Гласът на острието

Как изглежда свободата

Острата лопата захапа парче от земята с характерния звук на стържещ в камениста почва метал. Така познат звук. Лопатата не успя да захапе дълбоко, въпреки вложеното усилие, земята беше изпечена от слънцето и твърда като скала.

Малко твърда земя нямаше да я откаже обаче.

Беше копала не една дупка, а и в по-трудна за копаене земя от тази.

След края на битката, ако си още жив, копаеш. Копаеш гробовете на мъртвите другари. Последен израз на уважение, колкото и малко от него да изпитваш. Копаеш колкото решиш надълбоко, хвърляш ги в дупката, заравяш ги, после те изгниват и биват забравени. Така е открай време.

С извъртане от рамото, тя хвърли една лопата пръст във въздуха. Очите й проследиха зрънцата земя и дребни камъчета да се пръсват и падат по лицето на единия от войниците. Едното му око я гледаше укорително. От другото стърчеше, пречупена, една от стрелите й. Около лицето лениво бръмчаха няколко мухи. Нямаше да има погребение за него, гробовете бяха за нейните хора. Този войник и неговите приятелчета щяха да останат, изложени на безмилостното слънце.

Лешоядите също трябва да се хранят, все пак.

Лопатата изсвистя във въздуха и захапа отново. Още една буца пръст се търколи настрани. Тя се изправи и изтри потта от лицето си. Примижа срещу жаркото слънце. Беше се облещило точно над главата й, изпиваше и малкото останала в пръстта влага и изсушаваше кръвта по скалите. Тя погледна двата гроба до себе си. Още един и е готова. Като свърши с този, ще нахвърля пръстта върху тримата глупаци, ще си почине малко и после на път.

Съвсем скоро щяха да дойдат други войници.

Заби лопатата в пръстта, взе меха с вода и свали запушалката. Отпи няколко глътки от хладката вода и дори си позволи лукса да напълни с тънка струйка мръсната си шепа и да наплиска лицето си. Смъртта на другарите й означаваше поне край на безкрайните кавги за вода.

Сега ще има достатъчно за из път.

— Вода… — изпъшка един от войниците при скалите. Незнайно как беше още жив. Стрелата й бе пропуснала сърцето му, но въпреки това го убиваше — просто по-бавно, отколкото бе очаквала. Войникът бе успял да се довлачи чак до скалите, но това беше краят, повече никъде нямаше да пълзи. Камъните около него бяха покрити с тъмна кръв. Колкото и корав да беше, скоро стрелата и слънцето щяха да го довършат.

Не беше жадна повече, но имаше предостатъчно вода и щеше да й е трудно да я носи всичката със себе си. Отпи още няколко глътки и остави част от водата да препълни устата й и да потече по шията й. Пилеене на вода, рядко срещана гледка тук, в Лошите земи. Блестящите капки покапаха и оставиха тъмни следи от пръски по сухата земя. Наплиска отново лицето си, облиза устни и погледна към войника.

— Милост… — изграчи той. Едната му ръка стискаше гърдите, там, където го бе пробола стрелата, а другата се протягаше немощно към нея.

— Милост? Пфу! — Тя запуши меха и го хвърли на земята до единия от гробовете. — Знаеш ли коя съм аз? — Сграбчи отново дръжката на лопатата и металното острие потъна в земята.

— Феро Малджин! — Гласът дойде някъде отзад. — Аз знам коя си!

Крайно неприятен развой на нещата.

Хвърли нова лопата пръст, мозъкът й трескаво обмисляше. Лъкът й лежеше до първия гроб, който изкопа, твърде далеч, за да го достигне. Изхвърли още малко пръст. Потните й рамене настръхнаха от невидимото присъствие зад нея. Погледна отново към умиращия войник. Очите му бяха приковани в точка зад гърба й, което й даде добра представа за местоположението на новодошлия. Заби лопатата в земята, но я остави така и изскочи от дупката. Направи кълбо напред, едновременно с което сграбчи лъка. После с едно гладко движение се изправи, закачи стрела в тетивата и опъна лъка. На около десет крачки от нея стоеше възрастен мъж. Не помръдваше и не носеше оръжие. Просто си стоеше и я наблюдаваше с блага усмивка.

Тя пусна стрелата.

С лък в ръка, Феро бе истински смъртоносна. Ако можеха, десетте мъртви войници щяха да потвърдят това. Шест от тях имаха по една от стрелите й, стърчаща в тях. В тази битка Феро не пропусна нито веднъж. Всъщност тя не си спомняше някога да бе пропускала целта в близък бой, независимо колко бързо й се налагаше да стреля. Беше убивала стоящи на десет пъти по-голямо разстояние от това до хилещия се стар негодник.

Но този път пропусна.

Стрелата като че ли изкриви траекторията си. Лоши пера, най-вероятно, но въпреки това нещо не беше наред. Възрастният мъж дори не потрепна. Продължи да стои и да се усмихва, докато стрелата прелетя на няколко инча от него и изчезна между хълмовете.

Настъпилата пауза позволи на всички да осмислят ситуацията.

Странник беше този старец. С много тъмна кожа, черен като въглен, което означаваше, че идва от далечния юг, отвъд необятната, равна пустиня. Това бе едно нелеко пътуване и Феро рядко бе виждала хора от тази част на света. Беше висок и слаб, с дълги, жилести ръце. Носеше само една най-обикновена роба, увита около тялото му. На ръцете си имаше странни гривни, които, натрупани една върху друга, покриваха предмишниците му почти до лактите. Блестяха едновременно тъмни и светли на безмилостното слънце.

Косата му представляваше дълги, сиви въжета, които се спускаха покрай лицето и част от тях стигаха чак до талията му. Тънката му, издължена брадичка бе покрита със сива набола брада. Носеше голям мех за вода през рамо, на колана му висяха няколко кожени торбички. Нищо друго. Никакво оръжие. И именно това бе най-странното в него — човек без оръжие в Лошите земи. Никой не идваше на това забравено от бога място, освен бегълците и хората, изпратени по петите им. И в двата случая трябваше да са добре въоръжени.

Не беше войник от Гуркул, не беше и някоя отрепка, подмамен от наградата за главата й. Не беше разбойник, нито пък избягал роб. Какъв тогава беше? И какво търсеше в тези земи? Сигурно е един от тях и е дошъл за нея.

Ядач.

Кой друг би се скитал из Лошите земи невъоръжен, ако не някой ядач? Досега не бе осъзнала, че чак толкова много държат да я заловят.

Възрастният мъж продължаваше да стои неподвижно и да се усмихва. Феро бавно се пресегна за втора стрела. Той проследи движението без всякакво притеснение в погледа.

— Това наистина не е необходимо — каза бавно, с плътен глас.

Тя закачи стрелата и опъна лъка. Мъжът отново не помръдна. Феро вдигна рамене и се прицели внимателно. Той продължи да й се усмихва безгрижно. Тя отново стреля и отново пропусна. Този път стрелата й мина от другата страна на мъжа и изчезна в далечината.

Един пропуск беше възможен, дори тя го признаваше, но втори — нещо не бе наред. Ако имаше нещо на този свят, от което Феро да разбира, то това беше как да убива. Старият глупак би трябвало да е пронизан и да кърви обилно по каменистата земя. Но той просто си стоеше и не спираше да се усмихва, сякаш й казваше: „Знаеш по-малко, отколкото си мислиш, а аз знам всичко.“

Цялата тази работа ставаше крайно унизителна.

— Кой си ти, дърто копеле?

— Наричат ме Юлвей.

— На мен и „дърто копеле“ ми върши работа. — Феро хвърли лъка на земята и свали ръце. Отпусна ги от двете си страни и застана така, че дясната й ръка да е скрита зад тялото. Извъртя китка и извитият нож се плъзна от ръкава й и падна в очакващата го отдолу длан. Има много начини да убиеш човек, ако един не проработи, пробваш друг.

Феро не бе от хората, които се отказват при най-малката трудност.

Юлвей бавно тръгна към нея с шляпащи по скалите боси ходила и тихо подрънкване на гривни. Странно, като си помислиш. Щом при всяко движение издава такъв шум, как тогава се е промъкнал незабелязано зад гърба й?

— Какво искаш?

— Искам да ти помогна. — Той пристъпи напред и спря на по-малко от една ръка разстояние от Феро. Продължаваше да се усмихва.

С ножа Феро бе бърза като змия и два пъти по-смъртоносна, което, ако можеха, останалите мъртви войници биха потвърдили. Извитото острие се превърна в размазана, блестяща дъга, насочена с всичката й сила и ярост. Ако Юлвей продължаваше да стои там, където се бе намирал само преди миг, сега главата му трябваше да падне посечена. Само дето не падна. Стоеше на крачка по-наляво.

Феро с крясък се хвърли към него и засили острия връх на ножа към сърцето му, но прониза само въздух. Юлвей отново стоеше на предишното си място, все така неподвижен и усмихнат. Много странно. Тя запристъпва внимателно около него. Обутите й в сандали крака риеха в прахта, лявата й ръка опипваше въздуха пред нея, а дясната стискаше здраво ножа. Трябва да внимава — това е магия.

— Няма нужда да се ядосваш, тук съм, за да ти помогна.

— Майната й на помощта ти — изсъска му Феро.

— Но ти се нуждаеш от нея страшно много. Те идват за теб, Феро. Из хълмовете е пълно с войници, много войници.

— Ще им избягам.

— Твърде много са. Не можеш да избягаш от всички.

Тя огледа пронизаните тела наоколо.

— Тогава ще нахраня лешоядите с тях.

— Не и този път. Те не са сами. Водят помощ. — При думата „помощ“ дълбокият му глас стана още по-плътен.

— Свещеници? — смръщи чело Феро.

— Да, но има и друго. — Очите му силно се разшириха. — Ядач — прошепна Юлвей. — Смятат да те заловят жива. Императорът иска да послужиш за пример на другите. Наумил си е да те показва.

— Да го духа императорът — презрително изсумтя Феро.

— Чух, че това вече си му го правила.

Тя изръмжа и отново вдигна ножа, но сега той вече не беше нож. Вместо него стискаше в ръка съскаща, отровна змия с отворена и готова да хапе уста.

— Пфу! — Феро я пусна на земята и стовари мощно крака си върху главата на влечугото. В момента на удара змията отново беше нож и острието му изпука силно и се счупи на две.

— Ще те хванат — каза възрастният мъж. — Ще те заловят и ще те отведат на градския площад, където ще счупят краката ти с чукове, за да не можеш никога повече да бягаш. После ще те развеждат по улиците на Шафа, гола, възседнала наопаки магаре, а хората ще се струпват от двете страни на улицата, за да крещят обиди.

Феро го погледна навъсено, но той продължи:

— Ще те затворят в клетка пред двореца, където да умреш от глад. Ще се печеш бавно на жаркото слънце, докато добрият народ на Гуркул се изреди да те обсипе с подигравки, плюнка, ще те замеря с изпражнения през решетката. Ако имаш късмет, ще ти дават да пиеш пикня. Когато накрая умреш, ще те оставят да изгниеш в клетката, докато мухите те изяждат парченце по парченце. Останалите роби ще видят как изглежда свободата и ще решат, че така са си по-добре.

На Феро й омръзна да слуша. Нека само дойдат, ядачът също. Тя няма да умре в клетка. Ако се наложи, сама ще си пререже гърлото. Навъсена, обърна гръб на Юлвей и продължи яростно да копае последния гроб. Скоро беше достатъчно дълбок.

Достатъчно дълбок за отрепката, която щеше да гние в него.

Обърна се и видя Юлвей да коленичи до умиращия войник и да му дава вода от меха си.

— Мамка му! — извика тя и енергично се запъти към него. Пръстите й стискаха дръжката на лопатата. Когато приближи, възрастният мъж се изправи.

— Милост… — изграчи войникът с протегната напред ръка.

— Сега ще ти дам една милост! — Острието на лопатата се вкопа надълбоко в черепа на войника. Тялото му за кратко потрепери, после застина неподвижно. Феро се обърна с победоносно изражение към Юлвей. Той я погледна натъжен. Имаше нещо в погледа му. Съжаление, може би.

— Какво искаш, Феро Малджин?

— Какво?

— Защо правиш това? — Юлвей посочи към мъртвия войник. — Какво искаш?

— Мъст. — Думата излетя като изплюта от устата й.

— От всички? От целия народ на Гуркул? От всеки мъж, жена и дете?

— До един!

Юлвей огледа труповете.

— Сигурно тогава много се гордееш с днешната си работа.

— Да — усмихна се насила Феро. Истината бе, че не бе щастлива. Не помнеше какво е да изпитваш щастие. Усмивката й бе странна, непозната, изкривена на една страна.

— Единствено за отмъщение ли мислиш, от сутрин до вечер, това ли е всичко, което желаеш?

— Да!

— Да ги нараняваш? Убиваш? Да ги премахваш?

— Да!

— И не искаш нищо за себе си?

Последва пауза.

— Какво? — попита Феро.

— За себе си. Какво искаш ти, Феро?

Тя изгледа подозрително възрастния мъж, но не отговори. Юлвей поклати натъжено глава.

— Струва ми се, Феро Малджин, че и сега си точно толкова роб, колкото винаги си била и винаги ще бъдеш. — Той седна със скръстени крака на една скала.

Объркана, тя го гледа известно време. После гневът й се върна, горещ, врящ и успокоителен.

— Щом си дошъл да помагаш, помогни ми да ги погреба! — Тя посочи към трите окървавени трупа до гробовете.

— О, не. Това е твоя работа.

Феро му обърна гръб и като не спираше да ругае под носа си, тръгна към някогашните си спътници. Хвана тялото на Шебед под мишниците и започна да го влачи към първия гроб. Петите му оставиха две плитки бразди в прахта. Стигна до дупката и го изтърколи в нея. Следващият бе Алугай. Струя суха земя се посипа върху му, когато спря на дъното на отредения за него гроб.

Тя се обърна към тялото на Назар. Беше посечен от меч през лицето и Феро реши, че това е един вид подобрение на външния му вид.

— Този изглежда свестен — каза Юлвей.

— Назар ли? — Феро се изсмя, привидно развеселена. — Изнасилвач, крадец и страхливец. — Тя се изхрачи и заплю мъртвото лице. Храчката й плисна тихо по челото на мъртвия. — И тримата бяха пълни говна, но този тук беше най-лошият. — Тя огледа трите гроба.

— В интересна компания се движиш.

— Когато те гонят, не можеш да си позволиш лукса да си придирчив относно спътниците си. — Феро погледна още веднъж мъртвото лице на Назар. — Вземаш каквото ти се предлага.

— Щом не ги харесваш, защо не ги оставиш на лешоядите, като останалите? — Юлвей описа с ръка дъга към труповете на войниците по земята.

— Трябва да погребеш своите. — Феро ритна тялото на Назар, то се претърколи и падна по лице в гроба. — Така е открай време.

Тя взе лопатата и започна да трупа камениста земя върху гърба на мъртвия. Работеше мълчаливо. Потта изби по лицето й, после започна да се стича и да капе по земята. Юлвей наблюдаваше запълването на трите дупки. Още три купчини пръст в пустошта. Феро захвърли настрана лопатата, тя отскочи от един от труповете на войниците и издрънча в камъните. Рой недоволни мухи се вдигнаха като черен облак около тялото, после се върнаха обратно на него.

Тя взе лъка и стрелите си и ги преметна през рамо. Претегли в ръка меха с вода и също го метна през рамо. После взе да претърсва телата на мъртвите войници. Един от тях изглежда бе водачът им, имаше красива, извита сабя. Не бе успял да я извади, преди стрелата да прониже врата му. Сега Феро я измъкна и я пробва с няколко замаха във въздуха. Беше много добро оръжие: добре наточено и балансирано, дълго и смъртоносно острие. Слънцето проблесна в гладкия метал на гарда пред дръжката. В комплект с нея, мъртвият имаше и извита кама. Феро взе и двете и ги пъхна в колана си.

Претършува останалите тела, но не откри нищо полезно. Измъкна от труповете стрелите, които успя. Намери и няколко монети, но ги хвърли обратно. Само щяха да й тежат, а и какво да си купи с тях в Лошите земи? Пръст?

Само това имаше тук, а и е безплатно.

Откри малко храна, но не бе достатъчна и за ден. Това беше сигурен знак, че наблизо има и други войници, недалеч. Юлвей казваше истината, но това сега не бе от значение за нея.

Обърна се и тръгна да се спуска по хълма на юг, към огромната пустиня.

— Това е грешната посока — подвикна зад нея Юлвей.

Феро спря и го погледна, примижала към слънцето.

— Нали каза, че идват войници?

— Има много начини да останеш незабелязан, дори тук, насред Лошите земи. — В очите му се появи странен блясък.

Тя погледна на север, към Гуркул. Пред очите й се разкри ниския равен терен. В продължение на мили не се виждаше нито хълм, нито дърво, нямаше дори и храстче, зад което да се скриеш.

— Да останеш незабелязан, дори от ядач?

— Особено от тези арогантни свине — разсмя се възрастният мъж. — Не са чак толкова умни, за колкото се мислят. Как, мислиш, дойдох дотук? Идвам точно оттам, минах между тях, покрай тях. Аз ходя, където си поискам, и мога да вземам със себе си, когото си поискам.

Феро засенчи очи с ръка и погледна пак на юг. Пустинята се простираше до хоризонта и отвъд него. Можеше да оцелее в дивата пустош, макар и трудно, а имаше ли шанс срещу тази пещ от плаващи дюни и безмилостна жега?

Юлвей сякаш прочете мислите й.

— Безкрайни пясъци, докъдето ти стига погледът. Прекосявал съм ги преди. Възможно е, но не и за теб.

Прав бе, проклетникът. Феро беше яка и жилава като лък, но това означаваше само повече лутане в кръг, преди да й свършат силите и да се строполи по лице. Пустинята беше за предпочитане пред клетката край двореца, но не чак дотам. Все пак тя искаше да живее.

Имаше още неща за вършене.

Юлвей продължаваше да седи със скръстени крака и да се усмихва. Що за човек е той? Феро не се доверяваше никому, но ако този странник бе дошъл с цел да я предаде на императора, вместо да обявява пристигането си, просто щеше да я халоса по главата в гръб, докато тя копае. Той владееше магия, Феро видя това с очите си, така че по-добре да се възползва от малък шанс, отколкото от никакъв.

Какво обаче щеше да поиска в замяна? Досега светът не бе дал нищо даром на Феро и тя не очакваше, че това ще се промени точно сега. Тя погледна възрастния мъж с присвити очи.

— Какво искаш от мен, Юлвей?

Той се засмя. Смехът му вече започваше да я дразни.

— Нека просто кажем, че ти правя услуга. По-нататък ще можеш да ми я върнеш.

Този отговор беше изпразнен докрай от всякакви подробности, но когато животът ти виси на косъм, по-добре вземай, каквото ти се предлага. Феро мразеше да оставя съдбата си в чужди ръце, но в момента нямаше друг избор.

Не и ако искаше да доживее края на седмицата.

— Какво правим, тогава?

— Чакаме падането на нощта — каза Юлвей и погледна към изкривените тела, пръснати по земята. — Но по-добре не точно тук.

Феро вдигна рамене и седна на средния гроб.

— Мен тук ме устройва — каза тя. — Смятам да погледам как ядат лешоядите.

Ясното нощно небе бе обсипано със звезди и въздухът захладня, стана дори леко студено. В прашната равнина под хълмовете горяха огньове, описваха около тях крива линия. Феро, Юлвей, труповете на войниците и трите пресни гроба бяха обкръжени горе сред хълмовете. Утре, с първите слънчеви лъчи по изсушената земя, войниците щяха да напуснат огньовете и да плъзнат нагоре по склоновете. И ако Феро останеше там, когато стигнеха до нея, тя щеше да е мъртва, или по-зле — заловена жива. Сама не би могла да се справи с толкова много от тях, дори и да не водеха ядач със себе си. Не искаше да го признае, но сега животът й бе в ръцете на стареца.

Юлвей погледна към звездното небе.

— Време е — каза той.

Двамата започнаха да се спускат по склона, като внимателно подбираха пътя си между канарите и няколкото съсухрени храста. Отиваха на север, към Гуркул. Юлвей се движеше изненадващо бързо и Феро трябваше да подтичва, за да не изостава, докато внимателно си гледаше в краката. Когато най-после стигнаха подножието на хълма и тя можеше да вдигне поглед, видя че Юлвей я води към лявата част от обкръжаващата дъга, там, където огньовете бяха най-многобройни и най-гъсто скупчени.

— Чакай — прошепна му тя и сложи ръка на рамото му. Посочи надясно, където огньовете бяха по-нарядко и щеше да е по-лесно да се промъкнат между тях. — Защо не оттам?

Светлината от звездите бе достатъчна, за да освети белите зъби в усмивката на възрастния мъж.

— О, не, Феро Малджин. Точно там войниците са най-много… а там е и нашият приятел, ядачът. — Той не полагаше никакво усилие да говори по-тихо, което я караше да се чувства неспокойна. — Точно оттам очакват да минеш, в случай че решиш да тръгнеш на север. Но те не смятат, че ще го направиш. Мислят, че по-скоро би тръгнала на юг, през пустинята, където да загинеш, отколкото да се оставиш да бъдеш заловена. Всъщност точно както щеше да постъпиш, ако не бях аз.

Юлвей се обърна и продължи напред. Тя го последва, като вървеше крадешком, ниско приведена до земята. Щом наближиха огньовете, разбра, че той е бил прав. Около само някои от тях имаше седящи фигури, но бяха доста широко разпръснати. Възрастният мъж се отправи с уверена походка към четирите най-отляво, само около един от които имаше хора. Не си направи труда да се сниши, гривните му тихо подрънкваха, а босите му крака силно шляпаха по сухата земя. Приближиха достатъчно, за да различат лицата на тримата около огъня. Юлвей щеше да бъде забелязан всеки момент. Феро изсъска, за да привлече вниманието му, въпреки че бе напълно убедена, че ще бъде чута.

Той се извърна и слабата светлина от огъня освети учуденото му изражение.

— Какво? — попита той.

Феро замижа и зачака войниците да наскачат, но вместо това те спокойно продължиха да си бъбрят. Юлвей се обърна към тях.

— Те няма да ни видят, нито ще ни чуят, освен ако не закрещиш право в ушите им. В безопасност сме. — Той тръгна към войниците, като ги заобикаляше достатъчно отдалеч. Феро го последва с тиха стъпка и все още снишена към земята, просто по навик.

Наближиха още и тя започна да различава отделните думи от разговора им. Забави крачка и се заслуша. После спря и се обърна към тях. Тръгна право към огъня. Юлвей извърна глава.

— Какво правиш? — попита я.

Феро гледаше към тримата мъже около огъня. Първият беше едър и корав ветеран, вторият — слаб и с лукава физиономия, а третият — младеж с честно лице, който нямаше много вид на войник. Оръжията им лежаха на земята, прибрани в ножниците, опаковани като за път, в никаква готовност. Феро внимателно ги заобиколи и се заслуша.

— Казват, че не била наред с главата — прошепна слабият в ухото на младежа, очевидно в опит да го изплаши. — Говори се, че била убила сто човека досега, че и повече. Ако си късметлия и изглеждаш добре, ти режела топките, докато си още жив. — Той сграбчи момчето за чатала. — И ги изяждала пред очите ти!

— О, я си затваряй устата — каза едрият. — Няма да припари насам. — Той посочи към дясната страна на дъгата, където огньовете бяха по-нарядко. — Ако въобще тръгне в тази посока, ще мине оттам и ще попадне право на него.

— Надявам се да не дойде — каза младежът. — Аз съм на мнение: живей си живота и остави другите да си живеят техния.

Слабият войник се намръщи.

— А какво ще кажеш за всички онези добри мъже, които е избила? Ами жените? Децата? Те не са ли заслужавали да бъдат оставени да си живеят живота?

Феро изскърца със зъби. Доколкото си спомняше, досега не бе убивала деца.

— Жалко за тях, разбира се. Не казвам, че не трябва да бъде заловена. — Младежът нервно се огледа. — Просто, ако е възможно, да не е от нас.

Едрият се разсмя, но слабият не изглеждаше развеселен от казаното.

— Ти какво, да не си страхливец? — попита той.

— Не! — ядосано отвърна младежът. — Но имам жена и деца, за които да мисля. Предпочитам да не ме убиват, това е. — Той се усмихна широко. — Чакаме бебе. Надявам се този път да е момче.

Едрият кимна.

— Моят син вече почти отрасна. Така бързо растат.

Разговорите за деца, семейства и надежди накараха гневът да стегне още по-здраво гърдите на Феро. Защо те имат живот, а тя няма нищо? Защо техният народ й отне всичко? Тя изтегли извитата кама от канията.

— Какво правиш, Феро? — изсъска Юлвей.

Младежът при огъня се озърна.

— Чухте ли нещо? — попита той.

Едрият отново се разсмя.

— Мисля, че те чух как се насираш в гащите.

Слабият тихо се изхили, а младежът се усмихна смутено. Феро се промъкна зад гърба му. Застана само на фут-два от младежа. Беше ярко осветена от огъня, но никой от войниците не поглеждаше към нея. Тя вдигна камата.

— Феро! — извика Юлвей.

Младежът скочи на крака и се вгледа в тъмнината. Челото му се сбърчи от напрягане в мрака. Лицето му бе точно пред това на Феро, но погледът му бе отправен някъде далеч зад нея. Тя помириса дъха му. Острието на камата блестеше само на инч от гърлото на младия войник.

Сега. Сега е моментът. Ще го убие бързо, после ще оправи и другите двама, преди да успеят да вдигнат тревога. Сигурна бе, че ще се справи. Те бяха неподготвени, а тя готова. Сега е моментът.

Но ръката й не помръдна.

— Да не те сръфа нещо по задника? — попита едрият. — Там няма нищо.

— Можех да се закълна, че чух нещо — отвърна младежът, без да отвръща очи от лицето на Феро.

— Стой! — викна слабият, скочи на крака и посочи напред. — Ето я! Точно пред теб!

Феро застина за миг, приковала очи в него, после двамата с едрия избухнаха в бурен смях. Смутен, младежът се обърна и седна до огъня.

— Стори ми се, че чух нещо, това е.

— Няма никой — каза му едрият.

Феро отстъпи бавно назад. Започна да й се повдига, устата й се напълни с вкус на кисело. Главата й затуптя от болка. Прибра камата, обърна се и мълчаливо затътри крака след Юлвей.

Когато светлината на огньовете и шумът от разговорите край тях изчезнаха в далечината, тя спря и се тръшна тромаво на земята. Студен вятър задуха през голата равнина и започна да набива ситни песъчинки в лицето й, но тя не обърна внимание. За пръв път в живота й омразата и гневът я бяха напуснали, но бяха оставили дълбока празнина в нея, а тя нямаше с какво да я запълни. Почувства се празна и самотна. Стана й студено. Обгърна тялото си с ръце, затвори очи и се заклати бавно напред-назад. Тъмнината не й предложи никаква утеха.

Тогава усети ръката на възрастния мъж върху рамото си. При нормални обстоятелства, щеше да я сграбчи, да я извие и да тръшне стареца на земята. Щеше да се опита да го убие. Но сега и силата й си бе отишла. Тя вдигна поглед и примигна.

— Нищо не е останало от мен. Какво съм аз сега? — Притисна ръка към гърдите си, но почти не почувства допира. — Не усещам нищо отвътре.

— Странно е, че го казваш. — Юлвей се усмихна и вдигна очи към звездното небе. — Тъкмо започвах да си мисля, че е останало нещо там вътре, което да си струва да се спаси.

Кралско правосъдие

В момента, в който стигна до Площада на маршалите, Джизал разбра, че нещо не е наред. Досега никога не го бе виждал и наполовина така пълен за заседание на Камарата на лордовете. Закъсняваше и бе леко задъхан от дългата тренировка, но докато бързаше напред, огледа групичките от добре облечени хора: гласовете им бяха снишени, а лицата — напрегнати и пълни с очакване.

Проправи си път през тълпата към сградата и хвърли подозрителен поглед на стражата пред инкрустираните врати. Те поне изглеждаха както обикновено. Скритите им зад визьорите на шлемовете лица не показваха нищо. Прекоси преддверието. Ярките гоблени се полюшваха леко от течението. Мушна се през вътрешните врати и влезе в огромната прохладна зала. Шумът от стъпките му отекна в позлатения купол, докато бързаше по пътеката между банките към централния подиум. Яленхорм стоеше под един от високите прозорци и лицето му бе обсипано с цветните отблясъци на стъклописа. Той гледаше изпод вежди към поставената в единия край на пода пейка. Към краката й бе монтирана дълга, метална тръба.

— Какво става?

— Не знаеш ли? — прошепна развълнувано Яленхорм. — Хоф обяви, че днес ще се обсъжда въпрос от огромна важност.

— Какво точно? Англанд? Северняците?

Едрият лейтенант поклати глава.

— Не знам, но скоро ще разберем.

Джизал се намръщи.

— Не обичам изненадите — каза той. Погледът му спря на мистериозната пейка. — А това за какво е?

В този момент големите врати се отвориха и голяма група от хора се изсипа по пътеката надолу. Обичайната смесица, предположи Джизал, може би малко по-ентусиазирани днес. Втори и трети синове, платени представители… дъхът му спря. Отпред вървеше висок мъж с величествени, дори и за тази представителна прослойка, одежди. На раменете му имаше тежка златна огърлица, а на лицето му — също така тежка, сериозна физиономия.

— Самият лорд Брок — прошепна Джизал.

— А ето го и лорд Ишър. — Яленхорм кимна към възрастен мъж с невъзмутимо изражение до Брок. — И Хюгън, и Берзин. Явно ще става нещо голямо.

Джизал пое дълбоко въздух, докато четиримата от най-влиятелните благородници на Съюза заемаха местата си на първия ред. За пръв път виждаше залата толкова пълна. В сектора за лордовете почти нямаше свободна банка, а високо над главите им обществената ложа представляваше плътен кръг от тревожни лица.

В този момент Хоф нахлу през вратите и тръгна по пътеката. Не беше сам. Отдясно на него, с плавна походка се носеше висок, слаб мъж. Имаше гордо изражение на лицето и гъста бяла коса. Носеше дълго, снежнобяло палто. Архилектор Сълт. Отляво на дворцовия шамбелан, превит над бастуна си, вървеше възрастен мъж с дълга сива брада и облечен в черно-златна мантия. Върховният правозащитник Маровия. Джизал не можа да повярва на очите си. Трима от членовете на Висшия съвет бяха тук. Яленхорм побърза да заеме мястото си, докато писарите стоварваха тежките си книги и свитъци на полирания плот на масата. Лорд-шамбеланът се тръшна на стола си и моментално поръча да му сипят вино. Главата на Инквизицията на Негово величество се плъзна елегантно във високия стол от едната му страна. На лицето му имаше тънка, сдържана усмивка. Намръщен, Маровия се отпусна внимателно на стола от другата страна на Хоф. Тревожният шепот в залата се усили. Лицата на големците от първия ред бяха мрачни и изпълнени с подозрение.

Говорителят на Камарата зае мястото си пред масата. Не беше обичайният нагизден с шарени дрехи идиот, а тъмен мъж с брада и огромен като варел гръден кош. Той вдигна високо жезъла си и го стовари с оглушителен тътен върху плочите на пода.

— Обявявам съвещанието на Камарата на лордовете на Съюза за открито! — извика той. Шумът в залата постепенно заглъхна.

— Тази сутрин имаме само един въпрос за разглеждане — каза Хоф и обходи залата със суров поглед изпод гъстите си вежди, — въпрос, изискващ кралско правосъдие.

Тук-там из залата се понесе мърморене.

— Става дума за кралския лиценз за търговия в свободния град Уестпорт. — Шумът се усили: ядосан шепот, наместване на благородническите задни части по пейките, познатото скърцане на перата по огромните книги. Джизал забеляза веждите на лорд Брок да се сключват, а ъгълчетата на устата на лорд Хюгън да провисват. Новината за предстоящото не им допадна. Лорд-шамбеланът подсмръкна, отпи от виното си и зачака шумът да стихне. — Този въпрос не е от моята компетенция, но…

— Абсолютно вярно! — подвикна навъсеният лорд Ишър от първия ред и се намести на пейката.

Хоф изгледа възрастния благородник право в очите.

— И поради това ще дам думата на човек, от чиято компетенция е! Моят колега от Висшия съвет, архилектор Сълт.

— Камарата на лордовете изслушва архилектор Сълт! — прогърмя гласът на говорителя, докато главата на Инквизицията слизаше с грациозна походка от подиума и застана в центъра на кръглия под. Той се усмихна благо на навъсените лица срещу себе си.

— Уважаеми лордове — бавно започна Сълт с напевен глас, като подчертаваше всяка своя дума с грациозен жест, — през последните седем години, след славната ни победа над Гуркул, кралският лиценз за изключителни права над търговията в Уестпорт бе в ръцете на почетната Гилдия на търговците на платове.

— И те сътвориха чудеса с него! — извика лорд Хюгън.

— Спечелиха ни войната! — изръмжа лорд Берзин и удари с месестия си юмрук по пейката до себе си.

— Свършиха прекрасна работа!

— Чудесна работа! — подеха и други.

Архилектор Сълт започна да кима с глава, докато чакаше шумът да стихне.

— Наистина, така е — каза той и започна да крачи с походката на танцьор. Всяка негова дума се запечатваше със скърцане на перата в дебелите книги. — Аз ще съм последният, който ще го отрече. Чудесна работа свършиха. — Той рязко се извъртя и полите на палтото му изплющяха във въздуха. Сега лицето му бе изкривено в брутална физиономия и зловеща усмивка, разкриваща всичките му зъби. — Чудесна работа в укриването на данъци! — изкрещя той.

Множеството в залата ахна.

— Чудесна работа в потъпкването на кралските закони!

Учудените възклицания прозвучаха още по-силно.

— Чудесна работа в измяна срещу короната!

Надигна се буря от протести, размахаха се юмруци и към пода полетяха листове хартия. Посинели от ярост лица се втренчиха от обществената ложа, други, откъм банките, се зачервиха от крещене. Джизал се огледа, като не вярваше на ушите си.

— Как смеете, Сълт! — изрева лорд Брок, докато архилекторът рязко се извърна и тръгна обратно към подиума. Тънката усмивка отново бе на устните на Сълт.

— Настояваме за доказателства! — извика лорд Хюгън. — Искаме правосъдие!

— Кралско правосъдие! — извика някой от задните редове.

— Трябва да ни дадете доказателства! — извика лорд Ишър, когато шумът в залата вече бе намалял достатъчно.

Сълт отметна назад полите на палтото си и фината материя описа вълна във въздуха, докато той сядаше плавно в стола си.

— О, именно това смятам да направя, лорд Ишър!

Тежкото резе на една от страничните врати беше издърпано и силното изщракване полетя като ехо. В залата се понесе шумоленето на множеството тела на лордове и представители, които едновременно се извърнаха, изправиха или наведоха напред, за да видят какво ставаше. Хората от обществената ложа занадничаха нетърпеливо и опасно ниско наведени през парапета. Залата притихна. Джизал преглътна. Зад страничната врата се чу поредица от почукване, потропване и провлачване по пода, после от мрака изникна странна и зловеща процесия.

Пръв влезе Санд дан Глокта. Както обикновено, куцаше, силно облегнат на бастуна си, но главата му бе гордо вдигната и беззъбата усмивка грееше на хлътналото му лице. След него влязоха трима мъже с оковани китки и глезени, навързани един за друг с вериги. Влачеха босите си крака по пода и с дрънчене на окови и вериги се отправяха към централния подиум. Бяха облечени в дрехи от кафяво зебло, символ на покаяние, а главите им бяха обръснати до кожа. Изобличени предатели.

Първият затворник не спираше да облизва устни и погледът му се стрелкаше наоколо. Беше пребледнял като платно. Вторият беше по-набит и завличаше леко левия си крак. Вървеше прегърбен, с несигурна походка и устата му висеше отворена. Джизал забеляза тънка струйка лиги, които провиснаха от долната му устна и покапаха по плочите на пода. Третият, болезнено слаб и изпит, имаше огромни черни кръгове под очите. Той започна бавно да се оглежда и да мига с широко отворени очи, но очевидно не разбираше какво точно става. Джизал моментално разпозна мъжа, който влезе след затворниците: огромният албинос от тъмната уличка. Внезапно почувства хлад и неудобство и неспокойно се размърда на мястото си.

Сега предназначението на пейката стана ясно. Тримата затворници се свлякоха на нея, а албиносът коленичи и закопча оковите им за тръбата в основата й. Залата бе напълно притихнала. Всички очи бяха вперени в сакатия инквизитор и тримата му затворници.

— Започнахме нашето разследваме преди няколко месеца — каза Сълт, с огромното самодоволство от факта, че цялото внимание бе насочено към него. — Най-обикновен случай на нередности по счетоводните книжа, няма да ви занимавам с подробности. — Той се усмихна на Брок, Ишър и Берзин. — Наясно съм, че сте заети хора. Кой би си помислил тогава, че един такъв дребен случай ще стигне дотук? Кой би си помислил, че измяната е пуснала корените са така дълбоко?

— Ясно — каза нетърпеливо лорд-шамбеланът иззад бокала си с вино. — Инквизитор Глокта, имате думата.

Говорителят на Камарата удари с жезъла си по пода.

— Камарата на лордовете на Съюза изслушва Санд дан Глокта, независим инквизитор!

Облегнат на бастуна си, в средата на кръглия под на залата, Глокта изглеждаше напълно равнодушен, предвид важността на обстановката. Учтиво изчака перата на писарите да довършат скърцането си, преди да заговори.

— Станете и застанете пред Камарата на лордовете — обърна се той към първия затворник.

Ужасеният мъж скочи на крака с дрънчене на окови. Облиза побелелите си устни и заоглежда с ококорени очи лицата от първия ред.

— Вашето име?

— Салем Рюз.

В гърлото на Джизал заседна буца. Салем Рюз? Познаваше този човек! В миналото баща му беше търгувал с него, за известен период беше редовен посетител на семейното имение! С нарастваща паника Джизал погледна към ужасения предател с избръснатата глава. В мислите му отново изплува пълничкият, добре облечен търговец с невероятно чувство за хумор. Той беше, нямаше съмнение. Очите им се срещнаха за миг и Джизал разтревожено отмести поглед. Баща му бе седял с този човек в семейната всекидневна! Стискал бе ръката му! Обвиненията в измяна са като заразна болест — прихващаш ги само от това, че си в една стая с болния! Погледът му бе привлечен отново към това така непознато и същевременно така добре познато лице. Копеле, как смееше да бъде предател?

— Вие сте член на почтената Гилдия на търговците на платове, нали? — продължи Глокта, като придаде иронична нотка на тона си при произнасянето на думата „почтена“.

— Бях — смотолеви Рюз.

— Каква бе дейността ви в гилдията? — Обръснатият търговец го погледна отчаяно в очите. — Дейността ви? — попита отново Глокта, този път с повече твърдост в гласа.

— Заговорничих срещу краля! — проплака търговецът и закърши ръце. Вълна от изумление премина през залата. Джизал усети кисел вкус в устата си. Видя самодоволната усмивка, която Сълт отправи на Маровия. Възрастният върховен правозащитник седеше с каменно изражение на лицето, но юмруците му върху плота на масата бяха стиснати до побеляване. — Извърших предателство! За пари! Върших контрабанда, подкупвах, лъгах… всички го правехме!

— Всички! — Глокта огледа залата с дяволита усмивка. — И ако някой се съмнява, имаме счетоводните книги, документи, разполагаме с точните суми. Цяла стая в Палатата на въпросите е пълна с тях. Стая, пълна с тайни, вина и лъжи. — Той бавно поклати глава. — Тъжно четиво, уверявам ви.

— Нямах избор! — изкрещя Рюз. — Принудиха ме! Нямах избор!

— Разбира се, че са ви принудили. — Сакатият инквизитор се обърна със сериозно изражение към публиката си. — За нас е ясно, че вие сте само една тухла от тази къща на позора и безчестието. Наскоро бе направено посегателство върху живота ви, нали така?

— Опитаха се да ме убият!

— Кой се опита?

— Този човек! — изхленчи задавено Рюз. Посочи с треперещ пръст затворника до себе си и се дръпна назад, колкото му позволяваха веригите между двамата. — Той беше! Той! — От устата му захвърча плюнка, а веригите задрънчаха при всяко размахване на ръката му.

Последва нова вълна на недоволство, този път малко по-силна. Джизал видя как главата на втория затворник клюмна и той започна да се свлича настрани, но мощният албинос го сграбчи и го изправи отново.

— Събудете се, господин Карпи! — извика Глокта. Люшкащата се глава бавно се надигна. Джизал видя непознато лице, странно подпухнало и цялото осеяно със ситни белези от акне. С погнуса забеляза, че предните му зъби липсват, точно като тези на Глокта.

— Вие сте от Талинс, нали, от Стирия? — Мъжът кимна, бавно, като в просъница. — И ви плащат да убивате хора, така ли е? — Мъжът кимна пак. — Наеха ли ви да убиете десет от поданиците на Негово величество, измежду които този човек, Салем Рюз, направил пълни самопризнания, предател?

От носа на затворника потече тънка струйка кръв и очите му започнаха да се обръщат навътре. Албиносът го разтърси за рамото и съзнанието му се върна. Кимна замаяно.

— Какво стана с останалите девет?

Мълчание.

— Убихте ги, нали?

Ново кимване с глава, този път придружено със странно клокочене в гърлото на затворника.

Глокта се извърна със сериозно изражение към унесените лица в залата.

— Вилем дан Роб, служител в митницата, прерязано гърло от ухо до ухо. — Той прокара пръст през шията си и от обществената ложа се разнесе женски писък. — Солимо Сканди, търговец, намушкан четири пъти в гърба. — Глокта вдигна четири пръста, после ги притисна до стомаха си, сякаш му прилошаваше от разказа. — Кървавият списък продължава. Мъже, убити в името на още по-големи печалби. Кой ви нае?

— Той — изграчи затворникът и обърна подпухналото си лице към мършавия мъж до себе си, който седеше, свлечен на пейката, с изцъклен поглед и напълно несъзнаващ къде се намира.

С почукване на бастуна по плочите Глокта отиде до него.

— Как се казвате?

Главата на затворника подскочи и очите му се втренчиха в изкривеното лице на инквизитора.

— Гофред Хорнлак! — отвърна незабавно той с писклив глас.

— И сте старши член на Гилдията на търговците на платове?

— Да! — изстреля отговора си затворникът, примигвайки като луд.

— Всъщност един от заместниците на магистър Колт!

— Да!

— Заговорничил ли сте с други търговци срещу Негово величество? Наехте ли убиец, който да премахне десет от поданиците на Негово величество? Това наредено ли ви бе от магистъра на гилдията, Костър дан Колт?

— Да! Да!

— Защо?

— Страхувахме се да не проговорят за онова, което знаят… да не проговорят… да не кажат. — Празните очи на Хорнлак се втренчиха в един от стъклописите на високите прозорци. Устата му бавно замря.

— Да не проговорят за онова, което знаят? — подсети го Глокта.

— За измяната на гилдията! — избърбори търговецът. — За нашето предателство! За дейностите в гилдията… изменнически… дейности.

— Сам ли действахте? — рязко го прекъсна Глокта.

— Не! Не!

Глокта стовари бастуна си на пода пред него.

— Кой издаваше заповедите? — изсъска му той.

— Магистър Колт! — викна незабавно Хорнлак. — Магистър Колт издаваше заповедите. — Залата ахна. Самодоволната усмивка на Сълт се разтегли още повече. — Магистърът беше! — Перата на писарите безмилостно драскаха по хартията. — Колт! Той даваше заповедите! Всички заповеди! Магистър Колт!

— Благодаря ви, господин Хорнлак.

— Магистър Колт! Той даваше заповедите! Магистър Колт! Колт! Колт!

— Достатъчно — озъби му се Глокта. Затворникът млъкна. Залата притихна.

Архилектор Сълт посочи тримата затворници.

— Ето го и вашето доказателство, уважаеми лордове!

— Това е измама! — викна лорд Брок и скочи на крака. — Това е обида!

Едва неколцина надигнаха глас в негова подкрепа, но те не прозвучаха така ентусиазирано както преди. Мълчанието на лорд Хюгън не остана незабелязано. Той седеше и старателно изучаваше фината кожа на обувките си. Берзин бе потънал в седалката си и изглеждаше наполовина така внушителен, както допреди малко. Лорд Ишър зяпаше в стената с отегчен вид и въртеше из пръстите тежката си златна огърлица. Имаше вид на човек, за когото съдбата на Текстилната гилдия повече не е от значение.

Брок се обърна към върховния правозащитник Маровия, който седеше неподвижно във високия си стол на подиума.

— Лорд Маровия, умолявам ви! Вие сте благоразумен и умерен човек! Нима ще позволите този… фарс?

Залата притихна в очакване на отговора на възрастния мъж. Той сключи вежди и поглади дългата си брада. Погледна през масата към усмихнатия Сълт и се покашля.

— Разбирам мъката ви, лорд Брок, наистина, но по всичко личи, че сега не е моментът да се вслушваме в умерени мнения. Висшият съвет разгледа случая и го намери за основателен. Ръцете ми са вързани.

Устата на Брок започна да се отваря и затваря беззвучно. Предвкусваше поражението.

— Това не е никакво правосъдие! — извика той и се обърна към останалите по банките. — За всички е видно, че тези мъже са били изтезавани!

Устните на архилектора се извиха в презрителна усмивка.

— А как бихте предпочели да процедираме с предателите и престъпниците? — извика пронизително той. — Нима сте готов да издигнете щит, зад който да се скрият изменниците? — Сълт удари с юмрук по масата, сякаш и тя беше виновна в държавна измяна. — Аз, от своя страна, няма да предам този велик народ в ръцете на враговете му! Било то вътрешни или външни врагове!

— Долу търговците от Уестпорт! — долетя вик от обществената ложа на балкона.

— Никаква милост за предателите!

— Искаме кралско правосъдие! — извика дебел мъж от задните редове. Залата поде гнева му и закрещя одобрително. Понесоха се викове за по-сурови мерки и строги наказания.

Брок огледа първия ред за съюзници, но не откри такива. Стисна юмруци.

— Това не е правосъдие! — изкрещя той и посочи тримата затворници. — Това не е доказателство!

— Негово величество е на друго мнение! — извика Хоф. — И не се нуждае от одобрението ви! — Той вдигна един документ. — С настоящото Гилдията на търговците на платове се разформирова! Лицензът им се отменя с кралски декрет! През следващите месеци Комисията по търговия на Негово величество ще разглежда кандидатури за изключителни търговски права в свободния град Уестпорт. До намирането на подходящи кандидати, маршрутите се дават в способни и лоялни ръце. Тези на Инквизицията на Негово величество.

Архилектор Сълт смирено сведе глава. Не обърна никакво внимание на яростните протести от банките на лордовете, както и от обществената ложа.

— Инквизитор Глокта! — продължи Хоф. — Камарата на лордовете ви благодари за вашето старание и ви моли да изпълните още една задача. — Той му подаде малък лист хартия. — Това е заповед за задържането на магистър Колт, подписана лично от краля. Молим ви да я изпълните незабавно.

Глокта се поклони сковано и пое заповедта от протегнатата ръка на лорд-шамбелана.

— Ти. — Хоф обърна поглед към Яленхорм.

— Лейтенант Яленхорм, милорд! — извика едрият лейтенант и енергично пристъпи крачка напред.

— Все едно — прекъсна го нетърпеливо шамбеланът. — Вземи двайсет мъже от Кралската гвардия и ескортирайте инквизитор Глокта до седалището на гилдията. Погрижи се нищо и никой да не напусне сградата без изричната му заповед!

— Веднага, милорд! — Яленхорм прекоси пода и тичешком заизкачва стълбите на пътеката, стиснал в ръка дръжката на сабята си, за да не се запречи в краката му. Глокта закуца след него с почукващ по стъпалата бастун. Листът със заповедта за ареста на магистър Колт стърчеше от здраво стиснатия му юмрук. Междувременно, огромният албинос беше изправил затворниците на крака и ги поведе, дрънчащи и олюляващи се, към вратата, през която бяха влезли.

— Лорд-шамбелан! — извика в последен опит Брок.

Джизал се замисли колко ли пари беше направил с помощта на търговците от гилдията. А колко ли се бе надявал още да направи. По всичко личеше, страшно много.

— С това приключваме работа за днес, уважаеми лордове! — остана непреклонен Хоф. Маровия се изправи още преди шамбеланът да довърши изречението, явно гореше от нетърпение да напусне залата. Огромните книги на писарите бяха затворени с трясък. Съдбата на Гилдията на търговците на платове бе решена. Въздухът в залата отново се изпълни с развълнуваното мърморене на множество гласове, усили се и се смеси с шума от тракането и тропането на банките, когато лордове и представители станаха да си вървят. Архилектор Сълт остана в стола си. Наблюдаваше съкрушените си противници да напускат унило първия ред. Джизал улови за последно отчаяния поглед на Салем Рюз, миг по-късно практик Фрост рязко дръпна веригата и той изчезна в мрака зад вратата.

Отвън площадът бе по-претъпкан и отпреди. Вълнението на гъстата тълпа нарастваше с всяка секунда, с разпространението на новината за разформироването на Текстилната гилдия сред онези, които не са били в залата. Хора стояха като заковани, не можеха да повярват на случващото се, други се щураха трескаво напред-назад изплашени, изненадани, объркани. Джизал забеляза мъж, който го гледаше втренчено, после забеляза, че човекът явно така си гледа. Беше пребледнял и ръцете му трепереха. Вероятно търговец от Уестпорт или човек достатъчно близък до гилдията, че да потъне заедно с нея. Тепърва щеше да има все повече такива хора.

Джизал бе обхванат от внезапен пристъп на радостно вълнение. Малко по-нататък, небрежно облегната на една каменна стена, стоеше Арди Уест. Не се бяха виждали от пиянския й изблик насам и Джизал се изненада колко много се зарадва, като я видя. Каза си, че достатъчно дълго я е държал настрани за наказание. Всеки заслужава възможност да се извини. Усмихна се широко и забърза към нея. Тогава забеляза с кого е тя в момента.

— Това жалко нищожество! — промърмори под носа си той.

Облечен в евтината си униформа, лейтенант Бринт си бъбреше непринудено с Арди, накланяше се към нея повече от допустимото, според Джизал, и украсяваше отегчителните си реплики с помпозни ръкомахания. Тя кимаше, усмихваше се, после главата й се килна назад и тя силно се разсмя, потупа кокетно лейтенанта по гърдите. Бринт, това дребно лайно, също се засмя. Двамата се смееха заедно. По неизвестна причина гневът на Джизал бе съпроводен от болезнен спазъм.

— Джизал, как си! — викна Бринт и продължи да се хили.

— За теб съм капитан Лутар! — сряза го Джизал. — А това как съм, не е твоя работа! Нямаш ли нещо друго за вършене?

За момент Бринт остана с широко отворена уста, после направи кисела физиономия.

— Да, господине — промърмори той, обърна се и се отдалечи с бърза стъпка. Джизал го изгледа как си тръгва с още повече презрение от обикновеното.

— Ау, това беше направо страхотно — изкоментира Арди. — Така ли се държиш обикновено пред дами?

— Не бих казал. Защо? Да виждаш някоя наоколо?

Джизал се обърна и за момент му се стори, че забеляза следа от самодоволна усмивка. Едно доста неприятно изражение на лицето й, сякаш избухването му й бе доставило удоволствие. За кратко се замисли дали пък тя не бе организирала тази среща? Дали не бе поставила умишлено себе си и този идиот на място, където Джизал да ги види, и така да го накара да ревнува… и тогава тя му се усмихна, засмя се и гневът му изчезна напълно. Днес изглежда прекрасно, помисли си той, със загоряла от слънцето кожа и изпълнена с жизненост. Смееше се силно, без да я е грижа кой ще я чуе. Беше красива. Повече от всякога досега. Разбира се, че това е случайна среща, как иначе? Арди го погледна с големите си тъмни очи и всичките му подозрения се стопиха.

— Трябваше ли да си така строг с него? — попита тя.

Джизал стисна зъби.

— Самозабравило се арогантно нищожество. Сигурно е просто незаконно роден син на някой благородник. Никакво потекло, жалки обноски и няма никакви пари…

— Повече от мен е и в трите области.

Прокле голямата си уста. Сега, вместо да изкопчи от нея извинение, той й дължеше такова. Отчаяно затърси изход от капана, в който сам се бе вкарал.

— О, но той е пълен идиот! — жално каза Джизал.

— Ами — Джизал с облекчение забеляза, как крайчетата на устните й се разтеглиха в лукава усмивка, — наистина е такъв. Да повървим?

Преди да успее да отговори, Арди го хвана под ръка и го поведе по Кралския булевард. Джизал се остави в ръцете й и двамата тръгнаха сред тълпата от развълнувани и уплашени хора.

— Значи е истина? — попита тя.

— Кое?

— Че с търговците от Уестпорт е свършено?

— Така изглежда. Старият ти приятел Санд дан Глокта беше в центъра на събитията, изнесе страхотно представление, като за недъгав.

Арди сведе очи.

— Недъгав или не, по-добре да не се изправяш срещу него.

— Наистина — в мислите на Джизал изплуваха отчаяните очи на Салем Рюз, преди да бъде отведен от залата по тъмния коридор, — по-добре не.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо по широкия булевард, но това мълчание не бе неловко. На Джизал му харесваше да върви до нея. Вече не беше важно кой на кого дължи извинение. Може би тя беше права донякъде за фехтовката. Арди сякаш прочете мислите му.

— Как ти върви фехтовката?

— Бива. Как ти върви пиенето?

Тя повдигна вежди.

— Отлично. Ако имаше ежегоден турнир по пиене, съвсем скоро ще бъда забелязана от обществото.

Джизал се засмя и я погледна. Тя му отвърна с усмивка. Толкова е интелигентна, така остроумна и невероятно смела. И така прелестна. Джизал се замисли дали има друга като нея? Ех, само да имаше подходящото потекло и малко пари. И много пари.

Начини за бягство

— В името на Негово величество, отворете вратата! — за трети път избоботи лейтенант Яленхорм и заблъска по дървото с тежкия си юмрук. Ама че глупак. Защо така се оказва, че големите здравеняци обикновено имат толкова малки мозъци? Сигурно, защото карат предимно на мускули и в резултат мозъците им се съсухрят като сушени сливи.

Седалището на Текстилната гилдия се помещаваше във величествена сграда, на оживен площад, недалеч от Агрионт. Около Глокта и въоръжения му ескорт вече се бе събрала и продължаваше да расте значителна тълпа зяпачи: любопитни, изплашени, развълнувани. Май надушват кръв. Кракът на Глокта го болеше от бързането, но въпреки скоростното им пристигане, не очакваше да свари търговците от гилдията напълно неподготвени. Огледа се нетърпеливо около себе си. Погледна лицата на войниците от въоръжената стража, маскираните практици, непоколебимия поглед на Фрост и блъскащия по вратата млад офицер.

— Отворете вра…

— Стига вече глупости. Мисля, че са ви чули, лейтенант — намеси се решително Глокта, — но предпочитат да не отварят. Ще бъдете ли така добър да разбиете вратата?

— Какво? — зяпна Яленхорм първо към Глокта, после към тежката и добре залостена двойна врата. — Но как да…

Практик Фрост се засили напред и масивното му рамо срещна вратата. Разнесе се силен гръм и пукане на дърво. Откачената от пантите врата се сгромоляса с оглушителен трясък на пода.

— Ето така — промърмори Глокта и пристъпи напред под колонадата на входа, преди още всички трески от вратата да достигнат земята. Като ударен от гръм, Яленхорм го последва, а след тях и тракащите с броните си войници.

На пътя им в коридора се изпречи възмутен чиновник.

— Не можете просто да — уф! — извика той, когато Фрост го блъсна настрани и лицето му се заби в стената.

— Арестувайте този човек! — провикна се Глокта и посочи с бастуна си онемелия чиновник. Един от войниците го сграбчи в облечен в броня юмрук и го понесе навън. През разбитата врата нахлуха практиците, с тежки палки в ръце и свиреп поглед над черните маски.

— Арестувайте всички! — подвикна им през рамо Глокта и забърза по коридора, след масивния гръб на Фрост.

През една открехната врата Глокта видя търговец в ярка роба. Лицето му бе плувнало в пот, докато отчаяно хвърляше камари документи в пламъците на горяща камина.

— Дръжте го! — изкрещя Глокта. Двама практици влетяха в стаята и започнаха да налагат мъжа с палките си. Той изкрещя и падна на пода, като при това преобърна една маса и кракът му изрита висока купчина дебели счетоводни книги. Палките продължиха да се издигат и спускат и листове хартия и пепел от огнището полетяха из въздуха в стаята. Глокта продължи напред. Навсякъде около него се чуваха удари и крясъци. Въздухът в сградата се изпълни с миризмата на дим, пот и страх. Всички врати са завардени, но Колт сигурно има тайни изходи за бягство. Лукав човек е той. Да се надяваме, че не сме закъснели прекалено много. Проклет да е сакатият ми крак. Дано не е твърде късно…

Глокта продължи да накуцва, задъхан и примижал от болка, когато изведнъж нечия ръка се вкопчи в палтото му.

— Помогнете ми! — изпищя някакъв човек. — Невинен съм!

Окървавено, топчесто лице и пръсти, вкопчени в дрехите на Глокта, заплашващи да го повалят всеки момент на пода.

— Махнете го от мен! — кресна Глокта и започна да удря вяло мъжа с бастуна си, докато с другата си ръка отчаяно се опитваше да се задържи за стената. Един практик връхлетя и удари с палката си мъжа през гърба.

— Признавам всичко! — проплака мъжът, когато палката се издигна отново и се стовари върху главата му. После практикът хвана под мишниците отпуснатото тяло и го завлачи към изхода. Глокта забърза напред. Яленхорм вървеше до него със смаян поглед и широко отворени очи. Стигнаха до широко стълбище. Глокта с омраза огледа стъпалата. А, старите врагове винаги се изпречват на пътя ми. Махна с ръка на Фрост да мине напред и се заизкачва колкото можеше по-бързо. Покрай него един стъписан търговец биваше влачен надолу по стълбището. Той крещеше нещо за правата си, докато петите му се удряха във всяко стъпало.

Глокта се подхлъзна и насмалко не заби лице в стълбите, но нечия ръка го сграбчи за лакътя и го вдигна нагоре. Беше Яленхорм. Обърканото изражение все още стоеше на широкото му, честно лице. Здравеняците все пак имат своето приложение. Младият офицер му помогна да изкачи останалите стъпала. Глокта нямаше сили да откаже. А и защо да упорствам? Човек трябва да си знае мярката. Още повече, няма нищо благородно в това да си паднеш на лицето. От опит го знам.

От горната площадка на стълбището тръгваше просторно преддверие, богато украсено с дебел килим и с картини по стените. Пред голямата двойна врата, с извадени саби в ръка, стояха двама часови, облечени в униформени ливреи на Текстилната гилдия. Стиснал юмруци, Фрост беше застанал пред тях. Когато изкачи стълбището, Яленхорм извади сабята си, после пристъпи напред и застана до албиноса. Глокта не можа да сдържи усмивката си. Фъфлещ мъчител и цветът на рицарството. Какъв неочакван съюз.

— Нося заповед за Колт, подписана лично от краля. — Глокта протегна листа пред лицата на стражите. — С гилдията е свършено. Нищо не печелите, като заставате на пътя ни. Свалете оръжията и имате думата ми, че няма да пострадате!

Двамата мъже се спогледаха неуверено.

— Свалете оръжията! — викна Яленхорм и пристъпи напред.

— Добре. — Единият се наведе и плъзна по пода сабята си. Фрост я застъпи с крак.

— Ти също! — извика Глокта на втория. — Веднага!

Той се подчини и хвърли на пода сабята си, после вдигна ръце във въздуха. В следващата секунда юмрукът на Фрост го уцели в брадата и го запрати с трясък в стената.

— Ама — викна първият, но в този момент Фрост го хвана за дрехата и го засили надолу по стълбите. Човекът се запремята, удряше се силно в стъпалата, накрая се пльосна в подножието и остана да лежи неподвижен на пода. Знам какво е усещането.

Яленхорм остана на място като закован, с все още насочена напред сабя. Примигна от изненада.

— Мислех, че казахте…

— Няма значение какво съм казал. Фрост, огледай се за друга врата.

— Тф-ф. — Албиносът се отдалечи с тежка стъпка по коридора. Глокта изчака малко, после пристъпи към вратите. За негова най-голяма изненада, топката на бравата се завъртя свободно и вратата се отвори.

Подобно на цялата сграда, и тази стая демонстрираше истински разкош. Освен това беше огромна като хамбар. Високият таван беше декориран с позлатени орнаменти, а гърбовете на книгите по рафтовете край стените бяха украсени със скъпоценни камъни. Масивните мебели бяха полирани до блясък. Всичко в тази стая бе грандоманско по размер, пренатруфено и безсмислено скъпо. Е, кому е нужен вкус, щом има пари? Няколкото огромни прозореца от по-съвременния тип, с големи стъкла и почти никаква армировка, предлагаха величествена гледка към града, залива и корабите в него. Зад позлатено бюро пред средния прозорец седеше усмихнат магистър Колт. Беше облечен с великолепна, представителна за гилдията, мантия. Върху му падаше сянката от огромен шкаф, на чиито врати беше резбован гербът на почетната Гилдия на търговците на платове. Значи, не се е измъкнал. Спипах го… Около единия крак на огромната мебел беше вързано въже. Глокта проследи извивките му по пода. Другият край беше вързан около шията на магистър Колт. Аха, и все пак е намерил друг начин за бягство.

— Инквизитор Глокта! — Колт издаде нервно, пронизително хихикане. — Радвам се най-после да се запознаем! Чух за разследването ви! — Треперещите му пръсти заопипваха възела на въжето, да проверят дали е здрав.

— Яката ви не е ли прекалено стегната, магистър? Май е по-добре да я свалите.

— О, не мисля! — Последва ново хихикане. — Благодаря, но не възнамерявам да отговарям на въпросите ви.

С периферното си зрение Глокта забеляза една странична врата да се открехва леко. Голяма бяла ръка се промъкна зад нея и пръстите й обвиха ръба на вратата. Фрост. Значи все още има надежда да го хванем. Трябва да го накарам да говори, да отвлека вниманието му.

— Не останаха въпроси без отговор. Знаем всичко.

— Нима? — изкикоти се отново магистърът. Албиносът бавно се промъкна през вратата, като се придържаше близо до стената. Огромният шкаф го скриваше от погледа на Колт.

— Знаем за Калайн. За малката ви уговорка.

— Глупак! Нямаме никаква уговорка! Той е прекалено почтен, за да бъде купен! Никога не би взел и една марка от мен!

Но, как тогава… Колт се усмихна лукаво.

— Секретарят на Сълт! — каза той. — Точно под носа му, а и под твоя също, сакат глупако!

Глупак, наистина — секретарят носи съобщенията, видял е самопризнанията, всичко е знаел! Знаех си, че има нещо нередно в това мазно лайно. Явно Калайн е бил верен.

— Всички правим грешки — сви рамене Глокта.

— Грешки ли? Че ти друго не си правил, кретен такъв! Нямаш никаква представа какво всъщност става наоколо! Не знаеш дори на чия страна си! Не, не разбираш дори кои са страните!

— Аз съм на страната на краля, а ти — не. Това ми е достатъчно. — Фрост бе стигнал до шкафа и сега стоеше притиснат до него. Розовите му очи се напрягаха да надзърнат незабелязано иззад ръба. Още малко, само още няколко секунди…

— Нищо не знаеш ти, недъгаво нищожество! Мижави суми от укрити данъци и дребни подкупи, само в това сме виновни!

— Да не забравяме дребната работа с деветте убийства.

— Нямахме избор! — викна Колт. — Никога не сме имали! Трябваше да плащаме на банкерите! Дължим им пари и трябва да се издължаваме! Плащаме им от години! Кръвопийците Валинт и Балк! Всичко им дадохме, но не спират да искат още!

Валинт и Балк? Банкерите? Глокта хвърли поглед на показния разкош в стаята.

— Май не сте го закъсали чак толкова?

— Май! Така ли мислиш? Прах в очите! Фалш! Банкерите притежават всичко това! Всички сме тяхна собственост! Дължим им хиляди, не, милиони! — Колт тихо се изсмя. — Но не мисля, че някога ще си ги получат, нали?

— Не, и аз не мисля.

Колт се наведе през бюрото, мантията му провисна и се отърка в облечения в кожа плот.

— Искаш престъпници, така ли, Глокта? Предатели? Врагове на държавата и краля? Погледни във Висшия съвет. Погледни в Палатата на въпросите. В Университета. Погледни в банките, Глокта!

В този момент магистърът забеляза Фрост да се промъква зад ръба на шкафа, на не повече от четири крачки от него. Очите му се отвориха широко и той стана рязко от стола.

— Дръж го! — извика Глокта. Фрост се хвърли през плота на бюрото. Точно когато магистърът се канеше да скочи към прозореца зад гърба си, албиносът успя да хване подгъва на мантията му. Спипахме го!

И тогава, с характерния звук на съдран плат, мантията се разпра. Тялото на Колт сякаш застина за момент във въздуха, докато преминаваше през прозореца. Блестящите парченца от скъпото стъкло се пръснаха навсякъде около него и в следващия миг магистърът изчезна. Мантията му се опъна в белия юмрук на Фрост и рязко се скъса.

— Тф-ф — изфъфли практикът и погледна навъсено счупения прозорец.

— Той скочи! — ахна от изненада Яленхорм и долната му челюст увисна.

— Очевидно. — Глокта отиде с куцане до бюрото и взе откъснатото парче плат от ръката на Фрост. Отблизо материята не изглеждаше никак впечатляващо: ярко оцветена, но зле изтъкана.

— Кой би помислил? — промърмори под носа си Глокта. — Ниско качество. — Отиде до прозореца и надникна през строшеното стъкло. Главата на почетната Гилдия на търговците на платове бавно се полюшваше на двадесетина фута под прозореца, а скъсаната му, извезана със злато, мантия, се развяваше около него. Евтини дрехи и скъпи прозорци. Ако платът беше малко по-здрав, щяхме да го хванем. Ако имаше малко повече армировка в стъклото, щяхме да го хванем. Целият живот се крепи на такива дребни случайности.

На улицата отдолу вече се бе събрала ужасена тълпа: сочеха с пръст, бърбореха оживено, зяпаха увисналото тяло. Разнесе се женски писък. От ужас или от вълнение? Звучат еднакво.

— Лейтенант, ще бъдете ли така добър да слезете долу и да разпръснете тълпата. После можем да свалим нашия приятел от въжето и да го вземем с нас. — Яленхорм го погледна с празен поглед. — Жив или мъртъв, трябва да изпълним кралската заповед.

— Да, разбира се. — Едрият офицер избърса потта от челото си и с леко несигурна походка се отправи към вратата.

Глокта се обърна отново към прозореца и надзърна към полюшващото се тяло. Последните думи на магистър Колт продължаваха да отекват в главата му.

Погледни във Висшия съвет. Погледни в Палатата на въпросите. В Университета. Погледни в банките, Глокта!

Три знака

Уест се стовари по задник на земята. Едно от остриетата излетя от ръката му и се завъртя по плочника.

— Туше! — извика маршал Варуз. — Определено, туше! Добре изиграно, Джизал, много добре изиграно!

На Уест започваше да му омръзва да губи. Беше по-силен от Джизал, по-висок, също така имаше по-дълъг обхват с оръжията, но малкият наперен негодник беше бърз. Много по-бърз и с всеки ден ставаше по-добър. Вече знаеше почти всички номера на Уест и ако продължаваше да напредва със същата скорост, скоро щеше да печели всеки спаринг-дуел. Джизал също осъзнаваше това. Беше се нахилил самодоволно и предложи ръка на Уест да се изправи.

— Сега вече напредваме! — Варуз плесна с пръчката страната на панталона си от задоволство. — Може би вече имаме шампион, а, майоре?

— Много е вероятно, маршал — каза Уест и разтри посинения си от падането лакът. Погледна косо към Джизал, който се наслаждаваше на одобрението на Варуз.

— Но да не се самозабравяме!

— В никакъв случай, маршал — категорично отвърна Джизал.

— Така де — продължи Варуз, — майор Уест е кадърен фехтовач, разбира се, и за теб е истинска привилегия да го имаш за партньор в тренировките. — Той се усмихна на Уест. — Но фехтовката е за младите, нали така, майоре?

— Разбира се, маршал — промърмори Уест, — за младите е.

— Бремър дан Горст, а също и другите на тазгодишния турнир ще бъдат напълно различни противници. Без много от обиграността на ветерана, естествено, но с много повече младежка енергичност, нали, майоре?

На трийсет, Уест продължаваше да се чувства достатъчно енергичен, но реши, че не си заслужава да спори. Осъзнаваше, че не е най-талантливият фехтовач на света.

— През последния месец имаме истински напредък, страхотен напредък. Ако успееш да запазиш концентрацията си, имаш шанс. Истински шанс! Браво! Ще се видим с двама ви утре сутрин. — При тези думи възрастният маршал напусна с наперена походка слънчевия двор.

Уест отиде до стената, за да прибере падналото си оръжие. Едната страна още го болеше от падането и се наведе да го вдигне с известно затруднение.

— И аз ще вървя — изръмжа той, докато се изправяше, в опит да скрие болката си.

— Важна работа?

— Маршал Бър иска да ме види.

— Ще има война, значи?

— Вероятно. Не знам. — Уест погледна надолу към Джизал. По неизвестна причина той избягваше погледа му. — Ами ти? Какво си намислил за днес?

Джизал въртеше остриетата в ръцете си.

— А, нищо конкретно… не, нищо. — Той вдигна плахо поглед. За толкова добър картоиграч беше направо жалък лъжец.

Тревожно чувство се загнезди в Уест.

— Липсата на планове не включва Арди, предполагам?

— Ммм…

Тревогата му се усили.

— Е?

— Може би — троснато отвърна Джизал. — Е, добре… да.

Уест се надвеси над младия капитан.

— Джизал — чу той гласа си да излиза през стиснатите му зъби, — искрено се надявам, че не възнамеряваш да спиш със сестра ми.

— Виж сега…

Нервите му не издържаха. Ръцете на Уест стиснаха раменете на Джизал.

— Не, ти виж сега! — изръмжа той. — Няма да позволя да се занасяш с нея, ясно ли е? Вече съм я виждал с наранени чувства и не искам да я виждам повече така! Нито от теб, нито от който да било друг! Тя не е поредната ти интрижка, разбираш ли ме?

— Добре — каза Джизал с пребледняло лице. — Разбрах! Нямам никакви планове за нея! Просто тя не познава никого тук и… можеш да ми вярваш… няма нищо нередно в това! Ау! Пусни ме!

Уест осъзна, че стиска раменете на Джизал с всичка сила. Как стана това? Просто искаше да поговорят, а беше преминал всякакви граници. С наранени чувства… проклятие! Не трябваше да го казва! Пусна рязко капитана и отстъпи назад. Потисна гнева си.

— Не искам да се виждате повече, ясно?

— Чакай малко, Уест, кой си ти, да…

Яростта отново го обзе.

— Джизал — изкрещя той, — аз съм ти приятел и като такъв те моля! — Пристъпи отново към него, по-близо отпреди. — Освен това съм неин брат и като такъв те предупреждавам! Стой настрана! Нищо добро няма да излезе от това!

Джизал се дръпна назад към стената.

— Добре… разбрах! Сестра ти е!

Уест се обърна и тръгна към изхода на двора. Разтри врата си, главата му туптеше от болка.

Когато Уест влезе в кабинета, лорд-маршал Бър седеше и гледаше през прозореца. Едър, мрачен, пълен мъж с гъста кафява брада и непретенциозна униформа. Уест се зачуди колко ли лоши бяха новините. Ако можеше да съди по изражението на маршала, доста лоши.

— Майор Уест — каза той и го погледна навъсено изпод гъстите си вежди, — благодаря, че дойде.

— Винаги, маршал. — Уест забеляза три грубо скалъпени дървени кутии върху една масичка до стената. Бър проследи погледа му.

— Дарове — каза той горчиво, — от нашия приятел на север — Бетод.

— Дарове?

— За краля. — Маршалът се намръщи и въздъхна през стиснати зъби. — Защо не погледнеш какво ни е изпратил, майоре?

Уест отиде до масичката и внимателно повдигна капака на една от кутиите. Разнесе се неприятната миризма на силно развалено месо, но вътре нямаше нищо, освен малко кафява пръст. Отвори следващата. Още по-силна миризма и още пръст по стените на кутията, също и няколко кичура руса коса. Уест преглътна и погледна към сериозния маршал.

— Това ли е всичко?

— Де да беше — изсумтя Бър. — Останалото трябваше да погребем.

— Да погребете?

Маршалът взе лист хартия от бюрото си.

— Капитан Силбър, капитан Хос, полковник Аринхорм. Познати ли са ти имената?

Уест усети, че му прилошава. Тази миризма. Напомни му за Гуркул, за бойното поле.

— Познавам полковник Аринхорм — смотолеви той, загледан в трите кутии, — но не лично. Той е командир на гарнизона в Дънбрек.

— Беше — поправи го Бър, — а другите двама командваха малки предни постове по границата.

— Границата… — промърмори Уест, макар вече да започваше да се досеща какво става.

— Главите им, майоре. Северняците ни изпратиха главите им.

Уест преглътна отново и погледна към русите кичури, залепнали за стената на кутията.

— Три знака, обещаха ни те, когато дойде времето. — Бър се изправи и застана пред прозореца. — Предните постове не са важни: дървени фортове, палисада, ров и така нататък, малък брой войници. Никакво стратегическо значение. Дънбрек обаче е друга работа.

— Охранява протоците на Уайтфол — каза сковано Уест, — най-подходящият изход от Англанд.

— Или вход. Жизненоважна позиция. Доста време и средства са вложени в защитата му. Последна дума на проектантското изкуство, от най-добрите ни архитекти. Триста души гарнизон с оръжейни складове и хранителни запаси, достатъчни за едногодишна обсада. Смяташе се за непревземаем, опорна точка на защитата на границата. — Бър се намръщи и дълбоки бръчки прорязаха основата на носа му. — Няма го вече.

Главоболието на Уест се завърна.

— Кога? — попита той.

— Това е въпросът. Трябва да е било поне преди две седмици, толкова са нужни, за да пристигнат тук тези „дарове“. Смятат ме за пораженец — каза горчиво Бър, — но според мен северняците са нахлули и сега вилнеят из цяла Северна Англанд. Едно-две миньорски селища, някоя и друга наказателна колония, но иначе нищо от особена важност, никакви градове, да кажем, но те идват, Уест, при това бързо, помни ми думата. Никой не изпраща на врага си глави като дарове, а после да седи и да чака търпеливо за отговор.

— Какво се прави по въпроса?

— Почти нищо! Англанд, естествено, се вдига. Лорд-губернатор Мид събира всички мъже. Глупакът си е наумил сам да посрещне и победи Бетод. Според различни сведения северняците са навсякъде и никъде конкретно, между хиляда и сто хиляди. Пристанищата са задръстени от хора, които отчаяно се опитват да се спасят. Носят се слухове, че шпиони и мародери вилнеят из цялата провинция. Разярени тълпи преследват хора със северняшка кръв и ги пребиват, ограбват или по-лошо. С две думи, цари хаос. А междувременно, ние си седим на дебелите задници и чакаме.

— Но… нали бяхме предупредени? Нали знаехме какво предстои?

— Естествено! — Бър вдигна възмутен едрата си ръка. — Но, да не повярваш, никой не го прие насериозно! Някакъв проклет изрисуван дивак се пронизва с нож пред очите на цялата Камара на лордовете, предизвиква ни открито пред краля и никой не прави нищо! Управление от Съвета на лордовете! Всеки дърпа към себе си! Трябва да се действа незабавно, стига умуване! — Маршалът се закашля, после се оригна и се изплю на пода. — А! Проклятие! Проклет стомах! — Облегна се в стола си и затърка корема си с недоволна физиономия.

Уест не знаеше какво да каже.

— Как ще процедираме? — промърмори той.

— Заповедта ми е да тръгна незабавно на север, разбирай, когато някой благоволи да ми осигури въоръжение и хора. Кралят, разбирай онова пиянде Хоф, ми заповяда да озаптя северняците. Дванайсет полка на Кралската гвардия — седем пехотни и пет кавалерийски, трябва да се попълнят с набрани от местната аристокрация офицери и каквото успея да мобилизирам в Англанд, което да не е погубено с лека ръка, преди да съм стигнал там.

Уест се размърда от неудобство в стола.

— Изглежда като значителна сила.

— Ха — изсумтя Бър, — и по-добре да е, защото, много или малко, това е всичко, с което разполагаме. Именно това ме притеснява. Дагоска, майоре. Не можем да се бием с гуркулите и северняците едновременно.

— Но гуркулите не биха рискували нова война, не и толкова скоро, нали? Мислех, че са само приказки.

— Надявам се, надявам се. — Бър разсеяно взе да мести някакви документи по бюрото си. — Но този нов император, Утман, съвсем не е каквото очаквахме. Той е най-малкият син на стария император, но когато научил за смъртта на баща си… наредил екзекуцията на всичките си братя. Според някои, удушил ги със собствените си ръце. Наричат го Утман-ул-Дощ. Утман Безпощадния. — Бър стисна устни. — Казват, че имал шпиони навсякъде. Може би в същия този момент му съобщават за неприятностите ни със северняците, може би дори вече се готви да се възползва от слабостта ни. Трябва да приключим бързо със северняците. Много бързо. Дванайсет полка от Кралската гвардия и доброволно набрани офицери от аристокрацията. А от тази гледна точка, сега със сигурност не е най-неподходящият момент за това.

— Не разбирам?

— Тази работа с Текстилната гилдия. Лоша работа. Важни хора бяха сериозно ощипани. Брок, Ишър, Берзин и други също. Сега се ослушват с набирането на доброволци. Кой знае какво, а и кога, ще изпратят. Тълпа изгладнели просяци, най-вероятно, добра възможност да се отърват от боклука в земите си. Просто безполезна тълпа от гърла за изхранване и тела за обличане и въоръжаване, а и изпитваме остра нужда от кадърни офицери.

— В моя батальон имам някои свестни момчета.

— Свестни момчета, да! Честни, надъхани, но без никакъв опит! Повечето от онези, които се биха на юг, останаха разочаровани. Напуснаха армията и не смятат да се връщат. Забелязал ли си възрастта на офицерите в последно време? Заприличали сме на училище! И като капак на всичко Негово височество принцът проявява интереси в командването на военна част. Не знае от коя страна се държи мечът, но се е наточил за слава и аз не мога да му откажа!

— Принц Рейнолт?

— Де тоз късмет! — извика Бър. — Рейнолт всъщност може да свърши някаква работа! За Ладисла говоря! Ще командва дивизия! Човек, който харчи хиляда марки месечно за дрехи! Липсата му на дисциплина е печално известна! Говори се, че насилил не една от прислужничките в двореца, но архилектор Сълт запушил устите на момичетата.

— Не може да бъде — каза Уест, въпреки че и той бе чувал подобни слухове.

— Наследникът на трона в центъра на опасността, при това, когато кралят е с влошено здраве? Шантава идея! — Бър стана, пак се оригна и лицето му се изкриви в гримаса. — Проклет стомах! — Отиде до прозореца и се загледа в Агрионт.

— Мислят си, че ще е лесна работа — каза тихо той, — онези във Висшия съвет. Малък излет в Англанд и връщане преди първите снегове. И това, след случилото се с Дънбрек. Никога няма да се научат. Така говореха и за войната с Гуркул и това за малко не ни довърши. Северняците не са такива диваци, за каквито ги смятат. Бил съм се с наемници от север в Старикланд: корави мъже, свикнали на тежък живот. Отгледани са в битки. Непреклонни, разбират от война в планински условия, в гори, в студ. Не следват нашите правила, дори не ги разбират. Ще докарат такова насилие и такава диващина на бойното поле, че гуркулите ще ни се сторят като малки дечица в сравнение с тях. — Бър се обърна към Уест. — Ти си израснал в Англанд, нали, майоре?

— Да, маршал, в южната част, близо до Остенхорм. Фермата на семейството ми беше там, преди баща ми да умре… — Думите на Уест бавно заглъхнаха.

— Отгледан си там?

— Да.

— Значи познаваш земята?

Уест сключи вежди.

— Този район, да, но не съм се връщал там от…

— Познаваш ли северняците?

— Някои. Много от тях все още живеят в Англанд.

— И говориш езика им?

— Да, малко, но те говорят много…

— Добре. Сформирам щаб, свестни мъже, на които мога да разчитам, че ще изпълняват заповедите ми и ще гледат така наречената ни армия да не се разпадне още преди да се е сблъскала с врага.

— Разбира се, маршал. — Уест се замисли. — Капитан Лутар е кадърен и интелигентен офицер, лейтенант Яленхорм…

— Ба! — викна Бър и ядосано махна с ръка. — Знам го Лутар, момчето е кретен. Точно за такива сополанковци говорех преди малко! Ти си този, който ми трябва, Уест.

— Аз?

— Да, ти! Маршал Варуз, най-прочутият воин на Съюза те препоръчва горещо. Според него си отдаден, решителен и старателен офицер. Точно качествата, които ми трябват! Във войната с Гуркул си бил лейтенант под командването на полковник Глокта, нали така?

— Е, да. — Уест преглътна мъчително.

— И твоята част е била първа в пробива при Улриок?

— Една от първите, ъ…

— Водил си мъже в битка и личните ти качества са неоспорими! Няма нужда от скромност, майоре, ти си моят човек! — Бър се облегна назад с доволна усмивка. После се оригна отново. — Моите извинения… проклет стомах!

— Мога ли да говоря открито, маршал?

— Аз не съм някоя придворна дама, Уест. Естествено, че ще говориш открито с мен. Настоявам за това!

— Назначение в лорд-маршалски щаб, сигурно разбирате. Аз съм син на обикновен човек, маршал. От простолюдието. И като командир на батальон ми е достатъчно трудно да печеля уважението на младшите офицери. А мъжете, на които ще трябва да давам заповеди, ако съм във вашия щаб, старши офицери с добро потекло… — Уест направи пауза. Раздразнението му не позволяваше да намери правилните думи. Маршалът го гледаше с безизразен поглед. — Те няма да го позволят!

Веждите на Бър бавно се събраха в основата на носа му.

— Да го позволят ли?

— Гордостта им няма да го допусне, маршал, тяхната…

— Да върви на майната си тяхната гордост! — Бър се наведе напред и тъмните му очи фиксираха тези на Уест. — Сега ме чуй и слушай добре. Времената се менят. Не ми трябват мъже с потекло. Имам нужда от хора, които умеят да планират, да водят, да дават и изпълняват заповеди. В моята армия няма място за такива, които не правят това, което им е наредено, без значение колко синя е кръвта им. Като член на моя щаб ти представляваш мен, а аз няма да позволя да бъда обиждан и пренебрегван. — Оригна се внезапно и удари с длан по бюрото. — Аз ще се погрижа за това! — изръмжа маршалът. — Времената се менят! Може и още да не са го разбрали, но скоро ще започнат.

Уест остана като зашеметен.

— Така или иначе — Бър махна небрежно с ръка, — аз не те питам, а те информирам. Това е новото ти назначение. Кралят се нуждае от теб, страната ти се нуждае от теб и точка по въпроса. Имаш пет дни да предадеш командването на батальона си.

При тези думи Бър се върна към документите на бюрото си.

— Слушам, маршал — промърмори Уест.

Уест затвори вратата зад себе си с безчувствени пръсти и тръгна бавно по коридора с наведена глава. Война, война в Севера. Дънбрек е паднал, северняците вилнеят в Англанд. Около него бързаха офицери. При разминаване, някои го закачаха леко с рамо, но той не забелязваше това. Хора бяха в опасност, в смъртна опасност. Може би хора, които познава, някогашни съседи. В този момент се водеха битки в границите на Съюза! Разтри бузите си. Тази война можеше да се превърне в нещо ужасно. По-лошо от Гуркул дори, и той ще е в центъра на събитията. Назначение в лорд-маршалски щаб? Той? Колем Уест? Човек от простолюдието? Все още не можеше да повярва.

В мислите му се промъкна чувство на задоволство. Именно за такова назначение бе блъскал денонощно в продължение на години. Ако сега се справеше добре, кой знае докъде щеше да стигне утре. Но тази война беше лоша, ужасна.

Долови усмивка на лицето си. Ужасна война. Но за него може да се окаже благоприятна.

Реквизиторите

Палубата се накланяше със скърцане под краката му, а платната плющяха тихо под напора на вятъра. Високо в соления въздух над главата му крещяха гларуси.

