Феникс

Първи урокДоговаряне

Сигурно не е само с мен така, но изглежда, че когато работите се влошат — жена ти е готова да те напусне, всичките ти представи за теб самия и за света се преобръщат с главата надолу, всичко, в което си вярвал, се оказва под въпрос — няма по-добро средство да се откъснеш от проблемите си от това някой да се опитва да те убие.

Намирах се в една грозна дървена постройка в Южна Адриланка. Онзи, който се опитваше да ме убие, беше по-добър магьосник от мен. Бях се сврял в мазето, приклекнал зад останките от някаква тухлена стена, само на петнайсет стъпки от стълбището. Ако си покажех главата през вратата, като нищо щяха да ме довършат. Смятах да извикам подкрепление колкото може по-скоро. Смятах също така да се телепортирам колкото може по-скоро. Но нито едното, нито другото можеше да стане много скоро.

Не че бях безпомощен. В подобни моменти един вещер винаги може да намери утеха в своя познайник. Моят е джерег — малко отровно летящо влечуго, чийто ум е психически свързан с моя и който, нещо повече, е храбър, верен, надежден…

„Шефе, ако смяташ, че ще изляза навън, просто си луд“.

Добре. Превключваме на следващата опция.

Вдигнах толкова добра защитна магия, колкото можех (тоест не много добра), след което извадих комплект ножове за мятане от наметалото си, рапирата си от ножницата и вдишах дълбоко душния и мухлясал въздух на мазето. Скочих наляво, претъркалях се, надигнах се на колене и метнах едновременно трите ножа (без да улуча нищо, естествено; не това беше целта), и отново се претъркалях. Вече бях съвсем извън полезрението откъм стълбището — едновременно източник на атаката и единствения път към свободата. Забелязал съм, че в живота често е така. Лойош плесна с криле и долетя при мен.

Във въздуха изсвистяха някакви неща. Смъртоносни неща, но мисля, че бяха предназначени само за да ми се покаже, че магьосникът все още е там. Не че го бях забравил. Окашлях се.

— Може ли да преговаряме?

Зидарията на стената пред мен започна да се кърти. Направих бърза контрамагия и още по-бързо ми отговориха.

„Ясно. Лойош, някакви гениални идеи?“

„Предложи им да се предадат, шефе“.

„Не е ли един?“

„Видях трима“.

„Аха. Други идеи?“

„Опита ли се да помолиш секретаря си да прати помощ?“

„Не мога да стигна до него“.

„Какво ще кажеш за Мороулан?“

„Вече опитах“.

„Алийра? Сетра?“

„Същото“.

„Това не ми харесва, шефе. Едно е Крейгар и Мелестав да са залисани с работа, но…“

„Знам“.

„Възможно ли е да блокират псиониката, както телепортацията?“

„Хм. Не бях помислил за това. Чудя се дали е възмож…“ Бъбренето ни беше прекъснато от дъжд от остри предмети, магически разхвърляни в ъгъла, зад който се криех. Трескаво съжалих, че не съм по-добър магьосник, но успях някак да блокирам, като в същото време пуснах Маготрепача, две педи златен синджир, да падне в лявата ми ръка. Усетих, че вече започвам да се ядосвам.

„Внимавай, шефе. Недей да…“

„Знам. Кажи ми нещо, Лойош: кои са те? Не може да са източняци, защото те не използват магьосничество. Не може да е Империята, защото Империята не хваща хората в засада. Не може да е организацията, защото те не правят такива тромави, сложни тъпотии, те просто те пречукват. Кой е тогава?“

„Не знам, шефе“.

„Май трябва да поогледам“.

„Не прави глупости“.

На това отговорих с груба забележка. Вече бях доста притеснен и проклет да съм, ако не трябваше да предприема нещо, глупаво или не. Завъртях Маготрепача и надигнах рапирата. Стиснах зъби. Отправих молитва към Вийра, богинята-демон, и се приготвих да посрещна нападателите си.

И тогава се случи нещо необикновено.

Отзоваха се на молитвата ми.

Не че вече не я бях виждал. Веднъж бях изпътувал няколко хиляди мили през свръхестествени ужасии и през царството на мъртвите, само за да й кажа „добър ден“. И докато дядо ми говореше за нея с почит и благоговение, драгарите говореха за нея и пасмината като нея така, както аз говоря за перачката си. Това, за което намеквам, е, че никога не е имало съмнение в реалното й, телесно съществуване; просто, макар да имам навика да отправям кратка молитва към нея винаги, когато се каня да извърша нещо особено опасно и глупаво, никога дотогава не беше ми се случвало нещо подобно.

Добре де, последното си го взимам обратно. Може би имаше един случай, в който… не, едва ли е възможно. Все едно, това е друга история.

Така или иначе, изведнъж се озовах на съвсем друго място, без да усетя, че съм се преместил, и без онова неразположение, което ние, източняците, сиреч човеците, изпитваме, когато се телепортираме. Намирах се в някакъв коридор, грубо с размерите на трапезарията в Черен замък. Целия в бяло. Безукорно бяло. Таванът трябваше да е на стотина стъпки над мен, а стените бяха на поне четиридесет стъпки една от друга, с бели колони пред тях, може би на разстояние двайсет стъпки една от друга. Може би. Възможно беше сетивата ми да са се объркали от безукорната белота на всичко. Или може би всичко, което донасяха сетивата ми, звучеше безсмислено на това място. Коридорът продължаваше безкрайно в двете посоки. Въздухът беше хладен, но не неприятно. Не се чуваше никакъв звук, освен собственото ми дишане — и имах онова особено чувство, което получаваш, когато не знаеш дали чуваш тупкането на сърцето си, или само го усещаш.

Лойош беше стъписан и онемял. Такова нещо не се случва всеки ден.

Първата ми реакция, в първоначалните секунди след пристигането ми, беше, че съм жертва на масивна илюзия, сътворена от онези, които се опитваха да ме убият. Но това всъщност не издържаше на логиката, тъй като ако можеха да направят това, значи можеха просто да ме светнат, което очевидно искаха.

Забелязах в краката си някаква черна котка — гледаше ме. Измяука, след което се надигна и много целеустремено тръгна пред мен. Добре, може да съм сбърканяк, но ми се струва, че ако сте в беда и сте се помолили на богинята си, а после изведнъж се окажете в някакво място, което никога досега не сте виждали, и пред вас има черна котка, която тръгва нанякъде, то не ви остава нищо друго, освен да тръгнете след нея.

Така и направих. Стъпките ми заотекваха много силно, което странно защо ми подейства успокоително.

Прибрах в движение рапирата, тъй като богинята-демон можеше да го изтълкува погрешно. Коридорът продължаваше направо, а краят му беше скрит от мъгла, която заотстъпва пред мен. Вероятно беше илюзорна. Котката застана точно на границата на мъглата, готова всеки момент да изчезне в нея.

Лойош каза: „Шефе, да не би да я срещнем?“

„Така изглежда“.

„О!“

„Срещал си я вече…“

„Помня, шефе“.

Котката наистина изчезна в мъглата, която този път си остана на мястото. Още десетина крачки и престанах да виждам стените. Въздухът изведнъж стана по-студен и много ми заприлича на мазето, от което току-що се бях измъкнал. Появиха се врати, уловени в мига на отварянето им — много бавно, театрално. Бяха два пъти по-високи от мен и по тях се виждаха ваяния — бяло, на бял фон. Струваше ми се малко, как да кажа, глупаво, да се накарат двете крила да се разтворят толкова пищно на ширина няколко пъти повече, отколкото ми трябваше. Освен това ме оставиха в неведение дали трябва да изчакам, докато престанат да се разтварят, или да вляза колкото може по-бързо. Стоях и се чувствах много тъпо, докато не започнах отново да виждам. Още мъгла. Въздъхнах, свих рамене и пристъпих.

Беше трудно мястото да се определи като стая — по-скоро приличаше на двор, с под и с таван. Бяха изтекли десет или петнайсет минути, откакто бях пристигнал тук. Лойош не казваше нищо, но усещах напрежението му по впитите му в рамото ми нокти.

Тя седеше на бял трон, поставен на пиедестал, и изглеждаше точно както я помнех, но и нещо повече. Много висока, с лице, някак неопределимо неземно, като в същото време беше много трудно да я гледаш дълго, за да различиш подробностите. Всеки от пръстите й беше с една става в повече. Роклята й беше бяла, кожата и косата й — много тъмни. Сякаш беше единственото същество в стаята, и сигурно беше така.

Щом се приближих, тя стана, после слезе от пиедестала. Спрях на десетина стъпки от нея. Чудех се какъв жест на почитание се полага в случая, ако изобщо бе нужен такъв. На нея обаче като че ли й беше все едно. Гласът й беше нисък и равен, леко мелодичен и сякаш съдържаше в себе си собственото си ехо. Каза:

— Ти ме призова.

Окашлях се.

— Бях изпаднал в беда.

— Да. Доста време изтече, откакто се видяхме.

— Да. — Окашлях се отново. Лойош беше притихнал. Какво, да я питам: „Как вървят нещата тук?“ ли? Изобщо, какво казва човек на своето божество-покровител?

— Ела с мен — каза тя. И ме изведе през мъглата. Пристъпихме в по-малка стая, цялата в тъмнокафяво. Креслата бяха удобни и огънят в камината пращеше и хвърляше искри. Изчаках я да седне първа, след което поседяхме като двама стари приятели, изпълнени със спомени за отминали битки и опразнени бутилки. Тя каза: — Има нещо, което можеш да направиш за мен.

— Аха — рекох. — Това обяснява нещата.

— Кои неща?

— Не можех да разбера защо цяла група магьосници изведнъж ще реши да ме напада в едно мазе в Южна Адриланка.

— И сега смяташ, че си го разбрал?

— Имам идея.

— Какво търсеше в това мазе?

Помислих набързо колко от личния си живот е редно човек да обсъжда с личния си бог, след което отвърнах:

— Свързано е със семейни проблеми. — По лицето й пробяга нещо като насмешка, последвана от въпрос. Казах: — Жена ми си е наумила да се свърже с една група въстаници…

— Знам.

За малко да я попитам откъде знае, но го преглътнах.

— Да. Ами, сложно е, но накрая, преди няколко недели, взех, че изкупих интересите на организацията в Южна Адриланка… където живеят човеците.

— Да.

— Опитвах се да поразчистя. Нали знаеш, отрязваш най-гадните неща и оставяш по-доходните.

— Май не е много лесно.

Свих рамене.

— Спестява ми неприятности.

— Нима?

— Е, може би не напълно.

— Но — настоя тя, — мазето?

— Оглеждах къщата за възможна кантора за района. Всъщност беше моментално хрумване… видях надписа „Дава се под наем“, докато минавах по друга работа…

— Без охрана?

— Другата ми работа беше да се видя с дядо ми. Не взимам охрана навсякъде, където ходя. — Беше вярно; чувствах, че докато ходовете ми си остават непредсказуеми, би трябвало да съм в безопасност.

— Може би това е било грешка.

— Може би. Но всъщност ти не си ги накарала да ме убият, а само да ме изплашат.

— Значи смяташ, че аз съм го нагласила?

— Да.

— Защо да правя такова нещо?

— Ами, според някои мои източници, не можеш да доведеш смъртни при себе си или да говориш пряко с тях, освен ако не те призоват.

— Не изглеждаш сърдит за това.

— Сърденето би било неуместно, нали?

— Е, да, но не си ли свикнал с неуместното сърдене?

Усетих нещо като сух кикот, който се опитваше да се изсипе от устата ми. Потиснах го и отвърнах:

— Работя по въпроса.

Тя кимна и ме прикова с очи — изведнъж забелязах, че са бледожълти. Много странно. Изгледах я твърдо.

„Знаеш ли шефе. Не съм сигурен, че ми харесва“.

„И аз“.

— Е — казах й, — след като вече съм тук, какво искаш?

— Само това, което вършиш най-добре — каза тя с тънка усмивка.

Помислих.

— Искаш някой да бъде убит? — Обикновено не съм чак толкова прям, но все още не бях сигурен как да говоря с богинята. Казах: — За богове… ъъъ… тарифата е по-висока.

Усмивката не падна от лицето й.

— Не се безпокой. Не искам да убиеш бог. Само един крал.

— О, добре. Тогава нямаш проблем.

— Хубаво.

Рекох:

— Богиньо…

— Естествено, ще ти се плати.

— Богиньо…

— Боя се, че ще трябва да минеш без някои от обичайните си ресурси, но…

— Богиньо!

— Да?

— Защо са те нарекли „богинята-демон“, между другото?

Тя ми се усмихна, но не отговори.

— Добре, кажи ми за работата.

— Има един остров на запад от Империята. Казва се Грийнери.

— Знам го. Между Северен пристан и Елди, нали?

— Точно така. Там живеят около четиристотин хиляди души. Много от тях са рибари. Имат също така овощни градини за търговия с континента, както и скъпоценни камъни, с които също търгуват.

— Драгари има ли?

— Да. Но не са имперски поданици. Нямат определен дом, така че никой от тях няма връзка с Глобуса. Имат крал. Налага се той да умре.

— Тогава защо просто не го убиеш?

— Няма как да се появя там. Целият остров е защитен от магия, а тази защита пречи да се появя там в каквато и да е форма.

— Защо?

— Не е нужно да го знаеш.

— О!

— И запомни, че докато си там, няма да можеш да разчиташ на връзката си с Глобуса.

— Защо така?

— Не е нужно да го знаеш.

— Разбирам. Е, аз бездруго не използвам много магьосничество.

— Знам. Това е една от причините да искам да го направиш точно ти. Съгласен ли си?

За малко бях изкушен да попитам защо, но не ми беше работа. Като стана дума за работа обаче…

— Каква е офертата?

Признавам, че последното го казах с лека ирония. В смисъл, какво щях да направя, ако реши да не ми плати? Да откажа? Но тя отвърна:

— Колко взимаш обикновено?

— Никога не съм убивал крал. Да кажем, десет хиляди империала.

— Мога да направя за теб други неща.

— Не, благодаря. Твърде много приказки съм слушал за хора, чиито желания се изпълняват. Най-добре си е кеш.

— Добре. Е, ще го направиш ли?

— Разбира се. В момента нямам нищо спешно.

— Добре — каза богинята-демон.

— Нещо, което трябва да знам?

— Кралят се казва Харо.

— Искаш го непресъживим, предполагам?

— Те нямат връзка с Глобуса.

— Аха. Значи не би трябвало да е проблем. Хмм, богиньо?

— Да.

— Защо точно аз?

— Ами, Влад — каза тя и ми прозвуча малко непривично, че ми говори на малко име. — Това ти е професия, нали?

Въздъхнах.

— Тъкмо се канех да се измъквам от тоя бизнес.

— Може би — каза тя — е още рано. — Усмихна ми се, очите й сякаш се завъртяха около осите си, а аз отново се озовах в същото мазе в Южна Адриланка. Изчаках, но не се чуваше нищо. Надникнах бързо, после — малко по-продължително, след това се показах навън, прибрах трите си ножа за мятане, качих се по стъпалата и излязох от къщата. От нападателите ми нямаше и помен.

„Мелестав? Казах ти да пратиш Крейгар при мен“.

„Вече го направих, шефе“.

„Тогава къде… Ох!“

— Е, Крейгар?

— Ммм?

— Ще бъда извън града известно време.

— Колко?

— Не съм сигурен. Една-две недели вероятно.

