Гробищен свят

Глава 3

Това се бе случило привечер — стоях в градината и съзерцавах пурпурния облак, който висеше над розовия хоризонт (защото Олдън е един розов свят), заслушан във вечерната молитвена песен на птиците, събрали се в малката горичка под градината. Слушах с известно удоволствие, когато с тежки стъпки по прашната пътека, пресичаща розовата песъчлива равнина, се зададе онова огромно чудовище, високо осем стъпки, с тромава и олюляваща се походка като пиян хипопотам. Наблюдавайки го, аз се надявах, че то ще отмине и ще ме остави с вечерта и птиците, тъй като не бях в настроение да се занимавам с непознати. Бях много подтиснат и не желаех нищо друго освен да ме оставят на мира и да ми дадат възможност да се съвзема. Защото точно това бе денят, когато най-сетне се бях сблъскал със суровата действителност и бях разбрал, че ако не съумеех да намеря още пари, с мечтата ми за Земята е свършено. Знаех, че шансът да намеря пари е много малък. Бях събрал всичко, каквото можах, и бях заел от всекиго, от когото можах, и дори щях да открадна, ако имаше някаква възможност да открадна. Бях преценил трезво всичко и знаех, че няма да мога да конструирам такъв композитор, какъвто ми трябваше, и колкото по-скоро се примирях с всичко това, толкоз по-добре щеше да бъде.

Стоях в градината, наблюдавах как това огромно чудовище се олюлява по пътеката и се мъчех да си внуша, че то отива другаде и няма да спре. Но това бе чисто самозалъгване, защото единственото място, където то можеше да се е запътило, бе моята градина.

Приличаше на робот-работник или може би на робот с тежка конструкция, макар че не можех да си представя какво ще търси един робот с тежка конструкция на планета като Олдън. Тежките конструкции са просто едно от многото неща, които не се правят на Олдън.

Той се приближи клатушкайки се и спря до портата.

— С ваше разрешение, сър — каза той.

— Добре дошли в моя дом — процедих аз през зъби. Той махна резето и влезе, като, преди да продължи, се спря да се увери, че вратата е заключена отново. Приближи се към мен и приклекна колкото му бе възможно по-леко, а след туй посъска малко в знак на учтивост. Чували ли сте някога тритонен робот да съска? Фантастично нещо, уверявам ви.

— Хубаво пеят птичките — рече тази метална буца, както си клечеше там до мен.

— Много хубаво — казах аз.

— Позволете ми да ви се представя.

— Ако обичате.

— Казвам се Елмър. Аз съм свободна машина. Получих документите си за освобождаване преди много столетия. Оттогава сам съм си господар.

— Е — казах аз, — моите поздравления. Как я карате?

— Много добре — отвърна Елмър. — Ей, така, просто се мотая, скитам тук и там.

Кимнах, защото му повярвах. От време на време човек можеше да види такива свободни странстващи роботи, които след дългогодишна служба си бяха извоювали формално правното положение на хора.

— Чух — каза Елмър, — че се връщате на Земята.

Не „заминавате“ за Земята, а „се връщате“ — така го каза. След повече от десет хилядолетия човек все още се „връщаше“ на Земята. Сякаш човечеството я бе напуснало едва вчера.

— Грешно са ви информирали — казах аз.

— Но вие имате композитор…

— В основни линии, но той се нуждае от един милион неща, за да може да се справи с онова, което трябва да свърши. Ще бъде жалко да се отиде на Земята с такава купчина смет.

— Лоша работа — рече Елмър. — На Земята ни очаква славна композиция. Само едно нещо има, сър, което…

Той се запъна и млъкна, смутен поради някаква необяснима причина. Изчаках, понеже не исках да го смутя още повече, като кажа нещо.

— Исках да кажа, сър — а може би не е от моята компетентност да казвам каквото и да било, — исках да кажа, че не бива да се оставяте да попаднете в капана на Гробището. Гробището е нещо, което е било натрапено на Земята. Натрапено с невероятен цинизъм, ако мога така да се изразя.

Като чух това, наострих уши. Ето, казах си аз учуден повече, отколкото бях готов да призная, ето някой, чието мнение съвпада с моето. В сгъстяващия се здрач се вгледах по-внимателно в него. Не беше кой знае каква гледка. Тялото му беше старомодно, поне според стандартите на Олдън, — тромава работа, само железа — грубо яко тяло с глава, при чиято направа не са били изразходвани никакви усилия, за да стане по-приятна. Но макар да изглеждаше груб и як, не говореше с такъв език, какъвто можеше да се очаква от един тромав, старомоден робот-работник.

