Госпожица Кристина

I

До вратата на трапезарията. Санда го спря и го хвана за ръката. Беше първият интимен жест, който си позволи през тези три дни, откакто бяха заедно в…

— Знаеш ли, че дойде нов гост, един професор?

През полумрака на стаята Егор се взря в очите й. „Може би ме окуражава“, каза си той, приближи се и се опита да я прегърне през кръста. Но момичето се отскубна и отвори вратата на трапезарията. Егор си оправи сакото и спря на прага. Гореше същата лампа с бялата мрежичка и го ослепяваше със силната си изкуствена, рязка светлина. Усмивката на госпожа Моску му се стори още по-уморена.

— … Това е господин Егор Пашкевич — тържествено го представи госпожа Моску и вяло повдигна ръка към вратата. — Името му е странно — добави тя, — но си е чист румънец… Художник е и ни оказва честта да ни погостува…

Егор се поклони с възможно най-любезното изражение. Госпожа Моску свали ръката си и отново я вдигна към новодошлия гост, но този път с повече чувство. Толкова рядко й се случваше да представя някого така церемониално…

— Господин университетският професор Назарие, гордост за румънската наука — продължи тя.

С решителна крачка Егор се отправи към професора и учтиво му подаде ръка.

— Аз съм само един незначителен асистент, уважаема госпожо — прошепна господин Назарие, опитвайки се да задържи за миг погледите на присъстващите. — Толкова незначителен…

Но госпожа Моску вече се отпусна на стола. Професорът остана учуден и не завърши фразата си. Беше го страх да се обърне към другите, страх да не бъде смешен. Няколко секунди не знаеше какво да направи. Но се реши и седна на един стол, отляво до госпожа Моску.

— Този стол е зает — обади се Симина. — Аз сядам винаги до мама.

Господин Назарие рязко скочи и се залепи за стената. Егор и Санда се приближиха до него и сконфузено му се усмихнаха. Не бивало да обръща внимание на шегите на малката Симина. Била доста капризно момиченце. И най-голямата й радост била да седи до майка си, когато идвали гости.

— Тя е само на девет — добави Санда.

През цялото време госпожа Моску гледаше гостите с усмивка, сякаш молеше да я извинят, задето не участва в разговора. Предполагаше, че ще бъде умен и интересен. Но бе доста уморена, за да вземе участие. Тя, разбира се, не чу нито дума; звуците минаваха покрай нея, без дори да докосват слуха й.

Егор заведе господин Назарие до другия край на масата и му посочи стол до Санда. „Каква странна и необяснима умора“, помисли си художникът и погледна още веднъж към госпожа Моску.

— Не знам как да ви благодаря — измънка професорът и седна. — Давам си сметка, че обидих едно малко дете. А то е същинско ангелче.

Обърна се към Симина и я погледна най-сърдечно. Господин Назарие беше мъж още млад, ненавършил четиридесет, и погледът, който отправи към момичето, беше някак угодническо-покровителствен. Чистото му и безразлично лице на учен мъж засия някак неестествено. Усмихна се на Симина, широко отворил уста. Момичето издържа на погледа му с язвителна ирония, после поднесе салфетка към устните си, сякаш се приготви да избърше някаква едва забележима усмивчица, после, без да бърза, се обърна към майка си.

— Сигурно сте дошли на разкопки? — наруши мълчанието Егор.

Още неосвободил се от смущението, професорът смислено благодари на Егор, че отклони разговора към предмета на неговата страст.

— Да, драги господине — отвърна му живо той, като си пое дълбоко въздух. — Както казвах и на госпожа Моску, това лято възобновихме разкопките край Баланоая. Това име може би не ви говори много, но праисторическото наследство на Баланоая има голямо значение за нас, румънците. Тъкмо там откриха най-знаменития йонийски лебес, или котел, в който, както знаете, са варели месото за пировете…

Господин Назарие явно вече беше оседлал своя любим жребец. С истинско въодушевление и не без известна тъга той започна да описва древните пирове, които съвсем не приличали на варварските…

— … Та, както казвах и на госпожата, по протежение на целия Долен Дунав, особено тук, на север от Гюргево, през петия век преди Христа е била развита гръко-скито-тракийската цивилизация…

Окуражен от словата си, Назарие отново се опита да хване погледа на домакинята, но срещна само застиналата усмивка на нищо невиждащото й лице.

— Баланоая, маман — опита се да я изведе от вцепенението й Санда, като почти изкрещя през масата. — Господин професорът прави археологически разкопки в Баланоая…

Като чу името си и разбра, че е в центъра на вниманието на всички, господин Назарие отново се смути. Дори протегна ръката си, сякаш бе готов да се защитава или извинява за това, че е принудил Санда да повиши тон. Госпожа Моску вече се пробуждаше след вцепенението, в което бе изпаднала. Пробуждането й бе реално; само за няколко мига тя си възвърна свежестта на лицето и гордостта на чистото си и гладко чело.

— Баланоая ли? — повтори тя. — Там беше чифликът на един наш прадядо.

— И на танти Кристина, мамо — моментално й подсказа Симина.

— Да, да — живо потвърди госпожа Моску.

Санда погледна с укор по-малката си сестра. Но момичето невинно сведе погледа към чинията си. От рязката светлина на лампата смолистите й къдрици хвърляха матови отблясъци като старо сребро. „Какво ясно чело и какви бузи на кукла!“, чудеше се Егор и не можеше да откъсне очи от нея. Чертите на лицето й вече бяха оформени и поразяваха с една съвършена и зряла, съвсем не за годините й, красота. Егор усети, че седналият до него професор Назарие наблюдава момичето със същото нескрито възхищение.

— Нещо ни е скучно днес. Всички се разотидоха, изоставиха ни… — обади се Санда.

Художникът усети укора в гласа й. С усилие откъсна поглед от Симина и се приготви да разкаже един галантен анекдот, който винаги бе имал успех. „Ние сме мълчаливи, защото сме интелигентни: като моя приятел Жан…“, така започваше анекдотът, но Егор не успя дори да го започне. Изпревари го господин Назарие:

— Сигурно през това лято сте поканили доста гости…

Говори няколко минути без да спре — страхуваше се да не настъпи ново неловко мълчание. Разказваше за разкопките, за мизерното положение на Музея за древни култури, за красотата на крайдунавските полета. Егор погледна крадешком към госпожа Моску. Лицето й изразяваше възторг, но въпреки това тя беше някъде другаде. Санда се възползва от паузата в монолога на господин Назарие и гръмко изрече:

— Маман, печеното ще изстине…

— Колко интересни неща ни разказва господин професорът! — възкликна госпожа Моску и като се наведе леко към чинията си, бързо се зае с печеното — със своя неизменен апетит, вече без да вижда и чува никого.

Всъщност освен нея друг никой не ядеше. Дори господин Назарие, макар и доста огладнял от пътя, не успя да изяде и половината порция. Останалите едва докоснаха своите — толкова неприятно им миришеше.

С властен жест Санда извика икономката, която чинно стоеше до вратата.

— Казах ти да не купуваш овнешко — с едва сдържан гняв процеди тя.

— Не намерих птиче месо, госпожице — опита се да се защити жената. — Каквото беше останало, го заклах вчера и онзи ден… Повечето птици измряха… Имаше една гъска, но тази сутрин я намерих мъртва.

— А защо не купиш от селото? — кипна Санда.

— Никой не поиска да ми продаде — без да се запъва, й отвърна жената. — Не искаха или нямаха — добави многозначително тя.

Санда се изчерви и й даде знак да прибере чиниите. Госпожа Моску продължи печеното.

— Колко интересни неща ни разказа господин професорът за Баланоая! — започна малко напевно тя. — Представете си: под земята имало толкова неща: фигурки на идоли, златни накити!

Професорът се притесни.

— Злато се намира твърде рядко — прекъсна я той. — Нямало го е много през онези времена. Тук цивилизациите са били аграрни; селата са процъфтявали, но все пак са били села. Повече злато е имало в гръцките пристанища.

— Но тук е имало и злато. Да, накити от старо злато. Зная добре — продължаваше госпожа Моску.

— И танти Кристина имаше такива — намеси се Симина.

— Ти откъде знаеш? — прекъсна я Санда. — Защо се обаждаш?

— Мама ми е разказвала — дръзко й отвърна Симина. — И дойката.

— Тази дойка ти пълни главата с какви ли не глупости — възмути се Санда. — Ти си вече голяма, а тя ти разказва разни врели-некипели!

Санда погледна сестра си и леко се усмихна. После погледна към Егор, сякаш да провери дали и той вярва на тези приказки, и дали е толкова наивен…

Разговорът не вървеше. Господин Назарие се обърна към Егор:

— Колко хубаво е, че сте се увлекли по тези дунавски полета — започна професорът. — Вярвам, че никой още не се е опитал да нарисува тези места. Отначало ти се струват пусти, изгорени от слънцето, съвсем изоставени, но вгледаш ли се по-внимателно, ще видиш какво мощно, съкрушително плодородие крият у себе си те! Наистина, очарователни места…

Говореше искрено, прочувствено. Егор го гледаше и се чудеше. Виж го ти — книжния червей; виж го ти сухаря! Къде изчезна неговата скованост? Жестовете му станаха красиви и плавни, а думите, сякаш изпълнени със сила и блясък. Той ли говореше така дълбоко, проникновено… дълбоко проникновено.

— Господин Пашкевич е наистина прекрасен художник, но той е и голям лентяй — дразнещо проточи думите си Санда. — У нас е вече трети ден, а още не е докоснал четките…

— Как ще заповядате да приема вашия приятелски упрек? — галантно й отвърна художникът. — Бих могъл да го приема, в смисъл, че нямате търпение да ме видите как работя, че трябва по-бързо да си свърша работата и да си отида…

Санда му се усмихна окуражително. Егор прекрасно разбираше този език, всичките му нюанси — полушеговити, кокетни и капризни и онова, което се криеше зад тях — чар, желание, зов. „Санда е очарователна жена“ — каза си той. — При все че поведението й през тези три дни малко го поразочарова. Тук, в чифлика, тя не приличаше на онази разкрепостена млада особа, която в Букурещ така смело се приближи до него и така сърдечно и нежно му подаде ръката си, когато му предложиха да погостува за месец у тях, в чифлика. „Може би сега тя просто се стеснява от останалите гости“ — опитваше се да я оправдае Егор.

— Истината е, че по това време на годината за нищо не ме бива — продължи той, обръщайки се към господин Назарие. — Става дума за рисуването. Може би заради времето, заради есента — всъщност сега по-скоро е лято — толкова разлагащо ми действа този сезон.

— Но аз бих му простила, ако е готов да се поправи — засмя се Санда. — Тези три дни беше толкова шумно, толкова много народ, всякакви гости, приятели, не беше за работа. Но от утре може да започне, ще бъдем сами…

Егор си играеше с ножа. Ръцете му имаха нужда да хванат нещо твърдо и хладно.

— Аз също ще се постарая да не преча на никого, — обеща господин Назарие. — Ще се виждаме само тук…

Госпожа Моску разсеяно кимна.

— Оказвате ни голяма чест с вашето присъствие.

— Изведнъж се вряза нейният неочаквано уверен и силен глас: — Вие сте истинска гордост за румънската наука!…

Явно, че това словосъчетание й доставяше огромно удоволствие. Егор погледна надолу и отпусна ножа. Свела ресници, Санда следеше движенията му с досада. „Кой знае какво ще си помисли той за майка…“

— Госпожо — неочаквано прекъсна домакинята господин Назарие, — позволете ми да отклоня вашите похвали от мен към моя учител, великия Василе Първан. Той наистина беше нашата гордост, нашият връх, геният на Румъния…

Изглежда, че професорът само чакаше повод да заговори и да се разграничи от тази компания, от тези странни гости. Той говореше за учителя си с жар и благоговение. Именно от него се беше заразил от археологията.

Неговият учител беше доказал, че румънската земя е славна преди всичко със своята древна история.

— Ами прелестта на разкопките, живота в палатка, вълнението пред всеки намерен предмет! Дори пред някой железен гребен или ръждив гвоздей, парче от глинен съд, жалки и вече ненужни предмети — за нас, археолозите, по-скъпи и от най-ценната книга, а може би и от най-красивата жена…

Санда погледна Егор, усмихна се, като очакваше неговата иронична усмивка. Но той слушаше с уважение и разбиране.

— Понякога с един прост железен гребен се започва откриването на цяла цивилизация… — отново се обърна към госпожа Моску професорът и изведнъж нещо го хвана за гърлото и гласът му секна. Той се изкашля и притвори очи. Наистина колко може да види човек със затворени очи!

— Кой ще пие кафе? — високо попита в този миг Санда и ставайки от масата, шумно дръпна стола си назад.

Господин Назарие почувства студена вълна да пронизва цялото му тяло, сякаш изведнъж бе попаднал сред ледена мъгла. „Просто съм много уморен“ — помисли си той. — Премести поглед към Егор. Стори му се, че той се усмихва и е седнал по особен начин, като ученик в клас.

— Ще пиете ли кафе, господин професоре? — дочу гласа на Санда и побърза да отговори.

— С удоволствие, с удоволствие…

Но като видя на масата чашките с кафе и разбра за какво са го попитали, той дойде на себе си. Отново, вече без да се страхува, господин Назарие вдигна очи към госпожа Моску. Домакинята седеше замислено подпряла главата си с ръка. Всички на масата мълчаха. Само забеляза, че Симина го гледа изпитателно, дори с недоверие. Сякаш се мъчеше да разгадае някаква тайна. Загрижеността й беше тежка, неприязнена. Съвсем не детска…

II

Господин Назарие предпазливо отвори вратата. Свали от стената малката газена лампа, намали фитила й и тихо тръгна по коридора, стараейки се да стъпва безшумно. Но боядисаният в тъмновишнево под проскърцваше дори под дебелата вълнена пътека. „Що за маниер — да настаняват гостите по ъглите на къщата!“ — с известно раздразнение мислеше господин Назарие. Не защото се страхуваше, но до Егоровата стая трябваше да мине през доста дълъг коридор покрай толкова много врати. Притесняваше се да не обезпокои някого. Освен ако тези стаи не бяха празни… Но сега за това съвсем не искаше и да мисли.

Стаята на Егор беше последната. Професорът почука с облекчение.

— Надявам се, че не ви безпокоя — каза той през полуотворената врата. — Нещо не ми се спи…

— И на мен — отвърна му Егор и стана от кушетката.

Стаята беше голяма, просторна, с балкон към парка. В ъгъла имаше старинно дървено легло. Шкаф, умивалник и кушетка, изящна писмена масичка, два стола и шезлонг допълваха интериора. И все пак пространството беше толкова голямо, че мебелировката изглеждаше недостатъчно.

— Чудесно е, че дойдохте — каза Егор. — Чудех се какво да правя при това безсъние. Как не си донесох книги. Мислех, че през деня ще работя…

„А вечер ще бъда със Санда“ — завърши мислено той, а на глас добави:

— Днес за първи път се прибрах толкова рано. През тези дни беше доста весело: интересно общество, разходки до късно в парка. Но, струва ми се, че гостите доста умориха госпожа Моску… Вие не пушите ли? — Той протегна към господин Назарие отворена табакера.

— Не, благодаря. Бих искал да ви попитам, в тези стаи, които ни разделят, никой ли не живее?

— Предполагам, че никой — с усмивка отговори Егор. — Те са за гости. Целият етаж е такъв. Всъщност според мен и долу всички стаи са празни. Госпожа Моску живее в господарското крило заедно с дъщерите си.

Той запали цигара и седна на стол близо до професора. Помълчаха.

— Великолепна нощ! — каза професорът, поглеждайки през стъклото на балконската врата.

В тъмнината се очертаваха огромните силуети на дърветата. И Егор погледна навън. Наистина, нощта беше чудесна. Но да се сбогуваш с гостите в девет и половина и да си легнеш с майка си като добро детенце?

— Ако дълго време не се движиш — продължи професорът — и дишаш ето така: дълбоко и по-рядко, ще усетиш дъха на Дунава… Аз често правя така…

— И все пак той е тъй далеко — забеляза Егор.

— На трийсет километра. Дори по-малко. И там сега е нощ, нощ, която е една за всички…

Господин Назарие стана и излезе на балкона. Не, пълнолуние щеше да има след няколко дни, помисли си той, като се натъкна на мрака.

— И въздухът е същият — отново заговори професорът, бавно отметна глава и пое въздух през устата: — Вие сигурно не сте живели край Дунава, иначе щяхте да усетите този мирис. Аз пък усещам Дунава чак от Бараган.

— Много е мъгливо тук усмихна се Егор.

— … и както когато гният цели гори, някъде далече, много далече, а вятърът разнася до теб този мирис, необикновен и в същото време — банален. И ти скоро започваш да го разпознаваш… Някога и тук е имало гори. Горите на Телеорман…

— И този парк тук е също толкова стар… — забеляза Егор, като излезе на балкона и посочи надолу с ръка.

Господин Назарие го погледна с добрите си очи, но не успя да скрие снизходителната си усмивка.

— Това, което виждате тук, не е на повече от сто години — обясни той. — Акация… Сиромашко дърво… Тук-там брястове…

И той се разбърбори за гори, за дърветата.

— Не се чудете — неочаквано прекъсна сам себе си, поставяйки ръката си върху рамото на Егор. — Това трябва да го знам, разбира се, заради разкопките. Тези знания съм ги трупал от книгите, от хората — отвсякъде, откъдето можах да взема по нещо. Иначе как щях да разбера откъде да търся моите скити, гети и всички останали, които са били тук…

— Тук предполагам, няма много следи — забеляза Егор, просто за да поддържа този разговор по древна история.

— Защо? — сдържано възрази господин Назарие. — Пътищата са минавали и оттук, сигурно е имало някакви селища, особено край реката. Така или иначе, когато изчезват всякакви гори, местата, където са били, остават омагьосани. Това сигурно, защото…

Той млъкна и отново започна да поглъща въздух, леко наведен над перилата на балкона, в нощта.

— Всеки път така се радвам, когато усетя Дунава, — продължи той, снишавайки глас. — Тази река също има своето вълшебство, но сърцето го приема леко, без страх. Хората от поречието са умни и храбри. Истински търсачи на приключения са тук, а не край морето. А гората — знаете ли, тя наистина навява страх и може да те подлуди…

Егор се разсмя. Направи крачка навътре в стаята, към светлината на лампата.

— И това е напълно естествено — не се смути господин Назарие. — Гората може да изплаши дори вас, младия мъж, образован и без предразсъдъци. От този страх никой не може да избяга. В гората има толкова много растителен живот, а и старите дървета така приличат на хората, те са като истински човешки тела…

— Не мислете, че се махнах от балкона, защото ме е страх — каза Егор. — Просто влязох за цигара. Пак ще се върна при вас…

— Няма нужда, вярвам ви. Вие няма от какво да се страхувате — успокои го Назарие, също се върна в стаята и седна на кушетката. — Но това, което ви казах, е самата истина. Ако не беше Дунавът, хората от тези краища щяха да полудеят. Имам предвид хората, живели тук преди две-три хилядолетия…

Егор го гледаше с нарастващо любопитство. „Този професор съвсем не бил прост. Току-виж и в стихове ще заговори, нещо душата на мъртвите…“

— Забравих да ви попитам — промени темата господин Назарие. — Отдавна ли познавате нашата домакиня?

— Познавам само по-голямата й дъщеря, но не от много отдавна, от две години. Имаме общи познати в Букурещ. А госпожа Моску я видях за първи път тук, когато пристигнах, преди няколко дни.

— Стори ми се, че е много уморена — забеляза професорът.

Егор утвърдително кимна. Стана му малко забавно заради сериозността, с която господин Назарие направи своята забележка: сякаш за това беше нужна някаква особена проницателност; сякаш разкриваше някаква тайна. „И това ми го каза на мен?“

— Аз попаднах тук до известна степен случайно — продължи Назарие. — Получих покана чрез префекта. Той, доколкото разбрах, е стар приятел на семейството. Но трябва да призная, че се чувствам малко неудобно. Не ви ли се струва, че ги притесняваме? Мисля, че госпожа Моску не е съвсем здрава…

Егор се опита да се оправдае, като призна, че още през първия ден е разбрал за състоянието на домакинята и е мислел да си отиде. Но като видял, че другите не се притесняват, останал. А може би те отдавна са разбрали как се чувства тя и са свикнали. А може и болестта й да не е толкова сериозна. Понякога, особено сутрин, госпожа Моску слушаше толкова внимателно разговорите им.

— Нейните сили сякаш изчезват със залеза на слънцето — добави многозначително той. — Вечер тя е като в някаква летаргия. И най-странното е, че усмивката на лицето й се запазва, като маска.

Господин Назарие си представи широко отворените, умни очи на Господарката на дома; усмивката й, щедро озарила чертите на лицето й, въвеждаща в заблуждение всеки, който я погледнеше. Не, господин художникът греши, като говори за маска. Това не е маска, а живо и доста внимателно лице, а усмивката те кара да мислиш, че тя улавя всяка твоя дума, всяка твоя мисъл.

И отначало това внимание те впечатлява, кара те да се изчервиш от притеснение, докато не разбереш — почти веднага! — че тя съвсем не те слуша. Или изобщо нищо не чува. Тя просто следи твоите жестове и по движението на устните ти разбира кога да проговори.

— Поразително! — продължи той гласно. — Тя знае кога да продължи. Кога да се намеси, за да не натежи с мълчанието си.

Егор не преставаше да се удивлява от професора. „Изглежда доста скромен, стеснителен е като момиче, а е доста умен и чувствителен. Изглежда, че е артистична натура.“

— Дали не преувеличаваме? — попита той, стана от стола си и започна да се разхожда из стаята. — Може би тук става дума за хроническо изтощение, ако имаше такъв термин…

— Няма — отвърна му малко иронично Назарие. — Хроничното изтощение, това би означавало нещо като хронична смърт…

Последните думи не му харесаха и на самия него. Стана и тръгна из стаята. По гърба му отново изби същата студена, глупава пот. Подозрително погледна към кушетката, от която бе станал, сякаш искаше да се убеди във физическото безразличие, типично за този неодушевен предмет. Ядоса се на себе си заради изпуснатите нерви, заради глупавата си, детска мнителност.

— И все пак — разнесе се гласът на Егор от другия край на стаята, — все пак ние преувеличаваме. Много сме чувствителни! Не виждате ли как се държат с нея дъщерите й, особено малката?

Застана на вратата и се ослуша. Изглежда, че някой от прислугата проверяваше дали са затворени вратите в коридора. Някакви стъпки — леки, едва чути се разнесоха в тишината на нощта.

— Стори ми се, че някой ходи в коридора — каза Егор на професора. — Още утре ще окача на вратата си обявление: „Моля, не ходете на пръсти!“ Това наистина ме нервира, сякаш някой крадец се е промъкнал… Тук, разбира се, едва ли би дошъл крадец, но този шум все пак ме нервира…

Господин Назарие се приближи към балкона.

— Нощите са още топли — извика след него Егор. — Можехме да се поразходим из парка. Защо се затворихме тук?

Професорът не отговори. „Мисли си за своите работи, философства — усмихна се Егор. — Но всъщност това, което каза за Дунава, не беше лишено от логика: за голямата вода, за откритите, красиви брегове…“ И той си представи реката с цялата й красота и величие. „Няма да е зле, ако сега съм там, далече оттук, на някой шезлонг сред красиви млади жени… Колко скучно може да стане, когато човек е без хубава компания…“ Той рязко се обърна и му се стори, че не е сам в стаята, че някой го следи с поглед. Но в стаята нямаше никой. Професорът стоеше на балкона. „Не е много учтиво от негова страна — помисли си Егор. — Или го прави от стеснителност. Трябва да продължа разговора.“ И Егор отиде до балконската врата. Назарие го посрещна със светнало лице.

— Извинете, че ви оставих — каза той. — Нещо не се почувствах добре, изглежда, че наистина съм уморен. Може би това място не ми понася.

— Може би и на мен — усмихна се Егор. — Но няма значение. Сега ме притеснява друго: не мога да ви предложа нищо друго освен малко коняк. Мисля, че няма да ми откажете.

— Друг път бих отказал. Но аз така необмислено пих тази вечер кафе, че сега няма да ви откажа. Клин клин избива! Ако не спя тази нощ, утрешният ден ще ми бъде провален.

Егор отвори пътната си чанта и извади начената бутилка. Избра от бюфета две големи чаши. Внимателно наля в тях по един пръст коняк.

— Надявам се, че това ще ми помогне срещу безсънието — каза Назарие и на един дъх изпразни чашата.

После започна да масажира с длан челото и бузите си.

„Гаврътна чашата, сякаш беше не коняк, а ракия“ — си каза Егор. Той бавно и с наслада отпиваше от своя. Алкохолът внесе дух на сърдечност и приятелство в стаята. Удобно седнал на стола си, Егор вдишваше невидимите пари от чашата. Добре познатият аромат му напомняше за приятни, светли часове, прекарани с приятели или с чаровни жени. „Да живее Бакхус!“, мислено възкликна той.

— Дайте ми една цигара — помоли професорът, все още зачервен и притеснен. — Като ще грешим, да грешим!

Доста успешно се справи с цигарата. Егор му наля още малко коняк в чашата. Настроението му се повиши, изби го на приказки. „Ако не беше тук и Санда… Колко приятно щяхме да си прекараме тази нощ с един такъв забавен мъж като професора и с малко коняк. Всъщност затова хората ходят на село; да си починат, да се разтоварят, да си побъбрят, да се изслушат. В Букурещ никой никого не изслушва.“

— Тази я изпийте сега, без да бързате, господин професор — пошегува се Егор.

Имаше желание да говори, да споделя.

— Забравих да ви попитам как правите своите археологически открития — продължи той.

— Просто — започна професорът, — много просто…

Но се задъха и млъкна. Изведнъж двамата срещнаха погледите си, всеки опитвайки се да разбере, почувствал ли е другият същото, и ужасени, почти едновременно хванаха чашите си и ги пресушиха до капка. Професорът повече не се хвана за главата; този път конякът му помогна. Но все още не смееше да зададе на Егор въпроса си, защото прочете в очите му същия ужас, който изпитваше и той. Сякаш някой се бе приближил до тях, готов да слуша, когото не можеха да видят, но чието присъствие усещаха с цялото си същество и това ги плашеше.

Трябваше да почнат да говорят бързо за каквото и да е. Егор се опита да измисли някаква тема. Нещо по-далечно от тази стая, от този час на нощта. Но мозъкът му отказваше да работи. Вцепени се. Почувства нещо особено, като някаква странна смесица от отвращение и ужас. За няколко мига. После глътна малко коняк и всичко си отиде на мястото.

— Били ли сте някога в Марсилия — рязко се обърна към събеседника си Егор и отново напълни чашите.

— Да, но отдавна — бързо му отвърна професорът. — Веднага след войната. Много неща се промениха оттогава…

— Там имаше един бар, до хотел „Савой“ — започна Егор. — Казваше се „Морска звезда“. Точно така се казваше, запомнил съм. Та в този бар имаше такъв обичай: ако ти се допие коняк, трябва да изпееш нещо…

— Чудесна идея! — възкликна професорът. — Но аз нямам глас.

Егор го погледна със съжаление. „Пак се притеснява.“ Поднесе чашата към ноздрите си и преди да отпие, вдъхна от конячните пари. Изпи една глътка, после отметна леко глава и запя на френски:

„Стари жени при нас няма —

радостта ни е голяма!…“

III

На вратата се почука и Назарие най-сетне реши да се събуди. От половин час се бореше със съня. Отваряше очи сред залятата от утринната светлина стая и отново ги затваряше. Сънят му беше лек, на пресекулки и още по-сладък. Истинско блаженство, което едва ли скоро щеше пак да изпита. И колкото повече се противеше на съня, толкова по-дълбоко потъваше в неговата благодат. Още минутка-две, още пет… Сякаш в глъбините на този сън тлееше увереността, че това блаженство е ефимерно, че твърде скоро той ще бъде изтръгнат от тази благодат, за да го изхвърлят върху твърдата почва на деня. Чукането по вратата го разбуди окончателно.

— Добр’утро, господине!

Възрастна жена влезе в стаята с поднос с мляко.

— Успал съм се. Сигурно е доста късно — промърмори Назарие.

Жената се усмихна.

Професорът се хвана за челото. Болеше го глава, горчеше му в устата. Ядоса се, че е стоял до късно в леглото. Блаженството, с което така трудно се раздели, сега му се видя противно. Изведнъж без причина го обзе някаква неясна тъга, почувства се уморен, както често му се случваше, когато се събудеше на чуждо място. Една голяма и непонятна пустота… Но като си спомни за коняка, който изпи през нощта, го обхвана истинска омраза към самия себе си: „Така, дори пих коняк като някакъв букурещки нехранимайко…“

— Искате ли топла вода, господине — попита го жената.

Не, никаква топла вода, няма нужда от тези глезотии. Назарие искаше сега да се накаже, задето се беше отпуснал. Студена вода — ето това му трябваше…

Жената излезе и той енергично скочи от леглото. Тежестта и болката в главата не минаваха. Наля студена вода в легена и започна да се мие. Припомни си една след друга случките от нощта и едва не се разсмя. Какви бяха тези глупави видения, тези смешни страхове! Достатъчно беше да се огледа наоколо: тази ярка светлина, тази есенна свежест, това горещо мляко, парата, издигнала се над чашата — и веднага му стана ясно, че всичко вчера е било глупост; тъмна игра на въображението. „Поне да се бях научил да пуша като хората“ — започна да се подиграва сам на себе си той, докато се обличаше. После седна на масата и бавно изпи чашата мляко до дъно, без да докосва конфитюра и маслото. Отчупи си парче от печената филия и захруска, довършвайки утринния си тоалет. „Вечерята снощи нещо не я биваше — помисли си той. — Ако не бях пил от този коняк, сега щях да имам вълчи апетит. Да, вечерята беше лоша, всички забелязаха. Овнешкото миришеше, зеленчуците бяха преварени. Добре, че имаше хубава мамалига със сирене и сметана… — Той се усмихна и погледна в огледалото. — Забравих да се избръсна. Може би затова жената ме попита за топла вода. Сега е късно, ще се оправя и със студена…“

Без да бърза, той извади от куфара си бръснарски принадлежности и започна да си сапунисва бузите. Веселата френска песничка веднага изплува в паметта му и той я поде:

„Стари жени при нас няма,

радостта ни е голяма…“

„Този Егор я пя снощи“, спомни си с удоволствие той. Спомни си и обстоятелствата, принудили го да запее. „Да, и той почувства същото.“ Тази мисъл го накара да се усмихне. Наистина, как леко се усмихваше сега, колко далечна и нелепа му изглеждаше тази нощна сцена. Сапунисваше се с истинско удоволствие. „И въпреки това ми се стори, че крие нещо. Да, добре си спомням. На масата… Да, това не беше шега, не беше шега…“ Но сега беше толкова светло. Стените бяха снежнобели, небето съвсем чисто и ясно, огледалото светеше, направо блестеше…

Назарие внимателно фиксира острието на бръснача; докосването на този предмет му доставяше истинско удоволствие. Започна да се бръсне, гледайки се в огледалото, като внимаваше да свърши това прецизно и симетрично.

* * *

Господин Назарие прекара сутринта, разхождайки се из полето без определена цел. Мислите му бяха далече от археологията. Всъщност той не се надяваше особено на разкопките тук — доста монотонни бяха тези простори. На север от чифлика, близо до село, наистина започваха селищните могили, но той нарочно отиде към противоположната страна. Толкова беше хубаво през тази есен тук. Дори облаче и сянка не пробягваха по небето; и все пак слънцето не уморяваше със светлината си, неизвестни птици прелитаха отвисоко, чуваха се щурци и скакалци; навсякъде беше тихо, но имаше движение и живот. Дори шумът от човешките стъпки се сливаше в тази мелодия от кратки звуци в пустото равно поле. „Знаменитата степна Мунтения — мислеше си Назарие. — Още две-три седмици — и ваканцията ще свърши. Букурещ, студенти, изпити, работният кабинет. Щеше да бъде добре поне с Баланоая да приключи…“

Той се върна в чифлика няколко минути преди времето за обяд. В парка срещна Симина, която се разхождаше сама.

— Добър ден, малка госпожице — сърдечно поздрави професорът.