— Добре. Ще се погрижа за нещата тук.

— Хубаво. И дръж под око стария ни приятел Херт.

— Смяташ, че може да реши да удари по теб?

— Ти как мислиш?

— Възможно е.

— Така. И ще ми трябва телепорт за утре следобед.

— Докъде?

— Северен пристан.

— Какво се гласи?

— Нищо особено. Ще ти кажа, като се върна.

— Е, ще чакам да чуя кой е умрял в Северен пристан.

— Много смешно. Всъщност не е точно Северен пристан, а Грийнери. Какво знаеш за него?

— Не много. Островно кралство, не е част от Империята.

— Точно така. Разбери, каквото можеш.

— Добре. Какво точно ни интересува?

— Размери, местоположение на столицата, такива неща. Ако намериш карти, ще е добре. На острова, както и на столицата.

— Мисля, че няма да ми отнеме много време. До довечера ще ги имам.

— Хубаво. И не искам никой да научи, че събираш информацията. Тази работа може да се размирише и не искам да ни свързват с нея.

— Ясно. А Южна Адриланка?

— Какво по-точно?

— Някакви специални указания?

— Не. Знаеш какво съм започнал тук. Продължаваш го. Полека.

— Ясно. Е, късмет.

— Благодаря.

Изкачих бавно стъпалата до жилището си. Чувствах се неописуемо състарен. Лойош изхвърча от рамото ми и започна да гушка вратле (съвсем буквално) с Роуца. Коути днес се беше облякла в зелено, с червено шалче около шията, което подчертаваше няколкото почти невидими лунички по нослето й. Дългата й кестенява коса беше спусната надолу, небрежно сресана — ефект, който ми допадаше много. Остави книгата си, една от „историите“ на Паарфи, и ме поздрави хладно, без фалшива топлота.

— Как мина денят? — попитах.

— Нормално. — Какво да ми каже? Не изпитвах кой знае какъв интерес към подробностите около дейностите й с Кели и бандата му бунтовници, сбърканяци или каквито там се падаха. — А твоят?

— Интересно. Видях се с Ноиш-па.

Усмихна се чак сега. Ако в този момент между двама ни изобщо имаше нещо, то бе обичта ни към дядо ни.

— Какво каза?

— Тревожи се за нас.

— Той вярва в семейството.

— Аз също. Подозирам, че е наследствено.

Тя се усмихна отново. Можех да умра за тази усмивка.

— Трябва да поговорим с Алийра. Може би е изолирала гена.

Усмивката изчезна, а аз продължих да гледам устните й, на които беше стояла доскоро. Вгледах се в очите й. Винаги я гледах в очите, когато се любехме. Мигът се проточи и извърнах поглед, седнах срещу нея и казах:

— Какво ще правим? — Гласът ми излезе почти на шепот; чак да не помисли човек, че този разговор вече го бяхме повтаряли няколко пъти под различна форма.

— Не знам, Владимир. Наистина те обичам, но сега ни разделят толкова много неща…

— Мога да напусна организацията. — Казвах го не за първи път.

— Не и преди да го пожелаеш по свои причини, а не защото аз не го одобрявам. — И тя не го казваше за първи път. При това иронията в тези думи не беше малка: самата тя съвсем до неотдавна беше член на един от най-опасните екипи убийци, дебнещи по улиците на Адриланка.

Помълчахме известно време, докато се мъчех да реша как да й кажа за останалата част от деня си. Накрая рекох:

— Няма да съм тук известно време.

— О?

— Да. Работа. Отвъд голямото солено море. Отвъд хоризонта. Ще отплавам отвъд…

— Кога ще се върнеш?

— Не съм сигурен. Не повече от една-две недели, надявам се.

— Пиши, като си намериш работа — каза тя.

Втори урокТранспортиране

За Северен пристан не мога да ви разкажа кой знае какво (между другото би трябвало да се нарича Западен пристан, но както и да е), тъй като всъщност не можах да го видя добре. Видях само крайбрежния район, който много трудно можеше да се сравни с крайбрежието на Адриланка. Беше по-мръсно и по-празно, с по-малко гостилници и повече запустели места. Хрумна ми — в първите няколко минути, докато все още не бях се съвзел от телепорта, — че е така, защото Адриланка все пак беше оживено пристанище, докато Северен пристан все още не беше се съвзел след Бедствието на Ейдрон и Междуцарствието.

Все пак един-два пъти на ден имаше кораби, които тръгваха за Елди или пристигаха оттам, както и няколко, които плаваха покрай брега. От корабите, заминаващи за Елди, много се отбиваха на Грийнери, който се падаше повече или по-малко на пътя им, като се вземат предвид приливите и ветровете. (Лично аз нищо не разбирах от приливи и ветрове, но след като също така не знаех почти нищо за разположението на тези острови, не ми беше трудно да повярвам на всичко, което ми казват.)

Все едно, след по-малко от час си намерих кораб и се наложи да чакаме само няколко часа. Бях пристигнал рано следобеда. Вдигнахме котвата малко преди здрач.

Понякога се чудя дали моряците не взимат уроци по правене на странни и объркващи неща, само за да впечатлят останалите хора на борда. Бяха десетима, дърпаха разни въжета, връзваха неща, отвързваха други неща, подреждаха сандъци и крачеха много целеустремено по палубата. Капитанът ми се представи като „баронеса Мъл-еди-какво си-иникс“, но доколкото схванах, името й беше Трайс, когато не я наричаха „капитане“. Изглеждаше здравенячка като за драгарка, със стегнато лице и енергична. Единственият друг офицер се казваше Юинта, имаше дълъг нос и голяма уста и винаги изглеждаше полузаспала.

Капитанът ме поздрави без особен ентусиазъм и с вежливата молба да „си държиш задника настрана от пътя ми, нали, мустак?“ Лойош на рамото ми предизвика повече интерес, но не и коментар. Толкова по-добре. Корабът се оказа един от онези, които наричат „екип“, предназначен, както ми обясниха, за къси океански преходи. Беше с дължина около шейсет стъпки и имаше една мачта с две квадратни платна, едно малко триъгълно платно отпред, и трето, представляващо малко по-голям квадрат — отзад. Разположих се на палубата между две големи бурета, от които миришеше на вино. Вятърът заплющя приятно в платната, след като ги изпънаха и затегнаха, по което време развързаха някакви въжета и бяхме избутани от кея от двама пристанищни работници, боравещи с прътове, които едва ли щях да мога да повдигна. Работниците, както и екипажът и офицерите, бяха от дома Орка. На мачтата се вееше флаг, на който беше изобразена орка, копие и нещо подобно на кула на замък или укрепление.

Преди да потеглим ми дадоха талисман против морска болест. Сега го опипах и се зарадвах, че го има. Макар че, честно казано, корабът не се клатеше толкова, колкото се опасявах.

„Никога не бях се качвал на такова нещо, Лойош“.

„И аз, шефе. Но изглежда забавно“.

„Дано“.

„По-добре е от онова мазе в Южна Адриланка“.

„Дано“.

Слънцето залязваше и видях устието на залива. Моряците се оживиха и след малко излязохме в открито море. Опипах отново талисмана. Чудех се дали ще мога да спя. Настаних се колкото може по-удобно и се постарах да се отдам на приятни мисли.

Когато си мисля за дома Орка, се сещам най-вече за младите, да речем на по сто — сто и петдесет години, и то главно мъжкари. Като малък все се набутвах на групи от тях, мотаещи се край ресторанта на баща ми… гаменстваха и притесняваха минувачите — предимно източняците и особено мен. Винаги съм се чудил защо това го правят точно орките. Дали беше просто защото остават твърде много време сами, докато родителите им плават по море? Дали имаше нещо общо със самата орка, която плува най-често на стада и избива всичко, което е по-малко от нея? Вече знам… трябва да е, защото ядат прекалено много осолена кетна.

Моля да ме разберете, не че не понасям солена кетна. Корава е и е доста безвкусна, да, но не и непременно неприятна. Но докато си седях в малкия ъгъл на „Гордостта на Чорба“, загърнат срещу студения утринен бриз, и ми връчиха няколко мръвки и парче плоска питка с чаша вода, си дадох сметка, че трябва да ядат много от нея и че, ами това просто можеше да направи нещо на човек. Не бяха виновни те.

На другата сутрин, когато се надигнах и погледнах напред, вятърът духаше в лицето ми и това ме накара да се зачудя как ветровете тласкат кораба все пак, но не попитах. Никой около мен не изглеждаше особено дружелюбен. Разделих си осолената кетна с Лойош, който я хареса повече от мен. Все още не мислех какво ще направя, защото нямаше смисъл. Все още не знаех достатъчно, а празните разсъждения могат да доведат до предпоставени идеи, които могат да доведат до грешки. Вместо това се загледах във водата, която беше зелена, и се заслушах във вълните, пляскащи по хълбоците на кораба, и в разговора на моряците около мен. Ръсеха ругатни повече и от драконите, макар и с по-малко въображение.

Мъжът, който беше донесъл храната, стоеше до мен, гледаше морето и дъвчеше мръвка. Явно бях последният, получил храна. Огледах лицето му. Беше старо и набръчкано, с много хлътнали светлосини очи, което е необичайно за драгар от какъвто и да било дом. Взираше се в морето някак унесено, сякаш си говореше с него.

Рекох:

— Благодаря за храната. — Той изпръхтя, без да откъсва очи от морето. — Нещо специално ли гледаме?

— Не — отвърна той с мекия акцент на източните райони на Империята.

Всъщност трябва да уточня, че когато си на кораб, има едно постоянно подрусване, също като на конски гръб (усещане, което няма да ви описвам подробно, не ви интересува). Но в рамките на това постоянно подрусване не съществуват две движения на кораба, които да си приличат. Погледах известно време океана заедно със събеседника си и казах:

— И никога не спира, а?

Той ме изгледа за пръв път, но изражението му не говореше нищо. Обърна се отново към морето и каза:

— Никога не спира. Винаги си е един и същ и винаги се движи. Никога не ми омръзва да го гледам. — Кимна ми и закрачи към задницата на кораба. Кърмата, както й викат.

Откъм левия борд, там, където седях аз, за миг над водната повърхност се показа двойка орки, след което отново се гмурнаха. Продължих да гледам и това се повтори, малко по-близо, след това се потрети. Бяха гладки и много изящни; горди. Бяха много красиви.

— Да, такива са — каза Юинта, появила се до мен.

Обърнах се и я погледнах.

— Какво?

— Наистина са красиви.

Не бях усетил, че съм го изрекъл на глас. Кимнах и отново се обърнах към морето, но повече не се появиха.

— Тези са късоопашати — каза Юинта. — Забеляза ли белите петна по гърбовете им? Докато са млади, обикновено плуват на двойки. След това се събират на по-големи групи.

— Опашките им не изглеждаха особено къси — отбелязах.

— Не бяха. Тези бяха женски. Мъжките са с по-къси опашки.

— Защо е така?

Тя се намръщи.

— Просто е така.

Над нас имаше чайки, летяха ниско над водата. Казвали са ми, че това означавало, че сме близо до суша, но не виждах суша. Другите признаци на живот не бяха много. Толкова много вода, а бяхме сами. Платната бяха издути и почти не издаваха звук, освен скърцането на прътите по мачтата от време на време, в отговор на лекото извъртане на кораба или смяната на посоката на вятъра. По-рано бяха заплющели силно, когато вятърът изведнъж бе променил решението си накъде точно да ни подкара и с каква бързина. През нощта бях привикнал с движенията на кораба и сега почти не ги забелязвах.

Грийнери се падаше някъде напред. Там живееха около двеста хиляди драгари. Островът беше дълъг сто и десет мили и може би трийсет мили широк, на картата приличаше на банан, с извита дръжка откъм по-близкия му край. Главният град, побиращ около една десета от населението, се намираше на двайсетина мили навътре от дръжката. Пристанището беше разположено там, където дръжката се съединяваше с плода. Двайсет мили, около половин ден вървене пеш или, според бележките, добавени от Крейгар, петнайсет часа на сал.

Вятърът смени посоката си и прътите над главата ми изпращяха силно. Капитанката се беше облегнала, с ръце зад главата, и пушеше къса лула с нещо като чадърче отгоре, предполагам, за да я пази от водните пръски. Смяната на вятъра донесе до мен миризмата на горящия тютюн, съвсем не на място сред морските миризми, с които вече бях привикнал. Юинта се наведе над перилото.

— Родена си с това, нали? — заговорих я аз.

Тя се обърна и ме изгледа. Очите й бяха сиви.

— Да. Родена съм с това.

— И някой ден ще си имаш свой кораб?

— Да.

Отново се обърнах към морето. Изглеждаше гладко, зелените вълни бяха като нарисувани на фона на оранжево-червения драгарски хоризонт. Виж, от морски пейзажи разбирах. За първи път погледнах назад, но, разбира се, континентът отдавна се беше изгубил от полезрението.

— Не и такъв обаче — каза Юинта.

Обърнах се, но тя гледаше през мен, към безкрайното море.

— Какво?

— На такъв няма да бъда капитан. Не и на такава малка търговска черупка.

— Тогава на какъв?

— Има разкази за страни отвъд морето. Или отвъд тях, според някои. Отвъд Малстрьом, където никой кораб не може да мине. Само дето някои, изглежда, минават. Нали знаеш, въртопите не са постоянни. А и разправят, че можело да се заобиколят, въпреки че на картите ни са показани само Сивите скали от едната страна и Земите Спиндрифт от другата. Но говорят, че имало и други пътища, като заобиколиш Сприндрифт и поемеш оттам. Разправят за места, до които може да се стигне, където хората говорят на странни езици и имат магии, за каквито не сме и чували, където дори Глобусът е безсилен.

Казах:

— Чух, че Глобусът е безсилен и в Грийнери.

Тя само сви рамене, все едно че изобщо не я интересуваше. Скука там някаква си, Грийнери. Косата й беше къса, кафява и на къдрици, макар че се беше посплъстила от водните пръски. Широкото й лице на орка беше обветрено и изглеждаше по-стара, отколкото беше може би в действителност. Вятърът отново се промени, последван от звъна на камбаните, вързани здраво на така наречената предна стоянка. Бях попитал защо звънят малко преди напречният прът да ме шибне в гърба. Странни хора са орките. Този път залегнах, докато някой казваше нещо за затягане на задното платно или може би за връзването му — не можах да чуя ясно през скърцането на дървенията по мачтата и плясъка на вълните.

— Значи искаш да преведеш кораб през този Малстрьом, за да видиш какво има от другата страна? — попитах.

Тя кимна разсеяно и изведнъж се усмихна широко.

— Да ти кажа честно, източняко, това, което всъщност ми се ще, е да измайсторя кораб, който да може да му издържи. Един мой прапрадядо беше корабостроител. Направи кърмовата система на „Късмета на южния вятър“ и служи на него преди Междуцарствието. Беше на борда му, когато го разби прибоят.

Кимнах й все едно че чух трясъка на кораба и прибоя. После попитах:

— Омъжена ли си?

— Не. Не съм го искала никога. А ти женен ли си?

— Да.

— Ммм. Е, харесва ли ти?

— Понякога повече, друг път — по-малко.

Тя се изсмя разбиращо, макар да се съмнявах, че знаеше защо.

— Кажи ми нещо… за какво точно отиваш на Грийнери?

— По работа.

— Каква е тази работа, че да трябва да те доставяме като товар?

