Град на паднали ангели

10.„Ривърсайд Драйв“, № 232

Саймън седеше във фотьойла в апартамента на Кайл и гледаше втренчено замръзналата картина на телевизора в ъгъла на стаята. На екрана се виждаше усоен подземен тунел, с купчини тела по земята, и много реалистично изглеждащи локви кръв — картина от играта, на която бяха играли Кайл и Джейс. Беше изнервящо, но Саймън нямаше нито сили, нито желание да го изключи. Образите, които виждаше цяла нощ в съзнанието си, бяха още по-ужасни.

Бледата зора, нахлуваща през прозорците, се беше превърнала в слаба утринна светлина, но Саймън почти не я забелязваше. Постоянно виждаше отпуснатото тяло на Морийн, изцапаната й с кръв руса коса; собственото му лутане в нощта, как кръвта пееше във вените му. А после как Мая се нахвърля върху Кайл и го разкъсва с ноктите си. Кайл лежеше, без да вдигне ръка да се защити. Вероятно щеше да й позволи да го убие, ако Изабел не се беше намесила — беше издърпала Мая на тротоара и я държа, докато гневът й премина в сълзи. Саймън се опита да отиде при нея, но Изабел го спря с яростен поглед, беше я прегърнала с една ръка и вдигна другата си ръка, за да го предупреди да стои надалеч.

— Махай се — беше казала тя. — И го вземи със себе си. Не знам какво и е направил, но трябва да е било нещо ужасно.

Така беше. Саймън познаваше това име — Джордан. Чу го, когато я беше попитал как е била превърната във върколак. Бившият й приятел го бил направил, беше отвърнала тя. Бил я нападнал диво и яростно, а после избягал и я оставил сама да се оправя с последиците.

Казвал се Джордан.

Затова на звънеца на Кайл пишеше само едно име. Защото това беше фамилията му. Пълното му име сигурно бе Джордан Кайл, осъзна Саймън. Беше глупак, невероятен глупак, че не се беше сетил досега. Не че се нуждаеше от още една причина да се мрази.

Кайл — или по-скоро Джордан — беше върколак и раните му заздравяваха бързо. Докато Саймън го изправи — не много внимателно — на крака и го заведе до колата, дълбоките разрези по гърлото и под разкъсаната му тениска бяха заздравели и хванали коричка.

Саймън беше взел ключовете му и го откара до Манхатън в мълчание. Джордан седеше почти неподвижно на седалката до шофьора и гледаше втренчено надолу към окървавените си ръце.

— Морийн е добре — беше казал накрая, докато пресичаха моста Уилямсбърг. — Изглеждаше по-зле, отколкото всъщност беше. Още не знаеш как да се храниш от хора, така че не беше загубила много кръв. Хванах й такси. Тя не помни нищо. Мисли, че е припаднала пред теб и се чувства неловко.

Саймън знаеше, че трябва да благодари на Джордан, но не можа да каже нищо.

— Ти си Джордан — каза той. — Бившият приятел на Мая. Онзи, който я е превърнал във върколак.

Вече бяха на „Кенмеър“; Саймън зави на север, нагоре по „Боуъри“ с евтините хотели и осветените магазини.

— Да — каза Джордан накрая. — Кайл е фамилията ми. Започнах да се наричам така, когато станах претор.

— Тя щеше да те убие, ако Изабел я беше оставила.

— Има пълното право да ме убие, ако поиска — отвърна Джордан и млъкна. Не проговори и когато Саймън паркира, и заизкачваха стълбите към апартамента. Беше влязъл в стаята си, без да свали окървавеното си яке и беше тряснал вратата.

Саймън беше събрал нещата си в раницата и щеше да си тръгне, но се разколеба. Все още не знаеше защо, но вместо да излезе, пусна раницата си до вратата, седна във фотьойла и остана там цялата нощ.

Искаше му се да се обади на Клеъри, но беше прекалено рано, а и Изабел беше казала, че тя и Джейс са си тръгнали заедно — не му харесваше мисълта да ги прекъсне в неудобен момент. Чудеше се как е майка му. Ако го беше видяла снощи с Морийн, щеше съвсем да се убеди, че той е чудовище. Може би така и беше.

Вдигна поглед, когато вратата на Джордан се отвори и той излезе. Беше бос и със същите дънки и тениска от предния ден. Раните на гърлото му бяха заздравели до червени линии. Погледна Саймън. Зелените му очи, обикновено светли и весели, сега бяха потъмнели.

— Мислех, че си си тръгнал — каза той.

— Щях — отвърна Саймън. — Но после реших, че трябва да ти дам шанс да обясниш.

— Няма какво да обяснявам — Джордан се затътри към кухнята и започна да рови в едно чекмедже, докато не намери филтър за кафе. — Каквото и да е казала Мая за мен, сигурен съм, че е било истина.

— Тя каза, че си я удрял.

Джордан замръзна в кухнята. Погледна към филтъра, сякаш не беше сигурен за какво му е.

— Каза, че сте излизали месеци наред и всичко е било чудесно — продължи Саймън. — После си станал жесток и ревнив. Когато повдигнала въпроса, ти си я ударил. Скъсала с теб, а докато се прибирала една вечер, нещо я нападнало и едва не я убило. А ти… ти си изчезнал от града. Без да се извиниш, без да обясниш.

Джордан остави филтъра на плота.

— Как е попаднала тук? Как е намерила глутницата на Люк Гароуей?

Саймън поклати глава.

— Скочила на един влак за Ню Йорк и ги издирила. Мая знае как да оцелява. Не позволила онова, което си й причинил, да я съсипе. Повечето хора биха се пречупили.

— Ти затова ли остана? — попита Джордан. — Да ми кажеш, че съм копеле? Защото това го знам.

— Останах — каза Саймън, — заради онова, което направих снощи. Ако бях разбрал за теб вчера, щях да си тръгна. Но след онова с Морийн… — той прехапа устната си. — Мислех, че мога да се контролирам, а се оказа, че не мога и нараних някой, който не го заслужаваше. Затова оставам.

— Защото ако аз не съм чудовище, значи и ти не си чудовище.

— Защото искам да разбера как да продължа и може би ти ще ме научиш. — Саймън се наведе напред. — Защото те познавам като добър човек. Не съм те виждал да се държиш лошо или да се ядосваш. После се сетих за вълците пазители. Ти каза, че си се присъединил към тях, защото си вършил лоши неща. Реших, че лошите неща се отнасят за Мая и че точно това се опитваш да изкупиш.

— Да — каза Джордан. — Така е.

Клеъри седеше на бюрото в стаята за гости на Люк. Парчето плат, което беше взела от моргата на „Бет Израел“, лежеше пред нея. Тя стоеше със стили в ръка и се опитваше да си спомни руната, която й се беше явила в болницата.

Беше й трудно да се съсредоточи. Не можеше да спре да мисли за Джейс и за предишната нощ. Къде беше отишъл? Защо беше толкова нещастен? До снощи не беше забелязала, че и той е нещастен колкото нея и сега това разкъсваше сърцето й. Искаше й се да му се обади, но се въздържа на няколко пъти, откакто се прибра. Ако искаше да й каже какъв е проблемът, щеше да го направи и без да го моли. Познаваше го достатъчно добре и беше уверена в това.

Затвори очи и се насили да си представи руната. Знаеше, че това не е нейна руна. Тя съществуваше, макар да не беше сигурна, че я е виждала в Сивата книга. Формата й говореше не за превод, а за разкриване, за показване на нещо скрито под земята, нещо, покрито с прах, който бавно издухваш, за да прочетеш надписа отдолу…

Стилито в пръстите й потръпна, тя отвори очи и с изненада откри, че е успяла да нарисува малка фигура в края на плата. Приличаше на петно със странни хаотични завъртулки. Клеъри се намръщи, чудейки се дали не е изгубила умението си. Тогава обаче платът започна да трепти и над него се надигна мараня, както при нагорещен асфалт. Тя впери поглед в думите, които се появиха, сякаш изписани от невидима ръка:

Собственост на църква Талто, „Ривърсайд Драйв“ № 232.

През нея премина вълна от въодушевление. Беше ключ, истински ключ. И тя го намери сама, без никой да й помогне.

„Ривърсайд Драйв“ № 232. Това беше в Горен Уест Сайд, помисли си тя, до парк Ривърсайд, точно срещу водата от Ню Джърси. Изобщо не беше далеч. Църква Талто. Притеснена, Клеъри остави стилито. Каквото и да означаваше това, не беше нищо добро. Премести стола си до стария компютър на Люк и влезе в интернет. Не се изненада, когато потърси „църква Талто“ и не откри нищо. Надписът на ръба на плата беше на долноземски или на някакъв друг демоничен език.

В едно беше сигурна — където и да се намираше църквата Талто, мястото беше тайно и вероятно там ставаха лоши неща. След като превръщаха човешки бебета в неща с нокти, вместо пръсти, значи не беше свързано с истинска религия. Клеъри се зачуди дали майката, която беше захвърлила бебето си до болницата, е последовател на църквата и дали е знаела в какво се забърква, преди бебето й да се роди.

Почувства студ, когато се пресегна за телефона си… взе го и спря за момент. Искаше й се да се обади на майка си, но не можеше да каже на Джослин за това. Тя тъкмо беше спряла да плаче и се беше съгласила да излязат с Люк да изберат пръстени. Макар Клеъри да вярваше, че майка й е достатъчно силна да се изправи срещу истината, без съмнение щеше да има сериозни неприятности с Клейва, ако се впуснеше в такова разследване, без да ги информира. Люк. Но Люк беше с майка й. Не можеше да му се обади. Мерис може би. Самата идея да й се обади, й се стори чужда и страховита. А и Клеъри знаеше — без да признае пред себе си, че това е важна причина, — че ако отнесат това до Клейва, нея ще я отпишат. Щяха да я оставят да чака в неведение, макар да приемаше проблема като личен. Да не говорим, че така щеше да издаде майка си на Клейва.

Да отиде обаче сама, без да знае какво ще открие… Е, беше преминала някакво обучение, но не беше достатъчно. Знаеше, че има склонност първо да действа, после да мисли. С неохота отвори телефона си, поколеба се за момент и изпрати следното съобщение: „Ривърсайд Драйв, № 232. Ела там веднага. Важно е.“ Натисна бутона за изпращане и зачака екранът да светне в отговор: „ИЗПРАТЕНО“.

С въздишка Клеъри остави телефона и отиде да вземе оръжията си.

— Обичах Мая — каза Джордан. Вече седеше на дивана, най-накрая бе успял да направи кафе, макар и още да не беше пил от него. Просто стискаше чашата в ръце и я въртеше, докато говореше. — Държа да го знаеш, преди да ти кажа каквото и да е друго. И двамата бяхме от едно забутано градче в Ню Джърси, и с нея всички се държаха гадно, защото баща й беше черен, а майка й бяла. Имаше брат, пълен психопат. Даниел. Не знам дали ти е разказвала за него.

— Не много — отвърна Саймън.

— Предвид всичко това, животът й беше ад, но тя не се предаваше. Запознах се с нея в един музикален магазин за стари плочи. За винилови плочи. Заприказвахме се и осъзнах, че тя е най-готиното момиче в радиус от километри. Беше и красива. И сладка — погледът на Джордан бе отнесен. — Излязохме и беше фантастично. Бяхме много влюбени. Както се влюбваш, когато си на шестнайсет. После ме ухапаха. Една нощ се сбих в един клуб. Преди често се биех. Бях свикнал да ме ритат и удрят, но да ме хапят? Помислих, че онзи е луд и не му обърнах внимание. Отидох в болница, зашиха ме и забравих.

След около три седмици усетих промяна. Вълни на неконтролируем бяс и гняв. Зрението ми просто изчезваше, а аз нямах представа какво се случва. Разбих прозореца на кухнята, защото едно чекмедже заяде. Ревнувах бясно Мая, бях убеден, че се заглежда по други момчета, че тя… Дори не знам какво съм си мислел. Бях превъртял. Ударих я. Иска ми се да кажа, че не помня, но не е така. А после тя скъса с мен… — гласът му заглъхна. Той отпи от кафето. Изглежда болен, помисли си Саймън. Сигурно рядко разказваше тази история. По-скоро за първи път. — Две нощи по-късно отидох на един купон и тя беше там. Танцуваше с друг. Целуваше го, сякаш искаше да ми покаже, че между нас всичко е свършило. Точно онази нощ беше крайно неподходяща, не че имаше начин тя да знае това. Беше първото пълнолуние, откакто ме ухапаха — пръстите му бяха побелели от стискането на чашата. — Тогава се преобразих за пръв път. Трансформацията разтърси тялото ми, разцепи костите и кожата ми. Бях в агония, но не само заради това. Исках нея, исках да се върне при мен, исках да обясня, но можех само да вия. Започнах да бягам из улиците и тогава я видях да пресича парка до дома й. Прибираше се вкъщи…

— И си я нападнал — каза Саймън. — Ухапал си я.

— Да — Джордан беше вперил невиждащ поглед в миналото. — Когато се събудих на другата сутрин, помнех какво съм направил. Опитах се да отида у тях, да обясня. Бях на половината път, когато един здравеняк се изпречи на пътя ми и се втренчи в мен. Той знаеше кой съм, знаеше всичко за мен. Обясни ми, че е претор лупус и че са го зачислили към мен. Не остана доволен, че е закъснял, че вече съм успял да ухапя някого. Не ми позволи да я доближа. Каза, че това само ще влоши нещата. Обеща, че вълците пазители ще я наблюдават. Каза ми, че, понеже вече съм ухапал човек, а това е строго забранено, единственият начин да избегна наказанието е да се присъединя към пазителите и да ме обучат да се контролирам. Нямаше да се съглася. Щях да плюя на него и да се примиря с каквото и наказание да ми наложат. Толкова много се мразех. После обаче той ми обясни, че ще мога да помагам на други като мен. Че мога да предотвратя случилото се между мен и Мая да не се повтори с други. Тогава видях светлина в тунела, обещание за някакво бъдеще. Може би възможност да поправя стореното.

— Добре — каза Саймън бавно. — Но е малко странно съвпадение да те изпратят точно при мен. При гаджето на момичето, което си ухапал и си превърнал във върколак.

— Не е съвпадение — каза Джордан. — Връчиха ми една камара досиета. Избрах теб, защото видях името на Мая. Върколак и вампир да имат връзка. Знаеш ли, това е голяма работа. За пръв път осъзнах, че е станала върколак, заради… заради онова, което направих.

— И не си проверил какво е станало с нея? Това изглежда някак…

— Опитах. Преторът не искаше да го правя, но аз направих всичко възможно да науча какво е станало с нея. Знаех, че е избягала от къщи, но животът й беше скапан, така че това не значеше нищо. А и няма национален регистър на върколаците и не можех да проверя. Просто… надявах се да не се е преобразила.

— Поел си моя случай заради Мая?

Джордан се изчерви.

— Реших, че ако се запозная с теб, ще разбера какво е станало с нея. Дали е добре.

— Затова ми каза, че не е редно да излизам и с двете — каза Саймън, спомняйки си разговора им. — Искал си да я защитиш.

Джордан го погледна над ръба на чашата.

— Да, но не се получи.

— Ти си пъхнал флаера за концерта на групата под вратата й, нали? — Саймън поклати глава. — Намесата в любовния ми живот част от задълженията ти ли е, или лична инициатива?

— Аз я прецаках — каза Джордан. — Не исках и друг да я прецака.

— А не ти ли хрумна, че ако се появи на концерта и те види, ще ти издере очите? Ако не беше закъсняла, можеше да те нападне направо на сцената. Щеше да се получи вълнуващо представление.

— Не знаех — каза Джордан. — Нямах представа, че ме мрази толкова много. Аз не мразя онзи, който ме превърна. Разбирам, че вероятно не е можел да се контролира.

— Да — каза Саймън, — но ти не си го обичал. Не си имал връзка с него. Мая те е обичала. Мисли, че си я ухапал, че си я захвърлил, и не си се сетил повече за нея. Мрази те така, както някога те е обичала.

Преди Джордан да успее да отговори, някой звънна — не от звънеца на домофона, а от този на вратата, което означаваше, че някой стои пред апартамента. Момчетата се спогледаха озадачено.

— Очакваш ли някого? — попита Саймън.

Джордан поклати глава и остава чашата с кафе. Двамата заедно отидоха в малкия коридор. Джордан посочи на Саймън с жест да застане зад него и после отвори вратата.

Отвън нямаше никого. На постелката пред вратата обаче имаше сгънат лист хартия, а върху него лежеше тежък камък. Джордан се наведе да освободи листа и се изправи намръщено.

— За теб е — каза той и го подаде на Саймън.

Объркан, Саймън отвори листа. В центъра, сякаш с детски почерк и само с главни букви, пишеше:

— Това е шега — каза Саймън, взирайки се вцепенено в листа. — Няма как да не е.

Без да каже и дума, Джордан хвана Саймън за ръката и го замъкна в дневната. Пусна го и започна да търси телефона, докато накрая го намери.

— Обади й се — каза той и удари Саймън с телефона по гърдите. — Обади се на Мая и виж дали е добре.

— Може да не става въпрос за нея — Саймън се втренчи в телефона, докато ужасът на цялата ситуация кръжеше около мозъка му, както таласъмите кръжаха около някоя къща и се молеха да ги пуснат вътре. Съсредоточи се, каза си той. Не изпадай в паника. — Може да е Изабел.

— О, Исусе! — Джордан го изпепели с поглед. — Други приятелки имаш ли? Трябва ли да правим списък на кого да се обадиш?

Саймън взе телефона, обърна се и набра номера.

Мая вдигна на второто позвъняване.

— Да?

— Мая… Саймън е.

Гласът й изстина.

— О! Какво искаш?

— Исках само да проверя дали си добре — каза той.

— Добре съм — отвърна сковано тя. — Все пак връзката ни не беше нищо сериозно. Не кипя от щастие, но ще го преживея. Ти обаче си задник.

— Исках да проверя дали наистина си добре.

— За Джордан ли става въпрос? — той долови сдържания й гняв, когато изрече името му. — Ясно. Снощи си тръгнахте заедно, нали? Приятели сте или нещо такова. Е, можеш да му кажеш да стои далеч от мен. Всъщност това важи и за двама ви.

Тя затвори. Телефонът забръмча като раздразнена пчела.

Саймън погледна Джордан.

— Тя е добре. И мрази и двама ни, но не останах с впечатлението, че има някакъв друг проблем.

— Хубаво — сопна се Джордан. — Обади се на Изабел.

Трябваше да звънне два пъти преди Изи да вдигне. Саймън почти беше изпаднал в паника, докато накрая не чу гласа й; звучеше ядосано и раздразнено:

— Който и да е, дано има основателна причина.

Облекчение се разля по вените му.

— Изабел, Саймън е.

— О, за Бога! Ти пък какво искаш?

— Исках да разбера дали си добре…

— Иначе какво? Нима трябва да съм съсипана, защото ти си един лъжлив, измамен, двуличен кучи…

— Не — това наистина започваше да му писва. — Исках да проверя дали си добре. Не са те отвличали или нещо такова?

Последва дълга тишина.

— Саймън — каза Изабел накрая, — говоря наистина сериозно, това е най-глупавият опит за сдобряване, който някога съм чувала. Какво ти става?

— Не съм сигурен — каза Саймън и затвори, преди тя да му тресне телефона. Подаде слушалката на Джордан. — И тя е добре.

— Не разбирам — Джордан изглеждаше объркан. — Кой би отправил такава заплаха, ако не разполага с нищо? Прекалено е лесно да проверим дали лъже.

— Може би ме мислят за глупак… — започна Саймън и после спря. Една ужасяваща мисъл го осени. Той изтръгна телефона от Джордан и започна да набира с изтръпнали пръсти.

— За кого става въпрос? — попита Джордан. — На кого се обаждаш?

Телефонът на Клеъри звънна, докато тя завиваше на ъгъла на Деветдесет и шеста улица по „Ривърсайд Драйв“. Дъждът очевидно беше отмил обичайната градска мръсотия — слънцето светеше от ясното небе върху яркозелената ивица трева в парка покрай реката, а днес водите изглеждаха почти сини.

Тя пъхна ръка в чантата за телефона си, откри го и го отвори.

— Ало?

Гласът на Саймън долетя по линията.

— О, слава на… — той млъкна. — Добре ли си? Нали не си отвлечена или нещо такова?

Отвлечена? Клеъри гледаше номерата на сградите, докато вървеше нагоре към центъра. 220, 224. Не беше съвсем сигурна какво търси. Щеше ли да прилича на църква? Щеше ли да е друга постройка, покрита с магически прах, за да изглежда като изоставена сграда?

— Да не си пиян?

— Малко е рано за това — облекчението в гласа му беше очевидно. — Не, аз просто… получих странна бележка. Някой заплашва да отвлече приятелката ми.

— Коя по-точно?

— Много смешно — на Саймън не му беше до шеги. — Вече се обадих на Мая и на Изабел. И двете са добре. После се сетих за теб… Все пак прекарваме много време заедно. Някой може да е останал с погрешно впечатление. Сега обаче не знам какво да мисля.

— Аз също. — Внезапно „Ривърсайд Драйв“ № 232 изникна пред Клеъри; беше голяма квадратна каменна сграда с островърх покрив. В някакъв момент може да е била църква, помисли си тя, макар сега да не приличаше на такава.

— Между другото снощи Мая и Изабел разбраха една за друга. Беше грозна картинка — добави Саймън. — Права беше, че си играя с огъня.

Клеъри разгледа фасадата на номер 232. Повечето сгради на улицата представляваха скъпи жилищни блокове с портиери в униформи пред входовете. Тази обаче имаше само две дървени врати, извити отгоре и старомодно изглеждащи брави с дръжки, вместо топки.

— О! Съжалявам, Саймън. Някоя от двете говори ли ти?

— Не.

Тя сложи ръка на едната дръжка и я натисна. Вратата се отвори с тихо проскърцване. Клеъри понижи глас.

— Може Изи или Мая да са ти оставили бележката.

— Не е в техен стил — каза Саймън, искрено объркан. — Мислиш ли, че може да е бил Джейс?

Споменаването на името му беше като удар в стомаха. Клеъри задържа дъха си и каза:

— Не вярвам да направи такова нещо, дори и да е ядосан — тя дръпна телефона от ухото си. Надникна през полуотворената врата и видя, че вътре прилича на обикновена църква: имаше дълга пътека между пейките и мъждукаща светлина като от свещи. Нищо нямаше да й стане, ако поразгледаше. — Трябва да приключвам, Саймън — каза тя. — Ще ти се обадя по-късно.

Затвори телефона и влезе вътре.

— Наистина ли вярваш, че е било шега? — Джордан обикаляше апартамента като тигър в клетка. — Не знам. Струва ми се прекалено извратено за шега.

— Не съм казал, че не е извратено — Саймън погледна бележката, която сега лежеше на малката масичка, печатните букви се четяха ясно и отдалеч. Само като я гледаше, го присвиваше стомахът, макар да знаеше, че няма основание. — Опитвам се да се сетя кой може да я е изпратил. И защо.

— Може би трябва да те оставя за един ден и да наглеждам нея — каза Джордан. — Просто за всеки случай.

— Предполагам говориш за Мая — рече Саймън. — Знам, че имаш добри намерения, но тя не иска да те вижда. Изобщо.

Челюстта на Джордан се стегна.

— Няма да се показвам и тя няма да ме види.

— Леле. Още си падаш по нея, нали?

— Нося лична отговорност за нея — отговори рязко Джордан. — Всичко останало няма значение.

— Прави каквото искаш — каза Саймън — Но мисля…

На вратата отново се звънна. Двете момчета размениха погледи и се спуснаха по тесния коридор към вратата. Джордан стигна пръв. Събори палтата от закачалката, вдигна я над главата си, подобно на копие, и отвори широко вратата. Насреща им стоеше Джейс. Той примигна.

— Това закачалка ли е?

Джордан я пусна на земята и въздъхна.

— Ако беше вампир, щеше да ми е много по-полезна.

— Да — каза Джейс. — Или пък ако носех много палта. Саймън подаде глава иззад Джордан и каза:

— Съжалявам, имахме напрегната сутрин.

— Е, добре — рече Джейс. — Сега ще стане още по-напрегната. Дойдох да те заведа в Института, Саймън. Клейвът иска да те види, а те не обичат да чакат.

В мига, в който вратата на църква Талто се затвори зад Клеъри, тя почувства, че е попаднала в друг свят — шумът и суматохата на Ню Йорк изцяло заглъхнаха. Помещението беше просторно и с висок таван. Имаше тясна пътека между наредените в редици пейки, а в свещниците по стените горяха дебели кафяви свещи. На Клеъри й се стори, че светлината е слаба, но може би беше така, защото беше свикнала с ярката магическа светлина.

Тръгна по пътеката, като стъпваше тихо с маратонките си по прашния каменен под. Странно, помисли си тя, църква без нито един прозорец. В края на пътеката стигна до апсидата, а там няколко каменни стъпала водеха до подиум, на който имаше олтар. Примигна, като осъзна още едно много странно нещо — в тази църква нямаше кръстове. Вместо това върху олтара имаше изправена каменна плоча, върху която бе издълбана фигура на бухал. На плочата пишеше:

Клеъри примигна отново. Не познаваше добре Библията, не помнеше наизуст цели пасажи от нея като Джейс, и макар текстът да звучеше като религиозен, й се стори малко странно да сложиш такъв надпис на централно място в църква. Тя потръпна и се приближи към олтара, върху който имаше голяма затворена книга. Между страниците беше поставена отметка. Когато протегна ръка да отвори книгата, забеляза, че вместо разделител, в книгата беше пъхната кама с черна дръжка и окултни символи. Беше виждала рисунки на такива ками в учебниците. Това беше атаме — нож, използван в ритуали за призоваване на демони.

Стомахът й се сви, но все пак се наведе да прегледа отбелязаното място, решена да научи нещо. Страницата беше изписана с много ситен стилизиран почерк, който трудно щеше да разчете, дори и да беше на английски. Но не беше. Буквите бяха някак ъгловати и беше сигурна, че за първи път вижда такива. Надписът беше под илюстрация, която Клеъри разпозна като кръг за призоваване — магьосниците чертаеха подобни кръгове на земята, преди да изрекат заклинанието. Кръговете привличаха и в тях се съсредоточаваше магическа сила. Този в книгата беше изрисуван със зелено мастило и приличаше на две концентрични окръжности с квадрат в центъра. В пространството между кръговете бяха начертани руни. Клеъри не ги разпозна, но усети значението им с костите си, и това я накара да потръпне. Смърт и кръв.

Тя бързо обърна страницата и видя няколко илюстрации, които я накараха да затаи дъх.

Бяха поредица от рисунки, които започваха с образ на жена с птица на лявото рамо. Птицата, вероятно гарван, изглеждаше злокобна и лукава. На втората рисунка птицата я нямаше, а жената очевидно беше бременна. На третата жената лежеше на олтар, подобен на онзи, пред който в момента стоеше Клеъри. Облечена в роба фигура беше застанала пред нея и държеше изненадващо съвременно изглеждаща спринцовка, пълна с червена течност. Жената очевидно знаеше, че ще й я инжектират, защото крещеше.

На последната картина жената седеше с бебе в скута, което изглеждаше почти нормално, само очите му бяха изцяло черни, без бяло в тях. Жената гледаше детето си ужасено.

Клеъри усети как косъмчетата по врата й настръхнаха.

Майка й беше права. Някой се опитваше да направи още бебета като Джонатан. Всъщност вече ги бяха направили.

Тя отстъпи от олтара. Всеки нерв в тялото й крещеше, че това място е лошо. Не можеше да остане и секунда повече. По-добре беше да излезе отвън и да изчака кавалерията да пристигне. Може и сама да беше открила мястото, но не можеше да се справи сама с това. Тогава чу шум.

Тих ромон, като отдръпване на приливна вълна, който сякаш идваше отнякъде над нея. Тя погледна нагоре, здраво стиснала атамето в ръка. И се вцепени. По балкона на втория етаж имаше редици мълчаливи фигури, облечени с нещо като сиви анцузи — маратонки, мръсносиви суичъри с цип, и качулки, нахлупени над лицата им. Стояха напълно неподвижни, с ръце, поставени върху парапета, и всички гледаха надолу към нея. Поне на нея й се стори, че я гледат. Лицата им бяха напълно скрити в сенките; не можеше да различи дали са мъже или жени.

— Аз… съжалявам — каза тя. Гласът й отекна силно в каменната зала. — Не исках да се натрапвам или…

Отговори й тишина, която увисна във въздуха. Сърцето на Клеъри се разтуптя.

— Ще си вървя — каза и преглътна трудно. Пристъпи напред, остави атамето на олтара и понечи да се обърне към вратата. И точно тогава, части от секундата преди да се обърне, долови някаква миризма във въздуха — позната воня на разлагащ се боклук. Между нея и вратата, издигащ се като стена, стоеше кошмарно видение с люспеста кожа, остри като бръснач зъби и хищнически нокти.

През последните седем седмици Клеъри беше тренирала как да напада демон в битка, дори големи демони. Сега обаче, когато в действителност се случваше, успя само да извика.

11.Нашият вид

Демонът се спусна към Клеъри, тя рязко спря да пищи и отскочи, прикривайки се за олтара — беше перфектно превъртане и за един странен миг й се прииска Джейс да беше тук да го види. Приземи се приведена, точно когато нещо удари олтара толкова силно, че камъкът започна да вибрира.

В църквата се разнесе вой. Клеъри се изправи на колене и надникна над ръба на олтара. Демонът не беше толкова голям, колкото беше помислила отначало, но не беше и малък — колкото хладилник, с три глави на поклащащи се вратове. Главите бяха слепи, с огромни зеещи челюсти, от които се стичаха слузести зеленикави лиги. Демонът явно бе треснал лявата си глава в олтара, когато бе понечил да я докопа — главата се люшкаше напред-назад, сякаш се опитваше да се съвземе.

Клеъри се огледа диво, но неподвижните закачулени фигури просто си стояха както преди. Никой не беше помръднал. Сякаш наблюдаваха случващото се незаинтересовано. Завъртя се и погледна зад себе си, но не се виждаше друг изход от църквата освен вратата, през която беше влязла, а в момента демонът блокираше пътя й към нея. Осъзнавайки, че губи ценни секунди, тя се изправи на крака и взе атамето. Бързо дръпна ръка от олтара и отскочи назад, точно когато демонът отново нападна. Претърколи се настрани и една от главите, люлееща се на дебел врат, се извиси над олтара с изваден черен език, за да я потърси. С вик тя заби атамето във врата на създанието, после го дръпна и отново отскочи, за да се махне от пътя на чудовището.

Нещото нададе писък, главата се люшна назад и черна кръв потече от раната, която му беше нанесла. Този удар обаче не го уби. Клеъри наблюдаваше как раната започна бързо да заздравява, черно-зелената плът на демона се възстановяваше, сякаш някой тъчеше плат. Сърцето й замря. Разбира се. Ловците на сенки използваха оръжия с руни, защото руните пречеха на демоните да оздравяват.

Тя напипа с лявата си ръка стилито в колана си и го извади, точно когато демонът нападна отново. Отскочи настрани и се хвърли надолу по стълбите на олтара, търкулвайки се край първата редица пейки. Демонът се обърна тромаво и атакува. Тя осъзна, че стиска в ръце и стилито, и атамето. Ножът я беше порязал, докато се преобръщаше и кръвта й бързо напояваше предната част на якето й; тя прехвърли атамето в лявата си ръка, а стилито — в дясната, и с отчаяна бързина нарисува руната енкили върху дръжката.

Другите символи по дръжката на атамето започнаха да се топят и изчезват, когато се появи руната с ангелска сила. Клеъри погледна нагоре, демонът беше почти до нея, трите му глави се протягаха със зинали усти. Тя бързо се изправи на крака, замахна и хвърли ножа колкото може по-силно. За нейна голяма изненада той се заби в средната глава, точно в центъра на черепа и потъна до дръжката. Демонът запищя; улучената глава се замята, после просто падна и удари земята с противно тупване. Чудовището продължи напред към Клеъри като влачеше вече мъртвата глава на отпуснатия си врат.

Звук от множество стъпки долетя отгоре. Клеъри вдигна глава. Фигурите ги нямаше, галерията беше празна. Тази гледка не й хареса. Сърцето й сякаш танцуваше танго в гърдите й, Клеъри се обърна и побягна към входната врата, но демонът беше по-бърз от нея. С грухтене се хвърли над нея и се приземи пред вратата, блокирайки пътя й. Издаде съскащ звук и тръгна към нея, двете му глави се залюляха, после се издигнаха и се стрелнаха напред, за да я докопат…

Нещо проблесна във въздуха — изригващ огън от сребро и злато. Главите на демона рязко се обърнаха, съскането премина в писък, но беше прекалено късно — сребърното нещо, което ги беше хванало, се стегна и останалите две глави се откъснаха от вратовете сред фонтан от черна кръв. Клеъри се претърколи, когато летящата кръв я опръска и изгори кожата й. После прикри главата си, когато безглавото тяло се залюля и започна да пада към нея…

И изчезна. Докато падаше, демонът изчезна, завърна се в своето измерение. Клеъри вдигна внимателно глава. Вратата на църквата беше отворена и на входа стоеше Изабел — с ботуши, черна рокля и сребърно-златния си камшик в ръка. Тя бавно го навиваше около китката си и оглеждаше църквата; тъмните й вежди бяха присвити в любопитна гримаса. Когато погледът й се спря върху Клеъри, се усмихна.

— По дяволите, момиче — каза тя. — Сега пък в какво си се забъркала?

Докосването на ратаите по кожата на Саймън беше студено и леко, сякаш до него се допираха ледени крила. Той потръпна, когато махнаха превръзката от очите му, сбръчканата им кожа беше грапава. После отстъпиха и се поклониха.

Саймън се огледа и примигна. Преди секунди стоеше под слънчевата светлина на ъгъла на Седемдесет и осма улица и Второ авеню — достатъчно далеч от Института, беше решил той, за да се свърже с Камила, без да буди подозрение. Сега се намираше в слабо осветена просторна зала с гладък мраморен под и елегантни мраморни колони, които поддържаха високия таван. По лявата стена имаше наредени гишета със стъклени прозорци, на всяко от които висеше табела с месингови букви и надпис „касиер“. Друга месингова табела на стената информираше, че се намира в „Национална банка Дъглас“. Дебел слой прах покриваше пода и гишетата, където някога са стояли хора и са пишели чекове или платежни нареждания, а месинговите лампи, които висяха от тавана, бяха зеленясали.

В центъра на помещението имаше високо кресло и в него седеше Камила. Сребърната й коса беше пусната и се спускаше по раменете й като гирлянди. По красивото й лице нямаше грим, но устните й бяха все така яркочервени. На слабото осветление в банката това може би беше единственото цветно нещо, което Саймън можа да види.

— По принцип не бих се съгласила на среща през деня, Дневен вампире. Но за теб направих изключение.

— Благодаря — той забеляза, че за него нямаше стол, така че продължи неловко да стои прав. Ако сърцето му биеше, щеше да изхвръкне, помисли си той. Когато се съгласи да помогне на Клейва, беше забравил колко много го плашеше Камила. Нямаше логика в това — какво можеше да му направи? — но се страхуваше.

— Това, предполагам, означава, че си обмислил предложението ми — каза Камила. — И че го приемаш.

— Защо мислите, че го приемам? — попита Саймън с надеждата да не се досети, че този безсмислен въпрос е начин да спечели малко време.

Тя прояви леко нетърпение:

— Едва ли би дошъл лично, за да ми съобщиш, че отказваш. Щеше да се страхуваш от гнева ми.

— Трябва ли да се страхувам от гнева ви?

Камила се облегна назад и се усмихна. Креслото изглеждаше съвременно и луксозно, за разлика от всичко останало в изоставената банка. Вероятно е било домъкнато тук отнякъде, вероятно от ратаите на Камила, които сега стояха от двете й страни като мълчаливи статуи.

— Повечето трябва — каза тя. — Но не и ти. Аз съм много доволна от теб. Въпреки че изчака последния момент, за да се свържеш с мен, усещам, че си взел правилното решение.

Телефонът на Саймън избра точно този момент, за да започне да звъни настоятелно. Той подскочи, усети как по гърба му изби студена пот и го извади бързо от джоба на якето си.

— Съжалявам — каза той и го отвори. — Телефонът.

Камила изглеждаше ужасена.

— Не отговаряй.

Саймън започна да вдига телефона към ухото си. Докато го правеше, успя да натисне копчето на камерата няколко пъти.

— Само секунда.

— Саймън!

Той натисна бутона за изпращане и бързо затвори телефона.

— Съжалявам. Изобщо не помислих.

Гърдите на Камила се надигаха и спускаха от гняв, въпреки че всъщност тя не дишаше.

— Изисквам повече уважение от слугите си — изсъска тя. — Никога повече не го прави или…

— Или какво? — попита Саймън. — Не можете да ме нараните, никой не може. А и ми казахте, че няма да бъда ваш слуга. Казахте ми, че ще бъда ваш партньор — той млъкна и вложи малко арогантност в гласа си. — Може би все пак трябва да помисля дали да приема предложението ви.

Очите на Камила потъмняха.

— О, за Бога! Не бъди такъв глупак.

— Как можете да го изричате? — попита Саймън.

Камила вдигна изящните си вежди.

— Кое? Подразни се, че те нарекох „глупак“?

— Не. Всъщност да, но не това имах предвид. Казахте: „О, за…“ — той млъкна, гласът му заглъхна. Все още не можеше да го изрече. Бог.

— Защото не вярвам в него, глупаво момче — отвърна Камила. — А ти вярваш. — Тя наклони глава настрани; гледаше го както птица гледа червей на тротоара и се чуди дали да го изяде. — Мисля, че е време за кръвната клетва.

— Кръвната… клетва? — Саймън се чудеше дали беше чул правилно.

— Забравям, че познанията ти за обичаите на нашия вид са много ограничени — Камила поклати сребристата си глава. — Искам да подпишеш клетва за вярност с кръв. Това ще те накара да ми се подчиняваш в бъдеще. Ще бъде нещо като… предбрачен договор — тя се усмихна и той забеляза как зъбите й проблеснаха. — Ела — тя щракна повелително с пръсти и ратаите й се спуснаха към нея с наведени глави. Първият, който стигна до нея, й подаде нещо като старомодна писалка, в която се слагаше мастило. — Трябва да се порежеш и да източиш малко кръв — каза Камила. — По принцип аз го правя, но Знакът няма да ми позволи. Затова ще импровизираме.

Саймън се поколеба. Това беше лошо. Много лошо. Знаеше достатъчно за свръхестествения свят и беше наясно какво значат клетвите за долноземците. Те не бяха празни обещания, които можеха да бъдат нарушавани. Те наистина обвързваха, бяха като виртуални окови. Ако подпишеше клетвата, трябваше да бъде верен на Камила. Вероятно цяла вечност.

— Ела — каза Камила, нотка на нетърпение се прокрадна в гласа й. — Няма защо да се бавим.

Саймън преглътна и с неохота направи крачка напред, после още една. Един от слугите застана пред него и блокира пътя му. Той подаде на Саймън нож — злокобно изглеждащо нещо с остър връх. Саймън го взе и го вдигна над китката си. После го свали.

— Знаете ли — каза той, — никак не обичам болката. Или ножовете…

— Направи го — изръмжа Камила.

— Трябва да има друг начин.

Камила стана от креслото и Саймън видя, че зъбите й са изскочили. Беше истински вбесена.

— Ако не спреш да ми губиш времето…

Чу се тиха експлозия, сякаш нещо огромно се беше разцепило на две. Голям блестящ образ се появи на отсрещната стена. Камила се обърна към него, устните й се разделиха от шок, когато осъзна какво вижда. Саймън се досети, че е разбрала какво става, той също знаеше. Можеше да е само едно.

Портал. А през него се изсипаха поне дузина ловци на сенки.

— Добре — каза Изабел и рязко остави комплекта за първа помощ. Бяха в една от многото свободни стаи в Института, в които настаняваха гостуващи членове на Клейва. Във всяка стая имаше легло, скрин и гардероб и малка баня. Както и, разбира се, комплект за първа помощ с бинтове, тампони и няколко резервни стилита. — Иратцето ще свърши работа, но ще отнеме малко време, докато раните избледнеят. А тези — тя прокара ръка по изгарянията под лакътя на Клеъри, където кръвта на демона я беше опръскала, — може би няма да изчезнат напълно до утре. Но ако си почиваш, ще заздравеят по-бързо.

— Супер. Благодаря, Изабел. — Клеъри погледна надолу към ръцете си; дясната беше бинтована, а блузата й беше разкъсана и с петна от кръв, макар руните на Изи да бяха изцелили раните под тях. Тя можеше и сама да си нарисува иратце, но й беше приятно някой да се грижи за нея. Макар и да не беше най-сърдечният човек, Изи беше умела и мила, когато беше в настроение. — Благодаря, че дойде и че… знаеш… спаси живота ми от онова нещо…

— Демон хидра. Казах ти. Имат много глави, но са страшно глупави. А ти си се справяше добре, когато дойдох. Хареса ми онова, което беше направила с атамето. Не се паникьосваш, когато си под напрежение. Това е толкова важно за един ловец на сенки, колкото да знае как да пробие дупка в някого. — Изабел се метна на леглото до Клеъри и въздъхна. — Май трябва да се върна в църква Талто и да видя какво мога да открия, преди Клейва да се появи. Може би ще успеем да разберем какво става. Болницата, бебетата… — тя потрепери. — Това не ми харесва.

Клеъри беше разказала на Изабел защо е отишла в църквата, както и за бебето демон в болницата, но се направи, че подозренията са били нейни, за да не намесва майка си. Изабел изглеждаше отвратена, когато Клеъри разказа как бебето изглеждало сякаш е нормално, но очите му били черни и имало нокти на хищник вместо пръсти.

— Мисля, че се опитват да направят друго бебе като… като брат ми. Мисля, че са експериментирали с някоя нещастна жена мундан — каза Клеъри. — Когато бебето се е родило, тя не е издържала и се е побъркала. Просто… кой би направил такова нещо? Някой от последователите на Валънтайн? Някой, който не е бил хванат и сега се опитва да довърши започнатото от него?

— Може би. Или си попаднала на демонична секта. Има много такива. Макар че не мога да си представя, че някой би искал да създаде други чудовища като Себастиан — в гласа й прозвуча омраза, когато изрече името му.

— Истинското му име е Джонатан…

— Джонатан е името на Джейс — каза рязко Изабел. — Няма да наричам онова чудовище с името на брат ми. За мен той винаги ще бъде Себастиан.

Клеъри трябваше да признае, че Изабел имаше право. И на нея й беше трудно да мисли за него като за Джонатан. Може би не беше честно спрямо истинския Себастиан, но никой от тях не го познаваше. По-лесно беше да наричат прокълнатия син на Валънтайн с името на непознат, отколкото с името на някой близък от семейството, близък в живота.

Изабел говореше безгрижно, но на Клеъри й беше ясно, че умът й работеше и обмисляше различните възможности.

— Както и да е. Радвам се, че ми изпрати онова съобщение. Усетих, че става нещо странно, а, честно казано, умирах от скука. Всички отидоха по някаква тайна работа на Клейва. Аз не тръгнах с тях, защото Саймън ще е там, а сега го мразя.

— Саймън е с Клейва? — Клеъри беше изумена. Когато пристигнаха й беше направило впечатление, че Институтът е по-пуст от обикновено. Джейс, разбира се, го нямаше, но тя и не очакваше да го види (не че знаеше защо). — Говорих с него сутринта и той не ми каза, че ще прави нещо такова — добави Клеъри.

Изабел сви рамене.

— Има някаква връзка с вампирите. Само това знам.

— Той дали е добре?

Изабел изгуби търпение.

— Няма нужда повече да го защитаваш, Клеъри. Той има Знака на Каин. Могат да се опитат да го взривят, застрелят, удавят или намушкат, и пак ще е добре. — Тя погледна сериозно Клеъри. — Забелязах, че не ме попита защо мразя Саймън. Явно знаеш, че е излизал и с друга.

— Знаех — призна Клеъри. — Съжалявам.

Изабел не й обърна внимание.

— Ти си най-добрата му приятелка. Щеше да е странно да не знаеш.

— Трябваше да ти кажа — отвърна Клеъри. — Просто… не мислех, че възприемаш сериозно връзката си със Саймън.

Изабел се намръщи.

— Така е. Само че… мислех, че поне той я възприема сериозно. Той е много под моето ниво и очаквах от него повече, отколкото от другите.

— Може би — каза тихо Клеъри, — Саймън не е трябвало да излиза с някой, който си мисли, че е много над неговото ниво. — Изабел я погледна и Клеъри усети, че се изчервява.

— Съжалявам. Вашите отношения не са моя работа.

Изабел вдигна тъмната си коса на кок — така правеше, когато беше напрегната.

— Да, така е. Можех да те попитам защо изпрати на мен съобщение да дойда в църквата, а не на Джейс, но не го направих. Не съм глупава. Знам, че имате проблеми, въпреки страстната сцена на улицата — тя погледна внимателно Клеъри. — Спали ли сте вече заедно?

