Четвърта книгаВсеки да си набележи цел

57.

Вечният император обмисляше как би могъл да опише правдиво сегашното си настроение. Гняв… не. Бе минал далеч отвъд гнева. Ярост. И това не подхождаше — не проявяваше изобщо чувствата си. Или се надяваше да е така. Стандартната галактическа реч не му помагаше много. Порови в някои по-екзотични езици, които бе научил от не по-малко необичайни същества.

Да. Матанската дума „к’лоор“ пасваше. В свободен превод означаваше състояние, поравно причинено от безпокойство, недоволство, омраза и гняв, но същото това състояние позволяваше и пълна яснота на мислите, както и способност за мигновено достигане до заключение и действия, съобразени с него.

Описанията обаче не оправяха настроението на Императора.

Този бяс беше насочен предимно към самия него. Непрекъснато бъркаше в преценките си кога таанците ще са готови за битка, какво е положението в собствените му въоръжени сили и колко лукави ще се окажат някои от най-доверените му съюзници.

А към това се добавяше фактът, че крачеше насам-натам пред двореца на спорта и го наблюдаваше престарял пазач със сурово лице, въоръжен с огромен боздуган — едва го носеше. Прахосваше си времето.

И за протакането пак беше виновен самият той.

Вечният император си бе подготвил много резервни позиции. Например дори при пълно унищожение на командния център под Аръндел можеше да разчита на подобни центрове в над десет свята. Имаше и три секретни центъра, известни единствено на него.

Бе осигурил и други резервни центрове, персонал и заповеди за останалите елементи от своята администрация. Бе пропуснал само един.

Вероятно от надежда, а може би и от цинизъм не бе предвидил втора заседателна зала за парламента. Дали не се надяваше, че ако сградата бъде разрушена, в нея ще се намират и законодателите, чието присъствие му беше непоносимо противно? Но зданието от другата страна на планината бе останало цяло-целеничко, макар и малко радиоактивно. А когато таанската ракета се взриви, в него се навъртаха само шепа парламентаристи.

Докато не бъдеше обеззаразено, отделиха за парламента един от спортните центрове на Първичен свят.

Фактът не обясняваше необходимостта Императорът да чака пред входа. Но и нея дължеше отново на себе си.

Вечният император вярваше, че заедно с управлението поданиците му трябва да получават и малко блясък и изтънченост. Затова копира церемониала от някакъв древен режим на Земята.

На теория го допускаха в парламента само с благоволението на мнозинството. Това означаваше, че церемониалните стражи му препречваха пътя, той настояваше, че като Император е в правото си да влезе, а те му отказваха. После заявяваше, че е в правото си да влезе със силата на оръжието. И получаваше втори отказ. Едва след третата молба със смирени слова му позволяваха да влезе. И целият този дракх се извършваше с цветисти речи и още по-нелепи церемониални движения.

Преди Императорът се гордееше с това. Смяташе церемониите за безсмислено занимание на безделници и ги отбягваше, доколкото е възможно. Налагаше му се да посещава парламента само два пъти годишно, и то в грижливо организирани случаи. Истинската работа по управлението се вършеше в двореца, на заседания на комисии или с указ, съставен след внимателни пазарлъци.

Но сега извънредното положение го принуждаваше да говори пред парламента, а се сблъска с тази… тази дивотия, която бе измислил лично.

Хвърли поглед към капитан Лимбу и втория гурка, които го охраняваха, сякаш ги предизвикваше да покажат поне искрица веселие. Императорът беше наясно, че за непалците почти всичко на този свят е смешно, особено ако засяга посрамването на началник. Лицата им сякаш бяха издялани от махагон. Императорът изсумтя и пак се обърна към парадния вход. Тъкмо преди вратата да се отвори и старият пазач да отдаде чест с боздугана — едва не го изтърва, — той си помисли, че гурките са сърдити, защото по неволя се бяха разоръжили.

Отново сгреши. Те просто бяха големи майстори в прикриването на чувствата си. А и за тях нямаше значение, че не носят своите уилигъни, гранати и кукри. И двамата имаха миниулигъни под туниките — според имперското разузнаване тези оръжия можеха да бъдат открити само със старателно претърсване до голо.

Императорът остана извън наредените в полукръг кресла, докато министър-председателят го приветства тържествено, увери го в неизменната подкрепа на неговите поданици и го покани да ги обогати с мъдростта си.

„Неизменна подкрепа ли…“ — повтори наум Императорът, докато вървеше по пътеката между редовете. Присъстваха по-малко от половината законодатели. Цели галактики, които преди войната гръмогласно му даваха подкрепата си, сега бяха обявили неутралитет или открито се бяха присъединили към таанците.

Той носеше обикновена бяла униформа с петте звезди и клонката на всеки еполет, обозначаващи го като главнокомандващ на флотовете. Можеше да облече всяка от хилядата униформи на главнокомандващ в различните сили на Империята, но отново бе избрал простотата.

Само емблемата на дипломиран корабен инженер украсяваше гърдите му отляво. Веднъж спомена пред Махони, че от всички измислени награди с тази се гордее най-много, и обясни — само нея бе заслужил, вместо да му я дадат като подкуп.

Императорът заговори, вперил поглед право в публиката — не в законодателите, а в червената светлина на сим-камерата, поставена над тях. Това бяха истинските зрители и слушатели. Речта му щеше да бъде разпространена за минути из цялата Империя, преведена от сим-мрежата на половин милион различни езици. Започна без встъпителни слова:


— Преди един цикъл нашата Империя бе прободена с нож в гърба от онези, към които се отнасяхме като към равни. Таанците ни нападнаха без причина, без предупреждение и без милост. Тези същества се покланят с окървавени ръце пред своите богове — боговете на заразите, опустошението и хаоса.

Няма да ви заблуждавам, съграждани. Удариха ни, където сме уязвими. И не безуспешно. Съветвам ги да се порадват на пламъчето на тази свещ. Защото светлинката на успеха им наистина ще е мимолетна.

Войната е върховното зло. Но понякога се налага да воюваме. Дори на войните, водени с най-себични цели, се приписват благородни подбуди. И най-жестокият тиран ще се стреми да намери искрица почтеност в сърцето си, която да оправдава започнатото от него клане.

Но не и таанците. Някои от вас може би са видели пиратските предавания на тяхната пропаганда. Какво искат те?

Искат да разгромят нашата Империя.

Искат да унищожат мен.

Но какво предлагат? Какво обещават?

Ако се вярва на таанците, тяхната победа ще даде на всички същества равен дял от величието им. И какво величие обещават? То не е повече храна. Не е по-голяма сигурност. Не е увереност, че още неродените поколения няма да са изложени на опасностите, сред които живеем. Не. Те не споменават такива неща.

Само величие. Понякога го наричат предопределението на цивилизацията. Но на тяхната цивилизация.

Световете и народите, покорени от таанците и стенещи без надежда и без свидетели под бича им, биха могли да ни разкажат какво им е донесло това предопределение.

Отчаяние. Нищета. И накрая смърт — единственото благо, което таанците всъщност даряват, защото единствено смъртта е избавление от тяхната тирания.

Вече казах, че постигнаха победи. Споменах и че е най-добре да им се насладят по-бързо. Защото сега вълната се обръща.

Сега говоря на народите, потиснати от таанците. Не губете кураж. Не сте забравени. Те ще бъдат прогонени. И отново ще има мир.

А сега желая да се обърна към онези, които се оставиха да бъдат примамени от увещанията на таанците, сякаш са кучета, привлечени от сладникавата смрад на разложението. Замислете се за таанците и техните нрави. Преди тази война съюзите, сключени от тях, бяха потъпквани при първия удобен случай. Единственият съюз, който те признават, е между господаря и роба.

Проучете миналото им. И си спомнете старата поговорка: „Ако желаеш да хапнеш на една трапеза с дявола, носи си много дълга лъжица“.

Ще се обърна пряко и към враговете.

Хвалите се на висок глас със силата си. Разтръбявате завоеванията си. Дърдорите колко сте близо до победата.

Хвалете се колкото си искате. Но докато протягате ръце към последната цел, ще виждате как тя ви се изплъзва все по-надалеч.

Войниците от вашите армии и флотове ще срещат само смърт във всичките й неприятни образи. Ще се сблъскват не само с противник, въоръжен страховито на бойните позиции, но и с гибелния гняв на онези, които разяриха с наглостта си. Тежка ще е участта и на онези сред вас, които не се сражават. Напразно ще чакат техните младежи да се приберат у дома. А след време ще видят как собствените им небеса пламват.

Империята ще се завърне с огън и меч.

И накрая се обръщам към военните предводители на таанците, чиито уши може би са глухи от презрение към думите ми. Вие посяхте този вятър. И ще пожънете ураган.

Който ме познава, е убеден, че аз не давам обещания, ако не мога да ги изпълня. Затова днес обещавам едно-единствено нещо. След едно поколение думата „таанец“ ще бъде лишена от смисъл освен за историците, които бродят из тъмните коридори на миналото.

Вие започнахте тази война. Аз ще я завърша. И таанците с цялата си мощ ще бъдат повалени в праха на забравата!


Вечният император се обърна рязко и слезе от подиума.

Още докато пишеше речта си, знаеше колко е добра.

Беше я изпипал умело — всички в парламента му ръкопляскаха прави. „Само така, че иначе…“ И тогава забеляза, че и техниците от сим-мрежата — най-отегчените наблюдатели, крещят, забравили за записа.

На Вечния император му оставаше само да измисли как да спази обещанието си.

58.

Компютърът, който трябваше да се справя с повредите, откри една наполовина годна схема и Стен долови, че в уредите за управление замъждука оживление.

Тактическият кораб беше на по-малко от километър и половина над повърхността. А тя никак не личеше в стелещата се мъгла, през която фучаха. Ръцете на Стен зашариха светкавично по пулта. Спирачни двигатели на носа — пълна аварийна мощност. Основен двигател Юкава — пълна аварийна мощност.

Ревящи аларми и просветващи датчици му подсказваха, че на уредите за управление им остава живот колкото на мушица еднодневка. Имаше време да пусне генераторите на Маклийн с пълната им мощност, преди в пулта отново да се възцари мъртвило. И му остана да умува над един проблем — ако пропадането на „Гембъл“ бъдеше спряно преди катастрофата, корабът щеше да подскочи право нагоре, където вероятно щеше да се насади в прицелните устройства на чакащите го таански прехващачи. Ако пък не, можеше да избира между куп неприятни възможности. Стен удари по бутона за предпазните ремъци на креслото си и се хвана здраво.

„Гембъл“ беше в почти вертикално положение, когато се стовари.

Късметът на кораба се завърна за миг. При толкова шансове да се блъсне в планински зъбер, в ледник или в свлачище „Гембъл“ се хързулна с кърмата напред по отрупано със сняг поле. Снегът се уплътняваше и се топеше, отнемайки от скоростта му.

Друго табло се пробуди в червено и оповести най-голямата беда — „ДВИГАТЕЛНИТЕ СОПЛА СЕ ЗАДРЪСТВАТ“. Ръката на Стен вече посягаше към аварийното изключване на мощността, когато корабният компютър реши, че като ще се умира, по-добре да не е с Вагнеров размах, и изпревари капитана.

Всички системи се изключиха и „Гембъл“ спря с друсане.

Тишината щеше да е пълна, ако не беше приглушеното съскане от нажежения корабен корпус, който се охлаждаше в снега.

В чернилката Стен напипа едно шкафче и намери фенерче. Бисерната светлина му показа смачканата контролна зала.

— Всички сектори да докладват!

Още едно достойнство на толкова малкия кораб — крясъкът на Стен отекна в повечето помещения и бързо бе предаден дори в двигателния отсек на кърмата. Той разкопча ремъците и понечи да се изправи. Внезапен тътен го разлюля. Боботенето се засили, после „Гембъл“ се разтърси и се кривна на няколко градуса.

Някои от екипажа извикаха стреснато.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Стен.

— Хич не знам — отвърна Алекс, — ама не е на добро.

Стен чакаше да се случи още нещо.

Не дочака. Явно „Гембъл“ бе замрял във вечен покой.

Стен огледа положението.

Изобщо не беше добро. Един ранен от „Ричардс“ бе загинал при падането. Маккой от собствения му екипаж се бе опекъл заради късо съединение в контролно табло на двигателите. Имаше още двама мъртъвци и двама тежко ранени. Останалите бяха със сътресения, натъртвания и дребни счупвания.

Корабът беше развалина. Работеха само приемо-предавателите в скафандрите и в миниатюрните спасителни комплекти, но Стен нямаше намерение да ги използва. Преди всичко защото според него остатъците от имперските сили бяха доста заети в момента, а не му се искаше таански войници да се устремят към източника на сигнали.

Трябваше да се спасяват сами.

Той нареди на Килгър да извади аварийното снаряжение, а двамата с Тапиа, която донякъде се опомняше, се помъчиха да установят колко усилия ще са необходими, за да се измъкнат.

Май нямаше да е лесно. Главният шлюз беше безнадеждно разкривен. Стен успя да насили люка на помощния шлюз и изпсува, защото през пролуката нахлу ледена струя.

Поне не бяха заклещени. Можеха да навлекат скафандрите, да сложат ранените в надуваеми носилки и да се махнат от „Гембъл“. Така щяха да попаднат в студена вода (не беше страшно, щом са със скафандри), само че тя сигурно набързо щеше да се заледи отново.

— Е, значи ще излезем с плуване — подхвърли Стен.

— Така изглежда, сър.

— И е по-добре да се размърдаме. Не вярвам някой освен Килгър да си пробие път през буци лед.

Завариха Килгър в подходящо настроение за разбиване. Тъкмо бе привършил ровенето в аварийните припаси. Незнайно защо на екипажите изобщо не им се вярва, че някога ще се наложи да напускат кораба. Затова поддържат доста нехайно спасителните комплекти, а понякога бъркат в тях, за да си набавят някоя вещ. И хората в „Гембъл“ бяха същите.

— Ще се притесняваме за това, когато излезем на повърхността — успокои го Стен. — Хайде да ги изнасяме.

Щом всеки облече скафандъра си, а пострадалите бяха настанени в надуваемите носилки, отвориха докрай помощния шлюз. Водата нахлу в помещението. Стен и останалите стискаха до болка каквато здрава опора имаха подръка. Течението се завихряше около тях, после водата се издигна над главите им и проникна в горния отсек.

Килгър пръв напусна кораба. Държеше едната плазмена резачка от миниатюрната работилница на „Гембъл“. Нагласи я на пълна мощност, насочи я нагоре и включи двигателите на скафандъра си. Издигаше се бавно във все по-плътната каша на бързо замръзващото езеро около кораба. Въже със закопчалка свързваше скафандъра му с останалите.

Стен излезе последен. Задържа се в черната вода пред люка. С това приключваше първото му назначение като командир на кораб. „Поне паднахме в боя, нали, корабче?“

После въжето се опъна и той пое нагоре. Нещо не беше наред с пречистващата система в скафандъра му. Зрението му малко се замъгли. Не можеше да има друго обяснение. Нито едно разумно същество не би се лигавило заради неодушевен метал, то се знае. Определено имаше засечка в поддържащите живота системи.

Реактивните двигатели в скафандъра на Килгър, предназначени за работа в безтегловност, едва преодоляваха липсата на изтласкване от водата, за да го издигат към повърхността.

— Ей сегинка — внезапно изпращя гласът му в слушалките на Стен. — Ама че странна гадост. Като гледам, излязох на въздух. Но… Шефе, ще ми се малко да се посъветвам с тебе.

Стен се откачи от въжето и засили реактивната струя. Проби няколко сантиметра лед, подаде се на повърхността до Алекс и завъртя лъча на прожектора.

В гледката наистина имаше нещо странно. Плуваха в бързо замръзващо езерце — двигателите и корпусът на „Гембъл“ бяха разтопили снега. До тях смачканият нос на кораба се подаваше половин метър над заледената каша.

Дотук нищо необичайно… но само на два метра над тях се извиваше сводът на нисък леден таван.

— Що за нелепост — учуди се Стен.

Тапиа се показа до него.

— Може пък да не е толкова нелепо — възрази тя. — Сър, знаете ли нещо за снега?

Вещината на Стен не се простираше и в тази област. За пръв път бе видял заснежен пейзаж на картината, за която майка му заложи шест месеца от живота си, още когато беше на Вулкан. Две-три от задачите си в „Богомолка“ изпълняваше на студени светове, но там климатът беше само поредното препятствие, над което не си струваше да умува.

— Всъщност нищо — призна си той. — Ако питаш мен, снегът си е само бавноразвиващ се дъжд.

— Нали чухме грохот? Може да е паднала лавина.

— Значи сме затрупани истински?

— Така изглежда.

Тапиа налучка точно. „Гембъл“ се бе заровил дълбоко във вечните снегове. Носът му се подаваше на метри от повърхността. Но половин километър над долината трусът от двигателите на кораба бе отслабил надвиснал снежен корниз. Той се бе отчупил и хиляди кубически метри сняг и камъни бяха засипали долината.

Останките от „Гембъл“ бяха затрупани с четиридесетметров слой. Когато отвориха помощния шлюз, запълнилата кораба вода бе смъкнала равнището на околното езерце. Ледът, уплътнил се в основата на падналата лавина, образуваше купол над тях.

— Проблемчето ни сега — отбеляза Алекс — е как да го стапяме нагоре. Щото тия скафандри нямат мощност да ни изнесат направо към въздуха. А снегът не носи добре тежести.

Имаше решение — изящно като юмручна схватка.

Затътриха се тромаво, теглейки носилките, към края на езерото, погребано под снега. После запълзяха през чупещ се лед; накрая повърхността стана достатъчно плътна да ги издържи.

Оттук нататък просто трябваше да пробият тунел.

За щастие в скафандрите не ги заплашваше смърт от задушаване. Килгър отчасти топеше, отчасти пробиваше проход под наклон нагоре.

— Не сте чували, че на младини бях и миньорче — сподели той, докато прогаряше особено художествена извивка в снега.

— Сигурен ли си, че пълзим нагоре? — попита Стен.

— Все тая е, момко. Ако сме нагоре, ще стигнем до въздух и няма страшно. Ако сме надолу, отиваме в пъклото, дето ще сме на топло, пък и там ни е мястото.

Стен изчегърта снега от единия си надуваем ръкав, където замръзваше, и си замълча. После забеляза нещо. Светлина. Не само от прожекторите на скафандрите или от горелката в ръцете на Алекс, а разсеяна светлина навсякъде около тях.

След секунди се измъкнаха на повърхността на Кавит.

Стен отвори лицевата плочка на шлема. Въздухът му се стори особен. После осъзна, че не е вдишвал непречистен въздух от… май не помнеше.

„Ама че прекрасен начин да воюваш“.

И като се замисли за войната, предстоеше да намерят път за слизане от планините. Зададе си въпроса — ще стигне ли енергията в скафандрите им, докато се смъкнат в топлите равнини? Скафандър без енергия беше безполезен като разнебитения „Гембъл“ в ледовете под тях.

„Да се справяме с бедите една по една“, напомни си той. Нищо чудно неговите космонавти, които нямаха и нищожен опит в наземни сражения, да бъдат изненадани и изтребени от таански патрул.

Така поне щеше да им е топло накрая. Стен събра хората си и се зае да ги организира за дългия поход.

59.

На третия ден след началото на десантната операция лейди Атаго прехвърли командния си пункт от „Форез“ в подвижен център на самата планета. Щабът й се разположи в чудовищна бронирана бойна командна машина клас „Чило“ на имперското разузнаване. Гигантската ББКМ с гъвкаво свързани сегменти беше широка почти 50 метра и дълга 150. Движеше се на четиридесет триметрови ролигона — тройки от колела с малък натиск върху повърхността, и можеше да преодолява и водни басейни. Ако ролигонът се натъкнеше на препятствие, оказало се твърде високо за колелата му, тройката просто се завърташе и повдигаше на оста си и се претъркулваше отгоре му. А понеже машината се състоеше от сегменти, можеше да се гъне и извива и хоризонтално, и вертикално.

Тътнеше напред, съпровождана от цял танков батальон и бронирани ракетни установки „земя — въздух“ само на няколко километра зад фронтовата линия.

Малкото оцелели имперски кораби изобщо не биха успели да проникнат през защитния периметър на зенитните батареи… но Атаго предпочиташе да не рискува. Мястото, което бе избрала за следващо разполагане на командния пункт, имаше няколко предимства — намираше се съвсем близо до най-обнадеждаващия пробив на таанците, наоколо имаше равни терени за кацане на кораби, а и не се налагаше сложна маскировка.

Като прикритие щеше да послужи огромно здание. Доскоро то приютяваше университетска библиотека в един от градовете около Кавит. А новият таански режим не се нуждаеше нито от хранилища за имперска пропаганда, нито от образование.

Разположиха под покрива шест грависледа с включени генератори на Маклийн, после ББКМ влезе на заден вход в сградата. Три етажа се надробиха и нападаха около купола на чудовището, но конструкцията издържа. Командният пункт на Атаго стана невидим от въздуха. Тя беше убедена, че помощните екипи за електронно противодействие ще заблуждават успешно имперските детектори.

Освен това тактическата ескадрила, която толкова тормозеше таанците, бе унищожена. Лейди Атаго мъничко съжаляваше, че командирът на ескадрилата Стен не е пленен. Можеше да му уреди показателен процес с подобаващо наказание, предавано и на имперските комуникационни честоти. Току-виж, би обезсърчила някои по-агресивни офицери, които още се съпротивяваха на таанците.

Лейди Атаго обаче не изпитваше особено задоволство от успехите на нашествието.

Таанците все пак бяха натикали основните опълчващи им се имперски части в околностите на град Кавит и бавно затягаха примката. Районът се сви до някакви си двеста квадратни километра. Имаше пръснати по планетата имперски сили, които се бранеха, но до няколко дни щяха да бъдат унищожени.

