Гробниците на Атуан

9. ПРЪСТЕНЪТ НА ЕРЕТ-АКБЕ

В Голямата съкровищница на Гробниците на Атуан времето беше спряло. Нямаше светлина, нямаше живот, дори и паяк в праха не помръдваше, нито червей в студената земя. Там имаше само скали, тъма и безвремие.

Върху каменния похлупак на един от големите сандъци, проснат по гръб, лежеше крадецът от Вътрешните земи, подобен на скулптура, изваяна върху надгробен камък. При движенията си бе вдигнал прах, посипал се по дрехите му. Не помръдваше.

Ключалката щракна и вратата се отвори. В мъртвешкия мрак проникна светлина и свеж полъх прониза мъртвешкия въздух. Мъжът остана легнал неподвижно.

Арха затвори вратата, заключи я, постави фенера.си върху сандъка и бавно приближи към застиналата фигура. Движеше се плахо, с широко отворени очи, със зеници, все още разширени от продължителното вървене на тъмно.

— Ястребе!

Докосна го по рамото и повтори името му още веднъж и още веднъж.

Магьосникът се размърда и простена. Най-сетне се повдигна и приседна с измъчено лице и празен поглед. Гледаше я, без да може да я познае.

— Това съм аз, Арха — Тенар. Донесох ти вода. Ето, пий.

Той непохватно се пресегна към манерката, сякаш ръцете му бяха сковани, и отпи, но не много.

— Колко време е минало? — попита с усилие.

— Два дни, откакто си в тази стая. Сега е третата по-ред нощ. Не можах да дойда по-рано. Трябваше да открадна храна — ето я…

Тя извади един плосък сив самун от торбата, която носеше, ала той кимна:

— Не съм гладен. Това… това е убийствено място. Обгърна главата си с ръце и застина така.

— Студено ли ти е? Донесох ти наметалото от Рисуваната стая.

Ястреба не помръдваше. Тя остави наметалото долу и се загледа в него. Потръпваше и очите й бяха все още тъмни и разширени.

Внезапно се свлече на колене, преви се и заплака с дълбоки хлипове, разтърсващи цялото й тяло, но без сълзи.

Целият вдървен, той се надигна от сандъка и се наведе над нея.

— Тенар?

— Не съм Тенар. Не съм и Арха. Боговете са мъртви, мъртви са.

Магьосникът отметна качулката й, постави длани върху главата й и заговори. Имаше мек глас, говореше на език, който тя никога не бе чувала. Звукът му падаше като дъжд в сърцето й. Притихна и се заслуша.

Когато се успокои, той я вдигна като дете и я постави на големия сандък, където беше легнал преди малко. Положи ръцете си върху нейните:

— Защо плачеш, Тенар?

— Ще ти кажа, макар да няма никакво значение. Ти нищо не можеш да направиш. Нищо да предотвратиш. И ти умираш, нали? Следователно няма значение. Нищо няма значение. Косила, Жрицата на Бога-крал, винаги е била жестока, опитваше се да ме накара да те убия. Както убих онези, другите. Но аз отказах. С какво право искаше това? Тогава тя отправи предизвикателство към Безименните, присмя се над тях, а аз я проклех. От този момент се страхувам от нея, защото Манан каза вярно, че Косила не вярва в боговете. Иска те да бъдат забравени и е способна да ме убие, така както спя. Затова и не се оставих да заспя. Не се върнах в Малкия дом. Останах в Тронната зала през цялата нощ, в една от галериите, където са танцувалните дрехи. Преди да се развидели, слязох в Големия дом и откраднах малко храна от кухнята, после се върнах в залата и стоях там през целия ден. Опитвах се да измисля какво да правя. А вечерта, вечерта бях толкова уморена, помислих си, че мога да отида на някое свещено място и да поспя, тя може да се уплаши да дойде там. И така, слязох в Подземието. В голямата пещера, където те видях за първи път… А… а Косила беше там. Трябва да е влязла през вратата в червените скали. Носеше фенер. Ровеше гроба, изкопан от Манан, за да се увери дали в него има труп. Като плъх в гробище, огромен, дебел, черен плъх, който дълбае. И светлина, която гори в Свещеното място, в мястото на мрака. А Безименните не и сториха нищо. Не я убиха, не я накараха да полудее. Остарели са вече, както каза тя. Мъртви са. Изчезнали са. Аз не съм вече жрица.

