Гарион

Единадесета глава

У всеки, който нарича себе си историк, се забелязва странно раздвоение. Подобни учени лицемерно ни убеждават, че казват единствено чистата истина за случилото се. Но ако само отгърнете писанията на някой такъв компетентен историк и надникнете в скритите им дебри, ще откриете просто разказвач на приказки. А повярвайте ми, никой няма да разкаже каквато и да е история, без да я поукраси малко. Прибавете към това и факта, че ние винаги се влияем от политическите си и религиозни предразсъдъци и ще разберете, че на нито един исторически труд за което и да е събитие не може да се вярва напълно. Дори не и на този. Това, което ви разказах за Битката при Во Мимбре, е малко или много истина. Но ще оставя на вас да прецените докъде стига истината и къде започва измислицата. Това изостря мисълта.

И така, решенията, които взехме във Во Мимбре, бяха дори по-важни от самата битка. Войната с ангараките беше кулминационната точка от една поредица събития. Под кулминация аз разбирам „край“. Съглашението от Во Мимбре сложи началото на нова поредица събития, така че съвсем основателно може да бъде смятано за начало.

Оформените като официален документ решения, които Горим ни прочете в края на срещата, бяха точно това — обобщение. Същността на въпроса бе формулирана в няколко точки, а ние не позволихме на услужливите мимбратски писари да прибавят нищо повече. През годините бях видял много нелепици, превърнати в закон или пък провъзгласени за кралски указ, само защото някой полузаспал писар е пропуснал ред или пък е преместил цяла група думи. Тези решения бяха изключително важни. Точките, които приехме, прикриваха как именно кралят на Рива ще издаде заповедта си към армията, как ще трябва да реагират отделните кралства и други съществени подробности. Признавам, присъствието на Бранд, който току-що беше повалил Кал Торак, разтърсвайки света с тази постъпка, ми помогна да пробутам много неща, за които иначе едва ли бих намерил сносно обяснение. Те задължително трябваше да се включат в съглашението, но убеждаването на останалите крале в тяхната важност щеше да ми отнеме години.

Поулгара диктуваше детайлите на тази скромна церемония, която се превърна в ритуал през следващите пет века. Тук умишлено използвам думата „диктуваше“, тъй като прекрасната ми дъщеря не щеше и да чуе за каквито и да било поправки или изменения. Мергон, посланикът на Толнедра, едва не получи апоплектичен припадък, докато тя приключи. Не съм съвсем сигурен дали и Ран Борун би понесъл това.

— Така ще бъде оттук насетне — заяви тя. Това едва ли беше най-подходящият начин да поставиш въпрос на мирна конференция. — От днес нататък всяка принцеса на Имперска Толнедра на шестнайсетия си рожден ден ще се представя с булчинска рокля в тронната зала на Рива. Ще остава там три дни. Ако през това време риванският крал се яви, за да я вземе, те ще се оженят. Ако ли не, тя ще е свободна да се върне в Толнедра и баща й може да й избере друг жених.

В този момент на Мергон му излезе пяна на устата от ярост, но Поул отхвърли всички негови възражения, а алорнските крале я подкрепиха, заплашвайки с нападения, изгаряне на градове, разпръскване населението на Толнедра и други такива чудатости. Изтъкнах, че след година-две трябва да отидем в Тол Хонет да се извиним на Ран Борун за това нейно поведение. Легионите обърнаха хода на битката при Во Мимбре и държанието й сега намирисваше на неблагодарност. Знам, че просто следваше инструкциите, но от нейната безцеремонност излизаше, че Толнедра ни е най-лютият враг.

Щом срещата свърши, двамата с Поул поехме на север и в края на лятото наближихме границата на Улголанд. Посрещна ни голям отряд алгари, облечени в кожи. Чо-Рам беше изпратил почетната си гвардия да ни ескортира през планините на Улго. Не исках да го оскърбя като откажа охраната им и ние мудно запълзяхме из планините, вместо да използваме по-бързия начин. Нямахме никаква спешна работа и можехме да покажем известна любезност.

Когато се спуснахме от планините на Улголанд в долината на Алгария, двамата с Поул се разделихме. Тя и алгарите тръгнаха към Крепостта, а аз — на юг към Долината. Беше време да помисля и за себе си. Доста дълго бях постоянно на път и се нуждаех от ваканция.

Белдин обаче беше решил друго.

— Какво ще кажеш за една малка разходка до Малория? — попита той, когато се прибрах у дома.

— Нямам никакво желание, ако трябва да съм напълно откровен. Какво толкова важно има там?

— Ашабските оракули например. Мислех си да отскочим дотам и да потършуваме из къщата на Торак. Може да е оставил някой екземпляр да се търкаля наоколо. А техните пророчества биха ни били от голяма полза, не мислиш ли? Зедар, Урвон и Ктучик няма да оставят случилото се да ни се размине току-така, Белгарат. Доста сериозно ги настъпихме при Во Мимбре и със сигурност ще се опитат да ни го върнат тъпкано. Ако вземем копие от оракулите, то ще ни насочи какво да очакваме от тях.

— Ти можеш да обереш нечия къща и без моята помощ, братко — казах му. — Никак не ме тегли да се промъквам в изоставен замък из планините Карандезе.

— Ти си мързеливец, Белгарат.

— Толкова много време ли ти трябваше, за да го разбереш?

— Нека го формулирам по друг начин — каза той. — Нужен си ми.

— За какво?

— Защото не мога да чета староангаракски, глупако!

— Откъде знаеш, че оракулите са написани на староангаракски?

— Не знам, но Торак използва този език, особено когато изпадна в делириум и гласът започна да говори чрез него. Ако оракулите са написани на староангаракски, не бих могъл да ги разпозная, дори да лежат на видно място.

— Мога да те науча на този език, Белдин.

— А през това време Урвон пръв ще стигне при Ашаба. Ако ще ходим, най-добре още сега да тръгваме.

Въздъхнах. Май трябваше да отложа ваканцията си.

— Дали само ми се стори, че промени решението си, или наистина е така? — попита той.

— Не злоупотребявай с добрината ми, Белдин. Най-напред ще си отспя няколко дни.

— Вие старите хора сте много сънливи, нали?

— Остави ме за малко сам, братко. Изяждаш от времето ми за сън.

Всъщност спах само дванадесет часа. Вероятността да има копие от Ашабските оракули, скрито някъде в Ашаба, изцяло погълна мислите ми. Скоро станах, приготвих си закуска, а после отидох в кулата на Белдин.

— Да тръгваме — казах му.

Беше достатъчно разумен да не прави разни остроумни забележки. Отидохме до прозореца на неговата кула, покрихме се с перушина и отлетяхме. Държахме североизточна посока и скоро пресякохме Източното укрепление, насочвайки се към Мишрак ак Тул. Тулдом беше разрушен след войната, но не ние я започнахме. Малореанците на Кал Торак мобилизираха насила тулите, като просто разрушиха градовете и селата им и изгориха техните посеви. Това не остави никакъв друг избор на тулите, освен да се бият. Жените, децата и старците бяха оставени на произвола на съдбата на гола земя без домове и прехрана. И без това мнението ми за Торак не беше много високо, но то пострада още повече след като видях хала на тулите.

Когато стигнахме брега, Белдин полетя на север. Ястребите и соколите са жилави и издръжливи, но не дотам, че да прелетят на един дъх през Източно море. Гар ог Надрак не беше толкова опустошен като Тулдом, но положението и там беше мизерно.

Прелетяхме до брега на Мориндленд и го прекосихме към Малория, следвайки островите, които образуват моста между континентите. После Белдин поведе през Баренс към планините Карандезе, а сетне — на юг към Ашаба.

Ашаба не е град в обичайния смисъл на думата. Там има само голям замък с няколко карандезки села наоколо. И всичко е обградено от гори. Селата снабдяваха с продукти гролимите, които живееха в замъка. Торак едва ли има нужда от храна, но гролимите май огладняват от време на време. Земята около замъка беше безплодна, също като тази в Ктол Мишрак. Дори пръстта отхвърляше Торак.

Къщата в Ашаба беше направена от черен базалт, разбира се. Това беше любимият цвят на Торак или по-скоро любимото му отсъствие на цветове изобщо. Домът му се намираше в източната част на голо плато, което изглеждаше неспособно да задържи отгоре си каквато и да е растителност. Повърхността му бе като проядена от проказа заради сивия лишей и отровните гъби, които единствени вирееха. Над платото се издигаше скала.

Къщата беше огромна и обкръжена от грозни и груби кули с увити около тях спираловидни стълби, устремени към облаците във високото небе. Естествено, всичко това бе обградено със стена. Това бе ангаракски дом, а те слагат стени навсякъде, дори около кофите за боклук. И най-елементарното заклинание щеше да ни вкара вътре, но Белдин кацна точно пред главната врата. Свих криле и кацнах до него, докато той приемаше обичайната си форма. Аз също се преобразих.

— Какво има?

— Нека се поогледаме наоколо, преди да се промъкнем вътре. Торак може да ни е подготвил изненади.

— Имаш право.

Белдин се съсредоточи и грозното му лице взе да се криви от усилието.

— Къщата е празна — каза той след миг.

— Нито следа от Хрътките?

— Погледни сам. Аз ще се поразтъпча и ще видя дали няма някой коварен капан отвътре.

И аз не забелязах нищо подозрително. Вътре нямаше дори плъхове. Доколкото успях да забележа, нямаше даже бълхи или пък други буболечки.

— Има ли нещо? — попита Белдин.

— Не, нищичко. А ти откри ли нещо?

— Не. Мястото е безопасно.

Той присви очи към вратата и аз усетих как Волята му се надига. После той я освободи и огромната желязна врата се пръсна на парчета с оглушителен трясък.

— Защо го направи?

— Това е моята визитна картичка, не знаеше ли? — попита ме той на староваситски диалект, с който много се гордееше. — Старото Опърлено лице може да се върне някой ден и ще се радвам да разбере, че сме се отбивали.

— Мисля, че изкуфяваш.

— Е, ти си специалистът по тези въпроси. Да влизаме.

Прекрачихме през разбитата порта, прекосихме двора и предпазливо приближихме голямата желязна врата, обкована с гвоздеи, над която беше прикована лъскава маска. Според Торак всеки дом, който той обитава, по правило е храм.

— Заповядай — покани ме Белдин, сочейки вратата.

— Не ставай смешен — казах, натиснах масивната желязна дръжка и отворих.

Преддверието на Торак беше с размерите на голяма бална зала. Точно срещу нас се виеше величествена стълба.

— Оттук ли да започнем? — попита Белдин.

— Не, нека най-напред се изкачим до върха, а после да слизаме надолу. Нали би разпознал староангаракски ръкопис, ако го видиш?

— Така мисля. Прилича на паяжина, нали?

— Може да се каже. Тук ще се разделим. Преглеждай всяка книга, която е на разбираем за теб език и взимай всичко, което е на староангаракски. После ще ги видя.

Къщата беше огромна, но бе направена такава по-скоро да внушава преклонение, отколкото заради действителна необходимост от толкова голямо пространство. Много от стаите на горния етаж дори не бяха обзаведени. Въпреки това ни трябваха седмици, за да претърсим всичко. Домът на Торак беше почти колкото двореца на Анхег във Вал Алорн.

В началото Белдин много се вълнуваше, когато откриваше книга или свитък на староангаракски, но те се оказаха копия от „Книга на Торак“. Повечето от жителите на Ашаба бяха гролими, а всеки гролим по света притежава копие от Библията на ангараките. След първите няколко пъти, когато се втурваше по стълбата към преддверието, размахвайки новата си находка във въздуха, аз седнах до него и търпеливо му показах няколко букви от староангаракската азбука. След това той вече можеше и сам да разпознава копията от „Книга на Торак“ и да ги отхвърля.

Най-после на втория етаж открихме библиотеката на Торак и прекарахме в нея дълго време. Книгите в университета на Тол Хонет или пък в този на Мелсена едва ли надхвърляха по брой значително тези тук.

На двама обикновени учени сигурно ще са нужни десетилетия, за да прегледат всичко, но ние с Белдин имахме някои предимства. Можехме да установим съдържанието на книгата без много-много да се ровим в нея.

Най-накрая преровихме и последния ред. Претърсвайки за пореден път един от ъглите, Белдин яростно захвърли книгата, която преглеждаше, на пода и руга в продължение на близо четвърт час.

— Това е абсурдно — ръмжеше той. — Тук трябва да има копие!

— Може и да има — съгласих се. — Но не мисля, че ще го открием. Тук със сигурност се е разпореждал Зедар, а той е майстор на криенето. Доколкото ни е известно, оракулите се съдържат в някаква друга книга или пък в дузина други книги — страница тук, страница там. Може някъде да има събраното копие, но едва ли ще е оставено на открито. Вероятно е маскирано или под пода или пък в стената на някоя от стаите, където вече сме търсили. Не мисля, че ще имаме късмет, братко. Можем да прегледаме и долния етаж ако искаш, но според мен си губим времето. Ако тук наистина има копие и Зедар го е скрил, ние няма да го намерим. Познава ни твърде добре, за да намисли как да ни се противопостави.

— Сигурно си прав, Белгарат — призна мрачно той. — Хайде да разпердушиним и долния етаж и да си вървим. Тук вони и имам нужда от чист въздух.

Така прекратихме търсенето и се върнахме у дома. Оставаше ни да се водим по нашите пророчества без помощта на Торак.

Аз си отпуснах обещаната ваканция, но след около месец започнах да се отегчавам. Потеглих към Сендария да видя какво става с Поулгара и да й кажа за малката ни експедиция до Ашаба. Тя беше направила от Гелан бъчвар в градчето Селин, Северна Сендария. Наследникът на Желязната хватка прекарваше времето си в изработването на бурета и бъчонки. Когато беше свободен, излизаше с една малка блондинка, дъщеря на местния ковач.

— Сигурна ли си, че тя е подходяща? — попитах Поул.

— Да, татко — въздъхна тя със страдалчески глас.

— Всъщност колко неща са ти известни, Поул? Нищо при Мрин или Дарин не подсказва какви да са момичетата. Поне аз не съм виждал такова нещо.

— Аз имам инструкции, татко.

През следващите години бродех из Западните кралства, наглеждайки семействата, за които се грижех от векове. Ангаракското нашествие в Алгария и последвалото клане на алгарски добитък едва не доведе Западните кралства до икономическа криза. Минаха поколения преди отново стадата да се появят в Мург. Толнедранците потънаха в дълбока скръб, но практичните сендари намериха решение на проблема. Цяла Сендария се превърна в огромна свинеферма. Свинското определено е по-добро в сравнение с говеждото. Предполагам, че при добро желание и говеждото може да се осоли или опуши, но алгарите не си правеха труда за това. В Алгария няма много дървета, затова и съчките, необходими за опушването, не се намираха лесно. Сендарите нямат подобни затруднения, затова цели кервани с каруци, пълни с пушена сланина, бекон и наденици скоро загромоляха по всеки от главните толнедрански пътища из всички Западни кралства.

Когато минах през Арендия по пътя си на север, след посещение в Тол Хонет, където се извиних на Ран Борун и генерал Керран за поведението на дъщеря си, там още поддържаха крехкия и нестабилен мир. Стигнах Во Мандор през есента на 4877 г. и изкарах една чудесна зима с моя приятел барона. Наистина харесвах Мандор. Той имаше първично чувство за хумор, което е рядкост за Арендия, пък и кухнята му беше превъзходна. Качих няколко кила тази зима.

През пролетта на следващата година барон Уилдантор дойде от Астурия на посещение. Приятелството, което възникна между двамата по време на Битката при Во Мимбре, се беше задълбочило и сега бяха почти като братя. В добавка на това дръзкият червенокос Уилдантор беше превърнал нашето малко обединение в голяма партия, което много ме зарадва. Когато една нощ се застояхме до късно, наслаждавайки се на спомените си, Белдин най-сетне ме откри. Беше великолепна пролетна нощ и аз бях отворил прозорците на спалнята си на третия етаж, за да влезе ухаещият на цветя пролетен бриз. Познатият синьоглав ястреб се появи от мрака, кацна на перваза и отново се превърна в гърбавия ми брат.

— Търся те под дърво и камък — изхърка той.

— Тук съм от шест месеца. Да не се е случило нещо важно?

— Открих къде Зедар крие тялото на Торак, само това.

— Само това?! Та то е от голямо значение, Белдин. Къде е скривалището?

— Южен Ктол Мург, около петдесет левги южно от Рак Ктол. Има една пещера в планината и Зедар е потулил Торак в нея.

— Толкова близо до Ктучик! Да не е луд?

— Разбира се, че е луд. Винаги си е бил такъв. Ктучик обаче не знае, че е там.

— Ктучик е гролим, Белдин. Той може да усети присъствието на Торак.

— Не може. Зедар е използвал някои от хватките, на които ти го научи, преди да се обърне срещу нас. Затова Зедар е и толкова опасен. Той е единственият между нас, който е обучаван от двама богове.

— Как тогава ти ги откри?

— Чист късмет. Излезе от пещерата да търси дърва за огъня, а точно тогава аз прелитах над мястото.

— Сигурен ли си, че Торак е вътре?

— Ами, всъщност да, Белгарат. Влязох в пещерата, за да се убедя.

— Какво си направил?!

— Не се вълнувай, Зедар не знае, че съм бил там. Беше даже достатъчно мил сам да ме внесе вътре.

— Как успя да го постигнеш?

Той сви рамене.

— Превърнах се в буболечка, бълха по-точно. — Той се разсмя. — Това наистина е предизвикателство. Нямаш представа как се отразява на вътрешностите такава компресия. Така де, Зедар не е много чист тези дни и е изпохапан от бълхите, пък има и въшки. Скочих на главата му и се зарових в косата, докато се навеждаше да събира съчките. После се прибра обратно вътре и там на една равна скала лежеше старото Опърлено лице, целият скован в лед. Зедар пак му е сложил маската — сигурно от физиономията на неговия бог му се гади, също както и на цялото останало човечество. Останах на мястото си, докато Зедар легна да спи. Тогава го ухапах няколко пъти и заподскачах навън от пещерата.

Внезапно ме напуши смях и аз се разкисках. Просто не можах да се въздържа.

— Какво ти е толкова смешно?

— Че си го ухапал!

— Предвид обстоятелствата това беше най-доброто, което можех да направя. Не бях достатъчно голям, за да му смачкам главата. Но затова пък следващата седмица много ще го сърби скалпа. Ще се отбивам в пещерата от време на време, за да проверявам дали са още там. Малория пак се разпадна на малки части.

— Така ли?

— Когато светът разбра, че Торак го няма вече, в различни части на континента започнаха да се надигат движения за независимост. Старият император — този, когото Торак детронира — се е върнал на трона в Мал Зет, но това е само символично. Той има внук — Корзет мисля че му е името. Старецът го подготвя да обедини Малория. Канех се да се промъкна в двореца и да прережа гърлото на малкото чудовище, но Учителя много категорично ми забрани да го правя. Явно някой от наследниците на Корзет ще ни трябва. Така че предай всичко това на близнаците и на Поул. Аз се връщам в Ктол Мург. Смятам да попаса в главата на Зедар още известно време.

След тези думи Белдин отново се покри с перушина и отлетя.

На следващата сутрин се извиних на Мандор и Уилдантор за внезапното тръгване и потеглих на север. Имах намерение да отида в Селин и да предупредя Поул за тези разкрития, но не бях изминал и пет мили, когато чух тропота на галопиращ кон зад гърба си. Бях втрещен, когато разбрах, че това е генерал Керран.

— Белгарат! — изкрещя той още преди да ме е догонил. — Слава на Недра, че те настигнах преди да изчезнеш в дебрите на Астурианския лес! Ран Борун иска да се върнеш в Тол Хонет.

— Защо трябваше да праща тебе? — попитах аз, учуден, че един генерал на средна възраст се е обърнал на момче за всичко.

— Въпросът е много деликатен, стари приятелю. В Тол Хонет става нещо, което пряко те засяга. Императорът не желае дори да се мяркаш в двореца. Изпратен съм да те заведа на сигурно място и после да те оставя сам да решаваш. Негово Величество смята, че това е от онези неща, които един толнедранец не би проумял, но ти със сигурност можеш.

— Успя да раздразниш любопитството ми, Керран. Кажи ми поне някои подробности.

— Има един от рода на хонетите, който е завършен разбойник.

— Аз пък мислех, че всички са такива.

— Този е толкова лош, че даже фамилията се е отказала от него. Някои от делата му така вонят, че дори носовете на хонетите не могат да ги изтърпят. Та този Олгон е способен да стори всичко за пари. Върти сделки в най-изпадналите кръчми, където се събират джебчии и наемни убийци. Искахме да го държим под око, затова няколко наши агенти се промъкнаха по тези места и се сляха с постоянната им клиентела. Убедени сме, че там има и хора на драснианския посланик.

— Няма да изгубиш, ако се обзаложиш — съгласих се.

— Така е. Но накратко, преди няколко седмици някакъв нийсанец се срещна с този хонет Олгон. Каза му, че човекът, който го е наел, ще плати луди пари, ако те открие. А ако разбере къде се крие и лейди Поулгара, ще го отрупа със злато, ще го отрупа със злато.

— Поул не е в Толнедра.

— Бяхме сигурни в това, но хората на Олгон са пръснати навсякъде из Западните кралства. А също така той поддържа връзки с всеки крадец или престъпник от тази страна на укреплението.

— Защо ли някой от Нийсия ще се опитва да ни намери?

— Този, който го е наел, не е от Нийсия. Един от агентите ни е бил достатъчно близко и е дочул името му. Казва се Ашарак Мурга.

— Никога не съм чувал това име.

— Това е псевдоним. Но нашите разузнавателни служби имат натрупани цял куп папки с досието точно на този мург. Той използва още половин дузина имена, но има един рапорт отпреди двайсет години, който показва, че истинското му име е Чамдар. То говори ли ти нещо?

Стоях зяпнал срещу него няколко минути, после обърнах коня си и го пришпорих на юг към Тол Хонет.

Дванадесета глава

Двамата с генерал Керран едва не уморихме конете си, докато стигнем Тол Хонет. Сигурен съм, че Керран ме мислеше за полудял, докато не му разказах за предишните си срещи с амбициозния подчинен на Ктучик. Щом стигнахме Тол Хонет, веднага се упътихме към посолството на Драсния. Разузнавателните служби на Ран Борун бяха добри, предполагам, но нямаше равни на специалистите на Родар. Посланикът на Драсния беше решителен мъж на име Керал и не изглеждаше много изненадан, когато ни въведоха в тапицирания му в червено кабинет.

— Предполагах, че ще наминеш, Древни.

— Хайде да минем направо на въпроса, Керал — казах късо, пресичайки любезностите. — Какво знаеш за тоя приятел, който се подвизава под името Ашарак Мурга?

Керал се облегна назад, шляпвайки с пухкавите си ръце върху своя търбух.

— Беше много активен тук в Толнедра преди войната, Белгарат — все обичайните неща: шпиони, подкупване на държавни чиновници и други от този род. Имаше на разположение дузина мурги да му вършат черната работа. Както се полага, наглеждахме всички тях, но Ашарак не правеше нищо по-различно от останалите, та да се наложи да му обърнем особено внимание.

— Управлението ви в Боктор не направи ли връзката?

— Явно не е. Името на Ашарак присъстваше в рапортите ни, но беше в един куп с имената на всички други шпиони на мургите, затова и не направи впечатление. После Кал Торак нападна Драсния и нашето разузнаване трябваше набързо да се изнесе от Боктор. Целият им архив беше пренесен в Рива, но досиетата бяха струпани безразборно и напълно объркани. Това и обяснява защо рапортите не привлякоха досега вниманието върху името на Ашарак. Мургите продължиха да действат тук дори след затварянето на Южния път на керваните, ала с напредването на войната се изнесоха от страната.

— Добре, че са се махнали! — отбеляза Керран.

— Не, генерале, не е точно така — поправи го Керал. — Мургите прекалено се набиват на очи в Западните кралства. Вместо тях сега Ктучик използва дагаши и е много голямо предизвикателство да ги разкриеш. Успяхме обаче да попаднем по следите на един преди няколко месеца и мои хора започнаха да го наблюдават. Преди две седмици той се е срещнал с един, който приличал на сендар, но май не е бил наистина от тази раса. Мой агент е стоял достатъчно близо до тях, за да подслуша, че си говорели за заповедите, получени от Ашарак Мурга. Изпратих рапорт до временното ни главно управление в Рива и някакъв чиновник, малко по-наблюдателен от предишния, който е претупал кореспонденцията ми, най-сетне направил връзката. Прегледал досиетата на Ашарак, които се пазят от години, и открил документи, които препращали към архивите за Чамдар. Шефът на службите ме предупреди, а аз уредих тази информация да попадне при Ран Борун чрез неговите агенти. Известно ми беше, че наскоро си посещавал двореца, Белгарат, и имаше шанс императорът да знае накъде си поел след това. Знаех, че така ще е по-лесно, а и по-евтино, да накарам хората му да те открият, вместо да пращам моите.

Керран наблюдаваше Керал видимо разколебан.

— Започвам да се убеждавам, че вие работите по съвместителство, Ваше Превъзходителство — заключи той.

— Не го ли знаеше досега, Керран? — попитах аз. — Всеки драсниански посланик по света работи и за тяхното разузнаване.

Керал направи обидена физиономия.

— Така е, за да облекчим бюджета, генерале — обясни той. — Крал Родар е много пестелив владетел, а в този случай вместо две плаща само една заплата. Спестеното се натрупва след известно време.

Керран се усмихна.

— Съвсем по драсниански — промърмори той.

— Как онзи пропаднал човек, хонетът Олгон, се е набъркал във всичко това, Керал? — попитах.

— Съвсем наскоро разбрах и това, Древни. Един дагаши, когото наблюдаваме, напоследък се представя за нийсанец — бръсната глава, копринена роба и така нататък. Взе да се заседява дълго в кръчмата, където Олгон ходи редовно. Имах няколко агенти близо до Олгон, а бяхме сигурни, че наоколо се навъртат и толнедрански шпиони. Мнимият нийсанец включи и Олгон към хората, които търсят теб и лейди Поулгара.

Станах от мястото си.

— Май трябва да отида лично в тази кръчма и да поогледам Олгон. Къде точно се намира това място?

— В южния край на острова — каза Керран. — Но мислиш ли, че ще е разумно? Познават те доста добре, пък съм сигурен, че и този дагаши на Ашарак ще те разкрие.

— Мога да се маскирам, Керран — уверих го аз. — На никого и през ум няма да мине, че съм аз. — Погледнах го право в очите. — Нали не искаш да знаеш как точно го правя?

Той изглеждаше като насаден на пачи яйца.

— Не, със сигурност не бих искал да знам — отвърна.

— Така си и мислех. Керран, ще ми дадеш ли някой от твоите хора да ми покаже пътя? Вие двамата ме чакайте тук. Няма да се бавя.

Когато влезете в Тол Хонет, първото ви впечатление е, че в него има единствено палати и облицовани с мрамор прекрасни сгради, но, както и във всеки друг град по света, тук се срещат също бордеи и бедняшки къщи. Кръчмата, в която ме заведе шпионинът на Керал, беше определено занемарена и мръсна. Обичайната емблема, каквато имат подобни заведения, напомняше чепка грозде. Имам чувството, че всяка кръчма от Запада има същата емблема. Слънцето тъкмо залязваше, когато драснианският агент ми посочи вратата, а после потъна в сумрака на уличката. Промъкнах се в една воняща барака и приех образа на висок строен момък, облечен в дрипи. После, клатушкайки се леко, прекосих улицата и влязох в одимената и спарена кръчма. Тръшнах се на една пейка край разклатена маса и високо обявих:

— Ще пия една бира!

— Дай да ти видя най-напред парите — отегчено каза кръчмарят.

Порових пипкаво из джоба на мръсната си риза и измъкнах оттам толнедранско половин пени. Кръчмарят взе монетата и ми донесе бокал долнокачествена бира. Аз се огледах. Не беше трудно да разпозная Олгон. Беше сравнително най-прилично облеченият човек в цялото заведение и бе прикачил на лицето си онова арогантно изражение, което е дадено по рождение на всички хонети. Разполагаше се край една голяма маса в сепаре, близо до задната стена, а наоколо му се бяха събрали крадци и главорези. Лицето му беше подпухнало и с торбички под очите, каквото става обикновено след години разгулен живот.

— Всичко, което се иска от теб, Страг, е да кажеш, че си я видял на улицата — обясняваше разпалено той на някакъв злодей с пурпурен белег на бузата.

— Каква полза от това? — изфъфли Страг.

— Ако онзи не получи поне някакво потвърждение, че тя е в Тол Хонет, може да си прибере парите обратно в Тол Борун, а дори и в Арендия. Ще го загубим като клиент.

— Не знам за теб, Олгон — отговори Страг, — но аз си пазя кожата. Нямам намерение да лъжа дагаши и после да му прибера парите.

— Ти си страхливец, Страг — обвини го Олгон.

— Може и така да е, но съм жив. Видях какво направи дагаши на хората, които се опитаха да го изпързалят. Намери си някой друг да лъже или пък сам го направи.

Олгон се усмихна презрително.

— Е, добре — каза той на останалите мошеници около масата, — кой от вас иска да изкара половин сребърна марка?

Не се обади нито един доброволец. Явно дагаши имаше висока репутация в това долнопробно общество. Олгон огледа заплашително своите наемници и после остави въпроса да виси нерешен. Този кратък разговор разкриваше цяла вселена от неговия характер. До края на живота си няма да разбера как е могъл дагаши да повярва дори дума от онова, което Олгон му е казал.

Близо десетина минути ближех халбата, пълна с хладка и разводнена бира, когато вратата на кръчмата се отвори и един мъж с бръсната глава и нийсийска копринена роба влезе вътре. Тръгна направо към масата на Олгон.

— Имаш ли новини за мен? — рязко попита той.

— Всички мои хора са нащрек — отговори Олгон малко уклончиво. — Това ми струва много скъпо, Саресс. Не можеш ли да ми отпуснеш малък аванс?

— Ашарак не плаща предварително, Олгон — подигравателно рече човекът в копринена роба. — Той дава пари само при доставка на стоката.

Олгон измърмори нещо и другият се наведе през масата към него.

— Това пък какво беше? — попита той заплашително. Сега, както беше наведен, можех ясно да различа контурите на някакъв предмет с триъгълна форма, който беше прикачен на кръста му под робата.

— Казвам, че твоят Ашарак е стара лисица и иска да се измъкне без нищо — отвърна дръзко Олгон.

— Ще му предам това — натърти Саресс. — Вярвам, че ще е очарован.

— Не искам цялата сума, Саресс — продължи по-меко Олгон, — а само колкото да си покрия разходите.

— Гледай на тях като на инвестиция, Олгон. Ако откриеш жената, която търси Ашарак, той ще те направи богат. Ако ли пък не, просто ще си останеш бедняк.

После се обърна на пети и излезе от кръчмата.

Нещо не беше наред тук. Държаха се твърде демонстративно. Знаех, че маскировката ми не може да бъде разкрита, но беше твърде възможно Олгон или оня нийсанец да са разпознали някой от драснианските или толнедрански шпиони тук. Това, което наблюдавах, беше внимателно обмислено и умело изиграно, за да ги подведе. Започнах да се изпълвам с подозрение към цялата тази история. Изчаках още няколко минути. После станах и разбих чашата си в пода.

— Писна ми от тази помия — казах високо. — Ако искам да пия вода от реката, мога да отида при някой кей и да се налоча, без да плащам за това.

