Големият преден двор

Тейн се събуди, но остана кротко в леглото си. Забеляза, че транспарантите са спуснати, а в стаята бе тихо и прохладно.

„Колко е хубаво“, помисли си той, „да се събудиш в стая, която си познавал цял живот и в къща, която почти сто години е принадлежала на рода Тейн.“

Споменът за случилото се обаче изведнъж връхлетя отгоре му и той седна в леглото си, стреснат.

Чак сега го чу… беше някакво настойчиво бръмчене, което идваше отвън.

Тейн се надигна от леглото и дръпна настрани единия транспарант. Надникна през пролуката и видя навън кордон от полицаи, които едва удържаха тълпата, изпълнила неговия заден двор, както и всички други задни дворове зад къщата му.

Тейн пусна транспаранта и затърси обувките си. Бе спал напълно облечен. Навярно Хенри и Бийсли го бяха замъкнали до леглото и изувайки обувките му, го бяха оставили да спи с дрехите. Той обаче нищо не си спомняше. Сигурно външният свят бе изчезнал за него в мига, в който Хенри го бе оставил да седне отзад в колата.

Тейн откри обувките си на пода, в долния край на леглото и седна върху него, за да ги обуе.

Трескаво премисляше какво трябва да прави.

Необходимо беше да намери гориво, за да зареди камиона, а също и да сложи един-два бидона бензин отзад. Трябваше да вземе храна, вода и навярно спалния си чувал. Защото нямаше да се върне без кучето си.

Тейн пъхна крака в обувките си, завърза ги и отиде във всекидневната. Там нямаше никой, но от кухнята се носеха гласове.

Хвърли поглед през прозореца и видя същата, позната пустиня. Забеляза, че слънцето се бе издигнало в небето, но навън, в предния му двор бе все още сутрин.

Тейн погледна часовника си — стрелките показваха шест часа, а по сенките, които видя, надниквайки от прозореца на спалнята, той разбра, че всъщност беше шест часа, вечерта. Внезапно го връхлетя чувство за вина, че бе спал почти едно денонощие. Нямаше такова намерение. Нито пък бе мислил да остави Таусър сам толкова дълго.

Тейн се отправи към кухнята. Там имаше трима души — Аби, Хенри Хортън и един мъж във военна униформа.

— Ето те и тебе! — възкликна весело Аби. — Тъкмо се чудехме кога най-сетне ще се събудиш!

— Сварила ли си кафе, Аби?

— Да, джезвето е пълно. Ще ти приготвя и нещо за закуска.

— Просто ми препечи хляб и сложи нещо отгоре. Нямам много време. Отивам да търся Таусър.

— Хайръм — рече Хенри, — това е полковник Райън от националната гвардия. Неговите хора са отвън.

— Да, видях ги през прозореца.

— Необходимост — рече Хенри. — Абсолютна необходимост. Шерифът не би могъл да се справи. Хората се стекоха тук на тълпи и щяха да направят цялата къща на пух и прах. Така че трябваше да извикам губернатора.

— Тейн — рече полковникът, — седнете. Искам да поговоря с вас.

— Разбира се — рече Тейн и седна. — Извинете, че съм толкова припрян, но там се загуби кучето ми.

— Тази работа — каза самодоволно полковникът, — е много по-важна, отколкото някакво куче.

— Е, полковник, това само доказва, че вие не познавате Таусър. Той е най-доброто куче, което някога съм имал. Отгледах го от мъничко паленце и през всичките тези години бе най-добрият ми приятел…

— Добре, приятел ви е — прекъсна го полковникът. — Все пак аз трябва ад поговоря с вас.

— Вие просто си поговорете — рече Аби на Тейн, — а аз ще опека курабийки. Хенри е донесъл от наденичките, които правим във фермата.

Задната врата се отвори и с ужасен трясък и звън в стаята влетя Бийсли. В едната си ръка носеше три празни, двадесет литрови бидона, а в другата — два. Той се поклащаше тромаво, а бидоните се удряха един в друг.