— Никога не съм си мислил, че един ден ще видя такова нещо — промърмори Логън.

Градът се простираше като огромен, бял полумесец около широкия син залив. Стъпили върху скалисти островчета, няколко моста прескачаха морето и изглеждаха миниатюрни в далечината. На фона на масата от сгради, тук-там изпъкваха зелени паркове и градини. Сивите линии на реки и канали блестяха на слънцето. Далечната страна на града бе обкръжена от стена, гъсто прободена от защитни кули, гордо стърчащи измежду околните постройки. Долната челюст на Логън висеше и придаваше глуповато изражение на лицето му, а очите му скачаха от точка на точка, неспособни да възприемат цялостната картина.

— Адуа — промърмори Баяз. — Центърът на света. Поетите го наричат градът на белите кули. Отдалече е красив, нали? — Магьосникът се наведе към Логън. — Но, повярвай ми, приближиш ли го, започва да смърди.

В центъра на града се издигаше огромна крепост. Белите й стени се извисяваха могъщо над килима от външни постройки, а от задната й страна ярко блестяха куполите на вътрешните сгради. Дори на сън Логън не си бе представял, че съществува човешко творение така величествено, така гордо и могъщо. Една кула изпъкваше на фона на множеството други. Извисяваше се много, много над всичко останало около нея. Заострен сноп от множество гладки, тъмни колони, които сякаш подпираха самото небе.

— И Бетод е тръгнал на война срещу това! — прошепна Логън. — Сигурно си е загубил ума.

— Сигурно, но при всичката си недодяланост и надменност, Бетод е прозрял истинската същност на Съюза. — Баяз кимна към града. — Хората там са завистливи помежду си. Може и да наричат себе си „съюз“, но са се вкопчили един в друг със зъби и нокти. Обикновените хора са затънали в дребни и незначителни кавги, а първенците им водят мащабни войни за власт и богатства и наричат себе си управници. Войни словесни, с коварство и подмолни номера, но не по-малко кървави от обикновените. Падат много жертви — въздъхна магьосникът. — Отвъд тези стени те крещят и спорят и не спират да се нападат един друг в гръб. Старите вражди никога не се забравят, процъфтяват и пускат дълги корени, които с всяка година прорастват все по-дълбоко. Открай време е така. Тези хора не са като теб, Логън. Те могат да ти се усмихват, да те ласкаят, да те нарекат приятел, но докато с една ръка ти поднасят дарове, с другата ще ти забият нож в гърба. Ще видиш, странно място е това.

Само това, че го видя, бе достатъчно странно за Логън. Градът нямаше край. А с навлизането на кораба им в залива, сякаш ставаше още по-необятен. Гора от бели сгради, обгърнати от всички страни с тъмни прозорци, застилаше хълмове с покриви и кули. Скупчени, притиснали стена до стена, напираха до самия ръб на брега.

Кораби и лодки от всякакъв вид се надбягваха в залива, с опънати платна. Моряците тичаха по палубите и пъплеха по такелажа, крещяха да надвикат шума на прибоя на морето по корпусите на корабите. Някои от съдовете бяха по-малки от двумачтовия им кораб, други го превъзхождаха в пъти. Логън ахна от удивление пред огромен кораб, който пореше водата към тях и носът му разбиваше вълните на ситни, блестящи капчици. Същинска планина от дърво, плаваща в омагьосано море. Мина покрай тях и разклати малкия им съд с дирята си, но след него се показаха други, много повече, навързани по безброй кейове покрай брега.

Засенчил очи с ръка, Логън вече различаваше хората на сушата. Дочу и шума на доковете. Далечна глъч и тропане от колелата на натоварените каруци по каменните улици. Малките точици на хората пъплеха като рояк черни мравки между кораби и сгради.

— Колко хора живеят там? — попита той.

— Хиляди — вдигна рамене Баяз, — стотици хиляди. От всички краища на Кръга на света. Има северняци, тъмнокожи кантики от Гуркул и отвъд него. Хора от старата империя, чак от далечния запад, търговци от свободните градове на Стирия. Има и от още по-далечни места — от Хилядата острова, поклонници на слънцето от Тонд и далечния Сулджук. Повече, отколкото можеш да преброиш — живеят, умират, работят, плодят се, пъплят един връз друг. Добре дошъл — Баяз разпери ръце да обхване красивия и необятен град — в цивилизацията!

Стотици хиляди, помисли си Логън. Умът му не го побираше. Стотици… хиляди. Че имаше ли толкова много хора в целия свят? Зяпаше града, търкаше очи и пак не можеше да проумее. Как ли изглеждаха тези стотици хиляди хора?

Час по-късно знаеше отговора.

Така притискан, заобиколен и блъскан от хора, Логън се бе чувствал единствено по време на битка. Всъщност с всичките крясъци, ярост, блъскане, страх и царящ хаос, доковете приличаха на точно това. Безмилостна битка, без край и победители. Необятното небе и откритите пространства бяха единствената компания, с която Логън бе свикнал. Дори когато яздеше по пътя с Баяз и Кай до себе си, се чувстваше някак притиснат. А сега навсякъде имаше хора, блъскаха се, ръгаха с лакти и викаха. Стотици! Хиляди! Стотици хиляди! Нима всичко това са хора? Хора като него, с мисли, настроения, сънища? Пред очите му изникваха и изчезваха лица — навъсени, тревожни и начумерени, извиха се в замайваща въртележка от цветове. Логън примигна, опита да преглътне, но гърлото му бе пресъхнало и дращеше болезнено. Зави му се свят. Това със сигурност е адът. Знаеше, че точно там му е мястото, но не помнеше да бе умирал.

— Малакус! — отчаяно изсъска той и разтегли яката си, в опит да си поеме въздух. Чиракът се обърна. — Чакай малко! Не мога да дишам!

— Сигурно е от миризмата — ухили се широко Кай.

Напълно възможно. Не само че приличаха на ада — доковете и миришеха така. Воня на риба, сладникави подправки, гниещи плодове, пресни изпражнения, потни коне и мулета и хора. Всички те се смесваха и набираха мощ под жаркото слънце, докато накрая сборният резултат изпреварваше по зловоние всяка от отделните съставки.

— Мърдай! — Нечие рамо изблъска Логън и изчезна в тълпата. Някакъв мъж го изгледа подозрително, докато се разминаваха. Малко момче го посочи с пръст и извика нещо. Жена с кошница припряно го заобиколи отдалеч, без да откъсва уплашени очи от него. Сега, като се замислеше, май всички го зяпаха, сочеха с пръст и не изглеждаха доволни от гледката.

Логън се надвеси към Кай.

— Навсякъде из Севера ме мразят и се боят от мен. Не ми е никак приятно, но поне знам защо. — Групичка навъсени моряци го наблюдаваха съсредоточено и си шепнеха нещо, докато не се скриха от погледа му зад тропаща волска кола. — А защо и тук е така?

— Бетод напредва бързо — промърмори Баяз, докато оглеждаше със сериозно изражение тълпата. — Войната му със Съюза вече е започнала. Боя се, че нищо от Севера не се радва на особена популярност в Адуа.

— Но те как разбират откъде съм?

— Биеш на очи — каза Малакус и го погледна многозначително.

Логън се стресна, когато двама малчугани профучаха покрай него, смеейки се.

— Бия на очи ли? Насред всичко това?

— Не много, само като огромен, покрит с белези, страничен дирек на порта.

— А! — Логън погледна надолу към себе си. — Разбирам.

С отдалечаване от доковете, тълпата се разреди, въздухът стана по-чист и шумът намаля. Пак беше гъмжило от хора, смърдеше и беше шумно, но поне сега Логън успяваше да диша.

Минаха през широки павирани площади, украсени с цветя и статуи. Над вратите висяха ярко боядисани дървени табели — сини риби, розови прасета, лилави чепки грозде и кафяви хлябове. Имаше маси и столове на открито и там хората ядяха от плоски паници и пиеха от купи от зелено стъкло. Промушваха се през тесни алеи между разнебитени постройки от дърво и мазилка. Те се надвесваха от двете им страни така силно, че почти събираха покривите си и оставяха помежду им само тясна ивица синьо небе. Тримата вървяха по широки павирани улици, с огромни бели сгради и пълни с хора. Логън зяпаше навред.

Никога досега не бе се чувствал така изгубен, насред никое поле, независимо колко гъста бе мъглата, и в никоя гора, независимо колко гъста бе тя. Въпреки че бяха слезли от кораба само преди половин час, вече нямаше никаква представа в коя посока се намира той. Слънцето се криеше зад високите сгради и всичко изглеждаше еднакво. Мисълта, че може да изпусне от поглед Баяз и Кай и завинаги да се лута изгубен на това място, истински го ужасяваше. Забърза след голото теме на магьосника и тримата се озоваха насред някакво разширение. Огромен път, по-широк от всичко, по което бяха вървели досега. От двете му страни бяха наредени бели дворци, заобиколени от високи огради и зидове от бял камък. Пред тях растяха в две редици вековни дървета.

И хората тук бяха различни. Носеха ярки, крещящи дрехи, със странни кройки без никакво практическо предназначение. А жените направо не приличаха на хора — бледи, кльощави и омотани в лъскави платове. Размахваха пред лицата си други парчета плат, опънати върху тънки пръчки.

— Къде сме? — извика Логън на Баяз и ако магьосникът му отговореше, че са на Луната, въобще нямаше да се усъмни.

— Това е Централната улица, една от пътните артерии на града! Пресича го точно в центъра и стига до Агрионт!

— Агрионт?

— Крепост, дворец, казарми и седалище на управата. Град в града. Ние точно там отиваме.

— Там? — Група неприятни младежи изгледаха подозрително Логън. — И ще ни пуснат да влезем?

— О, да. Няма да им е приятно, но да.

Логън тръгна през тълпата. Всички сгради имаха стъклени прозорци, стотици може би, и слънцето блестеше ярко в тях. В Карлеон само най-представителните постройки имат прозорци със стъкло, или поне имаха, преди превземането на града. След него останаха още по-малко. Всъщност от всичко остана по-малко от преди. Кучето страшно си падаше по звука на счупено стъкло. Ходеше насам-натам с широка усмивка на лице и копие в ръка, ръгаше с огромно задоволство прозорците, очарован от трясъка и звънтенето на стъклата.

Но това далеч не бе най-лошото. Бетод бе оставил войската да вилнее в продължение на три дни из града. Това му бе като традиция и хората му много го обичаха заради нея. Предишния ден Логън загуби пръста си в битката и трябваше да затворят раната с нажежено желязо. Болеше, как само болеше, беше направо обезумял от болката. Не че на онова време му трябваше извинение за безчинствата, които вършеха. Спомни си смрадта на кръв, пот и дим, писъците и шума от погрома, смеха.

— Помогнете… — Логън се спъна в нещо и за малко не падна. Една ръка стискаше крачола на панталоните му. Жената седеше до стената, дрехите й бяха мръсни и изпокъсани. Лицето й — бяло и изпито от глад. В ръцете си държеше увит в парцали вързоп. Дете. — Помогнете… — Нищо не се случи. Хората продължиха да вървят покрай нея, смееха се и говореха, сякаш въобще на я забелязваха. — Помогнете…

— Аз нямам нищо — промълви Логън. На по-малко от пет крачки встрани мъж с висока шапка седеше на маса и си бъбреше весело с друг, докато тъпчеше в устата си от вдигаща пара чиния с месо и зеленчуци. Логън невярващо погледна първо храната, после жената на земята.

— Логън! Хайде! — Баяз го бе хванал за ръката и го дърпаше напред.

— Но, не трябва ли…

— Не си ли забелязал? Те са навсякъде! Кралят има нужда от пари и изстисква аристокрацията. Благородниците доят наемателите на земята им, а те от своя страна — селяните. Някои от тях, старите и болните, най-малките синове и дъщери, биват изстискани чак до дъното. Прекалено много гърла за изхранване. Ако извадят малко късмет, стават крадци и проститутки, останалите просят.

— Но…

— Разчистете пътя!

Логън залитна към стената и се прилепи с гръб към нея. Баяз и Кай се наредиха до него. Тълпата се раздели на две и през нея премина дълга колона мъже, водени от въоръжени стражи. Някои от тях бяха млади, почти момчета, а други много възрастни. Всичките бяха мръсни и окъсани и единици изглеждаха здрави. Няколко бяха откровено сакати, куцаха по улицата, доколкото можеха. Един в първата редица беше само с една ръка. Минувач във великолепен пурпурен жакет постави върху сбърчения си нос квадратно парче плат, докато се разминаваше с окаяната колона.

— Какви са тези хора? — прошепна Логън на Баяз. — Престъпници?

— Войници — разсмя се магьосникът.

Логън се вторачи в тях — мърляви, кашляха, куцаха, някои нямаха дори обувки.

— Войници? Тези тук?

— О, да. Отиват на война срещу Бетод.

Логън разтри с пръсти слепоочията си.

— Преди време един от клановете излъчи за дуел срещу мен най-слабия си воин, човек на име Форли Слабака. Това беше техният начин да признаят загубата си и да се предадат. Защо този Съюз изпраща на бой своя „Слабак“? — Поклати мрачно глава. — С тези хора няма как да победят Бетод.

— Ще изпратят и други. — Баяз посочи с пръст към друга група мъже. — Онези също са войници.

— Тези там ли? — Логън погледна към група младежи, облечени в крещящи одежди от яркочервен и зелен плат. Двама имаха свръхголеми шапки. Тези поне носеха мечове или нещо подобно, но в никакъв случай нямаха вид на воини. Жени воини, може би. Логън огледа сериозно и двете групи. Мърлявите просяци и натруфените момчета. Не му бе лесно да прецени коя от двете е по-странна на вид.

Когато Баяз отвори вратата, някъде отгоре издрънча малка камбанка. Логън последва магьосника през ниската арка на входа, а Малакус последва него. След ярката светлина на улицата, магазинът изглеждаше тъмен и Логън имаше нужда от малко време, за да привикнат очите му към мрака. Покрай стените бяха подпрени големи дървени плоскости, по които имаше нескопосано нацапотени пейзажи — сгради, гора, планини. До тях, на стойки, висяха всякакви странни дрехи — разстилащи се мантии, зловещи плащове, рицарски брони, огромни шапки и шлемове, пръстени и други бижута, дори тежка кралска корона. На малък стелаж бяха наредени оръжия, предимно мечове и копия. Логън се приближи да ги огледа отблизо. Бяха имитации. Нищо на това място не бе истинско. Оръжията бяха просто боядисано дърво, короната бе направена от олющена ламарина, а бижутата не бяха нищо повече от цветно стъкло.

— Какво е това място? — попита той.

— Театрална работилница — отвърна Баяз, докато разглеждаше мантиите до стената.

— Какво?

— Хората в този град обожават спектаклите. Комедия, драма, всякакъв вид театър. А тази работилница осигурява необходимите материали за поставяне на пиесите.

— Нещо като истории? — Логън побутна с пръст един от дървените мечове. — Някои хора си нямат работа.

Дребен, пълничък мъж се появи от една врата в дъното и огледа подозрително тримата посетители.

— Мога ли да ви помогна, господа?

— Разбира се. — Баяз излезе напред и превключи с лекота на официалния език. — Ще поставяме пиеса и ни трябват костюми. Разбрахме, че сте най-добрите реквизитори в цял Адуа.

Човекът се усмихна напрегнато и заоглежда прашните им лица и изцапаните от път дрехи.

— Вярно, така е… ъъъ…, но качеството е скъпо, господа — каза той.

— Парите не са проблем. — Баяз извади пълна кесия и я метна небрежно на тезгяха. При падането си тя се отвори и тежките златни монети се пръснаха по дървото.

Очите на реквизитора грейнаха.

— Разбира се! От какво точно се нуждаете?

— Аз се нуждая от впечатляваща мантия, достойна за истински магус или могъщ магьосник, или нещо от сорта. Естествено, трябва да има нещо мистериозно в нея. Освен това ще ни трябва нещо подобно, но не чак толкова грандиозно, като за чирак, например. И накрая, одежди за могъщ воин, принц от далечния север. Мисля си за нещо с животински кожи, например.

— Мисля, че разбрах какво имате предвид. Ще видя с какво разполагаме.

Реквизиторът изчезна зад вратата, оттатък тезгяха.

— За какво са всички тия глупости? — попита Логън.

— Тук хората се раждат с положението си в обществото — усмихна се широко Баяз. — Има простолюдие — това са хората, които се бият във войните, обработват земята и вършат физическия труд. Дворянството върти търговията и строителството и върши умствената работа. Благородниците притежават земята и командват останалите. Има и кралско семейство… — Баяз кимна към короната, — но вече не си спомням то за какво точно беше. На север човек може да се издигне дотам, докъдето му стигат качествата. Виж само общия ни приятел Бетод. Но не и тук. Тук човек се ражда с мястото си и от него се очаква да си седи на него. Ако искаме да ни приемат на сериозно, трябва да изглеждаме като хора от високо потекло. Така облечени, няма да минем през портите на Агрионт.

Появата на реквизитора на вратата го прекъсна. Носеше цяла камара пъстри дрехи.

— Една мистична мантия, достойна за най-могъщия магьосник в света! Използвана е миналата година, на пролетния фестивал, за ролята на Ювенс в пиесата „Краят на империята“. Това е, ако позволите да отбележа, една от най-добрите ми творби.

Баяз поднесе към слабата светлина пурпурния плат и го огледа с възхищение. Със сребърна нишка върху мантията бяха извезани загадъчни диаграми, мистични символи, слънце, луна и звезди.

Малакус приглади с ръка лъскавата материя на своето абсурдно облекло.

— Не мисля, че щеше да ми се изсмееш така необмислено, Логън, ако се бях появил така облечен при огъня ти, а?

Логън го погледна изпитателно.

— Аз пък си мисля, че щях.

— А ето и едно страхотно варварско облекло. — Реквизиторът преметна през тезгяха една черна кожена туника, съшита с навита медна тел и ненужно гарнирана с фина, метална ризница. Посочи към втората част от костюма — кожено наметало. — Това е истински визон!

Смехотворно облекло, помисли си Логън, еднакво непригодно както за топлото време, така и за защита. Скръсти ръце върху старото си кожено палто.

— Очакваш от мен да облека това?

Реквизиторът бе видимо притеснен.

— Ще трябва да извините приятеля ми — намеси се Баяз. — Той е ново поколение актьор, слива се напълно с героя си.

— А, така ли? — изхлипа мъжът и изгледа Логън от глава до пети. — Е, северняците са… как да кажа… актуална тема.

— Естествено. И тържествено ви заявявам, Деветопръстия господар е най-добрият в своята област. — Баяз побутна с лакът Логън в ребрата. — Най-добрият. Гледал съм го.

— Разбира се, щом казвате. — Реквизиторът далеч не изглеждаше убеден. — Ако позволите да попитам, какво ще поставяте?

— О, това е нова пиеса. — Баяз замислено потупа с пръст по главата си. — Все още изчиствам детайлите.

— О, нима?

— Точно така. И ще е по-скоро една сцена, отколкото цяла пиеса. — Той погледна отново към мантията. Харесваше му как блестят бродериите на мистичните символи. — Сцена, в която Баяз, Първият магус, най-после се завръща, за да заеме мястото си във Висшия съвет.

— А — кимна реквизиторът одобрително, — политическа пиеса, значи. Хаплива сатира, предполагам. А какъв ще е тонът й — комедиен или драматичен?

Баяз погледна настрани към Логън.

— Тепърва предстои да разберем.

Варвари пред портата

Джизал летеше по алеята покрай защитния ров. Стъпалата му тупкаха по изтърканите павета, защитната стена се бе сляла в безкрайна бяла пелена от дясната му страна. Покрай него преминаваха кула след кула. Ежедневната обиколка на Агрионт. Откакто спря пиенето, издръжливостта му се повиши значително. Почти не се задъхваше. Беше рано и улиците бяха почти напълно безлюдни. Случайните минувачи обръщаха глави след него, някои дори подвикваха окуражително, но Джизал почти не ги забелязваше. Погледът му бе прикован в блестящата повърхност на защитния ров и мислите му бяха другаде.

Арди. Беше ли останало друго в главата му? След онзи ден, когато Уест го предупреди и той спря да се вижда с нея, реши, че така мислите му ще се върнат към обичайните неща, към други жени. Посвети се изцяло на фехтовката, опита да намери интерес в офицерската си служба, но откри, че не успява да се концентрира. Другите жени сега му се струваха бледи, повърхностни и скучни създания. Дългото тичане и монотонността на тренировките с пръта и гредата предоставяха предостатъчно поле за полет на мисълта. А и еднообразието на мирновременния войнишки живот допълнително влошаваше ситуацията: четене на скучни документи, стоене на стража, когато се налага, и ето че концентрацията се изплъзва и Арди отново е в главата му.

Облечена в селски дрехи, зачервена и изпотена от работа на полето. Изящна принцеса, обсипана с блестящи бижута. Къпе се в езеро насред гората, а той я наблюдава, скрит в храстите. Благоприлична и смирена, поглежда го срамежливо изпод дългите си мигли. Проститутка, стои в сенките при доковете и му кимва подканващо с глава. Разнообразието на фантазиите му бе безкрайно, но накрая те винаги завършваха еднакво.

Едночасовата обиколка на Агрионт бе завършена. Удостои стражата с полагащата им се доза безразличие и затича нагоре по дървения мост на южната порта. После сви вдясно към вътрешния двор, където го чакаше маршал Варуз. И през цялото време Арди се прокрадваше от дълбините на съзнанието му.

Струваше му се, че не мисли за нищо друго. Турнирът наближаваше, предстоеше съвсем скоро. Не след дълго щеше да излезе и да се бие пред очите на ликуващата тълпа и всички роднини и приятели щяха да го гледат. Щеше да извоюва репутация… или да се сбогува завинаги с мечтите си. Но вместо да се върти в леглото от безсъние, потен и притеснен за позиции, тренировки и оръжия, друго ангажираше мислите му нощем.

Още повече, войната бе вече в ход. Но фактът, че Англанд бе опустошавана от варварските тълпи, бе лесно пренебрежим сред слънчевите улици на Агрионт. Скоро му предстоеше да тръгне на север, да води ротата си в битка. В това поне имаше нещо, което да държи мислите му ангажирани. Нали войната крие куп смъртоносни опасности? Може да бъде ранен, да се сдобие с някой белег, дори да бъде убит. Опита се да извика в паметта си образа на изкривеното, потръпващо и изрисувано лице на Фенрис Страховития. Легиони от крещящи диваци, които щурмуваха стените на Агрионт. Да, войната е страшно нещо, смъртоносно и опасно.

Хммм.

Арди е от Англанд. Ами, да кажем, че попадне в ръцете на северняците. Естествено, Джизал веднага ще й се притече на помощ. Няма да е пострадала, разбира се. Е, поне не лошо. Може би дрехите й ще са разкъсани. Със сигурност ще е много изплашена и съответно благодарна. Той ще трябва да я утеши. Може дори тя да припадне от вълнение. Тогава ще се наложи да я носи на ръце, главата й ще е облегната на рамото му. После ще я положи внимателно на земята, за да разхлаби дрехите й около врата. Устните им може да се докоснат. Да се отъркат едва, но после нейните може леко да се разтворят и тогава…

Джизал залитна. Слабините му започнаха приятно да се издуват. Приятно, но в пълно несъответствие с тичането около стените на Агрионт. Почти бе стигнал до вътрешния двор, а тази подутина в панталоните му би била крайно неуместна за тренировка по фехтовка. Отчаяно потърси с очи нещо, което да разсее мислите му и за малко да се задави със собствения си език. До стената стоеше майор Уест, облечен за фехтовка и с необичайно мрачно изражение на лицето. За момент Джизал се замисли дали майорът няма да прочете мислите му. Усети как кръвта му се качва в главата и се изчервява виновно. Уест няма как да знае, няма как. И въпреки това изглежда доста недоволен от нещо.

— Лутар — изръмжа майорът.

— Уест. — Джизал заби поглед във върховете на ботушите си. Откакто Уест се присъедини към щаба на Бър, двамата не се разбираха много добре. Опита да се зарадва за него, но не можеше да преодолее чувството, че той е по-подходящ за поста. Все пак беше с отлично потекло, без значение дали има боен опит, или не. И после, Арди продължаваше да стои помежду им. Това напълно ненужно и крайно неприятно предупреждение от негова страна. Всеки знаеше, че Уест е бил пръв в пробива при Улриок. Всеки знаеше какво става, когато го ядосаш. Досега Джизал намираше тези факти за забавни и вълнуващи, до момента, в който не се насочиха срещу него.

— Варуз чака. — Уест свали скръстените си ръце и тръгна към аркадата на входа. — И не е сам.

— Не е сам?

— Маршалът смята, че трябва да започнеш да свикваш с публика.

— Изненадан съм — озадачен отвърна Джизал, — че някой го е грижа за подобни неща, предвид последните събития. Какво стана с войната и всичко покрай нея?

— Няма да повярваш. Дуели, фехтовка, общо взето всичко, свързано с военното дело, се връща на мода. Вече всеки е препасал оръжие дори и никога през живота си да не е хващал в ръка такова. Повярвай ми, всичко живо тръпне в очакване на Турнира.

Джизал примигна от ярката светлина на влизане в двора. Край една от стените стоеше набързо издигната и пълна с хора дървена трибуна. Шейсет места, може би повече.

— Ето го и него! — викна маршал Варуз и от трибуната се надигна вълна от ръкопляскане. Джизал усети, че се усмихва при вида на важните особи сред публиката. Забеляза върховния правозащитник Маровия, седеше и поглаждаше дългата си брада. Недалеч от него, с леко отегчена физиономия, беше лорд Ишър. На първия ред се бе изтегнал самият принц Ладисла. Ръкопляскаше въодушевено, облечен във фина декоративна ризница, цялата блеснала под слънчевите лъчи. Хората от местата зад него трябваше да се навеждат встрани, за да гледат иззад полюшващите се пера на великолепната му шапка.

Варуз подаде на Джизал остриетата.

— Само смей да ме посрамиш! — изсъска му той през широка усмивка.

Джизал нервно се покашля и огледа нетърпеливите лица по трибуната. Гърлото му се сви. От тълпата срещу него грееше беззъбата усмивка на инквизитор Глокта, а на реда зад него седеше… Арди Уест. С такова изражение Джизал не я бе виждал в никоя от фантазиите си: негодувание, упрек и отегчение, по равно от трите. Отмести веднага очи към противоположната стена и мълчаливо прокле собственото си малодушие. В последно време не можеше да погледне никого в очите.

— Този рунд ще се играе с полунаточени остриета! — прогърмя гласът на лорд-маршала. — Две от три победи!

Уест беше извадил оръжията си и вървеше към очертания с бяла креда кръг върху старателно окосената трева. Сърцето на Джизал ускори ход, докато изваждаше остриетата от ножниците. Усещаше осезаемо всички погледи, приковани в гърба му. Застана върху точката си, срещу тази на Уест, и внимателно намести стъпала в тревата. Майорът вдигна остриетата и той направи същото. За момент останаха неподвижни един срещу друг.

— Начало! — извика Варуз.

Веднага стана ясно, че Уест не възнамерява да клекне и да му даде лесно победата. Нападна го с повече от обичайната си свирепост и го обсипа с тежки удари. Стоманата в ръцете им задрънча и застърга. Джизал отстъпи. Неудобството от погледите на всички тези хора, много важни хора измежду тях, надделя. С приближаване към ръба на кръга нервността му започна да отстъпва, а наученото по време на тренировките отново вземаше връх. Рязко се дръпна встрани, като така си осигури пространство и отклони ударите на Уест, последователно — вляво и вдясно. Краката му затанцуваха, докато избягваше атаките, беше прекалено бърз, за да бъде хванат натясно.

Лицата на хората изчезнаха, дори това на Арди. Остриетата му сякаш започнаха да се движат сами, нагоре, надолу, наляво и надясно. Дори нямаше нужда повече да ги следи с очи. Насочи погледа си към тези на Уест. Проследи ги как прескачат от земята към оръжията, после към танцуващите крака на противника му. Опитваха се да отгатнат намеренията на Джизал.

Видя връхлитането на Уест още преди да е започнало. Направи финт в едната посока, после се извъртя рязко в обратната и ловко се шмугна зад гърба на прелитащия покрай него майор. Сега просто трябваше да постави крак върху дъното на панталоните на противника си и да го изрита извън кръга.

— Туше! — извика маршал Варуз.

Трибуната избухна в смях, когато майор Уест се просна по очи в тревата.

— Туше в задника! — изкиска се принцът и перата на шапката му се развяха въодушевено.

— Една победа за капитан Лутар!

Паднал по очи, Уест вече не изглеждаше така заплашително. Джизал се поклони на публиката, позволи си дори малка усмивка към Арди, докато се изправяше. Разочарова се, когато видя, че тя дори не поглежда към него. Гледаше как брат й се надига от земята с едва забележима, злобна усмивка на лице.

— Добър ход — промърмори Уест през зъби, докато заемаше обратно мястото си в кръга. Джизал застана на своето. Едва успяваше да потиска усмивката си.

— Начало! — извика Варуз.

Уест отново тръгна силно, но Джизал започваше да свиква със ситуацията. Подхвана отново танца с краката и шумът от публиката се усили. Започна да влага малко повече финес в движенията си и тълпата реагира с превъзбудени „ооо“ и „ааа“ при всяко негово елегантно париране на атаките на Уест. Никога досега Джизал не се бе дуелирал така добре, движенията му бяха по-плавни и обиграни от всякога. Едрият майор започваше да се изморява, силата в ударите му намаля. Дългите остриета на рапирите им се срещнаха и остъргаха едно в друго. С въртеливо движение на дясната китка Джизал отскубна рапирата от ръката на Уест, скочи напред и го посече странично с кинжала.

— Ааа! — Уест примижа от болка и изпусна и второто си острие. Отскочи встрани и стисна наранената си ръка. Няколко капки кръв тупнаха на земята.

— Две победи към нула в полза на капитан Лутар! — обяви Варуз.

При вида на кръвта принцът скочи енергично на крака и шапката му се катурна от главата.

— Отлично! — изписка той. — Превъзходно!

И други се присъединиха към него, станаха на крака и бурно заръкопляскаха. Джизал се наслаждаваше на овациите им, широко усмихнат, всяко мускулче по тялото му завибрира от радост. Вече осъзнаваше за какво са били всичките тези тренировки.

— Добре се би, Джизал — промърмори Уест. По предмишницата му се стичаше кръв. — Вече си прекалено добър за мен.

— Съжалявам за раната — каза Джизал с широка усмивка на лице. Вътрешно не съжаляваше ни най-малко.

— А, дреболия. Просто драскотина. — Уест се отдалечи, смръщил вежди, стискаше китката си с ръка. Никой не му обърна внимание, докато напускаше двора, най-малко Джизал. В съревнованията важни са победителите.

Лорд Маровия пръв слезе от трибуната, за да поднесе поздравленията си.

— Какъв многообещаващ младеж — каза той на Варуз и се усмихна ведро на Джизал, — но мислите ли, че може да победи Бремър дан Горст?

— Когато е във форма, може да победи всекиго. — Варуз потупа бащински Джизал по рамото.

— Хм, виждал ли сте как се дуелира Горст?

— Не, но съм чувал, че е впечатляваща гледка.

— О, безсъмнено — истински звяр. — Маровия повдигна рунтавите си вежди. — Чакам с нетърпение да ги видя един срещу друг на Турнира. Обмисляли ли сте кариера в съда, капитан Лутар?

Джизал се стъписа.

— Ъъъ, не, ваша милост, искам да кажа… аз съм войник.

— Разбира се, така е. Но битките и войните изострят докрай нервите. Ако някога си промените мнението, мисля, че ще имам място за вас. Никога не са ми излишни обещаващи млади мъже.

— Ъъъ, благодаря ви.

— До Турнира, тогава. Късмет, капитане. — Маровия се обърна и се отдалечи с бавна походка. От тона му стана ясно, че според него на Джизал ще му е нужен много късмет.

Принц Ладисла бе по-оптимистично настроен.

— Ти си моят човек, Лутар! — извика той и започна да мушка с пръсти въздуха пред себе си, все едно се дуелира. — Ще удвоя залога си за теб!

— Негово височество е прекалено щедър. — Джизал се наведе в сервилен поклон.

— Ти си моят човек! Войник! Всеки добър фехтовач трябва да се бие за страната си, прав ли съм, Варуз? Защо този Горст не е войник?

— Убеден съм, че е, Ваше височество — отвърна тактично лорд-маршалът. — Роднина е на лорд Брок и служи в личната му гвардия.

— О! — Принцът се сконфузи за момент, после бързо се напери отново. — Въпреки това ти си моят човек! — извика той и повтори въздушния дуел. — Моят фаворит си ти! — После се отправи към изхода с танцова походка и с ярко грейнала на слънцето декоративна ризница.

— Впечатляващо представление. — Джизал рязко се извърна и неволно отстъпи назад. Застанал извън полезрението му, Глокта се усмихваше лукаво. Като за сакат имаше направо невероятен талант да се промъква зад гърбовете на хората. — Колко хубаво за всички нас, че все пак не се отказахте от фехтовката.

— Никога не съм имал намерение — отвърна хладно Джизал.

— Щом го казвате, капитане. — Глокта прокара език по венците си.

— Да, казвам го. — Джизал грубо му обърна гръб. Надяваше се никога повече да не се наложи да говори с този ужасен човек. В момента, в който се обърна, застана лице в лице с Арди Уест.

— А-а — заекна той и за пореден път отстъпи назад.

— Джизал — каза тя, — отдавна не сме се виждали.

— Ъъъ… — Заоглежда се нервно. Глокта се отдалечаваше. Уест отдавна си бе тръгнал. Варуз разговаряше на дълго и на широко с Ишър и още няколко души, останали в двора. Никой не ги наблюдаваше. Трябваше да говори с нея. Трябваше да й каже направо, че не може повече да я вижда. Дължеше й поне това. — Ъъъ…

— Само това ли ще ми кажеш?

— Ъъъ… — Обърна се и си тръгна. Идеше му да потъне в земята от срам.

След неочакваното вълнение, скуката на караула при южната порта му беше добре дошла. Джизал чакаше с нетърпение да прекара известно време в бездействие. Да зяпа как хората влизат и излизат от Агрионт, да слуша безсмислените брътвежи на Каспа. Или поне така си мислеше до момента, в който не стигна там.

Лейтенант Каспа и обичайният брой войници в брони се бяха скупчили при външните порти, където старият мост минаваше над защитния ров между двете масивни бели кули на караулното помещение на южния вход. Когато тръгна надолу в тунела, Джизал забеляза, че не са сами. С тях имаше някакъв дребен младеж с изтерзан вид и очила. Познаваше го бегло. Казваше се Мороу и бе някакъв на лорд-шамбелан Хоф. Нямаше работа тук.

— Капитан Лутар, каква щастлива случайност, че пак се срещаме.

Джизал подскочи от изненада. Беше Сулфур, ненормалникът от парка. Седеше със скръстени крака на земята, облегнат на фасадата на караулното.

— Какво прави този тук? — тросна се Джизал. Каспа понечи да отговори, но Сулфур го изпревари.

— О, не ми обръщайте внимание, капитане. Просто чакам господаря си.

— Господаря си? — Направо не искаше да си помисля що за идиот ще е човекът, комуто служи този ненормалник.

— Точно така, всеки момент ще е тук. — Сулфур примижа към слънцето. — Да си призная, вече е станал малко муден.

— Нима?

— Да. — Идиотът се усмихна дружелюбно. — Но ще дойде, Джизал, можеш да се обзаложиш.

Обръщението на малко име му дойде в повече. Джизал едва познаваше човека, а това, което знаеше за него, не му харесваше. Отвори уста, за да го сложи на мястото му, но в този момент Сулфур скочи на крака, грабна тоягата си, която стоеше облегната на стената до него, и започна да изтупва прахта от дрехите си.

— Ето ги, идват — рече.

Джизал проследи погледа му до отсрещната страна на рова.

Величествен възрастен мъж крачеше устремено по моста. Голата му глава бе гордо вдигната, а зад гърба му се развяваше приказна мантия в яркочервено и сребристо. По петите го следваше младеж с болнав вид. Вървеше с леко наведена глава, сякаш от страхопочитание пред възрастния. В протегнати напред ръце, с обърнати нагоре длани, носеше дълъг жезъл. Зад тях крачеше свиреп на вид мъж с тежко наметало от животински кожи. Беше с половин глава по-висок от двамата пред него.

— Какво… — Думите убягнаха на Джизал. Познаваше отнякъде възрастния. Някой лорд от Камарата, може би? Чуждестранен емисар? В него наистина имаше нещо величествено. Джизал разрови паметта си, но не успя да се сети нищо.

Онзи спря пред караулното и блестящите му зелени очи огледаха надменно Мороу, офицерите и войниците.

— Йору — каза той.

Сулфур пристъпи напред с дълбок поклон.

— Господарю Баяз — промърмори той почтително.

Ето откъде. Затова Джизал реши, че го познава. Приликата със статуята на Кралския булевард бе поразителна. Толкова пъти бе тичал покрай нея. Този тук беше може би малко по-пълен, но това изражение: твърдо и непоколебимо, мъдро и властно — там нямаше промяна. Намръщи се. Не му хареса, че човекът беше назован с това име. Не му харесваше и видът на кльощавия с жезъла. Но най-малко от всичко му допадна вида на третия новодошъл.

Уест многократно му бе казвал, че северняците в Адуа, обикновено опърпани и покрили се при доковете, или мърляви и пияни в канавките, не са типичните представители на своя народ. Свободните северняци, онези, които се бият, враждуват, пируват и каквото още там правят северняците, били коренно различни хора. Джизал винаги си ги бе представял в романтична светлина: високи, красиви мъже със страховити изражения. Силни, но същевременно с плавни и грациозни движения. Диви, но и някак благородни. Първобитни, но в същото време находчиви и изобретателни. Хора, чиито очи са винаги вперени напред, в хоризонта.

Е, този тук не беше такъв.

Джизал за пръв път в живота си виждаше човек с такъв чудовищно животински вид. В сравнение с него дори Фенрис Страховития изглеждаше някак цивилизован. Лицето му приличаше на гърба на многократно бичуван човек. Нямаше празно място без кръстосващи се един върху друг белези. Носът му бе изкривен и сочеше леко встрани. От едното му ухо липсваше парче, а едното му око бе по-високо от другото и оградено от белег с форма на полумесец. Всъщност цялото му лице изглеждаше някак очукано, подуто и изкривено на една страна, точно като на човек, изкарал малко повече от нормалното рундове в панаирджийски бой с юмруци. А изражението на това лице допълваше представата, беше точно като на замаян от многото удари човек. Зяпаше идиотски кулите на караулното, сбърчил чело и с увиснало чене, приличаше досущ на някое впрегатно добиче. Носеше наметало от кожи и черна туника, съшита със злато, но самият размер на това варварско великолепие само допринасяше за страховития му изглед. А и човек нямаше как да пропусне дългия, тежък меч на колана му. Севернякът почеса един голям белег през наболата брада на бузата си и зяпна защитната стена. Тогава Джизал видя, че му липсва един пръст. Сякаш всичко останало не говореше достатъчно ясно за дивашки живот, пълен с насилие.

И сега какво, трябваше да пусне това примитивно същество в Агрионт? Докато бяха във война със Севера? Немислимо! Но Мороу тръгна с едното рамо напред, подканяйки ги да влязат.

— Лорд-шамбеланът ви очаква, господа. — Той се поклони сервилно на възрастния мъж. — Ако обичате, последвайте ме…

— Момент. — Джизал хвана секретаря за лакътя и го дръпна настрана. — И този тук също? — попита той и кимна скептично към животното с коженото наметало. — Ехо, във война сме!

— Лорд Хоф беше пределно ясен! — Мороу издърпа ръката си. — Ако искате, задръжте го тук, но после вие ще обяснявате на лорд-шамбелана!

Джизал преглътна. Идеята не му допадна особено. Погледна възрастния, но не намери сили да устои за дълго на погледа му. Нещо мистериозно витаеше около него, някаква загадъчна атмосфера, все едно знае нещо, което никой друг не осъзнава. И в това имаше нещо доста изнервящо.

— Трябва… да… оставите… оръжията си… тук! — повиши тон Джизал, като изговаряше всяка дума колкото се може по-ясно и отчетливо.

— Разбира се. — Севернякът свали меча от колана си и му го подаде. Тежеше доста в ръцете на Джизал: голямо, плоско, страховито острие. Подаде му също и дълъг нож. Клекна и извади втори от ботуша си. Третият дойде откъм гърба му. Последният, тънко острие, излезе от ръкава му. Натрупа ги в протегнатите ръце на Джизал и се ухили широко. Противна гледка — назъбените краища на белезите се извиха и сбръчкаха, от което лицето му стана още по-несиметрично.

— Един нож повече никога не е излишен — изръмжа дивакът с дълбок, стържещ глас. Никой не се засмя, но на него изглежда му беше все едно.

— Ще тръгваме ли? — попита възрастният.

— Незабавно — отвърна Мороу и се обърна да върви.

— Аз идвам с вас — каза Джизал и стовари товара от оръжия в ръцете на Каспа.

— О, наистина ли е необходимо, капитане? — изропта Мороу.

— Настоявам. — Веднъж да го отведе при лорд-шамбелана, пък после ако ще да започне да избива наред, друг ще му бере грижата на северняка. Но до момента на влизане в кабинета на Хоф, вината за всяка негова поразия можеше да се стовари на гърба на Джизал и той не смяташе да го допусне.

Стражата отстъпи встрани и странната процесия мина през портата. Най-отпред вървеше Мороу и раболепничеше през рамо на възрастния мъж с великолепната мантия. След тях вървеше бледия младеж, а след него Сулфур. Зад тях пристъпваше тежко севернякът с липсващия пръст.

Джизал вървеше най-отзад, пъхнал палец в колана си, близо до дръжката на сабята и готов всеки момент да я извади. Следеше с очи дивака за най-малкото рязко движение. След известно време стана ясно — Джизал нямаше как да го отрече, — че човекът не крие никаква зла умисъл. Изглеждаше просто любопитен, смаян и някак смутен. Непрекъснато забавяше крачка, за да зяпа сградите, клатеше глава, чешеше се по брадата и си мърмореше под носа. Сегиз-тогиз стряскаше минувачите, като им се усмихваше, но като се изключи това, не представляваше непосредствена опасност и когато наближиха Площада на маршалите, Джизал най-после се поотпусна.

И точно тогава севернякът закова на място. Джизал сграбчи дръжката на оръжието си, но видя, че очите на дивака гледат някъде напред, към една чешма. Той тръгна бавно към нея, внимателно вдигна дебел пръст и го постави върху отворчето на чучура. Водата пръсна нагоре в лицето му и той стреснато подскочи назад, като при това почти събори Джизал на земята.

— Извор? — прошепна севернякът. — Но как?

Леле майко. Тоя е като дете. Шест и половина футово дете с лице като касапски пън за разфасоване.

— Има тръби! — Джизал тупна с крак по паветата. — Отдолу… под земята!

— Тръби — повтори тихо дивакът, вторачен в подскачащата вода.

Останалите се бяха отдалечили напред, към величествената сграда, в която бе кабинетът на Хоф. Джизал тръгна бавно напред, като се надяваше това да накара и шашнатият северняк да направи същото. За негово най-голямо щастие, дивакът го последва, като не спираше да клати глава и да си повтаря под носа: „тръби“, „тръби“.

Влязоха в прохладното, мрачно преддверие на кабинета на Хоф. По пейките край стените седяха хора, някои от които явно чакаха вече от доста време. Погледите им проследиха Мороу, който поведе странната процесия направо към кабинета на Хоф. Очилатият секретар отвори тежките врати и пропусна покрай себе си първо плешивия, после младежа с жезъла, след него ненормалния Сулфур и накрая дивака с деветте пръста.

Джизал понечи да ги последва, но Мороу застана на прага и препречи пътя му.

— Благодаря много за помощта, капитане — каза той с тънка усмивчица, — можете да се връщате при портата.

Джизал надникна зад рамото му и видя намръщения Хоф, седнал зад дълга маса. До него, с мрачно изражение на лицето и подозрителен поглед, седеше архилектор Сълт. Маровия също беше там, с усмивка на сбръчканото си лице. Трима от членовете на Висшия съвет.

Тогава Мороу затвори вратата.

Следващата задача

— Забелязах, че имате нов секретар — подметна Глокта, сякаш ей така, между другото.

Сълт се усмихна.

— Естествено. Не харесвах много предишния. Доста развързан език имаше. — Глокта спря с наполовина вдигната към устата си чаша. — Споделяше тайните ни с Текстилната гилдия — продължи небрежно Сълт, сякаш съобщаваше общоизвестен факт. — От известно време насам бях наясно с това. Но не се тревожи, той не знаеше нищо, което да не съм искал да знае.

Значи… си знаел кой е нашият предател. Знаел си през цялото време.

Глокта мислено се върна към събитията от последните няколко седмици. Разглоби ги парче по парче и после пак ги сглоби, вече в светлината на последната информация. Напасва парчетата отново и отново, докато не си дойдоха по местата. И през цялото време се стараеше всячески да не издаде пред архилектора изненадата си.

Оставил си самопризнанието на Рюз така, че секретарят да го види. Знаел си, че търговците ще научат съдържанието на списъка и си се досетил какъв ще бъде следващият им ход. Веднага си разбрал, че така сами ще се погребат. Междувременно, въпреки че си знаел кой говори в Инквизицията, насочи подозренията ми към Калайн. И накрая всичко се разви според плана ти. Архилекторът го наблюдаваше с доволна усмивка. Обзалагам се, че дори знаеш за какво си мисля в момента. През цялото време съм бил пионка в играта ти, също както онзи сополанко, секретарят. Глокта потисна смеха си. Щур късмет, че се оказах от вярната страна на игралното поле. Нито за миг не заподозрях нещо такова.

— Предаде ни за срамно малка сума — продължи Сълт и устата му се изкриви от омраза. — Смея да твърдя, че Колт щеше да му плати десет пъти повече, стига да му бе дошъл акълът да си поиска. Младото поколение нямат никакви амбиции. Мислят се за по-умни, отколкото са в действителност. — Хладните му сини очи изучаваха Глокта.

Аз спадам към младото поколение. Заслужавам скастряне.

— Получи ли си секретарят ви наказанието?

Сълт постави чашата си на масата. Столчето почти не издаде звук при съприкосновението си с дървото.

— О, да. При това сурово, но мисля, че вече му отделихме предостатъчно внимание. Обзалагам се, че е така. Тялото е било открито при доковете… Да си призная, много се изненадах, когато спря подозренията си върху Калайн. Човекът е от старата генерация. Разбира се, позволявал си е някое и друго затваряне на очите, все дребни неща, но да предаде Инквизицията? Да ни продаде на търговците? Хм. Никога! А ти позволи личната ти неприязън към него да замъгли преценката ти.

— Струваше ми се единствената възможност — промърмори Глокта и моментално съжали. Глупак, глупак. Сбъркал си, но станалото — станало. По-добре си дръж устата затворена.

— Струваше ти се? — Архилекторът зацъка с език в израз на явно неодобрение. — Не, не, не, инквизитор. Предположенията не ни вършат работа. За в бъдеще ще те помоля да се уповаваш единствено на фактите. Но не се самообвинявай — аз те оставих да се водиш по инстинктите си и, както се оказа, малкият ти гаф всъщност засили позициите ни. Калайн е свален от служба. Тялото е открито при доковете… И началник Гойл пристига от Англанд, за да поеме поста на началник на Инквизицията на Адуа.

Гойл? Пристига тук? Това копеле е новият началник на Инквизицията на Адуа?

Глокта не успя да скрие горчивата си усмивка.

— Двамата май не се обичате много, а?

— Той е най-обикновен надзирател, не разбира от разследване. Не го вълнуват нито вина, нито невинност. Истината не е от значение за него. Прилага мъчения просто заради тръпката.

— О, стига, Глокта. Да не би да казваш, че и ти не изпитваш тръпка, когато затворниците ти си казват всичко? Когато издават имена? Когато правят самопризнания?

— Това не ми носи удоволствие. Нищо вече не ми носи удоволствие.

— Но пък така добре се справяш. Както и да е, Гойл пристига и независимо от мнението ти за него, той е един от нас. Способен и доверен човек, отдаден на службата към короната. Между другото, навремето беше мой ученик.

— Нима?

— Да. В момента заемаш неговия пост… така че, както виждаш, има накъде да растеш в кариерата! — Сълт се засмя на собствената си шега. Глокта също се усмихна неуверено. — В крайна сметка нещата се наредиха добре за нас и ти заслужаваш похвала за изпълнението на задачата си. Добра работа. Достатъчно добра, поне си опазих главата.

Сълт вдигна чаша и чукна тази на Глокта. Двамата си размениха подозрителни погледи над ръбовете на чашите си. Глокта се покашля.

— Преди злощастната си кончина магистър Колт спомена нещо интересно.

— Слушам те.

— Търговците са имали партньор в машинациите. Вероятно по-висшестоящ от тях партньор. Банка.

— Ха. Обърнеш ли търговец и хоп, отдолу се показва някой банкер. И какво?

— Смятам, че тези банкери са били в течение с всичко. Контрабандата, измамите, дори убийствата. Мисля, че са поощрявали всичко това, може би дори самите те са го поръчали, за да спечелят по-добри пари от заемите, които са отпускали. Мога ли да започна разследване, Ваше високопреосвещенство?

— За коя банка става дума?

— Валинт и Балк.

За момент Сълт се замисли. Студените му сини очи гледаха право в тези на Глокта. Дали случайно вече не си запознат с участието на точно тези банкери? Дали не знаеш доста повече от мен по въпроса? Какво каза Колт? Искаш предатели — погледни в Палатата на въпросите, Глокта.

— Не — отсече Сълт. — Тези банкери имат много добри връзки. Всякакви хора им дължат много услуги, а без Колт ще е трудно да докажем каквото и да било. Получихме онова, което искахме от Текстилната гилдия, а и имам по-спешна задача за теб.

Глокта вдигна поглед. Нова задача?

— Аз всъщност възнамерявах да започна разпити на арестуваните в седалището на гилдията, Ваше високопреосвещенство, може да се окаже, че…

— Не — махна с ръка архилекторът, — това може да се проточи с месеци. Ще го възложа на Гойл. — Той сбърчи чело. — Освен ако не възразяваш?

Така значи, аз ора, сея, поливам, а после Гойл пристига и обира реколтата? Много справедливо. Глокта смирено наведе глава.

— Не, разбира се, Ваше високопреосвещенство.

— Чудесно. Предполагам, си запознат с пристигането на странните посетители вчера.

Посетители ли? Изминалата седмица му бе донесла ужасяващи болки в гърба. Вчера се бе наложило да изпълзи от леглото само за да гледа как се дуелира онзи кретен Лутар, но иначе не би излизал от стаята си, а и как — почти не бе способен да се движи.

— Не, не съм — отвърна простичко той.

— Баяз, Първият магус. — Глокта отново се усмихна, но Сълт остана сериозен.

— Шегувате се, нали?

— Ни най-малко.

— Шарлатанин?

— Че какво друго? Но от най-необикновените. Прям, уравновесен и много умен. Представлението му е майсторски изпипано.

— Разговаряли сте с него?

— Да. Звучи напълно убедително. Знае неща, които не би трябвало да са му известни. Не можем да го разобличим просто ей така. Който и да е той, разполага с достатъчно средства и източници на информация. — Дълбоки бръчки се очертаха по челото на архилектора. — Води със себе си и някакъв северняк ренегат, ужасяващо животно.

— Северняк ренегат? — намръщи се Глокта. — Не е в техен стил. Според мен са доста праволинейни.

— Абсолютно съм съгласен с теб.

— Следователно, шпионин на императора? Гуркулите?

— Възможно е. Кантиките от Гуркул си падат по интригите, но от друга страна, предпочитат по-потайния подход. А това представление не е в техен стил. Боя се, че отговорът се крие някъде доста по-близо до дома.

— Аристокрацията, Ваше високопреосвещенство? Брок? Ишър? Хюгън?

— Възможно е — отвърна замислено Сълт, — възможно е. В момента са доста ядосани. Или това е работа на нашия приятел, върховния правозащитник. Имаше доста доволен вид по време на представлението. Сигурен съм, че крои нещо.

Аристокрацията, върховният правозащитник, северняците или гуркулите — може да е всеки един, или никой от тях — въпросът е, защо?

— Не разбирам, архилекторе. Ако са просто шпиони, защо ще си правят целия този труд? Със сигурност има по-лесен начин за достъп до Агрионт.

— Работата е там — лицето на Сълт се изкриви в най-неприятната гримаса, с която Глокта някога го бе виждал, — че има едно празно място във Висшия съвет, винаги го е имало. Безсмислена традиция, по-скоро формалност, един стол, запазен за някаква мистична фигура. Човек, със сигурност мъртъв от няколкостотин години. Никой никога не си е и помислял, че един ден някой може да предяви претенции към него.

— Това ли стана?

— Точно това! Иска си мястото! — Архилекторът стана и започна да крачи около масата. — Знам! Немислимо! Някакъв си шпионин, някакъв измамник, посветен в най-дълбоките тайни на управлението ни! Но мъкне някакви прашни документи и сега трябва ние да доказваме, че той не е този, за когото се представя! Можеш ли да повярваш?

Глокта не можеше. Но какъв смисъл да го казвам.

— Поисках малко време, за да проуча нещата — продължи Сълт, — но не мога вечно да протакам. Имаме само седмица-две да разобличим измамата на този така наречен магус. А междувременно той и спътниците му се разполагат като у дома си в прекрасните стаи на Кулата на веригите и ние не можем да направим нищо, за да им попречим да се разхождат свободно из Агрионт и да вършат каквито им хрумне поразии! Има нещо, което можем да направим…

— Кулата на веригите е доста висока. Човек лесно може да падне оттам…

— Не. Засега. Насилихме достатъчно късмета си в някои среди. Сега за известно време ще трябва да пипаме по-леко.

— Винаги можем да ги подложим на разпит. Ако бъдат арестувани, лесно мога да открия за кого работят…

— Казах, ще пипаме леко! Искам да проучиш този магус, Глокта, също и спътниците му. Разбери кои са, откъде идват и какво искат. И най-важното, кой стои зад тях и с каква цел. Трябва да разобличим този мним Баяз, преди да е станало късно. После може да използваш каквито ти хрумнат средства. — Сълт се обърна и отиде до прозореца.

Глокта се изправи на крака с усилие.

— Как предлагате да действам?

— Следи ги! — викна припряно архилекторът. — Наблюдавай ги! Виж с кого говорят и какви ги вършат! Ти си инквизиторът, Глокта! Задавай въпроси!

По-добре така, отколкото мъртва

— Търсим една жена — каза офицерът и ги огледа подозрително. — Избягала робиня и убийца. Много опасна.

— Жена ли, господарю? — попита Юлвей с объркано изражение на лицето. — Опасна, казвате?

— Да, жена! — Офицерът махна нетърпеливо с ръка. — Висока, с белег и късо подстригана коса. Въоръжена, най-вероятно с лък. — Забила поглед в земята, Феро стоеше точно пред него, висока, белязана, с къса коса и лък през рамо. — Заповедта за задържането й идва от най-високо място! Крала е и е убивала неведнъж!

Юлвей се усмихна смирено и разпери ръце.

— Не сме виждали такава жена, господарю. А и както сам виждате, аз и синът ми не сме въоръжени. — Феро неловко погледна към извитото острие на сабята в колана си, но офицерът с нищо не показа, че го е забелязал. Той пропъди с ръка една муха от лицето си, а Юлвей продължи да дрънка празните си приказки. — Уверявам ви, никой от нас дори и не знае какво се прави с такова нещо като лък. Ние се уповаваме на Господ да ни пази, а също на безстрашните войници на императора.

Офицерът изсумтя презрително.

— Много мъдро от твоя страна, старче. По каква работа идваш?

— Търговец съм, отивам в Дагоска да купувам подправки. — Той се поклони угоднически. — С ваше позволение, разбира се.

— Търгуваш с белите, а? Проклетия Съюз! — Офицерът се изплю в прахта. — Но какво пък, човек все някак трябва да си вади хляба, пък макар и с такава срамна работа. Търгувай, докато можеш, че с белите скоро ще е свършено, ще ги изметем в океана! — Той се изпъчи гордо. — Император Утман-ул-Дощ се кълне, че ще го стори! Как ти се струва това, а, старче?

— О, славно време ще е то, славно време. — Юлвей се поклони отново на войника. — Дано Господ по-скоро ни го изпрати, казвам аз!

Офицерът огледа Феро от глава до пети.

— Здравеняк ми изглежда момчето ти. Може да излезе войник от него. — Той пристъпи напред и стисна голата ръка на Феро. — Я каква здрава ръка. Може да се научи да опъва лък. Какво ще кажеш момче? Мъжка работа, да се биеш за славата на Бог и императора! По-добре, отколкото да блъскаш по цял ден за едното препитание! — Кожата на Феро настръхна от допира му. Ръката й бавно се спусна към дръжката на камата.

— А, остави се — намеси се бързо Юлвей. — Синът ми се роди… малко бавен. Едва приказва.

— Е, жалко. Може да дойде време да се нуждаем от всяка мъжка ръка. Белите може и да са диваци, но знаят как да се бият. — Офицерът пусна ръката Феро и се обърна към Юлвей. — Добре тогава, можете да вървите! — махна им той с ръка да продължат.

Налягали под сянката на палмите, войниците му ги проследиха с поглед, докато преминаваха, но без особен интерес.

Феро не каза нищо, докато лагерът не остана назад в далечината, после избърза напред и се изпречи пред Юлвей.

— Дагоска ли?

— Като за начало — каза възрастният мъж и се загледа в прашната равнина. — После на север.

— На север?

— През Кръгло море към Адуа.

През морето? Феро закова на място.

— Аз там не отивам!

— Трябва ли всеки път да усложняваш нещата, Феро? Толкова ли си щастлива тук в Гуркул?

— Тези на север са ненормални, всеки го знае! Бели, Съюз или каквото там! Луди! Безбожници!

Юлвей я погледна учудено.

— Не знаех, че толкова се интересуваш от Бог, Феро.

— Поне знам, че има такъв! — извика тя и посочи към небето. — Тези белите, ми че те дори не мислят като нас, като нормалните хора! По-добре да си остана сред гуркулите! И без това имам сметки за уреждане с тях.

— Какви сметки, Феро? Ще убиеш Утман ли?

— Може и да го направя — намуси се Феро.

— Хм. — Юлвей тръгна отново нагоре по пътя. — Търсят те, Феро, в случай че не си го забелязала. И десет крачки няма да направиш без моята помощ. Все още пазят клетката, помниш ли? Онази пред двореца? Нямат търпение да пъхнат нещо в нея. — Феро изскърца със зъби. — Утман вече е император. Наричат го Ул-Дощ. Могъщия! Безпощадния! Казват, че е най-великият император за последните сто години. Щяла да убие императора! — Юлвей се изхили под мустак. Ама и ти си един образ. Страшен образ си ти.

Все още начумерена, Феро го последва нагоре по хълма. Хич не й беше притрябвало да бъде какъв да е образ. Юлвей може и да успяваше да накара войниците да виждат, каквото той реши — наистина добър номер, — но проклета да е, ако тръгне на север. Каква работа има тя сред тези безбожници, белите?

Когато се изравни с него, той все още се подсмихваше.

— Щяла да убие императора — клатеше глава. — Ще трябва да почака, докато се върнеш. Длъжница си ми, не забравяй.

Феро го сграбчи за жилавата ръка.

— Не помня да си казвал нещо за прекосяване на морето!

— Не помня да си питала, Малджин. И по-добре се радвай, че не си! — Той внимателно откопча пръстите й от ръката си. — Сега щеше да си мъртва в пустинята, вместо да ми мрънкаш в ухото, жива и здрава — помисли си малко за това.

Поне за известно време тази му забележка й запуши устата. Продължи да върви мълчаливо и да гледа навъсено прашния пейзаж. Сандалите й скърцаха в сухата пръст на пътя. Погледна настрани към възрастния мъж. Нямаше смисъл да отрича, номерата му й спасиха живота.

Но проклета да е, ако тръгне на север.

Крепостта бе сгушена в скалистото заливче, но от мястото им високо сред скалите и с яркото слънце в гърбовете им, Феро различи добре очертанията й. Висока стена ограждаше подредени в правилни редици постройки, достатъчно като за едно малко градче. До тях, навлизащи в морето, бяха дългите кейове. А привързани за тях — корабите.

Огромни кораби.

Кули от дърво, истински плаващи крепости. Феро никога не беше виждала и наполовина по-малки. Мачтите им се издигаха като гора на фона на искрящата водна повърхност зад тях. Десет стояха на док под тях, а навътре в залива имаше още два, бавно пореха вълните с издути платна. По палубите им и в гъстата мрежа от въжета над тях пъплеха миниатюрни черни фигурки.

— Аз виждам дванайсет — промърмори Юлвей, — но твоите очи са по-зорки.

Феро погледна над водата, на двайсетина мили по-нататък по извития бряг, тя видя друга крепост и други кейове.

— Там има още осем или девет. И са по-големи.

— По-големи от тези?

— Доста по-големи.

— Мили боже — промърмори Юлвей. — Гуркулите никога досега не са строили толкова големи кораби. Никога толкова големи и така много. В целия Юг няма достатъчно дърво за подобен флот. Сигурно са ги купили от Север, може би от стириянците.

На Феро й бе все едно и за кораби, и за дърво, и за Севера.

— Е, и? — попита тя.

— С подобен флот Гуркул ще владее морето. Могат да превземат Дагоска по вода, дори да нахлуят в Уестпорт.

Празни имена на далечни места.

— Е, и?

— Не разбираш, Феро. Трябва да предупредя останалите. Сега трябва да побързаме! — Той се надигна от земята и забърза обратно към пътя.

Феро остана за момент да погледа големите дървени съдове, които се движеха из залива, после се изправи и го последва. Големи или малки, тези кораби не означаваха нищо за нея. Ако искат, гуркулите да вземат до един белите за роби, все едно й беше.

Ако така ще оставят нормалните хора на мира, тъй да бъде.

— Освободи пътя! — Войникът пришпори към тях коня си и вдигна камшика си.

— Хиляди извинения, господарю — жално каза Юлвей и раболепно се поклони ниско до земята. После се дръпна настрани в тревата и издърпа Феро до себе си. Тя застана отстрани в храстите и загледа бавната колона от тътрещи се по пътя крака. Изпосталели фигури, парцаливи и мръсни, със здраво вързани ръце и празни погледи, забити в земята. Жени и мъже на всякакви възрасти, имаше дори деца. Бяха сигурно повече от сто. Около тях яздеха шестима пазачи, с отпусната стойка на седлата и навити в ръцете камшици.

— Роби. — Феро облиза пресъхналите си устни.

— Хората от Кадир са въстанали — каза Юлвей и погледна окаяните хора в колоната. — Не желаят повече да са част от славния народ на Гуркул и са решили, че смъртта на императора е техният шанс да се отделят. Явно не са били прави. Новият император е още по-непреклонен и от предишния, а, Феро? Бунтът им беше потушен и сега твоят приятел Утман взема роби за наказание.

Феро видя кльощаво момиче, което накуцваше по пътя. Босите му крака се влачеха бавно в прахта. На колко ли е години? Тринайсет? Трудно е да се каже. Лицето й беше мръсно и напълно безизразно. На челото й имаше дълъг белег, покрит с червена коричка, а на опакото на ръката й — още един. Следи от камшик. Феро преглътна мъчително, докато момичето мина покрай нея. Точно отпред вървеше възрастен мъж. Спъна се и падна по очи на пътя, което накара цялата колона да спре.

— Мърдай! — излая един от пазачите и пришпори коня си напред. — Ставай горе!

Старецът започна с мъка да се изправя.

— Мърдай! — Камшикът на войника изплющя и остави кървава диря по кокалестия гръб на мъжа. Звукът накара Феро да потрепери и изкриви лице в гримаса. Гърбът й настръхна.

Точно там, където бяха белезите.

Все едно камшикът удари нея.

Никой повече няма да бичува Феро Малджин и да остане жив след това. Никога вече. Тя бавно свали лъка от рамото си.

— Кротко, Феро! — просъска Юлвей и я хвана за ръка. — Нищо не можеш да направиш за тях!

Момичето се наведе и помогна на стареца да се изправи. Камшикът изгърмя отново и този път удари и двама им. Някой извика от болка. Момичето или старецът?

А може би самата Феро?

Тя измъкна ръката си от хватката на Юлвей и се пресегна за стрела.

— Ще убия това копеле! — изръмжа. Войникът рязко обърна глава към тях и ги изгледа с любопитство. Юлвей я хвана пак за ръката.

— А после какво? — изсъска. — Ще убиеш и шестимата, а после? Имаш ли храна и вода за сто човека? А? Явно добре си ги скрила, защото не ги виждам! А когато открият липсата на колоната? А? И намерят пазачите мъртви? Какво ще правиш после, убийце? Ще можеш ли да скриеш сто човека? Защото аз не мога!

Феро погледна в черните очи на Юлвей. Стисна зъби. Дишаше тежко през носа. Замисли се дали да не пробва пак да го убие.

Не.

Проклет да е, прав беше. Бавно изтика гнева си назад, колкото успя по-далеч. Пусна обратно стрелата и се обърна към колоната. Видя как старецът и момичето продължиха да се влачат по пътя. Гневът й започна да гложди стомаха й като глад.

— Ей, ти! — извика войникът и смушка коня си към тях.

— Виж каква я свърши — прошепна Юлвей през зъби и се поклони с усмивка на войника. — Моля за извинение, господарю, синът ми е…

— Затваряй си устата, старче! — Войникът погледна от високо Феро. — Е, момче, харесва ли ти?

— Какво? — попита тя през зъби.

— Няма нужда да се срамуваш — изхили се той, — видях, че я гледаш. — Обърна се към колоната и се провикна — Я спрете.

Робите спряха на място. Войникът се наведе от седлото и хвана подмишница кльощавото момиче. Грубо я изтегли от колоната и я придърпа към Феро.

— Добра е, а? Малко младичка, ама е готова. Като се поизмие, става. Куца малко, ама това ще се оправи — доста ги пришпорвахме. Добри зъби… покажи му зъбите си, кучко! — Момичето бавно разтвори устни и откри зъбите си. — Добри зъби. Какво ще кажеш, момче? Десет в злато и е твоя! Цената е добра!

Феро не каза нищо, просто гледаше момичето. То й отвърна с празен поглед в големите си очи.

— Виж — войникът се наведе пак от седлото, — струва два пъти по толкова и няма да има никакъв проблем, сигурна работа. Щом стигнем в Шафа, ще кажа, че е умряла по пътя. Никой няма да се усъмни, стават такива неща, непрекъснато! Аз получавам десет, ти си спестяваш десет! И всички са доволни!

Всички са доволни. Феро не откъсваше очи от пазача. Той побутна назад шлема, изтри чело с опакото на ръката си.

— Кротко, Феро — прошепна Юлвей.

— Добре, осем! — викна войникът. — Виж само каква хубава усмивка има! Покажи му усмивка, кучко! — Едното ъгълче на устните й потрепна леко. — Ето, виждаш ли? Осем, но да знаеш, че това си е направо пладнешки обир!

Феро стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите.

— Кротко, Феро — прошепна Юлвей, този път с малко повече предупредителна нотка в гласа.

— За бога, момче, добре се пазариш! Е добре, седем и това е последното ми предложение. Седем, мамка му! — Войникът ядосано размаха шлема си. — Ако не я товариш, след пет години ще струва повече! Това е истинска инвестиция!

Лицето на войника беше само на няколко фута от това на Феро. Тя виждаше всяка капчица пот, избила по челото му, всеки дефект, бръчка и пора по кожата му. Почти успяваше да го помирише. Истински жадният би пил пикня, солена вода или олио, без значение колко вредно е това за него — толкова силен става понякога стремежът да утолиш жаждата си. Неведнъж го бе виждала с очите си из Лошите земи. И точно толкова силно бе в момента желанието й да убие този войник. Искаше й се да го разкъса с голи ръце, да изтръгне живота му, да къса със зъби парчета от лицето му.

— Кротко! — изсъска Юлвей.

— Не мога да си го позволя — чу Феро собствения си глас.

— Така трябваше да кажеш, бе, момче, да ми спестиш усилията! — Войникът нахлупи шлема си, хвана момичето подмишница и я завлече обратно в колоната. — И все пак, не мога да те виня, че я зяпаше. Добра е. Ще й вземат двайсет в Шафа! — провикна се той през рамо. Колоната продължи напред, стъпваха тромаво, влачеха крака, куцаха по пътя към робството и накрая се скриха от погледа на Феро зад едно възвишение.

Стана й хладно, почувства студ и празнина отвътре. Щеше й се да бе убила войника, независимо от последствията. Това щеше да запълни празнината, макар и за кратко. Това беше начинът.

— И аз вървях в такава колона — промълви тя.

Юлвей въздъхна дълбоко.

— Знам, Феро, но съдбата избра да те пощади. Затова бъди благодарна, ако знаеш как.

— Трябваше да ме оставиш да го убия.

— Пфу — изсумтя Юлвей, — вече съм напълно убеден, че ако ти се удаде възможност, ще избиеш целия свят. Няма ли друго останало в теб, Феро, освен жаждата да убиваш?

— Имаше — промърмори тя, — но камшиците им го избиха от гърба ми. Удряха, докато не се увериха, че не е останала и капка.

Юлвей стоеше и я гледаше с онзи свой състрадателен поглед. Странно, вече не я вбесяваше.

— Съжалявам, Феро. Съжалявам и за теб, и за тях. — Той се върна на пътя и поклати глава. — Но по-добре така, отколкото мъртва.

Тя остана за момент, загледана в прахоляка зад отдалечаващата се колона.

— Едно и също е — прошепна Феро.

Отвратителен

Логън се облегна на парапета и примижа срещу утринното слънце. Огледа се.

Същото направи, сега му се струваше преди ужасно много време, от балкона на стаята си в библиотеката. Двете гледки не можеха по нищо да се сравнят. От една страна, тази на изгрев над грапавия килим от покриви. Нагорещена, крещящо ярка и пълна с далечен шум. От друга, тази на хладната и мъглива долина, нежна, празна и неподвижна, сякаш мъртва. Спомни си онази утрин, спомни си как се бе почувствал различен човек. Сега също се чувстваше различен човек. Глупав човек. Дребен, уплашен, грозен и объркан.

— Логън. — Малакус излезе при него на терасата. Усмихна се на слънцето, на града и на блестящия залив, който вече започваше да се пълни с кораби. — Красиво е, нали?

— Щом казваш, но аз не виждам красота тук. Всичките тези хора. — Логън потрепери. — Не е нормално. Плашат ме.

— Изплашен? Ти?

— Естествено. — Откакто бяха пристигнали, Логън почти не бе спал. Тук никога не ставаше истински тъмно, нито пък наистина тихо. Беше твърде горещо, всичко бе прекалено близо. И смърдеше. Враговете могат да бъдат страшни, но с тях можеш да се биеш. Можеш да ги победиш. Логън разбираше омразата им. Но как да се биеш с един шумен, безличен и безразличен град. Той мразеше всичко. — Това не е място за мен. Ще се радвам да си тръгна оттук.

— Не мисля, че ще си тръгнем скоро.

— Знам. — Логън въздъхна дълбоко. — Точно затова смятам да сляза там долу и да огледам Агрионт, да науча каквото мога за него. Някои неща просто трябва да бъдат направени, затова по-добре приключи с тях, вместо да живееш в страх. Така казваше баща ми.

— Добър съвет. Ще дойда с теб.

— Не, няма. — Баяз стоеше на вратата и гледаше ядосано чирака си. — Напредъкът ти през последните няколко седмици е истински срам, дори за твоите възможности. — Той излезе на терасата. — Затова предлагам, докато бездействаме и чакаме благоволението на Негово величество, да се възползваш от възможността да учиш. Скоро може да не ти се отвори друга такава възможност.

Малакус изчезна в стаята, без дори да погледне назад. Много добре знаеше, че не е добра идея да се мотае без работа пред учителя си, докато е в такова настроение. А Баяз изгуби доброто си настроение още с влизането им в Агрионт. И по всичко личеше, че скоро няма да си го върне. Логън не можеше да го вини. Отнасяха се с тях повече като със затворници, отколкото като с гости. Логън не разбираше много от обноски, но лесно се досещаше за значението на стражите пред вратата и гадните погледи на всички.

— Няма да повярваш колко се е разраснал — изръмжа магьосникът и обходи с поглед града. — Помня Адуа от времето, когато беше просто няколко скупчени около Кулата на Създателя колиби, като мухи около прясно лайно. Тогава нямаше Агрионт. Нямаше дори Съюз. Хората не бяха и наполовина така надменни по онова време. Почитаха Създателя като Бог.

Баяз шумно се изхрачи и се изплю през терасата. Логън проследи храчката му да прелита над рова и да изчезва между белите къщи отдолу.

— Аз им дадох всичко това — изсъска Баяз и Логън почувства неприятното усещане, което сякаш винаги съпътстваше магьосника, когато е ядосан. — Дадох им свобода, а виж какво получавам в замяна? Да ми се присмиват на мен някакви чиновници? Някакви надути мижитурки?

Разходката там долу, между подозрение и лудост, вече започваше да се струва примамлива на Логън. Той отстъпи заднешком и влезе в стаята. Ако наистина бяха затворници, то поне килията си я биваше: тежки столове от тъмно дърво и с фина дърворезба. Масивни картини на гори и ловни сцени по стените. Най-вероятно Бетод би се почувствал у дома си в тази стая. Но Логън се чувстваше като някакъв идиот, вечно на пръсти, да не счупи нещо. В средата на стаята, върху малка масичка, стоеше висока глинена делва с изрисувани по стените цветя. Изгледа я подозрително на път към стълбите и лежащия в подножието им Агрионт.

— Логън! — Баяз стоеше на прага на вратата към терасата. — Бъди внимателен. Мястото може и да ти се струва особено, но хората в него са още по-особени.

Водата се пенеше и бълбукаше. Подскачаше на тънко стълбче над оформения като рибешка уста чучур и падаше в широка каменна купа отдолу. Чешма — така го нарече напереният младеж. Имало тръби под земята. Логън си представи тези подземни водни потоци, как препускат под краката му и подриват основите на цялото това място. От мисълта му се зави свят.

Площадът беше огромен — широка равнина, застлана с плоски камъни и обградена от отвесните склонове на белите сгради. Кухи отвътре склонове, покрити с колони, каменни гравюри и лъскави стъкла, а във вътрешността им пълзяха хора. Нещо странно се случваше днес. По краищата на площада се строяха наклонени конструкции от дървени греди. По нея пъплеше цяла армия от работници. Дялкаха, блъскаха, забиваха гвоздеи и скоби и си подвикваха изнервено един на друг. Навсякъде около тях се виждаха планини от дървени греди и дъски, цели бъчви с пирони и купища инструменти — достатъчно за десет тронни зали, че и повече. На места конструкцията вече се издигаше доста нависоко, стърчеше като мачтите на гигантски кораб, почти до покривите на високите къщи отзад. Логън застана с ръце на хълбоците и дълго зяпа чудовищния дървен скелет, но предназначението му продължаваше да е истинска загадка. Приближи се до един нисък здравеняк с кожена престилка, който енергично режеше някаква дъска.

— Какво е това?

— Ъъъ? — Мъжът дори не вдигна поглед от дъската и триона.

— Това. За какво е?

Трионът стигна до края на дървото, отрязаното парче изтропа на земята и дърводелецът метна току-що срязаното дърво върху близка купчина от готови дъски. Обърна се, погледна подозрително Логън и избърса потта от челото си.

— Стойки за трибуни. Седалки. — Логън го погледна неразбиращо. Как така хем ще стоиш, хем ще седиш? — За Турнира — провикна се в лицето му дърводелецът. Логън бавно отстъпи. Дрън-дрън. Глупости. Тръгна си бързо от площада, като заобикаляше отдалеч дървените конструкции и катерещите се по тях мъже.

Без да знае как, се озова на една широка улица, клисура, вкопана между надвиснали отгоре й бели къщи. От двете страни, една срещу друга, стояха статуи. Бяха величествени и гледаха строго над главите на забързаните минувачи. Най-близката му се стори позната. Приближи се и я огледа внимателно. Устните му се разтеглиха в широка усмивка. Първият магус беше понаддал от времето, когато бе правена статуята. Явно добре хранят в библиотеката, помисли си Логън. Обърна се към минаващ покрай него дребен човечец с черна шапка и голяма книга под мишница.

— Баяз — каза му той и посочи каменната фигура, — приятел ми е.

Човекът го погледна, погледна статуята, после пак него и отмина.

Статуите продължаваха още надолу по широката улица. Кралете на Съюза, досети се Логън, стояха отляво. Едни държаха мечове, други свитъци или малки кораби в ръце. В краката на един седеше кученце, друг стискаше под мишница пшеничен сноп, но като изключим това, изглеждаха почти еднакво. Всичките носеха една и съща висока корона и гледаха еднакво строго. Като ги гледа човек, не би си помислил, че някога в живота си са казали или направили и една-едничка глупост, или дори, че някога им се е налагало да ходят по голяма нужда. Чу зад себе си нечии забързани тежки стъпки и се обърна точно навреме, за да види наперения младеж от пред портата вчера. Крачеше забързано, а ризата му бе подгизнала от пот. Замисли се къде ли се е разтичал така, но реши, че в никакъв случай не си заслужава да го догонва, за да разбере, не и в тази жега. Още повече, предстоеше му разгадаването на куп други загадки.

Улицата свършваше в просторна, зелена площ, сякаш загребана от нечия великанска ръка отнякъде извън града и стоварена насред високите, бели сгради. Но такава природа Логън виждаше за пръв път. Яркозелената трева приличаше на гладко, изпънато одеяло и беше подкастрена почти до пръстта. Имаше и цветя, само дето растяха в редици, кръгове, или описваха други очертания от пламтящи цветове. Гъсти дървета и пищни храсти растяха скупчени един до друг, оградени и подкастрени в неестествени форми. И вода имаше — спускащи се по каменни стъпала потоци и прекрасно, гладко езеро, по краищата на което растяха дървета с тъжен вид. Логън се разходи из тази причудливо оформена природа. Ботушите му скърцаха по сивите камъчета, с които бяха застлани пътеките в нея. Видя много хора, събрани на групички, наслаждаваха се на слънцето. Някои се бяха качили на лодки в малкото езеро, гребяха бавно в кръг и не отиваха никъде. Други се излежаваха по тревата, ядяха, пиеха и си говореха. Едни го сочеха с пръст и оживено повишаваха глас, втори шепнеха, а други се отдръпваха от него.

Странна тълпа, особено жените. Бели като призраци и омотани в натруфени рокли. Косите им — вдигнати и събрани на куп, от който стърчат игли, гребенчета или дълги, причудливи пера. Носеха и малки, безполезни шапчици. Напомняха му за глинената делва в кръглата им стая — прекалено фина и деликатна, за да ти влезе в работа, и допълнително развалена от прекомерната украса. Но бе минало много време, откакто за последно бе виждал жена, затова им се усмихваше лъчезарно, просто ей така, да си пробва късмета. Някои оставаха силно изненадани, други го зяпаха ужасени. Логън въздъхна. Старата магия още работи.

По-нататък, на друг широк площад, спря да погледа група войници, които се упражняваха. Тези не бяха като просяците или женчовците от предишния ден. Бяха здрави мъже в тежки, лъснати до блясък брони по гърдите и краката. Изглеждаха напълно еднакви и стояха неподвижно като статуи, подредени в четири големи квадрата от по около петдесет мъже. На раменете си бяха подпрели дълги, тежки копия.

При команда от един нисък мъж в червен жакет — явно техния главатар, реши Логън — цялата група се обърна настрани и наведе напред копията. Тръгнаха като един през площада и тежките им ботуши заудряха в такт. От първия до последния, с еднакво облекло, еднакви оръжия, дори движенията им едни и същи. Сериозна гледка бяха, целият този лъщящ метал, подреден в четири квадрата, които бавно напредват по площада като четвъртити, наежени таралежи с по двеста крака всеки. Достатъчно смъртоносни, помисли си Логън, на широко и равно и с въображаем противник точно отпред. Как ли биха изглеждали обаче из скалист терен или под проливен дъжд? Ами в гъста гора? Бързо щяха да се изморят под тежките брони, а и ако квадратите им бъдат разбити, тогава какво? Какво ще правят мъже, свикнали да са винаги рамо до рамо с други? Ще могат ли да се бият поотделно?

Логън продължи да върви през широки вътрешни дворове и подредени градинки, покрай църцорещи чешми и величествени статуи, по улици и булеварди. Изкачва се по тесни стълбища и мина по мостове над потоци, улици, дори други мостове. Видя стражи, облечени във всякакви красиви ливреи, пазещи стотици различни входове, стени и врати. И всички те го гледаха с подозрение и неодобрение. Слънцето се изкачи високо в небето, безброй бели сгради се изредиха покрай очите му. Накрая краката му съвсем се измориха, почти се бе изгубил и вратът му се схвана от непрекъснатото гледане нагоре. Единственото, което не се променяше, бе гигантската тъмна кула, която се издигаше далеч над всичко останало около нея. В сравнение с нея дори най-великолепните постройки изглеждаха невзрачни. Нямаше накъде да погледнеш, без да зърнеш поне частица от нея, високо над покривите. Стъпките му бавно го водеха все по-близо, докато не се оказа до един закътан край на цитаделата, в самото й подножие.

Откри една стара пейка до неокосена полянка в близост до голяма, запусната постройка. Цялата бе покрита с мъх и бръшлян, покривът й беше хлътнал в средата и по него на места липсваха керемиди. Свлече се изтощен на пейката и се загледа в огромното очертание на кулата, още по-тъмно на фона на синьото небе. Гигантска, сътворена от човешка ръка планина, направена от гладък, мъртъв камък. В тази грамада не бе прораснало и стръкче зеленина, нямаше и едно снопче мъх в цепнатините на огромните каменни блокове. Кулата на Създателя, както каза Баяз. Не приличаше на никоя друга къща, която Логън бе виждал. Без покрив, без врата и прозорци, само голи стени. Сноп от могъщи кули от камък с остри ръбове. За какво ли може да служи нещо толкова голямо? Кой беше този Създател? И само това ли бе създал? Голяма, безполезна постройка?

— Имаш ли нещо против да седна? — Една жена стоеше и гледаше Логън. Приличаше много повече на жена от бледите, призрачни създания от парка. Беше красива в бялата си рокля. Тъмната й коса се спускаше от двете страни на лицето.

— Да имам нещо против ли? Не. Странно, никой досега не пожела да седне до мен.

Тя седна в другия край на пейката, постави лактите си на коленете и облегна брадичка на свитите си юмруци. Загледа с интерес високата кула.

— Може би ги е страх от теб.

Логън погледна към един забързан минувач с наръч хартия под мишница. Гледаше уплашено към него с ококорени очи.

— Започвам да си мисля, че е така.

— Наистина изглеждаш малко опасен.

— Точната дума е „отвратителен“.

— Обикновено намирам думата, която търся, и сега тя е „опасен“.

— Външният вид лъже понякога.

Тя го огледа с любопитство от горе до долу.

— Тогава значи си миролюбив човек, така ли?

— Ъъъ… не съвсем.

Двамата се спогледаха. Тя нямаше вид на изплашена, нито пък го гледаше надменно. Дори интерес нямаше в погледа й.

— А ти защо не се страхуваш?

— Аз съм от Англанд, познавам твоя народ. Освен това — облегна назад глава — тук никой не си говори с мен. Отчаяна съм.

Логън се загледа в чуканчето на липсващия си пръст. Размърда го, доколкото успя.

— Сигурно е така. Аз съм Логън.

— Радвам се за теб. Аз съм никоя.

— Всеки е някой.

— Не и аз. Аз съм нищо. Невидима съм.

Логън я погледна изпитателно. Седеше облегната на пейката под яркото слънце. Шията й бе опъната назад и гърдите й бавно се издигаха и спускаха.

— Е, аз те виждам.

Тя извърна към него глава.

— Ти… си истински кавалер.

Логън избухна в смях. Как ли не го бяха наричали досега, но това, никога. Младата жена изглежда не споделяше веселото му настроение.

— Не ми е мястото тук — промърмори тя.

— И на двама ни не е.

— Да, но аз няма къде да отида. Това сега е моят дом. — Тя се изправи. — Довиждане, Логън.

— На добър път, никоя.

Логън я проследи с поглед как се отдалечава и бавно поклати глава. Прав е Баяз. Мястото е особено, но хората са още по-особени.

