Градът на гладните

Първа глава

Ние гребяхме през залива покрай клатушкащи се кораби, чиито метални шевове отделяха ръждиви сълзи, покрай редици от смълчани морски птици, накацали върху обрасли с черупки останки на потънали докове, покрай рибари, които спущаха своите мрежи и втренчваха немигащи очи в нас, докато ги подминавахме, без да знаят дали сме истински, или въображаеми — една процесия от родени от водата призраци или кандидати за призраци. Бяхме десет деца и една птица в три малки нестабилни лодки, гребяхме усилено право към открито море, а единственото безопасно пристанище на много мили наоколо се смаляваше бързо зад нас, скалисто и изпълнено с вълшебството на синьо-златната заря на изгрева. Нашата цел, набразденият бряг на Уелс, бе някъде отпред, ала едва се различаваше — мастилено петно, изопнато върху далечния хоризонт.

Гребяхме покрай стария фар, смълчан в далечината, след като предната нощ бе станал сцена на толкова много болезнени преживявания. Именно там, заобиколени от избухващи бомби и след като едва не се издавихме и за малко не бяхме разкъсани от куршуми, аз бях вдигнал пистолета и бях убил човешко същество, един все още необясним за мен акт; там бяхме изгубили мис Перигрин, за да си я върнем отново — изтръгната от стоманените челюсти на една подводница, — макар че тази мис Перигрин, която ни бе върната, бе пострадала и се нуждаеше от помощ, ала ние не знаехме как да ѝ я окажем. Тя се беше курдисала сега на кърмата на нашата лодка, загледана към стопяващото се в далечината създадено от нея убежище, чезнещо по малко с всяко ново загребване.

Но ето че най-сетне преминахме покрай вълнолома и излязохме в голямата чернееща шир, където стъклената повърхност на залива отстъпи на невисоки вълни, плискащи се в бордовете на нашите лодки. Чух шума на самолет, пронизващ облаците над нас, и пуснах греблата, за да вдигна глава, представяйки си как изглежда от високо нашата миниатюрна армада: този нов свят, който бях избрал, и всичко, което имах в него, безценните ни чудати животи, приютени в трите дъсчени корита, които се носеха върху водите на огромното немигващо око на морето.

Имайте милост.

Нашите лодки цепеха с лекота вълните, плаващи успоредно, тласкани от попътно течение към далечния бряг. Гребяхме на смени, за да не се изморяваме, макар че аз се чувствах толкова силен, че близо час отказвах да бъда сменен. Постепенно се изгубих в този равномерен ритъм, ръцете ми описваха дълги елипси във въздуха, сякаш придърпваха към мен нещо, което отказваше да се доближи. Хю се бе настанил на скамейката срещу мен, а зад него, на носа, седеше Ема. Очите ѝ бяха скрити под ръба на шапката за слънце, бе свела глава над разтворената на коленете ѝ карта. От време на време тя вдигаше поглед от картата, за да се ориентира по хоризонта, и огряното ѝ от слънцето лице ми даваше сили, каквито не подозирах, че притежавам.

Струваше ми се, че мога да греба вечно — докато Хорас не извика от една от лодките, за да попита колко океан ни остава от тук до голямата земя, а Ема извърна присвити очи към острова зад нас, свери нещо на картата с разтворени пръсти и произнесе със съмнение:

— Седем километра?

Но после Милърд, който също бе в нашата лодка, ѝ прошепна нещо на ухо, тя се намръщи, завъртя картата на една страна, прехапа устна и се поправи:

— Искам да кажа, осем и половина.

И това бе достатъчно, за да се почувствам — а както видях, и всички останали — малко обезсърчен.

Осем и половина километра: плаване, което би отнело час и половина на преобръщащия стомаси ферибот, докарал ме преди седмица до Кеърнхолм. Разстояние, което не би било затруднение за всеки снабден с двигателче съд. Само с километър и половина по-малко, отколкото тичаше моят нашишкавял чичо всяка втора седмица, уж с благотворителна цел, и съвсем малко повече, отколкото се хвалеше, че гребяла майка ми по време на тренировките по гребане в нейната префърцунена гимназия. Но фериботът между острова и голямата земя нямаше да тръгне поне още трийсетина години, гребните симулатори не бяха натоварени с пътници и багаж, нито се нуждаеха от постоянна корекция на курса, за да бъдат насочени в правилната посока. И което бе по-лошо, този тесен провлак вода, който пресичахме, бе коварен, прочут с умението си да поглъща кораби; осем и половина километра от мътно, склонно към бързи промени море, чието дъно бе застлано със зеленеещи останки на кораби, моряшки кости и — спотайващи се нейде из дълбините — наши врагове.

Тези от нас, които се безпокояха от подобни въпроси, предполагаха, че гадините са наблизо, някъде под нас в онази немска подводница, и чакат своя час. Дори и да не знаеха още, че сме избягали от острова, скоро щяха да го научат. Не бяха положили подобни неимоверни усилия да отвлекат мис Перигрин само за да се откажат след един неуспешен опит. Бойните кораби, пълзящи като стоножки в далечината, и британските самолети, кръжащи със зорки очи отгоре, правеха твърде рисковано изплаването на подводницата посред бял ден, но спусне ли се нощта, ние щяхме да сме лесна плячка. Те щяха да дойдат за нас, да ни отнемат мис Перигрин и да потопят лодките. Ето защо ние продължавахме да гребем и едничката ни надежда бе да стигнем голямата земя, преди нощта да застигне нас.

Гребяхме, докато ни заболяха ръцете, а раменете ни се вдървиха. Гребяхме, докато сутрешният бриз затихна и слънцето ни погледна като през невидима гигантска лупа, яките ни подгизнаха от пот и аз осъзнах, че никой не се бе сетил да вземе прясна вода и че за да се спасиш от слънчев удар през 1940-а, най-добре е да стоиш на сянка. Гребяхме, докато кожата се олющи от плюските върху нашите длани, а ние се изпълнихме с непоклатимата увереност, че не бихме могли да направим дори само още едно загребване, но после го правехме — и още едно, и още едно.

— Станал си като кофа с пот — рече ми Ема. — Нека те сменя, преди да си изтекъл напълно.

Гласът ѝ ме извади от унеса. Кимнах с благодарност и разменихме местата си, но само след двайсет минути поисках отново да се върна на веслата. Не ми харесваха мислите, които се прокрадваха в главата ми, докато тялото ми си почиваше — въображаеми сцени как баща ми се пробужда и открива, че съм изчезнал от моята стая в Кеърнхолм, намира объркващото писмо на Ема и после го завладява паника. Кратки проблясъци от ужасяващи картини, на които станах свидетел наскоро — чудовище, което ме тегли към зейналата си паст, моят бивш личен психиатър, летящ към смъртта си, мъж, заровен в ледено корито, изтръгнат за кратко от отвъдния свят, за да изграка нещо в ухото ми с половин глас. Ето защо продължих да греба до пълно изтощение — имах чувството, че никога вече няма да изправя гърба си, а ръцете ми бяха ожулени до кървящо месо от триенето, — като се опитвах да не мисля за нищо, а тези оловни гребла бяха едновременно смъртна присъда и спасителен пояс.

Бронуин, която сякаш бе извор на неизчерпаема сила, гребеше с равни тласъци сама на една от лодките. Олив седеше срещу нея, но не можеше да ѝ помогне, мъничето не би могло да дръпне веслата, без да излети във въздуха, където един случаен повей на вятъра би могъл да я отпрати надалече като реещо се хвърчило. Ето защо Олив се задоволяваше да крещи окуражително, докато Бронуин вършеше работа за двама — или трима, или четирима, ако се вземеха предвид всички струпани на дъното на лодката куфари и сандъци, натъпкани с дрехи, храна, карти и книги, и купища по-малко практични неща, като няколко буркана с мариновани сърца на влечуги, плискащи се в брезентовия чувал на Инок, строшената топка от входната врата на дома на мис Перигрин — находка, открита от Хю в тревата, докато тичахме към лодките, за която внезапно бе решил, че не би изоставил за нищо на света, или пък тумбестата възглавница, която Хорас бе спасил от горящата къща — била неговата щастлива възглавница, рече, и единственото, което пропъждало парализиращите кошмари.

Имаше и други също толкова безценни предмети, в които децата се бяха вкопчили даже докато гребяха. Фиона притискаше между коленете си гърне с богата на червеи градинска пръст. Милърд бе нашарил лицето си с червеникав прах от пръснати от взрива тухли, странен жест, напомнящ донякъде на траурен ритуал. И макар това, което бяха задържали, да изглеждаше странно, част от мен им съчувстваше — то бе всичко, останало от техния дом. Те знаеха, че са го изгубили, но не и как да приемат този факт.

След три часа, през които гребяхме като роби на галера, далечината смали острова до размерите на разтворена ръка. Вече не приличаше на страховита, обрамчена със скали крепост, каквато бях видял за пръв път преди няколко седмици, а на безпомощна канара, готова да бъде отнесена от вълните.

— Вижте! — провикна се Инок, изправен в лодката до нас. — Изчезва!

Призрачна мъгла обгръщаше острова, скривайки го от погледите ни, и ние спряхме да гребем, за да видим как ще се изгуби.

— Кажете сбогом на нашето островче — подкани ни Ема, изправи се и свали широкополата си шапка. — Може никога вече да не го видим.

— Сбогом, остров — рече Хю. — Ти беше толкова добър с нас.

Хорас остави греблото и помаха.

— Сбогом, къщо. Ще ми липсват стаите и градините, но най-много от всичко ще ми липсва моето легло.

— Сбогом, примко — подсмръкна Олив. — Благодаря ти, че ни опази през всичките тези години.

— Добри години — добави Бронуин. — Най-добрите, които съм познавала.

Аз също отправих едно беззвучно сбогом към мястото, което ме бе променило завинаги — мястото, което, повече от всеки гроб, ще запази вечно спомена и загадката на моя дядо. Те бяха неразделно свързани — той и този остров. И се запитах, сега, когато и двамата вече ги нямаше, дали някога наистина ще разбера какво се е случило с мен, в какво съм се превърнал или се превръщам. Бях дошъл на този остров, за да разгадая тайната на дядо ми, ала докато го правех, открих своя загадка. И докато гледах как Кеърнхолм изчезва, аз си помислих, че вероятно единственият останал ключ към тази загадка потъва в черните вълни.

А после островът просто се изгуби от погледите ни, погълнат от планини мъгли.

Сякаш никога не е съществувал.

Не след дълго мъглата застигна и нас. Тя ни заслепяваше постепенно, голямата земя изчезна, слънцето се превърна в бледо сияние, а ние продължавахме да се сменяме в борбата с вълните, докато напълно изгубихме чувство за ориентация. Накрая спряхме, спуснахме гребла и зачакахме смълчани с надеждата мъглата да се разсее — нямаше никакъв смисъл да продължаваме, докато бе около нас.

— Не ми харесва тая работа — подметна Бронуин. — Ако чакаме твърде дълго, ще се стъмни и тогава ще трябва да мислим за по-страшни неща от лошото време.

И в този момент, сякаш дочуло думите на Бронуин и решило да ни накаже, времето наистина се скапа. Внезапно задуха силен вятър и само след миг светът се преобрази. Морето около нас се покри с белезникави пенести вълни, които блъскаха бордовете и се прехвърляха вътре, а краката ни зашляпаха в студена вода. После се изсипа дъждът, твърд като малки куршуми, шибащи кожата ни. Скоро започнахме да подскачаме като гумени играчки във вана.

— Обърни към вълните! — извика Бронуин, разсичайки гребените с веслата. — Ако ни ударят отстрани, ще ни преобърнат! — Но повечето от нас бяха твърде изтощени от гребането в спокойни води и нямаха сили да се борят с това клокочещо море, а останалите бяха прекалено изплашени дори да посегнат към греблата, така че вместо да я послушаме, ние се вкопчихме в бордовете като удавници, хващащи се за сламка.

Истинска водна стена се носеше право към нас. Изкатерихме тази масивна вълна и лодките под нас застанаха почти вертикално. Ема се държеше за мен, а аз стисках ключалката на греблото, зад нас Хю бе прегърнал с две ръце седалката. Прехвърлихме вълната като увеселително влакче, стомахът ми падна в краката и докато се носехме надолу по наклона, всичко в нашата лодка, което не бе закрепено — картата на Ема, торбата на Хю, червеният куфар с колелца, който влачех чак от Флорида, — полетя над главите ни и изчезна във водата.

Нямаше време да жалим за изгубеното, защото всъщност не можехме да видим дори другите лодки. Когато най-сетне полегнахме на кила, ние се огледахме и започнахме да крещим имената на нашите другари. Имаше един ужасяващ миг на тишина, преди да чуем гласове да ни викат, после лодката на Инок изплува от мъглата с всичките четирима пътници на борда, които ни махаха с ръце.

— Добре ли сте? — извиках им.

— Нататък! — отвърнаха те. — Погледнете нататък!

Едва сега видях, че не ни махат за поздрав, а насочват вниманието ни към нещо във водата на двайсетина метра от нас — корпус на преобърната лодка.

— Това е лодката на Бронуин и Олив! — възкликна Ема.

Беше обърната наопаки и ръждивото ѝ дъно сочеше небето. Нямаше следа от момичетата наоколо.

— Трябва да се приближим! — настоя Хю и забравили за нашето изтощение, ние сграбчихме веслата и загребахме нататък, като крещяхме имената срещу вятъра.

Минахме през вълна от дрехи, изхвърлени от разтворените куфари, и всяка една от тях ни караше да си мислим, че е удавено момиче. Сърцето ми блъскаше в гърдите и макар да бях подгизнал и треперещ, почти не усещах студа. Срещнахме се с лодката на Инок при преобърнатата лодка на Бронуин и заоглеждахме водата наоколо.

— Къде са те? — вайкаше се Хорас. — О, ако сме ги изгубили…

— Отдолу! — предположи Ема и посочи дъното. — Може да са приклещени отдолу!

Изтеглих едно от веслата от ключалката и блъснах с него дъното.

— Ако сте там, изплувайте отвън! — подканих. — Ние ще ви спасим!

За един кратък и ужасяващ миг нямаше отговор и вече усещах как надеждата ми започва да се топи. Но после изпод преобърнатата лодка се дочу почукване — след него един юмрук проби дъските, наоколо се разхвърчаха трески и ние подскочихме от изненада.

— Това е Бронуин! — извика Ема. — Живи са!

С още няколко удара Бронуин съумя да пробие дупка с размери на човешко тяло в дъното. Протегнах ѝ веслото и тя го сграбчи, после заедно с Хю и Ема успяхме да я изтеглим през разпенената вода в нашата лодка и сякаш едва дочакала това, нейната потъна и се скри под вълните. Бронуин бе завладяна от паника и не спираше да крещи дори за да си поеме дъх. Викаше Олив, която не била с нея под лодката. И все още я нямаше.

— Олив, намерете Олив — повтаряше тя. Цялата трепереше и кашляше морска вода. Изправи се в люшкащата се лодка и посочи към бурята. — Ето там! Виждате ли я?

Засенчих очи от дъжда и погледнах, но виждах само вълни и мъгла.

— Нищичко не виждам!

— Тя е там! — настояваше Бронуин. — Въжето!

И тогава видях какво ни сочи — не влачено от водата момиченце, а дебело, подгизнало въже, което се издигаше над повърхността и изчезваше в мъглата. Олив вероятно бе завързана за другия край, скрита от погледите ни.

Стигнахме с лодките до въжето и Бронуин го занавива. След около минута от мъглата над нас изникна Олив, другият край на въжето бе омотан около кръста ѝ. Обувките ѝ се бяха изхлузили, когато лодката се обърнала, но Бронуин я бе завързала за въжето на котвата, чийто противоположен край вече лежеше на морското дъно. Ако не беше така, досега да се бе изгубила сред облаците.

Олив обгърна с ръце шията на Бронуин и заповтаря:

— Ти ме спаси, ти ме спаси!

Те се прегърнаха. Гледка, която накара на гърлото ми да заседне буца.

— Още не сме вън от опасност — припомни Бронуин. — Все още трябва да стигнем брега, преди да се спусне нощта, инак проблемите ни едва ще са започнали.

Бурята бе поотслабнала и ужасното вълнение се бе поуспокоило, но мисълта да продължаваме да гребем, дори в едно напълно спокойно море, ми се струваше непоносима. Не бяхме изминали и половината от разстоянието до сушата, а се чувствах напълно изтощен. Ръцете ми пулсираха и тежаха като дънери. А и безкрайното диагонално люшкане на лодката имаше доста неприятен ефект върху стомаха ми — съдейки по зеленикавия цвят на лицата на другите, не бях единствен.

— Да си починем малко — предложи Ема, опитвайки се да звучи окуражително. — Да си отдъхнем и да оставим лодките да се носят, докато се разсее мъглата…

— Мъгла като тази има собствено мнение — възрази Инок. — Може да минат дни, преди да се вдигне. До няколко часа ще се стъмни и тогава ще можем само да се надяваме, че ще издържим до сутринта, без гадините да ни открият. И ще сме напълно беззащитни.

— Както и без вода — добави Хю.

— Или храна — обади се Милърд.

Олив вдигна двете си ръчички във въздуха и заяви:

— Зная къде е!

— Кое къде е? — попита Ема.

— Сушата. Видях я, когато бях на горния край на въжето. — После ни обясни, че когато се издигнала над мъглата, за кратко мярнала голямата земя.

— Никаква полза няма от това — изсумтя Инок. — Трябва да сме се завъртели в кръг поне десетина пъти, откакто те открихме да висиш там горе.

— Ами тогава ме пуснете пак горе.

— Сигурна ли си? — попита я Ема. — Опасно е. Ами ако те подхване някой силен повей и въжето се скъса?

Лицето на Олив бе като излято от стомана.

— Пуснете ме горе — повтори тя.

— Когато стане такава, по-добре да не спориш нея — изтъкна Ема. — Дай въжето, Бронуин.

— Ти си най-храброто момиченце, което съм познавала някога — каза Бронуин и се захвана за работа. Тя извади котвата от водата и я сложи на дъното на лодката. С допълнителната дължина на въжето, която получихме, ние завързахме двете лодки, за да не могат да се разделят отново, след това оставихме Олив да се извиси през мъглата към скритото над нея небе.

За кратък миг всички ние втренчихме погледи в изчезващото в облаците въже, извили глави назад, сякаш чакахме някакъв знак свише.

Пръв Инок наруши тишината.

— Е? — попита нетърпеливо той.

— Виждам я! — дойде отговорът, по-скоро птичи крясък над шума на вълните. — Право напред!

— И това ми стига! — рече Бронуин и докато ние останалите се държахме за стомасите, превити безпомощно на седалките, тя се прехвърли в предната лодка и започна да гребе, насочвана от тъничкия гласец на Олив, един невидим ангел в небето.

— Наляво… още малко… не чак толкова!

Ето по какъв начин ние се отправихме бавно към сушата, а мъглата продължаваше да ни преследва и дългите ѝ мътновати повлекла сякаш се опитваха да ни върнат обратно.

Като че самият остров не искаше да ни пуска.

Втора глава

Нашите свързани лодки спряха със стържене на скалистите плитчини. Излязохме на брега тъкмо когато слънцето започна да потъмнява зад полетата от сивкави облаци, вероятно около час преди да се мръкне съвсем. Намирахме се в плитко каменно ждрело, покрито с мокри водорасли, но дори тази гледка ми се стори необичайно красива, по-хубава от снежнобелите пясъци, с каквито примамваха от плакатите туристическите агенции у дома. Тя означаваше, че сме успели. Не зная какви мисли минаваха през главите на другите, повечето от тях не бяха напускали през целия си живот Кеърнхолм и сега се оглеждаха с почуда, все още неспособни да повярват, че са живи, и питащи се за какво им е всичко това.

Отдалечихме се от лодките с несигурни, подгъващи се крака. Фиона изсипа в устата си шепа дребни камъчета и ги завъртя с език, сякаш се нуждаеше от всичките си пет сетива, за да се убеди, че не сънува — точно така се чувствах и аз, когато за пръв път узнах за примката на мис Перигрин. Никога дотогава през целия си живот не бях проявявал подобно недоверие към това, което виждат очите ми. Бронуин изстена и седна на земята, изтощена до смърт. Другите веднага я наобиколиха и обсипаха с благодарности за всичко, което бе направила, но думите им звучаха нелепо, дължахме ѝ толкова много, че едно простичко „благодаря ти“ бе твърде незначително. Тя се опита да ни отпрати с ръкомахане, макар че бе твърде уморена дори да вдигне ръце. Междувременно Ема и момчетата навиха въжето и смъкнаха Олив от небето.

— Цялата си посиняла! — възкликна Ема, когато Олив се появи от мъглата, веднага скочи и придърпа момиченцето в обятията си. Олив бе вир-вода, вкочанена от студ и зъбите ѝ тракаха. Нямахме одеяла, нито дори сухи дрехи, за да я преоблечем, и затова Ема прокара винаги горещите си ръце по тялото ѝ, докато треперенето престана, а после прати Фиона и Хорас да съберат изхвърлени на брега дървета, за да запали огън. Докато ги чакахме да се върнат, ние се скупчихме около лодките, за да установим какво сме изгубили в морето. Равносметката бе мрачна. Почти всичко, което бяхме взели със себе си, сега се въргаляше на морското дъно.

Само с дрехите на гърбовете си, малко количество храна в ръждясали консерви и масивния пътнически сандък на Бронуин, който се оказа не само неразрушим, но и непотопяем — и толкова абсурдно тежък, че единствено собственичката му бе в състояние да го носи. Разкопчахме металните му ключалки нетърпеливи да открием нещо полезно или, още по-добре — ставащо за ядене, но вътре имаше само трите тома на „Приказки за необикновеното“ с издути от водата страници, както и елегантна кърпа за баня с бродирани в единия ѝ край инициали АЛП — инициалите на мис Перигрин.

— О, слава на небесата! Някой се е сетил за хавлията — прихна Инок. — Спасени сме.

Всичко останало бе изгубено, включително двете ни карти — малката, която Ема бе ползвала, за да ни насочва през протока, и големият атлас с кожени корици, безценно притежание на Милърд, наричан „Атлас на дните“. Когато Милърд осъзна, че го е изгубил, започна да диша на пресекулки.

— Това беше едно от петте оцелели копия! — застена той. — Такова нещо няма цена! Да не говорим, че вътре се съдържаха мои лични бележки и коментари, датиращи от много години назад!

— Поне все още разполагаме с „Приказки за необикновеното“ — рече Клеър, докато изцеждаше морска вода от русите си къдрици. — Не бих могла да заспя, без да чуя някоя от тях.

— Какъв смисъл от приказки, ако не можем да намерим пътя? — изохка Милърд.

„Пътят накъде?“ — попитах се мислено. Хрумна ми, че в трескавата суматоха при напускането на острова бях чул децата да говорят за прехвърляне на голямата земя, но не и какво ще стане след това, сякаш идеята да оцелеят в пътешествието с тези малки лодки бе толкова налудничава, толкова комично оптимистична, че планирането на по-нататъшните събития би било само загуба на време. Както често ставаше, потърсих успокоение в лицето на Ема. Тя гледаше мрачно към брега. Отвъд камъните започваха ниски дюни, над които се поклащаше жилава трева. По-нататък се издигаше гората — на пръв поглед непреодолима бариера от зеленина, която се простираше в двете посоки докъдето ни стигаха погледите. Ема, ориентирайки се по сега изгубената карта, се бе надявала да стигнем до някакъв пристанищен град, но след като върху ни се стовари бурята, добирането до сушата остана едничката ни цел. Нямаше начин да определим колко сме се отдалечили от търсения град. Не се виждаха никакви пътища, нито пътни знаци или дори човешки следи. Само пустош.

Разбира се, в действителност ние не се нуждаехме от карта, пътни знаци или каквото да било друго. Имахме нужда само от мис Перигрин — здрава и цяла-целеничка, — от онази мис Перигрин, която щеше да знае къде трябва да отидем и как да стигнем без премеждия до там. Тази, с която разполагахме сега, куцукаше след нас, щадейки прекършеното си крило, което тревожно наподобяваше буквата V. Нямаше съмнение, е децата изпитваха болка всеки път, когато я погледнеха. Тя трябваше да е тяхната майка, тяхната закрилница. Тя бе кралица на малкия им остров, но сега не можеше да говори, нито да връзва примки във времето, не можеше дори да лети. Поглеждаха я, смръщваха болезнено лица и отместваха очи.

Мис Перигрин не откъсваше поглед от стоманеносивото море. Черни и втренчени очи, които излъчваха неутешима мъка.

Сякаш казваха: аз ви провалих.

Хорас и Фиона подтичваха към нас по каменистия пясък, вятърът пилееше чорлавата коса на Фиона сякаш бе някакъв буреносен облак, а Хорас подскачаше, притиснал с две ръце шапката към главата си. По някакъв начин бе успял да я запази в бурното море, но сега тя се бе килнала на една страна като огъната водосточна тръба. Ала въпреки това не желаеше да се разделя с нея, тя била едничкото — каза той, — което си пасвало с калния му фланелен ръчно шит костюм.

Ръцете им бяха празни.

— Никъде няма дърва! — съобщи Хорас, когато ни наближиха.

— А търсихте ли в гората? — попита Ема и посочи тъмнеещите дървета зад дюните.

— Там е страшно — отвърна Хорас. — Чухме бухал.

— И откога се страхувате от птици?

Хорас сви рамене и заби поглед в пясъка. После Фиона го сръчка и той се сепна, после каза:

— Намерихме обаче нещо друго.

— Заслон? — попита Ема.

— Път? — предположи Милърд.

— Патица, която да сготвим за вечеря? — допусна Клеър.

— Не — каза Хорас. — Балони.

Настъпи кратка, озадачена тишина.

— Какво искаш да кажеш с това — балони? — учуди се Ема.

— Големи, в небето, с хора вътре.

Лицето на Ема помръкна.

— Покажи ни.

Последвахме ги в посоката, от която бяха дошли, поехме по извивката на брега и изкачихме невисок хълм по-нататък. Чудех се как ли сме могли да не забележим нещо толкова очевидно като балони с горещ въздух, докато не прехвърлихме хълма и не ги видях — това не бяха големи, разноцветни сърцевидни обекти, каквито ще срещнеш по страниците на календарите и мотивационните плакати (небето е нашата граница!), а чифт миниатюрни цепелини, черни яйцевидни чували с газ, с окачени отдолу метални скелета, всяко едно съдържащо самотен пилот. Устройствата бяха малки и летяха ниско, накланяха се напред-назад в лъкатушещ път, а шумът от прибоя бе заглушил напълно техните пропелери. Ема ни посочи високата трева и там залегнахме, за да не бъдем забелязани.

— Това са ловци на подводници — отговори Инок на въпроса, преди някой от нас да го е задал. Милърд може да беше специалист, когато опираше до карти и книги, но Инок бе експертът по военно дело. — Най-добрият начин да се засекат вражески подводници е от небето — обясни той.

— Тогава защо летят толкова ниско над земята? — попитах. — И защо не са навътре в морето?

— Виж, това не зная.

— А не мислиш ли, че биха могли да търсят… нас? — подхвърли Хорас.

— Ако имаш предвид, че може да са гадини — рече Хю, — не ставай глупав. Гадините са с немците. Те са на немската подводница.

— Гадините ще се съюзят с всеки, от когото могат да извлекат полза — намеси се Милърд. — Няма никаква причина да смятаме, че не са проникнали в организации и от двете страни на фронта.

Не можех да откъсна поглед от странните съоръжения в небето. Изглеждаха толкова неестествено, като механични насекоми, носещи в утробата си прекомерно раздути яйца.

— Не ми се нрави начинът, по който летят — отбеляза Инок, гледайки ги с присвити очи. — Определено претърсват брега, а не морето.

— И какво търсят? — попита Бронуин, но отговорът бе очевиден и твърде страховит, за да иска някой да го произнесе.

Търсеха нас.

Бяхме налягали плътно един до друг в тревата и усещах допира на тялото на Ема.

— Когато кажа „бягай“, ще бягате — прошепна тя. — Ще скрием лодките, после и ние ще се скрием.

Изчакахме балоните да се отдалечат, после се надигнахме, надявайки се, че са твърде далеч, за да ни забележат. Докато тичахме, установих, че не бих имал нищо против мъглата, която ни бе преследвала в морето, сега да се върне и да ни скрие. Хрумна ми, че веднъж вече вероятно ни е спасила, без нея балоните щяха да забележат лодките ни отдавна, когато нямаше къде да се притаим. И по този начин това бе последното нещо, което бе сторил островът, за да спаси своите чудати деца.

Изтеглихме лодките от брега до скална пещера, чийто вход бе само черна цепнатина в каменистия склон. Бронуин бе изразходвала силата си напълно и едва успяваше да върви, камо ли да носи лодки, затова всички останали помъкнахме тежките коруби, които непрестанно се опитваха да заровят носове в пясъка. На средата на пътя мис Перигрин нададе предупредителен крясък. Двата цепелина изскочиха иззад дюните и се очертаха на фона на небето. Понесохме се в подхранван от адреналина спринт, мъкнейки лодките сякаш бяха на релси, докато мис Перигрин накуцваше припряно около нас и влачеше счупеното си крило по пясъка.

Когато най-сетне се скрихме от цепелините, ние пуснахме лодките и се проснахме върху щръкналите нагоре килове, огласяйки пещерата с мъчителни въздишки, които отекваха във влажните стени и капещия мрак.

— Моля те, моля те, да не са ни видели — произнесе на глас Ема.

— Ах, дявол! — изръмжа Милърд. — Следите! — Той свали палтото си и изтича навън да замете следите, оставени от влачените лодки, които от небето щяха да изглеждат като две стрелки, сочещи право към нас. Можехме само да гледаме как дирите му се отдалечават. Ако някой друг, а не Милърд, бе излязъл навън, със сигурност щеше да бъде забелязан.

Той се върна след минута с полепнал по тялото пясък и червено петно на гърдите.

— Приближават се — докладва задъхано. — Направих каквото можах.

— Пак кървиш! — възкликна уплашено Бронуин. Милърд бе одраскан от куршум по време на стълкновението при фара предната нощ и макар възстановяването му да бе забележително, все още бе далеч от завършено. — Какво си направил с превръзките?

— Хвърлих ги. Бяха твърде стегнати, за да мога да ги сваля бързо. Един невидим трябва винаги да е готов да се съблече, инак дарбата му е безполезна!

— Ще е още по-безполезна, ако е мъртъв, ти упорито магаре! — тросна се Ема. — А сега не мърдай и гледай да не си прехапеш езика. Защото ще те заболи. — Тя притисна два пръста в дланта на другата си ръка, съсредоточи се за миг и когато ги отдръпна, те бяха нажежени до червено.

Милърд се облещи.

— О, стига, Ема. Бих предпочел да не го…

Тя допря пръсти до раненото му рамо. Милърд изпъшка. Чу се звук на цвърчащо месо и от кожата му се изви тънка струйка дим. След миг кървенето спря.

— Ще ми остане белег! — захленчи Милърд.

— Така ли? И кой ще го види?

Той преглътна и не отговори.

Звукът от двигателите на балоните нарасна, после още, усилван от каменните стени на пещерата. Представях си ги как увисват отвън, изучават следите от стъпките ни и се подготвят за нападение. Ема опря рамо в моето. Другите изтичаха при Бронуин и се сгушиха в нея, а тя ги прегърна. Въпреки необичайните си способности ние се чувствахме напълно безсилни — едничкото, което можехме да сторим, бе да седим сгушени един в друг и да премигваме към бледата полусветлина, подсмърчащи от студ и надяващи се враговете да ни подминат.

Най-сетне звукът започна да се отдалечава и когато отново можехме да чуем гласовете си, Клеър се помоли от скута на Бронуин:

— Уин, разкажи ни някоя история. Страх ме е, всичко това хич не ми харесва и бих предпочела да чуя приказка.

— Да, ще ни разкажеш ли? — присъедини се Олив. — Нещо от „Приказките“, моля те. Те са ми любими.

Най-грижовна от чудатите, Бронуин бе повече от майка за тях, дори повече от мис Перигрин. Бронуин ги слагаше вечер да спят, тя им четеше приказки и ги целуваше по челцата. Силните ѝ ръце ги обгръщаха в топла прегръдка, широките ѝ рамене ги носеха. Но сега не бе време за приказки — и тя им го каза.

— Защо, време си е! — възрази напевно Инок със саркастична нотка в гласа. — Но нека поне веднъж пропуснем „Приказките“ и да чуем как поверениците на мис Перигрин са се измъкнали от опасност без помощта на карта и храна, и как гадините не успели да ги схрускат, докато бягали! Толкова бих искал да чуя края на тази история!

— Да можеше само да ни я разкаже мис Перигрин — подсмръкна Клеър. Тя се измъкна от обятията на Бронуин и отиде при птицата, която ни наблюдаваше тревожно, щръкнала върху кила на една от обърнатите лодки.

— Какво да правим сега, директор Алма? — попита Клеър. — Моля ви, станете отново човек. Моля ви, събудете се!

Мис Перигрин изгука и погали Клеър по косата със здравото си крило. Олив се присъедини към тях, обляна в сълзи.

— Имаме нужда от вас, мис Перигрин! Изгубени сме, в опасност сме, много сме гладни, вече нямаме дом, нито приятели, освен тия, дето сме тук, и ужасно се нуждаем от вас!

Черните очи на мис Перигрин заблещукаха. Тя се обърна сякаш търсеше къде да се скрие.

Бронуин коленичи до момичетата.

— Точно сега тя не може да стане каквато беше, милички. Но ще я оправим, обещавам ви.

— Ама как? — настоя Олив. Въпросът ѝ отекна в каменните стени и всяко ехо го повтаряше отново и отново.

Ема се изправи.

— Аз ще ви кажа как — рече тя и всички погледи се вторачиха в нея. — Като вървим. — Произнесе го с такава убеденост, че направо тръпки ме побиха. — Ще вървим и ще вървим, докато стигнем града.

— Ами ако няма град и на петдесет километра наоколо? — попита Инок.

— Тогава ще вървим петдесет и един километра. Но зная, че не сме чак толкова встрани от курса.

— Ами ако гадините ни забележат от въздуха? — попита Хю.

— Няма. Ще бъдем внимателни.

— А ако ни чакат в града? — поинтересува се Хорас.

— Ще се престорим на нормални. Ще се промъкнем.

— Никога не ме е бивало в това — засмя се Милърд.

— Теб никой няма да те види, Мил. Ти ще си нашият съгледвач, тайният доставчик на необходими неща.

— Аз съм много талантлив крадец — каза той с едва доловима гордост. — Същински майстор на петопръстия занаят.

— И после? — попита кисело Инок. — Може би ще успеем да натъпчем търбуси и да намерим подслон, но пак ще сме на открито, уязвими, лишени от примка… а мис Перигрин ще продължава да е…

— Все някак ще намерим примка — прекъсна го Ема. — Има ориентири и пътепоказатели за тези, които знаят какво търсят. А дори и да ги няма, ще открием други като нас, събратя необикновени, които да ни упътят към най-близката примка. В нея ще има имбрин и тази имбрин ще помогне с каквото е нужно на мис Перигрин.

