Дюна

— А сега един Харконен ще убие барон Харконен — прошепна Пол. Беше се пробудил малко преди мръкване и сега седеше в здрача на пода на херметически затворената влагосъхраняваща палатка¤. Дочу как майка му, която спеше до насрещната стена, се размърда.

Пол се вгледа в детектора на пода, като изучаваше в мрака осветените от фосфорни тръбички циферблати.

— Скоро ще мръкне — обади се майка му. — Защо не вдигнеш транспарантите на палатката?

Тогава Пол осъзна, че от известно време дишането й бе станало по-различно и че тя бе лежала мълчаливо в тъмнината, докато не се убеди, че той се е събудил.

— Вдигането на транспарантите няма да помогне — отвърна той. — Имаше буря. Палатката е засипана с пясък. След малко ще прокопая път до повърхността.

— Още ли няма вест от Дънкан?

— Не, няма.

Пол потърка разсеяно дукския пръстен на палеца си и внезапен прилив на гняв срещу самата същност на тази планета, спомогнала за убийството на баща му, го накара да се разтрепери.

— Чух как започна бурята — рече Джесика.

Неуместно подхвърлените думи му помогнаха да възстанови в известна степен самообладанието си. Мислите му се съсредоточиха върху бурята, тъй като той бе видял през прозрачната стена на влагосъхраняващата палатка как бе започнала — из басейна¤ бяха закръжили студени песъчинки, а после пясъчни стълбове и вихрушки бяха набраздили небето. Пол бе вдигнал очи към острия връх на една скала и бе видял как под напора на вихъра той се бе превърнал в нисък жълтеникав клин. Пясъкът, нахлул в басейна им, бе обагрил небето в ръждивокафяво и засипвайки палатката им, бе препречил пътя на светлината.

Подпорите на палатката проскърцаха, щом поеха тежестта, последва тишина, нарушавана единствено от приглушеното свистене на пясъчния им шнорхел¤, който вкарваше въздух от повърхността.

— Опитай пак с приемника — предложи Джесика.

— Няма смисъл — отвърна той. Напипа тръбичката на влагосъхраняващия костюм в закопчалката на врата си, всмукна възтопла глътка течност и си помисли, че именно тук започва истинският му живот на Аракис — да живее от течност, преработена от собственото му дихание и тяло. Водата беше блудкава и безвкусна, но накваси гърлото му.

Джесика чу, че Пол пие, почувствува собствения си гладък влагосъхраняващ костюм, опнал се по тялото й, ала отказа да допусне мисълта, че е жадна. Това би означавало да осъзнае напълно потребностите на Аракис¤, където трябваше да пестят и най-оскъдните капчици влага, да събират броените капки в джобните резервоари¤ на палатката и да се скъпят за всяко пропиляно дихание, непоело по функционалната тръбичка¤.

Беше много по-лесно да се потопи отново в съня.

Но в този следобеден унес бе сънувала някакъв сън, при спомена за който потрепера. Беше подлагала трепетно шепи под пясъчната струя, където бе изписано едно име: дук Лито Атреидски. Пясъкът размазваше името и тя бе посегнала да го напише отново, ала първата буква се бе запълнила, преди да се появи последната.

Нищо не можеше да възпре пясъка.

Сънят й се превърна в ридание, все по-силно и по-силно. Нелепо ридание — частица от съзнанието й бе разпознало в това стенание нейния собствен глас, когато бе невръстно дете, още почти бебе. Някаква жена, която паметта не виждаше ясно, си отиваше.

„Моята незнайна майка“ — помисли си Джесика. — „Бин-джезъритката, която ме е родила и дала на сестрите, защото така й е било заповядано да постъпи. Дали охотно се е отървала от харконското дете?“

— Уязвимото им място е подправката и там трябва да нанесем удара — заговори Пол.

„Как може да мисли за нападение в такова време?“ — запита се тя.

— Та това е цяла планета, претъпкана с подправка — рече Джесика. — Как би могъл да им нанесеш удара именно там?

Усети, че Пол се размърда, и дочу как той влачи вързопа им по пода на палатката.

— На Каладън¤ имаше морска и въздушна мощ — отвърна той. — Тук има пустинна мощ. Разковничето са свободните¤.

Гласът му идваше откъм херметическия отвор на палатката. Благодарение на бин-джезъритското си обучение¤ тя долови в него някаква смътна ненавист към самата нея.

„Цял живот са го учили да мрази харконите“ — рече си тя. — „А сега открива, че е харкон… и то по моя вина. Колко малко ме познава! Аз бях единствената жена в живота на моя дук. До такава степен приех начина на живот и достойнствата му, че погазих повелите на «Бин Джезърит»¤.“

Осветителната пластина в палатката оживя под ръката на Пол и изпълни мрака със зеленикаво сияние. Пол се приведе над херметическия отвор — качулката на влагосъхраняващия му костюм бе нагласена за излизане в откритата пустиня, челото му бе покрито, филтърът за уста стоеше на мястото си, беше поставил и запушалките за нос¤. Виждаха се само черните му очи — тясна ивица от лицето, която се обърна само веднъж към нея и се извърна настрани.

— Приготви се за излизане — рече той с приглушен от филтъра глас.

Джесика смъкна филтъра върху устата си и се зае да поставя качулката, докато наблюдаваше как Пол се справя с херметическия отвор.

Пясъкът започна да стърже още щом разгърна отвора и в палатката нахлу вълна песъчинки, преди Пол да успее да ги обездвижи със статичния уплътнител. В стената се образува пролука веднага щом уредът сгъсти песъчинките в плътна маса. Той се провря навън и Джесика проследи със слуха си как се изкачва към повърхността.

„Какво ли ще намерим там?“ — питаше се тя. — „Харконски войски и сардукари¤ — това са опасностите, които можем да очакваме. А тези, за които нищо не знаем?“

Тя се замисли за уплътнителя и за другите необикновени инструменти във вързопа. Изведнъж всеки един от тях застана в мислите й като предвещание за тайнствени опасности. Тогава усети как горещ повей от пустинната повърхност погали страните й, там, където те не бяха закрити от филтъра.

— Подай вързопа — това бе гласът на Пол, тих и напрегнат.

Тя изпълни нареждането и чу как водата в контейнерите¤ се разбълбука, щом повлече вързопа по пода. Сетне погледна нагоре и видя Пол на фона на звездите.

— Насам — рече той, протегна ръка и издърпа вързопа на повърхността.

Сега тя виждаше само кръг от звезди. Приличаха на светещи остриета на мечове, насочени към нея. Водопад от метеорити набразди нейното късче нощно небе. Стори й се, че тези метеорити са някакво предупреждение, петна на тигър, светещи дъски на ковчег, от които кръвта й се смразяваше. Усети ледения дъх на наградата, обявена за главите им.

— Побързай — рече Пол. — Искам да прибера палатката.

Струйка пясък, посипала се от повърхността, докосна леко лявата й длан. „Колко ли песъчинки може да задържи една длан?“ — запита се тя.

— Да ти помогна ли? — попита Пол.

— Не.

Тя преглътна с пресъхнало гърло, провря се през пролуката и усети как статично уплътненият пясък заскърца под дланите й. Пол се пресегна и я прихвана под мишницата. Джесика застана до него на едно обляно от звездна светлина островче сред пустинята и се огледа наоколо. Пясъкът почти бе засипал техния басейн, като бе оставил само излинял пръстен от заобикалящите го скали. Тя продължи да изследва непрогледния мрак с обучените си сетива.

Крясъци на дребни животни. Птици. Свличащи се пясъци и сподавен шум от движещите се в тях животинки.

Пол сви палатката и я издърпа през пролуката.

Звездната светлина прогонваше нощта дотолкова, та да вдъхне заплаха във всяка сянка. Тя се вгледа в черните сенки.

„Черното е сляп спомен“ — помисли си Джесика. — „Напрягаш слух за тропота на стадото, за виковете на онези, които са преследвали предците ни в миналото, толкова далечно, че само първичните човешки клетки пазят спомена. Ушите виждат. Ноздрите виждат.“ След малко Пол застана до нея и заговори:

— Дънкан ми каза, че ако го заловят, ще може да издържи… до това време. Вече трябва да се махаме оттук. — Той нарами вързопа, отправи се към полузасипания ръб на басейна и се покачи на една площадка, от която се виждаше откритата пустиня.

Джесика го последва машинално, като отбеляза, че сега вече изцяло живее в орбитата на своя син.

„Защото сега моята скръб е по-тежка от пясъците на моретата“ — помисли си тя. — „Този свят ми отне всичко, освен най-древното предназначение: живота, който принадлежи на утрешния ден. Сега вече живея за моя млад дук и за още неродената си дъщеря.“

Когато се изкачи и застана до Пол, тя почувствува как пясъкът повлича нозете й.

Пол погледна на север, отвъд скалната верига, и започна внимателно да изучава една далечна стръмна канара. В профил скалата приличаше на древен линеен морски кораб, очертан от звезди. Невидима вълна надигаше издължения му корпус с цяла плетеница от антени и мачти, със стройни комини и издадена назад кърма.

Над силуета избухна оранжев пламък и светла ивица от ослепително пурпурно се стрелна надолу към пламъка.

Още една пурпурна ивица!

Още един лумнал оранжев пламък!

Картината наподобяваше древна морска битка с оръдеен обстрел и гледката ги омагьоса.

— Огнени стълбове!¤ — прошепна Пол.

Над далечната скала се надигна обръч от червени точици. Пурпурни ивици замрежиха небето.

— Следи от реактивни двигатели и лазестрели¤ — рече Джесика.

Ръждивочервената първа луна¤ на Аракис изгря на хоризонта вляво и те видяха въздушния коридор на бурята — оживяла ивица над пустинята.

— Сигурно са харконски топтери¤, които ни търсят — рече Пол. — Начинът, по който претърсват пустинята… сякаш искат да са сигурни, че ще унищожат всичко, което им се изпречи на пътя… така, както се унищожава гнездо на оси.

— Или гнездо на атреиди — рече Джесика.

— Трябва да потърсим укритие — каза Пол. — Ще тръгнем на юг и ще се придържаме близо до скалите. Ако ни заловят на откритото… — Той се обърна, за да закрепи вързопа на раменете си. — Те убиват всичко, което се движи.

Пол направи крачка върху площадката: в този миг чу приглушеното свистене на пикиращ самолет и видя тъмните сенки на орнитоптери¤ над главите им.

— Винаги съм се гордеел с това, че умея да виждам нещата в истинския им вид — заговори Туфир Хауът. — Това е проклятието на един ментат¤. Той непрекъснато анализира своята информация.

Докато говореше, обветреното му старческо лице изглеждаше спокойно в сумрака преди зазоряването. Устните му, рубинени от сока на сафо¤, бяха изопнати в тясна рязка, от която плъзваха бръчици.

Някакъв облечен в роба човек бе приклекнал мълчаливо на пясъка срещу Хауът, но тези думи очевидно не го трогнаха.

Двамата се бяха свили под една надвиснала скала, от която се разкриваше обширна, плитка падина. Зората се сипваше по разпокъсаните очертания на скалите, осеяли басейна, като обагряше всичко наоколо в розово. Долу под скалата бе студено — усещаше се сух, пронизващ хлад, останал от нощта. Малко преди зазоряване бе подухнал топъл ветрец, но сега той бе станал студен. Хауът чуваше зад себе си как тракат зъбите на неколцината воини, останали от войската му.

Мъжът, свил се срещу Хауът, бе свободен, който бе дошъл при тях през басейна още при първите отблясъци на зората, сякаш без да докосва пясъка — очертанията му се сливаха с дюните, а движенията му едва се долавяха.

Свободният протегна пръст към пясъка и нарисува някаква фигура. Приличаше на паница, от която се подаваше стрела.

— Там има много харконски патрули — заговори той, вдигна пръст нагоре и посочи отвъд скалите, откъдето бе слязъл Хауът с войниците си.

Хауът кимна.

„Много патрули. Така е.“

Той обаче продължаваше да не разбира какво иска този свободен и това го измъчваше. Обучението на ментата би трябвало да създава у човек способността да съзира мотивите.

Това бе най-отвратителната нощ в живота на Хауът.

Беше отседнал в Цимпо, гарнизонно селище, преден пост, чието предназначение бе да поеме първия удар, насочен към бившата столица Картаг, когато запристигаха съобщенията за нападението. Първоначално си бе помислил: „Това е обикновен набег. Харконите опипват почвата.“

Съобщенията обаче валяха едно след друго — все по-спешни и по-спешни.

Два легиона се приземили в Картаг.

Пет легиона — петдесет бригади! — атакуват главната база на дука в Аракийн¤.

Един легион напада Арсънт.

Две бойни групи са при Сплинтърд Рок.

След това съобщенията станаха по-подробни — сред нападателите има имперски сардукари — вероятно два легиона. И стана ясно, че нашествениците знаят съвсем точно каква бойна мощ да изпратят. Съвсем точно! Отлично разузнаване.

От тази изненада у Хауът се надигна такава ярост, че заплаши да увреди безупречната дейност на неговите способности на ментат. Мащабите на нападението подействуваха на мисловния му процес като физически удар.

Сега, укривайки се под тази пустинна канара, той кимна и придърпа около тялото си разкъсаната и нарязана туника, сякаш за да се защити от студените сенки.

Мащабите на нападението!

Винаги бе смятал, че за разузнавателните си набези врагът им ще наеме някой случаен лихтер от Сдружението. Това бе напълно обикновена маневра при подобна война на династия¤ срещу династия. От Аракис редовно кацаха и излитаха лихтери, за да превозват подправката за династията на атреидите. Хауът бе взел предпазни мерки срещу произволни нападения с лихтери, които за прикритие превозват подправка. За мащабно нападение очакваха не повече от десет бригади.

А последно на Аракис бяха кацнали повече от две хиляди кораба, и то не само лихтери, а и фрегати, кораби-разузнавачи, монитори¤, унищожители¤, десантни катери¤ и дъмпери¤…

Повече от сто бригади — десет легиона!

Цялата печалба на Аракис от подправката за петдесет години трудно би покрила разноските по подобно начинание.

Трудно при това.

„Аз недооцених какво е готов да пожертвува баронът в едно нападение срещу нас“ — помисли си Хауът. — „Подведох моя дук.“

После идваше и въпросът за предателя.

„На всяка цена ще доживея да я видя удушена“ — рече си той. — „Трябваше да убия тази бин-джезъритска вещица, когато ми се беше паднал удобният случай.“ У него не съществуваше и капка съмнение кой ги беше предал — лейди Джесика. Всички налични факти доказваха това.

— Вашият Гърни Халик с част от войската си е в безопасност при нашите приятели контрабандистите — обади се свободният.

„Значи Гърни ще се махне от тази дяволска планета. Не всички сме загинали.“

Хауът погледна към скупчилите се войници. Нощта, която вече си отиваше, го бе заварила с триста от най-добрите му воини. От тях едва ли бяха останали и двадесетина, при това половината ранени. Някои от тях сега спяха прави или облегнати на скалата, а други лежаха под нея, свити върху пясъка.

Последният им топтер, онзи, който използуваха като пустиноход¤ за превозване на ранените, се бе повредил малко преди зазоряване. Бяха го нарязали с лазестрелите и бяха скрили отломките, а след това си бяха проправили път към това укритие, близо до ръба на басейна.

Хауът имаше бегла представа за местонахождението им — намираха се някъде на около двеста километра югоизточно от Аракийн. Главните трасета между Защитната стена¤ и заслоните¤, използувани от свободните, се намираха някъде на юг от тях.

Свободният, приклекнал срещу Хауът, отметна назад гуглата на наметалото, а после и качулката на влагосъхраняващия си костюм и откри коса и брада с цвят на пясък. Косата бе сресана назад от високото ъгловато чело. Той имаше непроницаемите изцяло сини очи на човек, който употребява мелиндж¤. Брадата и мустаците от едната страна на устните му имаха по друг цвят, а косата му на това място бе сплъстена от притискането на извитата функционална тръбичка, идваща от филтровите запушалки за нос.

Мъжът свали запушалките си и ги балансира. Разтри с пръсти някакъв белег до носа си.

— Ако тази нощ пресечете басейна оттук — заговори свободният, — не бива да използувате защита¤. В стената има пробойна… — Той се завъртя на пети и посочи на юг — … ето там, а из цялото пясъчно море има само открити дюни. Защитата би довела тук… пясъчен червей¤. Те не идват често насам, но защитата обезателно ще доведе някой от тях.

„Той каза червей“ — помисли си Хауът. — „Ала се канеше да каже нещо друго. Какво ли? И какво иска от нас?“

Хауът въздъхна.

Не си спомняше да е бил някога толкова уморен. Това бе някакво физическо изтощение, срещу което дори стимулантите бяха безпомощни.

„Тези проклети сардукари!“

Като проклинаше злостно сам себе си, той се замисли за воините-фанатици и за предателството на императора, което те олицетворяваха. Собствената му преценка на ментат за обстоятелствата му подсказваше колко нищожна бе възможността да представи някога доказателства за това предателство пред Висшия съвет¤ на Ландсрада, откъдето можеха да получат справедливост.

— Искате ли да отидете при контрабандистите? — попита свободният.

— А възможно ли е?

— Пътят дотам е дълъг.

Свободните не обичат да казват „не“ — му беше обяснил веднъж Айдахо.

— Все още не си ми казал дали твоите хора могат да помогнат на ранените ми — рече Хауът.

— Ранените са си ранени.

„Всеки път все същият проклет отговор!“

— На нас ни е известно, че са ранени! — рече рязко Хауът. — Не става дума за…

— Спокойно, друже — смъмри го свободният. — А какво смятат самите ранени? Има ли сред тях хора, които съзнават, че твоето племе се нуждае от вода?

— Не сме разговаряли по въпроса за водата — отвърна Хауът. — Ние…

— Разбирам вашата съпротива — рече свободният. — Те са ваши приятели, съплеменници. А вода имате ли?

— Недостатъчно.

Свободният посочи към туниката на Хауът, под която се виждаше кожата му.

— Попаднали сте в този заслон, без да сте облекли костюмите си. Трябва да вземеш решение за водата, друже.

— Не можем ли да платим за помощта ви?

Свободният сви рамене.

— Нямате вода. — Той се вгледа в групата зад гърба на Хауът. — Колко души от ранените би пожертвувал?

Хауът замълча, но гледаше втренчено свободния. Като ментат той съзнаваше, че двамата разговарят на различни езици. Сякаш думите им не заставаха в естествения си ред.

— Аз съм Туфир Хауът — рече той. — Имам право да говоря от името на моя дук. Обещавам да поема задължения срещу помощта, която ще ни окажете. Аз искам скромна помощ — да запазите живота на войниците ми, докато убием само предателката, която смята, че е недосегаема за отмъщението.

— Искаш да участвуваме във вендета?

— Аз сам ще се справя с това. Искам само да бъда освободен от отговорността за моите ранени, за да се заема с отмъщението.

Свободният се навъси.

— Откъде-накъде ти ще носиш отговорност за ранените си воини? Те сами отговарят за себе си. Въпросът за водата трябва да бъде поставен на обсъждане, Туфир Хауът. Или искаш да ти отнема правото да вземеш решение за водата?

Мъжът постави ръка върху оръжието, скрито под робата му.

Хауът застана нащрек и се запита: „Дали тук няма предателство?“

— От какво се боиш? — попита свободният.

„Тези хора с тяхната смущаваща прямота!“ Хауът заговори предпазливо:

— За главата ми е определена награда.

— Ахааа! — Свободният отдръпна ръка от оръжието си. — И си мислиш, че ние сме продажни. Не ни познаваш. Харконите не притежават достатъчно вода, за да купят и най-невръстното дете сред нас.

„Но те притежават достатъчно средства, за да заплатят на Сдружението цената на курса на повече от две хиляди бойни кораба“ — рече си мислено Хауът. Размерът на тази цена продължаваше да го зашеметява.

— И ние като вас воюваме с харконите — рече Хауът. — Защо да не си поделим трудностите и да не си правим отстъпки, за да доведем докрай тази битка?

— Но ние си поделяме трудностите — рече свободният. — Видях те как се сражаваше с харконите. Биеш се добре. Имало е случаи, в които съм искал да усещам рамо като твоето до себе си.

— Само кажи къде ще ти потрябва моето рамо — рече Хауът.

— Кой знае? — каза свободният. — Навсякъде има харконски войски. Но ти все още не си взел решението за водата, нито си го обсъдил с твоите ранени.

„Трябва да бъда предпазлив“ — рече си Хауът. — „Тук има нещо неясно.“

— Би ли ми казал как постъпвате вие — заговори той. — Какъв е обичаят на Аракийн?

— Типично мислене за пришълец — каза свободният и в гласа му се долови презрение. Той посочи на северозапад, отвъд върховете на скалите. — Снощи, докато идвахте насам през басейна, ви наблюдавахме. — Той отпусна ръка. — Ти превеждаш хората си откъм гладката страна на дюните. Лошо. Нямате влагосъхраняващи костюми, нямате вода. Не ще издържите дълго.

— Порядките на Аракийн не се овладяват лесно — отбеляза Хауът.

— Така е. Но ние сме убивали харкони.

— Как постъпвате с вашите собствени ранени? — попита Хауът.

— Нима един човек не е наясно кога си струва да се спаси животът му? — попита свободният. — Вашите ранени знаят, че нямате вода. — Той наклони глава и вдигна поглед към Хауът. — Ясно е, че сега му е времето да се вземе решението за водата. Както ранените, така и невредимите трябва да се погрижат за бъдещето на племето.

„Бъдещето на племето“ — помисли си Хауът. — „Племето на атреидите. В това има смисъл.“ — Пряко сили зададе въпроса, който бе отбягвал.

— Имате ли някакви сведения за моя дук и за сина му?

Непроницаемите сини очи се впиха в очите на Хауът.

— Сведения ли?

— За съдбата им — отсече Хауът.

— Съдбата е еднаква за всички — рече свободният. — Говори се, че вашият дук вече е намерил своята. Колкото до Лизан-ал-Гаиб¤, неговия син, съдбата му е в ръцете на Лайът. Лайът още не е казал.

„Знаех отговора и без да питам“ — помисли си Хауът.

Той погледна назад, към войниците си. Вече всички се бяха събудили. Бяха чули разговора. Взираха се в пясъците и прозрението се четеше по лицата им: за тях нямаше връщане на Каладън, а сега и Аракис бе вече загубен.

Хауът се обърна отново към свободния.

— Чувал ли си нещо за Дънкан Айдахо?

— Бил е в замъка, когато са изключили защитата — отвърна свободният. — Това е, което съм чул… нищо друго.

„Тя изключи защитата и пусна харконите“ — помисли си Хауът. — „Аз бях онзи, който бе седнал с гръб към вратата. Как е могла да постъпи така, щом това означава да се опълчи срещу собствения си син? Но… кому е известно как мисли една бин-джезъритска вещица, ако то изобщо би могло да се нарече мислене?“

Хауът се опита да преглътне с пресъхнало гърло.

— Кога ще научите нещо за момчето?

— Ние знаем малко за онова, което става на Аракийн — отвърна свободният. Той сви рамене. — И кой би могъл да знае?

— Разполагате ли с начини да разберете?

— Може би. — Свободният потри белега до носа си. — Кажи ми, Туфир Хауът, познаваш ли добре големите оръжия, които използуваха харконите?

„Артилерията“ — помисли си с горчивина Хауът. — „Кой би предположил, че ще използуват артилерия в този век на защитни полета?“

— Имаш предвид артилерийските оръдия, които използуваха, за да натикат нашите хора в пещерите ли? — попита той. — Аз познавам… на теория тези огнестрелни оръжия.

— Всеки воин, тръгнал да отстъпва в пещера, която има само един отвор, заслужава да умре — рече свободният.

— Защо питаш за тези оръжия?

— Лайът се интересува от тях.

„Нима искат от нас именно това“ — запита се Хауът. И каза:

— Да не си дошъл тук, за да разпитваш за големите оръдия?

— Лайът пожела да разгледа лично едно от тях.

— Тогава просто трябва да отидете и да си вземете едно — отбеляза презрително Хауът.

— Точно така — съгласи се свободният. — Взехме си едно. Скрихме го там, където Стилгар може да го изучи обстойно, за да докладва на Лайът, и където Лайът може лично да го разгледа, ако пожелае. Но се съмнявам, че ще пожелае. Оръжието не го бива много-много. Устройството му е твърде просто за Аракис.

— Вие… вие сте пленили оръдие? — попита Хауът.

— Здравата се бихме — отвърна свободният. — Загубихме само двама души, но източихме водата на повече от стотина от техните.

„На всяко оръдие имаше сардукари“ — помисли си Хауът. — „И този безумец от пустинята споменава небрежно, че са загубили само двама души срещу сардукарите!“

— Нямаше да загубим и тези двамата, ако не бяха онези, дето се биеха редом с харконите — продължи свободният. — Някои от тях са добри бойци.

Един от воините на Хауът пристъпи куцукайки напред и сведе поглед към приклекналия свободен.

— За сардукарите ли говориш?

— Да, за тях говори — потвърди Хауът.

— Сардукари значи! — възкликна свободният и в гласа му като че ли се долавяше ликуване. — Аха, ето значи какви са били! Наистина си я биваше тази нощ. Сардукари! Кой легион? Знаете ли?

— Не… не знаем — отвърна Хауът.

— Сардукари — повтори замислено свободният. — Но те бяха облечени в харконски униформи. Не е ли странно това?

— Императорът не иска да се разчува, че се бие срещу Велика династия — отвърна Хауът.

— Но нали на теб ти е известно, че това са сардукари?

— Кой съм аз? — попита тъжно Хауът.

— Ти си Туфир Хауът — рече просто мъжът. — Да, а и ние щяхме да узнаем това много скоро. Пленихме трима от тях и ги изпратихме да ги разпитат хората на Лайът.

Адютантът на Хауът заговори бавно — във всяка негова дума прозираше неверие:

— Вие… вие сте пленили сардукари?

— Само трима — отговори свободният. — Биеха се много добре.

„Ако разполагахме с време, можехме да се съюзим с тези свободни“ — рече си Хауът. Мислено той простена тъжно. — „Ако само бяхме успели да ги обучим и въоръжим. Майко Космос, каква само бойна мощ щяхме да придобием!“

— Може би протакаш, защото се безпокоиш за Лизан-ал-Гаиб — заговори свободният. — Ако той наистина е Лизан-ал-Гаиб, нищо лошо не може да му се случи. Не си хаби мислите за нещо, което още не е доказано.

— Аз служех на… Лизан-ал-Гаиб — рече Хауът. — Неговото благополучие е моя грижа. Дал съм тържествен обет за това.

— А дал ли си обет за водата му?

Хауът погледна към адютанта си, който продължаваше да се взира в свободния, и отново обърна очи към приклекналия мъж.

— За водата му ли? Да, дал съм.

— И искаш да се върнеш в Аракийн, там, където е неговата вода?

— …да, точно така, там, където е неговата вода.

— Защо още от началото не каза, че става въпрос за вода? — Свободният се изправи и решително пъхна запушалките в носа си.

Хауът кимна с глава на адютанта си да се върне при останалите. Адютантът сви уморено рамене и се подчини. Хауът чу как сред воините се надигна приглушен ропот.

— Към водата винаги има път — рече свободният.

Зад гърба на Хауът някой изруга.

— Туфир! — обади се адютантът на Хауът. — Арки току-що умря.

Свободният долепи юмрук до ухото си.

— Водното братство! Това е знамение! — Той се втренчи в Хауът. — Наблизо разполагаме с място, където можем да приемем водата. Да повикам ли моите хора?

Адютантът застана отново до Хауът и заговори:

— Туфир, двама от войниците са оставили съпругите си в Аракийн. Те се… така де, знаеш какви чувства вълнуват хората в такива случаи.

Свободният продължаваше да държи юмрука до ухото си.

— Това скрепено с вода братство ли е, Туфир Хауът? — попита той.

Мислите на Хауът препускаха. Той долови смисъла в думите на свободния, но се боеше как ще реагират изтощените войници под скалата, когато и те го проумеят.

— Да, братство, скрепено с вода — отвърна Хауът.

— Нека тогава племената ни се слеят — рече свободният и свали юмрука си.

Като по даден знак четирима мъже изпълзяха и се спуснаха от скалите над тях. Завтекоха се под надвисналата канара, увиха мъртвеца в огромно наметало, повдигнаха го и го понесоха тичешком надясно покрай скалната стена. Бягащите им нозе вдигаха облачета прах.

Всичко бе свършило, преди уморените воини на Хауът да успеят да се окопитят. Групичката с тялото на мъртвеца, увиснало като чувал в наметалото, изчезна зад една извивка в скалите.

— Къде отнесоха Арки? — извика един от войниците на Хауът. — Той беше…

— Отнесоха го да… да го погребат — отвърна Хауът.

— Свободните не погребват мъртъвците си! — изрева мъжът. — Не ни пробутвай такива номера, Туфир. Знаем как постъпват. Арки беше един от…

— Дверите на небесния рай са отворени за онзи, който умре в служба на Лизан-ал-Гаиб — обади се свободният. — Ако наистина служите на Лизан-ал-Гаиб, както твърдите, защо е нужно да надигате скръбни вопли? Споменът за човека, умрял по този начин, ще живее, докато е жива човешката памет.

Войниците на Хауът обаче пристъпваха напред с изкривени от гняв лица. Един от тях бе сграбчил лазестрел. Понечи да го извади.

— Ни крачка напред! — изкрещя Хауът. Той надви противната немощ, оковала мускулите му. — Тези хора уважават нашите мъртъвци. Обичаите се различават, но съдържанието им е едно и също.

— Те ще подложат на преработка трупа, за да извлекат водата от него — озъби се мъжът с лазестрела.

— Да не би воините ти да искат да присъствуват на церемонията? — попита свободният.

„Той дори не подозира, че има нещо нередно“ — помисли си Хауът. Простодушието на свободния бе изумително.

— Безпокоят се за един уважаван свой другар — отвърна Хауът.

— Ние ще се отнесем към вашия другар със същата почит, с която се отнасяме към собствените си мъртъвци — рече свободният. — Това е братството, скрепено с вода. Ние знаем обредните закони. Плътта принадлежи на човека, водата — на племето.

Когато мъжът с лазестрела направи още една крачка напред, Хауът заговори припряно:

— А сега ще помогнете ли на нашите ранени?

— Човек не бива да подлага на съмнения братството, скрепено с вода — отвърна свободният. — Ще сторим за вас онова, което едно племе прави за собствените си хора. Най-напред трябва да облечем всички ви във влагосъхраняващи костюми и да се погрижим за нуждите ви от първа необходимост.

Воинът с лазестрела се колебаеше.

— Помощ ли купуваме с водата на Арки? — попита адютантът на Хауът.

— Нищо не купуваме — отвърна Хауът. — Ние се присъединихме към тези хора.

— Обичаите се различават — промърмори един от войниците му.

Хауът започна да си отдъхва.

— И ще ни помогнат ли да се върнем в Аракийн?

— Ще убиваме харкони — рече свободният и се усмихна. — И сардукари. — Той отстъпи назад, долепи длани до ушите си и отметна глава назад, като се заслуша. След малко отпусна надолу ръце и рече: — Задава се самолет. Скрийте се под скалата и не мърдайте.

По знак на Хауът войниците изпълниха нареждането.

Свободният хвана Хауът за рамото и го изтика при другите.

— Ще се бием, когато дойде време за бой — рече той. Сетне бръкна под робата си, извади малък кафез и измъкна от него някакво животинче.

Това бе малък прилеп. Животинчето изви глава и Хауът видя очите му — изцяло сини.

Свободният помилва прилепа, като го успокояваше и тихичко му говореше. Той се приведе над главата му и остави капка слюнка да се стече от езика му в извитата нагоре уста на прилепчето. То разпери криле, но остана върху отворената длан на свободния. Мъжът взе някаква тръбичка, долепи я до главата на прилепа и избърбори нещо в нея, после повдигна нагоре животинчето и го запокити в небето.

Прилепчето излетя оттатък скалата и изчезна от погледа.

Свободният сгъна кафеза и го мушна под робата си. Отново наклони глава и се заслуша.

— Претърсват скалистото плато — рече той. — Да се чуди човек кого ли търсят там.

— Знае се, че ние отстъпихме в тази посока — обади се Хауът.

— Никой не бива да предполага, че е единствената цел на едно преследване — рече свободният. — Наблюдавай отсрещната страна на басейна. Ще видиш нещо.

Мина известно време.

Някои от войниците на Хауът заговориха шепнешком и се размърдаха.

— Застанете неподвижно като подплашени животни! — просъска свободният.

Хауът забеляза някакво раздвижване близо до отсрещната скала — неясни жълтокафяви сенки едва се мярнаха на жълтокафявия фон.

— Моят малък приятел е предал съобщението — рече свободният. — Той е добър вестоносец — и денем, и нощем. Ще ми е мъчно, ако го изгубя.

Сенките по отвъдния край на басейна се стопиха. По протежение на четири-пет километра върху пясъчната шир остана само растящото бреме на дневния зной — трептящи стълбове от нажежен въздух.

— А сега дори не дишайте! — прошепна свободният.

Из един процеп в отсрещната скала с бавна и тежка стъпка се заизнизваха в редица някакви хора и се насочиха право към средата на падината. На Хауът му се стори, че са свободни, но каква нелепа гледка представляваха само. Преброи шестима, които с мъка си проправяха път през пустинята.

Някъде високо вдясно зад групата на Хауът се разнесе плясък от криле на топтер. Самолетът прелетя над извисилата се нагоре скална стена — атреидски топтер, по който набързо бяха нацапали цветовете на харконското бойно знаме. Машината се сниши над мъжете, които прекосяваха басейна.

Хората от групата насреща се спряха върху един пясъчен хребет и замахаха с ръце.

Топтерът описа над тях кръг с малък радиус и сред облаци от прах кацна пред свободните. От него се изсипаха петима души и Хауът забеляза трептенето на прашния въздух от защитните им полета, а в движенията им — безжалостното майсторство на сардукарите.

— Айяяя! Та те са включили глупавите си защитни полета! — просъска застаналият до Хауът свободен. Той се загледа в откритата южна стена на падината.

— Това са сардукари — прошепна Хауът.

— Хубаво.

Подредени в полукръг, сардукарите доближиха застаналата в очакване група на свободните. Слънцето проблясваше по извадените за бой остриета. С безучастен вид свободните стояха в плътна група.

Неочаквано от пясъка около двете групички изникнаха други свободни. Озоваха се при орнитоптера и влязоха в него. Там, където двете групи се срещнаха на пясъчния хребет, облак прах закри част от ожесточената схватка.

След малко прахът се разнесе. По полесражението стърчаха прави само свободни.

— Бяха оставили само трима души в топтера си — заговори свободният до Хауът. — За наш късмет. Иначе сигурно щяхме да повредим самолета при превземането му.

Зад гърба на Хауът един от войниците прошепна:

— Та това бяха сардукари.

— Забеляза ли колко добре се биха? — попита свободният.

Хауът си пое дълбоко дъх. Той подуши прашния въздух наоколо, миришещ на изгоряло, почувствува горещината и долови равнодушния тон. С глас, който да съответствува на този равнодушен тон, отвърна:

— Да, наистина се биха добре.

Плененият топтер излетя, размахвайки криле, и започна рязко да набира височина, поел курс на юг.

„Значи тези свободни могат да управляват и орнитоптери!“ — помисли си Хауът.

Застанал върху далечната дюна, един свободен размаха зелена квадратна кърпа: веднъж… два пъти.

— Задават се още! — излая свободният, приклекнал до Хауът. — Пригответе се. Надявам се да се измъкнем оттук без повече неприятности.

„Неприятности!“ — рече си мислено Хауът.

Той съзря на запад още два топтера, които се спускаха от голяма височина към една пясъчна площадка, от която най-неочаквано свободните до един бяха изчезнали. На полесражението останаха само осем сини петна — труповете на сардукарите в харконски униформи.

От извисилата се над Хауът скална стена се спусна плавно още един топтер. Щом го забеляза, Хауът рязко си пое дъх — огромен десантен катер. Носеше се бавно и тежко като натоварен догоре кораб, като исполинска птица, литнала към гнездото си.

В далечината, от един от пикиращите топтери, проблесна лъч на лазестрел. Той начерта ивица върху пясъка, като вдигна след себе си гъста прашна диря.

— Страхливци! — заговори с рязък глас застаналият до Хауът свободен.

Десантният катер се насочи към площадката с труповете в сини униформи. Крилете, изопнати до краен предел, замахнаха рязко и заковаха топтера.

Вниманието на Хауът бе привлечено от проблеснал по метална повърхност слънчев лъч — от юг се спускаше стремглаво още един топтер, крилете му бяха плътно прилепени към корпуса, а реактивните двигатели бълваха златисти пламъци на фона на тъмносребристата сивота на небето. Той летеше като стрела към десантния катер, чиято защита не бе включена заради лазестрелите използувани наоколо. Пикиращият топтер се заби право в десантния катер.

Силен тътен разтърси басейна. От стените му се посипаха скални късове. От площадката, където бяха кацнали катерът и придружаващите го топтери, към небето избухна оранжевочервен гейзер — всичко бе обхванато от пламъци.

„Това бе свободният, който излетя с пленения топтер“ — рече си мислено Хауът. — „Той съзнателно пожертвува себе си, за да унищожи десантния катер. Велика майко!¤ Що за хора са тези свободни?“

— Изгодна размяна — проговори застаналият до Хауът свободен. — В този катер сигурно имаше триста души. Сега трябва да се погрижим за водата им и да съставим план как да заловим друг топтер.

Той се накани да излезе от укритието в надвисналата скала.

Пред него от скалната стена се изсипа дъжд от сини униформи, които падаха бавно към земята благодарение на използуваните суспенсори. За миг само Хауът успя да зърне, че това са сардукари — озверели лица, по които бе изписана войнствена ярост, — че нямаха защитни полета и че всеки от тях държеше в едната си ръка нож, а в другата стреломет.

Запратен от нечия ръка нож се заби в гърлото на събеседника на Хауът — той политна назад, извъртя се и падна по очи. Хауът само успя да извади своя нож, преди, поразен от стрела, да изгуби съзнание.

Когато орнитоптерите изплуваха над главите им от мрака, Пол сграбчи рамото на майка си и рече рязко:

— Не мърдай!

После забеляза на лунната светлина водещия топтер и начина, по който се присвиха крилете за спиране и кацане, както и дръзкия замах на ръцете, боравещи с лостовете.

— Това е Айдахо! — пое си той въздух.

Орнитоптерите накацаха в басейна като ято птици, долетели в гнездото си. Айдахо излезе от машината и се втурна към тях, преди още да се е разпръснал облакът прах. Следваха го двама мъже, облечени в роби на свободни. Пол разпозна единия: високия Кайнс с брада с цвят на пясък.

— Насам! — провикна се Кайнс и пое наляво. Останалите свободни зад гърба на Кайнс хвърляха платнени покривала върху своите орнитоптери. Самолетите се превърнаха в редица от малки дюни. Айдахо се закова пред Пол и отдаде чест.

— Господарю, тук наблизо свободните разполагат с временно скривалище, където ние…

— Какво означава това там?

Пол посочи към пламналото небе над далечната скала — към огнените дири от реактивни двигатели и пурпурните лъчи на лазестрели, които озаряваха пустинята.

Една от усмивките, които рядко спохождаха Айдахо, озари кръглото му ведро лице.

— Господарю… Ваше величество, подготвих им малка изне…

Ослепителна бяла светлина обля пустинята — ярка като слънце, тя гравира сенките им върху скалния под на площадката. Със стремително движение Айдахо хвана лакътя на Пол с една ръка и рамото на Джесика с другата и ги тласна от площадката в басейна. Те паднаха заедно в пясъка в мига, в който тътенът от експлозията прогърмя над главите им. Взривната вълна откърти късове скала от площадката, от която току-що бяха скочили.

Айдахо се надигна и отупа пясъка от себе си.

— Дано не е семейното атомно оръжие! — възкликна Джесика — Помислих си, че…

— Оставил си включено защитно поле — рече Пол.

— При това доста голямо и включено на пълни обороти — обясни Айдахо. — Докосне ли го лазерен лъч и… — Той сви рамене.

— Ядрен синтез — обади се Джесика. — Доста опасно оръжие.

— Не оръжие, господарко, а защита. Тези отрепки хубаво ще си помислят, преди да използуват друг път лазестрели.

Свободните от Орнитоптерите се изправиха над тях. Някой се обади с приглушен глас:

— Трябва да се скрием, приятели.

Пол се изправи на крака, а Айдахо помагаше на Джесика да стане.

— Тази експлозия ще вдигне доста голям шум, ваше величество — рече Айдахо.

„Ваше величество“ — помисли си Пол.

Отправени към него, думите звучаха твърде необикновено. С „ваше величество“ винаги се бяха обръщали към баща му.

Той усети, че за миг го завладя способността му да вижда в бъдещето — видя себе си заразен от бясно препускащото мислене, което тласкаше човешката вселена към хаоса. Видението го разтърси и той се остави на Айдахо да го води по ръба на басейна към една скална издатина. На това място свободни си проправяха път надолу в пясъка със своите статични уплътнители.

— Ще ми разрешите ли да взема вързопа ви, ваше величество? — попита Айдахо.

— Не е тежък, Дънкан — отвърна Пол.

— Вие нямате защитно поле — продължи Айдахо. — Желаете ли моето? — Той се загледа в далечната скала. — Според мен тук едва ли вече ще използуват лазестрели.

— Запази защитното си поле, Дънкан. Дясното ти рамо ми е достатъчна защита.

Джесика видя как подействува похвалата, как Айдахо закрачи по-плътно до Пол и си помисли: „Колко непринудено и уверено се държи с приближените си моят син.“

Свободните отместиха някакъв скален къс и под него се откри проход, който водеше надолу към естествения сутеренен комплекс на пустинята. След това замаскираха отвора.

— Насам! — обади се един от свободните и ги поведе в мрака надолу по стъпала, изсечени в скалата.

Капакът на отвора зад гърба им закри лунната светлина. Отпред припламна зеленикава светлинка, която огря стъпалата и скалните стени и показа, че пътеката завива наляво. Вече отвсякъде се тълпяха облечени в роби свободни, които се блъскаха по стъпалата. Те завиха и се озоваха пред друг проход, който също се спускаше надолу. Той излизаше в пещерна зала с грапави стени.

