Едно

Централна Пенсилвания

Август 98 г. сл.в.

Осем месеца след освобождението на Отечеството

Ножът ѝ разравяше земята с лекота и разпръсваше наситеното ухание на черна пръст. Въздухът беше горещ и влажен; в клоните на дърветата чуруликаха птици. Застанала на колене, тя дълбаеше дупка и изравяше пръстта шепа по шепа. Възвърнала бе част от силите си, но все още изпитваше слабост. Усещаше тялото си отпуснато, неадекватно, изтощено. Усещаше отшумяваща болка. Три дни ли бяха минали, или пък четири? По лицето ѝ се стичаше пот; облиза устни и усети соления ѝ вкус. Продължи да копае. Потта ѝ капеше по земята. Ето къде отива всичко в крайна сметка, помисли си Алиша. Всичко отива в земята.

Купчината пръст до нея растеше. Колко ли дълбоко трябва да копае? На около метър дълбочина почвата започна да се променя. Стана по-студена и замириса на глина. Реши, че толкова е достатъчно. Отпусна се назад върху петите си и отпи голяма глътка вода от манерката. Дланите ѝ бяха издрани; кожата в основата на палеца се белеше. Засмука длан, откъсна със зъби обеленото парче кожа и го изплю на земята.

Воин я чакаше в края на поляната, където хрупаше шумно стръкове висока до кръста трева. С елегантните си крака, гъста грива и сива козина, великолепни копита, здрави зъби и големи черни лъскави очи осанката му беше величествена. Когато решеше, можеше да е напълно спокоен, но след миг бе способен на забележителни подвизи. Щом чу стъпките ѝ, конят вдигна глава. Виждам, че сме готови. Обърна се с плавно движение, наведе врат и тръгна след нея навътре в гората, където Алиша си беше направила бивак. На земята до окървавената ѝ постеля имаше малък вързоп, увит в изцапано одеяло. Дъщеря ѝ живя няма и час, но през този един час Алиша бе станала майка.

Воин я наблюдаваше, когато се показа измежду дърветата. Лицето на бебето беше покрито; Алиша го отви. Воин наведе глава към детето и вдъхна аромата му с потрепващи ноздри. Мъничко носле и уста като розова пъпка, стъписващо човешки; глава, покрита с мека червена косица. Но телцето беше безжизнено. Алиша се бе питала дали ще е способна да обича детето, заченато сред страх и болка, с баща чудовище. Мъж, който я беше пребил, изнасилил, проклел. Колко глупав въпрос.

Върна се на поляната. Слънцето грееше високо в небето; в тревата жужаха насекоми. Воин стоеше до нея, докато полагаше дъщеря си в гроба. Когато родилните ѝ мъки започнаха, Алиша се бе молила. Дано е здрава. Докато мъчителните часове се нижеха, бе усетила студеното присъствие на смъртта в утробата си. Болката пулсираше из цялото ѝ тяло като стоманен вятър и отекваше в клетките ѝ като гръм. Нещо не беше наред. Моля те, Боже, пази я, пази и двете ни. Но молитвите ѝ останаха нечути.

Първата шепа пръст се оказа най-трудна. Алиша беше погребала много хора. Някои познати, други — не. Само един бе обичала. Момчето с прякор Маратонката. Толкова весело и живо, но умря. Остави пръстта да се рони между пръстите ѝ със звук като от барабаненето на първите капки дъжд върху листа. Малко по малко дъщеря ѝ се скри от поглед. Сбогом, помисли си Алиша, сбогом миличка, единствена моя.

Върна се в палатката. Имаше чувството, че душата ѝ е разкъсана, сякаш милион парченца стъкло са се забили в нея. Костите си усещаше като олово. Имаше нужда от вода, от храна; запасите ѝ бяха свършили. Но и дума не можеше да става за лов, а потокът, който се намираше на пет минути надолу по склона, ѝ се струваше на хиляди километри. Какво значение имаха нуждите на тялото? Нищо нямаше значение. Алиша легна на постелката си, затвори очи и заспа.

Сънува река. Широка, тъмна река, огряна от луната, чиято светлина образуваше златна пътека по повърхността. Алиша не знаеше какво я чака отвъд, но знаеше, че трябва да прекоси реката. Направи няколко предпазливи крачки по блещукащата повърхност. Чувстваше се раздвоена: от една страна се възхищаваше на този необичаен начин на придвижване, от друга — не. Когато луната докосна отсрещния бряг, Алиша осъзна, че е била измамена. Блещукащата пътека изчезваше. Тя хукна да тича, отчаяна да стигне до другия бряг, преди реката да я погълне. Но разстоянието беше прекалено голямо; с всяка следваща стъпка хоризонтът се отдалечаваше все повече. Водата се плискаше около глезените ѝ, после около коленете, стигна до кръста ѝ. Нямаше сили да се бори с притегателната ѝ сила. Ела при мен, Алиша. Ела при мен, ела при мен. Алиша потъваше, реката я поглъщаше, пропадаше в мрака…

Събуди се. Светлината беше приглушена и оранжева; денят вървеше към своя край. Остана да лежи неподвижно, за да си събере мислите. Свикнала беше с тези кошмари; конкретните събития се променяха, но чувството винаги оставаше едно и също — усещане за безнадеждност и страх. Но този път имаше нещо различно. Част от съня бе проникнала в реалността; ризата ѝ беше мокра. Тя погледна надолу и видя разливащите се петна. Кърмата ѝ бе потекла.

Не взе решението да остане съзнателно; просто нямаше воля да помръдне. Започна да си връща силите. Първоначално малко по малко, след което, като дългоочакван гост, изведнъж се завърнаха напълно. Направи си заслон от въжета за примки и лиани, а за покрив използва брезент. Гората гъмжеше от животни: катерици и зайци, пъдпъдъци и гълъби, елени. Някои от тях бягаха твърде бързо, но не всички. Залагаше капани и чакаше да прибере плячката или я улучваше с арбалета си: един изстрел, бърза смърт, след това вечеря, сурова и топла. Всеки ден, щом се мръкнеше, Алиша се къпеше в потока. Водата беше бистра и изненадващо студена. При една от разходките си видя мечки. Чу шумолене на десетина метра нагоре по течението, нещо масивно се движеше сред храсталака; след малко мечките се появиха на брега — майка с две малки. Алиша не бе виждала тези животни на живо, а само в книги. Те нагазиха в плиткото и започнаха да ровят из калта с муцуни. В телата им имаше нещо отпуснато и безформено, сякаш мускулите им не бяха здраво прикрепени към кожата под дебелите им кожуси със заплетени в тях клонки. В здрача се виждаше, че около мечките жужи рояк насекоми. Но животните, изглежда, не я бяха забелязали, а дори да бяха усетили присъствието ѝ, явно не го смятаха за важно.

Лятото си отиваше. Един ден гората бе изпълнена с месести зелени листа и гъсти сенки; на следващия неусетно се изпъстри с ярки цветове. Сутрин по земята имаше скреж. Студената зима дойде и донесе усещане за пречистване. Земята се покри с дебела снежна пелена. Черните силуети на дърветата, малките отпечатъци от стъпки на птици, сивкавото прихлупено небе: всичко се оголи. Кой месец беше? Кой ден? С течение на времето храната стана оскъдна. В продължение на часове, дори цели дни, Алиша почти не помръдваше, за да пази силите си; не бе говорила с жива душа почти от една година. Постепенно осъзна, че вече не облича мислите си в думи; сякаш се беше превърнала в горско животно. Питаше се дали не полудява. Започна да говори с Воин като с човек. Воин, питаше го, какво ще вечеряме? Воин, според теб време ли е да съберем дърва за огрев? Воин, не ти ли изглежда, че ще вали сняг?

Една нощ се събуди в заслона и осъзна, че от известно време чува гръмотевици. Влажен пролетен вятър духаше на пориви в различни посоки и развяваше короните на дърветата. Алиша се заслуша в приближаващия тътен с безразличие; след малко бурята внезапно връхлетя. Светкавица прониза небето и запечата сцената в очите ѝ, след което прогърмя оглушителна гръмотевица. Алиша пусна Воин в палатката, когато заваля като из ведро на едри колкото куршуми капки. Конят трепереше от страх. Алиша трябваше да го успокои; ако в паниката си животното направеше и едно рязко движение в тясното пространство, огромното му тяло щеше да разруши заслона. Добро момче си ти, прошепна тя и го погали по хълбока. Със свободната си ръка го прегърна през врата. Доброто ми момче. Какво ще кажеш? Ще ми правиш ли компания в дъждовната нощ? Тялото на Воин бе напрегнато от страх, приличаше на стена от изопнати мускули, но когато Алиша го побутна бавно надолу, конят не оказа съпротива. Навън проблясваха светкавици и бумтяха гръмотевици. Воин се отпусна на колене с дълбока въздишка, обърна се на една страна върху постелката и така двамата с Алиша заспаха, докато навън дъждът валя цяла нощ и отми последните следи от зимата.

Алиша остана в гората две години. Не ѝ беше лесно да си тръгне; в гората бе намерила утеха. Но в началото на третото ѝ лято там у нея се зароди ново чувство: беше настъпил моментът да продължи напред. Да довърши започнатото.

Прекара остатъка от лятото в подготовка. Трябваше да си направи оръжие. Тръгна пеша към градчетата покрай реката и се върна след три дни с дрънкаща торба. Знаеше в основни линии какво трябва да направи, тъй като много пъти беше наблюдавала процеса; подробностите щеше да уточни на принципа проба и грешка. Един голям плосък камък край потока щеше да ѝ послужи за наковалня. Алиша запали огън на брега и го остави да изгори до жар. Най-важното беше да поддържа точната температура. Когато усети, че я е достигнала, извади първия предмет от торбата: стоманена шина, широка пет сантиметра, близо метър дълга и дебела десетина милиметра. След това извади чук, метални клещи и дебели кожени ръкавици. Постави края на шината в огъня и изчака да се нажежи до бяло. След това се захвана за работа.

Наложи се да отиде още три пъти надолу по реката за материали, но накрая остана доволна. Уви дръжката с жилави лиани, за да не се пързаля ръката ѝ по гладкия метал. Оръжието тежеше приятно в дланта ѝ. Лъскавият връх блестеше на слънцето. Но първият разрез щеше да е истинското изпитание. При последната си експедиция се натъкна случайно на нива с пъпеши, големи колкото човешка глава. Плодовете растяха нагъсто, с преплетени дръжки и листа с формата на длани. Избра един пъпеш и го прибра в торбата. Сега го постави на повален дънер, прицели се и замахна с меча. Двете половини се заклатушкаха бавно, сякаш зашеметени, и паднаха на земята.

Вече нищо не я задържаше тук. Вечерта преди да потегли, Алиша отиде на гроба на дъщеря си. Не искаше да го оставя за последния момент; трябваше да приключи тук начисто. В продължение на две години гробът стоеше необозначен. Струваше ѝ се, че никой паметник не е достоен. Но не биваше да го оставя безименен. От остатъците от стоманената шина Алиша направи кръст, заби го с чука в земята и коленичи пред него. Тялото на бебето сигурно вече се беше разложило. Може би бяха останали няколко кости. Дъщеря ѝ се бе сляла със земята, дърветата, камъните, дори с небето и животните. Пренесла се бе в друг свят. Гласът ѝ отекваше в чуруликането на птиците, червената ѝ коса пламтеше в багрите на есенните листа. Алиша размишляваше за всичко това, докато галеше земята с длан. Веднъж разбито, сърцето си оставаше разбито.

— Съжалявам — промълви тя.

Утрото настъпи сиво, мъгливо и без вятър. Мечът, прибран в ножница от еленска кожа, бе преметнат на гърба ѝ под ъгъл; ножовете си носеше кръстосани на гърдите. Тъмни очила с кожени предпазители на слепоочията скриваха очите ѝ. Алиша завърза дисагите и се метна на гърба на Воин. Дни наред конят крачеше неспокойно наоколо, усетил предстоящото заминаване. Това, което си мисля, ли ще направим? На мен ми харесва тук. Планираше да поеме на изток покрай реката и да я следва през планината. С малко късмет щеше да стигне до Ню Йорк преди първия листопад.

Алиша затвори очи. Щеше да чуе гласа чак след като заглушеше мислите си. Гласът идваше от същото място като сънищата и шепнеше в ухото ѝ като вятър в пещера.

Алиша, не си сама. Знам мъката ти, защото тя е и моя. Чакам те, Лиш. Ела при мен. Ела си у дома.

Алиша пришпори Воин с пети.

Две

Питър пое към къщи надвечер. Над главата му ширналото се притъмняващо небе над Юта бе набраздено от пъстри ивици. Ранна есенна вечер: нощем ставаше студено, но денем все още се задържаше сравнително топло. Вървеше покрай ромолящата река с въдица на рамо и кучето, подтичващо до него. В торбата носеше две тлъсти пъстърви, увити в жълти листа.

Щом наближи фермата, чу от къщата да се носи музика. Събу калните си ботуши на верандата, остави торбата и влезе вътре. Ейми седеше пред старото пиано с гръб към вратата. Питър се промъкна тихо зад нея. Тя свиреше толкова съсредоточено, че не го забеляза. Питър слушаше, без да помръдва, притаил дъх. Ейми се поклащаше леко в такт с музиката. Пръстите ѝ играеха по клавишите, сякаш не свиреха нотите, а ги призоваваха. Мелодията изразяваше искрени емоции. От нея струеше скръб, но толкова нежно изразена, че не звучеше тъжно. Напомняше му на начина, по който усещаше отминаването на времето и превръщането му в спомени.

— Ти се прибра.

Не бе забелязал кога мелодията свърши. Постави ръце върху раменете на Ейми, а тя се обърна на стола и вдигна лице.

— Ела тук.

Питър се наведе и отвърна на целувката ѝ. Красотата ѝ бе удивителна; преоткриваше я наново всеки път, щом я погледнеше Той кимна към пианото:

— Не знаех, че умееш да свириш.

— Харесва ли ти? — Ейми се усмихна. — Упражнявам се цял ден.

Питър отвърна, че музиката му харесва, че го кара да се замисля. Добави, че не намира думи да опише чувството, което предизвиква у него.

— Как беше на реката? Доста се забави.

— Нима? — И този ден, както обикновено напоследък, бе минал неусетно сред мъглата на удовлетворението. — Толкова е красиво по това време на годината, че явно съм изгубил представа за времето. — Целуна я по главата. Косата ѝ беше току-що измита и ухаеше на билките, с които омекотяваха домашния сапун. — Продължавай да свириш. Аз ще приготвя вечерята.

Питър мина през кухнята и излезе през задната врата на двора. Градината съхнеше; щеше да заспи зимен сън под снежна пелена, след като приберяха и последните остатъци от реколтата. Кучето се беше запиляло някъде. Често се отдалечаваше, но Питър не се тревожеше за него; винаги се прибираше, преди да се стъмни. Питър напълни легена с вода, съблече ризата си, изми лицето и гърдите си и се избърса. Последните слънчеви лъчи хвърляха дълги сенки по земята. Това беше любимата му част от деня, тъй като имаше чувството, че всичко се прелива и цялата природа е затаила дъх. Стъмваше се и постепенно започнаха да се появят звездите, първо една, после втора и трета. Усещането в този момент приличаше на мелодията, която Ейми свиреше: спомени и копнежи, щастие и скръб, начало и край, сливащи се в едно.

Запали огън, почисти рибата и сложи мекото бяло месо в тиган с буца мас. Ейми излезе, седна до него и двамата наблюдаваха как ястието къкри. Вечеряха в кухнята на светлината от свещите: пъстърва, домати, картофи, опечени на жарава. След това си разделиха ябълка. В дневната накладоха огън и се настаниха на дивана, завити с одеяло, а кучето, както обикновено, се сгуши в краката им. Наблюдаваха пламъците смълчани; нямаше нужда да говорят, вече си бяха казали всичко, бяха си споделили всичко и знаеха всичко един за друг. След известно време Ейми стана и протегна ръка към Питър.

— Хайде да си лягаме.

Двамата изкачиха стълбите със свещи в ръка. В малката стая под стрехите се съблякоха и се сгушиха под одеялата, притиснати един в друг, за да се стоплят. До леглото кучето въздъхна и легна на пода. Добро старо куче, вярно като лъв: щеше да остане в тази поза до сутринта, за да ги пази. Близостта и топлината на телата им, общият ритъм на дишането им: Питър не изпитваше щастие, а нещо много по-дълбоко, много по-силно. През целия си живот бе искал поне един човек да го опознае напълно. Според него това представляваше любовта — някой да те познава напълно.

— Питър, какво има?

Беше се унесъл в спомени.

— Мислех си за Тео и Маус. За нощта в хамбара и нападението на вирала. Брат ми така и не успя да разбере какво го е убило.

Ейми се смълча за миг.

— Ти го уби, Питър. Ти ги спаси. Не помниш ли? Нали ти казах.

Наистина ли му беше казала? И какво странно твърдение. По време на нападението той се намираше в Колорадо, на много километри от Стопанството. Как би могъл да убие вирала?

— Обясних ти защо. Стопанството е специално. Тук миналото, настоящето и бъдещето се сливат в едно. Ти си бил в хамбара, защото така е трябвало да стане.

— Но аз не помня случката.

— Защото още не ти се е случила. За теб тя тепърва предстои. Ще бъдеш там, за да ги спасиш. Да спасиш Кейлъб.

Кейлъб, синът му. Изведнъж изпита непоносима тъга, смесена със силна обич. В гърлото му се надигна плач. Толкова много години. Толкова много години бяха минали.

— Но сега сме тук — каза той. — Двамата с теб сме тук, в това легло. Това е реално.

— Това е най-реалното нещо на света. — Тя се сгуши в него. — Не се тревожи. Уморен си.

Питър наистина бе уморен. Много, много уморен. Усещаше тежестта на годините в костите си. Неочаквано го споходи спомен как гледа лицето си в реката. Кога се бе случило? Днес? Вчера? Преди седмица, месец, година? Слънцето грееше високо в небето и блещукаше по водната повърхност. Отражението трептеше заради течението. Дълбоките бръчки и увисналите бузи, торбичките под очите, а косата му — каквото беше останало от нея — побеляла като сняг. Беше видял лицето на старец.

— Мъртъв ли бях?

Ейми не отговори. Тогава Питър разбра какво е имала предвид. Той ще умре като всички други хора, но смъртта няма да е краят. Ще остане тук като бдителен дух извън потока на времето. Това беше ключът за всичко; с него се отключваше врата, зад която се намираха отговорите на всички загадки в живота. Спомни си за деня, в който за пръв път пристигна в Стопанството преди толкова много време. Всичко изглеждаше необяснимо непокътнато, килерът беше пълен, на прозорците имаше пердета, на масата имаше съдове — сякаш чакаха точно тях. Стопанството беше единственият му истински дом на света.

Както лежеше в тъмното, Питър усети гърдите му да се изпълват със задоволство. Загубил беше много неща, много близки хора. Всичко бе преходно. Дори самата земя, небето, реката и звездите, които обичаше, един ден щяха да достигнат края на битието си. Но това не беше повод за страх; такава бе горчивата красота на живота. Представи си мига на смъртта си. Видението беше толкова убедително, че сякаш не си го представяше, а си спомняше. Щеше да лежи в същото това легло; щеше да умре един летен следобед в обятията на Ейми. Тя щеше да изглежда точно както изглеждаше сега — силна, красива и изпълнена с живот. Леглото гледаше към прозореца, чиито завеси сияеха от приглушената светлина. Нямаше да изпитва болка. Не се страхувай, Питър, казваше Ейми. Всичко е наред. Скоро ще дойда при теб. Светлината щеше да се разпростре, да изпълни първо полезрението му, след това цялото му съзнание и така той щеше да си отиде: щеше да си отиде сред вълни от светлина.

— Много те обичам — каза той.

— Аз също те обичам.

— Денят беше прекрасен, нали?

Ейми кимна, сгушена в него.

— И ни предстоят още много прекрасни дни. Океан от дни.

Питър я притегли към себе си. Навън в студената нощ всичко беше притихнало.

— Мелодията, която свиреше, много ми хареса — каза той. — Радвам се, че намерихме пианото.

И с тези думи, сгушени заедно в голямото меко легло под стрехите, те заспаха.

Радвам се, че намерихме пианото.

Пианото.

Пианото.

Пианото…

Питър се събуди гол, омотан в подгизнали от пот чаршафи. За момент остана да лежи неподвижно. Та не беше ли в…? Заедно с…? Устата му бе пресъхнала; пикочният му мехур щеше да се пръсне. Първата силна болка от махмурлука прониза главата му.

— Честит рожден ден, лейтенант.

Лор лежеше до него. По-скоро се беше увила около него, телата им преплетени и потни на местата, на които се докосваха. И преди бяха използвали бараката — две стаи и външен клозет. Никой не знаеше кой точно е собственикът ѝ. През малкия прозорец срещу леглото проникваше лятната зора.

— Бъркаш ме с някой друг.

— О, повярвай ми — отвърна Лор и го бодна с пръст в гърдите, — няма как да те сбъркам с друг. Е, как се чувстваш на трийсет?

— Както и на двайсет и девет, само че с главоболие.

Тя се усмихна съблазнително.

— Е, надявам се подаръкът да ти хареса. Извинявай, забравих да взема картичка.

Лор се измъкна от прегръдката му, наведе се от леглото и взе блузата си от пода. Косата ѝ бе пораснала достатъчно, че да се нуждае от връзване; раменете ѝ бяха широки и мускулести. Обу чифт мръсни панталони, нахлузи обувките си и се обърна към него.

— Съжалявам, че те оставям, mi amigo, но трябва да преместя цистерните. Бих ти приготвила закуска, но дълбоко се съмнявам, че тук има някаква храна. — Тя се наведе и го целуна бързо по устата. — Поздрави Кейлъб от мен.

Момчето беше останало да спи при Сара и Холис. Те не бяха попитали Питър къде отива, макар несъмнено да се досещаха какви са плановете му.

— Непременно.

— Нали ще се видим следващия път, когато съм в града? — След като Питър не отговори, Лор го изгледа с присвити очи. — Явно не…

Питър наистина не знаеше какво да ѝ каже. Онова, което изпитваха един към друг, не беше любов — дори не бяха повдигали темата — но не беше и само физическо привличане. Отношенията им попадаха в неясната територия между двете и точно в това беше проблемът. В компанията на Лор Питър винаги се сещаше за онова, което не можеше да има.

Лицето ѝ помръкна.

— По дяволите. А аз толкова се привързах към теб, лейтенант.

— Не знам какво да ти кажа.

Лор въздъхна и извърна очи.

— Предполагам, че връзката ни така или иначе нямаше да продължи дълго. Просто ми се иска аз да те бях зарязала първа.

— Съжалявам. Не биваше да допускам отношенията ни да се задълбочат толкова.

— Повярвай ми, ще ти мине — тя вдигна очи към тавана, пое си дълбоко въздух, за да се овладее, и избърса една сълза. — Мамка му, Питър. Виждаш ли какво правя заради теб?