Никога досега не бях срещал човек с увереността на Ема. Всичко в нея я подсилваше — начинът, по който държеше изправени раменете си, здраво стиснатите зъби, когато беше решила нещо, категоричността, с която приключваше всяко изречение, без да оставя място за въпросителна. Беше заразно и ми харесваше, трябваше да овладея внезапно споходилото ме желание да я целуна тук, пред всички.

Хю се закашля и от устата му изхвърчаха пчели, за да оформят въпросителен знак, който затрептя във въздуха.

— Как може да си толкова сигурна, дявол те взел? — изсумтя той.

— Ами просто съм и това е всичко. — Тя махна с ръка сякаш да покаже, че разговорът е приключил.

— Това беше чудесна окуражаваща реч — поклати глава Милърд — и хич не ми се иска да развалям ефекта от нея, но доколкото ни е известно, мис Перигрин е единствената непленена имбрин. Припомнете си какво ни каза мис Авъсет: от седмици насам гадините нападат примки и отвличат имбрини. Което означава, че дори да успеем да намерим примка, няма никакъв начин да определим дали тя все още има своята имбрин, или вместо това е заета от нашите врагове. Не можем просто да чукаме на вратите на примките и да се надяваме, че отвъд не ни дебнат гадини.

— Или да бъдем обкръжени от алчни за плът гладни — добави Инок.

— Не е нужно да се надяваме — рече Ема и ми се усмихна. — Джейкъб ще ни каже.

— Аз ли? — усетих, че тялото ми изстива.

— Можеш да надушваш гладните отдалече, нали? — попита ме Ема. — Освен че ги виждаш?

— Когато са наблизо, започва да ми се гади — признах аз.

— И колко близо трябва да бъдат? — поинтересува се Милърд. — Ако става въпрос едва за няколко метра, това все още ни вкарва в обхвата за разкъсване. Трябва да ги усещаме от доста по-далече.

— Не съм правил проучвания — отвърнах. — Всичко това е ново за мен.

Досега се бях срещал само с гладния на доктор Голън — Малтъс: съществото, което бе убило дядо ми и после едва не бе ме удавило в Кеърнхолмското тресавище. На какво ли разстояние бях от него, когато за пръв път усетих, че ме следва, че обикаля около къщата ми в Енгълуд? Невъзможно бе да се сетя.

— Въпреки това дарбата ти може да се развие — заяви Милърд. — Чудатите таланти са като мускули — колкото повече се упражняваш, толкова повече растат.

— Това е безумие! — извика Инок. — Наистина ли сте толкова отчаяни, че сте готови да заложите всичко на него? Та той е само едно момче — позакръглен нормален, който не знае почти нищо за нашия свят!

— Той не е нормален — възрази намръщено Ема, сякаш бе чула някаква обида. — Той е един от нас!

— Дрън-дрън та пляс! — ядоса се Инок. — Това, че има капчица от кръвта на необикновен в жилите си, не значи, че е мой брат. А и със сигурност няма да го направи мой закрилник! Не знаем на какво е способен — вероятно от петдесет метра няма да открие разликата между гадина и къркорещи черва!

— Той уби един от тях, ако не си забравил — обади се Бронуин. — Промуши го в очите с ножица за стригане на овце! Кога за последен път си чувал за някой толкова млад необикновен, който да върши подобни неща?

— Не и след Ейб — добави Хю и споменаването на това име накара всички да се умълчат.

— Чух, че веднъж убил един от тях с голи ръце — подхвърли Бронуин.

— Аз пък съм чувал, че нанизал един на игла за плетене и част от връвта — рече Хорас. — Всъщност го видях насън, но съм сигурен, че е станало.

— Половината от тези истории са измишльотини, които само се трупат с годините — възрази Инок. — Онзи Ейбрахам Портман, когото познавах, никога не си мръдна пръста да ни помогне.

— Той беше велик чудат! — възрази Бронуин. — Сражаваше се храбро и изби цял куп гадини за нашата кауза!

— А след това избяга и ни остави да се крием в онази къща като бежанци, докато той се размотаваше из Америка и се правеше на герой!

— Не знаеш какво приказваш — ядоса му се Ема. — За всичко това си имаше причина.

Инок сви рамене.

— Както и да е, няма смисъл да спорим. Каквото и да си мислите за Ейб, това момче не е той.

В този момент мразех Инок, ала същевременно не можех да го виня, че се съмнява в мен. Как можеха останалите — толкова опитни и обиграни в дарбите си, да влагат толкова голяма вяра в мен — в нещо, което едва бях започнал да разбирам и за което смятах, че съм способен само от няколко дена? Нямаше никакво значение чий внук съм. Аз просто не знаех какво правя.

— Прав си, аз не съм моя дядо — рекох. — Аз съм само едно хлапе от Флорида. Вероятно убийството на онзи гладен е било щастлива случайност.

— Глупости — завъртя глава Ема. — Скоро ще бъдеш пълноправен убиец на гладни. Какъвто беше Ейб навремето.

— Скоро, някой ден — повтори Хю. — Дано е скоро.

— Писано ти е да си такъв — заяви Хорас и начинът, по който го каза, говореше, че знае нещо, което аз не знам.

— А дори и да не е — въздъхна Хю и ме потупа с длан по гърба, — ти си всичко, което имаме, друже.

— Ако е така, птицата да ни е на помощ — въздъхна Инок.

Главата ми се въртеше. Тежестта на техните очаквания заплашваше да ме смаже. Изправих се и се приближих до изхода на пещерата.

— Искам да подишам свеж въздух — промърморих и се шмугнах край Инок.

— Джейкъб, чакай! — извика Ема. — Балоните!

Но те си бяха отишли.

— Пусни го — изръмжа Инок. — Ако има късмет, може да се прибере с плуване в Америка.

Докато слизах към водата, опитах се да погледна на себе си по начина, по който гледаха или искаха да гледат на мен моите нови приятели — не като Джейкъб, хлапето, което веднъж си строши глезена, докато гонеше пикап със сладолед, или което — по молба на баща си — направи три безуспешни опита да бъде прието в училищния отбор на следотърсачите, а като Джейкъб, специалист по сенки, чудодеен интерпретатор на стомашни гърчове, проницателен убиец на истински, реални чудовища — и всичко това можеше да бъде границата между живота и смъртта за нашата весела банда необикновени.

Как бих могъл да докажа, че съм достоен наследник на дядо?

Покатерих се на скалите и се изправих, надявайки се, че бризът ще изсуши мокрите ми дрехи, загледах се в угасващата светлина към морето, покривало от сивкави оттенъци, което се топеше в мрака. В далечината от време на време проблясваше светлина. Това бе кеърнхолмският фар, пращащ поздрав или последно сбогом.

Мислите ми се отнесоха. Постепенно потънах в полубудно видение.

Виждам човек. На средна възраст, омазан с кал и курешки, да се прокрадва бавно по острия ръб на скала, а разчорлената му мокра коса е полепнала на темето. Вятърът развява тънкото му яке като платно. Той спира и се подпира на лакти. Нагласява ги във вдлъбнатините, които е направил преди седмици, когато се е оглеждал за чифтосващи се чайки и гнезда на буревестници. Вдига бинокъла към очи и го насочва надолу, под гнездата, към тясната ивица от брега, където пенливата вълна събира предмети и ги подмята нагоре — парчета дърво, водорасли, останки от разбити лодки и понякога, по думите на местните, трупове.

Този човек е баща ми. Той търси нещо, което отчаяно не желае да намери.

Търси тялото на своя син.

Нещо докосна върха на обувката ми и аз отворих очи, сепвайки се от унеса. Беше почти тъмно и аз седях на един камък, опрял колене в гърдите. Внезапно съзрях Ема, с развети от вятъра коси, изправена на пясъка долу.

— Как си? — попита тя.

Въпрос, който изискваше надгимназиални познания по математика и поне час обсъждане, за да се стигне до отговор. Измъчваха ме безброй противоречиви мисли, в немалка степен дължащи се на студа и изтощението и не особено интересни за споменаване. Ето защо казах:

— Добре съм, опитвам се да се изсуша — след което размахах за потвърждение мокрия си пуловер.

— Мога да ти помогна за това. — Тя се покатери и седна на камъка. — Дай ми ръка.

Подадох ѝ едната си ръка и Ема я положи на коленете си. После сви ръце в шепи пред устата си и наведе глава към моята китка. Пое си дълбоко дъх и издиша бавно през дланите си невероятна, изсушаваща топлина, която обля ръката ми, задържайки се малко преди границата на болезненото.

— Нали не е твърде топло? — попита тя.

Неволно се напрегнах и поклатих глава.

— Добре. — Тя се придвижи нагоре по ръката ми и издиша отново. Нов прилив на сладка топлина. Между вдишванията каза: — Дано не обръщаш внимание на приказките на Инок. Всички ние вярваме в теб, Джейкъб. Понякога Инок е като свадлива старица, особено когато изпитва ревност.

— Мисля, че е прав — отбелязах.

— Не го мислиш, нали?

И тогава всичко се изля от устата ми.

— Нямам представа какво правя — подех. — Как може да разчитате на мен? Ако наистина съм необикновен, то е съвсем мъничко, тъй смятам. Все едно съм четвърт необикновен, докато вие останалите сте на ето процента.

— Не става така — рече тя и се разсмя.

— Но дядо ми е бил по-необикновен от мен. Трябва да е бил. Бил е толкова силен…

— Не, Джейкъб. — Тя ме погледна с присвити очи. — Изумително е. Ти си съвсем като него, в толкова много отношения. Вярно е, разбира се, че си различен — ти си по-внимателен и по-сладък, — но всичко, което казваш… звучиш като Ейб, когато за пръв път дойде и остана при нас.

— Така ли?

— Да. Той беше толкова объркан. Никога преди не бе срещал чудати. Не разбираше силата си, нито как действаше и на какво е способен. А също и ние, ако трябва да съм искрена. Това, което можеш да правиш, се среща много рядко. Много рядко. Но дядо ти постепенно се е научил.

— Как? — попитах. — Къде?

— През войната. Бил е участник в тайна британска секция все от необикновени. Били са се едновременно с германците и с гадините. Вършили са неща, за които не ти връчват медали, — но те са били герои и никой от тях повече от дядо ти. Жертвите, които направили, помогнали да се прогонят гадините и да бъдат спасени безброй чудати.

„И въпреки това — помислих си — не е могъл да спаси собствените си родители. Колко странно и трагично.“

— Ето какво още ще ти кажа — продължи Ема. — Ти си също толкова необикновен, колкото беше и той — и толкова храбър.

— Ха. Сега се опитваш да ме окуражиш.

— Не — рече тя и ме погледна в очите. — Не се опитвам. Ще се научиш, Джейкъб. Един ден ще си дори по-велик убиец на гладни от него.

— Да, това повтарят всички. Какво ви прави толкова сигурни?

— Това е нещо, което чувствам дълбоко в себе си — отвърна тя. — Ти трябва да станеш такъв, мисля си. Също както трябваше да дойдеш в Кеърнхолм.

— Не вярвам в тези неща. Съдба. Звездите. Предначертаното.

— Не съм говорила за съдба.

— Но се подразбираше — натъртих. — Съдбата е за хората от книгите, тези с вълшебните мечове. Ей такива измишльотини. Тук съм, защото дядо ми промърмори нещо за този остров десет секунди преди да умре — това е. Стана случайно. Радвам се, че го направи, но тогава вече не беше на себе си. Със същия успех би могъл да изрецитира списък с покупки.

— Но не го е сторил — посочи тя.

Въздъхнах обезсърчено.

— Ами ако тръгнем да търсим тези ваши примки и вие разчитате да ви спасявам от чудовищата, а вместо това всички бъдете избити — и това ли ще е съдба?

Тя се намръщи и избута ръката ми.

— Не съм казвала „съдба“ — повтори отново. — Вярвам, че когато опре до важните неща в живота, няма случайности. Всичко става с някаква причина. Ти си тук заради тази причина, а и не за да се провалиш и да умреш.

Нямах сили да продължавам този спор.

— Добре — отстъпих. — Не смятам, че си права, но се надявам да е така.

Беше ми мъчно, че одеве ѝ се сопнах, но бях измръзнал и изплашен и сигурно съм бил изнервен. Имах своите добри и лоши моменти, ужасни мисли и успокояващи идеи — макар че в настоящия момент съотношението между уплахата и увереността бе доста песимистично, да речем, три към едно, и в някой от най-тежките мигове имах чувството, че ме тласкат към роля, която не съм пожелавал; че съм се писал доброволец за предната линия във война, чиито пълни мащаби все още са ми неизвестни. „Съдба“ ми звучеше като задължение и ако трябваше да се хвърля в битка срещу легион от кошмарни създания, щеше ми се да стане по мой избор.

Макар че в известен смисъл този избор вече бе направен, когато се съгласих да отплавам към неизвестното в компанията на тези чудати деца. И не беше съвсем вярно — ако разровя прашните ъгълчета на съзнанието ми, — че не си го бях търсил. Защото истината бе, че мечтаех за подобни приключения от съвсем малък. В онези ранни дни, когато вярвах в съдбата, при това бях готов да ѝ се доверя абсолютно, с всяка фибра на тялото и детското си сърце. Усещах я като копнеж в гърдите, докато слушах невероятните истории на дядо. „Един ден това ще бъда аз.“ Онова, което сега ми се струваше задължение, тогава бе само обещание — че някой ден ще се измъкна от малкото градче и ще заживея необикновен живот, както бе станало с него. И че един ден като дядо Портман и аз ще върша неща, които имат значение. Помня, обичаше да ми казва: „Джейкъб, ти ще станеш велик човек. Наистина голям човек“.

„Като теб?“ — питах.

„По-добър“ — отвръщаше той.

Тогава му вярвах и все още исках да му вярвам. Но колкото повече научавах за него, толкова по-дълга ставаше сянката му и по-невероятно ми се струваше, че мога да стана такъв, какъвто е бил. Че може би ще си строша врата, ако дори се опитам. А когато си представях тези опити, неизменно в съзнанието ми се прокрадваше мисълта за баща ми — моя беден, а скоро и съсипан баща — и преди да смогна да го прогоня от ума си, започвах да се питам как един велик човек е в състояние да стори нещо толкова лошо на човека, който го обича.

Започнах да треперя.

— Премръзнал си — рече Ема. — Нека довърша това, което започнах. — Тя взе другата ми ръка и я целуна с горещия си дъх. Беше малко повече, отколкото можех да изтърпя. Когато стигна до рамото ми, вместо да пусне ръката в скута ми, тя я уви около шията си. Вдигнах и другата си ръка, за да се присъедини към първата, а тя постави ръцете си около мен и челата ни се допряха.

После Ема заговори много тихо:

— Надявам се, че няма да съжаляваш за избора, който направи. Толкова се радвам, че си с нас. Не зная какво бих правила, ако си тръгнеш. Страхувам се, че ако се случи, ще се побъркам.

Мина ми мисълта да се върна. За един кратък миг си поиграх с идеята да се кача на някоя от лодките и да се отправя към острова, а оттам и към дома.

Но не можех да го направя. Не бих постъпил така с нея.

— Как бих могъл? — попитах шепнешком.

— Когато мис Перигрин отново стане човек, тя ще може да те прати обратно. Ако искаш да си идеш.

Но въпросът ми не се отнасяше до практичната страна на завръщането. Друго имах предвид: „Как бих могъл да те напусна?“. Ала тези думи останаха в мен, някак си не можаха да намерят пътя навън. Затова ги задържах и я целунах.

Този път Ема бе тази, която се задъха. Ръцете ѝ се вдигнаха към бузите ми, но спряха, твърде горещи, за да ме докоснат. Сърцето ѝ излъчваше вълни от топлина.

— Хайде, докосни ме — подканих я.

— Не искам да те опаря — рече тя, но внезапен изблик на искри в гърдите ми извика: не ме е грижа, и ето защо аз улових пръстите ѝ и ги прокарах по бузите си, а после и двамата изпъшкахме. Бяха горещи, но аз не ги отстраних. Не посмях, от страх, че повече няма да ме докосне. Устните ѝ срещнаха моите отново, ние се целунахме и необикновената ѝ топлина нахлу в мен.

Затворих очи. Светът избледня.

Дори тялото ми още да мръзнеше в нощната мъгла, не го усещах. Не чувах и шума на вълните, ако още го имаше. Дори не усещах, че камъкът под мен е твърд и неудобен. Всичко вън от нас двамата бе само досадно разсейване.

И тогава в нощта отекна страхотен грохот, ала аз не му обърнах внимание — не можех да се откъсна от Ема, — докато звукът не се удвои и към него се прибави ужасяващо стържене на метал, придружено от заслепяваща светлина. Вече не можех да се правя, че не го забелязвам.

„Фарът — помислих си. — Фарът е паднал в морето.“ Но фарът бе само светулка в далечината, а не ярко като слънцето сияние и светлината му се местеше в една и съща посока, а не лъкатушеше напред-назад в търсене на нещо.

Не беше фарът в крайна сметка. Беше светлина от прожектор — и идваше откъм морето, но близо до брега.

Това бе прожектор на подводница.

Кратък миг на ужас, през който мозъкът и краката сякаш са разкачени. Очите и ушите ми регистрираха присъствието на подводницата недалеч от брега — метално чудовище, надигащо се от морето, изтласкващо водата настрана, хора, които изскачат на палубата от отворени люкове, крещят и насочват към нас оръжия. Най-сетне тези стимули достигнаха краката ми и ние се изпързаляхме от скалата, тупнахме долу и хукнахме като че ни гонеше самият дявол.

Светлината хвърляше издължените ни сенки надалече по брега, те достигаха над десет метра и бяха странно разкривени.

Един глас прокънтя от мегафон:

— СПРЕТЕ! НЕ БЯГАЙТЕ!

Шмугнахме се в пещерата — те идват, тук са, ставайте, ставайте, — но децата бяха чули глъчката и вече бяха на крака, всички освен Бронуин, която толкова се бе изтощила в морето, че бе заспала, подпряна полуседнала на скалната стена. Разтърсихме я, викахме ѝ право в лицето, но тя само изпъшка и ни разгони с ръка сякаш сме досадни мухи. Накрая трябваше да я вдигнем за кръста, което беше като да повдигаш тухлена кула, но веднага щом стъпалата ѝ опряха земята, зачервените ѝ очи се отвориха и тя понесе сама тежестта си.

Сграбчихме вещите си, благодарни, че са толкова малко на брой. Ема взе мис Перигрин на ръце. Изскочихме навън. Докато тичахме през дюните, видях зад нас група приведени силуети, които шляпаха на няколко метра от брега. Бяха вдигнали ръце, за да запазят сухи оръжията си.

Прекосихме тичешком рядка гора с приведени дръвчета и се озовахме в по-гъстата зад нея. Обгърна ни мрак. Тази част от луната, която все още не бе забулена в облаци, се засенчваше от клоните на дърветата и високите храсталаци. Нямаше време да изчакаме очите ни да привикнат с тъмнината, нито да търсим пътя пипнешком, и ние само тичахме, дишайки шумно, с разпрострени ръце и се стараехме да избягваме по-големите стъбла, които сякаш изникваха внезапно на сантиметри пред нас.

След няколко минути спряхме, все така задъхани, и се ослушахме. Гласовете все още бяха зад нас, но сега към тях се бяха присъединили нови звуци — кучешки лай.

Побягнахме отново.

Трета глава

Струваше ни се, че са минали часове в препъване из черната гора, но нямаше нито луна, нито звезди, по които да определим колко време е минало. Виковете и лаят на кучетата ни пришпорваха, заплашваха ни отвсякъде и отникъде едновременно. За да не могат кучетата да надушат следите ни, наложи се да навлезем в леденостуден поток и да газим в него, докато краката ни се вкочаниха, а когато най-сетне излязохме от другата страна, имах чувството, че стъпвам на дървени трупчета.

След известно време умората надделя. Някой изстена в мрака. Олив и Клеър започнаха да изостават и се наложи Бронуин да ги вземе на ръце, но тогава пък тя не можеше да поддържа темпото. Накрая, когато Хорас се препъна в един корен и тупна, а после остана да лежи, където бе паднал, ние всички спряхме.

— Ставай, мързелив негоднико! — изсъска му Инок, но той също хриптеше, а след това се облегна на едно дърво да си поеме дъх и изглежда, ядът му се стопи.

Бяхме стигнали предела на силите си. Трябваше да спрем.

— Няма смисъл да търчим в кръг из гората — обади се Ема. — Нищо чудно накрая да се озовем точно там, откъдето тръгнахме.

— На светло сигурно ще се ориентираме по-добре — съгласи се Милърд.

— Ако доживеем до тогава — изсумтя Инок.

Заръси слаб дъждец. Фиона направи заслон, като събра короните на няколко ниски дръвчета и завърза клоните им, шепнейки едва доловими слова на стъблата. Отдолу имаше достатъчно място, за да седнем. Пропълзяхме на сушина и полегнахме, заслушани в мрака и далечния лай. Някъде в тази гора въоръжени мъже продължаваха да ни търсят. Сигурен бях, че всеки от нас си мислеше едно и също — какво ли ще стане, когато ни хванат.

Клеър се разплака, в началото тихо, сетне все по-силно, докато и двете ѝ усти забълваха вопли и тя едва успяваше да си поема дъх между риданията.

— Я се вземи в ръце! — скара ѝ се Инок. — Ще те чуят и тогава вече ще има защо да плачем.

— Ще ни хвърлят за храна на кучетата — изхленчи тя. — Ще ни застрелят и ще вземат мис Перигрин!

Бронуин пропълзя до нея и я прегърна.

— Моля те, Клеър! Трябва да мислиш за нещо друго!

— Ами, о-опитв-аа-м се!

— Постарай се повече!

Клеър стисна очи, пое си дълбоко дъх и го задържа, докато заприлича на балон, готвещ се да се пукне — след това изпусна нещо средно между въздишка и хлипане, по-силно от всичко досега.

Инок притисна устата ѝ с ръка.

— Шшшшшт!

— Аз съ-съ-жа-жа-лявам! — забърбори тя. — Мо-може би, ако ми про-про-четете ня-някоя при-приказка…

— Не и този път — сопна се Милърд. — Започвам да съжалявам, че не изгубихме проклетите книги в морето с останалите неща!

Мис Перигрин взе думата, доколкото бе в състояние — тя скочи върху сандъка на Бронуин и затропа по него с човка.

Вътре, заедно с оскъдните ни притежания, бяха „Приказките“.

— Аз съм с мис П — рече Инок. — Заслужава си да опитаме — каквото и да е, само да спре да циври!

— Добре, мъничка — съгласи се Бронуин. — Но само една приказка и ще ни обещаеш да спреш да плачеш!

— Аз о-обещавам — подсмръкна Клеър.

Бронуин отвори сандъка и извади подгизналото копие на „Приказки за необикновеното“. Ема се наведе над нея и запали малко огънче на върха на пръста си, за да може да чете. Мис Перигрин, очевидно нетърпелива да успокои Клеър, защипа корицата с човка и я разтвори на пръв поглед на случайна страница. Бронуин зачете с тих глас.

„Имало в едно чудато време, в една гора, древна и дълбока, много скитащи животни. Сред тях се срещали зайци, лисици и елени, също както във всяка гора, но освен тях имало и далеч по-редки животни, като кокилести страхомечки, двуглави рисове и говорещи емурафи. Тези чудни животни били любима цел за ловците, които обичали да ги отстрелват и окачват по стените на своите домове, за да се фукат с тях пред другарите си, но били харесвани и от звероукротителите, които пък ги затваряли в клетка и ги показвали за пари. Вие сигурно бихте си помислили, че е далеч по-добре да бъдеш затворен в клетка, отколкото да те гръмнат и опънат на стената, но за да са щастливи, необикновените създания трябвало да тичат на воля и след известно време духът на пленените помръквал и те започвали да завиждат на красящите стената свои бивши другари.“

— Ама че тъжна история — замърмори Клеър. — Прочети някоя друга.

— На мен пък ми харесва — възрази Инок. — Нека да чуем какво става нататък с гръмването и опване на стената.

Бронуин не обърна внимание на нито един от двамата и продължи да чете.

„По това време по земята още крачели великани, както е било в отдавнашната Алдинска епоха, макар че вече били по-малко на брой и на изчезване. Случило се така, че един от тези великани живеел близо до гората. Той бил много кротък, говорел тихо, хранел се с растения, а името му било Катберт. Един ден Катберт отишъл в гората да събира боровинки и видял ловец да гони една емурафа. Той вдигнал малката емурафа за вратлето и като се изправил в целия си ръст и дори на пръсти, което правел рядко, защото така старите му кокали пукали, Катберт успял да се протегне много на високо и да постави емурафата на планинския връх, където била вън от опасност. После, за да довърши започнатото, смачкал с пета ловеца на желе.

Вестта за добрината на Катберт се разнесла из гората и скоро чудатите животни взели да го навестяват всекидневно и да го молят да ги пренесе на върха, за да са далече от опасност. А Катберт им казвал:

— Аз ще ви пазя, малки братя и сестри. В замяна искам само да разговаряте с мен и да ми правите компания. На света не са останали много великани и понякога се чувствам самотен.

А те отвръщали:

— Разбира се, Катберт, ще го правим.

И така всеки ден Катберт спасявал все повече чудати животни от ловците, вдигал ги на планината за вратлетата и постепенно горе се събрала цяла менажерия. Животните били щастливи там, защото най-сетне можели да живеят на спокойствие, Катберт също бил доволен, тъй като, когато се изправел в целия си ръст и подпирал брадичка на върха на планината, можел да разговаря на воля с новите си приятели. Но една сутрин вещица дошла да навести Катберт. Той се къпел в малкото езерце в сянката на планината, когато чул гласа ѝ:

— Ужасно съжалявам, но сега трябва да те превърна в камък.

— И защо ще правиш подобно нещо? — попитал великанът. — Аз съм много добър. Аз съм от великаните, които помагат.

— Нае ме семейството на ловеца, когото си смачкал — обяснила тя.

— Ах — рекъл той. — Забрави за него.

— Ужасно съжалявам — повторила вещицата, махнала с брезово клонче и бедният Катберт се вкаменил.

Изведнъж той станал много тежък — толкова тежък, че започнал да потъва в езерото. Потъвал и потъвал, и не спрял да потъва, докато водата не стигнала до шията му. Неговите приятели животните видели какво се случило и макар да се чувствали ужасно, решили, че няма с какво да му помогнат.

— Зная, че не можете да ме спасите — извикал Катберт на приятелите си, — но поне елате да разговаряте с мен! Заклещен съм в това езеро и съм ужасно самотен!

— Но ако слезем долу, ловците ще тръгнат подире ни! — отговорили му те.

Катберт знаел, че са прави, но въпреки това продължавал да ги моли.

— Говорете с мен! — викал им той. — Моля ви, елате да си говорим.

Животните се опитвали да пеят и да викат на нещастния Катберт от върха на планината, ала били твърде далеч, а гласовете им прекалено слаби, та макар ушите на Катберт да били гигантски, той долавял само тих далечен шепот.

— Хайде, говорете ми, де! — умолявал ги той. — Елате да си говорим!

Но те не дошли. А той продължавал да ги зове, докато гърлото му се превърнало в камък, както и останалата част на тялото. И това е краят.“

Бронуин затвори книгата.

— Това ли е? — Клеър я погледна нацупено.

Инок започна да се смее.

— Това е — отвърна Бронуин.

— Ужасна приказка — оплака се Клеър. — Прочети ми някоя друга!

— Приказка като всяка друга — намеси се Ема, — а сега е време за сън.

Клеър изду устни, но вече бе спряла да плаче и очевидно приказката си бе свършила работата.

— Утре едва ли ни чака по-лесен ден — обяви Милърд. — Трябва да си починем и да възстановим сили.

Събрахме чимове от влажен мъх, които да използваме за възглавници, и Ема ги изсуши с ръце, преди да ги пъхнем под главите си. Тъй като нямахме одеяла, сгушихме се един в друг, за да се топлим: Бронуин прегърна дребосъците, Фиона се сгуши в Хю, чиито пчели излизаха и се прибираха в устата при всеки негов дъх, пазейки спящия си господар, Хорас и Инок опряха гърбове един в друг, твърде горди, за да се прегръщат, а аз бях с Ема. Лежах по гръб, а тя се бе свила до мен, положила глава на моите гърди, и лицето ѝ бе така подканящо близо до устните ми, че можех да целувам челото ѝ всеки път, когато си пожелаех — и не бих спрял, само че бях уморен до смърт, а тя бе топла като електрическо одеяло. Скоро се унесох в приятни сънища за разни дреболии, които не е нужно да си спомняш.

Никога не помня хубавите сънища, остават само лошите.

Цяло чудо бе, че изобщо успях да заспя, като се имаха предвид обстоятелствата. Дори тук — гонени като диви животни, заспали на открито, заплашени от смъртна опасност, дори тук, в прегръдките ѝ, аз успях до известна степен да намеря покой.

Над нас остана да бди само мис Перигрин, която ни гледаше с черните си лъскави очи. Макар ранена и смалена, тя все още бе наш закрилник.

Нощта се оказа студена и Клеър започна да трепери и кашля. Бронуин сръга Ема с лакът и прошепна:

— Мис Блум, малката се нуждае от вас, боя се, че се разболява.

Ема ми се извини шепнешком, измъкна се от обятията ми и се зае да топли Клеър. Почувствах искрица ревност, сетне вина, задето съм си позволил да ревнувам, когато става въпрос за болен приятел. Докато лежах там сам-самичък, струваше ми се, че съм изоставен, колкото и да бе глупаво това, ала така и не можах повече да заспя. Слушах дишането на останалите, както и тихите им викове и възклицания, когато ги спохождаха кошмари, които едва ли можеха да се сравняват с този, който ни очакваше в реалния живот. Постепенно чернилката наоколо взе да се отделя слой по слой и ето че накрая небето взе да се обагря в бледосиньо.

На зазоряване изпълзяхме от нашето убежище. Почистих мъха от косата си и се опитах безрезултатно да изтупам засъхналата по панталоните ми кал, заради която приличах на някакво блатно чудовище, повърнато от земните недра. Бях гладен както никога досега, стомахът ми стържеше недоволно и ме болеше почти навсякъде, където човек може да изпитва болка от въртенето по твърдата земя. Но имаше и някои добри страни през тази ранна сутрин: дъждът бе спрял, въздухът постепенно се стопляше, а ние, изглежда, бяхме избягали от гадините и техните кучета поне за момента, тъй като или кучетата бяха спрели да лаят, или бяха твърде далеч, за да ги чуем.

Ала междувременно се бяхме изгубили. Оказа се също толкова трудно да се ориентираме денем в гората, колкото и в мрака. Зелените клони на елите се простираха във всички посоки, докъдето ни стигаше погледът, сякаш всяка посока бе огледално отражение на останалите. Земята бе застлана с дебел килим от окапали листа, скрили дирите, които бяхме оставили снощи. Бяхме се събудили в сърцето на зелен лабиринт без карта и компас, а скършеното крило на мис Перигрин не ѝ позволяваше да литне, за да ни насочи. Инок предложи да пуснем Олив над дърветата, както бяхме постъпили в мъглата, но не ни бе останало въже, а ако я изпуснехме в небето, никога вече нямаше да успеем да си я върнем.

Клеър беше болна и продължаваше да се влошава, тя лежеше сгушена в скута на Бронуин с изпотено челце въпреки сутрешния хлад. Беше толкова измършавяла, че можех да преброя ребрата ѝ през роклята.

— Ще се оправи ли? — попитах.

— Има температура — отвърна Бронуин и опря длан на бузата на момичето. — Трябват ѝ лекарства.

— Първо обаче трябва да намерим начин да се измъкнем от тази прокълната гора — рече Милърд.

— Първо ще се нахраним — тросна се Инок. — Да хапнем и да обсъдим възможностите.

— Какви възможности? — попита Ема. — Избираме една посока и тръгваме нататък. Всяка посока е толкова добра, колкото и останалите.

Седнахме да се наядем, но бяхме умълчани. Никога досега не бях опитвал кучешка храна, но съм сигурен, че тази бе дори по-лоша — кафеникави кубчета пресовано месо и мазнина от ръждясали консерви и тъй като не разполагахме с прибори, трябваше да се храним с ръце.

— Бях взел пет пакета с осолено птиче и три кутии с пастет от гъши дроб с корнишони, а вижте какво ни остана. — Инок стисна нос с пръсти и хвърли едно желирано парче месо в разтворената си уста, после го глътна, без да го дъвче. — Мисля, че някой ни наказва.

— За какво? — въздъхна Ема. — Ние бяхме безупречни ангелчета. Е, повечето от нас.

— Може би заради грехове от предишни животи. Не зная.

— Необикновените нямат предишни животи — посочи Милърд. — Живеем един и същ от началото до края.

Довършихме набързо закуската, заровихме празните кутии и се подготвихме за път. Тъкмо когато щяхме да тръгнем, Хю се появи откъм близкия гъсталак, главата му бе обгърната от облак развълнувани пчели. От вълнение едва си поемаше дъх.

— Къде беше? — попита го строго Ема.

— Имах нужда от малко усамотение, за да си свърша сутрешната работа, която не ви влиза в работата — отвърна Хю. — И открих…

— Кой ти е давал разрешение да се губиш от погледа ни? — прекъсна го Инок. — За малко да тръгнем без теб!

— А кой е казвал, че ми е нужно разрешение? Както и да е, видях…

— Не можеш просто така да скиториш наоколо! Ами ако се беше изгубил?

— Ние вече сме се изгубили.

— Ах ти, невежа! Ами ако не беше успял да намериш обратния път?

— Оставих пътечка от пчели, както правя винаги…

— Ще го оставиш ли най-сетне да довърши? — сопна се Ема.

— Благодаря ти — кимна Хю, обърна се и вдигна ръка в посоката, от която бе дошъл. — Видях вода. Много вода, през дърветата нататък.

Лицето на Ема помръкна.

— Опитваме се да се отдалечим от морето, а не да се върнем при него. Вероятно сме се заблудили в тъмното и сме поели назад.

Последвахме Хю в посоката, от която бе дошъл, като Бронуин носеше мис Перигрин на рамо и бедната болна Клеър на ръце. След стотина крачки между дърветата нещо заблещука — беше голяма водна площ.

— О, това е ужасно — проплака Хорас. — Подгонили са ни право към тях!

— Не чувам никакви войници — възрази Ема. — Всъщност не чувам нищичко. Даже океана.

— Така е, защото не приближаваме океана, тъпачке — тросна се Инок. Той хукна към водата. Когато го застигнахме, стоеше потънал до глезени в мокрия пясък и ни гледаше със самодоволна усмивка, излъчваща недвусмисленото „нали ви казах“. И беше прав — това не беше море. Беше мъгливо, сивкаво езеро, широко и обрасло с ели, с гладка и равна като плоча повърхност. Но най-забележителната му черта беше нещо, което не забелязах веднага: не и докато Клеър не посочи голямо скално образувание, стърчащо от близките плитчини. В началото погледът ми се плъзна по него, но след миг се върна обратно. Имаше нещо зловещо в тази гледка — и определено познато.

— Това е великанът от приказката! — провикна се Клеър, все още в прегръдките на Бронуин. — Това е Катберт!

Бронуин я погали по главицата.

— Тихо, малката, имаш треска.