После напуснах демонстративно кръчмата. Продължих да се клатушкам, докато не се убедих, че никой не ме следи. После приех собствената си форма и се върнах в посолството на Драсния, тъкмо когато нощта падаше над Тол Хонет.

— Някой от хората ти виждал ли е наистина Ашарак? — попитах Керал.

— Досега не, Древни — отвърна посланикът. — Опитвахме се да проследим дагаши до неговия работодател, но той все успява да ни се изплъзне.

— Това не ме учудва. Никак не е глупав този дагаши — носи змийско жило. Когато се наведе над масата, го видях да се очертава под копринената му роба.

Керал подсвирна.

— Какво е това змийско жило? — попита Керран.

— Триъгълен нож за хвърляне — отговори Керал. — Дълъг е около петнайсет сантиметра и има много остър бръснач. Краят обикновено е намазан с отрова. Само най-високопоставените сред дагаши го използват.

— В това няма никакъв смисъл — избухнах аз. — Тези високопоставени дагаши са много скъпо платени. Защо му е тогава на Ашарак да плаща и на някакъв скитник. Започна доста силно да мирише на гнило около тази история. Някой дава много пари, за да ни накара да повярваме, че Ашарак е тук, в Тол Хонет, но аз няма да се убедя в това, докато някой не го види с очите си.

— Защо са му на Ашарак всички грижи и разходи само заради това? — Керран изглеждаше объркан.

— Защото иска да ме заблуди, че е тук, когато всъщност е на друго място — отговорих. Не го казах, но бях почти сигурен къде всъщност е Чамдар. — Е, добре — продължих, — аз търся Чамдар, докато той търси някой друг. Мисля, че има начин да го накарам да се върне в Тол Хонет, изплезил език от бързане.

— Какво мислиш да правиш, Древни? — попита Керал.

— Хората на Чамдар търсят Поулгара. Ще се постарая наистина да я намерят, при това тук, в Тол Хонет. Да вървим в двореца, трябва да говоря с Ран Борун.

Тримата се упътихме към императорския палат и почти веднага бяхме приети в императорските покои.

— Добър вечер, господа — посрещна ни Ран Борун, излегнат с лютня в ръка, по чиито струни подрънкваше. — Усещам, че нещо се задава.

— Имам нужда от помощ, Ваше Величество — казах.

— Само кажи каква.

— Този Чамдар, за когото сигурно вече сте чули, е гролимски свещеник, който върши мръсната работа на Ктучик.

Очите на Ран Борун се присвиха.

— Значи е много по-важен, отколкото си мислехме. Какво го води в Толнедра? Мислех, че случилото се във Во Мимбре окончателно е подрязало крилете на гролимите.

— Сигурно е така, Ваше Величество, но Чамдар не е обикновен гролим. Ктучик му възложи тази задача преди много време, а Чамдар има нрава на хрътка преследвач. Дъщеря ми се грижи за нещо, което е много важно и Чамдар от години се опитва да я открие. Толкова е обсебен от тази идея, че предполагам дори не е разбрал какво се случи при Во Мимбре.

— Защо търси тук тогава? Нали дъщеря ти не е в Толнедра?

— В момента не е, но мисля, че и Чамдар не е тук. Цялата история с пропадналия хонет е примамка, която цели да ме убеди, че Чамдар е в Тол Хонет. Определено иска да прикове вниманието ми тук. Сега обаче ще обърнем играта и аз ще го принудя да долети запъхтян в Тол Хонет, а Керал ще го държи под око.

— Как мислиш да постигнеш това?

— Керал ще накара хората си да пуснат лъжлива информация, която да стигне до ушите на Олгон. Ще ви бъда задължен, ако накарате агентите си да сторят същото. Кажете им обаче да бъдат особено внимателни. Хората на Чамдар вече не са мурги. Той използва дагаши. Мургите не са много умни, при това лесно се забелязват в тълпата. Дагаши са изключително умни и трудно се разпознават.

— Какви са тия дагаши?

— Членове са на полурелигиозен орден, основан във военния окръг Агара, Югозападен Ктол Мург, Ваше Величество. Те са преди всичко наемни убийци, но и много добри шпиони. Могат да ни причинят главоболия, защото не изглеждат като мургите.

— Как са го постигнали?

— Чрез кръстоски. Нийсанците им продават робини от цял свят, а мъжките рожби на тези робини се обучават и предават на ордена. Те са фанатично предани на старейшините. Много са опасни освен заради задачите, които изпълняват, и заради това, че са практически невидими. И тук стигаме до услугата, за която ви помолих.

— Какво мога да направя за теб, стари приятелю?

— Искам да наложите нова мода в женските прически.

Той примигна объркано.

— Не сменихме ли внезапно темата?

— Не съвсем. Вие сте виждали дъщеря ми. Няма как да не се съгласите, че има поразителна външност.

— Спор няма.

— Кое е първото нещо, което забелязахте у нея?

— Белият кичур в косата й, разбира се.

— Точно така.

Той изведнъж ми се ухили.

— Ах ти, стара лисицо — каза с възхищение. — Желаеш да напълня Тол Хонет с копия на Поулгара, нали така?

— Като начало, да. Искам да измъкна Чамдар оттам, където е в момента. Ще го накарам да потича малко наоколо, после ще задълбоча заблудата му. Ще уредя да му докладват, че са видели Поулгара по няколко пъти на ден, а в Тол Хонет ще е само началото.

— Щом Поулгара иска да изчезне, защо просто не си боядиса косата?

— Опита, но нищо не се получи. Боята не хваща белия кичур. Пада веднага от него, а Поулгара мие косата си поне веднъж дневно. Щом като не мога да я накарам да изглежда като всички останали жени, тогава ще направя така, че всяка тъмнокоса красавица в Западните кралства да прилича на нея. Тол Хонет е модният център на цял свят, така че ако дамите тук започнат да избелват по един кичур в косите си, останалите ще ги последват и след шест месеца тази мода ще е разпространена по целия свят. Като начало ще върна Чамдар в Тол Хонет, после ще обиколя съседните кралства и ще поощрявам дамите да следват новите модни тенденции. С този номер ще накарам Чамдар да се мята от покрайнините на Мориндланд до южната граница на Нийсия през следващите няколко години. И което прави замисъла още по-неприятен за Чамдар — дагаши искат заплащане за всяка информация. Чамдар ще плати скъпо и прескъпо за неверни данни. Ако не друго, поне ще го разоря.

Останах в Тол Хонет още месец, докато новата мода не плъзна навсякъде. Аз обаче не си направих труда да скрия, че съм в града. Ако агентите докладваха на Чамдар, че аз съм тук, появата на Поулгара би била много по-достоверна. Мразя да си признавам, че разговорът на Олгон със злодея Страг ме наведе на мисълта за това решение. Аз обаче я доразвих. Винаги доразвивам идеите на другите хора. Това някои наричат художествено майсторство, а други — плагиатство.

Точно в този момент от дългата си и пъстра кариера аз приех образа, който ми свърши добра работа през следващите пет века. Превърнах се в странстващ разказвач на приказки. Те винаги са добре приети в долитературните общества, а литературата не беше много широко разпространена по онова време.

Хората, които ме опознаха през последните пет века, мислят, че опърпаният ми вид се дължи на моята немарливост и безразличие към облеклото. Нищо обаче не е по-далече от истината от това предположение. Моделирането на този костюм ми отне много време. Ушиха ми го най-изкусните шивачи на Тол Хонет. Дрехите ми наистина изглеждат сякаш всеки момент ще се разпаднат, но всъщност са така умело направени, че са практически вечни. Кръпките по коленете на панталона ми са си чиста бутафория — под тях няма никакви дупки. Ръкавите на вълнената ми туника бяха с омазнени маншети, но това не бе резултат от дълго носене. Тъканта на туниката беше пропита с тази мазнина още преди да я облека. Въжената препаска си беше просто изблик на артистизъм, уверявам ви, а спуснатата ниско качулка правеше вида ми забележим и лесно запомнящ се. Към това прибавих здрава сива риванска наметка и торба за различните ми принадлежности. После загубих цял ден да споря с обущаря за обувките. Той отказваше да разбере защо не искам те да са излъскани и нови. Всъщност бяха чудесно изработени обувки, но изглеждаха така, сякаш съм ги намерил в някоя канавка. Целият костюм ми придаваше вид на скитник и аз не го промених съществено цели пет века.

От Тол Хонет тръгнах пеша. Най-напред скитащият разказвач на приказки не би могъл да си позволи кон, пък и той би бил голямо бреме, ако решах да се придвижвам по моя си бърз начин от място на място.

(Не бих правил тези подробни разяснения, но искам веднъж завинаги да разсея едно недоразумение. Независимо какво си мислят хората, аз не съм такъв повлекан. Дрехите ми изглеждат по този начин, защото аз желая така.

Изненада ли е за вас да откриете, че всъщност не съм скитник? Е, животът е пълен с такива дребни разочарования, не е ли така?)

Спрях край Во Мимбре по пътя си на север. Бях смаян, когато кралица Маясерана тутакси подхвана моята игра. Понякога недооценяваме арендите. Твърде лесно е да ги вземеш за глупави, но това не е точно така. Техният проблем е не толкова глупостта, а ентусиазмът. Те са емоционални хора и това изкривява тяхната преценка за хората и постъпките им. Прекрасната Маясерана схвана замисъла ми почти толкова бързо, колкото и Ран Борун и в косата й се появи бял кичур още преди залез слънце. Той много й отиваше и на следващия ден с удоволствие забелязах, че всички тъмнокоси дами в двора побързаха да последват новата мода. Блондинките много се цупиха, доколкото си спомням.

Докато пътувах на север, открих нещо за женската природа. Където и да спирах, дали в селце, малко градче или усамотена ферма, рано или късно някоя жена се приближаваше и ме питаше: „Каква е последната мода в двора? Колко дълги са роклите? Как си носят косата дамите там?“ Нищо не би могло да обслужи по-добре моя замисъл. Зад себе си оставях диря от бели кичури също като следата на черекски кораб при попътен вятър.

Внимателно избягвах фамилиите, за които се грижех през вековете. Хрумна ми, че Чамдар може да е достатъчно схватлив, за да осъзнае, че е способен сериозно да развали предсказаното от Мрин, ако успее да убие няколко възлови за историята наследници. Но моя първа грижа си остана да опазя Гелан, така че избягвах Селин, сякаш там върлува шарка.

Както се оказа по-късно обаче, опасността за Гелан не е била от физически, а от душевен характер.

Отправих се към Медалия в Централна Сендария. Срещу дребни монети разказвах шарени истории насред централния площад и посвещавах дамите в последните модни веяния откъм Тол Хонет. Преспивах из оборите и сайвантите в покрайнините на града. След като близо седмица вече кръстосвах надлъж и нашир Медалия, измъченият глас на Поул ме събуди посреднощ.

„Татко, имам нужда от теб.“

„Какво се е случило?“

„Имаме проблем. По-добре ела колкото се може по-скоро.“

„Какво става?“

„Ще ти кажа, когато дойдеш. Някой може да подслушва. Промени външността си.“

После гласът й се изгуби. Ето ти на тебе загадка! Поулгара е най-хладнокръвният човек на света, освен ако нещо не я извади от равновесие. Но почти нищо не може да я разтревожи, а този път наистина звучеше изплашено. Ето защо се надигнах веднага, изтръсках сламата от наметката си и незабавно напуснах Медалия.

Стигнах покрайнините на Селин още преди зазоряване, прерових паметта си за някоя подходяща дегизировка и се превърнах в плешив дебелак. После се отправих към работилницата, където обикновено Гелан правеше своите бъчви. Поулгара беше отпред и енергично метеше стълбището, без да се замисля колко рано беше всъщност.

— Къде беше досега? — подхвана ме тя, докато се приближавах към нея. Не зная как, но винаги успява да проникне зад дегизировката ми.

— Успокой се, Поул. Какво толкова те е подпалило?

— Влез вътре! — Тя ме въведе в работилницата. — Гелан още спи — прошепна, — но искам да ти покажа нещо. — Отведе ме до някакъв килер в дъното на помещението. Отвори вратата му и извади оттам дреха от рунтава кожа. Сърцето ми се качи в гърлото — беше изработена от меча кожа.

— От колко време е това? — прошепнах на дъщеря си.

— Не съм съвсем сигурна, татко. Гелан е някак отчужден и неуловим през последните шест месеца. Излиза почти всяка нощ и се прибира едва рано сутрин. Отпървом си мислех, че може би изневерява на Енала.

— Това жена му ли е?

Тя кимна и внимателно върна дрехата на мястото й в килера.

— Ела да излезем навън — пошушна. — Не искам да слезе долу и да ни завари пред килера.

Излязохме отново на улицата и тръгнахме към ъгъла.

— И така — започна разказа си тя, — майката на Гелан беше болна и аз денонощно стоях край леглото й. Сега вече е по-добре и едва онази вечер имах възможност да го проследя. Той слезе в работилницата и натъпка в една торба тази дреха. После се спусна край езерото и вървя покрай брега, докато стигна голямата клисура, обрасла с дървета, която е на около миля източно от града. Там вече имаше близо дузина други алорни, заобиколили голям огън в центъра на клисурата. Всички бяха облечени в мечи кожи. Гелан навлече своята и се сля с останалите. Съвсем ясно е, че е станал член на Мечия култ.

Започнах невъздържано да ругая.

— Такова поведение няма да реши нищо, татко — сряза ме студено Поул. — Какво мислиш да правиш оттук нататък?

— И аз не знам. Кой изглеждаше водач на това мило събиране онази нощ?

— Имаше един от тях с брада и расо на свещеник на Белар, който най-много говореше.

— Каза ли нещо съществено?

— Не мисля. През повечето време само повтаряше изтъркани стари лозунги от рода на: „Алория е една!“, „Проклети да са децата на Бога-Дракон!“, „Белар е нашият повелител!“

— Поул, ти трябваше да следиш отблизо Гелан. Как допусна да се случи подобно нещо?

— Изобщо не съм го очаквала, татко. Той беше толкова разумен.

— Този свещеник свързан ли е с местната алорнска църква?

— Не, доколкото забелязах, той не е от Селин.

— Как изглеждаше?

— Доста набит, но може така да ми се е сторило заради расото. Не успях много добре да видя лицето му. Брадата сякаш започваше направо от очите.

— Рус ли беше, имам предвид изглеждаше ли като повечето алорни?

— Не, беше много тъмен. Косата и брадата му бяха почти катранено черни.

— Това всъщност не е от голямо значение. Има много тъмнокоси драснианци и алгари. Редовно ли ходи Гелан при тях?

— Почти всяка нощ.

— Тогава довечера ще го проследя. Искам да зърна този облечен в кожа свещеник на Белар. Връщай се вкъщи, Поул. Ще стоя далече от работилницата на Гелан днес. Подозрителността всъщност крепи Мечия култ. Ако Гелан усети, че съм наоколо, може да реши да пропусне срещата.

Скитах се безцелно около Селин цял ден. Ушите и очите ми бяха отворени широко, но държах устата си затворена. Знаех какво търся, а да откриеш членовете на Мечия култ не е чак толкова трудно. Всички те са алорни, разбира се. Очите им постоянно шарят, те са нервни, подозрителни, напрегнати и маниакално предпазливи като всички глупаци, които имат чувството, че знаят някаква много важна тайна.

Изненада ме, че почти навсякъде в Сендария има параклиси на култа. Сендарите, независимо от каква раса произхождат, са твърде разумни, за да позволят да бъдат въвлечени в подобен фанатизъм.

Помотах се още по улицата, където беше работилницата на Гелан, докато най-накрая вечерта се спусна над Селин. Вече беше мръкнало, когато той крадешком се измъкна от вратата, нарамил конопена торба. Гелан беше към края на трийсетте и крехкото телосложение от неговото юношество беше отстъпило пред яките мускули на зрелостта. Явно сега пускаше и брада. Всички от Мечия култ носят бради по неясна за мен причина. Той се запъти надолу по улицата към езерото, а аз тръгнах в противоположната посока. Знаех къде отива, затова не смятах за необходимо да вървя по петите му. Излязох през една от другите врати на града, приех формата на бухал и стигнах мястото на срещата при дърветата четвърт час преди Гелан. Култистите, които вече бяха тук, се разхождаха тромаво с полюшване напред-назад около огъня. Сигурно си въобразяваха, че така походката им прилича на мечешката. Виждал съм немалко мечки през живота си и нито една не ходи по този начин. Всъщност е голяма рядкост да видите мечка, която се опитва да ходи, изправена на два крака.

Алорните скандираха в един глас обичайните лозунги. Малоумието явно доставя повече радост, когато е споделено, а няма нищо, което да е по-малоумно от Мечия култ. Никога не съм могъл да схвана смисъла от хоровата декламация, но тя сякаш винаги успокоява религиозните фанатици, от каквато и вяра да са те.

Когато Гелан пристигна, облечен в мечата си кожа, останалите култисти му се поклониха ниско и отново в хор занареждаха: „Вечна слава на риванския крал, Пророкът на боговете и Повелителят на Запада. Където ни поведе, натам ще тръгнем.“

Тайната, която ние с Поул бяхме запазили близо девет века, сега явно беше излязла наяве. Започнах яростно да цедя проклятия през кривия си клюн. Когато най-сетне овладях гнева си, внимателно проучих съзнанието на всеки отделен култист, присъстващ на сборището около новия си герой. Повечето от тях бяха обикновени алорни със замъглени умове, каквито винаги са запълвали редиците на култа. Двамина обаче не бяха такива. Успях да отделя думата „Кахша“ от мислите им, а това е планина в пустинята Агара, където е главната квартира на дагаши. Чамдар най-сетне беше успял да ме изпревари. Започнах отново да ругая невъздържано.

Не след дълго пристигна и свещеникът на Белар. Както беше ми казала и Поул, неговата рунтава брада покриваше почти цялото му лице, но не скриваше очите — косите очи на типичен ангарак. Как можеха Гелан и останалите алорни около огъня да са толкова глупави, та да не забележат това? Когато свещеникът в расо доближи огъня и успях да разгледам лицето му в светлината на огъня, аз започнах да кълна неудържимо.

Свещеникът на Белар, който напътстваше заблудения наследник на Желязната хватка, беше самият Чамдар.

Сякаш небесата се сринаха върху мен. Маскираният като нийсанец дагаши в Тол Хонет е знаел точно какво да прави. Чамдар не би хукнал към Тол Хонет или към която и да е друга точка на Западните кралства само заради грижливо подготвеното от мен модно ревю. През цялото това време Чамдар е знаел къде точно се намират Поул и Гелан. Бях пропилял повече от половин година да убеждавам дамите по целия Запад да подражават на най-характерната черта на Поулгара. Това се оказа напълно безсмислено. Този път Чамдар ме беше изпързалял!

„Най-добре е да дойдеш веднага тук, Поул!“ — предадох мисълта си почти шепнешком аз. Чамдар бе на не повече от шест метра под дървото, на което бях кацнал. За щастие тъкмо тогава говореше на култистите и не ме чу. Произнасяше благословията си за риванския крал, „който ще ни поведе към Южните кралства, където всеки, който срещнем, ще се обърне във вярата на Бога-Мечка.“

После започна да говори Гелан и аз не усетих нито зрънце от онази стигаща до самообезличаване скромност, която бе сред характерните черти на рода още от времето на принц Геран. Съвсем очевидно беше, че Гелан е повече от самоуверен. „Ето — провъзгласи той, — аз съм Божият пророк, чрез чиято уста говори провидението. Аз, Гелан, съм риванският крал, Повелителя на Запада, и призовавам Западните кралства да се предадат в моя власт. Аз ще водя, а вие ще ме следвате, и всички ангараки ще потреперят пред мен.“

Това продължи доста дълго и той още се самовъзхваляваше, когато Поул пристигна.

Само за да не съм несправедлив ще отбележа, че малоумието, в което изпадна Гелан, не беше по негова воля. Гарион може подробно да ви опише колко изкусно Чамдар умее да прониква и завладява нечие съзнание. Докато отрастваше във фермата на Фалдор, Гарион сигурно е виждал Ашарак Мурга почти всяка седмица, но му е било забранено да казва на когото и да било. Това е стар гролимски трик, който е разпространен в ангаракското общество дълго преди да се разцепи светът. Нелепостите, от които е изплетена религията на ангараките, задължително налагат гролимите да владеят и контролират съзнанието на масите. Сега като се замисля, си давам сметка, че всъщност всички религии практикуват това. С изключение на моята, разбира се.

Поулгара много разумно беше избрала формата на кафеникав бухал, когато дойде при мен сред клоните. Белите птици се забелязват твърде лесно в мрака. Тя кацна на дървото и се заслуша в самовъзхвалата на Гелан, без да пророни нито звук.

— Този, който се представя за свещеник на Белар, е всъщност Чамдар, Поул — прошепнах аз.

— Ето как изглеждал значи — отвърна тя с потропване на клюна. — А сега какво ще правим, татко?

— Надявах се на теб да хрумне нещо. Аз вече съм почти изчерпан. Чамдар държи Гелан под пълен контрол. Трябва да го освободим от него.

— Има едно нещо, което би могло да свърши работа — отвърна тя. Загледа се в Гелан с огромните си немигащи очи. — Искаш ли да се обзаложим?

— Целият ми живот е само залагане, Поул.

— Да, забелязала съм. Преди време във Во Вакюм използвах нещо, когато един астуриански шпионин се промъкна твърде близо до херцога. Чамдар обаче е гролим, така че вероятно има по-сигурни средства за защита. Ако Гелан е напълно под контрола на Чамдар, той няма да повярва и дума от това, което му разкажем за Учителя, нали?

— Вероятно е така. Какво си намислила?

— Тогава Чамдар ще трябва сам да се разкрие.

— И как смяташ да уредиш това?

— Просто ще направя така, че мислите му да се чуват. По този начин убедих васитския херцог, че новият му приятел не е това, което изглежда. Астурианският шпионин беше обикновен човек обаче. Този номер може и да не мине при гролим.

— По-добре опитай, Поул, иначе ще бъда принуден да причиня нещо много лошо на Гелан.

— Колко лошо, татко?

— Не е възможно да има наследник на Желязната хватка, който да е контролиран от Чамдар. Това е немислимо. Ще трябва да изрежа повечето от мозъка на Гелан. Вече няма да може да прави бъчви, но ще има деца.

— Не би могъл да му сториш това!

— Напротив, мога. Няма да ми е приятно, но се налага.

— Такава постъпка отива много далеч, татко.

— Имаме ли друг избор, Поул? И преди сме губили наследници. Родът е важен, не отделният човек. А родът не бива да е под диктата на гролимите.

Този разговор накара Поул да се концентрира още по-усърдно. Съществуват някои ограничения на възможностите, когато не си в собствената си форма, затова тя се спусна на земята зад дървото, на което бяхме кацнали, и прие човешки облик.

Аз обикновено съм малко шумен, когато използвам Думата и Волята — от чисто перчене, предполагам — но Поул винаги ги е употребявала с мярка. Дори да знаех приблизително какво се кани да прави, едва-едва успях да доловя нещо като полъх, когато тя освободи Волята си и промълви една Дума.

Гелан продължаваше да сипе глупости, разправяйки на култистите колко велик е всъщност, когато друг, по-силен глас го заглуши. Той заекна и после млъкна съвсем.

Гласът беше на Чамдар, но неговите устни оставаха неподвижни. Звукът излизаше сякаш от самата му глава и той явно не осъзнаваше, че мислите му вече могат да бъдат чути от всички. „Ктучик ще ме възнагради, ако убия този дръвник — размишляваше кънтящият глас, — но Торак ще ме възнагради още повече, ако планът ми проработи. Когато този малоумен алорн попадне изцяло под моя власт, ще го заведа в Рива и той ще може да завладее отново Ктраг Яска. После ще го окова и ще го завлека в краката на Бога-Дракон, за да му се поклони и му поднесе проклетия камък в знак на пълното си подчинение. Такава заслуга непременно би трябвало да бъде богато възнаградена. Ще стана четвъртият ученик на Бога-Дракон, при това най-любимият. Аз ще съм първият му ученик, а Ктучик, Урвон и Зедар ще трябва да ми се подчиняват напълно. Моят подарък ще направи Торак Повелител на света, пък аз ще съм негова дясна ръка, докато трае Вечността. И това ще е съвсем заслужена награда.“

Съвсем ясно чух звука, когато владичеството на Чамдар над съзнанието на Гелан се пропука. И преди бяхме получавали някои доказателства, че Гелан има доста посредствен талант, но гласните размишления на Чамдар бяха достатъчни, за да го върнат към здравия разум. С огромно усилие той освободи съзнанието си и действителността се стовари над него с огромна сила, когато си даде сметка какво всъщност става. Звукът от това беше ужасяващ.

И понеже беше алорн, реакцията на Гелан можеше да бъде предвидена до най-малките подробности. Той се устреми към втрещения гролим с пламтящи очи и желание да убива.

— Какво ти става?! — гласът на Чамдар се изви до писък.

Юмрукът на Гелан беше единственият отговор. Ударът, който той стовари върху подчинения на Ктучик, можеше да повали и вол.

Няколко пъти размишлявах колко съществено би се променил ходът на историята, ако Гелан носеше брадва през онази нощ. Но като погледна по-напред във времето си давам сметка, че това всъщност е било за добро.

Чамдар отстъпи назад, очите му се изцъклиха и неговата Воля се изпари. Той тежко падна на земята, а няколко от псевдоалорните се втурнаха да защитят своя господар. Тъкмо се бях приготвил да се намеся, но останалите култисти ме изпревариха. Те се бяха клели във вярност на Гелан, а това е религиозен обет в Мечия култ. Всички се скупчиха около двамата дагаши. Объркването обаче даде шанс на Чамдар да дойде на себе си и да се измъкне. Той се пренесе в края на гъсталака, сдоби се с крила и отлетя нанякъде в нощта.

— Ние сме измамени! — изрева Гелан. — Това не е свещеник на Белар!

— Какво да правим сега, о, Пророче на Бога? — безпомощно попитаха култистите.

— Не ме наричайте повече така! — изкрещя им Гелан. — Не съм никакъв пророк. Всичко това е било заблуда, а аз обезчестих името си! — той смъкна мечата кожа от гърба си и я хвърли в огъня. — Мечият култ е лъжа и измама. Повече не желая да участвам в тях!

— Да открием лъжливия свещеник и да го убием! — извика един здравеняга и понеже бяха алорни, се втурнаха да изпълняват неговия призив. Пръснаха се измежду дърветата наоколо и търсиха близо час и половина, но през това време Чамдар вече беше много далече. Най-сетне се отказаха и се върнаха около огъня.

— Какво ще правим сега, Ваше Величество? — попита едрият алорн.

— Най-напред забравете това „Ваше Величество“! — отвърна Гелан. — Аз не съм ривански крал, затова не ме наричайте повече така. — Той изопна рамене. — Искам да се закълнете, че нито дума за това няма да изпуснете. Оттук насетне аз съм просто Гелан бъчварят и нищо повече! Ще се закълнете ли?

Естествено, че се заклеха. Какво друго им оставаше?

— Сега си вървете вкъщи при семействата! — нареди им той. — Забравете тази мръсна работа, заживейте отново собствения си живот и никога не споменавайте за кошмара, който преживяхме.

— Ами този гролим? — настоя войнственият юначага. — Този, който се правеше на свещеник на Белар?

— Семейството ми ще се справи с него — отговори Гелан. — Сега си вървете по къщите.

Щом всички се разотидоха, наследникът на Желязната хватка се похлупи по очи на земята и заплака неудържимо от срам и разкаяние.

Тринадесета глава

Когато Гелан си върна отново здравия разум, той беше толкова обзет от вина, че едва говореше.

— Как съм могъл да бъда такъв глупак, дядо? — изхлипа той. — Аз съм низък и недостоен да нося това име! Предадох всичко, за което се борим!

— О, я стига! — казах му. — Това вайкане нищо няма да реши.

— Кой беше този човек, дядо?

— Името му е Чамдар, той е гролим. Не можа ли да разпознаеш по очите му, че е ангарак?

— Тук е Сендария, татко — обърна се Поул към мен. — Хората не обръщат толкова голямо внимание на расата.

— Може и така да е, но Гелан би трябвало да знае, че никой, който има ангаракска кръв, не може да бъде свещеник на Белар. — Погледнах сурово внука си. — Как успя така изцяло да те подчини?

— С ласкателства — отвърна Гелан със самообвинение в гласа. — Понякога ми се ще леля Поул никога да не ми беше казвала кой всъщност съм аз. Това много помогна на гролима да завладее душата ми.

— Какво общо има твоята личност с това? — попитах.

— Тук в Селин не съм кой знае колко важна личност, дядо. Хората, които идват да купуват бъчви, гледат на мен като на прислужник. Когато през войната с мама и леля Поул бяхме в Крепостта и Кал Торак я обсади, хората се отнасяха към мен с огромно уважение, защото знаеха, че съм ривански крал. В Селин съм един от многото търговци. Кой ти уважава един прост бъчвар? Когато някой пивовар или търговец на вина започне да се пъчи, започвам да си повтарям кой всъщност съм аз. Това ме спасява от чувството, че съм дребен и незначителен занаятчия. Затова гролимът така лесно ме улови в капана си.

— Ти не си му казал кой си, нали?

— Той вече знаеше. Един ден дойде в работилницата, поклони ми се дълбоко и ме приветства като ривански крал. Каза ми, че е свещеник на Белар и поличбите са му посочили кой всъщност съм аз. Откакто бяхме напуснали Крепостта, никой повече не ме беше наричал „Ваше Величество“. Това ме прониза право в сърцето.

— Така става обикновено, Гелан — казах му. — Много повече хора, отколкото можеш дори да си представиш, са станали жертва на своето високомерие.

— Високомерие?

— Или прекалена гордост, ако предпочиташ. Това означава толкова да си обзет от мисълта за собственото си величие, че здравият разум да замлъкне. Речта, която дръпна тази нощ, беше много показателна за твоето състояние. Ти не си първият, заразен от тази болест, а вероятно няма и да си последният. Как успя Чамдар да те въвлече в Мечия култ?

— Постепенно ме омота. Най-напред само говореше, че трябва да се върна в Рива и да се възкача на трона. Твърдеше, че цяла Алория чака този миг.

— Това може и да е така, Гелан — каза му Поул, — но Алория не знае, че те чака. Ние укривахме името и рода ти дълго време.

— Той знаеше всичко за мен.

— Естествено — отвърнах аз. — Гролимите имат свои пророчества. Можехме да те скрием, но не и да запазим в тайна твоето съществуване. Чамдар вече три века преравя целия свят кътче по кътче, за да търси семейството ти.

— Ще го убия! — яростно каза Гелан, протягайки ръце, сякаш искаше да стисне гърлото на Чамдар.

— Не — спрях го аз, — ти няма да направиш това. Чамдар е моя грижа, не твоя. Гледай да не се показваш много-много. Сега незабавно се връщай в града и започвай да си събираш багажа. Тримата с жена ти и леля ти ще се скриете в най-затънтеното място, което можем да открием с Поул. — Замислих се за миг. — Във Вал Алорн да речем.

— Не говориш сериозно! — възпротиви се Поул.

— Вал Алорн не е чак толкова зле, Поул. При това Чамдар няма да може да скрие расата си от череките, както направи в Сендария. Череките са руси, а с тази черна брада и дръпнати очи Чамдар ще изглежда като бяла врана по улиците на Вал Алорн. Крал Елдриг е обявил почетна награда за главата на всеки ангарак, открит в пределите на кралството му. Парите от нея не са за пренебрегване и карат череките да държат очите си отворени на четири за чужденци. Ще поговоря с Елдриг и двамата ще изберем някое село, където не живеят ветерани от войната в Арендия.