Питър се почувства ужасно. Не бе имал намерение да се стига дотук; допреди минута очакваше, че двамата ще се срещат от време на време, докато изгубеха интерес или срещнеха други хора.

Лор попита:

— Заради Майкъл е, нали? Казах ти, че с него приключихме.

— Не знам — Питър се замисли и сви рамене. — Може би отчасти. Ако продължаваме да се виждаме, той ще разбере.

— И какво от това?

— Той ми е приятел.

Лор избърса очи и се засмя горчиво.

— Предаността ти е забележителна, но, повярвай ми, на Майкъл изобщо не му е до мен. По-скоро ще ти е благодарен, че няма да му досаждам повече.

— Не е вярно.

Тя сви рамене:

— Говориш така само от любезност. Между другото, именно затова те харесвам толкова. Но няма нужда да лъжеш. Все си повтарям, че ще забравя за него, но, разбира се, все не успявам. Знаеш ли от кое ме боли най-много? Той дори не може да ми каже истината. Онази червенокоса проклетница. Какво толкова ѝ харесва?

Питър се обърка за момент.

— За… Лиш ли говориш?

Лор го изгледа остро.

— Питър, не ставай глупав. Какво мислиш прави на онази тъпа лодка? Тя изчезна преди три години, а той още не може да си я избие от главата. Може би, ако беше тук, щях да имам някакъв шанс. Но не можеш да се състезаваш с призрак, нали?

На Питър му трябваше малко време да осмисли думите ѝ. Само преди минута щеше да каже, че Майкъл дори не харесва Алиша; двамата се караха като котки за кълбо прежда. Но наистина си приличаха — и двамата бяха еднакво силни, еднакво решителни и с еднакъв инат отстояваха идеите си. А и, разбира се, се познаваха от деца. Това ли представляваше лодката за Майкъл — начин да скърби за Алиша? Всеки скърбеше по свой собствен начин. Питър известно време ѝ беше ядосан. Алиша ги изостави без обяснение, без дори да се сбогува. Но много неща се бяха променили; светът се беше променил. Най-силно обаче чувстваше пронизваща самота, студена празнина на мястото, което Алиша бе заемала в сърцето му.

— А що се отнася до теб — рече Лор и разтри очи с опакото на ръката си, — не знам коя е тя, но е голяма късметлийка.

Нямаше смисъл да отрича.

— Много съжалявам.

— Повтаряш се — с горчива усмивка Лор плесна с длани по коленете си. — Е, аз имам тонове нефт. Какво повече му трябва на едно момиче? Дано се чувстваш ужасно. Но не прекалявай. Една-две седмици стигат.

— И в момента се чувствам ужасно.

— Радвам се. — Тя се наведе и го целуна страстно; целувка с вкус на сълзи, след което рязко се отдръпна.

— Тази ти е за спомен. До скоро, лейтенант.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато Питър се качи на язовирната стена. Махмурлукът нямаше да го пусне скоро, а цял ден размахване на чук върху нажежен от слънцето покрив само щеше да влоши нещата. Добре щеше да му се отрази да поспи още час, но след разговора с Лор искаше малко да се разведри, преди да отиде на строежа.

На стената го посрещна зората, омекотена от надвисналите пухкави облаци, които щяха да се разпръснат до час. Откакто напусна Експедиционния, язовирът се бе превърнал в място със символично значение. В дните преди съдбовното му заминаване за Отечеството беше довел тук племенника си. Не правиха кой знае какво. Порадваха се на гледката и си поговориха за пътешествията на Питър с Експедиционния и за родителите на Кейлъб, Тео и Маус, след което слязоха до водата, за да плуват — нещо, което Кейлъб дотогава не бе правил. Обикновена разходка, но до края на деня нещо се беше променило. В сърцето на Питър се беше отворила врата. Тогава още не знаеше, че от другата страна на вратата го чака нов живот, в който щеше да поеме задължението да е баща на Кейлъб.

Това беше единият живот, който водеше; живота, за който другите хора знаеха. Питър Джаксън, бивш офицер от Експедиционния корпус, сега дърводелец и баща, гражданин на Кървил, Тексас. Живот като на всички останали, със своите радости и мъки, с хубавите и трудните си моменти, с добрите и лошите си дни. Кейлъб тъкмо беше навършил десет години. За разлика от Питър, който на тази възраст вече служеше като вестител в Стражата, момчето все още изживяваше детството си. Ходеше на училище, играеше с приятелите си, вършеше домашните си задължения без много подкани и оплаквания, а всяка вечер, след като Питър го сложеше да си легне, то заспиваше спокойно с мисълта, че следващият ден ще е същият като вчерашния. Кейлъб беше висок за възрастта си, като всички Джаксънови; детската пухкавост започваше да се стопява от лицето му. С всеки изминал ден заприличваше все повече на баща си Тео, макар вече да не говореха за родителите му. Не че Питър избягваше темата; момчето просто не питаше. Една вечер, шест месеца, откакто Питър и Кейлъб живееха сами, двамата играеха шах и момчето обмисляше следващия си ход, когато попита небрежно, все едно говореше за времето: Може ли да те наричам „татко“? Питър се стъписа; не очакваше подобна молба. Ти искаш ли да ме наричаш така?, попита той и момчето кимна. Добре. Ще се радвам.

По отношение на другия си живот Питър не можеше да каже точно какво представлява, само знаеше, че го живее през нощта. В сънищата си живееше в Стопанството, случваха му се различни неща, дните се различаваха, но атмосферата винаги бе една и съща: уютна. Сънищата му бяха толкова реалистични, че се събуждаше с усещането, че е пътувал до друго място в друго време, сякаш часовете, в които беше буден, и часовете, в които спеше, бяха две страни на една и съща монета — еднакво реални.

Какво представляваха тези сънища? Откъде идваха? Плод на собственото му въображение ли бяха, или някой му ги пращаше — може би дори самата Ейми? Питър не беше казвал на никого за последната нощ на евакуацията в Айова, когато Ейми дойде при него. Причините бяха многобройни, но най-важната беше, че сам не знаеше дали действително се е случило. Събудил се беше от дълбок сън с дъщерята на Сара и Холис, заспала в скута му; двамата облечени дебело в студа, под небе, осеяно с толкова звезди, че сякаш се рееше сред тях, и тогава я видя. Не си казаха и дума, но нямаше нужда. Докосването на ръцете им беше достатъчно. Срещата им продължи вечно и приключи за миг; в следващия момент Ейми изчезна.

И това ли беше сън? Погледнато логично — да. Всички смятаха, че Ейми е загинала на стадиона при експлозията, която уби Дванайсетте. Не намериха никаква следа от нея. Но преживяването беше толкова истинско. Понякога беше сигурен, че Ейми е жива, но веднага го изпълваха съмнения. И затова не споделяше подозренията си с никого.

Постоя известно време, загледан в първите слънчеви лъчи, разливащи се над тексаските хълмове. Водата в язовира беше спокойна и гладка като огледало. С радост би се опитал да прогони махмурлука, като поплува, но трябваше да заведе Кейлъб на училище, преди да отиде на работа. Не го биваше кой знае колко като дърводелец — разбираше единствено от военно дело — но работата беше постоянна и близо до дома му, а с кипящата строителна дейност Жилищната комисия имаше нужда от всеки чифт ръце в наличност.

Кървил се пукаше по шевовете; петдесет хиляди души пристигнаха от Айова и удвоиха населението само за две години. Не беше лесно да приемат толкова много хора и все още изпитваха трудности. Кървил беше построен на принципа, че населението няма да се увеличава; на семейните двойки не се позволяваше да имат по повече от две деца, иначе трябваше да плащат солена глоба. Ако едното дете умреше, преди да достигне пълнолетие, можеха да имат трето, но само ако предишното дете починеше, преди да навърши десет години.

С пристигането на хората от Айова цялата тази концепция се срина. Имаше периоди с недостиг на храна, гориво и лекарства, проблеми с отпадъците — всички трудности, които възникват, когато прекалено много хора са натикани в твърде тясно пространство, а и двете страни негодуваха еднакво шумно. Град от набързо разпънати палатки приюти първите няколко вълни от пришълци, но с непрестанното прииждане на нови хора временният лагер бързо затъна в мизерия. След цял живот принудителен труд много от пришълците трудно се приспособяваха към новата реалност, в която сами трябваше да взимат решения — популярност доби изразът „мързелив като от Отечеството“ — но част от тях стигаха до другата крайност: нарушаваха вечерния час, тълпяха се в бордеите и комарджийските зали на Дънк, пиеха, крадяха и се биеха. Доволни бяха единствено търговците, които трупаха големи печалби от черния пазар, на който се продаваше всичко — от храна и бинтове до инструменти.

Вече открито се говореше за разселване извън стените на града. Според Питър беше само въпрос на време; след като от три години никой не бе зървал вирал, драк или дремльо, върху Цивилната власт се упражняваше все по-голям натиск да отвори портата. Събитията на стадиона се бяха превърнали в легенди, които една с една не си приличаха, но дори най-големите скептици започваха да приемат мисълта, че вече не съществува опасност.

Питър се обърна и погледна към града. Почти сто хиляди души: някога тази цифра щеше да го смае. Израснал беше в град — цял свят — с по-малко от сто души. На портата се струпваха автобусите, които превозваха работници до нивите и бълваха дизелов пушек сред утринната мараня; отвсякъде долитаха шумовете и миризмите от разбуждането на хората; градът се събуждаше и се протягаше. Проблемите бяха реални, но незначителни в сравнение с надеждата, която му вдъхваше гледката. Епохата на виралите беше приключила; човечеството най-сетне се намираше във възход. Разполагаха с цял континент и именно от Кървил щяха да започнат да го завладяват отново. Защо тогава този нов свят му се струваше толкова нестабилен, толкова крехък? Защо, застанал на язовирната стена в иначе изпълнена с надежда лятна утрин, потръпваше от лошо предчувствие?

Е, помисли си Питър, какво да се прави? От опита си като родител знаеше, че колкото и да се тревожиш, има неща, които не можеш да предотвратиш. Трябваше да приготви обяда на Кейлъб, да му заръча да е послушен, след което да отиде на работа и да се труди за хляба си цял ден, а след двайсет и четири часа всичко щеше да започне отначало. Трийсет, замисли се той. Днес ставам на трийсет години. Ако някой го бе попитал преди десетилетие дали ще доживее трийсет, а да не говорим пък да отглежда дете, щеше да го помисли за луд. Май това беше най-важното. Може би фактът, че е жив и че има дете, с което се обичат, бе достатъчен.

Казал беше на Сара, че не иска да празнува, но, разбира се, тя не го послуша. След всичко, което преживяхме, да навършиш трийсет е важен момент. Мини покрай нас след работа. Ще сме само петимата. Обещавам, празненството няма да е голямо. Той взе Кейлъб от училище, прибра се да се измие и малко след 18:00 часа пристигнаха в апартамента на Сара и Холис, прекрачиха прага и се натъкнаха точно на онова, от което Питър се опасяваше. Десетки хора, натъпкани в двете тесни, задушни стаи — съседи, колеги, родителите на приятелите на Кейлъб, мъже, с които беше служил в армията, дори сестра Пег, която, облечена със строгото си сиво расо, се смееше и разговаряше като всички останали. На вратата Сара го прегърна и му честити рождения ден, а Холис му подаде чаша и го потупа по гърба. Кейлъб и Кейт едва се сдържаха да не се разсмеят на глас.

— Ти знаеше ли за това? — обърна се Питър към Кейлъб. — Ами ти, Кейт?

— Разбира се, че знаехме! — възкликна момченцето. — Само да си видиш физиономията, татко!

— Здравата я загази! — заяви Питър с тона си на ядосан баща, макар и през смях.

Имаше храна, напитки, дори подаръци — дребни, но от сърце: чорапи, сапун, джобно ножче, колода карти, огромна сламена шапка, която Питър си сложи, за да се посмеят всички. Сара и Холис му подариха джобен компас за спомен от пътешествията им заедно, а Холис му подаде тайничко и малка метална бутилка за алкохол:

— От новата партида на Дънк — намигна му той. — Не ме питай как се сдобих с нея. Все още имам приятели на съмнителни места.

След като отвориха и последните подаръци, сестра Пег му връчи голям лист хартия, навит на руло. На него пишеше Честит рожден ден на нашия герой, а около пожеланието имаше подписи — някои четливи, други не — на децата от сиропиталището. Питър преглътна сълзите си и прегърна старата жена, с което изненада и двама им.

— Благодаря на всички ви — каза той. — Много ви благодаря.

Към полунощ гостите започнаха да се разотиват. Кейлъб и Кейт бяха заспали на леглото, сгушени като кученца. Питър и Сара седяха на масата, докато Холис чистеше.

— Имаш ли вест от Майкъл? — попита я Питър.

— Не.

— Това тревожи ли те?

Сара се намръщи, след което сви рамене.

— Майкъл си е Майкъл. Не разбирам защо се занимава с лодката, но щом си е наумил нещо, ще го довърши. Мислех си, че Лор ще го укроти малко, но явно връзката им е приключила.

Питър се почувства гузен; само преди дванайсет часа беше в леглото с въпросната жена.

— Как върви в болницата? — попита той, за да смени темата.

— Пълна лудница. Назначиха ме за акушерка. Израждам купища бебета. Джени ми помага.

Сара говореше за сестрата на Гунар Апгар, която бяха намерили в Отечеството. Бременна, Джени се върна в Кървил с първата група евакуирани и пристигна тъкмо навреме за раждането. Година по-рано се беше омъжила за мъж от Айова, макар Питър да не знаеше дали той е бащата на детето.

— Джени се извинява, че не успя да дойде — продължи Сара. — За нея ти си истински герой.

— Наистина ли?

— Всъщност много хора гледат така на теб. Нямаш представа колко често ме питат дали те познавам лично.

— Шегуваш се.

— Извинявай, не прочете ли плаката, който ти подариха?

Питър сви смутено рамене, но изпита и известно задоволство.

— Аз съм просто дърводелец. При това не особено добър, честно казано.

Сара се засмя.

— Щом казваш.

Вечерният час отдавна бе минал, но Питър знаеше как да избегне патрулите. Кейлъб едва отвори очи, когато го вдигна на гръб и пое към къщи. Тъкмо бе сложил момчето да спи, когато на вратата се почука.

— Питър Джаксън?

На прага стоеше офицер с нашивки на Експедиционния корпус на раменете си.

— Късно е. Синът ми спи. Какво мога да направя за вас, капитане?

Той подаде на Питър запечатано писмо.

— Лека нощ, господин Джаксън.

Питър затвори вратата тихо, разряза восъчния печат с новото си джобно ножче и отвори писмото.

— Татко, защо идва този войник?

Кейлъб беше влязъл незабелязано в стаята и потриваше очи с юмручета.

Питър отново прочете писмото. Какво искаше Санчез от него?

— Не е важно.

— Отново ли си в армията?

Питър погледна момчето. Вече беше на десет години. Растеше толкова бързо.

— Не, разбира се — отвърна той и прибра писмото. — Връщай се в леглото.

Три

Червената зона

Петнайсет километра западно от Кървил, Тексас

Юли, 101 г. сл.в.

Лушъс Гриър, Вярващия, зае мястото си на платформата час преди зазоряване. Оръжието му беше пушка с плъзгащ затвор, калибър .308, прецизно реставрирана, с приклад от полирано дърво и оптичен мерник, чиято леща беше потъмняла от времето, но все още вършеше работа. Останали му бяха само четири патрона; скоро щеше да се наложи да ходи в Кървил за още. Но на сутринта на петдесет и осмия ден това не го тревожеше. Трябваше му само един изстрел.

През нощта над просеката се беше спуснала лека мъгла. Капанът му — кофа със смачкани ябълки — се намираше на стотина метра срещу вятъра, скрит сред високата трева. Седнал неподвижно, с прибрани крака и пушката, опряна в скута, Лушъс чакаше. Нямаше никакво съмнение, че плячката му ще се появи; миризмата на пресни ябълки беше неустоима.

За да убие времето, си повтаряше простичка молитва: Боже, Господарю на Вселената, бъди мой водач и моя утеха, дай ми сила и мъдрост да изпълня волята Ти в следващите дни, да разбера какво се иска от мен, да бъда достоен за задачата, която ми повери. Амин.

Защото нещо щеше да се случи; Лушъс го усещаше. Усещаше го, както усещаше ударите на сърцето си, дъха в гърдите си, костите в тялото си. По пътя на дългата си история човечеството вървеше към решително изпитание. Кога щеше да стане това Лушъс не знаеше, но денят щеше да настъпи и тогава щяха да са нужни воини. Мъже като Лушъс Гриър.

Три години бяха изминали от освобождението на Отечеството. Събитията от онази нощ все още го преследваха, незаличими спомени, отпечатали се в съзнанието му. Хаосът на стадиона, появата на виралите; бунтовниците, сипещи дъжд от куршуми срещу червенооките; Алиша и Питър, настъпващи към сцената със стрелба; дребничката Ейми, окована във вериги, ревът, който се надигна от гърлото ѝ, силата, която изригна от нея; преобразяването на тялото ѝ, загубата на човешкия ѝ облик, след това издрънчаването на веригите и смелия ѝ скок, светкавично бърз, към чудовищните врагове; хаосът и безпорядъкът на битката, Ейми затисната под Мартинез, Десетия от Дванайсетте; ослепителната експлозия и след това пълната тишина, сковала целия свят.

Със завръщането си в Кървил на следващата пролет Лушъс осъзна, че повече не може да живее сред хората. Изясни му се значението на онази нощ; призован беше да води уединено съществуване. Сам построи скромната си колиба край реката, усещаше притегателната сила на нещо по-дълбоко, което го зовеше сред дивата природа. Лушъс, отвори душата си за мен. Освободи се от всички материални блага и земни удобства, за да ме познаеш. Само с нож и дрехите на гърба си, той се отправи към голите хълмове без крайна цел освен пълно усамотение, за да намери истинското си призвание. Караше по цели дни без храна, краката му се издраха и окървавиха, езикът се поду от жажда: след седмици обграден единствено от гърмящи змии, кактуси и жарещото слънце започна да халюцинира. Гигантските кактуси се превръщаха в редове войници, застанали мирно; езера се появяваха по напуканата от суша земя; в далечината планинска верига приличаше на град с високи стени. Не поставяше под съмнение виденията; те бяха реални, защото той вярваше, че са реални. Миналото и настоящето също се сливаха в съзнанието му. Понякога той беше Лушъс Гриър, майор от Експедиционния; друг път беше затворник в килия; а от време на време се виждаше като млад новобранец и дори като малко момче.

Скита в това състояние в продължение на седмици — същество от безброй светове. И един ден се събуди проснат в дере под палещите лъчи на обедното слънце. Тялото му беше измършавяло до неузнаваемост, осеяно с драскотини и рани; пръстите на ръцете му бяха окървавени, някои от ноктите бяха паднали. Какво се беше случило? Сам ли си го беше причинил? Нямаше спомени, само внезапно споходилия го поразителен образ, изникнал пред очите му.

Лушъс получи видение.

Нямаше представа къде е, знаеше само, че трябва да върви на север. Шест часа по-късно се озова на Кървил Роуд. Обезумял от жажда и глад, продължи да върви до падането на нощта и тогава видя табелата с голямо червено Х. Укритието беше добре заредено: храна, вода, дрехи, бензин, оръжия и муниции, имаше дори генератор. Но най-голяма радост за очите му беше хъмвито. Лушъс почисти и проми раните си и спа на меко легло, а на сутринта зареди автомобила с гориво, зареди акумулатора и напомпа гумите, след което се отправи на изток и стигна до Кървил на сутринта на втория ден.

В края на Оранжевата зона остави хъмвито и стигна до града пеша. Там, в тъмна стая в съмнителната част на града, сред мъже, които не познаваше и които не се представиха, продаде три от карабините от укритието, за да си купи кон и провизии. Прибра се в колибата си на свечеряване — скромна постройка сред тополите и блатните дъбове на брега на реката, само една стая с пръстен под, но щом я зърна, сърцето му се стопли. Колко дълго бе отсъствал от дома си? Струваше му се, че го е нямало с години, цели десетилетия от живота му, но в действителност бяха само няколко месеца. Кръгът се затвори; Лушъс си бе у дома.

Разтовари и върза коня и влезе в колибата. Върху леглото имаше гнездо от мъх и клонки, знак, че някое животинче си беше направило дом в негово отсъствие, но с изключение на това аскетичният интериор беше непокътнат. Лушъс запали газената лампа и седна на масата. В краката му лежеше сак с припаси: пушката „Ремингтън“, кутия пълнители, нови чорапи, сапун, остър бръснач, кибрит, ръчно огледало, половин дузина писалки, три шишенца с тъмносиньо мастило и листи от дебела, пореста хартия. Отиде до реката да напълни с вода легена си и се върна в къщата. Отражението в огледалото беше точно толкова шокиращо, колкото очакваше: увиснали бузи, хлътнали очи, изгоряла от слънцето кожа, чорлава като на безумец коса. Долната половина от лицето му беше скрита под толкова гъста брада, че семейство мишки с радост би си спретнало дом в нея. Наскоро беше навършил петдесет и две години, но мъжът в огледалото изглеждаше на шейсет и пет.

Каза си, че ако отново ще става войник, макар и стар и немощен, то поне ще изглежда както подобава. Подстрига заплетената си коса и брада, след което използва бръснача и сапуна, за да се обръсне гладко. Изхвърли мръсната вода навън и се върна на масата, където разположи листите и писалките.

Лушъс затвори очи. Споходилото го онази нощ в дерето видение не приличаше на халюцинациите, които получаваше в пустинята. Приличаше по-скоро на спомен за нещо преживяно. Припомни си постепенно всеки детайл от образа. Как би могъл дори да се надява, че ще предаде толкова красива гледка с аматьорските си умения? Но трябваше поне да опита.

Лушъс започна да рисува.

Нещо изшумоля в храстите: Лушъс погледна през мерника на пушката. Четири животни ровеха из пръстта, душеха и грухтяха: три свине и един глиган с червеникавокафява козина и остри като бръсначи бивни. Седемдесет килограма месо от диви прасета, поднесено на тепсия.

Стреля.

Свинете избягаха, но шопарът пристъпи с олюляване напред, потрепери силно и падна на предните си крака. Лушъс не сваляше поглед от него през мерника. Последва второ потреперване, по-силно от първото, и животното се просна на една страна.

Лушъс слезе бързо по стълбата и отиде при поваленото в тревата животно. Издърпа шопара върху брезент, завлече го до дърветата, върза задните му крака един за друг, закачи го с кука и започна да го повдига с въже. Когато главата на животното достигна до нивото на гърдите му, той направи възел на въжето, постави легена под прасето, извади ножа си и преряза гърлото на животното.

Струя топла кръв плисна в легена. От прасето щеше да източи близо четири литра кръв. След като я изцеди, Лушъс я сипа през фуния в пластмасова туба. Ако разполагаше с повече време, щеше да изкорми и нареже прасето и да опуши месото, след което да го продаде. Но беше петдесет и осмият ден и Лушъс трябваше да потегля.