Логън се стресна в съня си, примигна сънено и се заоглежда объркано. Тъмно е. Не съвсем, разбира се, сиянието от града никога не изчезваше напълно. Сторило му се бе, че чу нещо, но сега от него нямаше и следа. Горещо е, въпреки влажния повей от отворения прозорец. Горещо, таванът сякаш се е надвесил отгоре му и го задушава. Изпъшка и избута завивката до кръста си. Избърса потта от голите си гърди и изтри ръце в стената зад главата си. Светлината сякаш пронизваше клепачите му, но това не бе най-належащият му проблем. На Логън Деветопръстия му се пикаеше ужасно.

За съжаление, тук не можеш просто да станеш и да се изпикаеш в гърне. Имат си едно специално нещо, една хоризонтална дъска с дупка в средата, при това в отделна малка стаичка. На пристигане Логън полюбопитства и надзърна в тази дупка. Изглеждаше доста дълбока и миришеше лошо. После Малакус му обясни как се използва. Безполезна примитивна приумица. Сядаш отгоре й и течението в дупката ти вее неприятно между краката. Това е то, цивилизация, рече си Логън. Хора без никаква работа, седят и умуват как да направят простите неща сложни.

Измъкна се от леглото и пипнешком тръгна към мястото, където си спомняше, че се намира вратата. Прекалено светло, за да спиш нормално, но твърде тъмно, за да виждаш къде вървиш.

— Проклета цивилизация! — промърмори под носа си, докато се бореше с дръжката на вратата. Босите му крака заопипваха напред по пода на кръглата стая, в средата на дадените им помещения. Вътре беше хладно, доста хладно. Студеният въздух се отрази добре на голата му кожа, след влажната жега на спалнята му. Защо не спи тук, вместо в онази пещ? Примижа в тъмното, напрегнал очи да различи в сенките коя от вратите води към дъската за пикаене. Лицето му още бе подпухнало от съня и вратите бяха просто размазани очертания пред очите му. Като си знаеше късмета, току-виж погрешка нахълтал в спалнята на Баяз и опикал Първия магус, както си спи. Точно това му трябва на дъртия магьосник, че да му се пооправи малко лошото настроение.

Направи крачка напред. Последва удар и тракане, когато кракът му се блъсна в ръба на малката масичка в средата на стаята. Изруга и посегна към удареното място, но тогава си спомни за делвата. Спусна се напред и я улови за ръба, точно преди да се разбие на пода. Очите му вече започваха да привикват с полумрака и успя да различи цветята по хладната, лъскава повърхност. Понечи да я сложи обратно на мястото й, но тогава го осени идея. Защо да се мъчи, като има подходящия съд под ръка? Огледа се крадешком, намести делвата пред себе си и… застина на място.

В стаята имаше някой.

Видя неясните очертания на висока, слаба фигура в мрака. Успя да различи дълга коса, която леко се поклаща на нежния бриз от прозореца. Напрегна взор, но не можа да различи лице.

— Логън… — Гласът на жената беше нежен и плътен. Имаше нещо много нередно в него. Стана студено, много студено. Логън стисна здраво делвата.

— Коя си ти? — изграчи той и гласът му прозвуча изненадващо силно в тишината на стаята. Сънува ли? Разтърси глава и стисна делвата. Изглеждаше истинска. Напълно истинска.

— Логън… — Жената се плъзна безшумно към него. Меката светлина от прозореца падна отстрани на лицето й. Показа се една бяла буза, слепоочие и ъгълче на уста. После потънаха обратно в сянка. Имаше нещо познато в нея… съзнанието на Логън трескаво търсеше отговора, докато той бавно отстъпи назад, без да я изпуска от очи и като гледаше да стои от другата страна на масичката.

— Какво искаш? — Имаше мрачно предчувствие, лошо предчувствие. Знаеше, че правилното решение е да вика за помощ, да вдигне останалите, но вътрешно искаше да узнае коя е тя. Трябваше да разбере на всяка цена. Стана още по-студено, Логън почти виждаше парата от дъха си. Жена му бе мъртва, знаеше го. Отдавна мъртва, студена, обратно при пръстта, далеч от тук. Видя с очите си изгореното до основи село и всичките трупове. Жена му е мъртва… и въпреки това…

— Телфи? — прошепна той.

— Логън…

Това е нейният глас! Нейният глас! Долната му челюст увисна. Тя протегна към него ръка през светлината на прозореца. Бледа ръка, бели пръсти и дълги бели нокти. В стаята беше ужасно студено, ледено студено.

— Логън!

— Ти си мъртва! — Той вдигна делвата, готов да я стовари върху главата й. Ръката се пресегна, пръстите се разтвориха и извиха.

В следващия миг стана светло като ден. Още по-светло. Искрящо светло. Тъмните очертания на вратите и мебелите се превърнаха в бели ръбове с тъмни сенки. Логън стисна очи и засенчи лицето си с ръка. Залепи се с гръб към стената. Разнесе се оглушителен грохот, като при огромно скално свлачище. Последва го шум като от кършене на клони при повалянето на вековно дърво. Замириса на изгоряло. Логън отвори едва едното си око и надзърна през пръстите си.

Стаята беше странно променена. Отново беше тъмно, но не колкото преди. Повечето светлина влизаше през голяма назъбена дупка в стената, там, където преди беше прозорецът. Два от столовете бяха изчезнали, а третият стоеше килнат на три крака и натрошените му краища тлееха като съчки от огън, горели с часове. От масичката, която само преди секунда беше пред него, бе останала само половината и сега се търкаляше в противоположния край на стаята. Част от тавана беше откъсната от гредите на покрива и подът беше покрит с парчета камък и мазилка, а също натрошено дърво и стъкло. От непознатата жена нямаше и следа.

Баяз внимателно отиде до дупката в стената и надзърна навън. Дългата му нощница се развя около дебелите прасци на краката му.

— Изчезнало е.

— То? — Логън погледна към димящата дупка. — Тя знаеше името ми…

Баяз отиде до последния останал стол и седна. Имаше изтощен вид.

— Ядач, най-вероятно. Изпратен от Калул.

— Какво? — попита Логън недоумяващо. — Изпратен от кого?

— Не ти трябва да знаеш — каза Баяз и избърса челото си с ръка.

— Така е — каза Логън. Не можеше да отрече. Почеса се по бузата и погледна към парчето звездно небе през дупката. Замисли се, дали не е време да промени това. Но вече бе късно. Някой затропа бясно по вратата.

— Би ли отворил, моля — каза Баяз.

Логън внимателно отиде до вратата, прескочи отломките по пода и дръпна резето. Ядосан войник от стражата нахлу покрай него с фенер в едната ръка и извадена сабя в другата.

— Чух шум! — Светлината на фенера му се плъзна по опустошението по пода и намери назъбените краища на натрошената мазилка и изкъртения камък. — Мамка му — прошепна тихо той.

— Имахме неканен гост — промърмори Баяз.

— Ъъъ… трябва да уведомя… — Войникът имаше истински смаян вид. — … някого.

Той тръгна заднешком към вратата, спъна се в парче паднала от покрива греда и насмалко не падна. Логън чу тропота на стъпките му, докато тичаше надолу по стълбите.

— Какво е ядач? — попита Логън.

Не последва отговор. Магьосникът беше заспал на стола. Очите му бяха затворени и гърдите му се повдигаха ритмично. Дълбоки бръчки прорязваха челото му. Логън сведе поглед. Изненада се, че още държи делвата, красива и деликатна, здраво стисната в ръцете си. Почисти едно място на пода и внимателно я постави насред отломките.

Една от вратите се отвори с трясък и сърцето на Логън подскочи. Малакус го гледаше втренчено, с обезумял поглед и щръкнала във всички посоки коса.

— Какво ста… — отиде до дупката в стената и страхливо надзърна навън. — Мамка му!

— Малакус, какво е ядач?

Чиракът рязко извърна глава към Логън и на лицето му се изписа ужас.

— Забранено е — прошепна той — да се яде човешка плът…

Въпроси

Глокта тъпчеше усилено овесената каша в устата си с надеждата да успее да погълне половин купа, преди да се е надигнал обичайният позив за повръщане. Гълта, дави се и потреперва, накрая блъсна купата настрана, сякаш обиден от самото й присъствие. Което всъщност е точно така.

— Дано да е важно, Северард — недоволно каза той.

— Зависи какво смятате за важно — каза практикът и приглади назад мазната си коса. — Става дума за магическия ни приятел.

— А, Първият магус и дръзките му спътници, какво за тях?

— Имало е някаква неразбория в спалните им тази нощ. Те твърдят, че някой външен бил влязъл. Имало някакво стълкновение. Май има някакви разрушения.

— Някой? Някакво? Някакви? — Глокта поклати глава в разочарование. — Че и „май“. Съмненията не вършат работа, Северард.

— Е, този път ще трябва да се задоволим с толкова. Войникът от стражата беше малко пестелив откъм подробности. Беше доста притеснен, ако питате мен. — Той се смъкна още по-ниско в стола си и главата му се зарови между щръкналите му рамене. — Някой трябва да отиде и да разследва случая, така че по-добре това да сме ние. Ще може да ги видите лично, отблизо. Да зададете някои въпроси, може би.

— Къде са те?

— О, това ще ви хареса, наистина. Кулата на веригите.

Глокта се намръщи и избута с език остатъците от каша в празнините между зъбите си. Естествено. На самия връх, предполагам. Доста стъпала са дотам.

— Нещо друго?

— Севернякът излезе на разходка вчера, обикаля безцелно из половин Агрионт. — Практикът изсумтя и намести маската си. — Естествено, следихме го през цялото време. Грозно копеле е.

— Аха, печално известния северняк. Някакви поразии? Изнасилвания, убийства, горящи сгради, нещо такова?

— Ако трябва да бъда честен, не. Скучна сутрин беше. Само се мота наоколо и зяпа наред. Говори с някои хора.

— Някой, който да ни е известен?

— Никой важен. Един от дърводелците, които работят по трибуните за Турнира. После някакъв чиновник на Кралския булевард. И накрая с едно момиче до Университета. С нея говори по-дълго.

— Момиче?

В очите на практика грейна усмивка.

— Точно така, при това хубавка. Как се казваше — щракна с пръсти той, — сигурен съм, че намерих името й? Брат й служи в Кралската гвардия… Уест някой си…

— Арди.

— Точно това е! Познавате ли я?

— Хм. — Глокта прокара език по венците си. Попита ме как се чувствам. Помня. — И какво толкова си говориха?

— Сигурно нищо особено. — Практикът вдигна учудено рамене. — Въпреки че тя е от Англанд, отскоро е в града. Може и да има някаква връзка. Искате ли да я докарам? Бързо ще разберем всичко.

— Не — отсече Глокта. — Не. Няма нужда. Навремето с брат й бяхме приятели.

— Навремето.

— Никой да не я пипа, Северард, ясен ли съм?

— Щом казвате, инквизиторе — сви рамене практикът, — щом казвате.

— Казвам.

— Значи приключихме с търговците, така ли? — попита след кратка пауза Северард и гласът му прозвуча почти разочаровано.

— Така изглежда. Свършени са. Остава само да се почисти след тях.

— Доста доходоносно почистване, ако питате мен.

— Напълно съм съгласен — каза Глокта горчиво, — но според Негово високопреосвещенство, нашите умения ще са по-полезни другаде. — Да следим някакви самозвани магьосници. — Надявам се, че не си на загуба с малкия си имот при доковете.

Северард сви рамене.

— Не бих се учудил, ако съвсем скоро пак се окажете в нужда от някое закътано от хорските погледи местенце. Винаги ще е на ваше разположение. За съответната цена, естествено. Жалко е да зарязваме наполовина свършена работа.

Вярно. Глокта се замисли за момент. И опасно. Негово високопреосвещенство каза да спрем дотук. Да не се подчиня ще е доста рисковано, но въпреки това надушвам нещо. Дразнещо ще е да оставяме нещата недоизяснени всеки път, когато архилекторът нареди.

— Може би ще има едно последно нещо.

— Така ли?

— Да, но ще трябва да действаме много умело и прикрито. Какво знаеш за банките?

— Големи сгради. Дават заеми на хората.

— Не знаех, че си такъв специалист — усмихна се лукаво Глокта. — Има една, от която се интересувам по-специално. Нарича се „Валинт и Балк“.

— Не съм ги чувал, но мога да поразпитам.

— Само по-дискретно, Северард, разбираш ли? Никой не бива да узнае за това. Ясно?

— Самата дискретност съм, шефе, питай, който искаш. Дискретен. Такъв съм си аз. Всички ме знаят като такъв.

— Дано да е така, Северард. Дано да е така. Иначе и двамата ще се сбогуваме с главите си.

Глокта седна и завря лице в амбразурата. Гърбът му бе опрян в каменната стена, а левият му крак, опънат напред — изгарящо, пулсиращо огнище на болката. Естествено, очаквал бе да боли, всяка минута, всеки ден. Но това днес е нещо по-специално.

Всеки дъх излизаше със стон от скованите му челюсти. И най-малкото движение се превърна в непосилна задача. Спомни си как преди години, докато тренираше за Турнира, маршал Варуз го караше да изкачва същите тези стълби. Взимах ги по три наведнъж, и нагоре и надолу, без дори да се замислям за това. А виж ме сега. Кой би помислил, че ще се стигне дотук?

От треперещото му тяло се стичаше пот, очите му смъдяха, пълни със сълзи. Носът му гореше и от него течаха воднисти сополи. Колко вода тече от мен, а аз умирам от жажда. Къде е логиката в това? Къде е логиката във всичко останало? Ами ако някой мине и ме види така? Бичът на Инквизицията, пльоснат по задник, с глава в малкия отвор и не може да помръдне. Ще мога ли да сложа безгрижна усмивка на това лице, на тази изкривена маска на агонията? Ще се престоря ли, че всичко е наред? Че всъщност редовно идвам тук и се опъвам на площадката между стълбите? Или ще вия, пищя и моля за помощ?

Никой не мина. Той продължи да лежи, опрял глава на стената, напъхан в тясното пространство, на три четвърти от пътя до върха на кулата. Коленете му трепереха, опънати напред. Санд дан Глокта, майстор фехтовач, бляскав кавалерийски офицер. Какво ли славно бъдеще го очаква? Беше време, когато можех да тичам с часове. Бягах, бягах и не чувствах умора. Усети как капка пот се стича в средата на гърба му. Защо правя това? Защо въобще някой ще прави това? Мога да сложа край днес. Да се върна у дома при майка. А после какво?

После какво?

— Инквизиторе, радвам се, че сте тук.

Браво на теб, копеле. Аз хич не се радвам. Глокта се облегна на стената при горната площадка на стълбите, остри и ръбати, като зъбите, които бяха силно притиснати във венците му.

— Вътре са, страшна бъркотия е…

Ръцете му трепереха и върхът на бастуна му потропваше по каменния под. Главата му се замая. Клепачите му затрептяха и войникът се превърна в размазано петно.

— Добре ли сте? — попита той и се спусна напред с протегната ръка.

Глокта вдигна глава.

— Просто отвори скапаната врата, глупако!

Човекът се дръпна рязко и забърза към вратата. Отвори я. Всяка частица от тялото на Глокта се молеше краят да дойде по-бързо и да се просне по очи, но все пак успя да си наложи да остане изправен. Въпреки болката насили краката си да стъпват един пред друг, дъхът му да се укроти и раменете да се изпънат назад. Вдигна високо глава и придаде властно изражение на лицето си, докато минаваше покрай войника от стражата. Но онова, което видя от другата страна на вратата, насмалко не разби на парчета самообладанието му.

До вчера това бяха най-изисканите стаи в Агрионт. Пазеха се само за най-почетните гости, за най-важните чуждестранни посетители. До вчера. В една от стените, на мястото, където трябва да е бил прозорецът, зееше огромна дупка. След мрака на стълбите, ярко синьото небе в нея го заслепи. Част от покрива беше срутен и в стаята висяха счупени греди и големи парчета мазилка. Подът бе осеян с парчета от нея, с камъни, стъкло и някакъв шарен плат. Античните мебели бяха на парчета, с наръбени, овъглени краища и почернели, сякаш са горели. Всичко на всичко бяха останали половин маса, стол и висока глинена ваза, която стоеше мистериозно непокътната насред отломките по пода.

В средата на стаята, сред скъпите останки по пода, стоеше смутен младеж с болнав вид. Погледна към Глокта, който внимателно си проправяше път през отломките, и езикът му нервно се стрелна по устните. Очевидно бе доста напрегнат. Дали е имало някога човек, който да е приличал повече на измамник от този тук?

— Ъъъ… добро утро. — Пръстите на младежа трепереха, вкопчени в ръба на тежката му мантия, украсена с мистични символи. Май доста неудобно се чувстваш в нея, а? Ако този тук е чирак на магьосник, аз съм император на Гуркул.

— Аз съм Глокта, от Инквизицията на Негово величество. Изпратен съм да разследвам това… злощастно стечение на обстоятелствата. Очаквах някой по-възрастен.

— О, да, съжалявам, аз съм Малакус Кай — заекна младежът, — чирак на великия Баяз, Първият магус, майстор на Върховното изкуство, посветен в дълбока… На колене, на колене пред мен, могъщия император на Гуркул!

— Малакус… — прекъсна го грубо Глокта — … Кай. Ти си от старата империя, нали?

— А, да. — Лицето на младежа се оживи. — Познавате ли…

— Не. Ни най-малко. — Бледото лице отново посърна. — Беше ли тук миналата вечер?

— Да. Спях в съседната стая. Боя се, че нищо не видях… — Глокта го гледаше изпитателно. Чиракът се покашля и сведе очи към пода, все едно се чудеше откъде да започне почистването. Нима това е притеснило архилектора? Някакъв неубедителен актьор? Цялото му поведение говори за измама.

— Е, все някой трябва да е видял нещо.

— А, ъъъ, Деветопръстия господар, предполагам…

— Деветопръстия?

— Да, нашият спътник от Севера — оживи се отново младежът. — Прочут войн, първенец и принц сред своите…

— Значи, ти си от старата империя, а той е северняк. Ама че сборна формация сте си спретнали.

— О, да — засмя се чиракът, — така е, предполагам…

— И къде е сега Деветопръстия?

— Мисля, че още спи, но мога да го събудя…

— Ако обичаш. — Глокта чукна с бастуна си по пода. — Сериозно изкачване трябва, за да стигнеш дотук, и предпочитам да не се налага да го повтарям по-късно.

— Не, ъъъ, разбира се… извинете. — Той бързо се отправи към една от вратите, а Глокта се обърна на другата страна и се престори, че оглежда дупката в стената. Лицето му се изкриви от болка и той трябваше да прехапе долната си устна, за да не се разплаче като дете. Свободната му ръка сграбчи ръба на разбитите камъни по края на дупката и стисна, колкото сила имаше.

След като спазъмът отмина, можеше да се съсредоточи върху пораженията. Дори на тази височина стената беше дебела цели четири фута. Представляваше солиден градеж от натрошен камък и циментов разтвор, а отвън беше облицована с дялан камък. За подобен отвор се иска огромен камък, изстрелян от мощен катапулт, или цяла група здрави работници, които се трудят денонощно в продължение на една седмица. Огромна обсадна машина или пък строителна група несъмнено биха привлекли вниманието на стражата. Тогава, как е станало това? Прокара длан по изкъртения камък. Беше чувал слухове, че в далечния Юг правели някакъв гърмящ прах. Възможно ли е малко такъв прах да свърши това?

Врата се отвори и Глокта се обърна. Видя едър мъж да се навежда, за да мине под ниския за ръста му горен праг на вратата. Мудно закопчаваше ризата си със силни, тежки длани. Преднамерена мудност. Сякаш може да се движи по-бързо, но не вижда смисъл от това. Косата му представляваше гъста маса от сплетени кичури, а разкривеното му лице бе цялото в белези. Средният пръст на лявата му ръка липсваше. А, ето откъде идва „Деветопръстия“. Много изобретателно, няма що.

— Спим до късно, а?

Севернякът кимна.

— Градът ви е прекалено горещ за мен — нощем не мога да спя, а денем съм сънен.

Кракът на Глокта пулсираше от болка, гърбът му стенеше, а врагът му бе вдървен. Едва успяваше да крие агонията си. Даваше мило и драго да можеше да се свлече в единствения останал в стаята стол и да закрещи с цяло гърло. Не, трябва да остана прав и да измъкна още няколко думи от тези шарлатани.

— Ще ми обясниш ли какво се случи?

Деветопръстия сви рамене.

— Станах да пикая през нощта. Видях някого в стаята. — Както изглежда, говореше официалния език на Съюза, въпреки че думите, които използваше, не бяха от най-изтънчените.

— Успя ли да видиш кой е този някой?

— Не. Беше жена, само това знам. — Раменете му се раздвижиха. Не се чувстваше много комфортно.

— Жена, казваш? Историята става все по-смехотворна с всяка изминала минута. Нещо друго? Дали ще е възможно да сведем броя на заподозрените до по-малко от половината население на града?

— Беше студено. Много студено.

— Студено? Ама, разбира се, защо не? В една от най-горещите нощи в годината.

Глокта се вгледа в очите на северняка и той устоя на погледа му. Имаше хладни, дълбоко хлътнали, сини очи. Това не са очи на идиот. Може и да прилича на животно, но не говори като такова. Мисли, преди да каже нещо, и после казва само, колкото е нужно. Опасен човек.

— По каква работа си в града, Деветопръсти господарю?

— Дойдох с Баяз. Ако искаш да знаеш той по каква работа е тук, питай него. Аз не знам, честно.

— Значи ти плаща за това?

— Не.

— Тогава го следваш, защото си му верен?

— Не съвсем.

— Но си негов прислужник, нали?

— Не. Не съвсем. — Севернякът почеса наболата си брада. — Не знам точно какво съм.

Голям грозен лъжец, ето това си. Но как да го докажа?

— И как успя тази жена да предизвика такова разрушение? — Глокта посочи около себе си с бастуна.

— Баяз го направи.

— Така ли? Как?

— Нарича го Изкуство.

— Изкуство ли?

— Необработената магия е дива и опасна — поде монотонно чиракът с възвишен тон, сякаш съобщаваше нещо от изключителна важност, — защото идва от Другата страна, а това, да черпиш от подземния свят, крие множество рискове. Магусите укротяват магията чрез познание и така създават Върховното изкуство, но подобно на ковача или…

— Другата страна ли? — рязко го прекъсна Глокта и сложи край на брътвежите му. — Подземния свят?! Да нямаш предвид нещо като ад? Магия? Ти владееш ли магия, Деветопръсти господарю?

— Аз ли? — подсмихна се севернякът. — Не. — После се замисли и добави: — Но пък мога да говоря с духовете.

— Духовете, така значи? Имай милост. Е, може би тогава духовете могат да ни кажат кой е тайнственият посетител от през нощта?

— Страхувам се, че не могат — каза Деветопръстия унило. Или не долови сарказма на Глокта, или предпочете да не му обръща внимание. — Никой от тях не е останал буден по тези места. Тук всички спят вече. От много отдавна.

— Ама разбира се. Отдавна е минало времето за лягане на духовете. Започва да ми омръзва от тия глупости. Ти си от хората на Бетод, нали?

— Може да се каже. — Изненадата на Глокта бе пълна. Би очаквал реакция на обърканост, припрян опит за отричане, но не и директно признание. Деветопръстия дори не мигна, докато отговаряше. — Някога бях негов първенец.

— Първенец?

— Бил съм се в десет дуела за него.

Глокта затърси подходящите думи.

— И си спечелил, така ли?

— Извадих късмет.

— И сигурно осъзнаваш, че Бетод нападна Съюза?

— Да — въздъхна Деветопръстия. — Трябваше да убия това копеле още преди време, но бях млад и глупав тогава. Сега не мисля, че пак ще ми се удаде такава възможност, но каквото — такова. Човек трябва да е… как беше думата?

— Реалист — помогна му Кай.

Глокта се намръщи. Само допреди секунда смяташе, че е на път да открие някаква логика в цялата тази безсмислица, но изпусна момента и сега съзираше още по-малко смисъл и отпреди. Погледна изпитателно Деветопръстия, но по белязаното му лице не откри повече отговори, само още въпроси. Говори с духове? Някога първенец на Бетод, но сега негов враг? Нападнат от тайнствена жена посред нощ? И дори не знае защо е тук? Хитрият лъжец казва колкото може повече истина, но този тук изрече прекалено много лъжи, направо не знам откъде да започна?

— А, имаме гост! — В стаята влезе нисък и набит възрастен мъж с къса сива брада и започна енергично да бърше с кърпа голата си глава. Това значи е Баяз. После седна на стола. В движенията му нямаше финес, какъвто човек би очаквал от една толкова важна историческа личност. — Моля за извинение, възползвах се от банята. Прекрасна баня. Откакто пристигнах в Агрионт, всеки ден се къпя. Доста мръсотия насъбрах през дългия път и сега използвам всяка възможност отново да се чувствам чист. — Той потри с ръка голото си теме.

Глокта мислено съпостави чертите му с тези на статуята на Кралския булевард. Няма абсолютно нищо странно в приликата. Не изглежда и наполовина толкова властен и е доста по-нисък. Само за час мога да открия петима с по-убедителна прилика. Ако обръсна главата на архилектора, пак ще получа по-добър резултат. Глокта погледна плешивото теме. Чудя се дали го бръсне всеки ден?

— А вие сте? — попита този, който се представяше за Баяз.

— Инквизитор Глокта.

— А, от Инквизицията на Негово величество. Каква чест!

— О, не, честта е изцяло моя. Все пак, вие сте легендарният Баяз, Първият магус.

Възрастният мъж го изгледа свъсено с пронизителните си зелени очи.

— Легендарен е малко пресилено, но да, аз съм Баяз.

— Вашият спътник, Деветопръстия, тъкмо ми разказваше за случилото се миналата нощ. Колоритен разказ. Според него вие сте предизвикал… всичко това.

— Не обичам неканените гости — изсумтя възрастният мъж.

— Виждам.

— Жалко за пораженията по стаята, но, по моему, човек трябва да действа бързо и решително. После ще има време за поправяне на счупеното.

— Разбира се. Простете за невежеството ми, господарю Баяз, но как точно бе предизвикано това разрушение?

Баяз се усмихна.

— Надявам се, разбирате, че не споделяме тайните на нашия орден с всекиго, а аз вече имам чирак. — Той посочи с жест към неубедителния младеж.

— Да, запознахме се. Тогава ми разкажете с думи прости, като за непросветен.

— Вие бихте го нарекли магия.

— Магия. Разбирам, да.

— Точно така. Все пак, ние, магусите, сме най-известни с магията си.

— Ммм. А дали не бихте се съгласили да ми направите малка демонстрация?

— О, не! — засмя се мнимият магьосник. — Аз не правя фокуси.

Старецът е толкова неразгадаем, колкото и севернякът. Единият почти не говори, а другият говори ли, говори, но на края не казва нищо.

— Трябва да призная, че съм сериозно озадачен. Как е успял да се вмъкне неканеният ви посетител? — Глокта огледа стаята за евентуални начини за достъп. — Стражата не е чула нищо, което значи, че остава прозорецът.

Той предпазливо отиде до отвора в стената и надзърна навън. На мястото на терасата сега стърчаха няколко едри парчета камък, но надолу се простираше само висока, гладка стена, чак до блестящата вода на защитния ров.

— Трудно изкачване, особено ако си облечен с рокля. Невъзможно дори, не мислите ли? Как смятате, че е влязла тази жена?

— Да не би да очаквате аз да свърша и вашата работа? — възмути се Баяз. — Може да е влязла през дупката на тоалетната! — Тези думи сериозно притесниха северняка. — Защо не я хванете, пък да я попитате? Нали за това сте тук?

Станахме докачливи, значи. Добре изиграно. Така убедително, нотка на засегната невинност, почти ти повярвах. Почти, но не съвсем.

— Точно там е проблемът. Няма и следа от неканения гост. Няма тяло. Парчета дърво, мебели и камъни от стената са пръснати по улиците отдолу, но нито следа от неканения посетител, бил той мъж или жена.

Възрастният го гледаше втренчено и лицето му започваше да се свъсва.

— Тялото може да е изгоряло напълно. Може да е разкъсано на прекалено малки парченца, за да бъдат открити, да се е изпарило напълно, дори. Магията невинаги е прецизна, нито пък предсказуема, дори в ръцете на истински майстор. Стават такива неща. Често. Особено когато съм ядосан.

— Боя се, че сега ще предизвикам още раздразнение у вас. Започвам да мисля, че може би всъщност не сте Баяз, Първият магус.

— Нима? — гъстите вежди на Баяз се сключиха.

— Длъжен съм, най-малкото да допусна… — В стаята настана напрегнато мълчание — … че сте самозванец.

— Измамник, тоест? — сопна се мнимият Магус. Бледият младеж наведе глава и бавно отстъпи назад към стената. Изведнъж Глокта се почувства съвсем сам в кръга от отломки по пода, сам и неуверен, но събра сили да продължи.

— Струва ми се, че всичко това е просто инсценировка. Една доста удобна демонстрация на магическите ви способности.

— Удобна? — изсъска плешивият магьосник. — Удобна, казвате? Ще ви кажа кое би било удобно — да бъда оставен да се наспя нощем. Да седна отново в стария си стол във Висшия съвет, ето това би било удобно. И хората да приемат думата ми като закон, както правеха навремето, без да задават куп глупави въпроси!

Изведнъж приликата със статуята на Кралския булевард значително нарасна. Появиха се властното изражение, леко надменната, презрителна усмивка и сянката на изпепеляваща ярост. Думите на възрастния мъж се стовариха като огромен товар върху Глокта, заплашваха да изкарат въздуха от гърдите му и да го свалят на колене. Прокраднаха се в главата му и оставиха там ситното зрънце на съмнението. Вдигна отново поглед към стената. Гърмящ прах? Катапулт? Работници? Нямали по-просто обяснение? Светът започна да се размества в мислите на Глокта, точно както в кабинета на архилектора преди няколко дни. Разместваше и пренареждаше наново парченцата от пъзела. Ами ако просто казват истината? Ами ако…

Не. Глокта пропъди тези мисли. Вдигна глава и отвърна на саркастичната усмивка на мнимия магьосник с не по-малко язвителна гримаса. Застаряващ актьор с обръсната глава и убедително поведение. Нищо повече.

— Ако наистина сте този, за когото се представяте, няма нужда да се боите от въпросите ми, нито пък от своите отговори.

Възрастният мъж се усмихна и напрежението в стаята изчезна.

— Ако не друго, инквизиторе, поне сте похвално прям. Не се съмнявам, че ще направите всичко по силите си, за да докажете предположението си. Желая ви успех. Аз, както сам казахте, няма от какво да се боя. Ще ви помоля само, преди отново да ни обезпокоите, да намерите доказателство за измама.

Глокта се поклони сковано.

— Ще се постарая — каза той и тръгна към вратата.

— Само още нещо! — Възрастният мъж гледаше към дупката в стената. — Дали ще е удобно да ни намерите други стаи? В тези малко духа.

— Ще се погрижа.

— Хубаво. Ако е възможно с по-малко стълби. В последно време коленете ми не се разбират много с проклетите стъпала. Сериозно? Най-после нещо, което да устройва и двама ни.

Глокта огледа за последно тримата мъже в стаята. Плешивият отвърна на погледа му, но лицето му беше безизразно като бяла стена. Кльощавият младеж погледна нервно за момент, после бързо отмести очи. Севернякът продължаваше да гледа изпитателно и с недоверие вратата на тоалетната. Шарлатани, самозванци, шпиони. Но как да го докажа?

— Довиждане, господа — каза Глокта и закуца към стълбите с всичкото достойнство, което успя да събере.

Аристокрация

Джизал остърга последните останали светли косъмчета по брадата си и изми бръснача в купата с вода. После го изтри в кърпа, затвори го и внимателно го постави на масата. Харесваше му как слънцето се отразява в дръжката с инкрустация от седеф. Избърса лицето си и — това бе любимият му момент от деня — се погледна в огледалото. Красива вещ, наскоро донесена от Висерин и подарък от баща му: елипса от лъскаво, гладко стъкло в рамка от пищно гравирано тъмно дърво. Подходяща придобивка за красавец като този, чийто образ в момента го гледаше от стъклото. Наистина, красавец дори е меко казано.

— Истински хубавец си ти, нали? — каза той на образа си в огледалото, прокара пръсти по гладката кожа на бузата си и се усмихна. Каква челюст само. Често му казваха, че това е най-хубавата черта от лицето му, не че с останалите имаше нещо нередно, разбира се. Обърна се наляво, после надясно и огледа добре великолепната си брадичка. Не прекалено масивна или сурова, но не и крехка или по женски деликатна. Истинска мъжка брадичка, с малка трапчинка, знак за сила и авторитетност, но също за чувственост и задълбоченост. Дали имаше друга такава брадичка на света? Сигурно някъде, някой крал или легендарен герой е имал почти толкова съвършена брадичка. Брадичка на благородник, точно така. Няма как човек от простолюдието да има подобна.

Ще да идва от страна на майка му, реши Джизал. Тази на баща му бе по-скоро деликатна, както и тези на братята му, като се замисли. Дожаля му за тях. Той бе наследил цялата красота в семейството.

— А също и по-голямата част от таланта — промърмори доволно той. Отдалечи се неохотно от огледалото и отиде във всекидневната. Облече ризата си и я закопча. Днес трябваше да изглежда възможно най-добре. Самата мисъл предизвика тръпка в стомаха му, която се изкачи до гърлото му и заседна уверено там.

Портите вече са отворени и непрекъснатият поток от хора изпълва Агрионт, за да заемат местата по огромните трибуни на Площада на маршалите. Хиляди. Всеки, който има някакъв сан, както и множество други без никакъв. Започват да се събират: викат, блъскат се, вълнуват се, чакат… него. Джизал се покашля и опита да прогони мислите от главата си. Достатъчно му бе, че от тях не бе спал почти цялата нощ.

Отиде до масата, където го чакаше подноса със закуската му. Взе с ръка една наденичка, отхапа малко от края и задъвка без особено удоволствие от храната. Сбърчи нос и я хвърли обратно в чинията. Тази сутрин нямаше апетит. Докато бършеше пръстите си в салфетката, забеляза нещо на пода пред вратата. Лист хартия. Наведе се, взе го и го разгъна. Имаше само един ред, изписан с прилежен почерк:

— Проклятие! — промърмори Джизал, като не можеше да повярва на очите си. Прочете бележката отново и отново, после я сгъна и нервно се огледа. Сещаше се само за един човек с инициал „А“. През последните няколко дни най-после бе успял да я извади от мислите си и бе прекарал всяка свободна минута в тренировки. Сега всичко пак се връщаше постарому.

— Проклятие! — Отвори отново листа и прочете думите. Чакай ме довечера? Не можа да избегне проблясъка на задоволство, който постепенно се усили и заблестя със светлината на истинско удоволствие. Устните му се разтеглиха в глуповата усмивка. Тайна среща в тъмното? Кожата му настръхна от вълнение при мисълта за това. Но тайните успяват да изплуват на повърхността и тогава, ако брат й разбере? Тази мисъл извика нов пристъп на тревога. Хвана бележката в ръце, готов да я скъса на две, но в последния момент размисли, сгъна я и я прибра в джоба си.

Още докато вървеше в тунела, Джизал чу тълпата. Странен, далечен сбор от множество гласове отекваше, като че ли от всеки камък. И преди го бе чувал, естествено, като зрител, на миналогодишния Турнир, но тогава той не накара кожата му да се изпоти и вътрешностите му да се преобърнат. Да си част от публиката нямаше нищо обща с това да си част от представлението.

Забави крачка, после спря и затвори очи. Облегна се на стената. Звукът на тълпата нахлу в ушите му и Джизал се опита да диша и да успокои нервите си.

— Не се тревожи. Знам точно как се чувстваш. — Той усети успокояващото присъствие на ръката на Уест върху рамото му. — Първият път, когато аз излизах, почти се обърнах да побягна. Но, повярвай ми, всичко ще изчезне с изваждането на оръжията.

— Да — смотолеви Джизал, — разбира се.

Съмняваше се, че Уест разбира точно как се чувства. Може и да е участвал в няколко Турнира преди, но Джизал не смяташе, че в същото време е планирал потайна среща със сестрата на най-добрия си приятел. Замисли се дали Уест щеше да продължи да е така добронамерен, ако знаеше за съдържанието на бележката във вътрешния джоб на Джизал. Нямаше голяма вероятност.

— Да тръгваме. Не искаме да почнат без нас, нали?

— Не искаме. — Джизал пое дълбоко въздух, отвори очи и издиша тежко. Отблъсна се от стената и тръгна бързо през тунела. Изведнъж го обзе паника — къде са оръжията му? Отчаяно ги затърси с поглед наоколо, после въздъхна с облекчение. Бяха в ръката му.

В далечния край на залата стоеше солидна група: треньори, секунданти, приятели и членове на семейството, просто зяпачи. Веднага си пролича кои са състезателите; петнайсетте млади мъже стискаха здраво остриетата в ръце. Атмосферата на страх бе осезаема и заразна. Където и да погледнеше, Джизал виждаше само пребледнели, притеснени лица, изпотени чела и напрегнати погледи. Шумът на тълпата не помагаше за разведряването на напрегнатата обстановка. Навлизаше страховито силен през двойната врата в далечния край на залата, надигаше се и спадаше като бурно море.

Само един от присъстващите нямаше вид на притеснен от случващото се. Стоеше сам, облегнат с гръб на стената, подпрял едното си стъпало на мазилката и небрежно килнал назад глава. Наблюдаваше ставащото наоколо си през полузатворени клепачи. Повечето от състезателите бяха гъвкави, жилави и атлетични. Той не. Беше едър здравеняк с подстригана до кожа тъмна коса. Имаше дебел врат и челюст като стъпало пред входна врата — брадичка като на човек от простолюдието, помисли си Джизал. На един доста голям и мощен селянин със зъл нрав. Ако в ръката му не се поклащаха небрежно две остриета за фехтовка, Джизал спокойно би го объркал с нечий прислужник.

— Горст — прошепна в ухото му Уест.

— Ха, прилича повече на строител, отколкото на фехтовач.

— Сигурно, но външният вид лъже.

Постепенно шумът на тълпата намаля и заедно с него стихна и нервният шепот в стаята. Уест се заслуша.

— Обръщението на краля — прошепна той на Джизал.

— Приятели мои! Сънародници! Поданици на Съюза! — разнесе се звънтящ глас и напълно невъзпрепятствано мина през тежките врати.

— Хоф — изсумтя презрително Уест. — Дори и тук е иззел функциите на краля. Защо просто не сложи короната и да се приключи веднъж завинаги?

— На този ден преди месец мои приятели от Висшия съвет ми зададоха въпрос… редно ли е да има Турнир тази година? — От тълпата се разнесоха бурно освиркване и недоволни крясъци. — Логичен въпрос! — извика Хоф. — Защото сме във война! В смъртна битка със Севера! Всички свободи, които са ни така скъпи, всичките ни права, за които ни завижда цял свят, целият ни начин на живот са заплашени от примитивни диваци!

Един чиновник тръгна из залата и започна да отделя състезателите от придружителите им.

— Успех — каза Уест и го потупа приятелски по рамото. — Ще се видим отвън.

Гърлото на Джизал беше пресъхнало и той единствено успя да кимне с глава.

— Но мъжете, които ми зададоха този въпрос, са смели мъже! — прогърмя отново гласът на Хоф. — Мъдри мъже! До един патриоти! Мои предани колеги от Висшия съвет! И аз разбирам съмненията им относно тазгодишния Турнир! — Той направи дълга пауза. — Но аз им отговорих: „Не!“

Тълпата изригна в бурни овации. Хиляди крещящи гърла повториха последната дума на лорд-шамбелана. Джизал бе отведен в колоната на състезателите. Подредиха се в осем двойки рамо до рамо, една зад друга. Докато лорд-шамбеланът продължаваше тирадата си отвън, ръцете му се засуетиха с остриетата, независимо че ги бе проверил сигурно двайсет пъти вече.

— Не, казах им аз! Нима ще позволим на варварите, на тези животни от мразовития Север да потъпчат начина ни живот? Нима ще позволим този фар на свободата насред световното море от мрак да угасне? Не, им казах аз! Нашата свобода не е за продан, на никаква цена! В едно ви уверявам, приятели мои, сънародници и поданици на Съюза, ние ще спечелим тази война!

Нова вълна от одобрителни викове и аплодисменти. Джизал преглътна и се огледа притеснено. Бремър дан Горст стоеше до него, широко усмихнат, сякаш нищо на света не го тревожеше в момента. Едрият темерут има наглостта да му смигне.

— Проклет идиот — прошепна Джизал, но се постара устните му да не помръднат.

— И така, приятели, и така. — Хоф приключваше обръщението си. — Каква по-добра възможност от тази, изправени пред лицето на опасността, да възхвалим уменията, силата и мъжеството на няколко от най-храбрите синове на Съюза! Съграждани мои, поданици на Съюза, представям ви състезателите!

Вратите се отвориха и ревът на тълпата нахлу в залата. Внезапен и оглушителен, накара гредите на покрива да затрептят. Първата двойка излезе през ярко осветената арка на входа, след нея втората, третата. Джизал бе убеден, че когато дойде неговият ред, ще се вцепени и ще замръзне на място като стреснат заек, но когато моментът дойде, усети как краката му тръгнаха уверено до тези на Горст и чу токовете на лъснатите си ботуши да затракват по плочите пред високата арка на входа.

Площадът на маршалите бе коренно променен. По краищата му се издигаха огромни трибуни, простираха се далеч назад и нагоре и преливаха от развълнувана, многолюдна публика. Колоната на състезателите премина през дълбок, тесен проход между надвисналите отстрани трибуни и се отправи към центъра на голямата арена. Отвсякъде ги заобикаляше гора от дървени греди, колони и подпори. Точно отпред, на привидно огромно разстояние, беше кръгът за дуели. Малко кръгло петно от пожълтяла трева насред море от лица.

Най-отпред, в средата и близо до арената, Джизал успя да различи лицата на богатите аристократи. Превъзходно облечени, засенчили очи с ръце и като цяло достолепно безразлични към предстоящото зрелище. По-назад и нагоре дрехите ставаха не толкова изящни, а лицата по-трудно различими. Повечето от хората изглеждаха просто като неясни петна и цветни точки, наблъскани нагъсто по най-високите нива на огромната, наподобяваща купа, трибуна. Простолюдието обаче компенсираше своята отдалеченост от арената с вълнение: скандираха, крещяха, надигаха се на пръсти и вдигаха ръце във въздуха. Над тях, като острови в океана от народ, стърчаха най-горните части на стените и покривите на по-високите от околните сгради. Всички прозорци и тераси бяха гъсто запълнени с миниатюрните фигурки на хора.

Джизал примигна при вида на цялото това човешко множество. Част от него осъзна, че устата му виси широко отворена, но тази част се оказа прекалено незначителна, за да успее да го накара да я затвори. Проклятие, започна да му се гади. Знаеше си, че трябваше да хапне нещо, но вече бе прекалено късно. Ами ако вземе да повърне пред очите на целия свят? Къде си остави оръжията? Къде са остриетата му? В ръката. В ръката. Ревът на тълпата се издигна и затихна, извиси се в пъстро многообразие от гласове.

Състезателите започнаха да се отдалечават от кръга. Не всички от тях щяха да се дуелират днес, повечето щяха просто да гледат. Все едно публиката за събитието и така не бе достатъчно многобройна. Те се отправиха към предните редове, но, за негово най-голямо съжаление, Джизал не бе сред тях. Той се насочи към загражденията за подготовка на състезателите. Стовари се тежко до Уест и избърса потта от челото си под бурните овации на тълпата. Всичко бе прекалено ярко, прекалено шумно и силно потискащо. Наблизо видя маршал Варуз, беше се навел над заграждението и викаше в нечие ухо. В напразен опит да разсее мислите си с нещо, Джизал се загледа към кралската ложа на отсрещната страна на арената.

— Негово величество изглежда се наслаждава истински на събитието — прошепна в ухото му Уест.

Кралят вече беше дълбоко заспал, клюмнал на една страна, с наклонена под ъгъл корона. Джизал се замисли за момент какво ли би станало, ако тя паднеше.

Принц Ладисла също бе в ложата, облечен великолепно, както винаги, той оглеждаше арената с огромна усмивка, сякаш всичко това бе единствено в негова чест. По-малкият му брат, принц Рейнолт, бе негова коренна противоположност: непретенциозен и уравновесен, гледаше тревожно към изпадналия си в несвяст баща. Майка им, кралицата, седеше до синовете си, изпънала гръб, с високо вдигната глава и старателно се преструваше, че Негово кралско величество съпругът й е напълно буден и короната му не е в опасност от внезапно и болезнено падане в скута й. Между нея и Хоф Джизал забеляза млада жена — много, много красива жена. Беше още по-разточително облечена и от Ладисла, ако това въобще беше възможно, а на шията й блестяха огромни диаманти.

— Коя е жената? — попита Джизал.

— А, принцеса Терез — прошепна Уест. — Дъщерята на великия херцог Орсо, лорд на Талинс. Известна красавица и като никога слуховете не са преувеличени.

— Мислех си, че нищо хубаво не е дошло от Талинс.

— И аз така бях чувал, но ми се струва, че тя е изключение, не мислиш ли? — Джизал не бе съвсем убеден. Наистина бе впечатляваща, но в погледа й имаше някакво ледено презрение. — Мисля, че кралицата е намислила да я омъжи за принц Ладисла.

Джизал видя въпросния принц да се навежда през майка си към нея и да я удостоява с някоя от малоумните си шегички, след което избухна в смях от собственото си остроумие и взе превъзбудено да пляска с ръка по бедрото си. Принцесата го дари с леденостудена усмивка, която дори от това разстояние излъчваше солидна доза презрение. Ладисла изглежда не го долови и Джизал скоро се отегчи. Висок мъж в червен жакет се отправи с тежка стъпка към кръга. Реферът.

— Време е — промърмори Уест.

С театрален жест реферът вдигна ръка и посочи два пръста. Бавно се завъртя на място, докато изчакваше шумът да стихне.

— Днес ще имате удоволствието да се насладите на два дуела! — провикна се той и вдигна и другата си ръка, този път посочвайки три пръста. — Всеки с две от три победи! Четирима ще се дуелират пред вас! Двама ще си тръгнат… с празни ръце. — Реферът свали едната си ръка и поклати натъжено глава. Тълпата въздъхна дълбоко. — Но двама ще преминат в следващия кръг! — Публиката изрева възторжено.

— Готов? — Маршал Варуз се бе надвесил над рамото на Джизал.

Що за глупав въпрос. И какво, ако не съм? Тогава какво? Ще отменим всичко? Извинете, ама не съм готов, така ли? Ще се видим догодина? Но вместо всичко това, успя да каже само:

— Ммм.

— Време е — извика реферът и бавно се завъртя в центъра на арената — за първия дуел.

— Куртката! — викна Варуз.

— Ъ? — Джизал нервно разкопча копчетата и свали куртката си. Започна механично да навива ръкавите на ризата си и с периферното си зрение видя, че противникът му прави същото. Беше висок, слаб младеж с дълги ръце и плах, влажен поглед. Страховит противник, няма що, помисли си Джизал, когато видя как ръцете му трепереха, докато поемаше оръжията от секунданта си.

— Подготвен от Сеп дан Висен, родом от Ростод, Старикланд… — реферът направи драматична пауза — … Къртис дан Броя!

Последва вълна от ентусиазирани аплодисменти. Смешници, помисли си Джизал, биха ръкопляскали на всеки.

Високият младеж се изправи и тръгна с решителна походка към кръга. Стоманените му остриета проблеснаха на слънцето.

— Броя! — повтори реферът, докато дългурестият глупак заема мястото си.

Уест извади оръжията на Джизал от ножниците. От металическия звън отново му се доповръща.

Реферът посочи към загражденията за състезателите.

— Неговият противник днес! Офицер от Кралската гвардия и подготвен от самия лорд-маршал Варуз! — Понесоха се откъслечни аплодисменти и възрастният воин доволно се усмихна. — Родом от Лутар, Мидърланд, но жител на Агрионт… капитан Джизал дан Лутар!

Аплодисментите за Джизал бяха далеч по-силни от тези за Броя. Множество високи провиквания надделяха над общата глъч. Дочу извикани силно числа. Започваше приемането на залози. Изправи се на крака и отново му прималя.

— Късмет. — Уест подаде остриетата на Джизал с дръжките напред.

— Не му трябва късмет! — сопна се Варуз. — Този Броя е гола вода! Внимавай само за дистанцията! Натисни го, Джизал, натисни го!

Пътят до кръга от късата, пожълтяла трева му се стори цяла вечност. Виковете на тълпата кънтяха в ушите му, но не успяваха да заглушат ударите на сърцето му. Въртеше непрекъснато дръжките на оръжията в потните си длани.

— Лутар! — повтори реферът и се усмихна широко на приближаващия Джизал.

В главата му наизскачаха куп безсмислени въпроси. Арди в публиката ли е? Дали го гледа и се чуди ще дойде ли довечера на срещата? Ще загине ли във войната? Как успяват да докарат тревата за кръга насред Площада на маршалите? Погледна към Броя. Дали и той се чувстваше така? Сега тълпата бе притихнала. Тишината се стовари върху му, докато заемаше мястото си в кръга. Намести стабилно стъпала в пръстта. Броя разкърши рамене, тръсна глава и вдигна остриетата си. Джизал усети, че му се пикае. Ужасно му се пикаеше. Ами ако се напикае? Голямо тъмно петно отпред на панталоните му. Мъжът, който се опика на Турнира. Това нямаше да може да го преживее, не и след сто години.

— Начало! — извика реферът.

Нищо не се случи. Двамата мъже останаха на място, лице в лице, с готови за действие оръжия. Джизал усети сърбеж в едната си вежда. Искаше да се почеше, но как? Противникът му облиза устни и бавно пристъпи вляво. Джизал направи същото. Започнаха да се обикалят предпазливо. Сухата трева тихо зашумя под краката им. Започнаха да стесняват дистанцията помежду си и за Джизал целият свят се сви до разстоянието между върховете на рапирите им. Сега са само на крачка. Сега на един фут. Само шест инча помежду им. Цялото внимание на Джизал бе приковано в двете проблясващи точки. Три инча. Броя нанесе вял промушващ удар напред и Джизал го парира, без дори да се замисли над движението си.

Остриетата нежно иззвънтяха и това подейства като сякаш предварително уговорен сигнал. Тълпата възобнови крещенето си и отделни скандирания се извисиха над общия шум:

— Убий го, Лутар!

— Да!

— Мушкай! Мушкай!

Не след дълго отново се върна обичайната равномерна глъч на морето от хора, която започна да се надига и стихва съобразно движенията на противниците в кръга.

Колкото повече Джизал наблюдаваше дългурестия си противник, толкова по-лека му се струваше задачата му. Напрежението му изчезна. Броя атакува отново фронтално, но атаката му бе неумела и Джизал почти не трябваше да помръдва. Последва неубедително посичане отстрани, което Джизал парира без никакво усилие. Броя атакува със скок, но той бе откровено неадекватен и прекомерно разтеглен. Загуби равновесие и Джизал просто се отмести встрани и го мушна в ребрата със затъпения връх на рапирата си. Никакво усилие.

— Една победа за Лутар! — провикна се реферът и трибуните избухнаха в аплодисменти. Джизал се усмихна, наслаждавайки се на одобрението на публиката. Варуз се оказа прав, този противник бе истинско недоразумение, нямаше от какво да се притеснява. Още една победа и е в следващия кръг.

Джизал се върна в своята точка и Броя направи същото, като не спираше да разтрива с ръка ребрата си. Изгледа го свирепо изпод вежди. Джизал ни най-малко не се смути. Кръвнишките погледи вършат работа само ако после можеш да се биеш като хората.

— Начало!

Този път стесниха бързо дистанцията и размениха няколко бързи удара. Джизал не можеше да повярва колко бавен бе противникът му. Движеше се, все едно оръжията му тежаха по цял тон всяко. Броя започна да замахва широко с рапирата си, в опит да се възползва от по-дългите си ръце и така да притисне Джизал. Досега не бе използвал нито веднъж кинжала, да не говорим за координирана атака с двете остриета. И като капак на всичко, започваше да се задъхва, въпреки че бяха открили дуела само преди две минути. Беше ли тренирал въобще този дръвник, или бе попаднал случайно на Турнира, защото са попълвали бройката на състезателите с прислужници от улицата? Джизал се измъкна встрани и краката му затанцуваха около противника. Броя се зае да го преследва с удари, упорито, но нескопосано. Истински срам. Никой не обича неравностойни борби и некадърността на този кретен го лишаваше от възможността да блесне.

— О, я стига — викна му Джизал. Трибуните избухнаха в смях. Броя стисна зъби и се хвърли в атака. Вложи всичко от себе си, но то не бе много. Джизал отби вялите му атаки, избегна ударите и се понесе с лекота из кръга, докато противникът му се запрепъва, като през цялото време изоставаше на поне три крачки след него. Липсваха му прецизност, скорост и замисъл. Само като си помислеше, че преди две минути бе ужасѐн от предстоящия дуел с този нескопосан глупак. Сега беше направо отегчен.

— Ха! — извика Джизал и внезапно премина в нападение. С мощен замах извади Броя от равновесие и го отблъсна залитащ назад. Тълпата скочи на крака и изрева. Джизал нанесе няколко промушващи удара към гърдите, които противникът му, отново силно залитайки назад, успя едва да парира, докато отстъпваше панически. Броя изби един последен удар, след което се спъна, разпери ръце и падна по задник извън кръга. Късото острие излетя от ръката му.

Надигна се вълна от бурен смях, към която Джизал не се сдържа да не се присъедини. Горкият глупак представляваше смешна картина. Паднал на тревата, с вдигнати във въздуха крака, приличаше на обърната по гръб костенурка.

— Печели капитан Лутар! — обяви реферът. — Две на нула победи!

На земята Броя се превъртя на ръце и колене и смехът на публиката премина в подигравателни скандирания. Горкият глупак изглеждаше като че ли всеки момент ще се разплаче. Джизал пристъпи напред и му предложи ръка, но не успя да скрие напълно ехидната си усмивка. Победеният му противник демонстративно игнорира подадената му ръка и се изправи. Погледна Джизал и в очите му се четеше смесица от болка и омраза.

Джизал сви рамене и се усмихна.

— Не е моя вината, че си пълен некадърник.

— Още? — попита Каспа с кървясали от многото алкохол очи. Бутилката в ръката му се кандилкаше несигурно.

— Не, благодаря. — Джизал внимателно отклони бутилката, преди Каспа да успее да му налее. За момент лейтенантът го изгледа недоумяващо с премрежени очи и се обърна към Яленхорм.

— Още?

— Естествено. — Едрият мъж плъзна чашата си по грапавия плот на масата с жест, който трябваше да означава: „Въобще не съм пиян“, въпреки че очевидно беше точно обратното. Каспа наведе гърлото на бутилката и примижа към чашата, все едно беше на километри от него. Джизал наблюдава как стъкленото гърло се люшна несигурно във въздуха и после издрънча в ръба на чашата. Последвалото бе неизбежно и той едва се сдържаше да гледа. Виното се изля на масата и плисна в скута на Яленхорм.

— Ти си пиян! — викна едрият лейтенант и скочи на крака, като при това преобърна назад стола си. Започна да изтръсква с несигурни движения виното от униформата си.

Няколко от другите посетители извърнаха глави към масата им с нескрита неприязън.

— Ефтефтвено — изфъфли Каспа и се разхили.

Уест вдигна за кратко поглед от чашата си.

— И двамата сте пияни — каза той.

— Не сме виновни ние — Яленхорм затърси пипнешком стола си, — а той!

Пръстът му се поклати към Джизал.

— Той спечели! — избърбори Каспа. — Спечели той и още как. И сега ние трябва да празнуваме!

На Джизал му се прииска да не трябваше да празнуват чак толкова. Започваше да се чувства неудобно.

— Братовчедка ми Арис феше там — фидяла те е. Тя феше мноо фпешътлена. — Каспа преметна ръка през рамото на Джизал. — Мисля, че мноо те аресвъ… ересва… ъресва. — Той завря устни в лицето на Джизал, докато безрезултатно се опитваше да произнесе правилно думата. — Да знаеш, мноо е богата. Мноо богата е. Ъресва те.

Джизал сбърчи нос. Нямаше абсолютно никакъв интерес към празноглавата, бледа като призрак братовчедка, независимо колко богата е, а и дъхът на Каспа смърдеше.

— Хубаво… прекрасно — каза той и откопча ръката на лейтенанта от врата си. Избута го, недотам внимателно, настрана.

— Така, кога ги подхващаме северняците? — попита Бринт на доста висок глас, все едно нямаше търпение лично да се заеме със задачата. — Надявам се да е по-скоро, че да сме се върнали преди началото на зимата. Какво ще кажеш, майоре?

— Хм — изсумтя Уест със сериозно изражение на лицето, — с това темпо ще сме късметлии, ако успеем да тръгнем до началото на зимата.

Бринт го погледна леко учуден.

— Е, когато и да стигнем, сигурен съм, че здраво ще ги отупаме диваците.

— Ши ги отупаме! — извика Каспа.

— Аха — кимна в съгласие Яленхорм.

Уест не бе в настроение за ежби.

— Аз, на ваше място, не бих бил толкова сигурен — каза той. — Виждали ли сте на какво прилича мобилизираната войска? Едва успяват да ходят, камо ли да се бият. Истински срам.

Яленхорм пренебрежително размаха юмрук.

— Северняците не са нищо повече от едни скапани диваци, до един! Ще ги натръшкаме по задници, точно както Джизал направи с тоя глупак на арената, нали, Джизал? Ще сме си у дома преди зимата, всички така казват!

— Познаваш ли терена? — наведе се през масата Уест. — Само гори, планини и реки. Почти няма открити равни пространства и има прекалено малко пътища, по които да напредваме. Преди да започнеш да налагаш някого, първо трябва да го хванеш. У дома за зимата? По-вероятно за следващата зима, ако въобще се върнем оттам.

Очите на Бринт бяха широко отворени и пълни с ужас.

— Не го мислиш сериозно, нали?

— Не… не, прав си. — Уест въздъхна и отърси глава. — Сигурен съм, че всичко ще свърши добре. Ще има слава и повишения за всички и ще се приберем преди зимата. Но аз на твое място бих си взел шинела за всеки случай.

Настана неловко мълчание. Уест имаше на лицето си онази свъсена физиономия, която често го навестяваше и значеше, че това е всичкото веселие, което ще изкопчат от него за тази вечер. Бринт и Яленхорм гледаха озадачено и леко нацупено. Само Каспа бе запазил доброто си настроение. Олюляваше се на стола си с притворени очи и в блажено неведение за всичко наоколо.

Ама че празненство.

Джизал реши, че вече е достатъчно изморен, ядосан и притеснен. Притесняваше се за Турнира, за войната, притесняваше се за Арди. Бележката й все още беше у него, сгъната и прибрана в джоба му. Хвърли крадешком поглед на Уест. Проклятие, изпитваше вина. Никога досега не бе изпитвал вина и усещането никак не му допадна. Ако не отидеше на срещата, щеше да е гузен, че я е оставил да чака сама в тъмното. Ако отидеше, щеше да е гузен, че е нарушил обещанието си пред Уест. Сериозна дилема. Джизал загриза нокътя на палеца си. Какво става с това проклето семейство Уест?

— Е — каза рязко Уест, — аз ще вървя. Утре ще ставам рано.

Бринт измърмори нещо.

— Хубаво — каза Яленхорм.

Майорът погледна Джизал право в очите.

— Може ли да поговорим насаме? — Лицето му бе сериозно, мрачно, дори ядосано. Сърцето на Джизал подскочи. Ами ако е разбрал за бележката? Ами ако Арди му е казала? Майорът се обърна и тръгна към един по-спокоен ъгъл на таверната. Джизал се заоглежда, затърси отчаяно как да се измъкне от разговора.

— Джизал! — подкани го Уест.

— Да, да. — Изправи се и с огромна неохота последва приятеля си. Надяваше се усмивката му да е достатъчно невинна. Сигурно е за нещо друго. Нищо общо с Арди. Дано да е за нещо друго.

— Никой не бива да научава това, което ще ти кажа — започна Уест и се озърна да се увери, че никой не ги гледа. Джизал преглътна. Всеки момент ще получи юмрук в лицето. Най-малко един. Никога не го бяха удряли в лицето, не и истински. Веднъж едно момиче здравата го зашлеви, но това няма да е същото. Подготви се доколкото можа, стисна зъби и леко замижа. — Бър обяви датата. Имаме четири седмици.

— Какво? — зяпна го Джизал.

— До потегляне.

— Потегляне?

— Към Англанд, Джизал!

— О, да… Англанд, разбира се! Четири седмици, така ли?

— Реших, че трябва да знаеш. Нали си зает с Турнира в момента, та да имаш време да се подготвиш. Но не казвай на никого.

— Няма, разбира се. — Джизал избърса с ръка потното си чело.

— Добре ли си? Изглеждаш пребледнял.

— Добре съм, нищо ми няма. — Пое дълбоко въздух. — Заради вълнението е, фехтовката и… всичко останало.

— Не се тревожи, днес се справи страхотно. — Уест го тупна по рамото. — Но имаш още доста работа. Три дуела, преди да можеш да се наречеш шампион. И всеки следващ ще е по-тежък от предходния. Не се отпускай, Джизал — и не се напивай много! — Майорът се обърна рязко и излезе. Джизал въздъхна от облекчение, докато сядаше обратно на масата. Носът му бе непокътнат.

Видял, че Уест не се връща на масата, Бринт вече бе започнал да мрънка.

— Какво беше всичко това? — попита той с навъсено лице и посочи с палец към вратата. — Искам да кажа, знам, че е герой от войната и така нататък, ама… искам да кажа!

— И какво точно искаш да кажеш? — Джизал го погледна строго.

— Ами, да говори така! Пораженчески! — Изпитият алкохол го окриляваше и той още повече се надъха. — Това е… искам да кажа… говори като пълен страхливец, ето така говори!

— Слушай сега, Бринт — сряза го Джизал. — Той се е бил в три решителни битки и неговата част е била първа в пробива при Улриок! Може и да не е благородник, но е истински куражлия! Освен това, разбира от военно дело, познава Англанд, познава и маршал Бър! А какво знаеш ти, Бринт? — Устните на Джизал се изкривиха. — Освен как да губиш на карти и да изпразваш бутилки вино?

— И това е всичко, което човек трябва да знае, според моите разбирания — изсмя се нервно Яленхорм. Постара се всячески да успокои ситуацията. — Още вино? — провикна се той към никого конкретно.

Джизал се тръшна на стола си. Ако настроението на компанията бе спаднало преди напускането на Уест, сега направо удряше в пода. Бринт се намуси. Яленхорм се люлееше на стола си. Каспа беше дълбоко заспал, проснат по очи на мокрия плот на масата и тихо похъркваше.

Джизал пресуши чашата си и огледа лицата на посърналата компания. Беше отегчен. Едва сега осъзна факта, че пиянските разговори са интересни само ако си пиян. Разликата между забавния събеседник и непоправимия кретен е само няколко чаши вино. Замисли се дали когато е пиян и той не се превръща в същия досадник като Каспа, Яленхорм или Бринт?

Усмихна се леко и погледна в очите нацупения лейтенант. Ако беше крал, рече си Джизал, щеше да наказва скапаните събеседници със смърт или поне с дълга присъда. Стана от стола.

Яленхорм го изгледа отдолу.

— Какво правиш?

— По-добре да си тръгвам и да си почина — отсече Джизал. — Утре ще тренирам. — Само за това му стигнаха силите, но пак по-добре, отколкото просто да стане и да си тръгне.

— Но нали днес спечели! Няма ли да празнуваш?

— Спечелих един дуел. Остават ми още три и всеки от другите противници ще е по-добър от днешния идиот. — Той взе куртката си от облегалката на стола и я наметна върху раменете си.

— Както искаш — каза Яленхорм и сръбна шумно от чашата си.

Каспа се надигна от масата. От едната страна на главата косата му бе залепнала и сплъстена от разлятото вино.

— Тръгъш ли си фече? — изфъфли той.

Джизал кимна, обърна се и излезе. Навън духаше хладен вятър, който допълнително го отрезви. Беше болезнено трезвен. Отчаяно искаше малко интересна компания, но къде да я намери по това време? Сещаше се само за едно място.

Измъкна бележката от джоба си и я прочете отново на смътната светлина от прозореца на таверната. Ако побързаше, можеше да я завари там. Тръгна бавно към Четирите ъгъла. Просто ще си поговорят, това е. Имаше нужда да поговори с някого…

Не. Наложи си да спре. Можеше ли да продължи да се преструва, че наистина иска само приятелство от нея? Приятелство между мъж и жена е това, което хората наричат положението, при което единият неотстъпчиво преследва другия, но не стига доникъде. Подобна ситуация не го устройваше никак.

Тогава какво? Брак? С момиче без благороден произход и без никакви пари? Немислимо! Представи си как води Арди у дома да се запознае със семейството му. Ето я съпругата ми, татко! Съпруга ли? И какви връзки има тя? Потръпна при мисълта.

А не могат ли да намерят някакво компромисно решение, нещо по средата, което да устройва и двама им? Краката му отново тръгнаха напред. Не приятелство, нито брак, а някаква по-свободна уговорка? Тръгна по улицата към Четирите ъгъла. Ще се виждат тайно, ще разговарят, ще се смеят, някъде, където има и легло, може би…

Не. Не. Джизал закова на място и се шляпна от безсилие по главата. Не трябваше да допуска това да става, дори и хипотетично да бе възможно. Уест настрана, ами ако някой друг научи? Естествено, неговата репутация няма да пострада въобще, но нейната ще бъде съсипана. Съсипана. При мисълта го побиха тръпки. Тя не заслужава това. Не може просто да приеме, че това си е неин проблем. Не може. И за какво? Просто да се позабавлява малко? Какъв егоизъм. Не можеше да повярва, че едва сега осъзнаваше това.

И така, отново стигна до задънената улица, за десети път днес: нищо добро нямаше да излезе от това да започне да се среща с нея. Още повече, скоро щеше да тръгне на война и това неминуемо щеше да сложи край на жалките му блянове. Тогава, сега се прибира вкъщи и ляга да спи, а утре отива да тренира. И ще тренира отново и отново, докато маршал Варуз не избие всички мисли за нея от главата му. Пое дълбоко въздух, изпъна рамене и се насочи към Агрионт.

Статуята на Харод Велики се издигаше в мрака върху мраморен пиедестал, висок почти колкото Джизал. Изглеждаше прекалено голяма и грандиозна за непретенциозните размери на закътаното площадче на Четирите ъгъла. През целия път дотук бе прескачал от сянка в сянка, избягвайки хората, и се бе постарал да не бъде забелязан. Всъщност по това време нямаше много хора навън. Беше късно и най-вероятно и Арди отдавна се бе отказала да чака и се бе прибрала у дома, ако, естествено, въобще е дошла на срещата.

Джизал се шмугна в сянката на пиедестала и предпазливо го обиколи. Почувства се като пълен глупак. Толкова пъти бе минавал през този площад. Нали е обществено място? Имаше право да бъде там колкото и всеки друг и въпреки това се чувстваше като крадец.

Площадът бе празен. Добра новина. Мислено си пожела успех пред мрачната перспектива: нищо не печелеше, а много бе заложено на карта. Но защо се чувства така опустошен отвътре? Погледна към лицето на Харод, застинало в онази сурова физиономия, която скулпторите пазят само за статуите на най-великите. Изящна, силна брадичка има този Харод, помисли си Джизал, почти като моята.

— Събуди се! — прошепна глас в ухото му. Джизал изписка като девойка, скочи настрани и залитна. Успя да остане прав единствено благодарение на това, че се вкопчи с ръка в единия крак на Харод Велики. Зад гърба си видя тъмна фигура с качулка на главата.

— Не те видях — смотолеви той и моментално осъзна, че продължава отчаяно да стиска каменното стъпало. Положи всички усилия да изглежда небрежно. Трябваше да признае, началото не бе добро. Нямаше никаква дарба за подобни потайни начинания, а по всичко личеше, че Арди се чувства в свои води. Замисли се дали не го бе правила и преди.

— Доста си труден за откриване напоследък — каза тя.

— Ами… — промърмори Джизал. Сърцето му още блъскаше силно от преживяния шок. — Бях зает с Турнира и всичко останало…

— А, така важния за всички Турнир. Гледах те как се биеш днес.

— Така ли?

— Много впечатляващо.

— Ъ, благодаря, аз…

— Брат ми е говорил с теб, нали?

— За фехтовката?

— Не, глупчо. За мен.

Джизал замълча и се замисли за най-добрия отговор на този въпрос.

— Ами, той…

— Страх ли те е от него?

— Не… е, добре, да!

— Но въпреки това дойде. Предполагам, трябва да съм поласкана. — Тя закрачи около него и започна бавно да го оглежда от глава до пети. — Но пък не се разбърза кой знае колко. Късно е. Скоро трябва да се прибирам.

Нещо в начина, по който го гледаше, никак не му помогна да успокои пулса си. Точно обратното. Трябва да й каже, че не може да се виждат повече. Че не е редно. И за двама им. Че нищо добро няма да излезе от това… нищо добро…

Дишането му стана още по-учестено и напрегнато, не можеше да откъсне очи от лицето й. Трябва да й каже, сега. За това беше дошъл, нали? Отвори уста, но не успя да каже нищо. Всичките му доводи сега изглеждаха далечни и объркани, неясни и отнасящи се за други хора, безпочвени доводи.

— Арди…

— Аха? — Тя пристъпи към него и леко наклони глава на една страна. Джизал се опита да се дръпне, но гърбът му опря в пиедестала на статуята.

Арди приближи още малко и леко разтвори устни. Очите й се приковаха в неговите. В това няма нищо нередно, нали?

Пристъпи отново и вдигна лице към неговото. Джизал помириса кожата й, главата му се замая от аромата й. Долови топлия й дъх върху бузите си. А има ли нещо нередно в това?

Джизал усети хладните й пръсти върху лицето си, погалиха го, проследиха извивката на челюстта му, заровиха се в косата му и придърпаха главата му към нейната. Устните й докоснаха бузата му, бяха топли и меки. После брадичката му, устата му. Засмукаха нежно устните му. Тя леко се притисна в него и другата й ръка се плъзна по гърба му. Езикът й се мушна в устата му и докосна неговия, докосна зъбите му. Арди изстена. Той също, може би — не бе сигурен. Цялото му тяло потрепери, усети едновременно горещина и хлад. Цялото му съзнание бе в устните му. Сякаш за пръв път целуваше момиче. А в това има ли нещо нередно? Зъбите й захапаха устните му, почти болезнено, но приятно.

Джизал отвори очи. Беше останал без дъх, трепереше и коленете му се огъваха. Тя го погледна. Очите й блестяха в тъмното, наблюдаваха го внимателно, изучаваха го.

— Арди…

— Какво?

— Кога ще те видя отново? — Гърлото му бе пресъхнало и гласът му звучеше дрезгаво. Тя сведе поглед и се усмихна. Жестока усмивка, безмилостна, сякаш го бе хванала да блъфира и му бе измъкнала куп пари. Беше му все едно. — Кога, Арди?

— Ще ти кажа, когато е време.

Трябваше да я целуне отново. Да вървят на майната си всички последствия. Майната му на Уест. Проклети да са всички. Наведе се към нея и затвори очи.

— О, не, не. — Тя отблъсна устните му и се отскубна от ръцете му. — Трябваше да дойдеш навреме.

Без да спира да се усмихва, Арди се обърна и си тръгна. Джизал остана долепен до студения пиедестал. Наблюдава я как се отдалечава, притихнал, неподвижен и очарован. Никога досега не се бе чувствал така. Никога.

Тя се извърна през рамо, сякаш просто да провери дали още я гледа. Само от погледа й гърдите му се свиха болезнено. После тя се скри зад ъгъла и изчезна от полезрението му.

Джизал остана за малко до статуята, с широко отворени очи и без дъх. Студен вятър премина през площада и сякаш донесе обратно цялата тежест на света върху плещите му. Фехтовката, войната, приятелят му Уест и всичките му задължения. Една целувка, само това. Една целувка и цялата му самоувереност изтече от него като вода от спукана делва. Огледа се объркано. Беше изплашен и внезапно обзет от чувство на вина. Какво направи току-що?

— Мамка му — изруга.

Гадна работа

Различните неща миришат различно, когато горят. Живото дърво, свежо и смолисто, гори различно и мирише различно от мъртвото, сухо и изпръхнало. Човек и прасе обаче миришат еднакво, когато горят, но това е друга тема. Тази миризма на изгоряло, която Кучето надушваше в момента, беше на къща. Знаеше го със сигурност. Познаваше добре тази миризма, повече, отколкото би му се искало. Къщите рядко изгарят от само себе си, обикновено има нещо насилствено, а това означаваше, че наоколо ще има хора, много вероятно, готови за бой. Затова той много предпазливо пропълзя по корем между дърветата и надзърна от храсталака.

Видя я точно пред себе си. Беше край реката и над нея се издигаше плътен стълб от черен дим. Малката къщурка продължаваше да дими, но вече бе изгоряла до ниските каменни зидове. Имало е и хамбар, но сега той бе просто купчина черна пепел и недогорели парчета дърво. Наоколо имаше няколко дървета и малка изорана нива. Фермерството на север винаги бе граничило с бедност. Прекалено студено, за да отгледаш достатъчно — често нищо повече от корени и малко овце. Ако си късметлия, може и едно-две прасета.

Кучето поклати глава. Кому е притрябвало да пали къщата на тези бедни хорица? Кой ли би искал да им отнеме това парче неплодородна земя? Някои хора просто обичат да палят, предположи той. Примъкна се още малко напред и погледна вляво и вдясно. Надяваше се да види хората, сторили това, но всичко, което се разкри пред очите му, бе долината и няколко пръснати из нея изпосталели овце. Пропълзя заднешком в храстите.

Когато приближи лагера, чу повишени гласове — караха се. Сърцето му се сви. За момент се замисли дали просто да не заобиколи и да продължи сам нататък, така му бяха омръзнали непрестанните кавги. После реши да не го прави. Що за следотърсач е този, който изоставя собствените си хора.

— Що не си затвориш плювалника, Дау — гърмеше гласът на Тъл Дуру. — Искаше да тръгнем на юг, а като тръгнахме, не спря да се оплакваш от планините! Сега, като слязохме от планините, мрънкаш от сутрин до мрак, че ти бил празен коремът! Писна ми да те слушам, хленчещо псе такова!

— Откъде накъде ти ще получаваш два пъти повече храна от другите? Само защото си огромна, тлъста свиня, така ли? — изръмжа Дау Черния.

— Ах, ти, копеле! Ще те смажа като червей, да знаеш!

— Ще ти прережа гърлото, докато спиш, лоена топка такава! И после ще има достатъчно храна за останалите! А също така ще се отървем завинаги от проклетото ти хъркане! Сега разбирам защо ти викат Буреносния — трещиш като гръмотевица нощем!

— Затваряйте си плювалниците и двамата! — Кучето дочу мощния рев на Три дървета. — До гуша ми дойде!

Сега вече ги виждаше. Дау и Тъл Дуру стояха наежени един срещу друг, а Три дървета беше помежду им, с разперени на двете страни ръце. Форли седеше с тъжно изражение на лицето и наблюдаваше сцената, а Мрачния дори не поглеждаше останалите. Седеше и проверяваше перата на стрелите си.

Кучето изсъска от храстите и четиримата рязко се извърнаха.

— Кучето идва — каза Мрачния, без да вдига глава от стрелите си.

Можеш ли го разбра тоз човек? Не проговаря с дни, а накрая, като си отвори устата, винаги казва нещо очевидно за всички.

Както винаги, Форли се опита да разсее напрежението. Кой знае докога ще издържат да не се избият помежду си, ако го нямаше него.

— Какво откри, Куче? — попита той.

— Слушай само какво открих — отвърна ядосано Кучето и излезе иззад дърветата. — Пет ненормални копелдака насред гората! Чух ги от цяла миля разстояние! А представи си само, наричат се именити воини, хора, дето уж трябва да им разбират повече главите! Карат се помежду си, както винаги! Пет ненормални копелдака…

— Ясно, Куче — прекъсна го Три дървета с вдигане на ръка. — Напълно си прав. — Изгледа свирепо Дау и Тъл, които си размениха по един кръвнишки поглед, но не казаха нищо. — Е, какво откри?

— Нещо става наблизо, може би битка. Видях една ферма да гори.

— Гори, викаш? — попита Тъл Дуру.

— Да.

— Води ни, тогава — каза Три дървета.

Кучето не беше видял това от позицията си горе сред дърветата. Не би могъл. Беше твърде далече, а и имаше прекалено много дим. Но сега, отблизо, го видя, и стомахът му се обърна. Другите също го видяха.

— Гадна работа е това — каза Форли, вдигнал глава към дървото. — Много гадна.

— Аха — смотолеви Кучето. Не се сети какво друго да каже. Клонът скърцаше при всяко полюшване на тялото на възрастния мъж, чийто боси крака почти стигаха земята. Със сигурност е опитал да се бие, две стрели стърчаха от тялото му. Жената бе прекалено млада, за да му е съпруга. Дъщеря, най-вероятно. Кучето предположи, че двете хлапета са нейни.

— Кой беси деца? — промърмори.

— Сещам се за някои, чиито души са достатъчно черни — отвърна Тъл.

Дау се изплю на земята.

— За мене ли говориш? — изръмжа той и двамата с Тъл отново бяха готови да се захапят като куче и котка. — Може и да съм изгорил някоя и друга ферма, или едно-две села, ама си имах причини, беше война. И пощадих децата.

— Друго съм чувал аз — каза Тъл. Кучето затвори очи и въздъхна.

— Да не мислиш, че ми пука какво си чувал ти? — излая Дау. — Може би името ми е по-черно, отколкото заслужавам, тлъсто лайно такова!

— Знам аз какво точно заслужаваш, копеле!

— Достатъчно! — викна Три дървета, без да сваля очи от дървото. — Не може ли да проявите малко уважение? Прав е Кучето. Сега сме извън планините, а тук се пече нещо. Никакви дрязги повече. Никакви. Отсега нататък ще го даваме тихо и кротко, като през зимата. Ние сме именити воини и имаме мъжка работа за вършене.

Кучето кимна, доволен, че най-накрая някой проявява здрав разум.

— Има битка наблизо — каза той. — Няма какво друго да е.

— Аха — измънка Мрачния, въпреки че не стана ясно с какво точно е съгласен.

Три дървета не сваляше очи от телата по клоните.

— Прав си. Сега трябва да се съсредоточим върху това. Върху това и нищо друго. Ще открием хората, които са свършили тази гадост, и ще разберем за какво се бият. Няма полза от друго, докато не разберем кой с кого се бие.

— Който и да е сторил това, се бие на страната на Бетод — каза Дау. — Личи отвсякъде.

— Ще видим. Дау, Тъл, свалете телата от дървото и ги погребете. Може би малко работа ще ви поохлади главите. — Двамата си размениха нови свирепи погледи, но Три дървета не им обърна внимание. — Куче, ти върви да потърсиш следите на тия главорези. Като ги намериш, проследи ги и довечера ще ги навестим. Точно както те са направили с тия хорица.

— Хубаво — каза Кучето. Нямаше търпение да се залови за работа. — Ще ги навестим.

Кучето не разбираше какво става. Ако тези бяха тръгнали на боен поход, явно хич не се тревожеха, че могат да бъдат открити от врага, защото въобще не се бяха постарали да прикрият следите си. Откри ги без никакви затруднения. Бяха петима и просто си бяха тръгнали от горящата ферма, ей така, сякаш са излезли на разходка. Следите им водеха покрай реката, през долината и влизаха в гората. Кучето ги следваше с такава лекота, че на моменти се притесни да не е номер, помисли си, че го причакват сред дърветата, за да обесят и него на някой клон. Оказа се, че греши. Настигна ги точно преди мръкване.

Първо подуши огъня им — печеше се шилешко. После чу гласовете им — говореха високо, викаха, смееха се — с две думи, въобще не си даваха зор да пазят тишина. Чуваше ги ясно, въпреки шума на реката, която минаваше току до лагера им. Накрая ги видя. Седяха около огромен огън в средата на една полянка. Върху него се печеше одрано и забучено на дървен кол шиле. Сигурно го бяха взели от мъртвото семейство. Кучето се сгуши в храстите и застана напълно неподвижно, точно както би трябвало да постъпят и те. Преброи петима мъже или по-скоро четирима и едно около четиринайсетгодишно момче. Всичките седяха около огъня и никой не стоеше на пост, никаква предпазливост. Наистина не разбираше какво става.

— Просто си седят там — пошепна той на останалите, когато се върна в лагера. — Просто си седят, нямат пост, нищо.

— Просто седят? — попита Форли.

— Аха. Петима. Седят и се смеят. Не ми харесва тая работа.

— На мен също — каза Три дървета, — но това с фермата ми харесва още по-малко.

— Да хващаме оръжията — изсъска Дау. — К’во го мислим толкова?

Като никога Тъл бе съгласен с него.

— Оръжията, главатар, да им дадем един урок — закани се той.

Дори Форли Слабака не се опита да избегне боя този път, но въпреки това Три дървета не избърза с отговора си и помисли известно време, преди накрая да кимне утвърдително.

— Хващайте оръжията.

Няма как да видиш Дау Черния в тъмното, освен ако сам не пожелае това. Няма как и да го чуеш, но докато пълзеше между дърветата, Кучето знаеше, че другарят му е някъде там. Когато се биеш достатъчно дълго редом с някой, започваш да го разбираш. Научаваш как мисли и ти започваш да мислиш по същия начин. Дау беше някъде там.

Кучето имаше своя задача. Видя на фона на огъня тъмното очертание на гърба на мъжа най-отдясно. Седеше облегнат на едно дърво. Кучето не се замисли много за другите около огъня. Не го бе грижа за нищо, освен за задачата му. Когато избереш да тръгнеш със задача или главатарят ти те изпрати с такава, просто вървиш докрай и не поглеждаш назад, докато не изпълниш, каквото се очаква от теб. Времето, прекарано в чудене, е точно толкова, колкото е нужно, за да бъдеш убит. Логън го бе научил на това и Кучето никога не го забрави. Така стоят нещата.

Кучето пропълзя напред и приближи достатъчно, че да усети топлината от огъня по лицето си. Намести ръка около дръжката на ножа. И както обикновено, страшно му се пикаеше. Сега целта му бе само на крачка отпред. Момчето седеше с лице към него — ако не бе толкова заето с ядене и вдигнеше поглед от месото дори за секунда, щеше да го види.

Един от другите мъже изхърка звучно, което значеше, че Дау го е докопал, а това от своя страна беше гаранция, че с него е свършено. Кучето скочи напред и заби ножа странично във врата на седящия с гръб към дървото. Той се извърна за момент и сграбчи разпорената си шия, после залитна и се строполи на земята. Един от другите скочи на крака и захвърли недояденото си парче шилешко. В следващия момент една стрела го прониза в гърдите. Мрачния бе на позицията си при реката. Жертвата му погледна озадачено, после се смъкна на колене и лицето му се изкриви от болка.

Сега при огъня останаха само двама. Момчето не бе помръднало от мястото си, седеше и зяпаше Кучето, а от устата му висеше парче месо. Другият мъж скочи на крака. Дишаше тежко и държеше дълъг нож в ръка. Сигурно го бе извадил, за да си помага при яденето.

— Хвърли ножа! — извика Три дървета. Кучето го видя да излиза от дърветата с широка крачка и светлината от огъня проблесна в металния обков на кръглия му щит. Човекът се поколеба, прехапа устни и очите му се стрелнаха последователно към Дау и Кучето, докато двамата го приближиха отстрани. Тогава видя Буреносния да излиза от сянката на дърветата. Беше толкова огромен, че направо не приличаше на човек. Грамадният меч бе небрежно облегнат на рамото му. Тази гледка дойде в повече на мъжа и той хвърли ножа на земята.

С един скок Дау се озова до него, сграбчи китките му и ги върза здраво на гърба. Свали го с рязко движение на колене пред огъня. Стиснал зъби, Кучето направи същото с момчето. Цялата схватка приключи мигновено, тихо и кротко, точно както искаше Три дървета. Кучето имаше кръв по ръцете си, но така е то в тази работа, нищо не можеш да направиш по въпроса. Останалите от групата им се приближиха. Мрачния прецапа реката и метна през рамо лъка си. Мимоходом ритна тялото на неговия човек, но то не помръдна.

— Мъртъв — отбеляза.

Форли се появи зад Мрачния и хвърли поглед на пленниците. Дау застана до този, който бе вързал, и се вторачи изпитателно в него.

— Тоя тука го знам — каза той с известно задоволство в гласа. — Гроа Мътния, нали? Ама че късмет! От известно време насам ме тормозеше мисълта за теб.