Гелан изглеждаше озадачен.

— Дядо ти и аз бяхме малко непредпазливи във Во Мимбре, Гелан — обясни му Поул. — Някой, който е бил там, може да ме познае. Череките приказват много, когато са пияни, а това се случва почти всяка вечер, доколкото съм забелязала.

— Нека уточним още нещо — обърнах се към Гелан. — Как точно Чамдар те включи в Мечия култ?

— Най-напред ме предупреждаваше да се пазя, защото много хора ме търсели и не всички приличали на ангараки. Каза, че единствените, на които мога да имам доверие, са алорните. После ми обясни, че в алорнските кралства съществува религиозен орден, който се е заклел да ме пази и да ме върне на мястото, което заслужавам — трона в Рива. Главата ми беше толкова замаяна от всичко това, че направих задачата му съвсем лесна. Казах му, че искам да се срещна с тези хора, които са ми толкова предани. Но той обясни, че на култистите е забранено да се разкриват пред някого, който не принадлежи към техния орден. Ще повярваш ли, че съвсем доброволно влязох в редиците на Мечия култ?

— Много внимателно е направлявал всяка твоя стъпка, Гелан — отвърнах. — Всеки път, когато си взимал на доверие думите му, неговата власт над теб е ставала все по-силна. Гролимите са много изкусни в убеждаването. Щом те е придумал доброволно да станеш член на култа, вече е бил способен да те накара да направиш всичко, каквото той пожелае.

— Наистина ли останалите алорни от Селин са членове на култа?

— Сигурно мислят, че са, но се съмнявам, че някой истински култист изобщо подозира за съществуването им. Култът няма много последователи тук, в Сендария. Тази малка група от Селин съществуваше изолирано, отделена напълно от останалите членове на култа. Обзалагам се, че Чамдар е прибавил от себе си някои правила, които изобщо не са част от култистката догма. Но за всеки случай ще трябва да говоря с алорнските крале. Май е време отново да поставим култистите на мястото им. — Огледах дърветата наоколо. — Чака ни работа. Хайде да се връщаме в града.

— Чакай малко, татко — каза Поул. — Чамдар е държал под пълен контрол Гелан цели няколко месеца. Искам да съм сигурна, че влиянието му е изчезнало напълно.

— Това не е лошо хрумване, Поул — съгласих се аз.

— Няма да боли, Гелан — увери го тя. После се доближи до него и взе дясната му ръка — онази с отличителните черти върху дланта — и я допря до белия си кичур. Очите й изведнъж добиха отсъстващо изражение, а тези на Гелан се разшириха. Имах чувството, че техните съзнания никога преди това не се бяха сливали по този начин. После Поулгара леко го целуна по бузата.

— Останали са само няколко незначителни следи, татко — каза тя, — но и те избледняват. Съмнявам се, че Чамдар вече би могъл да го застави да си вдигне пръста дори.

— Това е добре. Да вървим в града и да събираме багажа. Още утре сутрин тръгваме към столицата на Сендария. Ще открия някой черекски капитан на кораб и ще уредя пътуването ни до Вал Алорн.

— Сигурно ще трябва да минем през Бор? — с отвращение каза Поул.

— Това е най-краткият път, Поул, а искам да се върна обратно колкото се може по-скоро. Ще натикам Чамдар в миша дупка, а после ще го измъкна оттам за косата и ще приключа с него веднъж завинаги.

— Точно така! — пламенно се съгласи Гелан.

Не стана точно както си го мислех, разбира се. Ашарак Мурга имаше още важна работа на този свят. Неговата смърт обаче отвори съзнанието на Гарион и му помогна да достигне нивото, на което е в момента.

Въпреки това аз загубих няколко години в търсене на постоянно изплъзващия се гролим. Най-накрая, отвратен от всичко, се отказах и се върнах в Долината. Поул, Гелан и малкото им домочадие бяха отседнали в едно селце на около десет мили от Вал Алорн. Мястото беше безопасно, ако изобщо някое място по земята може да се нарече безопасно за наследника на Желязната хватка.

Докато аз издирвах служителя на Ктучик, Белдин се беше завърнал в Долината. Когато и аз най-сетне се прибрах у дома, една сутрин той дойде в кулата ми. Нарече ме какво ли не, все с нецензурни имена, когато му разказах как ме е изиграл Чамдар, но аз не се обидих. Вече сам се бях обругал с много по-страшни думи. Оставих го да говори разпенено и несвързано, докато не започна да се повтаря и го прекъснах.

— Какво става в Малория? — попитах.

— Помниш ли онзи млад човек от Мал Зет, за когото ти говорих преди? — попита той. — Внукът на стария император, когото Торак детронира, след като напусна Ашаба.

— Смътно си го спомням. Името му беше Корзет, нали?

— Така го кръстиха, когато се роди. Сега хората от Малория го наричат с много и различни имена обаче. Когато навърши четиринайсет, отстрани дядо си от управлението и се короняса. Той е почти толкова студенокръвен, колкото е и Торак. Представа нямам защо толкова се стреми към трона. Дори не е сядал на него. Цялото си време прекарва на седлото, защото е решил отново да обедини Малория. Континентът е затънал до колене в кръв. Корзет дори не си дава труда да пита хората дали приемат неговата власт. Просто убива всеки, който му се изпречи пред очите. Когато всичко това свърши, той ще има империя, но в нея няма да са останали много хора. За него обаче е по-важно, че най-после ще има пълна власт.

— Бих казал, че както вървят нещата, заплахата откъм Малория засега е незначителна — обобщих с радост. — Зедар още ли държи тялото на Торак в онази пещера?

— Поне беше там, когато наминах последния път. Прелетях отгоре на път за дома.

— Мургите занимават ли се с нещо, което да си заслужава вниманието?

— Укрепват стените на градовете си, това е всичко. Мисля, че чакат нападение.

— Защо ли пък ни трябва да ги нападаме? Всичко свърши при Во Мимбре.

— Мургите не се страхуват от нас, а от Ран Борун. След тези две опустошителни войни не са останали много от тях. Въпреки това обаче по земите им продължават да работят златните мини. Предполагам очакват Ран Борун да започне да къса големи парчета от Ктол Мург.

— Имаш ли представа какви ги замисля пък Ктучик?

— Нищо не знам. Доколкото ми е известно, той се е барикадирал в Рак Ктол. Урвон се е върнал в Мал Яска и също не помръдва оттам. Мисля, че случилото се при Во Мимбре е убедило ангараките да си дадат малко отдих.

— Хубаво. И аз имам нужда да си поема въздух. Имаш ли някакви планове занапред?

— Мисля да се върна в Южен Ктол Мург и да наглеждам Зедар. Искам да съм известен на мига, ако той реши да мести Опърленото лице.

След като Белдин замина, аз започнах да обхождам кулата си и да почиствам праха и мръсотията, трупани цели десетилетия. Не си правех някакви специални планове за подредба обаче. Обикновено си намирам по-интересни занимания, вместо да тичам с метлата нагоре-надолу.

Вече бях изкарал в кулата си близо месец, когато в една прекрасна утрин на късната пролет близнаците дойдоха при мен.

— Намерихме нещо твърде озадачаващо при Дарин, Белгарат — каза Белтира.

— Така ли?

— Там се споменават някакви „помощници“. Няма да са толкова значими като Водача или пък Повелителя на конете, но ще имат определен принос към делото.

— Ще ви помогна с каквото мога. Та какво е толкова озадачаващото в това?

— Доколкото схващаме, те ще са надраки.

— Надраки? — бях доста изненадан от този факт. — От къде на къде пък ангараките ще искат да ни помагат?

— Дарин не казва нищо по въпроса, а още не сме успели да намерим и съответния пасаж при Мрин.

Размислих няколко мига.

— Надраките никога не са обичали нито мургите, нито тулите — започнах да разсъждавам на глас. — Сега, когато Торак е повален в дълбок сън, те може да решат да действат на своя глава. Но не мога нищо да твърдя със сигурност, преди да съм се убедил с очите си.

— Тези „помощници“ още не са се появили — подчерта Белкира. — Пък и не знаем наследници на кои фамилии са.

— Може би сте на крачка от решението на въпроса. Но ако аз се размърдам малко, вероятно ще добия обща представа за настроенията на надраките.

— Това поне няма да ни навреди — съгласи се Белтира.

— Ще държа връзка с вас — обещах. — Дайте знак, ако намерите нещо в Мрин. Още няколко подробности може би ще ми помогнат да открия тези фамилии.

Нямаше нищо спешно и неотложно в тази задача, затова се отбих в Крепостта по пътя си на север и купих кон. Другите начини на придвижване изискваха по-голямо усилие, а точно тогава малко се бях отпуснал.

За няколко седмици стигнах Боктор, който драснианците възстановяваха с всички средства. Колкото и невероятно да звучи, Кал Торак им направи услуга като разруши всички техни градове. Алорните винаги строят безразборно, а улиците на града просто следваха първата попаднала козя пътека. Сега драснианците имаха шанса да започнат на чисто и наистина да направят архитектурен план на градовете си. Заварих Родар да се консултира с група архитекти. Те разгорещено спореха за булевардите, доколкото си спомням. Едната школа държеше на широки и прави улици. Другата пък предпочиташе тесни и криви сокаци, като неудобството от подобни улици те оправдаваха с мъглявото понятие „уют“.

— А ти какво мислиш, Белгарат? — попита Родар.

— Всичко зависи от това дали искате да построите още един Тол Хонет или пък нов Вал Алорн — отвърнах.

— Предпочитам Тол Хонет — каза Родар. — Толнедранците винаги са ни гледали надменно заради вида на нашите градове. Омръзна ми да ме мислят за старомоден.

— Имал ли си някакви контакти с надраките от войната насам? — попитах го.

— Не и официални. По границата се върти дребна търговия и както обикновено продължава да има търсачи на злато в планините на Надрак. Там златните залежи не са толкова богати и обширни като в Ктол Мург, но пък златото е достатъчно, за да привлича и авантюристи от други страни.

Това ми подсказа една идея.

— Мисля, че току-що реши един мой проблем, Родар.

— И как така?

— Трябва да пообиколя из Гар ог Надрак и ми се ще да не будя подозрение. Надраките сигурно са свикнали да виждат чужденци в тези планини, затова ще взема кирка и лопата и ще тръгна да търся злато.

— Много досадна работа е това, Белгарат.

— Само че аз ще намеря начин да я разнообразя.

— Не те разбирам.

— Златото изобщо не ме интересува. Истинската ми цел е да пообиколя наоколо и да поразпитам за това-онова. Инструментите само ще ми спестят въпросите какво правя там.

— Весело изкарване тогава — пожела ми той. — А сега, ако ме извиниш, трябва да строя град.

Купих инструменти и товарно магаре и тръгнах през голите тресавища към границата на Надрак. Беше ранно лято и обикновено сухите тръстики и треви бяха разцъфнали, така че пътуването мина много приятно.

Ангараките бяха претърпели такава решителна загуба при Во Мимбре, че техните общества на практика се разпаднаха. Край границата им вече нямаше никакви пазачи. Усещах, че съм наблюдаван, но магарето и инструментите обясняваха целта на моето посещение, затова надраките ме пропуснаха да мина без никакви пречки.

Следвах Северния път на керваните и най-напред стигнах до град Яр Гурак. Това е по-скоро миньорско поселище отколкото истински град. Разположен е по продължението на един кален поток, а повечето от къщите са набързо вдигнати постройки. Половината са дървени, а останалите — обикновени платнени шатри. Минавах оттам няколко пъти през последните пет века и не съм забелязал да се е променил съществено. Силк го навестява много често, а пътят на трима ни с него и Гарион за Ктол Мишрак, където Гарион се срещна с Торак, минаваше също през Яр Гурак. Никой не се заседява дълго в този град. Затова там няма и изградена урбанистична система, нито пък някой се главоболи да строи стабилни постройки.

Разпънах шатрата си в най-отдалечения край на калната улица и без много усилие се смесих с тълпата. Миньорските поселища в Гар ог Надрак са космополитни сборища и се смята за лош вкус да се задават прекалено лични въпроси. Не се разминаваше и съвсем гладко обаче. Все пак войната не бе свършила много отдавна. Но ако се изключат няколкото кръчмарски свади, всичко беше относително спокойно. Хората, които живееха в Яр Гурак, бяха златотърсачи, а не побойници. След като се задържах няколко дни и лицето ми стана познато на останалите, аз се превърнах в един от най-редовните посетители на кръчмата. Тя беше център на онова, което минаваше за социален живот в града. Представях се за сендар, защото те са такава расова смесица, че странният ми произход и по-особените черти не биха предизвиквали въпроси.

Тъй като единствените прекупвачи на злато в околността бяха в Яр Гурак, то за златотърсачите беше много по-естествено да се заселят тук, отколкото да се пръснат из планините в групи от по двама-трима души. В тази част на света нямаше никакви установени закони и затова беше по-безопасно да си обкръжен от приятели — просто за всеки случай, ако си достатъчно голям късметлия и откриеш злато. Иначе все ще се намери някой, който да реши, че да откраднеш е много по-леко от копаенето.

Завързах познанство с един откровен и добродушен надрак, който се казваше Раблек. Беше се върнал в Яр Гурак за провизии, а после реши да се поразтъпче наоколо за някоя халба бира и приятен разговор. Миналата година бил в екип с един толнедран, но когато с ортака му се застояли в Мориндланд, някаква банда моринди съвсем неочаквано отсекли главата на неговия партньор. След като се поопознахме, той най-сетне направи предложението, което чаках от доста време. Седяхме в кръчмата и пиехме надракската бира, която има доста силен дъх на плодове, когато той ме погледна изпитателно през масата. Беше дългокрак момък с неравномерно окълцана черна коса и мръсна брада.

— Изглеждаш ми разумен, Гарат — каза той. — Какво ще кажеш да станем ортаци и заедно да търсим злато?

Забележете, че бях предпочел да използвам истинското си име. Правя го понякога. Псевдонимите могат да станат неудобни, особено ако си забравил точно кой от тях използваш в момента.

Хвърлих му бегъл поглед.

— Хъркаш ли? — попитах.

— Не съм сигурен. Обикновено съм заспал, когато това се случва. Никой досега не ми се е оплаквал, обаче.

— Тогава можем да опитаме — рекох. — Ако се види, че не ни бива да я караме заедно, винаги можем да развалим орталъка и всеки от нас да си хване пътя.

— Умееш ли да се биеш добре? Нямам намерение да си търся лесна плячка, нали разбираш, но може да ни се наложи да отбраняваме това, което намерим.

— Всъщност можеш да разчиташ на мен.

— Това ми стига. Делим ли поравно?

— Естествено.

— Е, речено-сторено. Защо пък да не опитаме тогава. Утре заран ще дойда при шатрата ти и тръгваме. Наситих се на цивилизация.

Успях да науча някои неща за Раблек по време на разговора ни. Бил е насила мобилизиран през последната война и е сред малцината оцелели след касапницата при Во Мимбре. Главата му работеше и той не пазеше мнението си единствено за себе си. Бяхме прекарали в планината вече няколко дни и той започна да става все по-откровен с мен. Това ми помогна да натрупам доста информация за него, пък и за останалите надраки. Той ме убеди, че всички надраки ненавиждат мургите и не изпитват по-топли чувства към малорианците. Раблек редовно плюеше ядно през зъби, колчем споменеше Кал Торак. Макар ортакът ми да не го каза направо и с много думи, аз останах с впечатлението, че е имал някакви търкания с гролимите в миналото. При това Раблек беше много бърз с ножа, когато някой го ядосаше. Ктучик може и съвсем да беше замаял мургите и тулите, но неговите гролими имаха в най-добрия случай само незначително влияние върху надраките. От това, което ми каза Раблек, разбрах, че вече едва ли някой гролим би се осмелил да тръгне сам из Гар ог Надрак. Раблек ми обясни, че съдбата на самотните гролими из горите и планините в тази най-северна част на Ангаракското кралство е все една и съща — изчезват безследно.

Колкото повече разговарях с Раблек, толкова повече проумявах загадъчния пасаж от Кодекса на Дарин. Ангаракското общество не беше така монолитно, както ни се струваше на пръв поглед. Ако някой в скоро време се отделеше, това със сигурност щяха да бъдат надраките.

После, ако щете ми вярвайте, но ние намерихме злато! Бяхме се качили в най-северната част на планината, недалеч от неуточнената напълно граница с Мориндланд и следвахме пътя на един буен поток, който кипеше и се премяташе през огромни камъни, оформяйки дълбоки водовъртежи от пенеста зелена вода. Точно в този момент усетих едно свое неподозирано досега качество, което ние с братята ми наричаме „талант“ — аз чувствах присъствието на златото! Огледах се наоколо — усещах го, че е тук някъде.

— Май вече пада здрач — казах на ортака си. — Защо не разпънем шатрите си някъде тук и да преплакнем няколко лопати пясък, преди да е мръкнало съвсем?

Раблек също се огледа.

— Не ми се вярва да открием нещо — каза той.

— Не можем да сме сигурни, докато не опитаме.

Той сви рамене.

— Защо пък не.

Оставих го той да открие първите няколко самородни къса злато. Не ми се щеше да оставяме ей така толкова много злато. Бяхме попаднали на богато находище от самородно злато, което потокът носеше надолу от самия извор и което стигаше до по-спокойните води, натрошено на дребен пясък.

На това място станахме много богати. Беше един от редките случаи в моя живот, когато съм бил наистина богаташ. Сковахме си груба барака и опоскахме веселото поточе от единия до другия край. Зимата дойде, но ние не помръднахме от мястото си. Вярно, не можехме да свършим много през този сезон, но нямахме намерение да се отказваме и да зарежем откритието си. Започна да вали сняг, а Раблек все повече разкриваше душата си пред мен през дългите зимни месеци. Натрупах още много информация от него през това време, а златото беше нещо като допълнителна премия.

После дойде пролетта, а заедно с нея и банда мориндимски мародери. Бяхме взели обичайните предпазни мерки и бяхме пръснали наоколо предупредителни знаци, че сме чумави, но разбойниците водеха със себе си млад чирак магьосник, който знаеше как да се оправи с тях.

— Тая работа не отива на добре, Гарат — каза мрачно Раблек, взирайки се навън през една цепнатина на стената. Към нас се задаваха двайсетина покрити с кожи мориндими.

— Няма да мине много и тези диваци ще ни правят компания в колибата.

И двамата имахме лъкове, разбира се, но зимният лов на сърни беше намалил значително запасите ни от стрели. Започнах да ругая.

— Доколко си склонен към необичайни решения, Раблек? — попитах го.

— Не и дотам, че да посрещна с отворени обятия двайсет мориндими.

— Аз ще се справя с тях. Но се каня да направя нещо, което не е съвсем обичайно. Само не се вълнувай.

— Ако успееш да прогониш тези зверове, мисля, че ще мога да се овладея някак.

Нямаше време за обяснения, пък и не можех да скрия от ортака си какво всъщност правя. Внимателно оформих образа на среден на ръст демон в съзнанието си и се преобразих в него.

Раблек отскочи назад, а очите му изскочиха от орбитите.

— Стой тук! — наредих му с гласа на демона, от който тръпки могат да те побият. — Не излизай навън и по-добре изобщо да не гледаш. Ще става още по-лошо.

После с трясък излязох през грубо скованата врата и се насочих към идващите насреща ми мориндими. Както вече споменах, мориндимският магьосник беше още неопитен и с жълто около устата. Би могъл да сътвори някое дяволче с размерите на мишка, но всичко останало беше много над неговите възможности. Само за да го огорча още повече, аз увеличих образа, който бях приел, докато не се превърнах в демон-лорд.

Мориндимите се пръснаха, крещейки от ужас. Както забелязах, магьосникът им бягаше най-отпред. Беше най-млад и затова тичаше най-бързо. Като се убедих, че не е останал нито един от нападателите ни, приех собствената си форма и се върнах в колибата.

— Кой си ти всъщност, Гарат? — попита с треперещ глас Раблек, когато прекрачих през останките от вратата ни.

— Аз съм твоят ортак, Раблек. Нали ти стига да знаеш това? Двамата с теб дойдохме тук, за да забогатеем. Защо тогава не се заемем с работа, преди да сме пропуснали ценната дневна светлина?

Той неудържимо взе да се тресе.

— Къде ми е бил умът през всичките тези месеци? Трябваше да те позная по името! Ти не си просто Гарат. Ти си Белгарат, нали?

— Не е кой знае какво, ортак — опитах се да го успокоя. — Това е само едно име все пак. Нали не съм ти сторил нищо лошо?

— Е, поне досега не си. — Той не изглеждаше много убеден. — Слушал съм много истории за теб, обаче.

— Мога да си представя. Повечето от тях са пропаганда на гролимите, ортако. Случвало ми се е от време на време в миналото да провалям някои техни планове и те трябваше да измислят тези небивалици, за да оправдаят собствените си провали.

— Наистина ли си толкова стар, колкото казват?

— Вероятно и по-стар.

— Каква работа те води в Гар ог Надрак?

Ухилих се насреща му:

— Желанието да забогатея, предполагам. Нали затова двамата с теб се натикахме в тази пустош?

— Тук си прав.

— Значи още сме ортаци?

— Нямам друг избор, Белгарат. Да не би и златото, което намерихме, да е плод на твоята магия?

— Не. Това е съвсем истинско находище на истинско злато. То си лежи тук и само нас чака да го съберем.

Той най-после ми се усмихна.

— Е, ортак, какво чакаме още, та не тръгваме да го събираме тогава?

— Защо пък не — съгласих се.

Четиринадесета глава

Златото има неудържимо примамлива сила — не говоря само за червеникавото злато на ангараките, което гролимите използват, за да купуват душите на хора като графа на Джарвик например. Към средата на лятото двамата с Раблек бяхме натрупали повече злато, отколкото можеха да носят конете ни, но ние продължавахме да пресяваме камъните и пясъка на буйния планински извор, все „за по още един ден“. Аз най-сетне успях да потисна ламтежа си за още повече, ала ми беше нужна седмица да убедя ортака си, че е време да тръгваме.

— Бъди разумен, Раблек — казах му. — Вече имаш повече злато, отколкото би могъл да изхарчиш през целия си останал живот. Ако пък се случи пак да стигнеш до просешка тояга, знаеш къде е мястото. По всяко време можеш да дойдеш и да си вземеш злато, колкото ти трябва.

— Просто мразя да оставям нещо недовършено след себе си — отвърна той.

— То няма да ти избяга, Раблек. Ще можеш да го откриеш всеки път, щом ти потрябва.

Знам, че всичко това звучи странно, но аз харесвах ортака си надрак. Той беше малко недодялан и грубоват, но и аз не съм ангел, така че двамата се разбирахме много добре. Той не се плашеше от работата, а когато слънцето залезеше и ние оставяхме инструментите настрана, можеше да говори с часове. Пък аз нямах нищо против да го слушам. Дълго след сблъсъка с мориндимите очите му гледаха диво, щом се обърнеше към мен, но и това го преживя. Ние наистина заприличахме на двама приятели, които са тръгнали да търсят късмет и богатство по света. И двамата забравихме, че всъщност би трябвало да бъдем непримирими врагове и да се избием, вместо да забогатяваме заедно.

Най-накрая сринахме колибата си, заличихме всички следи от работата си колкото се може по-добре и тръгнахме обратно към Яр Гурак.

— Какво ще правиш с парите си? — попитах своя ортак през нощта преди да стигнем занемареното миньорско селище.

— Ще ги вложа в търговия с кожи — отговори той. — В нея има много пари.

— Ти вече имаш много пари.

— Парите не значат нищо, ако не ги накараш да работят за теб, Белгарат. Не съм от тези хора, които ще се отпуснат и ще се охранят. Познавам търговци, които през година-две удвояват капитала си.

— Щом вече имаш повече, отколкото можеш да изхарчиш, защо ще си правиш този труд?

— Играта е такава, Белгарат — сви рамене той. — Парите са просто, за да поддържаш някакво ниво. Ще завъртя търговия с кожи не заради парите, а заради играта.

Това ми отвори очите и ми даде най-пълна представа за характера на надраките. Поне успях да схвана защо така ненавиждат мургите.

(Както и да е, много е сложно да се обясни.)

Двамата с Раблек пътувахме заедно до покрайнините на Яр Гурак. Не виждах никаква причина да се връщам отново в това грозно място. Нещо повече — имах много злато в дисагите на седлото и не исках разни любопитни хора да ги претършуват, докато спя.

— Добре си изкарахме, нали, Белгарат? — някак тъжно попита Раблек, докато още яздехме.

— Така си е, приятелю.

— Ако някога ти доскучае, мини да се видим. Планините винаги ще са си тук. Ще съм готов да тръгна на минутата, само ми дай знак.

— Остани си със здраве, Раблек — стиснах топло ръката му.

Границата на Надрак беше още без охрана и аз с облекчение влязох в Драсния. С изненада установих, че богатството ме е направило нервен и загрижен. Ама че странна работа! Когато бях беден скитник, можех да отида където си поискам без ни най-малко колебание. Сега, когато бях богаташ, цялото ми поведение се промени.

Пътувах из Алгария чак до края на лятото на 4881 г. и стигнах Долината, точно когато есента позлати всички листа. Този цвят напълно отговаряше на моето настроение и напомняше на товара ми в дисагите. Двамата с Раблек бяхме сложили плодовете от труда си в здрави конопени торби и на мен се паднаха четиридесет от тях. Трябваха ми часове, за да ги пренеса в кулата. На следващия ден стъкмих импровизирана леярна и претопих златото. Четиридесет торби може и да звучи внушително, но делът на златото в тях не беше кой знае колко. Когато накрая струпах в ъгъла чистия метал, купчинката изглеждаше разочароващо малка. Седнах насреща й и започнах неопределено да разсъждавам дали ще успея да настигна Раблек преди да е напуснал Яр Гурак. Още много злато беше останало неприбрано в нашия поток край границата с Мориндланд, все пак.

(Е, добре де, наистина съм алчен. Казвал съм ви какъв човек бях преди да започна да служа на Учителя. Някои неща не се променят, много съм разсъждавал по този въпрос през изминалите години. Оттогава насам много пъти ме е теглило да се върна при онзи безименен поток. А сетне, в студената сива светлина на утрото, разумът подаваше грозната си глава. За какво, в името на боговете, са му пари на човек като мен?! Ако наистина имах нужда от нещо, все можех някак да си го осигуря. Или пък да си го направя. Това във всички случаи е по-лесно, отколкото да копая злато. Но пък то изглежда толкова примамливо и е така вълнуващо да го откриваш!

През годините употребих няколко кюлчета от съкровището си, но повечето от него си стои още тук някъде.

Извинете ме за минутка, ще се поровя и ще се опитам да го открия.)

Около година след завръщането ми от Гар ог Надрак, Поул ме извести, че Енала, жената на Гелан, най-сетне е родила син. Бяха женени от двайсет години и Гелан вече наближаваше четиридесетте. Безплодието на Енала ни причиняваше много тревоги. Знаете колко важно беше това семейство за нас и можете да си представите какво ни е било. Сигурно не е трябвало да се притесняваме толкова, като се имат предвид силите, които бдяха над рода на риванския крал, но въпреки това не ни беше лесно.

Заминах за Черек, за да видя новия си внук и забелязах, че много прилича на баща си, когато той беше бебе. Това беше още едно потвърждение за работата на силите, които току-що споменах.

Забелязали сте сигурно, че в съзнанието си аз отдавна пренебрегвах тези омразни „пра-пра-пра“. За мен дългата поредица от малки момчета с пясъчноруси коси бяха просто внуци. Обичах всичките еднакво силно.

Поулгара обаче обичаше всяко едно от тях по различен начин — някои по-малко, други — повече. По някаква причина тя беше особено привързана към Гелан и бе дълбоко покрусена от смъртта му през 4902 г., точно деветстотин години след убийството на крал Горек. Близнаците смятаха, че тази годишнина е твърде значима и преровиха ред по ред Мрин, за да открият какво точно е скрито зад нея. Мълчаливият приятел на Гарион обаче ни показа какво точно означава тя — мълчание.

Не мисля, че някой от нас има точна представа колко страдаше всъщност Поулгара през тези сякаш безкрайни векове и многочислени загуби, които преживя. Моята грижа беше за рода, а не за отделните негови представители. Отношенията ми с наследниците бяха повърхностни и случайни и смъртта им не ме огорчаваше много. Приемах твърде философски всяка поредна загуба. Бях се примирил с обстоятелството, че хората се раждат, порастват и умират. Всеки, който живее по-дълго от обичайното, преживява смъртта на своите близки. Но положението на Поул беше съвсем различно. Тя беше твърде емоционално обвързана с всяко едно от тези малки момчета и преживяваше драматично загубата им през дългите девет века. А със скръбта никога не може да се свикне.

Върнах се в Черек след кончината на Гелан и този път се вгледах много внимателно в неговия син. После с въздишка се оттеглих. Не беше онзи, когото чакахме.

Годините бавно се изнизваха по определения си ред, а в Запада още беше тихо и спокойно. Гибелното поражение при Во Мимбре беше усмирило ангараките и те ни бяха оставили на мира. Чамдар все още обикаляше наоколо, но не правеше нищо по-особено, за да привлече вниманието ми. Бях сигурен, че няма да се появи в Черек, за да притеснява Поулгара. По правило череките бяха най-примитивните алорни, първообразът на своята раса. Драснианците бяха установили макар и повърхностни отношения с надраките, алгарите се отнасяха с търпимост към тулите, но череките твърдоглаво отстояваха расовите си предразсъдъци към всички ангараки. Често съм се опитвал да им обясня защо понякога предразсъдъците не са препоръчителни, но не ми се вярва това да е достигнало до съзнанието дори на някои от тях. Според мен причината за това е, че Белар ги пое най-напред. Не ме разбирайте погрешно. Аз харесвам Белар, но боговете са ми свидетели, че той е голям инат! Понякога даже си мисля, че в неистовата ненавист на череките към всички ангараки има значителна негова намеса. Това обаче в случая ни вършеше работа, защото държеше Чамдар далече от Поулгара.

Третата династия на Боруните продължаваше да властва. Това също доста ясно подсказваше за събитията, които назряваха. Мрин беше много категоричен по въпроса, че Пратеника на боговете ще има за съпруга принцеса от династията на Боруните.

Положението в Арендия обаче взе да се влошава. Мирът между Астурия и Мимбре, който бяхме скрепили с брака на Маясерана и Кородулин, започна да се разпада главно заради това, че мимбратите отказваха да признаят благородническите титли на астурианците. Това обиждаше докачливите астурианци и през петдесети век се случиха някои много грозни сблъсъци.

Благоденствието отново се възцари в Сендария, когато годишната продажба на алгарски добитък в Мург беше възстановена. Търговията на Острова на бурите се върна в предишните си граници, но все още в град Рива не се допускаха чуждестранни търговци. Улгосите изобщо не се промениха, но те изобщо не се променят. Толнедранските принцове на търговията от Тол Хонет видяха добър знак в участието на Улго във войната срещу Кал Торак. Решиха, че това ще накара улгосите да отворят още повече пазарите си. Те обаче се върнаха обратно в Пролгу, спуснаха се в пещерите и хлопнаха вратата зад себе си.

Нийсанците ставаха все по-мудни, защото тяхната икономика разчита основно на търговията с роби, а когато няма битки, няма и нови поробени. Нийсанците редовно се цупят, когато настане по-продължителен мирен период.