Клеъри усети как кръвта нахлу в лицето й.

— Какво… Аз… не. Не сме, но не виждам какво общо има това.

— Няма — каза Изабел и дооправи косата си. — Попитах от нечисто любопитство. Какво ви спира?

— Изабел! — Клеъри сви крака, обви коленете си с ръце и въздъхна. — Нищо. Просто не бързаме. Аз съм… Знаеш.

— Не и Джейс — каза Изабел. — Според мен не е. Не съм абсолютно сигурна. Ако ви е нужно нещо… — тя не довърши изречението.

— Какво?

— Предпазни мерки. Сещаш се. Трябва да внимавате — каза Изабел. Звучеше прагматично, сякаш говореше за копчета. — Ангелът би трябвало да е по-прозорлив и да ни даде руна за контролиране на раждаемостта, но не.

— Разбира се, че ще внимавам — запелтечи Клеъри и усети как се изчервява. — Стига вече. Чувствам се неловко.

— Това е момичешки разговор — каза Изабел. — Струва ти се неловко, защото цял живот Саймън е бил единственият ти приятел. А не можеш да говориш с него за Джейс. Това вече би било неловко.

— Джейс наистина ли не ти е казвал нищо? Не е споделял какво го тревожи? — попита Клеъри тихо. — Честно?

— Не е нужно — каза Изабел. — Като ви гледам как се държите, а и Джейс изглежда сякаш някой е умрял, нямаше как да не се сетя, че има някакъв проблем. Трябваше да дойдеш при мен по-рано.

— Той поне добре ли е? — попита Клеъри много тихо.

Изабел стана от леглото и погледна надолу към нея.

— Не — каза тя. — Изобщо не е добре. А ти?

Клеъри поклати глава.

— И аз така си помислих — отвърна Изабел.

За изненада на Саймън, когато видя ловците на сенки, Камила изобщо не опита да се защити. Тя изкрещя и побягна към вратата, но замръзна, защото осъзна, че навън грее слънце и че ако излезе от банката, ще изгори. Задъха се и се сви до една стена, оголи зъби и от гърлото й излезе съскане.

Саймън отстъпи, когато ловците на сенки от Клейва се втурнаха покрай него, всички облечени в черно като ято гарвани. Той видя как Джейс (лицето му беше бледо и изсечено като от бял мрамор) прониза с широкото острие на камата си един от хората ратаи, докато минаваше покрай него, небрежно, сякаш пешеходец размазва муха. Мерис беше отпред, развятата й черна коса напомни на Саймън за Изабел. Тя ликвидира втория треперещ ратай с камшично движение на серафимската си кама и тръгна към Камила с извадено блестящо острие. Джейс беше до нея, а друг ловец на сенки (висок мъж с черни руни, виещи се от лактите към китките му като лози) беше от другата й страна.

Останалите ловци на сенки се бяха пръснали и претърсваха банката със странните си сензори и проверяваха всеки ъгъл за демонична активност. Те не обърнаха внимание на телата на хората ратаи на Камила, които лежаха неподвижни в засъхващи локви черна кръв. Не обърнаха внимание и на Саймън. Той можеше да е още една колона в помещението, ако се съдеше по това колко го забелязваха.

— Камила Белкор — каза Мерис, гласът й отекна сред мраморните стени. — Ти наруши Закона и ще бъдеш наказана. Ще се предадеш и ще дойдеш с нас, или ще се биеш?

Камила плачеше, но не направи опит да скрие сълзите си, които бяха обагрени с кръв. Те се стичаха по бялото й лице на вадички, когато изхлипа:

— Уокър… и моят Арчър… Мерис изглеждаше объркана. Обърна се към мъжа от лявата й страна.

— За какво говори тя, Кадир?

— За хората ратаи. Според мен оплаква смъртта им.

Мерис махна презрително с ръка.

— Против Закона е да превръщаш хора в ратаи.

— Превърнах ги преди долноземците да станат предмет на противните ви закони, кучко такава. Те са с мен от двеста години. Те ми бяха като деца.

Ръката на Мерис стисна по-силно дръжката на камата.

— Какво знаеш ти за децата? — прошепна тя. — Можеш само да рушиш.

Обляното в сълзи лице на Камила просветна триумфално.

— Знаех си — каза тя. — Каквото и да говориш, каквито и лъжи да изричаш, ти мразиш нашия вид. Нали?

Лицето на Мерис се стегна.

— Задръжте я — каза тя. — Заведете я в Храма.

Джейс бързо застана от едната страна на Камила и я хвана; Кадир сграбчи другата й ръка. После я притиснаха между себе си.

— Камила Белкор, обвинена си в убийството на хора — произнесе Мерис. — Както и в убийството на ловци на сенки. Ще бъдеш отведена в Храма, където ще бъдеш разпитана. Наказанието за убийство на ловец на сенки е смърт, но има възможност, ако ни сътрудничиш, животът ти да бъде пощаден. Разбираш ли? — попита Мерис.

Камила тръсна предизвикателно глава.

— Ще говоря само с един човек. Ако не го доведете, няма да кажа нищо. Можете да ме убиете, но няма да ви кажа нищо.

— Много добре — отвърна Мерис. — Кой е този човек?

Камила оголи зъбите си.

— Магнус Бейн.

— Магнус Бейн? — Мерис беше слисана. — Висшият магьосник на Бруклин? Защо искаш да говориш с него?

— Ще говоря с него — повтори Камила. — Или няма да говоря с никого.

И това беше. Не каза нито дума повече. Докато ловците на сенки я влачеха, Саймън я проследи с поглед. Не се почувства, както си мислеше, че ще стане, победител. Почувства се празен и стомахът странно го присвиваше. Погледна надолу към телата на убитите ратаи; преди не ги харесваше, но те не бяха виновни, че бяха такива. В определен смисъл може би и Камила не беше виновна. Но въпреки всичко, за ловците на сенки тя беше чудовище. И може би не само защото беше убивала ловци на сенки; може би нямаше как да мислят за нея по друг начин.

Бутнаха Камила през Портала; Джейс стоеше от другата му страна и махаше нетърпеливо на Саймън да го последва.

— Идваш или не? — попита той.

„Каквото и да говориш, каквито и лъжи да изричаш, ти мразиш нашия вид.“

— Идвам — каза Саймън и тръгна с нежелание.

12.Храмът

— Защо мислиш, че Камила иска да види Магнус? — попита Саймън.

Той и Джейс се бяха облегнали на задната стена на Храма — голяма зала, свързана с главната фасада на Института чрез тесен коридор. Сам по себе си той не беше част от Института и нарочно не беше осветен, за да може да се използва за затвор на демони и вампири. Храмовете, обясни Джейс на Саймън, бяха загубили популярността си, след като бе изобретено проектирането, но от време на време влизаха в употреба. Очевидно сега беше такъв момент.

Помещението беше голямо, изградено от каменни блокове и колони, входът също беше от камъни и с широки двойни врати. Той водеше към коридор, който свързваше залата със стая в Института. Огромни жлебове в каменния под сочеха, че каквото и да е било държано в клетка през годините, трябва да е било отвратително… и голямо. Саймън, без да иска се запита колко огромни зали с колони ще трябва още да обиколи. Камила стоеше до една от колоните, с ръце зад гърба, а от двете и страни я пазеха ловци на сенки. Мерис крачеше напред-назад и от време на време разменяше по някоя дума с Кадир, очевидно в опит да измисли някакъв план. Нямаше прозорци поради очевидни причини, но факли с магическа светлина горяха навсякъде и обливаха залата с характерното бяло сияние.

— Не знам — каза Джейс. — Може да му иска моден съвет.

— Ха-ха! Кой е онзи с майка ти? — попита Саймън. — Изглежда ми познат.

— Това е Кадир — отговори Джейс. — Сигурно познаваш брат му. Малик. Той умря при атаката на кораба на Валънтайн. Кадир е вторият по важност човек в Клейва след майка ми. Тя много разчита на него.

Докато Саймън ги наблюдаваше, Кадир дръпна ръцете на Камила зад гърба й, така че да обгърнат колоната и окова китките й. Жената вампир нададе тих писък.

— Благословен метал — каза Джейс без намек за емоция. — Изгаря ги.

„Ги“. Искаш да кажеш „ви“. Аз съм като нея. Не съм по-различен, само защото ме познаваш, помисли си Саймън.

Камила скимтеше. Кадир се дръпна с невъзмутимо изражение. Тъмни руни покриваха изцяло ръцете и врата му. Той се обърна да каже нещо на Мерис, Саймън долови думите „Магнус“ и „спешно съобщение“.

— Отново Магнус — каза Саймън. — Той не е ли на почивка?

— И Магнус, и Камила са много стари — обясни Джейс. — Не е толкова странно, че се познават — сви рамене, очевидно незаинтересован от темата. — Както и да е, почти съм сигурен, че накрая ще извикат Магнус. Мерис иска информация, много я иска. Знае, че Камила не е убила ловците на сенки само заради кръвта им. Има и по-лесни начини да намериш кръв.

Саймън си спомни за миг за Морийн и му прилоша.

— Е — каза той, като се опитваше да звучи спокоен, — явно Алек ще се върне. Това е хубаво, нали?

— Разбира се — гласът на Джейс прозвуча безжизнено. Не изглеждаше никак добре; бялата светлина в помещението правеше релефа на скулите му някак по-различен и остър, сякаш беше отслабнал още повече. Ноктите му бяха изгризани до кръв, а под очите му имаше тъмни сенки.

— Поне планът ти проработи — добави Саймън, в опит да внесе малко радост в нещастието на Джейс. На Джейс беше хрумнала идеята Саймън да снима с телефона си и да изпрати снимката на Клейва, което щеше да им позволи да създадат портал. — Идеята беше добра.

— Знаех, че ще се получи — Джейс звучеше отегчен от комплимента. Той вдигна глава, когато двойните врати се отвориха със замах и Изабел влезе, развяла черната си коса. Тя огледа залата — почти не погледна Камила и другите ловци на сенки — и тръгна към Джейс и Саймън, ботушите й тракаха по каменния под.

— Защо изведнъж решихте да нарушите почивката на горките Магнус и Алек? — попита тя без предисловие. — Имат билети за опера!

Джейс обясни, докато Изабел стоеше с ръце на кръста; тя така и не погледна Саймън.

— Добре — каза тя, когато той приключи. — Но всичко това е абсурдно. Тя само печели време. Какво толкова има да казва на Магнус? — погледна назад през рамо към Камила, която освен с белезници, беше прикована към колоната и с дълга сребърно-златна верига. Веригата пресичаше тялото й, колената й и дори глезените й и я държеше абсолютно неподвижна. — Това благословен метал ли е?

Джейс кимна.

— Белезниците са с подплата, за да не наранят китките й, но ако мърда прекалено много… — той издаде цвърчащ звук. Саймън си спомни как ръцете му изгоряха, когато беше докоснал Звездата на Давид в килията си в Идрис, как кожата му се беше разкървавила и едва се сдържа да не му изръмжи.

— Е, докато вие бяхте на лов за вампири, аз бях в центъра и се бих с демон хидра — каза Изабел. — Бяхме двете с Клеъри.

Джейс, който досега не показваше почти никакъв интерес към ставащото около него, изведнъж скочи.

— С Клеъри? Взела си я с теб на лов за демони? Изабел…

— Не, разбира се. Тя вече се биеше с него, когато пристигнах.

— Но откъде знаеше…

— Тя ми изпрати съобщение. И аз отидох — каза Изабел и започна да разглежда ноктите си, които бяха, както винаги, съвършени.

— Изпратила е съобщение на теб? — Джейс сграбчи Изабел за китката. — Тя добре ли е? Пострада ли?

Изабел погледна ръката му, която я стискаше за китката и после вдигна поглед към лицето му. Саймън не знаеше дали я беше заболяло, но погледът й можеше да разреже стъкло, както и сарказмът в гласа й.

— Да, кръвта й изтича, но не исках да ти кажа веднага, защото щях да разваля хубавия съспенс.

Джейс сякаш изведнъж осъзна какво прави и пусна китката на Изабел.

— Тя е тук?

— Горе е — каза Изабел. — Почива си…

Но Джейс вече беше тръгнал, бягаше към вратите. Прелетя през тях и изчезна. Изабел поклати глава, докато гледаше след него.

— Едва ли си си мислила, че ще реагира по друг начин — каза Саймън.

За миг тя не каза нищо. Той се запита дали смята да не му обръща внимание до края на вечността.

— Знам — каза накрая тя. — Просто ми се искаше да разбера какво става между тях.

— Не мисля, че и те знаят.

Изабел хапеше долната си устна. Изведнъж му се стори много млада и необичайно объркана. Явно обмисляше нещо и Саймън мълчаливо изчака, докато Изабел взе решение.

— Не искам да е така. Ела. Трябва да поговорим — каза и тръгна към вратите на Института.

— Наистина ли? — Саймън беше изумен.

Изабел се завъртя и го погледна.

— Точно в момента, да. Но не мога да ти кажа колко дълго ще продължи това.

Саймън вдигна ръце.

— И аз искам да говоря с теб Из, но не мога да вляза в Института.

Между веждите й се появи бръчка.

— Защо? — тя млъкна и започна да мести поглед от него към вратите, към Камила и после пак отначало. — А, вярно. Как тогава влезе тук?

— През портала — отвърна Саймън. — Джейс обаче каза, че някъде тук има и друг изход. През него вампирите могат да влизат в Храма през нощта — той посочи тясна врата в стената на няколко метра от тях. На вратата имаше ръждясало желязно резе, което сякаш не беше използвано известно време.

Изабел сви рамене.

— Добре.

Резето издаде стържещ звук, когато тя го вдигна, и ръждив прах се разлетя във въздуха. Зад вратата имаше малка каменна стая, подобно на канцелария в църква, и врата, която вероятно водеше навън. Нямаше прозорци, но студеният въздух се процеждаше през процепа на вратата и накара Изабел да потрепери в късата си рокля.

— Виж, Изабел — каза Саймън, решавайки, че той трябва да повдигне темата. — Много съжалявам за онова, което направих. Нямам извинение…

— Не, нямаш — каза Изабел. — И, докато си говорим за това, можеш да ми кажеш защо живееш с онзи, който е превърнал Мая във върколак.

Саймън й разказа как Джордан бил прикрепен към него като се опита да бъде колкото може по-безпристрастен. Според него не беше чак толкова важно да обяснява на Изабел, че отначало не е знаел кой е Джордан, и че Джордан съжаляваше за онова, което беше сторил.

— Не че това е някакво извинение — завърши той. — Но, знаеш… — Всички сме правили лоши неща. Той обаче не можеше да се насили да й каже за Морийн. Не точно сега.

— Знам — каза Изабел. — Чувала съм за претор лупус. Предполагам, след като са го приели за член, значи не може да е пълен неудачник — тя изгледа Саймън по-внимателно. — Макар че не разбирам защо някой трябва да те пази. Нали имаш… — Тя посочи челото му.

— Няма да понеса цял живот някакви да ме нападат и Знакът да ги взривява — каза Саймън.

— Трябва да разбера кой се опитва да ме убие. Джордан ми помага. Джейс също.

— Наистина ли вярваш, че Джордан ти помага? Клейвът има връзки с преторите. Можем да го сменим с друг.

Саймън се поколеба.

— Да. Вярвам, че ми помага. И не мога постоянно да разчитам на Клейва.

— Добре.

Изабел се облегна на стената.

— Някога питал ли си се защо съм толкова различна от братята си? — попита тя без предисловие. — От Алек и Джейс?

Саймън примигна.

— Искаш да кажеш, освен че ти си момиче, а те… не са?

— Да. Не говорех за това, идиот такъв. Само ги погледни. Те нямат никакъв проблем да се влюбят. И двамата са влюбени. Вечна любов. Край с тях. Виж Джейс. Той обича Клеъри сякаш… сякаш на света няма нищо друго, и няма и да има. Алек е същият. А Макс… — гласът й заглъхна. — Няма как да знам какъв щеше да стане, но той вярваше на всички. Както може би си забелязал, аз не вярвам на никого.

— Хората са различни — каза Саймън, опитвайки се да прозвучи съчувствено. — Това не значи, че те са по-щастливи от теб…

— Напротив. Мислиш, че не знам ли? — тя погледна Саймън. — Ти познаваш родителите ми.

— Не много добре — те не кипяха от желание да се запознаят с гаджето вампир на Изабел и това не помогна много на Саймън да се пребори с усещането, че е просто поредният от дългата редица неподходящи ухажори.

— Е, знаеш, че и двамата са били в Кръга. На бас обаче, че нямаш представа, че идеята е била на мама. Татко не харесвал особено Валънтайн. И после, когато всичко приключило и ги изгонили, и когато осъзнали, че на практика са съсипали живота си, според мен той започнал да вини нея. Те обаче вече имали Алек и чакали мен, така че той останал, макар и да искал да си тръгне. После, когато Алек бил на около девет, той си намерил друга.

— Леле — каза Саймън. — Баща ти е изневерил на майка ти? Това е… това е ужасно.

— Тя ми каза, когато бях на тринайсет — продължи Изабел. — Каза ми, че е щял да я напусне, но тогава разбрали, че е бременна с Макс и пак останали заедно. Той скъсал с другата. Мама не ми каза коя е била, само, че не мога да имам доверие на мъжете. И ми каза да не казвам на никого.

— А ти казвала ли си на някого?

— Не и досега — отговори Изабел.

Саймън се замисли за малката Изабел, която е трябвало да пази тайна, да не я споделя с никого, да я крие от братята си. Знаела е неща за семейството, които те така и не са разбрали.

— Не е трябвало да те моли такова нещо — каза той, внезапно ядосан. — Не е било честно.

— Може би — отвърна Изабел. — Вярвах, че съм по-специална. Не смятах, че това ще ме промени. Виждах обаче как братята ми отдават сърцата си и си мислех: „На мен ми е по-добре така“. Сърцата могат да бъдат разбити. И дори и раните да зараснат, човек никога вече няма да бъде същият.

— Може би ти е по-добре така — каза Саймън. — И на мен ми е по-добре така.

— За Клеъри ли говориш? — попита Изабел. — Тя е разбила сърцето ти.

— На малки парченца. Ако някой предпочете собствения си брат вместо теб, това може да ти съсипе самочувствието. Мислех, че ще осъзнае, че с Джейс няма да се получи. Че ще се откаже и ще се върне при мен. Накрая обаче разбрах, че никога няма да спре да обича Джейс, независимо дали между тях ще се получи, или не. Разбрах, че ако е с мен, то ще е само защото не може да има него. Реших, че за мен ще е по-добре да съм сам и сложих точка.

— Не знаех, че си скъсал с нея — каза Изабел. — Предположих, че…

— Че нямам себеуважение? — усмихна се вяло Саймън.

— Мислех, че си още влюбен в Клеъри — каза Изабел, — и не можеш да имаш сериозна връзка с никого.

— Защото ти избираш мъже, които не могат да имат сериозна връзка — каза Саймън. — И така не се налага да се обвързваш.

Очите на Изабел блестяха, когато го погледна, но не отвърна нищо.

— Аз те харесвам — каза Саймън. — Винаги съм те харесвал.

Тя пристъпи към него. Стояха близо един до друг в малката стая и той чуваше звука от дишането й и слабото туптене на сърцето й. Тя миришеше на шампоан и пот, и гардения, и на кръвта на ловците на сенки.

При мисълта за кръв се сети за Морийн и тялото му се напрегна. Изабел забеляза — как иначе, тя беше боец и сетивата й бяха настроени да долавят и най-леките движения на другите — дръпна се и стана сериозна.

— Добре — каза тя. — Е, радвам се, че си поговорихме.

— Изабел…

Но нея вече я нямаше. Саймън влезе след нея в Храма, но тя се движеше бързо. Докато вратата на малката стая се затвори зад него, тя вече беше прекосила половината зала. Той се отказа и загледа как изчезва зад двойната врата на Института, знаейки, че не може да я последва.

Клеъри седна и разтърси глава, за да дойде на себе си. Трябваше й малко време, за да си спомни къде се намира — в една от стаите за гости в Института. Единствената светлина, идваща от високия прозорец, синееше — навън се здрачаваше. Тя лежеше увита в одеяло; дънките, якето и обувките й бяха подредени на един стол до леглото. А до нея на леглото седеше Джейс и я гледаше, сякаш го беше призовала в съня си. Носеше бойна екипировка, сякаш току-що се беше върнал от битка, косата му бе разрошена, меката светлина от прозореца хвърляше сенки под очите му, на слепоочията и скулите му. На тази светлина изглеждаше невероятно и почти нереално красив, като картина на Модиляни — с издължени черти.

Тя потърка очи и примигна сънено.

— Колко е часът? Колко време…

Джейс я придърпа към себе си и я целуна, и за момент тя замръзна, изведнъж осъзнала, че беше само по тънка тениска и бельо. После се отпусна в ръцете му. Той я целуваше бавно и тя усети как тялото й се втечнява. Една такава целувка можеше да я накара да повярва, че всичко е наред, че всичко е както преди, и че той се радва да я види. Когато обаче ръцете му повдигнаха ръба на тениската й, тя го отблъсна.

— Не — каза и пръстите й се сключиха около китките му. — Не можеш да ме награбваш всеки път, когато ме видиш. Това не може да замени един разговор.

Той си пое накъсано въздух и попита:

— Защо прати съобщение на Изабел, а не на мен? Ако си била в беда…

— Защото знаех, че тя ще дойде — отвърна Клеъри. — Но не бях сигурна, дали ти ще дойдеш. Не и в момента.

— Ако нещо ти се беше случило…

— Тогава предполагам все щеше да научиш. Когато благоволеше да си вдигнеш телефона — тя все още го държеше за китките; после го пусна и се облегна назад. Беше трудно, физически трудно, да бъде толкова близо до него и да не го докосва, но тя отпусна ръце отстрани до тялото си и ги задържа там. — Или ми казваш какъв е проблемът, или излизаш от стаята.

Устните му се разделиха, но не каза нищо; тя отдавна не му беше говорила така грубо.

— Съжалявам — рече накрая Джейс. — Като се има предвид как се държа напоследък, нормално е дори да не искаш да ме видиш. Може би не трябваше да идвам. Но Изабел каза, че си ранена и не можах да се въздържа.

— Имам няколко изгаряния — каза Клеъри, — но нищо сериозно.

— Всичко, което се случва с теб, за мен е сериозно.

— Е, това определено обяснява защо не си вдигаш телефона. А последния път, когато те видях, избяга, без да ми кажеш нищо. Сякаш гаджето ми е дух.

Устата на Джейс леко трепна.

— Не е същото. Веднъж Изабел се срещаше с един дух и тя ще ти каже, че…

— Не — прекъсна го Клеъри. — Това беше метафора. Много добре знаеш какво искам да кажа.

Той замълча за момент, после каза:

— Дай да видя изгарянията.

Клеъри протегна ръце. От вътрешната страна на китките й, където я беше опръскала кръвта на демона, имаше неприятни червени петна. Джейс пое ръцете й много внимателно, изчака тя да даде разрешение и започна да ги обръща и разглежда. Тя се спомни първия път, когато я беше докоснал, на улицата пред „Джава Джоунс“ — тогава търсеше по ръцете й знаци, които тя нямаше.

— Демонска кръв — каза той. — Ще изчезнат за няколко часа. Боли ли?

Клеъри поклати глава.

— Не знаех — каза той. — Не знаех, че си имала нужда от мен.

Гласът й затрепери.

— Винаги имам нужда от теб.

Той наведе глава и целуна изгореното място на китката й. По тялото й пробяга топлина, усети я като горещо опарване, което тръгна от китката и стигна до стомаха.

— Не знаех — каза той. Целуна следващото изгаряне до лакътя й и после следващото, нагоре по ръката й до рамото. Тежестта на тялото му я притисна надолу и тя легна на възглавниците, вперила поглед в него. Той се подпря на лакти, за да не я смаже с тежестта си, и я погледна.

Очите му винаги потъмняваха, когато се целуваха, сякаш страстта му изцяло променяше цвета им. Сега те бяха тъмнозлатисти. Докосна белия звездовиден белег на рамото й, идентичен с неговия. Този белег ги беше белязал като деца на онези, имали допир с ангели.

— Ако се оженим… — започна той и вероятно почувства как тя се напрегна, защото се усмихна. — Не се плаши, не ти правя предложение. Просто се питах какво знаеш за сватбите на ловците на сенки.

— Няма пръстени — каза Клеъри, прокарвайки пръсти по тила му, където кожата му беше много нежна. — Само руни.

— Една тук — каза той, нежно докосвайки с пръст ръката й на мястото на белега. — Още една тук — плъзна пръста си нагоре към ключицата й и после надолу, докато се спря над разтуптяното й сърце. — Ритуалът е взет от Песента на Соломон. „Положи ме като печат на сърцето си, като печат на мишницата си, защото любовта е силна като смъртта.“

— Нашата е по-силна — прошепна Клеъри, спомняйки си как го беше върнала от мъртвите. И този път, когато очите му потъмняха, тя се протегна и го придърпа към устните си.

Целуваха се дълго, докато светлината в стаята почти се стопи и останаха само сенки. Джейс не помръдна и не се опита да я докосне, но тя усещаше, че чака разрешение. Осъзнавайки, че тя трябва да направи първата крачка, се протегна, хвана ръба на блузата му и започна да я съблича през главата му. Той реагира незабавно, седна, свали блузата си и я хвърли небрежно на земята. Разтърси коса и тя едва ли не очакваше от ярките златни кичури да се посипят искри в тъмнината на стаята. Толкова е красив, помисли си тя, че чак й бе трудно да го гледа. Вместо това наблюдаваше собствените си ръце, които се плъзнаха по тялото му, изследвайки белезите по бицепсите му и звездовидния белег на рамото му. Проследи с показалец линията между гръдните му мускули и плоския му корем. Джейс затаи дъх, когато ръката й стигна до колана на панталоните му и я погледна, веждите му леко се вдигнаха, сякаш казваше: „Каквото поискаш…“

Сърцето й биеше бясно, тя отдръпна ръцете си от него, за да хване собствената си тениска, съблече я колкото може по-бързо и я захвърли на земята до леглото. Когато погледна отново към него, изражението на лицето му едва не я хвърли в паника. То и напомни за това на майка й, когато се отдаваше на изкуството — почуда, удивление и копнеж, сякаш гледаше нещо по-красиво, отколкото можеше да се пресъздаде с боите върху хартията. Пулсът й се ускори. Произнесе името му и той легна до нея, придърпа я по-близо до себе си и я целуна по устата. Голата му кожа се допря до нейната, но ясно усещаше къде дрехите им заставаха между тях. Местата, където голата им кожа се докосваше сякаш пламнаха, когато се претърколиха настрани, оплетени в одеялото. Докъде ще стигнем? Какво правим?, питаше малка част от мозъка й, но останалата част от съзнанието и крещеше на тази малка част да млъкне. Тя искаше да го целува, да вкусва устата му, устните му, езика му; искаше да го прегръща, да се увери, че е истински, че е тук, с нея и че никога няма да си тръгне.

Чу как рязко си пое въздух, когато устните му се плъзнаха по шията й. Той се отдръпна. Постави ръка под главата й и започна да я гали. Очите му бяха огромни и блестяха в тъмнината.

— Добре ли си? — усмихна се Джейс.

Клеъри не можеше да отрони нито дума, затова само кимна. Той се върна на устата й, устните му я дразнеха с леки целувки, после се преместиха и се плъзнаха по лицето й, по шията й, по ключицата й, докато цялото й тяло запулсира. Бузата й още беше притисната към дланта на дясната му ръка; очакваше лявата му ръка да я докосне отново — но той сякаш се протягаше за нещо зад себе си — какво правеше?

Клеъри изведнъж си спомни, че Изабел й беше казала да внимават. „О!“, помисли си. Леко се скова и се дръпна.

— Джейс, не съм сигурна, че…

Нещо сребърно проблесна в тъмнината — студено и остро, то разряза по дължина ръката й. За миг почувства само изненада, после — болка. Отдръпна ръце, примигна и видя ивица тъмна кръв да се стича по кожата й от плитката рана, появила се от рамото до лакътя й.

— Ох! — извика тя, по-скоро от изумление, отколкото от болка. — Какво…

С едно-единствено движение Джейс се дръпна рязко от нея и леглото. Изведнъж той стоеше в средата на стаята, без риза и с лице, бяло като платно.

Клеъри пристисна наранената си ръка и се надигна.

— Джейс, какво…

Млъкна. В лявата си ръка той стискаше назъбена кама — камата със сребърната дръжка, която беше видяла в кутията на баща му. По острието имаше тънка ивица кръв.

Клеъри погледна към ръката си и после отново към него.

— Не разбирам…

Той разтвори пръсти и камата издрънча на пода. За момент изглеждаше така, сякаш щеше да избяга, както беше направил при бара. После се свлече на земята и покри главата си с ръце.

— Харесвам я — каза Камила, когато вратите се затвориха зад Изабел. — Донякъде ми напомня за мен самата.

Саймън се обърна да я погледне. В Храма беше доста мрачно, но я виждаше ясно — облегнала гръб на колоната, с извити назад ръце. Близо до вратата на Института стоеше ловец на сенки; бяха го оставили да пази, но той не можеше да я чуе. Не че го и интересуваше особено.

Саймън леко се приближи до Камила. Веригата, с която беше вързана, някак странно го привличаше. Благословен метал, който сякаш слабо блестеше на фона на бледата й кожа, и на него му се стори, че вижда няколко струйки кръв около белезниците на китките й.

— Тя изобщо не прилича на вас.

— Така си мислиш ти — Камила наклони глава; русата й коса изглеждаше изкусно аранжирана около лицето, но той знаеше, че не я е пипала. — Толкова много обичаш приятелите си, ловците на сенки. Както соколът обича господаря си, който го връзва и ослепява.

— Нещата не стоят така — каза Саймън. — Ловците на сенки и долноземците не са врагове.

— Дори не можеш да отидеш с тях в дома им — рече тя. — Оставиха те отвън. И все пак им служиш с такова желание. Дори би взел тяхната страна срещу собствения си вид.

— Няма други от моя вид — възрази Саймън. — Аз не съм като тях. Но не съм и като вас. А и предпочитам да съм като тях, отколкото като вас.

— Ти си един от нас — тя мръдна нетърпеливо, веригите издрънчаха и стон на болка се отрони от устните й. — Има нещо, което не им казах в банката. Но е истина — тя се усмихна сковано през болката. — Долових миризмата на човешка кръв от теб. Наскоро си се хранил от човек.

Саймън усети как нещо в него се преобърна.

— Аз…

— Беше прекрасно, нали? — червените й устни се извиха. — За пръв път, откакто си вампир, не чувстваш глад.

— Не е вярно — каза Саймън.

— Лъжеш — в гласа й прозвуча обвинение. — Нефилимите ни карат да се борим със собствената си природа. Ще ни приемат, само ако се преструваме на други, ако не бъдем себе си, ако не сме ловци, хищници. Приятелите ти никога няма да те приемат такъв, какъвто си, а само ако се промениш. Това, което ти правиш за тях, те никога няма да направят за теб.

— Не знам защо си правите труда — каза Саймън. — Стореното — сторено. Аз няма да ви пусна. Направих своя избор. Не искам онова, което ми предлагате.

— Може би сега не — каза тихо Камила. — Но ще поискаш. Някой ден.

Ловецът на сенки на вратата отстъпи, когато тя се отвори и Мерис влезе в залата. Зад нея вървяха две фигури, които Саймън веднага разпозна — Алек, братът на Изабел и приятелят му, магьосникът Магнус Бейн.

Алек носеше официален черен костюм; Магнус, за изненада на Саймън, беше облечен по подобен начин, но беше добавил дълъг копринен бял шал с ресни и чифт бели ръкавици. Косата му стърчеше както обикновено, но за разнообразие не блестеше. Когато го видя, Камила застана неподвижно.

Магнус явно още не я беше забелязал; той слушаше Мерис, която му благодареше малко притеснено, че са се отзовали толкова бързо.

— Наистина не ви очаквахме преди утре, най-рано.

Алек изсумтя раздразнено и втренчи поглед в празното пространство. Изглежда не беше доволен, че е тук. А иначе, помисли си Саймън, изглеждаше както винаги — същата черна коса, същите спокойни сини очи. От друга страна сякаш беше по-спокоен от преди, беше израснал.

— За щастие близо до Виенската опера има Портал — каза Магнус и с типичен жест преметна шала над рамото си. — В мига, в който получихме съобщението, тръгнахме насам.

— Наистина не разбирам какво общо има това с нас — каза Алек. — Хванали сте вампир, който бил намислил някаква гадост. Те постоянно го правят.

Саймън усети как стомахът му се сви. Той погледна да види дали Камила не му се присмива, но погледът й беше вперен в Магнус.

Алек едва сега забеляза Саймън и се изчерви. Винаги му личеше, защото кожата му беше много бледа.

— Извинявай, Саймън. Не говорех за теб. Ти си различен.

Какво щеше да си помислиш, ако снощи ме беше видял как се храня от четиринайсетгодишно момиче?, помисли си Саймън. Но не каза нищо, само кимна на Алек.

— Тя е свързана с настоящото разследване на смъртта на тримата ловци на сенки — каза Мерис. — Трябва ни информация, а тя ще говори само пред Магнус Бейн.

— Наистина ли? — Алек погледна Камила с недоумение и интерес. — Само пред Магнус?

Магнус проследи погледа му и за първи път — или поне така се стори на Саймън — погледна директно към Камила. Нещо премина между тях, някаква енергия. Устата на Магнус трепна в ъглите и той горчиво се усмихна.

— Точно така — каза Мерис и объркване премина по лицето й, когато забеляза погледа между магьосника и жената вампир. — Ако Магнус пожелае, разбира се.

— Добре — рече Магнус и свали ръкавиците си. — Ще говоря с Камила от ваше име.

— Камила? — Алек погледна Магнус и вдигна вежди. — Значи я познаваш. Или… тя познава теб?

— Познаваме се — сви рамене Магнус, сякаш казваше „Какво да се прави“. — Едно време беше моя приятелка.

13.Убитото момиче

— Твоя приятелка? — Алек беше изумен. Както и Мерис. Саймън също не можеше да каже, че не е учуден. — Ходил си с вампир? С жена вампир?

— Беше преди сто и трийсет години — каза Магнус. — От тогава не съм я виждал.

— Защо не си ми казал? — попита Алек.

Магнус въздъхна.

— Александър, живея от стотици години. Бил съм с мъже, бил съм с жени, с феи и магьосници, вампири, и дори с някой и друг дух — той погледна към Мерис, която изглеждаше леко ужасена. — Прекалено много ли казах?

— Няма проблеми — отвърна тя, макар да звучеше малко тъжно. — Трябва да обсъдя нещо с Кадир. Сега идвам — тя отиде при Кадир и двамата изчезнаха през вратата. Саймън също се отдръпна и се направи, че разглежда внимателно един от витражите. Но вампирският му слух беше достатъчно добър, за да чуе всичко, което Магнус и Алек си казаха, независимо дали искаше или не. Знаеше, че и Камила можеше да ги чуе. Беше наклонила глава, докато слушаше, очите й бяха притворени и изглеждаше замислена.

— С колко други си бил? — попита Алек. — Горе-долу.

Магнус поклати глава.

— Не съм ги броил, а и няма значение. Важно е само това, което изпитвам към теб.

— С повече от сто? — попита Алек. Магнус го изгледа безизразно. — Двеста?

— Не мога да повярвам, че водим този разговор — каза Магнус, избягвайки въпроса. Саймън беше склонен да се съгласи и му се искаше да не го правеха пред него.

— Защо с толкова много? — сините очи на Алек блестяха в полумрака. Саймън не можеше да каже дали е ядосан. Той не звучеше ядосано, само напрегнато, но Алек беше затворен човек и може би никога не го показваше повече от това. — Бързо ли ти омръзват хората?

— Аз ще живея вечно — каза Магнус тихо. — За разлика от всички останали.

Алек изглеждаше, сякаш някой го е ударил.

— Значи оставаш с тях, докато са живи и после си намираш друг?

Магнус не каза нищо. Той погледна Алек, очите му блестяха като очите на котка.

— Смяташ, че е по-добре цяла вечност да съм сам?

Устните на Алек потрепериха.

— Отивам да потърся Изабел — рече, и без да каже и дума повече, се обърна и влезе в Института.

Магнус гледаше как си отива с тъжни очи. Не по човешки тъжни, помисли си Саймън. Очите му излъчваха вековна тъга, сякаш острите ръбове на човешката тъга с годините са били шлифовани и станали някак заоблени, както водата в морето изглаждаше острите ръбове на стъклото.

Магнус погледна косо Саймън, сякаш знаеше какво си мисли.

— Подслушваме ли, вампире?

— Не ми харесва да ме наричат така — каза Саймън. — Имам си име.

— Май ще трябва да го запомня. Все пак след сто-двеста години, ще сме останали само двамата с теб. — Магнус го гледаше замислено. — Няма да има други.

Тази мисъл накара Саймън да се почувства сякаш е в асансьор, който изведнъж се е откъснал от въжетата и лети към земята покрай хиляди етажи. Разбира се, мисълта беше минавала през съзнанието му и преди, но досега винаги я беше отпъждал. Представата, че той ще остане на шестнайсет, а Клеъри ще остарее, Джейс ще остарее, всички, които познаваше, ще остареят, ще имат деца, а той изобщо нямаше да се промени, беше ужасяваща.

Да си завинаги на шестнайсет звучеше добре, докато не се замислиш по-сериозно. След това перспективата не изглеждаше никак примамлива.

Котешките очи на Магнус блестяха яркозелени.

— Да погледнеш вечността в очите не е никак забавно, нали?

Преди Саймън да може да отговори, Мерис се върна.

— Къде е Алек? — попита тя, оглеждайки се объркано.

— Отиде да потърси Изабел — каза Саймън, преди Магнус да е отговорил.

— Много добре — Мерис приглади сакото си отпред, макар да не беше измачкано. — Ако нямаш нищо против…

— Ще говоря с Камила — каза Магнус. — Но ще го направя насаме. Би ли ме изчакала в Института, ще дойда при теб, когато приключа.

Мерис се поколеба.

— Знаеш ли какво да я попиташ?

Погледът на Магнус не трепна.

— Да, знам как да говоря с нея. В случай, че има желание да говори, ще го каже на мен.

Изглежда и двамата бяха забравили, че Саймън също е там.

— И аз ли трябва да изляза — попита той, прекъсвайки състезанието по втренчване.

Мерис го погледна объркано.

— А, да. Благодаря ти за помощта, Саймън, но повече нямаме нужда от теб. Можеш да си вървиш, ако искаш.

Магнус не каза нищо. Саймън сви рамене, обърна се и тръгна към стаичката с изхода, който щеше да го отведе отвън. На вратата се спря и погледна назад. Мерис и Магнус още говореха, макар пазачът вече да държеше вратата на Института отворена, готов да си тръгне. Изглежда само Камила си спомняше за съществуването на Саймън. Тя му се усмихваше от колоната, устните й бяха извити в краищата в очите й блестеше обещание.

Саймън излезе и затвори вратата след себе си.

— Това се случва всяка нощ — Джейс седеше на пода, бе придърпал колене към тялото си, а ръцете му висяха отпуснато между тях. Беше сложил камата на леглото до Клеъри, която бе поставила ръка върху нея, докато го слушаше — по-скоро за негово успокоение, отколкото за нейно, че може да се защити. Сякаш цялата енергия от лицето на Джейс се беше изцедила; дори, докато разказваше, гласът му звучеше празен и далечен, сякаш говореше от голямо разстояние. — Сънувам, че идваш в стаята ми и ние… започваме да правим това, което правихме. И после аз те наранявам. Порязвам те или те удушавам, или те намушквам и ти умираш, гледаш ме със зелените си очи, докато животът ти изтича в ръцете ми.

— Това са само сънища — каза нежно Клеъри.

— Току-що се убеди, че не са — възрази Джейс. — Бях напълно буден, когато вдигнах камата срещу теб.

Клеъри знаеше, че има право.

— Притесняваш се, че губиш разсъдъка си?

Той поклати бавно глава. Косата падна в очите му и той я отметна. Беше станала прекалено дълга, не се беше подстригвал от известно време и Клеъри се зачуди дали изобщо му правеше впечатление. Как не беше обърнала внимание на сенките под очите му, на изгризаните нокти, на изтощеното му изражение? Беше толкова заета да се чуди дали я обича, че не се беше замислила за нищо друго.

— Всъщност, това не ме притеснява толкова. Притеснява ме, че те наранявам. Притеснява ме, че каквато и отрова да разяжда сънищата ми, тя ще проникне и в реалния животи аз ще… — гърлото му се сви.

— Ти никога не би ме наранил.

— Ножът беше в ръката ми, Клеъри. — Ако те нараня… — гласът му заглъхна. — В повечето случаи ловците на сенки умират млади. Всички знаем това. Ти пожела да станеш ловец на сенки и аз не бих те спрял, защото не е моя работа да ти казвам как да живееш живота си. Още повече, че аз поемам същите рискове. Що за човек бих бил, ако ти кажа, че аз имам право да рискувам живота си, но не и ти? Мислил съм как ще се почувствам, ако умреш. На бас, че и ти си мислила за същото.

— Знам как ще се почувствам — каза Клеъри, спомняйки си езерото, меча и кръвта на Джейс, изтичаща на пясъка. Той беше мъртъв и Ангелът го върна обратно, но това бяха най-кошмарните минути в живота й. — Исках да умра. Но знаех колко щеше да се разочароваш, ако се бях предала.

Той й отправи подобие на усмивка.

— И аз си мислех същото. Ако умреш, няма да искам да живея повече. Но няма да се самоубия, защото където и да отиваме, след като починем, искам да съм при теб. А ако се самоубия, знам, че никога повече няма да ми проговориш. В който и да е живот. Ще живея, ще се опитам да осмисля някак живота си, докато отново се съберем. Но, ако аз те нараня, ако аз причиня смъртта ти, нищо няма да ме спре да се самоунищожа.

— Не говори така — Клеъри усети как тялото й изстива. — Джейс, трябваше да ми кажеш.

— Не можех — гласът му беше равен, категоричен.

— Защо?

— Възприемах се като Джейс Лайтууд — каза той. — Мислех, че има вероятност възпитанието ми да не ми се е отразило. Сега обаче се питам дали хората могат да се променят. Може би винаги ще бъда Джейс Моргенстърн, синът на Валънтайн. Той ме е отгледал през първите ми десет години и може би това е петно, което никога няма да се заличи.

— Мислиш, че баща ти е виновен? — каза Клеъри и през съзнанието й премина част от една история, която Джейс й бе разказвал — „да обичаш значи да унищожаваш“. После се замисли колко беше странно, че нарича Валънтайн баща на Джейс, при условие, че кръвта му течеше в нейните вени, не във вените на Джейс. Тя обаче никога не беше чувствала Валънтайн като свой баща. За разлика от Джейс. — И не си искал аз да разбера.

— Ти си всичко, което искам — рече Джейс. — И може би Джейс Лайтууд заслужава да получи всичко, което иска. Но не и Джейс Моргенстърн. Дълбоко в мен знам това. Или просто не искам да унищожа това, което имаме.

Клеъри си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Ти не унищожаваш нищо.

Той вдигна глава и примигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислиш, че имаш проблеми с психиката — каза Клеъри. — Че има нещо сбъркано в теб. Е, аз не съм съгласна. Мисля, че някой ти причинява това.

— Аз не…

— Итуриел ми изпраща сънища — каза Клеъри. — Може би някой изпраща сънища и на теб.

— Итуриел ти изпраща сънища, защото се опитва да ти помогне. Насочва те към истината. Какъв е смисълът на моите сънища? Те са извратени, безсмислени, садистични…

— Може би имат някакво значение — възрази Клеъри. — Но може би не значението, което ти влагаш. Или пък онзи, който ти ги изпраща, се опитва да те нарани.

— Кой би направил такова нещо?

— Някой, който не ни харесва особено — каза Клеъри и изтласка образа на кралицата на феите.

— Може би — каза тихо Джейс, като гледаше ръцете си. — Себастиан…

Значи и той не обича да го нарича Джонатан, помисли си Клеъри. Не го винеше. Това беше неговото име.

— Себастиан е мъртъв — каза тя, малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — А и, ако е имал такава сила, е щял да я използва и преди.

Съмнение и надежда пробягаха по лицето на Джейс.

— Наистина ли мислиш, че може някой да ми го причинява?

Сърцето на Клеъри затуптя в гърдите й. Тя не беше сигурна; много силно искаше да е истина, но ако не беше, не искаше да дава на Джейс напразни надежди. Това важеше и за двама им.

После обаче се замисли, че Джейс отдавна не бе имал каквито и да било надежди.

— Мисля, че трябва да отидем в Града на тишината — каза тя. — Братята ще влязат в главата ти и ще разберат дали някой си играе с теб. Както направиха с мен.

Джейс отвори уста и после я затвори отново.