— Целият ли екипаж знае за това?

— Не.

— Хубаво.

— Та каква е работата?

— Предпочитам да не казвам, ако нямаш нищо против.

Тя сви рамене.

— Твоя работа. Платил си за мълчанието ни; не сме длъжни да донасяме на Империята за всеки пътник, а на островитяните — още по-малко.

Не отговорих нищо. Повече не говорихме. Зад нас се затъркаляха течения и часове. Ядох още осолена кетна, храних Лойош. Спах, когато нощта се срина над морето в малка локва, подхранвана от вълните, прехвърлящи носа на „Гордостта на Чорба“, който оставяше тънка диря зад кърмата.

Някъде към обяд на другия ден зърнахме земя, а след малко — няколко тънки мачти в заливчето, което беше крайната ни цел. Небето изглеждаше високо и много ярко, с повече червенина, и беше топло и приятно. Капитанът, Трайс, седеше горе на така наречения мостик. Юинта се беше облегнала небрежно на перилото при носа и ревеше на капитана някаква неразбираема за мен информация, а тя на свой ред раздаваше заповеди на онези от екипажа, които припкаха по палубата или шетаха по такелажа, или всеки каквото там правеше.

По време на една пауза между многото рев се добрах до Юинта и проследих погледа й.

— Не прилича много на дръжка на банан — отбелязах.

— Какво?

— Все едно.

— Дай сигнал! — И Юинта предаде командата на един мургав изгърбен моряк, който заситни нанякъде. Грийнери, чийто край вече виждах съвсем ясно, сякаш беше направен от тъмносива скала.

— Ще го пропуснем май — рекох.

Юинта не си направи труда да ми отговори, а предаде някакви числа от моряка на капитана. Последваха нови команди и с много пращене на прътовете отгоре, докато предното платно се обръщаше, се понесохме право към острова, само за да минем покрай него и сякаш щяхме да го пропуснем от другата страна. Този начин на пътуване ми се стори адски неефикасен, но не отворих уста.

„Знаеш ли, шефе, щеше да е доста забавно“.

„Тъкмо си мислех същото. Но мисля, че рано или късно щеше да ми омръзне“.

„Сигурно. Няма много смърт“.

Прозвуча ми малко дразнещо. Замислих се дали не беше донякъде вярно. Вече виждах очертанията на острова, няколко дървета и зелено петно зад тях, сигурно селска земя. На толкова малко място орната земя сигурно беше ценна.

„Цял остров с текла“, каза Лойош.

„Стига да го погледнеш така“.

„Нямат си домове“.

„Тъй че може всички да са джереги“.

Той се изсмя псионично в главата ми.

Тогава започна да ме обзема някакво странно и необяснимо чувство за покой. Не, не покой; по-скоро тишина — все едно че някакъв шум, който бях чувал толкова постоянно, че бях престанал да го забелязвам, изведнъж секна. Зачудих се, но точно в този момент не можех да си го обясня — трябваше да следя внимателно какво става наоколо.

Тласъците на вълните върху кораба изведнъж намаляха и се оказахме в много голям залив. Бях видял мачтите на по-големите кораби; сега виждах самите кораби — толкова големи, че не можеха да се опрат в кейовете, които стърчаха навътре във водата. По-наблизо имаше много по-малки съдове и лодки и си отбелязах наум, „аварийния изход“. След още минута успях да забележа проблясващите цветове на един от кейовете… сменяха се в някаква особена последователност, все едно че подаваха сигнали. Погледнах зад себе си и видях, че Юинта вече стои на мостика до капитана и размахва жълт и червен флаг към кея.

Вятърът все още беше силен и моряците бяха твърде заети със смъкването на платната и размотаването на големите въжени намотки. Придвижих се назад и се шмугнах между големите сандъци, откъдето бях започнал пътуването.

„Добре, Лойош. Поемай и гледай да не се набъркаш в някоя неприятност, докато не пристигна“.

„Ти се пази от неприятности, шефе; мен никой няма да ме забележи“.

Отлетя, а аз зачаках. Виждах малко от нещата, които ставаха на кораба, и чувах само звуците от усилващата се дейност на екипажа, докато накрая платната сякаш рухнаха в себе си. Това почти моментално беше последвано от силен сблъсък и разбрах, че сме пристигнали.

Трескавата дейност продължи. Връзваха се въжета, прибираха се платна, на пристанището се прехвърляха бурета и сандъци. В един момент на борда имаше вече няколко пристанищни работници, всички с гръб към мен. Слязох долу с Юинта и тя ми посочи един празен сандък.

— Това сигурно ще го намразя — отбелязах аз.

— Платил си си за привилегията.

Наместих се, колкото можах. Веднъж бях правил нещо подобно, когато се промъкнах в един замък на чародей атира в буре за вино, но очаквах, че сегашното няма да продължи толкова дълго. Неудобно беше, но не чак толкова зле, освен ъгъла, под който се оказа извит вратът ми.

Юинта закова капака и ме остави сам за по-дълго, отколкото смятах, че ще трае; толкова дълго, че взех да мисля дали да не взема да изпадна в паника, но после надигнаха сандъка с мен вътре. Докато ме носеха, се изкушавах да изрева да го дават малко по-полека, защото с всяка стъпка получавах по още един оток по различни места от анатомията си.

„Виждам те, шефе. Сега те носят по пристанището, към някакъв фургон. Вече си на около триста разкрача от кея… така, ето го и фургона“.

Не бяха много внимателни. Ругатните запазих за себе си.

„Окей, шефе. Всичко изглежда добре. Изчакай да го натоварят“.

Викам повечето да го пропусна, а? Изчаках, после ме подкараха и ме разтовариха в нещо, което според Лойош трябваше да е редица складове, на няколкостотин стъпки от пристанището. Поседях си там около два часа, докато Лойош не ми каза, че всички, изглежда, са си заминали, след което с трясък се заизмъквах навън. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Вратата на склада обаче не беше заключена, тъй че щом краката ми се задвижиха, не беше трудно да изляза.

Все още беше светло, но някъде към залез-слънце. Лойош кацна на рамото ми. „Насам, шефе, намерих къде да се скрием за нощта“.

„Води“, казах му и той поведе, и скоро се настаних в някакъв изкоп в царевична нива, заобиколен от няколко дървета. Никой не беше забелязал идването ми. Излизането ми на открито на другия ден, предполагах, щеше да е по-трудно.

Точно тази част от острова се оказа много силно земеделска. Много повече от която и да било част на Драгара. Не бях свикнал с път, който ще цепи през селски ниви, сякаш няма откъде другаде да мине. Исках освен това да съм настрана от главен път, тъй че да не будя много подозрение, заради което се наложи да повървя успоредно на пътя около половин час, през нивите от кафява пръст, с малки кълнове от едно или друго, щръкнали по тях и предлагащи щедра храна за птичия свят. Лойош погони няколко птици просто за удоволствие. Къщите бяха малки бараки, направени от зеленясали дъски. Покривите като че ли бяха направени от зелени стръкове, които тръгваха от земята от едната страна и се спущаха към земята от другата страна. Не ми изглеждаха като да пазят от дъжд, но не ги огледах по-отблизо. Самият терен се състоеше от полегати хълмове — непрекъснато или се качвах нагоре, или слизах надолу, но не беше високо. Теренът все пак правеше вървенето бавно и беше по-уморително, отколкото бях допускал, но пък и не бързах особено, тъй че спирах да си отдъхна доста често. Вятърът от океана вееше откъм гърба ми, леко хладен и с лек мирис на сол. Не беше неприятен.

От двете страни на пътя започнаха да се появяват дървета; дървета със странна белезникава кора, с високи клони и почти кръгли листа. Растяха все по-начесто и започнаха да се мяркат по-познатите ми екземпляри от дъб и лешник, докато не навлязох по-скоро сред гори, отколкото селски земи. Зачудих се дали този участък някой ден ще го изсекат — когато на островитяните започне да им трябва повече орна земя. Дали изобщо щяха да го направят? И колко ли се занимаваха със земеделие, в сравнение с рибарство? И на кого ли му пука? Продължих да вървя, като поглеждах от време на време картата, просто за всеки случай.

Докато вървяхме, все така се придържахме по-настрана от пътя. Зървахме от време на време пътници, повечето пешаци, някои се возеха във волски коли. Птици пееха песни, каквито не бях чувал. Небето беше същата оранжева ръжда като над Империята, но изглеждаше по-високо и имах чувството, че понякога се прояснява, като в Изтока.

Късно следобед пътят, покрай който вървяхме, се пресече от друг път. Намерих го на картата и това ми подсказа, че градът е наблизо, както и че картата е вярна. Не беше кой знае какъв град според драгарските стандарти и беше доста странен според източняшките. Тук-там се мяркаха къщурки… постройки, направени от платнища с дървени рамки, или даже каменни рамки, което ми се стори много странно; и две постройки, отворени от двете страни, с маси пред тях, които можеха да са места за почитане на нещо си. Така и не разбрах. Приличаше на град, който нощем ще е празен. Може и така да беше — не му беше времето да го проверявам. Във всеки случай не се мяркаха много хора.

Скрих се в една яма за боклук, докато Лойош излетя да ми намери по-добро скривалище и безопасен път към него. Той огледа и намери една сива каменна постройка, висока три етажа, встрани от пътя и заобиколена от малка градина. Около градината нямаше стена, а към грубата врата водеше пътека, настлана с камъни и раковини с всевъзможни ярки цветове. Отговаряше на местоположението на двореца, както и на описанието му.

Трети урокСъвършеното убийство

Има милиони начини да умре човек, стига да изброиш всеки жизненоважен орган, всеки начин, по който той може да пострада, всички отрови от земята и морето, които могат да причинят това, всички болести, на които е подложено едно лице, било то драгар или човек, всички животни, всички номера на природата, всички нещастни обстоятелства от ежедневния живот и всички преднамерени убийства. Всъщност, погледнато по този начин, направо е странно, че се търсят платени убийци или че човек живее достатъчно дълго, за да постигне нещо. Все пак драгарите, които очакват да поживеят две хиляди години или повече, обикновено не умират, докато телата им не се изтощят, похабени от възрастта, точно както става и с нас, само че не толкова бавно.

Както и да е. На мен ми бяха възложили задачата да се погрижа определено лице да умре, а това означаваше, че не мога да разчитам на шанса да се задави с рибена кост. Трябваше да се погрижа да умре. Добре. Има хиляди начини да убиеш някого нарочно, стига да изброиш всяко магьосническо заклинание, всяко средство да подхвърлиш всякакъв вид отрова, всяко проклятие, което можеш да хвърлиш, всеки начин да уредиш смърт при нещастен случай, всеки удар с всякакъв вид оръжие.

Не съм чувал за някое сериозно изследване на отровите, нещастните случаи са много сложни и трудни за уреждане, срещу магьосничеството всеки може много лесно да се защити, а вещерските действия в най-добрия случай може да се нарекат непредсказуеми, тъй че нека да ограничим дискусията до средствата за убиване с оръжие. Все още остават стотици възможности, някои от които са по-лесни, но по-неблагонадеждни, други са сигурни, но се уреждат трудно. Например прерязването на нечие гърло е сравнително лесно и със сигурност фатално, но ще изтекат няколко секунди, преди въпросният индивид да изпадне в шок. Сигурен ли сте, че не е магьосник, достатъчно умел, за да може да се самоизцери? Намирането на сърцето всъщност причинява шок по-бързо, но пък е по-трудно за поразяване, при всичките тези ребра по пътя.

Има и други усложнения… например има ли приятели, които биха могли да го пресъживят? Ако да, искате ли да го позволите, или трябва да се погрижите раната да е не само фатална, но и да е невъзможно да се оправи след смъртта? Ако е така, вероятно ще искате да му унищожите мозъка, или поне гръбначния му стълб. Разбира се, това можете да го направите, след като жертвата ви е мъртва или безпомощна, но тези няколко секунди може да се окажат решаващи, между измъкването и мига, в който ви забележат. И докато Империята продължава да се отнася толкова дребнаво към въпроса при какви обстоятелства на един му е позволено да накара друг да ритне петалите, това да не те забележат си остава важен фактор. Свършваш си работата, след което се разкарваш оттам, в идеалния случай без телепорт, защото си напълно безпомощен през двете или трите секунди, докато трае телепортът, а ако извадиш лош късмет, могат не само да те разпознаят, но дори да те проследят.

Ето защо ключът е в това да се погрижиш всички фактори да са на твоя страна… знаеш какъв е обичайният график на жертвата ти, оръжието ти е в готовност, знаеш точно къде ще го направиш и къде ще отидеш, и как ще се отървеш от оръжието на убийството, след като го извършиш.

Ще забележите, че всички тези методи нямат нищо общо със скитането из едно чуждо кралство, без никакво знание нито за местната култура, нито за разположението на нещата, и с намерението да убиеш някой, чиито черти дори не знаеш, да не говорим, че не знаеш доколко разполага с някаква физическа, магическа или божествена защита.

Все още беше нощ и мракът бе значително по-мрачен, отколкото в Адриланка, където тук-там винаги има по някоя светлина, процеждаща се на улицата от по-високите прозорци на жилищата или фенерите на обикалящите стражи на феникс. В Изтока може би щеше да има няколко звезди — мигащи точици светлина, които не могат да се видят в Империята, защото са по-високо от оранжево-червената пелена. Но тук — нищо освен съвсем малките искрици, просветващи от покритите със завеси прозорци високо в двореца, и една тънка резка отпред при входа. Изчакахме там, в самия край на града, няколко дълги и досадни часа. Сградата напуснаха четирима драгари, всички с по един фенер в ръка, а пристигна един. Светлината на третия етаж на сградата угасна и изчакахме още един час. Зачудих се колко ли е часът, но не посмях да направя дори нещо толкова просто, като да дръпна по връзката си към Глобуса.

Върнахме се до скривалището си преди съмване. Повечето от деня изкарах в сън, докато Лойош се грижеше да не ме обезпокои някой, търсеше храна за добавка към осолената кетна и наблюдаваше вместо мен двореца и града. Да, нощем градът беше почти пуст.

След като отново се стъмни, влязох в града, за да разгледам по-отблизо двореца и да видя има ли охрана. Не можах да забележа такава. Огледах за прозорци, забелязах няколко, след което поразгледах наоколо за възможни пътища за бягство. Започваше да ми изглежда по-лесно, отколкото си го бях представял, но бях достатъчно благоразумен и не изпаднах в излишна самонадеяност.

Следващата нощ отново отидох в града, този път за да се промъкна в двореца, за да мога да добия представа за разположението на помещенията. Пратих Лойош отново да огледа сградата, просто в случай, че успее да види или да чуе нещо по-интересно. Върне се и ми донесе, че няма прозорци със спуснати въжени стълби, нито големи врати с табели, гласящи „Вход за убийци — оттук“, и никакви стражи. Зае мястото си на рамото ми и аз пристъпих към входната врата. В подобни случаи съм свикнал да правя малко заклинание, за да видя дали на вратите има някаква магическа защита, но Вийра ме беше предупредила, че тук няма да се получи, а доколкото знаех, то можеше да предупреди някого.

Това бе първият път, в който влизах в дома на някого, за да го убия. В организацията това не се прави. Но тоя не беше в организацията. Като помислиш, беше първият път, в който щях да светвам някой, който не е от нашите. Усещането общо взето беше доста непривично. Дръпнах леко двете крила на портата. Не бяха залостени. Изстенаха тихо, но не изскърцаха. Вътре също беше съвсем тъмно. Рискувах с половин стъпка напред, не се спънах в нищо и много грижливо затворих вратата след себе си. Имах чувството, че съм в някакво голямо помещение, въпреки че не бих могъл да кажа с кое от сетивата си го усетих.

