Глим — глим

С Том Алън сме телефонни дружки от години. Имам цял куп такива. Хора, с които се виждам рядко — или, като Ед Горман, никога — но с които редовно водим разговори за това, което пишем, четем, за политика, за семействата си, изобщо за живота. Нашето телефонно приятелство с Том започна една февруарска вечер през 1987-ма, когато бях останал до късно в кабинета си. Том бе редактор в „Лоурел Ентъртейнмънт“, компанията на Джордж Ромеро. Предишните ми контакти с Том се свеждаха до кратки разговори по повод годишните сбирки за редактори-издатели, които организирах за Световната асоциация по научна фантастика, когато веднъж поканих хората от „Лоурел“ да се отбият за по едно.

Тази вечер Том ми се оабди, защото тъкмо бе прочел „Докосването“ и искаше да ми каже, колко много му е харесала. Очевидно ставаше въпрос за човек с вкус и подход към литературата.

През поледвалите месеци проведохме многобройни петъчни телефонни разговори за книги и автори, които харесваме или не харесваме (въпреки че Том, като че ли успяваше да открие по нещо цено във всеки един), обсъждахме кого величаят и кого подценяват издателите. Все повече и повече се удивлявах на мащабите на неговото познание в областите научна фантастика/фентъзи/хорър и на неподправената му любов към тях. Като редактор на „Разкази от тъмната страна“, част от работата му се състоеше в претърсването на стари списания и антологии за разкази, подходящи за адаптация. Само дето той беше изчел всичко.

През пролетта на 1988-ма ме помоли да се отбия в офис сградата на „Лоурел“ на „Бродуей“, за да се срещнем. Тогава най-после видях собственика на гласа, който познавах от телефонните ни разговори и открих, че Том Алън изглежда почти същия, както си го бях представял — едър, приветлив тип с дружелюбна усмивка. Поводът за срещата бе, че Том и останалите от „Лоурел“ искаха да напиша нещо за „Чудовища“, новото половинчасово съвместно шоу, което подготвяха за есенния сезон. Условията бяха прости, но стриктни: един или двама главни герои, от един до три второстепенни, едно чудовище; един или два интериора, без екстериори; три сцени с промеждутък 5-8-8 минути.

Казах на Том, че ще опитам. Предизвикателството, което всичките тези ограничения поставяха пред мен, ме заинтригува. Искаше ми се да повярвам, че мога да пиша при всякакви обстоятелства, че никакви предварителни условия не могат да ме спрат да разкажа дадена история. Проблемът се състоеше в това, че в нито един от предишните ми разкази нямаше чудовища, като изключим „Лица“, а то бе малко прекалено за телевизионно шоу. Така че явно трябваше да измисля нещо ново. От години насам в главата ми се въртеше идеята за сай-фай разказ с чудовище, но никога досега не бях получавал стимул, за да я пренеса на белия лист. А сега вече го получих. Четвъртък вечерта седнах, написах толкова, колкото да се запълни една страница и изпратих резюмето за „Глим-Глим“ на „Лоурел“ в петък сутринта.

Том се обади след една седмица: бяха го харесали. Имаше няколко предложения за някои логистични и структурни промени, така че историята да се доближи още малко до изискванията — не беше нещо, което да промени самата история, нито пък, с което да не мога да се примиря. Само че, на седми март, преди да успеем да направим сделката обществено достояние, Асоциацията на американските писатели обяви стачка.

Чувствата ми спрямо ААП определено бяха противоречиви. Тя бе наследила слабостите и злоупотребите от най-репресивната форма на сдружение — това на затворената гилдия — ако не си член на ААП, не можеш да продадеш пукнат сценарии. Само че, за да бъдем честни, тя сложи край на много от грозните злоупотреби, които вършеха филмовите магнати и техните преки подчинени с писателите по онова време. В момента членувам в нея (трябваше да се запиша, ако исках да видя „Глим-Глим“ на екрана), но това, което най-много ме вбеси тогава, бе фактът, че Том не бива да обсъжда нищо с мен, докато трае стачката. Нищичко. Не бях член на ААП, но някакси и аз стачкувах. Цели пет месеца.

Само дет никой не можеше да ми забрани да пиша. Нямах договор, но знаех, че от „Лоурел“ искат този сценарий. За да се подсили ефекта на историята, „Глим-Глим“ трябваше да се излъчи през декември, а вече беше юли. Разсъдих, че ще е най-добре да е готова за работа, веднага щом стачката прилючи.

Започнах да пиша в четвъртък и свърших на следващата неделя вечер. В началото на август стачката бе приключила. Скоро след това сключих договор и изнудвах „Лоурел“ за третия декор. Исках последната сцена да се развива на парадното стълбище на библиотеката, на фона на кротък снеговалеж.

Те ми казаха: „Никакви екстериори“

Обясних им, че всичко, от което се нуждая е една тухлена стена, една врата, няколко стъпала и някой да ръси снежинки от платформата.

„Но това прави три декора“, казаха те. „Отпуснати са ти само два. Бюджетът не позволява повече.“

Чувствах се все едно, че си блъскам главата в тухлената стена, която исках да ми построят. Така че преместих сцената вътре в библиотеката.

Въпреки всичко не мога да се оплача от взаимоотношенията си с „Лоурел“. Мога да кажа дори, че бяха отлични. Техните продуценти наистина четат книги и се отнасят с уважение към писателите и техните творби. Режисьорът обсъждаше с мен всяка промяна, която искаше да направи в диалога или във фокусирането върху дадена сцена — на светлинни години от това, което изживях с филмирането на „Стражата“.

Поради стачката „Глим-Глим“ не се излъчи през декември, както бе планирано първоначално. Премиерата му в ефир бе в седмицата на 30-ти януари 1989-та.

Единственото, за което съжалявам е, че Том Алън така и не видя „Глим-Глим“. Той почина внезапно на 30-ти септември 1988-ма. Липсва ми топлотата и мъдростта му, а също и ненатрапливата му интелигентност. Липсват ми разговорите с него в петък вечер.

Така че, ето го сценарият на „Глим-Глим“ така, както го исках аз, използвайки двукратно забранения трети декор.

А „Глим-Глим“ беше, е, и винаги ще бъде посветен на човека, който ме подтикна да го напиша.

Това е за теб, Том.