— Кога? — попита той накрая.

— Сега — отвърна Клеъри. — Не искам да чакам. А ти?

Той не отговори, просто стана от пода и вдигна ризата си. Погледна Клеъри и почти се усмихна.

— Ако ще ходим в Града на тишината, по-добре се облечи. Искам да кажа… харесват ми сутиена и бикините ти, но не знам дали Мълчаливите братя ще ги оценят по достойнство. Останали са съвсем малко и не искам да умрат от превъзбуда.

Клеъри стана от леглото и го замери с възглавница. Протегна се към дрехите си и започна да облича блузата си. Точно преди да пъхне глава в нея, погледът й попадна върху камата, която лежеше на леглото — тя блестеше като сребърен пламък.

— Камила — каза Магнус, — мина много време.

Тя се усмихна. Кожата й изглеждаше по-бяла, отколкото я помнеше, и тъмните й, подобни на паяжина вени, прозираха през нея. Косата й все още беше с цвят на сребро и очите й все още бяха зелени като на котка. Тя продължаваше да е красива. Погледна я и сякаш се озова в Лондон. Видя газените лампи и подуши пушека и мръсотията, конете, металния дъх на мъглата, цветята в Кю Гардънс. Видя момче с черна коса и сини очи като на Алек. Момиче с дълги кафяви къдрици и сериозно лице. В свят, в който накрая всичко изчезваше, тя беше една от вечните константи.

Пред него стоеше Камила.

— Липсваше ми, Магнус — каза тя.

— Не е вярно — той седна на пода на Храма. Усещаше студа на камъка през дрехите си. Беше доволен, че носеше шал. — Защо ги накара да ме извикат? Опитваш се да спечелиш време?

— Не — тя се наведе напред, веригите издрънчаха. Той почти можеше да чуе цвърченето, където благословения метал докосна кожата на китките й. — Чух разни неща за теб, Магнус. Чух, че напоследък си под крилото на ловците на сенки. Чух, че си спечелил любовта на един от тях. Предполагам става въпрос за момчето, с което те видях да говориш. Вкусовете ти винаги са били много различни.

— Надавала си ухо на слуховете за мен — каза Магнус, — а можеше просто да ме попиташ. През всичките тези години бях в Бруклин, съвсем наблизо, а ти така и не ми се обади. Така и не те видях на някое от партитата ми. Между нас има стена от лед, Камила.

— Не аз я издигнах — зелените й очи се разшириха. — Винаги съм те обичала.

— Ти ме напусна — каза той. — Направи ме свой домашен любимец и после ме заряза. Ако любовта беше храна, щях да умра от глад, предвид кокалчетата, които ми подхвърляше — той съобщаваше просто факти. Беше минало много време.

— Но ние имаме цяла вечност… — запротестира тя. — Трябва да си знаел, че ще се върна за теб…

— Камила — каза Магнус с безкрайно търпение, — какво искаш?

Гърдите й се надигнаха и спуснаха бързо. Тъй като нямаше нужда да диша, Магнус беше наясно, че го прави заради ефекта.

— Знам, че ловците на сенки се вслушват в думите ти — каза тя. — Искам да говориш с тях от мое име.

— Искаш да сключа сделка — поясни Магнус.

Тя го прониза с поглед.

— Речникът ти винаги е бил непростимо в крак с времето.

— Твърдят, че си убила трима ловци на сенки — каза Магнус. — Вярно ли е?

— Те бяха членове на Кръга — отвърна тя и долната й устна потрепери. — Бяха измъчвали и убивали представители на моя вид…

— Затова ли го направи? За отмъщение? — когато тя не отговори, Магнус продължи: — Знаеш как постъпват с онези, които убият нефилим, Камила.

Очите й заблестяха.

— Искам да се застъпиш за мен, Магнус. Искам имунитет. Искам Клейва да подпише обещание, че ако им дам информация, ще пощадят живота ми и ще ме освободят.

— Никога няма да те освободят.

— Никога няма да разберат защо събратята им трябваше да умрат.

— Трябваше да умрат? — повтори Магнус — Интересен подбор на думи, Камила. Да разбирам ли, че ситуацията е по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед? Че има и нещо друго, освен кръв или отмъщение?

Тя не отговори, само го гледаше, гърдите й театрално се вдигаха и спускаха. Всичко в нея беше внимателно нагласено — спускащата се сребриста коса, извивката на шията й, дори кръвта по китките й.

— Ако искаш да говоря с тях от твое име — каза Магнус, — трябва да споделиш поне нещо малко. Покажи добра воля.

Тя му се усмихна галантно.

— Знаех, че ще говориш с тях от мое име, Магнус. Знаех, че миналото не е напълно мъртво за теб.

— Смятай, каквото си искаш — отговори Магнус. — Истината, Камила!

Тя прокара език по долната си устна.

— Можеш да им кажеш — промълви тя, — че получих заповед да убия онези ловци на сенки. Не ми пречеше да го направя, защото те бяха убивали моя вид и смъртта им беше заслужена. Но нямаше да я изпълня, ако не ме беше накарал някой много по-силен от мен.

Сърцето на Магнус се разтуптя. Това не му хареса.

— Кой?

Камила обаче поклати глава.

— Имунитет, Магнус.

— Камила…

— Ще ме набучат на кол и ще ме оставят на слънцето да изгоря — каза тя. — Така постъпват с онези, които убият нефилим.

Магнус се изправи на крака. Шалът му се беше изцапал от пода. Той погледна тъжно петната.

— Ще направя каквото мога, Камила. Но не ти обещавам нищо.

— Разбира се — промълви тя с полупритворени очи. — Ела тук, Магнус. Приближи се.

Той не я обичаше вече, но тя беше мечта от миналото му, затова пристъпи към нея и застана достатъчно близо, за да може да я докосне.

— Помниш ли? — попита тихо тя. — Помниш ли Лондон? Партитата в „Де Куинсис“ Помниш ли Уил Херондейл? Знам, че го помниш. А твоето момче, онзи Лайтууд… Те дори си приличат.

— Така ли? — попита Магнус, сякаш не му беше минавало през ума.

— Красивите момчета винаги са били твоята гибел — каза тя. — Какво може да ти даде някакво смъртно момче? Десет години, двайсет, преди старостта да сложи ръка върху него. Четирийсет години, петдесет, преди смъртта да ти го отнеме. Аз мога да ти дам цялата вечност.

Той докосна бузата й. Беше по-студена от пода.

— Ти можеш да ми дадеш миналото — каза малко тъжно той. — Но Алек е моето бъдеще.

— Магнус… — започна тя.

Вратата на Института се отвори и Мерис застана на прага, на фона на магическата светлина. До нея стоеше Алек с кръстосани на гърдите ръце. Магнус се зачуди дали Алек беше чул какво си бяха казали с Камила през вратата. Може би не…

— Магнус — попита Мерис Лайтууд, — стигнахте ли до някакво споразумение?

Магнус отпусна ръка.

— Не съм сигурен, че думата е „споразумение“ — каза той и се обърна към Мерис. — Но има за какво да поговорим.

Вече облечена, Клеъри отиде с Джейс в стаята му. Там той сложи в една торба всичко необходимо за пътуването им до Града на тишината. Сякаш отиваше на някакво зловещо парти с приспиване, помисли си тя. Той взе най-вече оръжия — няколко серафимски ками, стилито си и, след като помисли малко, камата със сребърната дръжка, чието острие вече беше почистено от кръвта. После облече черното си кожено яке, а тя го гледаше как се закопчава и изважда кичурите руса коса от яката си. Когато се обърна да я погледне и преметна чантата през рамо, се усмихна и Клеъри видя леко отчупения му преден ляв резец, който намираше за очарователен — малък недостатък в иначе безупречния му външен вид. Сърцето й прескочи и тя отклони поглед — не можеше да диша.

Той протегна ръка към нея.

— Да вървим.

Нямаше как да се обадят на Мълчаливите братя да дойдат да ги вземат, затова Джейс и Клеъри взеха такси от центъра до „Хюстън“ и Мраморното гробище. Клеъри предложи да минат през портала и да се озоват направо в Града от кости. Джейс обаче каза, че има правила за тези неща, а и тя не можеше да се отърси от чувството, че Мълчаливите братя биха го сметнали за проява на грубост.

Джейс седеше до нея на задната седалка в таксито, държеше едната й ръка и прокарваше пръсти по нея. Това я разсейваше, но не толкова, че да не чуе историята му за Саймън и Джордан, за залавянето на Камила и желанието й да говори с Магнус.

— Саймън добре ли е? — попита Клеъри притеснено. — Не знаех. Той е бил в Института, а аз дори не го видях…

— Не беше в Института, а в Храма. Държи се на положение. Добре се справя за някой, който до скоро е бил мундан.

— Но планът звучи опасен. Камила е напълно луда, нали?

Джейс прокара пръсти по кокалчетата й.

— Трябва да спреш да мислиш за Саймън като за мунданското момче, което си познавала досега. Момче, което е трябвало да бъде спасявано. Сега вече нищо не може да го нарани. Не си виждала Знака, който му постави, в действие. Докато аз съм. Сякаш гневът Божи се изсипва върху света. Трябва да се гордееш със себе си.

Тя потръпна.

— Не знам. Направих го, защото трябваше, но въпреки всичко това е проклятие. Не знаех, че са му се случили такива неща. Той не ми каза. Разбрах, че Изабел и Мая са научили една за друга. Но не знаех за Джордан, че е бил приятел на Мая и… всичко останало.

Защото не попита. Беше прекалено заета да се тревожиш за Джейс. Това не е хубаво.

— А ти уведоми ли го какво беше намислила? — попита Джейс. — Нещата не са еднозначни.

— Не. Не казах на никого — отвърна Клеъри и разказа на Джейс за пътуването си до Града от кости с Люк и Мерис, както и какво беше открила в моргата на „Бет Израел“ и как беше намерила църква Талто.

— Не съм чувал за нея — каза Джейс. — Но Изабел е права, има всякакви странни секти, които боготворят дявола. Повечето изобщо не успяват да призоват демон. Тези обаче май са го направили.

— Смяташ ли, че са боготворили демона, когото убихме? Дали сега ще… спрат?

Джейс поклати глава.

— Било е демон хидра, нещо като куче пазач. А и „Нейният дом е смъртта и пътеките й водят към мъртвите.“ Предполагам, че става въпрос за женски демон. Освен това често сектите, които почитат женски демони, правят ужасяващи неща с бебетата. Имат невероятно извратени идеи за раждането и децата — той се облегна на седалката, полузатворил очи. — Сигурен съм, че Клейва ще отиде в църквата и ще провери, но шансът е двайсет към едно да намерят нещо. Убили сте демона пазач, така че сектата ще се покрие и ще унищожи доказателствата. Ще трябва да почакаме, докато се установят някъде другаде.

— Но… — стомахът на Клеъри се сви, — онова бебе! И рисунките в книгата, която видях. Мисля, че се опитват да направят още деца… като Себастиан.

— Не могат — каза Джейс. — Инжектирали са демонска кръв на човешко дете. Това е лошо, да. Но за да създадеш нещо като Себастиан, трябва да влееш демонска кръв на дете на ловци на сенки. Затова бебето е починало — той стисна леко ръката й, сякаш да я успокои. — Те не са добри хора, но едва ли ще опитат да го направят отново, защото нищо не се е получило.

Таксито спря със скърцане на ъгъла на „Хюстън“ и Второ авеню.

— Броячът е счупен — каза таксиметровият шофьор. — Десет долара.

Джейс, който при други обстоятелства вероятно щеше да направи саркастична забележка, му хвърли двайсетачка и излезе от колата, като задържа вратата отворена за Клеъри.

— Готова ли си? — попита той, когато се отправиха към желязната врата на Града.

Тя кимна.

— Последното ми идване тук не беше особено забавно, но да, готова съм — тя хвана ръката му. — Стига да сме заедно, съм готова на всичко.

Мълчаливите братя ги чакаха на входа на Града, сякаш знаеха, че ще дойдат. Клеъри позна брат Закарая сред другите. Те стояха в мълчалива редица и пречеха на Клеъри и Джейс да влязат в Града.

Защо сте тук, дъще на Валънтайн и сине на Института? Клеъри не беше сигурна кой от тях проговори в главата й и дали не говореха всички. Деца не влизат сами в Града на тишината.

Думата „деца“ я засегна, но Клеъри знаеше, че според ловците на сенки, всеки под осемнайсет години е дете, и трябва да се подчинява на определени правила.

— Имаме нужда от помощта ви — отвърна Клеъри, когато стана очевидно, че Джейс няма да каже нищо. Той местеше поглед от един мълчалив брат на друг с апатия, сякаш безброй различни лекари са му поставяли безнадеждни диагнози и сега, стигайки последната инстанция, вече не чака присъдата си с надежда. — Нали това ви е работата? Да помагате на ловците на сенки.

Въпреки това не сме слуги на повикване. И не всеки проблем е в нашата юрисдикция.

— Този обаче е — каза Клеъри твърдо. — Вярвам, че някой влиза в съзнанието на Джейс, някой с голяма сила, и манипулира спомените и сънищата му. Кара го да прави неща, които не иска.

Ониромантия, каза единият от мълчаливите братя. Магията на сънищата. Това е по силите само на най-великите и най-опитните ползватели на магията.

— Като ангелите — каза Клеъри и беше възнаградена с високомерна тишина.

Може би, каза брат Закарая накрая. Трябва да дойдете с нас при Говорещите звезди. Това явно не беше покана, а заповед, защото те рязко се обърнаха и тръгнаха към сърцето на Града, без да изчакат да видят дали Джейс и Клеъри идват след тях.

Стигнаха до залата на Падащите звезди и там братята заеха местата си около черната базалтова маса. Мечът на смъртните отново висеше на стената и хвърляше отблясъци като крило на сребърна птица. Джейс отиде до центъра на стаята и се загледа в металните звезди, прогорени в червените и златни плочи на пода. Клеъри го наблюдаваше, сърцето я болеше. Трудно й беше да го гледа така, обичайната му енергия беше изгаснала както магическа светлина под слой пепел.

Тогава той вдигна русата си глава, примигна и Клеъри разбра, че Мълчаливите братя говореха в съзнанието му и изричаха думи, които тя не можеше да чуе. Видя как той поклати глава и каза:

— Не знам. Мислех, че са обикновени сънища — после устата му се сви и тя нямаше как да не се запита какъв въпрос са му задали. — Видения? Нищо подобно. Да, виждал съм Ангела, но Клеъри има пророчески сънища, не аз.

Клеъри се напрегна. Бяха на крачка да попитат какво се беше случило с Джейс и Ангела онази нощ до езерото Лин. Тя не беше мислила за това. Когато Мълчаливите братя проникваха в съзнанието ти, какво виждаха? Само онова, което търсеха? Или всичко?

Тогава Джейс кимна.

— Добре. Аз съм готов, ако вие сте готови.

Той затвори очи и Клеъри, гледайки го, се отпусна леко. Сигурно така се беше чувствал Джейс, първия път, когато Мълчаливите братя бяха проникнали в съзнанието й, помисли си тя. Тогава тя беше забелязала детайли, на които не беше обръщала внимание, уловена в мрежите на техните съзнания и на своето собствено, и се беше отдала на спомени, изгубвайки представа за света.

Видя как Джейс се напрегна, сякаш го бяха докоснали с ръце. Отпусна глава назад. Дланите му се отвориха и стиснаха, когато звездите на пода в краката му заблестяха с ослепителна сребърна светлина. Клеъри примигна, за да отпъди бликналите от ярката светлина сълзи. Джейс, грациозна тъмна фигура на фона на заслепяващото сребърно сияние, стоеше сякаш в сърцето на водопад. Навсякъде около тях се носеше шум — тих, неразбираем шепот.

Клеъри гледаше как той падна на колене и се подпря с ръце на земята. Сърцето й се сви. Когато Мълчаливите братя бяха влезли в главата й, тя едва не припадна, но Джейс беше по-силен, нали? Той се сви, ръцете му обвиха стомаха му, агония се излъчваше от всяка негова клетка, но не извика. Клеъри не издържа — спусна се към него през морето от светлина и падна на колене, обгръщайки тялото му с ръце. Шепнещите гласове се надигнаха в знак на протест, когато той обърна глава и я погледна. Сребърната светлина беше измила цвета на очите му и те изглеждаха гладки и бели като мраморни плочки. Устните му оформиха името й.

И тогава всичко изчезна — светлината, звука — всичко, и те стояха на колене заедно на голия под в залата, обгърнати от тишина и сенки. Джейс трепереше и когато отпусна дланите си, тя видя кръв на местата, където ноктите му се бяха забили в кожата. Тя все още го държеше за ръка и погледна към Мълчаливите братя, опитвайки се да сдържи гнева си. Знаеше, че беше все едно да се ядосва на лекар, който е назначил болезнено, но животоспасяващо лечение, но й беше трудно, изключително трудно, да бъде благоразумна, когато ставаше въпрос за някой, когото обича.

Има нещо, което не ни казваш, Клариса Моргенстърн, каза брат Закарая. Тайна, която и двамата пазите. Ледена ръка обви сърцето на Клеъри.

— Какво искате да кажете?

Знакът на смъртта е върху това момче. Беше друг брат — Енок, помисли си тя.

— Смърт? Искате да кажете, че ще умра? — попита Джейс, но не звучеше изненадано.

Искаме да кажем, че си бил мъртъв. Вече си минавал през портала на царството на сенките, душата ти е напускала тялото ти.

Клеъри и Джейс се спогледаха. Тя преглътна.

— Ангел Разиел… — започна тя.

Да, неговият знак също е върху момчето. В гласа на Енок липсваше емоция. Има само два начина да върнеш някого от мъртвите. Чрез некромантия — черна магия със звънец, книга и свещ. Така можеш да създадеш подобие на живот. Но само ангел, собствената дясна ръка на Бог може да постави човешка душа обратно в тялото така, както някога е бил вдъхнат живот у първите хора. Той поклати глава. Балансът между живота и смъртта, доброто и злото, е деликатен въпрос, млади ловци на сенки. Вие сте нарушили този баланс.

— Но Разиел е ангел — каза Клеъри. — Може да направи каквото поиска. Вие го боготворите, нали? След като е решил да направи това…

А така ли е? Попита друг от братята. Той ли реши това?

— Аз… — Клеъри погледна Джейс. Можех да поискам абсолютно всичко. Световен мир, лек за болест, да живея вечно. Аз обаче исках само теб.

Познаваме ритуала на реликвите, каза Закарая. Знаем, че който ги притежава, който е техен господар, може да поиска от Ангела едно нещо. Не мисля, че е можел да откаже.

Клеъри вдигна брадичка.

— Е, вече е сторено.

Джейс се опита да се усмихне.

— Те могат да ме убият, ако решат. За да възстановят баланса.

Клеъри стисна още по-силно ръката му.

— Стига глупости — гласът и беше изтънял.

Тя се напрегна още повече, когато брат Закарая се отдели от групата на Мълчаливите братя и се приближи към тях, носейки се мълчешком към Говорещите звезди. Стигна до Джейс, и Клеъри трябваше да се пребори с желанието си да го отблъсне. Той се наведе, постави дългите си пръсти под брадичката на Джейс и вдигна лицето на момчето към своето. Ръцете на Закарая бяха тънки и гладки — ръце на млад човек. Досега тя не се беше замисляла сериозно за възрастта на Мълчаливите братя, беше сметнала, че всички са от някакъв мъдър и стар вид.

Джейс, още на колене, погледна Закарая, който го наблюдаваше със сляпо, безстрастно изражение. Това напомни на Клеъри за средновековните рисунки на коленичили светци, обърнали поглед нагоре, с обляни от ярка златна светлина лица.

Ако бях при теб, докато растеше, каза той с изненадващо нежен глас, щях да разпозная рода Херондейл в лицето ти, Джейс Лайтууд и щях да разбера кой си.

Джейс изглеждаше объркан, но не се отдръпна.

— Казват, че не приличам нито на майка си, нито на баща си…

Закарая се обърна към другите.

Не можем и не бива да нараняваме момчето. Между семейство Херондейл и Братята съществуват стари връзки. Длъжни сме да му помогнем.

— Да му помогнете с какво? — попита Клеъри. — Има ли някакъв проблем с него… има ли нещо в главата му?

Когато се ражда ловец на сенки, се извършва ритуал и над детето се полагат определени защитни заклинания от Мълчаливите братя и от Железните сестри.

Клеъри знаеше от обучението си, че Железните сестри бяха женски орден като Мълчаливите братя, които живееха дори още по-изолирано от тях, и отговаряха за изработката на оръжията на ловците на сенки.

Брат Закарая продължи:

Когато Джейс е починал и после е бил възкресен, той се е родил за втори път и е бил лишен от тези защити и ритуали. Останал е отворен като незаключена врата — отворен за всякакви демонични влияния и сили.

Клеъри облиза изсъхналите си устни.

— Тоест е бил обладан?

Не обладан. Повлиян. Подозирам, че голяма демонична сила шепти в ушите ти, Джонатан Херондейл. Ти си силен, бориш се с нея, но тя те увлича, както морето увлича пясъка.

— Джейс — прошепна Джейс през побелелите си устни. — Джейс Лайтууд, не Херондейл.

Клеъри се хвана за по-практичната страна на въпроса.

— Откъде сте сигурни, че демон прави това? И какво можем да направим, за да го остави на мира?

Енок каза замислено:

Ритуалът трябва да бъде извършен отново, защитите да бъдат положени за втори път, както когато е бил роден.

— Вие можете ли да го направите? — попита Клеъри.

Закарая наклони глава. Може да бъде направено. Трябва да се подготвим, да извикаме една от Железните сестри и да бъде направен амулет… Той замълча. Джонатан трябва да остане при нас, докато извършим ритуала. Това е най-безопасното място за него.

Клеъри погледна отново Джейс, търсейки някаква емоция, каквото и да е — надежда, облекчение, задоволство… нещо. Лицето му обаче беше безизразно.

— За колко време? — попита той.

Закарая разтвори широко ръце:

Един, може би два дни. Ритуалът е създаден за новородени; ще трябва да го променим и пригодим за възрастен човек. Ако беше на повече от осемнайсет години, това щеше да е невъзможно. И сега ще бъде трудно, но можеш да бъдеш спасен.

„Да бъде спасен“. Не на такова нещо се беше надявала Клеъри, искаше й се да й кажат, че проблемът е лесен за разрешаване. Погледна Джейс. Той беше навел глава, косата му бе паднала напред, вратът му й се стори толкова уязвим, че сърцето я заболя.

— Няма проблем — каза нежно тя. — Ще остана тук с теб…

Не. Братята проговориха заедно, гласовете им бяха категорични. Той трябва да остане тук сам. За онова, което е необходимо да направим, той не трябва да се разсейва.

Клеъри усети как тялото на Джейс се напрегна. Последният път, когато беше сам в Града на тишината, беше несправедливо затворен, стана свидетел на ужасяващата смърт на повечето от Мълчаливите братя и беше измъчван от Валънтайн. Нямаше начин идеята да остане още една нощ сам в Града да не му се стори мъчителна.

— Джейс — прошепна тя, — ще направя каквото поискаш. Ако искаш да си тръгнем…

— Ще остана — каза той. Вдигна глава и гласът му прозвуча силно и ясно. — Ще остана. Направете каквото трябва, за да решите проблема. Искам да се обадиш на Изи и Алек. Кажи им… кажи им, че съм отишъл при Саймън да го държа под око. Кажи им, че ще се видим утре или вдругиден.

— Но…

— Клеъри — той нежно махна ръцете й, които обгръщаха врата му, и ги задържа в своите. — Беше права. Не е в мен причината. Нещо ми го причинява. Причинява го на нас. Знаеш ли какво означава това? Ако мога да бъда… излекуван… повече няма да се страхувам да бъда с теб. Бих останал и хиляда нощи в Града на тишината заради това.

Тя се наведе напред, без да се притеснява от присъствието на Мълчаливите братя и го целуна като бързо притисна устни към неговите.

— Ще се върна — прошепна тя. — Утре вечер след партито в „Айрънуъркс“, ще дойда да те видя.

Надеждата в очите му можеше да разбие сърцето й.

— Може би дотогава ще съм излекуван.

Тя докосна лицето му с върховете на пръстите си.

— Може би.

Саймън се събуди все още изтощен след дългата, изпълнена с кошмари нощ. Завъртя се по гръб и се втренчи в светлината, която идваше от единствения прозорец в стаята му.

Зачуди се дали щеше да спи по-добре, ако правеше като другите вампири и спеше през деня. Макар слънцето да не го нараняваше, нощта го привличаше и пораждаше у него желание да скита под тъмното небе и блестящите звезди. Нещо вътре в него искаше да живее в сенките и светлината пробождаше тази част от него като остър нож. По същия начин у него съществуваше копнежа за кръв. Беше се опитал да се пребори с този копнеж и беше загубил.

Изправи се със залитане, навлече някакви дрехи и отиде в дневната. Миришеше на препечени филийки и кафе. Джордан седеше на един от високите столове. Както обикновено, косата му стърчеше на всички посоки, а раменете му бяха прегърбени.

— Здрасти — каза Саймън. — Какво става?

Джордан го погледна. Беше блед под загара си.

— Имаме проблем — каза той.

Саймън примигна. Не беше виждал съквартиранта си върколак от онзи ден. Снощи се беше прибрал от Института и беше припаднал от изтощение. Джордан го нямаше и Саймън бе предположил, че е на работа. Може би обаче нещо се беше случило.

— Какво има?

В отговор Джордан бутна вестника към Саймън. „Дейли Нюз“ беше отворен някъде по средата. В горната част имаше зловеща снимка — зърнест образ на проснато върху някакъв тротоар тяло, със слаби крайници, огънати под странен ъгъл. Не приличаше на човешко, както понякога се случваше с мъртвите тела. Саймън щеше да попита Джордан защо му показва статията, когато текстът под снимката се заби в съзнанието му.

Неспособен да чете повече, Саймън се отпусна тежко на един стол. Разпозна разноцветните ръкавици без пръсти и глупавата розова шапка, които носеше, когато я видя за последно. Господи, прииска му се да каже. О, Господи! Но думите не излязоха от устата му.

— На бележката не пишеше ли — каза Джордан със слаб глас — че ако не отидеш на онзи адрес, ще прережат гърлото на приятелката ти?

— Не — прошепна Саймън. — Не е възможно. Не.

Но си спомни: „Малката приятелка на братовчедката на Ерик. Как се казваше? Онази, която си пада по Саймън. Тя идва на всичките ни концерти и навсякъде разправя, че му е гадже.“

Саймън си спомни и телефона й, малкият й розов телефон със стикери и как го беше вдигнала, за да ги снима заедно. Усещането за ръката й върху рамото му, лека като пеперуда. Четиринайсетгодишна. Той се сви и обви ръце около тялото си, сякаш искаше да се смали и да изчезне.

14.В какво се превръщат мечтите

Джейс се мяташе неспокойно на тясното легло в Града на тишината. Той не знаеше къде спят Братята, а и те не изглеждаха склонни да разкрият това пред него. Единственото място, където можеше да легне, беше в една от килиите под Града, където обикновено държаха затворниците. Оставиха вратата отворена, за да не се чувства като в затвор, но каквото и въображение да имаше човек, мястото не би могло да бъде наречено приятно.

Въздухът беше тежък и задушен, беше съблякъл тениската си и лежеше върху завивките само по дънки, но и така му беше прекалено горещо. Стените имаха матово сив цвят и някой беше издълбал буквите Дж. Г. в камъка над рамката на леглото. В напуканото огледало се виждаше собственото му изкривено отражение и мивката. Да не говорим, че това помещение събуди у него повече от неприятни спомени.

Братята влизаха и излизаха от съзнанието му през цялата нощ, докато накрая той се почувства като окъсан парцал. Тъй като всичко се пазеше в голяма тайна, нямаше представа дали са постигнали някакъв напредък. Те изобщо не изглеждаха доволни, но Братята винаги бяха такива.

Той знаеше, че истинският тест е сънят. Какво щеше да сънува? Въртеше се, заровил лице в ръцете си. Не мислеше, че ще понесе още един сън, в който наранява Клеъри. Мислеше, че ще загуби разсъдъка си и това го плашеше. Никога не се беше страхувал от смъртта, но мисълта, че ще полудее, беше най-лошото, което можеше да си представи. Единственият начин да разбере това обаче, беше да заспи. Той затвори очи и се насили да сънува.

Заспа и засънува.

Намираше се в долината в Идрис, където се би със Себастиан и едва не загина. Беше есен, не разгара на лятото, както последния път, когато беше там. Листата бяха обагрени в златно и кафяво, в оранжево и червено. Той стоеше на брега на малка река — по-скоро поток, — която разделяше долината на две. В далечината към него се приближаваше някой, който той още не можеше да види ясно, но фигурата крачеше открито и целеустремено.

Беше абсолютно сигурен, че е Себастиан, но едва когато фигурата се приближи, успя да види по-ясно и осъзна, че не е възможно да е той. Себастиан беше висок, по-висок от Джейс, а този човек беше дребен — лицето му оставаше в сянка, но беше с глава или две по-нисък от Джейс. Беше слаб с кльощави детски рамене и кокалести китки, стърчащи от прекалено късите ръкави на блузата му.

Макс.

Образът на по-малкия му брат го зашемети и той падна на колене върху зелената трева. От падането не го заболя. Всичко беше някак неясно като в сън, каквото всъщност си беше. Макс изглеждаше както обикновено. Момче с кокалести колена, на прага на порастването и раздялата с детството. Но той никога нямаше да порасне.

— Макс — каза Джейс. — Макс, толкова съжалявам.

— Джейс — Макс стоеше на едно място. Излезе слаб вятър и отвя кафявата коса от лицето му. Очите му зад очилата бяха сериозни. — Не съм тук заради себе си — каза той. — Не съм тук, за да те преследвам или да те карам да се чувстваш виновен.

Разбира се, прозвуча глас в главата на Джейс. Макс винаги те е обичал, винаги ти се е възхищавал и е вярвал, че си чудесен.

— Сънищата, които имаш, са послания — каза Макс.

— Сънищата са повлияни от демон, Макс. Мълчаливите братя казаха…

— Те грешат — рече бързо Макс. — Сега те са съвсем малко на брой и силата им е по-слаба от преди. Сънищата трябва да ти кажат нещо. Не ги интерпретираш правилно. Те не те карат да нараниш Клеъри. Предупреждават те, че вече си я наранил.

Джейс поклати бавно глава.

— Не разбирам.

— Ангелите ме изпратиха да говоря с теб, защото аз те познавам — каза Макс с ясен детски глас. — Знам как се държиш с хората, които обичаш, и че никога не би ги наранил съзнателно. Ти обаче още не си се освободил напълно от влиянието на Валънтайн. Гласът му още ти нашепва; ти не осъзнаваш, че го чуваш, но е така. Сънищата ти казват, че докато не убиеш тази част от себе си, не можеш да бъдеш с Клеъри.

— Тогава ще я убия — отвърна Джейс. — Ще направя каквото трябва. Само ми кажи какво.

Макс му отправи ясна, светла усмивка и му подаде нещо. Беше кама със сребърна дръжка — камата със сребърната дръжка на Стивън Херондейл, онази, от кутията. Джейс веднага я позна.

— Вземи това — каза Макс. — И я обърни срещу себе си. Онази част от теб, която е с мен в този сън, трябва да умре. Другата част, която после ще се въздигне, ще бъде пречистена.

Джейс пое ножа.

Макс се усмихна.

— Добре. От тази страна има много хора, които се тревожат за теб. Баща ти е тук.

— Не Валънтайн…

— Истинският ти баща. Той ме накара да ти предам да използваш камата. Тя ще прореже всичко нечисто в душата ти.

Макс се усмихна като ангел, когато Джейс насочи камата с острието към себе си. В последния момент обаче Джейс се поколеба. Ситуацията много приличаше на онзи път, когато Валънтайн го беше пробол в сърцето. Той вдигна острието и направи дълъг разрез на дясната си ръка от лакътя до китката. Нямаше болка. Прехвърли ножа в лявата си ръка и направи същото и с другата. Кръв рукна от дългите разрези по ръцете му, по-червена от кръвта в истинския живот, кръв с цвят на рубин. Тя се стече по кожата му и закапа по тревата.

Чу как Макс изпусна тихо дъха си. Момчето се наведе и докосна кръвта с пръстите на дясната си ръка. Когато се изправи и вдигна ръка, пръстите му блестяха в алено. Направи една стъпка към Джейс, после друга. От това разстояние Джейс ясно виждаше лицето на Макс — гладката му детска кожа, прозрачните му клепачи, очите му — Джейс не помнеше да е имал толкова тъмни очи. Макс постави ръка върху кожата на гърдите на Джейс, точно над сърцето му и с кръвта започна да рисува руна. Джейс не я беше виждал преди, ъглите й се припокриваха и имаха странни форми.

Когато приключи, Макс отпусна ръка и отстъпи. Главата му се наклони на една страна, сякаш художник гледа творбата си. Внезапен пристъп на агония премина през Джейс. Кожата на гърдите му сякаш пламна. Макс стоеше, наблюдаваше го с усмивка и тръскаше ръка.

— Боли ли, Джейс Лайтууд? — попита той, но гласът вече не беше на Макс, а на някого другиго, висок и дрезгав, и познат.

— Макс… — прошепна Джейс.

— Както си причинявал болка, така болка ще ти бъде причинена — каза Макс, чието лице започна да потръпва и да се променя. — Както си причинявал мъка, така мъка ще ти бъде причинена. Сега си мой, Джейс Лайтууд. Мой си.

Болката беше ослепителна. Джейс падна напред, ръцете деряха гърдите му и над него се спусна тъмнина.

Саймън седна на дивана с лице в ръцете си. Главата му бучеше.

— Аз съм виновен — каза той. — Със същия успех можех да убия Морийн, докато пиех от кръвта й. Тя е мъртва заради мен.

Джордан се излегна на дивана срещу него. Беше с дънки и зелена тениска, върху блуза с дълъг ръкав, с дупки по маншетите. Беше мушнал палци в дупките и късаше плата. Около врата му проблясваше златният медальон на претор лупус.

— Стига — каза той. — Нямаше как да знаеш. Тя беше добре, когато я качих в таксито. Онези сигурно са я хванали и са я убили по-късно.

На Саймън му се зави свят.

— Но аз я ухапах. Тя няма да се съживи, нали? Няма да стане вампир?

— Не. Хайде, нали знаеш каква е процедурата? Трябваше да й дам да пие от кръвта ти, за да стане вампир. Ако беше пила от кръвта ти и после беше умряла, да, щяхме да обикаляме гробището с кол в ръка. Но случаят не е такъв. Мислех, че помниш тези неща.

Саймън усети вкуса на кисела кръв в гърлото си.

— Те са помислили, че е моя приятелка — каза той. — Предупредиха ме, че ще я убият, ако не отида, и когато не съм отишъл, са прерязали гърлото й. Сигурно е чакала цял ден, чудела се е дали ще отида. Надявала се е да отида… — стомахът му се разбунтува и той се наведе; дишаше тежко и се опитваше да не повърне.

— Да — отвърна Джордан, — но въпросът е кои са те? — той погледна сериозно Саймън. — Мисля, че е време да се обадиш в Института. Не обичам ловците на сенки, но съм чувал, че разследват случаите изключително внимателно. Може би ще имат някаква информация за адреса от бележката.

Саймън се колебаеше.

— Хайде — каза Джордан. — Направи достатъчно за тях. Позволи им и те да направят нещо за теб.

Саймън сви рамене и отиде за телефона си. Когато се върна в дневната, набра номера на Джейс. Изабел го вдигна на второто позвъняване.

— Пак ли ти?

— Съжалявам — каза Саймън неловко. Очевидно малката им интерлюдия в Храма не я беше размекнала толкова, колкото той се надяваше. — Търсех Джейс, но май ще трябва да говоря с теб…

— Чаровен, както винаги — каза Изабел. — Мислех, че Джейс е с теб.

— Не е — Саймън почувства безпокойство. — Кой ти каза това?

— Клеъри — отвърна Изабел. — Може би се опитват да откраднат малко време заедно — тя не звучеше притеснена, което бе логично; Клеъри е последният човек, който би излъгал за местонахождението на Джейс, ако той имаше някакви неприятности. — Не че има значение. Джейс е оставил телефона в стаята си. Ако го видиш, напомни му, че довечера трябва да дойде на партито в „Айрънуъркс“. Ако не се появи, Клеъри ще го убие.

Саймън почти беше забравил, че той също трябваше да отиде на партито.

— Добре — отвърна той. — Виж, Изабел. Имам един проблем.

— Казвай. Харесвам проблемите.

— Не съм сигурен, че ще харесаш този — каза той колебливо и набързо й обясни ситуацията. Тя ахна тихо, когато й разказа как бе ухапал Морийн; Саймън усети как гърлото му се стегна.

— Саймън — прошепна тя.

— Знам, знам — каза той нещастно. — Мислиш ли, че не съжалявам? Дори много повече.

— Ако я беше убил, щеше да нарушиш Закона. Щеше да станеш престъпник. Аз трябваше да убия теб.

— Но не го направих — каза той и гласът му потрепери. — Не го направих. Джордан се кълне, че е била добре, когато я е качил в таксито. А и във вестника пише, че гърлото е прерязано. Не съм го направил аз. Бил е някой друг, за да се добере до мен. Но не знам защо.

— Не сме приключили с този въпрос — гласът й беше твърд. — Но първо отиди да вземеш бележката, която са ти оставили. Искам да ми я прочетеш.

Саймън направи каквото му каза и беше възнаграден с рязко поемане на въздух от страна на Изабел.

— Знаех, че адресът ми звучи познато — каза тя. — Клеъри ме накара да се срещнем там вчера. Това е адресът на църква в центъра. Щабът на някаква демонична секта.

— Какво може да иска една демонична секта от мен? — попита Саймън и в замяна Джордан го изгледа любопитно, той все пак чуваше само половината разговор.

— Не знам. Ти си Дневен вампир. Имаш откачени сили. Примамлива мишена за лунатици и черни магьосници. Просто така стоят нещата. — Изабел можеше да прояви малко повече съчувствие, помисли си Саймън. — Виж, нали ще дойдеш на партито в „Айрънуъркс“? Ще се видим там и ще обсъдим следващата си стъпка. И ще кажа на мама какво се е случило с теб. Те вече разследват църквата Талто и ще добавят тази информация към останалите.

— Сигурно ще дойда — каза Саймън. Последното нещо, което му се искаше да направи, е да ходи на парти.

— И доведи и Джордан — каза Изабел. — Бодигардът ти ще ни е от полза.

— Не мога. Мая ще бъде там.

— Аз ще говоря с нея — отвърна Изабел. Прозвуча по-уверена, отколкото Саймън би бил на нейно място. — Ще се видим там.

Тя затвори. Саймън се обърна към Джордан, който лежеше на дивана, подпрял глава на една от плетените възглавници.

— Колко от разговора успя да разбереш? — попита той.

— Достатъчно, за да знам, че довечера ще ходим на парти — отвърна Джордан. — Чух за купона в „Айрънуъркс“. Но не съм от глутницата на Гароуей, така че не съм поканен.

— Май ще трябва да дойдеш като моя дама — Саймън пъхна телефона обратно в джоба си.

— Уверен съм в мъжествеността си, така че това не ме притеснява — каза Джордан. — Но не е зле да потърсим какво да облечем — провикна се той, когато Саймън тръгна към стаята си. — Искам да бъдеш красив.

Преди години, когато Лонг Айлънд Сити беше център на индустрията, а не моден квартал, пълен с художествени галерии и заведения, „Айрънуъркс“ беше текстилна фабрика. Сега представляваше огромна тухлена сграда, чийто интериор беше превърнат в празно, но красиво пространство. Подът бе направен от припокриващи се квадрати шлифована стомана; тънки стоманени греди се извиваха до тавана и бяха обвити с малки бели лампички. Стълбище от ковано желязо, украсено с висящи растения, се виеше на спирала до балкона горе. Огромен стъклен таван разкриваше гледка към нощното небе. Отвън дори имаше тераса, която се извисяваше над Ийст Ривър и разкриваше фантастична гледка към Фифти Найнт Стрийт Бридж — мостът блестеше, опънат като копие от Куинс до Манхатън.

Върколаците от глутницата на Люк бяха надминали себе си в украсата. Имаше изкусно подредени огромни глинени вази с бели цветя с дълги дръжки; маси с бели покривки, разположени в кръг около издигната сцена, на която струнен квартет върколаци свиреше класическа музика. На Клеъри й се прииска Саймън да беше тук, беше убедена, че „Струнен квартет вълколак“ би било чудесно име за групата.

Тя вървеше от маса на маса и подреждаше неща, които нямаха нужда от подреждане, играеше си с цветята и оправяше сребърните прибори, които всъщност си бяха добре. Досега бяха пристигнали малко гости, а тя не познаваше никого от тях. Майка й и Люк стояха до вратата, поздравяваха пристигащите и се усмихваха. Люк изглежда се чувстваше неудобно в костюм, а Джослин блестеше в разкроената си синя рокля. След събитията през последните няколко дни, й беше приятно да види майка си щастлива, макар че Клеъри се питаше доколко е искрена и до каква степен беше поза. Устните на Джослин бяха сковани и това притесни Клеъри — наистина ли беше щастлива или се усмихваше, въпреки болката?

Не че Клеъри се чувстваше по-различно. Каквото и да правеше, не можеше да спре да мисли за Джейс. Какво правеха Мълчаливите братя с него? Той добре ли е? Щяха ли да успеят да решат проблема с него, да блокират влиянието на демона? Беше прекарала безсънна нощ, лежеше вперила поглед в тъмнината на стаята си и се притесняваше, докато накрая буквално й стана лошо.

Повече от всичко й се искаше той да е тук. Сама беше избрала роклята си за тази вечер — толкова светло златна, че изглеждаше почти бяла и беше по-прилепнала по тялото й от обичайните й дрехи — с надеждата, че на Джейс ще му хареса, а сега той нямаше да я види. Знаеше, че е глупаво да се тревожи за такова нещо; беше готова до края на живота си да ходи облечена с дрипи, ако това би помогнало на Джейс. А и той винаги й беше казвал, че е красива и не се оплакваше, че често се обличаше с дънки и маратонки. Въпреки това си мислеше, че сега щеше да я хареса.

Докато тази вечер стоеше пред огледалото, почти се беше почувствала красива. Майка й винаги казваше, че се е развила малко по-късно и докато гледаше собственото си отражение, Клеъри се зачуди дали и с нея няма да стане така. Вече не беше плоска като дъска — миналата година смени сутиена си с един номер по-голям — и, ако присвиеше очи, й се струваше, че вижда… да, определено имаше ханш. Имаше извивки. Малки, но и това беше нещо.

Бижутата й бяха семпли, много изчистени.

Тя вдигна ръка и докосна пръстена на Моргенстърн на верижката около врата й. Едва тази сутрин я беше сложила отново, за първи път от няколко дни. Имаше чувството, че беше нещо като негласен жест на доверие към Джейс, начин да заяви верността си, независимо дали той го съзнаваше или не. Беше решила да я носи, докато го види отново.

— Клариса Моргенстърн? — каза тих глас зад рамото й.

Клеъри се обърна изненадано, гласът не й беше познат.

Видя слабо, високо момиче, което изглеждаше на около двайсет години. Кожата й беше с цвят на мляко и под нея прозираха яркозелени вени, русата й коса имаше същия зеленикав оттенък. Очите й бяха наситено сини и мраморни, и облечена с малка синя рокля, толкова тънка, че Клеъри имаше чувството, че момичето замръзва от студ. Споменът постепенно изплува от дълбините на съзнанието й.

— Кейли — каза бавно Клеъри, когато позна феята сервитьорка от „При Таки“, която беше сервирала на нея и семейство Лайтууд повече от един път. През главата й пробяга спомена, че между Кейли и Джейс някога беше имало нещо. Това обаче изглеждаше незначително на фона на всичко останало и тя не му обърна внимание. — Не знаех… Познаваш Люк?

— Не ме бъркай с гостите на това тържество — каза Кейли, слабата й ръка махна неопределено във въздуха. — Моята господарка ме прати да те открия, не да присъствам на забави — тя надникна любопитно през рамото й, сините и очи блестяха. — Досега не се бях замисляла, че майка ти се омъжва за върколак.

Клеъри вдигна вежди.

— И?

Кейли я изгледа от горе до долу леко развеселено.

— Господарката ми каза, че си много упорита, въпреки малкия си размер. В кралския двор биха те гледали от високо заради ниския ти ръст.

— Не сме в кралския двор — каза Клеъри — И не сме в „При Таки“. И, тъй като ти идваш при мен, имаш пет секунди да ми кажеш какво иска кралицата на феите. Не я харесвам особено и не съм в настроение за игричките й.

Кейли посочи с тънък пръст със зелен нокът шията на Клеъри.

— Господарката ми каза да те попитам защо носиш пръстена на Моргенстърн. От уважение към баща ти ли?

Ръката на Клеъри се стрелна към шията й.