— Добър ден, господин професоре — усмихнато му отвърна Симина. — Добре ли спахте?… Мама пита за вас, но аз искам да разбера първа…

Нейната усмивка незабелязано премина в кратък смях. Професорът я гледаше и не можеше да откъсне очи от красивото малко личице. Скъпа малка кукла: такава съвършена красота, сякаш беше изкуствена. И зъбите ослепително бели, и черните блестящи къдрици, и неправдоподобно червените устни…

— Превъзходно спах, малка госпожице — каза Назарие, приближи се до нея и понечи да я погали по главата.

Дете-чудо! Но отдръпна ръката си — беше го страх да я докосне, притесняваше го усмивката й. Да, Симина вече не беше малко дете, наистина на девет години, както казаха снощи, но женственост имаше в походката й, колко грация откриваха закръглените й, плавни жестове.

— Не попречихте ли на господин Егор да работи снощи? — лукаво го запита Симина и леко смръщи челцето си.

Назарие дори не се опита да скрие учудването си. Дори напротив, се зарадва, че му се удаде възможност да покаже, че е надхитрен от това умно момиченце, и по този начин да се сближи с него.

— Ти откъде знаеш, че съм бил при господин Егор?

— Отникъде, просто се досетих!

Симина се разсмя. Професорът стоеше пред нея прав и смутен. Тя бързо се овладя.

— Винаги когато имаме двама гости, се събират заедно — поясни тя. — Стаята на господин Егор е най-хубавата. Обикновено всички се събират там…

Тя не се доизказа. Върна победоносната усмивка на лицето си и като направи крачка към Назарие, шепнешком продължи:

— Но аз мисля, че това не е хубаво. Нали господин Егор трябва да работи. Не бива да му се губи времето…

При последните думи лицето й изгуби усмивката си — стана сурово и студено, дори заповедно. Професорът съвсем се смути.

— Разбира се, разбира се — промърмори той. — Повече няма да се повтори…

Симина го погледна в очите малко нахално и без да добави дума, се завъртя на токчетата си, буквално под носа му, и закрачи из парка.

„Изглежда, че тя знае нещо, което аз не знам — помисли си Назарие. — Дали не се подготвя заговор против Егор? Среднощни срещи в парка, романтични разходки — с това обикновено се започва. Симина сигурно е тяхна довереница.“

Назарие се отби в стаята си, за да си измие ръцете преди обяда. „Все пак много е глупаво да се доверяват на едно дете — помисли си той. — И при това толкова чувствително като Симина…“

Бързо слезе долу и се отправи към трапезарията. Чу се гонг. Бяха го осведомили за този обичай: пет минути след гонга сервираха обяда, колкото и души да бяха на масата. В трапезарията всички седяха на местата си освен Симина.

— Как спахте, господин професор? — посрещна го госпожа Моску.

Днес изглеждаше по-добре. Или тази сивкава рокля с бледорозовата якичка я подмладяваше, но беше свежа и оживена. Разголените й ръце постоянно правеха кръгови движения над масата.

— Наистина ли спахте добре? — попита го и Санда, опитвайки се да скрие учудването си.

Икономката застана до вратата с ръце зад гърба, гледайки в пода, сякаш очакваше заповед, а всъщност слушаше с огромно любопитство какво ще отговори професорът.

— Спах както никога, чудесно! — отвърна Назарие. — Наистина, отначало не можах, но господин Пашкевич беше така любезен…

Той се обърна към Егор. Художникът се усмихваше, играейки си с ножа. „Значи всичко им е разказал — помисли си професорът. — И за вчерашните ми излияния, а може би и други интересни неща за мен…“

— Да, господин Пашкевич сигурно вече ви е разказал — приключи фразата си той.

— Не знам какво бих могъл да им разкажа — възрази Егор.

Тогава Назарие си даде сметка, че Егор наистина не би разказвал как двамата снощи заедно са будували. Разбира се, сега онези среднощни приказки му изглеждаха дори глупави и смешни и съвсем не заслужаваше да бъдат разказвани. Погледна го в очите. Художникът даваше вид, че не разбира нищо; че не си спомня. „Да, и той се срамува — помисли си Назарие. — Също като мен.“

В този момент в трапезарията с бързи стъпки влезе Симина и седна от лявата страна на госпожа Моску, като бегло огледа всички присъстващи.

— Къде беше, госпожице? — попита я Егор.

— Ходих да видя не е ли дошла пощата…

Санда се засмя. Трябваше все пак да й направи забележка. Не пред гостите, но тя не бива да се учи така глупаво да лъже…

Младата жена уплашено вдигна очи от чинията си. Някой ядеше с такъв апетит, че както се казва — ушите му плющяха. В настъпилата неестествена тишина се чуваше само движението на работещите челюсти. Беше госпожа Моску. Санда прежълтя. Домакинята често се забравяше по време на ядене и не успяваше да скрие своя апетит. Но до такъв връх на лакомията все още не беше достигала. Никой не смееше да се обади, всички мълчаха и слушаха.

— Маман! — извика й Санда.

Свела глава над чинията, госпожа Моску продължаваше с огромен апетит да яде от печеното. Санда се надигна от мястото си още веднъж и извика, но без резултат. Назарие наблюдаваше цялата сцена с крайчеца на окото си, направо ужасен. А Егор си даваше вид, че не вижда нищо. „Ще й стане лошо!“ — отчаяно си мислеше Санда. Симина, която съвсем не се развълнува от случилото се, постави ръка върху рамото на госпожа Моску и тихо й каза:

— Сънувах танти Кристина, мамичко.

Госпожа Моску най-сетне престана да дъвче.

— Представи си, мамичко, сънувам я вече няколко нощи подред. Такива странни сънища!…

Деликатно положи вилицата и ножа до чинията и се обърна към гостите. Назарие замря в предчувствие при този жест: страхуваше се да погледне в лицето й (не можеше да си обясни варварския начин, по който се хранеше допреди минута) и да види този неочакван израз на покой и внимание. Нямаше съмнение, че домакинята съвсем не си даваше сметка за своето държание и нищо не помнеше.

— Сигурно ще ми се смеете, господин професор — започна тя, — но ще ви призная, че сънищата са за мен един друг, по-красив свят.

— Съвсем няма да ви се смея, скъпа госпожо — побърза да я увери Назарие.

— Мама има предвид нещо друго, нещо свое — намеси се Санда, щастлива, че така леко се е измъкнала от критичната ситуация. — Във всеки случай „друг свят“, но не в прекия смисъл.

— Ще ми бъде много интересно да поговорим за това — подхвана Назарие. — Тези теми са винаги много занимателни.

Госпожа Моску с готовност поклати глава.

— Да, да, ще поговорим за това. Но не сега, по-късно. — И бързо се обърна към Симина: — Как я сънува, миличка?

— Тя дойде при мен, до леглото ми и каза: „Само ти ме обичаш, Симина!“ Беше облечена в розова рокля и държеше чадърче…

— Да, така идва всеки път — развълнувана потвърди госпожа Моску.

— После заговори за Санда — добави Симина — „Санда започва да ме забравя. Вече е голяма госпожица.“ Точно това каза. Стори ми се, че плачеше. После пое ръката ми и я целуна.

— Да, така прави — отново потвърди госпожа Моску. — Иска ръката ти, за да я целуне.

Всички слушаха и мълчаха. Санда се усмихваше саркастично и гледаше към сестра си. „Не, тя трябва да се отучи веднъж завинаги от този лош навик“, помисли си младата жена и накрая избухна:

— Защо лъжеш, Симина? Аз съм убедена, че никого не си сънувала. И най-малко леля Кристина.

— Аз не лъжа — твърдо й възрази момичето. — Тя наистина ми се яви и ми говори. И за тебе говори. Много добре помня: „Санда съвсем ме забрави.“ И плачеше, видях…

— Лъжеш! — ожесточено повтори Санда. — Нищо не си видяла!

Симина храбро, както обикновено, издържа погледа на своята сестра, а после върху малките й устенца разцъфна иронична усмивка.

— Добре, добре, нищо не съм видяла — спокойно приключи тя и се обърна към майка си.

Санда си хапеше устните. Това момиченце е станало още по-дръзко — дори от гостите не се срамува! Тя погледна Егор и изведнъж я обля неочаквана топлина. Колко е хубаво, че не е сама, че има човек, на чиято любов и подкрепа тя може да разчита.

— Но откъде детето ще знае за тази леля Кристина? — наруши мълчанието на масата Назарие. — Доколкото разбрах, нали тя умряла съвсем млада…

Домакинята се обърна към професора. Той не очакваше да я види толкова въодушевена. Егор също беше удивен от вида й — зениците на очите й се бяха разширили и светеха.

— Те не познават Кристина — започна госпожа Моску, след като дълбоко си пое дъх. — Нито Санда, нито Симина. Санда се роди през първата година на войната, девет години след смъртта на Кристина… Но у дома имаме портрет на Кристина в естествена големина, рисуван от самия Миря. Децата я знаят от портрета…

Тя изведнъж млъкна, навела глава. Но Назарие почувства, че едно ново мълчание сега ще бъде непоносимо, и настойчиво повтори:

— И е умряла млада?

— Била е само на двайсет години — изпревари майка си с отговора Санда. — Била е със седем години по-голяма от мама.

Но госпожа Моску не забеляза нейната намеса. Със затихващ, почти гаснещ глас, сякаш изпаднала в поредния си пристъп на крайно изтощение, тя продължаваше:

— Кристина умря вместо мен, нещастната. Мене и брат ми ни изпратиха в Каракас, а тя остана. Беше през деветдесет и седма. Убиха я…

— Тук? — без да иска, натърти думата Назарие.

— Тя пристигнала тук от своята Баланоая, да погостува — пак се намеси Санда. — Тогава чифликът, преди експроприацията, е бил доста по-голям… Да, толкова е трудно сега да се разбере… Селяните толкова са я обичали…

Егор малко се подразни. Веднъж вече беше слушал тази история, макар и не изцяло. Някои подробности чуваше за първи път, а други — знаеше. Той се опита да срещне погледа на Санда, но тя, изглежда, не желаеше да се развива темата, и побърза да обяви:

— Кафето е на верандата, господа!

— Представям си какъв тежък удар е било това за вас — счете за нужно да изрази своите съболезнования на домакинята Назарие.

В отговор домакинята радостно поклати глава, сякаш прие тези думи като израз на обикновена учтивост от страна на госта.

* * *

Сервираха кафето на верандата. Септемврийският следобед беше особено прозрачен. Небето синееше някак неправдоподобно, а дърветата бяха застинали, сякаш такива бяха създадени от сътворението на света.

„Време е“ — каза си Егор. И когато на прага на трапезарията се появи Санда, той непринудено я хвана под ръка. Усети вълнението й по леко треперещото тяло — всичко вървеше, както искаше той. След миг, разбира се, тя се отдръпна, но и в този жест Егор предпочете да види надеждата. Сега му предстоеше да я заговори. Взе чашка кафе и започна:

— С какво ще се занимава Санда следобед?

— Искам да помоля господин художника да ми позволи да погледам как ще работи в парка.

Егор искаше да се поотпусне, но видя до себе си строгото лице на Симина. Момичето го гледаше внимателно, сякаш се опитваше да разбере какво е станало тук без нейно знание.

— Господин Пашкевич — разнесе се гласът на стопанката на дома. — Не искате ли да видите портрета на Кристина? Казват, че бил най-добрата картина на Миря.

— Ако Миря изобщо има добри картини — иронично забеляза художникът.

— Вие още не сте го видели, а говорите! — обидено възрази Санда. — Убеден съм, че ще ви хареса.

Нейната разгорещеност озадачи Егор. Той стоеше с чашката кафе в ръка, между двете сестри и мислено се упрекна: „Дявол да го вземе този мой език! След като искам да взема Господарска щерка, трябва да си меря приказките. Естетическите критерии невинаги са най-добрите…“

— Дори и един посредствен художник понякога може да сътвори шедьовър, стига поне веднъж през живота си да съумее да се извиси — нравоучително забеляза професорът.

— Миря беше много голям художник — отчетливо произнесе госпожа Моску. — Миря беше един връх в румънската живопис. Нашата страна може да се гордее с него…

Назарие се изчерви притеснен. А домакинята, развълнувана, стана от мястото си и с жест покани всички след себе си. Санда и Симина също бяха неспокойни. „Всичко, що се отнася до тази нещастна Кристина, за тях е свято — помисли си Егор. — Всъщност това говори за тяхната изключителност. Да причислиш една своя близка обожавана покойница към светците и дори да я превърнеш в икона… Да, тази моя Санда е изключителна. Така да обича и да почита своята леля, която никога не е виждала!“ Дори и малката Симина. Егор мислено бе готов да се извини. „Да, те двете са истински избраници, а аз до тях съм просто един простак.“

— Извинете за безпорядъка — каза Санда и отвори масивната бяла врата. — В тази гостна ние почти не влизаме…

Оправданието беше уместно. Вътре миришеше на застояло. Егор потърси с поглед Назарие. От скромност професорът се стремеше да бъде колкото е възможно по-незабелязан. След тях вървеше Симина. Тържественото вълнение й придаваше някаква женска бледност, неестествена за детското лице. „Но, Господи, какви чувствителни натури!“, още веднъж си помисли Егор.

— Госпожица Кристина! — обяви домакинята. — Нашата всеобща любимка…

Професорът усети, че нещо го стяга и души. Госпожица Кристина го гледаше право от портрета на Миря и се усмихваше. Беше съвсем млада девойка с черни къдри до раменете, облечена в дълга рокля, с висока и тънка талия.

— Какво ще кажете, господин художник? — попита Санда.

Егор застана далече от портрета. Помъчи се да разбере защо изведнъж усети толкова тъга в душата си — пред това момиче, което го гледаше право в очите, усмихвайки му се като на познат, сякаш тъкмо него беше избрала от всички присъстващи, за да му разкаже за своята безкрайна самота. В дъното на очите й се четеше голяма мъка. Тя напразно се опитваше да се усмихне, напразно стискаше синьото си чадърче и леко повдигаше вежди, сякаш го канеше да се посмеят заедно на огромната й, отрупана с цветя шапка, която тя, разбира се, не можеше да понася, но майка й беше казала: „Една госпожица не може да позира за портрет неглиже!“ Госпожица Кристина страдаше от тази скованост. „Дали е предчувствала, че толкова скоро ще умре?“ — питаше се Егор.

— Значи ви хареса — тържествуващо заключи Санда. — След като мълчите, значи ви харесва.

— При такъв модел не може да не нарисуваш шедьовър — тихо й отвърна Егор.

Очите на Кристина заблестяха лукаво. Егор си потърка челото. Какъв странен мирис се носеше из тази стая. Дали това не е била нейната стая. Премести погледа си встрани. Санда каза, че била гостна, но там, в ъгъла имаше голям бял креват с балдахин. Още веднъж погледна към портрета. Госпожица Кристина следеше всяко негово движение. Егор четеше добре очите й: тя забеляза, че е открил кревата, но не се изчерви; напротив: посрещна погледа му някак предизвикателно. „Да, това е моята моминска стая; там е моето легло, моето моминско легло“ — сякаш казваха очите на госпожица Кристина.

— Какво ще кажете, господин професор?! — отново се обади Санда.

През цялото време Назарие беше стоял като вкаменен, без да откачи погледа си от портрета. Отначало му се бе сторило, че вижда призрака от изминалата нощ — неясната фигура, застанала там. Замисли се. Сепна се, след като усети върху себе си изпитателния поглед на Симина.

— Според мен това е великолепна работа — решително се произнесе той.

Изведнъж се успокои. Обзе го едно неестествено спокойствие, като начало на пълно безчувствие. Странно миришеше в тази стая — не на смърт и на погребални венци и цветя, а на младост, на младост, затворена и консервирана тук, между четирите стени.

Младост от много, много отдавна. Сякаш слънцето никога не беше докоснало нищо. Да, тук нищо не се бе променило от смъртта на госпожица Кристина. И този мирис — мирисът на нейната младост, по чудо съхранен, и ароматът на любимия й парфюм, и топлината на кожата й. По някакъв трудно обясним за него начин Назарие разбираше сега тези безкрайно далечни за него детайли. И сам се учуди на себе си как успя да ги усети.

— Великолепна работа — повтори той, поглеждайки отново портрета.

Не, това не беше призракът от трапезарията. Макар да имаше голяма прилика. Госпожица Кристина можеше да се гледа съвсем спокойно. Тя го уплаши само в първия миг. Приличаше много и на госпожа Моску, и на Симина. Онази, другата, направо те смразяваше, докато в портрета все пак нямаше нищо страшно. Умората и тъгата в тази стая идваха от нещо друго и говореха различно на душата.

— Бих искал и аз да я нарисувам — наруши мълчанието Егор. — Но не да правя копие на този портрет, а както я виждам аз.

Уплашена, Санда го дръпна за ръкава и прошепна:

— Тихо, да не те чуе мама!

Егор говореше доста високо, но домакинята, отпуснала се в кресло, покрито с бяло платно, както обикновено, не чу нищо. Очите й блуждаеха из стаята. Животът тук пулсираше по-различно. Тук тя попадаше, макар и мислено, в друго време и в друго пространство. Егор я погледна и веднага разбра: госпожа Моску постоянно се връщаше тук, в тази стая, в онова време.

— … слава Богу, не чу, защото щеше да й прилошее. Тя много рядко допуска някого тук. За вас направи изключение. Освен това вие не знаете…

В този момент Симина се приближи до тях. Назарие реши, че е време да излезе от стаята.

— На танти Кристина сигурно ще й бъде приятно да я нарисуват още веднъж — каза момичето. — Откъде си сигурна, че мама няма да е съгласна?!

— Ти, разбира се, всичко знаеш — отряза я Санда, поглеждайки я строго, с упрек. После се обърна и повика госпожа Моску.

— Маман, достатъчно стояхме тук. Трябва да излезем.

— Не искаш ли да ме оставиш за една минута? — помоли се тя.

Санда сърдито завъртя глава.

— Със Симина… — добави госпожа Моску.

— Най-малко с нея. — Санда смекчи своя отказ с усмивка и пое майка си под ръка.

След тях, избягвайки погледите си, тръгнаха Егор и професорът. На верандата художникът запали, предлагайки табакерата си на Назарие, който му отказа и тихо се засмя:

— Не, скъпи маестро, според мен не е това…

До тях се приближи Санда. Суровият й назидателен израз на лицето отпреди малко беше изчезнал — отново се бе превърнала в кокетна и любезна госпожица.

— Готови ли сме за работа, господин художник? — попита тя.

Професорът беше доволен, че има възможност да се оттегли в този толкова подходящ момент.

IV

През този следобед Егор не работи. Той дълго влачи триножника из парка, премествайки го на различни живописни места, но в края на краищата скри своите принадлежности в корените на един стар бряст и предложи на Санда просто да се поразходят.

— В такъв ден е грешно да се работи — опита се да се оправдае той.

После я попита знае ли някое стихотворение за есента. Очакваше, че тя ще се затрудни, а му се наложи да изслуша цял рецитал. Искаше по-бързо да станат интимни, дори да започнат да си споделят. Нали поезията е прелюдия към любовта, особено когато е през такава есен. Да, но стиховете се оказаха премного. Времето напредваше. Трябваше да се действа по-бързо. И реши да й заговори на „ти“.

— Санда, ти какво мислиш за професор Назарие?

— Мисля, че е неискрен — сдържано отвърна Санда и сякаш не забеляза фамилиарността на Егор. — Вие не видяхте ли колко често си променя физиономията този човек? Не можеш да разбереш какво всъщност е лицето му.

Егор се засмя. Отговорът й наистина му се стори забавен. И освен това те вече бяха слезли от небесата и сега можеха да се шегуват и да флиртуват. В дъното на алеята той хвана Санда през кръста. А тя, за да го подразни, го нарече „господин художник“.

Беше време за вечерния чай. На верандата ги очакваше Симина. Домакинята четеше френски роман. Професорът беше предупредил, че ще дойде направо за вечерята — щял да разгледа селищните могили.

Пиха чая мълчаливо. Само Санда и Егор от време на време казваха по нещо. Симина изглеждаше замислена. Първа стана от масата, остави салфетката и прибра трохите от покривката в чинията си.

— Къде отиваш, Симина? — попита Санда.

— При дойката — отговори момичето вече от прага, без да се обръща.

След като я проследи с поглед до мига, в който изчезна зад дърветата, Санда се обърна строго към майка си:

— Съвсем не ми харесва това приятелство, маман. Дойката само й пълни главата с глупости…

— Да, да, и аз толкова пъти й казах… — заоправдава се госпожа Моску.

— С какво й пълни главата? — заинтересува се Егор.

— Бог знае с какви глупави приказки — раздразнено му отвърна Санда.

— Все пак тя е още малка. Трябва да слуша приказки. Нали е на девет години — забеляза Егор. — Това е време за фолклор.

Санда се намръщи. Беше готова да му каже доста неща, но се ограничи с една фраза:

— Приказките на дойката са доста странен фолклор.

* * *

Егор се убеди колко странен е този фолклор още същата вечер. Отиде на разходка извън парка, за да наблюдава залеза на слънцето. Облегнат върху ствола на едно дърво, той гледаше как огромното огненочервено кълбо потъва някъде „далече и не тъй далече“… Спомни си тази народна песен с голямо удоволствие. „За залеза в полето по-добре не би могло да се каже. И как всичко замира за миг, когато слънцето потъва, и как се изпълва с живот тишината!… Ех, само да не бяха тези комари!“ — помисли си Егор и запали цигара заради тях.

Но мирисът на прах и трева, който изпълваше цялото пространство, му отнемаше удоволствието от вкуса на цигарата. Той я хвърли на пътя и като влезе в парка през страничната врата, се отправи към къщата. Отляво се нижеха къщички; стопански постройки, градини. Егор си помисли кой ли се грижи за всичко това, кой ръководи работата, плаща на слугите, продава реколтата. Съпругът на госпожа Моску почина преди няколко години, зълва й живее в другия край на Румъния, в своя чифлик. Може би някой управител, който е бил още при мъжа й…

Запалиха лампите в малките къщи. „Там са кухните и стаите на слугите“, помисли си Егор. Един цял ред от залепени една до друга малки бели къщи с ниска площадка пред тях. Сновяха някакви жени, дете страхливо обикаляше Господарската къща. Мирис на прясно сено, на крави и мляко. „Нощта ще бъде чудесна“, каза си Егор, издигайки челото си към ясното и високо небе.

— Не ви ли е страх от кучета?

Гласът на Симина прозвуча зад гърба му така неочаквано, че Егор спря да върви. „Как е вървяла така незабелязано зад мен, без изобщо да я усетя?“

— А ти не се ли страхуваш да се разхождаш сама?

— Бях при дойката — спокойно му обясни Симина.

— Досега?

— Тя нямаше работа и аз просто поседях.

— И тя ти разказва приказки?

Симина иронично се усмихна. Отлепи един репей от подгъва на роклята си, оправи я и доста ловко позабави отговора.

— Това Санда ви го е наговорила. Да, разказва ми. Дойката ми разказва всеки ден по една приказка. Тя знае много…

— А днес приказката, изглежда, е била доста дълга, след като чак сега се връщаш у дома — забеляза Егор.

Симина се усмихна преднамерено свенливо. Егор изпита неприятно чувство, че го мамят, че си има работа с хитър и остър, съвсем не детски ум.

— Приказката беше кратка — отговори Симина. — Но дойката даваше заплатите на хората, защото при нас тя дава заплатите…

Последните думи тя произнесе съвсем ясно и отчетливо, сякаш знаеше за какво бе мислил той по пътя до къщата, и реши да изясни недоумението му. Егор дори се подразни. Това момиченце отгатваше мислите му, дори направо ги четеше! Как особено подчерта тя последните си думи, а после направи пауза и сведе очичките си…

— Кратка приказка, съвсем кратичка — съвсем го ядоса тя.

Да, Симина го предизвикваше, очакваше той да я помоли да му разкаже тази приказка. Но всичко у Егор се противеше, макар и да не разбираше добре къде е тук изкушението. А Симина преднамерено мълчеше, очакваше и забавяше крачка.

— Хайде, разкажи ми я — предаде се най-сетне Егор.

— Това е приказката за овчарския син, който се влюбил в мъртвата принцеса — тихо произнесе Симина.

Думите така странно прозвучаха от детските уста, че Егор потрепери.

— Що за приказка е това?! Ненормална история! — Той не можа да овладее възмущението си. — Санда имаше право.

Симина съвсем не се смути от това избухване. Просто го изчака да се поуспокои и без да повишава глас, продължи:

— Такава е приказката. Такъв е бил жребият на овчарския син.

— Ти знаеш ли какво е това жребий? — учуди се Егор.

— Жребий, участ или съдба — отчетливо произнесе Симина като на урок. — Всеки човек се ражда под своята звезда, всеки си има свой жребий.

— Колко си била умна!

— Живял някога овчар, който имал един син — започна Симина, без да му позволи да я прекъсне. — И когато се родил, феите орисници му предсказали: „Ти ще обикнеш мъртва принцеса!“ Като чула това, майка му горчиво заплакала. И тогава другата фея, те били всъщност три, се смилила над нейната мъка и казала: „И принцесата също ще те обикне!“

— Ти наистина ли искаш тази приказка до края? — не издържа Егор.

Погледът на момичето изрази недоумение — невинен и в същото време студен и дори презрителен.

— Нали вие сам ме помолихте…

И Симина дълго и упорито мълча. Намираха се на средата на главната алея. Отзад, вече отдалече, проблясваха светлините на дворните постройки. Отпред, сред полумрака, израстваше сивото петно на голямата къща.

— А някоя друга, по-весела приказка, не знаеш ли? — попита Егор, за да наруши мълчанието. — Например вчера какво ти разказа дойката? Или онзи ден…

Симина въздъхна дълбоко и преднамерено и се обърна с гръб към фасадата на господарския дом. Странно напрежение излъчваше малкото й лице.

— Вчерашната приказка беше доста дълга — каза след пауза тя. — А онзи ден съвсем не беше приказка, а истинска случка. С госпожица Кристина…

Егор го побиха тръпки. Тъмнината внезапно падна тук, сред големите дървета, където Симина реши да се спре. Очите й заблестяха, зениците й странно се разшириха, шията й неестествено се напрегна. И този страшен глас! Да, тя така майсторски подбираше думите и влагаше в тях смисъл, угоден за нея… Да, това момиче можеше с нажежени клещи да ти извади сърцето!

— Ти защо казваш „госпожица Кристина?“ — сепна се Егор. — Нали й викаше „танти“, нали ти е леля…

— Тя ме помоли да не й викам така, за да не се чувствала стара.

Егор с усилие се овладя; така му се искаше да излее яростта си върху това малко чудовище, което го лъжеше така нагло и безцеремонно.

— Кой те помоли? Госпожица Кристина ли? Как можа да те помоли, след като е умряла само преди трийсет години?!

Гласът му беше страшен, погледът — суров, но Симина се усмихваше: толкова удоволствие й доставяше гневът на този мъж, голям и силен; гневът, предизвикан от нея, деветгодишната пикла…

— Тя ме помоли нощес, насън…

Егор се поколеба за секунда. Но реши да отиде докрай и да разбере какво се крие в тази опасна детска главица.

— И все пак днес там, при портрета, аз чух как я нарече „танти Кристина“.

— Не е вярно — твърдо отсече Симина. — Точно днес аз не казах „танти Кристина“.

Нейната увереност накара Егор да се усъмни в думите си. Наистина, колко беше твърда и безпрекословна и как победоносно се усмихваше! Може би ще трябва да поговори със Санда или с госпожа Моску. Но той изведнъж осъзна нелепостта на ситуацията; стоеше тук в мрака, насред алеята, и мереше сили с едно дете! Тогава реши да тръгне, защото Симина явно нямаше такова намерение. Но още при първото му движение момичето с вик се спусна към него. Той се уплаши и я взе на ръце. Симина допря дланите си към бузите на Егор, като се опита да извие главата му настрани.

— Стори ми се, че някой ни следи — прошепна тя, посочвайки с глава дъното на парка, откъдето бяха дошли. Егор се загледа в тъмнината и задържа погледа си задълго, за да я успокои.

— Там няма никого, дете — каза той. — Ти просто си една малка страхливка. Нищо чудно, след като всеки ден слушаш тези глупави приказки.

Той я държеше на ръце и нежно я притискаше до себе си. Беше странно, че сърчицето й не трепереше от страх или вълнение, а малкото й тяло беше съвсем спокойно и топло. Никакво треперене, нито капчица пот. И лицето й беше съвсем ясно и доволно. Егор изведнъж разбра, че са го измамили, че Симина се е престорила на уплашена и му се е тикнала, за да попречи да обърне глава към къщата. И когато проумя всичко това, го обзе ярост. Симина веднага почувства как мишците му се напрегнаха, а пулсът му се измени.

— Моля ви, пуснете ме — кротко го помоли тя. — Вече всичко мина…

— Защо ме излъга, Симина? — в изстъпление извика Егор. — Та ти нищо страшно не видя, а ме излъга?! А може би там…

Беше готов да вдигне ръка и да посочи дъното на парка, но ръката му още трепереше и той я отпусна. Но не така бързо, за да не види Симина неговата слабост. А тя го гледаше с насмешка и мълчание.

— Може би ти видя нещо, но в обратната страна… — продължи Егор.

Но да се обърне към къщата той все още не смееше. Не се осмели и да придружи думите си с движение на ръката. Стоеше, както преди малко, странично, обезкуражен и от това, че Симина — беше напълно убеден! — отгатваше неговите страхове и съмнения.

— … да, ти не искаше да видя нещо — с усилие добави той.

Стана му наистина лошо. Симина стоеше пред него, с ръце на гърба и хапеше устни, за да не се разхили. Това почти откровено издевателство не можеше да разсее необяснимия ужас, който го бе обзел.

— Можете да не се страхувате, обърнете се — каза Симина и протегна ръка по посока на къщата. — Вие сте мъж и не бива да се страхувате… Докато аз…

И изведнъж рязко се обърна и тръгна към къщата. Егор я последва, стиснал зъби, дишайки учестено и шумно.

— Знаеш ли какво ще ти кажа аз, момиченце! — заплаши я той.

— Да, господин художник — без да обръща глава му отвърна тя. — Извинете, че ви се нахвърлих така, когато се уплаших. Мама няма да ме похвали за подобно държание. Имате право да се оплачете от мен.

Егор я хвана за ръката и я дръпна към себе си. Момичето му се остави, без да се дърпа.

— Ти прекрасно знаеш, че става дума за друго — наклони се към нея той и произнесе отчетливо думите си.

Но за кое друго, му беше трудно да каже. И все пак знаеше със сигурност: Симина съвсем не се беше уплашила, а го принуди да гледа в обратна посока, за да скрие онова, което бе видяла. — Да, наистина, защо не се беше уплашила?

— … да, вярно, глупаво се получи — каза тя.

Стигнаха до верандата. Друг път Егор щеше да се качи до стаята си, за да си измие ръцете преди ядене, но сега се отказа от тази дълга процедура и влезе в стаичката до трапезарията, където също имаше умивалник. На прага го посрещна, сякаш го бе очаквал, господин Назарие.

— Ако сте свободен след вечеря, нека да се поразходим — предложи той. — Ще ви разкажа някои интересни неща, които научих днес в селото.

— И аз имам да ви кажа нещо интересно — усмихна се Егор.

Страхът и гневът, които изпита в парка, вече бяха отминали. Съжаляваше, че не успя да се овладее пред това дете. „Симина крие нещо важно, каза си той, трябва да внимавам с нея.“ Но не тази резонна мисъл го успокои сега, а по-скоро светлината, която го посрещна в къщата, както и присъствието на нормалните живи хора там.

Седнаха на масата. От време на време Егор поглеждаше към Симина и всеки път го срещаха нейните невинни очи и същата й добре прикрита самонадеяност. „Мисли, че няма да им кажа, че няма да я предам“, каза си той. Мечтаеше за тази изненада. Санда седеше до него и той забеляза, че е уморена.

— Нещо не се чувствам добре — обясни тя.

Назарие се разприказва за селищните могили, за своите наблюдения и за това, колко трудно се правят разкопки без точни указания. Но говореше без предишния си ентусиазъм, сякаш искаше само да се отчете за деня си, и освен това се страхуваше и от мълчанието на масата.

— Знаете ли, че Симина ми разказа приказката, която днес чула от дойката… — вклини се в паузата Егор.

Санда силно се изчерви и се обърна към сестра си.

