Трета част Академията

Академията.

Това, което наистина обединява мрачните елфи, е разпространяването на лъжи и извършването на престъпления — повтарят ги безспирно, толкова пъти, че накрая изглеждат много по-достоверно от всички доказателства срещу тях. Младите мрачни елфи са обучавани в честност и справедливост, но коварната реалност в Мензоберанзан толкова очевидно опровергава тези уроци, че е трудно да проумееш как въобще някой би им повярвал. Но те им вярват.

Макар и да са изминали десетки години, откакто напуснах Академията, споменът за това място все още ме плаши. И то не заради физическата болка или заради постоянното чувство, че смъртта ме дебне зад някой ъгъл — извървял съм много пътеки и всичките са били не по-малко опасни. Академията на Мензоберанзан ме плаши със спомена за оцелелите — тези, които завършваха, чийто живот беше отдаден на злото и лъжата, оформящи света на мрачните елфи.

Те живеят с мисълта, че всичко е им позволено, стига да могат да се измъкнат безнаказано; че смисълът на живота е в задоволяването на собственото им его и, че могъществото застига само силните и лукавите, които успеят да го отнемат от онези мрачни елфи, които не го заслужават. В Мензоберанзан няма място за състрадание, макар че именно то, а не страхът, носи мир и хармония на повечето раси. Само хармонията за постигането на общите цели е по-важна от могъществото.

Мрачните елфи са потънали в лъжи и недоверие. Пронизват приятелството с остриетата на мечовете, благословени от Лот. Ненавистта и амбицията, поощрявани от аморалните му убеждения — това са проклятията на моя народ — слабости, които той възприема като сила. Накрая, резултатът от всичко това е едно парализиращо и параноично съществуване, което мрачните елфи наричат „постоянна готовност“.

Не знам как оцелях в Академията, как разкрих лъжите, как ги използвах за сравнение и по този начин затвърдих идеалите, в които вярвам най-силно.

Предполагам, благодарение на Закнафейн — моя учител. Благодарение на неговия дълъг опит, който го е ожесточил и му е струвал толкова много, аз успях да чуя писъците. Чух писъците на протеста срещу убийството и предателството; писъците на яростта срещу управляващите обществото на мрачните елфи — върховните жрици на Кралицата на Паяците. Чух загнездилите се в главата ми отекващи викове — писъците на умиращи деца.

Дризт До’Урден

12 Този Враг „Те“

Дризт се изкачи по бялата каменна стълба, отвеждаща в Тиер Брех — Академията на мрачните елфи. Беше облечен подобаващо за благородник, а в ботуша си криеше кинжал — така го бе посъветвал Дайнин. Вторият син на До’Урден достигна до върха, прекрачи под гигантските колони и мина покрай невъзмутимите погледи на двамата стражари — ученици, които тази година завършваха Мелей-Магтеър.

Около двайсет мрачни елфа се лутаха из двора на Академията, но Дризт едва ги забелязваше. Вниманието му беше погълнато изцяло от трите сгради. Вляво се издигаше Сорсъри — островръхата кула на магьосничеството — мястото, където щеше да прекара първите шест седмици от десетата, последна година на своето обучение.

Пред очите на младежа, в дъното на равнината, се извисяваше най-внушителната постройка, Арах-Тинилит, школата на Лот, изваяна в камъка като огромен паяк.

Според мрачните елфи, това беше най-важната сграда в Академията и затова се посещаваше предимно от жени. Момчетата бяха приютявани там шест месеца преди дипломирането им.

Сорсъри и Арах-Тинилит бяха изящни сгради, но в този важен момент най-голямо значение за Дризт имаше постройката вдясно — пирамидалната структура на Мелей-Магтеър, училището на бойците. То щеше да бъде негов дом през следващите девет години. А онези мрачни елфи, които се лутаха по двора, щяха да му бъдат съученици. И те, като Дризт, бяха бойци и им предстоеше да получат същинската си подготовка. Но клас от двайсет и пет мрачни елфа изглеждаше странно голям за една военна школа.

Необичайно беше, че и някои от новоприетите бяха благородници. Дризт се чудеше как ще премери сили с тях; дали уменията му, придобити от тренировките със Закнафейн ще надделеят над техните, получени в битките със собствените им учители.

Тези мисли несъзнателно накараха момчето да си припомни последната схватка със своя ментор. То бързо отпрати неприятния спомен и най-вече обезпокояващите въпроси, които думите на Зак го бяха накарали да си зададе. Сега не беше време за подобни съмнения. Пред него се издигаше Мелей-Магтеър — най-голямото изпитание и най-важният урок в неговия живот.

— Привет — дочу глас той.

Дризт се обърна и видя още един от новопостъпилите ученици. Той носеше меч и кортик, захванати неудобно за колана му, и изглеждаше по-притеснен и от него. Тази гледка успокои младия До’Урден.

— Келноз от дома Кенафин, петнайсетия дом — каза новоприетият.

— Дризт До’Урден от Даермон Н’а’шезбаернон — домът До’Урден, деветия дом на Мензоберанзан — машинално отвърна вторият син така, както му бе наредила матрона Малис.

— Благородник — отбеляза Келноз.

Потеклото на Дризт личеше по това, че елфът носеше фамилията на дома, към който принадлежеше.

— Вашето присъствие е чест за мен — каза новото момче и се поклони ниско.

Младият До’Урден започна да харесва това място. В собствения му дом никой не се отнасяше с него като с благородник. Миг по-късно, когато учителите излязоха навън, той вече не се чувстваше толкова замаян от изискания поздрав на Келноз.

Сред тях Дризт зърна своя брат — Дайнин, но се престори, че не го е видял. Самият той го беше предупредил „да се прави, че не го забелязва и да не очаква специално отношение“.

Камшици заплющяха наоколо, учителите започнаха да крещят какви ужасни неща ще сполетят всички ученици, ако се размотават и Дризт, заедно с останалите младежи, се втурна в Мелей-Магтеър. Момчетата бяха отведени по няколко странични коридора в една овална зала.

— Вие решавате дали ще седите или ще останете прави! — изръмжа един от учителите.

Той видя две момчета да си шепнат встрани, извади камшика си и „Храс!“ — повали единия от нарушителите на пода.

Дризт не може да повярва на внезапната тишина и ред, настъпили в стаята.

— Аз съм Хатч’нет — гръмко обяви учителят. — Повелителят на познанието. В тази зала ще премине обучението ви, което ще трае петдесет цикъла на Нарбондел — елфът огледа богато отрупаните колани на младежите. — Забранено е да внасяте оръжие тук!

Хатч’нет закрачи из стаята — искаше да се увери, че учениците не изпускат от поглед всяко негово движение.

— Вие сте мрачни елфи — изведнъж извика той. — Знаете ли какво значи това? Знаете ли произхода си, историята на вашия народ? Мензоберанзан невинаги е бил наш дом, нито пък пещерите на Подземния мрак. Някога сме обитавали Повърхността на земята — той се извъртя рязко, право към младия До’Урден.

— Ти, знаеш ли нещо за Повърхността? — изръмжа той в лицето на Дризт.

Момчето се отдръпна назад и поклати отрицателно глава.

— Отвратително място — продължи Хатч’нет и се обърна към цялата група. — Всеки ден, когато вълшебният пламък започне да се изкачва по Нарбондел, в небето се издига огромно огнено кълбо, което осветява земята в продължение на часове, а светлината му е много по-силна от ужасните заклинания на върховните жрици на Лот! — учителят беше разперил ръце, гледаше нагоре, а лицето му бе придобило невероятно изражение.

Всички ученици ахнаха от учудване.

— Дори през нощта, когато огненото кълбо се спусне далече зад хоризонта на земята — продължи той и подбираше думите си така, сякаш разказваше страшна приказка, — никой не може да избегне безбройните ужаси на Повърхността. За да напомнят какъв ще бъде следващия ден, разпръснати точици светлина, а понякога и по-малки кълба сребрист огън, обезобразяват свещената тъма на небето. Някога нашият народ е обитавал тези земи — повтори той, а думите му звучаха като вопли, — във времена отдавна отминали, много преди основоположниците на великите домове да се заселят в Мензоберанзан. В онази далечна епоха, нашият народ е крачел редом със светлите елфи!

— Това не е вярно! — изкрещя един от учениците.

Хатч’нет го огледа внимателно. Чудеше се от какво ще спечели повече — ако го накаже за това, че го е прекъснал без разрешение, или ако позволи на цялата група да вземе участие.

— Истина е! — отвърна учителят, беше предпочел втората възможност. — Светлите елфи са били наши приятели. Наричали сме ги родственици! Но поради присъщата ни наивност, не сме могли да знаем, че те са въплъщение на злото и измамата. Не сме предполагали, че един ден могат да се обърнат срещу нас, да ни прогонят от земите ни, да избият децата ни и най-възрастните представители на нашата раса! Без капка милост злите елфи ни преследвали по земите на Повърхността. Молели сме ги за мир, а те ни отвръщали с мечове и смъртоносни стрели — той спря за миг, а устните му се изкривиха в широка зла усмивка. — И тогава сме срещнали богинята!

— Хвала на Лот! — изкрещя някой.

Хатч’нет отново остави безнаказано обаждането, защото знаеше, че тези коментари увличаха учениците му все по-дълбоко в мрежата на неговото красноречие.

— Правилно, трябва да възхваляваме Кралицата на Паяците. Тя е приела осиротялата ни раса и ни е помогнала да надвием враговете си. Тя е повела най-видните матрони на нашата раса към рая на Подземния мрак. Тя — изрева той и вдигна юмрук във въздуха, — ни дава сила и магии, за да отмъстим на неприятелите. Ние сме мрачните елфи! — изкрещя Хатч’нет. — Вие сте мрачните елфи, които никога няма да бъдат потъпкани, владетелите на всичко, което пожелаете, завоевателите на земите, които искате да обитавате!

— И на Повърхността? — дочу се въпрос.

— Повърхността ли? — учителят избухна в смях. — Кой би искал да се завърне в тези прокълнати земи? Оставете светлите елфи да си ги обитават! Нека изгарят под пламъците на горящото небе! Ние желаем Подземния мрак, където сърцевината на земята пулсира под краката ни, а каменните стени отразяват топлината на световната мощ!

Дризт седеше мълчаливо и поглъщаше всяка дума от често повтаряната реч на даровития оратор. Младежът, както и останалите новоприети ученици, беше запленен от въздействащата смяна на интонациите и повдигащите духа викове на учителя. Вече два века Хатч’нет бе Повелител на познанието и разполагаше с повече влияние от почти всички мъже и голяма част от жените в Мензоберанзан. Матроните на управляващите семейства осъзнаваха добре ползата от неговото красноречие.

Така минаваше ден след ден; безкраен поток от омразна реч се сипеше по адрес на неприятеля, който никой от учениците не беше виждал. Но светлите елфи не бяха единствените заклеймени. Много раси намираха своето презряно място в проповедите на учителя — джуджета, гномове, хора, полуръстове, всички обитатели на Повърхността, а и на Подземния мрак — джуджетата-дуергари, с които мрачните елфи често търгуваха и имаха разправии.

Дризт разбра защо не допускаха да се внася оръжие в овалната стая. Когато урокът свърши, младият елф беше свил юмруци от гняв и несъзнателно копнееше да сграбчи дръжката на ятагана. От всекидневните битки между учениците ставаше ясно, че не само той се чувства така. Но това, което винаги помагаше на младежите да се овладеят бяха лъжите на учителя за ужасите на Повърхността и успокояващата връзка между учениците — общата им история, в която скоро щяха да повярват и която им предоставяше достатъчно врагове, за да не се избият помежду си.

* * *

Учениците нямаха много време, за да общуват — прекарваха прекалено дълги и изтощителни часове в овалната стая. Споделяха общи спални помещения, но рядко можеха да си починат. Освен уроците на Хатч’нет, имаха и други продължителни задължения — слугуваха на по-възрастните ученици и на учителите, готвеха и почистваха сградата. В края на първата седмица едва мърдаха от изтощение и Дризт усети, че това състояние дори засилва ефекта от уроците на оратора.

Момчето приемаше този начин на живот, без да се оплаква — смяташе го за доста поносим в сравнение с шестте години, в които бе слугувал на майка си и сестрите си. Но през тази първа седмица в Мелей-Магтеър му липсваше едно нещо — тренировките с Повелителя на меча.

Късно една нощ, младежът приседна на края на постелките си, навити на руло, и вдигна ятагана пред искрящите си очи — припомняше си дългите часове, прекарани със Закнафейн и играта с оръжията.

— След два часа имаме урок — напомни му Келноз от другото легло. — По-добре си почини.

— Чувствам как ми се изплъзва от ръцете — тихо отвърна Дризт. — Острието сякаш е по-тежко. Не мога да го държа в равновесие.

— Голямата битка е само след десет цикъла на Нарбондел — каза съквартирантът му. — Там ще се упражняваш колкото си искаш! Не се страхувай, дори остриетата да са се притъпили през дните, прекарани с Повелителя на познанието — скоро ще ги наострим. През следващите девет години няма да изпуснеш от ръцете си това прекрасно оръжие!