Свали трупа на земята — поне койотите щяха да се нахранят — и се прибра в колибата. Трябваше да признае, че изглежда все едно в нея живее луд човек. Бяха минали малко повече от две години, откакто започна да рисува, и сега стените бяха осеяни с плодовете на труда му. От мастило премина към въглен, молив, дори бои, които струваха доста. Някои от картините бяха по-добри от други — погледнати в хронологичен ред, се забелязваше бавният му, понякога мъчителен напредък като художник. Но най-хубавите творби предаваха задоволително образа, който не излизаше от главата му по цял ден, като мелодията на песен, която не можеш да пропъдиш от съзнанието, освен ако не я изпееш.

Единствено Майкъл беше виждал картините. Лушъс странеше от хората, но Майкъл го бе издирил благодарение на някакъв търговец, приятел на Лор. Една вечер преди около година, когато Лушъс се прибра, след като беше ходил да залага капани, той видя стар пикап, паркиран в двора му, и Майкъл, седнал в каросерията. През годините, откакто Гриър го познаваше, Майкъл се бе превърнал от хрисимо на вид момче в хубав мъж в разцвета на силите си: жилав и елегантен, с мъжествено лице и суров поглед.

— Да му се не види, Гриър, изглеждаш ужасно. Няма ли да покажеш малко гостоприемство?

Лушъс донесе бутилката. В първия момент не разбра какво иска Майкъл. Изглеждаше променен, малко неспокоен, вглъбен в себе си. Майкъл по принцип не беше мълчалив. Идеи, теории и всевъзможни планове, независимо колко абсурдни и недообмислени, се изстрелваха от устата му като куршуми. Продължаваше обаче да е също толкова енергичен — човек на практика можеше да си стопли ръцете върху главата му — но сега енергичността му беше добила по-мрачно измерение, сякаш беше хваната в капан, сякаш Майкъл размишляваше за нещо, което все още не можеше да изрази с думи.

Лушъс беше чул, че Майкъл е напуснал рафинерията, разделил се е с Лор, построил е някаква лодка и прекарва по-голямата част от времето си на нея в самотни плавания из Мексиканския залив. Майкъл така и не му каза какво търси в безбрежния пуст океан, а и Лушъс не повдигна въпроса; та как би обяснил собственото си отшелничество? Но с течение на вечерта, докато се напиваха все повече със Специална рецепта №3 на Дънк — Лушъс не пиеше много напоследък, макар алкохолът да беше чудесен разтворител за бои — той започна да осъзнава, че Майкъл се е появил на прага му само заради първичния инстинкт да прекара известно време в компанията на друго човешко същество. Все пак и двамата живееха в доброволна изолация и може би Майкъл искаше просто да прекара няколко часа с човек, който разбира какво преживява — дълбокият импулс да останеш сам в момент, в който всички би трябвало да танцуват от радост, да правят деца и да празнуват настъпването на епоха, в която смъртоносни същества не дебнеха в короните на дърветата и не убиваха хора без причина.

Известно време обсъждаха приятелите си: говориха за работата на Сара в болницата и за дългоочакваното ѝ преместване заедно с Холис от бежанския лагер в постоянно жилище; за повишението на Лор в рафинерията; за оставката на Питър от Експедиционния, за да може да се грижи за Кейлъб; за решението на Юстас, което не изненада никого, да напусне Експедиционния и да се върне с Нина в Айова. На пръв поглед разговорът беше изпълнен с оптимизъм, но Лушъс не се заблуждаваше — под повърхността дебнеха имената, които не изричаха на глас.

Лушъс не беше казвал на никого за Ейми — единствено той знаеше истината. Но относно съдбата на Алиша нямаше никаква представа, както очевидно нямаше и никой друг — тя беше изчезнала сред безбрежната пустош на Айова. По онова време Лушъс не се разтревожи — Алиша приличаше на комета: изчезваше внезапно за дълги периоди и се завръщаше неочаквано с гръм и трясък — но докато дните отминаваха, а тя не се връщаше и Майкъл лежеше с гипсиран крак, Лушъс започна да забелязва как изчезването ѝ гори в очите на приятеля му като дълъг фитил на бомба. Ти не разбираш, бе казал Майкъл на Лушъс и се бе надигнал гневно в леглото. Този път не е като преди. Лушъс реши, че няма смисъл да му противоречи — Алиша не се нуждаеше от ничия помощ. Не се и опита да спре Майкъл, когато дванайсет часа по-късно свалиха гипса му и той оседла кон и тръгна в снежната виелица да я търси — доста неразумна постъпка, като се има предвид, че младежът едва ходеше. Но Майкъл си беше такъв: нямаше как да го спреш, а и имаше нещо необичайно лично в цялата работа, сякаш заминаването на Алиша беше послание, предназначено единствено за него. Майкъл се върна след пет дни, премръзнал, обиколил периметър от сто и шейсет километра, и оттогава не изрече нито думичка по въпроса, дори не споменаваше името ѝ.

Всички обичаха Алиша, но Лушъс знаеше, че има хора, които никой не опознава напълно; хора, които са родени, за да се отличават. Алиша изчезна яко дим и сега, след три години, въпросът, който Лушъс си задаваше, не беше какво ѝ се е случило, а дали изобщо е съществувала.

Минаваше полунощ и бяха изпили и последните си чаши, когато Майкъл най-накрая повдигна въпроса, който явно не му бе давал мира цяла нощ.

— Как мислиш, наистина ли вече няма драки?

— Що за въпрос?

Майкъл повдигна вежда:

— Все пак какво мислиш?

Лушъс обмисли внимателно думите си.

— Нали беше там? С очите си видя какво стана. Ако убиеш Дванайсетте, всички останали измират. Ако не греша, това дори беше твоя идея. Малко късно е да си задаваш подобен въпрос.

Майкъл извърна смълчано очи. Отговорът задоволяваше ли го?

— Някой път трябва да дойдеш на лодката — каза той накрая малко по-ведро. — Много ще ти хареса. Светът е толкова голям. Не си виждал подобна красота.

Лушъс се усмихна. Каквото и да го човъркаше, младежът не беше готов да говори за него.

— Ще си помисля.

— Поканата важи, когато и да решиш — Майкъл се изправи и се подпря с една ръка върху масата, за да не загуби равновесие. — Здраво се наквасих. Ако не възразяваш, ще отида да повърна и ще легна да спя в пикапа.

Лушъс посочи към тясното легло.

— Ако искаш, можеш да спиш на леглото.

— Много мило от твоя страна, но първо трябва да се опознаем по-добре.

Майкъл излезе с клатушкане навън, но на прага се обърна и хвърли замъглен поглед към малката стаичка.

— Добър художник си, майоре. Картините ти са много интересни. Някой път трябва да ми разкажеш за тях.

И това беше всичко; когато на сутринта Лушъс се събуди, Майкъл си беше тръгнал. Мислеше си, че отново ще се видят, но младежът повече не се върна. Предположи, че Майкъл е намерил отговорите, които търси, или пък е решил, че Лушъс не може да му ги даде. Как мислиш, наистина ли вече няма драки…? Какво би казал приятелят му, ако Лушъс беше отговорил искрено на въпроса?

Лушъс пропъди тревожната мисъл. Остави тубата с кръвта от прасето в сянката на колибата и тръгна надолу по склона към реката. Гуадалупе по принцип беше студена, но тук, където правеше завой и имаше дълбок шест метра вир, захранван от естествен извор, водата беше направо вледеняваща. Около вира имаше високи варовикови скали. Лушъс събу обувките и панталоните си, взе въжето, което държеше на скалите, пое си дълбоко въздух и скочи елегантно във водата. Температурата падаше, колкото по-надълбоко се спускаше. Раницата, която си беше ушил от дебело платнище, висеше здраво завързана на ниско надвиснал клон, за да не я отнесе течението. Лушъс завърза въжето за дръжката на чантата, откачи я от клона, пое си въздух и се гмурна.

Излезе на отсрещния бряг, отиде до брод надолу по течението и прекоси отново реката, след което се изкачи по тясна пътека до върха на варовиковите скали. Там седна и издърпа въжето със завързаната за него раница.

Облече се и занесе чантата обратно в колибата. Там, на масата, извади съдържанието ѝ: още осем туби, побиращи общо трийсет и четири литра — горе-долу количеството кръв, което тече във вените на половин дузина човешки същества, достигнали зрялост.

Веднъж извадена от реката, плячката му бързо щеше да се развали. Лушъс завърза тубите една за друга и събра провизиите си — храна и вода за три дни, пушката и патроните, нож, фенер, дебело въже — и ги изнесе навън. Още нямаше 7:00 часа, но слънцето вече припичаше. Оседла коня, пъхна пушката в кобура и преметна останалите провизии през холката на животното. Както обикновено, не си взе постеля; щеше да язди по цяла нощ и да пристигне в Хюстън на шейсетия ден.

Пришпори коня и потегли.

Четири

Мексиканския залив

На двайсет и две морски мили югоизточно от остров Галвестън

04:30 ч.: Майкъл Фишър се събуди от сипещия се върху лицето му дъжд.

Изправи опрения си върху щурца гръб. Нямаше звезди, но на изток ивица сивкава светлина се процеждаше между хоризонта и облаците. Въздухът беше напълно застинал, но Майкъл знаеше, че това няма да продължи дълго — миришеше на буря.

Той разкопча късите си панталони, изпъчи таза си над кърмата и пусна струя урина със задоволителна сила и продължителност във водите на Залива. Не беше особено гладен, приучил бе тялото си да не обръща внимание на глада, но все пак отдели малко време да слезе в каютата и да си приготви протеинов шейк, който изгълта на шест големи глътки. Освен ако не грешеше, а той почти никога не грешеше, утрото щеше да донесе сериозна тръпка и беше най-добре да я посрещне на пълен стомах.

Върна се на палубата, когато първата светкавица проряза небето на хоризонта. Петнайсет секунди по-късно избумтя и гръмотевицата, която отекна като кашлицата на начумерен бог. Вятърът също се усили и задуха на случайни пориви, както при наближаването на шквал. Майкъл откачи устройството за самоуправление и хвана румпела, щом дъждът заваля като из ведро: топъл тропически дъжд, който го измокри до кости само за миг. Майкъл нямаше конкретни предпочитания относно времето. Както всичко останало, времето беше непредвидимо и ако това беше бурята, която в крайна сметка щеше да го прати на дъното, то нямаше на кого да се сърди.

Наистина ли? Съвсем сам? С това корито? Луд ли си? Понякога въпросите бяха добронамерени и искрени; дори напълно непознати се опитваха да го разубедят. Но повечето хора го бяха отписали. Дори да не загинеше в морето, щеше да го убие бариерата — преградата от плаващи във водата експлозиви, за която се говореше, че обикаля около целия континент. Та кой нормален човек би предизвикал така съдбата? И особено сега, след като никой не беше виждал вирал от почти три години? Нима цял континент не беше достатъчен за онези, които не ги свърта на едно място?

Това беше вярно, но не всяко решение се взимаше въз основа на логиката; много често хората следваха интуицията си. А интуицията подсказваше на Майкъл, че бариерата не съществува, че никога не е съществувала. Той показваше среден пръст на историята, на сто години човешко развитие, като казваше: Не ви вярвам. Няма начин. Вие продължавайте без мен. Или пък просто играеше руска рулетка. А като се има предвид миналото на семейството му, това беше напълно възможно.

Не обичаше да си спомня за самоубийството на родителите си, но, разбира се, мисълта го спохождаше често. В кътче от съзнанието му събитията от онази сутрин непрекъснато вървяха като на кинолента. Бледите им, безизразни лица и опнатите въжета около вратовете им, които поскърцваха тихо. Увисналите им тела, напълно отпуснати. Потъмнелите пръсти на краката, подути от стеклата се надолу кръв. В първия момент Майкъл не успя да осмисли гледката пред очите си: взирал се бе в телата поне трийсет секунди, в опит да проумее какво се е случило. Осъзна постепенно какво вижда чрез поредица от несвързани думи (мама, татко, висят, въже, мъртви), преди експлозия от неописуем ужас да разтърси единайсетгодишния му ум. Той се спусна напред, за да ги хване за краката и да повдигне телата им нагоре, като не спираше да крещи на Сара да дойде да му помогне. Родителите му бяха мъртви от часове; усилията му бяха напразни. Въпреки това трябваше да опита. Хората пропиляваха голяма част от живота си, разбрал беше Майкъл, в опити да поправят неща, които не можеха да бъдат поправени.

Затова кръстосваше морето в усамотение. То се бе превърнало в един вид дом за него. Лодката се казваше Наутилус. Спомни си името от роман, който беше чел като малък в Убежището: „Капитан Немо“, стара, разпадаща се книга с меки корици и пожълтели страници, върху чиято корица имаше рисунка на интересно бронирано превозно средство, което приличаше на кръстоска между лодка и подводен резервоар, обгърнато от пипалата на еднооко морско чудовище. Макар отдавна да беше забравил подробностите от самата история, рисунката се беше запечатала в съзнанието му; когато дойде време да кръсти лодката си след две години работа, Наутилус му се стори най-подходящото име. Сякаш го беше пазил в спомените си специално за този случай.

Единайсет метра от кърмата до бушприта, с едно основно и едно предно платно и малка каюта (макар че през повечето време Майкъл спеше на палубата). Намери я в корабостроителница край пролива Сан Луис, все още върху дървените трупи. Корпусът, изработен от полиестерна смола, беше непокътнат, но всичко останало беше в окаяно състояние — палубата и платната бяха изгнили, всичко, изработено от метал, беше непоправимо ръждясало. С други думи, лодката беше идеална за Майкъл Фишър, първокласен инженер и отличен нефтохимик. След месец той напусна рафинерията и осребри непохарчените чекове със заплатата си за пет години, за да си купи нужните инструменти и да наеме работници, които да заведе до Сан Луис. Наистина ли? Съвсем сам? С това корито? Да, отговори им Майкъл, докато разгръщаше чертежа на масата. Наистина.

Каква ирония, че след толкова години разравяне на жаравата на стария свят в опит да разгори отново пламъка на човешката цивилизация с каквито машини бяха останали, в крайна сметка го заплени най-старият метод за задвижване. Вятърът духаше, завихряше се в обратна посока, създаваше вакуум, който лодката вечно се опитваше да запълни. Всяко следващо плаване продължаваше малко повече, малко по-навътре в морето. В началото плаваше предпазливо, покрай бреговете. На север и на изток по крайбрежието до замърсения от нефтени разливи Ню Орлиънс и задушаващата, лепкава смрад от химикали, вливащи се от реката. На юг до остров Падре с дългите пясъчни ивици, бели като талк. Колкото повече увереност добиваше, толкова по-дълги бяха пътешествията му. От време на време се натъкваше на анахронични следи от човешка дейност — купчини ръждясали отломки в плитчините, плаващи островчета от пластмасови отпадъци, изоставени нефтени платформи, издигащи се сред огромни мазни петна изпомпана мътилка — но скоро заплава отвъд тях, по-навътре в сърцето на пустия океан. Водата ставаше все по-тъмна над изумителните дълбини. Майкъл вдигаше секстанта към слънцето и чертаеше маршрута си с молив. Един ден осъзна, че водата под него е дълбока повече от километър и половина.

Денят на бурята беше четирийсет и вторият от плаването му. Възнамерявал бе да стигне до Фрийпорт по пладне, да си набави провизии, да си почине за около седмица — непременно трябваше да качи някой и друг килограм — и отново да потегли. Естествено, щеше да се наложи да се види с Лор, неловка работа. Тя дали изобщо щеше да му проговори? Или само щеше да му хвърля гневни погледи отдалеч? Дали щеше да го грабне за колана и да го замъкне в спалнята за час яростен секс, който той въпреки здравия си разум нямаше да може да откаже? Майкъл нямаше представа как ще протече срещата им и от кой вариант би се почувствал по-гузен; щеше да бъде или кретенът, разбил сърцето ѝ, или лицемерът в леглото ѝ. Защото не намираше подходящи думи, с които да ѝ обясни, че Наутилус, нуждата му от усамотение и фактът, че не може да отвърне на любовта ѝ, не са свързани с нея.

Както често се случваше, неусетно си спомни за последния път, в който видя Алиша — доколкото знаеше, това беше и последният път в който някой изобщо я бе виждал. Защо избра него? Алиша дойде в болницата сутринта, преди Сара и другите да тръгнат от Отечеството към Кървил. Майкъл не знаеше колко е часът; спеше и когато се събуди, я видя да седи до леглото му. Изражението ѝ беше… странно. Усети, че е седяла там доста време и го е гледала как спи.

— Лиш?

Тя се усмихна.

— Здравей, Майкъл.

Последва мълчание от поне трийсет секунди. Тя не го попита: Как се чувстваш? нито рече Много си смешен с този гипс, Верига, не го стрелна и с някоя от хиляди заядливи забележки, които си разменяха от деца.

— Би ли ми направил една услуга?

— Добре.

Но Алиша не довърши мисълта си. Само извърна очи за миг и после отново го погледна.

— Отдавна сме приятели, нали?

— Разбира се.

— Винаги си бил толкова… умен. Помниш ли…? Не съм сигурна кога точно се случи, но бяхме малки. Мисля, че Питър също беше с нас, както и Сара. Една нощ се промъкнахме на Стената и ти изнесе реч, кълна се, истинска реч, как работи осветлението, за какво служат турбините и батериите и така нататък. Да ти призная, дотогава си мислех, че лампите просто светват от само себе си. Сериозно говоря. Боже, колко глупава се почувствах.

Майкъл сви смутено рамене.

— Явно съм се правел на всезнайко.

— О, не се извинявай. В онзи момент си помислих: Това момче е голяма работа. Някой ден, когато имаме нужда от него, той ще ни спаси задниците.

Майкъл не знаеше какво да отвърне. Никога не бе виждал човек, който да изглежда толкова объркан, толкова обременен от живота.

— За какво искаш да ме помолиш, Лиш?

— Да те помоля ли?

— Нали каза, че искаш да ти направя услуга.

Алиша се намръщи, сякаш въпросът я озадачи.

— Вярно, така казах.

— Лиш, добре ли си?

Тя стана от стола. Майкъл понечи да каже нещо, не бе сигурен какво, но тя се наведе, отметна косата му настрани и за негово изумление го целуна по челото.

— Грижи се за себе си, Майкъл. Ще го направиш ли заради мен? Тук ще се нуждаят от теб.

— Защо? Отиваш ли някъде?

— Просто ми обещай.

И той не я спря. Три години по-късно все още преживяваше мига отново и отново, като в омагьосан кръг. Мига, в който тя му каза негласно, че заминава завинаги, а той не изрече думите, които да я спрат. Има някой, който те обича, Лиш. Аз те обичам. Аз, Майкъл. Обичам те, откакто се помня, и ще те обичам навеки. Но думите се заплетоха на езика му и мигът отмина.

— Добре.

— Добре — повтори тя и си тръгна.

Бурята. На сутринта на четирийсет и втория му ден в открито море, потънал в спомени, Майкъл се беше разсеял — осъзнаваше, че има буря, но не забеляза, че морето бушува все по-силно, че небето е потъмняло почти до черно, че вятърът става все по-бурен. Бурята връхлетя с оглушителен гръм и дъждовен порив, който удари лодката като с гигантска длан и я наклони силно. Леле, помисли си Майкъл и се покатери по щурца. Какво, по дяволите…? Късно беше да свие платната; единственото, което можеше да направи, бе да се понесе по вятъра. Той опна основното платно и насочи лодката по посока на вятъра. Отвсякъде прииждаше вода — преливаше на пенливи вълни през носа, лееше се като из ведро от небето. Въздухът беше наелектризиран. Майкъл стисна въжето на основното платно със зъби, опъна го здраво и го закачи на макарата.

Добре, помисли си. Поне успях да се изпикая. Да видим дали ще ме потопиш, проклетнице!

Майкъл се впусна в бурята.

Шест часа по-късно сърцето му туптеше тържествуващо. Бурята бе отминала и остави след себе си лазурносиньо небе. Майкъл нямаше представа къде се намира; бурята го беше отклонил далеч от курса. Можеше единствено да се отправи на запад и да потърси място да акостира.

След два часа зърна дълга сивкава пясъчна ивица. Приближи се към нея с прилива. Остров Галвестън: позна го по руините на стария вълнолом. Слънцето светеше високо в небето, вятърът беше попътен. Дали да поеме на юг към Фрийпорт — където го чакаше домът, вечеря, истинско легло и така нататък — или да тръгне в друга посока? Но след събитията от сутринта този вариант му се струваше потискащо скучен, недостоен завършек на деня.

Реши да се отправи към Хюстънския корабоплавателен канал. Можеше да хвърли котва там за през нощта и да се върне във Фрийпорт на другия ден. Прегледа картата. Тънка ивица вода разделяше северния бряг на острова от полуостров Боливар; от другата страна се намираше заливът Галвестън, воден басейн с приблизително кръгла форма, широк трийсет километра, чийто североизточен край завършваше с устие, осеяно с отпадъци от корабостроителници и химически комбинати.

Навлезе в залива. За разлика от кафявия прибой по крайбрежието, тук водата беше бистра, почти прозрачна, със зеленикав оттенък. Виждаха се дори силуетите на риби под повърхността. На места брегът беше задръстен от огромни купчини отломки, но като цяло изглеждаше чист.

Денят преваляше, когато достигна устието. Огромен тъмен силует се издигаше в канала. С наближаването му фигурата постепенно се изясни: кораб, дълъг стотици метри. Заседнал между две от колоните на моста над канала. Майкъл насочи лодката към него. Корабът беше леко наклонен наляво, с нос във водата, а върховете на огромните му витла стърчаха над повърхността. Заседнал ли е? Как се е озовал тук? Вероятно по същия начин като Майкъл — изтласкан от прилива в протока Боливар. Върху ръждясалия корпус бяха изписани името и регистрационния му номер:

Майкъл насочи Наутилус към по-близката колона. Да, имаше стълба. Завърза лодката, прибра платната и слезе да вземе лост, фенер, различни инструменти и дебело въже, дълго стотина метра. Сложи всичко в раница, върна се на палубата, пое си дълбоко въздух и започна да се катери.

Майкъл се страхуваше от височини. Това беше единственият му страх. В рафинерията често се налагаше да се качва нависоко — да виси на въже от кули, за да стърже ръждата — и, поне по мнението на работниците, с времето бе обръгнал. Но честото изкачване на големи височини не го изцели напълно от страха. Металните пречки на стълбата, забити в бетона на колоната, погледнати отблизо изобщо не изглеждаха толкова здрави, колкото погледнати далеч отдолу. Някои едва се крепяха. Когато стигна до върха, сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Легна по гръб върху асфалта на моста, останал без дъх, след което надзърна през ръба. Прецени на око, че палубата на кораба е на около четирийсет и пет метра под него, може би повече. Божичко.