Сега защитаваната от имперските части територия се свеждаше до самия Кавит (таански ударни групи понякога достигаха предградията му), флотската база и хълмовете до нея. Подводни отряди на таанците вече бяха отнели всякаква възможност за оттегляне по море.

Но тези постижения се плащаха с реки от кръв.

Три таански десантни корпуса в пълен състав, равностойни на около четири имперски гвардейски дивизии, кацнаха на планетата заедно със своите поддържащи части.

И вече дадоха своя десятък в боя. Не, поправи сама себе си лейди Атаго. Загиналите бяха много повече от един на десет. Пратеният като авангард корпус напираше упорито към град Кавит… и налетя катастрофално върху отбраната на гвардейците. Организираха четири атаки, които завършиха с тежък неуспех. В такива обстоятелства Империята би изтеглила от сражения своята част, за да я държи в резерв, Докато попълненията я направят отново годна за бой.

Таанците бяха по-практично настроени. Влезеха ли в битка, техните части не се оттегляха до победата. В противен случай оставаха на предна линия, докато не понесат най-малко седемдесет процента загуби. С малцината оцелели подсилваха други подразделения, а самата част се разформироваше и се създаваше наново от нулата.

Точно такава участ сполетя авангарда.

Вторият корпус получи заповед за атака през оцелелите. И той беше разпердушинен.

Таанците бяха водили твърде много битки срещу неподготвени или неумели противници.

А за бойците от Първа гвардейска дивизия не можеше да се каже нито едното, нито другото. Те заздравяваха всяка изгодна за тях позиция. Щом ги нападнеха, я удържаха до последната възможност. После се оттегляха на предварително подготвени точки. Таанците решаваха, че са постигнали целта си, и се заемаха да разширят успеха. И тогава щурмовите отряди на гвардейците стоварваха своята контраатака.

Дори в най-лошия случай причиняваха още десет процента загуби на противника. И най-често си връщаха позицията. Разбира се, гвардейците плащаха прескъпо за това. Но цената за таанците беше много по-висока.

Още по-неприятни бяха сраженията в градовете. Гвардейците отбраняваха всяка позиция, подкрепена с кръстосан обстрел.

Нахлуваш с бой в някоя къща… и гвардейците отстъпват. Къщата биваше завзета под кръстосания огън от други две позиции.

Нямаше нито миг, когато таански командир да е спокоен за положението.

Нощем ставаше най-зле.

Йън Махони бе научил войниците си да мислят разкрепостено. Те бранеха и се биеха за всяка позиция, която таанците искаха да завземат. Но никога не смятаха неподвижната позиция за жизненоважна. Нощем пращаха патрули колкото цяла рота отвъд фронтовата линия и те удряха по всяка удобна цел.

А нощните атаки, които таанците опитваха, само ги озадачаваха още повече. Разузнавачите докладваха, че защитните линии на имперските части са рехави. Тогава таанците хвърляха сили в нападение… и ги губеха.

Противно на традиционното военно мислене Първа гвардейска дивизия не поддържаше плътна отбрана. Не се мъчеха да запушват всяка дупка на фронта. Вражеските патрули можеха да проникват колкото си искат, без да намерят нищо. Но щом таанските войници нахлуеха, от всички страни им се нахвърляха грижливо пазени в скрити укрепени точки резерви.

Таанците обаче побеждаваха просто защото имаха надмощие.

Лейди Атаго изобщо не се съмняваше в това. Увереността й стигна дотам, че седнала в уединението на покоите си насред машината, тя обмисляше капитулацията на гвардейците.

Вече бе поискала да й изпратят екип на сим-мрежата от Хийт, за да чака на място. Нареди да подготвят и парадни униформи за нея и таанската почетна стража, която щеше да я придружава.

Адмирал ван Дорман (ако още беше жив) нямаше да е достоен да й се предаде. Но този Махони го заслужаваше.

Да, реши тя. Церемонията щеше да е много живописна — идеална пропаганда на таанската военщина. Капитулацията щеше да е на главния космодрум в базата на Кавит. И сим-екипите щяха да покажат руините и нанесените щети.

Там щяха да бъдат строени дрипавите останки от имперските сили. По даден знак генерал Махони щеше да излезе отпред да посрещне лейди Атаго.

Той дали имаше сабя? Все едно. Все едно трябваше да има някакво лично оръжие. Лейди Атаго щеше да го вземе от ръцете му и да обещае милостиво отношение към предалите се войници.

Разбира се, за тях нямаше да има милост — тя разбираше, че войници като тях няма да оценят подобен жест. Всеки окаяник, който не е имал късмета да загине в битка, може да очаква само смърт. Но поне щяха да умрат с чест — обезглавени със саби.

И това също щеше да бъде записано от сим-екипите. Може би след победата над Империята тези записи щяха да бъдат от полза на бъдещите таански войници.

Лейди Атаго бе съставила подробен план за бъдещето си.

След покоряването на Кавит щеше да нападне самото сърце на Империята.

И нейният наставник лорд Феерле щеше да е доволен.

Или пък не, помисли тя със сдържана усмивка. Напоследък не изпитваше особено уважение към него. Може би той нямаше да е човекът, който да поведе таанците към окончателната победа.

Може би щеше да има по-достойна личност от него — онази, която вече е била в разгара на сраженията.

Лейди Атаго си позволи да се засмее. В този момент бъдещето й се струваше много светло и много кърваво…

60.

Моряците и космонавтите имат поне една обща черта — въобразяват си, че някъде из човешките им права е записано „Никакво ходене“. Щом чу за похода, групичката на Стен се заоплаква толкова горчиво, че стигаше за цяла рота кашици.

Мърморенето продължи само около седем километра. После никой вече нямаше сили за друго, освен да вдигне крак от снега, да го премести напред, да стъпи, да вдигне другия… и на всеки половин час да се сменя като носач на ранените.

Космическите скафандри се оказаха още по-безполезни, отколкото Стен бе преценил в началото. Те изобщо не бяха предназначени за повърхността на планета и псевдомускулатурата им компенсираше само половината тежест. И превръщаше ходенето в Херкулесов подвиг.

На Стен му се искаше да имат силови екзоскелети. Или поне кожуси. „Като си се размечтал, защо не си пожелаеш нов тактически кораб?“

Ако скафандрите не бяха толкова тежки или можеха да уравновесят теглото им с генератори на Маклийн, щяха да прелитат над преспите. Или да си направят снегоходки от клонки. Но можеха само да се влачат упорито надолу.

На свечеряване Стен започна да оглежда къде да разположат бивака си. От едната страна на долината, по която вървяха, имаше грамадно дърво, снегът се бе натрупал чак до долните му клони. Той си припомни основно правило от курса по оцеляване в „Богомолка“ и заповяда на хората си да се заровят към ствола на дървото. Снегът не бе покрил всичко, около дънера имаше малка кръгла кухина. С търкаляне уплътниха стените и разшириха пещерата.

Килгър прегледа ранените. Стен много се радваше, че в „Богомолка“ минаха през разнообразно обучение, защото в ескадрилата не беше предвиден медик. Алекс имаше превъзходна подготовка — след школата на „Богомолка“ за неотложна помощ спокойно можеше да стане цивилен хирург. Не че му беше по силите да направи много — заради твърде ограничения медицински комплект. Просто смени превръзките и упои ранените. Един от тях щеше да умре през следващите часове.

Настаниха се за нощувка. Другите не повярваха на Стен и Тапиа, че нямат никаква нужда от нагревателите в скафандрите си, чак докато не видяха как излъчената от телата им топлина стопява снега наоколо и водата набързо се заледява. Температурата в пещерата стана почти уютна. Стен разшири пространството около ствола, за да се проветрява по-добре.

Нощта допълзя до следващия ден. Смъртно раненият умря преди утрото. Намериха процеп в скалите, погребаха трупа както си беше на носилката и с три изстрела от уилигъни затрупаха отвора. После потеглиха.

Денят беше изпълнен с постоянни неприятности. Затвореха ли лицевите плочки на шлемовете, се сгорещяваха… и запасите от въздух в скафандрите се изчерпваха бързо. Ако ги отвореха, за да дишат атмосферен въздух, нагревателите се засилваха, изтощаваха енергийния модул, а и ставаше по-вероятно на някой да му измръзне лицето.

По пладне небето се проясни и слънцето засия. Така стана още по-зле — Контрерас временно ослепя от блясъка на снега. Наложи се да затвори шлема и да го включи на пълна поляризация на светлината. Снегът се топеше.

Нарастваше шансът и да ги открие някой вражески кораб, макар че Стен не виждаше причини таанците да си губят времето в патрулиране над тази бяла пустош.

Втората нощ беше повторение на първата, но нямаха толкова удобно убежище. Алекс изтощи докрай резачката, за да прогори траншея в снега и поне да се скрият от вятъра.

Тази нощ мина като в мътилка. Винаги имаше по един човек на пост. Щом се зазори, изгълтаха последните течни дажби от скафандрите си и продължиха.

Стен започваше да се отвращава от себе си. Вече усещаше, че не му стигат силите. Изтощение само след два дни поход? По времето, когато беше в „Богомолка“, за такова нещо щяха да го изритат обратно в бойната му част. Вече разбираше защо във флота има изобилие от дебелогъзи типове.

Вкисваше се още повече, докато гледаше Килгър. Гравитацията на родния му свят Единбург беше тройно по-силна, а притеглянето на Кавит отговаряше на нормата в Империята. И макар че Алекс приличаше на бирена бъчонка с приблизително човешки очертания, някак успяваше да поддържа форма. Газеше напред, сякаш изобщо нямаше сняг, и не носеше скафандър, не беше хванал предния край на носилка и не мъкнеше медицински комплект и две оръжия.

Отгоре на всичко пускаше майтапи… да де, опитваше се. Наложи се Стен да го заплаши с продължителен арест, за да не разкаже повече от три пъти стъписващо скудоумния виц за петнистите змии (самият Стен го бе научил още докато се обучаваше в „Богомолка“). Килгър беше пълен и с други историйки, които не звучаха по-добре.

— Разправял ли съм ти за оня път, дето си обикалях имението? — весело каза той на мичман Тапиа.

— Какво е имение? — изръмжа тя и едва не потъна с лицето напред в една пряспа.

— А, значи малкият Стен… да ме прощаваш, капитан Стен, не ти е споменавал, че аз съм господарят Килгър от Килгър?

— И представа си нямам за какво дърдориш.

— Опитвам се да ти разправя за прасето.

— За прасето ли?

— Да де. Цяла планина свинско, сериозно ти говоря. Както и да е, зърнах го за пръв път, като си наглеждах имението. Виждам аз, значи, онуй ми ти прасище. И се пуля — има дървен крак. Ами да — три крака и парче дърво.

— Трикрако прасе — недоверчиво промърмори Фос, който се дотътри по-близо до Тапиа, за да чуе историята.

— Точно тъй. Чудо невиждано. Гледам аз, един дребен стопанин си стои до оградата. Почвам да го питам: „Гусине, онуй прасе…“ И той отваря уста: „Да бе, да. Вярно, чудо си е. Преди три лета малкото ми момче падна в езерцето. Никой нямало наблизо, наследникът ми щял да се удави. А прасето — хоп във водата и го изважда“. Слушам го аз и казвам: „Тъй, тъй, чудо. Ама…“ Оня пак ме прекъсва: „Преди две лета пък бабчето ми седи в грависледа и управлението се скапва. Та значи, грависледът се понася право към ей оня виадукт“.

— Виадукт ли? — озадачи се Тапиа.

— Права си да питаш, девойче. След мъничко ще ти отговоря. Та да продължа. Пак се съгласявам с оня мой дребен наемател: „Да бе, таквоз прасе си е чудо. Но що му е…“ Оня все ме засича: „Миналата зима си беше страшна. Сигур я помните, господарю Килгър“. Викам му аз: „Помня, как да не помня“. И той разправя: „Подпали се, значи, къщурката ми. А ние всичките спяхме като претрепани. Ама туй ми ти прасе като налетя вкъщи и ни вдигна от леглата. Спаси ни животеца“. Тогаз ми писна. „Стига дърдорил бе, човек! — ревнах му. — Чатнах вече — чудо си е прасето, и толкоз. Искам да те питам обаче — що му е дървен кракът?!“ Арендаторът ме зяпа и вика: „Че как тъй що бе, началник, яде ли се наведнъж таквоз прасе?“

Тапиа и Фос се отдадоха на осъдителни мисли за предумишлено убийство и продължиха да газят в дълбокия сняг. Алекс беше в стихията си.

Но може би най-неприятната му черта беше вкоренената бодрост — неуморното подвикване „Шефе, само още пет километра“ ставаше досадно. Особено заради газенето в сняг, който постепенно се превръщаше в киша.

Киша ли? Стен се вгледа напред — вече не им се изпречваха върхове. Долината се разширяваше към подножията. По средата се виждаха петна гол камък.

Бяха успели.

Сега му оставаше само да се тревожи как да промъкне в град Кавит палубните си плъхове без никакви пехотни умения, и то през фронтовата линия на таанците.

Какво пък толкова…

61.

Щом теренът стана равен, а температурата се вдигна над петнадесет градуса, всички смъкнаха скафандрите. Килгър се задави учтиво.

— Цялата тая вселена е вмирисана на крака — установи той. — Таанците ще ни надушат по смрадта.

Изобщо не преувеличаваше — всички заедно воняха като клоака. Но само докато се натъкнат на първата поилка. Килгър прогони трите мършави добичета от нея и се хвърли във водата — смъкваше от себе си гащеризона, още докато цамбуркаше. Другите не изостанаха от него.

Стен им даде един час да поизтъркат мръсотията, преди да продължат похода. Сега се нуждаеха от храна и сигурно място, за да обмислят как да се върнат при своите.

Ориентираха се лесно — трябваше да вървят към стълбовете пушек на хоризонта, които бележеха бойното поле около Кавит. Земята наоколо беше суха, с оскъдна паша, тук-там осеяна със западнали стопанства, повечето безлюдни. Стен заобикаляше малкото, където имаше признаци на живот — едва ли запасите в тях стигаха и за обитателите им, камо ли за неговата групичка.

По едно време видяха и благоденствие — зелени поля, а в далечината сгради на ферма. Но на два километра от портата се натъкнаха и на трагедия. Полята около стопанството бяха безлюдни.

Стен пръсна хората си в редица и продължиха предпазливо. Оставаха петстотин метра, но той накара всички да заемат позиция в един от многото напоителни канали, сега пресъхнали.

Двамата с Алекс се прокраднаха напред.

Насред фермата имаше малък артезиански кладенец. Около него бяха пръснати петнайсетина трупа. Стен и Алекс се притаиха зад една барака и зачакаха.

В главната сграда тресна врата. Стен свали предпазителя на оръжието си. Вратата тресна повторно. После трети път. Блъскаше я вятърът.

Притичаха към най-близкото тяло. Килгър вдиша силно.

— Три дни, а може и четири да са минали. Чудя се дали изобщо е имало съд преди туй.

Тези хора не бяха загинали в сражение — ръцете на всеки мъж и жена бяха вързани с тел отзад.

Стен обърна с крак един труп. Около подутата шия блесна злато. Той помръдна медальона с цевта на уилигъна.

— Таанци. Заселници, като им гледам дрехите.

— Кой ли ги е избил тъй?

Стен сви рамене.

— Имперски отмъстители. Или таански войници. Има ли значение?

— Знаеш ми болнавото любопитство, капитане. Я да преровим къщата.



Доведоха и останалите в двора. Двама космонавти повърнаха, щом зърнаха труповете. „Свиквайте — мислено ги подкани Стен. — Отсега нататък няма да воюваме от разстояние“.

Той, Тапиа и Килгър претърсиха голямата сграда. Наглед постройката бе вдигната, обърната наопаки, изтръскана и върната върху основите си. Чупливите предмети бяха натрошени. Всичко възможно беше разхвърляно и изцапано.

— Имам си аз теорийка. Не ще да са го сторили имперски хора — преди четири дни те са тичали презглава към Кавит. Само таански войници ще да са били толкоз прилежни. — Докато говореше, Килгър пълнеше торба от плас с неразкъсани дажбени пакети. — А мойта теорийка гласи, че хорицата са се мъчили да угодят и на тия, и на ония преди войната. И хич не са станали симпатични на другите таанци. Та като са кацнали войскарите, техните побратими селяни са си уредили сметките и…

Килгър млъкна и вдигна едно шишенце, търкулнало се до един шкаф. Подхвърли го на Стен, който прочете етикета: „Фабрика Махони — ябълкова ракия и торове. От 130 години предлагаме прекрасни плодове и пиячка“.

— Ще вървим, значи, по стъпките на майстора — с престорена тържественост изрече Алекс.

Тапия не проумяваше защо сред толкова смърт двамата офицери неочаквано прихнаха.



Оттогава се придвижваха само нощем.

И то съвсем бавно — не само защото внимаваха, а и заради неопитността на космонавтите. По езика на Стен оставаха постоянни белези от зъби, докато се мъчеше да не избухне от гняв.

Тези хора не бяха от „Богомолка“. Не бяха и от гвардията. Гадост, дори не бяха новобранци от пехотата. „Затваряй си устата, капитане, стига си очаквал от тях да бъдат свръхвойници. Но така войната може и да свърши, докато се домъкнем в Кавит. Е, и? Капитане, ти много ли припираш отново да си под обсада и да те убият? Млъквай и върви“.

През четвъртата нощ Контрерас се натъкна на стопанството на Фреда — в най-буквалния смисъл, защото се просна върху изтеглени намотки режеща тел. За щастие дрехите я опазиха от сериозни рани. Другите я измъкнаха, оттеглиха се под прикритието на близките шубраци и се заеха да умуват.

Отново Стен и Алекс тръгнаха напред и преодоляха телта и сензорите, без да бъдат забелязани. Щом видяха казармите, залегнаха и обсъдиха положението с езика на знаците, който бе създаден в „Богомолка“ за подобни обстоятелства. В него нямаше нищо сложно. Например разперени ръце означаваха „Какво е това?“.

Наподобено Т — таанци. Пръсти опипват яка — военни ли са? Завъртяна глава. Беше очевидно — таански войници биха се погрижили несравнимо по-добре за охраната, а и вероятно нямаше да оставят включени лампи.

Стен посочи облените в светлина казарми и с жестове изобрази цял въпрос: „Тогава какво правят там всички онези скапаняци с оръжията и грависледовете?“ В същия миг осъзна, че отговорът му е известен — това беше средище на таански революционери.

Почти сигурно долу се навъртаха и неколцина професионални войници. Досещаше се, че използват заговорниците за охрана зад бойните линии, полицейски операции и така нататък. Само че „и така нататък“ май включваше разправата с всички заселници — и имперски, и таански, които не са изцяло предани на делото.

Стен вече не се съмняваше кой е изтребил онова семейство в стопанството… и намисли как да се върнат в град Кавит.

На Килгър му хрумна същият план. Докато Стен погледне към него, Алекс вече събираше двете си длани, долепяше ги до бузата си и опираше глава на тях.

Точно така. Сега трябваше да си намерят някой часови.

Откриха един на стотина метра по-нататък покрай режещата тел. Вървеше по участъка си и внимаваше да е с гръб към ярките лампи, докато оглежда тъмата отвъд. Двамата леко промениха намеренията си.

Килгър пропълзя на четири метра от часовия.

Стен също се притискаше към земята като змия, мина от задната страна на мъжа и пак се промъкна към него. Сви пръсти и ножът се плъзна в дланта му.

Дишай… дишай… очите надолу… Краката му се свиха под тялото и той се изправи. Три крачки, едната ръка обхвана брадичката на часовия, вдигна главата му назад и настрана. Ножът, хванат като шило за лед, се заби право в артерията. След две секунди мъжът загуби съзнание, след три и половина беше мъртъв.

Така се сдобиха с декор за капана „заспалия часови“. Разчитаха на правилото, че във всички армии задрямването на пост се смята за толкова тежък грях, колкото и извършването на противоестествени деяния спрямо командира.

Завлякоха трупа до един стълб, нахлупиха кепето на очите му и го оставиха да се отпусне. Заеха позиции в мрака на десет метра от двете му страни.

Рано или късно началникът на караула щеше да провери постовете.

И той го стори.

Бойна кола избръмча откъм казармите и пое по периметъра. Стен и Алекс лежаха долепени до земята, защото очакваха и двамата във возилото да носят очила за нощно виждане.

Така си беше, само че те търсеха своя часови, а не двама души в гъстата трева.

Началникът на караула видя своя „спящ“ подчинен. Явно реши, че трябва да му даде урок, защото колата спря на десетина метра.

Стен запълзя към нея.

Таанският офицер — един от „съветниците“ на Фреда — пристъпи тихо към прегрешилия. Щеше да му кресне в ухото. Ако часовият оцелееше от шока, щеше да понесе тежко наказание. Началникът на караула го предвкусваше. Според него тези селяндури започваха да се разпасват, и то само защото истинските бойни части побеждаваха.

Наведе се… и дланта на Алекс се стовари върху челото му в тейшо-дзуки. Нанесен от нормален човек, ударът зашеметяваше. Но с цялата сила на мускули, свикнали с тройно притегляне, ръката направо раздроби черепа на офицера.

Килгър взе оръжията на двамата и хукна към колата.

Стен избърса острието на ножа в туниката на вече покойния водач и се настани пред пулта за управление. Сложи си очилата на водача, издигна колата на три метра във въздуха и я подкара с максимална скорост натам, където го чакаха неговите хора.

Отново имаха маневреност.

62.

Таанската бойна кола даде на Стен и неговите корабни смотльовци не само подвижност, но и прикритие. Той си представяше логиката на таанците: всички цивилни возила или са спрени от движение, или са конфискувани, а имперските грависледове са в обградения Кавит. Следователно който пътува пред очите на всички, е таанец.

Все пак се погрижи за лека маскировка — щом натовари хората си, намери най-прашния път наблизо и мина три пъти на сантиметри над повърхността му. След това се понесе към града — поредният изтормозен водач на бойна кола се мъчи да откара поверените му прашни войскари до фронтовата линия.