— Заради Джейс… Защото Джейс ми го даде — каза тя, преди да успее да се спре и после се ядоса на привързаността си. Не беше никак умно да казва на кралицата на феите повече от необходимото.

— Но той не е от семейство Моргенстърн — каза Кейли, — а от семейство Херондейл и те имат свой, собствен пръстен. С изображение на чапли, а не на утринни звезди. Това няма ли да му подхожда повече? Душа, която се извисява като птица в полет, вместо да пада като Луцифер?

— Кейли — изръмжа Клеъри през зъби. — Какво иска кралицата на феите?

Момичето фея се засмя.

— Тя иска само да ти даде това — и отвори дланта си. Беше малко сребърно звънче с халка на края на дръжката, така че да може да се постави на верижка. Когато Кейли протегна ръката си напред, звънчето звънна леко и сладко като дъжд.

Клеъри се сви.

— Не искам дарове от господарката ти — каза тя. — Те винаги са обвити с лъжи и очаквания. Няма да бъда длъжница на кралицата.

— Това не е дар — каза нетърпеливо Кейли. — С него можеш да я призовеш. Кралицата ти прощава упоритото държание. Очаква в скоро време да потърсиш помощта й. Тя е готова да ти помогне, ако я помолиш. Трябва само да звъннеш и слуга на двора ще дойде и ще те заведе при нея.

Клеъри поклати глава.

— Никога няма да звънна.

Кейли сви рамене.

— Тогава няма да ти струва нищо да го вземеш.

Като в сън Клеъри видя как собствената й ръка се протяга и пръстите й посягат към звънчето.

— Ти би направила всичко, за да го спасиш — каза Кейли, гласът й беше нежен и сладък, като звъна на звънчето. — Всичко, каквото и да ти струва това, каквото и да се наложи да обещаеш на Ада или на Рая. Нали?

В главата на Клеъри прозвучаха гласове от миналото:

„Някога питала ли си се какви неистини има в историята, която майка ти ти е разказвала, и какво я е накарало да ти я разкаже? Наистина ли вярваш, че знаеш всички тайни от миналото си?“

„Мадам Доротея каза, че Джейс ще се влюби в неподходящ човек.“

„Той още може да бъде спасен. Но ще е трудно.“

Звънчето звънна, когато Клеъри го взе и го стисна в ръка. Кейли се усмихна, сините й очи заблестяха като стъклени мъниста.

— Мъдър избор.

Клеъри се поколеба. Преди обаче да успее да върне звънчето на феята, тя чу някой да я вика и се обърна към майка си, която си проправяше път през тълпата. После се завъртя бързо обратно и не остана изненадана, когато видя, че Кейли я няма, че се е стопила като мъгла на утринното слънце.

— Клеъри — каза Джослин, когато стигна до нея, — търсих те. — После Люк ми показа къде си и видях, че стоиш съвсем сама. Всичко наред ли е?

„Стоиш съвсем сама“. Клеъри се зачуди какъв вид прах ползваше Кейли — майка й би трябвало да може да види през него.

— Добре съм, мамо.

— Къде е Саймън? Мислех, че ще дойде.

Разбира се, че ще попита първо за Саймън, помисли си Клеъри, не за Джейс. Въпреки че и Джейс трябваше да дойде и, като гадже на Клеъри, може би трябваше вече да е дошъл.

— Мамо — каза тя и млъкна. — Някога ще започнеш ли да харесваш Джейс?

Зелените очи на Джослин омекнаха.

— Забелязах, че го няма, Клеъри. Просто не знаех дали ти се говори за това.

— Искам да кажа — продължи Клеъри упорито, — има ли нещо, което той може да направи, за да те накара да го харесваш?

— Да. Да те направи щастлива — Джослин докосна леко лицето й и Клеъри стисна здраво ръка, усещайки как звънчето се впива в кожата й.

— Той ме прави щастлива. Но не може да контролира всичко на този свят, мамо. Стават разни неща… — Клеъри затърси подходящата дума. Как можеше да обясни, без да разкрие истината, че не Джейс я караше да се чувства нещастна, а това, което ставаше с него?

— Обичаш го толкова много — каза нежно Джослин. — Това ме плаши. Винаги съм искала да си в безопасност.

— А виж какво се получи — започна Клеъри, но спря. Моментът не беше подходящ да отправя обвинения към майка си или да се кара с нея, не и сега. Не и докато Люк ги наблюдаваше от вратата със светнало от любов и притеснение лице. — Само ако го познаваше… — каза тя отчаяно. — Но може би всички казват така за гаджетата си.

— Права си — каза Джослин, с което я изненада. — Не го познавам много добре. Когато го видя, ми напомня малко за майка му. Не знам защо… той не прилича на нея. Тя беше изключително красива и изглеждаше толкова уязвима, колкото и той…

— Уязвим? — учуди се Клеъри. Мислеше, че само тя беше забелязала уязвимостта на Джейс.

— О, да — каза Джослин. — Исках да я мразя, защото отне Стивън от Аматис, но незнайно как на човек винаги му се приискваше да защити Селин. Джейс притежава тази нейна черта — тя прозвуча замислено. — Може би просто защото на този свят красивите неща толкова лесно се чупят — тя отпусна ръката си. — Няма значение. Аз си имам моите спомени и те са си мои. Джейс не е длъжен да носи и това бреме. Ще ти кажа едно нещо обаче. Ако той не те обичаше както те обича, а това е изписано на лицето му, когато те погледне, нямаше да го търпя и един миг. Не забравяй това, когато ми се ядосаш.

Тя отмина възражението на Клеъри, че не е ядосана, с усмивка и потупване по бузата и тръгна към Люк, като преди това я помоли да се смеси с присъстващите. Клеъри кимна и не отвърна нищо; докато гледаше как майка й се отдалечава, имаше чувството, че звънчето прогаря дланта й като горяща кибритена клечка.

В района около „Айрънуъркс“ имаше главно складове и художествени галерии, беше от типа квартали, които оставаха безлюдни през нощта, така че Джордан и Саймън лесно намериха къде да паркират. Саймън изскочи от колата и видя, че Джордан вече е на тротоара и го гледаше критично.

Саймън не беше взел хубави дрехи, когато си тръгна от къщи. Нямаше нищо луксозно — само късо спортно яке, което някога е било на баща му, — така че двамата с Джордан цял следобед кръстосваха Ийст Вилидж за нещо прилично за обличане. Накрая бяха намерили стар костюм, марка „Дзеня“, в магазин на име „Любовта ще спаси света“. В него се продаваха най-вече блестящи ботуши с платформи и шалове „Пучи“ от шейсетте. Саймън заподозря, че Магнус си купува дрехите от там.

— Какво? — попита сега той и неловко придърпа ръкавите на сакото. Беше му леко тясно, но според Джордан никой нямаше да забележи, ако не го закопчаваше. — Толкова зле ли изглеждам?

Джордан сви рамене.

— Ако се погледнеш в огледало, то няма да се счупи. Само се питах дали си въоръжен. Искаш ли нещо? Кама, може би? — той леко отвори собственото си сако и Саймън видя нещо дълго и метално да проблясва в подплатата.

— Нищо чудно, че с Джейс толкова си паснахте. И двамата сте като шантави самоходни арсенали. — Саймън поклати глава загрижено, обърна се и тръгна към входа на „Айрънуъркс“, който беше от другата страна на улицата. Над него имаше широка златна тента, която хвърляше правоъгълна сянка върху тротоара, както и червен килим с избродиран златен вълк върху него. Нямаше как това да не развесели Саймън.

Облегната на един от стълбовете, които поддържаха тентата, стоеше Изабел. Беше вдигнала косата си и носеше дълга червена рокля с цепка отстрани, която разкриваше по-голямата част от крака й. Златни обръчи обвиваха дясната й ръка. Те приличаха на гривни, но Саймън знаеше, че всъщност това е камшикът й от злато и сребро. Тя цялата беше покрита със знаци. Те се виеха по ръцете й, пълзяха нагоре по бедрото й, обвиваха гърлото й и красяха гърдите й. Голяма част от знаците се виждаха, благодарение на дълбокото деколте на роклята й. Саймън се опита да не я зяпа.

— Здравей, Изабел — каза той.

До него Джордан също се опитваше да не я зяпа.

— Хм — каза той. — Здрасти. Аз съм Джордан.

— Срещали сме се — отвърна Изабел студено и пренебрегна подадената й ръка. — Мая се опита да откъсне лицето ти. Добре се справи.

Джордан изглеждаше притеснен.

— Тя тук ли е? Добре ли е?

— Тук е — каза Изабел. — А дали е добре, не е твоя работа…

— Чувствам се отговорен — каза Джордан.

— И къде се крие това чувство? В панталона ти, може би?

Джордан изглеждаше възмутен.

Изабел махна със слабата си изрисувана ръка.

— Виж, каквото и да си правил в миналото, вече е минало. Знам, че сега си претор лупус и обясних на Мая какво значи това. Тя се съгласи да преглътне присъствието ти и ще се прави, че не съществуваш. Но това е всичко. Не я закачай, не се опитвай да я заговаряш, дори не я поглеждай или ще те смачкам така, че ще заприличаш на малко оригами на върколак.

Саймън се изхили.

— Смей се колкото искаш — Изабел посочи към него. — И с теб не иска да говори. Изглежда толкова зашеметяващо тази вечер, че ако си падах по мацки, щях да се пробвам, но и на двамата ви е забранено да говорите с нея. Ясно?

Те кимнаха, забили поглед в обувките си като гимназисти, които току-що са били наказани.

Изабел се отблъсна от стълба.

— Страхотно. Да влизаме.

15.Beati Bellicosi

Пространството в „Айрънуъркс“ беше като живо от накачените блестящи разноцветни светлини. Много гости вече седяха по масите, но също толкова се разхождаха наоколо, понесли чаши с шампанско. Сервитьори — които също бяха върколаци, явно глутницата на Люк се грижеше за цялото тържество, забеляза Саймън — се движеха сред гостите и им подаваха чаши. Саймън отказа една. От купона на Магнус избягваше да пие нещо, което не беше приготвил сам.

Мая стоеше до една от тухлените колони, говореше с двама други върколаци и се смееше. Беше облечена с поразителна обшита с оранжев сатен рокля, която подчертаваше тъмната й кожа, а косата й беше като ореол от кафяво златни къдрици около лицето. Тя забеляза Саймън и Джордан и многозначително им обърна гръб. Гърбът на роклята й беше изрязан във формата на буквата „V“ и разкриваше много гола плът, включително и татуировка на пеперуда в долната част на гръбнака.

— Това го нямаше преди — каза Джордан. — Говоря за татуировката.

Саймън погледна Джордан. Той зяпаше бившата си приятелка с очевиден копнеж и това, помисли си Саймън, щеше да накара Изабел да го фрасне по лицето, ако не беше по-внимателен.

— Хайде — каза той, сложи ръка на гърба на Джордан и леко го побутна. — Да видим къде са местата ни.

Изабел, която ги наблюдаваше през рамо, се усмихна като котка.

— Добра идея.

Проправиха си път през тълпата към мястото, където бяха разположени масите и откриха, че тяхната е вече почти заета. Клеъри седеше на един от столовете и гледаше чашата си за шампанско, пълна с нещо, което по всяка вероятност беше джинджифилова бира. До нея седяха Алек и Магнус; и двамата носеха тъмните костюми, с които бяха пристигнали от Виена. Магнус си играеше с ресните на дългия си бял шал. Алек, с кръстосани на гърдите ръце, беше забил ядосано поглед някъде в пространството.

Когато видя Саймън и Джордан, Клеъри скочи на крака и облекчение заля лицето й. Заобиколи масата, за да поздрави Саймън и той видя, че носи много изчистена копринена рокля с цвят на слонова кост и ниски сандали. Понеже обувките й не бяха на ток, тя изглеждаше съвсем дребна. Пръстенът на Моргенстърн висеше на врата й и среброто проблясваше, закачено на верижката. Тя протегна ръце да го прегърне и промърмори.

— Мисля, че Алек и Магнус са скарани.

— Така изглежда — прошепна той в отговор. — Къде е гаджето ти?

Тогава тя дръпна ръцете си от врата му.

— Ще дойде по-късно — тя се обърна. — Здрасти, Кайл.

Той се усмихна малко неловко.

— Всъщност се казвам Джордан.

— И аз така чух — Клеъри махна към масата. — По-добре да седнем. Предполагам, че съвсем скоро ще започнат тостовете и прочее. И се надявам да донесат храната.

Всички седнаха. Настъпи дълга, неловка тишина.

— Е — каза накрая Магнус, прокарвайки дълъг бял пръст по ръба на чашата си с шампанско.

— Джордан, чух, че си претор лупус. Виждам, че носиш техен медальон.

Джордан кимна. Бузите му горяха, зелените му очи блестяха и беше ясно, че не слуша внимателно разговора. Той следеше с поглед Мая, която се движеше през залата, и пръстите му нервно се свиваха и разпускаха около ръба на покривката. Саймън се зачуди дали изобщо съзнава какво прави.

— Вече от три години.

— Добра организация — каза Магнус. — Познавам мъжа, който я основа в началото на 1800 година. Уулси Скот. Уважавана и стара фамилия върколаци.

Алек издаде неприятен гърлен звук.

— И с него ли си спал?

Котешките очи на Магнус се разшириха.

— Александър!

— Е, аз не знам нищо за миналото ти, нали? — попита Алек. — Ти не ми казваш нищо; само повтаряш, че няма значение.

Лицето на Магнус остана безизразно, но в гласа му се промъкна тъмна гневна нотка.

— Това означава ли, че винаги когато спомена някого от миналото си, ти ще ме питаш дали не съм имал връзка с него?

Алек продължи да гледа упорито, но Саймън изпита съчувствие към него, обидата в сините му очи беше очевидна.

— Може би.

— Веднъж срещнах Наполеон — каза Магнус. — Само че нямах връзка с него. Беше изненадващо скромен за французин.

— Виждал си Наполеон? — Джордан, който май беше изпуснал по-голямата част от разговора, изглеждаше впечатлен. — Значи е вярно онова, което се говори за магьосниците?

Алек го погледна с неприязън.

— Кое по-точно?

— Александър — каза студено Магнус и Клеъри срещна погледа на Саймън през масата. Очите й бяха ококорени, зелени и сякаш казваха: „О-о“ — Не можеш да се държиш грубо с всички, които ме заприказват.

Алек махна широко с ръце.

— И защо не? Да не ти съсипвам стила? Или може би си се надявал, че ще пофлиртуваш с някой върколак? Той е много привлекателен, ако си падаш по сексапилни типове с широки рамене.

— Хей! — каза Джордан меко.

Магнус закри лицето си с ръце.

— А наоколо има и много красиви момичета, тъй като очевидно не подбираш. Има ли нещо, по което не си падаш?

— По русалки — отговори Магнус в шепите си. — Миришат на водорасли.

— Не е смешно — каза ядосано Алек, избута стола си назад, стана от масата и изчезна сред множеството.

Магнус още държеше главата си с ръце, черните иглички на косата му стърчаха между пръстите му.

— Просто не разбирам — каза той, без да се обръща конкретно на някого, — защо миналото има такова значение.

За изненада на Саймън, Джордан му отговори.

— Миналото винаги има значение — каза той. — На това ни учат, когато станем претори. Не трябва да забравяш нещата, които си направил. Иначе няма да се поучиш от грешките си.

Магнус вдигна глава, златнозелените му очи проблеснаха през пръстите му.

— На колко години си? — попита той. — На шестнайсет?

— На осемнайсет — каза Джордан, леко стреснат.

На възрастта на Алек, помисли си Саймън и потисна усмивката си. Не че смяташе, че драмата между Алек и Магнус е смешна, но нямаше как да не го развесели изражението на Джордан. Той сигурно беше два пъти колкото Магнус — въпреки че беше висок, Магнус беше слаб и почти кльощав, — но очевидно се страхуваше от него. Саймън се обърна да срещне погледа на Клеъри, но тя гледаше втренчено входната врата, лицето й изведнъж беше станало бяло като платно. Тя пусна кърпата си на масата, промърмори „Извинете ме“, изправи се и буквално избяга.

Магнус вдигна ръце във въздуха.

— Ами, след като ще правим масово изселване… — каза той, изправи се грациозно и заметна шала около врата си. Той изчезна сред множеството, вероятно да потърси Алек.

Саймън погледна Джордан, който отново зяпаше Мая. Тя беше обърната с гръб към тях и говореше с Люк и Джослин, смееше се и отмяташе къдравата си коса назад.

— Дори не си го и помисляй — каза Саймън и се изправи. После посочи Джордан с пръст.

— Ти стой тук.

— И какво да правя? — попита Джордан.

— Каквото би правил един претор лупус в подобна ситуация. Медитирай. Използвай джедайските си сили. Каквото решиш. Ще се върна след пет минути, гледай да си още тук.

Джордан се облегна на стола си и бунтарски кръстоса ръце на гърдите си, но Саймън вече не му обръщаше внимание. Той се обърна и тръгна след Клеъри. Тя беше като червено-златна точица сред движещите се тела.

Той я настигна до една от обвитите в лампички колони и сложи ръка на рамото й. Тя се обърна и извика изненадано с широко отворени очи. Беше вдигнала ръка, сякаш да се защити. Отпусна се, когато видя кой е.

— Стресна ме!

— Очевидно — каза Саймън. — Какво става? Защо си толкова напрегната?

— Аз… — тя отпусна ръка и потръпна; макар да се насили да си придаде небрежно изражение, сърцето й препускаше лудешки. — Помислих, че видях Джейс.

— Така реших и аз — каза Саймън, — но…

— Но?

— Изглеждаш уплашена — не беше сигурен защо го каза и какво очакваше тя да му отвърне. Клеъри захапа устната си, както когато беше нервна. За миг погледът й се зарея някъде далеч; този поглед му беше много познат. Едно от нещата, които харесваше у нея, беше как се отдава на въображението си, колко лесно можеше да се обгради със стена от илюзорни светове на проклятия и принцеси, и провидения, и магии. Някога и той можеше да го прави, можеше да се отнася във въображаеми светове и те бяха невероятно вълнуващи, защото бяха безопасни… и бяха измислени. Сега, когато реалност и измислица се бяха слели, той се чудеше дали и тя като него, копнееше за миналото, за нормалното. Запита се дали нормалното беше като виденията или тишината — човек не осъзнаваше колко са му скъпи, докато не ги загубеше.

— Той е в труден период — каза тихо тя. — Страх ме е за него.

— Знам — отвърна Саймън. — Виж, не искам да любопитствам, но… той разбра ли какво става с него? Някой знае ли?

— Той… — тя млъкна. — Той е добре. Просто му е трудно да се справи с някои неща, свързани с Валънтайн. Сещаш се — това беше вярно, но Саймън знаеше, че лъже. Клеъри, която никога не криеше нищо от него. Той я погледна с укор. — Напоследък има кошмари — продължи тя. — Притеснява се, че е намесен демон…

— Че е намесен демон? — повтори Саймън невярващо. Знаеше, че Джейс има кошмари, той му беше казал, но не беше споменавал демони.

— Ами, очевидно съществуват демони, които могат да се домогнат до човек чрез сънищата му — обясни Клеъри, но май съжаляваше, че изобщо беше повдигнала темата. — Сигурна съм обаче, че не е нещо сериозно. Всеки сънува кошмари, нали? — тя сложи ръка върху неговата. — Ще отида да видя как е. После ще се върна — погледът й се плъзна покрай него към вратата, която водеше към терасата. Той кимна, но не я изпусна от поглед, докато се движеше през тълпата.

Тя изглеждаше толкова дребна — спомни си как в първи клас я беше изпратил до входната врата на дома й и я беше гледал как се качва по стълбите малка и решителна, а кутията й за обяд се удряше в коляното й. Той усети как сърцето му, което вече не биеше, се сви и се зачуди дали на света има нещо по-лошо от това да не можеш да защитиш любимите си хора.

— Изглеждаш болен — каза един глас до него. Дрезгав, познат глас. — Мислиш си какъв ужасен човек си ли?

Саймън се обърна и видя Мая да се обляга на колоната зад него. Около врата й имаше наниз съвсем малки бели кристали, а лицето й беше поруменяло от шампанското и топлината в залата.

— Или може би трябваше да кажа какъв ужасен вампир си — продължи тя. — Само че тогава ще излезе, че не те бива за вампир.

— Не ме бива за вампир — отвърна Саймън. — Но това не значи, че не бях и лошо гадже.

Тя се усмихна накриво.

— Бат каза да не те съдя прекалено строго. Каза, че мъжете имат навика да се държат глупаво с момичетата. И най-вече мъжете, които не са имали голям късмет в любовта.

— Сякаш гледа право в душата ми.

Мая поклати глава.

— Трудно ми е да ти се сърдя. Но работя по въпроса — каза тя и се обърна.

— Мая — повика я Саймън. Беше започнала да го боли главата и се почувства леко замаян. Но ако сега не говореше с нея, никога нямаше да го направи. — Моля те, почакай.

Тя се обърна и го погледна, и двете й вежди бяха вдигнати въпросително.

— Съжалявам за онова, което направих. Не го казвам за първи път, но наистина го мисля.

Тя сви рамене с безизразно изражение и не отвърна нищо.

Той игнорира болката в главата си.

— Може би Бат е прав — продължи той. — Но мисля, че има и още нещо. Исках да съм с теб, защото… Сигурно ще ти прозвучи много егоистично, но… ти ме караш да се чувствам нормално. Като човекът, който някога бях.

— Аз съм върколак, Саймън. Това не е никак нормално.

— Но ти… ти си… — каза той и се запъна с думите. — Ти си искрена и истинска… един от най-истинските хора, които някога съм познавал. Идваше ми на гости да играеш игри. Искаше да говорим за комикси, да ходим на концерти, да танцуваме, да правим нормални неща. Държеше се с мен, сякаш съм нормален човек. Никога не си ме наричала „Дневен вампир“ или изобщо „вампир“, а само Саймън.

— Така правят приятелите — каза Мая. Тя отново се беше облегнала на колоната, очите й блестяха леко, докато говореше. — Не гаджетата.

Саймън я гледаше. Главоболието му пулсираше като сърцебиене.

— А и дойде, и доведе Джордан — добави тя. — Къде ти беше умът?

— Не е честно — запротестира Саймън. — Аз нямах представа, че е бил…

— Знам, Изабел ми каза — прекъсна го Мая. — Само че това изобщо няма да ти се размине.

— О, така ли? — Саймън погледна към Джордан, който седеше сам на масата и изглеждаше като някой зарязан от дамата си, с която е имал уговорка за бал. Изведнъж Саймън се почувства много изморен — изморен да се тревожи за всички, изморен да се чувства виновен за нещата, които беше направил и които може би тепърва щеше да направи. — А Изи каза ли ти, че Джордан е избрал моя случай, за да бъде близо до теб? Трябва да чуеш как говори за теб. Дори как изрича името ти. Човече, само как ми се нахвърли, когато си помисли, че ти изневерявам…

— Не си ми изневерявал. Ние всъщност не бяхме гаджета. Изневярата е нещо различно…

Саймън се усмихна, когато Мая замълча и се изчерви.

— Прекрасно. Толкова много не го харесваш, че си готова да заемеш моята страна, независимо от всичко.

— Минаха години — отвърна тя. — Той така и не се опита да ме намери. Никога.

— Опитвал е. Знаеше ли, че през нощта, когато те е ухапал, се е превърнал за пръв път?

Тя поклати глава, къдриците й се разпиляха, големите й тъмни очи бяха сериозни.

— Не. Мислех, че знае…

— Че е върколак? Не. Знаел е, че губи контрол, но как да предположи, че се превръща във върколак? На другия ден, след като те ухапал, се върнал да те търси, но един претор лупус го спрял. Не му дали да се доближи до теб. Дори и тогава не спрял да те търси. Едва ли е имало и ден през последните две години, през който да не се е чудил къде си…

— Защо го защитаваш? — прошепна тя.

— Защото ти трябва да знаеш. Бях отвратителен като гадже и съм ти длъжник. Ти трябва да знаеш, че не е искал да те изостави. Приел е моя случай, само защото името ти се споменавало в досието ми.

Устните й се разделиха. Когато поклати глава, блестящите кристали на огърлицата й блеснаха като звезди.

— Не знам какво да правя с тази информация, Саймън. Какво трябва да направя?

— Не знам — отвърна Саймън. Имаше чувството, че някои забива пирони в главата му. — Но мога да ти кажа, че аз съм последният човек на този свят, който може да ти даде съвет за любовния ти живот — той притисна ръка към челото си. — Ще изляза навън. Да подишам малко свеж въздух. Джордан е там на масата, ако искаш да говориш с него.

Той махна с ръка към масите и после обърна гръб на питащите го очи, на очите на всички в залата, на приповдигнатите гласове и смеха, и се запъти към вратата.

Клеъри бутна вратата, която водеше към терасата и отвън я посрещна струя студен въздух. Тя потръпна, прииска й се да беше взела палтото си, но нямаше желание да се върне до масата. Излезе навън и затвори вратата след себе си.

Терасата беше просторна, с настилка от плоски камъни и парапет от ковано желязо. Тръстикови факли горяха в големи калаени съдове, но не можеха да затоплят въздуха, което вероятно обясняваше защо на терасата нямаше никого, освен Джейс. Той стоеше до парапета и гледаше реката.

Клеъри искаше да изтича към него, но се поколеба. Джейс носеше тъмен костюм, сакото над бялата риза бе разкопчано, главата му беше наклонена настрани. Никога не го беше виждала облечен така — изглеждаше по-възрастен и малко по-резервиран. Вятърът, идващ от реката, разроши косата му и тя си спомни как Джейс се беше оставил да бъде ухапан от Саймън, рискувайки живота си за нея.

— Джейс — извика го тя.

Той се обърна, погледна я и се усмихна. Клеъри познаваше тази усмивка и това явно отключи нещо вътре в нея, освободи я, тя изтича по камъните и се хвърли към него. Той я вдигна и я задържа във въздуха дълго време, лицето му беше заровено във врата й.

— Ти си добре — каза тя най-накрая, когато я пусна и изтри припряно сълзите, които се бяха търкулнали от очите й. — Искам да кажа… Мълчаливите братя нямаше да те пуснат, ако не си добре… Но нали казаха, че ритуалът изисква много време? Дни?

— Не отне толкова — той постави ръце от двете страни на лицето й и й се усмихна. Зад него мостът Куинсбъроу се извисяваше над реката. — Знаеш какви са Мълчаливите братя. Винаги правят от мухата слон. Всъщност церемонията не беше нищо особено — той се усмихна. — Чувствах се малко глупаво, защото е предназначена за бебета. През цялото време си мислех как искам да приключим по-бързо, за да мога да те видя в сексапилната ти коктейлна рокля. Това ме крепеше — той се усмихна, очите му я оглеждаха от горе до долу. — И, да ти кажа, не съм разочарован. Великолепна си.

— И ти изглеждаш доста добре — тя се засмя през сълзи. — Дори не знаех, че имаш костюм.

— Нямах. Трябваше да си купя — той плъзна палци по скулите й, където сълзите бяха оставили мокри следи. — Клеъри…

— Защо излезе на терасата? — попита тя. — Ужасно студено е. Не искаш ли да влезем вътре?

Той поклати глава.

— Исках да говоря с теб насаме.

— Е, казвай — промълви Клеъри. Махна ръцете му от лицето си и ги постави на кръста си. Изпитваше огромна нужда са го чувства до себе си. — Има ли някакъв проблем? Ще се оправиш ли? Моля те, не крий нищо. След всичко, което се случи, трябва да си се убедил, че се справям с лошите новини — осъзнаваше, че бърбори нервно, но не можеше да спре. Сърцето й сякаш биеше с хиляда удара в минута. — Искам само да си добре — каза тя колкото може по-спокойно.

Златните му очи потъмняха.

— Разглеждах нещата в кутията. Онази, която е била на баща ми. Но не почувствах нищо. Писмата, снимките… Не познавам онези хора. За мен те не са истински. А Валънтайн беше истински.

Клеъри примигна; не очакваше да каже това.

— Не забравяй, че трябва да мине време…

Той дори сякаш не я чу.

— Ако бях Джейс Моргенстърн, щеше ли да ме обичаш. Ако бях Себастиан, щеше ли да ме обичаш?

Тя стисна ръцете му.

— Ти не би могъл да бъдеш такъв.

— Ако Валънтайн беше направил с мен онова, което е направил със Себастиан, щеше ли да ме обичаш?

Въпросът беше настоятелен и тя не можеше да разбере защо. Клеъри каза:

— Но тогава нямаше да бъдеш ти.

Той задържа дъха си, сякаш думите й го бяха наранили… но защо? Това беше истината. Той не беше Себастиан. Той беше той.

— Не знам кой съм — отвърна Джейс. — Гледам се в огледалото и виждам Стивън Херондейл, но се държа като Лайтууд и говоря като баща ми… като Валънтайн. Виждам кой съм в твоите очи и се опитвам да бъда този човек, защото ти вярваш в него и, според мен, вярата може да ме превърне в човека, когото искаш.

— Ти си човекът, когото искам. Винаги си бил — каза Клеъри, но имаше чувството, че говори в празна зала. Сякаш Джейс не можеше да я чуе, независимо колко пъти му казваше, че го обича. — Разбирам. Имаш чувството, че не знаеш кой си, но аз знам. Знам. И един ден и ти ще разбереш. И не се тревожи, че дотогава ще ме загубиш. Това никога няма да се случи.

— Има един начин… — Джейс вдигна очи към нейните. — Дай ми ръката си.

Изненадана, Клеъри протегна ръка и си спомни първия път, когато я беше взел. Сега на нея имаше руна — отворено око. Едно време той напразно беше търсил и не я беше намерил. Сега той обърна ръката й и оголи китката й.

Клеъри потръпна. Вятърът от реката сякаш проникваше в костите й.

— Джейс, какво правиш?

— Помниш ли какво ти казах за сватбите на ловците на сенки? Как, вместо пръстени, си поставяме руни за любов и вярност? — погледна я с широко отворени и уязвими очи под гъстите си златни мигли. — Искам да ти поставя знак, който ще ни обвърже завинаги, Клеъри. Знакът е малък, но няма да изчезне. Съгласна ли си?

Тя се поколеба. Постоянна руна на такава млада възраст — майка й щеше да побеснее. Но нямаше избор, явно нищо друго не можеше да го убеди. Може би така щеше да успее. Мълчаливо извади стилито си и му го подаде. Той го взе и прокара пръсти по нейните. Сега тя трепереше още повече, беше премръзнала навсякъде, освен на местата, където я докосваше. Той обхвана ръката й със своята и нежно докосна кожата й със стилито; движеше го леко и после, когато тя нищо не каза, натисна по-силно. Беше й ужасно студено и изгарянето, което стилито й причини, беше почти приятно. Тя гледаше как тъмните линии се заизвиваха от върха му и образуваха структура от непрекъснати, ъгловати линии.

Внезапно изпита тревога и нервите й се опънаха. Структурата на руната не говореше за любов и преданост, у нея имаше нещо друго, нещо тъмно, нещо, което нашепваше за контрол и подчинение, за загуба и тъмнина. Беше ли объркал руната? Но това беше Джейс, със сигурност знаеше какво прави. И все пак нагоре по ръката й, от мястото, където стилито я докосваше, плъзна скованост — болезнено изтръпване, сякаш нещо разбуди нервните й окончания. Почувства се замаяна, земята под тях започна да се движи…

— Джейс — гласът й се извиси от притеснение. — Джейс, мисля, че бъркаш…

Той пусна ръката й. Държеше стилито със същата грация, с която би държал и оръжие.

— Съжалявам, Клеъри — каза той. — Наистина искам да сме обвързани завинаги. Никога не бих излъгал за това.

Тя отвори уста да го попита какво, по дяволите, иска да каже, но думи не излязоха. Тъмнината нахлуваше прекалено бързо. Последното нещо, което усети, докато падаше, бяха ръцете на Джейс.

След като сякаш цяла вечност се размотаваше на — според него — изключително скучното парти, накрая Магнус намери Алек сам на една маса в ъгъла, зад букет от изкуствени бели рози. На масата имаше няколко чаши с шампанско, повечето наполовина пълни, сякаш минаващите гости ги бяха оставили там. Алек изглеждаше самотен. Беше подпрял брадичка на ръцете си и гледаше мрачно в празното пространство. Той не вдигна поглед, дори когато Магнус издърпа с крак стола срещу него, завъртя го и седна, поставяйки ръце на дългата облегалка.

— Искаш ли да се върнем във Виена? — попита той.

Алек не отговори, продължи да гледа в нищото.

— А може да отидем и другаде — каза Магнус. — Където кажеш. В Тайланд, Южна Африка, Бразилия, Перу… О, чакай, не, забранено ми е да ходя в Перу. Бях забравил за това. Дълга история, но пък е забавна. Искаш ли да я чуеш?

Изражението на Алек говореше, че не му беше до това. Многозначително той се обърна и погледна към другата част на залата, сякаш струнният квартет върколаци го очароваше.

Тъй като Алек не му обръщаше внимание, Магнус реши да се позабавлява и започна да променя цвета на шампанското в чашите на масата. Направи едната синя, следващата розова и работеше върху зелената, когато Алек се протегна през масата и го удари по ръката.

— Престани — каза той. — Всички зяпат.

Магнус погледна пръстите си, от които излизаха сини искри. Може би беше прекалено очевидно. Той стисна юмруци.

— Добре, но трябва да правя нещо, за да не умра от скука, а ти не ми говориш.

— Не — каза Алек. — Искам да кажа, че ти говоря.

— О! — възкликна Магнус. — Попитах те дали искаш да отидем във Виена, в Тайланд или на луната и не си спомням да ми отговори.

— Не знам какво искам — Алек наведе глава и се заигра с една изоставена пластмасова вилица. Въпреки че очите му гледаха упорито надолу, бледосиният им цвят се виждаше и през спуснатите му клепачи, които бяха светли и тънки като пергамент. Магнус винаги беше смятал хората за по-красиви от всички други живи създания на земята и често се чудеше защо. След няколко години той ще се промени, беше казала Камила. Но именно смъртността ги правеше такива, каквито са, тя беше яркият пламък. „Смъртта е майка на красотата“, както беше казал поетът. Той се зачуди дали ангелът някога е мислил да направи верните си хора нефилимите безсмъртни. Но не, колкото и силни да бяха, те падаха, както хората са падали в битките през вековете. — Пак имаш онова изражение — каза Алек раздразнено и погледна през миглите си. — Сякаш гледаш нещо, което аз не мога да видя. За Камила ли си мислиш?

— Не точно — отвърна Магнус. — Каква част от разговора ми с нея успя да чуеш?

— По-голямата — Алек бодна покривката с вилицата. — Бях на вратата. Чух достатъчно.

— Май не е било достатъчно — Магнус се вгледа във вилицата, тя изхвръкна от ръката на Алек и полетя през масата към него. Той я хвана и каза: — Спри да нервничиш. Какво от нещата, които казах на Камила, те притесни толкова много?

Алек вдигна сините си очи.

— Кой е Уил?

Магнус се засмя леко.

— Уил. Мили Боже! Беше много отдавна. Уил беше ловец на сенки като теб. И да, той наистина приличаше на теб, но ти нямаш абсолютно нищо общо с него. По-скоро Джейс е като Уил, говоря за характера. А и отношенията ми с теб са съвсем различни от онези, която имах с Уил. Това ли те притеснява?

— Не ми харесва мисълта, че си с мен, само защото приличам на някакъв мъртвец, когото си харесвал.

— Не съм казвал такова нещо. Камила го намекна. Тя е майстор на намеците и манипулациите. Винаги е била такава.

— Ти не й каза, че греши.

— Ако й позволиш, Камила ще те атакува на всеки фронт. Ако се опиташ да се защитиш за нещо, тя ще те нападне за друго. Единственият начин да се справиш с нея е да не й обръщаш внимание.

— Тя каза, че красивите момчета са твоята гибел — рече Алек. — Прозвуча сякаш съм поредния в дългия списък на момчета играчки. Един умира или си заминава, ти си намираш следващия. Аз съм нищо. Аз съм… ежедневие.

— Александър…

— Което — продължи Алек и отново се втренчи в покривката, — не е никак честно, защото за мен ти си всичко друго, но не и ежедневие. Промених целия си живот заради теб. За теб обаче всичко си е същото, нали? Явно това значи да живееш вечно. Нищо никога да няма значение.

— Уверявам те, че ти означаваш…

— Бялата книга — каза внезапно Алек. — Защо я искаше толкова силно?

Магнус го погледна объркано.

— Знаеш защо. Това е много могъща книга със заклинания.

— Но я искаше заради нещо определено, нали? Заради някакво заклинание? — Алек си пое накъсано въздух. — Не е нужно да отговаряш, по лицето ти личи, че е вярно. То… заклинанието може да ме направи безсмъртен, нали?

Това разтърси Магнус до мозъка на костите му.

— Алек — прошепна той. — Не. Не, аз… аз не бих направил такова нещо.

Алек го прониза със сините си очи.

— Защо не? Защото през всичките тези векове и при всичките си връзки никога не си се опитвал да направиш някого безсмъртен като теб? Ако можеше да ме имаш завинаги, би ли ме искал?

— Разбира се! — каза Магнус, но осъзна, че почти крещи, и понижи глас. — Но ти не разбираш. Няма нищо безплатно. Цената на безсмъртието…

— Магнус? — Изабел бързаше към тях с телефон в ръка. — Магнус, трябва да говоря с теб.

— Изабел — по принцип Магнус харесваше сестрата на Алек. Но не и в момента. — Прекрасна, чудесна Изабел. Би ли се разкарала, ако обичаш? Моментът наистина не е подходящ.

Изабел премести поглед от Магнус към брат си и после отново се обърна към Магнус.

— Значи не искаш да ти кажа, че Камила току-що е избягала от Храма и че майка ми настоява да отидеш в Института незабавно и да им помогнеш да я намерят?

— Не — каза Магнус. — Не искам да ми го казваш.

— Е, лошо — отвърна Изабел. — Защото това е истината. Не си длъжен да ходиш, но…

Тя не довърши изречението, но Магнус знаеше какво иска да каже. Ако не отидеше, Клейва щеше да заподозре, че той има нещо общо с бягството на Камила, а това беше последното нещо, което му трябваше. Мерис щеше да побеснее и да опява заради връзката му с Алек дори още повече. А и…

— Тя е избягала? — попита Алек. — Никой никога не е бягал от Храма.

— Е — каза Изабел, — сега вече има избягал.

Алек се свлече още повече на стола си.

— Върви — каза той. — Случаят е спешен. Просто върви. По-късно ще говорим.

— Магнус… — Изабел сякаш се извиняваше, но гласът й беше настоятелен.

— Добре — Магнус се изправи. — Но — добави той, спря до стола на Алек и се наведе към него, — ти не си ежедневие.

Алек поруменя.

— Щом казваш — отвърна той.

— Да — каза Магнус, обърна се и тръгна след Изабел към изхода.

Отвън, на безлюдната улица, Саймън се облегна на обвитата с бръшлян тухлена стена на „Айрънуъркс“ и се вгледа в небето. Светлините на моста засенчваха звездите и се виждаше единствено плътна чернота. Изведнъж силно му се прииска да можеше да вдиша студения въздух, за да прочисти главата си, да можеше да го усети върху лицето си, върху кожата си. Беше само по една тънка блуза, но това нямаше значение. Не можеше да усети студа и дори малко по малко, с всеки изминал ден, ставаше все по-трудно да си спомни какво е да трепериш от студ, споменът му се изплъзваше като нещо случило се в друг живот.

— Саймън?

Той замръзна на място. Този глас, тих и познат, носещ се като нишка в студения въздух. Усмихни се. Това беше последното нещо, което му беше казала.

Но това не беше възможно. Тя беше мъртва.

— Няма ли да ме погледнеш, Саймън? — гласът й беше тих, както винаги, беше като дихание. — Аз съм тук.

Ужас започна да пълзи нагоре по гръбнака му. Той отвори очи и завъртя бавно глава.

Морийн стоеше в кръга светлина, който хвърляше една улична лампа на самия ъгъл на булевард „Върнън“. Беше облечена с дрехите, с които сигурно е била погребана. Дълга бяла непорочна рокля. Косата й падаше права по раменете й и блестеше в жълто на светлината на лампата. По нея все още имаше пръст. На краката й имаше малки бели чехли. Лицето й бе смъртно бяло, с кръгове руж по бузите, а устата й беше обагрена в тъмно червено, сякаш нарисувана с маркер.

Колената на Саймън омекнаха. Той се плъзна по стената, на която се облягаше, седна на земята и сви колене. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

Морийн се закикоти тихо, типично по момичешки, и излезе от светлия кръг. Тръгна към него и погледна надолу. На лицето й беше изписано развеселено задоволство.

— Знаех, че ще се изненадаш — каза тя.

— Ти си вампир — каза Саймън. — Но… как? Не го направих аз. Знам, че не съм.

Морийн поклати глава.

— Не беше ти. Но се случи заради теб. Те мислеха, че съм ти гадже. Отвлякоха ме от стаята ми през нощта и ме държаха в клетка цял ден. Казаха ми да не се притеснявам, защото ще дойдеш. Но ти не дойде. Така и не се появи.

— Не знаех — гласът на Саймън заглъхна. — Щях да дойда, ако знаех.

Морийн отметна русата си коса над рамо с жест, който внезапно и болезнено напомни на Саймън за Камила.

— Няма значение — каза тя с детския си гласец. — Когато слънцето залезе, ми казаха, че мога да умра или да избера да живея така. Като вампир.

— И си избрала това?

— Не исках да умирам — каза тя. — Сега ще съм красива и млада завинаги. Мога да стоя будна цяла нощ и няма нужда да се прибирам. А и тя се грижи за мен.

— За кого говориш? Коя е тя? Камила ли имаш предвид? Виж, Морийн, тя е луда. Не я слушай — Саймън се изправи залитайки. — Ще ти помогна. Ще намерим къде да отидеш. Ще те науча да бъдеш вампир…

— О, Саймън — тя се усмихна и той видя идеална редица малки бели зъби. — Не мисля, че и ти знаеш как да бъдеш вампир. Не искаше да ме ухапеш, но го направи. Помня. Очите ти станаха целите черни, като на акула, и ти ме ухапа.

— Толкова съжалявам. Ако ми позволиш да ти помогна…

— Можеш да дойдеш с мен. Така ще ми помогнеш.

— Да дойда с теб къде?

Морийн се огледа нагоре и надолу по празната улица. Приличаше на призрак в тънката бяла рокля. Вятърът духаше около тялото й, но тя очевидно не чувстваше студ.

— Ти беше избран. Защото си Дневен вампир — каза тя. Онези, които са отговорни за това, искат теб. Но вече знаят, че носиш Знака. Не могат да те хванат, освен ако ти не пожелаеш да отидеш при тях. Затова ме изпратиха при теб — тя наклони глава като птица. — Аз може и да не съм ти скъпа, но следващият път ще е твой любим човек. Ще продължат да отвличат хора, които обичаш, докато накрая не остане никой. Така че по-добре ела с мен и разбери какво искат.

— Ти знаеш ли? — попита Саймън. — Знаеш ли какво искат?

Тя поклати глава. Беше толкова бледа под светлината на лампата, че изглеждаше почти прозрачна, сякаш той можеше да погледне през нея. Както, предположи Саймън, изглеждаше и самият той.

— Има ли значение? — каза тя и протегна ръка.

— Не. Може би няма — рече и пое ръката й.

16.Ангелите на Ню Йорк

— Пристигнахме — каза Морийн на Саймън.

Тя беше спряла по средата на тротоара и гледаше нагоре към солидната сграда от камък и стъкло, която се извисяваше над тях. Очевидно беше проектирана да изглежда като луксозните жилищни комплекси, построени в Горен Ийст Сайд, Манхатън, преди Втората световна война, но съвременните елементи я издаваха — високите прозорци и медния покрив, недокоснат все още от ръждата, спуснатите по предната част на фасадата на сградата транспаранти, които обещаваха „ЛУКСОЗНИ АПАРТАМЕНТИ НА ЦЕНА ОТ 750 000 долара“. Явно покупката на апартамент ти даваше право да използваш градината на покрива, фитнес центъра, басейна и двадесет и четири часова охрана от началото на декември. Комплексът все още беше в строеж и по обикалящото строежа скеле бяха поставени табели „НЕ ВЛИЗАЙ: ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“.

Саймън погледна Морийн. Изглежда много бързо беше свикнала да бъде вампир. Бяха бягали по моста Куинсбъроу и нагоре по Второ авеню, за да стигнат до тук и белите й чехли се бяха изпокъсали. Тя обаче така и не намали темпото и дори не се изненада, че не се е изморила.

Сега гледаше сградата нагоре с блажено изражение, дребното й лице светеше от, както предположи Саймън, очакване.

— Тук е затворено — каза той, осъзнавайки, че това е очевидно. — Морийн…

— Ш-ш-шт! — протегна малката си ръка и дръпна табелата, закачена на ъгъла на скелето. Чу се звук от трошене на пластмаса. Парчетата се посипаха в краката на Саймън. Морийн захвърли остатъка от табелата и се усмихна на дупката, която беше направила.

