохме дневна доза под формата на хапче. За няколко месеца върнахме предишните си лица. — Мади погледна съпруга си с блеснали очи. — Беше очарователен процес.

— Сигурно е било така — каза Толи. — Ами аномалията. Можете ли да създадете хапче, което да я лекува?

Двамата се умълчаха за известно време, после Мади поклати глава.

— Не успяхме да открием никакво решение до появата на „Извънредни ситуации“. Двамата с Аз не сме мозъчни специалисти. Работим по този въпрос вече двадесет години, но без успех. Но тук, в Мъглата, видяхме каква е разликата, ако останеш грозен.

— Аз също я забелязах — каза Толи, замисляйки се за разликата между Перис и Давид.

Аз учудено повдигна вежди.

— Значи схващаш доста бързо.

— Но ние знаем, че има лек — обади се Давид.

— Какъв е той?

— Трябва да има — поправи го Мади. — Данните, които бяхме събрали, сочеха, че след първата операция всички имат такава аномалия. Но когато започнат работа на място, където си изправен всеки ден пред някакво предизвикателство, властите ги лекуват по някакъв начин. Премахват я тайно, възможно е и с хапче, като имплантите, и мозъкът започва да функционира нормално. Сигурно съществува някакъв прост начин за лечение.

— И ние ще го открием един ден — тихо каза Давид.

— Не разполагаме с необходимото оборудване — каза Мади с въздишка. — Дори нямаме красив обект, за да го изучаваме.

— Чакайте малко — прекъсна я Толи. — Живели сте в град, пълен само с красиви хора. Когато сте станали лекари, вашата аномалия е била премахната. Не почувствахте ли промяната?

Мади сви рамене.

— Разбира се, че я усетихме. Изучавахме как работи човешкото тяло и как да поемем огромната отговорност по спасяването на човешки живот. Но не приехме това като промяна в мозъчната ни дейност, а като порастване и помъдряване.

— Ами когато наблюдавахте останалите хора около себе си, как не забелязахте, че те са… мозъчно увредени?

Аз се усмихна.

— Нямахме много възможности да се сравняваме с останалите граждани, а само с неколцина наши колеги, които изглеждаха по-различни от другите. По-ангажирани. Но това не беше кой знае каква изненада. Историята свидетелства, че мнозинството хора винаги са били стадо. Преди да дойде времето на операцията е имало войни, масова омраза и прочистване. Тази аномалия не ни прави много по-различни от човешката природа в Ръждивата ера. Просто сме малко по-лесни… за управляване.

— Сега е нормално да имаш такава аномалия — каза Мади. — Ние всички сме се приспособили към действието й.

Толи си пое дълбоко въздух, припомняйки си посещението на Сол и Ели. Бяха толкова самоуверени и в същото време толкова несведущи. Но те винаги са си били такива, разумни и уверени, но и толкова незаинтересувани, далечни на който и да е проблем в живота на грозните, на реалния живот, с който Толи се беше сблъскала. Дали това беше причинено от аномалията на „красивия ум“? Толи винаги си мислеше, че именно такива се очаква да са родителите.

По същата причина новоизлюпените красиви се очакваше да са повърхностни и заети единствено със собствената си персона. Когато беше грозен, Перис им се подиграваше, но едва дочака мига да се присъедини към техните забавления. Нямаше изключения от това правило. Тогава как можеше да се каже до каква степен за това влияе операцията и до каква степен хората просто приемат нещата такива, каквито са?

Решението беше да се създаде един съвършено нов свят, като този, който Мади и Аз бяха построили.

Толи се зачуди кое е било първо — операцията, или аномалията. Дали операцията не беше просто примамка, за да легнат всички под ножа? Или пък аномалията беше последният щрих от това да си красив? Може би логиката в последователността беше, че щом като всички изглеждат еднакво, те трябва и да мислят еднакво.

Тя се облегна назад в стола си. Очите й бяха замъглени и стомахът я свиваше всеки път, когато се сетеше за Перис, за родителите си или за всеки красив, когото някога беше срещала. Колко по-различни бяха те, запита се тя. Какво е чувството да си красив? Какво се криеше зад тези огромни очи и изящни черти?