Единственият възможен проблем бяха полицейските контролни пунктове точно зад фронта… но те биха проверявали пропуските и документите на онези, които се отдалечават от битката, а не на стремящите се към грохота на оръжията.

После им провървя още повече. Един патрулиращ на пътя таанец им махна да отбият, за да профучи с предимство конвой от тежки товарачи. Возилата изобщо не спазваха дистанцията, промеждутъците между грависледовете се проточваха на стотици метри. Стен лесно се вмъкна в опашката на конвоя и още по-лесно кривна в една пресечка, щом стигнаха до предградията.

Имперският периметър се бе смалил. С огромното си числено превъзходство таанците стягаха обръча. Стен успя да се изплъзне на три улични патрула и накрая прецени, че достатъчно си е насилвал късмета.

На два километра от бойните линии натика грависледа в третия етаж на едно порутено здание и се зае да мисли тактически. Отсега опасността щеше да нараства непрекъснато — таанските части щяха да се озъртат за патрули, проникнали в техните позиции, а ничията земя между враговете криеше още по-големи рискове.

Никак не беше изключено да ги гръмнат собствените им хора — Стен нямаше как да се досети що за пароли и сигнали използват.

Изходът от техните затруднения беше въплътен в човек от охраната, който носеше бяла униформа.

„Бели униформи ли? — замисли се Стен. — В зона на бойни действия?“

— Тука ще да си имаме тузари и кухи церемонии — отбеляза Килгър и дръпна бинокъла от очите си. — Що не се възползваме?

— Килгър, ти просто си търсиш повод да очистиш още някой голям началник.

— Вярно. Ама нали ще е разкошно?

Беше прав.

За пореден път Стен и Алекс отидоха да разузнаят — от покрив на покрив се добраха до място, откъдето ясно виждаха часовия. Втори часови стоеше от другата страна на бившата градска улица, сега представляваща по-малко затрупана ивица от развалините.

Зад военните полицаи личаха две позиции на сдвоени скорострелни оръдия. По-назад имаше танкове и ракетни установки, разположени около куп верижни машини. Явен команден пункт — от гъсеничните возила стърчаха повече антени, отколкото от гнездо на малки скариди. Тук се намираше командният пункт на бронираната бригада, която подкрепяше десантните корпуси на таанците. Точно между Стен и имперските позиции.

— Да се пъхнем ли под носа на тия пазачи?

Можеха… и го направиха.

По-неопитни и не толкова цинично настроени войници сигурно щяха да заобиколят командния пункт. Но Стен и Алекс съзряха своя шанс.

Според знанията, натрупани лично от тях или преподадени им в „Богомолка“, около щабовете има засилена охрана. Съставът й може и да е подбран в началото по способности и умения, но неизбежно се превръща в сбирщина, стремяща се към спретнатост и блясък. Най-вероятно я командват млади офицери, изгарящи от амбиции или разчитащи на дебели връзки. Техните части бавно и почти незабележимо се превръщат от бойни в парадни.

Войниците в тях получават повишения и похвали за сиянието на ботушите си и лъскавината на копчетата си. След много часове в усилията да се издокара такъв човек никак не е склонен да гази в калта просто защото е чул странен звук.

Не биваше да се пренебрегва и самонадеяността — кой би посмял да нападне могъщите?

Стен и Алекс имаха намерение да злоупотребят с тази самонадеяност.

Туристите се блещят, когато военните сменят караула. Това се прави пред дворци, с парадни униформи, с голяма помпозност и в уречено време, и то с много дрънчене на оръжие — колкото се може по-хромирано и старовремско. Тази работа не бива да се върши по същия начин, ако има риск наоколо да се навъртат лоши типове… но традицията си е традиция, дори да е само от седмица.

Стен и космонавтите му се възползваха до дупка от шанса.

Смяната на караула около таанския генерал се извършваше от няколко взвода, маршируващи в стегната колона до всеки пост, където с викове и трясък началникът на караула провеждаше строеви преглед на стария часови и го освобождаваше. Той удряше в земята приклада на оръжието си и напето отиваше в края на колоната. После поставяха новия часови и взводовете с тропот се понасяха към следващия пост.

Естествено смяната ставаше в определен час с безукорна точност.

Стен знаеше, че човешката душа е в най-плачевно състояние около четири сутринта. И тогава направи своя ход.

Дрънчене… тракане… изкрещени заповеди… и тринадесетте души на Стен се прокраднаха безшумно край току-що застаналия на пост, прозяващ се часови, право към сърцето на командния пункт на Атаго.

Маршируваха открито под строй (Стен пламенно се надяваше, че неговите смотльовци вървят горе-долу в крачка) и минаха, без никой да ги спре.

Първи етап — изпълнен. Втори етап — да си намерят скривалище.

Килгър подбра брониран транспортен гравислед, спрян на земята на около 150 метра от верижните машини на началниците. Плъзна се през незалостения входен люк с кукри в ръка. Стен чакаше отвън, за да помогне при нужда.

Чу само едно предсмъртно хъркане, преди Килгър пак да подаде глава. Ножът му не беше окървавен. „Не е зле — каза си Стен. — Момъкът още е пъргав“.

Махна на останалите единадесет да влизат. Свряха се да чакат зората.

Стен, Фос, Килгър и Тапиа се изреждаха да дежурят пред екраните на грависледа. Планът вече се превръщаше в дебнене на сгоден случай. Рано или късно, предполагаше Стен, може би на свечеряване, щяха да преместят войски напред. И пак щеше да настъпи хаос. Никой не би се усъмнил в група войници, които отиват от командния пост към предната линия. Поне така се надяваше.

Щяха да се придвижват в таански униформи. Отначало Стен реши, че всеки мъж и жена ще бъдат предрешени така — в един товарен отсек беше пълно със запечатани пакети, надписани „Униформа, нисши чинове, мод. 113“. Само че бе добавено и „Пълна парадна, умерен климат (бяла)“.

Стен реши, че ако облече корабните си маймунки в тези униформи, вероятно биха се измъкнали без проблеми от командния пункт… но нищо не пречеше да си навлекат неприятности при срещата с първия таански фронтовак.

Щеше да има обаче и друг шанс.

В ранния следобед Стен помисли, че го е открил. Откъм предната линия изсъскаха бойни коли и от тях слязоха таански офицери.

„Щабно съвещание — досети се той. — Щом започнат да се разотиват, ще можем да се вдигнем от земята и да потеглим“.

После се разнесе тътен и голям войскови гравислед изфуча към командния пункт. На хиляда метра над него скимтяха два тежки кръстосвача на таанците.

— Адска гнус — обади се Алекс, който се взираше в екрана през рамото му. — Идват големи клечки.

Грависледът докосна земята и спусна рампа. По нея на бегом слязоха таански войници в бойни униформи.

— Хе, де да знае човек, че таанците отглеждат голиатовци!

Войниците бяха много високи. И много широки в раменете.

Великаните се строиха в две редици по дължината на рампата.

И Стен вече знаеше какво ще се случи.

Извърна се от екрана и се взря в Алекс. Мъжът от тежкия свят бе пребледнял.

— Момко, нямаме избор, а? — прошепна той.

„Нямаме“ — безмълвно потвърди Стен.

Взе уилигъна, подпрян до пулта под екрана, провери прицела и заряда. После се премести при входния люк и го открехна предпазливо.

Стен се стремеше да оцелее.

Но освен това беше офицер на Империята.

Описание на ситуацията: Спретнати телохранители пред очите му. Чакат. Събраните старши офицери — също.

Извод: Ще се появи високопоставен тип.

Въпрос: Кой е той?

Отговор: Лейди Атаго. Или Деска.

Въпрос: Смъртта на Деска желателна ли е… макар че ще се пожертваш?

Отговор: Вероятно.

Въпрос: А желателна ли е смъртта на лейди Атаго?

Отговор: Безусловно.

Независимо от цената ли, капитан трети ранг Стен?

Независимо от цената.

Той припряно омота ремъка около ръката си, подпря се на люка и се прицели, като внимаваше цевта на уилигъна да не стърчи.

Ако слезеше по рампата, Атаго щеше да умре.

Скоро след нея щяха да умрат Стен и неговите космонавти, които толкова се стараеше да опази живи.

Килгър шаваше зад него, раздрусваше хората да се събудят и им шепнеше.

На сто и петдесет метра от тях телохранителите и таанските офицери се изпънаха като статуи.

И лейди Атаго тръгна надолу по рампата.

„Прицели се старателно, Стен. Ако е тъпо да умреш, дваж по-тъпо е да умреш, след като не улучиш“.

Кръстчето на мерника се плъзна по червеното наметало на Атаго и спря в средата на зелената й туника. Куршумът с Антиматерия Две щеше да пробие в зеленото дупка колкото юмрук.

Стен вдиша, после издиша половината въздух. Пръстът му обра свободния ход на спусъка.

И тогава телохранителите на Атаго се раздвижиха с ловкостта и умението на кордебалет, събирайки се около своята повереничка. Стен вече виждаше само бялото на униформите им вместо зеленото.

Изпсува и вдигна поглед над мерника.

Атаго си остана в техния кръг. В същия строй белите великани влязоха в една от командните машини, таанските офицери ги последваха.

Стен наведе уилигъна. Дишаше тежко като след петкилометров крос или след секс. А онази част от съзнанието му, която завинаги щеше да си остане улична кримка, му четеше конско: „Ей, ти. Разочарован си, защото още живееш ли? Какво те прихваща бе? — После този зает с оцеляването дял от мозъка прихна. — Извинявай, готин. Не се сетих, че забави изстрела, за да си сигурен, че няма да те очистят още тук. Не исках да се заяждам“.

От тази мисъл се вкисна още повече.

Може би наистина това беше причината.

До края на деня Стен остана безмълвен и замислен.

Килгър пое шетането. Смъкна униформите от труповете на таанския екипаж, който бе изтребил, и заповяда на петима от групата да ги облекат.



По здрач съвещанието свърши. Лейди Атаго се върна в своя гравислед сред плътния щит от телохранители. Нямаше нито минута, през която Стен отново да си опита късмета.

„Тъй дя, к’во да праиш?“ — би казал някой джан. Сега трябваше да се безпокои за бъдещето… и за оцеляването.

В суетнята на отпътуващите офицери и търчащите войници беше съвсем лесно да излязат от района и спокойно да потеглят към предната линия.

Килгър намери кратер от експлозия, където изчакаха да притъмнее съвсем, припълзя до него и му прошепна:

— Момко, не се коркай. Пак ще ни падне.

Стен само изсумтя.

— Шефе, да ти река и една дреболия. Не знам как да го кажа… ама си имах разправии с червата.

— Е, и?

— Помниш ли ония купчини бели униформи?

— Казвай де.

— Вече хич не са толкоз бели.

Стен се върна в действителността и успя да се усмихне.

Опряха до последното си опасение — да не бъдат пречукани от своите.

Стен си мислеше, че ако сега командва секция от „Богомолка“, имперските войници ще открият проникването им сред тях едва когато се нареди с хората си за закуска.

Но тези с него бяха от корабите.

Намери убежище за хората си в някакви развалини и тръгна напред сам. Алекс поизви рошава вежда, но Стен завъртя глава.

Провираше се като невестулка в тъмата. Пръстите му откриха жица, свързана със сигнална ракета, и тялото му се прехвърли над нея. Скачаща мина — заобиколи я.

Ето — преден пост от двама, и двамата нащрек, дулата сякаш опипват мрака.

Мина покрай тях.

Видя и бункера — групата за реагиране при опасност. Не. Прекалено бързо стрелят. Стен продължи нататък.

Гвардейски патрул пропълзя към него на връщане от предната линия. Стен ги последва на разумно разстояние. Сто метра навътре за миг просветна, когато патрулът влезе в командния си пункт, за да докладва.

Стен броеше: десет секунди да ги поздравят, десет секунди да оставят оръжията си, още десет да си сипят кафе.

Слезе по стъпала на бункера и се плъзна с хълбока напред през затъмняващата завеса (от окъсано одеяло), преди някой от имперските гвардейци да реагира. И тогава с подчертана небрежност им се представи:

— Аз съм капитан трети ранг Стен. От Имперския флот. Имам малко хора пред телените заграждения, които трябва да доведа.

Вече си бяха у дома.

63.

Махони и адмирал ван Дорман се взираха начумерено в холографска ситуационна карта, която запълваше повечето пространство във верижната машина на генерала, когато Стен се яви да докладва.

— Къде се забави толкова? — изсумтя Махони.

Е, добре де. Стен всъщност не очакваше да го посрещнат като блудния син. Когато генералът оглавяваше корпус „Меркурий“, най-висшата похвала от устата му гласеше: „Изпълнихте задълженията си удовлетворително“.

После видя как Махони прикри широката си усмивка и му олекна.

Огледа картата и отново му натежа на душата — Империята бе попаднала между чука и наковалнята.

Махони докосна един регулатор, общата схема на полесражението изчезна и я замени една част от нея.

— Остатъците от твоите екипи отбраняват част от фронта… — показалецът на генерала мушна в миниатюрен булевард, състоящ се наполовина от руини — ей тук. — Стен си каза, че районът му изглежда смътно познат. — Тъй като имаме малък… ъъ, излишък от корабни плъхове без кораби за обслужване, твоите хора станаха пехотинци. Назначих им за командир старшия подофицер… май че беше Сътън. Разполага с твоите екипи, събрах им оттук-оттам и около седемдесет и пет чиновници, отговорници за връзките с обществеността и подобни.

Стен запази лицето си безизразно. „Страхотно. Не само бойните ми екипажи измират, а сега и всичките ми техничари са мъртви“.

— Колкото и да е странно — продължи Махони, — те великолепно удържат позициите си. Незнайно защо таанците ги халосаха яко само два-три пъти.

— Флотът умее да се сражава — вметна ван Дорман.

Махони не би си позволил да му отговори подобаващо, особено пред по-нисш офицер.

— Но щом и ти си избрал да се върнеш между живите — каза той на Стен, — ще изтегля твоята част от предната линия. Искам да заемете ето тази позиция.

Над масата се появи друга част от град Кавит — ниско голо хълмче на броени километри от флотската база, заобиколено от разрушени жилищни комплекси.

— Смятахме, че това е обикновен парк. Но един от моите спецове по разузнаване откри, че е старо укрепление. Преди около век и половина тогавашният командир на 23-ти флот решил, че базата има нужда от допълнителна охрана. Ако схващам правилно, имперските субсидии през онази година са били твърде щедри. Сигурно десетина години по-късно парите просто са свършили, защото зарязали укреплението и оставили над него да поникне тревичка. Но според нас то все още може да бъде използвано.

Махони се обърна към друг екран и набра схема. Тя показваше хълма в разрез. Имаше отвесни шахти към подвижни оръдейни кули, а под тях — четири хоризонтални равнища.

— Типична пасивна отбрана — отсъди генералът. С още един бутон показа укреплението в изглед отгоре. — Четири зенитни скорострелни оръдия тук… и тук. Кулите изскачат при нужда, а оръдията могат да стрелят до петнадесет градуса под хоризонталната си линия. Във всяка от основните кули има противовойскови огнестрелни оръжия. Вътре има и дванадесет ракетни шахти, но да не си припарил до тях. Тези два малки купола имат четирицевни установки с реактивни снаряди. Това ще е новата ти квартира. Някакви въпроси?

— Тъй вярно, сър. Първо, нали казахте, че може да бъде отбранявано?

— Надявам се и на нещо по-добро. Ако вярваме на архивите, укреплението е било предназначено за резервна опорна точка. И затова вътре са оставени дажби, гориво за подвижните кули и боеприпаси. Вече ти казах да не се занимаваш с ракетите — след толкова време е дяволски рисковано да се борави с тях. Ако в укреплението липсват муниции за оръжията, значи си затънал в дракх — всички калибри са остарели колкото „Блатен паток“.

Ван Дорман изсумтя, но си замълча.

— Защо не прехвърлихте моите хора там досега?

— Амии… — проточи Махони — има едно проблемче. Както излиза, укреплението е на три километра в тила на таанците. А не вярвам твоите хора да са много вещи в хитрините и потайността… Щом се настаните вътре, Стен, искам пълен доклад за състоянието. Ще съгласуваш с този щаб началото на бойните си действия. Убеден съм, че ще си намериш купища удобни мишени.

— Благодаря, сър. — Стен отдаде чест.

Значи каквото бе останало от подчинените му, щеше да влезе в ролята на противопожарна команда.

— Още нещо, капитане. Ще те оставя да си избереш позивните.

Стен помисли и каза:

— „Форт Ш’аарл’т“.

— Това е всичко.

Първо, каза си Стен, трябваше да открие колко зле са оръфали таанците невинните му техници.

Очакваше печална картинка.



Когато таанската ракета налетя с вой и пръсна бойните си глави над доскорошния търговски комплекс, Стен и Алекс се проснаха по корем. Ударните вълни ги заблъскаха, после земята реши да застане на едно място поне за малко.

Град Кавит лежеше в развалини, които стърчаха към небето подобно на безчет изгнили проядени зъби. По улиците беше почти невъзможно да минат наземни возила заради надробените здания. Тук имаше само два вида хора — мъртъвците и къртиците. Мъртвите бяха или погребани от убилите ги взривове, или кремирани припряно на място. Но градът вонеше на смърт.

Всичко живо беше под повърхността. Изкопаните дълбоки траншеи имаха покрития срещу преки попадения. И вече нямаше цивилни — заселниците и малкото таанци, решили да останат верни на Империята, не се различаваха по нищо от воюващите. Те служеха като санитари и готвачи, дори се сражаваха от едни и същи бункери до гвардейците. И умираха — таанските войници изобщо не си правеха труда да разграничават мирните жители от военните.

Който нямаше задача в момента, откриваше у себе си необикновена любов към копаенето. С проточването на обсадата убежищата слизаха все по-надълбоко.

На Стен му се стори, че мярна Бриджит, преди да хлътне в неотбелязан с нищо вход на траншея, но не беше сигурен. Ако оттам се влизаше в болница, не би имало никакъв знак — таанците с удоволствие се целеха в свещения от прастари времена червен кръст.

С доближаването до бойните линии гледките ставаха все по-страшни. Стен се подготвяше да понесе катастрофата, която го засягаше лично.

Вместо това преживя първата приятна изненада, откакто… по дяволите, откакто бе легнал с Бриджит.

Всъщност имаше цяла поредица приятни изненади.

Сега Стен виждаше защо районът му беше смътно познат — западналата част от авеню „Бърнс“. Господин Сътън бе настанил командния си пункт във все още сравнително невредимия ресторант „Джунгла“. Още по-приятно — двама от синовете на сеньор Тиге бяха избрали да останат в своето заведение-дом. Старецът изчезнал безследно на третия ден след нахлуването. Синовете му предпочитаха да не умуват над участта му, а да се съсредоточат върху готвенето.

Макар че куполът бе пръснат на късчета, птичките и насекомите бяха мъртви или избягали, а от водопадите бяха останали само застояли локви, храната си я имаше. Синовете на Тиге успяваха да превърнат дори стандартните дажби в нещо по-поносимо за устата.

Сътън изпухтя три пъти поред, щом видя тринадесетте души, които бе отписал от света на живите. В емоционално отношение направо падна през борда и дори веднъж погали Алекс по рамото — за спиндар това беше проява на истерична радост.

След това докладва.

Стен очакваше огромни загуби сред разнородната рота от техници и войници зад бюра. Повечето вероятно не бяха съвсем сигурни кой край на уилигъна да насочат към врага и дори не подозираха за някои тънкости в битието на пехотинеца, например необходимостта да не си подават главите по време на обстрел.

А равносметката гласеше: шестима убити, четиринадесет ранени.

— Таанците предприеха… ако това е правилната дума… много решителна атака през втория ни ден тук — разказваше Сътън. — Приложиха твърде глупава тактика. Изпратиха войници към нас на три вълни. Не сметнахме за необходимо да се целим много старателно. Дадоха стъписващи жертви, капитане. Направо стъписващи. След ден-два отново си опитаха силите срещу нас. Доста вяло. Оттогава при нас почти няма бойни действия. Изглежда, им вдъхваме ужас.

Стен изви вежда — таанците не изпадаха в ужас от нищо. Но все трябваше да има някакво обяснение.

Чу го от гвардейския сержант, който командваше придадената за поддръжка ракетна батарея.

— Сър, според нас таанците бяха решили, че просто ще прегазят вашите дечурлига, без да се обиждате. Втурнаха се напред тъпо и измряха. Следващия път само пробваха положението. После се притаиха. Взе да ни гложди любопитството, отидох с двама от моите хора и довлякохме пленник. Може би знаете, че за таанец това е страшно. Каза, че вашите хора не били пометени, защото всеки ги помислил за елитни бойци. Или за примамки.

— Какво?!

— Ами да ви го река иначе, капитане. Вашите хора излизат в патрул. Никой не им е казал, че трябва да си почернят лицата. Или пък да не се осветяват, да не пушат разни треволяци. Таанците подозирали, че им залагаме клопка и че вашите мърльовци имат страхотна подкрепа в резерв. Пък и оня таанец ни каза, че не било за вярване колко скапано си подредили позициите. Непременно трябвало да е някакъв капан. Май от другата страна някой е взел да мисли прекалено, а?

Стен се разсмя. Отбеляза си мислено да предаде цялата история на онзи, който заеме този участък от фронта. Питаше се как ли човекът ще приеме основния му съвет — не забравяй да кажеш на хората си да се преструват на тъпанари. Но дотогава имаше да умува как да прехвърли своята весела сган през вражеските линии в укреплението, което вероятно не съществуваше.

Предполагаше, че ще е доста интересно.

64.

Да се добере до форт Ш’аарл’т беше по-малката част от забавлението.

Цели пет нощи минаха, докато войничетата на Стен стигнат до отдавна изоставеното укрепление. Започна се с дребния проблем, че неговите мърльовци се смятаха за герои вместо за нещастници с късмет. Имаха си свой прякор — Свирепите страшилища на Сътън, вдъхновен от журналист в сим-мрежата, който бе разказал за Батальона на бесните биткаджии. Разбира се, неговото съчинение се разнесе в предаванията по цялата Империя — напоследък имаше оскъдица от добри новини.