Корзет отчасти завърши обединението на Малория. Той остави на сина си една почти възстановена империя. Но работата по спояването на отделните части беше свършена предимно от малорианската бюрокрация, която подчини всички поданици на правителството.

Кел, също като Улголанд, не се промени.

Тъй като не се случваше нищо съществено, аз имах възможност да се върна към изследователската си и научна работа и установих отново нещо, което винаги ме е вбесявало. Ако дълго съм отсъствал, необходим е определен период от време, за да се настрои мисълта ми отново за научна работа. Тя изисква много усилия и ако само за малко я изоставиш, трябва да започваш всеки път почти отначало. Това се повтаря винаги, ето защо се дразня, когато нещо ме откъсне от моите основни занимания. А те все пак са най-важни. Продължителният период на мир и спокойствие ми позволи близо триста и петдесет години да се занимавам без прекъсване с научна дейност и аз успях да завърша много от трудовете си.

(Предполагам едва ли държите да прекъсна разказа си и да ви дам обширно разяснение на няколко научни теории или пък за принципите на литературната критика. Съмнявам се да искате точно това. Затова нека оставим настрана тези мои занимания и да се върнем към темата, която съм подхванал.)

Мисля, че беше някъде около средата на петдесет и трето столетие — 5249 или 5250 г. — когато сложих последната точка на един от трудовете си, върху който бях работил близо двадесет години. Затова реших, че няма да е зле да прекъсна за малко и да се поогледам наоколо. Промъкнах се в Ктол Мург и проверих какви ги върши Ктучик. Само погледнах — нищо повече. Изглеждаше твърде зает с различните си забавления — някои доста противни, а други направо гнусни — и аз реших да не го прекъсвам.

После се спуснах на юг към Рак Ктол, за да се опитам да открия пещерата, където Зедар криеше своя изпаднал в кома Учител. Не се лутах много в търсене, защото Белдин стоеше точно отсреща, най-отгоре на един хребет отвъд каменистата клисура. Изглеждаше така, сякаш не е мръдвал от няколко десетилетия.

— Още ли не си убил Ктучик? — попита той, когато свалих перушината си.

— Белдин — отвърнах обидено и с мъка в гласа, — защо това е винаги първото, което ме питаш като се срещнем?

— Аз съм прост човек, Белгарат — отговори той, протягайки кокалестата си безформена ръка с удивителна бързина, за да сграбчи един непредпазлив гущер. После го изяде жив. — Да убиеш някого е най-простото решение на проблема.

— Невинаги най-простият начин да си решиш проблемите е и най-добрият — казах му. — Не, още не съм убил Ктучик. Близнаците откриха няколко намека в Мрин, че той ще ни е нужен по-нататък. А аз нямам намерение по какъвто и да е начин да нарушавам хода на предопределението. — Погледнах през клисурата. — Зедар още ли е в онази пещера с Едноокия?

— Не, напусна преди няколко години.

— Ти тогава защо продължаваш да седиш тук?

— Защото е много вероятно Торак пръв да усети, че се е появил Пратеника на боговете. Той ще ни даде знак, когато събитията назреят. Ще те уведомя, когато се срине планината отсреща.

— Имаш ли представа къде е Зедар сега?

— Не мога да знам всичко, Белгарат. Аз имам грижата за Торак, Зедар е твой проблем. Какво прави напоследък?

— Доказах, че три плюс три прави шест — отвърнах с гордост.

— И това ти отне три века? Аз бих могъл да ти го докажа и с шепа бобени зърна.

— Но не и по математически път, Белдин. Емпиричният подход не доказва нищо, защото изследователят може да е луд. Единствено чистата математика е сигурният подход.

— Ами ако обърнеш твоите изводи с главата надолу, няма ли тогава те да се променят?

— Вероятно не.

— Извинявай, братко, но вярвам много повече на емпиричните доказателства. Може и да лудвам от време на време, но аз получих някои отговори по пътя на опита, докато ти си блъскаше главата над колони от числа.

Свих рамене.

— Никой не е съвършен — отвърнах и се преместих от страната, от която духаше вятърът. — Откога не си се къпал?

— Не си спомням. Кога валя за последен път по тези места?

— Тук е пустиня, Белдин. Години могат да минат, без да капне нито капка.

— Така ли? И без това винаги съм смятал, че прекалено честото къпане изнежва тялото. Върви си вкъщи, Белгарат. Опитвам се да работя.

— Така ли? И с какво точно си се заел?

— Опитвам се да направя разлика между „правилно“ и „добро“.

— Защо?

Той на свой ред присви рамене.

— Просто ми е любопитно. Намирам си занимание за мисълта, докато чакам поредната баня. Върви да намериш Зедар, Белгарат, и не ми досаждай повече. Имам работа.

Ако трябва да съм откровен обаче, хич не ме интересуваше къде е Зедар. Състоянието на Торак отнемаше активността му. Обикалях из Западните кралства, наглеждайки фамилиите, за които носех отговорност през вековете. Лелдорините си стояха в Уилдантор и бяха ангажирани с разни чудатости, насочени срещу мимбратите. Баронът на Во Мандор, дядото на Мандорален, също беше зает в битки със своите съседи, които обикновено избухваха по измислен повод. Кланът на Хетар отглеждаше коне, готвейки се, макар и да не си даваше сметка за това, за идването на Господаря на конете. Дядото на Дюрник беше селски ковач. Релг пък беше религиозен фанатик, който през цялото време се възхищаваше на собствената си праведност и чистота. Нямах представа къде е родът на Тайба и това ми причини много безсънни нощи. Знаех, че нейното семейство е някъде по света, но напълно им бях изгубил дирите след нахлуването на толнедранците в Марагор.

Спрях в Тол Хонет преди да навестя Драсния и Черек. Винаги гледам да държа под око Боруните. В момента на трона беше Ран Борун XXI, който, както се оказа после, е пра-прадядо на Се’Недра. Говорил съм ви за обичая на толнедранците да се женят за братовчедите си, а Ран Борун XXI не правеше изключение от него. Кръвта на дриадите винаги излиза наяве при децата от женски пол, а мъжете от семейството обикновено са под чехъл. Мисля, че това е в кръвта им.

И така, пра-прадядото на Се’Недра беше към четиридесетте, когато посетих двореца. Жена му, Це’Лейн, имаше огненочервена коса и голяма власт в двора. Доколкото схванах, тя правеше живота на императора твърде вълнуващ.

Толнедранците продължаваха да поддържат заблудата, че името ми е някаква неизвестна алорнска титла, а учените в университета им съчиниха цяла теория за „Братството на магьосниците“, изцяло измислена и невярна. Някоя откъслечна забележка на Белдин или близнаците сигурно им е дала повод за това, а изобретателните учени са я разтеглили до размерите на теоретичен труд. Както се твърдеше там, ние бяхме нещо като религиозен орден. Един педант със силно въображение беше стигнал чак дотам да твърди, че враждата между мен и братята ми и учениците на Торак е резултат от зараждането на някаква схизма в ордена, което се било случило много, много отдавна.

Никога не съм си правил труда да оспорвам тези погрешни схващания, защото ми осигуряваха достъп до който и да е от Боруните, Вордюните или Хонетите, които от векове владееха трона. А това пести много време.

Беше зима, когато стигнах Тол Хонет и се представих в двореца. Зимите в Тол Хонет не са особено сурови, затова не ми се наложи да си проправям пътя към императорския палат през дълбоки преспи.

— Значи ти си Белгарат Древния? — попита Ран Борун, когато ме представиха пред него.

— Така ме наричат, Ваше Величество — отговорих.

— Винаги съм се чудил що за титла е това — каза той. Като всички от неговия род и той беше дребен мъж, а огромният трон го правеше да изглежда малко нелепо. — Кажи ми, Древни, титлата „Белгарат“ наследствена ли е или ти и предците ти сте избирани по някакъв признак?

— Наследствена е, Ваше Величество — отговорих. Е, това все пак не беше лъжа, зависи само какво се разбира под „наследственост“.

— Колко жалко — промърмори той. — Щеше да ми е много по-любопитно, ако всички тези Белгарат се избират по някакъв знак свише. Предполагам, че си тук, за да ми предадеш важни новини?

— Не, не е съвсем така, Ваше Величество. Минавах наблизо и си помислих, че ще е добре да ви се представя.

— Много любезно от твоя страна. Един от моите прародители е познавал един от твоите предци. Както ми казаха, това се е случило по време на войната с ангараките.

— Доколкото ми е известно, наистина е било така.

Той се облегна назад в тапицирания си с червено трон.

— Онова е било велико време. Няма спор, мирът е хубаво нещо, но войните са много по-вълнуващи.

— Мисля, че са твърде надценявани — рекох му. — Когато си на война, повечето ти време минава в придвижване от място на място или пък в очакване да се случи нещо. Повярвай ми, Ран Борун, има много по-добри начини да си запълниш времето.

Точно в този момент жена му влетя в тронната зала.

— Каква е тая идиотия? — попита с глас, който сигурно са чули чак в Тол Вордю.

— Коя идиотия по-точно, сърце мое? — попита спокойно той.

— Не е възможно да се каниш да изпратиш дъщеря ми на Острова на бурите в тая ужасна зима!

— Не е моя вината, че рожденият й ден се пада през зимата, Це’Лейн.

— Вината е колкото моя, толкова и твоя!

Той се закашля смутено.

— Риванците могат да почакат до лятото! — атакува отново тя.

— Според Съглашението тя трябва да е там на шестнайсетия си рожден ден, любов моя, а толнедранците никога не нарушават подписаните договори.

— Глупости! Ти винаги гледаш да се измъкнеш от споразуменията!

— Но не и от това. Сега по света цари мир и аз не искам с нищо да го нарушавам. Кажи на Це’Брон да си приготви багажа. О, между другото, да ти представя Древния Белгарат.

Тя ми хвърли само бегъл поглед.

— Много ми е приятно — отсече накратко. После отново продължи тирадата си, изваждайки хиляди причини, поради които точно сега било невъзможно за дъщеря й, принцеса Це’Брон, да пътува за Рива.

Реших да се намеся. Знаех, че принцеса Це’Брон не е онази, която очакваме, но пък не исках Боруните да нарушават с лека ръка Съглашението от Во Мимбре.

— Аз самият отивам към Рива, Ваше Императорско Величество — обърнах се към огнената малка женичка на Ран Борун. — Ако ми позволите, лично ще придружа дъщеря ви. Гарантирам ви, че ще е в безопасност и че към нея ще се отнасят с нужното уважение.

— Колко мило от твоя страна, Белгарат — бързо се намеси Ран Борун. — Имате нашето благоволение. Дъщеря ни ще е в сигурни ръце. Алорните по онези места много уважават Древния Белгарат. Лично аз ще следя приготовленията за пътуването.

Той се държеше много спокойно и уравновесено. Беше живял достатъчно дълго с жена си, за да знае как да овладява буйните й изблици.

И така, аз придружих Нейно Малко Императорско Височество, принцеса Це’Брон, до Острова на бурите за нейното ритуално представяне в тронната зала на риванския крал, както го изискваше Съглашението при Во Мимбре. Це’Брон беше също такава кибритлия като майка си и също толкова неискрена като своята праплеменница. Което не можеше да постигне с крясъци, тя го получаваше с крънкане. Доста ми се понрави.

Принцесата се цупи първите няколко дни от нашето пътуване на север и на мен най-накрая ми омръзна.

— Какво не е наред, млада госпожице? — попитах я по време на закуска четвъртия ден от заминаването ни от Тол Хонет.

— Не желая да се женя за алорн!

— Не се притеснявай за това — казах, — няма да ти се наложи да го правиш.

— Вие пък откъде сте сигурен?

— Кралят на Рива още не е дошъл, а и дълго занапред няма да се появи.

— Който и да е алорн може да се яви в Рива, претендирайки, че е наследник на Желязната хватка. Ще ме принудят да се омъжа за някакъв простосмъртен.

— Не, скъпа — успокоих я аз. — Най-напред, нито един алорн не би си позволил подобно нещо. И после — самозванецът няма да може да мине през изпитанието.

— Какво изпитание?

— Само истинският ривански крал ще изтръгне меча на Желязната хватка от стената в тронната зала. Самозванецът не би могъл да го мръдне оттам дори с ковашки чук. Сферата има грижата за това.

— Виждал ли си някога този мистериозен камък?

— Много пъти, скъпа, повярвай ми. Никой няма да те принуждава да се жениш за алорн.

— Защото сигурно не съм достатъчно добра? — избухна тя. Беше способна да се обърне точно наопаки само за миг.

— Това няма нищо общо с теб, Це’Брон — казах й. — Просто още не е дошло времето. Най-напред трябва да се случат много други неща.

Очите й се присвиха изпитателно. Сигурно се опитваше да открие някакво оскърбление в това, което току-що й бях казал.

— Е, добре — каза накрая нелюбезно тя, — хубаво тогава. Но ще гледам да си изпълниш обещанието, старче.

— Няма и да си помисля да те мамя, принцесо.

И така, аз откарах навреме принцеса Це’Брон в Рива, а придворните дами в Цитаделата я глезиха и приласкаваха с огромно внимание. Тя направи задължителната си поява в тронната зала и изчака полагаемите се три дни там, а после я отведох обратно.

— Нали видя, че не беше толкова страшно — казах й, когато вече бяхме стъпили на един от мраморните кейове в Тол Хонет.

— Какво пък, мисля, че наистина не беше. — После се засмя звънко, обгърна врата ми с тънките си ръчички и шумно ме целуна.

Изчаках в Тол Хонет, докато настъпи пролетта и после наредих на един черекски боен кораб да ме откара на север. Отбих се в Трелхейм да видя дядото на Барак, който беше също толкова огромен и червенобрад, какъвто щеше да стане и „Страховития Мечок“, а и почти толкова интелигентен. В Трелхейм всичко изглеждаше наред, затова се отправих към селото, където Поулгара бдеше над семейството на пра-прадядото на Гарион, още един на име Геран. Поул се изхитрява да пробута това име при всяко ново поколение. Изглежда е свързано с чувството й за приемственост. Този Геран тъкмо се беше оженил за една русокоса черекска девойка и всичко вървеше според очакванията ни.

Като минахме през обичайните поздрави и ритуали, присъщи на всяко семейно събиране, аз най-сетне успях да поговоря насаме с дъщеря си.

— Изглежда ще имаме проблеми с дриадската принцеса, когато дойде времето — предупредих я аз.

— Така ли? И какви по-точно?

— Принцесите не са много хрисими. Ние женим всички тези младежи за алорнски момичета, а алорнските жени са кротки и ведри. Дриадите в рода на Борун са всичко друго, но не и кротки. Те са властни, глезени и лукави. — Разказах й за принцеса Це’Брон и пътуването до Рива.

— Ще се погрижа за това, татко — увери ме тя.

— Сигурен съм, че ще го направиш, Поул, но мислех, че е редно да те предупредя. Предполагах, че риванската кралица може да ти се стори много послушна, но не вярвай и дума на това, което ти казва.

— Ще се оправя с нея, когато му дойде времето. Къде отиваш сега?

— В Драсния. Ще нагледам семейството на Водача.

— Толкова ли е назряло времето?

— Близнаците смятат, че часът наближава. Започват да виждат някои от предзнаменованията и поличбите. Предполагат, че това, което чакаме, ще стане през следващия век.

— И с това моята задача ще е изпълнена, нали?

— О, мисля, че все ще ти намерим някакво занимание след това, Поул.

— Много съм ти признателна, старче. Щом сме толкова близо, май ще е добре да помисля за преместването ни в Сендария, а? — Тя прямо ме погледна. — Мога да чета Дарин и Мрин като теб, татко, и знам къде ще се роди Пратеника на боговете.

— Май наистина е добре да се погрижим за това — съгласих се. — Щом си свърша работата в Драсния, ще се върна в Долината да поговоря с близнаците. Може да са стигнали до нещо по-конкретно. Сега не е време за грешки.

— Кога заминаваш за Драсния?

— Утре. Ще можеш ли да направиш от онзи черешов пай за закуска, Поул? Не съм опитвал плодовия ти пай близо век и много ми липсва.

Тя ме изгледа продължително.

— Твоите сладкиши са най-вкусните, Поул — казах, без дори да се усмихна. — Хрумна ми нещо — след като Пратеника на боговете се възкачи на трона, можеш да отвориш сладкарска работилница.

— Да не си си изгубил ума?!

— Нали каза, че оставаш без работа, Поул? Просто ти предлагам нещо.

Тя дори успя да се засмее.

На следващата сутрин тръгнах за Драсния. Дядото на Силк изнасяше стоки в чужбина, предимно подправки, и сътрудничеше на драснианското разузнаване. В това нямаше нищо необичайно, обаче. Всички драсниански търговци работят и за разузнаването. И тук всичко вървеше по мед и масло, затова се върнах в Долината.

Бях много изненадан, че не заварих близнаците, когато се прибрах у дома. Бяха ми оставили много загадъчна бележка — нещо за спешно събиране при Поулгара. Опитах се мислено да се свържа с тях, но по неизвестна причина не получих отговор. Избълвах няколко ругатни, колкото да се успокоя, и се упътих обратно към Черек. Цялото това сноване напред-назад взе малко да ми омръзва.

Стигнах Вал Алорн през късното лято и тръгнах към селото, където живееше семейството на Поулгара. Тя обаче не беше вкъщи. Вместо нея близнаците бяха поели грижата за домочадието й. Когато ги попитах къде е тя, отговориха ми доста уклончиво.

— Помоли ни да не ти казваме — каза Белтира с болезнена гримаса.

— Пък аз ви принуждавам да нарушите думата си — казах меко. — Е, хайде, вие двамата, изплюйте камъчето. Сега нямам време да претърсвам света тревичка по тревичка, за да я търся. Та, къде казвате, че е тя?

Те се спогледаха.

— И без това вече има голяма преднина пред него — обърна се Белкира към брат си. — Едва ли ще я стигне, така че можем да му кажем.

— Сигурно си прав — съгласи се Белтира. — Отиде в Нийсия, Белгарат.

— В Нийсия ли? Че защо?

— Поул си има свои начини да събира информация… и да получава инструкции също. Но ти така или иначе го знаеш, нали?

От доста време насам бях наясно, че Поулгара получава персонални инструкции. Но никога не ми беше хрумвало, че нейният източник е различен от моя. Кимнах с глава.

— Както и да е — продължи Белтира. — Поул получи предупреждение, че Ктучик се кани да продължи нещо, което Зедар е започнал в началото на петото хилядолетие. Той се е свързал със сегашната Селмисра и я убеждава да се присъедини към него. Поул беше инструктирана да отиде в Стис Тор и да я разубеди.

— Защо пък точно Поул? — попитах го. — Можеше и аз да се погрижа за това.

— Поул не ни каза никакви подробности — отговори Белкира. — Знаеш каква е понякога. Явно е нещо, което изисква женски подход.

— Ние не сме единствените, които разполагаме с пророчествата, Белгарат — напомни ми Белтира. — Селмисра си има свой начин да вижда в бъдещето. Тя и нейните предшественички винаги са се страхували повече от Поулгара, отколкото от теб. Сигурно на Поул е писано да стори нещо ужасно с някоя от Змийските кралици. Предполагам, че замина за Стис Тор да попита поредната Селмисра дали иска тя да е потърпевшата. Само това навярно ще е достатъчно да я убеди да прекъсне преговорите с Ктучик.

— Това хубаво, но защо са нужни тогава всички увъртания? Не е ли могла да ми го каже направо? Защо е трябвало да се измъква тихомълком?

Белкира се усмихна.

— Тя ни го обясни — каза той. — Нали не държиш да ти повторим точно какво каза?

— Ще го преживея някак. Хайде, казвайте!

Той сви рамене.

— Ти си решаваш. Каза, че си досадно загрижен и гледаш да направляваш всяка нейна крачка и че с каквото и да се заеме, спориш с нея седмици наред. После заяви, че ще свърши тая работа, независимо дали това ти харесва или не. Нещата щели да минат много по-леко и гладко, ако стоиш настрани от всичко това. — И ми се ухили насреща.

— Не виждам нищо забавно в това, Белкира.

— Беше, когато тя ни го каза. Пропуснах някои от думите, които тя употреби. Речникът на Поул си го бива, нали?

Погледнах го дълго и изпитателно.

— Защо изобщо не прекратим този разговор? — предложих.

— Както кажеш, братко.

— Следващият път, като се свържете с нея, кажете й да се отбие в Долината на път за дома. Налага се да си поговорим двамата.

После се обърнах и се върнах в Долината.

Месец по-късно Поул послушно дойде в моята кула. През това време се бях поуспокоил и не я гълчах — е, поне не много.

— Изглежда приемаш това доста леко, старче — отбеляза тя.

— Няма смисъл да се караме за нещо, което вече е приключило. Какво точно се канеше да прави Ктучик?

— Както си му е обичаят — отвърна тя, — опитваше се да унищожи колкото се може повече хора в Западните кралства, та това да даде превес на силите му, когато настъпи подходящ момент. Мургите пак са отворили Южния път на керваните и отново настъпват на запад. Мисля, че е време много внимателно да проучим Кодекса на Мрин. Ктучик явно е убеден, че развръзката наближава. Прави всичко възможно да разедини Западните кралства. Решително не желае следващия път ние да сме на една страна, както беше при Во Мимбре. Съюзът на ангараките е твърде слаб и нетраен, затова Ктучик иска да посее раздори между нас и да уравновеси силите.

— Започваш да вникваш много дълбоко в смисъла на нещата, Поул.

— Имам добър учител.

— Благодаря ти — казах и някъде около минута след това се чувствах неизказано благодарен заради тази моя непредвидима дъщеря.

— Няма за какво — ухили ми се насреща тя.

— Защо не се върнеш в Черек и не пратиш близнаците обратно вкъщи? Ако някой е способен да измъкне нещо по-ясно и конкретно от Мрин, това са те.

— Както кажеш, татко.

Едва към края на века близнаците успяха да извлекат от Мрин това, което ни беше необходимо. През пролетта на 5300 г. те пристигнаха в моята кула, преливайки от вълнение.

— То ще се случи съвсем скоро, Белгарат — извика Белтира. — Пратеника на боговете ще се яви през този век!

— Крайно време беше — рекох. — Защо толкова дълго търсихте този пасаж?

— Явно не е трябвало да го намерим досега — отговори Белкира.

— Бихте ли ми разяснили?

— Контролът на Необходимостта е много по-здрав, отколкото си даваме сметка — каза той. — Пасажът, в който се казва, че всичко ще се случи именно през този век, е съвсем открит и ние сме го чели десетки пъти, но досега изобщо не можехме да го проумеем. Миналата нощ обаче нещата си дойдоха по местата. Обсъдихме това и стигнахме до извода, че както и да се ровим в Мрин, няма да проникнем в смисъла на отделните пасажи, докато Необходимостта не прецени, че е дошло време за това. Колкото и да е странно, тълкуването на Кодекса на Мрин е част от самото събитие.

— Това е най-тромавият и неефективен начин да се върши работа — възразих аз. — Защо ли Необходимостта си играе като котка с мишка с нас?

— И за това си говорихме, Белгарат — каза Белтира. — Изглежда основната цел е да те държи настрана. Явно Необходимостта много се гордее с теб, но те познава твърде добре, за да ти позволи да промениш хода на историята, като ти даде информация за бъдещето много по-рано от необходимото.

— А пък ти доста упорито се опитваш да го сториш при удобен случай — допълни Белкира с ухилена физиономия.

Петнадесета глава

Предполагам, че трябваше да се засегна от обидното тълкуване на близнаците, но то изобщо не ме наскърби. Познавах достатъчно добре и от дълго време приятеля на Гарион, за да ми е известно мнението му за мен издъно. Затова се опитвах да се овладявам при всеки подобен случай. Мисля, че съм го казвал и преди — не съм устроен така, че да чакам спокойно и безучастно съдбата да определя хода на историята. Независимо за колко умен се мислех обаче, приятелят на Гарион винаги беше два хода пред мен. Досега би трябвало да свикна с това, предполагам, но така и не можех да се примиря.

Фактът, че през този век най-сетне ще се роди Пратеника на боговете, също много ми помогна да приема хладнокръвно неласкавите заключения по мой адрес. Безмилостно вадих душата на бедната Поулгара през първите три десетилетия от петдесет и четвъртото столетие. Отбивах се всеки два-три месеца да проверявам дали жената на наследника не е бременна и настоявах да присъствам на всяко раждане в малкото семейство.

По това време Поул живееше в Медалия, Централна Сендария, а името на тогавашния наследник беше Дарал. Бях твърде разочарован, когато през 5329 г. жената на Дарал, Алара, роди момче, което не носеше знака на съдбата, нито пък раждането беше придружено от някакви знамения. И това не беше Пратеника на боговете. Поул го нарече Геран и това име някак особено му подхождаше.

Вероятно професията на Дарал, който беше каменоделец, накара дъщеря ми да премести през 5334 г. семейството в планинското селце Анат, точно до границата с Алгария. По тези места имаше много големи каменни кариери, които позволиха на Дарал да си намери постоянна и сигурна работа.

Това обаче ме хвърли в дълбоко безпокойство. По някаква причина самото име Анат предизвикваше ледени тръпки по гърба ми. Не че Анат беше лошо селище. То не се различаваше от което и да е планинско селце по света. В него имаше една улица, което е обичайно за поселище, построено в дъното на стръмна урва. Къщата на всеки новодошъл поселник просто изникваше в някой от двата края на тази улица. Това правеше града много тесен и дълъг, ала този факт не притесняваше никого. Хората, които живеят в планината, са свикнали да ходят. Склоновете на урвата бяха обрасли с трепетлики и това придаваше на селцето свежа и непринудена атмосфера. Някои от планинските селища са затънали до ушите в борове и смърч, затова са постоянно сенчести и мрачни. Анат не беше от този тип, но въпреки това тръпки ме полазваха от него.

На мен обаче не ми се отдаде възможност много дълго да треперя от предчувствия в Анат, защото трябваше да замина за Боктор и да присъствам на раждането на един от членовете на многобройната кралска фамилия на Драсния. Нарекоха го принц Келдар, макар да беше доста далечен роднина на преките наследници на трона. Въпреки това обаче появата му на бял свят беше придружена със знаци и предзнаменования, които за мое огромно съжаление не се явиха при раждането на Геран. Мрин предсказва неговото идване под името Водача. Но целият останал свят го познава с прякора, който му дадоха неговите състуденти от Драснианската разузнавателна академия — Силк.

През следващите няколко години тичах постоянно насам-натам. Водача беше роден през 5335 г., а по същото време на бял свят дойде и Слепеца — Релг, улгоският фанатик. После, през 5336 г., беше роден и синът на графа на Трелхейм. Кръстиха го Барак, но Мрин го нарича Страховития Мечок. През следващата година дойдоха и Повелителя на конете и Рицаря-защитник — Хетар и Мандорален. Придружителите никнеха наоколо, ала къде беше Пратеника на боговете?

През 5338 година получих спешно съобщение за сбирка при Поулгара. Пристигнах в Анат колкото се може по-бързо, очаквайки най-лошото, но там не заварих никаква извънредна ситуация, доколкото можех да преценя. Поул изглеждаше спокойна, когато ме пресрещна при каменните кариери в края на града.

— Какво е станало, Поул? — попитах.

— Нищо особено, татко — отвърна тя с леко потрепване. — Просто някой трябва да ме замести. Имам работа извън Анат за няколко месеца.

— И каква е тя?

— Нямам желание да обсъждам това.

— Пак ли започваме тази стара и отегчителна игра, Поул?

— Това не е игра, татко, а ако ти е омръзнало, мога да извикам близнаците.

— Сега не можеш да ги караш да напускат Долината, Поул! Имат толкова много работа на главата, че не трябва да ги отделяш от Кодекса на Мрин!

— А чичо Белдин наблюдава Торак. Това също е важно. Мисля, че ти си избраният, татко, независимо дали ти харесва или не. Нали в момента не се занимаваш с нищо съществено? Акушерките и без теб могат да изродят тези бебета, без да се налага да им висиш на главите. Грижи се за Дарал и момчето, старче. И ако ме попиташ „Защо точно аз?“, ще ти оскубя брадата!

— Не съм ти слуга, Поул.

— Не си. Но служиш на нещо много по-важно, отколкото съм аз. Трябва да се справя с един проблем, а ти ще ме заместваш, докато отсъствам.

— Учителя нищо не ми е казал за това.

— Той е много зает сега, затова аз ти предавам инструкциите вместо него. Просто го направи, татко. И моля те, недей да спориш с мен.

И преди да съм измислил някакъв подходящ отговор, тя се разтвори във въздуха и изчезна. Изругах гръмко, а после примирено поех към селцето. Геран, който по това време беше деветгодишен, ме чакаше пред вратата на масивната къща, построена от баща му в източния край на единствената улица в Анат.

— Здравей, дядо — поздрави ме той. — Говорихте ли вече с леля Поул?

— По-вярно би било да се каже, че тя говори, а аз слушах — отвърнах кисело. — Споменавала ли е пред теб къде отива?

— Доколкото си спомням, не. Но в това няма нищо необичайно. Леля Поул почти никога не казва къде отива, какво ще прави или пък защо.

— Виждам, че и ти си го забелязал. Къде е майка ти?

— Отскочи до хлебарницата. Леля Поул каза, че ще останеш за известно време с нас, пък мама знае колко обичаш сладкиши.

— Всички си имаме своите малки слабости, нали така?

— Мама трябва да се върне всеки миг — каза той, — но така и така ще чакаме, не може ли през това време да ми разкажеш приказка?

Аз се засмях.

— Сигурно — рекох. — Леля ти Поул ме прикова за това място, докато се върне, така че ще имаме много време за приказки.

Загледах се в момчето по-отблизо. Макар като повечето от членовете на своето семейство да беше роден с пясъчноруса коса, сега кичурите на Геран започваха да потъмняват. Той никога нямаше да стане едър като Желязната хватка, но вече си личеше далечната прилика с неговия праотец.

(Ако ми позволите, ще ви отправя едно малко предупреждение. Когато знаете, че нещо ще се случи, се опитвате да видите знаците за неговото наближаване почти във всичко. Опитайте никога да не забравяте обаче, че повечето неща на този свят се случват без предварително предизвестие. Единствената им значимост се състои в естествената причина, която ги е породила, и в техния ефект. Ще полудеете, ако се опитвате да намерите някакъв скрит подтекст във всеки порив на вятъра или в писъка на бурята. Не отричам, че вероятно има няколко предзнаменования, които сигурно не бихте искали да пропуснете. Важното е да знаете разликата.)

Винаги съм се радвал на присъствието на внуците си. В тях има една особена почтеност, която винаги много ме е привличала. Не казвам, че понякога не са правили разни глупави или пък очевидно опасни неща. Схватката на Гарион с дивия глиган в леса край Вал Алорн например е неприемлива за здравия разум. Но ако се опитате да погледнете през техните очи и се замислите над погрешните им по ваше мнение доводи, то ще установите, че от тяхна гледна точка всичко е напълно оправдано и закономерно. Наследниците на Желязната хватка и Белдаран винаги са били много сериозни момчета. Е, вярно, че им липсваше чувство за хумор, но човек не може да притежава всичко наведнъж.