Един стар човек, който разхождаше близо до тях на каишка малък пудел с палтенце, се спря и се втренчи в тях.

— Трябва да вземеш палто на сестричката си — каза той на Саймън. — Толкова е кльощава, че ще премръзне до смърт в това време.

Преди Саймън да успее да отговори, Морийн се обърна към мъжа с яростно изражение, оголвайки всичките си зъби, включително и издължените остри кучешки зъби.

— Аз не съм му сестра! — изсъска тя.

Мъжът пребледня, взе кучето си и забърза нататък.

Саймън поклати глава към Морийн.

— Това не беше нужно.

Зъбите й бяха пробили долната й устна — и на Саймън му се беше случвало, преди да свикне с тях. Тънки струйки кръв се процеждаха по брадичката й.

— Не ми казвай какво да правя — каза тя раздразнено, но зъбите й се прибраха. Тя избърса брадичката си с ръка типично по детски и размаза кръвта. После се обърна към дупката. — Хайде!

Провря се през нея и той я последва. Минаха през едно пространство, което строителният екип използваше за изхвърляне на боклук. Навсякъде по земята бяха пръснати счупени инструменти, натрошени тухли, стари найлонови торби и кутийки от кока-кола. Морийн повдигна роклята си и грациозно си проправи път през отломките с отвратено изражение на лицето. Тя прескочи една тясна канавка и стигна до напукани каменни стъпала. Саймън я следваше.

Стъпалата водеха към две широко отворени стъклени врати. През вратите се виждаше богато украсено мраморно фоайе. Масивен полилей висеше от тавана, но нямаше светлина, която да освети кристалните висулки. В помещението беше прекалено тъмно и един човек нямаше да види нищо. Имаше мраморно бюро за портиера, дълъг зелен шезлонг под огледало със златна рамка и няколко асансьора в едната част на помещението. Морийн натисна бутона на асансьора и за изненада на Саймън, той светна.

— Къде отиваме? — попита той.

Асансьорът спря със съскане. Морийн влезе и Саймън я последва. Асансьорът беше облицован със златно и червено, с матови стъкла на всяка от стените.

— Нагоре — натисна копчето с надпис „ПОКРИВ“ и се засмя. — Нагоре, към Рая — каза тя и вратите се затвориха.

— Не мога да намеря Саймън.

Изабел, която се беше облегнала на една колона в „Айрънуъркс“ и се опитваше да не изпадне в мрачно настроение, погледна нагоре и видя Джордан да се извисява над нея. Той наистина беше ненормално висок, помисли си тя. Сигурно бе поне метър и деветдесет. Първия път, когато го видя, си беше помислила, че изглежда много привлекателно с разрошената си тъмна коса и зелените очи. Сега обаче знаеше, че е бивше гадже на Мая и категорично го беше отметнала в ума си като момче табу.

— Ами, не съм го виждала — каза тя. — Мислех, че си негов пазител.

— Той ми каза, че след малко ще се върне. Беше преди четирийсет минути. Помислих, че отива до тоалетната.

— Що за пазител си ти? Не трябва ли да ходиш до тоалетната с него? — попита Изабел.

Джордан изглеждаше ужасен.

— Момчетата — каза той, — не ходят с други момчета до тоалетната.

Изабел въздъхна.

— Латентният страх от хомосексуализма ще те довърши някой път — каза тя. — Ела, да го потърсим.

Обиколиха залата, движейки се измежду гостите. Алек се мръщеше, седнал сам на една маса и си играеше с празна чаша за шампанско.

— Не, не съм го виждал — каза той в отговор на въпроса им. — Макар че всъщност изобщо не съм го търсил.

— Е, можеш да дойдеш да го потърсим заедно — отвърна Изабел. — Така ще се занимаваш с нещо, вместо просто да изглеждаш нещастно.

Алек сви рамене и тръгна с тях. Решиха да се разделят и да покрият цялата зала. Алек тръгна нагоре по стълбите, за да го потърси на балконите на второто ниво. Джордан излезе на външните тераси и пред входа. Изабел пое залата. Тъкмо се чудеше дали, ако погледнеше под масите, щеше изглежда смешно, когато Мая изникна зад нея.

— Всичко наред ли е? — попита тя. Погледна нагоре към Алек и после в посоката, в която беше изчезнал Джордан. — Знам кога някой търси нещо. Какво търсите? Проблем ли има?

Изабел й разказа за Саймън.

— Говорих с него преди около половин час.

— Джордан също, но сега Саймън го няма. А, тъй като напоследък някой се опитва да го убие…

Мая остави чашата си на масата.

— Ще ви помогна.

— Не е нужно. Знам, че точно сега не си падаш особено по Саймън…

— Това не значи, че няма да му помогна, ако има проблем — каза Мая, сякаш Изабел говореше абсурдни неща. — Джордан не трябваше ли да го наблюдава?

Изабел вдигна ръце във въздуха.

— Да, но очевидно момчетата не ходят с други момчета до тоалетната или нещо такова. Не говореше никак смислено.

— Момчетата никога не говорят смислено — каза Мая и тръгна след нея. Провряха се през тълпата, макар Изабел вече да беше сигурна, че няма да намерят Саймън тук. Започваше да усеща студенина в стомаха си и тя ставаше все по-голяма и все по-студена. Когато всички се събраха на масата, от която тръгнаха, имаше чувството, че е изпила чаша ледена вода.

— Не е тук — каза тя.

Джордан изруга, после впери виновно поглед в Мая.

— Съжалявам.

— Има и по-лоши неща — отвърна тя. — И каква ще е следващата ни стъпка? Някой опита ли да му се обади по телефона?

— Включва се направо гласова поща — каза Джордан.

— Някаква идея къде може да е отишъл? — попита Алек.

— В най-добрия случай се е върнал в апартамента — каза Джордан. — В най-лошия преследвачите му най-накрая са се докопали до него.

— Какви преследвачи? — Алек гледаше объркано. Изабел беше разказала на Мая какво става със Саймън, но не беше имала възможност да обясни на брат си.

— Ще отида да проверя в апартамента — каза Джордан. — Ако е там, добре. Ако не е, пак от там трябва да започна. Те знаят къде живее, бяха ни изпратили съобщение. Може би ще има ново съобщение — но не звучеше твърде обнадежден.

За части от секундата Изабел взе решение.

— Ще дойда с теб.

— Няма нужда да…

— Не, има. Аз накарах Саймън да дойде тази вечер. Аз съм отговорна за това. А и купонът е скапан.

— Да — съгласи се Алек; изглеждаше облекчен от перспективата да се махне от тук. — И аз така мисля. Може всички да отидем. Да кажа ли на Клеъри?

Изабел поклати глава.

— Партито е в чест на майка й. Не би било честно. Да видим какво ще успеем да свършим ние тримата.

— Вие тримата? — попита Мая, леко раздразнение се прокрадна в гласа й.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Мая? — каза Джордан.

Изабел замръзна. Не беше сигурна как би реагирала Мая, ако бившият й приятел я заговореше директно. Устата на момичето леко се присви и за момент погледна Джордан не с омраза, а замислено.

— Става въпрос за Саймън — отвърна тя накрая, сякаш това решаваше всичко. — Ще си взема палтото.

Вратите на асансьора се отвориха сред плетеница от тъмнина и сенки. Морийн отново се засмя високо и затанцува в тъмното, а Саймън тръгна след нея с въздишка.

Намираха се в просторна, облицована с мрамор стая без прозорци. Нямаше лампи, но на стената вляво от асансьора имаше двойна стъклена врата, която беше отворена. През нея Саймън виждаше плоската повърхност на покрива и нощното небе над него, осеяно със слабо светещи звезди.

Вятърът отново духаше силно. Той последва Морийн навън на студения въздух; роклята й се вееше и тя му заприлича на нощна пеперуда, която пляска с криле на вятъра. Градината на покрива беше елегантна, както съобщаваше и табелата долу. Подът беше облицован с големи осмоъгълни плочи; имаше големи саксии с цветя, които цъфтяха под стъклени похлупаци, и храсти, грижливо подрязани във форми на чудовища и животни. Пътеката, по която вървяха, беше оградена от малки светещи лампи. Навсякъде около тях се издигаха високи жилищни сгради от стъкло и стомана, а прозорците им светеха.

Пътеката свършваше с няколко облицовани стъпала, над които имаше широк квадратен подиум. Висока стена обикаляше цялата градина, която определено беше проектирана като място, където жителите на сградата да се събират. В центъра имаше голям квадратен бетонен блок, който може би беше предвиден за грил, предположи Саймън; подиумът беше ограден от подрязани розови храсти, които щяха да цъфнат през юни и един ден декоративните решетки щяха да изчезнат под завеса от листа. Можеше да стане привлекателно място — луксозна градина на покрив в Горен Ийст Сайд, където човек да се отпусне в някой шезлонг, докато гледа как Ийст Ривър проблясва на залеза и как градът се простира пред него като мозайка от светлини.

Само че подът и плочките бяха зацапани, по тях беше разлята някаква тъмна, лепкава течност, с която беше нарисуван груб кръг в по-голям кръг. Мястото между двата кръга беше запълнено с надраскани руни. Макар че Саймън не беше ловец на сенки, беше виждал достатъчно руни върху кожата на нефилимите и знаеше какво се съдържа в Сивата книга. Тези не бяха такива. Изглеждаха заплашително и някак грешни, като проклятие, надраскано на непознат език.

В самия център на кръга стоеше бетонният блок. Върху него лежеше голям правоъгълен предмет, покрит с тъмен плат. Формата му наподобяваше ковчег. Още руни бяха надраскани около основата на блока. Ако във вените на Саймън течеше кръв, тя щеше да замръзне.

Морийн плесна с ръце.

— О! — каза тя с приказен гласец. — Красиво е.

— Красиво? — Саймън погледна бързо към издутата форма върху бетонния блок. — Морийн, какво, по дяволите…

— Значи го доведе — каза женски глас, пленителен, силен и… познат. Саймън се обърна. На пътеката зад него стоеше висока жена с къса тъмна коса. Беше много слаба и носеше дълго, тъмно, пристегнато с колан палто; приличаше на фатална жена от шпионски филм от четирийсетте. — Морийн, благодаря ти — продължи тя. Имаше изсечено, красиво лице с остри черти, високи скули и големи тъмни очи. — Справи се много добре. Вече можеш да си вървиш — тя обърна поглед към Саймън. — Саймън Люис, благодаря ти, че дойде.

В момента, в който изрече името му, той я позна. Последният път, когато я беше видял, тя стоеше в дъжда пред бар „Алто“.

— Вие. Помня ви. Дадохте ми визитката си. Музикалният промоутър. Леле, явно много искате да промоцирате групата ми. Не мислех, че сме толкова добри.

— Не бъди саркастичен — каза жената. — Няма смисъл — тя отклони поглед встрани. — Морийн, можеш да си вървиш — този път гласът й беше твърд и Морийн, която кръжеше наоколо подобно на малък дух, нададе тънък писък и тръгна по обратния път.

Саймън гледаше как изчезва през вратата към асансьорите и почти съжали, че си отива. Морийн не беше особено приятна компания, но без нея се почувства сам. Която и да беше тази странна жена, аурата й излъчваше тъмна сила, макар замъгленото му от жажда за кръв съзнание да не го беше забелязало преди.

— Танцувай с мен, Саймън — каза тя и сега гласът й долетя от друга посока, няколко крачки по-далеч. Саймън се завъртя и я видя да стои до бетонния блок в центъра на кръга. Облаците се движеха бързо пред луната и хвърляха постоянно сменящи се сенки по лицето й, докато говореше. Той стоеше в основата на стъпалата и трябваше да вдигне глава нагоре, за да я погледне. — Мислех, че лесно ще те хвана. Че си обикновен вампир. При това нов вампир. И друг път съм срещала дневен вампир, макар и не през последните сто години. Да — добави тя и се усмихна на изражението му, — по-стара съм, отколкото изглеждам.

— Изглеждате доста стара.

Тя не обърна внимание на обидата.

— Изпратих най-добрите си хора да те доведат, а оцеля само един. И той бръщолевеше нещо несвързано за божествен огън и гневът Божи. Вече не ми беше полезен. Трябваше да го отстраня. Това ме подразни. После реших да се справя с теб лично. Проследих те на глупавия ви концерт, а след това, когато дойдох при теб, го видях. Знакът. Като човек, който лично е познавал Каин, съм добре запозната с формата му.

— Познавали сте Каин лично? — Саймън поклати глава. — Нали не мислите, че ще ви повярвам?

— И да вярваш, и да не вярваш — каза тя, — за мен няма никакво значение. По-стара съм от легендите за твоя вид, момче. Вървяла съм по пътеките на Райската градина. Познавах Адам преди Ева да се появи. Аз бях първата му жена, но не пожелах да му се подчиня, затова Бог ме прокуди и направи на Адам нова жена, извая я от собственото му тяло, за да му служи — тя се усмихна леко. — Имам много имена. Но ти можеш да ме наричаш Лилит, първият от всички демони.

При тези думи Саймън, който не беше чувствал студ от почти два месеца, потрепери. И преди беше чувал това име. Не можеше да си спомни точно къде, но знаеше, че името е синоним на тъмнина, злини и ужаси.

— Знакът ти ме постави пред дилема — каза Лилит. — Аз имам нужда от теб, Дневен вампире. От живителната ти сила, от кръвта ти. Но не мога да те насиля или да те нараня.

Тя каза това, сякаш да се нуждае от кръвта му беше най-естественото нещо на света.

— Вие… пиете кръв? — попита Саймън. Чувстваше се замаян, сякаш беше попаднал в странен сън. Не можеше да е истина.

Тя се засмя.

— Кръвта не е храна за демони, глупаво дете. Това, което искам, не е за мен — тя протегна слабата си ръка. — Приближи се.

Саймън поклати глава.

— Няма да пристъпя в кръга.

Тя сви рамене.

— Много добре, тогава. Исках само да ти дам възможност да видиш по-добре — тя бавно раздвижи пръсти, почти небрежно, жест на някой, който дърпа завеса. Черният плат, покриващ предмета с форма на ковчег, изчезна.

Саймън впери поглед в това, което се разкри под него. Не беше сбъркал за ковчега. Беше голяма стъклена кутия, достатъчно дълга и широка, за да побере човек. Стъклен ковчег, помисли си той, като на Снежанка. Това обаче не беше приказка. В ковчега имаше мътна течност, а в течността плуваше Себастиан — гол от кръста нагоре, а светлорусата му коса се носеше около него като бледи водорасли.

Нямаше залепени съобщения на вратата на апартамента на Джордан, нямаше върху или под постелката, на пръв поглед нямаше нищо необичайно и в апартамента. Докато Алек стоеше на пост долу на стълбите, а Мая и Джордан ровеха в раницата в дневната, Изабел стоеше на вратата на спалнята на Саймън и гледаше мълчаливо стаята, в която той беше спал през последните няколко дни. Беше толкова гола — само стени, без никаква декорация — гол под с матрак и бял чаршаф, сгънат в долния му край, и един-единствен прозорец, с изглед към „Авеню Бий“.

Тя чуваше града, в който беше израснала и чийто шумове бяха винаги около нея, още от бебе. Тишината в Идрис й се беше сторила ужасяващо чужда без звука на аларми, крещящи хора, сирени на линейки и музика, които в Ню Йорк никога не заглъхваха напълно, дори и в мъртвите часове на нощта. Сега обаче, докато стоеше и гледаше малката стая на Саймън, тя се замисли колко самотно и далечно звучат тези шумове. Запита се дали не се е чувствал сам през нощта, докато е лежал тук и е гледал тавана.

Тя така и не беше виждала стаята на Саймън в дома му.

Може би беше цялата в плакати на групи, спортни трофеи, кутии от игрите, които толкова обичаше, музикални инструменти, книги — всички вещи на един обикновен живот. Тя така и не бе поискала да му отиде на гости, а и той така и не я бе поканил. Беше се страхувала да се запознае с майка му; страхуваше се от всичко, което би могло да се сметне за по-сериозно обвързване. Сега обаче, докато гледаше празната стая и слушаше суматохата на града наоколо, почувства пристъп на страх за Саймън. И също толкова голям пристъп на съжаление.

Тя се обърна и понечи да се върне, но спря, защото долови тих шепот от дневната. Разпозна гласа на Мая. Не звучеше ядосана, което я изненада само по себе си, предвид колко открито мразеше Джордан.

— Нищо — казваше тя. — Ключове, куп листове с резултати от игри… — Изабел се облегна на вратата. Виждаше Мая от едната страна на кухненския плот. Тя беше пъхнала ръка в джоба с цип на раницата на Саймън. Джордан беше застанал от другата страна на плота и я гледаше. Гледаше нея, забеляза Изабел, а не какво правеше — както момчетата те гледат, ако са толкова заслепени от теб, че всяко твое движение ги очарова. — Ще проверя портмонето му.

Джордан, който беше сменил официалното си облекло с дънки и кожено яке, се намръщи.

— Странно, че го е оставил. Може ли? — той протегна ръка над плота.

Мая се дръпна толкова бързо, че изпусна портмонето.

— Не исках… — Джордан прибра бавно ръката си — Съжалявам.

Мая си пое дълбоко въздух.

— Виж — каза тя, — говорих със Саймън. Знам, че не си имал намерение да ме променяш. Знам, че не си бил наясно какво се случва с теб. Помня какво беше. Помня колко ужасена бях.

Джордан отпусна бавно и внимателно ръце на плота. Беше странно, помисли си Изабел, да гледаш как толкова висок човек се опитва да изглежда толкова безобиден и малък.

— Трябваше да съм до теб.

— Но преторът не ти е позволил — отвърна Мая. — А и да бъдем честни, ти не си знаел какво е да си върколак. Щяхме да сме като двама слепци, които се въртят в кръг. Може би стана по-добре, че те нямаше. Това ме накара да избягам и да потърся помощ. От глутницата.

— Отначало се надявах Пазителите да те намерят — прошепна той. — И да те видя отново. После осъзнах, че това е егоистично и че трябва да се надявам да не съм те заразил. Знаех, че шансовете са петдесет на петдесет. Мислех, че може би ти си извадила късмет.

— Е, не извадих късмет — каза тя безпристрастно. — През годините свикнах да мисля за теб като за чудовище. Вярвах, че си знаел какво правиш, когато ме ухапа. Мислех, че си си отмъстил за онази целувка с момчето. Затова те намразих. Като те мразех, всичко беше някак по-лесно. Имаше кого да виня.

— Нормално е да ме виниш. Аз съм виновен.

Тя прокара пръст по плота, избягвайки погледа му.

— Наистина те обвинявам, но… не както преди.

Джордан вдигна ръце и сграбчи косата си. Гърдите му се вдигаха и спускаха бързо.

— Не минава и ден, без да мисля за това, което ти причиних. Аз те ухапах. Аз те превърнах. Аз те направих, каквато си. Аз вдигнах ръка срещу теб. Аз те нараних. Човекът, когото обичах повече от всичко друго на този свят.

Очите на Мая заблестяха от сълзи.

— Не говори така. Това не помага. Мислиш, че ще ми стане по-леко ли?

Изабел високо прочисти гърлото си и влезе в дневната.

— Е? Намерихте ли нещо?

Мая погледна настрани и замига бързо. Джордан отпусна ръце и каза:

— Нищо особено. Тъкмо щяхме да прегледаме портмонето му — той го вдигна от мястото, където Мая го беше изпуснала. — Ето — хвърли го на Изабел.

Тя го хвана и го отвори. Училищна карта, лична карта с постоянен адрес в Ню Йорк, перце за китара, пъхнато в отделението за кредитни карти. Десет доларова банкнота и касова бележка за зарове. Нещо друго улови погледа й — визитка, пъхната внимателно зад снимка на Саймън и Клеъри от будка за моментални снимки, направена в някакъв магазин. И двамата се усмихваха.

Изабел извади визитката и се загледа в нея. Имаше завъртян, някак абстрактен дизайн на летяща сред облаци китара. Под китарата имаше име.

„Сатрина Кендал, музикален промоутър“. Под името имаше телефонен номер и адрес в Горен Ийст Сайд. Изабел се намръщи. Нещо, някакъв спомен, изплува в съзнанието й.

Изабел вдигна визитката към Джордан и Мая, които се стараеха да не се гледат един друг.

— Какво мислите за това?

Преди да успеят да отговорят, вратата на апартамента се отвори и влезе Алек. Той се мръщеше.

— Намерихте ли нещо? Стоя долу вече от трийсет минути, а не забелязах нищо подозрително. Освен ако не броим един студент, който повърна на стъпалата пред сградата.

— Ето — каза Изабел и подаде визитката на брат си. — Виж това. Не ти ли се струва странно?

— Нали не говориш само за факта, че няма музикален промоутър, който да се интересува от глупавата група на Люис? — попита Алек и пое визитката с два пръста. Между очите му се появиха бръчки. — Сатрина?

— Името означава ли нещо за теб? — попита Мая. Очите й още бяха червени, но гласът й беше спокоен.

— Сатрина е едно от седемнадесетте имена на Лилит, майката на всички демони. Затова магьосниците се наричат „децата на Лилит“ — каза Алек. — Защото от нея са произлезли демоните, а те на свой ред са създали расата на магьосниците.

— И помниш всичките й седемнайсет имена? — усъмни се Джордан.

Алек го изгледа студено.

— Ти кой беше?

— О, Алек, млъкни — каза Изабел с тон, с който говореше само на брат си. — Виж, не всички можем да помним скучни факти. Предполагам не помниш другите имена на Лилит?

Алек високомерно започна да изброява:

— Сатрина, Лилит, Ита, Кали, Батна, Талто…

— Талто! — извика Изабел. — Това е! Знаех си, че има нещо. Знаех си, че има връзка.

Тя набързо им разказа за църква Талто, какво беше намерила Клеъри там и как то беше свързано с мъртвото бебе демон в „Бет Израел“.

— Иска ми се да ми беше казала по-рано — отвърна Алек. — Да. Талто е едно от имената на Лилит. А Лилит винаги е била асоциирана с бебета. Тя е била първата жена на Адам, но избягала от Райската градина, защото не искала да се подчинява нито на него, нито на Бог. Бог я прокълнал за непокорството й всяко дете, което роди, да умира. Според легендата тя опитвала отново и отново да роди дете, но всички се раждали мъртви. Накрая се заклела, че ще си отмъсти на Бог и ще направи човешките бебета слаби или ще ги убива. Може да се каже, че е демон богиня на мъртвите деца.

— Но ти каза, че е майка на демоните — рече Мая.

— Успяла е да създаде демоните като разпръснала капки от кръвта си по земята на място, наречено Едом — обясни Алек. — Тъй като те се родили от омразата й към Бог и Човечеството, станали демони — той забеляза, че всички го гледат и сви рамене. — Това е просто една история.

— Всички истории са верни — каза Изабел. Това беше станало нейно мото още от дете. Всички ловци на сенки вярваха в него. Нямаше религия, нямаше истина или мит, в които да няма поне зрънце истина. — Знаеш това, Алек.

— Знам и нещо друго — каза Алек и й върна визитката. — Телефонният номер и адресът са измислени. Няма начин да съществуват.

— Може би — отвърна Изабел и пъхна визитката в джоба си. — Но все отнякъде трябва да започнем да търсим. Ще започнем от там.

Саймън можеше само да гледа втренчено. Тялото, което плуваше в ковчега — тялото на Себастиан — не изглеждаше живо; поне не дишаше. Но не беше и съвсем мъртво. Бяха минали два месеца. Ако беше мъртъв, Саймън бе сигурен, че щеше да изглежда много по-зле от сега. Тялото на Себастиан беше много бяло като мрамор. Едната му ръка беше превързана при китката, но иначе по него нямаше никакви белези. Изглеждаше заспал, очите му бяха затворени, ръцете му стояха отпуснати отстрани. Само фактът, че гърдите му не се надигаха и спускаха показваше, че има нещо нередно.

— Но — каза Саймън, съзнавайки, че звучи глупаво, — Себастиан е мъртъв. Джейс го уби.

Лилит постави бледата си ръка върху стъклената повърхност на ковчега.

— Джонатан — каза тя и Саймън си спомни, че това всъщност беше истинското му име. Гласът й беше някак нежен, когато проговори, сякаш се обръщаше към дете. — Красив е, нали?

— Хм — отвърна Саймън като гледаше с отвращение създанието в ковчега, което беше убило деветгодишния Макс Лайтууд. Съществото, което беше убило Ходж. Което се беше опитало да убие всички тях. — Честно казано, не е мой тип.

— Джонатан е уникален — каза тя. — Доколкото ми е известно, той е единственият ловец на сенки, който е част от по-висш демон. Това го прави много могъщ.

— Той е мъртъв — каза Саймън. Имаше чувството, че е важно да направи тази забележка, макар и Лилит да не му обръщаше внимание.

Тя гледаше надолу към Себастиан и се намръщи.

— Вярно е. Джейс Лайтууд се промъкна зад него и го прободе в сърцето.

— Вие как…

— Бях в Идрис — каза Лилит. — Преминах, когато Валънтайн отвори портал към световете на демоните. Не за да се бия в глупавата му битка. Най-вече от любопитство. Този Валънтайн беше толкова високомерен… — тя млъкна и сви рамене. — Затова Раят го наказа, разбира се. Видях жертвата, която пренесе; видях как Ангелът се въздигна и се обърна към него. Видях какво се случи. Аз съм най-старият демон. Познавам Старите закони. Живот за живот. Спуснах се към Джонатан. Беше прекалено късно. Човешката част от него умря на мига, сърцето му спря да бие, дробовете му да дишат. Старите закони не бяха достатъчни. Дори и тогава се опитах да го върна. Но вече беше късно. Успях да направя само това. Да го запазя за този миг.

Саймън се запита за момент какво щеше да се случи, ако решеше да избяга — можеше да се втурне покрай лудия демон и да се хвърли от покрива на сградата. Нито едно живо създание не можеше да го нарани заради Знака, но се съмняваше, че тази сила щеше го предпази от сблъсъка му със земята. Той обаче беше вампир. Ако паднеше от четирийсететажна сграда и строшеше всичките си кости, щеше ли да оздравее? Преглътна и забеляза, че Лилит го наблюдаваше развеселено.

— Не се ли сещаш за какво говоря? — каза тя със студен, съблазнителен глас и преди Саймън да успее да отвърне, тя се наведе напред и подпря лакти на ковчега. — Знаеш ли как са възникнали нефилимите? Как ангел Разиел смесил кръвта си с кръвта на хората и дал на един от тях да пие и как този човек станал първия нефилим?

— Това съм го чувал.

— Така Ангелът създал нов вид. А сега, с Джонатан, ще се роди друг нов вид. Както Джонатан, ловецът на сенки, дал начало на нефилимите, така и този Джонатан ще даде начало на новия вид, който аз смятам да създам.

— Нов вид, който смятате… — Саймън вдигна ръце. — Вижте, искате да създадете нов вид от мъртвец? Давайте тогава. Не виждам какво общо има това с мен.

— Сега той е мъртъв. Но няма да остане така завинаги — гласът на Лилит беше хладен, безстрастен. — Има, разбира се, един вид долноземци, чиято кръв притежава силата да съживява.

— Вампирите — каза Саймън. — Искате да превърна Себастиан във вампир?

— Той се казва Джонатан — тонът й беше остър. — И да, в известен смисъл. Искам да го ухапеш, да пиеш от кръвта му и в замяна да му дадеш от кръвта си…

— Няма да го направя.

— Сигурен ли си?

— Свят, в който Себастиан го няма — Саймън умишлено произнесе това име, — е по-добър, отколкото свят, в който той съществува. Няма да го направя — гняв се надигна у Саймън като приливна вълна. — А и да исках, не бих могъл. Той е мъртъв. Вампирите не могат да съживяват мъртъвци. Би трябвало да знаете това, след като сте толкова мъдра. Ако душата се е отделила от тялото, нищо не може да я върне обратно. За щастие.

Лилит наклони глава към него.

— Май наистина не знаеш. Клеъри така и не ти е казала.

На Саймън започна да му писва.

— Какво да ми каже?

Тя се подсмихна.

— Око за око, зъб за зъб, живот за живот. За да не настъпи хаос, трябва да има ред. Цената за един живот, дарен на Светлината, е друг живот, дарен на Тъмнината.

— Нямам никаква представа за какво говорите — каза Саймън бавно и отчетливо. — И не ми пука. Вие, злодеите, и зловещите ви евгенични5 планове вече наистина започнахте да ми лазите по нервите. Така че сега ще си тръгна. Опитайте се да ме спрете. Заплашете ме или ме нападнете. Държа да опитате.

Тя го погледна и се подсмихна.

— „Каин, стани.“ — каза тя. — Приличаш на него. И той беше голям инат като теб. И безразсъден.

— Той е тръгнал срещу Бог. А аз се изправям срещу вас. — Саймън се обърна да си ходи.

— На твое място не бих обърнала гръб на себе си, Дневен вампире — каза Лилит и нещо в гласа й го накара да погледне назад към нея; тя все още се облягаше на ковчега на Себастиан.

— Мислиш, че не можеш да бъдеш наранен? — каза тя подигравателно. — Наистина, аз не мога да вдигна ръка срещу теб. Не съм глупава. Виждала съм светия огън на божественото. Не искам да се насочи срещу мен. Аз не съм Валънтайн и не пожелавам неща, които не разбирам. Аз съм демон, но много стар. Познавам човечеството по-добре, отколкото си мислиш. Познавам слабостите му — гордостта, жаждата за власт, копнежа за плът, алчността, суетата и любовта.

— Любовта не е слабост.

— О, така ли? — каза тя и погледа й се плъзна студено и целенасочено покрай него.

Той се обърна, макар и да не искаше, защото знаеше, че трябва да го направи.

На алеята беше застанал Джейс, с тъмен костюм и бяла риза. Пред него стоеше Клеъри, все още с красивата златиста рокля, с която беше на партито в „Айрънуъркс“. Дългата й чуплива червена коса се беше освободила от кока и падаше по раменете. Тя стоеше неподвижно в кръга, който образуваха ръцете на Джейс. Двамата биха изглеждали романтично, ако в едната си ръка Джейс не държеше дълъг нож с блестяща кокалена дръжка и ако острието му не беше притиснато в гърлото на Клеъри.

Саймън впери поглед в Джейс в пълен шок. По лицето на Джейс не беше изписана никаква емоция, нямаше светлина в очите му. Той изглеждаше абсолютно равнодушен.

Много леко Джейс наклони глава.

— Доведох я, лейди Лилит — каза той. — Както пожелахте.

17.И Каин стана

Клеъри не си спомняше някога да й е било толкова студено.

Дори когато беше изпълзяла от езерото Лин, кашляйки и плюейки отровните му води на брега, не й беше толкова студено. Дори когато беше помислила, че Джейс е мъртъв, не беше усетила такава ледена парализа да обвива сърцето си. Защото беше пламнала от гняв, гняв срещу баща й. Сега обаче чувстваше само студ, до пръстите на краката си.

Бе дошла в съзнание в мраморното фоайе на странна сграда, под сянката на незапален полилей. Джейс я носеше — едната му ръка беше под сгънатите й колене, а другата под главата й. Все още замаяна и изморена, тя бе заровила глава във врата му за момент и се бе опитала да си спомни къде е.

— Какво се случи? — беше прошепнала тя.

Бяха стигнали до един асансьор. Джейс бе натиснал копчето и Клеъри чу как кабината тръгна надолу към тях. Но къде се намираха?

— Изпадна в безсъзнание — бе й отвърнал той.

— Но как… — и тогава тя си спомни и замълча. Ръцете му около нея, паренето на стилито по кожата й, тъмната вълна, която я обгърна. Нещо не беше наред с руната, която й беше нарисувал, нещо с начинът, по който изглеждаше и по който я усещаше. За момент бе останала неподвижна и после бе казала: „Пусни ме“.

Той я бе оставил да стъпи на краката си и се бяха вгледали един в друг. Клеъри можеше да протегне ръка и да го докосне, но за пръв път откакто го познаваше, не искаше. Беше изпитала ужасното чувство, че гледа непознат. Той приличаше на Джейс, звучеше като Джейс, прегръщаше я като Джейс. Очите му обаче бяха чужди и далечни, както и леката усмивка на устните му.

Вратата на асансьора се бе отворила зад него. Тя си спомни как в нефа на Института беше казала „Обичам те“ на затворените врати на асансьора. Сега вратите зееха празни, черни като входа на пещера. Тя беше потърсила стилито в джоба си, но го нямаше.

— Ти ме накара да припадна с онази руна — беше казала тя. — Ти ме доведе тук. Защо?

Красивото му лице бе съвсем безизразно.

— Трябваше. Нямах избор.

Тогава тя се бе обърнала и побягнала към вратата, но той беше по-бърз. Както винаги. Изправил се пред нея, бе протегнал ръце й препречил пътя й.

— Клеъри, не бягай. Моля те. Заради мен.

Тя го беше погледнала невярващо. Гласът му бе същият — звучеше като Джейс, но не съвсем. Сякаш слушаше запис, помисли си тя, всички тонове и извивки на гласа му бяха там, но нямаше живот. Как не беше забелязала досега? Бе си помислила, че звучи сдържано заради стреса и болката, но не. Той просто не беше там. Стомахът й се беше преобърнал и тя отново се беше спуснала към вратата. Той обаче я хвана през кръста и я придърпа към себе си. Тя го беше отблъснала, пръстите й се бяха впили в плата на ризата му и я бяха разкъсали.

После бе замръзнала и бе впила поглед в него. На кожата на гърдите му, точно над сърцето му, имаше руна.

Не я беше виждала преди. Не беше черна като руните на ловците на сенки, а тъмночервена, с цвят на кръв. Липсваше й изящната грация на руните от Сивата книга. Беше надраскана, грозна, линиите и бяха остри и жестоки, а не заоблени и добронамерени.

Изглежда Джейс не я виждаше. Той беше погледнал надолу към себе си, сякаш недоумяваше какво гледа тя.

— Няма проблем. Не ме нарани.

— Тази руна… — беше започнала тя, но беше спряла рязко. Може би той не знаеше, че има руна. — Пусни ме, Джейс — беше казала вместо това и отстъпила назад. — Не е нужно да правиш това.

— Грешиш — бе отвърнал той и отново протегнал ръце към нея.

Този път тя не му се противопостави. Какво щеше да постигне, ако избягаше? Не можеше просто да го остави тук. Джейс все още беше някъде там, затворен зад безжизнените очи, може би я викаше. Тя трябваше да остане с него. Трябваше да разбере какво се случва. Беше му позволила да я вдигне и да я вкара в асансьора.

Той беше извадил ножа чак след като излязоха от асансьора и беше казал:

— Никога не бих те наранил. Знаеш това, нали? — но беше отметнал косата й с върха на острието и го беше притиснал към гърлото й. Леденостуден въздух беше ударил голите й рамене и ръце, когато излязоха на покрива. Усещаше топлите му ръце на местата, на които я докосваше, също и топлината на тялото му през тънката рокля, но това не можеше да я стопли. Не и отвътре. Отвътре беше изпълнена с натрошени парчета лед.

Беше й станало още по-студено, когато видя Саймън да я гледа с огромни тъмни очи. Лицето му изглеждаше побеляло от шок, беше като платно. Гледаше към нея и Джейс, сякаш виждаше нещо фундаментално погрешно — човек с лице, обърнато навътре, или карта на света, на която нямаше суша, а само вода.

Клеъри почти не погледна жената зад него с тъмната коса и слабото жестоко лице. Погледът й незабавно се закова върху прозрачния ковчег на каменния подиум. Той сякаш блестеше отвътре, като че ли осветен от вътрешна светлина. Водата, в която плуваше Джонатан, може би изобщо не беше вода, а някаква не толкова естествена течност. При други обстоятелства, помисли си безстрастно Клеъри, тя вероятно би изкрещяла при вида на брат си — той плуваше спокойно, приличаше на мъртвец и лежеше неподвижно в нещо, което напомняше на стъкления ковчег на Снежанка. Тя обаче стоеше замръзнала и гледаше шокирана.

„Устни, червени като кръв, кожа, бяла като сняг, коса, черна като абанос“. Е, поне донякъде съвпадаше. Когато се запозна със Себастиан, косата му беше черна, но сега беше сребристо бяла и се носеше около главата му като водорасло албинос. Имаше същия цвят, като косата на баща му. На баща им. Кожата му беше толкова бледа, сякаш бе направена от блестящи кристали. Устните му обаче бяха ярко наситени, както и клепачите.

— Благодаря, Джейс — каза жената, която Джейс беше нарекъл лейди Лилит. — Добра работа свърши, при това бързо. Отначало мислех, че ще имам проблеми с теб, но май съм се притеснявала напразно.

Клеъри се втренчи в нея. Макар да не й беше позната, гласът й беше познат. Беше го чувала и преди. Но къде? Опита се да се отдръпне от Джейс, но хватката му се затегна. Върхът на ножа докосна гърлото й. Чиста случайност, помисли си тя. Джейс — дори и този Джейс — никога не би я наранил.

— Ти — каза тя на Лилит през стиснати зъби. — Какво си сторила на Джейс?

— Дъщерята на Валънтайн говори? — усмихна се жената с тъмната коса. — Саймън? Би ли й обяснил?

Саймън сякаш щеше да повърне.

— Нямам никаква представа — каза той, сякаш се задушаваше. — Повярвай ми, вие сте последните хора, които очаквах да видя тук.

— Мълчаливите братя казаха, че за случващото се с Джейс е отговорен демон — каза Клеъри и забеляза, че изражението на Саймън стана още по-объркано. Жената, обаче, само я гледаше с очи като плоски обсидианови кръгове. — Ти си този демон, нали? Но защо Джейс? Какво искаш от нас?

— От вас? — Лилит избухна в смях. — Сякаш ти имаш някакво значение. Защо вие? Защото сте средство, за да постигна целта си. Защото двете момчета ми трябват, а и двамата те обичат. Защото Джейс Херондейл е човекът, на когото имаш доверие повече от всеки друг на света. А и Дневния вампир те обича толкова, че би жертвал живота си. Теб не мога да нараня — каза тя, обръщайки се към Саймън. — Но нея мога. Толкова ли си упорит, че да стоиш и да гледаш как Джейс прерязва гърлото й, вместо да дадеш малко от кръвта си?

Саймън заприлича на смъртник. Поклати глава бавно, но преди да може да проговори, Клеъри каза:

— Саймън, не! Не го прави, каквото и да иска. Джейс не би ме наранил.

Бездънните очи на жената се обърнаха към Джейс. Тя се усмихна.

— Порежи я. Само малко.

Клеъри усети как рамената на Джейс се напрягат, както в парка, когато я беше учил да се бие. Тя усети нещо на гърлото си, нещо като пареща целувка, студено и горещо едновременно, усети как нещо топло потече по ключицата й. Очите на Саймън се разшириха.

Той я беше порязал. Той все пак го беше направил. Клеъри си спомни как Джейс се беше свил на пода в стаята в Института, каква болка се излъчваше от всяка част на тялото му.

„Сънувам, че идваш в стаята ми. И после аз те наранявам. Порязвам те или те удушавам, или те намушквам и ти умираш, гледаш ме със зелените си очи, докато животът ти изтича в ръцете ми.“

Не му беше повярвала. Не напълно. Той беше Джейс. Той никога нямаше да я нарани. Погледна надолу и видя как кръвта изцапа деколтето на роклята й. Приличаше на червена боя.

— Сега се убеди — каза жената. — Той прави каквото му наредя. Не го вини. Той е напълно подчинен на силата ми. Седмици наред се промъквах в главата му, видях сънищата му, опознах страховете и копнежите му, мъките и желанията му. В един сън аз му поставих знак и оттогава този знак гори през него, през кожата му и стига чак до душата му. Сега душата му е в моите ръце, мога да правя с нея каквото си искам. Той ще направи всичко, което му наредя.

Клеъри си спомни думите на Мълчаливите братя. „Когато се ражда ловец на сенки, се извършва ритуал и върху детето се полагат определени защитни заклинания и от Мълчаливите братя, и от Железните сестри. Когато Джейс е починал и после е бил възкресен, той се е родил за втори път и е бил лишен от тези защити и ритуали. Останал е отворен като незаключена врата — отворен за всякакви демонични влияния и сили.“

Аз съм виновна, помисли си Клеъри. Аз го върнах и исках това да остане в тайна. Ако бяхме казали на някого какво се случи, може би ритуалът щеше да бъде извършен навреме и Лилит нямаше да влезе в главата му. Стана й лошо от чувството за вина. Зад нея Джейс мълчеше, неподвижен като статуя, ръцете му я обгръщаха, а ножът още беше на гърлото й. Тя го усети върху кожата си, когато си пое въздух, за да проговори. Опита се обаче, въпреки всичко, да запази гласа си спокоен.

— Разбирам, че контролираш Джейс. Но не разбирам защо. Със сигурност има и други, по-лесни начини да ме заплашиш.

Лилит въздъхна, сякаш вече всичко й беше станало много досадно.

— Ти си ми необходима — каза тя с преувеличено търпение, — за да накарам Саймън да направи каквото искам, тоест, да ми даде кръвта си. А Джейс ми трябваше, не само за да те докарам тук, а и за да се презастраховам. В магията трябва да има баланс, Клариса — тя посочи към грубо начертания черен кръг върху плочите и после към Джейс. — Той беше първият. Първият, който се върна от мъртвите, първата душа, върната в този свят, в името на Светлината. Затова и аз трябва успешно да върна втора душа в името на Тъмнината. Разбираш ли сега, глупаво момиче? Всички сте ми необходими. Саймън, за да умре. Джейс, за да живее. Джонатан, за да се върне. А ти, дъще на Валънтайн, ще направиш всичко това възможно.

Гласът на жената демон стихна до тихо пеене. Изумена, Клеъри си спомни къде е чувала този глас. Беше видяла баща си да стои в пентаграма и жена с черна коса и пипала вместо очи коленичеше в краката му. Жената беше казала: „Дете, родено с тази кръв в себе си ще надмине по сила великите демони от бездните между световете. Но това ще попари хуманността му, както отровата в кръвта попарва живота.“

— Знам — каза Клеъри през стиснатите си устни. — Знам коя си. Видях как поряза китката си, изля кръвта в чаша и я даде на баща ми. Ангел Итуриел ми показа това в едно видение.

Очите на Саймън се местеха между Клеъри и жената, в чиито тъмни очи имаше лека изненада. Клеъри предположи, че тя рядко се изненадваше.

— Видях как баща ми те призова. Знам как те нарече. Милейди от Едом. Ти си Великия демон. Твоята кръв е превърнала брат ми в това, което е. Ти го превърна в… нещо ужасно. Ако не беше ти…

— Да. Така е. Дадох от кръвта си на Валънтайн Моргенстърн, той я даде на момчето си и се получи това — жената положи нежно ръка, почти като милувка, на стъклената повърхност на ковчега на Джонатан. На лицето й имаше странна усмивка. — Може да се каже, че в известен смисъл аз съм майка на Джонатан.

— Казах ти, че адресът не е истински — рече Алек.

Изабел не му обърна внимание. От мига, в който бяха минали през вратите на сградата, рубинът на врата й беше започнал да пулсира слабо, като туптенето на далечно сърце. Това означаваше, че наоколо имаше демон. При други обстоятелства щеше да очаква брат й да усети нещо странно, но той очевидно беше изпаднал в меланхолия заради Магнус и не можеше да се съсредоточи.

— Извади магическата си светлина — каза му тя. — Оставих моята вкъщи.

Той я погледна раздразнено. Във фоайето беше тъмно, толкова тъмно, че нормално човешко същество нямаше да види нищо. Мая и Джордан виждаха чудесно в тъмното, тъй като бяха върколаци. Те стояха в срещуположните краища на помещението — Джордан разглеждаше мраморното бюро, а Мая се беше облегнала на стената и разглеждаше пръстените си.

— Трябва да я носиш навсякъде — отвърна Алек.

— Така ли? А ти носиш ли си сензора? — озъби му се тя. — Едва ли. Аз поне имам това — тя потупа висулката. — Сигурна съм, че тук има нещо. Нещо демонично.

Джордан завъртя глава.

— Тук има демони?

— Не знам, може би само един. Просветна и угасна — каза Изабел. — Но би било прекалено голямо съвпадение, ако сме сбъркали адреса. Трябва да проверим.

Слаба светлина се разля около нея. Тя се огледа и видя Алек да държи магическия камък. Светлината струеше през пръстите му и хвърляше странни сенки по лицето му, като го правеше да изглежда по-стар, отколкото беше, а очите му — тъмносини.

— Да вървим — каза той. — Да обиколим етажите един по един.

Тръгнаха към асансьора. Първо вървеше Алек, после Изабел, Джордан и накрая Мая. Ботушите на Изабел имаха шумозаглушаващи руни, но токчетата на Мая тракаха по мраморния под, докато вървеше. Тя се намръщи, спря да ги събуе и продължи боса. Когато Мая влезе в асансьора, Изабел забеляза, че носи златен пръстен с тюркоаз на палеца на левия си крак.