Мътния заби поглед в земята. Изглежда достатъчно жесток тип, помисли си Кучето, точно от хората, които са способни да обесят някой фермер, ако им се изпречи пред очите.

— Аз съм Мътния, да, и няма нужда да питам за вашите имена, защото щом се разбере, че сте убили събирачи на краля, до един ще сте мъртви!

— Мен ме викат Дау Черния.

Главата на Мътния подскочи нагоре и устата му зяпна.

— О, мамка му — прошепна той.

Момчето, което стоеше на колене до него, се ококори и се озърна стреснато.

— Дау Черния? Да не си този Дау Черния, същия дето… о, мамка му.

Дау бавно кимна и на лицето му се разтегли широка усмивка, зловеща усмивка.

— Гроа Мътния. За много деяния имаш да плащаш. Въртеше ми се из главата, а сега си ми пред очите — каза той и го потупа по бузата. — И в ръцете също. Ама че късмет.

Гроа отдръпна главата си, колкото можа.

— Мислех, че вече си в ада, Дау Черния, копеле такова!

— Аз също, но се оказа просто на север от планините. Имаме въпроси за теб, Мътен, преди да си получиш заслуженото. Кой е този крал? Какво събирате за него?

— Майната им на въпросите ти!

Три дървета го издебна, докато не гледаше към него, и го фрасна здраво в лицето. Мътния се обърна към него и в това време Дау го тресна от другата страна. Повториха същото неколкократно и главата на Мътния бе лашкана от ударите напред-назад достатъчно дълго, за да омекне собственикът й и да стане по-сговорчив.

— С кого се биете? — попита Три дървета.

— Не се бием! — избълва Мътния през изпочупените си зъби. — Смятайте се за мъртви, копелета! Не знаете какво става, нали?

Кучето смръщи чело. Не му хареса как прозвуча последното. Като че ли нещата се бяха променили в тяхно отсъствие, а досега той не бе виждал промяна към по-добро.

— Тук аз задавам въпросите — каза Три дървета. — Ти просто си опичай малкото ум и отговаряй. Кой още се бие? Кой не коленичи пред Бетод?

Въпреки вързаните ръце, Мътния се разсмя.

— Никой не остана! Свършиха битките! Бетод сега е крал! Крал на целия Север! Всички коленичат пред него…

— Не и ние — избоботи Тъл Дуру и се надвеси над него. — Ами Яул Стареца?

— Мъртъв!

— Ами Ситинг или Гърмящия?

— Мъртъв и мъртъв, тъпи копелета! Сега всички битки са на юг! Бетод е във война със Съюза! Аха! И засега добре ги пердашим!

Кучето не знаеше дали да вярва на ушите си. Крал? Никога досега не бе имало крал в Севера. Нямаше нужда от такъв. Пък и Бетод би бил последният човек, когото Кучето би искал за крал. А и това с войната със Съюза? Ненормална работа. Южняците винаги бяха повече от тях.

— Щом няма битки по тези земи — попита Кучето, — вие защо убивате?

— Начукай си го!

Тъл го зашлеви здраво през лицето и той падна на земята. Дау добави един ритник и после го изправи пак на колене.

— Защо ги убихте? — попита Тъл.

— Данъци! — извика Мътния. От носа му течеше кръв.

— Данъци? — намеси се Кучето. Странна дума, почти не разбираше значението й.

— Не искаха да плащат!

— Данъци за кого? — попита Дау.

— За Бетод, ти за кого мислиш? Взе всичката тая земя, разби клановете и си я взе за себе си! Сега хората му дължат, а ние събираме дължимото!

— Данъци, а? Това със сигурност е някоя южняшка измишльотина! И ако не могат да платят? — попита вбесен Кучето. — Бесите ги, така ли?

— Ако не плащат, можем да правим каквото си поискаме с тях!

— Каквото си поискате? — Тъл го сграбчи за врата и голямата му лапа стисна така здраво, че очите на Мътния почти изскочиха от главата му — Каквото си поискате? А хареса ли ти, докато ги бесеше, а?

— Достатъчно, Буреносен — каза Дау и отскубна ръката му от врата на Мътния. Избута го внимателно назад. — Спокойно, здравеняк, не ти е присъщо да убиваш вързан човек. — Той го потупа приятелски по гърдите и измъкна секирата си. — За такива работи трябва човек като мен.

През това време Мътния бе успял да си възвърне дишането.

— Буреносния? — задавено каза той и огледа останалите. — Всичките сте тука май! Ти си Три дървета, този е Мрачния, а това там е Слабака! Значи не коленичите пред Бетод! Браво на вас, тъпи копелета! Къде е Деветопръстия? А? — попита подигравателно Мътния. — Къде ви е Кървавия девет?

Дау се обърна към него и прокара палец по острието на секирата.

— Обратно при пръстта — каза той, — а ти сега отиваш да му правиш компания. Достатъчно те слушахме.

— Остави ме да стана на крака, копеле! — извика Мътния и задърпа въжетата около китките си. — С нищо не си повече от мен, Дау Черния! Избил си повече народ и от чумата! Остави ме да стана и ми дай оръжие в ръката! Хайде, де! Май те е страх да ми излезеш насреща, а, страхливецо? Страх те е да ми дадеш равен шанс, а?

— Страхливец ме наричаш, а? — изръмжа Дау. — Ти, който трепеш деца за удоволствие? Преди малко имаше острие в ръката и сам го хвърли. Това ти беше шансът и трябваше да го използваш. Такива като теб не заслужават втори. Ако имаш да казваш нещо важно, казвай го сега.

— Майната ти! — извика Мътния. — Майната ви на вси…

Секирата на Дау се стовари между очите му и го повали по гръб на земята. Краката му приритаха няколко пъти и това беше краят на Мътния. Никой не се трогна много от смъртта му — дори Слабака. Той просто примижа леко, когато острието потъна в черепа. Дау се надвеси над трупа и го заплю. Кучето не можеше да го вини за тази му постъпка. Сега оставаше проблемът с момчето. То гледаше трупа с широко отворени, обезумели очи, после погледна към тях.

— Вие сте тези, нали? Глутницата на Деветопръстия?

— Да, момче — каза Три дървета. — Ние сме тези.

— Чувал съм истории, истории за вас. Какво ще правите с мен?

— Точно това е въпросът — промърмори Кучето. За съжаление, знаеше отговора.

— Не може да остане с нас — каза Три дървета. — Не можем да мъкнем товар, рисковано е.

— Той е просто момче — каза Форли. — Можем да го пуснем да си върви.

Хубава идея, но за всички бе ясно, че няма как да се осъществи. Момчето изглеждаше обнадеждено, но Тъл сложи край на надеждите му.

— Не можем да му вярваме. Не и тук. Ще каже на някой, че сме се върнали, и ще ни погнат. Няма да стане. Освен това, и той е участвал в тая работа с фермерите.

— Нямах никакъв избор — каза момчето. — Никакъв избор. Исках да отида на юг! Да се бия със Съюза и да си спечеля име, ама те ме пратиха тук да събирам данъци. Като ми каже главатарят да правя нещо, трябва да го правя, нали така?

— Така е — каза Три дървета. — Никой не казва обратното.

— Не исках да участвам в тая работа с фермерите! Казах им да оставят малките! Трябва да ми повярвате!

— Вярваме ти — каза Форли и заби поглед в краката си.

— И все пак ще ме убиете, нали?

Кучето прехапа устни.

— Не можем да те вземем с нас, не можем и да те пуснем — каза той.

— Не исках да участвам в тая работа — увеси нос момчето. — Хич не е честно.

— Не е — каза Три дървета. — Хич не е честно, но това е положението.

Секирата на Дау се вряза в тила на момчето и то се просна по очи в тревата. Кучето направи гримаса и отмести поглед. Знаеше, че Дау го направи така, за да не трябва после да гледа момчето в лицето. Добро решение, каза си той, дано да е помогнало и на другите, но по очи или по гръб, за Кучето нямаше значение. Прималя му толкова, колкото и при фермата.

Това не беше най-лошият ден в живота му, в никакъв случай, но не беше и от добрите.

Кучето ги наблюдаваше, скрит горе сред дърветата. Вървяха в колона по пътя и нямаше как да го забележат, но въпреки това беше избрал да застане срещу вятъра, защото, да си признае, беше започнал доста да мирише. Бяха странна група. От една страна, изглеждаха като бойци на поход. От друга, нищо не им беше наред. Носеха предимно износени оръжия и сбиротък от различни по вид, явно събрани оттук-оттам брони. Вървяха в строй, но някак отпуснато и без синхрон. Повечето бяха прекалено стари за първокласни воини, беше пълно с плешиви глави и сиви коси. Останалите пък нямаха още бради, дори не бяха още мъже.

Кучето не разбираше вече какво става в Севера. Спомни си думите на Мътния, преди Дау да го довърши. Война със Съюза. Тези тук на война ли отиват? Ако е така, то явно Бетод здраво е закъсал за войници и е почнал да ги събира от кол и въже.

— Какво става, Куче? — попита Форли в момента, в който се върна в лагера. — Какво става там долу?

— Мъже. Въоръжени, но не добре. Стотина, може би малко повече. Предимно много стари или много млади, отиват на юг и запад. — Кучето посочи надолу по пътя.

— Към Англанд — кимна Три дървета. — Значи Бетод сериозно се е захванал с тази работа. Открай време се биеше със Съюза и няма насищане на кръв. Сигурно събира всеки, способен да държи копие.

Нищо чудно, предвид що за човек е Бетод. За него нямаше половинчати начинания. Тръгнеше ли нанякъде, не спираше до края, без да го е грижа кой умира по пътя.

— Всеки, способен да държи копие — промърмори под носа си Три дървета. — Ако сега шанка минат планините…

Кучето огледа смръщените, тревожни и мръсни лица на останалите. Знаеше, че това, което казва Три дървета, те вече го бяха осъзнали. Ако шанка дойдат сега през планините, както не е останал никой да ги спре, тази гадна работа с фермата ще изглежда просто като случка с щастлив край.

— Трябва да кажем на някого! — извика Форли. — Трябва да ги предупредим!

Три дървета поклати глава.

— Чу Мътния. Яул го няма, също Гърмящия и Ситинг. Мъртви, студени, обратно при пръстта. Сега Бетод е крал, крал на северняците. — Дау се навъси и се изхрачи на земята. — Плюй колкото си искаш, Дау, но това е положението. Не е останал никой, на който да кажем.

— Никой освен Бетод — промърмори Кучето. Съжаляваше, че той трябваше да го каже.

— Тогава да кажем на него! — Форли отчаяно се огледа. — Може и да е безсърдечно копеле, но поне е човек! Повече е от плоскоглавите, нали? Трябва да кажем на някого!

— Ха! — тросна се Дау. — Ха! Мислиш ли, че ще ни чуе, Слабак? Забрави ли какво ни каза? На всичките, на Деветопръстия също? Никога повече не се връщайте! Забравяш, че беше на косъм да ни избие до един! Забравяш колко ни мрази!

— Страхува се от нас — каза Мрачния.

— Страхува се и ни мрази — добави тихо Три дървета. — И с право. Защото сме силни. Именити воини. Известни мъже. Мъже, които хората ще последват.

— Така е — кимна с голямата си глава Тъл. — Няма да има приветствия за нас в Карлеон. Не и такива без острие в края си.

— Аз не съм силен! — викна Форли. — Аз съм Слабака, всеки го знае! Бетод няма защо да се бои от мен, нито пък за какво да ме мрази. Аз ще отида!

Кучето го погледна с изненада. Останалите също.

— Ти? — попита Дау.

— Да, аз! Може и да не съм голям воин, но не съм и страхливец! Ще отида и ще говоря с него. Може да ме чуе.

Кучето продължи да не откъсва очи от Слабака. Много отдавна никой от тях не се бе опитвал да надделее с приказки. Беше забравил, че е възможно.

— Може и да те чуе — промърмори Три дървета.

— Може — добави Тъл, — но после може да реши да те убие, Слабак!

Кучето поклати глава.

— Напълно възможно е.

— Но може да си струва да опитам, а?

Петимата си размениха тревожни погледи. Форли наистина бе куражлия, но нещо в плана не допадаше на Кучето. Да заложат всички надежди на Бетод не бе добра идея. Никак, при това.

Но, както каза Три дървета, нямаше на кого другиго.

Думи и прах

Карстър подскачаше извън кръга. Дългата му, руса коса се пилееше по раменете. Махаше на тълпата и раздаваше въздушни целувки на момичетата. Публиката крещеше и аплодираше перченето на гъвкавия младеж. Той беше от Адуа и офицер в Кралската гвардия. Местно момче, за това е толкова популярен.

Бремър дан Горст стоеше облегнат на преградата в заграждението си и наблюдаваше танца на противника си с притворени очи. Оръжията му изглеждаха необичайно масивни, бяха доста износени и тежки на вид, може би твърде тежки, за да бъдат въртени бързо, но и самият Горст имаше доста масивен вид, не предполагаше някаква скорост. Беше едър като бик, с дебел врат и телосложение на борец. Не изглеждаше като фаворит в предстоящия рунд, това бе преобладаващото мнение сред публиката. Аз не мисля така, обаче.

Наблизо мина събирач на залози и започна да прибира пари от шумните зрители.

— Какъв е курсът на залозите за Горст? — попита Глокта, надвесен от мястото си.

— За Горст ли? — попита събирачът — Едно към едно.

— Залагам двеста марки.

— Съжалявам, приятел, не мога да покрия толкова.

— Сто тогава, при пет към четири.

Човекът се замисли за момент, вдигна поглед нагоре, докато пресмяташе наум.

— Дадено.

Глокта се облегна на мястото си. Погледна към Горст, който навиваше ръкавите на ризата си, докато реферът обявяваше състезателите. Предмишниците му бяха дебели като дънери и при всяко движение на пръстите му по тях изскачаха мускули като дебели въжета. Разкърши врат и пое оръжията си от секунданта. Направи няколко загряващи фронтални атаки. Малцина в публиката забелязаха това, защото бяха ангажирани с аплодирането на Карстър, който заемаше мястото си в кръга. Но Глокта го видя. По-бърз е отколкото изглежда. Много по-бърз. Тежките остриета вече не ми се струват толкова мудни.

— Бремър дан Горст! — обяви реферът и едрият състезател се запъти с тромава походка към кръга.

Аплодисментите за него бяха оскъдни. Никой не виждаше майстор-фехтовача в мудния като вол мъж.

— Начало!

Грозна картина. Още от първата секунда на дуела Горст атакува с широки, не дотам прецизни, но мощни удари на тежката рапира. Приличаше на дървар, който сече дърво. Придружаваше всеки от ударите си с дрезгаво ръмжене. Странна гледка бяха двамата в кръга. Единият просто участваше в състезание по фехтовка, а другият все едно се биеше за живота си. Кротко човече, достатъчно е само да го докоснеш с острието, не е нужно да го разцепиш на две! Колкото повече гледаше Глокта, толкова по-бързо осъзнаваше, че мощните удари на Горст далеч не са така непохватни, както бе решил в началото. Напротив, бяха в добър синхрон и много точно премерени. Карстър се изсмя при първия силен замах на противника си и го избегна с елегантно движение, при третия се усмихваше, а при петия усмивката му вече бе изчезнала от лицето. И май няма да се върне.

Наистина грозна картина. Но преимуществото му е неоспоримо. Карстър се гмурна под поредния силен замах. В този имаше достатъчно сила да му отреже главата, независимо от затъпеното острие.

Фаворитът на тълпата се постара да използва всяка възможност да вземе инициативата и даде всичко от себе си, но Горст го превъзхождаше и в отбрана. Той умело изби ударите му с кинжала и отново всяко негово движение бе съпътствано от ръмжене, после рапирата му продължи да свисти около противника, отново и отново. Глокта примижа с очи, когато дългото острие на Горст срещна това на Карстър с пронизващ ушите звън. Ударът обърна китката на русия офицер и почти изтръгна оръжието от пръстите му. Той залитна назад и лицето му се изкриви от болка и изненада.

Сега ми става ясно защо остриетата на Горст са в такъв вид. Карстър увеличи скоростта си, в опит така да избегне яростните атаки, но Горст се оказа прекалено бърз. Значително по-бърз. Вече бе разучил противника си, предугаждаше всяко негово движение и не спираше да го тормози с удари. Нямаше измъкване.

Два бързи мушкащи удара изтикаха Карстър към края на кръга, а последвалия мощен посичащ удар отстрани изби дългото острие от ръката му. Рапирата му се заби дълбоко в тревата и остана да се поклаща напред-назад. Той залитна назад, с празна ръка и облещени от ужас очи. Тогава Горст го връхлетя. Нададе мощен рев и с всичка сила заби масивното си рамо в беззащитните ребра на русия офицер.

Глокта прихна да се смее. Досега не бях виждал фехтовач да лети. Всъщност Карстър не просто полетя, а направи половин задно салто, изпищя като момиче, докато се превърташе във въздуха, приземи се тежко и се изпързаля по лице. Спря в пясъка извън кръга, на цели три крачки от мястото на сблъсъка му с Горст, и тихо изпъшка.

Публиката притихна от изненада, настъпи такава тишина, че кискането на Глокта можеше да се чуе от съседните редове. Треньорът на Карстър изтича от загражденията и внимателно претърколи ученика се. Младежът размърда леко крака, изхлипа и се хвана за ребрата. Горст го погледна с безразличие, сви рамене и се върна на своята точка в кръга.

— Съжалявам, но ученикът ми не може да продължи — каза треньорът на рефера.

Глокта не можеше да сдържи смеха си. Трябваше да запуши устата си с ръка, но цялото му тяло се разтресе от смеха. Всеки кикот му причиняваше остри бодежи във врата, но сега не го беше грижа за това. Стана ясно, че мнозинството от публиката не смяташе представлението за много забавно. Навсякъде около него се надигна възмутен шепот, който постепенно премина в освиркване, когато Карстър беше изнесен от арената от треньора и секунданта си. Секунда по-късно освиркването се извиси до хор от гневни викове.

Горст обходи публиката с ленив поглед през полузатворените си клепачи, сви отново рамене и се отправи с бавна походка към загражденията. Докато излизаше от арената, Глокта продължаваше тихичко да се подхилква. Кесията му бе по-пълна, отколкото на влизане. Не се беше забавлявал така от години.

Университетът се намираше в един от закътаните краища на Агрионт, в самата сянка на Кулата на Създателя, където дори птиците изглеждаха стари и уморени. Намираше се в огромна, порутена сграда, от доста по-ранна епоха. Говореше се, че е най-старата сграда в града. И изглежда като такава. Беше цялата обвита в полуизсъхнал бръшлян.

Покривът беше провиснал в средата и на места изглеждаше като пред срутване. Деликатните й кули се ронеха и заплашваха всеки момент да паднат в запуснатата градина отдолу. Мазилката бе престаряла и зацапана. Големи парчета от нея се бяха изронили и отдолу се показваха камъните на зида. На една от стените под пробития улук на покрива имаше огромно кафяво петно. В минали времена изучаването на науки бе привличало младежи от най-видните родове в Съюза и тогава тази сграда сигурно е била сред най-грандиозните постройки в града. А архилекторът се притеснява, че Инквизицията губи популярност.

От двете страни на олющената порта стояха две статуи — двама възрастни мъже, един с фенер в ръка, другият забол пръст в страниците на разтворена книга. Мъдрост и напредък или други подобни глупости. Този с книгата беше загубил носа си някъде през миналото столетие, а другият се бе наклонил под такъв ъгъл, че ръката с фенера сякаш се протягаше в отчаян опит да се хване някъде.

Глокта вдигна юмрук и потропа на древните порти. От ударите му те издрънчаха и се разместиха сериозно, все едно щяха да излязат от пантите. Глокта изчака малко. И след това още малко.

Изведнъж отвътре изтрака резе и едната порта се открехна едва. В процепа между вратите се появи съсухрено от годините лице и чифт очи примижаха срещу него. Отдолу ги освети бледата мъждива светлина на свещ, стисната в бледа, сбръчкана ръка. Старите, мътни очи го огледаха от горе до долу.

— Да?

— Инквизитор Глокта.

— А, от името на архилектора?

— Да, точно така.

Глокта се изненада. Явно не са чак толкова откъснати от света. Изглежда знаят кой съм.

Вътре беше опасно тъмно. От двете страни на вратите имаше огромни свещници, но в тях нямаше никакви свещи и явно отдавна не бяха лъскани, защото светлината от малката свещ в ръката на стареца хвърли матови проблясъци по повърхността им.

— Насам, господине — изхриптя старецът и превит о две, затътри крака напред. Дори за Глокта не бе проблем да го следва, без да изостава.

Двамата се влачеха един зад друг по мрачния коридор. Прозорците от едната страна бяха много стари, имаха малки, толкова зацапани стъкла, че дори и в най-слънчевия ден не биха пропуснали кой знае колко светлина, а сега, на смрачаване, през тях не преминаваше абсолютно нищо. На отсрещната стена танцуващата светлина от свещта освети няколко прашни картини. Бледи възрастни мъже в сиво-черни роби гледаха втренчено от обелените си рамки и стискаха в ръце колби, зъбни колела и пергели.

— Къде отиваме? — попита Глокта след няколко минути куцане в мрака на сградата.

— Професорите вечерят — каза старецът и го погледна с безкрайно уморени очи.

Столовата на Университета беше просторна зала с високи тавани. Няколко дебели свещи, чиито фитили се бяха вкопали дълбоко надолу във восъка й осигуряваха точно толкова светлина, колкото да не се каже, че е в пълен мрак. В огромна камина гореше малък огън и хвърляше танцуващи сенки по откритите греди на покрива. По цялата дължина на пода се простираше правоъгълна маса. Беше излъскана от годините употреба и около нея стояха наредени паянтови столове. На нея спокойно можеха да се хранят осемдесет човека, но в момента имаше само петима. Седяха, скупчени в единия й край, близо до камината. Ехото от почукването на бастуна на Глокта ги накара да вдигнат очи от чиниите и да погледнат към него с огромен интерес. Мъжът, който стоеше начело на масата, стана и, хванал с една ръка пеша на робата си, забърза да го посрещне.

— Посетител — изхриптя портиерът и направи жест със свещта към Глокта.

— А, от името на архилектора! Аз съм Силбър, ректор на Университета. — Той стисна ръката на инквизитора.

Междувременно останалите на масата се бяха надигнали от столовете си и пристъпяха сковано, сякаш изчакваха почетният гост да заеме мястото си.

— Инквизитор Глокта — представи се той и огледа нетърпеливите лица на възрастните мъже. Доста по-почтително отношение, отколкото очаквах. Но да не забравяме, че името на архилектора отваря много врати.

— Глокта, Глокта — измърмори един от мъжете. — Струва ми се, че помня отнякъде това име.

— Ти все помниш нещо отнякъде, но никога не можеш да си спомниш откъде — подхвърли саркастично ректорът и се засмя апатично. — Моля, разрешете да ви представя хората.

Той спря поотделно до всеки от четиримата учени в черни роби.

— Соразин, професор химик.

Пълен и рошав мъж с петна отпред на робата и не едно парченце храна в брадата си.

— Денка, професор металург.

Най-млад от групата, значително по-млад от останалите, но въпреки това възрастен. Имаше нещо арогантно в усмивката му.

— Чайл, професор механик.

Глокта за пръв път виждаше човек с толкова голяма глава и така малко лице. Ушите му, в частност, бяха гигантски и от тях стърчаха сиви косми.

— И Канделау, професор медик.

Имаше вид на престарял щъркел, кокалест, с дълъг врат и очила върху изгърбен клюн вместо нос.

— Моля, присъединете се към нас, инквизиторе — каза ректорът и посочи един празен стол между двама от професорите.

— Чаша вино? — предложи учтиво Чайл с превзета усмивка. Вече се бе надвесил с гарафата и наливаше в една чаша.

— Да, благодаря.

— Тъкмо обсъждахме научната стойност на нашите области на изследване — промърмори Канделау и погледна към Глокта през лъщящите стъкла на очилата си.

— Както всеки ден — отбеляза печално ректорът.

— И естествено, човешкото тяло е единствената област на изследване, която заслужава задълбочено проучване — продължи професорът медик. — Трябва първо да разгадаем тайните вътре в нас, преди да обърнем взор към външния свят. Всички ние имаме тяло, нали така, инквизитор? Начините за лекуването и увреждането му са от основен интерес за нас. И именно човешкото тяло е моята област на познание.

— Тела! Тела! — изропта Чайл. Нацупи се и почна да побутва храната в чинията си. — Опитваме се да ядем!

— Именно! А ти притесняваш инквизитора с досадните си брътвежи!

— О, аз не се притеснявам лесно — каза Глокта и се усмихна широко към професора металург, предоставяйки му добра гледка към беззъбата си уста. — Работата ми за Инквизицията изисква високи познания по анатомия.

Настана неловко мълчание. Соразин взе чинията с месото и я поднесе към инквизитора. Глокта погледна сочните червени резени и прокара език по дупките във венците си. — Не, благодаря.

— Вярно ли е — попита професорът химик със заговорнически тон и надзърна над чинията с месо, — че ще ни отпуснат допълнително средства? Сега, след като всичко с Текстилната гилдия се уреди?

Глокта смръщи вежди. Всички погледи бяха насочени към него, чакаха отговор. Вилицата на един от професорите бе спряла на половината път към устата му.

Това било, значи. Пари. Но защо очакват пари от архилектора? Тежката чиния с месото се разклати в ръката на възрастния професор. Е… ако това ще им привлече вниманието.

— Пари може и да се намерят, разбира се, в зависимост от получените резултати.

Около масата се понесе шепот. Професорът химик остави чинията с трепереща ръка.

— В последно време имам сериозни успехи с киселини…

— Ха! — присмя се професорът металург. — Резултати, инквизиторът иска резултати! Само да ги доусъвършенствам и новите ми сплави ще станат по-здрави от стомана!

— Все тия сплави! — въздъхна Чайл и извъртя очи към тавана. — Никой вече не го е грижа за това колко важни са солидните познания по механика!

Другите трима професори понечиха да се нахвърлят ожесточено върху него, но ректорът скочи на крака.

— Господа, моля! Инквизиторът не се интересува от нашите дребни неразбирателства. Всеки ще има възможността да говори за работата си и нейните достойнства. Това не е състезание, прав ли съм, инквизиторе? — Отново всички очи се насочиха към Глокта. Той огледа бавно нетърпеливите лица на възрастните мъже, но не отговори.

— Направих машина за…

— Моите киселини…

— Сплавите ми…

— Тайните на човешкото тяло…

— Всъщност — прекъсна ги Глокта, — интересува ме нещо от областта на… предполагам вие бихте ги нарекли гърмящи вещества…

Професорът химик скочи от стола си.

— Това е по моята част! — извика той и тържествуващо огледа колегите си. — Имам от тези вещества! Имам образци! Моля, последвайте ме, инквизиторе! — Той захвърли приборите си в чинията и се отправи към вратата.

Лабораторията на Соразин отговори на очакванията на Глокта почти до най-малка подробност. Дълго правоъгълно помещение с тунеловиден таван, по който на места се забелязваха почернели кръгове и следи от потекла надолу мръсотия. По-голямата част от стените бе заета от рафтове, преливащи от безразборно натрупани кутии, буркани и бутилки, които, от своя страна, съдържаха прахове, течности и пръчки странни метали. Очевидно нямаше никаква система на подредба на различните контейнери и повечето от тях нямаха етикети. Организацията май не е приоритет тук.

По стелажите в средата на помещението цареше още по-голям безпорядък. Бяха отрупани с високи конструкции от стъкло и потъмняла от времето мед — тръбички, колби, мензури и спиртни лампи, една от които гореше. Цялата тази камара имаше вид на готова да се сгромоляса и да облее със смъртоносни, врящи отрови всеки, имал неблагоразумието да стои наблизо.

Професорът химик се зарови в бъркотията като къртица в бърлогата си.

— Да видим — измърмори под носа си той и подръпна с ръка брадата си, — гърмящите прахове са някъде тук…

Глокта го последва в лабораторията и заоглежда с недоверие планините от стъклария. Сбърчи нос. От самото помещение се носеше остра, неприятна миризма.

— А, ето го! — извика професорът и размаха голям буркан, наполовина пълен с черни гранули. Разбута с месестата си ръка част от подрънкващата бъркотия от метал и стъкло на един от стелажите и разчисти място. — Тази смес е изключително рядка, инквизиторе, много трудно се намира! — Той махна запушалката на буркана и изсипа тънка линийка от черния прах върху дървения плот на стелажа. — Малцина са имали привилегията да я видят в действие! Малцина! И сега вие ще станете един от тях!

Глокта предпазливо отстъпи крачка назад, гледката на дупката в стената на Кулата на веригите бе още прясна в главата му.

— Това е безопасно разстояние, предполагам?

— Естествено — отвърна тихо Соразин и протегна внимателно в изпъната напред ръка горяща свещ към единия край на линията черен прах. — Няма никаква опас…

Последва остър пукот и над стелажа се издигна кълбо от бели искри. Професорът химик отскочи назад, изпусна на пода горящата свещ и се блъсна в Глокта. Нов пукот, по-силен от предишния и с повече искри. Лабораторията се изпълни с миризлив дим. Разнесе се силен гърмеж, придружен с ослепителен блясък и тихо съскане. После всичко утихна.

Соразин размаха широкия ръкав на робата си в опит да разсее гъстия дим, който беше обгърнал лабораторията и допълнително допринасяше за мрака в нея.

— Забележително, а, инквизиторе? — попита той и се задави от кашлица.

Не особено. Глокта угаси все още горящата свещ на пода с върха на ботуша си и пристъпи към стелажа. Събори с ръка остатъците от сив прах на земята. Отдолу на плота се откри дълга следа от изгоряло, но нищо повече. Май най-забележителното в експлозията беше димът с остра миризма, който вече започваше да драска гърлото на Глокта.

— Определено се отделя доста пушек — каза той дрезгаво.

— Да — изкашля отговора си професорът, — и смърди до небесата.

Глокта погледна отново черната резка на плота.

— Да кажем, че някой разполага с голямо количество от този прах, ще може ли с него да пробие дупка в стена?

— Възможно е… ако успее да се сдобие с достатъчното количество, кой знае какво може да стане? Доколкото ми е известно, досега никой не е опитвал.

— Имам предвид каменна стена, дебела около четири фута.

Професорът се замисли.

— Възможно е, но ще са нужни цели бъчви от сместа! Цели бъчви! Няма толкова много в целия Съюз, а дори ако може да се намери такова количество, цената би била колосална! Разбирате ли, инквизиторе, съставките се набавят от далечния Юг, от Канта, а дори там са рядкост. Ще се радвам да проуча възможностите, разбира се, но ще се нуждая от значително финансиране…

— Благодаря ви за отделеното време — каза Глокта и тръгна към вратата през вече разнасящия се дим.

— Наскоро постигнах сериозен напредък с киселини! — провикна се професорът с треперещ глас. — Трябва да ги видите! — Той пое мъчително въздух. — Кажете на архилектора… сериозен напредък. — Задави се в нов пристъп на кашлица и Глокта затвори вратата след себе си.

Загуба на време. Нашият Баяз не би могъл да вкара незабелязано в стаята няколко бъчви от този прах. А дори и да го е направил, представям си колко дим и миризма щяха да се надигнат. Загубих си времето.

В коридора отвън се спотайваше Силбър.

— Можем ли да ви покажем нещо друго, инквизитор? — попита той.

Глокта се замисли за момент.

— Някой тук разбира ли от магия?

Ректорът стисна здраво зъби.

— Шегувате се, предполагам…

— Не, говоря точно за магия.

Силбър присви очи.

— Разбирате, че това е научно заведение, надявам се. Практикуването на така наречена магия би било крайно… неуместно.

Глокта го изгледа намръщен. Не искам от теб да размахваш вълшебна пръчица, глупако.

— От историческа гледна точка — рязко каза той. — Магуси и прочие. Баяз!

— А, от историческа гледна точка, разбирам. — Напрегнатите черти на Силбър се отпуснаха леко. — В нашата библиотека се съхраняват множество старинни текстове, някои от които датират от времето, когато на магията се е гледало като на нещо… не така необикновено.

— Има ли кой да ми помогне с тях?

— Боя се, че нашият професор историк е твърде възрастен — каза ректорът и извинително повдигна вежди.

— Искам да поговоря с него, не да се дуелираме.

— Разбира се, инквизиторе, оттук моля.

Глокта хвана дръжката на една антична врата, обкована с черни нитове, и понечи да я отвори, когато усети ръката на Силбър върху своята.

— Не! — отсечено каза той и поведе Глокта по един страничен коридор. — Книгохранилището е тук долу.

Професорът историк изглеждаше съвсем като част от древната история на сградата. Лицето му бе сбръчкана маска от провиснала, прозрачна кожа. Главата му бе покрита с редки, снежнобели косми. От тях бе останало сигурно по-малко от четвърт от първоначалното им количество, но пък бяха доста по-дълги от очакваното. Въпреки това веждите му бяха тънки, но невероятно дълги и щръкнали встрани като котешки мустаци. Беззъбата му уста зееше немощно, а кожата на ръцете му беше провиснала като няколко номера по-големи сбръчкани и протрити от времето ръкавици. Само в очите му имаше някакъв живот и те се извърнаха към ректора и Глокта.

— О, имаме посетители — каза старецът, очевидно обръщайки се към едра, черна врана, която стоеше на бюрото му.

— Това е инквизитор Глокта — извика ректорът, надвесен към ухото му.

— Глокта?

— Идва от името на архилектора.

— Нима? — Старецът примижа.

— Почти глух е — промърмори ректорът, — но никой не познава тези книги като него. — Замисли се и погледна към безкрайните рафтове, чиито редици се губеха в мрака. — Всъщност, никой друг не познава тези книги.

— Благодаря — каза Глокта и ректорът се отдалечи към стълбите.

Глокта пристъпи към професора и в този момент враната отлетя и заблъска лудо с криле, докато обикаляше в кръг близо до тавана. Инквизиторът залитна болезнено рязко назад. Сигурен бях, че проклетото нещо е препарирано. Проследи с поглед птицата, докато накрая тя кацна на един от рафтовете и застана неподвижно като преди, вперила едно лъскаво като мънисто око в него. Инквизиторът си издърпа стол и седна.

— Интересувам се от Баяз.

— Баяз — промърмори престарелия професор. — Първата буква от древната азбука, разбира се.

— Не знаех това.

— Светът е пълен с неща, които не знаете, младежо. — Птицата неочаквано нададе остър крясък, който прокънтя неочаквано силно в прашната тишина на хранилището. — Изобилства от тях.

— Да започнем обучението ми тогава. Интересува ме човекът Баяз. Първият магус.

— Баяз. Името, което великият Ювенс дава на първия си чирак. Една буква, едно име. Първият чирак, първата буква от азбуката, разбирате ли?

— Едва смогвам. Съществувал ли е в действителност?

— Безсъмнено — намръщи се професорът. — Вие не сте ли имали учител като малък?

— За съжаление, имах.

— Той не ви ли е преподавал история?

— Опита се, но мислите ми бяха заети с фехтовка и момичета.

— А… Изгубих интерес към тези неща преди много време.

— Аз също, може ли да се върнем сега на Баяз?

— Преди много време — въздъхна старият професор, — преди да съществува Съюзът, в Мидърланд е имало множество дребни кралства. Често воювали помежду си и имали своите възходи и падения през годините. Едно такова кралство било управлявано от човек на име Харод, който впоследствие става Харод Велики, чувал сте за него, предполагам?

— Разбира се.

— Баяз отишъл в тронната зала на Харод и обещал да го направи крал на Мидърланд, ако изпълни заръките му. Харод бил млад и своеволен и не му повярвал. Тогава Баяз използвал своето Изкуство и разцепил на две огромната маса в залата.

— С магия?

— Според историята, да. Харод бил истински впечатлен…

— Разбираемо.

— … и се съгласил да изпълни заръките на магуса…

— Които били…?

— Да установи столицата си тук, в Адуа. Да сключи мир с едни от съседите си, да воюва с други, както и точно кога и как да направи всичко това. — Професорът примижа към Глокта. — Вие ли разказвате историята, или аз?

— Вие. И не си давате много зор да стигнем до финала.

— Баяз удържал на думата си. Мидърланд била обединена, Харод станал крал и така се родил Съюзът.

— После какво?

— Баяз служил на Харод като първи съветник. Смята се, че всичките ни закони и укази, същината на цялото ни управление, почти непроменено от онези древни времена досега, са негово дело. Той съставил Висшия съвет и Камарата на лордовете, също и Инквизицията. При смъртта на Харод, Баяз напуска Съюза, но обещава един ден да се завърне.

— Разбирам. И каква част от всичко това е истина, според вас?

— Трудно е да се каже. Магус? Вълшебник? Фокусник? — Професорът погледна към блещукащия пламък на свещта. — За някой дивак дори тази обикновена свещ би изглеждала като магия. Границата между магия и измама е доста тънка, не мислите ли?

Безполезни брътвежи.

— А преди това?

— Преди кое?

— Преди Съюза, преди Харод?

Професорът вдигна рамене.

— Съхранението на историята в мрачните векове далеч не е било от първостепенна важност. Светът е бил в хаос след войната между Ювенс и брат му Канедиас.

— Канедиас? Господарят Създател?

— Да.

Канедиас. Гледа от стената в малката ми стаичка в избата на имота на Северард. Ювенс е мъртъв и единадесетте му чираци, магусите, тръгват да отмъщават за него. Тази легенда я знам.

— Канедиас — промърмори Глокта и в съзнанието му ясно изплува тъмната фигура на фона на морето от огньове. — Господарят Създател. Той действителна фигура ли е?

— Трудно е да се каже. Личността му е някъде между историята и митовете. Вероятно има частица истина в легендите. Все някой трябва да е построил проклетата кула, нали така?

— Кула?

— Кулата на Създателя! — Професорът посочи с ръка около себе си. — Смята се също така, че е построил и всичко това.

— Библиотеката?

— Цял Агрионт — засмя се професорът, — или поне скалата, върху която е построен. А също и Университета. Построил го и определил първите професори, които да изучават същината на нещата и да му помагат в работата, каквато и да е била тя. Да, ние тук сме чираците на Създателя, въпреки че се съмнявам, че онези горе го знаят. Канедиас го няма вече, но работата продължава, нали?

— В известен смисъл. И къде е отишъл той?

— Ха. Мъртъв е. Вашият Баяз го убива.

— Наистина ли? — Глокта погледна учудено.

— Според легендите. Не сте ли чел „Падението на Господаря Създател“?

— Този боклук? Мислех, че е чиста измислица.

— Така е. Превъзнесени празни приказки, но се основава на древните текстове от онези времена.

— Текстове ли? Нещо е оцеляло?

Възрастният мъж го погледна с присвити очи.

— Някои от тях, да.

— Някои? Имате ли ги тук?

— Един от тях, по-специално.

Глокта погледна изпитателно стария професор.

— Донесете го — каза той.

Древната хартия изпука, когато възрастният професор разви внимателно свитъка и го разпъна на масата. Пергаментът беше пожълтял и намачкан, с протрити от времето ръбове. Беше гъсто изписан със ситно писмо: странни символи, напълно непознати за Глокта.

— На какъв език е написано това?

— На древния език. Малцина в днешно време могат да го прочетат. Тук пише — професорът историк постави пръст на първия ред: — „Разказ за падението на Канедиас, трети от три“.

— Трети от три?

— От три свитъка, предполагам.

— Къде са другите два?

— Изгубени.

— Хм. — Глокта погледна към безкрайните рафтове в хранилището. Истинско чудо е, че нещо въобще може да бъде открито тук. — Какво пише в този?

Престарелият библиотекар напрегна очи в странното писмо, оскъдно осветено от подскачащия пламък на единствената свещ на масата. Треперещият му пръст проследи първия ред и устните му се размърдаха безмълвно.

— „Изпепеляващ бе гневът им.“

— Какво?

— Така започва. „Изпепеляващ бе гневът им“ — зачете бавно професорът. — „Магусите преследваха Канедиас и изтикваха пред себе си верните му последователи. Нахлуха в крепостта му, оставиха в руини постройките му и избиха слугите му. Създателят, люто ранен в битката с брат си, се затвори в своята кула.“ — Старецът разгъна още малко свитъка. — „Дванадесет дни и дванадесет нощи магусите изливаха гнева си върху портите, но не оставиха и драскотина по тях. Тогава Баяз намери начин да влязат…“ — Професорът ядосано започна да търка древния пергамент с ръка. Символите на следващия параграф бяха замазани от влага или нещо друго. — Това не го разчитам… нещо за дъщерята на Създателя…

— Сигурен ли сте?

— Не! — троснато отвърна историкът. — Липсва цял параграф!

— Оставете го тогава! Какво е следващото, което със сигурност разчитате?

— Да видим… „Баяз го последва до върха и го хвърли отгоре.“ — Старецът шумно се покашля. — „Обгърнат в пламъци, Създателят падна на моста пред портите. Магусите търсиха Семето под дърво и камък, но не го откриха.“

— Семето? — попита Глокта озадачен.

— Това пише.

— Но какво означава?

Възрастният професор се облегна назад в стола си, очевидно доволен от рядката възможност да демонстрира преимуществото на своята област.

— Краят на ерата на мита и начало на тази на разума. Баяз, магусите, те олицетворяват порядъка, докато Създателят е един вид обожествена фигура, респективно, суеверие и невежество. И може би има известна истина в това, все пак, някой трябва да е построил проклетата кула, нали? — изсмя се дрезгаво професорът.

Глокта реши, че не си струва да му напомня, че вече използва същата шега само преди минути. И първия път не беше забавна. Повторението — проклятието на старите.

— А какво е това Семе?

— Магия, тайни, могъщество? Всичко е метафора.

Архилекторът няма да се впечатли от метафори. Особено от лоши.

— Това ли е всичко?

— Има още малко, да видим. — Професорът погледна отново пергамента. — Падна на моста, търсиха Семето…

— Да, да.

— Търпение, инквизиторе. — Сбръчканият му пръст проследи редовете от символи. — „И те запечатаха Кулата на Създателя. Погребаха Създателя и до него погребаха дъщеря му.“ Това е всичко. — Той се загледа в текста, с пръст във въздуха над последните думи. — „И Баяз взе ключа.“ Това е.

Глокта повдигна вежди.

— Какво? Какво беше това последното?

— Запечатиха Кулата на Създателя, погребаха мъртвите и Баяз взе ключа.

— Ключа? Ключа от Кулата на Създателя?

Професорът историк примижа към пергамента.

— Да, това пише.

Няма никакъв ключ. Всеки знае, че Палатата е запечатана от векове. Нашият самозванец няма как да разполага с ключ, това е сигурно. Устните на Глокта бавно се разтеглиха в усмивка. Това е нашата възможност, оскъдна, много малка вероятност, но при добра постановка на нещата и ако е добре изиграно, може да проработи. Архилекторът ще е доволен.

— Ще взема това — каза Глокта и започна да навива пергамента.

— Какво? — Очите на професора се разшириха от ужас. — Не можете! — Той се изправи от стола си по-мъчително и от Глокта. Враната излетя от рафта, изкряка и започна да кръжи над главите им, но Глокта игнорира и двамата. — Не можете да го вземете! Това е незаменим артефакт! — изграчи професорът и направи безуспешен опит да грабне свитъка от ръцете на инквизитора.

Глокта разпери ръце.

— Спрете ме тогава! Защо не опитате? Ще ми се да видя това! Представете си само. И двамата сакати, лашкаме се между рафтовете с книги и дърпаме напред-назад това старо парче пергамент, а птицата ръси отгоре ни курешки. — Той се изхили тихичко. — Няма да е много достойно и за двама ни, нали?

Изтощен от жалките си опити да докопа пергамента и останал без дъх, професорът историк се свлече в стола.

— Никой вече не го е грижа за миналото — прошепна той. — Не разбират, че без минало няма бъдеще.

Колко дълбокомислено. Глокта мушна свитъка в джоба си и се обърна да си върви.

— Кой ще се погрижи за миналото, когато аз вече няма да съм между живите?

— Не ме е грижа — отвърна Глокта на път към стълбите, — стига да не съм аз.

Необикновеният талант на брат Лонгфут

Шумът на арената будеше Логън всяка сутрин в продължение на седмица. По-силен от този на битка, започваше рано сутрин и го откъсваше от съня. Когато го чу за пръв път, Логън реши, че наблизо наистина се води битка, но сега знаеше, че това е просто глупавата им игра. Затварянето на прозореца донякъде облекчаваше положението, но скоро жегата ставаше непоносима, което значеше малко сън или никакъв, и затова той оставяше прозореца отворен.

Логън разтърка очи, изруга и се измъкна от леглото. Началото на поредния горещ ден в града на белите кули. На път, сред дивата природа, беше нащрек още с отваряне на очи сутрин, но тук всичко беше различно. Скуката и жегата го правеха бавен и ленив. Пристъпи тежко прага на спалнята си и влезе във всекидневната. Прозя се широко и почеса брадата си. Спря на място.

В стаята имаше непознат. Стоеше пред прозореца, облян в слънчева светлина, със скръстени на гърба ръце. Беше дребен, слабичък човек с подстригана до кожа коса, под която се виждаше неравният му череп. Носеше странни, доста износени дрехи — избеляло парче плат, навито свободно около тялото му.

Преди Логън да успее да каже каквото и да било, човекът се обърна и чевръсто се завтече към него.

— Кой сте вие? — попита непознатият. Усмихнатото му лице беше почерняло от слънцето и загрубяло от живота на открито като сбръчканата кожа на стар чифт ботуши. Това правеше отгатването на годините му невъзможно. Можеше да е на всяка възраст — от двайсет и пет до петдесет.

— Деветопръстия — промърмори Логън и предпазливо се дръпна към стената.

— Деветопръстия, значи. — Дребният мъж се хвърли напред, сграбчи ръката на Логън в две ръце и я разтърси отривисто. — За мен е чест и истинско удоволствие — той затвори очи и сведе почтително глава — да се запозная с вас!

— Чувал ли си за мен?

— О, не, но всяко божие творение заслужава почит и уважение. — Той отново наведе глава. — Аз съм брат Лонгфут от знаменития Орден на навигаторите. Малко са земите под слънцето, по които краката ми не са стъпвали. — Лонгфут посочи към силно износените си ботуши, после разпери ръце. — От планините на Тонд, до пустините на Шамир, от равнините на Старата империя, до тюркоазените води на Хилядата острова, целият свят е мой дом! Наистина!

Говореше добре северняшкия език, може би по-добре и от Логън.

— И Севера също?

— Едно кратко посещение на младини. Намирам климата там за прекалено суров.

— Но говориш добре езика.

— Малко са езиците, които аз, брат Лонгфут, не говоря. Лекотата, с която ги научавам, е само един от многото ми забележителни таланти. — Лицето на мъжа грейна. — Господ ме е благословил.

Логън се замисли дали това не е някоя добре скалъпена шега.

— Какво те води насам? — попита той.

— Бях повикан! — Очите на дребния мъж светнаха.

— Повикан ли?

— Точно така! От Баяз, Първия магус! Бях повикан и се отзовах! Така правя аз! Много щедро дарение постъпи в касата на моя орден в замяна на невероятния ми талант, но аз и без това щях да дойда. Наистина. И без това щях да дойда!

— Така ли?

— Абсолютно! — Брат Лонгфут закрачи из стаята с невероятна скорост и започна да потрива ръце. — Тази задача е истинско предизвикателство към честта на нашия орден, а също и изкушение към добре известната ни алчност! И честта са падна на мен! Аз, измежду всички навигатори от Кръга на света, бях избран за тази задача! Аз, брат Лонгфут! Аз и никой друг! Друг на мое място и с моята репутация би ли отказал подобна чест?

Той спря пред Логън и се вторачи в него, сякаш очакваше отговор.

— Ъ…

— Не и аз! — извика Лонгфут и подхвана нова обиколка на стаята. — Не можах да устоя! И как бих могъл? Не би било в мой стил! Да пътувам до самия край на света? О, каква история ще излезе от това пътуване! Какво вдъхновение за другите! Какво…

— Краят на света?

— Знам! — Странникът потупа Логън по рамото. — И двамата сме ужасно развълнувани, нали?

— А, това трябва да е нашият навигатор. — Баяз стоеше на прага на спалнята си.

— Същият. Брат Лонгфут на вашите услуги. А вие, предполагам, сте самият знаменит Баяз, Първият магус.

— Същият.

— За мен е чест и привилегия — извика Лонгфут и сграбчи ръката на магьосника — да се запозная с вас!

— За мен също. Надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Всички пътувания са приятни за мен! Винаги! Времето между тях намирам за истинско изпитание. Наистина, така е! — Баяз погледна към Логън, но той просто сви рамене. — Мога ли да попитам кога се очаква да започнем пътуването си? Изгарям от нетърпение да потеглим!

— Надявам се последният член на експедицията ни да пристигне скоро. Ще трябва да наемем и кораб.

— Разбира се! За мен ще е удоволствие да се погрижа за това! Какъв курс да обявя на капитана?

— Запад, през Кръгло море към Старикса, после към Калкис в Старата империя. — Дребният мъж се усмихна и се поклони дълбоко. — Надявам се, одобрявате това?

— Да, но в днешно време корабите рядко пътуват до Калкис. Безкрайните войни в Старата империя правят водите наоколо доста опасни. За беда, изобилстват от пирати. Може да се окаже трудно да намеря капитан, който да склони на този курс.

— Може би това ще помогне. — Баяз подхвърли на масата вечно препълнената си кесия.

— О, да, със сигурност.

— Погрижи се корабът да е бърз. В момента, в който сме готови, не искам да губя и ден.

— Можете да разчитате на това — каза навигаторът и грабна от масата тежката торбичка с монети. — Мореплаването с бавни съдове не ми е присъщо! Не! Ще ви намеря най-бързия кораб в цял Адуа! Да! Ще лети като понесен от Божия дъх! Ще прескача вълните като…

— Просто бърз ще е достатъчно.

Лонгфут сведе глава.

— Време на отпътуване?

— До месец. — Баяз погледна Логън. — Защо не отидеш с него?

— А?

— Да! — извика навигаторът. — Ще отидем заедно! — Той сграбчи Логън за лакътя и го помъкна към вратата.

— Очаквам ресто, брат Лонгфут! — провикна се Баяз след тях.

Навигаторът спря при вратата.

— Ще имате ресто, разчитайте на това. Набито око за качество, търговски нюх и умел подход при пазаренето — усмихна се широко той — са само три от невероятните ми таланти!

— Приказно място е Адуа. Наистина. Малко градове могат да му съперничат. Шафа, може би, по-голям е, но е много прашен. Не може да се отрече, че Дагоска и Уестпорт представляват красива гледка. За някои Оспириа, с неговите планински склонове, е най-красивият град на света, но сърцето на брат Лонгфут принадлежи на Талинс. Бил ли сте там, Деветопръсти господарю, виждал ли сте това величествено селище?

— Ъ…

Логън бе зает с това да се провира през безкрайния поток от хора, без да изостава от дребния човечец.

Лонгфут спря така внезапно, че Логън за малко да се блъсне в него. Навигаторът се извърна с вдигнати ръце и зареян в нищото поглед.

— Талинс по залез-слънце, видян от океана! Повярвайте ми, виждал съм много забележителни гледки, но твърдя, че тази няма равна на себе си. Как само блести слънцето в множеството канали, по куполите на цитаделата на великия херцог, по изящните дворци на принцовете търговци! Къде свършва искрящото море и къде започва блестящият град? А! Талинс! — Той се обърна, препусна отново напред, Логън забърза след него.

— Но Адуа е красиво място, определено, и се разраства с всяка изминала година. Много се е променил от последното ми посещение, наистина. Навремето имаше само аристокрация и простолюдие. Благородниците притежаваха земята, оттам парите и следователно цялата власт. Ха. Простичко, нали?

— Ами…

Логън не успяваше да види по-далеч от гърба на Лонгфут.

— Но сега има търговия, при това мащабна. Търговци, банкери и така нататък. Навсякъде са. Цяла армия. Сега и простолюдието може да забогатее, нали? А богатият обикновен човек има власт. Какъв е той сега, благородник или обикновен човек? Или пък е нещо друго? Ха. Изведнъж стана доста объркано, а?

— Ъ…

— Толкова много богатство. Толкова много пари. И същевременно толкова много бедност. Толкова много просяци и бедни. Това не е добре, много бедни и много богати на едно място, но градът продължава да е красив и непрестанно да расте.

— Аз мисля, че е прекалено претъпкан — промърмори Логън, когато нечие рамо се блъсна в него — и прекалено горещ.

— Ха! Претъпкан? Това ли наричаш претъпкан? Трябва да видиш великия храм в Шафа по време на сутрешна молитва! Или централния площад пред двореца на императора по време на търг за продажба на нови роби! И горещ? Това ли наричаш горещ? В Ул-Сафайн в далечния Юг на Гуркул става толкова горещо през лятото, че можеш да си изпържиш яйце на прага. Наистина! Оттук. — Той се промуши през тълпата към една от задните улички. — Това е най-прекият път!

— Оттук ли? — Логън го хвана за ръката и надникна в мрачната алея. — Сигурен ли си?

— Съмняваш се? — попита Лонгфут и на лицето му се изписа ужас. — Нима е възможно да се съмняваш? Именно уменията ми в ориентирането са сред най-важните от всичките ми невероятни таланти! Най-вече заради тези ми способности Първият магус направи това тъй щедро дарение за касата на моя орден! Възможно ли е… чакай малко. — Той вдигна ръка и усмивката се върна на лицето му. Мушна с показалец Логън в гърдите. — Ти не познаваш брат Лонгфут. Засега. Ти си бдителен и предпазлив, разбирам, прекрасни качества. Не мога да очаквам да имаш моята непоклатима вяра в способностите ми. Не! Не би било справедливо. Несправедливостта не е добродетел. Не! Несправедливостта не ми е присъща.

— Исках да кажа…

— Аз ще те убедя! — извика навигаторът. — Точно това ще направя! Ще започнеш да ми се доверяваш повече, отколкото на самия себе си! Да! Оттук е най-пряко! — При тези думи той се понесе с невероятна скорост по съмнителната алея. Логън едва успяваше да не изостава, въпреки че краката му бяха с поне половин фут по-дълги.

— А, задните улички — викна през рамо навигаторът, докато вървяха по тъмните, неприветливи и все повече стесняващи се алеи между сградите. — Задни улички, а?

Всяка следваща алея беше по-тъмна, тясна и мръсна от предходната. Дребният мъж завиваше наляво, надясно, без дори за миг да се поколебае за посоката.

— Усещаш ли това? Усещаш ли тази миризма, Деветопръсти господарю? Мирише на… — Без да забавя ход, той потри палеца в показалеца и средния си пръст, търсейки думата — … загадка! На приключение!

На Логън му миришеше на изпражнения. В канавката лежеше човек, проснат по очи. Мъртво пиян или просто мъртъв. Разминаваха се с измъчени и изпосталели хора, които куцаха или просто стояха на заплашителни групички пред вратите и си подаваха в кръг бутилки. Имаше и жени.

— Четири марки и ще ти дам благословия, северняко! — подвикна една, докато минаваха покрай нея. — Такава благословия, че дълго ще я помниш! Добре де, три!

— Курви — прошепна Лонгфут и поклати глава. — При това евтини. Харесваш ли жени?

— Ъъъ…

— Трябва да отидеш в Ул-Нахб, на брега на Южно море! Там можеш да си купиш робиня за леглото. Наистина можеш! Тези момичета се обучават с години, но пък струват цяло състояние!

— Можеш да си купиш момиче ли? — попита Логън озадачен.

— И момчета продават, ако вкусът ти бие натам.

— А?

— С години се обучават, наистина. Много хора от това живеят там. Ти обучени ли предпочиташ? А? Тези момичета имат такива умения, че направо няма да повярваш! Или иди в Сипани! Леле, какви места има в този град! Жените до една са красавици! Наистина! Като принцеси са! И чисти също така — промърмори Лонгфут и хвърли поглед към една опърпана жена на улицата.

Малко мръсотия не притесняваше Логън. Чисти и красиви му се струваше доста усложнено. Едно от момичетата привлече вниманието му. Стоеше подпряна на една ръка на касата на вратата си и им се усмихна вяло, докато минаваха покрай нея. Намери я за красива по някакъв отчаян начин. Е, поне по-красива от него, а и много време беше минало. Трябва да си реалист по отношение на тези неща.

Логън спря.

— Баяз каза, че иска да му върнеш част от парите, нали?

— Да. Съвсем ясно го каза.

— Значи ще останат някакви пари?

Лонгфут го погледна озадачено.

— Хм, вероятно, да видим… — Той извади с театрален жест кесията, отвори я и зарови пръсти в нея. Разнесе се звън на монети.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — Логън се озърна нервно. Няколко глави се бяха извърнали към тях.

— Кое? — Той извади няколко монети, поднесе ги пред очите си и ги огледа, после ги постави в дланта на Логън.

— Май потайността не е един от невероятните ти таланти, а? — С любопитни погледи, двама дрипльовци на алеята тръгнаха бавно към тях. Трети идваше от другата им страна.

— Ни най-малко! — изсмя се Лонгфут. — Ни най-малко! Аз съм директен, такъв съм си аз! Наистина! Аз съм, а… ооо. — Сега и той забеляза мрачните фигури, които се прокрадваха към тях. — Ооо. Неприятно. Оле, майко.

Логън се обърна към момичето пред вратата.

— Дали ще може да… — Тя му затръшна вратата в лицето. Останалите врати по уличката започнаха да се затварят една след друга. — Мамка му. Как си с боя?

— Бог ме е надарил с много невероятни таланти — промърмори навигаторът, — но бойните умения не са сред тях.

Единият от дрипльовците беше силно кривоглед.

— Голяма кесия като за такъв дребосък — каза той, докато приближаваше.

— Ами, ъъъ… — промърмори Лонгфут и се скри зад гърба на Логън.

— Ужасно тежък товар за дребосък като теб — добави другият. — Какво ще кажеш да ти помогнем с него, а?

Нито един от двамата не държеше оръжие, но по начина, по който държаха ръцете си, Логън прецени, че разполагат с такова. Третият мъж приближаваше зад него, усещаше го как се движи. Близо е. По-близо от двамата отпред. Ако успее да оправи първо него, шансовете му щяха да са добри. Не можеше да рискува да погледне назад, това щеше да го лиши от момента на изненадата. Трябваше да разчита на късмет. Както винаги.

Логън стисна зъби, замахна с лакът зад гърба си и тежкият му удар улучи мъжа в брадата. С другата си ръка сграбчи китката му и това се оказа добър ход, защото онзи стискаше нож в същата ръка. Логън отново го фрасна с лакът, този път в устата, и докато нещастникът се свличаше омаломощен на земята, измъкна ножа от пръстите му. Рязко се извърна, като очакваше всеки момент да бъде наръган, но двамата отпред не бяха помръднали от местата си. Бяха извадили своите ножове и единият тъкмо се канеше да тръгне напред, когато видя ножа в ръката на Логън.

Не беше кой знае какво оръжие, шест инча ръждиво желязо, дори нямаше гард пред дръжката, но пак беше повече от нищо. Много повече от нищо. Логън го размаха пред себе си, ей така, да е сигурен, че и двамата са го видели. Почувства се добре. Сега шансовете му бяха доста по-добри.

— Така — каза Логън, — кой е на ред?

Дрипльовците се разделиха и тръгнаха бавно да го обикалят от двете му страни. Поклащаха ножове в ръце, но не бързаха да нападнат.

— Можем да го оправим! — прошепна кривогледият, но приятелят му не изглеждаше много сигурен.

— Или можете да вземете това — Логън отвори стиснатия си юмрук и им показа монетите, които Лонгфут му бе дал — и да ни оставите на мира. Мога да ви дам толкова. — Той рязко замахна с ножа пред себе си, за да придаде повече тежест на думите си. — Толкова струвате за мен — толкова и нищо повече. Е, какво решавате?

Кривогледият се изплю на земята.

— Можем да го оправим! — изсъска отново той. — Тръгвай пръв!

— Ти тръгвай пръв, мамка му! — извика другият.

— Вземете каквото ви предлагам — каза Логън, — така няма да има нужда някой да тръгва пръв.

Онзи, когото беше ударил, изстена и се преобърна по корем на земята. Това напомни на дрипавите мъже за сполетялото го и им подейства отрезвяващо.

— Добре, шибано северняшко копеле, добре. Ще вземем парите!

Логън се усмихна. За момент се замисли дали да не подхвърли монетите на кривогледия и докато той не внимава, да го наръга. Това би направил на младини, но сега се отказа. Защо да си дава зор? Вместо това, подхвърли монетите през рамо на улицата и тръгна предпазливо покрай по-близката стена. Внимателно се размина с двамата крадци. Всяка тяхна стъпка ги приближаваше до монетите, а всяка негова, към изхода от тази ситуация. Скоро размениха места и Логън тръгна заднешком по уличката, като не спираше да държи ножа насочен напред. Когато се отдалечи на десет крачки от тях, ускори ход. Двамата дрипльовци клекнаха и започнаха да събират монетите от земята.

— Още съм жив — прошепна Логън.

Беше извадил късмет и го знаеше. Колкото и корав здравеняк да си, трябва да си истински глупак да мислиш, че има незначителни боеве, в които просто няма как да намериш смъртта си. Извади късмет, че успя да докопа онзи, дето се промъкваше зад гърба му. Късмет, че двамата отпред се оказаха бавни. Е, винаги бе имал късмет в битките. Да, късметът му винаги го извеждаше жив от боевете. Не така добре се справяше с това да не го въвлича в тях, обаче. Въпреки всичко, Логън бе доволен от свършеното. Радваше се, че не се наложи да убие никого.

Усети нечия ръка да го потупва по гърба и рязко се извърна с готов в ръката нож.

— Спокойно, аз съм. — Брат Лонгфут стоеше с вдигнати ръце пред него. Почти бе забравил за навигатора. Сигурно през цялото време бе стоял тихомълком зад гърба му. — Добра работа, Деветопръсти господарю, добра работа! Наистина! Виждам, че и ти имаш своите невероятни таланти! Чакам с нетърпение да потеглим на път заедно, наистина! Насам за доковете! — извика той и отпраши напред.

Логън хвърли последен поглед към крадците в уличката. Бяха още на колене на земята, затова той хвърли ножа и забърза след Лонгфут.

— Вие, навигаторите, никога ли не се биете?

— О, някои от нас го правят, да, с голи ръце, с различни оръжия. Някои от тях са доста опасни, но не и аз! Не! Не ми е присъщо!

— Никога?

— Никога. Моите умения се простират в други области.

— Аз бих си помислил, че пътуванията ти те вкарват в куп опасни ситуации.

— Така е — съгласи се жизнерадостно Лонгфут, — но точно тогава ми е най от полза невероятният ми талант да се крия.

Такива като нея никога не се отказват

Нощ е. Студено. Соленият вятър брулеше пронизващо билото на хълма, а дрехите на Феро бяха тънки и окъсани. Тя обгърна тялото си с ръце и сгушила глава в раменете си, се загледа навъсено надолу към морето. В далечината Дагоска беше облак от ситни като връхчетата на игли светлинки, сбити около стръмната скала между извивката на залива и блестящата повърхност на океана. Очите й различиха черните очертания на защитните стени и кули на фона на тъмното небе. Видя и тънката ивица земя, която свързваше полуостровния град със сушата. По цялата й дължина се виждаха множество светлинки. Лагерни огньове покрай пътя. Много огньове.

— Дагоска — промърмори Юлвей, застанал на скалата до нея. — Малко парченце от Съюза, забито като трън в земите на Гуркул. Трън в гордостта на императора.

— Ха — изсумтя Феро и се сгуши още по-силно.

— Градът се наблюдава. Много войници. Повече от всякога досега. Може да се окаже трудно да ги заблудя всичките.

— Може би е по-добре да се върнем — каза тихо Феро с надежда в гласа.

Юлвей се направи, че не я е чул.

— И те са там. Повече от един.

— Ядачи?

— Трябва да отида по-близо. Да потърся начин за минаване. Ти ме чакай тук. — Той спря и зачака отговора й. — Ще чакаш, нали?

— Добре! — тросна му се тя. — Добре, ще чакам!

Юлвей слезе от скалата и тръгна надолу по хълма, беше почти невидим в непрогледния мрак. Когато тихото подрънкване на гривните му заглъхна, тя обърна гръб на града и заслиза надолу, на юг, обратно в Гуркул.

Сега Феро можеше да тича. Бърза като вятъра и в продължение на часове. Беше прекарала дълго време в бягане. Когато стигна в основата на хълма, тя побягна. Краката й летяха над равната земя, дъхът и хриптеше учестено. Чу пред себе си вода, спусна се по стръмния бряг и нагази в плитчините на бавна река. Продължи по нея, нагазила до колене в студената вода.

Нека сега ме проследи дъртото копеле, помисли си тя.

След известно време събра оръжията си на куп и като го придържаше с ръка над главата си, преплува реката срещу течението. Излезе на другия бряг, избърса водата от лицето си и продължи да тича покрай реката.

Времето течеше бавно, но накрая небето започна да просветлява. Настъпваше утро. Реката шумолеше край нея, сандалите й удряха ритмично покритата с къса трева земя. Остави реката зад себе си и се насочи през равния терен, който вече променяше цвета си от черно към сиво. Забеляза пред себе си петно от ниски дървета, обрасли с храсталак.

Влетя между дърветата и се свлече в храстите, дишаше дрезгаво, на пресекулки. Потрепери. Сърцето й блъскаше лудо в гръдния й кош. Сред дърветата беше тихо. Добре. Феро бръкна в дрехите си и извади малко хляб и парче месо. Бяха подгизнали от плуването, но ставаха за ядене. Усмихна се. През последните няколко дни беше заделяла половината от храната, която й даваше Юлвей.

— Глупаво, дърто копеле — изхили се тя между две препълвания на устата си с храна. — Мисли си, че може да се мери с Феро Малджин, а?

Страшно ожадня, но засега нищо не можеше да се направи по въпроса. По-късно щеше да потърси вода. Беше изморена, много изморена. Дори Феро Малджин се уморяваше. Ще си почине за момент, само за малко. Ще възвърне силата в краката си, а после на път, на път към… потрепери от раздразнение. После ще мисли за това. Накъдето я отведе отмъщението. Да.

Пропълзя в храстите и облегна гръб на едно дърво. Очите й се затвориха от само себе си. Ще си почине малко. Отмъщението, после.

— Глупаво, дърто копеле — промърмори тя.

Главата й клюмна.

— Братко!

Феро подскочи в съня си и главата й се блъсна в дънера на дървото. Беше светло, прекалено светло. Поредният ясен, горещ ден. Колко време беше спала?

— Братко! — каза нечий женски глас недалеч. — Къде си?

— Тук съм! — Феро замръзна на място. Всеки мускул в тялото й се напрегна. Плътният, силен мъжки глас дойде съвсем отблизо. Чу бавния тропот от копита на няколко приближаващи коне. Близо са.

— Какво правиш, братко?

— Тя е тук! — извика мъжът. — Надушвам я! — Феро пипнешком взе оръжията си. Сложи сабята и ножа в колана си, а другият нож скри в единствения си скъсан ръкав. — Почти долавям вкуса й, сестро! Съвсем близо е!

— Но къде е? — Гласът на жената дойде по-близо от преди. — Дали ни чува?

— Сигурно! — изсмя се мъжът. — Там ли си, Малджин? — Феро метна през рамо колчана със стрелите и взе лъка в ръка. — Чакаме те… — напевно подвикна мъжът. Беше още по-близо, сигурно точно пред дърветата. — Излез, Малджин, излез и ни поздрави…

Феро се хвърли напред и като кършеше храсти по пътя си, побягна с всичка сила през откритата равнина.

— Ето я! — извика жената. — Вижте, бяга!

— Дръжте я! — извика мъжът.

Равнината се простираше пред Феро, покрита с ниска трева и нищо друго. Нямаше къде да се скрие. Обърна се рязко и постави стрела в лъка. Към нея препускаха четирима конници, войници от Гуркул. Слънцето блестеше във високите им шлемове и свирепите върхове на копията им. Зад тях имаше още двама на коне: мъж и жена.

— Стой, в името на императора! — извика един от войниците.

— Майната му на твоя император! — Стрелата на Феро улучи първия войник във врата, той се килна назад на седлото и от гърлото му се разнесе гъргорене. Ръката му изпусна копието.

— Добър изстрел! — подвикна жената. Вторият войник получи стрела в гърдите. Бронята му успя да я забави, но въпреки това тя се заби достатъчно дълбоко, за да го убие. Той извика, изпусна сабята си в тревата и сграбчи стрелата, преди да залитне назад в седлото.

Третият дори не успя да издаде звук. Стрелата го улучи право в устата, докато беше само на десет крачки от Феро. Върхът премина през целия череп и събори шлема му. През това време четвъртият я връхлиташе с пълна сила. Тя захвърли лъка в тревата и се претърколи настрани, за да избегне копието му. Скочи отново на крака и измъкна сабята от колана си. Изплю се в тревата.

— Жива! — извика жената и подкара бавно коня си напред. — Трябва ни жива!

Войникът обърна пръхтящия си кон и предпазливо приближи Феро. Беше едър, с тъмна и гъста набола брада.

— Надявам се, че си се помирила с господ, момиче — каза той.

— Майната му на твоя господ! — Феро скочи встрани и започна да се движи бързо, приклекнала ниско до земята. Войникът посегна напред с копието, в опит да я задържи на разстояние. Копитата на коня му блъскаха в пръстта и хвърляха прах в очите й.

— Намушкай я! — Феро чу жената зад себе си.

— Да, намушкай я! — извика и брат й през смях — Но леко! Трябва ни жива!

Войникът изръмжа и пришпори коня си напред. Феро се сниши и скочи право към връхлитащите копита, докато се гмуркаше под копието, върхът му раздра рамото й. Тя замахна с всичка сила и извитото острие на сабята й попадна в цепката между отделните парчета броня, по крака на войника. Замахът й бе достатъчно силен, за да отсече крака точно под коляното, а също и да отвори широка рана в тялото на коня. Мъж и животно изреваха едновременно и заедно се строполиха на земята. Тъмната им кръв заклокочи и попи в прахта.

— Докопа го! — В гласа на жената имаше известна доза разочарование.

— Ставай, човече! — изсмя се брат й. — Ставай и нападай! Още имаш шанс!

Войникът се търкаляше на земята. Сабята на Феро се заби в лицето му и мигновено сложи край на писъците му. Недалеч вторият войник продължаваше да седи на коня. Стиснал окървавената стрела в гърдите си, береше душа с изкривено от болка лице. Конят му наведе глава и започна кротко да пасе.

— Толкова от тях — каза жената.

— Знам — въздъхна дълбоко брат й. — Трябва ли да вършим всичко сами?

Феро погледна към тях и затъкна отново в колана си окървавената сабя. Двамата седяха спокойно на седлата си, а слънцето печеше ярко зад гърбовете им. На красивите им лица грееха жестоки усмивки. Братът и сестрата бяха богато облечени, копринените им дрехи се развяваха леко от вятъра. Носеха много бижута, но никакви оръжия.

— Бъди внимателен, братко — каза жената, докато оглеждаше ноктите на ръката си. — Тази добре се бие.

— Същински дявол! Но не се безпокой, сестро. Не може да се мери с мен. — Той скочи от седлото. — Добре, Малджин, готова ли си да…

Стрелата се заби дълбоко в гърдите му, с нисък, плътен звук.

— … започваме? — Стрелата затрептя, върхът й блесна откъм гърба му, сух и чист. Той тръгна към Феро. Втората стрела се заби в рамото му, но това дори не го забави. Точно обратното, сега той тичаше към нея с големи крачки. Феро хвърли лъка и ръката й посегна към дръжката на сабята. Твърде късно. Протегнатата ръка на мъжа я удари с невероятна сила в гърдите и я запрати по гръб на земята.

— Чудесна работа, братко! — Жената плесна радостно с ръце. — Браво!

Феро се претърколи по корем и се разкашля. Докато се изправяше с мъка на крака, видя, че мъжът просто стоеше на едно място и я гледаше. Стисна сабята с две ръце и замахна в широка дъга над главата си. Незнайно как, той бе отскочил встрани и острието й се заби дълбоко в пръстта. Отнякъде излетя крак и силно се стовари в корема й. Въздухът излетя от дробовете й и тя се преви о две. Пръстите на ръцете й се отпуснаха и сабята остана да се поклаща, забита в земята. Усети, че коленете й се подкосяват.

— И сега… — Нещо тежко я удари и носът й изхрущя. Коленете й поддадоха и земята я блъсна здраво в гърба. Отново се изтърколи немощно и застана на колене. Светът се въртеше и лицето й бе цялото в кръв. Примигна и разтърси глава, в опит да спре световъртежа. Образът на мъжа беше размазан и продължаваше да танцува пред очите й. Приближаваше я. Видя го как измъква стрелата от гърдите си. Нямаше кръв, само прах. Малко облаче прах се изви във въздуха, нищо повече.

Ядач. Това ще да е.

Феро се изправи и се олюля. Измъкна ножа от колана си. Замахна към него и пропусна, замахна отново, но и вторият опит да го наръга не успя. Главата й се маеше. Феро изкрещя и замахна с всичка сила, този път в опит да го посече.

Мъжът я сграбчи за китката. Лицата им бяха на не повече от фут едно от друго. Кожата му бе безупречна, гладка като тъмно стъкло. Изглеждаше млад, почти дете, но очите му бяха на възрастен. Гледаха сурово. Той започна да я оглежда — с любопитство, с интерес, като момче, намерило интересен бръмбар.

— Тази не отказва лесно, а, сестро?

— Свирепа е! Пророкът ще й се зарадва!

Мъжът помириса Феро и сбърчи нос.

— Пфу. Май ще трябва първо да бъде поизмита.

Тя го удари с глава в лицето. Главата му се лашна назад, но мъжът само се изхили. Сграбчи Феро за гърлото и изпъна ръката си напред. Ръцете й драскаха да докопат лицето му, но неговата ръка беше по-дълга и тя не можеше да го достигне. Пръстите му започнаха да откопчават нейните от дръжката на ножа. Хватката около шията й беше желязна. Не можеше да диша. Оголи зъби, бори се, ръмжа, рита с крака. Напразно.

— Жива, братко! Трябва ни жива!

— Жива — промърмори мъжът, — но не и невредима.

Жената се разсмя. Краката на Феро се отделиха от земята и заритаха във въздуха. Усети как един от пръстите й изпука и ножът падна в тревата. Ръката около шията й затегна допълнително хватката и Феро заби в нея изпочупените си нокти. Напразно. Светлината на деня започна да изчезва.

Феро чу отново смеха на жената, някак слаб и отдалечен. От мрака изплува лице, нечия ръка погали бузата й. Пръстите бяха топли, меки и нежни.

— Не мърдай, дете. — Очите на жената бяха тъмни и дълбоки. Феро усети дъха й по лицето си, топъл и ухаещ. — Ранена си, трябва да си починеш. Стой мирна… спи.

Феро усещаше краката си тежки като олово. Ритна вяло за последен път и тялото й увисна безжизнено. Сърцето й забави ход…

— Почивай сега. — Клепачите на Феро започнаха да натежават. Красивото лице на жената се размаза пред очите й.

— Спи. — Феро прехапа силно езика си и устата й се напълни със солен вкус.

— Не мърдай. — Феро изплю кръвта в лицето на жената.

— Ах! — изкрещя онази с погнуса и изтри с ръка очите си. — Продължава да се бие!

— Тези като нея никога не се отказват. — Гласът на мъжа долетя някъде иззад ухото на Феро.

— Чуй ме сега, кучко! — изсъска жената. Стисна в железни пръсти челюстта на Феро и здраво я раздруса. — Ти идваш с нас! С нас! Жива или мъртва! Чуваш ли?

— Тя няма да ходи никъде — разнесе се друг, плътен и мек глас. Звучеше познато. Феро примигна и разтърси глава. Жената се бе обърнала към стоящ наблизо мъж. Юлвей. Гривните му издрънкаха тихо, когато той се отправи с бавна походка към тях през тревата. — Жива ли си, Феро?

Феро успя да изграчи нещо неразбираемо.

— Кой си ти, дърто копеле? — Жената изгледа презрително възрастния мъж.

— Аз съм едно дърто копеле — въздъхна Юлвей.

— Разкарай се оттук, псе! — извика мъжът. — Нас ни изпраща Пророкът. Самият Калул!

— И тя идва с нас!

Юлвей изглеждаше посърнал.

— Не мога ли да ви накарам да размислите? — попита той.

Братът и сестрата се изсмяха.

— Глупак! — извика мъжът. — Ние никога не променяме решенията си! — Той пусна ръцете на Феро и дърпайки я след себе си, пристъпи предпазливо напред.

— Жалко — каза Юлвей и поклати глава. — Щях да ви помоля да изпратите поздравите ми на Калул.

— Пророкът не се занимава с такива като теб, просяк такъв!

— Ще се изненадате. Бяхме доста близки с него, преди много време.

— В такъв случай — каза подигравателно жената, — ще предам поздравите ти на господаря си, докато му съобщавам за смъртта ти. — Феро извъртя китката си и усети как скритият в ръкава нож падна в ръката й.

— О, Калул ще се зарадва на подобна новина, но засега няма да я получи. Двамата сами сте си навлекли проклятието. Нарушили сте Втория закон. Яли сте човешка плът и сега е време да си получите заслуженото.

— Стар глупак! — изгледа го презрително жената. — Твоите закони не важат за нас!

Юлвей бавно поклати глава.

— Думата на Еуз управлява всичко. Няма изключения. Двамата няма да си тръгнете живи оттук. — Въздухът около него затрептя и се заизвива, обгърна го в мараня. Жената изхърка и внезапно се строполи на земята. Не просто падна, а сякаш се стопи и омекна. Черната коприна на дрехите й се развя около сриващото й се тяло.

— Сестро! — Мъжът пусна Феро и се хвърли към Юлвей с протегнати напред ръце. Успя да направи само крачка, преди да нададе внезапен, пронизителен писък и да падне на колене. Сграбчи с ръце главата си. Феро насили омалелите си крака, хвана косата му със счупената си ръка и заби ножа в гърлото му. От раната излетя облак прах. Цял прашен фонтан. От устата на мъжа изпълзяха пламъци и овъглиха устните му. Феро усети горещината им по пръстите си. Тя се свлече върху него и го събори, той започна да се дави и хъхри на земята. Ножът й се заби в корема му, застърга в ребрата и се счупи. И от тази рана плъзнаха огнени езици. Огън и прах. Като обезумяла, Феро продължи да забива счупения нож в тялото на мъжа, дълго след като то бе престанало да мърда.

Почувства на рамото си нечия ръка.

— Мъртъв е, Феро — каза Юлвей. — И двамата са мъртви.

Тя видя, че той казва истината. Мъжът лежеше по гръб с очи към небето. Лицето му бе овъглено около носа и устата, а от множеството рани по тялото му излизаше прах.

— Убих го — каза Феро. Гласът й бе пресипнал и треперещ.

— Не, Феро. Аз го убих. И двамата бяха ядачи. Млади и глупави, но извади късмет, че искаха да те отведат жива.

— Извадих късмет — смотолеви Феро и кръвта от устата й покапа по трупа на ядача. Тя хвърли счупения нож и пропълзя на колене. Забеляза до себе си тялото на жената, ако въобще можеше да се нарече тяло. Представляваше безформена, нагъната маса от плът. Феро видя дълга коса, око, устни.

— Какво направи? — изхриптя тя през разкървавените си устни.

— Превърнах костите й във вода. Него изгорих отвътре навън. Вода за един, огън за друг. Няма значение, щом върши работа за техния вид. — Феро се изтърколи по гръб на тревата и погледна към небето. Вдигна ръка и я разтърси. Един от пръстите й се клатеше свободно напред-назад.

Лицето на Юлвей изникна отгоре.

— Боли ли? — попита той.

— Не — прошепна тя и остави ръката си да падне в тревата. — Никога не боли. — Тя примигна въпросително към Юлвей. — Защо никога не боли?

Възрастният мъж сбърчи чело.

— Няма да се откажат, ще продължат да те търсят, Феро. Сега разбираш ли защо трябва да дойдеш с мен?

Тя кимна бавно. Костваше й невероятни усилия.

— Разбирам — прошепна, — разбирам…

Светът отново потъна в мрак.

Обича ме… не ме обича

— Ах! — извика Джизал, когато върхът на острието на Филио се вряза силно в рамото му. Залитна, примижа от болка и изруга. Стириянецът му се усмихна и размаха оръжията си.

— Туше за господин Филио! — извика реферът. — С това резултатът става две на две!

Откъслечни овации и ръкопляскания изпроводиха Филио, който се върна с наперена походка и досадна усмивка в заграждението си.

— Хитро копеле — изсъска под носа си Джизал и отиде в своето. Трябваше да предугади този скок. Не внимаваше достатъчно и го знаеше.

— Две на две? — изсъска Варуз, докато задъханият Джизал сядаше на стола. — Две на две ли? Срещу този никаквец? Та той дори не е от Съюза?

Джизал прояви благоразумието да не уточнява, че в днешно време Уестпорт бе част от Съюза. Добре разбираше какво има предвид Варуз, както и всеки един от зрителите на арената. За тях човекът беше чужденец с никакви шансове за победа. Джизал грабна кърпата от протегнатата ръка на Уест и избърса потното си лице. Пет рунда бяха доста, но Филио не даваше признаци на умора. Погледна към него и го видя да подскача на пръсти и да кима с глава, попивайки шумния поток от инструкции на треньора си.

— Можеш да го биеш — прошепна Уест, докато му подаваше бутилката с вода. — Можеш да го биеш и после си на финала.

Финалът. Това означаваше Горст, а Джизал не бе напълно сигурен, че иска точно това.

Варуз обаче изглеждаше напълно убеден.

— Просто иди там и го бий! — изсъска маршалът. Джизал напълни устата си с вода, изжабурка я, после изплю половината в кофата, а останалата преглътна. — Просто излез и го бий!

Просто да го бие. Лесно е да се каже, но този стириянец се оказа костелив орех.

— Можеш да го направиш! — повтори Уест и стисна рамото му. — Успя да стигнеш дотук!

— Смачкай го! Излез и го убий! — Маршал Варуз погледна Джизал в очите. — Ти никаквец ли си, капитан Лутар? Загубих ли си времето с теб? Или си някой? А? Сега е моментът да решиш!

— Господа, моля! — извика реферът. — Време е за решаващия рунд!

Джизал издиша тежко, пое оръжията си от Уест и се изправи. Чу как треньорът на Филио надвикваше тълпата и продължаваше да крещи окуражения на ученика си.

— Смачкай го! — провикна се още веднъж Варуз, преди Джизал да се върне в кръга.

Решаващият рунд. Решаващ в толкова много отношения. Дали Джизал ще отиде на финала, дали ще си извоюва репутация. Беше уморен, много уморен. Беше се дуелирал здраво в продължение на почти половин час, в жегата, а това си казваше думата. Отново започваше да се поти. Усещаше как едрите капки избиват по лицето му.

Отправи се към точката си. Малко кръгче от тебеширен прах в пожълтялата трева. Филио вече беше заел мястото си, чакаше, усмихнат, предусещащ победа. Дребно лайно, такова. Щом Горст можеше да мачка противниците си в кръга, то тогава и Джизал можеше да измете тревата с лицето на този глупак. Стисна дръжките на оръжията и се съсредоточи в дразнещата усмивка срещу себе си. За миг му се прииска остриетата да не бяха затъпени, но в следващия момент осъзна, че наръганият може да е той.

Начало!

Джизал подреждаше картите си, разместваше ги насам-натам в ръката си, без всъщност да гледа символите по тях. Все едно му бе и дали останалите ги виждаха.

— Вдигам с десет — каза Каспа и плъзна по масата няколко монети. Изражението на лицето му сякаш казваше… е, кой го е грижа какво точно казва, мислите на Джизал бяха другаде. Последва дълго мълчание.

— Ти си наред, Джизал — тросна се Яленхорм.

— Така ли? О, ъъъ… — Джизал огледа символите на картите в ръката си и отново не успя да схване смисъла им. — Хм… излизам. — Той хвърли картите си на масата. Беше потиснат днес, много потиснат, за пръв път от незнайно кога. Беше изцяло зает с мисли за Арди: умуваше как да я вкара в леглото си, без никой от двамата да пострада и по-специално, без той да бъде убит от Уест. За съжаление дори не се и доближаваше до намиране на отговор.

Каспа придърпа към себе си монетите с широка усмивка на лице. Не можеше да повярва на тази неочаквана победа.

— Е, днес добре се би, Джизал. Беше на косъм, но успя, а?

— Хм — отвърна Джизал и взе лулата си от масата.

— Кълна се, за момент си помислих, че си му в ръцете, но тогава… — Той щракна с пръсти под носа на Бринт: — Бам! Тръшна го като едното нищо! Тълпата направо полудя! Сериозно, за малко да се напикая от смях!