Като изключим това, че Поулгара твърде грубо и безцеремонно ме принуди да се грижа за Геран, признавам — месеците, прекарани с него, ми доставиха голяма радост. Никога няма да стана рибар като Дюрник, но поне основните положения са ми ясни. Което ще рече, че мога да сложа стръвта на кукичката. Ала Геран беше на възраст, когато риболовът се превръща във всепоглъщаща страст. Дългите години наблюдения са ме научили, че това увлечение се появява точно преди момчето внезапно да осъзнае, че светът се дели на два вида хора — хора-момчета и хора-момичета. Като цяло повечето от момчетата одобряваха този факт. Но само ако можеха да не се държат така, сякаш те първи са направили това разкритие!

Както и да е. Тази пролет и лято ние с Геран прекарахме в дебнене на хитрите пъстърви. На земята има и други видове риба, разбира се, но винаги съм мислел, че ловенето на пъстърва е най-голямото предизвикателство. Нещо повече, ако не се вдига много шум, могат да се водят изключително задълбочени разговори, докато я чакаш да клъвне.

Спомням си един наистина злочест и окаян ден. Но той беше и невероятно красив и двамата с моя внук изкарахме цялото време в сладки разговори върху импровизиран сал в средата на малко планинско езерце, а около нас ръмеше ситен дъждец. Не знам каква беше причината, но пъстървата сякаш беше полудяла. Двамата с Геран само за един ден наловихме толкова риба, колкото друг път хващахме за цяла седмица.

Късно следобед, когато и двамата бяхме прогизнали до кости, а рибарското кошче, което носехме „за всеки случай, ако ни се усмихне щастието“, беше пълно догоре с посипани със сребърни капчици пъстърви, се поуспокоихме и умората започна да се усеща.

— Това наистина е голямо удоволствие, дядо — отбеляза партньорът ми в риболова. — Ще ми се да го правехме по-често.

— Геран — отвърнах, — ние излизаме на риболов всеки ден през последните три седмици. По-често от това просто не е възможно.

— Да, обаче днес ги уловихме.

Засмях се.

— Това наистина е по-различно — съгласих се.

— Ние не сме като другите хора, нали? — попита той внезапно.

— Защото ни харесва да ловим риба ли? По света има много рибари, Геран.

— Нямах това предвид. Говоря за нашето семейство. Струва ми се, че сме някак по-различни — има нещо странно… и особено в нас. — Той направи гримаса и избърса с ръкав дъждовната вода от носа си. — Май не се изразих много ясно, а? Не казвам, че сме много важни или пък нещо такова, но просто не сме като останалите хора. Или поне на мен така ми се струва. Леля Поул никога не говори за това с мен, но понякога нощем преди да заспя я чувам да приказва с татко в кухнята. Тя познава много хора, нали?

— Леля ти ли? О, да, Геран, леля ти има познати почти във всяко от Западните кралства.

— Не мога да разбера как така е успяла да се запознае с всички тези крале и благородници. Тя почти никъде не ходи. Знаеш ли какво си мисля?

— Какво ти е дошло на ума, момче?

— Мисля, че леля Поул е по-възрастна, отколкото изглежда.

— На това му казват „добре запазена“, Геран. На твое място не бих му обръщал голямо внимание обаче. Дамите са малко чувствителни, когато стане дума за тяхната възраст.

— Ти също си стар, но това изглежда не те притеснява.

— Защото всъщност още не съм пораснал. Все още мога да се забавлявам, а това те съхранява млад. Леля ти мисли, че да се забавляваш изобщо не е нещо значително и важно.

— Тя е много странна, нали? Понякога си мисля, че е най-странната жена на света.

Точно в този момент не се сдържах и се разсмях с глас.

— Нещо смешно ли казах?

— Някой ден ще ти обясня това. Прав си обаче. Нашето семейство наистина е по-специално, но е много важно всички ние да се държим като обикновени хора. Леля ти ще ти го обясни, само трябва още малко да пораснеш.

— Това харесва ли ти — да си по-различен, имам предвид.

— Не съвсем. Голямо бреме е, Геран. Нашето семейство е призвано да извърши нещо много важно, но по света има хора, които искат да ни попречат.

— Ала въпреки това ние ще го направим, нали? — момчешкото му лице беше добило решително изражение.

— Мисля, че ще го направим, но дотогава има още време. Ще откачиш ли тази риба от куката или се каниш да я държиш там цял ден?

Внукът ми изхълца и се хвърли върху пъстървата, която сигурно тежеше близо три килограма.

Често си спомням този ден. Ако се съди по всичко, той беше един от най-прекрасните дни в живота ми.

Беше почти зима, когато Поулгара се върна. Листата бяха променили цвета си, а после паднаха от клоните, небето стана сиво и във въздуха миришеше на сняг, когато тя се зададе по единствената улица на Анат, заметната със синьото си наметало и с доволен израз от добре свършена работа върху лицето.

Видях я да идва и излязох да я посрещна.

— Как така се връщаш толкова рано, Поул? — пошегувах се. — Дори не можа да ни домъчнее за теб. Сега вече можеш ли да ми кажеш къде беше и какво прави?

Тя присви рамене.

— Пак трябваше да отида в Нийсия. Налагаше се да се срещна с едни хора.

— И кои са те?

— Зедар и сегашната Селмисра.

— Не се доближавай до Зедар, Поул! Ти може и да си силна, но неговата власт е много голяма!

— Поискаха го от мен, татко. Двамата със Зедар трябваше да се опознаем. Това е едно от онези неща.

— Какво общо има Зедар с това?

— Не виждам защо толкова се вълнуваш, когато стане дума за Зедар. В действителност той е доста трогателен. Стори ми се почти развалина, не се храни и изглежда ужасно болен.

— Хубаво, пожелавам му всички радости на лошото здраве. Даже ще изобретя няколко нови болести в негова чест, ако вече съществуващите започнат да му омръзват.

— Ти си варварин, татко.

— Ти го казваш. И какво прави той в Нийсия?

— Доколкото разбрах е станал скитник. Броди по целия свят и отчаяно търси нещо или някого.

— Да се надяваме, че няма да успее да го открие.

— Напротив, той задължително трябва да го намери. Ако ли пък не, ти ще трябва да го направиш, а няма дори да си наясно откъде да започнеш търсенето.

— Е, и какво? Намерил ли го е?

— Не. Това, което търси, само ще го намери.

Това беше първият знак, че идва Ерионд. Веднъж с Белдин говорихме за това и стигнахме до извода, че Ерионд и Торак бяха огледални образи — Торак от едната страна, а Ерионд — от другата. Всеки от тях беше точно обратното на своето копие.

Понякога се чудя дали Торак осъзнаваше, че е грешка.

Това само по себе си би оправдало цялото ми съществуване.

— Защо е трябвало да говориш със Селмисра? — попитах.

— За да я предупредя — отговори дъщеря ми. — След няколко години тя ще направи нещо и аз трябва да й се отплатя. Ала това и на двете никак не ни харесва — въздъхна Поулгара. — Ще бъде нещо ужасно, но нямам друг избор. — Тя внезапно протегна ръце, прегърна ме и скри лице в рамото ми. — О, татко — изхлипа, — защо точно аз трябва да го направя?

— Защото ти единствена си способна на това, Поул. — После я потупах по рамото. — Хайде, успокой се. Тихо, тихо.

Последвалите години бяха спокойни, а това много ме изнерви. Най-значимите събития в историята на света щяха да се случат съвсем скоро и аз исках това да стане колкото се може по-бързо. Никак не мога да чакам.

През 5340 г. Ран Борун XXIII беше коронясан за император на Толнедра и не след дълго се ожени за една от братовчедките си, червенокоса дриада на име Се’Вейн. Близнаците казаха, че това е много съществено и ме увериха, че от този брак ще се роди Кралицата на света. Ако бяха прави, а те почти винаги имаха право, това означаваше, че когато Геран порасне и се ожени, той ще е бащата на този, когото очаквахме.

Не след дълго Белдин се върна в Долината.

— Виждам, че най-после си се уморил да пазиш пещерата — казах му, когато изкачи стълбите на кулата ми.

— Не си прав — отвърна той. — Трябва да са се случили някои неща, нали?

— Достатъчно неща станаха. С всеки ден приближава раждането на Пратеника на боговете.

— Така и предполагах. Преди няколко месеца нещо много силно ме принуди да се разходя и да огледам наоколо. Мургите имат нов крал. Казва се Таур Ургас и е наистина смахнат. Но няма какво толкова да се чудим — всички от Ургас са луди. Ала Таур Ургас ги задминава по безумство. Видях го веднъж в Рак Госка и смятам, че ще има съществена роля в събитията.

— Има ли някакъв знак от малорианския му побратим?

Белдин кимна.

— Името му е Закат. Още не са го коронясали за император, но и това скоро ще стане. Баща му е много болен. За един ангарак Закат е изключително цивилизован мъж. Доколкото успях да разбера, той е много интелигентен и неговите учители са убедили баща му да го даде да се учи в университета на Мелсена. Образован малориански император ще бъде новост за нас. Колко от Придружителите са се появили досега?

— Доколкото ми е известно, шест. Водача и Слепеца са родени през 5335, Страховития мечок — през 5336, а Повелителя на конете и Рицаря-защитник — в 5337 година.

— Дотук са само пет.

— Мислех, че вече знаеш за Мъжа с Двата живота. Той се роди по-рано — през 5330, мисля. Наследник е на ковача в Ерат, Централна Сендария.

— Има ли някакви поличби и за останалите?

— Близнаците мислят, че сегашният император на Толнедра ще бъде баща на жената на Пратеника.

— Така нещата съвсем се подреждат. Как е Поул?

— Трудно й е както винаги. Преди няколко години отиде в Нийсия и там се срещна със Зедар.

— И ти й позволи?

— Това не е подходящата дума, когато иде реч за Поул. Досега трябва да си го разбрал, Белдин. Всъщност тя въобще не си направи труда да ме уведоми къде отива. Едва после благоволи да ми каже, че двамата със Зедар трябвало да се запознаят. Тя получава инструкциите си от друго място, а не от Мрин.

— Сигурен съм, че е така. О, почти щях да забравя. В Гар ог Надрак също има нов крал. Името му е Дроста лек Тун и беше едва дванайсетгодишен, когато се възкачи на трона.

— Виждал ли си го?

— Не. Чух за него, когато бях в Рак Госка. Алгарите ще направят ли нещо за своя принц-наследник?

— Какво разбираш под „да направят нещо за него“?

— Той е сакат, нали? Не вярвам алгарите да търпят инвалид за крал.

— Ще се справи. Щом като язди, значи не е по-лош от който и да е жив алгар. — Подръпнах брадата си. — Аз обаче малко се притеснявам за това. Мрин казва, че Повелителя на конете ще е негов син, а той вече се роди, но в друг клан. Близнаците умуват над това. Точно сега Мрин страшно се е заинатил. Ще поостанеш ли тук за малко?

— Не, по-добре да се връщам в Южен Ктол Мург и да наглеждам Опърленото лице. Все повече наближава раждането на Пратеника, а то вероятно ще събуди Торак.

— Не съм много сигурен в това. Но ако наистина се случи, доста ще загазим. Бебето едва ли ще е голяма заплаха за Торак Едноокия.

— Все пак трябва да сме подготвени, просто за всеки случай. Ако Торак се събуди, ще трябва да отнесеш детето някъде в лесовете и да го скриеш. Чамдар още ли души наоколо?

— Сега е в Толнедра. Драснианското разузнаване има грижата за него.

— Мислех, че това е твоя работа.

— Така е по-добре. Чамдар ме познава. Може да почувства, ако съм някъде наоколо.

— Твоя си работа. Ще отида да поговоря с близнаците и се връщам в Ктол Мург. — Той се обърна и заслиза по стълбите. Чак тогава осъзнах, че изобщо не ми поиска нещо за пиене. Напрегнатото очакване ни караше да се държим доста странно.

На следващата година куцият Чо-Хаг беше издигнат за Водач на клановете на Алгария и това ми създаде много грижи. Знаех, че Хетар някога ще заеме този пост, но изобщо не проумявах как ще стане това, освен ако не избухнеше още някоя война между клановете. Като се има предвид какво предстоеше, една война в Алгария беше последното нещо, което ни беше нужно.

Нещата се развиваха много бързо и събитията се трупаха едно след друго, накъдето и да се обърнех. Запазвайки присъствие на духа, аз продължавах да отчитам времето до възмъжаването на Геран и неговата женитба. Понякога губех търпение и бездейното очакване ме влудяваше. Тогава, без да има наистина някаква нужда от това, отръсквах праха от скитническия си костюм и тръгвах да пътувам.

Първата ми спирка беше в Анат, естествено. Геран беше на около дванайсет и растеше като тръстика. Косата му бе станала още по-тъмна, а гласът му мутираше — понякога ставаше топъл баритон, а друг път пискаше и дращеше. Често това ми напомняше за младо петле, което се учи да кукурига.

— Вече забелязва ли момичетата? — попитах Поул, когато успях да я придърпам на четири очи в един ъгъл.

— Дай му време, татко — отговори тя. — Илдера е едва на девет години, нека не прибързваме.

— Илдера?

— Момичето, което той ще вземе за жена.

— Не ми звучи като сендарско име.

— Не е. Илдера е дъщеря на Водача на клановете в Алгария. Пасищата им са точно отвъд границата.

Аз се начумерих.

— Сигурна ли си, Поул? Винаги съм си мислел, че майката на Пратеника ще е сендарка.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Не знам. Нали трябва да се роди тук, в Сендария. Сигурно затова съм стигнал до заключението, че майка му ще е сендарка.

— Просто трябваше да ме попиташ, татко. Още преди шест поколения можех да ти кажа, че ще е алгарка.

— Убедена ли си, че е точно тя?

— Разбира се, че съм убедена.

— Казала ли си това на Геран?

— Обикновено не го правя, татко. Трябваше да си го разбрал досега. Ако вземеш да нареждаш на хората за кого трябва да се оженят, почват да се инатят като магаре на мост.

— Пратеника трябва да знае за кого ще се ожени.

— Докато не съм готова да му го кажа, той няма да знае.

— Поул, това е записано в Съглашението от Во Мимбре. Там черно на бяло се казва, че той ще се ожени за толнедранска принцеса.

— Това нищо няма да означава за него, татко.

— И как смяташ да го запазиш в тайна?

— Просто няма да го науча да чете.

— Невъзможно е да постъпиш така! Той трябва да може да чете! Как ще знае какво да прави, ако не може да прочете Мрин?

— Ще има време после да се научи да чете, старче. Аз започнах да уча едва когато Белдаран се омъжи, не помниш ли? Ако той е човекът, когото очакваме да се появи, няма да има никакви трудности с наваксването.

Имах резерви по този въпрос, но нищо не казах.

— Какво си съобщила на Геран? — попитах.

— Не много. Младите хора са склонни да дрънкат, когато са развълнувани. Предпочитам хората от Анат да не знаят, че между тях има кралска особа. Дарал знае, разбира се, но той умее да си държи езика зад зъбите.

— Къде е момчето тази сутрин?

— На кариерата с баща си — учи занаят.

— Работата в кариерата е опасна, Поул — възразих.

— Всичко ще бъде наред, татко. Дарал има грижата за това.

— Мисля и аз да отскоча дотам.

— Защо?

— Да попитам дали Дарал ще даде почивка на наследника си.

— Това пък за какво ти е?

— За да отидем с момчето на риболов.

— Да не се каниш да го замъкнеш някъде, където сте сами, и да му наговориш неща, които не би трябвало да знае?

— Нямам намерение да правя подобно нещо.

— Тогава защо ще ходите на риболов?

— За да ловим риба, Поул. Нали затова хората ходят на риболов?

Тя изви многозначително очи към небето.

— Мъже! — пророни само.

Двамата с Геран изкарахме прекрасен следобед край планинския поток, който се спускаше стремглаво към малкото езерце, за което споменах преди. Нямахме много време за разговори, защото рибата кълвеше и цялото ни внимание беше погълнато от това.

На следващата сутрин се сбогувах с всички и заминах за Ерат. Исках да хвърля един поглед на Дюрник. Знаех, че той е Човека с два живота, но до момента нямах представа какво точно означава това, нито пък доколко съществена ще е ролята му в нашия живот. Сега, разбира се, той е мой зет и най-новият ученик на Учителя.

Не е ли странно как се обърнаха нещата?

Дюрник беше с около година по-млад от Геран, но вече бе много як. Беше наследник на ковач на име Барл, а да работиш на наковалнята е един от най-бързите начини да натрупаш мускули.

Вече си личеше, че Дюрник е много сериозен младеж и се очертаваше да се превърне в типичен сендар — умерен, работлив и със здрав морал. Съмнявам се през целия му живот да му е минавала поне една нечиста или похотлива мисъл.

Счупих една катарама на багажа си — съвсем неволно, разбира се — и спрях в ковачницата на Барл да я поправя. Барл подковаваше един кон, затова Дюрник поправи катарамата. Двамата поговорихме малко, а после продължих по пътя си.

Съмнявам се, че зет ми изобщо си спомня за тази среща. Аз обаче я помня, защото краткият ни разговор ми каза всичко, което исках да зная за него.

Като напуснах ковачницата на Барл, поех на юг към Арендия да посетя Уилдантор. Най-типичен за рода беше младият граф Релдеген, който явно се канеше да изкара целия си живот с полуизмъкната от ножницата рапира. Релдеген напълно отговаряше на определението „луда глава“. Не беше чак такава напаст, каквато щеше да стане неговият племенник Лелдорин, но двамата имаха много общи черти. Въпреки това много го харесах.

Щом напуснах Арендия, се прибрах по най-бързия начин в Долината. Наближаваше зимата, а исках да разбера дали близнаците са открили нещо ново. Събитията препускаха неудържимо напред и почти не минаваше ден без те да прозрат още някой пасаж от Мрин.

Проблемът в Алгария беше решен едва през 5344 година. Младият Хетар и родителите му пътували сами близо до Източното укрепление и били нападнати от мурги. Разбойниците убили родителите на момчето, а него влачили вързано за един кон няколко мили. После решили, че е мъртво и го изоставили. Чо-Хаг го открил няколко дни по-късно и го осиновил съвсем навреме. Така Хетар щеше да стане следващият Вожд на клановете, без да се стига до нова война. Ето това вече беше облекчение.

През пролетта на следващата година близнаците ми наредиха да срещна Поулгара с младите алорни, които щяха да бъдат толкова важни за нас по-нататък.

— Те наистина трябва да я познават, Белгарат — каза Белкира. — Скоро ще настъпи времето, когато заедно ще вършите велики дела, затова трябва да я различават от пръв поглед. Алорните имат големи предразсъдъци към участието на жени, така че нека отсега докато са млади свикват с мисълта, че Поул не е обикновена жена. Ние ще дойдем с теб в Анат и ще наглеждаме семейството, докато вие двамата пътувате.

Не можех да оспорвам доводите им, защото двамата бяха алорни. Освен това Поул вегетираше в Анат и едно пътуване нямаше да й се отрази зле.

Представа нямате колко бързо се съгласи с това предложение и тя.

Най-напред тръгнахме към Алгария, защото ни беше най-близко и най-после срещнахме Чо-Хаг. Алгарите много пътуват. Едва осемгодишен, Хетар беше момченце с мрачно лице, което използваше всеки миг да се учи на езда и да върти оръжието. Очите му ставаха безизразни, колчем някой споменеше думата „мург“. Явно вече беше избрал на какво да посвети живота си. И аз не харесвам мургите, но при Хетар това беше се превърнало в главна цел.

Всички алорни бяха чували за мен и дъщеря ми, разбира се, затова Чо-Хаг ни посрещна по царски. Погрижих се Поул да може да поговори надълго и нашироко с Хетар и у нея се породиха много съмнения по негов адрес, когато потеглихме към Драсния.

— Мисля, че е на прага на лудостта, татко — каза тя. — Той ще се превърне в истинско чудовище, когато порасне, а му е предопределено да стане крал на алгарите.

— Това е проблем на мургите, не намираш ли? — отвърнах.

— Не бъди толкова самодоволен, старче. Хетар ще стане същински варварин, а това рано или късно ще се обърне срещу нас. Нали ти е ясно, че той е Ша-Дар?

— Да, усетих го още първия път, когато го видях. Дали вече знае?

— Вероятно. Вече му е известно, че е много по-близо до конете, отколкото който и да е от останалите алгари. Може би още не е направил връзката. И другите двама алорни ли са толкова диви като този?

— Отдавна не съм виждал нито един от тях. Келдар трябва да е най-цивилизован, той все пак е драснианец. Но за Барак не мога нищо да обещая. Той е от Черек, а там гъмжи от луди.

Принц Келдар, племенникът на Родар, коронованият принц на Драсния, беше малко жилаво момче с дълъг остър нос и вече умен за двама. Дори десетгодишен, беше по-схватлив от повечето възрастни мъже. Той безкрайно зарадва Поул и я превзе изцяло в своя полза само за десет минути. Тя го хареса, но беше достатъчно умна да не му се довери.

(Това да ви е като обеца на ухото всеки път, когато си имате работа със Силк. Няма нищо лошо в това да го харесвате, но никога не допускайте грешката да му се доверите. Сега е женен, но и съпругата му е лукава като него, затова и на нея не вярвам.)

След като погостувахме няколко дни на семейството на Келдар, двамата с Поул тръгнахме към Коту и оттам взехме кораб за Вал Алорн. Когато стигнахме, наех няколко коня от двореца и се упътихме към Трелхейм. Барак беше на около девет, а братовчед му Анхег, наследникът на короната на череките, около година по-голям. Анхег беше на гости при братовчед си и се видя, че и двамата на ръст вече са като възрастни мъже. Барак имаше огненочервена коса, а братовчед му Анхек беше чернокос. Бяха двама хулигани, но това си е в реда на нещата. Нали са череки все пак.

Представих ги на Поул и тя успя да ги удържи на едно място достатъчно дълго, за да поговори с тях.

— Е — рекох й, докато препускахме обратно към Вал Алорн, — какво мислиш?

— Ще свършат чудесна работа — отговори тя. — Те са шумни и обичат да се хвалят, но и двамата са много интелигентни. Анхег ще стане много добър крал, предполагам, а вече изцяло разчита на Барак.

— Успя ли да разбереш откъде идва това „Мечката“?

— Не съвсем. Има нещо общо с Пратеника. Може и да значи, че Барак ще се разгневи и ще стане ужасяващ, ако нещо заплашва Пратеника, но може да е и по-дълбоко. Сигурно ще стане по-ясно, когато Барак порасне.

— Да се надяваме. Ще ми се да го знам малко по-рано, ако ще има някакви промени.

Отплувахме обратно към Дарин от Мал Алорн, а после се върнахме в Анат. Близнаците се прибраха в Долината, а аз се сбогувах с Поул и поех по Великия северен път към Боктор. Исках да видя чичото на Келдар, Родар — наследникът на короната в Драсния. Поговорих с него и не останах разочарован. Дори като младеж Родар беше топчест, но пък какъв ум имаше само! И тримата — Родар, Анхег и Чо-Рам — щяха да станат превъзходни крале, а аз бях сигурен, че ще са ни нужни всички техни качества, когато дойде решителният момент.

Оттогава насетне почти непрекъснато пътувах и рядко се прибирах в Долината да говоря с близнаците. Но въпреки това ние постоянно поддържахме връзка.

През пролетта на 5346 г. те ми казаха, че Поул отново е заминала за едно от мистериозните си пътувания и те я заместват в Анат. Побързах натам, за да се възползвам от случая да си поговоря лично с тях. Предпочитах да използвам обикновения начин на общуване, защото на запад отново имаше мурги. А където има мурги, там има и гролими. Понякога гролимите успяват да прихванат разговорите от въздуха. Определено не исках някой гролим да попадне по дирите на Поулгара и да я проследи до Анат.

— Защо просто не ми каже какво прави там, вместо да ме подлудява по този начин — разфучах се аз, когато се видях с близнаците. — Къде е отишла пък сега?

— В Гар ог Надрак — отговори Белтира.

— Къде?

— Гар ог Надрак. Този път Мрин й каза да отиде там. Помниш ли онези надракски „приятели“, за които ти бяхме казали през четиридесети век? А ти после отскочи да видиш какво става.

— Да. — Разбира се, че си спомнях. Нали точно по това време събрах златото.

— Та тези „приятели“ са се появили вече. Затова Поул отиде в Гар ог Надрак да ги разпознае.

— И аз бих могъл да свърша това! — изкрещях във внезапен пристъп на ярост.

— Не и като Поул — опъна ми се Белкира. — Недей да крещиш срещу нас, Белгарат. Ние просто й предадохме нарежданията, а не сме ги измислили.

Опитах се да се овладея.

— Къде точно се намира тя?

— Тя и нейният собственик са в Яр Надрак.

— Нейният собственик?!

— Не знаеше ли, че жените се смятат за частна собственост в Гар ог Надрак?

Шестнадесета глава

Беше същата година, 5346, когато в Западна Драсния отново плъзна чума. Заразата редовно опустошаваше тази част на света и мисля, че блатата имаха голям принос за това. Болестта беше особено опасна и обикновено носеше смърт, а малцината оцелели след нея оставаха с гротескно обезформени тела чак до края на живота си.

Понеже Поул беше в Яр Надрак, аз отново бях прикован близо година в Анат. Продължавах да наглеждам Геран, но рядко ни оставаше време за риболов, защото вече го вълнуваха други неща. Строеше своя собствена къща, а щом кланът на Илдера идваше близо до границата, прекарваше всеки свободен миг с нея. Илдера беше много красиво, стройно русокосо момиче. Геран явно беше хлътнал по нея. Не че имаше някакъв друг избор, де. Излизаше, че Необходимостта и сама може да урежда подобни въпроси, макар Поул да не беше наблизо да насочва младите към желания от нас брак. Това кой знае защо ме правеше особено самодоволен.

Беше някъде около средата на лятото през 5347 г., когато един мършав драснианец на име Кендон донесе в Анат съобщение за мен. Мисля, че Кендон беше маркграф, но явно имаше по-съществени занимания от това да седи и да лъска праха от титлата си. Тъй като разузнаването се беше превърнало едва ли не в национална индустрия на Драсния, много от нейните благородници по правило се обучаваха в академията, където получаваха странните си псевдоними. Кендон например го наричаха „Копието“, сигурно защото беше само кожа и кости. Макар и още млад, Копието беше един от най-добрите професионалисти в службата си. Винаги съм го харесвал. Той е един от малцината обитатели на тази земя, които могат да извадят Силк от равновесие. Само това вече е достатъчно, за да се вдигне цената му!

Кендон се изтегна в един от столовете в кухнята на Дарал, докато майката на Геран приготвяше вечерята. Дарал и Геран още се трудеха здраво в каменната кариера.

— Случи се да мина през Яр Надрак, Древни — каза Копието, — и дъщеря ти ме откри. Даде ми това за теб — той бръкна в дрехата си, извади оттам навит на руло и запечатан с восък пергаментов лист и ми го подаде. — Каза, че ще разбереш защо е избрала този начин да ти предаде съобщение, вместо, както се изрази тя, „другия вид“. Какво означава това?

— Едно от нещата, които не ти трябва да знаеш, Копие — отвърнах.

— Аз трябва всичко да знам, Древни — възрази той.

— Любопитството може да ти навлече много неприятности, Копие. Има два свята, които съществуват паралелно. Ти имаш грижата за своя, аз пък ще поема отговорността за моя. И ще внимаваме да не си стъпваме по пръстите твърде често. Повярвай ми, така е много по-добре и нещата ще вървят гладко. Отдавна се занимавам с това и ми е ясно какво правя.

Счупих восъчния печат, който, сигурен съм, Копието внимателно беше залепил отново, след като е прегледал съдържанието, и прочетох писмото на дъщеря си. „Татко — започваше то, — вече съм готова да се върна у дома. Ела в Яр Надрак и донеси колкото можеш повече пари. Моят собственик вероятно ще очаква голям откуп за мен.“

— Каква е сега цената на робините в Гар ог Надрак, Кендон? — попитах кльощавия драснианец.

— Зависи от жената, Благочестиви — отговори той. — А също и от това колко добре може да се пазари купувачът. Не забравяй, че там три страни участват в пазарлъка.

— Би ли ми го обяснил?

— Жената също е заинтересована от цената, Белгарат. Тя получава половината, пък и размерът на сумата показва колко ценна е всъщност. Въпрос на чест е дъщеря ти да настоява за по-висока цена.

— Дори от мен?

— Това е доста отживял и чудат обичай, Благочестиви. Но все пак ти искаш да си я прибереш обратно, нали?

— Зависи колко би ми струвало това.

— Белгарат! — той наистина изглеждаше шокиран.

— Шегувам се, Кендон. Само ми кажи някаква приблизителна сума. Из кулата ми се премятат кюлчета злато по десет унции всяко. Колко мислиш, че трябва да взема със себе си?

— Най-малко дузина. Под тази цена би било обидно за нея.

— Теб това май много те забавлява, а?

— Ти си този, който задава въпросите, Белгарат. Аз само се опитвам да ти дам добър съвет.

— Благодаря — отвърнах с равен глас. — Как е името на нейния собственик?

— Галак, Благочестиви. Търгува с кожи. Това, че е собственик на дъщеря ти, е много престижно за него и едва ли ще се раздели с нея за някаква незначителна сума. Послушай съвета ми и струпай много пари на масата за преговори.

Изправих се.

— Дръж под око какво се случва тук, Кендон. Ще пратя близнаците да те заместят, щом се добера до Долината.

— Ще бъде, както наредиш, Благочестиви Белгарат.

Излязох извън Анат, превърнах се в сокол и полетях направо към Долината. Поговорих набързо с близнаците, после започнах да преравям кулата си кьоше по кьоше. Накрая открих купчината със злато зад една лавица на библиотеката, ако изобщо можете да си представите това. Взех двайсет кюлчета — близо шест килограма, сложих ги в дисагите и поех на север, за да търся някой от алгарските кланове да ми даде кон. През годините неведнъж съм досаждал с подобни молби на алгарите.

Заобиколих границата със Сендария и стигнах до Алдурфорд за няколко дни. После тръгнах по Великия северен път и свърнах по черния друм, който пресича мочурищата към Боктор. Спрях колкото да си купя чифт драсниански дрехи и после минах през блатата към границата с Надрак.

— Какво ще правите в Гар ог Надрак? — попита подозрително един от стражите по границата, когато спрях по негова заповед.

— По работа съм тръгнал, приятелю — отвърнах мъгляво. — Моя си работа. Отивам да купя нещо в Яр Надрак. После ще се върна в Боктор и ще го продам. Имам всички разрешителни за търговия, ако искаш да ги видиш.

— Тогава трябва да дадеш митническа такса — каза с надежда в гласа той.

— Не робувам на подобен обичай — казах му. — Навярно съм ти споменал, че крал Дроста ми е личен приятел. — Всъщност никога не се бях срещал с Дроста, но подметнах името му в случай, че свърши работа.

Изражението на пазача стана неспокойно.

— Чудя се как ли би реагирал вашият крал, когато му кажа, че стражите по границата взимат рушвет? — допълних аз.

— Всъщност няма да му го кажете, нали?

— Не и ако ме пуснеш през границата без повече глупости.

Той навъсено вдигна бариерата и ме остави да мина. Нищо нямаше да ми стане и ако му бях платил, но ние с Раблек много дълго и упорито бяхме копали това злато, та сега да го пилея за щяло и нещяло.

Продължих на изток по Северния път на керваните, който след седмица ме отведе пред стените на Яр Надрак, столицата на Гар ог Надрак. Това е особено грозен град. Разположен е там, където се съединяват източното и западното разклонение на река Корду, а земята около него е мочурлива и осеяна с овъглени дънери. Надраките редовно прочистват горите си, като ги палят. Това, което прави столицата особено неприятна е, че всичко в нейните предели е измазано с катран. Той предпазва дървото от влагата и дървоядите, но пък не го прави нито по-красиво, нито по-ароматно.