С отметната назад гугла на наметалото си Кайнс застана отпреде им. Влагосъхраняващият костюм около врата му лъщеше на зеленикавата светлина. Дългата коса и брадата бяха сплъстени. Изцяло сините му очи тъмнееха под гъстите вежди.

В мига, в който се изправи насреща им, Кайнс мислено се запита: „Защо помагам на тези хора? Това е най-рискованата постъпка през целия ми живот. Тя може да ме обрече заедно с тях.“

После отправи изпитателен поглед към Пол и видя момчето, което бе облякло мантията на възмъжаването, бе прикрило мъката и бе потиснало всичко друго освен онова, което трябваше да поеме сега — да стане дук. И в същия миг Кайнс осъзна, че дукството все още съществува, и то само заради този момък — и на това не биваше да се гледа лекомислено.

Джесика обиколи с поглед залата и със своите бин-джезъритски методи мислено я картотекира — лаборатория, но не и военен обект, пълна със старинни ниши и площадки.

— Това е една от имперските екологични опитни станции, които моят баща искаше за бази за техническо развитие.

„Които баща му искал!“ — помисли си Кайнс.

И Кайнс отново се запита: „Не постъпвам ли глупаво, като помагам на тези бегълци? Защо го правя? Толкова ще е лесно да ги заловя сега и да купя с тях доверието на харконите!“

Пол последва примера на майка си, заразглежда внимателно залата, видя от едната страна работния тезгях, по който имаше наредени инструменти, и грапавите скални стени. Светеха циферблати — от тях излизаха телени сепаратори¤ и стъклени тръбички. Из залата се носеше мирис на озон.

Някои от свободните изчезнаха в една замаскирана ниша и оттам се разнесоха други звуци — тракане на машини и съскане на ремъци и трансмисии.

Пол се вгледа в дъното на залата и видя подредени до стената кафези с малки животинки.

— Правилно отгатнахте какво е това помещение — рече Кайнс. — За какво бихте използували вие едно такова помещение, Пол Атреидски?

— За да превърна тази планета в приятно за живеене място — отвърна Пол.

„Може би именно това е причината да им помагам“ — помисли си Кайнс.

Тракането на машините рязко спря. Сред настъпилата тишина откъм кафезите се разнесе тъничко писукане. То секна неочаквано сякаш от смущение.

Пол отново погледна към кафезите и видя, че животинчетата бяха кафявокрили прилепи. От страничната стена излизаше автоматична хранилка и минаваше през кафезите.

От скритата ниша в залата се показа някакъв свободен и заговори на Кайнс:

— Лайът, аварийният генератор отказа да работи. Не съм в състояние да осигуря прикритие от разположените наблизо детектори.

— Можеш ли да го поправиш? — попита Кайнс.

— Няма да стане бързо. Частите… — Мъжът сви рамене.

— Добре — прекъсна го Кайнс. — Тогава ще се справим и без механизмите. Монтирайте на повърхността ръчна помпа за въздух.

— Веднага! — Мъжът бързо се отдалечи.

Кайнс се обърна към Пол.

— Отговорихте добре.

Джесика отбеляза колко непринудено се лееше речта му. Това бе гласът на властелин, свикнал да заповядва. А тя не бе пропуснала да отбележи, че го бяха нарекли „Лайът“. Лайът бе второто „аз“ на този свободен, другото лице на планетолога.

— Изключително сме ви благодарни за вашата помощ, доктор Кайнс — заговори тя.

— Ммм, ще видим — рече Кайнс. Той кимна на един от хората си. — Мелиндж-кафе в кабинета ми, Шамир.

— Веднага, Лайът — отвърна мъжът. Кайнс посочи към едно сводесто отверстие в страничната стена на залата.

— Ще влезете ли?

Джесика само кимна царствено с глава, преди да приеме поканата. Тя видя, че Пол направи знак с ръка на Айдахо, за да постави на това място охрана.

Коридорът, от който ги деляха две стъпки надолу, свършваше с тежка врата — тя водеше в квадратен кабинет, осветен от златисти суспенсорни глобуси¤. На влизане Джесика прекара ръка по вратата и с изненада откри, че е направена от пластостомана¤.

Пол пристъпи три крачки напред и остави вързопа си на пода на кабинета. Чу как вратата се затвори зад гърба му и огледа помещението — стените бяха по около осем метра всяка, от естествена скала, ръждивокафяви, с вградени отдясно картотечни метални шкафове. Ниско писалище с плот от млечно стъкло, пълно с жълти мехурчета, заемаше средата на стаята. Около писалището висяха четири суспенсорни стола.

Кайнс заобиколи Пол и подаде на Джесика стол. Тя седна, като мислено отбеляза как синът й оглежда стаята.

Пол остана прав още няколко секунди. Леко, необичайно раздвижване на въздушните пластове в помещението подсказваше, че отдясно, зад картотечните шкафове, има таен изход.

— Ще седнете ли, Пол Атреидски? — попита Кайнс.

„Колко грижливо отбягва титлата ми“ — рече си Пол. Но прие стола и не продума, докато Кайнс не седна.

— Вие налучкахте, че Аракис може да стане рай — рече Кайнс. — Както виждате обаче, империята изпраща тук само своите опитни главорези, своите ловци на мелиндж!

Пол вдигна палеца си с дукския пръстен.

— Виждате ли този пръстен?

— Да.

— Известно ли ви е какво означава той?

Джесика рязко се извърна и погледна сина си.

— Вашият баща лежи сред развалините на Аракийн — отвърна Кайнс. — На практика вие сте дукът.

— Аз съм войник на империята — рече Пол. — На практика главорез.

Лицето на Кайнс потъмня.

— Дори при положение, че сардукарите на императора са се надвесили над трупа на баща ви?

— Сардукарите са едно, а законното начало на моята власт — нещо друго — рече Пол.

— Аракис има свой собствен начин за определяне кой да облече мантията на властта — възрази Кайнс.

А Джесика, като се обърна отново, за да погледне планетолога, си помисли: „У този човек има стомана, на която никой не е отнел закалката, а ние се нуждаем от стомана. Това, което Пол прави, е много рисковано.“

— Сардукарите на Аракис — заговори Пол — са само мерило за това, доколко нашият многообичан падишах-император се страхува от моя баща. А сега аз ще дам на падишах-императора основания да се бои от…

— Момко — прекъсна го Кайнс, — има неща, които не…

— Ще се обръщаш към мен с „ваше величество“ или „господарю“ — рече Пол.

По-полека — помисли си Джесика.

Кайнс втренчи очи в Пол и Джесика забеляза искрицата възхищение, примесено с насмешка, която пробяга по лицето на Кайнс.

— Ваше величество — каза Кайнс.

— Аз съм горчив хап за императора — рече Пол. — Аз съм горчив хап за всички, които искат да си поделят Аракис като своя плячка. И докато съм жив, ще продължавам да съм горчив хап, който ще им засяда на гърлото и ще ги задушава до смърт.

— Думи — рече Кайнс.

Пол се взря в него. След малко заговори:

— Вие имате легенда за Лизан-ал-Гаиб. Гласът от вътрешния свят, онзи, който ще отведе свободните в рая. Вашите хора имат…

— Суеверия! — прекъсна го Кайнс.

— Може и така да е — съгласи се Пол. — И все пак, може и да не е. Суеверията понякога имат странни корени и още по-странни разклонения.

— Вие имате някакъв план — каза Кайнс. — Това е съвсем очевидно… ваше величество.

— Възможно ли е вашите свободни да ме снабдят със сигурно доказателство, че сардукарите са облечени в харконски униформи?

— Напълно възможно.

— Императорът отново ще постави на власт някой харкон — рече Пол. — Може би дори Рабан Звяра. Така да е. Щом веднъж се е забъркал дотолкова, че не може да се измъкне от отговорност, нека императорът се сблъска с възможността за Иск за последствията, предявен пред Ландсрада. Нека тогава да отговаря дали…

— Пол! — прекъсна го Джесика.

— Ако допуснем, че Висшият съвет на Ландсрада приеме вашия иск — заговори Кайнс, — тогава може да има само един изход: галактическа война между империята и всички велики династии.

— Хаос — обади се Джесика.

— Но аз ще представя моите доказателства пред императора и ще му посоча друга възможност вместо този хаос.

— Изнудване ли? — попита иронично Джесика.

— Това е един от лостовете на държавническото изкуство, както сама си ми казвала — отвърна Пол и тя долови горчивината в гласа му. — Императорът няма синове, има само дъщери.

— Да не би да се каниш да вземеш на прицел трона? — попита Джесика.

— Императорът няма да допусне империята да бъде разклатена от галактическа война — отвърна Пол. — Хвърлени във въздуха планети, повсеместен безпорядък — не, той не би допуснал подобен риск.

— Но вие предлагате отчаян ход — каза Кайнс.

— От какво се боят най-много Великите династии на Ландсрада? — запита Пол. — Те се боят най-много от това, което става сега на Аракис — сардукарите да унищожат династиите една по една. Нали заради това именно съществува Ландсрадът. Той е спойката на Великото споразумение¤. Само обединени в съюз, те могат да мерят сили с имперската армия.

— Но те са…

— От това именно се боят — продължи Пол. — Аракис ще се превърне в зов за сплотяване. Всеки предводител на династия ще види себе си на мястото на моя баща — отлъчен от табуна и убит.

Кайнс заговори на Джесика:

— Дали ще успее този негов план?

— Аз не съм ментат — отвърна Джесика.

— Но вие сте бин-джезъритка.

Тя го стрелна с изпитателен поглед и каза:

— Планът му има и добри, и слаби страни… както и всеки друг план на този етап. Един план зависи колкото от изпълнението, толкова и от замисъла.

— „Законността е най-важната наука“ — изрече Пол. — Ето това е написано над императорската врата. Предлагам да му покажа какво е законност.

— Аз не съм убеден, че мога да се доверя на човек, замислил такъв план — каза Кайнс. — Аракис има свой собствен план, който ние…

— От трона — прекъсна го Пол — аз бих могъл да превърна Аракис в рай само с едно махване на ръката. Ето това ви предлагам в замяна на вашата подкрепа.

Кайнс се изопна.

— Моята вярност не е за продан, ваше величество.

Пол се втренчи в него — срещна невъзмутимия поглед на тези изцяло сини очи, огледа брадясалото лице и повелителното изражение. Устните му рязко се изопнаха в усмивка и той каза:

— Добре казано. Извинете ме.

Кайнс срещна погледа на Пол и след малко заговори:

— Няма харкон, който да си е признавал, че е сгрешил. Изглежда вие, атреидите, не сте като тях.

— Би могло това да е само пропуск във възпитанието им — отвърна Пол. — Твърдите, че не сте за продан, но аз съм убеден, че притежавам онова, което бихте приели в замяна. Срещу вашата вярност аз ви предлагам своята вярност… без остатък.

„Синът ми притежава прямотата на атреидите“ — помисли си Джесика. — „Той притежава такова невероятно, почти наивно чувство за чест — а каква могъща сила в действителност е това.“

Тя забеляза, че думите на Пол разтърсиха Кайнс.

— Това са безсмислици — рече Кайнс. — Вие сте само едно момче и…

— Аз съм дукът — прекъсна го Пол — и наистина ви я предлагам без остатък. Бих дал живота си за вас.

— Ваше величество! — промълви Кайнс, думите се изтръгнаха неволно от него, но Джесика видя, че сега той вече не говореше на някакъв петнадесетгодишен хлапак, а на мъж, на човек, който го превъзхожда. Сега той наистина употреби съвсем сериозно това обръщение.

„В този миг той би дал живота си за Пол“ — помисли си тя. — „Как ли постигат това атреидите, и то толкова бързо и с такава лекота?“

— Знам, че говорите това сериозно — рече Кайнс. — Но все пак харконите…

Вратата зад гърба на Пол се отвори с трясък, той се обърна и видя развихрилата се отвън битка — крясъци, звън на стомана и лица като восъчни маски, които се кривяха в коридора.

Заедно със застаналата редом с него Джесика, Пол се втурна към вратата и видя как Айдахо бе препречил коридора — кръвясалите му очи бляскаха сред трептенето на защитата, към него се протягаха сгърчени ръце и размахани стоманени остриета напразно удряха по защитното поле. Проблесна и оранжевата диря на стрела, която отскочи от защитата. През цялото време мечовете на Айдахо работеха неуморно, свистяха и от тях капеше кръв.

Кайнс застана до Пол и те с всичка сила натиснаха вратата. Пол зърна за последен път Айдахо, застанал срещу гъмжило от харконски униформи — видя го как залитна и едва се удържа да не падне, видя черната щръкнала коса и червеното цвете на смъртта, вплетено в нея. След това вратата се затвори и се чу леко щракване, щом Кайнс спусна резето.

— Струва ми се, че взех решение — заговори Кайнс.

— Някой е засякъл механизмите ви, преди да бъдат изключени — обади се Пол. Той дръпна майка си настрани от вратата и прочете отчаянието в очите й.

— Оттук имате изход, през който може да се избяга — рече Пол. — Ще го използуваме ли?

Кайнс пое дълбоко въздух и отговори:

— Тази врата трябва да издържи най-малко двадесет минути на всичко, освен на лазестрел.

— Те няма да използуват лазестрели от страх, че отсам можем да включим защита — рече Пол.

— Това бяха сардукари в харконски униформи — прошепна Джесика.

Те вече чуваха отмерените удари по вратата. Кайнс посочи шкафовете до стената вдясно и рече:

— Оттук! — Той се отправи към първия шкаф, дръпна едно чекмедже и завъртя вътре някаква ръчка. Цялата стена с шкафовете се отвори широко и откри черната паст на тунел. — Тази врата също е от пластостомана — обясни Кайнс.

— Добре сте се подготвили — отбеляза Джесика.

— Живели сме осемдесет години под господството на харконите — каза Кайнс. Той ги вкара в мрачния тунел и затвори вратата.

Сред внезапната тъмнина Джесика съзря на пода пред тях светеща стрелка.

Гласът на Кайнс се разнесе зад гърба им:

— Тук ще се разделим. Тази стена е по-яка. Ще издържи най-малко един час. Следвайте стрелките като тази тук на пода. Ще угасват, след като отминете. Те водят през един лабиринт към друг изход, където съм скрил топтер. Тази нощ в пустинята вилнее буря. Вашата единствена надежда е да застанете на пътя на бурята, да се гмурнете в гребена й и да полетите заедно в нея. Когато моите воини отвличат топтери, постъпват точно така. Ако се задържите в гребена на бурята, ще оцелеете.

— А вие накъде? — попита Пол.

— Ще се опитам да се измъкна от другаде. Ако ме заловят… все пак аз още съм имперският планетолог. Мога да кажа, че съм бил ваш пленник.

„Ще бягаме като страхливци“ — помисли си Пол. — „Но как другояче бих могъл да оцелея, за да отмъстя за баща си?“ Той се обърна с лице към вратата.

Джесика долови движението му и каза:

— Дънкан е мъртъв. Пол. Ти видя раната. Нищо не можеш да направиш за него.

— Един ден ще се разплатя за всички — рече Пол.

— Само ако сега побързате — каза Кайнс.

Пол усети ръката на планетолога върху рамото си.

— А ние къде ще се срещнем, Кайнс?

— Ще изпратя свободните да ви търсят. Трасето на бурята е известно. А сега побързайте и дано Великата майка ви дари с висока скорост и късмет.

Чуха го да се отдалечава — леки стъпки в мрака.

Джесика напипа ръката на Пол и нежно го притегли към себе си.

— Не бива да се отделяме един от друг — рече тя.

— Не, не бива.

Те преминаха заедно покрай първата стрелка и той видя как светлинката угасна, щом се докоснаха до нея. Отпред оживя друга светеща стрелка.

Отминаха я — тя изчезна от само себе си и светна нова стрелка.

Вече тичаха.

„Планове, които се вписват в нови, и тези нови планове се вписват в други“ — помисли си Джесика. — „Дали и ние вече не сме се превърнали в част от нечий друг план?“

Стрелките ги водеха покрай извивки и странични отвори, които едва се забелязваха на оскъдното осветление. Известно време пътят им се спускаше леко надолу, после поемаше нагоре и все нагоре. Най-сетне стигнаха до някакви стъпала, свиха зад един ъгъл и не след дълго стигнаха до светеща стена, в средата на която бе забита черна дръжка.

Пол натисна дръжката.

Стената се отмести. Блесна светлина, която разкри изсечена в скалата пещера, а сред нея — приклекнал орнитоптер. Зад самолета засия плоска сива стена, върху която бе нарисуван знак, че е врата.

— Къде отиде Кайнс? — запита Джесика.

— Той постъпи така, както би постъпил всеки способен партизански водач — отвърна Пол. — Раздели ни на две групи и по този начин дори да го заловят, не би могъл да ни издаде къде се намираме. Защото наистина няма да знае.

Пол издърпа Джесика в помещението, той забеляза как нозете й вдигат облачета прах.

— Тук много отдавна никой не е идвал.

— Стори ми се уверен, като говореше, че свободните ще успеят да ни открият — каза тя.

— Споделям тази му увереност.

Пол пусна ръката й, отиде до лявата врата на орнитоптера, отвори я и напъха вързопа отзад в багажника.

— Този топтер е отлично замаскиран — отбеляза той. — На командното табло има пластини за дистанционно управление на вратата и осветлението. Осемдесетте години харконско господство са ги научили да бъдат предпазливи.

Джесика се облегна от другата страна на самолета и затаи дъх.

— Харконите сигурно ще пуснат патрулиращи топтери над целия район. Те не са глупави. — Тя активизира способността си за ориентиране и посочи надясно: — Бурята, която видяхме, е в тази посока.

Пол кимна, като потисна ненадейно обзелото го нежелание да тръгне. Знаеше причината, която го бе породила, но това не му донесе утеха. По някое време тази нощ бе прокарал нишка до самите дълбини на неизвестното. Времето и пространството, които ги заобикаляха, като цяло му бяха познати, но настоящето съществуваше като загадъчно петно. Имаше чувството, че от разстояние наблюдава сам себе си как изчезва от зрителното поле в някаква падина. Част от безбройните пътечки, които водеха вън от падината, може би щяха отново да върнат Пол Атреидски в зрителното поле, но много други нямаше да го върнат.

— Колкото повече се бавим, толкова повече им даваме възможност да се подготвят по-добре — обади се Джесика.

— Влез и се пристегни с ремъците — каза Пол. Той седна до нея в орнитоптера, като продължаваше да се бори с мисълта, че това бе сляпа долина, която не бе съзрял в нито едно от виденията от бъдещето, и потресен, внезапно осъзна, че се бе осланял все повече и повече на паметта си за видяното в бъдещето и че това го бе направило слаб за сегашното изключително тежко изпитание.

„Ако се осланяш само на очите си, останалите ти сетива ще заслабнат“ — това беше бин-джезъритска аксиома. Сега я скъта дълбоко и си обеща никога да не попада отново в такъв капан… ако оцелееше от това изпитание.

Пол пристегна предпазните ремъци, видя, че майка му е готова за полет, и провери лостовете на топтера. Крилете му бяха разперени до краен предел, нежните метални спирачни мембрани — изопнати. Улови лоста за свиване на крилете и се загледа в тях, докато те не започнаха да се скъсяват за реактивно излитане така, както го бе учил Гърни Халик. Ключът на стартера се завъртя леко. Стрелките на командното табло оживяха в мига, в който реактивният двигател заработи. Турбините тихо засвистяха.

— Готова ли си? — попита той.

— Да.

Той докосна пластината за дистанционното управление на осветлението.

Обгърна ги мрак.

Ръката му се мярна като сянка на фона на светещите циферблати, когато посегна към пластината за дистанционното управление на вратата. Отпреде им се разнесе притъпен стържещ звук. Свлече се някаква пясъчна лавина и настъпи тишина. Вятър, понесъл прах, погали страните на Пол. Той затвори вратата си, щом усети внезапния напор.

На мястото на стената-врата изплува оградена от квадратната рамка на мрака широка ивица звезди с размазани от прашния облак очертания. Звездната светлина ставаше по-ярка отвъд една издатина, което говореше за наличието на пясъчни дюни.

Пол посегна към командното табло и натисна светещия клавиш за синхронизация. Крилете замахнаха рязко назад и надолу и изхвърлиха топтера от гнездото му, тягата се усили, а крилете заеха положение за набиране на височина.

Джесика леко прекара длани по командното табло, като долавяше увереността в движенията на сина си. Изпитваше страх, но и въодушевление. „Сега обучението на Пол е нашата единствена надежда“ — помисли си тя. — „Младостта и бързината на реакциите му.“

Пол подаде още тяга и усили размаха на крилете. Топтерът направи вираж и ги прикова към креслата, когато върху звездния фон пред тях се извиси черна стена. Двигателите заработиха на по-високи обороти, а крилете замахаха по-яростно. Крилете замахнаха още по-мощно, те се измъкнаха и полетяха над скалите — посребрени начупени зъбери и оголени чукари, облени в звездна светлина. Ръждивочервеникавата втора луна¤ се показа на хоризонта вдясно и огря лентообразната диря на бурята.

Ръцете на Пол танцуваха по лостовете. Крилете се свиха и заприличаха на крилца на бръмбар. Земното притегляне рязко ги придърпа надолу, когато топтерът направи остър вираж.

— Зад гърба ни огнени дири от орнитоптери! — обади се Джесика.

— Забелязах ги!

Той рязко бутна лоста за тягата напред. Топтерът им подскочи като подгонено животно и пое на югозапад към бурята и огромната извивка на пустинята. Пол забеляза разпръснати тук-таме сенки, които подсказваха къде свършва скалната верига — голямата падина се стопяваше сред дюните. Отвъд удължените от лунната светлина сенки, големи колкото нокът на палец, дюните преливаха една в друга.

А на хоризонта, върху звездния свод, се извисяваше чудовищната стена на бурята.

Нещо удари по корпуса на топтера.

— Парчета от снаряди! — ахна Джесика. — Стрелят с някакво далекобойно оръжие.

Тя забеляза жестоката усмивка по устните на Пол.

— Май не дръзват да използуват лазестрелите си — рече той.

— Но ние нямаме защита!

— А нима те знаят това?

Топтерът отново потрепера.

Пол се обърна и погледна назад.

— Мисля, че само единият от тях е достатъчно бърз, за да ни догони.

Той отново впи поглед напред, в стената на бурята, която препречваше пътя им. Тя вземаше застрашителни размери като осезаема масивна преграда.

— Далекобойни оръдия, ракети и всякакви древни оръжия — ето едно нещо, което ще дадем на свободните — прошепна Пол.

— Бурята — промълви Джесика. — Няма ли да е по-добре да се върнеш обратно?

— А самолетът зад гърба ни?

— Настига ни.

— Дръж се!

Пол прибра плътно крилете, направи остър вираж наляво, вряза се в привидно ленивото клокочене на стената на бурята и почувствува как скулите му се изопнаха под силата на гравитацията.

Струваше им се, че се носят плавно сред облак прах, който се сгъстяваше все повече и повече, докато най-сетне закри пустинята и луната. Топтерът се превърна в провлечен шепот на мрака, осветяван единствено от зеленикавата светлина на командното табло.

В мислите на Джесика се втурнаха всички предупреждения за кориолни¤ бури¤ — за това как режат метала като краве масло, как трошат костите на тресчици и как оглозгват плътта от костите. Тя почувствува как ги шиба вятърът, надигнал прах и пясък. Той ги завъртя, докато Пол боравеше с лостовете. Джесика видя, че Пол усили тягата, и усети как самолетът пое право нагоре. Металният корпус свистеше и се тресеше.

— Пясък! — извика Джесика. На светлината на командното табло тя видя как той поклати отрицателно глава.

— На тази височина няма толкова много пясък.

Тя обаче усещаше как потъват все по-дълбоко и по-дълбоко във вихрушката.

Пол изопна крилете до краен предел и ги чу как заскърцаха под напора на вихъра. Не сваляше очи от скалите, планираше по инстинкт и се бореше за височина.

Топтерът започна да завива наляво. Пол прикова очи в кривата на светещия кълбовиден висотомер и отново върна самолета на хоризонтален курс.

Джесика имаше зловещото усещане, че стоят неподвижно и че цялото движение е единствено извън топтера. Непрогледната жълтеникавокафява пелена зад прозорците и стържещият звук й напомняха за стихията, вилнееща наоколо.

„Ветрове, достигащи скорост от седемстотин до осемстотин километра в час“ — припомняше си тя. Почувствува как започна да я терзае страх. — „Не бива да се страхувам“ — рече си мислено тя, мълвейки наум словата на бин-джезъритската молитва. — „Страхът погубва разума.“

Дългите години на обучение бавно надделяха.

Тя си възвърна спокойствието.

— Все едно че ни преследва тигър — прошепна Пол. — Не можем да се снижим, не можем да кацнем… а мисля, че не мога да изляза от този вихър. Ще се наложи да летим с бурята.

Спокойствието я напусна. Джесика усети как зъбите й затракаха и ги стисна здраво. После чу гласа на Пол, сподавен и сдържан, да нарежда молитвата:

— Страхът погубва разума. Страхът е онази долна смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу своя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А отмине ли, ще се обърна да проследя пътеката на страха. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.

— Те са мъртви, бароне — изрече гвардейският капитан Якин Нифад. — И жената, и момчето със сигурност са мъртви.

Барон Харконен приседна сред суспенсорите в спалнята си. Отвъд стените на неговите покои, обвил ги като яйце с няколко черупки, се издигаше корпусът на космическата фрегата, която го бе довела на Аракис. Тук, в покоите му обаче, грубият метал на корабния корпус бе замаскиран с драперии, с меки ватирани тъкани и редки произведения на изкуствата.

— Съвсем сигурно е — продължи гвардейският капитан. — Те са мъртви.

Баронът премести огромното си тяло с помощта на суспенсорите и погледна към статуята на подскачащо момче, издялана от черно абаносово дърво и поставена в една ниша на другия край на стаята. Сънят му бе избягал. Той притегна подплатените с вата суспенсори под тлъстите гънки на шията си и в светлината на единичния суспенсорен глобус на спалнята отправи очи към вратата, където капитан Нифад стоеше блокиран от петпластовата защита¤.

— Те наистина са мъртви, бароне — повтори капитанът.

В притъпения поглед на Нифад баронът забеляза следи от въздействието на семута¤. Явно, че когато са му докладвали за това, капитанът се е намирал в дълбока забрава под въздействието на наркотика и е прекъснал сеанса само за да вземе противонаркотик. преди да се втурне насам.

— Разполагам с подробен доклад — добави Нифад.

„Нека се поизпоти“ — мислеше си баронът. — „Инструментите на държавническото изкуство трябва винаги да се държат в изправност и готовност. Сила и страх — в изправност и готовност.“

— Видя ли труповете им? — избоботи баронът.

Нифад се поколеба.

— Господарю, видели са ги… как изчезват в облака на пясъчна буря… ветрове със скорост по-голяма от осемстотин километра в час. От такава буря нищо не може да оцелее, господарю. Абсолютно нищо. Един от нашите собствени топтери се е разбил при преследването.

Баронът погледна строго Нифад — забеляза как нервно потрепват рязко очертаните мускули на долната му челюст и как се движи брадичката му, когато Нифад преглъща.

— Видя ли труповете? — попита той.

— Господарю…

— Тогава за какъв дявол се влачиш тук и вдигаш врява? — изкрещя баронът. — За да ми съобщиш, че нещо е сигурно, когато не е? Да не би да смяташ, че ще те похваля за такава глупост или че отново ще те повиша в по-горен чин?

Лицето на Нифад пребледня като платно. „Виж го ти пиленцето“ — помисли си баронът. — „Заобиколен съм ето от такива некадърни дръвници. Ако посипя пясък пред това нищожество и му кажа, че е зърно, той ще го изкълве.“

— Онзи Айдахо ли ни заведе при тях? — попита баронът.

— Тъй вярно, господарю.

„Виж го само как му се преплита езикът“ — рече си баронът. И попита:

— Опитвали са се да избягат при свободните, така ли?

— Тъй вярно, господарю.

— Има ли още от този доклад?

— Имперският планетолог Кайнс е замесен в тази работа, господарю. Айдахо се е присъединил към този Кайнс при твърде загадъчни обстоятелства… Дори бих казал подозрителни обстоятелства.

— Е, и?

— Двамата… ъъъ… избягали заедно някъде сред пустинята, където очевидно са се укривали момчето и майка му. В суматохата около преследването няколко от отрядите ни попаднаха на експлозия от съприкосновението на лазестрел със защитно поле.

— Колко човека загубихме?

— Ами още… още не съм сигурен, господарю.

„Лъже“ — помисли си баронът. — „Истината сигурно е твърде печална.“

— Този имперски лакей Кайнс — заговори баронът — е играел двойна игра, така ли?

— Залагам доброто си име за това, господарю.

„Доброто му име!“

— Убийте този човек — заповяда баронът.

— Господарю! Кайнс е имперски планетолог, личен слуга на негово висо…

— Тогава направете така, че да изглежда като нещастен случай!

— Господарю, при завземането на това гнездо на свободните с нас имаше сардукари. Те сега държат Кайнс под арест.

— Измъкнете го от ръцете им. Предай им, че желая да го разпитам.

— А ако се опънат?

— Няма да се опънат, ако пипаш както трябва.

Нифад преглътна.

— Тъй вярно, господарю.

— Този човек трябва да умре — избоботи баронът. — Той се е опитал да помогне на враговете ми.

Нифад пристъпяше от крак на крак.

— Какво има?

— Господарю, сардукарите държат под арест всъщност… двама души, които може би представляват интерес за вас. Те заловиха и експерта на дука по бойни изкуства.

— Хауът ли? Туфир Хауът?

— Лично видях пленника, господарю. Наистина е Хауът.

— Направо не мога да повярвам, че е възможно!

— Говори се, че е бил повален от стреломет, господарю. В пустинята, където не е могъл да използува защитното си поле. Всъщност той е невредим. Голям майтап ще падне, ако успеем да се доберем до него.

— Става въпрос не за друг, а за ментат — изръмжа баронът. — Човек не бива да похабява с лека ръка един ментат. Проговорил ли е? Какво казва за поражението им? Дали би могъл да узнае мащабите на… не, не.

— Проговорил само дотолкова, господарю, колкото да разкрие убеждението си, че ги е предала лейди Джесика.

— Аха!

Баронът се облегна назад, потънал в размисъл. После заговори:

— Сигурен ли си? Наистина ли гневът му пада върху лейди Джесика?

— Пред мен го каза, господарю.

— Тогава нека си мисли, че тя е жива.

— Но, господарю…

— Без много приказки! Искам към Хауът да се отнасят много вежливо. Да не му се говори нищо за д-р Юи, техния истински предател. Да му се каже, че д-р Юи е умрял, защитавайки своя дук. Може дори да се смята, че това донякъде е вярно. Ние обаче ще подхранваме подозренията му срещу лейди Джесика.

— Господарю, не ми…

— Един ментат, Нифад, се ръководи и направлява посредством информацията, която му се дава. Невярна информация — неверни резултати.

— Тъй вярно, господарю.

— Гладен ли е Хауът? Жаден ли е?

— Господарю, Хауът все още се намира в ръцете на сардукарите.

— Да, наистина е така. Сардукарите обаче сигурно също като мен изгарят от нетърпение да изтръгнат от Хауът някакви сведения. Забелязах нещо у нашите съюзници, Нифад. Те не са много почтени… в политическо отношение. Убеден съм, че преднамерено се държат така, защото такава е волята на императора. Да. Убеден съм, че е точно така. Ще напомниш на командващия на сардукарите, че ми се носи славата на човек, който умее да изтръгва показания и от най-упоритите хора.

— Тъй вярно, господарю — рече Нифад със скръбно изражение.

— Ще кажеш на командващия на сардукарите, че искам да разпитам едновременно и Хауът, и този Кайнс, като ги насъсквам един срещу друг. Надявам се, че дотолкова поне ще разбере.

— Тъй вярно, господарю.

— А щом веднъж ни паднат в ръцете… — Баронът кимна.

— Господарю, сардукарът ще поиска да изпрати наблюдател, който да присъствува на всеки ваш… разпит.

— Убеден съм, че можем да измислим някакво непредвидено обстоятелство, за да отклоним всякакви нежелани наблюдатели, Нифад.

— Разбирам, господарю. Имате предвид, когато Кайнс го сполети нещастният случай.

— Тогава и Кайнс, и Хауът ще бъдат сполетели от нещастни случаи, Нифад. Но само с Кайнс ще стане истински нещастен случай. На мен ми трябва не друг, а Хауът. Да. О, да.

Нифад замижа и преглътна. Канеше се да зададе някакъв въпрос, но не заговори.

— На Хауът да му се дава и храна, и пиене — разпореди баронът. — Да се отнасят към него вежливо, със съчувствие. Във водата му да слагат от импрегниращата отрова¤, получена от покойния Пайтър дьо Врие. А ти ще се погрижиш отсега нататък противоотровата да стане неделима част от менюто на Хауът… до второ разпореждане.

— Противоотровата, тъй вярно — Нифад поклати глава. — Но…

— Не бъди тъп, Нифад. Дукът едва не ме уби с онзи зъб с отровната капсула. Отровният газ, който излезе от устата му в мое присъствие, ме лиши от моя най-драгоценен ментат, Пайтър. Необходим ми е негов заместник.

— Хауът ли?

— Хауът.

— Но…

— Ще ми възразиш, че Хауът е изцяло предан на атреидите. Истина е, но атреидите са мъртви. Ние ще го ухажваме. Той трябва да повярва, че не е виновен за отнетите владения на дука. Че всичко това е дело на бин-джезъритската вещица. Че е имал посредствен господар, човек, чийто разум е бил засенчен от чувствата. Ментатите благоговеят пред способността да се анализира, без да се намесват чувства, Нифад. Ние ще ухажваме трудния Туфир Хауът.

— Ще го ухажваме. Тъй вярно, господарю.

— Хауът за жалост е имал господар, чиито възможности са били твърде скромни, господар, който не е могъл да издигне своя ментат до върховни висоти на мисловния процес, което е право на един ментат. Хауът ще съзре известна доза истина в това. Не е било по кесията на дука да осигури най-способните агенти да доставят на ментата най-необходимата информация. — Баронът втренчи поглед в Нифад. — Нека никога да не се заблуждаваме, Нифад. Истината е могъщо оръжие. Добре ни е известно как съкрушихме атреидите. И на Хауът му е известно. Постигнахме го с богатство.

— С богатство. Тъй вярно, господарю.

— Ние ще ухажваме Хауът — продължи баронът. — Ще го скрием от сардукарите. И ще пазим като резервен ход… спирането на противоотровата. Няма начин импрегниращата отрова да се изхвърли от организма. И още, Нифад, Хауът изобщо не бива да заподозре нищо. Противоотровата не може да се улови от нито един детектор за отрови¤. Хауът може да подлага храната си на каквото иска изследване, без да открие и следа от отрова.

От проумяното очите на Нифад се разшириха.

— Липсата на дадено нещо — продължи баронът — може да се окаже толкова смъртоносна, колкото и наличието му. Липсата на въздух, а? Липсата на вода? Липсата на всяко едно от нещата, с които сме привикнали. — Баронът кимна. — Разбираш ли ме, Нифад?

Нифад преглътна.

— Тъй вярно, господарю.

— Тогава залавяй се за работа. Намери командващия сардукарите и действувай!

— Незабавно, господарю. — Нифад се поклони, обърна се и бързо излезе.

„Рамо до рамо с Хауът“ — мислеше си баронът. — „Сардукарите ще ми го дадат. Ако изобщо заподозрат нещо, то ще бъде, че искам да унищожа този ментат. И аз ще затвърдя това подозрение! Глупаци! Един от най-страхотните ментати, откакто свят светува, ментат обучен да убива, и те ще ми го подхвърлят като някаква глупава играчка, която е за чупене. Ще им покажа каква полза може да има от такава играчка!“

Баронът мушна ръка под драперията около суспенсорното си легло и натисна един бутон, за да повика по-големия си племенник, Рабан. Той се облегна назад и се усмихна.

„И всички атреиди са мъртви!“

Глупавият гвардейски капитан бе прав, разбира се. Естествено е нищо да не оцелее по пътя на пясъчната буря на Аракис. Камо ли орнитоптер… или пътниците му. Жената и момчето бяха мъртви. Уместно раздадените подкупи, невероятните разходи по превозването на смазваща бойна сила до друга планета… всички онези изкусно изпипани доклади, съчинени единствено за ушите на императора, цялата грижливо подготвена схема, всичко това най-сетне се осъществяваше напълно.

„Сила и страх — страх и сила.“

Баронът виждаше пътя, който се простираше пред него. Един ден император щеше да стане някой от династията Харконен. Не той самият и не плът от неговата плът. Но харкон. Не, разбира се, и този Рабан, когото бе повикал. Но по-малкият брат на Рабан. Младият Фейд-Рота. У това момче имаше някаква твърдост, която допадаше на барона… някаква жестокост.

„Прекрасно момче“ — нареждаше мислено баронът. — „Още една-две годинки — да кажем, когато стане на седемнадесет — и ще знам със сигурност дали той е лостът, потребен на династия Харконен, за да спечели трона.“

— Господарю.

Мъжът, който стоеше извън защитното поле на вратата на баронската спалня, бе възнисък, с едро лице и тяло, имаше типичните за харконите по бащина линия близко разположени очи и огромни мишци. Той бе пълен, но стегнат и все пак бе очевидно, че един ден ще прибегне до портативни суспенсори за придвижване на наднорменото си тегло.

„Пъргав в краката, муден в главата“ — рече си баронът. — „Не, в никакъв случай този мой племенник не е ментат… не е Пайтър дьо Врие, но може би е по-подходящ инструмент за задачата, която ни предстои да решаваме. Ако му дам пълна свобода при изпълнението й, той ще прегази всичко по пътя си. О, колко омразен ще стане той тук, на Аракис!“

— Драги ми Рабан — заговори баронът. Той изключи защитата на вратата, но многозначително поддържаше на пълни обороти собственото си защитно поле, тъй като знаеше добре, че трептенето му ще се забелязва и над суспенсорния глобус до леглото.

— Повикахте ме — заговори Рабан. Той пристъпи напред, погледна към потрепващия от защитното поле на барона въздух и се огледа за суспенсорен стол, но не откри нито един.

— Ела по-близо, където ще мога да те виждам без затруднения — рече баронът.

Рабан пристъпи още една крачка, като си мислеше, че проклетият старик е махнал нарочно всички столове, за да принуди посетителя да стои прав.

— Атреидите са мъртви — каза баронът. — До един. Ето защо те повиках тук, на Аракис. Тази планета отново е твоя.

Рабан примигна.

— Но аз си помислих, че се каните да издигнете Пайтър дьо Врие до…

— Пайтър също е мъртъв.

— Пайтър ли?

— Да, Пайтър.

Баронът включи отново защитата на вратата и я изолира за всякакво проникване на енергия.

— Той май ви омръзна накрая? — рече Рабан. Гласът му прозвуча безизразен и безжизнен сред изолираната стая.

— Ще ти кажа нещо и при това за пръв и последен път — избоботи баронът. — Ти намекваш, че съм премахнал Пайтър, така както човек заличава някаква точица. — Той щракна с дебелите си пръсти. — Просто ей така, а? Аз не съм толкова глупав, племеннико. И ще го приема като обида, ако някой път отново с дума или с действие допуснеш, че съм толкова глупав.

В злите очи на Рабан проблесна страх. Той знаеше почти със сигурност колко далече може да отиде баронът срещу членовете на семейството си. Рядко стигаше до смърт, освен ако с нея не трябваше да постигне нечувани печалби или предизвикателство. Но семейните наказания бяха мъчителни.

— Простете ми, господарю — замоли се Рабан. Той сведе очи както за да прикрие собствения си гняв, така и за да покаже раболепие.

— Не си прави шеги с мен, Рабан — рече баронът.

Като продължаваше да стои със сведен поглед, Рабан преглътна.

— Ще ти кажа нещо важно — продължи баронът. — Никога не премахвай даден човек безразсъдно. Прави го винаги в името на някаква първостепенна цел — и винаги знай добре своята цел.

У Рабан се обади гневът.

— Но вие премахнахте предателя Юи! Когато пристигнах снощи, видях да отнасят трупа му.

Рабан погледна чичо си, внезапно уплашен от звука на изречените думи.

Но баронът се усмихна.

— Най-много внимавам с опасните оръжия — рече той. — Д-р Юи беше предател. Той ми предаде дука. — В гласа на барона се долови прилив на сили. — Аз подтикнах към престъпление един лекар от медицинското училище „Сук“! Училището за просветени. Чуваш ли, момко? Ала това е много страшно оръжие, за да бъде оставено да се търкаля наоколо. Не го премахнах случайно.

— А императорът знае ли, че сте направили предател от един възпитаник на „Сук“?

„Виж ти какъв прозорлив въпрос“ — помисли си баронът. — „Дали пък не съм сбъркал в преценката си за този мой племенник?“

— Императорът все още не знае — отвърна баронът. — Но неговите сардукари сигурно ще му докладват. Преди това да стане обаче, ще се погрижа моят собствен доклад да се озове в ръцете му по каналите на „ЕМОП“¤. Ще му обясня, че по някаква щастлива случайност съм открил лекар, който се е преструвал, че има заложена имперската повеля¤. Лъжедоктор, разбираш ли? И тъй като всекиму е известно, че не може да се наруши имперската повеля на училището „Сук“, това обяснение ще бъде прието.

— Аха, разбирам — промърмори Рабан.

А баронът си помисли: „Всъщност надявам се, че наистина разбираш. Надявам се, че наистина разбираш колко жизненоважно е това нещо да се запази в тайна.“ — Внезапно баронът се запита: „Защо направих това? Защо започнах да се хваля пред този мой глупав племенник — племенника, когото трябва да използувам и да захвърля след това?“ — Баронът се разгневи на себе си. Почувствува се предаден.

— Това трябва да се запази в тайна — каза Рабан. — Разбирам.

Баронът въздъхна.

— Този път ще ти дам други указания за Аракис, племеннико. Когато преди управляваше тази планета, аз те държах със здрави юзди. Този път имам само едно изискване.

— Да, господарю?

— Доходи.

— Доходи ли?

— Имаш ли изобщо представа, Рабан, колко ни струваше да доведем тук такава бойна сила, която да смаже атреидите? Имаш ли и най-слабо понятие какви са навлата на Сдружението за военните превози?

— Скъпо ли е?

— Скъпо е!

Баронът протегна тлъстата си ръка към Рабан.

— Дори да изстискаш от Аракис всеки грош, който планетата ще може да дава в продължение на шестдесет години, пак едва ще ни се изплатиш!