Мъжът стоеше и слушаше с леко наведена глава, ръцете му лежаха върху нейните. Лицето и осанката му бяха си възвърнали енергията, макар белезите на бузата му да се очертаваха синкавосиви, а косата и дрехите му да бяха потънали в прах.

— Успях да премина в Подземието покрай нея. Свещта й хвърляше повече сенки, отколкото светлина, пък и тя не ме чуваше. Исках да вляза в Лабиринта, за да се махна от нея. Но вътре все имах усещането, че ме следва. През всичките коридори продължавах да чувам някого подире си. Не знаех къде да отида. Мислех, че съм на сигурно място тук, мислех, че моите Повелители ще ме закрилят. Обаче те няма да го сторят. Изчезнали са, мъртви са…

— За тях ли плачеш — за тяхната смърт? Но те са тук, Тенар, те са тук!

— Откъде знаеш? — вяло попита тя.

— Откакто стъпих в пещерата под Надгробните камъни, аз се мъча да ги овладея, да ги направя неосезаеми. Цялото ми изкуство е насочено натам, то изтощава всичката ми сила. Оплетох в тези тунели безкрайна мрежа от заклинания — заклинания за сън, умиротворяване, укриване, ала те продължават да усещат моето присъствие — получувствителни, полусънни, полубудни. А аз напълно се изтощих да им се противопоставям. Това е най-страшното от всички места, тук няма надежда за човека. Когато ти ми даде вода, аз умирах от жажда, но не само водата ме спаси. Спаси ме силата на ръцете, които ми я поднесоха.

Като каза тези думи, той взе дланта й в своята и известно време я разглежда. После се обърна, направи няколко крачки из стаята и отново застана пред нея. Тя мълчеше.

— Наистина ли си помисли, че са мъртви? Твоето сърце чувства най-добре това. Те са тъмни и безсмъртни и мразят светлината: кратката, ярка светлина на нашата смъртност. Безсмъртни са, ала не са богове. И никога не са били. Не заслужават никоя човешка душа да ги боготвори.

Момичето слушаше с натежали очи, втренчено в потрепващия фенер.

— Какво си получила от тях, Тенар?

— Нищо — прошепна тя.

— Те нищо не могат да дадат. В тях няма творяща сила, силата им е насочена към мрака, към разрушението. Те не умеят да се отделят от това място, те са мястото. И то трябва да им бъде оставено. Не бива да се отричат, нито забравят. Обаче не бива и никога да се боготворят. Земята е красива, светла и блага. Но не само това. Земята също е страшна, мрачна и жестока. Заекът стене, когато умира в зелените ливади. Планините сключват огромни длани, в които е скрит огън. В морето има акули, има жестокост и в човешките очи. И там, където хората обожествяват всички тези неща и се унижават пред тях, там вирее злото. Има места на света, където се събира мракът, места, изцяло предадени на онези, които наричаме Безименни, на древните и свещени сили на Земята отпреди Светлината, силите на мрака, на разрухата, на лудостта… Мисля, че те са накарали твоята жрица Косила да полудее много отдавна. Мисля, че тя е пребродила тези пещери, както е пребродила лабиринта на своята душа, и не може вече да види светлината на деня. Говорила ти е, че Безименните са мъртви. Само една изгубена душа, душа, изгубена за истината, може да вярва в това. Те съществуват. Ала не са твои Повелители. И никога не са били. Ти си свободна, Тенар. Накарали са те да бъдеш роб, но ти се освободи.