„Лойош, цялата тази работа вони“.

„Вярно, шефе“.

„Има ли някой в стаята?“

„Не“.

„Ще рискувам с малко светлина“.

„Добре“.

Извадих дългата петнайсетина сантиметра светеща връв от наметалото си и бавно я завъртях. Дори тази смътна светлина се оказа болезнена за миг, когато освети високото около седем стъпки пространство. Завъртях я по-бързо и видях, че стаята не е толкова голяма, колкото си бях мислил. Приличаше по-скоро на антре в къщата на заможен търговец, отколкото на кралски дом. На стената имаше куки за окачване на връхни дрехи, а в ъгъла до вратата — два чифта ботуши, мили демони! Продължих да оглеждам и видях един-единствен изход, право пред мен. Забавих светещата връв и прекрачих прага.

Имах усещането, че на дневна светлина това място нямаше да изглежда толкова страшно, но не беше на дневна светлина и не ми беше познато, а и едни полузабравени откъси от Пътеките на мъртвите взеха да ме терзаят, докато усилвах постепенно скоростта на светещата връв.

„Възможно ли е това място наистина да е толкова незащитено, шефе?“

„Може би“. Но се зачудих, щом тези хора са толкова невойнствени, защо кралят им трябваше да умре? Не ми беше работа. Тръгнах бавно напред, като задържах светлината колкото се може по-смътна. Лойош се напрягаше да улови психичната следа на всеки, който можеше да е буден. Почнахме да оглеждаме помещенията. Имаше едно, което изглеждаше доста голямо и в Империята щеше да е нещо като дневна, но на една от стените беше изваяна орка, с мото на непознат за мен език, а пред ваянието, което беше като че ли от злато и корал, имаше стол, като че ли с малко повече плюш по него, отколкото по останалите. Таванът беше на петнайсет стъпки над главата ми. При положение, че другите два етажа бяха малко по-ниски, това съвпадаше с преценката ми за височината на цялата сграда. Камъкът бе облицован с тънък цокъл, отчасти изрисуван, предимно с тънки сини линии. Не можех да различа фигурите, но приличаха по-скоро на шарки, отколкото на картини. Може би бяха някакви магически шарки, въпреки че нищо не успях да усетя в тях.

Направих повече светлина и огледах помещението много внимателно, като си отбелязах разстоянието от споменатия стол до входа, единствения голям прозорец с резба по рамката, чиито фигури също не можах да различа, разположението на трите подноса за сервиране, които, изглежда, бяха от злато. В ъгъла имаше някаква ваза на стойка, с цветя в нея, които като че ли бяха червени и жълти, но не бях съвсем сигурен. И т.н. Преминах в следващата стая, все така съвсем безшумно. Нали знаете, това го мога.

Кухнята се оказа голяма, но съвсем невзрачна. Много работно място, но складовото пространство изглеждаше кът. Мисля, че щеше да ми харесва да готвя тук. Повечето ножове изглеждаха добре поддържани и с добра изработка. Съдовете за готвене бяха или много големи, или съвсем малки, а до печката имаше много дърва. Коминът минаваше през стената зад печката и излизаше навън. На противоположната стена имаше умивалник с ръчна помпа — блестеше на смътната светлина, която правех. Чия ли работа беше да го лъска всеки ден?

И т.н. Минах през всяка стая, убедих се, че няма мазе, и се отказах да се качвам по-нагоре. След това отново излязох навън, на студения вятър, пълен с миризма на сол и умряла риба, и още веднъж обиколих района, този път без светлина. Когато се върнах в скривалището си, до съмване оставаше не повече от час. На изток вече светлееше достатъчно, за да мога почти да виждам, тъй че двамата с Лойош използвахме времето да потърсим някое място по-близо до двореца, където да можем да се скрием. За да опишем едночасовото търсене в едно изречение — не намерихме такова. Напуснахме града и се отдалечихме от главните пътища, докато не навлязохме дълбоко в някаква гъста горичка, която ми се стори съвсем безопасна. Все още беше студено, но скоро щеше да се стопли. Придърпах плътно наметалото около себе си и по някое време се унесох в нещо, което условно можеше да се нарече сън.

Събудих се късно следобед.

„Днес ли ще го направим, шефе?“

„Не. Но ако днес всичко мине добре, ще го направим утре“.

„Осолената кетна е на привършване“.

„Добре. Започвам да мисля, че бих предпочел да погладувам“.

Лойош обаче беше прав. Изядох малко от онова, което беше останало, и се промъкнах до края на града. Да, дворецът наистина изглеждаше съвсем незащитен. Можех вероятно да отида още тогава и да го направя, но все още не знаех със сигурност къде е кралят. Допълзях още по-близо, скрит зад някакъв потрошен кафез с гнили плодове, хвърлен край пътя сигурно преди години.

Небето тъкмо беше започнало да притъмнява и реших, че това ще е най-подходящото време от деня, в което да го направя — когато все още е достатъчно светло, за да мога да виждам, но когато настъпващият нощен мрак ще ме скрие при бягството. Прегледах бележките, които си бях направил за входовете и вътрешния план на двореца, и реших през този ден да направя проба… да направя всичко, което мога, за да отработя ходовете си.

Влизането се оказа лесно, тъй като кухненската прислуга не беше затворила служебната врата, а след вечерята в кухнята нямаше никой. Вслушвах се дълго, преди да продължа по коридора и в малкия кът под стълбището. Беше доста изнервящо, докато изчаквах там, заслушан в стъпките и откъслеците от разговорите на слугите.

След половин час открих удобния момент… когато кралят напуска трапезарията, за да тръгне към горния етаж. Видях го, когато подмина — зализан тип на прилична възраст, със сплъстена коса и светлозелени очи. Беше облечен съвсем просто, с червено-жълт халат, без никакви знаци на власт, освен тежката верига на врата му, гравирана с един от символите, които бях видял в тронната му зала, в залата за аудиенции или каквото там се падаше. Вървеше с някакъв младок, който носеше късо копие на рамо. Още тогава можех да оправя и двамата, но една от причините все още да съм жив е, че винаги съм много предпазлив, когато е заложен животът ми.

Двамата, както казах, минаха точно пред мен, без да могат да ме видят в тъмното под стълбището. След като се изкачиха по стъпалата над мен, пробвах спасителния си изход, обратно през кухнята и навън, около двореца и обратно в скривалището.

„Е, как е, шефе?“

„Всичко изглежда чудесно, Лойош. Утре го правим“.

Останалата част от нощта изкарах в запомняне на ориентирите на тъмно, за да мога да се отдалеча колкото може повече, а когато небето започна да изсветлява, се загърнах в наметалото и заспах.

Едно време, разправят драгарите, имало един сериолски ковач. Той, по молба на боговете, изковал верига от диаманти, която била толкова дълга, че преминавала през цялото небе и толкова здрава, че боговете я използвали, за да държат небето да не вземе да падне, след като тая работа с крепенето му им омръзнала. Един ден една богиня взела един диамант като сватбен дар за един смъртен, с когото самата тя се занасяла, и всички останали диаманти се разлетели из небесата, та оттогава боговете пак крепят небето. Не можели да накажат богинята, извършила деянието, защото ако го направели, небето щяло да падне, затова си го изкарали на ковача, като го превърнали в криота, да обикаля из горите и, мда, схващате идеята.

Това го споменавам, защото ми хрумна, докато седях под дърветата, мъчех се да остана буден, да не би да ме изненада някой, и си мислех, че единствената причина да съм на този остров е, че личната ми богиня ме е пратила тук. Също така отново ми хрумна, че това щеше да е първият път, в който убивам някой извън организацията. Беше ми дошло на главата тъкмо когато преживявах нещо като морална криза, каквато на един убиец не му е работа да преживява, и ужасно не ми харесваше. Започваше да ме притеснява, че отнемам чужд живот за пари. Защо — не съм сигурен.

А може би съм сигурен, като си го помисля сега, от перспективата на другата страна на океана (метафорично казано). Смятам, че всеки познава някой, чието мнение е особено важно за него. Тоест, все има някое лице, чийто образ винаги стои някъде в тила ти, и понякога си казваш неволно: „Той дали ще го одобри?“ И ако отговорът, е „не“, става ти едно такова гадно, докато го правиш. Всеки случай не беше жена ми, въпреки че много ме заболя, когато в продължение на две години се превърна от опитен убиец в политик с комплекс „хайде да спасяваме унизените“, по-силен от собственото ми его. Не, беше родният ми дядо. Дълго бях подозирал, че не одобрява убийството, но в миг на слабост веднъж го бях попитал направо и той ми каза, точно както звучи цялата тази дивотия, и изведнъж престанах да съм сигурен за неща, които дотогава ми се струваха основни.

Докъде ме водеше това? Да се крия в някаква горичка на чужд остров и да си мисля как да отнема живота на някой, когото не познавах, някой, който не беше в организацията и не беше подчинен на законите й, и то само защото моята богиня ми беше казала да го направя. Ние, човеците, вярваме, че каквото едно божество ти каже да направиш, то по определение е добро. Драгарите не споделят подобни идеи. Аз бях човек, отраснал в драгарско общество, и точно това ми причиняваше цялото неудобство.

Откъснах стрък трева и го задъвках. Дърветата пред мен се бяха свели еднакво надясно, сигурно от многото години еднопосочен вятър. Кората им беше необичайно гладка и в долните петнайсет-двайсет стъпки нямаха никакви клони, след което те изведнъж изникваха като гъби, пълни с дебели зелени листа, които шепнеха, щом вятърът ги размърдаше. Зад мен имаше трънки, горе-долу на моя ръст, струпани сякаш да си поприказват. Коути имаше рокля от нишка от такива трънки. Беше си я изтеглила сама, когато намери цял шубрак в края на лятото, точно когато от светлозелени ставаха алени, тъй че роклята й, изящно и ефирно изделие, с бяла дантела по раменете, започваше в убито зелено долу и завършваше в алено около шията. Първия път, когато я заведох в „При Валабар“, беше облякла тази рокля, с една бяла гема за тока.

Изплюх стръка трева и откъснах друг, докато чаках залеза, когато можех да мина по улиците незабелязан. Когато този момент настъпи, продължавах да се колебая, докато Лойош, моят спътник и познайник, не заговори в ума ми — беше кацнал на дясното ми рамо.

„Виж, шефе, ти наистина ли се каниш да обясниш на Вийра, че изведнъж те е налегнала съвестта, тъй че да бъде така добра да си намери някой друг, който да светне онзи паразит?“

Напалих огън с кора от дърветата, която, оказа се, гореше много добре, и в него унищожих бележките, които си бях водил. После го загасих и разпръснах пепелта, след което извадих една кама изпод лявата си мишница, проверих острието и тръгнах.

Когато излязох от двореца и се шмугнах зад него, дясната ми ръка беше оплескана с кралска кръв. Първите няколко мига след убийството са най-опасните, а цялата тази работа бездруго беше толкова шантава, че ужасно не ми се искаше да направя каквато и да било грешка. Беше рано вечерта и само след около час щеше да е съвсем тъмно. Но дори и така, не мислех, че ще изпъквам особено. Скрих се зад една голяма дървена рамка с платнище, която си бях избрал предварително, но все още не можех да си позволя да го ударя на бяг. Закрачих бавно към края на града. Увих ножа, почервенял от кралската кръв, в един парцал и го пъхнах в наметалото.

Лойош продължаваше да кръжи над двореца.

„Някакви преследвачи?“

„Никакви, шефе. Голяма суматоха. Търсят убиеца, но не изглеждат много опитни“.

„Добре. Някой да търси по земята? Някакви заклинания, ритуали?“

„Не и не. Нищо, само търчане насам-натам и… почакай. Някой току-що излезе и… да, изпраща хора в различни посоки. Към теб не тръгна никой“.

„Колко са към пристанището?“

„Четирима“.

„Добре. Връщай се“.

След минута той кацна на дясното ми рамо.

„Много ли държиш на ножа, шефе?“

„Ако ме хванат, ножът ще е без значение. Не исках да го оставя при трупа, защото може да имат вещери“.

„В морето ли?“

„Да“.

След като се отдалечих достатъчно от селото, тичах. Тази част от плана за бягство никак не ме радваше, но не можах да измисля нещо по-добро. Старая се да поддържам форма, но нося по себе си няколко килограма сечива, без да споменаваме рапирата в ножницата, която стига почти до земята и не е замислена, за да се бяга с нея. Потичах малко, после продължих на бърз ход, след което — още тичане. Срещнахме се с някакъв малък поток, погазих известно време в него и се сбогувахме, като краката ми все още си бяха сухи — чудо, осигурено от ботуши от кожа на дарр и масло от криота.

Оставаше ми само да се добера до района на пристанището преди съмване, да свия някоя от малките лодки и да отплавам колкото може по-навътре в морето, за да мога да се телепортирам. Едно от интересните неща беше, че не знаех колко ще е далече, тъй че ако ме видеха и ме подгонеха, щеше да стане сложно. Както го пресмятах обаче, щях да съм там не повече от два часа преди съмване. Номерът беше да стигна много преди онези, които бяха пратени подир мен, а те вече бяха тръгнали. Ако ме изпревареха и заварех пристанището добре охранявано, щеше да ми се наложи да се крия и да изчаквам за шанс.

„Има някой наблизо, шефе. Чакай. Повече от един. Близо са. По-добре да…“

Тогава нещо ме удари и изведнъж усетих, че лежа на гръб, а после осъзнах, че не мога да движа лявото си рамо, и започна да ме боли. До мен се търкаляше кръгъл камък — някой сигурно го бе хвърлил по мен. Лежах така, докато Лойош не каза: „Шефе, хайде стига. Идват“.

Обикновено имам много добра памет за битки, защото дядо ми ме научи да помня всичко от упражненията ни, така че след това да можем да обсъждаме грешките ми, но точно тази ми е общо взето като в мъгла. Помня, че изпитвах някаква хладна решимост, когато Лойош налетя в лицето на някаква жена, облечена в щавена кожа, и си отбелязах, че за известно време мога да забравя за нея. Мисля, че по това време вече се бях изправил. Не помня как се вдигнах на крака, но помня, че преди това се превъртях няколко пъти по земята, за да не им предложа лесна мишена.

Някъде, много отдалече забелязах, че малко ме заболя, докато изваждах рапирата, но помня, че пернах по китката една много висока жена, след това ударих един мъж по капачката на коляното и щом се завъртях, се замаях. Късото копие, изглежда, беше стандартното оръжие тук и един плешив тип с удивително сини очи, кръгло коремче и много яки ръце го беше нацелил за здрава забивка в гърдите ми, която парирах лесно. Автоматичната ми реакция беше да го закова с една кама, но когато се опитах да я извадя с лявата ръка, не се получи нищо, затова го пернах през лицето и отново се превъртях.

Имаше три или четири пъти, в които Лойош ми каза да залегна, и го послушах. Бяхме ги усвоили добре тези неща. Никой от нападателите ми не каза нещо кой знае какво, освен че една извика: „Дръжте джерега, той го предупреждава“ и помня, че бях впечатлен, че го е разбрала. Целият бой, с тях четиримата срещу Лойош и мен, не можеше да е продължил толкова дълго, колкото ми се стори. А може и да е продължил. Стараех се да не спирам да се движа, така че да си пречат един на друг, и общо взето се получи, докато накрая не ударих един много добър на онзи с коремчето, право в сърцето, и той се срина.

