Градът на Звяра

Осма глава Градът на крадците

Нямаше да бъде вярно, ако кажехме, че ни посрещнаха с отворени обятия в Нарлет, но както отбеляза Дарнад, поне не ни нападнаха. Но това не им пречеше да ни наблюдават със силно подозрение, докато минавахме по тесните улици.

— Повечето от тях няма да ни дадат информация — обърна се Дарнад към мен. — Но мисля, че знам къде да намеря някой, който ще ни помогне — стига старият Белет Вор да е жив.

— Белет Вор?

— Един от онези приятели, за които споменах.

Малката ни група се озова на нещо като пазарен площад. Дарнад посочи към схлупена къщичка, притисната между две порутени постройки.

— Веднъж, когато обхождах тези места, той ми спаси живота. Имах щастливата възможност да му се отплатя с подобна услуга — и така се зароди нашето здраво приятелство. Понякога се случват и такива неща.

Слязохме от дахарите пред къщата. От нея излезе старец. Беше без зъби, набръчкан и изключително грозен, но пък цялото му същество излъчваше такава жизнерадост, че човек забравяше грозната му външност.

— А, принц Дарнад. Голяма чест, голяма чест. — Очите му намигнаха, опровергавайки сервилните думи. Звучеше иронично. Стана ми ясно защо го харесва Дарнад.

— Привет, стари мошенико. Колко деца успя да обереш днес?

— Само около дузина, принце. Дали този твой приятел ще пожелае да разгледа плячката ми? От сладкишите са останали поне половината. Ха-ха!

— Не ни изкушавай — усмихнах се аз, докато той ни побутваше към дупката си.

Вътре обаче се оказа изненадващо чисто и подредено. Седнахме на една пейка, а старецът ни донесе базу.

Вече сериозен, Дарнад се обърна към него.

— Бързаме, Белет Вор. Знаеш ли дали напоследък в Нарлет са се мяркали войни аргзууни? Да са дошли ден-два преди нас?

Старият бандит килна глава на една страна.

— Ами да, двама. Изглеждаха така, сякаш са яли бой, щяха да продължат към планинското си леговище.

— Само двама?

Белет Вор се захили.

— И двама пленници, или поне така изглеждаха. Мисля, че не бяха избрали да ги придружават по своя воля.

— Двама пленници?

— Две жени. Едната руса, другата тъмна.

— Шизала и Хоргул! — възкликнах аз.

— Тук ли са още? — настойчиво попита Дарнад.

— Не съм сигурен. Може да са тръгнали рано тази сутрин, но се съмнявам.

— Къде са отседнали?

— А, ако търсите пленничките, ще имате проблем. Изглежда двамата аргзууни са с висок ранг. Те са гости на благородния цар на нашия град.

— Вашият цар? Да не би да става дума за Чинод Саи?

— Да. Сега е решил да се нарича цар Чинод Саи. Нарлет се превръща в уважаван град, какво си мислиш? Сега той е един от твоите перове, принц Дарнад, нали така?

— Мошеник с мошеник! Много си въобразява.

— Може би — каза старият Белет Вор, — но доколкото си спомням, повечето от съществуващите народи в този край имат произход, подобен на нашия.

Дарнад се засмя.

— Този път печелиш, Белет Вор, но това го разказвай на потомството си. На мен Чинод Саи ми е известен като кръвожаден убиец на жени и деца.

Дарнад се обърна към мен отново сериозен.

— Ако тези аргзууни се ползват с покровителството на Чинод Саи, ще бъде много трудно да измъкнем Шизала и другата жена. В неизгодно положение сме.

— Имам предложение, стига да искаш да го чуеш — подметна Белет Вор.

— Ще изслушам всяка разумна дума.

— Ами, искам да кажа, че аргзууните и дамите им са настанени в помещения, пазени за неочаквани посетители с високо положение.

— И какво от това? — прекъснах го малко нетърпеливо.

— Удобното е, че са разположени на приземния етаж. Имат и големи прозорци. Може би ще успеете да помогнете на вашите приятелки, без да смутите, така да се каже, спокойствието на нашето царско височество.

Намръщих се.

— Но нима не ги охраняват?

— О-о, да, има пазачи, които обикалят на интервали около големия дворец на царя. Вероятно той се опасява, че наоколо могат да се навъртат крадци. Толкова малка вяра има в поданиците си.