— Не ставай смешна — скастри я Инок. — Това е само една скала.

Но не беше. Макар вятърът и дъждовете да бяха изгладили донякъде чертите, наистина приличаше на потопен до шия в езерото великан. Съвсем ясно се различаваха главата и вратът, носът и дори адамовата ябълка, а отгоре бяха пораснали бодливи дръвчета, които наподобяваха четинеста коса. Ала най-необичайно от всичко бе позата на главата — отметната назад и със зейнала уста, сякаш великанът от приказката, която бяхме чули снощи, се бе вкаменил, докато е викал приятелите си от планинския връх.

— И вижте! — Олив посочи с пръстче скалист хълм в далечината. — Това трябва да е планината на Катберт!

— Великаните съществуват — промърмори Клеър с отпаднал, но изпълнен с почуда глас. — Приказките са истина.

— Да не правим такива абсурдни заключения — намръщи се Инок. — Какво е по-вероятното обяснение? Че създателят на приказката, която прочетохме снощи, е бил вдъхновен от никоя канара, наподобяваща гигантска глава, или че приличащата на глава канара наистина е принадлежала на великан?

— Убиваш забавното във всичко — укори го Олив. — Аз вярвам във великаните, а ти не!

— Приказките са приказки и нищо повече — изсумтя Ема.

— Странно — вметнах, — точно това си мислех за вас, преди да ви срещна.

Олив се разсмя.

— Джейкъб, какъв си глупчо. Наистина ли смяташе, че сме измислени?

— Разбира се. Дори след като се запознах с вас, за известно време продължавах да го мисля. По-скоро вярвах, че ми се е разхлопала дъската.

— Истинска или не, това е невероятно съвпадение — поклати глава Милърд. — Да прочетем снощи тази приказка, а днес да се натъкнем на природното образувание, вдъхновило създаването ѝ. Какви са шансовете?

— Не мисля, че е съвпадение — рече Ема. — Помните ли, че мис Перигрин отвори книгата? Вероятно нарочно е избрала тази приказка.

Бронуин завъртя глава и погледна птицата на рамото ѝ.

— Така ли е, мис П? Защо?

— Защото означава нещо — изтъкна Ема.

— Абсолютно — потвърди Инок. — Означава, че трябва да идем и да се покатерим на тази канара! За да потърсим път вън от гората!

— Исках да кажа, че приказката означава нещо — упорстваше Ема. — Какво искаше великанът в нея? За какво молеше отново и отново?

— Някой да му говори! — обади се Олив като нетърпелив ученик.

— Именно — потвърди Ема. — Така че ако иска да говори, да видим какво ще ни каже. — След тези думи тя навлезе в езерото.

Гледахме я как се отдалечава, все още смутени и объркани.

— Къде отива? — попита Милърд. Изглежда, питаше мен. Поклатих глава.

— Преследват ни гадините! — извика ѝ Инок. — Изгубени сме! Какво, в името на птичето и земното царство, си мислиш, че правиш?

— Опитвам се да разсъждавам като чудат! — отвърна на висок глас Ема. Тя зашляпа из плитчините до подножието на скалата, покатери се по нея и надзърна в отворената уста.

— Е? — извиках. — Какво виждаш?

— Не зная! — отвърна тя. — Но изглежда, че се спуска доста навътре. Ще трябва да погледна отблизо.

Ема се придърпа в каменната паст на великана.

— Най-добре слез, преди да се удариш! — извика ѝ Хорас. — Караш ни да се тревожим за теб!

— Ти за всичко се тревожиш — посочи Хю.

Ема метна един камък в гигантското гърло и се заслуша в звука, който идваше отвътре. Понечи да каже: „Мисля, че може да е…“, но се подхлъзна на един разклатен камък и останалите думи се изгубиха, докато дращеше и се вкопчваше отчаяно, за да не падне.

— Внимавай! — извиках с разтуптяно сърце. — Чакай, сега идвам!

Зашляпах в езерото към нея.

— Какво може да е? — попита Инок.

— Има само един начин да узнаем! — обяви развълнувано Ема и отново се напъха в устата.

— О, боже — възкликна Хорас. — Ама тя ще влезе…

— Чакай! — извиках отново, но тя вече беше изчезнала, скрита напълно в гърлото на великана.

Отблизо великанът изглеждаше по-голям, отколкото от брега, и когато надзърнах в зейналата му паст, стори ми се, че почти чувам диханието на Катберт. Свих длани пред устата си и повиках Ема. Чух само ехото на собствения си глас. Останалите вече бяха нагазили във водата, но не можех да ги чакам — ами ако долу тя е в беда? — ето защо стиснах зъби, провесих крака в мрака и се пуснах.

Падането бе доста дълго. Цяла секунда. Последва шляп — и плонж във вода, толкова студена, че дъхът ми секна, а мускулите ми се свиха рефлекторно. Намирах се в мъждива, тясна дупка, пълна с вода, без никакъв шанс да се изкатеря обратно по дългото хлъзгаво гърло на великана, ако няма въже, въжена стълба или стълбички. Повиках отново Ема, ала тя не беше наблизо.

„О, боже! — помислих си. — Удавила се е!“

Но тогава нещо ме погъделичка по ръката, около мен заизлизаха мехури и малко след това Ема изскочи на повърхността и си пое шумно дъх.

Изглеждаше невредима на бледата светлина.

— Какво чакаш? — попита ме троснато и плесна с ръце по водата, сякаш за да ми каже, че трябва да се гмурна долу с нея. — Хайде!

— Да не си се побъркала? — попитах. — Тук сме като в капан!

— Разбира се, че не сме! — увери ме тя.

Отгоре долетя гласът на Бронуин.

— Ехееееей, чувам ви долу! Какво намерихте?

— Мисля, че е вход на примка! — извика в отговор Ема. — Кажи на другите да скачат и да не се боят — двамата с Джейкъб ще ги чакаме от другата страна!

После тя ме хвана за ръката и макар да не разбирах съвсем какво става, аз си поех дълбоко въздух и я оставих да ме дръпне под водата. Понесохме се надолу, размахвайки крака като ножици, към дупка с размери на човешко тяло, през която прозираше дневна светлина. Тя ме тикна вътре и ме последва, продължихме през тунел с дължина десетина крачки и после изплувахме в езерото. Виждах над нас леко развълнуваната му повърхност, а отгоре синьо, изкривено от рефракцията небе и докато се издигахме към него, водата се затопли осезателно. Миг по-късно изскочихме на повърхността и поехме шумно въздух. Веднага усетих, че времето се е променило — беше горещо и задушно и светлината имаше оттенъка на златист следобед. Дълбочината на езерото също бе променена — сега то достигаше до брадичката на великана.

— Видя ли? — попита ухилено Ема. — Вече сме някога другаде!

Ето как, съвсем неусетно, бяхме влезли в тази примка и заменихме меката утрин на 1940-а за горещия следобед на друг момент, може би в още по-далечното минало, макар че все още нямаше как да преценим точно кога — тук, в гората и далече от всякакви следи на цивилизация.

Едно по едно и другите деца изплуваха около нас, забелязаха промените и си направиха съответните изводи.

— Давате ли си сметка какво означава това? — изврещя Милърд. Пляскаше с ръце, въртеше се в кръг и едва си поемаше дъх от вълнение. — Означава, че в „Приказките“ е кодирана тайна информация!

— Значи не са чак толкова безполезни, а? — отбеляза Олив.

— О, нямам търпение да ги подложа на анализ и да напиша коментари — потри енергично ръце Милърд.

— Да не си посмял да четеш книгата ми, Милърд Нълингс! — тросна му се Бронуин.

— Но каква е тази примка? — попита Хю. — Кой според вас живее тук?

— Животните, приятелите на Катберт, разбира се! — отвърна Олив.

Инок завъртя очи с досада, но се сдържа да изрече каквото мислеше: това е само приказка! — може би защото и неговият ум започваше да се променя.

— Всяка примка има своята имбрин — изтъкна Ема. — Дори загадъчните примки от книжките с приказки. Така че да отидем и да я намерим.

— Ами добре — склони Милърд. — Накъде?

— Единственото място, което се споменаваше в приказката, освен това езеро, бе планината. — Ема посочи отвесния склон отвъд дърветата. — Кой е готов да си опита късмета в катерене?

Бяхме уморени и гладни, всеки от нас, но намирането на примката ни изпълни с нови сили. Оставихме каменния гигант зад гърбовете си и се отправихме през гората към подножието на склона, дрехите ни бързо подгизнаха от пот заради горещината. Докато наближавахме, теренът наоколо започна да се издига, малко след това се натъкнахме на добре отъпкана пътека и я последвахме през горичките от ниски ели и покрай стърчащи назъбени канари. После пътеката стана толкова стръмна, че трябваше да я катерим на четири крака, вкопчени в камънаците и притеглящи се с ръце нагоре.

— Дано има нещо хубаво в края на тази пътека — изпъшка Хорас и изтри потта от челото си. — Един истински джентълмен никога не се поти!

Пътеката изтъня до лента, склонът вдясно от нас стана почти вертикален, вляво отстъпи малко и в подножието му зърнахме килим от зелени дървета.

— Дръжте се здраво за стената! — предупреди ни Ема. — Пътят надолу е дълъг.

Зави ми се свят още щом погледнах надолу. Изведнъж си помислих, че съм развил някакъв нов, непознат досега страх от височината, и трябваше да използвам цялата си воля, за да продължа да пълзя нагоре.

Ема ме докосна по ръката.

— Справяш ли се? — попита шепнешком. — Нещо си пребледнял.

Излъгах, че съм добре, и успях да се преструвам на самоуверен още три завоя на пътеката, но после сърцето ми се разтуптя толкова силно и краката ми почти се подкосиха, та се наложи да седна насред тясната пътека, препречвайки пътя на останалите зад мен.

— Олеле — промърмори Хю. — Джейкъб се срина.

— Не зная какво ми става — промърморих под нос. Никога досега не се бях страхувал от височини, но не можех да погледна отвъд ръба на пътеката, без стомахът ми да се преобърне.

Ала тогава ми хрумна друга, още по-ужасна мисъл — ами ако това не е страх от високото, а от гладните?

Беше почти изключено — намирахме се в примка, където гладните не могат да влизат. И въпреки това, колкото повече изучавах странните усещания в червата си, толкова по-убеден ставах, че не падането ме плаши, а нещо отвъд него.

Налагаше се да се убедя лично.

Зад мен другите продължаваха да разговарят оживено и да ме питат настойчиво как се чувствам. Изолирах се от гласовете им, опрях се на ръце и изпълзях до ръба на пътеката. Колкото повече го доближавах, толкова повече се свиваше стомахът ми, сякаш нещо го раздираше с нокти отвътре. Само на сантиметри от края опрях гърди на земята, пресегнах се, за да се уловя за ръба, и се притеглих достатъчно, за да надзърна през него.

Трябваха ми няколко секунди, за да забележа гладния. В началото беше само блещукане на фона на скалистата планина, трептящо петно във въздуха, като топла вълна, издигаща се от двигателя на кола. Едва забележимо отклонение.

Така изглеждат те на нормалните и на другите чудати — на всеки, който не може да прави това, за което ме бива.

А после усетих как се пробужда необикновената ми способност. Много бързо терзанията на червата ми се концентрираха и фокусираха в една болезнена точка и тогава, по начин, който не можех напълно да обясня, те придобиха посока, издължиха се от точка в линия, преминаха от едно в две измерения. Линията, подобна на стрелка на компас, сочеше диагонално към неясното петно на стотина крачки под нас и вляво на планинския склон, където вълните и блещукането бяха започнали да се сгъстяват и да оформят твърда черна маса, човекоподобен силует, състоящ се от пипала и сянка, и вкопчен в скалите.

То ме видя и ужасното му тяло се напрегна. Притиснато към скалата, то разтвори обрамчената си с остри зъби уста и нададе оглушителен писък.

Не беше нужно да описвам на приятелите си какво съм видял. Звукът бе напълно достатъчен.

— Гладен! — извика някой.

— Бягайте! — добави друг, изчерпвайки темата.

Дръпнах се назад от ръба, някой ми помогна да се изправя и после всички хукнахме вкупом, но не надолу по склона, а нагоре, право към непознатото вместо към равнината и примката под нас. Беше твърде късно да се връщаме назад, усетих, че гладният е скочил от канарата и пълзи към долния край на пътеката, за да ни отреже пътя, в случай че решим да се спуснем обратно. Сякаш ни гонеше към предварително заложен капан.

Това беше нещо ново. Никога досега не бях успявал да проследя гладен с друго, освен с очите си, но този път усещах малката стрелка на компаса в тялото ми да сочи зад нас и почти можех да си представя как чудовището се спуска към подножието. Като че ли в момента, в който го бях видял, в главата ми се бе събудило някакво проследяващо устройство.

Свърнахме зад ъгъла — очевидно страхът ми от високото се бе изпарил напълно — и там се изправихме пред гладка скала, висока поне петдесет крачки. Пътеката свършваше тук, склоновете от двете страни се спускаха под главозамайващи ъгли. На стената нямаше стълбичка, нито ръкохватки. Огледахме се трескаво за някакъв друг път — таен проход в скалата, врата, тунел, — но не открихме нищо, никакъв начин да продължим нагоре, освен ако не разполагаме с балон с горещ въздух или с грижовната ръка на вероятно митичния великан.

Завладя ни паника. Мис Перигрин нададе крясък, Клеър се разплака, а Хорас започна да се клатушка и да припява: „Това е краят, сега всички ще умрем!“ Останалите все още търсеха някакъв вълшебен способ да се спасим. Фиона прокара ръце по гладката повърхност, търсейки цепнатини, съдържащи почва, от която би могла да предизвика израстването на лиани, за да се покатерим. Хю изтича при ръба на пътеката и погледна в пропастта.

— Бихме могли да скочим, ако имахме парашут!

— Аз ще ви бъда парашут! — предложи Олив. — Хванете се за краката ми!

Но пътят надолу бе дълъг, а гората в подножието изглеждаше мрачна и опасна.

— По-добре — реши Бронуин — да пратим Олив нагоре по склона вместо надолу в планината.

И с куцукащата, страдаща от треска Клеър в едната ръка тя отведе Олив до стената.

— Дай ми обувките си! — рече ѝ. — Вземи Клеър и мис Перигрин и се качи на върха на планината колкото се може по-бързо!

Олив изглеждаше ужасена.

— Не зная дали ще имам толкова сила! — проплака тя.

— Трябва да опиташ, бърборанке. Ти си единствената, която може да ги спаси! — Бронуин коленичи и нагласи болното момиче в прегръдката ѝ Олив я стисна силно, изхлузи ходила от оловните си обувки и после, тъкмо когато двете започнаха да се издигат, Бронуин прехвърли мис Перигрин от рамото си на главата на Олив. Притискана от тази тежест, Олив се издигаше много бавно — едва когато мис Перигрин размаха здравото си крило и я задърпа нагоре за косата, а тя самата заскимтя и размаха крака, трите започнаха да набират скорост.

Гладният почти бе стигнал подножието. Знаех го със сигурност, сякаш го виждах с очите си. Междувременно ние огледахме района за всичко, което би могло да ни послужи за оръжие — но открихме само дребни камъчета.

— Аз може да съм ви оръжие — заяви Ема, плесна с ръце и когато ги раздалечи, между дланите ѝ изникна възголяма огнена топка.

— И не забравяйте моите пчели! — добави Хю, отвори уста и ги пусна на воля. — Те са доста свирепи, когато ги предизвикат!

Инок, който винаги намираше начин да се присмее в най-неподходящия момент, изпръхтя презрително.

— И какво ще направиш с тях? Ще го опрашиш до смърт ли?

Хю все едно не го чу и се обърна към мен.

— Джейкъб, ти ще си нашите очи. Кажи ми само къде е чудовището и ние ще го жилим, докато му кипне мозъкът!

Моята болезнена стрелка сочеше вече към пътеката, а по начина, по който отровата се трупаше в тялото ми, можех да определя, че се приближава бързо.

— Всеки момент — отвърнах и посочих извивката на пътеката. — Пригответе се. — Ако не беше адреналинът, който изпълваше жилите ми, болката щеше да е съкрушителна.

Заехме нещо като позиции за бой, някои от нас приклекнаха с вдигнати по боксьорски юмруци, други наподобяваха спринтьори, очакващи изстрела за старт, макар че никой не знаеше накъде да бягаме.

— Какъв потискащ и нещастен край на нашите приключения — въздъхна Хорас. — Да бъдем разкъсани от гладен в някакъв уелски пущинак!

— Мислех, че не могат да влизат в примки — рече Инок. — Как, по дяволите, този се е промъкнал?

— Може би еволюират — предположи Милърд.

— Кой дава пет пари как го е направил! — ядоса се Ема. — Тук е и иска да ни изяде!

После над нас едно тънко гласче извика:

— Внимавайте!

Завъртях глава и зърнах лицето на Олив да се дръпва и да изчезва зад скалната стена. Миг по-късно нещо като дълго въже се преметна през ръба. То се размота и се изопна, а завързаната за края му мрежа тупна на земята.

— Побързайте! — обади се отново Олив. — Тук има скрипец — хванете се за мрежата и аз ще ви изтегля!

Изтичахме при мрежата, но тя бе съвсем малка, едва можеше да побере двамина. За въжето, на нивото на очите, бе прикрепена снимка на човек, пъхнат в мрежа — в тази същата мрежа, — със свити отпред крака и увиснал над земята пред гладка скална стена — същата тази стена. На гърба на снимката бе напечатано:

Устройството бе нещо като примитивен асансьор — предназначен за един пътник, а не за осем. Но нямаше време да го използваме по предназначение и ние всички се скупчихме, пъхахме ръце и крака през отворите на мрежата, вкопчени във въжето отгоре, прикачени кой както намери за добре.

— Вдигни ни! — извиках. Гладният бе вече съвсем близо, болката бе непоносима.

В продължение на няколко безкрайни секунди не се случи нищо. Гладният изскочи иззад завоя, използвайки мускулестите си езици за крака, докато атрофиралите му човешки крайници висяха безполезни. Сетне отгоре се чу метално стържене, въжето се изопна и ние подскочихме във въздуха.

Гладният почти бе преполовил делящото ни разстояние. Той препускаше в галоп, разчекнал уста, сякаш се готвеше да ни натъпче всички между зъбите си по начина, по който китовете се хранят с планктон. Не бяхме изкатерили и половината от скалната стена, когато той стигна мястото под нас, вдигна глава и приклекна като пружина, готвеща се да се разгъне.

— Намислил е да скочи! — извиках. — Приберете крака в мрежата!

Гладният заби езици в земята и се изхвърли нагоре. Издигахме се бързо и вероятно нямаше да успее да ни докопа, ала тъкмо когато достигна връхната точка на своя скок, един от езиците му се изви във въздуха и се усука около глезена на Ема.

Тя изпищя, ритна с крак и в този миг мрежата спря своя възход, скрипецът горе бе твърде немощен, за да ни повдигне заедно с гладния.

— Махнете го от мен! — викаше Ема. — Махнете го, махнете го, махнете го!

Помъчих се да го изритам, но езикът на гладния бе як като изплетено от стоманени нишки въже и върхът му бе покрит със стотици малки вендузи, така че всеки, който би се опитал да го отлепи, всъщност щеше да се залепи за него. А след това гладният започна да се издига, прибирайки език, и ужасната му паст се приближаваше, докато накрая усетихме отвратителния му гробовен дъх.

Ема извика някой да я хване, аз протегнах едната си ръка и я сграбчих за роклята. Бронуин се пусна и с двете ръце от мрежата, държейки се само с крака, и обгърна Ема за кръста. После Ема също се пусна — сега само Бронуин и аз възпрепятствахме полета ѝ надолу, — пресегна освободените си ръце и стисна езика.

Гладният нададе вик. Вендузите по протежение на езика започнаха да се гърчат и да изпускат черен дим, който съскаше през порите на плътта. Ема стисна по-силно, затвори очи и нададе вой, не вик на болка, помислих си, а по-скоро боен зов, докато гладният не бе принуден да я остави и обгореното му пипало се размота от глезена на момичето. Имаше един чудат момент, когато вече не гладният държеше Ема, а тя него, чудовището се гърчеше и пищеше под нас, зловонният дим от плътта му изпълваше ноздрите ни и тогава аз ѝ извиках „Пусни го“, Ема отвори отново очи, явно си спомни коя е и разтвори ръце.

Гладният полетя в бездната под нас, а ние се изстреляхме нагоре с мрежата, след като тежестта, която ни задържаше, внезапно бе премахната, извисихме се над ръба на стената и тупнахме на купчина върху площадката. Олив, Клеър и мис Перигрин ни очакваха и докато се разплитахме от мрежата и се отдръпвахме от ръба, Олив надаваше радостни възгласи, мис Перигрин крякаше и махаше със здравото си крило, а Клеър повдигна глава от мястото, където лежеше, и ни дари с вяла усмивка.

Бяхме зашеметени — и за втори път от много дни насам щастливи, че сме живи.

— Вече на два пъти ни спасяваш живота, малка бъбривке — каза Бронуин на Олив. — А вие, мис Ема, знаех, че сте храбра, но този път надминахте себе си!

Ема повдигна рамене.

— Въпросът беше той или аз — рече тя.

— Не мога да повярвам, че го докосна — възхити се Хорас.

Ема изтри длани в роклята си, после ги помириса и направи кисела физиономия.

— Надявам се само тази миризма скоро да изчезне — изпъшка тя. — Това чудовище смърди на бунище!

— Как е глезенът ти! — попитах. — Боли ли?

Тя коленичи, дръпна чорапа и отдолу се показа зачервен и подпухнал пръстен.

— Не е чак толкова зле — отговори ми, като опипваше внимателно мястото. Но когато се изправи и опита да пренесе тежестта си на ранения крак, видях, че потръпва.

— Ама и ти си един помощник — изръмжа ми Инок. — Да сме бягали! И това го казва внукът на великия убиец на гладни!

— Ако дядо ми бе избягал от гладния, който го уби, сигурно още щеше да е жив — отвърнах. — Това е добър съвет.

Чух тупкане по стената, която току-що бяхме преодолели, и гадното усещане в корема ми се пробуди отново. Приближих ръба и погледнах. Гладният бе жив и здрав в подножието на стената и се бе заел да пробива дупки в скалата с език.

— Лоши новини — съобщих. — Падането не го е убило.

Ема застана до мен.

— Какво прави?

Гледах го как пъхва език в дупката, която е направил, придърпва се нагоре и пробива втора дупка. Правеше си стъпенки, по-точно — езикохватки.

— Решил е да изкатери стената — рекох. — Боже мили, че той е като проклетия Терминатор.

— Като кого? — погледна ме неразбиращо Ема.

Понечих да ѝ обясня, но после поклатих глава. Сравнението бе глупаво — гладните са по-страшни и вероятно по-опасни, отколкото някакво чудовище от филм.

— Трябва да го спрем! — заяви Олив.

— Или по-добре да бягаме! — рече Хорас.

— Стига сме бягали! — опъна се Инок. — Не може ли просто да убием грозната твар?

— Разбира се — съгласи се Ема. — Но как?

— Някой да има казан с врящо масло? — попита Инок.

— Това няма ли да свърши същата работа? — чух гласа на Бронуин и когато се обърнах, я видях да вдига една канара над главата си.

— Може и да свърши — рекох. — Как ще се прицелиш? Ще можеш ли да я пуснеш точно там, където ти кажа?

— Мога поне да опитам — отвърна Бронуин и доближи ръба на площадката, като балансираше внимателно с канарата.

Спряхме и погледнахме отново надолу.

— Малко по-нататък — посочих и я накарах да се отмести няколко крачки вляво. Тъкмо се готвех да ѝ дам сигнал да пусне канарата, когато гладният скочи от една дупка към друга и тя вече стоеше на погрешното място.

Гладният ставаше все по-бърз в пробиването на дупки и сега бе подвижна цел. А което бе още по-лошо, канарата на Бронуин бе единствената наоколо. Ако пропуснеше, нямаше да има втора възможност.

Наложих си да не откъсвам поглед от чудовището колкото и неприятно да ми бе това. За няколко странни главозамайващи секунди гласовете на моите приятели се изгубиха сякаш в далечината и аз чувах само пулсациите на собствената си кръв в слепоочията и туптенето на сърцето в гръдната кухина, а мислите ми се прехвърлиха към чудовището, което бе убило дядо ми и което се бе надвесило над разтерзаното му издъхващо тяло, преди да побегне страхливо в гората.

Видение, толкова реално, че ръцете ми се разтрепериха. Опитах се да се успокоя.

„Ти си роден за това — рекох си. — Създаден си да убиваш чудовища като това тук.“

Повтарях си полугласно тези думи като заклинание.

— Джейкъб, побързай — подкани ме Бронуин.

Чудовището направи лъжлив финт вляво и се метна вдясно. Не исках да действам наслуки и да изпуснем едничката възможност да го убием. Исках да съм сигурен. И имах усещането, че ще се справя.

Коленичих толкова близо до ръба, че Ема пъхна два пръста под колана ми, за да ме задържи. Съсредоточих се върху гладния и продължих да повтарям новооткритото си заклинание — създаден, за да те убие, създаден да убива — и макар за момента гладният да висеше неподвижно, пробивайки отвор в скалата, усетих върха на невидимата стрелка в корема ми да трепти вдясно от него.

Беше като предчувствие.

Бронуин бе започнала да трепери под тежестта на канарата.

— Няма да я задържа още дълго! — извика тя.

Реших да се доверя на инстинкта си. Макар мястото, накъдето сочеше моят компас да бе пусто, извиках на Бронуин да хвърли канарата нататък. Тя се наведе, изпъшка от напрежение и се отърва от тежестта.

В мига, когато я пусна, гладният скочи надясно — точно към мястото, където сочеше моят компас. Той погледна нагоре, видя, че канарата се носи право към него, и се приготви да скочи повторно — но беше твърде късно. Скалният къс се стовари върху главата на чудовището и помете тялото му от стената. С оглушителен трясък гладният и канарата се стовариха едновременно в подножието на стената. Няколко езика се стрелнаха безпомощно в разни страни изпод канарата, потрепериха и увиснаха неподвижно. Черна кръв плисна върху скалата и бързо се превърна в голяма полутечна, лепкава локва.

— Пряко попадение! — извиках.

Децата започнаха да скачат и да крещят.

— Мъртъв е, мъртъв е — повтаряше Олив. — Омразният гладен е мъртъв!

Бронуин ме придърпа в обятията си. Ема ме целуна по темето. Хорас разтърси ръката ми, Хю ме потупа по гърба. Дори Инок ме поздрави.

— Добра работа — рече той малко неохотно. — Но само не се главозамайвай от успеха.

Би трябвало да не съм на себе си от радост, но не чувствах почти нищо, само облекчение на мястото, където преди това върлуваше болка. Ема сигурно видя, че съм изтощен. Много внимателно и така, че никой да не забележи, тя ме улови под ръка и ми помогна да се отдалеча от ръба.

— Това не беше късмет — прошепна ми. — Права бях за теб, Джейкъб Портман.

Пътеката, която свършваше в подножието на скалната стена, започваше тук отново, следвайки хребета към върха.

— Знакът на въжето гласеше „Достъп до менажерията“ — рече Хорас. — Смятате ли, че това ни чака горе?

— Ти си единственият, когото спохождат сънища за бъдещето — подхвърли Инок. — Защо не ни кажеш?

— Какво е менажерия? — попита Олив.

— Колекция от животни — обясни Ема. — Нещо като зоопарк.

Олив изпищя от радост и плесна с ръце.

— Това са приятелите на Катберт! От приказката! Ох, нямам търпение да се срещна с тях! Мислите ли, че там живее и имбринът?

— На този етап — предупреди Милърд — по-добре да не мислим нищо.

Поехме нагоре. Все още пристъпях неуверено, изстискан след срещата с гладния. Способността ми, изглежда, се развиваше, както Милърд каза, че ще стане, и нарастваше като мускул, колкото повече я упражнявах. Видех ли гладен, можех да го проследя, стига да се съсредоточа върху него, и тогава бих могъл да предскажа следващия му ход по някакъв необясним, полуинстинктивен начин. Усещах известно задоволство от това, че съм научил нещо ново за моята необикновена дарба, макар да не разполагах с учител, който да ме насочва. Само че средата, в която се упражнявах, не беше спокойната, контролирана среда на учебния полигон. Нямаше насочващи улеи, които да задържат топката ми в правилната посока. Всяка моя грешка можеше да доведе до фатални последици, както за мен, така и за хората наоколо. Безпокоях се, че другите ще започнат да изпитват прекомерно доверие към способностите ми — или, което щеше да е по-лошо, можех и аз да го сторя. Знаех, че в мига, когато се отпусна — когато престана почти да пълня гащите при вида на приближаващия се гладен, — ще се случи нещо ужасно.

Може би беше по-добре ужасът от чудовището да ме държи постоянно нащрек. Пъхнах ръце в джобовете, докато вървях, страхувайки се да не забележат другите, че треперят.

— Вижте! — извика Бронуин, спряла насред пътеката. — Къща в облаците!

Намирахме се някъде по средата на хребета. Високо пред нас имаше къща, изглеждаше като построена върху облак. Докато я приближавахме, облакът се разсея и къщата изникна в цялата си прелест. Беше много малка и стърчеше не върху облака, а върху висока кула, сглобена изцяло от железопътни траверси и издигаща се насред затревено плато. Това бе една от най-странните конструкции, създадени от човешка ръка, която бях виждал някога. Няколко колиби бяха разпръснати из платото около кулата, а в далечния край се виждаше малка горичка, но ние не ѝ обърнахме внимание — очите ни бяха втренчени в кулата.

— Какво е това? — прошепнах.

— Наблюдателница? — предположи Ема.

— Място, откъдето изстрелват самолети? — додаде Хю.

Но наоколо не се виждаха самолети, нито следи от летищна площадка.

— Може би е място, откъдето стартират цепелини — заключи Милърд.

Припомних си старата снимка със злополучния „Хинденбург“, привързващ се към нещо, наподобяващо радиокула — чиято структура не се отличаваше особено от тази, — и почувствах по тялото ми да преминава студена вълна. Ами ако балоните, които ни издирваха на брега, са базирани тук и ние неволно сме се озовали в гнездото на гадините?

— А може би е къщата на имбрина — рече Олив. — Защо всички винаги правят най-лошите предположения?

— Сигурен съм, че Олив е права — кимна Хю. — Няма нищо, от което да се боим тук.

В отговор откъм сенките под кулата се разнесе силно, нечовешко ръмжене.

— Какво беше това? — възкликна Ема. — Още един гладен?

— Не мисля — отвърнах, защото усещането все още бавно ме напускаше.

— Не зная и не искам да зная — заяви Хорас и заотстъпва.

Ала нямахме избор, то искаше да се срещне с нас. Ръмженето се повтори и косата ми настръхна, миг по-късно между две от най-долните траверси се показа космато лице. То се зъбеше и ръмжеше като бясно куче и от устата му хвърчаха пръски слюнка.

— Какво, в името на елфическия народ, е това? — промърмори Ема.

— Страхотна идея беше да се напъхаме в тая примка — подхвърли ехидно Инок. — Откакто сме тук, само какъв вървеж пада.

Каквото и да беше чудовището, то изпълзя от процепа между талпите и излезе на слънце, където приклекна на четири крака и ни се ухили с крива усмивка, сякаш си представяше какъв ще е вкусът на мозъците ни. Не можех да определя дали е човек, или животно, облечено в парцали. То имаше човешко тяло, но се държеше като маймуна и прегърбената му стойка напомняше за някой наш далечен прародител, чиято еволюция обаче е спряла преди милион години. Очите и зъбите му бяха жълтеникави, кожата бледа и покрита с тъмни петна, а косата му бе дълга и сплъстена.

— Някой да го накара да умре! — извика Хорас. — Или поне да го накара да не ме гледа повече!

Бронуин остави Клеър на земята и зае бойна позиция, а Ема протегна ръце, за да създаде пламък — но явно бе твърде озадачена от гледката и се получи само жалък пушек. Човекоподобното се напрегна, изръмжа и сетне се втурна като олимпийски спринтьор — не към нас, а около нас, изчезна зад по-високите камъни, за да се появи отново с озъбена усмивка. Играеше си с нас като котка с мишката, преди да я убие.

Изглежда, готвеше се да смени рязко посоката — този път към нас, — когато един глас отзад му нареди: „Сядай и се дръж прилично!“ Странното същество се подчини, приседна на задните си крака и изплези език в уморена усмивка.

Обърнахме се и видяхме, че към нас в спокоен тръс се приближава куче. Вдигнах глава, за да потърся този, който заговори, но нямаше никого — и тогава самото куче отвори уста и произнесе:

— Не обръщайте внимание на Грухчо, той няма никакви маниери! Просто искаше да ви благодари. Онзи гладен бе толкова досаден.

Кучето като че ли говореше на мен, но бях твърде стъписан, за да му отговоря. Не само бе проговорило с почти човешки глас — при това на изискан британски, — но и държеше между зъбите си лула, а на носа му се мъдреха очила с рамки от тънка позеленяла тел.

— О, драги, кажи ми, че не си се обидил — продължи животното, оценявайки погрешно мълчанието ми. — Грухчо е напълно добронамерен, но ще трябва да го извиниш. Израсъл е в плевня — в буквалния смисъл. Аз, от друга страна, получих образованието си в аристократична среда, и съм седмото куче на седмото куче в едно забележително родословие на ловджийски песове. — Той се поклони, доколкото бе възможно за едно куче, и опря нос в земята. — Адисън Макхенри, ваш смирен слуга.

— Странно име за куче — отбеляза Инок, който, изглежда, не бе впечатлен от говорещото животно.

Адисън го погледна над очилата и отвърна:

— И с какво прозвище, ако смея да попитам, се подвизавате вие?

— Инок О’Конър — отвърна горделиво Инок и изпъчи гърди.

— Странно име за мрачно дундесто момченце — изсумтя Адисън и когато се изправи на задните си крака, се оказа, че е висок почти колкото Инок. — Аз съм куче, така е, но необикновено. Защо в такъв случай трябва да ме обричат на някакво тривиално кучешко име? Бившият ми господар ме наричаше „Бокси“ и аз бях отвратен от това название — то обиждаше достойнството ми! — затова го ухапах по лицето и взех неговото име — Адисън. Мисля, че далеч по-добре съответства на животно с моите интелектуални способности. Това, струва ми се, беше точно преди мис Рен да ме открие и да ме доведе тук.

При споменаването на името на имбрина лицата ни се проясниха и сърцата ни забиха ускорено, изпълнени с нова надежда.

— Мис Рен те е довела тук? — възкликна Олив. — А какво е станало с великана Катберт?

— Кой? — зяпна я Адисън, после разтърси глава. — Ах, да, онази приказка. Боя се, че тя не е нищо повече от това — приказка, вдъхновена много отдавна от тази причудлива скала долу и необикновената менажерия на мис Рен.

— Казах ти — подхвърли троснато Инок.

— И къде е мис Рен сега? — попита Ема. — Трябва да говорим с нея!