Не знам дали той отнесе рапирата ми, или аз сам я пуснах, но точно след това метнах една кама и залегнах под едно от копията. Този път мъжът с широкия кожен колан, от който висеше дълъг рог, беше толкова изненадан, че не можа да вдигне копието. Залитна назад и падна, а после не помня какво точно стана, но мисля, че го довърших на място, понеже след това намерих една от камите си в шията му.

Подозирам, че съм му вдигнал копието, защото помня как го хвърлих и не улучих, а Лойош ми каза да залегна, а после в гърба ме прониза изгаряща болка, отдясно, и си помислих: „Получих си го най-после“. След това зад мен се чу писък и си отбелязах наум точка за Лойош. Усетих, че съм на колене, и помислих: „Така изобщо няма да стане“, а някаква висока жена се засили право срещу мен.

С нея какво стана не знам, защото следващият ясен спомен, който имам, е как лежа на гръб, а другата жена, в щавената кожа, стои над мен, стиснала копието, а Лойош я напада в лицето, отстрани. Погледът й се беше замаял. Джерегската отрова не е най-смъртоносната, която познавам, но щеше да свърши работа, а той не я щадеше. Тя се опита да ме прободе с копието, но се превъртях, и аз не знам как. Направи една стъпка след мен, след което като че ли само въздъхна и се смъкна на земята.

Полежах така, после вдигнах глава. Високата се беше свила до едно дърво, още дишаше, но собственото й копие стърчеше от корема й. Представа нямам как го бях постигнал. Очите й бяха отворени широко и ме гледаха. Тя се опита да проговори, но от устата й излезе кръв. След малко дишането й спря и тялото й потръпна.

„Оправихме ги, Лойош. И четиримата. Оправихме ги“.

„Да, шефе. Знам“.

Изпълзях до останките на най-близката — жената, която беше убил Лойош, и откъснах от дрехата й достатъчно голям парцал за раната на гърба си. Докато я превържа, ме болеше като… а бе, болеше.

Замаях се, но не загубих съзнание и след около час започнах пробата дали ще мога да седна. Над мен кръжаха джереги — можеха да доведат или да не доведат някой при нас. Лойош ми предложи да ги прогони, но не исках да ме оставя. Така или иначе вече трябваше да се махам оттук.

Успях да се изправя, което беше трудно, и да не изкрещя, което беше още по-трудно. Извадих няколко неща от торбичката си с вещерски принадлежности — листа келш за енергия, както и една гадна на вкус смес, направена от мухлясал хляб и прах от кинийра, масло от карамфил и зарасличе. Това го увих в друг парцал от противничката ми, намокрих го от манерката и успях да подменя превръзката на гърба си. Кървенето беше поспряло, но щом свалих парцала, започна отново и болеше много. Извадих още кинийра, последната, и я омесих с масло от червеево дърво, с още масло от карамфил, корфина и смлени борови иглички, намокрих всичко това в друг парцал от жертвата на Лойош и го притиснах на рамото си.

Изплюх листа от келш, реших, че ако сдъвча още един, сигурно ще ме убие, и пак се изправих. Парцалът на гърба ми се смъкна, така че трябваше да го наместя отново и да го стегна с колана на синеокия. После стиснах зъби и бързо — хе! — се затътрих през гората.

След стотина крачки отново да ми се зави свят и се наложи да седна. След малко опитах пак и се отдалечих може би малко повече. Поседях и след като се усетих, че сипя люти проклятия, все пак се реших на още един лист келш. Предполагам, че е подействал, защото мисля, че изминах почти цяла миля, преди да се наложи отново да спра.

„Лойош, в каква посока вървим?“

„Все още към пристанището, шефе. Щях да ти кажа, ако се бяхме отклонили“.

„О. Добре“.

Повече нищо не казах, защото дори само това сякаш ме изцеди. Надигнах се с олюляване и поднових енергичното тътрене. Всяка крачка беше… но не, не искам повече да мисля за това, пък и вие не държите да го чуете. Бяхме на по-малко от две мили от мястото на битката и може би на пет мили от пристанището, когато Лойош каза: „Отпред става нещо, шефе“.

„Така ли? Мога ли вече да умра?“

„Не“.

Въздъхнах.

„Колко е далече?“

„На стотина стъпки“.

Спрях и се скрих зад едно голямо дърво.

„Има ли някаква причина да го забележиш чак сега, Лойош?“

„Не знам. Тези хора нямат много психична енергия. Може би… изчезна“.

„Не усещам телепорт“.

„Не знам, шефе. Той просто… какво е това?“

„Това“ беше някакъв звук, като глух тътен, който постепенно се усилваше и ставаше все по-висок. Стояхме и се вслушвахме. Къде бяха вълните, вътрешният пулс? Не бях сигурен. Дървото беше старо, със светлозелена кора, и беше гладко до бузата ми. Да, в тътена се долавяше пулс и някакъв много деликатен намек за ритъм.

„Звучи някак хипнотично, шефе“.

„Да. Дай да погледнем“.

„А? Защо? Не искаме да ни видят, нали?“

„Ако търси мен, не можем да го избегнем. Ако не… наистина ли мислиш, че ще мога да извървя целия този път до пристанището? Да не говорим как ще се оправям с проклетата му лодка, като стигна там!“

„И какво мислиш да правиш?“

„Не знам. Може би ще го убия и ще му открадна каквото може да ми свърши работа“.

„Смяташ ли, че си в състояние да го убиеш?“

„Може би“.

Седеше в една падинка сред полето, кръстосал крака под себе си, със съвсем изправен гръб, но в същото време — като че ли отпуснат. Очите му бяха отворени и гледаха общо взето в нашата посока, но докато приближавахме, не му пролича, че ни забелязва. Не можех да предположа дома му… изглеждаше блед като тиаса, тънък и жилест като атира, със скосени очи и остри уши като на дзур. Чертите му, високите скули и острата брадичка можеха да са на дракон или вероятно на феникс. Косата му беше светлокафява, но изглеждаше тъмна на фона на кожата му. Носеше торбести тъмнокафяви гащи, сандали и нещо като син елек, с кожена мрежа отгоре. На врата му на верижка висеше голям черен скъпоценен камък. Погледнах с какво е обут и реших, че няма да го пуснат в никое уважаващо себе си заведение.

Под лявата си ръка държеше някакво странно кръгло устройство с диаметър около две стъпки. „Това е барабан, шефе. Забеляза ли кожата отгоре?“

„Да. Направен е от раковина, струва ми се. Предполагам, че е безвреден. Можем да го помолим за помощ или да го убием. Други предложения?“

„Шефе, не мисля, че в това състояние можеш да го убиеш“.

„Ако успея да го сгащя, докато не го очаква…“

Непознатият изведнъж престана да прави каквото правеше и очите му се вторачиха в нас. После погледна барабана си, намести една от кожените жилки, обшити по кожата, и като че ли го изпъна отгоре. Тупна го с някаква палка и изтръгна богат и изненадващо музикален тон. Намръщи се, намести друга каишка, чукна отново и сякаш остана доволен. Не забелязах някаква разлика между двата тона.

— Добър ден — успях да промълвя.

Той кимна и ми отвърна с бегла усмивка. Погледна Лойош, после — отново барабана си. Удари го пак, много леко, после — по-силно.

— Добре звучи — подхвърлих. Едва дишах.

Очите му се ококориха, но изражението му сякаш означаваше нещо друго, не изненада — и аз не знам какво. Проговори едва сега, с кротък и по-скоро писклив, отколкото висок глас.

— От континента ли сте?

— Да. На гости. — Той кимна. Озърнах се за нещо, за което да го заговоря, докато измисля какво да правя. — Как го наричате това?

— На острова — каза той — му викаме барабан.

— А, хубаво име. — Залитнах напред и рухнах.

Видях върховете на дърветата, полюшващи се от лекия вятър. Миришеше на утро и ме болеше навсякъде.

„Шефе?“

„Здрасти, приятел. Къде сме?“

„Тук сме си. При тоя с барабана. Можеш ли да хапнеш пак?“

„С барабана ли? О, да. Спомних си. Какво значи «пак»?“

„Той те храни три пъти, откакто падна. Не помниш ли?“

Помислих малко и реших, че не помня. „От колко време сме тук?“

„Малко повече от ден“.

„И не са ни намерили?“

„Никой не е идвал наблизо“.

„Странно. Щях да помисля, че съм оставил диря, по която да може да ме намери и някой нимфа джегала“.

„Сигурно не са намерили още телата“.

„Това не може да продължи дълго. Трябва да се махаме“.

Бавно се надигнах и седнах. Барабанистът ме погледна, кимна и продължи заниманието си, с което го заварихме. После каза:

— Пак ти смених превръзките.

— Благодаря. Много съм ти задължен.

Той отново се съсредоточи върху барабана си.

Опитах се да стана, реших още в началото, че е грешка, и се отпуснах. Вдишах два пъти дълбоко, за да се изцеди напрежението от тялото ми. Зачудих се колко време ще ми трябва, докато мога отново да тръгна. Часове? Дни? Ако се окажеше дни, беше по-добре да се изтъркалям и да си умра още сега.

Установих, че съм много жаден, и го казах. Той ми подаде някакво шише в което, оказа се, имаше някаква вода със странен вкус. Затупа отново по барабана си. Аз се облегнах на дървото и се отпуснах — но напрягах слух за звуци от преследвачи. Мъжът сложи едно котле на огъня и малко след това имахме блудкава супа, която сигурно беше добра за мен. Изпихме я и рекох:

— Казвам се Влад.

— Аз съм Айбин — каза той. — Как се подреди така?

— Някои от съотечествениците ти не понасят чужденци. Провинциализъм. Нищо не може да се направи.

Отвърна ми с поглед, който не можах да си преведа, и се ухили.

— Не виждаме много често хора от континента, особено джуджета.

Джуджета?

— Специални обстоятелства — рекох. — Не можеше да се избегне. Ти защо ми помогна?

— Не бях виждал опитомен джерег.

„Опитомен?“

„Млъкни, Лойош“.

На Айбин казах:

— Както и да е, радвам се, че те заварих тук.

Той кимна.

— Мястото е добро за работа. Не ти досаждат много… какво е това?

Въздъхнах.

— Май някой идва насам.

Той ме погледна безизразно, после каза:

— Смяташ ли, че можеш да се качиш на дърво?

Облизах устни.

— Може би.

— Така няма да оставиш следа.

— Ако видят, че следата води дотук и не продължава, няма ли да задават въпроси?

— Сигурно.

— Е?

— Аз ще им отговоря.

Изгледах го. „Ти какво мислиш, Лойош?“

„Май това ни е най-добрата възможност“.

„Мда“.

Оказа се, че наистина мога да се кача на дърво. Болеше много, но като оставим това, не беше трудно. Спрях, щом чух звуци отдолу, и в същия миг Лойош ме предупреди. Земята не можех да видя, което ми даде основание да се надявам, че и те не можеха да ме видят. Вятър нямаше, а пушекът от огъня идваше към лицето ми. Стига да не се усилеше толкова, че да ме накара да се закашлям, това също щеше да ме скрие.

— Добър ти ден — каза някакъв мъжкар, с глас като на сив лебед на припек.

— И на вас — отвърна Айбин. Чувах ги много добре. После чух как започна да барабани.

— Извини ме — рече сивият лебед.

— Защо, какво си направил? — попита Айбин.

— В смисъл, че те притесняваме.

— А, не сте ме притеснили.

Още барабанене. Исках да се засмея, но се сдържах.

— Търсим един чужденец. Джудже.

Барабаненето спря.

— Пробвай на континента.

Сивият лебед издаде звук, който не можах да си преведа, след което спътниците му замърмориха, но и това не разбрах добре. След това някой друг, женска май, чийто глас беше плътен като любовен зов на мъхнат бухал, каза:

— Вървим по дирята му. Ти откога си тук?

— Цял живот — отвърна Айбин с лека тъга.

— Днес бе, идиот! — каза сивият лебед.

— Най-малкото — съгласи се приятелят ми.

Друг някой, мъжкар, поне гласът звучеше мъжки, каза:

— Следите му водят дотук. Виждал ли си го?

— Може да съм го изпуснал — рече Айбин. — Настройвам си барабана, нали виждаш. Човек трябва да се съсредоточи.

Сивият лебед настоя:

— Искаш да кажеш, че може да е минал ей така, покрай теб? Крил и Санди, огледайте наоколо. Вижте дали не е оставил следи. — Около дървото се чуха стъпки. Останах съвсем неподвижен, престанах дори да отвявам дима от лицето си; не беше много гъст, между другото.

— Тая част от приготвянето на барабана е много трудна — каза Айбин. — Трябва да…

Мъхнатият бухал го прекъсна:

— А бе ти не си ли Айбин от Долна тераса?

— Ами, да.

— Слушала съм те да свириш на Зимния празник. Много си добър.

— Благодаря.

— Нов барабан ли си правиш?

— Виж, нямаме време за… — каза сивият лебед.

Айбин рече:

— Ами, да. Раковината е от сладкия молюск. Кожата е от нит, ама гледаш да намериш колкото може по-голям. Палчицата е от костна челюст, увита в плат и нитова кожа. За да приготвиш кожата, ти трябва огън от лангуд, а в огъня ще хвърлиш черупки от червен жълъд, блатна трева, цвят от карамфил, сънна трева, кукувича прежда, корени от дива лоза…

Друг глас, мъжки, който не бях чул досега, каза:

— Нищо. Трябва обаче да е някъде наоколо.

— Тоя е почти готов — продължи Айбин. — Сега само го настройвам. Като свириш на него, можеш и да му промениш височината. Ей това възелче тука, видиш ли, хващам го в лявата ръка и като го завъртя ей тъй, кожата се изпъва повече и тонът става по-висок. А пък натака го понижаваш. — Показа им.

— Разбирам — рече мъхнатият бухал.

Сивият лебед каза:

— Виж, онова джудже е убило четирима от кралската стража и имаме всички основания да мислим, че…

Айбин продължи да показва. Звукът, който изтръгваше от барабана, бе като монотонен, плавен пулс, от който започнаха да се оформят ритми. Забелязах, че към мен се носи някаква странна, сладка миризма. Пулсирането ставаше все по-сложно и по-сложно и започнах да долавям тактове в него, започнах да усещам все по-богато разнообразие от тонове. Сладката миризма се усилваше. Докато свиреше, той обясняваше:

— След като се опуши, трябва да посвириш няколко часа на него, да може кожата добре да се уплътни в раковината. — Гласът му се къдреше и се сливаше с пулсовете и ритмите, понякога се издигаше високо над тях, друг път ги крепеше отдолу, и взех разсеяно да се чудя той ли променя гласа си по височина и тон, или това е от барабана, а онези гласове, другите, с него ли се сливаха? — Пък после трябва да навлажниш каишките с мъзга от бряст… ще реагират на дълги пулсове и на бавни пулсове… тъй че ритъмът да идва от самия барабан… Лекудата вика танца или заклинанието, което всъщност е едно… някои от най-старите барабани звучат най-хубаво, понеже самата раковина почва да поглъща звука, тъй че след много години… последния път, когато пробвах с един такъв, го заех от…

А Лойош каза: „Шефе, той не спомена ли нещо за сънна трева? Шефе?“

После ми се дощя да легна, след това падах и имах чувството, че се изнизвам надолу през клоните, без да ги докосвам. Чух как някой каза: „Вижте!“, но кога тупнах на земята — не помня.