— А как ще влезем в стаите за гости, без да ни видят пазачите? — потрих брадата си.

— Трябва да се отървете от тях. Те са нащрек винаги. Не забравяйте, че някои от най-опитните крадци от Кримзън Плейн са се опитвали да се докопат до плячката на Чинод Саи, но само единици са успели. Повечето послужиха за украсата на градските стени, или по-точно главите им.

— Но как ще успеем да се справим лесно с пазачите?

— Ето тук — намигна Белет Вор — мога да ви помогна аз. Извинете ме. — Той се надигна и накуцвайки, излезе от стаята.

— Мисля, че е много симпатичен стар бандит, нали? — каза Дарнад след неговото излизане.

Кимнах.

— Но помагайки ни, той със сигурност ще се изложи на опасност. Ако успеем, няма начин хората на Чинод Саи да не се досетят, че той има пръст в това.

— Прав си. Но се съмнявам, че Чинод Саи ще предприеме нещо. Белет Вор знае много тайни и някои от тях засягат самия Чинод Саи. Освен това Белет Вор е много известен, а самодейният трон на Чинод Саи не е от най-стабилните. Има много, които са готови да го узурпират, стига да намерят достатъчно последователи. Ако нещо се случи с Белет Вор, това ще бъде нужното извинение за някой още неосъществен цар на крадците. Това е добре известно на Чинод Саи.

— Хубаво, но пак смятам, че заради нас той ще рискува повече, отколкото е нужно.

— Нали ти обясних, Майкъл Кейн, има връзка помежду ни.

Това просто изявление очевидно означаваше много за Дарнад и мисля, че знаех как се чувства. Такива добродетели като лоялност, самодисциплина, въздържание, скромност, искреност, твърдост, уважение към жените са несъмнено отживелица в Ню Йорк, Лондон и Париж, но на Марс, на моя Вашу, те все още бяха силни. Има ли място за чудене защо предпочитах да остана на Червената планета?

Скоро след това Белет Вор се завърна, носейки дълга тръба и малка красиво изработена кутия.

— Ето кое ще накара вашите пазачи да замълчат — каза той, галейки кутията. — Но най-вече, няма да ги убие.

Отвори много внимателно кутията и ни показа съдържанието й. Там лежаха около двайсетина малки клечици, завършващи с перца. Веднага се досетих, че това е амуницията, която се издухваше с тръбата. Вероятно клечиците бяха натопени в някаква отрова, която щеше да приспи пазачите.

Приехме мълчаливо подаръка.

— До падането на нощта остават около осем схатис. Време е да обменим малко спомени, а? Колко мъже дойдоха с вас?

— Останаха само шестима — отговорих му аз.

— Тогава тук има достатъчно място за всички. Поканете ги за чаша базу.

Дарнад излезе да предаде на хората си поканата на Белет Вор.

Те влязоха и с благодарност поеха чашите с базу. Белет Вор донесе също и храна.

За мен осемте схатис изминаха изключително бавно и в по-голямата им част ги прекарах в пълно мълчание. Много скоро, ако провидението беше на наша страна, щях отново да видя Шизала! Независимо от желанието ми, сърцето ми заби по-бързо. Знаех, че никога нямаше да бъде моя, но за мен щеше да е достатъчно само да бъда близо до нея, да знам, че е в безопасност, да знам, че винаги ще мога да я защитя.

Когато се мръкна, Белет Вор погледна към мен.

— Осем е хубаво число — каза той. — Достатъчно сте, ако изпаднете в беда. А и не сте прекалено много, за да ви забележат лесно.

Изправихме се. Оръжието ни леко издрънча. Това беше единственият звук, който се чу. Мълчахме.

— Сбогом, Дарнад. — Белет Вор стисна рамото на младия принц, а Дарнад стисна ръката на стария човек. Имаше нещо окончателно в тяхната раздяла, сякаш Белет Вор знаеше, че повече няма да се срещнат.

— Сбогом, Белет Вор — каза тихо той. Очите им се срещнаха за миг и после Дарнад се запъти към вратата.

— Благодаря ти, Белет Бор — казах му аз.

— Късмет! — промълви след нас старецът, а ние последвахме Дарнад към „двореца“ на Чинод Саи.

Сградата, която търсехме, се намираше в центъра на града. Беше на два етажа и въпреки че имаше тук-там и камък, основно беше изградена от дърво.