Адисън погледна към къщата на върха на кулата и отвърна:

— Това е нейната резиденция, но в момента не си е у дома. Отлетя преди няколко дни, за да помогне на своите сестри имбрини в Лондон. Нали знаете, че има война… предполагам, сте чували за това? Което вероятно обяснява защо пътувате в този окаян стил на бежанци.

— Нашата примка беше нападната — обясни Ема. — И изгубихме вещите си в морето.

— И едва не загинахме — добави Милърд.

При звука на неговия глас кучето се стресна.

— Невидим! Каква рядка находка. А също и американец — кимна към мен. — Вие сте доста необикновена сбирщина, дори за чудати. — Той се отпусна на четири крака и се обърна към кулата. — Елате, ще ви представя на другите. Ще се зарадват да се запознаят с вас. Вероятно сте изгладнели от пътуването, бедни създания. Веднага ще бъде уредено да получите нужните хранителни съставки!

— Трябват ни и лекарства — рече Бронуин и коленичи да вдигне малката Клеър. — Мъничето ни е болно.

— Ще направим за нея всичко, което е по силите ни — обеща кучето. — Дължим ви го, най-малкото защото решихте дребния проблем с гладния. Много досадна твар, повярвайте ми.

— Какво беше това за хранителните съставки? — полюбопитства Олив.

— Препитание, провизии, порциони! — занарежда кучето. — Ще ви натъпчем като кралски особи.

— Но аз не харесвам кучешка храна — рече Олив.

Адисън се засмя с изненадващо човешки тембър.

— Нито пък аз, мис.

Четвърта глава

Адисън вървеше на четири крака, вдигнал сплескания си нос във въздуха, а човекоподобното на име Грухчо подскачаше около нас като умопобъркано кутре. Иззад високата трева и разпръснатите тук и там шубраци мярвах надничащи лица — повечето от тях космати и с най-различни форми и размери. Когато стигнахме средата на платото, Адисън се изправи на задните си крака и се провикна:

— Не се страхувайте, събратя! Елате и посрещнете децата, които ни отърваха от нашия нежелан посетител!

Това, което последва, бе малко шествие от чудати създания. Адисън ги представяше при появата им. Първото същество изглеждаше сякаш някой е пришил горната част на жираф върху туловище на магаре. То крачеше нескопосано на задните си крака — единствените му крайници.

— Това е Деирдре — обяви Адисън. — Наричаме я емурафа, макар всъщност да е комбинация от жираф и магаре, но без предните крака и със свадлив нрав. Хич не умее да губи на карти. Никога не играйте с емурафата на карти — добави той шепнешком. — Деирдре, кажи здрасти!

— Довиждане! — каза Деирдре и разтвори големите си конски бърни в зъбата усмивка. — Ужасен ден! Много ми е неприятно да се запозная с вас! — Тя се засмя — дрезгаво, пронизително изцвилване, и добави: — Майтапя се бе!

— Деирдре се мисли за много смешна — обясни Адисън.

— Щом прилича на магаре и жираф — попита Олив, — защо не сте я нарекли магарафа?

Деирдре се намръщи и заяви:

— Що за ужасно име ще е това? Емурафата се изтърколва леко от езика, не смятате ли? — И тя изплези език — въздебел, розов и дълъг поне три стъпки, и побутна с върха му диадемата на Олив. Момичето изписка и с кикот изтича при Бронуин.

— Тук всички животни ли говорят? — попитах.

— Само аз и Деирдре — отвърна Адисън, — което си е доста добре. Защото пиленцата и без това не млъкват, какво ли ще е, ако вземе да им се разбира! — Още докато го казваше, от една почерняла и обгоряла клетка изприпка рояк пилета. — Ах! — възкликна домакинът ни. — Ето ги и момичетата.

— Какво е станало с клетката им? — поинтересува се Ема.

— Всеки път, когато я поправим, те я изгарят наново — обясни той. — Какви досадници. — После се обърна и кимна към тях. — Бих ви посъветвал да се отдръпнете малко. Защото, като се развълнуват…

БУМ! — екна гърмеж като от взрив на динамит и последните здрави дъски на клетката се пръснаха на трески, които се разлетяха във въздуха.

— … яйцата им гърмят — довърши Адисън.

След като димът се разсея, видяхме, че пиленцата продължават да прииждат към нас, невредими по някаква странна причина и заобиколени от облак пера, реещи се като едри бели снежинки.

Ченето на Инок увисна.

— Да не искаш да кажеш, че тези пилета снасят експлодиращи яйца? — изуми се той.

— Само когато се развълнуват — отвърна Адисън. — Повечето от яйцата им са напълно безвредни — и невероятно вкусни! Но именно експлодиращите са им спечелили доста странното име Армагедонски пилета.

— Стойте надалеч от нас! — извика Ема на приближаващите се пилета. — Ще ни хвърлите във въздуха!

Адисън се разсмя.

— Те са сладки и безопасни, уверявам ви, и никога не снасят вън от клетката. — Пилетата се скупчиха щастливо в краката ни. — Видяхте ли? Те ви харесват!

— Ама че лудница! — оплака се Хорас.

Деирдре се изхили.

— Не, драги мой. Това е менажерия.

После Адисън ни представи на още няколко животни, чиито чудатости бяха по-дребни, между които един умълчан и наежен бухал, втренчил очи в нас от дебел клон, и няколко мишки, които ту се появяваха, ту изчезваха, сякаш прекарваха половината от съществуването си в някаква друга реалност. Имаше и козел с много дълги рога и дълбоки черни очи, сирак на стадо козли, които някога обитавали горите долу.

Когато всички животни се събраха, Адисън извика:

— Три пъти ура за убийците на гладни!

Деирдре зацвили, козелът взе да тупа по земята, бухалът бухаше, пиленцата къткаха, а Грухчо грухтеше от задоволство. И докато се случваше всичко това, Бронуин и Ема не спираха да се споглеждат — Бронуин надзърна под палтото си, където се криеше мис Перигрин, а след това повдигна въпросително вежди към Ема: сега ли? В отговор Ема завъртя глава: още не.

Бронуин положи Клеър на килим от мека трева в сянката на едно дърво. Малката бе плувнала в пот, трепереше и от време на време изпадаше в несвяст, а сетне изплуваше отново.

— Има един специален еликсир, който съм виждал мис Рен да приготвя за лечение на треска — каза Адисън. — Гаден е на вкус, но много ефикасен.

— Майка ми правеше пилешка супа — вметнах.

Пиленцата нададоха тревожни врясъци и Адисън ме изгледа навъсено.

— Той се шегува! — побърза да обясни. — Само се шегува, това е абсурдна шега, ха-ха-ха! Няма такова нещо като пилешка супа!

С помощта на Грухчо Адисън и емурафата се заеха да приготвят еликсира. Не след дълго те се върнаха с купа, в която имаше нещо като мръсна вода от пране. Веднага щом я изпи до последната капка, Клеър заспа дълбоко, а животните ни устроиха скромно празненство: кошници с пресен хляб, ябълков компот и твърдо сварени яйца — от неизбухващия тип, — всичките поднесени право в ръцете ни, тъй като не разполагаха с чинии и сребърни прибори. Не бях си дал сметка колко съм гладен, докато не погълнах първите три яйца и голям комат хляб.

Когато приключих, оригнах се и изтрих уста, после вдигнах глава и установих, че всички животни ни наблюдават внимателно. Лицата им бяха живи, излъчващи разум, и трябваше да се преборя със споходилото ме усещане, че сънувам.

Милърд се хранеше до мен и аз го попитах:

— Някога преди да си чувал за чудати животни?

— Само в детските приказки — отвърна той все още с пълна уста. — Странно, че точно една такава приказка ни доведе при тях.

Единствено Олив изглеждаше невъзмутима, може би защото бе още малка — или поне част от нея — и дистанцията между приказките и реалния живот не ѝ се струваше толкова непреодолима.

— Къде са другите животни? — попита тя Адисън. — В приказката за Катберт имаше кокилести страхомечки и двуглави рисове.

Сякаш заради тези думи празничното настроение на животните се изпари в миг. Грухчо скри лице в едрите си длани, а Деирдре издаде цвилещ стон.

— Не питай, не питай — заповтаря тя, увесила глава. Но беше твърде късно.

— Тези деца ни помогнаха — рече Адисън. — Те заслужават да чуят нашата тъжна история, стига да искат.

— Ако нямате нищо против да ни разкажете — отбеляза Ема.

— Обичам тъжните истории — обади се Инок. — Особено тези, в които драконът изяжда принцесата и накрая всички умират.

Адисън се покашля.

— В нашия случай става дума за нещо повече от изяждането на дракон от принцеса — заговори той. — Последните няколко години бяха доста тежички за същества като нас, а и вековете преди това също не бяха от леките. — Кучето закрачи напред-назад и в гласа му се прокраднаха драматични, тържествени нотки. — Някога, много отдавна, този свят бил пълен с необикновени животни. В Алдинските дни на Земята имало далеч повече чудати животни, отколкото необикновени хора. Срещали сме се във всякакви размери и форми, каквито можете да си представите — китове, които летели като птици, червеи с големина на къщи, кучета, дваж по-интелигентни от мен, ако бихте могли да го повярвате. Някои имали собствени царства, управлявани от животински господари. — В очите на кучето заблестя едва забележима искра — сякаш беше достатъчно старо, за да си спомни описвания от него свят, — после то въздъхна, подуши шумно и продължи: — Ала сега трябва да сме една милионна от броя, който сме достигали тогава. И почти сме на изчезване. Знае ли някой от вас каква е съдбата на чудатите чудовища, които някога са се скитали по този свят?

Дъвчехме мълчаливо, засрамени, че не знаем.

— Добре, тогава — продължи Адисън. — Елате с мен и аз ще ви покажа.

Той се завъртя в посока към слънцето и извърна глава, за да се увери, че го следваме.

— Моля те, Ади — обади се емурафата. — Не сега — нашите гости се хранят!

— Попитаха ме и аз им отговарям — заяви Адисън. — Хлябът няма да избяга, докато отсъстват!

Ние оставихме неохотно храната и последвахме кучето. Фиона остана да наглежда Клеър, която все още спеше, и придружени от Грухчо и подскачащата емурафа, прекосихме платото към малката горичка, която растеше в отсрещния край. Чакълеста пътека се виеше между дърветата и обувките ни захрущяха по нея право към откритата площ в средата. Малко преди да я доближим, Адисън каза:

— Позволете да ви представя най-чудатите необикновени животни, които са живели някога!

Дърветата се разтвориха и зад тях се показа малко гробище с прилежно подредени бели надгробни камъни.

— О, не — чух гласа на Бронуин.

— Тук вероятно има повече погребани чудати животни, отколкото живеят в момента в Европа — обяви Адисън и закрачи през гробището, докато стигна избран от него надгробен камък, на който се опря с предните си лапи. — Името на покойника тук е Помпей. Тя беше прекрасно куче и можеше да лекува рани с няколко близвания на езика си. Истинско чудо, казвам ви! И въпреки това вижте как се отнесоха с нея.

Адисън цъкна с език и Грухчо изтича с малка книга, която кой знае защо ми пъхна в ръцете. Беше фотоалбум, отворен на снимка на куче, впрегнато като муле или кон в съответстваща по размери миниатюрна карета.

— Попадна в робство при карнавалджиите — продължи Адисън — и те я принудиха да вози охранени, глезени дечица сякаш е най-обикновен впрегатен добитък — шибаха я, дори я пришпорваха с шпори! — Очите му горяха от гняв. — По времето, когато мис Рен ни спаси, Помпей бе толкова депресирана, че бе почти на прага на смъртта. Живя още няколко седмици след пристигането тук. Погребахме я на това място.

Подадох книгата на другите. Всички погледнаха снимката, за която ставаше дума, поклатиха глави и замърмориха недоволно.

Адисън доближи друг гроб.

— А това е величествената Ка’аб Магда — поде той, — осемнайсетзъбо чудовище, обитаващо примките на Външна Монголия. Беше страховита! Казват, че дори е прехвърляла Алпите с армията на Анибал през 218 година преди Христа. А после, след няколко години, един ловец я застрелял.

Грухчо ни показа снимка на възрастна жена, която изглеждаше като тъкмо върнала се от африканско сафари и седеше на странен стол, направен от рога.

— Не разбирам — поклати глава Ема, докато разглеждаше снимката. — Къде е Ка’аб Магда?

— Седят върху нея — сопна се Адисън. — Ловецът изработил от рогата ѝ кресло.

Ема едва не изпусна албума.

— Това е отвратително!

— Ако това е тя — чукна с пръст по снимката Инок, — тогава какво е заровено тук?

— Креслото — обясни Адисън. — Какъв тъжен край на един необикновен живот. Това гробище е пълно с истории като тази на Магда — продължи той. — Мис Рен смяташе да превърне менажерията си в Ноев ковчег, но постепенно стана гробница.

— Като всички наши примки — додаде Инок. — И като самата идея за чудатите. Един провален експеримент.

— „Това място умира — повтаря често мис Рен, — и аз не съм нищо повече от свидетел на едно продължително погребение!“ — Адисън се опита да имитира гласа ѝ. Очите му блеснаха, когато си спомни за нея, но после добави с укрепнал глас: — Падаше си по театралниченето.

— Моля те, не говори за нашата имбрин в минало време — скастри го Деирдре.

— Пада си — поправи се кучето. — Съжалявам. Пада си.

— Преследвали са ви — поде Ема с глас, треперещ от вълнение. — Препарирали са ви и са ви натиквали в зоопаркове.

— Също като ловците в приказката за Катберт — обади се Олив.

— Да — потвърди Адисън. — Някои истини се изразяват по-добре под формата на митове.

— Но не е имало Катберт — продължи Олив, която сега започваше да разбира. — Не е имало великан. Само една птица.

— Много специална птица — поясни Деирдре.

— Безпокоите се за нея — отбелязах аз.

— Разбира се, че се безпокоим — потвърди Адисън. — Доколкото ми е известно, мис Рен е единствената останала непленена имбрин. Когато чу, че отвлечените ѝ сестри са били откарани в Лондон, тя отлетя да им окаже помощ без дори да помисли за собствената си безопасност.

— Както и за нашата — промърмори Деирдре.

— Лондон? — попита Ема. — Сигурен ли сте, че там са откарали отвлечените имбрини?

— Абсолютно сигурен — заяви кучето. — Мис Рен разполага с шпиони в града — едно ято чудати гълъби, които следят за всичко и ѝ докладват. Наскоро няколко от тях долетяха и изглеждаха страшно развълнувани. Разполагаха със сигурна информация, че имбрините били задържани в наказателни примки — и все още са там.

Няколко от децата ахнаха, но аз все още нямах представа за какво говори кучето.

— Какво е наказателна примка? — попитах.

— Създадени са, за да държат пленени гадини, непоправими престъпници и опасни луди — обясни Милърд. — Нямат нищо общо с примките, които познаваме. Гадни, много гадни места.

— И сега гадините и без съмнение техните гладни са тези, които ги пазят — продължи Адисън.

— Боже мили! — възкликна Хорас. — Значи е по-лошо, отколкото се страхувахме!

— Шегуваш ли се? — попита Инок. — Това е точно едно от нещата, от които се боях!

— Каквито и нечестиви цели да гонят гадините — заговори Адисън, — ясно е, че се нуждаят от всички имбрини, за да ги постигнат. А сега им остава само мис Рен… храбрата, дръзка мис Рен… и кой знае още колко време! — Той изскимтя, както правят кучета по време на буря, прилепи уши назад и сведе глава.

Върнахме се под сянката на дървото и довършихме яденето, а когато се натъпкахме и не можехме да поемем повече, Бронуин се обърна към Адисън:

— Знаете ли, мистър Куче, не всичко е толкова страшно, колкото го представяте. — Тя погледна към Ема, повдигна вежди и този път Ема кимна.

— Така ли? — учуди се Адисън.

— Да, така. Тук имам нещо, което може да повдигне духа ви.

— Позволете да се усъмня — промърмори кучето, но въпреки това вдигна глава от лапите си.

Бронуин разтвори палтото си и обяви:

— Бих искала да ви представя предпоследната непленена имбрин, мис Алма Перигрин. — Птицата подаде глава на дневна светлина и премигна.

Сега бе ред на животните да се учудят. Деирдре зяпна, Грухчо изписка и плесна с ръце, а пиленцата запърхаха с безполезните си крила.

— Но ние чухме, че примката ви е била нападната! — извика Адисън. — И че вашата имбрин е отвлечена!

— Така беше — потвърди гордо Ема, — но ние си я върнахме!

— В такъв случай — Адисън се поклони на мис Перигрин, — мадам, за нас това е необикновена чест. Аз съм ваш слуга. Ако ви е нужно място, за да се преоблечете, с радост ще ви отведа в личните покои на мис Рен.

— Тя не може да се преоблече — подскочи Бронуин.

— Защо? — удиви се Адисън. — Да не се стеснява?

— Не — отвърна Бронуин. — Болна е.

Лулата падна от устата на кучето.

— О, не — простена тихо той. — Сигурни ли сте в това?

— Така е вече от два дена — поясни Ема. — Мисля, че ако можеше да се върне в обичайната си форма, досега да го е сторила.

Адисън поклати глава, за да смъкне очилата от носа си, и погледна към птицата с очи, в които се четеше тревога.

— Мога ли да я прегледам? — попита.

— Той е истински доктор Дулитъл — обади се емурафата. — Ади ни лекува, когато сме болни.

Бронуин измъкна мис Перигрин изпод палтото си и постави птицата на земята.

— Само внимавайте с раненото ѝ крило — предупреди.

— Разбира се — кимна Адисън. Той започна да описва бавни кръгове около птицата, изучавайки я от различни ъгли. След това подуши главата и крилете ѝ с големия си влажен нос.

— Кажете ми какво се е случило с нея — нареди накрая. — Кога и как. Разкажете ми всичко.

Ема преразказа цялата история — как мис Перигрин бе отвлечена от Голън, как едва не се удави с клетката в океана, как бе спасена от подводница, командвана от гадини. Животните я слушаха внимателно. Когато приключи, кучето отдели няколко минути, за да си събере мислите, сетне постави диагнозата:

— Била е отровена. Сигурен съм в това. Дали са ѝ нещо, което изкуствено я поддържа в птича форма.

— Наистина? — попита Ема. — Откъде знаете?

— Отвличането и транспортирането на имбрини е опасна работа, когато те са в човешка форма и могат да прибягват до своите трикове със спиране на времето. Като птици обаче възможностите им са ограничени. Затова вашата господарка е била смалена, така е станала лесна за пренасяне и скриване… и далеч по-малка заплаха. — Той погледна мис Перигрин. — Да ви е напръсквала с нещо гадината, която ви отвлече? — попита я. — С някаква течност или газ?

Мис Перигрин заклати глава, което бе нейният начин да кимне.

Бронуин ахна.

— О, мис, ужасно съжалявам. Нямахме представа.

Чувствах известна вина. Аз бях този, който отведе гадините на острова. Заради мен се случи всичко това с мис Перигрин. Аз бях причината чудатите деца да изгубят дома си, поне в известен смисъл. Срамът накара в гърлото ми да се вдигне буца, която го запречи като камък.

— Но тя ще се оправи, нали? — попитах. — Ще се върне към нормалното?

— Крилото ѝ ще се възстанови — отвърна Адисън, — но без помощ няма отново да стане човек.

— И от каква помощ се нуждае? — попита Ема. — Можете ли да ѝ я окажете?

— Само друга имбрин може да ѝ помогне. И времето ѝ е ограничено.

Неволно се напрегнах. Това беше нещо ново.

— Какво значи това? — поинтересува се Ема.

— Мразя да съобщавам лоши новини — каза Адисън, — но два дена са твърде много за една имбрин в подобно състояние. Колкото повече прекарва като птица, толкова повече губи от човешкото си. Спомените ѝ, думите, всичко, което я прави тази, която е — докато накрая вече няма да е имбрин. Ще бъде само птица, до края на живота си.

Споходи ме необичайно видение — мис Перигрин, просната на масата в спешно отделение, заобиколена от развълнувани доктори, вече спряла да диша, а секундите отброяват неумолимо наближаващия момент на мозъчна смърт.

— Колко време има? — обади се Милърд. — Колко още ѝ остава?

Адисън примижа и поклати глава.

— Два дни, ако е достатъчно силна.

Шепот и възклицания. Всички пребледняхме.

— Сигурен ли сте? — попита Ема. — Абсолютно сигурен?

— Виждал съм го да се случва и преди. — Адисън изприпка до дървото, на което бе кацнал смълчаният бухал. — Оливия, която виждате тук, бе млада имбрин, когато преживя тежък инцидент по време на обучението си. Докараха ни я пет дни по-късно. Двамата с мис Рен опитахме всичко по силите си, за да я върнем обратно, но вече не можеше да ѝ се помогне. Това беше преди десет години, оттогава изглежда така.

Бухалът ни разглеждаше мълчаливо. Нямаше никакъв живот в нея, освен обичайния за птица, личеше си по мътния ѝ, лишен от интелигентност поглед.

Ема се изправи. Явно се готвеше да каже нещо — да ни ободри, надявах се, да ни върне в играта с някоя вдъхновяваща реч, — но не можеше да намери подходящите думи. Вместо това изхълца, олюля се и се отдалечи. Повиках я, но тя не спря. Останалите я гледаха мълчаливо, стъписани от ужасните новини, както и от безпомощния, потиснат вид на Ема. Беше останала силна пред лицето на толкова много страшни премеждия, та някак си се бяхме изпълнили с увереността, че е несъкрушима. Може и да беше чудата, но тя бе също и човек.

— Мистър Джейкъб, най-добре я върнете — рече ми Бронуин. — Не бива да оставаме тук твърде дълго.

Когато застигна Ема, тя стоеше близо до края на платото, загледана към местността в подножието и гората, спускаща се към далечната равнина. Чу ме, че идвам, обърна се и ме погледна.

Застанах до нея и потърсих в съзнанието си нещо, с което да я утеша.

— Зная, че си изплашена и… виж, три дни не са чак ужасно много… ние…

— Два дена — поправи ме тя. — Може би два дена. — Устните ѝ трепереха. — И това дори не е най-лошото.

Облещих се.

— Че кое може да е по-лошо?

Очевидно се бореше със сълзите, но сега, в един кратък миг на слабост, тя изгуби тази борба и се разрида. Свлече се на земята, докато хълцаше, напълно победена от нещастието. Коленичих, прегърнах я през рамо и я притеглих към себе си.

— Съжалявам — прошепна тя и го повтори три пъти с дрезгав и пресипнал глас. — Не биваше да оставаш. Не трябваше да ти позволявам. Но бях такава егоистка… такава ужасна егоистка!

— Не го казвай — отвърнах. — Тук съм — тук съм и няма да ида никъде другаде.

Ала това само я разплака още повече. Опрях устни на челото ѝ и я целувах, докато бурята поотмина и риданията ѝ се уталожиха до хлипане.

— Моля те, говори с мен — подканих я аз. — Кажи ми какво те безпокои.

След около минута тя се изправи, изтри очи и се опита да се успокои.

— Надявах се, че няма да се наложи да го казвам — поде. — Че няма значение. Помниш ли, когато ти споменах — в нощта, преди да решиш да дойдеш с нас, — че може би няма да можеш никога да се върнеш у дома?

— Разбира се, че помня.

— До този момент не знаех колко вярно е било това. Джейкъб, мой скъпи приятелю, боя се, че заради мен си обречен на един кратък живот в умиращ свят. — Тя си пое треперливо дъх и продължи: — Дойде при нас през примката на мис Перигрин, а това означава, че само мис Перигрин и нейната примка могат да те пратят обратно. Но примката ѝ я няма вече — а дори да съществува, скоро ще изчезне, — което прави мис Перигрин единствената ти възможност за връщане. Ала ако тя никога повече не стане човек…

Преглътнах мъчително, с внезапно изсъхнало гърло.

— Тогава ще остана завинаги в миналото.

— Именно. И единственият начин да се върнеш обратно във времето, което познаваш, е да го чакаш — ден след ден, година след година.

Седемдесет години. Дотогава родителите ми и всички, които познавам и на които държа, ще бъдат мъртви, както и аз ще съм отдавна умрял за тях. Разбира се, ако оцелеем в премеждията, които ни предстоят, бих могъл да навестя родителите си и по-рано, веднага щом се родят например — но какъв смисъл в това? Те ще са деца, чужди хора за мен.

Запитах се кога моите родители от настоящето ще се откажат да ме издирват. Каква история ще приемат, за да обяснят изчезването ми? Че съм избягал? Изгубил съм разсъдък? Хвърлил съм се в морето от някоя пропаст?

Дали ще ми устроят погребение? Ще ми купят ли ковчег? Ще изпишат ли името ми на надгробната плоча?

Бях се превърнал в загадка, която никога няма да решат. Рана, която никога не ще заздравее.

— Съжалявам — повтори Ема. — Ако знаех, че състоянието на мис Перигрин е толкова тежко, нямаше да те моля да останеш. Настоящето не означава нищо за нас. То ще ни убие, ако останем в него твърде дълго! Но ти — все още имаш свое семейство, живот…

— Не! — почти извиках и плеснах с длан земята, за да прогоня самосъжалението, което вземаше връх в съзнанието ми и заплашваше да замъгли мислите ми. — Всичко това вече го няма. Аз избрах да бъде така.

Ема сложи ръката си върху моята и продължи нежно:

— Ако това, което животните казват, е истина и всички наши имбрини са били отвлечени, тогава скоро и това настояще ще престане да съществува. — Тя взе шепа пръст от земята и я остави на вятъра да я разпилее. — Без имбрини да ги поддържат, примките ще се разпаднат. Гадините ще използват имбрините, за да дублират проклетия си експеримент, и пак ще се повтори 1908-а — и тогава или ще се провалят и светът ще се превърне в димящ кратер, или ще успеят, ще станат безсмъртни и ще бъдем управлявани от чудовища. И в двата случая ни чака участта на изчезващите чудати животни! А ето че въвлякох и теб в тази безнадеждна бъркотия — и за какво?

— Всичко се случва с причина — рекох.

Не можех да повярвам, че съм произнесъл тези думи, но веднага щом излязоха от устата ми, усетих истината в тях да вибрира като камбана.

Аз бях тук с причина. Имаше нещо, което се очакваше от мен да свърша — и то не беше да бягам и да се крия, нито да се предам в мига, когато трудностите станат твърде страшни и непреодолими.

— Мислех, че не вярваш в съдбата — погледна ме скептично Ема.

Така е, не вярвах, но не знаех как точно да ѝ обясня в какво всъщност вярвам. Спомних си за историите, които дядо ми разказваше. Бяха изпълнени с чудатости и приключения, но в тях имаше и нещо по-дълбоко — чувство за постоянна благодарност. Като дете обръщах повече внимание на описанията на вълшебния остров и необикновените деца с техните фантастични способности, но по същество това бяха истории за мис Перигрин и как във време на големи изпитания тя му е помогнала. Когато пристигнал в Уелс, дядо бил съвсем малко, изплашено момче, което не говорело езика, момче, преследвано от два вида чудовища: едните, които вероятно щели да изтребят цялото му семейство, и други, страховити и грозни, невидими за всички, освен за него, които изглеждали като измъкнати от ужасни кошмари. Пред лицето на всичко това мис Перигрин му дала убежище, осигурила му дом и му помогнала да разбере кой е в действителност — спасила живота му и по такъв начин осигурила появата на бял свят на баща ми и вследствие — на мен. Родителите ми ме обграждаха с обич и ме бяха отгледали, и затова съм им вечно признателен. Но никога не бих се появил на този свят, ако не беше великата, лишена от всякакъв намек за егоизъм доброта на мис Перигрин, с която приела дядо ми. Започвах да си мисля, че съм бил пратен тук, за да изплатя този дълг — моя, на баща ми и на дядо ми.

Опитах се да ѝ обясня всичко това.

— Не става въпрос за съдба — рекох. — Но мисля, че в този свят съществува равновесие и понякога сили, които не разбираме, се намесват, за да наклонят везните в една или друга посока. Мис Перигрин спаси дядо ми — и сега аз съм тук, за да спася нея.

Ема присви очи и кимна бавно. Не знаех дали е съгласна с мен, или това е любезен начин да ми каже, че дъската ми хлопа.

А после ме прегърна.

Не се нуждаех от повече обяснения. Тя ме бе разбрала.

И Ема като мен дължеше живота си на мис Перигрин.

— Имаме три дни — рекох. — Ще идем в Лондон, ще освободим една от имбрините и ще излекуваме мис Перигрин. Ще я спасим, Ема — или, ако не успеем, ще умрем. — Тези думи прозвучаха толкова смело и решително, та се зачудих дали аз съм ги произнесъл.

Ема ме изненада, като се разсмя, сякаш всичко това ѝ се бе сторило смешно, а после извърна глава встрани. Когато отново ме погледна, беше стиснала устни и очите ѝ сияеха — възвръщаше предишната си увереност.

— Понякога не мога да определя дали си луд за връзване, или малко чудо — рече. — Макар че съм склонна да вярвам във второто.

Тя ме прегърна и известно време останахме така, главата ѝ на рамото ми, дъхът ѝ топлеше шията ми, и изведнъж ми се дощя да затворя всички пролуки между телата ни и да се слеем в едно. Но после тя се отдръпна, целуна ме по челото и се отправи назад към другите. Бях замаян и не можах веднага да я последвам, защото се случваше нещо ново: в сърцето ми се бе завъртяло колело, което не бях забелязал досега, и точно от неговия въртеж бе замаяна главата ми. Колкото повече се отдалечаваше тя, толкова по-бързо се въртеше колелото, сякаш имаше невидима връв, която се размотаваше от него и се изпъваше между нас, и ако Ема стигне твърде далеч, връвта ще се скъса — и ще ме убие.

Запитах се дали тази странна, сладка болка не е любов.

Другите се бяха скупчили под сянката на дървото, деца и животни заедно. Двамата с Ема ги доближихме. Споходи ме желанието да я уловя за ръката и едва не го сторих, ала после размислих. Внезапно си дадох сметка — когато Инок се обърна и ни погледна с нескрито подозрение, каквото винаги проявяваше към мен, а сега и към двама ни, — че ние с Ема сме се превърнали в отделна единица, в малък съюз със свои тайни и обещания.

Докато се приближавахме, Бронуин се изправи.

— Добре ли сте, мис Ема?

— Да, да — отвърна припряно Ема. — Нещо ми влезе в окото, това е всичко. А сега, съберете си нещата. Трябва да поемем незабавно към Лондон и да се постараем да върнем здравето на мис Перигрин!

— Радваме се, че си на това мнение — рече Инок и завъртя очи. — Защото още преди няколко минути — докато вие двамата си шепнахте — стигнахме до същото заключение.

Ема се изчерви, но не захапа примамката на Инок. Имаше по-важни неща, с които да се заемем, отколкото тези дребни дрязги — и най-вече екзотичните опасности на пътуването, което ни предстоеше.

— Както, предполагам, всички знаете — заговори Ема, — това, както и да го погледнеш, ще е много лош план с малка надежда за успех. — Тя изложи някои от причините да смята така. Лондон се намира доста далеч — не по представите на днешния свят, в който бихме могли да се ориентираме с джипиес до най-близката гара и да вземем експрес, който ще ни откара за няколко часа в центъра на града. През 1940-а обаче, в изтерзаната от война Британия, Лондон бе почти на другия край на света — пътищата и гарите бяха задръстени от бежанци, разрушени от бомбардировки или монополизирани от военни конвои, всяка от тези възможности би ни коствала време, с каквото мис Перигрин не разполагаше. И което бе по-лошо, щяха да ни преследват още по-усилено, отколкото досега, след като почти всички останали имбрини бяха пленени.

— Забравете пътуването! — обади се Адисън. — Това е последната от всичките ви грижи! Може би не успях да ви разубедя достатъчно, когато го обсъждахме по-рано. Или не разбирате обстоятелствата около затварянето на имбрините.

— Той натъртваше всяка сричка, сякаш имахме затруднения със слуха. — Някой от вас чел ли е за наказателните примки в историческите книги за чудати?

— Разбира се, че сме чели — отвърна Ема.

— Тогава трябва да знаете, че опитът за проникване в тях е равносилен на самоубийство. Те са смъртоносни клопки, всяка една от тях, и съдържат най-кървавите епизоди от историята на Лондон — Големия пожар от 1666-а, кръвопролитната обсада на викингите от 842-ра, разгара на гибелната чумна епидемия! Никой не издава темпорални карти за тези места по разбираеми причини! Така че, освен ако някой от вас не разполага с точни познания за потайностите на тези чудати…

— Аз съм специалист по затънтени и отблъскващи примки — изпъчи гърди Милърд. — Това ми е нещо като хоби през последните години.

— Браво! Чудесно! — възкликна Адисън. — В такъв случай, предполагам, ще знаете как да заобиколите ордата гладни, които охраняват входовете им!

Внезапно всички погледи се извърнаха към мен. Преглът-нах изплашено, повдигнах брадичка и заявих:

— Да, всъщност знаем.

— Дано да знаем — изсумтя Инок.

— Джейкъб, аз вярвам в теб — обади се Бронуин. — Не те познавам отдавна, но имам чувството, че усещам сърцето ти, и то е силно и вярно — сърце на необикновен. Затова ти вярвам.

— Тя се наведе към мен, прегърна ме и аз отново почувствах, че гърлото ми се свива.

— Благодаря ти — рекох и ми се стори, че съм ужасно малък пред силата на нейните чувства.

Кучето млясна с език.

— Безумие. Вие, деца, нямате никакъв инстинкт за самосъхранение. Цяло чудо е, че всички все още сте живи.

Ема се изправи с очевидното намерение да го накара да млъкне.

— Вие сте чудесен — рече — и аз ви благодаря, че ни осветлихте за вашето мнение. Но нека забравим песимизма и да отговорим на един въпрос: имате ли възражения към това, което предлагаме? Не бих искала никой да участва само защото смята, че е бил притиснат.

Хорас вдигна бавно ръка.

— Ако всички гадини са в Лондон, като идем там, няма ли сами да се напъхаме в ръцете им? Това добра идея ли е?

— Идеята е гениална — изтъкна раздразнено Инок. — Гадините са твърдо убедени, че ние, чудатите деца, сме изплашени и слаби. Последното, което очакват, е да идем при тях.

— Ами ако се провалим? — попита Хорас. — Тогава ще доставим собственоръчно мис Перигрин в техния дом!

— Ние не знаем дали Лондон е техният дом.

Инок изпръхтя.

— Не захаросвай така нещата. Щом са успели да проникнат в затворническите примки и ги използват, за да задържат имбрини, можеш да заложиш меките си части, че държат в ръце и останалата част от града! Със сигурност ще гъмжи от тях, помнете ми думите. Ако не беше така, гадините никога нямаше да си правят труда да ни нападат в стария Кеърнхолм. Това е военна стратегия по учебник. По време на битка не се прицелваш първо в розовия палец на противника — пронизваш го право в сърцето!

— Моля те — изпъшка Хорас, — стига приказки за разбити примки и пронизани сърца. Плашиш малките!

— Не съм изплашена! — възрази Олив.

Хорас се сви. Някой прошепна думата „страхливец“.