— Малко съм изненадан — казах му аз — и същевременно ми е приятно да срещна робот, който се интересува от изкуство, особено от едно толкова сложно изкуство.

— Старал съм се — каза Елмър — да направя от себе си пълноценна личност. Това, че не съм човек, предполагам би могло да обясни защо съм се старал така усърдно. Щом получих документите си за освобождаване и наред с това получих правно положение на човек, аз почувствувах, че мой дълг е да се постарая да бъда човек. Разбира се, това е невъзможно. Аз все още до голяма степен си оставам машина…

— Но композирането — казах аз, — откъде узнахте за него и за мен, и за това, че работя върху тази апаратура?

— Аз, да ви кажа, съм механик — каза Елмър. — Цял живот съм бил механик, такъв съм по природа. Достатъчно е да хвърля един поглед върху нещо и вече инстинктивно разбирам как работи то или къде му е повредата. Само кажете каква машина искате да се конструира и току-виж съм ви я направил. Всъщност работата е там, че един от най-сложните механизми, на които човек може да попадне, е композиторът — още повече, ако далеч не е завършен. Той още се намира в процес на доизпипване и пътищата, по които човек може да тръгне, са безброй много. Виждам, че ме гледате в ръцете и се чудите как бих могъл да върша работата, която се изисква за композитора. Отговорът е, че имам и други ръце, много по-специални. Просто развинтвам ръцете, които са ми за всеки ден, и си завинтвам такива ръце, каквито ми трябват. Чували сте за това, нали?

Кимнах:

— Да. Предполагам, че имате също и специализирани очи.

— О, да, разбира се — каза Елмър.

— За вас композиторът е едно предизвикателство към вашите технически способности, нали?

— Не предизвикателство. Глупаво е да се назове с тази дума. Намирам удовлетворение да работя със сложни механизми. Това ми вдъхва живот. Кара ме да се чувствувам полезен. Питате как научих за вас. По всяка вероятност просто от някакво случайно споменаване, че правите композитор и имате планове да се завърнете на Земята. И така, поразпитах тоя, оня. Разбрах, че сте учили в университета и отидох там да поговоря с някои хора. Един професор ми каза, че ви има голямо доверие. Каза, че в духа ви има заложби за величие, че имате усет. Името му, струва ми се, беше Едъмз.

— Доктор Едъмз — казах аз — е вече стар и позабравя, и при това е много любезен човек.

Засмях се под мустак, като си помислих за това как огромният, несръчен, добросъвестен Елмър трополи по прекрасния двор на университета, как се препъва из всяващите благоговение, почти свети зали, как измъква професорите от академичните им бърлоги, за да им задава настойчиви, глупави въпроси за някакъв отдавнашен студент, за когото, без съмнение, много от тях не са могли дори да си спомнят.

— Имаше още един професор — каза Елмър, — който ми направи голямо впечатление и с когото имах дълъг разговор. Не се занимава с изкуствата, а с археология. Каза, че добре ви познава.

— Трябва да е бил Торндайк. Той е стар и сигурен приятел.

— Това беше името — каза Елмър.

Беше ми донякъде забавно, но и малко обидно. Какво му влизаше в работата на този нетактичен робот да събира сведения за мен?

— И сега сте убеден, че аз съм напълно способен да направя композитор, така ли? — попитах аз.

— О, без никакво съмнение.

— Ако идвате тук с надеждата да бъдете нает на работа, само си губите времето — казах аз. — Не че не ми е нужна помощ. Не че не бих искал да ви наема. Обаче нямам вече никакви пари.

— Работата не е само в това, сър. Разбира се, с радост бих работил с вас върху композитора. Но истинската причина, която ме накара да дойда, е, че искам да се върна на Земята. Нали разбирате — аз съм роден там; аз съм произведен там.

— Вие сте какво? — извиках аз.

— Аз съм създаден на Земята — каза Елмър. — Аз съм коренен жител на Земята. Бих искал да видя планетата още веднъж. И мислех, че ако вие се каните да…

— Повторете пак, но бавно. Нима наистина искате да кажете, че са ви създали на Земята? Едно време?

— Видях кончината на Земята — каза Елмър. — Работех върху последната бойна машина. Бях ръководител на проекта.