Тя го слушаше, обаче лицето й оставаше непроменено. Повече той нищо не каза. И двамата потънаха в мълчание, но не в мълчанието преди нейното идване. Сега дишането им бе доловимо, както пулсът на живота във вените им и горящата свещ в калаения фенер, която тихо, приятно пращеше.

— Как научи името ми?

Той крачеше напред-назад из стаята, раздухваше по-сипалия се прах, протягаше ръце и рамене в усилие да се отърси от сковаващия студ.

— Да научавам имената е моят занаят. Виждаш ли, за да омагьосва, човек трябва да открие истинското име на нещата. В моя край ние цял живот крием истинските си имена освен от онези, в които имаме пълно доверие. Защото името спотайва голяма сила и голяма заплаха. Някога, в началото на времето, когато Сегой въздигнал островите на Землемория от океанските глъбини, всички неща носели истинските си имена. И всяка магия и досега зависи от познаването — повторното научаване, припомнянето — на този същински, древен език на Сътворението. Разбира се, трябва да се усвоят някои заклинания, някои начини да се използват думите. Трябва също да се познават последиците. Но животът на магьосника е посветен на откриването на имената и на начините, по които се стига до тях.

— Как откри моето име? Един миг той я гледаше с дълбок, чист поглед, отвъд сенките, които ги разделяха. Леко се поколеба:

— Това не мога да ти кажа. Ти приличаш на фенер, увит и дълбоко скрит на тъмно. Ала светлината грее въпреки всичко, светлината те не са успели да загасят. Не са успели да те скрият. Аз познах името ти, както познах светлината, Тенар. В това е моята дарба, моята сила. Не мога да ти открия нищо повече. Но кажи ми, какво ще правиш сега? Косила вече е намерила гроба празен. Какво ли ще стори?

— Не зная. Ако се появя горе, ще накара да ме убият. Една Върховна жрица, която е излъгала, се наказва със смърт. Може да ме принесе в жертва на стъпалата пред трона, стига да пожелае. И този път Манан ще трябва наистина да посече главата ми, а не просто да вдигне меч и да чака Тъмната фигура да го спре. Този път няма да бъде спрян. Мечът ще падне, за да отсече главата ми.

Говореше вяло и бавно. Той смръщи вежди:

— Ако останем дълго тук, ти, Тенар, ще полудееш. Гневът на Безименните се е спуснал над твоето съзнание. Както и над моето. По-добре е, че сега си тук, много по-добре. Но мина доста време, преди да дойдеш, и аз изразходвах голяма част от силата си. Никой сам не може дълго да противостои на Силите на мрака. Огромна е тяхната мощ.

Той спря да говори. Гласът му спадна и сякаш се загуби нишката на мислите му. Потри чело и отново отиде да пийне от манерката. Отчупи комат хляб и седна отсреща на сандъка да хапне.

Думите му бяха верни. Тя почувства тежест, някакъв натиск над съзнанието си, който замъгляваше и объркваше всяка мисъл и чувство. Въпреки това не бе уплашена, както по коридорите, когато идваше. Страшна беше само тази пълна тишина наоколо. На какво се дължеше тя? Никога по-рано Арха не беше се страхувала от тишината на Подземието. Но и никога не бе проявявала непокорство пред Безименните, не беше им се противопоставяла. Момичето горчиво се усмихна:

— Ето ни тук, седнали върху най-голямото съкровище в империята. Богът-крал би дал. всичките си жени, за да притежава и един сандък от него. А ние дори не отворихме някой капак да го погледнем.

— Аз отворих — каза Ястреба, докато дъвчеше.

— На тъмно ли?

— Запалих малко светлина. Магическа светлина. Трудно ми бе тук. Дори и жезълът не би ме облекчил много, ала без него беше като опит да запалиш огън с мокри дърва в дъжда. Все пак накрая се появи. И аз намерих онова, което търсех.

Арха бавно повдигна лице и го погледна:

— Пръстена ли?