— Престанете! — намеси се Ема. — Няма нищо лошо да си изплашен. Това означава, че приемате нещата, които ние предлагаме, много сериозно. Защото — да, ще бъде опасно. Да, шансовете ни за успех са незначителни. И дори да успеем да се доберем до Лондон, няма никаква гаранция, че ще съумеем да намерим имбрините, още по-малко да ги спасим. Най-вероятно ще приключим съществуването си в някоя килия в затвор на гадини или ще се разтворим в стомаха на гладен. Нали всички ме чухте?

Децата кимнаха мрачно в знак, че са я разбрали.

— И не захаросвам нищо, нали, Инок?

Той поклати глава.

— Ако опитаме това — продължи Ема, — напълно възможно е да изгубим мис Перигрин. Това е неоспоримо. Но ако не опитаме, ако не тръгнем, няма съмнение, че ще я изгубим. След като си изяснихме този въпрос, всеки от вас може да вземе решение да остане. — Имаше предвид Хорас и ние го знаехме. Той бе втренчил поглед в земята. — Можете да останете тук, където е безопасно, и по-късно, когато решим въпроса, ще дойдем да ви вземем. Няма нищо срамно в това.

— В името на лявата ми камера! — възкликна Хорас. — Ако се скрия сега, няма да мога да живея със себе си.

Дори Клеър отказа да бъде оставена.

— Прекарах осемдесет години от досадно хубави дни — заяви тя, надигайки се на лакът от сянката, където бе спала допреди малко. — Да остана тук, докато всички вие се забавлявате с нови приключения? В никакъв случай! — Но когато се опита да се изправи, тя установи, че не може, закашля се и легна отново, оплаквайки се, че се чувства замаяна. Макар че водата от мръсно пране, която изпи, бе свалила температурата донякъде, нямаше никакъв шанс да измине пътя до Лондон — нито днес, нито утре и със сигурност не навреме, за да помогне на мис Перигрин. Някой трябваше да остане, докато Клеър се възстановява.

Ема попита за доброволци. Олив вдигна ръка, но Бронуин ѝ каза да забрави — беше твърде малка. После самата Бронуин понечи да вдигне ръка, ала размисли. Призна, че се разкъсвала между желанието да пази Клеър и чувството ѝ за дълг към мис Перигрин.

Инок сръга Хорас.

— Какво ти става? — ядоса се той. — Ето го големия ти шанс да останеш тук!

— Искам да участвам в това приключение, наистина го искам — настоя Хорас. — Но ще ми се също така да доживея сто и петия си рожден ден, ако това изобщо е възможно. Обещайте ми, че няма да се опитваме да спасим целия проклет свят?

— Искаме само да спасим мис Перигрин — увери го Ема. — Но не давам гаранции за ничий рожден ден.

Хорас като че ли беше доволен от отговора и ръцете му останаха отпуснати до тялото.

— Някой друг? — попита Ема и се огледа.

— Няма нужда — обади се Клеър. — Мога да се справя и сама.

— Изключено — възрази Ема. — Ние, необикновените, не изоставяме своите.

Фиона бавно вдигна ръка. Досега мълчеше и почти бяхме забравили, че е с нас.

— Фи, ти не можеш! — завъртя глава Хю. Изглеждаше обиден, сякаш като изрази желание да остане, тя го отхвърляше. Фиона го погледна с големите си тъжни очи, но ръката ѝ остана да стърчи.

— Благодаря ти, Фиона — рече Ема. — Ако имаме късмет, ще се върнем при вас до няколко дни.

— По волята на птицата — обяви Бронуин.

— По волята на птицата — повториха като ехо останалите.

Следобедът се изнизваше и се преливаше във вечер. След час в животинската примка щеше да се възцари мрак и обратният път надолу из планината щеше да е прекалено опасен. Докато се подготвяхме за тръгване, животните любезно ни предоставиха запаси от прясна храна и пуловери, изплетени от вълната на чудата овца, за която Деирдре се закле, че притежавала още по-необикновени способности, макар че не можа да си спомни точно какви.

— Мисля, че беше непроницаема за огън — или може би за вода. Да, те никога не потъват във вода, като онези спасителни жилетки. Или може би — уф, не зная, но във всеки случай топлят!

Благодарихме ѝ и ги прибрахме в сандъка на Бронуин. После дотича Грухчо с пакет, обвит в хартия и завързан с канап.

— Подарък от пиленцата — обясни Деирдре и намигна, докато тикаше пакета на Грухчо в ръцете ми. — Не го изпускай.

Някой по-умен човек на мое място вероятно щеше да помисли добре дали да взема експлозиви за едно такова пътуване, но всички ние се чувствахме уязвими и след като кучето и емурафата се заклеха, че ако бъдем предпазливи с яйцата, те няма да избухнат, ги загърнахме внимателно в пуловерите в сандъка на Бронуин. Сега поне нямаше да се изправим беззащитни срещу въоръжени мъже.

А след това се оказа, че сме почти готови, освен за едно — когато напуснем животинската примка, щяхме да сме точно толкова изгубени, колкото и при идването ни. Нуждаехме се от напътствия.

— Мога да ви покажа пътя, който ще ви изведе от гората — предложи Адисън. — Елате с мен на върха на кулата на мис Рен.

Мястото горе бе толкова тясно, че имаше място само за двама, ето защо отидохме аз и Ема, като се изкатерихме по траверсите, сякаш са стъпенки на гигантска стълба. Грухчо преодоля същото разстояние дваж по-бързо, като отнесе Адисън на върха под мишница.

Гледката отгоре бе смайваща. На изток горските склонове се простираха до широка пуста равнина. На запад, докъдето стигаше погледът, се виждаше само океан и един самотен кораб с вдигнати гигантски платна и сложен такелаж, който плаваше покрай брега. Така и не бях попитал коя е годината — 1492 или 1750? — макар че за животните това едва ли имаше значение. Това беше безопасно място, скрито от очите на хората, а годината би значела нещо само в човешкия свят.

— Ще се отправите на север — поде Адисън и посочи с лула посоката, проследявайки едва забележимия път през дърветата, тънък като начертана с молив линия. — Този път води в град и в този град — във вашето време, разбира се — има гара. Коя година е времето във вашата междупримкова среда — 1940?

— Точно така — потвърди Ема. Макар да разбирах смътно за какво си говорят, никога не се боях да задавам глупави въпроси.

— Не може ли просто да излезем в този свят? — попитах. — И да пътуваме до Лондон през годината, която е навън?

— Това може да стане само с коне и каруци — отвърна Адисън, — което отнема няколко дни… и от опит ще ви кажа, че предизвиква неприятни натъртвания. Боя се, че не разполагате с толкова време за губене. — Той се обърна и побутна с нос вратичката към стаята на върха. — Ако обичате — рече. — Искам да ви покажа още нещо.

Последвахме го вътре. Къщурката бе малка и скромно обзаведена, нямаше нищо общо с кралските покои на мис Перигрин. Мебелировката се състоеше от малко легло, гардероб и сгъваемо бюро. Поставен на триножник телескоп бе насочен към прозореца — наблюдателницата на мис Рен, откъдето е следяла за опасности и за пристигането и отлитането на нейните гълъби шпиони.

Адисън посочи бюрото.

— Ако се затрудните в намирането на пътя — рече, — тук има карта на гората.

Ема отвори чекмеджето и намери картата — стар и пожълтял хартиен свитък. Под него имаше полусмачкана снимка. На нея се виждаше жена с черен шал с пайети и посивяла коса, вдигната нагоре. Наблизо стоеше петел. На пръв поглед снимката изглеждаше като случайна поза, направена в момент, когато жената не е гледала обектива и е затворила очи, но въпреки това в нея имаше нещо, говорещо за предварителна подготовка — косата и дрехите на жената някак бяха в унисон с черно-бялата перушина на петела, тя и птицата гледаха в една посока, намеквайки за някаква странна връзка между тях, като че ли разговаряха без думи или си се представяха една друга.

Това, несъмнено, бе мис Рен.

Адисън погледна снимката и сякаш потръпна. Виждах, че се безпокои за нея, колкото и да не му се искаше да го признае.

— Моля ви, не го приемайте като одобрение на вашите самоубийствени планове — рече той, — но ако успеете в безумното си начинание… и по пътя си срещнете мис Рен… надявам се, че ще можете… че ще се опитате…

— Ще я пратим у дома — обеща Ема и го почеса по главата. Беше съвсем обичаен жест за куче, странното бе, ако го правиш с говорещо.

— Пес да ви поживи — благослови ни Адисън.

Аз също понечих да го погаля, но той се изправи на задните си крака и ме скастри:

— Ако обичате, сър! Дръжте ръцете си далеч от мен!

— Извинявам се — промърморих и неловкият момент, който последва, подсказваше недвусмислено, че е време да си вървим.

Спуснахме се от кулата и се присъединихме към нашите приятели, под голямата сянка на дървото се сбогувахме с просълзени очи с Клеър и Фиона. Но сега Клеър лежеше завита с одеяло, имаше възглавница и ни прие като принцеса в своето малко легло, изискваше от нас обещания, когато коленичехме до нея.

— Обещай ми, че ще се върнеш — нареди ми тя, като дойде моят ред, — и ми обещай да спасиш мис Перигрин.

— Ще дам всичко от себе си — уверих я.

— Това не е достатъчно! — рече строго тя.

— Ще се върна — поправих се аз. — Обещавам.

— И ще спасиш мис Перигрин!

— И ще спася мис Перигрин — повторих, макар тези думи да ми се струваха празни, колкото по-уверено звучах, толкова по-неуверен се чувствах.

— Добре — кимна тя. — Джейкъб, беше ми ужасно приятно да те познавам и се радвам, че реши да останеш с нас.

— На мен също — промърморих, после се надигнах бързо, защото блесналото ѝ обрамчено от руси къдрици лице ме убиваше с ентусиазма си. Тя вярваше във всичко, което ѝ казвахме: че двете с Фиона ще са в безопасност сред тези странни животни, в една примка, изоставена от собствената си имбрин. Че ще се върнем да ги вземем. Надявах се с цялото си сърце, че това е нещо повече от сценка, предназначена да придаде разрешим вид на задачата, която си бяхме поставили.

Хю и Фиона стояха отстрани, хванати за ръце и с опрени чела, сбогувайки се по техния мълчалив начин. Накрая всички се изредихме при Клеър и бяхме готови да си вървим, но никой не искаше да ги безпокои, затова се отдръпнахме и гледахме как Фиона се откъсва от Хю, разпръсквайки няколко семена от своето гнездо разчорлени коси, а на мястото, където стоеше, се появи и израсна с необичайна бързина разцъфнал розов храст. Пчелите на Хю се нахвърлиха да го опрашват и докато бяха заети — сякаш тя го бе направила само за да им осигури още миг усамотение, — Фиона го прегърна и прошепна нещо в ухото му, а той кимна и на свой ред ѝ зашепна. Когато най-сетне двамата се обърнаха и откриха, че ги гледаме, тя се изчерви, а Хю се приближи към нас със затъкнати в джобовете ръце, следван от рояк пчели.

— Да вървим, шоуто свърши — изръмжа той.

Върнахме се на пътеката, водеща надолу през планината, по времето, когато взе да се здрачава. Животните ни придружиха до отвесната скала.

— Няма ли всички да дойдете с нас? — попита ги Олив.

Емурафата изпръхтя.

— Няма да изкараме и пет минути там долу! Вие поне можете да се надявате, че ще минете за нормални. Но един поглед към мен… — Тя завъртя лишеното си от горни крайници тяло. — Ще ме гръмнат, препарират и пъхнат зад витрина за нула време.

Кучето се приближи до Ема и каза:

— Дали ще е удобно да ви помоля за още нещо…

— Бяхте толкова мил — отвърна Ема. — Всичко, каквото бихме могли.

— Имате ли нещо против да ми запалите лулата? Тук нямаме кибрит и не съм пушил от години.

Ема кимна и докосна с върха на пръста си купичката на лулата. Кучето вдъхна продължително, изпусна доволно дим и рече:

— Искрено ви желая късмет, чудати деца.

Пета глава

Вкопчихме се в люлеещата се мрежа като стадо маймуни, блъскахме се несръчно в скалната стена, скрипецът поскърцваше, а въжето издаваше жални звуци. Стигнахме до долната площадка омотани един в друг и изгубихме доста време да се освободим от мрежата и нас самите — на няколко пъти, когато вече смятах, че съм свободен, при опита си да стана падах по очи и удрях глава в скалата със смешно издрънчаване. Мъртвият гладен лежеше само на няколко крачки и пипалата му бяха разпрострени като крайници на издъхнала морска звезда под голямата канара, която го бе смазала. Изпитах известно чувство на срам — че едно толкова страховито създание бе позволило да бъде надхитрено от аматьори като нас. Следващия път — ако има следващ път — не вярвах да сме такива късметлии.

Заобиколихме на пръсти смърдящия труп на гладния. Спуснахме се надолу по планината толкова бързо, колкото позволяваха краката ни, ограниченията на опасната пътека и избухливия товар на Бронуин. Веднага щом стигнахме равното, поехме по нашите следи, отпечатани в обраслата с мъх горска пръст. Стигнахме езерото по времето, когато слънцето залязваше и прилепите огласяха околностите от тайните си леговища. Като че ни пращаха някакво неразгадаемо предупреждение за нощния свят, врещяха и кръжаха над главите ни, докато ние шляпахме из плитчините към каменния великан. Изкатерихме се в устата и се гмурнахме право надолу в гърлото, изплувахме в задната част, където водата бе осезаемо по-студена, и се озовахме в яркия слънчев следобед на септември 1940-а.

Останалите изплуваха след мен, подвикваха възбудено и притискаха уши с длани, тъй като всички усещаха натиска, който неизменно придружава подобни темпорални промени.

— Прилича на излитащ самолет — рекох, докато преглъщах, за да дам път на въздуха.

— Никога не съм летял със самолет — отвърна Хорас и изтърси водата от шапката си.

— Или когато пътуваш по магистрала и някой свали прозореца — добавих.

— Какво е магистрала? — попита Олив.

— Забрави.

— Тихо! — сгълча ни Ема.

В далечината се чуваше кучешки лай. Животните вероятно бяха на доста път от нас, но звукът притежава странни способи да пътешества из дълбоките гори и разстоянията може да са измамни.

— Трябва бързо да се махаме оттук — продължи Ема. — И до второ нареждане от моя страна никой да не е произнесъл нито думичка — това важи и за вас, госпожо директор!

— Ще хвърля експлозивно яйце по първото куче, което посмее да ни приближи — заплаши Хю. — Това ще ги научи да не гонят необикновени.

Напуснахме брега на езерото и потънахме в гората. Милърд ни водеше според напътствията от смачканата карта на мис Рен. След около половин час стигнахме прашния път, който Адисън ни бе показал от върха на кулата. Стояхме в дълбоките коловози, оставени от разни превозни средства, докато Милърд изучаваше картата, въртеше я ту на една, ту на друга страна и примижаваше късогледо да разчете микроскопичните обозначения. Потърсих телефона в джоба на джинсите си с идеята да отворя моята карта — стар навик, — но се оказа, че държа в ръката си правоъгълно парче стъкло, което отказваше да светне при почукване с пръст. Разбира се, батерията му се бе изтощила — от влага, липса на периодично зареждане, а най-вече защото до най-близката мрежова клетка имаше поне петдесет години. Телефонът бе единствената моя вещ, оцеляла от премеждието в морето, но сега беше безполезен, чужд за това място предмет. Хвърлих го в гората. Трийсет секунди по-късно почувствах съжаление и изприпках да го взема. По причини, които не ми бяха особено ясни, все още не бях готов да се разделя с него.

Милърд сгъна картата и обяви, че градът е вляво от нас — на около пет-шест часа ходене.

— Ако искаме да стигнем преди мръкване, ще трябва да се движим бързо.

Не бяхме вървели дълго, когато Бронуин забеляза на пътя зад нас да се вдига облак прах, все още достатъчно далече.

— Някой идва — обяви тя. — Какво ще правим?

Милърд свали палтото си и го хвърли в храсталаците край пътя. Стана невидим.

— Препоръчвам ви да изчезнете — рече той — по какъвто начин можете.

Напуснахме пътя и се притаихме зад стена от храсти. Прашният облак нарастваше и с него долетя трополене на дървени колела, както и топуркане на конски копита. Беше керван от фургони. Когато изникнаха от прашната завеса, поклащайки се на пътя, и започнаха да се нижат покрай нас, видях Хорас да зяпва от изненада, а Олив да се смее. Това не бяха сивите еднотипни фургони, каквито бях свикнал да виждам в Кеърнхолм, а по-скоро циркаджийски, изрисувани във всички цветове на дъгата, с високи, резбовани и покрити с рисунки покриви и врати; теглени от коне с дълги гриви и управлявани от мъже и жени, чиито шии бяха окичени с мънистени гердани и пъстроцветни шалове. Припомнил си историите на Ема как чудатите са участвали в подобни пътуващи представления, аз се обърнах и я попитах:

— И тези ли са чудати?

— Това са цигани — отвърна тя.

— Новината добра ли е, или лоша?

Тя присви очи.

— Още не знам.

Виждах, че претегля възможностите и бях почти сигурен какво ще избере. Градът, към който вървяхме, бе доста далече от нас, а тези фургони се движеха по-бързо, отколкото изминавахме ние пеш. Като се имаха предвид гадините и кучетата, които вероятно ни преследваха, допълнителната бързина можеше да се окаже решаваща за това дали ще се измъкнем, или ще ни заловят. Но ние не знаехме кои са тези цигани и дали можем да им се доверим.

Ема ме погледна.

— Какво мислиш, дали да не се качим на стоп?

Погледнах фургоните. После към Ема. Помислих си как ще се чувстват краката ми след шестчасово ходене в мокри обувки.

— Съгласен.

Ема махна на останалите, посочи последния фургон и показа с мимики как тичаме след него. Той имаше формата на миниатюрна къща, с по едно малко прозорче от всяка страна и издадена отзад тераса, наподобяваща веранда, вероятно достатъчно широка и дълбока, за да ни побере всички. Фургонът се движеше бързо, но не чак толкова, че да не можем да го стигнем тичешком, и когато ни подмина и кочияшът не можеше да ни види, ние изскочихме от храстите и хукнахме. Ема се покатери първа, после подаде ръка на следващия. Един по един всички се прехвърлихме и се натъпкахме в тясното пространство, като внимавахме да не вдигаме шум, за да не ни чуе кочияшът.

Известно време пътувахме така, с бучащи от равномерния тропот на колелата уши и покрити с прах дрехи, докато следобедното слънце не се изтърколи по небето и не потъна зад дърветата, които се издигаха от двете ни страни като стени на голям зелен каньон. Непрестанно оглеждах гората, боейки се, че всеки момент може да зърна гадини или кучета, които ще изскочат оттам и ще ни нападнат. Но изминаха няколко часа, а не видях никого — нито гадина, нито дори друг пътник. Сякаш се бяхме озовали в безлюдна страна.

От време на време керванът спираше и тогава всички затаявахме дъх, готови да побегнем или да се бием, и почти сигурни, че всеки миг ще ни открият. Пращахме Милърд да разузнава и той се промъкваше напред само за да установи, че циганите са спрели да се поразтъпчат или да сменят подковата на някой кон, след което потегляхме отново. Постепенно престанах да се безпокоя какво може да се случи с нас, ако ни разкрият. Циганите изглеждаха хора изнурени от дългото пътуване и напълно безвредни. Щяхме да се престорим на нормални и да помолим да се смилят над нас. „Ние сме само бездомни сираци — щяхме да кажем. — Моля ви, ще ни отделите ли къшей хляб?“ Ако имахме късмет, щяха да ни нахранят и откарат до най-близката гара.

Не след дълго дойде време теорията ми да бъде поставена на изпитание. Фургоните напуснаха внезапно пътя и спряха на малка поляна. Прахолякът едва се бе слегнал, когато иззад нашия фургон се появи забързан мъж. Носеше малка шапка, нахлупена на челото, имаше мустаци и мрачно изражение, което се подсилваше от увисналите ъгълчета на устата му.

Бронуин скри мис Перигрин под палтото си, а Ема скочи от площадката и се опита да влезе в ролята на окаяно сираче:

— Господине, оставяме се на вашата милост! Къщата ни беше разрушена от бомба, родителите ни са мъртви, а ние се изгубихме и…

— Затваряй си плювалника! — изръмжа мъжът. — Слизайте веднага, всички! — Беше заповед, не молба, подсилена от богато украсен, но въпреки това определено смъртоносен нож, който блесна в ръката му.

Спогледахме се, не знаехме какво да правим. Дали да се бием с него, или да бягаме и вероятно с това да издадем тайната си — или още известно време да се преструваме на нормални, за да видим какво ще направи? А през това време придойдоха още десетина цигани, които наскачаха от фургоните си, и ни заобиколиха в широк кръг, като много от тях също наизвадиха ножове. Бяхме обкръжени и шансовете ни се смалиха драстично.

Тези посивели хора с пронизващи очи бяха облечени с черни плетени жилетки, предназначени да предпазват от прахоляка по пътищата. Жените носеха широки рокли в ярки цветове, дългите им коси бяха покрити със забрадки. Зад тях се скупчиха дечурлига, които също ни гледаха втренчено. Опитах се да си припомня всичко, колкото и малко да бе, което знаех за циганите. Дали ще ни избият — или по природа са навъсени?

Погледнах към Ема в търсене на отговор. Тя стоеше, скръстила ръце на гърдите си, което подсказваше, че поне засега не се готви да прави огън. Щом не смята да се бие с тях, рекох си, ще последвам примера ѝ.

Слязох от фургона, както ни бе наредил мъжът, и вдигнах ръце над главата. Хорас и Хю ме последваха, а после и другите — освен Милърд, който се бе измъкнал незабелязано и вероятно се навърташе наблизо, чакаше и наблюдаваше.

Мъжът с шапката, когото определих като техен водач, започна да ни обстрелва с въпроси:

— Кои сте вие? Откъде се взехте? Къде са родителите ви?

— Идваме от запад — отвърна със спокоен глас Ема. — От един крайбрежен остров. Както ви обяснихме, ние сме сираци. Къщите ни бяха разрушени при бомбардировка и се наложи да бягаме. Гребахме в лодки до сушата и едва не се удавихме. — Тя се опита да пророни няколко сълзи. — Нищичко си нямаме — подсмръкна. — От дни се скитаме из горите, без храна и само с дрехите на гърбовете си. Видяхме вашия керван, но се страхувахме да ви се обадим. Искаме само да стигнем до града…

Мъжът я разглеждаше и лицето му ставаше все по-мрачно.

— Защо е трябвало да напуснете острова, след като къщите ви са били разрушени? И защо се криете в гората, а не вървите по брега?

— Нямахме избор — обади се Инок. — Преследват ни.

Ема го изгледа строго, сякаш казваше: остави на мен да се оправя.

— Кой ви преследва? — попита водачът.

— Лоши хора — рече Ема.

— Хора с оръжия — добави Хорас. — Облечени са като войници, но не са такива.

Жена с шарена забрадка пристъпи напред.

— Щом ги гонят войници, ще ни докарат някоя беля. Бекир, пусни ги да си вървят.

— Или да ги завържем за дърветата и да ги зарежем! — предложи дългурест мъж.

— Не! — извика Олив. — Трябва да стигнем Лондон, преди да е станало твърде късно!

Водачът повдигна вежди.

— Твърде късно за какво? — Не бяхме събудили състраданието му, само любопитството. — Нищо няма да направим, докато не разберем кои сте — добави той — и какво можем да спечелим от вас.

Десет мъже, въоръжени с дълги ножове, ни отведоха при фургон с платформа, на която бе поставена голяма клетка. Дори от разстояние виждах, че е предназначена да държи животни, дълга двайсет и широка десет стъпки, с дебели железни решетки.

— Няма да ни затворите там, нали? — уплаши се Олив.

— Само докато изясним нещата с вас — каза водачът.

— Не, не можете! — извика Олив. — Трябва да стигнем до Лондон, при това час по-скоро!

— И защо това бързане?

— Един от нас е болен — отвърна Ема и погледна многозначително Хю. — Трябва да го отведем на доктор!

— Що трябва да ходите чак в Лондон за доктор? — обади се един от циганите. — Нашият Джебая е лекар. Нали, Джебая?

Мъж с ужасни белези на лицето пристъпи напред.

— Кой от ваште е болен?

— Хю се нуждае от специалист — натърти Ема. — Има рядко заболяване. Жилеща кашлица.

Хю се улови за гърлото, сякаш го болеше, закашля се и от устата му изхвърча пчела. Няколко цигани ахнаха, а едно малко момиче скри лице в полата на майка си.

— Това е някакъв трик! — обяви нароченият за лекар.

— Стига! — вдигна ръка водачът. — Влизайте всички в клетката.

Побутнаха ни към рампата, водеща в клетката. Скупчихме се в подножието. Никой не искаше да влезе пръв.

— Не бива да им позволяваме да го правят! — прошепна Хю.

— Какво чакаш? — изсъска Инок на Ема. — Изгори ги!

Тя поклати глава и прошепна:

— Те са твърде много.

Изкатери се по рампата и влезе в клетката. Голият таван бе съвсем нисък, подът бе посипан със слама, от която лъхаше животинска миризма. Когато всички се натикахме вътре, водачът затръшна вратата и я заключи, после пъхна ключа в джоба си.

— Никой да не ги доближава! — нареди той на висок глас. — Може да са вещици или по-лошо.

— Да, такива сме! — извика Инок иззад решетките. — А сега ни пуснете, инак ще превърнем децата ви в диви прасета!

Водачът се изсмя, докато се отдалечаваше. Останалите цигани се отдръпнаха на безопасно разстояние и се заеха да устройват лагера, вдигаха шатри и палеха огньове. Натръшкахме се в сламата, едновременно потиснати и безпомощни.

— Внимавайте — предупреди ни Хорас. — Тук е пълно с барабонки.

— О, какво значение, Хорас? — ядоса се Ема. — Никой не дава пукната пара, че дрехите ти ще се изцапат!

— Освен мен — възрази той.

Ема прикри лицето си с длани. Седнах до нея и се опитах да измисля нещо окуражително, но главата ми оставаше празна.

Бронуин разтвори палтото си, за да пусне малко свеж въздух на мис Перигрин, а Инок приседна до нея и завъртя глава, сякаш се ослушваше за нещо.

— Чухте ли това? — попита той.

— Кое? — отвърна с въпрос Бронуин.

— Звукът от изтичащия живот на мис Перигрин! Ема, трябваше да изпепелиш онези циганьори, докато имахме възможност!

— Бяхме обкръжени! — оправда се Ема. — Някои от нас можеха да пострадат в мелето. Дори да бъдат убити. Нямах право да рискувам.

— И вместо това рискува мис Перигрин! — тросна се Инок.

— Инок, остави я — скастри го Бронуин. — Не е лесно да решаваш за всички. Не можем да гласуваме всеки път, когато трябва да се вземе решение.

— Тогава може би ще е добре да оставите на мен да решавам за всички — изрепчи се Инок.

Хю изсумтя.

— Щяхме да сме мъртви много отдавна, ако бяхме оставили на теб.

— Вижте, това вече няма значение — намесих се аз. — Трябва да се измъкнем от клетката и да се доберем до града. Доста по-близо сме, отколкото ако не бяхме се качили във фургона, така че няма смисъл да плачем за строшената стомна, преди да се е строшила. По-добре да обмислим как да избягаме.

Всички напънахме мозъци и започнахме да бълваме идеи, ала нито една от тях не изглеждаше осъществима.

— Ема би могла да прогори пода — предложи Бронуин. — Дървен е.

Ема разчисти част от пода и почука с кокалче.

— Твърде е дебел — отвърна унило.

— Уин, не можеш ли да огънеш решетките? — попитах.

— Вероятно — рече тя. — Но не и докато циганите се навъртат наоколо. Видят ли ме, ще ни се нахвърлят с ножовете.

— Трябва да се измъкнем незабелязано, не със сила — изтъкна Ема.

И тогава чухме шепот иззад решетките.

— Нима вече ме забравихте?

— Милърд! — възкликна Олив и от вълнение едва не излетя от обувките си. — Къде се губеше досега?

— Оглеждах местността наоколо. И чаках нещата да се поуспокоят.

— Мислиш ли, че ще можеш да измъкнеш ключа от клетката? — попита Ема. — Видях водача да го прибира в джоба си.

— Дебненето и отмъкването са моя специалност — увери ни той и после вероятно се отдалечи.

Минутите се търкаляха бавно. Измина половин час. После цял. Хю кръстосваше напред-назад и около главата му възбудено кръжеше самотна пчела.

— Защо се бави толкова? — изръмжа недоволно той.

— Ако не дойде скоро, ще започна да хвърлям яйца — заплаши Инок.

— Направиш ли го, ще ни избият — заяви Ема. — Тук сме беззащитни. Разчисти ли се димът, живи ще ни одерат.

И така ние продължихме да седим и да чакаме, наблюдавайки циганите, които на свой ред ни наблюдаваха. Всяка изминала минута бе като поредния пирон, забит в ковчега на мис Перигрин. Често я поглеждах сякаш имаше някакъв начин да установя промените в нея — да видя например как бавно угасва човешката искрица в очите ѝ. Но тя си беше същата както винаги, само че по-спокойна, заспала в сеното до Бронуин, а дребните ѝ, покрити с пера гърди се повдигаха и спускаха равномерно. Изглежда, нямаше представа за бедата, която я заплашва, нито за отброеното ѝ време. Може би самият факт, че е в състояние да спи в подобен момент, бе доказателство за промените, през които преминаваше. Предишната мис Перигрин щеше да изпадне в нервен пристъп.

А после се замислих за моите родители, както ставаше винаги, когато изпусках контрола върху мислите си. Опитах се да си представя лицата им, както ги бях видял за последен път. Засега успявах да извикам в спомените си само отделни късчета: рядката брада, която баща ми си бе оставил напоследък, докато живеехме на острова, начина, по който майка ми, без да го осъзнава, си играеше с брачната халка, когато баща ми се увличаше да говори твърде дълго за нещо, което не ѝ бе интересно, стрелкащия поглед на татко, неспирно проверяващ хоризонта за птици.

Сега те търсеха мен.

С настъпване на вечерта лагерът около нас се оживи. Циганите разговаряха и се смееха, а когато група деца с очукани кларнети и изтърбушени акордеони подхванаха песен, всички скочиха да танцуват. Между песните едно от момчетата от оркестъра се промъкна до клетката с бутилка в ръка.

— Това е за болния — рече то, докато се оглеждаше плашливо.

— За кого? — попитах, сетне кимнах към Хю, който пръв се досети и побърза да се закашля нервно.

Момчето пъхна шишето между решетките. Измъкнах тапата, подуших го и едва не тупнах по гръб. Миришеше на смес от терпентин и вкиснат компот.

— Какво е това? — попитах.

— Важното е, че върши работа. — Момчето отново се озърна. — Добре, направих нещо за вас. Сега сте ми длъжници. Кажете ми, какво престъпление сте извършили? Вие сте крадци, нали? — Той снижи глас и добави: — Или сте утрепали някого?

— За какво говори той? — зачуди се Бронуин.

„Никого не сме утрепали“ — бях готов да отвърна, но после пред очите ми изникна образът на Голън, носещ се надолу към скалите, и премълчах.

Ема го каза вместо мен:

— Никого не сме убивали!

— Е, все трябва да сте я свършили някаква — възрази момчето. — Защо инак ще има награда за вас?

— Награда ли има? — попита Инок.

— Амче да. Дават цял куп мангизи.

— Кой ги дава?

Момчето сви рамене.

— Ще ни предадете ли? — попита Олив.

Момчето изви устни.

— Знам ли дали ще ви дадем, или не. Старейшините блъскат глави. Макар че, ако питат мен, да не вярват много на онез, дето дават париците. От друга страна пък, парата си е пара и не им се нрави, че не отговаряте квот ви питат.

— Там, откъдето идваме — заговори високомерно Ема, — човек не разпитва хора, молещи за помощ.

— Нито пък ги затварят в клетка! — добави Олив.

И в този момент откъм центъра на лагера долетя оглушителен трясък. Момчето изгуби равновесие и тупна от рампата в тревата, а ние изпоналягахме, когато откъм огъня се разлетяха канчета и метални чинии. Жената, която клечеше до огнището, побягна с ужасени писъци и горящи дрехи и вероятно щеше да продължи да търчи до океана, ако някой не бе взел кофа с вода и не бе угасил пламъците.

Миг по-късно чухме стъпките на невидимо момче, което се изкачваше по рампата.

— Така става, когато решиш да правиш омлет от яйца на чудати пилета! — произнесе задъхано и през смях Милърд.

— Ти ли го направи? — попита Хорас.

— Всичко бе твърде спокойно и подредено… моментът не бе никак подходящ за бъркане по джобове. Затова пъхнах между другите едно от нашите яйца et voilà! — Изведнъж във въздуха пред вратата изникна ключ. — Шансът някой да забележи, че му бъркам в джоба, е далеч по-малък, когато вечерята гръмне в лицето му.

— И все пак доста се забави — замърмори Инок. — Хайде, пускай ни да излезем!

Ала преди Милърд да пъхне ключа в ключалката, момчето неочаквано скочи и се развика:

— Помощ! Опитват се да се измъкнат!

Явно момчето бе чуло всичко — но в суматохата, последвала взрива, никой не му обърна внимание.

Милърд завъртя ключа в ключалката. Вратата не се отваряше.

— О, по дяволите — изруга той. — Дали не съм свил друг ключ?

— Аххх! — изхъхри момчето, сочейки към мястото, откъдето идеше гласът на Милърд. — Призрак!

— Някой ще го накара ли да млъкне? — ядоса се Инок.

Бронуин протегна ръка през решетките, сграбчи момчето за ръката и го дръпна рязко към себе си.

— Пооооомоооощ! — запищя то. — Сгащиха меееееее…

Тя го зашлеви през устата, ала беше закъсняла.

— Галиби! — отекна женски вик. — Пуснете го, диваци!

Изведнъж, без да си даваме сметка, ние се бяхме обзавели с пленник. Циганите се хвърлиха към нас и ножовете им засвяткаха на светлината на огъня.

— Какво правите? — сепна се Милърд. — Пуснете момчето или ще ни убият!

— Не, няма! — успокои го Ема и се провикна: — Освободете ни, инак малкият умира!

Циганите ни обкръжиха и започнаха да ни обсипват със заплахи.

— Само да сте му сторили нещо — кресна водачът, — ще ви издуша с голи ръце!

— Назад! — нареди спокойно Ема. — Пуснете ни и никой няма да пострада!

Един от мъжете дотича при клетката, Ема събра инстинктивно ръце и между пръстите ѝ блесна кипяща огнена топка.

Тълпата ахна, а мъжът се закова на място.

— Виж какво направи! — ядоса се Инок. — Сега ще ни обесят като вещици!

— Ще изгоря първия, който се опита! — заплаши Ема и раздалечи длани, за да отвори повече място за топката. — Хайде, да им покажем с кого си имат работа!

Беше време за малко представление. Бронуин започна първа: тя повдигна с една ръка момчето, което риташе безпомощно с крака, а с другата сграбчи една от решетките и започна да я огъва. Хорас пъхна лице между решетките и изпусна рояк пчели от отворената си уста, после Милърд, който бе избягал назад веднага щом момчето го усети, извика иззад тълпата:

— Ако мислите, че можете да се справите с тях, не сте се срещали с мен!