Дризт върна обратно ятагана в ножницата и се облегна на свитъка си. Досега беше видял толкова много, че беше започнал да се плаши, а колко още му оставаше — момчето нямаше друг избор, освен да се примири с условията на своето съществуване, с бъдещето си в Мензоберанзан.

* * *

На сутринта на петдесетия ден Повелителят на познанието обяви:

— Този етап от вашето обучение приключи.

В залата влезе още един учител — Дайнин, който предвождаше омагьосан железен сандък, пълен с меко подплатени дървени колчета, с всякаква дължина и изработка, наподобяващи оръжията на мрачните елфи.

— Изберете си колчето, което най-много прилича на предпочитаното от вас оръжие — обясни Хатч’нет, докато Дайнин обикаляше стаята.

Той се приближи към Дризт и очите на младежа веднага се спряха на избора му — две леко извити колчета, дълги около три фута и половина. Вторият син на До’Урден ги вдигна и замахна с тях. Тежестта и съотношението им наподобяваха ятаганите, с които бяха привикнали ръцете му.

— За честта на Даермон Н’а’шезбаернон — прошепна Дайнин и отмина.

Дризт отново развъртя изкуствените остриета. Беше време да изпита уменията си, придобити в тренировките със Зак.

Когато младежът успя да откъсне поглед от новите си оръжия, ораторът казваше:

— Трябва да има ред в този клас. Така, предстои ви Голямата битка. Запомнете, победител ще бъде само един от вас.

Хатч’нет и Дайнин изведоха учениците от Мелей-Магтеър и ги поведоха надолу по тунела, покрай двата огромни паяка — статуите на изхода на Тиер Брех. Всяко едно от тези момчета напускаше Мензоберанзан за първи път.

— Какви са правилата? — попита Дризт Келноз, който вървеше редом с него.

— Ако учителят каже, че си загубил, значи си загубил — отвърна Келноз.

— Това ли са правилата на битката? — учудено попита младият До’Урден.

Момчето от дома Кенафин го изгледа скептично.

— Просто трябва да победиш — каза то, сякаш не съществуваше друг отговор.

Малко по-късно, елфите навлязоха в доста обширна пещера — арената, където щеше да се състои Голямата битка. Остри сталактити бяха надвиснали над тях, сталагмитени куполи разсичаха пода в криволичещ лабиринт, изпълнен със застрашителни дупки и задънени ъгли.

— Подберете тактиката си и стартовата позиция — предупреди ги Хатч’нет. — Броя до сто и битката започва!

Двайсет и пет ученика се впуснаха в действие — някои разглеждаха терена, простиращ се пред тях, други се втурнаха в мрака на лабиринта.

Дризт реши да намери някое тясно коридорче, за да е сигурен, че ще може да се бие с тях един по един, и тъкмо беше започнал да търси, когато някой го сграбчи за рамото.

— Искаш ли да сме отбор? — предложи Келноз.

Младият До’Урден не му отговори — не знаеше дали е позволено и дали момчето беше добър боец.

— Другите се групират по двама, има и по трима. Заедно можем да се справим по-добре.

— Но учителят каза, че победителят може да бъде само един.

— Кой може да те победи освен мен — отвърна Келноз и леко му намигна. — Първо да победим останалите, после ще решим двубоя между нас.

Хатч’нет бе стигнал до седемдесет и пет и синът на До’Урден нямаше много време да обмисля различните възможности. Предложението на момчето изглеждаше разумно, затова Дризт потупа новия си съюзник по рамото и го поведе към лабиринта.

Из цялата зала, дори над самата арена, бяха издигнати тесни мостчета, за да могат съдиите да наблюдават развитието на битката. Сега дузина от тях с нетърпение очакваха първите сражения, за да могат да оценят таланта на младежите.

— Сто! — изкрещя Хатч’нет от своя пиедестал.

Келноз започна да тича наоколо, но Дризт го спря и го задържа в тесния процеп между два големи сталагмита.

— Нека те дойдат при нас — сигнализира му той, с помощта на езика на жестовете и се снижи в бойна готовност. — Да ги оставим да се изтощят в битката. Търпението е наш съюзник!

Келноз се успокои — Дризт определено беше добър партньор.

Търпението на младежите не беше подложено на значително изпитание, защото миг по-късно пред тях изскочи висок, агресивен ученик, който размахваше дълго копие и успя да пробие защитата им. Той нападна Дризт отдясно, удари го с обратната страна на оръжието, после завъртя копието си и се опита да промуши младия До’Урден със силен удар, предназначен да го убие.

На втория син тази атака му се стори съвсем примитивна. Дори не можеше да разбере как един добре обучен младеж може да напада друг по такъв открит начин. Дризт се убеди навреме, че този ученик наистина ги напада и, че това не е маневра и побърза да парира удара. Той завъртя дървените си ятагани по посока обратна на часовниковата стрелка и ги стовари последователно върху копието и отблъсна острието на безопасно разстояние от себе си.

Яростният нападател, шокиран от сложното париране, остана незащитен и изгуби равновесие. Миг по-късно, Дризт го нападна и заби един по един ятаганите си в гърдите му.

Мека синя светлина освети лицето на онемелия ученик и той, и Дризт я проследиха нагоре до жезъла, от който струеше. Съдията, който ги наблюдаваше от мостчето, извика на високия елф:

— Ти загуби. Падай на място!

Ученикът хвърли злобен поглед към младия До’Урден и покорно се отпусна на пода.

— Ела, Келноз — каза Дризт и отново погледна към светлината на учителя. — Всички наоколо разбраха къде сме. Трябва да потърсим нова отбранителна позиция.

Келноз спря за секунда, за да погледа изящните движения на своя другар. Наистина беше направил добър избор с този ловък мечоносец, но от схватката преди малко бе разбрал едно — ако те двамата останат последни, което бе доста вероятно, той нямаше да има никакъв шанс да победи Дризт.

Заедно те бързо завиха покрай един ъгъл и се натъкнаха на двама опоненти. Келноз се впусна да преследва единия, който побягна от страх, а младият До’Урден се изправи срещу другия, който размахваше меч и кортик.

Широка, самоуверена усмивка се изписа по лицето на Дризт, когато неговият противник се опита да го нападне, предприемайки действия, също толкова елементарни, като тези на лесно отстранения копиеносец.

Защитата на опонента беше пробита с няколко пъргави удара на ятаганите, отляво и отдясно и с няколко замахвания от вътрешната страна на меча и кортика му. Дризт атакува точно между тях, в гърдите на противника, и пак изпълни двойното промушване.

Появи се очакваната светлина.

— Ти загуби. Падай на място! — извика учителят.

Ожесточен, упоритият ученик продължи да сипе яростни удари върху победителя. Дризт го парира с едното си оръжие, стовари другото върху китката на нападателя и така изби дървения меч от ръката му.

Младежът се хвана за ожулената си китка, но раната беше най-малката му неприятност. От жезъла на съдията лумна ослепителна светлина, която удари елфа право в гърдите. Тялото на нарушителя прелетя десет фута назад, блъсна се в един сталагмит и се строполи обгорено върху студения сив камък. Младежът стенеше от болка, проснат по очи, а от него се издигна лъч искряща топлина.

— Ти загуби! — отново провъзгласи учителят.

Дризт се завтече да помогне на мрачния елф, но съдията отсече категорично:

— Не!

Тогава Келноз се приближи.

— Изплъзна ми се — започна той, но избухна в смях, когато видя поваления ученик. — Ако учителят каже, че си загубил, значи си загубил! — повтори той пред очите на невярващия Дризт, а после го подкани: — Хайде, сражението е в разгара си. Да се позабавляваме!

Младият До’Урден си помисли, че неговият съучастник е доста самонадеян за елф, който още не беше използвал оръжията си. Въпреки това, той вдигна рамене и го последва.

Следващата им схватка не беше толкова лека. Свиха по един малък проход, криволичещ покрай няколко скални образувания и се озоваха лице в лице с трима благородници — мрачни елфи от управляващите фамилии, както се досетиха.

Дризт се втурна към двамата отляво, които размахваха по един меч, а Келноз се зае с третия ученик. Вторият син на До’Урден нямаше голям опит с много противници, но Зак му бе показал добре тактиките в такова сражение. В началото младежът само се отбраняваше, после поддържаше темпото, за да изтощи опонентите си, за да започнат да правят фатални грешки.

Въпреки всичко, тези ученици бяха лукави и знаеха ходовете си. Допълваха се един друг в атаките. Нападаха Дризт от противоположни ъгли.

„Ловкост“ — така Зак бе нарекъл умението на втория син да борави еднакво добре с двете ръце и ето, че дойде време той да оправдае думите на учителя си. Момчето се биеше с двата ятагана, без да синхронизира ударите им, но запазвайки ги в идеална хармония и така осуетяваше всяка атака на благородниците.

Хатч’нет и Дайнин го наблюдаваха отвисоко от едно близко мостче. Учителят изглеждаше доста впечатлен, а Дайнин преливаше от гордост.

Дризт видя безсилието, изписващо се по лицата на неговите противници, и разбра, че възможността му да нанесе своя удар наближава. Тогава те се срещнаха и заедно настъпиха към младежа, а мечовете им почти се допираха един до друг.

Дризт се завъртя настрани, нанесе зашеметяващ удар отдолу с левия си ятаган и осуети двете атаки. После промени инерцията на тялото си, отново се обърна с лице към противниците си, падна на коляно и замахна ниско два пъти с дясното си оръжие. Дървеният меч попадна в слабините първо на единия, после и на другия ученик.

Младежите едновременно изпуснаха оръжията си, сграбчиха наранените си органи и паднаха на земята. Дризт се завтече към тях; чудеше се как да им се извини.

Когато двама учители спуснаха светлините си над изгубилите сражението ученици, Хатч’нет кимна одобрително към Дайнин.

— Помогни ми! — чу се викът на Келноз, идващ зад стената от сталагмити, която го разделяше от неговия съюзник.

Дризт се претърколи на кълбо през един процеп в стената, изправи се бързо и повали четвърти противник — покрит за изненадващ удар в гърба — с пробождане в гърдите. Младият До’Урден спря и се замисли за последната си жертва. Дори не знаеше, че този мрачен елф се намира точно там, но въпреки това се бе прицелил съвсем точно.

Повелителят на познанието изсвири тихичко с уста, когато насочи жезъла си към лицето на току-що падналия ученик.

— Добър е! — възхити се той.

На няколко крачки от себе си, Дризт видя Келноз, почти повален по гръб от изкусните ходове на своя противник. Младият До’Урден скочи между учениците и успя да отблъсне една атака, която със сигурност щеше да отстрани другаря му от сражението.

Този нов опонент, който се биеше с два дървени меча, се оказа най-голямото предизвикателство за уменията на втория син на До’Урден. Той се нахвърли срещу Дризт със сложни тактики и хитри ходове и неведнъж го принуждаваше да отстъпи.

— Берг’инйон от дома Баенре — прошепна Хатч’нет на Дайнин.

Първият син на До’Урден разбра значимостта на схватката и се надяваше по-малкият му брат да е подготвен за изпитанието.

Берг’инйон не беше разочарование за видния си род. Движенията му бяха умели и премерени; двамата с Дризт дълго танцуваха с мечовете и никой не можеше да победи другия. Но дръзкият, син на Баенре реши да предприеме една атака, твърде позната на Дризт — двоен удар под кръста.

Дризт изпълни долното кръстосване като по учебник. Това беше най-подходящото париране и Закнафейн му го беше доказал доста ясно. Но както винаги, вторият син не беше доволен. Следващият му ход беше съвсем импулсивен — той на секундата вдигна крак между дръжките на кръстосаните си ятагани и изрита противника си право в лицето. Онемял Берг’инйон Баенре се строполи до стената.

— Знаех си, че парирането е грешно! — изкрещя Дризт, предвкусвайки удоволствието, което щеше да изпита, ако получеше възможност да отблъсне двойния удар на Зак.

— Добър е — отново прошепна Хатч’нет към греещия от гордост Дайнин.

Зашеметен Берг’инйон не можеше да отвърне на удара. Той призова кълбо от мрак около себе си, но Дризт се гмурна в него, горящ от нетърпение да се бие, без да използва зрението си.

Той нападна сина на дома Баенре със серия от атаки, чиито край беше сложен, когато единият ятаган на младия До’Урден се опря във врата на Берг’инйон.

— Победен съм — извика мрачният елф, когато усети дървеното острие.

Повелителят Хатч’нет чу вика и разсея кълбото от мрак. Синът на първия дом изпусна оръжията си, отпусна се на земята и синята светлина освети лицето му. Дризт не можеше повече да сдържа усмивката си. Дали тук имаше ученик, който можеше да го победи, зачуди се младежът.

Изведнъж усети как нещо избухна в главата му и го повали на колене. Момчето успя да се обърне назад, за да види отдалечаващия се Келноз.

— Глупак — изкиска се Хатч’нет, освети лицето на Дризт и после погледна към Дайнин. — Но страхотен глупак.

Първият син на До’Урден кръстоса ръце. Лицето му грееше ярко, само че този път от ярост и срам.

Дризт лежеше на земята, опрял буза в студения камък, а единствените му мисли бяха вкопчени в саркастичното, но до болка правилно, изказване на Зак:

— Такава е природата ни!