— Мислиш ли, че можеш да победиш Горст? — попита Яленхорм.

— Хм. — Джизал вдигна рамене и запали лулата. Облегна се в стола си и засмукал мундщука, се загледа в сивото небе.

— Изглеждаш напълно спокоен — каза Бринт.

— Хм.

Тримата лейтенанти се спогледаха разочаровано, че избраната тема не постигна успех. Каспа поде нова.

— Приятели, видяхте ли принцеса Терез?

Бринт и Яленхорм заахкаха и завъздишаха, после тримата се впуснаха в глупашки брътвежи в прослава на споменатата жена.

— Дали я видях? О, и още как!

— Наричат я бижуто на Талинс!

— Слуховете не лъжат по отношение на нея!

— Дочух, че женитбата с принц Ладисла била сигурна.

— Щастливец!

Джизал седеше, облегнат в стола, и изпускаше дим към небето. От малкото, което бе видял от Терез, не бе напълно убеден в достойнствата й. Наистина, отдалеч бе красива, но при мисълта за лицето й си представи усещането за допир на стъкло: хладно, твърдо и крехко. Нищо общо с това на Арди…

— И все пак — продължаваше да дърдори Яленхорм — да ти призная, Каспа, сърцето ми принадлежи на братовчедка ти Арис. Сто пъти бих предпочел наше момиче, от Съюза.

— Искаш да кажеш, би предпочел парите й — промърмори Джизал, без да откъсва очи от небето.

— Не! — възмути се едрият лейтенант. — Тя е истинска дама! Мила, въздържана, от добро потекло. Ех! — Джизал се усмихна. Ако Терез беше студено стъкло, Арис бе умряла риба. Да я целуваш, би било като да допреш устни до стар, влажен парцал: провиснал и еднакъв отвсякъде. Тя не можеше да целува като Арди. Никой не можеше…

— Безспорно и двете са красавици — намеси се в плямпането Бринт, — изящни дами, за които да мечтаеш, в случай че си решил да си останеш само с мечти. — Той се надвеси заговорнически напред, усмихна се лукаво на всеки един от присъстващите, сякаш имаше да казва нещо тайно и вълнуващо. Другите двама придърпаха напред столове, но Джизал не помръдна. Беше му все едно коя курва е подлъгал в леглото си дребният идиот.

— Виждали ли сте сестрата на Уест? — попита тихо Бринт. Цялото тяло на Джизал се напрегна. — Естествено, тя не може да се мери с такива красавици, но е доста хубавка, по един простоват начин и… ми се струва, че е доста лесна. — Бринт облиза устни и сръчка с лакът Яленхорм. Едрият войник се усмихна виновно като ученик, на когото са разказали някоя мръсна история. — О, да, изглежда е от дашните.

Каспа се изкикоти. Джизал забеляза, че ръката му леко трепери, докато оставяше лулата на масата. Другата стискаше подлакътника на стола с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели.

— Сериозно ви казвам — продължи Бринт, — ако не бях сигурен, че майорът би ме пронизал с шпагата си, щях да съм доста изкушен да изпробвам своята върху сестра му.

Яленхорм избухна в смях. Джизал усети, че едното му око започва да потрепва, когато Бринт обърна към него самодоволната си усмивка.

— Какво ще кажеш, а, Джизал? Виждал си я, нали?

— Какво ще кажа ли? — На Джизал му се стори, че гласът му дойде някъде от много далеч. Погледна ухилените физиономии на тримата лейтенанти. — Ще кажа да внимаваш какви ги плещиш, гнусно копеле такова.

Беше станал прав и зъбите му изскърцаха толкова силно, че за момент помисли, че ще се счупят. Трите усмивки увехнаха. Усети на ръката си дланта на Каспа.

— Стига де, той просто искаше да каже…

Джизал отскубна ръката си, сграбчи масата за ръба и я обърна във въздуха. Монети, карти, бутилки и чаши полетяха нагоре и се пръснаха по тревата. В другата си ръка държеше сабята си, за щастие прибрана в ножницата. Наведе се към Бринт, достатъчно близо, за да го опръска със слюнка.

— Сега ти ме чуй, дребно копеле! — изръмжа той. — Чуя ли още веднъж нещо подобно, каквото и да е, няма да има нужда да се притесняваш за Уест! — Джизал притисна силно дръжката на оръжието си в гърдите на Бринт. — Аз лично ще те заколя като свиня!

Тримата мъже го погледнаха втрещено, със зяпнала уста. Не по-малко изненадан от този внезапен изблик на нерви бе и самият Джизал.

— Ама… — понечи да каже Яленхорм.

— Какво? — изкрещя Джизал, сграбчи в юмрук яката на униформата на лейтенанта и почти го издърпа от стола му. — Имаш да казваш нещо ли?

— Не — изписка бабанката и вдигна умолително длани, — нищо.

Джизал го пусна и онзи падна обратно на стола. Яростта му започна бързо да се изпарява. Почти бе готов да се извини, но тогава пред очите му изникна пребледнялото лице на Бринт и в мислите му пак нахлуха думите: „Изглежда е от дашните.“

— Аз! Лично! Като свиня! — изръмжа отново Джизал, обърна се и си тръгна. На половината път до колонадата на изхода осъзна, че е забравил куртката си, но не можеше и да си помисли да се връща за нея. Навлезе в мрака на тунела, но след няколко крачки спря и се облегна на стената. Дишаше тежко и трепереше, сякаш току-що е пробягал десет мили. Сега разбра какво означава да си изпуснеш нервите. Допреди дори не предполагаше, че има такъв избухлив нрав, но вече не се съмняваше в това.

— Какво беше това, мамка му? — ехото от гласа на Бринт достигна тунела. Джизал го чу едва през шума от ударите на собственото си сърце. За да чуе гласовете им, трябваше да затаи дъх.

— Проклет да съм, ако знам. — Яленхорм звучеше още по-изненадан. Последва шумът от вдигането на масата. — Не съм предполагал, че има такъв избухлив нрав.

— Мисля, че много му се насъбра — каза неуверено Каспа. — Турнира и всичко останало.

— Това не е извинение! — прекъсна го Бринт.

— Освен това, двамата с Уест са близки, нали? Нали се дуелират заедно и така нататък, сигурно се познава със сестрата… знам ли?

— Има и друго обяснение. — Гласът на Бринт се напрегна, сякаш разказваше някаква история и бе стигнал до драматичния финал. — Може би той е влюбен в нея!

Тримата избухнаха в смях. Ама че шега. Капитан Джизал дан Лутар влюбен в момиче без никакво потекло. Направо смехотворно! Ама че абсурдна идея! Каква шега само!

— Мамка му. — Джизал стисна главата си с ръце. Не му беше до смях. Как успя тя да му причини това? Как? Какво толкова намира в нея? Естествено, харесваше му да я гледа, беше умна и духовита и прочее, но това пак не обяснява нещата. — Не мога да я виждам повече — прошепна той. — Няма да я виждам повече! — Джизал плесна с ръка по стената. Решението му бе окончателно. Както винаги.

До момента, в който под вратата му не се плъзна следващата бележка.

Джизал изпъшка и стовари длан върху главата си. Защо се чувства така? Защо я… Дори не можа да се насили да извика в мислите си точната дума… харесва толкова много? Изведнъж му просветна.

Защото тя не го харесва.

Всичките тези ехидни усмивки. Погледите с крайчеца на окото, които от време на време забелязваше. Шегите й, които засягаха прекалено близо до болното място. Да не говорим за изблиците на неприкрита неприязън. Може би преследваше парите му. Естествено, привличаше я положението му в обществото. Безспорно, тя го харесваше физически, но като цяло го презираше.

Тази идея го осени едва сега. До момента винаги бе смятал, че всички го харесват, никога не бе имал причина да мисли за себе си като за нещо друго, освен достоен за уважение и адмирации мъж. Но Арди не го харесваше, сега вече напълно осъзнаваше това и то го накара да се замисли. Като оставим настрана изящната брадичка, разбира се, парите и дрехите му, има ли какво друго да хареса в него?

Напълно заслужаваше презрението й, че дори и повече.

— Странна работа — промърмори той и се свлече безпомощно с гръб към стената. — Странна работа.

Прииска му се да я накара да промени мнението си за него.

Семето

— Как си, Санд?

Полковник Глокта отвори очи. В стаята беше тъмно. Проклятие, ще закъснее!

— Проклятие! — извика той, отметна енергично завивката и скочи от леглото. — Закъснявам! — Грабна униформените си панталони, обу ги и започна да закопчава колана си.

— Не се безпокой за това, Санд! — Гласът на майка му бе едновременно успокояващ и нетърпелив. — Къде е Семето?

Глокта сбърчи чело, докато напъхваше ризата в панталоните си.

— Нямам време за глупости, майко! Защо винаги мислиш, че знаеш какво е най-добре за мен? — Огледа се за оръжието си. — Във война сме!

— Така е. — Глокта изненадано вдигна поглед. Гласът бе на архилектор Сълт. — В две войни. Едната се води със стомана и огън, но под нея има друга — стара война, тече от години. — Глокта се намръщи. Как може да обърка майка си с този празнодумец? И не на последно място, какво търси той в стаята му? Седи си на стола пред леглото му и дърдори за някакви стари войни?

— Какво търсиш ти в стаята ми? — изръмжа Глокта. — И какво си направил със сабята ми?

— Къде е Семето? — Отново женски глас, но не този на майка му. Нечий друг. Непознат глас. Той примижа в мрака, напрягайки очи да види кой седи в стола. Успя само да различи нечии неясни очертания, но сянката бе твърде дълбока, за да види повече.

— Коя си ти? — попита строго Глокта.

— Коя бях аз? Или какво съм аз? — Фигурата се размърда и стана плавно от стола. — Аз бях една търпелива жена, но вече дори не съм жена. Дългите години изчерпаха докрай търпението ми.

— Какво искаш? — Гласът на Глокта потрепери и прозвуча пискливо и несигурно. Той отстъпи назад.

Фигурата пристъпи напред и попадна в снопа лунна светлина, който се процеждаше през прозореца. Беше жена, слаба и грациозна, но лицето й продължаваше да бъде засенчено. Глокта бе обзет от внезапен порив на страх. Залитна назад към стената и протегна ръце да се предпази от жената.

— Искам Семето. — Една бледа ръка се протегна и приближи неговите. Докосването й беше нежно, но студено. Студено като камък. Глокта се разтрепери, не можеше да си поеме въздух. Стисна очи. — Нуждая се от него. Не можеш да си представиш колко силна е нуждата ми. Къде е то? — Пръстите придърпаха дрехите му, затършуваха пъргаво и бързо, опипваха, търсеха, мушкаха се в джобовете, под ризата, докосваха кожата му. Студени. Хладни като стъкло.

— Семето? — изхлипа Глокта, скован от ужас.

— Знаеш за какво говоря, недъгав човеко. Къде е?

— Създателят падна… — прошепна той. Дори не разбра откъде изникнаха думите му.

— Знам това.

— … в пламъци, в пламъци…

— Бях там. — Лицето бе достатъчно близо, за да усети по кожата си дъха му. Хладен. Студен като слана.

— … той падна на моста пред кулата…

— Да, помня.

— … те търсиха Семето…

— Да… — нашепваше подканящо гласът в ухото му. — Къде е то? — Нещо докосна лицето му, бузата, клепача на едното око, беше меко и лигаво. Език. Студен. Студен като лед. Побиха го тръпки.

— Не знам! Не можаха да го открият!

— Не можаха? — Около шията му се обвиха пръсти. Стиснаха, смачкаха гръкляна му и изстискаха въздуха навън. Студени. Студени като желязо и точно толкова твърди. — Мислиш си, че познаваш болката, така ли, недъгав човеко? Нищо още не си видял! — Гласът изстърга в ухото му и го обгърна с леден дъх. Железните пръсти продължаваха да стискат гърлото му. — Но аз мога да ти покажа! Мога да ти покажа!

Глокта изкрещя, заизвива тяло, започна да се бори. Успя да стане и за момент остана прав, замаян. Тогава кракът му поддаде и той политна. Стаята се завъртя и Глокта се блъсна в дъските на пода с оглушителен трясък. Едната му ръка остана превита под него, главата му изтропа на дъските.

Вкопчи се в крака на леглото и напрегна сили да се изправи. Подпря се на стената и забута нагоре, хриптеше, останал без дъх. Едва събра смелост да извърне обезумелите си от ужас очи към стола пред леглото. Сноп лунна светлина прорязваше тъмнината и падаше върху измачканите завивки и полираната седалка. Празен.

Глокта огледа останалата част от стаята. Очите му привикваха към мрака и обхождаха всяко тъмно кътче в помещението. Нищо. Празна. Сън.

В този момент, след като лудото препускане на сърцето му отслабна и накъсаното му дишане се успокои, дойде болката. Главата му затуптя, кракът му направо пищеше, ръката му тръпнеше притъпено. Усети вкуса на кръв в устата си. Очите му бяха насълзени и щипеха, а стомахът му се преобръщаше. Глокта изскимтя и подскочи на един крак към леглото. Строполи се върху осветения от луната дюшек. Беше облян в студена пот.

Откъм вратата долетя настойчиво чукане.

— Господине? Добре ли сте? — той чу гласа на Барнам зад нея, последван от ново почукване. Лошо. Заключена е. Винаги е заключена. Не мисля, че ще мога да помръдна. Фрост ще трябва да я разбие отново.

Изненадващо, вратата се отвори и Глокта засенчи очите си с ръка срещу внезапно нахлулата в стаята светлина от лампата в ръцете на прислужника.

— Добре ли сте?

— Паднах — промърмори Глокта. — Ръката ми…

Възрастният прислужник застана до леглото, взе внимателно в ръце пострадалата ръка на Глокта и повдигна ръкава на нощницата му. Глокта изкриви лице от болка. На предмишницата му имаше голямо зачервено петно, което започваше да се подува. Барнам цъкна с език.

— Не мисля, че е счупена — каза той, — но ще доведа доктора, за всеки случай.

— Да, добре. — Глокта отпрати прислужника със здравата си ръка. — Доведи го.

Проследи с поглед прегърбения прислужник, докато забързан излизаше от стаята. Чу скърцането на дъските по тесния коридор и надолу по стълбите. Чу и затръшването на входната врата. После стана тихо.

Погледна към свитъка, който бе взел от професора историк. Стоеше си, стегнато навит на тоалетната масичка в очакване да бъде отнесен на архилектор Сълт. Създателят падна в пламъци. Стовари се върху моста под кулата. Странно, как така нещата от реалността навлизат в сънищата. Проклетият северняк и нощната му посетителка. Жена. Студ. Това ще да е причината за този сън.

Глокта разтри леко пострадалата си ръка и натисна внимателно подутината с пръсти. Нищо. Просто сън. И въпреки това, нещо не спираше да го гложди отвътре. Погледна към вратата. Все още в ключалката, ключът блестеше жълтеникав на светлината от лампата. Отключена, въпреки че съм сигурен, че я заключих. Няма как да не съм. Винаги го правя. Глокта погледна празния стол. Какво каза онзи идиот, чиракът? Магията идва от Другата страна. От долния свят. Адът.

Някак странно, в този момент, след този сън, не му бе така трудно да повярва. Беше сам и отново го обзе страх. Протегна здравата си ръка към стола. Отне му цяла вечност да го достигне. Трепереше и се тресеше, но пръстите му докоснаха дървото. Хладно, но не студено. Не е студен. Няма нищо тук. Бавно отдръпна ръка и я прибра към тялото си. Нищо. Празен.

Сън.

— Какво се е случило с вас?

Навъсен, Глокта прокара език по венците си.

— Паднах от леглото — каза той и небрежно разтри китката си през превръзката. Само допреди секунда го болеше ужасно, но гледката пред очите му изтика болката на заден план. Можеше да е по-зле. Много по-зле. — Грозна картинка. Доста грозна.

— Напълно сте прав. — Наполовина скритото лице на Северард беше изкривено от погнуса. — Насмалко не повърнах, като го видях. Аз!

Облегнат на ствола на едно дърво, Глокта отмести с бастуна си част от папратта и надникна отдолу към усуканата маса от накълцаната плът.

— Сигурни ли сме, че е мъж?

— Може да е жена. Със сигурност е човек. Това там е стъпало.

— А, вярно. Как е било открито тялото?

— Онзи там го е открил. — Северард кимна с глава към един градинар, който седеше недалеч, пребледнял, пред локва засъхващ бълвоч в тревата. — Точно тук, сред дърветата. Изглежда онзи, който е сторил това, е искал да го скрие в храстите. И се е случило неотдавна. Трупът е пресен. Прав си — почти не мирише и са го накацали едва няколко мухи. Съвсем пресен, сигурно е от през нощта. Можеше с дни да не бъде открит, ако някой не беше поръчал да се окастрят тези дървета. Спирали слънцето, или нещо такова. Виждал ли сте подобно нещо?

Глокта вдигна рамене.

— В Англанд, преди ти да дойдеш. Един от затворниците се опита да избяга. Силите му стигнаха само за няколко мили, преди да го довърши студът. После мечките се бяха погрижили за трупа. Беше грозна картина, но далеч не така отвратителна като тази.

— Не мога да си представя какво е да измръзнеш до смърт, не и в нощ като последната. Беше горещо като в ада.

— Ммм — каза Глокта. Ако приемем, че адът е горещ. Аз винаги съм си мислел, че е студен. Студен като лед. — При всички положения, в Агрионт има няколко мечки. Някаква представа за самоличността на това… — Той посочи с бастуна си към останките в храстите — … на този човек?

— Никаква.

— Някой да липсва? Някой да е обявен за изчезнал?

— Аз поне не знам за такъв.

— Значи нямаме никаква представа коя е жертвата, така ли? Защо тогава такъв интерес? Нямаме ли си някой магус самозванец, когото да следим?

— Именно. Новите им стаи са ей там. — Облечената в ръкавица ръка на Северард посочи сградата на не повече от двайсет крачки от мястото. — Следих ги, когато изникна този проблем.

— Разбирам. — Глокта го погледна озадачено. — Предполагаш, че има връзка с тях, така ли? — Практикът повдигна рамене. — Тайнствени посетители посред нощ, отвратителни убийства на самия им праг? Май нашите гости привличат около себе си бедите, както лайното — мухи.

— Хм — каза Северард и пропъди една муха. — Поразрових се за другото, което ми бяхте поръчали. Банкерите. Валинт и Балк.

Глокта вдигна поглед.

— Така ли? И?

— Не открих много. Стара банка. Много стара и много уважавана. Репутацията им сред търговците е непоклатима. Имат клонове из Мидърланд, Англанд, Старикланд, Уестпорт и Дагоска, че дори и извън Съюза. Влиятелни хора са, няма спор. Всякакви хора им дължат пари. Странно обаче, изглежда никой не познава лично нито Валинт, нито Балк. Но пък, кой ги знае банките? Обичат тайните. Искате ли да разровя по-надълбоко?

Може да е опасно. Много опасно. Задълбаеш ли много навътре, може да се окаже, че дълбаеш собствения си гроб.

— Не. По-добре да не задълбаваме. Засега. Но не спирай да се ослушваш.

— Ушите ми са вечно наострени, шефе. Между другото, за кого сте в Турнира?

Глокта погледна въпросително практика.

— Как можеш да мислиш за подобни неща с това пред очите?

Практикът повдигна рамене.

— Че какво му пречи? — попита той. Глокта погледна отново усуканото тяло. Ами да, какво му пречи, по-лошо няма накъде да стане. — Е, хайде де, Лутар или Горст?

— Горст. Надявам се да накълца на парчета онова нагло копеле.

— Сериозно ли? Хората разправят, че бил просто един тромав вол, ама извадил късмет да стигне до финала.

— Е, аз пък казвам, че е истински гений — каза Глокта. — След някоя и друга година всички ще се дуелират като него, ако въобще това ще може да се нарече фехтовка. Помни ми думата.

— Горст, а? Може пък да направя малък залог за него.

— Няма да сбъркаш. Междувременно, по-добре събери тази пихтия и я отнеси в Университета. Вземи Фрост да ти помогне, той има здрав стомах.

— В Университета?

— Е, не можем просто да я оставим тук. Някоя изтънчена дама, излязла на разходка, ще си докара приличен шок. — Северард се изхили. — Освен това, май познавам точно човека, който би могъл да хвърли малко светлина върху тази загадка.

— Доста интересна находка, инквизиторе. — Професорът медик спря работа и вдигна поглед към Глокта. Едното му око беше огромно, уголемено многократно зад увеличителното стъкло, прикрепено на челото му — Наистина, много интересна находка — промърмори той, надвеси се отново над трупа с инструменти в ръце и продължи да ровичка из кървавата плът.

Глокта огледа лабораторията и устните му се изкривиха от отвращение. Три от четирите стени бяха опасани с рафтове, по които бяха наредени различни по размер буркани, в които, като мариновани, плуваха всякакви парчета месо. Някои от тях Глокта успя да разпознае като човешки органи, но други не. Дори той се почувства неуютно сред тази зловеща колекция. Чудя се, как ли Канделау се е сдобил с тях? Дали случайно посетителите му не свършват разчленени и потопени в буркани по стените? Сигурно от мен биха излезли някои интересни експонати.

— Невероятно. — Професорът медик разхлаби ремъка на увеличителното стъкло, вдигна го нагоре и разтри розовата ивица, която се бе отбелязала около окото му. — Какво можете да ми кажете за това тук?

— Всъщност дойдох, за да разбера какво вие можете да ми кажете за него — намръщи се Глокта.

— Разбира се, разбира се. — Професорът стисна устни. — Да видим, ъъъ, по отношение на пола на злощастните останки, ъъъ…

— Е?

— Ами, хм, органите, които биха позволили категорично заключение… — Той посочи към ярко осветената плът на масата — … липсват.

— И това е единственият извод от анализа ви, така ли?

— Е, има и друго: средният пръст на мъжката ръка по правило е по-дълъг от показалеца, което не е задължително при жените, но тези останки не съдържат достатъчния брой пръсти за преценка. И така, за установяване на пол без достатъчно части от ръцете, боя се, сме с вързани ръце — изхили се нервно Канделау на собствената си шега.

Глокта остана сериозен.

— Възраст, млад, стар?

— Ами, отново, боя се, че е доста трудно да преценя. Зъбите — Професорът докосна трупа с пинсетите в ръката си — са в добро състояние и, ъъъ, колкото е останало от кожата, също е признак за младост, но, ъъъ, просто, ъъъ…

— Добре, има ли нещо, което можете да кажете със сигурност за жертвата?

— Ами… не, нищо. — Професорът се усмихна извинително. — Но, имам интересно откритие по отношение на причината за смъртта!

— Нима?

— О, да, погледнете това! Не горя от желание. — Глокта неохотно докуца до масата и се надвеси да погледне към мястото, което сочеше професора.

— Виждате ли това? Формата на тази рана? — Той побутна парче хрущял.

— Нищо не виждам — отвърна Глокта. Всичкото това ми изглежда като една огромна рана.

Възрастният мъж се наведе към него с широко отворени очи.

— Човек — каза той.

— Знаем, че е човек! Това тук е стъпало!

— Не! Не! Следите от зъби, ето… това е човешка захапка!

Глокта се намръщи.

— Ухапване… от човек?

— Без съмнение! — Жизнерадостната усмивка на Канделау беше в пълен контраст със заобикалящата го обстановка. Както и с темата на разговора, по мое мнение. — Този човек е бил хапан до смърт от друг човек и, предвид количеството на останките… — Професорът направи триумфален жест към кървавата пихтия на масата — … е бил частично изяден!

За момент Глокта остана с приковани в професора очи. Изяден? Изяден? Защо става така, че отговорът на един въпрос повдига нови десет?

— Това ли искате да предам на архилектора? — попита той.

— Ами, ха-ха — изсмя се нервно Канделау. — Това са фактите, такива, каквито ги виждам…

— Неидентифицирана личност, може би мъж, може би жена. Не знаем дали млад, или стар. Нападнат само на двеста крачки от двореца, от неизвестен нападател и хапан до смърт, след което… частично изяден, така ли? — попита отново Глокта.

— Ами… — Канделау хвърли тревожен поглед към вратата. Глокта се извърна да проследи погледа му. В стаята имаше нов посетител, когото не бе чул да влиза. В сянката, извън осветеното поле от лампите над масата, скръстила ръце на гърдите си, стоеше жена. Беше висока, с къса, червена коса на стърчащи във всички посоки кичури. Носеше черна маска и наблюдаваше с присвити очи Глокта и професора. Беше практик. Не и такъв, когото познавам, а жените са рядкост в Инквизицията. Бих помислил, че…

— Добър ден, добър ден! — С енергична походка в стаята влезе мъж: съсухрен, оплешивяващ, с дълго, черно палто и тънка, превзета усмивка. Глокта го познаваше, но изненадата не бе приятна. Проклет да си Гойл. Новият ни областен началник на Адуа най-после е тук. Страхотна новина.

— Инквизитор Глокта — измърка мъжът, — каква радост, че отново се срещаме!

— За мен също, началник Гойл. Ах, ти, копеле.

Още двама души последваха усмихнатия началник по петите и сега малката лаборатория изглеждаше сериозно претъпкана. Единият беше тъмнокож, нисък и набит кантик, с голяма златна халка на ухото, а другият, чудовищно голям северняк с лице като каменен блок. Той почти се наведе при влизане. И двамата носеха маски и бяха облечени в черните дрехи на практици.

— Това е практик Витари — изхили се Гойл и посочи червенокосата жена, която сега вървеше покрай рафтовете, надзърташе един по един във всички буркани, почукваше ги с пръст и разклащаше намиращите се в тях образци. — А това са практици Халим — южнякът се провря покрай Гойл и очите му почнаха да шарят из стаята — и Байр. — Гигантският северняк се вторачи в Глокта, сякаш чак от тавана. — В неговата страна го наричат Каменотрошача, да се чуди човек защо, но аз не мисля, че тук това име би било уместно, нали Глокта? Практик Каменотрошача? — Гойл тихо се засмя и поклати глава.

Така ли изглежда сега Инквизицията? Не подозирах, че циркът е пристигнал. Чудя се, какъв ли е номерът им, човешка пирамида ли правят, или скачат през горящи обръчи?

— Забележително разнообразие при подбора ви от хора — каза Глокта.

— О, да — засмя се Гойл. — Подбирам ги отвсякъде, където са ме водили пътуванията ми, нали така, приятели?

Жената повдигна рамене и продължи да обикаля бурканите. Тъмнокожият практик кимна с глава, а севернякът дори не помръдна.

— Където са ме водили пътуванията ми! — изсмя се отново Гойл, все едно всички останали в стаята споделяха веселото му настроение. — Имам и други! Ех, какви времена само! — Той изтри една радостна сълза и пристъпи към масата в средата на лабораторията. Изглежда всичко го развеселяваше, дори обектът на анализ на професора медик. — А, какво е това тук? Тяло, ако не ме лъжат очите! — Погледът на Гойл светна. — Тяло? Смърт на територията на града? Като областен началник от Инквизицията, това май е от моята сфера, а?

— Разбира се. — Глокта почтително сведе глава. — Нямах представа, че сте пристигнал, началник Гойл. Също така, предвид необичайните обстоятелства около този…

— Необичайни ли? Не виждам нищо необичайно!

Каква игра играе този нахилен глупак?

— Със сигурност бихте се съгласили — продължи Глокта, — че става дума за… изключително сериозна проява на насилие.

Гойл превзето повдигна рамене.

— Кучета — каза той.

— Кучета? — не се сдържа Глокта. — Говорите за побеснели домашни животни или за диви кучета, които са се прехвърлили през градските стени?

— Което си изберете, инквизиторе — заяви с усмивка началникът. — Както ви устройва повече.

— Боя се, че не е възможно да са кучета — поде със самодоволен тон професорът медик. — Аз тъкмо обяснявах на инквизитор Глокта… ето, виждате ли тези следи тук, а също и тук по кожата? Това безсъмнено са следи от човешка захапка… — Думите на професора бавно заглъхнаха, когато жената се отдалечи от бурканите и се приближи с небрежна походка. Надвеси се над него, докато маската й не се оказа само на инч-два от гърбавия му нос.

— Кучета — прошепна тя и излая в лицето му.

Медикът подскочи от изненада.

— Е, предполагам, че е възможно да бъркам… разбира се… — Той отстъпи назад и се блъсна в гърдите на огромния северняк, който се бе придвижил с изненадваща скорост зад гърба му. Канделау бавно се обърна и погледна нагоре с изпълнени с ужас очи.

— Кучета — повтори гигантът.

— Кучета, кучета, кучета — заповтаря монотонно южнякът със силен акцент.

— Ама разбира се — изписка Канделау, — разбира се, че са кучета, колко съм глупав!

— Кучета! — викна въодушевено Гойл и разпери ръце. — Загадката е разгадана! — За най-голямо учудване на Глокта, двамата мъже практици започнаха да ръкопляскат. Не очаквах, че началник Калайн някога ще ми липсва, а ето че ме обзема носталгия. Гойл бавно се извърна и се поклони дълбоко. — Първи ден тук и вече нямам търпение да се захвана с работа! Можете да погребете това. — Той посочи останките и се усмихна широко на ужасения професор. — Ще е най-добре да го заровим, нали? Обратно при пръстта, както казват в твоята страна! — обърна се той към северняка.

Едрият практик с нищо не показа, че се говори на него. Кантикът просто си стоеше и въртеше голямата златна халка в ухото си. Жената надникна в кървавата пихтия на масата и подуши шумно през маската си. Професорът медик бе отстъпил към бурканите си и се потеше обилно.

Стига представления. Имам работа за вършене.

— Е — каза сковано Глокта и закуца към вратата, — мистерията е разбулена. Нямате повече нужда от мен тук.

Началник Гойл се обърна към него и веселото му настроение изведнъж се изпари.

— Не! — злобно изсъска той и свирепите му малки очички изскочиха силно напред. — Нямаме… нужда от вас… повече!

Никога не се обзалагай с магус

Логън седеше прегърбен на пейката и се потеше под жаркото слънце.

Смешното му облекло не помагаше по никакъв начин срещу жегата, нито пък имаше някаква друга полза от него. Кожената туника със сигурност не бе предвидена за седене, при всяко движение твърдата материя се забиваше болезнено в слабините му.

— Проклет парцал — изръмжа Логън и придърпа сигурно за двайсети път черната кожа. Кай също, изглежда, не се чувстваше много удобно в магьосническите си одежди — блестящите златни и сребърни символи допълнително подчертаваха болнавия му вид, правеха го по-блед, а очите му — по-изцъклени и насълзени. Цялата сутрин почти не бе обелил дума. От тримата единствено Баяз се забавляваше. Усмихваше се приветливо на тълпата по пейките около себе си, с лъснало под слънцето, загоряло теме.

Тримата ярко се открояваха сред превъзбудената публика, която явно не намираше компанията им за доста приятна. Въпреки че пейките бяха претъпкани и хората седяха, допрели рамене едни в други, никой не бе изявил желание да седне до тях и около магьосника и двамата му спътници се бе оформило празно пространство.

Шумът бе още по-смазващ за Логън и от жегата и близостта на тълпата. Ушите му пищяха. Полагаше огромни усилия да не ги запуши с ръце и да легне по корем под пейката. Баяз се наведе към него.

— Твоите дуели така ли изглеждаха? — Въпреки че устата му бе само на педя от ухото на Логън, магьосникът трябваше да крещи.

— Тц. — Дори когато Логън се би с Руд Три дървета и половината от армията на Бетод се бе наредила в голям полукръг около тях, а стените на Уфрит бяха препълнени със зяпачи, въпреки виковете, крясъците и думкането с оръжия по щитовете, публиката пак бе по-малко от половината на тази, събрала се днес на арената. Когато уби, а след това разфасова като прасе Шама Безсърдечния, го гледаха не повече от трийсет човека. Споменът го накара да примижи и потрепери. Спомни си как кълца ли, кълца, а после облизва пръстите си от кръвта под ужасения поглед на Кучето и смеха и окуражителните викове на Бетод. Стори му се, че усети отново вкуса на кръв в устата си, потрепери и я отри с ръка.

Толкова по-малко хора имаше там тогава, а толкова повече се решаваше в онзи дуел. От една страна, животът на биещите се, от друга, собствеността над земя, села и градове, бъдещето на цели кланове. Двубоят му с Тъл Дуру бе наблюдаван от не повече от стотина човека, но съдбата на целия Север се обърна в онзи кървав половин час. Ако тогава Буреносния го бе убил, дали нещата щяха да са същите, каквито са сега? Ако Дау Черния, Хардинг Мрачния или кой да е от останалите го бе върнал при пръстта, дали сега Бетод щеше да се кипри с голямата златна огърлица и да нарича себе си крал? Щеше ли този Съюз да е във война със Севера? От самата мисъл го заболя главата. Повече, отколкото от шума и жегата.

— Добре ли си? — попита го Баяз.

Логън измънка нещо и усети, че трепери, въпреки жаркото слънце. Защо са тук всички тези хора? Просто за забавление. Като се изключи Бетод, малцина биха се забавлявали да гледат дуелите на Логън.

— Това няма нищо общо с моите битки — прошепна тихо той.

— Какво казваш? — попита Баяз.

— Нищо.

Възрастният магьосник се усмихна отново, огледа тълпата и се почеса по късата брада.

— Кой, мислиш, ще победи?

Логън наистина нехаеше за това, но реши, че едно разсейване от спомените ще му дойде добре. Надникна в загражденията, недалеч от тях, където двамата мъже се подготвяха за дуела си. Единият от тях беше красивият, наперен младеж, когото бяха видели при портите на града. Другият беше доста масивен, с дебел врат и почти отегчено изражение на лицето.

— Не разбирам нищо от всичко това — вдигна рамене Логън.

— Моля? Ти? Кървавия девет? Първенецът на Бетод, спечелил в десет дуела? Човекът, от когото трепери целият Север? И нямаш мнение? О, със сигурност битката между двама души е същата и в твоята част на света!

Логън примижа с очи и облиза устни. Кървавия девет. Това име беше минало, но не толкова далечно, колкото му се искаше. Устата му още вкусваше соления, метален вкус — вкусът на кръв. Това, да докоснеш другия с острието си, и това, да го разсечеш на две в никакъв случай не бяха едно и също, но той отново погледна към мъжете в загражденията. Надменният младеж нави ръкавите на ризата си, наведе се и докосна с ръце върховете на ботушите си, после започна да извива вляво и вдясно тялото си от кръста на горе. Накрая завъртя ръце напред-назад като криле на вятърна мелница, под сериозния поглед на един възрастен воин в безупречна червена униформа. Един висок мъж с тревожно изражение на лицето подаде на младежа две тънки остриета, едното дълго, другото по-късо, и онзи ги завъртя пред себе си с невероятна скорост.

Противникът му стоеше, подпрян на дървената преграда на заграждението си, разтягаше врата си и се оглеждаше лениво, явно заникъде не бързаше.

— Кой кой е? — попита Логън.

— Надутият задник, когото срещнахме пред портата на Агрионт, се казва Лутар, а онзи, полузаспалият, е Горст.

Веднага стана ясно кой е любимецът на тълпата. Името на Лутар се открояваше в общата глъч и всяко негово движение с тънките оръжия бе възнаграждавано с окуражителни подвиквания и аплодисменти. Младежът изглеждаше бърз, пъргав и умен, но в отпуснатата стойка на едрия му противник имаше нещо страховито, нещо мрачно и смъртоносно се криеше зад тези тежки, притворени клепачи. При всичката бързина на Лутар, Логън би предпочел да се бие с него, вместо с Горст.

— Мисля, че Горст ще победи — каза той.

— Сериозно? — Очите на Баяз светнаха. — Какво ще кажеш за един малък облог?

Логън чу как до него Кай рязко и шумно пое въздух през стиснати зъби.

— Никога не се обзалагай с магус — прошепна чиракът.

Логън не взе присърце предупреждението.

— Че какво толкова имам аз, което мога да заложа? — попита той.

Баяз повдигна рамене.

— Е, тогава просто ей така, за едната чест?

— Хубаво, щом искаш. — Точно от това Логън никога не бе имал много, а и не се притесняваше, че може да изгуби и малкото му останала.

— Бремър дан Горст.

Оскъдните аплодисменти бяха погълнати от вълна от освиркване и гневни провиквания. Едрият като вол мъж се запъти с провлачена походка към една от точките в кръга. Тежките стоманени остриета се полюшваха небрежно в големите му длани. Между късо подстриганата му коса и яката на ризата, там, където трябваше да е вратът, се виждаше само едно масивно парче стегнат мускул.

— Грозно копеле — промърмори под носа си Джизал, докато проследяваше с поглед противника си. — Проклет глупав грозник. — Всичките му ругатни обаче не можаха да прозвучат достатъчно уверено, не можа да заблуди сам себе си. Видя как този човек в три дуела направи на пух и прах трима добри фехтовачи, за един от които хората говореха, че още не можел да става от леглото. През последните дни беше тренирал специално за противодействие на касапския стил на Горст: Варуз и Уест го налагаха с тежките дървени дръжки на метли, които той трябваше да избягва и парира. Провали се неведнъж в тази си задача и в момента все още изпитваше болка от получените наранявания.

— Горст — провикна се отново реферът с почти умолителен тон, в опит да измъкне поне някакви аплодисменти от публиката, но тя не искаше и да чуе. Освиркванията се засилиха и се смесиха с подигравки и заяждания в момента, когато Горст застана на точката си.

— Вол такъв!

— Връщай се във фермата и опъвай ралото!

— Бремър животното!

Докъдето му стигаше поглед, Джизал виждаше само хора. Всички бяха тук днес. Сякаш целият свят се бе събрал на арената. Всичкото простолюдие от града седеше по най-отдалечените краища на трибуните. Средните части преливаха от търговци, занаятчии и чиновници. Всеки мъж или жена от аристокрацията на Агрионт седеше в предните редове, от петите синове на дребните благородници до големците във Висшия съвет и Камарата на лордовете. Кралската ложа също бе пълна: кралицата, двамата принцове, лорд Хоф и принцеса Терез. Като никога, кралят дори не изглеждаше заспал, каква чест само. Ококорените му очи шареха наоколо с недоумение. Някъде там бяха бащата на Джизал и братята му, приятелите, офицерите от батальона му, кажи-речи всичките му познати. Надяваше се сред тях да е и Арди, да е дошла да го гледа…

Забележителна публика, спор няма.

— Джизал дан Лутар — изрева реферът. От безразборната глъч на тълпата се надигна буря от аплодисменти, цялата арена прогърмя. Виковете и крясъците отекнаха оглушително, чак болезнено в главата на Джизал.

— Давай, Лутар!

— Лутар!

— Убий това животно!

— Тръгвай, Джизал — прошепна в ухото му Варуз и го плесна по гърба, побутвайки го леко към кръга. — Успех!

Джизал вървеше като в мъгла. Шумът от трибуните блъскаше в ушите му и главата му напираше да се пръсне. Тренировките от изминалите месеци проблясваха в главата му. Бягането, плуването, тежкия стоманен прът. Спаринг-дуелите, гредата и безкрайното повторение на позиции. Наказанията, обучението, потта и болката. И всичко това, за да застане днес в този кръг. Всичко се сведе до четири от седем победи.

Джизал зае мястото си срещу Горст и се вгледа в притворените му очи. Те отвърнаха на погледа му, хладни, безразлични, сякаш гледаха към нещо зад него, без дори да го забелязват. Това го подразни и той опита да пропъди тази мисъл от главата си. Повдигна гордо благородната си брадичка, не трябва, не може да позволи на този глупак да го победи. Ще покаже на всички тези хора своето благородно потекло, уменията си, ще им покаже на какво е способен. Той е Джизал дан Лутар. Ще спечели този дуел и това е неопровержимата истина. Убеден бе в това.

— Начало!

Още първият замах го извади от равновесие. Разби увереността му, достойнството му, а за малко и китката му. Естествено, беше гледал как се дуелира Горст, ако това въобще можеше да се нарече фехтовка, очакваше атака с мощни удари, но нищо не можеше да го подготви за подобен съкрушителен сблъсък. Тълпата затаи дъх заедно с него, когато силата на удара го накара да залитне няколко крачки назад. Всичките му старателно изградени стратегии, всичките съвети на Варуз се изпариха. Лицето му се изкриви от шока и болката. Ръката му трепереше от мощния удар, ушите му пищяха от пронизителния звън на метала. Коленете му се разтрепериха и устата му зяпна.

Необнадеждаващо начало. Следващият замах на Горст последва веднага след първия и се стовари отгоре му с още по-голяма сила. Джизал отскочи встрани и увеличи дистанцията, като по този начин си осигури пространство и време. Време, за да измисли някаква тактика, нещо, с което да се противопостави на безмилостния порой от свистяща стомана. Но Горст не възнамеряваше да му предостави такава възможност. Той нададе поредното си гърлено ръмжене и нанесе следващия си невъзможен за париране удар.

Когато успяваше, Джизал лавираше между летящите остриета, когато не успяваше, ги парираше. Китките му започнаха да изтръпват от нескончаемия побой. Първоначално се надяваше Горст да се умори. Никой не можеше да върти тази тежка стомана по начина, по който той го правеше за дълго. Скоро чудовищното темпо ще си каже думата и здравенякът ще стане по-бавен, ще отпадне и остриетата му ще изгубят способността си да хапят така свирепо. Тогава Джизал ще се впусне в неуморно настъпление, ще изтощи докрай противника и ще го срази. Тълпата ще разцепи с крясък Агрионт. Класически пример за победа над привидно по-силен противник.

Само дето Горст не се умори. Този човек беше като машина. Няколко минути по-късно в притворените му очи още нямаше и най-малка следа от изтощение. В редките моменти, в които Джизал дръзваше да отмести поглед от оръжията и да го погледне в очите, той не забеляза в тях никаква емоция. Рапирата на Горст продължаваше да сече с широк замах, отново и отново, а кинжалът му винаги бе на безпогрешно точното място, за да отклони вялите контранападения на Джизал, когато въобще успяваше да промуши някое между засипващите го атаки. Мощта на ударите на Горст така и не отслабна, ръмженето му си остана все така гърлено и енергично. Останала без повод за аплодисменти, публиката започна сърдито да шуми. Джизал бе този, който пръв усети как краката му се забавят, как потта хвърчи от челото му и дръжките на оръжията се плъзгат в ръцете му.

Видя удара сякаш от цяла миля разстояние, но не можеше да направи нищо. Бе отстъпил докрай и сега бе на самата линия на кръга. Бе парирал удари, докато вече напълно не усещаше пръстите си. Този път, когато вдигна уморена ръка и парира със звън на стомана, един уморен крак се подхлъзна и Джизал излетя от кръга. Падна на една страна и кинжалът излетя от изтръпналите му пръсти. Главата му се тресна в земята и той усети скърцането на пясък в устата си. Падането бе едновременно болезнено и истински срам, но Джизал бе прекалено уморен и смазан, за да изпита кой знае какво разочарование.

— Една победа за Горст! — извика реферът. Оскъдните аплодисменти бяха смазани от мощно освиркване и подигравки, но едрият мъж сякаш не ги чуваше. Той затътри крака и с наведена глава застана в точката си. Вече предусещаше и следващата си победа.

Джизал бавно се обърна и застана на ръце и колене, и без да бърза да се изправя. Раздвижи изтръпналите си китки. Имаше нужда от малко време да си поеме въздух, да се подготви, да измисли стратегия. И Горст му го даде: стоеше в очакване, едър, мълчалив и неподвижен. Джизал изтупа пясъка от ризата си. Как да го бие? Как? Пристъпи бавно в точката си и вдигна остриетата.

— Начало!

Този път Горст го връхлетя още по-здраво. Размахваше рапирата си, все едно коси трева, и принуди Джизал да затанцува из целия кръг. Един от ударите му мина толкова близо отляво, че Джизал почувства раздвижването на въздуха покрай бузата си. Следващият мина също така близо, но отдясно. И тогава Горст замахна отстрани, като се целеше в главата му. Джизал видя пролуката. Сниши се под замаха и усети как острието на рапирата разроши косата му. Докато тежката стомана на Горст прелиташе над главата му и в завършващата фаза на удара почти закачи лицето на рефера, Джизал скъси дистанцията. Сега дясната страна на противника му бе напълно незащитена.

Джизал се хвърли напред, уверен, че най-после е направил своя пробив, предусетил изравняването на резултата. Но Горст пое с кинжала си промушващия удар на рапирата му и го отклони встрани. Двете остриета изстъргаха едно в друго и гардовете им щракнаха един в друг. Джизал яростно посече с късото си острие, но Горст съумя да парира и този удар. Незнайно как, рапирата му се издигна точно навреме и спря острието на Джизал на косъм от гърдите си.

За момент останаха така, със закопчани пред гърдите си оръжия и лица на педя едно от друго. Оголил зъби, Джизал ръмжеше като куче. Мускулите на лицето му се стегнаха в свирепа маска. Грубото лице на Горст не издаваше никакво напрежение. Изглеждаше като човек, който пикае: ангажиран с досадно и неприятно занимание, с което иска да приключи колкото се може по-скоро.

В този момент Джизал натисна с всичка сила, всеки добре трениран мускул на тялото му се напрегна: краката запъваха в земята, коремът напъваше да извърти ръцете, ръцете натискаха дланите, а те от своя страна стискаха с всичка сила дръжките на оръжията. Бе напрегнал всеки мускул и всяко сухожилие. Осъзнаваше, че е в по-добра позиция, Горст бе почти изваден от равновесие, само да успее да изтика здравеняка, само стъпка назад… поне инч още…

В същия момент Горст свали рамене, изръмжа и отблъсна Джизал назад. Метна го както дете захвърля омръзнала му играчка.

Джизал се запрепъва заднешком с широко отворени от изненада очи и уста. Стъпалата му отчаяно затърсиха опора и цялото му внимание се насочи към това да остане на крака. Чу как Горст изръмжа и с изненада видя острието на рапирата му отново да полита в широка дъга отстрани. В това положение не можеше и да помисли за избягване на удара с тяло, дори нямаше време за подобно движение. Лявата му ръка се вдигна инстинктивно, но дебелото, притъпено острие на Горст отнесе кинжала му като сламка и се заби в ребрата му. Ударът изкара въздуха от дробовете му с болезнен стон и ехото го повтори многократно в притихналата арена. Краката му се подкосиха и той се просна на тревата с разперени ръце. Дъхът му свистеше на пресекулки като пробит ковашки мех.

Този път нямаше никакви аплодисменти. Тълпата изля гнева си върху Горст и го засипа с освиркване, докато едрият мъж се връщаше в заграждението си.

— Проклет да си, Горст, изрод такъв!

— Ставай, Лутар! Ставай и нападай!

— Върви си у дома, животно такова!

— Проклет дивак!

Недоволните крясъци преминаха в неубедителни аплодисменти, когато Джизал се надигна от тревата. Цялата лява половина от тялото му изгаряше от болка. Ако в дробовете му имаше останал достатъчно въздух, сигурно би закрещял с пълно гърло. Въпреки всичките усилия, въпреки всичките тренировки, противникът му го превъзхождаше и Джизал осъзнаваше това. Призля му от мисълта, че догодина ще трябва да премине отново през всичките мъки. Положи всички усилия да не изглежда сломен, докато вървеше тромаво към заграждението си, но не успя да се сдържи да не се свлече от безсилие върху стола. Пусна очуканите си оръжия на земята и задиша тежко.

Уест се наведе над него и вдигна ризата му, за да огледа пораженията. Джизал погледна боязливо надолу. Очакваше да види огромна дупка в гърдите си, но вместо това видя само дълга, доста неприятна на вид, зачервена ивица напряко на ребрата, която вече започваше да се подува.

— Нещо счупено? — Маршал Варуз се надвеси над рамото на Уест.

Майорът докосна ребрата му и Джизал стисна очи, за да спре сълзите си.

— Не мисля, но, мамка му! — Уест захвърли ядосано кърпата. — Това ли наричаме красива игра? Няма ли някакво правило срещу такива тежки оръжия?

— Трябва само да са с еднаква дължина — поклати мрачно глава Варуз, — но за тежината няма ограничения. Така де, кой би искал да мъкне толкова тежки остриета?

— Е, вече е ясно кой! — тросна се Уест. — Дали да не прекратим дуела, преди онова копеле да му е отнесло главата?

Варуз се направи, че не го е чул. Наведе се към лицето на Джизал.

— Слушай ме сега. Имаш седем рунда! Четири от седем победи! Има още време!

Време за какво, помисли си Джизал, да ме разсече на две, въпреки притъпените остриета.

— Твърде силен е! — задъхано каза Джизал.

— Твърде силен? Никой не е твърде силен за теб! — извика Варуз, но дори сам не си повярва. — Има време! Можеш да го биеш! — Възрастният маршал засука мустаци. — Можеш да го победиш!

Но Джизал забеляза, че маршалът не предложи как точно да стане това.

За момент Глокта се притесни, че ще се задави, толкова силно се тресеше от смях. Опита да насочи мислите си към нещо различно от това как Джизал дан Лутар биваше размазван в кръга, но не успя. Видя го как примижава с очи, докато избиваше поредния удар на Горст. Откакто получи онзи удар в ребрата, лявата му половина не работеше добре и Глокта почти усещаше болката му. О, каква радост за очите ми е от време на време да виждам чуждото страдание. Публиката съвсем посърна, когато видя как Горст подгони с мощни атаки любимеца им из кръга. Само Глокта избухваше в сподавен кикот през стиснатите си венци.

Лутар беше бърз и действаше светкавично в момента, в който видеше връхлитащата стомана. Добър фехтовач е. Достатъчно добър, за да спечели Турнира в някоя по-посредствена година. Бързи крака и ръце, но умът му не сече достатъчно бързо. Не и колкото трябва. Прекалено предсказуем е.

На пръв поглед Горст изглеждаше пълната му противоположност. Размахваше бясно остриетата, привидно без всякакъв замисъл, но Глокта знаеше, че това не е така. Има напълно нов подход. По мое време фехтовката беше просто мушкай, мушкай и пак мушкай. На Турнира следващата година всички ще размахват и секат с такива тежки остриета. Замисли се дали навремето би победил Горст. При всички положения би било дуел, който си заслужава да видиш — далеч по-добър спектакъл от тази пародия.

Горст се справи с лекота с няколко неубедителни промушващи удара на Джизал и в следващия момент Глокта примижа, а тълпата извика възмутено, когато поредният му касапски замах почти отлепи краката на Лутар от земята. Сега Джизал бе притиснат до линията на кръга и нямаше как да избегне следващия страничен замах на тежката стомана, затова просто отскочи назад в пясъка.

— Три победи за Горст, нула за Лутар! — обяви реферът.

Глокта бе разтърсен от радостен кикот, когато ядосаният Лутар замахна яростно и удари с рапирата си земята, при което запрати пръски пясък наоколо. Лицето му бе пребледняло и представляваше жалка картина на самосъжаление. Майко мила, капитан Лутар, май отиваме на четири към нищо. Пълна загуба. Срам и позор. Може би това ще научи жалкото хленчещо нищожество на малко смирение. Един добър бой се отразява крайно благотворно на някои хора. Виж мен, например.

— Начало!

Четвъртият рунд започна точно както завърши третият. С Лутар, отнасящ здрав бой. Човекът се бе изчерпал откъм идеи, Глокта веднага го забеляза. Лявата му ръка реагираше бавно, движеше се болезнено, а краката му изглеждаха натежали. Нов зашеметяващ удар се стовари със звън върху рапирата му и го запрати, залитащ и задъхан, към границата на кръга. Сега Горст просто трябваше да натисне още малко. А нещо ми подсказва, че не е от хората, дето оставят недовършена работата си. Глокта взе бастуна си и се изправи. За никого не бе тайна, че краят наближава, и той не искаше да се окаже притиснат от разочарованата тълпа, когато всички едновременно станат да си вървят.

Тежката рапира на Горст полетя отвисоко към Лутар. Довършващият удар. Лутар нямаше друг избор, освен да опита да парира, а това неминуемо щеше да го изхвърли от кръга. Или да разцепи дебелата му глава. Да се надяваме на второто. Глокта се усмихна и се обърна да си върви.

Съвсем неочаквано, с крайчеца на окото си, мярна, че ударът пропуска целта. Горст примигна невярващо, когато дългото му острие се вкопа в тревата и изръмжа в момента, в който Джизал го посече странично в бедрото с кинжала си. И това недоволно ръмжене бе единственият израз на емоция, който гигантът бе показал днес.

— Победа за Лутар! — извика реферът след кратка пауза, без да съумее да прикрие изненадата си напълно.

— Не — промърмори Глокта, когато тълпата около него избухна в бурни аплодисменти. Не. През живота си се беше бил в стотици рундове и бе гледал може би хиляди, но никога не бе виждал нещо подобно. За пръв път виждаше толкова бърза реакция. Осъзнаваше, че Лутар е добър фехтовач. Но никой не е чак толкова добър. Проследи със сериозно изражение как двамата финалисти излизат от загражденията си след втората почивка.

— Начало!

Лутар бе нов човек. Атакува фронтално, започна да преследва Горст със светкавични промушващи удари и не му даваше никаква възможност да замахне. Сега едрият изглеждаше на предела на възможностите си: парираше и лавираше между ударите, като отчаяно се стараеше да поддържа безопасна дистанция. Сякаш по време на почивката тайно бяха измъкнали Лутар от арената и го бяха заменили с напълно различен човек: по-силен, по-бърз и далеч по-уверен негов двойник.

Така дълго лишена от повод за ликуване, публиката се дереше с цяло гърло. Но Глокта не споделяше всеобщия ентусиазъм. Става нещо тук. Нещо не е наред. Обиколи с поглед лицата на седящите около него, но по всичко личеше, че никой друг не вижда нищо нередно. Виждаха само онова, което им се искаше, а именно как Лутар хвърля страхотен и напълно заслужен пердах на грозния касапин. Глокта зашари с очи по пейките на трибуните, без да знае какво точно търси.

Баяз, самозваният магьосник. Седеше на един от предните редове, изцяло погълнат от дуела, без да изпуска от очи двамата финалисти. До него седяха „чиракът“ му и белязаният северняк. Изглежда никой не забелязваше какво става, погледите на всички бяха вперени в кръга и двамата фехтовачи, но Глокта видя. Разтри очи и отново погледна.

Нещо не е наред.

— Едно е ясно за Първия магус, че е долен шмекер — изръмжа Логън.

Ъгълчето на устата на Баяз се повдигна в лукава усмивка, докато попиваше потта от челото си.

— Че кой твърди обратното? — каза той.

Лутар отново имаше неприятности. Сериозни, при това. При всяко следващо париране остриетата му поддаваха все повече, захватът на дръжките му отслабваше с всяка секунда. При всяко следващо избягване на ударите на Горст, той се приближаваше все повече към края на пожълтялата трева.

И тогава, когато всичко изглеждаше предрешено, Логън забеляза с периферното си зрение как въздухът над раменете на Баяз затрептя, точно както стана на пътя, малко преди дърветата да избухнат в пламъци, и усети същото, странно обръщане на стомаха си.

Изненадващо, Лутар си възвърна силите. Спря следващия смазващ удар с гарда на късото си острие. Само преди секунда подобен замах с лекота би избил кинжала от ръката му, но сега задържа за секунда оръжието на противника си, след което с вик го отблъсна мощно назад и светкавично премина в нападение.

— Ако на север те хванат да мамиш в дуел — изръмжа Логън и поклати глава, — разпарят ти корема на кръст и ти разпиляват червата.

— Имам късмет, тогава — промърмори Баяз през зъби, без да откъсва очи от кръга, — че вече не сме в Севера. — По главата му отново бяха избили едри капки пот и част от тях се стичаха на струйки по лицето му. Ръцете му бяха здраво стиснати в юмруци и трепереха от напрежение.

Лутар нанасяше удар след удар, остриетата му се сляха в блестящи, сребристи дъги. Горст ръмжеше и парираше ударите, но сега Лутар бе прекалено бърз и силен за него. Подгони го безмилостно из кръга като побесняло куче, надушило кръв.

— Скапан измамник — отново изръмжа Логън, когато рапирата на Лутар изсвистя и остави ярка червена резка на бузата на Горст. Капки кръв пръснаха в публиката отляво на него и трибуните избухнаха в овации. Това, макар и бегла, бе прилика с неговите дуели. Обявяването на равенство в резултата от рефера бе почти напълно заглушено от тълпата. Горст се намръщи леко и докосна раната на бузата си.

Логън чу сред общата глъч тихия глас на Кай.

— Никога не се обзалагай с магус…

Джизал знаеше, че е добър, но дори и на сън не си бе представял, че е чак толкова добър. Беше бърз като котка, повратлив като муха и силен като мечка. Ребрата вече не го боляха, китките също, и най-малката следа от умора и неувереност го бяха напуснали. Беше безстрашен, неповторим, недостижим. Овациите кънтяха около него и въпреки това той успяваше да чуе всяка дума, да забележи всяка подробност по лицата на хората в тълпата. Сърцето му сякаш изпомпваше огън във вените му, дробовете му сякаш можеха да вдишат и облаците от небето.

По време на почивката дори не седна, толкова огромно бе нетърпението му да се върне в кръга. Самата идея за стола в заграждението го обиждаше. Не чуваше какво му казват нито Варуз, нито Уест. И двамата в момента не означаваха нищо за него. Просто две дребни човешки фигурки долу в нищото, които гледаха нагоре в него, с пламнали от възбуда и смайване лица, точно както и трябва да бъде. Той е най-великият фехтовач, живял някога.

А онзи сакат инквизитор дори нямаше представа колко прав се бе оказал: да, Джизал просто трябваше да поиска нещо, за да се получи то — каквото и да бе. Усмивката не слезе от лицето му, докато се връщаше с танцуваща походка към точката си в кръга. Ликуващата тълпа го накара да се засмее. Усмихна се на Горст, докато заставаше срещу него. Всичко си беше на мястото. Ленивият поглед, притворените клепачи над тънката червена драскотина, която Джизал му бе направил, но сега имаше нещо ново: следа от шок, предпазливост и респект. И с право.

В момента нямаше нищо на света, което той, Джизал, да не е в състояние да постигне. Той е недосегаем. Той е недостижим. Той е…

— Начало!

… отново на дъното. Болката го прониза отляво и го накара да се захласне. Внезапно пак се почувства изплашен, уморен и слаб. Горст изръмжа и отприщи пороя от смазващи удари, разтърси остриетата в ръцете на Джизал, подгони го като подплашен заек из кръга. Надмощието на Джизал, хладнокръвието му, бързината на ума — нямаше ги; а атаката на Горст беше по-свирепа отвсякога. Обзе го отчаяние. В следващия момент рапирата му бе избита от изтръпналите пръсти, полетя във въздуха и издрънча в дървената преграда на загражденията. Джизал бе свален на колене. Тълпата притаи дъх. Всичко свърши…

… Но не още. Острието на Горст се спускаше в плавна парабола. Довършващият удар. Но някак бавен. Много, много бавен, сякаш стоманата разсичаше не въздух, а мед. Джизал се усмихна. Нямаше проблем да парира с кинжала. Силата му се възвърна. Той скочи на крака и блъсна Горст със свободната си ръка. Изби следващия му удар, и следващия, и следващия, кинжалът му вършеше работата на две оръжия, при това без никакво затруднение. Цялата арена бе потънала в тишина, нарушавана единствено от сблъсъка на стомана. Кинжалът му летеше, вляво, вдясно, Джизал дори не успяваше да го следи с очи, не, дори мисълта му бе по-бавна. Сякаш острието направляваше него, а не обратното.

С писък на метал, кинжалът на Джизал изби рапирата от ръката на Горст, после с рязък замах отстрани стори същото с кинжала му. За момент сякаш всичко замръзна. Застанал на самата граница на кръга, напълно обезоръжен, едрият мъж вдигна очи към Джизал. Публиката мълчеше.

Джизал бавно вдигна късото си острие, сега то сякаш тежеше цял тон, и леко докосна с него гърдите на Горст.

— Ха — каза тихо здравенякът и го погледна учудено.

Трибуните избухнаха в оглушителни аплодисменти. Шумът се надигаше сякаш до безкрай и обливаше на вълни Джизал. Сега, когато всичко свърши, той се почувства изцеден като никога досега. Затвори очи, олюля се, кинжалът се спусна надолу и се изплъзна от безчувствените му пръсти. Джизал падна на колене, беше на предела на силите си. Усещаше се така, все едно в рамките на последната една минута бе изразходвал енергия за цяла седмица. Дори стоенето на колене му изглеждаше като непосилна задача, но се страхуваше, че ако падне, никога повече няма да стане.

Тогава усети как нечии силни ръце го хващат под мишниците и го вдигат във въздуха. Високо горе, шумът на тълпата бе още по-силен. Отвори насълзените си очи, но видя единствено пробягващи в кръг размазани цветове. Главата му кънтеше. Усети, че е върху нечии рамене. Видя една подстригана до кожа глава. Горст. Здравенякът го бе вдигнал във въздуха като горд баща, който показва на многолюдната тълпа сина си. Той му се усмихваше с голямата си, грозна усмивка и Джизал усети, че макар и против волята си, също се усмихва. Странен момент.

— Победител Лутар! — извика напълно безсмислено и почти недоловимо реферът. — Победител Лутар!

Постепенно овациите преминаха в ритмично скандиране.

— Лутар! Лутар! Лутар!

Цялата арена кънтеше. Главата на Джизал се замая. Беше като пиян. Опиянен от победата. Опиянен от себе си.

Когато скандиранията започнаха да отслабват, Горст го свали обратно на земята.

— Ти ме победи — каза той с широка усмивка на лице. Гласът му бе неочаквано мек и висок, почти като на жена. — Честно и справедливо. Искам да бъда първият, който ще те поздрави. — Той сведе почтително голямата си глава, усмихна се отново и разтри драскотината на бузата си, без следа от наранени чувства. — Заслужи си победата — добави Горст и подаде ръката си.

— Благодаря — отвърна Джизал с вяла усмивка, удостои лапата на противника си с мимолетно ръкостискане и се отправи към загражденията. Мамка му, естествено, че бе заслужил победата, и проклет да е, ако позволи на това копеле да се облива с неговата слава и секунда повече.

— Каква смелост, момчето ми, какъв кураж! — бръщолевеше превъзбудено Варуз и го шляпаше по гърба, докато Джизал вървеше с огъващи се колене към стола. — Знаех си, че можеш да се справиш!

Уест се усмихна, докато му подаваше кърпата.

— За този дуел ще се говори с години — каза той.

Надойдоха още хора да поздравят Джизал. Множество усмихнати лица се надвесиха над преградите на заграждението, сред тях видя това на баща си, сияещ от гордост.

— Знаех, че ще успееш, Джизал! Никога не съм се съмнявал! Нито за секунда! Каква чест донесе на семейството си!

Джизал забеляза, че най-големият от братята му не изглежда много доволен. Въпреки триумфа на Джизал, той стоеше там, с обичайното си отегчено изражение на лицето и както личеше, се пръскаше от завист. Скучен, завистлив негодник, помисли си Джизал, не може ли поне за ден да се радва на успехите на собствения си брат?

— Може ли и аз да поздравя победителя? — Джизал дочу нечий глас зад рамото си. Беше онзи идиот от портата, същият, когото Сулфур нарече свой господар. Същият, който се представи като Баяз. Цялото му теме бе плувнало в пот, лицето му бе пребледняло, а очите дълбоко хлътнали. Сякаш и той самият току-що бе изиграл седем рунда срещу Горст. — Чудесна работа, млади приятелю, беше почти… магическо представление.

— Благодаря — отвърна тихо Джизал. Не знаеше нито кой е този човек, нито какво преследва, но въпреки това изпита сериозно недоверие към него. — Съжалявам, сега трябва да…

— Разбира се. По-късно пак ще поговорим. — Имаше нещо смущаващо в начина, по който го каза, все едно предстоящият им разговор бе неизбежен и той лично се бе погрижил за това. Обърна се и изчезна в тълпата. Тогава Джизал забеляза баща си, погледът му проследи оттеглящия се плешив странник, а лицето му бе силно пребледняло, сякаш току-що бе видял призрак.

— Познаваш ли го, татко?

— Аз…

— Джизал! — Развълнуваният Варуз го сграбчи за ръката. — Ела! Кралят иска да те поздрави! — Той го откъсна от семейството му и го повлече след себе си към кръга. Докато прекосяваха пожълтялата трева, станала сцена на победата на Джизал, публиката отново започна да аплодира. Лорд-маршалът прегърна бащински Джизал през раменете и се усмихна на тълпата, все едно аплодираха него. Явно всички днес искат частица от славата му, реши Джизал и ловко се изплъзна от прегръдката, когато започнаха да се изкачват към кралската ложа.

Пръв пред тях застана по-малкият син на краля, принц Рейнолт. Беше скромно облечен, беше вежлив и с честно лице. Въобще не приличаше на кралска особа.

— Браво! — извика той, надвиквайки рева на публиката. Радостта му от победата на Джизал изглеждаше напълно непресторена. — Добра работа!

По-големият му брат бе по-многословен.

— Феноменално! — изкрещя принц Ладисла. Златните му копчета ярко проблясваха на слънцето. — Превъзходно! Невероятно! Впечатляващо! За пръв път виждам нещо подобно! — Джизал се усмихна и почтително сведе глава. Докато минаваше покрай него, принцът го шляпна силно по гърба. — Въобще не се съмнявах, че ще успееш! Казах ти, че ти си моят човек!

Принцеса Терез, единствената дъщеря на великия херцог Орсо, владетел на Талинс, наблюдаваше Джизал с тънка, надменна усмивка и вяло потупваше с два пръста дланта си — само толкова ентусиазъм можеше да си позволи в аплодирането. Брадичката й бе така високо вирната, че сигурно изпитваше болки във врата. Позата й сякаш казваше на Джизал, че за него трябва да е истинска чест да бъде удостоен макар и само с един поглед от принцесата, чест, която не ще може да оцени напълно, нито пък напълно заслужава.

Най-накрая Джизал стигна до трона на Гуслав V, върховен крал на Съюза. Главата му бе клюмнала настрани под тежестта на блестящата корона. Подпухналите му бледи пръсти потрепваха върху пурпурната коприна на пелерината му и приличаха на тлъсти, бели, голи охлюви. Очите му бяха затворени и гърдите му бавно се издигаха и спускаха. Провисналите му устни тихо пръхтяха при всяко издишване и от тях по брадата му се стичаха лиги, които се смесваха с потта от тлъстините на шията му и така образуваха голямо тъмно петно на високата му яка.

Джизал не можеше да повярва, че така изглежда кралското величие.

— Ваше величество — прошепна лорд Хоф, но държавният глава не реагира. Кралицата наблюдаваше отстрани, изпъната като струна, с неподвижна, безизразна усмивка на силно напудреното й лице. Джизал не знаеше накъде да погледне и сведе очи към прашните върхове на ботушите си. Лорд-шамбеланът шумно се покашля. Под потната тлъстина на бузата на краля потрепна мускул, но Негово величество отново не се събуди. С мъчително изражение на лицето Хоф се огледа, за да се увери, че никой няма да забележи и мушна с пръст кралските ребра.

Кралят подскочи, клепачите му рязко се отвориха и той се вторачи в Джизал с обезумял поглед на кървясалите си, насълзени очи.

— Ваше величество, това е капитан…

— Рейнолт! — възкликна кралят. — Моят син!

Джизал преглътна притеснено и се помъчи да не спира да се усмихва. Изкуфелият старец го обърка с по-малкия си син. Като капак на всичко, въпросният принц стоеше само на няколко крачки от него. Каменната усмивка на кралицата леко потрепна. Съвършените устни на принцеса Терез се изкривиха в презрителна усмивка. Лорд-шамбеланът се покашля неловко.

— Ъъъ, не, Ваше величество, това е…

Твърде късно. Без всякакво предупреждение, кралят се надигна мъчително и обгърна Джизал в сърдечна прегръдка. Тежката му корона се килна на една страна и един от инкрустираните й със скъпоценни камъни върхове за малко да извади окото на Джизал. Лорд Хоф зяпна от изненада. Двамата принцове се облещиха. Джизал не успя да потисне безпомощното изражение на лицето си.

— Моят син! — продължи да бръщолеви кралят със задавен от вълнение глас. — Рейнолт, така се радвам, че се върна! Когато аз напусна този свят, Ладисла ще има нужда от теб. Той е толкова слаб, а короната тежи ужасно! Ти винаги си бил по-подходящият да я носиш! Такава тежест е! — изхлипа той на рамото на Джизал.

Това беше истински кошмар. Ладисла и Рейнолт се спогледаха с недоумение, после извърнаха ужасени лица към баща си. Терез изгледа надменно и с нескрита неприязън бъдещия си свекър. Нещата отиваха на много по-зле. Какво се прави в такава ситуация, замисли се Джизал? Дали имаше някакъв установен етикет за подобни моменти? Той неловко потупа краля по гърба. Не му дойде друго наум. Какво трябваше да направи — да тръшне обратно в трона изкуфелия старец пред очите на половината му поданици? Идеята го изкуши.

За късмет, тълпата възприе прегръдката на краля като израз на възхищението му от уменията на Джизал и заглуши безсмислените брътвежи с нова вълна от аплодисменти. Никой извън кралската ложа не чу думите на краля. Публиката не успя да схване цялостната картина — Джизал бе напълно уверен в това — на най-неловката ситуация, в която някога бе изпадал.

Идеалната публика

Когато Глокта пристигна в кабинета, архилектор Сълт стоеше пред огромния прозорец и гледаше през кулите на Университета към Кулата на Създателя. Както винаги, представляваше величествена гледка в снежнобялото си, дълго палто. В кръглата стая повяваше приятен ветрец, рошеше бялата коса на високия мъж с великолепна осанка и тихо шумолеше в множеството документи на огромното бюро.

Глокта провлачи крак в стаята и той се обърна.

— Инквизиторе — каза той резервирано и подаде ръката си, облечена в бяла ръкавица. Едрият камък на пръстена, символ на поста му, улови яркото слънце и проблесна с пурпурни огньове.

— Служа и се подчинявам, Ваше високопреосвещенство. — Глокта пое ръката му и с разкривено от болка лице се наведе да целуне камъка. Бастунът му се разтрепери от усилието. Проклет да съм, ако само си въобразявам, но дъртият негодник подава ръката си всеки път по-ниско. Явно се забавлява да ме гледа как страдам.

С плавно движение Сълт седна на мястото си, постави лакти на масата и сключи пръстите на двете си ръце пред себе си. Глокта остана прав и зачака покана да седне. Кракът го болеше от познатото изкачване на Палатата на Въпросите, по главата му се стичаха струйки пот.

— Заповядай, седни — промърмори Сълт и изчака, докато Глокта се наместваше с усилие в един от по-малко представителните столове около кръглата маса. — И така, увенча ли се разследването ти с някакви резултати?

— Не бих казал. Преди няколко вечери е имало инцидент в помещенията на посетителите ни. Те твърдят, че…

— Без значение, явно просто опит да придадат допълнителна достоверност на безумната си история. Магия! — изсумтя презрително Сълт. — Установи ли как всъщност е бил направен пробивът в стената?

— С магия, най-вероятно. Боя се, че не, архилекторе.

— Жалко. Доказателство за това, как е бил направен този номер, би било добре дошло. — Сълт въздъхна дълбоко, все едно и без друго не бе очаквал много. — Но човек не може да иска всичко. Говори ли с тези… хора?

— Да. Баяз, ако позволите да използвам това име, се оказа костелив орех. Само с въпроси, без помощта на по-стимулиращи техники, не успях да изкопча нищо от него. Приятелят му, севернякът, също си заслужава допълнително проучване.

Гладкото чело на архилектора се сбърчи леко.

— Подозираш някаква връзка с онзи дивак Бетод?

— Възможно е.

— Възможно е — повтори Сълт с горчивина в тона, сякаш думите оставиха отровен вкус в устата му. — Нещо друго?

— Има допълнение към веселата групичка.

— Знам. Навигаторът.

— Защо въобще си давам зор? Да, Ваше високопреосвещенство, навигатор.

— Хак да им е. Тези жалки просяци, тези панаирджийски гадатели са голям таралеж в гащите. Не спират да плямпат за бог и всякакви подобни врели-некипели. Алчни нещастници.

— Напълно сте прав, архилекторе, таралеж в гащите, но съм любопитен защо ли са потърсили услугите им?

— И защо са го направили?

— Не знам — отвърна Глокта след кратко колебание.

— Хм, нещо друго?

— След нощното посещение в спалните им, нашите гости бяха преместени в помещения до парка. Наскоро направихме зловещо откритие на нечии останки, само на двайсетина крачки от прозорците им.

— Началник Гойл ми спомена за това. Според него не е нищо, което да си заслужава моето внимание, и няма нищо общо с посетителите. Оставих нещата в негови ръце. — Сълт погледна Глокта със сериозно изражение на лицето. — Сбъркал ли съм в преценката си?

— По-добре да не се замислям дълго за отговора си. В никакъв случай, архилекторе. — Глокта сведе почтително глава. — Аз не поставям на съмнение преценките на началник Гойл.

— Хм. В крайна сметка, доколкото разбирам, все още не разполагаме с никакви резултати, така ли е?

— Не съвсем. Разполагаме с това. — Глокта измъкна от джоба си древния свитък и го подаде на Сълт.

По лицето на архилектора се четеше известна доза любопитство, докато развиваше пергамента. Той го разпъна пред себе си на масата и се вгледа в непонятните символи.

— Какво е това?

— Ха. Явно не знаеш всичко на този свят. Може да се каже, че е исторически документ. Описание на победата на Баяз над господаря Създател.

— Исторически документ. — Сълт замислено потупа с пръст по масата. — И по какъв начин ще ни помогне той? Може би искаш да кажеш, по какъв начин ще е от полза за теб?

— Според него нашият приятел Баяз е този, който е запечатал Кулата на Създателя. — Глокта кимна към извисяващата се грамада отвън — заключил портите и… взел ключа.

— Ключ? Тази кула винаги е била запечатана. Винаги. И доколкото ми е известно, в портите дори няма ключалка.

— За същото си помислих и аз, Ваше високопреосвещенство.

— Хм. — Усмивката бавно се завърна на лицето на архилектора. — Историята е такава, както я разказваме, нали? И, смея да твърдя, нашият приятел Баяз добре разбира това. Той самият се опитва да използва историята ни срещу нас, но ето че сега можем да си разменим ролите. Оценявам иронията. — Той вдигна свитъка. — Автентичен ли е?

— Има ли значение?

— Не, естествено.

Сълт грациозно се изправи и тръгна бавно към прозореца, като през това време леко потупваше свитъка в дланта си. Остана за момент пред прозореца, загледан навън. Когато се обърна, на лицето му бе изписано огромно задоволство.

— Току-що ми хрумна, че утре вечер има тържество в чест на новия ни шампион, капитан Лутар. Проклет мошеник. Всички значими личности ще присъстват: кралицата, двамата принцове, по-голямата част от Висшия съвет и много влиятелни благородници. Да не забравиш краля. Дотам сме стигнали, че вече присъствието му на официална вечеря не си заслужава споменаването. Те са идеалната публика за малкото ни представление със сваляне на маските, не мислиш ли?

Глокта предпазливо кимна.

— Разбира се, архилекторе. Идеална публика. Ако планът проработи. Ако ли не, ще бъде крайно неподходящата публика за провал.

Сълт като бе ли предусещаше триумф.

— Точно така, най-подходящия случай за целта, а и имаме достатъчното време за подготовка. Изпрати съобщение на нашия приятел, Първия магус, с което го уведомяваме, че той и спътниците му са най-тържествено поканени на тържеството. Надявам се, ти също ще присъстваш?

Аз? Глокта отново кимна в съгласие.

— Не бих пропуснал за нищо на света, Ваше високопреосвещенство.

— Чудесно. Доведи и практиците си, нашите приятели може да решат да прибегнат до насилие, когато осъзнаят, че играта им е разкрита. Кой знае на какво са способни подобни варвари? — Едва доловим жест на ръката на архилектора сложи край на разговора. Всичките тези стълби само за това?

Докато Глокта бавно се влачеше към изхода, Сълт наблюдаваше изпитателно свитъка в ръката си.

— Идеалната публика — го чу Глокта да промърморва под носа си, докато затваряше зад себе си тежката врата.

В Севера всички войници на кой да е главатар са с него всяка вечер. Седят заедно на общата маса в тронната му зала, а жените носят дървени купи с храна. Набождаш голямо парче месо с ножа си, после пак с него отрязваш по-малки парченца, които тъпчеш с пръсти в устата си. Ако попаднеш на кост или хрущял, просто ги хвърляш в сламата по пода и кучетата свършват останалото. Самата маса, в случай че въобще има такава, представлява просто грубо сковани талпи, целите в мазни петна, дупки и бразди от многото забивани в тях ножове. Войниците седят на дълги пейки, а за именитите воини може да има и някой друг стол. В залата обикновено е тъмно, особено през дългите зими, и задимено от пушека в огнището и лулите с дървесна гъба на мъжете. Често се пеят песни и залата се оглася от приятелски закачки, които понякога преминават в крясъци и недотам приятелски такива, но винаги има много пиене. Има само едно правило, чакаш главатарят пръв да започне да се храни.

Логън не знаеше какви може да са правилата тук, но нещо му подсказваше, че са доста.

Шейсетте, може би малко повече, гости седяха около три дълги маси, подредени във формата на подкова. За всеки от гостите имаше отделен стол, а тъмното дърво на масите бе полирано до блясък, достатъчно, реши Логън, че да се огледаш в тях. Беше светло, заради стотиците свещи по стените и масите. Пред всеки имаше поне три ножа с тъпи остриета и куп други неща, подредени на масата, и Логън нямаше представа за какво могат да служат, включително и големия, плосък диск от блестящ метал.

Никой не викаше, още по-малко пък да пее. Отвсякъде се чуваше приглушен шепот, който се сливаше в общ шум от жужене, като на човешки кошер, и всички се навеждаха един към друг, все едно, че си разменяха тайни. Дрехите бяха по-странни от всичко, което бе видял досега. Независимо от горещината, възрастните мъже носеха дълги мантии в черно, червено и златисто, украсени с животински кожи с лъскав косъм. Младите мъже бяха облечени в тесни жакети в яркочервено, зелено или синьо, обкантени със сплетени на въжета и възли златни и сребърни върви. Жените бяха тежко накичени със златни колиета, пръстени и скъпоценни камъни и носеха странни рокли в ярки цветове, които на места бяха неестествено широки и надиплени, а на други — болезнено стегнати, и също така оставяха доста, привличащи погледите, разголени места.

Дори прислужниците бяха облечени като лордове. Разхождаха се тържествено около масите, мълчаливо се надвесваха и доливаха бокалите на гостите със сладникаво, воднисто вино. Логън вече бе успял да погълне солидна доза от него и стаята започваше да добива приятен вид.

Проблемът бе, че нямаше никаква храна. Не беше ял от сутринта и стомахът му къркореше. От известно време гледаше високите съдове, поставени на масите между гостите. В тях имаше красиви цветя, които не му приличаха много на храна, но пък в тази страна се ядяха някои странни неща. Логън издърпа едно от стръкчетата, дълго зелено стебло с яркожълт цвят на края. Отхапа малко от долната страна. Имаше блудкав вкус, но поне беше хрупкаво. Отхапа по-голямо парче и задъвка без особено удоволствие.

— Не мисля, че са предназначени за ядене. — Логън се озърна. Учуди се, че чува северняшка реч на това място, учуди се, че някой въобще говори на него. Съседът му, висок слаб мъж, с изсечени черти на лицето, се беше навел към него и се усмихваше сконфузено. Беше му познат отнякъде. Беше същият от играта с оръжията, онзи, когото видя да подава остриетата на надменния младеж от портата.

— А — смотолеви Логън с пълна уста. Вкусът на това нещо ставаше по-лош, но въпреки това го погълна. — Съжалявам. Не знам много за порядките тук.

— Честно казано, аз също. Какъв вкус има?

— На лайна. — Логън започна да върти колебливо остатъка от цветето между пръстите си. Покритият с плочи под изглеждаше безупречно чист, надали щеше да е добра идея просто да го хвърли под масата. Нямаше никакви кучета наоколо, а и да имаше, малко вероятно бе да изядат подобно нещо. В това отношение едно куче имаше повече мозък в главата си от Логън. Остави цветето в кръглия метален диск и обърса пръсти в дрехите си с надеждата никой да не забележи.

— Казвам се Уест — каза съседът му и подаде ръка. — От Англанд съм.

— Деветопръстия. — Логън стисна ръката му. — Аз съм брин, идвам от север, отвъд Височините.

— Деветопръстия ли? — повтори мъжът.

Логън размърда чуканчето на липсващия си пръст и онзи кимна с глава.

— А… ясно. — Усмихна се, сякаш изведнъж се бе сетил нещо забавно. — Чух веднъж една песен в Англанд, за мъж с девет пръста. Как го наричаха? Кървавия девет! Точно така! — Логън усети как усмивката му изчезва. — Беше една от онези северняшки песни, знаеш ги, дето се пее само за зверства и насилие. Как този, Кървавия девет, бил отсякъл една каруца с глави, как изпепелявал цели градове, смесвал бирата си с кръв и така нататък. Ти не си същият този човек, нали?

Явно това беше шега.

— Не, не съм я чувал тази песен — засмя се нервно Логън, но за щастие Уест смени темата.

— Да те питам, изглеждаш ми като човек видял битки, прав ли съм?

— Бил съм в няколко мелета, да. — Беше безсмислено да отрича.

— Познаваш ли случайно този, когото наричат краля на северняците? Онзи Бетод?

— Познавам го. — Логън погледна съседа си с крайчеца на окото си.

— Бил ли си се срещу него по време на война?

Логън направи физиономия. Неприятният вкус на цветето още не бе изчезнал напълно от устата му. Вдигна бокала си и отпи.

— По-лошо — отвърна бавно той, докато оставяше чашата на масата. — Бил съм се за него.

Това само засили любопитството на високия мъж.

— Значи познаваш тактиките му, войската му. Знаеш как мисли на бойното поле? — Логън кимна утвърдително. — Какво можеш да ми кажеш за него?

— Че е изключително коварен и жесток противник, без капка милост и задръжки. Не ме разбирай погрешно, аз мразя този човек, но от времето на Скарлинг Качулатия насам не е имало по-добър пълководец в Севера. В него има онова, което кара мъжете да го уважават, да се боят от него или поне да му се подчиняват. Когато тръгне на поход, изстисква докрай хората си, така че да стигне пръв на бойното поле и да може да избира позиция, но въпреки това мъжете го следват, защото им носи победи. Когато трябва, е предпазлив, когато трябва, е дързък и безстрашен, но никога не пропуска и най-дребните подробности. Бива го във всички тънкости на войната — да залага капани и устройва засади, да прави лъжливи маневри с цел заблуда на противника, да изненадва неподготвените с неочаквани атаки. Там, където най-малко се очаква да бъде, там го търси. И ако привидно ти изглежда слаб, очаквай точно тогава да е най-силен. Но най-много се страхувай, когато уж тръгва да отстъпва. Повечето на север се боят от него, а онези, които не изпитват страх, са глупаци.

Логън взе отново цветето и започна да го къса на парченца.

— Армията му е групирана около главатарите на отделните кланове, а повечето от тях са сами по себе си отлични пълководци. Повечето войници са един вид роби, селяни, принудени да се бият. Леко въоръжени са, обикновено с копие или лък, и са разделени на бързоподвижни малки групи. В миналото бяха зле обучени, просто събрани в последния момент от полето селяни, но с течение на дългите войни много от тях се превърнаха в истински воини, безмилостни на бойното поле.

Той започна да подрежда парченцата от растението, които трябваше да представляват бойни групи, а металният диск се превърна в хълм.

— Всеки главатар държи редовата войска от селяни до бойците от своя клан, които са добре въоръжени и с хубави брони. Те са наистина умели с меча, секирата и копието и разбират от дисциплина. Някои имат коне, но тях Бетод ще държи скрити, в изчакване на най-подходящия момент да нападнат или преследват врага. — Логън откъсна жълтите листенца от цветето и ги нареди като конница по фланговете. — Накрая идват известните воини, именитите мъже, тези, които са си спечелили име и уважение в битките. Те могат да предвождат малки групи от редовата войска или да действат като следотърсачи и ударни групи, често дълбоко в тила на врага.

Логън осъзна, че металният диск пред него е пълен с парченца от цветето и побърза да ги изтръска на масата.

— Това е традиционната война в Севера, но Бетод винаги е имал вкус към новостите. Чел е книги, изучавал е чужди начини за водене на битки и открай време говори за купуване на онези странни, кръстати лъкове, тежки брони и бойни коне от търговците от Юга, така че да сформира армия, от която цял свят да трепери.