Джордан погледна към краката й и каза изненадано:

— Помня този пръстен. Купих ти го от…

— Млъкни — каза Мая и натисна копчето. Вратите се затвориха и Джордан млъкна.

Спираха на всеки етаж. Повечето бяха все още в процес на строеж, нямаше лампи и от таваните висяха кабели, подобно на лозници. На прозорците имаше заковани парчета шперплат. Найлони се вееха като призраци. Изабел държеше в ръка сензора, но нищо не се случи, докато не стигнаха десетия етаж. Когато вратите се отвориха, тя почувства как в шепата й нещо затуптя, сякаш между пръстите й имаше малка птичка и тя беше започнала да пляска с криле.

Тя прошепна:

— Тук има нещо.

Алек само кимна, Джордан отвори уста да каже нещо, но Мая силно го сръга с лакът. Изабел се плъзна покрай брат си и излезе на площадката пред асансьорите. Рубинът пулсираше и вибрираше в ръката й.

Зад нея Алек прошепна:

— Сандалфон — светлина се разля покрай Изабел и освети площадката. За разлика от другите етажи, които бяха видели, този изглеждаше поне отчасти завършен. Голи гранитни стени се издигаха около тях и подът беше облицован с гладки черни плочи. Коридор водеше в две посоки. В единия край имаше купчина строително оборудване и оплетени кабели. Другият свършваше със сводеста врата. Зад вратата ги подканваше тъмнина.

Изабел се обърна да види приятелите си. Алек беше прибрал магическата светлина и държеше горяща серафимска кама, която осветяваше асансьора като фенер. Джордан беше извадил голям, брутално изглеждащ нож и го стискаше здраво в дясната си ръка. Мая изглежда се опитваше да прибере косата си. Когато отпусна ръце обаче, държеше дълъг, остър фуркет. Ноктите й бяха пораснали и очите й горяха с див, зеленикав отблясък.

— След мен — каза Изабел. — Тихо.

„Туп-туп“, пулсираше рубинът до гърлото на Изабел, сякаш някой я буташе настойчиво с пръст, когато тръгна по коридора. Не чуваше другите зад гърба си, но знаеше, че са там от дългите сенки, които хвърляха по тъмните гранитни стени. Гърлото й се стегна, нервите й се опънаха, както винаги преди битка. Това беше най-неприятната част — очакването. По време на самата битка само тя имаше значение; но сега трябваше да се съсредоточи и да не се разсейва.

Арката над тях увеличи размера си. Беше от мрамор и прекалено старомодна за такава модерна сграда; по стените й имаше гравирани спирали. Изабел бързо погледна нагоре, докато минаваше и се стресна. Издялано в камъка лице на ухилен гаргойл я гледаше похотливо. Тя се намръщи и се обърна да огледа помещението, в което беше влязла.

Намираха се в просторна стая с висок таван, очевидно предвидена един ден да се превърне в апартамент. По стените от пода до тавана имаше прозорци, през които се откриваше гледка към Ийст Ривър и Куинс в далечината. Една табела на Кока-Кола проблясваше в червено над черната вода. Светлините на околните сгради блещукаха в нощния въздух като гирлянди на коледно дърво. Самата стая беше тъмна и изпълнена със странни сенки, разположени на равни интервали една от друга ниско до земята. Изабел объркано присви очи. Това не бяха живи създания, очевидно бяха някакви квадратни мебели, но какви…?

— Алек — каза тя тихо. Сензорът пулсираше сякаш беше жив, а рубиненото й сърце беше болезнено горещо върху кожата й.

За миг брат й беше до нея. Той вдигна камата и стаята се изпълни със светлина. Ръката на Изабел полетя към устата й.

— О, Боже Господи! — прошепна тя. — О, в името на Ангела, не!

— Вие не сте му майка — гласът на Саймън замря; Лилит дори не се обърна да го погледне. Ръцете й още бяха върху стъкления ковчег. Себастиан плуваше в него, мълчалив и нищо неподозиращ. Краката му бяха боси, забеляза Саймън. — Той си има майка. Майката на Клеъри. Клеъри му е сестра. Себастиан… Джонатан… няма да остане доволен, ако я нараните.

При тези думи Лилит се обърна и се засмя.

— Дързък опит, Дневен вампире — каза тя. — Но аз знам истината. Гледах как синът ми расте. Често го посещавах като приемах формата на бухал. Видях как жената, която го беше родила, го намрази. У него няма любов към нея и не би трябвало да има, нито пък към сестра му. Той прилича повече на мен, отколкото на Джослин Моргенстърн — тъмните й очи се преместиха от Саймън към Джейс и Клеъри. Двамата почти не бяха помръднали. Клеъри все още стоеше в ръцете на Джейс и ножът беше на гърлото й. Той го държеше нехайно, сякаш почти не го забелязваше. Саймън обаче знаеше колко бързо можеше да се впусне Джейс в действие. — Джейс — каза Лилит, — влез в кръга. Вземи и момичето със себе си.

Джейс покорно тръгна напред, бутайки Клеъри пред себе си. Когато пресякоха начертаната с черно линия, руните вътре припламнаха внезапно в яркочервено — нещо друго също светна. Руната в лявата част на гърдите на Джейс, точно над сърцето, заблестя изведнъж толкова силно, че Саймън затвори очи. Дори през затворените си очи, той виждаше руната — злокобна плетеница от гневни линии.

— Отвори очи, Дневен вампире — сопна му се Лилит. — Моментът настъпи. Ще ми дадеш ли кръвта си или ще откажеш? Знаеш каква ще бъде цената.

Саймън погледна Себастиан в ковчега и едва сега забеляза нещо. Руна, същата като горящата на гърдите на Джейс, се виждаше и върху неговите голи гърди. Тя обаче започна да избледнява, когато Саймън впери поглед в нея. След миг беше изчезнала и Себастиан отново лежеше неподвижен и блед. Без да се движи. Без да диша.

Мъртъв.

— Не мога да го върна — каза Саймън. — Той е мъртъв. Бих му дал от кръвта си, но той няма да я преглътне.

Дъхът на Лилит изсвистя ядосано през зъбите й и за момент очите й заблестяха с разяждащ огън.

— Първо трябва да го ухапеш — каза тя. — Ти си Дневен вампир. Ангелска кръв тече в тялото ти, в кръвта и сълзите ти, в течността в зъбите ти. Кръвта ти на Дневен вампир ще го съживи достатъчно, за да може да преглъща и да пие. Ухапи го и му дай от кръвта си, и той ще се върне при мен.

Саймън впери див поглед в нея.

— Нима казвате… казвате, че имам силата да съживявам мъртвите?

— Откакто си Дневен вампир, ти притежаваш тази сила — каза тя. — Но не и правото да я използваш.

— Правото?

Тя се усмихна и прокара дълъг, лакиран в червено нокът по капака на ковчега на Себастиан.

— Казват, че историята се пише от победителите — рече тя. — Може би няма кой знае каква разлика между страната на Светлината и страната на Тъмнината. Все пак, без Тъмнина, Светлината няма да има какво да прогонва.

Саймън я погледна объркано.

— Баланс — обясни тя. — Има закони, по-стари, отколкото можеш да си представиш. Един от тях е, че не можеш да върнеш онова, което вече е мъртво. Когато душата ти напусне тялото, тя става притежание на смъртта. И не може да бъде върната обратно, без да платиш за това.

— И вие сте готова да платите. За него? — Саймън махна с ръка към Себастиан.

— Той е цената — тя отметна глава назад и се засмя. Прозвуча почти като човешки смях. — Ако Светлината съживи една душа, и Тъмнината има право да съживи една. Това е мое право. Но може би трябва да питаш малката си приятелка Клеъри за какво говоря.

Саймън погледна Клеъри. Тя сякаш щеше да припадне.

— Разиел — каза тихо тя. — Когато Джейс умря…

— Джейс е умрял?! — гласът на Саймън се качи с една октава. Джейс, макар и да беше тема на разговора, остана спокоен и равнодушен, ръката му държеше стабилно ножа.

— Валънтайн го намушка — изрече Клеъри почти шепнешком. — И после Ангелът уби Валънтайн и ми каза да си пожелая каквото поискам. Аз исках единствено Джейс да е жив. Поисках да го върне и той го стори… Заради мен — очите й изглеждаха огромни на крехкото й бяло лице. — Беше мъртъв само няколко минути… Не беше минало почти никакво време…

— И това е достатъчно — рече Лилит. — Кръжах около сина си по време на битката му с Джейс; видях как падна и умря. Последвах Джейс до езерото и видях как Валънтайн го уби и после как Ангелът го възкреси. Знаех, че това е моят шанс. Спуснах се към реката и извадих тялото на сина си. Запазих го непокътнато за този момент — тя погледна с обич ковчега. — Трябва да има баланс. Око за око. Зъб за зъб. Живот за живот. Джейс е на едната везна. Ако Джейс живее, и Джонатан трябва да живее.

Саймън не можеше да откъсне очи от Клеъри.

— Това, което казва за Ангела… истина ли е? — попита той. — И не си казала на никого?

За негова изненада Джейс отговори. Той потърка бузата си в косата на Клеъри и каза:

— Това беше нашата тайна.

Зелените очи на Клеъри проблеснаха, но тя не помръдна.

— Сега разбираш, Дневен вампире — каза Лилит. — Просто взимам това, което е мое. Според закона онзи, който е бил върнат първи, трябва да е в кръга, когато вторият се завърне — тя посочи Джейс с презрително махване на пръстите. — Той е тук. Ти си тук. Всичко е подготвено.

— Значи Клеъри не ви трябва — рече Саймън. — Не я намесвайте в това. Пуснете я.

— Напротив, трябва ми. Тя ще мотивира теб. Аз не мога да те нараня, носителю на Знака, или да те заплаша, или да те убия. Но мога да пронижа сърцето ти като пронижа нейното. И ще го направя.

Тя погледна към Клеъри и Саймън проследи погледа й.

Клеъри. Беше толкова бледа, че изглеждаше почти синя, а може би това беше заради студа. Зелените й очи бяха ококорени на бялото й лице. Ивица засъхнала кръв се спускаше от ключицата към деколтето на роклята й, която сега беше опръскана с кръв. Ръцете й бяха отпуснати, но трепереха.

Саймън я гледаше сега, но я виждаше и като седемгодишна, с кльощави ръце и лунички, и онези сини пластмасови фиби, с които прибираше косата си, докато не стана на единайсет. Замисли се за първия път, когато беше забелязал вече женствените й форми под раздърпаната тениска и дънките и как се беше поколебал да задържи ли погледа си или да отмести очи. Замисли се за смеха й и как бързо движеше молива по страниците, оставяйки заплетени образи по тях — спираловидни замъци, бягащи коне, фигури с ярки цветове, родени в главата й. „Можеш да ходиш на училище сама, само ако Саймън е с теб“, беше казала майка й. Замисли се как държеше ръката й, докато пресичаха улицата и усещането каква невероятна задача му бяха възложили — отговорността за безопасността й.

Някога беше влюбен в нея и може би част от него винаги щеше да я обича, защото тя беше първата му любов. Не това обаче имаше значение сега. Тя беше Клеъри, тя беше част от него, винаги е била и завинаги щеше да бъде. Докато я гледаше, тя много бавно поклати глава. Той знаеше какво му казва: „Не го прави. Не й давай каквото иска. Да става каквото ще става.“

Той влезе в кръга; когато краката му преминаха нарисуваната линия, почувства тръпка, като от електрически удар, да минава през него.

— Добре — каза той. — Ще го направя.

— Не! — извика Клеъри, но Саймън не я погледна. Той гледаше Лилит, която се усмихна студено и злорадо, вдигна лявата си ръка и я прокара по повърхността на ковчега.

Капакът му се отдели назад по начин, който странно напомни на Саймън как се отваря консерва сардини. Горният пласт стъкло се плъзна, разтопи се и се стече върху гранитния пиедестал, превръщайки се отново в малки късчета стъкло, когато капките докосваха земята.

Сега ковчегът беше отворен и приличаше на аквариум; тялото на Себастиан плуваше вътре. На Саймън му се стори, че отново вижда руната на гърдите му да проблясва, когато Лилит протегна ръце към аквариума. Докато Саймън гледаше, тя взе отпуснатите му ръце и ги кръстоса на гърдите със странно нежен жест, пъхвайки превързаната му ръка под здравата. Тя отметна кичур мокра коса от неподвижното бяло чело и отстъпи.

— Хайде на работа, Дневен вампире — каза тя.

Саймън тръгна към ковчега. Лицето на Себастиан беше отпуснато, клепачите му — неподвижни. На шията му не се виждаше пулс. Саймън си спомни колко силно беше пожелал кръвта на Морийн. Как копнееше да впие зъби в кожата й и да освободи кръвта под нея. Но това… Да се храни от труп… От самата мисъл стомахът му се обърна.

Въпреки че не гледаше към нея, беше сигурен, че Клеъри го наблюдава. Усети как тя си пое въздух, когато се наведе над Себастиан. Усещаше и Джейс, как го гледа с празни очи. Протегна се над ковчега и сключи ръце около студените хлъзгави рамене на Себастиан. Преглътна импулса си да повърне, наведе се и заби зъби в шията на Себастиан. Черна демонска кръв се изля в устата му, горчива като отрова.

Изабел се движеше тихо сред каменните пиедестали. Алек вървеше с нея, Сандалфон беше в ръката му и хвърляше мъждукаща светлина из помещението. Мая повръщаше в единия ъгъл на стаята, подпряна с една ръка на стената; Джордан се суетеше около нея, сякаш искаше да протегне ръка и да я успокои, но се страхуваше да не го смъмрят.

Изабел не винеше Мая, че повръща. Ако не бяха дългите години на обучение, и тя щеше да повърне. Никога не беше виждала нещо, което дори да наподобява това. В стаята имаше десетки, може би поне петдесет, каменни пиедестали. Върху всеки от тях имаше ниска плетена кошница. Във всяка кошница имаше бебе. И всички бебета бяха мъртви.

Отначало, докато обикаляше покрай редиците, таеше надежда, че може да намери живо бебе. Тези деца обаче бяха мъртви от доста време. Кожата им беше сива, личицата им бяха посинели и обезцветени. Бяха увити в тънки одеяла и, въпреки че в стаята беше студено, Изабел не вярваше, че е достатъчно студено, за да са починали от студ. Не беше сигурна как са умрели; не можеше да се насили да ги огледа по-отблизо. Това определено беше проблем за Клейва.

По лицето на Алек се стичаха сълзи. Той ругаеше, когато стигнаха до последните пиедестали. Мая се беше изправила и се облягаше на прозореца; Джордан й беше дал нещо, може би кърпичка, която тя притискаше към лицето си. Студените бели светлини на града горяха зад нея, прорязвайки тъмното стъкло като диаманти.

— Из — каза Алек, — кой може да направи нещо такова? Защо някой… дори и демон…

Той млъкна. Изабел знаеше за какво си мисли той. За раждането на Макс. Тя беше на седем, Алек — на девет. Бяха се навели над люлката на брат си, развеселени и омагьосани от очарователното ново създание. Бяха си играли с малките му пръстчета и се бяха смели на странните физиономии, които правеше, когато го гъделичкаха.

Сърцето й се сви. Макс. Докато вървеше покрай наредените в редица малки кошници, сега превърнати в малки ковчези, започна да я залива вълна всепоглъщащ ужас. Не можеше да игнорира ярката, вече постоянна светлина на висулката на врата си. Светлина, която говореше за Велик демон.

Спомни си какво беше видяла Клеъри в моргата на „Бет Израел“. „Приличаше на нормално бебе. С изключение на ръцете. Вместо пръсти имаше нокти…“

Тя протегна предпазливо ръце към една от кошниците. Много внимателно, без да докосва бебето, тя дръпна тънкото одеяло, с което беше увито.

Усети как дъхът и излезе със свистене. Обикновени пухкави ръчички, закръглени бебешки китки. Но пръстите му… вместо пръсти имаше нокти, черни като изгоряла кост и заострени в края. Тя неволно отстъпи назад.

— Какво? — Мая беше тръгнала към тях. Все още изглеждаше зле, но гласът й беше спокоен. Джордан вървеше след нея с ръце в джобовете. — Какво намерихте?

— В името на Ангела! — Алек стоеше до Изабел и гледаше надолу към кошницата. — Изи, имаш ли представа какво става тук?

Изабел бавно повтори онова, което Клеъри й беше казала в църква Талто.

— Някой експериментира с бебета. Опитва се да направи и други като Себастиан.

— Защо някой би искал друг като него? — гласът на Алек беше изпълнен с чиста омраза.

— Той беше бърз и силен — каза Изабел. Изпита почти физическа болка, когато изрече нещо хубаво за убиеца на брат си, за онзи, който се беше опитал да убие и нея. — Може би се опитва да създаде раса от супербойци или нещо такова.

— Не се е получило — очите на Мая бяха потъмнели от мъка.

Чу се шум, толкова тих, че едва-едва подразни слуха на Изабел. Главата й рязко се завъртя, а ръката й се стрелна към колана, където беше навит камшикът й. Нещо в тъмните сенки в края на стаята до вратата се раздвижи. Съвсем леко, но Изабел вече се беше откъснала от другите и бягаше към него. Втурна се в коридора, близо до асансьорите. Там имаше нещо — сянка, която беше излязла от тъмното и се движеше покрай стената. Изабел набра скорост и се хвърли напред, събаряйки сянката на пода.

Не беше дух. Докато падаха, Изабел с изненада чу типично човешко възклицание от сенчестата фигура. Двамата се проснаха заедно на земята и се претърколиха. Фигурата определено беше човешка — слаба и по-ниска от Изабел, и облечена със сив анцуг и маратонки. Остри лакти се изстреляха нагоре и се забиха в ключицата на Изабел. Коляно потъна в слънчевия й сплит. Тя издиша и се претърколи, търсейки камшика си. Докато го извади, фигурата вече беше на крака. Изабел се обърна по корем и замахна с камшика; краят му се уви около глезена на непознатия и се стегна. Тя дръпна камшика към себе си и събори фигурата.

После се изправи на крака и посегна със свободната си ръка към стилито си, което беше затъкнато отпред на роклята й. С бърз замах изрисува руната никс на лявата си ръка. Зрението й бързо се пригоди, цялото помещение сякаш се изпълни със светлина, когато руната за нощно виждане започна да действа. Сега вече виждаше по-ясно нападателя си. Слабата фигура със сив анцуг и сиви маратонки заотстъпва назад, докато гърба и се удари в стената. Качулката на анцуга падна и откри лицето й. Главата беше гладко обръсната, но чертите определено бяха женско, с остри скули и големи тъмни очи.

— Спри — каза Изабел и дръпна силно камшика. Жената извика от болка. — Не се опитвай да избягаш.

Жената изсъска през зъби.

— Червей. Неверница. Няма да ти кажа нищо.

Изабел пъхна стилито обратно в роклята си.

— Ако дръпна достатъчно силно камшика, ще среже крака ти — тя го дръпна леко, затегна го и се приближи, като застана пред жената и впи поглед в нея. — Онези бебета, какво се е случило с тях?

Жената се изкикоти.

— Те не бяха достатъчно силни. Слаба стока, прекалено слаба.

— Прекалено слаба за какво? — когато жената не отговори, Изабел изръмжа: — Или ми отговори, или ще загубиш крака си. Ти избираш. Не мисли, че няма да оставя кръвта ти да изтече на пода. Убийците на деца не заслужават милост.

Жената оголи зъби и изсъска като змия.

— Ако ме нараниш, тя ще те размаже.

— Коя… — Изабел млъкна, спомняйки си думите на Алек.

„Талто е другото име на Лилит. Може да се каже, че е демон богиня на мъртвите деца“. — Лилит. Ти почиташ Лилит. И си направила това… за нея?

— Изабел — беше Алек, вдигнал Сандалфон пред себе си. — Какво става? Мая и Джордан претърсват наоколо за още… деца, но изглежда всички са в голямата стая. Какво става тук?

— Този… човек — каза Изабел с отвращение, — е от църква Талто. Очевидно те боготворят Лилит. И са убили всички онези бебета заради нея.

— Не ги убихме — жената опита да се изправи. — Не ги убихме. Жертвахме ги. Тествахме ги и се оказаха слаби. Не е наша вината.

— Нека позная — каза Изабел. — Опитали сте да инжектирате демонска кръв на бременни. Но демонската кръв е токсична. Бебетата не са имали шанс. Родили са се деформирани и после са починали.

Жената изскимтя. Беше много тих звук, но Изабел видя как Алек присви очи. Той умееше по-добре да разчита реакциите на хората.

— Едно от тези бебета е било твое — рече той. Как можа да инжектираш на собственото си дете демонска кръв?

Устата на жената потрепери.

— На нас инжектираха кръвта. На майките. Това ни направи по-силни, по-бързи. На съпрузите ни също. Но се разболяхме. Ставахме все по-болни и по-болни. Опадаха ни косите, ноктите ни… — тя вдигна ръце и показа почернелите си нокти; на някои пръсти бяха паднали, на други — окървавени и разранени. Ръцете й бяха осеяни с черни петна. — Всички умираме — каза тя. В гласа й се долови леко задоволство. — Ще бъдем мъртви до ден.

— Накарала те е да вземеш отрова, а още я боготвориш? — попита Алек.

— Вие не разбирате — гласът й беше дрезгав, замечтан. — Преди нямах нищо. И никого до себе си. Бях на улицата. Спях върху вентилационни шахти, за да не замръзна. Лилит ми намери дом и семейство, което се грижеше за мен. Само като усещах присъствието й, се чувствах в безопасност. Дотогава не се бях чувствала така.

— Виждала си Лилит — каза Изабел, като се опита с всички сили да прозвучи, сякаш и вярва. Беше запозната с демоничните култове, веднъж беше писала доклад за Ходж. Той й беше написал висока оценка върху него. Повечето култове почитаха демони, които бяха въображаеми или измислени. Някои сектанти успяваха да призоват слаби, незначителни демони, които или убиваха всички, или с удоволствие превръщаха почитащите ги в слуги; хората се грижеха за тях и искаха съвсем малко в замяна. Не беше чувала за култ, който боготвори Велик демон и чиито членове бяха виждали този демон от плът и кръв. Не и толкова Велик демон, силен като Лилит, майката на магьосниците. — Била си в нейно присъствие?

Жената премрежи клепачи.

— Да. Нейната кръв е у мен и усещам, когато тя е наблизо. Както сега.

Изабел не можа да се въздържи и ръката й се изстреля към висулката. Тя светваше и угасваше, откакто бяха влезли в сградата. Изабел беше решила, че пулсира заради демоничната кръв в мъртвите деца, но присъствието на Велик демон беше много по-логично обяснение.

— Тя е тук? Къде е?

Жената изглеждаше вече много отнесено.

— Горе — каза тя неопределено. — С момчето вампир. Онзи, който излиза през деня. Тя ни изпрати да й го доведем, но той е защитен. Не можехме да го докоснем. Онези, които отидоха за него, умряха. После брат Адам се върна и каза, че свят огън пази момчето. Лейди Лилит се ядоса. Тя го уби на място. Извади късмет да умре от нейната ръка, това е голяма чест — гласът й затрепери. — А тя е умна. Лейди Лилит. Откри друг начин да примами момчето…

Камшикът падна от внезапно омекналата ръка на Изабел.

— Саймън? Примамила е Саймън тук? Защо?

— Никой, който тръгне срещу нея — издиша жената, — няма да се върне…

Изабел падна на колене и вдигна камшика си.

— Престани — каза тя с разтърсващ тон. — Спри да дрънкаш и ми кажи къде е. Къде го е завела? Къде е Саймън? Кажи ми или ще…

— Изабел — каза сериозно Алек. — Из, няма смисъл. Тя е мъртва.

Изабел се втренчи в жената невярващо. Изглежда беше умряла между две вдишвания, очите й бяха широко отворени, чертите на лицето й бяха отпуснати. Сега вече се виждаше, че въпреки глада, опадалата коса и синините, тя вероятно е била много млада, на не повече от двайсет.

— По дяволите!

— Не разбирам — каза Алек. — Какво може да иска Велик демон от Саймън? Той е вампир. Вярно, силен вампир, но…

— Знакът на Каин — каза Изабел разсеяно. — Трябва да има нещо общо със Знака. Трябва.

— Тя тръгна към асансьора и натисна копчето. — Ако Лилит наистина е била първата жена на Адам, а Каин е бил син на Адам, то Знакът на Каин трябва да е стар колкото нея.

— Къде отиваш?

— Тя каза, че са горе — отвърна Изабел. — Ще претърся всеки етаж, докато го намеря.

— Тя не може да го нарани, Изи — каза Алек с разумния тон, който Изабел мразеше. — Знам, че се притесняваш, но той има Знака на Каин, той е недосегаем. И Велик демон не може да го нарани. Никой не може.

Изабел се намръщи на брат си.

— Тогава за какво мислиш, че й е притрябвал? За да има кой да й взима прането от обществената пералня през деня? Сериозно, Алек…

Чу се звън и стрелката над най-далечния асансьор светна. Изабел тръгна към вратата, когато тя започна да се отваря. Оттам нахлу светлина… и след светлината вълна от мъже и жени — без коси, изпити и облечени в сиви анцузи и маратонки, се изсипаха навън. Те размахваха импровизирани оръжия, събрани от строителните отломки: назъбени парчета стъкло, счупена арматура, бетонни блокове. Не издадоха нито звук. В пълна тишина и по зловещ начин, те излязоха от асансьора като един и тръгнаха към Алек и Изабел.

18.Белези на огъня

Над реката се кълбяха облаци, както понякога се случваше през нощта, и носеха със себе си гъста мъгла. Те не можеха да скрият онова, което се случваше на покрива, само обгърнаха с мъгла всичко останало. Издигащите се наоколо сгради бяха като мрачни стълбове светлина, а луната едва блестеше — като забулена лампа — през трупащите се ниско долу облаци.

Счупените парчета от стъкления ковчег, разпилени по плочките на пода, блестяха като кристали лед; и Лилит блестеше, бледа на лунната светлина и гледаше как Саймън стои наведен над неподвижното тяло на Себастиан и пие от кръвта му.

Клеъри не можа да издържи. Знаеше, че Саймън мрази онова, което правеше, и знаеше, че го прави заради нея. Заради нея, и може би малко и заради Джейс. Знаеше и каква беше следващата част от ритуала. Саймън щеше да даде доброволно от кръвта си на Себастиан и щеше да умре. Вампирите можеха да умрат, ако кръвта им изтечеше. Той щеше да умре, щеше да го загуби завинаги и за всичко това щеше да е виновна единствено тя.

Усещаше Джейс зад себе си, притискащите му ръце, лекото, ритмично туптене на сърцето му до голите й рамене. Спомни си как я беше прегърнал на стъпалата на Залата на Съглашението в Идрис. Шумът от вятъра в листата, когато я беше целунал, топлите му длани на лицето й. Беше усетила биенето на сърцето му и си беше помислила, че ничие сърце не бие като неговото, сякаш всяко отделно тупкане пасваше идеално с нейното.

Той трябваше да е някъде там. Като Себастиан в стъкления си затвор. Трябваше да има начин да стигне до него.

Лилит гледаше надвесения над Себастиан Саймън, тъмните й очи бяха широко отворени и втренчени в него. Сякаш Клеъри и Джейс изобщо не бяха там.

— Джейс — прошепна Клеъри. — Джейс, не искам да гледам.

Тя притисна гърба си към него, сякаш се опитваше да се сгуши в ръцете му и се престори, че трепери, когато ножът одраска гърлото й.

— Моля те, Джейс — прошепна тя. — Ножът не ти трябва. Знаеш, че не мога да те нараня.

— Но защо…

— Искам само да те погледна. Искам да видя лицето ти.

Тя усети как гърдите му бързо се надигнаха и спаднаха.

Тръпка премина през него, сякаш се бореше с нещо, съпротивляваше се. После се раздвижи, само както той можеше — леко като проблясване на светлина. Задържа дясната си ръка около нея, а с лявата прибра ножа в колана си.

Сърцето й заби лудо. Мога да избягам, помисли си, но той щеше да я хване; после моментът отмина. Секунди по-късно ръцете му бяха отново около нея, дланите му хванаха ръцете й и я завъртяха. Тя усети как пръстите му проследиха гърба й и голите й треперещи рамене, когато я обърна с лице към себе си.

Сега тя не виждаше Саймън и жената демон, макар че още усещаше присъствието им зад гърба си; от това по гръбнака й полазиха тръпки. Вдигна поглед към Джейс. Лицето му й беше толкова познато. Чертите му, начинът, по който косата падаше на челото му, бледия белег на едната му скула и още един на слепоочието му, миглите му, с един тон по-тъмни от косата му.

Очите му бяха с цвят на светложълто стъкло. Това беше различното, помисли си тя. Той все още изглеждаше като Джейс, само очите му бяха ясни и безизразни — тя сякаш гледаше през прозорец в празна стая.

— Страх ме е — каза Клеъри.

Той погали рамото й и тръпка премина по нервните й окончания; стана й лошо, когато осъзна, че тялото й все още реагираше на докосването му.

— Няма да позволя да ти се случи нищо.

Тя впери поглед в него. Наистина го вярваш, нали? Сякаш не виждаш противоречието между действията и намеренията си. Някак тя ти е отнела тази способност.

— Няма да можеш да я спреш. Тя ще ме убие, Джейс.

Той поклати глава.

— Не. Тя не би направила това.

На Клеъри й се прииска да изкрещи, но запази гласа си предпазлив, внимателен, спокоен.

— Знам, че си някъде там, Джейс. Истинското ти аз. — Притисна се още по-плътно към него. Токата на колана му се заби в талията й. — Можеш да я победиш…

Не трябваше да казва това. Джейс се напрегна и тя видя как в очите му проблесна страдание — приличаше на животно в капан. В следващия миг страданието се превърна в непоколебимост.

— Не мога.

Тя потръпна. Изражението му беше ужасно. Толкова ужасно. Когато тя потрепери, погледът му омекна.

— Студено ли ти е? — попита той и за миг прозвуча отново като Джейс, загрижен как се чувства. От това гърлото й се стегна.

Тя кимна, макар и физическият студ да беше последното нещо в ума й.

— Може ли да пъхна ръце под якето ти?

Джейс кимна. Якето му не беше закопчано; тя плъзна ръце под него и докосна леко гърба му. Беше зловещо тихо. Градът изглеждаше замръзнал като в ледена призма. Дори светлината, излъчваща се от сградите около тях, беше неподвижна и студена.

Той дишаше бавно, ритмично. Клеъри виждаше руната върху гърдите му през разкъсаната му риза. Тя сякаш пулсираше, когато той си поемаше въздух. Изглежда отвратително, залепена за него като пиявица, изсмукваща доброто у Джейс — помисли си тя.

Спомни си думите на Люк за това как можеш да унищожиш една руна. „Ако я деформираш достатъчно, можеш да отслабиш или да заличиш силата й. Понякога в битка врагът може да се опита да изгори или нареже кожата на ловец на сенки, за да го лиши от силата на руните му.“

Тя задържа очите си върху лицето на Джейс. Забрави какво се случва, помисли си тя. Забрави за Саймън, за ножа на гърлото ти. Това, което ще кажеш сега има по-голямо значение от всичко, което си изричала до този момент.

— Помниш ли какво ми каза в парка? — прошепна тя.

Той погледна надолу към нея изненадано.

— Какво?

— Когато ти казах, че не говоря италиански. Помня думите ти, значението на онзи цитат. Според теб означаваше, че любовта е най-голямата сила на земята. По-голяма от всичко друго.

Тънка линия се появи между веждите му.

— Аз не…

— Напротив — стъпвай внимателно, каза си тя, но не успя да се въздържи и не можа да скрие напрежението, което се появи в гласа й. — Помниш. Най-голямата сила, каза ти. По-голяма от тази на Рая или Ада. Трябва да е по-голяма и от силата на Лилит.

Нищо. Той се втренчи в нея, сякаш не я чуваше. Беше като да крещи в черен, празен тунел. Джейс, Джейс, Джейс! Знам, че си там!

— Има начин да ме защитиш и пак да направиш каквото тя иска. Това би било най-доброто, нали? — тя притисна тялото си към неговото и стомахът й се присви. Сякаш прегръщаше Джейс и все пак не беше той, изпълваше я и радост, и ужас едновременно. Усети как тялото му откликна на нейното, туптенето на сърцето му в ушите й, във вените й. Той не беше престанал да я желае, въпреки че Лилит беше замъглила съзнанието му. — Ще ти прошепна как — каза тя и прокара устни по врата му. Тя вдиша аромата му, познат като миризмата на собствената й кожа. — Слушай.

Клеъри вдигна лице и той се наведе към нея; ръката й се спусна надолу към кръста му и стисна дръжката на ножа в колана. Замахна с него нагоре, както той я беше учил по време на тренировките — балансира тежестта му в дланта си и разряза дъгообразно лявата страна на гърдите му. Джейс извика — по-скоро от изненада, отколкото от болка, предположи тя, — кръв бликна от раната и потече по кожата му, зацапвайки руната. Той притисна гърдите си с ръка, и когато те се оцветиха в червено впери поглед в нея. Очите му бяха големи, сякаш наистина го беше заболяло, сякаш наистина не вярваше, че го е предала.

Лилит извика и Клеъри се дръпна назад. Саймън вече не беше наведен над Себастиан; беше се изправил и гледаше Клеъри, притиснал с ръка устата си. Черна демонска кръв капеше от брадичката по бялата му риза. Очите му бяха широко отворени.

— Джейс! — гласът на Лилит се извиси от учудване. — Джейс, хвани я… Заповядвам ти…

Джейс не помръдна. Местеше поглед от Клеъри към Лилит, към окървавената си ръка и пак отначало. Саймън беше започнал да отстъпва; изведнъж рязко потръпна и спря, преви се на две и се свлече на колене. Лилит отмести поглед от Джейс и тръгна към Саймън с изкривено лице.

— Ставай! — изписка тя. — Изправи се на крака! Ти пи от неговата кръв. Сега му дай от твоята!

Саймън седна с усилие, после се отпусна на земята и повърна черна кръв. Клеъри си спомни как в Идрис беше казал, че кръвта на Себастиан е като отрова. Лилит се опита да го ритне, но залитна силно, сякаш невидима ръка я беше блъснала. Тя изпищя — без думи, само писък, като крясъкът на бухал. Звук на неподправена омраза и гняв.

Човешко създание не можеше да издаде такъв звук. Клеъри имаше чувството, че назъбено стъкло прорязва ушите й и извика:

— Остави Саймън на мира! Не му е добре. Не виждаш ли, че не му е добре?

Веднага съжали, че е проговорила. Лилит бавно се обърна, погледът й се плъзна към Джейс, студен и заповеднически.

— Казах ти, Джейс Херондейл — гласът й прокънтя. — Не позволявай на момичето да излезе от кръга. Отнеми оръжието й.

Клеъри беше забравила, че още държи ножа. Беше й толкова студено, че беше почти безчувствена, но движена от вълна изпепеляващ гняв към Лилит и всичко останало — ръката й хвърли ножа на земята. Той се плъзна по плочките и спря до краката на Джейс. Той се взря невиждащо в него.

Устата на Лилит беше тънка червена линия. Бялото на очите й бе изчезнало и сега те бяха изцяло черни. Не приличаше на човек.

— Джейс — изсъска тя. — Джейс Херондейл, чу ме. И ми се подчини.

— Вземи го — каза Клеъри като гледаше Джейс. — Вземи го и убий или мен, или нея. Изборът е твой.

Джейс бавно се наведе и вдигна ножа.

Алек държеше в едната ръка Сандалфон и хачивара6 — идеално оръжие за отбиване на много нападатели — в другата. Поне шестима сектанти лежаха в краката му мъртви или в безсъзнание.

Беше се бил с много демони, но имаше нещо особено зловещо в боя със сектантите от църква Талто. Всички се движеха като един, нетипично за човешки същества и приличаха на злокобна тъмна приливна вълна. Зловещо беше и това, че не издаваха нито звук и бяха изумително силни и бързи. Освен това изглежда не се страхуваха да умрат. Макар и Алек, и Изабел да им крещяха да отстъпят, те продължаваха да напредват без звук в стегната орда и се хвърляха към ловците на сенки със самоубийствено безразличие, както леминги се хвърлят от скала. Бяха избутали Алек и Изабел надолу по коридора, в голямата стая с каменните пиедестали, когато шумът от битката накара Джордан и Мая да дотичат — Джордан като вълк, Мая още като човек, но с извадени нокти.

Сектантите почти не обърнаха внимание на присъствието им. Те се биеха и падаха един след друг, докато Алек, Мая и Джордан ги посичаха с ножове, нокти и ками. Камшикът на Изабел образуваше блестящи форми във въздуха, разсичаше тела и хвърляше пръски кръв наоколо.

Мая се справяше особено добре. Поне дузина сектанти лежаха около нея, а тя вече нападаше следващия с огнен гняв, ръцете и ноктите й бяха опръскани с кръв до китките.

Сектант пресече пътя на Алек и се хвърли към него с разперени ръце. Качулката му беше спусната и не се виждаше нито лицето, нито пола, нито възрастта му. Сандалфон се заби в лявата част на гърдите му. Той изпищя — мъжки писък, висок и дрезгав. Срина се, дерейки с нокти гърдите си, където пламъци облизваха краищата на дупката в анцуга му. Алек се извърна, стана му лошо. Мразеше да вижда какво ставаше с хората, когато серафимска кама пронизваше кожата им.

Внезапно усети изгаряне по гърба, обърна се и видя друг сектант да размахва назъбено парче арматура. Той беше без качулка — мъж, чието лице беше толкова изпито, че скулите сякаш щяха да пробият кожата. Той изсъска и се хвърли към Алек, който отскочи настрани и импровизираното оръжие изсвистя покрай него. Алек се завъртя и ритна ръката на сектанта — той изпусна парчето арматура на пода, отстъпи назад, спъна се в някакво тяло и побягна.

Алек се поколеба за миг. Сектантът беше стигнал почти до вратата. Алек знаеше, че трябва да го последва — беше сигурен, че мъжът отива да предупреди някого или да извика подкрепление, — но се чувстваше изморен до смърт, отвратен и му се гадеше. Тези хора сякаш бяха обладани, може би дори вече не бяха хора, но въпреки това имаше чувството, че убива човешки същества.

Зачуди се какво би казал Магнус, но всъщност вече знаеше. Алек и преди се беше бил с подобни създания — със слуги на демони. Почти цялото им човешко същество беше обсебено от демонична енергия, те копнееха да убиват, а човешките им тела умираха бавно в агония. Никой не можеше да им помогне — нито да ги излекува, нито да ги върне. Алек чу гласа на Магнус, сякаш магьосникът беше до него. „Да ги убиеш, е истинска проява на милост.“

Алек закачи хачиварата на колана си, затича се, блъсна вратата и излезе в коридора след побягналия сектант. Коридорът беше празен, вратата на най-далечния асансьор се отвори и прозвуча странен пронизителен алармен звук. Имаше няколко врати. Алек сви рамене, избра една напосоки и се втурна през нея.

Озова се в лабиринт от малки стаи, които бяха почти завършени — стените бяха набързо облепени с гипсокартон и снопове от разноцветни жици стърчаха от дупките в тях. Серафимската кама хвърляше светлина по стените, докато той внимателно прекосяваше стаите; нервите му бяха опънати до скъсване. Изведнъж долови движение и скочи. После отпусна камата и видя чифт червени очи и малко сиво тяло да се мушва в дупка в стената. Алек изкриви уста. Ето това беше Ню Йорк. Дори и в една такава новопостроена сграда имаше плъхове.

Накрая стаите го отведоха в по-голямо помещение — не колкото това с пиедесталите, но по-просторно от другите. Там имаше стена от стъкло, а част от нея беше облепена с картони.

В единия ъгъл на стаята, до някакви открити тръби, се беше свила тъмна фигура. Алек се приближи внимателно. Това игра на светлината ли беше? Не, фигурата определено беше човешка — в тъмни дрехи, наведена и сгушена. Руната за нощно виждане на Алек потръпна, когато той присви очи и продължи напред. Фигурата се оказа слаба жена, боса, ръцете й бяха оковани пред нея за една от тръбите. Тя вдигна глава, когато Алек я приближи, а слабата светлина от прозорците освети бледата й бяло руса коса.

— Александър? — каза тя, гласът й бе изпълнен със съмнение. — Александър Лайтууд?

Беше Камила.

— Джейс — гласът на Лилит изсвистя като камшик по гола плът; дори Клеъри потръпна при звука му. — Заповядвам ти да…

Джейс замахна рязко с ръка — при което Клеъри се напрегна и обви ръце около тялото си — и хвърли ножа по Лилит. Той проряза въздуха и потъна в гърдите й; тя залитна, извадена от равновесие. Токчетата на Лилит се плъзнаха по гладкия камък, жената демон се изправи с ръмжене и посегна да извади ножа от гърдите си. Съскайки нещо на език, който Клеъри не разбираше, тя го издърпа. Ножът падна със свистене на земята, острието му беше наполовина разядено, сякаш от силна киселина.

Тя се завъртя към Клеъри.

— Какво му направи? Какво му направи? — очите й, изцяло черни до преди малко, сега изглеждаха изцъклени и ококорени. Малки черни змийчета се плъзгаха от едната очна орбита към другата. Клеъри извика и отстъпи, препъвайки се в ниските храсти. Тази Лилит беше видяла тя във видението на Итуриел — с играещи очи и дрезгав, ехтящ глас. Лилит настъпваше към Клеъри…

И изведнъж Джейс застана между тях и блокира пътя на Лилит. Отново беше себе си. У него изглежда гореше праведен огън, както у Разиел през онази ужасна нощ край езерото Лин. Беше извадил серафимската кама от колана си; бялото сребро се отразяваше в очите му, кръв се процеждаше през дупката в ризата му и се стичаше по голата му кожа. Как само я гледаше, как гледаше Лилит… Ако ангелите можеха да се надигнат от Ада, помисли си Клеъри, сигурно и те биха изглеждали така.

— Микаил — каза той.

Клеъри не разбра дали заради силата на името или заради яростта в гласа му, но острието светна по-силно от всички серафимски ками, които беше виждала някога. Заслепена, тя погледна встрани за момент, и видя Саймън да лежи свит до стъкления ковчег на Себастиан.

Сърцето в гърдите й се сви. Ако демонската кръв на Себастиан го беше отровила? Знакът на Каин нямаше да му помогне. Той доброволно си го беше причинил. Заради нея. Саймън.

— А, Михаил — гласът на Лилит беше изпълнен със смях, когато тръгна към Джейс. — Водачът на Небесното войнство. Познавах го.

Джейс вдигна серафимската кама, тя заблестя като звезда — толкова силно, че Клеъри се зачуди дали на хората няма да им се стори като пронизващ небето фар.

— Не се приближавай.

За изненада на Клеъри, Лилит спря.

— Михаил уби демон Самаел, когото аз обичах — каза тя. — Защо, малки ловецо на сенки, вашите ангели са толкова студени и безмилостни? Защо унищожават всичко, което не им се подчини?

— Нямах представа, че си такъв защитник на свободната воля — отвърна Джейс и начинът, по който го каза — с натежал от сарказъм глас, — увери още повече Клеъри, че отново е какъвто беше преди. — Тогава защо не ни пуснеш да си вървим? Мен, Саймън и Клеъри? Какво ще кажеш, демоне? Всичко свърши. Вече не ме контролираш. Няма да нараня Клеъри и Саймън няма да ти се подчини. А колкото до онази отрепка, която се опитваш да възкресиш… Предлагам ти да се отървеш от него, преди да се е разложил. Защото той няма да се върне, отдавна му е минал гаранционният срок.

Лицето на Лилит се разкриви. Тя се изплю към Джейс; слюнката й беше черен пламък, който удари земята и се превърна в змия; змията се спусна към Джейс с отворена паст. Джейс я размаза с ботуша си и се хвърли към жената демон с извадено острие. Лилит обаче изчезна като сянка, когато светлината я освети, и се материализира отново зад гърба му. Той се завъртя, тя вдигна едва-едва ръце и постави отворена длан върху гърдите му.

Джейс полетя. Микаил изпадна от ръката му и се плъзна по каменните плочи. Джейс се носеше във въздуха и се блъсна в ниския покрив с такава сила, че по камъка се появиха пукнатини. После се удари силно в земята, видимо изумен.

Задъхвайки се, Клеъри побягна към падналата серафимска кама, но така и не я стигна. Лилит вдигна Клеъри с двете си тънки, ледени ръце и я захвърли с невероятна сила. Клеъри се блъсна в един от ниските храсти, клоните му злобно раздраха кожата й, отваряйки дълги, дълбоки рани. С усилие успя да се освободи, роклята й се заплете в листата. Чу как коприната се разкъса, когато се отдръпна от храста, обърна се и видя Лилит да изправя Джейс на крака; ръката и беше сграбчила окървавената му риза.

Жената демон му се усмихна и черните й зъби проблеснаха като метални.