13 Цената на победата

Същата вечер, след като се върнаха в спалните помещения, Дризт каза на Келноз:

— Ти ме измами.

Мракът на стаята ги обгръщаше, другите ученици не се въртяха будни в леглата си — бяха прекалено изморени от битката през деня и от безкрайното слугуване на по-възрастните членове на Академията.

Келноз очакваше този сблъсък. Той разбра колко е наивен младежът още в момента, в който Дризт го заразпитва за правилата на битката. Един обигран мрачен войн, особено благородник, би трябвало да знае много добре, че единственото правило в неговото съществуване е преследването на победата. Сега Келноз беше сигурен в едно — глупавият млад До’Урден нямаше да го накаже задето го е измамил. Отмъщението, подтиквано от злоба, не беше присъщо на този мрачен елф.

— Защо? — настоя Дризт, след като не получи отговор от самодоволния представител на дома Кенафин.

Тонът му накара Келноз да се огледа нервно наоколо. Вече трябваше да са заспали — ако някой учител чуеше, че се карат…

— Какъв е проблемът? — попита той на езика на жестовете. Очите на Дризт лесно можеха да различат топлината на пръстите му. — Постъпих както беше редно, но сега си мисля, че не биваше да избързвам толкова. Може би, ако бях изчакал да победиш още няколко съученика нямаше да завърша трети в класа.

— Ако се подкрепяхме, както се бяхме разбрали, ти можеше дори да спечелиш, или да завършиш поне втори — жестикулира Дризт, а резките движения на ръцете му издаваха неговия гняв.

— Със сигурност втори — отвърна Келноз. — От самото начало си знаех, че няма да те победя. Ти си най-добрият мечоносец, които съм виждал.

— Не и според класирането на учителите — започна да недоволства на глас Дризт.

— Осмото място не е чак толкова лошо — прошепна младежа от дома Кенафин. — Берг’инйон е едва десети, а е от първия дом на Мензоберанзан. Трябва да се радваш, че никой няма да завижда на мястото ти в класирането — Келноз отново използва езика на жестовете; беше чул някакво шумолене пред вратата. — Това, че съм заел по-висока позиция от теб значи единствено, че съм спечелил много повече бойци, желаещи да забият камите си в гърба ми.

Дризт остави заключенията на Келноз да преминат покрай ушите му — отказваше да приеме такова предателство в Академията.

— Берг’инйон беше най-добрият войн, който видях в Голямата битка — жестикулира той. — Ти губеше от него, докато не те защитих.

Другият младеж се усмихна.

— Остави го Берг’инйон. Да върви в някой низш дом, хич не ме интересува — прошепна още по-тихо той, защото леглото на сина на Баенре се намираше само на няколко ярда4 от неговото.

— Той е десети, а аз — Келноз от дома Кенафин — трети!

— А аз осми — заяви Дризт, с нетипичен за него глас, сякаш изпитваше повече гняв, отколкото завист, — а можех да те победя с всяко оръжие.

Съученикът му сви рамене — странно и неясно движение за притежателите на инфрачервено зрение.

— Но не го стори — жестикулира той. — Аз спечелих двубоя.

— Двубой ли? — развълнува се Дризт. — По-скоро измама!

— Кой остана на крака? — ясно му припомни Келноз. — Кой го освети синята светлина от жезъла на учителя?

— Честта повелява във всяка битка да има правила — изръмжа младият До’Урден.

— Има едно правило, да — можеш да правиш всичко, стига да ти се размине. Аз съм победител в нашия двубой, Дризт До’Урден и аз заех по-високата позиция. Това е най-важното!

Спорът се разгорещи, а с това и силата на гласовете им. Вратата на стаята се отвори рязко и един учител пристъпи през прага. Контурите на тялото му ярко се очертаваха на фона на сините светлини в коридора. Двамата ученици се завиха през глава и се престориха на заспали.

Последните думи на Келноз накараха Дризт да стигне до едно важно, заключение. Той разбра, че е настъпил краят на тяхното приятелство, ако въобще бе имало такова.

* * *

— Ти си го видял? — попита Алтън, барабанейки нервно с пръсти по малката масичка.

Беше накарал най-младите ученици от Сорсъри да ремонтират стаята му, най-високо разположената в личните му покои, но следите още личаха по каменните стени — последиците от огнената мълния, която бе призовал.

— Да, видях го — отвърна Масой. — Чух и за уменията му да борави с оръжие.

— Осми в класа след Голямата битка — доста добро постижение — отбеляза Безликият.

— Всички казват, че е могъл да завърши първи — сподели чиракът. — Един ден сигурно ще претендира за тази титла. Ще го следя отблизо.

— Няма да доживее, за да я заслужи! — обеща Алтън. — Домът До’Урден възлага големи надежди на младия Дризт с лилавите очи и аз взех решение — ще си отмъстя първо на него. Смъртта му ще накара тази предателка — матрона Малис да страда!

Масой усети, че се задават неприятности и веднъж завинаги реши да сложи край на всичко това.

— Да не си го докоснал! Дори няма да се приближаваш до него.

— Чакам от две десетилетия… — започна учителят, а злобата в гласа му не стихваше.

— Ще почакаш още няколко — отвърна Масой. — Напомням ти, че прие предложението да се присъединиш към дома Хюнет. Такъв съюз изисква подчинение. Матрона СиНафей — нашата матрона-майка — ме натовари със задачата да се заема с Дризт До’Урден и аз ще се подчиня на волята й.

Алтън се облегна на стола, обхвана с крехката си длан останките от брадичката си и внимателно започна да обмисля думите на своя съучастник.

— Матрона СиНафей има план, който ще задоволи цялата жажда за отмъщение, която си изпитвал някога — продължи ученикът. — Но сега те предупреждавам, Алтън ДеВир — изръмжа той и подчерта фамилията на Безликия, която не беше Хюнет. — Ако обявиш война на До’Урден или, ако извършиш каквото и да е злодеяние срещу тях без одобрението на матрона СиНафей, ще си навлечеш гнева на дома Хюнет. Ще те провъзгласим за убиец и самозванец и ще те накажем по всеки възможен начин, позволен от управляващия съвет!

Алтън не можеше да пренебрегне заплахата. Той беше крадец и нямаше свое семейство, освен Хюнет, което го бе осиновило. Ако матроната се настроеше срещу него, той нямаше да си намери съюзници.

— Какъв е планът на СиНафей… матрона СиНафей…, какво ще прави с дома До’Урден? — спокойно попита той. — Кажи ми какво ще е отмъщението, за да мога да преживея мъчителните години, които ще прекарам в очакване.

Масой знаеше, че в този момент трябва да е много внимателен. Матроната не му забрани да говори с Алтън за бъдещите им действия, но ако бе искала вятърничавия учител да знае за тях, щеше да му ги съобщи сама.

— Да кажем, че дома До’Урден става все по-могъщ и ще продължава, докато не се превърне в истинска заплаха за всички управляващи семейства — Масой изпитваше такова удоволствие; обичаше интригите преди започването на война. — Вземи, например, падането на дома ДеВир — нападение изпипано до последната подробност, без оставени следи. Много от благородниците на Мензоберанзан щяха да спят спокойно, ако… — изведнъж той замълча — реши, че не е необходимо да казва повече.

Масой видя пламъкът, проблеснал в очите на Алтън. Явно изкушението беше достатъчно, за да поддържа търпението на учителя.

* * *

В Академията, особено през първата година, Дризт претърпя много разочарования. С всички сили и с цялата си упоритост той отказваше да приеме мрачната реалност в обществото на мрачните елфи — реалността, за която му говореше Закнафейн. Опитваше се да прецени наученото за ненавистта и недоверието: от една страна, според разбиранията на преподавателите и контекста на техните лекции, и от друга, пречупено през призмата на собствените му убеждения, които беше изградил с помощта на доскорошния си ментор. Но беше толкова трудно да се каже кое е правилното и кое — не. След дълги размисли Дризт разбра, че не може да пренебрегне един факт — през целия си живот беше станал свидетел на немалко предателства и всичките бяха извършени от мрачни елфи.

Тренировките в Академията, безкрайните часове прекарани в упражнения по дуелиране и в заучаване на скрити ходове, бяха истинско щастие за момчето. Сякаш се срастваше с оръжията си и се освобождаваше от натрапчивите мисли за истината и за тази, която им втълпяваха.

Тук той изпъкваше над останалите. Когато постъпи в Академията, уменията му да борави с оръжие бяха по-добри от тези на неговите съученици. Сега, след всеки изтощителен месец, той ставаше все по-опитен. Научи се да вижда отвъд общоприетите отбранителни и атакуващи тактики, разработени от учителите; започна да измисля свои методи, които обикновено превъзхождаха установените похвати или поне им бяха равностойни.

В началото Дайнин слушаше как колегите му величаят необикновените умения на по-малкия му брат и се чувстваше все по-горд. Но сега, когато хвалбите бяха толкова възторжени, той стана изнервен и предпазлив. Дайнин беше първият син на дома До’Урден и беше убил Налфейн, за да спечели тази титла. Дризт беше втори, имаше потенциала да стане един от най-добрите мечоносци в Мензоберанзан и може би също я желаеше.

Съучениците на Дризт също забелязаха огромния му напредък в танца с оръжията. Но това невинаги ги радваше! Гледаха го със завист, чудеха се дали някога ще могат да се сравняват с него. Натрапчивостта беше присъща на мрачните елфи. През по-голямата част от живота си тези младежи наблюдаваха как възрастните извличат полза от всяка ситуация. Сега всеки от тях желаеше Дризт да е негов съюзник и на следващата година, когато настъпи часът на Голямата битка, младият До’Урден беше затрупан от предложения за партньорство в състезанието.

Най-изненадващото беше това на Келноз от дома Кенафин, който миналата година си беше послужил с хитрост и така бе победил Дризт.

— Ще обединим ли отново усилията си — този път до самия край на съревнованието? — попита надменният младеж, докато вървяха през тунела към пещерата, подготвена за събитието.

Той заобиколи Дризт и застана пред него, сякаш бяха първи приятели, скръстил ръце и с дружелюбна усмивка, изписана на лицето.

Младият До’Урден не можа да му отговори. Подмина го и продължи напред като хвърляше по един поглед към нахалния младеж.

— Какво толкова? — продължи Кенафин и ускори крачка, за да се изравни със съученика си.

Дризт се обърна към него.

— Как бих могъл да се съюзя с един лъжец? — изръмжа той. — Не съм забравил номера, който ми погоди!

— Да, но сега — настояваше младежът, — ти си много по-внимателен. Нима съм толкова глупав, че да постъпя по същия начин?!

— А как иначе ще ме победиш? Не можеш да ме надвиеш в битка — думите на Дризт не бяха от гордост, просто факт, който и двете момчета приемаха.

— Второто място също е голяма чест — обоснова се Келноз.

Дризт го погледна. Знаеше, че той няма да се задоволи с нищо, освен пълната победа.

— Ако се срещнем в битката, ще се срещнем като противници — студено промълви младият До’Урден и отново го подмина.

Този път Келноз не го настигна.

* * *

Дризт явно имаше късмет през този ден, защото неговият пръв опонент и първа жертва в Голямата битка не бе някой друг, а партньорът му от миналата година. Той го откри в същия коридор, който бяха използвали като стартова позиция и го повали с първата комбинация от атакуващи удари. И макар че копнееше да забие дървения ятаган с всички сили в ребрата на Келноз, Дризт успя да овладее победоносния си удар.

После се спусна през сенките; внимателно избираше пътя си, докато броят на учениците не започна да намалява. Трябваше да е много предпазлив — с това име, което си бе извоювал — защото съучениците му знаеха какво ще спечелят, ако го отстранят още в самото начало на състезанието. Дризт трябваше да прецени сам всяка битка, преди да се включи в нея и да се увери, че неговият противник няма съюзници, спотайващи се наоколо.

Това беше неговата арена. Тук младежът се чувстваше най-добре и беше готов да приема предизвикателства. След два часа бяха останали само петима ученици, а след още два — прекарани в игра на котка и мишка — само Дризт и Берг’инйон Баенре.

Младият До’Урден излезе на открито в пещерата.

— Излез, Баенре! — извика той. — Нека се бием с чест, тук на открито!

Дайнин го наблюдаваше от едно от мостчетата и не можеше да повярва на очите си.

— Той се отказа от всичките си преимущества — изкоментира Хатч’нет, застанал до първия син на До’Урден. — Той е по-добър с мечовете, което ще притесни Берг’инйон и ще го накара да се почувства несигурен в действията си. Сега брат ти стои там и открито заявява позицията си.

— Не е поумнял много — измънка Дайнин.

Повелителят забеляза как Берг’инйон се промъква покрай един сталагмит — няколко ярда зад Дризт.

— Скоро ще разберем.

— Страх ли те е? — изкрещя Дризт в мрака. — Ако наистина заслужаваш първото място, както твърдиш, тогава излез и се изправи срещу мен. Докажи думите си, Берг’инйон Баенре или не ги изричай повече!

Младежът усети движение зад гърба си и се претърколи настрана.

— Съревнованието изисква много повече от игра с мечовете! — изкрещя синът на дома Баенре като излизаше, а очите му блестяха, тържествуващи от предимството, което си бе спечелил.