— Но вие щяхте да се износите. Досега щяхте ла сте изтъркан. Един робот може да живее дълго, разбира се, но…

— Аз бях много ценен — подчерта Елмър. Когато хората тръгнаха към звездите, на кораба се намери място и за мен. Аз не бях просто робот. Аз бях механик, инженер. Хората имаха нужда от роботи като мен, за да им помогнат да построят новите си домове, далече в космоса. Грижеха се добре за мен. Подменяха износените части, поддържаха ме във форма. Откакто добих свободата си, винаги съм се грижил добре за себе си. Никога не съм се притеснявал за външния си вид. Никога не го променях. Поддържах тялото си да не ръждясва и го никелирах. Не тялото, а вътрешните части са важни. Макар че днес е невъзможно да се намират резервни части. Вече не ги държат на склад, прави се специална поръчка.

Приказките му звучаха правдоподобно. През онази отдавна отминала вълнуваща епоха, когато в продължение на около един век хората са бягали от съсипаната и опустошена планета — от Земята, защото не е оставало нищо, което да ги задържи на нея, те сигурно са се нуждаели от роботи като Елмър. Но това не бе всичко. От Елмър говореше гласът на истината. Сигурен бях, че това не са измислици, предназначени да направят впечатление на слушателя.

И ето че след толкова години той седеше редом с мене и само ако го попитах, щеше да ми разкаже за Земята. Защото сигурно всичко се бе съхранило в него — сигурно бе съхранил в себе си всичко, което някога е виждал, чувал или знаел, защото роботите, за разлика от биологическите създания не забравят. Спомените за древната Земя чакаха в сърцевината на неговата памет, чакаха да се добереш до тях — така свежи, сякаш са били запечатани там вчера.

Усетих, че треперя — треперех не външно, физически, а вътре в себе си. Години наред се бях опитвал да изучавам Земята, а бяха останали толкова малко неща за изучаване. Летописите и документите се бяха пръснали и изгубили, а в случаите, когато се бяха запазили, често представляваха само откъслеци. През оная далечна епоха, когато хората са напускали Земята, бягайки към звездите, те са бързали прекалено много, за да запазват наследството на планетата. На хиляди различни планети може би още съществуваха части от това наследство, съхранени, защото са били забравени, скрити в стари куфари и опаковъчни сандъци, скътани по таваните. Но за да ги издири човек, нужни му бяха няколко живота, а дори и да ги намереше, най-вероятно голяма част от тях щяха да му донесат разочарование — непотребни дреболии, които нямат особено отношение към въпросите, занимаващи ума му.

Ала тук седеше един робот, който бе познавал Земята и можеше, да разкаже за Земята, макар може би не толкова, колкото се надяваше човек, защото онези дни сигурно са били за него дни на отчаяние и труд, а голяма част от Земята вече не е съществувала.

Опитах се да измисля някакъв въпрос, но не можах да се сетя за нищо, на което той според мене можеше да отговори. Един след друг ми идваха наум въпроси, но аз отхвърлях всеки от тях, защото не се вместваше в компетентността на един робот, предназначен за строеж на бойни машини.

И докато се опитвах да формулирам някакъв подходящ въпрос, той каза нещо, което напълно изби всички въпроси от главата ми.

— Години наред — рече Елмър — аз се скитам от една работа на друга и винаги са ми плащали добре. Нали разбирате — няма нещо, от което един робот наистина да се нуждае, нещо такова, което да го накара да си похарчи парите. Така че те просто се трупаха. Ето, че най-сетне има нещо, за което бих искал да ги похарча. Сър, ако това няма да ви оскърби…

— Кое да ме оскърби? — попитах аз, без напълно да разбирам насоката на целия този разговор.

— Ами — каза той, — бих искал да вложа парите си във вашия композитор. Струва ми се, че ще имам достатъчно, за да го довършим.

Предполагам, че трябваше да се побъркам от щастие, че трябваше да скоча на крака и да закрещя от радост. А аз седях застинал неподвижно и се боях да помръдна, боях се, че ако се помръдна, всичко това може да избяга уплашено.

Все така неподвижно застинал, аз казах:

— Това не е изгодно вложение. Не ви го препоръчвам.

Той едва не започна да ми се моли.

— Вижте какво, имам не само пари. Мога да ви предложа нещо повече. Аз съм добър механик. Ние двамата бихме могли да конструираме най-добрата апаратура, която някога е била създавана.