Градът на Звяра

Въведение

В разгара на сезона бях в Ница. През чудесното лято на 1968 тълпите бяха повече от обичайните — толкова много, че ако имах желание за някакво относително уединение, се налагаше да предприемам дълги разходки по брега или навътре в сушата.

Сега съм благодарен на онези тълпи, защото ако не ме бяха отблъснали от центъра на града, никога не бих срещнал Майкъл Кейн, този странен, загадъчен човек, в чийто живот бях неочаквано замесен.

Льомонтан е разположено на брега на морето, на около двайсет мили от Ница. Това малко живописно селце, кацнало на скалите, впоследствие за мен се превърна в много приятно място за отдих. Там имаше едно кафене с белоснежни стени, където кафето беше превъзходно, а от терасата му можех да се любувам на синьото Средиземно море. Незасегнато от туристите и от времето, Льомонтан с неговото кафене беше истински рай.

Денят, спомням си добре, беше 15 юли — един от най-хубавите дни на годината, топъл, ясен и приспиващ. Седях на обичайната си маса, отпивах от студеното перно, гледах към синьото море и точно тогава за първи път забелязах мъжа. Той се приближи, седна на маса близо до моята и си поръча светла бира с тих глас с американски акцент.

Висок, строен, с бронзов тен и красив, очевидно човек на действието, той изглеждаше като млад бог на фона на заобикалящата го среда. Само очите му имаха странен израз, издаващ някаква трагедия или може би тайна от миналото.

Тъй като си падам малко писател — бях вече написал две-три малки книжки за пътешествия и спомени — писателските ми инстинкти се пробудиха. Любопитството ми надделя над доброто възпитание и аз реших да го заговоря.

— Хубав ден, сър — казах аз.

— Много хубав. — Тонът му беше приятелски, но резервиран, а усмивката му малко пресилена.

— Вие май сте американец. В селото ли сте отседнал?

Той кимна неопределено, после се извърна и погледна към морето. Беше нахално от моя страна да продължавам. Но ако не го бях направил, щях да се лиша от най-невероятното преживяване и щях да пропусна най-странната история, която някой ми беше разказвал.

Когато келнерът дойде за следващата поръчка, аз му казах да занесе още една бира на американеца. Щом поръчката дойде, отидох с моето питие до масата му и го попитах мога ли да седна на неговата маса.

— Извинете ме — отвърна той, поглеждайки ме изненадано с една от онези приятелски, полутъжни, тайнствени усмивки, които скоро щях да опозная. — Бях се замечтал. Разбира се, седнете. С удоволствие бих поговорил с някого.

— Отдавна ли сте тук? — попитах аз.

— Къде, на Земята ли?

Отговорът беше малко стряскащ. Аз се засмях.

— Не, не, разбира се, че не. В селото.

— Да, отскоро. Въпреки че — въздъхна той, — би могло да се каже, че съм тук от много време. Вие сте англичанин, нали?

— Всъщност съм роден в Нова Англия, но съм израснал в Англия. А вие от коя част на Америка сте?

— Америка? О-о, от Охайо.

Бях озадачен от неясните му отговори и неангажиращия му начин на изразяване. Защо беше помислил, че го питам дали е бил на планетата, когато аз имах предвид селото? Въпросът му възбуди още повече любопитството ми.

— В Америка ли работите? — продължих аз.

— Да, работех някога. — Внезапно той погледна право към мен, сините му като диаманти очи пронизаха мозъка ми. Като че ли електрически ток протече през тялото ми. След това продължи. — Мисля, че там започна всичко. Бих могъл да ви разкажа една история, която ще ви накара да се затичате към първата лудница и да ги накарате да ме приберат.

— Вие ме заинтригувахте. Като ви гледа човек, очевидно сте преживял трагедия. Да не би да е любовно разочарование? — Бях започнал да се чудя до къде щеше да стигне нахалството ми, породено от нарастващото ми любопитство, но той не изглеждаше засегнат.