Тогава Берг’инйон се препъна в лентата, опъната от неговия противник, и падна по очи. На секундата Дризт се озова до него и опря острието на дървения ятаган в гърлото му.

— Знам, научих и това — злобно отвърна Дризт.

— И победителят е До’Урден — заяви Хатч’нет и освети в синя светлина лицето на победения син на дома Баенре. — Първите синове трябва много да се пазят, ако по-малките им братя имат такива умения — напомни учителят на Дайнин и стопи усмивката му.

* * *

Дризт не се гордееше толкова с победата си тази година, колкото с уменията си, който се подобряваха с всеки изминал ден. Упражняваше се винаги, когато му останеше малко свободно време. А с всяка изминала година работата му намаляваше — най-младите ученици имаха най-много задължения — и той прекарваше все повече време в тренировки. Отдаваше се на танца с оръжията, на хармонията на движенията си. Ятаганите се превърнаха в единствените му приятели и той вярваше само на тях.

На третата година Дризт отново спечели Голямата битка; на четвъртата също — въпреки заговорите срещу него. Учителите разбраха, че никой от съучениците му няма да успее да го победи и на следващата година той се състезаваше в по-горен клас. Победи и тях — учениците, прекарали в Тиер Брех три години повече от него.

Академията, издигаща се над всичко останало в Мензоберанзан, имаше собствена организация. Дризт беше развил таланта си дотолкова, че вече не се вместваше в рамките на тази организация; но това нямаше да намали срока на неговото обучение. Като боец той щеше да прекара десет години в Тиер Брех, което не беше много в сравнение с трийсетте години обучение на магьосниците в Сорсъри или с петдесетте — на жриците в Арах-Тинилит. Войните постъпваха в Академията на двайсет години, магьосниците — на двайсет и пет, а жриците трябваше да изчакат, докато навършат четирийсет.

Първите четири години в Мелей-Магтеър се посвещаваха на боравенето с оръжия, на единоборството. През този период учителите на Дризт почти не успяха да му покажат нищо ново — Закнафейн го беше научил на всичко.

След това уроците станаха по-трудни. Младите мрачни елфи се обучаваха две години на военна техника в група, съставена само от бойци, а през следващите три — упражняваха натрупаните знания, техники и умения — в сражения заедно с магьосници и жрици и срещу тях.

Последната година в Академията беше за обогатяване на знанията на бойците. През първите шест месеца се учеха основни неща за боравенето с магия в Сорсъри, а през другите шест учениците се подготвяха за своето дипломиране под ръководството на жриците от Арах-Тинилит.

Там се наблягаше на реториката — лекциите за възприятията, ценени толкова много от Кралицата на Паяците, се повтаряха до втръсване, заедно с лъжите за омразата, която поддържаше хаоса в живота на мрачните елфи и ги правеше лесно управляеми.

Академията се превърна в предизвикателство за Дризт, в лична класна стая — в рамките на недостижимия танц на неговите ятагани. С тези две остриета, младежът изграждаше непроходими елмазени стени, прикриващи го от неправдите, които виждаше около себе си, от думите, които можеха да отровят сърцето му. Академията беше убежище за нестихващия стремеж и лъжата; беше като извор на ненаситната, всепоглъщаща жажда за власт, белязала живота на всички мрачни елфи. Но Дризт си беше обещал, че ще напусне това място неопетнен.

Годините минаваха, битките започнаха да наподобяват жестоката реалност и младият До’Урден неведнъж се улавяше да води разгорещени спорове в ситуации, които не можеше да подмине с лека ръка.

14 С подобаващо уважение

Движеха се тихо като шепота на бриз през криволичещите тунели. Пристъпваха крадешком и много внимателно. Това бяха учениците от последния, девети клас в Мелей-Магтеър и те се упражняваха толкова често извън границите на Мензоберанзан, колкото и в рамките на самия град. На коланите им вече не висяха подплатени дървени оръжия — красяха ги елмазени остриета, изящно изковани и остри.

Понякога тунелите толкова се стесняваха около младежите, че през тях едва имаше място да се промуши един мрачен елф. Друг път се озоваваха в огромни пещери, чиито стени и тавани не се виждаха. Тези младежи бяха бойци — мрачни елфи, готови да действат на всякакъв терен в Подземния мрак и обучени да се изправят срещу всеки враг, изпречил се на пътя им.

„Тренировъчни патрули“ — така Повелителят Хатч’нет наричаше тези групи. И макар патрулирането в тунелите да беше само едно упражнение, той предупреди учениците да внимават, защото можеха да срещнат доста яростни чудовища.

Дризт все още беше първи в своя клас и затова предвождаше групата. Следваха го Повелителят Хатч’нет и десет момчета, подредени в строй. В класа на младия До’Урден бяха останали само двайсет и два мрачни елфа, а в началото бяха двайсет и пет. Единият от младежите беше изключен и впоследствие екзекутиран за осуетен опит за убийство на по-високопоставен ученик; другият беше убит по време на тренировка, а третият беше умрял в съня си от естествена смърт — камата в сърцето бе естественият край на живота му.

В друг коридор наблизо Берг’инйон Баенре — вторият в класа — предвождаше учителя Дайнин и другата половина от учениците; и те провеждаха същата тренировка.

Ден след ден Дризт и останалите полагаха неимоверни усилия да останат нащрек. През трите месеца, през които се обучаваха като патрули, бяха срещнали само едно чудовище — пещерен въдичар — гнусно ракообразно същество, обитаващо Подземния мрак. Този сблъсък не ги развълнува за дълго, нито пък извлякоха някакъв практически опит от него, защото пещерният въдичар се шмугна покрай високите издатини в камъка и избяга преди да са го простреляли.

Но днес Дризт усещаше нещо различно. Може би беше в странния тон на учителя Хатч’нет или в трептенето на камъка — едва доловима вибрация, която напомняше на младежа задругите същества, населяващи плетеницата от подземни тунели. Каквато и да бе причината, той знаеше достатъчно, следваше инстинктите си и не остана изненадан, когато с крайчеца на окото си зърна издайническата светлина, шмугваща се в един страничен проход. До’Урден даде знак на другите от патрула да спрат, после бързо се покатери на една издатина в камъка — над изхода на този проход.

Нарушителят се появи и се озова на пода, с два ятагана, опрени в гърлото му. Дризт се отдръпна на секундата, когато видя, че жертвата му е ученик — мрачен елф.

— Какво правиш тук? — поиска обяснение Повелителят Хатч’нет. — Знаеш, че никой, освен патрулите, няма право да излиза в тунелите отвъд Мензоберанзан!

— Моля да ме извините, Повелителю — оправда се ученикът. — Трябва да ви предам нещо. Спешно е!

Всички заобиколиха вестителя, но учителят, само с един поглед, ги накара да се отдръпнат и нареди на Дризт да ги разпредели в отбранителни позиции.

— Едно дете е изчезнало — продължи мрачният елф. — Принцеса от дома Баенре. В тунелите са забелязани са чудовища!

— Какви чудовища? — попита Хатч’нет.

Силен грохот, наподобяващ сблъсък на две скали, го накара да се досети.

— Клюнести изчадия! — сигнализира учителят към Дризт, който беше до него.

Младежът не беше виждал тези зверове, но знаеше за тях достатъчно, за да разбере защо учителят бе използвал езика на жестовете. Изчадията ловуваха с помощта на своя слух, който беше по-остър от слуха на всяко същество в Подземния мрак. Дризт предаде сигнала и на останалите. Учениците замръзнаха по местата си в очакване на заповеди от учителя. Тренираха цели девет години, за да могат да се справят в такива ситуации и сега само потта, избила по дланите им, опровергаваше спокойствието и храбростта на тези млади войни.

— Призоваването на мрак няма да спре клюнестите изчадия — жестикулира Хатч’нет към патрула. — Нито пък тези — той им показа арбалет с отровна стрела, поставена в него — обикновено това беше първото оръжие, което мрачните елфи използваха при удар.

Повелителят на познанието прибра арбалета и измъкна изящния си меч.

— Трябва да намерите уязвимо място в костната броня на съществото — напомни им той, — и да забиете меча си дълбоко в плътта му.

Той потупа Дризт по рамото и двамата тръгнаха, а останалите ученици ги последваха в строй.

Грохотът се чуваше ясно, но отекваше в каменните стени на коридорите и подвеждаше дебнещите мрачни елфи. Хатч’нет остави Дризт да определя посоката им и беше впечатлен — младежът бързо се ориентира, без да се заблуждава от ехото. Пристъпваше уверен в себе си, докато много от другите се озъртаха тревожно наоколо, уплашени от риска, който поемаха.

Тогава изведнъж проехтя един-единствен звук и ги смрази на място. Той заглуши грохота на чудовищата; отекваше отново и отново и обгърна патрула с лудостта, с кънтящия ужас на стенанието. Беше писъкът на дете.

— Принцесата на дома Баенре! — жестикулира Хатч’нет към Дризт.

Учителят започна да подрежда войниците в боен ред, но младият До’Урден не дочака да види заповедите. Писъкът го беше накарал да изтръпне от ужас, а когато го чу отново, яростни пламъци заблестяха в лилавите му очи.

Дризт изтича надолу по коридора — студеният метал на ятаганите проправяше пътя му.

Хатч’нет веднага изпрати патрула по петите му. Мисълта да изгуби такъв изкусен боец като Дризт хич не му харесваше, но можеше и да извлече полза от безразсъдната постъпка на младежа. Ако другите видеха как най-добрият в класа умира от глупост, това щеше да им послужи като урок, който едва ли щяха да забравят.

Дризт притича покрай един остър завой, после право надолу по едно широко пространство, оградено от разбити стени. Сега не се чуваше ехо, само ненаситната глъч на чудовищата и приглушените стенания на детето.

Острият слух на младежа долавяше всеки звук от следващия го патрул. А щом вторият син на До’Урден можеше да ги чуе, значи и клюнестите изчадия ги бяха усетили със сигурност. Но Дризт нямаше да се откаже от това страшно и неотложно начинание. Той се покатери на една каменна тераса, издигаща се десет фута над земята, и продължи по нея — надяваше се тя да се простира до самия край на коридора. Когато се промъкна покрай последния завой, едва различи топлината на зверовете през костните им брони, през черупките, чиято температура се равняваше почти на тази на камъка.

Успя да преброи пет чудовища. Две се бяха облегнали на стената и наблюдаваха коридора, а другите три се намираха по-далеч — в една задънена ниша и се забавляваха с плачещото същество.

Дризт се въоръжи с цялото си търпение и продължи надолу по терасата като се промъкваше така тихомълком, както покрай стражите в Академията. Изведнъж видя принцесата, която лежеше просната върху крака на едно от ужасяващите двуноги. Повдигането на гърдите й докато хлипаше му подсказа, че е жива. Мрачният елф нямаше намерение да напада зверовете. Надяваше се, че ще може да се прокрадне незабелязано и да спаси принцесата.

Тогава откъм завоя се зададе патрулът и Дризт трябваше да стори нещо.

— Пазачи! — изкрещя той, за да ги предупреди и вероятно успя да спаси живота на първите четири елфа от групата.

Вниманието на младия До’Урден светкавично се насочи към раненото дете. Едно клонесто изчадие беше вдигнало тежкия си, завършващ с огромни нокти, крак и се канеше да стъпче принцесата.

Чудовището беше два пъти по-високо от Дризт и може би пет пъти по-тежко. Цялото бе покрито с твърда черупка, крайниците му бяха огромни и завършваха с извити нокти, а главата му се красеше от дълъг и здрав заострен клюн. За да стигне до момичето, мрачният елф трябваше да премине през три такива изчадия.

Но в този ужасен и критичен момент Дризт не можеше да се тревожи за тези неща. Беше изпълнен със загриженост за детето и това надделя над страха от опасността, изпречила се на пътя му. Младежът беше мрачен войн, обучен и подготвен за битка, докато детето беше безпомощно и беззащитно.

Две от клюнестите изчадия се втурнаха към каменната тераса, а Дризт само това и чакаше. Той се изправи на крака, прескочи ги и се приземи право върху третото. То съвсем забрави за детето, когато ятаганите на младежа се стовариха безмилостно върху човката му и разбиха лицевата му броня — мрачният елф искаше на всяка цена да пробие черупката на чудовището.

Клюнестото изчадие започна да отстъпва, съкрушено от настървения си противник, без да може да отблъсне заслепяващите и болезнени удари на неговите ятагани.

Дризт знаеше, че почти е надвил този звяр, че другите два скоро ще бъдат зад гърба му, но не се отказваше. Бързаше да попречи на чудовището да избяга — плъзна се надолу по него, приземи се точно между огромните му като сталагмити крака и го препъна. После се качи върху него, докато то се влачеше по корем, и яростно започна да го налага с ятаганите си.

Клюнестото изчадие отчаяно се опитваше да се защити, но костната му броня беше прекалено тежка и то не можеше да се преобърне.

Вторият син на До’Урден знаеше, че се намира в още по-голяма безизходица от него. В тунела се водеше битка, а Хатч’нет и останалите едва ли щяха да се справят с пазачите навреме, за да спрат двете чудовища, преди да са го нападнали в гръб. Здравият разум подсказваше на Дризт да се махне от този звяр и да заеме отбранителна позиция.