Четвърти урокКак да се държим при разпит

За един Господар на дзур цивилизованост означава да спазваш съответните обичаи на дуела. За един Господар на дракони цивилизованост означава да се съобразяваш а всички форми на благоприличие по време на масово клане. За един йенди цивилизованост означава никой никога да не разбере какво точно си намислил. В земята на моите предци цивилизованост означава никога да не пиеш червено вино в жегите. Островите си имаха свои представи за цивилизованост и реших, че ми харесват.

— Ние тук сме цивилизовани, джерег — каза разпитващият ме изпод веждите, в които човек можеше царевица да насади. — Не бием, нито изтезаваме пленниците си.

От всички отговори, които ми минаха през ума, реших, че бързото кимване ще е най-безопасният. Устата му се изкриви и се зачудих дали ще го опозная достатъчно, за да разбирам какво означава с това.

— От друга страна — продължи той, — спокойно можеш да очакваш, че ще бъдеш екзекутиран.

Всъщност веждите му май не бяха чак толкова рунтави; само изглеждаха такива заради високото, лишено от косми чело. Приличаше повече на атира, отколкото на нещо друго, и до голяма степен се държеше като атира — хладен, разсъдлив и отчужден.

— За какво да ме екзекутират? — попитах.

Той пренебрегна въпроса ми. И двамата знаехме за какво, а ако аз не исках да си го призная, това си беше мой проблем.

— Стигам до извода, че или си платен убиец, или си фанатично верен на някакво лице, група или кауза — каза той. — Възможно е, ако ни сътрудничиш, като ни разкриеш всички обстоятелства, които са те накарали да предприемеш това действие, да останеш жив. Малко е вероятно, но е възможно. — Говореше много, като Мороулан, един мой приятел, с когото съм ви запознавал.

Отворих уста да настоя отново за пълната си невинност, но той ми даде знак да мълча.

— Помисли добре — каза той и стана бавно. — Можем да ти оставим време да премислиш, но няма да е много. Ще се върна. — И отново ме остави сам.

Сега за какво да ви разправям? За време, място или обстоятелства? Добре, за време. Намирах се там вече от три дни, през които бях посетен от различни лица, загрижени за здравето ми, и това беше първият ден, в който можех да измина шестте крачки до мръсното ведро в ъгъла, без да се подпирам в стените. Това беше най-многото, което можех да постигна, но се гордеех с него.

Можех да различавам деня от нощта, защото почти можех да виждам навън през един тесен прозорец, на осем стъпки високо в тухлената стена. Беше затворен с дебели хоризонтални решетки, за които подозирах, че са били добавени, след като е била построена сградата — може би съвсем наскоро, например преди три дни. Не смятах, че стаята е била предназначена първоначално да държи затворници, но вършеше добра работа. Вратата беше много здрава и според това, което чувах при отварянето, беше укрепена с железен лост отвън. Имаше и един нар, по-дълъг, отколкото трябваше да е, покрит с нещо меко, което шумолеше, щом се размърдам. Бяха ми дали безформен жълто-кафяв халат от някаква животинска кожа. Не знам дали обичаите им диктуваха да прибират дрехите на затворниците, или бяха намерили в облеклото ми прекалено много оръжие, от което да са заключили — съвсем правилно, — че така и няма да могат да намерят всичко. Също така бях бос, което никога не ми е харесвало, още от дете.

Получавах по две яденета дневно. Първото все още ми е в мъгла, но второто беше рибена яхния, с всичките необходими подправки, само дето беше малко пресолена. Следващото беше някаква гъба, която на вкус се оказа по-добра, отколкото изглеждаше, но не много. Следващото беше блюдо от главоноги, с които някой добър готвач щеше да приготви нещо много вкусно. Последното, останките от което стояха в дървената чиния на пода до мен, включваше сварени зеленчуци и малко риба с комат сух черен хляб. Всъщност хлябът беше съвсем добър.

Вече на два пъти бях опитал малки заклинания, за да се изцеря, но нищо не се получи. Това беше много странно. Едно беше да разполагат със средства да прекъснат връзката ми с Глобуса, но вещерството е въпрос на умение и на личната ти, вродена психична енергия; не разбирах как биха могли да отрежат някого от това.

От друга страна, помнех коментара на Лойош, че тукашните хора като че ли са псионично невидими за него, което също така не беше нормално и можеше да е свързано с моя проблем. Също така няколко пъти се опитах да се добера до Мороулан и Сетра, но не стигнах доникъде; не бях сигурен дали е въпрос на разстояние, или на нещо друго.

През цялото време Лойош не беше във връзка с мен. Много ми се искаше да разбера дали е добре. Имах чувството, че ако го е сполетяло нещо, щях да разбера, но никога не бях оставал толкова дълго без връзка с него.

За да се разсея от тези мисли, прехвърлих наум разговора, който току-що бях провел с еди-кой си от кралската стража. Намеците му, че е възможно да ме оставят жив, можеха спокойно да се изключат — бях убил четирима техни съграждани, плюс краля им. Но колкото до определението му за „цивилизованост“, може и да беше прав. Добра новина, стига да беше вярна — последния път, когато ми се наложи да издържа на изтезания, не се справих много добре.

Но същинската загадка беше една от първите му реплики. Беше влязъл, изгледа ме отвисоко, каза си титлата и заяви:

— Задържаме ви за убийството на Негово величество крал Харо Олиторволд. Искаме да ни кажете защо го убихте, за кого, откъде идвате…

Прекъснах го с толкова достоверен изблик на невинен гняв, колкото можах да докарам. Той поклати глава и каза:

— Не се опитвайте да го отричате. Вашият съучастник си призна.

Рекох:

— О? Това вече е друга работа. Щом сте хванали съучастника ми, какво мога да направя? Признавам си, че… какво казахте, че съм направил? И кой ми е съучастникът?

Точно тогава той беше започнал да се прави на цивилизован, а сега, докато лежах сгърчен от болки и се тревожех за Лойош, си мислех какво ли не за своя „съучастник“. Ясно беше кого имат предвид — барабаниста, в когото се спънах, така да се каже. Когато се свестих и разбрах, че съм бил приспан от дима (беше споменал нещо за сънна трева, в края на краищата), бях решил, че го е направил нарочно. Сега обаче се чудех.

Все пак беше възможно да го е направил, но те просто не му вярваха. Или пък можеше да е случайно и той просто да е това, на което приличаше. Или пък играеха някаква много сложна игра, която все още не ми беше ясна.

Не че всичко това имаше някакво значение, след като не можех да направя нищо по никоя от тези възможности, но все пак бях любопитен. И не бях чак толкова притеснен. Най-вероятно щяха да изчакат ден-два, опитвайки се да ме убедят да кажа кой ме е наел, преди да ме убият. Помислих дали да не им кажа истината, само за да видя физиономията на оня с рунтавите вежди, но щеше да е безсмислено. Плюс това в моя бизнес такава информация не се издава — част е от работата.

Но след ден-два можех да си възвърна силите и да се опитам да избягам. Ако не успеех, щяха да ме убият. Какво да му се притесняваш? Да, шубето беше ужасно, но не бях притеснен.

Виждате ли, просто не ми се щеше да умра. Веднъж вече бях умирал и никак не ми хареса, а тук май нямаше да има никакъв шанс за пресъживяване. Бях слушал истории за бягство от затвор, но като се огледах, не виждах как мога да го направя, а да му се не види, този живот съвсем не беше чак толкова лош. Бях си пробил пътя от едното нищо до едното нещо и много ми се искаше да видя как ще се развият нещата по-нататък. Исках да си остана жив, за да погледам още малко. Исках да оставя някакви промени след себе си, да направя нещата малко по-други, преди да си замина по пътя.

По-други? Може би даже по-добри, въпреки че това никога не е стояло най-горе в списъка ми. Може би, ако се измъкнех от това, щях да го направя. Вийра, слушаш ли ме? Можеш ли да ме чуеш? Натикаха ме тука, треперя от страх, тъй че може би това не означава нищо, но щеше все пак да е хубаво ако, преди да умра, мога да си помисля, че светът все пак е станал някак по-добър от това, че съм бил тук. Толкова ли е шантаво това, богиньо-демон? Това ли е станало с Коути, затова ли вече почти не мога да позная жена си? Не знам какво ще изпитвам, ако се измъкна от това, но искам да го разбера. Помогни ми, богиньо. Измъкни ме оттук. Спаси ми живота.

Само че тя ми беше казала, че оттук не мога да я достигна, тъй че трябваше да се спасявам сам, а това просто изглеждаше невъзможно.

Размислях, дремех, болеше ме, съвземах се и се потях още няколко часа, когато пристигна поредната храна — този път някакви тестени топчета със сос, на който месото беше помахало отдалече, гарнирани с водорасли и още хляб. Много скоро трябваше да бягам и по още една причина: ако хлябът ми омръзнеше, щях да си умра от глад.

Задраскваме още един ден, още едно посещение на местния стегач на кокали и още две „ястия“. Започнах да добивам чувството, че сигурно ще мога да се задвижа, ако се наложи. Болката от раните почти се беше махнала, само че все още ме болеше от натъртванията при падането. Предполагам, че щях да имам счупени кости, ако падането ми не беше „омекотено“ от клоните на дървото, с трошащите зъби любовни потупвания чак до долу. Ако си бях счупил някоя кост, сигурно щяхте да чуете тази история, ако изобщо я чуехте, разказана от съвършено различна гледна точка. А и краят й щеше да е различен.

Разпитвачът ми се върна, след като ме остави да размислям цели два дни, предполагам за да види дали няма да се изнервя. Седна на няколко стъпки от мен. Може би щях да се опитам да му скоча, ако бях в по-добра форма и ако си имах оръжията, и ако знаех повечко за разположението на мястото и за местоположението на охраната, и ако той не изглеждаше готов за нещо такова.

— Е? — каза той. Стараеше да изглежда много строг и мисля, че общо взето успяваше.

— Бих искал да си призная — рекох.

— Добре.

— Бих искал да си призная, че много бих желал да получа едно голямо блюдо с кетна, на кубчета и изпържена с чушлета и лук, поръсена с лимон и покрита с резенчета клъбфрут, с…

— Очевидно смятате, че е смешно — каза той.

Поклатих глава.

— Яденето никога не е смешно. Храните, които ми давате, са трагични.

Забелязах, че ръцете му упорито се опитват да се свият в юмруци, и реших, че започва да губи търпение с мен. Или бяха много сериозни в това да не бият пленниците си, или си беше заделил нещо много добро.

— Много ли искате да умрете? — попита ме.

— Е, не. Но рано или късно все ще се случи.

— Искаме да узнаем кой ви изпрати.

— Споходи ме видение.

Изгледа ме с яд, стана и си излезе. Зачудих се какво ще ми подхвърлят следващия път. Надявах се да не са водорасли.

На другия ден изкарах няколко часа, спомняйки си предишните си престои в затвор. Имаше един особено дълъг, в подземията на Имперския дворец, част от аферата, която ме издигна толкова високо в джерег и която за първи път привлече вниманието на Императрицата към Алийра. Онова беше продължило няколко недели и най-лошото в него беше скуката. Справих се с нея главно с упражнения и измисляне на различни форми на общуване със съкафезниците си, с които си разменяхме груби забележки по адрес на разните ни пазачи. Този път не бях в състояние да го упражнявам, а и не знаех къде са другите съкафезници, ако изобщо имаше такива. Тъкмо бях решил, че малко лека изометрика няма да ми навреди особено, когато вратата се отвори отново.

— Айбин! Да не би да си дошъл, за да се погрижиш за горките ми пострадали телеса? Или да повдигнеш духа ми?

Той седна на другия нар леко изненадан, че ме вижда.

— Ей, ама ти май не си свикнал със сънната трева.

— Хвана ме в много слаба форма — рекох му. — Пробвай ме отново след време.

Той кимна замислено и каза:

— Не смятах, че ще те видя жив. Мислех, че ще те… нали знаеш. — Чукна се по тила с ръба на дланта си.

— Сигурно ще го направят — отвърнах.

— Мда. И на мен също. — Облегна гръб на стената, без изобщо да изглежда притеснен. Останах с впечатлението, че може би прекалява с фатализма си. Разбира се, беше напълно възможно да работи за тях. Също толкова възможно беше и да не работи, да са го довели тук, за да си поприказваме и да ни подслушат. Коварството на тези хора изглеждаше на съвсем прилично ниво.

— Даваха ли ти хубава храна поне? — попитах.

Той го премисли много бавно.

— Не, не бих казал.

— И на мен.

— Не бих имал нищо против. — Замълча и зяпна в прозореца. Проследих погледа му, но не видях нищо забележително. Погледнах го отново.

— Какво има?

— На прозореца има пречки.

— Е, и?

— Стаята, в която бях, нямаше прозорец.

— И какво?

Той вдигна дървената лъжица от остатъците от последната ми храна, отиде до прозореца и почука по решетките.

— Мислиш, че можеш да ги разклатиш ли? — попитах.

— А? О, не, нищо такова. Но чуй. — Почука отново. Чу се обичайният звук на дебело желязо, когато го удариш с дебело дърво. — Не звучи ли страхотно?

Помъчих се да реша дали се шегува.

— Мм, мисля, че иска настройка.

— Вярно. Интересно, дали ще се получи, ако ги увия с различни парчета плат.

Въздъхнах и се отпуснах на леглото с надеждата, че наистина ни подслушват. Няколко часа по-късно вратата се отвори. Двамата стражи държаха късите си копия с вид на хора, които знаят как се използват. Зад тях беше моят приятел, кралският какъвто там се падаше. Кимна ми и каза:

— Моля, елате с мен.

Кимнах на Айбин и рекох:

— Посвири и за мен.

— Добре.

На рунтавите вежди казах:

— Не съм сигурен дали ще мога да вървя много дълго.

— Ако трябва, ще те носим.

— Ще се опитам.

И го направих. Краката ми все още малко се олюляваха и гърбът ме болеше, но се справих. Залитах малко повече, отколкото се налагаше, само заради принципа, че няма да навреди, ако си мислят, че съм по-зле, отколкото бях. Но изминахме само няколко крачки по коридора до една стая, в която имаше две столчета без гръб и няколко прозореца. Той зае едното, аз се отпуснах на другото и не ми хареса много.

— Имаше големи спорове как да постъпим с вас двамата — каза той. — Някои настояват да суспендираме древните закони против изтезанията. Други смятат, че трябва да ви екзекутираме публично, и то веднага, което ще предотврати назряващите бунтове.

Замълча, явно за да види дали имам да кажа нещо. Тъй като не смятах, че ще иска да чуе колко ме боли гърбът, останах ням.

— Засега Негово величество Коркор’н, синът на човека, когото вие убихте, е убедил всички да изчакаме, докато не получим отговор от континента. Очакваме да отрекат, че са ви изпратили, но искаме да им предоставим тази възможност. Ако направят каквото се очаква, вероятно ще ви екзекутираме. Ако сте любопитен, повечето хора държат да ви пребием с камъни, въпреки че според някои е по-добре да ви вържем и да ви хвърлим на орките.

— Всъщност не съм любопитен — отвърнах.