Отправих се направо към пазара за кожи и разпитах търговците за Галак. Упътиха ме към най-близката кръчма — последното място, където бих търсил Поулгара. Беше шумна, с нисък таван, подпиран от насмолени греди. Щом влязох, тутакси се натъкнах на нещо, което ме порази.

Поулгара танцуваше.

Може и да не беше толкова добра като Вела, но не й отстъпваше много. Носеше меки кожени надракски ботуши, а от върха на всеки се подаваше дръжката на кама. Още два ножа бяха затъкнати в колана й. Бе облечена в твърде разголена и прозрачна рокля, изработена от малорианска коприна — синя, естествено. Най-различни части на тялото й се мяркаха изпод роклята, когато се завърташе с полюляваща стъпка в сложните движения на танца.

Клиентите в кръчмата подвикваха одобрително и аз усетих, че се наежвам войнствено. Понякога имам чувството, че съм бил постоянно наежен през всичките тези векове, щом някой мъж започваше да обръща прекалено голямо внимание на Поулгара. Но не е ли това присъщо на всички бащи?

Тя завърши танца с една предизвикателна и наперена стъпка, обичайна за края на всички женски надракски танци, а пияниците закрещяха одобрително, свиркаха и тропаха с крака по пода от възторг. Тя седна при един мъж, очевидно собственикът й, който се къпеше в нейната слава. Беше надрак на средна възраст. Осанката му и изяществото на неговото облекло показваха, че е състоятелен човек. Забелязах, че прибра бързо ръцете си близо до тялото, когато Поул седна при него. Това показваше, че тя добре борави с ножовете.

Проправих си път през тълпата до тяхната маса.

— Добра жена си си избрал, приятелю — казах. — Продаваш ли я?

Започнах доста безцеремонно, но надраките имат обичай да минават направо на въпроса. Той ме изгледа от главата до петите.

— Ти си от Драсния, нали? — подведе се по дрехите ми той.

— Точно така — отговорих.

— Не искам да я продавам на драснианец.

— Сделката си е сделка, Галак — казах, — моите пари са също толкова добри, колкото и на всеки друг. — И аз разтръсках многозначително дисагите, пълни със злато.

— Откъде знаеш името ми? — попита той.

— Разпитах тук-там — отговорих му.

— Не си ли малко стар, че да купуваш жени?

— Не я купувам за себе си, Галак. Искам да поднеса на престолонаследника Родар специален подарък по случай неговото коронясване за крал на Драсния. Никога не е излишно кралят да е признателен на един търговец.

— Така си е — съгласи се той. — Но Родар е алорн. Защо мислиш, че ще се интересува от някаква робиня от Надрак?

— Виждам, че не познаваш Родар. Той има голям апетит и разностранни интереси, независимо за какво става дума.

— Може и да си загуби апетита, когато Полана го перне през пръстите, ако се опита много-много да се сближи с нея. Тя борави умело с ножовете.

— Така ли се казва тя?

Той кимна с глава.

— И само за да става приказка, колко би предложил за нея?

Мушнах ръка в дисагите, извадих едно от кюлчетата и го поставих на масата пред него. Поулгара много внимателно слушаше нашия разговор.

— И дума да не става — сопна се тя. — Ще ти трябват двайсет такива, за да ме имаш. Кажи му да си ходи, Галак.

Галак обаче изучаваше много внимателно златното кюлче.

— Не прибързвай, Поул — отговори той. — Това злато е много добро качество, даже бих казал, че е най-чистото, което съм виждал. — Той ми хвърли бърз поглед. — Колко още имаш от тези, приятелю?

— Замогнах се преди няколко години — отвърнах. — Двамата с ортака ми открихме един поток, дето е пълно със злато.

Очите му блеснаха при тези думи.

— Ще ми се да видя този поток — каза.

— На много хора им се иска, но мисля да запазя неговото местоположение само за себе си. Е, какво е твоето предложение?

— Полана току-що го каза — двайсет кюлчета.

— Пет — отсякох аз.

— Нито грам под петнайсет.

— Абсурд! — отвърнах язвително. — За петнайсет мога да купя кръчмата и цялата паплач в нея. Слез на земята, приятелю. Тя е само една жена, все пак.

Пазарихме се така близо час, а от време на време погледът на Поул ставаше твърд като кремък. Най-накрая спряхме на дванайсет. После всеки от нас си плю на дланта, стиснахме ръце и сделката беше сключена. Аз се изправих на крака.

— Е, момиче — казах на дъщеря си, — хайде да потегляме за Драсния.

— Трябва да си прибера някои неща — отговори тя, придърпвайки нейния дял от златото.

— Остави ги тук.

— За нищо на света, старче. Ти купи мен, но не можеш да се разпореждаш с моята собственост. До дома на Галак е съвсем близо. Няма да се бавя много.

Тя се обърна и наперено излезе от кръчмата, а всички погледи бяха вперени в нея.

— Жена с характер, нали? — отбелязах меко.

— Така си е — съгласи се Галак. — Да си кажа право, приятелю, олекна ми, че се отървавам от нея. Ти познаваш бъдещия си крал по-добре от мен, но няма да е зле да подбереш друг подарък. Благодарността му може да се стопи след няколко седмици с Полана.

— Всичко ще е наред, Галак. За мен беше удоволствие да работя с теб. — Прибрах си олекналите дисаги и излязох на улицата.

Очите на Поулгара бяха като стоманени ками, когато дойде отново пред кръчмата.

— Твоето изпълнение вътре не ме очарова много, старче — каза. — Ти се държа извънредно обидно.

— Мисля, че се представих чудесно. Ще ти върнеш ли моето злато?

— И дума да не става, татко. Това злато вече е мое.

Въздъхнах покрусено.

— Е, добре, Поул — предадох се, — щом смяташ, че така е редно. Хайде да намерим някоя конюшня, да купим коне и да тръгваме.

Когато излязохме от Яр Надрак, двамата с Поул можехме вече да говорим свободно.

— Намери ли хората, които търсеше? — попитах.

— Естествено — отговори тя. — Нямаше да те извикам, ако не бях успяла.

— Кои са те?

— Единият е самият Дроста лек Тун.

— Надракският крал? — Това наистина си беше изненада.

Тя кимна с глава.

— Дроста е много сложна личност и би направил всичко, за да се отърве от влиянието на гролимите. Иска да изгради светско общество. Той е непочтен и няма никакви принципи, но желае само най-доброто за кралството си.

— Кои са останалите?

— Един момък на име Ярблек. Наследник е на човек, когото си познавал.

— Да не би на Раблек?

— Разбира се. Нищо не е случайно, татко.

— Толкова съм уморен от това — казах с недоволна гримаса.

— Мислех, че вече си свикнал. Ярблек е делови човек, но е толкова безскрупулен, че вече му е излязло име. Смятам, че като му дойде времето ще ни бъде от полза — на съответната цена, разбира се. Ти имаш още от това злато, нали, татко?

Вървяхме по Северния път на керваните на запад към границата с Драсния. Беше есен и листата на трепетликите и брезите бяха позлатени. Това винаги изглежда прекрасно, но носи в себе си и предчувствие за зима, а на нас все още ни предстоеше да минаваме през планините около Яр Гурак.

Двамата с Поул бързахме, колкото можем, но когато стигнахме планините, късметът ни изневери. Ранен мразовит повей се спусна откъм Мориндланд и ни затрупа под метър и половина снежни преспи. Сковах набързо груб заслон от борови трупи и ние се скрихме от виелицата, която вилня три дни. След това отново продължихме по пътя си. Придвижването ставаше много бавно и характерът на Поул взе да си показва рогата по пладне на втория ден.

— Това е нелепо, татко! — сопна се тя. — Много добре знаеш, че има и други начини да стигнем там, накъдето сме тръгнали.

Поклатих глава.

— Тук сме на територията на ангараките, Поул, а това означава присъствие на гролими. Нека не вдигаме шум, щом не ни се налага. Ако времето се задържи такова, ще преминем без много проблеми.

Но, както и трябваше да се очаква, времето не остана меко. Друга виелица ни застигна, точно когато бяхме на хребета и се наложи да сковавам нов заслон. Трябва да е било по обед на следващия ден, когато при нас се яви посетител. Бурята свиреше около импровизираното ни скривалище, а снегът беше толкова гъст, та не виждахме по-далече от носовете си. Тогава дочухме глас, идващ от бялата пелена.

— Здравейте вие там, в лагера. Идвам към вас, затова не се вълнувайте.

Изглеждаше много възрастен мъж, сух и жилав, а сплъстената му бяла коса приличаше на снега, който покриваше всичко наоколо. Беше увит до ушите с кожи, а лицето му беше длъгнесто, с обветрена кожа и дълбоки бръчки. Очите му обаче не бяха на възрастен човек.

— Май сте я загазили — заключи той, когато се пребори със снежната вихрушка и дойде при нас. — Не усетихте ли, че се задава виелица?

Свих рамене.

— Мислехме, че ще можем да се справим.

— Не и в тези планини. Накъде сте поели?

— Към Драсния.

— Няма да успеете. Късно сте тръгнали. Май ще трябва да презимувате тук.

— Невъзможно — отсече Поулгара.

— Познавам тези планини, момиче. Чак до пролетта няма да можете да се доберете там, за където сте тръгнали.

Той ни хвърли бегъл поглед и въздъхна.

— Страхувам се, че нямате избор, ами по-добре елате с мен. — Не изглеждаше никак въодушевен от тази перспектива.

— Къде отиваме? — попитах го.

— Зимувам в една пещера на миля оттук. Е, не е точно пещера, но пък е по-добро от това, което имате тук. Мисля, че ще мога да ви подслоня за зимата. Поне ще има с кого да си говоря. Магарето ми е много добър слушател, но не ми отговаря често, когато му говоря.

(Обзалагам се, че Гарион и Силк си спомнят много добре този приятел. Натъкнахме се на него в същите планини на път за Ктол Мишрак.)

Никога не ни каза името си. Сигурно някога е имал име, но е напълно възможно да го е забравил. Той приказваше много през тази зима, която ни се стори безкрайна, но в думите му нямаше нищо съществено. Доколкото схванах, животът му беше преминал в търсене на злато по тези планини, но ми се стори, че всъщност не го издирва толкова упорито. На него просто му харесваше да живее в планината.

Не съм срещал друг, който като този мъж да успее да прецени толкова много неща с един-единствен поглед. Още от самото начало разбра, че ние с Поул не сме като другите хора, ала дори и да е имал някакво мнение по въпроса, го запази за себе си.

Аз го харесах, а мисля, че той се понрави и на Поулгара. Тя обаче никак не беше доволна, че той държи магарето си и нашите коне в същата пещера, където живеехме. Те често спореха по този въпрос през онази зима, доколкото си спомням.

Както и предсказа нашият домакин, снежната виелица продължи да навява откъм Мориндланд и преспите ставаха все по-високи. Двамата с него ловувахме, но накрая взе да ми омръзва от неизменното сърнешко месо. Поул е добра готвачка, но дори и нейните рецепти взеха да се изчерпват още преди края на зимата.

Правех се, че не го забелязвам, но въпреки неприязънта на Поул към този малък звяр, магарето взе да се привързва към нея. Любовта му се изразяваше в това да я блъска с глава, когато тя най-малко очакваше. Изглежда мислеше, че е много забавно да я изненадва по този начин.

Когато вече ни се струваше, че зимата ще продължи вечно, една сутрин старецът излезе пред пещерата и взе да души въздуха.

— Май най-сетне си отива — каза той. — Откъм Драсния ще задуха топъл вятър още преди да е дошла нощта. Ще разтопи снега много бързо. След няколко дни реката ще прелее коритото, но до края на седмицата ще можете да тръгнете на път. Беше ми приятно с вас, но дойде време да се разделим.

— Ти накъде ще тръгнеш, когато се оправи времето? — попита го Поул.

Той се почеса по главата.

— Още не съм решил — отвърна. — Вероятно на юг, а може и обратно към Мориндланд. Най-добре ще е да видя накъде духа вятърът като му дойде времето. А най-добре е да оставя магарето само да реши. Всъщност това няма голямо значение за мен, щом ще остана в планините.

Прогнозата за времето се оказа много точна. Към края на седмицата двамата с Поул се сбогувахме с него и потеглихме. Под дърветата още имаше купчини сняг, но пътеките се виждаха ясно. След около четири дни стигнахме границата на Драсния, а седмица по-късно бяхме в Боктор.

Заразата, за която споменах, вече не върлуваше из Западна Драсния, но нейни жертви бяха станали бащата на Родар и майката на Силк. Кралят беше починал, ала майката на Силк — не. Болестта я беше обезобразила, но милостиво й беше отнела и зрението, така че не можеше да види в огледалото ужасяващото си лице. Силк и баща му обаче виждаха, но нито с дума не позволиха тя да разбере какво се беше случило.

Двамата с Поул останахме в Боктор за коронацията на Родар. После купих лодка, за да отплуваме надолу през мочурищата по река Мрин. Не харесвам блатата. Но пък по Великия северен път по това време на годината имаше много пътници, за да можем спокойно да се движим по него.

Зимите може и да са ужасни, но има дни през пролетта, които са още по-лоши. Особено пък в мочурищата. В деня, когато двамата с Поул напуснахме Боктор, започна да вали и продължи така цяла седмица. Започнах да се чудя дали не е имало ново слънчево затъмнение, което да промени времето.

Сигурно на всеки някога се е случвало да прекосява мочурищата. Няма как да се разминете с това, ако отивате към Боктор откъм западната страна. За тези обаче, на които не им се е случвало, съм длъжен да кажа, че това е едно огромно тресавище между коритата на реките Мрин и Алдур. Там маларията, тръстиките и жилавите върбови храст, потопили върхове в тинята, са в изобилие. Реките, които напояват това блато, са знак, че водата му не е застояла, но техните притоци са толкова лениви, че не се различават много от блатните води. Най-сигурният начин да минеш с лодка през блатата е да я придвижваш с дълъг прът. Гребането не е подходящо, защото някои от проходите между тръстиките са толкова тесни, че няма простор за греблата. Не обичам да направлявам лодка с прът, но в тресавището човек няма голям избор.

— Май трябваше да наемем кола от някой търговец в Боктор — казах мрачно една дъждовна утрин. — Досега да сме на половината път до Дарин.

— Много е късно вече да се връщаме обратно, татко — каза Поул. — Просто продължавай да оттласкваш лодката.

По едно време наоколо започнаха да се мяркат различни блатни животинки, а после за моя най-голяма изненада, когато отминахме един бент по канала, пред нас се изпречи къща! Тя по-скоро приличаше на колиба, построена от поставени под наклон трупи и покрита с тръстиков покрив. Стоеше насред горичка плачещи върби върху малък остров, извисил се над безкрайната водна шир.

Когато съвсем приближих лодката до островчето, едно от блатните животинчета заплува напред, скочи на калния бряг и шльопна точно на прага на къщата. Вратата се отвори, една жена застана на прага и мрачно се взря в дъждовната пелена пред себе си.

— Добре дошли в дома на Вордай — посрещна ни тя, но гласът й не звучеше приветливо.

— Малко сме изненадани, че някой живее в място като това — провикнах се.

— За това си има причини — отговори тя. — Влезте вътре, поне докато спре дъждът.

Получавал съм и по-любезни покани през живота си, но нещо ми подсказа, че трябва да приема тази, независимо от тона, с който беше отправена.

Избутах лодката до брега и двамата с Поул слязохме на кишавата земя.

— Значи ти си Вордай — обърна се Поул към жената на прага на колибата.

— А ти пък трябва да си Поулгара — отвърна тя.

— Май не схващам за какво става дума — намесих се аз.

— Ние се познаваме по име, татко — каза Поул. — На Вордай още й казват Вещицата от блатата. Тя е в изгнание и за нея блатата са единственото безопасно място в Драсния.

— Сигурно защото пъновете тук са толкова мокри, че от тях не може да се получи никаква свястна клада, на която да ме изгорят — каза с горчивина обитателката на хижата. — Елате вътре да се скриете от дъжда.

Вещицата от блатата беше стара жена, но по лицето й още личаха следите на отминала безмерна хубост. Сега обаче върху него беше останала само дълбока горчивина. Съдбата не е била ласкава към вещицата Вордай.

Никой, който се е застоял по-дълго в Драсния, не е пропуснал историите за Вещицата от блатата. Винаги съм бил убеден, че това са просто приказки и вероятно повечето от тях са точно това. Тя най-вероятно не беше вещица и, сигурен съм, никога не беше стигала дотам да подмамва непредпазливи пътници в смъртоносните блата. Конкретни случки от нейното минало показваха, че тя изобщо не се интересува от човешкия род.

Отвътре колибата й беше педантично подредена. Таванът бе нисък и обкован с греди, а дървеният под беше изстърган до бяло. Над огнището висеше гърне, в една ваза бяха натопени диви цветя, а на прозорците имаше перденца.

Вордай беше облечена в обикновена кафява рокля и леко накуцваше. Изглеждаше уморена и преживяла трудни моменти.

— Значи това е известният Белгарат — каза тя, докато вземаше прогизналите ни дрехи и ги провесваше близо до огъня.

— Май си разочарована, а? — попита Поул.

— Не — отвърна Вордай, — не съвсем. Той е точно такъв, какъвто очаквах. — Тя посочи масата. — Заповядайте, мисля, че в гърнето има достатъчно храна за всички.

— Знаела си, че идваме, нали, Вордай? — досети се Поул.

— Естествено. Нали съм вещица все пак.

Едно от блатните животинчета пробяга през отворената врата, изправи се на късите си задни крачета и издаде странен чуруликащ звук.

— Да — отговори му Вордай, — знам.

— Значи е истина — загадъчно каза Поул с очи, вперени в животинчето.

— Много необикновени неща са истина, Поулгара — отвърна Вордай.

— Не бива да си правиш експерименти с тях, нали знаеш.

— Аз не им правя нищо лошо. Забелязах, че е опасно да се експериментира с хора. Затова предпочитам компанията на блатните животинки пред тази на някой мъж.

— Те поне са по-чисти, ако не друго — съгласи се Поулгара.

— Защото се къпят много по-често. Скоро дъждът ще спре и вие с баща ти можете да продължите пътя си. А преди това ще ви предложа закуска. Искам да ви засвидетелствам моето гостоприемство, докато сте под покрива ми.

Аз изобщо не проумявах много от случващото се пред мен. Явно изследователските интереси на Поулгара вече се бяха прехвърлили към заниманията на вещиците, които аз високомерно бях занемарил. Поулгара и Вещицата от блатата говореха за неща, напълно непонятни за мен. Единственото, което успях да схвана обаче беше, че тази самотна жена е изтърпяла много мъки в миналото си.

(Добре де, Гарион, знам какво си мислиш. Което си е право, наистина съжалявах Вордай — почти колкото Илесса. Все пак не съм чудовище. Защо мислиш, че направих това, което сторих, когато двамата със Силк пресичахте блатата на път за Ктол Мишрак? Можеш да си сигурен, че не беше защото нямах друг изход.)

Както каза Вордай, небето се проясни по обед, двамата с Поул облякохме изсушените си дрехи и отново се качихме на лодката.

Вордай дори не си направи труда да ни изпрати.

Избутах лодката през още един бент в непрестанно криволичещия канал, който следвахме от самото начало. Когато самотната къща се изгуби от погледа ни и ние отново се озовахме насред безкрайното мочурище, очите на Поул се изпълниха със сълзи. Замълчах, защото не смятах, че ще е подходящо да я питам каква е причината. Когато случаят го изисква, Поул може да бъде много груба, но тя не е лишена от душа и човешки чувства.

Излязохме от блатата близо при Алдурфорд и продължихме пеша покрай границата със Сендария, докато не попаднахме на пътя към Анат. По обяд минахме границата, а когато най-сетне стигнахме селцето, Геран ни чакаше близо до каменната кариера в покрайнините.

— Слава на боговете — каза жарко той. — Страхувах се, че няма да успеете да се върнете навреме за сватбата.

— Каква сватба? — попита остро Поул.

— Моята — отвърна Геран. — Женя се следващата седмица.

Седемнадесета глава

Сватбата на Геран и Илдера беше в края на пролетта на 5348 г. и цял Анат този ден почиваше, за да присъства на тържеството. За да не останат по-назад, облечените от глава до пети в кожа хора от клана на Илдера също пресякоха границата и дойдоха на сватбата.

Получи се известна разправия кой точно да води церемонията. Понеже Илдера беше алгарка, свещеникът на Белар, който отговаряше за духовните потребности на нейния клан, настояваше именно той да сключи брака. Но местният сендарски свещеник твърдоглаво се възпротиви. Тогава се намеси Поулгара и изглади нещата — поне привидно — като предложи просто да има две церемонии, вместо само една. Тези вълнения изобщо не ме интересуваха и аз стоях настрана.

Имаше търкания и между майката на Геран, Алара, и майката на Илдера, Олане. Бащата на Илдера, Гретан, беше водач на клана — това е все едно да си благородник в обществото на алгарите. Геран обаче беше син на обикновен каменар. Ето защо Олане изобщо не скри разочарованието си, че дъщеря й се омъжва под нивото си. Това хич не се понрави на Алара и Поул беше принудена да говори много остро с нея, та да не й хрумне да изтърси нещо неподходящо за наследството на сина си, което останалите не биваше да знаят. Редовните изблици на ненавист между двете майки създадоха повече грижи на Поул, отколкото беше успял да й причини през вековете даже Чамдар.

Селската сватба обикновено не е кой знае колко официална церемония. Според обичая младоженецът се къпе и облича чиста риза. Но това се отнася за останалите хора. Високомерното отношение на Олана накара Алара да прерови надлъж и нашир Анат, за да открие премяна за сина си. Съвсем случайно тя се натъкна на местния обущар, който още пазеше стар, покрит с прах пурпурен мъжки жакет, провесен на тавана. Тя не остави на мира горкия човек и едва не му извади душата, докато онзи не се съгласи да заеме дрехата на Геран. Алара я изпра и почти насила натика внука ми в нея по случай щастливото събитие.

Жакетът не му стоеше много добре и той все се опитваше да го нагласи по-удобно.

— Остави това, Геран — каза баща му, докато тримата чакахме да започне церемонията, — най-накрая ще го скъсаш от напъване.

— Изобщо не разбирам защо трябва да съм облечен в това глупаво труфило, татко — оплака се Геран. — Имам си чудесна туника.

— Майка ти иска да изглеждаш по-наконтен за пред алгарите — отговори му Дарал. — Нека този път не я разочароваме. Точно сега има проблем, затова е хубаво малко да я развеселим. Смятай, че правиш услуга на бедния си стар баща, Геран. От днес нататък вече ще се храниш в собствената си кухня, но аз ще трябва да ям гозбите на майка ти, докато съм жив. Просто остави дрехата на гърба си, момче. Ще я издържиш някак час-два, а на мен това значително ще ми облекчи живота.

Геран помрънка известно време, а после започна да пристъпва нервно от крак на крак, както правят всички младоженци.

Тъй като времето беше хубаво, а гостите — многобройни, сватбата се състоя на една отрупана с цветя прекрасна поляна в покрайнините на селцето. Когато дойде тържественият миг, ние с Дарал придружихме нашия нервен младоженец до олтара, издигнат в средата на поляната. Там, гледайки се кръвнишки един друг, стояха двамата свещеници. Съдейки по тяхното изражение, заключих, че предложението на Поулгара не беше решило всичките им проблеми.

Най-близките роднини на младоженката и младоженеца седяха на пейки край олтара, а останалите гости стояха прави. Всички сендари, подредени от едната страна, носеха строги дрехи, боядисани в универсалния кафяв цвят. Алгарите бяха облечени в черни конски кожи и заемаха другата страна. Забелязах, че двете групи си разменят остри погледи. Явно нетърпимостта между Алара и Олане беше разделила и сватбарите на два враждуващи лагера.

Повечето от жителите на Анат бяха каменоделци, затова сред тях не се намери нито един приличен музикант. Алгарите пък са толкова немузикални, че не могат да изкарат и една вярна нота. Поул много мъдро съобрази тези подробности и реши да пропуснем традиционния сватбен марш. И без него си имахме достатъчно неприятности. Някоя случайна забележка от начеващ музикален критик можеше да предизвика сбивания още преди церемонията.

Илдера беше придружавана до олтара от баща си Гертан, чието изражение ясно показваше, че той от все сърце желае денят да свърши колкото се може по-скоро. Булката, облечена в бяло и с венец от пролетни цветя на нежната руса глава, цялата сияеше. Младоженките винаги сияят, не сте ли го забелязали? Булките са лъчезарни, а младоженците — нервни. Това не ви ли говори кой всъщност управлява света?

Поулгара — облечена в синьо, разбира се — вървеше веднага след Илдера и Гертан. Въпреки, че това трябваше да е щастливо събитие, нейното лице беше сурово. Във въздуха витаеше огромно напрежение и тя искаше всеки от присъстващите да е наясно, че няма да търпи никакви глупости.

Двойната церемония продължи сякаш часове наред. Убеден съм, че на Геран му се е сторило точно така. Алгарският свещеник призоваваше благоволението на Белар над младото семейство твърде разточително. В отговор сендарският свещеник помоли за благословия всичките останали шест богове. Опитах се да не издам учудването си, когато той спомена и Торак. Бях сигурен, че дори и да беше буден, Торак не би одобрил точно този брак. Неговото сключване едва ли би изпълнило Едноокия с миролюбие и радост. Църквата на сендарите обаче е вселенска и те редовно включват и седемте бога в молитвите си.

Най-накрая церемонията приключи и булката и младоженецът си размениха непорочни целувки. Последва сватбен банкет, който Поул лично беше подготвила и на който се вдигнаха много тостове в чест на младоженците. По залез слънце младото семейство тържествено беше ескортирано от всички, които все още бяха достатъчно трезви, за да могат да ходят, до вратата на дома, построен от Геран.

После, когато над Анат се спусна ясната и мека нощ, започнаха побоищата. Но така или иначе, от това излезе много хубава сватба.

Прекарах нощта в къщата на Дарал, а на следващото утро Поул ме събуди точно по изгрев слънце.

— Какви бяха тези викове и шум миналата нощ? — попита тя.

— Сватбарите си довършваха тържеството.

— Така ли? На мен пък не ми звучеше много сватбарски.

— Сватбите са вълнуващи събития, Поул, и предизвикват всякакъв род емоции.

— Май кавгите и разправиите надделяваха, тате.

— Нито една сватба не завършва без бой. Това прави събитието запомнящо се.

— Имаше ли много нещастни случаи?

— Поне аз не знам за нито един. Тоя празнословен свещеник на Белар обаче за известно време няма да изнася дългите си проповеди. Поне докато не му зарасне счупената челюст.

— Всяко зло за добро. Какво ще правиш сега?

— Мисля да се върна в Долината. Тази сватба си беше нещо като събитие, затова ще се опитам да изтръскам още подробности от Мрин. Освен това мисля, че ще е добре да напусна Анат. Точно сега Чамдар е в Толнедра, но съм убеден, че наоколо е пълно с гролими, които душат и слухтят. Не искам да привличам вниманието им към това място.

— Мъдро решение. Предай поздрави на близнаците.

— Ще го направя.

Станах, облякох се и изядох набързо приготвената закуска. После се упътих към противоположната страна на улицата, за да изкажа уважението си към младото семейство. Геран изглеждаше стъписан, както изглеждат всички младоженци, а Илдера се изчервяваше за щяло и нещяло, както е при всички млади булки. Приех това за добър знак, напуснах Анат и се отправих към Долината.

Не направих кой знае колко, когато се прибрах у дома. Предстоеше да се случи нещо много важно и моето участие в него ми пречеше да се съсредоточа. Въпреки усилията си, близнаците не можаха да изровят нищо съществено от Мрин. Като всички нас, и приятелят на Гарион изглежда също изчакваше да дойде подходящият момент.

Имам чувството, че целият ми живот е преминал в очакване на подходящия момент.

Беше по някое време през следващата зима, когато Белдин се върна вкъщи. Аз мразя да пътувам през зимата, но Белдин не се влияе от сезоните — сигурно е останало още от странното му детство. За да убивам времето, аз препрочитах древен мелсенски епос, който разказваше за митичните приключения на един от техните национални герои. Този малоумник се набутал в морето с една лодка и взел че открил Мелсенските острови край източния бряг на Малория.

— Белгарат! — измуча отдолу моят кривоног приятел. — Отвори тая глупава врата!

Показах се на стълбището.

— Отвори се — казах на облия камък, който пазеше преддверието ми от виелицата навън. Той гладко се завъртя около оста си и Белдин влезе.

— Защо държиш затворено това глупаво нещо? — нахока ме той, изтръсквайки снега от краката си.

— По навик, предполагам — отвърнах. — Качи се горе.

Той се изклатушка по стълбата.

— Няма ли да почистиш най-сетне това място? — продължи да нарежда, взирайки се в хаоса наоколо, с който аз толкова бях свикнал, че дори не го забелязвах.

— Ще подредя… някой ден. А теб какво те накара да слезеш от върха на онзи хребет в Южен Ктол Мург?

— Земетресението. Случи ли се нещо важно миналата пролет?

— О, Геран и Илдера се ожениха.

— Ако близнаците са на прав път, то е най-значимото събитие след Во Мимбре. Това предполагам обяснява и земетресението.

— То събуди ли Торак?

— Не, доколкото знам. Поне той не направи на пух и прах пещерата, където лежи. Как беше сватбата?

— Много добре мина. Церемонията беше скучна, но пък боевете след това бяха наистина вълнуващи.

— Извинявай, нещо не разбрах — прекъсна ме той с насечения си неприятен смях. — Илдера бременна ли е вече?

— Доколкото ми е известно, не.

— Какво чакат още?

— Необходимостта, предполагам. Раждането на Пратеника на боговете ще е едно от онези събития, затова и времето, когато то ще се случи, е съдбоносно. Илдера няма да забременее, докато Необходимостта не реши, че моментът е настъпил. Зедар връщал ли се е пак в пещерата?

— Още не. Сигурно броди наоколо. Близнаците откриха ли какво търси той?

— Не. Поне не са ми казали.

— Сигурен ли си, че Геран ще е бащата на този, когото чакаме?

— Близнаците казаха така. Това ще се случи през този век.

— Е, значи е дошло времето.

— Търпението никога не е било сред силните ти страни, братко мой. Защо идваш чак сега от Ктол Мург?

— Поразходих се и се поогледах. В Малория има раздвижване.

— Какво е станало?

— Закат беше коронясан за император, а това по някаква причина ужаси Таур Ургас и той реши да действа.

— Защо пък Таур Ургас ще се страхува от Закат?

— Таур Ургас е луд, Белгарат, а на лудите не им трябват причини за нещата, които вършат — или пък за това какво чувстват. Закат обаче е много амбициозен млад човек и агентите на Таур Ургас в Малория постоянно го държат под око. Малория е огромна, но мисълта да е Повелител на всички ангараки кой знае защо особено допада на Закат. Това е стигнало чак до Рак Госка. И предполагам, че безкрайно изнервя Таур Ургас. Малория е два пъти по-голяма от Ктол Мург, а населението й е пет пъти по-многобройно. Ако Закат реши, че иска да управлява всички ангараки, няма да има много като Таур Ургас, за да му попречат.

— Ако сме късметлии, можем да присъстваме на повторение на онова, което стана в пустинята Агара точно преди Во Мимбре.