— Хей! — изкрещя Тейн. — Какво става тук?

— Сега, моля те, по-спокойно — рече Хенри. — Нямаш никаква представа какви проблеми възникнаха. Искахме да докараме тук една голяма цистерна с гориво, но не можахме. Опитахме да разбием задната стена на кухнята, за да я вкараме, но не успяхме…

— Опитали сте какво?!

— Опитахме се да разбием задната стена на кухнята — обясни спокойно Хенри. — Една цистерна не може да мине през най-обикновена врата. Но когато се помъчихме да я разбием, установихме, че цялата къща отвътре е облицована с онзи материал който си използвал, за да направиш тавана на мазето си. Дори да го удариш с брадва, тя отскача и острието й се изтъпява…

— Но, Хенри! Тази къща е моя и никой няма право да я разбива!

— Нищо подобно! — намеси се полковникът. — Много искам да зная, Тейн, каква е тази материя, която не можахме да разбием!

— Сега, Хайръм, не се горещи — предупреди Хенри. — Навън ни чака един голям и непознат свят…

— Той не чака нито тебе, нито когото и да било! — изкрещя Тейн.

— …и ние трябва да го изследваме. А за да го изследваме имаме нужда от огромни запаси от гориво. И тъй като не можем да вкараме цистерна, ще донесем тук много бидони, после ще прекараме маркуч и…

— Но, Хенри…

— Бих желал — рече Хенри строго, — да не ме прекъсваш и да ме оставиш да се изкажа. Ти не можеш дори да си представиш какъв проблем представлява за нас снабдяването. Блокирани сме от една съвсем обикновена, стандартна врата. Трябват ни провизии, необходим ни е и транспорт. Коли и камиони ще свършат работа, защото можем да ги разглобим и да ги прекараме на части, обаче самолетите са проблем.

— Чуй ме, Хенри! Никой няма право да вкарва тук самолет. Тази къща е принадлежала на семейството ми почти сто години и сега е моя. Аз имам правата над нея и ти не можеш да идваш тук като началник и да вкарваш разни неща.

— Но ние ужасно много се нуждаем от самолет — рече умолително Хенри. — Със самолет може да се обходи много по-голяма територия.

Бийсли мина през кухнята, тракайки с бидоните и влезе във всекидневната.

— Надявах се, мистър Тейн — въздъхна полковникът, — че ще разберете как стоят нещата. На мене ми се струва съвсем ясно, че е ваш патриотичен дълг да ни помогнете в това начинание. Разбира се правителството има право да отчужди имота за обществена полза и да започне съответните процедури, но не би искало да го стори. Правителството би предпочело да срещне приятелско разбиране.

— Съмнявам се — рече Тейн, блъфирайки и без да знае нищо конкретно по въпроса, — че правото на отчуждаване е приложимо в случая. До колкото зная, то се отнася за строежи и пътища…

— Това е път — рече безучастно полковникът. — Път през вашата къща към един друг свят.

— Първо на първо — заяви Тейн, — правителството ще трябва да докаже, че това ще е в полза на обществото и че отказът на собственика да отстъпи територията е в разрез с правителствените разпоредби…

— Смятам, че правителството ще може да докаже обществената полза — рече полковникът.

— А аз смятам — каза с яд Тейн, — че ще е най-добре да си взема адвокат.

— Ако наистина мислиш така — намеси се Хенри, винаги готов да помогне, — и ако искаш да си наемеш добър адвокат, а предполагам, че искаш, аз с радост ще ти препоръчам една фирма, която, сигурен съм, ще представлява интересите ти по най-компетентен начин и в същото време няма да ти струва скъпо.

Полковникът се изправи, вбесен.

— Ще отговаряте за това, Тейн! Правителството ще иска да научи много неща. Преди всичко хората там ще искат да узнаят как сте извършили цялата тази работа. Готов ли сте да им разкажете?