— Изглеждаш уморена — каза Давид.

Тя леко се засмя. Сякаш бяха минали седмици, откакто двамата с него дойдоха тук. Един неколкочасов разговор беше преобърнал нейния свят.

— Може би малко.

— Май е време да вървим, мамо.

— Разбира се, Давид. Късно е, пък и Толи има много неща, които да премисли.

Мади и Аз се изправиха, а Давид помогна на Толи да стане от стола. Тя замаяно се сбогува с тях и вътрешно потръпна, когато разпозна изражението върху старите им и грозни лица — те изпитваха съжаление към нея. Бяха тъжни, че е трябвало да научи истината по този начин, тъжни, че именно те трябваше да й я кажат. За двайсет години двамата може би някак бяха свикнали с този факт, но все още си даваха сметка колко ужасно е да го научиш.

Деветдесет и девет процента от човечеството имаше аномалия в мозъка и само няколко души в целия свят знаеха каква точно представлява тя.

— Сега разбираш ли защо исках да се запознаеш с родителите ми?

— Да, мисля, че да.

Толи и Давид отново бяха навън, в мрака, и изкачваха склона обратно към Мъглата, а небето сега беше обсипано със звезди, защото луната вече я нямаше.

— А можеше да се върнеш в града, преди да си разбрала всичко.

Толи потрепери при мисълта колко пъти е била на крачка от това. В библиотеката беше отворила сърцето на медальона, поднасяйки го почти пред очите си. Ако беше довършила, извънредните щяха да са пристигнали след няколко часа.

— Не бих могъл да го понеса — каза Давид.

— Но все пак някои грозни са се върнали обратно, нали?

— Разбира се. Накрая се отегчаваха да живеят като на къмпинг, а ние не можем да ги принудим да останат.

— Оставил си ги да си тръгнат? Без дори да разберат какво означава операцията?

Давид спря и стисна рамото на Толи, по лицето му се четеше страдание.

— Ние също не знаем. А каква е ползата да разправяме на всеки за подозренията си? Повечето от тях не биха ни повярвали, но останалите ще се върнат в града, за да спасят приятелите си. Накрая градовете ще разберат за нашите обвинения и ще направят всичко по силите си, за да ни заловят.

„Те вече го правят“, каза си Толи. Запита се колко ли още шпиони бяха изнудили извънредните, за да тръгнат да търсят Мъглата, колко често техните пратеници са били на крачка от откритието. Искаше й се да каже на Давид какво, ги чака, но как да го направи? Не можеше да му обясни, че е дошла тук като съгледвач, защото тогава той вече никога нямаше да й се довери.

Тя въздъхна. Това би бил идеалният начин да излезе от триъгълника между тях двамата и Шай.

— Не изглеждаш никак щастлива.

Толи се опита да се усмихне. Давид беше споделил най-голямата си тайна с нея; трябваше да отвърне на жеста му и да сподели своята с него. Но не беше достатъчно смела да изрече думите.

— Просто това беше една много дълга нощ, нищо повече.

Той й се усмихна в отговор.

— Не се притеснявай, няма да трае вечно.

Толи се зачуди колко ли още остава до утрото. След няколко часа щеше да закусва редом с Шай, Крой и останалите, които за малко не предаде, които за малко не обрече на операция. Тя потръпна при тази мисъл.

— Хей! — Давид повдигна брадичката й с ръка. — Справи се чудесно тази нощ. Мисля, че родителите ми са много впечатлени.

— Ъ? От мен ли?

— Разбира се, Толи. Ти веднага разбра какво означава всичко това. Повечето хора отказват да повярват отначало. Започват да твърдят, че властите не може да са толкова жестоки.

Тя мрачно се усмихна.

— Не се притеснявай, аз повярвах.

— Именно. Виждал съм много градски деца, които идват тук. Ти си съвсем различна от тях. Ти можеш ясно да видиш света, въпреки че си израсла в нездрава среда. Ето защо трябваше да ти кажа. Ето защо…

Толи го погледна в очите и видя, че лицето му отново сияе — това предизвика у нея същото красиво чувство, каквото беше породило и преди.