Алекс и Стен тайничко наричаха своите наперени смотльовци Кресливите кретени на Кавит.

Честно казано, всеки прякор им подхождаше. Бе им провървяло и не ги бяха изтрили незабавно от лицето на земята. Бяха оцелели достатъчно дълго, за да вникнат по инстинкт в бойната тактика. И доказателството беше, че почти всички още дишаха.

Стен се надяваше да запази това положение.

Премести отряда си в точка от имперските позиции, най-близка до това може би митично укрепление. Заповяда на хората си да се отърват от въшките и мръсотията.

И отново Стен и Алекс тръгнаха на разузнаване.

Беше му писнало да се навира пръв в опасността, но нямаше друг избор. За щастие Килгър споделяше мнението му и не загуби време да мрънка. И двамата обаче биха разменили шансовете за спасението на душите си срещу осем непрекъснати часа върху пухен дюшек.

Без затруднения се прокраднаха през таанските линии. Лесно намериха и хълмчето, под което бе скрито укреплението. Махони бе наредил оператор да насочи натам ракета, която вместо бойна глава носеше радиофар.

Според фиша трябваше да има няколко входа. Стен си избра онзи, който най-малко се набиваше на очи — предполагаемо непокътната барака с материали за ремонт на енергийната мрежа.

Люкът за достъп имаше панти и противотежест. Вдигна се без съпротива. Стен си позволи надеждата, че всичко ще мине безболезнено.

Не позна.

Двамата с Алекс цопнаха с плясък в подземния тунел. Затънаха в тиня до бедрата. Една от филтриращите помпи, изглежда, бе спряла още преди години. Същото важеше и за автоматичните унищожители на паразити.

В тунела имаше гадинки, които го смятаха за своя територия и се настроиха враждебно към двукраките натрапници. Започнаха да хапят. Стен се замечта шаблонната измислица на сим-мрежата — бластерът с кръгов обстрел, да съществува наистина. Цяла вечност щеше да мине, докато изтребят многокраките гълтачи на мръсотия един по един с АМ2-куршуми от уилигъните си. Пък и от отекващите експлозии непременно биха оглушали.

Килгър измисли решението. Хвърляше зашеметяващи гранати далеч напред, докато джапаха към укреплението. Загубата на ориентация във времето обикновено няма гибелни последствия, но не и когато дишащите въздух жертви се свличат във водата и се удавят.

Най-сетне тунелът се изви нагоре и те изгазиха от блатото. Стен намери главната контролна зала, провери в чертежите и включи захранването.

Светнаха лампи, забръмчаха машини.

Това му стигаше засега — укреплението беше годно за обитаване. Следващата стъпка беше да доведе обитателите му. Върнаха се през фронтовите линии и проспаха деня.

Втората нощ отделиха за подробно проучване на сравнително най-безопасния маршрут към форт Ш’аарл’т. Разделиха го на тристаметрови отрязъци. Това беше предостатъчно.

През третата нощ разположиха своите водачи. Стен знаеше, че неговите корабни смотльовци въпреки високото си самочувствие не биха могли да се промъкнат, без да бъдат открити. Реши да използва онези, с които се бе измъкнал от планините, за да насочват останалите по маршрута. Всеки водач щеше да отговаря за своите триста метра. В края щеше да предава групичката си на следващия.

Мислеше, че почти всеки е способен да се научи за една нощ как да измине слепешком и безшумно триста метра по пресечена местност. Да бе!

Освен това имаше и друго, което наклони везните в негова полза. От две нощи имперската артилерия започваше смазваща канонада по маршрута към укреплението — точно в полунощ. Стен си представи как таанците ще се подсмиват на предвидимите действия на имперските войски и също толкова предвидимо ще се гмуркат в бомбоубежищата си малко преди полунощ.

През четвъртата и петата нощ поведе флотските си хора напред. Канонадата продължаваше, но обстрелът вече се отклоняваше от двете страни на маршрута им.

„Твърде сложно — внушаваше си той. — И това го има, да. Но разполагаш ли с друга възможност?“

С Алекс не можаха да измислят нещо по-свежо. Затова в полунощ групи по трима напуснаха имперските позиции, за да бъдат посрещани и насочвани ръка за ръка от водачите.

Стен залагаше на шанса четиридесет процента от отряда му да доближат форт Ш’аарл’т, преди таанците да ги надушат. Ако двадесет процента успееха да се вмъкнат, а прастарите оръжия на укреплението бяха в изправност, току-виж щеше да задържи позицията. Иначе всичко се превръщаше в пълна глупост.

Към края на петата нощ — в четири часа — Стен ликуваше.

Флотските смотльовци влязоха във форт Ш’аарл’т от първия до последния. Започваше да вярва в тях. По мълчаливо съгласие с Алекс двамата се отказаха от прякора, който им бяха дали.

— Бива си ги — изтъкна Килгър. — Ако щат, да се наричат Кембъловци, колещи Килгъровци, няма да се муся.

Сега трябваше да се убедят дали идеята да се сражават оттук не е нелепа като розов слон… и какво ще могат да направят.

65.

И по сивия си циментов цвят укреплението се различаваше от розов слон, а и по годността си за нещо. Съществата, консервирали това съоръжение, бяха свършили работата си съвсем поносимо.

Стен намери командния център на втория етаж и изпрати групи да проучат останалите части от новата им база.

Фос зяпаше компютъра за управление на огъня.

— Леле, божке — дивеше се той. — Те сериозно ли са очаквали някой да стреля, като работи с това чудовище? Тая гнусотия трябва да се включва с крачен стартер.

Сложи си изолираща ръкавица и докосна превключвателите за захранването. Според чертежите антените на сензорите бяха вградени във вид на мрежа в бронята на укреплението, значи нямаше да щръкнат като пружини от тревата в парка и да издадат всичко.

Въздухът завоня на опърлена изолация… но компютърът живна. Фос разгъна съвременен портативен компютър, извади екрана му и се захвана да съставя работен речник. Вярно, старият компютър работеше, но символите и датчиците принадлежаха на отдавна потънала в миналото епоха.

Стен приведе в готовност системите за поддържане на жизнената среда. Почнеше ли се боят, щеше да ги задейства, но засега хич не му се искаше на повърхността да жужат вентилатори. Той и хората му просто трябваше да изтърпят миризмата. Цялото укрепление лъхаше на застояло като отдавна забравен гардероб.

Около половината от екраните светнаха. И Стен отново не докосна превключватели на пулта, които щяха да завъртят сензорите наляво-надясно.

„Дотук добре — каза си. — Мога да се прицеля в нещо… струва ми се. Я да видим работи ли някое от гърмящите нещица“.

Качи се в дежурните стаи на горния етаж. Командирите на отделения вече разпределяха войниците си по постове. Стен ги остави да си вършат работата. Зае се да проучва схемата на личния състав. Сред липсващите късчета информация за старото укрепление беше и списъкът с необходимия персонал. Както той вече подозираше, би имал нужда от несравнимо повече хора от тези около 125 души.

Зае се мислено да ги мести и прехвърля. Поне не се налагаше да праща някого при ракетите… и от това имаше голяма полза. Без готвачи, пекари и така нататък… хората му можеха и сами да си нагъват дажбите. А вместо три смени щеше да има една дежурна и една почиваща.

Въпреки това не му достигаха към четиристотин войници.

Продължи огледа. Катереше се по отвесните стълбички във всяка оръдейна кула. Три от четирите скорострелни оръдия поне наглед бяха в изправност, една от четирицевните картечници май щеше да се задейства.

Поддържащите машини се бяха справили добре — оръдието пред него лъщеше мазно, по него нямаше прахоляк. Тапиа изучаваше оръжията, опитваше се да си представи точно как работят. В идеалния случай зареждането, прицелването и стрелбата се осъществяваха автоматично. Но при попадение в командния център или повреда на компютъра за управление на огъня всяка кула би трябвало да продължи боя самостоятелно.

Тапиа вече не се съмняваше, че би могла да изпробва подавачите на снаряди от арсенала на четвъртия етаж към кулите, без те да изскочат на повърхността. Стен й разреши да опита.

Застенаха и засъскаха механизми. Замъждукаха контролни табла, за да се оплачат на Тапиа, че не им харесва как се държат машинариите, после притихнаха, щом смазката зашумоля по отдавна празни каналчета и конвейерите-подавачи достигнаха нормални работни параметри.

— Как да си издействам проклетото прехвърляне от този скапан кокошарник? — изръмжа Тапия.

Двамата със Стен бяха сами в командната капсула на кулата.

— Проблеми ли имаш?

— Да, по дяволите. Не ми допада да кисна тук и да чакам кога някой ще ме нацели. Адски по-приятно е да си подвижна мишена. А пък в досието ми е посочено ясно, че страдам от клаустрофобия. И — добави тя и се почеса замислено по шията — май си имам бълхи от оня гнусен бункер, където се бяхме напъхали.

Щом изпусна парата, тя продължи да се учи в движение. Стен се възхити на въртенето на задника й в бойния гащеризон, позволи си две-три съвсем цивилни мисли и пак тръгна да обикаля.

Сътън откри кухнята и й вдъхна живот. Имаше двама помощници — синовете на сеньор Тиге. Таанците обясниха, че не виждали никаква перспектива в свирането насред порутения ресторант, за да ги цапардоса накрая някой снаряд. Пък и никой от подчинените на Стен не знаел какво да сготви от суха дажба. Той си каза, че е най-добре да измисли как да ги прати обратно зад фронтовата линия.

Понеже бяха цивилни, ако таанските войски ги заловяха, щяха да ги екзекутират най-законно. От друга страна обаче, ако град Кавит бъдеше превзет, щяха да ги екзекутират като предатели, макар че всеки на планетата уж се смяташе за гражданин на Империята. Ако бъде превзет ли? Стен се зачуди дали нещо не е наред с главата му — не виждаше причини за никакъв оптимизъм. Когато бъде превзет.

Майната му… и тук двамата Тиге май нямаше да са по-зле, отколкото на което и да било друго място.

Освен това имаше работа за тях. А Сътън започна да обяснява как са с припасите.

Спиндарът лично бе обходил наредените муниции. Помпите бяха опазили арсенала от наводняване, а пръскачките бяха смазвали редовно боеприпасите.

Чаршафи ли? Сътън вдигна заден крак, за да се почеше по врата. Да били забравели за чаршафи — поглъщателите на влагата на третия етаж се били прецакали. А и самите жилищни помещения били горе-долу необитаеми.

Никакъв проблем. Войниците можеха да полягат в дежурните стаи.

Вода ли? Пак нямало проблеми. Дъждовните колектори били в безупречно състояние, както и пречиствателната инсталация.

Дажби ли?

В този момент Сътън побесня.

— Капитане, подготвям подробен отчет. — Той изпухтя. — Който и да е бил интендант тук, е имал изроден мозък! Изпечен мошеник!

Стен се подсмихна. Сътън разиграваше пръв моралист пред него.

— Вижте това — заръмжа спиндарът и посочи един компютърен екран. — Съгласно Имперския устав всеки войник трябва да получава балансирана апетитна храна. Прав ли съм?

— Имперският устав предвижда какви ли не неща, които удобно се губят в бъркотията.

Сътън пропусна покрай ушите си този намек за миналото си.

— Балансирана, апетитна, задоволяваща напълно нуждите и на нехуманоиди или на същества с особени потребности.

— Давай нататък.

— Погледнете само какво е направил онзи отвратителен субект! Всичко, което имаме на склад, са консервирани бобови храни и сухо замразена плът от тревопасни! Как да храня хората си с тези неща? Как двамата Тиге ще сготвят апетитна храна от тези дажби? Защо не си сложим тръбички към някой преобразувател на вещество и не приключим с тези главоболия?!

— Като поживеем няколко дни само на фасул и телешко — утеши го Стен, — ще видиш какви ароматни преобразуватели на вещество ще станем.

— Не е смешно.

— Освен това таанците ще ни изтребят, преди да ни е писнало.

— Капитане, аз съм потресен. Прекалено дълго сте общували с онзи тип Килгър.

Стен кимна сговорчиво и се върна в командния център. Време беше да се свърже с Махони и да му съобщи, че форт Ш’аарл’т е готов да воюва.



Генерал Махони усилено се стараеше новото му укрепление да не бъде разкрито до подходящия момент. Поддържаше връзка по наземен кабел със свръхниски честоти. Стен отговаряше с предварително уговорени единични кодирани сигнали. Укреплението не проявяваше други признаци на живот.

Минаха четири дни, докато Махони подготви голямата си офанзива.

Една битка може да се води с най-различни цели — завоюване на територия, маскиране на втора атака и така нататък. Генералът възнамеряваше с това нападение да убива таански войници.

Много старателно обясни оперативния си план на ван Дорман. Щом схвана замисъла му, адмиралът изпадна във възторг. Той беше уверен, че след това сражение таанците ще бъдат разгромени и принудени да се изтеглят от Кавит… или поне да преминат в отбрана.

Йън Махони се питаше как ван Дорман е успял да изкара толкова години на военна служба и още да вярва в призраци.

В най-добрия случай биха успели да отблъснат и позабавят гигантската военна машина на таанците. Махони не виждаше каква друга стратегия да прилага освен първоначалната — да се бие, докато на Кавит не бъдат изпратени подкрепления. А вероятността за това според него намаляваше неотклонно. Но поне щеше да прави победата на лейди Атаго и таанците все по-скъпа.

И така имперските сили нападнаха, без да се надяват на нищо.



Разбира се, таанците имаха въздушно надмощие по целия периметър. Техните неспирно патрулиращи тактически кораби повишаваха твърде много риска боец или возило, размърдали се край предната линия, да бъдат унищожени.

В тила по-близо до базата на Кавит Махони още разполагаше с достатъчно зенитни ракети, за да отблъсне всички въздушни атаки освен най-мощните. Под прикритието на мрака той премести половината си ракетни установки напред и ги разположи зад самия фронт близо до форт Ш’аарл’т.

На ван Дорман му останаха съвсем малко бойни кораби освен усърдно скрития „Блатен паток“. Но сред тях беше и разрушителят, командван от Халдор — „Хуша“.

Таанците обикновено държаха тактическите си кораби на земята в тъмните часове и поддържаха надмощието си с разрушители, чиито сензори им позволяваха да кръжат няколко километра по-назад. Всеки нощен набег на имперски кораби би предизвикал мигновен отпор, но така въздушните машини за поддръжка на пехотата не се похабяваха излишно.

По изгрев таанските тактически кораби излетяха от изнесените си напред бази към бойните линии.

Петнадесет минути след изгрева „Хуша“ изскочи с рев от подземния си хангар и се понесе към периметъра, а после по очертанията му. Оръжията му заджафкаха и пръснаха на парчета флотилията таански кораби, патрулираща над този участък. Докато вражеските кръстосвачи и разрушители се насочат към участъка, „Хуша“ се прибра в сигурното си убежище.

Лейди Атаго и адмирал Деска се питаха защо имперският кораб бе прочистил този сектор от фронта. Отговорът беше очевиден — ван Дорман подготвяше атака.

Изведоха още машини във въздуха и ги пратиха напред над бойните линии.

Таанските кораби бяха лесни мишени. Камуфлажът се смъкна от зенитните батареи и те изстреляха ракетите си.

Таанците се простиха с още кораби, сред тях и един кръстосвач. Приведоха пехотата си в пълна готовност.

И тогава имперските сили нападнаха.

Атаго се изненада — първата вълна не се състоеше от гвардейци. Напред тръгна сбирщина от помощни флотски батальони.

Удобни цели за таанските сухопътни части.

Флотските батальони издържаха малко на обстрела, после се отдръпнаха зад предишните си позиции.

Ето го и слабото място, което лейди Атаго дебнеше. Това беше шансът й да пробие през имперската отбрана и може би да превземе самия град Кавит.

Скоро щеше да се свечери.

Тя заповяда на войските си да укрепят пробива. На зазоряване щяха отново да атакуват.

Четири часа по-късно и електронното разузнаване, и радиоразузнаването съобщиха на Атаго, че Махони подсилва отбраната си с бронирана техника. Доколкото той имаше невредими верижни машини, те като че наистина доближаваха периметъра.

Тя реши, че това е чудесно. Собствените й тежки бойни машини бяха десет пъти повече. Значи това бе шансът за пълен разгром на имперските войски на Кавит. Тя оголи пехотата навсякъде и събра бронираните части нагъсто в набързо организирани позиции.

Вече си представяше плана — по изгрев ще нападне. Генерал Махони ще започне контраатака със своите танкове. И тогава нейният метален юмрук ще се понесе с грохот.

Три часа до утрото.

Лейди Атаго се унесе в прекрасните сънища на героиня.

Генерал Махони сърбаше кафе и се зъбеше.

От неговата страна фронтът изглеждаше коренно различно. Нарочно бе пуснал „Хуша“, за да унищожи не само таанските тактически кораби, но и пратените вместо тях подкрепления. Вярно, в атаката участваха флотски батальони, но ги командваха офицери от Първа гвардейска, които грижливо насочваха събитията. Напред… и далеч назад.

Контраатаката на таанците стигна до позиции, избрани предварително от Махони — те бяха незащитими.

А бронираните машини, които придвижи към бойните линии, бяха най-вече грависледове със звукови симулатори. Те предаваха на гвардейските честоти и използваха опознавателни кодове на танкове.

Всъщност на фронта имаше само шестнадесет гвардейски щурмови танка. На разсъмване потеглиха напред… и бяха унищожени.

Пълна катастрофа. Но никой от таанците не огледа димящите корпуси, за да открие, че са били с дистанционно управление. Нито един гвардеец не загина в тях.

Атаго заповяда на танковете си да атакуват през пробива.

По комуникационната мрежа плъзнаха сигнали и извън имперските позиции засъскаха хидравлични механизми, оръдейни кули пробиха чимовете, дулата им се завъртяха и намериха мишени.

Форт Ш’аарл’т оживя.

За да сее смърт.

66.

Никой в укреплението не можеше да е сигурен, че колкото и изправни да изглеждат скорострелните оръдия, няма да се пръснат още с влизането на първите снаряди в дулата им. Стен заповяда на екипите си да излязат от кулите и да затворят спускащите се люкове, преди да даде команда за стрелба.

Трите оръдия зареваха според грубичкия израз на Тапиа „като продрискани дракони“. При темп на стрелба 2000 снаряда в минута експлозиите се сливаха в плътна звукова стена.

Тези оръжия бяха конструирани като защита срещу маневрени нападатели от въздуха. Дори компютърът да беше първобитен в очите на Фос, имаше безупречна способност да се справя с мудни мишени като таанските танкове.

Снарядите уж бяха запалителни, но едва една трета от тях пламваха в полет. Нямаше значение — тежката струя метал пореше танковете като отварачка за консерви.

Щом Стен нареди на екипите да се върнат в кулите, чу как някой се разпищя: „Работи! Работи!“ Може и да беше Тапиа.

Форт Ш’аарл’т наистина вършеше отлично работата си.

Първата бронирана вълна вече мачкаше доскорошните имперски позиции, когато Махони заповяда на укреплението да открие огън. По същото време тричленни групи гвардейци със самонасочващи се противотанкови ракети се подадоха от дупките си и разпердушиниха първите машини за броени минути.

В трикилометровата ивица между укреплението и бойните линии Стен разполагаше с предостатъчно мишени.

Лейди Атаго държеше основните си бронирани части по-назад, за да укрепи с тях пробива. Таанците знаеха, че владеят въздушното пространство и че от периметъра няма пряка видимост към тях, затова наредиха танковете в гъсти колони по предвидените маршрути.

Стен или по-скоро Фос (или по-скоро компютърът на укреплението) даде команда оръдията да прострелят по дължина тези задръстени пътища. Компютърът преброи шестдесет улучени и унищожени танка, преди вторични взривове да запълнят с огнени кълба улиците. Компютърът сякаш намусено уведоми Фос, че е загубил бройката.

Заблещука червена лампичка — включи се и кулата с четворната картечница, където се разпореждаше Алекс. Таанската пехота се опомни от потреса, че някой удря в гръб, и се устреми към хълма. Но докато противопехотната кула гърмеше, кашиците не можеха да се доближат толкова, че стрелбата им да е опасна. Никакво ръчно оръжие не би пробило бронята на укреплението… ако имаше нещо вярно във вехтата документация.

— До всички кули. Самостоятелни действия. Намерете си мишени.

Най-сетне Тапиа получи някаква власт. Седна в командната капсула на мястото на мерача. Доста приличаше на седалка от велосипед, но без колелата, а над дръжките имаше сим-шлем. Движението на ръчките се предаваше чрез собствения компютър на кулата към оръдието.

Четири танка се разхвърчаха на късове, преди атакуващата колона да обърне и да се скрие зад една сграда. Не се виждаха, но и не бяха в безопасност. Тапиа кресна гласова команда за максимален темп на стрелба и тропоса дълъг откос в основата на развалината. Останките се срутиха върху танковете.

Правеше си опити. Ако поддържаше непрекъснато максималната скорострелност, укреплението щеше да остане без муниции — един датчик вече показваше, че от снарядите за това оръдие са останали осемдесет процента. Тя се научи да пести. Минимален темп на стрелба (около 750 в минута) и почукване по бутона. И един танк по-малко.

„Брей, че интересно“ — каза си Тапиа. Забеляза шест верижни бойни машини, прекосяващи открито пространство, завъртя прицела, но закъсня — друга кула ги разпарчадоса. Тя изруга и отново огледа бойното поле.

Укреплението беше заобиколено от туловищата на горящи танкове. Димът се събираше в плътни колони. Тапия превключи прицела на инфрачервени лъчи и си намери нещо любопитно.