— Не — отвърна Тейн. — Не съм.

Изведнъж го споходи тревожна мисъл. „Те смятат, че аз съм измислил всичко това и скоро ще се нахвърлят върху мене като глутница вълци, само за да разберат как съм го направил.“ И той веднага си представи ФБР, държавния департамент в Пентагона и макар да седеше, Тейн усети, че краката му треперят.

Полковникът се обърна сковано и с почти маршова стъпка прекоси кухнята. Излезе през задния вход като затръшна вратата.

Хенри погледна към Тейн, замислен.

— Наистина ли така си решил? — попита го той. — Наистина ли възнамеряваш да им се противопоставиш?

— Започват да ми лазят по нервите — отвърна Тейн. — Откъде на къде ще идват тук и ще се разпореждат, без дори да ме питат. Не ме интересува кой какво мисли! Тази къща е моя! Тук съм роден, живял съм тук цял живот, харесвам я и…

— Така е — прекъсна го Хенри. — Зная много добре какво изпитваш.

— Може и да е детинщина, но не бих се противил толкова, ако бяха проявили желание да седнат и да поговорят за това какво биха искали да направят при положение, че могат да разполагат с къщата. Обаче те не бяха склонни да ми дадат възможност дори да си помисля. А пък работата е съвсем друга, Хенри, казвам ти! Това не ти е някаква територия, в която можеш да навлезеш и да я завземеш, независимо от мнението на Вашингтон по този въпрос. Там някъде има нещо… и най-добре е да внимаваме…

— Мислех си — прекъсна го Хенри, — докато седях тук, че поведението ти е напълно достойно и заслужава подкрепа. Реших, че щом сме съседи, не бива да те оставям сам в битката. Можем да си наемем цял отбор от кадърни адвокати, за да се борим, а междувременно можем да учредим и поземлена компания за развитие, та да сме сигурни, че този твой свят ще бъде използван както трябва… Логично е, Хайръм, да бъда рамо до рамо с тебе в това начинание. Без друго вече сме заедно в аферата с телевизора.

— Какво за телевизора?! — кресна Аби и тръсна поднос с курабийки пред Тейн.

— Ех и ти сега, Аби — рече търпеливо Хенри. — Обясних ти вече, че телевизорът ти е зад тази стена в мазето и не се знае кога ще го вземем от там.

— Да, зная — рече Аби, сложи на масата чиния с наденички и наля чаша кафе.

Бийсли влезе, идвайки от всекидневната, сетне излезе през задната врата, мърморейки нещо.

— Все пак — рече Хенри, използвайки спечеленото преимущество, — бих казал, че и аз имам някакъв дял в това. Без компютъра, който ти изпратих, ти нищо не би могъл да постигнеш.

„Пак се започва“, помисли си Тейн. Дори Хенри смяташе, че той е виновен за всичко това.

— Но Бийсли не ви ли каза?!

— Каза много неща, но знаеш какъв е Бийсли, нали?

Прав беше, разбира се. За селяните това щеше да бъде още една история на Бийсли — още една негова измишльотина. Никой не вярваше и дума от онова, което говореше Бийсли.

Тейн взе чашата си и отпи от кафето, мъчейки се да спечели време, за да отговори нещо. Обаче отговорът не идваше. Ако кажеше истината, тя би прозвучала много по-неубедително, отколкото която и да е лъжа.

— Можеш да ми кажеш, Хайръм. В края на краищата нали сме партньори?

„Той ме прави на глупак“, помисли си Тейн. „Хенри смята, че може да преметне всеки.“

— Ако ти кажа, няма да повярваш, Хенри.

— Е, това може да почака — рече примирено Хенри и се изправи.

През кухнята отново премина Бийсли, клатейки се тромаво и тракайки с нови попълнения от бидони.

— Трябва да заредя с гориво — рече Тейн, — ако ще търся Таусър.