— Радвам се, че отново си на крака, малки нефилиме. Искам да гледам лицето ти, докато те убивам, няма да те намушкам в гръб, както ти направи със сина ми.

Джейс избърса с ръкав лицето си, и платът се оцвети в червено от дългата рана на бузата му.

— Той не е твой син. Ти си му дала кръв. Това не го прави твой. Майко на магьосниците… — той обърна глава и изплю кръв. — Ти не си ничия майка.

Змийските очи на Лилит заблестяха гневно. Клеъри забеляза, че всяка от змийските глави има по две собствени очи, блестящи и червени. Стомахът й се обърна, когато змиите са раздвижиха и огледаха тялото на Джейс от глава до пети.

— Нарязала е руната ми. Колко грубо — изсъска тя.

— Но ефективно — каза Джейс.

— Не можеш да ме победиш, Джейс Херондейл — рече тя. — Може да си най-великият ловец на сенки, който този свят някога е познавал, но аз съм повече от Велик демон.

— Тогава се бий с мен — каза Джейс. — Ще ти дам оръжие. Аз ще се сражавам със серафимската кама. Да се бием един срещу друг и да видим кой ще победи.

Лилит го погледна, поклати бавно глава, тъмната й коса се уви около нея като пушек.

— Аз съм най-старият демон — каза тя. — Аз не съм мъж. У мен няма мъжка гордост и не можеш да ме съблазниш с една такава битка. Това е слабост, присъща изцяло на твоя пол, не на моя. Аз съм жена. Ще използвам всякакво оръжие, за да получа каквото искам — и тогава тя го пусна с презрение. Джейс се олюля за момент, бързо възвърна равновесието си и се протегна към Микаил.

Сграбчи камата точно когато Лилит се разсмя и вдигна ръце. Отворените й длани избълваха кълба от сенки. Дори Джейс изглеждаше шокиран, когато те образуваха два еднакви черни сенчести демона, с блестящи червени очи. Те се хвърлиха на земята и започнаха да рият с крака и да ръмжат. Това са кучета, помисли си Клеъри учудено, две бесни, злобно изглеждащи черни кучета, които приличаха на добермани.

— Адски хрътки — издиша Джейс. — Клеъри…

Той не довърши, тъй като едно от кучетата скочи към него с отворена като на акула паст. Миг по-късно и второто се втурна напред и се хвърли право към Клеъри.

— Камила? — главата на Алек се замая. — Какво правиш тук?

На мига усети, че прозвуча като идиот. Потисна желанието си да се удари по челото. Последното, което искаше, беше да изглежда като глупак пред бившата на Магнус.

— Лилит заповяда да ме доведат — каза жената вампир със слаб, разтреперан глас. — Накара последователите й да проникнат в Храма. Той не е затворен за хора, а те са хора… или нещо такова. Прерязаха веригите ми и ме доведоха тук, при нея — тя вдигна ръце, веригата, която оковаваше китките й за тръбата издрънча. — Отнесоха се жестоко с мен.

Алек се наведе и очите му застанаха на едно ниво с тези на Камила. По вампирите не оставаха синини — те оздравяваха прекалено бързо, — но отляво косата й беше зацапана с кръв и това го накара да мисли, че тя казва истината.

— Да кажем, че ти вярвам — рече той. — Тя какво иска тя теб? Доколкото знам, Лилит не се интересува особено от вампири.

— Знаеш защо Клейва ме беше заловил — отвърна тя. — Трябва да си чул.

— Убила си трима ловци на сенки. Магнус каза, че някой ти е заповядал да го направиш… — той млъкна. — Лилит?

— Ако ти кажа, ще ми помогнеш ли? — долната устна на Камила затрепери. Очите й бяха огромни, зелени, умоляващи. Беше много красива. Алек се зачуди дали някога Магнус я е смятал за красива. Прииска му се да я разтърси.

— Бих могъл — каза той, учуден от студенината в собствения си глас. — Не можеш обаче да ми предложиш много. Мога да си тръгна и да те оставя на Лилит, за мен не би имало голямо значение.

— Напротив — рече тя. Гласът й беше нисък. — Магнус те обича. Не би те обичал, ако си способен да оставиш някого в беда.

— Той е обичал и теб — каза Алек.

Тя се усмихна горчиво.

— Очевидно си е взел поука.

Алек леко се залюля на токовете си.

— Виж — каза той, — кажи ми истината. Ако го направиш ще те освободя и ще те върна на Клейва. Те ще се отнесат по-добре към теб от Лилит.

Тя погледна окованите си за тръбата китки.

— Клейвът ме окова. Лилит ме окова. Не виждам голяма разлика.

— Изборът е твой. Можеш да се довериш на мен или на нея — отвърна Алек. Знаеше, че рискува много.

Изчака няколко напрегнати мига и накрая тя каза:

— Много добре. След като Магнус ти вярва, и аз ще ти се доверя — тя вдигна глава и се опита да изглежда колкото може по-достойно, въпреки разкъсаните дрехи и окървавената коса. — Лилит дойде при мен, не аз отидох при нея. Беше чула, че се опитвам да се върна като водач на манхатънския клан на мястото на Рафаел Сантяго. Каза, че ще ми помогне, ако аз помогна на нея.

— Като убиваш ловци на сенки?

— Тя искаше кръвта им — каза Камила. — За бебетата. Инжектираше кръв на ловци на сенки и демонска кръв на майките и се опитваше да повтори онова, което Валънтайн беше направил на сина си. Обаче не се получи. Раждаха се изроди и умираха — тя улови отвратения му поглед и добави. — Отначало не знаех за какво й е кръвта. Може да не ме харесваш, но не си падам по убийства на невинни.

— Можеше да й откажеш — каза Алек. — Тя просто ти е предложила.

Камила се усмихна уморено.

— Ако искаш да живееш векове като мен — рече тя, — трябва да знаеш как да играеш. Да избираш правилните съюзници в подходящия момент. Да си не само със силните, а и с онези, за които вярваш, че могат да те направят по-силен. Знаех, че ако не се съглася да помогна на Лилит, тя ще ме убие. По природа демоните са недоверчиви и щеше да си помисли, че ще отида при Клейва и ще им издам плановете й, дори и да й бях обещала да мълча. Реших, че Лилит представлява по-голяма опасност за мен от вашия вид.

— А и не си имала нищо против да убиваш ловци на сенки.

— Те бяха членове на Кръга — каза Камила. — Бяха убивали от моя вид. И от твоя.

— А Саймън Люис? Защо се интересуваше от него?

— Всеки би искал Дневния вампир да е на негова страна — сви рамене Камила. — И знаех, че носи Знака на Каин. Един от вампирите на Рафаел все още ми е верен. Той ми даде тази информация. Малко долноземци знаят за Саймън и това го прави ценен съюзник.

— Това ли иска Лилит от него?

Камила ококори очи. Кожата й стана много бяла и под нея Алек забеляза как вените й потъмняха, структурата личеше ясно под белотата на лицето й, като напукан порцелан. Гладуващите вампири накрая полудяваха и губеха съзнание, ако дълго време не бяха пили кръв. Колкото по-стари бяха, толкова повече можеха да издържат, но Алек нямаше как да не се запита от колко време не се беше хранила.

— Какво искаш да кажеш?

— Очевидно е примамила Саймън да дойде тук — каза Алек. — Някъде в сградата са.

Камила впери поглед в него за момент, после се разсмя.

— Истинска ирония. Тя така и не го спомена пред мен и аз не й казах за него. А явно и двете сме преследвали една и съща цел. Ако тя го търси, то е заради кръвта му. Ритуалът, който извършва, със сигурност включва кръв. Неговата кръв, кръв на долноземец и ловец на сенки. Определено ще й е от голяма полза.

Алек почувства безпокойство.

— Но тя не може да го нарани. Знакът на Каин…

— Ще намери начин да заобиколи тази пречка — каза Камила. — Тя е Лилит, майка на магьосниците. Жива е от много време, Александър.

Алек се изправи на крака.

— Тогава по-добре да разбера с какво се е захванала.

Веригата на Камила издрънча, когато тя се опита да се изправи на колене.

— Чакай… Ти каза, че ще ме освободиш.

Алек се обърна и я изгледа.

— Не е вярно. Казах, че ще те предам на Клейва.

— Но ако ме оставиш тук, Лилит може да ме намери първа — тя отметна зацапаната си коса; лицето й се напрегна. — Александър, моля те. Умолявам те…

— Кой е Уил? — попита Алек. Думите излязоха рязко, неочаквано и за него, и той се ужаси.

— Уил? — за миг лицето й стана безизразно; после по него се появи разбиране и закачливост. — Чул си разговора ми с Магнус.

— Част от него — издиша бавно Алек. — Уил е мъртъв, нали? Магнус каза, че го е познавал много отдавна…

— Знам какво те тревожи, млади ловецо на сенки — гласът на Камила беше станал мелодичен и нежен. През прозорците зад нея Алек виждаше как проблясващите светлини на самолет, прелитащ над града. — Отначало си бил щастлив. Мислел си за момента, не за бъдещето. Сега си осъзнал истината. Ти ще остарееш и един ден ще умреш. Но не и Магнус. Той ще продължи да живее. Няма да остареете заедно. Ще се разделите.

Алек се замисли за хората в самолета високо в студения, леден въздух и как гледаха града, който им приличаше на поле от блестящи диаманти. Разбира се, самият той никога не беше летял със самолет. Само можеше да предположи как се чувстват: самотни, откъснати от света.

— Няма как да знаеш, че ще се разделим — каза той.

Тя се усмихна със съчувствие.

— Сега си красив — каза тя. — Но какъв ще си след двайсет години? След четирийсет? Петдесет? Ще обича ли сините ти очи, когато те помътнеят, когато нежната ти кожа се набразди? Когато ръцете ти се сбръчкат и отслабнат, когато косата ти побелее…

— Млъкни — Алек чу разтреперания си глас и се засрами. — Просто млъкни. Не искам да слушам.

— Не е нужно да става така — Камила се наведе към него, зелените й очи заблестяха. — А ако ти кажа, че не е нужно да остаряваш? Че не е нужно да умираш?

Алек почувства вълна от гняв.

— Не искам да ставам вампир. Не и само и единствено заради смъртта. Не си прави труда да ми го предлагаш.

За съвсем кратък миг лицето й се изкриви. После се изглади веднага, възвърна контрола си, усмихна се леко и каза:

— Не това исках да ти предложа. А ако има и друг начин? Друг начин да останете заедно завинаги?

Алек преглътна. Почувства устата си суха като шкурка.

— Какъв? — попита той.

Камила вдигна ръце. Веригата издрънча.

— Освободи ме.

— Не. Първо ми кажи.

Тя поклати глава.

— Няма — изражението й беше твърдо като мрамор, както и гласът й. — Каза, че нямам какво да ти предложа. Обаче имам. И няма да пропилея шанса си.

Алек се поколеба. В главата му прозвуча тихия глас на Магнус. „Тя е майстор на намеците и манипулацията. Винаги е била такава.“

Но, Магнус, помисли си той, ти така и не ми каза. Така и не ме предупреди за това. Че един ден ще се събудя и ще осъзная, че отивам на място, където ти не можеш да дойдеш. Че сме съвсем различни. Че няма „докато смъртта ни раздели“ за онези, които никога не умират.

Той направи една крачка към Камила, после още една. Вдигна дясната си ръка и замахна със серафимската кама колкото може по-силно. Камата проряза веригите и китките й се разделиха — все още беше с белезниците, но можеше да движи ръце. Тя ги вдигна с доволно, триумфиращо изражение.

— Алек? — каза Изабел от вратата на стаята. Алек се обърна и я видя да стои там с камшика в ръка. Той беше изцапан с кръв, както ръцете й и копринената й рокля. — Какво правиш тук?

— Нищо. Аз… — Алек почувства срам и ужас и без да се замисли застана пред Камила, сякаш за да попречи на сестра си да я види.

— Всички са мъртви — каза Изабел мрачно. — Сектантите. Убихме и последния. Ела. Отиваме да потърсим Саймън — тя присви очи към Алек. — Добре ли си? Изглеждаш блед.

— Аз я освободих — изфъфли Алек. — Не трябваше. Просто…

— Кого си освободил? — Изабел пристъпи в стаята. Мъждивата светлина на града се отрази в роклята й и тя засия като дух. — Алек, за какво говориш?

Изражението й беше недоумяващо, объркано. Алек се обърна, проследи погледа й и видя… нищо. Тръбата още беше там, част от веригата лежеше до нея, по праха по пода имаше съвсем леки отпечатъци. Но Камила я нямаше.

Клеъри едва успя да вдигне ръце пред себе си преди адската хрътка да й се нахвърли — гюле от мускули, кости и горещ, вонящ дъх. Краката й поддадоха, тя си спомни как Джейс я беше учил да пада и да се защитава. Съветите му обаче на мига се изпариха от съзнанието й и тя удари земята с лакти; когато кожата й се разкъса, изпита агонизираща болка. Секунда по-късно хрътката беше върху нея, лапите й пристискаха гърдите на Клеъри, възлестата й опашката се мяташе напред-назад в гротескна имитация на веселие. На върха на опашката имаше бодлива топка, подобно на средновековен боздуган и от закръгления гръден кош на кучето излизаше дрезгаво ръмжене, толкова силно и високо, че Клеъри усети как костите й вибрират.

— Дръж я там! Разкъсай гърлото й, ако се опита да избяга — излая Лилит, когато втората хрътка скочи към Джейс. Той се бореше с нея, превърташе се отново и отново — кълбо от зъби, ръце и крака и зловещо мятаща се опашка. С болка Клеъри завъртя глава настрани и видя Лилит да върви към стъкления ковчег и Саймън, който още лежеше свит до него.

Себастиан плуваше в ковчега, неподвижен като удавник; млечният цвят на водата беше потъмнял, вероятно от кръвта му.

Хрътката я прикова към земята и изтрака с челюсти до ухото й. От звука вълна на ужас премина през нея, но страхът беше премесен с гняв. Гняв към Лилит и към нея самата. Тя беше ловец на сенки. Едно беше да се предаде пред Ненаситен демон, когато още не беше чувала за нефилимите. Сега обаче тя беше минала някакво обучение. Би трябвало да се справи по-добре.

„Всичко може да се превърне в оръжие“, беше й казал Джейс в парка. Тежестта на адската хрътка беше смазваща; Клеъри издаде звук, сякаш се задушава, и протегна ръце към гърлото си, уж за да си поеме въздух. Хрътката излая и изръмжа, оголвайки зъбите си; пръстите на Клеъри се сключиха около верижката, на която висеше пръстенът на Моргенстърн. Тя я дръпна силно и верижката се скъса; после я запрати към лицето на кучето и го удари силно през очите. Хрътката се сви назад и зави от болка, а Клеъри се претърколи и застана на колене. Кучето се сви с окървавени очи и се приготви за скок. Верижката се беше изплъзнала от ръката й, а пръстенът се беше изтърколил. Когато кучето скочи, тя потърси с ръка верижката…

Искрящо острие проряза нощта на сантиметри от лицето на Клеъри и отдели главата на кучето от тялото му. То нададе един-единствен вой и изчезна, оставяйки след себе си петно от изгорено върху камъка и воня на демон във въздуха.

Появиха се ръце и изправиха нежно Клеъри на крака. Джейс. Беше затъкнал горящата серафимска кама в колана си и я беше хванал с две ръце, вперил поглед в нея. Невъзможно бе да опише или дори да нарисува този поглед — надежда, шок, любов, копнеж и гняв се четяха в изражението му. Ризата му беше разкъсана на няколко места и прогизнала с кръв; якето му го нямаше, а косата му беше мокра от пот. За миг двамата просто се гледаха, ръцете му болезнено я стискаха. После проговориха едновременно.

— Ти… — започна тя.

— Клеъри — все още стискайки ръцете й, той я отблъсна от себе си и от кръга към пътеката, която водеше към асансьорите — Върви! — каза задъхано той. — Махай се от тук, Клеъри.

— Джейс…

Той си пое разтреперано въздух.

— Моля те — рече и я пусна; извади серафимската кама от колана си и се обърна към кръга.

— Стани — изръмжа Лилит. — Стани!

Една ръка разтърси рамото на Саймън и изпрати вълна от ужасна болка през главата му. Той плуваше в тъмнина, но сега отвори очи и видя нощното небе, звездите и надвисналото над него бяло лице на Лилит. Очите й бяха изчезнали и на тяхно място имаше виещи се черни змии. Шокът от тази гледка беше достатъчен да изправи Саймън на крака.

Още щом стана обаче, му се повдигна и едва не падна отново на колене. Затвори очи, за да спре гаденето и чу Лилит да лае името му, после усети дланта й върху ръката си, и как го бутна напред. Той й позволи да го направи. Устата му беше пълна с отвратителния горчив вкус на кръвта на Себастиан, тя се разпростираше из вените му, а от това му се повдигаше и го караше да трепери до мозъка на костите си. Имаше чувството, че главата му тежи хиляда килограма и му се виеше свят на прииждащи и отдръпващи се вълни.

Изведнъж студеният допир на Лилит върху ръката му изчезна. Саймън отвори очи и видя, че стои над стъкления ковчег, точно както преди. Себастиан плуваше в тъмна, мътна течност, лицето му беше гладко, на шията му не се забелязваше пулс. Видя двете тъмни дупки отстрани на гърлото му, където го беше ухапал.

Дай му от кръвта си, прокънтя гласът на Лилит, не високо, а в главата му. Направи го сега.

Саймън вдигна замаяно поглед. Зрението му се замъгляваше. Той се напрегна да види Клеъри и Джейс през настъпващия мрак.

Използвай зъбите си, каза Лилит. Разкъсай китките си. Дай на Джонатан от кръвта си. Изцели го.

Саймън вдигна китката към устата си. „Изцели го.“ Да вдигнеш някого от мъртвите беше много повече от изцеление, помисли си той. Може би ръката на Себастиан щеше да порасне отново. Може би тя това искаше да каже. Той изчака зъбите му да се покажат, но това не стана. Беше му прекалено лошо, за да се храни, помисли си той и потисна шантавия импулс да се изсмее.

— Не мога — каза той, задъхвайки се. — Не мога да…

— Лилит! — гласът на Джейс проряза въздуха, Лилит се обърна и невярващо изсъска. Саймън бавно отпусна китката си, опитвайки се да фокусира погледа си. Той се съсредоточи върху светлината пред него и видя трепкащия пламък на серафимската кама, която Джейс държеше в лявата си ръка. Сега Саймън го виждаше добре — ясен образ сред тъмнината. Якето му го нямаше, беше мръсен, ризата му беше скъсана и черна от кръв, но очите му бяха ясни, непоколебими и съсредоточени. Вече не приличаше на зомби или на някой, излязъл от ужасяващ кошмар.

— Къде е тя? — попита Лилит, очите й змии се залюляха напред. — Къде е момичето?

Клеъри. Замъгленият поглед на Саймън претърси тъмнината около Джейс, но никъде не я видя. Зрението му започна да се прояснява. Видя размазаната по плочките кръв и парчета разкъсан сатен върху острите клони на един храст. Върху петната кръв имаше нещо като отпечатъци от лапи. Саймън усет как нещо стегна гърдите му. Бързо погледна обратно към Джейс. Джейс изглеждаше ядосан — дори много ядосан, — но не съсипан, както Саймън предполагаше, че ще изглежда, ако нещо се беше случило с Клеъри. Къде беше тя?

— Тя няма нищо общо с това — каза Джейс. — Казваш, че не мога да те убия, демоне. Аз пък твърдя, че мога. Да видим кой е прав.

Лилит започна да се движи толкова бързо, че заприлича на размазано петно. В един миг беше до Саймън, в следващия беше на стъпалото над Джейс. Замахна с ръка към него; той се наведе, извъртя се зад нея и разсече със серафимската кама рамото й. Тя изпищя и се нахвърли върху него, пръскайки кръв от раната си. Черният цвят на кръвта блещукаше като оникс. Тя събра ръце, сякаш за да смачка острието между тях. Дланите й се удариха с трясък, но Джейс вече го нямаше — беше на няколко крачки, а светлината на серафимската кама танцуваше във въздуха пред него като намигващо заядливо око.

Ако, който и да е друг ловец на сенки беше на мястото на Джейс, помисли си Саймън, вече щеше да е мъртъв. Спомни си думите на Камила: „Човек не може да се бори с божественото“. Ловците на сенки бяха хора, въпреки кръвта на Ангела, а Лилит беше много повече от демон.

Внезапно Саймън усети болка. С изненада осъзна, че зъбите му най-накрая се бяха показали и бяха пробили долната му устна. Болката и вкуса на кръвта го стреснаха. Той започна да се изправя бавно на крака, без да изпуска Лилит от поглед. Но тя не обръщаше внимание на него и на това, което той правеше. Очите й бяха приковани върху Джейс. Ръмжейки отново, тя скочи към него. Саймън сякаш гледаше как нощни пеперуди се стрелкат напред-назад, докато наблюдаваше как двамата се бият на покрива. Въпреки вампирското си зрение, му беше трудно да следи движенията им — как прескачаха храстите, как се спускаха през алеите. Лилит притисна Джейс към ниската стена до един слънчев часовник, чиито цифри блестяха в златно. Джейс се движеше толкова бързо, че беше като размазано петно, светлината на Микаил фучеше около Лилит и тя сякаш беше обвита в мрежа от блестящи, почти невидими влакна. Всеки друг щеше да бъде нарязан на парчета за секунди. Лилит обаче се движеше като тъмна вода, като пушек. Сякаш изчезваше и се появяваше отново, и макар Джейс да не изглеждаше уморен, Саймън усещаше как той се изнервя.

Накрая се случи. Джейс замахна настървено със серафимската кама към Лилит… и тя я хвана във въздуха, ръката й се уви около острието. От дланта й закапа черна кръв, когато дръпна оръжието към себе си. Капките, когато падаха на земята, се превръщаха в обсидианови змии, които се плъзгаха в храстите.

Тя пое острието с двете си ръце и го вдигна. Кръв, приличаща на ивици катран, се стичаше по двете й бледи китки към лактите. Лилит оголи зъби и счупи острието на две — едната половина се разпадна на блестящ прах в ръцете й, а другата — дръжката и назъбената част от острието — припламна като полузадушен пламък от пепел.

Лилит се усмихна.

— Горкичкият Михаил — каза тя. — Винаги е бил толкова слаб!

Джейс се беше задъхал, ръцете му стояха стиснати в юмруци отстрани, от потта косата му беше залепнала за челото.

— Ти и твоето самохвалство! — каза той. — „Познавах ангел Михаил“, „Познавах Самаел“, „Ангел Гавраил ми правеше косата.“ Сякаш участваш в сериала „Аз съм в групата“, само че с библейски герои.

Джейс само се правеше на смел, помисли си Саймън, на смел и язвителен, защото вярваше, че Лилит ще го убие. Това беше начинът, по който той искаше да си отиде — без страх и с вдигната глава. Като воин. Като ловец на сенки. Предсмъртната му песен нямаше как да е друга — шеги и сарказъм, престорена арогантност и поглед, който казва: „Аз съм по-добър от теб“. Саймън не го беше осъзнал досега.

— Лилит — продължи Джейс, успявайки да изговори името й като проклятие. — Учил съм за теб в училище. Небесата са те прокълнали да бъдеш безплодна. Имала си хиляди бебета и всички са умрели. Нали така?

Лилит вдигна блестящото острие с безстрастно изражение.

— Внимавай, малки ловецо на сенки.

— Или какво? Или ще ме убиеш? — кръв се стичаше по лицето на Джейс от раната на бузата му; той не протегна ръка да я избърше. — Давай!

Не. Саймън се опита да направи крачка; коленете му се подкосиха и той падна, удряйки главата си в земята. Пое си дълбоко въздух. Не му трябваше кислород, но някак си дишането му помагаше, успокояваше го. Той се протегна, сграбчи ръба на каменния пиедестал и подпирайки се на него, се изправи. Тилът му пулсираше. Нямаше начин да успее навреме. Лилит трябваше само да замахне с назъбеното острие, което държеше…

Но тя не го направи. Гледаше Джейс, без да мърда. Изведнъж очите на Джейс проблеснаха и чертите му се отпуснаха.

— Не можеш да ме убиеш — каза той и гласът му се извиси. — Както вече каза, аз съм ти необходим. Аз съм единственото нещо, което задържа него — той посочи стъкления ковчег на Себастиан, — в този свят. Ако аз умра, и той ще умре. Нали така? — той направи крачка назад. — Бих могъл да скоча от покрива. Да се самоубия. Да сложа край.

За пръв път Лилит изглеждаше истински притеснена. Главата й се завъртя на едната, а после на другата страна, очите змии потръпнаха, сякаш се опитваха да уловят вятъра.

— Къде е тя? Къде е момичето?

Джейс избърса кръвта и потта от лицето си и се усмихна криво; устната му беше разцепена и кръв потече по брадичката му.

— Забрави за нея. Пратих я долу, докато се беше разсеяла. Няма я, далеч е от теб.

Лилит изръмжа.

— Лъжеш.

Джейс отново пристъпи назад. Още няколко крачки и щеше да стигне до ниската стена на ръба на сградата. Джейс можеше да понесе много, знаеше Саймън, но падане от четирийсететажна сграда щеше да е прекалено дори за него.

— Забравяш — каза Лилит, — че аз бях там, ловецо на сенки. Видях как умря. Видях как Валънтайн плака над тялото ти. После видях как Ангела попита Клариса какво иска, какво иска повече от всичко друго на този свят и тя каза, че иска теб. Нима мислите, че вие единствени в света можете да върнете любимия си от мъртвите и това да няма последствия? Точно това си мислехте, нали? И двамата! Глупаци. — Лилит се изплю. — Вие се обичате, всички го виждат в очите ви. Такава любов може да опожари света или да го обвие със слава. Не, тя не би те оставила. Не и ако мисли, че си в опасност. — Лилит отметна глава, ръката й се изстреля напред, пръстите й се бяха превърнали в нокти. — Ето.

Чу се писък, един от храстите се разтвори и разкри Клеъри, която се криеше в него. Ритайки и дърпайки се, тя пропълзя напред, пръстите й драскаха земята, търсейки напразно нещо, за което да се хване. Дланите й оставяха кървави следи по плочките.

— Не! — Джейс тръгна напред, но замръзна, когато Клеъри подскочи във въздуха и остана да виси там, люлеейки се пред Лилит. Беше боса, сатенената й рокля — сега толкова разкъсана и мръсна, че изглеждаше по-скоро червено-черна, отколкото бяла — се увиваше около нея, а една от презрамките й беше скъсана и висеше. Косата й се бе изплъзнала от блестящите гребени и се бе разпиляла по раменете й. Зелените й очи гледаха Лилит с омраза.

— Кучка такава — каза тя.

Лицето на Джейс представляваше маска на ужаса. Той наистина беше вярвал, че Клеъри я няма, осъзна Саймън. Беше си мислил, че е в безопасност. Лилит обаче беше права. Сега тя ликуваше, очите змии затанцуваха, когато раздвижи ръцете си, подобно на кукловод, и Клеъри се завъртя и изстена във въздуха. Лилит щракна с пръсти и нещо като сребърен камшик удари тялото на Клеъри, разряза роклята и кожата под нея. Клеъри изпищя и притисна ръце към раната, а кръвта й закапа по плочките като ален дъжд.

— Клеъри! — Джейс се завъртя към Лилит. — Добре — каза той. Сега беше блед, храбростта му се беше изпарила, кокалчетата на стиснатите му в юмруци ръце побеляха. — Добре. Пусни я и ще направя каквото искаш, Саймън също. Ще ти позволим да…

— Ще ми позволите?! — чертите на Лилит се промениха. Змиите се заизвиваха от очните кухини, бялата й кожа бе прекалено опъната и искряща, устата й бе прекалено голяма. Носът й почти бе изчезнал. — Вие нямате избор. Освен това ми писна от вас. От всички ви. Може би, ако бяхте направили онова, което ви бях наредила, щях да ви пусна. Сега обаче никога няма да разберем това, нали?

Саймън се отблъсна от каменния пиедестал, залитна, но после застана стабилно. Започна да върви. Поставяше единия си крак пред другия, но сякаш за краката му бяха вързани огромни торби мокър пясък. Всеки път, когато кракът му докосваше земята, през тялото му преминаваше пронизваща болка. Той се съсредоточи и продължи стъпка след стъпка.

— Може и да не мога да убия теб — каза Лилит на Джейс, — но нея мога да измъчвам, отвъд всякакви граници, мога да я измъчвам, докато полудее и да те накарам да гледаш. Има и по-лоши неща от смъртта, ловецо на сенки.

Тя щракна отново с пръсти и сребърният камшик се спусна надолу, разрязвайки този път раменете на Клеъри и отваряйки дълбока рана. Клеъри не изкрещя, притисна ръце към устата си и се сви, сякаш за да се предпази от Лилит.

Джейс понечи да се хвърли към Лилит… и видя Саймън. Погледите им се срещнаха. За миг сякаш целият свят замря в очакване, всичко замръзна, не само Клеъри. Саймън погледна към Лилит, цялото й внимание беше насочено към Клеъри, беше замахнала с ръка и се готвеше да нанесе дори още по-зловещ удар. Лицето на Джейс беше побеляло от страдание, очите му потъмняха, когато срещнаха очите на Саймън… и той проумя… и разбра.

Джейс отстъпи.

Светът се разми около Саймън. Когато скочи напред, осъзна две неща. Първо — беше невъзможно и нямаше да стигне до Лилит навреме; ръката й вече беше замахнала напред, въздухът пред нея оживя от завихреното сребро. И второ — че досега така и не беше разбрал колко бързо могат да се движат вампирите. Усети как мускулите на краката и на гърба му се разкъсаха, как костите на стъпалата и глезените му се разпаднаха…

И вече беше там — между Лилит и Клеъри, точно когато жената демон стовари ръката си. Дълъг, остър като бръснач камшик го удари по лицето и гърдите; настъпи миг на шокираща болка и после сякаш светът около него се взриви и пръсна като искрящи конфети. И Саймън чу как Клеъри изкрещя, висок писък на шок и изненада преряза тъмнината.

— Саймън!

Лилит замръзна. Тя се втренчи в Саймън, после в Клеъри, която още се рееше във въздуха и после погледна собствената си, сега празна ръка. Пое си накъсано въздух.

— Седмократно — прошепна тя и рязко замлъкна, когато поразителен, заслепяващ блясък освети нощта. Замаяно Саймън се представи слънчев лъч, насочен през лупа, когато невероятен сноп светлина се спусна от небето и прониза Лилит. За един дълъг миг тя гореше с бял пламък в тъмнината, с отворена в безмълвен крясък уста. Косата й се вдигна — горящи влакна в тъмнината, и после изведнъж тя стана с цвят на бяло злато, заприлича на изваян във въздуха тънък стълб. И с ужасяваща красота се превърна в сол — хиляди кристалчета сол се посипаха в краката на Саймън.

И нея вече я нямаше.

19.Адът е доволен

Невъобразимото сияние, отпечатано от вътрешната страна на клепачите на Клеъри, избледня. Изненадващо продължителна тъмнина, която бавно отстъпи пред пулсираща светлина, изпълнена със сенки. Нещо твърдо и студено притискаше гърба й и цялото тяло я болеше. Чу шепот над себе си и остра болка прониза главата й. Някой я докосна нежно по гърлото и после ръката се дръпна. Тя си пое дълбоко въздух.

Цялото й тяло пулсираше. Отвори съвсем леко очи и се огледа, опитвайки се да не се движи много. Лежеше в градината на покрива, върху твърдите плочи, ръбовете на една, от които се бяха забили в гърба й. Клеъри беше паднала на земята, когато Лилит изчезна и сега беше цялата в рани и синини, обувките й ги нямаше, колената й кървяха, на местата, където Лилит я беше удряла с магическия камшик, роклята бе разкъсана и през дупките струеше кръв.

Саймън беше коленичил до нея с притеснено изражение на лицето. Знакът на Каин светеше слабо на челото му.

— Пулсът й е стабилен — каза той, — но все пак. Нали имате лечебни руни. Трябва да можеш да направиш нещо за нея.

— Не и без стили — гласът беше на Джейс; прозвуча тихо и напрегнато, изпълнен с потиснато страдание. Той беше коленичил от другата й страна срещу Саймън, лицето му бе в сянка. — Би ли я завел долу? Ако успеем да я закараме в Института…

— Искаш аз да я нося? — Саймън прозвуча изненадан; Клеъри не можеше да го вини.

— Съмнявам се, че ще ми позволи да я докосна — Джейс се изправи, сякаш не можеше да стои на едно място. — Ако можеш…

Гласът му се пречупи и той се обърна, втренчвайки се в мястото, където допреди миг беше стояла Лилит — гол камък, сега посребрен с разпилени кристали сол. Клеъри чу Саймън да въздиша — съвсем тихо — и той се наведе и протегна ръце към нея.

Тя отвори докрай очи и погледите им се срещнаха. Макар той да знаеше, че тя е в съзнание, забеляза Клеъри, и двамата не казаха нищо. Беше й трудно да го гледа — знакът на толкова познатото му лице блестеше като звезда над очите му. За миг те просто се гледаха един друг.

Когато беше нарисувала Знака, тя знаеше, че прави нещо голямо, нещо ужасяващо и колосално и че никой не може да предвиди последствията от това. Беше готова пак да го направи, за да спаси живота му. И все пак, когато застана там, когато Знакът заблестя подобно на бяла светкавица и превърна Лилит — Велик демон, стар колкото самото Човечество — в сол, тя си беше помислила: „Какво направих?“

— Добре съм — каза тя. Клеъри се надигна на лакти, които ужасно я боляха. В някакъв момент се беше приземила на тях и кожата им се беше смъкнала. — Мога да вървя.

При звука на гласа й, Джейс се обърна. Видът му я разтърси. Беше шокиращо наранен и окървавен, имаше дълга рана по дължината на бузата му, долната му устна беше подута, дузина окървавени дупки се виждаха по дрехите му. Тя не беше свикнала да го вижда толкова обезобразен, но, разбира се, той нямаше стили да излекува нея и не можеше да помогне и на себе си.

Лицето му беше абсолютно безизразно. Дори Клеъри, която можеше да чете по него като по страниците на книга, не успя да разчете нищо. Погледът му се плъзна надолу към гърлото й. Там тя още чувстваше пареща болка, а кръвта и се беше съсирила на мястото, където я беше порязал с ножа. Празнотата на погледа му се пропука и той отклони очи, преди тя да успее да долови промяната в изражението му.

Клеъри пренебрегна протегнатите за помощ ръце на Саймън и се опита да се изправи на крака. Изгаряща болка прониза глезена й и тя извика, после захапа устната си. Ловците на сенки не крещяха от болка. Те издържаха стоически, без да хленчат, напомни си тя.

— Глезенът ми — каза. — Мисля, че е изкълчен или счупен.

Джейс погледна Саймън.

— Вземи я на ръце — рече той. — Както ти казах.

Този път Саймън не изчака знак от Клеъри; той плъзна една ръка под колената й и другата под раменете й, и я вдигна. Тя обви ръце около врата му и го стисна здраво. Джейс тръгна към вратата, която водеше към сградата. Саймън го последва, носейки Клеъри внимателно на ръце, сякаш беше от порцелан. Тя почти беше забравила колко е силен, откакто стана вампир. Вече не миришеше на себе си, помисли си тя с копнеж — нямаше го Саймън, от който се носеше аромат на сапун, евтин афтършейв (който всъщност не му беше необходим) и любимите му дъвки с канела. Косата му все още миришеше на неговия шампоан, но иначе тялото му не излъчваше никаква миризма и кожата му, на местата, на които я докосваше, беше студена. Тя стисна ръце около врата му, желаейки тялото му да беше топло. Върховете на пръстите й бяха посинели и цялата бе изтръпнала.

Пред тях Джейс бутна с рамене двойната стъклена врата и я отвори. Влязоха вътре и там за щастие беше малко по-топло. Странно, помисли си Клеъри, да те държи някой, чиито гърди не се вдигат и спускат от дишането. Необичайна светлина все още обгръщаше Саймън, като спомен за жестоката светкавица, която се стовари върху покрива и унищожи Лилит. Искаше й се да го попита как се чувства, но мълчанието на Джейс беше толкова категорично, че тя се страхуваше да го наруши.

Джейс протегна ръка да натисне копчето на асансьора, но преди да го докосне, вратата се отвори сякаш от само себе си и се появи Изабел, сребърно-златният й камшик се виеше зад нея като опашка на комета. След нея вървеше Алек, опитвайки се да не изостава. Когато видя Джейс, Клеъри и Саймън, Изабел рязко спря и Алек едва не се блъсна в нея. При други обстоятелства щеше да е почти комично.

— Но… — задъха се Изабел. Беше наранена и окървавена, красивата й червена рокля беше скъсана при колената, черната й коса се беше разпуснала от кока и по някои кичури се виждаше кръв. Алек изглеждаше съвсем малко по-добре — единият му ръкав беше съдран отстрани, макар че кожата под скъсаното изглежда не беше засегната. — Какво правите тук?

И Джейс, и Клеъри, и Саймън се втренчиха в нея невиждащо, прекалено шокирани, за да отговорят. Накрая Джейс каза сухо:

— Ние можем да ви зададем същия въпрос.

— Аз не… Мислехме, че ти и Клеъри сте на партито — каза Изабел. Клеъри никога не беше виждала Изабел толкова объркана. — Търсехме Саймън.

Клеъри усети как гърдите на Саймън се надигнаха — запазен човешки импулс.

— Така ли?

Изабел се изчерви.

— Аз…

— Джейс? — гласът на Алек беше настойчив. Беше изгледал изумено Клеъри и Саймън, но после вниманието му се насочи — както винаги — към Джейс. Вече може и да не беше влюбен в него, ако изобщо някога е бил влюбен, но те още бяха парабатаи и в съзнанието му мисълта за Джейс винаги беше на първо място по време на битка. — Какво правиш тук? И, в името на Ангела, какво е станало с вас?

Джейс впери поглед в Алек, сякаш го виждаше за пръв път. Приличаше на човек, попаднал в кошмар, който оглежда новата обстановка не защото е изненадан, или защото му харесва, а за да се подготви за новите ужаси, които могат да последват.

— Стили — каза рязко той накрая. — Имате ли стили?

Алек протегна ръка към колана си, изглеждаше объркан.

— Разбира се — той подаде стилито на Джейс — Ако искаш иратце…

— Не за мен — отвърна Джейс със същия рязък тон. — За нея — той посочи Клеъри. — Тя се нуждае повече от мен — очите му срещнаха тези на Алек: златно и синьо. — Моля те, Алек — продължи той и гласът му изведнъж стана тих и нежен. — Помогни й заради мен.

Джейс се обърна и тръгна към далечната част на помещението, където бяха стъклените врати. Застана там и се загледа — в градината навън или в собственото си отражение, Клеъри не можеше да каже.

Алек задържа погледа си върху Джейс за момент, после тръгна към Клеъри и Саймън със стили в ръка. Посочи на Саймън да пусне Клеъри на пода и той го направи много внимателно, като подпря гърба й на стената. После отстъпи, когато Алек коленичи пред нея. Клеъри видя обърканото изражение на Алек и изненадата му, когато забеляза колко сериозни са раните по ръката и стомаха й.

— Кой ти го причини?

— Аз… — Клеъри погледна безпомощно Джейс, който все още стоеше с гръб към тях. Тя виждаше отражението му в стъклените врати, лицето му беше бяло петно, потъмняло тук и там от нараняванията му. Предната част на ризата му беше почервеняла от кръв. — Трудно е за обяснение.

— Защо не ни извикахте? — попита Изабел с изтънял от обида глас. — Защо не ни казахте, че идвате тук? Защо не ни изпратихте съобщение или нещо такова? Знаете, че щяхме да дойдем, ако имате нужда от нас.

— Нямаше време — каза Саймън. — А и не знаех, че Клеъри и Джейс ще бъдат тук. Мислех, че ще съм сам. Не изглеждаше честно да ви въвличам в проблемите си.

— Да ни в-въвличаш в проблемите си? — заекна Изабел. — Ти… — започна тя и после, за изненада на всички, включително и на нея самата, се хвърли към Саймън и обви ръце около врата му. Той залитна назад, неподготвен за нападението, но бързо се съвзе. Ръцете му я прегърнаха като едва не се заплетоха във висящия камшик и той я стисна здраво, главата й беше точно под брадичката му. Клеъри не можа да чуе — Изабел говореше прекалено тихо, — но й се стори, че тя се скара на Саймън.

Алек вдигна вежди, но замълча и се наведе над Клеъри, скривайки от погледа й Изабел и Саймън. Той докосна кожата й със стилито и тя подскочи от изгарящата болка.

— Знам, че боли — каза той тихо. — Мисля, че си си ударила главата. Магнус трябва да те погледне. Ами Джейс? Той зле ли е ранен?

— Не знам — Клеъри поклати глава. — Не ми дава да го доближа.

Алек постави ръка под брадичката й и обърна лицето й на едната, после на другата страна; нарисува второ иратце отстрани на гърлото й точно под челюстта.

— Какво е направил, за да мисли, че е толкова ужасно?

Очите й проблеснаха.

— Защо мислиш, че е направил нещо?

Алек пусна брадичката й.

— Защото го познавам. И знам как има навика да се наказва. Не те допуска до себе си и си мисли, че така наказва себе си, а не теб.

— Той не иска да го доближавам — каза Клеъри, долавяйки упоритостта на собствения си глас и намразвайки се, че е толкова дребнава.

— Ти си всичко, което той иска — отвърна Алек с изненадващо нежен глас и седна на пети, отмятайки дългата черна коса от очите си. У него имаше нещо различно напоследък, помисли си Клеъри, беше по-самоуверен, отколкото при първата им среща, нещо го караше да бъде по-щедър към другите, не както преди. — Как се озовахте и двамата тук? Дори не разбрахме, че сте си тръгнали от партито със Саймън…

— Не — каза Саймън. Той и Изабел се бяха пуснали, но още стояха близо един до друг. — Дойдох тук сам. Е, не точно сам. Бях… извикан.

Клеъри кимна.

— Така е. Не си тръгнахме от партито с него. Когато Джейс ме доведе, нямах представа, че и Саймън е тук.

— Джейс те е довел? — попита учудено Изабел. — Джейс, ако си знаел нещо за Лилит и за църква Талто, трябваше да ни кажеш.

Джейс още гледаше през вратите.

— Изплъзна ми се от ума — каза той монотонно.

Клеъри поклати глава, когато Алек и Изабел преместиха поглед от доведения си брат към нея — те чакаха обяснение за поведението му.

— Не беше Джейс — каза тя накрая. — Той беше… под контрола… на Лилит.

— Бил е обладан? — очите на Изабел станаха две големи букви „О“. Ръката й се затегна инстинктивно около дръжката на камшика.

Джейс се обърна с гръб към вратите. Бавно вдигна ръце и разтвори съсипаната си риза, за да им покаже руната за обсебване и кървавата рана, която минаваше през нея.

— Това — каза той, все още с монотонен глас, — е знакът на Лилит. Тя ме контролираше чрез него.

Алек поклати глава, изглеждаше сериозно притеснен.

— Джейс, обикновено можеш да прекъснеш една такава връзка само като убиеш демона, който те контролира. Лилит е един от най-силните демони, които някога…

— Тя е мъртва — каза рязко Клеъри. — Саймън я уби. Или по-скоро Знакът на Каин я уби.

Всички впериха поглед в Саймън.

— Ами вие двамата? Как се озовахте тук? — попита Саймън, сякаш да се защити.

— Тръгнахме да те търсим — отвърна Изабел. — В апартамента намерихме визитката, която Лилит ти е дала. Джордан ни отвори. Той е долу с Мая — тя потръпна. — Нещата, които е направила Лилит… Няма да повярвате… Толкова са ужасни…

Алек вдигна ръце.

— Хайде всички да се успокоим. Ние ще ви разкажем какво ни се случи и после вие ще ни обясните какво се е случило с вас.

Обясненията отнеха по-малко време, отколкото Клеъри си мислеше. Повечето време Изабел говореше с бурни ръкомахания, които понякога застрашаваха да откъснат някой крайник на приятелите й, защото не пускаше камшика си. Алек използва възможността да излезе на покрива и да изпрати съобщение на Клейва, в което казваше къде са и искаше подкрепление. Джейс бе отстъпил мълчаливо, за да го пусне да излезе навън и после още веднъж, за да влезе вътре. Той не проговори, докато Саймън и Клеъри обясняваха какво се беше случило на покрива, дори когато разказаха как в Идрис Разиел е върнал Джейс от мъртвите. Изи прекъсна Клеъри, само когато тя започна да обяснява как Лилит се смятала за „майка“ на Себастиан и как запазила тялото му в стъклен ковчег.

— Себастиан? — Изабел удари толкова силно с камшика по земята, че в мрамора се отвори пукнатина. — Себастиан е там? И не е мъртъв? — тя се обърна да погледне Джейс, който се беше облегнал на стъклените врати с кръстосани на гърдите ръце и безизразно изражение.