Завърза въжето за парапета на моста, хвърли го и го проследи с поглед как пада. Номерът беше да използва ходилата си, за да регулира скоростта на спускане. Хвана въжето с две ръце, прескочи перилата, преглътна тежко и се оттласна.

За частица от секундата беше напълно убеден, че е допуснал най-голямата грешка в живота си. Колко глупава идея! Щеше да се стовари като камък на палубата. Но след миг краката му намериха въжето и го стиснаха като в менгеме. Малко по малко започна да се спуска надолу.

Предположи, че корабът е бил търговски. Отиде на кърмата, където открита метална стълба водеше до кабината на лоцмана. В края ѝ имаше метална врата с брава, която не помръдна. Майкъл изкърти дръжката с лоста и пъхна отвертка в механизма. След кратко бърникане, тракане на барабана и повторно натягане с лоста вратата се отвори.

Воня на амоняк изпълни въздуха — въздух, който никой не бе дишал поне от век. Под широк прозорец с изглед към канала се намираше контролното табло на кораба: редове от копчета и циферблати, монитори, компютърни клавиатури. На един от трите стола с високи облегалки седеше труп. С времето тялото се беше превърнало в спаружено кафяво петно, увито в изгнилите останки от дрехите му. Върху раменете на ризата имаше военни нашивки с три ленти. Офицер, помисли си Майкъл, може би дори самият капитан. Причината за смъртта беше очевидна: дупка в черепа, не по-голяма от върха на кутре. На пода под протегната дясна ръка на мъжа лежеше револвер.

На долната палуба Майкъл намери останалите тела. Почти всички бяха по леглата си. Не се застоя дълго, само ги преброи — общо четирийсет и два трупа. Самоубили ли се бяха? Подреденият начин, по който лежаха, говореше за самоубийство, но как го бяха сторили, не ставаше ясно. Майкъл беше виждал подобни гледки и преди, но никога толкова много хора на едно място.

Продължи пътя си из вътрешността на кораба и стигна до помещение, което се различаваше от останалите — леглата не бяха едно или две, а цели редици — тесни двуетажни койки, разположени твърде близо до тавана, разделени от тесен коридор. Спалнята на екипажа? Много от койките бяха празни; преброи осем тела, включително две голи, с преплетени крайници, на тясно долно легло.

Тук цареше по-голям безпорядък от другите помещения. Изгнили дрехи и всевъзможни предмети осейваха пода. На стените до много от леглата имаше окачени избелели снимки, икони, пощенски картички. Той внимателно откачи една от снимките и я вдигна към светлината от фенера. Усмихната чернокоса жена с бебе в скута.

Нещо привлече погледа му.

Голям лист тънка като паус хартия, закачен високо на стената: в горния край с декоративен шрифт пишеше Интернешънъл Хералд Трибюн. Майкъл откачи тиксото и разпъна листа върху койката.

На Майкъл му трябваше момент да осъзнае, че е стигнал до края на статията. Тялото му беше изтръпнало, чувстваше го почти безтегловно. Той вдигна очи от вестника и огледа спалнята, сякаш търсеше някой, който да му каже, че греши, че всичко това е лъжа. Но наоколо нямаше никого, само трупове и масивният, скърцащ интериор на Бергенсфиорд.

Мили Боже, помисли си той.

Напълно сами сме.

Пет

Жената на легло 16 вдигаше голяма врява. При всяка контракция бълваше поредица от ругатни по адрес на съпруга си, от които дори работниците в рафинерията биха се изчервили. Най-лошото обаче беше, че разкритието ѝ бе едва два сантиметра.

— Опитай се да запазиш спокойствие, Мари — каза ѝ Сара. — Крясъците няма да облекчат болката.

— По дяволите — изсъска Мари на съпруга си, — ти ми причини това, кучи сине!

— Не можете ли да направите нещо? — попита съпругът.

Сара не бе сигурна какво има предвид — да облекчат болките на съпругата му или да я накарат да млъкне. По сплашеното му изражение съдеше, че ругатните по негов адрес не са нещо ново. Той работеше на полето; познаваше се по мръсотията под ноктите му.

— Просто я насърчавайте да диша.

— А аз какво правя? — жената изду бузи и издиша два пъти саркастично.

Иде ми да я фрасна с чук, помисли си Сара. Това ще ѝ затвори устата.

— За бога, накарайте тази жена да млъкне! — обади се от съседното легло старец с пневмония. Молбата му завърши с пристъп на хриплива кашлица.

— Мари, моля те за съдействие — каза Сара. — Притесняваш другите пациенти. А на този етап не мога да направя нищо за болката. Просто трябва да оставим процеса да се развие по естествен път.

— Сара? — Джени изникна зад нея с разчорлена коса, прилепнала за потното чело. — Пристигна една жена в напреднала бременност.

— Един момент — Сара погледна строго Мари: — Разбрахме ли се?

— Добре — изпъшка жената. — Щом се налага.

Сара отиде с Джени в приемната, където новопостъпилата жена лежеше на носилка, а съпругът ѝ стоеше до нея и я държеше за ръка. Жената беше по-възрастна от пациентките, които Сара виждаше обикновено, може би на четирийсет години, с мършаво лице и криви зъби. В дългата ѝ мокра коса имаше бели кичури. Сара бързо прегледа картона ѝ.

— Госпожо Хименез, аз съм доктор Уилсън. Бременна сте в трийсет и шестата седмица, така ли?

— Не съм сигурна.

— Откога кървите?

— От няколко дни. Съвсем леко, но тази сутрин кръвотечението се засили и започна да ме боли.

— Казах ѝ, че трябва да дойде по-рано — обясни съпругът ѝ. Той беше едър мъж с тъмносин гащеризон; дланите му приличаха на мечешки лапи. — Аз бях на работа.

Сара премери пулса и кръвното налягане на жената, след това вдигна нощницата, постави ръце върху корема ѝ и натисна леко. Лицето на жената се изкриви от болка. Сара премести ръце по-надолу, докосваше я тук и там, за да открие къде е разкъсването. Тогава забеляза двете момчета в ранна тийнейджърска възраст, седнали отстрани. Погледна към мъжа, но не каза нищо.

— Имаме разрешително за раждането — рече мъжът нервно.

— Нека не се тревожим за това сега. — От джоба на престилката си Сара извади фетоскоп, притисна сребристия диск към корема на жената и вдигна ръка, за да запазят мълчание. Силно тупане изпълни ушите ѝ. Записа пулса на бебето в картона, 118 удара в минута — малко бавен, но все още нямаше повод за притеснения.

— Добре, Джени, да я закараме в операционната. — Тя се обърна към съпруга. — Господин Хименез…

— Карлос.

— Карлос, всичко ще бъде наред. Но нека децата изчакат тук.

Плацентата се бе отлепила от стената на матката; това беше причината за кървенето. Мястото на разкъсването можеше да се затвори и по естествен път чрез съсирек, но бебето беше разположено седалищно, което щеше да усложни раждането, а в трийсет и шестата седмица Сара не виждаше причина да отлага.

— Може да изчакаме — обясни тя на съпруга, — но според мен това не е разумно. Възможно е бебето да не получава достатъчно кислород.

— Може ли да остана при нея?

— Не и за операцията. — Тя хвана мъжа за ръката и го погледна в очите. — Ще се погрижа за нея. Повярвайте ми, след това ще имате много с какво да помагате.

Сара поиска упойка и грейка и двете с Джени си измиха ръцете и облякоха престилки. Джени почисти корема и слабините на жената с йод и я завърза за масата. Сара включи лампите, сложи си ръкавици и наля упойка в малък съд. Взе гъба с форцепса и я потопи в кафявата течност, след което я постави в отвора на кислородната маска.

— Добре, госпожо Хименез — каза тя. — Ще ви сложа маската. Миризмата ще ви се стори необичайна.

Жената я погледна с безпомощен ужас.

— Ще боли ли?

Сара се усмихна, за да я успокои.

— Повярвай ми, нищо няма да усетиш. А когато се събудиш, ще видиш бебето си. — Тя постави маската върху лицето на жената. — Сега просто дишай равномерно.

Жената заспа веднага. Сара придърпа масичката с инструментите, все още топли от изваряването, и си сложи хирургическа маска. Със скалпела направи напречен разрез над срамната кост, след това втори, за да отвори матката. Видя бебето, свито с главата надолу в околоплодния мехур, чиито води бяха обагрени в розово от кръвта. Разряза внимателно мехура и бръкна вътре с форцепса.

— Приготви се.

Джени застана до нея с кърпа и леген. Сара извади бебето през разреза, подхвана главата му с длан и го подпря с палец и показалец между раменете. Бебето беше момиченце. Още едно бавно издърпване и го извади докрай. Джени го уви в кърпата, почисти устата и носа, обърна го по корем и разтри гърба му; с хрипливо хлъцване детето пое първия си дъх. Сара преряза пъпната връв, извади плацентата и я изхвърли в легена. Докато Джени поставяше бебето в грейката и проверяваше показателите, Сара заши раните на жената. Съвсем малко кръв, никакви усложнения, здраво бебе: никак не беше зле за десетминутна процедура.

Сара свали маската от лицето на жената.

— Бебето се роди — прошепна тя в ухото ѝ. — Всичко е наред. Имаш здрава дъщеричка.

Съпругът и синовете чакаха отвън. Сара ги повика и ги остави за малко насаме. Карлос целуна жена си, която започваше да се събужда, след това взе бебето и го прегърна. Двамата сина също подържаха сестричката.

— Измислили ли сте ѝ име? — попита Сара.

Мъжът кимна с насълзени очи. На Сара ѝ стана мило; не всички бащи бяха толкова сантиментални. Някои като че ли почти не ги беше грижа.

— Грейс — отвърна той.

Закараха майката и дъщерята надолу по коридора. Мъжът изпрати момчетата навън, бръкна в джоба на гащеризона си и нервно подаде на Сара листа хартия, който тя очакваше. Двойки, които искаха трето дете, можеха да откупят това право от двойка, която имаше по-малко от полагащите им се деца. На Сара никак не ѝ се нравеше тази практика; струваше ѝ се нередно да купуваш и продаваш правото да дадеш живот, а половината от сертификатите, които ѝ представяха, бяха фалшифицирани и купени на черния пазар.

Тя прегледа внимателно документа на Карлос. Хартията беше от официално издадена партида, но мастилото дори не се доближаваше до правилния цвят, а печатът се намираше от грешната страна.

— Онзи, който ви го е продал, трябва да ви върне парите.

Лицето на Карлос помръкна.

— Моля ви, аз съм обикновен хидро. Нямам достатъчно пари, за да платя данъка. Вината е изцяло моя. Тя каза, че денят не е подходящ.

— Хубаво е, че си признавате, но, за съжаление, проблемът не е в това.

— Умолявам ви, доктор Уилсън. Не ме карайте да я давам на сестрите. Синовете ми са добри момчета, сама видяхте.

Сара нямаше намерение да изпраща малката Грейс в сиропиталището. Но сертификатът на мъжа беше толкова очевиден фалшификат, че някой в статистическата служба със сигурност щеше да забележи.

— Направете услуга и на двама ни и унищожете този документ. Аз ще впиша раждането в регистъра, а ако забележат несъответствието, ще измисля нещо — ще им кажа, че съм загубила сертификата или нещо подобно. С малко късмет ще се окаже, че документът се е изгубил сред бумащината.

Карлос не взе подадения му сертификат; изглежда, не разбираше какво му казва Сара. Тя не се съмняваше, че мислено е репетирал този разговор стотици пъти. Но нито веднъж не му бе минало през ум, че някой може просто да разреши проблема му.

— Вземете сертификата.

— Наистина ли? Няма ли да си навлечете неприятности?

Сара тикна листа хартия в ръцете му.

— Скъсайте го, изгорете го или го изхвърлете в някоя кофа за боклук. Просто забравете, че изобщо сме говорили по въпроса.

Мъжът прибра сертификата в джоба си. За миг като че ли понечи да я прегърне, но се спря.

— Ще ви споменаваме в молитвите си, доктор Уилсън. Ще осигурим добър живот на дъщеря си, кълна се.

— Разчитам на това. Но ще ми обещаете ли нещо?

— Каквото поискате.

— Ако жена ви каже, че денят не е подходящ, повярвайте ѝ. Разбрахме ли се?

На пропускателния пункт Сара показа пропуска си и продължи към къщи по тъмните улици. С изключение на болницата и други важни сгради, токът спираше в 22:00 ч. Това обаче не означаваше, че целият град си лягаше в мига, в който светлините угаснеха; в тъмното градът заживяваше различен живот. Кръчми, бордеи, зали за комар — Холис ѝ беше разказвал достатъчно истории, а за двете години в бежанския лагер и тя самата видя какво ли не.

Влезе тихо в апартамента. Кейт отдавна спеше, но Холис я чакаше; четеше книга на свещ на кухненската маса.

— Интересна ли е? — попита тя.

Тъй като Сара работеше до късно почти всеки ден, Холис бе започнал да чете много, взимаше цели наръчи книги от библиотеката и ги трупаше до леглото.

— Има някои фантасмагории. Майкъл ми я препоръча преди известно време. Разказва се за една подводница.

Сара закачи палтото си на закачалката до вратата.

— Какво е подводница?

Холис затвори книгата и свали очилата си за четене — друг нов детайл. Според Сара малките стъкла с формата на полумесец, мътни и издраскани, поставени в черни пластмасови рамки, му придаваха достолепен вид, но Холис твърдеше, че с тях се чувства стар.

— Явно е лодка, която плава под вода. Пълна глупост, ако питаш мен, но историята не е лоша. Гладна ли си? Мога да ти приготвя нещо, ако искаш.

Сара беше гладна, но се чувстваше твърде уморена, за да яде.

— Искам само да си легна.

Тя отиде да нагледа спящата Кейт, след което се изми на мивката. Спря и се огледа в огледалото. Годините несъмнено започваха да ѝ личат. Около очите ѝ имаше мрежа от бръчици; русата ѝ коса, сега по-къса и вързана на опашка, беше изтъняла; кожата ѝ започваше да се отпуска. Винаги се беше смятала за хубава жена и на определена светлина все още беше. Но неусетно беше започнала да остарява. Преди винаги, щом се огледаше, виждаше в отражението малкото момиченце, което бе някога; тогава жената в огледалото беше по-зряла версия на онова дете. Сега виждаше бъдещето. Бръчките щяха да станат по-дълбоки; кожата ѝ щеше да увисне; очите да станат по-мътни. Младостта ѝ си отиваше.

Въпреки това мисълта не я притесни много. С възрастта идваше авторитетът, а с авторитета идваше силата да бъде полезна — да лекува, да утешава и да помага на нови човешки същества да идват на този свят. Ще ви споменаваме в молитвите си, доктор Уилсън. Сара чуваше подобни думи почти всеки ден, но така ѝ не можеше да свикне с тях, нито с обръщението „доктор Уилсън“. Все още се стъписваше, когато се обръщаха така към нея. Преди три години, когато пристигна в Кървил, отиде в болницата, за да попита дали с опита си като медицинска сестра може да помогне. В малка стаичка без прозорци доктор на име Елакуа я изпита подробно — за органите и системите в тялото, за процесите на диагностика и лечение. Отбелязваше си отговорите ѝ с напълно безизразно лице. Изпитът продължи повече от два часа; накрая Сара имаше чувството, че върви слепешката в снежна виелица. Та с какво би могла да допринесе оскъдната ѝ подготовка в лечебно заведение, което беше толкова по-напред от домашно приготвените лекове в Колонията? Как можеше да е толкова наивна?

— Е, това е всичко — каза ѝ доктор Елакуа. — Честито.

Сара се стъписа; отговорът му ироничен ли беше?

— Значи мога да работя като сестра?

— Сестра ли? Не. Имаме предостатъчно сестри. Очаквам ви утре сутринта, госпожо Уилсън. Обучението ви започва точно в седем часа. Струва ми се, че една година ще е достатъчна.

— Какво обучение? — попита тя и Елакуа, чийто подробен разпит едва загатваше какво я очаква в бъдеще, отвърна с неприкрито нетърпение:

— Може би не се изразих ясно. Не знам къде сте учили, но знаете два пъти повече от всички тук. Ще бъдете лекар.

А и Кейт, разбира се. Тяхната прекрасна, удивителна, невероятна Кейт. Сара и Холис искаха да имат и второ дете, но тежкото раждане на Кейт беше причинило непоправими увреждания. Разочароващо и иронично, като се има предвид, че ден след ден със собствените си ръце израждаше бебета. Но Сара нямаше право да се оплаква. Фактът, че беше успяла да намери дъщеря си и след това двете да се съберат отново с Холис, да избягат от Отечеството и да се върнат в Кървил, където заживяха като семейство, бе истинско чудо. Сара не се смяташе за особено набожна — сестрите ѝ се струваха добронамерени, макар и малко крайни в убежденията си — но само глупак не би имал чувството, че провидението се е намесило. Нямаше как да се будиш всеки ден в подобен свят и да не прекарваш поне един час в размисли как да покажеш колко си благодарен.

Рядко мислеше за Отечеството, тоест възможно най-рядко. Все още го сънуваше — но, изненадващо, сънищата не бяха за най-страшните неща, които се случиха там. Сънуваше най-вече, че е гладна, премръзнала и безпомощна в завода за биодизел. Понякога просто гледаше ръцете си озадачено, сякаш се опитваше да си спомни какво е държала в тях; от време на време сънуваше Джаки, старата жена, с която се беше сприятелила, или Лайла, към която Сара изпитваше смесени чувства, превърнали се с времето в тъжно съчувствие. В редки случаи сънуваше и кошмари — носеше Кейт на ръце сред ослепителен сняг, преследваше ги нещо ужасно — но тези сънища почти не я спохождаха вече. И за това бе благодарна: в крайна сметка, едва ли скоро, но един ден Отечеството щеше да е просто поредният спомен от многобройните събития в живота ѝ, неприятно преживяване, което щеше да направи останалите спомени още по-хубави.

Холис вече спеше. Мъжът ѝ заспиваше в мига, в който положеше глава на възглавницата. Сара угаси свещта и се пъхна под завивките. Запита се дали Мари вече е родила, или все още крещи на съпруга си; замисли се за семейство Хименез и изражението на Карлос, когато взе малката Грейс в ръце. Може би благодат беше думата, която търсеше. Имаше вероятност статистическата служба да ги разкрие, но според Сара тя беше малка с многото бебета, които се раждаха. И в това беше проблемът. Настъпваше нова епоха; новата ера беше започнала. Може би това научаваше човек с годините — когато се огледаш в огледалото и видиш следите от остаряване по лицето си, когато погледнеш спящата си дъщеря и видиш в нея безвъзвратно отминалото си детство. Светът е истински и ти живееш в него като мимолетна, но неизменна част, а ако имаш късмет, нещата, които си направил в името на любовта, ще се помнят.

Шест

Небето над Хюстън постепенно изсветля. Гриър влезе в града и при детелината, където магистрала Кейти се пресичаше с шосе 610 сред рухнали мостове и надлези, пое на север. Мина през мочурища и блата, тиня и непроходимата джунгла, заобиколи разрушените и потънали централни квартали, изкачи се на възвишението и тръгна по широк булевард покрай ръждясали автомобили, към лагуната в централната част на града.

Лодката стоеше там, където я остави преди два месеца. Завърза коня, изгреба гъмжащата от комари вода, събрала се от дъждовете, и издърпа лодката до водата. В другия край на лагуната Шеврон Маринър стоеше килнат: огромен храм от ръжда и гнило дърво, заседнал сред порутените небостъргачи в центъра на града. Натовари багажа в лодката, изтика я във водата и започна да гребе.

Във фоайето на високата офис сграда завърза плавателния съд в основата на ескалаторите и тръгна нагоре по стълбите, преметнал пълната чанта на рамо. Качването до десетия етаж сред вонящия на мухъл въздух го замая и задъха. В празния офис Гриър издърпа въжето, което бе завързал там, спусна сака на палубата на Маринър и слезе след него.

Най-напред винаги хранеше Картър.

По средата на кораба, от лявата страна имаше капак в палубата. Гриър коленичи до него и извади тубите с кръв от чантата. Завърза три за дръжките с едно от въжетата. Слънцето светеше зад гърба му и обливаше палубата със светлина. С помощта на масивен гаечен ключ той отви предпазните болтове, натисна дръжката и отвори капака.

Слънчев лъч огря помещението отдолу. Картър лежеше, свит в ембрионална поза, до стената; тялото му бе в сянка, далеч от светлината. На пода на купчина бяха струпани стари туби и въжета. Гриър спусна пълните туби. Чак когато тупнаха на пода, Картър се размърда. Щом пропълзя на четири крака към кръвта, Гриър пусна въжето, затвори капака и зави наново предпазните болтове.

Сега беше ред на Ейми.

Гриър отиде при втория капак. Номерът бе да действа бързо, но не и с безразсъдна паника. За Ейми мирисът на кръв не можеше да бъде спрян от просто нещо като пластмасата на туба; гладът ѝ беше прекалено силен. Гриър разположи всичко на една ръка разстояние, разви болтовете и ги остави настрани. Пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си и отвори капака.

Кръв.

Ейми скочи. Лушъс хвърли тубите в дупката, затръшна капака и пъхна първия болт на място тъкмо когато Ейми блъсна с тяло метала, който издрънча, сякаш ударен с гигантски чук. Гриър се хвърли върху капака; последва втори удар, който му изкара въздуха. Пантите започнаха да се огъват; ако не успееше да постави останалите болтове, капакът нямаше да издържи. Успя да пъхне още два в дупките им, когато Ейми удари отново; Гриър видя безпомощно как един от болтовете изхвръква и се търкулва по палубата. Протегна бързо ръка и го сграбчи с крайчеца на пръстите си.

— Ейми! — извика той. — Аз съм! Лушъс! — Пъхна болта обратно и го заби с ключа. — Кръвта е вътре! Следвай мириса ѝ!

С три завъртания на гаечния ключ болтът бе захванат здраво и четвъртата дупка на капака се намести. Гриър постави болт в нея. От вътрешната страна на капака прозвуча един последен удар, но този път слаб, и се приключи.

Лушъс, не исках да…

— Няма нищо — отвърна той.

Съжалявам…

Гриър събра инструментите и ги пъхна в празната чанта. Под краката му, в трюма на Шеврон Маринър Ейми и Картър пиеха до насита. Винаги ставаше така; Гриър трябваше вече да е свикнал. Но сърцето му биеше неудържимо и целият се тресеше от адреналина.

— Аз съм твой приятел, Ейми — каза той. — И винаги ще бъда. Каквото и да стане, знаеш, че съм с теб.

И след тези думи Лушъс прекоси палубата на Маринър и излезе обратно през люка.

Седем

Ейми дойде на себе си и осъзна, че стои на колене в пръстта. На ръцете ѝ имаше ръкавици; на земята до нея стоеше пластмасова саксия с калдъръмчета, а до саксията имаше ръждясала лопатка.