Той кимна и продължи:

— Докато изчакваме, все още имате възможност да ни кажете истината. Същото ще кажем и на приятеля ви. Ако той проговори преди вас, най-вероятно ще бъде пратен в изгнание. Ако вие проговорите, той ще умре, а на вас може би ще ви се разреши да си заминете. Най-малкото ще ви се разреши да вземете отрова, което е много по-приятна смърт от другите две.

— От личен опит ли го знаете? — попитах.

Той въздъхна.

— Не искате ли да ни кажете? Кой ви изпрати? Защо?

— Просто дойдох за риболова.

Той се обърна към стражите.

— Върнете го в килията и доведете другия.

Направиха го. Можех да подхвърля нещо умно на Айбин, докато се разминавахме, но нищо не ми хрумна. Бях готов да дам много, за да чуя какво ще си кажат двамата, но все още нямах никаква връзка с Глобуса, а вещерството, както вече казах, не действаше. Може би просто си седяха и си играеха на камъчета с’янг достатъчно дълго, за да изглежда добре. Или наистина вярваха, че ми помага. Или може би ставаше нещо съвсем различно, което съвсем ми се губеше. Нямаше да е за първи път.

Оставиха ни там още два дни, през които научих за разликата между „набиващ“ се такт и „търкалящ“ се ритъм, между барабани от рибешка и от животинска кожа, как да разбереш, че челюстната кост, от която се каниш да направиш палка, е леко пукната, и как се подготвяш за празнично, „твърдоземно“ или „землисто“ барабанене; ритуално, „разбиваща се вълна“, или „вълнисто“ барабанене; и спиритуално, или „дълбоководно“ или „воднисто“ барабанене. Айбин ги беше изучавал всичките, но предпочиташе „вълнистото“.

Всичко това не ме интересуваше толкова, колкото се правех, че ме интересува, но все пак беше единственото забавление подръка. През това време ме разпитаха още два пъти, но характерът на разговорите вече можете да попълните сами. Разговорите с Айбин бяха по-интересни от разпитите, когато не барабанеше, но не научих нищо, което да ми помогне да реша дали работи за тях, или не.

В един момент между другото спомена за боговете. Помислих за разликите между драгарските възгледи за божественото и източняшките възгледи и рекох:

— Какво са боговете?

— Бог — каза той — е някой, който не е обвързан от естествени закони и който морално може да извърши действие, което е неморално за някой, който не е бог.

— Звучи все едно, че си го наизустил.

— Имам един приятел, философ.

— Случайно да има философия как се бяга от килии?

— Той казва, че ако избягаш, трябва да вземеш съкафезника си с теб. Освен ако не си бог — добави веднага.

— Ясно. А има ли философия за барабаненето?

Изгледа ме с любопитство.

— И за това сме говорили. Знаеш ли, понякога, докато свириш, сякаш се свързваш с нещо; има някакви неща, които протичат през теб, все едно че изобщо не свириш ти, ами нещо друго свири в теб. Точно тогава е най-хубаво.

— Мда — съгласих се. — Същото е с убийството.

Престори се, че се смее, но не мисля, че му беше много смешно.

След като се върна от втората си сесия с кралския човек, го попитах:

— За какво те пита?

— Искаше да знае колко звука мога да изкарам от барабана си.

— Аха. Е?

— Какво „е“?

— Колко?

— Трийсет и пет, ако използваш двете страни на палката, пръстите и заглушаването. След това идват вариациите.

— Разбирам. Е, вече го знам.

— Жалко, че ми го няма барабана.

— Разбирам те.

— Валяло ли е, откакто си тук? Аз отначало нямах прозорец.

— Не съм сигурен. Не мисля.

— Добре. Дъждът щеше да ми развали барабана.

Малко по-късно каза:

— Всъщност защо убихме краля?

— Ние?

— Ами, те това ме питаха.

— О. Не ни харесваше барабана.

— Добра причина.

Настъпи тишина, и докато не говорехме, можех да си мисля само колко страшно ми се иска да живея, което взе да става много потискащо, затова казах:

— Онези случаи, в които се чувстваш все едно си се настроил с нещо, мислиш ли, че може би си бог?

Той поклати глава.

— Не. Изобщо не е това. Трудно е да се опише.

— Пробвай.

И той ми помогна да се поразсея, докато се унеса в сън.

Рано следобеда на втория ден, след като ни събраха с Айбин, слушах концерт импромптю за железни решетки (настроени с помощта на парцали от кърпа), дървена лъжица и порцеланова чаша. Изведнъж усетих смътен гъдел в тила. Едва не подскочих, но се овладях, отпуснах се и се съсредоточих да усиля връзката.

„Здрасти?“

„Шефе?“

„Лойош! Къде си?“

„Аз… идвам… по-късно… не мога…“ И бързо заглъхна. Веднага след това последва връзка с някой друг, толкова силна, все едно някой изрева в ухото ми. „Здравей, Влад. Надявам се, че с теб всичко е наред“.

Нужен ми беше само миг, за да разпозная психичния „глас“. Едва не извиках. „Деймар!“

„Лично“.

„Къде си?“

„В Черен замък. Току-що привършихме вечерята“.

„Ако ми кажеш за вечерята, ще те изпържа“.

„Ясно. Разбрахме от Лойош, че си в леко затруднение“.

„Мисля, че думата затруднение е ужасно добре избрана“.

„Да. Той казва, че там магьосничеството не действа“.

„Изглежда, че е така. Как е стигнал при вас?“

„Прелетял е, явно“.

„Прелетял? Кълна се в Глобуса! Колко мили е това?“

„Не знам. Не изглежда много уморен. Но не се тревожи. Ще бъдем при теб при първа възможност“.

„Кога? Те се канят да ме екзекутират, знаеш ли?“

„Нима? За какво?“

„Някакво недоразумение, засягащо кралски прерогативи“.

„Не разбирам“.

„Няма значение. Все едно. Кога можете да стигнете тук?“

„След като не можем да телеп…“ И връзката прекъсна. Деймар, благородник от дома на Ястреба и личност, посветила много за развиване на психичните си способности, имаше навика да бъде двусмислен и непредсказуем, но не мислех, че ще прекъсне разговора по средата на изречението. Следователно го беше прекъснало нещо друго. Следователно се притесних.

Изругах и се опитах да подновя връзката, но не се получи нищо. Продължих да се опитвам, докато се стъмни, и получих главоболие, но не стигнах до нищо, освен до мрачни мисли. Заспах със смътна надежда за избавление и вяло учудване дали не съм сънувал. Събудих се посред нощ с половинчат спомен за сън, в който летях над океана, срещу гаден вятър, и крилата ми бяха много уморени. Все ми се искаше да отдъхна и всеки път, щом го направех, една орка с лице на дракон се надигаше от водата и ми щракваше със зъби.

Ако бях имал половин минута, за да се събудя, щях да реша, че сънят означава никаква помощ, но я нямах тази половин минута, нито нужда от това.

„Шефе! Събуждай се!“ Гласът в главата ми беше много силен и много добре дошъл.

„Лойош!“

„Идваме, шефе. Приготви се. Има ли някой с теб?“

„Не, тоест да. Един приятел. Е, може би приятел. Може да е враг. Не знам…“

„Точно това най-харесвам в работата си при теб, шефе — точността ти“.

„Не ми се прави на умник, Кой е с теб?“

Но не се наложи да ми отговаря, защото в този момент стената до мен стана светлосиня, огъна се в себе си, стопи се и се оказах лице в лице с моята жена, Коути.

Станах, а съкафезникът ми се размърда.

— Ти и колко Господари на дракони? — рекох.

— Двама. Защо? Мислиш ли, че ни трябват повече?

Подхвърли ми една кама. Хванах я за дръжката.

— Благодаря.

— Няма за какво. — Тя пристъпи към вратата, поигра си малко с нея и чух как железният лост отвън се удари в пода.

— В сградата може да има неща, които ще ти трябват — каза тя. — Някой Маготрепач например.

— Логично. Има ли, хм, някой все още жив?

— Вероятно.

Влезе Алийра… много ниска за драгарка, с ъгловато лице и зелени очи. Кимна ми много учтиво.

Отвърнах й по същия начин.

— Намерих ето това. — Тя ми връчи златната верига, която увих около китката си.

— Коути току-що ми спомена за нея. Благодаря.

Съкафезникът ми, който като че ли изобщо не беше притеснен от развоя на събитията, стана.

— Помниш ли какво си казахме за философията на бягането от килии?

Коути погледна него, после — отново мен, Помислих. Можеше наистина да е точно това, което изглеждаше, в който случай му бях създал големи неприятности затова, че ми помогна. Погледнах към вратата на килията. Алийра вече беше влязла, а не се забелязваше някакво вълнение, което да покаже, че някой е забелязал какво става. В стената зад мен имаше кръгъл отвор с диаметър около осем стъпки, а зад нея — нищо освен островния мрак, изпълнен със свежия дъх на океана.

— Добре, хайде — казах. — Обаче! Ако ти се въртят някакви мисли да ме предадеш… — Замълчах и вдигнах камата пред очите му. — В Империята на това му викаме нож.

— Нож — повтори той. — Схванах.

Лойош прелетя и кацна на рамото ми. Пристъпихме през стената и навън, в нощта.

Пети урокЗавръщане у дома

Коути поведе, Алийра остана в тил. Промъкнахме се тихо покрай редица постройки. Разбрах, че съм бил точно до двореца и че повтаряме почти точно пътя, по който бях избягал след убийството. Навлязохме в горите извън града и спряхме, колкото да се вслушаме за преследвачи. Нямаше. Краката ми не се зарадваха на коренаците. Помислих дали да не пратя Лойош да се върне да ми прибере ботушите, но не го помислих много сериозно. Погледнах Айбин, който също беше без ботуши. Май изобщо не го притесняваше.

— Хубаво е да си имаш приятели — отбелязах, след като тръгнахме отново.

— Добре ли си? — попита Коути.

— Общо взето. Ще трябва да го даваме по-бавно.

— Беше ли, хм, разпитван?

— Не по начина, който имаш предвид. Но успях да се поразнебитя малко.

— Вече е доста след полунощ. Ще трябва да побързаме, за да стигнем до съмване, да не говорим, че можем да изтървем отлива.

— Не съм сигурен, че ще мога да бързам.

— Какво стана?

— Много съм стар да се катеря по дървета.

— Можех да ти го кажа.

— Да.

— Постарай се колкото можеш.

— Ще се постарая. — Гърбът вече ме болеше, а и ръцете ми започнаха да треперят. — Ако срещнем някой да барабани в гората, хайде да не спираме за разговори.

— Ще трябва да ми разкажеш за това — каза Коути. Чух смеха на Лойош в главата си. Айбин, който вървеше точно пред мен, или не чу забележката, или предпочете да не й обърне внимание. Клоните ме пердашеха в лицето също като последния път. Последния път обаче Коути и Алийра не бяха с мен, тъй че имах повод за оптимизъм. От друга страна, клоните жилеха по същия начин. Няма много философия тук, ако я търсите.

След около час спряхме, всички заедно въпреки че никой не беше казал нищо. Седнах, опрях гръб на едно дърво и попитах:

— Е, какъв е планът?

— Имаме кораб, който ни чака в едно заливче на няколко мили оттук — каза Алийра.

— Кораб? Как можеш да ги караш тия неща?

— Има си екипаж от дома Орка.

— Сигурна ли си, че ще ни чакат?

— Мороулан е там.

— Аха. Поласкан съм. И благодарен, също.

Алийра изведнъж се усмихна.

— На мен ми хареса.

Коути не се усмихна. След няколко минути почивка отново станахме. Лойош изхвърча от рамото ми и полетя напред да оглежда, а ние отново си запробивахме път през дърветата, вече по-енергично. Все още беше тъмно, но Алийра беше направила светлинна, която висеше във въздуха на няколко крачки пред нас и подскачаше в ритъм със стъпките й.

Както си вървяхме, заговорих на Айбин:

— Има ли нещо, от което трябва да се пазим?

— Дърветата. Гледай да не се блъскаш в тях. Боли.

— Падането от тях също не е много забавно, но не мисля, че точно в този момент са истинската опасност.

— Ти в безсъзнание ли беше, когато падна?

— Предполагам. Всъщност нищо не помня. Бях се отнесъл съвсем, докато падах.

— Лошо.

— Защо?

— Звукът, който направи, като се тресна долу. Хубав беше. Приятно, плътно тупване. С резонанс.

Не можах да реша дали да се засмея, или да му срежа гърлото, затова казах:

— Радвам се поне, че не си ме настройвал.

Задържах очите си върху светлината — гледах я как подскача и се чудех как Алийра успява да я създаде, след като магията не действа. Та като стана дума за това…

— Алийра?

Тя се обърна, без да забавя ход.

— Да, Влад?

— Казаха ми, че на този остров магията не действа.

— Да. Изгубих връзката си с Глобуса на десет мили от брега.

— Тогава как я стопи онази стена?

— Предимперско магьосничество.

— О! Онова грубото?

Тя се съгласи.

— Ставаме все по-добри, а?

Кимна.

— Не е ли незаконно?

Алийра се изкиска.

Коути все още не беше казала нищо. В този момент Айбин забърза, изравни се с Алийра и каза:

— Насам.

— Защо? — попитах, почти едновременно с Алийра.

— Искам само да видя нещо.

„Лойош, има ли някой наоколо?“

„Не мисля, шефе. Но нали знаеш, че с тия тук не мога да съм сигурен“.

„Отваряй си очите. Виж накъде тръгва приятелят ни“.

„Ясно“.

След няколко минути каза: „Нищо не забелязвам, шефе. Почти излязохме на поляната, където те хванаха“.

„Е, ясно“.

„Нима?“

Стигнахме. Пепелта от огъня отдавна беше изстинала. Айбин си намери барабана, огледа го грижовно и кимна. Ако се беше повредил, щях да се убедя, че е приятелски настроен към нас. А така все още имах чувството, че ми дължи нещо, въпреки че нямаше как да разбера какво възнаграждение заслужава. Времето щеше да покаже. Освен това той порови наоколо, по едно време извика доволно и издърпа някаква грамадна кожа близо до дървото, от което бях паднал. Изтърси я и я надяна на главата си.

— Що за животно е това? — попитах.

— Норска.

— О, да! Виждам. — Беше на тъмнокафяви и бели ивици и все още с муцуната на норската и кривите нокти. Изобщо не изглеждаше толкова нелепа или отвратителна, колкото трябваше да е. Тръгнахме отново.

Позволих си да изпитам предпазлив оптимизъм — цялата армия на Грийнери, стига да имаше такава, щеше да се затрудни доста, за да попречи на Алийра да се добере до кораба, особено след като там чакаше Мороулан.

— Небето започва да просветлява — каза Алийра.

— Няма да успеем — въздъхна Коути.

— Кажете ми къде е заливът — рече Айбин. — Може би ще успея да ви заведа там до утрешния отлив, без някой да ни забележи.

— През деня? — учудих се аз.

Той кимна.

— Какво значи „може би“? — попита Коути.

— Зависи кой залив имате предвид. Ако е заливът Чотмон, теренът е прекалено открит.

Всички го изгледахме.

— Ако Деймар беше тук — каза Алийра, — можеше да му направи умствена сонда и да…

— Ако Деймар беше тук — прекъснах я, — щеше още да клечи в двореца и да проучва вътъците на чергите, докато войската им се упражнява по мерене в гърба му.