Но отчаяният писък на детето го накара да забрави за предпазливостта. Яростта гореше в очите на младежа така силно, че дори глупавото същество разбра, че краят му наближава. Дризт допря остриетата на ятаганите си едно до друго и с всичка сила ги заби в тила му. Черупката леко се пропука. Мрачният елф рязко дръпна дръжките на оръжията си — всяка в различна посока — и разцепи черепа. После отново събра остриетата и ги натисна силно надолу — те прободоха меката плът на клюнестото изчадие и се забиха право в мозъка му.

Тежък нокът разкъса плаща на Дризт и направи дълбока резка в рамото му, откъдето рукна кръв. Младежът се претърколи напред и въпреки наранения си гръб успя да се приближи до най-отдалечената стена. Срещу него се нахвърли само едното чудовище; другото сграбчи принцесата.

— Не! — изкрещя Дризт и се втурна напред, но беше запратен към стената от нападналия го звяр.

Така, без да може дори да помръдне, той с ужас видя как другото клюнесто изчадие сложи край на детските писъци.

Решителността в очите на младия До’Урден отстъпи място на гнева. Чудовището, което беше по-близко до него, се втурна напред — искаше да размаже Дризт за стената. Мрачният елф се досети за намеренията му и дори не се отдръпна. Вместо това той вдигна ятаганите над раменете си, насочи ги с остриетата напред и притисна дръжките им здраво към стената.

Звярът, тежащ осемстотин паунда, така се беше засилил, че дори костната броня не можа да го опази от елмазените остриета. Той затисна Дризт в камъка, а ятаганите се врязаха в корема му.

Отскочи назад, в опит да ги измъкне от тялото си, но не можа да избегне яростта на младия До’Урден. Дризт ядно изви забодените мечове, после се отблъсна от стената със силата на гнева си и събори огромното чудовище на земята.

Две от клюнестите изчадия бяха мъртви, едно от тези, които охраняваха коридора, беше повалено, но това не успокояваше Дризт. Съществото, убило принцесата, се беше надвесило над него, докато той отчаяно се опитваше да извади ятаганите си от трупа на последната си жертва. И този път измъкване нямаше.

В същия момент пристигна и вторият патрул. Дайнин и Берг’инйон се втурнаха в нишата по същата каменна тераса, която бе използвал Дризт. Клюнестото изчадие се извърна към тях, точно когато отличните бойци се нахвърлиха отгоре му.

Младият До’Урден не обръщаше внимание на болезнената рана, зееща на гърба му, нито на счупените си ребра. Едва си поемаше дъх, но и това не беше от значение. Той успя да измъкне един от ятаганите си и нападна чудовището в гръб. Притиснато от тримата бойци, клюнестото изчадие беше повалено за миг.

Най-накрая тунелът беше разчистен — пазачите бяха мъртви — и мрачните елфи нахлуха в нишата. Само един ученик беше загинал в битката.

— Принцеса от дома Барисън’дел’армго — промълви един войн от патрула на Дайнин, загледан в трупа на детето.

— На нас ни казаха, че е от дома Баенре — отбеляза друг от групата на Хатч’нет.

Дризт забеляза противоречието.

Берг’инйон Баенре се втурна към тялото, за да провери дали наистина най-малката му сестра е станала жертва на чудовищата.

— Не, не е от Баенре — с неприкрито облекчение промълви той и продължи да разглежда трупа.

Изведнъж се засмя:

— Дори не е принцеса!

Дризт наблюдаваше сцената с любопитство и най-вече със спокойствието и коравосърдечието на своите съученици.

Друг мрачен елф потвърди думите на Берг’инйон:

— Момче е! — заяви той. — Но от кой дом?

Повелителят Хатч’нет се приближи към мъничкото телце и се протегна, за да свали кесийката от врата на детето. Изпразни съдържанието й в шепата си и видя символа на по-низш дом.

— Бездомно дете — изгубило се е — засмя се той, хвърли празната кесийка на земята и прибра символа в джоба си. — Не е благородник.

— Справихте се добре — побърза да добави Дайнин, обръщайки се към учениците, — само с една жертва. Връщайте се в Мензоберанзан и се гордейте с постигнатото днес.

Вторият син на До’Урден удари ятаганите си един в друг в знак на протест.

Повелителят Хатч’нет не му обърна внимание.

— Стройте се и поемайте обратно — нареди той на мрачните елфи. — Представихте се отлично, с изключение на теб — учителят погледна ядосания Дризт и го накара да спре. — Не мога да отрека факта, че повали две от изчадията и ни помогна с третото — сгълча го той, — но изложи съучениците си на опасност с глупавото си перчене!

— Но аз ви предупредих за пазачите — измънка Дризт.

— По дяволите, бил ни предупредил! — изкрещя Хатч’нет. — Ти се хвърли напред без нареждане! Пренебрегна общоприетия ред в битката! Поведе ни наслуки! Виж трупа на своя съученик! — беснееше учителят и посочи тялото в коридора. — Изцапа ръцете си с неговата кръв!

— Исках да спася детето — оправда се младежът.

— Всички искахме да спасим това дете! — отвърна Хатч’нет.

Дризт не беше много убеден в това. Какво правеше едно дете само в тези тунели? А тези клюнести изчадия, толкова рядко срещани в околностите на Мензоберанзан; как така се появиха точно там, за да се сблъскат с „тренировъчните патрули“? Изглежда толкова нагласено, мислеше си Дризт. Тунелите по-далеч от града гъмжаха от истински патрули, съставени от опитни бойци, магьосници и дори жрици.

— Знаехте какво имаше в края на тунела — спокойно промълви младият мрачен елф и с присвити очи изгледа своя учител.

Дризт усети ударът, нанесен право в раната на гърба му, сви се от пронизващата болка и едва не загуби равновесие. Успя да се обърне и видя погледът на Дайнин, вторачен в него.

— Дръж си глупавия език зад зъбите — предупреди го със злобен шепот първият син на До’Урден, — за да не ти го отрежа!

* * *

Дори след като остана насаме с Дайнин в неговата стая, Дризт продължаваше да държи на своето:

— Това с детето беше нагласено.

Брат му не му отвърна, само го зашлеви през лицето.

— Пожертваха го само заради тренировката — изръмжа непримиримият младеж.

Дайнин посегна втори път, но Дризт отблъсна удара му.

— Знаеш, че казвам истината — промълви той. — Знаел си за това през цялото време.

— Научи се къде ти е мястото, втори сине — заплаши го Дайнин, — в Академията и в семейството — той се отдръпна от по-малкия си брат.

— Проклета да е Академията! — изруга Дризт. — Ако и семейството ни е същото…

Той забеляза, че първият син вече държеше меча и кортика си. Младежът отскочи назад и на секундата извади своите ятагани.

— Нямам желание да се бия срещу теб, братко — каза той. — Но знай, нападнеш ли ме, аз ще се защитя и само един от нас ще напусне жив тази стая.

Дайнин трябваше да обмисли добре следващия си ход. Ако убиеше Дризт, вече никой нямаше да застрашава поста му на първи син на дома До’Урден. И със сигурност никой, дори матрона Малис, нямаше да се усъмни в наказанието, което щеше да наложи на своя брат, заради проявената му наглост. Но Дайнин беше виждал как се бие Дризт. Двете клюнести изчадия! Дори на Закнафейн щеше да му е трудно да се справи така с тях. От друга страна, ако отстъпеше сега, ако Дризт видеше, че се отказва — може би щеше да стане още по-самоуверен и в някой друг сблъсък помежду им да извърши предателството, от което Дайнин толкова се страхуваше.

— Какво правите? — дочу се глас от вратата.

Братята се обърнаха натам и видяха сестра си Виерна — учителката в Арах-Тинилит.

— Веднага разкарайте тези оръжия — смъмри ги тя. — Домът До’Урден не може да си позволи подобни вътрешни противоречия точно сега!

Разбрал, че няма друг избор, Дайнин се подчини на думите й, без да се поколебае. Дризт стори същото.

— Този път извадихте голям късмет — каза Виерна — защото няма да докладвам на матрона Мадис за това безразсъдство. Но тя няма да се смили над вас, гарантирам ви го.

— А ти какво правиш в Мелей-Магтеър, без да е известено присъствието ти тук? — попита първият син, обезпокоен от държанието на Виерна.

И той беше учител в Академията, и той заслужаваше малко уважение, въпреки че беше просто един мъж. Виерна огледа коридора от двете страни, после влезе в стаята и затвори вратата.

— За да предупредя братята си — тихо им обясни тя. — Носят се слухове, че се готви заговор срещу дома До’Урден.

— Но кой? С каква цел?

Дайнин губеше търпение, а Дризт ги наблюдаваше отстрани притеснен и смълчан.

— За да отмъстят за унищожаването на ДеВир, предполагам — отвърна Виерна. — Още не ми е известно — слуховете са неясни. Но въпреки това, исках да ви предупредя, за да бъдете особено предпазливи през идните месеци.

— Домът ДеВир падна преди много години — промълви Дайнин. — Какво наказание могат да ни наложат?

Жрицата сви рамене.

— Това са просто слухове. Но не бива да ги пренебрегваме!

— Обвинили са ни в злодеяние? — попита Дризт. — Нашето семейство трябва да призове лъжесвидетеля, който го е сторил.

Виерна и Дайнин се спогледаха усмихнати.

— Злодеяние? — изсмя се жрицата.

На лицето на младежа се изписа объркване.

— В нощта, в която ти се роди, домът ДеВир престана да съществува. Благодарение на едно перфектно нападение.

— Домът До’Урден? — едва промълви Дризт.

Той не можеше да проумее това, което току-що бе научил. Естествено знаеше и за други такива битки, но се надяваше, че собственото му семейство стои над тези неща — над тези отвратителни убийства.

— Една от най-прекрасните екзекуции, извършвани някога — хвалеше се Виерна. — Без нито един жив свидетел.

— Вие… нашият дом… е избил друго семейство?

— Внимавай какви ги приказваш, втори сине — предупреди го Дайнин. — Беше извършено перфектно. По тази причина за жителите на Мензоберанзан това никога не се е случвало.

— Но домът ДеВир е престанал да съществува — не разбираше Дризт.

— До последното дете — засмя се първият син.

В този момент в главата на младежа нахлуха хиляди мисли, хиляди въпроси, които се нуждаеха от отговор, но само един стоеше пред всички останали като горчива буца, заседнала в гърлото му.

— Къде е бил Закнафейн през тази нощ? — попита той.

— В параклиса, разбира се. При жриците на дома ДеВир — отвърна му Виерна. — Закнафейн се справя с тези задачи отлично.

Дризт се олюля — не можеше да повярва на думите й. Знаеше, че Зак е убивал мрачни елфи, че е убивал жрици на Лот, но си мислеше, че е бил принуден да го стори, че е било при самозащита.

— А ти трябва да се отнасяш с повече уважение към своя брат. Да вадиш оръжие на Дайнин?! — сгълчи го сестра му. — Той ти спаси живота!

— Ти знаеш? — подсмихна се първият син и изгледа учителката с любопитство.

— Аз и ти бяхме свързани през онази нощ — припомни му Виерна. — Разбира се, че знам.

— За какво говориш? — попита Дризт и почти се страхуваше да чуе отговора.

— Ти трябваше да си третият син в семейството — обясни му тя. — Третият жив син.

— Научих за брат ми Нал… — името заседна на гърлото му, когато младият До’Урден започна да проумява. Всичко, което знаеше за Налфейн бе, че е бил убит от друг мрачен елф.

— В Арах-Тинилит ще ви научат, че по обичая третите синове се принасят в жертва на Лот — продължи Виерна. — Ти също беше обещан, но в нощта, когато се роди — в нощта, в която нападнахме ДеВир — Дайнин стори необходимото, за да заеме поста на първи син на До’Урден — тя хвърли закачлив поглед към своя брат, изправил се с гордо скръстени ръце, и му се усмихна. — Вече мога да говоря за това — каза тя, а той й кимна в съгласие. — То се случи много отдавна и няма да накажат Дайнин за действията му.

— Не разбирам какво ми казваш — настояваше Дризт, целият обзет от паника. — Какво е сторил Дайнин?

— Заби меча си в гърба на Налфейн — каза Виерна без дори да трепне.

На Дризт започна да му прилошава. Жертвоприношения? Убийства? Изтребването на цяло семейство, дори и на децата? За какво говореха неговите близки?

— Отнасяй се с уважение към своя брат — повтори тя. — Дължиш му живота си.

После се обърна към двамата, а в погледа й се четеше такава злоба, че Дризт се разтрепери, а Дайнин загуби самоувереността си:

— Предупреждавам ви — може би ни очаква война. Така че, ако някой от вас отново нападне другия, гневът на четири върховни жрици — вашите сестри и матрона Малис — ще се стовари над безполезните ви души!

Сигурна, че заплахата й е подействала, тя се обърна и напусна стаята.

— Аз ще си вървя — прошепна Дризт. Искаше му се да се скрие в някое тъмно ъгълче.

— Ще си вървиш, когато ти наредя! — кресна му Дайнин. — Запомни къде ти е мястото, Дризт До’Урден, в Академията и в семейството.