— Половината пръстен. Другата половина е в тебе.

— В мене ли? Но другата половина е била изгубена.

— И намерена. Аз я носех на верижка около шията си. Ти ми я взе и ме попита дали не мога да се сдобия с по-добър талисман. Единственият талисман, по-добър от полупръстена на Ерет-Акбе, е целият пръстен. Ала, както се казва, половин хляб е за предпочитане пред нищо. Така че сега ти имаш моята половина, а аз — твоята.

Той й се усмихна през сенките на гробницата.

— Когато я взех от тебе, ти каза, че не зная какво да правя с нея.

— Това е вярно.

— А ти самият знаеш ли? Магьосникът кимна.

— Разкажи ми: какъв е този пръстен, как си се сдобил със загубената половина, как си достигнал дотук, защо. Трябва да узная всичко и тогава може би ще разбера какво да сторя.

— Може би. Добре. Какво представлява пръстенът на Ерет-Акбе ли? Е, сама виждащ, че не изглежда скъпоценен, дори не е и пръстен. Прекалено е голям. Възможно е да е бил гривна, но пък тогава е твърде малък. Никой не знае за кого е бил предназначен. Носила го е красавицата Елфаран навремето, преди остров Солеа да потъне в морето. Когато тя го е носила, пръстенът е бил вече много древен. Накрая попаднал в ръцете на Ерет-Акбе … Металът е чисто сребро, пробито с девет дупки. От външната страна има вълнообразен знак, а от вътрешната — деветте Руни на силата. Върху твоята част са четири от руните и половината от петата; върху моята — също. Счупен е точно през средата на един от символите, който е унищожен. Оттогава му казват Изчезналата руна. Магьосниците познават останалите осем: Пир, която пази от лудост, от вятър и огън; Гес, даряваща издръжливост, и така нататък. Но Изчезналата руна е онази, която е обединявала земите. Била е Руната на единението, знакът на суверенната власт, знакът на мира. Никой крал не би управлявал добре, ако не управлява под този знак. Не се знае как е бил изписан. След като бил изгубен, изчезнали великите крале на Хавнър. Появили се принцове и тирани, възникнали войни и вражди между всички краища на Землемория.

И тъй, мъдрите владетели и магьосниците от Архипелага поискали пръстена на Ерет-Акбе, за да възстановят Изчезналата руна. Ала накрая се отказали да изпращат хора да го търсят, защото никой не успял да се сдобие с едната половина в Гробниците на Атуан, а другата половина, която Ерет-Акбе дал на един каргадски крал, оттогава насетне изчезнала. Решили, че няма смисъл да се дири. Това било преди много години.

И така, ето как стигнах до амулета. Когато бях на малко повече от твоите години, се бях впуснал в една гонитба, нещо като преследване по море. Онова, което преследвах, ме подведе и аз се намерих изхвърлен на пустинен остров, недалеч от бреговете на Карего-Ат и Атуан, югозападно оттук. Островчето беше малко, не по-голямо от пясъчна ивица, по средата с дълги затревени дюни, един извор солена вода и нищо друго.

Там живееха двама души — старец и старица. Мисля, че бяха брат и сестра. Те изпаднаха в ужас, щом ме видяха. Не зная колко дълго не бяха зървали друго човешко лице. Може би години, десетки години. Но аз бях в нужда и те се държаха любезно с мен. Имаха колиба от плавей, имаха и огън. Старицата ме хранеше — миди, които отлепяше от скалите при отлив, и сушено месо от морски птици, които убиваха с камъни. Страхуваше се от мене, обаче ми даваше храна. После, когато престанах да я плаша, старата жена ми се довери и ми показа своето съкровище. И тя си имаше съкровище… Това беше една малка рокля, изтъкана от коприна, посипана с перли. Малка детска рокля, роклята на принцеса. Самата старица бе облечена в нещавена тюленова кожа,

Не можехме да водим разговор — по онова време аз не владеех каргадски, а те не говореха никой от езиците на Архипелага и съвсем слабо собствения си език. Изглежда, бяха доведени там като деца и оставени да умрат. Не зная защо, а подозирам, че и те самите не знаеха. Не познаваха нищо освен острова, вятъра и морето. Но когато си тръгнах, тя ми направи подарък. По-дари ми изчезналата половина от пръстена на Ерет-Акбе.