— Той обича ли черги? — попита Айбин.

— Добре — каза Алийра. — Ще уведомя Мороулан за забавянето ни. Заливът е със стръмен връх в единия край и горичка тънки високи дървета в другия. Широк е около четвърт миля, с едно голо островче в средата.

— Заливът на Тъмната жена — каза Айбин. — Няма проблем.

— И не забравяй — припомних му. — Това е…

— Нож. Знам.

След което ни поведе. Движехме се бавно, но стабилно и не се натъкнахме на някой, който да е тръгнал да ни търси. Айбин на пръв поглед вървеше съвсем безцелно, без да гледа къде върви и без да спира, за да се огледа за ориентири. Стоях плътно зад него, готов да мушна ножа в бъбрека му при първия признак, че ни е предал. И да го разбираше, не го показа с нищо, и някъде в късния следобед най-после видяхме заливчето, с един самотен кораб, закотвен в средата.

Изчакахме сред дърветата, които стигаха чак до плажа, докато ни изпратят лодка. Коути все още почти не беше ми проговорила.

Той стоеше на носа — горд и невъзмутим драгар. Орките ни помогнаха да се качим без излишни въпроси и само малцина от тях си позволиха да ни изгледат мрачно. Подозирам, че това можеше да се обясни с Чернопрът, прибран в ножницата на хълбока му. Никой не иска да е в интимна близост с моргантско оръжие, а Чернопрът бе едно от онези оръжия, за които оцелелите пишат тъжни песни.

Двамата с Алийра бяха нещо като братовчеди, и двамата от дома на Дракона, което означаваше, че предпочитат хубавата битка пред хубавото ядене — моето определение за лудост. Бяха млади според драгарските представи, на не повече от петстотин години. Щях да изживея целия си живот, докато те все още щяха да са си млади, но няма смисъл да се задълбочаваме в това. Той носеше черното и сребристото на дома на Дракона, с леко наблягане на черното, тя наблягаше на сребристото. Тя беше ниска и бърза. Той беше висок и също толкова бърз. Бяхме станали приятели на Пътеките на мъртвите. Добре де, стриктно казано, това не е точната истина, но все едно. Имаше някои неща, които ни правеха приятели, независимо от различията във видовете, Домът, класата и колко високо ценим яденето, но и това няма значение. Важното е, че той беше тук и ни чакаше, когато двамата невзрачни орки ни докараха на кораба.

Изгледа Айбин с любопитство, но не попита кой е и какъв е. Издаде отривиста заповед и корабът леко се полюшна, разклати се, обърна и потегли. Отдалечихме се от острова съвсем чисто, все едно че бягството изобщо не беше кой знае какъв подвиг. Което, предполагам, всъщност си беше точно така, въпреки изпънатите ми нерви.

Гледах смаляващото се петно на Грийнери на ръждивочервения хоризонт и макар да не бях забелязал как се беше свило сърцето ми, усетих, че се отпуска. Огледах екипажа и останах леко разочарован, че не виждам познати лица; странно защо нямаше да имам нищо против да се натъкна на Юинта или на някой друг от „Гордостта на Чорба“. От друга страна, не ми прилоша от вълнението, въпреки че вече не разполагах с талисмана, който ми беше помогнал на идване.

Щом платната се издуха и повлякоха кораба, водните пръски ме удариха в лицето и очите ме засърбяха. Мороулан стоеше до мен, Алийра — до него. Айбин стоеше отпред, при носа, и правеше нещо с барабана си. Коути не се мяркаше никаква.

— Дължа ти едно, Мороулан — казах.

— Обезпокоен съм — промълви той.

— Че ти дължа ли?

— Деймар каза, че не можал да поддържа връзката с теб.

— Да, и аз мислех за това.

— Чувствам, че на този остров има нещо.

— Има някаква причина да се прекъсне връзката ни към Глобуса — намеси се Алийра. — Не е разстоянието.

— Недолюбвам това — въздъхна Мороулан.

— Кво?

— Казва, че не му харесва — поясни Алийра.

— О!

Мороулан се размърда леко, без да откъсва очи от острова. Дългите му пръсти потъркаха големия рубин на сребристата му туника. Погледнах назад. Островът вече почти не се виждаше. Лойош беше на рамото ми. „Роуца къде е?“, попитах го.

„Остана вкъщи“.

„Не си пада много по океани, а?“

„Предполагам. Но и тя се безпокоеше за теб“.

„Радвам се да го чуя. Доста си полетял, докато стигнеш брега“.

Не ми отговори веднага. В ума ми нахлуха образи, които много приличаха на съня от предната нощ. Въображаемите ми криле още боляха.

„Тревожех се за теб, шефе“.

„Да. И аз“.

Оставих Мороулан и Алийра и тръгнах по палубата да намеря Коути. Тя гледаше океана напред. Тук пръските бяха по-тежки — едри капки вместо фина мъгла. Нощта се промъкваше след късния ден.

— Май не се доверяваш на приятеля си — каза тя.

— Така е.

— Тогава защо го взе?

— Ако не ни играят някаква игра, дължа му го.

— Разбирам. Ти винаги плащаш дълговете си, нали, Влад?

— Долавям известна ирония в гласа ти.

Тя не ми отговори.

— Ти ме спаси — казах след малко.

— Съмнявал ли си се?

— Не знаех дали ще можеш. Не знаех, че Лойош ще може да прелети над толкова много вода.

— Сигурно ти е било трудно.

— Не толкова трудно, колкото… — Замълчах, огледах ноктите си и добавих: — Не беше толкова зле.

Тя кимна, все така без да ме поглежда.

— Радвам се, че революцията можа да се лиши от теб за няколко дни — казах.

— Не се заяждай.

Прехапах устна.

— Всъщност не исках да прозвучи точно така.

Тя кимна отново. Вляво се чу силен плясък. Сигурно пак орки, но ги бях пропуснал. Коути заговори тихо, тъй че едва можех да я чуя над скърцането и воя на вятъра.

След дълга пауза, включваща подмятане на кораб и порене на вълни, промърморих:

— Звучи източняшко.

— Мое е.

Погледнах я. Стоеше неподвижно.

— Не знаех, че пишеш поезия.

— Не е кой знае какво… Не. Извинявай. Хрумна ми преди няколко нощи, както си седях и се безпокоях за теб. Или може би се чудех дали не трябва да се безпокоя повече за теб. Не знам кое.

— Горчива приказка — съгласих се. — Какво означава това?

Тя сви рамене.

— Откъде да знам?

— Нали си го съчинила.

— Да. Е, и да има нещо скрито, което съм искала да кажа, не знам какво е.

— Ако ти хрумне някоя идея, кажи ми.

Ъгълчето на устата й се кривна.

Погледах още малко как океанът си върши океанските работи. Нагоре-надолу, насам-натам, общо взето — наникъде. Такива работи.

— Опитвам се — каза Коути — да измисля нещо дълбоко и философско за вълните, но нещо не ми се удава.

— Все ще измислиш нещо.

Тя поклати глава.

— Не, наистина искам. За това как започват отнякъде и как се приближават, после те подкарват нанякъде и продължават, но ние не знаем какво ги е причинило или откъде идват, или… ами нещо такова.

— Ммм.

— Ти вдигна много вълни, нали, Влад?

— Общо ли говориш, или в частност?

— И двете, предполагам. Не, в частност.

— Да нямаш предвид цялата тази работа от последните няколко месеца, с организацията, с Империята и твоя приятел Кели?

— Да.

— Мда, май вдигнах много вълни. Нямах голям избор обаче.

— Предполагам.

— Чудя се какво ли ми гласи Херт.

— Казват, че се бил оттеглил и си карал кефа с онова, което си му дал за Южна Адриланка.

— Южна Адриланка — повторих. — Източняшкото гето.

— Да.

— И сега аз съм този, който я ръководи.

— Не цялата.

— Права си. Само незаконните части.

— Ще ги прочистваш ли?

— Дали не долавям нотка на ирония в гласа ти?

— Нотка? Не. Цяла симфония, може би.

— Мислиш, че не мога, или не мислиш, че ще го направя?

— Не мисля, че можеш.

— Кой ще ме спре?

След може би цяла минута тя каза:

— Какво значи да я прочистиш? Всъщност кои незаконни дейности смяташ да продължиш?

— Онези, които хората искат. Ще се погрижа хазартът да е честен, домовете с курви да са чисти и с момичетата да се отнасят добре, заемите да са с разумна лихва и…

— Как може хазартът да е честен за хора, които изобщо не могат да си позволят хазарт? Каква полза от доброто отношение с хора, които са принудени да продават телата си? Какво значи разумна лихва на заем за някой, който е влязъл в дълг, защото е загубил всичко на твоите маси, и как ще го събираш от онези, които не могат да го платят?

Свих рамене.

— Все едно, ще трябва да продължи. Аз ще съм по-добър от всеки друг.

— Мисля, че чу мнението ми.

— Не мога да реша проблемите на целия свят. Твоят приятел Кели също не може, колкото и да си въобразява, че може.

— Обръщал ли си внимание напоследък? Виждаш ли какво става?

— Какво да видя? Паради на текла по улиците? Хора из парковете, които си крещят неща, за които вече са се съгласили помежду си? Плакати, на които пише глупости?

— И вече има стражи на феникс, които ги наблюдават, Влад. Казвам, стражи на феникс — а не текла, на които са раздадени копия. Това означава, че са уплашени, Влад, а това означава, че не смеят да използват мобилизирани. Не допускаш ли, че може би разбират нещо, което на теб ти убягва? Преди три недели, дори преди две, всичко това го нямаше, освен в Южна Адриланка. Сега можеш да го видиш отчасти дори по Долен Кийрон. При тази скорост какво ще стане след още две недели? А след два месеца?

— Няма да е кой знае какво, според мен.

— Знам, че мислиш така. Но може би…

— Не, не искам да споря за проклетата ви революция.

Тя сви рамене.

— Ти повдигна въпроса.

— Можем ли да поговорим за нас?

— Да — отвърна ми тя, но усетих, че след всичко това нямам какво умно да кажа.

Корабът се гмурна надолу, вълните пред нас се разцепиха и се събраха зад нас все едно, че изобщо не беше ни имало. Искаше ми се да кажа нещо дълбоко и философско за това, но не ми хрумна нищо.

— Ще ида да поспя. Ако Айбин почне да барабани, хвърли го през борда. — Тръгнах на зигзаг с вълните, докато не намерих стълбата, водеща в отсека под палубата. Намерих си място, където да се изпъна, завих се с някакво одеяло и се оставих люшкането на кораба да ме приспи.

Десетина часа по-късно същото люшкане ме събуди. Олюлях се по стълбата, треснах рамото си в нещо метално, което някой идиот беше завързал на стената, ожулих се, когато стъпалото ми се изплъзна от стълбата, и се добрах до палубата. Мороулан все още беше там, където го бях оставил. Оранжево-червеното небе се беше скрило зад ниски сиви облаци, а вятърът бе станал много лют. Наметалото на Мороулан плющеше яростно около него и му придаваше романтичен вид. Аз самият все още бях в безформения затворнически халат, иначе и аз щях да изглеждам романтично. Със сигурност. Тръгнах полека към него, като се държах за перилото.

— Сурово море — казах. Почти виках, за да надмогна рева на водата и вятъра и пращенето на дървото. Той кимна. Огледах се и изведнъж си помислих колко крехко нещо е корабът. — Нещо неестествено ли му има на времето?

Той ме изгледа странно.

— Защо питаш?

— Честно казано, не знам. Има ли му?

Мороулан поклати глава.

Лойош кацна на рамото ми. „Буря ли ни предстои?“, попитах го.

„Аз откъде да знам?“

„Мислех, че животните имат инстинкти за такива неща“.

„Ха!“

„Какво мислиш за приятеля ни Айбин?“

„Не знам, шефе. Забавен е“.

„Мда“.

Проверих часа по връзката си с Глобуса, разбрах, че е много преди обяд, но далеч след времето, по което обикновено закусвам, и осъзнах, че съм гладен. Отворих уста да питам Мороулан за ядене и изведнъж ме осени.

— Имам отново връзка с Глобуса!

Мороулан кимна. Адски разговорливо копеле.

— Кога стана?

— Някъде през нощта.

— Е, това поне е някакво облекчение. Нещо за ядене има ли?

— Долу има хляб и сирене, плодове и сушена кетна.

— Ще свърши работа. Не можем ли просто да се телепортираме вкъщи оттук?

— Давай. Аз не бързам.

— Ако се натъкнем на буря…

— Решил съм да не го правим.

— Аха. Е, все едно.

Слязох долу, намерих храната и постъпих с нея както й се полага.

Когато зората на следващия ден разсипа ръждивооранжевите си оттенъци вдясно от нас, град Адриланка изникна от хълмовете Бели рид и разтвори залива и пристанището си като скут, за да ни посрещне. Моряците ни хвърляха, особено на Мороулан, много гадни погледи, защото разбираха, че той е нагласил ветровете да ни докарат толкова бързо, а орките, както съм научил, вярват, че ако някой си играе с ветровете, природата ще му отмъсти при първия удобен случай. Може би са прави. Но Адриланка, взряна отгоре към нас като огромна бяла птица, с околните скали вместо криле, а за глава — имението на Даро, графинята на Бели рид, като че ли не се притесняваше. Аз също, впрочем.

След като подминахме Скалата на фара, екипажът извади от морето ведро вода и го изля на палубата — ритуал, на който винаги съм се чудил, тъй като знам, че Адриланка е единственото пристанище, в което се извършва. Направиха го механично, след което почнаха да приготвят въжета и да правят разни други моряшки неща, които не разбирах повече, отколкото последния път, когато ги гледах.

Всъщност не ги гледах чак толкова. Алийра беше до мен, Мороулан до нея, с Айбин от другата ми страна и Коути малко по-далече. Лойош беше на дясното ми рамо, Чудех се какво ли минава през умовете им, докато градът растеше пред нас, сграда след сграда… Стария замък, където Тримата барони практикували странните си магии при царуването на атира преди няколко цикъла; „При Мичаагу“, може би най-добрият ресторант в Империята след „При Валабар“; Винената борса, тромава кафява сграда, построена от камък и врязана дълбоко в хълма.

А зад тях — градът. Или по-скоро градовете, защото за всеки от нас той бе различен… Алийра и Мороулан, които не живееха там, познаваха Имперския дворец и обкръжаващите го Велики домове; съвършено поддържан парк в подножието на хълмовете Седлото. Айбин вероятно виждаше толкова странно, диво и непознато място, колкото беше изглеждал за мен неговият остров. Коути щеше да вижда Южна Адриланка, източняшкото гето с неговите бордеи, вонята и откритите пазари, и източняците, които винаги ходеха на пръсти, готови да побягнат от стражата на дома Феникс или от някой авантюрист дзур, или дявол знае от какво още. Аз виждах града, където живеех, където горчивото на жестокостта се смесваше със сладкото на лукса и където вървиш с широко отворени очи или за да сграбчиш минаващата покрай теб щастлива възможност, или за да се опазиш ти самият да не се окажеш такава.

Тези градове израстваха пред нас, един и в същото време — много, и докато гледахме, ставаха все по-големи и по-откроими. Привлякоха погледа ми и го задържаха. Някакъв човек на кея даде на кораба ни сигнал с един черен и един жълт флаг и го насочи към кея.

Бях у дома и се страхувах, а не знаех защо.