Рабан отвори уста и я затвори, без да проговори.

— Скъпо ли? — рече презрително баронът. — Монополът върху космическите превози на проклетото Сдружение би ни разорил, ако отдавна не бях предвидил тези разходи. Трябва да знаеш, Рабан, че ние опрахме пешкира за всичко. Ние дори заплатихме за превоза на сардукарите.

И не за първи път баронът се запита дали някога ще дойде ден, когато Сдружението ще може да бъде надхитрено. Хората му бяха много коварни — измъкваха полекичка парите, но по толкова, че клиентът да не възразява, докато не го стисваха в юмрука си и вече го принуждаваха да плаща, да плаща и пак да плаща.

Безбожните им цени засягаха най-вече военните превози. „Надбавки за военен риск“, обясняваха мазните агенти на Сдружението. И за всеки агент, когото човек успееше да пробута като „ухо“ в структурата на банката на Сдружението, те поставяха двама свои агенти в неговата система.

„Непоносимо!“

— Доходи значи! — обади се Рабан.

Баронът отпусна ръка и сви юмрук.

— Трябва здравата да ги притиснеш.

— И мога да си върша каквото си поискам, щом ги притискам здравата?

— Каквото си поискаш.

— Оръдията, които докарахте — заговори Рабан. — Ще мога ли да ги…

— Ще ги откарам оттук — прекъсна го баронът.

— Но вие…

— Подобни играчки няма да са ти необходими. Те бяха нововъведение със специално предназначение и вече са безполезни. Имаме нужда от метала. Те са безпомощни срещу защитните полета, Рабан. Бяха просто голямата изненада. Предполагаше се, че войските на дука ще се оттеглят в скалните пещери на тази отвратителна планета. И нашият артилерийски огън направо ги зазида в тях.

— Но свободните не използуват защитни полета.

— Ако желаеш, можеш да запазиш няколко лазестрела.

— Да, господарю. И ще имам свобода на действие, нали?

— Ако ги притискаш здравата.

Рабан се усмихваше злорадо.

— Прекрасно разбирам, господарю.

— Нищо не разбираш — изръмжа баронът. — Но нека си изясним нещата от самото начало. Това, което наистина трябва да разбереш, е как да изпълняваш моите заповеди. Минавало ли ти е някога през ум, племеннико, че на тази планета живеят най-малко пет милиона души?

— Забравя ли господарят, че в миналото бях тук негов регент-сиридар? И нека господарят ми прости, но неговата преценка може да се окаже занижена. Трудно е да се преброи население, разпръснато из синкове¤ и панове¤, както на тази планета. А ако се вземат под внимание и свободните…

— Свободните не заслужават внимание!

— Простете ми, господарю, но сардукарите мислят другояче.

Баронът се поколеба, втренчил поглед в племенника си.

— Да не би да знаеш нещо?

— Господарят се бе оттеглил в покоите си снощи, когато пристигнах. Аз… ъъъ… си позволих да се свържа с някои от моите лейтенанти… ъъъ… от миналото. Те са служили като водачи на сардукарите. Докладваха ми, че някаква банда на свободните нападнала из засада отряд сардукари, някъде на югоизток оттук, и го унищожила.

— Унищожила отряд сардукари ли?

— Да, господарю.

— Невъзможно!

Рабан сви рамене.

— Свободни да победят сардукари! — каза презрително баронът.

— Повтарям само онова, което ми докладваха — каза Рабан. — Говори се, че тази банда на свободните вече била заловила страшния ментат на дука Туфир Хауът.

— Ааа!

Баронът кимна усмихнат.

— Вярвам на доклада — продължи Рабан. — Вие нямате представа какво досадно бреме са свободните.

— Може би, но твоите лейтенанти не са видели и свободни. Сигурно са били атреидски воини, обучавани от Хауът и преоблечени като свободни; това е единственият възможен отговор.

Рабан отново сви рамене.

— Да, само че според сардукарите те са били свободни. Сардукарите вече започнаха погром за изтребването на всички свободни.

— Добре.

— Но…

— Това ще ангажира вниманието на сардукарите. А ние скоро ще имаме Хауът. Знам това! Предчувствувам го. Ах, какъв славен ден! Сардукарите са се заловили с преследването на няколко безполезни пустинни банди, докато ние тук ще получим истинската плячка!

— Господарю… — Рабан се поколеба и се намръщи. — Винаги ме е преследвало чувството, че ние подценяваме свободните както по брой, така и по…

— Зарежи това, момко! Те са паплач. Нас ни интересуват многолюдните градчета, градовете и селата. А там живее доста народ, нали така?

— Точно така, господарю.

— Те ме тревожат, Рабан.

— Тревожат ли ви?

— О… деветдесет процента от тях не ми създават грижи. Но винаги ще се намерят някои малки династии¤ и други подобни, хора амбициозни, които могат да предприемат нещо опасно. Ако някой от тях успее да напусне Аракис с неприятния разказ за тукашните събития, аз ще бъда безкрайно недоволен. Можеш ли да си представиш колко недоволен ще бъда?

Рабан преглътна.

— Трябва да предприемеш незабавни мерки да вземеш заложници от всяка малка династия — продължи баронът. — Така за всеки, който не живее на Аракис, трябва да стане ясно, че това тук е било чисто и просто война между две династии. И сардукарите изобщо не са участвували в нея, ясно ли е? На дука са били предложени обичайната пощада и изгнание, но преди да ги приеме, е загинал при нещастен случай. Той обаче се е канел да ги приеме. Ето това е историята. А всеки слух, че тук е имало някакви сардукари, трябва да бъде посрещнат с присмех.

— Щом такава е волята на императора — каза Рабан.

— Такава е волята на императора.

— Ами контрабандистите?

— Никой не вярва на контрабандистите, Рабан. Към тях се проявява търпимост, но не и доверие. Във всеки случай сред тези кръгове ще раздадеш подкупи… а ще вземеш и други мерки, които съм сигурен, че ще измислиш.

— Да, господарю.

— Значи две неща искам от Аракис, Рабан: приходи и безпощаден юмрук. На тази планета не бива да имаш никаква милост. Гледай на тези тъпаци като на такива, каквито са в действителност: злобно настроени към господарите си роби, които само изчакват възможността да се разбунтуват. Към тях не бива да проявяваш нито капчица жал или милост.

— Може ли човек да унищожи населението на цяла една планета? — попита Рабан.

— Да го унищожи ли? — Баронът рязко изви глава — жест, в който пролича изненада. — Кой е споменавал нещо за унищожение?

— Ами, помислих си, че се каните да доведете ново население и да…

— Казах да ги притиснеш здраво, племеннико, а не да ги унищожаваш. Не погубвай напразно населението, само го дръж в пълно покорство. Трябва да бъдеш мечка стръвница, момчето ми. — Той се усмихна — върху набръчканото от тлъстини лице се изписа детинско изражение. — Стръвницата никога не се спира. Никаква пощада. Никога не се спирай! Милостта е химера. Тя може да бъде победена от стомаха, който стене от глад, и от гърлото, което плаче от жажда. Трябва винаги да си гладен и жаден. — Баронът поглади огромните буци плът под суспенсорите си. — Като мен.

— Разбирам, господарю. — Рабан се огледа наляво и надясно.

— В такъв случай всичко ли е ясно, племеннико?

— С изключение на един въпрос, чичо: планетолога Кайнс.

— Ах, да, Кайнс.

— Той е служител на императора, господарю. Може да се движи, където пожелае. А е и много близък със свободните… нали е женен за свободна?

— До утре вечер Кайнс ще бъде мъртъв.

— Опасна работа е, чичо, да се убие имперски служител.

— А според теб как съм се издигнал толкова нависоко за толкова кратко време? — попита баронът. Гласът му бе мазен — в него напираха неизказани прилагателни. — Освен това никога не бива да се боиш, че Кайнс ще напусне Аракис. Забравяш, че той се е пристрастил към подправката.

— Разбира се!

— Онези, които знаят истината, няма да предприемат нищо, с което да изложат на риск снабдяването си с мелиндж — продължи баронът. — Това на Кайнс, естествено, му е известно.

— Бях забравил — каза Рабан.

Те мълчаливо се вгледаха един в друг.

След малко баронът заговори:

— Между другото сред първостепенните ти грижи трябва да бъдат и моите лични доставки на мелиндж. Аз имам доста прилични собствени запаси, но този пагубен набег на войските на дука ни отне повечето от количествата, приготвени за пазара.

— Да, господарю — кимна Рабан.

Баронът се оживи.

— И така, утре сутринта събираш всички оцелели длъжностни лица и им заявяваш: „Нашият върховен падишах-император ме натовари да поема владението на тази планета и да сложа край на всички спорове.“

— Разбирам, господарю.

— Този път съм сигурен, че наистина разбираш. Утре ще обсъдим всичко по-подробно. А сега ме остави да си доспя.

Баронът изключи защитата на вратата и го изпрати с очи.

„Муден в главата“ — помисли си баронът. — „Пъргав в краката, муден в главата. Когато изпълни задачата си тук, всичко ще е оплискано с кръв. Тогава изпратя ли Фейд-Рота да отърве хората от теглото, те ще посрещнат радушно своя спасител. Многообичания Фейд-Рота. Благородния Фейд-Рота, състрадателния, който им носи избавление от звяра. Фейд-Рота, който заслужава да бъде следван, за когото човек може да даде живота си. Момчето дотогава ще се научи да потиска, без да пролива кръв. Убеден съм, че той е владетелят, който ни трябва. Ще добие опит. А само какво прекрасно тяло има. Наистина чудесно момче.“

Докато Пол боравеше с лостовете на топтера, той осъзна, че отделя вплелите се вихри и че мисленето му, по-могъщо от това на ментат, прави съждения въз основата дори на най-незначителни данни. Той долавяше пясъчни фронтове, огромни вълни, преплитащи се пориви и отделни вихрушки. Вътре в кабината, осветявана само от зеленото сияние на скалите от командното табло, цареше безпорядък. Жълтеникавите пясъчни вихри отвън трудно се различаваха, но вътрешното му зрение започна да вижда през тази завеса.

„Трябва да намеря подходящата вихрушка“ — помисли си той.

От известно време усещаше, че яростта на стихията намалява, но въпреки това тя продължаваше да ги люлее. Изчака да се приближи друга вихрушка.

Тя започна като рязко надигнала се огромна вълна, която разтърси целия кораб. Пол не се поддаде на страха и направи вираж наляво.

Джесика наблюдаваше маневрата по висотомера във формата на кълбо.

— Пол! — изпищя тя.

Вихрушката ги подметна, завъртя и преобърна. Тя издигна нагоре топтера като кораб, понесен върху талазите на гейзер, и го изстреля навън от пясъчната пелена — крилата точица в сърцевината на пясъчните вихри, осветена от втората луна.

Пол погледна надолу и видя жълтеникавия стълб горещ вятър, изхвърлил ги нагоре, видя и стихващата буря, която отминаваше като пресъхнала река през пустинята — лунносребриста стихия, която се смаляваше все повече и повече там, някъде долу, докато те продължаваха да летят, носени от течението.

— Измъкнахме се от бурята — прошепна Джесика. Като оглеждаше внимателно нощното небе, Пол отдалечи самолета от пясъчните облаци и започна да пикира.

— Изплъзнахме им се — рече Пол.

Джесика усети как сърцето й силно заби. Помъчи се да запази спокойствие и погледна надолу към утихващата буря. Усетът за време й подсказваше, че се бяха носили с развилнелите се природни стихии почти четири часа, но едно кътче в съзнанието й изчисляваше продължителността на полета им на цял един живот.

„Беше като в молитвата“ — помисли си тя. — „Изправихме се с лице срещу бурята и тя не оказа никаква съпротива. Бурята мина през нас и около нас. Тя отмина, а ние останахме.“

— Не ми харесват крилете — чува се някакъв шум — заговори Пол. — Сигурно горе сме получили повреда.

Уловил с ръце лостовете, той усещаше дрезгавия шум на неизправните криле. Бяха се измъкнали от бурята, ала не и дотолкова, че да се разкрие пълната картина на видението от бъдещето. Все пак обаче се бяха отървали и тръпнейки. Пол почувствува, че се намира на прага на апокалипсиса.

Той потрепера. Усещането беше магнетично и ужасяващо и той откри, че го измъчва въпросът, какво бе породило тези трескави мисли. Причината отчасти се криеше в обилното количество подправка в храната му на Аракис. Но си помисли, че това донякъде можеше да се дължи и на молитвата — сякаш думите й съдържаха някаква своя вътрешна сила.

„Не бива да се страхувам…“

Причина и следствие: той бе жив въпреки злите сили и му се стори, че е застанал на ръба на прозрението, което не би могъл да постигне без вълшебството на молитвата.

В паметта му изплуваха думи от Оранжевата католическа библия¤: „Какви сетива ни липсват, че не можем да виждаме и да чуваме друг един свят, който ни заобикаля?“

— Наоколо има само скали! — рече Джесика.

Пол съсредоточи вниманието си върху приземяването на топтера и разтърси глава, за да прогони мислите си. Погледна нататък, където бе посочила майка му, и видя извисяващите се очертания на скалите, които се чернееха отпред и надясно върху пясъка. Усети някакво въздушно течение около глезените си и валма прах из кабината. Някъде в корпуса имаше пробойна — още едно дело на бурята.

— Най-добре ще е да кацнеш на пясъка — обади се Джесика. — Крилете може и да откажат да се опънат изцяло при спиране.

Той кимна напред по посока на скалния хребет, затрупан от навят пясък и облян в лунна светлина, който се извисяваше над дюните.

— Ще се приземим близо до онези скали. Провери си предпазните ремъци!

Тя се подчини, като си мислеше: „Имаме вода и влагосъхраняващи костюми. Ако успеем да намерим храна, можем да преживеем дълго в пустинята. Нали тук живеят свободните. Каквото могат те, това можем и ние.“

— В мига, в който кацнем, ще побегнеш към онези скали — рече Пол. — Аз ще взема вързопа.

— Да побягна към… — Тя млъкна и кимна. — Червеите.

— Нашите приятели червеите — поправи я той. — Те ще погълнат топтера ни. На мястото, където сме кацнали, няма да остане и следа.

„Колко рационално е мисленето му!“ — каза си тя. Те се спущаха все по-надолу и по-надолу. Стори им се, че полетът им става стремителен — изникнаха размазани очертания на дюни и скали, които се издигаха като острови. Топтерът леко се наклони, докосна върха на една дюна, прелетя над някаква пясъчна падинка и докосна друга дюна.

„По този начин убива скоростта“ — рече си Джесика и си позволи да се възхити на умението му.

— Пристегни ремъците! — предупреди я Пол. Той натисна лоста за спиране, първоначално лекичко, а после все по-силно и по-силно. Усети как крилете загребаха въздух и как се размахаха все по-бързо и по-бързо. Вятърът виеше в бясно въртящите се перки.

Неочаквано, като само потрепна леко за предупреждение, лявото крило, повредено от бурята, се обърна нагоре, после навътре и се удари в обшивката на топтера. Като зави наляво, самолетът се плъзна по гребена на една дюна. Претърколи се странично и сред рукналия пясък заби нос в съседната дюна. Топтерът застана неподвижно, катурнат върху страната със счупеното крило — дясното крило сочеше към небето.

Пол рязко отметна предпазните си ремъци, отхвърли се нагоре, прескочи майка си и със сила отвори вратата. В кабината нахлу пясък, който донесе сухия мирис на обгорен кремък. Той грабна вързопа от багажника и видя, че майка му се е освободила от ремъците. Тя се покатери по дясната предна седалка и оттам стъпи върху металната обшивка на корпуса. Като повлече вързопа за ремъците. Пол я последва.

— Бягай! — заповяда той.

Пол посочи нагоре към върха на дюната и отвъд нея, където се виждаше скален стълб, подкопан от пясъчните вихри.

Джесика скочи от топтера и се затича нагоре, като се катереше и подхлъзваше по стръмната дюна. Тя чуваше зад гърба си задъханото дишане на Пол. Излазиха по пясъчния хребет, който се виеше към скалите.

— Следвай билото на хребета — разпореди Пол. — Така ще се движим по-бързо.

Те с мъка си проправяха път към скалите, краката им затъваха в пясъка.

Нов шум привлече вниманието им — нещо като приглушен шепот, съскане и стържене.

— Червей! — рече Пол. Шумът се усили.

— По-бързо! — изпъшка Пол.

Най-близката ивица чакъл, която се спускаше като бряг сред пясъците, се намираше вече на не повече от десетина метра пред тях, когато дочуха зад гърба си скърцане и грохот на метал.

Пол улови вързопа за ремъците и го прехвърли на дясното си рамо. Като бягаше, вързопът го удряше по хълбока. С другата си ръка сграбчи майка си. Те продължиха да се катерят с мъка към извисяващата се скала, нагоре, по една осеяна с камъни площадка и по някакъв криволичещ, издълбан от ветровете улей. Дишаха на пресекулки, с пресъхнали гърла.

— Не мога да бягам повече — задъхано рече Джесика.

Пол се спря, пъхна я в една теснина между скалите, обърна се и огледа надолу пустинята. Успоредно на техния скален остров, само на километър разстояние, се плъзгаше огромен подвижен хълм — сгрените от лунната светлина дипли, пясъчни вълни и ями почти се изравниха с тях. Полегналите по пътя им дюни се набръчкаха. До мястото, където бяха оставили повредения си орнитоптер, за миг се появи издутина.

Там, откъдето бе минал червеят, не остана и следа от самолета.

Подвижният хълм се отправи към откритата пустиня и пое обратно по собствената си диря.

— По-голям е от кораб на Сдружението — прошепна Пол. — Бяха ми казали, че навътре в пустинята червеите стават огромни, но не можех да си представя… точно колко са огромни.

— Нито пък аз — промълви Джесика. Червеят още веднъж свърна от скалите и вече бързешком, с лъкатушеща диря се понесе към хоризонта. Те стояха заслушани, докато шумът от движението му не се стопи сред тихия шепот на пясъка наоколо.

Пол си пое дълбоко въздух, вдигна очи към стръмната канара и изрече цитат от „Китаб-ал-ибар“¤:

— „Пътувай нощем, а денем почивай на дебела сянка.“ — Погледна майка си. — До разсъмване все още разполагаме с няколко часа. Ще можеш ли да вървиш?

— След мъничко.

Пол закрачи към покритата с чакъл площадка, нарами вързопа и пристегна ремъците. Постоя така известно време с паракомпас¤ в ръце.

— Когато можеш — рече той. Тя се отблъсна от скалата, усещайки как силата й се възвръща.

— Накъде?

— Накъдето води билото на този хребет — посочи той.

— Навътре в пустинята — рече тя.

— Пустинята на свободните — протепна Пол. И млъкна, разтърсен от спомена за скалистите зъбери от видението от бъдещето, явило му се на Каладън. Тогава бе зърнал тази пустиня. Само че разположението на скалите бе съвсем различно — като оптически образ, изчезнал в съзнанието и стопил се в паметта му, който сега, проектиран върху истинската сцена на действието, не се получаваше идеално точен. Там той се задаваше от друг някакъв ъгъл, докато сега стоеше неподвижен.

„Във видението, което имах, Айдахо беше с нас“ — припомни си той. — „А сега Айдахо е мъртъв.“

— Виждаш ли път, по който да тръгнем? — попита Джесика, изтълкувала погрешно колебанието му.

— Не — отвърна Пол. — Но във всеки случай ще тръгнем.

Той намести по-здраво вързопа върху плещите си и пое нагоре по един улей, който пясъкът бе издълбал в скалата. Улея водеше към сгряно от луната високо скално плато със стъпаловидни хълмчета, което се простирате на юг.

Пол се отправи към близкия хълм и се изкатери с мъка по него. Джесика го последва.

Не след дълго тя отбеляза, че техният преход вече зависеше изцяло от даденостите и особеностите на пустинята, която ги заобикаляше — пясъчните насипи между скалите, които забавяха крачките им, издълбаните от пясъка чукари, които режеха ръцете: препятствията, които ги принуждаваха да вземат решение: да се изкатерят или да заобиколят? Теренът налагаше свой собствен ритъм. Разговаряха само при необходимост, и то с глас одрезгавял от усилията.

— Тук стъпвай внимателно — от пясъка канарата е станала хлъзгава.

— Внимавай да не си удариш главата в тази издатина!

— Не се изкачвай на този гребен — луната ни огрява в гръб и всяко наше движение може да се проследи.

Пол спря на едно закътано място и опря вързопа на тясна канара.

Джесика се облегна до него, благодарна за минутата отдих. Тя чу как Пол всмукна от функционалната тръбичка на костюма си и сама отпи от преработената вода. На вкус бе възсолена и тя си припомни водите на Каладън — висок фонтан, който описваше дъга в небето, такова изобилие от влага, че самата вода оставаше незабелязана… виждаха се само очертанията на струите, отражението или ромонът им, когато Джесика се поспираше наблизо.

„Да поспрем“ — мислеше си тя. — „Да си починем… истински да си починем.“

Хрумна й, че милосърдие означава да спреш, та дори само за миг. Там, където спирането не беше възможно, там нямаше и милосърдие.

Пол се отблъсна от канарата, обърна се и се изкатери по една наклонена площадка. Джесика го последва с въздишка.

Спуснаха се надолу и се озоваха върху пясъчен насип, който заобикаляше огромна отвесна скала. Отново почувствуваха неравния ритъм при прекосяването на този разнороден терен.

Джесика долови, че нощта отстъпва пред властта на различните по големина късчета скала и пясък под нозете и ръцете им — заоблени каменни блокове или едър чакъл, ситно надробена скала или едрозърнест пясък, обикновен пясък или ситен пясък, прах или най-фини прашинки.

Прашинките задръстваха филтрите и се налагаше да ги продухват. По чакъла и едрия пясък, посипали скалната повърхност, непредпазливия можеше да се подхлъзне. Скалните късове режеха.

А нозете им затъваха във вездесъщите пясъчни ивици.

Пол се спря рязко на една скална издатина и улови майка си, която залитна към него.

Той сочеше наляво и като проследи с поглед ръката му, тя видя, че се бяха изправили на върха на един зъбер, а на около двеста метра под тях като вкаменен океан се простираше пустинята. Океанът се разстилаше пред тях с посребрени от луната талази — ъгловати сенки, които се стопяваха в малки вълни, а в далечината се извисяваха наново в сивкавите неясни очертания на друг хребет.

— Откритата пустиня — рече тя.

— Доста широк участък за прекосяване — допълни Пол с глас, приглушен от филтъра.

Джесика се огледа наляво, после надясно — надолу се виждате само пясък.

Пол се загледа пред себе си в движението на сенките на лунната светлина.

— Широк е три-четири километра — добави той.

— А червеи? — попита майка му.

— Сигурно има.

Тя се съсредоточи върху умората и болката в мускулите си, която притъпяваше сетивата й.

— Ще спрем ли да похапнем? — попита Джесика.

Пол се освободи от ремъците на вързопа, приседна и облегна гръб о него. Джесика го хвана за рамото и се отпусна на скалата до него. Усети, че щом се настани, Пол се обърна и затършува из вързопа.

— Вземи — рече той.

Ръцете му, които при допира с нейните й се сториха сухи, пъхнаха в дланта й две енергийни капсули.

Тя ги глътна неохотно с малко вода от тръбичката на влагосъхраняващия си костюм.

— Изпий си всичката вода! — рече Пол. — Аксиома: „Най-подходящото място да съхраниш водата си е собственото ти тяло. Тя ще подхранва енергията ти. Ще бъдеш по-силен. Имай доверие в своя влагосъхраняващ костюм.“

Тя се подчини, пресуши джобните си резервоари и почувствува как силата й се възвръща. После си помисли колко спокойно бе тук сега, тъй както бяха уморени, и си спомни, че някога бе чувала певеца воин Гърни Халик да казва: „По-добре къшей сух хляб, изяден на спокойствие, отколкото замък, пълен с жертви и разпри.“

Джесика повтори тези думи на Пол.

— Такъв беше Гърни! — рече той.

Тя долови нотките в гласа му — все едно че Пол говореше за покойник, и си помисли: „И наистина горкичкият Гърни може и да е мъртъв. Атреидските воини бяха или избити, или пленени, или се лутаха като тях, изгубени сред безводната пустош.“

— Гърни винаги имаше подходящ цитат — рече Пол — Дори и сега го чувам: „И аз ще пресуша реките и ще предам земята в ръцете на злодеите, и ще вдигна ръката на чужденците, за да превърна земята и всичко връз нея в пустиня!“

Джесика притвори очи, трогната едва ли не до сълзи от въодушевлението в гласа на сина си. След малко Пол попита:

— А ти как се… чувствуваш?

Тя разбра, че този въпрос се отнасяше до нейната бременност, и отвърна:

— Сестра ти ще се роди едва след много месеци. Все още се чувствувам… в добра форма.

И си помисли: „Колко делово разговарям със собствения си син!“ — а после, тъй като бин-джезъритските методи изискваха да се издирва обяснение на подобно необичайно поведение, тя потърси и откри източника на тази деловитост: „Аз се страхувам от сина си, боя се от неговата чудатост, боя се от това, което може да види в бъдещето ни, от това, което може би ще ми каже.“

Пол прихлупи качулката над очите си и се заслуша в тайнствените звуци на нощта. В гърдите му се бе стаило неговото собствено мълчание. Засърбя го носът. Той го потърка с пръсти, свали филтъра и вниманието му бе привлечено от натрапчивия мирис на канела.

— Тук наоколо има находище на мелиндж — рече той.

Лек ветрец погали страните на Пол и надипли гънките на наметката му. Ала този вятър не предвещаваше буря — Пол вече можеше да долови разликата.

— Скоро ще съмне.

Джесика кимна.

— Трябва да има начин да се прекоси безопасно този открит пясъчен участък — каза Пол. — Щом свободните могат.

— А червеите?

— Ако поставим кречетало¤ от нашия несесер¤ някъде отзад сред скалите — заговори Пол, — това за известно време ще отвлече вниманието на червея.

Тя се загледа в обляната в лунна светлина ивица пясък, която ги разделяше от насрещния хребет.

— А дали това време ще стигне за четири километра?

— Може би. Ами ако шумът от стъпките ни, докато прекосяваме участъка, наподобява естествените звуци на пустинята, онези, които не привличат червеите…

Пол заоглежда открития участък, като ровеше из паметта си за онова, което бе видял в бъдещето, и размишляваше върху загадъчните намеци за кречетала и вестителни куки¤ в наръчника от несесера, оказал се във вързопа, приготвен за бягството им. Озадачи го, че при мисълта за червеите усеща само, че го пронизва ужас. Знаеше, сякаш това се спотайваше някъде в периферното му мислене, че червеите трябва да се уважават и че от тях не бива да се бои… освен… ако…

Той разтърси глава.

— В шума от стъпките ни не трябва да има ритъм — рече Джесика.

— Какво? О, да. Ако вървим с неравномерни стъпки… сигурно самият пясък вдига понякога шум при свличането си. Червеите не могат да проследяват всеки звук. Трябва обаче да сме напълно отпочинали, преди да опитаме.

Той погледна към отсрещната скална стена, отчитайки хода на времето по отвесните лунни сенки, които играеха по нея.

— До един час ще съмне.

— Къде ще прекараме деня? — попита тя.

Пол се обърна наляво и посочи.

— Ето там отзад, на север, при онези скали. Сигурно забелязваш, че са изсечени от ветровете и че това е наветрената им стена. А сигурно ще има и цепнатини, и при това дълбоки.

— Няма ли да е най-добре да тръгваме? — попита тя.

Той стана и й помогна да се изправи на крака.

— Не си ли уморена за спускане? Преди да си устроим бивак, искам да се доближим колкото е възможно повече до дъното на басейна.

— Достатъчно си починах. — Тя му кимна да тръгва.

Той се поколеба, после вдигна вързопа, нарами го и тръгна по хребета.

„Ако имахме суспенсори“ — мислеше си Джесика, — „тогава спускането ни надолу щеше да е съвсем проста работа. Но може би и суспенсорите са нещо, което трябва да се избягва в откритата пустиня. Може би и те, както и защитните полета, привличат червеите.“

Стигнаха до низ от пясъчни насипи, които слизаха надолу, а отвъд тях се виждаше пролом, чиито ръбове, очертани от лунната светлина, водеха към открития участък.

Пол вървеше първи, като крачеше с предпазлива, но същевременно и бърза стъпка, защото бе очевидно, че луната скоро ще се скрие. Пътят им се виеше надолу, към един свят с все по-плътни и по-плътни сенки. Скалните очертания наоколо вече се извисяваха до звездите. При ръба на един сивкав пясъчен сипей, който пълзеше надолу в мрака, проломът се стесняваше едва до десетина метра.

— Ще можем ли да се спуснем? — прошепна Джесика.

— Струва ми се, че ще можем.

Той опипа повърхността с крак.

— Можем да се плъзнем надолу — рече той. — Аз ще се спусна пръв. Ти ще изчакаш, докато ме чуеш, че съм спрял.

— Внимателно — каза тя.

Той стъпи на сипея и се плъзна по меката му повърхност, докато стигна до една почти равна площадка от сбит пясък. Това място бе закътано сред скалите стени. Чу как зад гърба му се свлече пясък. Опита се да зърне в мрака горния ръб на склона и пясъчната лавина едва не го помете. Всичко утихна.

— Майко? — извика Пол. Отговор нямаше.

— Майко?

Той захвърли вързопа и се закатери нагоре по сипея — лазеше, ровеше в пясъка и загребваше с ръце от него като полудял.

— Майко! — изхриптя той. — Майко, къде си?

Връхлетя го нова пясъчна лавина, която го засипа до хълбок.

С усилие се изтръгна от прегръдките й. „Била е повлечена от пясъчната лавина“ — помисли си той. — „И сега е затрупана. Трябва да запазя спокойствие и внимателно да обмисля нещата. Тя няма да се задуши веднага. Ще изпадне временно в бинду¤, за да намали потребностите си от кислород. Тя знае, че аз ще копая и ще я намеря.“

С помощта на бин-джезъритските методи, на които го бе обучавала майка му, Пол усмири ожесточеното туптене на сърцето си и превърна съзнанието си в чиста плочка за писане, върху която можеха да се отразят изминалите няколко мига. Паметта му възпроизведе всяко отделно движение и всяка струйка от пясъчната лавина, и то с внушителност, която контрастираше с частиците от секундата, необходими в действителност за пълното възпроизвеждане на случилото се.

Не след дълго Пол отново се катереше нагоре по склона, опипвайки пътя си предпазливо, докато откри стената на пролома и някаква издатина в скалата. Започна да копае, като отхвърляше пясъка предпазливо, за да не предизвика нова лавина. Ръцете му напипаха парче плат. Той го проследи и намери лакът. Внимателно тръгна по него и откопа лицето й.

— Чуваш ли ме? — попита той. Никакъв отговор.

Започна да копае още по-бързо и изрови раменете й. Тялото й бе отпуснато, но той долови бавните удари на сърцето.

„Изпаднала е е бинду!“ — рече си той.

Пол разрина пясъка до кръста й, преметна ръцете й върху раменете си и я задърпа надолу по сипея — отпървом бавно, после все по-бързо и по-бързо, усещайки как пясъкът горе поддава. Той я теглеше все по-ожесточено, задъхваше се от напрежението и отчаяно се стремеше да запази равновесие. Успя да стъпи върху покритото със сбит пясък най-ниско ниво на пролома, преметна я на рамо и залитайки, се втурна в лудешки бяг точно когато целият пясъчен насип се свлече с грохот, чието ехо бе подето и усилено от скалните стени.

Той спря в края на пролома, там, откъдето на тридесетина метра надолу пред погледа му се разстилаха строените като в редица дюни на пустинята. Нежно я положи на пясъка и промълви думата, която трябваше да я извади от това й състояние на бинду.

Джесика дойде на себе си бавно, като все по-дълбоко и по-дълбоко поемаше въздух.

— Знаех, че ще ме намериш — прошепна тя.

Той се обърна и погледна назад към пролома.

— Може би щеше да е по-благородно, ако не те бях намерил.

— Пол!

— Изгубих вързопа — рече той. — Сега лежи затрупан най-малко под… сто тона пясък.

— С всичките неща?

— С резервната вода, влагосъхраняващата палатка, с най-важните неща. — Попипа джоба си. — У мен остана паракомпасът. — Затършува из платнения си пояс. — Нож и бинокъл. Можем хубавичко да огледаме мястото, където ще умрем.

В този миг слънцето изгря на хоризонта, някъде вляво, отвъд края на пролома. Лъчите му обагриха пясъка в откритата пустиня. Из скривалищата си сред скалите певците от птичия хор подеха своите песни.

Но Джесика виждаше само отчаянието, изписано по лицето на Пол. Тя придаде на гласа си презрителна нотка и рече:

— Така ли са те учили?

— Не разбираш ли? — попита той. — Всичко, което ни е нужно, за да оцелеем, остана под пясъка.

— Но нали намери мен — рече тя и сега гласът й бе гальовен и убедителен.

Пол приклекна.

Не след дълго той вдигна очи към пролома, към новообразувания сипей, като го оглеждате внимателно и отбелязваше доколко рохкав е пясъкът.

— Ако успеем да обездвижим един малък участък от този сипей и горния пласт на изкопа, който ще направим в пясъка, може би ще успеем да се доберем до вързопа. Това би могло да стане с вода, но ние не разполагаме с достатъчно, защото… — Той замълча и продължи: — Пяна.

Джесика не помръдваше, за да не прекъсне бурния поток на мислите му.

Пол се вгледа в откритите дюни — търсеше не само с очи, а и с ноздри, откри посоката и после прикова погледа си върху тъмна ивица пясък точно под тях.

— Подправката! — рече той. — Тя има висока алкалност. А разполагаме и с паракомпас. Неговият енергиен пакет е киселинно-алкален.

Както бе седнала, Джесика се облегна назад. Пол не й обърна внимание, скочи на крака и заслиза по сбитата от вятъра повърхност на сипея, който се спущаше от края на пролома към дъното на басейна.

Джесика го наблюдавате как върви — походката му бе неравномерна — стъпка… пауза, стъпка-стъпка… плъзгане… пауза…

В походката му нямаше ритъм, който би могъл да уведоми някой червей злодей, че тук се движи нещо, което не принадлежи към обитателите на пустинята.

Пол стигна до находището на мелиндж, пъхна една буца подправка в гънка на наметката си и се върна към пролома. Изсипа подправката върху пясъка пред Джесика, приклекна и с помощта на острието на ножа си започна да разглобява паракомпаса. Циферблатът се отдели. Пол развърза пояса си, нареди върху него частите на компаса и извади енергийния пакет. После извади механизма на компаса и от уреда остана само една празна изтърбушена кутийка.

— Ще ти трябва вода — обади се Джесика.

Пол взе функционалната тръбичка от врата си, напълни устата си с вода и я изпразни в кутийката.

„Ако опитът не успее, това е похабяване на вода“ — помисли си Джесика. — „Ала тогава няма да има вече никакво значение.“

Пол разтвори с ножа енергийния пакет и изсипа кристалите му във водата. Те започнаха полека-лека да отделят пяна и паднаха на дъното.

Погледът на Джесика улови някакво движение над главите им. Вдигна очи и видя ястреби, накацали по ръба на пролома. Бяха втренчили очи надолу, към откритата вода.

Велика майко! — помисли си тя. — Усещат водата дори от разстояние!

Пол бе поставил отново капака на паракомпаса, като бе махнал винта за затваряне, който откриваше малък отвор към течността. Като взе преправения уред в една ръка и малко от подправката в другата. Пол се заизкачва отново по сипея, като оглеждаше внимателно горния му слой. Без пояса, който го пристягаше, робата му леко се издуваше. Той се изкачи донякъде, като затъваше в ручеи от пясък и вдигаше облачета прах.

След малко се спря, напъха щипка от подправката в паракомпаса и разклати кутийката.

От отвора, оттам, където бе стоял винтът, започна да блика зелена пяна. Пол я насочи към повърхността на сипея, направи малък насип и започна да изгребва с нозе пясъка под струята, която същевременно обездвижваше издълбаното място с още пяна.

Джесика се придвижи към него и се провикна:

— Мога ли да ти помогна?

— Изкачи се при мен и копай — отвърна той. — Трябва да изкопаем около три метра. Потребни са внимание и точност. — Докато говореше, пяната престана да излиза от уреда.

— Бързо! — рече Пол. — Не се знае колко време пяната ще задържи пясъка.

Джесика се покатери до Пол, а той пъхна още една щипка от подправката в отвора и разклати кутийката на паракомпаса. Пяната отново започна да излиза от отвора.

Щом Пол насочи струята на пяната, Джесика започна да копае с ръце, като изтикваше пясъка надолу по сипея.

— На каква дълбочина? — попита задъхано тя.

— Около три метра — отвърна той. — При това мога да определя мястото само приблизително. Може би ще се наложи да разширим изкопа. — Той отстъпи крачка встрани и затъна в рохкав пясък. — Трябва да копаеш под наклон. Не бива да копаеш право надолу.

Джесика се подчини.

Копаеха бавно надолу, стигнаха дори до дъното на басейна, но въпреки това от вързопа нямаше и следа.

„Дали не съм сбъркал в изчисленията?“ — попита се мислено Пол. — „Аз съм онзи, който поначало се поддаде на паниката и допусна тази грешка. Дали това не е притъпило способностите ми?“

Той погледна към паракомпаса. От киселината бе останало по-малко от петдесетина грама.

Джесика се изправи в изкопа и прекара оцапана с пяна ръка по страните си. Очите й срещнаха очите на Пол.

— Горният пласт — рече Пол. — Много внимателно. — Той добави в кутийката още една щипка от подправката и насочи струйката пяна близо до ръцете на Джесика, която започна да копае отвесно в най-горния скосен пласт на изкопа. На второто загребване ръцете и напипаха нещо твърдо. Бавно откопа ремък с пластмасова катарама.

— Не пипай повече — рече Пол почти шепнешком. — Пяната ни свърши.

Уловила с една ръка ремъка, Джесика вдигна очи към Пол.

Пол захвърли празния паракомпас към дъното на басейна и рече:

— Подай ми другата си ръка. Сега слушай внимателно. Ще те издърпам надолу по сипея. Не пускай ремъка. От върха едва ли ще се срути още пясък. Пластовете на насипа се слегнаха. Ще пазя само да не се затрупа главата ти. Ако изкопът се запълни, ще те откопая и ще измъкнем вързопа.

— Ясно — каза тя.

— Готова ли си?

— Готова съм. — Тя впи пръсти в ремъка. С рязко движение Пол я изтегли наполовина от изкопа, като държеше главата й нагоре, тъй като обездвиженото с пяна място поддаде и пясъкът се свлече в ямата. След като пластовете поулегнаха. Джесика се оказа затрупана до кръста — лявата й ръка до рамото остана под пясъка, а брадичката и бе потърсила убежище в една от гънките на наметката на Пол. Рамото я болеше от тежестта на пясъка.

— Не съм пуснала ремъка — каза тя. Пол бавно зарови ръка близо до тялото й и напипа ремъка.

— А сега дружно двамата! — извика той. — Тегли равномерно! Не бива да скъсаме ремъка.

Докато теглеха вързопа нагоре, в изкопа се свлече още пясък. Щом ремъкът се показа на повърхността, Пол спря да дърпа и изрови майка си от пясъка. После започнаха заедно да теглят вързопа надолу по сипея, докато го издърпаха от изкопа.

Няколко минути по-късно те стояха на дъното на пролома с вързопа помежду си.

Пол погледна майка си. По лицето и робата й имаше пяна. Там, където тя бе изсъхнала, по тялото й бе полепнал пясък. Все едно че я бяха замеряли с топки от мокър зелен пясък.

— Цялата си изплескана — каза той.

— И ти не си по-красива гледка — отвърна тя.

Започнаха да се смеят, после станаха сериозни.

— Това не трябваше да се случва — рече Пол. — Проявих небрежност.

Тя сви рамене, усещайки как полепналият пясък се посипва от робата й.

— Ще опъна палатката — рече той. — Най-добре свали тази роба и я изтърси. — Той взе вързопа и се отдалечи.

Джесика кимна, почувствувала се внезапно твърде уморена, за да отговори.

— В скалата има дупки от скоби — обади се Пол. — Преди нас някой е станувал тук.

„Защо не?“ — помисли си тя, докато чистеше робата си. Мястото бе удобно, разположено навътре сред канарите, с изглед към друг хребет, отдалечен на около четири километра, достатъчно високо, за да се избегнат червеите, но и достатъчно близко за отправна точка при пресичането на открития участък.

Тя се обърна и видя, че Пол е разпънал палатката, чиито опнати от скобите куполовидни сводове се сливаха със скалните стени на пролома. Пол мина покрай нея и вдигна бинокъла до очите си. Завъртя припряно копчето за регулиране на вътрешното налягане, нагласи на фокус маслените лещи, насочени към отсрещните скали, и в светлината на утринното слънце вдигна златиста прашна диря през открития участък.

Джесика наблюдаваше как той оглежда внимателно загадъчния пейзаж и как очите му разучават пясъчните реки и каньони.

— Ей там виждам някакво растение! — възкликна той.

Джесика намери резервния бинокъл във вързопа до палатката и застана до Пол.

— Ей там — рече той, като държеше бинокъла с една ръка, а с другата показваше.

Тя погледна към посоченото място.

— Сагуаро — каза Джесика. — Хилаво растение.

— Може би наблизо живеят хора — рече Пол.

— Биха могли да бъдат и останките на някоя ботаническа опитна станция — предупреди тя.

— Това място е твърде навътре на юг в пустинята — рече той. Свали бинокъла, потри с пръсти мястото под филтровата преграда, като почувствува колко пресъхнали и напукани са устните му и усети прашния вкус на жаждата в устата си. После добави: — Има вид на място, обитавано от свободни.

— Сигурни ли сме, че свободните ще ни посрещнат дружелюбно? — попита Джесика.

— Кайнс обеща, че те ще ни помогнат.

„Ала у хората от пустинята има отчаяние“ — помисли си тя. — „Самата аз днес почувствувах това. Хора, които са отчаяни, биха могли да ни убият заради нашата вода.“

Тя притвори очи и на фона на тази пустош в паметта й изплува сцена от Каладън. Отдавна, още преди да се роди Пол, тя и дук Лито бяха предприели на Каладън ваканционно пътуване с орнитоптер. Бяха летели над южните джунгли, над гъсто обраслите, плющящи от вятъра тръстики и оризищата в делтите. А сред зеленината бяха съзрели проточилите се в нишки мравки — тълпи от хора, които носеха своите товари върху суспенсорни носилки. А сред ширналия се наблизо морски простор се белееха венчелистчетата на триъгълните платна на тримараните.