— Така ли? Но дойката замина днес следобед за Гюргево, за покупки, и още не се е върнала. Преди малко я потърсих — възмути се Санда. — Симина, ще бъдеш най-строго наказана.

Егор не знаеше накъде да погледне. Дори госпожа Моску беше излязла от обичайното си вцепенение.

— Та това ли беше днешната приказка, госпожице? — злорадо попита Егор, изпитвайки истинско удоволствие, че си отмъщава на момичето, като се надяваше, че е в неговата власт. Но Симина го погледна с такова презрение, че той направо се разгневи.

— Тази приказка я знам отдавна — вежливо му отвърна Симина.

— Защо тогава лъжеш без всякаква причина? Защо? — ядоса се Санда.

— Отговори, не се притеснявай, мое дете — намеси се госпожа Моску. — Не се страхувай от наказанието. След като си сгрешила, признай си.

— Не мога да кажа… — спокойно й възрази Симина. — А от наказанието не се страхувам.

Тя гледаше Санда така спокойно и невъзмутимо, че сестра й направо излезе от кожата си.

— Ти ще останеш без десерт и веднага ще си легнеш — заповяда й тя. — София ще те отведе.

За секунда Симина изгуби самообладание: пребледня, прехапа устни и потърси с поглед майка си. Но госпожа Моску объркано вдигна рамене. Тогава момичето си възвърна дръзката усмивка, стана от масата, пожела лека нощ на всички, целуна майка си по бузата и се оттегли.

— Колко ми е мъчно за нашата малка госпожица, — въздъхна Назарие. — Такова мило дете… Може би не биваше да се прибягва до толкова строго наказание?

— На мене ми е още по-мъчно, след като знам колко е чувствителна — отговори Санда. — Трябва да я отучим от този лош навик да лъже без всякаква причина…

Госпожа Моску одобрително кимна с глава. Тази сцена й направи тягостно впечатление и до края на вечерята тя потъна в мълчанието си.

— Убеди ли се сега, що за приказки слуша — тихо каза на Егор Санда.

Художникът леко разтърси рамене, сякаш нещо го заплашваше. Но не беше уверен, че Санда е напълно наясно със състоянието на своята по-малка сестра.

— Най-сериозното е, че… — започна той, — не всички нейни приказки са разказани от дойката. Много от тях си ги измисля самата тя…

И след тези думи веднага разбра, че е сбъркал: Санда го гледаше студено и сърдито.

V

Останали сами, Егор и Назарие се отправиха към портата. Дълго вървяха и мълчаха, докато накрая професорът се реши:

— Няма да ме помислите за нетактичен, ако си позволя да ви задам един деликатен въпрос?… Хм… Вие наистина ли сте влюбен в дъщерята на госпожа Моску?

Егор се поколеба с отговора си. Смути го не толкова недискретността на въпроса, колкото собствената му неувереност: какво да отговори. Наистина, самият той не знаеше, както подчерта Назарие, дали е влюбен в Санда. Да, тя много му харесваше, флирт, дори една любовна авантюра — това той би приел с радост. Освен това Санда ценеше у него художника и подхранваше честолюбието му. Да се даде еднозначен отговор, беше доста трудно.

— Виждам, че се колебаете — забеляза Назарие. — Надявам се, че не ви обидих с директния си въпрос — не искам да тълкувам мълчанието ви в този смисъл… Но ако вие сте влюбен истински, ще си позволя да ви посъветвам да заминете оттук веднага. Бих си тръгнал и аз още утре, и дори преди вас…

Егор спря да върви, за да вникне по-добре в смисъла на казаното.

— Случило ли се е нещо сериозно? — попита полугласно той.

— Засега не. Но тази къща никак не ми харесва. Това е едно прокълнато място. Усетих го още първата вечер. Тук има нещо нездраво, макар да са засадили толкова брястове и акации…

Егор се разсмя.

— Това според мен не е причина. Ще запаля цигара.

Назарие учудено го гледаше как пали цигара.

— Дори и тази цигара може нещо да ви припомни. Забравихте ли какво се случи снощи в стаята?

— Да, като че ли забравих. Ако не беше днешното произшествие… Сега ще ви го разкажа…

— Виждам, че все пак сте влюбен и не ви се иска да си вървите. Какво пък? Ваша работа. Но си мисля, че ще ви бъде трудно, много трудно… Вие вярвате в Бога, нали? Тогава вечер преди лягане се молете на Светата Дева и се кръстете, преди да си легнете в кревата.

— Нямам такъв навик.

— Жалко, много жалко. Поне това трябва да правите.

— Какво са ви казали, като бяхте в селото?

— Нищо особено… Но аз чувствам, че в тази къща има нещо особено, и мисля, че не се лъжа. Повярвайте ми: не се лъжа за подобни неща. Дълго време съм живял сам, на село, докато започнах да се занимавам с разкопките. Може да се каже, че съм селски син. Моят баща служи като жандармерист в едно село в Чулница. Не гледайте, че имам такъв кабинетен вид. Имам безпогрешен нюх за тези работи. До известна степен съм поет. Наистина, стихове не съм писал от гимназията, но нещо е останало у мен…

Егор слушаше удивен нервното и накъсано словоизлияние на професора. Назарие потъна в дебрите на спомените си, от които вече трудно можеше да се измъкне. Речта на професора, отначало разумна и балансирана, незабелязано придоби някакви безумни интонации. Гласът му пресипна, дишането се учести. „Защо ми говори всичко това? За да се оправдае, че ще си отиде ли?“ — мислеше си Егор и накрая взе думата бавно и спокойно:

— Господин професоре, имам усещането, че вие от нещо се боите…

Неволно направи акцент върху това „от нещо“ и изведнъж отново усети безпричинния ужас, който преди няколко часа пролази по пялото му тяло, тогава, когато беше със Симина.

— Да, да — промърмори Назарие. — Страхувам се, вярно е. Но това няма никакво значение…

— Предполагам, че все пак има — забеляза Егор. — Ние сме възрастни хора, не върви да се страхуваме. Искам да ви предупредя, че нямам намерение да си вървя.

Беше му приятно да слуша своя глас: твърд и непоколебим, а приетото решение му вдъхна смелост и увереност. „Все пак ние не сме деца…“

— Не зная доколко съм влюбен в дъщерята на госпожа Моску — продължи той със същия мъжествен глас, — но аз дойдох тук за един месец и ще остана един месец. Дори и само за да изпитам нервите си…

Той се засмя малко насилено — доста тържествено прозвуча това обещание.

— Браво, младежо! — възбудено откликна Назарие. — Аз все пак не съм чак толкова уплашен, повярвайте ми, за да изгубя разума си. Така че, като разсъждавам нормално, аз не ви съветвам да оставате тук. И себе си не бих посъветвал за подобно нещо.

— Ще бъде конфузно, ако си тръгнете така, изведнъж…

— Но аз съвсем няма да бъда първият гост, който си е тръгнал оттук на втория ден след пристигането си — каза Назарие, гледайки към земята. — Днес в селото чух доста странни и многозначителни неща, млади момко…

— Моля ви, не ме наричайте „млади момко“ — прекъсна го художникът. — Наричайте ме Егор.

— Добре, ще ви наричам Егор — послушно се съгласи Назарие и за първи път през тази вечер се усмихна. — Така че — започна той, като се огледа встрани, сякаш някой можеше да ги подслушва — работата с тази госпожица Кристина е нечиста. Тази хубавица съвсем не е правила чест на своето семейство. Какво ли не разказват сега за нея…

— Такива са селяните — каза Егор.

— Познавам ги по-добре от вас — възрази му професорът. — Трябва да знаете, че легендите не се раждат от само себе си. Подробностите, Егор, са доста гнусни… Можете ли да си представите, че тази хубавица, при това от благороден произход, е карала да бият пред нея селяните с камшици, на голо, до кръв?! Сама разкъсвала ризите им, представяте ли си? Живеела с управителя на чифлика пред очите на цялото село. И този мъж се превърнал в истински звяр. Бил жесток, патологично жесток…

Професорът замълча. Езикът му не можеше да се преобърне, да разкаже всичко, което бе чул, което с боязливия си шепот му бяха предали селяните в кръчмата и по пътя, като го изпращаха до чифлика. Особено това: как госпожицата обичала да взема малки пиленца и както били живички, да им откъсва шийките… Колко диващина, от която кръвта замръзва в жилите и дори човек не може да я проумее!

— Кой би допуснал! — поклати глава Егор. — При нейната външност? Но дали всичко това е истина. За трийсет години фактите сигурно са се смесили с измислиците…

— Може би… Така или иначе, в селото си спомнят за госпожица Кристина. С нейното име плашат децата! А освен това и нейната смърт… Да, има за какво да се замисли човек. И не селяните са я убили, а този управител, дето е живяла с него доста време. Какъв дявол се е вселил в нея, още когато е била шестнайсет-седемнайсетгодишна, и е тръгнала по наклонената плоскост… Била е склонна и към садизъм. А този мъж я е убил от ревност. Започнали селските бунтове и…

Назарие отново замълча, замисли се. Да продължи разказа си, не се решаваше. По-нататък имаше нещо съвсем странно, дяволско!

— Какво още ще ми кажете за нея? — тихо попита Егор.

— Има още нещо много страшно. Хората казват, че идвали селяни от съседните чифлици и тя ги канела по двама в спалнята си — уж да им раздаде имуществото си. Обявила, че е готова да го раздаде изцяло, само да не я убиели… А всъщност им се отдавала по ред. Приемала ги съвсем гола на килима, по двама наведнъж. Докато един ден не влязъл управителят и я застрелял. И на цялото село казал, че той я е убил. После, когато изпратили войска, го застреляли и него заедно с една част от бунтовниците, а останалите ги изпратили на каторга, както знаете. Така че преки свидетели на случилото се тогава не са останали, но нали те имат семейства, роднини — всичко се разчуло много бързо.

— Невероятно! — прошепна Егор.

Той нервно запали цигара.

— Такава жена не може да не остави следа в къщата — продължи Назарие. — Затова не се почувствах добре тук, сякаш нещо ме давеше, душеше… Като си помисля, че и тялото й не са намерили, да я погребат… — добави той, като си помисли дали трябваше да съобщи тази подробност.

— Сигурно са я хвърлили в някой пресъхнал кладенец — предположи Егор. — А може и да са я изгорили.

— Изгорили? — замислено повтори думите му Назарие. — На село много не е прието да се изгарят труповете на умрелите…

Той спря и напрегнато се огледа наоколо. Паркът с дърветата беше останал далеч зад тях. Вече вървяха из полето, потънало от тъмнината. Вместо хоризонта към тях пристъпваха причудливи сенки.

— Това не е най-подходящото място за подобен разговор — забеляза Егор.

Назарие нервно тикна ръце в джобовете си. Той или не чуваше думите на Егор, или обмисляше своите, а може би се колебаеше дали да каже всичко, което бе научил. Пое си въздух — по своя начин — през устата, с леко отметната назад глава. Нощната прохлада и този път му дойде добре в това открито пространство, без дърветата от парка и без надзора на луната.

— Във всеки случай — реши се той накрая, — госпожица Кристина е изчезнала по доста странен начин. Селяните твърдят, че се е превърнала във вампир…

Той произнесе тези думи най-естествено, без никакъв страх в гласа, все още гледайки към небето. А Егор се опита да изобрази иронична усмивка.

— Надявам се, че вие не вярвате на това?

— Не съм се замислял — отвърна Назарие. — Не знам дали трябва да вярвам в тези неща… Лично мен особено не ме вълнува.

Егор побърза да го насърчи:

— Да, да, прав сте. За какво ви е да мислите за тази история.

Той си даваше сметка, че си криви душата, но сега се налагаше да се съгласи с Назарие.

— Ясно е едно: че тази история е дала своя отпечатък върху къщата и семейството — добави Назарие. — Лично аз не се чувствам добре тук… Всичко, което сега ви разказах, може и да са само селски клюки, но и така да е — аз не се чувствам никак добре там… Обърна се към парка и махна с ръка. Изведнъж нещо прикова погледа му и той заговори бързо и припряно, като дишаше тежко.

„Страхува се“, помисли си Егор, като се учуди на своето спокойствие: ето стои до човек, обзет от истински ужас, а сам той е напълно трезв и дори е склонен към анализи. Но да погледне към парка, все пак не посмя. Жестът, който направи с ръка Назарие, беше по-красноречив от целия му развълнуван монолог, „Дали не беше видял той там същото, което видя и Симина?“… И макар разумът му да беше напълно в ред, душата му бе вече неспокойна.

— Няма от какво да се страхувате! — прекъсна той потока от думи на своя спътник. — Повече не гледайте нататък.

Но Назарие не искаше или не можеше да чуе съвета му. Не откъсваше очи от парка, целият в някакво напрегнато очакване.

— Както кажете, но оттам нещо идва — прошепна той.

Тогава Егор също се обърна. Сянката на парка падаше далече — тежка и плътна като стена. Той нищо не виждаше, освен едно слабо мъждукане отляво, където се намираше къщата.

— Там няма нищо — облекчено въздъхна художникът.

И в същата минута се раздаде вледеняващ вой на обезумяло куче. Вой наистина зловещ, сякаш излязъл от преизподнята. След това — все по-близо и по-близо — глух тропот и тежко дихание на бягащ звяр. От тъмнината към тях се спусна огромен сив пес. Целият се тресеше и трепереше, наострил уши, вдигнал опашка, той неочаквано започна да се тика в краката им и да ближе ръцете им, като от време на време надаваше същия вой — вой на необясним ужас.

— Той също се е уплашил, горкият! — каза Егор, като погали песа по гърба. — Колко си бил страхлив…

Но му беше приятно да почувства в краката си това топло и силно животно. В това открито отвсякъде поле, сега затворено от мъгливия пояс на хоризонта.

VI

През нощта Егор сънува един от обичайните си, неинтересни сънища: приятели от студентските години, роднини, безсмислени разговори и пътувания. Но този път той беше попаднал във Франция, в някаква чужда стая и слушаше разговор между своя бивш професор и някакъв непознат младеж.

Разговорът се въртеше около последната обща изложба и за… сандъците с товари.

— Тези сандъци много ми харесват — говореше непознатият. — В тях пренасят интересни, екзотични неща. От всичко на света най обичам да ги наблюдавам, да се опитвам да отгатвам какви съкровища са скрити в тях…

Още от първите думи Егор разбра, че непознатият е всъщност неговият приятел Раду Пражан, починал внезапно преди няколко години. Досети се по гласа и по страстта, с която той говореше за тези екзотични товари. Пражан обожаваше и мириса на боите — намираше ги за „привлекателни“, „технически“, „изкуствени“, самият той му напомняше сандъците с товари от далечните морски пристанища… Но все пак се беше променил. Ако не бяха същият глас и същите интонации, Егор нямаше да го познае. Пражан си бе пуснал дълги — едва ли не до раменете коси, които при всяко кимване на главата падаха върху челото и закриваха очите. Той беше така увлечен от разговора с професора, че не забеляза Егор. Нетърпението му растеше с всяка уловена дума. „Нали той умря. Да, Пражан умря отдавна — може би заради това се стеснява сега от мен. И тези дълги женски коси — пуснал си ги е, за да не го позная!“, каза си Егор.

Но тъкмо в този момент Пражан уплашено се обърна към него и го приближи:

— Говорихме за теб — трескаво започна той, — пази се! Намираш се в голяма опасност…

— Да, разбирам — шепнешком му отвърна Егор. — Разбирам какво имаш предвид.

Сега и очите на младия човек бяха на Пражан, и лицето му възвърна предишните си черти. Само дългите женски коси бяха някак противни…

— Аз също взех мерки — добави Пражан и тръсна косите си. — С тази пелерина никой нищо няма да може да ми направи…

В същото време нещо го отнесе встрани. Егор протегна ръка, но не успя да го стигне. Той ясно виждаше Пражан, но заедно с това усещаше неговата недостижимост, разстоянието между тях, и разбра, че някогашният му приятел бе отнесен от невидима сила. Сега около Пражан се събраха и професорът, и цяла група хора, всички, уплашени от нещо, ставащо пред очите им и може би зад гърба на Егор — защото само той не виждаше нищо и стоеше удивен и стреснат от внезапното им бягство. Наоколо предметите постепенно започнаха да губят своите очертания и като се обърна, Егор видя само на две крачки от себе си… госпожица Кристина! Тя му се усмихваше, също като от портрета на Миря, само роклята й беше друга — тюркоазна, с богата дантела. Дългите черни ръкавици подчертаваха белотата на нежната й кожа.

— Махни се! — заповяда госпожица Кристина и сърдито махна с ръка, прогонвайки Пражан.

От нейния глас пред погледа на Егор всичко се завъртя, сякаш тези звуци идваха от друг свят. И той реши да се събуди. Но госпожица Кристина му каза нежно:

— Не бива да се страхуваш, любезни приятелю. Ти си в своята стая, у нас, мили мой!

Всъщност обстановката се беше променила: появата на госпожица Кристина бързо прогони образите от съня, изтри преобразеното лице на Пражан, разтвори стените на чуждата стая. И Егор с учудване видя, че всичко в нея е променено, потърси касата на вратата, до която се беше облегнал допреди малко, и изведнъж разбра, че се намира в своята стая, и започна да разпознава всеки предмет в нея, само осветлението беше странно — не дневно, а електрическо.

— Аз те чаках, теб, такъв млад, красив.

Тя плътно се приближи до него. Егор усети силен аромат на виолетки. Той се опита да се дръпне назад, но тя го задържа за ръката.

— Не бягай от мен, Егор, не се страхувай, че не съм жива…

Но Егор не мислеше, че вижда призрак, напротив, госпожица Кристина го притесняваше със своята прекалено жива топлина, със силния си парфюм, с дишането си, такова женско. Да, той усещаше, че това беше нетърпеливото дишане на жена, възбудена от близостта на мъж.

— Колко си бледен, колко си красив — говореше тя и се навеждаше над него, готова да го целуне. А той, с примряло сърце, очакваше устните й — върху своите устни. Но докосване нямаше. Кристина само приближи до него своето лице.

— Не, аз не те желая така — прошепна тя. — Така няма да те целуна… Страхувам се от себе си, Егор…

Тя изведнъж се отдръпна на няколко крачки от леглото му. Спря се, сякаш се мъчеше да се пребори с някакъв сляп и могъщ порив у себе си. Хапеше устните си и неподвижно гледаше Егор, а той за пореден път се удиви на своето спокойствие в присъствието на неживата. „Колко хубаво е, че тези неща се случват само насън“ — помисли си той.

— Само не вярвай на това, което ти каза Назарие — помоли го госпожица Кристина и отново се приближи до леглото. — Злите езици ме наклеветиха. Аз съвсем не бях такова чудовище, Егор. Всъщност не ме интересува какво мислят другите, но не искам да вярваш на тази измислица. Това са лъжи, мили мой, гнусни лъжи.

Нейният глас се носеше из стаята. „Дано никой да не я чуе, че ще помислят, че съм бил през нощта с жена“, помисли си Егор, но веднага си спомни, че това е само сън, и облекчено се усмихна.

— Виждам усмивка на лицето ти — не пропусна да каже Кристина и седна на края на леглото.

Тя нетърпеливо свали от едната си ръка ръкавицата и я хвърли през главата на Егор върху нощното шкафче. Силният й парфюм отново го подразни. „Що за лош вкус, така силно да се парфюмира…“ И изведнъж топлата й ръка го погали по бузата. Кръвта застина в жилите му — толкова го стресна тази ръка, топла, но неестествена, нечовешка. Искаше да извика, но изглежда, че всички сили го бяха напуснали, а гласът му застина в гърлото.

— Не се страхувай от мен, скъпи приятелю — каза Кристина, — нищо няма да ти направя. На тебе — нищо! Тебе само ще те обичам…

Тя редеше думите тихо и с безкрайна тъга. Но през тъгата той съзираше гладния и ненаситен блясък на очите й. Ето тя се усмихна, помълча и мелодично, разпято изрецитира:

Страст фатална ме измъчва.

Твоите очи ще ме изгорят…

Неясна, смътна тъга обзе Егор. Колко пъти беше слушал:

О, твойта обич ме мори,

тежи ми на сърцето

и твоят странен взор искри,

изгаря ми лицето.

И прекрасно си спомняше откъде са. Да, това беше от „Хиперион“. И тя ли обичаше Еминеску?

— Не се страхувай, скъпи приятелю — още веднъж повтори госпожица Кристина и стана от леглото. — Каквото и да се случи, ти не бива да се страхуваш от мен. С тебе между нас ще бъде съвсем различно. Твоята кръв ми е много скъпа, мое съкровище… Оттук, от моя свят, аз ще идвам при теб всяка нощ; отначало в твоите сънища Егор, а после — в твоите обятия. Не се страхувай, скъпи мой, повярвай ми…

На това място Егор внезапно се събуди. Припомни си съня много ясно, с най-малките подробности. Страх вече не изпитваше, но се чувстваше разбит, на края на силите си. А ароматът на виолетките не го напускаше. Упорито се опита да го пропъди, но не успя. Изведнъж забеляза, че върху нощното шкафче лежи дълга черна ръкавица.

„Изглежда, че още спя — въздъхна той. — Трябва да направя нещо, за да се събудя. Не бива толкова дълго да спя.“ Сам се удивляваше колко логично разсъждава насън и нетърпеливо очакваше пробуждането си. Но ето: плесна се по челото и усещането беше съвсем осезателно. После силно прехапа долната си устна и изпита болка. Значи не спеше! Значи не беше сънувал. Искаше да скочи от леглото и да запали лампата. Когато изведнъж насред стаята съзря неподвижния, вече познат силует на госпожица Кристина. Нещо го закова на мястото му. Той бавно стисна юмруци и ги притисна към гърдите си. Нямаше съмнение — беше буден. Не посмя да затвори очи и за миг погледна настрани, а после към неподвижната госпожица Кристина, която стоеше там, без да сведе сияещия си поглед от него, широко усмихната, силно ухаеща на своя малко неприятен, упойващ парфюм, от който направо му прилошаваше. Ето че накрая тя се размърда. „Отче наш, Ти, който си на небето…“ Думите на тази вече забравена молитва от детството му мигновено изплуваха в паметта му и той ги повтаряше, повтаряше. Госпожица Кристина замря, усмивката й помръкна, очите й угаснаха. „Тя разбра, че се моля — каза си Егор, — тя знае. Тя знае, че аз съм вече буден, и не си отива…“

Кристина направи крачка, после още една. Шумоленето на копринените й дрехи достигна до него съвсем ясно… Всичко, до последния щрих, беше ясно и отчетливо, нищо не се губеше. Стъпките на госпожица Кристина уверено се забиваха в тишината на стаята. Стъпки на жена, леки и безтегловни, но живи и отчетливи… Ето я отново до леглото му и пак това усещане за неестествена, отблъскваща топлина. Егор се изкриви сякаш в конвулсии. Госпожица Кристина го гледаше право в очите и като не искаше да остави у него съмнение за своята одушевеност, отиде до шкафчето и прибра ръкавицата. И отново от разголената й ръка го лъхна силният й парфюм. После леко и изящно си постави копринената ръкавица. През цялото време го гледаше, без да откъсне очи от него. После със същата женска, грациозна походка се приближи към прозореца. Егор нямаше смелост да я проследи с поглед. Стиснал юмруци, целият в студена пот, лежеше в тъмнината. Чувстваше се прокълнат. За първи път в живота си той се усети така безпомощен и безсилен. Дълго време нищо не чуваше. Разбираше, че лъже сам себе си. Можеше с точност до секундата да каже кога госпожица Кристина е напуснала стаята, кога от пространството е изчезнало нейното ужасяващо присъствие; собствената му кръв му подсказа това, неговото собствено дихание! Но все едно: продължаваше да чака, без да има смелостта да обърне глава към прозореца. Вратата на балкона стоеше отворена. Може би тя беше още там, може би не си беше отишла, а само се бе притаила. Но той знаеше, че опасенията му са напразни, че госпожица Кристина не е нито в стаята, нито на балкона.

Накрая той се реши: скочи от леглото и запали джобното си фенерче. Намери кибрит, запали голямата лампа. Силната светлина пропъди голяма нощна пеперуда, забила се отчаяно в стената. Излезе на балкона с фенерчето. Нощта преваляше. Чувстваше се близостта на утрото. Спускаше се хладна мъгла. Дърветата не шумоляха. Навсякъде беше тихо. Изведнъж го побиха тръпки — уплаши се от собствената си самота и усети студ. Угаси фенерчето, върна се в стаята. Там отново го удари неприятният мирис на парфюма й.

Пеперудата се блъскаше в стъклото на лампата. Егор запали цигара и дръпна жадно вече напълно изпразнен от мисли. После стана, затвори балконската врата. Сънят не дойде, докато не се разсъмна и петлите не пропяха за последен път.

VII

Слугинята напразно чукаше по заключената врата, а гостът не мислеше да се събуди и да отвори. „Как ще станеш, след като цяла нощ си гулял — си каза жената. Млякото ти ще изстине.“ Погледна масичката до вратата, където стоеше подносът със закуската. „Да попитам господин професора?“

Слугинята завари Назарие в стаята му, вече облечен и готов за излизане. Много се притесни: беше й трудно да му обясни защо е дошла — да помоли господин професора да събуди господин художника.

— Тукашна ли си? — опита се да я ободри Назарие.

— От Ардял сме — гордо му отвърна жената. — А господинът никак не иска да става. Чуках, чуках…

— Тези художници така обичат да спят, до късно, — засмя се професорът.

Но и той беше развълнуван. Почти на бегом той се спусна към стаята на Егор и с такава сила заудря по вратата, че художникът страшно се изплаши.

— Аз съм! — с извинителен тон викаше професорът. — Аз съм, Назарие…

В бравата се завъртя ключ и стъпките на Егор се върнаха обратно в леглото. Като изчака прилична пауза, Назарие влезе. След него слугинята внесе своя поднос.

— Дълбоко сте спали — забеляза Назарие.

— Вече все дълбоко ще спя, до сутринта — усмихна се Егор.

И замълча, дочаквайки излизането на жената. После, без предисловия, попита професора:

— Кажете, на какво ви мирише тук?

— На виолетки — невъзмутимо констатира Назарие.

Стори му се, че Егор потрепери и пребледня.

— Значи е истина…

Професорът се приближи.

— Значи не съм сънувал — продължи Егор, — значи наистина е била госпожица Кристина.

Обстоятелствено, без да бърза, той посвети професора в нощното си приключение. Удивително точно предаде всички подробности, но му се наложи да прекъсва от време на време, за да отпива по глътка от чашата с мляко — гърлото му пресъхваше.

* * *

Малко преди обяда Егор научи, че Санда се е разболяла и че днес няма да бъде с тях. Реши да я посети за няколко минути. Ето предлог, за да си отиде. След като двете домакини не се чувстваха добре, щеше да им каже, че не бива да ги обременява с присъствието си.

— Ама какво ти стана? — свойски запита той Санда още на прага на стаята й.

Тя тъжно го погледна и напразно се опита да се усмихне. С кимване му посочи стол. Беше сама и Егор се почувства малко неловко. Мирисът тук беше някак женски, много интимен и топъл. Да, миришеше и на кръв.

— Съвсем се разкапах — едва чуто прошепна Санда. — Снощи ме започна мигрена, а днес не мога дори да стана от леглото…

Гледаше го право в очите с любов и страх. Ноздрите й потреперваха, бузите й бяха силно пребледнели.

— Сякаш са изпили всички сокове от мен — продължи тя. — Нямам сили дори да говоря…

Развълнуван, Егор се приближи до леглото и пое ръката й.

— Не, не бива да се тревожиш — започна той подчертано бодро. — Сигурно си се простудила и оттам е дошла мигрената. Аз мислех… Искаше да каже: „Аз мислех, че ще е по-добре да си отида и да не ви обременявам с присъствието си“, но Санда изведнъж се разплака.

— Не ме оставяй, Егор — трескаво прошепна тя. — Само ти можеш да ме спасиш в тази къща!

За първи път се обърна към него на „ти“. Егор се изчерви. Смущение, радост, срам заради този негов страх?

— Не се страхувай, Санда — твърдо произнесе той и се наведе над нея. — Нищо няма да ти се случи. Аз съм тук, с тебе и нищо лошо няма да ти се случи.

— Ах, защо не мога да ти разкажа всичко…

В тази минута Егор беше готов да й разкаже всичко, което знаеше. В този миг откъм коридора се дочуха стъпки и той нервно отскочи до средата на стаята. Но думите на Санда му вдъхнаха увереност. Чувстваше се като неин покровител, защитник.

Появи се госпожа Моску сякаш съвсем случайно и никак не се учуди, че Санда лежи болна и че Егор е при нея.

— Няма ли да станеш? — попита тя, като че нищо не бе забелязала.

— Днес ще полежа — опита се непринудено да й отговори Санда. — Искам да си почина…

— Уморили са я гостите — малко на шега отбеляза Егор.

— О, не е вярно! — възкликна госпожа Моску. — Винаги ни е толкова приятно да посрещаме интересни хора… Къде е Симина? — попита след пауза тя.

Егор и Санда се спогледаха и изчервиха, сякаш въпросът им бе напомнил за някаква смущаваща и двамата тайна.

— Не съм я видяла — отвърна Санда.

— Ще отида да я потърся — каза Егор, зарадван, че под този предлог ще може да се върне, след като госпожа Моску си отиде.

Засрамен от своята подлост, той закрачи решително. Щеше да избяга, дори без да предупреди професора. Беше помислил дори да излъже, че го викат с телеграма — за такъв начин на бягство прочете наскоро в някаква книга. Но беззащитният глас на Санда пробуди у него вкуса към риска и яростното желание да преодолее опасността. Да, авантюра, която не приличаше на никоя друга — дяволска, коварна и дразнеща като отровен плод от южните страни.

В трапезарията никой не беше виждал Симина. Тогава Егор излезе през верандата в парка и се отправи към пристройките. Ето случай да види и прословутата дойка! По пътя срещна икономката и я попита.

— Госпожицата я пратиха в старата конюшня.

И посочи полуразрушената постройка в дъното. Егор се обърна към конюшнята и тръгна бавно, с ръце в джобовете. Запали цигара. Нямаше намерение да превръща в експедиция търсенето на Симина. „Охо, какво място! Само за вещици и таласъми“, помисли си той, влизайки в конюшнята. Беше дълга, тъмна и запусната, с големи дупки по покрива. В единия край, на дъното забеляза Симина, седнала в допотопен файтон. Щом го видя, момичето бързо захвърли встрани някаква кърпа, която държеше в ръка, и стана. По погледа й Егор усети, че дуелът между тях няма да бъде лек.

— Виж чак къде си била, Симина — започна насилено весело той. — Какво правиш тук?

— Играех си, господин художник — отвърна му момичето, без да се смути.

— Що за игри? — учуди се Егор и се приближи до Симина. — В този стар и прашен файтон.

Предпазливо докосна фенера, но не откри и следа от прах. Тогава разбра жеста на Симина, когато хвърли кърпата при неговото идване.

— Файтонът е стар, но виждам, че се грижиш за него — продължи той. — Поддържаш го чист…

— Не — упорстваше Симина, — само си играех. И за да не се изцапам…

— Тогава защо хвърли кърпата? — бързо я попита Егор.

— Не можех да ви подам ръка с тази прашна кърпа — парира го Симина. Направи пауза и се усмихна. — Мислех, че ще искате да ми подадете ръка — кокетно добави тя.

Егор се изчерви. Момичето го надхитри.

— На кого е този файтон?

— На госпожица Кристина.

Кръстосаха погледи, остро, рязко, „Знае, помисли си Егор, тя знае какво стана с мен през нощта.“

— Ах, на Кристина — престори се, че нищо не е забелязал Егор. — Бедната! Какъв стар, допотопен файтон е имала бедната леля! И върху тези възглавнички са си почивали старите й кости, когато е излизала да подиша чист въздух… — Той се засмя и направи кръг. — Да, в тази Господарска каляска тя е обикаляла чифлика, а вятърът е развявал белите й коси… Така ли е било? — започна да се смее и застана пред Симина.

На устните на момичето се появи иронична усмивка, но срещайки погледа му, тя се сдържа, сякаш се срамуваше заради него.

— Вие прекрасно знаете, че госпожица Кристина — започна Симина, натъртвайки тази дума, — че госпожица Кристина никога не е била старица.

— Нито ти, нито аз знаем нещо за нея — сряза я Егор.

— Защо, господин художник? — простодушно се удиви Смина. — Нали я видяхте?

