Грозните

Градът на новите красиви

Небето на ранното лято имаше цвят на котешко повръщано.

Е, помисли си Толи, преди това ще трябва известно време да храниш котката си само със сьомга, за да се получи желаният розов цвят. Бягащите по небето облаци наистина имаха вид на риби, които високият вятър е почистил от люспите. С угасването на светлината тъмносините пролуки на нощта започваха да се провиждат като обърнат наопаки океан, бездънен и студен.

При всяко друго лято, залез като този, би изглеждал красив. Но вече нищо не беше красиво, откакто Перис стана красив. Гадно е да загубиш най-добрия си приятел, пък било то и само за три месеца и два дни.

Толи Янгблъд чакаше да мръкне.

Тя можеше да види „Града на новите красиви“ през отворения си прозорец. Парти-кулите вече светеха и виещи се редици от запалени факли очертаваха блещукащи пътеки в градините на удоволствията. Няколко пълни с горещ въздух балони напираха да се откъснат от привързания за тях товар, устремени към здрачаващото се розово небе, а техните пасажери обстрелваха съседните балони и прелитащите парапланери с безопасни фойерверки. Изблици на смях и силна музика отскачаха по повърхността на водата като хвърлени косо речни камъчета, а острите им ръбове горяха нервите на Толи.

Отвъд пределите на града, очертани от черния кръг на реката, всичко тънеше в мрак. Грозните бяха вече в леглата по това време.

Толи изключи своя интерфейс-пръстен и каза „лека нощ“.

— Сладки сънища, Толи! — отговори стаята.

Толи сдъвка хапчето за почистване на зъбите, намачка с юмрук възглавницата си и пъхна под завивките старата портативна грейка — същата, която произвеждаше топлина, равна на тази, което би произвело тялото на спящ човек горе-долу с размерите на Толи.

После изпълзя през прозореца.

Навън, където нощта най-сетне беше добила въгленочерен цвят, тя внезапно се почувства по-добре. Може планът й бе глупав, но и така да е, пак беше по-разумен от това да прекара поредната безсънна нощ, обзета от самосъжаление. По познатата зашумена пътечка надолу към водата не й беше никак трудно да си представи, че Перис тихо се прокрадва след нея едва сдържайки смеха си, готов цяла нощ да шпионира новите красавци заедно с Толи. Двамата бяха измислили как да надхитрят пазача на къщата още като бяха на дванайсет, когато разликата от три месеца във възрастта им изобщо нямаше значение.

„Приятели завинаги“, прошушна Толи и прокара пръст по финия белег на дясната си длан.

Водата проблясваше сред листака и до момичето достигна шумът от плясъка на малките вълнички, образувани от преминаващите по реката скимъри. Тя се притаи сред тръстиката. Лятото винаги е било най-подходящият сезон за шпионски експедиции. Тревата е висока, никога не става студено, пък и не си сънен и недоспал в училище на следващия ден.

Е, сега Перис можеше да спи до колкото късно си поиска. Това е само едно от предимствата да бъдеш красив.

Старият мост се простираше внушително над реката, а огромната му метална рамка се сливаше с черното небе. Той беше построен толкова отдавна, че се държеше благодарение на собствената си тежест, без помощта на стоманени въжета. След милион години, когато градът отдавна щеше да се е превърнал в развалини, този мост щеше да е единственият оцелял, подобно вкаменелост на древен скелет.

За разлика от останалите мостове в „Града на новите красиви“ старият мост не можеше да говори и да докладва за преминаващите по него, което беше най-важното. Но дори и безмълвен, на Толи този мост винаги й се струваше мъдър, пропит от знание като някое старо дърво.

Очите й вече напълно привикнаха с тъмнината и й трябваха само няколко секунди, за да открие кордата, завързана за обичайния камък. Толи я издърпа и чу плясъка на въжето, което изпадна от скривалището си в подпорите на моста. Тя продължи да тегли, докато невидимото рибарско влакно се превърна в мокро въже с навързани по него възли. Другият му край беше здраво стегнат о металната рамка на моста. Толи опъна въжето и го завърза за обичайното дърво.

Наложи се отново да приклекне в тръстиката, докато премине поредният речен скимър. Хората, които танцуваха на палубата му, не забелязаха въжето, опънато между моста и брега. Така и никой не успя да го забележи досега. Новите красавци винаги бяха толкова погълнати от забавленията, че не обръщаха внимание на дребните неща, които не са си на мястото.

Когато светлините на скимъра се изгубиха в мрака, Толи използва цялата си тежест, за да изпробва въжето. Веднъж краят му откъм дървото беше доста хлабаво вързан и двамата с Перис се залюляха напред-назад във въздуха насред реката, преди да цопнат в студената вода. Тя се усмихна при този спомен, осъзнавайки, че предпочита да се върне във времето на онази експедиция — подгизнала и зъзнеща, но с Перис, отколкото да е суха и на топло като сега, но сама.

Провиснала с главата надолу, докато с ръце и колене стискаше възлите по въжето, Толи се промуши през металната рамка на моста, после се прокрадна по железния му скелет чак до „Града на новите красиви“.

Знаеше къде живее Перис от единственото съобщение, което той си направи труда да й изпрати, откакто беше станал красив. Перис не й даде точния си адрес, но Толи знаеше как да декодира наглед случайните цифри в края на пинга2. Те я отведоха до място, наречено „Къщата на Гарбо“, в хълмистата част на града.

Никак нямаше да е лесно да се добере до там. При съвместните си експедиции Толи и Перис не се отдалечаваха много от брега, където гъстата растителност и тайните кътчета в „Града на грозните“ им помагаха да се скрият. Но сега Толи трябваше да стигне до центъра на острова, където украсените карнавални платформи и купонджиите изпълваха ярко осветените улици по цяла нощ. Новоизлюпените красавци като Перис винаги живееха в центъра на най-лудия купон.

Толи знаеше маршрута наизуст, но направеше ли само един погрешен завой, щеше да изгори. Без интерфейс-пръстена тя беше невидима за превозните средства. Щяха да минат през нея като през въздух, сякаш на улицата няма никой.

Но и без това Толи беше госпожица Никоя на това място.

Нещо по-лошо, тя беше грозна. Искаше й се поне в очите на Перис да не изглежда толкова грозна. Надяваше се той да я види по различен начин.

Толи нямаше представа какво може да направят с нея, ако я хванат. Сигурно нямаше да е просто наказание като това за „забравен“ интерфейс-пръстен, бягане от час, или пък защото си изиграл къщата и си пуснал музиката по-силно от позволеното. Всички правят такива нарушения и си отнасят наказанието заради тях. Но двамата с Перис винаги много внимаваха да не ги хванат по време на техните експедиции. Да пресечеш реката си беше сериозна работа.

Сега обаче беше твърде късно да се тревожи за това. И какво биха могли да й направят в края на краищата? Само след три месеца тя самата щеше да е вече красива.

Толи пълзеше близо до реката, докато не стигна „Градината на удоволствията“, после се шмугна в тъмната сянка на алея с плачещи върби. Под тяхното прикритие продължи да върви напред, успоредно на пътечка, осветена от малки пламъчета.

Двама новоизлюпени красавци се разхождаха по пътеката и Толи замръзна на място, но те не усетиха нищо, впили поглед един в друг, твърде заети със себе си, за да забележат свитото в тъмнината тяло. Толи мълчаливо ги проследи с поглед и усети онова топло чувство, което обикновено събуждаше у нея всяко красиво лице. Дори когато, скрити в сенките с Перис, шпионираха красавците и се надсмиваха над глупавите неща, които те говорят и вършат, двамата пак не можеха да откъснат поглед от лицата им. Имаше нещо хипнотизиращо в огромните им съвършени очи, нещо, което те кара да не пропускаш и думичка от казаното от тях, кара те да ги закриляш срещу опасностите, да ги правиш щастливи. Защото са толкова… красиви.

Двамата красиви се изгубиха зад завоя и Толи тръсна глава, за да се освободи от сантименталните мисли. Не беше дошла тук да зяпа. Тя беше нарушител, шпионин, една от грозните. И имаше мисия.

Градината се извиваше сред града като река от светлина, която тече между ярко осветените парти-кули и домове. След още няколко минути пълзене Толи изплаши една двойка, скрита сред дърветата (това все пак беше „Градина на удоволствията“), но в тъмното те не успяха да видят лицето й и само й се подиграха, когато смотолеви някакво извинение и се измъкна заднешком. Тя също не ги разгледа добре — мярна й се единствено плетеница от съвършени крайници.

Най-накрая градината свърши няколко пресечки от мястото, където живееше Перис.

Толи надзърна иззад завесата от лозови листа. Толкова далече двамата с Перис никога не бяха стигали, ето докъде я доведе нейният план. От тук нататък нямаше как да се крие по оживените и осветени улици. Тя допря пръсти до лицето си и почувства широкия нос и тънките устни, прекалено високото чело и заплетените на кълбо ситни спирали коса. Само крачка извън храстите и веднага щяха да я спипат. Лицето й сякаш изгаряше под светлината, когато тя случайно попаднеше върху него. Какво правеше тук? Сега трябваше да е в тъмния Град на грозните, очаквайки да дойде и нейният ред.

Трябваше да види Перис, трябваше да говори с него. Всъщност не беше съвсем сигурна защо се налага непременно да говорят, освен че се поболяваше при спомена за хилядите им разговори вечер преди да заспят. Бяха прекарвали заедно всеки ден още от малки, а сега… нищо. Може би ако успееха да поговорят дори само за няколко минути, тя най-после ще престане да приказва мислено с празното пространство пред нея. Три минути можеха да се окажат достатъчни, за да я крепят през оставащите три месеца.

Толи огледа улицата в двете посоки, търсейки задни дворове, през които да се промъкне, и тъмни входове, където да се скрие. Чувстваше се като алпинист, попаднал на отвесна скала, който търси пукнатини и ръбове, за да се задържи.

Движението се поразреди, но тя продължаваше да чака, потривайки белега на дясната си длан. Накрая въздъхна, прошепна „Приятели завинаги“ и пристъпи напред към светлото.

От дясната й страна се разнесе гръм като от експлозия, тя отскочи обратно в тъмното, препъна се в лозницата и тежко падна на колене в меката почва, убедена, че ей сега ще я заловят.

Но какофонията постепенно придоби пулсиращ ритъм. Оказа се, че идва от барабанен механизъм, който тежко си проправяше път надолу по улицата. Широк колкото къща, той се тресеше целият от движението на дузините си механични ръце, които биеха по барабани от всякакъв размер. Следваше го растяща тълпа от купонджии, които подскачаха и танцуваха под неговия ритъм, пиеха и чупеха празните бутилки в корпуса на огромната неуязвима машина.

Толи се усмихна. Гуляйджиите носеха маски.

Машината разхвърляше подире си маски, опитвайки се да привлече колкото се може повече участници в този импровизиран парад: дяволски мутри и ужасяващи клоуни, зелени чудовища и сиви извънземни с огромни полегати очища, котки и кучета, лица с криви усмивки или огромни носове.

Процесията се движеше бавно и Толи се отдръпна обратно под прикритието на гъстата зеленина. Неколцина от шествието минаха толкова близо до нея, че противната сладникава миризма на техните бутилки изпълни носа й. Минута по-късно, когато машината се беше изтърколила една пресечка по-надолу, Толи изскочи от прикритието си и грабна от паважа една изоставена маска. Материята беше мека и се огъна под ръката й, все още топла от калъпа във вътрешността на машината.

Преди да я притисне към лицето си, Толи видя, че маската има същия цвят на котешко повръщано като залеза, дълга зурла и две малки розови уши в добавка. Интелигентната материя, от която беше изработена, веднага прие формата на лицето й и маската прилепна идеално.

Толи си проправи път измежду пияните танцьори, стигна противоположния край на процесията и хукна надолу по улицата към „Къщата на Гарбо“, скрита под свинската зурла.

Приятели завинаги

„Къщата на Гарбо“ беше тумбеста, оживена и шумна.

Тя запълваше пространството между две парти-кули, приклекнала като дундест чайник между две изящни чаши за шампанско. Всяка от кулите се държеше на една-единствена колона, не по-широка от шахта на асансьор. По-нагоре се разширяваше в пет етажа от околовръстни балкони, които се огъваха под тежестта на новите красиви. Толи се заизкачва по хълма към трите сгради, опитвайки се да се ориентира през тесните очни процепи на маската.

Някой скочи, а може би беше хвърлен от върха на една от кулите и полетя с вик надолу, размахвайки ръце. Толи хлъцна, но се насили да проследи полета чак до края, когато бънджи жилетката спря свободното падане на момчето секунди преди да се размаже на земята. То се преметна със смях нагоре-надолу няколко пъти, преди меко да стъпи на земята толкова близо до Толи, че тя дочу нервните хълцания, които накъсваха смеха му. Беше изплашено не по-малко от Толи.

Тя потрепери, защото скачането едва ли беше по-опасно от това, да стои в подножието на застрашително извисяващите се кули. Бънджито действаше на принципа на същите повдигачи, които държаха вретеновидните структури на кулите изправени. Ако някой от тия хитроумни механизми направеше засечка, всичко в „Града на новите красиви“ щеше да рухне.

Къщата беше пълна с новоизлюпени красавци — от най-отвратителния вид, както казваше Перис. Те живееха като грозните — по стотина в едно голямо общежитие. Но в тяхната къща нямаше никакви правила. Освен ако правилата не се изчерпваха с: прави щуротии, забавлявай се и вдигай шум.

Група момичета в бални рокли се бяха скупчили на покрива, крещяха с пълно гърло, едва балансирайки на ръба и обстрелваха с безопасни фойерверки хората долу. Оранжева огнена топка подскочи близо до Толи, хладна като есенен повей, и разпръсна мрака наоколо.

— Хей, долу има едно прасе! — провикна се някой от високото. Всички се разсмяха, а Толи забърза към широко отворената врата на къщата. Вмъкна се вътре, без да обръща внимание на изненаданите погледи на двама красиви, които се изпречиха на пътя й.

Всичко беше един голям общ купон, както винаги им бяха обещавали, че ще бъде. Наоколо се разхождаха хора в дълги официални рокли и черни фракове. Изглежда на всички нейната свинска зурла се виждаше много забавна. Сочеха я и се смееха, а Толи продължаваше да си проправя път напред, за да не им даде възможност да направят нещо друго. Тук, естествено, се смееха непрекъснато. За разлика от партитата на грозните нямаше нито сбивания, нито даже свади и пререкания.

Толи си проправяше път от стая в стая, оглеждаше лицата, опитвайки се да не се разсейва от големите им красиви очи и да заглуши чувството, че мястото й не е тук. С всяка измината минута обаче се чувстваше все по-грозна. Установи, че не е никак приятно всички да ти се присмиват. Но смехът беше за предпочитане пред онова, което биха сторили, ако видеха истинското й лице.

Толи се зачуди дали изобщо би разпознала Перис. Беше го видяла само веднъж след операцията на излизане от болницата, преди още отоците да са спаднали. И все пак тя познаваше лицето му толкова добре. Независимо от това какво говореше Перис, красивите не изглеждаха съвсем еднакви. По време на техните експедиции двамата понякога попадаха на красиви, чиито лица изглеждаха близки, сякаш са бивши грозни, които някога са познавали. Нещо като техни братя и сестри — по-зрели, по-самоуверени, много по-красиви братя и сестри. Такива, на които биха завиждали цял живот, ако бяха родени преди сто години.

Значи Перис не би могъл да се промени чак толкова.

— Видяхте ли прасето?

— Кое?

— Едно прасе е избягало на свобода!

Кикотещите се гласове идваха от долния етаж. Толи спря и се заслуша. Беше съвсем сама на стълбището. Очевидно красивите предпочитаха да ползват асансьор.

— Как е посмяла да дойде на партито ни маскирана като прасе?! Дрескодът е бели вратовръзки!

— Изглежда е сбъркала партито.

— Тогава значи няма никакви обноски!

Толи преглътна мъчително. Изглежда маската не беше по-добро решение от собственото й лице. Шегата се оказа съшита с бели конци.

Тя продължи да се изкачва по стълбите, оставяйки гласовете далече зад себе си. Може би щяха да забравят за нея, ако се отдалечеше достатъчно. Над нея имаше само още два етажа от „Къщата на Гарбо“, после идваше покривът. Перис трябваше да е тук някъде.

Освен ако не беше на ливадата зад къщата, или в небето с балон, или в някоя от парти-кулите. Или пък с някого в градините на удоволствието. Толи тръсна глава, за да разсее последната картина, пренебрегна еднотипните шеги по повод маската й и продължи да наднича поред в стаите.

Никъде не видя нещо по-различно от изненадани погледи, насочени към нея показалци и тълпа красиви лица. Но нито едно от тях не й се виждаше познато. Перис не беше тук.

— Ей, ето го! Ела насам, прасе!

Толи се изстреля нагоре към покрива, прескачайки по две стълби наведнъж. Горещият й дъх запари вътрешността на маската, челото й се потеше и интелигентната материя, от която беше направена, започна да се свлича по лицето й. Група красиви вървеше по петите й, преследваха я, като се заливаха от смях и се препъваха един друг, докато изкачваха стълбите.

Нямаше никакво време да огледа последния етаж. Толи хвърли бърз поглед наоколо. Тук горе нямаше никого. Всички врати бяха затворени. Най-вероятно някои от новите красиви се бяха оттеглили за един разкрасителен сън.

Ако отиде на покрива да търси Перис, ще попадне в капан.

— Насам, прасе, ела тук!

Време беше да си плюе на петите. Толи се хвърли към асансьора, подхлъзна се и едва успя да се задържи на крака в кабината. „Приземен етаж!“, нареди тя.

Зачака, вперила тревожен поглед към фоайето на етажа, задъхана под размекнатата материя на маската. „Приземен етаж!“, повтори тя. „Затвори вратата!“.

Нищо не последва.

Толи изпъшка и стисна очи. Без интерфейс-пръстена тя беше никой. Асансьорът отказваше да й се подчини.

Толи знаеше как да заблуди асансьора, но за това й беше нужно време и ножче. Не разполагаше нито с едното, нито с другото. Първият от преследвачите й се показа на стълбището и пристъпи във фоайето.

Толи се притисна плътно в дъното на асансьора, застана на пръсти и се опита да се слее със стената. Отвън прииждаха още преследвачи, раздразнени и пъхтящи като едни истински нетренирани красавци в лоша форма. Виждаше отраженията им в огледалото на асансьора.

Това означаваше, че и те могат да я видят, ако се сетеха да погледнат насам.

— Къде отиде прасето?

— Ей, прасе!

— Може да е на покрива.

Някой пристъпи внимателно в асансьора, все още обърнат назад към преследвачите й. Подскочи, когато я видя.

— Божичко, уплаши ме! — Той трепна с дългите си мигли при вида на маската й, после сведе поглед към своя фрак.

— О, майчице! Това не беше ли парти с дрескод бяла вратовръзка?

Дъхът на Толи секна, устата й пресъхна.

— Перис? — прошепна тя.

Той я погледна по-отблизо.

— Ние двамата…

Тя понечи да го приближи, но навреме се усети и отново залепи гръб в стената на асансьора. Мускулите й вече трепереха от усилието да стои на пръсти.

— Това съм аз, Перис.

— Ей, прасе, ела насам!

Той се обърна по посока на гласа във фоайето, повдигна вежди, после пак я погледна.

— Затвори вратата! Задръж! — каза бързо.

Вратата се затвори с приплъзване и Толи политна напред. После смъкна маската си, за да го разгледа по-добре. Това беше Перис: неговият глас, неговите кафяви очи и начинът, по който си бърчеше челото, когато беше объркан.

Но беше толкова красив сега.

В училище им бяха обяснили как това влияе на хората. Нямаше никакво значение дали си наясно с еволюцията, или не — това винаги действаше. При всички.

Имаше определен вид красота, хубост, която всички забелязваха. Големи очи и пълни устни като на дете; гладка чиста кожа; пропорционални черти и още хиляди дребни детайли. Някъде дълбоко в подсъзнанието си хората винаги търсеха тези определени знаци. Никой не можеше да ги пренебрегне, независимо по какъв начин му се представяха те. Милионите години еволюция бяха превърнали това в част от човешкото съзнание.

Големите очи и пълните устни казват: аз съм млад и уязвим. Аз не бих могъл да те нараня, а ти искаш да ме закриляш. Останалото говори: аз съм здрав, а ти не искаш да ми причиниш болка и болест. И независимо как ти самият се отнасяш към красотата, една частица от теб си мисли: ако ние имаме деца, те също ще са здрави. Аз искам този красив човек…

Това е въпрос на биология, така казваха в училище. То е като биенето на сърцето. Няма как да не повярваш в това, когато видиш едно от тези лица. Красиво лице.

Лице, като това на Перис.

— Аз съм — каза Толи.

Перис отстъпи крачка назад, веждите му хвръкнаха нагоре. Той отмести поглед към дрехите й.

Толи си даде сметка, че е облечена с черния торбест екип за експедиции, кален от катеренето по въжето, пълзенето из градините и падането под лозницата. Фракът на Перис беше от наситеночерно кадифе, а бялото на ризата, жилетката и папийонката искреше.

Тя се отдръпна от него.

— О, извини ме, не исках да те изцапам.

— Какво правиш тук, Толи?

— Аз просто… — издърдори тя. Сега, когато беше лице в лице с него, не знаеше какво да каже. Всичко, за което искаше да говорят, се разтвори в големите му бистри очи. — Исках да се уверя, че ние двамата все още…

Толи вдигна дясната си ръка, обърната към него с белязаната длан, сега кална и потна, с очертани от мръсотията линии.

Перис въздъхна. Той не погледна дланта й, нито очите й. Не и в нейните кривогледи, близко поставени, безлични кафяви очи. Очите на един незначителен човек. На един никой.

— Аха — каза той. — Исках да кажа не можа ли да почакаш, Кьорчо?

Нейният грозен прякор звучеше необичайно в устата на един красив. Но щеше да е още по-странно, ако сега тя го наречеше Носльо, както му беше казвала по стотина пъти на ден преди. Тя преглътна мъчително.

— Защо не ми писа?

— Опитвах. Но ми изглеждаше фалшиво. Сега съм толкова различен.

— Но ние бяхме… — Тя само посочи белега си.

— Виж, Толи. — Той на свой ред вдигна ръка.

Кожата на дланта му беше гладка и неосквернена. Тази ръка казваше: не ми се налага да работя тежък труд и съм твърде умен, за да допусна да ми се случи злополука.

Белегът, който ги свързваше, беше изчезнал.

— Те са го премахнали.

— Разбира се, Кьорчо. Цялата ми кожа е чисто нова.

Толи примигна. Не се беше замисляла за това.

Той поклати глава.

— Такова дете си още.

— Асансьорът пита — обади се асансьорът, — нагоре или надолу?