Логън с изненада установи, че бе говорил сякаш в продължение на часове. Толкова приказки не бе изприказвал през последните няколко години, но Уест го гледаше съсредоточено, погълнат от думите му.

— Явно си човек, който си разбира от работата — каза той накрая.

— Е, случайно уцели единствената област, в която минавам за голям разбирач.

— Какъв съвет би дал на човек, тръгнал на война с Бетод?

— Да внимава и да си пази гърба — отвърна Логън със сериозно изражение на лицето.

Джизал не се забавляваше. Естествено, първоначално идеята му допадна истински: тържество в негова чест, точно такова, за което винаги бе мечтал, на което да присъстват всички знатни личности от Съюза. Не се съмняваше, че това е само началото на прекрасния му живот на шампион в Турнира. Всички велики неща, които хората предричаха… не, които му обещаваха, бяха на път да се случат. Натежали като добре узрели плодове, чакаха подходящия момент да паднат право в скута му. Очакваха го повишения и слава. Може би тази вечер ще го произведат в майор и ще замине на война в Англанд като командир на батальон…

Но, странно, изглежда всички тази вечер бяха погълнати от собствените си дела. Обсъждаха държавни въпроси, търговия, проблеми със собствеността на земя, политика. Фехтовката и забележителните постижения на победителя в Турнира почти не се споменаваха. И никакви повишения не се задаваха на хоризонта. Трябваше само да седи, да се усмихва и да приема някое и друго хладно поздравление от непознати хора във великолепни дрехи, които дори не го поглеждаха в очите. Една кукла с неговия лик би свършила същата работа. Трябваше да признае, благоговението на простолюдието на арената му бе далеч по-приятно. Те поне бяха откровени в радостта си.

И въпреки това, досега никога не бе влизал в двореца, крепост в самата крепост Агрионт, до която само малцина имаха достъп. А ето как тази вечер той седеше начело на масата в самата кралска столова, въпреки че нямаше да се учуди, ако Негово величество се храни предимно полегнал в леглото си, при това сигурно хранен с лъжица от друг.

В далечния край на залата имаше малка сцена. Джизал бе чувал, че Остус, бъдещият престолонаследник, обичал шутовете да го забавляват по време на всяко ядене. Морлик Лудия пък организирал екзекуции по време на вечеря. За крал Касамир се говореше, че обичал да слуша, как най-върлите му врагове, затворени в клетки, крещят обиди срещу него, докато закусва, и така поддържал омразата си жива. Но на тази сцена завесите бяха спуснати и Джизал трябваше да потърси източници на забавление другаде, но в това отношение изборът не бе голям.

Маршал Варуз не спираше да му дърдори в ухото. Той поне се интересуваше от фехтовка, но за съжаление с него за друго не можеше да се говори.

— Не бях виждал подобно нещо. Целият град приказва. Най-страхотният дуел, който някога се е случвал! Кълна се, по-добър си от Санд дан Глокта навремето, а честно казано, не мислех, че може да има втори като него! Не съм и мечтал, Джизал, че можеш да се биеш така, ни най-малка представа нямах!

— Ммм — отвърна Джизал.

Принц Ладисла и бъдещата му съпруга, принцесата на Талинс, представляваха зашеметяваща двойка на централната маса, точно до дремещия крал. Погълнати от разговор, двамата не обръщаха внимание на нищо около себе си, но далеч не по начина, който можеше да се очаква от бъдещи младоженци. Караха се ожесточено и почти не си правеха труда да понижат глас, докато съседите им старателно се преструваха, че не попиват всяка тяхна дума.

— … Е, скоро тръгвам на война, в Англанд, така че няма да се наложи дълго да ме търпиш! — заяви превзето Ладисла. — Може да ме убият! Сигурно това ще направи Нейно височество щастлива?

— Молитвите ми никога не стихват — отвърна Терез и от стириянския й акцент направо прокапа отрова, — но щом така трябва, така да е. Предполагам, ще се науча да понасям тъгата си…

Нечий удар с юмрук по масата разсея Джизал.

— Проклетото простолюдие! Проклетото селячество се е вдигнало на оръжие в Старикланд! Мързеливи псета, отказват да работят! — възмущаваше се той.

— Заради данъците е — отвърна съседът му, — тези военновременни данъци им разбуниха главите. Чухте ли за този проклетник, някой си Щавача? Най-обикновен селяк, а открито призовава на бунт! Чух също, че един от кралските бирници е бил нападнат от разгневена тълпа само на миля извън стените на Келн. Говоря за кралски бирник! От разгневена тълпа селяни! Само на миля от градските стени…

— Сами си го изпросихме! — намеси се трети. От мястото си Джизал не виждаше лицето му, но позна извезаните със злато ръкави. Маровия, върховния правозащитник. — Отнасяш ли се с някого като куче, не след дълго ще те ухапе, това е то! Като управници и благородници, нашето призвание е да уважаваме и закриляме простолюдието, вместо да го потискаме и презираме, нали така?

— Не става дума нито за уважение, лорд Маровия, нито за презрение, а само че трябва да си плащат дължимото на нас като собственици на земята, на която живеят, а също и като на техни господари…

Междувременно, маршал Варуз продължаваше с хвалебствената си тирада.

— Ама каква гледка беше само, а? Как го обърна, при това с едно острие срещу две! — Ръката на въодушевения маршал изсвистя във въздуха. — Целият град говори! Велики дела те очакват, момчето ми, помни ми думата! Проклет да съм, ако един ден не седнеш в стола ми във Висшия съвет!

Това повече не се издържаше. Джизал бе търпял този човек в продължение на всичките тези месеци и някак си бе представял, че след като всичко мине, повече няма да му се налага да го прави, но по всичко личеше, че тепърва има да се разочарова, както от безкрайните глупости на маршала, така и от много други неща. Странно как бе пропуснал да забележи какъв досаден стар глупак е Варуз. Е, сега го осъзнаваше напълно.

В допълнение към изумлението му, забеляза сред гостите хора, на които в никакъв случай не им бе мястото тук. Реши, че за някои би могъл да намери извинение, например Сълт, архилектор на Инквизицията. Той беше член на Висшия съвет на Съюза и безспорно сред най-влиятелните личности в кралството, но не успя да намери никаква основателна причина за присъствието на онова копеле Глокта. Сакатият днес изглеждаше още по-зле от обикновено. Сълзливите му очи бяха дълбоко хлътнали насред тъмни кръгове. По незнайни причини, сакатият инквизитор хвърляше от време на време по някой подозрителен поглед към Джизал, все едно го подозираше в някакво престъпление. Каква наглост, та това е тържество в негова чест.

А като капак на всичко, в другия край на залата седеше онзи стар, плешив човек, който наричаше себе си Баяз. Джизал все още не бе открил логика в необичайното му поздравление след края на Турнира, нито пък за странното поведение на баща си, в този ред на мисли. И приятелят му, онзи деветопръст варварин, също беше тук.

Майор Уест бе извадил лошия късмет да бъде настанен точно до дивака, но той май добре си прекарваше в компанията му; двамата изглеждаха потънали в оживен разговор. В един момент севернякът избухна в гръмогласен смях, стовари едрия си юмрук на масата и чашите подскочиха. Някои поне се забавляват на неговото тържество, помисли си навъсен Джизал, и в този момент му се прииска да бе там с тях.

От друга страна, знаеше, че един ден иска да бъде влиятелен човек. Да носи дрехи с много животинска кожа по кантовете и яката, както и тежка огърлица, символ на високия му пост. Искаше хората да му се кланят, да му правят път, когато се зададе, да се умилкват и угодничат. Беше взел това решение преди много време и все още държеше това да се изпълни. Само дето, надниквайки сега отблизо, цялата тази работа с властта му изглеждаше просто фалшива и досадна. Много повече би предпочел сега да е някъде насаме с Арди, въпреки че я видя едва миналата вечер. В нея нямаше нищо досадно…

— … Диваците приближават Остенхорм, така чух аз! — извика някой отляво на Джизал. — Лорд-губернатор Мид събира армия и се е заканил да изтика северняците вън от Англанд!

— Кой, Мид? Този празноглав старец не може на вързано куче хляб да подхвърли!

— Може, но пак има достатъчно акъл в главата да смаже тия животни северняците, нали? Ами така де, един от нашите мъже се равнява на десет от техните…

Джизал чу как гласът на Терез рязко се извиси в писък над общата глъч, достатъчно силен, може би, за да бъде чут и в най-отдалечения край на залата.

— … естествено, че ще се омъжа, щом така заповядва баща ми, но не съм длъжна да ми хареса! — Лицето й имаше такова свирепо изражение, че Джизал не би се учудил, ако в следващия миг забие вилицата си в очите на принца. Донякъде почувства облекчение, че той не е единственият с проблеми с жените.

— … о, да, невероятно представление! Всички говорят само за това! — продължаваше да нарежда Варуз.

Джизал започна да се върти от неудобство на стола си. Колко ли още ще продължи това мъчение? Усещаше, че се задушава. Огледа отново лицата около масата и с периферното си зрение улови отново подозрителния поглед на Глокта. За Джизал продължаваше да е трудно да устои на погледа му — било то на тържеството в негова чест или където и да е другаде. Какво има против него този сакат негодник?

Дребно, жалко нищожество. Не спечели честно. Не знам как, но го направи. Сигурен съм. Глокта отмести бавно поглед към срещуположната маса и съзря Баяз. Дъртият мошеник се разполагаше като у дома си. И той има пръст в тази работа. Заедно скалъпиха измамата. Успяха някак.

— Уважаеми лордове, дами! — Гласовете утихнаха, когато лорд-шамбеланът се изправи и се обърна към присъстващите. — От името на Негово величество, бих желал да приветствам всички с добре дошли на това скромно събиране. — Кралят се размърда леко, огледа се неразбиращо, примигна и пак затвори очи. — Естествено, поводът за това тържество е капитан Джизал дан Лутар, който съвсем наскоро добави името си в списъка на най-доблестните мъже в Съюза: победителите в ежегодния Турнир. — Няколко чаши бяха вдигнати и в залата се разнесе мърморене.

— Виждам сред събралите се тук някои от предишните победители в Турнира, много от които днес заемат важни държавни постове: лорд-маршал Варуз, командир Валдис от Кралските рицари вестители, ето там е майор Уест, отскоро в щаба на маршал Бър, разбира се. Дори аз самият бях победител навремето. — Той погледна издутото си шкембе. — Естествено, говоря за преди много време. — По масите премина учтив смях. Направи ми впечатление, че не бях споменат. Май не всички победители са за завиждане?

— Победителите в Турнира често се устремяват към велики дела — продължи лорд-шамбеланът. — И аз се надявам, всички ние се надяваме, това да бъде бъдещето и на младия ни приятел, капитан Лутар. — Аз лично се надявам противния шмекер да го сполети бавна и мъчителна смърт в Англанд. Наравно с останалите, Глокта вдигна тост за здравето на арогантния негодник, който сега седеше ухилен и се топеше от удоволствие.

Като си помисля само. Преди време и аз седях в същия този стол, ръкопляскаха ми, потупваха ме по гърба, завиждаха ми. Други мъже в помпозни дрехи, други изпотени от жегата лица, но иначе почти нищо не се е променило. Дали и моята усмивка е била така самодоволна? Не, разбира се. Аз бях още по-лош случай от него. Но поне спечелих заслужено.

Хоф така се бе надъхал, че не спря с тостовете чак докато бокала му не остана празен. После го плъзна по масата и поиска да бъде напълнен отново. Облиза устни и продължи.

— И сега, преди да бъде сервирана вечерята, имаме специално подготвена малка изненада от моя колега във Висшия съвет, архилектор Сълт. — При тези думи лорд-шамбеланът се стовари тежко в стола си и протегна празен бокал за още вино.

Глокта хвърли един поглед на Сълт. Изненада от архилектора? Лоши новини за някого.

Тежките червени завеси на сцената бавно се вдигнаха и разкриха възрастен мъж, легнал на дъските на сцената. Беше облечен в бели дрехи, нацапани с червено — имитация на кръв. Зад него имаше голямо платно, на което бяха нарисувани гора и звездно небе. То извика неприятни спомени у Глокта за стенописа в кръглата стая в избата на порутената къща на Северард при доковете.

На сцената излезе с плавна походка втори мъж: висок и слаб, с невероятно изящни черти. Главата му бе гладко избръсната и имаше къса, бяла брада, но Глокта веднага го позна. Йосиф Лестек, един от най-уважаваните актьори в града. Той изигра умело изненада при вида на окървавения труп.

— Ооо! — извика той и разпери ръце, изигравайки едновременно ужас и отчаяние. Имаше невероятно силен глас, от вика му гредите на покрива направо потрепериха. Доволен, че е успял да привлече вниманието на всички в залата, Лестек започна да рецитира репликите си, като не спираше да ръкомаха с ръце. Лицето му се изпълни с емоция.

Възрастният актьор отметна назад глава и Глокта забеляза сълзи в очите му. Страхотен номер, да можеш да плачеш по поръчка. Една сълза се търкулна по бузата му и публиката затаи дъх. Той се обърна отново към тялото на земята.

Лестек падна на колене и заблъска с юмруци гърдите си:

Актьорът бавно вдигна поглед към публиката, изправи се на крака и огромната мъка на лицето му премина в твърда решителност.

Очите му проблеснаха. Заметна пелерината си и напусна сцената под бурните аплодисменти на публиката. Това беше съкратена версия на доста популярна пиеса, която често се поставяше в града. Макар и не така добре като това изпълнение. Глокта с изненада откри, че той самият ръкопляска. Добро изпълнение. Благородство, страст, власт. В пъти по-убедителен е от един друг мним Баяз, за когото се сещам.

Глокта се облегна назад, изпъна левия си крак под масата и се приготви да догледа представлението.

Логън гледа с изкривено от недоумение лице. Досети се, че това е от онези представления, за които беше споменал Баяз, но езикът му се стори доста непонятен, за да схване всичко.

Движеха се напред-назад, въздишаха тежко, ръкомахаха с ръце и нареждаха някак странно и напевно. Двама от тях трябваше да бъдат чернокожи, но всъщност си бяха нацапали лицата в черно. В друг момент от представлението онзи, който трябваше да е Баяз, шепнеше на някаква дама през затворена врата. Умоляваше я да му отвори, само дето вратата беше най-обикновена боядисана дъска насред нищото, а дамата бе момче в рокля. Много по-лесно би било, помисли си Логън, просто да заобиколи дъската и да си говорят направо.

Едно обаче веднага стана ясно — истинският Баяз не беше доволен. Логън усещаше как с всяка следваща сцена недоволството му расте. Щом достигна кулминацията си, Баяз заскърца със зъби, когато злодеят, едър мъж с ръкавица и черна превръзка на едното око, бутна момчето от бойниците на направена от дърво крепостна стена. Очевидно беше, че момчето трябваше уж да падне от много високо, но Логън го чу как тупна върху нещо меко, точно зад дървената преграда.

— Как смеят, мамка му? — изръмжа тихо истинският Баяз. Ако можеше, в този момент Логън би излязъл от залата, но за съжаление трябваше да се задоволи само с преместване на стола си към Уест, колкото се може по-далеч от гнева на Първия магус.

Сега фалшивият Баяз уж се биеше с онзи с ръкавицата и превръзката на окото, но всъщност двамата просто обикаляха един около друг и непрекъснато говореха. Накрая злодеят последва момчето през дървената палисада, но не преди противникът му да вземе от него един огромен златен ключ.

— Доста са разкрасили истинската случка — промърмори Баяз, докато двойникът му вдигна високо ключа и избълва няколко фрази. Към края на представлението Логън съвсем изостана с това, което ставаше, но успя да схване последната реплика, точно преди възрастният актьор да се поклони ниско.

— Как ли пък не — изсъска Баяз през зъби, докато се усмихваше широко и енергично ръкопляскаше.

Глокта проследи с поглед последните поклони на Лестек, преди завесата да се спусне пред него. Златният ключ блестеше в ръката му. Архилектор Сълт се изправи и аплодисментите стихнаха.

— Изключително съм щастлив, че скромното ни представление ви е допаднало — каза той и се усмихна към доволните лица около масите. — Не се съмнявам, че много от вас вече са гледали тази пиеса, но тази вечер тя е от особена важност. Капитан Лутар не е единственият, в чиято чест сме се събрали днес. Сред нас има и друг почетен гост. Самият главен герой в тази пиеса — Баяз, Първият магус! — Сълт се усмихна и изпъна ръка към мнимия магьосник в срещуположния край на залата. Разнесе се тихо шумолене, когато всички глави се завъртяха да погледнат към мястото, което сочеше Сълт.

Баяз отвърна на усмивката му.

— Добър вечер — поздрави той. Някои от присъстващите се разсмяха, вероятно в очакване представлението да продължи, но Сълт остана сериозен и това накара смеха им бързо да утихне. Настана неловко мълчание. Гробна тишина, бих казал.

— Първият магус — продължи Сълт. — От известно време той е отново тук, в Агрионт. Той и няколко негови… придружители. — Архилекторът погледна отвисоко белязания северняк, после отново самозвания магус. — Баяз. — Произнесе името бавно и направи пауза, за да попие то в главите на слушателите му. — Първата буква от азбуката на древния език. Първият чирак на Ювенс, първата буква от азбуката, прав ли съм, господарю Баяз?

— О, архилекторе — продължи да се усмихва възрастният мъж, — да не би да сте ме проверявали, а? Невероятно. Със сигурност е наясно, че наближава краят на играта му, но продължава да се придържа към ролята си.

Сълт остана невъзмутим.

— Мой дълг е да подлагам на обстойна проверка всичко и всекиго, който може да представлява опасност за краля и страната ми — заяви той.

— Възхищавам се на безпримерния ви патриотизъм. Не се съмнявам, че вашето разследване е потвърдило, че аз все още съм член на Висшия съвет, въпреки че столът ми седи празен от незапомнени времена. Също така, смятам, че ще е уместно да използвате обръщението лорд Баяз.

Хладната усмивка на Сълт дори не потрепна.

— И кога бе последното ви посещение тук, лорд Баяз? Струва ми се, че от човек, така силно свързан с нашата история, е съвсем логично да очакваме повече интерес през всичкото това време. Защо, ако смея да попитам, през вековете след раждането на Съюза, след управлението на Харод Велики, нито веднъж не сте ни посетили? Добър въпрос. Ще ми се да се бях сетил да го попитам точно това.

— О, направих го, няколко пъти. По време на управлението на крал Морлик Лудия, както и през последвалата гражданска война аз бях учител на младеж на име Арнолт. По-късно, когато Морлик бе убит и Камарата на лордовете издигна Арнолт на престола, служих при него като лорд-шамбелан. По онова време се представях под името Биаловелд. По-късно се върнах отново, по времето на крал Касамир. За него бях Золър и заемах вашия пост, архилекторе.

Глокта едва се сдържа да не ахне от възмущение, нещо, което на други около него не се удаде. Трябва да му се признае, няма срам. Биаловелд и Золър, двама от най-уважаваните служители на Съюза. Как смее? И все пак… В мислите му изникна портретът на Золър в кабинета на архилектора и статуята на Биаловелд на Кралския булевард. И двамата плешиви, със сурово изражение на лицето, брада… Какво си въобразявам? Майор Уест е започнал леко да оплешивява — това какво, прави ли го легендарен магьосник? Най-вероятно шарлатанинът предварително е подбрал двете плешиви фигури.

Междувременно Сълт поведе разговора в нова посока.

— Да ви питам друго, Баяз: според добре познатата ни история, дори Харод се е усъмнил във вас, когато преди всичките тези години сте го посетили за пръв път в тронната му зала. За да докажете възможностите си, тогава вие сте разцепили на две общата маса в залата. Да кажем, че и тази вечер сред нас има скептично настроени хора. Ще бъдете ли склонен на подобна демонстрация?

Колкото повече Сълт втвърдяваше тона, толкова по-пренебрежително го гледаше възрастният измамник. На последната нападка отвърна просто с небрежно махване с ръка.

— Това, за което настоявате, архилекторе, не е като да жонглираш или да рецитираш на сцената. Винаги съществува опасност и последствия. Освен това ще е жалко да развалям тържеството на капитан Лутар, като се перча наоколо, не мислите ли? Да не говорим каква загуба би било разрушаването на такава прекрасна мебел. Аз, за разлика от много други в наши дни, истински уважавам миналото.

Някои от гостите следяха с несигурни усмивки словесния дуел, може би все още с подозрението, че това е някаква добре замислена шега. Други, с повече акъл в главата, наблюдаваха със сериозни лица и се опитваха да преценят накъде отиват нещата и кой надделява за момента. Глокта забеляза, че върховният правозащитник Маровия има изключително доволен вид. Сякаш знае нещо, което ние не. Размърда се на стола си и фиксира с поглед плешивия самозванец. Нещата не се развиват според очакванията. Кога ще започне да се поти? Кога?

Пред Логън бе поставена купичка гореща супа. Това със сигурност бе предназначено за ядене, но той вече нямаше апетит. Може и да нямаше хал хабер от обноски и етикет на поведение, но един поглед му бе достатъчен, за да разбере кога назрява насилие. С всяка реплика между двамата възрастни мъже усмивките им се оттегляха, тонът им ставаше по-остър, а залата сякаш се свиваше и надвисваше по-близо отгоре им. Сега вече всички имаха тревожен вид — Уест, надменният младеж, който спечели играта с мечовете благодарение на шмекеруването на Баяз, треперещият недъгав, който дойде в стаята им да задава въпроси…

Логън усети как косъмчетата по тила му настръхват. От по-близката до него врата надзъртаха две фигури. Бяха облечени в черно и носеха черни маски. Погледът му се стрелна към другата врата. Там също имаше поне две такива фигури и нещо му подсказваше, че не са дошли да вдигнат съдовете. Бяха тук заради него. За него и за Баяз, сигурен беше. Човек не слага маска, освен ако не е замислил нещо тъмно. Реши, че няма как да се справи с толкова много врагове едновременно, но въпреки това незабелязано скри зад ръката си един от тъпите ножове на масата. Ако се опитат да го хванат, ще се бие. Не му трябваше много време, за да вземе такова решение.

Баяз, междувременно, започваше да се изнервя.

— Дадох ви всички доказателства, които поискахте, архилекторе!

— Доказателства! — Високият мъж, когото наричаха Сълт, се усмихна презрително. — Действате с прашни документи и думи! А това е по-скоро работа на някой сополив чиновник, не на легендарна историческа фигура! Някои биха казали, че магус без магия е просто досадно старче, което си вре носа там, където не му е работа! Ние сме във война и аз не мога да си позволя да рискувам! Споменахте архилектор Золър. Неговото усърдие в преследването на истината е добре познато и, сигурен съм, разбирате моето. — Той се наведе напред и се облегна на юмруци върху масата. — Покажете ни магия, Баяз, или ключа!

Логън преглътна напрегнато. Не му харесваше накъде отива работата, но пък и не познаваше правилата на тази игра. По някаква причина се бе доверил на Баяз и това трябваше да остане така. Малко бе късно за смяна на страните.

— Не искате ли да кажете още нещо? — попита Сълт и бавно понечи да седне на стола си. Усмивката се върна на лицето му, а очите му се извърнаха към една от вратите. Логън долови как маскираните фигури с нетърпение напираха напред, в очакване на знак да нахлуят. — Свършиха ли ви думите? Не пазите ли за последно още някой номер?

— Само още един. — Баяз бръкна в пазвата си и извади нещо навън — дълга тънка верижка. Един от маскираните направи крачка напред, явно очакваше оръжие, и ръката на Логън стисна силно дръжката на ножа. Тогава верижката излезе изцяло от ризата на Баяз и накрая й се показа просто цилиндър от тъмен метал.

— Ключът — каза Баяз и го поднесе към светлината на свещите. Металното парче дори не проблесна. — Няма такъв блясък като този в пиесата ви, но уверявам ви, това е истинският ключ. Канедиас никога не работеше със злато. Не обичаше красивите, а практичните неща.

— И смятате, че просто трябва да ви повярвам, така ли? — Устните на архилектора се изкривиха отново.

— О, не, разбира се. Ваше задължение е да подлагате на съмнение всекиго и ако позволите да отбележа, справяте се превъзходно. Днес времето напредна, така че ще отворя Кулата на Създателя утре сутрин. — Някой изпусна лъжицата си и тя издрънча на пода. — Ще трябва да има и свидетели, естествено, за да сте сигурен, че не правя някакви фокуси. Какво ще кажете за… — Зелените очи на Баяз обходиха масите. — … инквизитор Глокта и… новия ви шампион по фехтовка, капитан Лутар?

При споменаване на името му, сакатият се намръщи, а Лутар изглеждаше силно объркан. Архилекторът седна и презрителното му изражение се смени с такова на каменна невъзмутимост. Погледът му неколкократно премина от усмихнатото лице на Баяз към бавно поклащащото се парче метал на врата му и обратно. После погледна към една от вратите и едва доловимо поклати глава. Тъмните фигури се оттеглиха назад в сянката. Логън отпусна стиснатите си до болка зъби и внимателно постави ножа обратно на масата.

Баяз се усмихна дружелюбно.

— Ама и вие, господарю Сълт, направо не може да ви се угоди — каза той.

— Смятам, че ще е уместно да използвате обръщението Ваше високопреосвещенство — изсъска Сълт.

— Така е, прав сте. Започвам да мисля, че няма да се успокоите, докато не счупя част от мебелировката, но понеже ще е жалко да разливам супата на хората… — разнесе се силен трясък и столът под архилектора се разцепи на парчета. Ръката на Сълт се стрелна нагоре и се вкопчи в бялата покривка на масата, секунда преди той да се просне ничком сред натрошеното дърво. Кралят подскочи и се събуди, гостите запримигваха недоумяващо и ахнаха от изненада. Баяз невъзмутимо посегна към лъжицата си.

— Супата е превъзходна — каза той и сръбна шумно.

Кулата на Създателя

Беше сив и дъждовен ден и на фона на облачното небе огромната Кула на Създателя изглеждаше още по-мрачна от обикновено. През улиците и площадите на Агрионт духаше хладен вятър и развяваше полите на черното палто на инквизитор Глокта, докато той с мъка следваше капитан Лутар и самозвания магус. До него вървеше белязаният северняк. Бяха наблюдавани. Следят ни неотлъчно. Зад прозорци, от входните врати, от покривите. Практиците бяха навсякъде, усещаше погледите им върху себе си.

Беше таил надежди, бе очаквал, че през нощта този така наречен Баяз и спътниците му ще изчезнат, но това не се случи. Плешивият изглеждаше така равнодушен, сякаш щеше да отваря просто килера в кухнята, и това не се харесваше на Глокта. Кога ще свърши това преструване? Кога ще вдигне ръце и ще признае, че всичко е само игра? Като наближат Университета? Като стигне до моста към Кулата? Когато застане пред самите порти и стане ясно, че ключът не пасва? Но през цялото време в главата му се прокрадваше една мисъл: Ами ако това не е краят? Ако отвори вратите? Ами ако наистина е този, за когото се представя? Докато прекосяваха вътрешния двор към Университета, Баяз не спря да си бъбри непринудено с Лутар. С цялото спокойствие на някой дядо, излязъл на разходка с любимия си внук. Точно толкова досаден е.

— … разбира се, градът много се е разраснал от последното ми идване тук. Този квартал, който наричате Три ферми, толкова оживен и пълен с хора днес… помня го от времето, когато беше малко село извън града и се състоеше точно от три ферми! Сериозно! Далеч, далеч извън градските стени!

— Хм… — успя само да вмъкне Лутар.

— Ами седалището на Гилдията на търговците на подправки! За пръв път виждам такава показна разточителност…

Мислите на Глокта препускаха, докато се влачеше зад двамата. Прецеждаше потока от празни приказки, в опит да отсее скрит смисъл, да открие ред в хаоса. Въпросите се трупаха един връз друг в главата му. Защо избра мен за свидетел? Защо не самия архилектор? Смята ли този така наречен Баяз, че може лесно да ме направи на глупак? И защо Лутар? Защото спечели Турнира ли? И как го спечели? Дали и той не е част от измамата? Но ако Лутар бе част от някакъв зловещ план, това по никакъв начин не личеше. Според Глокта държанието му с нищо не показваше, че е нещо повече от самовлюбения глупак, какъвто беше в действителност.

И накрая стигаме до следващата загадка. Глокта хвърли крадешком поглед на едрия северняк. По лицето му не се четяха никакви опасни намерения. Всъщност по това лице не се четеше нищо. Или е много глупав, или е ужасно умен. Дали трябва да се боим от него, или просто да не му обръщаме внимание? Той прислужникът ли е, или господарят? На никой от тези въпроси нямаше отговор. Засега.

— А от това място е останала просто сянка от някогашното му величие — отбеляза Баяз, когато спряха пред вратите на Университета. Погледна критично зацапаните, наклонени статуи на входа и почука енергично на паянтовите, олющени врати. За най-голяма изненада на Глокта, отвориха му почти незабавно.

— Очакват ви — изграчи престарелият портиер, преди всички да влязат в мрачното фоайе. — Позволете да ви отведа до… — каза старецът, докато се бореше със скърцащата, тежка врата.

— Няма нужда — провикна се през рамо Баяз, вече устремен с бодра стъпка по прашния коридор. — Знам пътя!

Глокта с мъка успяваше да не изостава много, потеше се, въпреки хладното време, а кракът му изгаряше от болка при всяка стъпка. Усилието, което влагаше в поддържане на темпото, му попречи да се замисли над това, откъде този плешив негодник познава вътрешността на сградата на Университета. А той очевидно познава добре тези коридори. Вървеше уверено напред, цъкаше възмутено с език при вида на състоянието, в което се намираше сградата, и не спираше да бръщолеви.

— … никога не съм виждал толкова много прах, а, капитан Лутар? Не бих се учудил, ако не са чистили от последното ми идване! Не мога да си представя как е възможно човек да мисли в тези условия! Умът ми не го побира…

Вековната история на Университета, представена чрез портретите на мъртви професори, гледаше навъсено от рамките по стените, сякаш възмутена от всичкия този шум.

Минаха по безброй коридори в това древно, запуснато, забравено място. От стените ги наблюдаваха потънали в прахоляк портрети и книги. Джизал не даваше пет пари за книгите. Беше чел няколко за фехтовка и езда, няколко за известни военни кампании, веднъж дори отвори една за историята на Съюза, която бе открил в кабинета на баща си, но се отегчи още на първите няколко страници.

Баяз не спираше да нарежда монотонно.

— Ето тук се бихме със слугите на Създателя. Добре помня. Крещяха за помощ, но Канедиас отказа да слезе. В онзи ден тези зали бяха плувнали в кръв, кънтяха от писъци и бяха обгърнати от кълба дим.

Джизал нямаше представа защо старият глупак избра него за слушател на небивалите си истории, още по-малко, какво се очакваше от него като отговор.

— Звучи… страшно — рече.

— Така и беше — кимна Баяз. — Не се гордея с това, но понякога и добрите хора трябва да прибягват до насилие.

— Сериозно ли? — намеси се изненадващо севернякът. Джизал дори не бе забелязал, че онзи следи разговора.

— Освен това, времената бяха други. Бурни времена бяха. Само в Старата империя хората бяха напреднали до малко над крайния примитивизъм. Мидърланд, сърцето на днешния Съюз, ако щете вярвайте, беше просто една помийна яма. Опустошена земя от безкрайните войни на варварските племена. Малцина бяха късметлии и биваха вземани на служба при Създателя. Останалите бяха диваци с боядисани лица, без писменост, без наука, без почти нищо, което да ги отличи от зверовете.

Джизал погледна крадешком към Деветопръстия. С това животно до себе си не му бе никак трудно да си представи варварските племена, но мисълта, че красивият му дом някога е бил в средата на безлюдна пустош, че той е наследник на дивашко племе, продължаваше да му се струва абсурдна. Този плешив старец бе или откачен плямпалник, или лъжец. Интересно защо обаче някои от сановниците на Съюза го вземаха на сериозно. А Джизал винаги бе смятал, че е по-добре да правиш каквото смятат за правилно важните мъже.

Логън последва останалите в запуснат вътрешен двор. От три страни го ограждаха порутените сгради на Университета, а от четвъртата — вътрешната страна на огромната защитна стена на Агрионт. Целият бе обрасъл в мъх, гъст бръшлян и изсъхнали къпинови храсти. Насред бурените, върху един паянтов стол, седеше мъж и наблюдаваше приближаването им.

— Очаквах ви — каза той и се изправи с мъка на крака. — Проклети колене. Не ме бива вече.

Беше невзрачен човечец, на възраст, облечен в протрита и лекьосана отпред риза. Баяз го погледна изпитателно.

— Вие ли сте началникът на стражата? — попита той.

— Аз съм.

— А къде са хората ви?

— Жена ми приготвя закуска, ама вие май не питате за нея. Е, аз съм цялата рота. Яйца — каза той жизнерадостно и потри корем.

— Моля?

— За закуска. Обичам яйца.

— Браво на теб — промърмори Баяз с леко обезпокоен вид. — По време на управлението на крал Касамир петдесет от най-храбрите мъже в Кралската гвардия бяха назначени за стража при портите на Кулата на Създателя. Нямаше по-голяма чест от тази по онова време.

— Било е много отдавна — каза единственият останал от стражата и задърпа сконфузено ризата си. — Когато постъпих тук на младини, бяхме деветима, но после останалите се захванаха с други неща или измряха. Така и не дойдоха нови попълнения. Аз като си отида, не знам кой ще ме смени, няма много желаещи напоследък.

— Защо ли не съм изненадан. — Баяз се покашля. — Така, Началник на стражата! Аз, Баяз, Първият магус, искам вашето разрешение да изкача стълбището към петата порта, да мина през нея и да премина моста към Кулата на Създателя.

Началникът на стражата го погледна с присвити очи.

— Сигурен ли сте?

— Да, защо? — не можа да скрие раздразнението си Баяз.

— Помня последния, който реши да направи същото. Беше отдавна, бях още младеж. Казах си, едър мъжага, умен човек. Изкачи стълбището с десет силни работници, с чукове, длета, кирки и каквото ви хрумне още, заканваха се как щели да отворят кулата и да изнесат отвътре съкровища и така нататък. Върнаха се точно след пет минути, не продумаха и дума и имаха вид на хора, видели мъртвите да се надигат от гробовете си.

— Какво се е случило там? — промърмори Джизал.

— Нямам представа, но едно мога да ви кажа — не носеха никакви съкровища.

— Страховита история, няма спор — каза Баяз, — но ние отиваме.

— Ваша си работа — каза възрастният мъж и се затътри бавно през обраслия двор. Изкачиха тясно стълбище с протрити в средата каменни стъпала. Влязоха в тъмен тунел в стената на Агрионт и спряха пред тясна порта.

В момента, в който резето беше издърпано, Джизал усети внезапен порив на безпокойство. Опита да се отърси от него и раменете му потрепериха.

— Усещате го вече, а? — ухили му се широко началникът на стражата.

— Какво да усещам?

— Наричат го „дъха на Създателя“ — отвърна онзи и бутна леко двете крила на портата. Те плавно се отвориха и в тунела нахлу ярка светлина. — Дъхът на Създателя, точно така.

Притиснал здраво зъби във венците си и силно обезпокоен от бездната под краката си, Глокта закуца по моста. Той представляваше тънка, каменна арка, която излизаше високо от стената на Агрионт и стигаше до портите на Кулата на Създателя. Многократно се бе възхищавал на тази кула отдолу, откъм града, от другата страна на езерото, чудил се бе как продължава да стои след толкова много години. Каква величествена, забележителна и красива постройка е. Оттук погледната, никак не е красива. Мостът бе тесен, не повече от един човешки бой — крайно недостатъчен, за да се чувства човек спокойно при мисълта за огромното разстояние до водата отдолу. Най-лошото от всичко беше, че нямаше парапет. Нямаше дори най-прости дървени перила. А ветрецът подухва доста приятно днес.

Лутар и Деветопръстия също изглеждаха притеснени. А и двамата могат да разчитат на здрави и силни крака. Само Баяз измина дългия път по него спокойно и уверено, сякаш краката му стъпваха по широка алея в парка.

Естествено, през цялото време вървяха в сянката на огромната кула. Колкото повече приближаваха, толкова по-масивна ставаше тя, а най-ниският й етаж бе високо над стената на Агрионт. Издигаше се от езерото в подножието си като мрачна, черна планина и засенчваше слънцето. Принадлежеше на друга епоха и бе строена по други стандарти.

Глокта погледна назад към портата в другия край на моста. Не бе сигурен дали си въобразява, но му се стори, че видя нещо да помръдва между бойниците на върха на стената. Наблюдаващ практик, може би? Ще видят как старецът се проваля в отварянето на портите и ще го чакат на връщане. Но дотогава съм безпомощен. Не му стана по-леко от тази мисъл.

Глокта отчайващо се нуждаеше от успокоение на нервите, докато куцаше към края на моста. Усети как го изпълва и как започва да го гложди отвътре. Не беше само заради височината, нито заради странната компания, а по-скоро заради самата надвиснала отгоре му кула. Беше първичен, безпочвен страх. Чудовищен кошмар и с всяка стъпка се засилваше. Вече виждаше портата. Квадрат от тъмен метал, вкопан в гладкия камък на кулата. В средата му беше гравиран кръг от букви. По необяснима причина видът му предизвика у Глокта позив за повръщане, но той продължи да върви. Кръговете бяха даже два: един с големи букви и един с малки. Странни, неразбираеми драскулки. Стомахът му се преобърна. Кръговете бяха много: символи и чертички, прекалено заплетени, за да може да ги различи, и плуваха пред насълзените му очи. Глокта не можеше да продължи по-напред. Спря на място, подпрян на бастуна, всяка частичка от волята му се бореше с обзелата го нужда да падне на колене и да пропълзи обратно.

Деветопръстия се справяше по-добре, беше стиснал зъби, дишаше тежко през носа, а на лицето му бяха изписани истински ужас и отвращение. Лутар бе много по-зле: стиснал зъби, пребледнял и буквално парализиран от ужас. Той падна бавно на колене и зяпна захласнато, докато Глокта минаваше покрай него.

Баяз не показваше признаци на страх. Пристъпи уверено към вратата и прокара пръсти по кръга от по-големите символи.

— Единайсет резки и още единайсет на обратно. — Пръстите му се плъзнаха по кръга от по-малките символи. — Единайсет по единайсет. — Сега пръстът му описа кръг по тънката външна линия. Възможно ли е и тя да е съставена от миниатюрни символи? — Кой ще сметне колко е това? Наистина, мощно заклинание!

Шумно повръщащият през моста капитан Лутар почти не наруши всеобщото усещане за страхопочитание.

— Какво пише? — изграчи Глокта и преглътна надигналите се в устата му стомашни сокове.

— Нима сам не усещате, инквизиторе? — усмихна му се широко Баяз. — Пише да се връщаме обратно. Пише да се махаме оттук. Пише… никой… няма… да премине. Но не се безпокойте, това не се отнася за нас. — Той бръкна в пазвата си и извади цилиндричния ключ. Беше от същия тъмен метал като портата.

— Не ни е тук мястото — изръмжа отзад Деветопръстия. — Това място е мъртво. Да си вървим.

Баяз се престори, че не го е чул.

— Магията изтича от света — чу го Глокта да мърмори под носа си. — Всички творения на Ювенс са в руини. — Той претегли в ръка ключа, после бавно го поднесе напред. — А работата на Създателя е все така могъща. Неговите творения не са подвластни на времето… нито пък някога ще бъдат. — Във вратите не личеше да има ключалка, но въпреки това ключът се плъзна бавно, свободно и потъна в центъра на кръговете. Глокта затаи дъх.

Щрак.

Нищо не се случи. Вратите останаха затворени. Това е всичко, значи. Край на играта. Обзе го облекчение и той се обърна назад, към Агрионт и вдигна ръка, за да сигнализира на практиците на стената. Няма нужда да отивам по-нататък. Няма нужда. В този момент дочу глух отговор на изщракването, долетя като далечно ехо.

Щрак.

Глокта долови как лицето му потръпна при този звук. Въобразявам ли си? Надяваше се да е така — от душа и сърце.

Щрак.

Отново. Няма грешка. В този момент, пред невярващите очи на Глокта, кръговете от символи започнаха да се въртят. Глокта залитна назад от изненада, бастунът му задра в каменната настилка на моста.

Щрак, щрак.

По нищо не личеше, че кръговете са различно парче метал; нямаше процеп, нито жлеб, нито някакъв механизъм, но все пак те се въртяха, при това с различна скорост.

Щрак, щрак, щрак…

Кръговете ускориха въртенето си. Глокта усети, че му се завива свят. Най-вътрешният пръстен, този с най-големите символи, пълзеше едва, докато най-външният, с най-ситните, препускаше главоломно.

Щрак, щрак, щрак, щрак, щрак…

Докато символите преминаваха един покрай друг, в кръговете се оформяха очертания: линии, квадрати, триъгълници и всякакви други сложни форми. Появяваха се, танцуваха за кратко и изчезваха…

Разнесе се последно изщракване и кръговете спряха, подредени в различна конфигурация. Баяз бавно извади ключа. Чу се тихо свистене, почти недоловимо, сякаш някъде далеч шумеше вода, после в средата на портата се появи тънък процеп. Двете половини бавно започнаха плавно да се отдръпват и отворът по средата започна да се разширява.

Щрак.

Двете половини на вратата потънаха в стените и се изравниха с камъка. Вратата беше отворена.

— Ето това — каза тихо Баяз — наричам аз майсторска изработка.

От вътрешността на кулата не излезе зловонен повей, нямаше дори най-малка следа от мирис на гнило и разложение, нищо не подсказваше, че са изминали дълги години от последното отваряне на вратата. Усети се просто лек повей на хладен, сух въздух. Защо е тогава това усещане като от отварянето на гробница?

Тишината около Глокта бе нарушавана единствено от вятъра, нахлуващ в тъмния отвор, свистенето в пресъхналото гърло на собствения му дъх и далечния шум от водата под моста. Нечовешкият ужас си бе отишъл. Остана само силното безпокойство при вида на зейналия в кулата отвор. Не по-различно от усещането да чакам пред кабинета на архилектор Сълт. Баяз се обърна усмихнат към останалите.

— Много време мина, откак запечатах това място. От незапомнени времена през този праг не е прекрачвал човешки крак. Вие тримата трябва да сте истински поласкани. — Глокта не се чувстваше поласкан. Чувстваше, че му прималява. — Вътре дебнат опасности. Вървете само там, където ви отведа аз, и не докосвайте нищо. Не изоставайте, защото коридорите се променят.

— Променят се? — попита Глокта. — Как е възможно това?

— Аз съм просто портиер тук — повдигна рамене Баяз и окачи обратно ключа на врата си, — не съм архитектът на това място.

При тези думи той навлезе сред сенките във вътрешността на кулата.

Джизал не се чувстваше добре, никак не му беше добре. Прималя му не просто като при вида на поредната бележка под вратата му. Беше му много по-зле. Получи остър пристъп на шок и погнуса — както когато надигнеш чаша и очакваш да вкусиш вода, а вътре се оказва нещо друго. В този случай — пикня. Същият пристъп на изненада го обземаше сега, но проточен в минути, в часове. Нещата, които бе пренебрегвал като глупости или дрънканици от миналото, изведнъж оживяваха пред очите му. Сега светът за него не бе същият като този от предишния ден. Беше едно странно и разбъркано място и той всячески предпочиташе старото положение.

Не знаеше защо е тук. Не знаеше почти нищо от историята. Ювенс, Канедиас, дори Баяз, за него бяха имена от прашните книги. Чувал си ги като дете, но дори тогава историите им не са ти били интересни. Лош късмет, просто лош късмет. Спечели Турнира и ето го сега тук, стои и се мае пред някаква древна кула. Да, нищо повече от чудновата, древна кула.

— Добре дошли — приветства ги Баяз — в Кулата на Създателя.

Джизал вдигна поглед и челюстта му провисна. Думите бяха безсилни да опишат достоверно мащаба на потъналото в сенки помещение, в което се озова. Цялата сграда на Камарата на лордовете можеше да се побере с лекота вътре и пак щеше да остане място отстрани. Стените бяха голи, неизмазани, иззидани от безразборно наредени груби камъни, и се издигаха сякаш до безкрай. Над центъра на помещението, високо, много високо отгоре, висеше нещо. Нещо огромно и озадачаващо.

В съзнанието на Джизал се въртеше един от онези уреди на навигаторите, но този тук беше стотици пъти по-голям. Представляваше система от гигантски, блестящи в полумрака, метални пръстени. Бяха един над друг, а помежду им, около тях, вътре в тях, се въртяха множество по-малки рингове. Общо бяха сигурно стотици и всичките изписани с неразбираеми символи: може би някакво писмо, или просто драскотини. В центъра на тази система висеше голямо, черно кълбо.

Баяз тръгна по кръглия, черен под, в който, посредством втъкан в камъка блестящ метал, беше начертана сложна плетеница от линии. Ехото от стъпките му откънтя високо нагоре. Джизал неохотно го последва. Имаше нещо плашещо, нещо главозамайващо в това да вървиш през такова огромно пространство.

— Това е Мидърланд — каза Баяз.

— Какво?

Възрастният мъж посочи към пода. Сега завъртулките започнаха да придобиват смисъл. Брегове, реки, сушата, водата. Очертанията на Мидърланд изплуваха ясно в съзнанието на Джизал, толкова пъти ги бе виждал на стотици карти и сега ги откри в краката си.

— Целият Кръг на света — каза Баяз и описа жест с ръка към необятния под. — Натам е Англанд, а отвъд нея, Севера. Гуркул е натам. Ето ги Старикланд и Старата империя, а тук са градовете държави на Стирия. По-нататък са Сулджук и далечният Тонд. Канедиас се погрижи земите от познатия Свят да са подредени в кръг, чийто център е тук, в собствения му дом, а границата му да пресича остров Шабулиян, далеч отвъд Старата империя.

— Края на Света — промърмори под носа си севернякът и закима с глава.

— Ама че арогантност — възмути се Глокта, — да смяташ дома си за център на всичко останало.

— Хм. — Баяз погледна към него. — На Канедиас никога не му е липсвала арогантност. Нито пък на братята му.

Напълно слисан, Джизал се огледа отново. Помещението беше дори още по-високо, отколкото широко. Таванът му, ако въобще имаше такъв, се губеше в тъмните висини. На около двайсет крачки над главата му по стените се виеше метален кръг, може би нещо като вътрешен балкон. Над него имаше друг и отгоре друг, и всеки следващ беше по-блед в полумрака, и така, докъдето поглед стигаше. И в средата, най-отгоре, висеше странното устройство.

Джизал се сепна. Нещото се движеше! Цялото се движеше! Кръговете се местеха и въртяха, плавно и безшумно. Умът му не го побираше как е възможно това. Явно ключът в портата някак го е задействал… А дали не се е движело и през всичките тези години?

Прималя му. Скоростта на движение на странния уред се увеличаваше. Сега и вътрешните балкони започнаха да се въртят в обратна посока. Гледането нагоре само влошаваше състоянието му, затова Джизал прикова очи в познатите очертания на Мидърланд в краката си. И ахна от изненада. Това бе дори по-лошо! Като че ли целият под се въртеше! Цялото помещение се въртеше около него! Коридорите, които тръгваха от него, изглеждаха напълно еднакви. Бяха дванайсет, може би повече. Вече не можеше да каже по кой точно бяха дошли. Обзе го силна паника. Забеляза, че единственото неподвижно нещо в помещението бе голямото, черно кълбо, и той прикова очи в него. Насили се да диша бавно и спокойно.

Усещането отшумя. Огромната зала отново бе неподвижна… почти. Кръговете продължаваха да се въртят, почти незабележимо, и като че ли дори бавно приближаваха. Джизал преглътна мъчително, прегърби се и последва останалите.

— Не натам! — извика неочаквано Баяз и гласът му разтърси тишината, отскочи от стените и се върна, после пак и пак, докато не изпълни огромното пространство с многократно повтарящо се ехо.

Джизал подскочи от изненада. Коридорът, към който вървеше, както и мрачната зала от другата му страна, изглеждаха абсолютно същите, към които вървяха и останалите, но той с недоумение установи, че сега другите бяха отдясно на него. Незнайно как, той се бе отклонил.

— Казах, върви само накъдето аз отивам! — изсъска ядосано Баяз.

— Не натам. Не натам — повтаряше още ехото.

— Съжалявам — заекна Джизал и гласът му прозвуча немощен и жален в огромното пространство. — Помислих, че… всичко е толкова еднакво!

Баяз сложи ръка на рамото му и го поведе напред.

— Не исках да те плаша, приятелю, но ще е истински жалко да загубим толкова обещаващ младеж тъй преждевременно. — Джизал погледна към коридора и се замисли какво ли толкова може да го е очаквало там. Безброй неприятни мисли му минаха през ума. Докато тръгваше след Баяз, ехото продължаваше тихо да нашепва: „Не натам, не натам…“

Логън мразеше това място. Камъкът бе студен и мъртъв, въздухът бе неподвижен и мъртъв, дори звукът от стъпките им бе някак приглушен и безжизнен. Не беше студено, но не беше и топло, а гърбът му бе мокър от пот. Вратът му беше настръхнал от страх, но Логън не знаеше от какво точно идва този страх. На всеки няколко крачки спираше и се обръщаше рязко назад, не можеше да потисне чувството, че някой го наблюдава, но при всяко обръщане виждаше само момчето Лутар и сакатия Глокта, които изглеждаха точно толкова тревожни и объркани, колкото и той самият.

— Преследвахме го точно през тези зали — каза тихо Баяз. — Бяхме единайсет. Всичките магуси, заедно за последен път. Всички, без Калул. Закаръс и Коунил се биха със Създателя точно тук, но и двамата бяха надвити. Извадиха късмет и оцеляха. Анселми и Счупения зъб нямаха техния късмет. Създателят ги погуби. Двама приятели, двама братя загубих в този ден.

Приближиха бавно до тесен балкон, осветен от бледа светлина. От едната му страна каменната стена се издигаше право нагоре, от другата се спускаше отвесно надолу и изчезваше в мрака. Висеше над бездънна пропаст от сенки, без нищо отпред, нито отгоре, нито отдолу. Независимо от огромното отворено пространство, нямаше ехо. Въздухът бе напълно неподвижен, нямаше и най-малък повей и беше застоял, точно като в гробница.

— Някъде отдолу трябва да има вода — промърмори Глокта и надзърна през перилата. — Все трябва да има нещо, нали? — Той примижа с вдигната нагоре глава. — Къде е таванът?

— Тук смърди — възмути се Лутар и запуши носа и устата си с ръка.

Като никога, Логън бе съгласен с него. Познаваше добре тази миризма. Устните му се изкривиха от омраза.

— Смърди на шибани плоскоглави.

— О, да — каза Баяз. — Шанка също са творение на Създателя.

— Творение?

— Точно така. Направи ги от глина, метал и остатъци от плът.

— Направил ги е? — не вярваше на ушите си Логън.

— За да се бият във войната му. Срещу нас. Срещу магусите и собствения му брат, Ювенс. Първите шанка отгледа тук и после ги пусна на свобода — да се плодят, множат и да сеят разруха по света. Това е предназначението им. В продължение на години след смъртта на Канедиас ние ги преследвахме, но не успяхме да унищожим всички. Изтикахме ги по краищата на света, но там те продължиха да се множат и сега отново са плъзнали навред и вършат онова, за което са предназначени — плодят се, множат се и сеят разруха. — Логън продължаваше да гледа недоумяващо.

— Шанка. — Лутар се разхили и поклати глава.

За Логън в плоскоглавите нямаше нищо смешно. Той рязко се обърна и се надвеси застрашително над Лутар.

— Нещо смешно ли има?

— Не, просто всеки знае, че няма такова нещо като шанка.

— Бил съм се с тях с тези две ръце — изръмжа Логън, — цял живот. Те убиха жена ми, децата ми, приятелите ми. Целият Север гъмжи от шибани плоскоглави. — Той се надвеси още по-близо до Лутар. — Така че не ми казвай какво има и какво няма.

Лутар пребледня. Потърси подкрепа у Глокта, но сакатият се бе облегнал на стената и разтриваше крака си. Беше стиснал здраво устни и лицето му бе плувнало в пот.

— Въобще не ме интересува има ли, няма ли! — троснато отвърна той.

— Достатъчно много шанка има на този свят — изсъска Логън право в лицето на Лутар. — Може би някой ден лично ще ги срещнеш. — Той се обърна и последва Баяз, който вече се отдалечаваше към входа в другия край на балкона.

Не искаше да остане последен на това място.

Поредната зала. Беше огромна и обградена по краищата с гъста гора от колони, които хвърляха множество сенки по пода. Някъде високо отгоре падаха лъчи светлина и изписваха странни форми по пода, мешавица от тъмни и светли петна, чертаеха черни и бели линии. Почти като писмо. Дали няма някое скрито послание тук? За мен? Глокта се разтрепери. Може би, ако се вгледам по-внимателно, може би ще открия…

Лутар мина покрай него и неговата сянка падна напряко на пода, линиите бяха нарушени и чувството се изпари. Глокта се отърси от мислите си. Губя си разсъдъка на това прокълнато място. Трябва да разсъждавам трезво. Фактите, Глокта, само фактите.

— Откъде идва тази светлина?

— Отгоре — махна с ръка Баяз.

— Прозорци ли има?

— Сигурно.

Бастунът на Глокта чукна едно светло петно, после едно тъмно. Левият му крак се провлачи по пода.

— Само зали и коридори, къде е смисълът? — попита той.

— Кой знае какво става в главата на Създателя? — отвърна превзето Баяз. — Кой може да прозре грандиозния му замисъл? — Явно се гордееше от недвусмисления си отговор.

Според Глокта цялото това място бе една огромна загуба на усилия.

— Колко човека са живели тук? — попита той.

— Преди много години, в по-добрите времена, стотици. Всякакви хора, които служиха на Създателя и му помагаха в работата. Но Канедиас беше недоверчив и мнителен по отношение на тайните си. Лека-полека, той отпращаше служителите си, към Агрионт, към Университета. Накрая останаха само трима: Канедиас, помощникът му Джеремая — Баяз направи пауза — и дъщеря му Толомей.

— Дъщерята на Създателя?

— Да, какво за нея?

— А, нищо, нищо. И ето как за миг самообладанието му се изплъзна. Странно е, че той така добре се ориентира на това място. А вие кога сте живели тук?

Баяз силно смръщи чело.

— В даден момент въпросите ми идват в повече.

Глокта го проследи с очи, докато се отдалечаваше. Сълт не е прав. Най-после и самият архилектор да сгреши. Подцени този Баяз и това му коства много. Кой е този плешив, досаден глупак, който може да си позволи да просне по гръб и да направи за посмешище един от най-влиятелните мъже в Съюза? Застанал тук, в търбуха на тази чудовищна кула, отговорът вече не бе толкова странен за Глокта.

Първият магус.

— Тук е.

— Кое? — попита Логън. Коридорът продължаваше напред, завиваше леко и изчезваше в тъмнината. Пред него се издигаше гола стена от огромни каменни блокове.

Баяз не отговори. Той плъзна бавно ръце по камъните в стената, търсеше нещо.

— Да. Тук е — повтори магьосникът и извади ключа от пазвата си. — По-добре се приготви.

— За какво?

Първият магус постави ключа в невидим отвор в стената и един от блоковете внезапно полетя нагоре и изчезна в тавана с оглушителен трясък. Логън се дръпна назад, невярващ на очите си. Видя как Лутар се преви на две и запуши ушите си с ръце. Целият коридор се изпълни с ехото от тътена.

— Чакай тук — каза Баяз, но Логън едва го чу през оглушителния шум. — Не пипай нищо. Не мърдай от място. — Той остави ключа да стърчи от стената и пристъпи в отвора.

Логън надзърна през рамото му. Мъждукаща светлина осветяваше тясна пътека. Дочу шум от течаща вода. Изведнъж го обзе странно любопитство. Хвърли един поглед на другите двама. Може би Баяз имаше предвид само те да останат на място? Логън се мушна в отвора на стената.

Озова се в ярко осветена, кръгла стая. Светлината нахлуваше някъде отгоре и бе изключително силна, почти болезнена за очите след мрака на коридора. Кръглите стени бяха направени от идеално гладък бял камък. По тях се стичаше вода, която се събираше в голям басейн под пътеката. Въздухът беше хладен и Логън усети как кожата му се полепва с влага. Пътека преминаваше в тясно мостче от стъпала, които водеха до висока, стърчаща от водата, бяла колона. Баяз стоеше на върха й и гледаше надолу.

Затаил дъх, Логън бавно се приближи до Първия магус. Пред него стоеше голям бял каменен блок, върху който от високо капеше вода. Капките равномерно удряха на едно и също място. Върху мократа каменна повърхност лежаха два предмета. Единият беше обикновена кутия от тъмен метал, може би достатъчно голяма, за да побере човешка глава, но вторият бе доста по-интересен. Беше направен от същия тъмен метал и приличаше на оръжие, на нещо като малка брадва. Дългата му дръжка се състоеше от тънки, усукани като стъблото на лоза, метални пръчки. В единия си край брадвата завършваше с набраздена ръкохватка, а в другия — с плоско парче метал, цялото на дупки и преминаващо в дълга, закривена кука. Светлината играеше по многото метални повърхности и искреше в ситните капчици вода по тях. В средата на ръкохватката, със сребрист метал, бе инкрустирана една буква. Логън веднага я разпозна — беше същата като онази на меча му. Знакът на Канедиас. Знак, че това е творение на Създателя.

— Какво е това? — попита той и посегна към него.

— Не пипай! — изкрещя Баяз и го плесна през ръката. — Аз не ти ли казах да чакаш отвън?

Логън отстъпи неуверено. За пръв виждаше Баяз така притеснен, но същевременно не можеше да откъсне очи от метала върху каменния блок.

— Това оръжие ли е? — попита отново Логън.

Баяз пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Да, при това наистина ужасно оръжие. От него не може да те предпази ни стомана, ни камък, ни магия. Предупреждавам те — дори не припарвай до него. Опасно е. Канедиас го наричаше Разделителят, с него уби Ювенс, моя господар. Веднъж ми каза, че то има две остриета, едното е тук, а другото — от Другата страна.

— Какво означава това? — Логън не виждаше и едно острие, което да става за рязане.

Баяз повдигна рамене.

— Предполагам, ако знаех, самият аз щях да съм господарят Създател, а не просто Първият магус. — Той се пресегна и вдигна кутията. Присви очи, сякаш тежеше доста. — Ще ми помогнеш ли с това, моля?

Логън подпъхна ръка под кутията и зяпна. Тежеше, все едно е плътен стоманен блок.

— Тежичка е — изръмжа.

— Така я е изковал Канедиас. Вложил е всичките си умения в здравината й. И не за да предпазва съдържанието й от света — магьосникът се доближи до Логън и прошепна, — а за да предпазва света от него.

— А какво има вътре? — Логън гледаше изпитателно кутията.

— Нищо — промърмори Баяз. — Засега.

Джизал се замисли кого мрази най-много на този свят. Бринт? Празноглав идиот. Горст? Просто заради жалките му напъни да го победи в Турнира? Варуз? Помпозното старче.

Не. Тези тримата тук — те бяха най-отгоре в списъка му. Арогантният старец с малоумните брътвежи и дразнещата мистериозност, която се опитваше да поддържа около себе си. Огромният дивак с грозните белези и заплашителна физиономия. Надменният, недъгав инквизитор с неговите самодоволни забележки и претенции да разбира от всичко. Тези тримата, в комбинация със застиналия въздух и непрестанен мрак на това ужасно място, бяха почти достатъчни, за да го накарат да повърне пак. Но единственото по-лошо, за което се сещаше, освен тяхната компания, бе липсата на компания. Огледа се и потрепери при мисълта.

Когато завиха зад ъгъла и видя малкото квадратче дневна светлина отпред, духът му отново се приповдигна. Забърза напред, изпревари влачещия се Глокта и устата му се навлажни от удоволствие, че отново ще застане под открито небе.

Излезе навън и притвори блажено очи. Вятърът погали лицето му и Джизал напълни дробовете си. Облекчението беше невероятно, сякаш беше стоял затворен там долу в продължение на седмици, сякаш шията му бе стискана от нечии пръсти, които току-що са отпуснали хватката си. Пристъпи напред по грубите каменни плочи на пода. Зад високия до кръста парапет стояха един до друг Баяз и Деветопръстия, а под тях…

Долу в ниското лежеше Агрионт. Приличаше на разстлана покривка от съшити парчета, бели стени и сиви покриви, лъщящи прозорци и зелени градини. Все още бяха далеч от върха на кулата, намираха се на едно от най-долните нива над портата, но все пак бяха ужасно високо. Джизал разпозна порутените сгради на Университета, блестящия купол на Камарата на лордовете и масивната камара на Палатата на въпросите. Забеляза и Площада на маршалите, трибуните приличаха на малка дървена купа насред сградите, стори му се дори, че зърна крайче от малкия кръг пожълтяла трева в средата. Отвъд оградения с бяла ограда и защитен ров Агрионт, сивата пелена на Адуа се простираше под облачното небе чак до морето.

Джизал се засмя от удоволствие. В сравнение с това, Кулата на веригите бе като обикновена дървена стълба. Стоеше толкова високо над света, че сякаш всичко наоколо беше неподвижно, застинало дори във времето. Почувства се като крал. Никой човек не бе виждал тази гледка от стотици години. Той е велик, огромен, далеч по-важен от всички дребни хорица, които живеят и работят в малките постройки под краката му. Обърна се към Глокта, но сакатият не се усмихваше. Беше силно пребледнял, гледаше свъсено миниатюрния град под тях и лявото му око нервно потрепваше.

— Да нямате страх от височини? — засмя се Джизал.

Глокта обърна към него изпитото си, пребледняло лице.

— Нямаше стълби. Не сме изкачили и едно стъпало! — Усмивката на Джизал се стопи. — Нито едно стъпало, разбирате ли? Как е възможно? Как? Кажете, де!

Джизал се замисли за това, как бяха стигнали до тук. Сакатият бе прав. Нямаше стъпала, нито наклони. Не се бяха изкачвали, нито слизали. При все това сега стояха по-високо от най-високата сграда на Агрионт. Отново му призля. Сега от гледката му се виеше свят, намираше я за отвратителна и противна. Отстъпи бавно назад от парапета. Искаше да си върви у дома.

— Последвах го сам през мрака и тук се изправих срещу него. Канедиас. Създателят. Тук се бихме. Със стомана, огън и плът. Стояхме точно тук. Пред очите ми хвърли Толомей от кулата. Видях го, но не можах да го спра. Собствената си дъщеря, представяте ли си? Тя, сред всички хора, най-малко заслужаваше такъв край. Нямаше по-невинна душа от нейната. — Логън се намръщи. Не знаеше какво се казва в подобни случаи.

— Тук беше битката ни — продължи тихо Баяз. Юмруците му стискаха силно парапета. — Нахвърлих се върху него с огън, стомана и плът и той отвърна със същото. Хвърлих го през парапета и той се размаза върху моста пред портата. И така, последният от синовете на Еуз напусна този свят, а с него толкова от тайните им бяха загубени завинаги. Унищожиха се един друг, всичките четирима. Каква загуба.

Той се обърна към Логън.

— Но това беше преди много време, нали, приятелю? Много отдавна. — Баяз въздъхна и отпусна рамене. — Да си вървим. Това място прилича на гробница. То е гробница. Да го затворим отново, а с него и спомените. Всичко вече е минало.

— Баща ми някога казваше, че от семената на миналото се ражда плодът на бъдещето — каза Логън.

— Така е. — Баяз се пресегна и пръстите му докоснаха леко хладния тъмен метал на кутията в ръцете на Логън. — Така е, баща ти е бил мъдър човек.

Кракът на Глокта изгаряше от болка. Усещаше превития си гръбнак като огнена река, а устата си — суха като пясък. Потеше се, лицето му се гърчеше в спазми и дишаше на пресекулки, но въпреки това не забави крачка. Бързаше да се отдалечи от мрачната зала с черното кълбо и странното му обкръжение, бързаше към вратата. И светлината на деня.

Застана на тесния мост пред портата, килна назад глава и пое дълбоко от чистия въздух. Усещаше хладния бриз по лицето си. Ръката му трепереше върху дръжката на бастуна. Кой би предположил, че вятърът може да е така приятен? По-добре, че нямаше стълбища, може би никога нямаше да успея да изляза оттам.

Лутар вече бе в средата на моста и бързаше така, все едно нещо го гони по петите. Малко след него вървеше Деветопръстия, дишаше тежко и не спираше да си мърмори под носа на северняшки, повтаряше нещо, което Глокта реши, че значи „още съм жив“. Големите му ръце бяха обгърнали металната кутия и жилите му бяха изскочили, все едно тежеше като наковалня. Тази разходка не беше просто за доказателство. Какво взеха от кулата? Какво може да тежи толкова? Обърна се към мрачния вход и потрепери. Не беше сигурен, че иска някога да научи отговора на този въпрос.

Баяз излезе последен от тъмния коридор и се усмихна с обичайната си самодоволна усмивка.

— Е, инквизиторе — подметна той небрежно, — как ви се понрави разходката из Кулата на Създателя?

Небивал, ужасен кошмар. Предпочитам да бях прекарал тези няколко часа в императорския затвор.

— И без това нямах нищо по-интересно за правене тази сутрин — тросна се в отговор Глокта.

— Радвам се, че ви е харесало — засмя се Баяз и измъкна металния цилиндър изпод ризата си. — Но, кажете, все още ли ме мислите за измамник? Разсеяха ли се най-после подозренията ви?

Глокта изгледа с недоверие ключа. Погледна с недоверие и гологлавия мъж. Също така подозрително изгледа и смазващия мрак във вътрешността на кулата. Подозренията ми нарастват с всяка следваща секунда. Те никога не умират, само променят формата си.

— Честно да ви призная, не знам какво да мисля — каза Глокта.

— Чудесно. Осъзнаването на собственото невежество е първата крачка към просветлението. Между нас да си остане, но по-добре измислете нещо друго, което да разкажете на архилектора. — Глокта усети как клепачът му заигра. — А сега по-добре вървете напред, инквизиторе, докато аз заключа отново портата.

Изведнъж полетът надолу към студената вода не плашеше чак толкова Глокта. Ако падна, поне ще умра на светло. Глокта хвърли последен поглед назад, когато чу вратите да се затварят с тихо изщракване. Кръговете се завъртяха в първоначалното си положение. Всичко си е постарому, все едно не сме идвали. Глокта извърна настръхналия си гръб, облиза празните си венци и усети познатото прилошаване. Изруга тихо и закуца по моста.

В другия край на моста Лутар отчаяно блъскаше по старите врати.

— Отворете портата — почти проплака той и в гласа му се прокрадна паническа нотка. — Пуснете ни да влезем!

Най-накрая вратата се отвори и на нея се показа смаяният началник на стражата.

А, жалко. Сигурен бях, че капитан Лутар всеки момент ще избухне в сълзи. Гордият победител в Турнира, най-смелият син на Съюза, олицетворението на мъжествеността, коленичил пред вратата и рони крокодилски сълзи. Тази гледка можеше да компенсира неприятната част от сутрешната ми разходка. Лутар се хвърли през вратата, а мрачният северняк го последва с кутията в ръце. Докато Глокта минаваше покрай началника на стражата, човекът го изгледа въпросително.

— Връщате се толкова скоро?

— Ама че глупак. Какви ги плещиш, толкова скоро?

— Ами, още не съм си доял яйцата. Няма и половин час, откакто тръгнахте.

Глокта избухна в бурен смях.

— Половин ден, искаш да кажеш — каза Глокта, но в момента, в който забеляза, че сенките в двора бяха почти същите като в момента, в който тръгнаха към Кулата на Създателя, лицето му придоби сериозно изражение. Все още е ранна утрин, но как е възможно?

— Веднъж Създателят ми каза, че времето е само в главата. — Примигна неразбиращо и се обърна. Баяз стоеше зад него и потупваше темето си с пръст. — Може и по-лошо да е, повярвайте ми. Когато излезете, преди още да сте влязъл, тогава е моментът за сериозни притеснения. — Той се усмихна и очите му грейнаха. На глупак ли се правиш? Или се опитваш мен да изкараш такъв? Няма значение, започнаха да ми омръзват тези игрички.

— Стига вече загадки — усмихна се ехидно Глокта. — Защо просто не ми кажете какво искате?

Първият магус, ако въобще беше такъв, продължаваше да се усмихва приветливо.

— Харесвам ви, инквизиторе, наистина. Не бих се учудил, ако сте последният останал честен човек в тази проклета страна. В даден момент ще е добре да си поговорим, вие и аз. За това, какво искам аз и какво искате вие. — Усмивката изчезна. — Но няма да е днес.

При тези думи Баяз влезе през вратата и остави Глокта зад гърба си.

Кучето на някой господар

— Защо аз? — прошепна през стиснати зъби Уест, докато приближаваше моста на южната порта на Агрионт. Досадните неприятности при доковете му отнеха повече време, отколкото бе очаквал, но не ставаше ли така с всичко напоследък? На моменти се чувстваше, сякаш е единственият в Съюза, който сериозно се готви за война, все едно цялата подготовка лежеше на неговите плещи — от най-важното, та чак до това да се преброят гвоздеите за конските подкови. Вече закъсняваше за ежедневната среща с лорд-маршал Бър и знаеше, че тепърва ще изникнат хиляди невъзможни за приключване навреме задачи. Винаги така ставаше. И сега само това му липсваше, да се занимава с някакви си незначителни проблеми при портата.

— Защо аз? — Главоболието му се върна. Така познатото тръпнене зад очите, което с всеки следващ ден се появяваше по-рано и беше по-болезнено.

Заради жегата през последните няколко дни на стражата при портата бе разрешено да се явява по служба без брони. Уест реши, че поне двама от войниците в момента съжаляват за това. Единият лежеше, превит о две до портата, с ръце между краката и виеше от болка. До него, наведен напред, стоеше един сержант. От носа му течеше кръв и капеше по каменната настилка на моста. Останалите двама от караула бяха насочили копия към кльощав, тъмнокож младеж. Наблизо, облегнат на перилата на моста, стоеше друг южняк. Беше възрастен мъж с дълга, посивяла коса и кротко наблюдаваше сцената.

Младежът хвърли бърз поглед през рамо и Уест силно се изненада. Беше жена: с късо подстригана черна коса, която стърчеше във всички посоки на мазни кичури. Единият й ръкав беше откъснат до рамото и през дупката се подаваше една кафява, жилава ръка, която завършваше със здраво стиснат юмрук около дръжката на извит нож. Острието блестеше ярко на слънцето, изглеждаше перфектно наточено и бе единствената чиста част от жената. През цялата дясна половина на лицето й минаваше тънък, сив белег, който пресичаше веждата й и изкривените от злоба устни, но това, което най-силно изненада Уест, бяха очите й: леко дръпнати, пълни с враждебност и недоверие и жълти. По време на войната с Гуркул, Уест бе виждал всякакви кантики, но за пръв път виждаше подобни очи. Ярко наситено златисти, като цвета на…

Пикня. Тази миризма усети Уест, когато се приближи. Пикня, мръсотия и застояла пот. Помнеше тази миризма от войната, мирисът на дълго некъпани мъже. Обзе го желание да сбърчи нос и да диша само през устата, а също и да заобиколи отдалеч опасното острие, но успя да го потисне. Ако искаш да овладееш подобна ситуация, независимо какво ти е отвътре, не трябва да демонстрираш страх, това показваше опитът му. Дори само да изглежда, че държиш нещата под контрол, е наполовина свършена работа.

— Какво става тук? — извика той на окървавения сержант. Нямаше нужда да се преструва на ядосан, с всяка следваща секунда закъсняваше още повече и това истински го изнервяше.

— Тези смърдящи просяци искаха да влязат в Агрионт! Естествено, опитах се да ги отпратя, но имат писма!

— Писма ли?

Странният възрастен мъж потупа Уест по рамото и му подаде сгънат, леко зацапан по краищата, лист хартия. Онзи го прочете и лицето му придоби още по-сериозно изражение.

— Това е разрешение за влизане, подписано лично от лорд Хоф. Трябва да ги пуснеш.

— Но не и въоръжени, господине! Казах им, че не могат да влязат с оръжия! — Сержантът вдигна в една ръка странен лък от тъмно дърво, а в другата, извита сабя, гуркулска изработка. — Голяма борба падна, докато я накарам да ми даде тези, но когато се опитах да я претърся… тази гуркулска кучка… — Жената изсъска и рязко направи крачка напред. Сержантът и двамата войници от караула боязливо отстъпиха назад и се сбутаха един в друг.

— Кротко, Феро — въздъхна старецът на езика на кантиките. — За бога, стига вече. — Жената се изплю на земята и просъска някаква ругатня, която Уест не разбра, после размаха ножа пред себе си по начин, по който пролича, че не само знае как да го използва, но и че е твърдо решена да го направи.

— Защо все на мен? — промърмори под носа си Уест. Стана ясно, че няма да може да продължи със задачите си, докато не разреши този проблем. Все едно нямаше по-важни неща на главата. Пое дълбоко въздух и се опита да се постави на мястото на вмирисаната жена: на непознато място, обградена от странни на вид мъже, които говорят на език, който тя не разбира, размахват копия и се опитват да я претърсят. Сигурно в момента си мисли, че Уест мирише неприятно. По-вероятно е повече объркана и изплашена, отколкото опасна. Но от друга страна, имаше доста заплашителен вид и не изглеждаше никак изплашена. Възрастният мъж със сигурност бе по-разумният от двамата, затова Уест се обърна към него.

— От Гуркул ли сте? — попита той на развален кантикски.

Старецът извърна уморените си очи към него.

— Не. На юг има и други земи, не е само Гуркул.

— Тогава от Кадир? Или Ториш?

— А, познавате Юга?

— Малко. Бих се във войната.

Старецът кимна към жената, която ги наблюдаваше подозрително през дръпнатите си очи.

— Тя е от място, наречено Мунтаз.

— Не съм чувал за него.

— Няма как да сте. — Старецът повдигна кокалестите си рамене. — Малка страна в далечния Изток. Намира се край морето, отвъд планините, на изток от Шафа. Преди години бе покорена от Гуркул и народът й бе поробен или пръснат из други земи. Тя оттогава е в това отвратително настроение. — Жената им хвърли един свиреп поглед и продължи да държи под око войниците.

— Ами вие?

— О, аз идвам от още по-далеч. От далечния Юг, отвъд Канта, отвъд пустинята, дори отвъд Кръга на света. Родното ми място го няма на вашите карти, приятелю. Юлвей се казвам. — Възрастният мъж протегна дълга, черна ръка.

— Колем Уест. — Жената проследи с недоверие ръкостискането.

— Този човек се казва Уест, Феро! Бил се е срещу Гуркул! Това ще те накара ли да му се довериш? — В тона на Юлвей нямаше много надежда. Жената продължаваше да стои цялата наежена, готова за бой и все така здраво стиснала ножа. Един от войниците избра този момент да направи крачка напред и да посегне с копието си към нея. Тя отново се изплю на земята, изръмжа и изкрещя нова неразбираема ругатня.

— Достатъчно! — изкрещя Уест на войниците. — Свалете оръжията! — Те го изгледаха неразбиращо и запримигаха изненадани. Уест се опита да успокои гласа си. — Не мисля, че сме нападнати от вражеска армия, нали така? Махнете копията!

Металните върхове неохотно се вдигнаха. Уест пристъпи уверено към жената и я погледна с цялата твърдост, която успя да събере. Не показвай страх, нашепваше мислено той, но сърцето му заблъска силно в гърдите. Протегна към нея отворената си длан, достатъчно близо, за да я докосне, ако поиска.

— Ножът — настоятелно каза той на разваления си кантикски. — Моля. Имаш думата ми, че няма да пострадаш.

Жената прикова в него жълтите си като стъклени мъниста очи, после във войниците и обратно в него. Не бързаше с решението си. Уест не помръдна. Устата му пресъхна и главата го заболя още повече. Закъсняваше ужасно, потеше се под униформата си и с всички сили се стараеше да не обръща внимание на неприятната миризма. Останаха така известно време.

— За бога, Феро! — внезапно викна старецът. — Стар съм вече! Не ми остават много години! Имай милост и дай на човека ножа, преди да съм умрял!

Тя сгърчи устни и изсъска. Ножът се издигна нагоре и замръзна, моментът, преди дръжката да се стовари в отворената длан на Уест, сякаш се проточи в часове. Той преглътна с облекчение — до последно очакваше, че тя няма да обърне дръжката надолу и ще го прониже.

— Благодаря — каза той със завидно, предвид вътрешното му състояние, спокойствие. Подаде ножа на сержанта. — Прибери оръжията и ескортирай тези хора в Агрионт. Ако нещо им се случи, особено на нея, ще те държа лично отговорен, ясно ли е? — изръмжа той на сержанта и бързо се отправи към тунела под стената, преди още нещо друго да се е объркало. Главоболието му се бе засилило още повече. Проклятие, ужасно закъсняваше.

— Защо аз, мамка му, защо все на мен?

— Боя се, че оръжейниците са затворени за днес — заяви надменно майор Валимир и изгледа отвисоко Уест, сякаш бе просяк, молещ за подаяние. — Нормите ни са изпълнени, дори преизпълнени, и тази седмица пещите повече няма да се палят. Може би, ако бяхте дошли навреме… — Болезнените пулсации в главата на Уест станаха непоносими. Наложи си да диша бавно и дълбоко и да не повишава глас. С нерви нищо нямаше да постигне. Обикновено изпускането на нервите му не водеше до нищо добро.

— Разбирам, майоре — каза спокойно той, — но сме във война. Голяма част от наборната войска е зле въоръжена и лорд-маршал Бър иска пещите да работят, за да осигурят необходимото допълнително въоръжение.

Това не бе пълната истина. Откакто се присъедини към щаба на Бър, Уест се отказа от това, винаги да казва пълната истина на когото и да било. Така успяваше да свърши повече работа. Сега използваше смесица от придумване, заплахи, откровени лъжи, смирени молби и прикрити заплахи, различно според ситуацията, и беше станал изключително обигран в преценката си пред кого какво би свършило работа.

За беда, за момента не намираше правилния подход към майор Валимир, началник на Кралските оръжейници. Това, че бяха равни по чин, утежняваше положението: не можеше да му заповядва, но не можеше и да се примири с това да проси от него.

От друга страна, от гледна точка на положение в обществото, двамата стояха на огромно разстояние един от друг. Валимир беше от старата аристокрация, произхождаше от влиятелно семейство и това го правеше безкрайно арогантен. В сравнение с него, Джизал дан Лутар изглеждаше направо смирен и себеотрицателен. В допълнение, Валимир компенсираше пълната си липса на боен опит с упорито придържане към всяка буква на военния устав. Нареждане от Бър, но доставено от Уест, за него имаше същата тежест като заповед от някой вмирисан свинар.

И днес той не направи изключение.

— Нормите за този месец са изпълнени, майор Уест. — Валимир придаде неприкрит сарказъм, докато изговаряше името и званието му. — Пещите са затворени. Точка по въпроса.

— Това ли искате да предам на лорд-маршала?

— Въоръжаването на наборната войска е задължение на лордовете, които ги набират — зарецитира той правилника, — и не е моя вината, че те не спазват своите задължения. Това не е мой проблем, майор Уест. Ето това можете да предадете на маршал Бър.

Винаги така ставаше. Напред-назад: от кабинета на Бър до различните военни началници, до командирите на роти, батальони и полкове, до пръснатите из цял Агрионт складове, оръжейници, казарми, конюшни, до доковете, откъдето скоро щеше да потегли армията, и накрая обратно в кабинета на Бър. Цял ден обикаляне, десетки извървени мили и в крайна сметка нищо свършено. Всяка вечер падаше като пребит в леглото само за да може на следващия ден да повтори същото тичане по задачи.

Като командир на батальон, работата му се състоеше в това да се бие с врага с помощта на желязо. Като щабен офицер, ролята му се заключаваше в това да се бори с помощта на хартия. Беше повече секретар, отколкото войник. Чувстваше се като човек, който всеки ден тика огромен камък нагоре по хълма. Напряга сили, бута ли бута, а не стига доникъде, но не може да се откаже от страх, че камъкът ще се изтърколи надолу и ще го премаже. А междувременно тълпа арогантни негодници, които са в същата опасност от напиращите северняци, лениво се изтягат по склона на хълма и заявяват: „Това не е моят камък.“

Сега разбираше защо по време на войната с Гуркул често нямаше храна за мъжете по предните линии или дрехи, товарни коли за продоволствието или коне, които да теглят тези коли. Разбираше как се стига до куп други жизненоважни и лесно предвидими липси.

Беше решил, че в никакъв случай няма да допусне отново да се случи нещо подобно, особено в резултат на негово недоглеждане. Проклет да е, ако позволи да умират хора, защото не им е осигурил оръжие, с което да се бият. Отново опита да се успокои, но главоболието му непрекъснато растеше и гласът му трепереше от напрежение.

— Но какво ще стане, ако се окажем насред Англанд с тълпа полуголи и невъоръжени селяни, тогава какво, майор Валимир? Чий проблем ще е това? Не и ваш, смея да твърдя! Вие ще сте тук, на сигурно място, в компанията на студените ви пещи!

В момента, в който изрече последната дума, Уест осъзна, че е отишъл прекалено далеч: Валимир настръхна като ужилен.

— Как смеете, господине! Подлагате на съмнение честта ми ли? Аз съм девето поколение офицер в Кралската гвардия!

Уест разтри очи, не знаеше да плаче ли, или да се смее.

— Уверявам ви, не подлагам на съмнение смелостта ви, не това имах предвид. — Както обикновено, Уест се опита да погледне през очите на Валимир. Не знаеше под какво напрежение е майорът: може би той също би предпочел да командва батальон войници, а не ковачи, може би… няма значение. Този човек е пълен боклук и Уест го ненавиждаше. — Не става въпрос за чест, майоре, нито вашата, нито тази на семейството ви. Става дума за това, да сме подготвени добре за войната!

Валимир го изгледа хладно.

— На кого си мислиш, че можеш да говориш с този тон, проклет селяко? И малкото влияние, което имаш, дължиш на Бър, а кой е той, един простак от провинциите, издигнал се до поста си благодарение на чист късмет. — Уест не вярваше на ушите си. Естествено, досещаше се какво говорят зад гърба му, но да го чуе право в лицето, бе друга работа. — И когато Бър вече го няма, тогава какво ще правиш? А? Къде ще отидеш, като го няма него да се криеш зад гърба му? Нямаш потекло, нямаш семейство! — Устните на Валимир се изкривиха в презрителна усмивка. — Освен тази твоя сестра, разбира се, а от това, което чувам…

Уест усети как светкавично полита напред.

— Какво? — озъби се той. — Какво щеше да кажеш? — Досети се, че изражението на лицето му сигурно е било достатъчно свирепо, защото видя как кръвта се дръпва от бузите на Валимир.

— Аз… аз…

— Мислиш, че ми е нужен Бър да се крия зад него, така ли, жалък, мекушав червей такъв? — Без да го осъзнава, направи нова крачка напред и Валимир се дръпна назад, извърна лице настрани и примижа с очи. Вдигна ръка пред себе си, за да се предпази. Уест едва се сдържаше да не сграбчи дребното нищожество и да не започне да го тресе здраво във въздуха, докато главата му не падне от раменете. Болката в собствената му глава набра нова сила. Струваше му се, че всеки момент очите му ще изскочат от орбитите си. Пое дълбоко въздух през носа и стисна до болка юмруци. Гневът му отслабна и се върна до нивото, в което не заплашваше да поеме контрол над постъпките му, а просто го притискаше силно в гърдите.

— Ако имаш да казваш нещо за сестра ми — провлачи шепнешком той, — моля, кажи го сега. — Ръката му бавно се отпусна върху дръжката на сабята. — И ще уредим въпроса извън градските стени.

Майор Валимир се сви още повече.

— Нищо не съм чул — прошепна той — абсолютно нищо.

— Абсолютно нищо — повтори Уест, но остана надвесен над него. — А сега, ако обичаш, ще бъдеш ли така добър да запалиш отново пещите? Имаме много работа за вършене.

— Разбира се — примигна изплашено Валимир. — Веднага ще наредя да ги запалят.

Уест се обърна и се отдалечи. Усещаше пронизващия поглед на майора в гърба си. Знаеше, че допълнително е утежнил положението си, че си е навлякъл поредния враг от високо потекло. Но нещото, което най-много го жегна, беше това, че Валимир е прав. Без Бър бе за никъде. Нямаше семейство, освен тази негова сестра. Проклето главоболие.

— Защо аз? — запита се за пореден път този ден. — Защо?

Предстоеше му още много работа, достатъчно, че да запълни цял един ден, но Уест реши, че за момента не може да понесе нищо повече. Почти не виждаше от главоболие. Имаше нужда да легне някъде на тъмно, с мокра кърпа на лицето, само за час, поне за минутка. Стиснал здраво зъби, затърси ключа в джобовете си, с другата ръка разтри уморените си очи. Тогава чу шум от другата страна на вратата. Тих звън на стъкло. Арди.