— Би могло и така да се каже. Името ми е Майкъл Кейн. Говори ли ви нещо?

— Звучи ми малко познато — признах аз.

— Професор Майкъл Кейн от Чикагския институт за специални изследвания. — Той отново въздъхна. — Извършвахме секретни изследвания върху прехвърляне на материя.

— Прехвърляне на материя?

— В действителност не би трябвало да ви казвам това, но вече няма значение. Опитахме се да създадем машина, която с помощта на електронната и ядрената техника да разложи атомите на даден обект и да ги превърне във вълни, които да се предават на огромни разстояния, подобно на радиовълните. Разработихме и приемник. Теоретично той трябваше да преобразува вълните отново в материалния обект.

— Това означава, че една ябълка би могла да бъде разложена на частички, да бъде пренесена, да кажем като радиокартина, и да стане същата ябълка на другия край при приемника? Сега, след като го споменахте, си спомням, че съм чел нещо за това. Но мислех, че всичко е само на теория.

— Беше, относително скоро, във вашето неотдавнашно минало.

— Моето минало? То не е ли същото като вашето? — Отново бях озадачен.

— Ще стигна и до това — отвърна той. — Ако имаме идеалния случай, една подобна машина би могла да пренесе дори и човешко същество, разлагайки го на атоми, пренасяйки го през всяко избрано разстояние и разполагайки с „приемник“ на другия край, да го възстанови отново!

— Изумително! Как стигнахте до това откритие?

— Създаването на такава машина стана възможно след завършване на някои изследвания върху лазерите и мазерите. Няма да ви отегчавам с разни съмнителни уравнения, но работата ни върху светлинните и радиовълните беше от голяма помощ. Аз бях физикът, на когото беше поверена задачата. Бях обсебен от идеята… — Гласът му заглъхна и той погледна замислено към масата, преплитайки здраво дългите пръсти на ръцете си.

— Какво се случи? — попитах нетърпеливо.

— Ние създадохме работеща машина. Прехвърлихме съвсем успешно няколко плъха и мишки. След което трябваше да я проверим с човек. Беше опасно. Не можехме да разчитаме на доброволци.

— И така, вие решихте да я изпитате сам?

Той се усмихна.

— Прав сте. Виждате ли, нямах търпение да докажа, че наистина работи, въпреки че бях уверен в това. — Той спря, после добави. — Но се оказа, че тя не работи.

— Но вие все пак сте оцелели — отбелязах аз. — Освен ако не разговарям с призрак.

— По-близо сте до истината, отколкото си мислите, приятелю. Къде предполагате, че се озовах, след като влязох в предавателя на материя?

— Ами вероятно сте стигнал до приемника и сте били, хм, отново възстановен.

— Мислите ли, че съм нормален? — Отново мисълта на този странен мъж се отклони в друга посока.

— Напълно.

— Приличам ли ви на лъжец?

— Не бих казал. Какво имате предвид? Къде всъщност се озовахте?

— Повярвайте ми — каза съвсем сериозно той. — Аз напуснах тази планета.

За момент увереността ми, че беше нормален, ме напусна. Но после се убедих, че не съм прав. Цялото му държание беше на човек, говорещ самата истина.

— Вие сте бил в пространството?

— Преминах през пространството, а мисля, че и през времето. Отидох на Марс, приятелю.

— Марс! — Сега бях още по-изумен. — Но как сте оцелял? На Марс няма живот — само купища прах и лишеи.

— Не на този Марс, приятелю.

— И друг Марс ли има? — повдигнах вежди аз.

— В известен смисъл, да. Аз съм убеден, че планетата, която посетих, не е Марс, която виждаме през телескопите си. Беше по-млад Марс, но въпреки това древен. Моята хипотеза е, че нашите прадеди произхождат от тази планета и са дошли тук преди милиони години, когато Марс е започнал да загива.

— Искате да кажете, че се срещнахте с хора от Червената планета?