Толи подскочи при звука на механичния глас.

— Почакай, моля — спокойно отговори Перис.

Толи преглътна и сви ръката си в юмрук.

— Но не са сменили кръвта ти, нали? Ние смесихме нашата кръв, нищо друго няма значение.

Перис най-после я погледна право в лицето, при това без да трепне, както тя се страхуваше. После красиво се усмихна.

— Не, не са я сменили. Една нова кожа, голяма работа. Само след три месеца ще се смеем над това. Освен ако…

— Освен ако какво? — Тя се взря в неговите големи кафяви очи, сега изпълнени с тревога.

— Обещай ми, че повече няма да правиш глупости — каза Перис. — Като тази да идваш тук. Това може да ти навлече големи неприятности. Искам да те видя красива.

— Естествено.

— Тогава ми обещай.

Перис беше само три месеца по-голям от нея, но когато сведе очи към нея, Толи отново се почувства малко дете.

— Добре, обещавам. Никакви глупости. А също и че няма да им се дам да ме хванат тази нощ.

— Хубаво, тогава си слагай маската и… — Гласът му внезапно секна.

Тя проследи с очи неговия поглед. Оставена без наблюдение, маската се беше рециклирала и сега представляваше купчина розов прах, който килимът в асансьора вече почистваше.

Двамата впиха очи един в друг в пълно мълчание.

— Асансьорът пита — настоятелно повтори машината, нагоре или надолу?

— Перис, обещах ти, че няма да ме хванат. Нито един от красивите не може да тича бързо като мен. Просто ме свали до…

Перис поклати глава.

— Нагоре, моля. Покривът.

Асансьорът потегли.

— Нагоре ли? Перис, как ще…

— Точно срещу вратата, в големия шкаф — бънджи екипи. Има цяла купчина в случай на пожар.

— Искаш да кажеш, че трябва да скоча? — Толи преглътна мъчително. Стомахът й сякаш се качи в гърлото, когато асансьорът се закова на място.

Перис сви рамене.

— Правил съм го неведнъж, Кьорчо. — Той й смигна. — Даже ще ти хареса.

Това изражение накара красивото му лице да засияе още по-силно и Толи се хвърли напред да го прегърне. На пипане тялото му си беше все същото, е, може би малко по-високо и по-стройно. Но въпреки това той беше все така топъл и як, старият Перис.

— Толи!

Тя залитна назад, когато вратата се отвори. Прегръдката й остави кални следи върху бялата му жилетка.

— О, не! Аз…

— Хайде, върви!

Тази беда накара Толи още по-силно да закопнее да го прегърне. Беше готова да остане и да почисти следите от кал, за да е сигурна, че той ще изглежда безупречно на партито. Но тя само протегна ръка.

— Аз…

— Върви!

— Но ние все още сме приятели завинаги, нали?

Той въздъхна, потупвайки кафявото петно.

— Разбира се, завинаги. След три месеца…

Тя се обърна и хукна, вратата се затвори след нея.

Отначало на покрива никой не я забеляза. Всички гледаха надолу. Беше тъмно, с изключение на редките лумвания от безопасни фойерверки.

Толи намери шкафа с бънджи жилетки и дръпна една от тях. Тя обаче не помръдна — беше закопчана за лоста, на който висеше. Пръстите й започнаха да шарят непохватно, търсейки закопчалката. Съжали, че не е със своя интерфейс-пръстен, за да я инструктира какво да прави.

После видя бутона „Натисни в случай на пожар“.

— О, мамка му — процеди тя.

Сянката й подскочи и се залюля. Двама красиви идваха към нея със запалени фойерверки в ръце.

— Кой е това? Какво е облекла тази?

— Ей, ти! Това е парти с дрескод бяла вратовръзка!

— Погледни й лицето…

— Мамка му — повтори Толи.

И натисна бутона.

Чу се пронизителна сирена и бънджи жилетката сякаш сама скочи от шкафа в ръцете й. Толи навлече екипировката и се обърна с лице към двамата красиви. Те панически отстъпиха назад, сякаш се беше преобразила във върколак. Единият изпусна фойерверка си и той веднага угасна.

— Противопожарна тренировка — каза Толи и побягна към ръба на покрива.

Щом нахлузи жилетката на гърба си, коланите и ремъците сякаш сами се закопчаха и усукаха около нея като змии, докато бънджито не прилепна плътно към талията и бедрата й. Върху яката, точно там, където не можеше да не я забележи, светна зелена светлина.

— Добро бънджи — каза тя.

Но жилетката очевидно не беше достатъчно интелигентна, за да й отговори.

Красивите, които купонясваха на покрива, до един бяха утихнали и се суетяха наоколо, чудейки се наистина ли има пожар. Сочеха я с пръст и Толи разчете думата „грозна“ по устните им.

Кое ли се смята за по-голямо нещастие в „Града на новите красиви“, запита се тя — къщата ти да се подпали, или някаква грозна да ти провали партито?

Толи стигна края на покрива, надвеси се над ръба на парапета и се залюля за миг. Долу под нея красивите вече се разбягваха по-далече от „Къщата на Гарбо“, през поляната и надолу по хълма. От време на време се обръщаха назад, оглеждайки се за дим или пламъци. Но единственото, което виждаха, беше тя.

Разстоянието до земята се оказа голямо и от гледката надолу Толи имаше чувството, че стомахът й вече пада свободно преди нея, независимо от тялото. Беше я страх. Пронизителната сирена, тълпата, която я зяпаше, светлините на „Града на новите красиви“, пръснати наоколо като милиони свещи.

Тя си пое дълбоко въздух и присви колене, готвейки се за скок.

За частица от секундата се запита дали бънджи жилетката ще се задейства, щом като не носи интерфейс-пръстен. Дали екипировката ще обезопаси един несъществуващ човек? Или тя просто ще се размаже долу?

Но тя обеща на Перис, че няма да я хванат. Освен това бънджито беше предвидено за спешни случаи, пък и на него светеше зелена светлина…

— Вдигнете глави! — изкрещя Толи.

И скочи.

Шай

Звукът на сирената заглъхна зад нея. Падането й се стори като вечност или пък само няколко секунди, докато лицата на зяпачите долу ставаха все по-едри.

Земята се носеше бясно към нея, сред групата сеирджии се отвори празно място, където се очакваше да падне. За миг се почувства като да лети насън — беззвучно и прекрасно.

После реалността внезапно я разтресе за раменете, а коланите и ремъците на бънджито свирепо се врязаха в тялото й. Беше по-висока от средния ръст, знаеше си го; екипировката явно не очакваше такова тегло.

Толи направи салто във въздуха, увисвайки с главата надолу за няколко ужасяващи секунди, а лицето й мина толкова близко до земята, че тя успя да забележи отхвръкнала тапа от шампанско в тревата. После отново почувства, че полита нагоре, образувайки завършен кръг, небето пак беше над нея, след което се озова в краката й, после отгоре и пак отдолу, докато накрая не видя разчистената от тълпата поляна под себе си.

Идеално. При последното преобръщане се беше оттласнала достатъчно силно, така че да отскочи надалече от „Къщата на Гарбо“, а бънджито я запрати в безопасния мрак на градините. Толи се преметна още два пъти през глава, после жилетката я приземи на тревата. Тя започна безразборно да дърпа ремъците, докато бънджито не издаде съскащ звук и не падна на земята.

Замайването й трая само миг, после главата й се прочисти и тя направи опит да се надигне.

— Тя не е ли… грозна? — попита някой близо до нея.

Тъмните очертания на два противопожарни автолета постепенно закриха небето над главата й, лумнаха червени сигнални светлини и сирени проглушиха ушите й.

— Страхотна идея, Перис — помърмори тя. — Фалшива тревога.

Сега вече щеше здравата да загази, ако я хванеха. Даже не беше чувала някой да е правил такова недопустимо нарушение.

И Толи хукна към вътрешността на градината.

Мракът в сенките на плачещите върби я поуспокои.

Тук, на половината път до реката, Толи трудно можеше да предположи, че в центъра на града е обявена първа степен на противопожарна готовност. Въпреки това обаче виждаше, че претърсването върви с пълна сила. Във въздуха имаше повече автолети от обикновено, а реката беше необичайно силно осветена. Може пък това просто да беше съвпадение.

Но най-вероятно не беше обикновено съвпадение.

Толи внимателно си запроправя път между дърветата. Беше късно, двамата с Перис никога не бяха се задържали толкова дълго в „Града на новите красиви“. Градините на удоволствията гъмжаха от народ, особено в най-тъмните части. Сега, когато адреналинът взе да спада, Толи започна да осъзнава колко тъпа идея беше идването и тук.

Естествено, че Перис вече нямаше белег. Двамата бяха използвали обикновено ножче, за да порежат дланите си, след което здраво стиснаха ръце. Лекарите използват много по-остри и големи скалпели при операцията. Най-напред остъргват кожата ти до кръв, а после на нейно място започва да расте нова кожа, безупречна и гладка. Старите белези от злополуки, лошо хранене и детски болести изчезваха като по магия. Чисто начало.

Само че Толи провали старта на Перис — изтърси се там като някаква малка нежелана досадница и го остави с лош вкус на грозота в устата, да не броим това, че беше целият покрит с кал. Оставаше само да се надява, че има резервна жилетка към фрака.

Добре поне, че Перис не се ядоса. Даже каза, че пак ще бъдат приятели завинаги, щом като и тя стане красива. Но начинът, по който гледаше лицето й… Може би затова държат красивите и грозните разделени. Сигурно е ужасно да видиш грозно лице, когато през цялото време си заобиколен от толкова красиви хора. Ами ако тази вечер беше провалила всичко и Перис ще я вижда винаги такава — с кривогледи очи и рошава коса — дори след операцията?

Един автолет мина ниско над главата й и Толи приклекна. Най-вероятно ще я заловят тази вечер и тя никога няма да стане красива.

Заслужаваше да стане така, щом като постъпи толкова глупаво.

После обаче Толи си спомни какво обеща на Перис. Няма да позволи да я заловят тази вечер; трябва да се превърне в красива заради него.

С крайчеца на окото си забеляза встрани от нея да проблясва светкавица. Тя приклекна и предпазливо надзърна през листата на върбите.

Минаваше един от шефовете на охраната в парка. Беше красива втора степен, не беше от новите. В заревото на сигналните светлини красивите черти след втората операция се виждаха ясно: широки рамене и здрава челюст, правилен нос и високи скули. Жената излъчваше същия неоспорим авторитет, както и преподавателите на Толи в „Града на грозните“.

Толи преглътна сухо. Новите красиви имаха своя собствена охрана. Присъствието на някой от красивите втора степен в „Града на новите красиви“ можеше да има само едно обяснение: търсеха някого и бяха решени да го намерят на всяка цена.

Жената насочи фенерчето си към една двойка на пейката, осветявайки лицата им само за миг, колкото да се убеди, че са красиви. Двойката скочи на крака, но началникът на охраната само се засмя и им се извини. До Толи достигна нейният алтов уверен глас и тя видя, че новите красиви се успокоиха. Щом охраната казва, че всичко е наред, значи наистина е така.

На Толи й се прииска да се предаде и да се остави на милостта на охраната. Ако просто обясни как стоят нещата, жената щеше да я разбере и да уреди всичко. Красивите втора степен винаги знаят как да постъпят.

Но тя обеща на Перис.

Толи се отдръпна назад в мрака, опитвайки се да потисне ужасното чувство, че е шпионин и нарушител, след като отказва да се подчини на властите. След това се отдалечи под прикритието на храстите колкото се може по-бързо.

Вече близо до реката Толи дочу някакъв шум пред себе си. Една тъмна фигура се очертаваше на фона на светлините край брега. Не двойка, а самотна фигура в тъмното. Сигурно някой от охраната я причакваше в гъсталака.

Толи едва дишаше. Замръзна в крачка и тежестта на цялото й тяло се стовари върху едното коляно, а дланта й потъна в кал. Охраната още не я беше видяла. Ако Толи успееше да се притаи и да изчака достатъчно, тя сигурно щеше да продължи нататък.

Толи чака неподвижно в продължение на няколко безкрайни минути. Фигурата отпред не помръдваше. Сигурно тези от охраната знаеха, че градината е единственото тъмно място, през което можеш да влезеш или да излезеш от „Града на новите красиви“.

Крайниците на Толи започнаха да треперят от изтощение, а мускулите й едва издържаха неудобната поза, в която беше вече толкова дълго време. Но тя не смееше да прехвърли тежестта на другата ръка. Прошумоляването дори на една-единствена клонка щеше да я издаде.

Продължи да стои неподвижно; докато накрая мускулите й не поддадоха. А дали тази фигура отпред не беше просто игра на светлини и сенки? Дали не беше само плод на нейното въображение?

Примигна, опитвайки се да накара фигурата да изчезне.

Но тя продължаваше да стои на същото място, ясно очертана от трепкащите светлини край реката.

Клонче изпука изпод коляното й и пламналите от болка мускули най-накрая я предадоха. Но фигурата отпред остана все така неподвижна. Той или тя сигурно беше чул…

Явно човекът от охраната беше така любезен да я изчака най-накрая да се откаже. Сама да се предаде. Учителите понякога постъпваха точно по този начин. Караха те да осъзнаеш, че не можеш да избягаш, докато не си признаеш всичко.

Толи прочисти гърлото си. Тих, жален звук.

— Съжалявам — каза тя.

Тъмната фигура изпусна дълбока въздишка.

— Пфу! Спокойно, всичко е наред. Сигурно и аз съм те изплашила до смърт.

Момичето се протегна с болезнена гримаса, сякаш и то се беше схванало да стои неподвижно толкова дълго време. Лицето й за миг попадна на светло.

Тя също беше грозна.

Казваше се Шай. Имаше дълга тъмна коса, сплетена на две плитчици, а очите й бяха твърде раздалечени едно от друго. Устните й бяха достатъчно сочни, но тялото й бе несравнимо по-слабо от телата на новите красиви. Беше дошла на острова на своя глава и се криеше край реката вече час.

— Никога не съм виждала нещо подобно — прошепна тя.

— Навсякъде гъмжи от охрана и противопожарни автолети.

Толи прочисти гърлото си.

— Мисля, че причината за това съм аз.

Шай я погледна недоверчиво.

— И как успя да го постигнеш?

— Ами, просто бях на едно парти в центъра.

— Натресла си се на тяхно парти? Да не си се смахнала?! — възкликна Шай, после сниши гласа си до шепот. — Щуро, ама пък грандиозно. Как влезе?

— Носех маска.

— Еха! Маска на красива ли?

— Хм, повече приличаше на маска на прасе. Дълга история.

Шай примигна.

— Маска на прасе? Хубаво. Нека да позная — някой е взривил къщата.

— Какво? О, не. Щяха да ме хванат, затова задействах противопожарната аларма.

— Страхотен номер!

Толи се ухили. Това наистина си беше страхотна история, особено сега, когато имаше на кого да я разкаже.

— Бяха ме притиснали на покрива, затова грабнах една бънджи жилетка и скочих. Изхвърли ме почти на половината път дотук.

— Не може да бъде!

— Е, най-малкото ми спести част от пътя.

— Грандиозно! — Шай се засмя, после лицето й доби сериозно изражение. Започна да гризе ноктите си — един от онези вредни навици, които операцията премахва. — Значи, Толи, ти си била на това парти, за да… се срещнеш с някого, така ли?

Сега беше ред на Толи да се впечатли.

— Как се досети?

Шай въздъхна и впери поглед в изгризаните си нокти.

— И аз имам приятели тук. Искам да кажа, че бяхме приятели. Сега от време на време ги шпионирам. — Тя вдигна поглед. — Винаги бях най-малката. А сега…

— Сега си сама.

Шай кимна.

— Ти обаче май не само си шпионирала.

— Аха. Отбих се да кажа едно „Здрасти!“.

— Еха! Това наистина е смахнато! Гадже ли ти е?

Толи тръсна глава. Перис ходеше с други момичета, а Толи някак го преодоля и се опитваше да постъпва по същия начин, но приятелството им досега винаги беше на първо място в живота и на двамата. Явно, вече не.

— Знаеш ли, ако ми беше гадже, едва ли щях да се реша на това. Нямаше да ми стиска да му покажа лицето си. Но сме приятели, затова си помислих, че…

— Аха. И как мина?

Толи се замисли за миг, взряна в трепкащата повърхност на реката. Перис беше толкова красив и зрял и беше казал, че двамата пак ще бъдат приятели. Щом Толи стане красива.

— В общи линии гадно — отговори тя.

— Така си и помислих.

— С изключение на измъкването. Тая част беше супер.

— Така изглежда. — По гласа на Шай Толи усети, че тя се усмихва. — Много хитро.

Двете замълчаха, докато един от противопожарните автолети преминаваше над тях.

— Само че ние двете още не сме се измъкнали — продължи Шай. — Следващия път, когато решиш да вдигаш фалшива тревога, предупреди ме навреме.

— Съжалявам, че заради мен и ти си хваната тук като в капан.

Шай я погледна и се намръщи.

— Не исках да кажа това. Имах предвид, че щом като така и така после ще бягам, нека поне да участвам в купона.

Толи тихичко се засмя.

— Дадено. Следващия път ще ти дам знак.

— Наистина го направи. — Шай огледа реката. — Изглежда се поуспокоиха малко. Къде е твоят сърф?

— Моят какво?!

Шай измъкна един летящ сърф изпод храсталака.

— Нали имаш дъска? Не ми казвай, че си доплувала дотук!

— Не, аз… Ей, я чакай малко! Ти откъде взе летящ сърф, за да прекосиш реката?

Защото всичко, което летеше, беше строго охранявано.

Шай се разсмя.

— Това е най-старият трик. Мислех, че вече го знаеш.

Толи вдигна рамене.

— Е, аз не сърфирам много често.

— Нищо, този може да издържи и двете.

— Чакай!

Над тях се появи нов автолет, който прелиташе ниско над реката, почти на нивото на мостовете.

Толи преброи до десет, след като той отмина и чак тогава проговори отново.

— Мисля, че не е добра идея да летим обратно.

— Ами ти как дойде дотук?

— Ела с мен. — Толи се надигна от мястото си и приведена продължи напред. След малко погледна през рамо. — Можеш ли да носиш това нещо?

— Разбира се. Не тежи много. — Шай щракна с пръсти и сърфът се понесе пред нея ниско над земята. — Всъщност той изобщо не тежи, освен ако не му наредя.

— Това си го бива.

Шай запълзя напред, а сърфът се носеше след нея като малък балон. Толи обаче не виждаше никаква връв, на която да е привързан.

— И така, къде отиваме? — попита Шай.

— Знам един мост.

— Той обаче ще ни изпее.

— Не и този. Той е стар приятел.

Заличени

Толи падна. Отново.

Този път не я заболя толкова много. В момента, в който почувства, че сърфът се изплъзва под краката й, тя се отпусна, както я беше научила Шай. Да се изтърсиш на земята не беше много по-лошо от това като малка баща ти да те хване за китките и да те завърти около себе си.

Не и ако баща ти е нечовешки изрод и се опитва да извади ръцете ти от ставите.

Но инерцията все пак трябваше де се обере по някакъв начин, както й обясни Шай. И е по-добре това да стане чрез постепенно стесняване на концентричните кръгове при летене, отколкото директно да се забиеш в някое дърво.

А дърветата бяха доста нагъсто в Парка на Клеопатра.

След няколко завъртания Толи се озова на тревата на четири крака, замаяна, но все пак цяла.

Шай кръжеше над нея, постепенно снижавайки сърфа си, като накрая го приземи толкова елегантно, сякаш това й бе вродена дарба.

— Този път беше малко по-добре.

— Само че аз не се чувствам по-добре. — Толи свали противоударната гривна и разтри китката си. Тя се беше зачервила, а пръстите трудно й се подчиняваха.

Гривната тежеше върху дланта й. Противоударната гривна трябва да има метална сърцевина, защото работеше на магнитен принцип, също както и летящият сърф. Всеки път, когато сърфът се изплъзнеше изпод краката на Толи, гривните убиваха скоростта при падане, сякаш някой добронамерен великан я хващаше във въздуха и после с люлеене постепенно я поставяше на земята.

Като я държеше за китките, разбира се. Отново.

Толи свали и другата гривна и разтърка китката си.

— Не се предавай. Почти успя.

Сърфът на Толи се приземи сам и се потри в краката й като куче, което е направило беля и се извинява. Тя кръстоса ръце и започна да масажира раменете си.

— Искаш да кажеш, че едва не се разчекнах.

— Няма такава опасност. Аз самата съм падала по-често от дъската, отколкото чаша мляко от скоростно влакче в лунапарк.

— От какво!

— Както и да е. Хайде, продължавай да тренираш.

Толи изпъшка. Болката в китката не беше единственият проблем. Коленете също я боляха от слалома при сърфирането, а влизането в завоите ставаше с такава скорост, че усещаше тялото си да тежи цял тон. Шай викаше на това „висока гравитация“, която възниквала всеки път, когато движещ се с висока скорост обект променя посоката си.

— Да сърфираш във въздуха изглежда голяма забава, все едно летиш като птица. Но иначе си е доста трудна работа.

Шай сви рамене.

— Да си птица сигурно също никак не е лесно. Как мислиш, дали им е много приятно да махат с криле по цял ден?

— Сигурно си права. Има ли шанс някога това да се промени?

— При птиците ли? Нямам представа. Но виж, при сърфирането във въздуха — със сигурност.

— Дано. — Толи отново сложи противоударните гривни и стъпи върху дъската. Тя се залюля леко, сякаш се нагаждаше според теглото й, също като дъската на кулата за скокове в басейн.

— Провери сензора на корема.

Толи докосна пръстена на пъпа си, за който Шай беше защипала малък сензор. Той указваше на сърфа къде се намира центърът на тежестта при Толи и в каква посока е извърнато тялото й. Сензорът отчиташе дори движението на коремните й мускули, които, както се оказваше, се свиваха при всеки завой. Сърфът беше достатъчно интелигентен, за да усвои постепенно движенията на тялото й. Затова колкото по-дълго сърфираше Толи, толкова по-често той щеше да се задържа под краката й.

Но и Толи трябваше да понаучи едно-друго. Шай все повтаряше, че ако не поставиш краката си на правилното място, и най-умният сърф на света не може да те предпази от падане. Цялата повърхност на сърфа беше грапава, за да се увеличи съпротивлението при триене между него и подметките на обувките, но въпреки това беше изненадващо лесно да се изхлузиш от дъската.

Сърфът беше с елипсовидна форма и диаметър приблизително наполовина на височината на Толи, черен на сребърни петна като леопард — единственото животно на земята, което тичаше с по-висока скорост от летящия сърф. Това беше първият сърф на Шай и тя се беше зарекла никога да не го рециклира. До този ден той висеше на стената над леглото й.