Нейните очи странно заблестяха, а усмивката й се разля по лицето. „Това е клопка — досети се той, — още една дума и ще я хвана за гърлото, ако не се съгласи да ми каже всичко, което знае.“

— От портрета разбрахте — завърши Симина, след точно проверена пауза, — че госпожица Кристина е умряла съвсем млада. По-млада от Санда и е била по-красива — добави тя.

Егор съвсем се обърка: тя отново го подхлъзна! Какво трябваше да й каже сега, за да я накара да се предаде?

— Санда ви харесва, нали? — изведнъж го атакува тя.

— Да, харесва ми — потвърди Егор. — Ние с нея ще се оженим. А тебе ще те вземем в Букурещ. Ти ще бъдеш моята малка балдъза и ще се заема с твоето възпитание! Ще се постарая да ти избия от главата всички тези глупости!

— Не мога да разбера защо сте се захванали с мен — опита се да се защити Симина.

Заплахата, а може би просто повишеният и строг тон на Егор я направиха по-дръзка. Тя се огледа наоколо, сякаш очакваше някаква подкрепа отстрани. После се усмихна облекчено и впери поглед в далечния край на конюшнята. Очите й станаха стъклени, безжизнени.

— Напразно гледаш нататък — продължи със същия тон Егор. — Напразно я чакаш… Твоята танти отдавна, много отдавна е умряла и е под земята, където червеите са я изгризали. Чуваш ли ме, Симина? — Той се разкрещя и хвана момичето за раменете. Стана му неприятно да слуша своя глас, жестоките си думи.

Момичето потрепери, пребледня, стисна устни. Но веднага след като я пусна Егор, тя отново отправи поглед — очарован и щастлив, към дъното на конюшнята.

— Само как ме разтърсихте — накрая проговори тя и докосна челото си с ръка. — Дори главата ме заболя… Лесно е да се показва сила пред едно дете — добави ехидно тя.

— Искам да се опомниш, малка магьоснице — разпали се отново Егор. — Искам да избия от малката ти глава всички глупости и да престанеш да бълнуваш тези призраци. За твое добро…

— Вие отлично знаете, че тук няма никакви призраци — нагло го пресече Симина. Слезе от файтона и мина край него, преизпълнена с достойнство.

— Почакай, ще вървим заедно — извика й Егор. — Госпожа Моску ми поръча да те намеря… Не предполагах, че ще те открия тук, да чистиш този стар файтон, който е поне на сто и двайсет години.

— Този виенски файтон е от хиляда и деветстотната година — спокойно отбеляза Симина, без да се обръща назад. — Значи е на трийсет и пет, ако пресметнем точно…

Вече стигна вратата. Егор я отвори и пусна момичето пред него.

— Пратиха ме за теб, защото Санда не можеше да дойде — каза той. — Знаеш ли, че Санда е болна?

По устните й се прокрадна отмъстителна усмивка.

— Нищо сериозно — бързо добави той. — Просто я боли главата…

Момичето не реагира. Тръгнаха през двора, под студеното есенно слънце.

— Впрочем — започна Егор, когато стигнаха до къщата. — Исках да ти кажа нещо, което мисля, че ще ти бъде интересно.

Той хвана момичето за ръка, наведе се към ухото й и отчетливо прошепна:

— Исках да ти кажа, че ако нещо се случи със Санда, ако… Разбра ли ме?… Тогава ще се случи и с теб… Това можеш да го кажеш и на други, но не и на госпожа Моску. Тя, бедната, няма никаква вина…

— Ще го кажа на Санда, не и на мама — силно каза Симина. — Ще й кажа, че не разбирам какво искате от мен!…

Тя се опита да си дръпне ръката, но Егор още по-силно я хвана и с истинска наслада стисна меката й, по детски пухкава плът. От болката момичето прехапа устни, но студените й, стъклени очи не пуснаха и една сълза. Тази глуха съпротива напълно разгневи Егор.

— Имай предвид, че ще те мъча, Симина, че няма да те убия така лесно — със съскащ шепот й заговори той. — Преди да те удуша, ще ти избода очичките и ще изтръгна едно по едно зъбчетата ти! Ще те горя с нажежено желязо. Кажи това на… ти знаеш на кого.

В същия миг страшна болка прониза дясната му ръка. Сякаш всички сили бяха излезли от него. Ръцете му увиснаха безпомощни и слаби и той не можеше да проумее в кой свят е попаднал.

Егор видя как Симина си оправя плисетата на роклята и маншетите на ръкава, върху който бяха останали следи от неговите пръсти. Забеляза как старателно си подрежда къдриците с помощта на скритата шнола, която ги поддържаше. Симина направи всичко това, без да бърза и без да го погледне, като че ли беше напълно забравила за съществуването му. После с бърза крачка тръгна към къщата. Изумен, Егор я проследи с поглед, докато малката грациозна фигурка не изчезна в сянката на верандата.

VIII

Следобеда Егор и Назарие бяха поканени в стаята на Санда. Намериха я съвсем изтощена и с дълбоки кръгове около очите. Бледите й, останали съвсем без сила ръце се подаваха над топлия вълнен шал. Санда се усмихна и им направи знак да седнат. Госпожа Моску, застанала права до леглото й с книга в ръка, продължаваше да чете на френски: „Ела, ангел на злото! Моят разум се размъти. И дори в сладкия миг — когато ти си изцяло моя, съм готов за твоята кръв да дам дори живота си. И вечността на душата си, ако вярвах в това…“

Тя прочете тези фрази с необикновено вълнение и замалко не се разплака. После въздъхна дълбоко и затвори книгата.

— Какво беше това? — заинтересува се господин Назарие.

— От пролога към „Антони“, безсмъртната драма на Александър Дюма-баща — строго съобщи госпожа Моску.

„Във всеки случай, сега не е моментът за подобно четене“ — си каза Егор. Съвсем не му хареса фразата: „… за твоята кръв да дам дори живота си.“ Много жестока ирония! И какво означаваше тази въздишка на госпожа Моску? Съжаление? Досада? Примирение?

— Чета, без да прекъсна вече половин час — похвали се домакинята. — Обичам да чета на глас, както правехме в добрите стари времена… Някога знаех наизуст толкова много стихотворения — с гордост добави тя.

Егор я гледаше и не вярваше на очите си. Да, направо не можеше да я познае: толкова енергия и такава лекота във всеки жест! И е стояла толкова време права, на крака, докато е чела. Какъв беше този прилив на сили? А може би за сметка на Санда?

— … Ами от Еминеску! — въодушевено продължи госпожа Моску. — Факела на румънската поезия! Колко стихотворения знаех от Еминеску!…

Егор потърси погледа на Санда, но очите им се срещнаха само за част от секундата — тя се страхуваше и шепнешком каза:

— Маман, достатъчно. Ще се умориш. По-добре седни…

Госпожа Моску не я чу. Тя докосна с ръце слепоочията си и се напрегна да си спомни знаменитите строфи.

— … Как започваше — каза тя повече на себе си.

Санда се разтревожи. Госпожа Моску можеше да вземе томчето на Еминеску от етажерката, на което бяха любимите им поети, но не искаше да се остави сега в ръцете на майка си. Знаеше за болезненото й пристрастие към някои от стиховете на Еминеску. Навремето, когато била десетгодишно момиченце, през летните нощи госпожица Кристина й рецитирала Еминеску. „Не бива да я връщам към миналото сега“, си помисли Санда.

„По някой лъч ти се спусни,

слез, хубавецо кротък,

във мисълта ми проникни,

води ме във живота.“1

След първия стих Санда се почувства безкрайно уморена. Сякаш от вените й изтичаше кръвта. Страхуваше се да не изгуби съзнание.

„На своя скъп Хиперион,

бъди от днес невеста!“

високо и тържествено рецитираше госпожа Моску.

„Откъде се взеха тези сили у нея? Цялата сияе, а гласът й е толкова силен, звучен и красив“ — недоумяваше Назарие. — А госпожа Моску редеше строфа след строфа и от време на време леко позапъваше. „И все пак тя прескача някои места“, забеляза Егор. Слушаше я безмълвен, следейки с очи Санда, която трепереше въпреки одеялото и топлия шал. „Трябва да направя нещо — каза си той. — Трябва да стана, да отида при нея, да я успокоя, да я прилаская, каквото и да си помисли майка й.“ Макар госпожа Моску да бе така увлечена от поемата, че едва ли виждаше и чуваше онова, което ставаше около нея:

„Аз жива съм, а ти — мъртвец,

дъхът ти ме сразява.“

Гласът на госпожа Моску изведнъж секна. Тя се сепна, така както беше права, насред стаята, където я бяха отвели емоциите, и отново се хвана за слепоочията — но този път разстроена, изплашена.

— Какво ми става? — изстена тя. — Изглежда, че съм много уморена.

Господин Назарие й предложи стол. Нима това беше измама — този възторг, това въодушевление, този силен, мелодичен глас, свидетелстващ за здраве и сила?

— Видя ли, маман, като не ме послуша?… — едва чуто промълви Санда.

Егор се приближи до леглото. Разтревожи го бледостта на Санда; очите й блестяха неестествено, изглежда, че я тресеше.

— Сега ще отида за доктор — загрижено обяви той. — Виждам, че никак не си добре.

Санда му благодари с усмивка, като се постара колкото може по-дълго да я задържи върху устните си. Но тя в никакъв случай не искаше да пусне Егор сега, в разгара на събитията.

— Не бързай, остани при мен — помоли го тя, нямам нужда от доктор. След час-два ще се оправя и още утре ще можем да се разходим в парка.

В тази минута госпожа Моску изведнъж скочи на крака и радостно извика:

— Спомних си! Спомних си най-красивото място от „Хиперион“:

„О, твойта обич ме мори,

тежи ми на сърцето.

И твоя странен взор искри,

изгаря ми лицето.“

Санда хвана ръката на Егор. Цялата трепереше, а погледът й блуждаеше из стаята. „Тя също знае“ — каза си Егор. Сам се учуди на своето спокойствие. „Сега вече не се страхуваше от нищо.“ Стиснал ледената й ръка в своите горещи длани, наистина не се страхуваше. Не искаше да се обърне, да прекъсне нишката на нейния парализиран от страха поглед, прикован към нещо, което бе точно зад гърба му. Госпожа Моску замълча и нейното мълчание се разтвори в странната тишина на стаята. Егор чуваше как бие сърцето на Санда и как тежко дишаше господин Назарие. „Той също чувства, а може би и вижда. Добре, че не скрих нищо от него. Нямаше смисъл.“

— Маман! — с последни сили извика Санда.

Егор се досети какво искаше да каже тя с този отчаян вик — беше опит да отклони госпожа Моску от състоянието, в което беше изпаднала. Тъй странно и необичайно, непозволено. „Маман, хората ни гледат!“, искаше да й каже с поглед тя. Тогава госпожа Моску се обърна към Назарие:

— Защо изведнъж замълчахте, професоре?

— Аз ли, госпожо? — учуди се Назарие. — През целия ден дума не съм казал. Слушах ви как декламирате. Каква памет!

Госпожа Моску го погледна изпитателно — не се ли шегуваше?

— Добра памет, с книгата в ръка — уморено каза тя и остави „Антони“ на етажерката. — Хубаво е, че на света има книги. Колко донесох на Санда днес, ще й стигнат за няколко месеца…

Тя посочи купчина книги. Господин Назарие погледна бегло заглавията им: „Жан Сбогар“, „Рене“, „Айвънхоу“, „Цветя на злото“…

— От библиотеката на Кристина — обясни госпожа Моску. — Нейните любими книги. И моите, разбира се…

С уморена усмивка тя се приближи до леглото на Санда и попита:

— Вие какво притихнахте, деца мои?

Санда я погледна с упрек, без да й отговори. Госпожа Моску приседна на леглото и взе ръката на дъщеря си, която преди секунда беше пуснал Егор.

— Та ти си цялата ледена, ще замръзнеш — възкликна тя. — Ще трябва да ти направя горещ чай… Всъщност вече е време за ставане. Скоро ще залезе слънцето. Ще се появят комарите…

„Тя бълнува“ — разтревожи се Егор и се опита да прочете в очите на Санда някакво обяснение, съвет какво да направи. Да, това неочаквано бълнуване съвсем го обърка.

— Може би ще е по-добре да си отидем — се обади Назарие.

— О, не се безпокойте, вие сте с мен — успокои го госпожа Моску. — Те нищо няма да ви направят. Ще минат само и ще отлетят, по залез-слънце…

— Ще бъде добре, ако вземете хинин — тихо прошепна Санда. — Майка ми говори за комарите. Те са много опасни сега, по залез-слънце…

— Да, ето че се появиха — потвърди Назарие. — И как странно се роят пред прозореца!… Чувате ли ги, Егор?

Егор ги чуваше: комарите долитаха като облаци. Такова нещо не беше виждал. Откъде се появиха толкова много?

— Това е признак, че ще има суша — забеляза професорът. — Трябва да затворим прозореца.

— Няма нужда, — каза госпожа Моску. — Слънцето още не е залязло. И освен това няма от какво да се боите, след като сте с мен.

Егор се стресна от нейния сух, безучастен глас. Глас, сякаш дошъл от сънищата или от някакъв друг, далечен свят.

— И все пак е по-добре да се вземе хинин, поне по една таблетка на ден — съвсем тихо прошепна Санда.

И Егор разбра, че в крайна сметка тя не вижда нищо и никого и не чувства нищо. Тогава потърси с поглед професора. Назарие не беше помръднал от мястото си — неговият взор бе устремен към полета на комарите. „Изглежда, че тук, в стаята, има някакъв мирис, който ги привлича — си каза Егор. — Не е ли същият, който ме шокира тази сутрин? Да, на кръв! Колко са много и летят право насам!“ Госпожа Моску погледна всички ласкаво, много мило.

— Хайде, деца мои, скоро ще се стъмни, нека да я вдигнем.

Гласът й прозвуча напълно живо и бодро и все пак отчуждено, сякаш самата тя бе далеч оттук.

— Стани, Санда — продължи госпожа Моску. — Стана вечер… Съвсем си изстинала…

Егор стисна юмруци толкова силно, че ноктите му се забиха в дланите. „Само не се разстройвай! Дръж се!“ Той се опита да спре Санда, която вече беше спуснала от леглото си краката и нахлузваше нощните чехли. Но тя леко го отстрани.

— Непременно ли трябва да стана, маман? — покорно попита тя.

— Нима не виждаш, че е време? — отвърна й госпожа Моску.

Егор се наведе над Санда и властно произнесе:

— Остани в леглото, Санда. Къде ще ходиш?

Тя тъжно го погали по бузата.

— Нищо, нищо — прошепна младата жена. — Трябва, заради мама.

В този миг Егор почувства остро убождане в ръката и неволно се удари по тила, уби комар. На кожата му остана кърваво петънце. „Кръвожадно чудовище!“

Като видя кръвта, Санда бързо го хвана за ръката.

— Излез, бързо излез, за да не те види мама — трескаво зашепна тя. — Ще й стане лошо.

Егор си изтри ръката в сакото.

— Излез, моля те! — настоя Санда. — И вземи една таблетка хинин.

Егор се подразни от този умоляващ глас, от тази настойчивост, от тези странни думи, чиито смисъл все още не можеше да проумее.

— Няма да изляза, докато не ми кажеш къде ще ходите.

— Не се безпокой за това, мой любезни приятелю — опита се да го успокои Санда.

Егор въздъхна, в паметта му изплуваха едно след друго събитията от изминалата нощ.

— Ти не се ли радваш, че те наричам така?

Егор я погледна в очите и се опита да я подчини на своята воля, да я вземе под своя охрана, но тя се измъкваше, изплъзваше му се и не искаше да му се даде.

— Ти, Санда, никога не ме наричай така — каза той и повтори: — Никога!

Санда тихо заплака. Без да забележи нито нейните сълзи, нито интимния разговор между двамата млади, до тях се приближи госпожа Моску.

— Ако не побързате, ще ви изядат… Освен това тук е толкова студено… Да, ще ви изядат. Както изядоха всички наши кокошки, гъски и дори и кравите… Ще ви изпият кръвта…

Егор се обърна към нея и каза:

— Много съжалявам, госпожа Моску, но Санда трябва да се върне в леглото и да лежи, докато доведа доктора.

Госпожа Моску не очакваше този решителен отпор и млъкна. Съвсем объркана, тя премести погледа си от Егор към професора. Явно не беше разбрала защо двамата мъже са тук, до леглото на дъщеря й.

— Може и да сте прави — съгласи се накрая тя. — И двамата сте учени мъже!… Но, моля ви, затворете прозорците. Това е най-важното сега: да се затворят прозорците.

Още неосъзнал напълно смелостта си, Егор с две ръце се опитваше да задържи Санда в леглото, а тя — с последни сили се мъчеше да стане.

— Трябва да стана, заради мама, как не можеш да разбереш! Тук вече нищо не остана — нито птици, нито крави, дори и кучета!

Пребледнял, Назарие се приближи до тях, като кършеше ръце. Около него се рояха комарите. Бръмчаха силно и заплашително и този грозен шум се носеше като някаква дива и варварска песен.

— Пусни ме, Егор — отчаяно го замоли Санда. — Иначе ще стане по-лошо…

„Господи, защо е такъв студ в тази стая?“, помисли си Егор. На господин Назарие направо му тракаха зъбите! Той мълчеше, бял като тебешир, и само от време на време тръсваше глава, прогонвайки комарите.

— Затворете прозореца — напомни му Егор.

Професорът пристъпи със страх към прозореца, но застина на място. Сякаш беше изпаднал в хипнотичен сън. И все пак — той ясно разбираше какво става тук! Сега всичко се свързваше: противното овче месо от първата вечеря и загадъчните думи на икономката, умрелите кокошки… и онова куче, хвърлило се с панически страх в краката му, неговото учестено дишане — дишане на подгонен от невидим преследвач звяр.

— Защо не го затворите? — отново се чу заповедният глас на Егор.

Какъв невероятен, неестествен студ? И откъде идваше това силно течение в стаята и къде изчезна този мирис на девича кръв отпреди малко?

Назарие се приближи до прозореца. Беше го страх да погледне навън — глупав, нервен страх, с който не можеше да се пребори. С трепереща ръка хвана бравата на прозореца. В първия миг му се стори, че от градината ги гледа една жена, която не изпускаше и най-малкото му движение, сякаш очакваше от него някаква важна постъпка. Беше достатъчно светло и ясно. Пространството бе друго, с други цветове, друг въздух. Назарие с учудване видя Симина само на няколко метра от прозореца, сред цветята. В объркването си той й се усмихна. Момичето се поклони с неописуема грация. Но веднага се издаде, като погледна нагоре, някъде високо, много по-високо от прозореца. „Тя не предполагаше, че ще види точно мен“, досети се господин Назарие. Вече без усмивка и мълчаливо, той затвори прозореца. Студът в стаята му се стори вече поносим. Известно време постоя неподвижен. Бръмченето на комарите отново го заобиколи от всички страни и професорът си помисли дали ще се събуди някога от този кошмарен сън, ще се махне ли най-сетне от този ненормален свят?…

IX

Егор се върна от гарата към десет вечерта. Едвам успя да позвъни до Гюргево и да извика лекар. На местния, от съседното село, нямаше вяра.

Къщата беше по-слабо осветена от обикновено. Госпожа Моску, Назарие и Симина го чакаха в трапезарията. Вечерята беше сервирана. Възрастна жена с кърпа, вързана като тюрбан, се суетеше около масата. Всички мълчаха. Господин Назарие, доста пребледнял и уморен, гледаше в пространството пред себе си като затворник през решетки.

— Днес ще вечеряме доста скромно, господа — обяви госпожа Моску. — Готвачката отиде до селото и не се върна. Боя се, че останахме без готвачка… Днес ще ни прислужва дойката…

„Значи това е дойката“ — каза си Егор, разглеждайки я внимателно. Странна жена, без възраст, а каква походка! Сякаш цял живот се е преструвала, че е куца, а сега изведнъж е решила да се откаже от тази лъжа. Но не е свикнала и се спъва в мебелите. Тюрбанът й беше спуснат ниско над челото — виждаше се само белият й нос — като премръзнала рана със сини, подпухнали устни. Очите й бяха постоянно забити в пода.

— Във всеки случай ще имаме поне мамалига с мляко и сирене — приключи госпожа Моску.

Седнаха на масата. Назарие все още беше неспокоен.

— Как се чувства Санда? — попита Егор.

Никой не отговори. Госпожа Моску се беше заела с вечерята си и без съмнение не чу въпроса. Симина, с вид на примерно момиче, търсеше солницата. Професорът изглеждаше напълно вглъбен в себе си.

— Какво се е случило? — обърна се към него Егор след дълго мълчание.

— Нищо — отвърна Назарие. — Когато си отидохме, тя още спеше. Поне така мисля… Освен ако не е била припаднала…

Той вдигна очи от чинията си и строго погледна художника.

— Мисля, че трябваше да доведете лекар.

— Ще дойде утре, с първия влак — увери го Егор. — Трябва да съобщим да приготвят файтона още сега, да бъде готов…

Госпожа Моску се заслуша в разговора с огромно любопитство.

— Боя се, че в скоро време няма да имаме и кочияш — замислено каза тя. — Днес нашият кочияш си поиска заплатата… Дойке, не му плащай, докато не дойдат от гарата гостите…

— Ще дойде само докторът — поправи я Егор.

— Кой знае дали няма да дойдат и други — живо му възрази госпожа Моску. — Сезонът е в разгара си. Още е септември. Предните години по това време се чудехме къде да настаним всички гости. Толкова много идваха — госпожици, млади дами и кавалери — приятелите на Санда…

От думите й в огромната стая стана още по-тъмно и самотно.

— И през тази година имаме доста гости — се опита да утеши домакинята Егор.

— Да, но толкова бързо си отидоха! — прекъсна го госпожа Моску. — Но сигурно ще дойде още някой от нашите роднини…

Симина се усмихна. Тя знаеше, че от доста време никой от роднините вече не идваше тук.

— Сега не е най-подходящото време за гости — забеляза Егор. — Санда е сериозно болна…

Госпожа Моску сякаш едва сега осъзна, че нейната дъщеря не е тук, на масата, а лежи, останала без всякакви сили, в леглото си. Тя бързо огледа цялата стая, за да се увери в това, че Санда наистина я няма.

— Трябва да отида да я видя — съобщи тя и внезапно стана от мястото си.

Симина спокойно остана на стола си. И дори забрави, че на масата има гости, и започна да си играе с ножа и да реже мамалигата на малки парченца.

— Защо учиш момичето на тези ужасни приказки, дойке? — обърна се към старата жена Егор.

Изненадана и дори удивена, дойката спря по средата на стаята, много притеснена, но и поласкана, че я е заговорил такъв млад и личен Господар. Макар да се разпореждаше със слугите, в Господарския дом, при гостите тя обикновено не идваше.

— Аз нея, ваша милост, на нито една приказка не съм я учила — отвърна му вече без да се притеснява тя. — Аз не ги зная. Госпожицата ми ги разказва…

Гласът й беше дрезгав и пресипнал. Егор си спомни за една пиеса, доста популярна преди петнайсет години, в която главната героиня беше продавачка на птици. Но гласът на дойката не приличаше на нейния. Нито гласът, нито очите, сиви като плесен, които гледаха все надолу. Очи като на сляпа жена, но главата й беше вдигната високо и неподвижна.

— … Нашата малка госпожица е много умна и много книжки е прочела — продължи дойката и погледна някак особено и косо Егор.

„Тя, изглежда, ми се усмихва“, помисли си той. И съвсем се смая от очите на дойката. В тях проблясваше отвратителната похот на старата жена. Егор почувства как тя го разсъблича с жадния си противен поглед. Той се изчерви и се обърна. От срам и омерзение забрави какво беше попитал. Опомни се едва след смеха на Симина; момичето беше отметнало глава върху облегалката на стола си и под рязката светлина на лампата се смееше на висок глас, показвайки всичките си бели зъбчета.

— Каква лъжкиня — едва успя да произнесе тя между взривовете от смях.

Това подейства като шок на двамата гости. Седнала на един стол, дойката също се смееше. „Те се подиграват с нас — помисли Егор, — особено Симина. Тя забеляза как ме погледна старата и прекрасно разбра какво означаваше нейният поглед.“

Симина се престори, че иска да надвие смеха си, и дори прикриваше устата си със салфетка и се пощипа за ръката. Но продължаваше, като поглеждаше и към дойката, и избухваше в нови пристъпи от смях. Накрая грабна ножа от масата и с бързи и кратки махове започна да реже въздуха, сякаш се опитваше чрез тези движения да прекрати смеха и да се върне в рамките на приличието.

— Не си играй с ножа — изведнъж я предупреди господин Назарие. — Ангелът-хранител ще избяга!…

Гласът му се вряза тъй неочаквано, строго и сериозно, сякаш професорът дълго бе търсил своите думи. Симина изведнъж млъкна. Сви се и лицето й стана необикновено бледо, а очите й засвяткаха с безсилна ярост. „Браво на професора, много точен удар! — зарадва се Егор. — Ако можеше, тази малка вещица щеше живи да ни изгори…“ Той наблюдаваше Симина и не можеше да сдържи радостта си от нейното унижение.

Назарие забеляза, че дойката се е обърнала към вратата. Той също се обърна и видя госпожа Моску, която замислена стоеше на прага.

— Чудна работа! — възкликна тя. — Санда я няма в стаята й. Къде може да е отишла?

Егор и професорът скочиха едновременно и без да кажат нищо, хукнаха по коридора.

— Фенерче… — промърмори на бегом Егор. — Сега да имахме джобно фенерче…

В тази минута той съжали защо не си беше взел хубавото джобно фенерче. В стаята на Санда беше тъмно. Егор запали клечка кибрит и потърси газената лампа, фитилът беше сух и студен. Ръцете му трепереха. Трепереше и пламъчето на огъня.

— Не биваше да я оставят сама — каза професорът. — Сега не знам дори какво да мисля!

В гласа на Назарие личеше истинска загриженост, но Егор не му отговори. Той постави абажура на лампата и внимателно увеличи пламъка. После я взе и тръгна към вратата. Но му се стори, че в кревата има някой. Вдигна светлината нависоко и видя, че е Санда, полуоблечена, с отворени очи, които го гледаха.

— Какво се е случило? — с усилие запита тя.

Бузите й бяха зачервени, дишаше учестено, сякаш беше бягала или се бе пробудила след кошмарен сън.

— Къде си била? — попита я на свой ред Егор.

— Никъде!

Тя явно лъжеше — лицето й беше съвсем зачервено, а ръцете й нервно стискаха края на одеялото.

— Не е вярно — твърдо каза Егор. — Госпожа Моску идва тук преди няколко минути и не те намери.

— Спях — опита се да се защити Санда. — Вие ме събудихте.

Гласът й трепереше, на очите й се появиха сълзи. Обърна се към Егор, но за малко погледна умоляващо и господин Назарие, застанал на почтително разстояние от кревата.

— Нали виждам, че си облечена — уличи я Егор. — Дори обувките не си успяла да свалиш!

Той дръпна одеялото. Така и беше: Санда лежеше облечена. Но къде е била и как се е върнала, без никой да я забележи? „Тази стая ме потиска, колкото пъти вляза тук“, си помисли Егор.

— Къде беше, Санда? — отново я попита той и се наведе над нея. — Кажи ми, къде беше, кажи ми, скъпа моя? Искам да те спася! Искам да те спася, разбираш ли?

Той повиши тона си и почти изкрещя. Лампата подскачаше в дясната му ръка. Уплашена, Санда се отдръпна назад, към стената, и притисна устните си с длан.

— Не се приближавай, Егор — извика и тя. — Страх ме е от теб! Какво искаш от мен?

Светлината падаше косо върху лицето на Егор и очите му святкаха неистово, че дори Назарие се уплаши.

— Какво искате от мен? — повтори отчаяно Санда.

Егор постави лампата върху масичката, наведе се към Санда, хвана я за раменете. Тя се дърпаше по същия начин, както предния път, тогава при изгрева. „Те ще ми я отнемат. Ще я омагьосат!“

Вместо отговор Санда си хапеше устните и си преплиташе пръстите.

— Обичаш ли ме, Санда? Кажи ми, обичаш ли ме?

Тя заби лице във възглавницата, но Егор я подхвана и я принуди да го гледа, а сам ожесточено повтаряше въпроса си.

— Страх ме е! Страх ме е! Затворете вратата! — извика Санда.

— Там няма никой — каза Егор. — Освен това вратата е затворена, погледни…

Той се отдръпна малко, за да види тя вратата. Санда погледна, после се хвана за главата и се разрида, цялата се обля в сълзи. Егор приседна на кревата до нея, тя го погледна, сякаш бе готова да разкрие тайната си, но отново безсилно се хвана за главата и пак заплака.

— Къде беше? — шепнешком я попита Егор.

— Не мога да кажа — през сълзи му отвърна тя. — Не мога…

Санда се притисна към Егор. Отчаяна и разплакана, тя се уви към неговото силно и топло тяло, към живителната му сила. Но изведнъж се отдръпна, сякаш някой я беше изтръгнал със сила, и ужасена закрещя:

— Не искам да умра, Егор! Те ще ме убият!… Не искам да умра!

Егор и професорът едва успяха да я подхванат и тя напълно безчувствено рухна.

X

Преди да се разделят, Назарие каза на Егор:

— Имам усещането, че днес изобщо не съм се събуждал. Спя вече второ денонощие и непрекъснато сънувам…

— Бих искал да е така — каза Егор. — Но съм почти сигурен, че не спим… За нещастие.

Пожелаха си лека нощ и се разделиха. Егор заключи вратата си и затвори прозореца. В стаята стъпваше много предпазливо: контролираше всяко свое движение, сякаш предполагаше някакво невидимо присъствие. Не изпитваше страх — само болезнена умора в цялото тяло, като след силна треска. Реши да не спи тази нощ. Наближаваше два. Помисли си: още час и ще може спокойно да си легне — изгревът щеше да разсее неговите видения. Но като облече пижамата, сънят започна да го надвива. Напразно се въртеше в леглото, напразно се плескаше и щипеше по бузите — нищо не бе в състояние да го извади от негата на съня, която изведнъж потече по жилите му. Заспа със запалена лампа, а по тавана се завъртяха няколко комара и се спуснаха ниско над него…

Беше попаднал в просторен салон с много позлата върху стените и огромни канделабри, украсени с кристални висулки. „Сънят започва“, разбра Егор и се опита да се събуди. Но не успя. Вниманието му прикова голяма група елегантно облечени хора. Особено красиви бяха дамите — в бални тоалети с пристегнати талии.

— Vous êtes à croquer!2 — разнесе се мъжки глас и дамите се усмихнаха. „Къде съм чувал тази фраза? — развълнува се Егор. — Чувал съм я или съм я срещал в някоя стара книга?…“ Но си спомни, че всичко това е сън, и се успокои. „Само по-бързо да се събудя…“ Странна и в същото време позната музика гръмна изведнъж. Стара и меланхолична мелодия събуди у него смътни спомени — не от миналото, по-скоро от някакъв детски, отдавна забравен сън. Егор се смеси с елегантната танцуваща тълпа. Стараеше се да не пречи на двойките и мина край стената. „Да, това е от началото на века — определи той. — Ако забележат как съм облечен…“ Той погледна с притеснение своя костюм — оказа се, че е чужд, със стара кройка. Наблизо заговориха на френски. Приятен глас на млада жена, която знаеше, че я слушат. „Тя знае, че аз съм тук“, развълнува се Егор. Приближи се до огледалото, за да види жената. Очите им се срещнаха. Не, той за първи път виждаше това лице с много красиви устни. Дамата беше заобиколена от неколцина мъже и вероятно очакваше, че сега ще й представят Егор, затова му се усмихна. Мъжете го наблюдаваха враждебно. Той не познаваше никого в този салон, където бе попаднал не по своя воля. Надникна в съседната зала и видя маси със зелено сукно. Картите не го вълнуваха. Любопитно беше само, че играчите разговаряха без глас, единствено като си мърдаха устните.

Върна се в балната зала. Беше доста задушно. Дамите си вееха с големи копринени ветрила. Егор усети зад гърба си нечий укоряващ поглед. Обърна се и видя познато лице, но не си спомни веднага името: Раду Пражан. Какъв ли вятър го беше довел тук? И само как изглеждаше, като маскиран. Беше добре на този бал, сред тези богати хора. Никой не разговаряше с него. Егор се отправи към ъгъла, в който беше застанал Пражан, и го гледаше от упор, без да мига. Той прочете в погледа на стария си приятел, че трябва да бърза, за да стигне до него, колкото е възможно по-скоро.