— Веднага ще се погрижа — обеща незабавно Хенри. — Ще изпратя Ърни да дойде с цистерната си тук и ще прекараме маркуч, за да напълним тези бидони тук. Ще видя дали ще намеря някого, който да дойде с тебе.

— Не е необходимо. Мога и сам.

— Ако имахме радиостанция… тогава щеше да държиш връзка с нас…

— Обаче нямаме, а аз не мога да чакам, Хенри. Таусър е някъде там…

— Добре, де! Зная колко много си загрижен за него. Ти иди да го потърсиш, щом смяташ, че трябва, а аз ще се погрижа за другата работа. Ще наема адвокати, за да изготвя необходимите документи за собственост върху нашата компания за поземлено развитие…

— И, Хайръм, ще направиш ли нещо за мене, моля те? — рече Аби.

— Ама разбира се — отвърна Тейн.

— Би ли говорил с Бийсли. Той се държи много глупаво. Изобщо не беше необходимо да ни напуска. Може да съм била малко рязка с него, но той е толкова простоват, че направо ме вбесява. Избяга от нас, за да помага цял ден на Таусър да изрови онзи мармот в гората и…

— Ще поговоря с него — прекъсна я Тейн.

— Благодаря ти, Хайръм! Той ще те послуша. Само тебе слуша. Де да беше ми поправил телевизора, преди да се бе случило всичко това! Направо съм загубена без него! Във всекидневната сякаш има дупка като телевизора го няма. Да знаеш, че много подхождаше на всичките ми мебели.

— Да зная — рече Тейн.

— Идваш ли, Аби? — извика Хенри от вратата.

Той махна свойски с ръка към Тейн като за сбогуване и каза:

— Ще се видим по-късно, Хайръм. Всичко ще уредя.

„Ни най-малко не се съмнявам“, помисли си Тейн.

Той се върна до масата, след като Хенри и Аби си отидоха, и тежко се отпусна на стола.

Предната врата с трясък се отвори и Бийсли изтича към него, задъхан и развълнуван.

— Таусър се върна! — изкрещя той. — Идва насам и води със себе си най-големия мармот, който някога си виждал!

Тейн скочи на крака.

— Мармот ли?! Но това е чужда планета и на нея няма мармоти!

— Ела и виж сам! — извика Бийсли, обърна се и хукна обратно, а Тейн го последва, по-бърз от стрела.

Наистина изглеждаше почти досущ като мармот… само че с човешки ръст. Приличаше по-скоро на мармот от някоя детска книжка, може би, защото ходеше изправен на задните си крака, опитвайки се да се движи с достойнство макар и да не изпускаше от око кучето.

Таусър го следваше на около тридесет метра, поддържайки предпазливо дистанцията между себе си и това огромно мармотище. Беше заел поза на добро овчарско куче и се придвижваше, почти лазейки, готов да предотврати всеки опит на мармота за бягство.

Животното приближи къщата и се спря. После се извърна кръгом, с лице към пустинята и клекна.

Извъртя глава и изгледа Бийсли и Тейн. В ясните, кафяви очи Тейн видя много повече, отколкото очите на животно.

Той бързо излезе напред, взе кучето в ръце и силно го притисна към себе си. Таусър вдигна глава и любвеобилно близна господаря си по лицето.

Тейн държеше кучето и гледаше мармота в човешки ръст, чувствайки огромно облекчение и благодарност.

„Всичко е наред сега“, рече си той. „Таусър се върна.“

Тейн се запъти към къщата, влезе вътре и отиде в кухнята.

Пусна Таусър на земята, намери една купа и я напълни с вода от чешмата. Остави я на пода и Таусър залочи жадно, разплисквайки водата по линолеума.

— По-полека, де — предупреди го Тейн. — Само недей да прекаляваш.

Той порови в хладилника, намери някакви остатъци от храна и ги изсипа в купата на Таусър, който размаха опашка, потънал в кучешко блаженство.

— По правило — рече му Тейн, — би трябвало да те вържа за това, че избяга.