— Хора много подобни на нас. И нещо повече — аз се сблъсках с една необичайна, романтична цивилизация, напълно различна от която и да било на земята. Може би само най-старите ни легенди загатват за нея — легендите, които сме донесли с нас, когато човешката раса е долетяла тук от Марс и е дегенерирала, превръщайки се в диваци, преди да започне бавно да се връща към цивилизацията. Ах, беше прекрасно, фантастично, смайващо — място, където човекът може да бъде човек и да оцелее, и да бъде оценен по истинските си качества и храброст. А освен това там беше и Шизала…

Този път нямаше как да сбъркам израза на очите му.

— Значи имаше и жена — меко казах аз.

— Да, имаше жена. Едно момиче — поразително красиво, една висока марсианка, аристократка, с такъв произход, че в сравнение с нея египетските династии биха изглеждали съвсем незначителни. Тя беше принцеса на Варнал, града на Зелените мъгли, който със своите кули и колонади, със своите зигурати1 и дворци, и силни, стройни хора и най-добрите рицари в целия рицарски свят…

— Продължавайте — прошепнах омаян аз.

— Сега ми изглежда като прекрасен сън. — Той тъжно се усмихна. — Един сън, който може би пак ще уловя. — Той стисна здраво устни и очите му заблестяха решително. — Трябва да го направя!

— А пък аз искам да чуя цялата история — рекох развълнувано. Въпреки че разумът ми отхвърляше фантастичния му разказ, чувствата ми го приемаха. Бях почти сигурен, че говори истината.

— Ще дойдете ли с мене в моя хотел? Там имам магнетофон. Ще ми се да чуя всичко, което ще ми разкажете, и да го запиша.

— Сигурен ли сте, че не съм луд или лъжец?

— Донякъде — отвърнах аз със снизходителна усмивка. — Не съм съвсем сигурен. Оставете ме да преценя, след като чуя цялата история.

— Чудесно. — Той рязко се изправи.

Аз определено не съм нисък мъж, но той беше с една глава по-висок.

— Бих искал да ми повярвате. И… — Той млъкна, въздържайки се да каже нещо, което очевидно много му се искаше да сподели.

— И какво? — попитах, докато уреждахме сметката, след което се запътихме към стоянката за таксита, където дремеше една таратайка.

— Нали разбирате, не мога да се върна в моята лаборатория. А да построя друг предавател е много скъпо. Аз, аз имам нужда от помощ.

— Имам относително солидни доходи — казах, обръщайки се към таксито, за да дам инструкции на шофьора. — Може би бих могъл да помогна по някакъв начин.

— Едва ли ще ми повярвате — усмихна се леко той, — но е огромно облекчение да намериш слушател, който поне малко ти съчувства.

Отидохме обратно в моя хотел в Ница. Поръчах да ни донесат храна в апартамента. Както винаги храната беше отлична и ни се отрази добре. Когато приключихме, включих магнетофона и той започна да говори.

Както вече споменах, в началото ми беше трудно да повярвам безрезервно на странния му разказ. Но докато той говореше, а магнетофонът записваше всяка негова дума, аз все повече се убеждавах, че не беше нито луд, нито лъжец. Беше преживял всичко, което ми разказа. Когато свърши някъде в късните часове на нощта, имах чувството като че ли и аз бях преживял необузданите и забележителни приключения на Майкъл Кейн, американски физик и — рицар от Марс!

Това, което ви предстои да прочетете, по същество е всичко, което той ми разказа. Някои пропуски и разяснения, които съм направил, са заради читателя и законите в Англия и Съединените щати, отнасящи се до тайните около научните разработки. Трябва да възприемете Кейн така, както го описах аз. Искам да добавя, че както и да се почувствате, не го обявявайте веднага за лъжец, защото ако го бяхте видели в хотелската стая в Ница, как разказваше с неспирни, смислени изречения, вперил поглед в тавана, все едно че бе самият Марс, изцяло пренесен в миналото, с променящо се настроение във всяка сцена, вие щяхте да му повярвате така безусловно, както и аз.

Е.П.Б.

Честьр Скуеър

Лондон

април 1969