— Ето защо ти си красива, Толи.

Думите му я замаяха за миг, също както я зашеметяваха очите на новите красиви.

— Аз?

— Да.

Тя се разсмя и тръсна глава, за да се съвземе.

— Красива; с тия мои тънки устни и очи, които са твърде близо едно до друго ли?

— Толи…

— С тая къдрава коса и сплескан нос?

— Не говори така. — Пръстите му се плъзнаха по бузите й, по белезите от одраскано, които почти бяха заздравели, и изпърхаха надолу по устните. Тя знаеше колко са загрубели пръстите му, грапави и твърди като дърво, но ласката им беше мека и нежна.

— Това е най-страшното нещо, което са ти причинили, причинили са го на всеки от вас. Каквито и да са последиците от тази аномалия, най-страшната щета ви е нанесена още преди да се вдигне скалпелът: мозъците на всички ви са промити, за да повярвате, че сте грозни.

— Ние наистина сме грозни. Всичките.

— Значи мислиш, че и аз съм грозен?

Тя отклони очи.

— Това е безсмислен въпрос. Тук не става дума за определена личност.

— Напротив, Толи. Точно така е.

— Искам да кажа, че никой не може наистина да е… нали разбираш, биологически. Има определени неща, които всички ние…-. — Думите я задавиха. — Ти наистина ли мислиш, че съм красива?

— Да.

— По-красива от Шай?

И двамата замълчаха с отворена уста. Въпросът се изплъзна на Толи още преди да е помислила. Как успя да изтърси нещо толкова ужасно?

— Съжалявам.

Давид сви рамене и се извърна.

— Това беше честен въпрос. Да, така мисля.

— За кое?

— Мисля, че си по-красива от Шай. — Той го каза така делнично, сякаш говореше за времето.

Толи затвори очи, умората от целия изминал ден изведнъж се стовари отгоре й. Пред очите й се появи лицето на Шай — твърде слабо, с твърде раздалечени очи — и едно ужасяващо чувство взе да расте в нея. Топлотата, която изпитваше към Давид, беше унищожена от това ново чувство.

Всеки ден от живота си досега тя беше обиждана и нагрубявана от останалите грозни и на свой ред ги обиждаше и нагрубяваше. Шишко, Свински очи, Кокалестата, Тумбака, Откачалката — грозните се наричаха един друг с всички тези имена, пламенно и без всякакви задръжки. Но взаимно, без никакво изключение, така че на никого да не му е спестен и последният недостатък по рождение. И никой да не се почувства дори малко по-красив, привилегирован поради случаен каприз на гените. Ето защо най-напред правеха всички красиви.

Това не беше честно.

— Не го казвай, моля те.

— Ти ме попита.

Тя отвори очи.

— Но това е ужасно! Така не е правилно!

— Чуй, Толи, не това е най-важното за мен. Това, което е вътре в теб, има много по-голямо значение.

— Но ти най-напред виждаш лицето ми. Реагираш на симетрията в чертите му, на цвета на кожата, на формата на очите. И решаваш каква съм аз отвътре в зависимост от тази си реакция. Така си програмиран!

— Аз не съм програмиран. Аз не съм израсъл в града.

— Това не е въпрос на култура, а на еволюция.

Той сви рамене примирено, но в гласа му се усещаше гняв.

— Може и така да е. — После се засмя уморено. — Но знаеш ли какво най-напред ме накара да се вгледам по-внимателно в теб?

Тя си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои.

— Какво?

— Драскотините по лицето ти.

Тя примигна объркано.

— Кое!

— Тези драскотини. — И той отново нежно докосна бузата й.

Тя се разтърси като от токов удар при допира на пръстите му.

— Това са глупости. Несъвършената кожа е знак за лоша имунна система.

Давид се разсмя.

— Те бяха знак, че си преживяла приключение, Толи, че си открила път през дивото, за да стигнеш дотук. За мен те бяха знак, че имаш хубава история за разказване.

Гневът й се стопи.