Бийсли се шляеше наоколо и не след дълго влезе в кухнята.

— Онова животно е доста дружелюбно — рече той. — Чака някого.

— Чудесно — отвърна Тейн разсеяно и погледна часовника си. — Седем и половина е — обяви той. — Може да хванем новините. Искаш ли да опиташ, Бийсли?

— Ами да. Зная точно как да ги хвана: онзи човек от Ню Йорк…

— Именно — рече Тейн.

Тейн влезе във всекидневната и погледна през прозореца. Мармотът с човешки ръст не беше помръднал: беше с гръб към къщата и гледаше пустинята, от която бе дошъл.

„Чака някого“… така бе казал Бийсли… така и изглеждаше. Ала най-вероятно това бяха само фантазиите на Бийсли.

А ако чакаше някого, кой ли би могъл да бъде той? Какъв ли би бил този някой? Хората разбира се вече бяха научили, че там някъде има врата — врата към друг свят. И колко ли врати през вековете се бяха отворили, питаше се Тейн.

Хенри бе казал, че там навън има един голям и нов свят, очакваш земляните да навлязат в него. Но изобщо не беше така… Тъкмо обратното!

Гласът на коментатора загърмя по радиото, подхващайки от средата на някакво изречение.

— …най-сетне са се включили в акцията. Радио Москва съобщи тази вечер, че Съветският пратеник ще представи доклад пред ООН утре относно интернационалната принадлежност на този друг свят и пътя към него… От самия път обаче — дома на някакъв господин, наречен Хайръм Тейн, нямали никакви вести. Сигурността е възстановена напълно и плътният, военен кордон, който огражда къщата като стена, успява да удържи тълпите. Опитите ни да се свържем с дома бяха осуетени от нечий глас, който грубо ни заяви, че за този номер не се приемат никакви обаждания. А самият Тейн изобщо не се е показвал от къщата.

Тейн се върна в кухнята и седна.

— За тебе говорят — рече важно Бийсли.

— От тази сутрин се носи слухът — продължаваше коментаторът, — че Тейн, който е най-обикновен дърводелец и търговец на антики, при това до вчера съвсем неизвестен, се завърнал най-сетне от пътуването си, което предприел в тази нова и непозната земя. Но какво е намерил (ако въобще е намерил нещо), никой не може да каже. Нито пък има някаква допълнителна информация за онзи друг свят, освен факта, че е пустиня, в която до този момент не е забелязан живот… Късно вчера пристигна вълнуващата новина, че е открит някакъв странен предмет в гората срещу къщата, но тази територия също бе оградена от военните и до този момент полковник Райън, който командва войските, не казва какво е намерено всъщност… Най-загадъчният човек в тази история е някой си Хенри Хортън, който сякаш единствен има достъп до къщата на Тейн, без да е официално лице. Хортън бе разпитан рано днес, не ни каза много, но успя да създаде у нас впечатлението за някакво съзаклятничество. Мистър Хортън намекна, че той и Тейн били партньори в някакво мистериозно начинание и остави да витае из въздуха усещането, че той и Тейн са си сътрудничили в откриването на новия свят… Интересно е да се отбележи, че Хортън е собственик на малък завод за компютри и от надежден източник имаме сведение, че съвсем наскоро той е доставил на Тейн компютър или по-скоро някаква машина, която е забулена в тайна. Някой хора казват, че точно тази машина е била в процес на разработване поне шест-седем години… Отговорите на въпроса „Как се случи всичко това и какво всъщност се случи?“ трябва да почакат резултатите от изследванията на цял екип от учени, които напуснаха Вашингтон тази вечер след конференцията в Белия дом. Тя трая цял ден и бе посетена от представители на военните, държавния департамент, службата за сигурност и отдела за специални оръжия… По целия свят отзвукът от случилото се в Уилоу Бенд може да се сравни само със сензацията от вестта за пускането на атомната бомба преди двадесетина години. Сред мнозина от наблюдателите съществува убеждението, че отзвукът от Уилоу Бенд ще бъде дори още по-разтърсващ, отколкото този от Хирошима… Във Вашингтон настояват, което е и съвсем естествено, че този въпрос трябва да си остане в пределите на страната и че те са в състояние да се справят с положението така, както ще бъде най-добре за националните ни интереси… В чужбина обаче се надига вълна от протести и общото мнение е, че това не може да бъде въпрос, засягащ само една нация, а тъкмо напротив — би трябвало да се доведе до знанието на всички страни в света… От неофициален източник получихме сведение, че наблюдател от ООН незабавно е потеглил към Уилоу Бенд. Франция, Великобритания, Боливия, Мексико и Индия вече са внесли петиция във Вашингтон с молба да изпратят свои наблюдатели на мястото на събитието, а други държави несъмнено се готвят да направят същото… Светът е затаил дъх в очакване на вести от Уилоу Бенд…