След това хвърли едно яйце във въздуха. То се извиси над тълпата и падна на близката поляна, където избухна с оглушителен трясък и метна пръст и трева чак до върховете на дърветата.

След гърмежа настъпи тишина. Никой не помръдваше и не говореше. В началото си помислих, че нашето шоу е парализирало циганите от ужас, но после, когато звънът в ушите ми утихна, осъзнах, че те се ослушват за нещо. Аз също се ослушах.

В далечината откъм пътя се чуваше шум на двигател. Чифт светлини трепнаха зад дърветата, някъде по-нататък. Светлините стигнаха завоя преди поляната и бавно продължиха към нас. Видяхме военен камион с брезентова каросерия. Отвътре се чуваха гневни гласове и лай на кучета, чиито гърла бяха пресипнали от дълга употреба, ала не можеха да се спрат, надушили отново дирята.

Това бяха гадините, които ни преследваха — и ето че ни заварваха тук, затворени в клетка и неспособни да избягаме.

Ема плесна с ръце и угаси огнената топка. Бронуин пусна момчето и то побягна. Циганите се разбягаха към фургоните и гората. След миг ние останахме сами, сякаш забравени.

Водачът се приближи към нас.

— Отворете клетката! — помоли го Ема.

Но той дори не я погледна.

— Скрийте се под сламата и да не сте гъкнали! — нареди мъжът. — И без магьоснически трикове — освен ако не искате да си тръгнете с тях.

Нямаше време за въпроси. Последното, което видяхме, преди да ни обгърне чернилка, бяха двама цигани с чергило, което тичаха към нас. После те го преметнаха върху клетката.

Настъпи мрак.

Зад чергилото се чуваше трополене на крака, обути в тежки обувки, сякаш гадините искаха да накажат дори земята, по която стъпват. Направихме както ни бе наредено и се заровихме в сламата.

Отблизо чух глас, обръщащ се очевидно към водача.

— Видяхме тази сутрин на пътя група деца. — Гласът бе със странен акцент, нито английски, нито немски. — Има награда за тяхното залавяне.

— Никого не сме срещали цял ден, господине — отвърна водачът.

— Не позволявайте на невинните им личица да ви измамят. Те са военни престъпници. Шпиони на Германия. Наказанието за укриването им е…

— Никого не крием — прекъсна го сърдито водачът. — Вижте сам.

— Ще го направя — увери го гадината. — И ако ги намерим, ще ви отрежа езиците и ще ги хвърля на нашите кучета.

После гадината се отдалечи.

— Даже не дишайте — прошепна водачът и стъпките му също се отдалечиха.

Зачудих се защо му е да лъже в наша полза, като се има предвид какво можеха да сторят гадините на неговите хора. Може би го правеше от гордост или защото бе свикнал да се чува неговата дума — или пък, хрумна ми ужасната мисъл, циганите предпочитат сами да ни убият.

Навсякъде около нас се чуваха шумове от претърсващи лагера гадини, които ритаха разни предмети, затръшваха врати и блъскаха хора. Едно дете изпищя и баща му реагира гневно, но бе накаран да замълчи с шибване с дървена палка. Беше мъчително да лежим и да слушаме как тези хора страдат — макар допреди минути да бяха готови да ни нарежат на късове.

С крайчеца на окото забелязах, че Хю се измъква от сламата и пропълзява до сандъка на Бронуин. Той пъхна пръсти под ключалката и понечи да го отвори, но Бронуин го спря.

— Какво правиш? — изсъска му тя.

— Трябва да се разправим с тях, преди да са ни открили!

Ема се надигна и пропълзя на лакти до двамата, за да чува по-добре.

— Не ставай глупав — скара се тя на Хю. — Ако хвърлим яйцата сега, ще ни направят на решето.

— И какво да правим тогава? — заяде се той. — Да лежим тук, докато ни открият?

Скупчихме се около сандъка, разговаряйки шепнешком.

— Ще чакаме да отключат вратата — предложи Инок. — После аз ще хвърля едно яйце през решетките зад нас. Това ще отвлече достатъчно дълго вниманието на гадините, за да може Бронуин да строши черепа на първия, който влезе в клетката. Така ще спечелим време да избягаме. Ще се разпръснем в покрайнините на лагера, после ще се обърнем и ще метнем яйца към центъра. Всички в радиус от трийсет метра ще се превърнат в спомен.

— Проклет да съм — промърмори Хю. — Може и да се получи.

— Но в лагера има деца! — възрази Бронуин.

Инок завъртя очи.

— Ако толкова ни е грижа за случайните жертви, може да избягаме в гората, където гадините и кучетата ще ни преследват поединично. Но ако държим да стигнем Лондон — и да оцелеем до заранта, — не го препоръчвам.

Хю потупа Бронуин по ръката, която все още лежеше върху ключалката на сандъка.

— Отвори го — подкани той. — Дай им ги.

Бронуин се поколеба.

— Не мога. Не мога да убивам деца, които не са ни сторили нищо лошо.

— Но ние нямаме друг избор! — прошепна Хю.

— Човек винаги има избор — изтъкна Бронуин.

Изведнъж се умълчахме, защото близо до долния край на клетката се чу кучешко ръмжене. Миг по-късно ярък лъч от фенер освети отвън чергилото.

— Свалете това покривало! — чу се глас. — Тук има нещо!

Всички погледнахме към Бронуин.

— Моля те — настоя Хю. — Нека поне се защитаваме.

— Това е единственият начин — добави Инок.

Бронуин въздъхна и дръпна ръка от ключалката. Хю кимна с благодарност и повдигна капака. Всички пъхнахме ръце вътре и извадихме по едно яйце — всички, освен Бронуин. После се изправихме и се обърнахме към вратата на клетката, готови за неизбежното.

Още крака в тежки обувки затрополяха към нас. Опитах се да се подготвя за предстоящото. „Бягай — рекох си. — Бягай и не поглеждай назад, а сетне хвърли яйцето.“

Но можех ли да го направя с ясното съзнание, че ще загинат и невинни? Дори за да си спася живота? Ами ако просто пусна яйцето в тревата и избягам в гората?

Нечия ръка сграбчи края на чергилото и го дръпна. То започна да се свлича настрани.

И после, тъкмо преди да ни разкрие, чергилото спря.

— Какво ти става? — попита същият груб глас.

— На ваше място щях да се отдръпна от клетката — отвърна друг глас, на водача.

Вече виждах половината небе и блещукащите между клоните на дъбовете звезди.

— Така ли? И защо? — попита другият.

— Старият Кръвокож не е хранен от дни насам — каза водачът. — Обикновено не си пада по човешко месо, но когато е гладен, не подбира особено!

След това се чу друг звук, от който дъхът ми секна — ревът на гигантска мечка. Невероятно, но изглеждаше сякаш идва от вътрешната страна на клетката, където бяхме ние. Чух гадината да надава изненадан вик, а след това да скача от платформата и да дърпа кучето със себе си.

Нямах никаква представа по какъв начин мечката се бе озовала в клетката, но знаех, че трябва да се измъкна, затова се притиснах към решетките. Видях до мен Олив, която бе запушила зяпналата си уста с юмруче, за да не извика.

Отвън войниците се смееха на човека с кучето.

— Глупак! — ядосваше се той. — Само един циганин би държал подобно животно в средата на лагер с хора!

Най-сетне събрах достатъчно кураж да се огледам. Но в клетката нямаше мечка. Какво бе надало този ужасен рев?

Войниците продължиха да претърсват лагера, ала вече избягваха да приближават клетката. След няколко минути ги чухме да се товарят обратно в камиона, после двигателят изрева и най-сетне си заминаха.

Някой дръпна чергилото. Циганите се бяха събрали около нас. Държах яйце в треперещата си ръка и се питах дали ще се наложи да го използвам.

Водачът се изправи пред нас.

— Е, добре ли сте? — попита. — Съжалявам, ако съм ви изплашил.

— Живи сме — промълви Ема, като се оглеждаше боязливо. — Но къде е тази ваша мечка?

— Вие не сте единствените с необичайни дарби — обади се един млад мъж в тълпата и после в бърза последователност изрева като мечка, после измяука, като въртеше глава по такъв начин, че сякаш звукът идваше от всички посоки. Когато се съвзехме от изненадата си, ние изръкопляскахме.

— Струва ми се, ти каза, че не са чудати — прошепнах на Ема.

— Всеки може да прави подобни циркаджийски номера — отвърна тя.

— Моля за извинение, че пропуснах да ви се представя — заговори водачът. — Името ми е Бекир Бекманатов. А вие сте наши почетни гости. — Той се поклони дълбоко. — Защо не ни казахте, че сте синдригасти?

Ококорихме се. Беше използвал другото название на необикновените, което ни бе казала мис Перигрин.

— Познаваме ли ви отнякъде? — попита Бронуин.

— Къде сте чули тази дума? — присъедини се Ема.

Бекир се усмихна.

— Ако приемете поканата ни да бъдете наши гости, ще ви обясня всичко. — Той се поклони отново и се качи на рампата, за да отключи вратата.

Настаниха ни на меки, ръчно тъкани килими и подхванахме разговор на светлината на огъня, похапвайки топла храна. Зарязах лъжицата, която ми дадоха, и сърбах направо от дървената купа, забравил напълно добрите си маниери, а по брадичката ми се стичаше топла, ароматна каша. Бекир сновеше около нас, проверяваше дали се чувстваме удобно, питаше имаме ли достатъчно храна и напитки и не спираше да се извинява за състоянието на дрехите ни, покрити с мръсни петна от сламата в клетката. Откакто бе станал свидетел на някои от способностите ни, отношението му към нас се бе променило драстично, само за няколко минути ние изминахме пътя от затворници до уважавани гости.

— Много съжалявам за начина, по който се отнесохме към вас — поде той, докато се настаняваше на една възглавница между огньовете. — Когато става дума за безопасността на моите хора, трябва да взема всички необходими предпазни мерки. В наши дни по пътищата се скитат какви ли не хора — а някои дори не са човеци. Ако ми бяхте казали само, че сте синдригасти…

— Учили са ни никога да не го казваме на никого — обясни Ема.

— Никога повече — добави Олив.

— Който и да ви е учил на това, бил е много мъдър — отбеляза Бекир.

— Откъде знаете за нас? — попита Ема. — Говорите стария език.

— Само няколко думи — отвърна Бекир. Той се загледа към пламъците, където цвърчеше месо на шишове. — Вашият и моят народ се погаждат от много време насам. Не сме чак толкова различни. Скиторим немили-недраги навсякъде по големия свят. — Той дръпна един шиш и отхапа замислено. — В известен смисъл сме съюзници. Случвало се е неведнъж през тези години ние, циганите, да вземаме ваши деца за отглеждане.

— За което сме ви благодарни — рече Ема, — а също и за вашето гостоприемство. Но с риск да прозвучи невъзпитано, не можем да останем повече при вас. Много е важно час по-скоро да стигнем Лондон. Трябва да хванем влака.

— Заради болния ви приятел? — попита Бекир и погледна към Хю, който отдавна бе престанал да се преструва на болен и нагъваше със завиден апетит, а около главата му бръмчаха щастливо рояк пчели.

— Нещо от тоя род — смънка уклончиво Ема.

Бекир се досещаше, че крием нещо, но беше достатъчно възпитан да не се рови в тайните ни.

— Тази нощ няма да има повече влакове — каза той. — Но можем да станем призори и да ви откараме на гарата, преди първият утре да е тръгнал. Става ли?

— Ще се наложи — отвърна Ема с набръчкано от тревоги чело. Макар че бяхме спестили доста време с пътуването в кервана, мис Перигрин бе изгубила цял един ден. Сега ни оставаха само два — в най-добрия случай. Но това беше утре, а поне засега бяхме на топло край огньовете и може би далече от опасностите. Трудно беше да не се насладим на това, дори само за момента.

Доста бързо се сприятелихме с циганите. Нямахме търпение да забравим случилото се между нас по-рано. Бронуин се извини на момчето, което бе взела за заложник, но Галиби махна небрежно с ръка, като да не беше станало нищо особено. Циганите не спираха да ни тъпчат с храна и пълнеха купата ми отново и отново — дори я препълниха, когато категорично отказах да ям. А когато мис Перигрин се появи с крясък изпод палтото на Бронуин и обяви, че е гладна по нейния си начин, те нахраниха и нея, като ѝ подхвърляха късчета месо във въздуха, а тя подскачаше и ги ловеше.

— Колко е изгладняла! — смееше се Олив и пляскаше с ръчички, докато птицата разкъсваше с нокти и клюн едно свинско краче.

— Е, не се ли радваш, че не им метнахме яйцата? — прошепна Бронуин на Инок.

— Ами, предполагам — отвърна той.

Циганският оркестър подхвана нова песен. Ние ядяхме и танцувахме. Убедих Ема да опише с мен един кръг около огъня и макар че обикновено се стеснявам да танцувам пред хора, този път се отпуснах. Краката ни подскачаха, ръцете ни пляскаха в ритъма на танца и за няколко чудесни минути забравихме кои сме. Успях да забравя дори опасностите и как предния ден за малко да бъдем заловени от гадините и разкъсани от един гладен или как можехме да полетим надолу в планинската пропаст. В този момент бях искрено благодарен на циганите, някаква примитивна част на ума ми се радваше на топлата храна, песните и усмихнатите лица и явно смяташе, че е достатъчно, за да забравя дебнещия мрак, макар и за малко. После песента свърши, ние се върнахме задъхани на местата си и докато постепенно се възцаряваше тишина, настроението се промени. Ема погледна към Бекир и каза:

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо рискувахте живота си заради нас?

Той махна с ръка.

— Вие щяхте да сторите същото.

— Не съм сигурна в това — призна Ема. — Искам само да разбера. Дали го направихте, защото сме чудати?

— Да — отвърна той кратко. Изминаха няколко секунди. Мъжът погледна към дърветата в покрайнините на поляната, към озарените от блясъка на огъня дънери и мрака зад тях. После попита: — Искате ли да се запознаете със сина ми?

— Разбира се — съгласи се Ема.

Тя се изправи, аз и останалите — също.

Бекир вдигна ръка.

— Боя се, че той е доста срамежлив. Само ти — той посочи Ема — и ти — пръстът се завъртя към мен. — И онзи, когото чуваме, но не виждаме.

— Брей — възхити се Милърд. — А си мислех, че оставам незабележим!

Инок се отпусна на възглавницата.

— Защо винаги ме оставят? Да не би да мириша?

Към нашите приятели бързо се приближи циганка с шарена рокля.

— Докато ги няма, ще ви гледам на ръка. — Тя се обърна към Хорас. — Може би някой ден ще изкатериш Килиманджаро! — После погледна Бронуин. — О, май ще се омъжиш за богат хубавец!

Бронуин изпръхтя.

— Любимата ми мечта.

— Госпожо, аз съм този, който познава бъдещето — изпъчи се Хорас. — Нека ви покажа как се прави!

Ние тримата ги оставихме и последвахме Бекир. Приближихме един фургон, който не се отличаваше с нищо, водачът се изкатери по късата стълбичка и почука на вратата.

— Ради? — повика той тихо. — Излез, моля те. Искам да те запозная с едни хора.

Вратата се отвори и навън надзърна жена.

— Изплашен е. Не иска да стане от креслото. — Тя ни огледа внимателно, после разтвори по-широко вратата и ни покани с жест. Качихме се по стълбите и влязохме, привели глави, в тясно, уютно помещение, което, изглежда, бе едновременно дневна, спалня и кухня. Имаше легло под тесния прозорец, маса и стол, малка печка с комин, щръкнал през покрива, и всичко, което е нужно, за да издържиш месеци наред по пътищата.

В единственото кресло седеше момче. Държеше в скута си тромпет. Осъзнах, че го бях видял да свири с циганския оркестър. Явно беше синът на Бекир, а жената, предположих, е негова съпруга.

— Ради, свали си обувките — помоли жената.

Момчето не вдигаше поглед от пода.

— Трябва ли? — попита то.

— Да — кимна Бекир.

Момчето изхлузи едната обувка, после и другата. В началото не бях сигурен какво виждам — нямаше нищо в обувките му. Сякаш нямаше крака. Но все пак го бях видял да протяга ръце към обувките, значи те бяха нахлузени на нещо. Междувременно Бекир го помоли да стане и момчето се надигна неохотно от креслото. Изглеждаше сякаш левитира, краищата на панталоните му се поклащаха пусти на няколко сантиметра над пода.

— Започна да изчезва преди няколко месеца — сподели жената. — Отпърво само пръстите. После петите. А по-нататък целите крака. Нищо от това, което му давах — нито тинктурата, нито тоникът, — имаха някакъв изцеляващ ефект върху него.

Значи все пак имаше крака — но невидими.

— Не знаем какво да правим — призна Бекир. — Мислех си, че ако с вас има знахар…

— Това неговото не се лекува — обади се Милърд и при звука на гласа му откъм пусто пространство момчето подскочи стреснато. — С него сме от един вид. При мен също започна така. Не съм се родил невидим, ставаше малко по малко.

— Кой говори? — попита момчето.

Милърд взе кърпата, оставена на края на леглото, и я уви около лицето си. Под нея се оформи нос, чело и уста.

— Ето ме — рече той и се приближи. — Не се бой.

Пред погледите ни момчето вдигна ръка и докосна бузата на Милърд, после челото и косата — чийто цвят и прическа за мен оставаха загадка, — и дори леко я дръпна, сякаш проверяваше истинска ли е.

— Ти си тук — възкликна то с ококорени от почуда очи. — Наистина си тук!

— И ти ще си тук, дори след като останалото изчезне — каза Милърд. — Ще видиш. Не боли.

Момчето се усмихна и като видя това, жената се подпря отмаляла на Бекир.

— Бог да те благослови — промълви тя с просълзени очи. — Благословен да си.

Милърд се наведе към изчезналите крака на Ради.

— Няма от какво да се боиш, момчето ми. Всъщност, когато привикнеш да си невидим, ще откриеш, че това си има и някои предимства…

И докато ги изброяваше, Бекир се върна при вратата и кимна на Ема и мен.

— Да ги оставим — предложи той. — Сигурен съм, че има доста неща, за които да си говорят.

Оставихме момчето насаме с Милърд и майка му. Когато се върнахме при лагерния огън, там почти всички, чудати и цигани, се бяха събрали около Хорас. Той стоеше върху повален дънер пред слисаната гадателка, затворил очи, положил едната си ръка на челото ѝ и когато го доближихме, сякаш разказваше сън:

— … а внукът на твоя внук ще управлява огромен кораб, който снове между Земята и Луната като градски автобус, на Луната ще си има къщурка, но ще изостане с плащането на ипотеката и ще му се наложи да вземе заеми, а една от лихварките ще е хубава млада жена, в която ще се влюби, само дето това няма да е като земната любов заради разликата в гравитацията…

Спряхме в края на тълпата.

— Той наистина ли познава? — попитах Ема.

— Може би — отвърна тя. — Но нищо чудно да се майтапи с нея.

— А защо не може да вижда нашето бъдеще, щом вижда нейното?

Ема сви рамене.

— Талантът на Хорас може да е отчайващо безполезен. Когато става дума за непознати, прогнозите му са доста точни, около нас обаче умът му направо блокира. Изглежда, колкото по-емоционално е обвързан с някого, толкова по-малко вижда в бъдещето. Чувствата замъгляват дарбата му.

— Не е ли така с всички нас? — чух глас зад нас и когато се обърнах, видях Инок да стои отзад. — Ема, скъпа, и като стана дума за това, надявам се, че не разсейваш твърде много нашия американец. Трудно е да следиш за близостта на гладни, когато в ухото ти е опрян езикът на млада жена.

— Не плещи гадости! — скастри го Ема.

— Не бих могъл да пренебрегна усещането дори да исках — рекох, ала внезапно бях споходен от смразяващата мисъл, че Инок ревнува.

— Да чуем сега за вашата тайна среща — продължи Инок. — Тези цигани наистина ли ни пазят заради някакъв митичен съюз, за който дори не сме чували?

— Синът на водача е чудат — обясни Ема. — Надяват се, че ние можем да му помогнем.

— Ама че безумие — въздъхна Инок. — Нима заради едно момче за малко да позволят да бъдат разфасовани от онези войници? А говорим за чувства, които замъглят дарбата! Мислех, че смятат да ни държат като роби заради способностите ни или поне да ни продадат на някой цирк — но както винаги съм надценявал хората.

— О, иди да си поиграеш с някое мъртво животно — озъби се Ема.

— Никога няма да разбера деветдесет и девет процента от човечеството — оплака се Инок и се отдалечи, като поклащаше глава.

— Понякога си мисля, че половината от това момче е бездушна машина въздъхна Ема. — Плът отвън и метал отвътре.

Засмях се, ала тайно се зачудих дали Инок не е прав. Постъпката на Бекир наистина граничеше с безумие. От друга страна, ако Бекир е луд, то значи и аз съм такъв. Какво още бях готов да пожертвам заради едно момиче? Въпреки любопитството, въпреки дядо ми, въпреки дълга ни към мис Перигрин, всъщност аз бях тук — сега — по една-единствена причина: защото от деня, в който срещнах Ема, знаех, че искам да съм част от нейния свят. Това не правеше ли и мен безумец? Или сърцето ми бе твърде лесна плячка?

„Сигурно и на мен би ми бил полезен малко метал отвътре“ — рекох си. Ако сърцето ми бе с по-устойчива броня, къде щях да съм сега?

Ясно къде — у дома, погълнат от сивото всекидневие. Ще давя скуката с видеоигри, ще работя на смени за „Първа помощ“. И ще умирам отвътре — ден след ден. От самосъжаление.

„Страхливец. Слабо, жалко хлапе. Щеше да профукаш едничкия си шанс.“

Но не го направих. Протегнах ръце към Ема, рискувайки всичко, и продължавах да го рискувам всеки ден — ала с това се бях озовал в един свят, който дори не бих могъл да си представя; свят, в който хората бяха по-живи от всеки, когото познавах преди, в който вършех неща, за които не съм и мечтал, и оцелявах в ситуации, за които не бих си помислил. И всичко това, защото си позволих да почувствам нещо към едно чудато момиче.

Въпреки всички неприятности и опасности, в които се бяхме забъркали, въпреки неоспоримия факт, че този странен свят бе започнал да се руши в мига, когато го открих за себе си, аз бях искрено радостен, че съм тук. Въпреки всичко този необичаен и чудат живот се оказа нещото, което винаги съм искал. Странно, помислих си, как е възможно да живееш едновременно в мечта и кошмар.

— Какво има? — попита ме Ема. — Защо си се втренчил в мен?

— Исках да ти благодаря.

Тя сбърчи носле, сякаш бях изтърсил нещо смешно.

— За какво да ми благодариш?

— Ти ми даде сила, за която дори не знаех, че притежавам. Направи ме по-добър.

Тя се изчерви.

— Не зная какво да кажа.

Ема, светла душа. Имам нужда от огъня ти — от този вътре в теб.

— Не е необходимо да казваш нищо — рекох. След това ме споходи силното желание да я целуна и аз го направих.

Макар че бяхме уморени до смърт, циганите бяха в празнично настроение и изглежда, бяха твърдо решени да продължат с веселбата. След няколко чашки сладка, миришеща на кафе течност и още няколко песни успяха да ни спечелят. Те бяха родени разказвачи и забележителни певци, и се отнасяха с нас сякаш сме техни далечни и доскоро изгубени братовчеди. Останахме будни до среднощ, разменяйки си истории. Момъкът, който имитираше мечката, ни смая с няколко вентрилоквистични трикове, толкова добри, че почти повярвах, че куклите му са живи. Явно си падаше по Ема и направи цялото представление заради нея, като често ѝ се усмихваше, но тя се престори, че не го забелязва, и държеше демонстративно ръката ми. По-късно циганите ни разказаха как през Първата световна война британската армия им реквизирала конете и известно време нямало с какво да теглят фургоните си. Няколко месеца живели в една гора — в същата тази гора, — докато един ден в лагера им нахлули кози с дълги рога. Уж изглеждали диви, ала се хранели от ръка и на някого му хрумнало да впрегне една във фургон. Тези кози се оказали почти толкова силни, колкото и изгубените коне. Така че циганите най-сетне можели отново да поемат на път и до края на войната фургоните им били теглени от тези необичайно силни кози, заради което из Уелс се прочули като Хората с козите. За доказателство те показаха снимка на чичото на Бекир, возещ се на теглена от козел карета. Знаехме, без никой да го казва, че това е било изгубеното стадо чудати кози, за които говореше Адисън. След войната армията върнала конете на циганите и тъй като от козите вече нямало нужда, те се изгубили в гората.

Постепенно огньовете изгаснаха, циганите ни постлаха на тревата и ни изпяха приспивна песен, от която аз се унесох като малко момче. Вентрилоквистът дойде да пожелае лека нощ на Ема. Тя го прогони, но преди това той успя да ѝ пъхне в ръката поздравителна картичка. На гърба имаше адрес в Кардиф, откъдето той прибираше пощата на всеки няколко месеца, когато циганите спираха наблизо. Отпред бе неговата снимка с куклите и кратка бележка, посветена на Ема. Тя ми я показа и се изкиска, но на мен ми стана мъчно за младежа. Вината му бе единствено, че я харесва — също както и аз.

Сгуших се на постелката до Ема, в покрайнините на гората. Тъкмо когато заспивах, чух стъпки в тревата до нас. Отворих очи, но не видях никого. Беше Милърд, върнал се, след като бе разговарял цяла вечер с момчето на водача.

— Иска да дойде с нас — съобщи той.

— Кой? — попита Ема сънено. — Къде?

— Онова момче. С нас.

— А ти какво му каза?

— Казах му, че идеята не е добра. Но не посмях да му откажа.

— Знаеш, че не можем да вземаме никого с нас — изтъкна Ема. — Той ще ни забави.

— Зная, зная — отвърна Милърд. — Но той изчезва много бързо и е изплашен. Скоро ще бъде съвсем невидим и се бои, че някой ден ще изостане от кервана и циганите няма да забележат, след което ще се изгуби в гората и ще стане плячка на вълците и паяците.

Ема изпъшка и се обърна с лице към Милърд. Той нямаше да ни остави да заспим, докато този въпрос не бъде решен.

— Разбирам, че ще е разочарован — въздъхна тя. — Но е невъзможно. Съжалявам, Мил.

— Няма нищо — промърмори унило Милърд. — Ще ида да му съобщя тъжната новина.

Той стана и се отдалечи.

Ема въздъхна и после известно време се въртеше неспокойно.

— Постъпи правилно — прошепнах. — Не е лесно да си някой, когото всички търсят.

Тя не отговори, но се сгуши в гърдите ми. Постепенно двамата се унесохме и шепотът на поклащащите се от вятъра клони, както и равномерното дишане на конете ни помогнаха да заспим.

Беше нощ на неспокоен сън и лоши сънища, прекарах я така, както и предния ден — преследван от глутница кошмарни кучета. На сутринта бях изтощен. Ръцете и краката ми тежаха като че бяха налети с олово, главата ми сякаш бе натъпкана с памук. Може би щях да се чувствам по-добре, ако изобщо не бях спал.

Бекир ни събуди на зазоряване.

— Хайде ставайте, синдригасти! — провикна се той и ни замери с парчета твърд като тухла хляб. — Ще имате достатъчно време да спите, когато умрете!

Инок чукна своето парче в един камък и звукът бе като от дърво.

— Ако закусваме такива неща, скоро ще сме умрели.

Бекир разчорли косата му и се ухили.

— О, я стига. Къде е чудатият ти дух тази сутрин?

— В тоалетната — промърмори Инок и се зави през глава.

Бекир ни даде десет минути да се приготвим за пътуването до града. Държеше на обещанието си и смяташе да ни откара там, преди да потегли първият влак. Станах, намерих кофа с вода, наплисках лице и измих зъби с пръст. О, как ми липсваше четката за зъби. Как тъгувах по конеца за чистене, по дезодоранта с ухание на океански бриз. Какво ли не бих дал сега да се озова в някоя дрогерия на „Първа помощ“.

Бих дал царство за чифт чисти гащи!

Смърдящ на слама, аз захрусках невероятно твърдия хляб, докато циганите и децата им ни гледаха с натъжени лица. Сякаш по някакъв начин се досещаха, че снощното празненство ни е било последното, преди да ни отведат на бесилото. Опитах се да ги поразведря.

— Всичко е наред — заговорих едно момче, което изглеждаше като че всеки миг ще се разплаче. — Ще се справим.

То ме гледаше като да съм проговорил призрак, с големи и изпълнени с недоверие очи.

Докараха осем коня, водени от осмина ездачи — по един за всеки от нас. Конете щяха да ни откарат в града много по-бързо, отколкото фургоните. Но аз ги гледах уплашено.

Никога не бях яздил кон. Вероятно бях почти единственото сравнително богато американско момче, което не го бе правило. И не защото не смятах, че конете са красиви, великолепни създания, апогей на животинската еволюция и прочее, и прочее — просто не вярвах, че което и да било животно гори от желание да бъде яхано и яздено от човек. Освен това конете са много големи, с яки мускули и едри, остри зъби, и винаги ме гледаха сякаш знаеха, че се страхувам, готови да се възползват от първата възможност да ми теглят един къч. Да не говорим за невъзможността да се постави предпазен колан на кон — а от друга страна, конете можеха да препускат почти толкова бързо, колкото колите, само че друсаше повече. Ето защо цялото това начинание ми се струваше нежелателно.

Разбира се, запазих тези разсъждения за себе си. Стиснах зъби, надявайки се, че ще оцелея достатъчно дълго, за да умра по начин, по-интересен от този да паднеш от кон.

Още след първото юууупааа ние се понесохме в галоп. Мигом забравих за достойнството си и се вкопчих в циганина на седлото пред мен, който държеше юздите — стана толкова бързо, че дори нямах възможност да се сбогувам с останалите, дошли да ни изпратят. Което беше за предпочитане, тъй като разделите никога не са били силната ми страна, а напоследък животът се бе превърнал в нескончаема поредица от такива. Сбогом, сбогом, сбогом.

Препускахме. Бедрата ми изтръпнаха от притискането в коня. Бекир водеше групата, чудатият му син седеше зад него на седлото. Момчето яздеше с изправен гръб и разперени встрани ръце, спокойно и уверено, истински контраст с предната вечер. Тук, сред циганите, той бе във вихъра си. Нямаше нужда от нас. Това бяха неговите хора.

След време забавихме до тръс и аз събрах смелост да отлепя лице от гърба на ездача и да огледам пейзажа. Гората бе преминала в поле. Спускахме се в долина, в средата ѝ имаше градче, което оттук изглеждаше не по-голямо от пощенска марка и обрамчено от всички страни с гъста зеленина. Към него от изток описваше дъга дълъг бял пушек — димящият дъх на влак.

Бекир дръпна юздите на коня пред градската порта.

— Ние сме дотук — обяви той. — В града не гледат на нас с добро око. Не е необходимо да привличаме внимание и върху вас.

Беше трудно да си представиш, че някой би изпитвал недоверие към тези толкова мили хора. Но от друга страна, тъкмо предразсъдъците бяха причина чудатите да странят от обществото. Ето в какво се бе превърнал този тъжен свят.

Ние слязохме от конете. Изправих се зад другите, надявайки се, че никой няма да забележи разтрепераните ми крака. Тъкмо когато се готвехме да тръгнем, момчето на Бекир скочи от коня и извика:

— Чакайте! Вземете ме с вас!

— Мислех, че ще поговориш с него — изсъска Ема на Милърд.

— Поговорих — рече Милърд.

Момчето извади пътна торба от джоба на седлото и я метна на рамо. Беше се подготвил.

— Мога да готвя — продължи то, — да сека дърва, да яздя кон, да връзвам всякакви възли!

— Някой да го награди с почетна значка — подхвърли Инок.

— Боя се, че е невъзможно — каза с мек глас Ема.

— Но аз съм като вас — и ще ставам все повече, с течение на времето! — Момчето се зае да си разкопчава панталона. — Вижте какво става с мен!

Преди някой да го спре, то пусна панталоните до глезени. Момичетата нададоха смутени възклицания и обърнаха глави. Хю извика:

— Не си сваляй гащите, отчаян нещастнико!

Но нямаше какво да се види — момчето вече бе изчезнало до пояса. Когато втренчих поглед в долния край на тялото му, зърнах само да прозират полупрозрачни черва.

— Вижте колко много изчезна от вчера досега — продължи Ради с глас, в който се долавяше паника. — Скоро ще се изгубя напълно!

Циганите го зяпаха с ококорени очи и шепнеха развълнувано. Дори конете изглеждаха изплашени, защото се дръпнаха от полупрозрачното момче.

— Проклет да съм! — възкликна Инок. — Той е само наполовина тук.

— О, бедният — въздъхна Бронуин. — Не може ли да го вземем?

— Ние не сме пътуващ цирк, та да прибираш всеки, който ти е симпатичен — озъби се Инок. — Тръгнали сме на опасна мисия да спасим нашата имбрин и сега не е време да се превръщаме в детегледачи на объркани нови чудати!

Момчето ни гледаше с пълни със сълзи очи. Торбата му се свлече от рамото и тупна на земята.

Ема дръпна Инок настрана.

— Това беше твърде грубо — скастри го тя. — Извини се веднага!

— Няма. Само си губим безценното време.

— Тези хора ни спасиха живота!

— Нямаше да се налага да го спасяват, ако не ни бяха затворили в оная гадна клетка!

Ема се предаде и се обърна към момчето.

— При други обстоятелства щяхме да те приемем с разтворени обятия. Но точно в този момент нашата цивилизация и начинът ни на живот са под заплаха да бъдат унищожени. Така че, сам разбираш, моментът е неподходящ.

— Не е честно — извика момчето. — Защо не съм започнал да изчезвам по-рано? Защо е трябвало да се случи чак сега?

— Способностите на всеки чудат се проявяват, когато им е отредено — намеси се Милърд. — При някои още в ранна детска възраст, при други едва когато порастат. Веднъж чух един от нас да разправя, че не знаел, че може да левитира със силата на ума си, докато не станал на деветдесет и две.

— Аз съм била по-лека от въздуха от мига, когато съм се родила — заяви гордо Олив. — Изскочила съм от мама и съм литнала към тавана на болничната стая! Единственото, което ми попречило да изхвърча през прозореца и да се изгубя сред облаците, била пъпната връв. Казват, че докторът припаднал от уплаха.

— Ти все още плашиш хората, миличка — потупа я Бронуин.

Милърд, видим благодарение на шлифера и обувките, които носеше, пристъпи към момчето.

— Какво мисли баща ти за всичко това? — попита той.

— Истината е, че ние не искаме да си тръгва — обади се Бекир. — Но как бихме могли да се грижим за сина си, когато дори не го виждаме? Той реши да ни напусне и се питам дали няма да е на по-добро място сред вас.

— Обичате ли го? — попита без заобикалки Милърд. — Той обича ли ви?

Бекир смръщи вежди. Той беше човек с традиционни възгледи и въпросът му се стори смущаващ. Но след като помърмори и сумтя, отвърна:

— Разбира се. Той е мое дете.

— Тогава вие сте неговият вид — заключи Милърд. — Мястото на момчето е при вас, не при нас.