— Не бих разчитал много на това, Белгарат. Торак ще се събуди доста преди да се стигне дотам. Старото Опърлено лице е също толкова луд, колкото е и Таур Ургас, но за разлика от него има добра памет. Няма да позволи на Таур Ургас и Закат да му провалят плановете, както сториха Ктучик и Урвон.

— Каза, че Таур Ургас решил да действа. Какво е направил?

— Бях ти казал, че Закат отиде да учи в университета на Мелсена. Като погледнеш Мал Зет, той не е по-голям от редови военен лагер, но мелсените са много цивилизовани и начетени хора. Тогава Закат беше престолонаследник на Малория и по традиция беше канен в най-изтъкнатите семейства в града. Беше представен на най-благородната мелсенска девойка, която му беше връстница, и той си изгуби ума по нея. — Белдин въздъхна. — Ако това беше продължило, то щеше да промени хода на историята. Момичето беше красиво и съвършено по ум и обноски. Влиянието му върху Закат щеше да е огромно.

— Какво се случи?

— Тъкмо бях стигнал до това. Точно тогава на сцената се появи Таур Ургас. Неговите агенти му докладваха за връзката между Закат и мелсенска девойка от благородническо семейство, което обаче е затънало до шията в дългове. Таур Ургас е луд, но не е глупав. Той видя изгодата в тази ситуация. Заповяда на своите хора в Мелсена тихомълком да изкупят тези дългове. Щом веднъж стана собственик на полиците, можеше да оказва натиск върху семейството на момичето.

— И какво се надяваше да спечели от всичко това?

— Закат се възкачи на трона, когато едва беше навършил осемнайсет, а из цяла Мелсена се носеше слух, че всеки момент ще направи предложение за женитба. Таур Ургас е мург, затова е дълбоко невеж относно природата на мелсените. Жените на мургите са държани под ключ и са оставяни невежи, затова постъпват така, както им нареди семейството. Подчинението им се вменява още в люлката. Някое мургско момиче би си прерязало гърлото, само защото баща й е казал да го направи. Мелсенските девойки са много по-разкрепостени по дух, но Таур Ургас не го знаеше. Той просто реши, че момичето ще прави каквото му каже неговото семейство. Нареди на хората си в Мелсена да предадат неговите заповеди на семейството и заплаши, че ако не се подчинят, ще ги разори. Семейството направи всичко възможно да събере пари и да си плати дълговете, но нямаха достатъчно време и сякаш се примириха да участват в заговора.

— Това започва да звучи като лоша арендска трагедия, Белдин — прекъснах го аз.

— О, нататък става дори още по-лошо. Таур Ургас имаше много прост план да унищожи съперника си. Той прати един от най-талантливите нийсийски отровители при своя племенник в Мелсена и му даде съвсем недвусмислени заповеди. Момичето трябваше най-напред да окуражи Закат и после да го отрови при първия удобен случай. Послушната мургска девойка би направила точно това, но мелсенката ще откаже. Таур Ургас е толкова луд, че не може да направи разлика между двете.

Семейството на момичето се престори, че е съгласно. За жалост във всяко стадо си има и черни овце и един безскрупулен младеж, далечен роднина на семейството, реши, че сега е неговият шанс. — Белдин направи кисела гримаса.

— Усещам накъде вървят нещата.

— Не се съмнявам. Та този ужасен мошеник продаде плана за убийството на някои много важни държавни лица, а оттам това стигна и до ушите на Закат. Макар и цивилизован, Закат все пак е ангарак, затова тутакси беше обзет от ярост. Без дори да се замисли, той нареди да се унищожи цялото мелсенско семейство. Подчинените му — също ангараки — изпълниха това на минутата. Момичето беше сред първите убити. Когато после се разбра, че тя е била напълно невинна, Закат едва не полудя от мъка и разкаяние. Той се затвори в стаята си за около шест месеца, а когато излезе, беше напълно друг човек. Преди нещастието бе цивилизован, одухотворен младеж, който сигурно щеше да стане добър император. Сега се е превърнал в чудовище, което управлява Малория с желязна ръка и е обсебено от мисълта да причини нещо ужасно на Таур Ургас.

— Значи заслужава повече власт — одобрих аз. — Ако не бях толкова зает, сигурно щях да му предложа помощта си.

— Наистина си отвратителен, когато решиш, Белгарат, ала не можеш да стигнеш Закат. Като излезе от доброволното си заточеничество, той прати писмо на Таур Ургас и нареди преписи от това писмо да се разпространят навсякъде. За да подсили обидата, предполагам. Аз също имам едно копие. — Той бръкна в прокъсаната си туника и измъкна навит на руло лист хартия. — Би ли прочел най-обидното писмо, което някой монарх някога е пращал на друг владетел?

Аз взех листа, разгънах го и зачетох.

Подсвирнах учудено и върнах листа.

— Това прилича на обявяване на война — казах.

— Много внушително звучи, нали? — съгласи се Белдин с широка усмивка. — Дали няма да е добре да си го сложа в рамка и да го окача на стената в кулата? Дочух, че Таур Ургас имал пяна на устата и дъвчел килима още преди да го е дочел докрай. Засега Закат си държи на обещанието — праща парчета от различни мурги в Рак Госка за назидание на краля на Мурго. Урвон се опитва да ги помири, но няма голям напредък. Сърцето на Закат вече се е превърнало в камък, а Таур Ургас става все по-безумен от минута на минута.

— Ще кажа за това на Родар — реших аз. — Драснианските разузнавателни служби са способни да подклаждат този огън. А Ктучик какво прави?

— Ктучик е твоя задача, Белгарат. Чух, че бил свикал Съвет на първосвещениците. Но те едва ли някога ще имат решаващо значение, след като се водят по политиката на гролимите. Видях няколко кервана на мурги на юг, когато идвах насам. Имат ли някаква задача?

Кимнах.

— Идват на запад и се преструват, че търгуват. Сигурно това е идея на Чамдар. Той може да разчита предзнаменованията като нас, затова знае, че решителният миг е близо. Явно иска да има широка подкрепа по тези места.

— Той къде е сега?

— Последно чух, че е в Толнедра. Драснианското разузнаване го следва по петите и ме държи в течение.

— Май всички в Западните кралства са ангажирани да вършат твоята работа, а, Белгарат?

— На това му се вика „споделена отговорност“, братко. Сега се случват съдбоносни неща, затова аз трябва да съм с развързани ръце.

— Знаех си, че ще намериш елегантно и приемливо обяснение за това, дето се шляеш без работа. Само не си облекчавай живота твърде много, Белгарат. Когато настане мигът, може да ти се наложи едновременно да си на шест-седем места. Хайде да видим близнаците. Сблъсъкът между Закат и Таур Ургас може да разплете още няколко нишки в Мрин.

За наше огорчение обаче, това не се случи. Кодексът на Мрин си остана затворен и неподатлив на разчитане, какъвто си е бил винаги. Оставаше ми само да се примиря, че Необходимостта си знае работата и умишлено ме държи в неведение.

(Мисля, че никой от нас досега не е отдал заслуженото на близнаците за къртовския им труд през вековете. Двамата мили алорнски овчари бяха от огромно значение за делото ни, защото бяха наши водачи. Ние обхождахме надлъж и нашир света, защото те ни казваха какво да правим. Необходимостта не си даваше труда да контактува директно с нас. Вместо това тя се свързваше с близнаците. През тези години те изтъркаха шест-седем копия от Кодекса на Мрин и от Дарин. Боговете знаеха, че нито аз, нито Белдин притежаваме такова упорство и търпение. И до ден днешен ако близнаците ми кажат да скоча, вече ще съм близо половин метър над земята, преди да си дам труда да попитам: „А накъде да скачам?“ Сигурно точно това е имал наум Алдур, когато прати да повикат най-напред тях. И Учителя беше роб на Необходимостта също като всички нас. Ето затова сме заедно тук сега, предполагам.)

Белдин остана в Долината около седмица, а после се върна в Южен Ктол Мург, за да поеме самотното си бдение над спящия брат на Учителя. Не много след неговото заминаване аз поех към Боктор да предупредя Родар за раздора между Закат и Таур Ургас. Крал Родар не беше станал по-строен от преди, но умът му със сигурност се развиваше още по-бързо от неговата талия. Той хитро присви очи и ме погледна косо, когато му разказах какво става в Малория.

— Това не е правдоподобно, Белгарат. Един крал на мургите не би се вълнувал чак толкоз какво става в Малория, че да си прави труд да организира заговори. Цял океан дели двете държави. Наближава да се случи някакво събитие, нали? Докладите, които получавам, показват недвусмислено, че нещо съдбоносно се носи из въздуха.

Няма никакъв смисъл да се опитва човек да скрие нещо от Родар — шпионите му бяха прекалено добри, а умът му — твърде бърз.

— Защо просто не обобщим, че живеем в интересно време и да спрем дотук, Родар? — предложих му аз.

— Ще има ли война? Ако е така, по-добре отсега да заповядам мобилизацията на още хора във войската ми.

— Това би било доста прибързано. Не давай твърде явен израз на подготовката си за война. Вместо това съсредоточи силите си върху враждата между Малория и Мург. Ако все пак се стигне до война, не искам тя да завари ангараките сплотени. — После промених темата. — Кога ще се жениш?

— Няма да е много скоро — тонът му беше уклончив и той доби смутено изражение. Сега, като се замисля, разбирам, че по онова време той вече е бил хвърлил око на Порен, а доколкото си спомням, тя тогава беше едва на тринайсет.

Продължих към Вал Алорн, а оттам — към Острова на бурите. Нямах някаква конкретна задача по време на тези пътувания, но винаги съм се чувствал по-спокоен, когато наглеждам отблизо алорните. Те все успяват да се заплетат в някакви неприятности, ако не им държиш юздите изкъсо.

През 5349 г. внукът ми Дарал беше премазан от свличане на камъни в кариерата, където работеше. Аз незабавно поех към Анат. Естествено, с нищо не можех да променя станалото, но въпреки това отидох. Смъртта на член от семейството не може да отмине незабелязано, а Поулгара винаги я преживява много болезнено. Сигурно си мислите, че досега ние с Поул сме се научили да гледаме философски на преходността на човешкия живот, но това не е така. Разбира се, аз обичах Дарал, той беше мой внук в края на краищата. Но все някак се бях примирил с мисълта, че един ден той ще остарее и ще умре. Това неизменно се случва и никой не е в състояние да го промени. Поулгара обаче не е емоционално подготвена да приеме философски подобна закономерност. Тя винаги преживява смъртта на своите близки като един вид лична обида. Вероятно затова толкова се отдаде на медицинските проучвания. А за един лекар смъртта винаги ще остане враг.

Опитах се да утеша Поул с обичайните баналности, но това изобщо не й помогна.

— Просто си върви и ме остави, татко — каза меко тя. — Сама ще се справя с това.

Аз се измъкнах тихо и продължих надолу по улицата, за да поговоря с Геран.

— Какво точно се случи? — попитах го.

— Трябва да е имало невидима цепнатина в скалата, дядо — печално отвърна той. — Двамата с татко лично я бяхме проверили от върха до основата. Изглеждаше напълно здрава и отникъде не кънтеше на кухо. Работниците къртеха блокове от върха и изведнъж всичко полетя надолу. Татко беше при основата и нямаше никакъв шанс да се спаси, когато камъните се стовариха отгоре. — Изведнъж лицето му доби ядно изражение и той стовари юмрук върху масата. — Нямаше никаква причина това да се случи, дядо! Не беше възможно скалата да се разцепи така! Ще раздробя тази планина на ситни камъчета, но ще разбера откъде дойде тази каменна лавина!

(Сега вече знам защо се случи така и кой носи отговорността. Затова изпитвам огромно задоволство от онова, което Гарион направи на Чамдар в Леса на дриадите.)

Поулгара беше безутешна. Нямаше нито думи, нито действия, с които бих могъл да й помогна. Тя се затвори в стаята си и отказваше да говори с нас. Понякога се боях да не полудее от мъка.

Жената на Дарал обаче не издържа и изгуби ума си.

Отначало това не личеше на пръв поглед. След първоначалните бурни изблици на отчаяние тя стана изведнъж някак неестествено спокойна. Две седмици след погребението се върна към обичайните си домашни задължения — чистеше къщата, метеше двора и готвеше, сякаш нищо не се е случило. Започна дори доста често да си пее, докато се въртеше около печката.

Сигурен съм, ще се намерят хора да кажат, че това е един много здравословен начин за справяне с мъката, но те са на грешен път. Смъртта на съпруга или съпругата отваря рана, която с години не може да бъде изцерена. Повярвайте ми, наистина е така. Ако моята лична мъка не беше толкова дълбока и всепоглъщаща, не бих пропуснал тревожните симптоми, че нещо не е наред.

Алара готвеше обичайните си гозби и винаги поставяше на масата чиния и за Дарал. После, когато вечерта започваше да се спуска, тя непрекъснато сновеше до външната врата и заничаше разтревожено към единствената улица в Анат, сякаш чакаше някой да дойде за вечеря. Всички признаци говореха за нейната лудост. Просто не мога да повярвам, че двамата с Поул ги пропуснахме.

(Ако тогава бях само малко по-наблюдателен, щях да разбера веднага кой е отговорен за смъртта на Дарал и лудостта на Алара. Ако бях го проумял, щях да преобърна света с главата надолу, но да открия Ашарак Мурга. А когато го пипнех, щях да прережа гърлото му чак до вратните прешлени, при това с тъпо острие. Естествено, това би ми отнело време, но пък щях да се наслаждавам на всяка минута от отмъщението си.

Разбира се, че съм жесток. Вие не сте ли го забелязали досега?)

Не казвам, че Алара изведнъж започна да гледа несвястно. Просто стана някак отнесена и неадекватна, което може би е още по-лошо, когато се сблъскаш с такова поведение. Когато Поулгара се съвзе, тя трябваше неотлъчно да се грижи за Алара, а това придоби огромно значение с течение на времето.

Аз реших да победя собствената си мъка като тръгна на път. Ходенето по трийсет мили на ден може да заглуши всяка емоция. Съвсем не ми се щеше да се връщам отново към гмуркането при кейовете на Камаар.

През късната пролет на 5351 г. се оставих краката да ме отведат отново в Долината, където Копието вече ме чакаше.

— Ние го изпуснахме, Древни — каза той с видимо неудобство. — Моите хора го наблюдаваха непрекъснато, но един ден той просто се изпари. Чамдар е мург, а те не са толкова умни.

— Той е измамник, Кендон — въздъхнах. — Май е време да си сложа отново скитническия костюм. Най-добре ще е сам да го открия.

— Не си ли малко стар за подобна задача, Благочестиви? — попита ме той с учудваща прямота. — Моя работа е да съм постоянно по следите на Чамдар. Защо не ме оставиш аз да го открия?

— Може и да съм стар, Копие, но мога да те просна на земята, когато пожелая. Гледай да не ми се изпречиш на пътя. Ще мина през теб като през трева. — Мразя някой да ми напомня за възрастта. Не са ли схванали досега, че тя нищо не означава?

— Ще стане, както ти го желаеш, Древни — отвърна той с дълбок поклон. Поне има достатъчно ум да знае къде трябва да спре.

Насочих се право към Тол Хонет, откъдето започнах търсенето. Доколкото близнаците можеха да определят, деляха ни няколко години от раждането на Пратеника на боговете, а аз много добре си спомнях произнесените на висок глас мисли на Чамдар, когато Гелан се увлече по Мечия култ. Ктучик беше заповядал на своя гролим-послушник да убие наследника на Желязната хватка, но Чамдар имаше свое решение по този въпрос. Той се надяваше да надмине Ктучик и да се превърне в любим ученик на Торак, като му заведе лично Пратеника на боговете със Сферата в ръка. Беше извънредно амбициозен, признавам му го.

Буквално претърсих парче по парче цяла Толнедра, но не можах да го открия. Той действаше, копирайки моите методи, като оставяше навсякъде фалшиви следи от присъствието си и ме принуждаваше да тичам с изплезен език от единия край на Толнедра до другия. Не можах да разбера как точно го постига, докато не се случи трагедията в Анат.

Лелдорин, наричан от Мрин Стрелеца, се роди през 5325 г. Аз нямах време да навестя рода Уилдантор, защото бях зает да преобръщам настилката в Тол Хонет, издирвайки моя изплъзващ се неприятел. След известно време взех да се ядосвам не на шега.

Копието се върна в Тол Хонет да ми помага и ловко се наложи над драснианския посланик, принуждавайки го да поиска подкрепата на бащата на Се’Недра в издирването. Толнедранските разузнавателни служби не могат да стъпят и на малкия пръст на драснианските, но това поне щеше да увеличи броя на очите, които следят дадена улица. Ран Борун XXIII обаче съвсем не мислеше така. Той беше зает с много деликатни търговски преговори с представители на Таур Ургас и за нищо на света не би позволил нещо да попречи на благополучния им край. Затова отказа неговите шпиони и информатори да ни помагат по какъвто и да е начин.

Харесвах Ран Борун и обожавах дъщеря му, но той беше алчен и възможността да сложи ръка на цялото червено злато на мургите замая главата му. Ето защо ние с Копието не получихме никаква помощ от толнедранското разузнаване.

В края на лятото на 5354 г. бях готов да се откажа от всякакви по-нататъшни опити. Вече беше ми станало ясно, че следите, по които неистово бягах из цяла Толнедра, са фалшиви. Чамдар веднъж вече ме беше надхитрявал. Бях сигурен, че не е в Толнедра, затова поверих на Копието грижата да следи всички двойници на Чамдар, които гролимите изобретиха за наше забавление, и се отправих към Арендия.

И там гролимите бяха не по-малко заети от тези в Толнедра. Не мога да не призная заслугите на Чамдар. Той овладя до съвършенство всички уроци, които му бях дал през годините. Чувах истории за Ашарак Мурга всеки път, щом се обърнех. Те ставаха все по-невероятни и по-невероятни. Гролимите са интриганти, но в техните заговори няма капка фантазия и винаги стигат до необмислени крайности. Мисля, че това е расов недостатък.

Веднъж, когато препусках на север от Во Мимбре, срещнах красив младеж, облечен целият в броня и възседнал наперен боен кон. Разпознах кръста на Мандор върху щита му.

— Добра среща, Древни Белгарат! — приветства ме Мандорален с гръмлив глас. — Тъкмо тебе търсех.

По онова време Мандорален беше едва на седемнайсет, но вече имаше забележителна фигура със здрави мускули.

— Какво има пък сега, Мандорален? — попитах.

— Както без съмнение знаеш — твърди се, че всичко ти е известно — аз бях във Во Ебор, където моят скъп приятел и настойник, баронът на това почтено владение, ме обучаваше в рицарското изкуство да се бия и…

— Мандорален, давай по същество!

Той изглеждаше леко засегнат от тона ми.

— С две думи — рече той, сякаш някой мимбрат може да каже нещо с две думи, — близнаците Белтира и Белкира дойдоха наскоро във Во Ебор и ме накараха да те потърся. Аз тутакси се качих на коня и понеже предполагах, че още си в Тол Хонет, незабавно тръгнах на юг, за да ти предам, че двамата любезни братя искат да те видят колкото се може по-скоро, за да ти предадат нещо.

— И какво е то?

— Трябва да призная, че нищо не разбирам от важността на това съобщение, но ми е наредено да ти предам, че една твоя родственица е с дете, а дъщеря ти, която още нямам честта да познавам, въпреки че копнея да дойде денят, когато ще й бъда представен, за да падна на коляно с дълбоко преклонение в нозете й…

— Достатъчно, Мандорален, разбрах посланието.

— Предполагам, че тези новини са от голямо значение.

— Може и така да се каже, сър рицарю.

— Възможно ли е да попитам в какво се състои тяхната важност?

— Не, не е възможно. Не ти трябва да знаеш какво означават. Връщай се обратно във Во Ебор. Ти изпълни дълга си, сър рицарю, и аз ти благодаря. А сега си върви.

(Ще използвам случая да се извиня за безцеремонното си отношение към Рицаря Закрилник. Просто исках той да се скрие от погледа ми колкото се може по-скоро, за да дам воля на пристъпа на екзалтация. Илдера беше бременна! Пратеника на боговете вече беше под сърцето й!)

Зарязах безплодното търсене на Чамдар, защото ми стана ясно, че няма да го открия. Отидох в Астурия да хвърля един поглед на Лелдорин и си тръгнах с убеждението, че той наистина е онзи Уилдантор, когото чакахме. Всичко вървеше, както беше предопределено, затова прекосих Улголанд по посока на Долината.

Когато се прибрах у дома, близнаците ми казаха, че Илдера трябва да роди към средата на зимата.

— Поулгара се кани да премести семейството малко след раждането на детето — каза Белтира.

— Това не е лоша идея — отговорих. — Ние доста често ходихме до Анат през последните петнайсет години, а Чамдар изчезна някъде. Ще е много по-безопасно, ако Поул ги премести. Алара показва ли някакво подобрение?

Белкира тъжно поклати глава.

— Тя все още отказва да приеме, че мъжът й е мъртъв. Поулгара опита всичко, за да я извади от това състояние, но досега няма никакъв резултат.

— Промяната на мястото може да я отрезви — предположих.

— Трудно е да се каже със сигурност. — Изглежда тази перспектива никак не му изглеждаше вероятна.

Поговорих още малко с близнаците и тримата решихме, че ще е добре да се върна в Сендария и да се поразтъпча демонстративно из места, които са далече от Анат. Най-вероятно пророчествата на гролимите и Ашабския оракул информираха Ктучик. Почти бях сигурен, че той е известен за предстоящото раждане и това, че то ще се случи в Сендария. Сега беше мой ред да объркам Чамдар, затова надянах костюма си на пътуващ разказвач на приказки и потеглих към Сендария.

Спрях за малко в столицата да хвърля един поглед на новия им крал Фулрах и вятърничавата му жена Лейла. Не ме разбирайте криво. Аз обичам Лейла. Сигурен съм, че няма по-широко от нейното сърце, но като момиче беше ужасно глупава. При това почти постоянно беше бременна. Понякога даже се чудя на Фулрах кога намира време да управлява кралството си.

След тази визита започнах да обикалям провинцията. Изпотъпках всички черни пътища и пътечки на Централна Сендария през есента чак до началото на зимата. Сигурен съм, че гролимите на Чамдар наблюдаваха всяка моя крачка. Не се отбивах от централните пътища, за да не ме изпуснат случайно от очи. Не исках да ги затруднявам по никакъв начин.

Беше наближил Ерастид и предчувствието ми стана още по-силно. Ерастид е най-големият сендарски празник, защото най-добре отговаря на вселенското усещане на хората там. Датата на празника — средата на зимата — е доста случайно подбрана. Сътворението на света не е станало за един ден, но предполагам, че клирът просто е нарочил един ден за годишните тържества. Като наближи празникът, аз се упътих от Дарин през Ерат към Уинолд с все по-засилващата се увереност, че Ерастид тази година ще бъде по-особен празник. Това беше в правомощията на приятеля на Гарион.

Бях много развълнуван, разбира се. В миналото имахме доказателства, че гролимите могат да подслушат разговорите ни, когато контактуваме един с друг по нашия си начин. Наближаващото събитие беше толкова важно, че не искахме по никакъв начин Чамдар да узнае и да действа с предимство. Но сега си давам сметка, че нашата изключителна предпазливост вероятно беше грешка.

С Поулгара неведнъж сме обсъждали случилото се онази зима в Анат и сега ясно виждаме къде двамата сме допуснали грешка. Смъртта на Дарал трябваше да ни послужи за предупреждение. Както подозираше Геран, скалата, която уби баща му, не беше паднала случайно. По някакъв начин, който още не можем да установим, Чамдар беше открил дъщеря ми и семейството, което тя охраняваше близо тринайсет века. Смъртта на Дарал, по-скоро бих го нарекъл убийство, беше само първата стъпка от сложен план.

Лудостта на Алара беше втората крачка, а и двамата с Поул го пропуснахме.

Дъщеря ми ми каза, че състоянието на Алара се влошило още повече през есента и тя започнала да броди из планините, за да търси мъжа си. Сигурен съм, че Чамдар е имал заслуга за това. Все пак гролимите са признати майстори във въздействието над съзнанието на хората.

Било един ден преди Ерастид, когато Илдера получила лъжливи родилни болки и Поулгара тръгнала от къщата на Дарал към противоположния край на селото да я прегледа. Тогава Алара — под внушението на Чамдар, сигурен съм в това — решила да обиколи планината и да потърси мъжа си. Когато Поул се върнала, видяла, че Алара я няма. Това се било случвало и преди. Поул, естествено, тръгнала да я търси. По този начин Чамдар успял да подмами Поул. Дълги години след това тя се винеше за лекомислието си, но смятам, че грешката не беше нейна.

Сега вече съм убеден, че мнимите болки на Илдера също са били причинени от Чамдар. Заслужава възхищение колко внимателно е подготвил последователността на събитията през тези два ужасни дни. Щом Поул напуснала селцето, лъжливите родилни болки на Илдера станали истински. В селото имало и друга акушерка, разбира се, и Гарион се родил малко след полунощ на Ерастид. През това време Поул търсела Алара на мили от селото!

Точно тогава познатият глас в главата ми ме предупреди: „Белгарат! — почти изкрещя той. — Върви незабавно в Анат! Детето на Светлината е в опасност!“

Нямаше нужда да ми го повтаря. По това време бях в Мург и ми беше нужен близо четвърт час, за да се измъкна от града и да се покрия с перушина. Едва не си откъснах крилата, опитвайки се да летя колкото се може по-бързо. Въпреки това пристигнах много късно.

След раждането на детето на Илдера селянките направили каквото обикновено се прави в такива случаи и си отишли у дома. Било празник, все пак, и трябвало да се приготвят гозбите за трапезата. Нали виждате колко лукаво е планирал всичко Чамдар!

Било на зазоряване, а аз още съм летял от Мург. Геран, Илдера и Гарион били сами в малката си къща и тогава Чамдар предприел поредния ход.

Запалил къщата.

Тя беше каменна къща, но Чамдар е гролим, а дори камъкът ще пламне, ако направиш огъня достатъчно силен.

И до днес не съм сигурен дали Чамдар си е давал сметка какво ще направи Геран, когато разбере, че двамата с Илдера не могат да избягат. Напълно е възможно той да се е отказал от безумната идея да достави на тепсия риванския крал на Торак, а вместо това да е следвал инструкциите на Ктучик да убие наследника на Желязната хватка.

Вратите и прозорците на къщата били в пламъци. Геран, вероятно вече агонизирайки, си дал сметка, че не може да спаси себе си или жена си, но че съществува малък шанс да опази техния син. Инструментите му били в къщата, а той все пак беше каменоделец. Доколкото мога да си представя, той е взел чука и е пробил малка дупка в стената близо до земята. После, макар да умирал, грабнал увитото в одеялце бебе и пъхнал безценния вързоп навън през дупката.

Тогава, точно на зазоряване, пристигнах и аз.

Или Чамдар е знаел какво точно ще се случи или просто се възползва от случая. Той се спусна, грабна вързопа с детето и се отдалечи от пламъците. Дори докато си променях формата на снежната улица, аз не пропуснах нищо от случващото се. Трябваше ми само още една крачка да извърша нещо строго забранено. Бях на косъм да унищожа Чамдар с цялата ярост на Волята си. Мисля, че единственото, което ме възпря да направя фаталната крачка, беше желанието да го убия със собствените си ръце. Виех от ярост, когато се затичах през снега, а на него точно това му трябваше. Как не успях да си задържа затворена устата тогава!

Чамдар се обърна и очите му се изцъклиха от ужас.

— Ти! — извика той, когато се хвърлих отгоре му, а цялото ми тяло излъчваше желание да убивам. И той направи единственото нещо, което би могло да спаси живота му.

Хвърли детето срещу мен.

Осемнадесета глава

Паническата реакция на Чамдар в този момент задвижи хода на историята. За да отърве собствената си кожа, той хвърли бебето Гарион в сигурни ръце. Ако беше по-отдаден на каузата, просто щеше да метне бебето обратно в пламъците.

Моята решителност беше по-голяма. Аз овладях убийствения си порив, за да уловя летящия малък вързоп още във въздуха, а това даде на Чамдар достатъчно време да избяга. Направих отчаян скок да хвана Гарион, отърколих се на земята, а когато се огледах, Чамдар вече беше изчезнал. Пронизителният ми вой сигурно е събудил всички в спящото селце.

(От сигурно място знам, че точно в този момент Барак за първи път се е преобразил в Мечката. Гарион беше в опасност и без да се замисли дори, Барак е отговорил по начин, нареден му свише. Точно тази нощ той ловувал диви глигани с приятелите си. Бил насвяткан до козирката, затова всичко, което помни, е, че дошъл в съзнание над един полуоглозган скелет на дива свиня.

Неколцина от приятелите му обаче не били толкова пияни. Казвали са ми, че след тази нощ окончателно отказали пиенето и прекарали остатъка от живота си като заклети трезвеници.)

„Татко!“ — достигна до мен гласът на Поулгара.

„По-добре се връщай веднага, Поул! Незабавно!“

Коленичих на земята и разпових бебето, което току-що бях уловил във въздуха. Доколкото можех да установя от един поглед, Гарион беше невредим. Дори не плачеше. Погледът му беше пълен с тъга, когато очите ни се срещнаха за първи път, и ме разтърси с неочаквана сила от глава до пети. Изпълни ме внезапна радост и възхищение — нямаше никакво съмнение, че именно той беше този, когото очаквахме.

Извърнах се към горящата къща с надежда, че все още има някакъв шанс да спася Геран и Илдера, но всички пътища натам бяха отрязани. Не почувствах никакъв живот да тупти насред пламъците. Тогава се строполих на снега и избухнах в плач.

Поул ме завари облян в сълзи и коленичил до бебето.

— Какво се случи, татко? — попита тя.

— Тук беше Чамдар — почти й изкрещях. — Огледай се, Поул! Какво мислиш, че се е случило?! Защо си излязла така внезапно?

По-късно горчиво съжалявах заради своето избухване.

Очите на Поул се изпълниха с горест при това обвинение. Тя погледна към пламтящата къща.

— Има ли някаква надежда? — попита.

— Никаква. И двамата са мъртви.

Това отне и последните сили на Поулгара.

— Аз се провалих, татко! — простена горчиво тя. — Беше ми поверена най-отговорната задача в историята и аз не можах да я изпълня!

Аз се опитах да заглуша собствената си болка.

— Няма време за окайване, Поул — казах остро. — Трябва да отнесем бебето далече оттук. Чамдар ми се изплъзна, но може да е още някъде наоколо.

— Защо му позволи да избяга?

— Нямах друг избор. Трябваше да спася бебето. Нямаме повече работа тук, Поул. Да се махаме!

Тя се наведе и повдигна Гарион с тази особена нежност, която е проявявала винаги към многобройните малки дечица, които всъщност не бяха нейни собствени рожби. Когато се изправи, очите й бяха добили стоманен блясък.

— Чамдар има да отговаря за много неща.

— Така е, Поул, и аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да съм сигурен, че ще отговаря поне седмица. Какво стана с Алара?

— Скочи от ръба на една скала. Тя е мъртва, татко.

Яростта ми отново се възпламени.

— Това ще струва на Чамдар още една седмица — обещах.

— Добре. Аз взимам детето, а ти тръгвай подир Чамдар.

Поклатих глава.

— Няма да я бъде тая, Поул. Най-напред ще отведа вас двамата на безопасно място. Моята основна грижа и отговорност е загърната в това одеялце. Да вървим!