— Както теб ли, когато си постъпил така с Налфейн?

— Битката срещу ДеВир беше спечелена — отвърна Дайнин, без да го нагрубява. — Постъпката ми не изложи на риск моето семейство.

Поредната вълна от отвращение заля Дризт. Стори му се, че подът се издига нагоре и иска да го погълне, и дори се надяваше това наистина да се случи.

— Живеем в жесток свят — каза Дайнин.

— Сами го правим такъв — отвърна младият До’Урден.

Не искаше да спира да говори. Искаше да спомене и Кралицата на Паяците, и цялата аморална религия, която трябваше да осъжда такива убийствени и коварни постъпки, но въпреки всичко здравият разум надделя и Дризт залази мълчание. Собственият му брат искаше да го убие! Едва сега осъзнаваше това и не само него — лицемерният Дайнин нямаше да се поколебае и при първа възможност щеше да настрои жриците на дома До’Урден против него.

— Трябва да се научиш — каза отново с премерен глас първият син, — да приемаш реалността, която те заобикаля. Трябва да се научиш как да разпознаваш враговете си и как да ги побеждаваш.

— Целта оправдава средствата — промълви Дризт.

— Мотото на един истински войн! — със зловещ смях отвърна Дайнин.

— Нашите врагове мрачни елфи ли са?

— Ние сме мрачни войни! — заяви строго учителят. — Правим всичко по силите си, за да оцелеем.

— Както си постъпил ти в нощта на моето раждане — каза младежът, а в смирения му тон не се усещаше и следа от оскърбителни нотки. — Проявил си достатъчно хитрост, за да се измъкнеш безнаказано.

Отговорът на Дайнин, макар и типичен за него, нарани дълбоко младият До’Урден:

— Това никога не се е случвало.

15 Тъмната страна

— Аз съм Дризт…

— Знам кой си — отвърна ученикът-магьосник — ръководителят на Дризт в Сорсъри. — Репутацията ти ни е добре известна. Почти всички в Академията са чували за теб и за невероятните ти умения да боравиш с оръжие.

Леко притеснен, вторият син на До’Урден се поклони ниско.

— Е, тези умения няма да ти послужат тук — продължи магьосникът. — Аз съм избран, за да те посветя в тънкостите на магията, в тъмната страна на магията — така ги наричаме тук. Това ще бъде изпитание за твоя ум и твоята смелост и никакви оръжия няма да ти помогнат. В магията се крие същинската сила на нашия народ!

Дризт изтърпя лекцията, без да го прекъсне. Знаеше, че тънкостите, с които този млад мрачен елф така се гордееше, също бяха много необходими за един истински боец. Физическите качества играеха второстепенна роля в бойния стил на младия До’Урден. Той печелеше благодарение на силната си воля и добре обмислените ходове — всичко, което магьосникът смяташе, че се постига, само ако владееш магията.

— През следващите няколко месеца ще ти покажа много чудеса — продължи възпитаникът на Сорсъри, — магически предмети, за които едва ли вярваш, че съществуват, и заклинания със сила, простираща се отвъд всичко, което си виждал!

— Мога ли да узная името ти? — попита Дризт като се опитваше да звучи впечатлен от ученика и неговата славна, безспирна реч.

Вторият син на До’Урден беше научил доста за магьосничеството от Закнафейн, и най-вече за слабостите, присъщи на магьосниците. Полагаше им се висок пост в обществото на мрачните елфи — над тях стояха само жриците на Лот — защото заклинанията им се използваха във всички ситуации, с изключение на военните. Притежателите на магическа сила можеха да палят огъня в Нарбондел, да украсяват домовете с вълшебни светлини.

Закнафейн не уважаваше магьосниците. Те убиваха бързо и от голямо разстояние, но ако се приближиш към тях — трудно можеха да се защитят от елмазните остриета, така учеше Дризт Повелителят на меча.

— Масой — отвърна ученикът. — Масой Хюнет от дома Хюнет. Сега започнах тринайсетата и последна година от моето обучение. Скоро ще ме признаят за пълноправен магьосник на Мензоберанзан и ще се ползвам с всички привилегии, полагащи се на този пост.

— Поздравления тогава, Масой Хюнет — каза Дризт. — На мен също ми остава само една година в Академията. Нашето обучение — на бойците — трае само десет години.

— Имате по-малко способности за развиване — побърза да отбележи Масой. — Магьосниците се обучават в продължение на трийсет години, преди да се дипломират и да започнат да практикуват занаята си.

Дризт отново понесе безмълвно обидата. Искаше да приключи с тази фаза от обучението си, после да завърши годината и веднъж завинаги да се махне от Академията.

* * *

Шестте месеца, които вторият син прекара в Сорсъри под напътствията на Масой бяха най-приятните от целия му престой в Академията. Не, че Дризт харесваше Хюнет. Бъдещият магьосник не пропускаше удобен случай да му покаже колко неспособни са истинските воини — сякаш постоянно се съревноваваше с него, сякаш го подготвяше за предстоящ сблъсък. Младият боец, както обикновено, свиваше рамене и забравяше оскърбленията, опитваше се да се съсредоточи повече върху уроците си.

Дризт откри, че овладява доста добре тънкостите на магията. Всички мрачни елфи, включително бойците, притежаваха вродена способност да правят заклинания. Дори децата можеха да призоват кълбо от мрак или да затворят противниците си в обръч от безобидни цветни пламъци. Синът на До’Урден ги владееше отлично, а след време вече се справяше с няколко вещерски магии и не особено сложни заклинания.

Мрачните елфи, освен вродени магически способности, притежаваха и определена устойчивост на магии. Закнафейн беше забелязал, че именно там се криеше най-голямата слабост на магьосниците. Те можеха да направят най-могъщото заклинание, но насочеха ли го срещу мрачен елф усилията им често оставаха напразни — затова Повелителят на меча предпочиташе сигурността на добре премерения точен удар.

През първите няколко седмици, прекарани в компанията на Масой, Дризт осъзна недостатъците на магията и започна да оценява тренировките и обучението си като войн. Но въпреки това, много от нещата, които Масой му показваше, продължаваха да му носят истинска наслада — особено вълшебните предмети, намиращи се в кулата на Сорсъри. Вторият син на До’Урден беше държал в ръцете си жезли и тояжки с невероятна магическа сила, беше опитал няколко удара с меч, който беше толкова омагьосан, че ръцете на Дризт изтръпваха от допира със стоманата.

Масой държеше младият войн под око, наблюдаваше всяко негово движение; търсеше слабост, от която да се възползва, когато семейство му реши да нападне дома на До’Урден. На няколко пъти бе имал възможност да убие Дризт, но в сърцето си знаеше, че постъпката му няма да е разумна. Трябваше да следва точните и ясни инструкции на своята майка.

Матрона СиНафей тайно беше уредила да назначат Масой за учител на Дризт. Това не беше необикновена ситуация — обучението на всеки един от бойците, през шестте месеца от техния престой в Сорсъри, се поемаше от отделен ученик, на когото предстоеше да се дипломира. Когато матрона Хюнет съобщи на Масой за новата му длъжност, тя побърза да му напомни, че часовете с талантливия До’Урден ще бъдат просто негова разузнавателна мисия. Масой не биваше да издава с нищо предстоящата война между двете семейства, а и не беше толкова глупав, че да се противопостави на думите на майка си.

* * *

Но в сенките се спотайваше още един магьосник. Той беше толкова отчаян, че дори предупрежденията на матрона СиНафей не бяха в състояние да го спрат.

— Масой — моят ученик — ми спомена за твоя голям напредък — каза един ден Алтън ДеВир на Дризт.

— Благодаря ви, Безлики учителю — запелтечи мрачният елф, уплашен от поканата на магьосника да разговарят насаме.

— Е, допадат ли ти заклинанията, млади боецо? — попита Алтън. — Успя ли да те впечатли Масой?

Дризт не знаеше какво да отговори. Магията не го беше завладяла дотолкова, че да се превърне в негова бъдеща професия. Страхуваше се, че истината може да обиди Повелителя на този занаят.

— Магията не е най-силното ми оръжие — тактично отвърна вторият син на До’Урден. — Вероятно за някои тя е най-правилният избор, но за мен… Вярвам, че моят най-голям талант е боравенето с меча.

— Нима можеш да надвиеш магия с твоите оръжия? — изсъска Безликият, но побърза да скрие презрителната си усмивка; не биваше да издава своя замисъл.

Дризт сви рамене.

— В битката и заклинанията, и мечът имат своето приложение. Не може да се каже кое оръжие е помощно, защото на бойното поле всичко зависи от самите участници.

— Кажи ми, според теб как е? — притискаше го Алтън. — Разбрах, че през всичките години си бил първи в класа. Учителите от Мелей-Магтеър не спират да хвалят уменията ти.

Младият войн се изчерви от притеснение. Но въпреки това се почуди откъде тези мрачни елфи — учители ученик от Сорсъри — знаеха толкова много за него.

— Можеш ли да се изправиш срещу силата на магията? — попита Безликият. — Срещу учител от Сорсъри, може би?

— Аз не бих… — започна Дризт, но Алтън беше толкова погълнат от собственото си красноречие, че дори не го чу.

— Да проверим! — изкрещя магьосникът.

Той извади тънък жезъл и запрати една мълния право към Дризт. Вторият син на До’Урден се наведе и огненото кълбо се разби във вратата, водеща към най-високо разположената стая от покоите на Безликия. Каменният вход се раздроби на парчета, а мълнията започна да рикошира и да отскача от стените на съседното помещение — обгаряше ги и чупеше всички предмети по пътя си.

Дризт се претърколи в един отдалечен край на стаята, изправи се на крака и извади ятаганите си. Все още не беше сигурен в намерението на този учител.

— Колко такива можеш да избегнеш? — дразнеше го Алтън и размахваше жезъла си в заплашителен кръг. — А какво ще кажеш за другите заклинания, които мога да използвам — тези, които поразяват ума, а не тялото?

Младият воин се опитваше да проумее смисъла на този урок и ролята, която заемаше в него. Трябваше ли да нападне Безликия?

— Тези не са като дървените остриета в Мелей-Магтеър — предупреди го той, насочил ятаганите си към учителя.

Още една мълния изсвистя във въздуха и отново накара Дризт да отскочи.

— А това да не би да ти прилича на учебна тренировка, глупав До’Урден? — изрева магьосникът. — Ти знаеш ли кой съм аз? Проклети да са заповедите на матрона СиНафей! Настъпи часът на отмъщението на Алтън.

Тъкмо щеше да разкрие самоличността си, когато някаква черна фигура го блъсна в гърба и го повали на земята. Безликият се опита да се измъкне под тежестта й, но видя, че е попаднал в лапите на огромна черна пантера.

Младият До’Урден свали ятаганите си — не можеше да проумее какво се случва в стаята.

— Стига, Гуенивар! — чу се глас.

Дризт отмести поглед от котката и падналия учител и видя как Масой влезе в стаята.

Пантерата се подчини, отскочи от Алтън и тръгна към своя господар, но спря за миг, за да огледа Дризт, застанал в средата на стаята и заел отбранителна позиция.

Мрачният елф беше толкова поразен от този див звяр, от грациозните му движения, от интелекта в големите му очи, че почти не поглеждаше към Безликия. Магьосникът се бе изправил; беше здрав и читав и очевидно много разстроен.

— Моята любимка — обясни Масой.

Вторият син на До’Урден наблюдаваше с удивление как Хюнет изпрати пантерата в собствения й свят, как духът й се върна в изваяната от оникс вълшебна статуетка, която младият учител държеше в ръката си.

— Откъде имаш този верен спътник? — попита Дризт.

— Не подценявай мощта на магията — отвърна Масой и пусна фигурката в дълбокия си джоб.

Когато погледна към Алтън, лъчезарната му усмивка се стопи, а на лицето му се изписа навъсено изражение. Младият До’Урден също се взря в безликия магьосник. Един ученик току-що бе посмял да нападне своя учител — това му изглеждаше много странно, почти невъзможно. С всяка изминала минута цялата ситуация изглеждаше все по-объркана.

Алтън знаеше, че е превишил правата си и ще плати скъпо за извършената глупост, освен ако не предприемеше нещо, за да се измъкне от тази каша.

— Е, Дризт, разбра ли днешния урок? — попита Масой, а Безликият усети, че въпросът беше отправен и към него.

Младият мрачен елф поклати глава.

— Не съм сигурен, че проумях целта на всичко това — искрено отвърна той.

— Трябваше да ти покаже недостатъците на магията — обясни Хюнет, опитвайки се да прикрие истината за случилото се, — вредите, нанесени от постоянното напрежение, под което се намира всеки практикуващ магьосник. Трябваше да видиш колко уязвими са, когато магията ги обсеби и се превърне в тяхна фиксидея — каза той и погледът му се стрелна към Алтън. — Пълната им уязвимост, когато преследваната от тях жертва се превърне в смисъла на техния живот.

Дризт прозря лъжата, но не можеше да разбере причините за събитията през този ден. Защо Безликият го нападна по този начин? Защо Масой — един ученик — рискува толкова много, за да му помогне?