Бекир не бе от хората, които издаваха чувствата си пред околните, но този път го видях да стиска челюст, а очите му трепнаха. Той кимна, сведе глава към сина си и рече:

— Хайде, момче. Вземи си торбата и да вървим. Майка ти ще ти направи чай.

— Добре, тате — отвърна момчето, което изглеждаше едновременно разочаровано и облекчено.

— Всичко ще бъде наред — увери го Милърд. — Дори по-добре, отколкото си мислиш. А когато приключим с нашата работа, ще те потърся. Има и други като нас по широкия свят. Двамата с теб ще ги издирим.

— Обещаваш ли? — попита момчето и в очите му блесна надежда.

— Обещавам — отвърна Милърд.

След тези думи момчето се метна на коня на баща си, а ние се обърнахме и минахме през градската порта.

Шеста глава

Градът се наричаше Въглен. Не Въгленград или Въглено село. Просто Въглен. Черният прахоляк беше навсякъде, натрупан на неравни купчинки около вратите на къщите, бълващ от комините като мазен дим, намацан по връхните дрехи на бързащите за работа мъже. Втурнахме се право към гарата в плътна групичка.

— Внимавайте сега — предупреди ни Ема. — Никакви приказки. Очите сведени.

Отдавна изградено правило гласеше, че трябва да избягваме ненужен визуален контакт с нормалните, защото погледите могат да доведат до разговори, разговорите до въпроси, а необикновените нерядко отвръщаха на тези въпроси по начин, който предизвикваше нови въпроси. Разбира се, ако нещо можеше да породи въпроси, то несъмнено бе група мърляви деца, поели нанякъде във военно време — особено когато на рамото на едно от момичетата стърчи голяма птица с остри нокти, — но жителите на градчето сякаш не ни забелязваха. Те пристъпваха от крак на крак на опашки пред пералните и вратите на кръчмите, стрелваха ни за кратко с очи и поглеждаха настрана — очевидно си имаха свои грижи.

Гарата беше толкова малка, та се зачудих дали влаковете изобщо спират тук. Единственото покрито място бе гишето за билети, малка будка в средата на открития перон. В будката имаше дълбоко заспал мъж с килнали се на една страна на носа му очила с дебели като дъна на шишета стъкла.

Ема почука рязко на прозорчето и чиновникът се събуди стреснато.

— Осем билета до Лондон! — рече тя. — Трябва да сме там още днес следобед.

Мъжът ни разглеждаше внимателно през очилата. Свали ги, избърса ги и ги сложи отново, сякаш да се увери, че вижда както трябва. Сигурен съм, че бяхме поразителна гледка — изцапани с кал дрехи, сплъстени и разчорлени коси. Вероятно и понамирисвахме.

— Съжалявам — отвърна чиновникът. — Влакът е пълен.

Огледах се. Освен няколко души, дремещи по пейките, перонът бе пуст.

— Това е абсурдно! — възмути се Ема. — Осигурете ни незабавно билетите, инак ще се оплача на железопътната управа, че дискриминирате децата!

Аз вероятно бих избрал по-внимателен подход, но Ема нямаше търпение да се разправя с важничещи дребни бюрократи.

— Ако изобщо съществува подобно правило, съмнявам се, че може да се приложи спрямо вас — заяви чиновникът и вирна нос. — Сигурно сте чували, че сме във война и има далеч по-важни неща за транспортиране по железопътните линии на нейно кралско величество от деца и животни! — Той изгледа навъсено мис Перигрин. — Във всеки случай не е позволено да пътуват животни!

Един влак навлезе със свистене в гарата и закова на перона. Кондукторът подаде глава от прозореца и се провикна:

— Осем и трийсет за Лондон! Всички да се качват!

Дремещите по пейките пътници се надигнаха и забързаха към вратите.

Мъж със сив костюм ни изтика от гишето и подаде банкнота на продавача. Той взе билет в замяна и забърза към влака.

— Казахте, че е пълен! — ядоса се Ема и затропа отново по стъклото. — Казахте, че няма билети!

— Този джентълмен си купи билет за първа класа — сопна се чиновникът. — А сега се махайте оттук, досадни малки просяци! Идете да бъркате другаде по джобовете на хората!

Хорас пристъпи към прозорчето.

— Както е известно, просяците не разполагат с големи суми пари — натърти той, пъхна ръка под палтото си, извади тлъста пачка с банкноти и я шляпна на гишето. — Щом продавате само билети първа класа, значи такива искаме!

Чиновникът се понадигна, облещил очи в пачката. Ние също се бяхме облещили, тъй като нямахме ни най-малка представа откъде може Хорас да се е сдобил с нея. Чиновникът прелисти с пръст банкнотите и възкликна:

— Брей, че това ще стигне да купите целия вагон първа класа!

— Ами дайте ни вагона тогава! — каза Хорас. — Така ще сте сигурен, че няма да окрадем никого.

Лицето на чиновника почервеня.

— Д-да, с-сър — запелтечи той, — надявам се, ще приемете на шега предишните ми коментари…

— Просто ни дайте проклетите билети, за да можем да се качим на влака!

— Веднага, сър!

Чиновникът побутна снопче с билети първа класа.

— Приятно пътуване! — пожела ни той. — И моля ви, госпожици и господа, не казвайте на никого, че сте го чули от мен, но на ваше място щях да скрия тази птица. Кондукторите никак няма да я харесат, независимо дали сте в първа класа, или не.

Докато се отдалечавахме от гишето с нашите билети, Хорас бе изпъчил гърди като паун.

— Откъде, за бога, имаш толкова много пари? — попита Ема.

— Спасих ги от едно чекмедже в гардероба на мис Перигрин, преди да изгори къщата — обясни Хорас. — Приших си таен джоб на палтото, за да са на сигурно място.

— Хорас, ти си гений! — възкликна Бронуин.

— Един истински гений би ли дал всичките ни пари просто така? — смръщи се Инок. — За какво ни е цял вагон първа класа?

— За нищо — призна Хорас. — Но беше приятно да видиш физиономията на онзи, тип, нали?

— Предполагам, че си прав.

— Истинската природа на парите е да манипулират другите и да ги карат да се чувстват по-нисши от теб.

— Не съм съвсем сигурна в това — противопостави се Ема.

— Майтапих се, бе! — засмя се Хорас. — Всъщност са, за да си купуваш дрехи.

Готвехме се да се качим във влака, когато кондукторът ни спря.

— Да видя билетите ви! — нареди той и докато протягаше ръка към снопчето в ръката на Хорас, забеляза, че Бронуин крие нещо под палтото. — Какво държиш там? — попита и я изгледа подозрително.

— Какво да държа тук? — отвърна с въпрос Бронуин, опитвайки се да изглежда невъзмутима, като същевременно прикриваше подутината на палтото.

— Под палтото там! — посочи с пръст кондукторът. — Не си играй с мен, момиче!

— Ами това е… ааа… — Бронуин се опитваше да измисли някакво обяснение, но не успя. — Птица?

Главата на Ема клюмна. Инок закри очи с длан и изстена.

— Във влака са забранени домашни животни! — излая кондукторът.

— Но вие не разбирате — заговори Бронуин. — Имам я от съвсем малка… и ние трябва да се качим във влака… платили сме цяло състояние за билетите!

— Разпорежданията са си разпореждания! — отвърна кондукторът, чието търпение се изчерпваше. — Не си играйте с мен!

Ема внезапно повдигна обнадеждено глава.

— Играчка! — рече тя.

— Моля? — погледна я кондукторът.

— Това не е истинска птица, сър. Не сме си и помисляли да нарушаваме разпорежданията. Това е любимата играчка на сестра ми и тя се уплаши, че искате да ѝ я вземете. — Ема плесна с ръце и ги разпери умолително. — Няма да отнемете любимата играчка на едно дете, нали?

Кондукторът погледна Бронуин със съмнение.

— Изглежда ми малко големичка за играчки, не мислите ли?

Ема се наведе към него и прошепна:

— Тя е бавноразвиваща се…

Бронуин се намръщи, но нямаше избор и трябваше да се преструва. Кондукторът пристъпи към нея.

— Да видим тогава тази твоя играчка.

Моментът на истината. Затаихме дъх, докато Бронуин разтваряше палтото и бавно вадеше отдолу мис Перигрин. Когато зърнах птицата, за един ужасен миг си помислих, че е мъртва. Мис Перигрин бе застинала напълно неподвижно и лежеше на ръката на Бронуин със затворени очи и изпружени крачета. А после осъзнах, че тя също е влязла в ролята си.

— Видяхте ли? — попита Бронуин. — Птичката ми не е истинска. Препарирана е.

— Одеве я видях да мърда! — възрази кондукторът.

— Ами тя е… навива се… с пружина — заговори припряно Бронуин. — Гледайте!

Бронуин коленичи и положи мис Перигрин на земята до себе си, сетне пъхна ръка под крилото и завъртя ръка. Миг по-късно мис Перигрин отвори очи и започна да пристъпва в кръг, клатейки механично глава и протягайки крака сякаш са на пружини. Не след дълго забави ход, после спря и отново застина. Изпълнение, достойно за малък „Оскар“.

Кондукторът изглеждаше почти убеден — но не напълно.

— Добре — измънка той, — щом е играчка, ще те помоля да я прибереш в сандъка. — Той кимна към сандъка на Бронуин, поставен на перона.

— Това не е… — поде колебливо Бронуин.

— Да, разбира се, няма проблеми — прекъсна я Ема и отвори ключалките на сандъка. — Хайде, прибери я веднага, сестричке!

— Ами ако вътре не ѝ стига въздухът! — попита с яростен шепот Бронуин.

— Тогава ще пробием отстрани дупки! — отвърна по същия начин Ема.

Бронуин вдигна внимателно мис Перигрин и я положи в сандъка.

— Съжалявам, госпожо — прошепна тя, докато спускаше капака.

Кондукторът най-сетне взе билетите ни.

— Първа класа! — изненада се той. — Вагонът ви е най-отпред. — Той посочи далечния край на перона. — Най-добре побързайте!

— Сега ни го казва — ядоса се Ема, обърна се и хукна по перона.

С пуфтене и металическо скърцане влакът започна да се плъзга край нас. Засега се местеше съвсем бавно, но с всяко завъртане на колелата скоростта му нарастваше.

Най-сетне се изравнихме с посочения вагон. Бронуин първа скочи в отворената врата. Тя остави сандъка на пътеката и подаде ръка на Олив.

И тогава зад нас се чу нов глас:

— Спрете! Махнете се оттам!

Не беше гласът на кондуктора. Този бе по-дълбок и по-властен.

— Кълна се — изпъшка Инок, — че ако още някой се опита да ни попречи да се качим във влака…

Отекна изстрел и от уплаха краката ми се заплетоха. Блъснах се във вратата и паднах на перона.

— Казах да спрете! — изрева гласът и когато погледнах през рамо, видях облечен в униформа войник, подпрял коляно в позиция за стрелба и насочил пушка към нас. Той пусна още два куршума над главите ни, за да придаде повече тежест на командата. — Слизайте от влака и коленичете! — нареди и закрачи към нас.

Помислих си да побягна, но после видях очите на войника и изпъкналите им, лишени от зеници ябълки ме разубедиха. Беше гадина и аз знаех, че не би се поколебал и за миг да ни застреля. По-добре да не му даваме повод.

Бронуин и Олив вероятно си бяха помислили същото, защото слязоха от вагона и застанаха на колене до нас.

„А бяхме толкова близо — помислих си. — Толкова близо.“

Междувременно влакът напусна перона без нас и надеждата да спасим мис Перигрин отлетя с парата от комина.

„Както и самата мис Перигрин“ — осъзнах стъписано. Бронуин бе оставила сандъка във вагона! Скочих инстинктивно и без да мисля, вече се готвех да хукна след влака, когато пред лицето ми се показа дулото на пушка и аз усетих, че в миг и последната капчица сила напуска мускулите ми.

— Нито крачка — произнесе бавно войникът.

Отпуснах се обратно на колене.

Бяхме коленичили с вдигнати ръце и лумкащи сърца. Войникът описа кръг около нас, с насочена пушка и свит на спусъка пръст. От доктор Голън насам не бях заставал толкова близо до гадина. Носеше стандартна британска военна униформа — кафява риза, напъхана във вълнен панталон, черни обувки и шлем — но дрехите му стояха нескопосано като на чучело, панталоните бяха смачкани, шлемът бе килнат назад. Изглеждаше изнервен и непрестанно въртеше глава, докато ни оглеждаше. Сигурно защото ние имахме числено превъзходство, а и макар да бяхме група невъоръжени деца, ние бяхме отговорни за смъртта на една гадина и двама гладни през изминалите три дни. Боеше се от нас и това, повече от всичко, ме караше да се страхувам от него. Страхът му го правеше непредсказуем.

Той откачи радиостанцията от колана си и заговори в нея. В началото се чуваше само статичен шум, но след малко дойде отговорът. Всичко беше в кодове, не разбрах нито дума.

Нареди ни да станем. Ние се изправихме.

— Къде отиваме? — попита покорно Олив.

— На разходка — отвърна той. — Една приятна, добропорядъчна разходка.

Говореше с равен глас, като произнасяше отчетливо думите, и това ме наведе на мисълта, че е от другаде и се старае да имитира британски акцент, но не се справяше съвсем добре. Гадините би трябвало да са майстори на дегизировката, но този очевидно не бе от най-добрите им ученици.

— Никой да не изостава от редичката — нареди той и ни изгледа един по един. — Няма да тичате. Имам петнайсет патрона в пълнителя — достатъчно за по две дупки във всеки от вас. И не си мисли, че не виждам сакото ти, невидимо момченце. Накараш ли ме да те гоня, ще ти отрежа невидимите палци за сувенири.

— Да, сър — рече Милърд.

— Без приказки! — кресна войникът. — А сега, ходом марш!

Минахме покрай будката, но чиновника вече го нямаше, прекосихме перона и излязохме на улицата. Предишния път, когато минавахме през Въглен, никой не ни обръщаше внимание, но сега минувачите въртяха глави като бухали след нас, а ние пристъпвахме в редица под дулото на пушката. Войникът ни държеше близо един до друг и ни скастряше всеки път, когато някой изоставаше. Аз бях най-отзад, той зад мен и докато вървяхме, чувах да потраква паласката му. Подкара ни в посоката, от която бяхме дошли, вън от града.

В главата ми си даваха среща всякакви планове за бягство. Да се разпръснем. Не — ще застреля поне няколко от нас. Някой да се престори, че припада насред пътя, другият зад него ще се спъне и в бъркотията… не, войникът изглеждаше твърде предпазлив, за да позволи да го съборят. Някой от нас трябва да се приближи и да го обезоръжи.

Аз. Нали бях най-близо. Ако забавя ход, оставя го да ме застигне и после се нахвърля върху него… но кого мамех? Аз не съм филмов герой. Бях толкова изплашен, че едва си поемах дъх. Той бе с десет години по-възрастен от мен и държеше пушката насочена в гърба ми. Ще ме застреля в мига, когато се обърна, и ще ме остави да умра на пътя. Да умра от глупост, не в проява на героизъм.

Отзад се чу шум от приближаващ се джип, който постепенно забави ход. Вътре имаше двама войници и макар и двамата да носеха тъмни очила, знаех какво се крие зад тях. Гадината на мястото до шофьора кимна одобрително на войника — добра работа, — обърна се и втренчи поглед в нас. От този момент не сваляше очи от нас, поставил ръка на пушката си.

Сега вече имахме ескорт и от една гадините бяха станали три. Всякаква надежда за бягство се беше изпарила.

Вървяхме и вървяхме, обувките ни хрущяха по чакълестия път, а джипът бръмчеше зад нас като евтина косачка. Градчето изчезна в далечината и от двете страни се появиха ферми с пустеещи, незасяти полета. Войниците не размениха нито дума. Имаше нещо механично в тях, сякаш им бяха извадили мозъците, за да ги заменят с машинки. Гадините по правило се смятаха за много умни, но тези ми приличаха по-скоро на търтеи. Тогава чух бръмчене край ухото си и когато вдигнах глава, забелязах, че една пчела кръжи около главата ми, а сетне отлита.

„Хю — рекох си. — Какво е намислил?“

Потърсих го в редицата, разтревожен, че може да подготвя нещо, заради което да ни застрелят — но не го видях.

Преброих хората пред мен. Един, два, три, четири, пет, шест. Пред мен беше Ема, после Инок, Хорас, Олив, Милърд и Бронуин.

„Къде е Хю?“

Едва не подскочих във въздуха. Хю го нямаше! Това означаваше, че не са го заловили заедно с нас. Все още е на свобода! Може би в суматохата на гарата се бе скрил в пролуката между влака и платформата или е скочил във влака, без войникът да го забележи. Чудех се дали не ни следва — едва се сдържах да не погледна назад, но се уплаших, че ще го издам.

Все пак се надявах да не е там, защото тогава вероятно щеше да е с мис Перигрин. Инак как ще я намерим отново? И какво ще стане с нея, ако ѝ свърши въздухът в затворения сандък? Какво всъщност правят с изоставен багаж през 1940-а?

Лицето ми бе зачервено, гърлото ми се свиваше болезнено. Имаше твърде много неща, от които да се страхувам, стотици ужасни възможности, които се надпреварваха в ума ми.

— Върни се в редицата! — извика войникът и аз осъзнах, че говори на мен, че в трескавото си състояние съм се отдалечил от средата на пътя. Побързах да заема мястото си зад Ема, която ме погледна умоляващо през рамо — не го ядосвай! — и си обещах да не се разсейвам.

Вървяхме в изнервящо мълчание, напрежението се усещаше като статично електричество. Виждах как Ема стиска и разтваря юмруци, Инок клатеше глава и си шепнеше, а Олив пристъпяше неравномерно. Изглежда, бе само въпрос на време някой от нас да предприеме някой отчаян ход и тогава куршумите щяха да литнат.

После чух Бронуин да надава слаб вик и когато вдигнах глава, пред очите ми се разкри ужасяваща сцена, каквато не си бях представял. Три масивни фигури лежаха пред нас, едната на пътя, а другите отстрани в полето, точно зад плитката канавка. В началото си помислих, че са купчини черна земя.

Но после се приближихме и вече не можех да се преструвам, че ги няма там — три мъртви коня на пътя.

Олив нададе писък. Бронуин инстинктивно пристъпи към нея да я успокои — не гледай, мъниче! — и зад гърба ми отекна изстрел. Хвърлихме се на земята и покрихме главите си с ръце.

— Направиш ли го отново, ще лежиш в канавката до тези! — кресна войникът.

Докато се изправяхме на крака, Ема се наведе към мен и прошепна „циганите“, после кимна към най-близкия кон. Разбрах какво иска да каже — че конете са техни. Дори познах единия по белезите — бели петна на задните крака — и осъзнах, че това е точно конят, който бях яздил преди час.

Усетих, че започва да ми призлява.

Всичко се връщаше по местата си, въртеше се в главата ми като на филмова лента. Това бе дело на гадините — същите, които бяха нахлули предната вечер в лагера. Циганите са ги срещнали на пътя, след като тръгнаха от града. Имало е стълкновение, после преследване. Гадините са застреляли конете под тях.

Знаех, че гадините убиват хора — те убиваха и чудати деца, както ни бе казала мис Авъсет, — но бруталният акт на убийството на тези животни, струва ми се, надхвърляше всичко. Преди час това бяха най-изпълнените с жизненост същества, които бях виждал — с блестящи умни очи, играещи под кожата мускули, излъчващи топлина. А сега, благодарение на няколко късчета метал те не бяха нищо повече от купчини студено месо. Тези горди, силни животни — застреляни и зарязани на пътя като боклук.

Целият треперех от страх, тресях се от гняв. Съжалявах, че съм бил толкова безразличен към тях. Че съм такъв глезен неблагодарник.

„Стегни се — рекох си. — Я се стегни.“

Къде са Бекир и хората му? Къде е синът му? Единственото, в което бях сигурен, бе, че гадините ще ни застрелят. Вече бях напълно убеден в това. Самозванците във войнишки униформи не бяха нищо повече от животни — чудовища, по-страшни от гладните, които контролираха. Гадините поне имаха умове и можеха да разсъждават — но използваха тези свои способности, за да разрушат света. Да превърнат живите същества в мъртви. И за какво? За да могат те да живеят малко по-дълго. Да притежават известна власт върху света около тях и обитаващите го създания, за които не ги бе грижа.

Колко безсмислено и глупаво бе всичко това.

А сега те смятаха да убият и нас. Ще ни отведат на някое лобно място, където ще ни разпитат и после захвърлят. И ако Хю е бил толкова глупав, че да ни последва — ако пчелата, която кръжеше около нашата редица, означаваше, че е наблизо — те ще убият и него.

Господ да ни е на помощ.

Труповете на конете бяха далече зад нас, когато войниците ни наредиха да свием от пътя и да поемем по тясна алея. Беше малко по-голяма от пътека, едва няколко крачки широка, и войниците от ескорта трябваше да оставят джипа и да тръгнат пеша — единият отпред, другият зад нас. Полето от двете страни бе запустяло и обрасло с храсталаци и разцъфнали цветя, над които жужаха насекоми.

Красиво място да умреш.

Не след дълго от едната страна се показа барака с тръстиков покрив. „Там ще го направят — помислих си. — Там ще ни убият.“

Когато се приближихме, вратата се отвори и на прага се показа още един войник. Беше облечен различно от тези, които ни водеха — вместо шлем имаше офицерска шапка с черна лента, вместо пушка — затъкнат в кобур револвер.

Явно беше командирът.

Той застана на пътя, докато се приближавахме, поклащайки се с доволна усмивка.

— Най-сетне се срещнахме! — възкликна. — Доста ни накарахте да се изпотим, но знаех, че в края на краищата ще ни паднете в ръцете. Беше въпрос само на време!

Имаше подпухнало, момчешко лице с едва набола брада, толкова руса, че почти изглеждаше бяла, и беше изпълнен със странна закачлива енергия като прекалил с кафето водач на бойскаути. Но докато го гледах, си мислех само за едно: „Животно. Чудовище. Убиец“.

— Влизайте, влизайте — покани ни офицерът в бараката. — Вашите приятели чакат вътре.

Докато войниците ни побутваха покрай офицера, зърнах табелката с името на гърдите му: Уайт. Като белия цвят.

„Мистър Уайт“. Шегичка, може би? Нищо в него не изглеждаше истинско, най-малко името му.

Натикаха ни вътре и ни накараха да застанем в ъгъла. Колибата бе лишена от мебели и претъпкана с хора. Бекир и другарите му седяха на пода, опрели гърбове в стените. Очевидно се бяха отнесли грубо с тях — целите бяха покрити със синини и кървящи рани и сега имаха потиснат и изплашен вид. Неколцина липсваха — включително и момчето на Бекир. Пазеха ги двама войници — с тях ставаха общо шест, включително мистър Уайт и нашия ескорт.

Бекир улови погледа ми и кимна мрачно. Страните на лицето му бяха потъмнели от синините. „Съжалявам“ — произнесе безгласно.

Мистър Уайт не пропусна да забележи тази размяна на знаци.

— Аха! Значи познаваш тези деца!

— Не — отрече Бекир и сведе глава.

— Не? — повтори мистър Уайт и се престори на изненадан. — Но ти се извини на този хлапак. Трябва да го познаваш, освен ако нямаш навика да се извиняваш на непознати?

— Това не са хората, които търсите — каза Бекир.

— Мисля, че са — възрази мистър Уайт. — Според мен това са тъкмо децата, които търсим. Нещо повече, сигурен съм, че са прекарали предната нощ във вашия лагер.

— Казах ви, не съм ги виждал досега.

Мистър Уайт цъкна с език като недоволен учител.

— Човече, забрави ли какво ти обещах да направя, ако разбера, че ме лъжеш? — Той извади ножа от канията и го опря в бузата на Бекир. — Точно така. Обещах да ти отрежа лъжливия език и да го хвърля на кучето ми. А аз винаги спазвам обещанията си.

Бекир срещна спокойно погледа на мистър Уайт и го издържа, без да мигне. Секундите се занизаха в непоносима тишина. Очите ми бяха фиксирани в ножа. Най-сетне мистър Уайт разтвори устни в усмивка и се изправи, разпръсквайки магията.

— Но — рече той жизнерадостно — първо, най-важното! — Той се обърна към войниците, които ни бяха довели. — Кой от вас носи птицата?

Войниците се спогледаха. После поклатиха глави.

— Не сме я виждали — съобщи този, който ни бе пленил.

Усмивката на мистър Уайт помръкна. Той коленичи до Бекир.

— Ти ми каза, че птицата е с тях — рече.

Бекир сви рамене.

— Птиците имат криле. Могат да отлетят.

Мистър Уайт го промуши в бедрото. Просто така — бързо и безчувствено, острието се заби и излезе. Бекир извика от изненада и болка и се завъртя на една страна, стиснал с ръце раната, от която вече бликаше кръв. Хорас се свлече на пода в безсъзнание. Олив извика уплашено и прикри лицето си с ръце.

— За втори път ме лъжеш — обяви мистър Уайт, докато бършеше окървавеното острие с кърпичка.

Ние останалите стиснахме зъби и запазихме мълчание, но виждах по лицето на Ема, че вече подготвя своето отмъщение, събрала ръце зад гърба си, за да ги затопли.

Мистър Уайт пусна кървавата кърпичка на пода, прибра ножа в канията и се изправи срещу нас. Вече почти не се усмихваше, бе ококорил очи и повдигнал вежди във формата на буквата М.

— Къде е птицата ви? — попита той със спокоен глас. Колкото по-любезен се стараеше да изглежда, толкова повече ме плашеше.

— Тя отлетя — отвърна с огорчение Ема. — Както ви каза и този човек.

Ще ми се да не беше отвръщала. Сега той можеше да я извади от групата и да я подложи на мъчения.

Мистър Уайт пристъпи към нея и каза:

— Крилото ѝ беше повредено. Видели са ви с нея вчера. Не може да е далече оттук. — Той се покашля. — Ще попитам още веднъж.

— Тя умря — обадих се. — Хвърлихме я в реката.

Може би ако се държа достатъчно предизвикателно, ще забрави, че Ема му беше отговорила.

Мистър Уайт въздъхна. Дясната му ръка се плъзна по прибрания в кобура пистолет, задържа се на дръжката на ножа и накрая се спря върху катарамата на колана. Той снижи глас сякаш това, което смяташе да каже, бе предназначено само за моите уши.

— Виждам какъв е проблемът. Вие смятате, че няма да спечелите нищо, ако сте откровени с мен. Че ще ви убием, независимо от това, което ни кажете. Искам обаче да знаете, че случаят не е такъв. За да бъда на свой ред откровен с вас, ще ви кажа едно — не биваше да ни карате да ви гоним. Това беше грешка. Щеше да е много по-лесно, но сега всички са ядосани, защото изгубихте толкова много от нашето време. — Той посочи с пръст войниците. — Тези хора? Те горят от желание да ви го върнат. Аз, от друга страна, мога да погледна на нещата от вашата гледна точка. Разбирам, че ви изглеждаме страшни. Нашата първа среща, на борда на подводницата, бе доста неучтива. Нещо повече, вашите имбрини от години замърсяват умовете ви с погрешна информация за нас. Съвсем естествено е да побегнете. В светлината на казаното аз съм готов да ви направя едно доста разумно предложение. Кажете ни къде е птицата и вместо да ви измъчваме ще ви пратим на едно приятно местенце, където ще се погрижат за вас. Ще ви хранят всеки ден, всеки ще има постеля… и ще бъдете далеч по-свободни, отколкото в онази ваша примка, в която се криете от години.

Мистър Уайт погледна хората си и се разсмя.

— Можете ли да повярвате, че са прекарали, колко — седемдесет години? — на малък остров, преживявайки отново и отново един и същи ден? По-лошо от всеки затвор, за който бих могъл да се сетя. Щеше да е много по-лесно, ако ни бяха сътрудничили! — Той сви рамене и се обърна към нас. — Но така е, като се поддавате на гордостта, продажната гордост. И като си помисля само, че през цялото това време можехме да работим заедно за общото добро!

— Да работим заедно? — изсъска Ема. — Вие ни преследвахте! Пратихте чудовища да ни убият!

„По дяволите — рекох си. — Трябва да мълчиш.“

На лицето на мистър Уайт се изписа тъга.

— Чудовища? — повтори той. — Това е обидно. Говорите за мен, ако не знаете! За мен и за хората ми тук, преди да еволюираме. Но ще се опитам да не приемам лично забележката ви. Пубертетският период е доста неприятен, независимо от расата. — Той плесна неочаквано с ръце и аз подскочих. — А сега, да се захващаме за работа!

Погледът му се плъзна по нас, сякаш търсеше най-слабия. Кой от групата ще се прекърши пръв? Кой ще му каже истината за местонахождението на мис Перигрин?

Мистър Уайт се спря на Хорас. Беше се съвзел от припадъка, но все още лежеше на пода, свит на кълбо и треперещ. Мистър Уайт пристъпи решително към него. Хорас подскочи при шума от стъпките му.

— Стани, момче.

Хорас не помръдна.

— Някой да го вдигне.

Един войник се приближи и го дръпна грубо за ръката.

Хорас застана разтреперан пред мистър Уайт, свел поглед към пода.

— Как се казваш, момче?

— Х-ххорас, сър.

— Добре, Хорас, изглеждаш ми като човек с достатъчно здрав разум. Така че ще ти позволя да избереш.

Хорас повдигна леко глава.

— Да избера…?

Мистър Уайт извади ножа и посочи с острието циганите.

— Кого от тези там да убия пръв. Освен, разбира се, ако не ми кажеш къде е вашата имбрин. Тогава никой няма да умре.

Хорас зажумя, сякаш се опитваше да си представи, че не е тук.

— Или — продължи мистър Уайт — вместо да избираш някого от тях, аз с радост ще избера някого от вас. Кой искаш да бъде?

— Не!

— Хайде, кажи ми! — изкрещя мистър Уайт, разтворил устни в зловеща усмивка.

— Нищо не му казвай, синдригасти! — извика Бекир. Един от войниците го изрита в корема, той изпъшка и млъкна.

Мистър Уайт се пресегна и улови Хорас за брадичката, опитвайки се да го накара да погледне в тези ужасни, слепи очи.

— Ще ми кажеш, нали? Ще ми кажеш и аз няма да ти сторя нищичко.

— Да — отвърна Хорас, все още стиснал очи, все още опитващ се да си представи, че не е тук.

— Да, какво?

Хорас си пое разтреперано дъх.

— Да, ще ви кажа.

— Недей! — извика Ема.

„О, божичко — помислих си. — Той ще я издаде. Толкова е слаб. Трябваше да го оставим в менажерията…“

— Шшшт — просъска мистър Уайт в ухото му. — Не ги слушай. Хайде, синко. Кажи ми къде е птицата.

— Тя е в чекмеджето — отвърна Хорас.

Веждите на мистър Уайт се събраха.

— В чекмеджето? Какво чекмедже?

— Това, в което винаги е била — уточни Хорас.

Гадината разтърси Хорас за брадичката и извика:

— Какво чекмедже?

Хорас понечи да добави нещо, после стисна устни. Преглътна мъчително. Изправи гръб. Отвори очи, погледна с твърд поглед мистър Уайт и рече:

— В чекмеджето, в което майка ти си държи гащите — и се изплю право в лицето на мистър Уайт.

Мистър Уайт удари Хорас по скулата с дръжката на ножа. Олив изкрещя, а ние подскочихме изплашено, когато Хорас се свлече на пода като чувал с картофи и от джоба му се разпиляха билетите за влака.

— Какво е това? — учуди се мистър Уайт и се наведе да погледне.

— Залових ги, когато се опитваха да се качат на влака — докладва войникът, който ни бе довел.

— Защо ми го казваш чак сега?

Войникът трепна.

— Мислех…

— Няма значение — прекъсна го мистър Уайт. — Ще го изпревариш. Тръгвай.

— Сър?

Мистър Уайт погледна билета и после часовника.

— Влакът в осем и трийсет има дълъг престой на Портмадог. Ако си достатъчно бърз, ще е там, като стигнеш. Искам да го претърсиш целия — започни от първа класа.

Войникът козирува и изтича навън.

Мистър Уайт се обърна към другите войници.

— Обискирайте ги — нареди. — Да видим дали не носят и други интересни неща. Ако окажат съпротива, застреляйте ги.

Докато двама войници ни държаха на мушка, трети мина от чудат на чудат и обърна джобовете. В повечето нямаше нищо, освен трохи и мъх, но в джоба на Бронуин войникът откри гребен от слонова кост.

— Моля ви, беше на майка ми! — извика тя, но войникът се разсмя грубо.

— Ако е така, да те беше научила да го използваш, мъжкарано!

Инок имаше малка торбичка с пръст и червеи, която войникът отвори, подуши и захвърли с отвращение. В моя джоб бе само безполезният мобилен телефон. Ема го погледна, когато изтрака на пода, вероятно чудейки се защо ли още го държа. После дойде нейният ред, но тя не смяташе да им позволява. Когато войникът посегна към нея, тя му изръмжа:

— Махни си ръката, инак ще я изгоря!

— Моля те, укроти огъня! — рече той и избухна в смях. — Съжалявам, не можах да се сдържа.

— Не се шегувам — заяви Ема и извади ръце иззад гърба си. Бяха нажежени до червено и дори от няколко крачки усещах топлината, която излъчват.

Войникът отскочи уплашено.

— Докосването ѝ е като характера! — изпъшка той. — Харесва ми тази женичка. Но ако ме изгориш, Кларк ще пръсне мозъка ти по стената отзад.

Войникът, за когото говореше, опря дулото на пушката в челото на Ема. Тя затвори очи, а гърдите ѝ се повдигаха и спускаха учестено. После свали ръце и ги скри зад гърба си. Цялата се тресеше от гняв.

Аз също.

— Внимавай сега — предупреди я войникът. — Без резки движения.

Стиснах юмруци, докато го гледах как плъзга ръце нагоре и надолу по краката ѝ, след това прокарва пръст зад ръба на роклята ѝ, всичко това излишно бавно и придружено с перверзна усмивка. Никога през целия си живот не бях се чувствал толкова безпомощен, дори когато ни заключиха в клетката за животни.

— Тя не носи нищо! — извиках. — Оставете я на мира!

Не ми обърнаха внимание.

— Тази ми харесва — обърна се войникът към мистър Уайт.

— Мисля, че трябва да я задържим за известно време. За… научни изследвания.

Мистър Уайт направи недоволна физиономия.

— Ти си отвратително създание, ефрейтор. Но съм съгласен с теб — тя е невероятна. Бях чувал за теб — каза той на Ема.

— Какво ли не бих дал да мога да правя това, което умееш. Ако знаехме само как да консервираме тези твои ръце…

Мистър Уайт се усмихна странно, преди да се обърне към войника.

— Приключвай — тросна му се. — Нямаме цял ден.

— С удоволствие — отвърна мъжът и се надигна, като прокара ръце по тялото на Ема.

Това, което се случи после, видях като на забавен каданс. Отвратителната твар се готвеше да се наведе и да целуне Ема. Скритите зад гърба ѝ ръце бяха обхванати от пламък. Знаех какво ще последва — в мига, когато устните му я доближат, тя щеше да му изгори лицето — дори ако това означаваше да я застрелят. Беше стигнала точката на кипене.