— Всичко наред ли е, госпожице Ейми?

Картър седеше на двора, опънал крака под масата от ковано желязо, и си вееше с голяма сламена шапка. На масата имаше две чаши със студен чай.

— Този човек се грижи добре за нас — въздъхна доволно той. — Не помня откога не съм се хранил така добре.

Ейми се изправи замаяна. Чувстваше се отпаднала, сякаш се събуждаше от дълбок сън.

— Ела и поседни за малко, докато ти слегне храната — предложи ѝ Картър. — Денят за хранене е много уморителен. Цветята могат да почакат.

Вярно беше; цветя имаше колкото искаш. Щом Ейми приключеше със саденето на една леха, до портата се появяваше нова. Същото важеше и за чая с лед: в един миг на масата нямаше нищо, а в следващия се появяваха две запотени стъклени чаши. Ейми не знаеше каква невидима сила отговаря за появата им. Това място следваше някаква своя логика. Всеки ден беше като сезон, всеки сезон като година.

Тя си свали ръкавиците и отиде при Картър. В устата ѝ имаше остатъчен лепкав вкус на кръв. Отпи от чая, за да го прогони.

— Трябва да си поддържаш силите, госпожице Ейми — рече Картър. — Няма смисъл да гладуваш.

— Просто… не ми харесва. — Ейми погледна Картър, който си вееше с шапката. — Отново се опитах да го убия.

— Лушъс разбира прекрасно каква е ситуацията. Съмнявам се, че го приема лично.

— Въпросът не е в това, Антъни. Трябва да се науча да се владея като теб.

Картър се намръщи. Той беше пестелив на изражения и жестове и често замълчаваше замислено.

— Не бива да се тормозиш. Едва от три години си като нас. На практика си още бебе.

— Не се чувствам като бебе.

— А как се чувстваш?

— Като чудовище.

Изрече думите твърде рязко, затова извърна засрамено очи. След хранене винаги изпитваше угризения. Колко странно: тялото ѝ се намираше в трюма на кораб, но съзнанието ѝ живееше тук с Картър, сред цветя и дървета. Само когато Лушъс донесеше кръв, тези два свята се докосваха и контрастът я дезориентираше. Картър ѝ бе обяснил, че има един свят на плът, кръв и кости и втори — по-дълбока реалност, която обикновените хора зърваха рядко и мимолетно. Свят на души, свят и на живите, и на мъртвите, в който времето и пространството, паметта и копнежите съществуваха в абстрактно състояние като в сънищата.

Ейми знаеше всичко това. Имаше чувството, че винаги е знаела — дори като малко, изцяло човешко момиче бе долавяла съществуването на този друг скрит свят. Предполагаше, че много деца го усещат. Та какво е детството, ако не преминаване от светлината към тъмнината, бавното потъване на душата сред океан от злободневие? Откакто се намираше на Шеврон Маринър, си беше изяснила голяма част от миналото. Ярки спомени се завръщаха в съзнанието ѝ с тихи стъпки и събития, случили се много отдавна, ѝ изглеждаха съвсем скорошни. Спомни си как веднъж много отдавна в безметежния период от време, който наричаше в мислите си „преди“ — преди Лейси и Улгаст, преди проекта „Ной“, преди планината в Орегон и дългото ѝ скитане в пуст свят, населен единствено от вирали — животните ѝ бяха говорили. Големи животни, като кучетата, но и по-малки животни, на които никой не обръщаше внимание — птици, дори насекоми. По онова време не го намираше за странно; приемаше го за даденост. Не я притесняваше и фактът, че никой друг не ги чуваше; просто светът бе устроен така, че животните говореха само с нея, винаги я наричаха по име, сякаш бяха стари приятели, разказваха ѝ за живота си и тя се радваше на специалното внимание, което ѝ обръщаха, когато почти всичко в живота ѝ беше пълна каша: променящите се настроения на майка ѝ и постоянните ѝ отсъствия, местенето им от място на място, непознатите мъже, които идваха и си отиваха необяснимо.

Всичко това продължи без последици до деня, в който Лейси я заведе в зоопарка. По онова време Ейми все още не осъзнаваше напълно, че майка ѝ я е изоставила — че повече никога няма да я види — и се беше зарадвала; чувала бе, че има зоологически градини, но никога не беше ходила. Влезе в зоопарка под приветливите възгласи на животните. След странните събития от предишния ден — внезапното заминаване на майка ѝ и присъствието на монахините, които бяха мили, но по странно скован начин, сякаш рецитираха добродушието си от картончета с инструкции — гласовете на животните ѝ донесоха позната утеха. Усетила прилив на енергия, се отскубна от Лейси и хукна към клетката на белите мечки. Три от тях се припичаха на слънце; четвъртата плуваше в басейна. Колко прекрасно изглеждаха, какви великолепни животни! Дори сега, толкова години по-късно, си спомняше с приятно чувство за лъскавата им бяла козина, едрите мускулести тела и изразителните лица, които сякаш притежаваха цялата мъдрост на света. Ейми се приближи до стъклото и мечката във водата заплува към нея. Макар да знаеше, че е най-добре да общува с животните, когато наоколо няма никой, не можа да сдържи въодушевлението си. Изведнъж ѝ дожаля, че толкова царствено създание е принудено да живее в плен и да се припича върху фалшиви скали под погледите на хора, които не го ценят.

— Как се казваш? — попита тя мечката. — Аз се казвам Ейми.

Отговорът представляваше експлозия от непроизносими съгласни, каквито бяха и имената на останалите мечки, които мечокът ѝ каза любезно. Истина ли беше, или малкото момиченце просто си въобразяваше? Не, всичко това се бе случило точно както си спомняше. Лейси дойде при нея до стъклото със загрижено изражение.

— Не стой толкова близо, Ейми — предупреди я тя.

За да я успокои, а и тъй като бе доловила в добрата жена с мелодичен акцент готовност да приеме необичайни явления — все пак тя ѝ предложи да отидат в зоопарка — Ейми ѝ обясни какво става по най-простичкия начин, който знаеше:

— Мечокът има мечешко име. Но не мога да го произнеса.

Лейси се намръщи.

— Мечката има име?

— Разбира се — отвърна Ейми.

Тя се обърна към новия си приятел, който почукваше с нос стъклото. Ейми се канеше да го попита за живота му и дали му липсва дома му в Арктика, когато се чу силен плясък. Втора мечка скочи в басейна. Тя заплува с огромните си като джанти лапи към Ейми и спря до първия мечок, който ближеше стъклото с огромен розов език. Разнесоха се възклицания от събралите се пред клетката хора, които започнаха да правят снимки. Ейми пристисна длан върху стъклото за поздрав, но нещо не беше наред. Имаше нещо различно и притеснително. Огромните черни очи на мечката не гледаха към нея, а в душата ѝ, с толкова силна емоция, че Ейми не можеше да откъсне очи. Усети как потъва в погледа на животното и изпита усещане все едно пада, все едно вдига крак, за да се качи на стъпало, но стъпалото не е там.

Ейми, казваше мечката. Ти си Ейми Ейми Ейми Ейми Ейми…

Наоколо настана суматоха. Ейми постепенно осъзна, че чува и други звуци, други гласове — не човешки, а животински. Крясъците на маймуни. Чуруликането на птици. Рева на дивите котки, паникьосания тропот на слонове и носорози. Третата и четвъртата мечка скочиха в басейна и огромните им, покрити с бели кожуси тела изплискаха леденостудена вода през ръба. Вълната заля зрителите и настана паника.

Тя е, тя е, тя е, тя е…

Ейми стоеше на колене до стъклото, мокра до кости, свела глава към гладката повърхност. В главата ѝ отекваха гласове. Имаше чувството, че вселената се смалява и я обвива в тъмнина. Всички тези животни щяха да умрат. Това означаваше присъствието ѝ за тях. Мечките, маймуните, птиците и слоновете: всички щяха да умрат. Някои щяха да загинат от глад в клетките си; други щяха да намерят края си по по-жесток начин. Всички щяха да умрат, не само животните. Хората също. Целият свят щеше да умре, а тя щеше да остане в центъра му, съвсем сама.

Смъртта идва, ти си Ейми, Ейми, Ейми…

— Спомняш си, нали?

Ейми дойде на себе си на двора. Картър я гледаше изпитателно.

— Извинявай — каза тя. — Не исках да се държа грубо.

— Няма нищо. И аз се чувствах така в началото. Отне ми известно време да свикна.

Лятото си отиваше; скоро щеше да настъпи есен. Тялото на Рейчъл Ууд скоро щеше да изплува в синьо-зелената вода на басейна. Понякога, докато садеше цветя до портата, Ейми виждаше черната кола на жената да минава бавно покрай нея. През тъмните прозорци зърваше Рейчъл, облечена с екип за тенис, да се взира в къщата. Но колата никога не спираше, а когато Ейми ѝ махаше, жената никога не отвръщаше на поздрава.

— Как мислиш, още колко ще трябва да чакаме?

— Зависи от Нула. Рано или късно ще трябва да направи нещо. Доколкото той знае, аз съм мъртъв също като останалите.

Картър ѝ беше обяснил, че водата ги пази. Фанинг не можеше да проникне през студената ѝ прегръдка. Докато бяха на кораба, Фанинг не можеше да ги намери.

— Но все някога ще дойде — отбеляза Ейми.

Картър кимна.

— Изчаква, но няма да остави нещата така. Целта му винаги е била да сложи край на всичко.

Вятърът се усилваше — есенен вятър, влажен и студен. Облаци затулиха слънцето. По това време на деня винаги наставаше особена тишина.

— Чудата двойка сме, а?

— Така е, госпожице Ейми.

— Би ли престанал да се обръщаш към мен с „госпожице“? Отдавна трябваше да те помоля.

— Казвам го от уважение. Но щом ме молиш, няма повече да го използвам.

От дърветата падаха листа и се носеха по моравата, покрай масата и около басейна. Ейми си помисли колко ѝ липсва Питър. Това беше цената, която заплати; отказа се от него.

Тя допи чая, за да пропъди вкуса на кръв в устата си, и си сложи ръкавиците.

— Готов ли си?

— Да. — Картър си сложи шапката. — Да се залавяме с почистването на листа.

Осем

— Майкъл!

Сестра му изкачи последните две стъпала тичешком и го прегърна толкова силно, че ребрата го заболяха.

— Еха! И аз се радвам да те видя.

Сестрата на регистратурата ги гледаше, но Сара не се сдържа.

— Не мога да повярвам! Какво правиш тук? — възкликна тя, отстъпи крачка назад и го огледа с майчинска загриженост. От една страна, Майкъл се засрами, но, от друга, щеше да се разочарова, ако Сара не го беше посрещнала така. — Леле, колко си отслабнал. Кога пристигна? Кейт много ще се зарадва. — Сара погледна към сестрата, възрастна жена с идеално чиста престилка. — Уенди, това е брат ми Майкъл.

— Онзи с лодката?

Майкъл се засмя.

— Да, аз съм.

— Нали ще останеш по-дълго? — попита Сара.

— Само за няколко дни.

Сара поклати глава и въздъхна.

— Е, ще трябва да се примиря. — Стискаше го за лакътя, сякаш щеше да се изпари. — След час свършвам работа. Стой тук, разбрахме ли се? Майкъл, говоря сериозно.

Майкъл я изчака и двамата се прибраха в апартамента. Колко странно беше отново да е на сушата със смущаващата ѝ неподвижност под краката му. След като бе прекарал три години почти напълно сам, кипящото от живот, забързано човечество, го дразнеше. Постара се да скрие раздразнението си, убеден, че скоро ще премине, но в същото време се чудеше дали дългите му плавания не са го променили толкова безвъзвратно, че повече да не може да живее сред хора.

Прониза го чувство на вина, когато видя колко се е променила Кейт. Вече не беше бебе; дори къдриците в косата ѝ вече ги нямаше. Двамата поиграха на гоненица с Холис, докато Сара приготвяше вечерята; след като се нахраниха, Майкъл отиде да я приспи с приказка. Не ѝ чете от книжка: Кейт искаше да ѝ разкаже за приключенията му по море.

Майкъл реши да ѝ разкаже за кита. Случката беше отпреди шест месеца, навътре във водите на Мексиканския залив. Късно през нощта, когато водата бе спокойна и блещукаше на лунна светлина, лодката му започна да се издига, сякаш нивото на морето се покачваше. Отдясно изникна черен силует. Първоначално не разбра какво е. Чел беше за китове, но не ги бе виждал с очите си и имаше само смътна представа колко големи са тези животни. Как бе възможно на света да има толкова голямо живо същество? Когато китът бавно се подаде над водата, от главата му изригна струя вода; създанието се обърна лениво на една страна и се видя едната му огромна перка, по чиито черни лъскави краища бяха полепнали миди и водорасли. Майкъл беше твърде слисан, за да се уплаши; чак по-късно осъзна, че само с едно замахване на опашката китът можеше да разбие лодката на парчета.

Кейт го гледаше ококорено.

— И какво стана после?

Майкъл ѝ разказа, че очаквал китът да продължи по пътя си, но животното плувало редом с Наутилус в продължение на цял час. От време на време потапяло гигантската си глава под водата, след миг се подавало отново и бълвало струя вода през носната си дупка със звук, подобен на силна кихавица. Когато луната започнала да залязва, животното се гмурнало в морето и повече не се показало. Майкъл чакал и се чудел дали китът си е отишъл. Минали няколко минути; той започнал да се успокоява. И тогава сред експлозия от морска вода китът изскочил от дясната страна на лодката и гигантското му туловище се издигнало във въздуха. Майкъл каза, че било все едно гледал как цял град се издига в небето. Виждаш ли какво мога? Не се закачай с мен, братко. Китът цопнал обратно във водата с втори невъобразим плясък, който метнал Майкъл в другия край на палубата и го измокрил до кости. Повече не го видял.

Кейт се усмихваше.

— Разбирам. Китът се е шегувал с теб.

Майкъл се засмя.

— Май си права.

Той я целуна за лека нощ и се върна в дневната, където Холис и Сара прибираха измитите съдове. Токът вече беше спрял; на масата мъждукаха две свещи, от които се издигаха струйки дим.

— Тя е страхотно дете.

— Заслугата е на Холис — каза Сара. — Толкова съм заета в болницата, че рядко я виждам.

Холис се ухили.

— Вярно е.

— Нали не възразяваш да ти постеля на пода? — попита Сара. — Ако знаех, че ще идваш, щях да донеса легло от болницата.

— Шегуваш ли се? Обикновено спя седнал. Вече дори не знам дали изобщо спя.

Сара бършеше печката с парцал. Прекалено агресивно — Майкъл долавяше недоволството ѝ.

— Виж, не се тревожи за мен. Добре съм — каза той.

Сара въздъхна ядосано.

— Холис, поговори с него. Мен не ме слуша.

Мъжът ѝ сви безпомощно рамене.

— Какво искаш да му кажа?

— Например: „Много хора те обичат, престани да се излагаш на опасност“.

— Това не е вярно — възрази Майкъл.

— Сара се опитва да каже — прекъсна го Холис, — че всички се надяваме да си внимателен.

— Не, изобщо не се опитвам да кажа това. — Сара погледна към Майкъл. — Лор ли е причината?

— Лор няма нищо общо.

— Тогава ми обясни, защото не те разбирам, Майкъл.

Как да ѝ обясни? Причините бяха толкова многобройни и оплетени, че нямаше как да ги изрази с думи.

— Просто усещам, че това трябва да правя. Нямам друго обяснение.

Сара продължи с твърде енергичното бърсане на печката.

— Значи имаш чувството, че трябва да ме плашиш до смърт.

Майкъл протегна ръка към нея, но тя я отблъсна.

— Сара…

— Недей. — Тя не го погледна. — Не ми казвай, че всичко е наред. По дяволите, бях решила да не се караме. Трябва да ставам рано.

Холис отиде при нея, постави една ръка върху рамото ѝ, а другата върху парцала и нежно го откопчи от стисната ѝ длан.

— Говорихме по този въпрос. Остави го да прави каквото реши.

— О, чуй се само. Несъмнено си мислиш, че идеята е страхотна.

Сара се разплака. Холис я обърна и я прегърна, след което погледна през рамото ѝ към Майкъл, който стоеше неловко до масата.

— Просто е уморена. Ще ни оставиш ли за минутка?

— Разбира се.

— Благодаря ти, Майкъл. Ключът е до вратата.

Майкъл излезе от апартамента и слезе на улицата. Тъй като нямаше къде да отиде, седна на земята до входа, където никой нямаше да го безпокои. Не се беше чувствал толкова зле от дълго време. Сара по принцип се тревожеше прекалено, но той не обичаше да я разстройва; това бе една от причините да идва в града толкова рядко. Щеше му се да я зарадва — да си намери жена, да се оженят, да си намери работа като всички останали, да има деца. Сестра му заслужаваше малко спокойствие след като се бе грижила за него след смъртта на родителите им, макар самата тя да беше още дете. Този безмълвен факт присъстваше във всичките им разговори. Ако животът им се бе стекъл по различен начин, вероятно щяха да са като всички останали братя и сестри, загрижеността им един за друг щеше да избледнее с времето и новите хора в живота им. Но за тях двамата не беше така. Макар други връзки да излизаха на преден план, в сърцата им винаги щеше да има местенце само за тях двамата.

Когато реши, че е минало достатъчно време, Майкъл се върна в апартамента. Свещите бяха угаснали; Сара му беше приготвила постеля и възглавница. Майкъл се съблече в тъмното и легна. Чак тогава забеляза бележката от Сара върху раницата му. Запали една от свещите и я прочете.

Само три изречения, но те му бяха напълно достатъчни. Тези три изречения двамата си казваха един на друг всеки ден от живота си.

Събуди се и щом отвори очи, видя Кейт, приведена над него.

— Чичо Майкъл, събуди се!

Майкъл се надигна на лакти. Холис стоеше до вратата.

— Извинявай. Казах ѝ да не те буди.

На Майкъл му трябваше момент, за да се ориентира. Не беше свикнал да спи толкова до късно. Като цяло бе отвикнал да спи.

— Сара тук ли е?

— Излезе преди няколко часа. — Холис повика дъщеря си с жест. — Да вървим. Ще закъснеем.

Кейт направи физиономия.

— Татко се страхува от сестрите.

— Татко ти е умен. От онези жени ме побиват тръпки.

— Майкъл, не ми помагаш — рече Холис.

— Ясно. — Той погледна към момиченцето. — Слушай баща си, миличка.

Кейт го изненада с внезапна, силна прегръдка.

— Ще бъдеш ли тук, когато се приберем?

— Разбира се.

Майкъл се заслуша в стъпките им надолу по стълбите. Трябваше да признае, че хлапето е много умно. Това си беше чисто емоционално изнудване, но какво да направи? Облече се и се изми на мивката. Сара му беше оставила хлебчета за закуска, но не му се ядеше. Ако огладнееше по-късно, щеше да си намери нещо за хапване.

Взе си раницата и излезе.

Към края на сутрешната визитация една от медицинските сестри я повика. Тя отиде на регистратурата, където я чакаше сестра Пег.

— Здравейте, сестро.

Сестра Пег бе от хората, чието присъствие караше всички наоколо да се стегнат. Никой не знаеше на колко години е точно — поне на шейсет, макар да разправяха, че и преди двайсет години изглеждала по същия начин. Легендарно заядлива, макар Сара да знаеше, че това не е съвсем вярно, под строгата външност на монахинята се криеше напълно посветена на грижите за поверените ѝ деца жена.

— Може ли да поговорим, Сара?

След минутка двете вече вървяха към сиропиталището. Когато наближиха, Сара чу глъчката на децата; голямото междучасие беше в разгара си. Влязоха през портата откъм градината.

— Доктор Сара, доктор Сара!

Едва стъпила на площадката, децата се спуснаха към нея. Познаваха я добре, но доколкото знаеше, всеки посетител предизвикваше голямо въодушевление. Тя се измъкна с обещания да остане по-дълго следващия път и последва сестра Пег в сградата.

Момичето седеше на масата в малката стая, която Сара използваше за прегледи. То вдигна очи, щом Сара влезе. Беше на не повече от дванайсет или тринайсет години; трудно можеше да прецени под цялата мръсотия. Облечена беше с мърлява рокля от зебло, завързана на едното рамо; краката ѝ, черни от кал и осеяни с драскотини, бяха боси.

— От Вътрешна сигурност я доведоха снощи — обясни сестра Пег. — Не е продумала оттогава.

Заловили момичето, докато се опитвало да влезе с взлом в един от селскостопанските складове. Сара виждаше защо: детето изглеждаше изгладняло.

— Здравей, аз съм доктор Сара. Как се казваш?

Момичето, което гледаше напрегнато изпод кичури сплъстена коса, не отговори. Очите му — единствената част от тялото, която помръдваше — се стрелнаха боязливо към сестра Пег, след това отново към Сара.

— Опитахме се да разберем кои са родителите, но не открихме кой се грижи за нея.

Сара не се учуди. Извади слушалка от чантата си и я показа на момичето.

— Ще ти преслушам сърцето — може ли?

Момичето не продума, но очите му казваха, че може. Сара смъкна презрамката от рамото ѝ. Тънка беше като вейка, но гърдите ѝ започваха да напъпват. Щом усети студения метален диск върху кожата си, момичето потрепери за миг, но иначе не помръдна.

— Сара, ела да видиш нещо.

Сестра Пег гледаше гърба на момичето. Целият беше осеян с белези от изгаряне и бой с пръчка. Някои бяха стари, други съвсем пресни. Сара бе виждала и преди подобни белези, но никога толкова много.

Тя погледна момичето.

— Миличка, кой ти причини това?

— Мисля, че не може да говори — каза сестра Пег.

Сара започна да се досеща какъв е проблемът. Момичето ѝ позволи да хване брадичката му. Сара вдигна ръка до дясното ухо на детето и щракна с пръсти три пъти; момичето не реагира. Провери и другото ухо. Нищо. След това погледна момичето в очите, посочи към ухото си и бавно поклати глава сякаш казваше „Не“. Момичето кимна.

— Не може да говори, защото е глуха.

И тогава се случи нещо изненадващо. Момичето хвана Сара за ръката. С показалец започна да чертае линии по дланта ѝ. Не линии, а букви, осъзна Сара. Букви. П. И. М.

— Пим — каза Сара, хвърли поглед към сестра Пег и отново се обърна към момичето. — Пим ли се казваш?

Момичето кимна. Сара я хвана за ръката, изписа върху дланта ѝ САРА и посочи към себе си.

— Сара.

Момичето вдигна очи.

— Сестро, ще ми донесете ли нещо за писане?

Сестра Пег излезе от стаята и се върна с малка черна дъска и тебешир, каквито децата използваха в училище.

КЪДЕ СА РОДИТЕЛИТЕ ТИ?, написа Сара.

Пим взе дъската, изтри с длан написаното от Сара и стисна непохватно тебешира в юмрук.

— МРЕЛИ.

— КОГА?

— МАМА, ПОСЛЕ ТАТКО, НАКРАЯ ТИМ.