Толи разкърши пръсти, присви колене и постепенно се изправи върху дъската, после наклони леко тялото си напред, за да поеме ускорението.

Шай кръжеше над нея, придържайки се малко по-назад.

Дърветата започнаха да се мяркат все по-бързо и по-бързо около Толи, шибайки ръцете й с острите си вечнозелени бодлички. Сърфът не би допуснал тя да падне на нещо твърдо, но не го беше грижа за бодливите клонки.

— Протегни ръце. Дръж краката разкрачени! — извика Шай за хиляден път.

Толи напрегнато приплъзна левия крак напред. В края на парка се наклони надясно и сърфът влезе в дълъг остър завой. Тя приклекна и усети как тялото й натежава, докато обръща дъската обратно към мястото, откъдето бяха тръгнали. Сега летеше към флагчетата за слалома, привеждайки се все по-ниско, колкото повече наближаваше. Усещаше как от вятъра изпръхват устните й и как се вее вързаната й на конска опашка коса.

— Майчице — прошепна тя.

Сърфът профуча покрай първото флагче, тя рязко се наклони надясно, размаха ръце и изгуби равновесие.

— Завий! — извика Шай. Толи изви тяло, за да се задържи върху сърфа, заобикаляйки следващото флагче. Когато го подмина, тя се наклони в противоположната посока.

Но краката й бяха твърде близо един до друг. Не, не и този път! Подметките й се хлъзнаха по повърхността на дъската. „Не!“, извика тя, опита се да забие пети в сърфа и загреба въздуха с длани, загубила опорна точка. Дясната й обувка се хлъзна към ръба, докато носът й не се очерта извън дъската на фона на дърветата.

Дърветата! Тя почти лежеше на една страна, успоредно на земята. Поредното флагче изникна пред нея и бързо профуча назад. Дъската се залюля отдолу, докато тялото й се изправяше отново.

Тя беше направила завоя!

Толи се извъртя, за да погледне Шай.

— Направих го! — извика тя.

И падна.

Подведен от рязкото й обръщане, сърфът направи усилие да вземе завоя и я изтърси. Толи полежа известно време, докато спазмите в ръцете й отминат и земята спре да се върти. Този път тя със смях се беше спуснала на тревата, висейки на ударните гривни.

Шай също се смееше.

— Почти го направи! — извика тя.

— Не е вярно! Заобиколих флагчето, ти сама видя!

— Добре, де, добре! Успя — отвърна със смях Шай, слизайки до нея на тревата. — Но друг път не танцувай така дивашки във въздуха. Не е готино, Кьорчо.

Толи се изплези. През последната седмица беше разбрала, че Шай използва грозния й прякор само когато иска да я подразни. Иначе настояваше да се обръщат една към друга с истинските си имена, с което Толи бързо свикна. Всъщност това й харесваше. Никой досега не се беше обръщал към нея по име, освен родителите й Сол и Ели и още няколко надути учители.

— Както кажеш, Кльощо. Това обаче беше велико. — Толи се стовари обратно на тревата. Цялото й тяло гореше от болка, всеки мускул трепереше от изтощение. — Благодаря за урока. Летенето е най-страхотното нещо.

Шай седна близо до нея.

— Никога не омръзва да сърфираш из въздуха.

— Не съм се чувствала толкова добре, откакто… — Толи не изрече името му. Просто погледна към небето, оцветено във великолепно синьо. Съвършено небе. Бяха започнали чак късния следобед. Високо над тях няколко облака обаче започваха да порозовяват, въпреки че от залеза ги деляха часове.

— И аз така — кимна Шай — Вече ми беше писнало да се скитам постоянно сама — От колко време си сама?

Отговорът на Шай дойде незабавно.

— От два месеца и двайсет и шест дни.

Толи се слиса.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна.

По лицето на Толи се разля широка усмивка и тя отново падна по гръб върху тревата, заливайки се от смях.

— Стига, бе, ти сигурно се майтапиш. Излиза, че сме родени на една и съща дата.

— Хайде, бе.

— Точно така. Това е направо невероятно. Двете заедно ще се превърнем в красиви.

Шай замълча за миг.

— Май така излиза.

— Девети септември, нали така?

Шай кимна.

— Страхотно. Не бих понесла да загубя още един приятел. Сега вече няма да се притесняваме, че едната ще си тръгне по-рано. Нито за ден няма да се разделяме.

Шай внезапно стана сериозна и седна с изправен гръб.

— Аз така или иначе няма да го направя.

Толи примигна объркано.

— Не исках да кажа това, но…

— Но какво?

— Но когато се преобразиш, отиваш в „Града на новите красиви“.

— Е, и? На красивите им е позволено да идват тук, както ти е известно. И да пишат.

Толи изсумтя.

— Да, ама те не го правят.

— Аз бих го правила.

Шай зарея поглед през реката към спиралите на парти-кулите, гризейки усилено нокътя на палеца си.

— Аз също, Шай. Щях да идвам да те видя.

— Сигурна ли си?

— Да, честно.

Шай сви рамене и отново се отпусна на тревата, вперила поглед в облаците.

— Чудесно, но нали се сещаш, че не си първата, която обещава това.

— Да, знам.

Двете замълчаха. Облаците бавно се носеха към слънцето и въздухът постепенно захладняваше. Толи си мислеше за Перис и се опитваше да си спомни как изглеждаше той, докато все още беше Носльо. Но колкото и да се мъчеше, вече не можеше да си представи неговото грозно лице. Сякаш тези няколко минути, през които той стоеше пред нея красив, бяха заличили всички спомени от предишния им живот. Сега пред очите й беше само красивият Перис, неговите очи, неговата усмивка.

— Чудя се защо ли никога не се връщат — проговори Шай. — Не за друго, просто на посещение.

Толи мъчително преглътна.

— Защото сме грозни, Кльощо, затова.

С лице към бъдещето

— Ето още един вариант. — Толи докосна интерфейс-пръстена си и образът на екрана се промени.

Тази Толи беше с пригладена коса и много високи скули, издължени котешки зелени очи и плътни устни, извити в отракана усмивка.

— Това, хм, е доста различно.

— Аха. Даже се съмнявам, че изобщо е позволено. — Толи промени параметрите на очите, връщайки извивката им почти до нормалната форма. В някои от градовете разрешаваха екзотични операции само за новите красиви, но местните власти бяха всеизвестни със своя консерватизъм. Тя се съмняваше, че лекарят би удостоил с внимание това морфо3, но й беше забавно да изпитва възможностите на софтуера до краен предел. — Мислиш, че видът ми е доста плашещ, така ли?

— Не, но мисля, че изглеждаш като същинска котка — изкиска се Шай. — Ама буквално, точно като консуматор на мъртви мишки.

— Добре тогава, продължаваме нататък.

Следващата Толи беше много по-близо до стандартния морфологичен модел, с бадемови кафяви очи, права черна коса с дълъг бретон и тъмни чувствени устни, напомпани до краен предел.

— Доста банално, Толи.

— О, я стига! Разработвах този вариант доста дълго. Смятам, че бих изглеждала страхотно в този вид. Това е Клеопатра почти едно към едно.

— Четох, че истинската Клеопатра изобщо не е била красавица. Прелъстявала е мъжете с острия си ум и своята начетеност.

— Да, бе. А виждала ли си нейна снимка?

— По онова време не са имали фотоапарати, Кьорчо.

— Благодаря, че ме светна! Тогава откъде знаеш, че е била грозна?

— Защото така пишат историците от нейно време.

Толи сви рамене.

— Възможно е да е притежавала класическа красота, а те даже не са били наясно, че съществува такава. По онова време са имали доста откачена представа за красотата. Освен това и хабер са нямали за биология.

— Късметлии. — Шай впери поглед в прозореца.

— Щом мислиш, че всички мои лица са толкова гадни, защо не ми покажеш някое от твоите? — Толи изчисти екрана и се обтегна на леглото.

— Не мога.

— А, значи може да се подиграваш на другите, а не можеш да понесеш малко критика, така ли?

— Не, наистина не мога да ти покажа някое от моите лица. Никога не съм си правила такива.

Толи зяпна. Всички си правеха морфинги, даже най-малките, чиято лицева структура още не се беше оформила. Да си представяш как би изглеждал като станеш красив си беше стопроцентов купон.

— Ама как, нито едно ли?

— Може би само като бях съвсем малка. Но с моите приятели отдавна престанахме да се занимаваме с такива неща.

— Ясно. — Толи рязко се надигна. — Тогава още сега трябва да поправим това.

— Бих предпочела да посърфираме на чист въздух. — Шай тревожно попипа под ризата си. Толи се досети, че тя спи с включен коремен сензор и лети даже насън.

— По-късно, Шай. Не мога да повярвам, че нямаш нито едно морфо. Моля те…

— Това е глупаво. В повечето случаи докторите правят каквото са си наумили и не ги интересува какво искаш ти.

— Знам, че е така, но въпреки това е забавно.

Шай завъртя очи с досада, но най-накрая се съгласи. Измъкна се от леглото и застана пред екрана, отмятайки косата от лицето си.

Толи изсумтя.

— Значи все пак си го правила и преди.

— Само когато бях много малка, както вече ти казах.

— Да, бе.

Толи завъртя интерфейс-пръстена си, за да извика менюто на екрана, после активира с поглед курсора на мишката, докато избере необходимите опции. Камерата на компютъра проблесна с лазерния си лъч и върху лицето на Шай се появи зеленикава мрежа, която раздели нейните скули, нос, устни и чело на малки квадратчета.

Миг по-късно върху екрана се появиха две лица. И двете бяха на Шай, но между тях имаше очевидна разлика. Едното беше на раздразнена рошава дивачка; другото се отличаваше с леко дистанцираното си изражение, сякаш принадлежеше на някой, който сънува с отворени очи.

— Не е ли страхотна тая програма! — възкликна Толи. — Все едно гледаш две различни лица.

Шай кимна.

— Чак тръпки да те побият.

Грозните лица са винаги несиметрични; едната половина никога не е напълно еднаква с другата. Затова първото нещо, което прави графичният софтуер, е да вземе всяка една от двете половини и да я удвои, сякаш поставя огледало точно по средата на лицето, създавайки пример за идеалната симетрия. Сега двете симетрични лица на Шай изглеждаха къде-къде по-добре от оригинала.

— Е, Шай, кое от двете лица според теб е по-добрата ти половина?

— Защо изобщо трябва да съм симетрична? Предпочитам да имам лице с две различни страни.

Толи безпомощно изпъшка.

— Това е белег на преживян в детството стрес. Никой не иска да изглежда по този начин.

— Божичко, не бих искала да изглеждам стресирана — изсумтя Шай и посочи лицето на дивачката. — Както и да е, май дясното е по-добрият вариант, ти как мислиш?

— Мразя дясната си страна. Винаги започвам с лявата.

— Да, ама аз повече си харесвам дясната страна. Изглежда по-силна.

— Както кажеш, ти си шефът.

Толи примигна и лицето, образувано от дясната половина на Шай, изпълни екрана.

— Започваме с най-основното.

Софтуерът се зае със задачата: очите постепенно се уголемиха, като заедно с това се променяше и големината на носа между тях; скулите на Шай се придвижиха нагоре, а устата й си остана малка, но с по-пълни устни (дори без корекции те вече почти бяха постигнали стандарта за красота). Всички дефекти изчезнаха, кожата й стана безупречно гладка.

Заедно с чертите на лицето се променяше и формата на черепа — наклонът на челото се измести назад, брадичката стана по-ясно очертана, а челюстта — по-силна.

Когато всичко беше готово, Толи подсвирна.

— Иха, това вече е друго нещо.

— Страхотно — изпъшка Шай. — Сега по нищо не се различавам от останалите нови красиви по света.

— Така е, но ние сме още съвсем в началото. Какво ще кажеш да ти сложим някаква коса?

Толи бързо запримигва срещу менюто на екрана, избирайки наслуки стила.

Когато образът на екрана се промени, Шай се строполи на пода и се запревива от смях. Високата прическа се издигаше над слабото й лице като шапката на майстор готвач, а платиненият цвят на косата изглеждаше нелепо в комбинация с маслинената й кожа.

Толи също едва успя да проговори, задавена от кикот.

— Добре, де, това явно не е най-подходящият избор. — И тя прехвърли няколко варианта, докато не се спря на един от основните типове коса — тъмна и къса. — Нека обаче най-напред приключим с лицето.

Тя повдигна веждите, придавайки на извивката им повече драматизъм, и закръгли бузите. Но Шай продължаваше да изглежда твърде кльощава, даже след като графичната програма я доближи максимално до средното равнище.

— Дали да не я изсветлим малко? — И Толи придаде на кожата оттенък, близък до основния.

— Ей, Кьорчо, чие е това лице в края на краищата.

— Само пробвам — каза Толи. — Искаш ли да хвърлиш един поглед?

— Не, искам да отида да сърфирам.

— Няма проблем. Но дай най-напред да оправим това тук.

— Какво искаш да кажеш с това „оправим“, Толи? Може пък според мен лицето ми и така да си е съвсем наред.

— Разбира се, съвсем наред си е — завъртя очи Толи. — За някой грозен.

— Какво, не можеш да ме понасяш ли вече? — озъби се Шай. — Затова ли искаш да създадеш някакъв въображаем образ, та да си представяш него вместо лицето ми?

— Хайде, стига и ти, Шай! Нали просто се забавляваме.

— Никак не е забавно да ме караш да се чувствам грозна.

— Но ние наистина сме грозни!

— Цялата тая игричка е създадена с една-единствена цел — да ни накара да се чувстваме грозни.

Толи изпъшка и се просна обратно на леглото си, вперила поглед в тавана. Шай понякога беше истинска дивачка. И винаги намираше повод да се заяде, когато станеше дума за операцията, сякаш някой насила я караше да става на шестнайсет години.

— Точно така. Я, колко яко е било навремето всички да са грозни. Да не би да ти липсва това?

— Да, бе, да — подразни я Шай. — И всеки е съдел за другите по външния вид. По-високите хора винаги са получавали по-добра работа, а избирателите са гласували за някой политик само защото той не е толкова грозен като останалите. Дрън, дрън, дрън.

— Именно, а хората са се избивали помежду си само заради различния цвят на кожата. — Толи тръсна глава. Независимо колко често повтаряха това в училище, тя все пак не можеше напълно да го повярва. — И какво лошо, ако сега всички си приличат? Това е единственият начин да станат равни.

— А какво ще кажеш да станат по-умни?

Толи се разсмя.

— Ще стане, когато цъфнат налъмите. Както и да е, сега просто искаме да видим как бихме изглеждали само след… два месеца и петнайсет дни.

— Не можем ли просто да почакаме дотогава?

Толи с въздишка притвори очи.

— Понякога имам чувството, че повече не мога да чакам.

— Толкова по-зле за теб тогава. — Тя усети, че Шай сяда до нея на леглото и почувства леко докосване по ръката.

— Но пък можем да си прекараме останалото време по най-добрия начин. Хайде най-после да вървим да летим със сърфовете. Моля те!

Толи отвори очи и видя, че приятелката й се усмихва.

— Дадено — летим със сърфовете. — Тя се надигна и погледна към екрана. Дори и без много промени, лицето на Шай вече изглеждаше приветливо, чувствително, здраво… красиво. — Не мислиш ли, че си красива така?

Шай даже не погледна екрана, само вдигна рамене.

— Това не съм аз. Това е само представата на някаква група хора как би трябвало да изглеждам.

Толи се усмихна и я прегърна.

— Независимо от всичко, ти ще бъдеш такава. Истинската ти. И то съвсем скоро.

Красиви и досадни

— Мислех, че си готова.

Толи направи завой и спря: десният крак на дъската, левият крак повдигнат, коленете свити.

— За какво да съм готова?

Шай бавно прелетя край нея, оставяйки се на лекия бриз да я носи. Двете се намираха на най-високото и отдалечено място, докъдето изобщо можеха да стигнат със сърфовете, на нивото на горските върхари, в края на града. Беше наистина невероятно колко бързо Толи свикна да е толкова на високо и единственото нещо, което я предпазваше от главоломно падане, беше дъската на сърфа и противоударните гривни.

Гледката от високото спираше дъха. Зад тях, точно в центъра на „Града на новите красиви“, се издигаха спираловидните кули, обкръжени от гъстия пръстен на зеленината, която отделяше най-младите от красивите втора и трета степен. По-старите поколения красиви живееха в предградията, в сгушени между хълмовете редици от къщи, разделени една от друга с градини, където играеха децата им.

Шай се усмихна.

— За нощния рейд.

— А, да. Виж какво, не съм сигурна, че ми се ще пак да минавам оттатък реката — каза Толи, припомняйки си обещанието пред Перис. През последните три седмици двете с Шай бяха обменили опит за доста трикове как да минат оттатък, но от запознанството им не бяха ходили заедно в „Града на новите красиви“. — Докато не се преобразя, разбира се. Освен това след последния път цялата охрана сигурно е…

— Не говорех за „Града на новите красиви“ — прекъсна я Шай. — Това място е досадно и без друго. А и ще трябва да се крием цяла нощ.

— Аха, значи става дума просто да обикаляме из „Града на грозните“.

Шай тръсна отрицателно глава, все още сърфирайки върху въздушните течения.

Толи тромаво промени баланса на тялото си върху дъската.

— Тогава къде?

Шай пъхна юмруци в джобовете на униформеното яке, после разпери ръце, превръщайки дрехата в платно за сърфа. Вятърът отнесе тази въздушна платноходка далече от Толи. Тя инстинктивно пренесе тежестта си на пръстите на краката, за да се задържи върху дъската.

— Някъде там. — Шай кимна с глава към откритото пространство пред тях.

— В предградията? Там е тъпо.

— Не в предградията. Оттатък. — Шай разкрачи крака чак до самия ръб на дъската. Разперените поли на якето й уловиха хладния вечерен повей и той я понесе още по-бързо. Сега тя се носеше към външния край на зеления пояс около града. Извън границите му.

Толи заби крака в своята дъска, наклони я и се стрелна след приятелката си.

— Да не би да искаш да излезем извън града?

— Аха.

— Но това е лудост. Там няма нищо.

— Там има много неща. Истински дървета, по на стотици години. Планини. И руини. Някога ходила ли си отвъд?

Толи примигна.

— Разбира се.

— Нямах предвид на училищна екскурзия, Толи. Била ли си там през нощта?

Толи рязко спря сърфа. „Ръждивите руини“ бяха останки на стар метрополис, горчив спомен за отминали времена, когато градовете са били пренаселени и всички хора са били невероятно глупави. И грозни.

— О, не, не ми казвай, че си ходила там нощем.

Шай кимна.

Толи зяпна.

— Не може да бъде!

— Да не мислиш, че си единствената, която знае разни хитри трикове как да се измъква?

— Добре, може и да ти повярвам — каза Толи. Шай я погледна с онзи поглед, при който тя винаги заставаше нащрек. — А какво ще стане, ако ни спипат?

Шай се изсмя.

— Толи, там отвъд няма нищо, както ти сама току-що каза. Няма никой и нищо, което би могло да ни спипа.

— А сърфовете работят ли извън пределите на града? Изобщо нещо работи ли там?

— По-усъвършенстваните — да, стига да знаеш как да ги излъжеш и къде точно да летиш. Освен това никак не е трудно да преминеш предградията. Просто през цялото време следваш реката. Нагоре по течението водата е бяла и е твърде бурна за скимърите.

Толи пак зяпна.

— Ама ти наистина си ходила там и преди.

Един по-силен повей на вятъра изду якето на Шай и тя отлетя напред, все още усмихвайки се на думите на Толи. Толи също побърза да подкара сърфа, за да може да чува какво казва приятелката й. Върхарите на едно дърво я пернаха през глезените, когато започнаха да се спускат.

— Ще видиш, страшно забавно е.

— Струва ми се доста рисковано.

— Хайде, де. Искам да ти покажа тия места още откакто се запознахме. Още откакто ми каза, че си нахлула на онова парти на красивите и си активирала противопожарната аларма.

Толи смутено преглътна — щеше й се още в началото да беше казала на приятелката си цялата истина за онази нощ, за това как точно се случи всичко. А сега Шай си мислеше, че тя е най-лудата глава на този свят.

— Ами, онова с алармата се получи случайно.

— Да, бе, да.

— Искам да кажа, че не е зле да почакаме. Остават ни само още два месеца.

— Точно така — каза Шай. — Само два месеца, след което ще ни натикат оттатък реката. Красиви и досадни.

Толи изсумтя.

— Не мисля, че всичко това ще е досадно, Шай.

— Винаги е досадно да правиш само онова, което е редно. Не мога да си представя нещо по-ужасно от това единствено да се забавляваш.

— Аз мога — тихо отвърна Толи. — Изобщо да не си се забавлявал някога.

— Виж какво, Толи, тези два месеца са последният ни шанс да направим нещо наистина яко. Да бъдем самите себе си. Преобразим ли се, тогава не ни остава нищо друго, освен да бъдем новите красиви, а после красиви от втора и трета степен. — Шай отпусна ръце край тялото си и сърфът й престана да се носи по въздушното течение. — Накрая ще бъдем просто красиви мъртъвци.

— Даже това е по-хубаво отколкото да си грозен — каза Толи.

Шай сви рамене и отново разпери якето си като платно. Вече бяха съвсем близко до края на зеления пояс. Скоро Шай щеше да получи предупреждение. А малко след това сърфът й щеше да я изпее, че нарушава правилата.

— Освен това — продължи да я убеждава Толи, — операцията не означава, че вече няма да можем да правим нещо подобно.

— Но красивите никога не правят такива неща, Толи. Никога.

Толи въздъхна и пак заби крака в дъската, за да настигне приятелката си.

— Може би защото имат много по-интересни неща за правене от такива хлапашки номера. Може би да си на парти в града е много по-интересно, отколкото да се мотаеш из някакви стари развалини.

Шай светна гневно с очи.

— А може би, след като те оперират — когато усучат и разтегнат костите ти до необходимата правилна форма, когато ти обелят лицето и ти остържат кожата, когато ти натикат изкуствени скули, за да изглеждаш като всички останали — може би, след като минеш през всичко това ти просто изгубваш желание да правиш каквото и да било.

Толи потрепери. Досега не беше чувала някой да описва операцията по този начин. Даже в часовете по биология, където обсъждаха темата до най-малките подробности, не звучеше толкова зле.

— Стига де. Ние дори няма да помним, че всичко това ни се е случило. Просто през цялото време ще сънуваме красиви сънища.

— Как ли пък не.

В този момент в главата на Толи прозвуча глас: „Внимание, забранена зона.“ Вятърът стана студен, когато слънцето залезе.

— Хайде да слизаме долу, Шай. Време е за вечеря.

Шай се усмихна, поклати глава и свали интерфейс-пръстена си. Сега вече нямаше да чува предупрежденията.

— Нека го направим тази вечер. Ти вече можеш да сърфираш почти толкова добре, колкото и аз.