Аз също.

Напрегнах се, готов за борба. Бях сигурен, че това са последните мигове от живота ни. Но щяхме да ги изживеем по нашите условия — и ако ще умрем, то поне да отнесем със себе си в гроба няколко гадини.

Войникът плъзна ръце около кръста на Ема. Дулото на пушката бе опряно в челото ѝ. Тя сякаш се притискаше в него, предизвиквайки го да я застреля. Зад гърба ѝ по пръстите трепкаха нагорещени до бяло пламъчета.

„Сега или нико…“

После — БУМ — оглушителният екот на изстрел.

Когато зрението ми се възстанови, Ема все още стоеше. Главата ѝ изглеждаше невредима. Пушката, доскоро опряна в нея, сега сочеше надолу, а войникът, който се готвеше да я целуне, се бе обърнал с лице към прозореца.

Изстрелът бе дошъл отвън.

Всяка фибра на тялото ми бе изопната до скъсване.

— Какво беше това? — попита мистър Уайт и изтича при прозореца.

Можех да виждам през стъклото над рамото му. Войникът, когото бе пратил да настигне влака, стоеше насред шубраците с диви цветя. Беше с гръб към нас, вдигнал пушка към полето.

Мистър Уайт се пресегна през решетките на прозореца и го отвори.

— По какво стреляш, дявол те взел? — извика той. — Защо още си тук?

Войникът не помръдна и не отговори. Из полето жужаха насекоми, това бе единственото, което се чуваше.

— Ефрейтор Браун! — кресна мистър Уайт.

Мъжът се обърна бавно и неуверено. Пушката се плъзна от ръцете му и тупна в тревата. Той направи няколко колебливи крачки напред.

Мистър Уайт извади пистолета и го насочи през прозореца към Браун.

— Кажи нещо, проклет да си!

Браун отвори уста и се опита да заговори — но вместо глас от гърлото му излезе звук, който сякаш имитираше звуците в полето наоколо.

Бръмчене на пчели. Стотици, хиляди пчели. А после се появиха и самите пчели — в началото само няколко, които пропълзяха през разтворените му устни. След това сякаш в него взе връх някаква сила, различна от неговата — раменете му се изправиха, гърдите щръкнаха напред, долната му челюст се разтвори и от зейналата му уста бликна толкова гъст поток от пчели, че бяха като твърд предмет — дълъг и дебел маркуч от насекоми, който не спираше да се размотава от гърлото му.

Мистър Уайт се дръпна ужасен от прозореца.

Вън в полето Браун се строполи сред рояк от жилещи насекоми. Докато падаше, зад него се показа друг силует.

Беше момче.

Хю.

Стоеше спокойно и гледаше към прозореца. Насекомите се виеха в широка, вряща сфера около него. Полето гъмжеше от тях — пчели и стършели, оси и търтеи, жилещи неща, чиито имена дори не знаех — и всяко едно, до последното, се подчиняваше на волята му.

Мистър Уайт вдигна пистолета и стреля. Изпразни пълнителя.

Хю падна и изчезна в тревата. Не знаех дали сам е залегнал, или е бил уцелен. Трима войници изтичаха при прозореца и докато Бронуин викаше: „Моля ви, не го убивайте!“, те обсипаха полето с куршуми, ушите ни заглъхнаха от изстрелите.

После в стаята влетяха пчели. Десетина, ядосани и раздразнени, те се нахвърлиха върху войниците.

— Затворете прозореца! — изпищя мистър Уайт и размаха ръце във въздуха.

Един от войниците затръшна прозореца. Всички се заеха да гонят и мачкат пчелите, които бяха проникнали вътре. Докато се занимаваха с това, навън се събраха още — гигантско, пулсиращо одеяло, което закриваше прозореца — бяха толкова много, че когато мистър Уайт и хората му изтребиха тези вътре, те засенчваха напълно слънцето.

Войниците се събраха в средата на стаята — опрели гърбове и с насочени пушки, те приличаха на гигантско бодливо свинче. Беше тъмно и горещо, и зловещото жужене на милиони жилещи насекоми караше стаята да се тресе като в някакъв кошмар.

— Накарай ги да ни оставят на мира! — извика мистър Уайт и в гласа му се долавяше отчаяние и уплаха.

Вероятно се обръщаше към Хю — ако все още бе жив.

— Ще ви направя едно предложение — заговори Бекир и се надигна, като се улови за решетките на прозореца, а едрият му силует се отрази в тъмното стъкло. — Свалете оръжията, инак отварям прозореца.

Мистър Уайт се извъртя към него.

— Дори един циганин не е толкова глупав да го направи.

— Мисля, че ни надценяваш. — Бекир протегна бавно ръка към дръжката.

Войниците вдигнаха оръжия.

— Хайде — подкани ги Бекир. — Стреляйте.

— Недейте, ще строшите стъклото! — извика мистър Уайт. — Хванете го!

Двама войници захвърлиха пушките и се нахвърлиха върху Бекир, но не преди юмрукът му да пробие стъклото.

Прозорецът се строши. В стаята влетяха пчели. Настъпи хаос — писъци, стрелба, бутане, — но едва чувах всичко това над рева на насекомите, които сякаш изпълваха не само ушите ми, но и всяка пора на тялото ми.

Хора се катереха един върху друг, за да излязат. Вдясно от мен Бронуин събори Олив на земята и я прикри с тялото си. Ема извика: „Лягайте!“, и ние всички се хвърлихме долу, докато пчелите се събираха върху откритите части на кожата и косите ни. Чаках да умра, тъй като пчелите покриваха всеки сантиметър от тялото ми и ужилването им щеше да блокира нервната ми система.

Някой изрита вратата и тя се отвори. Нахлу светлина. Десетки обувки затрополиха по дъсчения под.

Настъпи тишина. Бавно отдръпнах ръце.

Пчелите бяха изчезнали. Също и войниците.

После отвън се надигна хор от паникьосани гласове. Скочих и изтичах при разбития прозорец, където вече се бяха скупчили няколко цигани и чудати и надзъртаха навън.

В началото изобщо не виждах войниците — само една гигантска вихреща се маса от насекоми, плътна и непрозрачна, на около петдесетина крачки по пътеката.

Писъците излизаха от вътрешността ѝ.

След това един по един писъците утихнаха. Когато всичко приключи, пчелите започнаха да се отдръпват и разпръскват, разкривайки телата на мистър Уайт и хората му. Те лежаха скупчени в отъпканата трева, мъртви или почти мъртви.

След двайсетина секунди убийците им бяха изчезнали и чудовищното бръмчене утихна, докато се разпръсваха из полето. Постепенно се възцари странно и пасторално спокойствие, сякаш това бе само един обикновен летен ден и не бе се случило нищо необичайно.

Ема преброи на пръсти телата на войниците.

— Шест. Всичките са — рече тя. — Свърши се.

Прегърнах я през рамо, треперещ от благодарност и все още невярващ в късмета ни.

— Кой от вас е ранен? — попита Бронуин, като ни оглеждаше трескаво. Последните няколко минути бяха истинска лудница — безброй пчели, изстрели в мрака. Прегледахме се за рани. Хорас бе замаян, но в съзнание, от скулата му се стичаше тънка струйка кръв. Раната на Бекир от промушването беше дълбока, но щеше да зарасне. Останалите бяхме изплашени, ала невредими — истинско чудо, защото нямахме нито една следа от ужилване.

— Когато счупи прозореца — рекох на Бекир, — откъде знаеше, че пчелите няма да ни нападнат?

— Не знаех — призна той. — За щастие, силата на твоя приятел се оказа достатъчна да ги владее.

Нашият приятел…

Ема внезапно се дръпна от прегръдките ми.

— О, божичко! — извика тя. — Хю!

В хаоса бяхме забравили за него. Вероятно лежеше някъде там, сред високите треви, смъртно ранен или вече мъртъв. Но тъкмо когато се готвехме да изтичаме и да го потърсим, той се появи на прага — с парцаливи дрехи и зеленикави петна от тревата, ала ухилен.

— Хю! — проплака Олив и се втурна към него. — Ти си жив!

— Жив съм — отвърна той възторжено. — Всички ли сте здрави?

— Да — благодарение на теб! — рече Бронуин. — Три пъти ура за Хю!

— Хю, ти си нашият спасител! — извика Хорас.

— Никъде не съм по-опасен, отколкото в поле с диви цветя — обяви Хю, наслаждавайки се на всеобщото внимание.

— Съжалявам за всички моменти, в които съм се надсмивал над способностите ти — призна Инок. — Май не се оказаха безполезни.

— И освен това — добави Милърд — бих искал да поздравя Хю за точния подбор на момента. Наистина, ако беше дошъл няколко секунди по-късно…

Хю обясни как е избегнал пленяването на перона, като се шмугнал между влака и платформата — точно както си бях помислил. Изпратил една от пчелите си да ни шпионира, което му позволило да ни следва на безопасно разстояние.

— Всичко бе само въпрос на намиране на подходящия момент за удар — обяви той гордо, сякаш победата е била предрешена в момента, когато е решил да ни спаси.

— Ами ако случайно не се бе натъкнал на поле, гъмжащо от пчели? — попита Инок.

Хю бръкна в джоба си, извади някакъв предмет и ни го показа: беше едно от чудатите яйца.

— Резервният план — обясни той.

Бекир приближи, накуцвайки, Хю и му стисна ръката.

— Млади човече — рече той, — дължим ти живота си.

— А какво стана с твоето чудато момче? — попита го Милърд.

— Слава на Бога, успя да избяга с двама от хората ми. Днес изгубихме три чудесни животни, но не и хора. — Бекир се поклони на Хю и за момент си помислих, че се готви да му целуне ръка. — Трябва да ни позволиш да ти се отплатим!

Хю се изчерви.

— Няма нужда, уверявам ви…

— Нито пък имаме време — добави Ема и побутна Хю към вратата. — Чака ни влак за хващане!

Тези от нас, които бяха забравили, че мис Перигрин е изчезнала, пребледняха.

— Ще вземем техния джип — каза Милърд. — Ако имаме късмет — и ако гадината не грешеше, — ще успеем да застигнем влака на спирката в Портмадог.

— Зная пряк път — обяви Бекир и начерта схема в пръста с върха на обувката си.

Благодарихме на циганите. Казах на Бекир, че съжалявам за нещастията, които го споходиха покрай нас, но той се разсмя гръмогласно и ни махна да вървим.

— Дано се срещнем пак, синдригасти — извика. — Сигурен съм, че ще стане!

Натикахме се в джипа на гадините, осем деца, натъпкани като сардини в каросерия, предназначена за трима. Тъй като аз бях единственият, който бе карал кола, седнах на кормилото. Изгубих доста време, докато разбера как се пали проклетото нещо — нямаше ключ, а бутон на пода, — а после трябваше да разуча скоростите, бях карал кола с ръчни скорости само няколко пъти и винаги с помощта на баща ми, седнал на мястото до шофьора. Въпреки това след около две минути вече подскачахме, макар и все още неуверено, по пътя.

Натиснах педала за газта до долу и подкарах с максималната скорост, на която бе способен претовареният джип, докато Милърд крещеше указания, а останалите се държаха един за друг, сякаш от това им зависеше животът. След около двайсетина минути стигнахме град Портмадог и чухме свирката на влака, докато се носехме по главната улица. Заковахме със скърцане на спирачки пред гарата и аз изскочих пръв. Дори не си направих труда да гася мотора. Носейки се по перона като гепарди, гонещи газела, ние успяхме да скочим на площадката на последния вагон тъкмо когато влакът напускаше гарата.

Останахме там, запъхтени и превити от изтощение, а стъписаните пътници се правеха, че не ни виждат. Плувнали в пот, изцапани, с разпокъсани дрехи — бяхме страхотна гледка.

— Успяхме — избъбри задъхано Ема. — Не мога да повярвам, че успяхме.

— Аз пък не мога да повярвам, че карах кола с ръчни скорости — добавих.

Появи се кондукторът.

— Върнахте се — рече той с въздишка. — Предполагам, че билетите все още са у вас?

Хорас ги извади от джоба.

— Вашите места са нататък — посочи кондукторът.

— А сандъкът? — попита изплашено Бронуин и се вкопчи в ръката на кондуктора. — И той ли е там?

Кондукторът освободи ръката си.

— Мислех да го предам на изгубени вещи. Но е толкова тежък, че не можах да го поместя и сантиметър.

Прекосихме тичешком целия влак, докато стигнахме купето в първа класа, където открихме сандъка на Бронуин да си седи както го бяхме оставили. Тя се наведе, отвори ключалките и вдигна капака.

Мис Перигрин не беше вътре.

Получих мини сърдечен пристъп.

— Птицата ми! — извика Бронуин. — Къде е птицата ми?

— Успокойте се, тука е — рече кондукторът и посочи над главите ни. Мис Перигрин стоеше на етажерката за багаж и очевидно бе заспала.

Бронуин се отдръпна назад и за миг си помислих, че ще падне.

— Как е стигнала там?

Кондукторът повдигна вежди.

— Тази играчка е съвсем като жива. — Той се обърна, пристъпи към вратата, после спря и добави: — Между другото, къде мога да си купя такава? Дъщеря ми страшно ще я хареса.

— Боя се, че е единствена по рода си — отвърна Бронуин, сграбчи мис Перигрин и я притисна към гърдите си.

След всичко, което преживяхме през последните няколко дни — да не говорим за последните няколко часа, — луксозната обстановка в купето първа класа ни дойде като шок. Седалките бяха тапицирани с плюш, имаше маса за ядене и голям прозорец. Приличаше на богаташка стая и беше изцяло на наше разположение.

Изредихме се да посетим облицованата с ламперия баня, после прегледахме менюто.

— Поръчвайте каквото ви се иска — рече Инок и вдигна телефонната слушалка, прикрепена за облегалката на седалката. — Здравейте, имате ли пастет от гъши черен дроб? Да, донесете го всичкия. И препечени филийки.

Никой не заговори за случилото се. Беше твърде страшно, прекалено, откъдето и да го погледнеш, и сега просто искахме да се възстановим и да забравим. Чакаше ни още толкова много работа, много нови опасности, с които да се справим.

Отпуснахме се на седалките. Зад прозореца още се нижеха ниските къщурки на Портмадог, зърнахме и планината на мис Рен, издигаща се над хълмовете. Докато останалите се унесоха в разговори, аз седях, залепил нос на прозореца, опитващ се да възприема този странен и чужд свят на 1940-а — място и време, които доскоро за мен бяха само ограничени до миниатюрен остров, на който можех да попадна всеки път, когато пропълзя през тъмния търбух на Кеърнхолмската грамада. Ала откакто напуснах острова, бях попаднал в истински свят с мочурливи гори, градчета с димящи комини и долини, нарязани от виещи се реки, както и хора и предмети, които изглеждаха стари, а не бяха, сякаш са реквизит от филм за минали времена — и всичко това се нижеше покрай прозореца подобно на безкраен сън.

Заспах и се събудих, отново заспах и пак се събудих, равномерният ритъм на влака ми действаше хипнотизиращо, обгръщаше ме в някакво мъгливо състояние, в което ми бе по-лесно да забравя, че съм нещо повече от страничен наблюдател, че там, отвън, светът е истински. После бавно и постепенно си спомних как бях станал неразривна част от всичко това — дядо ми, острова, децата. Момичето с красиви, непреклонни очи, седящо до мен, чиято ръка бе положена върху моята.

— Наистина ли съм тук? — попитах.

— Заспивай — подкани ме тя.

— Мислиш ли, че ще се справим?

Тя ме целуна по върха на носа.

— Казах ти да заспиваш.

Седма глава

Нови кошмарни сънища, всичките объркани, избледняващи и преливащи един в друг. Разпокъсани епизоди от последните дни — стоманеното око на насочено към мен от упор дуло, пътят с конските трупове по него, езиците на гладния, протягащи се към мен през бездната, ужасните, празни очи на чудовището.

А после това: върнал съм се у дома, но съм призрак. Нося се по улицата, през входната врата и влизам в къщата. Баща ми е заспал на кухненската маса, притиснал към гърдите си телефонна слушалка.

„Не съм мъртъв“ — опитвам се да му кажа, но не издавам никакъв звук.

Майка ми седи на ръба на леглото, все още с нощница, и гледа през прозореца към бледия следобед. Очите ѝ са подпухнали от плач. Протягам се да я докосна по рамото, но ръката ми преминава през нея.

Сетне се озовавам на собственото си погребение и виждам от ковчега правоъгълен къс сиво небе.

Тримата ми чичовци ме гледат отгоре, дебелите им вратове изпълват докрай белите якички.

Чичо Лес: Колко жалко. Нали?

Чичо Джак: Да, още повече за Франк и Мериан.

Чичо Лес: Тъй, тъй. Какво ли ще си помислят хората?

Чичо Боби: Ще си помислят, че на хлапето му е хлопала дъската. Което си беше истина.

Чичо Джак: Знаех си, че така ще стане. Че някой ден ще ни извърти подобен номер. Личеше си по погледа му. Нали разбирате, малко…

Чичо Боби: Шантав.

Чичо Лес: Добре, че е по бащината родствена линия, не по нашата.

Чичо Джак: И все пак е ужасно.

Чичо Боби: Аха.

Чичо Джак:…

Чичо Лес:…

Чичо Боби: Бюфет?

Чичовците ми се отдалечават. Идва Рики и зелената му коса е щръкнала във всички посоки за случая.

Братле. Сега, след като си мъртъв, може ли да ти взема мотора?

Опитвам се да извикам: Не съм мъртъв! Просто съм много далече! Съжалявам…

Но думите отекват в главата ми и се връщат назад.

Навежда се пасторът. Това е Голън, облечен с черно расо и стиснал Библията. Той се хили.

Чакаме те, Джейкъб.

Върху мен се посипва пръст.

Чакаме те.

Подскочих, събудил се внезапно, а устата ми бе суха като пергамент. Ема седеше до мене, положила ръка на рамото.

— Джейкъб! Слава на Бога — изплаши ни всички!

— Така ли?

— Сънуваше кошмар — рече Милърд. Седеше срещу нас, приличаше на празен костюм, нагласен на седалката. — И говореше насън.

— Говорех?

Ема попи потта от челото ми с първокласна кърпа. (Истински памук!)

— Говореше — повтори тя. — Но бяха някакви брътвежи. Не можах да разбера нито дума.

Огледах се смутено, но изглежда, никой друг не бе забелязал. Останалите деца се бяха пръснали из вагона, дремеха, зяпаха през прозореца или играеха на карти.

Наистина се надявах, че не съм започнал да се побърквам.

— Често ли имаш кошмари? — попита Милърд. — Трябва да ги опишеш на Хорас. Много го бива да разкрива скритите значения на сънищата.

Ема погали ръката ми.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм — кимнах и тъй като не обичах да се суетят около мен, смених темата. Видях, че Милърд държи в скута си разтворената „Приказки за необикновеното“ и попитах: — Четеш, за да се разсееш?

— Изучавам я — отвърна той. — И като си помисля, че доскоро я смятах само за книжка с приказки за малки деца. А всъщност те са невероятно сложни, дори хитри — крият информация за света на необикновеното. Ще ми отнеме години, вероятно десетилетия, за да ги дешифрирам.

— Но каква полза има това за нас сега? — въздъхна Ема. — Какъв смисъл от примките, щом могат да бъдат нападани от гладни? Дори тайните примки от книгите може да бъдат намерени.

— Може би само една примка е била разрушена — рекох, изпълнен с надежда. — Може би гладният в примката на мис Рен е бил изключение.

— Чудат гладен! — възкликна Милърд. — Това звучи невероятно. Но не мисля, че присъствието му там е било случайно. Сигурен съм, че тези „усъвършенствани“ гладни са неразривна част от нападението срещу примките.

— Но как? — недоумяваше Ема. — Какво се е променило в гладните, че могат да проникват в примки?

— Това е въпрос, над който от известно време си блъскам главата — каза Милърд. — Не знаем достатъчно за гладните, тъй като все още не сме имали възможността да изучаваме някого от тях в лабораторни условия. Но смятам, че подобно на нормалните, и на тях им липсва нещо, което аз, ти и всеки друг в този вагон притежава — някои съществени необикновени качества, които ни позволяват да взаимодействаме с примките, да се обвързваме и да бъдем поглъщани от тях.

— Като ключ — вметнах.

— Нещо подобно — кимна Милърд. — Някои вярват, че подобно на кръвта и гръбначномозъчната течност, и нашата чудатост притежава физичен субстрат. Други твърдят, че е вътре в нас, но е нематериална. Втора душа.

— Хм — промърморих. Тази идея ми се понрави — че чудатостта не е недъг, а богатство, че не на нас липсва нещо, което нормалните притежават, а на тях им липсва чудатост. Че ние сме нещо по-висше, а не по-низше.

— Мразя всички тези приказки за ексцентричности — призна Ема. — Идеята, че можеш да затвориш в стъкленица втора душа? Побиват ме тръпки от нея.

— И въпреки това в различни епохи неведнъж са правени подобни опити — изтъкна Милърд. — Ема, какво ти каза онзи войник? „Ще ми се да консервирам това, което притежаваш“, или нещо от тоя род.

Ема потрепери.

— Не ми припомняй.

— Има една теория, според която същината на чудатостта може да бъде дестилирана и улавяна — консервирана, както каза той, или по-вероятно затваряна в колба, — а след това може би прехвърляна от един човек на друг. Ако това е възможно, представи си какъв черен пазар на чудати души може да се развихри между богатите и безскрупулните. Чудатости като твоя огън или необичайната сила на Бронуин ще се продават на този, който даде най-много!

— Това е отвратително — рекох.

— Повечето необикновени са съгласни с теб — отвърна Милърд, — затова преди много години подобни изследвания бяха обявени за незаконни.

— Като че ли гадините ги е еня за нашите закони — изпръхтя Ема.

— Но цялата идея ми се струва налудничава — заявих. — Не е възможно да се получи, нали?

— Не мисля — завъртя глава Милърд. — Поне не мислех до вчера. Сега не съм съвсем сигурен.

— Заради гладния в примката с менажерията?

— Именно. Преди вчера дори не бях сигурен, че вярвам във „втората душа“. Според мен има само един необорим аргумент за нейното съществуване — че когато един гладен погълне достатъчно от нас, той се превръща в различен тип същество, такова, което би могло да пътува през времевите примки.

— Превръща се в гадина — уточних.

— Именно. Но само ако погълне чудати. Може да изяжда колкото си иска нормални, но никога няма да се преобрази в гадина. Ето защо трябва да притежаваме нещо, което нормалните нямат.

— Но онзи гладен в менажерията не се е превърнал в гадина — посочи Ема. — Станал е гладен, който може да влиза в примки.

— Което ме кара да се питам дали гадините не са бърникали в природните закони — продължи Милърд, — и по-специално в прехвърлянето на чудатите души.

— Дори не искам да си помисля за това — потрепери Ема. — Моля ви, не може ли да говорим за нещо друго?

— Но откъде биха могли да се сдобият с души? — попитах. — И по какъв начин?

— Стига вече, ще седна другаде — заяви ядосано Ема. Тя се изправи и се отдалечи.

Известно време двамата с Милърд мълчахме. Непрестанно си представях как ме завързват за една маса, докато сборище от зли доктори се опитват да ми извадят душата. Как ще го направят? С игла? Нож?

За да прогоня тези плашещи мисли, реших на свой ред да сменя темата.

— Как ние всички по начало сме станали чудати?

— Никой не знае със сигурност — отвърна Милърд. — Но има разни легенди.

— Например?

— Някои смятат, че ние сме наследници на шепа необикновени, живели много-много отдавна. Те били много могъщи — и огромни като каменния великан, който намерихме.

— А защо ние сме толкоз малки, щом те са били великани?

— Според теорията с течение на времето, докато сме се размножавали, силата ни се разреждала. И колкото по-слаби сме ставали, толкова се е смалявал и ръстът ни.

— Това е малко трудно за възприемане — рекох. — Защото лично аз се чувствам силен колкото мравка.

— Всъщност мравките са доста силни спрямо размера си.

— Знаеш какво имах предвид. Това, което не разбирам, е защо аз? Никога не съм искал да бъда такъв. Кой решава?

Въпросът беше реторичен и не очаквах отговор, но въпреки това го получих от Милърд.

— Ако ми позволиш да цитирам един прочут чудат: „В сърцето на всяко природно тайнство се крие друго тайнство“.

— Кой го е казал?

— Познаваме го като Перплексус Аномалус. Вероятно името е измислено, но той е бил велик мислител и философ. Перплексус е бил и картограф. Рисувал е за първото издание на „Атлас на дните“, което е отпреди хиляда и повече години.

Засмях се.

— Понякога говориш като учител. Някой казвал ли ти го е?

— През цялото време — усмихна се Милърд. — Ще ми се да можех да преподавам. Ако не се бях родил такъв.

— Щеше да си велик.

— Благодаря ти. — Двамата се умълчахме и в тишината си мислех, че зная за какво си мечтае — представя си сцени от един несъстоял се живот. След време той каза: — Не искам да си мислиш, че не ми харесва да съм невидим. Харесва ми. Джейкъб, обичам да съм необикновен — това е същината на този, който съм. Но има дни, в които ми се ще да се отърва от способностите си.

— Зная какво имаш предвид — отвърнах. Макар че, разбира се, не знаех. Моята чудатост имаше своите предизвикателства, но поне можех да съм част от обществото.

Вратата на купето се отвори. Милърд бързо вдигна качулката на якето си, за да прикрие лице — по-точно липсата му.

На прага стоеше млада жена. Носеше униформа и държеше кутия с разни стоки.

— Цигари? — попита. — Шоколад?

— Не, благодаря — отвърнах.

Тя ме погледна.

— Вие сте американец.

— Боя се, че да.

Тя ме изгледа със съжалителна усмивка.

— Надявам се, че пътуването ви е приятно. Избрали сте неподходящ момент да посетите Британия.

Разсмях се.

— Така ми казаха.

Тя излезе. Милърд се наведе и я изпрати с поглед.

— Бива си я — подхвърли замислено.

Хрумна ми, че вероятно са минали доста години, откакто е виждал момиче, което да не е от онези, живеещи в Кеърнхолм. Но какъв шанс би имал той с нормално момиче?

— Не ме гледай така — скара ми се Милърд.

Не знаех, че в погледа ми е имало нещо особено.

— Как?

— Сякаш ме съжаляваш.

— Не те съжалявам.

Ала го лъжех.

Милърд се изправи, свали палтото си и изчезна. Известно време не се вясваше никакъв.

Часовете се търкаляха един след друг и за да минава по-лесно времето, децата си разказваха разни истории. Разказваха за прочути чудати и за мис Перигрин в странните, вълнуващи ранни дни на нейната примка, и постепенно започнаха да споделят и собствените си истории. Някои бях чувал и преди — като например как Инок възкресил мъртвеца в погребалното бюро на баща си или как едва десетгодишна, Бронуин строшила врата на своя перверзен пастрок без дори да го иска, — ала имаше и нови за мен. Защото колкото и да бяха възрастни, чудатите деца рядко се поддаваха на носталгия.

Сънищата на Хорас се появили, когато бил на шест, но близо две години той не си давал сметка, че предсказват бъдещето. Докато една нощ сънувал за потопяването на „Лузитания“, а на следващия ден чул новината по радиото. Хю от съвсем малък обичал меда повече от всяка друга храна и на пет започнал да го яде с медените пити — с такова желание, че още първия път погълнал пчела, но не забелязал, докато не я усетил да бръмчи в стомаха му. „Пчелата нямаше нищо против — обясняваше Хю, — затова махнах с ръка и продължих да си хапвам. Съвсем скоро събрах вътре цял рояк.“ Когато пчелите имали нужда да опрашват цветя, той излизал в полето, където се запознал с Фиона. Тя пък спяла там.

Хю ни разказа и нейната история. Фиона била бежанка от Ирландия, където събирала храна за хората от нейното село през глада от 1840 година, но я обвинили, че е вещица и я подгонили. Хю се добрал до тези сведения след години на неуловимо, негласно общуване с Фиона, която не говорела не защото не можела, а „тъй като нещата, на които е станала свидетел по време на глада, били толкова ужасни, че ѝ отнели гласа“.

После дойде ред на Ема, но тя нямаше желание да ни разказва историята си.

— Защо не искаш? — запъна се Олив. — Хайде, разкажи ни как разбра, че си чудата?

— Това е стара история — промърмори Ема — и вече няма значение. Не е ли по-добре да мислим за бъдещето, отколкото за миналото?

— Някои май са сърдитковци — жегна я Олив.

Ема стана и се отдалечи към дъното на вагона, където никой нямаше да я безпокои. Почаках една-две минути, за да не се почувства преследвана, и после отидох при нея. Тя ме видя, че идвам, но се скри зад един вестник, преструвайки се, че чете.

— Просто не искам да го обсъждам — рече иззад вестника. — Ето защо!

— Нищо не съм казал.

— Да, но щеше да попиташ и ти спестих усилията.

— За да е справедливо — предложих, — нека първо аз ти разкажа нещо за мен.

Тя надзърна над ръба на вестника, леко заинтригувана.

— Но аз не знам ли вече всичко за теб?

— Ха — подсмихнах се. — Не съвсем.

— Добре, кажи ми три неща за теб, които не знам. По възможност да са мрачни тайни. Хайде, побързай!

Разрових се из спомените си за някои интересни факти, но се сещах само за срамотии.

— Добре, едно. Като малък съм бил много чувствителен спрямо насилието по телевизията. Не съм разбирал, че не е истинско. Дори когато някоя рисувана мишка удари рисувана котка, аз съм се плашил и избухвал в плач.

Тя смъкна вестника.

— Благословена да е нежната ти душа! — рече. — А погледни се сега — набучваш чудовищни създания право през очните ябълки!

— Две — продължих. — Родил съм се на Хелоуин и докъм осемгодишна възраст съм вярвал на родителите си, че сладкишите, които хората ми дават, когато почукам на вратата им, са всъщност подаръци за рожден ден.

— Хмм — тя свали още малко вестника. — Това беше малко по-мрачно. Но можеш да продължиш.

— Три. Когато се срещнахме за пръв път, бях убеден, че ще ми прережеш гърлото. Но колкото и да бях уплашен, един тъничък гласец в главата ми рече: „Може да е последното лице, което ще видиш през жалкото си съществуване, но поне е хубаво“.

Вестникът падна в скута ѝ.

— Джейкъб, това е… — Тя погледна към пода, през прозореца и отново към мен. — Много мило.

— Истина е — рекох и плъзнах ръка през седалката към нея. — Добре, твой ред.

— Всъщност не се опитвам да скрия нищо. Просто тези полузабравени истории ме карат отново да се чувствам на десет и нежелана. Това никога не отминава, колкото и вълшебни летни дни да са натрупани оттогава.

Раната в душата ѝ още бе отворена — след всички тези години.

— Искам да те опозная — настоях. — Коя си, откъде си дошла. Това е всичко.

Тя се намести смутено.

— Никога ли не съм ти разказвала за моите родители?

— Зная само това, което чух от Голън през онази нощ в ледницата. Той каза, че те дали на пътуващ цирк?

— Не съвсем. — Тя се отпусна на седалката и гласът ѝ се снижи до шепот. — Предполагам, че е по-добре да узнаеш истината, отколкото да чуваш слухове и измислици. Така че, ето я. Започнах да проявявам способността си, когато бях на десет. Непрестанно подпалвах леглото си насън, докато родителите ми не ми взеха чаршафите и ме накараха да спя на гола метална кушетка в стая без нищо, което може да гори. Мислеха, че съм пироман и лъжец, и доказателство за това бе фактът, че никога не получавах изгаряния. Но аз не можех да бъда изгорена, макар в началото да не го знаех. Бях на десет — не разбирах нищичко в тоя живот! Много е страшно да се проявяваш, без да разбираш какво става с теб, но предполагам, че повечето необикновени минават през този период.

— Мога да си представя — кимнах.

— Един ден за всички около мен аз бях обикновена като пудинг, а на следващия се появи странен сърбеж в дланите ми. Те се зачервиха и подуха, после се нагорещиха — бяха толкова горещи, че изтичах в бакалията и ги зарових в сандъка със замразена треска! Когато рибата започна да се топи и да мирише, бакалинът ме заведе у дома и настоя майка ми да плати за развалената стока. По това време ръцете ми горяха още по-силно — ледът само бе влошил нещата! Накрая пламнаха и аз бях сигурна, че съм полудяла.

— Какво си помислиха родителите ти? — попитах.

— Майка ми, която е дълбоко суеверен човек, избяга от вкъщи и никога вече не се върна. Помисли ме за демон, пръкнал се през утробата ѝ право от пъкъла. Старецът избра друг подход. Наби ме, заключи ме в стаята ми и когато се опитах да прогоря вратата, ме омота с азбестови покривала. Държа ме така дни наред, хранеше ме от време на време, като ми даваше право в устата, тъй като не ми се доверяваше и не смееше да ме развърже. Което беше добре за него, защото в мига, когато го стореше, щях да го изгоря.

— Жалко, че не си могла — рекох.

— Колко мило от твоя страна. Но нямаше да ми помогне с нищо. Родителите ми бяха ужасни хора — ако не бяха такива, ако бях останала по-дълго с тях, няма съмнение, че гладните щяха да ме намерят. Дължа живота си на двама души — на по-малката ми сестра Джулия, която ме освободи късно една нощ, за да мога да избягам, и на мис Перигрин, която ме откри след месец в един пътуващ цирк, където се представях в ролята на гълтач на огън. — Ема се засмя замечтано. — Денят, в който я срещнах, за мен бе истинският ми рожден ден. Денят, в който срещнах истинската си майка.

— Благодаря ти, че ми разказа всичко това — промърморих през сълзи. След като изслушах историята ѝ, се чувствах още по-близко до Ема и не тъй самотен в объркването си. Всеки чудат е преминал през период на болезнена несигурност. Всеки чудат е бил подлаган на изпитания. Крещящата разлика между нас беше, че моите родители ме обичаха, въпреки различията, които имах с тях, и проблемите, които им създавах, и аз също ги обичах по свой, неизказан начин. Мисълта, че ги наранявах, сега не ми даваше покой.

Какво всъщност им дължах? И как можеше да се сравни с дълга ми към мис Перигрин или моралния дълг пред дядо ми? А също и с това сладко, мъчително чувство, което изпитвах към Ема и което набираше сила всеки път, когато я поглеждах?

Везните неизменно се накланяха към последното. Но с течение на времето, ако преживея всичко това, ще трябва да се изправя пред решението, което бях взел, и болката, която бях причинил.

Ако.

Това „ако“ винаги връщаше мислите ми към настоящето, защото то зависеше много от това, дали ще съумея да реализирам способностите си. Не бих могъл да усещам нещата около мен, ако се разсейвам. „Ако“ изискваше пълното ми присъствие и участие в „сега“.

„Ако“ колкото ме плашеше, толкова запазваше разсъдъка ми.

Приближавахме Лондон, селцата отстъпваха място на покрайнините на града. Запитах се какво ли ни чака там, какви нови ужаси лежат пред нас.

Погледнах заглавието във вестника, който все още лежеше разтворен в скута на Ема.

Затворих очи и се опитах да не мисля за нищо.