— Хубава история ли? — Тя тръсна глава и усети, че в нея се надига смях. — Всъщност изподрах лицето си още докато бях в града, летях със сърфа в един гъсталак. С голяма скорост. Голямо приключение, а?

— Това също е история. Ти си готова да поемаш рискове, това си помислих още първия път, когато те видях. — Пръстите му усукаха един кичур от косата й. — И продължаваш да поемаш рискове.

— Сигурно е така. — Да стои в мрака заедно с Давид също си беше рисковано, защото знаеше, че вече нищо няма да е като преди. А той продължаваше да я гледа с красивия поглед.

Може пък наистина да е способен да вижда отвъд грозното й лице. Може би онова, което е вътре в нея, да е по-важно за него от всичко останало.

Толи стъпи върху един камък колкото юмрук на пътеката и едва се закрепи отгоре. Сега вече очите й бяха на нивото на неговите.

Тя преглътна мъчително.

— Наистина ли мислиш, че съм красива?

— Да. Всичко онова, което правиш и което мислиш, те прави красива.

Странна мисъл проблесна в главата й и тя каза:

— Няма да го понеса, ако си направиш операция. — И в същото време не повярва, че изрича тези думи. — Даже да не повредят мозъка ти.

— Страхотно, благодаря ти. — Усмивката му светна в мрака.

— Не искам да приличаш на всички останали.

— Аз пък си мислех, че именно в това е смисълът да си красив.

— Аз също мислех така. — Тя докосна веждата му там, където я разсичаше бялата черта на белега. — Откъде имаш този белег?

— От едно приключение. Хубава история. Ще ти я разкажа някой път.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Добре. — Тя се наведе напред, тялото й се отпусна с цялата си тежест върху гърдите му и докато краката й бавно се плъзгаха по камъка, устните им се срещнаха. Ръцете му я обвиха и я привлякоха още по-близо. Тялото му излъчваше топлина в предутринния студ и даваше на Толи сигурност и закрила в разклатения й свят. Тя се притисна силно към него, изненадана колко разгорещени станаха целувките им.

Миг по-късно тя се отдръпна, за да си поеме дъх, и само за секунда през главата й се мерна мисълта колко странно е всичко това. Грозните се целуваха помежду си, даже много повече, но това не се броеше, защото още не бяха красиви.

Това тук обаче се броеше.

Тя отново придърпа Давид към себе си и пръстите й се заровиха в рошавата кожа на ръкава му. Студът, парещите от умора мускули и всички ужасни неща, които беше научила преди малко, правеха тази прегръдка специална и още повече засилваха чувствата й.

После едната му ръка докосна врата й и проследи тънката верижка на медальона чак до студеното метално сърце, което висеше на нея.

Тя се вцепени и устните им се разделиха.

— Какво става? — попита той.

Тя стисна сърцето в юмрук, докато другата й ръка все още го обгръщаше. Вече беше невъзможно да каже на Давид за д-р Кейбъл. Той щеше да го отблъсне може би завинаги. Медальонът продължаваше да ги разделя.

Внезапно Толи разбра какво трябва да направи.

— Ела с мен.

— Къде?

— В Мъглата. Трябва да ти покажа нещо.

И тя го повлече забързано нагоре по склона, докато не стигнаха билото.

— Добре ли си? — попита той, задъхан. — Не исках да…

— Чувствам се страхотно. — Тя широко му се усмихна, после погледна надолу към Мъглата. Един самотен огън догаряше близо до центъра на селището, където на всеки час се събираше нощният патрул, за да се постопли. — Ела.

Изведнъж стана важно да стигнат там колкото се може по-бързо, още преди да се е изпарила решителността й, преди топлината в нея да бъде потисната от съмнението. Тя се спускаше надолу между камъните по очертаното с ярка боя трасе на сърфовете. Давид се опитваше да не изостава. Когато краката й стъпиха на равно, тя хукна без да я е грижа нито за тъмнината, нито за смълчаните бараки насреща, съзирайки пред себе си единствено светлината на огъня. Тичаше без никакво усилие, сякаш летеше със сърфа по права линия.