— Видях как умря. Видях как Джейс прекъсна гръбнака му и видях как падна в реката. А сега вие твърдите, че той е там жив?

— Не — Саймън побърза да я успокои. — Тялото му е там, но не е съвсем жив. Лилит не успя да завърши церемонията. — Саймън постави ръка върху рамото й, но тя я отблъсна. Беше пребледняла като смъртник, само две червени петна горяха на бузите й.

— „Не е съвсем жив“ не е достатъчно — отвърна тя. — Отивам да го нарежа на хиляди парченца — и тя тръгна към вратата.

— Из! — Саймън пак сложи ръка на рамото й. — Изи, недей.

— Недей?! — тя го погледна невярващо — Дай ми една основателна причина да не го направя на дребни, миниатюрни, нищожни конфети.

Очите на Саймън обиколиха помещението, спирайки се за миг върху Джейс, сякаш очакваше той да се намеси или да каже нещо. Джейс не го направи, дори не помръдна. Накрая Саймън каза:

— Виж, нали разбра за ритуала? Джейс беше върнат от мъртвите и това е дало на Лилит правото да иска да възкреси Себастиан. За да го направи обаче, Джейс й трябва жив, защото… как беше…

— Той е като противотежест — вмъкна Клеъри.

— Знакът, който Джейс има върху гърдите си, знакът на Лилит — несъзнателно Саймън докосна собствените си гърди, точно над сърцето. — И Себастиан има такъв. Видях двата знака да проблясват по едно и също време, когато Джейс пристъпи в кръга.

Изабел въртеше камшика в ръце, зъбите й хапеха долната й почервеняла устна и тя каза нетърпеливо:

— И?

— Мисля, че е създала някаква връзка между тях — обясни Саймън. — Ако Джейс умре, Себастиан не може да живее. Така че, ако нарежеш Себастиан на парчета…

— Това може да нарани Джейс — довърши Клеъри, думите й се изплъзнаха, без да се усети.

— О, Боже Господи! О, Изи, недей!

— И ще го оставим да живее? — Изабел сякаш не можеше да повярва.

— Накълцай го, ако искаш — каза Джейс. — Имаш разрешението ми.

— Млъкни — отговори му Алек. — Не се дръж сякаш животът ти няма значение. Изи, нищо ли не чу? Себастиан не е жив.

— Но не е и мъртъв. Не е достатъчно мъртъв.

— Имаме нужда от Клейва — каза Алек. — Трябва да го предадем на Мълчаливите братя. Те могат да прекъснат връзката му с Джейс и после ще получиш кръвта му, Из. Той е син на Валънтайн. И е убиец. Всички загубихме скъпи хора в битката при Аликанте или познаваме такива, които са загубили. Мислиш ли, че ще са мили с него? Ще го разкъсат бавно, докато е още жив.

Изабел впери поглед в брат си. Много бавно сълзи изпълниха очите й и потекоха по бузите й, размазвайки мръсотията и кръвта по лицето й.

— Мразя — каза тя. — Мразя да си прав.

Алек придърпа сестра си и я целуна по челото.

— Знам.

Тя стисна за кратко ръката на брат си и после се дръпна.

— Добре — рече тя. — Няма да докосна Себастиан, но не мога да стоя толкова близо до него — тя погледна към стъклените врати, където беше застанал Джейс. — Да слезем долу. Може да изчакаме Клейва във фоайето. Трябва да намерим Мая и Джордан, вероятно се чудят къде сме.

Саймън прочисти гърлото си.

— Някой трябва да остане горе и да наглежда… нещата. Нека бъда аз.

— Не — каза Джейс. — Ти слез долу. Аз ще остана. Аз съм виновен за всичко. Трябваше да се погрижа Себастиан да умре, когато имах възможност. А колкото до останалото…

Гласът му заглъхна. Клеъри обаче си спомни как докосваше лицето й в тъмния коридор на Института и шептеше: „Меа culpa, mea maxima culpa“.

„Моя е вината, моя е вината, моята най-страховита вина.“

Тя се обърна да погледне останалите. Копчето на асансьора, което беше натиснала Изабел, светеше. Клеъри чу далечния шум от издигащия се асансьор. Изабел свъси вежди.

— Алек, може би трябва да останеш с Джейс.

— Нямам нужда от помощ — каза Джейс. — За какво да остава? Аз ще се справя.

Изабел вдигна ръце във въздуха, когато асансьорът пристигна и иззвъня.

— Добре. Печелиш. Цупи си се сам, тук горе, щом искаш — тя пристъпи в асансьора, а Саймън и Алек влязоха след нея. Клеъри беше последна; тя се обърна да погледне Джейс, докато вървеше. Той отново беше вперил поглед във вратите, но тя видя отражението му. Беше стиснал устни в тънка безкръвна линия, очите му бяха тъмни.

Джейс, помисли си тя, когато вратите на асансьора започнаха да се затварят след нея. Искаше й се той да се обърне и да я погледне. Той обаче не го направи и изведнъж тя усети силни ръце върху раменете си, които я бутнаха. Докато се препъваше през вратата, чу Изабел да казва: „Алек, какво, по дяволите…“ и се обърна да погледне назад. Вратите се затваряха, но през тях тя успя да види Алек. Той й отправи окуражителна усмивка и сви рамене, сякаш казваше: „Какво друго да направя?“ Клеъри пристъпи напред, но вратите се бяха затворили.

Тя беше останала насаме с Джейс.

Стаята беше осеяна с тела — купчини тела в сиви анцузи с качулки, проснати, лежащи, свити покрай стените. Мая стоеше до прозореца и дишаше тежко, гледайки невярващо сцената пред очите й. Беше участвала в битката при Брослин в Идрис и си мислеше, че това е най-лошото нещо, което някога можеше да види. Това тук обаче някак си се оказа по-лошо. Кръвта, която изтичаше от мъртвите сектанти, не беше демонска кръв, а човешка. И бебетата… Те лежаха тихи и мъртви в кошниците, а малките им ръце и нокти бяха повити, сякаш бяха кукли…

Тя сведе поглед към ръцете си. Ноктите й още бяха извадени, оцапани целите с кръв. Тя ги прибра и кръвта се стече по дланите и китките й. Краката й бяха боси и окървавени, по едното й голо рамо имаше дълга рана, от която се процеждаше кръв, макар вече да беше започнала да заздравява. Въпреки че ликантропията предполагаше бързо изцеление, тя знаеше, че утре щеше да се събуди цялата в синини. При върколаците синините минаваха за не повече от ден. Тя си спомни как, когато беше човек, брат й Даниел се беше научил да я бие така, че да не остават синини.

— Мая — Джордан влезе през една от недовършените врати, мушвайки се под няколко висящи кабела. Той се изправи и тръгна към нея, проправяйки си път между телата. — Добре ли си?

Притесненото му изражение накара стомахът й да се обърне.

— Къде са Изабел и Алек?

Той поклати глава. Имаше много по-малко видими наранявания от нея. Дебелото му кожено яке го беше защитило, както и дънките и ботушите му. По бузата му имаше дълга драскотина, кръв се виждаше по светлокестенявата му коса и по острието на ножа, който държеше.

— Претърсих целия етаж. Не ги видях. Има още две тела в другите стаи. Те може би…

Нощта заблестя като серафимска кама. Прозорците станаха бели и ярката светлина огря стаята. За миг Мая си помисли, че целият свят е избухнал в пламъци и Джордан, тръгнал към нея през светлината, сякаш почти изчезна, бяло върху бяло, в искрящото сребърно поле. Тя чу собствения си писък — тръгна слепешком назад като удари главата си в стъклото на прозореца. Вдигна ръце да закрие очите си…

И светлината изчезна. Мая отпусна ръце, светът около нея се завъртя. Тя опипа наоколо и усети Джордан. Обви ръце около него и го прегърна, както някога, когато я взимаше от дома й; после той я залюляваше в ръце и разрошваше къдриците й с пръсти.

Тогава Джордан беше по-слаб, с по-тънки рамене. Сега мускули обвиваха костите му и тя имаше чувството, че прегръща нещо много твърдо — гранитен стълб сред пясъчна буря в пустинята. Впи се в него и чу туптенето на сърцето му, когато дланите му погалиха косата й — нежна, утешителна милувка, толкова успокояваща и… позната.

— Мая… Всичко е наред…

Тя вдигна глава и притисна устни към неговите. Той се беше променил много, но целувката беше съвсем същата, устните му бяха меки, както преди. За миг той замръзна от изненада, но после я притисна към себе си, ръцете му описваха бавни кръгове по голия й гръб. Тя си спомни първия път, когато я беше целунал. Беше му подала обиците си да ги сложи в жабката на колата и ръката му беше затреперила толкова силно, че ги беше изпуснал. После започна да се извинява и да се извинява, докато накрая тя го беше целунала, за да го накара да млъкне. Беше си помислила, че е най-милото момче, което познава.

И после той беше ухапан и всичко се промени.

Тя се дръпна замаяно, дишайки тежко. Той веднага я пусна; гледаше я с отворена уста и омагьосани очи. През прозореца зад него тя виждаше града — едва ли не очакваше да види изравнена, бяла пустиня, — но всичко си беше съвсем същото. Нищо не се беше променило. Светлините на сградите от другата страна на улицата примигваха; чу слабия шум от уличното движение ниско долу.

— Трябва да вървим — каза тя. — Да потърсим другите.

— Мая — попита той, — защо ме целуна?

— Не знам — отвърна тя. — Дали да не слезем с асансьора?

— Мая…

— Не знам, Джордан — каза тя. — Не знам защо те целунах и не знам дали ще го направя отново, но знам, че ще откача от страх и притеснение за приятелите ми, и че искам да се махна от тук. Разбираш ли?

Той кимна. Изглеждаше сякаш иска да каже милион неща, но беше твърдо решен да замълчи и тя му беше благодарна за това. Той прокара ръка през рошавата си, побеляла от прах коса и кимна:

— Добре.

Тишина. Джейс все още се облягаше на вратата, само че сега беше притиснал чело в нея, затворил очи. Клеъри се зачуди дали изобщо знае, че е при него. Направи крачка напред, но преди да успее да каже нещо, той бутна вратата и излезе в градината.

Остана неподвижна за момент, загледана след него. Разбира се, можеше да извика асансьора, да слезе долу и да изчака Клейва във фоайето като всички останали. Щом на Джейс не му се говореше, значи не му се говореше. Не можеше да го накара насила. Ако Алек беше прав и той наказваше себе си, тя трябваше само да изчака да го преодолее.

Тя се обърна към асансьора… и спря. Тих пламък на гняв премина през нея и накара очите й да пламнат. Не, помисли си тя. Нямаше да му позволява подобно държание. Може да се отнасяше така с всички останали, но не и с нея. Дължеше й по-добро отношение. И двамата си го дължаха.

Тя се завъртя и тръгна към вратата. Глезенът още я болеше, но иратцето, което Алек беше нарисувал, вече действаше. По-голямата част от болката в тялото й се беше притъпила до пулсиране. Стигна до вратата и я отвори, излезе на терасата на покрива и потръпна, когато босите й крака докоснаха ледените плочи.

Веднага забеляза Джейс — той бе коленичил върху стъпалата на опръсканите с кръв и кристали сол плочи. Изправи се и се обърна, когато тя се приближи; нещо проблесна в ръката му.

Пръстенът на Моргенстърн.

Беше излязъл вятър и развяваше тъмнозлатната му коса около лицето му. Той веднага я отметна и каза:

— Спомних си, че това остана тук.

Гласът му прозвуча изненадващо нормален.

— Затова ли поиска да останеш тук? — попита Клеъри. — За да го потърсиш?

Той обърна ръка и пръстите му се затвориха около пръстена.

— Привързан съм към него. Глупаво е, знам.

— Можеше да кажеш и Алек щеше да остане…

— Мястото ми не е при вас — отсече той. — След онова, което направих, не заслужавам иратце или лечение, нито прегръдки или утеха… Нищо, от което приятелите ми ще решат, че имам нужда. Предпочитам да остана горе с него — той посочи с брадичка мястото, където неподвижното тяло на Себастиан лежеше в отворения ковчег върху каменния пиедестал. — И съм адски сигурен, че не заслужавам теб.

Клеъри кръстоса ръце пред гърдите си.

— А мислил ли си аз какво заслужавам? Че може би заслужавам възможност да поговорим за онова, което се случи?

Той се вгледа в нея. Бяха само на няколко крачки един от друг, но имаше чувството, че ги дели невъобразима пропаст.

— Не знам дори как можеш да ме погледнеш, камо ли да говориш с мен.

— Джейс — каза тя, — онова, което направи… Не беше ти.

Той се поколеба. Небето беше толкова черно, а осветените прозорци на близките небостъргачи толкова светли, че те сякаш стояха в центъра на мрежа от блестящи бижута.

— Ако не съм бил аз — рече той, — тогава защо си спомням всичко, което направих? Ако някой бъде обладан и излезе от хипнозата, той не помни какво е правил, докато демонът е бил в него. Но аз помня всичко. — Той рязко се завъртя и отиде до стената, опасваща градината. Клеъри го последва, благодарна, че се отдалечават от тялото на Себастиан, сега скрито от погледите им от ниските храсти.

— Джейс — извика тя. Той се обърна с гръб към стената и се облегна на нея. Зад него лампите на града осветяваха небето като демоничните кули на Аликанте. — Помниш, защото тя искаше ти да помниш — каза Клеъри, настигайки го задъхано. — Направи го, за да те измъчва, както и за да накара Саймън да направи каквото тя иска. Тя държеше да гледаш как нараняваш любимите си хора.

— И аз гледах — отвърна той тихо. — Сякаш някаква част от мен стоеше отстрани, гледаше и ми крещеше да спра. Останалата част обаче беше напълно спокойна, сякаш правеше правилното нещо. Сякаш не можех да правя друго. Чудя се дали Валънтайн е възприемал по този начин делата си. Всичко изглеждаше толкова логично — той отмести поглед от нея. — Не издържам. Не трябва да си тук с мен. Трябва да си вървиш.

Вместо да си тръгне, Клеъри застана до него край стената. Беше обгърнала тялото си с ръце и трепереше. Накрая, той се обърна с неохота към нея и я погледна.

— Клеъри…

— Не ти решаваш къде да ходя, или кога — рече тя.

— Знам — гласът му беше дрезгав. — Винаги съм знаел, че си такава. Не знам само защо трябваше да се влюбя в по-голям инат и от мен.

Клеъри замълча за момент. Сърцето й се сви при думите „да се влюбя“.

— Всички онези неща, които ми каза на терасата в „Айрънуъркс“… — прошепна тя, — наистина ли ги мислиш?

Златните му очи се замъглиха.

— Кои неща?

„Че ме обичаш“, за малко да каже тя, но се замисли — той не беше казал точно това, нали? Не и точно тези думи. Беше го намекнал. А тя беше сигурна във факта, че двамата се обичат, както беше сигурна в собственото си име.

— През цялото време ме питаше дали щях да те обичам, ако беше като Себастиан, като Валънтайн.

— И ти отвърна, че тогава нямаше да съм аз. Виж колко много сгреши — каза Джейс и горчивина обагри гласа му. — Това, което направих тази вечер…

Клеъри се приближи до него; той се напрегна, но не се дръпна. Тя го хвана за ризата, наведе се напред и каза, изговаряйки ясно всяка дума:

— Това не беше ти.

— Кажи го на майка си. Кажи го на Люк, когато попитат какво се е случило. — Джейс докосна нежно ключицата й; раната вече беше заздравяла, но кожата й и тъканта на роклята бяха изцапани с кръв.

— Ще им кажа — рече тя. — Ще им кажа, че ти нямаш вина.

Той я погледна, златните му очи гледаха невярващо.

— Не можеш да ги излъжеш.

— Няма да ги излъжа. Аз те върнах. Ти беше мъртъв и аз те върнах. Аз наруших баланса, не ти. Отворих вратата за Лилит и глупавия й ритуал. Можех да поискам всичко друго, а поисках теб. — Тя стисна още по-силно ризата му, пръстите й бяха побелели от студ и напрежение. — И бих го направила отново. Обичам те, Джейс Уейланд… Херондейл… Лайтууд… както и да се наричаш. Не ми пука. Обичам те и винаги ще те обичам. Да се преструвам, че не е така, е само загуба на време.

Такава болка премина по лицето му, че Клеъри усети как сърцето й се сви. После Джейс протегна ръце и пое лицето й между дланите си. Усещаше пръстите му топли върху бузите си.

— Помниш ли, когато ти казах — рече той нежно, както никога досега, — че не знам дали има или няма Бог, но и в двата случая ние сами отговаряме за себе си? Все още не знам отговора. Преди знаех само, че вярата съществува, и че аз не заслужавам да имам вяра. И после се появи ти. Ти промени всичко. Сещаш ли се за думите на Данте, които ти цитирах в парка? „L’amor che move il sole е l’altre stelle“?

Устните му се извиха, когато тя го погледна.

— Още не съм научила италиански.

— Това са последните думи от „Paradiso“… „Рай“. „Волята и желанията ми бяха преобърнати от любовта, любовта, която движи слънцето и другите звезди.“ Според мен Данте се е опитал да обясни вярата като всепоглъщаща любов, може би дори като богохулство, но аз те обичам точно по този начин. Ти се появи в живота ми изведнъж и за мен имаше само една истина: че те обичам и че ти ме обичаш.

Въпреки че гледаше нея, погледът му беше някак далечен, сякаш виждаше нещо друго.

— После започнаха сънищата — продължи той. — И си помислих, че може би греша. Че не те заслужавам. Че не заслужавам да бъда напълно щастлив… та, за Бога, кой заслужава? А след тази вечер…

— Спри — досега тя стискаше ризата му, но сега я пусна и постави ръце на гърдите му. Сърцето му биеше бясно под пръстите й; бузите му порозовяха, не само от студа. — Джейс, през цялата вечер, знаех едно: че не ти ме нараняваш. Не ти правеше онези неща. Никой не може да ме разубеди, че си добър. И това никога няма да се промени.

Джейс си пое дълбоко и накъсано въздух.

— Дори не знам как да оправдая доверието ти.

— Не е нужно. Аз ти вярвам достатъчно и за двама ни — каза тя.

Ръцете му се заплетоха в косата й. Мъглата от дъха им се вдигаше като бели облачета.

— Толкова ми липсваше — каза Джейс и я целуна, устните му нежно докоснаха нейните, не отчаяно или жадно, както последните няколко пъти, а нежно и внимателно.

Тя затвори очи и изпита чувството, че светът се върти около нея като пумпал. Плъзна ръце нагоре по гърдите му, обви ги около врата му, вдигна се на пръсти и притисна устни към неговите. Джейс нежно прокарваше пръсти по тялото й, по голата й кожа и по коприната; тя потръпна, отпускайки се върху него. Беше сигурна, че и двамата имат вкус на кръв, пепел и сол, но това нямаше значение. Светът, градът с всичките му светлини и живот, сякаш се ограничиха до това — до нея и Джейс, горящото сърце на един замръзнал свят.

Той пръв се отдръпна с неохота. Миг по-късно тя осъзна причината. Дори тук горе звукът от клаксони и свирещи гуми, долитащ от улицата долу, се чу силно.

— Клейвът — каза той примирено, макар че трябваше да прочисти гърлото си, преди да проговори, и на Клеъри това й допадна. Лицето му беше зачервено, нейното сигурно също.

— Пристигнаха.

Както ръката й беше в неговата, Клеъри погледна над парапета на покрива и видя, че пред скелето бяха спрели няколко дълги черни автомобила. От тях излизаха хора. Беше и трудно да ги познае от това разстояние, но Клеъри различи Мерис и още няколко души в бойни униформи. Миг по-късно колата на Люк взе завоя и Джослин изскочи от нея.

Клеъри би я познала и от по-голямо разстояние, само по начина, по който се движеше.

Клеъри се обърна към Джейс.

— Майка ми. Трябва да сляза долу. Не искам да се качи и да види… да види него — тя посочи с брадичка към ковчега на Себастиан.

Джейс отметна косата от лицето й.

— Не искам да те изпускам от поглед.

— Тогава ела с мен.

— Не. Някой трябва да остане тук — той пое ръката й, обърна я с дланта нагоре и пусна пръстена на Моргенстърн в нея — верижката се изля като течен метал. Закопчалката се беше огънала, когато тя скъса верижката, но той беше успял да я оправи. — Моля те, вземи го.

Очите й погледнаха надолу и после несигурно се върнаха върху лицето му.

— Иска ми се да разбирах какво означава пръстена за теб.

Той леко сви рамене.

— Носих го десет години. Част от мен е у него. Означава, че съм ти доверил миналото си и всички тайни, които то крие. А и… — той леко докосна една от гравираните звезди — „… любовта, която движи слънцето и всички други звезди.“ Мисля си, че звездата символизира това, а не „Моргенстърн“.

В отговор на думите му, тя сложи верижката на врата си и усети как пръстенът застана на обичайното си място, под ключицата й. Сякаш беше част от пъзел, намерила мястото си. За момент погледите им останаха преплетени в безмълвен разговор, донякъде по-наситен и от физическия им контакт. В този миг тя задържа образа му в съзнанието си, сякаш за да го запечата — разрошената златна коса, сенките, които миглите му хвърляха, пръстените по-тъмно златно в светлокехлибарените му очи.

— Сега се връщам — каза тя и стисна ръката му. — Пет минути.

— Върви — отвърна той дрезгаво и я пусна.

Клеъри се обърна и тръгна по пътеката. Още щом се отдели от него, отново й стана студено, и докато стигна до вратите на сградата, вече замръзваше. Спря, когато я отвори, и погледна назад, но Джейс беше само една сянка, на фона на светлините на Ню Йорк. „Любовта, която движи слънцето и всички други звезди“, помисли си тя и после, като ехо чу думите на Лилит. „Такава любов може да срине света или да го въздигне.“ Тръпка пробяга през нея, не само от студа. Тя потърси Джейс с поглед, но той беше изчезнал в сенките; обърна се и влезе вътре, вратата се плъзна и се затвори след нея.

Алек се беше качил горе да търси Джордан и Мая, а Саймън и Изабел бяха сами и седяха един до друг на зеления шезлонг във фоайето. Тя държеше магическата светлина на Алек и осветяваше помещението сякаш с призрачна светлина; висящият полилей хвърляше танцуващи сенки.

Изабел почти не беше проговорила, откакто брат й ги беше оставил заедно. Бе навела глава, тъмната й коса падаше напред и бе вперила поглед в ръцете си. Имаше деликатни длани с дълги пръсти, но и много мазоли, подобно на брат си. Саймън не го беше забелязал досега, но на дясната си ръка тя носеше сребърен пръстен. Изобразяваше пламъци и гравирана буква „Л“ в центъра. Той му напомни за пръстена със звездите, който Клеъри носеше около врата си.

— Това е семейният пръстен на Лайтууд — каза тя, забелязвайки погледа му. — Всяко семейство си има емблема. Нашата е огъня.

Подхожда ти, помисли си Саймън. Изи беше като огън в алена рокля и с рязката смяна на настроенията си. На покрива той си помисли, че ще го удуши, когато беше стиснала с ръце врата му, наричаше го с всякакви имена и се притискаше в него, сякаш никога нямаше да го пусне. Сега тя беше вперила поглед някъде в пространството, недосегаема като звезда. Беше много смущаващо.

„Ти толкова ги обичаш“, беше казала Камила, „твоите ловци на сенки. И соколът обича господаря си, а той го връзва и му слага качулка.“

— Онова, което каза… — рече той, спря за момент и загледа Изабел, която увиваше кичур коса около пръста си — Горе на покрива… Че не сте знаели, че Клеъри и Джейс липсват, и че сте дошли тук заради мен? Истина ли е?

Изабел вдигна поглед и прибра кичура зад ухото си.

— Разбира се — каза тя възмутено. — Когато разбрахме, че си си тръгнал от партито… А и от няколко дни си в опасност, и Камила избяга… — тя замълча. — Джордан все пак отговаря за теб. Беше се побъркал.

— Значи идеята да дойдете тук беше негова?

Изабел се обърна и го изгледа за един дълъг момент. Очите й бяха бездънни и тъмни.

— Аз забелязах, че те няма. Аз поисках да те намерим. Саймън прочисти гърлото си. Почувства се странно замаян.

— Но защо? Мислех, че сега ме мразиш.

Това не трябваше да го казва. Изабел поклати глава, тъмната й коса се разлетя и тя леко се дръпна от него.

— О, Саймън! Не бъди такъв глупак.

— Из… — той протегна ръка и неуверено докосна китката й. Тя не се дръпна, само го гледаше. — В Храма Камила ми каза нещо. Каза ми, че на ловците на сенки не им пука за долноземците и че само ги използват. Каза, че те никога не биха направили за мен онова, което аз бих направил за тях. Но ти го направи. Ти дойде за мен. Ти дойде за мен.

— Разбира се — каза тя приглушено. — Когато си помислих, че нещо може да ти се е случило…

Той се наведе към нея. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Отблясъците на полилея се отразяваха в черните й очи. Устните й бяха раздалечени и Саймън усети топлината на дъха й. За пръв път, откакто беше станал вампир, усети топлина и нещо като електрически заряд премина между тях.

— Изабел — каза той. Не „Из“, не „Изи“. — Може ли…

Асансьорът звънна, вратата се отвори и Алек, Мая и Джордан излязоха от него. Алек погледна подозрително Саймън и Изабел, когато те отскочиха един от друг, но преди да успее да каже нещо, двойната врата на фоайето се отвори широко и ловци на сенки нахлуха през нея. Саймън позна Кадир и Мерис, която веднага полетя през помещението към Изабел, хвана я за раменете и поиска да й разкаже какво се беше случило.

Саймън се изправи, дръпна се неловко встрани и почти беше съборен от Магнус, който тичаше през помещението към Алек. Той явно изобщо не видя Саймън. „Накрая след сто, двеста години, ще останем само ти и аз. Само ние ще сме живи“, беше му казал Магнус в Храма. Чувствайки се невъобразимо самотен сред тълпящите се ловци на сенки, Саймън притисна гръб към стената с напразната надежда, че ще остане незабелязан.

Алек вдигна поглед, точно когато Магнус стигна до него, хвана го и го дръпна към себе си. Пръстите му проследиха лицето на Алек, сякаш търсеше синини или наранявания; той мърмореше под носа си: „Как можа… да изчезнеш така и дори да не ми кажеш… Можех да помогна…“

— Престани — дръпна се Алек раздразнено.

Магнус се осъзна, гласът му прозвуча плачевно:

— Съжалявам — каза той. — Не трябваше да си тръгвам от партито. Трябваше да остана с теб. Камила я няма. Никой няма и най-малка представа къде е отишла, а тъй като вампирите не могат да бъдат проследени… — той сви рамене.

Алек отблъсна образа на Камила от съзнанието си — окована за тръбата, гледаща го с умоляващи зелени очи.

— Няма значение — каза той. — Тя не е важна. Знам, че просто искаше да помогнеш. Не ти се сърдя, че си тръгна от партито.

— Но ти беше ядосан — каза Магнус. — Знам, че беше. Затова и бях толкова притеснен. Да избягаш така и да се изложиш на опасност, само защото си ядосан на мен…

— Аз съм ловец на сенки — отвърна Алек. — Магнус, това ми е работата. Тук не става въпрос за теб. Следващия път се влюби в застрахователен агент или…

— Александър — каза Магнус, — няма да има следващ път. — Той наклони челото си към Алек, златнозелени очи, вперени в сини.

Сърцето на Алек ускори ритъма си.

— Как така? — каза той. — Ти ще живееш вечно. Това не се случва често.

— Знам, че така казах — отвърна Магнус. — Но, Александър…

— Не ме наричай така. Александър ме наричат родителите ми. Предполагам е много напредничаво да приемаш смъртността ми толкова фаталистично: всичко умира, дрън-дрън… Но как мислиш се чувствам аз? Нормалните двойки могат да се надяват… да се надяват, че ще остареят заедно, че ще живеят дълго и ще умрат в един и същи момент, но ние не можем. Дори не знам какво искаш ти.

Алек не беше сигурен какъв отговор да очаква… гняв или оправдание, или дори шега. Магнус обаче притихна и гласът му потрепери, когато каза:

— Алек… Алек, извинявай, ако съм оставил в теб впечатлението, че съм се примирил с твоята смъртност. Опитах се, мислех, че съм успял… Представях си, че имам поне още петдесет, шестдесет години с теб. Мислех, че тогава ще мога да те пусна. Но това си ти и аз осъзнах, че тогава няма да съм по-готов, отколкото съм сега — Магнус обхвана нежно с ръце лицето на Алек. — Изобщо не съм готов.

— И какво ще правим? — прошепна Алек.

Магнус сви рамене и се усмихна неочаквано; с рошавата си черна коса и блестящите си златнозелени очи, приличаше на пакостлив тийнейджър.

— Каквото правят всички — отвърна той. — Ти го каза. Ще се надяваме.

Алек и Магнус бяха започнали да се целуват в ъгъла на фоайето и Саймън вече не знаеше накъде да гледа. Не искаше да си помислят, че ги зяпа в този толкова интимен момент, но накъдето и да се обърнеше, срещаше блестящите очи на ловци на сенки. Въпреки че в банката беше на тяхна страна срещу Камила, никой не го гледаше особено дружелюбно. Едно беше Изабел да го приеме и да го обича, но ловците на сенки като цяло бяха съвсем различни. Той знаеше какво си мислят. По лицата им беше изписано „вампир“, „долноземец“, „враг“. Почувства облекчение, когато вратата отново се отвори и Джослин нахълта, все още облечена със синята рокля от партито. Люк беше само на няколко крачки зад нея.

— Саймън! — извика тя, веднага щом го забеляза. Изтича към него и за негова изненада го прегърна силно, после го пусна. — Саймън, къде е Клеъри? Тя…

Саймън отвори уста, но звук не излезе. Как да обясни точно на Джослин какво се беше случило тази нощ? Джослин щеше да бъде ужасена от злото, причинено от Лилит — децата, които беше убила, кръвта, която беше проляла, само за да създаде още създания като мъртвия син на Джослин. Дори в момента тялото му лежеше в ковчег на покрива, където трябваше да са Клеъри и Джейс.

Нищо не мога да ти кажа, помисли си той. Не мога. Той погледна покрай нея към Люк, чиито сини очи го гледаха в очакване. Зад семейството на Клеъри той виждаше как ловците на сенки се тълпяха около Изабел, която вероятно им разказваше какво се беше случило тази вечер.

— Аз… — започна той безпомощно и тогава вратата на асансьора отново се отвори и от там излезе Клеъри. Обувките й ги нямаше, прекрасната й сатенена рокля се беше превърнала в окървавени дрипи, синини вече избледняваха по голите й ръце и крака. Тя обаче се усмихваше лъчезарно, беше по-щастлива, отколкото Саймън я беше виждал от седмици.

— Мамо! — възкликна тя и Джослин се хвърли към нея и я прегърна. Клеъри му се усмихна над рамото на майка си. Саймън огледа стаята. Алек и Магнус още бяха впити един в друг, а Мая и Джордан бяха изчезнали. Изабел беше обградена от ловци на сенки и Саймън чуваше възклицания на ужас и изненада от заобикалящата я група, докато тя разказваше историята. Той предположи, че някаква част от нея се радва на вниманието. Изабел наистина обичаше да е център на внимание, за каквото и да ставаше въпрос.

Усети една ръка на рамото си. Беше Люк.

— Ти добре ли си, Саймън?

Саймън вдигна поглед. Люк изглеждаше както винаги — стабилен, надежден. Нищо не издаваше, че партито по случай годежа му, е било прекъснато от трагичен спешен случай.

Бащата на Саймън беше починал толкова отдавна, че той почти не го помнеше. Ребека си спомняше някои подробности — че беше имал брада и че й е помагал да строи сложни кули от кубчета, но Саймън не помнеше нищо. Това беше едно от нещата, които смяташе, че са общи между него и Клеъри, че това ги свързва — и на двамата бащите бяха починали, и двамата бяха отгледани само от майките си.

Е, поне едно от тези неща се оказа вярно, помисли си Саймън. Макар и майка му да беше излизала по срещи, в живота му липсваше фигурата на бащата, освен в лицето на Люк. В това отношение, предположи Саймън, той и Клеъри си деляха Люк. А и глутницата на върколаците следваше Люк. За ерген, който никога не беше имал деца, ужасно много деца лежаха на ръцете на Люк, помисли си Саймън.

— Не знам — отговори честно Саймън, както мислеше, че би отговорил на истинския си баща. — Може би не.

Люк обърна Саймън с лице към себе си.

— Целият си в кръв — каза той. — Предполагам не е твоята, защото… — той посочи към Знака на Каин на челото му. — Но… — гласът му стана нежен. — И покрит с кръв, и със Знака на Каин, ти пак си Саймън. Кажи ми какво се случи.

— Кръвта не е моя, прав си — каза дрезгаво Саймън. — Дълга история. — Той наведе назад глава и погледна Люк. Преди постоянно се питаше дали един ден ще стане достатъчно висок, за да погледне Люк (да не говорим за Джейс) право в очите. Сега обаче това беше невъзможно. — Люк, възможно ли е да направиш нещо ужасно лошо, макар и да не си искал, и никога да не можеш да го преглътнеш? Никой да не може да ти прости?

Люк го изгледа продължително. После каза:

— Помисли си за някого, когото обичаш, Саймън. Когото наистина обичаш. Има ли нещо, което той може да направи и да те накара да спреш да го обичаш?

Образи преминаха през съзнанието на Саймън като страници на книга: Клеъри, усмихваща му се над рамото си; сестра му, гъделичкаща го, когато беше малък; майка му, заспала на дивана с метнато на рамената й одеяло; Изи…

Той припряно прекъсна нишката на мислите си. Клеъри не беше направила нищо толкова ужасно, че да трябва да й прощава; никой от хората, които си беше представил, не беше правил такова нещо. Замисли се как Клеъри прости на майка си, че е изтрила спомените й. Замисли се за онова, което Джейс беше направил на покрива, и как изглеждаше след това. Беше го направил не по своя воля, но въпреки това Саймън се съмняваше, че Джейс щеше да си прости някога. И после се замисли за Джордан — как не можеше да се примири с онова, което беше причинил на Мая, и как беше продължил напред въпреки всичко; беше станал претор лупус и живееше, за да помага на другите.

— Ухапах някого — каза Саймън. Думите просто излязоха от устата му и му се прииска да можеше да ги преглътне обратно. Той се приготви за ужасеното изражение на Люк, но то така и не се появи.

— Той жив ли е? — попита Люк. — Този, когото си ухапал. Оцеля ли?

— Аз… — как можеше да обясни случилото се с Морийн? Лилит й беше заповядала да си върви, но Саймън беше сигурен, че ще я види отново. — Не я убих.

Люк кимна веднъж.

— Знаеш как вълколаците стават водачи на глутница — каза той. — Трябва да убият предишния водач. Правил съм го два пъти. Имам белези, които го доказват — той дръпна леко яката на ризата си и Саймън забеляза голям, бял и назъбен белег, сякаш гърдите му са били издрани с нокти. — Вторият път го направих умишлено. Хладнокръвно убийство. Исках да стана водач и така го постигнах — той сви рамене. — Ти си вампир. Жаждата за кръв е в природата ти. От дълго време й устояваш. Знам, че можеш да излизаш на дневна светлина, Саймън. Гордееш се, че си нормално човешко момче, но ти си това, което си. Аз също. Колкото повече се опитваш да потискаш истинската си природа, толкова повече тя ще те контролира. Бъди какъвто си. Който истински те обича, ще продължава да те обича.

Саймън каза дрезгаво:

— Майка ми…

— Клеъри ми каза какво се е случило с майка ти и че си се нанесъл при Джордан Кайл — каза Люк. — Виж, Саймън, майка ти ще се осъзнае. Като Аматис. Ти си оставаш неин син. Ще говоря с нея, ако искаш.

Саймън поклати мълчаливо глава. Майка му винаги беше харесвала Люк. Фактът, че Люк е върколак може би само щеше да влоши нещата.

Люк кимна, сякаш разбираше.

— Ако не искаш да се връщаш в апартамента на Джордан, тази вечер си добре дошъл на дивана у дома. Сигурен съм, че Клеъри ще се зарадва. А и утре може да поговорим как да постъпим с майка ти.

Саймън изправи рамене. Погледна към Изабел в другата част на помещението — проблясването на камшика й, светещата висулка на врата й, движението на ръцете й, докато говореше. Изабел, която не се страхуваше от нищо. Замисли се за майка си, как тя се беше дръпнала от него, страха в очите й. Оттогава той се криеше от този спомен, бягаше от него. Но беше време да спре.

— Не — каза той. — Благодаря, но имам къде да отида. Мисля… да се прибера у дома.

Джейс стоеше сам на покрива и гледаше към града, Ийст Ривър се виеше като сребристочерна змия между Бруклин и Манхатън. Ръцете му, устните му, още бяха топли от докосването на Клеъри, но вятърът от реката беше леденостуден и топлината бързо си отиваше. Беше без яке и въздухът пронизваше тънката тъкан на ризата му като острието на нож.

Той вдиша дълбоко, пое студения въздух с дробовете си и бавно го изпусна. Цялото му тяло беше напрегнато. Чакаше да чуе асансьора, вратите да се отворят и ловците на сенки да се изсипят в градината. Отначало щяха да му съчувстват, помисли си той, щяха да се притеснят за него. После, когато разберяха какво се беше случило… После щяха да се отдръпнат и да се споглеждат многозначително, когато мислеха, че не ги вижда. Той беше обладан — не просто от демон, а от Велик демон. Беше действал против правилата на Клейва, беше заплашил и наранил друг ловец на сенки.

Представи си как Джослин щеше да го погледне, когато научеше какво беше сторил на Клеъри. Люк можеше и да разбере, да му прости. Но Джослин? Той така и не беше успял да говори с нея открито, да изрече думите, които мислеше, че щяха да я убедят. „Обичам дъщеря ти повече, отколкото смятах, че е възможно. Никога не бих я наранил.“

Тя щеше да го погледне, помисли си той, със зелените си очи, същите като на Клеъри. Щеше да поиска и още нещо. Щеше да поиска да чуе нещо, което той не беше сигурен, че е истина.

„Аз не съм като Валънтайн.“

Наистина ли? Думите сякаш се носеха в студения въздух — шепот, предназначен единствено за неговите уши. Ти не познаваш майка си. Не познаваш баща си. Отдаде сърцето си на Валънтайн, когато беше дете; както правят децата, и така стана част от него. Не можеш да прекъснеш тази връзка с един замах на острието.

Лявата му ръка изстина. Той погледна надолу и, за негова изненада видя, че беше вдигнал камата — камата със сребърната дръжка от биологичния му баща — и сега я държеше в ръка. Острието, макар и разядено от кръвта на Лилит, беше отново цяло и блестеше като обещание. Студът, който се разпростря в гърдите му, нямаше нищо общо с времето. Колко пъти се беше събуждал така, задъхан и потен, с кама в ръката? И Клеъри, винаги Клеъри, бездиханна в краката му.

Но Лилит беше мъртва. Всичко свърши. Опита се да прибере камата в колана си, но ръката му не искаше да се подчини на командата на съзнанието му. Той усети пареща топлина в гърдите си, надигаща се болка. Погледна надолу и забеляза, че кървавата линия, която разцепваше знака на Лилит по средата, там, където Клеъри го беше порязала с камата, беше заздравяла. Знакът блестеше в червено на гърдите му.

Джейс престана да се опитва да прибере камата в колана си. Кокалчетата му побеляха, когато ръката му стисна дръжката, китката му се завъртя, отчаяно опитвайки се да обърне острието към себе си. Сърцето му биеше лудо. По него нямаше иратце. Как раната беше заздравяла толкова бързо? Ако само можеше да я отвори отново, да обезобрази знака, макар и временно…

Но ръката не му се подчиняваше. Тя остана неподвижна до тялото му, а той целия се завъртя, против волята си, с лице към пиедестала и тялото на Себастиан.

Ковчегът беше започнал да излъчва мътна зеленикава светлина — почти като магическата, но имаше нещо болезнено, нещо, което пронизваше очите. Джейс се опита да отстъпи, но краката му не помръднаха. Ледена пот се стичаше по гърба му. Един глас прошепна в главата му:

Ела тук.

Беше гласът на Себастиан.

Нима си мислеше, че си свободен, само защото Лилит вече я няма? Ухапването на вампира ме събуди. Сега нейната кръв във вените ми ти заповядва.

Ела тук.

Джейс се опита да забие пети в земята, но тялото му го предаде и го понесе напред, въпреки че съзнанието му се съпротивляваше. Опита се да тръгне назад, но краката му вървяха напред по пътеката, към ковчега. Нарисуваният кръг проблесна в зелено, когато пресече линията и ковчегът сякаш отговори с изумрудено проблясване. И после Джейс стоеше над него и гледаше надолу.

Джейс силно захапа устната си с надеждата болката да го извади от полусънното състояние, в което беше изпаднал. Не се получи. Усети вкуса на собствената си кръв и погледна Себастиан, който плуваше като удавник във водата. „Сега очите му са перли.“ Косата му беше като безцветно водорасло, затворените му клепачи бяха сини. Устата му беше копие на студената, стисната уста на баща му. Сякаш гледаше младия Валънтайн.

С неохота, категорично против волята му, ръцете на Джейс започнаха да се вдигат. Лявата му ръка постави острието на камата върху вътрешната част на дясната му китка, където пулсираха сини вени.

Думи излязоха от собствените му устни. Той ги чуваше, сякаш долитаха от огромно разстояние. Не бяха на език, който познаваше или разбираше, но знаеше какво означават — ритуална молитва. Съзнанието му крещеше на тялото да спре, но това нямаше никакво значение. Лявата му ръка натисна ножа. Острието направи чист, плитък разрез на дясната му китка, която прокърви почти незабавно. Той се опита да я дръпне, да отпусне ръка, но тя сякаш беше зазидана в цимент. Докато гледаше ужасено, първата капка кръв се разби върху лицето на Себастиан.

Очите на Себастиан се отвориха. Те бяха черни, по-черни от очите на Валънтайн, черни като очите на демона, който се беше нарекъл негова майка. Те се впериха в Джейс като големи тъмни огледала. В тях Джейс виждаше отразено собственото си лице, изкривено и неузнаваемо, устните му изричаха ритуалните думи, бълваха безсмислени фрази като река от черна вода.

Сега кръвта течеше по-свободно и мътната течност в ковчега ставаше тъмночервена. Себастиан помръдна. Кървавата вода се разплиска, когато той седна, черните му очи останаха вперени в Джейс.

Втората част от ритуала, проговори гласа му в главата на Джейс. Почти приключихме.

Вода течеше от Себастиан като сълзи. Бледата му коса, сплъстена на челото, изглеждаше абсолютно безцветна. Той вдигна едната си ръка и я протегна, и Джейс, въпреки викът в главата си, му подаде камата с острието напред. Себастиан плъзна ръка по дължината на студеното острие. Кръв бликна от разреза на дланта му. Той блъсна камата настрани и пое ръката на Джейс, стисвайки я в своята.

Това беше последното, което Джейс беше очаквал. Не можеше да се дръпне. Усети всеки от студените пръсти на Себастиан, когато хвана ръката му и почувства как кървящите рани се притиснаха една в друга. Сякаш го стискаше студена метална ръка. Тръпка премина през Джейс, после още една, силен физически трепет, толкова болезнен, сякаш тялото му се обърна отвътре навън. Той се опита да извика…

И викът замря в гърлото му. Погледна ръката си и ръката на Себастиан, стиснати заедно.

Кръв течеше през пръстите им и по китките им в изящни линии, образувайки червена дантела. Кръвта блестеше на студената електрическа светлина на града. Стичаше се не като течност, а като движещи се червени кабели и обвиваше ръцете им с ален обръч.

Необичайно чувство на спокойствие заля Джейс. Сякаш реалността се разпадна и той стоеше на върха на планина; светът се простираше под него и всичко можеше да бъде негово. Светлините на града вече не бяха електрически, а сякаш светлини на хиляди, подобни на диаманти звезди. Те сякаш светеха към него с благосклонна светлина и казваха: „Това е хубаво. Така е правилно. Това би искал баща ти.“

Той видя Клеъри с очите на съзнанието си, бледото й лице, разпиляната й червена коса, движещите й се устни, които казваха: „Сега се връщам. Пет минути.“

И после гласът й заглъхна и заговори друг, заглушавайки го. Нейният образ в съзнанието му се разми и се стопи в тъмнината, както Евридика беше изчезнала, щом Орфей се беше обърнал да я погледне за последен път. Той я видя, белите й ръцете се протягаха към него; после я обгърнаха сенки, и вече я нямаше.

Сега в главата на Джейс прозвуча нов глас, познат глас, някога омразен, сега непонятно приятен. Гласът на Себастиан. Той сякаш се движеше през кръвта му, през кръвта, която преминаваше от ръката на Себастиан в неговата, подобно на огнена връзка.

Сега сме едно, братле, ти и аз — каза Себастиан.

Сега сме едно.