Всичко това бе изгубено.

Джесика отвори очи към замрялата пустиня и към надигащата се топлина на деня. Въздухът над открития участък бе вече започнал да потрепва от неуморимите зли духове на зноя. Отсрещните скали се виждаха размазани, сякаш гледани през евтино стъкло.

Свличащите се пясъци спуснаха за миг своята завеса върху открития край на пролома. Пясъкът изсвистя надолу, откъртен от полъха на утринния ветрец и от ястребите, които започнаха да отлитат от върха на канарата. Пясъчната лавина отмина, а Джесика продължаваше да чува свистенето на пясъка. То ставаше все по-натрапчиво — звук, който, чут веднъж, никога не се забравя.

— Червей! — прошепна Пол.

Червеят пристигна отдясно с небрежна царственост, която не можеше да бъде пренебрегната. Лъкатушеща могила от изкопан пясък пресече дюните там, докъдето стигаше погледът. Могилата набъбна в предната си част, сетне се сгромоляса като огромна морска вълна. После отмина, поела наляво. Грохотът намаля и заглъхна.

— Виждал съм космически фрегати, които са по-малки — прошепна Пол.

Джесика кимна и продължи да се взира в пустинята. Там, откъдето бе минал червеят, бе останала обещаваща лъжливи надежди клисура. Тя се проточваше мъчително безкрайна отпреде им, зовяща отвъд дъговидната, успоредната на хоризонта диря.

— Като си отпочинем — заговори Джесика, — ще трябва да продължим с твоите уроци.

Пол сподави внезапния си изблик на гняв и каза:

— Майко, не смяташ ли, че бихме могли да минем и без…

— Днес ти се поддаде на паника — прекъсна го тя. — Ти познаваш своя мисловен процес и бинду-нерватура¤ вероятно по-добре, отколкото аз познавам своите, ала има още много, което трябва да научиш за своята телесна прана-мускулатура¤. Човешкото тяло има понякога свои самостоятелни реакции, Пол, и аз мога да ти разкажа за тях. Ти трябва да се научиш да владееш всеки мускул, всяка фибра от своето тяло. Трябва да преговориш уроците за ръцете. Ще започнем с мускулите на пръстите, сухожилията на дланите и чувствителността на върховете на пръстите. — Тя се извърна. — А сега влез в палатката.

Той сви пръстите на лявата си ръка, като наблюдаваше как майка му влиза пълзешком през херметическия отвор на палатката и разбираше, че не ще може да я отклони от това решение… че ще трябва да се съгласи.

„Независимо какво ми е сторено, аз съм бил съпричастен“ — помисли си той.

Преговор на уроците за ръцете!

Той погледна ръката си. Колко незначителна изглеждаше тя, съпоставена с такива същества като този червей.

— Значи ти си славният Гърни Халик — рече мъжът.

Халик стоеше прав сред овалната пещера, която служеше за канцелария, и се взираше в седналия пред него зад едно метално писалище контрабандист. Мъжът бе облечен в широките роби на свободните, но очите му не бяха изцяло сини, което показваше, че менюто му включва и храни от други планети. Канцеларията бе копие на командната кабина на капитан от космическа фрегата — комуникационни съоръжения и видеоекрани заедно с табла за дистанционно насочване на оръжията и стрелбата опасваха тридесетградусовата дъга на стената, докато писалището бе направено като издатина в стената — естествено продължение на останалата част от извивката.

— Аз съм Стейбън Тюйк, синът на Есмър Тюйк — заговори контрабандистът.

— Тогава ти си човекът, комуто дължа благодарност за оказаната ни помощ — рече Халик.

— Оо, признателност значи — каза контрабандистът. — Сядай!

От стената близо до екраните изскочи като в самолет сгъваемо столче и Халик се отпусна върху него с въздишка, усещайки изтощението си. Сега успя да види собственото си отражение върху някаква черна повърхност встрани от контрабандиста и се намръщи при вида на следите от умора върху грапавото си лице. Белегът от мастилена лоза¤ по ръба на долната челюст се набърчи при тази гримаса.

Халик отвърна поглед от отражението си и го впери в Тюйк. Сега забеляза наследствените черти — гъстите, бухлати вежди на бащата и сякаш изсечените от камък скули и нос.

— Твоите хора ми казаха, че баща ти е мъртъв, убит от харконите — рече Халик.

— От харконите или от някой предател сред вашите хора — отвърна Тюйк.

Гняв надви част от умората на Халик. Той се изопна и каза:

— Можеш ли да назовеш предателя?

— Не сме сигурни.

— Туфир Хауът подозираше лейди Джесика.

— Ааа, бин-джезъритската вещица… може би. Но Хауът сега е пленник на харконите.

— Чух — Халик си пое дълбоко въздух. — Оказва се, че ни предстои да поубием още доста хора.

— Ние няма да предприемем нищо, с което да привлечем вниманието върху себе си — рече Тюйк.

Халик настръхна.

— Но…

— Ти и онези твои воини, които спасихме, можете да намерите убежище при нас — прекъсна го Тюйк. — Говориш за благодарност. Много добре, тогава отработете дълга си към нас. Винаги могат да ни влязат в работа добри воини. Но ще ви унищожим незабавно и без да ни мигне окото, ако предприемете и най-малкото открито действие срещу харконите.

— Но нали те убиха баща ти, човече!

— Възможно е. Но дори и така да е, ще ти кажа отговора на моя баща към онези, които действуват, без да мислят: „И камъкът е тежък, и пясъкът тежи, но гневът на глупака тежи дваж повече.“

— Да не искаш да кажеш, че трябва да стоим със скръстени ръце, а? — попита презрително Халик.

— Не си ме чул да казвам такова нещо. Казах само, че ще защитавам нашия договор със Сдружението. Сдружението изисква от нас да играем благоразумно играта. Има и други начини да се унищожи един неприятел.

— Виж ти!

— Виж ти я! Ако си си наумил да дириш вещицата, заповядай! Но те предупреждавам, че може би много си закъснял… а и във всеки случай ние се съмняваме, че тя е именно човекът, който ти трябва.

— Хауът твърде рядко допускаше грешки.

— Той се остави да попадне в ръцете на харконите.

— Да не би според теб той да е предателят?

Тюйк сви рамене.

— Спорен въпрос. Според нас вещицата е мъртва. Поне така смятат харконите.

— Ти май знаеш много неща за харконите.

— Догадки и предположения… слухове и подозрения.

— Ние сме седемдесет и четирима — рече Халик. — Ако сериозно искате да се присъединим към вас, трябва да сте сигурни, че нашият дук е мъртъв.

— Видели са трупа му.

— А момчето, младият господар Пол, също ли е убит? — Халик се опита да преглътне, но откри, че някакви буца е затъкнала гърлото му.

— Според последните сведения, които получихме, той е загинал заедно с майка си при буря в пустинята. Вероятно дори и костите им никога няма да бъдат намерени.

— Значи тогава и вещицата е мъртва… всички са мъртви.

Тюйк кимна.

— А Рабан Звяра, поне така се говори, ще поеме още веднъж властта тук, на Дюн — рече той.

— Граф Рабан Ланкивилски ли?

— Да.

На Халик му бе потребно малко време, за да задуши изблика на гняв, който заплашваше да го завладее. Той заговори на пресекулки:

— Аз имам лични сметки с Рабан. Трябва да се разплатя с него за живота на мои близки… — Той потри белега на долната си челюст — …и за това…

— Човек не залага всичко, за да уреди преждевременно някакви си сметки — рече Тюйк. Той се навъси и се загледа как потръпват мускулите по долната челюст на Халик и как внезапно се присвиха очите под оределите му клепки.

— Добре… добре — Халик пое дълбоко въздух.

— Ти и твоите воини можете да отработите цената на превоза от Аракис до някоя друга планета, като постъпите на служба при нас. Има много места, които…

— Аз освобождавам моите войници от всякакви задължения към мен — те могат сами да направят своя избор. Но щом Рабан е тук — аз оставам.

— С това войнствено настроение не съм сигурен дали ние ще поискаме да останеш.

Халик изгледа остро контрабандиста.

— Ти се съмняваш в моята дума?

— Неее…

— Вие ме спасихте от харконите. По същата причина бях предан и на дук Лито. Ще остана на Аракис — при вас… или при свободните.

— Дали една мисъл е изказана с думи или не, тя е нещо реално и притежава сила — рече Тюйк. — Но може да ти се види, че при свободните нишката между живота и смъртта е твърде тънка и къса.

Халик затвори за миг очи, като усети, че го надвива умората.

— „Къде е онзи бог, що ни водеше из пустошта и бездните?“ — промълви той.

— Напредвай бавно и денят на твоето отмъщение ще настъпи — каза Тюйк. — Бързането е измислено от дявола. Овладей мъката си — ние знаем как да я разпръснем — от три неща се отпуска сърцето: водата, зелената трева и женската красота.

Халик отвори очи.

— Аз бих предпочел кръвта на Рабан Харконен да се плиска в нозете ми. — Той се втренчи в Тюйк. — И според теб този ден ще дойде, така ли?

— Твърде малко ме засяга как ще посрещнеш утрешния ден, Гърни Халик. Мога само да ти помогна да посрещнеш днешния.

— В такъв случай ще приема тази помощ и ще остана до идването на деня, в който ще ми кажеш да отмъстя за баща ти и за всички останали, които…

— Чуй ме, боецо — прекъсна го Тюйк. Той се приведе напред, главата му хлътна между раменете, а очите му се взряха напрегнато. Лицето на контрабандиста внезапно заприлича на потъмнял от времето камък. — Водата на моя баща — това е нещо, за което аз сам, със собствения си меч, ще се разплатя.

Халик отвърна на погледа на Тюйк. В този миг контрабандистът му напомняше за дук Лито — сърцат предводител, уверен в собственото си становище и в собствения си път. Приличаше на дука… отпреди идването на Аракис.

— Искаш ли да имаш меча ми до своя? — попита Халик.

Тюйк се облегна назад, отпусна се и заразглежда мълчаливо Халик.

— Наистина ли ме смяташ за боец? — упорствуваше Халик.

— Ти си единственият от лейтенантите на дука, който се спаси — отвърна Тюйк. — Вашият противник бе непобедим, но въпреки това вие се вчепкахте в него… Победихте го така, както ние побеждаваме Аракис.

— Е, и?

— Нас едва ни търпят тук, Гърни Халик! — рече Тюйк. — Аракис е наш враг.

— Да побеждаваме враговете си един по един, така ли?

— Точно така.

— Такива ли са разбиранията и на свободните?

— Може би.

— Каза, че може би животът при свободните ще ми се стори много тежък. Те живеят в пустинята, на открито, заради това ли?

— Кой може да каже къде живеят свободните? За нас Централното плато е ничия земя. Но ми се иска да поговорим повечко за…

— Научих, че корабите на Сдружението, които превозват мелиндж, рядко прелитат навътре в пустинята — прекъсна го Халик. — Но се носят слухове, че ако човек знае накъде точно да гледа, тук-там може да зърне островчета зеленина.

— Слухове! — рече презрително Тюйк. — Да не ти се прииска сега да избираш между мен и свободните? Ние имаме режим за безопасност, разполагаме със собствен заслон, изсечен в скалите, и със собствени тайни басейни. Ние водим живот на цивилизовани хора. Свободните са няколко парцаливи шайки, които използуваме като търсачи на мелиндж.

— Но те могат да убиват харкони!

— А искаш ли да узнаеш резултата от това? Ето, дори сега ги преследват като животни — с лазестрели, защото не разполагат със защитни пояси. Подложени са на изтребление. Защо ли? Ами защото са убивали харкони.

— А дали наистина са убивали харкони?

— Какво имат предвид?

— Не си ли чувал, че може да е имало сардукари с харконите?

— И това са слухове.

— Ами погромът? Това не е в стила на харконите. Един погром е разорителен.

— Вярвам само на видяното от собствените ми очи — рече Тюйк. — Избирай, боецо. Аз или свободните. Ще ти обещая убежище и възможност да източиш кръвта, за която и двамата копнеем. Бъди убеден в това. Свободните ще ти предложат единствено живота на преследвания от теб.

Халик се колебаеше, долавяйки мъдрост и благоразположение в думите на Тюйк, но въпреки това го безпокоеше нещо, което не можеше да обясни.

— Довери се на собствените си способности — рече Тюйк. — Чии бяха решенията, които преведоха войската ти през битката? Твои. Решавай!

— Така да бъде — каза Халик. — Дукът и неговият син наистина ли са мъртви?

— Така смятат харконите. А когато се отнася до такива въпроси, аз съм склонен да вярвам на харконите. — Мрачна усмивка се плъзна по устните на Тюйк. — Това обаче е единственото нещо, за което им вярвам.

— Така да бъде тогава — повтори Халик. Той направи традиционния жест — протегна напред дясната си ръка с длан, обърната нагоре, и прилепен отгоре й свит палец. — Обричам ти меча си.

— Приемам.

— Искаш ли да склоня и войниците си?

— Наистина ли ще ги оставиш да решават сами?

— Те ме следваха досега, но повечето от тях са родени на Каладън. Аракис не оправда очакванията им. Тук те загубиха всичко освен живота си. Предпочитам сега сами да решат.

— Сега не е време за огъване — рече Тюйк. — Нали са те следвали дотук?

— Имаш нужда от тях, така ли?

— Винаги могат да ни бъдат от полза опитни бойци… А в тези времена — повече отвсякога.

— Ти прие моя меч. Искаш ли да ги склоня да останат?

— Мисля, че те ще те последват, Гърни Халик. Можем само да се надяваме.

— Наистина. В такъв случай мога ли да реша сам как да постъпя?

— Можеш.

Халик се надигна от сгъваемото столче и почувствува колко много му отне от и без туй изчерпаните сили това незначително усилие.

— На първо време ще се погрижа за настаняването и доброто им физическо състояние — каза той.

— Обърни се към моя интендант — рече Тюйк. — Нарича се Дриск. Предай му, че съм наредил да получите всичко, от което имате нужда. Аз лично ще се присъединя към вас малко по-късно. Преди това ще трябва да се погрижа за няколко кораба с мелиндж.

— Сполуката не забравя никого — рече Халик.

— Наистина никого — повтори Тюйк. — Несполуката е рядко явление в нашата работа.

Халик кимна, дочу леко шумолене и усети как въздухът се раздвижи, когато зад гърба му се отвори херметическа врата. Той се обърна, мушна се през нея и излезе от канцеларията.

Озова се в сборната зала, през която го бяха превели с войниците му адютантите на Тюйк. Това бе продълговато, сравнително тясно помещение, с изсечени в самата скала гладки стени, които издаваха, че за оформянето им са били използувани горелки с лъчеви резци. Таванът бе достатъчно висок, за да продължи естествената подпорна извивка на скалата и за да позволява разместването на вътрешните въздушни пластове. Стойки за оръжие и шкафове опасваха стените.

Халик отбеляза с нотка на гордост, че онези от войниците му, които все още имаха сили да стоят на краката си, стояха прави — за тях не съществуваше отдих поради умора или разгром. Сред тях сновяха лекарите на контрабандистите и обслужваха болните. В дъното вляво бяха събрани няколко тежко ранени на носилки — всеки от тях имаше атреид за придружител.

Така бяха обучавани атреидите: „За своето милеем!“ — Халик си помисли, че този девиз се бе загнездил в тях като сърцевина от тукашна скала.

Единият от подпоручиците пристъпи напред, като извади деветструнния балисет¤ на Халик от калъфа му.

Мъжът отдаде рязко чест и каза:

— Сър, според лекарите за Матай вече няма никаква надежда. Тук няма банки с кости и органи за присаждане. Разполагат само с възможностите на полева болница. Според тях Матай няма да го бъде, а той има една молба към вас.

— Каква молба?

Подпоручикът протегна балисета напред.

— Матай моли за една песен, с които да посрещне по-леко смъртта, сър. Казва, че вие знаете тази песен… доста често ви е молил да му я свирите. — Подпоручикът преглътна. — Казва се „Моята любима“, сър. Ако не…

— Знам я! — Халик пое балисета и издърпа перцето, затъкнато в струните близо до горната част на грифа. Той изтръгна тих акорд от инструмента и откри, че някой вече го беше настроил. В очите му пареше, ала той пропъди чувствата — запристъпя напред, като свиреше мелодията и се мъчеше насила да се усмихне.

Неколцина от войниците и лекар контрабандист се бяха навели над една от носилките. Някой от мъжете запя тихо още щом Халик се приближи, улавяйки такта с лекотата на човек, дълго общувал с тази песен.

Певецът млъкна, протегна бинтованата си ръка и затвори клепачите на човека в носилката.

Халик изтръгна последен тих акорд от балисета и си помисли: „Вече сме седемдесет и трима!“

Късно следобед Пол стоеше отвън пред палатката. Дълбокият пролом, в който бе разположен бивакът им, тънеше в плътна сянка. Той се загледа отвъд открития участък към далечния хребет, като се питаше дали вече трябва да събуди майка си, която още спеше в палатката.

Пред убежището им се диплеха гънките на дюните. Далеч от залязващото слънце те бързо хвърляха сенки, толкова черни, че приличаха на мигове от нощта.

„И това еднообразие на пейзажа!“

Разумът му потърси нещо, което да се извисява сред този пейзаж. Но нито сред размътения от жегата въздух, нито на хоризонта се мяркаше нещо с по-внушителен ръст — ни цвят, ни леко залюляла се клонка, която да покаже повея на ветреца… само дюни и онзи там далечен хребет под ослепителното сребристосиньо небе.

„А какво ли, ако там отсреща няма никаква изоставени опитна станция?“ — запита се той. — Какво ли, ако няма и свободни, и растенията, които се виждат, са там само по една случайност?

Вътре в палатката Джесика се събуди, обърна се по гръб и погледна през прозрачната стена към Пол. Той стоеше гърбом и нещо в неговата стойка й напомни за баща му. Усети как в гърдите й се надига мъка и се извърна настрани.

След малко прегледа закопчалките на влагосъхраняващия си костюм, освежи се с вода от джобните резервоари на палатката и се измъкна навън, за да се протегне и да прогони съня от мускулите си.

Пол заговори, без да се обръща:

— Установих, че тукашната тишина ми доставя огромно удоволствие.

„Как се приспособява съзнанието към обкръжаващата го среда“ — помисли си тя. И си припомни една бин-джезъритска аксиома: — „При бедствие съзнанието може да тръгне към една от двете крайности — към положителната или към отрицателната — в едната посока или в другата. Разглеждайте го като спектър, чиито крайни точки са безсъзнанието в отрицателния край и свръхнапрегнатото съзнание в положителния край. Посоката, която съзнанието ще поеме при бедствие, зависи до голяма степен от обучението.“

— Тук може да се живее приятно — рече Пол. Тя се опита да види пустинята с неговите очи, като се стараеше да обхване всички сурови дадености, приемани на тази планета за нещо обикновено, и като се питаше какви ли възможни пътища бе съзрял в бъдещето Пол. „Човек би могъл да живее тук и сам“ — помисли си тя. — „без да се страхува, че някой го дебне зад гърба, без да се бои от преследвача си.“

Тя пристъпи към Пол, вдигна бинокъла си, нагласи маслените лещи и заразглежда отвъдния хребет. „Да, сагуаро и други някакви покрити с иглички растения… и постеля от някаква опоскана тревица, която в сенките на залеза изглеждаше жълто-зелена.“

— Ще прибера палатката — каза Пол.

Джесика кимна, отправи се към отверстието на пролома, откъдето се откриваше по-широка гледка към пустинята, и обърна бинокъла наляво. Солни залежи с ръждивокафеникави ръбове се белееха насреща — бялнало се поле, и то не другаде, а там, където белотата означава смърт. Залежите обаче говореха друго: вода. Някога водата е заливала тази грейнала белота. Тя свали бинокъла, оправи наметката си и се вслуша за миг в шума от движенията на Пол.

Слънцето се снижи още повече. Върху солните залежи се стелеха сенки. Ивици от причудливи цветове се разпиляха по хоризонта на захождащото слънце. Багрите струяха през една просека в мрака и оцветяваха пясъка. Плъзнаха черни като въглени сенки и гъстият мрак на нощта погълна пустинята.

Звезди!

Тя вдигна поглед към тях, долавяйки движенията на Пол, който застана до нея. Пустинната нощ се устремяваше нагоре и пораждаше чувството, че може да се литне към звездите. Зноят на деня понамаля. Ветрец погали лицето й.

— Първата луна скоро ще изгрее — обади се Пол. — Вързопът е готов. Забих и кречеталото.

„В това проклето място можем спокойно да изчезнем завинаги“ — помисли си тя. — „И никой няма дори да узнае.“

Нощният вятър разпиляваше пясъчни струйки, които стържеха по лицето й, носейки дъх на канела: цял букет от аромати в нощта.

— Помириши само — рече Пол.

— Долавям аромата дори през филтъра — каза тя. — Разкош. Но можем ли да си купим с него вода? — Тя посочи отсрещната страна на басейна. — Отсреща не се виждат никакви изкуствени светлини.

— Свободните сигурно се крият в някой заслон отвъд онези скали — каза той.

Отдясно на хоризонта затрептя сребристо сияние — първата луна. Тя се появи пред погледите им — очертанията на човешки юмрук се различаваха ясно по повърхността й. Джесика заразглежда огрятата от светлината й сребърнобяла ивица пясък.

— Забих кречеталото в най-отдалечената част на пролома — рече Пол. — Щом запаля свещичката му, то ще ни осигури тридесет минути.

— Тридесет минути ли?

— Преди да започне да примамва някой… червей.

— О, аз съм готова за тръгване.

Той се стопи в мрака и тя го чу, че се връща назад към пролома.

„Нощта е тунел“ — помисли си тя, — „дупка в утрешния ден… ако изобщо ни е съдено да имаме утрешен ден.“ — Тя тръсна глава. — „Защо трябва да съм толкова черногледа? Учили са ме и на по-добри неща.“

Пол се върна, взе вързопа и поведе напред към първата ширнала се дюна, където спря и се заслуша, докато майка му идваше зад него. Той чу тихите й стъпки и лекото шумолене на отделните песъчинки — собствения правилник на пустинята, който сричаше своята мярка за безопасност.

— Стъпките ни трябва да са неравномерни — рече Пол и извика в съзнанието си спомена за мъже, които крачат по пясъка, както спомена от бъдещето, така и истинския спомен.

— Погледни ме как вървя аз — рече той. — Така вървят свободните по пясъка.

Той се покачи върху наветрената страна на дюната и тръгна по извивката й с провлачена стъпка.

Джесика наблюдаваше първите му десет стъпки и тръгна след него, като му подражаваше. Тя прозря смисъла на тази походка: стъпките им трябваше да наподобяват естественото движение на пясъците… и на вятъра. Ала мускулите се противяха на тази неестествена, неравномерна походка: стъпка… плъзгане… плъзгане… стъпка… стъпка… пауза… плъзгане… стъпка…

Времето се повлече покрай тях. Сякаш не напредваха нито крачка към скалистия хребет насреща. А канарите зад гърба им се извисяваха все така високо.

Трак! Трак! Трак! Трак!

Тракането идваше отзад, откъм скалите.

— Кречеталото! — прошепна Пол.

Тракането продължаваше и им беше трудно да не вървят в такт с него.

Трак! Трак! Трак! Трак!

Те крачеха сред сгрения от луната басейн, огласян от това глухо потракване. Ту се изкачваха, ту слизаха по разстлалите се дюни: стъпка… плъзгане… пауза… стъпка. По ивица дребен чакъл, чиито търкалящи се камъчета подвеждаха нозете… плъзгане… пауза… пауза… стъпка.

А през цялото време слухът се напрягаше да долови онова особено свистене.

В началото, когато наистина се появи, свистенето бе толкова тихо, че бе заглушено от провлачените им стъпки. То обаче ставаше все по-силно и… и по-силно… и идваше откъм запад.

— Трак… трак… трак… трак… трак… — гърмеше кречеталото.

Свистенето прониза мрака зад гърба им. Без да спират, извърнаха глави и видяха могилата на приближаващия червей.

— Не се спирай! — прошепна Пол. — Не гледай назад!

Откъм сенките на скалите, които бяха напуснали, прогърмя дрезгав яростен рев. Беше смазващ като грохот на лавина.

— Не се спирай! — повтори Пол.

Той видя, че бяха стигнали до една неутрална точка, от която и двата скални хребета — и този пред тях, и този зад тях изглеждаха еднакво отдалечени.

Неистовият грохот зад гърба им огласяше нощта.

Те продължиха да вървят нататък, все по-нататък и по-нататък… Мускулите стигнаха до предела на механичната болка, който, изглежда, можеше да се изопва до безкрай, ала Пол забеляза, че приканващият хребет пред тях бе станал по-висок.

Джесика крачеше, неспособна да се съсредоточи, и съзнаваше, че единствено силата на волята я заставя да върви.

Пресъхналата уста й причиняваше болка, но шумът зад гърба им отнемаше всякаква надежда да поспре за глътка от джобните резервоари на влагосъхраняващия костюм.

— Трак… трак…

Неистовият грохот, който отново се разнесе откъм далечните канари, заглуши кречеталото.

Тишина.

— По-бързо! — прошепна Пол.

Тя кимна, макар и да знаеше, че той няма да види жеста, кимна от потребността това действие да докаже на нея самата, че е необходимо да изисква още от мускулите, които вече бяха стигнали до предела на възможностите си — неестественото движение…

Хребетът на спасението пред тях се извисяваше към звездите, но Пол видя една равна пясъчна площадка, която се простираше в основата му. Той стъпи отгоре й, олюля се от изтощение и възстанови равновесието си, като машинално се подпря с крак.

Кънтящ гръм разтърси пясъците наоколо.

Пол залитна две крачки настрани.

— Дум! Дум!

— Гърмящи пясъци¤! — промълви Джесика. Пол възвърна равновесието си. С един поглед обхвана пясъците наоколо и канарата, която бе сигурно на около двеста метра от тях.

Откъм гърба им той долови свистене — като вятър, като пресъхнал бързей.

— Бягай! — изпищя Джесика. — Бягай, Пол!

Те побягнаха.

Под нозете им гърмяха пясъците. После излязоха от тях и стъпиха върху чакъл. За известно време бягането донесе облекчение на мускулите, които боляха от необичайния неравномерен вървеж. Ето това действие сега можеше да се разбере. В него имаше ритъм. Краката им обаче затъваха в пясъка и чакъла. А оглушителното свистене от приближаването на червея тътнеше наоколо.

Джесика се строполи на колене. Мислете единствено за умората, за грохота и за ужаса.

Пол я изправи на крака.

Уловили се за ръце, те отново побягнаха.

Отпред в пясъка изникна тънък процеп. Отминаха го и видяха друг.

Съзнанието на Джесика успяваше да отбележи процепите едва като ги отминаваха.

Последва нов процеп — издълбана от ветровете повърхност. започнала от пукнатина в скалата.

Още един.

Скала!

Тя почувствува с нозете си сътресението от допира с неоказващата съпротива повърхност и твърдата настилка й вля нова сила.

Една дълбока пукнатина в скалата хвърляше отвесна сянка върху зъбера отсреща. Те дотичаха до нея и се навряха в тесния процеп.

Грохотът от прекосяването на червея секна зад гърба им.

Джесика и Пол се обърнаха и впериха очи в пустинята.

Там, където започваха дюните, може би на петдесетина метра от пясъка в подножието на една канара, от пустинята се надигна сребристосива издутина, от която заискачаха потоци пясък и облаци прах и посипаха всичко наоколо. Издутината набъбна още повече и се превърна в исполинска, търсеща паст. Това бе кръгла черна яма с ръбове, които проблясваха на лунната светлина.

Устата се изви към тясната пролука, където Пол и Джесика се бяха скрили. В ноздрите ги удари мирис на канела. Лунната светлина проблясваше по кристалните зъби.

Огромната паст зашари нагоре-надолу.

Пол затаи дъх.

Джесика се сви, втренчила поглед в нея.

Беше й необходимо да се напрегне и съсредоточи цялото си бин-джезъритско обучение, за да потисне вековните ужаси, да надвие първобитния страх, който заплашваше да завладее разума й.

Пол почувствува у себе си някаква лекота. Преди миг-два бе преминал бариерата на времето и бе навлязъл в по-неизвестна територия. Усещаше мрака пред себе си, но вътрешното му око не съзираше нищо. Струваше му се, че бе направил стъпка, която го бе запратила в някакъв кладенец… или в браздата между две вълни, откъдето бъдещето не можеше да се види. Пейзажът бе претърпял дълбоки промени.

Вместо това усещане за време и мрак да го изплаши, то го застави да напрегне и останалите си сетива. Той откри, че запаметява всяка подробност от вида на това чудовище, което се надигна от пясъка, за да го търси. Устата му бе някъде около осемдесет метра в диаметър… кристални зъби, извити като остриета на кристални ножове¤, проблясваха по ръба й и този дъх на канела, тънкия мирис на алдехиди… киселини…

Като докосваше зъберите над главите им, червеят затули лунната светлина. В тясното скривалище се посипа дъжд от камъчета и пясък.

Пол избута майка си още по-навътре.

Канела.

Ароматът й изпълни въздуха наоколо.

„Какво общо има червеят с подправката мелиндж?“ — запита се той. И си припомни как Лайът-Кайнс бе смънкал нещо за някаква връзка между червея и подправката.

— Брууум!

Прозвуча като гръм, който идваше отдалеч, някъде отдясно.

И отново:

— Брууум!

Червеят се оттегли пак на пясъка и полегна за миг — кристалните му зъби хвърляха отблясъци.

— Трак! Трак! Трак! Трак! Трак!

„Още едно кречетало!“ — помисли си Пол.

Звукът отново идеше отдясно.

По тялото на червея премина тръпка. Той се оттегли още по-навътре в пясъка. Само горната извивка на хълма остана като половинка от отверстието на камбана, дирята на прохода се извисявате над дюните.

Пясъкът захрущя.

Чудовището се зарови по-дълбоко, като отстъпваше назад и завиваше. Превърна се в хълмче изкопан пясък, което криволичеше през една седловина в дюните.

Пол излезе от пукнатината и видя как пясъчната вълна се оттегля през откритата пустиня по посока на повика на новото кречетало.

Джесика го последва и се заслуша.

— Трак… трак… трак… трак… трак…

Не след дълго тракането спря.

Пол напипа функционалната тръбичка на костюма си и отпи от преработената вода.

Джесика съсредоточи вниманието си върху това му действие, ала умът й сякаш бе блокирал от изтощение и от въздействието на уплахата.

— Наистина ли се махна? — попита тя шепнешком.

— Някой го повика — отвърна Пол. — Свободните.

Тя почувствува, че се съвзема.

— Беше толкова грамаден!

— Но не и колкото онзи, дето глътна орнитоптера ни.

— Сигурен ли си, че го повикаха свободните?

— Използуваха кречетало.

— Откъде-накъде са искали да ни помогнат?

— Може би не са искали да ни помогнат. Може би просто повикаха червея.

— Но защо?

Отговорът се спотайваше в едно далечно кътче на съзнанието му, но отказваше да излезе оттам. Мяркаше му се, че това има нещо общо със сгъваемите скоби със зъбци в техния вързоп — „вестителните куки“.

— Защо им е притрябвало да викат червея? — попита Джесика.

Сянка на уплаха докосна съзнанието му и той си наложи да извие глава настрани и да вдигне очи нагоре към канарата.

— Най-добре ще е да намерим пътека нагоре, преди да съмне. — Той посочи с ръка. — Ето там има още от онези площадки, покрай които минахме.

Тя погледна накъдето сочеше ръката му и видя площадките — сякаш издялани от вихъра плочи, които лежаха в сянката на тясна пътечка, криволичеща високо нагоре из цепнатината.

— Те бележат пътека, която води нагоре по канарата — рече Пол. Намести вързопа на раменете си, отправи се към подножието на зъбера и се закатери нагоре.

Джесика изчака още малко, за да отдъхне и възстанови силите си, и го последва.

Изкачваха се нагоре, като следваха плочите, докато проломът не се превърна в тясна пътечка при отверстието на тъмна цепнатина.

Пол напъха глава, за да огледа мрачното място. Усещаше колко несигурно пристъпяха краката му по тясната пътечка, но си наложи да бъде предпазлив. Вътре цареше само мрак. Цепнатината се виеше нагоре и отверстието й гледаше към звездите. Наостри уши, но дочу единствено звуци, които не го изненадаха — тих ромон на песъчинки, жужукане на насекоми, ситнещи стъпки на някакво бягащо животинче. Той опипа с крак потъналата в мрак пътека и откри, че под ситния чакъл има скала. Много бавно, сантиметър по сантиметър, заобиколи издатината и даде знак на майка си да го последва. Улови единия край на широката й роба, за да й помогне на завоя.

Огледаха се на звездната светлина, чийто път се препречваше от две скални стени. Пол видя майка си, застанала до него като неясна сива сянка.

— Де да можехме да си светнем — прошепна той.

— Ние разполагаме и с други сетива освен с очите — рече тя.

Пол леко плъзна крак напред, прехвърли върху него тежестта си и като взе да опипва с другия крак, се натъкна на някакво препятствие. Повдигна крак, усети, че има стъпало, и стъпи отгоре му. Пресегна се назад, напипа рамото на майка си и подръпна робата й, за да го последва.

Още едно стъпало.

— Струва ми се, че такива стъпала има чак до върха — прошепна той.

„Ниски и равни стъпала“ — помисли си Джесика. — „Несъмнено изсечени от човек.“

Като напипваше с крак стъпалата, тя следваше сянката на Пол, която напредваше нагоре. Цепнатината се стесни дотолкова, че Джесика започна да допира с рамо стените й. Стъпалата свършиха до едно разсечено дефиле, дълго около двадесетина метра, което водеше към плитък, огрян от луната басейн.

Пол пристъпи по ръба на басейна и прошепна:

— Какво красиво място.

Застанала на крачка зад него, Джесика можеше само да съзерцава гледката в мълчаливо съгласие.

Въпреки умората, протритите от функционалните тръбички и запушалките за нос места, въпреки сърбежа от плътно прилепналия влагосъхраняващ костюм, въпреки страха и болезнения копнеж за отдих, красотата на този басейн изпълни душата й и я застави да поспре и да му се възхищава.

— Като страна от приказките — прошепна Пол.

Джесика кимна.

В далечината пред нея се разстилаше пустинна растителност — храсти, кактуси, туфи трева — и всички те потрепваха на лунната светлина. Стените на басейна отляво бяха черни, а отдясно — посребрени от луната.

— Това сигурно е владение на свободните — рече Пол.

— За да оцелеят толкова много растения, тук би трябвало да живеят някакви хора — съгласи се Джесика. Отви капачката на тръбичката към джобните резервоари и отпи — топла, леко парлива влага се стече по гърлото й. Забеляза колко освежително й подействува тя. Когато започна да завинтва отново капачката, се чу стържене на песъчинки.

Вниманието на Пол бе привлечено от някакво раздвижване вдясно и долу, по дъното на басейна, който се простираше в нозете им. Той се вгледа през тъмните храсти и бурени в клиновидното равно място, покрито с пясък и обляно от лунна светлина, от което се разнасяха най-различни шумове от топуркане на малки крачета.

— Мишки! — рече той тихо.

Топуркането се стопи и заглъхна в мрака. Нещо се стрелна беззвучно надолу и тупна сред мишките. Разнесе се тихичко цвъртене, плясък на криле и една призрачна сива птица прелетя над басейна, сграбчила малка черна сянка в ноктите си.

„Имахме нужда от такова напомняне“ — помисли си Джесика.

Пол продължаваше да оглежда басейна. Пое въздух и усети леко тръпчивия мирис на пелин, който изпълваше нощта. Хищната птица, мислено той я оприличаваше на тази пустиня, бе донесла тишина в басейна, толкова дълбока, че едва ли не се чуваше как синкавомлечната лунна светлина се процежда покрай застаналите на страж сагуаро и бодливи храсти. Сякаш тук светлината тихо припяваше и най-забележителното за Пол бе, че нейната песен бе по-хармонична от всяка друга музика във вселената.

— Най-добре ще е да намерим място да опънем палатката — рече той. — Утре можем да опитаме да намерим свободните, които…

— Повечето неканени гости са съжалявали, когато са намирали свободните!

Плътен мъжки глас, изговарящ отсечено думите, наруши тишината. Гласът идваше някъде отгоре и отдясно.

— Моля ви да не бягате, неканени гости — продължи гласът, щом Пол понечи да отстъпи към дефилето. — Побегнете ли, само ще похабите водата на вашето тяло.

„Нужни сме им заради водата на нашата плът“ — помисли си Джесика. Мускулите й се отърсиха от всякаква умора и се изопнаха в пълна готовност, без това външно да проличи. Тя точно определи мястото, откъдето идваше гласът, като си мислеше: „Колко безшумно се е промъкнал! Изобщо не го усетих!“ — И осъзна, че притежателят на гласа си бе позволил само едва доловими звуци, естествените звуци на пустинята.

Отляво, откъм ръба на басейна, се обади друг глас:

— Не се бави, Стил. Вземи им водата и да тръгваме. Няма много време до зазоряване.

На Пол, подготвен по-слабо от Джесика как да реагира при критични обстоятелства, му стана срамно, че бе настръхнал и се бе опитал да избяга и че поддал се на моментна паника, бе хвърлил петно върху своите способности. Сега насила си наложи онова, което Джесика го бе учила: отпускане, потапяне в привидно отпускане, а после рязко пълно напрягане на мускулите, с което може да се нанесе удар във всяка посока.

И въпреки това дълбоко в себе си той усети, че го пронизва страх, и се досети за причината. Бяха вървели слепешком — той не бе съзрял нищо в бъдещето… и се бяха оказали в плен на свободните, които единствено се интересуваха от водното съдържание на плътта на две незащитени тела.

Мъжът пропълзя по гребена на дюната. Той бе малка прашинка, уловена в лъчите на обедното слънце. Беше загърнат само с парцали от пустинно наметало и слънцето пърлеше прозиращата през дупките кожа. Качулката на наметалото бе откъсната, но той си бе намотал чалма от парче плат. Изпод чалмата стърчаха кичури сплъстена коса с пясъчен цвят, такива бяха и брадата, и рунтавите му вежди. Под изцяло сините му очи надолу по бузите се виждаха остатъци от черна боя. Сплъстената ивичка по мустаците и брадата му показваше откъде бе минавала функционалната тръбичка на влагосъхраняващия костюм от носа към джобните резервоари.

Мъжът превали наполовина гребена на дюната и простря ръце с дланите надолу върху гладката й повърхност. По гърба, ръцете и краката му имаше засъхнала кръв. По раните бе полепнал жълтосив пясък. С усилие пъхна ръце под тялото си, отблъсна се и като се олюляваше, се изправи на крака. Дори и в това почти произволно действие се долавяше следа от някогашна плавност в движенията.

— Аз съм Лайът-Кайнс — заговори той, обръщайки се към пустия хоризонт и гласът му бе само дрезгаво жалко подобие на силата, която бе притежавал. — Аз съм планетологът на негово императорско височество, — прошепна той. — Планетарният еколог на Аракис. Аз съм стопанинът на тази земя.

Залитна и се търкулна по набитата повърхност на наветрената страна. Ръцете му се забиха немощно в пясъка.

„Аз съм стопанинът на тези пясъци“ — помисли си той.

Съзнаваше, че говори в полуунес, че трябва да се зарие в пясъка, да намери относително по-хладния долен пласт и да се провре под него. Обонянието му вече долавяше сладникавия мирис на естери, идващи от мехура с предходна каша¤, образувал се някъде отдолу под тези пясъци. Опасността, която произтичаше от този факт, му беше известна много по-добре, отколкото на всеки друг свободен. Щом се усещаше мирисът на кашата, това означаваше, че насъбралите се дълбоко под пясъка газове са вече близко до взривоопасното си налягане. Трябваше да се маха оттук.

Ръцете му започнаха немощно да дращят по повърхността на дюната.

Една мисъл, ясна и отчетлива, изпълни съзнанието му: „Истинската топлота на една планета се крие в нейния пейзаж, в това как ние участвуваме в основния стълб на цивилизацията — земеделието.“

И си помисли колко необикновено е, че съзнанието, насочвано продължително време по едно и също русло, не може да излезе извън това единствено русло. Харконските войници го бяха захвърлили тук без вода и без влагосъхраняващ костюм, като си правеха сметка, че ако не го погуби пустинята, то някой червей ще стори това. Бяха решили, че е забавно да го захвърлят тук жив, за да умре от бавна смърт от невидимите ръце на своята планета.

На харконите винаги им е било трудно да убиват свободни — помисли си той. — Ние не умираме лесно. Би трябвало вече да съм мъртъв… Скоро ще съм мъртъв… но до края ще бъда еколог.

— Най-висшата функция на екологията е да изучава последиците.

Гласът го разтърси, защото разпозна чий е и защото знаеше, че притежателят му е мъртъв. Това бе гласът на баща му, който преди него бе планетолог на Аракис — отдавна починалият му баща, умрял при срутването в Пластър Бейсин.

— Май здравата си я загазил, синко — рече баща му. — Би трябвало да знаеш какви ще са последиците, ако се опиташ да помогнеш на сина на този дук.

„Бълнувам“ — помисли си Кайнс.

Гласът като че ли идваше отдясно. Пясъкът ожули лицето му, когато се обърна натам — не се виждаше нищо друго, освен лъкатушещият гребен на дюната, който танцуваше със злите духове на зноя под палещите лъчи на слънцето.

— Колкото повече живот има в една система, толкова повече подходящи места за живот има в нея — заговори баща му. И гласът сега идваше ту отляво, ту зад гърба му.

„Защо ли непрекъснато обикаля?“ — запита се Кайнс. — „Дали защото не иска да го виждам?“

— Животът увеличава възможностите на заобикалящата го среда, за да може тя да го поддържа — продължи баща му. — Животът допринася за по-голямото изобилие от необходимите хранителни продукти. Той осигурява с допълнителна енергия системата посредством огромния химически взаимообмен между отделните животни.

„Защо непрекъснато ми повтаря едно и също?“ — попита се Кайнс. — „Тези неща ми бяха известни още преди да навърша десет години.“

Пустинни ястреби, месоядни птици, както и повечето от дивите животни в пустинята закръжиха над него. Кайнс видя колко близо до ръката му прелетя сянка и се напрегна да извие още малко глава встрани, за да погледне нагоре. Птиците тъмнееха като неясно петно върху сребристосиньото небе — като сажди, литнали високо, високо над него.