— Шай…

— Ела заедно с мен. Ще ти покажа скоростното влакче.

— Какво е…

„Второ предупреждение. Забранена зона.“

Толи спря сърфа си.

— Ако продължаваш така, Шай, накрая ще те хванат и няма нищо да направим тази нощ.

Шай сви рамене, докато вятърът я отнасяше напред.

— Просто исках да ти покажа какво според мен е забавно, Толи. Преди да станем красиви и преди да започнем да се забавляваме според представите на някой друг.

Толи енергично поклати глава с намерението да каже на Шай, че тя вече я е научила да сърфира във въздуха, най-якото нещо, което беше преживявала досега. За по-малко от месец вече чувстваше Шай като най-добрата си приятелка. Също както срещна Перис като мажа, но двамата веднага разбраха, че ще останат неразделни.

— Шай…

— Слушам те.

Толи въздъхна.

— Добре тогава.

Шай спусна ръце край тялото си и заби пети в дъската, за да спре сърфа.

— Наистина? Още тази нощ?

— Да, право на „Ръждивите руини“.

Толи си наложи да се успокои. Не беше кой знае какво престъпление все пак. Тя непрекъснато нарушаваше правилата, пък и всички ходеха с класа си до руините поне веднъж годишно. Значи няма как да е опасно.

Шай направи рязък завой със сърфа, отдалечавайки се от края на зеления пояс, и се спусна към Толи, за да я обгърне с едната си ръка.

— Чакай да видиш реката.

— Ти каза, че там водата е бяла.

— Точно така.

— Какво е това?

Шай се усмихна.

— Пак е вода. Само че много, много по-хубаво.

Бързеи

— Лека нощ.

— Да спиш в кош — отвърна стаята.

Толи нахлузи якето, прикачи сензора за пръстена на корема си и отвори прозореца. Въздухът беше неподвижен, а реката толкова спокойна, че се виждаше всеки детайл от отразения в нея като в огледало силует на града. По всичко личеше, че при красивите пак има някакво събитие. През реката достигаше шумът от много гласове, хиляди весели възгласи, които се надигаха и заглъхваха едновременно. Парти-кулите стърчаха тъмни на светлината на почти пълната луна, а фойерверките се разпукваха в синкави букети толкова нависоко в небето, че до нея не достигаше никакъв звук.

Градът никога не й се беше виждал толкова далечен.

— Скоро пак ще сме заедно, Перис — тихо промълви тя.

Покривът беше хлъзгав от дъжда, паднал късно вечерта. Толи внимателно се покатери до ъгъла на общежитието, където растеше стар чинар. Тя знаеше къде точно са здравите чепове по неговите клони и бързо се спусна в тъмната сянка на рециклатора.

Докато изследваше двора на общежитието за евентуална опасност, Толи хвърли поглед през рамо. Сенките, които очертаваха пътя за бягство от общежитието, изглеждаха толкова подходящи, сякаш някой нарочно ги беше разположил там. Като че се очакваше грозните да се измъкват от време на време.

Толи тръсна глава. Явно започваше да мисли като Шай.

Срещнаха се при бента, където реката се разделяше на две, за да огради „Града на новите красиви“. Тази вечер нямаше нито един речен скимър, който да нарушава нощния покой и Шай отработваше някои движения със сърфа, когато Толи пристигна.

— Трябва ли да се упражняваш точно тук и точно сега? — Толи се опита да надвика рева на водата, която нахлуваше през отворите на бента.

Шай танцуваше върху дъската, накланяйки тялото си ту напред, ту назад сякаш избягваше въображаеми препятствия.

— Исках да се уверя, че работи. Само за твое успокоение го правя.

Толи погледна своя сърф. Шай беше успяла да измами програмата му за сигурност, така че той нямаше да докладва за нощното им сърфиране или да алармира, ако излязат извън града. Толи обаче не се притесняваше толкова дали ще ги издаде, колкото дали ще полети изобщо. И дали няма да я остави да се блъсне право в някое дърво. Но изглежда сърфът на Шай работеше съвсем нормално.

— Летях през целия път дотук и никой не се опита да ме спре — каза Шай.

Толи спусна сърфа си на земята.

— Благодаря ти, че правиш всичко възможно да ме успокоиш. Не очаквах, че ще се окажа толкова задръстена.

— Не си задръстена.

— Напротив. Освен това отдавна трябваше да ти кажа нещо. Онази нощ, когато се запознахме, обещах на приятеля си Перис да не рискувам никога повече. Нали разбираш, да не правя нещо, което ще ги вбеси и заради което може наистина здравата да загазя.

— Че на кого му пука дали ония са бесни? Ти си почти на шестнайсет.

— Ами ако толкова ги ядосам, че откажат да ме направят красива?

Шай престана да балансира върху дъската.

— Не съм чула някога да се е случвало такова нещо.

— Аз също, но може би просто крият от нас. И все пак аз обещах на Перис да кротувам известно време.

— А не ти ли е хрумвало, че го е казал, за да не ходиш пак там?

— А?

— Може да те е накарал да обещаеш това, за да не му досаждаш повече. И да те е страх да припариш пак в „Града на новите красиви“.

Толи се опита да отговори, но от пресъхналото й гърло не излезе нито звук.

— Виж какво, ако не искаш да дойдеш с мен, няма проблем — продължи Шай. — Наистина, Кьорчо. Но ние няма да позволим да ни хванат. А ако това стане, аз ще поема цялата вина. — Тя се засмя. — Ще им кажа, че съм те похитила.

Толи стъпи на сърфа си и щракна с пръсти. Когато се извиси на нищото на Шай, каза:

— Идвам. Нали вече казах.

Шай се усмихна, хвана ръката на Толи и леко я стисна.

— Страхотно. Ще падне голям купон. Не като забавленията на новите красиви, а истински. Ето, сложи си това.

— Какво е това? Очила за нощно виждане ли?

— Не, предпазна маска. Бялата вода ще ти хареса.

Стигнаха бързеите след десет минути.

Толи беше прекарала целия си живот край реката. Бавноподвижна и достолепна, тя очертаваше града, указвайки границата между световете. Но Толи никога не си беше давала сметка, че само няколко километра нагоре от бента благородната сребърна лента се превръща в ръмжащ звяр.

Разпенената вода наистина беше бяла. Тя се стоварваше върху скалите, блъскаше се в тесните отвърстия на каналите, изригваше в облети от лунната светлина фонтани, събираше се отново в едно и се хвърляше във врящия казан в подножието на водопада.

Шай пореше въздуха над буйния поток толкова ниско, че оставяше диря във водата всеки път, когато правеше вираж. Толи я следваше на, както тя смяташе, безопасно разстояние с надеждата, че нейният преформатиран сърф все още може да я предпази от сблъсък с невидимите в тъмнината скали или със ствола на някое дърво. Лесът оттатък изглеждаше нереален в мрака, гъсто обрасъл със стари некултивирани дървета, които нямаха нищо общо с редовите карбодиоксидни израстъци, с които беше украсен града. Осветените от луната облаци се провиждаха през клоните като седефен таван.

Всеки път, когато Шай изпищяваше, Толи знаеше, че отново й предстои да мине през стена от пръски, изригнали сред водовъртежа. На лунната светлина някои приличаха на бяла дантелена завеса, други се появяваха внезапно от мрака като гъст облак. И всеки път Толи се врязваше в дъга от студена вода, вдигната от Шай, когато накланяше носа надолу или облизваше водната повърхност с дъската, но така поне знаеше кога наближава следващият завой.

Първите няколко минути си бяха същински ужас и зъбите й тракаха толкова силно, че чак челюстта я болеше, пръстите й изтръпваха в новите специални обувки, чиито подметки прилепваха плътно о дъската и не се хлъзгаха, а ръцете и даже пръстите на дланите й бяха широко разперени, за да пази равновесие. Но лека-полека тя свикна с тъмнината, с рева на водата под краката и не се стряскаше от ударите на студените струи през лицето. Всичко това беше по-диво, по-бързо и по-крайно от всичко преживяно досега. А реката се врязваше в тъмната гора, лъкатушейки в неизвестността.

Най-сетне Шай махна с ръка и спря, забивайки задната част на сърфа дълбоко във водата. Толи се наведе, за да избегне фонтана от пръски, и завъртя дъската в малък кръг, за да направи спирането по-гладко.

— Стигнахме ли вече?

— Не още, но виж това — и Шай посочи назад, откъдето бяха дошли.

Толи ахна, когато гледката се разкри пред нея. Останалият далече зад тях град приличаше на искряща монета, обгърната в мрак, а от фойерверките в „Града на новите красиви“ се виждаше само студено синьо сияние. Сигурно се бяха изкачили много нависоко: Толи виждаше огрените от луната светли петна по ниските хълмове около града, които бавно се търкаляха по склоновете, побутвани от лекия ветрец и едва-едва движещите се облаци.

Тя никога не беше излизала нощем извън пределите на града и никога не го беше зървала така осветен от толкова далече.

Толи свали запотената си маска и пое дълбоко дъх. Въздухът беше наситен с остри и силни ухания, аромат на борова смола и диви цветя, и наелектризирания дъх на разпенената вода.

— Чудно, а?

— Аха — едва си пое дъх Толи. — Много по-хубаво от това да дебнем из „Града на новите красиви“.

Шай се ухили щастливо.

— Много се радвам, че мислиш така. Знаеш ли, нямах търпение да се върна тук, но не сама.

Толи обходи с поглед заобикалящия ги лес, опитвайки се да надзърне в тъмните пролуки между дърветата. Наистина се намираха сред дива пустош, която криеше много опасности и не беше място за хора. Тя потрепери при мисълта, че може да попадне тук сама.

— А сега накъде?

— Сега продължаваме пеша.

— Пеша.

Шай спусна сърфа си на брега и слезе от него.

— Точно така. На половин километър оттук има желязна рудна жила, но не и по пътя от тук до там.

— За какво говориш?

— Толи, сърфовете работят на принципа на магнитна левитация, нали така? Значи наблизо трябва да има някакъв метал, иначе няма да могат да се издигнат.

— Предполагам, че е така, но в града…

— Там в земята има вградена метална решетка, така че няма значение къде се намираш. Тук обаче трябва да внимаваме.

— А какво ще стане, ако сърфът ти откаже да лети, докато си във въздуха?

— Падаш на земята. Защото и противоударните ти гривни също няма да работят.

— Аха.

Толи слезе от сърфа и го взе под мишница. Мускулите по цялото й тяло горяха от дивото препускане дотук. Колко хубаво беше пак да усети твърда почва под краката си. Скалите изведнъж осигуриха неподозиран комфорт на разтрепераните й крака.

След няколко минути ходене пеша обаче сърфът натежа. Когато ревът на водата зад тях се превърна в глухо бучене, тя вече имаше чувството, че носи дъбова талпа.

— Не подозирах, че тия неща тежат толкова много.

— Това е реалното тегло на сърфа, когато не е в движение. Чак тук човек си дава сметка, че градът ни заблуждава за това как в действителност работи всичко.

Облаците по небето започнаха да се сгъстяват, а в мрака студът изглеждаше по-остър. Толи повдигна сърфа, за да го хване по-здраво, чудейки се дали ще завали. И без това беше достатъчно мокра от преминаването през бързеите.

— Май за доста неща съм се заблуждавала досега.

След дълго пълзене по скалите Шай най-накрая наруши мълчанието.

— Насам. Тук под земята има естествена желязна жила. Можеш да я усетиш по противоударните си гривни.

Толи протегна едната си ръка и недоверчиво се намръщи. Само след минута обаче тя почувства леко подръпване в гривната, сякаш някакъв призрак я водеше за ръката напред. Сърфът постепенно взе да олеква и скоро двете с Шай отново се носеха по въздуха, препускайки напред към тъмната долина.

Носена от сърфа, Толи най-сетне успя да си поеме дъх и да зададе въпросите, които я човъркаха от доста време.

— Щом като сърфовете се нуждаят от някакъв метал, за да летят, тогава как действат над реката?

— Търсят злато.

— Какво?

— Реката е образувана от потоци, които извират от недрата на планината. Водата носи със себе си полезни изкопаеми от сърцето на земята, ето защо в коритата на реките винаги има и метали.

— Ясно. Както едно време златотърсачите са промивали пясъка на златоносните реки.

— Точно така. Макар че сърфовете предпочитат желязото. Не всичко, което блести, става за летене.

Толи сбърчи вежди. Понякога Шай се изразяваше толкова загадъчно, сякаш рецитира текстове на някоя музикална банда, която никой друг не е чувал.

Тя се готвеше пак да й зададе въпрос, но Шай рязко спря и посочи надолу.

Вятърът беше разкъсал облаците и луната надничаше между тях, осветявайки долината. Долу се извисяваха масивни кули и хвърляха назъбени сенки, а очертанията им, сътворени от човешка ръка, се открояваха на фона на разлюлените от вятъра горски върхари.

„Ръждивите руини“.

„Ръждивите руини“

Няколко слепи прозорци гледаха мълчаливо надолу към тях от корубите на гигантските сгради. Всички стъкла отдавна бяха изпочупени, дървото беше изгнило и не беше останало нищо друго, освен метални конструкции, мазилка и камък, които се рушаха в прегръдката на поглъщащата ги растителност. С поглед, прикован в зейналите черни дупки на вратите, Толи настръхна при мисълта да се спусне и да надзърне в някоя от тях.

Двете приятелки се промъкваха между порутените сгради безмълвно, все още високо във въздуха, сякаш да не нарушат покоя на призраците в мъртвия град. Улиците под тях бяха задръстени от останките на опожарени коли, притиснати между надвисналите стени. Каквото и да беше погубило този град, хората в него се бяха опитвали да се спасят до последния миг. От последната си училищна екскурзия до руините Толи си спомняше, че техните коли не са могли да летят. Просто са се търкаляли по земята на гумените си колела. Ръждивите са били приклещени сред сградите като плъхове, попаднали в капана на горящ лабиринт.

— Шай, нали си съвсем сигурна, че няма опасност сърфовете ни изведнъж да излязат от строя? — тихо попита тя.

— Не се безпокой. Който и да е строил този град, е обичал да прахосва метал. Неслучайно казваме на това място „Ръждивите руини“.

Толи и сама можеше да се убеди в това. Всяка сграда наоколо беше обкичена с безформени метални прътове, които стърчаха от порутените й стени като костите от тялото на отдавна умряло животно. Тя си припомни, че ръждивите не бяха използвали висящи конструкции, затова постройките бяха тромави, недодялани и масивни и се нуждаеха от стоманен скелет, за да не паднат.

А някои от тях бяха направо огромни. Ръждивите не са строили заводите си под земята и всички са работели заедно, на едно място, като пчели в кошер, вместо у дома. И най-малките руини тук бяха значително по-големи даже от най-голямото общежитие в „Града на грозните“, по-големи дори от „Къщата на Гарбо“.

Сега, през нощта, руините се виждаха на Толи много по-реални, отколкото през деня. По време на училищните екскурзии учителите правеха така, че останките на стария град да изглеждат смешни и глупави. Човек не можеше да повярва, че някога хората са живели по този начин — изгаряли са дърветата, за да разчистят земята, използвали са нафта за отопление и енергия, а накрая са подпалили и атмосферата с техните оръжия. Но сега, на лунна светлина, тя можеше да си представи съвсем ясно как хората се катерят върху горящите коли, за да избягат от рухващия град, ужасени, че все пак трябва да напуснат тази необитаема грамада от метал и камък.

Гласът на Шай извади Толи от унеса й.

— Ела насам, искам да ти покажа нещо.

Шай беше стигнала чак до края на застроената част и вече кръжеше над дърветата.

— Сигурна ли си, че можем…

— Погледни надолу.

Под краката си Толи зърна блясък на метал между короните на дърветата.

— Руините са много по-големи от онова, която ни позволяват да видим — каза Шай. — Те са разчистили само малко място, за да го използват като музей по време на училищните екскурзии. Но градът е безкраен.

— И има още много метал?

— Тонове. Не се безпокой, прелетяла съм над целия град.

Толи преглътна, вперила поглед в развалините под краката си, доволна, че Шай се движи стабилно и с равномерна скорост.

Сред дърветата се появи силует, дълъг гръбнак, чиято линия се издигаше и спускаше като скована от лед вълна. Той тръгваше накъде под тях и се губеше в мрака далече напред.

— Ето го.

— Ясно, ама какво е това? — попита Толи.

— Казва се скоростно влакче. Нали помниш, че обещах да ти го покажа.

— Хубаво е. За какво е служило?

— За забавление.

— Стига, бе!

— Напротив, точно така е. По всичко личи, че и ръждивите са се забавлявали. Това е нещо като релса. Те са пускали по нея коли и са се движели с най-високата възможна скорост — нагоре, надолу и в кръгове. Нещо като летене, но без да се откъсват напълно от земята. Релсата е направена от някакъв вид неръждаема стомана, предполагам заради безопасността.

Толи сбърчи вежди. Досега си беше представяла само как ръждивите работят в огромните си каменни кошери и в опитите им да се спасят през онзи последен ужасен ден. Но не и как се забавляват.

— Хайде и ние да го направим — да се спуснем по релсата на скоростното влакче.

— Как?

— Със сърфовете. — Шай се обърна към нея и продължи сериозно: — Само че наистина трябва да си страшно бърза, иначе е опасно.

— Защо.

— Сама ще разбереш.

Шай й обърна гръб и се спусна надолу по релсата, летейки съвсем близо до нея. Толи изпъшка и се хвърли стремглаво след приятелката си. Нали това все пак беше метал.

Спускането се оказа страхотно. Беше като летенето, но сега под краката й имаше здрава опора с отвесни завои, стръмни изкачвания, последвани от дълги спускания и дори поредица от сложни виражи, при които Толи се озова с главата надолу и трябваше да се задействат противоударните гривни, за да не изпадне от дъската. Беше невероятно колко добре е запазена релсата. Явно ръждивите я бяха направили от някакъв специален материал, точно както каза Шай.

Релсата се издигаше много по-високо, отколкото един сърф можеше да стигне сам. Да се спускаш по нея беше като да летиш като птица.

Накрая на релсата имаше широк плавен завой, който водеше там, откъдето бяха тръгнали. За да влязат в него обаче, трябваше да преодолеят едно стръмно изкачване.

— Тая част я мини с много висока скорост — провикна се през рамо Шай, докато се отдалечаваше напред.

Толи я последва с максимална скорост, стрелвайки се по тънката релса. Мерна руините в далечината: порутени черни шпилове на фона на дърветата. А отвъд тях нещо проблясваше на лунната светлина, може да беше и морето. Явно наистина беше стигнала много нависоко!

Чу вик на наслада, когато наближи върха. Шай беше изчезнала. Толи се наклони напред, за да увеличи скоростта.

Внезапно сърфът пропадна под краката й. Той просто се отдели, оставяйки я да лети във въздуха. Релсата отдолу беше изчезнала.

Толи сви юмруци в очакване противоударните гривни да се задействат. Но и те бяха станали също толкова безполезни, колкото и сърфът, просто две тежки стоманени брънки, които я теглеха надолу към земята.

— Шай! — изкрещя тя, докато пропадаше в мрака.

После видя в тъмното пред себе си гръбнака на релсата.

Оказа се, че от нея липсва само малка част.

Внезапно противоударните гривни я дръпнаха нагоре и тя усети под краката си стабилната повърхност на сърфа. Значи само благодарение на инерцията беше стигнала до другия край на дупката! Явно през всичките тези смразяващи мигове на пропадане дъската е летяла до нея.

Когато дойде на себе си, Толи вече главоломно се спускаше по релсата към дъното, където я чакаше Шай.

— Ти си луда! — изкрещя Толи.

— Страхотно е, нали?

— Не, не е! — кресна Толи. — Защо не ми каза, че е счупена?

Шай сви рамене.

— Така е по-забавно.

— По-забавно ли?! — Сърцето й биеше лудо, но мисълта й оставаше изненадващо бистра. Тя преливаше от гняв, облекчение и… радост. — Е, може и така да се каже. Но ти ме измами.

Толи слезе от дъската и се разтъпка по тревата с омекнали крака. Откри един достатъчно голям камък и се отпусна трепереща на него.

Шай също скочи от сърфа.

— Ей, извинявай!

— Това беше ужасно, Шай. Аз пропадах.

— Нали не продължи дълго. Най-много пет секунди. Пък и вече си скачала с бънджи от оная сграда.

Толи погледна косо към Шай.

— Да, но тогава знаех, че няма да се сплескам на земята.

— Права си. Но и на мен никой не ми каза за дупката, когато за първи път се спуснах по релсата на скоростното влакче. Въпреки това си помислих, че е страхотно сам да откриеш всичко. Първият път е най-хубаво. Исках и ти да го изпиташ.

— Според теб пропадането е страхотно, така ли?

— Е, може би отначало бях доста ядосана… Да, определено беше така. — Шай широко се усмихна. — Но бързо ми мина.

— Тогава ми дай време и на мен да ми мине, Кльощо.

— Колкото искаш.

Дишането на Толи постепенно се успокои и сърцето й вече не се опитвате да изскочи от гърдите. Умът й продължаваше да е все така бистър, както и по време на падането и тя усети, че се пита кой пръв беше открил скоростното влакче и колко още грозни са идвали тук оттогава.

— Шай, кой ти показа всичко това?

— Приятели, по-големи от мен. Грозни като нас двете, които се опитват да открият как работи цялата машинария около нас. И как да я надхитрят.

Двете вдигнаха очи към древната извита релса на скоростното влакче и лозите, които обвиваха металното й тяло.

— Чудех се от колко време грозните идват тук.

— Сигурно дълго време е минало оттогава. Сама можеш да прецениш. Един е открил как да надхитри сърфа си, друг е стигнал до бързеите, трети се е добрал до руините.

— А после някой е бил достатъчно смел, за да прескочи дупката в релсата на скоростното влакче. — Толи преглътна. — Или просто е попаднал случайно на нея.

Шай кимна.

— Но накрая всички са се превърнали в красиви.

— Ето, това е щастлив край — каза Толи.

Шай сви рамене.

— Откъде разбра, че на това му викат скоростно влакче? Прочете ли го някъде?

— Не — отговори Шай. — Един човек ми каза.

— Но как са научили?

— Тоя човек знае много — как да заблуждаваме техниката, разни неща за руините. Наистина си го бива.

Нещо в гласа на Шай накара Толи да се обърне и да я хване за ръка.

— Но предполагам, че сега е красив.

Шай се дръпна и загриза нокътя си.

— Не, не е.

— Но аз си мислех, че всичките ти приятели…

— Толи, ще ми обещаеш ли нещо? Ама наистина.

— Разбира се. Какво да ти обещая.

— На никого да не казваш за онова, което ще ти покажа.

— Това не включва свободното падане, нали?

— Не.