— Не — каза си тихо той. Не точно сега! Защо въобще й даде ключ? С ругатня на уста, Уест понечи да потропа на вратата. Дотам се бе докарал, да чука на собствената си врата. Кокалчетата на пръстите му така и не докоснаха дървото. В главата му изплува неприятна сцена. Арди и Лутар, голи и потни, усукали тела върху собствения му килим. Постави внимателно ключа си в бравата и отвори вратата.

Тя стоеше до прозореца, беше сама и за негово най-голямо облекчение, облечена. Не толкова се зарадва обаче да я види да напълва догоре чашата си с вино. Тя го изгледа с учудване, докато влизаше през вратата.

— А, ти ли си?

— А ти кого очакваше? — троснато отвърна Уест. — Доколкото си спомням, това е моят дом.

— Ау, някой не е в настроение днес. — От ръба на препълнената чаша се отрониха няколко капки вино и покапаха по масата. Тя ги избърса с ръка и облиза пръстите си, после отпи солидна глътка. Сякаш се опитваше да го дразни с всяко свое движение.

Лицето на Уест се изкриви в мъчителна гримаса, докато затръшваше вратата.

— Трябва ли да пиеш толкова много?

— Чувала съм, че младите дами се нуждаят от нещо смислено, с което да запълват времето си. — Тонът й бе небрежен както обикновено, но въпреки главоболието си, Уест долови нещо нередно. Тя непрекъснато хвърляше погледи към писалището му и сега дори тръгна натам. Уест я изпревари и сграбчи бележката. Съдържаше само един ред.

— Какво е това?

— Нищо! Дай ми го!

Той отстрани ръката й и зачете:

— Нищо ли? Нищо? — Кожата на Уест настръхна от ужас. Той размаха бележката пред лицето й, но тя се врътна демонстративно и без да каже нищо, отпи нова глътка от чашата си. Уест изскърца със зъби.

— Лутар е, нали?

— Не съм казала подобно нещо.

— Няма и нужда. — Бележката изчезна, смачкана в юмрука му. Всяко мускулче в тялото му се напрегна и потрепери и той почти тръгна към вратата. Всичко, което искаше сега, бе да докопа дребното копеле и да го удуши с голи ръце, но в последния момент намери сили да се овладее и обмисли трезво ситуацията.

Вярно, Джизал го предаде, подло при това. Неблагодарно дребно лайно. Но това можеше да се очаква — Лутар е истински задник. Като носиш вино в хартиен плик, не бива да се учудваш, че в един момент започва да тече. От друга страна, не Джизал пишеше бележките. Какво ще спечели, ако му извие врата? С това празноглавите младежи няма да се свършат.

— Какви си мислиш, че ги вършиш, Арди, защо го правиш?

Тя седна на пейката и го изгледа свирепо над ръба на чашата си.

— Правя какво, братко?

— Много добре знаеш!

— Не сме ли семейство? Не е ли редно да бъдем открити един с друг? Ако имаш да казваш нещо, кажи го! Какво си мислиш, че правя?

— Е, щом питаш, мисля, че ставаш за посмешище! — Уест всячески се стараеше да престане да повишава глас. — Тази работа с Лутар отиде твърде далеч. Бележки? Бележки! Предупредих го, но май не в него е бил проблемът! Какво мислиш ти по въпроса? Мислиш ли въобще? Трябва да сложиш край на всичко това, преди хората да започнат да приказват! — Усети, че се задушава, но въпреки това продължи да вика. — Мамка му, та те вече започват да говорят! Край на всичко! Чуваш ли какво ти казвам?

— Чувам — отвърна тя с небрежен тон, — но кой го е грижа какво мислят хората?

— Мен ме е грижа! — почти изкрещя Уест. — Имаш ли представа колко усилено трябва да работя? За глупак ли ме смяташ? Не се прави, че не разбираш какви ги вършиш, Арди! — Лицето й посърна, но той продължи да й крещи. — Не ти е за пръв път! Нужно ли е да ти напомням, че нямаш много късмет с мъжете?

— Е, поне не и с мъжете в собственото ми семейство! — Сега тя седеше изпъната, със сковано и пребледняло от гняв лице. — И какво знаеш ти за късмета ми? От десет години почти не сме разговаряли!

— Е, сега говорим! — Уест запрати смачканата на топка бележка през стаята. — Помисли ли въобще как ще завърши всичко това? Мислиш си, че можеш да го спечелиш, така ли? А помисли ли за после? Смяташ, че семейството му ще е очаровано от новата му булка, а? В най-добрия случай никога няма да ти проговорят, в най-лошия ще ви прогонят и двамата! — Уест размаха пръст към вратата. — Не си ли забелязала, той е суетно и арогантно прасе! Те всички са такива! Как мислиш, че ще се справи без издръжката на баща си? Без високопоставените си приятели? Ще се оплете като пиле в кълчища! Ще можете ли да бъдете щастливи само един с друг? — Усещаше, че главата му ще се пръсне, но продължи да нарежда. — А какво ще стане, което е и по-вероятно, ако не успееш да го спечелиш? Тогава какво? Свършено ще е с теб, помисли ли за това? Вече си минала през всичко това! Ти си тази, която трябва да прояви малко повече разум! Ще станеш за посмешище! И двама ни ще направиш за смях!

Арди ахна от изненада.

— Ето къде била работата! — изкрещя тя. — Никой не дава и пет пари за мен, но когато твоята репутация е застрашена…

— Ах, ти, глупава кучка такава! — Гарафата с вино полетя през стаята и се разби в стената до главата на Арди. Ситните парченца стъкло и останалото вино се пръснаха по мазилката. — Мамка му, защо не ме слушаш какво ти говоря?

Уест мълниеносно прекоси стаята. За момент на лицето й се изписа изненада и тя понечи да стане, но в този момент юмрукът му я улучи в лицето. Тя не успя да падне, защото ръцете на Уест я сграбчиха, преди да е докоснала пода, подметнаха я нагоре и я притиснаха в стената.

— И двама ни ще погубиш! — Главата на Арди удари стената — веднъж, два пъти, три пъти. Едната ръка на Уест си вкопчи в гърлото й. Зъбите й се оголиха. Тялото му я притисна към мазилката. Тя тихо изхърка, когато пръстите му започнаха да стискат.

— Ах, ти, долна… мръсна… курва!

Косата й се разпиля по лицето. Уест виждаше само малка част от кожата й, ъгълчето на устните и едно тъмно око, приковано в него. В това око той не видя болка, не видя страх. Беше празно и безизразно като на труп.

Стискане. Хриптене. Стискане.

Стискане…

Внезапно Уест се опомни. Пръстите му рязко се отвориха и ръката му се отдръпна на секундата. Сестра му остана права пред стената. Чу я да диша. Накъсано хриптене. Дали не чуваше собственото си дишане? Главата му се пръскаше. Тъмното око продължаваше да го гледа втренчено.

Представя си го. Не става наистина. Всеки момент ще се събуди и кошмарът ще изчезне. Това е само сън. Тогава Арди отметна косата от лицето си.

Кожата й бе прозрачно бяла, тук-там восъчно сиви петна. На този фон тънката струйка кръв, която се стичаше от носа й, изглеждаше черна. На шията й имаше яркочервени следи от пръсти. Следите от неговата ръка. Неговите пръсти. Истина е.

Стомахът на Уест се преобърна. Устата му се отвори, но не успя да възпроизведе звук. Погледна кръвта по устните й и усети, че всеки момент ще повърне.

— Арди… — Усещането бе толкова силно, че едва се сдържа да не повърне, докато изговаряше името й. Усети надигането на жлъчка в гърлото си и гласът му прозвуча дрезгаво и гърлено. — Толкова съжалявам… толкова съжалявам. Добре ли си?

— Била съм и по-зле. — Тя бавно вдигна ръка и докосна устни с върха на пръстите си. Кръвта се размаза по устата й.

— Арди… — Едната му ръка се протегна към нея, но той веднага я отдръпна. Не можеше да е сигурен, че няма да я нарани отново. — Съжалявам…

— Той винаги съжаляваше. Не помниш ли? След това винаги ни прегръщаше и плачеше. Винаги съжаляваше, но това не го спираше следващия път да направи същото. Забравил ли си?

Уест се задави в опита си да потисне напиращото гадене в устата си. Да бе почнала да му крещи, да го бе налагала с юмруци, щеше да му е по-лесно да го понесе. Но само не това. Беше се опитал да не мисли никога повече за това, но така и не бе успял да го забрави.

— Не съм забравил. Помня.

— Мислиш ли, че когато ти замина, той спря? По-лошо стана. Но вече трябваше да се крия сама. Мечтаех, че един ден ти ще си дойдеш, ще се върнеш и ще ме спасиш от него. Но ти когато се върна, не беше за дълго, нищо между нас не бе същото и ти не направи нищо.

— Арди… не знаех…

— Знаеше, но успя да се отървеш. По-лесно ти бе да не правиш нищо. Да се преструваш. Разбирам те и, знаеш ли, дори не те виня. Да знам, че поне ти се отърва, ми носеше известна утеха. Денят, в който той умря, бе най-щастливият в живота ми.

— Арди, той беше наш баща…

— О, да. Забравих, късметът ми. Лошият ми късмет с мъжете. Плаках на гроба му като истински предана дъщеря. Плаках, докато накрая останалите опечалени не ме помислиха за откачена. Легнах си същата вечер, но не заспах. Измъкнах се крадешком от къщата, отидох на гроба му, постоях за секунда-две над него… после се изпиках отгоре! Вдигнах долната си риза, клекнах и се изпиках отгоре му! И през цялото време си мислех — никога повече няма да бъда кучето на някой господар!

Тя избърса кръвта от носа с опакото на ръката си.

— Трябваше да ме видиш как засиях от радост, когато разбрах, че ще ме вземеш при себе си! Препрочитах писмото отново и отново. Жалките ми, детински мечти оживяха наново. Надежди, а? Шибано проклятие! Отивам да живея при брат ми. При моя защитник. Той ще се грижи за мен, ще ми помогне. Сега може би дори аз ще имам живот! Но го заварих променен. Пораснал. Първо ме игнорира, после ме поучава, накрая ме удари и сега съжалява. Какъвто бащата, такъв и синът!

Уест простена. Тя сякаш забиваше игла в него, точно през черепа. Но дори това му беше малко. Тя беше права. Той я бе изоставил. Не днес, преди много време. Докато си бе играл с оръжия и бе целувал задниците на хора, които го презираха, сестра му бе страдала. От него се искаше минимално усилие, но той избра да не го направи. Всяка прекарана минута с нея сега добавяше тежест към вината му, която тегнеше като камък в гърдите, повличаше го надолу, задушаваше го.

Тя пристъпи напред.

— Може би ще отида сега да се видя с Джизал. Може и да е най-малоумният идиот в целия град, но смятам, че никога не би ми вдигнал ръка, не мислиш ли?

Арди избута брат си от пътя си и тръгна към вратата.

— Арди! — Уест хвана ръката й. — Моля те… Арди… съжалявам…

Тя се обърна и изплю кървава плюнка върху униформата му.

— Това ти е за съжаленията, копеле!

Вратата се затръшна в лицето му.

Всеки боготвори себе си

Присвила очи, Феро гледаше втренчено големия бял, той, на свой ред, също я гледаше втренчено. Това продължаваше вече известно време, не непрекъснато, но горе-долу. Гледаха се. Всичките бели бяха грозници, но този беше по-специален.

Беше направо отвратителен.

Феро осъзнаваше, че и тя има немалко белези, че лицето й е загрубяло от слънцето, вятъра и дългите години в пустошта, но бледата кожа на този тук беше направо като стар, видял стотици битки, щит — кълцан, рязан, дран и изкривен. Истинска изненада бе да види живи очи на толкова опустошено лице, но ето че те бяха такива и гледаха право в нея.

Определи го като опасен тип.

Не просто голям, но и силен. По животински силен. Може би тежеше два пъти колкото нея и дебелият му врат бе целият в изпъкнали жили. Усещаше силата, която струи от него. Нищо чудно да може да я вдигне с една ръка, но това не я притесни, за целта ще трябва първо да я хване. Многото маса и сила правят човека бавен.

А бавен и опасен не вървят ръка за ръка.

Белезите му също не я тревожеха. Те просто показваха, че се е бил в доста битки, но не и че ги е спечелил. Друго я притесняваше. Начинът, по който седеше — неподвижно, но нащрек. Готов за действие. Търпелив. А също и очите му — хитри, предпазливи, прескачаха от нея към различни части от стаята и пак обратно. Тъмни, наблюдателни, разумни. Преценяваха я. Имаше дебели, изскочили вени по ръцете, но пръстите му бяха дълги, говореха за интелект и имаха черни черти мръсотия под ноктите. От единия му пръст бе останало само късо, бяло чуканче. Като цяло тази комбинация не се хареса на Феро. Надушваше опасност в нея.

Не би искала да се бие невъоръжена с този човек.

Но се наложи да даде ножа си на онзи бял при портата. Беше на косъм да го наръга, но в последния момент си промени решението. Нещо в очите му й напомни за очите на Аруф, преди гуркулите да набучат главата му на копие. Тъжни и замислени, сякаш я разбираха. Сякаш виждаха в нея човек, а не предмет. И в последния момент, против вътрешното си убеждение, тя му даде ножа. Остави се да бъде доведена тук.

Глупачка!

Вече съжаляваше, горчиво се каеше, но въпреки това, ако се наложи, пак ще се бие. Повечето хора не осъзнават колко оръжия се търкалят наоколо им. Неща, които да хвърлиш по противника или да хвърлиш него върху тях. Усукани дрехи, с които да го удушиш. Прах, която да хвърлиш в очите му. И ако нищо от това не свърши работа, ще му разкъса гръкляна със зъби. Феро оголи зъбите си към него, но белият изглежда не я забеляза. Седеше и гледаше право напред. Притихнал, неподвижен, грозен и опасен.

— Шибани бели — тихо изсумтя Феро.

Вторият в стаята беше пълна противоположност, в него Феро не забеляза нищо опасно. Беше болнав на вид и с дълга коса, като на жена. Свит и притеснен, той непрекъснато облизваше устни. От време на време хвърляше по някой и друг поглед към нея, но в момента, в който срещнеше нейния, извръщаше очи, преглъщаше нервно и изпъкналата буца на гърлото му подскачаше нагоре-надолу. Определено беше изплашен и Феро прецени, че не представлява опасност, но продължи да го държи под око, докато наблюдаваше големия. По-добре да не го отписва напълно засега.

Животът я бе научил да очаква изненади.

Оставаше старият. По правило Феро не се доверяваше на белите, но от всички в тази стая, бе най-малко склонна да се довери на този с голата глава. Цялото му лице бе в тънки линии, около очите, около носа. Жестоки линии. Имаше едри, масивни скули. Ръцете му бяха големи и дебели, покрити с бели косъмчета. Ако се наложеше да убие и тримата, при цялата опасност, която струеше от големия, Феро реши, че първо ще убие плешивия. Напомняше й търговец на роби, оглеждаше я от глава до пети, хладно и пресметливо, сякаш преценява колко струва.

Копеле.

Баяз, така го нарече Юлвей, и двамата изглежда добре се познаваха.

— Е, братко — каза плешивият на кантикски, въпреки че бе повече от очевидно, че двамата не са роднини, — какво ново във великата империя Гуркул?

— Само година след като Утман сложи короната — въздъхна Юлвей, — и вече успя да потуши всички бунтове и да подчини на волята си до един местните владетели. След само година на престола, младият император е по-страховит, отколкото баща му някога успя да стане. Войниците му с гордост го наричат Утман-ул-Дощ. Почти цяла Канта е в ръцете му. Владее всички земи около Южно море.

— С изключение на Дагоска.

— Вярно, но очите му сега натам гледат. Армиите му се стичат към полуострова, а шпионите му зад стените на града работят неуморно. Сега, когато войната е в Севера, няма да мине много време, преди да реши, че е назрял моментът да обсади Дагоска, а когато това стане, боя се, че градът няма да издържи дълго.

— Сигурен ли си? Съюзът все още владее морето.

— Видяхме кораби, братко — свъси вежди Юлвей. — Много и големи кораби. Гуркулите разполагат с флот. Огромен, но го държат в тайна. Сигурно са започнали да го събират още преди години, още по време на последната война. Страхувам се, че господството на Съюза по море скоро ще свърши.

— Флот ли? Надявах се да имам още няколко години за подготовка. — Плешивият звучеше мрачно. — С това плановете ми стават още по-неотложни.

Феро се отегчи от приказките им. Беше свикнала да е непрекъснато в движение, да бъде винаги с една крачка преднина, не обичаше бездействието. Задържиш ли се за по-дълго на едно място, и гуркулите ще те открият. Не смяташе да стои тук като животно за показ на любопитните бели. Тръгна с небрежна походка през стаята, докато двамата старци продължаваха да дрънкат до безкрай, да гледат сериозно изпод вежди и да въздишат замислено. Потупа с крак по дъските на пода, мушна с пръст парчетата плат, които висяха на стените, и надзърна зад тях. Прокара пръсти по ръбовете на мебелите, зацъка с език и заскърца със зъби.

С две думи, изнерви всички в стаята.

Мина покрай големия грозник, достатъчно близо, за да го докосне с ръка. Направи го без причина, просто ей така, да му покаже, че пукната пара не дава за това колко е голям, колко белези има и така нататък. После се отправи наперено към страхливия — онзи кльощавия, с дългата коса. Той преглътна нервно, като я видя да приближава.

Феро изсъска в лицето му и той измърмори нещо и се отмести. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Застана с гръб към стаята.

Искаше да покаже на белите, че не я е грижа за тях.

Навън видя градини. Дървета, растения, широки, подредени ливади. Групи дебели бели мъже и жени се изтягаха на окосената морава и тъпчеха храна в тлъстите си лица. Дебели, грозни и мързеливи бели, чийто единствен бог са яденето и леността.

— Градини — прошепна презрително Феро.

В двореца на Утман имаше градини и тя често ги гледаше през малкото прозорче на стаята си. Не, на клетката си. Беше отдавна, преди още той да стане Утман-ул-Дощ. Тогава той беше просто най-малкият син на императора, а тя — една от многото роби. Затворничка. Феро се надвеси навън и се изплю през прозореца.

Мразеше градините.

Като цяло, мразеше и градовете. Средища на робство, страх и позор. Стените им бяха затворнически стени. Колкото по-скоро се махнеше от това омразно място, толкова по-доволна щеше да бъде. Или поне по-малко нещастна. Обърна си и видя, че всички в стаята я гледат.

Онзи, наречен Баяз, заговори пръв.

— Тя определено е удивителна находка, братко — каза той. — Не можеш я пропусна и сред тълпа. Сигурен ли си, че е това, което търся?

Юлвей я погледна замислено.

— По мое мнение, да — каза накрая.

— Аз съм тук — изръмжа Феро, но плешивият продължи да говори на Юлвей, сякаш въобще не я забелязваше.

— Изпитва ли болка?

— Почти не. На идване се би с ядач.

— Сериозно? — Баяз се подсмихна многозначително. — Колко зле я подреди?

— Доста зле, но след два дни ходеше, а след седмица беше напълно здрава. Няма дори белези. Това не е нормално.

— И двамата сме се нагледали на ненормални неща досега. Трябва да сме сигурни. — Плешивият бръкна в джоба си и Феро проследи движенията му с подозрителен поглед. Той извади ръката си и я постави върху масата. Когато я отдръпна, там имаше два гладки, лъскави камъка. Наведе се над масата.

— Кажи сега, Феро, кой от двата камъка е син?

Тя го погледна изпитателно, после погледна камъните. Бяха еднакви. Всички погледи в стаята бяха настоятелно приковани в нея. Тя стисна зъби.

— Този — посочи тя камъка отляво.

— Точно такъв отговор очаквах — усмихна се Баяз. Феро повдигна рамене. Чист късмет, че налучка верния отговор. Тогава забеляза погледа на плешивия бял. Взираше се неразбиращо в камъните.

— И двата са червени — каза Баяз. — Не виждаш цветове, нали, Феро?

Така значи, плешивият я изигра. Нямаше представа откъде би могъл да знае, но не й хареса. Никой не може да си играе така с Феро Малджин. Тя се разсмя. Смехът й бе груб, грозен и недодялано гърлен.

Тогава тя скочи върху масата.

Плешивият дори не успя да се изненада, преди юмрукът й да се забие в лицето му. Той изхърка, столът му се наклони назад. Баяз падна по гръб на пода. Феро се спусна през масата към него, но Юлвей я сграбчи за единия крак и я издърпа обратно. Ръцете й задраскаха във въздуха, но не успяха да докопат шията на стареца. Масата се преобърна и камъните се търкулнаха на пода.

Феро измъкна крака си и отново се нахвърли върху Баяз, докато той се изправяше на крака, но Юлвей успя да я хване отново, този път за ръката.

— Кротко, Феро! — не спираше да вика той. Тя го удари с лакът в лицето и той политна към стената, като при това повлече и нея. Феро първа скочи на крака, готова отново да се нахвърли върху плешивия.

В този момент големият бял бе станал и приближаваше, без да откъсва очи от нея. Тя се усмихна и стисна здраво юмруци. Сега ще види колко точно е опасен този грозник.

Той направи още една крачка напред.

Тогава Баяз го спря с вдигане на ръка. Другата му ръка стискаше носа му, в опит да спре кръвта, която шуртеше от него. Започна да се смее.

— Много добре! — разкашля се Баяз. — Страшно свирепа и ужасно бърза. Вече няма съмнение, че си това, което търся! Моля за извинение, Феро.

— Какво?

— За отвратителните си обноски. — Той избърса кръвта от горната си устна. — Заслужих си го, но просто трябваше да се уверя. Съжалявам. Приемаш ли извинението ми?

Сега в него имаше нещо различно, но въпреки това беше все така дружелюбен, прям и добронамерен. Съжалява. Но това не е достатъчно, за да спечели човек доверието на Феро. Нужно е много повече.

— Ще си помисля — изсъска тя.

— Само толкова искам, Феро. Също и минута насаме с Юлвей, за да обсъдим… нещо. Нещо, което по-добре да обсъждаме само аз и той.

— Всичко е наред, Феро — каза Юлвей. — Те са приятели. — Тя бе напълно сигурна, че няма приятели измежду тях, но въпреки това се остави да бъде изведена от стаята заедно с другите двама бели. — И, Феро, просто се опитай да не убиваш никого.

Другата стая приличаше доста на първата. Трябва да са богати тези бели, колкото и да не им личи, помисли си Феро. Имаше огромна камина от тъмен камък, прошарен от светли жили. Имаше малки възглавнички, а около прозореца висеше мек плат, на който с помощта на ситни шевове бяха изрисувани цветя и птици. На стената висеше картина, а от нея гледаше строго някакъв мъж с корона на главата. Феро отвърна на строгия му поглед. Разкош.

Феро мразеше разкоша дори повече, отколкото градините.

Разкошът означава робство, държи те по-сигурно затворен и от решетки. Меките мебели са по-опасни от оръжия. Твърда земя и студена вода, само от това се нуждае Феро. Меките неща размекват човека, тя не искаше това да стане и с нея.

В тази стая имаше човек. Обикаляше в кръг, със скръстени на гърба ръце, сякаш не го свърташе на едно място. Не беше точно бял, кожата му бе загрубяла и на цвят беше нещо средно между нейната и тези на белите. Главата му бе обръсната като на свещеник. Това не допадна особено на Феро.

Тя мразеше свещениците повече от всичко на света.

Въпреки презрителния й поглед, той грейна от щастие при вида й и се спусна към нея. Беше странен, дребен мъж, с износени дрехи, а главата му стигаше едва до устата й.

— Аз съм брат Лонгфут. — Той разпери широко ръце. — От великия Орден на навигаторите.

— Браво на теб. — Феро се обърна и наостри уши да чуе какво си говорят двамата старци в другата стая, но това не спря Лонгфут.

— О, да, щастливец съм аз! Да, да, точно така! Господ ме е благословил! Най-тържествено заявявам, че никога досега в човешката история не е имало по-подходящ човек за своята професия, както и професия по-подходяща за човек, отколкото аз, брат Лонгфут, съм подходящ за славната професия на пътешественика! От заснежените планини на Севера до изпепелените от слънцето пясъци на далечния Юг, целият свят е мой дом, наистина!

На лицето му грейна дразнеща, самодоволна усмивка. Феро не му обърна внимание. Другите двама бели си говореха в далечния край на стаята. Говореха на някакъв непознат за Феро език. Звучаха като две грухтящи прасета. Може би обсъждаха нея, но й беше все едно. После двамата излязоха през една друга врата и я оставиха сама със свещеника, който продължаваше да плямпа.

— Малко са земите в Кръга на света, които да са ми непознати, и при все това, аз, брат Лонгфут, съм в пълно неведение за земята, от която идвате. — Той зачака отговор, но Феро не проговори. — А, значи искате да отгатна, така ли? Да, сериозна загадка е това. Да видим… очите ви имат формата на тези на народа на далечния Сулджук, където черните планини се издигат право нагоре от блестящото море, но пък кожата ви…

— Млъквай, гнусно копеле.

Човекът не можа да довърши изречението си, покашля се и се дръпна настрана. Оставена на мира, Феро можеше да се съсредоточи върху гласовете от другата стая. Дървото на вратата беше дебело и думите достигаха до нея приглушени, но двамата старци не знаеха колко остър слух има Феро Малджин. Продължаваха да говорят на кантикски и след като Лонгфут най-после беше млъкнал, тя чуваше всяка дума на Юлвей.

— … и щом Калул нарушава Втория закон, значи ти можеш да нарушиш Първия, така ли? Не ми харесва тази работа, Баяз! Ювенс никога нямаше да допусне това!

Феро се намръщи. Нещо странно се долавяше в гласа на Юлвей. Страх. Вторият закон. Беше го споменал на двамата ядачи. Забранено е да се яде човешка плът, спомни си Феро.

Сега заговори плешивият бял.

— Първият закон е парадокс. Всичката магия идва от Другата страна, дори нашата. Всеки път, когато променяш нещо, се докосваш до подземния свят и всеки път, когато създаваш нещо, черпиш от Другата страна. И всеки път има последствия, плащаш цена.

— Но този път цената може да е прекалено висока! Прокълнато нещо е това Семе, прокълнато. Само хаос поражда то! При всичката мъдрост и могъщество на синовете на Еуз, то ги довърши, до един, всеки по различен начин. Ти по-мъдър ли си от Ювенс, Баяз? По-хитър ли си от Канедиас? По-силен ли си от Глустрод?

— Не съм, братко, но да те питам… колко ядачи е направил Калул?

— Няма как да съм сигурен — каза Юлвей след дълго мълчание.

— Колко са?

— Може би двеста — отвърна Юлвей след нова продължителна пауза. — А може и повече. Духовенството ги издирва из целия Юг. Повечето са млади и слаби, но пък Калул прави все повече нови.

— Двеста, може би повече, и броят им непрекъснато расте. Много от тях слаби, но може да има и такива, които да са силни колкото теб или мен. Онези, които бяха чираци на Калул в Старите времена — онзи, когото наричат Източен вятър, и проклетите близначки.

— Проклети кучки! — въздъхна Юлвей.

— Да не забравяме и Мамун, чиито лъжи поставиха началото на този хаос.

— Добре знаеш, Баяз, бедите бяха започнали да назряват още преди той да се е родил. Но, да, Мамун беше в Лошите земи. Усещах, че е наблизо. Станал е ужасно силен.

— Знаеш, че съм прав. Междувременно, нашите редици почти не се разрастват.

— Мислех, че този Кай е обещаващ младеж.

— Ще са ни нужни обаче още стотина като него и двайсет години, в които да ги обучим. Чак тогава ще сме с равни шансове. Не, братко, не. Ще се борим срещу огъня с огън.

— Дори и ако този огън превърне и теб, и всичко живо в пепел? Нека отида в Саркант. Калул може и да прояви здрав разум…

Разнесе се смях.

— Този човек пороби половината свят! Кога ще се събудиш, Юлвей? Когато пороби и другата половина? Не мога да си позволя да те загубя, братко!

— Не забравяй, Баяз, има и по-лоши неща от Калул, много по-лоши. — Гласът му намаля до шепот и Феро напрегна докрай слуха си. — Издаващите тайни непрекъснато слушат…

— Достатъчно, Юлвей! Дори не искам да мисля за това! — Феро се намръщи. Що за глупости са това? Издаващите тайни? Какви тайни?

— Помни какво те научи Ювенс, Баяз. Пази се от гордостта. Използваш Изкуството, знам го. Виждам сенките върху теб.

— Да вървят на майната си сенките! Правя каквото трябва! Не забравяй на какво Ювенс научи теб, Юлвей. Не може вечно да съзерцаваш. Времето напредва и аз повече няма да гледам отстрани. Аз съм Първият и трябва да взема решение.

— Нима аз винаги не съм те следвал, накъдето и да решиш да ме поведеш?

— А нима аз винаги не съм те водил в правилната посока?

— Никога не е късно. Ти си Първият, Баяз, но не си Ювенс. И моя работа е да се съмнявам, а също и на Закаръс. На него също няма да му допадне този план. В никакъв случай няма да го хареса.

— Но въпреки това трябва да се направи.

— Но както обикновено, други ще плащат цената. Този северняк, Деветопръстия, наистина ли може да говори с духовете?

— Да. — Феро не можа да повярва на ушите си. Духове? Белият с деветте пръста не даваше вид на човек, който може да говори с хора, камо ли с духове.

— И ако успееш да намериш Семето — долетя отново през вратата гласът на Юлвей, — искаш Феро да го носи, така ли?

— Все някой трябва, а и тя има всичко необходимо за задачата.

— Но внимавай, Баяз. Познавам те. Малцина те познават така добре като мен. Искам да ми обещаеш, че ще я пазиш, дори след като изпълни предназначението си.

— Ще я пазя и закрилям повече и от собствено дете.

— Повече от детето на Създателя ще е достатъчно.

Последва дълго мълчание. Феро напрегна глава да осмисли чутото. Ювенс, Канедиас, Закаръс — странни имена, които не й говореха нищо. И какво е това семе, което може да изпепели целия свят? В едно бе сигурна — тя не искаше да участва в тази работа. Нейното място бе на юг, където да се бие с гуркулите, с оръжия, които познава.

Вратата се отвори и двамата възрастни мъже влязоха в стаята. Както стояха един до друг, човек трудно можеше да си представи двама души с повече различия помежду си. Единият тъмнокож, висок и кокалест, с дълга коса, а другият — бял, набит и плешив. Феро изгледа подозрително и двамата. Белият заговори пръв.

— Феро, имам предложение за…

— Никъде не отивам с теб, дърт бял глупако.

За миг по лицето на плешивия пробяга сянка на раздразнение, но той бързо потисна реакцията си.

— Защо? Каква друга работа имаш, която да е по-спешна?

— Отмъщение. — Феро изрече любимата си дума без капка колебание.

— А, ясно. Мразиш ли гуркулите?

— Да.

— Търсиш от тях отплата, за всичко, което са ти сторили, нали?

— Да.

— За това, че отнеха от теб семейството ти, народа ти, страната ти?

— Да.

— За това, че те направиха роб.

Феро го погледна навъсено. Замисли се откъде той знае всичко това; замисли се дали да не го нападне отново.

— Те ти отнеха всичко, Феро. Отнеха ти целия живот. Ако бях на твое място… ако аз бях преживял твоите страдания… в целия Юг нямаше да се намери достатъчно кръв да задоволи жаждата ми за мъст. Нямаше да намеря покой, докато не видя с очите си трупа на последния войник в Гуркул. Нямаше да спра, докато и последния град на Гуркул не изчезне в пламъци. Нямаше да намеря покой, докато не видя как техният император изгнива в клетката пред собствения си дворец!

— Да! — изсъска тя и устните й се разтегнаха в зловеща усмивка. Това вече бе нейният език. Юлвей никога не бе говорил на него — май този плешив бял не е чак толкова лош. — Ти разбираш! Аз трябва да се върна в Юга!

— Не, Феро. — Сега плешивият се усмихваше. — Не осъзнаваш какъв шанс ти предоставям. Не императорът управлява Канта. Колкото и могъщ да изглежда той, друга ръка дърпа конците му и той танцува, както тя му нареди. Добре скритата ръка на човек на име Калул.

— Пророкът?

Баяз кимна утвърдително.

— Ако бъдеш порязана, кого ще виниш, ножа или онзи, чиято ръка го размахва? Императорът, гуркулите, те са само инструменти в ръцете на Калул, Феро. Императорите идват и си отиват, но в сянката зад тях пророкът е винаги един и същ. Шепне в ушите им, внушава, заповядва. От него трябва да искаш отплата.

— Пророкът… да.

Ядачите говореха за него. Калул. Пророкът. Всеки знае, че дворецът на императора е пълен със свещеници, а също и тези на местните владетели. Свещениците бяха плъзнали из целия Юг като рояк насекоми. Бяха в градовете, в селата, сред войниците и не спираха да разпространяват лъжите си. Шепнеха. Внушаваха. Заповядваха. Юлвей не изглеждаше доволен, но Феро знаеше, че плешивият е прав.

— Да, сега разбирам! — каза тя.

— Тогава ми помогни, Феро, и аз ще ти дам твоето отмъщение. Истинско отмъщение. Не един войник или десет, а хиляди. Десетки хиляди. Кой знае, може и самия император да ти осигуря? — Той повдигна рамене и понечи да се отдалечи. — Но не мога да те насилвам, Феро. Ако искаш, върни се в Лошите земи — крий се, бягай, рови в земята като плъх. Щом това те устройва. Щом това е отмъщението, което търсиш. Ядачите, децата на Калул, те търсят и рано или късно ще те открият, а без нас ще е по-скоро рано. Но ти решаваш.

Феро се замисли. Всичките години на бой със зъби и нокти и вечно бягане из пустошта не я бяха довели до никъде. Не й донесоха отмъщение в истинския смисъл на думата. Ако не беше Юлвей, щеше да е свършено с нея. Бели кости в пустинята. Месо в стомасите на ядачите. Труп в клетката пред императорския дворец.

Гниещ труп.

Не можеше да откаже, знаеше го, но въпреки това не бе доволна. Този старец знаеше точно какво да й предложи. Мразеше да няма никакъв избор.

— Ще си помисля — отвърна Феро.

Сянката на раздразнение отново премина през лицето на плешивия, но той отново я прикри на мига.

— Така да бъде, но нямаш много време. Императорът струпва войски и времето ни изтича. — Той излезе от стаята и я остави с Юлвей.

— Мразя белите — каза тя, достатъчно силно, за да я чуе плешивият от коридора. После понижи глас. — Трябва ли да тръгнем с тях?

— Ти, да. Аз трябва да се върна на юг.

— Какво?

— Някой трябва да държи гуркулите под око.

— Не!

Юлвей се разсмя.

— Два пъти се опита да ме убиеш, веднъж се опита да избягаш от мен, но сега не ме пускаш да си тръгна. Не мога да те разбера, Феро.

— Този плешивият казва, че ще ми даде отмъщение. Лъже ли?

— Не.

— Тогава трябва да отида с него.

— Знам. Затова те доведох тук.

Феро не знаеше какво да каже. Сведе поглед към пода, но Юлвей я изненада, като пристъпи напред към нея. Първоначалната й реакция бе да вдигне ръка да се предпази от предстоящия удар, но вместо това той просто я обгърна с ръце и я притисна до себе си. Странно усещане. Толкова е близо до някой друг. Топло. Тогава Юлвей отстъпи назад, но задържа едната си ръка на рамото й.

— Следвай божите стъпки, Феро Малджин — каза й той.

— Ха. Тези тук нямат бог.

— По-скоро имат много.

— Много ли?

— Не си ли забелязала? Тук всеки боготвори себе си. — Тя кимна в съгласие. Звучеше й правдоподобно. — Пази се, Феро. И слушай Баяз. Той е първенецът на моя орден и малцина са по-мъдри от него.

— Не му вярвам.

Юлвей се наведе към нея.

— Не ти казвам да му вярваш. — Той се усмихна и й обърна гръб. Феро го проследи с очи, докато бавно отиде до вратата и излезе в коридора. Чу тихото шляпане на босите му крака по плочите на пода и подрънкването на гривните му.

Остави я сама сред разкош, градини и бели.

Стари приятели

Някой почука силно на вратата и Глокта се сепна, лявото му око веднага започна да потрепва. Кой чука по това време? Фрост? Северард? Или е някой друг? Дали началник Гойл не идва на посещение заедно с цирковата си трупа? Дали на архилектор Сълт не му е омръзнала вече сакатата играчка? Може да се каже, че тържеството не мина точно по план, а архилекторът не е от хората, които лесно прощават. Тялото е открито при доковете…

Чукането се разнесе отново, силно и настоятелно. Сякаш някой наистина иска да му бъде отворено, преди да е съборил вратата.

— Идвам! — изкрещя Глокта, докато се изправяше от масата с омекнали крака. — Ей сега идвам! — Той взе бастуна си и закуца към входната врата. Пое дълбоко въздух и се зае с бравата.

Не беше Фрост, нито Северард. Не беше и Гойл, с неговите практици изроди. Беше един доста по-неочакван посетител. Глокта повдигна озадачено вежди и се подпря на рамката на вратата.

— Майор Уест, каква изненада.

Понякога, когато стари приятели се срещат, нещата между тях поемат постарому почти незабавно. Приятелството им тръгва отново, сякаш непрекъснато и недокоснато от годините. Понякога, но не и сега.

— Инквизитор Глокта — смотолеви неуверено Уест. Личеше, че е притеснен. — Извинете, че ви безпокоя по това време.

— Няма нищо — отвърна Глокта с ледено официален тон.

— Мога ли да вляза? — Майорът почти сгърчи от неудобство лице при тези думи.

— Разбира се — отвърна Глокта, затвори вратата и последва Уест във всекидневната. Майорът се напъха в един от фотьойлите, Глокта избра друг. За момент останаха така, седнали един срещу друг, без да продумат. Какво ли иска, особено по това време? Глокта разгледа внимателно лицето на стария си приятел под светлината от огъня и единствената свещ на масата. Осъзна, че Уест е променен. Изглежда остарял. Косата му изтъняваше по темето и започваше да се прошарва по слепоочията. Беше блед, изпит, с почти хлътнало навътре лице. Разтревожен е. Смазан. Направо на ръба. Уест огледа скромната всекидневна, малкия огън, сиромашкото обзавеждане, после погледна предпазливо към Глокта и веднага след това обратно към пода. Беше изнервен, сякаш нещо отвътре не му даваше мира. Най-малко не се чувства уютно. И така трябва.

Уест явно не възнамеряваше да наруши мълчанието, затова Глокта го направи вместо него.

— Е, колко време мина, а? Като изключим, естествено, онази вечер в града, тя не се брои нали?

Споменът за неприятните обстоятелства около последната им среща останаха за известно време помежду им, после Уест се покашля.

— Девет години — каза той.

— Девет години. Гледай ти. Девет години, откакто за последно стояхме на билото. Двама приятели, заедно, загледани към реката. Гледахме към всичките онези гуркули от другата страна. Сякаш оттогава мина цяла вечност, не мислиш ли? Девет години. Помня как ме молеше да не слизам долу, помня, но аз не исках и да чуя. Ама че глупак бях тогава, а? Мислех си, че съм последната ни надежда. Смятах се за недосегаем.

— Ти ни спаси тогава. Спаси цялата ни армия.

— Така ли направих? Колко хубаво. Смея да твърдя, че ако тогава бях умрял на онзи мост, сега статуята ми щеше да е навсякъде. Жалко, че не стана така. Жалко за всички.

Уест замижа с очи и се размърда от неудобство на стола си. Изглеждаше още по-притеснен.

— Потърсих те след това… — смотолеви той.

Потърсил си ме? Мамка му, колко благородно от твоя страна. Истински приятел си ти. Никак не ми помогна това обаче, продължавам да съм в непрекъснати мъки с този мой крак, накълцан на кайма. А това бе просто началото.

— Не си дошъл да си говорим за доброто старо време, нали, Уест?

— Не… не, не съм. Идвам заради сестра ми.

Глокта замълча. Не бе очаквал подобен отговор.

— Арди?

— Да, Арди. Скоро тръгвам за Англанд и… надявах се, че може би ти ще се съгласиш да я наглеждаш, докато ме няма. — Очите на Уест нервно потрепнаха. — Ти винаги си имал добър подход с жените… Санд. — Глокта направи гримаса при споменаването на първото му име. Никой вече не го наричаше така. Никой, освен майка ми. — Винаги намираш правилния подход към тях. Помниш ли онези три сестри? Как се казваха? И трите ги омая. — Уест се усмихна, но Глокта остана сериозен.

Помнеше, но тези му спомени вече бяха избледнели, безцветни и далечни. Това са спомени на друг човек. Мъртъв човек. Животът ми започна отново в онзи гуркулски затвор. Спомените ми оттам са доста по-реални. След завръщането си оттам лежах в леглото като труп в тъмното, чаках да видя приятелско лице, но приятелите така и не дойдоха. Глокта погледна Уест и знаеше, че очите му са студени като камък. Мислиш си, че ще ме спечелиш с честното си лице и разкази за миналото? Правиш се на отдавна изгубено куче, което най-после се е върнало у дома? О, не, имам повече мозък в главата си. Не струваш, Уест. Вониш на предателство. И този спомен поне е мой.

Глокта бавно се облегна назад.

— Санд дан Глокта — промърмори той, сякаш припомняйки си отдавна забравено име. — Какво стана с този човек, а, Уест? Спомняш ли си го този твой приятел, този бляскав младеж, красив, горд, безстрашен? Помниш ли какъв вълшебен подход имаше към жените? Колко обичан и уважаван бе от всички и навсякъде? За какви велики дела бе предопределен?

Уест го погледна, неуверен и озадачен, но не каза нищо.

Глокта рязко се наведе напред и разпери длани върху масата. Устните му се извиха назад и оголиха остатъците от зъбите му.

— Мъртъв е! Умря на онзи мост! И знаеш ли какво остана от него? Една шибана останка с неговото име! Една куцаща, прокрадваща се сянка! Един недъгав призрак, вкопчен в живота, както миризмата на пикня се вкопчва в просяка. И няма приятели, тази гнусна останка, няма нужда от такива! Сега се разкарай от тук, Уест! Връщай се при Варуз, при Лутар, при останалите празни човешки обвивки! Никого не познаваш вече тук! — Устните му потрепериха и той се изплю от отвращение. Не бе сигурен от кого в момента бе отвратен повече — от Уест или от себе си.

Майорът примигна и устата му безмълвно се раздвижи. Изправи се разтреперан на крака.

— Съжалявам — каза той през рамо.

— Не думай! — изкрещя Глокта и пристъпи напред, като изтика Уест към вратата. — Другите, те бяха с мен, докато имаха полза, докато се издигах нагоре. Винаги съм го знаел. Когато се върнах, въобще не бях учуден, че не искат повече да имат нищо общо с мен. Но теб, Уест, теб винаги съм смятал за по-добър приятел, за по-добър човек. Мислех си, той поне ще дойде да ме види. — Повдигна рамене. — Явно съм грешал.

Глокта му обърна гръб, загледа се в огъня и зачака шума от затварянето на входната врата.

— Тя не ти ли каза?

— Кой? — извърна се Глокта.

— Майка ти.

— Майка ми? Да ми каже какво?

— Идвах. Два пъти. Веднага щом разбрах, че си се върнал, дойдох да те видя. Майка ти ме отпрати още на портите на имението ви. Каза, че си твърде зле да приемаш посетители, че не искаш повече и да чуваш за армията и най-вече за мен. Няколко месеца по-късно пак дойдох. Смятах, че ти дължа поне това. Този път тя изпрати един от прислужниците да ми каже да си вървя. По-късно чух, че си постъпил в Инквизицията и си заминал за Англанд. Реших, че по-добре да не мисля повече за теб… до онази вечер… в града.

На Глокта му трябваше малко време да обмисли чутото и в един момент установи, че е зяпнал пред Уест. Толкова е просто. Никакъв заговор. Никаква внимателно планирана конспирация. За малко да се засмее при мисълта колко просто и елементарно е всичко. Майка ми го е отпратила, а аз нито за миг не се усъмних в убеждението си, че никой не е дошъл да ме види. Тя мразеше Уест. Крайно неподходящ приятел, далеч под социалното ниво на скъпоценния й син. Нищо чудно, че е винила него за случилото се с мен. Трябваше да се досетя, но бях прекалено зает да се валям в болка и самосъжаление. Прекалено зает с мелодрами. Глокта преглътна.

— Идвал си? — попита.

— Много ясно — повдигна рамене Уест.

Е, а сега какво? Мога само да се опитам да оправя нещата. Глокта примигна и въздъхна дълбоко.

— Много… ъъъ… съжалявам. Забрави какво казах, ако можеш. Моля, седни. Искаше да ми кажеш нещо за сестра си.

— Да. Да, сестра ми. — Навел глава, Уест се върна бавно до стола. Лицето му пак придоби тревожно, виновно изражение. — Скоро тръгвам за Англанд и не знам кога ще се върна… и дали изобщо ще се върна… тя няма никакви приятели в града и… мисля, че сте се виждали веднъж, когато ни беше на гости.

— Разбира се, всъщност, видях я и съвсем наскоро.

— Така ли?

— Да. Заедно с общия ни приятел, капитан Лутар.

Лицето на Уест пребледня още повече. Има нещо, което не ми казваш. Но Глокта не искаше да слага прът в колелата на единственото си приятелство, не и след като току-що бе съживено. Той замълча и след малко майорът продължи:

— Животът й… беше доста тежък. Можех да направя нещо за нея. Трябваше да направя нещо. — Той заби поглед в масата и мускулите на лицето му се изкривиха от болезнена тръпка. Познавам това усещане. Любимо ми е. Ненавист към самия себе си. — Вместо това, оставих други неща да занимават мислите ми, исках силно да забравя, престорих се, че всичко е наред. И тя страда много заради мен. — Задави се и преглътна мъчително. Устните му се разтрепериха и той ги покри с ръка. — Аз съм виновен… ако нещо се случи с нея… — Раменете на майора се разтресоха. Глокта повдигна учудено вежда. Естествено, беше свикнал с мъже, които плачат в негово присъствие. Но обикновено първо им показвам инструментите си.

— Хайде, Колем, това не ти е присъщо. — Глокта бавно се пресегна през масата, почти размисли дали да не отдръпне ръката си, но вместо това потупа неловко рамото на хлипащия си приятел. — Сбъркал си, но нима всички не правим грешки понякога? Грешките остават в миналото и могат да бъдат поправени. Винаги можеш да оправиш нещата, нали? Какво става? Аз ли казвам това? Инквизитор Глокта утешава някого? Но думите му изглежда подействаха на Уест. Той вдигна глава, избърса носа си и погледна обнадеждено Глокта с насълзени очи.

— Прав си, прав си, разбира се. Ще оправя нещата. Длъжен съм да го направя! Ще ми помогнеш ли, Санд? Ще се грижиш ли за нея, докато ме няма?

— Ще направя всичко по силите си, Колем, разчитай на мен. Някога с гордост те наричах свой приятел и… мисля, че пак бих могъл. — Странно, на Глокта му се стори, че долавя сълза в ъгълчето на окото си. Аз ли съм това? Възможно ли е? Инквизитор Глокта да бъде нечий доверен приятел? Инквизитор Глокта се превръща в защитник на крехки, млади жени? Мисълта за малко да го накара да се разсмее, но действително точно това ставаше. Не би си и помислил, че отново ще има нужда от приятел, а ето че сега се почувства добре.

— Холит — каза Глокта.

— Моля?

— Сестрите, казваха се Холит. — Той се изкикоти при нахлулия в главата му спомен, беше доста по-ясен отпреди. — Падаха си по фехтовката. Обичаха я. Мисля, че видът на изпотени мъже им въздействаше.

— А аз май точно тогава реших да се захвана с фехтовка. — Уест се засмя и лицето му се напрегна, докато се опитваше да се сети нещо. — А как се казваше старшината ни тогава? Падаше си по най-малката. Направо изгаряше от ревност. Как се казваше този човек? Беше един такъв, дебел.

Името не представляваше никаква трудност за Глокта.

— Рюз. Салем Рюз.

— Рюз, точно така! Бях забравил за него. Рюз! Никой не можеше да разказва истории като него. Седяхме по цели нощи и се превивахме от смях на неговите истории! Какво ли е станало с него?

— Мисля, че е напуснал армията… — отвърна Глокта след кратко колебание. — Станал е търговец, или нещо подобно. Както и да е — махна с ръка той, — чух, че се е преместил на север.

Обратно при пръстта

Карлеон не беше същият, какъвто го помнеше Кучето, но пък в спомените му градът гореше. Такива спомени остават завинаги с човек. Покривите се сгромолясват, прозорците се пръскат, навсякъде тълпи от въоръжени мъже, обезумели от болка, опиянени от победата, е, и от пиене, естествено — грабят, убиват, палят и всякакви други неприятни неща. Жените пищят, мъжете викат, носи се миризма на дим и страх. С две думи, плячкосват града, а Кучето и Логън са в центъра на събитията.

После Бетод погаси пожарите и завзе града. Нанесе се и започна да строи. Не бе напреднал много със строежите, когато изрита Логън, Кучето и останалите от града и ги изпрати в изгнание. Но от тогава явно не бяха спрели да градят. Сега Карлеон беше два пъти по-голям, отколкото преди да изгори, заемаше цялото било на хълма и целите склонове до реката. По-голям беше от Уфрит. По-голям от всеки град, който Кучето бе виждал някога. От мястото си сред дърветата, от другата страна на долината, Кучето не виждаше хората, но бе ясно, че там има много от тях. От портите започваха три нови пътя. Имаше и два нови моста. Новите постройки бяха навсякъде, а на мястото на малки някога сгради, сега имаше нови и големи. Много постройки. Повечето от камък и с покрити с каменни плочи покриви, а някои дори имаха стъкла по прозорците.

— Не са си губили времето — каза Три дървета.

— Нови стени — добави Мрачния.

— Пълно е — промърмори Кучето.

Наистина, стените бяха доста. Една голяма опасваше града отвън, с добри защитни кули и бойници, както и дълбок ров отдолу. Втора, дори по-голяма, опасваше билото на хълма, където някога се бе издигал замъкът Скарлинг. Беше огромна. Кучето не можеше да си представи откъде са взели всичкия този камък.

— Най-високата стена, която съм виждал — каза той.

— Не ми харесва тая работа — поклати глава Три дървета. — Ако хванат Слабака, никога няма да можем да го измъкнем оттам.

— Ако хванат Слабака, оставаме петима, главатар. Веднага ще тръгнат да ни търсят. Той не е заплаха за никого, ама ние сме. Да го измъкваме оттам ще е най-малкият ни проблем. Той все някак ще се изниже, както винаги. Най-вероятно всички ни ще надживее.

— Не бих се изненадал — промърмори Три дървета. — С тази опасна работа, с която сме се захванали.

Промъкнаха се обратно през храсталака и се върнаха в лагера. Дау Черния ги чакаше в по-отвратително настроение от всякога. Тъл Дуру кърпеше дупка в палтото си и лицето му бе изкривено от напрежение, докато огромните му пръсти се бореха с тъничкото метално парче. Форли седеше, зареял поглед в небето.

— Как си, Форли? — попита Кучето.

— Зле, но нали трябва да те е страх, за да проявиш кураж.

— И аз така знам — ухили се Кучето. — Тогава, май и двамата сме герои, а?

— Така ще да е. — Слабака отвърна на усмивката му.

— Сигурен ли си, Форли? — попита сериозно Три дървета. — Сигурен ли си, че искаш да отидеш там? Влезеш ли веднъж, може да няма излизане, без значение колко те бива в приказките.

— Сигурен съм. Направо ще се насера от страх, но отивам. Там ще има повече полза от мен. Някой трябва да ги предупреди за шанка. Знаеш, че е така, главатар. Кой друг да свърши това?

Много бавно, като изгряващото на хоризонта слънце, възрастният воин кимна с глава. Както обикновено, не бързаше и обмисляше.

— Хубаво. Така да бъде. Кажи им, че чакам при стария мост. Кажи им, че съм сам, за всеки случай, ако Бетод реши, че не си добре дошъл, ясно?

— Разбрах. Сам си, Три дървета. Само двамата с теб сме се измъкнали от планините.

Шестимата се събраха един до друг и Форли се ухили на всеки един от тях.

— Е, момчета, добре си изкарахме заедно, а?

— Млъквай, Слабак — начумери се Дау. — Бетод няма нищо против теб. Ще се върнеш.

— Е, в случай че не стане така, добре си поживяхме.

Кучето неловко кимна с глава. Бяха отново същите мърляви лица, но сега по-мрачни от преди. Никой не искаше да остави друг от групата сам да се излага на опасност, но Форли беше прав, някой трябваше да свърши това и той бе най-подходящият. Понякога, реши Кучето, слабостта е по-здрав щит от силата. Бетод беше зъл копелдак, но беше умен. Шанка приближаваха и предупреждението бе важно за него. С малко късмет, щеше да прояви благодарност.

Тръгнаха заедно по пътеката до края на дърветата. После тя минаваше по стария мост и продължаваше да се вие из долината към Карлеон. Към крепостта на Бетод.

Форли пое дълбоко въздух и Кучето го шляпна по гърба.

— Късмет, Форли. Успех.

— И на теб. — Слабака стисна ръката му. — И на вас, момчета. — После се обърна и вдигнал високо глава, тръгна по пътеката.

— Късмет, Форли! — провикна се Дау за всеобща изненада.

Слабака спря за момент на билото на моста, обърна се и се ухили до уши. После се скри от поглед.

— Хващайте оръжията — въздъхна дълбоко Три дървета. — За всеки случай, ако Бетод реши да не се вслуша в разума. И чакате сигнала, нали?

Кучето сякаш чака цяла вечност. Скрит сред листата, мълчалив и неподвижен, загледан в новите стени на града. Лежеше по корем, с лък до себе си и си мислеше за това как я кара Форли. Беше дълго и напрегнато очакване. Накрая ги видя. От най-близката порта излязоха конници и прекосиха реката по един от новите мостове. Зад тях идваше каруца. Кучето не бе сигурен за какво може да им е тя, но нещо в нея не му хареса. Не видя Форли, но не знаеше дали това е за добро, или не.

Яздеха бързо, препуснаха през долината, покрай пътеката, към стария каменен мост над потока. Приближаваха право срещу него. Чу тропота на копитата. Сега бяха достатъчно близо да ги огледа и преброи. Носеха копия, щитове и добри брони. А също шлемове и ризници. Бяха десетима, като двама от тях седяха от двете страни на кочияша в каруцата и държаха някакви странни, къси лъкове, прикрепени напряко върху парчета дърво. Кучето не знаеше за какво се използват, но реши, че не иска да разбира. Той е този, който ще ги изненада, не те него.

Пропълзя обратно по корем, прегази потока и затича към края на дърветата, откъдето щеше да има добра видимост към стария мост. Три дървета, Тъл и Дау чакаха откъм близката страна на моста и Кучето им махна с ръка. Не видя Мрачния, който сигурно вече бе заел позиция по-назад сред дърветата. Показа със знак, че приближават ездачи, и вдигна юмрук, което означаваше десет. После постави длан на гърдите си, за да покаже броня.

Дау вдигна меча и секирата си, приклекна и безшумно затича към скалите отстрани на моста. Тъл Дуру се спусна по стръмния бряг на потока, който за късмет там бе дълбок едва до коляно, и се залепи с гръб за далечния край на каменната арка. Застана неподвижно, с вдигнат над водата меч. Кучето се притесни, че Тъл се виждаше идеално от неговото място, но пък за ездачите, които щяха да дойдат по пътеката, той бе напълно скрит. Още повече, те щяха да очакват само един човек и Кучето се надяваше да не бъдат подготвени за повече. Силно се надяваше, защото ако си направеха труда да проверят, групата му я чакаше сериозна неприятност.

Видя как Три дървета пристегна ремъците на щита към ръката си и застана в средата на пътеката откъм близката страна на моста. Изпънал врат, едър и непоклатим, той сякаш бе сам насред целия свят.

Тропотът на копита се усили и Кучето чу тракането на колелата на каруцата. Извади няколко стрели и ги заби в пръстта до себе си, за да са му под ръка. Опита се да преглътне страха. Пръстите му се разтрепериха, но това не бе проблем, когато дойдеше време, щяха да заработят безпроблемно.

— Чакай сигнала — зашепна той, — чакай сигнала.

Постави една стрела в лъка, опъна наполовина тетивата и се прицели в моста. Мамка му, така му се пикае.

Над билото на хълма се показа първият връх на копие, после и останалите го последваха. След тях се появиха подскачащи нагоре-надолу шлемове, после облечени в ризници гърди, глави на конете и не след дълго цялата група тръгна към моста. След тях се изтърколи каруцата с кочияша и странно въоръжените му пътници. Теглеше я дългокосмест, впрегатен кон.

Първият ездач забеляза над билото на моста чакащия Три дървета. Той подкара коня си право напред и Кучето въздъхна с облекчение, когато и останалите нетърпеливо го последваха накуп. Форли е казал каквото трябва — очакваха само един. Видя как Тъл надзърна нагоре изпод обраслата в мъх арка, когато копитата зачаткаха над главата му. Кучето прокле треперещите си ръце. Притесни се, че ще изпусне стрелата и ще провали засадата.

Каруцата спря на отсрещния бряг, двамата войници се изправиха и насочиха към Три дървета чудатите си лъкове. Кучето се прицели внимателно в единия и опъна докрай тетивата. В този момент повечето конници бяха на моста и конете им започнаха нервно да пристъпят, тревожни от факта, че са така нагъсто сбутани един в друг. Първият в колоната свали копието си и подкара бавно към Три дървета. Старото момче не помръдна от място. Нямаше да е той, ако го бе сторил. Остана като закован и така задържа войниците струпани на моста.

— Я гледай ти — чу Кучето гласа на предводителя на войниците. — Руд Три дървета. Мислехме те за отдавна мъртъв, старче. — Кучето позна гласа на войника. Беше един от хората на Бетод, когото познаваше от едно време. Наричаха го Злия.

— Аз пък казвам, че още ме бива за някоя и друга битка — отвърна Три дървета, без да помръдва от място.

Злия се огледа, обходи с поглед дърветата. Осъзнаваше, че не е в добра позиция, но прояви непредпазливост и не направи нищо по въпроса.

— Къде са останалите? Къде е онова копеле Дау?

— Само аз съм — вдигна рамене Три дървета.

— Обратно при пръстта, а? — Кучето забеляза широката усмивка на Злия под шлема му. — Жалко. Надявах аз да убия това мръсно копеле.

Кучето примижа, очакваше Дау всеки момент да изскочи иззад скалите, но това не се случи. Като никога, Черния чакаше сигнала.

— Къде е Бетод? — попита Три дървета.

— Кралят не излиза за такива като теб! Още повече, в момента е в Англанд, пердаши войниците на Съюза. Принц Калдер управлява, докато го няма.

— Принц, казваш — изсумтя презрително Три дървета. — Помня го от времето, когато сучеше от гърдата на майка си. Дори това не можеше да прави като хората.

— Много неща се промениха, старче. Всякакви неща.

Кучето нямаше търпение всичко да свърши, все едно как, направо не можеше повече да се стиска.

— Чакай сигнала — продължи да си нашепва той, като се надяваше това да спре треперенето на ръцете му.

— Плоскоглавите са навсякъде — казваше сега Три дървета. — До следващото лято, може и по-рано, ще са слезли на юг. Нещо трябва да се направи.

— Добре, защо не дойдеш с нас, а? Може сам да предупредиш Калдер. Докарахме ти каруца, да не ходиш пеш. — Няколко от войниците се засмяха, но Три дървета остана сериозен.

— Къде е Форли? — изръмжа той. — Къде е Слабака?

Последва ново хихикане откъм ездачите.

— О, наблизо е — каза Злия, — съвсем наблизо. Защо не се качиш в каруцата, пък ние ще те откараме при него? После може да седнем всички и мирно и тихо да поговорим за тая работа с плоскоглавите.

Това предложение не се хареса на Кучето. Никак не му допадна. Глождеше го неприятно чувство.

— Явно ме взехте за някаква нова порода глупак — каза Три дървета. — Никъде не тръгвам, докато не видя Форли.

Злия се намръщи.

— Не си в положение да ни казваш какво ще правиш и какво няма. Може и някога да си бил голяма работа, ама сега си нищо и всеки го знае. А сега, дай си оръжието и се качвай в проклетата каруца, преди да съм се ядосал.

Той опита да смушка напред коня си, но Три дървета не помръдна от място.

— Къде е Форли? — изръмжа отново той. — И този път или ще ми отговориш ясно, или ще си събираш червата.

Злия се обърна през рамо и се ухили на войниците, които му отвърнаха със същото.

— Добре, старче, щом така искаш. Калдер искаше да изчакаме с това, ама ми се ще да видя лицето ти, като разбереш. — Той се усмихна и откачи нещо от седлото си, което падна на земята. Беше чувал от зебло, пълен с нещо. Кучето вече се досещаше какво може да има вътре, но когато съдържанието на чувала се изтърколи навън в краката на Три дървета, по лицето на стария воин разбра, че е бил прав. Главата на Слабака.

Това е то, каза си Кучето, майната му на сигнала. Първата му стрела улучи в гърдите един от войниците в каруцата, който извика и падна настрани, като при това повлече със себе си и кочияша. Беше добър изстрел, но сега не му беше времето да мисли за това, беше изцяло зает да поставя нова стрела и да крещи с пълно гърло. Не осъзнаваше какво точно крещи, а само, че виковете излизат от неговата уста. Мрачния явно също бе стрелял, защото един от конниците на моста извика и падна настрани в потока.

Три дървета беше приклекнал зад щита си и бавно отстъпваше назад, докато Злия смушкваше напред коня си и нанасяше удари с копието. Ездачът зад него явно нямаше търпение да се махне от моста, защото напираше отстрани и така се озова в близост до скалите.

— Мръсни копелета! — Дау изскочи иззад камъните и го връхлетя с тяло. Двамата се затъркаляха в едно общо кълбо от ръце, крака и оръжия, но Кучето забеляза, че Черния е отгоре. Видя как секирата му се вдигна и спусна няколко пъти в бърза последователност. Един по-малко.

Втората стрела на Кучето пропусна с много целта си, беше прекалено зает с крещене, но тя се заби в задницата на един от конете и това се оказа невероятен ход. Конят се вдигна на задните си крака, започна да раздава ритници с предните и скоро останалите коне го последваха, докато ездачите им проклинаха и крещяха. Копията им се размятаха във всички посоки. На моста настана пълна бъркотия.

Внезапно конникът най-отзад се разцепи на две и навсякъде плисна кръв. Буреносния беше излязъл от под моста и бе минал в гръб. Нямаше броня, която да спре подобен удар. Гигантът изрева и замахна отново с огромното, окървавено острие. Следващият войник успя да вдигне навреме щита си, но по-добре да си бе спестил усилията. Острието на Тъл отсече голямо парче от щита, разцепи главата на войника и го събори от седлото. Ударът бе толкова силен, че мечът посече и коня.

Сега един от войниците беше успял да обърне коня си назад и посягаше да наръга с копието си Тъл. Преди да успее да го направи, той извика и изпъна гръб. Кучето видя стърчащите пера на стрела от гърдите му. Явно Мрачния не бе пропуснал с втория си изстрел. Войникът падна, но единият му крак остана закачен в стремето и той увисна отстрани на коня. Започна да стене и да се опитва да се издърпа обратно на седлото, но конят му се включи в общия хаос на моста и той заподскача нагоре-надолу. Удари няколко пъти главата си в каменния парапет и копието му излетя и падна в потока. Тогава конят го улучи с копито в рамото и това сложи край на странния му танц. Падна под газещите копита и Кучето не му отдели повече внимание.

Вторият стрелец продължаваше да стои в каруцата, беше се окопитил от първоначалната изненада и насочваше странния си лък към Три дървета, който все още бе приклекнал зад щита си. Кучето стреля по него, но отново бързането и крясъците му попречиха. Стрелата му улучи току-що изправилия се кочияш в рамото и го събори отново в каруцата.

Въпреки това странният лък избръмча и Три дървета се дръпна рязко назад от щита. За момент Кучето се притесни за него, но после видя, че стрелата е пробила дебелото дърво, минала е от другата страна и върхът й стърчеше точно пред лицето на Три дървета. Това е един свиреп, малък лък, помисли си Кучето.

Чу вика на Тъл и видя друг конник да полита надолу в потока. След него още един падна на земята, този път със стрела на Мрачния в гърба. Дау се извъртя и посече с меча си задните крака на коня на Злия. Животното залитна, плъзна се на една страна и хвърли ездача си на земята. На моста останаха само двама, приклещени от многото останали без ездачи коне, заградени от Тъл от едната страна на моста, и Дау и Три дървета, от другата. Двамата бяха прекалено гъсто притиснати, за да предприемат каквото и да било, и бяха изцяло на милостта на Мрачния. А както се видя, днес той не бе милостиво настроен, защото приключи набързо с тях.

Стрелецът в каруцата се опита да побегне. Той захвърли парчето дърво в ръцете си и изскочи от каруцата. Този път Кучето се прицели внимателно и стрелата му прониза мъжа точно между плешките. Събори го по очи, само след няколко крачки. Е, той опита да продължи с пълзене, но не стигна далеч. Кочияшът отново се надигна. Стенеше и стискаше стрелата в рамото си. По принцип, Кучето не убиваше паднали хора, но реши, че днес е добър ден за изключения. Стрелата му улучи кочияша в устата и това бе краят на онзи.

Кучето забеляза един да се отдалечава с накуцване, от бедрото му стърчеше стрела на Мрачния. Прицели се в него с последната си стрела, но Три дървета го изпревари и посече онзи в гърба. Още един от войниците се размърда и Кучето се прицели в него, но преди да пусне стрелата, Дау се намеси и отсече главата на нещастника. Всичко бе потънало в кръв. Конете продължаваха да цвилят и тъпчат на място, при което копитата им се хлъзгаха по окървавените камъни на моста.

Сега Кучето видя последния оцелял — Злия. Беше загубил шлема си при падането от коня и пълзеше на четири крака през потока, силно възпрепятстван от тежката ризница. Беше захвърлил и копието, и щита си, за да му е по-леко при бягството, но не осъзнаваше, че се е насочил право към Кучето.

— Искам го жив! — извика Три дървета. Тъл започна да се спуска по наклонения бряг, но напредваше бавно, защото непрекъснато се плъзгаше в калта. — Искам го жив! — Дау също се включи в преследването, пляскаше във водата и ругаеше. Злия наближи. Кучето чу накъсаното му дишане, докато се спускаше надолу към потока.

Стрелата му се заби в крака на Злия, точно под края на ризницата, и го повали настрани върху калния бряг. Кръвта му потече във водата. Той пропълзя нагоре към тревата.

— Достатъчно, Куче — извика Три дървета. — Казах, жив!

Кучето изскочи от дърветата и се спусна по брега. Извади ножа си. Тъл и Дау бяха още назад, но бързо приближаваха. Злия се претърколи по гръб с изкривено от болка лице и вдигна ръце.

— Добре, добре, аз хррр…

— Какво? Имаш да казваш нещо ли? — попита Кучето, надвесен над него.

— Хррр — изхърка отново Злия и на лицето му се изписа истинско недоумение. Ръката му се вкопчи в гърлото. Между пръстите му бликна кръв и потече по ризницата на гърдите му.

С плясък на вода, Дау дотича и погледна отгоре.

— Край с този — отбеляза кратко той.

— Защо така, Куче? — извика Три дървета, докато бързаше към тях.

— Ъ? — попита Кучето. После погледът му попадна върху окървавения нож в ръката му. Едва в този момент осъзна, че бе прерязал гърлото на Злия.

— Можехме да го разпитаме! — каза Три дървета. — Можеше да отнесе съобщение на Калдер, да знае кой е сторил това и защо!

— Събуди се, главатар — промърмори Тъл Дуру, който вече бе започнал да бърше меча си от кръвта. — Никой вече не го е еня за миналото и не спазва старите правила. Още повече, скоро ще ни погнат, така или иначе. По-добре да не им казваме много.

Дау плесна Кучето по рамото.

— Имаш право. И главата на това копеле е достатъчна като послание. — Кучето не бе убеден, че има нужда от одобрението на Дау, но вече беше късно. Трябваха му само два-три удара, за да я отсече. Дау я вдигна за косата и я понесе небрежно, сякаш беше торба с картофи. По път вдигна едно от падналите в потока копия и си избра място.

— Нещата вече не са като едно време — мърмореше Три дървета, докато вървеше обратно към моста, където Дау вече оглеждаше телата на войниците.

Кучето го последва и видя как Дау забучи главата на Злия на копието, заби тъпия край в пръстта и отстъпи назад с ръце на кръста, за да се полюбува на работата си. Завъртя главата леко надясно, после пак наляво, докато я нагласи добре. Усмихна се на Кучето.

— Така е идеално — каза той.

— А сега какво, главатар? — попита Тъл. — Сега какво?

Три дървета се беше навел над потока и отмиваше кръвта от ръцете си.

— Какво правим? — попита Дау.

Възрастният воин се изправи и почна бавно да бърше ръцете си в дрехите. Обмисляше отговора си.

— Тръгваме на юг. Ще погребем Форли по пътя. Ще ни преследват, така че ще вземем конете. Тъл, по-добре разпрегни впрегатния от каруцата, той е единственият, който ще може да те носи.

— На юг? — попита недоумяващо Буреносния. — Към какво на юг?

— Англанд.

— Англанд? — попита Кучето и знаеше, че същото се върти в главите и на другите. — И за какво? Нали там се бият в момента?

— Точно за това искам да отида там.

— Но какво имаме ние против Съюза? — намръщи се Дау.

— Не глупако — каза Три дървета, — ще се бием редом с тях.

— Със Съюза? — Устните на Тъл се изкривиха от отвращение. — С тия проклети женчовци? Това не е наша битка, главатар!

— Сега всяка битка против Бетод е и моя битка. Искам да видя края му. — Кучето се замисли и не можа да се сети нито за един случай, когато Три дървета да си е променял решението. Нито един. — Кой е с мен?

Естествено, всички тръгнаха.

Ръмеше ситен дъждец и всичко бе потънало във влага. Меко като целувката на девица, както се казва, въпреки че Кучето вече не помнеше какво точно е усещането. Валеше. Изглеждаше подходящо за случая. Дау приключи със заравянето на гроба, подсмръкна шумно и заби лопатата в земята. Беше копал достатъчно встрани от пътя. Достатъчно далеч. Не искаха някой да открие гроба и да изрови Форли. Събраха се всички, сега вече само петима, и погледнаха надолу. Беше минало много време, откакто за последно погребваха свой човек. Разбира се, съвсем наскоро шанка успяха да докопат Логън, но те така и не откриха тялото. Сега бяха само с човек по-малко, но Кучето се чувстваше така, сякаш бяха загубили нещо много повече.

Три дървета се намръщи и се замисли какво да каже. Добре, че той беше главатар, защото Кучето не можа да се сети нищо, което би казал на негово място. След минута Три дървета заговори — бавно, като изчезващата при залез-слънце светлина.

— Тук лежи един слаб човек. Толкова, че дори името му бе Слабака. Такова име, това май е шега, а? Беше най-слабият, когото намериха да се изправи срещу Деветопръстия. Може и да бе слаб боец, но аз казвам, че имаше силно сърце.

— Така е — каза Мрачния.

— Силно сърце — каза Тъл Дуру.

— Най-силното — добави Кучето със заседнала в гърлото буца.

Три дървета кимна.

— Иска се много кураж да посрещнеш смъртта си, както той го направи. Сам да тръгнеш към нея, по своя воля и без да се жалваш. И не заради себе си, а за други, които дори не познаваш. — Три дървета стисна зъби и замълча с прикован в земята поглед. Останалите го последваха. — Това искам да кажа само. Връщай се при пръстта, Форли. Сега ние обедняхме, а земята стана по-богата с тебе в нея.

Дау коленичи и постави ръка на пресния гроб.

— Обратно при пръстта — каза той. За момент на Кучето му се стори, че на върха на носа му се търкулна сълза, но пък можеше и да е просто от дъжда. Все пак, това е Дау Черния. Той се изправи и се отдалечи с наведена глава към конете. Останалите го последваха.

— На добър час, Форли — каза Кучето. — Край на страха.

Реши, че сега той е страхливецът на групата.

Страдание

Джизал не беше доволен. Арди още я нямаше. Тя никога не закъсняваше. Независимо от уговореното място на срещата им, тя винаги беше там преди него. Не му харесваше самият факт, че я чака. Мисълта, че очаква с нетърпение следващата й бележка, достатъчно го глождеше отвътре. Това, че виси тук като някой идиот, го караше да се чувства допълнително поробен.

Джизал погледна към сивото небе. Започваха да падат капки дъжд и това напълно отговаряше на настроението му в момента. От време на време усещаше някоя капка да бодва като тънка игла лицето му. Гледаше как дъждът прави малки кръгчета по сивата повърхност на езерото и чертае бледи струйки по зеленото на дърветата и сивото на околните сгради. Капките замъглиха тъмното очертание на Кулата на Създателя. Джизал я погледна с явна неприязън.

Не знаеше какво да мисли вече за нея. Цялата разходка му се стори като един трескав кошмар и точно като лош сън, той реши да не обръща внимание, да се престори, че никога не се е случвал. И можеше да успее, ако проклетата грамада не се извисяваше над всичко. В момента, в който излезеше навън, крайчецът на окото му винаги улавяше част от нея и тя започваше да му напомня за един скрит под повърхността и пълен с мистерия свят.

— Проклета да е — промърмори той. — Проклет да е и този ненормалник Баяз.

Погледна мокрите поляни. Дъждът беше прогонил хората от парка и Джизал за пръв път от много време го виждаше така пуст. Двама мъже с натъжен вид седяха апатично на една пейка и дъвчеха личните си несгоди и тук-там се виждаше по някой забързан за някъде минувач. Един се запъти към него. Беше облечен в дълга пелерина с качулка.

Лошото настроение на Джизал се изпари. Тя е, сигурен е, че е тя. Беше придърпала качулката ниско над лицето си. Вярно, беше хладно, но Джизал реши, че Арди леко преиграва. Все пак, радваше се да я види. Ужасно много се радваше. Усмихна се и забърза да я пресрещне. Тогава, когато бе само на няколко крачки от него, тя вдигна качулката си.

Джизал застина от ужас. По цялата й буза, около окото и единия край на устните й имаше огромна синина! Замръзна на място и за момент му се прииска той да е пострадалият, не тя. Със сигурност болката щеше да е по-малко. Осъзна, че едната му ръка е върху устата и очите му са изскочили от ужас като на малко момиче при вида на паяк в банята, но не можа да се овладее.

Арди го изгледа сърдито.

— Какво? За пръв път ли виждаш синини?

— Е, не, но… добре ли си?

— Естествено, че съм добре. — Тя го заобиколи и тръгна по алеята. Трябваше да побърза, за да я настигне. — Нищо ми няма. Просто паднах. Непохватна глупачка съм. От край време. Цял живот. — На Джизал му се стори, че долови горчивина в думите й.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Че какво да направиш? Да го цункаш да му мине?

Ако бяха насаме, той сигурно щеше да опита точно това, но сериозната физиономия на Арди говореше достатъчно ясно за нейното мнение по въпроса. Странно: синините трябваше да го отблъснат, но не стана. Ни най-малко. Беше обзет от непреодолимо желание да я прегърне, да гали косите й, да шепне утешително в ухото й. Жалък лигльо. Тя сигурно щеше да го зашлеви, ако опита. И съвсем заслужено. Тя няма нужда от неговата помощ. Още повече, той не можеше да си позволи да я докосва. Имаше хора наоколо, проклети да са и те, и очите им, дето шарят навсякъде. Никога не знаеш кога те наблюдават. Мисълта го притесни сериозно.

— Арди… не поемаме ли прекалено голям риск? Искам да кажа, ако брат ти…

— Забрави за него — рязко отвърна тя. — Той нищо няма да направи. Казах му да престане да си вре носа в моите работи. — Джизал не сдържа усмивката си. Трябва да е било доста забавна сцена. — Освен това дочух, че тръгваш за Англанд със следващия отлив. Просто не можех да те оставя да заминеш, без да сме си взели довиждане, нали?

— Аз никога нямаше да го допусна! — каза той, отново обзет от страх. Самото споменаване на сбогуване му причиняваше болка. — Наистина, по-скоро бих ги оставил да отплават без мен, отколкото да тръгна, без да те видя за последно!

— Да.

Тръгнаха мълчаливо покрай езерото. И двамата бяха забили поглед в земята. Въобще не беше онова сладко-горчиво сбогуване, което Джизал си бе представял. Беше само горчиво. Минаха покрай няколко върби, потопили клони във водата. Сега бяха на закътано място, скрито от хорските погледи, и Джизал реши, че сигурно няма да открие по-подходящо за това, което имаше да казва. Погледна крадешком към Арди и си пое дълбоко въздух.

— Арди, ъъъ, не знам колко дълго ще отсъствам. Имам предвид, може да се окаже с месеци… — Прехапа горната си устна. Далеч не бе толкова лесно, колкото си го бе представял. Беше репетирал тези думи сигурно поне двайсет пъти пред огледалото, докато намери точното изражение на лицето: сериозно, уверено и леко съблазнително. Сега обаче думите му излизаха с глупашка припряност. — Надявам се, искам да кажа, сигурно, надявам се, че ще ме чакаш.

— Е, със сигурност ще съм още тук. Нямам къде другаде да отида. Но ти не се тревожи, в Англанд ще имаш за какво да мислиш — война, почести, слава. Съвсем скоро ще си забравил за мен.

— Не! — извика той и я сграбчи за ръката. — Няма! — Побърза да пусне ръката й, притеснен, че някой може да ги види. Сега поне тя бе вдигнала очи към него и изглеждаше някак изненадана от така категоричния му отговор — но не бе по-изненадана от самия Джизал.

Той я погледна неразбиращо. Наистина е красиво момиче, но косата й е твърде тъмна, кожата — твърде мургава, а и е прекалено умна. Просто облечена, без никакви бижута и с огромна, грозна синина на бузата. В никакъв случай не би предизвикала кой знае какви коментари в офицерската столова. И все пак, как така стана, че за него тя бе най-красивото момиче на света? В сравнение с нея принцеса Терез е като некъпано куче. Думите напуснаха мислите му и той заговори, като не спираше да я гледа в очите. Така значи изглежда откровеността.

— Виж, Арди, знам, че ме мислиш за глупак, е, смятам, че си права, но аз не мисля да бъда вечно такъв. Дори не знам защо поглеждаш към мен, не разбирам много от чувства, но… непрекъснато мисля за теб. В последно време за друго не успявам да мисля. — Той пое дълбоко въздух. — Мисля… — огледа се отново, за да се убеди, че никой не ги гледа. — Мисля, че те обичам!

Арди прихна да се смее.

— Ама ти наистина си голямо магаре — чу я да казва той. Обзе го отчаяние. Беше като смазан, буквално. Не можа да си поеме въздух от разочарование. Лицето му се изкриви, главата му клюмна и той заби поглед в земята. Очите му се напълниха със сълзи. Истински сълзи. От мъка. — Но ще те чакам — добави тя.

Отново радост. Джизал напълни гърди. Вдигна глава и изхлипа като момиче. Не можа да се овладее. Невероятно, каква власт имаше тя над него. Само една дума от нейна страна обръщаше страданието в щастие.

— Виж се само, глупчо — засмя се Арди.

Докосна лицето му с ръка и избърса една сълза от бузата му.

— Ще те чакам — каза тя и се усмихна. Отново старата, леко повдигната в единия си край усмивка.

Хората сякаш не съществуваха вече, а с тях и паркът, и градът, и целият свят. Джизал бе приковал очи в лицето на Арди, искаше да запечати в съзнанието си всяка негова подробност. Незнайно защо, имаше чувството, че споменът за тази нейна усмивка ще може да го преведе през множество трудности.

На доковете цареше оживление, нетипично дори за тях. Кейовете кипяха от хора и въздухът трептеше от гласовете им. По подвижните мостове към корабите се изливаше неспирен поток от войници и продоволствие. Повдигаха се сандъци, търкаляха се бурета, хиляди коне с пяна на устата и обезумели от страх очи биваха теглени и изтиквани към палубите. Цареше грандиозен хаос. По палубите тичаха мъже, пъшкаха и ръмжаха, докато теглеха подгизнали въжета, напрягаха мускули върху дървени лостове, потяха се, крещяха и се хлъзгаха по мокрото от ситния дъжд дърво.

Навсякъде по кейовете се прегръщаха хора, целуваха се, махаха с ръце. Жени се сбогуваха с мъжете си, майки със синове, деца с бащите си, всичките еднакво мокри от дъжда. Едни се държаха, други плачеха и ревяха. Трети гледаха безразлично: просто зяпачи, дошли да се полюбуват на какофонията.

Джизал наблюдаваше всичко това, облегнат на олющения борд на кораба, който щеше да го отведе до Англанд, и за него нищо от случващото се не бе от значение. Беше в мрачно настроение, носът му течеше, а косата бе залепнала за главата му. Арди не беше на доковете, но той навсякъде виждаше нея. Чуваше гласа й над хорската глъч, викаше него. Зърваше я с периферното си зрение. Гледаше към него и караше дъха му да спира. Аха да вдигне ръка да й махне и усмивката да грейне на лицето му, но после виждаше, че не е тя. Друга тъмнокоса жена се усмихваше на друг войник. И с всеки следващ път разочарованието му растеше.

Сега осъзна каква огромна грешка допусна. Защо й каза да го чака? Да чака какво? Той не може да се ожени за нея и това е факт. Невъзможно. Но от самата мисъл за това как тя поглежда друг мъж, му прималяваше. Чувстваше се опустошен.

Любов. Мразеше мисълта за това, но какво друго можеше да бъде? Винаги бе гледал с презрение на самата идея за любовта. Глупава дума. Дума, която некадърни поети повтарят до припадък и с която жените си чешат езиците. Нещо от детските приказки, което няма място в истинския живот, където отношенията между мъж и жена се свеждат до чукане и пари. При все това, ето го сега, затънал в ужасното блато на страх и вина, на похот и смущение, на загуба и страдание. Любов. Ама че проклятие.

— Как ми се иска да видя Арди — промърмори замислено Каспа.

— Какво? Какво каза? — Джизал се обърна към него и го изгледа свирепо.

— Че е невероятна гледка. — Лейтенантът вдигна извинително ръце. — Само това казах.

След последната игра на карти всички бяха станали много внимателни в негово присъствие, все едно го чакаха всеки момент да избухне отново.

Джизал се обърна намусено към тълпата на брега. В момента долу бе настъпила някаква суматоха. Един ездач си проправяше път през тълпата. Пришпорваше, плувнал в пот, кон и крещеше: „Мърдай!“ Дори в дъжда, крилете на шлема му блестяха ярко. Рицар вестител.

— Лоши новини за някого — промърмори Каспа.

— Май за някого от нас — кимна Джизал.

Наистина, онзи се насочи право към техния кораб, като оставяше след себе си следа от смаяни и ядосани войници и работници. Рицарят скочи от седлото и се изкачи с широка крачка по подвижния мост. Гледаше мрачно, лъснатите му до блясък брони бяха покрити със ситни капчици и подрънкваха при всяка стъпка. Тръгна право към Джизал и Каспа.

— Капитан Лутар?

— Да — отвърна Джизал. — Сега ще доведа полковника.

— Няма нужда. Съобщението ми е до вас.

— Така ли?

— Върховният правозащитник Маровия ви вика в кабинета си. Незабавно. По-добре вземете коня ми.

Джизал го погледна намръщено. Не му харесваше тази новина. Не виждаше друга причина за това, рицар вестител да носи съобщение лично до него, освен задето бе един от влезлите в Кулата на Създателя. Не искаше да има нищо общо повече с това. Искаше да забрави за цялата случка, а също и за Баяз, северняка и отвратителния, сакат инквизитор.

— Върховният правозащитник чака, капитане.

— Да, разбира се. — Явно нищо не можеше да се направи по въпроса.

— А, капитан Лутар! Каква чест е да ви видя отново! — Джизал въобще не се изненада да види ненормалника Сулфур дори тук, пред сградата, в която беше кабинетът на лорд Маровия. Всъщност онзи вече не му изглеждаше луд — беше просто човек, дошъл от един напълно побъркан свят. — Невероятна чест! — продължи да дрънка Сулфур.

— За мен също — отвърна сковано Джизал.