— Ние се интересуваме от по-мащабни въпроси. Човек не може да очертае с прави линии въпросите, които засягат цяла една планета. Планетологията като наука не борави с шаблони.

„Какво се опитва да ми каже?“ — питаше се Кайнс. — „Дали има някоя последица, която съм пропуснал да забележа?“

Той отново се отпусна тежко с полуизвърнато лице върху горещия пясък и подуши миризмата на опърлена скала под газовете на предходната каша. От някакво кътче на съзнанието му изплува мисълта: „Птиците, които кръжат над мен, са хищници. Може би някои от моите свободни ще ги забележат и ще дойдат насам да разузнаят.“

— За един действуващ планетолог най-важните инструменти са човешките същества — продължи бащата. — Трябва да възпитаваш у хората екологична грамотност. Ето защо създадох тази съвършено нова форма на екологична система.

„Повтаря неща, които ми е казвал, докато бях още дете“ — помисли си Кайнс.

Стана му хладно, но онова кътче на съзнанието му се обади отново: „Слънчевите лъчи падат отвесно. Нямаш влагосъхраняващ костюм и ти е горещо. Слънцето изсмуква влагата от тялото ти.“

Пръстите му немощно се забиха в пясъка. „Не ми оставиха дори влагосъхраняващ костюм!“

— Наличието на влага във въздуха спомага за предотвратяването на прекалено бързото изпаряване на влагата от живите организми — рече баща му.

„Защо непрекъснато повтаря очевидни неща?“ — питаше се Кайнс.

Опита се да мисли за влагата във въздуха — ето тази дюна е покрита с трева… някъде надолу шурти открита вода, дълъг, пълен с вода канал прекосява пустинята и от двете му страни растат дървета… Никога не бе виждал открити водни басейни освен в илюстрациите на книгите. Открити водни басейни… вода за напояване… припомни си, че за един хектар земя по време на растежа са необходими пет хиляди кубически метра вода.

— Нашата първа задача на Аракис — продължи баща му — е създаването на тревни области. Ще започнем с тези мутирали мизерни тревни площи. Когато разполагаме с достатъчно влага от тревните области, ние ще преминем към създаването на горски участъци, след това към няколко открити водни басейна — първоначално неголеми, разположени по трасетата на преобладаващите ветрове, с ветрокапани¤ по тези трасета, които да улавят откраднатото от вятъра. Трябва да създадем истински влажен вятър сироко, но въпреки това никога не ще успеем да се отървем от необходимостта от ветрокапани.

„Винаги ме е поучавал“ — помисли си Кайнс. — „Защо ли не млъкне? Не вижда ли, че умирам?“

— И ти ще умреш — продължи баща му, — ако не се махнеш от мехура, който точно сега се образува дълбоко под теб. Той е вече там и на теб това ти е известно. Надушваш газовете на предходната каша. Известно ти е, че малките вестители¤ вече започват да отделят в кашата част от водата си.

Мисълта за тази вода, която се намираше някъде долу, под него, бе влудяваща. Той си я представи, изолирана сред пластове шуплеста скала от жилавите малки вестители — полурастения, полуживотни, и тънкия процеп, през който се стичаше хладна струя от кристална, пречиста, живителна вода в…

Предходната каша!

Той пое въздух, усещайки противната сладникава миризма. Тя бе станала вече много по-наситена, отколкото преди малко.

Кайнс се надигна на колене и дочу зловещ писък на птица и учестен плясък на криле.

„Това е пустиня, пълна с подправка“ — мислеше си той. — „Би трябвало дори и по пладне наоколо да има свободни. Те сигурно ще забележат птиците и ще дойдат да разузнаят какво става.“

— Движението из околната среда е необходимост за животинските форми на живот — поде бащата. — Чергарските племена следват същата потребност. Линиите на движението се приспособяват към физическите нужди от вода, храна и минерали. Ние вече трябва да започнем да контролираме това движение, да го регулираме в зависимост от нашите цели.

— Млъкни, старче! — промълви Кайнс.

— Трябва да направим на Аракис такова нещо, каквото никога досега не е правено за никоя планета — продължи баща му. — За да преобразим водния кръговрат и построим качествено нова среда, ние трябва да използуваме човека като градивна екологична сила — да вкореним приспособени земни форми на живот: тук едно растение, там — животно, другаде — човек.

— Млъкни! — изграчи Кайнс.

— И именно линиите на движението ни дадоха първата нишка за връзката между червеите и подправката — продължи баща му.

„Червей“ — рече си Кайнс с внезапна надежда. — „Щом изригне мехурът, сигурно ще дойде вестител. Но аз нямам куки. Как мога да се покача върху голям вестител без куки?“

Той усети как безизходицата изцеди и последните капчици останала му сила. Водата бе толкова наблизо — само на стотина метра под него, ще дойде сигурно и червей, но нямаше как да го спре на равното и да го използува.

Кайнс заби лице в пясъка, като отново легна в плитката вдлъбнатина, очертана от тялото му. Пясъкът опари лявата му буза, но усещането бе някак си притъпено.

— Околната среда на Аракийн се вписва в еволюционната спирала на местните форми на живот — рече баща му. — Чудно колко малко хора откъсват поглед от подправката, и то за по-дълго време, за да забележат с удивление почти идеалното равновесие между азота, кислорода и въглеродния двуокис, което се поддържа тук въпреки отсъствието на обширни растителни участъци. Енергийният баланс на тази планета предстои да бъде забелязан и изследван — неумолим процес, но въпреки това процес. Какво, празнина ли има в него? Тогава тази празнина е изпълнена с нещо. Науката се изгражда от толкова много неща, които стават очевидни, след като се обяснят. Аз например знаех, че малкият вестител се намира там, дълбоко в пясъка, много преди изобщо да го видя.

— Моля те, татко, престани да ме поучаваш — прошепна Кайнс.

Един ястреб кацна на пясъка, близо до протегнатата му ръка. Кайнс видя как птицата прибра криле и наклони глава, за да го разгледа. Той събра сила и й изкряска, за да я прогони. Птицата отскочи на две крачки, но продължи да го гледа.

— Винаги досега хората и техните творения са били болест по лицата на своите планети — продължи баща му. — Природата е склонна да се отплати за болестите, да ги премести или изолира, да ги включи в системата както намери за добре.

Ястребът наведе глава, разпери криле и отново ги изопна. После насочи вниманието си към протегнатата ръка.

Кайнс откри, че вече няма нужната сила, за да му изкряска.

— Тук, на Аракис, историческата система за взаимно ограбване и насилствено изтръгване се прекъсва — рече баща му. — Човек не може вечно да граби нещата, които му трябват, без да мисли за онези, които ще дойдат след него. Физическите качества на една планета са записани в нейната икономическа и политическа характеристика. Тази характеристика е пред нас, а нашата посока е ясна.

„Не престава да ме поучава“ — помисли си Кайнс. — „Поучения, поучения и пак поучения — цял живот поучения.“

Ястребът с подскок се приближи с една стъпка към простряната ръка на Кайнс и завъртя глава първо в едната посока, после в другата, за да огледа незащитената плът.

— Аракис е планета с една-единствена растителна култура — продължи баща му. — Една-единствена култура. Тя поддържа управляващата класа, която живее така, както всички управляващи класи са живели откакто свят светува — живее на гърба на получовешки маси от полуроби, които се прехранват от трохите. Именно тези маси и тези трохи привличат нашето внимание. Те са много по-ценни, отколкото някой някога е предполагал.

— Не те слушам, татко — прошепна Кайнс. — Махай се!

И си помисли: Сигурно някои от моите свободни са наблизо. Те непременно ще забележат кръжащите птици. Те непременно ще дойдат да разузнаят, па макар и само да проверят дали тук няма някаква влага.

— Масите на Аракис ще знаят, че ние работим, за да има в изобилие вода за земята — продължи баща му. — Повечето от тях, естествено, ще имат полумистично обяснение за това, как смятаме да постигнем целта си. Мнозина, които нямат представа колко убийствени са цените на Сдружението, може и да помислят, че ще докараме вода от някоя друга богата на влага планета. Нека вярват в нас, пък да си мислят каквото си искат!

„След малко ще стана и ще му кажа какво си мисля за него“ — рече си Кайнс. — „Взел да ме поучава, когато трябва да ми помогне.“

С още един подскок птицата се приближи до протегнатата ръка на Кайнс. Други два ястреба се понесоха надолу към пясъка.

— Религията и законът сред тези маси трябва да бъдат едни за всички — рече баща му. — Непокорството трябва да се смята за грях и да изисква религиозни наказания. От това ще има двойна полза — хем повече покорство, хем повече храброст. Ние трябва да зависим не толкова от храбростта на отделните личности, колкото от храбростта на цялото население.

„Къде ли е моето население сега, когато имам най-голяма нужда от него?“ — попита се мислено Кайнс.

Той събра всичките си сили и премести ръката си на няколко сантиметра към най-близкия ястреб. Птицата отскочи назад към събратята си и всички те застанаха нащрек, готови за полет.

— Нашата програма ще постигне мащабите на едно природно явление — рече баща му. — Животът на една планета е широк и сложно изтъкан плат. Промените в растителния и животинския свят ще се определят първоначално от суровите физически сили, които направляваме. Когато обаче те се утвърдят, нашите промени ще се превърнат в пълноправни водещи влияния и тогава ние ще трябва да се занимаваме и с тях. Хубаво запомни обаче, че на нас ни е необходимо да овладеем само три процента от енергийната повърхност — само три процента, за да превърнем цялата структура в наша самоиздържаща се система.

„Защо не ми помогнеш?“ — питаше се Кайнс. — „Все едно и също: когато най-много ми трябваш, ти ме изоставяш.“ — Искаше да обърне глава, да отправи поглед натам, откъдето идваше гласът на баща му, да зърне стареца. Мускулите му отказаха да му се подчинят.

Кайнс видя, че ястребът се раздвижи. Той се приближи до ръката му с предпазлива стъпка, и то именно когато неговите събратя изчакваха с присмехулно равнодушие. Птицата спря само на един подскок разстояние от ръката му.

Съзнанието на Кайнс напълно се проясни. Най-неочаквано той съзря такава възможност за Аракис, каквато неговият баща никога не бе съзирал. Тази нова пътека го засипа с възможности.

— Няма по-ужасно нещастие за един народ от това да попадне в ръцете на герой — рече баща му.

„Чете мислите ми!“ — каза си Кайнс. — „Е… нека ги чете!“

„Съобщенията са вече разпратени по моите заслони“ — помисли си той. — „Нищо не може да ги спре. Ако синът на дука е жив, те ще го намерят и ще го закрилят, така както съм заповядал. Може би ще изоставят жената, неговата майка, но ще спасят момчето.“

Ястребът подскочи пак и едва не докосна ръката му. Птицата изви глава, за да огледа просналата се човешка плът. Внезапно застана нащрек, изопна шия и със самотен крясък се хвърли във въздуха и отлетя нагоре, повел събратята си.

„Пристигнаха!“ — помисли си Кайнс. — „Моите свободни ме откриха!“

После чу тътнежа на пясъците.

Всеки свободен познаваше този звук и можеше незабавно да го различи измежду звуците, които издаваха червеите или другите обитатели на пустинята. Някъде дълбоко под него предходната каша бе събрала от малките вестители достатъчно вода и органично вещество и бе достигнала критичната точка на неудържимото си набъбване. Дълбоко в пясъка се бе образувал исполински мехур от въглероден двуокис, който сега се надигаше нагоре с невероятен „заряд“ и с пясъчен въртоп в средата си. Той щеше да размени онова, което се бе образувало дълбоко в пясъците, срещу онова, което се намираше на повърхността.

Ястребите закръжиха отгоре, оплаквайки с крясъци своето безсилие. Те разбираха какво ще се случи. Всяко създание на пустинята би разбрало.

„И аз съм създание на пустинята“ — помисли си Кайнс. — „Виждаш ли ме, татко? Аз съм създание на пустинята.“

Той почувствува как мехурът го издигна нагоре, усети как се разпуква, как го грабва пясъчният въртоп и го повлича надолу към хладния мрак. За миг усещането за прохлада и влага му се стори благословено успокоение. И тъй като неговата планета го погубваше, на Кайнс му хрумна, че баща му и всички останали учени допускаха грешка и че най-постоянните принципи на вселената бяха случайността и грешката.

Дори и ястребите биха приели тази истина.

„Вземи им водата“ — бе изрекъл мъжът гръмогласно в нощта. И като надви страха си, Пол обърна поглед към майка си. Обученият взор съзря готовността й за сражение и изопнатите в очакване мускули.

— Ще бъде жалко, ако се наложи да ви унищожим веднага — обади се гласът над главите им.

„Този е онзи, който ни заговори пръв“ — рече си мислено Джесика. — „Те са най-малко двама — единият ни се пада отдясно, а другият отляво.“

— Цигноро хробоза сукарес хин манге ла цагавас дой ме камавас на беслас леле пал хробас!

Сега се бе обадил мъжът отдясно, който се провикваше към басейна.

За Пол думите бяха празен брътвеж, но благодарение на своето бин-джезъритско обучение Джесика разпозна речта. Това бе чакобза¤, един от древните ловни езици, и човекът, застанал отгоре, казваше, че може би това са чужденците, които търсят.

Сред тишината, последвала внезапно гръмкия глас, над скалите отвъд басейна изплува яркият и буден лик на втората луна, наподобяваща светлосинкава слонова кост.

Откъм скалите, отгоре и отстрани, се разнесе шум от катерене. От сенките изникнаха множество човешки фигури.

„Цял отряд!“ — помисли си Пол и внезапно го полазиха тръпки.

Висок мъж с пъстро наметало се изстъпи пред Джесика. Покривалото на лицето му бе отметнато встрани, за да се чува ясно речта му, падащата косо лунна светлина осветяваше гъста брада, но лицето и очите оставаха скрити под ниско прихлупената качулка.

— Какво стои насреща ни — дух или човек? — попита той.

Джесика долови искрено закачливия тон в гласа и у нея се надигна слаба надежда. Това бе глас, свикнал да заповядва, гласът, който, долетял от глъбините на нощта, първоначално ги бе ужасил.

— Сигурен съм, че е човек. — рече мъжът.

Джесика по-скоро усети, отколкото видя ножа, скрит в гънка на робата му. Изпита горчиво съжаление, че тя и Пол нямаха защитни пояси.

— Да не би да умеете и да говорите? — попита мъжът.

Джесика събра цялото си царствено високомерие и го вложи в гласа си. Трябваше да отговори незабавно, но тя бе чула едва няколко думи от устата на този човек и не можеше да бъде сигурна, че е доловила словесния му шаблон, нивото на културата и уязвимите му места.

— Кои са тези, дето в мрака се нахвърлят върху ни като престъпници? — попита тя.

Скритата под качулката глава на мъжа внезапно се изви и в този жест се долови напрежение, после той бавно се отпусна и това движение бе красноречиво — този човек имаше завидно самообладание.

Пол се отмести встрани от майка си, за да станат две отделни мишени, и да осигури и на двамата по-широко поле на действие.

При това движение на Пол главата под качулката се обърна и откри на лунната светлина част от лицето. Джесика видя остър нос и едно проблясващо око — черно, колко черно беше това око, без никакво бяло петънце в него — гъсти вежди и извити нагоре мустаци.

— Я виж ти — хлапе! — възкликна мъжът. — Ако бягате от харконите, бъдете добре дошли сред нас. Каква е работата, момко?

Пол прехвърляше наум различните възможности: „Уловка ли е това? Истина ли е?“ Трябваше незабавно да вземе решение.

— Откъде-накъде ще приемате радушно бегълци? — запита той.

— Дете, което мисли и говори като мъж — рече човека. — А сега ще отговоря на въпроса ти, млади ми момко — аз съм човек, който не плаща своя фай¤ на харконите. И по тази причина мога да посрещна с добре дошъл един беглец.

„Той знае кои сме“ — помисли си Пол. — „Гласът му крие нещо.“

— Аз съм Стилгар, свободен, продължи мъжът. — Това ще ти развърже ли езика, момко?

„Същият глас“ — рече си Пол и си припомни съвещанието на щаба, когато този човек бе дошъл да търси трупа на свой приятел, убит от харконите.

— Аз те познавам, Стилгар — заговори Пол. — Бях с баща си на съвещанието на щаба, когато ти дойде да търсиш водата на своя приятел. Ти отведе със себе си един от воините на баща ми — Дънкан Айдахо — разменихте си приятелите.

— И Айдахо ни остави, за да се върне при своя дук — обади се Стилгар.

Джесика долови нотка на презрение в гласа му и се изопна, готова за нападение.

Гласът от скалите над тях се обади:

— Губим си времето, Стил.

— Това е синът на дука — изръмжа Стилгар. — Той несъмнено е онзи, който Лайът поръча да търсим.

— Но… това е дете, Стил.

— Дукът бе мъж, а този момък си послужи с кречетало — рече Стилгар. — Той пресече безстрашно пътя на шай-хулуд¤.

— Нямаме време за изпитанието. — възрази отгоре гласът.

— И все пак той може и да е Лизан-ал-Гаиб — каза Стилгар.

„Очаква знамение!“ — помисли си Джесика.

— Ами жената? — обади се отново гласът отгоре.

Джесика отново се приготви. От този глас лъхаше на смърт.

— Да, наистина жената — съгласи се Стилгар — И нейната вода.

— Ти познаваш закона — продължи гласът от скалите. — Онези, които не са привикнали да живеят с пустинята…

— Не вдигай врява! — прекъсна го Стилгар. — Времената се менят.

— Такава ли е заповедта на Лайът? — попита гласът откъм скалите.

— Ти чу гласа на циелаго¤, Джеймис — отвърна Стилгар. — Защо ме поставяш натясно?

А Джесика си помисли: „Циелаго!“ Разпознаването на езика й разкриваше широки възможности да разбира разговора: това беше езикът на илм¤ и фик¤, а циелаго означаваше прилеп, дребен летящ бозайник. Гласът на циелаго: бяха получили съобщение да търсят Пол и нея.

— Аз само ти припомням задълженията, друже Стилгар — обади се гласът отгоре.

— Моят дълг е могъществото на племето — рече Стилгар. — Това е единственото ми задължение. И не е нужно някой да ми го напомня. Това дете-мъж ме интересува. Неговата плът е напращяла от влага. Пил е вода до насита. Живял е далеч от бащицата-слънце. Той няма очите на ибад¤. И въпреки това не говори и не се държи като недоносче от пановете. Така се държеше и неговият баща. Как е възможно това?

— Не можем да стърчим тук цяла нощ и да се препираме — долетя гласът от скалите. — Ако някой патрул…

— Трябва ли пак да ти повтарям, Джеймис, да не вдигаш врява? — каза Стилгар.

Мъжът, застанал някъде над тях, не отговори, но Джесика го чу как тръгна, прехвърли се със скок от другата страна на процепа и заслиза надолу, вляво, към дъното на басейна.

— Според гласа на циелаго може би за нас ще е изгодно да спасим и двама ви — рече Стилгар. — Аз съзирам заложби у това силно момче-мъж: той е млад и може още да учи. Но какво да кажем за теб, жено? — Той се втренчи в Джесика.

„Вече ми е ясен гласът и словесният му шаблон“ — помисли си Джесика. — „Бих могла да го подчиня само с една дума, но той е силен човек… и би бил много по-ценен за нас, ако волята му не е притъпена и ако има пълна свобода на действие. Ще видим.“

— Аз съм майката на това момче — рече тя. — Силата му, на която се възхищавате, е отчасти плод на моето обучение.

— Силата на една жена може да се окаже безгранична — каза Стилгар. — Особено пък силата на една света майка¤. Ти света майка ли си?

Джесика не обърна внимание на скритите във въпроса намеци и отговори честно:

— Не съм.

— Обучавана ли си как се живее в пустинята?

— Не съм, но мнозина намират моето обучение за много полезно.

— Ние имаме своя собствена преценка за ползата — рече Стилгар.

— Всеки има правото на своя лична преценка — каза тя.

— Похвално е, че разбираш причината — продължи Стилгар, — защото не можем да си губим времето тук, за да те подлагаме на изпитание, жено. Ясно ли ти е? Не бихме искали да ни тормози твоята сянка. Ще взема момчето-мъж, твоя син, и той ще получи моята морална закрила и ще намери убежище при племето ми. Но колкото до теб, жено — нали ти е ясно, че в това няма нищо лично? Правилото е такова. Истисла¤ за общия интерес. Това не е ли достатъчно?

Пол пристъпи половин крачка напред.

— За какво говориш?

Стилгар стрелна с очи момчето, но не свали поглед от Джесика.

— Щом човек не е обучаван още от детството си да живее тук, той може да причини унищожението на цяло племе. Такъв е законът и ние не можем да мъкнем ненужни…

Маневрата на Джесика започна като рязко падане на земята — лъжлив припадък. Това беше толкова естествено нещо за един безпомощен чужденец, а точно естествените неща забавят реакциите на неприятеля. Необходим е само миг за да се изпълни нещо познато, когато това нещо се представя за непознато. Тя се отмести, когато видя как дясното му рамо се привежда, за да насочи оръжието, скрито в гънките на робата му, според новото положение на тялото й. Завъртане, саблен удар с ръцете, шум от полите на преплетени роби и тя се озова облегната о скалата, уловила пред себе си безпомощния мъж.

При първото движение на майка си Пол отстъпи две крачки назад. Когато тя нападна, той изчезна в сенките. Някакъв полуприведен брадат мъж се изпречи на пътя му и се хвърли напред с оръжие в ръка. Пол му нанесе прав удар под гръдната кост, пристъпи, удари го в тила и докато другият падаше, му взе оръжието.

После Пол отново се скри в сенките и затъкнал оръжието в пояса си, се закатери нагоре по скалите. Въпреки непознатата му форма бе се досетил какво е то — стреломет¤. Наличието на такова оръжие разкриваше много неща за това място и бе още едно доказателство, че тук не се използуват защитни полета.

„Те ще съсредоточат вниманието си върху майка ми и това приятелче Стилгар. Тя ще се справи с него. А аз трябва да заема безопасна позиция за наблюдение, откъдето да ги заплашвам, за да й дам възможност да избяга.“

Откъм басейна се разнесе многогласен звън на изопнати пружини. Стрелите засвистяха из скалите наоколо. Една от тях закачи робата му. Той се промъкна покрай някаква издатина в скалите, озова се в тясна отвесна пукнатина и опрял гръб в едната й стена и стъпил с крак върху другата, започна колкото се може по-безшумно да се изкачва педя подир педя нагоре.

Застигна го гръмкия глас на Стилгар:

— Назад, въшки такива с мутри на червеи! Тя ще ми прекърши врата, ако се приближте!

Откъм басейна се обади нечий глас:

— Момчето се измъкна, Стил. Какво трябва да…

— Ще се измъкне я, кратуни, пълни с пясък… Ъъъ! По-полека, жено!

— Заповядай им да не преследват повече сина ми — рече Джесика.

— Те вече не го преследват, жено. Той се измъкна, както си беше наумила. Велики богове под пясъка! Защо не ни каза, че владееш чудноватото бойно изкуство?

— Кажи на хората си да се отдръпнат назад — рече Джесика. — Кажи им да застанат в средата на басейна, така че да ги виждам… и те съветвам да повярваш, че ми е известен техният брой.

И си помисли: „Моментът е опасен, но ако се окаже, че този човек е схватлив, за какъвто го мисля, за нас има някаква възможност.“

Пол се катереше бавно нагоре, напипа някакъв тесен ръб, върху който можеше да си отдъхне и погледна надолу към басейна. До него достигна гласът на Стилгар:

— Ами ако откажа? Как ще успееш да… ъъъ! Така да бъде, жено. Вече не ти мислим злото. Велики богове! Щом можеш да приложиш тази хватка на най-силния от нас, то ти струваш десет пъти повече от водата на тялото си.

„А сега изпитанието на разума“ — помисли си Джесика.

— Спомена нещо за Лизан-ал-Гаиб — заговори тя.

— Вие може да се окажете хората от преданието — рече той. — но ще повярвам в това само ако ви подложим на изпитанието. Сега знам само, че ти дойде тук с онзи глупав дук, който… Аяяя! Жено! Все ми е едно дали ще ме убиеш! Той бе благороден и храбър, но беше глупав и застана на пътя на харконския юмрук!

Мълчание. След малко Джесика заговори:

— Той нямаше друг избор, но няма да спорим за това. Сега кажи на онзи твой воин зад храста горе да престане да се цели с оръжието си в мен, защото ще избавя вселената от теб, а той ще е следващият.

— Хей, ти! — изрева Стилгар. — Направи каквото ти казва!

— Но, Стил…

— Направи каквото ти казва, гущер такъв с мутра на червей, кратуно, пълна с пясък! Направи го или ще й помогна да те накълца на парчета! Не разбираш ли колко струва тази жена?

Мъжът се изправи зад храста, доста рехав за скривалище, и свали надолу оръжието си.

— Той изпълни нареждането — рече Стилгар.

— А сега — каза Джесика — обясни на хората си какво точно искаш от мен. Не желая някоя луда глава да направи глупава грешка.

— Когато се промъкваме в селата и градовете, ние крием кои сме и се смесваме с хората от пана и грейбъна¤ — заговори Стилгар. — Ние не носим оръжие, защото кристалният нож е свещен. Но ти, жено, владееш чудноватото бойно изкуство. Само сме слушали за него и мнозина не вярваха, но човек не може да не повярва на собствените си очи. Ти надви въоръжен воин от свободните. Ето това е оръжие, което никой обиск не може да открие.

Когато думите на Стилгар стигнаха до съзнанието на хората, в басейна настъпи оживление.

— А ако се съглася да ви обучавам в чудноватото бойно изкуство?

— И ти, и твоят син ще имате моето покровителство.

— Как можем да сме сигурни, че в обещанието ти няма лъжа?

Лукавите нотки на увещанието изчезнаха от гласа на Стилгар и на тяхно място се промъкна огорчение.

— Тук, в пустинята, жено, не носим хартия за писмени договори. Ние не даваме вечер обещания, които на разсъмване да нарушаваме. Когато един човек каже нещо, самите му слова са договор. Като вожд на моите воини аз обвързвам този договор с думата си. Обучавай ни в чудноватото бойно изкуство и ще имаш подслон при нас, докато поискаш. Твоята вода ще се смеси с нашата.

— Можеш ли да говориш от името на всички свободни? — попита Джесика.

— След време и това може да стане. Но само моят брат Лайът говори от името на всички свободни. Аз обещавам само опазване на тайната. Моите хора няма да споменават за вас в никой друг заслон. Харконите са се завърнали на Дюн с цялата си бойна мощ и твоят дук е мъртъв. Говори се, че и вие двамата сте загинали в страшна буря. Ловецът не преследва умрял дивеч.

„Тези думи обещават безопасност“ — помисли си Джесика. — „Но тези хора имат отлични начини за свръзка и биха могли да изпратят съобщение.“

— Предполагам, че за нас е обявена награда — рече тя.

Стилгар не отговори и тя почти четеше мислите, които препускаха в съзнанието му, и усещате как мускулите му се размърдаха под пръстите й. Не след дълго той заговори:

— Ще повторя още веднъж: аз дадох дума от името на моето племе. Сега вече моите хора знаят колко си полезна за нас. Какво бихме получили от харконите? Свободата си ли? Ха! Ти си нашата такуа¤, с която можем да купим повече от всичката подправка, струпана в складовете на харконите.

— Тогава аз ще ви обучавам в моето бойно изкуство — рече Джесика и почувствува несъзнателно тържествена напрегнатост в собствените си думи.

— А сега ще ме пуснеш ли?

— Така да бъде! — рече Джесика. Тя отпусна хватката си, отдръпна се настрани и обхвана с поглед цялата тълпа в басейна. „Това е маша䤓 — помисли си тя, — „но Пол трябва да узнае похватите дори ако се наложи да умра за това, че съм му ги разкрила.“

Сред напрегнатото мълчание Пол се придвижи леко напред, за да вижда по-добре мястото, където бе застанала майка му. Точно тогава някъде отгоре в отвесната пукнатина на скалата се чу учестено дишане, което внезапно секна и на фона на звездите се мярнаха очертанията на бледа сянка.

Откъм басейна се разнесе гласът на Стилгар:

— Хей, вие там горе! Престанете да преследвате момчето! Той ще слезе след малко.

От мрака, някъде над главата на Пол, долетя глас на юноша или на девойка:

— Но, Стил, той не може да е далеч от…

— Казах, остави го на мира, Чани! Чуваш ли, яйце на гущер?

Над главата на Пол се разнесе сподавено проклятие и приглушен ропот:

— Да ме нарече яйце на гущер! — Сянката обаче изчезна от полезрението на Пол.

Той отново се обърна към басейна, като следваше сивочерната сянка на Стилгар, застанала редом с майка му.

— Елате всички насам! — провикна се Стилгар. Сетне се обърна към Джесика. — А сега аз ще те попитам как ние можем да бъдем сигурни, че ще изпълниш своята половина от уговорката? Ти си човекът, живял сред хартии и голи обещания, и тъй като…

— Ние от „Бин Джезърит“ не нарушаваме обетите си по-често от вас — рече Джесика.

Настъпи продължително мълчание, а после цял хор от гласове възкликна:

— Бин-джезъритска вещица!

Пол извади от пояса си взетото в плен оръжие и го насочи към черната сянка на Стилгар, но вождът на свободните и неговите другари стояха все така неподвижни и се взираха в Джесика.

— Сбъдва се преданието! — обади се някой.

— Говореше се, че шейдаут¤ Мейпс е дала точно такива сведения за теб — рече Стилгар. — Ала едно много важно нещо ще трябва да се провери с изпитание. Ако ти наистина си бин-джезъритката от преданието, чийто син ще ни заведе в рая… — той сви рамене.

Джесика въздъхна, като си мислеше: „Значи нашата Мисионария протектива¤ е поставила дори и тук, из цялата тази дяволска дупка, спасителни изходи. Е, добре… те ще са ни от помощ, а нали това именно е било предназначението им.“

— Известно ми е, че прорицателката, донесла ви преданието, ви го е дала, като ви е зарекла в карама¤ и иджаз¤, чудото и безподобието на пророчеството. Искате ли знамение?

Ноздрите на Стилгар се разшириха на лунната светлина.

— С нетърпение го очакваме — прошепна той.

Джесика си спомни за една карта, която й бе показал Кайнс при уточняването на маршрутите за принудително бягство. Стори й се, че това е било толкова отдавна. На картата имаше обозначена точка „Сийч¤ Табър“, а редом с надписа забележката — „Заслона на Стилгар“.

— Вероятно като пристигнем в Сийч Табър — рече тя.

Откровението го разтърси, а Джесика си помисли: „Ако само знаеше какви хитрости използуваме! Сигурно бин-джезъритката от Мисионария протектива е била способна. Тези свободни са отлично подготвени да ни вярват.“

Стилгар се размърда неспокойно.

— Трябва вече да тръгваме.

Тя кимна, за да го уведоми, че тръгват с нейно разрешение.

Той вдигна очи нагоре към канарата, кажи-речи точно към ръба на скалата, където се беше свил Пол.

— Хей, момко, можеш вече да слизаш! — после отново обърна поглед към Джесика и заговори с извинителен тон: — Синът ти вдигаше страшен шум, докато се катереше. Трябва още много да се учи, за да не изложи на опасност всички ни, но той е млад.

— Несъмнено има много неща, в които взаимно ще се обучаваме — рече Джесика. — Впрочем няма да е зле да се погрижите за другаря си там, горе. Моят непохватен син малко грубичко му отне оръжието.

Стилгар се завъртя, качулката му се развя.

— Къде точно?

— Зад онези храсти — посочи тя.

Стилгар дръпна двама от хората си.

— Проверете каква е работата. — Той огледа другарите си един по един. — Няма го Джеймис. — Той се обърна към Джесика. — Даже й палето ти познава чудноватото бойно изкуство.

— Освен това ще откриете, че моят син горе не се е помръдвал от мястото си, така както му бе заповядано — отбеляза Джесика.

Двамата мъже, изпратени от Стилгар, се върнаха, прикрепяйки отстрани трети, който се олюляваше и дишаше тежко. Стилгар ги стрелна с поглед и отново обърна очи към Джесика.

— Синът ти ще се подчини само на твоите заповеди, така ли? Добре. Наясно е с дисциплината.

— Пол, вече можеш да слизаш! — извика Джесика.

Пол се изправи, показа се от скривалището си и отново пъхна оръжието на свободния в пояса си. В мига, в който се обърна, от скалите се надигна още една човешка фигура и застана с лице срещу него.

На светлината на лунните лъчи и отблясъците им по сивите скали Пол съзря дребна фигурка, облечена в широките роби на свободните, потънало в сянка лице, което се взираше в него изпод прихлупената качулка, и дулото на стреломет, насочено към него изпод една гънка на робата.

— Аз съм Чани, дъщерята на Лайът.

Гласът беше напевен и в него напираше смях.

— Нямаше да ти позволя да сториш зло на другарите ми — добави тя.

Пол преглътна. Изпречилата се отпреде му фигурка застана на лунната пътека и той видя лице на елф с огромни тъмни очи — това толкова познато от безбройните видения в бъдещето лице и неговите черти така разтърсиха Пол, че той занемя. Припомни си гневната дързост, с която навремето описваше лицето, видяно насън, когато заявяваше на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм: „Аз ще я срещна!“

И ето, че сега пред себе си виждаше същото това лице, което не бе и мечтал, че ще срещне.

— При катеренето си вдигна шум като разгневен шай-хулуд — рече тя. — А избра и най-трудния път за нагоре. Последвай ме, ще ти покажа по-лесна пътека за слизане.

Той изпълзя от цепнатината и последва стремително развялата се надолу по урвите роба. Тя се носеше като газела, сякаш танцуваше по скалите. Пол почувствува как лицето му пламна и бе благодарен на мрака.

„Същото момиче!“ — Тя бе като милувка на съдбата. Стори му се, че една вълна го носи в ритъма на някакво движение, което извисява духа му.

Не след дълго се озоваха на дъното на басейна сред свободните.

Джесика отправи бегла усмивка към Пол, но заговори на Стилгар:

— Това ще бъде обучение полезно и взаимно. Надявам се, че нито ти, нито твоите хора се сърдите за употребеното насилие. Като че ли… така се… налагаше. Вие бяхте на път да допуснете грешка.

— Да предотвратиш нечия грешка е райски дар — обади се Стилгар. Той докосна устни с лявата си ръка, а с другата измъкна от пояса на Пол оръжието и го подхвърли на един от другарите си. — Своя собствен пистолет маула¤, момко, ще получиш, като го заслужиш.

Пол понечи да заговори, но се поколеба, припомняйки си уроците на майка си: „Всяко начало е изключително трудно.“

— Моят син притежава оръжието, което му е потребно — обади се Джесика. Тя погледна втренчено Стилгар, като го принуди да си припомни как Пол се бе сдобил с този пистолет.

Стилгар се обърна към Джеймис — мъжа, когото Пол бе надвил. Той стоеше настрани с наведена глава и дишаше тежко.

— Ти си жена с мъчен характер — рече Стилгар. После протегна лявата си ръка към един от другарите си и щракна с пръсти: — Кушти бака те.

„Пак заговориха на чакобза“ — отбеляза мислено Джесика.

Мъжът пъхна в ръката на Стилгар две продълговати парчета прозрачен плат. Стилгар ги прекара през пръстите си, обви с едното шията на Джесика под качулката, а другото постави по същия начин около врата на Пол.

— Сега носите лентите на бака¤ — рече той. — Ако се разделим, ще ви познаят, че сте от заслона на Стилгар. А за оръжия ще разговаряме друг път.

После тръгна сред хората си, като ги проверяваше, и даде вързопа на Пол на един от войниците да го носи.

„Бака“ — помисли си Джесика, като си припомни религиозния термин бака — оплаквач. Тя почувствува как символиката на лентите обединява тази тълпа. — „Защо ли ги обединява оплакването?“ — запита се тя.

Стилгар се приближи до девойката, която бе смутила Пол, и каза:

— Чани, вземи момчето-мъж под своя закрила. Пази го от беди.

Чани докосна рамото на Пол.

— Ела с мен, момче-мъж.

Пол сподави гнева в гласа си и каза:

— Казвам се Пол. Не би било зле да…

— Ние ще ти дадем име, момко — обади се Стилгар. — Щом дойде времето на мина¤, при изпитанието на екъл¤.

„Изпитанието на разума“ — преведе си Джесика. Внезапното желание да утвърди надмощието на Под надви всички други грижи и тя изкрещя:

— Синът ми е подлаган на изпитание с гом джабър¤!

Сред мълчанието, което последва, тя осъзна, че думите й бяха попаднали точно в целта.

— Има много неща, които не знаем един за друг — заговори Стилгар. — Но ние прекалено много се бавим. Дневното слънце не бива да ни завари сред откритите пясъци. — Той се приближи до мъжа, когото Пол бе повалил, и попита: — Ще можеш ли да вървиш, Джеймис?

— Той наистина ме нападна неочаквано — изръмжа в отговор мъжът. — Но това бе чиста случайност. Мога да вървя.

— Никакви случайности! — рече Стилгар. — Ще държа отговорни теб и Чани за безопасността на момъка. Тези хора имат моето покровителство.

Джесика огледа Джеймис. Значи негов бе гласът, който се препираше от скалите със Стилгар. Значи от неговия глас лъхаше на смърт. И Стилгар бе намерил за уместно да държи отговорен за реда тъкмо този Джеймис.

Стилгар обходи с изпитателен поглед групата и направи знак на двама мъже да излязат напред.

— Лейръс и Фарук, вие ще прикривате дирите ни. Погрижете се да не оставим никакви следи. Удвоете вниманието си — с нас вървят двама, които не са обучавани. — Той се обърна и посочи към отвъдната страна на басейна. — Под строй с отговорници по фланговете — ходом марш! Трябва да пристигнем в Пещерата на хребетите преди съмване.

Джесика закрачи редом със Стилгар и се залови да брои войниците. Свободните бяха четиридесет души — а с нея и Пол — четиридесет и двама. И си помисли: „Вървят под строй като рота войници — даже и момичето Чани.“

Пол влезе в строя в редицата зад Чани. Той бе преглътнал обидата, че е бил заловен от момиче. Сега съзнанието му бе запълнено от спомена, извикан от думите на майка му: „Моят син е подлаган на изпитание с гом джабър!“ Усети как ръката му изтръпна при спомена за болката.

— Внимавай къде стъпваш! — просъска Чани. — Не се докосвай до храстите, за да не оставяш следи, по които да личи откъде сме минали.

Пол преглътна и кимна.

Джесика се вслуша във вървежа на войниците, като долавяше шума от своите собствени стъпки и стъпките на Пол и се удивляваше от начина, по който стъпваха свободните. Те бяха четиридесет души и единствените звуци, които издаваха при прекосяването на басейна, бяха само естествените за пустинята звуци — призрачни сенки с развети в мрака роби. Тяхната цел бе Сийч Табър — заслонът на Стилгар.

Тя разсъждаваше наум за думата сийч. Тази дума в езика чакобза бе останала непроменена от древния боен език от безброй векове. Сийч — сборно място при опасност. Едва сега, след напрежението на неочакваната среща, дълбокият смисъл на думата и на езика започнаха да се очертават в съзнанието й.

— Движим се с добър ход — обади се Стилгар. — С милостта на шай-хулуд ще стигнем Пещерата на хребетите преди съмване.

Джесика кимна — пазеше силите си и усещаше ужасната умора, която задържаше на разстояние единствено със силата на волята си и… да, признаваше си… със силата на въодушевлението. Сега мислите й се съсредоточиха върху достойнствата на този отряд, преценяваше онова, което разкриваше тук за културата на свободните.

„Целият този народ“ — мислеше си тя, — „цялата им култура са приучени към военен ред. Какво безценно богатство е това за един прокуден дук!“

Пристигнаха при Пещерата на хребетите на зазоряване, като се движеха по един толкова тесен пролом в стената на басейна, че се наложи да вървят ребром, за да го преодолеят. Джесика видя на дрезгавата светлина на зората как Стилгар отделя часовои и ги мерна за миг, когато започнаха трудното си изкачване нагоре по канарата.

Без да спира, Пол вдигна нагоре глава и видя разсечения накръст пейзаж на тази планета, там, където тесният пролом гледаше нагоре към сивосиньото небе.

Чани го придърпа за робата, за да го накара да побърза, и каза:

— Бързо! Вече съмна.

— Къде отиват тези мъже, дето се катерят отпред, — попита той шепнешком.

— Те са първата дневна стража — обясни тя. — А сега побързай!

„Оставена отвън стража“ — помисли си Пол. — „Умно измислено, но щеше да е по-умно, ако все пак бяхме дошли до това място на отделни групи. Така вероятността да загубим целия отряд щеше да е по-малка.“ Той се сепна, осъзнавайки, че това е партизански начин на мислене, и си припомни опасенията на баща си, че атреидите могат да се превърнат в партизанска династия.

— По-бързо! — прошепна Чани.

Пол ускори крачка, като долови шумоленето на дългите роби зад гърба си. И се досети за думите на сирата¤ от миниатюрната О.К. библия на Юи. „Рай от дясната ми страна, ад от лявата, а отзад — ангелът на смъртта“ — повтори си той цитата наум.

Свиха покрай един ъгъл — на това място проходът се разширяваше. Застанал от едната страна, Стилгар правеше знак на войниците да влизат в ниския отвор, който се очертаваше под прав ъгъл.

— Бързо! — просъска той. — Ако някой патрул ни завари тук, ще ни изловят като зайци.

Пол се приведе и влезе след Чани в някаква пещера, осветявана от мъждива сива светлина, която идваше някъде отгоре.

— Вече можеш да се изправиш — рече тя. Той се изопна и заразглежда мястото — дълбоко и широко помещение с куполовиден таван, достатъчно висок, за да не може да се докосне с ръка. Войниците се разпръснаха из мрачните ъгълчета. Пол видя, че и майка му идва, и забеляза как оглежда спътниците им. Осъзна, че тя се отличава от свободните, макар и да носеше същите дрехи. Как само пристъпяше — какво усещане за власт и изящество!

— Намери си място за почивка и не се пречкай на пътя, момче-мъж! — рече Чани. — Ето храна. — Тя пъхна в ръката му две хапки, увити в листо. От тях се разнасяше силна миризма на подправка.