Той за миг прекъсна разказа си. — Не знаех какво е това, тя — също. Най-големият дар на този век и на този свят беше даден от една бедна, невежа старица, облечена в тюленова кожа, на един глупав развейпрах, който го пъхна в джоба си, каза „Благодаря“ и отплува… И така, аз продължих пътя си и сторих, каквото трябваше да сторя. После изникнаха други неща, ходих до Драконовия пробег на запад и така нататък. Но винаги носех това нещо със себе си, защото изпитвах благодарност към старицата, подарила ми единственото, което имаше. Сложих му верижка в една от пробитите дупки, носех го и никога не мислех за него. И тогава, веднъж в Селидор — най-отдалечения остров, земята, където Ерет-Акбе загина в битка с дракона Орм, — в Селидор аз говорих с един дракон от потеклото на Орм. Той ми разкри какво носех на гърдите си.

Видя му се смешно, че не зная. Драконите ни смятат за доста забавни. Ала те си спомнят Ерет-Акбе. За него говорят така, сякаш е бил дракон, а не човек.

Когато се завърнах във Вътрешните земи, отидох най-сетне в Хавнър. Аз съм роден в Гонт, далеч на запад от вашите Каргадски земи, и оттогава бях скитал много, но никога не бях ходил в Хавнър. Дошло бе времето да отида. Там видях белите крепости и говорих с великите мъже, с търговците, принцовете и господарите на стародавни владения. Разказах им за своето притежание. За това, че стига да поискат, ще тръгна да търся другата половина на пръстена в Гробниците на Атуан, за да се възстанови Изчезналата руна, ключът към мира. Защото до болка ни е нужен мир на този свят. Те щедро ме възхваляваха, а един от тях дори ми даде пари, за да стегна лодката си. И тъй, аз научих вашия език и дойдох в Атуан.

Той замлъкна, вгледан в сенките пред себе си.

— Хората от нашите градове не познаха ли по говора и по кожата ти, че си от Запада?

— О, да заблудиш хората е лесно — отвърна гостът с отсъстващ глас, — щом владееш някои трикове. Правиш илюзорни промени и никой освен друг магьосник не може да проникне зад тях. А тук, в Каргадските земи, вие нямате вълшебници и магьосници. Чудна работа. Прогонили сте толкова отдавна своите вълшебници, забранили сте Изкуството на магията. И вече едва ли вярвате в него.

— Мене са ме учили да не вярвам. То противоречи на ученията на Жреците-крале. Но зная, че само магия би могла да те доведе в Гробниците и да те преведе през вратата в червените скали.

— Не само магия, а и добро напътствие. Ние използваме писмеността, струва ми се, повече от вас. Ти можеш ли да четеш?

— Не, това е едно от черните умения. Той кимна:

— Обаче е полезно. Неуспял крадец някога е оставил описание на Гробниците на Атуан и напътствие как да се влезе, ако човек умее да използва едно от Великите заклинания за отваряне. Всичко това е записано в една книга в съкровищницата на принца на Хавнър. Той ми даде да го прочета. Така стигнах чак до Голямата пещера.

— До Подземието.

— Крадецът, който е описал пътя за влизане, смятал, че съкровището е там, в Подземието. Аз го търсих, но имах чувството, че трябва да е скрито по-добре навътре в Лабиринта. Знаех входа на Лабиринта и когато те видях, се спуснах нататък с намерение да се скрия в проходите и да потърся съкровището. Разбира се, сгреших. Безименните вече ме бяха уловили и влудяваха съзнанието ми. Оттогава ставам все по-слаб и по-глупав. Човек не трябва да им се покорява, трябва да се противопоставя, да поддържа духа си винаги силен и сигурен. Отдавна съм разбрал това. Ала е трудно да го постигнеш тук, където те са толкова могъщи. Те не са богове, Тенар. Но са по-силни от всеки човек. Дълго останаха в мълчание.