Тейн протегна ръка, изключи радиото и то замлъкна.

— По това, което казват — рече Бийсли, — личи, че скоро ще бъдем нападнати от цяла сюрия чужденци.

„Да“, помисли се Тейн. „Навярно ще има цяла сюрия чужденци, но не в смисъла, който влага Бийсли. Думата «чужденци», отнасяща се за което и да било човешко същество вече е отживяла времето си. Никой човек на земята не би могъл да е чужденец сега, когато в съседния двор има същества от друга планета… «в съседния двор» и то в буквалния смисъл на тази фраза! Какви ли са били съществата, живели в каменната къща?“

А може би тази не бе единствената форма на живот, дошла от далечна планета. Навярно щяха да дойдат същества и от много други планети. Защото Тейн бе открехнал вратата към един чужд свят, но сигурно имаше много такива врати… и как изглеждаха световете зад тях? За какво бяха тези врати?

Някой или нещо бяха намерили начин да отидат в друг свят, спирайки на някоя планета по пътя, с цел да се скъси някак разстоянието от милиони светлинни години — един по-прост и по-лесен начин, отколкото ако трябваше да се премине направо през неябятните дълбини на космоса. А след като веднъж вече пътят беше открит, то той си оставаше открит и беше толкова лесно — така, сякаш човек отиваше в съседна стая.

Едно нещо обаче, едно-единствено необяснимо нещо, озадачаваше Тейн — въртенето и движението в пространството на свързаните планети, на всички онези, които би трябвало да се свържат. „Как може да има сигурни и истински връзки“, спореше със себе си Тейн, „между два предмета, движещи се независимо един от друг?“

И все пак само преди няколко дни Тейн би се съгласил също сигурно, че в такава една идея в крайна сметка е фантастична и нереална. Но въпреки всичко тази идея бе осъществена. А след като веднъж се осъществеше една невъзможна идея, кое разумно същество искрено би твърдяло, че същото няма да стане и с втора такава идея?

Някой позвъни на вратата и Тейн стана, за да отвори.

Беше Ърни, нафтаджията.

— Хенри ми каза, че си искал гориво. Дойдох да ти съобщя, че ще можеш да го получиш една утре.

— Чудесно — отвърна Тейн. — Сега не ми трябва.

И той бързо затръшна вратата. После се облегна на нея, премисляйки. Все някога трябваше да се срещне лице в лице с тях. Не можеше вечно да държи вратата заключена и да се крие от света. Някой ден, рано или късно планетата Земя и той трябваше да се разберат по този въпрос.

Според него бе глупаво, че той мисли и постъпва по този начин, но нищо не можеше да се направи.

Тейн имаше нещо, от което Земята се нуждаеше… нещо, което Земята искаше или поне си мислеше, че иска. И все пак в крайна сметка отговорността беше негова. Беше се случило в неговата територия, в неговата къща. Дори без да подозира, той бе подпомогнал и подбудил събитията.