Стилгар се приближи до Джесика и даде някакво нареждане на групичката, застанала вляво.

— Поставете уплътнението¤ на вратата и се погрижете да се запази влагата. — Обърна се към друг свободен: — Лемил, донеси суспенсорни глобуси. — Той улови Джесика за лакътя. — Искам да ти покажа нещо, чудновата жено. — Той я поведе към една издатина в скалата до мястото, откъдето идваше светлината.

Джесика откри, че оттук се вижда широкият ръб на друг отвор за пещерата, високо в скалната стена — той гледаше към друг басейн, широк около десетина-дванадесет километра. Басейнът бе заслонен от високи скални стени. Тук-таме из него растяха храсти.

В мига, в който Джесика отправи поглед към сребристосивия басейн, слънцето се издигна над високия хребет и освети жълтокафявия пейзаж от скали и пясък. И тя видя как слънцето на Аракис се появява стремително на хоризонта.

„Това е, защото ние искаме да забавим изгрева“ — помисли си тя. — „Нощта е по-безопасна от деня.“ Изведнъж я обзе копнеж да зърне дъга тук, на тази планета, която никога нямаше да види дъжд. „Трябва да потискам подобни копнежи“ — рече си тя. — „Те са проява на слабост. Аз вече никога не мога да си позволя да бъда слаба.“

Стилгар я сграбчи за рамото и посочи към басейна.

— Ето там! Там може да видиш истински друзи6.

Тя погледна нататък, накъдето бе показал Стилгар, и забеляза движение — по дъното на басейна сновяха хора, които бягаха от дневната светлина към сенките на насрещните зъбери. Въпреки разстоянието движенията им се виждаха ясно поради прозрачния въздух. Тя извади изпод робата си бинокъла и нагласи на фокус маслените лещи по посока на хората в далечината. Кърпите по вратовете им пърпореха като криле на многоцветни пеперуди.

— Това е нашият дом — рече Стилгар. — Тази нощ ще сме там. — Той съзерцаваше басейна, като подръпваше мустаци. — Моите хора са останали да работят до последния момент. А това означава, че наоколо няма патрули. Ще им дам сигнал по-късно и те ще се приготвят да ни посрещнат.

— Твоите хора са много дисциплинирани — рече Джесика.

Тя свали бинокъла и видя, че Стилгар го разглежда.

— Те се подчиняват на потребността от опазването на племето — рече той. — Това е и изискването при избора на вожд. Вождът е онзи, който е по-силен, онзи, който осигурява вода и безопасност. — Той вдигна поглед към лицето й.

Тя отговори на погледа му и мислено отбеляза изцяло сините очи, почернени наоколо, за да се намали блясъкът на слънцето, напрашените брада и мустаци и функционалната тръбичка, която се спускаше от ноздрите и влизаше във влагосъхраняващия костюм.

— Да не би да съм подкопала достойнството ти на водач с това, че те победих, Стилгар? — попита тя.

— Ти не ме повика на дуел — отвърна той.

— За един вожд е важно да запази уважението на войниците си — каза тя.

— Нито една от тези пясъчни въшки не може да ми се опре — рече Стилгар. — Побеждавайки ме, ти победи всички ни. Сега те се надяват да научат от теб… чудноватото бойно изкуство… а някои са любопитни да разберат дали не възнамеряваш да ме извикаш на дуел.

Тя обмисляше скрития в думите му намек.

— И да те победя в официален двубой ли?

Той кимна.

— Но не те съветвам да го правиш, защото те няма да тръгнат след теб. Ти не принадлежиш на пясъците. Те разбраха това по време на нощния ни преход.

— Съобразителни хора — отбеляза Джесика.

— Напълно вярно. — Той отново погледна към басейна. — Ние знаем своите потребности. Но сега, когато сме толкова близо до дома, едва ли мнозина мислят задълбочено. Отсъствувахме доста дълго, за да уреждаме как да изпратим чрез контрабандистите нашите доставки мелиндж за проклетото Сдружение, дано мутрите на служителите му завинаги да почернеят!

Джесика тъкмо се канеше да се обърне, но се спря и отново се вгледа в лицето му.

— Сдружението ли? Какво общо има Сдружението с вашата подправка?

— Това е заповед на Лайът — отговори Стилгар. — Ние знаем причината, но ни идва малко нанагорно. Подкупваме Сдружението с чудовищни количества подправка само за да запазим небето си чисто от спътници и други подобни, за да не може никой да ни шпионира как променяме облика на Аракис.

Преди да заговори, тя претегли думите си, припомняйки си как Пол бе казал, че сигурно това е причината из аракийското небе да няма спътници.

— И какво толкова променяте в облика на Аракис, та не трябва да се вижда?

— Променяме го… бавно, но сигурно… за да го направим подходящ за човешки живот. Нашето поколение няма да види промяната, нито нашите деца, нито децата на нашите деца, нито внуците на техните деца, но тя ще дойде. — Той погледна с присвити очи към басейна. — Открити водни басейни, избуяли зелени растения и хора, които да крачат волно, без влагосъхраняващи костюми.

„Ето каква била мечтата на този Лайът-Кайнс“ — помисли си тя. И каза:

— Подкупите са нещо опасно — вероятността да нарастват е все по-голяма и по-голяма.

— Истина е, нарастват — рече той, — но по-бавният път е по-безопасен.

Джесика обходи с очи басейна и се опита да го види такъв, какъвто го виждаше Стилгар във въображението си. Тя обаче видя само жълтосивите нетна на далечните скали и някакво внезапно лениво раздвижване в небето над канарите.

— Ааа! — извика Стилгар.

Първоначално Джесика си помисли, че това е патрулен топтер, после разбра, че е мираж — над пясъците се понесе още един пейзаж — далеч някъде трептеше зеленина, а по-насам по повърхността се движеше дълъг червей и по гърба му се развяваха платна, наподобяващи широките роби на свободите.

Миражът се стопи.

— По-добре би било, ако яздехме — рече Стилгар, — но не можем да пуснем вестител¤ в този басейн. Но довечера отново ще вървим пеша.

„Вестител! — ето тяхната дума за червей“ — помисли си Джесика.

Тя прецени важността на изявлението, че не могат да пуснат червей в този басейн. Знаеше какво бе видяла в миража — свободни, които яздеха върху гърба на исполински червей. Беше й нужно огромно самообладание, за да не издаде вълнението си от тези думи.

— Трябва да се връщаме при другите — рече Стилгар. — Иначе моите хора може да заподозрат, че те задирям. Някои вече завиждат, че ръцете ми са се докоснали до твоята хубост, когато се бихме снощи в басейна Туоно.

— Достатъчно по този въпрос! — отсече рязко Джесика.

— Не се обиждай — рече Стилгар и гласът му прозвуча кротко. — Жените при нас не се вземат пряко волята им… а за теб… — Той сви рамене — …не е необходима дори и тази уговорка.

— Не бива да забравяте, че аз бях жена на дук — рече тя, но сега гласът й звучеше по-спокойно.

— Както желаеш — рече той. — Време е да затворим херметически този отвор, за да могат хората да отдъхнат от режима на влагосъхраняващите костюми. Днес воините ми ще трябва да си починат удобно. Утре техните семейства надали ще им отредят много време за почивка.

Замълчаха и двамата.

Джесика рееше поглед навън, към слънчевата светлина. Тя бе доловила намека в гласа на Стилгар — неизказаното му предложение за нещо повече от морална закрила. Съпруга ли му трябваше? Тя осъзна, че би могла да влезе в заслона редом с него. Това щеше да бъде един от начините да се сложи край на разприте за водачеството на племето — подходящ съюз между мъж и жена.

Но какво щеше да стане с Пол тогава? Кой би могъл да каже все пак кои от законите на майчинството имат надмощие тук? А какво щеше да стане с неродената дъщеря, която от няколко седмици носеше в утробата си? Какво щеше да стане с дъщерята на един покоен дук? И тя се застави да погледне право в лицето значението на това друго дете, което растеше в утробата й, да прозре своите собствени съображения, когато бе допуснала тази бременност. Беше й ясно за какво ставаше въпрос — тя бе отстъпила пред напористия стремеж на всички същества, изправили се с лице срещу смъртта — стремежът да търсят безсмъртие чрез потомство. Стремежът за възпроизводство ги бе победил.

Джесика погледна към Стилгар и видя, че той я наблюдава и чака. „Дъщеря, родена тук от жена, омъжена за мъж като този — каква ще бъде съдбата на такава дъщеря?“ — запита се тя. — „Дали той би се опитал да ограничи потребностите, които една бин-джезъритка трябва да следва?“

Стилгар се окашля и с това показа, че разбира някои от въпросите, които я измъчват.

— Най-важното за един вожд е онова, което го прави вожд — потребностите на неговия народ. Ако ти ми предадеш своите умения, може да дойде ден, когато единият от нас ще трябва да извика на дуел другия. Аз бих предпочел друг начин за решаване на въпроса.

— А има ли други начини? — попита тя.

— Длъжността на сайядина¤ — отвърна Стилгар. — Нашата света майка е стара.

„Тяхната света майка!“

И преди Джесика да успее да попита нещо, той продължи:

— Аз не ти предлагам това по принуда. Не ми е и неприятно, защото ти си красива и желана. Но ако наистина станеш една от жените ми, това може да накара някои от младежите да повярват, че плътските удоволствия ме вълнуват много повече, отколкото потребностите на моето племе. Дори и сега те ни слушат и наблюдават.

„Човек, който премисля решенията си и който си дава сметка за последствията“ — рече си тя.

— Сред моите младежи вече има такива, които са достигнали възрастта на буйния дух — продължи той. — През този период те не бива да се дразнят излишно. Не бива да им давам по-сериозни основания да ме предизвикват. Защото тогава ще трябва или да осакатя, или да убия някои от тях. А това не е вярна посока за един вожд, особено щом може да се избегне с достойнство. Разбираш ли, да имат вожд, това е едно от нещата, което разграничава тълпата от народа. Той поддържа нивото на личностите. И ако личностите станат много малко, току-виж народът се превърнал в тълпа.

Неговите думи и дълбочината на смисъла им, обстоятелството, че той говореше колкото на нея, толкова и на онези, които подслушваха — всичко това я накара да преосмисли оценката си за него.

„Той е на висота“ — помисли си тя. — „Откъде ли е взел това вътрешно равновесие?“

— Законът, който ни повелява как да си избираме вожд, е справедлив закон — продължи Стилгар. — Но оттук не следва, че справедливостта е непременно онова, което е потребно на един народ. Онова, което истински ни е необходимо сега на нас като народ, е числено да се увеличим, да се замогнем и да овладеем нови земи.

„Какъв ли е произходът му“ — питаше се тя. — „Кой ли го с възпитал така?“ И каза:

— Стилгар, аз съм те подценила.

— Подозирах го — рече той.

— Очевидно всеки от нас не е дооценил другия — каза тя.

— Бих искал да сложим край на това — рече той. — Иска ми се да другаруваме… да си вярваме. Иска ми се да изпитваме един към друг онова уважение, което изпълва душата, без да налага намесата на плътските страсти.

— Разбирам — рече тя.

— Вярваш ли ми?

— Долавям твоята искреност.

— При нас — заговори той. — ако нашите сайядини не са официални вождове, им се отрежда най-достойно място. Те обучават. Те поддържат божията сила ето тук — и той докосна с ръка гърди.

„А сега трябва да надникна в загадката около тази света майка“ — помисли си тя. И заговори:

— Ти спомена за вашата света майка… а до мен стигнаха слова от предания и пророчества.

— Казано е, че бин-джезъритка и нейното дете държат ключа за нашето бъдеще — рече той.

— Вярваш ли, че аз съм тази бин-джезъритка?

Тя гледаше внимателно лицето му и си мислеше: „Младата тръстика се пречупва лесно. Всяко начало винаги крие огромни опасности.“

— Нямаме представа — отвърна той.

Тя кимна, като си мислеше: „Той е почтен човек. Очаква от мен някакво знамение, но няма да наклони везните на съдбата, като ми каже какво е това знамение.“

Джесика извърна глава и втренчи поглед надолу към басейна — към златистите сенки, към пурпурните сенки и към потрепването на прашния въздух по ръба на пещерата. Изведнъж съзнанието й се изпълни с лукави намерения. Тя познаваше песнопението на Мисионария протектива, знаеше как да пригоди техниката на преданието, страха и надеждата към своите крещящи нужди, но сега долови някакви невероятни промени… сякаш някой бе живял сред тези свободни и се бе възползувал от делото на Мисионария протектива.

Стилгар се окашля.

Тя долови нетърпението му — знаеше, че денят напредва и хората очакват да бъде поставено уплътнението на отвора. Налагаше се да действува безразсъдно смело и тя разбра какво и трябваше — някой дар ал-хикман¤, някоя тълковна школа, която би й дала…

— Адаб¤ — прошепна тя.

Мислите сякаш се преобърнаха в главата й. Почувствува това с ускоряването на пулса си. Нищо друго в цялото бин-джезъритско обучение не съдържаше такъв разпознавателен сигнал. Това усещане не можеше да бъде друго освен адаб, търсещата памет, която сама те спохожда. Джесика й се предаде и остави думите да се отронват от устните й.

— Ибън картайба¤ — заговори тя, — дотам, докъдето стигат пясъците. — Тя протегна напред ръка изпод робата си, като забеляза как очите на Стилгар се разширяват. Долови шумоленето на много роби зад гърба си. — Виждам… един свободен с книгата на поуките — занарежда тя. — Той чете на ал-лата¤, слънцето, което е предизвикал и поробил. Той чете на съдниците¤ и ето какво чете:

По тялото й премина тръпка. Тя отпусна ръка. Някъде отзад, откъм сенките на вътрешната пещера, пое шепнешком многогласен хор:

— Техните кроежи бяха победени.

— Божият огън изпълни сърцата ни — продължи тя.

И си помисли: Сега вече всичко тръгна по реда си.

— Божият огън ни освети — дойде отговорът.

Тя кимна.

— И враговете ти ще се сгромолясат.

— Би-лал кайфа¤ — отговориха те.

Стилгар й се поклони сред внезапно настъпилата тишина.

— Сайядина — рече той, — ако е рекъл Шай-хулуд, може и да преглътнеш изпитанието и да станеш света майка.

„Да преглътнеш изпитанието“ — помисли си тя. — „Колко странен начин за изразяване.“ Всичко останало обаче напълно отговаряше на песнопението. Стана й срамно от това, което бе сторила. „Нашата Мисионария протектива рядко претърпява неуспех. Дори в тази пустош е било подготвено място за нас. Тази молитва издълба нашето скривалище. А сега трябва да играя ролята на Олайя¤, приятелката на бога… Сайядина, за да се мамят народите, у които прорицанията на нашата Мисионария протектива са оставили такава дълбока следа, че наричат света майка дори своята главна жрица.“

Пол стоеше до Чани в мрака на вътрешната пещера. В устата си все още усещаше вкуса на храната, която му бе дала — птиче месо и някакви зърна, объркани с мед от мелиндж, и всичко това завито в листа. Като го опита, той си даде сметка, че никога дотогава не бе ял храна, която толкова силно да ухае на подправка, и за миг го обзе страх — от чудото на подправката, което подтикваше разума му към пророчески видения.

— Би-лал кайфа — прошепна Чани.

Той я изгледа и видя благоговението, с което свободните приемаха думите на майка му. Само мъжът, когото наричаха Джеймис, като че ли стоеше настрани от церемонията и се беше отдръпнал с ръце, скръстени върху гърдите.

— Дуй яка хин манге — прошепна Чани. — Дуй пунра хин манге. Имам две очи. Имам два крака.

И се вгледа в Пол с учудено изражение.

Пол си пое дълбоко въздух, полагайки усилия да успокои бурята в гърдите си. Думите на майка му бяха подсилили въздействието на аромата на подправката и той усещаше сега как гласът й ту се издига, ту се снижава в съзнанието му като пламъците на открит огън. Сред всичко това той бе доловил у нея известна наглост — познаваше я така добре! — но нищо вече не можеше да спре онова, което бе започнало с една хапка храна.

Ужасното предназначение!

Той го усети — препускащото съзнание, от което не можеше да избяга. То носеше поразяващата яснота, потока от сведения и хладнокръвната точност на мислите му. Отпусна се на пода, облегна гръб о стената и му се отдаде. Мислите му потекоха през онези пластове, които бяха вън от времето и от които той можеше да наблюдава времето, усещайки извитите пътеки и ветровете на бъдещето… ветровете на миналото: едноокото зрение на миналото, едноокото зрение на настоящето и едноокото зрение на бъдещето — всичко това обединено в едно триоко зрение, което му даваше възможност да види връзката между времето и пространството.

Почувствува, че съществува опасност да надскочи себе си и трябваше да се вкопчи в своите мисли за настоящето, като усещаше неясните контури на пречупването на житейския опит, на изтичащия миг и продължителното изкристализиране на това-което-е-сега в онова-което-е-било.

Като се вкопчи в настоящето, той за пръв път усети могъщата устойчивост на движението на времето, в което отвсякъде се блъскаха като в прибой, тръгнал срещу канарите, подвижни течения, вълни, приливи и отливи. Всичко това му показа в нова светлина способността му да вижда в бъдещето и с внезапно породило се чувство на страх той съзря причината за белите петна във времето и причината за тази грешка.

Надникването в бъдещето, осъзна той, бе просветление, обхващащо границите на онова, което разкриваше — беше ту източник на точност, ту на значима грешка. Нещо подобно на принципа на неопределеността на Хайзенберг: разходът на енергията, която разкриваше видяното от него, променяше видяното.

А онова, което той видя, бе пътека от времето вътре в пещерата — гъмжило от възможности, съсредоточени тук дори и в най-мимолетното действие — примигване на окото, небрежно подхвърлена дума, разместено зрънце пясък — всичко това задвижваше гигантски лост през познатата вселена. Той съзря насилие по толкова много отклонения от изходната точка, че и най-незначителното му движение създаваше невероятни размествания в модела.

От това видение му се прииска да се вцепени, да не помръдва, но това също водеше до последици.

Безбройните последствия — техните линии се разпръсваха във всички посоки от тази пещера и по повечето от тези линии на последствията той видя собствения си труп и кръв, бликаща от нанесената с нож зейнала рана.

Джесика се пробуди сред пещерен мрак, долови, че около нея се движат свободни, и усети парливия мирис на влагосъхраняващи костюми. Вътрешното чувство за време й подсказа, че навън скоро ще падне нощта, но пещерата тънеше в мрак, изолирана от пустинята посредством уплътнителните капаци, които задържаха телесната им влага в това помещение.

Осъзна, че се бе отдала на непробудния и укрепителен сън на голямата умора, и това донякъде говореше, че с отряда на Стилгар тя подсъзнателно се чувствуваше сигурна за собствената си безопасност. Обърна се в хамака, който бяха направили от робата й, спусна нозе върху скалния под и ги напъха в пустинните си ботуши.

„Не бива да забравям да притегна повече ботушите си, за да улесня изпомпващото действие на влагосъхраняващия костюм“ — помисли си тя. — „Толкова много неща трябва да запомня.“

Все още усещаше вкуса на сутрешното ястие — птиче месо и някакви зърна, омесени с мед от мелиндж и увити в листа — и й хрумна, че тук времето е обърнато наопаки: нощта бе времето за работа, а денят — времето за почивка.

„Нощта скрива, нощта е по-безопасна.“

Тя откачи робата си от кукичките за хамака, забити в една ниша в скалата, заопипва плата в мрака, докато намери деколтето, и я нахлузи.

Питаше се как да изпрати съобщение до „Бин Джезърит“. Трябваше да ги уведоми за двете направления в аракийското светилище.

Навътре в пещерата светеха суспенсорни глобуси. Забеляза, че там се суетят хора и че Пол стои сред тях вече облечен, с отметната назад качулка, открила орловия профил на атреидите.

Помисли си колко странно се бе държал той, преди да се оттеглят на почивка. Бе толкова самовглъбен. Приличаше на човек, завърнал се от царството на мъртвите, който с полуотворени очи, изцъклени от вътрешния унес, все още не можеше да осъзнае напълно завръщането си. Това я накара да си припомни предупреждението му за обилно използуваната в храната подправка: за привикването.

„Дали подправката има и странично действие?“ — питаше се тя. — „Той спомена, че тя имала нещо общо с прорицителските му способности, но странно — не разказа нищо от това, което е видял.“

Из мрака, някъде отдясно, изникна Стилгар и отиде при групата под суспенсорните глобуси. Джесика забеляза как поглажда брадата си и как пристъпя с предпазлива и дебнеща походка.

Прониза я страх още в мига, щом сетивата й се събудиха за напрежението, което се долавяше у хората, скупчили се около Пол — с техните сковани движения и ритуални пози.

— Те имат моята закрила! — избоботи Стилгар.

Джесика разпозна мъжа, изправил се срещу Стилгар — Джеймис! После съзря гнева у Джеймис, изопнатите му рамене.

„Джеймис — човекът, когото Пол победи!“ — помисли си тя.

— Ти познаваш закона, Стилгар — рече Джеймис.

— Кой друг го познава по-добре? — попита Стилгар и тя долови в гласа му помирителни нотки и старание да заглади някакъв спор.

— Аз избирам двубоя — изръмжа Джеймис.

Джесика бързо прекоси пещерата и улови Стилгар за лакътя.

— Какво означава това? — попита тя.

— Това е законът амтал¤ — отвърна Стилгар. — Джеймис иска да получи правото да подложи на изпитание твоята роля в преданието.

— Тази жена трябва да бъде защитена в двубой — рече Джеймис. — Ако нейният защитник спечели, значи тя наистина е жената от преданието. Но в него е казано… — Той обходи с поглед скупчилите се хора — …че тя няма да потърси защитник от свободните, което може да означава само, че тя ще си води свой защитник.

„Той говори за дуел с Пол“ — помисли си Джесика. Тя пусна лакътя на Стилгар и пристъпи педя напред:

— Винаги сама съм си била защитник — каза тя. — Намерението е достатъчно ясно, за…

— Ти няма да ни учиш какво да правим! — прекъсна я рязко Джеймис. — Не и докато не получа нови доказателства! Стилгар е могъл да ти каже какво да правиш тази сутрин. Могъл е да ти натъпче пълната с глезотии глава и ти да ни чуруликаш като птичка с надеждата, че ще успееш да ни измамиш.

„Мога да го надвия“ — помисли си Джесика, — „но това може да противоречи на начина, по който те тълкуват преданието.“ И тя отново с учудване забеляза как резултатите от дейността на Мисионария протектива на тази планета бяха наистина изкривени.

Стилгар погледна към Джесика и заговори с тих глас, но така, че да стигне до ушите на тълпата:

— Джеймис е човек злопаметен, Сайядина. Твоят син го победи, а…

— Стана случайно! — изръмжа Джеймис. — В Туоно имаше намесена нечиста сила и сега аз ще докажа това!

— …а и аз самият съм го побеждавал — продължи Стилгар. — Сега се стреми с предизвикателството тахади¤ да се добере отново и до мен. У Джеймис има прекалено много жестокост, за да стане добър вожд — премного гафла¤, безумство. Устата му говори за законите, а сърцето му следва сарфа¤, кривата пътека. Не, от него никога не може да стане добър вожд. Досега съм го закрилял, защото с този си нрав ни е полезен в битките, но когато го обладае жестокият му гняв, той е опасен дори за племето си.

— Стилгаррр! — изръмжа Джеймис.

И Джесика разбра, че Стилгар говори така, за да разяри Джеймис и да отклони предизвикателството от Пол.

Стилгар се изправи с лице срещу Джеймис и Джесика отново долови помирителните нотки в боботещия глас:

— Джеймис, та той е още момче. Той е…

— Ти го назова мъж — прекъсна го Джеймис. — А майка му твърди, че е бил подлаган на изпитание с гом джабър. Плътта му е добре напращяла от влага и изобилие от вода. Онези, които му мъкнат вързопа, казват, че в него има контейнери с вода. Контейнери! А ние изсмукваме джобните си резервоари веднага щом в тях се събере капчица вода.

Стилгар изгледа Джесика.

— Вярно ли е това? Има ли вода във вързопа ви?

— Да.

— В контейнери ли?

— В два контейнера.

— Как смятахте да постъпите с това богатство?

„Богатство ли?“ — учуди се мислено тя и поклати глава, долавяйки студенината в гласа му.

— Там, където съм родена, водата пада от небето и се стича по земята в широки реки — заговори тя. — Там има цели океани от вода, толкова необятни, че не се вижда отвъдният бряг. Аз не съм обучавана във вашия воден режим¤. Никога досега не съм гледала на нещата по този начин.

Сред хората наоколо се разнесе тих ропот:

— Водата падала от небето… стичала се по повърхността.

— Беше ли ти известно, че сред нас има хора, които но някаква случайност са претърпели загуба от джобните си резервоари и ще изпаднат в безизходица, преди да стигнем Сийч Табър тази нощ?

— Откъде мога да знам? — поклати глава Джесика. — Щом трябва, дайте им вода от нашия вързоп.

— Така ли смятахте да постъпите с това богатство?

— То бе предназначено да спаси човешки живот — отвърна тя.

— В такъв случай приемаме твоя дар, Сайядина.

— Няма да успееш да ни подкупиш с вода! — озъби се Джеймис. — Нито пък ти, Стилгар, ще успееш да ме насъскаш срещу себе си. Виждам, че се мъчиш да ме предизвикаш на двубой, преди да съм доказал своите думи.

Стилгар застана лице с лице срещу Джеймис.

— Наистина ли си решен да натрапиш този двубой на едно дете, Джеймис? — Гласът му бе тих и гневен.

— Тя трябва да бъде защитена в двубой!

— Въпреки че се ползува от моята закрила?

— Търся закона амтал — отвърна Джеймис. — Това е мое право.

Стилгар кимна.

— Но ако момчето не те прободе, тогава ще застанеш срещу моя нож. И този път няма да възпра острието си, както съм го правил досега.

— Нямате право на това! — обади се Джесика. — Пол е още…

— Не бива да се намесваш, Сайядина! — прекъсна я Стилгар. — О, аз знам, че можеш да ме надвиеш и следователно можеш да надвиеш всекиго от нас, но сплотим ли се всички, ти не можеш да ни победиш. Така да бъде, така повелява законът амтал.

Джесика се смълча и очите й уловиха на зеленикавата светлина от суспенсорните глобуси демоничния израз, който завладя каменното му лице. Тя отмести поглед към Джеймис, видя мрачното му навъсено чело и си помисли: „Трябваше да забележа това досега. Той таи злобата си. Той е от потайните, човек, който крие чувствата си. Трябваше да бъда подготвена за това.“

— Ако сториш зло на сина ми — рече тя, — ще трябва да се биеш с мен. Аз те призовавам на бой още сега. Ще те накълцам на…

— Майко — пристъпи напред Пол и я докосна по ръкава. — може би ако обясня на Джеймис как…

— Да обясни! — изсъска презрително Джеймис.

Пол млъкна и се вгледа в този човек. Не се боеше от него — Джеймис изглеждаше тромав в движенията си, а и се беше срутил лесно върху пясъка при нощната им схватка. Но Пол все още чувствуваше пътеката от времето в тази пещера и все още помнеше видението от бъдещето, в което той лежеше убит от нож. В това видение за него имаше толкова малко пътища за спасение…

— Сайядина — заговори Стилгар, — сега трябва да се отдръпнеш назад, откъдето…

— Престани да я наричаш Сайядина! — изкрещя Джеймис. — Това още не е доказано. Добре де, знае молитвата! И какво от това? Всяко наше дете я знае.

„Това, което каза е достатъчно“ — помисли си Джесика. — „Вече ми е ясен. Бих могла да го спра само с една дума.“ — Тя се поколеба. — „Но не мога да възпра всички.“

— Тогава ще отговаряш пред мен! — изрече Джесика и си настрои гласа с извивка, която започваше с вой и свършвате с лукавство.

Джеймис се вторачи в нея — по лицето му се четеше явна уплаха.

— Ще ти разкрия какво е страдание — продължи тя със същия глас. — Спомни си за това по време на боя. Ще изпиташ такова страдание, че в сравнение с него гом джабърът ще бъде само блажен спомен. Всяка твоя фибра ще се гърчи и…

— Тя ми прави някаква магия! — изпъшка Джеймис. Той долепи свит десен юмрук до ухото си. — Настоявам да й бъде наложено мълчанието!

— Така да бъде! — рече Стилгар. Той хвърли предупредителен поглед към Джесика. — Ако заговориш отново, Сайядина, ще помислим, че използуваш магии, и ще те лиша от закрилата си. — Той й кимна да отстъпи назад.

Джесика усети как нечии ръце я хващат, помагайки й да се отдръпне назад, но не долови в тях никаква грубост. Видя как откъснаха Пол от тълпата и как Чани, момичето с лице на елф, му шепне на ухото и кима с глава към Джеймис.

Сред войниците се образува кръг. Донесоха още суспенсорни глобуси и всички се обърнаха към осветената в жълто ивица.

Джеймис пристъпи в кръга, изхлузи робата си и я подхвърли някому от тълпата. Остана по матовосивкав влагосъхраняващ костюм, по чиято гладка повърхност се забелязваха гънки и бръчки. За миг изви устни към рамото си и отпи от тръбичката на джобния резервоар. След малко се изправи, разкопча и свали костюма си и го подаде грижливо към тълпата. Той стоеше в очакване само по набедреник и някакъв плат, изопнат по краката до глезените му, а в дясната си ръка стискаше кристален нож.

Джесика видя как момичето-дете Чани помага на Пол, видя как пъхна в дланта му дръжката на кристален нож и как той лекичко подхвърли оръжието, за да определи на ръка тежестта и центъра му на равновесие. И на Джесика й хрумна, че Пол е обучаван в прана и бинду, в умението да владее нервите и мускулите си, че е бил обучаван в бойно изкуство в една необикновена школа и че негови учители са били мъже като Дънкан Айдахо и Гърни Халик, мъже, които приживе бяха станали легенда. Момчето познаваше непочтените методи на „Бин Джезърит“ и видът му бе бодър и уверен.

„Но той е едва петнадесетгодишен“ — помисли си тя. — „Аз посях страх в душата на Джеймис. Този страх вероятно ще… забави рефлексите му. Да можех само да се помоля… истински да се помоля.“

Сега Пол, останал само по трикото си за фехтовка, което носеше под влагосъхраняващия костюм, стоеше точно в средата на кръга. В дясната си ръка държеше кристален нож, а нозете му върху хрущящия по скалния под пясък бяха боси. Айдахо неведнъж го беше предупреждавал: „Ако се съмняваш дали повърхността под нозете ти е устойчива или не, най-добре е да си бос.“ А на преден план в съзнанието си продължаваше да чува напътствените слова на Чани: „При отбиване на удар Джеймис се обръща надясно с ножа си. Това му е навик и сме забелязали, че често прибягва до него. Ще се втренчи в очите ти и точно когато мигнеш — ще те прободе. А той се бие еднакво добре и с двете ръце — отваряй си очите, като прехвърля ножа от едната ръка в другата.“

Но най-осезаемо — и то дотолкова, че го усещаше с всяка клетка на тялото си, бе обучението и рефлексният механизъм, който бе изковаван ден подир ден и час подир час в учебната зала.

Припомни си и думите на Гърни Халик: „Майсторът на боя с нож мисли едновременно за върха на ножа, за острието и за предпазника. Върхът може и да реже, острието може и да пробожда, а предпазникът може и да приклещи острието на противника.“

Пол се вгледа в кристалния нож. Предпазник нямаше — само тънка заоблена дръжка с удебелени ръбове, които да предпазват ръката. А на всичко отгоре осъзна, че не му бе известно пределното напрежение на това острие и дори не знаеше дали изобщо този нож може да се счупи.

Застанал срещу Пол, Джеймис запристъпя с рамо напред по ръба на кръга.

Пол се приведе, като едва сега си даде сметка, че няма защитен пояс, а беше обучаван да се бие с неговото невидимо поле около тялото си и да действува при отбрана с най-голяма бързина, докато нападението му трябваше да бъде съобразено с пресметнатото забавяне, необходимо, за да проникне острието в защитното поле на противника. И въпреки постоянните предупреждения на треньорите си да не позволява бързината на нападението да бъде притъпявана от безсмисленото защитно поле, той знаеше, че мисълта за защитния пояс бе част от съзнанието му.

Джеймис изрече обичайното предизвикателство:

— И дано ножът ти се нащърби и натроши!

„Значи този нож може да се счупи“, помисли си Пол.

Напомни си, че Джеймис също няма защитен пояс, но той не бе обучаван да го използува и нямаше задръжките на човек, свикнал да се бие със защитно поле.

Пол впи поглед в изправилия се в отсрещния край на кръга Джеймис. Тялото на противника му приличаше на възлесто конопено въже, опнато върху сух скелет. На светлината на суспенсорните глобуси ножът му проблясваше жълтеникавомлечен.

Страх прониза Пол. Внезапно се почувствува самотен и разголен, застанал на мъглявата жълтеникава светлина сред този кръг от хора. Умението му да вижда в бъдещето бе подхранвало познанието му с безброй данни, намекващи за мощните течения на предстоящето и върволиците от решения, които ги направляват, но това тук бе настоящата действителност. Това бе смърт, която се крепеше върху съвсем малки нещастни случайности.

Той осъзна, че и най-незначителната дреболия тук би могла да преобърне бъдещето. Нечия кашлица сред тълпата зяпачи — разсейване. Потрепване на пламъка на суспенсорния глобус — лъжлива сянка.

„Страх ме е“ — призна си Пол.

И той внимателно запристъпя в кръг срещу Джеймис, повтаряйки си наум бин-джезъритската молитва срещу страх: „…Страхът погубва разума…“ Думите му подействуваха като студен душ. Той почувствува как мускулите му се стягат и напрягат в готовност.

— Ще потопя ножа си в твоята кръв — изръмжа Джеймис. И недоизрекъл последната дума, той внезапно нападна.

Джесика видя как той замахна с ножа и едва се сдържа да не извика.

Там, накъдето бе замахнал Джеймис, ножът му бе намерил само празно пространство — Пол сега се намираше зад него и откритият гръб на свободния бе отлична мишена.

„Хайде Пол! Удряй!“ — изкрещя мислено Джесика.

Ударът на Пол бе отмерен, изящно плавен, но толкова бавен, че Джеймис успя да се извърти, да отстъпи назад и да се обърне надясно.

Ниско приведен, Пол се оттегли и рече:

— Само че най-напред ще трябва да стигнеш до кръвта ми.

Джесика разбра, че ударите на сина й са пресметнати като за бой със защитно поле, и осъзна колко коварно бе това. Отбраната на момчето издаваше пъргавина, отработена до такова съвършенство, каквото тези хора никога не бяха виждали. Нападението също бе отработено, но бе пригодено да преодолява преградата на защитното поле. Защитното поле отблъсква твърде бързия удар и пропуска само бавния, коварен удар. За да се проникне в защитното поле са необходими техничност и хитрост.

„Дали Пол разбира това?“ — питаше се тя. — „Сигурно го разбира.“

Джеймис отново нападна — мастиленосините му очи гледаха свирепо, а загубилото очертанията си тяло се жълтеете под суспенсорните глобуси.

И Пол отново се изплъзна, но твърде много се забави с контраудара.

Същото се повтори.

И потрети.

Всеки път контраударът на Пол закъсняваше с по една секунда.

Джесика също забеляза нещо, което се надяваше, че Джеймис не е видял. Отбранителните реакции на Пол бяха зашеметяващо бързи, но всеки път те заемаха съвършено точно онзи ъгъл, който биха заели, ако защитното поле помагаше да се отбие ударът на Джеймис.

— Да не би синът ти да е решил да се позабавлява с този нещастен глупак? — попита Стилгар. Той обаче й направи знак да замълчи, преди да успее да отговори. — Извинявай, ти не бива да говориш.

Сега двете фигури върху скалния под започнаха да се обикалят една друга: Джеймис — с нож, протегнат напред и леко повдигнат нагоре, и Пол — присвит, с нож, наклонен надолу.

Джеймис отново замахна и този път се изви надясно, където дебнеше Пол.

Вместо да отскочи назад и да избегне удара, Пол посрещна с върха на острието си ръката на неприятеля, която стискаше ножа. После момчето се отдръпна и се изви наляво, благодарен на Чани за предупреждението.

Като триеше ръката си с ножа, Джеймис отстъпи до ръба на кръга. От раната покапа кръв и спря. Очите му — две синьо-черни отвърстия — се разшириха и вторачиха в Пол, като го заоглеждаха по-внимателно на дрезгавата светлина на суспенсорните глобуси.

— А, този е ранен — измърмори Стилгар.

Пол се приведе, зае изходно положение и както го бяха учили да постъпва след първото кръвопролитие, се провикна:

— Предаваш ли се?

— Ха! — изрева Джеймис.

Сред войниците се надигна гневен ропот.

— Почакайте! — извика Стилгар. — Момъкът не познава нашия закон. — После се обърна към Пол: — В предизвикателството тахади няма отказване. Изходът от изпитанието му е смърт.

Джесика забеляза как Пол преглътна и си помисли: „Той никога не е убивал човек по този начин… в разгорещена борба с ножове. Дали ще може да го направи?“

Принуден от настъпателните движения на Джеймис, Пол тръгна бавно надясно. Новото му видение от бъдещето за гъмжилото от възможности в тази пещера сега отново се появи, за да го измъчва. Новото познание му подсказа, че в този двубой има прекалено много светкавично оформящи се решения, за да може да се съзре ясно поне един проход напред.

Възможностите се струпваха една след друга — ето защо тази пещера лежеше като неясна отсечка по пътя му. Тя беше като някаква исполинска скала, застанала на пътя на пороя, който образува водовъртежи в кипналия наоколо поток.

— Свършвай с тази работа, момко — промълви Стилгар. — Не си играй с него!

Пол пристъпи към вътрешността на кръга, като разчиташе на собствения си остър усет за бързина.

Сега, когато го осени прозрението, Джеймис отстъпи назад — този тук в кръга на тахади не беше някой мекушав пришълец от друг свят, нито лесна плячка за кристалния нож на свободните.

Джесика долови сянка на отчаяние по лицето на Джеймис. „Точно сега е най-опасен“ — рече си тя. — „Сега той е отчаян и е способен на всичко. Сега вижда ясно, че насреща си няма дете от собственото си племе, а превъзходен борец по рождение, обучаван в бойно изкуство още от най-ранно детство. Сега страхът, който посадих в душата му, ще разцъфти.“

И дълбоко в себе си тя откри, че изпитва жал към Джеймис — чувство, което избледня при мисълта за непосредствената опасност за нейния син.

„Джеймис е способен на всичко… на най-неподозирано действие“ — помисли си тя. Питаше се дали Пол бе надзъртал и преди в това бъдеще и дали не преживява отново същия двубой. Тя обаче забеляза как пристъпяше синът й, видя капките пот по лицето и раменете му, както и изостреното внимание, за което говореха напрегнатите мускули. И за пръв път долови, без да може да я проумее, известна несигурност в дарбата на Пол.

Сега Пол притисна по-настойчиво противника — обикаляше го, ала не нападаше. Той бе съзрял страха у Джеймис. Пол чу гласа на Дънкан Айдахо: „Именно когато противникът се страхува от теб, тогава е моментът да дадеш на този страх пълна свобода, за да има той време да въздействува на бореца. Нека страхът се превърне в ужас. Обладаният от ужас човек се бори сам със себе си. Накрая той напада от отчаяние. Това е най-опасният момент, ала може да се разчита, че обладаният от ужас човек обикновено допуска съдбоносна грешка. Ние те обучаваме тук да откриваш тези грешки и да се възползуваш от тях.“

Тълпата в пещерата заропта.

„Те мислят, че Пол се забавлява с Джеймис“ — рече си Джесика. — „Според тях Пол е ненужно жесток.“

Тя обаче долови и скритата посока на вълнението на тълпата — удоволствието, което им доставяше зрелището. А забеляза и нарастващото напрежение у Джеймис. Мигът, в който то нарасна дотолкова, че повече не можеше да се сдържа, бе за нея толкова очевиден, колкото и за Джеймис… и за Пол.

Джеймис подскочи нависоко, като финтираше и нанасяше удари надолу с дясната си ръка, която обаче се оказа празна. Кристалният нож бе преместен в лявата ръка.

Джесика ахна.

Пол обаче бе предупреден от Чани: Джеймис се бие еднакво добре и с двете ръце. И дълбините на обучението му бяха схванали тази хитрост en раssant. „Нека вниманието ти бъде съсредоточено върху ножа, а не върху ръката, която го държи“, бе му казвал мимоходом неведнъж Гърни Халик. Ножът е по-опасен от ръката, а ножът може да се намира както в едната, така и в другата ръка.

А Пол бе забелязал грешката на Джеймис: лошо приземяване, грешка, която бе отнела на противника допълнителна секунда, за да се закрепи на нозете си след скока, чиято цел бе да обърка Пол и да прикрие прехвърлянето на ножа.

Като се изключи мъждукащата светлина на суспенсорните глобуси и мастилените очи на вторачилите се войници, всичко това приличаше на тренировка в учебната зала. Защитните полета губеха смисъл там, където собственото движение на тялото можеше да се използува срещу него самото. Пол прехвърли с мигновено движение своя собствен нож в другата си ръка, отдръпна се настрани и замахна нагоре точно там, където хлътваха гърдите на Джеймис — после отстъпи, за да наблюдава как поразеният се свлича.

Джеймис падна по очи като омекнала дрипа, пое веднъж тежко въздух, обърна лице към Пол и остана неподвижен върху скалния под. Угасналите му очи се изцъклиха като зрънца от черно стъкло.

„В убиването с върха на ножа липсва артистичност“ — бе казал веднъж Айдахо на Пол, — „ала не оставяй това да възпре ръката ти, щом ти се открие възможност!“

Тълпата се втурна напред, изпълни кръга и изблъска Пол настрани. Войниците се струпаха и трескаво се засуетиха около Джеймис. Не след дълго една групичка забърза към дъното на пещерата, нарамила някакъв товар, завит в роба. А върху каменния под вече нямаше труп.

Джесика си запробива път през тълпата към Пол. Имаше чувството, че плува сред море от облечени в роби вонещи гърбове, сред неестествено смълчали се хора.

„Ето сега е най-ужасният миг“ — рече си тя. — „Той уби човек с явно мисловно и физическо надмощие. Не бива да започне да изпитва радост от такава победа.“

Тя с мъка се провря покрай последните воини и се пъхна в една тясна пролука, където двама брадати свободни помагаха на Пол да си облече влагосъхраняващия костюм.