Но колко трудно беше да се придвижи в тази зала в разгара на танците! Двойките непрекъснато му преграждаха пътя. Трябваше да се провира с лакти. Отначало се оглеждаше и се извиняваше, но скоро престана да се церемони, като се блъскаше в дамите и кавалерите. Да, тези няколко метра, отделящи го от Раду Пражан, му се сториха невероятно дълги. Колкото и да пробиваше напред, разстоянието между тях не намаляваше. Пражан настойчиво го зовеше с поглед. И как ясно разбираше Егор този зов!…

Усети, че женска ръка го докосва. И сякаш запотено стъкло го отдели от танцуващата зала. Очите на Пражан го наблюдаваха все още, но вече отвисоко, някъде близо до тавана, и още съвсем нелепо изглеждаше той в маскарадния си костюм.

— Хайде, погледни ме, любов моя!

Госпожица Кристина му говореше съвсем на ухото. Усети горещия й дъх и мириса на виолетки, предизвикващ познатия ужас и отвращение.

— Нещо май не ти харесва нашият бал? — добави тя.

Всяка нейна дума го удряше по главата, с всеки звук той пропадаше в друго пространство, в други сфери.

— Ние сме си у дома, любов моя — продължаваше госпожица Кристина.

Тя взе ръката му и го накара да огледа стаята, през която минаха. Егор позна трапезарията, само че мебелите изглеждаха по-нови и свежи.

— Ще се качиш ли при мен? — изведнъж го попита тя и го поведе към стълбището, но той си отдръпна ръката и отскочи назад:

— Ти си мъртва. Ти знаеш, че си мъртва.

Госпожица Кристина тъжно се усмихна и отново се приближи към него. Беше по-бледа от обикновено. „Това е от луната. Как неочаквано изгря луната“ — помисли си Егор.

— Какво от това, нали те обичам — прошепна госпожица Кристина. — Заради теб съм дошла от толкова далече…

Егор я погледна с омраза. Но нямаше толкова сили — да викне, да се събуди… Кристина сякаш четеше неговите мисли, защото усмивката й стана още по-тъжна, още по-безнадеждна.

— Ти си винаги тук — успя накрая да се овладее Егор. — Ти от никъде не идваш…

— Какво разбираш, любов моя — тихо възрази Кристина. — Повярвай ми: аз не искам да те изгубя. Твоята кръв не ми трябва. Позволи ми само понякога да те обичам!…

Такава страст, такова желание за любов се усещаше в нейния глас, че Егор потрепери, отдръпна се назад, готов да се спаси, като избяга. И започна да бяга по зловещия, безкраен коридор. Но скоро разбра, че няма доникъде да стигне. Коридорът слизаше надолу като подземна шахта. Изведнъж ноздрите му се разтрепериха от слабия мирис на виолетки. Обзет от паника, Егор се вмъкна в първата му попаднала врата. Слепоочията му биеха силно, той се притаи зад вратата, замря, прислушвайки се няма ли да се чуят отново стъпките на госпожица Кристина. Тишината продължи дълги, дълги минути. Изтощен, Егор обърна глава и видя своята стая. Беше попаднал в стаята си! Всичко тук беше както през деня, до табакерата на масичката и чашата с малко коняк.

Той се хвърли на кревата с единствената мисъл — да заспи. Но и тук го настигна ужасният парфюм на виолетки. Сили повече нямаше. Госпожица Кристина седеше на кревата до него, сякаш го беше чакала отдавна.

— Защо бягаш от мен, Егор? — каза тя, гледайки го от упор. — Защо не ми позволяваш да те обичам? Или наистина обичаш Санда?

Тя замълча, но не свали очите си от него. Какво имаше в тях — тъга, нетърпение, заплаха? Егор не можа да разбере. Не можа вярно да разчете нейното лице тъй живо и тъй ледено. И тези очи — неправдоподобно големи и подвижни като два кристални глобуса.

— Ако става дума за Санда — продължи Кристина — това не е проблем. Няма да изкара дълго бедната.

Егор се опита заплашително да вдигне ръка, на му бяха останали сили само да погледне госпожица Кристина.

— Но ти си мъртва! — извика той. — Ти не можеш да обичаш!

Кристина се засмя. За първи път чу нейния смях и колкото и да беше странно, тя се смееше точно както си представяше той, когато преди няколко дни видя портрета й — с чист, искрен, момински смях.

— Не бива така прибързано да съдиш за мен, любов моя — каза накрая. — Макар да идвам отдалече, и аз съм жена. И след като има толкова момичета, които се влюбват в утринните звезди, защо ти да не се влюбиш в мен?

Тя мълчаливо изчака отговора му:

— Не мога — колебаеше се Егор. — Страх ме е от теб.

Изпита срам заради тази страхливост. Не, не биваше да се предава, а да настоява, че тя е мъртва и че той е жив! Кристина му подаде ръка. Егор отново изпита несравнимото усещане, че кръвта му замря във вените…

— Скоро ще ме вземеш с твоите топли ръце — прошепна му тя. — И ще ме обикнеш. За Санда не мисли, няма да бъдете заедно…

Замълча, като не преставаше да го гали.

— Колко си хубав! Колко си висок, силен, горещ! И аз не се страхувам от нищо. Ще отида където и да ме поведе любовта. Не се страхувам. Защо се колебаеш, Егор, нали си мъж!

Той отново се опита да се отскубне от нея, да прекъсне съня си. Нейният парфюм съвсем го омайваше, близостта на нейното тяло направо го изтощаваше. Но всичко, което можеше да направи, беше да се отдръпне малко от нея към стената.

— Обичам Санда — почти без глас произнесе Егор. — Помогни ми, Господи, помогни ми! Света Дево, помогни ми… — последните думи той успя да произнесе достатъчно твърдо.

Кристина приседна на края на кревата и закри очите си с ръце. Така стоя доста далече от него.

— Само да поискам, и твоят мозък ще замръзне, а езикът ти ще изсъхне — страшно заговори тя. — Ти изцяло си под моята власт, Егор, не разбираш ли? Стига само да реша и ще направя от тебе каквото поискам. Ще те омагьосам и ти ще тръгнеш след мен, като останалите… те бяха много, Егор… Не се страхувам от твоите молитви! Ти си смъртен. А аз идвам от друго място. Ти не можеш да разбереш това, никой не може да го разбере… Но, разбери, теб не искам да те: погубя, ти си ми скъп, с теб искам да се венчая… Скоро, много скоро ти ще ме видиш друга, и тогава ще се влюбиш, Егор… Тази нощ вече не те беше толкова страх от мен. Сега ти ще се събудиш, такава е моята воля, ще се събудиш…

Егор изведнъж разбра, че отдавна лежи с отворени очи, без мисъл, без памет. „Събудих се по нейна заповед“, каза си Егор и веднага си спомни всичко. Знаеше къде беше оставил госпожица Кристина в съня си — насред стаята, и рязко извърна глава, като очакваше да срещне очите й — кристални и блестящи. Не, госпожица Кристина не беше там. „Значи все пак съм сънувал, да, сънувал съм…“

И кръвта нахлу в главата му, а приятната, сладостна умора се разля по тялото му, сякаш беше победил в тежък двубой и сега мишците му предвкусваха, заслужената почивка.

Но нейният парфюм не беше напуснал стаята. Но след няколко секунди Егор усети някакво невидимо присъствие — този път не на госпожица Кристина, а на някой друг, много по-страшен. И страхът му сега бе различен: сякаш се всели в друго, чуждо тяло от плът и кръв, които му се сториха ужасни, отвратителни. И тази чужда външна обвивка, непоносимо тясна за него, свиваше гърлото му, душеше го, не му позволяваше да си поеме въздух. А в същото време някой го наблюдаваше отблизо и този поглед без съмнение бе на госпожица Кристина.

Егор не помнеше колко продължи този бавен опит да бъде удушен, това състояние на непоносимо отвращение, преобърнало цялото му същество. От време на време до ноздрите му достигаше противният мирис на виолетки…

И мисълта за госпожица Кристина сега му изглеждаше по-малко неприятна. В сравнение със смразяващото кръвта му привидение нейните явления му се сториха дори приятни.

Когато напълно изгуби надежда, усети, че се е освободил. Въздъхна облекчено. Този някой беше изчезнал без следа. Затова с нова сила се появи мирисът на виолетки — силен, тежък, натрапчив. Но вече не толкова страшен. Егор напрегна очи и се взря в тъмнината. Кога беше успяла да се приближи? Каква лека, безшумна походка! Тя отново му се усмихваше. Гледаше го, както преди, по време на съня, и се усмихваше. Лицето й сякаш светеше отвътре. Егор различаваше изкривените от усмивката устни, тънките ноздри, полуотпуснатите клепки. „Видя ли, ти вече не се страхуваш — говореха му очите й. — Има неща и по-страшни от мен. Аз само ти показах нещо друго, много по-страшно и доста по-сатанинско от мен, нали?“

„Господи, заставя ме да й чета мислите си и дори ги направлява — каза си Егор. — Но защо тогава не заговори сама, защо да не се приближи сега до мен? Вече не мога да се защитавам…“

На кого беше тази мисъл, появила се без неговата воля? Той ли бе помислил, че е беззащитен пред нея, или самата тя, Кристина, го беше принудила да мисли така, подготвяйки го за следващите събития?

Кристина продължаваше да се усмихва. „Ето, виждаш ли, че не се страхуваш — говореха очите й. — Стъпалата на страха са много по-високи, моя любов. И ти ще се стремиш към мен, към моите обятия. Ще имаш само една надежда, едно спасение — да се притиснеш до моята гръд!…“ Как ясно чуваше тези думи Егор, макар Кристина да не помръдваше устни!

„Ще ме обикнеш — четеше той в очите й. — Видя колко лесно бих могла да те задуша. Аз само ти изпратих за малко някого и ти се изплаши до смърт. Не разбра кой беше, но няма да го забравиш, докато си жив. Такива като него са стотици и хиляди, и всички те изпълняват моите заповеди… Егор, мили… Как само ще се хвърлиш в моите обятия! И моите бедра ще бъдат за теб жарки като запалена пещ!“

Мислите се точеха бавно една след друга и Егор само трябваше да се заслуша в тях. Госпожица Кристина знаеше всичко, което ставаше с него, знаеше, че е сломен и без сили — и затова накрая направи крачка към леглото му. После втора и трета — и съвсем се приближи. И вече не беше в съня. Това противно на природата създание се преместваше в пространството. Егор съвсем осезателно усещаше топлите вибрации във въздуха, предизвикани от нейните движения. „Някой ден ще дойда в леглото ти съвсем гола, разнесе се в главата му нейният глас. — И аз ще те моля да ме прегръщаш силно и дълго, скъпи мой… Трябва да свикнеш с моята близост, Егор. Ето: моята ръка те гали и ти вече не се страхуваш, тя дори те радва, ти я усещаш, ето я, сега аз я притискам до твоето лице…“

Но Егор вече нищо не усещаше. В мига, в който ръката на госпожица Кристина докосна лицето му, дъхът му замря; кръвта му сякаш напълно се изпари и с побеляло, ледено чело и безчувствено тяло той се отпусна като мъртъв върху постелята…

XI

Задържаха доктора за обяда. Когато господин Назарие влезе в трапезарията, госпожа Моску стана и тържествено му представи оплешивял млад мъж в ловен костюм.

— Господин доктор Панаитеску, виден учен и неуморим апостол на доброто!

Последва представянето на професора:

— Господин Назарие, университетски професор, гордост на румънската наука…

Назарие гледаше в пода. Струваше му се, че сънува лош сън. Беше уморен, нервен. Подаде на доктора ръка и седна на мястото си. Порази го лицето на Егор — бяло като тебешир, с големи кръгове под очите, и той се укори, че е отишъл сутринта в полето заради гробищните могили и е изоставил приятеля. А сега направо не можеше да го познае. Господин Назарие потърси погледа на Егор, за да разбере какво му се е случило. Но художникът не вдигна очи — толкова беше потиснат и погълнат от своите мисли.

— Господин професорът пристигна тук, по нашите места за археологически разкопки — започна разговора госпожа Моску. — За нас е голяма чест да посрещнем такъв гост…

— Открихте ли нещо, което да заслужава внимание, господин професоре? — заинтересува се докторът.

— О, ние едва започнахме… — неохотно му отговори Назарие.

Симина разочаровано го погледна. Явно професорът не се готвеше да произнесе дълга и пламенна реч. Той само попита лекаря:

— Как е според вас болната?

Докторът вдигна неопределено рамене. После прокара ръка по черепа си и сякаш сам се ужаси, че е тъй гладък и гол, и нерешително измънка:

— Трудно е да се определи с една дума… Във всеки случай не е нещо много сериозно. Анемия и може би начало на грип: всъщност по-рядък вид грип… Отначало дори помислих, че може да е малария…

Говореше, като се препъваше във всяка дума, с паузи след всяко изречение. „Изглежда, че сега не му е до болни“ — помисли си Назарие, и погледна ловния костюм на доктора. А той забеляза погледа му и се изчерви.

— Вие може би сте изненадан от тази куртка — каза той и завъртя едно от копчетата й. — Но тя е много удобна… А освен това си помислих, колко хубави са тези есенни дни, няма да е зле да… Знаете ли, аз не съм кой знае какъв ловец, но обичам да обикалям полето с пушка… Ние, интелектуалците… да, вие знаете много по-добре от мен какъв живот водим, колко рядко ни се случва… Аз, наистина, нямам ловно куче, и така, сам, ми е по-трудно, разбира се, но…

Съвсем объркан се залови с чинията си. А Назарие вече отдавна беше забил нос в своята.

— Кога ще ходите на лов, господин докторе? — с деликатно гласче се опита да се осведоми Симина.

Докторът неопределено разтвори ръце. Но беше много доволен, че поне някой поддържаше темата за лова. Страхуваше се да не стане смешен, да се компрометира пред това общество, макар и малко странно според него.

— Не искате ли да ме вземете? — разгорещи се изведнъж Симина. — Аз никога не съм била на лов… Така ми се иска да отида поне да погледам…

— Защо не? Много ще се радвам — съгласи се докторът.

Егор бавно премести погледа си от госпожа Моску към Симина.

— Не е редно едно малко момиче да ходи на лов — строго забеляза той. — Да гледа как умират невинни животни. Как им изтича кръвта…

При последните думи Егор погледна от упор Симина, но тя не прояви и най-малък признак на безпокойство. Беше свела очите си като благовъзпитано девойче, когато го мъмрят възрастните. И нито за секунда не се издаде, че тези думи биха могли да имат за нея друг, недостъпен за присъстващите смисъл.

— Наистина, това съвсем не е най-подходящата гледка за едно дете — примирено подхвана докторът. — Разбирам, когато госпожицата стане голяма…

Симина се подсмихна по обичайния си начин. Назарие все пак успя да забележи в тази усмивчица нейното тържество и презрението й. И започна да се страхува от това момиче. Да, професорът вече се смущаваше и дори се сковаваше от погледа на Симина — дързък и унищожителен, ледено саркастичен, той контрастираше на ангелското й личице.

— Радвам се, че нашата скъпа Санда скоро ще оздравее — заговори Назарие, за да прекъсне мълчанието. — И тогава ще принуди нашия художник да поработи с четката си.

Егор се обърна към него сияещ, но устните му още потреперваха, а лицето му бе необикновено бледо. „Как никой не забеляза какво е станало с него?“ — още веднъж се удиви Назарие, но изведнъж го срещна твърдият, проницателен поглед на Симина и лицето му се заля от червенина. Да, тя сякаш го беше чула или по-точно прочела мисълта му. „Симина е забелязала, тя всичко разбира“ — развълнува се професорът.

— Още няколко дни, и госпожица Санда ще се оправи, нали, докторе? — попита Егор.

Докторът вдигна рамене, но изразът му беше по-скоро бодър.

— Ами лова? — изведнъж си спомни госпожа Моску. — Вие нищо не ни разказахте за лова. И освен това изгоря от нетърпение да опитам от дивеча, който ще застреляте. Колко вълнуващо преживяване ще бъде това за нас!

Тя се въодушеви, ръцете й се разтрепериха, сякаш вече предвкусваше богат лов.

В този момент само Егор забеляза, че на прага на трапезарията се е появила дойката. Обеда сервираше някаква нова прислужница. „Сигурно тя я надзирава“ — помисли си Егор за свое успокоение. Съвсем не му харесваше, че дойката е тук. Имаше неприятното усещане, че тя го следи; в очите й четеше същата ирония, както в погледа на Симина, с която старата жена си разменяше многозначителни погледи. Сигурно и двете знаеха какво се случваше тук нощем…

— Многоуважаема госпожо — патетично започна докторът, — длъжен съм да ви заявя, че съм дилетант в лова. И все пак се надявам, че…

В този момент дойката се приближи до стола на госпожа Моску и каза:

— Вика ви голямата госпожица…

— Защо не каза веднага! — разгневено й викна Егор и скочи от мястото си.

Вместо отговор дойката само стрелна с поглед Симина и стисна устни. Госпожа Моску стана от мястото си доста разстроена. Но Егор вече беше изскочил от трапезарията и тя не успя да каже нито дума.

* * *

Санда ги очакваше в леглото си, подпряла глава върху няколко възглавници. Въздъхна, като видя Егор.

— Какво се е случило? — още от прага попита той.

Младата жена го погледна с безкрайна любов и със страх. Страхуваше се от това голямо щастие, дошло тъй късно при нея.

— Нищо не се е случило — със слаб глас му отвърна тя. — Просто исках да видя мама… — И бързо добави: — За да ми почете малко.

Егор се възмути: „Лъже, без да се замисли, и сама се издава… Тази сутрин не искаше да четат, защото се уморяваше да слуша, а сега искала майка й да прекъсне обяда си и да й чете… Логика!“

— Госпожа Моску няма работа тук — рязко каза той. — Поне сега…

Егор се приближи до вратата и я заключи. Целият се изчерви от напрежение, но решението беше вече взето. На всяка цена трябваше да разбере…

— Говори сега, моля те — започна той.

Санда го погледна уплашено. Толкова мисли се блъскаха сега в главата й, толкова чувства се преплитаха. Скри лицето си в длани. След малко ръката на Егор докосна челото й.

— Говори, скъпа моя — прошепна той.

Санда не свали дланите от лицето си. Дишането й стана тежко, раменете й се тресяха.

— И аз имам да ти кажа много неща — продължи Егор. — Докторът ме посвети в тайната на твоята болест…

Санда потрепери, вдигна глава и изпитателно го погледна.

— Но преди това — продължи той — искам да те попитам нещо. Ти често ли виждаш Кристина? Имам право да те питам, защото и аз… я виждам…

Санда щеше да изгуби съзнание, ако Егор не се наведе над нея и не й стисна с всичка сила ръката. Болката от това стискане я върна към живота.

— … Аз я виждам — продължи Егор, — както всички тук я виждат… Това е истинско безумие, Санда, и дълго няма да продължи. Аз ще пробода сърцето на вампира, Санда, ще го направя, обещавам ти!

Той сам трепна от силата на своя гръмоподобен глас. Думите излетяха от устните му, против неговата воля. Само преди минута не би могъл да допусне, че ще говори така открито и така безпощадно на своята Санда.

— Аз мислех преди всичко за теб, любов моя — с угасващ глас изведнъж проговори Санда. — Ти за нищо не си виновен и ти трябва да се спасиш, да заминеш оттук, колкото е възможно по-скоро!

— Но вчера ти ме помоли да остана — забеляза Егор.

— Това е мой грях — отвърна Санда, — ако можех да предположа… Любовта ме накара, Егор, обичам те…

Тя се разплака. Младият мъж пусна ръката й, погали я по главата и по лицето.

— И аз те обичам, Санда, и заради теб…

— Не, не прави нищо, мили — прекъсна го тя. — Ние двамата няма да бъдем добре… По-скоро за теб, за теб се тревожа. Трябва да заминеш, колкото е възможно по-далече оттук. Затова извиках мама — да й кажа, че ти… че ти в нейно отсъствие, ти си се държал с мен… дръзко… Че не бива повече да те пуска в стаята ми… Да ти каже да си вървиш…

Санда заплака още по-отчаяно. Егор я изслуша спокойно и продължи нежно и мило да я гали по главата. Беше готов да чуе най-ужасната, най-убийствената вест. „Така й е заповядала Кристина, да ме изгони! И тя вярва, че го прави за мое добро, че по този начин ще ме спаси…“

Отвън някой натисна бравата на вратата. Санда потрепери, изчерви се. „Цветът на срама — помисли си Егор, — значи не всичко още е изгубено, може да бъде спасена.“

— Заключено ли е? Защо? — дочу се гласът на госпожа Моску.

Егор се надигна, отиде до вратата и заговори, като внимателно подбираше думите си:

— Санда ме помоли да заключа, госпожо. И да не пускам никого. Тя просто се страхува. Трябва да си почине… Била заспала и й се присънила леля Кристина, нейната покойна леля…

Госпожа Моску не реагира на нито една от неговите думи; навярно там, в коридора, не беше чула добре. Егор се върна при Санда, взе й ръката и се наведе към ухото й:

— Те ще си помислят, че след като сме се заключили, сме любовници. Нека да мислят каквото искат. Това ще те компрометира и ще трябва да се омъжиш за мен… Ние трябва да обявим още сега нашия годеж, Санда…

Госпожа Моску отново разтресе бравата.

— Но това е недопустимо! — извика тя с променен глас. — Какво си позволявате!

Санда се приготви да стане и да отключи, но Егор я задържа.

— Господин Пашкевич! — зазвъня гласчето на Симина.

Егор отново отиде до вратата.

— От тази минута Санда е моя годеница и ние сме сгодени — твърдо каза той. — Тя моли за моята защита и не желая да отварям на никого. Да, сега тя не иска да вижда никого освен мен.

— Хубав годеж, заключили се в спалнята! — отчетливо произнесе Симина.

Разплакана, Санда зарови лицето си във възглавницата. Егор с усилие се овладя.

— Ние сме готови да заминем веднага, госпожа Моску — заяви той. — Санда няма вече тук работа…

Той чу отдалечаващите се по коридора стъпки и притисна слепоочията си с длани. „Какво направих? Какво направих? Как се откъснаха тези думи от него? Откъде се яви тази смелост? Това е безразсъдство!“

— Ти нали не съжаляваш, мила? — попита той, връщайки се до леглото й. — Нали не съжаляваш, че стана моя годеница по неволя?

Тя притихна и уплашена обви ръце около врата му. Егор отново усети прилив на сили, на увереност и щастие.

— Наистина ли не съжаляваш? — още веднъж я попита с разтреперан глас той.

— Само да доживея до сватбата!… — тихо прошепна тя.

XII

Няколко часа след това Егор срещна господин Назарие в трапезарията. Стори му се доста развълнуван, очите му — тревожни, движенията — нервни, припрени.

— Какво става? — попита професорът. — Домакинята се е затворила в стаята си, вие сте се заключили със Санда, малката някъде е изчезнала… Кажете ми: какво става?

— И аз не зная — уморено му отвърна Егор. — Освен това, че ние със Санда се сгодихме. Обичам я и искам да я отведа, колкото е възможно по-скоро оттук…

Назарие го слушаше и чупеше пръсти.

— Страхувам се за нея, за живота й — сниши глас Егор. — От тези маниаци тук всичко може да се очаква. Може и да я удушат!

На професора беше съвсем ясно, че Егор хитрува, че не лудостта на госпожа Моску го плаши. Но одобрително поклати глава.

— Много добре сте направили, че сте се сгодили — започна той. — Това ще сложи край на всички приказки. Сега никой няма да може да каже нищо.

Егор не съумя да сдържи нетърпението си.

— Да, сгодихме се, сгодихме се, но тя от половин час лежи в несвяст и аз не мога да й помогна! Вече не знам какво да правя!

Закрачи из гостната с димяща цигара.

— Трябва да бягаме оттук, докато не е станало късно. Но преди това трябва да видя доктора… Къде е докторът?

— Отиде на лов — виновно отговори професорът. — Веднага след обяда излезе. Нищо не знаех. Разбрах от икономката… Обещал да се върне за вечеря…

Егор се отпусна на един стол и мълчаливо допуши цигарата си.

— Заключих я в стаята й — рязко отсече художникът и извади от джоба си ключ, като победоносно го показа на професора.

„И неговите очи блестят особено — помисли си Назарие. — Кой знае каква глупост е направил…“

— Само да не се опитат да влязат през прозореца — продължи Егор и се взря в празното пространство пред себе си. — Особено сега, преди залез-слънце.

— И какво мислите да правите? — заинтересува се професорът.

Егор се усмихна, сякаш се колебаеше да разкрие докрай своите намерения.

— Ще отида да потърся Симина — каза най-сетне той. — Мисля, че зная къде се крие тази малка вещица…

— Мисля, че няма да се борите с едно дете — предупреди го Назарие. — Искам да кажа, че нищо няма да й направите…

Егор рязко стана от мястото си и хвана професора под ръка.

— Знаете ли къде е стаята на Санда? — попита той и тържествено предаде ключа на Назарие. — Ще ви помоля да я охранявате до моето завръщане. Затворете и оставете ключа отвътре. Страхувам се от тях… — шепнешком добави той. — Като си помисля, че я оставих за толкова дълго сама…

Двамата излязоха от гостната. Егор заведе професора до стаята на Санда. Къщата сякаш беше замряла: нито една жива душа, никакъв шум. Щорите бяха спуснати като в летен ден, от което тишината угнетяваше още по-силно.

— Чакайте ме и освен мен не отваряйте на никого, каквото и да се случи — поръча Егор и отвори вратата.

Господин Назарие влезе силно развълнуван. На пръв поглед сериозни промени в стаята нямаше. Санда продължаваше дълбокия си сън — толкова дълбок, че дори дишането й почти не се чуваше.

* * *

Егор се отправи към старата конюшня. Под изгасващата светлина на полуслепите прозорци потърси стария файтон на госпожица Кристина. Огледа го. Беше доста износен, с изтърбушени седалки. Симина я нямаше там. „Скрила се е“ — помисли си Егор, постоя, за да реши накъде да я търси.

Когато излезе от конюшнята, слънцето вече потъваше зад линията на хоризонта. „Всеки миг ще се стъмни — тревожно си каза Егор. — Ще долетят ужасните комари…“ Не знаеше накъде да тръгне. Запъти се наслуки към стопанските постройки. Не срещна жива душа. Всичко му се стори страшно, зловещо. Изглежда, че съвсем преди малко доста набързо хората се бяха махнали оттук. На няколко места догаряха изоставени огньове, тук-там се търкаляха неприбрани глинени съдове, мръсни кърпи и други домакински вещи. Беше съвсем тихо и напълно опустяло. Не се чуваха дори кокошки или кучета. Егор стигна до входа на избата. През първия ден от пристигането му Санда го доведе тук с цяла група весели гости и им показа каменните стъпала от времето на Тудор Владимиреску и зазиданата ниша, в която техен прадядо се крил цели три седмици, а верният му слуга носел нощем гърне с мляко и самун бял хляб, като ги подавал през малък отвор в стената. Да, колко вода изтече от онзи ясен есенен ден, в който очите на Санда блестяха тъй весело и малко лукаво, а под каменните сводове звънтяха младите гласове на гостите… Като че ли цяла вечност го отделяше от това щастливо време, а всъщност това беше преди броени дни.

Той запали и продължи нататък, към готварниците, когато изведнъж дочу зад гърба си нечии тихи стъпки. Обърна се. Нямаше никой. Но звукът на стъпките се носеше ясно и отчетливо. Не можеше да се сбърка с нощното шумолене. Изчака няколко секунди, докато от избата не излезе Симина. Тя вървеше крадешком, стараеше се да стъпва безшумно. Когато видя Егор, момичето се сепна, но бързо се овладя и се насочи към него.

— Не мога да се справя с етикетите — започна без предисловие тя, насочила погледа си право в очите му. — Мама ме изпрати за бутилка сода, но там имаше толкова много, че аз не можех да се справя. Не предполагах, че ще е толкова тъмно.

— Откога са започнали да те изпращат до избата за бутилки? — попита Егор. — Няма ли вече слуги в тази къща?

Симина вдигна рамене.

— Не зная какво се случи, но остана само дойката. Другите отидоха там — и тя махна с ръка, — мисля, да берат грозде… Има и една нова икономка, но тя се разболя… Трудно ми е да се справя сега сама…

Егор я погали по главата, по меките топли и ухаещи къдрици. Момичето стоеше мирно, свенливо спуснало ресници.

— Много съжалявам, момичето ми, че ще те оставим тук сама. Утре сутринта заминаваме, Санда и аз.

Симина леко се отстрани от ръката на Егор и запротестира:

— Но Санда е болна и господин докторът няма да я пусне.

— Това не е болест — възрази Егор, — тя просто е наплашена. Привидяла й се е покойната й леля.

— Не е вярно! — разпали се Симина.

Егор се разсмя. Хвърли цигарата, приглади косите си, потри ръце — все ненужни, суетни движения, сякаш искаше да покаже на Симина, че намесата й е излишна.

— Така или иначе утре ние тръгваме…

Девойчето изведнъж се усмихна.

— Мама сигурно се е изчакала за тази сода — каза хитро тя. — Ще бъдете ли така любезен да ми помогнете?

„Ето ти и капан“ — помисли си Егор и целият настръхна, когато Симина му посочи с кимване на глава подземието. Но погледът й беше така открито презрителен, че той се принуди да се престори на невъзмутим и й отвърна:

— Разбира се.

Но нейното предложение все пак го озадачи. „Тя и не мисли да крие от мен къде е ходила. Дали пък наистина не са я пратили за сода?…“

— А къде са бутилките? — попита той, спускайки се по стълбите.

— Те са навътре, по-навътре — каза Симина.

Стълбите най-сетне свършиха и Егор усети под краката си влажния пясък.

— Почакай да запаля кибрит — каза той.

— Още е светло — обади се момичето. — Или се страхувате?

И се засмя. Ледени тръпки, както през миналата нощ, преминаха през цялото му тяло. Смехът вече не беше неин, на Симина. Нито гласът, а някакъв властен, чувствен, женски кикот. Егор стисна юмруци. „Глупак!“, мислено се наруга той. После драсна кибритена клечка и строго, заплашително погледна момичето. Но само предизвика нов взрив от смях.

— Нашият храбър Егор! — изрече с неподражаемо презрение тя.

Духна и угаси клечката и тръгна към дъното на подземието.

— Когато излезем оттук, Симина, ще ти дръпна ушите! — разгневи се Егор.

— Защо не сега? — извика Симина, спря се и сложи ръцете си зад гърба. — Ти само посмей!

Егор го втресе. Непозната треска обхвана цялото му тяло. „Сигурно така започва, когато човек полудява…“

— Щом като те е страх, защо не се върнеш обратно? — сепна го гласът на Симина.

Глас, съвсем непознат, съвсем чужд за тази малка и красива алена уста! Глас, отровен и ядовит, проникващ направо в кръвта му. Той притвори очи и мислено се опита да извика пред себе си образа на Санда. Но вече не виждаше нищо — само една червена мъгла. Не чуваше нищо — само страхотния глас на малката вещица.

— Хайде, не се страхувай — хвана го за ръката тя.

Егор я последва. Влязоха в склада. До стените едва се различаваха старите, съвсем овехтели шкафове. Прозорчето над тях едвам процеждаше през решетките си мътната, уморена светлина. В ъглите се търкаляха стари кошници и скъсани чували.

— Какво ти стана? — попита го Симина и го хвана за ръката.

Той не се отдръпна. Дишането му зачести, очите му се замъглиха. Започваше стар, отдавнашен сън и той напразно се опита да си спомни кога и защо беше излязъл от него. „Колко хубаво ми е тук, сега, колко хубаво ми е тук, до Симина!…“

— Сядай! — заповяда момичето.

Да, така трябваше да направи веднага, да седне върху тези чували, да си отдъхне. Цялото му тяло гореше, а ръцете му трепереха. Усети близостта на седналата до него Симина.

— Тя тук ли е? — попита Егор.

— Не. Още е рано — шепнешком му отвърна момичето.

— Но това е нейното място, нали?

Симина се поколеба. После реши, че няма от какво да се бои. Беше съвсем объркана.