„Верижна машина… която не стреля по мен. Ама че забавно“. Това всъщност беше танкът на командващия таанската бронирана бригада. И понеже имаше нужда от сложна комуникационна апаратура, но конструкторите изобщо не искаха верижното возило да бъде веднага разпознато като мозъка, задвижващ нападенията, основното оръдие беше фалшиво. Тапиа прихна, прицели се внимателно и…

И укреплението се разтресе, а ушите й звъннаха въпреки заглушителите, които носеше целият флотски отряд.

В командния център Стен светкавично натисна един светещ в червено бутон. Кулите тутакси хлътнаха надолу и заелата позиции таанска артилерия нямаше по какво да стреля освен по хълмчето. Животоподдържащите системи бяха проветрили форта, имаха и запас от въздух в резервоари под налягане. Ако Атаго стовареше ядрен или химически заряд, Стен беше готов да изолира укреплението от външната среда.

Не вярваше обаче да се стигне дотам — Атаго имаше нужда от околния терен, за да атакуват частите й през него. А само във военните сим-филмчета войниците предпочитаха да се сражават в тромавите, неудобни и опасни бойни скафандри — правеха го, ако нямат друг избор.

— До всички бойни постове. Докладвайте.

— Кула А. Всички индикатори — в зелено.

— Кула В. Добре сме си. Адска шумотевица, шефе.

Разбира се, това беше Тапиа.

— Кула Д. Вдигат малко прахоляк. Никакви повреди.

— Началник, няма пррроблеми и в ловната дружинка — съобщи Килгър от противопехотната кула.

Лека-полека Стен се изпълваше с уважение към незнайните създатели на укреплението въпреки очевидното слабоумие на замисъла.

Светна екран и на него се появи Махони. След като форт Ш’аарл’т се разкри, той премина към обикновена връзка със Стен.

— Докладвай!

Насред операция генералът винаги се държеше крайно делово.

— Форт Ш’аарл’т — със същия официален тон започна Стен — е в пълна бойна готовност. Изпращам данни за изразходваните муниции… предадени. Нямаме жертви. Очакваме заповеди.

Махони се ухили.

— Удовлетворително, капитане. Дръжте се. Ще ви цапардосат с цялата си сила.

— Разбрано. Край.



Таанските щурмови машини бяха изтеглени извън обсега на оръдията в укреплението. Атаго опита с въздушни удари.

Без да очаква свестни резултати, Стен превключи компютъра за управление на огъня към обстрел на въздушни цели. Оръдията, вече на пълен автоматичен режим, се завъртяха нагоре с вой и забълваха пламъци.

Таански тактически кораби се посипаха на отломки от небето. „Това не може да се случи — умуваше Стен. — Аз работя със старовремска оръжейна система. Няма ли напредък в технологиите оттогава?“

Фос намери обяснението. Старовремска била, тъй ли? Оръдията проследяваха, а снарядите им се взривяваха при сближаване с целта на отдавна изоставени от всички честоти. Никой от таанците нямаше уреди за електронно противодействие, които да излъчват на тези честоти.

Стен започваше да се привързва към своя много сив и много стар слон.



— Милейди, да отменим ли атаката?

Атаго пусна още една програма в компютъра си.

— Отхвърля се.

Деска се постара изненадата му да не проличи.

— Загубите, които понасяме от едно-единствено укрепление, са неприемливи.

— Вярно е. Помислете обаче за друго — укреплението е изключително ефективно. А имперските войски са слаби. Следователно успеем ли да разрушим укреплението, ще бъдем в състояние да пробием окончателно през позициите им. Необходимо е само да променим тактиката си. Аз вече го направих. Първият етап започва след малко.

Таанците имаха късмет — лейди Атаго се бе помъчила да предвиди всякакви обрати, когато съставяше бойните си планове. Тя удари по форт Ш’аарл’т с кораби-монитори.

Не би трябвало да са включени в таанския флот за операциите на Кавит, защото не се виждаше каква полза ще има от тези метални грамади с едно-единствено предназначение.

Мониторите бяха огромни и вместителни бойни кораби, оборудвани с тежка броня и само с леко противоракетно въоръжение. Единственото им истинско оръжие беше единичната чудовищна ракетна шахта по централната ос, досущ като шахтите за „Кали“ в корабите от клас „Бълкли“, но несравнимо по-голяма. Ракетата (или по-скоро снарядът), изстрелвана от монитора, всъщност малко надвишаваше по размери тактически кораб.

Самата тя представляваше миниатюрен космически съд със собствени АМ2-двигатели. Един-единствен оператор я насочваше към целта. Ракетата беше предназначена за бойни действия около планети — използваха я само срещу укрепени малки естествени спътници или планетоиди.

Таанското разузнаване бе уведомило лейди Атаго, че в Пограничните светове липсват такива космически крепости. Все пак тя реши да добави към флота си два монитора. За всеки случай. И сега ги насочи срещу укреплението на Стен.

Един монитор увисна с носа надолу до самата атмосфера на Кавит и блъвна огън. Ракетата се стрелна надолу.

Веднага стана ясно защо тези кораби не се използват срещу близки цели. При пълна АМ2-тяга за оператора е почти немислимо да засече целта и да забие ракетата в нея. Разбира се, автоматичното насочване също е твърде бавно. В космическите сражения беше задължително разстоянията да са огромни, особено защото цената на всяка ракета беше горе-долу като на пилотиран тактически кораб.

Атаго изобщо не занимаваше ума си с подобни грижи — ако Кавит не паднеше скоро в ръцете й, самата тя съвсем сигурно щеше да падне от поста си.

Ракетата още се ускоряваше, когато се стовари на някакви си петстотин метра от укреплението — водеше я особено изкусен оператор. Ударната вълна размаза каквито развалини бяха останали около форт Ш’аарл’т в радиус един километър.

Когато ракетата се заби, Стен се надигаше от креслото пред командния пулт. Изведнъж се озова залепен за стената на два метра оттам, и то в непрогледен мрак. Забръмча генератор и се включи резервното осветление. Всичко пред очите му беше двойно. Във въздуха подскачаха прашинки.

Затътри се обратно към пулта.

— До всички постове. Докладвайте!

Изуми се, че те наистина докладваха.

Естествено трусът беше още по-жесток горе, в кулите. На Тапиа й течеше кръв от носа и ушите. Но оръдието й беше годно за бой, също както в кули А и Д. Видеовръзката с противопехотната кула на Килгър изчезна, обаче можеха да се чуват.

Докато Стен проучи положението, анализът на Фос показа какво ги е халосало.

— Много мило — подхвърли Стен. Ушите му звъняха и и той, и останалите говореха ненужно високо. — Какво ще стане при пряко попадение?

— Нямам такава програма — отвърна Фос.

— Наистина много мило. Ще можеш ли да ни предупреждаваш?

— Не за момента на изстрелването. Но двата монитора ще се редуват в стрелбата. Доста време минава, докато презаредят. Щом някой от тях е готов, ще давам сигнал… И като говорим за това — Фос се взря в един екран, — другият гадняр се кани да си опита късмета.

На Стен му стигна времето да нареди на всички екипи да се смъкнат в дежурните стаи, преди да долети втората ракета. Тази се отклони почти с цял километър и сътресението май не беше по-лошо, отколкото да те цапардоса Алекс.

Оръдейните разчети се опомниха и затропаха нагоре по стълбичките. Чакаха ги мишени. Атаго бе започнала втория етап — прати частите си в атака тъкмо преди да види как кулите се подават от хълма като глави на костенурки. Зад бронираните машини напираха на вълни щурмоваци.

Планът й забуксува в кърваво задънено положение. Изстрелите на мониторите наистина пропъждаха хората на Стен надолу, но и сплесваха всичко, което можеше да послужи за прикритие на танковете.

А се губеше излишно време, докато мониторите презаредят и заемат позиция за стрелба. Спокойните периоди след взривовете не стигаха на бронираните машини да се доберат до укреплението, преди форт Ш’аарл’т отново да се пробуди унищожително.

Затъваха в безизходица. В укреплението не беше никак уютно, но можеше да се оцелява. И тогава се случиха две неща.

Седмата ракета се заби на по-малко от двеста метра от укреплението. Тежкият удар успя да размаже блокиращите системи на втората — повредена и безлюдна — противопехотна кула. Тя изскочи… и застина така. А на централния контролен пулт пред Стен не светна предупредителен сигнал.

После таанският старши редник Хеебнер се загуби.

67.

Редник Хеебнер никога не би се появил на рекламен плакат в наборно бюро. Той беше нисичък (едва се вместваше в долната ръстова граница за таанските въоръжени сили), малко кривокрак и с шкембенце. А отгоре на всичко не беше настроен особено героично.

С голяма неохота напусна овощните градини на баща си, за да се яви на задължителна служба. Благоразумието не му позволи да покаже нежеланието си пред офицера, отговарящ за този набор — таанците прилагаха безмилостни наказания при отклоняване от воинска повинност. Хеебнер се обезсърчи още повече, когато отговарящият за разпределението чиновник в новобранския център му изтърси, че при военните няма длъжност, съответстваща на „ръчно бране на плодни дръвчета“, а после прецени, че е подходящ за пехотата.

По време на обучението Хеебнер кротко понасяше физическия и психическия тормоз, свирайки се в задните редици. И понеже не очакваше нищо добро, не се разочарова като други новобранци, които откриха, че и в бойния батальон порядките са жестоки като в новобранския. Той искаше само да прави минимално необходимото, за да не го шамаросва сержантът, командващ отделението, да остане жив и да се прибере у дома.

Дори мъничко се гордееше, че бе оцелял до този момент във войната. Зорко намираше укрития, страхът великолепно изостряше рефлексите му, а и не се нагърбваше доброволно с нищо… в известен смисъл. Като новобранец Хеебнер стигна до бляскаво прозрение. Задачите с доброволно участие попадат в две категории — извънредно рисковани и извънредно мръсни. А черната работа най-често означаваше безопасност.

Той стана специалист по поемането на точно такава работа — копаеше всякакви дупки, пренасяше дажби в калта, разтоварваше грависледове и какво ли още не в същия дух, защото проумя, че всичко това обикновено не се върши под обстрел. Така оцеля.

Готовността сам да нагазва в дракх дори му донесе повишение. Вече се налагаше да е предпазлив — ако и занапред се справяше толкова добре, можеха да го издърпат нагоре в сержантския състав. А според Хеебнер тогава би се превърнал в по-явна мишена. Обмисляше дали да не си позволи дребно провинение, колкото да го разжалват, но не и да го пребие сержантът.

Тази сутрин ротата, в която беше неговото отделение, получи заповед да се включи в атаката на онова проклето имперско укрепление. Таанската пехота му лепна прякор Крематориума — да го нападаш на практика означаваше, че ще изпратят пепелта ти вкъщи със следващия погребален кораб… стига да разпознаят останките ти. Много таански трупове се въргаляха неприбрани в дълбоката кал около укреплението, ту затрупвани, ту изхвърляни нагоре от взривовете.

Старши редник Хеебнер се мъкнеше малко зад предната настъпваща редица, когато Тапиа откри огън по двете бойни машини, подкрепящи ротата му. Той се хвърли на земята, чу крясъците на сержанта да продължат напред, надигна се… и долетя поредната ракета от монитор. Хеебнер отново се пльосна зашеметен. Още не беше на себе си, когато отделението му се натъкна на откос от четирицевната противопехотна картечница на Алекс.

Хеебнер се опомни и неуверено се изправи. Танковете зад него бяха обвити в мазни пушеци. Нямаше и следа от отделението, дори и от цялата рота. Умът му стигна до извода, че е безсмислено да продължава атаката, щом всички други са се отказали. Трябваше да се върне при своите.

Затътри се в калта, съсредоточил волята си да се опази от ново падане. Снаряди вдигнаха гейзери наблизо и Хеебнер пак зарови лице в мръсотията.

Не беше мръсотия, поправи се той. Притискаше се до метал. Но никой не стреляше по него. И не го обсипваха буци мокра пръст от експлозии.

Той се огледа… и изстена от ужас. Незнайно как бе тръгнал в обратната посока. Вместо да намери пътя към таанските позиции, лежеше на хълмчето, под което се намираше имперското укрепление. Съвсем наблизо имаше лъскава, макар и очукана цев на оръдейна кула. Хеебнер се зачуди не е ли време за молитва, но никакви куршуми не разкъсаха тялото му. Лежеше до изоставената противопехотна картечница, която седмата ракета бе накарала да изскочи.

Добре де. Можеше да почака тук, докато се стъмни, и после да избяга. Тогава си спомни за огромните кораби в небето. Някоя от ракетите можеше да го разплеска на мазни петна по корубата на укреплението. Видя и още нещо — имаше пролука между цевите и самата кула. Запълзя натам. Ударната вълна бе изкривила бронята около картечницата.

Необузданата паника беше подбудата за следващата му постъпка. Той се промъкна и тупна върху бетон. Щом стъпи долу, мозъкът му проработи отново, „Ти току-що влезе в укреплението. А къде са имперските зверове със зъби като градинарски ножици?“

В този момент се стовари следващата ракета от монитор и Хеебнер падна в несвяст за около час.

Събуди се като в мъгла и се изненада, че още е жив, а не е в някой готварски казан на Империята. Подобно на почти всички невежи таански войници, той вярваше, че имперските войски изяждат тържествено враговете си.

Той обаче беше жив. И невредим.

И жаден. Пийна от манерката си.

Беше и гладен. Ротата му бе тръгнала в атака, натоварена само с боеприпаси.

Хеебнер огледа вътрешността на кулата. Имаше шкафове. Започна да тършува в тях. Защитни облекла за химическа атака… и за ядрена атака… но и аварийни дажби. Отвори непохватно една и опита съдържанието. Усмихна се. Месо. Таанец от неговото съсловие го вкусваше едни-два пъти в годината. И в следващия пакет имаше месо. То също попадна в стомаха му. В третата дажба имаше боб. Хеебнер го помириса и остави пакета настрана. Напълни бойната си раница с още месни дажби.

Ами сега?

Вероятно ободрени от вкуса на телешко, се намесиха още части от мозъка му. „Казаха ни, че това укрепление е претъпкано с войници. Тогава защо на този пост няма никой? Да не е бил улучен?“

В кулата нямаше никакви поражения.

Хеебнер установи, че има избор между две възможности — да остане на място или да избяга. Но ако стоеше в кулата, накрая чудовищните ракети щяха да го убият.

Ако пък побегнеше обратно към таанските позиции, щяха да му задават въпроси. Защо само той е оцелял от отделението си? Да не се е крил? Да не се е измъкнал от атаката? За проявен страх на полесражението се полагаше неописуемо варварско наказание.

Я почакай… ако се върнеше с ценни сведения, едва ли щяха да го накажат. Но какви?

Ама разбира се. Съратниците му биха могли да се промъкнат през тази пролука, за да превземат укреплението! Върнеше ли се обаче, за да съобщи единствено как да влязат вътре, офицерите му нямаше ли да го пратят като водач на щурмовата група?

Хеебнер се намръщи. Твърде голям шанс да срещне смъртта. После се ободри. Върнеше ли се с много интересна информация, щяха да го пратят в по-висшите щабове, докато другите нещастници атакуват.

Какво би могъл да съобщи?

Люкът към недрата на укреплението беше наблизо. Хеебнер го отвори и се спусна.

Стълбичката свършваше в голяма стая с нарове. Той се загледа печално в един. Колкото и да смърдеше, си оставаше по-удобна постеля от всичко, на което бе спал след кацането на Кавит.

Просторна стая с нарове… и то безлюдна? Започна да се пита колко имперски войници има всъщност в укреплението. После събра смелост да провери.

Излезе от дежурната стая в централен коридор. Секунди по-късно следващата ракета раздруса земята. Май се бе отплеснала надалеч. Той чу тропот на крака и надникна. Имперски войници изскочиха от друга дежурна стая и се закатериха към една от главните кули. Хеебнер ги преброи. Само десетима? Ама колко бяха общо войниците тук?

Възможно ли беше само шепа хора да отблъскват таанците? Така изглеждаше.

Хеебнер реши, че това е достатъчно. Ето ги ценните сведения. Стигаха, за да не го пратят отново да атакува. Надяваше се тези разузнавателни данни да са толкова важни, че да ги докладва на ротния си командир вместо на взводния. Ако ротният му командир още беше жив. Великолепен начин да се измъкне от предната линия.

Старши редник Хеебнер се изсули от укреплението, извървя кошмарния път до своите позиции и докладва.

И накрая се озова пред лейди Атаго, обзет от още по-голям ужас, отколкото в укреплението. Не му наредиха да участва в последния щурм на форт Ш’аарл’т. Повишиха го в началник на противопожарна група, наградиха го с медал и го изпратиха в тила.

Хеебнер оцеля. Друго не му трябваше. За него беше все едно, че не го споменаха в сим-репортажите, разтръбили разгрома на имперското укрепление.

Почестите се паднаха на таанския щурмовак капитан Сантол — несравнимо по-героичен образ. Заслужени почести… ако тази дума подхождаше в случая.

68.

Стен се опитваше да отгатне какво ще започне, щом бъде прекратен обстрелът от мониторите. Чудеше се дали най-после ще им свършат ракетите и доста унило си пожелаваше да им гръмнат горивните камери.

Ще се занимаваме със следващите тревоги, когато ги има, рече си той и нареди на хората си да вечерят… или може би да закусват? Или да обядват? Прати една трета от тях долу в столовата. Щом всички хапнеха, бе намислил да преминат към дежурни смени в половин състав, та поне част от флотската команда да поспи.

Не потръгна, както си го представяше.

Контрерас се качи от командния етаж в дежурната стая и се оригна. Пълният стомах я подтикна да се замисли и за други разкошотийки. Сън… баня… чиста униформа… по дяволите, реши тя, защо пък да не си пожелае всичко наведнъж? Например уволнение и харчене на натрупаните заплати на някой туристически свят, където най-използваната машина да е велосипед, а накрая влюбване в хубав офицер. Защо пък офицер? Тя се опомни. Май бе прекарала твърде много време на служба. Майната им на военните. Нека да е богат цивилен.

Усмивка плъзваше по устните й, когато таански куршум отнесе по-голямата част от гръдния й кош.

Щурмовите групи успяха да доближат укреплението незабелязано. Компютърът още смяташе заклещената противопехотна кула за прибрана и сензорите за ранно предупреждение не показваха движение в този сектор. Всъщност лъчите се връщаха отразени от кулата и приемникът автоматично ги пренебрегваше като част от смущенията.

Анализът, направен от лейди Атаго по доклада на редник Хеебнер, се оказа напълно точен — според нея имаше вероятност 85 процента, че местността зад кулата е „мъртва зона“ за сензорите.

Капитан Сантол също определи съвсем точно маршрута — щурмоваците се промъкнаха към укреплението само през този сектор в колона по двама. Заради смените за хранене и изтощението на бойците във форта, никой не видя таанците на екраните за визуално наблюдение, които още работеха.

Щом проникна в кулата, капитан Сантол прати напред двама сержанти, на които имаше доверие. Те носеха оръжия за борба с масови безредици. Зад тях бяха мъжете с гранатохвъргачките и една тежка картечница на триножник, после капитанът и неговият старшина.

Контрерас не умря първа — вече бяха издебнали двама космонавти в гръб и ги бяха удушили с режеща тел. Но тя бе първата от застреляните.

Изстрелът отекна по коридорите на укреплението. Стен подскочи, телешкото и бобът от чинията му се изсипаха на пода. Неволен изстрел… как пък не, възрази си той, щом видя притичващи напред таански бойци на един от екраните за вътрешно наблюдение.

Тресна с длан бутона за тревога и включи общия комуникатор.

— До целия личен състав — започна съвсем спокойно. — В укреплението са проникнали таански войници. Всички да пазят входовете към постовете си. Алекс?

— Да, сър?

— Можеш ли да познаеш как тези гадняри ни се натресоха вътре?

Кратка пауза.

— Нищичко няма на екраните, сър. Ама се хващам на бас, че са влезли през кула.

Тоест имаше две възможности — бездейната противопехотна кула и кула Б. Но според компютъра и двете бяха обезопасени.

— Кула В, самостоятелни действия — заповяда Стен. — Целете се в таанската пехота, доближаваща укреплението. Стреляйте по ваша преценка.

Превключи на друг канал.

— Кули А и Г. Петима да слязат като охрана в дежурните ви стаи. Който и да влезе при вас, не е от нашите. Килгър, ако имаш свободни хора, прати ги в командния център.

— Тръгваме. Чакай ни.

Щеше да е по-добре, ако Алекс бе останал в противопехотната си кула. Но и един човек стигаше за стрелба с четирицевната картечница. Той го избра и с останалите шестима тръгна да задоволява жаждата си за кръв.

Шестнадесет флотски войскари от кула А излязоха да пресрещнат таанците. Двата отряда се сблъскаха в един коридор. Схватката беше много кратка… и много гибелна. АМ2-куршумите от уилигъните не улучиха почти никого, но при ударите в стените се взривяваха и направиха на решето таанците с бетонни шрапнели.

Капитан Сантол загуби две отделения, преди да започне стрелба с тежкото си оръжие. Шестнадесетте противници бяха повалени сред пръски кръв и скимтене на рикошети.

Сантол даде знак на едно отделение да мина през труповете и да се качи по стълбичката. Останалите от екипа на кула А бяха избити.

Втора група таанци връхлетя хората от кула Г. Флотските бойци се сражаваха храбро, но не бяха равностойни на опитните таански войници.

Докато гледаше това на екраните, Стен псуваше.

Таанците се вклиниха между командния му център и кула В, която още водеше бой. Стен разполагаше с Фос и трима компютърни оператори, за да ги нападне. Това щеше да е не доблест, а тъпотия. Но… пак не му оставаше избор.

Таанската щурмова рота завземаше коридор след коридор. Стен по принуда призна, че си ги бива. Тактическият им похват беше да обсипят новия коридор с куршуми иззад ъгъла, после един хукваше към края му да пази, оставяха двама на ъгъла като охрана й продължаваха напред. А още една рота вече се промъкваше през повредената кула.

И тогава последва контраударът.