Не престана да тича, докато не стигна огъня и спря едва когато усети топлината и мириса на дим. После с един замах скъса верижката на медальона.

— Толи! — дотича и Давид, задъхан, с объркано изражение. Опита се да каже и още нещо, но не му достигна дъх.

— Не — каза тя, — ти само гледай.

Сърцето се залюля на верижката, обагрено в червено от пламъка. Толи съсредоточи в него всичките си съмнения, страха от разкриване на истинската й мисия, ужаса пред заплахите на д-р Кейбъл. После стисна медальона, опитвайки се да смачка твърдия метал, докато мускулите не я заболяха, сякаш искаше да си внуши немислимия факт, че наистина ще остане грозна за цял живот. Но и не съвсем грозна в същото време.

След това отвори юмрук и хвърли медальона в сърцето на огъня.

Той попадна на един разгорял се пън, металното сърце най-напред почерня, после постепенно стана жълто, докато накрая не побеля от жегата. После от него се разнесе слабо пукане, сякаш нещо вътре експлодира, то се хлъзна по пъна и изчезна сред пламъците.

Тя се обърна към Давид, а пред очите й бягаха петна от взирането в огъня. Той се закашля от дима.

— Брей! Това беше вълнуващо!

Внезапно тя се почувства глупаво.

— Да, сигурно.

Той пристъпи по-близо.

— Наистина беше решена да го направиш. Който и да ти го е дал…

— Вече няма значение.

— Ами ако дойдат?

— Никой няма да дойде. Сигурна съм.

Давид се усмихна и прегърна Толи, отдалечавайки я от огъня.

— Е, Толи Янгблъд, ти определено знаеш как да се изразяваш. Знаеш ли, щях да ти повярвам, даже просто да ми беше казала.

— Не, трябваше да го направя именно по този начин. Трябваше да го изгоря. За да съм сигурна.

Той я целуна по челото и се разсмя.

— Ти си красива.

— Когато казваш това, аз почти… — прошепна тя.

Внезапно вълна от изтощение помете Толи, сякаш заедно с медальона беше хвърлила в огъня и последните си сили. Беше изтощена от бесния бяг дотук, от дългата нощ с Мади и Аз, от тежката работа през деня. На следващия ден трябваше да се срещне с Шай и да й обясни какво се е случило между нея и Давид. Естествено, видеше ли, че медальонът вече не е на врата й, тя веднага щеше да се досети.

Но така или иначе Шай никога нямаше да разбере цялата истина. Металното сърце беше обгоряло до неузнаваемост, а заедно с него и тайната й мисия беше заличена завинаги. Толи се отпусна в прегръдката на Давид и затвори очи. Образът на горящото в огъня сърце изгаряше очите й отвътре.

Вече беше свободна. Сега д-р Кейбъл никога нямаше да дойде тук и никой нямаше да я раздели от Давид и от Мъглата, нито пък да направи с мозъка й онова, което операцията причиняваше на красивите. Тя вече не беше внедрена. Тя най-после беше намерила своето място.

Толи усети, че плаче.

Давид мълчаливо я поведе към бараката. На вратата се наведе да я целуне, но тя се отдръпна и поклати глава. Шай беше вътре. Трябваше непременно да говори с нея на следващия ден. Това никак нямаше да е лесно, но Толи знаеше, че вече може да се справи с всяко изпитание.

Давид кимна в отговор, целуна пръстите й и прокара ръка по една незаздравяла драскотина на бузата й.

— До утре — прошепна той.

— Къде отиваш?

— Да се поразходя. Трябва да помисля.

— Никога ли не спиш?

— Не и тази нощ — усмихна се той.

Толи целуна дланта му и се промъкна вътре, където изхлузи обувките си и се сви на леглото, както си беше с дрехите, заспивайки за секунда, сякаш бремето на земята най-после се беше вдигнало от раменете й.

На следващата сутрин се събуди от всеобщия хаос, от звука на тичащи крака, от виковете и свистенето на машини, нахлули в съня й. Небето отвъд прозореца беше почерняло от автолети.

„Извънредни ситуации“ бяха пристигнали.