„А земята и къщата са мои“, казваше си гневно Тейн. „И този свят там е продължение на собствения ми двор. Независимо от това накъде отива и докъде стига, той е продължение на моя двор.“

Бийсли излезе от кухнята, а Тейн отиде във всекидневната. Таусър се бе сгушил върху седалката на креслото със златистата дамаска и леко похъркваше.

Тейн реши да го остави там. В края на краищата Таусър си бе заслужил правото да спи, където пожелае.

Тейн отиде до прозореца, минавайки покрай креслото. Навън се виждаше пустинята, стигаща чак до хоризонта, а пред прозореца, седнали един до друг, бяха мармотът с човешки ръст и Бийсли. Седяха с гръб към Тейн и гледаха към пустинята.

Изглеждаше някак естествено мармотът и Бийсли да седят рамо до рамо. Според Тейн те двамата имаха сякаш много общи неща.

А и беше добро начало — един човек и извънземно същество от друг свят бяха седнали заедно като приятели.

Тейн се опита да си представи как биха изглеждали тези свързани светове, към които сега Земята също принадлежеше и възможностите, произтичащи от факта на свързването, изведнъж като светкавица прорязаха съзнанието му.

Между Земята и онези други светове щеше да има връзка и какво щеше да последва от всичко това?

А и като се сетеше само… контактът всъщност бе установен вече, но без какъвто и да било драматизъм и така естествено, че срещата не му се бе сторила като кой знае колко важно и велико събитие. Защото там навън Бийсли и мармотът се бяха срещнали и ако всичко минеше по този начин, нямаше абсолютно никаква причина за тревога.

Ала Тейн се сети, че тази работа не бе случайна. Тя бе планирана и извършена с вещината на дългогодишна рутина. Този свят не бе първият, който мармотите откриваха. Нямаше да бъде и последният.

Малките, плъхообразни същества бяха пребродили космоса (човек дори не можеше да си представи колко светлинни години бяха пропътували те) в превозното средство, което Тейн бе изровил в гората. След като бяха дошли тук, те го бяха заровили в пръстта, навярно както дете би заровило купичката си в пясъка. Сетне бяха дошли в тази къща и бяха нагласили апарата, който бе превърнал къщата в тунел между два свята. А след като веднъж това бе сторено, нуждата да се прекосява космоса бе изчезнала завинаги. Имаше нужда обаче от един прелез, който да служи за връзка между планетите.

Малките, плъхообразни същества щяха да свършат своята работа и да си заминат, но не и преди да се убедят, че този път към тяхната планета ще издържи на всякакви нападения. Отвътре те бяха облицовали къщата с някакъв чуден материал, който устояваше на брадва, а без съмнение би устоял и на много повече от една най-обикновена брадва.

В маршова стъпка и индианска нишка съществата бяха изкатерили хълма, на който имаше осем космически кораба върху осем платформи. Сега обаче върху платформите на хълма имаше само седем кораба — плъхообразните същества си бяха отишли. А може би след време щяха да кацнат на друга планета и още една врата щеше да бъде отворена: връзка с още един свят.

Обаче беше нещо повече от това, мислеше си Тейн: беше също и връзка между народите на тези светове.

Малките плъхоподобни същества бяха изследователите-пионери, които търсеха планети, подобни на Земята. Съществото отвън, седнало до Бийсли, също трябваше да изпълни мисията си, а може би в бъдеще човекът също щеше да служи на някаква кауза.

Тейн се извърна от прозореца и се огледа — стаята си беше все същата — такава, каквато я помнеше от години. При цялата тази промяна отвън и всичко, което се бе случило там, тя си оставаше непроменена.

„Ето я истината“, помисли си Тейн. „Само тук е истината. Каквото и да се случи от тук нататък, аз принадлежа на това място — на тази стая с почернялата от много огньове камина, лавиците със старите, скъсани книги, креслото, старият, износен килим — изтъркан през годините от стъпките на любими и незабравими хора.“

А това бе също и затишие преди бурята и Тейн го знаеше.