Не от жалките седмина на Килгър — те още бъхтеха по дългия тунел към средата на укреплението. Започна отдолу, от складовите помещения.

Участваха петима човеци, сред тях и двамата братя Тиге. Предвождаше ги спиндарът Сътън. Бутаха малка гравиколичка. На нея бяха сложени петнайсетина високи метални цилиндри. Аварийни кислородни бутилки.

Атакуваха от незабележим люк насред един коридор. В единия край на коридора бяха капитан Сантол и командната му група.

Сътън ревеше като полудяла сирена.

— Застреляйте ги! Повалете ги! — изкрещя Сантол и в коридора засвириха куршуми.

Залпът разкъса шестимата флотски смелчаци. Гравиколичката продължи по инерция още десетина метра и спря.

Сантол се втурна към телата, последван от резервна група. От този люк всеки миг щяха да изскочат още имперски войници.

Заобиколи предпазливо гравиколичката… и Сътън се надигна пред него. От тялото му бяха изтръгнати люспи, слуз се точеше от раните и от устата му. Спиндарът надвисна в целия си ръст над таанския офицер.

Пистолетът на Сантол се завъртя нагоре, но твърде късно. Спиндарът замахна с лапа и ноктите му откъснаха почти цялото лице на таанеца. Капитанът изпищя и се строполи.

Войниците му стреляха. Сътън политна назад, блъсна се в стената и пак се олюля напред. Измъкна отнякъде миниуилигън, вдигна го и стреля — не по таанците, а зад тях, по гравиколичката. Един куршум проби кислородна бутилка. Засъска газ, после друг рикоширал куршум изтръгна искра.

Коридорът сякаш избухна целият и таанците попаднаха в миниатюрна огнена буря от взривилия се кислород. Половината рота на Сантол загина заедно с командира си. Оцелелите зашеметено се отдръпнаха към входа.

Килгър ги дебнеше на една пресечка. Таанците отново не очакваха засада. Оттеглиха се още по-назад.

Стен не би имал по-добър шанс.

Намери най-близкия свързочен модул.

— До всички постове. До всички постове. Тук Стен. Отстъпвайте към изхода. Повтарям — отстъпвайте към изхода.

Той и четиримата с него срещнаха групата на Алекс, при тях дойде и последният от противопехотната кула. Щяха да прикриват отстъплението.

Не се наложи. Командирът на втората таанска щурмова рота заповяда на повечето си войници да излязат от укреплението, за да се подготвят за контраатака.

Докато се наканят, целият екип на Тапиа стигна до изхода от укреплението.

Спуснаха се в подземния проход към отдавна разрушената барака с инструменти и заджапаха в дълбоката тиня. Бараката я нямаше, но люкът още се отваряше.

Стен броеше оцелелите си хора, които уморено се катереха покрай него. Спасиха се тридесет и двама.

Строи ги и тръгнаха през заравнената пустош към имперските отбранителни линии. Щом се отдалечиха на половин километър, Стен взе малък предавател от колана си, махна двете предпазни капачета и натисна един превключвател.

Три минути по-късно заложените заряди щяха да се взривят и форт Ш’аарл’т… или форт Тиге, или форт Сътън, или който си избереш… щеше да се превърне в огромен кратер.

А таанците да си го наричат както искат.

69.

Два часа преди зазоряване бронираният гравислед на Танз Суламора получи разрешение да кацне сред развалините на замъка Аръндел.

Над повърхността се виждаха само две човешки творения. Едното представляваше преносим укрепен купол, каквито се използваха често на радиоактивни руднични планети, но твърде нелеп в сърцето на Империята. А до него стърчеше особено висок пилон за знаме. На него се развяваха два флага — блестящият герб на Империята и отдолу личният символ на Императора със знаците АМ2 върху атомната структура на този антиелемент.

В началото и края на всички имперски предавания показваха развалините и флага. Символиката беше натрапчива… но въздействаше. Императорът също като цялата Империя може и да бе претърпял тежък удар, но още стоеше здраво на краката си и се сражаваше.

Гвардейци с радиационни скафандри поведоха Суламора, покрит със същото защитно облекло, от кораба през душовете за обеззаразяване и по една от спускателните шахти към командния център под руините.

На дъното Суламора се измъкна от скафандъра, мина още веднъж през обеззаразяване и го въведоха в центъра. Двама гурки съпровождаха влиятелния търговец по дълги облицовани коридори, които дори в този час бяха препълнени с подтичващи офицери и техници. Суламора зърваше за миг дразнещи любопитството му гледки през отварящи се за миг портали — програмни табла, огромни компютърни екрани и зали за оперативно планиране.

Не подозираше, че го прекарваха през „цирковото шоу“, както го наричаше Императорът. Вършеше се истинска работа и съществата от персонала бяха много заети… но всичко видяно опираше до не най-важните стандартни занимания като набор на войници, оценка на обучението, финансиране и други неща от сорта.

Собствените покои на Императора също бяха обзаведени грижливо за създаване на желаното впечатление у посетителите. Имаше множество приемни, където делагация или отделен гост да бъдат държани в усамотение, докато Императорът не се подготви да ги посрещне. Стените сивееха, обстановката беше почти спартанска. Стенни екрани показваха загадъчни, лишени от пояснителни текстове карти и схеми, след време ги сменяха също толкова неясни таблици и графики. Заради чудатото чувство за хумор на Императора някои от тях бяха бойни планове на войни, водени преди хилядолетия. Досега никой не бе разгадал шегичката.

В собствените му помещения имаше голяма спалня, кухня като камбуз на боен кораб, заседателна зала, гигантско помещение, съчетаващо компютърен и оперативен център, и лична библиотека. Тук обзавеждането също беше простичко, не за да съвпада с внушенията на командния център, а защото Императорът се отнасяше с искрено равнодушие към показността и пищните церемонии.

Стенните екрани обикновено показваха изглед през прозорците на някой от домовете за почивка на императора. Но сега във всичките му стаи три картини образуваха налагащ се мотив — руините на Аръндел горе, поглед от космоса към таанския столичен свят Хийт и снимка на двадесет и седемте властници от Таанския съвет. Той обясняваше, че тези три изображения му помагат да съсредоточи вниманието си.

Суламора остана само няколко минути в приемната, преди да го заведат в библиотеката.

Императорът изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваше. Посочи една маса, на която имаше храни и напитки. Суламора отказа. Императорът подхвана без увъртания:

— Танз, току-що реквизирах десет от твоите бързи пътнически кораби.

Зениците на Суламора се разшириха, но едрият предприемач успя да се предпази от друга реакция. В края на краищата Императорът се бе обърнал към него на малко име.

— Сър, с каквото и да разполагам, то е ваше. Само поискайте.

— Тъй си е, по дяволите — съгласи се Императорът и зададе наглед несвързан с казаното въпрос: — Откога въоръжаваш търговските си кораби?

— Не разбирам, ваше величество. Почти всички мои кораби имат оръжия.

— Стига де, Суламора. Изкарах тежка нощ и ми се ще да полегна малко, преди да съмне. Имаш кораби, които хвъркат насам-натам с повече огнева мощ от моите фрегати.

— Вярно е — потвърди Суламора, — че си позволих да увелича въоръжението на някои от съдовете, които притежавам. Както сам се досещате, на онези, чиито маршрути минават близо до таанските галактики.

— Практичен подход — отбеляза Императорът и търговецът си отдъхна. — Затова ти взех десет от тях. След малко ще ти обясня защо. Другата причина да поискам тази среща е, че реквизирам и теб.

Суламора реагира не особено умно:

— Ъ?

— От двадесет минути си мой министър на корабостроенето. Това те прави член на моя таен кабинет.

Предприемачът се стресна. Дори не знаеше досега, че Императорът има таен кабинет.

— Искам да строиш кораби за мен. Не ми пука кой и как ще изпълнява поръчките. Твоите заповеди ще имат най-висше предимство. Дава ти се неоспоримо право да използваш всички суровини и работници, от които се нуждаеш. Искам още бойни кораби. И то за вчера. Не ми остана време за наддаване, спорове и интриги, както беше доскоро. Налей си питие. Аз ще пийна чай.

Суламора го послуша.

— Понасяме загуби — продължи Императорът, взрян в гърба му. — Таанците разгромяват флотовете ми по-бързо, отколкото успявам да ги попълвам. Ти ще промениш това.

— Благодаря за честта, ваше величество. С каква администрация ще разполагам?

— Не ми пука. Ако искаш, доведи си всичките сметкаджии и хитреци от твоите фирми.

— А какъв бюджет ми отпускате?

— Кажи ми, когато ти свършат кредитите, и ще ти намеря още.

— Ами финансовият надзор?

— Ще минем без него. Спипам ли те обаче да се оливаш в кражбите или да купуваш боклуци, ще те убия. Със собствените си ръце.

Императорът изобщо не се усмихваше. Суламора лекичко смени темата.

— Сър, може ли да ви попитам нещо?

— Давай.

— Казахте, че ще ми обясните за какво са ви десет от моите пътнически кораби.

— Да, ще го направя. Това е само за твоите уши, Танз. — Императорът помълча. — Направих цял куп грешки в началото на войната. И една от тях е заблудата, че моите хора в Пограничните светове са по-способни, отколкото са всъщност.

— Но, сър… вие изпратихте там Първа гвардейска.

— Така е. Те са най-добрите, които имам.

— И те побеждават.

— Как пък не! Ритат ги по задниците. Гвардейците… или каквото е останало от тях, са се вкопчили в нищожна територийка на един-единствен свят. И след около седмица ще бъдат прегазени и избити.

Суламора преглътна тежко. Сим-мрежите внушаваха съвсем друга представа.

— Пратих гвардията там да задържи системата Калтор, защото рано или късно ще настъпи промяна, а аз ще се нуждая от опорна точка, за да нахлуя в системите на таанците. Оплесках се. Надявах се на по-голяма подкрепа от моите съюзници. И освен това не знаех, че таанците бълват бойни флотове, сякаш са евтини играчки от плас. Грешки. Сега съм длъжен да спася каквото мога. В столицата на системата Калтор — Кавит, има цяла тълпа граждани на Империята. Искам твоите кораби, за да ги изведа оттам… заедно с други хора, които са ми необходими.

Императорът разгада изражението на Суламора и се усмихна мрачно.

— Танз, когато си вътре в нещата, те имат съвсем друг вид. През следващите дни ще видиш още повече разруха и опустошение.

Търговецът се овладя и зададе най-важния си въпрос:

— Ще победим ли в тази война?

Императорът въздъхна. Взе да му писва от тези думи.

— Да. В края на краищата.

„В края на краищата“ — повтори наум Суламора. Прие, че Императорът не прелива от увереност.

— А когато победим…

— Тогава ще се постарая да съм адски сигурен, че таанците са под коренно различна система на управление. Не искам никога повече да ме тормозят.

Суламора се усмихна.

— Ще забиете ножа до дръжката!

— Не за това ти говоря. Искам да се промени напълно властта в таанските светове. Аз не съм във вражда с техния народ. Ще се опитам да победя в тази война, без да пръскам на прах планети, без да заличавам градове с бомби или подобни изпълнения. Народите не започват войните, правят го правителствата.

Суламора се взря в Императора. Смяташе се за познавач на историята. И както колекционираше героични творби на изкуството, се възхищаваше и на героичното в миналото. Смътно си припомни изказването на един героичен адмирал от Земята: „Умереност по време на война — това е нелепо“.

От все сърце се съгласяваше с тези думи. Разбира се, не беше достатъчно вещ в историята, за да знае, че този адмирал никога не е командвал флота си в нещо повече от дребни стълкновения, а докато започнала следващата война, и той, и свръхкорабите, които поръчал да му построят, остарели и станали излишни.

— Разбирам, ваше величество — каза той студено.

Императорът като че ли не разбра внезапната му неприветливост.

— Когато войната свърши, ще си получиш подобаващите награди. Струва ми се, че ще е подходящо да те назнача за някакъв регент на всички райони, обитавани от таанците.

Изведнъж на Суламора му се стори, че двамата с Императора говорят на езици, които нямат нищо общо помежду си.

Стана, почти без да е вкусил питието си, и направи нисък официален поклон.

— Благодаря, ваше величество. До една седмица ще съм готов да изпълнявам новата си длъжност.

После се обърна и излезе.

Императорът се вторачи в гърба му. После се изправи, заобиколи бюрото, взе чашата му и посръбна замислено. „Дали пък със сеньор Суламора не излъчваме на различни честоти. Е, и?“

Остави чашата, върна се зад бюрото и набра на комуникатора обобщението на последните бедствени новини. Безпокоеше се за своята империя. Ако успееше да я задържи (а въпреки безцеремонната показна самоувереност започваше да се съмнява), можеше да се тревожи по-късно за отделни хора.

„Не мога, по дяволите!“ — осъзна ненадейно.

Остави комуникатора на изчакване и включи един съвсем специален компютър. Имаше един отделен човек, с когото трябваше да поговори. Макар че разговорът щеше да е едностранен.

70.

Генерал Йън Махони зяпаше отражението си в нацепените парчета на огледалото и умуваше.

Каквото и да си бяха мислили двама от любимите на Императора (и отдавна мъртви) бездарни писачи — Махони не беше сигурен как се казваха, но май бяха Силбърт и Гъливън, — имаше два модела за съвременен генерал-майор. Единият — в безукорна парадна униформа, позиращ в три четвърти със сабя, подходяща само за сечене на трева, пред строените си войски, окичени с медали. Другият — в бойни дрехи с димящ уилигън (какъвто имаше само в сим-филмите), с провесени по него гранати, подканящ хората си да се втурнат в някакъв пробив срещу напиращите орди на Лошите типове.

Генерал-майор Йън Махони не принадлежеше към никой от двата вида.

Наистина носеше бойни дрехи и наистина бе метнал на рамо уилигън. Но гащеризонът му беше разпран на задника, а благодарение на охраната си не бе стрелял нито веднъж с оръжието… засега. Пък и бойните му дрехи бяха нацапани с кал, розови и кремави петна.

Таанците най-накрая засякоха откъде се дават заповедите, откриха командния център на Махони и пратиха въздушни сили за унищожаването му.

Тактическите им кораби или смазаха малкото зенитни установки около щаба, или се примириха с попаденията на малкото останали им ракети. И щабът на генерала остана беззащитен под тях.

Някой извлече Махони от верижната машина секунди преди да я улучи таанска ракета. Той се просна по лице… в уличната мръсотия. От това беше калта по гащеризона.

Налиташе и втората вълна на таанската атака, той се хвърли да търси укритие — каквото и да е. Намери го, като скочи с главата напред в полуразрушен женски салон за красота. И по-точно в останките от нишата за гримиране. Оттам пък бяха розовото и кремавото.

Под салона имаше огромно подземие и Махони прецени, че ще е удобно за нова щабквартира. Прокараха резервни комуникации надолу и той се зае отново да води своята война, като се зъбеше начумерено на отражението си в парчетата от паднало наблизо огледало.

Един техник нахълта с тропот в стаята.

— Две съобщения, сър. От ИмпГлав. Вашият шифровчик каза, че ще имате нужда и от това.

ИмпГлав — Имперският главен щаб. На Първичен свят. А кутията, която техникът му подаваше, беше сред най-мразените от Махони уреди за сигурност.

Погледна съобщенията. Едното беше на обикновен фиш. Твърде странен обаче беше калъфът, в който го донесе техникът — със сензорна ключалка за отпечатък от пръст и еднократни кодови таблици вътре. Онзи, който кодираше съобщението си, го пишеше по таблиците, а получателят го разшифроваше с втори екземпляр от същите таблици. След това и двата екземпляра се унищожаваха. Твърде стара, но неуязвима и до днес система.

А Махони мразеше кодирането почти колкото и тържествените паради.

Второто съобщение беше прехвърлено в съвсем друго устройство. Комуникационният отдел на генерала имаше само десетина от тях — върхът на сигурността. Записващи фишове в малка кутия от плас. Каквото и да съдържаше фишът, щеше да го види само Махони. На кутията имаше една вдлъбнатина, настроена на пръстовия отпечатък на палеца му. И щом генералът притиснеше палец към вдлъбнатината, фишът щеше да предаде незнайното си послание. Ако махнеше пръста си оттам или минеха тридесет секунди след края на записа, фишът се самоунищожаваше.

Махони знаеше, че тези съобщения са важни… и че едва ли вещаят друго освен катастрофа. Първото, кодирано с еднократната таблица, най-вероятно съдържаше заповеди. Остави го настрана засега и долепи палец до кутийката от плас.

Внезапно в мазето върху купчина обгорели рокли застана Вечният император. Разбира се, това беше само холографският му образ.

„Йън — започна записът, — пострадахме ужасно. Знам, че си пуснал това съобщение, преди да разшифроваш заповедите, затова ще ти ги кажа набързо.

Не мога да те подкрепя.

Нямам корабите, нямам и войските, които да ти изпратя с тях.

Досещам се, че сигурно вече си предвидил такава възможност. По дяволите, вече смяташ, че това е най-вероятно… защото от доста време в небесата над вас не се е мяркал никой от нашите.

Ето ти и заповедите в най-сбит вариант. Искам Първа гвардейска да задържи Кавит до последния куршум. Едва когато бъдат изчерпани всички налични средства за съпротива, имате моето разрешение да се предадете. Всички гвардейци, които успеят да се изплъзнат, да избягат и да продължат борбата с диверсии, имат моето разрешение да упорстват в битките. Едва ли има начин да попреча на гадните таанци да се отнасят с тях като с партизани, но ще направя всичко по силите си. Може би си очаквал и това.

Изпращам десет бързоходни пътнически кораба, за да приберат каквито цивилни са останали на Кавит. Изведи ги от планетата. Искам и ти да тръгнеш с тях.

Стигнах до най-тежкото за теб, Йън. Принуден съм да пожертвам твоята дивизия. Но няма да пожертвам онова, което са твоите гвардейци.

Вероятно имаш шест И-денонощия до пристигането на корабите от момента, в който получиш този запис. Искам да направиш подбор на кадровия състав. Най-добрите ти сержанти, офицери и специалисти трябва да се качат в корабите. Първа гвардейска дивизия ще загине на Кавит. Но ще има нова Първа гвардейска. Ние ще сформираме пак дивизията на Първичен свят и пак ще я пратим да се сражава.

Казах «ние» и точно това имам предвид. Ти ще си командирът на новата Първа гвардейска. Значи те искам в един от корабите.

Това е заповед, генерал Махони. Не очаквам да харесаш нито нея, нито мен. Но така трябва да бъде. От теб се иска да изпълняваш заповедите“.

Холограмата се усука и изчезна. Махони зяпаше празното пространство, което бе заемала допреди миг.

После отвори кутията с кодовете и извади еднократната таблица — всъщност малък компютър, чиито програми се изтриваха при изпълнение.

„Съжалявам, твое Вечно императорство — рече наум генералът. — Ще изпълня заповедите. Всички без последната. Щом оставяш моите гвардейци да измрат, адски сигурно е, че и аз ще бъда с тях“.

71.

Стен и остатъците от отряда му се върнаха в съмнителната безопасност на имперския периметър без никакви произшествия.

Пред Стен се откриваше бъдеще без избор. Той знаеше, че разнородната му шайка ще получи нови припаси и оръжия и ще бъде напъхана обратно в месомелачката на неспирните таански атаки. Навъсено се питаше кой от тях ще умре последен. Това им предлагаше бъдещето — да бъдат убити, ранени или пленени.

Както цялата Империя, той също не бе свикнал с пораженията. Но друго не му оставаше.

Не се изненада много, когато отговарящият за попълването на частите офицер му съобщи неочаквани заповеди. Отрядът му трябваше да предаде всички оръжия с изключение на личните и да остане в готовност за специална задача.

На самия Стен наредиха да се яви при Махони в тактическия оперативен център. Преди това той успя да изкрънка няколко литра вода, за да се обръсне, а и да се поизмие колкото платена мацка между двама клиенти, намери си и прилично чисти бойни дрехи горе-долу по мярка.

Оперативният център още беше в подземието на салона за красота. Махони довърши инструктажа за шепата офицери, които имаха същия опърпан вид като началника си, и му махна да влезе в малкия кабинет, използван преди за комуникационната система на салона.

Там ги чакаше адмирал ван Дорман.

Махони сопнато осведоми Стен за текущото положение. Десетте пътнически кораба бяха потеглили към тях, за да приберат цивилните граждани на Империята и „подбрани кадри“ от Първа гвардейска. Съпровождаха ги четири разрушителя (толкова успели да им отделят) и досега таанските патрули не ги бяха открили. Очакваше се да пристигнат след четири дни.

Изведнъж 23-ти флот отново имаше нужда от своите техници. Разполагаха само с четири кораба, годни за полет: два разрушителя — единият от които корабът на Халдор „Хуша“, един престарял патрулен катер и „Блатен паток“.

Те трябваше да бъдат приведени незабавно в колкото се може по-добра бойна готовност. Оцелелите техничари на Стен, свикнали да се оправят находчиво, щяха да бъдат назначени в кръстосвача.

Просто така назначени ли?“ — зачуди се Стен. Не знаеше ще получи ли някакво обяснение.

Махони тъкмо се накани да му го предложи, но ван Дорман отвори уста.

— Генерале, този мъж все още е под мое разпореждане. Бих предпочел…

Махони се взря в измършавелия флотски офицер, кимна и излезе.

Ван Дорман се облягаше на едно бюро, погледът му беше празен. Заговори почти монотонно.

— Капитане, май всички се сблъскваме по някое време с един проблем — с остаряването си все по-малко харесваме промените.

Стен си мислеше, че вече няма какво да го изненада, но се заблуждаваше.

— Аз много се гордеех с моя флот. Разбирах, че не ни дават най-съвременното оборудване, а и бяхме твърде далеч от Империята, за да ни изпращат винаги най-добрите служители. Знаех обаче, че сме силна бойна единица.