— Добре тогава, кълна се. — Толи вдигна ръката с белега, който я свързваше с Перис. — На никого да не казвам за това, което ще видя.

Шай се взря в очите й за миг, сякаш усилено търсеше нещо там, после кимна.

— Хубаво. Защото искам да те запозная с някого. Тази нощ.

— Тази нощ ли? Но ние няма да се върнем в града чак до…

— Той не е в града — усмихна се Шай. — Той е тук, навън.

В очакване на Давид

— Това е някаква шега, нали?

Шай не отговори. Двете отново бяха в центъра на руините, в сянката на най-високата сграда, която се виждаше наоколо. Шай беше вдигнала глава нагоре и я изучаваше с объркано изражение.

— Мисля, че си спомням как се правеше — каза тя.

— Кое как се прави?

— Да стигна до горе. Да, точно така.

Тя намали скоростта на сърфа и наклони предната му част, за да се промуши в една от дупките на порутената стена.

— Шай!

— Спокойно, правила съм го и преди.

— Мисля, че ми стигат приключения за тази нощ, Шай.

Толи не беше в настроение за поредната шега на Шай.

Чувстваше се изморена, а до града оставаше още много път. Освен това на следващия ден се падаше нейният ред да чисти общежитието. И въпреки че беше лято, това не означаваше, че ще я оставят да спи цял ден.

Но тя все пак последва Шай през дупката в стената. Само щеше да изгуби време, ако се опитваше да спори с нея.

Без усилие се отделиха от земята; сърфовете им използваха металната конструкция на сградата, за да се издигнат нагоре. Усещането да са в затворено пространство и да виждат само през изпочупените прозорци порутените силуети на околните сгради беше доста зловещо. Все едно бяха призраците на ръждивите, които наблюдават как градът им се руши през вековете.

Таван нямаше и пред двете се разкри вълнуваща гледка. Облаците съвсем бяха изчезнали и лунната светлина ясно очертаваше контурите на развалините; на нея сградите приличаха на редица изпочупени зъби. Толи се увери, че онова, което беше видяла да проблясва в далечината, наистина е океанът. От тази височина водата приличаше на светла сребърна лента, огряна от луната.

Шай извади нещо от раницата си и го счупи на две.

Светът изведнъж лумна в пламъци.

— Ей! Защо направо не ме ослепиш! — извика Толи, прикривайки очите си с ръце.

— О, извинявай. — И Шай отдалечи безопасния фойерверк на ръка разстояние. Пукането му отекваше силно сред тишината на руините; под неговата светлина по стените заподскачаха сенки. Лицето на Шай изглеждаше страховито заради сиянието, а посипалите се надолу искри скоро се изгубваха в дълбините на порутената сграда.

Фойерверкът най-после угасна. Толи примигна, опитвайки се да премахне светлите петна, които играеха пред очите й. Доскоро привикнала с тъмнината, сега тя не можеше да различи нищо друго, освен луната на небето.

Толи преглътна притеснено, давайки си сметка, че светлината от фойерверка може да бъде забелязана от което и да е място в долината. Даже от морския бряг.

— Шай, това сигнал ли беше?

— Да.

Толи погледна надолу. В тъмнината на сградата под нея гъсто проблясваха като фантоми още живи искри, които изгаряха очите й. Тя внезапно осъзна, че избухването на фойерверка почти я е ослепило. Почувства студени капки пот да се стичат по гърба й.

— Кого чакаме всъщност?

— Името му е Давид.

— Давид? Ама че странно име. — В ушите на Толи то прозвуча неестествено, като измислено нарочно. Тя реши, че това е поредната шега на Шай. — Значи така, той просто ще се яви тук? Иначе не живее в руините, така ли?

— Не, той живее доста далече от тук. Сега обаче може да е наблизо. Понякога наминава насам.

— Значи е от друг град.

Шай я погледна, но в тъмнината Толи не успя да различи изражението й.

— Нещо такова.

Шай отново обърна поглед към хоризонта, сякаш очакваше някакъв сигнал в отговор на нейния. Толи се загърна плътно в якето. Едва сега, когато се задържа на едно място, си даде сметка колко студено е станало. Чудеше се колко ли е часът. Без интерфейс-пръстена даже това не можеше да разбере.

Пълната луна вече се спускаше по небето и Толи реши, че трябва да е минало полунощ, както помнеше от астрономията. Ето какво значеше да си извън града: сега всички знания за природата, научени в училище, изглеждаха много по-полезни. Вече можеше да си представи как дъждът напоява планината и най-напред попива в почвата, преди да избликне отново на повърхността във вид на потоци, богати на минерали. А после пак се връщаше в морето като пълноводни реки, които дълбаеха корита и каньони в земята в продължение на векове. Ако живееше сред природата, можеше да се носи със сърфа си над реките, като в добрите стари времена отпреди ръждивите, когато техните здравомислещи предци са се придвижвали с малки лодки, издълбани от стеблото на дърво.

Очите й отново започваха да свикват с тъмнината и тя се взря в хоризонта. Щеше ли наистина някъде там в отговор на сигнала на Шай да лумне светлина? Толи се надяваше това да не се случи. Никога досега не беше срещала човек от друг град. От училище знаеше, че в някои от другите градове говорят различен език и не се превръщат в красиви, докато не навършат осемнайсет години, както и още други откачени неща от този род.

— Шай, не е ли време да се връщаме у дома?

— Нека почакаме още малко.

Толи прехапа устни.

— Виж, може пък този Давид да не е наблизо тази нощ.

— Да, може и така да е. Сигурно е така. Само че аз се надявах да е тук някъде. — Тя се обърна с лице към Толи. — Щеше да е страхотно, ако се беше запознала с него. Той е… различен.

— По всичко личи, че е така.

— Не си измислям, честно.

— Ей, аз ти вярвам — отвърна Толи, макар че с Шай никога нищо не беше сигурно.

Шай отново впи поглед в хоризонта и загриза нокътя си.

— Е, май наистина го няма. Ако искаш, можем да тръгваме.

— Вече е много късно, а и доста път ни чака. Пък аз утре съм дежурна за почистването.

— Аз също — кимна Шай.

— Благодаря ти, че ми показа всичко това, Шай. Беше наистина невероятно. Но ако трябва точно сега да преживея още едно такова страхотно нещо, съм мъртва.

Шай се разсмя.

— Скоростното влакче обаче не те уби.

— Малко оставаше.

— Още ли не си ми простила за това?

— Ще си помисля, Кльощо.

Шай пак се разсмя.

— Хубаво, не забравяй обаче, че това за Давид е тайна.

— Ей, нали ти обещах! Можеш да ми имаш доверие, Шай. Наистина.

— Добре. Аз наистина ти вярвам, Толи.

После тя присви колене и сърфът й започна да се спуска.

Толи за последен път се огледа, обхождайки с поглед руините под тях, тъмния лес, перлената лента на реката, която се простираше чак до проблясващото в мрака море. Запита се дали наистина има някой тук, отвъд, в случай че Давид е просто измислен, за да се плашат грозните един друг с него.

Но Шай не изглеждаше никак изплашена. По-скоро беше разочарована, че никой не отговори на сигнала й, сякаш срещата с Давид би била много по-хубава от съвместното им приключение на бързеите, сред руините и по релсата на скоростното влакче.

Независимо дали е реален човек, или не, помисли си Толи, изглежда за Шай той беше съвсем истински.

Двете минаха през дупката в стената на порутената сграда и се насочиха към покрайнините на руините, след това последваха желязната рудна жила чак до края на долината. На билото сърфовете започнаха да буксуват и момичетата тръгнаха пеша. Макар да беше изморена, този път носенето на сърфа не се видя толкова тежко за Толи. Тя вече не гледаше на него като на играчка, като на някакъв балон. За нея дъската се превърна в нещо солидно, което се подчинява на свои собствени правила и освен това може да бъде опасно.

Толи предполагаше, че Шай беше права за едно нещо: стоиш ли само в града, всичко ти изглежда изкуствено и фалшиво по някакъв начин. Като сградите и мостовете, които се държаха без помощта на носещи подпори и конструкции, или пък скачането от покрива на сграда само с бънджи жилетка — нищо не беше съвсем истинско. Беше доволна, че Шай я взе със себе си при руините. Ако не друго, то хаосът, останал след ръждивите, беше доказателство, че всичко може да стигне до ужасен край, ако не си достатъчно внимателен.

Щом наближиха реката, сърфовете отново олекнаха и двете скочиха с облекчение върху тях.

Шай изпъшка, когато полетяха напред.

— Не знам за теб, но аз не съм способна да направя и крачка повече тази нощ.

— Сигурна съм.

Шай се наклони напред и насочи сърфа право към реката, загръщайки раменете си плътно в униформеното яке, за да се предпази от влагата на бързеите. Толи се извърна за последно назад. Сега, когато облаците ги нямаше, можеше да види от тук чак до руините.

После примигна невярващо. Стори й се, че зърна едва забележимо просветване откъм мястото, където се падаше релсата на скоростното влакче. Може би беше просто игра на светлината, отражение на лунен лъч о някоя открита част на лъскавия метал.

— Шай — тихо каза тя.

— Идваш ли? — дочу вика на Шай сред грохота на водата.

Толи примигна отново, но повече не видя блещукане.

Пък и без това вече бяха много далече от руините. Ако кажеше на Шай за светлината, това само щеше да я накара да се върне обратно. А нямаше сила, която да принуди Толи да измине целия този път отново.

Сигурно просто й се е привидяло.

Толи си пое дълбоко въздух и извика:

— Давай, Кльощо! Ще те изпреваря!

После насочи сърфа към реката, вряза се в студения облак водни пръски и за миг остави зад себе си заливащата се от смях Шай.

Спорът

— Погледни ги само. Ама че зайци.

— И ние ли сме изглеждали така?

— Сигурно. Но дори така да е, това не означава, че не са жалки.

Толи кимна, опитвайки се да си припомни какво е да си на дванайсет и как й се видя общежитието през първия ден тук. Спомняше си ясно колко заплашителна й се стори сградата тогава. Беше много по-голяма от къщата на Сол и Ели, естествено, както и от бараките, където малките ходеха на училище, с по един учител и десет ученици във всяка.

Сега общежитието й се виждаше твърде малко и клаустрофобично. По детски инфантилно с ярките си цветове и обезопасените с меки пътеки стълбища. Толкова отегчително през деня и така лесно за бягство нощем.

Новодошлите грозни се бяха скупчили заедно в плътна група, притеснени да не се отдалечат твърде много от ръководителя си. Малките им грозни личица надничаха от прозорците на четвъртия етаж с очи, пълни с ужас и почуда.

Шай прибра глава от отворения прозорец.

— Ще падне голям купон.

— Такова кръщение ще бъде, че никога няма да го забравят.

Лятото свършваше след две седмици. Обитателите в общежитието на Толи постепенно намаляваха през последните две години, тъй като по-големите навършваха шестнайсет. Беше дошло време нова партида да заеме мястото им. Толи наблюдаваше как последните грозни прекрачват прага, непохватни и притеснени, неспретнати и объркани. Дванайсетгодишнината наистина беше повратна точка, когато малкото сладурче се превръща в издължен и необразован грозен.

Тя се почувства щастлива, че беше оставила този период зад гърба си.

— Сигурна ли си, че това нещо ще проработи? — попита Шай.

Толи се усмихна. Не се случваше често Шай да е по-предпазлива и загрижена от нея. Тя посочи яката на бънджи жилетката.

— Виждаш ли тази малка зелена светлинка? Това означава, че работи. Предназначена е за извънредни ситуации, ето защо е винаги в готовност.

Шай пъхна ръка под жилетката, за да попила сензора на корема си, което означаваше, че е неспокойна.

— Ами ако е наясно, че сега няма извънредна ситуация?

— Не е толкова умна. Ти падаш, тя те хваща. Не са необходими други трикове.

Шай сви рамене и облече жилетката.

Взеха бънджито назаем от училището по изкуствата, най-високата сграда в „Града на грозните“. Жилетките бяха съвсем достъпни, складирани в сутерена, така че дори не се наложи да прилагат трикове, за да ги измъкнат от шкафа. Толи нямаше никакво желание да я спипат как бърника противопожарната аларма, защото имаше опасност охраната да я свърже с идентичния случай в „Града на новите красиви“ от началото на лятото.

Над бънджи жилетката Шай нахлузи една широка и размъкната тениска за баскетбол. Тя беше с цветовете на нейното общежитие, пък и никой от учителите тук не я познаваше добре по лице.

— Как ти се виждам?

— Сякаш си наддала няколко килограма. Отива ти.

Шай се намръщи. Мразеше да й викат препарирана буболечка, свински очички или другояче, както грозните се обръщаха един към друг. Понякога даже твърдеше, че не й пука дали ще я оперират, или не. Но това бяха само приказки, разбира се. Е, не че Шай беше изрод, но не беше и хубавица по рождение. Историята познаваше само десетина такива, все пак.

— Готова ли си за скокове, Кьорчо?

— Аз съм го правила вече, Шай, още преди да те познавам. Освен това тази гениална идея беше твоя.

Намръщеното лице на Шай се разтегна в усмивка.

— Ама наистина е гениална, нали?

— Така и няма да разберат откъде им е дошло.

Изчакаха, докато новодошлите отидат в библиотеката и се настанят по масите, готови за първия видеофилм с инструкции. Шай и Толи лежаха по корем на най-горното ниво, където върху лавиците бяха струпани стари прашни книги от хартия, и надничаха през решетките на перилата надолу към зайците. Чакаха да дойде ръководителят и да усмири дърдорещите грозни.

— Фасулска работа — каза Шай, удебелявайки с черен молив веждите си.

— Твоята е лесна. Ти ще си изхвръкнала през вратата още преди някой да е разбрал какво става. Аз обаче ще трябва да сляза по стълбите.

— Чудо голямо, Толи! И какво ще ни направят според теб, ако ни хванат?

Толи вдигна рамене.

— Права си. — Въпреки това обаче си нахлузи мишосивата перука.

През лятото, когато и последните ученици от горните класове навършваха шестнайсет и се превръщаха в красиви, пакостите в общежитията ставаха все по-опасни. Но въпреки това още никой не беше наказан, а обещанието на Толи пред Перис сякаш беше дадено преди много, много години. Станеше ли един път красива, вече нищо от стореното през последния месец нямаше да има значение. Нямаше търпение да загърби всичко това, но не и преди да е организирала един грандиозен финал.

Докато мислеше за Перис, Толи се дегизира с един огромен пластмасов нос. Бяха нахлули в класа по драма в общежитието на Шай предишната нощ и се бяха запасили с достатъчно грим и маски.

— Готова ли си? — попита тя и се изкиска, което прозвуча доста хремаво заради фалшивия нос.

— Зависи. — Шай грабна от лавицата една голяма й дебела книга. — Хайде, време е за шоу.

Двете се изправиха.

— Дай ми тази книга! — викна Толи срещу Шай. — Тя си е моя!

Малките грозни под тях притихнаха и тя едва устоя да не погледне надолу, за да се наслади на обърнатите като слънчогледи лица.

— Не си познала, свинска зурло! Аз първа я поръчах!

— Майтап ли си правиш с мен, дундо? Ти даже не можеш да четеш!

— А, така ли? Я прочети това тогава!

Шай запрати книгата към Толи, но тя се наведе бързо. После я грабна и я хвърли обратно към Шай, улучвайки силно вдигнатите й ръце. От удара Шай залитна назад и се преметна през перилото.

Толи се хвърли напред, проследявайки с ококорени очи как Шай лети надолу към пода, три нива под нея. Новите грозни изкрещяха в един глас, разпръсвайки се като пилци пред тялото, което падаше право към тях.

Секунда по-късно бънджи жилетката се задейства и Шай увисна във въздуха, кикотейки се с пълно гърло. Толи почака още миг, наблюдавайки как ужасът на зайците преминава в объркване, докато Шай се премята във въздуха, накрая тя застана стабилно върху една от масите и тръгна към вратата.

Толи остави книгата, втурна се към стълбите и не спря да бяга, докато не стигна задната врата на общежитието.

— О, това беше велико!

— Видя ли лицата им?

— Не успях — отговори Шай. — Не можех да откъсна поглед от пода, който летеше срещу мен.

— Да, спомням си това усещане, когато скочих от покрива. Наистина те поглъща напълно.

— Като стана дума за лица, страшно ми харесва този нос.

Толи се изкиска и свали фалшивия нос.

— Права си, няма смисъл да се правим на по-грозни, отколкото сме.

Лицето на Шай се помрачи. Тя изтри фалшивите дебели вежди, после погледна приятелката си остро.

— Ти не си грозна.

— Хайде, стига, Шай.

— Не, сериозно го казвам. — Тя протегна ръка и докосна истинския нос на Толи. — Профилът ти е страхотен.

— Не ставай глупава, Шай. Аз съм грозна, ти си грозна. Така ще бъде още две седмици. Не е кой знае какво. — Тя се разсмя. — Ти, например, имаш една дебела и рошава вежда и една тънка.

Шай отклони поглед, сваляйки останалата част от дегизировката си в пълно мълчание.

Бяха скрити в съблекалните до плажа, където преди това оставиха интерфейс-пръстените си и резервен чифт дрехи. Щяха да кажат, че са плували през цялото време, в случай че някой попита. Това с плуването беше страхотен трик. Не можеха да бъдат проследени от топлинните сензори, имаха обяснение за сменените дрехи и добро извинение защо са свалили интерфейс-пръстените. Реката заличаваше всички престъпления.

Миг по-късно те се хвърлиха във водата, за да потопят дегизировката си. Бънджи жилетката щеше да се върне на мястото си в сутерена на училището по изкуствата още тази нощ.

— Сериозно ти говоря, Толи — повтори Шай, когато излязоха на плиткото. — Носът ти не е грозен. Очите ти също ми харесват.

— Очите ми?! Е, не, ти окончателно си изперкала! Те са прекалено близо едно до друго.

— Кой го каза?

— Биологията го казва.

Шай я плисна с вода.

— Нали не вярваш на тия глупости — че всички трябва да сме еднакви и че сме така програмирани, че да го приемем.

— Не става дума дали го вярваме, Шай. Ти просто знаеш, че е така. Виждала си красивите. Те изглеждат… прекрасно.

— Те всички изглеждат еднакво.

— И аз мислех така. Но когато двамата с Перис отидохме в града и ги видяхме всички заедно, си дадох сметка, че красивите се отличават един от друг. Всеки има индивидуалност. Но това е по-неуловимо на пръв поглед, просто защото не са изроди.

— Ние не сме изроди, Толи. Ние сме нормалните. Може и да не сме най-красивите на света, но поне не сме някакви измислени кукли Барби.

— Какви са тия кукли?

Шай отклони поглед.

— Това е едно от нещата, за които ми разказа Давид.

— О, страхотно. Ето го пак Давид. — Толи се отблъсна от брега и заплува по гръб, вперила поглед в небето с надеждата да прекрати този разговор. Бяха ходили до руините още няколко пъти и Шай всеки път настояваше да пускат фойерверки, но Давид така и не се показа. От всичко това на Толи й настръхваше косата — да кръстосват из някакъв мъртъв град в търсене на човек, който най-вероятно не съществува. Иначе много й харесваше да правят експедиции извън града, но манията на Шай по този Давид започваше да я вкисва.

— Той е истински. Срещала съм го неведнъж.

— Хубаво, Шай. Давид е истински. Но същото се отнася и за грозотата ни. Не можеш да се промениш само защото много силно го искаш, или пък като си повтаряш, че си красива. Точно затова е измислена операцията.

— Но това е измама, Толи. Цял живот си заобиколена от красиви лица — родителите ти, учителите ти, всеки, който е навършил шестнайсет. Но ти не си родена с такава нагласа — да виждаш точно такъв тип лица около себе си, и то през цялото време. Ти просто си програмирана да мислиш за грозота всичко, което е различно.

— Не е просто програмиране, това е естествена реакция. И което е още по-важно — така е по-честно. Преди всичко е било въпрос на случайност — някои хора са били що-годе красиви, а повечето са оставали грозни през целия си живот. Сега всички са грозни… докато не станат красиви. И никой не страда.

Шай мълча известно време, после каза:

— И сега има такива, които страдат, Толи.

Толи потръпна. Всички знаеха, че има и грозни до живот, хора, при които операцията не дава резултат. Но те не се срещат често. Не че не им е позволено да се показват, но повечето от тях предпочитаха да се крият. Че кой не би искал, ако е на тяхно място? Грозните може и да изглеждат откачено, но поне са млади. Виж, старите грозни, те наистина са непоносими.

— Това ли било? Да не се притесняваш, че операцията няма да се получи? Но това е глупаво, Шай! Ти не си изрод. И само след две седмици ще бъдеш толкова красива, колкото и всички останали.

— Не искам да съм красива.

Толи изпъшка. Ето че пак се започва.

— Вече ми се гади от този град — продължаваше Шай. — Писна ми от правила и от граници. И последното нещо, което бих си пожелала, е да се превърна в някаква празноглава красавица, която купонясва по цял ден.

— Хайде, стига, Шай! Нали и те правят същото като нас — скокове с бънджи, летене, пускане на фойерверки. Само дето не трябва да се крият, както правим ние.

— Те дори представа си нямат какво е да се криеш.

— Виж, Кльощо, аз съм с теб — остро каза Толи. — Да рискуваш, е страхотно! Нали така? Страшно забавно е да нарушаваш правилата. Но най-накрая идва време да станеш нещо по-различно от един умен малък грозен.

— За да се превърнеш в тъп отегчителен красив.

— Не, просто да пораснеш. Не ти ли е хрумвало, че когато си красив, няма нужда да правиш номера и да объркваш нещата? Може би грозните затова постоянно спорят и се заяждат едни с други, защото са грозни и не са щастливи от това. Е, аз искам да съм щастлива и първата стъпка към това е да изглеждам като истински човек.

— Мен обаче не ме е страх да изглеждам така, както съм сега, Толи.

— Може и така да е, но те е страх да пораснеш!

Шай не отговори. Толи плува мълчаливо по гръб известно време с очи вперени в небето, но неспособна да види облаците, защото гневът я заслепяваше. Тя искаше да е красива, искаше отново да види Перис. Сякаш беше минала цяла вечност, откакто беше говорила с него или с някой друг, освен с Шай. Беше й писнало да повтарят все едно и също и нямаше търпение всичко това да приключи.

Миг по-късно тя чу Шай да плува към брега.

Последният номер

Колкото и странно да е, Толи беше тъжна. Знаеше, че гледката от нейния прозорец ще й липсва.

Беше прекарала последните четири години с поглед, вперен в „Града на новите красиви“ с едно-единствено желание — да прекоси реката и никога повече да не се връща тук. Сигурно това желание я беше изкушавало да прескача през прозореца толкова често, да разучава нови и нови хитрости за измъкване, за да се добере по-близо до новите красиви, шпионирайки живота им, който скоро щеше да бъде и неин.