— КОЙ ТЕ ПРЕБИ?

— МЪЖ.

— КОЙ МЪЖ?

— НЕ ЗНАМ. ИЗБЯГА.

Не искаше да зададе следващия въпрос, но се налагаше.

— НАРАНИ ЛИ ТЕ И ДРУГАДЕ?

Момичето се поколеба, но кимна. Сърцето на Сара се сви.

— КЪДЕ?

Пим взе дъската.

— МЕЖДУ КРАКАТА.

Без да сваля очи от момичето, Сара каза:

— Сестро, ще ни оставите ли за малко?

След като сестра Пег излезе, Сара написа:

— МНОГО ПЪТИ ЛИ?

Момичето кимна.

— ТРЯБВА ДА ТЕ ПРЕГЛЕДАМ. ЩЕ ВНИМАВАМ.

Пим настръхна и започна да клати бързо глава.

— МОЛЯ ТЕ — написа Сара. — ВАЖНО Е.

Пим взе дъската и написа бързо:

— АЗ ВИНОВНА. ОБЕЩАХ ДА НЕ КАЗВАМ.

— НЕ. НЕ СИ ВИНОВНА ТИ.

— ПИМ ЛОША.

На Сара ѝ призля. Виждала бе ужасяващи неща, при това не само в Отечеството. Невъзможно беше да работиш в болница, без да се сблъскаш с най-лошите страни на човешката природа. Жена със счупена китка, която обяснява как е паднала по стълбите, докато съпругът ѝ я наблюдава зорко и ѝ дава знаци с очи. Недохранен старец, зарязан пред входа от роднините си. Една от проститутките на Дънк с тяло, раздирано от болести и рани, стиснала шепа монети, за да се отърве от бебето в утробата си и да се върне обратно на работа. Налагаше се да станеш поне малко коравосърдечен, в противен случай нямаше как да издържиш, но малтретираните деца бяха най-страшното. Деца, от които не можеш да извърнеш очи. В случая на Пим бе лесно да се досети каква е историята. След смъртта на родителите някой е предложил да прибере момичето, роднина или съсед. Всички са си помисли колко благородно от страна на този човек да поеме отговорност за бедното глухонямо сираче, а след това никой не си е направил труда да провери какво се случва с него.

— Не, миличка. — Сара хвана Пим за ръце и я погледна в очите. В тях сияеше душата на детето, мъничка, уплашена, забравена от света. Тя бе най-самотното същество на земята и Сара разбра какво трябва да направи от чиста човещина.

Дори Холис не знаеше историята. Сара не се страхуваше да му каже; познаваше го добре. Но отдавна беше решила да мълчи. Казваха, че в Отечеството всеки преживявал това и редът на Сара неизбежно дойде. Изтърпяла бе, както можеше, а когато всичко приключи, си представи метална кутия със здрава ключалка. Накрая сложи спомена в кутията.

Тя взе дъската и написа:

— НЯКОГА И АЗ ПОСТРАДАХ ПО ТОЗИ НАЧИН.

Момичето прочете написаното с предпазливо изражение. Минаха десетина секунди, преди да вземе тебешира.

— ТАЙНА?

— НЕ СЪМ КАЗВАЛА НА НИКОЙ ДРУГ.

Изражението на момичето започна да се променя. Нещо в него се отприщваше.

Сара написа:

— С ТЕБ СИ ПРИЛИЧАМЕ. САРА Е ДОБРА. ПИМ Е ДОБРА. НЕ СМЕ ВИНОВНИ.

Очите на момичето се насълзиха. Една сълза преля и се търкулна по бузата, като остави след себе си диря в мръсотията. Стисна устни; мускулите на врата и челюстта ѝ се напрегнаха и потрепериха. Странен звук изпълни стаята. Приличаше на животинско ръмжене. Сякаш нещо в нея се бореше да излезе навън.

И тогава момичето отвори уста и нададе вой, който разби всяка идея за човешки език, сведен само до една продължителна нота на болка. Сара я прегърна. Пим виеше, трепереше, опитваше се да се освободи, но Сара не я пусна.

— Всичко е наред. Вече си в безопасност. Аз съм до теб. — Продължи да я прегръща дълго след като се успокои.

Девет

Сградата на Капитолия, в която някога се помещавала Първа тексаска банка — името все още беше гравирано над входа — се намираше близо до училището. Във фоайето имаше табела, на която бяха изписани имената на отделните ведомства: Жилищна комисия, Здравеопазване, Селско стопанство и търговия, Печатарство. Кабинетът на Санчез се намираше на втория етаж. Питър изкачи стълбите до приемната, където зад бюро седеше офицер от Вътрешна сигурност с неестествено чиста униформа. Питър изведнъж се засрами от мърлявите си работни дрехи и чантата с инструменти в ръката си.

— Какво обичате?

— Идвам при президента Санчез. Имам уговорка.

— Име? — Офицерът сведе очи към бюрото; попълваше някакъв формуляр.

— Питър Джаксън.

Изражението на офицера се промени.

— Вие ли сте Джаксън?

Питър кимна.

— Да му се не види! — Мъжът го зяпна сконфузено. Питър скоро не се бе сблъсквал с подобна реакция. Но пък и напоследък рядко срещаше непознати хора. Всъщност изобщо не срещаше непознати.

— Бихте ли предали, че съм тук? — попита накрая Питър.

— Разбира се. — Офицерът скочи от стола си. — Един момент. Веднага ще им съобщя, че сте тук.

Местоимението „им“ му направи впечатление. Кой още щеше да присъства на срещата? А и защо изобщо го бяха повикали? След часове размишления върху бележката от президента не успя да измисли каква е причината. Може би Кейлъб беше прав и просто искаха да се върне в армията. В такъв случай разговорът щеше да е много кратък.

— Заповядайте, господин Джаксън.

Офицерът взе чантата с инструменти на Питър и го поведе по дългия коридор. Вратата на Санчез беше отворена. Тя стана от бюрото, когато Питър влезе: дребна жена с почти напълно побеляла коса, остри черти и твърд поглед. Срещу нея седеше мъж с къса четинеста брада. Изглеждаше му познат, но Питър не можеше да се сети откъде.

— Господин Джаксън, радвам се да ви видя. — Санчез заобиколи бюрото и му подаде ръка.

— Госпожо президент, за мен е чест.

— Моля ви, наричайте ме Вики. Това е Форд Чейс, началникът на кабинета ми.

— Мисля, че сме се срещали, господин Джаксън.

Сега Питър си спомни: Чейс участваше в разследването след разрушаването на Пътя на нефта. Споменът беше неприятен; Питър веднага беше изпитал силна неприязън към него. Недоверието му се засили от факта, че Чейс носеше вратовръзка — най-непонятния аксесоар на света.

— И, разбира се, познаваш генерал Апгар — каза Санчез.

Питър се обърна и видя от дивана да се изправя бившият му командир. Гунар беше остарял малко, късо подстриганата му коса беше прошарена, бръчките по челото бяха по-дълбоки. Малко шкембе опъваше копчетата на униформата му. Питър изпита силен порив да козирува, но се сдържа и му стисна ръка.

— Поздравления за повишението, сър. — Никой от служилите под командването му не се изненада, когато назначиха Апгар за генерал на армията след оттеглянето на Флийт.

— И до ден днешен съжалявам, че приех. Как е синът ти?

— Добре е, сър, благодаря, че попитахте.

— Ако исках да се обръщаш към мен със „сър“, нямаше да приема оставката ти. Между другото, за това съжалявам най-много след повишението ми. Трябваше да се постарая повече да те разубедя.

Питър харесваше Гунар; присъствието му действаше успокояващо.

— Така или иначе нямаше да успеете.

Санчез ги заведе до малък кът с диван и два кожени фотьойла около ниска масичка с каменен плот, върху който имаше хартия, навита на дълго руло. Чак сега Питър успя да огледа помещението: заемаща цяла стена етажерка с книги, прозорец без пердета, очукано бюро, отрупано с купчини документи. Зад него знамето на Тексас висеше от пилон — единственият церемониален предмет в стаята. Питър седна на единия от столовете срещу Санчез. Апгар и Чейс седнаха отстрани.

— Господин Джаксън, сигурна съм, че се чудите защо ви повиках — започна Санчез. — Искам да ви помоля за услуга. И за да ви дам малко контекст, ще ви покажа нещо. Форд?

Чейс разгъна рулото хартия и притисна четирите ѝ краища, за да не се свиват. Топографска карта: Кървил се намираше в центъра с ясно обозначени стени и периметър. На запад покрай река Гуадалупе имаше три големи области, маркирани с щрихи и с обозначения: П31, П32, П33.

— С риск да прозвучи помпозно, това тук е бъдещето на Тексаската република — каза Санчез.

Чейс обясни:

— ПЗ е съкратено от Парцел за заселване.

— Тези райони са най-подходящи за преместване на част от населението, поне за начало. Има вода, плодородна почва и пасища. Ще действаме на етапи и ще избираме заселниците чрез жребий.

— Всички ще поискат да се махнат оттук — добави Чейс.

Питър вдигна очи от картата. Всички очакваха реакцията му.

— Не изглеждаш впечатлен — отбеляза Санчез.

Питър потърси подходящи думи.

— Предполагам, че… просто не очаквах този ден да настъпи.

— Войната свърши — каза Апгар. — От три години никой не е забелязвал вирал. За това се борих толкова време.

Санчез се приведе напред. Имаше нещо изключително привлекателно в нея, някаква неоспорима сила. Питър беше чувал слуховете — говореше се, че на младини е била голяма красавица с един куп ухажори — но съвсем друго бе лично да изпита чара ѝ.

— Питър, делата ти ще се помнят вечно.

— Не бях сам.

— Знам. Героите са много. Съжалявам за приятелите ти. Загубата на капитан Донадио е тежка. А Ейми… — Санчез се замисли. — Ще бъда честна. Историите за нея… така и не съм сигурна на какво да вярвам. Дори сега не ги разбирам напълно. Знам обаче, че изобщо нямаше да водим този разговор, ако не бяхте ти и Ейми. А това те прави изключително важен. Може да се каже, че си неповторим. — Приковала го бе с поглед; имаше способността да те накара да се чувстваш, сякаш в стаята сте само двамата. — Кажи ми, харесва ли ти работата на строежа?

— Доволен съм.

— И така имаш възможност да прекарваш повече време със сина си.

Питър усети, че Санчез прилага някаква стратегия. Кимна.

— Аз нямам деца — продължи Санчез малко натъжено. — Част от цената, която плащам за позицията си. Но разбирам как се чувстваш. Затова веднага искам да отбележа, че съм взела това предвид и предложението ми няма да попречи по никакъв начин. Ще прекарваш достатъчно време с него, както правиш сега.

Питър познаваше кога някой говори полуистини, но, от друга страна, подходът на Санчез бе толкова добре обмислен, че нямаше как да не ѝ се възхити.

— Добре.

— Питър, какво ще кажеш да станеш част от кабинета ми?

Мисълта бе толкова абсурдна, че Питър едва не се изсмя.

— Простете, госпожо президент…

— Моля те — прекъсна го тя с усмивка, — наричай ме Вики.

Питър трябваше да признае, че жената е изкусна.

— Идеята е толкова абсурдна, че дори не знам откъде да започна. За начало например аз не съм политик.

— Не ми трябва политик. Ти си лидер и хората го знаят. Прекалено ценен си, за да стоиш настрана. Не отваряме портите само за да освободим място, макар да е крайно наложително. Това представлява фундаментална промяна в начина ни на живот. Все още трябва да уточним много детайли, но през следващите деветдесет дни възнамерявам да отменя военното положение. Ще отзовем Експедиционния корпус от териториите, за да помага при разселването, и постепенно ще преминем към изцяло цивилно управление. Преходът ще е тежък, но е наложителен, а подходящият момент е сега.

— При цялото ми уважение, не виждам какво общо има това с мен.

— Всъщност ти си основна фигура в плана. Поне се надявам да бъдеш. Позицията, в която се намираш, е уникална. Военните те уважават. Народът те обича, особено хората от Айова. И това са само две от колоните на обществото ни. Третата е търговията. Тифти Ламонт е мъртъв, но приятелството ти с него ти дава достъп до главатаря им. Нямаме намерение да спираме дейността им; не бихме могли, дори да опитаме. Пороците са неразделна част от живота — грозна, но неизменна част. Познаваш Дънк Уитърс, нали?

Питър кимна.

— Срещали сме се.

— Ако източниците ми са достоверни, се познавате доста добре. Чувала съм историята с клетката. Интересна случка.

Говореше за първата среща на Питър с Тифти в подземния му комплекс на север от Сан Антонио. За забавление и заради тръпката ръководителите на търговията влизаха в ръкопашен бой с вирали, а останалите залагаха кой ще спечели. Дънк бе влязъл пръв в клетката и победи един дремльо сравнително лесно, след което дойде ред на Питър, който се изправи срещу истински драк, за да осигури на Тифти договор да ги придружи до Айова.

— Налагаше се.

Санчез се усмихна.

— Точно за това говоря. Ти си човек, който прави необходимото. Що се отнася до Дънк, той, за съжаление, не е и наполовина умен, колкото покойния Ламонт. Споразумението ни с Ламонт беше простичко. Той разполагаше с най-добре запазеното военно оборудване, което бяхме виждали от години. Без него нямаше как да въоръжим армията. Казахме му да държи под око най-опасните оръжия, да ни снабдява редовно с пушки и муниции, а в замяна ние не му пречехме да върти бизнеса си. Ламонт разбираше напълно духа на договорката, но се съмнявам че с Дънк ще е същото. Той е опортюнист и е неприятна личност.

— Защо тогава не го хвърлите в затвора?

Санчез сви рамене:

— Може и дотам да се стигне. Според генерал Апгар трябва да ги заловим всичките, да завземем бункера и залите за залагания и да сложим край веднъж завинаги. Но друг ще заеме мястото му още преди мастилото да е изсъхнало и няма да постигнем нищо. Тук става въпрос за търсене и предлагане. Има търсене — кой ще доставя стоките? Масите за комар, алкохола, проститутките? Не ми харесва, но поне ще си имаме работа с човек, когото познаваме.

— Значи искате да говоря с него.

— Да, след известно време. Важно е да имаме контрол върху търговията, както и пълната подкрепа на военните и цивилното население по време на прехода. Имаш уважението и на трите групи. Да му се не види, ако поискаш, вероятно можеш да заемеш и моя пост, макар да не го пожелавам и на най-големия си враг.

Питър имаше тревожното усещане, че вече се е съгласил на нещо. Той погледна към Апгар, чието изражение казваше: Повярвай ми, напълно те разбирам.

— Какво точно искате от мен?

— Засега искам да те назнача за съветник. За посредник, ако щеш. По-нататък може да ти измислим конкретна длъжност. При всички случаи обаче те искам пред погледите на всички. Хората трябва да чуват първо твоя глас. И ти обещавам, че всеки ден ще си у дома навреме за вечеря със сина си.

Изкушението беше голямо: край на дните под палещото слънце с чук в ръка. Но Питър бе уморен. Напуснала го беше някаква жизнена енергия. Достатъчно беше направил и сега искаше тих и спокоен живот. Искаше да води сина си на училище и след това да ходи на работа, вечер да го приспива и да прекарва осем прекрасни часа на съвсем различно място — на единственото място, където бе истински щастлив.

— Не.

Санчез се стъписа; не беше свикнала да ѝ отказват толкова лаконично.

— Не?

— Това е отговорът ми.

— Несъмнено има нещо, което да те накара да размислиш.

— Поласкан съм, но не желая да се занимавам с тези проблеми. Съжалявам.

Санчез не изглеждаше ядосана, а само озадачена.

— Разбирам. — Чаровната усмивка се завърна на лицето ѝ. — Длъжна бях да попитам.

Тя стана и всички се изправиха с нея. Сега дойде ред на Питър да се изненада; осъзна, че е очаквал да го увещава. На вратата Санчез му стисна ръка.

— Благодаря ти за отделеното време, Питър. Предложението ми остава в сила и се надявам, че ще размислиш. Би могъл да помогнеш много. Обещай ми, че ще си помислиш?

Реши, че поне за това може да се съгласи.

— Обещавам.

— Генерал Апгар ще те изпрати.

Значи това беше всичко. Питър малко се учуди и се замисли дали е взел правилното решение.

— Питър, още нещо — обади се Санчез.

Той се обърна на прага. Жената се бе върнала на бюрото.

— Забравих да попитам, на колко години е синът ти?

Въпросът изглеждаше безобиден.

— На десет.

— И се казва Кейлъб, нали?

Питър кимна.

— Прекрасна възраст. Животът е пред него. Като се замисли човек, правим всичко в името на децата, нали? Ние ще си отидем, но решенията, които вземем през следващите няколко месеца, ще определят в какъв свят ще живеят те. — Санчез се усмихна. — Помислете за това, господин Джаксън. Благодаря, че дойдохте.

Питър последва Гунар навън и някъде по средата на коридора го чу да се киска тихичко.

— Добра е, нали?

— Да — призна Питър. — Много е добра.

Десет

Майкъл носеше в чантата си три предмета. Първият беше вестникът. Вторият — писмо.

Намери го в джоба на капитана. Върху плика не пишеше нищо; мъжът не бе имал намерение да го изпраща. Самото писмо, по-малко от страница, беше написано на английски.

Майкъл размишляваше върху тези думи, докато вървеше по улиците в най-западналата част на града. Свикнал бе с тъжни и съкрушителни сцени; прекосявал бе разрушени градове, пълни с хиляди скелети. Но досега мъртвите не му бяха говорили. В капитанската каюта намери паспорта на мъжа. Пълното му име беше Набил Хадад. Роден в Холандия, в град на име Утрехт, през 1971 г. Майкъл не намери в каютата друга следа от момчето — снимки или още писма — но лицето за връзка при спешни случаи в паспорта беше жена на име Астрид Кеебле с адрес в Лондон. Може би тя беше майката на момчето. Майкъл се зачуди защо ли капитанът не беше виждал никога сина си. Може би майката не е позволявала; а може пък по незнайна причина мъжът да се е чувствал недостоен. Въпреки това бе изпитал порив да му пише, макар да е знаел, че след няколко часа ще умре, а писмото ще си остане завинаги в джоба му.

Но от писмото научи и друго. Бергенсфиорд бе пътувал към конкретна цел. Не просто в търсене на убежище, а на „убежището“. Безопасно място, където вирусът нямаше да ги застигне.

Затова Майкъл носеше в чантата третия предмет, докато търсеше мъжа, когото наричаха Маестрото.

Дори този човек да имаше истинско име, Майкъл не го знаеше. Маестрото освен това имаше навика да използва притеснително накъсани изречения и винаги говореше за себе си в трето лице; нужно бе известно време да свикнеш. Доста стар беше и имаше куп тикове, поради което приличаше повече на огромен гризач. Някога бил електроинженер в Цивилната власт, но откакто се пенсионирал преди дълги години, всички в Кървил ходеха при него за поправка на електронни антики. Макар и луд за връзване и страдащ от параноя, старецът знаеше как да накара стар харддиск да разкрие тайните си.

Бараката на Маестрото нямаше как да бъде сбъркана; тя бе единствената сграда в квартала със соларни панели на покрива. Майкъл почука силно и отстъпи крачка назад, за да го заснеме камерата; Маестрото държеше да огледа добре посетителите, преди да отвори. Минаха няколко секунди и последва изщракването на няколко масивни ключалки.

— Майкъл — Маестрото застана в пролуката на открехната врата с работна престилка и пластмасови работни очила, вдигнати на челото.

— Здравей, Маестро.

Мъжът се озърна нагоре и надолу по улицата.

— Бързо — рече той и подкани с жест Майкъл да влезе.

Отвътре бараката приличаше на музей. Стари компютри, офис машини, осцилоскопи, платки, огромни кошове с мобилни телефони и таблети: при вида на толкова много електроника Майкъл винаги потръпваше развълнувано.

— С какво може да ти помогне Маестрото?

— Нося ти една антика.

Майкъл извади третия предмет от чантата си. Старецът го взе и го огледа набързо.

— Дженсис 87HJS. Четвърто поколение, три терабайта. От периода непосредствено преди войната. — Той вдигна очи. — Откъде е?

— Намерих го на един кораб. Трябва да възстановя файловете.

— Да го погледнем тогава.

Майкъл последва Маестрото до една от работните маси, където старецът постави харддиска върху парче плат и си сложи очилата. С миниатюрна отвертка отвори кутията и огледа внимателно частите вътре.

— Повреден е от влагата. Лоша работа.

— Можеш ли да го поправиш?

— Ще е трудно. И скъпо.

Майкъл извади пачка остини от джоба си. Старецът ги преброи върху масата.

— Не е достатъчно.

— Само толкова имам.

— Маестрото се съмнява. Нефтохимик като теб?

— Вече не съм.

Старецът огледа Майкъл изпитателно.

— А, да, Маестрото си спомни. Чувал е разни интересни истории. Истина ли са?

— Зависи какво си чувал.

— Търсиш бариерата. Плаваш съвсем сам.

— В общи линии.

Старецът стисна напуканите си устни и пъхна парите в джоба на престилката си.

— Маестрото ще види какво може да направи. Ела утре.

Майкъл се върна в апартамента. Преди това беше ходил до библиотеката и прибави към предметите в чантата си дебела книга: Пълен атлас на света. Това беше една от книгите, които не можеха да се взимат за вкъщи. Изчака библиотекарката да се разсее, пъхна атласа в чантата си и се измъкна незабелязано навън.

Кейт отново поиска да ѝ разкаже приказка преди лягане. Този път ѝ разказа за бурята. Кейт го слушаше с напрегнато вълнение, сякаш историята можеше да свърши с неговото удавяне, макар да седеше пред нея. Със Сара не повдигнаха темата за снощната им караница. Това бе типично за тях; с мълчание си казваха безброй неща. А и сестра му изглеждаше разсеяна. Майкъл предположи, че в болницата се е случило нещо, и не я разпитва.

На сутринта излезе, преди другите да се събудят. Старецът го чакаше.

— Маестрото успя — заяви той и заведе Майкъл при компютърен монитор. Пръстите му зашариха по клавиатурата и на екрана се появи светеща карта.

— Къде се намира корабът?

— Намерих го в залива Галвестън в началото на корабоплавателния канал.

— Далеч от дома е.

Маестрото разказа набързо какво бе известно за кораба. Бергенсфиорд потеглил от Хонконг в средата на март, плавал до Хавай, след това минал през Панамския канал и навлязъл в Атлантическия океан. Според датите, които Майкъл беше видял във вестника, всичко това се бе случило преди избухването на епидемията от великденски вирус. Корабът спрял на Канарските острови, вероятно за да зареди с гориво, след което беше продължил на север.

На този етап данните се промениха. Корабът беше обикалял напред-назад покрай бреговете на Северна Европа. Отклонил се бе за малко в Гибралтарския проход, след което се върнал обратно, влязъл в Средиземно море и се върнал в Тенерифе. След няколко седмици отново потеглил. По това време епидемията вече се била разпространила навсякъде. Корабът прекосил Магелановия проток и се бе отправил на север от екватора.