Джесика погледна внимателно сина си. Очите на Пол сияеха. Дишаше тежко, като по-скоро се бе оставил на помощниците си да го обличат, отколкото да му помагат.

— Да се бие срещу Джеймис и даже да няма и драскотина по себе си! — измърмори единият от мъжете.

Чани стоеше отстрани и съсредоточено гледаше Пол. Джесика съзря вълнението на момичето и възхищението по личицето на елф.

„Трябва да нанеса удара незабавно и светкавично“ — помисли си Джесика.

Като вложи най-дълбоко презрение в гласа и осанката си, тя изрече:

— И такааа, как се чувствува човек като убиец?

Пол се наежи, сякаш го бяха ударили. Той срещна студения поглед на майка си и лицето му потъмня от притока на кръв. Погледна неволно към мястото, където върху пода на пещерата бе лежал Джеймис.

Завърнал се от дъното на пещерата, където бяха отнесли група на Джеймис, Стилгар си проби път и застана до Джесика. Той заговори на Пол с горчив, сдържан тон:

— Когато настъпи часът да ме извикаш на двубой и се опиташ да ми вземеш живота, не си мисли, че ще се забавляваш така, както се забавляваше с Джеймис.

Джесика почувствува как нейните думи и думите на Стилгар заседнаха в гърдите на Пол и нараниха момчето. Сега грешката, която тези хора допускаха, им беше вече от полза. Тя огледа лицата наоколо, забеляза, че и Пол прави същото, и съзря онова, което бе видял и той. Възхищение, точно така, и… страх… а по някои от лицата бе изписана ненавист. Тя погледна към Стилгар, прочете фатализма по лицето му и разбра как двубоят бе изглеждал в очите му.

Пол обърна очи към майка си.

— Ти знаеш истината — рече той.

Тя почувствува как разумът му се възвръща и усети разкаянието в гласа му. Сетне обходи с очи тълпата и рече:

— Пол никога досега не е убивал човек с гол нож.

Стилгар застана с лице към нея — в погледа му се четеше недоверие.

— Аз не се забавлявах с него — каза Пол. Той застана пред Джесика, като оправяше робата си, и погледна към тъмното петно от кръвта на Джеймис върху пода на пещерата. — Аз не исках да го убивам.

Джесика видя как недоверието на Стилгар бавно се стопява и забеляза облекчението, с което дълбоко набраздената от вени ръка подръпваше вече брадата му. Дочу глухия ропот, който се разнесе сред воините.

— Значи затова му предложи да се предаде — рече Стилгар. — Ясно. Нашите обичаи са различни, но ти ще проумееш смисъла им. А пък аз си помислих, че сме прибрали скорпион в пазвата си. — Той се поколеба и добави: — И вече няма да те наричам „момко“.

От тълпата се провикна нечий глас:

— Трябва да му измислим име, Стил.

Стилгар кимна, като продължаваше да подръпва брадата си.

— Виждам у теб сила… като силата в основата на стълба. — Той отново замълча и продължи: — Ще бъдеш известен сред нас като Усул, основата на стълба. Това ще е твоето тайно име, войнското ти име. Ние от Сийч Табър можем да го използуваме, но никой друг не може да си позволи това… Усул.

От тълпата се разнесоха приглушени гласове:

— Хубаво име… наистина… толкова силен… да ни донесе късмет.

И Джесика долови, че те ги приемат — нея и нейния защитник в двубоя. Тя вече наистина беше Сайядина.

— А сега, когато си вече мъж, какво име си избираш, с което да те наричаме открито? — попита Стилгар.

Пол погледна към майка си, после пак към Стилгар. Картини и епизоди от настоящия миг бяха запечатани в неговата памет за видяното в бъдещето, но той долови различията, сякаш те бяха материални, сякаш някаква сила го провираше през тясната вратичка на настоящето.

— Как наричате помежду си малката мишка, мишката, която скача? — попита Пол, като си припомни тупуркането на малките крачета в басейна Туоно. Той показа с ръка.

От групата се разнесе смях.

— Наричаме я муад’диб — отговори Стилгар.

Джесика ахна. Това бе името, което Пол й бе казал, когато обясняваше, че свободните ще ги приемат и че ще го наричат така. Тя усети внезапен страх от сина си и за сина си.

Пол преглътна. Почувствува, че играе роля, която вече безброй много пъти мислено бе играл… и все пак… имаше някои разлики. Виждаше себе си, изкачил се на шеметен връх, преживял много, натрупал планини от знания, а наоколо му — само бездна.

И отново си припомни видението с фанатичните легиони, които следваха зелено-черното знаме на атреидите, грабеха и палеха през вселената в името на техния пророк Муад’Диб.

„Това не бива да става“ — рече си мислено той.

— Това ли е името, което си избираш. Муад’Диб? — попита Стилгар.

— Аз съм атреид — прошепна Пол и после продължи с по-звучен глас: — Няма да е редно да изоставя изцяло името, дадено ми от моя баща. Дали може да бъда известен сред вас като Пол Муад’Диб?

— Бъди Пол Муад’Диб! — рече Стилгар.

А Пол си помисли: „Това го нямаше в никое от моите видения. Аз направих нещо различно.“

Той обаче чувствуваше, че бездната все още го заобикаля отвсякъде.

В отговор през тълпата премина сподавен шепот, воините говореха помежду си: „Мъдрост и сила… Какво още може да се иска… Разбира се, че е преданието. Лизан-ал-Гаиб… Лизан-ал-Гаиб…“

— Ще ти разкажа нещо за новото ти име — рече Стилгар. — Твоят избор ни радва. Муад’Диб се отнася мъдро към живота в пустинята. Муад’Диб си създава своя собствена вода. Муад’Диб се крие от слънцето и пътува през хладната нощ. Муад’Диб е плодовит и се множи из цялата пустиня. Ние наричаме Муад’Диб „Наставник на момчетата“. Основата, върху която ще изградиш живота си, е много яка, Пол Муад’Диб, известен сред нас като Усул. Бъди ни добре дошъл!

Стилгар докосна челото на Пол с дланта си, отдръпна ръката си, прегърна го и промълви:

— Усул!

Щом Стилгар го освободи от прегръдките си, друг воин от отряда го прегърна и повтори новото му име. И Пол премина през обятията на войните, като чуваше различни гласове да повтарят: „Усул… Усул… Усул…“ Той вече можеше да разпознава някои от тях по име. А ето я и Чани, която, прегръщайки го, долепи страна до неговата и произнесе името му.

След малко Пол застана отново до Стилгар, който каза:

— Сега ти си наш брат. — Погледът му стана рязък, а в гласа се доловиха повелителни нотки: — А сега, Пол Муад’Диб, оправи катарамите на влагосъхраняващия си костюм. — Той погледна към Чани. — Чани! Запушалките за нос на Пол Муад’Диб са направо негодни, по-лоши изобщо не съм виждал! Мисля, че ти наредих да се грижиш за него!

— Нямах необходимите материали, Стил — отвърна тя. — Можем да вземем запушалките на Джеймис, разбира се, но…

— Достатъчно!

— Тогава ще му дам едната от моите — рече тя. — Аз мога да се справям и с една, докато…

— Не е нужно — прекъсна я Стилгар. — Знам, че някои от нас имат резервни. У кого има резервни? Ние военен отряд ли сме или шайка диваци?

От групата се протегнаха ръце, които предлагаха твърди, влакнести запушалки. Стилгар подбра четири и ги даде на Чани.

— Постави ги на Усул и Сайядина! — нареди той.

Някъде откъм задните редици се надигна глас:

— А какво ще стане с водата. Стил? Какво ще стане с контейнерите във вързопа им?

— Знам болката ти, Фарук — отвърна Стилгар. Той погледна към Джесика. Тя кимна.

— Отворете единия за онези, които се нуждаят от вода — рече Стилгар. — Вододелецът… къде е вододелецът? А, Шимум, погрижи се за отмерването на нужното. Само необходимото и нито капка повече. Водата е наследствен вдовишки дял на Сайядина и ще бъде заплатена в заслона по бойната ставка, като се приспадне възнаграждението за носене на вързопа.

— А какво е заплащането по бойната ставка? — попита Джесика.

— Десет литра за един — отговори Стилгар.

— Но…

— Това е мъдър закон, както ще се убедиш по-късно — прекъсна я Стилгар.

Шумоленето на полите на робите откъм задните редове показа, че хората са се размърдали, за да получат вода.

Стилгар вдигна ръка и настъпи мълчание.

— А що се отнася до Джеймис — рече той, — заповядвам да се извърши пълната церемония. Джеймис бе наш другар и брат. Не може да си тръгнем оттук, без да отдадем дължимата почит на човека, който с предизвикателството си тахади доказа нашето щастие. Настоявам да се спази обредът… на залез-слънце, когато мракът покрие Джеймис.

Пол дочу тези думи и осъзна, че се е хвърлил още веднъж в бездната на времето… непрогледен мрак. В бъдещето му не се мяркаха никакви картини от миналото… освен… освен… — той все още чуваше плющенето на зелено-черното атреидско знаме… някъде напред… все още виждаше кървавите мечове и фанатичните легиони.

„Това няма да стане“ — рече си мислено той. — „Не мога да позволя да стане така.“

Сред тишината на пещерата Джесика дочу хрущенето на пясъка по скалата под нозете на воините и далечните писъци на птици, за които Стилгар бе казал, че са сигналите на неговите стражи.

Огромните херметически капаци бяха свалени от отворите на пещерата. Тя виждаше как вечерните сенки пълзяха по ръба на изпречилата се отпреде й скала и по басейна, който се разстилаше отвъд тази скала. Усети как дневната светлина ги напуска и долови това както по сухата горещина, така и по сенките. Тя знаеше, че обученото й съзнание скоро щеше да й даде онова, което тези свободни очевидно притежаваха — способността да долавят и най-малката промяна по влагата във въздуха.

Как само се разбързаха да притегнат катарамите на влагосъхраняващите си костюми, щом свалиха херметическите капаци!

Дълбоко откъм дъното на пещерата някой запя монотонно:

Джесика преведе безгласно: „Това е пепел! А това са корени!“

Погребалната церемония на Джеймис започваше.

Тя погледна навън към аракийския залез и към напластените в небето пъстроцветни ивици. Нощта вече започваше да разстила своите сенки по далечните зъбери и по дюните.

Въпреки това горещината не намаляваше.

Тя подгони мислите на Джесика към водата и очевидния факт, че тези хора са обучени да изпитват жажда само в определено време.

Жажда.

Тя си припомни как облените в лунна светлина вълни на Каладън мятаха белите си одежди върху скалите… и вятъра, натежал от влага. А сега ветрецът, който надигаше леко робата й, съсухряше незащитената кожа по страните и челото. Новите запушалки за нос й убиваха и тя се улови, че обръща прекалено много внимание на тръбичката, която се спускаше надолу през лицето и влизаше в костюма, като възстановяваше издишваната влага.

Самият влагосъхраняващ костюм представляваше сауна.

„Влагосъхраняващият костюм ще ти бъде по-удобен, когато привикнеш към по-ниско съдържание на течност в тялото си“ — беше казал Стилгар.

Тя знаеше, че е прав, но от това не й стана по-леко. Непрекъснато я занимаваше подсъзнателната мисъл за вода. „Не“ — поправи се тя, — „подсъзнателната мисъл за влага.“

А това бе по-неуловим и мъчен за разбиране въпрос.

Дочу приближаващи стъпки, обърна се и видя Пол, който идваше откъм дъното на пещерата, следван от Чани, момичето с лице на елф.

„Ето още един въпрос“ — рече си Джесика. — „Пол трябва да бъде предупреден за тукашните жени. Никоя от тези жени на пустинята не е подходяща за съпруга на дук. Наложница да, но не и съпруга.“

После се зачуди на себе си, като си мислеше: „Дали не съм заразена от неговите проекти? И тя видя колко безупречно е програмирана. Значи мога да мисля за брачните потребности на хората с кралска кръв, без дори да помисля за собствената си съдба на наложница. И все пак… аз бях повече от наложница.“

— Майко.

Пол се спря пред нея. Чани застана до рамото му.

— Майко, знаеш ли какво правят там, вътре?

Джесика се взря в черните очи, които я гледаха изпод качулката.

— Струва ми се, че знам.

— Чани ми показа… защото трябва да видя всичко и да дам разрешението си за премерването на водата.

Джесика погледна Чани.

— Извличат водата на Джеймис — каза Чани и тънкият й гласец прозвуча носово от запушалките. — Такъв е законът. Плътта принадлежи на човека, но водата му принадлежи на племето… освен когато е паднал в двубой…

— Настояват, че тази вода е моя — рече Пол.

Джесика се учуди защо тези думи внезапно я изпълниха с напрежение и предпазливост.

— Водата на падналия в двубой принадлежи на победителя — продължи Чани. — Защото човек се бие на открито, без влагосъхраняващ костюм. Победителят трябва да си получи водата, която е загубил по време на боя.

— Не искам тази вода! — промълви Пол.

Той имаше чувството, че е частица от множество образи, които се движеха едновременно, но бяха така разпокъсани, че смущаваха вътрешното му око. Не бе уверен какво ще предприеме, но за едно нещо бе сигурен: той не искаше водата, извлечена от мъртвата плът на Джеймис.

— Но това е… вода! — обади се Чани.

Джесика бе смаяна от начина, по който тя изрече „Вода!“. Толкова много смисъл, вложен в най-обикновена дума! Хрумна й една бин-джезъритска аксиома: „Оцеляването, това е умението да се плува в непознати води.“ И Джесика си помисли: Ние с Пол трябва да открием теченията и особеностите на тези непознати води… ако искаме да оцелеем.

— Ще приемеш водата! — рече Джесика.

Тя разпозна тона на гласа си. Бе използувала същия този тон веднъж в разговор с Лито, когато бе казала на своя разорен дук, че ще трябва да приеме една огромна сума, предложена му да го подкрепи в някакво съмнително начинание, защото парите осигуряваха могъщество за атреидите.

На Аракис водата заместваше парите. Тя ясно разбра това.

Пол не проговори, но съзнаваше, че ще постъпи както тя бе наредила — не защото тя бе наредила така, а защото тонът на гласа й го бе заставил да преосмисли нещата. Да откаже водата би означавало да наруши установените обичаи на свободните.

След малко Пол си припомни думите от 467-та песен в О. К. библия на Юи. И рече:

— „Всичко живо е произлязло от водата.“

Джесика вторачи поглед в него. „Откъде ли е научил този цитат?“ — запита се тя. — „Той не е изучавал загадките.“

— Така е речено — заговори Чани. — Гидичър¤ мантийн¤: В „Шах-Нама“¤ е записано, че най-напред е била създадена водата.

Без да има някаква обяснима причина, а това я тревожеше повече, отколкото самото усещане, Джесика внезапно потрепера. Тя се извърна да скрие смущението си и тъкмо навреме, за да види залеза. Щом слънцето се гмурна зад хоризонта, по небето стремително се разпиляха най-невероятни цветове.

— Време е!

Гласът, който прокънтя в пещерата, принадлежеше на Стилгар.

— Оръжието на Джеймис бе пречупено. Джеймис бе повикан от Шай-хулуд, а той предопределя фазите на луните, които ежедневно избледняват и накрая се появяват като извити и изсъхнали клонки. — Гласът на Стилгар се сниши. — Така стана и с Джеймис.

Върху пещерата като покров се спусна тишина. Джесика видя неясните движения на Стилгар. Сякаш в мрачното дъно на пещерата бе застанал някакъв призрак. Тя обърна поглед назад към басейна и почувствува хлад.

— Нека приближат приятелите на Джеймис — рече Стилгар.

Мъжете зад гърба на Джесика се раздвижиха и закриха със завеса отвора. Някъде много навътре в пещерата запалиха нависоко единичен суспенсорен глобус. Жълтеникавото му сияние осветяваше приближаващите се човешки фигури. Джесика чу шумоленето на робите.

Чани направи крачка встрани, сякаш светлината я придърпа.

Джесика се наведе близо до ухото на Пол и му заговори на семейния закодиран език:

— Следвай техния пример, прави каквото правят те. Церемонията по успокояването на сянката на Джеймис ще е най-обикновена.

„Въпросът не е само до церемонията“ — помисли си Пол — И изпита мъчителното усещане, сякаш се опитваше да улови нещо, което се движи, и да го накара да застане неподвижно.

Чани се върна с плавни стъпки при Джесика и я улови за ръката.

— Ела, Сайядина. Ние трябва да седнем отделно.

Пол ги видя как се отдалечават сред сенките и го оставят сам. Почувствува се изоставен.

Мъжете, които спуснаха завесата, застанаха до него.

— Ела, Усул.

Остави се да го водят напред и да го избутат сред кръга от хора, образуван около Стилгар, който стоеше под суспенсорния глобус близо до една покрита с роба върху скалния под купчинка с неравни очертания.

По знак даден от Стилгар воините приклекнаха — робите им прошумоляха от движението. Пол приклекна с тях, като наблюдаваше Стилгар, той забеляза как увисналият отгоре суспенсорен глобус превръща очите му в кухини и прави по-ярък зеления плат около врата му. Отмести поглед към покритата с роба купчинка при нозете на Стилгар и разпозна щръкналата изпод плата дръжка на балисет.

— Когато изгрее първата луна, духът напуска водата на тялото — заговори напевно Стилгар. — Така е речено. Когато видим първата луна тази нощ, кого ще призове тя?

— Джеймис — отвърна тълпата.

Стилгар се завъртя на пета и обходи с поглед кръга от лица.

— Аз бях приятел на Джеймис — каза той. — Когато ястребовият самолет ни връхлетя при Скалната дупка не друг, а Джеймис ме издърпа на безопасно място.

Той се приведе над близката купчинка и вдигна от нея робата.

— Вземам тази роба като приятел на Джеймис — това е правото на вожда. — Той метна робата на рамо и се изправи.

Сега Пол видя съдържанието на откритата купчинка: матовосивия блясък на влагосъхраняващ костюм, очукан контейнер, малка книжка, загъната в шалче, дръжката на кристален нож, празна кания, сгъната войнишка торба, паракомпас, дистранс¤, кречетало, снопче големи колкото юмрук метални куки, най-различни скални късчета, увити в кърпа, завързани в снопче пера… и балисет, положен до сгънатата войнишка торба.

„Значи Джеймис е свирел на балисет“ — помисли си Пол. Инструментът му напомни за Гърни Халик и за всичко изгубено. Паметта на Пол за видяното в бъдещето знаеше, че някои линии на вероятностите биха могли да го срещнат с Халик, но тези срещи бяха редки и неясни. Те го объркваха. Факторът несигурност го озадачи: „Да не би това да означава, че трябва да направя нещо… че мога да направя нещо, което да убие Гърни… или да го възкреси за живот… или…“

Пол преглътна и разтърси глава.

Стилгар отново се наведе над купчинката.

— За жената на Джеймис и за стражите — рече той. Скалните късчета и книжката бяха прибрани в гънките на робата му.

— Правото на вожда! — припяха монотонно воините.

— Жетонът за сервиза за кафе на Джеймис — каза Стилгар и повдигна плосък диск от зелен метал. — Ще бъде връчен на Усул при подходяща церемония, когато се приберем в заслона.

— Правото на вожда! — пропя монотонно тълпата. Накрая взе дръжката от кристален нож и се изправи с нея.

— За погребалното поле! — рече той.

— За погребалното поле — припяха воините.

От мястото си в кръга Джесика кимна, разпознала старинния корен на този обичай, и мислено си рече: „Срещата между невежеството и знанието, между варварството и културата — тя започва с уважението, с което се отнасяме към нишите мъртъвци.“ Тя погледна отсреща към Пол, като се питаше: „А той ще разбере ли това? Ще знае ли какво да направи?“

— Ние сме приятели на Джеймис — продължи Стилгар. — Ние не оплакваме нашите мъртви като глутница койоти.

Приклекналият отляво до Пол сивобрад мъж се изправи.

— Аз бях приятел на Джеймис — каза той. После пристъпи към купчинката и повдигна дистранса. — Когато в заслона при Двете птици нашата вода спадна под минималното ниво, Джеймис раздели с нас своята. — Мъжът отново зае мястото си в кръга.

„Дали очакват и от мен да кажа, че съм бил приятел на Джеймис?“ — питаше се Пол. — „И трябва ли да взема нещо от този куп?“ — Забеляза, че лицата наоколо ту се обръщаха към него, ту се извръщаха встрани. — „Те наистина очакват да направя това.“

Друг един мъж, приклекнал срещу Пол, се надигна, отиде до купчинката и взе паракомпаса.

— Аз бях приятел на Джеймис — рече той. — Когато патрулът ни приклещи в Скален залив и аз бях ранен, Джеймис ни прикри, за да могат ранените да се спасят. — Той пак зае мястото си в кръга.

Лицата отново се обърнаха към Пол — той прочете изписаното по тях очакване и сведе очи. Смушка го лакът и нечий глас просъска:

— Да не би да искаш да ни навлечеш смърт?

„Как да кажа, че съм му бил приятел?“ — питаше се Пол.

От кръга насреща се надигна друга фигура и когато прибуленото от качулката лице застана на светлината, той позна майка си. Тя взе шалчето от купчинката.

— Аз бях приятел на Джеймис — рече тя. — Когато заселилият се в него дух на духовете съзря потребността от истина, този дух се оттегли и спаси сина ми. — Тя се върна на мястото си.

А Пол си припомни презрението в гласа на майка си, когато се изправи насреща му след двубоя: „Как се чувствува човек като убиец?“

Отново видя обърнатите към него лица, почувствува гнева и страха сред воините. Внезапно на Пол му хрумна откъс от видеокнигата¤, която майка му навремето бе направила за него — „Култът към мъртвите“. Сега вече знаеше как трябва да постъпи.

Той бавно се изправи на крака.

Въздишка обиколи кръга.

Пол почувствува, че колкото повече се приближава към средата на кръга, толкова повече се смалява собственото му „аз“. Имаше чувството, че е загубил нещо от себе си и че идва да го потърси тук.

Наведе се над купчинката с вещите и взе балисета. Една струна тихо издрънча, закачила се о нещо от купчинката.

— Аз бях приятел на Джеймис — прошепна Пол.

Усети как сълзи опариха очите му и вляха нова сила в гласа му.

— Джеймис ме научи… че… когато човек убива… той си плаща за това. Иска ми се да съм познавал по-добре Джеймис.

Слепешката намери пътя към мястото си в кръга и се отпусна върху скалата.

— Той пролива сълзи — прошепна нечий глас. Тези думи обиколиха кръга.

— Усул отдава влага на мъртвеца!

Той усети как нечии пръсти докосват мокрите му страни и чу благоговеен шепот.

Доловила гласовете, Джесика, осъзна дълбочината на смисъла на случилото се и разбра, че сигурно съществуват строги забрани срещу проливането на сълзи. Тя се съсредоточи върху думите: „Той отдава влага на мъртвеца!“ Сълзите — те бяха дар за света на сенките. Те несъмнено са свещени.

Нищо друго на тази планета не я бе накарало така убедително да осъзнае изключителната стойност на водата. Нито продавачите на вода, нито съсухрената кожа на местните жители, нито влагосъхраняващите костюми или правилата на водния режим. Тук имаше нещо много по-скъпоценно от всичко останало — това беше самият живот и целият той бе обгърнат от символики и обреди.

Вода.

— Докоснах страните му — прошепна някой. — Усетих неговия дар.

Първоначално пръстите, които опипваха лицето му, изплашиха Пол. Той стисна студената дръжка на балисета, усещайки как струните се впиват в дланта му. После видя лицата зад опипващите ръце — очите бяха широко отворени и питащи.

Не след дълго ръцете се отдръпнаха. Погребалната церемония продължи. Но сега около Пол имаше малко празно място — за да му засвидетелствуват уважението си, воините се бяха поотдръпнали на почетно разстояние.

Церемонията завърши с тихо песнопение:

В нозете на Стилгар остана само един издут мях за вода. Той приклекна и допря длани до него. Някой пристъпи и приклекна до лакътя му. Под сянката на качулката Пол разпозна лицето на Чани.

— Джеймис носеше тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра от водата на племето — заговори Чани. — Благославям тази вода сега, в присъствието на Сайядина. Екериакаири, това е водата, филисин-фоласи на Пол Муад’Диб! Киви акави, никога вече, накалас! Накалас! Да не бъде вече измервана и отброявана, укаир-ан! от ударите на сърцето дан-дан-дан на нашия приятел… Джеймис!

Сред внезапно настъпилата дълбока тишина Чани се обърна и впери поглед в Пол. След малко заговори:

— Там, където съм пламък, бъди въглен. Там, където съм роса, бъди вода!

— Би-лал кайфа! — припя отрядът.

— Този дял вода се пада на Пол Муад’Диб — рече Чани. — Дано той я пази за племето и съхрани от пропиляване поради небрежност. Дано бъде щедър с нея в случай на нужда. Дано, когато му дойде времето, я завещае за доброто на племето.

— Би-лал кайфа! — припяха воините.

„Трябва да приема тази вода!“ — помисли си Пол. Той бавно се надигна и си проправи път до Чани. Стилгар отстъпи назад, за да му стори място, и внимателно пое балисета от ръката му.

— Коленичи! — каза Чани. Пол коленичи.

Тя насочи ръцете му към меха с водата и ги долепи до гъвкавата повърхност.

— Племето ти поверява грижата за тази вода — рече. — Джеймис я напусна. Вземи я с мир. — Тя се изправи, а ръцете й притеглиха и Пол да стане.

Стилгар върна балисета и протегна дланта си с купчинка метални халки в нея. Пол ги погледна и по начина, по който отразяваха светлината на суспенсорния глобус, откри, че са с различна големина.

Чани взе най-голямата халка и я постави на средния си пръст.

— Тридесет литра — каза тя. Една по една тя взе и останалите, като показваше на Пол всяка една от тях и ги броеше. — Два литра, един литър, два водни жетона¤ от по един децилитър, седем жетона от по един сантилитър и един за 85 милилитра. Всичко тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра.

Тя вдигна халките, нанизани на пръста си, за да може да ги види и Пол.

— Приемаш ли ги? — попита Стилгар.

Пол преглътна и кимна.

— Да.

— По-късно — продължи Чани — ще ти покажа как да ги завържеш в кърпа, така че да не дрънчат и да не те издават, когато ще се нуждаеш от тишина. — Тя протегна ръка.

— Би ли… ми ги пазила? — попита Пол.

Чани погледна стъписано Стилгар. Той се усмихна и рече:

— Пол Муад’Диб, който за нас е Усул, не познава още нашите обичаи, Чани. Прибери водните му жетони, без да поемаш някакво задължение, докато дойде време да му покажеш как да ги носи.

Тя кимна, измъкна ивица плат изпод робата си, наниза на нея халките, като ги завърза в някаква сложна плетеница, подвоуми се и ги напъха в чантичката под дрехата си.

„Тук нещо ми се изплъзна“ — помисли си Пол. Почувствува присмеха около себе си, долови задявката в него и в мислите му изплува спомен от бъдещето: „водни жетони, предложени на жена — начин за ухажване.“

— Вододелците! — рече Стилгар.

Воините се надигнаха сред шумоленето на робите. Двама души пристъпиха напред и вдигнаха мяха с водата. Стилгар свали суспенсорния глобус и тръгна с него към дъното на пещерата.

Избутан в редицата зад Чани, Пол забеляза матовия отблясък на светлината по скалните стени и танца на сенките и долови у воините някакво въодушевление, което напираше под изпълненото с очакване мълчание.

Издърпана от пъргави ръце към края на редицата и заобиколена от блъскащи се тела, Джесика потисна обзелото я за миг чувство на смут. Тя разпозна откъслечни епизоди от обреда и откри корени от чакобза и ботани джиб¤ в думите и вече разбираше каква необуздана жестокост може да избухне от тези наглед обикновени неща.

„Дан-дан-дан“ — рече си мислено тя. — „Пам-пам-пам!“

Беше като някаква детска игра, която в ръцете на възрастния бе загубила всякакви задръжки.

Стилгар се спря при една жълта скална стена. Натисна някаква издутина и стената беззвучно се отмести, откривайки несиметрично отверстие. Той мина напред през някаква черна пореста преграда — когато и Пол я премина, бе облъхнат от прохладна струя въздух.

Пол подръпна Чани за лакътя и й отправи въпросителен поглед.

— Този въздух сякаш е влажен — каза той.

— Шът! — прошепна тя.

Но зад гърба им се обади някакъв мъж:

— Тази нощ в капана има доста влага. Ето как Джеймис ни съобщава, че е доволен.

Джесика мина през тайната врата и я чу как се затваря зад гърба й. Видя как при преминаването през порестата преграда свободните забавят ход и щом сама застана пред нея, усети влагата във въздуха.

„Ветрокапан!“ — рече си тя. — „Някъде на повърхността има замаскиран ветрокапан, за да довеждат въздуха тук, долу, в по-хладните пластове и да кондензират влагата в него.“

Минаха през още един отвор в скалата. Вратата, на която имаше решетка, се затвори след тях. Въздушното течение зад гърба им носеше полъх на влага, ясно доловима както за Джссика, така и за Пол.

Суспенсорният глобус в ръцете на Стилгар, застанал начело на редицата, осветяваше ниско долу, под линията на раменете. Не след дълго Пол почувствува под нозете си стъпала, които слизаха наляво. Отразената светлина се плъзна по скритите под качулките глави, по извитата в спирала човешка редица, която слизате надолу по стъпалата.

Джесика долови нарастващото напрежение у хората наоколо и тежестта на мълчанието, което изопваше нервите й със своята натрапчивост.

Стъпалата свършиха и отрядът премина през още една ниска врата. Светлината на суспенсорния глобус бе погълната от огромното открито пространство с висок начупен таван.

Пол усети ръката на Чани върху рамото си, дочу тихия ромон в хладния въздух и почувствува как свободните застанаха благоговейно пред водата.

„Виждал съм това място насън“ — помисли си той.

Тази мисъл го изпълни и с увереност, и с чувство за безсилие. Някъде отпред по тази пътека фанатичните орди си пробиваха своя опръскай с кръв път през вселената с неговото име на уста. Зелено-черното знаме на атреидите щеше да стане символ на ужас. Свирепите легиони щяха да се хвърлят в битките, надавайки своя боен възглас: „Муад’Диб!“

„Това не бива да става“ — рече си той. — „Не мога да позволя да стане това.“

Пол обаче усещаше вътре в себе си напиращото родово съзнание, разбираше своето ужасно предназначение и знаеше, че тази непреодолима сила не може да бъде възпряна от някакво малко препятствие. Тя набираше инерция. Ако той умреше сега, в този миг, всичко щеше да продължи чрез майка му и неродената му сестра. Нищо по-малко от смъртта на всички воини, събрани тук сега, включително неговата смърт и смъртта на майка му, не би могло да възпре тази сила.

Той се огледа наоколо и видя, че отрядът се строява в редици. Изтикаха го напред, съм една ниска преграда, изсечена от обикновена скала. Отвъд преградата, на светлината на суспенсорния глобус на Стилгар Пол съзря спокойна тъмна водна повърхност. Дълбока и черна, тя се губеше в сенки — отсрещната стена едва се виждаше, може би чак на сто метра.

Джесика почувствува как опналата се суха кожа по скулите и челото й се отпуска от полъха на влагата. Водният басейн беше дълбок, тя усещаше, че е дълбок, и с мъка сподави желанието си да потопи ръце в него.

Откъм лявата й страна се разнесе плясък. Тя погледна към призрачната редица на свободните, видя Стилгар и застаналия до него Пол и вододелците, които изпразваха своя товар в басейна през дебитомера. Уредът представляваше кръгло сиво око, поставено над ръба на басейна. Тя видя как светлинната му стрелка се закова на тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра.

„Изключителна точност при измерване на водата“ — помисли си Джесика и забеляза, че след преминаването на водата през уреда по него не остава и следа от влага. Водата се стичаше по тези стени, без да се задържа по тях. И тя си обясни цялата технология на свободните с един прост факт: те бяха съвършени специалисти.

Джесика си проби път надолу към преградата и застана до Стилгар. Сториха й път с небрежна вежливост. Тя забеляза отсъствуващия поглед в очите на Пол, но загадката на този огромен басейн не й даваше мира.

Стилгар я погледна.

— Сред нас има хора, които се нуждаят от вода — заговори той. — И въпреки това те идват тук и не се докосват до тази вода. Знаеш ли това?

— Вярвам го — рече тя.

Той погледна към басейна.

— Тук имаме над тридесет и осем милиона декалитра вода — продължи той. — Отделена от малките вестители със стена, скрита и недостъпна.

— Истинско съкровище! — промълви тя.

Сгилгар повдигна суспенсорния глобус, за да надзърне в очите й.

— Това е повече от съкровище. Ние притежаваме хиляди такива тайни резервоари. Само неколцина от нас знаят къде се намират всички те. — Той наклони глава на една страна. Глобусът хвърляше мъждива жълтеникава светлина по лицето и брадата му. — Чуваш ли?

Те се заслушаха.

Звукът от капещата вода, кондензирана от ветрокапана, изпълни помещението — Джесика видя как целият отряд възторжено се заслуша. Единствен Пол като че ли се намираше далеч от всичко това.

За него шумът на капките сякаш отброяваше миговете, които отминаваха. Усещаше как времето тече през него и миговете му никога нямаше да се върнат. Изпита потребност от вземане на решение, но се почувствува безсилен да се помръдне.

— Изчислено е колко вода ще ни трябва. Когато я съберем, ние ще променим лицето на Аракис.

В отговор сред тълпата се понесе приглушен шепот:

— Би-лал кайфа!

— Дюните ще останат хванати в капан под тревните насаждения — продължи Стилгар с глас, който все повече укрепваше. — С дървета и шубраци ще задържим влагата в почвата.

— Би-лал кайфа! — припяха войниците.

— Всяка година полярните ледове ще отстъпват! — продължи Стилгар.

— Би-лал кайфа! — повториха те.

— Ние ще превърнем Аракис в удобна за живот планета — с лещи за топене на снега по полюсите, с езера в умерените зони и само дълбоката пустиня ще остане за вестителя и неговата подправка.

— Би-лал кайфа!

— И никой повече няма да страда от недостиг на вода. Всеки ще може да се гмурне в нея — било в кладенец или вир, било в езеро или канал. Тя ще се лее по каналите, за да напоява нашите растения. И всеки ще може спокойно да си вземе от нея. Ще трябва само да протегне ръка.

— Би-лал кайфа!

Джесика долови религиозния обред в тези думи и забеляза своето собствено инстинктивно благоговение. „Те са се съюзили с бъдещето“ — помисли си тя. — „Те имат своя цел. Това е мечтата на учения… и тя е изпълнила душите на тези прости хорица, на тези селяни.“

Мислите й се отклониха към Кайнс-Лайът, имперския планетарен еколог, човека, който бе станал свободен, и тя му се учуди. Това бе мечта, която можете да завладее душите на хората, и тя почувствува заслугата на еколога. Това бе мечта, за която хората драговолно можеха да умрат. Това беше още една от най-важните опорни точки, от които долавяше, че синът й се нуждае: хора с цел. У такива хора лесно можеше да се насади страст и фанатизъм. Те можеха да се насочат като меч, за да извоюват отново отнетото от Пол място.

— Сега ще тръгваме — продължи Стилгар — и ще почакаме до изгрева на първата луна. Когато Джеймис спокойно поеме по своя път, ние ще се отправим към Сийч Табър.

С приглушен ропот воините се строиха зад него, направиха обратен завой покрай преградата на басейна и тръгнаха нагоре по стъпалата.

А Пол, крачейки зад Чани, долови, че е пропуснал някакъв съдбоносен миг, че не е взел някакво важно решение и че сега бе уловен в капана на собствения си мит. Той знаеше, че бе виждал това място и преди, че го бе зърнал в епизод от свой прорицателски сън още на далечния Каладън — сега обаче попълваше подробностите, които не бе забелязал. Пределите на дарбата му да вижда в бъдещето му се представиха сега по нов, по-смайващ начин. Имаше чувството, че е яхнал вълната на времето и ту пропада надолу, ту се покачва върху гребена й, а всички други вълни наоколо се извисяваха и сгромолясваха, като ту откриваха, ту закриваха онова, което носеха на повърхността си.

И сред всичко това някъде пред него застрашително заставаха свирепите легиони, жестокостта и разрухата. И те бяха като канари, надвиснали над прибоя.

Отрядът мина и през последната врата и влезе в главната пещера. След това затвориха вратите херметически. Изгасиха светлините и свалените от отворите на пещерата капаци откриха нощта и звездното небе, прихлупили пустинята.

Джесика се приближи до горещия ръб на пещерата и вдигна очи към звездите. Те бяха ярки и близки. Усети, че воините наоколо й се оживиха, чу звън на балисет, който настройваха някъде отзад и гласа на Пол, подел тона на настройката. В гласа му имаше тъга, която не и допадна.

Гласът на Чани долетя неканен откъм гъстия мрак на пещерата:

— Разкажи ми за водите на родната си планета, Пол Муад’Диб.

И отговорът на Пол:

— Друг път, Чани. Обещавам.

„Каква тъга.“

— Този балисет е хубав — рече Чани.

— Много хубав — съгласи се Пол. — Как мислиш, дали Джеймис може да има нещо против, ако посвиря на него?

„Говори за мъртъвците в сегашно време“ — помисли си Джесика. Тревожеше се за последствията.

Намеси се някакъв мъжки глас:

— Той си падаше по музиката, Джеймис де.

— Тогава изпей ми една от вашите песни — помоли Чани.

„Толкова женствена съблазън в гласа на това момиче-дете!“ — помисли си Джесика. — „Трябва да предупредя Пол за техните жени… и то по-скоро.“

— Това бе песен на мой приятел — рече Пол. — Предполагам, че вече е мъртъв, имам предвид Гърни. Наричаше я своята вечерна песен.

Войните се смълчаха и се заслушаха в гласа на Пол, който се извиси в нежен момчешки тенор под съпровода на припяващия звучен балисет.

Джесика усещаше в гърдите си всеки звук от тази музика — езическа и изпълнена с тонове, които най-неочаквано и настоятелно я караха да се замисли за себе си, да почувствува тялото си и копнежите му. Тя слушаше напрегната, без да помръдва.

Тя видя как дори и след заглъхването на последния акорд всички продължаваха да стоят безмълвни. „Защо синът ми пее любовна песен на това момиче-дете?“ — запита се тя. Внезапно я прониза страх. Усети как животът препуска покрай нея, а тя не може да улови юздите му. — „Защо той избра именно тази песен?“ — чудеше се тя. — „Инстинктите понякога не лъжат. Защо постъпи така?“

Пол седеше мълчаливо в мрака и една-единствена упорита мисъл владееше съзнанието му: „Майка ми е мой враг. Тя не го съзнава, но е така. Тя ще доведе легионите за похода. Тя ме е родила, тя ме е обучила. Тя е мой враг.“

На седемнадесетия си рожден ден по време на семейните игри Фейд-Рота Харконен уби своя стотен роб-гладиатор. По случай празненствата на родната планета на харконската династия Гайъди Прайм¤ от императорския двор бяха пристигнали гости наблюдатели — граф и лейди Фенрннг, поканени да прекарат следобеда в позлатената ложа над триъгълната арена заедно с най-близките роднини.

В чест на рождението на на-барона¤, а и за да се напомни на всички от династията Харконен, както и на всички поданици, че за наследник е определен Фейд-Рота, този ден бе обявен за официален празник на Гайъди Прайм. Старият барон бе постановил всепланетен почивен ден. Бяха се постарали в Харко, града на династията, да се създаде впечатление за празнично настроение: от сградите се развяваха знамена, а фасадите на Корт Уей бяха пребоядисани.

Но по отбивките от главната улица граф и лейди Фенринг забелязаха купищата смет, олющените кафеникави стени, отразяващи се в мътните улични локви, както и лукавото суетене на хората.

В боядисаната в синьо централна кула на крепостта на барона цареше внушаващ страхопочитание безупречен ред, но графът и неговата дама видяха каква цена е платена за това: навсякъде се виждаха стражи и оръжия с онзи особен блясък, който подсказваше на опитното око, че се използуват редовно. Дори и тук, в централната кула, имаше пропускателни пунктове за обичайното минаване от един сектор в друг. Военното обучение на слугите личеше по начина, по който вървяха, по изопнатите рамене… и по това, как очите им дебнеха, дебнеха, дебнеха.

— Напрежението си върши своето — измънка графът на лейди Фенринг на техния напевен таен език. — Баронът тепърва започва да разбира действителната цена, която е платил, за да се отърве от дук Лито.

— Някой път ще трябва да ти разкажа преданието за птицата Феникс — рече тя.

Намираха се в приемната зала на централната кула и очакваха да ги заведат на семейните игри. Залата не беше голяма — вероятно четиридесет метра дълга и наполовина широка, но покрай стените бяха оформени под ъгъл светлинни изкуствени колони, таванът имаше изкусно измайсторен свод и всичко това създаваше впечатлението за много по-голям простор.

— Аа, ето че и баронът идва! — рече графът.

Баронът прекоси залата по дължина с онази особена подскачаща походка, наложена от необходимостта да насочва портативните суспенсори, понесли тежестта на тялото му. Бузите му се тресяха нагоре-надолу, а суспенсорите се полюляваха и разместваха под оранжевата роба. По ръцете му лъщяха пръстени, а по робата му проблясваха втъканите опафири¤.

Плътно до барона крачеше Фейд-Рота. Черната му коса бе навита на гъсти къдрици, които падаха нелепо весело над враждебно гледащите очи. Бе облечен в тясна черна туника и трико-панталони, леко набрани отзад. Малките му крака бяха обути в чехли с меки подметки.

Като наблюдаваше стойката и изпъкналите под туниката мускули на младежа, лейди Фенринг си помисли: „Ето един човек, който няма да позволи да напълнее.“

Баронът се спря пред тях, сграбчи с увереността на собственик лакътя на Фейд-Рота и каза:

— Моят племенник, на-барон Фейд-Рота Харконен. — И като обърна по бебешки дебелото си лице към Фейд-Рота, добави: — Граф и лейди Фенринг, за които съм ти говорил.

Фейд-Рота сведе глава с необходимата вежливост. После се загледа в лейди Фенринг. Тя бе златокоса и грациозна — изящната й фигура бе облечена в падаща свободно дреха в светлобежово — обикновена кройка без украса. На погледа му отвърнаха две сиво-зелени очи. Тя притежаваше онова ведро бин-джезъритско самообладание, което се стори на младежа леко обезпокояващо.