Но сега, когато от операцията я делеше само седмица, времето сякаш започна да препуска. Понякога на Толи й се искаше операцията да бъде направена на няколко етапа. Най-напред да оправят кривогледите й очи, после устните и постепенно да преминава реката. Само за да не се налага да поглежда за последен път през прозореца си и да знае, че никога повече няма да види тази гледка.

Без Шай до себе си нещата изглеждаха непълни и недовършени и тя прекарваше повечето време седнала на леглото, вперила поглед в „Града на новите красиви“.

Пък и нямаше кой знае какви занимания през тези последни дни. Сега всички в общежитието бяха по-малки от Толи и тя вече беше предала най-добрите си трикове на следващия клас. Беше изгледала по десет пъти всички филми, които нейният стенен екран знаеше, и й оставаха единствено старите черно-бели ленти на английски, които тя едва разбираше. Нямаше с кого да отиде на концерт, а и вече не й беше забавно да гледа спортните състезания в общежитието, защото не познаваше никого в отборите. Всички останали грозни я наблюдаваха завистливо, но тя нямаше желание да се сприятелява с тях. Може би наистина беше по-добре операцията да стане на един път. Понякога й се искаше лекарите просто да я отвлекат посред нощ и да я оперират. Сигурно имаше много по-лоши неща от това някоя сутрин да се събудиш красива. В училище разправяха, че сега можело да се оперират и петнайсетгодишни. Да чакаш, докато навършиш шестнайсет, беше просто глупава стара традиция.

Но тази традиция никой не я оспорваше, освен малцина грозни. И така, на Толи оставаше една седмица, която да прекара сама и в очакване.

Шай не й беше проговорила след фаталния спор. Толи се опита да й напише пинг, но докато го пишеше на екрана, тя отново се ядоса. Пък и всичко това вече нямаше смисъл. Станеха ли и двете красиви, вече нямаше да има за какво да спорят и да се карат. А дори Шай да продължава да я мрази, нали щеше да го има Перис и всички останали стари приятели с големи очи и прекрасни усмивки, които я чакаха отвъд реката.

Но въпреки това Толи не спираше да се пита как ли ще изглежда Шай като красива, какво ще е, когато тялото й, сега цялото кожа и кости, се налее; когато и без това красивите й устни станат съвършени, а изгризалите й нокти изчезнат завинаги. Сигурно щяха да придадат на очите й по-наситен зелен цвят. Или можеше да ги променят в някой от новите цветове — виолетово, сребристо или златно.

— Ей, Кьорчо!

Шепотът я накара да подскочи. Тя се взря в тъмното и забеляза някакво тяло, което се прокрадваше към нея по покрива. Усмивка озари лицето й.

— Шай!

Силуетът замръзна на място за миг.

Толи изобщо не си даде труд да шепне.

— Не стой там. Идвай, глупчо!

Шай се претърколи със смях през прозореца, а Толи я посрещна със здрава прегръдка, топла и радостна. Двете отстъпиха навътре в стаята, все още хванати за ръце. В един кратък миг грозното лице на Шай изглеждаше съвършено.

— Толкова се радвам да те видя пак.

— И аз теб, Толи.

— Липсваше ми. Исках… Толкова съжалявам за…

— Недей — прекъсна я Шай. — Ти беше права. Накара ме да се замисля. Канех се да ти пиша, но всичко беше толкова… — въздъхна тя.

Толи мълчаливо кимна, стискайки ръцете на Шай.

— Да. Беше гадно.

Двете постояха мълчаливо известно време, а Толи гледаше покрай приятелката си през прозореца. Изведнъж гледката към „Града на новите красиви“ не й се стори толкова тъжна. Сега, когато се беше отърсила от всичките си съмнения и колебания, градът оттатък реката й се струваше ярък и примамлив. А отвореният прозорец отново предлагаше вълнуващи приключения.

— Шай?

— Аха.

— Нека отидем някъде тази нощ. Да предприемем някакъв наистина сериозен риск.

Шай се разсмя.

— Надявах се, че ще кажеш нещо такова.

Толи чак сега забеляза как беше облечена тя. Дрехите й наистина бяха подходящи за голямо приключение: изцяло черна екипировка, здраво пристегната коса, раница през едното рамо. Толи се ухили.

— Аха, вече имаш план. Страхотно.

— Точно така — тихо отговори Шай. — Имам план.

Тя заобиколи Толи и се отправи към леглото, смъквайки раницата от рамо. На всяка крачка се чуваше жвакане и Толи се усмихна, когато забеляза, че си е обула сърф обувките. Самата тя не се беше качвала на сърфа от дни. Да летиш сам не беше нито толкова лесно, нито толкова забавно.

Шай изтърси съдържанието на раницата си върху леглото и посочи с пръст.

— Джипиес навигатор. Запалка. Пречиствател за вода. — Тя взе две лъскави рула, всяко с размер на сандвич. — Тези се превръщат в спални чували. И вътре в тях наистина е топло.

— Спални чували? Пречиствател за вода? — възкликна Толи. — Това се очертава да бъде наистина страхотно приключение. Да не би да отиваме до морето?

Шай поклати глава.

— Още по-далече.

— Велико. — Толи продължаваше да се усмихва. — Но ни остават само шест дни до операцията.

— Знам кой ден сме днес. — Шай отвори водоустойчивата си чанта и изсипа съдържанието й върху всичко останало. — Храна за две седмици — дехидратирана. Просто слагаш едно от тези в пречиствателя и добавяш вода. Каквато и да е вода. — Тя се изкиска. — Пречиствателят работи отлично, даже може да се изпикаеш в него.

Толи приседна на леглото, докато разчиташе етикетите върху пакетите с храна.

— Значи храна за две седмици, а?

— Две седмици за двама души — предпазливо каза Шай. — Четири седмици за сам човек.

Толи нищо не отговори. Изведнъж се оказа неспособна да погледне нито пакетите върху леглото си, нито Шай. Затова просто гледаше през прозореца, към „Града на новите красиви“. Градът, където вече започваше поредната заря.

— Но дотам няма две седмици, Толи. Много по-близо е.

Букет от червени светлини изригна над центъра на града и фойерверките полетяха към земята, оставяйки следи като клонките на гигантска плачеща върба.

— Докъде няма две седмици?

— До мястото, където живее Давид.

Толи кимна и затвори очи.

— Там не е като при нас, Толи. Те не отделят никой от никого — грозни от красиви, нови от красиви втора и трета степен. Там можеш да живееш където пожелаеш и да отидеш където си поискаш.

— Къде например?

— Навсякъде. При развалините, в гората, до морето. И… никога няма да ти се наложи да се оперираш.

— Какво?

Шай седна до нея на леглото, докосвайки бузата й с пръст. Толи отвори очи.

— Не сме длъжни да изглеждаме като всички останали, Толи, нито да се държим като тях. Имаме избор. Можем да пораснем така, както ние си изберем.

Толи сухо преглътна. Имаше чувството, че не може да произнесе нито звук, но знаеше, че трябва да каже нещо. Затова със сила изкара думите от сухото си гърло.

— И да не станем красиви? Това е лудост, Шай. Всеки път, когато започваш да говориш за това, си мисля, че си просто глупава. Перис също дрънкаше такива работи.

— Аз бях глупава. Но когато каза, че ме е страх да порасна, това наистина ме накара да се замисля.

— Аз ли те накарах да се замислиш?

— Накара ме да осъзная, че съм била просто въздух под налягане, Толи. Трябва да ти кажа и още една тайна.

Толи въздъхна.

— Давай, и без това по-лошо не може да стане.

— Става дума за старите ми приятели, с които бях преди да те срещна. Не всички от тях станаха красиви.

— Какво искаш да кажеш?

— Някои от тях избягаха, както ще направя и аз. Както искам двете с теб да направим.

Толи внимателно се вгледа в очите на Шай, търсейки някакъв знак, че това е просто шега. Но напрегнатото изражение по лицето на приятелката й оставаше непроменено. Тя беше ужасно сериозна.

— Познаваш ли някой от тия, които са избягали?

Шай кимна.

— Аз също трябваше да съм с тях. Всичко бяхме планирали седмица преди най-големият от нас да навърши шестнайсет. Откраднахме всичко необходимо за оцеляването ни и съобщихме на Давид, че идваме. Всичко беше уредено. Точно преди четири месеца.

— Но ти не…

— Някои от нас го направиха, но аз се изплаших. — Шай погледна през прозореца. — И не бях единствената. Двама други също останаха и се превърнаха в красиви. Сигурно и с мен щеше да стане така, ако не те бях срещнала.

— Мен?!

— Изведнъж вече не бях сама. И не ме беше страх да се върна при руините, за да потърся Давид отново.

— Но ние никога… — Толи примигна. — Ти най-накрая си го открила, така ли е?

— Едва преди два дни. Излизах всяка нощ, откакто… Откакто се скарахме. Когато каза, че ме е страх да порасна, аз си дадох сметка, че си права. Вярно, че веднъж се изплаших, но това не значи, че ще се случи пак.

Шай поривисто грабна ръката на Толи и не проговори, докато приятелката й не я погледна в очите.

— Искам и ти да дойдеш, Толи.

— Не — отговори Толи, без дори да се замисли. После тръсна глава. — Чакай. Как така не си ми разказвала за всичко това досега?

— Искаше ми се, но щеше да ме помислиш за луда.

— Ти си луда!

— Може и така да е. Но не и по начина, по който ти го мислиш. Ето защо исках да се срещнеш с Давид. Така щеше да разбереш, че всичко това е истина.

— По нищо не личи да е истина. И какво е това място, за което разправяш?

— Казват му Мъглата. Това не е град и в него никой не командва. И никой не е красив.

— Звучи ми като кошмар. И как смяташ да се добереш до там, пеша ли?

Шай се разсмя.

— Ти майтапиш ли се? Със сърфа, разбира се, както винаги. Има сърфове за дълги разстояния, които се зареждат със слънчева енергия, а маршрутите следват течението на реките. Давид се придвижва така през цялото време, не само до руините. Той ще ни заведе в Мъглата.

— Но как хората живеят там, отвъд, Шай? Също като ръждивите ли? Като горят дървета, за да се стоплят, и като заравят боклуците си където им падне? Не е редно да живееш сред природата, освен ако не искаш да живееш като животно.

Шай отново поклати глава и въздъхна.

— Това са даскалски приказки, Толи. Те също имат технологии, не са като ръждивите и не горят дърветата. Но също така не издигат стена между себе си и природата.

— И всички са грозни.

— Което ще рече, че никой не е грозен.

Толи направи несполучлив опит да се засмее.

— Искаше да кажеш, че никой не е красив.

Двете поседяха смълчани известно време. Толи гледаше зарята и се чувстваше стотици пъти по-зле, отколкото преди Шай да се появи на прозореца й.

Най-накрая Шай изрече онова, което Толи си мислеше.

— Значи ще те загубя, така ли?

— Ти си тази, която се кани да бяга.

Шай стовари юмруци върху коленете си.

— Аз съм виновна за всичко. Трябваше много по-рано да ти го кажа. Тогава и ти щеше да имаш достатъчно време да го обмислиш и да го приемеш. Може би…

— Шай, аз никога не бих приела това. Не желая да съм грозна през целия си живот. Искам да имам съвършени очи и устни, така че всеки, който ме погледне, да ахне. И да си помисли: „Кое е това момиче?“, да пожелае да се запознае с мен, да слуша какво казвам.

— Аз бих предпочела да имам какво да кажа.

— Като какво например — днес застрелях вълк и го изядох, това ли?

Шай прихна.

— Хората не ядат вълци, Толи. Според мен предпочитат зайци и сърни.

— О, я стига! Спести ми картинката, Шай!

— Колкото до мен, смятам да се огранича с риба и зеленчуци. Но сега не става дума за пикник на открито, Толи, а за това каква искам да бъда. А не в какво иска да ме превърне някакъв хирургически консилиум.

— Отвътре ти пак ще си бъдеш същата, Шай. Но когато си красива, хората много по-често ти обръщат внимание.

— Не всички мислят така.

— Сигурна ли си? Убедена ли си, че можеш да надхитриш еволюцията само защото си умна и забавна? Защото ако грешиш… Ако не се върнеш, преди да си навършила двайсет, операцията няма да ти помогне. И ще изглеждаш зле до края на живота си.

— Нямам намерение да се връщам. До края на живота си.

Толи отново усети, че гласът й изневерява, но се насили да каже:

— Аз няма да дойда с теб.

Сбогуваха се край бента.

Високопроходимият сърф на Шай беше по-дебел и проблясваше на лунната светлина с фасетите на слънчевите си батерии. Под моста тя беше скрила още грейка и шапка. Толи предположи, че зимите в Мъглата са студени и непоносими.

Все още не й се вярваше, че нейната приятелка наистина заминава.

— Винаги можеш да се върнеш обратно, ако там е гадно.

Шай сви рамене.

— Никой от приятелите ми не го е направил.

Толи я побиха тръпки от тези думи. Можеше да се досети за хиляди ужасни причини, поради които никой не се беше върнал.

— Пази се, Шай.

— Ти също се пази. Нали няма да кажеш на никого за това?

— Никога, Шай.

— Заклеваш ли се? Каквото и да се случи, ще мълчиш?

Толи вдигна дланта с белега.

— Заклевам се.

Шай се усмихна.

— Знам. Просто исках да се уверя още веднъж, преди да… — Тя измъкна лист хартия и го подаде на Толи.

— Какво е това? — Толи разгърна листа и видя надраскани върху него думи. — Кога се научи да пишеш на ръка?

— Всички се научихме, докато се готвехме да заминем. Не е зле, ако не искаш надзорникът да ти наднича в дневника. Както и да е, това е за теб. Нямам намерение да оставям подробни указания къде точно отивам, ето защо това е нещо като шифър.

Толи сбърчи вежди, докато четеше първия ред скосени букви.

— Следвай релсата и след празнината в нея?

— Точно така. Схвана ли? Само ти можеш да се досетиш какво означава, в случай че попадне в чужди ръце. Така де, ако някога поискаш да ме последваш.

Толи се опита да каже нещо, но не можа. Успя само да кимне с глава.

— Просто за всеки случай — добави Шай.

После скочи на дъската, плесна с ръце и прехвърли ремъците на раницата през двете рамена.

— Довиждане, Толи.

— Довиждане, Шай. Желая ти…

Шай чакаше, люлеейки се леко на студения септемврийски вятър. Толи се опита да си я представи остаряла, сбръчкана, бавно отпадаща, и то без някога да е била красива. Без да се е научила как да се облича подходящо или как да се държи на бал. Без някога някой да я погледне в очите и да остане без дъх.

— Исках да кажа, че ми се щеше да видя как би изглеждала като красива.

— Е, излиза, че ще се наложи цял живот да ме помниш такава — отговори Шай.

После се обърна и сърфът й се заиздига по посока на реката, а последните думи на Толи увиснаха във въздуха, погълнати от рева на водата.

Операцията

Когато денят настъпи, Толи дочака сама автолетът да дойде.

Утре, когато операцията вече ще е приключила, родителите й щяха да я очакват пред болницата, заедно с Перис и останалите приятели. Такава беше традицията. Но й се виждаше малко странно сега да няма никой до нея, за да я изпрати от тази страна на реката. Никой не й каза довиждане, освен няколко грозни, които случайно минаваха наблизо. Сториха й се толкова малки и неопитни, особено току-що пристигналите зайци, които я зяпаха, сякаш беше купчина вкаменелости от епохата на динозаврите.

Толи винаги беше харесвала своята самостоятелност и независимост, но точно сега се чувстваше като първолак, когото са забравили да приберат след училище, самотна и изоставена. Много е тъпо да си роден през септември.

— Ти си Толи, нали така?

Тя вдигна очи. Беше един от новодошлите грозни, още тромав и непохватен в наскоро издълженото си тяло, който притеснено подръпваше и опъваше униформата, сякаш вече му е отесняла.

— Ъхъ.

— Теб ли ще преобразяват днес?

— Точно така, дребосък.

— Тогава защо изглеждаш толкова нещастна?

Толи сви рамене. Какво ли разбира този полугрозен недорасъл в края на краищата? Тя си мислеше за онова, което Шай й каза за операцията.

Вчера бяха взели последните мерки на Толи, преобръщайки я от всички страни из тръбата на скенера. Трябваше ли сега да каже на този новодошъл грозен, че същият следобед ще отворят тялото й, ще изменят костите й до необходимата форма — някои от тях ще донадят, други ще скъсят; ще изпилят носния й хрущял и скулите и ще ги заменят с предварително програмираните пластични импланти, а кожата й ще бъде дълбоко ошкурена и покрита с нов епител, така както покриват с нови чимове трева футболното игрище през пролетта? На очите й ще бъде придадена съвършената форма, а под ирисите й ще поставят рефлексни импланти, така че безличният им кафяв цвят да се обогати с блестящи златисти точици. Само за една нощ ще стегнат мускулите й чрез електролиза и ще изсмучат завинаги бебешките й тлъстинки. Зъбите й ще бъдат заменени с керамика, здрава като крилото на орбитален сателит и бяла като най-добрия порцелан от трапезарията на общежитието.

Казват, че не боляло, с изключение на новата кожа, която парела като при зверско слънчево изгаряне две седмици след това.

Докато превърташе из ума си подробностите около операцията, тя вече можеше да разбере защо Шай избяга. Сега си даваше сметка, че ще трябва да изтърпи много, за да изглежда по определен начин. И че не би й се наложило да понесе това, ако хората бяха малко по-умни и напредничави, за да се отнасят еднакво с всички, колкото и да са различни на външен вид. Колкото и да са грозни.

Ех, ако навреме беше намерила достатъчно силни аргументи, за да накара Шай да остане.

Тя продължаваше да води въображаеми разговори с приятелката си и положението сега беше много по-тежко, отколкото след като Перис замина. Стотици пъти беше спорила с Шай на ум — дълги, несвързани разговори за красотата, биологията и съзряването. Всеки път, когато ходеха заедно до руините, Шай обясняваше какво е мнението й за грозните и красивите, за града и онова, което е отвъд; какво е истинско и кое е фалшиво. Но Толи нито веднъж не си даде сметка, че приятелката й може да избяга, разделяйки се завинаги с красотата, блясъка и елегантността. Това не би станало, ако Толи беше намерила правилните аргументи. Ако изобщо беше казала нещо.

Сега, докато седеше тук, й се струваше, че изобщо не е опитала да задържи приятелката си.

Толи погледна новодошлия грозен в очите.

— Защото всичко се свежда до едно-единствено нещо: две седмици жестоко слънчево изгаряне са цената цял живот да изглеждаш великолепно.

Момчето протегна врат.

— Ъ?

— И заради нещо, което трябваше да кажа, а не го направих. Това е.

Болничният автолет най-после пристигна и кацна в училищния двор толкова леко, че едва раздвижи току-що окосената трева.

Шофьорът беше красив от втора степен, излъчващ самоувереност и авторитет. Той толкова приличаше на Сол, че Толи едва не го извика с името на баща си.

— Толи Янгблъд?

Толи забеляза краткото проблясване на лъча на ирисовия скенер, но въпреки това отговори: „Да, аз съм.“ Нещо във вида на красивия втора степен не й позволяваше да се държи лекомислено и закачливо. Той излъчваше самата мъдрост, а поведението му беше толкова сдържано и сериозно, че на Толи й се прииска да е още с дрехите си.

— Готова ли сте? Не взимайте много.

Брезентовият й сак беше пълен едва наполовина. Така или иначе всички знаеха, че новите красиви нямат нищо против повечето от техните вещи, донесени от другата страна на реката, да бъдат рециклирани. Тя, разбира се, щеше да има чисто нов гардероб и всички играчки на новите красиви, които си пожелае. Единственото, което щеше да запази от предишния си живот, беше написаната на ръка бележка от Шай, скрита сред купчина ненужни вещи.

— Взела съм достатъчно.

— Браво на вас, Толи. Много зряло.

— Такава съм си, сър.

Вратата се затвори и автолетът се отдели от земята.

Голямата болница се намираше в най-отдалечения край на „Града на новите красиви“. Тук идваха всички за важните операции: малките, грозните, даже красивите последна степен от далечния „Град на трошливите“ за процедури за дълголетие.

Реката проблясваше под безоблачното небе и Толи си позволи да бъде завладяна от красотата на „Града на новите красиви“. Дори без нощното осветление и фойерверките неговото лице пак сияеше със стъкло и метал, украсено с необичайните спирали на парти-кулите, които хвърляха сенки из целия остров. Тук, за разлика от „Ръждивите руини“, всичко кипеше от живот и Толи внезапно осъзна това. Не беше така мрачно и загадъчно като руините, но затова пък живо.

Беше крайно време да престане да се цупи заради Шай. Животът й от тук нататък щеше да се превърне в един безкраен купон, на който ще има само красиви хора, също като Толи Янгблъд.

Автолетът кацна на един от червените кръстове върху покрива на болницата и шофьорът придружи Толи вътре, за да я отведе до нейната чакалня. Там отново методично провери самоличността й, осветявайки окото й с лазера, после й каза да чака.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Тя се взря в неговите бистри спокойни очи и й се прииска той да остане. Но да го помоли да изчака заедно с нея не би било никак зряло.

— Добре съм. Благодаря.

Той се усмихна и си тръгна.

В чакалнята нямаше никой. Толи се облегна и започна да брои облицовъчните панели по тавана. Докато чакаше, отново започна мислено да разговаря с Шай, но сега тези разговори не я притесняваха. Вече беше твърде късно да размисли и да промени решението си.

Искаше й се стаята да има прозорец, за да огледа „Града на новите красиви“. Вече беше толкова близо. Представи си вечерта на следващия ден, първият ден като красива, облечена в нови и прекрасни дрехи (униформата от общежитието отдавна беше натикана в рециклатора), как гледа от върха на най-високата парти-кула в града. Щеше да види светлините оттатък реката да угасват, когато настъпи време за сън в „Града на грозните“, а нея тепърва щеше да я чака безкрайна нощ заедно с Перис и новите й приятели, всички онези красиви хора, с които предстоеше да се запознае.

Толи въздъхна.

Шестнайсетият рожден ден. Най-после.

В продължение на един дълъг час нищо не се случи. Толи барабанеше с пръст, чудейки се дали карат всички грозни да чакат толкова дълго.

После дойде един човек.

Изглеждаше много странно, не приличаше на нито един от красивите, които Толи беше виждала. Определено беше на средна възраст, но който и да беше правил операцията му, беше прецакал работата. Човекът беше красив, без съмнение, но това беше някаква ужасяваща красота.

Вместо да е мъдър и вдъхващ доверие, той изглеждаше студен, властен, заплашителен, като някакъв царствен хищник. Когато влезе, Толи беше готова да разпитва какво предстои, но погледът му спря думите в гърлото й.