— Да, тук, където сме сега!

— А тебе не те ли е страх? — попита той.

Симина се разсмя и докосна косите му.

— С нея е толкова приятно, съвсем не е страшно. И ти вече няма да се страхуваш!…

— Симина, не ме оставяй сам! — замоли се Егор и отчаяно притисна момичето до себе си.

— Успокой се! — извика му тя, после помълча и накрая му зашепна на ухото: — Тази нощ не заключвай вратата си. Тя ще дойде при теб. Ще дойде в леглото ти.

Симина се разкикоти, но Егор не чу кикота й. Всичко се разпадна, всичко заплува пред очите му, в мозъка, в паметта му.

— Ох, какъв си глупав! Колко си бил слаб! Ако си отида оттук, сигурно ще умреш от страх, нали?!

— Не ме оставяй, Симина — замоли се Егор. — Накажи ме, измъчвай ме, но само не ме оставяй сам!

Той започна да й целува ръцете. Дишането му стана съвсем тежко, трудно, по челото му изби силна пот.

— Не така, Егор, не така! — шепнеше му Симина. — Целуни ме, както аз искам!

Тя бързо притисна устните си към неговите устни и впи в тях своите зъбки. В неземна, томителна нега Егор отметна назад глава, отдавайки се изцяло на тези целувки от мед и кръв. Момичето страстно хапеше устните му, но грациозното му, свежо, детско телце си оставаше хладно. Усетила вкуса на кръвта, Симина жадно я събра с езика си и веднага скочи на крака.

— Дори да се целува не може! Глупак!

— Да, Симина — смирено се съгласи Егор.

— Целуни ми пантофката!

Тя протегна пред него крака си. С треперещи ръце Егор го обхвана и го обсипа с целувки.

— Пантофката!

Да, още една сладост — отровната сладост на унижението! Егор целуна пантофката й.

— Не, Боже, какъв си глупав! Тебе трябва да те набият! Жалко, че тук нямам поне един камшик!

Егор тихо заплака, забил глава в един чувал.

— Недей да хленчиш, че не мога да те слушам! — извика му Симина. — Събличай се!

Егор избърса сълзите си и си съблече ризата. Лицето му беше изцапано от сълзите и праха, а около устата имаше петна от кръв. Мирисът на кръв окончателно разпали Симина. Тя се нахвърли върху Егор и неистово започна да го дращи и хапе. И колкото по-дълго проникваше болката в неговата плът, толкова по-сладки ставаха причинените от Симина рани. Само веднъж успя да си каже: „Трябва да се събудя, трябва да се събудя, иначе ще полудея! Няма да го понеса!…“

— Защо не викаш, защо дори не стенеш? — попита го Симина. — Защо не се защитаваш?

И тя с още по-голямо настървение продължи да впива в него ноктите си. Но Егор не се бранеше. Блаженство, което не беше и подозирал, недостъпно за останалите смъртни, което му носеше това унижение.

— Страхливец! — процеди през зъби Симина. — И си глупав като всички останали… Не, не мога да разбера защо се е влюбила в теб! — и изведнъж замря, сякаш се уплаши от нещо. Стана неспокойна.

— Някой иде ли, Симина? — със съвсем отслабнал глас попита той.

— Не. Но трябва да се връщаме. Страх ме е да не е умряла Санда…

Егор изведнъж се събуди, разтрепери се от ужас, притисна слепоочията си. Рязка болка като мълния прониза мозъка му. Къде се намираше сега и какво му се случи тук, той още помнеше, но главата му не можеше да побере как е допуснал, как е изтърпял всичко това…

Силно отвращение към самия себе си, отвращение към малкото тяло на Симина и към живота го обзе. Но нямаше сили, не можа дори да погледне в очите на Симина.

— Не забравяй какво ти казах — напомни му момичето, изтърсвайки рокличката си. — Не заключвай тази нощ стаята си…

„Тя дори не си прави труда да ме уплаши — помисли си Егор. — Толкова е уверена, че няма да посмея да я издам, да се оплача…“

Симина го изчака да се надигне от чувала. Не му помогна. Само го изгледа с неприязнена, гнуслива усмивка.

XIII

Господин Назарие броеше минутите в стаята на Санда. Свечеряваше се. Той отиде до прозореца и сам се удиви на своето присъствие тук, до изпадналата в летаргичен сън млада жена. До прозореца беше по-светло: виждаше се опаловото небе и клоните на дърветата. По стъклото се удряха рояци комари. Господин Назарие кротко ги наблюдаваше. Техните облаци бяха като прашна буря, сгъстяваща се и се разпръсваха по невидима заповед; напразно се опитваха да проникнат вътре и това упорито биене по стъклата усилваше усещането за заплаха. „Какво ли ще стане, ако изведнъж нахлуят в стаята?…“ — помисли си професорът и рязко се обърна. Тишината давеше, угнетяваше. „Какъв безкраен сън. Поне да дишаше… Да не би да е умряла и аз да не съм разбрал?!“

Стисна юмруци. Дланите му бяха влажни и горещи, а пръстите — ледени. Обзе го треска, страх. „Не, не би могла да умре така, незабелязано, след като съм тук, сигурно щях да я чуя… Хората не умират просто така, заспали. Те стенат, борят се! Смъртта им се явява с черен плащ и със сребърна коса. А така незабелязано, не, не е възможно…“ господин Назарие погледна Санда отдалече. Лежеше в същата поза сред полумрака на стаята, лицето й почти не се виждаше. „Скоро ще се върне докторът — помъчи се да се ободри Назарие. — Разбира се, трябва да отида до леглото й, да докосна челото й… А ако бъде студено или ми се стори, че е студено? Не, по-добре да избягам. Докато още имам сили…“

Направи крачка към вратата. „Как странно спи и изглежда, че не сънува. Лежи и не мърда, дори не потрепва! Дори гърдите й не се повдигат, като диша. Ами, ако беше помръднала устните си да го извика, а той не бе разбрал?… Ако изляза сега, в коридора е още тъмно. А може би има някой — там, до вратата да пази и да подслушва. Така правят някои хора: застават до вратата, долепят ухо, затаяват дъх и подслушват; по цели часове подслушват и дебнат! Чакат какво ще направиш… Да, така става… И някой невидим, неуловим тръгва по петите ти, като не сваля очи от теб, чете ти мислите, постоянно слухти и чака какво ще направиш! Колко се бави Егор! Излезе и ме заключи да се измъчвам тук…“

Господин Назарие застана на колене до вратата и допря ухото си до ключалката. Не се чуваше нищо, но тишината го ужасяваше още повече — напълно бездиханна тишина. Поне да беше минал някой по този коридор; нещо да беше паднало или куче да бе залаяло от небитието или от някакъв далечен сън — дори въздухът беше някак нетукашен, чужд. А Егор сега беше извън тези стени — а може и да бе заминал…

Мракът окончателно се спусна. С нарастващ страх Назарие наблюдаваше как тъмнината приижда на вълни и залива всичко. Трябваше да запали лампата. Но светлината оживява сенките и той потрепери дори от кибритената клечка. „Не, по-добре да не паля. Да се притая. Само да слушам. Да не мърдам.“

И изведнъж тишината се прекъсна от дълбока въздишка, която непрекъснато нарастваше, без да спре. Назарие затисна уши. „Само да не откача сега, само да не откача. Едно, две, три, четири… Света Богородице, моля те, спаси ме!…“ Но нищо не му помагаше, а въздишката не свършваше, дори набираше сили и сякаш излизаше направо от него, от собственото му сърце. Назарие не посмя да погледне към Санда. Притисна се към стената. „Може би така няма да ме забележи. Защото може и да се изплаши, ако изведнъж ме види в своята стая. А така може и да не разбере…“

Изведнъж го извикаха:

— Господин професоре!

Гласът идваше отвън. Безкрайната и зловеща въздишка стигна до вратата и удари с тежки юмруци по нея.

Гласът се носеше от много далече, сякаш от недрата на земята. И все пак професорът го чуваше — глух, изкривен. Той свали ръце от ушите си. Ударите се усилиха. Приближи се до вратата.

— Господин професоре!

Опипа бравата и усети ключа. Чудо! Кой ли го беше сложил там, без да го разбере?…

Превъртя ключа. На прага като бяла сянка изникна Симина. Постоя за миг, ослуша се и попита:

— Умря ли?

— Н-не знам…

Момичето отиде до кревата и доближи ухо до гърдите на Санда. Дълго слуша.

— Къде сте? — попита тя.

— Тук, до вратата — покорно й отвърна професорът. — Не ме ли виждаш?

Симина замълча. Отиде до прозореца и опря чело в стъклото, сякаш се опитваше да различи лицето на този, който наблюдаваше стаята от парка. Видът на белия силует на Симина на фона на прозореца накара Назарие да потрепери.

— Къде е Егор? — успя да каже той.

— Наистина, не знам… Някъде на двора. Очаква доктора… Защо се бяхте заключили отвътре? И вие ли се сгодихте със Санда?

Назарие се сконфузи. Но не се реши да излезе, в коридора беше тъмно и страшно.

— Какво е станало със Санда? — попита той.

— Жива е… Сърцето й бие… — тихо отвърна Симина и се разсмя. — Уплашихте се много, нали?

— Не, госпожице — сухо й отвърна професорът.

— Но се страхувахте да я приближите, нали?… Къде сте? — отново попита тя. — Пак не ви виждам.

— Тук, до вратата.

— Елате при мен.

Назарие се подчини. Момичето пое ръката му в своята малка и студена ръка.

— Господин професоре — зашепна тя. — Нещо става с мама… Трябва да отидем при нея… Моля ви, бъдете така добър, потърсете Егор и елате горе, в нейната стая.

Назарие отново се разтрепери. Гласът на момичето се промени до неузнаваемост.

— Ще го потърся — с пресипнал глас й отвърна той, като изтегли ръката си от нейната. — Но как да мина по коридора — страх ме е да не се ударя някъде в тъмното. Няма ли кибрит тук?

— Не — отряза Симина.

Назарие се поколеба за миг и излезе. Момичето изчака, докато стъпките утихнат, затвори вратата, превъртя ключа и отново отиде до прозореца. Постоя, после се качи на един стол, за да достигне бравата на прозореца, и разтвори двете крила. Далече, в небето, над брястовете лунната светлина разсичаше нощния мрак. Сърпът на луната беше мъртвешки бял, безжалостен.

* * *

Господин Назарие намери Егор на верандата. Облегнат на перилата, той стоеше с отметната назад глава, сякаш нямаше вече сили да я държи изправена, и гледаше в празното пространство пред себе си.

— Санда така и не се събуди! — обърна се към него професорът. — При нея сега е Симина.

Стори му се, че Егор не го чува, и го дръпна за ръкава.

— Къде бяхте толкова време?…

— Търсех я — неопределено отговори Егор. — Търсих я навсякъде…

Той въздъхна и избърса челото си с длан. На светлината на газената лампа Назарие забеляза следи от кръв по лицето на Егор. И тогава видя, че дрехите му са раздърпани, а косите влажни и прилепени на челото.

— Какво ви има? — развълнувано попита той. — Какво е станало с вас?

— Издрасках се… От акацията — с усилие му отговори Егор и вяло протегна ръка встрани към парка. — Там.

Назарие го гледаше с нарастващ страх. Кой беше запалил лампата тук на верандата на тази празна къща, където не се чуваха нито звуци, нито гласове?

— Кой запали лампата? — шепнешком попита той.

— Не знам. Като дойдох, вече беше запалена… Може би дойката…

— Трябва да си вървим — без да повишава глас, продължи професорът. — Щом пристигне докторът, ще си отидем с него.

— Много е късно — обади се след дълга пауза Егор. — Сега вече няма никакъв смисъл. — Той закри лицето си с ръце. — Ако можех да разбера какво се е случило с мен, ако можех само да разбера… — и погледна към безжизнената бяла луна над брястовете.

— Трябва да извикаме свещеник — предложи професорът. — Страшно ме потиска този дом, тези хора тук…

Изведнъж Егор слезе от верандата и се насочи към голямата цветна леха отдолу. Белите ароматни цветя изпълваха въздуха със свежия си и чист мирис.

— Нещо се е случило с вас — последва го Назарие.

Не искаше да остави Егор да се отдалечи от къщата. Тъмнината в парка беше непоносима, тъмнината и резките сенки на акациите.

— Струва ми се, че сънувам — добави професорът.

— И аз имам това усещане — подхвана Егор. — Имате право: нещо се случи, но бих искал да разбера точно какво… Търсих Симина навсякъде… А вие сте я срещнали, без да я търсите… — И уморен спря. — Помолих ви да постоите при Санда, да я пазите. Страх ме е да я оставя сама…

— Симина ни помоли да отидем да поседим при госпожа Моску — с извинителен тон обясни професорът. — Нещо се е случило с нея.

Егор започна да излиза от мрака на съня.

— Но аз дори нямам представа как можем да намерим госпожа Моску — започна той. — Трябва да извикаме на помощ някого. Но кого?

Назарие се учуди: може ли да се говори така, за това сега, в този ужасен мрак! А Егор се опита да тръгне надолу по алеята, но професорът реши да го задържи с въпрос:

— Как успяхте да се издраскате така силно? Как точно се случи?

Егор продължи напред, без да отговори. Сякаш нещо го зовеше там, сред цветята, люляковите храсти и дивите орехи. Живите им, лукави листа ухаеха на нощ. Безбройните души на мъртвите, замлъкнали отдавна, сега обменяха помежду си вести и се подиграваха взаимно.

— Докторът трябва вече да дойде — обади се Назарие, за да наруши мълчанието, което го плашеше. Никак не му харесваше тук. Искаше да се върне. Да остави Егор, да се върне на верандата, където поне светеше газена лампа. Там щеше да бъде и докторът.

— Не разбирам какво сте намислили — реши се най-сетне. — Аз се връщам. Ще дочакам доктора и ще си ида. На тази къща й трябва свещеник… Иначе всички ще полудеят тук…

Колко твърдо и смело говореше сега той. Изясни и на себе си досега тези свои неизказани мисли. Свещеник, служба, много хора, запалени огньове…

— Боли ме главата — каза след пауза Егор. — Искам малко да се разходя, да подишам чист въздух…

Той дълбоко въздъхна и погледна към върха на акациите. Луната беше по-близо, по-сребърна и ярка, а мракът около нея се разпръсваше, за да й даде път.

* * *

Докторът най-сетне се появи с връзка уловени птици. Развълнуван, професорът го посрещна на верандата. Слава Богу, нямаше да бъде сам. Освен това докторът беше мъж здравомислещ и съвсем не суеверен.

— Чухте ли ме, когато стрелях? — попита докторът. — Бях на лов близо до парка. Поне така мисля. Но се изгубих… Не съм голям стрелец — добави той и посочи своите трофеи. — Улучвам малко случайно…

Той се качи на верандата и се отпусна в камъшитовото кресло.

— Няма ли никой тук? — попита докторът. — А така мечтая за чашка студена вода…

— Изглежда, че няма — сдържано отвърна господин Назарие. — Всички са на лозето… Но вода ще мога да намеря.

Двамата влязоха в трапезарията. Назарие осветяваше пътя им с лампата. Докторът си наля две чаши вода.

— Господин Пашкевич — започна, изведнъж развеселен той, — нали така се казваше… Господин Пашкевич според мен има рандеву на лунна светлина…

Смутено се усмихна и докосна с пръсти челото си, сякаш искаше да напипа някакви невидими рани. Но навреме се досети, че се намира в дом, където има болен, и че ще е неприлично да се смее. Помъчи се да си придаде по-сериозен и загрижен израз и запита:

— А как се чувства нашата госпожица?

— Все още е в несвяст — отвърна му Назарие. — Изгуби съзнание час след вашето излизане… Ако вече не е умряла…

Тонът на професора, философски невъзмутим, съвсем скандализира доктора, чийто поглед за минута се вкамени.

— Надявам се, че се шегувате — опита се да се овладее докторът. — Макар че на нас, лекарите, не е разрешено да проявяваме чувство за хумор. Аз трябва непременно да я прегледам!…

Със загрижен вид той влезе в стаичката до трапезарията да си измие ръцете.

— Питам се как е възможно да няма никой тук, в такъв момент? — ядоса се той.

Назарие тръгна, вдигна високо лампата, за да посочи пътя на лекаря.

— Казвали са ми, че това е много богато семейство… — шепнешком започна докторът.

Професорът не продължи разговора. Мислеше си за промените, които забеляза в коридора. Сега тук миришеше по друг начин, а и въздухът беше свеж, огрят от живот. Пустотата вече не го угнетяваше. Някъде отблизо идваха млади гласове.

— Стоп — произнесе Назарие и спря до вратата на Санда.

Затаил дъх, докторът почука. Влязоха. В стаята гореше силна лампа с красив копринен абажур. Усмихната, госпожа Моску се надигна да посрещне гостите. Симина седеше в края на кревата, срамежливо свела ресници.

— Как се чувства нашата госпожица? — тихо попита докторът.

— Спа много добре — отвърна му домакинята. — Почти досега. Едвам я събудих.

Госпожа Моску нежно се усмихна на Санда, която лежеше, подпряна върху високи възглавници, с уморено, но спокойно лице. Докторът пое ръката на болната и опипа пулса й. Навъси вежди в недоумение, което скоро премина в уплаха.

— Странна работа — прошепна той и се опита да улови погледа на Назарие, но не му достигна смелост.

Професорът упорито гледаше встрани. „Какъв беше този страх, който изпитах тук преди малко, само преди няколко часа…“, мислеше си той. Сега всичко беше наред, всичко излъчваше топлина и уют, сякаш нищо не се бе случило.

— Странно — повтори докторът. — Имам усещането, че температурата й се вдига. Вие мерихте ли я?

— Чувствам се много по-добре — пророни Санда.

Господин Назарие трепна. Какъв гаснещ глас… Издаваше приближаването на края и професорът почувства това. Почувства го с цялото си същество. Да, глас, предвещаващ вечното мълчание…

— Днес тя преживя голямо вълнение — намеси се госпожа Моску. — Представете си, най-неочаквано се сгоди с господин Пашкевич — и госпожа Моску се засмя, като премести поглед от доктора към Назарие. — Без да се вдигне от леглото! — възкликна тя. — Представяте ли си?

Изглежда, че съвсем не се беше разстроила от този странен годеж. Като чу фамилията на Егор, докторът отново се обърна към Назарие и този път успя да улови погледа му. „Този Пашкевич да не е луд? — попита го докторът с очи. — Нищо не разбирам.“

— Тя е една нетърпелива годеница… — продължи госпожа Моску. — Нейният годеник господин Пашкевич иска веднага да я отведе в Букурещ и там да направят сватбата…

— Не, мамо — едва чуто й възрази Санда. — Ще направя така, както ти кажеш.

Симина се усмихна. Докторът я погледна удивен: какви строги очи, каква унищожителна усмивка… преждевременно развито дете.

— Но време е да вечеряме! — каза госпожа Моску. — Симина, кажи на дойката вече да сервира…

* * *

Когато всички стигнаха до трапезарията, дойката ги очакваше на вратата.

— Нямаме нищо, освен мляко и сирене — каза тя на госпожа Моску.

— Трябва да намериш и нещо друго — строго я погледна господарката. — Трябва да има нещо в килера — конфитюр, плодове, поне сухари.

Като чу този разговор, докторът се изчерви. Почувства се много притеснен. Да остане за вечеря, без да бъде поканен. Той потърси с поглед господин Назарие, очаквайки да намери у него поддръжка, но съвсем се обезкуражи от насмешливата усмивка на Симина. Професорът беше излязъл на верандата заради Егор, когото бе забелязал да идва откъм главната алея, с бавна, неуверена походка. Беше разбрал, че художникът е в състояние на полусън.

— Санда се чувства по-добре, докторът я прегледа. Още е много слаба, но е вече вън от опасност — набързо му съобщи той и бегло го погледна.

— И аз не се чувствах добре, но вече ми мина — сдържано каза Егор. — След вечеря непременно ще трябва да поговорим… Искам да се посъветвам с вас.

Като влезе в трапезарията, Егор срещна погледа на Симина. Тя го погледна кротко и почтително, като благовъзпитано девойче. „Господи, Боже мой, какво се случи там — помисли си с ужас Егор. — Това истина ли беше, или някакъв лош сън?!…“

— Приемете нашите поздравления за годежа, господин Пашкевич. — Не без ирония произнесе тези думи госпожа Моску.

Егор се поклони и прехапа устни, за да се сдържи, но разтворилата се рана по устната му, отново напомни за преживяния кошмар. Пак погледна към Симина. Момичето не даде вид, че забелязва състоянието му. Смирено очакваше знак да седне на масата. Дойката нещо закъсняваше с вечерята.

Назарие и докторът тихо си говореха на прага на верандата.

— Защо се върнахте сам? — обърна се докторът към Егор. — Къде оставихте своята дама?… Или това беше госпожицата?!

Художникът го погледна, без да разбере въпроса.

— Дамата, с която се разхождахте преди час в парка — малко раздразнено заобяснява докторът. — Връщах се от лов и ви видях, без, разбира се, да искам…

Докторът се усмихна заговорнически и премести поглед от Егор към професора.

— Наистина дълго се разхождах из парка, но се разхождах сам… — тихо промълви Егор.

— Може би е неделикатно от моя страна… — счете за нужно да се извини докторът.

— Не, господине — възрази Егор. — Но искам да ви уверя, че се разхождах съвсем сам. Всъщност тук, в радиус от десет или двайсет километра, няма друг чифлик. Мисля, че познавате всички от семейство Моску.

Съвсем зачервен, докторът го слушаше и не вярваше на ушите си. Господи, какви хора? Също като Назарие, който си позволи да се шегува със състоянието на Санда! Пак ли искаха да му се присмеят?

— Във всеки случай видях много добре, че с вас имаше една дама — каза той и се ядоса. — Още отдалече забелязах колко изискано и елегантно е облечена. Доста елегантно за една разходка в парка…

Назарие се изчерви и отмести погледа си встрани. С неприкрито вълнение Егор изслуша тези думи на доктора.

— Може би постъпих малко недискретно, като погледнах към вас, но беше само заради тоалета на дамата…

Внезапно изникналата пред тях Симина учтиво ги покани на масата.

— Господа, млякото ще изстине.

Озадачени, мъжете се спогледаха и влязоха в трапезарията.

XIV

Докторът се почувства доста уморен. Прибра се в стаята, която му бяха приготвили за нощта. Умори се не толкова от лова, колкото от странното общество на тези очевидно болни и изнервени хора, които при това си разменяха и съвсем неадекватни реплики. И какъв срам — изпи цели две чаши мляко и изяде най-голямото парче сирене! Освен него и госпожа Моску никой друг не демонстрира такъв апетит. През живота си не беше попадал на такава жалка вечеря, и то у толкова Богати хора!… Но след като стана от масата, госпожа Моску му връчи плик с хиляда леи. Плати му царски!

Съвсем не му хареса стаята, в която го заведоха. От нея сякаш току-що беше излязъл някой и бе оставил своя отпечатък. В подредбата на мебелите се виждаше ръка, привикнала към определен ред, който съвсем не му допадна. Миришеше на увехнали цветя — сигурно стар букет се беше разпилял зад шкафа или зад скрина. Над леглото висеше картина, почти изгубила цветовете си и оплюта от мухите. Картина, без съмнение, любима на този някой си, защото видът й не бе нито тъжен, нито изоставен — тя висеше уверено, представлявайки част от цялото, в пълна хармония с още неизстиналото легло. „Оттук са заминали може би само преди няколко дни — определи докторът, — удобна и мебелирана стая с всичко необходимо, макар и не особено приятна.“

Той бързо се съблече, изгаси лампата и легна. Нощта щеше да бъде кратка. Утре трябваше да го събуди слугинята за първия влак до Гюргево. Тези гости наистина, колко странни хора! И колко любезни! Утре дори щяха да станат рано с него да го изпратят до гарата. Щяло да им достави удоволствие да го изпратят. Хм!… Беше уверен, че ще заспи веднага. Навън луната стоеше на стража.

* * *

— Трябва заедно да си кажем молитвата — започна професорът, като се помъчи да си придаде спокоен вид. — Това ще ни помогне… — Говореше така, а сам се заразяваше от ужаса, който четеше в очите на Егор. — Вие вярвате ли, че докторът наистина е видял това? Нима може да има такива неща?

Някога, доста отдавна, през една нощ като тази, сред полето, си зададе същия въпрос. Но тогава беше по-хладно, може би заради вятъра, но не тъй тихо, както сега. Каква неправдоподобна, каква мъртва тишина. Дори шумът от стъпките им не успяваше да я смути. Всичко заглъхваше и потъваше неизвестно къде.

— Трябва да се помолим — повтори господин Назарие. — Това ще ни вдъхне кураж.

Егор обърна още една чаша коняк. Усмихваше се, но ръката му потрепери, когато остави бутилката на масата.

— Страх ме е за Санда — каза той. — Може би не биваше изобщо да си лягаме тази нощ, а да я пазим, поне аз…

Назарие отиде до отворения прозорец, който щедро пропускаше тъмнината на нощта в стаята.

— Няма ли да затворите? — попита професорът. — Искате да поспите ли?

Егор се засмя.

— Не се страхувам от отворени прозорци — рязко отвърна той. — Това не идва оттук…

И посочи парка, луната и небето.

— И от луната не се боя — добави художникът. — Всъщност тя скоро ще залезе… След полунощ ще залезе…

Колко се страхуваше Егор, помисли си Назарие. Думите му сякаш идваха от небитието. А може би се беше напил? От коняка? Толкова бързо?

— Ако искате, ще си легна във вашата стая? — предложи Назарие.

Егор отново се засмя. Излегна се на кушетката, стиснал между пръстите си димящата цигара. Гласът му беше подчертано груб, а тонът съвсем безцеремонен.

— Не, не може. Аз трябва да издържа сам. Сам, каквото и да се случи. Изобщо не мисля да спя… През цялата нощ…

„Наистина ли мисля така? — попита се Егор с уплаха. — Не ми ли внушава всичко това тя. Не ми ли казва какво да правя, какво точно да говоря?“

Изведнъж всички мебели и предмети в стаята се завъртяха и той хвана главата си с двете ръце. Полузатворил очи, господин Назарие започна да се моли. Но думите излитаха от устните му без всякаква връзка и смисъл.

— Да можех да си спомня всичко, как беше, само да можех да си спомня… — повтаряше Егор повече на себе си.

Дочу се далечен глух шум и двамата мъже, пребледнели от страх, се спогледаха. Някой се беше спънал в дъното на коридора и беше паднал върху шкафа там. „Намръщени старици нямаме у нас…“ — кой знае защо си спомни тази френска песничка господин Назарие и по очите на Егор разбра, че и двамата мислят за едно и също.

— Някой се е върнал от лозето — каза Егор, бавно разчленявайки всяка от думите си.

— Да, по шума разбирам, че това са нечии стъпки.

Заслушаха се. Стъпките се приближаваха — тежки и малко залитащи. Сякаш човекът, който се движеше в тази тъмнина, влачеше на гърба си друг.

— Дали не се е случило нещо със Санда?

Егор скочи от мястото си и се спусна към вратата. Отвори я и застана на прага, стиснал юмруци. След няколко секунди се появи докторът — по нощна риза и ловни ботуши. Той трепереше от студ, а в дясната си ръка държеше пушка.

— Извинете, нали не преча? — промърмори той, влезе в стаята и бързо затвори след себе си. — Не можах да заспя и си помислих, че…

Седна изтощен на края на леглото.

— Не можах да заспя — повтори той, — помислих си, че…

Докторът изведнъж осъзна смешното си положение: нахълта в чужда стая, по нощна риза и с пушка. Искаше му се да изчезне, да потъне в земята.

— Аз не знаех точно къде е вашата стая — заоправдава се той. — Взех си пушката… — за да не се блъсна в някой шкаф… Толкова е тъмно в този ужасен коридор!

— Заредена ли е тази пушка? — иронично попита Егор.

— Цял ден съм бил на лов с нея — обиди се докторът. — Много добра пушка…

Помълча, после погледна поред Егор и господин Назарие.

— Моля ви, не искам да прекъсвам вашия разговор, — каза той, забелязвайки недоумението в очите им. — Надявам се, че не съм ви попречил.

— Ни най-малко — успокои го професорът. — Тъкмо се готвехме да спим.

— Вие спите в една стая? — сепна се докторът, а после ги погледна с малко завист.

— О, не, това е стаята на господин Пашкевич. Най-хубавата в къщата, има и балкон — отвърна Назарие.

— И леглото тук е много хубаво, отлично легло — прошепна докторът и с възхищение погледна резбованото дърво, от което беше направено.

Егор наля нова чаша коняк.

— За да не се простудите — меко каза той и я подаде на доктора.

Уплашеният мъж я изпи на екс. Парещата течност го ободри и той уверено се опря на пушката си. В тази стая беше по-светло и малко по-сигурно… И леглото сигурно тук не се клатеше, и мебелите не се надигаха сами от местата си, и подът не се раздвижваше от лунните лъчи. Да, и тази проклета луна не блестеше така през прозореца, а и нощни пеперуди почти нямаше…

— Какъв странен сън ми се присъни…

Умората наистина го измъчваше, но докторът си даваше сметка, че ако сега затвори очи, отново ще усети ужасното тръскане на кревата и целия ужас в онази стая. Това клатене и тръскане, което го бе разбудило от съня му, като огромна ръка, появила се незнайно откъде, готова да го задуши…

— Надявам се, че не съм ви обезпокоил — повтори той, отчаяно стиснал пушката.

Какво би направил без тази пушка, как би преминал без нея по този тъмен и пуст коридор?…

— И ние не можем да заспим тази нощ — каза Егор. — Ще ни бъде приятно да ни правите компания.

— Колко ли може да е часът? — попита докторът.

— Дванайсет и четвърт — усмихнато му съобщи Егор.

— А трябва да стана доста рано — каза докторът. — Далече ли е гарата?

— На шест километра оттук. Надявам се, че не искате да тръгнете веднага?

Докторът не отговори и още веднъж със завист погледна кревата, после стана и обиколи стаята.

— Откровено казано, вече не ми се спи — промърмори той, без да вдига очи. — И съвсем не ми харесва стаята, която ми дадоха… Много е изолирана, много е запусната; всичко е толкова вехто и леглото скърца… Заспиш ли, веднага…

— Ако искате, можете да поспите в моята стая? — обърна се Назарие към доктора.

— Ами вие? Ще останете тук?

— Не, ще дойда с вас. Там има две легла…

Докторът се засмя от щастие:

— Не забравяйте, че имате пушка. Така че няма от какво да се боите. Само да мога да поспя — добави малко замислено той. — Вече си загубих съня…

* * *

На прага Егор го попита:

— Между нас, какво мислите за състоянието на Санда?

Докторът примигна.

— Мисля, че не й остава много — каза той, без да си дава сметка какво говори.

— Тя ми е годеница — прекъсна го Егор и го погледна строго.

— Ах, да, — смути се докторът. — Да, да, разбира се, трябва да се надяваме…

Егор дълго стоя до вратата, заслушан в техните отдалечаващи се стъпки. Тревогата го напусна. Чувстваше се спокоен, смел и силен. Тикнал ръце в джобовете си, обиколи стаята. „Скоро ще мине дванайсет“, помисли си той. Но времето нямаше никакво значение. Нямаха значение и тези бабешки суеверия. Само надеждата, само вярата, само любовта към Санда…

Всички шумове стихнаха, стихнаха и стъпките. Луната се скри зад дърветата. Егор отново се почувства самотен, но сега това му даваше сила и кураж. „Само да не заспя — повтаряше си той. — Или преди лошия край да успея да се събудя!…“ Плесна челото си с длан.

Не, все още не беше заспал. Ето: лампата гореше; тъмнината проникваше през прозореца, ето ги и стола, масата, недопитата бутилка с коняк. Всички предмети и мебели бяха все още по местата си. Също като през деня… също като насън…

Отново стана и закрачи с широки, равни крачки из стаята. „Трябва изведнъж да се събудя — настройваше се той. — Ако наистина заспя, не може да не се събудя. Като чуя нейния глас и усетя парфюма й от виолетки — сигурно ще се събудя…!“

Но не чуваше нищо. До ноздрите му достигаха същият студен въздух, който нахлуваше от прозореца, и същият лек мирис на коняк, примесен с тютюн.