— Да — замислено продължи ван Дорман. — Очевидно е, че съм си въобразявал какво ли не. Затова когато се появи наперен младеж и ми натякна, че имам само държащи на показния блясък марионетки, а командната ми структура е закостеняла, бюрократична, остаряла и сляпа, аз не се настроих доброжелателно към този офицер.

— Сър, никога не съм казвал, че…

— Присъствието ви беше достатъчно — прекъсна го ван Дорман с намек за гняв в гласа. — Капитане, възприел съм правилото никога да не се извинявам. И не смятам да го наруша. И все пак… Причината да искам вие и отрядът ви да бъдете назначени на „Блатен паток“ е моята увереност, че таанците ще ни ударят безмилостно, когато се опитаме да отстъпим заедно с идващите пътнически кораби. Очаквам да дадем многобройни жертви. С голяма вероятност включвам и себе си сред тях.

„И сигурно ще познаеш“ — вметна мислено Стен.

— Назначих ви за оръжейник на „Блатен паток“. В нормалната командна верига щяхте да бъдете четвърти по старшинство след помощник-капитана, навигатора и старшия инженер. Сега не е време да се придържаме към нормалното — продължи ван Дорман. — Уведомих съответните офицери, че ако вече не съм в състояние да изпълнявам задълженията си, вие поемате командването на „Блатен паток“.

— Браво на вас, капитане — ван Дорман дори се усмихна. — Питах ще успея ли да изтрия това каменно изражение от лицето ви.

— Причината е — продължи той гробовно, — че не се доверявам на тези офицери, които пак аз издигнах на сегашните им длъжности. Мисля, че съм ги подбирал по умението да се приспособяват и да се подмазват, а не заради качествата им на командири. И не съм убеден, че някой от тях би се държал подобаващо в критичен момент. Разбирате ли ме?

— Тъй вярно, сър.

— Освен това уведомих капитан трети ранг Халдор, че макар да е произведен в чин по-рано от вас, вие поемате командването на целия ми флот, ако аз загина. Моят флот… — с кротко удивление повтори адмиралът. — Два обикновени разрушителя, един музеен експонат и безполезно туловище…

— Та такива заповеди ще изпълнявате, капитане — довърши ван Дорман. — Предполагам, че ако оцелея при оттеглянето, ще бъда изправен пред военен съд от висши офицери. Така да бъде. Може и да съм го заслужил. Но аз няма да завърша кариерата си с пълно поражение. Погрижете се „Блатен паток“ да се сражава като боен кораб, а не като любимата играчка на един уморен старец.

Гласът на ван Дорман пресекна и той се извърна. Стен застана мирно; разговорът явно бе стигнал до своя край.

— А, капитане… Още нещо. Лично е. Моята дъщеря ви изпраща поздрави.

— Благодаря, сър. Как е Бриджит?

— Все още жива и здрава. И още работи при новата си… приятелка. — Следващите думи едва се чуваха. — И това едва ли ще го проумея някога.

Стен нямаше какво да каже. Отдаде чест на гърба на стареца и се измъкна навън.

72.

Четирите кораба, останали от 23-ти флот, се свираха под земята заедно с войниците и цивилните. Разрушителите бяха скрити на около два километра един от друг в разширен тунел на подземни влакове. Патрулният катер беше замаскиран в порутен хангар. Но най-трудно беше да укрият някак едрогабаритния „Блатен паток“.

Стен си задаваше въпроса дали инженерът, измислил решението, е жив. Щеше му се да го почерпи една бира… защо не и няколко, стига да се намери бира в град Кавит.

Два огромни кратера, останали от таанската бомбардировка в Деня на Империята, бяха разширени, издълбани надолу, застлани с бетон и съединени. Под прикритието на нощта и електронна маскировка и под охраната на гвардейски батальон бяха преместили „Блатен паток“ в кратерите. След това бяха сложили върху ямата леки носещи греди и бяха напръскали покривен слой. После бяха излели плас в точно повторение на първоначалните кратери. Нито наблюдателните спътници, нито разузнавателните кораби на таанците бяха забелязали някаква промяна.

Стен се досещаше, че появи ли се в кораба, ще може да прави каквото пожелае. Позна. По-старшите от него, до един галеници на ван Дорман, заподозряха в Стен новия любимец и като истински угодници смятаха всяка изречена на глас негова мисъл за безпрекословна заповед до всички.

Той внимателно пръсна оцелелите хора от отряда си във всеки отсек на „Блатен паток“. Ако затънеха в дракх (Стен беше единодушен с ван Дорман, че точно това ги чака), поне щеше да има по едно-две надеждни същества навсякъде.

Премести центъра за бойна информация — втори команден възел, както и негов боен пост — от задната „пагода“ на кораба. Зарови го дълбоко в корпуса и си достави немалко удоволствие да заеме доскорошната офицерска трапезария на „Блатен паток“.

После подсказа (и това се превърна в заповед) на помощника на ван Дорман, че не е зле корабът да бъде подготвен за битка, като махнат излишното. Въпреки премеждията в „Блатен паток“ се бяха съхранили дървената облицовка, тапицерията от кожи на разни преживни добичета, както и изтънчените, затова пък лесно запалими покривки, мебели и съдове в офицерските помещения.

Естествено най-силно звучаха оплакванията не на офицерите, а на техните униформени лакеи. Стен с неописуема радост преназначи сервитьорите, барманите и ординарците сред оскъдните разчети на оръжията.

Забавляваше се до насита… докато не си спомнеше, че рано или късно това туловище ще влезе в бой. Прецени, че „Блатен паток“ би издържал около четири секунди срещу таански кръстосвач. И двойно по-малко, ако лошият късмет ги срещнеше с „Форез“ или „Кисо“.

Но нали все на нещо трябваше да се радва?



По искане на генерал Махони Стен отдели Килгър, за да го направи координатор на прехвърлянето на цивилните.

Когато (и ако) се появяха пътническите кораби, щяха да имат съвсем оскъдно време, за да натоварят хората. Махони и ван Дорман бяха единодушни, че в това няма място за честолюбие или съобразяване с традицията.

Затова заповядаха на Килгър да облече цивилни дрехи и официално го провъзгласиха за заместник-кмет на Кавит. Заемащият длъжността преди него или бе убит, или бе изчезнал заедно с кмета.

Килгър се чудеше на щедрата подкрепа — поставиха под негово разпореждане определени офицери и сержанти от Първа гвардейска. Нито той, нито някой сред гвардейците (освен началник-щаба на Махони и началниците на разузнаването) знаеха, че генералът методично изважда от дивизията най-добрите си подчинени, за да ги изпрати в безопасност, където да станат основа на новата бойна част.

И никой не подозираше, че генерал Махони се кани да наруши заповед на Императора и да остане в Кавит, за да умре с остатъците от дивизията си.

Отначало Килгър си мислеше, че ще е голям кеф да командва много по-старши от него офицери. Кефа си го имаше, но се оказа нищожна част от работата.

Алекс Килгър рядко успяваше да поспи, докато изчовъркваха цивилни от убежищата, разделяха ги на групи за товарене по сто души и им обясняваха правилата за качване в корабите. Всеки от тях можеше да внесе това, което е на гърба му. Нищо друго — дори тоалетни принадлежности.

Килгър стоеше в един сборен пункт. Две уплашени дечица се бяха вкопчили в краката му, а на ръце държеше очарователно бебе. След малко усети, че бебето опикава неговия толкова старателно издирен скъп костюм от туид. А Килгър се опитваше да слуша, да внася ред и да заповядва, ориентирайки се по няколко разговора едновременно.

— … моята Дирдри никаква я няма и съм много…

— … господин Килгър, налага се да обсъдим какво от градския архив трябва да бъде взето с…

— … искам си мама…

— … вашето поведение е неразбираемо и искам незабавно да науча името на вашия началник…

— … щом вие сте шефът тука, кажете какво да помогнем аз и приятелчетата ми…

— … когато сме в безопасност, моите адвокати ще проявят голям интерес към факта, че…

— Къде е мама?

Килгър отчаяно копнееше да е на по-спокойно място, например на фронта срещу напиращи плътни таански редици.



Получи се импулсният сигнал — спасителната ескадра беше на половин денонощие от Кавит.



Стен беше в двигателния отсек на „Блатен паток“ и се опитваше да проумее защо вторичният двигателен модул на кораба не достига пълната си мощност.

Приклекнал под една от тръбите, той слушаше еднообразните псувни на втория си инженер — не принадлежеше към любимците на ван Дорман, затова си разбираше от работата — и се опитваше да калибрира разстроеното подаване на гориво, когато се сети, че преди пет минути трябваше да е на щабно съвещание.

Измъкна се и хукна към най-близкия изходен люк. Нямаше време да смени с нещо друго омацания гащеризон.

Стъпи на бетона отвън и се заозърта за грависледа, уж прикрепен персонално към него. Водачката бе отишла да си отдъхне и да хапне нещо. Успя да я намери чак след десет минути.

Беше закъснял твърде много, когато возилото се издигна и засъска по една обходна траншея към оперативния център на Махони. Закъсняваше… но оцеля.



Таанската ракета бе изстреляна слепешком.

Разбира се, таанците знаеха, че имперските сили в Кавит са се заровили под земята. Само че имаха твърде оскъдни сведения от разузнаването къде са най-важните средища.

Но понеже разполагаха с прекомерно изобилие от оръжие, обстрелваха периметъра наслуки. Имперската твърдина беше прекалено малка, така че почти всеки взрив причиняваше някакви щети.

Под порутения салон за красота се бяха събрали старшите имперски офицери на планетата. Махони съзнаваше рисковете да струпа на едно място повечето командири… но беше необходимо да проведе последна лична среща.

Таанската ракета бе изстреляна ниско над земята през фронтовата линия. Не я засече нито една противоракетна батарея на гвардейците. Щом навлезе два километра, програмата прати ракетата нагоре, за да избере цел.

Не откриваше нищо особено. Може би щеше да се забие някъде наслуки, ако приемникът й не бе засякъл откъс от предаване.

Излъчи го един от бригадните офицери на Махони — сигнал „получено — потвърдено“ от апарата на колана му, преди да влезе в тактическия оперативен център.

Това стигна на ракетата да се насочи.

Махони тъкмо започваше.

— След шест часа повечето от вас ще са на път. Трябва да знаете, че…

И тогава ракетата от закален метал проби горните етажи на салона, мина през защитния слой над мазето и се взриви на сантиметри от самото подземие.

Стен пристигна в касапница.

Вместо салона за красота завари димящо опустошение. Един от телохранителите на Махони се клатушкаше към него — беше целият в кръв и мърмореше завалено. Стен нахълта покрай него в мазето.

Озова се сред трупове и умиращи. Генерал-майор Йън Махони лежеше на хълбок с раздробена челюст и окървавено лице и бавно се задушаваше.

Стен сви пръсти, ножът изскочи от ръката му в дланта, още докато обръщаше генерала по гръб. Острието на ножа полека направи клиновиден разрез в гърлото на Махони и отвори три сантиметра от дихателната тръба. Стен сряза още един отвор и го съедини с първия, после с пръст махна разкъсаните тъкани от трахеята.

Генералът дишаше отново — с хрипове и кърваво бълбукане.

Стен докопа един кабел, сряза го и издърпа жиците отвътре. Вкара кухата изолация в дихателната тръба на Махони, после покри разрезите със запечатваща превръзка от медицинския комплект на генерала.

Махони щеше да оживее… ако някой се погрижеше и за другите му рани.

Наистина щеше да оживее по ирония на съдбата, макар че бе решил да остане и да умре със своите гвардейци. А сега щяха да го евакуират с пътническите кораби като пострадал.

Щом медиците се втурнаха в подземието, Стен се изправи.

Огледа се.

Флотския адмирал Ксавие Рийн ван Дорман му се хилеше отвисоко.

Стен си каза, че адмиралът всъщност няма на какво толкова да се смее, защото темето му липсваше и от черепа му се процеждаше сива тъкан, почти еднаква на цвят с косата на покойника. Липсваха и други части от ван Дорман — дясната ръка, лявата китка и преди всичко тялото от гръдния кош надолу. Малкото останки висяха на една скъсана тръба.

„Май командвам кораб — установи Стен. — Сега да видим как угодниците на ван Дорман ще изпълнят заповедите му“.

Нямаше защо да се безпокои за тях — помощник-капитанът, навигаторът и старшият инженер също умряха в развалините.

Капитан трети ранг Стен командваше 23-ти флот. След два часа спасителните кораби дадоха сигнал, че доближават Кавит.

73.

От три дни въздухът над град Кавит напомняше за сивкава гъста супа с фиде. Това беше част от заблудите, които прикриваха евакуацията. Пътническите кораби не само трябваше да се промъкнат през таанските патрули отвъд Пограничните светове (с което се справиха успешно), но и да кацнат и да останат незабелязани толкова дълго, че да натоварят бежанците.

Пълното таанско въздушно надмощие също помогна мъничко. Имперските кораби излитаха толкова рядко, че таанците само от време на време проверяваха какво показват наблюдателните устройства и скенерите.

Кълбящите се пушеци над имперския периметър рязко ограничиха видимостта, а „супата с фиде“ заслепи почти всички останали детектори.

Тя се състоеше от отражатели — изобретение, предшестващо дори появата на самия Император. Първите отражатели били тънки ивички алуминий, които трябвало да пречат на радарите. Режели ги с дължина наполовина от дължината на вълната, която трябвало да блокират, и ги пускали от самолетите. На екраните отражателите изглеждали като плътен непроницаем облак.

Днешните отражатели бяха несравнимо по-усъвършенствани, можеха да направят безполезни не само радарните, но и инфрачервените и лазерните сензори. И си оставаха практически невидими — хиляди ивички биха се промушили заедно през иглено ухо.

Изстреляните в горните слоеве на атмосферата контейнери се взривиха и парченцата бавно се зареяха към град Кавит. Макар че бяха невидими, никак не улесняваха дишането.

Таанците вдигнаха обща тревога, когато изведнъж престанаха да получават данни от сензорите си, но с времето стигнаха до извода, че и тази тактика не е нищо повече от опит за забавяне на неизбежната последна атака срещу града.

Изобщо нямаха нужда от сензори — знаеха къде са имперските войски. Отражателите се превърнаха в досадна дреболия.

И тогава прозвучаха други тревожни сигнали.

Патрулите извън планетата внезапно съобщиха за вражески сили. Колкото и да не беше за вярване, на екраните се показаха два пълни имперски флота, устремени към Кавит — флотове, които според таанското стратегическо разузнаване не можеха да съществуват.

Вдигнатите по обща тревога таански кораби излетяха в космоса.

Разузнаването даваше правдиви сведения — единствената имперска ескадра в този сектор от пространството оставаше в резерв. Таанците бяха „нападнати“ от четирите разрушителя, придружили пътническите кораби до Пограничните светове. Четири разрушителя и почти хиляда малки безпилотни сонди.

Сондите бяха ракети от клас „Измамник“, натъпкани с електроника, която ги представяше като пълноценни бойни кораби в целия спектър освен във видимия му диапазон.

И поне веднъж на Империята й провървя.

Атаго престрои корабите си за сражение и полетя срещу нападателите.

А пътническите кораби се спуснаха с рев към град Кавит.

Разбира се, таанската пехота ги видя и съобщи незабавно, но докато докладът стигне до Атаго, тя беше на шест часа полет от планетата. И си имаше много по-сериозни проблеми от някакви си транспортни съдове, които според нея докарваха подкрепления за имперските наземни части.

Едва след час щеше да открие какво представляват тези щурмуващи я флотове на Империята.

Седем часа за евакуацията на един свят…

Реквизираните кораби на Суламора с корпуси като тъпоноси торпеда се наместиха на космодрума в базата и разтрошиха с тежестта си парчетиите.

И тогава влезе в действие евакуационният план на Килгър. Накрая той бе разделил цивилните на групи по петдесетима и във всяка се смесваха мъже и жени, които щяха да образуват гръбнака на новата дивизия. Цивилните си носеха само каквото можеха да натъпчат в малки еднодневки. През последните часове бяха прехвърлени в укритията най-близо до космодрума. Убежищата бяха съвсем набързо стъкмени и мнозина мирни граждани загинаха под непрекъснатия обстрел на таанците.

Стен крачеше напред-назад в командната зала на „Блатен паток“. Всички екрани светеха и показваха човешките потоци, напиращи към корабите, и небето, през което може би щяха да стигнат до спасението.

Чувстваше се гол в тази командна зала — намираше се в едната „пагода“ извън бронята на кораба. Приличаше повече на декор за сим-филм. Заемаше два етажа, обрамчена от всички страни с огромни екрани. Фос, когото Стен повиши с временните си пълномощия и назначи да командва комуникационния отсек, беше на над двадесет метра от него.

Стен наблюдаваше гъмжилото и се молеше на някой все още непознат му бог по някакъв начин всички да се натоварят, преди таанците да връхлетят. Намери местенце в молитвите си и за желанието Алекс също да влезе в корабите, докато гледаше неумолимото отброяване на хронометъра, който показваше времето до излитането на „Блатен паток“ и останалите от флота.

Щом бездруго се бе захванал с това, той добави още едно искане към небесата — Бриджит да е сред тези цивилни. Видя как натовариха Махони в един пътнически кораб — генералът лежеше в безсъзнание на надуваемата носилка.

Хронометърът изцеждаше последните секунди.

На екраните космодрумът на Кавит беше гол и безлюден, сивееше под стелещите се облаци дим и го осветяваха проблясъци от долитащите таански ракети.

Подофицер Алекс Килгър застана до него.

— Качих ги, момко. Всички са вътре.

Стен докосна бутона на комуникатора, окачен на гърдите му.

— До всички кораби. Тук „Блатен паток“. Излитаме!

Прахолякът се вдигна на кълба по натрошения бетон — пътническите кораби се издигаха.

— По моя команда… главен двигател… три… две… едно… Нула!

Пътническите съдове и четирите кораба, останали от 23-ти флот, изчезнаха.

Под тях започна последната таанска атака.

По-малко от две хиляди войници на Първа гвардейска отбраняваха рехавите фронтови линии. Най-добрите им съратници се евакуираха по заповед. Останалите бяха под командването на началник-щаба. Той наруши същата заповед, която командирът му щеше да пренебрегне, и не напусна войниците си.

Таанците нападаха вълна след вълна.

И измираха.

Първа гвардейска загина на Кавит.

Сбъдна се обаче пророчеството, което Стен чу преди години от първия си сержант в новобранската рота: „Бих се за Империята на стотина светове, ще се бия на още стотина, преди някой урод да ме опържи… Но ще стана най-скъпата мръвка, която е изкасапил“.

Три таански десантни корпуса кацнаха на Кавит. Единият беше разгромен. Другите два проведоха окончателното превземане на град Кавит.

Победиха.

И вече не съществуваха като боеспособни части.



Бриджит ван Дорман не беше сред евакуираните.

Ранените бяха подложени на най-мъчителното пресяване. Изоставиха умиращите и — още по-жестоко — онези, които никога нямаше да се възстановят, за да влязат в бой.

Някой трябваше да е с тях, за да поддържа живота им. Доктор Морисън остана доброволно.

Бриджит също.

Първата таанска зашеметяваща граната разпиля двамата санитари, които пазеха до входа на подземната болница. После вратата се пръсна навътре и нахлу таанска щурмова група.

Доктор Морисън застана пред тях с разперени ръце.

— Тези хора са ранени — каза тя бавно и спокойно. — Нуждаят се от помощ. Те не са войници.

— Отдръпни се — заповяда капитанът, командващ групата, и вдигна оръжието си.

— Те не могат да се сражават — започна пак Морисън. — Тук няма да срещнете съпротива, нито ще намерите оръжия…

Откосът почти я разкъса на две.

Бриджит изкрещя и се хвърли към капитана.

Той само се изви в кръста и стреля отново.

Трите куршума прерязаха Бриджит.

Офицерът отпусна оръжието си към пода и се обърна към един сержант.

— Имперската курва каза, че тук никой не може да носи оръжие. Значи не са ни необходими.

Сержантът отдаде чест и насочи огнехвъргачката.

74.

Макар че не беше почитателка на церемониите, лейди Атаго изпипа всичко много прилежно. Не можеше да приеме капитулацията от генерал Махони, както бе намислила. Всъщност нямаше значение. Нейното сим-предаване, предназначено за Хийт, нямаше да е по-малко вълнуващо.

Тя стоеше пред „Форез“, приземен насред космодрума на Кавит. От едната страна охраната подкарваше безкрайни редици от предали се имперски войници.

Тя очакваше кадрите да бъдат излъчени директно за Таанския съвет. Но предаването й бе получено от лорд Феерле. Виждаше го съвсем малък в официалните му одежди на монитора пред себе си.

Лейди Атаго прикри изненадата си и докладва.

— Поздравявам ви — отвърна изображението на Феерле. — Това обаче не е достатъчно.

— Моля да ме извините — каза тя, — но още какво може да се иска?

— Вие постигнахте победа, милейди. Но Империята вдигна голям шум около своите бойци на Кавит. Провъзгласява ги за мъченици, символи на бъдещата победа и така нататък.

— Запозната съм с пропагандата им.

— В такъв случай съм учуден, че още не сте предприели съответните мерки — заяви Феерле. — Не бива да има и помен от победа в тяхното поражение. Трябва да бъде показано, че силите им на Кавит са унищожени напълно.

— Те са унищожени, милорд.

— Не са — поправи я той. — Ако дори един техен войник се завърне в Империята, специалистите им по информация ще измислят някакъв начин да го представят като постижение.

— Нека се опитват. Ние обаче завзехме Пограничните светове.

— Милейди, не ми казвайте каква политика да водя. Чуйте заповедите ми, Догонете корабите, които евакуираха оцелелите граждани на Империята. И ги унищожете. Само ако няма никакви — повтарям, никакви оцелели, Императорът ще бъде подобаващо посрамен.

Атаго понечи да каже нещо, но размисли.

— Както желаете. Ще изпълня вашите заповеди.