Беше разположена на открит площад, към който водеха няколко улици. Прикрихме се в техните сенки, откъдето наблюдавахме пазачите около двореца.

Белет Бор беше обяснил съвсем точно на Дарнад къде се намираха стаите за гости и кога най-вероятно се оттегляха за почивка аргзууните. Предполагахме, че Шизала и Хоргул едва ли вечерят заедно с Чинод Саи. Беше много вероятно точно в момента аргзууните да се хранеха в главната зала. Това означаваше, че може би щяхме да успеем да измъкнем двете жени, без да предизвикаме нечие подозрение вътре и така да избегнем една шумна битка.

След като бяхме изучили много внимателно движенията на пазачите, Дарнад постави първото перце в тръбата и се прицели.

Беше съвсем точен. Перцето полетя към пазача. Видях как онзи се хвана за врата и тупна почти безшумно на земята.

Другият пазач — общо трябваше да се погрижим за четирима — забеляза, че приятелят му падна и се затича към него. Видяхме го как се навежда и му казва:

— Ставай, Акар, или царят ще те види и ще ти откъсне главата. Предупредих те да не пиеш толкова, преди да застъпим на смяна!

Задържах дъха си. Дарнад се прицели с ново перце, духна леко и вторият пазач също падна.

Третият пазач се появи иззад ъгъла и се спря изумен пред вида на телата на падналите си другари.

— Хей! Какво става…?

Така и не успя да узнае, защото третото перце на Дарнад го улучи във врата. Упоителното средство действаше бързо. Пазачът се свлече почти веднага. Дарнад ми се ухили. Бяхме близо до успеха.

Четвъртият пазач беше отстранен, преди да успее да види останалите.

Пристъпвайки безшумно, се насочихме към стаите за гости. Скоро, много скоро, мислех си аз, всичко това щеше да свърши, щяхме да се върнем във Варнал и да заживеем в мир. Можех да изуча науката на тайнствените шеев, да направя други открития, които карналите биха могли да използват. С моя помощ те повече нямаше да се страхуват от атаки. Разполагаха с основната технология, необходима за създаване на двигатели с вътрешно горене, генератори за електричество, радио — аз бих могъл да създам всичко това за тях.

Това бяха мислите — вероятно неподходящи за момента, — които се въртяха в главата ми, докато се промъквахме към прозорците на стаите за гости.

Прозорците бяха без стъкла, само с капаци и един от тях беше отворен. През тази нощ късметът беше на наша страна.

Надникнах предпазливо в стаята. Беше обзаведена богато, но някак безвкусно. Подът беше отрупан с кожи, дърворезбовани скринове и пейки. В една скоба гореше факла и осветяваше стаята. Тя беше празна.

Прехвърлих крак през ниския перваз и се вмъкнах възможно най-тихо.

Дарнад и останалите ме последваха.

Стояхме там, оглеждахме се и се вслушвахме внимателно за някой звук, който да ни подскаже къде са затворени жените.

Накрая търпението ни бе възнаградено — чухме нисък звук, който можеше да произлиза само от човешко гърло.

Звукът дойде от стаята вляво.

Двамата с Дарнад тръгнахме към нея и рицарите ни последваха. Спряхме пред вратата, която за наша изненада не беше заключена.

Сега отвътре се разнесе друг звук, който приличаше на тих женски смях. Не би могло да е смях. Сигурно се бях заблудил. Следващият звук беше приглушен глас, но не можеше да се различи.

Дарнад ме погледна. Очите ни се срещнаха и заедно отворихме рязко вратата.

На светлината на факлата видяхме двете обитателки.

Едната беше Хоргул, застанала близо до прозореца.

Другата беше Шизала — моята Шизала!

Шизала беше със завързани ръце и крака.

Но Хоргул беше свободна. Стоеше с ръце на хълбоците и се усмихваше на Шизала, която я гледаше гневно.

Щом ни забеляза, усмивката на Хоргул застина. Шизала радостно възкликна.

— Майкъл Кейн! Дарнад! Благодаря на небето, че дойдохте!

Хоргул стоеше мълчалива, лицето й не изразяваше нищо.

Пристъпих към Шизала, за да я развържа. Докато я развързвах, не изпусках от очи владниярката и се питах беше ли пленничка тя, или не?