Няколко пъти стигна до вратата, без да се реши да я заключи. „По-добре да остане така. Така както ми се каза насън. Ако моята любов е по-силна, ако… — искаше да продължи, — ако ми помогнат Бог и Светата Дева…“ — И не успя да укрепи докрай своята надежда, своята опора. За част от секунда разсъдъкът му се затъмни. Стори му се, че се събужда от някакъв лош сън. Протегна ръце: усети, че леко треперят. Не, не спеше. „Днес ще бъде по-различно…“

Реши: няма да заключва вратата. Само ще затвори прозореца. Стана студено.

Колко спокойно седна до масата, подпря брадата си с длан и погледна към вратата. Челото му се понамръщи, но очите му излъчваха младост и сила.

XV

Времето се влачеше невероятно бавно. Егор забеляза, че цигарата му догаря върху единия край на пепелника. Как я беше забравил, къде беше витал през цялото време?… Лампата леко пушеше, пламъкът й потрепваше, сякаш подгорен от чужд, невидим дъх. И все пак в стаята нямаше никой. Още нямаше. И нищо не се беше изменило: същото вцепенение, същото пространство. Егор си даде сметка, че седи до масата — неподвижен, без каквато и да е мисъл в главата си. Спокойствието отстоеше пред пълното, всепоглъщащо безразличие. Нямаше да го учуди нищо: беше се пробудил от толкова странен сън. Имаше усещането, че е изпаднал сред множество хора, чието присъствие можеше да отгатне, но без точно да определи…

Стана с усилие и сниши фитила на лампата. Стори му се, че стаята се е изстудила, но този студ не го докосваше. Провери прозореца — беше затворен. За минута притисна чело в стъклото и погледна в нощта. Неясен звук се разнесе от вътрешността на къщата. Скърцаше подът — под чии ли нозе? „Не заключвай вратата си тази нощ“ — така му заръча Симина. „Заключвай, не заключвай, все едно — тя ще влезе откъдето си поиска: през прозореца, в съня… И все пак някой стенеше насън. Може би господин Назарие или по-скоро — докторът.“

Върна се на масата. „Защо трябваше да се лъже? Никой не стенеше! Не, това бяха нейните стъпки!“ Вече не се чуваше скърцането, а звукът на нейните леки и бързи стъпки, идващи насам от дъното на коридора. „Само да се събудя“ — отчаяно си помисли Егор. И отново си даде сметка, че иска да се успокои, да се излъже, че всичко това е само един сън.

Дойде време да съжалява, че до този момент е бездействал, че не се е подготвил, а просто е чакал. Напълно безсмислено е чакал! Сега му оставаше само едно — да следи как времето върви напред; как миговете се поглъщат един друг — тежки, празни, безвъзвратни. Вече цяла вечност се носеше този шум от стъпките и по коридора. Ушите му бяха готови да пропищят от тях.

Изведнъж стъпките замряха. Бяха стигнали вратата. Минаха няколко безкрайни минути. „Някой стои зад вратата, стои и очаква. А може би вратата наистина да е заключена? — хвана се като удавник за сламка. — Може би да съм я заключил насън? И тя сега да не може да влезе?…“

И тогава чу кратко и бързо почукване по вратата — така може да чука една жена, когато се вълнува.

Страшно пребледнял, Егор стана и опрял ръце в облегалото на стола, постоя за миг прав и неподвижен. После се запъти към вратата с болнави, пламнали очи. Чукането се повтори, този път по-нетърпеливо.

— Влез! — не каза, а простена Егор.

Гърлото му пресъхна, гърдите му останаха без въздух. Вратата се отвори тихо и влезе госпожица Кристина. Нейният поглед за миг се кръстоса с погледа на Егор. После, с тържествуваща усмивка, тя се обърна назад и завъртя ключа в бравата.

* * *

С отворени в тъмното очи, легнал по гръб, стараейки се да не диша шумно, господин Назарие се вслушваше в звуците от стаята. Нима този доктор се беше събудил само за да ходи и шари насам-натам. А може и да не бе той? Но тези звуци и шумове ту се появяваха, ту внезапно замираха като по нечия невидима команда. Мебелите и предметите като че ли изведнъж извикваха гръмко и звънко, а после утихваха, сякаш нещо ги душеше.

Стиснал зъби, професорът стоеше, без да помръдне от мястото си и дори да избърше студената пот по челото си. Беше мокър като мишка — кога успя да се изпоти? И какво се бе случило — може би докторът беше сънувал нещо и сега крачеше из стаята в полусън?

И тогава, съвсем близо до него, през стената нещо започна да дращи бавно, без да бърза, сякаш опитваше да премине през нея. Господин Назарие скочи от леглото в средата на стаята и налетя върху някого. Беше докторът! Отчаяно въздъхна.

— Какво правите тук? — извика Назарие.

— Стори ми се, че някой ходи — прошепна докторът. — Нещо отвън дращи… Не чухте ли?

— Сигурно някоя птица се е заблудила в съседната стая — неуверено предположи професорът.

Той разбираше, че това не е никаква птица. Дращенето беше много по-силно.

— Какво търсехте там, на масата, докторе? — попита Назарие. — Уплашихте ме.

— Не бях аз — възрази докторът. — Това бяха духове, зли духове…

Целият трепереше. Искаше да вземе пушката, която беше оставил до леглото, но се страхуваше да се отдели от Назарие.

— Имате ли кибрит? — попита професорът.

— Там, на масата има…

Приближиха се до масата заедно, стараейки се да не се блъснат в столовете. Господин Назарие дълго шари по масата в пълния мрак, сред дребните предмети, и когато най-сетне откри кибрита, ръцете му се разтрепериха.

— Може би напразно се уплашихме — прошепна той.

— Не, аз съм сигурен, сигурен съм, че… — възрази докторът.

С ръката си той смачка лявата предница на ризата си и застана като вкаменен, мърморейки нещо нечленоразделно.

— Трябва да си вървим — произнесе най-сетне нещо ясно отчетливо. — Повече в тази стая няма да остана.

— До сутринта остана малко — опита се да го успокои Назарие. — По-добре да почакаме. — Погледнаха се един друг, но това само увеличи страха им.

— Можем да се помолим — предложи Назарие.

— Аз само това правя — призна докторът. — Но не помага. Тези шумове не престават.

Лампата гореше със слаб пламък. В пълната тишина дишането им беше като хриптене на болнави.

— Нищо ли не чувате? — изведнъж попита докторът.

Назарие рязко се обърна. Звуците сега бяха други, не като тези от съседната стая. Стъпките на някой, който бавно и внимателно идваше откъм парка. Господин Назарие отиде до прозореца. Отначало нищо не се виждаше — светлината на лампата беше съвсем бледа.

— И все пак аз чувам напълно ясно — прошепна докторът и се приближи до Назарие.

Скоро очите им свикнаха с тъмнината. От алеята изникна нечия малка фигурка.

— Симина! — позна я професорът. — Може да я изпращат за нас? Нещо се е случило със Санда…

Но момичето обиколи голямата кръгла леха и се отправи към парка. Движеше се леко и почти незабелязано. Докторът онемя, изпращайки я с поглед.

— За какъв дявол ходи сама през нощта? — с вълнение проговори Назарие. — Страхувам се, че нещо лошо се е случило…

Той още малко постоя до прозореца; опита се да не изгуби от погледа си Симина. После решително се зае да си търси обувките.

— Трябва да видя накъде отива — подхвана той. — Да разбера какво става.

Професорът търпеливо започна да се облича. Докторът го гледаше смаян, сякаш се опитваше да проумее смисъла на движенията му.

— Няма ли да дойдете? — попита Назарие.

Докторът поклати глава, обу се и облече палтото си направо върху нощната риза.

— Как не ни забеляза? — учуди се той. — Нали бяхме до прозореца, с лампата, а тя вървеше право към къщата…

Господин Назарие затвори очи.

— Дали не е сомнамбул? — ужасено прошепна той. — Не съзнава какво прави!… Трябва да я настигнем, докато не е станало късно!

* * *

Превъртането на железния ключ в бравата беше последният жив звук, който чу Егор. Стъпките на госпожица Кристина, макар и напълно ясни и отчетливи, идваха от друго пространство и техният тих и мелодичен звук го упойваше.

Тя отиде към средата на стаята, без да изпуска от очи Егор. „Ако можех да затворя очите си“ — помисли си той. „Недей, скъпи мой, не се страхувай от мен!“, дочу в главата си нейните думи, макар да не беше отворила уста.

Мислите на Кристина влизаха направо в мозъка му така ясно, че той без усилие ги различаваше от своите. И страхът му не се оказа толкова голям, колкото очакваше: наистина, нейното приближаване нажежаваше въздуха, който дишаше, но въпреки това можеше да стои прав — ръцете му не трепереха, а разсъдъкът му не се размъти. Не изпускаше от очи Кристина и нито едно от движенията на восъчното й лице не можеше да му се изплъзне. Парфюмът на виолетки изпълни цялата стая. По дишането й Егор разбра, че и тя е възбудена. Неговата близост, очакваше ласки. „Нямаме нужда сега от светлина, скъпи мой, изгаси лампата“ — чу нейните думи в мозъка си той. Но не се поддаде. Събра всички сили. Сега очакваше тя да духне сама лампата и да се приближи до него. Но Кристина стоеше все така насред стаята и с трепет го гледаше в очите, отделяйки за малко погледа си само, за да види за миг големите му силни ръце, опрени за облегалката на стола. Егор направи нечовешко усилие и се отпусна на този стол и седна. „Нали беше казал, че искаш да ме нарисуваш — чу той мисълта на Кристина. — Да ме нарисуваш, както само ти можеш!…“

Тя пресилено му се усмихна и се приближи до леглото. Леко, безшумно приседна на края и започна да смъква ръкавиците си. Една мекота, бавност и трудно описуема грация личаха в нейните движения. От прилива на кръв сърцето на Егор спря за част от секундата. „Защо не ми помогнеш? — попита го, силно изчервена Кристина. — Какъв свенлив любовник си бил, Егор… Не е хубаво от твоя страна да стоиш така далече от мен! Нима не искаш да ме видиш цялата… Аз още никого не съм допускала до себе си, мое съкровище… Но ти имаш такива очи, че направо изгубих ума си по теб, Егор! И какво мога да им дам на тези твои очи, Егор? Само себе си, своята голота, Егор! Знаеш, че съм по-бяла от снега, Егор! Ти знаеш това! Много добре го знаеш!…“

Егор се опита да смръщи вежди, но те не го послушаха, а очите му останаха приковани към госпожица Кристина. С неподражаемо царствен жест тя свали шапката си и я постави до копринените си ръкавици на нощното шкафче. През спокойното величие на жестовете й се прокрадваше неясна тревога. „Ти никога няма да разбереш, Егор, какво съм направила за теб!… Какво съм дръзнала да направя… Ако знаеше какво проклятие ме очаква… Заради любов към един смъртен!“

В усмивката й той усети истинска скръб, а в очите й се появиха сълзи. Но нали Егор беше сега до нея и със своето присъствие той прогонваше всичките й страхове и тревоги. Тя стана. От шията й се смъкна въздушният шал, кожата й заблестя като сребро. Обърна се в профил. На бледия фон на стената малката й красива и заоблена гръд, гръд на девственица, се отразяваше дръзко и триумфално, високо повдигната от пластините на корсета.

„Сега ще се съблече“ — потрепна Егор. Заедно с ужаса и отвращението, нападнали го като лош сън, усети и едно убождане — дълбоко и отровно. Беше му унизително, но и сладко, сладко до умопомрачение. Кръвта му закипя, силно заби в слепоочията. Виолетките ухаеха сега много по-дискретно и по-ласкателно и направо го упояваха. Върху леглото се изсипа шумолящата коприна, паднала от нежните й рамене, накрая, по топлия й ухаещ дъх той разбра, че гърдите й са излезли от тесните одежди.

„Аз съм твоят Хиперион, горският дух…“ — дочу Егор непроизнесените на глас думи на Кристина. Усмивката й беше все така горчива. „Ти ще бъдеш моя годеница!“ Лицето й пламтеше от желание силно, необуздано. Очите й не бяха както преди. Горяха с друг пламък — томителен, изгарящ, тревожен. „Не ме оставяй сама, любов моя! — дочу Егор. — Помогни ми! Студено ми е… прегърни ме, седни до мен, вземи ме в прегръдките си, Егор…“

Погледна я и очите му се замъглиха. Кристина бавно развързваше шнура на роклята си и се освобождаваше от коприната. „Сега тя ще ме прегърне с тези голи ръце…“ И все пак от бездната на отвращението му се надигна сладостното желание. Очакваха го ласки, каквито не бе и сънувал…

„Не искам повече да спя — започна госпожица Кристина. — Уморих се да бъда студена и безсмъртна, Егор, любов моя!…“

* * *

Санда стоеше облегната на перваза на отворения прозорец и чакаше. Още малко и всичко щеше да свърши… Да, всичко щеше да бъде както в началото.

Като в сън. Луната слезе съвсем ниско — небето почерня. Никой нямаше да забележи как тя стои тук. Никой нямаше да я чуе, дори ако извикаше. Всичко живо спеше — дори комарите и пеперудите…

Санда се стресна от нечии стъпки, които дочу наблизо, и обърна главата си. Щеше да дойде най-напред тя, а после всички останали, сянка след сянка…

— Ти какво търсиш тук посред нощ? — разнесе се гласът на госпожа Моску. Как незабелязано влезе нейната майка и вероятно, по пътя от парка, защото беше облечена плътно и увита в шал.

— Чаках — прошепна Санда.

— Тя вече няма да дойде — каза госпожа Моску. — Можеш да си легнеш.

Санда забеляза, че майка й стиска в лявата си ръка някакво тъмно живо кълбо. Друг път сигурно щеше да се погнуси, но сега погледна с безразличие към майка си, която стискаше малката твар.

— Къде го хвана? — едва успя да проговори тя.

— В гнездото му — възбудено прошепна госпожа Моску. — Още не може да лети…

— И така жестоко?… — неочаквано простена Санда.

Искаше й да се да хване слепоочията си: така изведнъж я налегна цялата й мъка, всичките й страхове от онази ужасна първа нощ. Главата я заболя. Отвореният прозорец щедро пропускаше влагата на нощта в стаята.

— Легни си! — с металически глас й заповяда майка й. — Ще се простудиш!

Разтреперана, Санда се върна в леглото. Главата й пламтеше, слепоочията й горяха.

— Не затваряй прозореца — прошепна Санда на госпожа Моску. — Може все пак да дойде…

* * *

Господин Назарие и докторът стигнаха до средата на алеята и едва не се сблъскаха със застаналата с гръб към тях Симина, която гледаше нещо по посока на дърветата.

— Не е стигнала много далече — прошепна докторът. — За толкова време…

Симина гледаше в тъмнината, без да се обръща. Дали нарочно не ги допусна близо до себе си, за да ги отведе нанякъде?

— Тя нищо не чува — каза Назарие. — Сигурно не си дава сметка къде се намира.

И тогава момичето тръгна с уверена, стегната крачка. Вървеше направо към акациите, без да търси пътека и без да се пази от сухите мъртви клончета, нападали по земята.

— Само да не се изгубим — промърмори докторът.

Господин Назарие не му отвърна. Той, изглежда, излизаше от състояние на страх, обзело го доста отдавна. Струваше му се, че сега участва в някакво безсмислено преследване, че го примамват към някакъв капан и още малко и ще падне в дълбока и влажна яма.

— Вече не я виждам — каза докторът и се спря сред дърветата.

„Само как пращят клоните под краката ни — помисли си той, — как може да не ни чуе?“

— Ето я! — сухо му отвърна Назарие и посочи с ръка бялата фигурка, недалече от храстите.

Вероятно там започваше друга пресечна алея, защото тъмнината вече губеше своята плътност, а дърветата се строяваха под линия.

Докторът направи няколко крачки в тази посока, провирайки се сред ниските клони, вперил поглед в бялата фигурка.

— Имам добро зрение — прошепна той ужасен. — Това не е тя!

Тогава господин Назарие забеляза, че фигурата сред храстите леко се люлее и ръцете й се издигат, сякаш викат някого, когото той не можеше да види. Не, не беше Симина! — Професорът се вцепени, дъхът му секна. Фигурата не бе човешка. По-скоро напомняше за призрак — безплътно, неестествено люлеене на празни дрехи.

— Да се върнем! — обади се пресипналият глас на доктора.

И тогава край тях мина Симина. По широко отворените й очи, по уплашения поглед и по здраво стиснатите й устни Назарие се досети, че момичето се опитва да поправи грешката си, че ги е довела до тук, защото е мислила, че тази алея е надеждно място, където не биха дошли външни хора. И сега, разтревожена при тяхното присъствие, се опита да ги отклони към противоположния край на парка. Бързо и съсредоточено Симина се отправи към северния вход. Докторът беше вече готов да хукне след нея, но Назарие го удържа.

— Отначало да видим какво има там — каза той решително.

Пристъпвайки внимателно, те стигнаха до пресечната алея. Фигурата беше изчезнала. Или се бе спуснала зад Симина, или се беше скрила зад храстите. На Назарие му се струваше, че някога е преживял това приключение, че вече е преследвал подобно безплътно същество с такива меки и плавни движения.

— Не се вижда нищо — прошепна докторът. — Поне аз не мога да видя…

Затова пък Назарие отново забеляза на няколко крачки пред себе си Симина. Притиснала се до ствола на едно дърво, тя отчаяно наблюдаваше приближаващите се мъже. Уловила погледа на Назарие, малката госпожица се опитваше както преди да го подчини на своето внушение, да го задържи на място, да сломи волята му, но професорът не се поддаде и твърдо продължи пътя си, увличайки и доктора след себе си.

— Стойте, не мърдайте! — заповяда му той.

Пред очите им, по алеята, се мъдреше стар, допотопен файтон, доста овехтял, запрегнат с два сънени коня. Кочияшът, облечен в бяло, с поизтъркана кожена шапка, спеше върху капрата. Изглежда, се беше приготвил за дълго чакане — така сладко спеше, че даже похъркваше. И конете бяха затънали в този мъртвешки, неподвижен, бездиханен сън. Застинали като черни каменни статуи, те чакаха нещо или някого.

Очите на доктора направо изскочиха от орбитите и той отново хвана Назарие за ръцете.

— Видяхте ли? Видяхте ли?

— Живи ли са? — попита отново той. — Или така ми се струва?

В този миг изчезналата преди малко фигура излезе право пред тях. Беше старец, доста слаб и изтощен, облечен като ратай от болярски двор. Мина покрай двамата, без да ги види, като гледаше под нозете им. Но Назарие почувства, че този странен старец знае за тяхното присъствие и успя да улови мига, в който ги погледна за част от секундата със своите стъклени, уморени, болни очи. Докторът закри своите с длан. Поиска да избяга, но малката и студена ръка на Симина го хвана и го прикова на място!

XVI

Госпожица Кристина го очакваше с разпусната коси, разголила малките си мраморни гърди. „Егор, ти ме унижаваш! — дочу нейната мисъл. — Угаси лампата и веднага ела при мен!“

Заповедта отекна в мозъка му, а в кръвта му проникваше нейната упойваща отрова — той нямаше сили да й се противопостави. „Ако тя ме целуне, изгубен съм!“, помисли си Егор. Но в същото време усещаше как го обзема силно желание, как иска тази тъй жива и дива плът.

Под натиска на нейния зов, макар и против волята си, той влезе в леглото. Беше като замаян, люлееше се — разбираше, че загива, че потъва, но все не можеше да се сдържи. Крачка, още една и…

Точно пред него бяха устните на Кристина. Кога бе успял да се приближи до нея? Протегна ръце и обхвана белоснежните рамене. Бяха студени и в същото време пареха. Нещо го удари и падна в леглото. Докосването бе невероятно, като искра. Поиска да се отдръпне, но устните на Кристина го търсеха и отново усети нещо като опарване — за миг остра, пронизваща болка премина през цялото му тяло. После сладката отрова се разля в неговата кръв. Повече нямаше сили да се противи. Диханието им се сливаше и той й отдаде своите устни. В нейната власт, доставяща му толкова мъчително, болезнено блаженство! Възторгът му бе тъй всепоглъщащ, че от очите му потекоха сълзи. Дори му се стори, че размекват костите му, че плътта му тръпне с великолепието на тези спазми.

Кристина отметна глава назад — погледна го през дългите си ресници: „Колко си красив Егор!“ Кристина повдигна с малките си ръце главата му и погледна втренчено, малко лукаво: „Ти, мой малък бог, с тъмни очи!… Не, ти имаш теменужени, отчаяни очи… И колко жени са се оглеждали в тях, а, кажи ми, Егор?!… Как бих разтопила леда на тези твои очи с огъня на устните си, скъпи мой! Защо не ме дочака, мили, защо не поиска да ме обичаш? Само мене?!

Тялото на Егор се тресеше и трепереше, но не от страх, а от нетърпение; изгаряше от желание, предвкусваше ласките й, но унижението все пак го задавяше. Устните на Кристина имаха вкуса на забранен плод, на нещо прокълнато, дяволско! Бяха събрали и горчивината на отровата, и сладостта и свежестта на утринната роса. Нейните обятия го пронизваха и изпращаха чак в небесата. Кръвосмешение, престъпление, лудост! Любовница, сестра, ангел — всичко се вплиташе в едно цяло, в тази плът — огнена и в същото време безжизнена.

— Кристина, кажи ми, спя ли? — глухо прошепна той с помътнял поглед.

Госпожицата се усмихна. Но росата от устните й не трепна, макар Егор съвсем ясно да чу отговора:

— Ако очи притворя, ще видя само моята ръка… Светът е сън за нашите души…“

„Да, да, — мислено се съгласи Егор. — Тя е напълно права. Сега сънувам. И никой не може да ме събуди…“

„Говори ми, Егор! — раздаде се беззвучната й заповед. — Каква болка! Твоят глас ме убива… Но аз не мога без него!“

— Какво искаш да ти кажа, Кристина? — изтощен попита той.

Защо го накара да се приближи до нейната гръд? Защо така нетърпеливо го викаше и дори се съблече пред него, а сега сякаш забрави и за светлината, която й пречеше, и за ролята си на съблазнителка, и за неговата стеснителност?

— Какво искаш да ти кажа? — повтори той и я погледна в очите. — Ти мъртва ли си, или аз просто те сънувам?

Лицето на госпожица Кристина безнадеждно угасна. Не плачеше, но очите й изведнъж изгубиха блясъка си и потъмняха. Усмивката й стана неестествена, а от устните й отлетя отровният парфюм, така възбуждащ неговата чувственост.

„Но защо непрекъснато ме питаш за това, моя любов? — дочу мислите й. — Нужно ли ти е потвърждение, че ти си смъртен, а аз съм мъртва?… Ако искаш да останеш с мен, ще стане чудо, повярвай ми!“

— Но аз вече не те обичам — простена Егор. — В началото не исках да те обичам; страхувах се от теб! А сега те обичам! Какво ми даде да пия, Кристина? Какво беше това върху устните ти?…

Безумието го обзе напълно. Отровата проникна не само в кръвта му, но и в мозъка, в думите му. Наведен под гърдите на Кристина, заговори, без да мисли, и трескаво зацелува студеното й като лед тяло, в което искаше да изчезне.

Кристина се усмихна: „Говори ми, любими, говори ми тези страстни думи! Кажи ми, че си изгубил ума си по моето тяло, вгледай се в моите очи и забрави всичко!“

— Искам да те целуна! — извика извън себе си Егор.

И още веднъж изпита неземното блаженство на нейните устни. Стори му се, че пропада в бездна, напълно лишен от чувства, и затвори очи. И отново чу мисълта й: „Съблечи ме, Егор! Ти ме съблечи!…“

Ръцете му потънаха в отровната й копринена дреха. Пръстите му пламтяха, сякаш ровеше из купчина лед. Под напора на кръвта сърцето биеше лудо. Желанието го заслепяваше — безумно, дяволско. Тялото на Кристина затрепери под нервните му пръсти. Но въпреки това той не успяваше да улови диханието й. Този път водеше свой живот, затворена в себе си, непроницаема, безмълвна. „Кой те научи да целуваш, мили мой? — зазвуча в главата му. — Защо ме изгарят ръцете ти и защо ме убива целувката ти?“ Егор разкопча корсета й и спусна ръката си надолу, по притихналия й гръб. И изведнъж замря от ужас: сякаш бе стигнал до брега на вонящо блато и едвам се удържаше да не падне в него. Кристина го изгледа дълго, въпросително, но Егор не вдигна очи. Пръстите му бяха попаднали в дълбока, топла и влажна рана, единственото топло място по неестественото тяло на Кристина. Раната беше още прясна и жива и Егор реши, че трябва да се е отворила преди броени минути. Как обилно кървеше. Но тогава защо кръвта не потече по корсета, защо не изцапа роклята?!

Той се надигна и хвана слепоочията си с длани. Ужас и отвращение го пронизаха до мозъка на костите. „Слава Богу, че беше само сън, — каза си той — и че навреме се събудих.“ Но тук неговият поглед попадна върху полусъблечената и изоставена от него Кристина и той чу мислите й: „Да, това е моята рана, Егор! Тук попадна куршумът. Точно тук ме застреля това животно!…“ И от очите й изскочиха искри. Тялото й беше станало съвсем бяло. Той погледна ръката си. Пръстите му бяха целите в кръв. Егор застена обезумял и отскочи на другия край на стаята. „И ти си като всички, Егор, и ти, любов моя! И ти се страхуваш от кръвта!… Страх те е за твоя жалък живот на смъртен. А аз пък само за един час любов с тебе пренебрегнах най-страшното проклятие. А ти се страхуваш от една капка кръв. Такива сте вие, смъртните, Егор. И ти си такъв…“

Кристина стана от леглото горда, тъжна, непогалена. Егор я гледаше с нарастващ страх.

— Но ти си мъртва, мъртва! — закрещя той, без да може да се овладее.

Кристина спокойно пристъпи към него. „Ти ще ме търсиш през целия си живот, Егор! Ще ме търсиш и никога няма да ме намериш! Ще се стопиш от мъка по мен… Ще умреш млад и отнесеш в гроба този кичур коси!… Ето, вземи го!“ Тя се приближи до него и Егор отново усети неприятния й парфюм. Но той не протегна ръка. Не искаше да докосне още веднъж нейното бездиханно тяло. Когато Кристина сама му подаде кичура коси, Егор в отчаянието си блъсна масата. Газената лампа падна и се разби на парчета с глух звън. По пода пропълзя яркожълт пламък. Разнесе се остра миризма на газ. Осветена от този внезапен, пробягващ по килима огън, фигурата на Кристина, осветена от долу на горе, изглеждаше напълно зловеща. „Боже мой! Събуждам се! — зарадва се Егор. — Сега трябва да се събудя! Край на кошмара!“ Само не можеше да разбере защо стои така неподвижен, приведен до масата, и какъв е този огън, който обикаляше леглото му. „Това е било сън! Госпожица Кристина е дошла в съня ми“ — повтаряше си той, опитвайки се да си обясни тези свръхестествени събития. А госпожицата се отдалечаваше от него. Гледаше го презрително право в очите — с едната си ръка събираше разпилените си по раменете коси, а с другата оправяше копринената си дреха. Той успя да я види такава само за миг. После тя изчезна.

Егор остана сам, сред пламъците.

XVII

Господин Назарие, докторът и Симина стояха дълго пред файтона със заспалите коне. Времето беше замряло. Листата на дърветата не помръдваха, спяха и нощните птици. Професорът гледаше в пространството пред себе си, без да вижда и чува като вцепенен. От минутата, в която при него дойде Симина, не се решаваше да направи и крачка и стоеше до доктора, който също беше като вцепенен. Само Симина напрегнато гледаше нещо и дишаше тежко.

— Вие трябва да си вървите — не издържа накрая тя. — Тя всеки миг ще се върне… И ще ми се разсърди, ако ви свари тук…

Шепотът на Кристина сякаш идваше отдалече. Двамата мъже се напрягаха да я чуят.

— Тя ще се разсърди — повтори Симина.

Назарие разтърка очи. Озадачено погледна своите спътници, после прехвърли погледа си към файтона и неподвижните коне, покорно свели глави.

— Колко дълго сме спали — промърмори той.

Симина се усмихна и го хвана за ръка.

— Не сме спали — прошепна тя. — Ние през цялото време я очаквахме тук…

— Да, така е — съгласи се професорът, макар да не си даваше ясна сметка какво точно казва. И неговият разум беше помътен.

— Тя и вас ще повика — добави Симина. — Ще дойде и вашият ред. А сега е с Егор, сега е при него…

Назарие трепна. Но нямаше нито сили, нито можеше да мисли. Симина го беше омагьосала и него и той не можеше дори да изпита страх.

— Този е кочияшът на Кристина, един от нашите селяни — прошепна момичето, посочвайки с ръка. — Не се плашете, той е добър.

— Не се страхувам — послушно каза господин Назарие.

В същия момент някаква ледена игла го прободе отляво, близо до сърцето и от тази болка започна да трепери. Стана му студено, втресе го. От другия край на алеята с бързи стъпки се приближаваше като разярена лъвица госпожица Кристина. Като се изравни с тях, тя ги погледна заплашително, сякаш бе готова да ги превърне в ледени стълбове: така яростно светеха очите й. Назарие отскочи от мястото си като ударен. Сега той вече имаше работа не с призрак и с невидим дух. Кристина прикова погледите им. Той я виждаше съвсем ясно, само на две крачки от себе си. Беше поразен преди всичко от нейната походка — много женствена, стремителна и гневна. Госпожица Кристина се качи на файтона, като повдигна с две ръце краищата на роклята си. Дрехите й бяха в безпорядък — корсетът развързан, едната й черна ръкавица се плъзна от стъпалото на файтона към земята.

Симина първа забърза към файтона. Бледото й личице беше копие на седефеното лице на Кристина. Момичето протегна ръце към леля си и замръзна на място, без да промълви дума. Какво ли очакваше? Знак, поощрение, заповед? Госпожица Кристина й се усмихна горчиво, малко уморено и сякаш й разказа само с един поглед за всичко, което се бе случило, а файтонът безшумно се раздвижи като облак при мъгла. След няколко минути вече го нямаше.

Симина остана на мястото си, очарована и смутена. Професорът дишаше тежко, а докторът още не смееше да помръдне от мястото си.

— Тя изпусна ръкавицата си — глухо промълви най-сетне той.

Симина трепна развълнувана и не можеше да се реши дали да остави, или да повдигне ръкавицата. Но докторът вече я беше взел от земята и из въздуха се разнесе слаб теменужен мирис. Той я държеше в ръка и не можеше да разбере откъде точно идваше. Симина пристъпи към него и бавно процеди:

— Защо я взехте?

До него се приближи и Назарие и също го погледна, но отнесено, с уплашено и неразбиращо лице. Опита се и той да докосне копринената вещ, дошла от съня. Но ръкавицата незабелязано изчезна от ръката на доктора — по-скоро се превърна в купчинка пепел, която се разпиля от вятъра към мястото, където бе стоял файтонът. Наклонил дланта си, докторът замаяно гледаше изтичащата струйка пепел.

* * *

Огънят бързо обиколи стаята. Вече обхвана и гардероба с дрехите, кревата, завесите. Егор остана за дълго на мястото си, макар димът да го душеше. „Трябва да направя нещо“ — мислеше като през сън той. Погледът му попадна върху една кана с вода; започна да я излива по горящия килим, но силите го напускаха. Водата от стаята беше съвсем недостатъчна и той не успя да угаси пожара дори в пространството до вратата. Реши да повика за помощ. Натисна бравата, но се оказа заключена. „Аз не съм я заключвал“ — спомни си той. Но откри, че ключът е в бравата. Желязото се бе сгорещило. С усилие превъртя ключа. Видя, че лаковото покритие по дървото на вратата беше вече изгоряло.

Егор се затича по коридора и извика за помощ. От отворената зад него врата се процеждаха тънки струи дим. Викаше господин Назарие. Но в целия коридор цареше безмълвна тишина и той не можеше да си я обясни. В тъмното съвсем не успя да открие вратата на професора — иначе щеше да му потропа, за да го събуди. Тогава слезе долу и изскочи от къщата, но и навън нямаше никой. Известно време тича по двора, опитвайки се да разбере какво става с него, все още надявайки се да се пробуди, ако това все още беше сън. Поднесе ръце към очите си, но в тъмнината не можа да ги види добре. Изведнъж усети мирис на мъртви, увехнали цветя и на стари чаршафи и като вдигна очи, видя силен пламък да излиза от неговия прозорец и да се насочва към покрива. „Ще изгорят живи!“, уплаши се той и отново закрещя. Но в същия момент чу зад гърба си, по алеята, шум от стъпки и без да се обръща, хукна към крилото на къщата, където спеше семейство Моску. Едва сега успя да съобрази в каква опасност се намираше Санда.