Двамата с Поул напуснахме селцето и навлязохме дълбоко в гората, като се държахме далече от пътищата и всичко, което само далечно напомняше за пътека. По това време на годината подобно пътуване не беше никак приятно. Реших проблема с прехраната на Гарион по много находчив начин — откраднах коза от една усамотена ферма.

Най-накрая се спуснахме от планината и аз отведох Поул в нейната къща в Ерат. След това се отдалечих на известно разстояние и призовах близнаците. Говорих с тях толкова кодирано, че не съм сигурен дали ме разбраха напълно. Оставаше ми само да се надявам, че са схванали за какво става дума, когато им казах, че ми трябват в „розовата градина“.

После се върнах в оплетената с розови храсти къща на Поул.

— Трябва да пристигнат съвсем скоро — казах й. — Ще остана, докато дойдат.

— Аз ще се справя, татко. Не позволявай на Чамдар да ти се изплъзне.

— По-важно е да не му позволя да ме проследи. Ще остана. И не се опитвай да спориш с мен за това! — Погледнах през прозореца към оголената от зимата градина. — Мисля, че къщата ти е прекалено усамотена, за да си в безопасност тук. Изчакай да мине зимата, а после намери някое отдалечено село или самотна ферма и се слей с останалите сендари. Не прави нищо, което би привлякло вниманието, докато аз не се разправя с Чамдар.

— Както кажеш, татко.

Винаги ставам нервен, когато Поул се държи прекалено смирено.

Близнаците явно бяха дешифрирали моето послание, защото пристигнаха на следващата сутрин. Поговорих с тях накратко и поех на север към Боктор, за да се срещна с Преследвача. Длъжността, ако изобщо можеше да се нарече така, в този момент беше заемана от един скромен и малко известен чиновник в разузнавателното управление, на вид напълно незабележителен човечец на име Конар.

— Трябва ми принц Келдар — рекох рязко. — Къде е той?

Конар внимателно отмести купчината документи, които четеше в момента.

— Мога ли да попитам защо, Древни?

— Не, не можеш. Къде е Силк?

— В Тол Хонет, Благочестиви. В момента работи за Копието. — Той сви устни. — Това е първата задача на Келдар от този род. Както знаете, той още не е много вещ в работата.

— Поне добър ли е?

— О, ние имаме големи надежди за бъдещето му, стига да се усъвършенства в работата. Ако е нещо важно, аз бих могъл да дойда с вас. Все пак съм най-добрият.

— Не, ти ще си ми нужен тук. Трябва ми единствено Силк. Имам си причини да настоявам за това.

— А — каза той, — това явно е някое от онези неща.

— Точно така. Чувал ли си напоследък нещо за Ашарак Мурга?

— Само преди седмица беше в Арендия, Древни. Един от нашите агенти го е видял при Големия панаир.

Въздъхнах дълбоко с облекчение. Слава на боговете, Чамдар поне не се мотаеше из Сендария.

— По кой път тръгна от панаира?

— На югоизток, към Толнедранските планини. Агентът ни докладва, че изглеждал нервен.

— Вярвам му — казах неумолимо. — Той направи нещо, което дълбоко ме засегна. Искам да поговоря с него за това, а той прави всичко възможно да избегне срещата, защото тя няма да се размине, без да провеся вътрешностите му на някой стобор.

— Много нагледно се изразявате. — Нищо не можеше да учуди или смути Преследвача. — Ако някой от моите хора попадне по следите му, искате ли той да го убие?

— Не, искам да го направя сам. Само ми кажете къде е, ако това е по силите ви. Хората ви са добри, но не могат да се сравняват с Ашарак.

Погледът му стана лукав.

— Вие си противоречите, Древни. Най-напред настоявате за някакъв двайсетгодишен младеж, който едва преди година е завършил академията, а после твърдите, че най-опитните ми хора не са по мярката на човека, когото преследвате.

— Последователността е за ограничените умове, Конар. Прати вест на хората си в Арендия и Толнедра. Ще съм там много преди съобщението ти да стигне до тях и ще се поогледам. А после ще държа и най-незначителната информация, свързана с Ашарак, която им попадне в ръцете, да ми бъде предавана.

Той присви рамене.

— Щом настояваш за това, Древни.

— Точно така. Сега тръгвам и не си губи времето да се опитваш да ме проследиш.

Той ококори очи с престорена невинност.

— Смея ли да направя подобно нещо, Белгарат!

— Не би бил на този пост, ако не се опиташ да го направиш.

Същият следобед аз напуснах Боктор като привидно поех на югозапад по Великия северен път. Сигурен съм, че поне един от шпионите на Преследвача беше по петите ми. Щом притъмня обаче, той ми загуби следите. Освен ако не се беше научил да лети.

Макар да беше зима, времето над заснежените планини беше ясно. Прелетях над югоизточния край на Сендария и се устремих към Пролгу, за да известя Горим, че Пратеника на боговете се е появил на бял свят. След това се насочих към Големия панаир в планините на Мимбре, за да се посъветвам с главния агент на Преследвача по тези места. Той беше висок и слаб драснианец на име Талвар.

Трябва да внеса едно уточнение — Преследвача винаги е бил най-дълбоко засекретеният агент от драснианското разузнаване. Обикновено той или тя има на разположение малка частна агенция — нещо като разузнаване в разузнаването. Драснианците са си такива — обожават тайнствеността.

— Смятаме, че този Ашарак се е върнал, Древни — каза ми Талвар. — Когато тръгна оттук, пое на югоизток към Толнедранските планини. Но напоследък стават някои неща във Во Мимбре, от които личи неговият почерк.

— Така ли?

— Тук пристигна мургска търговска делегация и изхарчи доста пари, за да подкупва мимбратски рицари. Мимбратите не са много умни и обикновено затъват в дългове, само и само да захласнат с блясък своите приятели. А Ашарак винаги щедро е пръскал златото си. Видите ли кървавочервени златни монети, на часа можете да познаете откъде идват. Може би това е план, който той е започнал още в миналото, но лично аз не смятам така. Внезапният приток на мургско злато означава, че се замисля нов заговор. Проследи пътя на парите, Древни. Те ще ти дадат много повече информация, от което и да е друго нещо.

— Ти си драснианец до мозъка на костите, Талвар — казах.

— Затова и Преследвача ме изпрати тук, Древни. Както и да е, целият напън е да се свали от власт принца, който сигурно е най-задлъжнелият човек в цяла Арендия. — Той направи гримаса. — Ако не служех на правителството си, бих могъл да натрупам богатство по тези места. Някои от мимбратските идиоти биха платили прекомерно висока лихва, само и само да се освободят от своите дългове.

— Внимавай за нашата задача, Талвар — казах му. — Не си позволявай да се разсейваш. Ако ще забогатяваш, прави го през свободното си време, а не докато работиш за мен. Ашарак успял ли е да докопа вече и престолонаследника?

— Изглежда още не е. Младият принц Кородулин все още има чувство за чест, въпреки огромните си дългове. Засега устоява на придумванията на мургите, но май започна лека-полека да се огъва. Има нужда от някого, който да му стегне юздите.

— Мисля, че познавам такъв човек. Кажи ми някакви имена, Талвар. Искам да знам кои са точно тези продажни мимбратски рицари. Ще пратя моя човек във Во Мимбре да реши проблема.

— Сега разбирам защо те наричат Благочестивия Белгарат — каза той.

— Недей да бъркаш благочестието с парите, Талвар. Ще загазиш, ако го допуснеш.

После се отправих към Во Ебор, където Мандорален се обучаваше в бойното изкуство под бдителния поглед на барона. Баронът на Во Ебор наскоро се беше оженил за една млада благородничка на име Нерина. Неговите задължения обаче не му оставяха много време за младата съпруга. Затова пък наблизо имаше на разположение един красив и почтен млад рицар, който винаги беше готов да го замести. Нищо непристойно, нали разбирате, но пък създаваше много любопитна ситуация.

Щом пристигнах, веднага пристъпих към въпроса.

— Докъде стигна с бойното изкуство ученикът ти, бароне? — попитах възрастния мъж.

— Той многократно надмина очакванията ни, Древни — отвърна баронът. — Съмнявам се, че в цяла Арендия има някой равен нему.

— Хубаво. — Погледнах Мандорален. — Искам да отидеш във Во Мимбре — наредих му. — Там има някои хора, които си просят боя. Взимат подкупи от мургите, за да отклонят принц Кородулин от правия път. Спри ги. Посланикът на Драсния при двора на стария крал трябва да ги знае по име кои са. Предизвикай няколко от тях и им счупи по някоя кост. Опитай се обаче да не убиваш, докато трае процедурата. И занапред ще имам задачи за теб, а не искам да те преследва някаква вендета, когато дойде това време.

— Ще направя най-доброто, на което съм способен, както ми нареди, Благочестиви Белгарат — отвърна младият човек. — Моето копие, мечът ми и дясната ми ръка са винаги на твое разположение. И понеже съм — а и цял свят го знае — най-могъщият жив рицар, няма съмнение, че ще победя тези низки изчадия, при това за мен ще е най-леката задача, която с радост ще изпълня. А тъй като съм твърде умел, то пораженията, които те ще претърпят, обещавам ти, няма да им причинят непоправими вреди.

(Лорд Мандорален може да бъде изключително многословен, хвърли ли се веднъж с главата надолу в някое изречение!)

Доколкото си спомням, лицето на баронеса Нерина пламна при скромното му изявление за неговата недосегаемост. Но арендските дами са си такива.

Никога не разбрах напълно подробностите от заговора на Чамдар във Во Мимбре. Може да е било само отклоняваща вниманието тактика, за да не му дишам във врата. Чамдар видя лицето ми в Анат и съм сигурен, че би направил всичко възможно, за да не го усети отново така близо до себе си.

Докладът на драснианския посланик във Во Мимбре ме настигна по пътя след няколко месеца. От него разбрах, че Мандорален е изпълнил обещанието си. Празнодумен или не, щом като веднъж си затвори устата и започне да действа, е нещо от рода на природно бедствие. Доста голям брой от рицарите, вписани в неговия списък, е трябвало да бъдат буквално измъкнати от броните, за да превържат раните им.

По това време аз вече бях в драснианското посолство в Тол Хонет.

— Справя ли се добре? — попитах Копието, сочейки към Силк. Сигурно не беше много тактично да задавам подобен въпрос точно под носа на изчервилия се начеващ шпионин, но последните събития видимо бяха подкопали добрите ми обноски.

— Той е многообещаващ служител, Древни — отвърна Копието. — Има една слабост обаче — склонен е да се отклонява от главното. Честността също не е сред най-силните му страни. Притежава душа на крадец и не може да устои, когато има удобен случай да открадне нещо.

— Копие! — възропта Силк. Принц Келдар носеше типични за драснианците черен жакет и панталон. Беше жилаво дребно момче с остро лице и дълъг прав нос. По онова време беше едва на двайсет, но в очите му вече прозираха нехарактерни за неговата възраст цинизъм и интелигентност.

— Е, добре, господа — казах. — Да се залавяме за работа тогава. Има един гролим на име Чамдар, който обикновено се представя като Ашарак Мурга. Наскоро беше в Сендария и направи неща, които сериозно ме ядосаха. Доколкото имам информация, той е минал през Арендия и сега е на път за насам. Искам да го открия. Намерете ми го.

— Той попадна право в целта, не мислиш ли? — обърна се Силк към своя приятел. После ми хвърли онази безочлива усмивчица, която винаги ме е дразнила. — Питам просто от любопитство, Древни — защо тъкмо аз бях удостоен с честта да ти помагам в това издирване? Все пак съм новак тук.

— Защото Чамдар ме познава, пък вероятно може да разпознае и повечето от опитните агенти на Копието. Ти си нов тук и лицето ти още не е станало популярно. Ето защо търся точно теб. Надявам се, че тази анонимност ще ти помогне да го откриеш.

— Искаш ли да го убия? — светнаха очите на Силк.

— Не, просто желая да го намериш. Оттам нататък аз ще се заема с него.

— Само ми разваляш удоволствието.

— Винаги ли е такъв? — обърнах се към Копието.

— Обикновено да. Но понякога е и по-лошо.

— Колко ще дадеш за информацията къде се намира този Ашарак, Древни? — лукаво попита Келдар.

— Силк! — изплющя като камшик гласът на Копието.

— Само се шегувам, де — ухили се дребосъкът. — Познавам Благочестивия Белгарат още от момче. На него му е известно, че обичам да му подръпвам брадата от време на време. — Той ме погледна. — Но да се върнем на въпроса. В момента Ашарак Мурга е в Тол Ран. Бих могъл да ти дам името на хана, където е отседнал, ако искаш. Мога ли да направя още нещо за теб?

— Сигурен ли си, че е именно в Тол Ран? — попитах.

— Колкото можем да сме сигурни за всяко друго нещо в тази работа. Толнедранското разузнаване не е най-доброто, но пък по улиците има много негови хора. А те винаги следят какво прави Ашарак Мурга.

— А ти откъде разбра за него? — попита Копието.

— Имам връзки в толнедранското разузнаване — отвърна небрежно Силк, поглаждайки черната си дреха. — В момента Ран Борун провежда търговски преговори с мургите, а делегацията им докладва директно на Ашарак. Техни вестоносци постоянно сноват между Тол Хонет и Тол Ран през последните две седмици.

— Ти откъде разбра това? — настоя Копието.

Силк му се ухили самодоволно.

— Имам собствени източници — отговори.

— Нека бъда по-конкретен — защо не си ми докладвал за това?

— Още доуточнявах нещата и ми бяха необходими няколко допълнителни подробности, преди да ти представя разкритията си. Винаги задаваш много въпроси, Копие. Аз поех този случай, ти имаш прекалено много други грижи.

— Ти си като златна мина с информация, принц Келдар — каза саркастично Копието. — Но рано или късно ще ти разбия мутрата. — И бързо смени темата. — Какво се опитва да продаде на мургите Ран Борун?

Силк сви рамене.

— По малко от всичко — отвърна мъгляво той.

— Опиши по-подробно това „всичко“, Силк!

Принц Келдар трепна.

— Е, добре, щом толкова настояваш. Ран Борун има племенник, който работи в търговската територия на Рива. Племенникът е на път да обърне пазара на вълна по време на пролетното стригане на Острова на бурите и ще натрупа огромна печалба, ако успее да продаде вълната в Мург. Един мой приятел на острова обаче се опитва да изтика племенника. Ако Ран Борун сключи сделката с мургите, той ще направи моя приятел богаташ вместо собствения си племенник.

— А пък ти вземаш комисионна от приятеля си, така ли? — попита Копието.

— Естествено. Аз му осигурявам информация за хода на търговските преговори. Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари, Копие.

— Ако чичо ти разбере, че използваш източниците на разузнаването за своя собствена облага и забогатяване, ще получи апоплектичен удар. Нали ти е известно това?

— Тогава ще трябва да направим всичко възможно той да не разбере, нали? — отговори невъзмутимо Силк. — Чичо ми е крал на Драсния, Копие. И без това има достатъчно грижи на главата си, та да му стоварваме нови. — После малкият измамник се обърна към мен. — Да дойда ли с теб в Тол Ран? — попита той.

— Добре би било. Предполагам, че имаш контакти там.

— Стари приятелю, аз имам контакти навсякъде. Искаш ли да знаеш какво е закусвала днес Селмисра?

— Не. Защо по-добре не си събереш багажа? Утре тръгваме много рано.

— Няма нужда да си събирам багажа, Белгарат. Той винаги е готов.

На другата сутрин Силк слезе в двора на драснианското посолство екипиран с кафяв кадифен жакет и черна торбеста шапка, килната над едното ухо.

— Не е ли малко неподходящо това облекло за дългата езда, която ни чака? — попитах го.

— Трябва да си играя ролята, Древни — отговори той. — В Тол Ран съм известен като Радек от Боктор. Понякога ми се налага да свърша нещо и открих, че не е полезно да използвам собственото си име. Това „принц“, което ми е прикачено по семейна линия, кара търговците да мислят, че съм лесна плячка. Но, повярвай ми, никой не се опитва да мами Радек от Боктор. Сключих няколко много сполучливи сделки под това име.

— Убеден съм, че е така. Да вървим.

Поехме по главния път към Тол Ран и седмица по-късно пристигнахме в този затрупан от снега град. Тол Ран е точно на границата с това, което някога беше Марагор, и се намира високо в планината. Всяка зима върху него се изсипва почти толкова сняг, колкото в Боктор или Вал Алорн. Отидохме в хана, където Силк обикновено отсяда, докато е в града и „заради благоприличието“, както той се изрази, наехме твърде разкошно обзаведени стаи на горния етаж.

Не много след като бяхме пристигнали един от местните драсниански агенти дойде да ни посети. Двамата със Силк проведоха дълъг разговор на техен си таен език. Съвсем не беше необходимо да го правят така демонстративно, разбира се, но Келдар държеше да се покаже.

Когато другият драснианец си тръгна, малкият ми спътник ме запозна с някои подробности от разговора им. В разказа му имаше съществени празнини, но аз не си направих труда да го разпитвам. Нямаше нужда да му обяснявам, че разбирам езика на жестовете.

— Ашарак е тук — приключи дребосъкът, — но през последните дни никой не го е виждал. Ще се поразвъртя наоколо и ще видя дали мога да надуша нещо.

— Направи го — рекох. — Аз ще почакам тук. Няма смисъл да се издаваме, че съм в Тол Ран. Чамдар ме познава и само да ме зърне, ще е преминал границата на Ктол Мург още преди залез слънце.

Силк кимна с глава и излезе.

Едва беше хлопнала вратата зад него обаче и аз промених до неузнаваемост вида си и го последвах. Направих това не защото не му вярвах, макар че Силк не е от хората, на които можеш да имаш пълно доверие. Просто исках да видя как действа. Той още не го знаеше, но ролята на Водача щеше да е една от най-важните, когато дойдеше времето. Исках да съм сигурен, че ще се справи с това, което предстои да се изпречи на пътя му.

Той не ме разочарова. Принц Келдар вече беше толкова шлифован, колкото показваше и неговият прякор8. Не се беше бръснал откакто напуснахме Тол Хонет и поникналата брада го правеше да изглежда по-възрастен, отколкото всъщност беше. Неговият талант му позволяваше лесно да добие обноските и движенията на възрастта, която му даваха останалите. Бях убеден, че ако наистина го желае, Силк би могъл да натрупа състояние като актьор, ако професията на шпионин не беше толкова вълнуваща за него. Сменял съм толкова много образи през годините, че веднага мога да разпозная гения, когато го срещна.

(Силк, не позволявай това да ти завърти главата! Признавам, че си много добър, но нали точно затова те наех?)

Радек от Боктор се поразтъпка по снежната улица и остави след себе си доста сключени сделки. Стоях по-отстрани, затова не можах да чуя подробности от разговорите, но останах с твърдото впечатление, че Радек продаде много неща, които всъщност не притежаваше. Той обаче нагло обещаваше доставката им. Представям си колко пари е натрупал само от тези празни обещания. Силк не се свени да мами хората при удобен случай, но въпреки това усилено работеше върху репутацията на Радек.

По едно време той се отправи към квартала, където обикновено отсядаха мургите. Там, в общата стая на един хан, се захвана за работа. След като набързо продаде няколко неща, каквито всъщност не притежаваше, той дискретно започна да разпитва.

На масата му имаше трима мурги с татуирани лица. Той се облегна на мястото си, като лениво си играеше с чашата.

— Ако някой от вас познава човек на име Ашарак, нека му каже, че Радек от Боктор има делово предложение към него — заяви той.

— Защо пък аз да се трепя, та Ашарак да богатее? — възрази единият от мургите.

— Защото Ашарак плаща добри комисионни — отвърна Силк. — Обзалагам се, че ще оцени услугата. Предложението ми е много щедро.

— Щом е толкова добро, мога и аз да се заинтересувам.

— Не искам да те обиждам, Грачик — каза Силк с тънка усмивка, — но нямаш толкова пари. Става дума за стоки, а ти знаеш колко скъпо могат да струват те.

— Какви стоки?

— Предпочитам да кажа това лично на Ашарак. Понякога нещата могат да излязат от контрол, а аз имам силни конкуренти. Ако те разберат, че Радек излиза на пазара, цените ще почнат да се качват. А това няма да е от полза нито за мен, нито за Ашарак.

— Ашарак не е в Тол Ран — каза Грачик. — Преди два дни замина за Тол Борун.

Единият от другите двама мурги сръга приказливеца под масата.

— Е, поне така чух, де — тутакси се поправи Грачик. — Никога не можеш да си сигурен с Ашарак. Той прави сделки из цяла Толнедра. Досега може да е стигнал и до Тол Хорб.

Беше толкова прозрачен, че чак да го съжалиш. Грачик си позволи да изпусне нещо, което е трябвало да пази в тайна.

— Ашарак наистина е много потаен и неуловим — съгласи се Силк. — Вече втори месец се опитвам да го намеря. Предложението ми е много сериозно и най-вероятно той е единственият, който би могъл да си позволи да го приеме. Ако познаваш някой, който може да му предаде съобщението, нека му каже, че до ден-два се връщам в Тол Хонет. Обикновено отсядам в един хан до драснианското посолство. Ако иска да удвои парите си, нека ме потърси. Нямам намерение повече да си губя времето да го търся.

Силк поговори с мургите още половин час и си тръгна. Останах още малко и чух как двамата мурги гълчат своя побратим за дългия му език и достатъчно дълго, за да видя как Грачик с намерение да изкупи вината си праща двама наемници по следите на малкия ми приятел. Вероятно мургите искаха да запазят в тайна местонахождението на Ашарак.

Двамата наемни убийци настигнаха Силк на покритата със сняг странична уличка, но той си даваше ясна сметка, че е следен. Изглеждаше уверен, че може да се справи с подобна ситуация. Затова пък аз не бях много сигурен в способностите му и стоях наблизо, та да му се притека на помощ, ако се наложи.

Не стана нужда обаче. Не съм виждал друг толкова ловък в ръкопашния бой като Силк. Убийците бяха толнедрански скитници и изобщо не можеха да се мерят с малкия ми приятел. Той се нахвърли върху им, извади един нож от ботуша си, а друг — от колана и уби двамата само за няколко мига. После затрупа със сняг телата и продължи по пътя си. Това момче наистина беше добро!

Добрах се до хана ни само няколко минути преди него. Когато дойде, вече седях пред камината.

— Е — попитах го аз, — откри ли нещо?

— Ашарак е в Тол Борун. Информацията със сигурност е вярна, защото мургът, който се изпусна, опита да поправи грешката си като ми прати преследвачи. Това ни стига, за да сме сигурни, нали?

— Вероятно е така. Тогава утре заминаваме за Тол Борун.

— Още сега, Белгарат. Утре заран този бъбрив мург ще установи, че наемните му убийци са се провалили, а аз не искам да се оглеждам на всяка крачка. Затова да тръгваме колкото се може по-скоро.

Трябваха ни четири дни, за да стигнем Тол Борун, защото Силк настояваше да страним от главния път. Мислех, че познавам всички друмища из Западните кралства, но моят остронос приятел ме преведе по пътеки, за чието съществуване дори не подозирах. Точно преди Ран Борун той слезе от коня и смени дрехите си.

— Нова самоличност — обясни ми. — Ашарак вече сигурно е разбрал, че някакъв на име Радек го търси.

— Сега пък за кого ще се представиш?

— Амбар от Коту. Амбар е по-малко подозрителен от Радек, пък и двамата не се движат в едни и същи среди.

— Колко още такива мистериозни драснианци можеш да извадиш от ръкава си?

— Вече им загубих бройката. Но особено съм привързан към Радек и Амбар. Най-дълго време съм изкарал с тях и ги познавам най-добре. Понякога обаче изтупвам праха и от някой друг, за да поддържам формата.

— Това ли те учиха в академията?

— Понякога ставаше дума и за това, но повечето от нещата ги бях измислил сам още преди да постъпя там. Роден съм за тази работа, Белгарат. А сега ще продължим ли пътя си?

Понеже „Амбар от Коту“ не беше заможен като „Радек от Боктор“, наехме стая в един по-беден квартал на Тол Борун и Силк незабавно излезе на улицата с куп измислени истории, които прикриваха истинската му цел. Върна се късно през нощта, подръпвайки неспокойно острия си нос.

— Нещо не е наред тук, Белгарат — каза той.

— Така ли?

— Убеден ли си, че Ашарак знае за твоето преследване?

— Разбира се. Аз съм като наказание божие и на него му е известно, че ще го гоня, където и да се скрие.

— Тогава защо не се крие? Натъкнах се на него преди около два часа. Вярно е, че съм добър, но не чак толкова.

Изгледах го изпитателно.

— Май ще е добре да отидем и да хвърлим още един поглед на този приятел — казах. — Мисля, че вече те познавам достатъчно, за да се доверя на инстинкта ти. Щом казваш, че някъде намирисва, по-добре да проверим каква е работата.

Той ми се поклони с изключително изящество.

— Живея, за да ти служа, Древни — каза.

Беше близо полунощ и суров вятър брулеше пустите улици на Тол Борун, когато тръгнахме към южната част на града. Там бяха обичайните свърталища на мургите. Силк ме поведе към един схлупен хан и ние пропълзяхме към мръсния прозорец, направен от евтино стъкло.

— Ето за този ми казаха, че е Ашарак Мурга — прошепна в ухото ми малкият крадец, сочейки към един от посетителите с татуирано лице, който седеше в ъгъла.

Човекът наистина наподобяваше Чамдар, приликата беше невероятна. Но когато за всеки случай внимателно проникнах в съзнанието му, сърцето ми се сви. Мургосът, който седеше в ъгъла, не беше Чамдар. Не издържах и започнах да ругая.

— Какво има? — изшептя Силк.

— Това не е човекът, когото търся.

— Белгарат, в града има хора, които го познават лично и са убедени, че това е Ашарак Мурга.

— Съжалявам, но те грешат. Преследвали сме негов двойник. — Продължих да ругая още известно време. — Най-добре е да се връщаме в Тол Хонет. Искам да разкажа на Копието за това. Човекът, когото всички внимателно следят, не е Чамдар.

— Как можеш да си толкова сигурен?

— Чамдар е гролим. Човекът край масата тук е обикновен мург. Приликата с Ашарак е много голяма, но той не е този, когото търсим.

Мислих за това през цялото време, докато се връщахме към хана, където бяхме отседнали. Поразителното откритие обясняваше много неща. Срам ме е да си призная, но не бях помислял за тях преди. Трябваше да се досетя, че нещо кара Чамдар да стои толкова дълго пред очите ни. Сигурно мозъкът ми съвсем е заспал.

— Какво елиминира тоя мург от състезанието? — попита Силк.

— Съзнанието му. Мога да разпозная мислите на Чамдар, когато попадна на тях. Само си загубихме времето в Тол Борун. Искам да тръгнем обратно към Тол Хонет още щом слънцето изгрее.

— Копието много ще се разтревожи от тези новини. Излиза, че е изхабил много време и пари, само за да наблюдава един двойник.

— Вината не е негова. Аз съм по-грешен. Доколкото ми е известно, наоколо бродят още половин дузина имитатори на Ашарак. Чамдар работи за Ктучик, а Ктучик знае как да наподоби чертите на един човек дотолкова, че да ни заблуди.

— А какво прави Чамдар през това време?

— Търси нещо. Аз пък се опитвам да му попреча.

— Така ли? И какво точно търси?

— Не ти трябва да знаеш, Силк. Когато се върнем в Тол Хонет искам да заминеш за Черек.

— Черек? По това време на годината?!

— Сезонът изобщо няма значение. Нали познаваш Барак?

— Графът на Трелхайм ли? Разбира се. Пихме заедно по време на последната среща на Съвета на алорните. Той е самохвалко, но аз го харесвам.

— Помни какво си казал. Предстои да работите дълго време заедно.

— Откъде знаеш това?

Не успях да се въздържа.

— Имам си свои източници — върнах му неговите камъни по неговата глава. — Искам да отидеш в Трелхайм и да му обясниш положението. Той никога няма да стане добър шпионин, но трябва да знае какво става по света. Едва на деветнайсет е и има нужда от напътствия.

— Най-напред ще трябва да се посъветвам с Копието.

— Не мисли за Копието. Аз ще му кажа това, което трябва да знае. Отсега нататък ще работиш за мен. Искам да се явяваш незабавно, когато те повикам. Когато ти кажа да направиш нещо, ще го правиш. Никакви спорове, никакви въпроси. Това, с което сме се заели, е най-важното нещо в човешката история от разцепването на света насам. А ти си затънал в него чак до върха на острия си нос.

— Добре тогава — каза той, а после ме погледна лукаво. — Най-после дойде времето, а?

— Така е, млади приятелю.

— Ще победим ли?

— Поне ще опитаме.

Когато стигнахме Тол Хонет, Белдин вече ме чакаше в драснианското посолство.

— Ти какво правиш тук? — попитах го. Никак не бях очарован от присъствието му.

— Много си кисел — отбеляза брат ми.

— Преди няколко дни ми беше поднесена много неприятна изненада. Ктучик е намерил начин да направи така, че обикновени мурги да приличат на Чамдар. Разчитах драснианското разузнаване да го следи вместо мен, но това беше грешка. Изгубили са векове да тичат подир двойниците му.

Белдин подсвирна.

— Това вече не сме очаквали. Казах ти сам да си вършиш работата. Нали си даваш сметка, че с тоя твой мързел си развързал ръцете на Чамдар?

— Не наливай още масло в огъня, Белдин. Провалих се. И това се случва понякога.

— По-добре си вдигай задника и заминавай за Сендария. Поул е сама там, а ти нямаш и най-малка представа къде в действителност е Чамдар.

— Тя къде е?

— Точно за това става дума. То всъщност е и причината да съм тук. Близнаците ме извикаха в Долината и ме пратиха да те открия. Напуснала е къщата си в Ерат миналата седмица.

— И къде е отишла?

— Има едно селце — Горни Гралт — на юг от Ерат. Поул е във фермата на един човек на име Фалдор, която е на около десетина левги оттам. Работи в кухнята и бебето е с нея. Най-добре е да отидеш и да я предупредиш, че сте изгубили Чамдар.

— Май си прав — съгласих се мрачно. — Изглежда съм забъркал голяма каша, а?

— Е, не може да се каже, че си се покрил със слава. Водача наистина ли е толкова добър, колкото казва Мрин?

— Почти, но ще трябва още да му позагладя ръбовете.

— Той наясно ли е какво всъщност става?

— Направи няколко сполучливи догадки, които не са много далече от целта.

— И останалите ли са по местата си?

— Още липсва Майката на умиращата раса, но съм сигурен, че и тя ще се покаже, когато стане нужда.

— Оптимизмът не е лошо нещо, Белгарат, но понякога го имаш в излишък.

— В Долината ли се връщаш?

— Не, предпочитам да отида пак в Южен Ктол Мург. Торак може всеки момент да се събуди и някой ще трябва да го наблюдава.

— Добре, аз тръгвам към Сендария.

— Приятно пътуване.

Изтупах от прахоляка скитническия костюм на разказвача на приказки и щом отвориха портите на Тол Хонет следващата утрин, напуснах града. През годините на няколко пъти бях минавал през Горни Гралт и знаех къде точно се намира селцето.

Разбрах, че издирването на Чамдар е било чиста загуба на време, но все пак се разкри уловката, с която той успя да ме подведе няколко пъти. А това не е малко. Всъщност не се притеснявах особено, че ми се е измъкнал. Бях сигурен, че все някога ще се покаже и аз ще се разправя с него веднъж завинаги.

Временно оставих тези мисли настрана и поех по императорския път на север, който водеше към Сендария и мястото, наречено фермата на Фалдор.