Май не беше. Но пък…

Ненадейно Хоргул се изсмя в лицето ми.

Най-сетне отвързах Шизала.

— На какво се смееш? — попитах Хоргул.

— Мислех, че си мъртъв — отвърна тя, без да отговори на въпроса ми. После вдигна глава и нададе пронизителен писък.

— Млъкни! — шепнешком се обърна Дарнад към нея. — Ще вдигнеш тревога навсякъде. Не ти мислим нищо лошо.

— Сигурна съм, че е така — каза тя на Дарнад, който се изпречи пред нея. — Но аз ви мисля лошото, приятели! — И отново изпищя.

От коридора се разнесе шум.

Шизала се обърна към мен с блеснали от сълзи, но и от щастие очи.

— О, Майкъл Кейн, тайно се надявах, че ще ме спасиш. Мислех, че са те убили и въпреки това…

— Нямаме време за разговори — прекъснах я делово, опитвайки се да прикрия чувствата, бушуващи в гърдите ми. — Трябва да се спасяваме.

Дарнад беше притиснал ръка върху устата на Хоргул. Изглеждаше нещастен, не беше свикнал да се отнася така с жена.

— Хоргул не е пленничка — започна Шизала. — Тя…

— Вече ми е ясно — казах й аз. — Ела, трябва да бързаме.

Обърнахме се и излязохме от стаята. Дарнад пусна Хоргул и ни последва.

Но преди да стигнем до прозореца, в стаята нахлуха двадесетина мъже, водени от двамата аргзууни и един друг, който носеше ярък обръч върху сплъстената си, мазна коса.

Дарнад, аз и останалите шестима войни се обърнахме с лице към тях, оформяйки бариера между Шизала и врага.

— Бягай, Шизала! — прошепнах. — Върви в къщата на Белет Вор. — Обясних й накратко как да открие стария човек.

— Не мога да ви оставя. Не мога.

— Трябва. За нас ще бъде по-добре, като знаем, че поне ти си в безопасност. Моля те, послушай ме. — Наблюдавах аргзууните и другите, очаквайки да ни нападнат. Те се приближаваха предпазливо.

Тя явно схвана смисъла на думите ми и с крайчеца на окото си я зърнах как се прехвърли през перваза и изчезна в нощта.

Хоргул се появи от другата стая и ни посочи величествено с пръст. Лицето й беше зачервено от гняв.

— Тези мъже се опитаха да отвлекат мен и другата жена — обърна се тя към мъжа с мазната коса, който беше извадил меча си.

— Нима не ви е известно — злобно провлачи той, извръщайки се към нас, — че Чинод Саи цени сигурността на своите гости и мрази натрапване от измет като вас?

— Измет ли, ти убиецо на деца? — отвърна Дарнад. — Знам откъде си започнал, ти, който наричаш себе си цар на сбирщина от убийци и крадци!

Чинод Саи изсумтя.

— Сега говориш смело, но думите ти са напразни. Всички вие ще умрете.

След това той и безчестните му съюзници, заедно със стражите, ни нападнаха. Дуелът започна.

Срещу мен застана не само Чинод Саи, но и един аргзуун. Единственото, което ми оставаше, беше да се отбранявам, макар да знаех, че ги превъзхождам по майсторство.

За мое щастие, те си пречеха един на друг.

Задържах ги на разстояние възможно най-дълго, докато видях шанса си. Бързо прехвърлих меча от дясната в лявата си ръка. Това ги разсея за секунда. После скочих към аргзууна, който беше по-бавен от Чинод Саи и го пронизах в гърдите. Той падна с вик назад. Остана самозваният цар на Нарлет.

Но като видя как падна Синият великан, Чинод Саи загуби желание да се бие и отстъпи мястото си на своите наемни пазачи.

Сега беше мой ред да сумтя презрително.

Един по един нашите бойци паднаха и накрая останахме само Дарнад и аз.

Не се тревожех, че ще умра. Важното беше, че Шизала е в безопасност — знаех, че старият хитър Белет Вор ще се погрижи за това.

Но не ме убиха. Срещу нас настъпиха толкова много войници, че не можехме да размахваме мечовете си.

Бяха много. След кратко време ни обкръжиха и за втори път през тази седмица ми бе нанесен удар по главата. Но този път, за разлика от първия, това не беше израз на любезност.

Изгубих съзнание, обгърна ме тъмнина.