Изглежда, беше спрял в открити води. След две седмици престой там данните свършваха.

— Можем ли да разберем накъде се е отправил? — попита Майкъл.

Появи се друг екран с данни: изчисления на възможни маршрути, обясни Маестрото. Той превъртя до края на страницата и посочи последния ред.

— Ще ми го запишеш ли? — попита Майкъл.

— Вече го направих. — Старецът извади от престилката си флашка; Майкъл я прибра в джоба си.

— Маестрото е любопитен, защо информацията е толкова важна за теб?

— Мисля да отида на почивка.

— Маестрото вече провери. Там няма нищо, само пустият океан. — Той повдигна белите си вежди. — Но може би все пак има нещо?

Старецът не беше глупав.

— Може би — отвърна Майкъл.

Остави на Сара бележка.

Вторият рейс за Оранжевата зона потегляше в 9:00 ч. Майкъл слезе на последната спирка и изчака, докато автобусът пое обратно. Табелата гласеше:

Само ако знаехте, помисли си той и пое напред.

Единайсет

Сара се върна в сиропиталището за сутрешната смяна. Сестра Пег я посрещна на вратата.

— Как е тя? — попита Сара.

Жената изглеждаше необичайно притеснена; беше прекарала тежка нощ.

— Не е добре, страхувам се.

Пим се събудила с писъци. Виковете ѝ били толкова силни, че събудили всички. Временно я бяха преместили в стаята на сестра Пег.

— И преди сме имали малтретирани деца, но този случай е най-страшният. Още една подобна нощ…

Сестра Пег заведе Сара до стаята си, спартански обзаведена само с най-необходимото. Единственото украшение беше голям кръст на стената. Пим беше будна и седеше на леглото, свила колене до гърдите си. Но щом Сара влезе, напрежението по лицето ѝ се стопи частично. Тази жена е на твоя страна и знае какво ти е.

— Аз ще съм отвън, ако ти потрябвам — каза сестра Пег.

Сара седна на леглото. Момичето беше изкъпано, а сплъстената коса бе подстригана и сресана. Сестрите я бяха облекли с обикновена вълнена туника.

— КАК СЕ ЧУВСТВАШ ДНЕС? — написа Сара на черната дъска.

— ДОБРЕ.

— СЕСТРИТЕ КАЗАХА, ЧЕ НЕ СИ МОГЛА ДА СПИШ.

Пим поклати глава.

Сара ѝ обясни, че трябва да смени превръзките. Момичето потрепери, когато Сара свали бинтовете, но не издаде и звук. Сара намаза раните с антибиотична паста и охлаждащ крем с алое и ги бинтова наново.

— ИЗВИНЯВАЙ, АКО ТЕ Е ЗАБОЛЯЛО.

Пим сви рамене.

Сара я погледна в очите и написа: НЕ СЕ СТРАХУВАЙ. След като момичето не реагира, добави: ЩЕ СЕ ОПРАВИШ.

— И НЯМА ДА ИМА КОШМАРИ?

Сара поклати отрицателно глава.

— Не.

— КАК?

Най-лесно, разбира се, щеше да е да каже: Трябва ти време. Но това не бе вярно, поне не беше цялата истина. Сара обаче знаеше, че болката отшумява благодарение на други хора — Холис и Кейт, семейството ѝ.

— ПРОСТО ТАКА СТАВА — написа тя.

Почти 8:00 часа беше; Сара трябваше да тръгва, макар да не ѝ се искаше. Тя прибра всичко в лекарската си чанта и написа:

— ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ. ОПИТАЙ СЕ ДА ПОСПИШ. СЕСТРИТЕ ЩЕ СЕ ГРИЖАТ ЗА ТЕБ.

— ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ ЛИ? — написа Пим.

Сара кимна.

— ЗАКЛЕВАШ ЛИ СЕ?

Пим я гледаше съсредоточено. Цял живот я бяха изоставяли; защо Сара да е различна?

— Да — отвърна тя и се прекръсти. — Кълна се.

Сестра Пег чакаше Сара в коридора.

— Как е тя?

Едва осем сутринта беше, а Сара вече се чувстваше изцедена.

— Проблемът не е в раните по гърба ѝ. Не бих се изненадала, ако има и други подобни нощи.

— Има ли вероятност да намерим някой роднина, който би я прибрал?

— Според мен това е най-лошият вариант за нея.

Сестра Пег кимна.

— Да, разбира се. Глупаво предложение.

Сара даде на монахинята ролка бинт, марля и бурканче с мехлем.

— Сменяйте превръзките на всеки дванайсет часа. Няма признаци на инфекция, но ако раните започнат да се възпаляват или ако вдигне температура, веднага пратете да ме повикат.

Сестра Пег гледаше намръщено предметите в ръката си. След миг изражението ѝ се разведри и тя вдигна очи.

— Забравих да ти благодаря онази вечер. Приятно беше да изляза малко. Трябва да го правя по-често.

— Питър много се зарадва, че дойдохте.

— Кейлъб толкова е пораснал. Кейт също. Понякога забравяме какъв късмет извадихме. Но когато видиш нещо подобно… — Монахинята не довърши мисълта си. — Трябва да се връщам при децата. Какво ще правят без злобната стара сестра Пег?

— Играете ролята си превъзходно.

— Личи ли си? Дълбоко в себе си съм просто мекушава старица.

Тя изпрати Сара. На входа Сара спря.

— Искам да ви попитам нещо. По колко деца биват осиновявани, да речем, за една година?

— За година? — жената се изненада от въпроса. — Нито едно.

— Изобщо ли не ги осиновяват?

— Случва се, но много рядко. И никога не осиновяват по-големите деца, ако това питаш. Понякога оставят бебе при нас и някой роднина идва да го прибере след няколко дни. Но след като децата прекарат известно време тук, вероятността някой да ги вземе е минимална.

— Не знаех.

Монахинята погледна Сара замислено.

— Двете с теб си приличаме. Работата ни е такава, че ни идва да се разплачем поне по десет пъти на ден. Но въпреки това не го правим. Ако плачехме, нямаше да сме полезни за никого.

Сара бе съгласна, но не ѝ олекна.

— Благодаря, сестро.

Отправи се към болницата в мрачно настроение. Щом влезе в сградата, Уенди я повика на регистратурата.

— Чакат те.

— Пациент ли?

Уенди се огледа, за да се увери, че никой няма да я чуе, и прошепна:

— Каза, че е от статистическата служба.

Много са бързи, помисли си Сара.

— Къде е?

— Казах му да изчака, но той отиде да те търси в отделението. Джени го придружи.

— Оставила си Джени да говори с него? Полудя ли?

— Нищо не можах да направя! Тя беше тук, когато той попита за теб! — Уенди отново сниши глас. — Заради онази родилка е, нали?

— Да се надяваме, че не е.

На вратата на отделението Сара взе чиста престилка от етажерката. Две неща щяха да са в нейна полза. Първото бе длъжността ѝ. Тя беше лекар и макар да не обичаше да го прави, можеше да използва този факт. Властен тон; завоалирани и по-директни намеци за неназовани хора със завидно влияние; бронята на длъжността ѝ, натовареният ден, хората, чийто живот спасява: Сара знаеше триковете. Второ, не бе направила нищо незаконно. Пропускът да попълни нужните документи не беше престъпление — по-скоро грешка. Тя в общи линии нямаше да пострада, но това нямаше да помогне на Карлос и семейството му. Щом разкриеха измамата, щяха да им вземат Грейс.

Сара влезе в отделението. Джени стоеше до мъж с типичния вид на бюрократ: отпуснат, оплешивяващ и припрян, с бледа кожа, която рядко виждаше слънце. Джени я погледна с едва прикрита паника: Помощ!

— Сара, това е…

Сара не остави момичето да довърши.

— Джени, би ли отишла до пералното за одеяла? Тези тук свършват.

— Нима?

— Да, моля те.

Джени бързо се отдалечи.

— Аз съм доктор Уилсън — обърна се Сара към мъжа. — По каква работа сте тук?

Мъжът се покашля. Изглеждаше малко нервен.

— Преди четири дни една жена е родила момиче тук. — Той започна да прелиства документите, които носеше. — Сали Хименез? Вие сте били на дежурство.

— А вие кой сте?

— Джо Инглиш от статистиката.

— Имам много пациенти, господин Инглиш. — Сара се престори на замислена. — А, да, спомних си. Здраво момиченце. Някакъв проблем ли има?

— Сертификатът за раждане не е подаден заедно с формуляра. Жената вече има двама сина.

— Убедена съм, че го приложих. Ще трябва да проверите отново.

— Вчера цял ден го търсих. Със сигурност не е пристигал в службата.

— Вашата служба никога ли не допуска грешки? Не се ли губят документи?

— Много внимаваме, доктор Уилсън. Според сестрата на регистратурата госпожа Хименез е била изписана преди три дни. Винаги говорим първо със семейството, но не можем да ги открием в дома им. Съпругът не е ходил на работа, откакто се е родило бебето.

Глупав ход, Карлос, помисли си Сара.

— Не отговарям за пациентите след изписването им.

— Но отговаряте за подаването на съответните документи. Без валиден сертификат за раждане ще трябва да направя този случай приоритетен.

— Сигурна съм, че приложих сертификат. Вие сте в грешка. Това ли е всичко? Много съм заета.

Мъжът се взря в нея притеснително дълго.

— Засега, доктор Уилсън.

Независимо къде беше отишло семейство Хименез, Сара знаеше, че статистическата служба скоро ще ги открие. Нямаше кой знае колко места, на които да се скриеш.

Опита се да не мисли за тях. Направила бе всичко по силите си, за да им помогне. Сестра Пег беше права; трябваше да си върши работата. Работата ѝ беше важна, а тя бе добър лекар. Това беше най-важното.

Събуди се посред нощ с чувството, че е сънувала нещо. Стана и отиде да нагледа Кейт. Убедена беше, че дъщеря ѝ присъстваше в съня, макар и периферно; не беше главно действащо лице — по-скоро свидетел, едва ли не съдник. Сара приседна на крайчеца на леглото и се взря в спящото лице на дъщеря си. Момичето спеше дълбоко, с леко разтворени устни, а гърдите ѝ се надигаха и спускаха от дълбокото дишане, което изпълваше въздуха с неповторимото ѝ ухание. В Отечеството, преди Сара да я открие отново, именно уханието на Кейт ѝ даваше сили да живее. Държала бе кичур от косата ѝ в плик, скрит под дюшека, и всяка вечер го изваждаше и притискаше до лицето си. За Сара това беше един вид молитва — не се молеше Кейт да е жива, защото бе абсолютно убедена, че дъщеря ѝ е мъртва, а се молеше където и да се намира духът ѝ, да се чувства като у дома си.

— Всичко наред ли е?

Холис стоеше зад нея. Кейт се размърда, обърна се и отново притихна.

— Ела да си легнеш — прошепна той.

— Сутринта мога да поспя до късно. Втора смяна съм.

Холис не каза нищо.

— Добре — съгласи се накрая Сара.

Събуди се призори. Холис ѝ каза да не става, но въпреки това тя стана; щеше да отиде в болницата чак след вечеря и сега искаше да заведе Кейт на училище. Замаяна беше от умора, но това не влияеше върху преценката ѝ, дори избистряше мисълта ѝ. На входа на училището прегърна силно дъщеря си. Струваше ѝ се, че съвсем наскоро се налагаше да коленичи, за да стори това; сега главата на Кейт стигаше до гърдите ѝ.

— Мамо?

Сара я бе държала в обятията си твърде дълго.

— Извинявай — каза тя и я пусна. Другите деца минаваха покрай тях. Сара осъзна какво изпитва. Щастие; от плещите ѝ беше паднал товар. — Хайде, върви. Ще се видим довечера.

Регистрационната служба отваряше в девет часа. Сара седна да изчака на стълбите под шарената сянка на един дъб. Сутринта беше приятна; наоколо минаваха хора. Колко бързо може да се промени животът, помисли си тя.

Щом служителката отключи вратата, Сара стана и я последва вътре. Тя беше по-възрастна, с приятно, осеяно с бръчки лице и ред искрящо бели изкуствени зъби. Чак след като зае мястото си на гишето, погледна към Сара и се престори, че едва сега я забелязва.

— Какво обичате?

— Искам да прехвърля право на раждане.

Служителката наплюнчи пръсти, извади формуляр от шкаф с отделения, постави го на бюрото и потопи перодръжката в мастилото.

— Чие?

— Моето.

Писалката застина над хартията. Служителката вдигна загрижено очи.

— Изглеждаш млада, миличка. Сигурна ли си?

— Моля ви, не ме разпитвайте.

Сара изпрати формуляра в статистиката с прикачена бележка — Извинявайте, намерих формуляра! — и отиде в болницата. Денят мина неусетно; Холис все още беше буден, когато се прибра у дома. Изчака да си легнат, преди да му съобщи.

— Искам още едно дете.

Холис се надигна на лакти и се обърна към нея.

— Сара, говорили сме по въпроса. Добре знаеш, че не можем.

Тя го целуна нежно и се отдръпна, за да го погледне в очите.

— Всъщност това не е съвсем вярно.

Дванайсет

Десет хода и Кейлъб успя да притисне Питър. Лъжлив ход с топа, коварно пожертван офицер и вражеските фигури го обкръжиха.

— Как успя да го направиш?

Питър нямаше нищо против, макар да му се щеше да печели поне от време на време. Последният път, когато успя да победи Кейлъб, момчето имаше тежка настинка и задряма по средата на партията. Дори така Питър едва успя да откопчи победата.

— Лесно е. Мислиш, че се защитавам, но се лъжеш.

— Залагаш капан.

Момчето сви рамене.

— По-скоро залагам капан в главата ти. Карам те да виждаш играта както аз искам. — Той започна да реди фигурите наново; една победа не беше достатъчна. — Какво искаше войникът?

Кейлъб умееше да сменя темата толкова рязко, че понякога хващаше Питър неподготвен.

— Предложиха ми работа.

— Каква?

— Да ти кажа честно, не съм съвсем сигурен. — Питър сви рамене и погледна към дъската. — Не е важно. Не се тревожи. Никъде няма да ходя.

— Все още искам да стана войник като теб — каза Кейлъб.

Момчето споменаваше това от време на време. Питър имаше смесени чувства по въпроса. От една страна, като всеки родител, искаше да предпази Кейлъб от всякаква опасност. Но също така се чувстваше поласкан. Все пак момчето проявяваше интерес към начина на живот, който той самият бе избрал.

— Ще бъдеш добър войник.

— Липсва ли ти?

— Понякога. Харесвах хората си, имах добри приятели. Но предпочитам да съм тук с теб. Освен това, изглежда, онези дни приключиха. Няма голяма нужда от армия, ако няма с кого да се биеш.

— Всяка друга професия ми се струва скучна.

— Хората подценяват скуката, повярвай ми.

Известно време играха мълчаливо.

— Питаха ме за теб — каза Кейлъб. — Един съученик.

— И какво те попита?

Кейлъб огледа внимателно дъската, посегна към офицера, спря и вместо това премести царицата с едно квадратче напред.

— Какво е да имам баща като теб. Той знаеше много за миналото ти.

— Кое е това дете?

— Казва се Хулио.

Това момче не бе от близките приятели на Кейлъб.

— А ти какво му отговори?

— Отвърнах, че по цял ден работиш по покривите.

Този път завършиха реми. Питър сложи момчето да спи и си наля алкохол от шишето на Холис. Думите на Кейлъб малко го засегнаха. Предложението на Санчез не го изкушаваше особено, но срещата остави лош вкус в устата му. Очевидно бе, че жената се опитва неприкрито да го манипулира — това беше гениалното в подхода ѝ. Едновременно събуди чувството му за дълг и показа ясно, че с нея шега не бива. В крайна сметка ще ви убедя, господин Джаксън.

Ще видим, помисли си той. Аз ще съм тук и ще напомням на сина си да си измие зъбите.

Ремонтираха покрива на стар църковен приют близо до центъра на града. Пуст от десетилетия, сега го преустройваха в блок с апартаменти. Бригадата на Питър две седмици демонтира прогнилата камбанария и започна да маха старите керемиди. Покривът беше островръх; работеха върху широки трийсет сантиметра дъски, закачени с метални скоби в кофража, разположени през два метра. Две стълби, поставени върху покрива, свързваха дъските и служеха за стълбище.

Цяла сутрин работеха голи до кръста в жегата. Питър се намираше на най-горната дъска с двама колеги — Джок Алвадо и Сам Футополис, когото наричаха за кратко Фото. Фото работеше в строителството от години, но Джок беше при тях само от два месеца. Той беше млад, на около седемнайсет години, с тясно, осеяно с акне лице и дълга мазна коса, вързана на опашка. Никой не го харесваше; движенията му бяха твърде резки и говореше прекалено много. Бригадите, работещи по покривите, имаха неписано правило да не споменават опасността. Това бе един вид проява на уважение. Джок обичаше да поглежда надолу и да ръси глупости от сорта на: „Леле, падне ли някой, здраво ще се размаже“ или „Тук горе човек определено се побърква“.

По пладне спряха за обяд. Слизането отнемаше твърде дълго, затова се хранеха на покрива. Джок говореше за момиче, което видял на пазара, но Питър не го слушаше. Шумът на града долиташе горе сред лазурната мараня; от време на време наблизо прелиташе птица.

— Да се връщаме на работа — каза Фото.

Откъртваха старите керемиди с лостове и чукове. Питър и Фото се преместиха на третата дъска; Джок работеше под тях, малко вдясно. Продължаваше да дрънка за жената — за косата, за походката ѝ, за погледа, който си разменили.

— Няма ли да млъкне? — измърмори Фото. Той беше едър мускулест мъж с прошарена черна коса.

— Едва ли.

— Кълна се, ще го хвърля от покрива — Фото вдигна очи и примижа на слънцето. — Изглежда, сме пропуснали няколко.

На върха имаше няколко останали керемиди. Питър пъхна лоста и чука в колана си за инструменти.

— Аз ще отида.

— Недей, влюбеният младеж може да се заеме — Фото се провикна надолу: — Джок, ела тук.

— Не съм ги пропуснал аз. Това е секторът на Джаксън.

— Вече е твоят сектор.

— Добре — изсумтя младежът. — Както кажеш.

Джок откачи обезопасителното си въже, качи се по стълбата до най-горната дъска и пъхна лост под една от керемидите. Щом вдигна чука, за да удари, Питър осъзна, че се намира точно над главите им.

— Чакай…

Керемидата се откърти и прелетя на сантиметър от главата на Фото.

— Идиот!

— Извинявай, не те видях.

— Къде си мислиш, че се намираш? — възмути се Фото. — Направи го нарочно. И си закачи въжето, за бога.

— Случайно стана — отвърна Джок. — Успокой се. Ще трябва да се преместите.

Дръпнаха се настрани. Джок свали останалите керемиди и тръгна да слиза, когато Питър чу изпукване. Джок извика. Последва второ изпукване и със силен трясък стълбата започна да се свлича по покрива с Джок върху нея. В последния момент той успя да се изтърколи настрани и започна да се пързаля надолу по покрива по корем. След първия вик не издаде и звук повече. Ръцете му панически търсеха нещо, за което да се хванат, пръстите на краката му се забиваха в керемидите, за да забавят падането. Питър не познаваше никой, който да беше падал от покрив. Изведнъж това му се стори не просто възможно, а неизбежно; Джок бе избраникът.

На три метра от ръба тялото му спря. Ръката му бе напипала нещо: ръждясало желязо.

— Помощ!

Питър откачи въжето си и слезе до най-долната дъска. Хвана се за една скоба и протегна ръка надолу.

— Хвани се.

Младежът се беше вцепенил от страх. Дясната му ръка бе вкопчена в желязото, а лявата стискаше края на една керемида. Прилепил беше всеки сантиметър от тялото си в покрива.

— Мръдна ли, ще падна.

— Няма.

Долу на улицата се бяха спрели хора и ги гледаха.

— Фото, подай ми обезопасителното въже — каза Питър.

— Няма да стигне. Ще трябва да преместя скобата.

Желязото се огъваше под тежестта на Джок.

— О, боже, изпускам го!

— Престани да мърдаш. Фото, побързай с въжето.

Фото му спусна въжето. Питър нямаше време да го закачи; момчето щеше да падне всеки момент. Докато Фото опъваше въжето на макарата, Питър го уви около ръката си и се хвърли към Джок. Желязото се откърши; Джок започна да се пързаля.

— Хванах те! — извика Питър. — Дръж се.

Сграбчи го за китката. Ходилата на Джок бяха на сантиметри от ръба.

— Хвани се за нещо — каза му Питър.

— Няма за какво!

Питър не знаеше колко ще издържи.

— Фото, можеш ли да ни изтеглиш?

— Твърде тежки сте!

— Завържи въжето и донеси няколко скоби.

На улицата се събираше тълпа. Много хора сочеха нагоре. Разстоянието до земята приличаше на бездънна бездна, която щеше да ги погълне. Минаха няколко секунди, след което Фото се появи на дъската над тях.

— Какво да направя?

— Джок, на ръба точно под нас има малък перваз — каза Питър. — Опитай се да го напипаш с крака.

— Няма перваз!

— Напротив, има, виждам го с очите си.

След секунда Джок рече:

— Готов, намерих го.

— Поеми си дълбоко въздух. Ще трябва да те пусна за момент.

Джок стисна китката на Питър още по-силно.

— Шегуваш ли се?

— Иначе няма да мога да те изтегля. Просто не се движи. Уверявам те, ако не мърдаш, первазът ще издържи.

Младежът нямаше избор и бавно пусна ръката му.

— Фото, хвърли ми скобата.

Питър я хвана със свободната си ръка, пъхна я в пролука между керемидите, извади пирон от колана с инструменти и го натисна, докато влезе в дупката. Заби го с три удара на чука. Закова и втория пирон и се спусна с метър надолу.

— Подай още една.

— Моля те, побързай — изстена Джок.

— Дишай дълбоко. След минутка всичко ще приключи.

Питър закова още три скоби.

— Добре, внимателно протегни ръка нагоре и наляво. Намери ли я?

Джок се вкопчи в скобата.

— Да. Божичко.

— Сега се набери и се хвани за следващата. Не бързай.

Джок се изкачи постепенно по скобите. Питър го последва. Джок седна на дъската и отпи голяма глътка вода от една манерка. Питър клекна до него.

— Добре ли си?

Джок кимна замаяно. Лицето му бе пребледняло, ръцете му трепереха.

— Почини си малко — каза Питър.

— По дяволите, почини си до края на деня — рече Фото. — Даже не се връщай повече.

Джок гледаше с празен поглед.

— Успокой се — посъветва го Питър.

Джок погледна към колана на Питър.

— Не си се закачил за въжето.

— Нямаше време.

— Значи… направи всичко това само с въжето в ръка?

— Но успях, нали?