— Какво друго намери в сандъците със съкровищата? — попита тя с безразличие.

— Боклук. Злато, скъпоценни камъни, корони, мечове. Нищо, което да принадлежи на жив човек… Кажи ми, Тенар, как си била избрана за Жрица на Гробниците ?

— Когато умре Първата жрица, тръгват из целия Атуан да търсят момиченце, родено в нощта на нейната смърт. И винаги намират. Защото то е Преродената жрица. Щом детето навърши пет години, те го довеждат тук, в това Място. А когато стане шестгодишно, отдават го на Силите на мрака да погълнат душата му. Така то им принадлежи и им е принадлежало от началото на времето. И е лишено от име.

— Вярваш ли в туй?

— Винаги съм вярвала.

— И сега ли? Арха нищо не каза.

Отново помежду им се спусна сенчесто мълчание. Дълго след това тя помоли:

— Разкажи ми… разкажи ми за драконите на Запад.

— Тенар, какво ще правим? Не можем да останем тука и да си разправяме истории, докато изгори свещта и отново падне мрак.

— Не зная какво да правя. Страх ме е. Тя бе седнала изправена върху каменния сандък със скръстени ръце и приказваше високо като през болка.

— Страхувам се от мрака. Той нежно й заговори:

— Трябва да направиш избор. Или да ме оставиш, да заключиш вратата, да се изкачиш пред твоите олтари и да ме предадеш на Повелителите си; после да отидем при жрицата Косила — и това ще бъде краят на всичко. Или да отключиш вратата и да излезеш през нея заедно с мене. Остави Гробниците, остави Атуан и ела с мен отвъд морето. И това ще бъде началото. Трябва да бъдеш или Арха, или Тенар. Не можеш да бъдеш и двете.

Дълбокият глас беше нежен и сигурен. Тя се вгледа през сенките в лицето му, което бе строго и белязано но в което нямаше жестокост, нямаше измама.

— Ако се откажа да служа на Силите на мрака, те ще ме убият. Ако изоставя това Място, ще умра.

— Ти няма да умреш. Ще умре Арха.

— Не мога…

— За да се прероди, човек трябва да умре, Тенар. Не е толкова трудно, колкото изглежда от обратната страна.

— Те няма да ни пуснат да излезем никога.

— Може би. Обаче си струва да опитаме. Ти имаш познание, а аз имам умение. Помежду ни е… Той направи пауза.

— Помежду ни е пръстенът на Ерет-Акбе.

— Да, така е. Но аз мислех за още нещо помежду ни. Наречи го доверие… Това е неговото име. То е нещо велико. Макар и всеки от нас поотделно да е слаб, с него ние сме силни, по-силни от Силите на мрака.

Очите му, ясни и светли, се открояваха върху белязаното му лице.

— Чуй, Тенар. Дойдох тук като крадец, като враг, опълчен срещу тебе. А ти ми оказа милост и ми се довери. И аз ти се доверих от първия път, в който за миг зърнах лицето ти в пещерата под Гробниците, красотата му в мрака. Ти доказа своето доверие. Аз не се разочаровах. Ще ти дам всичко, което имам. Истинското ми име е Гед. То е твое, за да го пазиш.

Беше се изправил и й подаваше един полукръг от пробито и изваяно сребро:

— Нека да съединим пръстена.

Тенар го пое от ръката му. Махна от шията си сребърната верижка и изхлузи другата половина от нея. Постави двете части върху своята длан, така че счупените ръбове се съединиха и пръстенът стана цял.

Тя не вдигна лице. Само каза:

— Ще дойда с тебе.