Никога не беше срещала възрастен, който да й въздейства по този начин. Тя винаги изпитваше уважение, когато застанеше лице в лице с красиви от втора и последна степен. Но в присъствието на този мъж с жестока красота уважението преминаваше в страх.

Мъжът проговори:

— Има проблем с твоята операция. Ела с мен.

И тя тръгна.

Извънредни ситуации

Този път автолетът беше по-голям, но не толкова удобен.

А и пътуването сега беше значително по-малко приятно, отколкото по-рано същия ден. Мъжът със странната външност управляваше агресивно и нетърпеливо, спускаше се като камък между летателните трасета, правейки резки и отвесни виражи с автолета. На Толи никога не беше прилошавало по време на летене, но сега стискаше здраво дръжките на седалката с побелели кокалчета на пръстите и очи, вперени в твърдата земя под нея. Едва успя да хвърли един последен поглед на постепенно отдалечаващия се „Град на новите красиви“.

Поеха надолу по течението на реката, прекосиха „Града на грозните“, минаха отвъд зеления пояс и продължиха към околовръстния транспортен пръстен, където фабриките бяха скупчили глави над повърхността. Когато отмина един голям и безформен хълм, автолетът се спусна сред комплекс от правоъгълни сгради, струпани като общежитията на грозните и боядисани в цвета на изсъхнала трева.

Кацнаха с болезнено друсване и мъжът я поведе към една от сградите, после надолу през поредица мрачни зали с жълто-кафяви стени. Толи не беше виждала досега такова голямо пространство, боядисано в толкова противни цветове, сякаш сградите бяха специално декорирани, за да предизвикат гадене у техните обитатели.

Тук имаше още други хора като нейния водач.

Всички носеха официални дрехи от сурова коприна в черно и сиво, а лицата им имаха същото студено изражение като на мъжа. И мъжете, и жените бяха по-високи от стандарта за красота, с много по-мощни тела, а очите им бяха бледи и безцветни като на грозните. Имаше и няколко нормални хора, но те се губеха сред останалите, които се движеха из залите със зловещата грация на хищници.

Толи се зачуди дали това не е мястото, където отвеждат онези с несполучливите операции. Но тогава защо тя беше тук? Та тя дори още не беше оперирана. Толи преглътна мъчително. Ами ако тези хора с жестока красота бяха направени така нарочно? Когато вчера й взимаха мерки, дали не бяха установили, че тя също не е подходяща за типа красота с очи на кошута, който излъчва уязвимост? Може би вече е предопределено да продължи живота си в този странен, чужд свят.

Мъжът спря пред една метална врата и Толи се закова зад него. Тя отново се почувства като малко момиче, което сякаш някой дърпа на невидима каишка. Цялата й самоувереност на грозна от последен клас се изпари, когато видя този мъж в болницата. Четири години на независимост и надхитряне със системата бяха заличени само за миг.

Вратата го идентифицира по ириса и се отвори, а той й даде знак да мине пред него. Толи си даде сметка, че не беше обелил и дума, откакто напуснаха болницата. Тя си пое дълбоко дъх, което предизвика болка в скованите мускули на гръдния й кош и едва успя да изграчи:

— Кажете го на глас, моля.

— Вътре — гласеше отговорът.

Толи се усмихна, мълчаливо отбелязвайки една точка в своя полза, че успя да го накара да проговори отново, но въпреки това му се подчини.

— Аз съм д-р Кейбъл.

— Толи Янгблъд.

Д-р Кейбъл се усмихна.

— О, знам коя си.

Жената беше от онези с жестоката красота. Имаше орлов нос, остри зъби и матови сиви очи. Гласът й притежаваше същата бавна и безизразна интонация на звуковата книга за пришиване. Въпреки това обаче на Толи изобщо не й се приспа. В този уж неутрален тон имаше скрито острие, подобно на парче метал, което бавно реже стъкло.

— Имаш проблем, Толи.

— Предположих, че… — Почувства се странно, че не знае малкото име на жената.

— Наричай ме просто д-р Кейбъл.

Толи примигна. През живота си не беше се обръщала към някого по фамилия.

— Добре тогава, д-р Кейбъл. — Тя прочисти гърлото си и успя да продължи, макар и със сух глас. — Проблемът ми в момента е, че не знам какво става. Така че… защо просто не ми кажете?

— Какво мислиш, че става, Толи?

Толи затвори очи, опитвайки да си отдъхне от острите черти на жената.

— Ами това, че бънджи жилетката не трябваше на никого в този момент, пък и ние после си я върнахме на мястото.

— Сега не става дума за някой от номерата на грозните.

Толи въздъхна и отвори очи.

— И аз така мисля.

— Става дума за една твоя приятелка, която е изчезнала.

Естествено. Тоя номер на Шай с изчезването май беше стигнал твърде далече и сега тя трябваше да дава обяснения.

— Не знам къде е.

Д-р Кейбъл се усмихна. Усмивката откри само горния ред зъби.

— Но все пак знаеш нещо.

— Коя сте вие всъщност? — избъбри Толи. — Къде се намирам?

— Аз съм д-р Кейбъл — каза жената. — А това са „Извънредни ситуации“.

Най-напред д-р Кейбъл й зададе куп въпроси.

— Отскоро познаваш Шай, нали?

— Да, едва от началото на лятото. Бяхме в различни общежития.

— И не познаваш никой от нейните приятели?

— Не, те всичките са по-големи от нея. Вече се бяха преобразили.

— Като твоя приятел Перис?

Толи преглътна. Откъде тази жена знаеше всичко това за нея?

— Да. Като нас двамата с Перис.

— Но приятелите на Шай не са станали красиви, нали така?

Толи бавно си пое дъх, припомняйки си какво беше обещала на Шай. Но въпреки това не искаше да лъже. Д-р Кейбъл щеше да разбере, ако го направеше. Толи беше сигурна в това. И без това вече си беше навлякла достатъчно неприятности досега.

— Че защо да не са станали красиви?

— Шай разказа ли ти за своите приятели?

— Не сме говорили за такива неща. Просто се шляехме двете. Защото… беше много неприятно да си сам. И от време на време правехме по някой номер.

— Знаеше ли, че е била член на банда?

Толи погледна д-р Кейбъл в очите. Те бяха почти толкова големи, колкото и очите на нормалните красиви, но бяха скосени нагоре като на вълк.

— Банда ли? Какво искате да кажете с това?

— Толи, двете с Шай ходили ли сте някога в „Ръждивите руини“?

— Всеки е ходил там.

— Но ти някога ходила ли си тайно там?

— Ами, да. Много хора го правят.

— Срещала ли си някого там?

Толи прехапа устни.

— Какво са „Извънредни ситуации“?

— Толи! — Гласът на жената внезапно стана остър като бръснач.

— Ще ви отговоря, ако ми кажете какво са „Извънредни ситуации“.

Д-р Кейбъл се облегна. После скръсти ръце и кимна.

— Този град е същински рай, Толи. Той те храни, обучава те, пази те. И накрая те превръща в красива.

Толи все още продължаваше да се надява, че това наистина ще се случи.

— Нашият град осигурява и достатъчно свобода, Толи. Той позволява на подрастващите да правят пакости, за да развиват въображението си и да станат независими. Но понякога отвън идват неприятности.

Д-р Кейбъл присви очи и лицето й съвсем заприлича на хищник.

— Ние съществуваме в равновесие с околната среда, Толи, като пречистваме водата, преди да я върнем отново в реката, рециклираме органичните отпадъци и използваме единствено енергия от нашите слънчеви батерии. Но понякога не сме способни да пречистим онова, което взимаме отвън. Това са заплахи от обкръжаващата ни среда, с които трябва да се справим.

Тя се усмихна.

— Понякога възникват извънредни ситуации.

— Значи вие сте нещо като пазачи на града.

Д-р Кейбъл кимна.

— Другите градове понякога ни отправят предизвикателства. Често се случва и онези, които живеят извън градовете, да ни създават неприятности.

Толи се ококори. Извън градовете? Значи Шай й е казала истината — места като Мъглата наистина съществуват.

— Сега е твой ред да отговориш на въпросите ми, Толи. Срещала ли си някого в руините? Някой, който не е от града. Нито е от някой друг град.

Толи се ухили.

— Не, никога.

Д-р Кейбъл се намръщи, а очите й се стрелнаха надолу, проверявайки нещо. Когато погледът й се върна на Толи, той беше още по-студен. Толи отново се усмихна, убедена, че д-р Кейбъл знае кога тя казва истината. Очевидно стаята анализираше дишането й, степента на потене, свиването на зениците. Но Толи не можеше да каже онова, което не знаеше.

Гласът на жената отново доби режеща острота.

— Не си играй игрички с мен, Толи. Приятелката ти Шай няма да ти благодари за това, защото повече няма да я видиш.

Вълнението от малката й победа се изгуби и Толи усети, че усмивката й замръзва.

— Шестима от нейните приятели са изчезнали внезапно, Толи. Нито един от тях не е открит досега. Други двама, които са се готвели да се присъединят към тях, обаче са решили да не провалят живота си и така ние успяхме да установим част от онова, което се е случило с останалите. Те не са избягали на своя глава. Били са примамени от някой отвън, някой, който е искал да ни открадне едни от най-умните грозни. Тогава решихме, че това е извънредна ситуация.

Една дума, казана от жената, вледени Толи. Мигар Шай наистина беше открадната? Какво знаеше приятелката й или пък който и да е друг от грозните за Мъглата?

— Наблюдаваме Шай още от онзи момент с надеждата, че може да ни отведе при приятелите си.

— Тогава защо вие не… — изтърси Толи. — Така де, защо не я спряхте?

— Заради теб, Толи.

— Заради мен?

Гласът на д-р Кейбъл омекна.

— Решихме, че след като има приятел, това може да я накара да остане в града. Мислехме, че с нея всичко ще е наред.

Толи успя само да затвори очи и да кимне с глава.

— Но после Шай изчезна — продължи д-р Кейбъл. — Оказа се, че е по-хитра от приятелите си. Добре си я обучила.

— Аз ли съм я обучила? — извика Толи. — Аз едва ли знам повече номера от който и да е друг грозен.

— Подценяваш се — каза д-р Кейбъл.

Толи се извърна да не гледа лисичите очи и се опита да се абстрахира от острия като бръснач глас. Всичко това не се случваше по нейна вина. Тя все пак беше решила да остане в града. Тя искаше да стане красива. Даже се беше опитала да разубеди Шай.

Но се провали.

— Аз не съм виновна.

— Тогава ни помогни, Толи.

— За какво да ви помогна?

— Да я намерим. Да ги открием всичките.

Толи си пое дълбоко въздух.

— Ами ако те не искат да бъдат открити?

— Ами ако искат? Ако са били излъгани?

Толи се опита да си припомни лицето на Шай през онази последна нощ, каква надежда струеше от него. Тя желаеше да напусне града толкова силно, колкото Толи искаше да стане красива. Колкото и глупав да беше този избор, Шай го направи с отворени очи и беше уважила решението на приятелката си да остане.

Толи се взря в жестокото и красиво лице на д-р Кейбъл на фона на жълто-кафявите като повръщано стени. Припомни си всички капани, които й бяха заложили от „Извънредни ситуации“ днес — как я бяха накарали да чака цял час в болницата, надявайки се да стане красива час по-скоро; грубото транспортиране дотук, всички тези жестоки лица по коридорите — и взе решение.

— Не мога да ви помогна — каза Толи. — Дадох обещание.

Д-р Кейбъл оголи зъби. Този път дори не се опита да прикрие това като усмивка. Жената най-после разкри истинския си образ на звяр, отмъстителен и див.

— В такъв случай и аз ще ти обещая нещо, Толи Янгблъд. Докато не ни помогнеш с всички сили и от цялото си сърце, ти няма да станеш красива.

И д-р Кейбъл й обърна гръб.

— Ще се погрижа да умреш грозна.

Вратата се отвори. Ужасният човек стоеше отвън, където беше чакал през цялото време.

Грозна до живот.

Сигурно бяха предупредили пазачите за нейното връщане. Всички други грозни бяха изчезнали, вероятно на някоя извънредна училищна екскурзия. Очевидно охраната е имала достатъчно време да се справи с вещите й. Когато се прибра в старата си стая, Толи видя, че всичко в нея беше рециклирано. Дрехите, спалното бельо, мебелите, снимките на компютърния екран върху стената — всичко сега отново беше в стандартния вид на общежитие за грозни. Сякаш някой друг за малко се е нанесъл тук, после отново се е махнал, забравяйки в хладилника кутия от безалкохолно.

Толи приседна в края на леглото, твърде изплашена, за да плаче. Знаеше, че съвсем скоро ще се разциври, вероятно в най-неподходящото време и на най-неподходящото място. Сега, когато срещата с д-р Кейбъл приключи, гневът и желанието за бунт я бяха напуснали и вече нямаше какво да я крепи. Вещите й бяха изчезнали, мебелите й ги нямаше, само гледката през прозореца оставаше същата.

Тя седеше с втренчен поглед и се налагаше на всеки няколко минути да си припомня, че всичко случило се бе истина: жестоките красиви, странните сгради в края на града, страшната закана на д-р Кейбъл. Имаше чувството, че се е опитала пак да направи някой от нейните щури номера, но този път се е издънила жестоко. Една нова и зла действителност бе зейнала пред нея, поглъщайки света, който познаваше и проумяваше.

Единственото й притежание сега бе малкият брезентов сак, който си приготви за болницата. Даже не си спомняше как го е върнала дотук. Извади от него оскъдните дрехи, натъпкани безразборно вътре, и откри бележката на Шай.

Толи я прочете пак, търсейки някакви указания и напътствия.

Всичко това й звучеше объркано и неясно, някакви думи и фрази, струпани произволно накуп. Шай очевидно беше закодирала посланието за всички останали, използвайки напътствия, които само те двете можеха да разгадаят. Едва сега нейните страхове започваха да стават ясни за Толи. След срещата с д-р Кейбъл тя вече разбираше защо Давид иска да запази своя град — или бивак, или каквото е там — в тайна.

Докато четеше бележката, Толи постепенно осъзна, че точно това търси д-р Кейбъл. През целия разпит е била на ръка разстояние от писмото, но така и не си направи труда да претърси Толи. Това значеше само едно: че Толи е запазила тайната на Шай и че все още има нещо, срещу което да направи сделка.

Освен всичко друго това беше и доказателство, че дори в „Извънредни ситуации“ могат да допускат грешки.

Толи забеляза останалите грозни да се връщат точно преди обед. Щом се изнизаха от училищния автолет, всички като по команда проточиха вратове по посока на нейния прозорец. Неколцина даже я посочиха с пръст, преди да се дръпне обратно в сянката. Минута по-късно вече чуваше в коридора отвън хлапетата, които притихваха, докато минаваха пред нейната врата. Няколко от тях даже се изхилиха, както обикновено правят грозните, когато се опитват да пазят тишина.

Нима се смееха на нея?!

Бунтуващият се стомах й напомни, че не е яла от сутринта насам, или по-точно, от вечерта на предишния ден. Не трябваше да поема храна или течности шестнайсет часа преди операцията. А сега умираше от глад.

Въпреки това остана в стаята си, докато обедът приключи. Не можеше да понесе мисълта да се яви в трапезарията пред очите на всички, които дебнат и най-малкото й движение и се питат с какво е заслужила ужасното наказание да е все още грозна. Когато гладът й стана непоносим, Толи се прокрадна по стълбите към покрива — там качваха останките от храната, ако някой има нужда от тях.

Неколцина от грозните я забелязаха в коридора. Те млъкнаха и отстъпиха настрани, докато отмине, сякаш беше заразна. Какво ли им бяха казали пазачите за нея? Толи се опита да си представи обвиненията по неин адрес. Че е правила прекалено много нарушения? Или че е невъзможно да бъде оперирана и ще остане грозна до живот? Или просто, че е била в „Извънредни ситуации“?

Навсякъде, където отидеше, погледите се отклоняваха от нея, но никога през живота си Толи не се беше чувствала толкова видима.

Чинията с храна я чакаше на покрива, покрита с прозрачно фолио и с прикачен етикет с нейното име. Някой беше забелязал, че не е обядвала. Всички знаеха, че се крие.

Видът на храната в чинията, повехнала и изоставена, отключи потисканите досега сълзи. Гърлото й гореше сякаш бе погълнала острие и тя побърза да се върне в стаята, преди да е избухнала в отчаяно хлипане.

Когато тръшна вратата след себе си, Толи с облекчение установи, че все пак не е забравила да вземе чинията. Тя плака през цялото време, докато се хранеше, усещайки солта на сълзите върху всяка хапка.

Родителите й пристигнаха след около час.

Отначало Ели се хвърли насреща й с разперени ръце, бурно я прегърна, вдигна я във въздуха и я остави без дъх.

— Толи, бедното ми бебче!

— Гледай да не нараниш момичето, Ели. И без това е имало тежък ден.

Дори лишена от въздух, Толи се почувства добре в тази здрава мечешка прегръдка. Ели винаги миришеше хубаво, както се полага на една майка, и Толи всеки път се усещаше като пеленаче в обятията й. Стояха така цяла минута, която въпреки това й се видя твърде кратка, после Толи отстъпи назад, опитвайки се да овладее сълзите си. Смутено погледна родителите си, чудейки се какво ли си мислят в този момент. Чувстваше се като пълен неудачник.

— Не очаквах, че ще дойдете.

— Разбира се, че ще дойдем — каза Ели.

Сол поклати глава.

— Никога не съм чувал да се е случвало подобно нещо. Това е пълен абсурд. Но ние ще разплетем този случай, ти само не се притеснявай!

Толи усети как камък пада от плещите й. Най-после имаше някого на своя страна. Очите на баща й, красив от втора степен, светеха с невъзмутима увереност. Не можеше да има и най-малко съмнение, че той ще сложи всекиго на мястото му.

— Какво ти казаха? — попита го Толи.

Сол махна с ръка и Толи седна на леглото. Ели отиде при нея, докато Сол кръстосваше напред-назад малката стаичка.

— Казаха ни за тази Шай. По всичко личи, че е като трън в петата.

— Сол! — прекъсна го Ели. — Бедното момиче е изчезнало!

— Май е изчезнала по свое желание.

Майка й мълчаливо сви устни.

— Вината не е нейна, Сол — каза Толи. — Просто не искаше да става красива.

— Аха, ясно, значи е непокорна и независима. Хубаво. Само че трябваше да премисли всичко по-добре, преди да завлече още някой след себе си.

— Никъде не ме е завлякла. Аз съм си още тук. — Толи погледна през прозореца до болка познатия силует на „Града на новите красиви“. — Тук, където явно ще остана завинаги.

— Разбира се, че не е така — възпротиви се Ели. — Казаха, че щом им помогнеш да открият това момиче Шай, всичко ще си тръгне по нормалния ред.

— Няма значение дали операцията ще се отложи с няколко дни. Така или иначе това е страхотна история, която да разказваш на внуците един ден — подсмихна се Сол.

Толи прехапа устни.

— Не мисля, че ще мога да им помогна.

— Просто направи всичко възможно — каза Ели.

— Не мога. Обещах на Шай да не издавам пред никого какво смята да прави.

В стаята за миг се възцари пълна тишина.

Сол седна до нея и взе ръката и. Дланите му бяха топли и силни, загрубели от работата в неговата дърводелница. Толи си даде сметка, че не е виждала родителите си от лятната ваканция, когато едва дочака да се върне в общежитието заради Шай. Сега се радваше да са пак заедно.

— Толи, всички сме давали някакви обещания като малки. То е част от това да си грозен — всичко ти се вижда вълнуващо, като на живот и смърт, съдбоносно, но е крайно време да го надживееш. В края на краищата не дължиш нищо на това момиче. А и тя не ти е донесла нищо друго, освен неприятности.

Ели взе другата й ръка.

— Така ще помогнеш и на нея, Толи. Кой знае къде е сега и какво преживява. Чудя се как си я оставила да си замине просто така. Не си ли даваш сметка колко е опасно там навън?

Толи се усети, че кима с глава. Всичко изглеждаше толкова просто и ясно, докато гледаше лицата на Сол и Ели. Може би ако се съгласи да сътрудничи на д-р Кейбъл, наистина ще помогне на Шай, пък ще уреди и своите проблеми. Но мисълта за д-р Кейбъл я накара да потрепери.

— Сигурно сте виждали тези хора. Същите, които преследват Шай. Те приличат на…

Сол се разсмя.

— Предполагам, че това е истински шок за човек на твоите години, Толи. Но ние възрастните знаем всичко за „Извънредни ситуации“. Хората там може и да са безкомпромисни, но просто си вършат работата. Светът навън е жесток.

Толи въздъхна. Може би нейната съпротива се дължеше единствено на това, че жестоките красиви здравата я бяха наплашили.

— Срещали ли сте ги преди? Просто не мога да повярвам, че има хора, които изглеждат по този начин.

Ели сбърчи чело.

— Не бих казала, че съм срещала някой от тях преди.

Сол се намръщи, после избухна в смях.

— Е, никой не изгаря от желание да се срещне с някой от извънредните, Ели. Ако от сега нататък постъпваш правилно, Толи, и ти няма да ги видиш повече. Всички бихме си живели щастливо и без тях.

Толи погледна баща си и за момент в неговото изражение й се мярна нещо по-различно от мъдрост и увереност. Някак твърде лекомислено Сол се надсмиваше над „Извънредни ситуации“, пренебрегвайки всичко онова, което се случва извън пределите на града. За първи път в живота си Толи почувства, че не може напълно да се довери на красивите от втора степен и това я обърка. Тя не можеше да се отърси от мисълта, че Сол не знае нищо за света отвъд, където избяга Шай.

Може би повечето хора не искаха да знаят за този различен свят. Толи беше учила за ръждивите и ранните епохи в тяхната история, но никой не беше споменал и дума за това, че извън градовете до ден-днешен живеят хора, такива като Давид. Преди да срещне Шай, Толи също не беше мислила за това.

Но сега не можеше да загърби този факт, както правеше баща й.

На всичкото отгоре беше дала тържествено обещание на Шай. И независимо от това, че все още беше грозна, обещанието си оставаше обещание.

— Ще трябва още веднъж да обмисля всичко.

Неловко мълчание се възцари в стаята. Беше казала нещо, което никой не очакваше от нея.

После Ели се разсмя и я потупа по ръката.

— Разбира се, че трябва хубаво да го обмислиш, Толи.

Сол също се съвзе и кимна.

— Вярваме, че ще постъпиш правилно.

— Сигурно. А дотогава мога ли да се върна у дома с вас?

Родителите й изненадано се спогледаха.

— Много е странно да продължавам да живея тук. Всички знаят, че аз… Вече не трябва да ходя на училище, така че ще се прибера у дома, все едно съм в есенна ваканция.

Сол първи дойде на себе си и я потупа по рамото.