— Да не притесняваме учителя повече — каза бъдещият магьосник с надеждата, че ще разсее любопитството на младия До’Урден. — Ела с мен, нека се върнем в залата за упражнения. Ще разбереш повече за моята пантера — Гуенивар.

Вторият син погледна към Алтън и се зачуди как ли ще реагира непредвидимият магьосник.

— Да, вървете — спокойно заяви той, гледайки към своя ученик. — Убеден съм, че днешният урок е вече разбран.

Безликият знаеше, че лъжата, която Масой бе измислил преди малко, бе единственият му шанс да избегне гнева на матрона СиНафей Хюнет.

Дризт отново ги погледна — първо своя наставник, после учителя, и реши, че няма смисъл да стои повече в тази стая. Искаше да научи повече за Гуенивар.

* * *

Когато се върнаха в стаята на Масой, той извади статуетката от шлифован оникс и призова Гуенивар. Вече се чувстваше по-спокоен. Запозна Дризт с животното и младият До’Урден сякаш забрави за случката с Алтън.

Досега не беше виждал такова вълшебство. Усещаше могъществото на Гуенивар — достойнството й, контрастиращо с омагьосаната природа на този звяр. Със здравите си мускули и грациозни движения, тя беше въплъщение на всичко, което един ловец мрачен елф копнееше да бъде. Дризт смяташе, че може да подобри бойната си техника само като наблюдава тази пантера.

Масой ги остави да си играят заедно, да се боричкат с часове, и се чувстваше благодарен, че всеки път, когато Алтън извършеше някоя глупост, Гуенивар можеше да му помогне да изгладят нещата.

Младият До’Урден вече отдавна беше забравил за безликия магьосник.

* * *

По-късно същия ден, когато останаха насаме, Масой предупреди Алтън:

— Матрона СиНафей няма да узнае за случилото се.

— Ще й кажеш — безразлично заяви учителят.

Беше толкова разочарован, че не успя да убие Дризт До’Урден, че сякаш нищо друго не го интересуваше.

Масой поклати отрицателно глава:

— Не, не е нужно да разбира.

По обезобразеното лице на Алтън се прокрадна недоверчива усмивка.

— Какво искаш? — с престорено мил глас попита той. — Обучението ти тук е почти към своя край. Какво друго да стори учителят за Масой?

— Нищо — отвърна чиракът. — Нищо не искам от теб.

— Но защо? — настояваше магьосникът. — Омръзна ми навсякъде да ме преследват дългове. С този проблем трябва да се приключи — още тук и сега.

— Приключили сме.

Алтън не изглеждаше сигурен в думите на своя ученик.

— Какво ще спечеля, ако кажа на матрона СиНафей за безумните ти действия? — заоправдава се Масой. — Тя ще те убие и какво? Предстоящата война с дома До’Урден няма да има никакъв смисъл. Ти ни трябваш, за да докажем правотата си в тази война. Толкова силно желая този сблъсък, че не бих рискувал. Не бих го заменил с някакво мимолетно удоволствие от мъчителната ти смърт.

— Постъпих глупаво — с още по-печален глас си призна Алтън. — Когато повиках Дризт в тази стая, аз нямах намерение да го убивам. Исках само да го видя, да науча нещо, което ще ми е от полза, когато настъпи дългоочакваният миг. Но щом го зърнах… проклетия До’Урден, да стои пред мен така беззащитен…!

— Разбирам — промълви искрено Масой. — И аз съм изпитвал същото, когато го погледна.

— Но ти нямаш зъб на дома До’Урден.

— Не на семейството — обясни чиракът. — Само на него! Наблюдавам го. Изминали са почти десет години, откакто следя всяка негова стъпка, всяко действие.

— И това, което виждаш не ти допада? — попита Безликият с надежда в гласа.

— Той сякаш не принадлежи на това място — злобно се ухили Масой. — Прекарах шест месеца с него и имам чувството, че го познавам по-малко и от преди. Той не показва никаква амбиция, макар че девет години подред е победител в Голямата битка в края на всеки изминал клас. Няма равен на себе си! Усетът му за магията е много силен. Можеше да бъде магьосник и щеше да е много могъщ, ако беше избрал да стане такъв — Масой Хюнет стисна юмрука си, мъчеше се да намери думи, с които да изрази истинските си чувства към Дризт. — Всичко му е толкова лесно — изръмжа ученикът. — Не жертва нищо с действията си. Няма белези от великите си постижения в избраната от него професия.

— Талантлив е — отбеляза Алтън, — според думите на всички. Явно се упражнява по-упорито от всеки друг, когото познавам.

— Не е там проблемът — отчаяно въздъхна Масой.

Имаше нещо в този До’Урден, нещо недоловимо, което наистина притесняваше младия Хюнет. Той не можеше да каже какво е със сигурност, защото не беше срещал подобна черта в характера на нито един мрачен елф, а и това, с което се отличаваше Дризт никак не му беше присъщо. Това, което безпокоеше не само Масой, но и голяма част от учениците и учителите, беше фактът, че младият войн владееше до съвършенство всички умения, които мрачните елфи толкова много ценяха, но в името на това не беше пожертвал страстта, с която се биеше. Не беше загубил това, от което останалите деца трябваше да се откажат много преди да са постъпили в Академията.

Изминаха няколко минути в безплодни размисли, накрая Масой промълви:

— Всъщност няма значение. С времето ще узная повече за младия До’Урден.

— Но периодът, в който ти трябваше да го обучаваш изтече или поне така си мисля — каза Алтън. — До дипломиране му остават шест месеца и той ще ги прекара в Арах-Тинилит, където едва ли ще те допуснат.

— И двамата завършваме след шест месеца — обясни чиракът. — Ще сме заедно по време на стаж — в патрулните войски.

— Но няма да сте само ти и той — много ученици ще карат същия стаж — припомни му Безликият. — Групите, охраняващи тунелите не са малко. Може никога да не видиш Дризт през годините на вашата служба.

— Всичко съм уредил. Ще ни сложат в една група — отвърна Масой, бръкна в джоба си и извади вълшебната фигурка на пантерата, изваяна от оникс.

— Решили сте го заедно — с доволна усмивка поздрави Алтън своя ученик.

— Май Дризт се привърза доста към домашния ми любимец — изкикоти се бъдещият магьосник.

— Само да не се е привързал прекалено много — предупреди го Безликият. — Пази си гърба от ятаганите му.

Масой се изсмя.

— А дали нашият приятел — До’Урден не трябва да се пази от ноктите на пантерата.

16 Светотатство

— Последен ден — въздъхна с облекчение Дризт, докато обличаше церемониалните си одежди.

Ако първите шест месеца от последната му година в Сорсъри, преминали в изучаване на тънкостите на магията, бяха най-приятните, то това съвсем не можеше да се каже за последните шест, прекарани в школата на Лот. Всеки ден Дризт и съучениците му трябваше да търпят безкрайните речи във възхвала на Кралицата на Паяците, разказите и легендите за нейната мощ и за това как възнаграждавала най-преданите си служители.

Вторият син на До’Урден си мислеше, че трябва по-скоро да ги наричат роби, защото никъде досега не беше чувал да се говори за обич; във величествената школа на Лот тази дума дори не се споменаваше. Народът се прекланяше пред своята богиня. Жените в Мензоберанзан посвещаваха целия си живот в служба на Кралицата. Но подбудите им бяха изцяло егоистични — служителките на Лот се стремяха към поста на върховни жрици само заради могъществото и властта, които им осигуряваше тази титла.

С цялата си душа Дризт усещаше колко покварено бе това съществуване.

Благодарение на характерната си твърдост, мълчаливо и със сведена глава, вторият син на До’Урден успя да изтърпи шестте месеца в Арах-Тинилит — до последния ден. Беше издържал до Церемонията по Завършването — най-свещеното събитие за мрачните елфи, до деня, в който — както му бе обещала Виерна — щеше да осъзнае величието на Кралицата на Паяците.

С нерешителна крачка Дризт прекрачи прага на своето убежище; отдалечи се от сигурността на малката си, гола стая. Опасяваше се, че тази церемония ще бъде неговото изпитание. До този момент не беше разбрал обществото на мрачните елфи и — въпреки обещанието на Виерна — се питаше дали днешното събитие ще му позволи да види света през очите на собствения си народ. Вълни от страх заляха Дризт, преплитаха се една в друга, извиваха се около него и го обвиваха в жестоката си хватка.

Може би се притесняваше, истински се страхуваше, че казаното от Виерна наистина ще се сбъдне.

Когато пристъпи в овалната обредна зала на Арах-Тинилит, Дризт закри очите си. В средата на помещението, в осмокрак казан, наподобяващ паяк, гореше силен огън. Върховната повелителка на Академията, матроната-повелителка и останалите дванайсет върховни жрици — учителки в Арах-Тинилит, включително и сестра му, бяха насядали с кръстосани крака около казана. Наредени до стената, зад жриците стояха Дризт и неговите съученици от военната школа.

— Ма ку! — заповяда матроната-повелителка и в залата настана пълна тишина, нарушавана само от пращенето на огъня. Вратата се отвори и в помещението влезе млада жрица. Тя щеше да е първата, завършила Арах-Тинилит през тази година, така казаха на Дризт. Елфката беше най-добрата възпитаничка на школата на Лот и й беше отредена най-висока чест по време на церемонията. Момичето остави одеждите да се свлекат от раменете й, пристъпи гола сред кръга от насядали жрици и застана пред казана, с гръб към матроната.

Дризт прехапа устни, засрамен и леко възбуден. Никога не бе виждал жена в такава светлина и предполагаше, че потта, избила по челото му, не е само от горещината в стаята. Той се огледа бързо наоколо и видя, че и другите ученици се терзаеха от същото.

— Рае-го си’н’ее каламей — прошепна матроната-повелителка.

От казана започна да се издига червен дим и залата се изпълни с цветна мъгла. Разнесе се наситен, неприятно сладникав аромат. Дризт вдишваше уханните изпарения, чувстваше се все по-лек и се зачуди дали скоро няма да се понесе във въздуха.

Изведнъж огънят се разгоря със страшна сила — беше толкова ярък, че младият До’Урден трябваше да стисне очите си и да извърне глава. Жриците подеха ритуален напев, чиито думи Дризт не разбираше. Той дори едва ги чуваше, беше съсредоточил всичките си сили, за да запази разсъдъка си, за да не изпадне в несвяст от опияняващия го дим.

— Глабрезу — изстена матроната. По гласа й Дризт позна, че това беше призив — името на обитател от долните земи.

Младият войн отново погледна към жриците и видя матроната-повелителка да държи странен камшик с една-единствена змия, чийто език не беше раздвоен.

— Откъде ли го е взела? — измърмори Дризт.

После осъзна, че го е казал на висок глас — надяваше се да не е обезпокоил церемонията. Но младежът се успокои, когато се огледа наоколо и видя, че много от съучениците му също говореха на себе си; някои дори едва се държаха на краката си.

— Повикай го — заповяда матроната-повелителка на голата ученичка.

С колебание младата жрица разтвори широко ръце и прошепна:

— Глабрезу.

Пламъците затанцуваха по ръба на казана. Димът се разнесе примамливо наоколо и Дризт едва се удържаше да не го вдиша. Краката му изтръпнаха и почти се вкочаниха, но въпреки това младежът ги усещаше така осезателно — по-чувствителни и по-живи от когато и да било.

— Глабрезу — ученичката призова съществото този път с по-силен глас.

Дризт чу жрицата, чу и мощния рев на пламъците. Ярката светлина го заслепи, но той сякаш не я чувстваше. Погледът му бродеше из стаята, неспособен да се фокусира, неспособен да съчетае чудатите и танцуващи образи със звуците на ритуала.

Той чуваше как върховните жрици запъхтени окуражаваха ученичката, усещаха, че заклинанието е към своя край. Чуваше поощрителното плющене на змийския камшик и призивите й „Глабрезу!“

Виковете й бяха толкова първични, толкова могъщи — пронизваха с невероятна сила Дризт и останалите младежи в помещението.

Пламъците чуваха повика на жрицата. Ревяха, издигаха се високо и все по-високо, и започнаха да придобиват определена форма. Един образ привлече погледите на всички в залата и никой не можеше да извърне очите си от него. Сред пламъците се показа огромна кучешка глава с рога като на козел и започна да изучава примамливата ученичка, дръзнала да я безпокои.

Някъде отвъд това създание, змийският камшик отново изплющя и ученичката повтори призива си. Гласът й звучеше сякаш приканваше, молеше огромното същество.

То пристъпи през пламъците. Дризт беше потресен от неподправената зла сила, струяща от това създание. Глабрезу се извисяваше на повече от девет фута височина. Мускулестите му ръце, завършваха с гигантски щипки, а от гърдите му се подаваха две по-малки, нормални ръце.

Инстинктите на младия До’Урден му подсказваха да се нахвърли върху чудовището и да спаси жрицата, но когато се огледа наоколо за подкрепа, той видя как матроната-повелителка и останалите учителки продължиха ритуалния напев и този път думите им бяха пропити с възбуда.

Димът беше пропълзял навсякъде, всички бяха замаяни, а изкусителният, опияняващ аромат на червен тамян продължаваше борбата си с реалността. Дризт трепереше и едва успяваше да запази самоконтрол. Яростта вътре в него растеше и се опитваше да надвие този мирис, който така непреодолимо го примамваше. Несъзнателно, ръцете му посегнаха към ятаганите, закрепени на колана му.