— Истински късмет е да се засечем отново, при положение че и двамата заминаваме съвсем скоро! Господарят ми има толкова задачи за мен. — Той въздъхна дълбоко. — Направо дъх не мога да си поема.

— Разбирам те.

— Та така, радвам се да ви видя, още повече като победител в Турнира! Между другото, гледах всичките ви дуели, истинска привилегия. — Той се усмихна широко и различните му очи грейнаха радостно. — А като си помисля само, че искахте да се откажете. Ха! Обаче не го направихте, точно както си мислех и аз! Така е, не се отказахте и сега ще получите възнаграждението си! Краят на света — прошепна той, сякаш се боеше, че ако повиши глас, ще урочаса всичко. — Самият Край на света, представяте ли си? Завиждам ви, така ви завиждам!

— Моля? — примигна неразбиращо Джизал.

— Моля! Ха! „Моля“, ама и вие! Направо сте неустрашим! Неустрашим!

При тези думи Сулфур тръгна по мокрия Площад на маршалите, като не спираше тихо да се подхилква. Джизал остана така смаян, че забрави да го нарече проклет идиот, след като се бе отдалечил достатъчно, че другият да не го чуе.

Един от многото чиновници на Маровия го въведе в празно и кънтящо от ехото на стъпките им преддверие. Застана пред огромна, двойна врата и почука. Отвътре му отговориха и той отвори едната част и застана почтително отстрани, за да пропусне Джизал покрай себе си.

— Можете да влезете — каза тихо той, след като бяха стояли така за известно време.

— О, да, да, разбира се.

В просторната стая цареше зловеща тишина. Мебелировката беше учудващо оскъдна за такова огромно помещение. Стените бяха облицовани с ламперия, а малкото намиращи се вътре мебели бяха свръхмасивни, сякаш да пасват на много по-големи посетители от такива като Джизал. Той се почувства така, сякаш влизаше вътре за собствения си съдебен процес.

Върховният правозащитник седеше зад огромна, полирана маса. Усмихна се приветливо и донякъде състрадателно на влезлия Джизал. Отляво на Маровия седеше Варуз и се взираше настойчиво в собственото си отражение в масата. Джизал не мислеше, че тази гледка може да го потисне повече, но при вида на третия присъстващ в стаята осъзна колко е сбъркал. Баяз го дари с обичайната си самодоволна усмивка. Затварянето на вратата зад гърба му го докара до паника: тихото изщракване на езика в бравата му прозвуча като звука на затварянето на резе на затворническа килия.

Баяз се изправи и обиколи масата.

— Капитан Лутар, много се радвам, че успяхте да се присъедините към нас. — Той стисна в две ръце мократа длан на Джизал и го поведе през стаята. — Благодаря ви, че дойдохте. Много благодаря.

— Ъъъ, няма защо. — Все едно имах избор, помисли си Джизал.

— И сега сигурно се чудите за какво е всичко това. Нека ви обясня. — Баяз се дръпна назад и се подпря на ъгъла на масата, заприлича на мил чичо, който разказва история на племенника си. — Аз и няколко мои спътници — добре подбрани, все ценни хора, — поемаме на славно пътешествие! Епично пътуване! Вълнуващо приключение! Напълно съм уверен, че ако успеем с нашето начинание, хората ще разказват историите за това с години. Дълги години. — Баяз повдигна въпросително вежди и челото му се сбръчка. — Е? Какво ще кажете?

— Ъ… — Джизал нервно погледна към Маровия и Варуз, но те с нищо не му подсказаха какво става. — Ако позволите да попитам?

— Ама разбира се, Джизал — мога да те наричам Джизал, нали?

— Да, ъъъ, да, предполагам. Проблемът е, че… чудех се, какво общо има това с мен?

— Не ни достига един човек — усмихна се Баяз.

Настъпи дълго и тягостно мълчание. Една капка намери пътя си до върха на един кичур от косата на Джизал, пробяга по носа му и капна на пода пред краката му. Ужасът изпълзя от дълбините на стомаха му и бавно започна да сковава цялото му тяло, чак до върха на пръстите на ръцете.

— Аз? — изграчи Джизал.

— Пътят ще е дълъг, тежък и много вероятно осеян с опасности. Имаме много врагове двамата с теб. Повече, отколкото можеш да си представиш. Имаме нужда от добър фехтовач и не се сещам за по-добър от теб — самия победител в Турнира.

Джизал преглътна смутено.

— Оценявам предложението, наистина, но се страхувам, че трябва да откажа. Надявам се, разбирате, моето място е в армията. — Джизал отстъпи колебливо към вратата. — Тръгвам на север. Корабът ми ще отплава всеки момент и аз…

— Боя се, че той вече отплава, капитане. — Топлият глас на Маровия накара Джизал да закове на място. — Няма нужда да се безпокоите повече за това. Вие не заминавате за Англанд.

— Но, ваша чест, ротата ми…

— Ще се справи и с друг командир. — Усмивката на Маровия бе съпричастна, разбираща, но непреклонна. — Оценявам загрижеността ви, наистина, но според нас това пътуване е по-належащо. Важно е Съюзът да участва в начинанието по точно този начин.

— От първостепенна важност е — неохотно добави Варуз. Джизал погледна тримата възрастни мъже. Нямаше измъкване. Това ли е наградата му за победата в Турнира? Някакво шантаво пътуване до кой знае къде, в компанията на побъркан старец и тълпа диваци? Прииска му се никога да не се бе захващал с фехтовка. Да не се бе докосвал никога до оръжие. Но сега от подобни пожелания нямаше смисъл. Нямаше връщане назад.

— Трябва да служа на страната си… — промърмори Джизал.

Баяз се засмя.

— Има и други начини да служиш на страната си, моето момче, които не изискват да се превръщаш в труп в общата купчина от тела в мразовития Север. Тръгваме утре.

— Утре? Но всичките ми вещи са…

— Не се безпокой, капитане — Баяз се отблъсна от масата и го потупа приятелски по рамото. — Вещите ти бяха свалени от кораба, преди той да отплува. Разполагаш с тази вечер да се приготвиш за тръгване, но не забравяй, че ще пътуваме с малко багаж. Ще вземеш оръжия, естествено, както и подходящи за път здрави дрехи. Гледай да си набавиш здрави ботуши. Но никакви униформи, боя се, че там, където отиваме, може да привлекат нежелано внимание.

— Не, разбира се — каза Джизал, неохотно. — Мога ли да попитам… къде отиваме?

— До Края на Света, момчето ми, Края на Света! — Очите на Баяз грейнаха възбудено. — И обратно, естествено… надявам се.

Кървавия девет

Едно кажи за Логън Деветопръстия и няма да сбъркаш — той е щастлив. Напускаха това място, най-накрая. Това стана ясно от един неразбираем разговор за Старата империя, за Края на Света и прочие. С две думи, той не знаеше къде точно отива, но това не беше важно. Всяко друго място го устройваше повече от този прокълнат град и колкото по-скоро тръгнеха, толкова по-добре.

Последният присъединил се към групата им не споделяше неговия ентусиазъм. Беше надменният младеж от портите, Лутар, онзи, който спечели играта с мечовете благодарение на шмекериите на Баяз. Откакто беше дошъл, не бе казал и две думи на кръст. Лицето му бе пребледняло и изопнато от напрежение. Стоеше като истукан на едно място, все едно имаше копие в задника, и зяпаше през прозореца.

Логън отиде полека до него. Ако ще тръгваш на път с някого, а вероятно и ще се биеш рамо до рамо с него, е важно първо да си поговорите, да се посмеете дори заедно. Така опознаваш човека, започваш да му вярваш. Доверието е това, което сплотява групата, и там в пустошта, то може да е разликата между живота и смъртта. Но такова доверие се гради бавно и трудно и Логън реши да почне отрано, още повече днес имаше добро настроение в излишък. Той застана пред прозореца до Лутар, загледа се в парка и се помъчи да измисли нещо общо помежду им, което да постави началото на едно почти невъзможно приятелство.

— Хубав е градът ти. — Не го мислеше наистина, но друго не му хрумна.

Лутар извърна поглед към него и го огледа надменно от глава до пети.

— Ти пък какво знаеш за него?

— Аз казвам, че мислите на всеки са еднакво важни.

— Хм. — Лутар го изгледа хладно и се усмихна подигравателно. — Явно по това се различаваме. — Той отново се обърна към прозореца.

Логън въздъхна дълбоко. Явно доверието ще се забави малко. Остави надменния младеж и пробва да заговори Кай, но чиракът се оказа почти толкова податлив, колкото и Лутар: седеше отпуснато на един стол и гледаше намръщено пред себе си.

— Сигурно чакаш с нетърпение да си идеш у дома? — попита Логън и седна до него.

— У дома — смотолеви апатично чиракът.

— Точно така, Старата империя… или каквото там беше.

— Нямаш представа какво е там.

— Ами може да ми разкажеш — каза Логън, като се надяваше да чуе разказ за тихи долини, селца и градове.

— Ужасно е. Само кръвопролития и беззаконие. Животът не струва и пукната пара.

Кръвопролития и беззаконие. Това му беше неприятно позната картина.

— Нямате ли император, или нещо подобно? — попита Логън.

— Има много. Непрекъснато се бият помежду си. Съюзяват се за седмица, ден, понякога час, преди да си забият един другиму нож в гърба. Когато падне един император, сменя го друг, след него идва трети и така до безкрай. А през това време хората бродят безнадеждни и бездомни, мизерстват, плячкосват и убиват. Градовете чезнат, великите творения от миналото лежат в руини, реколтата стои неприбрана и хората гладуват. Кръвопролития и предателство и така от векове. Враждите така са се задълбочили и са толкова оплетени, че вече никой не може да каже със сигурност кой кого мрази и защо. Вече дори нямат нужда от причина.

— Човек никога не знае. Нещата може да се оправят — направи последен опит Логън.

— Защо? — промърмори чиракът. — Защо?

Логън все още търсеше подходящ отговор, когато една от вратите рязко се отвори. Баяз огледа сърдито стаята.

— Къде е Малджин?

— Излезе — отвърна смутено Кай.

— Виждам, че е излязла! Мисля, че ти казах да я държиш под око!

— Но не ми казахте как — промърмори чиракът.

Баяз не обърна внимание на последното.

— Къде се е дянала тази проклета жена? Трябва да сме тръгнали до обяд! От три дни я познавам и вече успя да ме изкара от нерви! — Той стисна зъби и пое дълбоко въздух. — Ако обичаш, Логън, върви да я намериш. Намери я и я доведи.

— А ако не иска да дойде?

— Все ми е едно, ако искаш я носи на гръб! Ако искаш, докарай я с ритници обратно, все ми е едно!

Лесно е да се каже, но Логън не гореше от нетърпение да се пробва. И все пак, щом това е нужно, за да потеглят, по-добре да стане веднага. Той въздъхна дълбоко, надигна се от стола и тръгна към вратата.

Логън се притисна до стената и застанал в сянката, погледна към тясната уличка.

— Мамка му — прошепна той. Точно сега ли трябваше да стане това, точно когато най-после си тръгват оттук? Феро стоеше на двайсетина крачки от него, с гордо вдигната глава и по-намръщена от обикновено. Около нея имаше трима мъже. Бяха облечени в черно и носеха черни маски на лицата. Държаха палките си отпуснати надолу зад краката си, прикрити от погледа на Феро, но Логън не се съмняваше за какво точно са предназначени те. Чу как единият от мъжете изсъска нещо за мирно и тихо тръгване с тях. Логън примижа. Мирно и тихо не беше в стила на тази жена.

Замисли се дали да не се изниже обратно и да предупреди останалите. Не можеше да се каже, че харесва Феро, още по-малко дотолкова, че да му разбият главата заради нея. От друга страна, ако ги оставеше да си свършат работата, трима срещу един, колкото и здрава да бе жената, щяха да я смажат от бой и да я отведат кой знае къде, далеч преди да се е върнал с помощ. Тогава може никога да не се измъкне от този проклет град.

Логън прецени разстоянието, обмисли най-подходящия подход, прецени шансовете си, но дългото бездействие го бе направило по-бавен в мисленето. Още не бе готов с плана си, когато Феро изкрещя с пълно гърло, скочи върху един от мъжете и го повали по гръб на земята. Успя да му нанесе няколко здрави удара с юмрук в лицето, преди останалите двама да я хванат и изправят на крака. Тримата започнаха да се борят в тясната алея, ръмжаха, ругаеха, раздаваха си ритници и юмруци. Логън реши, че времето му за обмисляне е изтекло. Стисна зъби и затича към тях.

Падналият на земята се изправи и се отърси от замайването си, а през това време другите двама се опитваха да хванат Феро. Той вдигна високо палката си, изви назад гръб и се приготви да я стовари с всичка сила в главата на жената. Логън изрева и маскираното лице се извърна рязко към него. Очите му се ококориха от изненада, но той не можа да реагира. Рамото на Логън се вряза в ребрата му, краката му се отлепиха от земята и той полетя назад с разперени ръце. С периферното си зрение Логън забеляза единият от мъжете да замахва към него с палката си, но благодарение на изненадата му в удара нямаше никаква сила. Логън отклони дървото нагоре, гмурна се под ръката и нанесе мощен, плътен удар едновременно с двата си юмрука и право в маската на мъжа. Човекът падна назад като покосен. Логън сграбчи с две ръце черното му палто, вдигна го във въздуха и го запрати с главата надолу в стената. Маскираният отскочи от стената и се сгромоляса на паветата. Логън се извърна рязко, стисна юмруци и потърси третия. Видя го по очи на земята. Феро бе притиснала едното си коляно в гърба му, вдигаше главата му за косата и блъскаше лицето му в земята, като през цялото време не спираше да крещи някакви неразбираеми ругатни.

Логън я сграбчи за лакътя и я повлече след себе си. Феро се отскубна от хватката му и стисна юмруци. Дишаше тежко и от носа й течеше кръв.

— Какво си направила, мамка му? — изкрещя Логън.

— Нищо — сопна се тя.

— Нищо? — Логън предпазливо се дръпна крачка назад. — А за какво е всичко това?

— Не… знам. — Тя натърти всяка дума с грозния си акцент, преди да я изплюе яростно в лицето му. Изтри кръвта от устата си с опакото на ръката и замръзна. Логън се обърна и проследи погледа й. Нови трима маскирани тичаха към тях в тясната уличка.

— Мърдай, бял! — Феро побягна и Логън я последва. Какво друго му оставаше? Започна да тича. Ужасният бяг на преследвания. Раменете му настръхнаха в очакване на удар откъм гърба, дробовете му гълтаха въздуха на пресекулки, ехото от тежките стъпки на преследвачите изпълни цялата уличка.

Високите бели сгради профучаваха от двете му страни, а също прозорци, врати, статуи и градини. И хора, те крещяха уплашено, докато отскачаха встрани от пътя му или се прилепваха до стените. Логън нямаше представа нито къде е, нито накъде тича. От една входна врата изникна мъж с дебела папка в ръце и застана точно пред него. Сблъскаха се и се изтъркаляха едновременно в канавката. Хартията се разлетя навсякъде.

Логън понечи да се изправи, но краката му горяха. Не виждаше нищо! На лицето му бе залепнал бял лист хартия. Махна го, точно преди да усети как нечия ръка го хваща под мишница и го дърпа нагоре.

— Ставай, бял! Мърдай! — Беше Феро и дори не се бе задъхала. Дробовете му щяха да се пръснат, но той се постара да не изостава от нея. Не успяваше — с приведена ниско глава и летящи по паветата крака, жената стабилно набираше преднина.

Пред тях се изпречи арката на вход и Феро влетя през него. Логън я последва и ботушите му поднесоха на завоя от другата страна. Озова се сред огромна, тъмна гора от високи дървени греди. Къде се намира? Точно пред себе си забеляза светлина. Хвърли се натам и запримигва объркано на яркото слънце. Феро вече стоеше там, дишаше тежко и се оглеждаше. Намираха се насред малък кръг от пожълтяла трева.

Сега знаеше къде са. Това бе арената, където се събираше огромната тълпа и където беше гледал играта с мечове. Навсякъде около тях се простираха празните дървени пейки. Сред тях пълзяха мъже, режеха с триони и блъскаха с чукове. Вече бяха разглобили част от пейките в далечния край и подпорите им стърчаха като огромни дървени ребра. Логън се наведе напред, постави ръце върху треперещите си колене и задиша тежко.

— Сега… какво?

— Насам. — Логън с мъка се изправи и затътри крака, но Феро вече се връщаше обратно. — Не натам!

Тогава ги видя. Същите три маскирани фигури. Първата беше висока жена с гъста червена коса, щръкнала във всички посоки. Тя тръгна с енергична, пружинираща походка към кръга, протегна назад едната си ръка и направи знак на другите двама да минат от двете й страни, за да ги обградят. Логън се огледа за някакво оръжие, но не откри нищо — само пейки и високи бели стени зад тях. На около десетина крачки Феро се приближаваше с гръб към него. Иззад дървените заграждения към нея бавно приближаваха още двама маскирани с палки в ръце. Петима. Петима срещу двама.

— Мамка му — промърмори Логън.

— Защо се бавят толкова? — кресна Баяз и закрачи из стаята. Джизал за пръв път го виждаше ядосан и гледката го притесни. Всеки път, когато възрастният мъж приближаваше към него, той се отдръпваше все по-назад. — Влизам в банята, мамка му. Може да минат месеци, преди пак да видя баня. Месеци! — Баяз излетя от стаята, затръшна вратата на банята след себе си и остави Джизал в компанията на чирака.

Според Джизал двамата бяха горе-долу на една възраст, но иначе нямаха нищо общо помежду си. Изгледа чирака с нескрита неприязън. Хилаво, болнаво създание с вид на книжен плъх. И как само се муси и гримасничи, направо е жалък. И груб, недодялан, беснееше наум Джизал. За какъв се мисли този арогантен лигльо? Той пък от какво толкова има да се жалва? Не неговият живот се обърна надолу с главата.

Но въпреки това, ако ще трябва да стои с някого, Джизал знаеше, че можеше да е и по-лошо. Можеше да е онзи кретен, севернякът, с недодяланите си опити да го заговаря на дебелашкия си език. Или пък гуркулската вещица, дето не спираше да зяпа с тези животински, жълти очи. Мисълта го накара да потрепери. „Ценни хора“. Ако не му идеше да ревне на глас, сигурно щеше да се разсмее.

Джизал се тръшна върху меките възглавнички на един от столовете с високи облегалки, но не намери удобство. Сега приятелите му пътуваха към Англанд и вече започваха да му липсват. Уест, Каспа, Яленхорм, дори онова копеле Бринт. Пътуват към чест и слава. Докато се върне, ако изобщо се върне, от тази долна дупка на света, към която го е повел побърканият старец, войната ще е отдавна свършила. Кой знае кога ще има пак нова, кой знае кога пак ще му се удаде възможност да се прослави?

Една от палките го удари през ръката, втора по рамото, а трета в ребрата и Логън изръмжа от болка. Залитна назад, почти падна на колене, но продължи да ги отблъсква, доколкото можеше. Чу как някъде зад него Феро изкрещя, но не можа да прецени дали от ярост, или от болка, беше прекалено зает да получава удари.

Нещо тежко го фрасна по главата, достатъчно силно, за да го замае и запрати към трибуните. Логън падна по очи, първият ред пейки го удари в гърдите и изкара въздуха от дробовете му. В устата и по ръцете му потече кръв. Очите му бяха още насълзени от един удар в носа, а кокалчетата му бяха окървавени и почти толкова разкъсани, колкото и дрехите му. Полежа така за момент, събирайки колкото сила му бе останала. Забеляза дебело парче дърво между редовете. Хвана единия му край и го придърпа към себе си. Тежеше приятно в ръката му.

Пое дълбоко въздух и събра сили. Раздвижи леко ръце и крака — нямаше нищо счупено, освен носа, може би, но пък това съвсем не му бе за първи път. Чу нечии бавни стъпки да приближават отзад. Човекът явно за никъде не бързаше.

Логън бавно се надигна, опита се да изглежда като силно замаян. Тогава нададе рев и рязко се извъртя назад, замахна мощно надолу. Дървото се счупи с трясък на две в рамото на маскирания. Едната му половина отлетя зад гърба на мъжа и изтрака на земята. Човекът изстена приглушено и се свлече на колене със стиснати от болка очи. Едната му ръка сграбчи удареното място, а другата увисна безпомощно и пръстите й изпуснаха палката. Логън замахна с остатъка от дървото и го фрасна през лицето. Главата му се изметна силно назад и той падна по гръб в кръга. Маската му бе наполовина разкъсана и изпод нея бликна кръв.

Главата на Логън експлодира в ярка светлина. Той политна напред и падна на колене. Някой го беше ударил в тила. Здраво, при това. Започна да се олюлява, но успя да се задържи да не падне по очи в тревата. Размазаният му поглед се проясни и той видя червенокосата жена да вдига отново палката си над него.

Скочи на крака и се блъсна в нея. Сграбчи ръката й и започна да я дърпа напред-назад. Ушите му още кънтяха от удара и всичко наоколо се въртеше в кръг. Двамата започнаха да се блъскат със залитане из кръга и задърпаха палката като двама пияници, които се борят за бутилка. Логън усети, че тя го налага с юмрук в ребрата. Удряше здраво.

— Арррх — изкрещя той, но сега съзнанието му се проясни напълно, освен това жената тежеше наполовина на него. Изви ръката с палката зад гърба й. Тя отново го удари със свободната си ръка, този път отстрани в лицето и това за момент върна светлите проблясъци пред очите му, но той успя да хване и другата й ръка и да я прикове неподвижно. Извъртя я и я огъна с гръб назад върху коляното си.

Червенокосата започна да рита и да се бори, очите й бяха присвити от злоба. Логън успя да освободи дясната си ръка от под гърба й, вдигна я високо и стовари юмрука си върху корема й. Дъхът й изсвистя шумно, очите й изхвръкнаха и тя омекна върху коляното му. Той я метна напред, тя пропълзя по корем, вдигна маската си нагоре и повърна в тревата.

Логън се препъна, олюля се и разтърси глава. Опръска тревата около себе си с кръв и мръсотия. Освен повръщащата жена, на земята лежаха още четири черни фигури. Един от маскираните стенеше тихо при всеки следващ ритник, който Феро му нанасяше. Цялото й лице беше в кръв, но се усмихваше широко.

— Още съм жив — промърмори Логън. — Още съм… — През арката на входа идваха още маскирани. Той рязко се обърна и почти падна в тревата. От другата страна приближаваха нови четирима. Бяха в капан.

— Мърдай, бял! — Феро профуча покрай него, скочи на първия ред пейки, после на втория, третия. Препускаше нагоре по трибуната с големи скокове. Лудост. А като стигне до края, какво? Червенокосата беше спряла да повръща и пълзеше към палката си. Останалите маскирани приближаваха бързо. Много маскирани. Феро вече беше прекосила една четвърт до върха, подскачаше от ред на ред и караше дъските да пращят при всеки следващ скок. По нищо не й личеше да е уморена.

— Мамка му. — Логън хукна след нея, но само след десетина скока краката му отново започнаха да изгарят от болка. Отказа се от скоковете и продължи както може. При всяко прехвърляне на следващия ред поглеждаше назад към маскираните — една част скачаха нагоре след тях и се разгръщаха по редовете, други стояха, сочеха отдолу с ръце и крещяха.

Логън усети, че забавя темпото. Всеки следващ ред му се струваше висок като планина. Най-близкият маскиран вече бе само на няколко реда зад него. Продължи да се изкачва, изподраните му ръце сграбчваха отчаяно дървото, окървавените колене задираха в облегалките, чуваше собственото си учестено дишане сякаш в главата си, плувна в пот, но кожата му настръхна от страх. Изведнъж пред него се отвори пропаст. Той закова на място, задъхан, с размахани във въздуха ръце, на самия ръб на огромната бездна.

Покривите на сградите отзад бяха съвсем наблизо, но последните редове пейки бяха вече разглобени и на тяхно място стърчаха оголени гредите от конструкцията — единични високи колони, напречни греди и огромни празни пространства между тях. Логън видя Феро да скача от колона на колона, а после да притичва настрани по нестабилните греди между тях. Нехаеща за огромното празно пространство под краката й, тя скочи от последната колона върху плоския покрив на най-близката сграда отзад. Изглеждаше му на мили разстояние от него.

— Мамка му. — Логън разпери ръце и тръгна, залитайки, по най-близката напречна греда. Краката му пристъпяха бавно като на старец. Сърцето заблъска силно, като ковашки чук по наковалня. Коленете му се огъваха от слабост след препускането нагоре по пейките. Опита да не обръща внимание на тичащите към него, крещящи мъже и да се съсредоточи само върху покритата с чворове греда под краката си, но не можа да не погледне надолу към паяжината от дървени греди и подпори. Под тях, много, много далеч, лежаха миниатюрните каменни плочи на площада.

Логън скочи върху един участък от все още неразглобена пътека между редовете и изтича до далечния й край. Вдигна се на ръце върху гредата над главата си, прекрачи я и стиснал здраво дървото с крака, затътри задник напред.

— Още съм жив — повтаряше си тихо той през целия път по гредата.

Най-близкият маскиран стигна до непокътнатия участък от пътеката и затича по нея.

Гредата свършваше с широка фут-два квадратна подпора на върха на отвесна колона. След нея следваше празно пространство, две крачки въздух, а след него нова подпора на върха на друга висока колона. От нея тръгваше дъска до плоския покрив на съседната сграда. Феро стоеше на парапета на покрива и гледаше втренчено в него.

— Скачай! — извика му тя. — Скачай, бяло копеле!

И той скочи. Усети вятъра около себе си. Левият му крак се приземи на дървения квадрат, но след това нямаше спиране. Дясното му стъпало се блъсна в дъската. Глезенът му се изкриви и коляното поддаде. Светът около него се разлюля. Лявото му стъпало попадна наполовина върху дъската и наполовина във въздуха. Дъската се разклати и изтропа, ръцете му се размахаха във въздуха. Стори му се, че моментът продължи цяла вечност.

— Уф! — Парапетът на покрива се блъсна в гърдите му. Ръцете му задраскаха, но в тях не бе останала повече сила. Логън започна да се свлича надолу, бавно, инч по инч. Първо видя ръба на покрива, после ръцете си, накрая пред очите му имаше само каменна стена.

— Помощ — промълви едва той, но помощ не дойде.

Падането ще е дълго, знаеше го. Дълъг, продължителен полет и този път нямаше да има вода, в която да се приземи. Чакаше го само твърд, плосък и смъртоносен камък. Някъде зад него маскираният тръгна по дъската. Чу нечии викове, но вече нямаше значение. Изхлузи се още малко по-надолу, ръцете му задраха ронещата се мазилка.

— Помощ — изграчи Логън, но наоколо нямаше кой да му помогне. Само маскираните и Феро, а от тях не можеше да очаква нищо.

Чу рязък шум и после отчаян писък. Феро беше ритнала дъската и маскираният полетя надолу. Викът му постепенно отслабна и накрая секна с далечен, тъп удар. Тялото на маскирания се размаза на пихтия върху далечните каменни плочи долу и Логън знаеше, че всеки момент и с него ще се случи същото. Човек трябва да е реалист за тези неща. Този път нямаше река, която да го изхвърли на брега си. Пръстите му продължиха да се изплъзват, мазилката започваше да се разпада. Боят, бягането и катеренето бяха изстискали всичките му сили. Зачуди се какъв ли звук ще издаде тялото му, докато пори въздуха към земята. Устните му беззвучно се раздвижиха, изговаряйки: „Помощ“.

Нечии силни пръсти се вкопчиха в китката му. Черни, мръсни пръсти. Чу ръмжене и усети силно дръпване в ръката си. Простена. Ръбът на парапета бавно се спусна пред очите му. Тогава видя Феро. Зъбите й скърцаха, очите й бяха почти затворени от усилие. Вените на врата й бяха силно изпъкнали, а белегът през лицето й синееше на фона на тъмната кожа. Логън сграбчи парапета със свободната си ръка и гърдите му се прехвърлиха от другата страна. Напрегна един крак и също го прехвърли през парапета.

Феро изтегли останалата част от тялото му и той се просна по гръб. Беше останал без дъх, устата му се отваряше и затваряше като на риба, изхвърлена на брега, а очите му се взираха в светлото небе.

— Още съм жив — промърмори той, като не вярваше на случилото се. По-малко би се изненадал, ако Феро бе скочила с крака върху ръцете му, за да падне по-бързо.

Лицето й изникна над него. Жълтите очи го изгледаха продължително, после устните се отдръпнаха и свирепо оголиха зъби.

— Ах, ти глупаво, тежко, бяло копеле! — Тя се обърна, поклати глава и тръгна към стената на съседната фасада. Започна да се катери по леко наклонения покрив на сградата. Логън не вярваше на очите си. Никога ли не се изморява тази жена? Неговите ръце бяха смазани, насинени и целите изподрани. Краката го боляха, носът му бе започнал отново да кърви. Болеше го цялото тяло. Надигна се и погледна надолу. Един маскиран го наблюдаваше от ръба на пейките, на около двайсет крачки от него. Други обикаляха под него и оглеждаха други пътища нагоре, а най-отдолу, в жълтия кръг трева, стоеше дребна червенокоса фигурка, сочеше встрани, после към покрива и крещеше заповеди.

Рано или късно щяха да открият път нагоре. Съседният покрив чернееше като голяма назъбена скала на фона на светлото небе и сега Феро се бе изправила в цял ръст на билото му.

— Ако щеш, стой си там — кресна му тя и изчезна от поглед. Логън простена, докато се изправяше, изпъшка, докато с мъка тътреше крака натам, въздъхна дълбоко, докато търсеше за какво да се хване.

— Къде са всички? — попита брат Лонгфут. — Къде е славният ни водач? Ами Деветопръстия господар? Къде е чаровната госпожица Малджин?

Джизал обърна глава към него. Чиракът изглеждаше прекалено самовглъбен и дълбоко потънал в мрачни мисли, за да си направи труда да отговори.

— Баяз е в банята, за останалите не знам.

— Кълна се, за пръв път попадам на човек така пристрастен към къпането. Надявам се останалите скоро да са тук. Всичко е готово! Корабът чака. Припасите ни за път са натоварени. Не ми е присъщо да закъснявам. Никак даже! Трябва да хванем отлива, иначе ще чакаме до… — Дребният човек спря и погледна Джизал с неочаквана загриженост в очите. — Изглеждате ми потиснат, млади приятелю. Измъчен, бих казал. Мога ли с нещо аз, брат Лонгфут, да съм ви от полза?

Джизал аха да му каже да си гледа работата, но в последния момент размисли и се задоволи с едно ядосано: „Не, няма“.

— Обзалагам се, че е намесена жена? Дали случайно не съм прав? — Джизал рязко вдигна глава и се зачуди как дребосъкът успя да познае. — Съпругата ви, вероятно?

— Не! Не съм женен! Не е това. Просто, ъъъ… — Джизал затърси подходящи думи, но не успя да ги намери. — Въобще не е това!

— Аха — каза навигаторът и се ухили до уши, все едно вече всичко му е ясно. — Значи е забранена любов, тайна любов, нали? — Джизал с раздразнение установи, че започва да се изчервява. — Прав съм, виждам, че съм прав! Няма по-сладък плод от забранения, а, млади ми приятелю? А? А? — Той започна да повдига една по една веждите си и Джизал намери това за отвратително.

— Чудя се защо се бавят тези двамата? — Джизал не даваше и пукната пара, но все някак трябваше да смени темата.

— Малджин и Деветопръстия? Ха — засмя се Лонгфут и се наведе към него. — Може би и те са се отдали на тайна любов, а? Сигурно са се покрили някъде, за да се отдадат на повика на природата! — Той смушка Джизал с лакът в ребрата. — Представяте ли си ги тези двамата? Каква гледка ще са само, а? Ха!

Лицето на Джизал се изкриви от погнуса. За отвратителния северняк вече знаеше, че е животно, а от малкото, което бе видял от тази зла жена, тя май дори го превъзхождаше. Единственият природен повик на тези двамата, за който можа да се сети, беше жаждата за кръвопролитие. Самата идея за това беше отвратителна. Почувства се омърсен само от мислите си за тях двамата.

Покривите сякаш нямаха край. Двамата се изкачваха, спускаха, вървяха, прекрачили от двете страни на ръбове, пристъпваха предпазливо по козирки и прескачаха изронени парапети. От време на време Логън вдигаше очи от краката си и поглеждаше към далечната стена на Агрионт, понякога дори по-надалеч, към града под него, и докъдето стигаше погледът му, виждаше само нагънатата безкрайна маса от влажни каменни плочи по покривите, вдлъбнати керемиди и престаряло оловно покритие. Гледката караше главата му да се мае. Сигурно би могъл да й се наслади, ако не беше Феро. Тя препускаше с уверени стъпки напред, ругаеше го и го дърпаше да бърза. Не му даваше време да мисли за гледката, за дълбоките пролуки между покривите, покрай които минаваха, нито пък за облечените в черно преследвачи, които със сигурност не се бяха отказали да ги гонят.

По време на боя единият ръкав на Феро се беше разпрал и сега се вееше около китката й и й пречеше при катеренето. Тя изкрещя гневно и го отпра от рамото. Логън мислено се усмихна, спомни си колко усилия бе коствало на Баяз да я убеди да смени вонящите си парцали с нови дрехи. Сега пак беше цялата мръсна, ризата й бе подгизнала от пот и изпоцапана с кръв и мръсотия от покривите. Обърна се през рамо и видя, че той я гледа.

— Мърдай, бял — изсъска му.

— Ти не виждаш цветовете, нали? — Тя продължи да се катери и не му обърна никакво внимание. Завъртя се около един димящ комин, обърна се по корем и се спусна от другата му страна в тесния улей между два покрива. Логън се спусна след нея. — Абсолютно никакви цветове.

— Е, и? — извърна се отново през рамо Феро.

— Е, защо тогава ме наричаш бял?

Тя се огледа.

— А бял ли си?

Логън погледна ръцете си. Трябваше да признае, че, като се изключат синините, червените драскотини и изпъкналите, сини вени, дланите му бяха кремавобели. Намръщи се.

— Така си и знаех. — Тя изтича между покривите, чак до самия ръб и надникна надолу. Логън я последва и също надникна небрежно през ръба. В тясната алея отдолу вървяха двама души. Беше много високо и той не видя никакъв начин за слизане. Трябваше да се върнат обратно, откъдето бяха дошли. Обърна се и видя, че Феро вече е минала покрай него и стои зад гърба му.

Въздушната струя го перна през лицето, кракът на Феро плесна тежко точно на ръба на покрива и тя полетя във въздуха. Долната челюст на Логън провисна, докато я гледаше как прелита над алеята, изпънала гръб, с размахани ръце и крака. Приземи се на плоския покрив от другата страна, превъртя се веднъж върху сивото оловно покритие, прошарено от зелен мъх, и ловко се изправи на крака.

Логън облиза устни и посочи с пръст към гърдите си. Тя кимна с глава. Плоският покрив беше на десетина фута по-ниско, но до ръба му имаше поне два пъти по толкова празно пространство. Той бавно се отдръпна назад, достатъчно за една добра засилка. Пое няколко пъти бързо въздух и притвори очи за момент.

Ако падне сега, нещата някак ще се наредят идеално. Няма да пеят песни за това, няма да се разказват истории. Ще остане само едно размазано петно на някаква незнайна улица.

Логън се затича. Краката му заудряха тежко по каменните плочи на покрива. Въздухът нахлу в устата му и изопна дрехите му. Плоският покрив полетя насреща му. Стовари се тежко, превъртя се настрани, точно като Феро, и застана до нея. Още беше жив.

— Ха! — извика той. — Какво ще кажеш за това?

Отнякъде се разнесе скърцане, после шум от пропукване и в следващия момент покривът се продъни под краката му. Докато пропадаше надолу, той се вкопчи отчаяно във Феро и я повлече след себе си. Пада дълго, крещя и размахва ръце във въздуха. Накрая се стовари по гръб.

Разкашля се от задушливия прахоляк, разтърси глава и болезнено са раздвижи. Намираше се в стая, която след ярката светлина на деня му се стори тъмна като пещера. През ръбестата дупка на тавана нахлуваше сноп светлина и осветяваше кълба прах, нахлуващи откъм покрива. Усети нещо меко под себе си. Легло. Беше наполовина рухнало и стоеше наклонено на една страна, а завивките му бяха покрити с натрошена мазилка. През краката му лежеше нещо. Феро. Логън избухна в гърлен смях. Най-после в легло с жена. За съжаление, не както се бе надявал.

— Шибан, бял глупак! — изкрещя тя, скочи на крака и тръгна към вратата. От прашния й гръб се посипаха парчета мазилка и трески от дърво. Тя дръпна дръжката на бравата. — Заключена е! Вратата…

Логън профуча покрай нея и се стовари с рамо върху вратата, която се откърти от пантите, при което той се просна на земята в коридора отвън.

— Ставай, бял, ставай! — извика му Феро, докато го прескачаше. Пред очите на Логън попадна подходящо парче дърво от рамката на вратата. От единия край стърчаха няколко пирона. Той го сграбчи в ръка. Изправи се и тръгна по коридора, като се олюляваше. След няколко крачки стигна до друг тъмен коридор, който се простираше перпендикулярно вляво и вдясно. Малко прозорче хвърляше светли петна по тъмната рогозка на пода. Не знаеше накъде е тръгнала Феро. Обърна се надясно към стълбището в дъното.

Тогава забеляза фигура, която бавно вървеше към него. Беше висока и слаба, като черен паяк, и пристъпваше тихо на пръсти. Снопче светлина освети яркочервената й коса.

— Пак ли ти? — каза Логън и претегли в ръка парчето дърво.

— Точно така. Пак съм аз. — Нещо иззвънтя и в мрака проблесна метал. Логън усети как дървото се отскубва от пръстите му, полита през рамото на жената и изтрополява в дъното на коридора. Отново беше без оръжие, но онази не му остави много време за притеснение. В ръката й имаше нещо, което приличаше на нож, и тя го хвърли по него. Логън приклекна и то изсвистя покрай ухото му. Тя тръсна другата си ръка и нещо го жегна по бузата, точно под окото. Той отскочи към стената, като не спираше да мисли трескаво що за магия е това.

Това в ръката й приличаше на метален кръст, с три закривени остриета и една кука в другия край. От халка на дръжката му тръгваше верига и изчезваше в ръкава на червенокосата.

Ножоподобното полетя отново и мина само на инч от лицето на Логън, който успя да приклекне в последния момент. На връщане то задра в стената и пръсна сноп от искри, преди да тупне отново в ръката й. Тя го спусна на веригата и леко го разклати. Тръгна бавно напред и острието задрънча и затанцува по пода. Червенокосата тръсна отново китка и нещото полетя към Логън. Той се опита да го избегне, но то поряза гърдите му и изпръска стената с кръв.

Деветопръстия се хвърли към червенокосата, но протегнатите му ръце уловиха само въздух. Разнесе се тракане и Логън усети как кракът му бива издърпан изпод него. Глезенът му болезнено се извъртя, оплетен във веригата, докато онази се шмугваше под ръцете му. Той се просна по очи. В момента, в който се надигаше от земята, веригата се плъзна около гърлото му. Успя да пъхне ръката си под нея точно преди тя да се стегне. Сега коляното на червенокосата беше здраво притиснато в гърба му. Той я чу как съска под маската си, докато опъваше с всичка сила веригата. Тя се стесняваше все повече и започна да прорязва дланта му.

Логън изръмжа и се надигна на колене, после, макар и несигурно, на крака. Тя продължаваше да е на гърба му, натискаше надолу с цялата си тежест и опъваше веригата с всички сили. Логън размаха свободната си ръка, но не можа да я достигне, не можа и да я хвърли през глава — беше се залепила за него като пиявица.

Той направи няколко несигурни крачки назад и се стовари по гръб на пода.

Тежестта му смаза жената и тя тихо изпъшка в ухото му. Веригата се разхлаби достатъчно, за да успее да промуши главата си и да се освободи. Сграбчи я за гърлото с лявата си ръка и започна да стиска. Тя го удари с коляно, после няколко пъти с юмрук, но цялата тежест на Логън бе отпусната върху й и в ударите нямаше сила.

Лицата им бяха само на педя едно от друго, докато двамата ръмжаха и се зъбеха, досущ като две диви животни. От раната под окото му се отрониха няколко капки кръв и паднаха върху маската й. Едната й ръка се протегна и започна да бута нагоре лицето му. Пръстите й затърсиха очите му.

Логън изкрещя. Болката прониза главата му. Той пусна червенокосата и се изправи несигурно с ръка на лицето. Тя също скочи на крака, задави се и му нанесе шут в ребрата. Той се преви от удара, но другата му ръка продължаваше да стиска веригата и Логън я дръпна с всичка сила. Жената изпищя и политна към него с протегната напред ръка. Коляното му се заби в ребрата й и й изкара въздуха. Той сграбчи гърба на дрехата й и я запрати надолу по стълбите.

Тялото й се затъркаля и заподскача, преди да спре неподвижно в подножието на стълбището. Логън се изкуши да слезе и да довърши започнатото, но реши, че няма време за това. След нея щяха да дойдат други. Обърна се и закуца обратно, като не спираше да проклина навехнатия си глезен.

Звуците достигаха до Логън отвсякъде. Ехото им се носеше по коридорите кой знае откъде. Отдалеч се носеха тракане и тропот, викове и крясъци. Той продължи да накуцва в мрака, подпираше се с една ръка на стената, беше плувнал в пот. Надникна зад ъгъла, за да се увери, че е безопасно. Тогава усети нещо хладно на гърлото си. Нож.

— Още си жив, а? — прошепна един глас в ухото му. — Не умираш лесно, а, бял?

Феро. Логън бавно бутна ръката й настрани.

— Откъде взе ножа? — Прииска му се и той да имаше.

— Онзи ми го даде. — До стената лежеше тъмна фигура и цялата рогозка около нея беше подгизнала от кръв. — Насам.

Феро приклекна ниско в сенките и тръгна пълзешком по коридора. Звуците, идващи отдолу, бяха навсякъде около тях. Слязоха по стълбището и се озоваха в друг коридор, облицован с ламперия от тъмно дърво. Феро напредваше бързо, скачаше от сянка в сянка. Логън успяваше само да куца след нея, влачеше левия си крак и се стараеше да не стене от болка всеки път, когато отпускаше тежестта си върху него.

— Ето ги! Там! — От мрака зад тях изплуваха тъмни фигури. Логън понечи да побегне, но Феро вдигна ръка и го спря. От другия край на коридора идваха още маскирани. Той забеляза широка, открехната врата отляво на себе си.

— Влизай вътре! — Логън се шмугна през нея и Феро го последва. До вратата имаше някаква масивна мебел, шкаф с рафтове, по които бяха наредени множество чинии. Той го завлачи пред вратата и няколко от чиниите паднаха с трясък на пода. Логън облегна гръб на шкафа. Това щеше да ги задържи, поне за кратко.

Намираха се в просторна стая с тунеловиден таван. По-голямата част от едната стена, също облицована с ламперия, бе заета от два големи прозореца. Срещу тях имаше огромна, каменна камина. В средата имаше дълга маса с по десет стола от двете й страни. Беше сложена като за вечеря, с прибори и свещници. Стаята очевидно беше столова и имаше само един вход. Или изход.

Логън чу приглушени викове от другата страна на вратата. Шкафът се разклати зад гърба му, още една чиния се търкулна, отскочи от рамото му и се пръсна на парчета по каменния под.

— Страшен план, мамка му — озъби му се Феро. Логън продължаваше да натиска с гръб поклащащия се шкаф, но краката му започнаха да се плъзгат напред. Тя изтича до по-близкия прозорец и зачопли с пръсти по металните рамки около малките стъкла, но без успех.

Пред погледа на Логън попадна нещо. Стар, масивен меч висеше за украса на стената над камината. Оръжие. Той натисна за последно шкафа и изтича до стената. Сграбчи с две ръце дългата дръжка и отскубна меча от скобите. Върхът му бе заоблен като рало и тежкото му острие беше покрито с точици ръжда, но изглеждаше достатъчно здрав. С такова острие може и да не успееш да разсечеш някого на две, но със сигурност ще го извадиш от строя. Обърна се към вратата в момента, в който шкафът се наклони напред и изръси съдовете на пода. Иззад него нахлуха тъмни, маскирани фигури.

Първият държеше страховита секира, а този зад него имаше къс меч. След тях влезе трети, беше тъмнокож, с големи златни халки в ушите, и носеше по един извит кинжал във всяка ръка.

Тези оръжия не бяха предназначени просто да удариш човек по главата — не и ако не искаш да му разпилееш мозъка. Явно се бяха отказали от опитите да ги хванат живи. Тези оръжия бяха предназначени за убиване. И толкова по-добре, каза си Логън. В едно нещо Логън Деветопръстия го биваше най-много — да убива. Огледа маскираните, които прескачаха падналия шкаф и предпазливо се разгръщаха покрай стената. Погледна и Феро. Тя стоеше с нож в ръка, озъбена, с блеснали жълти очи. Пръстите му опипаха дръжката на меча — тежко и брутално оръжие. Най-после разполагаше точно с това, което му трябваше.

Логън изкрещя с пълно гърло, замахна с меча и се хвърли към най-близкия маскиран. Мъжът отскочи встрани, но върхът на острието го улучи в рамото и той залитна силно назад. Маскираният със секирата скочи откъм гърба му и замахна. Логън залитна и извика от болка, когато стъпи на навехнатия си крак.

Започна да размахва меча, но маскираните бяха прекалено много. Един прескочи масата и се вклини между него и Феро. Нещо го удари в гърба и той залитна напред. Извърна се рязко и замахна с меча. Улучи нещо меко. Някой изкрещя, но Логън вече се обръщаше отново към връхлитащия го със секирата. Настана бъркотия от маски, викове, ругатни, тежко дишащи, блъскащи се хора и звън на метал.

Логън въртеше меча, но започна да се изморява, всичко го болеше. С всеки следващ замах ръждивото острие тежеше все повече. Маскираните го избягваха с лекота, то се вкопаваше дълбоко в ламперията и мазилката зад нея и при всеки удар къртеше парчета дърво. Вибрирането му в стената почти го измъкваше от пръстите на Логън.

— Уууфф. — Едно коляно улучи Логън в корема. Нещо го блъсна в крака и той едва не падна. Чуваше нечии викове зад себе си, които сякаш идваха от много далеч. Боляха го гърдите, устата му щипеше. Имаше кръв по тялото си. Целият бе в кръв. Вече едва дишаше. Маскираните пристъпваха все по-близо, усмихваха си, предусещаха победата си. Логън се наклони назад към камината, кракът му се подхлъзна и той падна на коляно.

Всичко си има край.

Той повече не можеше да вдигне стария, тежък меч. Не му бяха останали сили. Никакви. Стаята започна да се замъглява пред очите му.

Всичко си има край, но някои неща не си отиват, а се спотайват неподвижни, забравени…

Студена тръпка премина през стомаха на Логън, чувство, което не бе изпитвал от много отдавна.

— Не — прошепна той, — аз се отървах от теб. — Но вече беше късно. Прекалено късно…

… Целият бе в кръв, но това е добре. Винаги имаше много кръв. Но е на колене, а това не е добре. Кървавия девет не коленичи пред никого. Пръстите му намериха цепнатина между камъните на камината, вкопаха се в нея като корените на вековно дърво и издърпаха нагоре тялото му. Кракът го болеше, но той се усмихна. Болката само подклажда огъня по-силно. Нещо отпред се раздвижи. Маскирани мъже. Врагове. Следователно, трупове.

— Сериозно си пострадал, северняк! — Очите на най-близкия до него проблеснаха над маската. Блестящото острие на секирата му се поклащаше във въздуха. — Готов ли си да се предадеш?

— Пострадал? — Кървавия девет отметна назад глава и избухна в смях. — Сега ще ти покажа на какво казвам аз пострадал! — Логън се хвърли напред. Беше бърз и неуловим като змия, шмугна се под острието на секирата и замахна ниско с меча. Тежкото острие счупи коляното на единия крак на маскирания и обърна ставата му на обратно. Не спря и подкоси и другия му крак, като го повдигна от земята. Мъжът се превъртя няколко пъти във въздуха и потрошените му крака се размятаха около него, преди да се строполи тежко на пода.

Нещо се заби в гърба на Кървавия девет, но той не усети болка. Това беше просто знак. Послание на таен език, който само той разбираше. Казваше му къде точно се намира следващият труп. Извъртя се рязко и острието последва движението му в яростна, мълниеносна дъга. Мечът се заби в нечий корем, преви човека о две и го повдигна от земята. Маскираният отскочи от стената до камината и се строполи под облак прах и натрошена мазилка.

Отнякъде със свистене долетя нож и се заби с глух звук в рамото на Кървавия девет. Беше черният с халките на ушите. Беше го хвърлил от другата страна на масата и сега се усмихваше, доволен от постижението си. Груба грешка. Кървавия девет тръгна към него. Вторият нож проблесна покрай него и издрънча в стената отзад. Той скочи върху масата и изнесе тежкото острие силно назад.

Тъмнокожият избегна първия замах, а също и втория. Беше бърз, хитър и умен, но не достатъчно. Третият замах го улучи отстрани. Не постигна много. Просто разтресе ребрата му и го повали с вик на колене. Последният удар беше значително по-добър. Ръка и желязо описаха кръг и острието се вкопа в устата на маскирания. Главата му се отвори наполовина и изпръска стената с кръв. Кървавия девет измъкна ножа от рамото си и го захвърли на пода. От раната бликна кръв и образува огромно, топло петно отпред на ризата на северняка.

Той сведе глава и потъна в мисли за отронващи се от дърветата листа, които се носят по земята. Друг маскиран скочи към него, замахна с две ръце и късият му меч разсече въздуха до него. Преди да успее да замахне пак, лявата ръка на Кървавия девет стисна двете му ръце върху дръжката на меча. Мъжът започна безуспешно да се дърпа и бори. Хватката на Кървавия девет беше здрава като скала и неуморна като прилива на морето.

— Такива като теб значи изпращат срещу мен? — Той изтласка маскирания към стената и затегна хватката си около ръцете му. Извъртя късия меч към гърдите на онзи. — Това е истинска обида, мамка му! — изрева Кървавия девет и набучи маскирания на собствения му меч.

Човекът започна да пищи зад маската си, а Кървавия девет да върти острието в гърдите му и да се смее истерично. На Логън можеше и да му дожалее, но той сега не беше тук, а Кървавия девет бе по-безмилостен и от зимата. Продължи да пронизва, да сече, да се смее. Писъците се надигаха и секваха и телата падаха едно след друго на каменния под. Пръстите му се хлъзгаха от кръвта и той ги избърса в дрехите си, по ръцете си, по лицето си — както си му беше редът. Онзи до камината седеше отпуснат, с килната назад глава. Очите му се взираха в тавана. Бяха станали част от мъртвия камък зад гърба му. Кървавия девет разцепи лицето му с меча, ей така, да е сигурен. По-добре да не оставя място за съмнения. Другият, онзи със секирата, пълзеше по корем към вратата. Потрошените му крака се влачеха изкривени зад него, докато той стенеше и виеше при всяко движение.

— Тишина! — Тежкото острие на меча разби черепа му и изпръска с кръв каменния под.

— Още — прошепна Кървавия девет и стаята се завъртя пред очите му, докато той търсеше следващия труп. — Още! — изрева и отново избухна в смях. Стените се разсмяха с него, труповете също. — Къде са другите?

Съзря една тъмнокожа жена с нож в ръка и кървяща рана на лицето. Не приличаше на останалите, но щеше да свърши работа. Кървавия девет се ухили и тръгна бавно към нея с вдигнат над главата меч. Тя отстъпи, без да сваля жълтите си като на вълк очи от него, и мина от другата страна на масата. Едно тъничко гласче му прошепна, че тя не е враг, че е на негова страна. Жалко.

— Северняк, а? — попита една масивна фигура в рамката на вратата.

— Да, кой пита?

— Каменотрошача.

Този беше едър, много голям, а също здравеняк и див като звяр. Пролича си, когато отмести настрана шкафа пред вратата с тежкия си ботуш и пристъпи напред. Изпочупените съдове изхрущяха под тежките му стъпки. Това, естествено, не впечатли и най-малко Кървавия девет — той беше създаден да прекършва такива здравеняци. Тъл Дуру Буреносния беше дори още по-голям, Руд Три дървета беше по-корав, а Дау Черния беше с пъти по-див и свиреп. И Кървавия девет ги прекърши — и тях, и много други покрай тях. Колкото по-големи, корави и свирепи бяха те, толкова по-брутален ставаше той.

— Май искаш да кажеш Каменодрискача — изсмя се Кървавия девет. — И к’во? За мен си просто следващият труп, нищо повече! — Той вдигна пред лицето си лявата си, омазана с кръв ръка, разпери пръсти и се ухили през дупката на мястото на безименния си пръст. — Наричат ме Кървавия девет.

— Да бе! — Каменотрошача отскубна маската от лицето си и я запрати на пода. — Лъжец! Много мъже в Севера са загубили пръсти. Не са всичките Деветопръстия!

— Не са. Но аз съм.

Огромното лице пред вратата се изкриви от злоба.

— Шибан лъжец! Мислиш си, че можеш да изплашиш Каменотрошача с чуждо име? Ще ти отворя задника от другата страна, червей такъв! Ще ти разпоря корема на кръст! Ще те върна при пръстта, шибан, лъжлив страхливецо!

— Ще ме убиеш? — Кървавия девет се разсмя още по-силно. — Тук аз убивам, глупако!

Край на приказките. Каменотрошача нападна със секира в едната ръка и боздуган в другата. И двете бяха масивни и тежки оръжия, но той ги въртеше със завидна бързина.

Боздуганът профуча и проби голяма дупка в единия прозорец. Секирата се спусна и отсече парче от дървената маса, което накара чиниите да подскочат и свещниците да се катурнат. Кървавия девет заподскача енергично и зачака удобен момент.

Докато се претъркулваше през масата, боздуганът мина само на инч от рамото му и се стовари на пода. Ударът разцепи на две една от каменните плочи и пръсна фонтан от ситни парченца натрошен камък. Каменотрошача продължи да размахва бясно оръжията си. Разцепи на две един стол, откърти голямо парче от каменната камина, накрая изкърти широка вдлъбнатина в стената. При следващата му атака секирата са заби дълбоко в масата и остана там достатъчно дълго, за да може Кървавия девет да замахне светкавично с меча и да разцепи на трески дръжката й. В ръката на Каменотрошача остана късо парче дърво. Той го захвърли настрана, развъртя боздугана и атакува още по-яростно.

Логън издебна боздугана да премине встрани, удари го с меча си точно под топката и тя отлетя към ъгъла на стаята, но Каменотрошача връхлетя върху него с разперени ръце. Беше твърде близо, за да използва дългото острие. Каменотрошача се ухили зловещо в момента, в който едрите му ръце обгръщаха тялото на Кървавия девет.

— Спипах те! — извика той и го стисна в здрава прегръдка.

Груба грешка. По-безопасно щеше да е, ако бе прегърнал буен огън.

Храс!

Челото на Кървавия девет се заби в устата на Каменотрошача. Усети как хватката около тялото му се отпуска и започна да се бори, да се дърпа, да извива рамене, да усуква тяло, също като къртица в дупката си. Отметна отново глава, колкото успя по-назад. Вторият удар с глава отвори огромна рана в основата на носа на Каменотрошача. Третият разцепи скулата му. Най-накрая ръцете се отвориха. Четвъртият удар счупи челюстта на здравеняка. Сега Кървавия девет стискаше противника си и се хилеше насреща му, докато смазваше с глава и без това разбитото му вече лице. Заприлича на кълвач. Пет. Шест. Седем. Осем. Ритъмът, с който трошеше костите на лицето му, подейства успокояващо на Кървавия девет. Девет. Той пусна тялото на Каменотрошача и то се свлече настрани и от смазаното му лице бликна кръв.

— Как ти хареса това? — изсмя се Кървавия девет и срита няколко пъти безжизненото тяло на Каменотрошача. Стаята се завъртя и затанцува пред очите му. Той се смееше, смееше се като побъркан. — Как ти хареса това… копеле… — Залитна и примигна, очите му започнаха да се притварят бавно, като догарящ лагерен огън. — Не… не е… достатъчно… — Свлече се на колене. Не е достатъчно. Има още за вършене, винаги има още.

— Не е достатъчно — изръмжа Кървавия девет, но времето му изтече…

… Логън изкрещя. Падна на пода. Болката го обгърна отвсякъде. Краката му, раменете, главата. Вика от болка, докато гърлото му не се напълни с кръв. Изкашля я, пое въздух, претърколи се и започна да се влачи по пода. Погледът му се замъгли. От гърлото му с хъркане излезе още кръв и потече по брадичката му. Започна да вие.

Тогава една ръка запуши устата му.

— Спри да ревеш, бял! Чуваш ли какво ти казвам? — Нечий глас зашепна припряно в ухото му. Странен, суров глас. — Спри да крещиш, или те оставям, разбра ли? Давам ти последен шанс! — Ръката пусна устата му. Въздухът излезе през стиснатите му зъби в пронизителен, жален стон, но не така силен като предишните.

Същата ръка стисна китката му и задърпа ръката му нагоре. Усети как рамото му се извъртя нагоре и под него се пъхна нещо твърдо. Беше истинско мъчение, дъхът му спря от болка.

— Ставай, копеле, не мога да те нося! Веднага! Последен шанс, разбираш ли?

Нещо го повдигна и той напрегна крака да се изправи. При всяко вдишване и издишване от гърлото му се разнасяха свирене и къркорене, но Логън успя да стане на крака. Сега ляв крак, десен, ляв. Лесно е. Коляното му се огъна и болката прониза целия му крак. Той изкрещя, падна и се изтъркаля на пода. По-добре така, няма да мърда. Очите му се затвориха.

Нещо плесна силно лицето му, после пак и пак. Логън изръмжа. Отново нещо се подпъхна под мишницата му и започна да го дърпа нагоре.

— Ставай, бял! Ставай, иначе те оставям. Последен шанс, чуваш ли?

Вдишвай, издишвай, ляв крак, десен.

Лонгфут нервничеше. Започна с барабанене с пръсти по подлакътника на стола си, после взе да отброява нещо на пръсти, да клати глава и да мрънка за отливите. Джизал мълчеше и тайно се надяваше, колкото и малко вероятно да бе това, двамата диваци да са се удавили в защитния ров на Агрионт и цялото пътуване да пропадне. Все още имаше време да стигне до Англанд.

Може би не всичко е загубено…

Тогава чу шума от отварянето на вратата зад гърба си и надеждите му се изпариха. Отново потъна в униние, но в следващия миг, когато се обърна назад, нещастието му моментално премина в ужас.

На вратата стояха две опърпани фигури, целите в кръв и мръсотия. Нямаше какво друго да са, освен изчадия от подземния свят, излезли някак от портите на ада. Гуркулката ругаеше бясно. Деветопръстия беше преметнал една ръка през рамото й, а другата висеше отпусната надолу и от пръстите й капеше кръв. Главата му бе клюмнала на гърдите.

Олюлявайки се, двамата направиха няколко крачки в стаята, но единият крак на северняка се закачи в един стол и двамата се строполиха заедно на пода. Жената изръмжа, измъкна се изпод безжизнената ръка на Деветопръстия, избута тялото му настрани и скочи на крака. Логън бавно се изтърколи по гръб и изпъшка. На рамото му зейна дълбока цепка, от която бликна кръв и потече по килима. Раната беше яркочервена, като прясно месо в касапски магазин. Джизал преглътна, едновременно ужасен и заинтригуван.

— Мили боже!

— Искаха да ни хванат.

— Какво?

— Кой искаше?

В този момент, с рамо напред, през вратата се вмъкна предпазливо една червенокоса жена. Беше облечена цялата в черно и носеше маска. Практик, подсказваше блокиралият мозък на Джизал, но не можеше да си обясни всичките й синини и охлузвания, нито пък защо куца. След нея нахълта мъж с голям меч в ръка.

— Вие идвате с нас — каза червенокосата.

— Накарай ме! — Феро я заплю и Джизал се изненада, когато дивачката извади отнякъде нож, при това окървавен. Тя не може да носи оръжие! Не и тук!

Осъзна, че той самият има оръжие. Естествено, сабята му висеше на колана. Извади я с неясното намерение да удари дивачката с плоската част на острието по главата, преди да е сътворила нови неприятности. Щом от Инквизицията искат да я приберат, така да бъде, даже най-добре да приберат и останалите. За беда, практиците разбраха погрешно намеренията му.

— Хвърли я — изсъска червенокосата и го изгледа свирепо с присвити очи.

— В никакъв случай! — Джизал се възмути жестоко, че тя го прие за един от злодеите.

Кай измънка нещо неразбираемо.

Деветопръстия простена, сграбчи в окървавения си юмрук килима и го дръпна към себе си, при което масата да се разклати.

Покрай жената в стаята се промъкна и трети практик. В облечения си в ръкавица юмрук той стискаше тежък боздуган. Беше доста неприятно на вид оръжие. Джизал не можа да потисне мисълта за ефекта, което то би имало върху нечий череп, при положение че бъде стоварено с ярост. Намести дръжката на сабята в ръката си, не знаеше какво да прави, имаше невероятната нужда някой да му каже.

— Идвате с нас — повтори червенокосата, а двамата й колеги пристъпиха напред.

— Леле майко — промърмори Лонгфут и се скри зад една маса.

Изведнъж вратата на банята се отвори рязко и се тресна в стената. Появи се Баяз. Беше чисто гол и от тялото му капеше сапунена вода. Погледът му бавно обходи стаята. Първо се спря на Феро, навъсена и с нож в ръка. Премина към скрития зад масата Лонгфут, после към Джизал, с извадена от ножницата сабя, след това към зяпналия Кай. Задържа се за кратко върху проснатия на пода, потънал в кръв, Логън и веднага след това спря върху тримата маскирани практици с готови за действие оръжия.

За момент са възцари пълна тишина.

— Какво става тук, мамка му? — изрева той и се отправи решително към средата на стаята. От тялото му капеше вода — от брадата му, от прошарените косми по гърдите, от поклащащите се гениталии.

Гледката беше невероятна. Чисто гол възрастен мъж срещу трима въоръжени практици от Инквизицията. Беше направо смехотворна картинка, но никой не се засмя. Въпреки че бе мокър и чисто гол, в позата на Баяз имаше нещо странно и плашещо. Практиците отстъпиха леко назад, бяха объркани, дори изплашени.

— Вие идвате с нас — повтори за трети път жената, но този път в гласа й се прокрадна съмнение. Един от мъжете пристъпи неуверено към Баяз.

Джизал почувства нещо странно в стомаха си. Някакво дръпване, всмукване и вътрешностите му сякаш се преобърнаха. Точно каквото бе почувствал и преди на моста, в сянката на Кулата на Създателя, но този път бе по-силно. По лицето на Баяз се изписа непреклонност.

— Търпението ми се изчерпва — каза той.

Разнесе се звукът на пръскаща се, хвърлена от много високо, стъклена бутилка и най-близкият до него практик просто се пръсна. Нямаше гръм, а просто тихо шляпване. В един момент човекът пристъпваше с вдигнат меч към голия старец и в следващия полетя във всички посоки, разкъсан на хиляди малки парченца. Едно от парчетата плесна в стената до главата на Джизал. Ръката му се отпусна и сабята му издрънча в дъските на пода.

— Какво казваш? — изръмжа Първият магус на червенокосата.

Коленете на Джизал се разтрепериха. Устата му зина широко. Почувства ужасна празнина в стомаха си и въпреки това имаше чувството, че всеки момент ще повърне. По лицето му имаше пръски кръв, но той не посмя да вдигне ръка да ги избърше. Зяпна невярващо голия мъж насред стаята. Току-що пред очите му този добронамерен, глуповат старец за секунда се превърна в брутален и безмилостен убиец.

Червенокосата за момент застина на място с облещени като чинии очи. Лицето й бе опръскано с кръв и парченца плът и кости. После тя бавно се отдръпна към вратата. Другият практик я последва и за малко не се спъна в крака на Деветопръстия от нетърпение да напусне стаята. Всички останали бяха застинали като статуи. Джизал чу тежките, забързани стъпки на практиците отвън в коридора. Спасяваха си живота с бягство. Почти им завидя. Те очевидно успяха да се спасят, а той оставаше в капана на този кошмар.

— Тръгваме незабавно! — изкрещя Баяз и присви очи, все едно изпитваше болка. — Веднага, след като си обуя панталоните. Лонгфут, помогни му! — подвикна той през рамо.

Като никога, брат Лонгфут беше загубил дар слово. Примигна неразбиращо, изправи се зад масата и се надвеси над припадналия северняк. Отпори парче плат от опърпаната си риза, което да използва за превръзка. Свъси вежди, сякаш не знаеше откъде да започне.

Джизал преглътна мъчително. Продължаваше да стиска дръжката на сабята си, но не мислеше, че ще има сили да я прибере обратно в ножницата. Навсякъде из стаята се въргаляха парченца от злощастния практик, бяха полепнали по стените, по тавана, по хората. Досега Джизал не бе виждал човек да умира, още повече по такъв потресаващ и неестествен начин. Предполагаше, че трябва да изпитва ужас, но вместо това усещаше само огромно облекчение. Дребните му тревоги вече изглеждаха нищожни и незначителни.

Той поне е жив — засега.

С каквото разполагаме

Подпрян на бастуна си, Глокта чакаше в тесния коридор. Чу силни гласове от другата страна на вратата.

— Казах, никакви посетители!

Той въздъхна. Имаше доста по-важни неща за вършене от това да стои тук на болния си крак, но беше дал думата си и искаше да удържи на обещаното. Намираше се в тесен, невзрачен коридор, в малка, невзрачна къща насред куп други като нея. Целият този район от града беше наскоро построен и се състоеше от долепени една до друга къщи със съвременна архитектура: наполовина камък, наполовина дърво, триетажни. Вероятно биха били подходящи за семейство с малко прислуга. Бяха стотици и напълно еднакви. Къщи за издигналата се прослойка от простолюдието. За класата на новобогаташите. Самодоволни, надути селяндури, сигурно би ги нарекъл Сълт. Банкери, търговци, занаятчии, собственици на магазини и чиновници. И вероятно някой фермер, успял да си купи градска къща, точно като тази тук.

Гласовете стихнаха. Глокта чу шум от движение, дрънчене на чаши и накрая вратата се открехна и прислужницата надзърна навън. Беше грозновато момиче с големи, влажни очи. Имаше изплашен и виновен вид. Свикнал съм. Всички в присъствието на инквизитор изглеждат виновни и уплашени.

— Тя ще ви приеме веднага — смотолеви момичето. Глокта кимна и затътри крака покрай нея.

Имаше неясни спомени от гостуването си в къщата на Уест едно лято, за седмица или две. Беше в Англанд и ще да е било преди дванайсетина години, въпреки че в момента му се струваха поне сто. Спомни си как всеки ден се дуелираха с Уест в двора на къщата и едно тъмнокосо момиче със сериозно лице винаги ги гледаше. Спомни си и съвсем скорошната среща с една млада жена в парка, която го попита как се чувства. Тогава имаше силни болки и едва успяваше да държи очите си отворени, затова в спомена му лицето й беше размазано. Поради това Глокта не знаеше какво точно да очаква, но едно бе сигурно, не очакваше да види синини. За момент дори се изненада. Добре го крия, обаче.

Единият й клепач беше подут, а под окото й имаше тъмно петно в преливащи се синьо, лилаво и кафеникаво. По-малко такова имаше и в ъгълчето на устата й. Устната й беше сцепена и върху раната имаше коричка. Глокта разбираше от синини, малцина знаеха повече от него в тази област. Няма съмнение, че не ги е получила при злополука. Това е дело на нечий юмрук, който не е замахнал без да иска. Той огледа грозните следи по лицето й и си спомни как старият му приятел Колем Уест плака във всекидневната и моли за помощ. Събра две и две.

Интересно.

През цялото време тя седеше с високо вдигната брадичка, обърнала пострадалата част от лицето си към него, сякаш го предизвикваше да каже нещо. Не прилича на брат си. Съвсем различна е от него. Не мисля, че ще я видя някога да рони сълзи, било то във всекидневната ми, или където и да било другаде.

— Какво мога да направя за вас, инквизиторе? — попита хладно тя. Глокта долови леко заваляне при изговарянето на думата „инквизиторе“. Пила е… но добре го прикрива. И не достатъчно, за да оглупее. Той стисна устни. Имаше странното чувство, че ще трябва много да внимава с нея.

— Не съм дошъл в качеството си на инквизитор. Брат ви ме помоли…

— Нима? — прекъсна го грубо тя. — Наистина ли? Идвате да видите дали не съм в леглото не с когото трябва, нали? — Глокта направи пауза, за да обмисли чутото, после тихо се засмя под мустак. Това беше наистина страхотно! Определено започвам да я харесвам!

— Нещо смешно ли казах? — сопна се тя.

— Извинете ме — отвърна Глокта и изтри с ръка сълзите от едното си око, — но прекарах две години в императорски затвор в Гуркул. И смея да твърдя, че ако в началото знаех, че ще пребивавам там и наполовина толкова дълго, щях да подходя доста по-организирано в опитите да сложа край на живота си. Прекарах, кажи-речи, седемстотин дни в мрак. Бях толкова близко до ада, колкото мислех, че е възможно да стигне жив човек. Но мисълта ми е, ако искате да ме накарате да се почувствам неудобно, ще ви е нужно нещо повече от неприлични приказки.

При тези думи Глокта я дари с най-отблъскващата си, беззъба усмивка. Малко хора имаха достатъчно здрави стомаси, за да понесат тази гледка за дълго, но тя не отмести очи и за секунда. Нещо повече, отвърна на усмивката му. Устните й се вдигнаха по-високо в единия си край и Глокта с изненада откри, че намира тази усмивка за подкупваща. Явно не е този верният подход.

— Всъщност брат ви ме помоли да се грижа да сте добре в негово отсъствие. По мое мнение, можете да вкарвате в леглото си когото си поискате, въпреки че по отношение на добрата репутация на младите дами преобладава мнението, че колкото по-малка е бройката, толкова по-добре. Естествено, за младите мъже важи точно обратното. Крайно несправедливо, но пък животът е несправедлив в толкова много други отношения, че на това дори не си струва да се обръща внимание.

— Хм, тук сте прав.

— Чудесно — каза Глокта, — ето че вече се разбираме. Виждам, че сте пострадала.

Тя повдигна рамене.

— Паднах. Непохватна глупачка съм.

— Разбирам ви. Аз съм същият глупак. Успях да си избия половината зъби и кълцах лявото си бедро, докато не го докарах до кървава пихтия. И вижте ме сега, сакат съм. Невероятно докъде те докарва глупостта, ако не й се обърне внимание навреме. Ние, непохватните, трябва да се поддържаме, не мислите ли?

Тя го погледна замислено и разтри синината на бузата си.

— Да, предполагам, че сте прав.

Витари, практикът на началник Гойл, седеше на стол срещу Глокта пред огромните, мрачни врати на кабинета на Сълт. Седеше не просто отпуснато, висеше от него, просната като мокър парцал. Дългите й крайници висяха отпуснато, главата й беше облегната назад на облегалката. Очите й мързеливо обхождаха стаята изпод натежали клепачи и от време на време се задържаха върху него за обидно дълго време. Нито веднъж не обърна глава, дори не помръдна мускул от тялото си, сякаш усилието щеше да й причини болка.

Което може би бе и самата истина.

Повече от очевидно бе, че е участвала в доста сериозна ръкопашна схватка. Шията й над черната яка беше една голяма синина от преливащи тонове. Около маската й имаше още синини, а през челото й минаваше дълга порезна рана. Едната й провиснала ръка беше дебело превързана, а кокалчетата на другата бяха целите издрани и покрити с корички. Отнесла е не един удар. Здрав бой е било и срещу някой, който си е разбирал от работата.

Малкото звънче подскочи и издрънча.

— Инквизитор Глокта — каза секретарят и се завтече да му отвори вратата, — Негово високопреосвещенство е готов да ви приеме.

Глокта въздъхна, изръмжа тихо и се повдигна от стола с помощта на бастуна си.

— Успех — каза жената, докато минаваше покрай нея.

— Моля?

Тя кимна едва забележимо към вратата на кабинета.

— Днес е направо в отвратително настроение.

С отварянето на вратата гласът на архилектора нахлу в преддверието и се извиси от приглушено мърморене в пронизителен крясък. Секретарят се дръпна назад като ударен от шамар през лицето.

— Двайсет практици! — изкрещя архилекторът. — Двайсет! Сега трябваше вече да разпитваме тази кучка, а не да седим и да си ближем раните! Колко бяха практиците?

— Двайсет, архилек…

— Двайсет! Проклятие! — Глокта пое дълбоко въздух и се вмъкна тихомълком в кабинета. — Колко мъртви имаме? — Архилектор Сълт крачеше енергично из кръглия си кабинет и размахваше оживено ръце. Както винаги, беше облечен безупречно и изцяло в бяло. Май забелязвам едно косъмче, което не е добре пригладено, може би дори две. Днес май наистина е бесен. — Колко са?

— Седем — смотолеви началник Гойл, прегърбен на стола си.

— Една трета! Една трета! Колко ранени!

— Осем.

— Повече от половината от останалите! И срещу колко противници?

— Всичко са били шест…

— Нима? — Архилекторът удари с юмрук по масата и се надвеси над свития началник. — Аз чух за двама! Двама! — извика той и продължи да обикаля около масата. — И двамата диваци! Двама са били! Един бял и една черна жена! Жена!

Сълт яростно срита стола до този на Гойл и той се разклати напред-назад.

— Но най-лошото, има куп свидетели на този срам! Не бях ли пределно ясен, като казах да се действа дискретно? Коя част от думата „дискретно“ не разбрахте, Гойл?

— Но, архилекторе, обстоятелствата не могат…

— Не могат? — писъкът на Сълт се извиси с цяла октава. — Не могат? Как смееш да ми пробутваш това не могат, Гойл? Поисках дискретно изпълнение, а ти ми сервира кърваво клане из половин Агрионт, при това без никакъв резултат! В момента изглеждаме като пълни глупаци! По-лошо, като безсилни глупаци! Враговете ми във Висшия съвет няма да се поколебаят и секунда да използват този фарс срещу мен. Маровия вече започна да създава неприятности, този дърт празнодумец, хленчи за свободи и озаптяване на властта и така нататък! Проклети адвокати! Ако получат своето, ще сме с вързани ръце! И ти им помагаш, Гойл! А аз шикалкавя, извинявам се, опитвам се всячески да покажа нещата в по-добра светлина, ама под каквато искаш светлина го поставяй, лайното си е лайно! Имаш ли представа какви ги натвори? Колко месеци упорит и тежък труд опропасти?

— Но, архилекторе, нали те сега си тръгнаха от…

— Но ще се върнат, кретен такъв! Да не мислиш, че е минал през всичките тези неприятности, просто за да си тръгне и да не се върне повече, глупак такъв? Да, тръгнаха си, идиот такъв, но отнесоха със себе си и всички отговори! Кои са, какво искат, кой стои зад тях! Тръгнаха си, така ли? Тръгнаха си? Проклет да си Гойл!

— Ужасно съм виновен, Ваше високопреосвещенство.

— Много повече от виновен си, Гойл!

— Мога само да моля за извинение.

— Имаш късмет, че не молиш за извинение над някой бавен огън! — Сълт го изгледа с отвращение. — А сега се махни от очите ми!

Подвил опашка, Гойл напусна кабинета, но не преди да хвърли на Глокта един пълен с неприкрита омраза поглед на излизане. Довиждане, началник Гойл, сбогом. Яростта на архилектора не би могла да се излее над по-заслужил кандидат. Глокта не сдържа ехидната си усмивка, докато проследи с очи излизащия Гойл.

— Забавно ли ти е? — Гласът на Сълт бе пълен с хлад, докато подаваше ръката си с големия лилав камък на Глокта.

— Не, разбира се, Ваше високопреосвещенство. — Глокта се наведе и целуна пръстена.

— Хубаво, защото повярвай ми, аз не виждам нищо смешно! Ключове? — усмихна се ехидно той. — История? Свитъци? Какво ме бе прихванало, та се доверих на глупостите ти?

— Разбирам, архилекторе, моля за извинение. — Глокта бавно пристъпи към току-що освободения от Гойл стол.

— Извиняваш се, така ли? Днес всички се извиняват! Но какво печеля аз от това? По-малко извинения и повече резултати, това искам аз! А като си помисля какви големи надежди имах за теб! Но това е положението, предполагам, сега ще трябва да продължим с каквото разполагаме.

В смисъл? Глокта не каза нищо.

— Имаме проблеми. Сериозни неприятности на юг.

— На юг, архилекторе?

— Дагоска. Положението е критично. Войските на Гуркул се струпват на полуострова. Вече превъзхождат по численост местния ни гарнизон десет към едно, а всичките ни части в момента са съсредоточени в Англанд. Три полка от Кралската гвардия са постоянно в Адуа, но ситуацията със селячеството в Мидърланд излиза от контрол и не можем да си позволим да ги изпратим другаде. Доскоро началник Давуст ме държеше в течение с ежеседмични писма. Той, Глокта, беше моите очи и уши в Дагоска. Подозираше, че в града се готви заговор. Конспирация за предаване на Дагоска в ръцете на императора. Преди три седмици писмата секнаха, а вчера разбрах, че Давуст е изчезнал. Изчезнал! Началник от Инквизицията! Просто се е изпарил! Сега съм сляп, Глокта. Лутам се в тъмното, при това в такъв жизненоважен момент! Имам нужда от някого там, на когото мога да вярвам, разбираш ли?

Сърцето на Глокта подскочи.

— Аз ли?

— Браво, най-после започна да се учиш — каза ехидно Сълт. — Ти си новият началник в Дагоска.

— Аз?

— Хиляди поздравления, но надявам се, разбираш, че ще трябва да отложим тържествата за по-спокойни времена! Ти, Глокта, ти! — Сълт се наведе към него. — Иди в Дагоска и се разтършувай. Разбери какво се е случило с Давуст. Искам да оплевиш градината ни там. Да изкорениш всяко предателско стръкче. Намери ми всичко и всеки. Запали огън под краката им! Трябва да знам какво става там дори ако се наложи да въртиш самия лорд-губернатор на бавен огън!

— Да въртя лорд-губернатора на бавен огън?

— Да не би да има ехо в тази стая? — наежи се Сълт и се наведе още по-ниско. — Надуши гнилото и го изрежи! Отсечи го! Изгори го! Всичкото, където и да го откриеш! Ако трябва, ще поемеш защитата на града в свои ръце. Бил си в армията! — Той се пресегна и плъзна по масата лист пергамент. — Това е писмена заповед на краля, подписана от всичките дванайсет членове на Висшия съвет. Всичките дванайсет. Костваше ми много пот. Разполагаш с пълната власт в Дагоска.

Глокта погледна документа. Най-обикновено парче кремава хартия, малко, черно мастило и голям, червен печат в долния край. Ние, долуподписаните, предоставяме на предания служител на Негово величество, Санд дан Глокта, пълна власт и правомощия…

… Следваха няколко ситно изписани реда, а под тях две колони с имена. Нечетливи от мастилени петна букви, плавни завъртулки и почти неразгадаеми драскулки. Хоф, Сълт, Маровия, Варуз, Халек, Бър, Торликорм и всички останали. Влиятелни имена. Глокта почувства слабост, докато вземаше документа в двете си треперещи ръце. Тежеше.

— Не искам да се самозабравяш! Все още трябва да пипаш леко. Не можем да си позволим още един подобен срам, но гуркулите трябва да бъдат държани настрана, поне до приключване на неприятностите ни в Англанд. На всяка цена, разбираш ли?

Разбирам. Назначение в град, обграден от врагове и пълен с предатели и където един началник вече е изчезнал загадъчно. Повече ми прилича на нож в гърба, отколкото на повишение, но какво да се прави, ще работим с каквото разполагаме.

— Разбирам, архилекторе.

— Чудесно. Дръж ме в течение. Искам да ме засипваш с писма.

— Разбира се.

— Имаш двама практици, нали?

— Да, Ваше високопреосвещенство, Фрост и Северард. И двамата са много…

— Не са достатъчно! Там няма да може да се довериш на никого, дори на хора от Инквизицията. — Сълт се замисли за момент. — Особено на хора от Инквизицията. Подбрал съм ти шестима с доказани качества, включително практик Витари.

Моля, тази жена да ми надзърта през рамото?

— Но, архилекторе…

— Никакво „но“, Глокта! — изсъска Сълт. — Не ми пробутвай това „но“, не и днес! Не си и наполовина така сакат, колкото може да бъдеш, ясен ли съм?

— Моля за извинение. — Глокта сведе почтително глава.

— Но иначе добре разсъждаваш, нали? Виждам какво ти се върти в главата. Не искаш един от хората на Гойл да се меси в работата ти, нали? Е, преди да започне да работи с него, тя работеше при мен. Тя е стириянка, от Сипани. Хората там са студени като лед, а тя, повярвай ми, е най-студената измежду тях. Така че, няма за какво да се безпокоиш. Не и от Гойл. Не. Само от теб, а това е далеч по-лошо.

— За мен е чест и ще се радвам да работя с нея. Но ще бъда страшно внимателен.

— Радвай се колкото си искаш, само не ме подвеждай! Объркаш ли нещата, ще ти е нужно много повече от подобен лист хартия, за да отървеш кожата. На доковете чака кораб. Тръгвай. Незабавно.

— Разбира се, Ваше високопреосвещенство.

Сълт му обърна гръб и отиде до прозореца. Глокта тихо се изправи, тихо прибра стола обратно под масата и също така тихо излезе от кабинета. Докато много внимателно затваряше вратата, видя, че Сълт продължава да стои неподвижно пред прозореца със скръстени на гърба ръце. Едва след като езикът на бравата щракна, той осъзна, че е затаил дъх през целия път навън.

— Как мина?

Глокта рязко се обърна и вратът му изщрака болезнено. Странно, след толкова време още не мога да се отуча от това. Практик Витари седеше отпуснато на стола си и го гледаше с изморени очи. Изглежда през цялото време не беше помръднала. Как мина? Той замислено прокара език по всички дупки във венците си. Тепърва ще стане ясно.

— Интересно — отвърна след известно време Глокта. — Отивам в Дагоска.

— И аз така разбрах. — Сега, като се замислеше, тя наистина говореше с акцент. Лек нюанс от свободните градове на Стирия.

— А аз разбрах, че идваш с мен.

— Знам. — Тя продължаваше да не помръдва.

— И малко бързаме.

— Знам. — Тя протегна ръка. — Ще ми помогнете ли да стана?

Глокта повдигна учудено вежди. Чудя се кога ли за последно ми бе отправен този въпрос? За момент си помисли да откаже, но после протегна ръка дори просто в името на непознатото. Пръстите й се обвиха около ръката му, той започна да дърпа. Тя бавно се разгъна от стола и очите й се присвиха от болка. Чу как дъхът свисти в гърлото й. От дърпането го заболяха ръката и гърбът. Въпреки това нея я боли повече. Глокта беше напълно убеден, че под маската зъбите й стържат един в друг. Тя раздвижи един по един крайниците си бавно и предпазливо, сякаш не знаеше откъде да очаква болката и колко силна ще е тя. Глокта не сдържа усмивката си. През същата ежедневна рутина минавам всяка сутрин. Странно, така ободряващо ми действа да видя как друг прави същото.

Витари най-после се изправи и притисна превързаната си ръка към гърдите.

— Ще можеш ли да ходиш? — попита Глокта.

— Скоро ще се поотпусна.

— Какво те е сполетяло? Кучета?

Тя прихна да се смее.

— Не. Един огромен северняк ме потроши от бой.

Глокта се подсмихна. Не ти мърдат две седмици болки.

— Да вървим — каза той.

Тя погледна към бастуна му.

— Предполагам, нямате резервен?

— Боя се, че не. Имам само този и без него не мога да ходя.

— Разбирам.

Ни най-малко. Глокта обърна гръб на кабинета на Сълт и закуца напред. Ни най-малко. Чу куцането на жената зад него. Странно, така ободряващо е някой друг да се напряга да не изостава от теб. Той ускори ход и това засили болките му. Но нея я боли повече.

И така, обратно в Юга. Облиза празните си венци. Никакви щастливи спомени нямам от това място. Отново на бой с гуркулите, след всичко, което ми костваше последният. Ще изкоренявам предателство в град, в който няма да мога да се доверя никому, особено на онези, които уж са там, за да ми помагат. Ще се боря сред жегата и прахоляка в неблагодарна битка, която почти сигурно ще свърши с провал. А този провал ще означава сигурна смърт. Ъгълчето на устните му потрепна. Нямам търпение да започна.

В главата му изникна онзи въпрос, който не спираше да си задава, отново и отново, и все още нямаше отговор на него.

Защо го правя?

Защо?