— А не мислиш ли, че ще е още по-странно да дойдеш в „Града на трошливите“? Искам да кажа, че по това време на годината там няма никакви деца.

— Тук ще си много по-добре с останалите деца, скъпа — намеси се Ели. — Ти си само няколко месеца по-голяма от тези в последния клас. Пък и не сме ти приготвили стаята.

— Не ме интересува. Не може да е по-лошо, отколкото е тук сега — каза Толи.

— Просто си поръчай някакви дрехи и сложи на екрана твои любими снимки — каза Сол.

— Не, стаята е…

— Както и да е — прекъсна я Ели. — Защо трябва да правим драма от това? Скоро всичко ще приключи. Просто хубавичко си поговори с хората от „Извънредни ситуации“, разкажи им всичко и ще отидеш там, където ти е мястото.

Толи гледаше през прозореца към кулите на „Града на новите красиви“.

— Сигурно е така.

— Скъпа — продължи Ели, потупвайки я по коляното, — ти просто нямаш друг избор.

Перис

През деня се криеше в стаята си.

Излизането беше истинско мъчение. Грозните от нейното общежитие се отнасяха с нея като с прокажена, а останалите, когато я разпознаеха, рано или късно задаваха въпроса: „Защо още не си красива?“.

Странно. Беше живяла като грозна цели четири години, но тези няколко извънредни дни я накараха да осъзнае истинското значение на думата. Толи се гледаше в огледалото по цял ден, изучавайки всяко несъвършенство, всеки дефект по лицето си. Тънките й устни бяха свити в нещастна гримаса. Косата й беше още по-бухнала и рошава, защото в отчаянието си тя постоянно прекарваше пръсти през нея. На челото й изскочиха три пъпки, сякаш отбелязвайки броя на дните, които бяха минали от шестнайсетия й рожден ден. А воднистите й малки очи я гледаха от огледалото пълни с гняв.

Единствено нощем тя можеше да избяга от тясната стая, от изпитателните погледи, от собственото си грозно лице.

Отново успя да заблуди охраната и да излезе навън, но сега това не й доставяше удоволствие като при предишните бягства. Вече нямаше при кого да отиде, нямаше на кого да извърти номер, а мисълта да прекоси реката й причиняваше единствено болка. Беше се снабдила с нов сърф и го преформатира, както Шай я беше научила, та поне можеше да лети нощем.

Но и летенето вече не беше същото. Сега беше сама, а нощем ставаше студено и независимо колко бързо летеше, не можеше да избяга от капана, в който попадна, знаеше го.

На четвъртата нощ от изгнанието си при грозните тя насочи сърфа си към зеления пояс в края на града. Започна да слаломира между тъмните стволове на дърветата с максимална скорост, толкова бързо, че скоро по лицето и ръцете й се появиха гъсти драскотини от клонките, които я шибаха немилостиво.

След неколкочасово летене терзанията й понамаляха и тя щастлива осъзна, че това е най-добрият й полет досега; вече беше също толкова умела, колкото и Шай. Дъската нито веднъж не я изтърси, а подметките на обувките й стояха здраво върху порестата повърхност, сякаш бяха залепнали за нея. Беше се изпотила въпреки есенния хлад и не спря да сърфира, докато краката й не се подкосиха, прасците не започнаха да горят от болка, а ръцете й не омаляха, защото през цялото време ги държеше разперени като криле, които я водеха през тъмния лес. Ако летеше с това темпо през цялата нощ, може би щеше да проспи изтощена целия следващ ужасен ден.

Летя, докато умората не я принуди да се върне обратно.

Когато призори се прехвърли през прозореца обратно в стаята си, там вече я чакаха.

— Перис!

Лицето му се озари от усмивка, а очите му красиво проблясваха на утринната светлина. Но когато я погледна отблизо, изражението му се промени.

— Какво е станало с лицето ти, Кьорчо?

Толи примигна объркано.

— Не си ли чул? Те не ми направиха…

— Нямам това предвид. — Перис протегна ръка и докосна бузата й, която засмъдя под пръстите му. — Изглеждаш така, сякаш си се борила с котки цяла нощ.

— А, това ли. — Толи прекара пръсти през косата си и започна да рови в чекмеджето. Измъкна от там дезинфекционен спрей, затвори очи и напръска лицето си. — Ау! — извика тя, още преди да е усетила въздействието на препарата. После напръска и изподраните си ръце. — Просто малко нощно летене.

— По-скоро е утринно летене, не мислиш ли?

Навън слънцето тъкмо започваше да оцветява в розово кулите в „Града на новите красиви“. Розово като от котешко повръщано. Тя погледна Перис, изтощена и смутена.

— От колко време ме чакаш?

Той се раздвижи сковано в креслото до прозореца.

— Достатъчно дълго.

— Съжалявам, не знаех, че ще идваш.

Той вдигна вежди, продължавайки да е ослепително красив въпреки измъчената си физиономия.

— Естествено, че ще дойда. Пристигнах на мига, щом разбрах къде си.

Толи се наведе да развърже сърф обувките си, докато се съвземе от изненадата. От рождения си ден насам се чувстваше толкова изоставена, та не й беше минало през ум, че Перис ще иска да я види, особено в „Града на грозните“. Но ето че сега той беше при нея, разтревожен, загрижен, прекрасен.

— Радвам се да те видя пак — каза тя, чувствайки как сълзите напират в очите й. Тия дни те постоянно бяха зачервени и подпухнали.

Той засия насреща й.

— Аз също.

Толи не можа да понесе мисълта как изглежда в момента. Тя се хвърли на леглото, захлупи лицето си в ръце и се разрида. Перис седна до нея и я прегърна докато се наплаче, после избърса носа й и я изправи да седне.

— Погледни се само, Толи Янгблъд.

Тя разтърси глава.

— Моля те, недей и ти.

— Цялата си в безпорядък.

Перис намери четката за коса и започна да я реши. Тя нямаше сили да го погледне в очите и затова впи поглед в пода.

— Винаги ли летиш в окото на бурята?

Тя поклати глава, докосвайки внимателно драскотините по лицето си.

— Бяха само няколко клонки. При максимална скорост.

— Аха, значи следващият ти гениален номер е да се пребиеш със сърфа. Предполагам, че това ще бъде много по-забележително от последното ти постижение.

— Какво е последното ми постижение?

Перис изразително извъртя очи.

— Тоя номер, дето още не си се превърнала в красива. Много загадъчно.

— Да, бе, страхотен номер.

— Откога си станала толкова скромна, Кьорчо? Всичките ми приятели са направо очаровани.

Тя го погледна с подпухнали очи, опитвайки се да разбере дали не се шегува.

— Разказах за теб на всички след оня номер с противопожарната аларма и сега те наистина умират от нетърпение да се запознаят с теб — продължи той. — Даже се носи слух, че са замесени и „Извънредни ситуации“.

Толи примигна смаяно. Перис говореше сериозно.

— Истина е — каза тя. — Има си причина да съм още грозна.

Големите очи на Перис станаха огромни.

— Наистина? Ама това е толкова яко!

Тя се изправи и смръщи вежди.

— Излиза, че всички знаят за извънредните, освен мен.

— Отначало нямах представа за какво говорят. Излиза, че извънредните са нещо като дяволи — всички тях обвиняват, когато стане нещо откачено. Някои смятат, че са чиста измислица, защото никой не е виждал извънреден.

Толи въздъхна.

— Оказва се, че съм истински късметлия.

— Значи наистина съществуват? — Перис сниши гласа си до шепот. — Вярно ли е, че изглеждат различно? Наистина ли не са красиви?

— Не мога да кажа, че не са красиви, Перис. Но те наистина… — Толи го погледна, ослепително красив и готов да попие всяка нейна дума. Толкова й беше хубаво да седи до него, да разговаря с него и да го докосва, сякаш никога не са се разделяли. Тя се усмихна. — Просто не са толкова красиви като теб.

Той се разсмя.

— Ще трябва да ми разкажеш всичко. И да не си посмяла да издадеш номера пред някой друг! Поне не още. Всички ще умрат от любопитство. Можеш да вдигнеш страхотен купон, когато и ти станеш красива.

Тя се опита да се усмихне.

— Перис…

— Знам, сигурно не ти е позволено да говориш за това. Но минеш ли веднъж оттатък реката, просто подметни за извънредните-ти-знаеш-какво и няма да се отървеш от покани за партита! Само че още отсега обещай винаги да ме водиш със себе си. — Той се наклони още по-близо до нея. — Даже се носи слух, че най-интересната работа получават хората с рекорден брой пакости в детството си. Но дотогава има още много време. Сега най-важното е да станеш красива.

— Но, Перис… — започна тя, усещайки как й се свива под лъжичката. — Не мисля, че някога…

— Страшно ще ти хареса, Толи. Да си красив е най-якото нещо на света. А аз ще се кефя още повече, когато и ти си вече до мен.

— Не мога.

Той се намръщи.

— Какво не можеш?

Толи вдигна очи към него, стискайки ръката му.

— Карат ме да предам една приятелка. С нея много се сближихме, след като ти замина.

— Да я предадеш ли? Само не ми казвай, че става въпрос пак за някой номер на грозните.

— Може и така да се каже.

— Ами издай я тогава. Голяма работа!

Толи извърна очи.

— Това е нещо важно, Перис. И е много повече от обикновен номер. Обещах на приятелката си, че ще го пазя в тайна.

Очите му се присвиха и за миг той отново заприлича на стария Перис: сериозен, замислен, даже малко нещастен.

— Толи, ти и на мен обеща нещо.

Тя преглътна и го погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Обеща ми да не правиш никакви глупости, Толи. И че скоро ще бъдеш с мен. Че ще бъдем пак заедно, красиви.

Тя докосна белега върху дланта си. Той още стоеше там, въпреки че този на Перис беше заличен. Той протегна ръка и стисна нейната.

— Приятели завинаги, Толи.

Тя знаеше, че ако сега го погледне в очите, всичко ще свърши. Един поглед и решителността й ще се изпари като дим.

— Приятели завинаги, нали? — повтори тя.

— Завинаги.

Тя дълбоко си пое дъх и си позволи да го погледне. Той изглеждаше толкова тъжен, уязвим и наранен. Толкова съвършен. Толи си представи как върви до Перис, красива като него и как по цял ден не правят нищо друго, освен да си говорят, да се смеят и да се забавляват.

— Ще спазиш ли обещанието си, Толи?

Заля я вълна на изтощение и облекчение. Ето че вече имаше извинение да наруши дадената пред Шай дума. Беше се врекла на Перис още преди да срещне Шай. Познаваше го от години, а Шай — едва от няколко месеца.

Освен това Перис беше тук, до нея, а не в някакъв див пущинак и я гледаше с тези свои очи…

— Разбира се.

— Наистина ли? — Той се усмихна и засия също като утрото навън.

— Да. — Сега думите излизаха от устата й толкова лесно. — Ще дойда при теб колкото се може по-скоро. Обещавам.

Той въздъхна облекчено и я взе в прегръдките си, полюлявайки я нежно. В очите й отново се събраха сълзи.

Перис най-накрая отпусна ръце и погледна през прозореца, където вече беше настъпил слънчев ден.

— Трябва да вървя. — Той махна към вратата. — Нали разбираш, преди… ония неща… да са се размърдали.

— Разбира се.

— Почти не съм спал тази нощ, пък и теб те чака дълъг ден.

Толи кимна. Никога не се беше чувствала толкова изтощена. Мускулите й пареха от болка, а драскотините по лицето и ръцете пак засмъдяха. Над всичко това обаче надделяваше чувството на облекчение. Този кошмар започна преди три месеца, когато Перис премина оттатък реката. Но съвсем скоро всичко това щеше да приключи.

— Доскоро, Перис. Ще се видим пак, колкото се може по-скоро.

Той я прегърна отново, целуна солените й от сълзите и издрани бузи и прошепна:

— Може би това ще стане само след два дни. Толкова се вълнувам.

После се сбогува и тръгна, а на вратата се огледа и в двете посоки дали няма някой в коридора. Толи застана на прозореца, за да го зърне поне още веднъж, и видя, че долу чака автолет. Красивите наистина имаха всичко, което си пожелаят.

Точно в този момент обаче на нея не й беше нужно нищо друго, освен един хубав сън. Но обещанието не можеше да чака. Тя знаеше, че със заминаването на Перис съмненията отново ще я нападнат. Не би могла да преживее още един ден, разкъсвана от терзания, че това грозно чистилище никога няма да свърши. Затова ще отиде при Перис колкото се може по-скоро, както му обеща.

— Съжалявам, Шай — каза тихо Толи.

После взе интерфейс-пръстена от нощното шкафче, където беше лежал цяла нощ и го мушна на пръста си.

— Съобщение за д-р Кейбъл или който и да е друг — каза тя. — Ще направя каквото искате. Само нека поспя малко. Край на съобщението.

Толи въздъхна и се строполи на леглото. Знаеше, че още веднъж трябва да напръска издраното си лице и ръцете, но само при мисълта да помръдне, тялото й пламна от болка. Няколко драскотини няма да й попречат да заспи. Нищо не би могло да й попречи.

Няколко секунди по-късно стаята проговори:

— Отговор от д-р Кейбъл. Изпратихме автолет за теб, пристига след двайсет минути.

— Не… — промърмори Толи, но си даде сметка, че е безсмислено да спори. От „Извънредни ситуации“ щяха да дойдат, да я събудят и да я отведат.

Все пак реши да опита да поспи няколко минути. По-добре е от нищо.

През следващите двайсет минути обаче така и не успя да затвори очи.

Внедрена

Жестоките красиви изглеждаха още по-свръхестествено за уморените й очи. Толи се чувстваше като мишка в клетка, пълна с ястреби, и чакаше всеки миг някой от тях да се спусне отгоре и да я разкъса. Пътуването с автолета беше даже още по-неприятно от предишния път.

Тя се концентрира да овладее порива за повръщане, който се надигаше в стомаха й, опитвайки се да забрави защо се намира тук. Когато придружителите й я отведоха в залата, даже направи опит да се приведе в приличен вид, напъха ризата в колана и си приглади косата.

Д-р Кейбъл определено не приличаше на човек, който току-що е станал от леглото. Толи се опита да си представи как би изглеждала разрошената и раздърпана д-р Кейбъл, но безуспешно. Нейните пронизващи металносиви очи сякаш никога не се затваряха за сън.

— Е, Толи, значи размисли.

— Да.

— И сега ще отговориш на всичките ни въпроси — откровено и по своя воля?

Толи изсумтя.

— Не че ми давате някакъв избор.

Д-р Кейбъл се усмихна.

— Ние винаги имаме избор, Толи. Ти направи своя.

— Да, бе, много благодаря. Вижте, хайде да започваме с въпросите.

— Разбира се. Но първо — какво, за бога, се е случило с лицето ти?

Толи изпъшка и докосна изподрасканите си бузи.

— Клони.

— Клони? — Д-р Кейбъл вдигна вежди. — Много добре. И сега нещо по-съществено: за какво говорихте с Шай при последната си среща?

Толи затвори очи. Ето, това беше моментът, в който трябва да престъпи обещанието си пред Шай. Но тихото гласче в изтощеното й съзнание напомни, че по този начин спазва едно друго обещание. Сега най-после можеше отново да се събере с Перис.

— Тя говореше за заминаването си. За бягство с някой на име Давид.

— А, да, онзи мистериозен Давид. — Д-р Кейбъл се облегна назад. — Каза ли къде точно отиват двамата с Давид?

— На някакво място, наречено Мъглата. Било нещо като град, само че по-малко. Нямало градска управа и никой не бил красив.

— Обясни ли ти къде точно се намира това място?

— Не, не ми каза, честно. — Толи въздъхна и извади от джоба си смачканата бележка от Шай. — Но ми остави това указание.

Д-р Кейбъл не удостои с поглед бележката. Вместо това плъзна един лист по бюрото към Толи.

Макар и със замъглени очи, Толи успя да види, че това е триизмерно копие на бележката, съвършено повтарящо писмото на Шай до най-дребния белег на молива върху хартията.

— Позволихме си волността да направим копие първият път, когато беше тук.

Толи изгледа зверски д-р Кейбъл, давайки си сметка, че са я измамили.

— Тогава защо съм ви аз? Не знам нищо повече от това, което току-що ви казах. Не съм молила Шай за повече подробности. И не тръгнах с нея, просто защото… искам… да бъда красива! — Буца заседна в гърлото на Толи, но тя се зарече при никакви обстоятелства — извънредни или не — да не се разплаква пред д-р Кейбъл.

— Боя се, че за нас инструкциите в бележката звучат като шифър, Толи.

— И за мен е така.

Ястребовите очи на д-р Кейбъл се присвиха.

— Очевидно са предназначени за някого, който познава Шай много добре. Като теб, например.

— Е, успях да схвана малко, но след първите два реда напълно се обърках.

— Сигурна съм, че е много трудно. Особено след такава дълга нощ с… клони. Въпреки това си мисля, че ти можеш да ни помогнеш.

Д-р Кейбъл отвори малко куфарче, което лежеше между двете върху бюрото.

Полузаспалият ум на Толи се опита да направи връзка между предметите в него. Запалка, сгънат спален чувал…

— Ама това е като екипировката на Шай за оцеляване сред дивата природа.

— Точно така, Толи. От този рейнджърски екип постоянно се губи по нещо. И това обикновено се случва по времето, когато някой от грозните изчезне.

— Е, мистерията е разгадана. Шай беше екипирана точно по същия начин, когато тръгна към Мъглата.

— Какво друго беше взела?

Толи сви рамене.

— Сърф. Специален, със слънчеви батерии.

— Разбира се, че и сърф. Това е нищо за тези подлеци и негодници. А какво се канеше да яде Шай през това време, как мислиш?

— Имаше пакети с храна. Дехидратирана.

— Като тази ли? — Д-р Кейбъл измъкна един сребрист пакет.

— Да. Имаше достатъчно за четири седмици. — Толи си пое дълбоко въздух. — Или за две седмици, ако бях тръгнала с нея. Предостатъчно, както каза.

— За две седмици? Значи не е чак толкова далече. — Д-р Кейбъл измъкна една черна раница иззад бюрото и започна да прехвърля съдържанието на куфарчето в нея. — Няма как да не успееш.

— Да успея ли? В какво да успея?

— По време на пътуването. До Мъглата.

— Аз?!

— Толи, само ти би могла да разгадаеш тези указания.

— Вече ви казах — не разбирам какво означават.

— Но ще разбереш, когато тръгнеш на път. Особено ако си… добре мотивирана.

— Но аз вече ви казах всичко, което искахте да знаете. Дадох ви и бележката. Вие ми обещахте!

Д-р Кейбъл поклати глава.

— Обещах ти, че няма да станеш красива, докато не дадеш най-доброто от себе си, Толи. А не се съмнявам, че тази задача е в твоите възможности.

— Но защо точно аз?

— Слушай ме внимателно, Толи. Нали не мислиш, че сега за първи път научаваме за този Давид? Или пък за Мъглата? Или че за първи път попадаме на някакви надраскани указания как се стига до там?

Толи потрепери от острия като бръснач глас и се извърна, за да се спаси от гнева на жестоката жена.

— Не знам.

— Виждали сме всичко това и преди. Но колкото и да опитвахме, не открихме нищо. Наистина всичко е мъгла.

Буцата отново заседна в гърлото на Толи.

— Тогава как аз бих могла да открия нещо?

Д-р Кейбъл придърпа копието от бележката към себе си.

— Този последен ред, в който се говори за лисата глава, несъмнено определя място за среща. Ще отидеш там и ще чакаш. Рано или късно те ще дойдат да те вземат. Ако пратя автолет с извънредни, твоите приятелчета могат да станат подозрителни.

— Значи искате да отида там сама?

Д-р Кейбъл се пое дълбоко дъх и я погледна с погнуса.

— Не е чак толкова сложно, Толи. Просто си променила решението си. И си избягала, следвайки приятелката си Шай. Още един грозен, освободил се от тиранията на красотата.

Толи погледна жестокото лице, но то беше размазано заради сълзите в очите й.

— И после какво?

Д-р Кейбъл измъкна още един предмет от куфарчето пред себе си — огърлица с медальон във формата на сърце на нея. Тя стисна сърцето отстрани и то с щракване се отвори.

— Погледни вътре.

Толи вдиша сърцето към очите си.

— Нищо не виждам… Ей!

Медальонът беше светнал, ослепявайки я за миг. После издаде слабо пиукане.

— Следачът вече реагира единствено на твоя ирисов отпечатък, Толи. Щом се задейства, ние ще сме там до няколко часа. Придвижваме се доста бързо. — Кейбъл остави медальона на бюрото. — Но не го активирай, докато не си сигурна, че си в Мъглата. Ще ни е необходимо време, за да се ориентираме. А не искам да се окажем на грешно място, Толи.

Толи примигна, за да избистри погледа си след светкавицата, после се насили да мисли трезво. Най-после осъзна, че няма да се отърве, като отговори на няколко въпроса. Те от самото начало са искали да я направят шпионин, да я внедрят сред бегълците. Тя се зачуди от колко ли време е било планирано всичко това. Колко ли пъти досега „Извънредни ситуации“ са опитвали да вербуват някой грозен да работи за тях.

— Не мога да го направя.

— Можеш, Толи. И трябва да го направиш. Гледай на това като на приключение.

— Моля ви, та аз никога досега не съм оставала цяла нощ извън града. Не и сама.

Д-р Кейбъл се направи, че не чува хлипането, което накъса думите на Толи.

— Ако не се съгласиш още сега, ще намеря някой друг. А ти ще останеш грозна цял живот.

Толи вдигна глава, насилвайки се да гледа през сълзите, които вече се стичаха до лицето й, и се опита да проникне зад жестоката маска на д-р Кейбъл, за да разбере истината. Жената седеше насреща й с безизразни металносиви очи и студена, ужасяваща самоувереност — изражение, непосилно за който и да е нормален красив. Толи разбра, че тази жена мисли точно това, което казва.

Или тя отива като шпионин в Мъглата и предава Шай, или за цял живот остава грозна.

— Трябва да си помисля.

— Версията ти е, че си избягала нощта преди рождения си ден — каза д-р Кейбъл. — Това означава, че трябва да наваксаш тези четири дни. Ако се забавиш още малко, те вече няма да ти повярват. Ще се досетят какво става. Затова трябва да решиш сега.

— Не мога. Много съм уморена.

Д-р Кейбъл насочи пръст към екрана на стената и върху него се появи изображение, също като огледало, което обаче предаваше образа увеличен. Показваше как изглежда Толи в момента: раздърпана и с подпухнали очи; с коса, стърчаща във всички посоки; с уморено лице, покрито с драскотини, и с растящ ужас в погледа, докато разглежда изображението си.

— Това си ти, Толи. Завинаги.

— Изключете го…

— Решавай.

— Добре, ще го направя. Изключете го.

Екранът на стената потъмня.