В този миг нещо го погали по крака.

Той погледна надолу и видя една от учителките. Жрицата се беше излегнала и го молеше да се присъедини към нея — изведнъж всички в залата бяха започнали да правят това.

Димът продължаваше да се бори със съзнанието му.

Жената го прикани с жест; ноктите й лекичко драскаха кожата му.

Дризт прокара пръсти през гъстата си коса — опитваше се да концентрира вниманието си върху нещо, но се чувстваше толкова замаян. Тази липса на контрол не му харесваше. Не можеше да разсъждава трезво; беше загубил всичките си рефлекси, цялата си бдителност.

Още по-грозна беше гледката, разкриваща се пред очите му. Абсолютната й поквареност порази душата на младия До’Урден. Той се откъсна от ръцете на умоляващата го жрица и тръгна през стаята. Препъваше се в безброй тела, преплетени едно в друго, твърде заети, за да го забележат. Въпреки че едва се държеше на краката си, възможно най-бързо излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.

Последваха го единствено писъците на ученичката. Никаква преграда, метална или каменна, не можеше да ги заглуши.

Дризт тежко се отпусна на студената каменна стена и се хвана за стомаха. Дори не беше спрял, не се беше замислил за последиците от своите действия — знаеше само едно — трябваше да се махне от онази противна стая.

Изведнъж пред него се озова Виерна, с небрежно разтворена отпред мантия. Умът на младия воин бе започнал да се избистря и той се зачуди колко ли скъпо ще му струва неговата постъпка. Но се обърка още повече, когато срещна очите на сестра си — в тях не се четеше презрение.

— Предпочиташ уединението — каза тя и положи ръка на рамото му без дори да си направи труда да закопчае одеждите си. — Разбирам те.

Дризт сграбчи ръката й и я отблъсна.

— Какво ти става, да не си полудяла? — изкрещя той.

Лицето на Виерна се изкриви, когато проумя истинската причина брат й да напусне церемонията.

— Ти пренебрегна една върховна жрица! — изръмжа тя. — Според законите, тя би могла да те убие за тази дързост.

— Та аз дори не я познавам — сопна се младежът. — Нима от мен се очаква да…

— От теб се очаква да изпълняваш заповедите ни!

— Тя не ме интересува — заекна Дризт и откри, че му е трудно да контролира ръцете си.

— Да не мислиш, че Закнафейн се е интересувал от матрона Малис? — Тя знаеше, че споменаването на неговия идол ще засегне Дризт. Когато видя, че е успяла да го наскърби, Виерна смекчи изражението си и хвана своя брат за ръката. — Върни се в стаята — нежно каза тя. — Още не е късно да го сториш.

Свирепият поглед на Дризт я сряза сякаш със силата на ятаган.

— Кралицата на Паяците е богинята на нашия народ — строго му припомни Виерна. — Аз съм една от онези, които разгласяват нейната воля.

— На твое място не бих се гордял толкова с това — възрази Дризт, уповавайки се само на своя гняв, с надеждата да отблъсне вълната от истински страх, която заплашваше да го залее и да разруши твърдата му позиция.

Виерна му удари силен шамар.

— Връщай се на церемонията! — настоя тя.

— Я целуни някой паяк! — отвърна младият До’Урден. — И дано целувката му изтръгне проклетия ти език.

Сега сестра му беше тази, която едва удържаше ръцете си.

— Трябва да си по-внимателен, когато говориш с върховна жрица! — предупреди го тя.

— Проклета да е Кралицата на Паяците! — тросна се Дризт. — Макар да съм сигурен, че проклятието я е сполетяло още преди векове!

— Тя ни дарява със сила! — изкрещя Виерна.

— Тя ни отнема всичко, което ни прави по-достойни от камъните, по които стъпваме! — изкрещя в отговор Дризт.

— Светотатство! — надсмя му се тя, а думата, процедила се от устата й, наподобяваше лющенето на змийския камшик на матроната-повелителка.

От дъното на залата изригна вик на екстаз, пропит с болка.

— Нечестиво сборище — промърмори младежът, погледнал настрани.

— Все пак има полза от всичко това — отвърна сестра му, успяла бързо да овладее раздразнението си.

Дризт й хвърли обвинителен поглед.

— Нима си имала подобно преживяване?

— Аз съм върховна жрица — отвърна простичко Виерна.

Изведнъж на Дризт му причерня — яростта му беше толкова силна, че младежът едва не загуби съзнание.

— И какво? Достави ли ти удоволствие? — изкрещя той.

— Направи ме по-силна — изръмжа в отговор Виерна. — Не можеш да си представиш колко ценно е това.

— А какво ти струваше?

Плесницата й едва не го повали на земята.

— Ела с мен! — каза тя и го сграбчи за дрехата. — Искам да ти покажа едно място.

Те напуснаха Арах-Тинилит и прекосиха двора на Академията. Когато стигнаха до колоните, бележещи входа към Тиер Брех, Дризт се поколеба.

— Не мога да мина между тях — припомни той на сестра си. — Все още не съм завършил Мелей-Магтеър.

— Формалност — отвърна Виерна, без да забавя крачка.

— Аз съм повелителка в Арах-Тинилит; разполагам с достатъчно власт, за да те дипломирам.

Дризт не беше убеден в правотата на думите й, но тя наистина беше учителка в школата на Лот. И макар да се страхуваше от строгия правилник на Академията, младежът предпочиташе да не ядосва сестра си отново.

Той я последва надолу — излязоха от Тиер Брех по широката каменна стълба и поеха по криволичещите улички на Мензоберанзан.

След известно време, Дризт събра смелост и я попита:

— Вкъщи ли отиваме?

— Не, не още — лаконично отвърна Виерна и младежът реши да не я заговаря повече.

Те се насочиха към източния край на голямото подземие — отвъд стената, в която беше изграден дома на До’Урден — и стигнаха до входовете на три малки тунела — всичките охранявани от статуи на огромни скорпиони, искрящи във вълшебен огън. Виерна спря за миг, за да реши накъде да тръгнат, после пое по най-малкия коридор.

Минутите се изнизаха в час, а двамата не спираха. Проходът се разшири и скоро ги отведе в една подземна гробница, в която се пресичаха много коридори. Докато вървяха напред, Дризт бързо изгуби представа за пътя, който бяха изминали, но Виерна следваше определен маршрут и изглежда добре го познаваше.

Изведнъж, след един нисък свод, подът на пещерата сякаш пропадна и те се озоваха на тясна издатина в камъка, пред която се разкриваше огромна пропаст. Дризт погледна сестра си с любопитство, но когато видя дълбоко съсредоточената Виерна, реши да отложи въпроса си. Тя промълви няколко прости заклинания, после потупа себе си и младия До’Урден по челото.

— Ела — изкомандва тя.

Двамата с Дризт пристъпиха през ръба и с помощта на левитацията се понесоха плавно надолу към дъното на пропастта.

Дризт можеше да усети опасността, която криеше това място. Лека мъгла от далечен топъл извор или катранена яма обгръщаше камъка. Във въздуха се носеше мрачно зло.

— Не се страхувай — на езика на жестовете му каза Виерна. — Направих магия, която ще ни прикрие. Те не могат да ни видят.

— Те? — попита с ръце Дризт, но веднага щом помръдна усети бързо, припкащо движение до себе си.

Той проследи погледа на Виерна — напред към една далечна заоблена скала и видя как злочестото същество застана върху нея.

В началото Дризт си помисли, че това бе мрачен елф. И наистина от кръста нагоре съществото беше мрачен елф, макар и изпит и блед. Долната му част, обаче, наподобяваше паяк с девет крака, които поддържаха тялото му. В ръцете си, създанието държеше опънат лък и изглеждаше объркано — явно не можеше да различи кой е натрапникът, нахлул в бърлогата му.

Виерна остана доволна, когато видя погнусата, изписана по лицето на своя брат, докато той наблюдаваше съществото.

— Огледай го добре, малки братко — жестикулира тя. — Виж каква е съдбата на онези, дръзнали да разгневят Кралицата на Паяците.

— Какво е това? — бързо попита Дризт.

— Драйдер — прошепна Виерна на ухото му, а после добави на езика на жестовете. — Лот не е от милостивите богини.

Дризт гледаше като хипнотизиран как драйдерът се въртеше върху камъка и търсеше неканените гости. Младият воин не можеше да определи дали е мъжки или женски, така издуто бе тялото му, но знаеше, че това не е от значение. Създанието не беше родено по естествен начин и нямаше да остави поколение след себе си, независимо от своя пол. То не бе нищо повече от едно измъчено същество, което по всяка вероятност мразеше себе си повече от всичко, което го заобикаляше.

— Но аз съм милостива — продължи с жестове Виерна, макар да знаеше, че вниманието на брат й е погълнато изцяло от драйдера.

Тя се облегна на стената. Изведнъж, Дризт се досети за намеренията й и се обърна към нея. Но бе късно — Виерна потъна в камъка.

— Сбогом, малко братче — долетя последният й вик. — Тази съдба е по-добра от онова, което наистина заслужаваш.

— Не! — изрева Дризт и задраска по празната стена.

Изведнъж кракът му беше пронизан от стрела. Мрачният елф се обърна, за да посрещне грозящата го опасност и ятаганите проблеснаха в ръцете му. Драйдерът се прицели за втори път.

Дризт искаше да се претърколи към някой камък, да се скрие зад него, но раненият му крак се парализира и остана съвсем безчувствен. Това беше отрова.

Младежът успя да вдигне ятагана си и да отклони летящата към него стрела, но след това падна на едно коляно и притисна с ръка раната си. Усещаше как студената отрова пълзи нагоре по крайника му, но не се поколеба, изтръгна стрелата и отново насочи вниманието си към нападателя. По-късно щеше да се тревожи за раната; само се надяваше да може да се погрижи за нея навреме. Сега най-важното бе да се измъкне от тази пропаст.

Дризт се обърна, за да избяга и да потърси закрито място, откъдето да левитира нагоре — обратно към издатината, но се озова лице в лице с още един драйдер.

Брадвата му профуча край рамото на младежа и пропусна своята цел на косъм. Дризт парира следващия удар на съществото; с другия си ятаган се опита да го промуши, но беше блокиран от втората брадва на драйдера.

Вторият син на До’Урден беше спокоен и уверен; знаеше, че е способен да победи този полуелф, въпреки неподвижния си крайник, докато не беше пронизан от друга стрела — този път в гърба.

От силата на удара Дризт политна напред, но успя да парира следващата атака на драйдера, застанал пред него. После падна на колене и се строполи на земята.

Съществото, размахващо брадвата, помисли, че Дризт е мъртъв и се понесе към него. Тогава мрачният елф се претърколи и се озова точно под издутия корем на създанието; с все сила заби ятагана си в него и с едно извъртане се измъкна изпод водопада от телесни течности на паяка.

Раненият драйдер се опита да побегне, ала падна на една страна и вътрешностите му се изсипаха по каменния под. Въпреки всичко, за Дризт нямаше надежда. Сега не само кракът, но и ръцете му бяха парализирани. Когато другото създание се спусна срещу него, той вече не се надяваше, че може да го победи. Опитваше се да запази съзнание, търсеше начин да се спаси — щеше да се бори до смъртта си.

Клепачите му натежаха…

Тогава младежът усети как една ръка го сграбчи за плаща, изправи го рязко и го блъсна в стената.

Той отвори очи и видя лицето на сестра си.

— Жив е — чу я да казва. — Бързо, трябва да го върнем у дома и да се погрижим за раните му.

Вторият син на До’Урден видя, че към него се приближи още една фигура.

— Мислех, че така ще е най-добре — извини се Виерна.

— Не можем да си позволим да го изгубим — прозвуча безчувствен отговор.

Дризт познаваше този глас. Пред очите му беше замъглено и той се помъчи да различи образите.

— Малис — прошепна той. — Майко…

Силният шамар прочисти съзнанието му.

— Матрона Малис! — изръмжа тя, само на инч от лицето на сина си. — Никога не го забравяй!

Студенината на майка му можеше да се мери само с тази на отровата и облекчението, което бе изпитал от присъствието й, се разсея толкова бързо, колкото смъртоносното вещество се разнасяше по тялото му.

— Трябва да научиш къде ти е мястото! — изрева Малис — повтаряше заповедта, преследвала Дризт през цялото му детство. — Слушай какво ще ти кажа! — настоя тя и вторият й син се заслуша внимателно. — Виерна те доведе тук, за да те убие. Опита се да прояви милост към теб — разочарована Малис погледна към дъщеря си и продължи. — Разбирам желанията на Кралицата на Паяците много по-добре от нея — при всяка дума на матроната, лицето на Дризт се посипваше със слюнка. — Ако някога пак злословиш по адрес на Лот, нашата богиня, аз самата ще те доведа тук. Но не за да те убия; това ще е прекалено лесно — тя обърна лицето на Дризт така, че да види добре гротескните останки от мъртвото същество. — Ти ще се върнеш на това място — увери го Малис, — за да се превърнеш в драйдер!

Загрузка...