Екранът се опразни и лейди Атаго закрачи към своя боен кораб. Щеше да изпълни заповедите… но съзнаваше, че скоро трябва да си разчисти сметките с онези таански управници, които повече се интересуваха от постижения на хартия, отколкото от действителни победи.

75.

Два имперски разрушителя останаха невредими след лъжливата атака, откъснаха се от противника, поеха по заблуждаваща орбита и се присъединиха към оттеглящите се пътнически кораби.

Беше факт, че бързите кораби се движеха със скорост, многократно надвишаваща тази на светлината. Но на Стен му се струваше, че са в някой от най-противните му кошмари и бягат от незнайно чудовище, затънали до кръста в кал. Мъчеше го още една нелогична представа — таанските кораби ги преследват, макар че нямаше никакво военно основание да се втурнат след жалките останки под негово командване.

Първата жертва (в известен смисъл) беше немощният патрулен катер. По-малко от два часа след излитането от Кавит той вече изоставаше далеч назад.

Ако можеше да си позволи човечност и имаше време, Стен би заповядал на някой от двата си разрушителя да прибере екипажа му и да гръмне вехтата тенекия. За съжаление липсваха и двете условия за това.

Откри у себе си твърде бездушната мисъл, че от тътрещия се все по-назад патрулен катер все пак може да има някаква полза. Ако таанците наистина го гонеха, ръждивият варел поне щеше да предупреди отрано.

Да, бездушно… но през последните месеци се бяха събрали прекалено много трупове. Стен нямаше какво друго да направи, освен да се опита да опази живите.

Разположи двата съвременни имперски разрушителя отляво и отдясно пред пътническите кораби, наредени в три колони. Трябваше да мисли и за други таански кораби освен онези, които може би настигаха конвоя.

„Хуша“ на капитан трети ранг Халдор и другият разрушител от 23-ти флот пазеха отзад.

„Блатен паток“ летеше над втората половина на конвоя. Стен много се радваше, че Суламора се е погрижил да има извънредно опитни екипажи в корабите си — поне си нямаше разправии с правилното подреждане. Стигаха му и собствените му тревоги.

При междузвездна тяга космическите кораби не са особено претоварени и не скърцат.

„Блатен паток“ скрибуцаше.

Освен това корабите не би трябвало да вдъхват усещането, че малко им остава да се разкъсат на парчета.

Всяка носеща рама в „Блатен паток“ се тресеше така, сякаш някой възголемичък великан отвън го обработваше с чука си.

— А пък летим само с пълна мощност — изръмжа Тапиа.

Тя посочи големия червен лост, контролиращ тягата от двигателите. Имаше надписи ЧЕТВЪРТ, ПОЛОВИН и ПЪЛНА СКОРОСТ. Имаше и ограничител, който се махаше с ръка. Отместеха ли го, „Блатен паток“ поне на теория би стигнал до БОЙНА СКОРОСТ, която несъмнено щеше да пренапрегне и разруши двигателите, ако я поддържаха по-дълго от броени минути.

Стен, Килгър и Тапиа бяха в контролната зала на главните двигатели. Стен незабавно беше повишил втория инженер в старши, а Тапиа назначи за негова помощничка. Донякъде се доверяваше на човека, но насаме й каза мигновено да поеме работата му, ако той почна да се издънва.

— Ами ако започне да ми се ежи?

Стен погледна многозначително миниуилигъна на колана й и не каза нищо.

Подофицер Килгър щеше да ръководи основния оръжеен център във втората пагода на „Блатен паток“. Точно под него се намираха центърът за бойна информация и втората командна зала. Останалите мъже и жени от тактическата ескадрила бяха разпределени в други части на кораба.

Стен бе решил да повиши Фос в мичман. Освен това каза на Килгър, че хич не му пука дали е подофицер и че ако него го убият или извадят от строя, поема командването. Стен предполагаше, че пълномощията му стигат и за такава заповед. Дори да не беше така, разправиите можеха да почакат, докато се спасят… ако успееха.

Засега май нямаше какво друго да направи. Екипажът поддържаше бойна тревога с някои промени. На половината беше разрешено да се хранят или да спят. Храната се състоеше предимно от сандвичи и кафе, които се разнасяха по постовете. Решилите да дремнат лягаха на място.

Стен прехвърли управлението на Фос — корабът се движеше по набелязания курс — и двамата с Килгър тръгнаха на обиколка.

Машинното отделение беше горещо, мазно и вмирисано. Покойният ван Дорман сигурно би припаднал, ако видеше старателно полирания метал изцапан, а сияещите бели стени — изподраскани и опръскани. Но за лъскане също нямаше време. Дори поддържането на двигателите в работно състояние беше истински подвиг.

Стен огледа двигателния отсек. Тапиа и инженерът се бяха погрижили всичко да действа колкото се може по-гладко. Той тръгна към един от изходите.

— Капитане… — подхвана Тапиа с явна неловкост. — Може ли да ви питам нещо?

— Давай.

— Ами…

Килгър схвана намека и се качи по стъпалата на горната палуба. Стен чакаше.

— Помните ли, че в укреплението споменах за желанието си да се прехвърля? Тогава се майтапех. Сега говоря сериозно. Когато паркираме тази скапана ръждясала таратайка, искам да бъде преназначена.

Стен се зачуди дали нервите й не започват да сдават.

— Мичман, ако закараме вкъщи тази бомба със закъснител, всички ще бъдем преназначени. Трудничко ще ми е да командвам тактическа ескадрила без кораби. Сега е мой ред да питам. Защо?

— Току-що проверих нещо в Имперския устав.

— И?

— И там е написано, че мога здравата да си изпатя, ако легна с командира си.

— Тъй ли… — успя да смънка Стен.

Тапиа се ухили, целуна го и изчезна в един коридор.

Той замислено се качи по стълбата и отиде при Алекс, който цъкна с език.

— Я не мърдай, момко. — Изтри брадичката на Стен с ръкава на гащеризона си. — Няма що момците да виждат, че началникът се занася с подчинените.

— Господин Килгър, държите се непочтително.

— Млък, недорасляко. Иначе и аз ще те цункам.

Комуникаторът над главите им изръмжа:

— Капитанът — в командната зала! Капитанът — в командната зала! Съобщение за контакт!

Стен и Алекс се втурнаха към бойните си постове.



„Контакт“ не беше най-точната дума в случая.

Капитанът на патрулния катер имаше само няколко секунди да се облещи към екрани, после таанците го връхлетяха.

Два разрушителя стреляха по катера, без изобщо да променят посоката на полета си.

Капитанът удари по бутона за комуникационните системи.

— До „Блатен паток“… до „Блатен паток“… тук „Дякон“. Два таански…

И ракетите разпиляха безследно патрулния катер.

В таанския флот вече знаеха, че догонват пътническите кораби. Разпръснаха се в боен строй и се устремиха напред.



Капитан трети ранг Рей Халдор може и да беше скапаняк, но знаеше как и още по-важно — кога да умре. Без да чака заповед, той запрати „Хуша“ и другия разрушител в дъга обратно към доближаващите ги таанци.

Вражеският флот се бе подредил в полумесец с разрушители отпред и отстрани. Малко зад тях летяха седем тежки кръстосвача и двата линейни кораба — „Форез“ и „Кисо“.

Вторият разрушител на Халдор беше унищожен веднага.

Но „Хуша“, колкото и да беше невероятно, проби таанската защитна формация.

Халдор заповяда изстрелване на всички ракети и автоматично подаване на следващите в шахтите. На всички страни се разхвърчаха ракети в режим „стреляй и забрави“.

Корабът се завъртя бясно след първото попадение близо до кърмата. Таанска противокорабна ракета се насочи към „Хуша“, заби се в средата на корпуса му и го пръсна. Вероятно Халдор и хората му вече бяха мъртви от първия до последния, когато отмъстиха.

Два таански разрушителя бяха поразени в достатъчно важни възли, за да напуснат осакатени битката. И тогава три от ракетите на Халдор се прицелиха в един тежък кръстосвач.

За миг изглеждаше, че външната обвивка на кораба е прозрачна, после стана огненочервена, докато взривовете го изтърбушваха. След секунда на мястото му нямаше нищо.

И в последните си мигове 23-ти флот хапеше до кръв.



На Стен му се струваше, че още вижда мигащите петънца, където екранът показваше неговите разрушители, макар че корабите бяха унищожени преди секунди.

„Може да е остатъчен образ“.

Беше се питал какво ли поражда у хората храбростта да се хвърлят сами срещу смъртта, да дадат самоубийствени заповеди, вместо да избягат. Неведнъж се бе чудил и дали ако някога се стигне дотам, той също ще има кураж да го направи.

Но така и не взе съзнателно Голямото решение. Твърде много заповеди имаше да изреди.

— Навигация — курс към прехващане!

— Дадено, сър. Изчисляваме го.

— Действайте! Двигатели.

— Тук машинното отделение, сър.

— Пълна аварийна мощност. Веднага! Господин Фос, искам всички в скафандри.

— Слушам, сър.

— Оръжейник… я стига глупости. Дай ми общо оповестяване.

Фос превключи комуникатора за връзка с целия кораб.

— Говори капитанът. Нападаме. Всички бойни постове — готови за самостоятелен обстрел.

Фос държеше скафандъра пред него. Стен напъха краката си, после навлече скафандъра на раменете си и сложи шлема.

— Сега атакуваме — продължи той, като грижливо подбираше думите си — таански боен флот. В него има най-малко два линейни кораба. Ще ги разпердушиним. — Щеше му се да измисли нещо благородно, за да завърши обръщението си, но умът му отказваше да съчини нещо като „родината ви гледа“ и той прекъсна връзката. — Фос, искам да се чуя с командващия разрушителите.

Светна екран и показа командната зала на единия имперски боен кораб.

— Капитане — почна Стен направо, — конвоят е във ваши ръце. Ние ще се опитаме да забавим врага.

— Сър, искам разрешение да…

— Не разрешавам. Имате си заповеди. Останете с пътническите кораби. Край. Фос! Дай ми контрола на щетите.

— Тук контрол на щетите, шефе — чу се провлачен глас. — От какво имате нужда?

Стен отдели миг да съжали, че не познава този офицер — щом можеше да остане толкова невъзмутим, сигурно щеше да е скъпоценен съратник.

— Изпомпайте въздуха.

— Изхвърлям го.

В скафандрите си екипажът щеше да е по-тромав, но вакуумът намаляваше повредите от вероятните попадения.

— Оръжейник! В обсег за стрелба ли сме?

— Още мъничко, капитане.

„Блатен паток“ се впусна в своята първа… и последна битка.



Може би таанците ставаха самонадеяни. По-вероятно беше, че не успяха да се отнесат сериозно към връхлитащото ги раздуто туловище.

Дори „Блатен паток“ да представляваше издънка на космическите конструктори, а и отдавна да плачеше за превръщане във вторични суровини, пак си оставаше много тежко въоръжен. Имаше лазерна система „Бел“, ракетни шахти за „Гоблин“ на носа и на кърмата, второстепенни лазерни модули по целия корпус, а и скорострелни оръдия по цялата дължина на противните си издутини. Основното оръжие се състоеше от прастари противокорабни ракети „Видал“. Две от тях бяха разположени в средата на кораба между пагодите, побрали командните центрове.

Килгър проследи как трите точки, отбелязващи таанските разрушители, се устремяват в дъга към тях, и натисна бутона за нападателния лазер „Бел“ в носа на „Блатен паток“. Това оръжие беше старо като кораба, на който го бяха монтирали, и не само го насочваше робот, но и имаше гласови реакции.

— Вражески кораби в обсег — съобщи безизразният синтезиран глас.

Килгър натисна бутона НАПАДЕНИЕ. Мощният лъч разкъса таанския разрушител по надлъжната му ос и оръжейната система реши, че мишената вече не съществува. Без да се допита до него, тя се пренасочи към втори разрушител и стреля.

— Целта унищожена… втората цел нападната — промълви гласът, сякаш се усети.

Лазерът накълца почти целия двигателен отсек на разрушителя.

— Втората цел повредена… коригирам прицела.

Килгър прасна бутоните ОТМЯНА НА ДЕЙСТВИЕТО и НОВА ЦЕЛ. Разрушителят беше извън строя и това стигаше.

Може би подразнен, че някакъв си човек му казва какво да прави, лазерът се превключи на импулсен режим и надупчи третия разрушител по дължина, преди да докладва.

„Три по-малко — рече си Алекс. — Остават някакви си купища“.

„Блатен паток“ проби защитния заслон от разрушители и стигна до сърцето на таанския флот.

Три оръжия не бяха под контрола на Килгър — огромните ракети „Кали“, предназначени за тактическите кораби на Стен. Точно три бяха останали в арсенала на ескадрилата. Фос и Килгър сложиха импровизирани насочващи рамки за тях по корпуса на „Блатен паток“. Фос се кълнеше, че било немислимо да прокара връзка за изстрелването им чак до центъра за управление на огъня — било много по-лесно да стъкми локален център със сим-шлем в командната зала.

Стен изобщо не се съмняваше, че Фос лъже, защото жадува да стреля по врага, вместо да е само електронен магьосник зад кулисите, обаче не се възпротиви. Алекс щеше да си има предостатъчно главоболия, докато вкарва в пътя старовремските и често противоречащи си оръжейни системи на кораба.

Фос бе включил сим-шлема към скафандъра си. Стен се взираше като попарен в централния екран — запълваше го великанският „Кисо“ и сякаш всеки миг щяха да се сблъскат, — но в следващия миг проумя, че Фос е пуснал максималното увеличение.

— Сър — обади се Фос, — имам „Кали“ в готовност. Цел… цел… целта засечена.

— Изстрелвай — заповяда Стен, макар да не се надяваше на нищо.

Ракетата се понесе в криволица от „Блатен паток“ — липсваше й устойчивото ускорение, осигурявано от истинската шахта. После се стабилизира, включи на пълна мощност и изфуча към „Кисо“.

И тогава „Блатен паток“ беше улучен за пръв път.

Таанската ракета разкъса корпуса при командната зала, изскочи навън и се взриви на по-малко от петдесет метра встрани. Експлозията разнебити цялата командна зала.

Стен усети само зашеметяващ удар, залитна, блъсна се в някакъв пулт и зяпна в посока, където би трябвало да има стомана, но виждаше без никакви сензори как носът на таанския разрушител просветна от изстрелването на втора ракета.

Слушалките в шлема изпращяха.

— Готовност… — Беше Килгър. — Сближава се с нас… целта засечена… хо-хо. Спипах те.

Ракета „Лисица“ гръмна таанската. Килгър тутакси пусна един „Гоблин“, който разхвърли парчетата от разрушителя нашироко.

Стен се надигна с клатушкане и огледа съсипията в командната зала. Всички бяха мъртви или запратени в пространството.

Опомни се и включи микрофона.

— Тук капитанът. Прехвърлям командването в центъра за бойна информация. Контрол на щетите… изолирайте командната зала.

Запрепъва се към един люк, отвори го и се провря през него.

Отвън „Кали“ кръжеше безцелно. Имаше набелязана цел, но операторът не бе довършил процедурата за насочване. Ракетата очакваше следващи команди.

Командната зала наподобяваше натюрморт на тема „Технокрация с трупове“… само за малко. После се размърда една фигура.

Беше Фос.

Той погледна надолу към разкъсания метал, останал вместо краката му. Скафандърът вече се бе запечатал, срязвайки като хирург сухожилия и мускули.

Фос не усещаше никаква болка.

Повлече се на ръце към пулта. Все още имаше работещи схеми. Превключи на невредима система от третия резерв и отново се сля с ракетата си.

„Кали“ се стрелна към „Кисо“.

Таанският офицер, отговарящ за противоракетната защита, бе видял попадението в „Блатен паток“, после и безсмислената орбита на „Кали“. Даде команда на системите за засичане на цели да пренебрегнат ракетата — вече бе станала безвредна.

Но „Кали“ се устреми към тях! Ръката на таанеца вече се пресягаше към пулта на компютъра, когато ракетата ги улучи.

Улучи „Кисо“ в двигателните сопла, разби контейнерите с АМ2 и разпръсна антиматерия към носа на кораба.

„Кисо“ изчезна в една-единствена кошмарно беззвучна експлозия.

Фос имаше време да види как сиянието освети командната зала и да зърне почервеняването й, а също и да осъзнае, че това е кръвта му, заливаща шлема отвътре, преди очите му да погледнат отвъд всичко и той да се свлече върху пулта.



Докато Стен стигне до центъра за бойна информация — новия команден пункт, „Блатен паток“ беше ударен още три пъти.

Стен с мъка продължаваше напред и се молеше да му е останало нещо, което да командва.

„Брей, че странно — помисли, щом зърна един коридор да се усуква и разкривява пред него. — Имам халюцинации. Но не съм ранен“.

Нямаше халюцинации. Една таанска ракета бе улучила основните носещи рами и „Блатен паток“ се бе огънал и смачкал.

Стен се промуши през усуканата стоманена тръба. Умът му съхраняваше видяното; корабът се друсаше; взривовете го разтърсваха с ударните си вълни.

Пункт за събиране на пострадалите. Ударната вълна бе убила всички — бяха замръзнали в последните си пози. Ръцете на един от медиците бяха пъхнати в хирургически надуваем модул. Зад него стояха готовите да се отзоват санитари. Раненият си беше в модула.

Всички до един мъртви.

Отсек, напълнен с противопожарна пяна — явно сензорите бяха изкукали и бяха покрили с пяна несъществуващ огън. Стен видя три фигури в скафандри да пъплят мъчително към изхода, но нямаше време да им помогне.

Временен център за контрол на щетите, където един офицер (разпозна по черната метализирана боя на ръкавите, че е някой командир) хладнокръвно ръководеше екипите си. Стен се запита дали не е същият невъзмутим мъж с провлачения говор, с когото се бе чул преди малко.

После намери прохода към центъра за бойна информация, отвори двата люка и пак пое командването на „Блатен паток“.

Комуникаторът изливаше потоци от думи, специалистите се опитваха да запазят някакъв ред в целия този хаос:

— Предните шахти за „Гоблин“ не подават информация. Няма отговор от разчетите.

— Машинното отделение на помощните двигатели докладва, че повредите са овладени.

— Всички системи за управление на предния лазерен модул не функционират.

Не бе останало много за командване. Но един екран бе запълнен (този път без увеличение) от гигантския „Форез“. Флагманският кораб на лейди Атаго.

Линейният кораб плюеше огън, стреляше с всичко на борда, за да спре „Блатен паток“.

Разнесе се една реплика — съвсем не по правилата:

— Сгащих те, моме.

Подхилването се чу откъм оръжейния център на горната палуба. Килгър изстреля двете си ракети „Видал“ право към „Форез“.

Огънят се развихри в кислорода, пламъци и експлозии поглъщаха коридорите в линейния кораб. Взривът откъсна един стенен екран и го запрати като пумпал в адмирал Деска, чийто изкормен труп блъсна лейди Атаго и шлемът й тресна в ръба на някакъв пулт.

Тя се опомни дълго след края на битката. Но командването незабавно бе поето от капитана на самия „Форез“. Сражението трябваше да продължи.

Следващият удар беше нанесен по „Блатен паток“. Ракетата проби унищожително бронята на главния двигателен отсек, преди насочващият я оръжейник да задейства взривателя.

Внезапен адски огън обгърна машинното отделение и изчезна.

Когато ракетата избухна, Тапиа проклинаше датчиците за температурата на двигателите, молеше се да са повредени, но знаеше, че не са. Миниатюрно късче шрапнел проби една хидравлична тръба под свръхналягане и течността изскочи с три километра в секунда.

Струята разряза тялото на Тапия на две с точността на хирургически скалпел.

„Блатен паток“ увисна бездейно в пространството, без да променя скоростта и посоката на полета си.

Двата кораба се плъзгаха в пространството един към друг. Никой в другите таански кораби не рискуваше да стреля — имаше твърде голям шанс ракетата да удари не когото трябва.

Линейният кораб сякаш надвисна над „Блатен паток“. И скорострелните оръдия на кръстосвача си намериха мишена.

Тези оръжия, наредени по двете грозни издутини в средата на корпуса му, вършеха работа срещу наземни войски или близки атмосферни цели. Но ето че и в открития космос мерачите имаха по кого да стрелят.

Натиснаха бутоните. Снарядите зафучаха към „Форез“ и заразкъсваха плочите на корпуса му, сякаш бяха от станиол.

Стен стоеше безмълвно в своя команден пункт. Вече нямаше защо да дава заповеди.

Още един взрив разтърси „Блатен паток“ и Стен едва се задържа на крака.

Отворен люк се блъсна в стената и Килгър скочи в центъра за бойна информация.

— Там не остана к’во да върша — обясни той. — Ще ги вземем ли на абордаж тия гадини?

Гласът му звучеше безгрижно.

Връхлетя ги още по-силна ударна вълна, Стен падна, търкулна се и загуби съзнание за няколко секунди. Освести се замаяно и пак се изправи.

Къде ли е офицерът, отговарящ за бойната информация?

А, ето го там. Лежи с парче стомана в шлема на скафандъра.

Стен забеляза безчувствено, че два от екраните показват нещо. Единият — бързо смаляващите се струи от двигателите на конвоя, другият — разпореното туловище на „Форез“, който още бълваше огън по тях.

Къде ли беше Алекс? Той може би знаеше какво да правят.

Стен се препъна в скафандър. Килгър беше проснат в краката му. Наведе се и докосна индикаторите. Всички показваха нула.

Стен се заклатушка към един работещ комуникационен пулт. Пръстите му напипаха бутоните през ръкавицата и той започна да предава.

„Игрек… Игрек… Игрек…“

Общоприетият сигнал за капитулация.

Нямаше ли да спрат? Нямаше ли да получат сигнала?

„Форез“ прекрати обстрела.

Стен се свлече на пода и зачака таанската абордажна група. А може би нямаше да влязат в кораба. Може би щяха да се отдалечат и просто да го унищожат.

На Стен му беше все едно какво ще направят.

Беше му писнало да убива.

Загрузка...