Джок извърна очи.

— Убеден бях, че ще умра.

— Знаеш ли кое ме вбесява? — каза Фото. — Онова лайно дори не ти благодари.

Приключиха работа по-рано и сега седяха на предните стъпала и си подаваха шише с алкохол. Повече нямаше да видят Джок; той върна колана си с инструменти и напусна.

— Хрумването ти за скобите беше велико — продължи Фото. — Аз нямаше да се сетя.

— Вероятно щеше да се сетиш. Просто аз се сетих пръв.

— Момчето извади страшен късмет. А ти дори не изглеждаш стреснат.

Вярно беше: почувствал се бе неуязвим, напълно концентриран, с бистър ум. В действителност в края на покрива нямаше перваз; повърхността бе напълно гладка. Карам те да виждаш играта както аз искам.

Фото завъртя капачката на шишето и стана.

— Е, ще се видим утре.

— Всъщност мисля, че тази работа не е за мен — отвърна Питър.

Фото го погледна изненадано и се засмя тихо.

— Ако беше друг човек, щях да си помисля, че те е страх да умреш. Сигурно ти се ще някой да пада от покрива всеки ден, за да го спасиш. С какво ще се занимаваш?

— Предложиха ми работа. Първоначално отказах, но може пък да приема.

Фото кимна с разбиране.

— Каквато и да е работата, ще е по-интересна от тази. Онова, което говорят за теб, е вярно. — Двамата си стиснаха ръце. — Успех, Джаксън.

Фото си тръгна, а Питър се запъти към Капитолия. Санчез вдигна очи от документите на бюрото, когато Питър влезе в кабинета ѝ.

— Господин Джаксън, бързо се върнахте. Мислех, че ще трябва да се постарая повече.

— Имам две условия. Всъщност три.

— Първото е свързано със сина ви, разбира се. Дадох ви дума. Какво друго искате?

— Искам да говоря директно с вас, без посредници.

— А Чейс? Той е началник на кабинета ми.

— Директно с вас.

Тя се замисли за момент.

— Щом настоявате. Какво е третото условие?

— Не ме карайте да нося вратовръзка.

По залез-слънце Майкъл почука на вратата на колибата на Гриър. Вътре не светеше и цареше пълна тишина. Вървях твърде дълго, за да чакам отвън, помисли си той. Лушъс няма да възрази.

Остави чантата си на пода и запали лампата. Огледа се. Картините на Гриър: Колко бяха на брой? Петдесет? Сто? Огледа ги по-отблизо. Да, паметта не го лъжеше. Някои бяха направени набързо скици; други очевидно бяха отнели часове съсредоточена работа. Майкъл избра една от картините, свали я от стената и я постави на масата: скалист остров, облян в зеленина, гледан от носа на кораб, който се виждаше в долния край. Небето над острова беше тъмносиньо, а в центъра, под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо хоризонта, се виждаше съзвездие от пет звезди.

Вратата се отвори. Гриър се появи на прага с пушка, насочена към Майкъл.

— Рояци! Махни това нещо! — възкликна Майкъл.

Гриър свали пушката.

— И без това не е заредена.

— Добре, че ми каза — Майкъл потупа картината с пръст. — Помниш ли, че исках да ми разкажеш за рисунките?

Гриър кимна.

— Сега можеш да го направиш.

Съзвездието беше Южен кръст — най-отличителната черта на нощното небе южно от екватора.

Майкъл показа на Гриър вестника и той го прочете, без да показва каквато и да било реакция, сякаш статията не го изненадваше; разказа му за Бергенсфиорд и за труповете, които намери там; прочете на глас писмото на капитана — правеше го за пръв път. Усещането да изговаря думите на глас бе различно, все едно не просто дочуваше чужд разговор, а участваше в него. Чак сега разбра защо мъжът беше написал писмо, което никога нямаше да изпрати — думите и емоциите върху хартията бяха неподвластни на времето. Това не беше обикновено писмо, а епитафия.

Майкъл остави данните от навигационния компютър на Бергенсфиорд за накрая. Крайната цел на кораба се намираше в южната част на Тихия океан, някъде по средата между Нова Зеландия и островите Кук; Майкъл показа на Гриър мястото в атласа. Двигателите на кораба отказали на около 2500 километра североизточно от целта, някъде из екваториалните течения.

— Как се е озовал в Галвестън? — попита Гриър.

— Не би трябвало да е стигнал дотам. Трябвало е да потъне, както пише капитанът.

— Но не е потънал.

Майкъл се намръщи.

— Възможно е теченията да са го отнесли дотам. Не знам как е станало, но това доказва едно. Няма бариера и никога не е имало.

Лушъс отново погледна вестника и посочи към пасаж по средата на страницата.

— Това тук за източника…

— Означава, че източникът са птици.

— Знам, но означава ли че вирусът все още съществува?

— Възможно е, ако все още има преносители. Но, изглежда, властите така и не са успели да установят.

— „В редки случаи — зачете Гриър на глас — жертвите на заболяването проявяват симптомите на трансформация, типични за северноамериканския щам, включително повишена агресивност, но досега не е известно някое от засегнатите лица да е оцеляло след 36-те часа.“

— Това привлече и моето внимание.

— За вирали ли става въпрос?

— Дори да са вирали, щамът е различен.

— Което означава, че все още може да са живи. Смъртта на Дванайсетте не ги е засегнала.

Майкъл мълчеше.

— Мили боже!

— А знаеш ли кое е любопитното? — попита Майкъл. — Може би „любопитно“ не е подходящата дума. Останалият свят ни постави под карантина и ни остави да измрем. А това, оказва се, е единствената причина да оцелеем.

Гриър стана от масата и извади бутилка уиски от шкафа. Наля в две чаши, подаде едната на Майкъл и отпи от другата. Майкъл също отпи.

— Помисли само, Лушъс. Този кораб е дошъл от другия край на света, без да се натъкне на нищо, без да се разбие в някой бряг, без да потъне в буря. Някак е успял да стигне непокътнат до залива Галвенстън под носа ни. Какъв е шансът това да се случи?

— Много малък.

— Обясни ми какво става тук. Ти си авторът на картините.

Гриър си сипа още уиски, но не го изпи. Той се замисли за момент и отвърна:

— Това видях.

— Как така си го видял?

— Трудно ми е да обясня.

— На никой от нас не му е лесно, Лушъс.

Гриър се взираше в чашата и я въртеше по масата.

— Бях в пустинята. Не ме питай как съм се озовал там — дълга история. Не бях ял и пил нищо от дни. През нощта се случи нещо. Не знам как да го нарека. Предполагам, че е било сън, макар да изглеждаше много по-реален, по-въздействащ.

— За острова и за петте звезди ли говориш?

Лушъс кимна.

— Аз бях на кораба. Усещах го как се движи под краката ми. Чувах вълните, вдишвах морския въздух.

— Корабът Бергенсфиорд ли беше?

Той поклати глава.

— Знам само, че беше голям.

— Сам ли беше?

— Може и да е имало други хора, но не виждах никого. Не можех да се обърна. — Гриър го погледна красноречиво. — Досещам ли се какво си мислиш?

— Зависи.

— Мислиш, че корабът е предназначен за нас. Мислиш, че трябва да отидем на острова.

— А как иначе би обяснил всичко това?

— Нямам обяснение. — Гриър се намръщи скептично. — Не е в твой стил да имаш вяра в рисунка на луд човек.

Смълчаха се за момент. Майкъл отпи от чашата си.

— Корабът в изправност ли е? — попита Гриър.

— Не знам какви са щетите по подводната част. Долните палуби са наводнени, но машинното отделение е сухо.

— Можеш ли да го поправиш?

— Може би, но ще ми трябват много хора. Както и много пари, с каквито не разполагам.

Гриър потропа с пръсти по масата.

— Има начини. Ако разполагаш с нужните работници, колко време би отнело?

— Години. Може би дори десетилетия. Ще трябва да изпомпаме водата, да построим сух док, да преместим кораба до него. И това е само началото. Проклетията е дълга близо двеста метра.

— Но е възможно.

— На теория.

Майкъл погледна приятеля си изпитателно. Още не бяха повдигнали темата за липсващото парче от пъзела, едничкия въпрос, от който произтичаха всички останали.

— Според теб с колко време разполагаме? — попита Майкъл.

— Докога?

— Докато се върнат виралите.

Гриър не отговори веднага.

— Не съм сигурен.

— Но те ще се върнат, нали?

Гриър вдигна очи и в тях Майкъл видя облекчение; прекалено дълго бе единственият, който знаеше тази тайна.

— Кажи ми, как разбра?

— Това беше единственият логичен отговор. Въпросът е, как разбра ти?

Гриър пресуши чашата си, наля си отново и отново я изпи до дъно. Майкъл чакаше търпеливо.

— Ще ти кажа нещо, Майкъл, но не бива да споменаваш пред никого, че знаеш. Нито пред Сара, нито пред Холис, нито пред Питър. Особено пред Питър.

— Защо?

— Съжалявам, не аз определям правилата. Искам да ми дадеш дума.

— Добре.

Гриър си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Знам, че виралите ще се върнат, защото Ейми ми каза.

Тринайсет

Валеше дъжд, когато Алиша наближи града. Гледана отвисоко на меката утринна светлина, реката изглеждаше точно както си я бе представяла: широка и тъмна, лениво течаща. Зад нея се извисяваха сградите на града, скупчени нагъсто като гора. По бреговете имаше порутени докове и останки от кораби, изхвърлени в плитчините. За един век морското ниво се беше повишило. Части от южния край на острова изглеждаха наводнени; вълните плискаха в стените на сградите.

Алиша пое на север, като си проправяше път през отломките в търсене на място, където да прекоси реката. Дъждът спря, заваля отново, пак спря. Стигна до моста в късния следобед: две гигантски подпорни колони, като великани близнаци, държаха платформите, закачени със стоманени въжета. Мисълта да го прекоси, изпълни Алиша със силна тревога, която не смееше да покаже, но въпреки това Воин долови. В походката му се усети неохота: Пак ли?

Да, помисли си тя. Пак.

Продължи нататък и намери подхода към моста. Барикади, стойки за картечници, военни джипове, обрулени от природните стихии, някои преобърнати, други килнати настрани: тук се беше водила битка. Горното ниво на моста беше задръстено от автомобили, побелели от птичи курешки. Алиша слезе от Воин и го поведе през отломките. С всяка стъпка тревогата ѝ се засилваше. Не можеше да пропъди усещането — то приличаше на алергия, на временно сподавена кихавица. Гледаше само напред и вървеше решително.

Някъде към средата стигнаха до място, където железопътната линия се бе срутила. На долното ниво имаше купчина от смачкани коли. Тясна пътека покрай парапета, широка не повече от метър, бе единственият възможен път напред.

— Няма страшно — каза Алиша на Воин. — Не се тревожи.

Проблемът не беше във височината; страхуваше се от водата. Отвъд пътеката зееше смъртоносната паст на бездната. Стъпка по стъпка, изтръпнала от страх, тя поведе Воин напред. Колко странно, помисли си Алиша, това да е единственият ми страх.

Слънцето остана зад гърба им, когато стигнаха от другата страна. Втора рампа ги отведе до нивото на улицата в район със складове и фабрики. Алиша яхна Воин и се отправи на юг по основната артерия на острова. Мина покрай номерираните улици и накрая фабриките дадоха път на жилищни блокове и къщи, между които имаше пустеещи парцели, някои празни, други наподобяващи миниатюрни джунгли. На места улиците бяха наводнени от мръсната речна вода, извираща от шахтите. Алиша никога не беше попадала на подобно място; плътно застроеният остров я стъписа. Долавяше и най-тихите шумове и движения: гукането на гълъби; пълзенето на плъхове; вода, капеща в сградите. Острият мирис на плесен. Сладникавата миризма на изгнило. Градът вонеше на гробница.

Настана вечер. В небето хвърчаха прилепи. Алиша беше на Ленъкс авеню, при сградите с номера от 110 до 120, когато на пътя ѝ се изпречи стена от растителност. В сърцето на изоставения град беше избуяла гора. Алиша спря и вдигна очи към дърветата; виралите обикновено нападаха отгоре. Разбира се, нямаше да атакуват нея; Алиша бе една от тях. Но имаше опасност за Воин. Тя изчака няколко минути и след като се увери, че ще минат безпрепятствено, пришпори коня.

— Да вървим.

Градът изчезна. Сякаш се намираха в древна гора. Стъмнило се беше напълно и единствената светлина идваше от тънкия сърп на луната. Стигнаха до широка поляна от изсъхнала трева, стигаща до бедрата на Алиша; след това отново навлязоха сред дървета.

Излязоха при каменните стълби на Петдесет и девета улица. Тук сградите имаха имена. Хемсли Парк Лейн. Есекс Хаус. Риц-Карлтън. Плаза. Алиша препусна на изток към Медисън авеню и там отново зави на юг. Сградите станаха по-високи, извисяваха се над улиците; номерата продължаваха да намаляват неумолимо. Петдесет и шеста улица. Петдесет и първа. Четирийсет и осма. Четирийсет и трета.

Четирийсет и втора.

Алиша слезе от коня. Сградата приличаше на крепост, по-малка от небостъргачите наоколо, но с царствена осанка. Като царски дворец. Високите сводести прозорци се взираха мрачно в улицата; под покрива, в центъра на фасадата, каменна фигура беше разперила ръце приветствено. Под нея на лунната светлина проблясваше надписът: Гара Гранд Сентръл.

Алиша, тук съм. Лиш, толкова се радвам, че дойде.

Вече усещаше присъствието на братята и сестрите си. Намираха се под краката ѝ, многобройни, спящи в подземията на града. Дали и те усещаха присъствието ѝ? Алиша осъзна, че от момента на раждането си всеки върви към своя решителен момент. Плетеницата от решения, всички възможности, които смяташ, че животът би могъл да ти предостави, всъщност бяха поредица от стъпки по дълъг път и когато стигнеш до крайната си цел и се обърнеш назад, виждаш само пътя, който ти е бил отреден.

Алиша завърза въже за юздата на Воин. Преди две вечери, когато спряха да пренощуват в покрайнините на Нюарк, беше направила факла от боров клон. Сега клекна на тротоара, настърга малко прахан, запали го с огнивото и допря края на факлата до пламъка, докато се разгори. След това стана и вдигна клона. Щеше да гори часове наред с оранжева светлина, обгърната от пушек. Алиша стегна ремъците с ножовете на гърдите си и протегна дясна ръка през лявото рамо, за да извади меча. Острите ръбове, закалената стомана, износената от дълги тренировки дръжка — предметът нямаше символично значение, а беше просто инструмент. Замахна бавно с него и усети как силата му се слива с нейната. Воин я наблюдаваше. Когато реши, че моментът е подходящ, Алиша прибра оръжието в ножницата и отвори вратата на гарата.

— Време е.

Поведе коня вътре. Под краката ѝ хрущяха счупени стъкла; чуваше се писукането на плъхове. На три метра от входа трябваше да реши накъде да тръгне: направо по наклонен надолу коридор до пероните или наляво през сводест портал.

Тръгна наляво.

Озова се в просторно помещение — чакалнята, която приличаше на църква. Място, където огромни тълпи от хора се събираха, за да общуват един с друг в присъствието на някаква висша сила. Снопове лунна светлина нахлуваха през високите прозорци и се разливаха по пода като бледожълта течност. Тишината беше напрегната; Алиша чуваше бученето на кръвта в ушите си. Вдигна очи нагоре и осъзна, че всъщност не гледа небето, а картина. Звезди осейваха тавана, а сред тях имаше фигури — бик, овен, мъж, изливащ вода от ведро.

— Алиша. Здравей.

Алиша се стресна. Неговият глас. Реален, напълно човешки глас.

— Тук съм.

Звукът идваше от другия край на чакалнята. Алиша тръгна към него с Воин след себе си. Пред себе си видя постройка. Приличаше на малка къща. На върха ѝ като корона се извисяваше часовник с четири циферблата. С приближаването ѝ първото, което отрази светлината от факлата, беше часовникът — дори не толкова я отразяваше, колкото я поглъщаше — и обагри циферблатите с оранжево сияние.

— Тук горе съм, Лиш.

Широко стълбище водеше до балкон. Алиша отвърза въжето и постави ръка на врата на Воин. Козината му беше мокра от пот. Тя го погали успокоително: Чакай тук.

— Не се тревожи, няма опасност за приятеля ти. Той е прекрасен спътник, Лиш. По-прекрасен, отколкото си представях. Истински воин, като теб. Като моята Лиш.

Алиша се качи по стълбите, без да прави опит да се прикрива — нямаше смисъл. Що за създание я очакваше? Гласът беше човешки, немощен до известна степен, но тялото със сигурност нямаше да е немощно. Щеше да е гигантско, като на чудовище с исполински размери, титан за расата си.

Стигна до балкона. Отдясно имаше бар с високи столове, по-нататък имаше маси, някои прекатурени, по други все още имаше чинии и прибори.

На една от масите седеше мъж.

Номер ли ѝ правеха? Нещо с ума ѝ ли бяха сторили? Той седеше спокойно, с ръце в скута, облечен с черен костюм и бяла риза с разкопчана яка. Руса, почти рижава коса, стесняваща се назад от челото му в остър връх; леко увиснали бузи; очи, блестящи загадъчно. Изведнъж всичко наоколо ѝ се стори нереално. Това беше безумна шега. Той изглеждаше като обикновен човек, който с нищо не би се отличавал сред тълпа от хора.

— Видът ми изненадва ли те? — попита той. — Май трябваше да те предупредя.

Гласът му я пришпори към действие. Тя хвърли факлата и тръгна към него като извади меча си в движение; замахна настрани, изви тяло, вложи сила във всички мускулни групи — рамене, таз, крака — и спря полета на оръжието на сантиметри от врата му.

— Що за същество си ти?

Той не трепна. Дори изражението му беше спокойно.

— На какво ти приличам?

— Не си човек. Не е възможно.

— Запитай се какво означава да си човек. — Той кимна към меча. — Ако ще го използваш, действай.

— Това ли искаш?

Той вдигна леко брадичка. В ъгълчетата на устата му проблеснаха остри като нож зъби. Това бяха зъби на хищник и въпреки това лицето му изглеждаше кротко.

— Чакам тук от много дълго време. За сто години имаш възможност да размишляваш за всичко. За делата си, за хората, които си познавал, за допуснатите грешки. За книгите, които си чел, за музиката, която си слушал, какво е усещането на слънчевите лъчи и дъждовните капки по кожата ти. Всичко това е в спомените ти. Но не е достатъчно, нали? В това е проблемът. Миналото никога не е достатъчно.

Мечът беше съвсем близо до врата му. Колко простичко би било, колко лесно. Той я гледаше с напълно спокойно изражение. Един бърз удар и Алиша щеше да е свободна.

— С теб си приличаме — гласът му бе тих, почти като на търпелив учител. — Съжаляваме за толкова много неща. Изгубили сме толкова много.

Защо не го беше посякла преди малко? Усети, че не може да се движи — не физическа парализа, а по-скоро отслабване на волята.

— Не се съмнявам, че си напълно способна да го направиш. — Той докосна врата си. — Ето тук мисля, че ще е най-удачно.

Нещо не беше наред. Трябваше само да замахне с меча, но не намираше сили.

— Не можеш, нали? — Той се намръщи; в гласа му прозвуча нотка на разочарование. — Отцеубийството все пак е непростим грях.

— Убих Мартинез. Той умря пред очите ми.

— Да, но ти не принадлежеше на Мартинез, Лиш. Принадлежиш на мен. Виралът, който те ухапа, бе един от моите. Ейми е само една част от теб; аз съм другата. Не можеш да ме посечеш с този меч, както не можеш да посечеш и нея. Изненадан съм, че не си се досетила.

Алиша усети, че той казва истината. Мечът, мечът; не можеше да помръдне меча.

— Мисля обаче, че не си дошла, за да ме убиеш. Изобщо не си тук с тази цел. Виждам го. Имаш въпроси. Искаш да научиш някои неща.

Тя отговори през зъби:

— Не искам нищо от теб.

— Нима? Тогава нека аз те попитам, Алиша, какво постигна в човешки облик?

Почувства се дезориентирана; не разбираше какво става.

— Въпросът е съвсем простичък. В крайна сметка почти всичко на света е съвсем просто.

— Имах приятели — отвърна Алиша с разтреперан глас. — Хора, които ме обичаха.

— Нима? Затова ли ги изостави?

— Говориш глупости.

— Напротив. Съзнанието ти е като отворена книга за мен. Питър, Майкъл, Сара, Холис, Гриър. И Ейми. Великата и могъща Ейми. Знам всичко за тях. Дори за момчето, Маратонката, което умря в ръцете ти. Ти му обеща, че ще го пазиш. Но в крайна сметка не успя да го спасиш.

Алиша имаше чувството, че се разпада; мечът тежеше като наковалня в ръката ѝ.

— Какво биха казали приятелите ти сега? Аз ще ти отговоря. Ще те нарекат чудовище. Ще те прокудят, ако първо не те убият.

— Затваряй си устата!

— Ти не си една от тях. Не си още от деня, в който Полковника те изведе извън стените и те остави там. Седя под дърветата и плака цяла нощ, нали?

Откъде знаеше всичко това?

— Той успокои ли те, Алиша? Извини ли се? Ти беше малко момиченце, а той те остави съвсем сама. Винаги си била… сама.

Напускаха я и последните капчици решителност; едва държеше меча вдигнат.

— Знам, защото познавам теб, Алиша Донадио. Знам съкровените ти тайни. Не разбираш ли? Затова дойде при мен. Аз съм единственият, който те познава толкова добре.

— Моля те, замълчи.

— Кажи ми, как я кръсти?

Алиша бе изгубена; нищо не ѝ бе останало. Която и да бе преди и която и да искаше да бъде, тази личност я напускаше.

— Лиш, кажи ми името на дъщеря си.

— Роуз. — Името излезе от устата ѝ задавено. — Кръстих я Роуз.

Плачеше. Някъде далеч мечът падна на земята с издрънчаване. Мъжът стана и я прегърна топло. Тя не оказа съпротива, нямаше сили. Можеше само да плаче. Дъщеричката ѝ. Нейната Роуз.

— Затова дойде тук, нали? — каза той тихо в ухото ѝ. — За да изречеш на глас името на дъщеря си.

Алиша кимна и промълви:

— Да.

— О, милата ми Алиша. Знаеш ли къде се намираш? Скитанията ти приключиха. Какво е домът, ако не мястото, където те познават истински? Кажи го заедно с мен. „Прибрах се у дома.“

У нея проблесна искрица съпротива, но тя я пропъди.

— Прибрах се у дома.

— „И никога няма да си тръгна.“

Изведнъж ѝ се стори толкова лесно.

— И никога няма да си тръгна.

След миг той се отдръпна назад. През сълзи тя се взря в благото му, изпълнено с разбиране лице. Той придърпа стол към масата.

— Седни при мен. Разполагаме с неограничено време. Поседни и ще ти разкажа всичко.