„Само да не закъснея! Само да стигна до стаята й, без да ме види някой…“

Толкова пъти извика за помощ, но никой не се събуди; дори куче не залая; толкова пуст се оказа дворът и този ужасен, тъмен парк. Хората са по лозята, беше казала Симина. Но как така не го чуваше тя, ами дойката, ами госпожа Моску? Огледа се. Черният въздух започна да почервенява. Сенките на дърветата и храстите се озаряваха от кървавите пламъци. „Цялата къща гори — равнодушно си каза той. — Назарие, разбира се, е избягал. Заедно с доктора те ме оставиха сам…“

Тихо, с безполезна предпазливост обиколи господарското крило. Скоро всички ще се събудят, ще се приберат от лозята, ще дойдат всички от селото. Огънят гореше силно, но безшумно. Имаше още малко време да я спаси, да я вземе на ръце, да избягат…

Изведнъж усети нечий поглед и като отвори широко очи, забеляза Санда на прозореца! Беше по риза, с бледо лице, подпряла лакти върху перваза, сякаш се бе уморила да чака и всеки момент щеше да заспи. Егор трепна и впери поглед в нея. „Да, тя знае всичко…“, помисли си той.

— Ти ли си? — тихо попита младата жена. — Мама каза, че тази нощ няма да дойдеш. Късно е!

Гледаше го право в очите, но без всякакъв израз и дори не се учуди да го види в този късен час.

— Сложи си някаква дреха и слез бързо — извика Егор.

Но Санда не помръдна от мястото си. Само започна да трепери. Сякаш до съзнанието й най-сетне беше дошъл студът на нощта.

— Не, няма да мога! — прошепна тя и се отдръпна назад. — Не ме карай! Не мога!… Жал ми е за тях!

Егор уплашен я слушаше. Разбра, че Санда говори не с него, а с нещо невидимо; което сигурно стоеше зад гърба й. Приближи се до прозореца. Колко жалко, че не можеше да се изкачи по стената до нейната стая, да я хване за ръка и да я отведе насила…

— Аз видях преди малко… — с много тих глас промълви Санда. — Мама го намери в едно гнездо… Но аз не мога, жал ми е… Няма да мога… Дори една капка кръв…

— С кого говориш, Санда? — силно извика Егор. — Кого чакаш тук, посред нощ?…

Тя замълча и погледна към него с неразбиращ поглед.

— Дойдох да те спася! — извика Егор.

— Така ми каза и мама — разтреперана прошепна Санда. — Но ме е страх… Да сляза оттук?! Оттук?!

Егор замръзна на мястото си. Санда се повдигна на пръсти и се отпусна с цялото си тяло върху перваза на прозореца. Беше твърде слаба, за да преодолее веднага тази височина. Отново повтори опита, вече по-спокойно и уверено, сякаш изпълняваше нечия заповед, неподлежаща на обсъждане.

— Какво мислиш да правиш? — извика той. — Стой си на мястото! Не мърдай!…

Санда или не го чуваше, или не можеше да разбере смисъла на думите му. Най-сетне успя да се изкачи на перваза. Сега очакваше само знак или пък прилив на храброст, за да скочи. До земята имаше четири метра — не повече. Но от тази поза, в която бе застанала, скокът можеше да се окаже фатален.

Ужасен, Егор закрещя, замаха с ръце, за да го чуе и да се опомни.

— Не се страхувайте — дочу нечий сух глас зад себе си. — Тя ще падне право в ръцете ни. Тук не е толкова високо.

Егор се обърна. Господин Назарие, изморен и изпотен, без да го погледне, наблюдаваше сънените движения на Санда.

— По-добре ще е да отидете до стаята й, може и да успеете — шепнешком добави професорът. — А ние ще пазим тук. С доктора.

На няколко крачки зад тях, в средата на лехата с рози, стоеше докторът, подпрян на пушката си. Не изглеждаше учуден — доста спокоен и уверен беше видът му.

— Кой предизвика пожара? — попита господин Назарие и отиде до прозореца.

— Аз — отвърна му Егор. — Съборих газената лампа. Но насън, без да искам… Присъни ми се госпожица Кристина…

Господин Назарие докосна ръката му.

— Аз също я видях — спокойно каза той. — Там, в парка…

В този миг Санда леко размаха ръце, като ранена птица, и без звук падна долу. Падна върху Егор и го свали на земята. Егор полежа около минута — притиснал съненото и хладно тяло на момичето. Санда остана неподвижна — само ръцете й висяха.

— Надявам се, че не се ударихте лошо — каза Назарие и подаде ръка на Егор да стане.

После опря ухото си до сърцето на Санда.

— Нищо — добави той. — Сърцето й още бие.

XVIII

Пламъците се издигнаха високо над дома. Осветиха целия парк чак до върховете на акациите. Ято разбудени врани литна над конюшнята. Събудиха се кучетата и залаяха.

— Трябва да я отнесем на топло — каза Егор и загърна раменете на Санда със сакото си. Още не е дошла на себе си…

Ударът от падането му дойде от полза — беше възвърнал чувството си за реалност.

— Изгоря ни целият багаж, жалко — въздъхна докторът и без да откъсва очи от огъня, се опита да си спомни какво е направил с хонорара си. Къде остави тези хиляда леи — в джоба на палтото или на масата, до часовника и патрондаша?

— Ще изгори до основи — мрачно каза Назарие. — А може и да е за добро. Това е прокълната къща.

От другия край на двора се чуха първите човешки гласове.

— Прибират се от лозята. — Егор се разбърза. — Трябва по-скоро да отнесем Санда…

Той взе момичето на ръце. Нейната глава висеше отпусната, лицето й беше изцапано със сажди. „Истинско чудо е, че не си счупи нещо, дори крак не навехна — радваше се Егор. — От болката сигурно щеше да се развика, да се разплаче. Дали не е припаднала?“

— Кои сте вие? — попита господин Назарие.

— Свои сме, господарю — обади се глас. — На чичо Марин, от лозята…

— Пропаднала работа — каза друг. — Докато дойдат и другите от село, всичко ще е изгоряло…

— Нека да изгори — каза Назарие. — Нека да изгори до основи. Да изчезне вампирът!

Хората замръзнаха на място. Спогледаха се.

— И вие ли сте я виждали? — плахо попита първият. — Нали беше тя, покойната господарка.

— Тя, госпожица Кристина — спокойно им отвърна Егор. — Тя събори лампата. — И тръгна към господарското крило.

Вече с усилие носеше безчувственото младо тяло на Санда, чието сърце не можеше да чуе.

Господин Назарие остана назад със селяните.

— Така е по-добре — каза той. — Така ще се свърши с магията…

Заприиждаха хора от всички посоки. Заобиколиха къщата. Не предприемаха нищо. Само стояха, гледаха и ахкаха. От уста на уста се предаваше казаното от Егор.

— Покоси ни добитъка — чу Назарие думи, явно към него. — Миналата есен — всичкия, и едрия, и дребния…

— И… децата, които умират, ги прави вампири…

Вече никой не се приближаваше до къщата; никой за нищо не питаше. И никой не се опитваше да угаси пожара. Вече с трясък падаха греди и цели стени и всичко потъваше в облаци от прах и дим.

Назарие изведнъж се оказа сам с тълпата. Не знаеше какво да каже на тези вдигнати от сън селяни. Те мълчаха и гледаха мрачно към огъня. Високите пламъци се издигаха мощно към небето, а колебаещата се сянка на тълпата се разпростря толкова нашироко, че Назарие неволно си спомни за селските бунтове. Само че сега хората мълчаха и не искаха живота на никого. А може би очакваха истинската смърт на госпожица Кристина, която управителят не успя да убие тогава, през деветстотин и седма.

Назарие тръгна бързо след Егор. През прозорците проникваше достатъчно светлина, за да може да се върви по коридора. Вратата на Санда беше отворена. Егор стоеше на прага.

— Не зная добре ли направих, като я върнах тук — каза той. — Надявам се, че спи… Но може да се събуди всеки момент и тогава кой знае какво ще й хрумне…

— Трябва да я пазим — обади се Назарие. — Да извикаме сега и доктора…

— Само че аз имам малко работа с хората… — замислено продължи Егор. — Вашата помощ ще ми е необходима…

Не знаеше какво да прави. Отново влезе в стаята. Санда лежеше все така неподвижна.

— Защо докторът не идва? — ядоса се Егор. — Не мога да разбера какво й има. Защо през цялото време спи?

— Мисля, че докторът няма да може да помогне… тихо забеляза Назарие.

* * *

Когато стените започнаха да се рушат, селяните се отдръпнаха назад. Можеше да се каже, че гори запустяла къща — така безучастно я гледаха те, застинали посред лехите с розите. Почти всички мълчаха, сякаш пред очите им се изпълняваше някакъв отдавнашен обет, тъй дългоочакван, че в душите им вече не бе останало място за радост.

— Направете място! — разнесе се изведнъж силният заповеднически глас на Егор.

Той сякаш изникна сред тълпата. Лицето му бе напрегнато, а очите — блестяха.

— Кой умее да разваля магии и да прогонва призраци? — попита Егор и обиколи тълпата.

Хората се колебаеха, гледаха надолу.

— Това бабите го могат… — обади се един мъж.

— А кой от вас има брадва или нож? — отново попита Егор. — Да свършим една работа с него…

Думите му попаднаха в целта. Хората се размърдаха, развълнуваха се. Ръцете ги сърбяха! Не можеха да гледат само така — този проклет, прокълнат дом!

— След мен! — извика Егор към първите, излезли от тълпата.

Назарие скочи към него и уплашен го хвана за ръката.

— Какво мислите да правите?

От мига, в който Егор излезе от стаята на Санда, ядосан от необяснимия й припадък, и питаше всеки срещнат къде е спалнята на госпожа Моску, професорът не знаеше какво да си помисли. Не беше ли откачил Егор? Назарие не смееше да го погледне — очите му блестяха така диво.

— Но за какво ви е брадва? — хвана той Егор за ръкава.

— Трябва ми някакво желязо — му отвърна художникът. — Каквото и да е. И повече! Против черна магия.

И макар думите му да прозвучаха ясно и отчетливо, Егор докосна с ръка челото си, сякаш се опитваше да прогони страшния спомен. После тръгна към къщата, а зад него се втурнаха селяните.

— С кого е Санда? — обърна се той към Назарие.

— С доктора е. Там има още две жени от селото — отвърна смутено професорът.

Не му хареса нито решителната и отчаяна походка на Егор, нито начинът, по който призова тълпата. Твърде бързо се оживиха селяните, а преди неговия зов бяха като вцепенени. Сега, при този пожар, желязото се превръщаше в магическо оръдие, в смисъл на отмъщението. Но да накараш така хората да грабнат ножове и брадви и да нападнат господарския дом! Не, това не можеше да приеме…

— Вие искате да ги пуснете в Господарския дом? — попита Назарие.

Селяните нерешително спряха пред входа. Егор им махна с ръка да го последват.

— Трябват ни факли! Направете факли и по-бързо! — заповяда той.

В къщата беше тъмно. Някой донесе горяща клонка от акация, но тя веднага изгасна, като изпусна сладък дим. Егор не можеше да стои на едно място. Не искаше да потърси лампа. Светлина имаше само в една стая, при Санда, но сега не искаше да отиде дотам. Забеляза платнените щори по прозорците в коридора и ги посочи.

— Ето това може да стане.

Един от селяните хвана една от щорите и я смъкна заедно с корниза. Шумът от падането й бе като пролог към утехата, която обеща на хората Егор. Те задишаха тежко и постепенно се разяриха, макар още да не знаеха точно против кого.

— Гледай да не запалиш нещо! — строго предупреди Егор, като видя, че един от мъжете вече запалва факла.

— Да, господарю, бъдете спокоен, ще внимавам, — отвърна човекът.

Той намота парче от щорите по края на една тояга и внимателно я запали. Друг мъж последва примера му и също така предпазливо запали втора факла. При слабата и колеблива светлина на горящите парцали Егор поведе хората по коридора. Въздухът беше като в изба, влажен и задушлив. Професорът се опита отново да заговори Егор, но се задави от дима и започна да кашля. Минаха покрай много врати и Егор се опита да си спомни къде е онази, която търсеше. В края на коридора се сблъска с уплашената дойка. Тя го погледна с мътните си, сиви очи.

— Какво правиш тук? — строго я попита Егор.

— Госпожицата пазя — със скърцащ глас му отвърна старата жена. — Дошли сте да запалите целия двор ли?

Въпреки страха гласът й издаваше злорадство и насмешка.

— Къде е госпожа Моску? — хладнокръвно се осведоми Егор.

Дойката посочи най-близката врата.

— При госпожицата…

— В стаята на Кристина, искаш да кажеш? — уточни Егор.

Усетила диханието на настъпващата тълпа, дойката се отказа от язвителния тон и само кимна. Егор се обърна към хората и заповяда:

— Тази я хванете и не я изпускайте от очи, тя също не е на себе си. Но никой с пръст да не я докосне! Ясно ли е?!

Той отвори вратата на Кристина, без да чука. Гореше газена лампа. Зловещо пламъче трептеше и в малко кандило в ъгъла на стаята. Госпожа Моску посрещна тълпата величествена, застанала в средата на помещението. За секунда Егор се спря, смутен от тържествената поза на тази жена с гордо бяло чело и светли, ясни очи.

— Дойдохте за земята? — попита госпожа Моску. — Нямаме повече земя…

Гледаше през Егор, без да го вижда, и говореше на хората, струпали се зад гърба му — ожесточени, раздразнени от вида на тази Господарска спалня, в която никой не бе спал от дълго време.

— … Мога да извикам жандармите — продължи госпожа Моску. — Мога да кажа на ратаите да ви набият. Капитан Дарие от Гюргево е мой добър познат и ако му се обадя, ще доведе тук своя полк… Но аз не искам да се пролива кръв. Ако сте дошли за земята, аз пак ви казвам: земя нямаме. Земята ни вече я взеха…

Егор се досети, че госпожа Моску бълнува, че й се привижда селският бунт от деветстотин и седма, и се опита да я прекъсне, страхуваше се някой от селяните да не изгуби търпение и да не й направи нещо. Пожарът настъпваше, тълпата с брадвите и ножовете приближаваше къщата, факлите миришеха на изгорял плат, но госпожа Моску продължаваше да говори:

— … Вие разбунтувахте цялото село и подпалихте къщата ми… Вие забравихте, че и аз имам деца…

В този миг Егор усети върху себе си нечий поглед — леден, безпощаден, убийствен. Повдигна глава и очите му се срещнаха с очите на госпожица Кристина от портрета. Вече не му се усмихваше. Полузатворила очи, тя го гледаше с недоумение и укор. Егор потрепери и прехапа устни. После се спусна към нея, като отблъсна от пътя си госпожа Моску. Жената падна върху леглото на Кристина и разтреперана извика:

— Искате да ме убиете ли?!…

Егор грабна една брадва от нечии ръце и като я размаха силно, я изпрати към портрета. Стори му се, че очите на госпожица Кристина премигнаха, че гърдите й трепнаха. За миг ръката му се скова, стана безчувствена до лакътя, но след минута той отново вдигна брадвата към тази цъфтяща невинност, покрита с дантели и панделки.

До ушите му достигнаха отчаяните стонове на госпожа Моску. Кръвта му закипя неистово и той вече не можеше да се овладее.

— Спрете или ще пробиете стената! — извика зад гърба му господин Назарие.

Егор се обърна: почернялото му от саждите лице беше плувнало в пот, а устните му трепереха. Хората го гледаха и едвам сдържаха гнева си — разкъсаният на две портрет страшно ги дразнеше. И у тях се пробуди желанието да стъпчат, да разрушат до основи това омразно Господарско място, да излеят докрай дълго стаявания си гняв.

— Защо я убихте?! — разнесе се изведнъж разплаканият глас на госпожа Моску. — Сега тя ще ви унищожи, всички!

Целият разтреперан, Егор се приближи до Назарие.

— Махнете я оттук — посочи той госпожа Моску. — И я охранявайте добре…

Две момчета побързаха да помогнат на господин Назарие и изнесоха от стаята госпожа Моску, но в същия миг пламъкът на кандилото трепна и угасна.

— Вампирът, госпожицата! — прошепна някой до прозореца.

Егор отново усети същата треска, както когато не можеше да отдели съня от действителността. И тогава хвана главата си с ръце, като изпусна брадвата, и извика:

— Това е спалнята на госпожица Кристина! Който го е страх — да си върви, който не се страхува — да остане с мен!

И той първи започна да троши и да цепи с брадвата каквото му попаднеше: мебели, съдове, прозорци. След него разярената тълпа започна да руши всичко наред.

— Внимавайте само да не подпалите нещо! — крещеше Егор.

Но никой не го чуваше. Мълчаливи, потънали в прах и дим, побеснелите мъже громяха спалнята на госпожица Кристина.

— Само да не подпалите нещо! — повтори Егор и като се бранеше с ръце от случайните удари, излезе от стаята. Коридорът беше пълен с хора.

XIX

Спря се пред един прозорец и погледна пожара. Пламъците вече заплашваха Господарското крило. Народът прииждаше от всички посоки. „Идват и от съседните села“, установи Егор. Възбудата не го напускаше. От стаята на Кристина непрекъснато се разнасяха ударите на брадвите. В коридора сновяха хора и нажежаваха въздуха с горещия си дъх. „Само да не започнат да грабят“, сепна се той от тази мисъл.

С огромни усилия се добра до стаята на Санда. Тя продължаваше да спи, бледа и безсилна, със затворени очи. Около леглото й се суетяха много жени. В ъгъла Егор забеляза доктора, съсредоточил се в пушката си. До възглавницата на Санда някаква старица нареждаше заклинание за Санда. Младата жена сякаш дочу от глъбините на съня си своето име, защото се раздвижи. Старицата пое ръката й и я прободе леко с острието на нож. Девойката простена. Егор си затвори очите и стисна слепоочията си с длани. Откъде идваха тези глухи, непонятни шумове, сякаш от някакво далечно срутване? Като че ли се рушеше основата на голяма къща. Смътен, сънен звук изпълни пространството. Въздухът в тази стая направо задушаваше, а летаргията на Санда напомняше за небитието.

Егор се спусна към доктора и го хвана за рамото.

— Докторе, защо тя не се събужда?

Докторът го погледна с укор. Учуди се, че Егор не може да разбере толкова просто нещо.

— Вампирът още не е умрял — тихо и тържествено произнесе той.

В този миг се появи господин Назарие.

— Вървете при хората — каза професорът. — Съвсем са побеснели и ще направят нещо…

И наистина, откъм коридора настъпваха ударите на разрушението. И сред тези тежки и глухи звуци от време на време прозвъняваше по някое разбито стъкло.

— Спрете ги! — продължи Назарие. — Разрушиха вече толкова много!… Вие ще бъдете виновен!

Егор отново закри слепоочията си с длани. Разумът му помътня, волята му отслабна.

— По-добре е така! — тежко произнесе той. — Нека да разрушат всичко! До основи!

Уплашен от слабостта на Егор, Назарие го хвана за раменете и го разтърси.

— Ти си луд! — изкрещя той. — Не си даваш сметка какво правиш! Та това е зестрата на Санда!…

Егор се стресна. Сви юмруци и застана пред селяните.

— Всички назад! — започна да вика. — Назад, че ще дойдат жандармите…

С огромни усилия успя да си проправи път до спалнята на Кристина. Вече не беше както преди: счупени прозорци, продупчени стени, изпотрошени мебели.

— Назад! Назад! — отчаяно крещеше Егор, но никой не го чуваше. — Дойдоха жандармите! Дойде полкът!…

* * *

Погромът приключи изведнъж. Разнесе се слухът, че умира госпожица Санда, и хората започнаха да се оттеглят примирени. Събираха се по двама, по трима, целите прашни и опушени, разрошени и изпотени.

— Ела с мен! — извика Егор на Назарие.

Изглеждаше отново изнервен, нетърпелив: гласът му потреперваше.

— Няма ли да свърши тази нощ?! — въздъхна Егор и вдигна очи към небето. — Вече забравих дневната светлина…

Отдалече, все още невидима, се приближаваше зората. Въздухът беше студен и прозрачен. Звездите висяха като вкаменени над пламъците. Егор взе от един селянин газена лампа и я понесе внимателно, като се стараеше да не я строши по пътя. Като го видя да отива към конюшнята, Назарие се уплаши.

— Какво искаш да правиш? — тихо попита той.

Страхуваше се да се отдалечи толкова от хората. Беше го страх и от дългото безсъзнание на Санда — през цялото време си мислеше за магията, която й бе направена.

Егор не му отвърна. Бързаше към стария файтон. Все още беше доста тъмно — пламъкът на лампата едва мигаше. Огненият стълб над къщата остана назад. Когато Егор отвори вратата на конюшнята и влезе вътре, Назарие се досети какво става. Изстина, дори не смееше да вдигне очи. Егор се устреми към дъното на помещението, файтонът на госпожица Кристина стоеше на своето място, сякаш нищо не се бе случило.

— Този ли е? — попита Егор и вдигна лампата, за да погледне по-добре Назарие.

Съвсем пребледнял, професорът кимна с глава. Беше същият стар и заспал файтон, който преди няколко часа, на онази крайна алея очакваше леките стъпки на госпожица Кристина.

— … И все пак вратата беше затворена — тихо каза Егор и се усмихна.

Усмивката му беше измъчена, а гласът — несигурен, тревожен. Назарие гледаше в земята.

— Да се махаме оттук — каза той. — Кой знае какво става сега в къщата.

Но Егор си мислеше за друго. Сякаш не го чу и продължи да разглежда на мръсната светлина на лампата овехтялата кожена тапицерия на файтона. Значи наистина, да, наистина; госпожица Кристина е дошла наистина… Сякаш отново виждаше нейното нереално тяло — този път върху възглавниците на файтона. И колко странно: отново усети силния мирис на парфюма от виолетки!…

— Хайде, Егор! — нетърпеливо извика Назарие.

„Нима всичко е истина, всичко от началото до края?“, помисли си Егор. Наведе чело, доста уморен. Спомни си за първата си среща с файтона на госпожица Кристина.

— Интересно — каза изведнъж той. — Интересно, че все още не се е появила Симина!

Тръгнаха към вратата. Назарие бързаше, страхуваше се дори да се обърне.

— Да, наистина — забеляза той, — откакто започна пожарът, не съм я виждал. Сигурно се е скрила някъде…

— Зная къде да я намеря — отново се усмихна Егор. — Знам къде се крие тази малка вещица!

Какъв тежък камък му беше легнал на сърцето; сякаш пак изведнъж се бе събудил съвсем сам и като прокълнат, без капка надежда се опитваше да се провре през огнения обръч на магията, да умилостиви жестоката съдба…

* * *

Докторът излезе от стаята на Санда. До нея останаха само жените и госпожа Моску, която почтително пренесоха до тук на ръцете си неколцина от селяните. Като се смеси с тълпата на двора, докторът застана на място и се загледа в догарящия огън на пожара. Не мислеше за нищо и дори не можеше да каже в кой момент настъпи тази приятна празнота в главата му; тази блажена изнемога. Той видя как Егор отново се появи сред тълпата и извика нещо на селяните. Думите на Егор не можеше да чуе — само виждаше потъмнялото му лице и вдигнатите нагоре ръце. Няколко мъже тръгнаха след него, без много да бързат, загледани в земята. Тръгна и докторът. Някой понесе факел. Егор взе газена лампа и железен лост.

— Оставете ме да сляза първи — каза той пред вратата на избата. — Почакайте тук и когато чуете, че ви викам, слезте и вие…

Назарие се опита да го спре. Очите му бяха възпалени от безсънието. Пръстите му трепереха, забити в рамото на Егор.

— Да не си луд да слизаш сам?! — извика професорът.

Егор го погледна разсеяно. „Откъде ли взема тези сили да командва всички?“ — учуди се професорът и като се вгледа в Егор, разбра, че художникът съвсем се е изтощил, че е станал почти безчувствен.

— Вас ще ви взема — каза той на Назарие. — Но ще трябва да вземете със себе си нещо желязно… В случай че се наложи да се защитавате — добави той едва чуто, повличайки Назарие след себе си по стълбите.

Хората останаха горе. Скупчиха се — един до друг, сякаш да се уверят, че все още са здрави и невредими.

Преди да потъне в черната паст на подземието, Егор погледна за последен път назад. Далече, в края на небето, тъмнината вече се разреждаше.

— Скоро ще съмне — каза Егор и се обърна към Назарие.

После започна бързо да се спуска по студените стъпала, като държеше лампата право пред себе си.

Господин Назарие не изоставаше. След малко усети влажен пясък под краката си и като въздъхна, се опита да погледне в тъмнината. Но нищо не се виждаше — само стени, покрай които минаваха. Без да се колебае, Егор се отправи към дъното на подземието. И колкото по-надалече отиваха, толкова по̀ заглъхваше шумът на пожара.

Тук, под земята, беше царство на тишината.

— Страшно ли е? — изведнъж попита Егор и насочи лампата право в лицето на професора.

Назарие замига ослепен. „Какво му става? — помисли си професорът. — Каква лудост е замислил?“ И твърдо му отговори:

— Не, не ме е страх, защото държа и желязо, и кръст. А и утрото скоро ще настъпи. Тогава нищо лошо няма да се случи.

Егор не му възрази. Съсредоточено продължи, като въртеше в ръка железния лост. Влязоха в склада. През прозорче, близо до тавана, се процеждаше слаба червена светлина. „Това е от пожара“ — помисли си Назарие. Но външните шумове почти не стигаха дотук. Тежкият свод, дебелите зидове задушаваха звуците отвън.

— Вие виждате ли там?! — шепнешком попита Егор и спря пред един тъмен ъгъл.

— Нищо не виждам — отвърна Назарие.

— И все пак това там — извиси глас Егор и направи широка, решителна крачка.

Влагата тук беше още по-голяма. Ниско над главите им висяха тежки дървени сводове.

… Симина лежеше върху меката пръст, а около нея беше изровила кръг с ноктите си. Изглежда, не чу мъжките стъпки и не промени застиналата си поза на оплаквачка. Егор се разтрепери; наведе се над малката й скърбяща фигурка.

— Тя е тук, нали? — шепнешком попита той момичето и го хвана за раменете.

Симина вдигна глава, погледна го безучастно, без да го разпознае, и отново се отпусна върху земята, разравяйки я отново с ноктите си. Притисна ухо към пръстта и напрегнато се заслуша. Ръцете й бяха изранени до кръв, чорапите изцапани, роклята — в петна от зеления сок на растенията, през които беше минала, бягайки из нощния парк.

— Напразно я очакваш, Симина — каза Егор. — Кристина вече умря веднъж, а сега вече ще умре окончателно!

И той яростно подхвана момичето от земята и го разтърси.

— Събуди се! Кристина се отправи вече към преизподнята и ще гори в адския огън!…

Колко вяло произнесе той тези думи. Момичето увисна в ръцете му, със стъклен, невиждащ поглед, с изпохапани до кръв устни. Егор се разтревожи. „Трябва да се реша сега, бързо — каза си той. — Трябва да се реша, трябва да спася всички!“

— Дръжте я на ръце и направете кръст! — каза той на господин Назарие, като му предаде отпуснатото тяло на момичето.

Господин Назарие широко се прекръсти и подхвана тиха молитва. Егор се наведе над мястото, където лежеше Симина, и сякаш се опитваше да пробие с погледа си пласта земя, да открие нещо, което бе заровено в него. После с всички сили заби острието на железния лост в земята. Капки студена пот избиха по челото му.

— Тук ли е нейното сърце, Симина?! — изкрещя той, без да се обръща.

Момичето го погледна обезумяло. Егор извади лоста от земята, но само до половина, но веднага го заби малко по встрани с още по-голяма ярост.

— Тук ли?! — отново извика той.

Тялото на Симина се разтрепери, очите й помътняха. Ръката на Егор трепна. „Намерих го!“ — реши той и с всичка сила се отпусна върху лоста. Усещаше как желязото влиза в живата плът и как тя му се съпротивлява. И това бавно проникване го дърпаше към бездната, към мрака на безумието, към лудостта. Като през сън достигнаха до него виковете на Симина. Стори му се, че Назарие се опита да го спре, и тогава той, в пълно изстъпление, падна на колене, хвана с последни сили лоста, макар желязото да му беше вече разранило дланите чак до костите. Дълбоко, още по-дълбоко, в самото сърце, в центъра на магията й…

Изведнъж го обзе някакъв странен възторг, от който му секна дъхът. Изумен видя стените на своята стая, старинния креват и бутилката коняк на масичката. Ухаеше на виолетки. Дочу някаква стара песен:

… Боли ме от очите ти,

изгарям, щом те видя…

Къде изчезнаха Симина и Назарие? Къде потънаха ниските сиви сводове? Далечен, много далечен глас тъжно го зовеше:

— Егор!… Егор!…

Обърна се. Нямаше никой. Беше останал сам, завинаги сам. Повече никога нямаше да я види. Никога нямаше да вдъхне от виолетовия й парфюм, а и нейните устни, познаващи вкуса на кръвта, никога нямаше да пият от неговото дихание… Той рухна на пода. Отново настана мрак — гъст и хладен. Чувстваше се като жив погребан — там, където вече никой нямаше да го намери, където не можеше да се надява на спасение…

Но от някакво друго пространство към него се приближиха човешки стъпки. Предшестваше ги музика, мелодия на старинен валс и лъч светлина. Някой, ниско наведен над него, го питаше:

— Познаваш ли Раду Пражан? Ето го!

Уплашен, Егор повдигна глава. Той пак изобразява някого, ах, този Пражан! Каква нелепост! Сега той приличаше на господин Назарие. Той не смееше да се приближи до Егор, не пророни нито дума — само го гледаше в очите, търсеше погледа му, намекваше му за голямата опасност, която го грозеше. Държеше на ръце Симина, с побелели устни и разрошени коси. „Значи и тя е умряла!“, сякаш му казваше с поглед Раду Пражан.

Но може би това не беше истина, може би говореше така, за да не го познаят. Той, Пражан, също изпитваше страх, да, страх и може би затова гледаше с такива застинали, немигащи очи.

* * *

Егор се събуди сред много хора. Носеха факли, чукове, тояги. Пред него, от влажната земя стърчеше краят на железния лост. „Значи е истина!“, помисли си той и тъжно се усмихна. Всичко е било истина. Той сам, със собствените си ръце я уби; а сега откъде да очаква надежда, кому да се моли и кое чудо ще може да го доведе до топлото бедро на Кристина?!…

— Викат ви горе — дочу нечий глас. — Госпожица Санда умира.

Егор не отвърна. Не можеше да мисли. Усещаше само самота. Като единствен жребий, като съдба.

— Умря… — прошепна друг глас.

Той почувства как го хващат за ръцете и го вдигат. Отново до ухото му прозвуча:

— Госпожица Санда умря! Елате горе…

Чий беше този глас, проникнал сега в безмерната му самота, в тази нощ, в която не можеше да проникне никой?! Поведоха го. Около него, като във вълшебен сън, се меняха стаи и коридори. Отначало минаха през голяма бална зала, осветена от канделабри с кристални и позлатени украшения. Елегантни двойки — кавалери във фракове, дами с копринени ветрила — всички за миг спираха да танцуват, за да го погледнат удивени. После мина през зала, в която на маси със зелено сукно непознати хора мълчаливо играеха на карти. Те, също удивени, го гледаха как се влачи, теглен от невидимите си спътници… Ето че започнаха стъпала, водещи към столова със старинна мебел. Остана само един коридор. Но коридорът се замъгли изведнъж и сред дима се издигна огромен огнен стълб. Егор затвори очи. „Значи е истина“, напомни си отново той.

— И господарското крило се подпали! — чу нечий глас.

Опита се да се обърне, да види човека, говорил тъй близо до него. Но очите му срещнаха само пламъците на огъня, без начало и без край.

Затвори очи.

— Как пропадна този господарски род!

Беше същият непознат глас, дошъл сякаш от дебрите на съня.


1936

Загрузка...