— Хъм, ъъъ — започна графът. Той изучаваше Фейд-Рота. — Хъм, ъъъ, изискан младеж, ъъъ, нали… ъъъ, скъпа? — Графът се обърна към барона. — Драги ми бароне, казвате, че сте говорили за нас на този изискан младеж, така ли? И какво сте му казали?

— Разказах на моя племенник колко много ви цени нашият император, граф Фенринг — отвърна баронът. И си помисли: „Хубавичко го разгледай, Фейд! Убиец, който се държи като заек — те са най-опасните!“

— Разбира се! — възкликна графът и се усмихна на своята дама.

Поведението и думите на този човек се видяха на Фейд-Рота почти оскърбителни. В тях едва ли имаше нещо, което да заслужава внимание. Младежът се загледа в графа: нисък човек, хилав на вид. Имаше лице на невестулка с огромни черни очи. Косата по слепоочията му бе посивяла. А движенията му — той махваше с ръка или обръщаше глава на една страна, а говореше на другата. Трудно бе човек да следи движенията му.

— Хъм, ъъъ, хъм, ъъъ, човек попада твърде рядко на такава, ъъъ, изтънченост — заговори графът, отправяйки тези думи към рамото на барона. — Аз… ъъъ, ви поздравявам за, хъм, ъъъ, изтънчеността на вашия, ъъъ, наследник. Може да се каже, че, ъъъ, той се старае да прилича на вас.

— Много сте любезен — рече баронът. Той се поклони, но Фейд-Рота забеляза, че очите на чичо му не одобряваха неговата учтивост.

— Когато човек е, ъъъ, ироничен, това, ъъъ, предполага, че той, ъъъ, разсъждава дълбокомислено — продължи графът.

„Ето че пак започва“ — помисли си Фейд-Рота. — „Думите му са направо оскърбителни, но няма как да му се поиска удовлетворение.“

Като слушаше графа, Фейд-Рота имаше чувството, че главата му затъва в някаква каша… хъм, ъъъ, хъм, ъъъ! Фейд-Рота отново обърна поглед към лейди Фенринг.

— Ние, ъъъ, отнемаме твърде много време на този младеж — заговори тя. — Чувам, че днес му предстои излизане на арената.

„Кълна се в красавиците на императорския харем, тя е прекрасна!“ — помисли си Фейд-Рота.

— Днес ще победя във ваша чест, милейди — рече той. — Ако ми разрешите, ще ви отправя това посвещение от арената.

В отговор тя го изгледа спокойно, но когато заговори, в гласа й се долавяше гневна нотка:

— Не ви разрешавам!

— Фейд! — обади се баронът. И си помисли: „Немирникът му с немирник! Да не би да иска този непоносим граф да го извика на дуел?“

Графът обаче само се усмихна и рече:

— Хъм, ъъъ, хъм, ъъъ.

— Ти наистина трябва да се приготвяш за арената, Фейд — каза баронът. — Трябва да си отпочинал и да не поемаш никакви глупави рискове.

Фейд-Рота се поклони с потъмняло от негодувание лице.

— Убеден съм, че всичко ще бъде по волята ви, чичо. — Той кимна на граф Фенринг. — Сър! — после към лейди Фенринг: — Милейди!

Обърна се и излезе от залата, без изобщо да удостои с поглед групата от представители на малки династии, струпали се край двойната врата.

— Толкова е млад! — въздъхна баронът.

— Хъм, ъъъ, да, наистина, ъъъ — отбеляза графът.

А лейди Фенринг си помисли: „Възможно ли е това да е младежът, когото имаше предвид светата майка? Нима тази кръвна линия заслужава да бъде запазена?“

— Разполагаме с повече от час до тръгването към арената — рече баронът. — Вероятно ще можем да проведем нашия кратък разговор сега, граф Фенринг. — Той наклони едрата си глава надясно. — Има доста въпроси, които трябва да обсъдим.

А баронът си помисли: Нека видим сега как момчето за поръчки на императора ще предаде посланието, което носи, без да е толкова глупаво, че да го съобщи направо, без заобикалки.

Графът заговори на своята дама:

— Хъм, ъъъ, вие, ъъъ, ще ни извините, ъъъ, нали, скъпа?

— Всеки ден, а понякога и всеки час носи някаква промяна — отговори тя. — Ъъъ. — И преди да се обърне, се усмихна мило на барона. Дългите й поли прошумяха и изопната като струна, с величествена походка лейди Фенринг се отправи към двойната врата в дъното на залата.

Баронът забеляза как при приближаването й разговорите сред представителите на малките династии секнаха и как всички я изпратиха с поглед. „Бин-джезъритка!“ — помисли си той. — „Най-добре ще е вселената да се отърве от всички тях.“

— Ето там, вдясно от нас, между две от колоните има фуния на мълчанието¤ — рече баронът. — Там можем да поговорим, без страх, че някой ще ни чуе. — Той тръгна пръв със своята подскачаща походка и влезе в звукоумъртвяващото поле, където гласовете от кулата изведнъж станаха глухи и далечни.

Графът застана до барона и двамата се обърнаха с лице към стената, за да не може да се разбере по устните им какво си говорят.

— Не сме доволни от това как прогонихте сардукарите от Аракис — започна графът.

„Говори направо!“ — помисли си баронът.

— Сардукарите не можеха да останат повече, без да рискуваме и други да научат как императорът ми е помогнал — отвърна баронът.

— Но вашият племенник Рабан, изглежда, не се стреми достатъчно настоятелно към уреждането на въпроса със свободните.

— Какво желае императорът? — попита баронът. — На Аракис не може да са останали повече от шепа свободни. Южната пустиня е необитаема, а северната пустиня се кръстосва редовно от нашите патрули.

— Кой твърди, че южната пустиня е необитаема?

— Вашият собствен планетолог, скъпи ми графе.

— Но д-р Кайнс е мъртъв!

— Ах, виж ти… горкият.

— Разполагаме с данни от един полет над южните райони — рече графът. — Има доказателства за наличието на растителност.

— Значи Сдружението се е съгласило да разреши наблюдение от космоса?

— Положението ви е много добре известно, бароне. Законно императорът не може да постави Аракис под наблюдение.

— А аз мога да си го позволя — рече баронът. — Кой е извършил този полет?

— Един… контрабандист.

— Някой ви е заблудил, графе — каза баронът. — Контрабандистите не могат да летят над южните райони по-успешно от хората на Рабан. Известно ви е за бурите, за пясъчните вихрушки и всичко останало. Те изтръгват сигналните стълбове още с поставянето им.

— Някой друг път ще обсъдим различните видове пясъчни бури — рече графът.

„Виж ти!“ — помисли си баронът.

— Да не би тогава да сте намерили някаква грешка в счетоводството ми? — попита той.

— Когато на човек започват да му се привиждат грешки, тогава самозащитата става невъзможна — отвърна графът.

„Нарочно се опитва да възбуди моя гняв“ — помисли си баронът. Пое си два пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Усещаше миризмата на собствената си пот и почувствува как мястото, където под робата се бяха впили суспенсорните ремъци, отведнъж го засмъдя и заболя.

— Императорът не може да не е доволен от смъртта на наложницата и момчето — заговори баронът. — Те избягаха в пустинята. Точно тогава имаше буря.

— Да, наистина е имало твърде удобни стечения на обстоятелствата — съгласи се графът.

— Не ми допада вашият тон, графе — каза баронът.

— Гневът е едно, а жестокостта е друго нещо — рече графът. — Нека ви предупредя. Ако тук ме застигне някаква злополучна случайност, всички Велики династии ще узнаят за делата ви на Аракис. Те отдавна подозират какви сделки въртите там.

— Единствената сделка напоследък, за която си спомням — рече баронът, — бе превозването на няколко легиона сардукари до Аракис.

— И си мислите, че с това можете да държите в шах императора?

— Не съм и помислял подобно нещо!

Графът се усмихна.

— Биха могли да се намерят командири на сардукарите, които да признаят, че са действували без заповеди, просто защото са искали да се сражават срещу вашите отрепки, свободните.

— Мнозина биха се усъмнили в такова признание — рече баронът, ала заплахата го зашемети. „Наистина ли дотолкова са дресирани тези сардукари?“ — запита се той.

— Императорът наистина желае да направи финансова ревизия на сметководните ви книги — рече графът.

— По всяко време, щом пожелае.

— Вие… ъъъ… нямате ли възражения?

— Никакви. Директорството ми в ЕМОП ще издържи и най-щателна проверка.

И мислено си рече: „Нека да скалъпи лъжливо обвинение срещу мен и нека го предяви. Ще се изправя неустрашимо и ще кажа: «Погледнете ме, аз съм обвинен несправедливо.» Тогава нека предяви някакво друго обвинение срещу мен, та било то и основателно. Великите династии няма да повярват на втора нападка от страна на обвинителя, за когото вече е доказано, че предишното му обвинение е било несправедливо.“

— Няма съмнение, че вашите сметководни книги ще издържат и на най-щателната проверка — измърмори графът.

— Защо императорът е толкова заинтересуван от изтреблението на свободните?

— Иска ви се да сменим темата, така ли? — Графът сви рамене. — Желаят го сардукарите, не императорът. Нужно им е да се упражняват да убиват… а и не обичат да си оставят работата недовършена.

„Дали не смята да ме сплаши, като ми напомни, че зад гърба си има кръвожадни убийци?“ — питаше се баронът.

— Убиването в определени граници винаги е било част от нашата дейност — рече баронът. — Но все някъде трябва да се тегли черта. Все някой трябва да остане, за да обработва подправката.

Графът се разсмя с отривист лаещ смях.

— Да не би да смятате, че можете да впрегнете в работа свободните?

— Никога не са били достатъчно много на брой за подобно нещо — отвърна баронът. — Убийствата обаче разстроиха останалото ми население. Вече взеха такива размери, че смятам да потърся друго решение за аракийския въпрос, драги ми Фенринг. И трябва да си призная, че заслугата за това ми решение принадлежи на императора.

— Така ли?

— Виждате ли, графе, за това ме вдъхнови императорската планета-затвор Салуса Секундус¤.

Графът го загледа втренчено с искрящи очи.

— Но каква връзка може да има между Аракис и Салуса Секундус?

Баронът долови бдителния поглед на Фенринг и отговори:

— Засега няма връзка.

— Засега ли?

— Трябва да признаете, че превръщането й в планета-затвор ще бъде начин да се развие значителна работна сила на Аракис.

— Нима предвиждате увеличаване броя на затворниците?

— Имаше вълнения — призна баронът. — Наложи се да ги притисна по-здраво, Фенринг. В края на краищата известно ви е какво заплатих на Сдружението да превози нашите обединени сили до Аракис. Тези пари все трябва да дойдат отнякъде.

— Предлагам да не превръщате Аракис в планета-затвор без разрешението на императора, бароне.

— Естествено — рече баронът, като се зачуди на внезапната студенина в гласа на Фенринг.

— Още един въпрос — продължи графът. — Научаваме, че старият ментат на дук Лито, Туфир Хауът не е загинал, а е на служба при вас.

— Не можех да си позволя да го похабя напразно — отвърна баронът.

— Значи сте излъгали нашия командир на сардукарите, като сте му казали, че Хауът е мъртъв.

— Само една безобидна лъжа, скъпи ми графе. Нямах желание да водя продължителен спор с този човек.

— Хауът ли беше действителният предател?

— О, небеса, не! Предателят беше лъжедокторът. — Баронът избърса потта от шията си. — Трябва да ме разберете, Фенринг, бях останал без ментат. Това ви е известно. Никога не съм оставал без ментат. Беше твърде опасно.

— Как успяхте да накарате Хауът да измени на клетвата за вярност?

— Неговият дук бе мъртъв. — Баронът насила се усмихна. — Няма за какво да се боим от Хауът, драги ми графе. Тялото на този ментат е наситено с неуловима за детекторите отрова. Ние му даваме противоотрова в храната. Без нея отровата ще започне да действува и той ще умре само за няколко дни.

— Спрете противоотровата! — рече графът.

— Но той е полезен!

— Само че знае прекалено много неща, които никой жив човек не бива да знае.

— Казахте, че императорът не се страхува от разобличаване.

— Не се правете на глупак, бароне.

— Ще изпълня тази заповед само ако видя под нея имперския печат — рече баронът. — Но на вашата прищявка няма да се подчиня.

— Вземате това за прищявка, така ли?

— А за какво друго? Императорът също има задължения към мен, Фенринг. Аз го отървах от размирния дук.

— С помощта на неколцина сардукари.

— А къде другаде императорът щеше да намери династия, която да достави униформи за маскировка, за да скрие той своето участие в това начинание?

— И той си задава същия въпрос, бароне, но ударението е на друго място.

Баронът изучаваше внимателно Фенринг, той отбеляза колко изопнати са челюстните му мускули и как усърдно пази хладнокръвието си.

— И таз хубава! — възкликна баронът. — Надявам се императорът да не вярва, че може да тръгне срещу мен, без никой да разбере за това?

— Той се надява, че такова нещо няма да е необходимо.

— Нима императорът вярва, че съм опасен за него! — Баронът придаде на гласа си нотка на гняв и мъка, като си мислеше: „Нека несправедливо ме обвини в измяна! Бих могъл да се възкача на престола, докато се бия в гърдите, че съм несправедливо обвинен.“

Когато заговори, гласът на графа прозвуча сдържан и далечен:

— Императорът вярва само на своите сетива.

— Дали императорът ще се осмели да ме обвини в измяна пред пълния състав на Ландсрада? — Окрилен от надеждата, че това може да стане, баронът затаи дъх.

— На императора никога не му се налага да се осмелява.

С помощта на портативните си суспенсори баронът се извърна настрани, за да скрие изражението си. „Би могло да ми се случи и приживе!“ — помисли си той. — „Император! Нека ме обвини несправедливо! После подкупи и принуда, сплотяване на Великите династии: те ще се скупчат под знамето ми като селяни, хукнали да дирят убежище. Онова, от което Великите династии най-много се боят е да не би сардукарите на императора да ги нападнат една по една.“

— Императорът искрено се надява, че никога няма да се наложи да те обвини в измяна — рече графът.

Баронът само си придаде вид на обиден, защото разбра, че му е трудно да скрие иронията в гласа си, но се оказа, че успя:

— Винаги съм бил най-верен поданик. Обидата, нанесена ми от тези думи, е толкова голяма, че не мога да я изразя.

— Хъм, ъъъ — измънка графът.

Баронът продължаваше да стои с гръб към графа, кимайки с глава. След малко заговори:

— Време е да тръгваме към арената.

— Наистина — съгласи се графът.

Те напуснаха фунията на мълчанието и рамо до рамо се отправиха към скупчилите се в дъното на залата представители на малките династии. Някъде в кулата започна бавно да удря камбана — звънът й предупреждаваше, че до боевете на арената остават още двадесет минути.

— Малките династии очакват да ги поведете — кимна графът, като приближиха насъбралите се хора.

„Двусмислици… двусмислици“ — рече си баронът. Той вдигна очи към новите талисмани, окачени встрани от входа към залата — глава на бик върху поставка и портретът с маслени бои на стария атреидски дук, покойния баща на дук Лито Атреидски. Те изпълваха барона със странното чувство за някаква поличба и той се питаше какви ли мисли са предизвиквали тези талисмани у дук Лито, когато са висели в залите на Каладън, а после на Аракис — храбрият баща и главата на бика, който го беше убил.

— Човечеството разполага, ъъъ, само с една, ъъъ, наука — заговори графът, щом поведоха шествието от очакващите ги хора и преминаха от залата в чакалнята — тясно помещение с високи прозорци и пъстър под от бели и тъмночервени плочки.

— И коя е тази наука? — попита баронът.

— Това е, ъ-ъъ, науката за, ъъъ, недоволството — отвърна графът.

Отзад представителите на малките династии, плахи и учтиви, се засмяха с най-подходящия одобрителен тон, но смехът се получи някак си нестроен, тъй като се сблъска с внезапния вой на двигатели, който нахлу, щом пажовете отвориха докрай външната врата и разкриха пред погледите редицата коли, чиито знамена пърпореха на лекия ветрец.

Като повиши глас, за да надвие неочаквания шум, баронът каза:

— Надявам се, че няма да останете недоволен от представянето на моя племенник днес, граф Фенринг.

— Аз, ъъъ, съм целият, ъъъ, в, хъм, очакване, да, точно така — отвърна графът. — Човек винаги трябва да търси, ъъъ, корените, хъм, единствено в, ъъъ, словесния процес¤.

Баронът прикри вълнението си от изненадата, като се препъна в първото стъпало надолу. „Словесен процес! Та това означаваше доклад за престъпление срещу империята!“

Графът обаче се засмя, за да обърне казаното на шега, като потупа барона по рамото.

През целия път до арената обаче баронът, облегнал се сред бронираните възглавници на колата си, поглеждаше крадешком към седналия до него граф, питайки се защо момчето за поръчки на императора бе намерил за необходимо да си направи тази толкова особена шега в присъствието на представителите на малките династии. Очевидно Фенринг рядко вършеше нещо, за което не бе убеден, че е наложително, или пък казваше две думи, когато бе достатъчна само една, или пък се придържаше само към едно-единствено значение на дадена фраза.

Настаниха се в позлатената ложа над триъгълната арена — тръбяха рогове, трибуните отгоре и наоколо бяха препълнени с кресливи хора и плющящи знаменца — и едва сега баронът проумя смисъла на шегата.

— Драги ми бароне — заговори графът, навеждайки се към ухото му, — сигурно ви е известно, че императорът не е потвърдил официално вашия избор за наследник.

Баронът имаше чувството, че е попаднал неочаквано в индивидуална фуния на мълчанието, плод на собственото му изумление. Той се втренчи във Фенринг и едва успя да забележи, че лейди Фенринг премина покрай стражите насреща, за да се присъедини към компанията в позлатената ложа.

— Това е истинската причина днес да бъда тук — продължи графът. — Императорът желае да му докладвам дали сте си избрали достоен наследник. Нищо друго освен арената не може да свали по-добре маската е да разголи същността на дадена личност, нали така?

— Императорът ми обеща свободен избор на наследник! — изрече със скърцащ глас баронът.

— Ще видим — каза Фенринг и се извърна, за да поздрави своята дама. Тя седна, усмихна се на барона и сведе поглед надолу, към пясъчната настилка, където Фейд-Рота се бе появил по трико — дясната ръка с черната ръкавица държеше дългия меч, а лявата с бялата ръкавица — късия.

— Бяло за отрова, черно — за непоквареност — изрече лейди Фенринг. — Любопитен обичай, нали, любов моя?

— Хъм, ъъъ — отвърна графът.

Откъм семейните галерии се надигнаха приветствени възгласи и Фейд-Рота поспря за малко, за да ги приеме — той вдигна очи и заразглежда лицата, видя братовчеди и братовчедки, полубратя, наложници и по-далечни роднини. Те представляваха безброй розови зейнали гърла, които крещяха сред плющенето на дрехи и знамена.

И тогава на Фейд-Рота му хрумна, че лицата, изпълнили трибуните, щяха да изглеждат еднакво ненаситни както при вида на собствената му кръв, така и при вида на кръвта на роба-гладиаюр. За изхода от този двубой, разбира се, не можеше да има и съмнение. Живецът на опасността бе изтръгнат, бе останала само обвивката й, но въпреки това…

Фейд-Рота издигна остриетата по посока на слънцето и по древния обичай отдаде почест към трите ъгъла на арената. Най-напред прибра в ножницата късия нож в ръката с бялата ръкавица (бялото бе знакът на отровата), след това дългия меч в ръката с черната ръкавица — „чистия меч“, който сега не беше чист — това бе неговото тайно оръжие, с което трябваше да превърне този ден в своя лична победа: отрова върху дългия меч.

Поставянето на защитния пояс му отне няколко секунди и той се поспря малко, за да почувствува изопването на кожата по челото и да се увери, че защитното поле действува безпогрешно.

Този миг бе зареден с напрежение и Фейд-Рота го удължи със сигурната ръка на директор на пътуващ цирк, като кимаше на своите подавачи и разсейвачи и проверяваше снаряжението им с опитно око — дали веригите с острите и лъскави шипове са на място, както и пръчките с куките, чиито сини ленти се развяваха.

Фейд-Рота даде знак на музикантите.

Започна предвзет бавен марш, наситен със старинно великолепие, и Фейд-Рота поведе свитата си през арената, за да стори поклон пред ложата на чичо си. Той улови хвърления му церемониален жезъл.

Музиката секна.

Сред тишината, настъпила внезапно, той направи две крачки назад, повдигна високо жезъла и извика:

— Посвещавам тази победа на… — той млъкна, защо знаеше какво ще си помисли чичо му: „Въпреки всичко младият глупак ще отправи посвещение на лейди Фенринг и ще забърка голяма каша.“

— … на моя чичо и патрон, барон Харконен! — извика Фейд-Рота.

И с удоволствие забеляза как чичо му си отдъхна.

Музиката поде бодър марш и Фейд-Рота поведе в галоп своята свита обратно през арената към вратата-щит¤, която пропускаше само онези, които носят съответната разпознавателна лета. Фейд-Рота се гордееше, че никога не бе прибягвал до използуването на вратата-щит, а рядко бе имал нужда и от разсейвачи. Сега обаче му бе приятно да знае, че днес те са му подръка — особените планове понякога включват и особени опасности.

Над арената отново се възцари тишина.

Фейд-Рота се обърна и застана с лице срещу голямата червена врата, през която щеше да се появи гладиаторът.

Особеният гладиатор.

Фейд-Рота си помисли, че планът, замислен от Туфир Хауът, е възхитително прост и целенасочен. Робът нямаше да бъде упоен с наркотик — в това именно се криеше опасността. Наместо туй в подсъзнанието му щеше да бъде втълпена условна дума, която да скове мускулите му в решителния миг. Фейд-Рота непрекъснато си мислеше за съдбовната дума, повтаряше си я безгласно: „Скам!“ В очите на публиката щеше да изглежда, че на арената е бил пробутан роб, без да му е даден наркотик, за да убие на-барона. И всички грижливо стъкмени доказателства щяха да водят към главния надзирател на робите.

Откъм червената врата се разнесе тихото бръмчене на сервомоторите й, задействувани за отваряне.

Фейд-Рота съсредоточи цялото си внимание върху вратата. Този миг бе решаващ. Още с появата на гладиатора опитното око щеше да улови всичко, което бе необходимо да узнае. Всички гладиатори следваше да бъдат упоявани с елаков опиат¤ и да излязат на арената войнствено настроени, с притъпен рефлекс за самосъхранение, но човек все пак трябваше да ги наблюдава, за да види как вдигат ножа, накъде се завъртат при отбрана и дали изобщо се съобразяват с публиката по трибуните. Начинът, по който робът накланяше глава, би могъл да даде жизненоважно указание за париране и финт.

Червената врата се отвори с трясък.

От нея излезе висок мъж с мускулесто тяло, с обръсната глава и тъмни сенки под хлътналите очи. Кожата му имаше морковен цвят, който трябваше да се получи от елаковия опиат, но Фейд-Рота знаеше, че това е боя. Робът бе облечен в зелено трико и носеше червения пояс на частично защитно поле — стрелката на пояса сочеше наляво, което означаваше, че е защитена лявата му страна. Държеше ножа си като меч, тялото му бе наклонено леко назад, заело стойката на опитен борец. Той бавно навлизаше в арената, обърнал защитената си страна към Фейд-Рота и групата при вратата-щит.

— Не ми харесва видът на този тип — обади се един от стрелците на Фейд-Рота. — Сигурен ли сте, че е упоен, господарю?

— Кожата му е оцветена — отвърна Фейд-Рота.

— И въпреки това стойката му е на борец — обади се друг от помощниците.

Фейд-Рота пристъпи две крачки по пясъчната настилка и огледа внимателно роба.

— Какво е направил на ръката си? — попита един от разсейвачите.

Погледът на Фейд-Рота се отмести към някаква кървава драскотина малко под левия лакът на роба и я проследи до дланта, насочена към направена с кръв, все още незасъхнала рисунка върху левия хълбок на зеленото трико: стилизиран контур на ястреб.

Ястреб!

Фейд-Рота вдигна поглед към дълбоко хлътналите очи и забеляза необикновената осторожност, с която те кръвожадно се бяха втренчили в него.

„Този е един от борците на дук Лито, които пленихме на Аракис!“ — помисли си Фейд-Рота. — „Той в никакъв случай не е обикновен гладиатор.“ — Пронизаха го тръпки и той се запита дали Хауът не е имал друг план за тази арена — маневра, в която се вписваше друга маневра, в която се вписваше още една. А бе предвидено вината да бъде стоварена единствено върху главния надзирател!

Главният подавач на Фейд-Рота зашепна на ухото му:

— Не ми харесва видът на този тип, господарю. Позволете ми да забия една-две куки в ръката, с която държи ножа, за да го изпробвам.

— Аз ще забия от моите куки — рече Фейд-Рота. Той взе от подавача две от дългите пръчки, завършващи в края с куки, и опита тежестта им с ръка. Тези куки също трябваше да са намазани с опиат, но не и сега, заради което главният подавач можеше да умре. Всичко това обаче бе част от плана.

— Ще излезете от този двубой като герой — бе казал Хауът. — Да убиете гладиатора в равностоен — мъжки двубой, въпреки предателството. Главният надзирател ще бъде убит, а вашият гладиатор ще си получи заслуженото.

Фейд-Рота пристъпи още пет крачки към средата на арената, като изчакваше и изучаваше роба. Той бе сигурен, че горе на трибуните познавачите вече бяха разбрали, че нещо не е наред. Кожата на гладиатора беше точно с цвета на обработен с опиат човек, но самия той стоеше здраво на нозете си и не трепереше. Афисионадосите сигурно вече шушукаха помежду си: „Виж го само как стои. Той трябва да е възбуден — да напада или да отстъпва. Виж го как си пази силите, как изчаква. А не бива да изчаква!“

Фейд-Рота почувствува как се разгаря страстта в гърдите му. „Дори да има предателство в замисъла на Хауът“ — помисли си той — „аз пак ще успея да се справя с този роб. А този път не късият, а дългият ми меч е потопен в отрова. И за това даже и Хауът не знае.“

— Привет, харконе! — провикна се робът. — Готов ли си да умреш?

Мъртва тишина се възцари над арената. Робите не отправяха предизвикателства!

Сега Фейд-Рота успя да види ясно очите на гладиатора и прочете в тях хладнокръвната жестокост на отчаянието. Забеляза как робът стоеше с привидно безразличие, но нащрек, с мускули, напрегнати за победа. По тайните канали за свръзка на робите този човек бе получил съобщениета на Хауът: „Ще ти се представи истинска възможност да убиеш на-барона.“ Това бе част от плана, който тогава бяха съставили.

Скъперническа усмивка пробяга по устните на Фейд-Рота. Той вдигна куките, съзрял в стойката на гладиатора залог за успех на своите планове.

— Привет! Привет! — предизвикваше го робът и пристъпи дебнешком две крачки напред.

„Сега вече никой в галериите не се съмнява“ — помисли си Фейд-Рота.

Би трябвало робът да е донякъде скован от ужаса, който опиатът поражда. Би трябвало всеки миг да разкрива вътрешното му убеждение, че за него не съществува никаква надежда, че той не може да победи. Би трябвало съзнанието му да е натъпкано с разкази за отровите, които на-баронът подбира за меча си в ръката с бялата ръкавица. На-баронът никога не причиняваше бърза смърт — доставяше му наслада да демонстрира редки отрови и можеше да се изправи сред арената и да изтъква интересното им странично въздействие върху гърчещата се жертва. Наистина у роба се долавяше страх, но не и ужас.

Фейд-Рота вдигна високо куките и кимна като за поздрав.

Гладиаторът нападна.

Финтът и парирането му бяха не по-лоши от най-доброто, което Фейд-Рота изобщо бе виждал. Един отлично пресметнат удар едва не сряза почти на милиметър сухожилието на левия крак на на-барона.

Фейд-Рота плавно отскочи, като остави пръчката с куките в десния лакът на роба — куките се бяха забили така дълбоко в плътта, че робът не можеше да ги извади, без да разкъса сухожилието си.

Откъм галериите се понесе многогласен вик.

Този вик изпълни Фейд-Рота с въодушевление.

Сега той знаеше какво изпитва чичо му, седнал там в ложата редом с онези Фенринг, наблюдателите от имперския двор. В този двубой не можеше да има никаква външна намеса. Правилата трябваше да бъдат спазени пред свидетели. А баронът щеше да изтълкува събитията на арената по един-единствен начин — като заплаха за самия него.

Робът пристъпи, стиснал ножа в зъбите си, докато пристягаше пръчката с куките към ръката си.

— Дори не усещам твоята игличка! — провикна се той. С насочен нож, открил лявата си страна, той отново запристъпя напред крадешком — тялото му бе изопнато назад, за да му осигури възможно най-голяма повърхност, предпазена от частичното защитно поле.

И тази му маневра не убегна на галериите. Откъм семейните ложи се разнесоха резки викове. Подавачите на Фейд-Рота крещяха, за да го попитат дали не са му необходими.

Той им махна да останат при вратата-щит.

„Ще им изнеса такова представление, каквото никога досега не са виждали“ — помисли си Фейд-Рота. — „Не някакво банално убийство, че да могат да се наслаждават на стила. Това ще бъде нещо, което ще им грабне душата и ще им вземе ума. Когато стана барон, ще има да си спомнят за този ден и никой от тях не ще успее да се отърве от страха именно заради този ден.“

Фейд-Рота пристъпяше бавно, докато гладиаторът се придвижваше зигзагообразно. Настланият по арената пясък скриптеше под нозете им. На-баронът дочу пресекливия дъх на роба и усети мириса на собствената си пот и едва доловимия дъх на кръв във въздуха.

С отмерени стъпки на-баронът се оттегли назад и се обърна надясно, приготвил втория чифт куки. Робът плавно се придвижваше ребром. Фейд-Рота, изглежда, залитна и от галериите долетяха писъци.

Робът отново нападна.

„Богове, какъв борец!“ — помисли си Фейд-Рота, като отскочи встрани. Спаси го единствено младежката пъргавина, но той остави втория чифт куки в делтоидния мускул на дясната ръка на роба.

Откъм галериите се понесоха пронизителни радостни възгласи.

„Сега вече ме аплодират“ — помисли си Фейд-Рота. В тези гласове той долови жестокост, точно както бе предрекъл Хауът. Никога досега те не бяха аплодирали по този начин борец от династията. И го споходи донякъде невеселата мисъл за нещо, казано от Хауът: „По-лесно е да се изплашиш от враг, от когото се възхищаваш.“

Фейд-Рота бързо отстъпи към средата на арената, където всички можеха да го виждат добре. Извади дългия си меч, присви се и изчака приближаващия се роб.

Гладиаторът се забави само колкото да привърже здраво втората пръчка с куките към ръката си и после се втурна напред.

„Нека сега родът види какво ще направя“ — помисли си Фейд-Рота. — „Аз съм техен враг. Нека ме запомнят такъв, какъвто ме виждат сега.“

Той издърпа късия меч.

— Не се боя от теб, харконска свиньо! — изрече гладиаторът. — Твоите мъчения не могат да причинят болка на един мъртвец. Преди някой от подавачите ти да ме пипне даже и с пръст, аз ще съм вече загинал от собственото си острие. И твоят труп ще лежи редом с моя.

Фейд-Рота се ухили и му показа дългия меч, този с отровата.

— Опитай го — прикани го той и финтира с късия меч.

Робът прехвърли ножа в другата си ръка и насочи навътре както парирането, така и финта, за да приклещи късото острие на на-барона — острието в ръката с бялата ръкавица, която според обичая трябваше да носи отровата.

— Ти ще умреш, харконе! — изпъшка гладиаторът. Биеха се, застанали ребром един към друг. Там, където защитното поле на Фейд-Рота се сблъска с частичното поле на роба, от съединението се получи синя светкавица. Въздухът наоколо се изпълни с озон от защитните полета.

— Умри от собствената си отрова — изрече със стържещ глас робът.

Той започна да прегъва ръката с бялата ръкавица, обръщайки навътре острието, за което мислеше, че е потопено в отрова.

„Нека видят това!“ — рече си мислено Фейд-Рота. Той насочи надолу дългото острие и го чу как звънна безполезно в куките с пръчката, привързана към ръката на роба.

Фейд-Рота изпита мимолетно отчаяние. Не бе предвидил, че пръчката с куките може да се окаже полезна за роба. Сега тя осигуряваше на гладиатора допълнителна защита. Каква сила притежаваше този гладиатор! Късото острие неумолимо се извиваше навътре и Фейд-Рота се замисли върху обстоятелството, че човек може да умре и от непотопено в отрова острие.

— Скам! — извика с усилие той.

При тази условна дума мускулите на гладиатора се подчиниха и мигновено се отпуснаха. Това бе достатъчно за Фейд-Рота. Той отстъпи, за да осигури между себе си и роба достатъчно място за дългия меч. Отровният му връх се стрелна и изписа червена ивица върху гърдите на роба. Отровата задействува мигновено. Гладиаторът се отскубна и залитайки, заотстъпва назад.

„А сега нека скъпите ми роднини погледат“ — каза си Фейд-Рота. — „Нека хубаво размислят за този роб, който се опита да обърне ножа, чието острие смяташе за отровно и искаше да го използува срещу мен. Нека се чудят как един гладиатор е могъл да влезе в арената, готов за подобно покушение. И нека разберат, че никога не могат да знаят със сигурност коя от двете ми ръце носи отровата.“

Фейд-Рота стоеше безмълвен и наблюдаваше забавените движения на роба, който пристъпяше неуверено, като замаян. Сякаш сега върху лицето му бе изписано нещо, което всеки от наблюдаващите можеше да разчете. Беше изписана смъртта. Робът знаеше какво бе станало с него и как точно бе станало. Отровата бе дошла от другото острие.

— Гад! — простена той.

Фейд-Рота се отдръпна, за да стори място на смъртта. Парализиращият опиат в отровата все още не бе оказал пълното си въздействие, но забавените движения на роба показваха, че това щеше да стане скоро.

Гладиаторът залитна напред, като че ли теглен от конец — пристъпяше само по една крачка. Всяка стъпка бе единствената в неговата вселена. Продължаваше да стиска ножа си, но върхът на острието вече трепереше.

— Някой ден… един… от нас… ще… те… пречука — изрече на пресекулки той.

Устните му тъжно се свиха. Той седна, клюмна, после се изопна и се търкулна ничком настрани от Фейд-Рота.

Фейд-Рота пристъпи напред сред смълчаната арена, пъхна пръстите на крака си под гладиатора, за да го обърне по гръб и да могат от галериите да виждат добре лицето му, когато мускулите започнат да се кривят и гърчат от отровата. Но когато го преобърна, от гърдите на гладиатора стърчеше собственият му нож.

Въпреки осуетения завършек към Фейд-Рота бяха отправени нови възторжени възгласи заради усилието на роба да надвие парализата и да стори това със себе си. С възхищението дойде и осъзнаването, че е съществувала истинска опасност.

„Онова, което прави човека свръхчовек, е ужасно.“

Като се съсредоточи върху тази мисъл, Фейд-Рота осъзна, че откъм заобикалящите го трибуни и галерии избухна взрив от викове. Приветствуваха го бурно, до самозабрава.

Фейд-Рота се обърна и вдигна поглед нагоре. Приветствуваха го всички освен барона, който седеше в дълбок размисъл, подпрял брадичка с длан, и графа с неговата дама, които се взираха надолу към него с лица, грейнали в неискрена усмивка.

Граф Фенринг се обърна към своята дама и каза:

— Хъм, ъъъ, съобразителен, ъъъ, младеж. Нали така, ъъъ, скъпа?

— Синаптичните му, ъъъ, реакции са много бързи — отбеляза тя.

Баронът я изгледа, после изгледа графа и насочи отново поглед към арената, като си мислеше: „Да изложат на такава опасност живота на един от най-близките ми!“ — Страхът започна да отстъпва място на гнева. — „Тази нощ ще заповядам да изпекат на бавен огън главния надзирател… а ако този граф и неговата дама имат пръст в тази…“

За Фейд-Рота разговорът в ложата на барона бе нещо твърде далечно, гласовете чезнеха в тропота на краката и скандирането, което сега се носеше от всички посоки.

— Главата! Главата! Главата! Главата!

Баронът се намръщи, като забеляза как Фейд-Рота се обърна към него. Вяло, едва сдържащ яростта си, той махна с ръка към младежа, застанал сред арената до проснатото тяло на роба. „Дай главата на момчето! Той си я заслужи, като разобличи главния надзирател.“

Фейд-Рота видя знака за одобрение и си помисли: Те си мислят, че ме удостояват с някаква чест. А сега нека видят какво си мисля аз!

Той видя как подавачите му се приближиха със сатър, за да извършат церемонията. Махна им с ръка да се върнат и повторно им махна, когато видя, че се двоумят. „Мислят си, че ще ми окажат голяма чест с една глава!“ — рече си той. Наведе се и кръстоса ръцете на гладиатора около стърчащата дръжка на ножа, после извади острието и го постави в отпуснатите ръце.

Всичко това бе извършено само за миг — той се изправи и повика подавачите си.

— Погребете този труп цял и невредим и поставете ножа в ръцете на мъртвеца! — заповяда той. — Човекът тук си извоюва тази чест.

В позлатената ложа граф Фенринг се наведе към барона и каза:

— Това се казва благороден жест — истинска храброст. Вашият племенник притежава не само смелост, но и изисканост.

— Той оскърбява тълпата, като отказва главата — промърмори баронът.

— Нищо подобно! — намеси се лейди Фенринг. Тя се обърна и вдигна поглед към трибуните наоколо.

А баронът забеляза извивката на шията й — каква прекрасна нежна плът — като на юноша.

— Те одобряват постъпката на вашия племенник — продължи тя.

Когато смисълът на жеста на Фейд-Рота проникна и до най-далечните редове на трибуните, когато хората видяха подавачите да изнасят цял и невредим трупа на гладиатора, баронът се загледа в зрителите и разбра, че лейди Фенринг правилно бе схванала реакцията им. Хората направо подлудяха, започнаха да се бият помежду си, като ревяха и тропаха с крака.

Баронът заговори с отегчен тон:

— Ще трябва да се разпоредя за празненство. Не можем да изпратим така по домовете им тези хора с толкова неизразходвана енергия. Те трябва да разберат, че аз споделям въодушевлението им. — Той даде знак с ръка на стражата и един слуга, застанал отгоре, спусна над ложата оранжевото знаме на харконите — веднъж, два пъти, три пъти — знак за празненство.

Фейд-Рота прекоси арената до трибуната под позлатената ложа — оръжието бе прибрано в ножниците, а ръцете му висяха отпуснати край тялото. Надвил нестихващото безумие на тълпата, той извика:

— Празненство ли ще има, чичо?

Врявата поутихна, тъй като хората забелязаха разговора.

— В твоя чест, Фейд! — отвърна гръмогласно баронът. И отново се разпореди да дадат знак със знамето.

Изключиха защитните бариери и на арената наскачаха младежи, които се втурнаха към Фейд-Рота.

— Вие ли наредихте да се изключат защитните бариери, бароне? — попита графът.

— Никой няма да стори нищо лошо на момъка — отвърна баронът. — Той е герой.

Първите втурнали се хора стигнаха до Фейд-Рота, вдигнаха го на ръце и тръгнаха да обикалят арената.

— Тази нощ той би могъл да се движи без оръжие и защитен пояс дори из най-бедните квартали на Харко — продължи баронът. — Хората ще му предложат последния си залък и глътка само за да се порадват на присъствието му.

Баронът се отблъсна от креслото и намести тялото си в портативните суспенсори.

— Надявам се да ми простите. Има въпроси, които изискват личната ми намеса. Стражите ще ви придружат до кулата.

Графът стана и се поклони.

— Разбира се, бароне. Очакваме с нетърпение празненството. Никога, хъм, ъъъ, не съм виждал харконско празненство.

— Да — рече баронът. — Празненството. — Той се обърна и напусна ложата през тайния изход сред плътния обръч на охраната си.

Един гвардейски капитан се поклони на граф Фенринг.

— Какви са вашите заповеди, господарю?

— Ние ще, ъъъ, изчакаме, докато минат най-, ъъъ, неприятните, ъъъ, сблъсъци — отвърна графът.

— Слушам, господарю. — Капитанът се поклони и се отдръпна на три крачки.

Граф Фенринг се обърна с лице към своята дама и отново заговори на техния таен напевен език:

— Сигурно си успяла да схванеш всичко, нали?

Тя му отвърна на същия напевен език:

— Момъкът знаеше, че гладиаторът няма да бъде упоен. Наистина у него се забелязваше известен страх, но не и изненада!

— Всичко е било замислено предварително — рече той. — Цялото това представление.

— Несъмнено.

— Мирише на Хауът.

— Точно така — съгласи се тя.

— Преди двубоя поисках от барона да премахне Хауът.

— Това би било грешка, скъпи.

— Сега разбирам това.

— Много скоро харконите може да имат нов барон.

— Ако планът на Хауът е такъв.

— Това наистина ще създаде затруднения — рече тя.

— Младият ще бъде по-податлив на напътствия.

— За нас… особено след тази нощ — допълни тя.

— Нали не очакваш никакви затруднения по прелъстяването му, моя мила майчице?

— Не, любов моя. Ти го видя как ме гледаше.

— Да, и едва сега разбирам защо трябва да запазим тази кръвна линия.

— Да, наистина, и очевидно трябва да го държим в ръцете си. Ще му внуша дълбоко, в най-съкровеното му „аз“ необходимите изрази от прана-бинду¤, за да пречупя волята му.

— Ще си заминем незабавно веднага щом се увериш — каза той.

Тя потрепера.

— На всяка цена. Не бих искала да раждам дете на тази ужасна планета.

— Вършим всичко това в името на човечеството — рече той.

— Но твоята роля е най-леката — отвърна тя.

— Съществуват някои древни предразсъдъци, които трябва да преодолявам. Известно ти е колко са примитивни.

— Горкичкият ми! — рече тя и го погали по бузата. — Знаеш, че това е единственият начин да бъде запазена тази кръвна линия.

Той заговори с делови тон:

— Напълно ми е ясно какво точно правим.

— Ще успеем — успокои го тя.

— Грехът започва като предчувствие за успех — напомни й граф Фенринг.

— Тук няма да има никакъв грях. Хипно-въздействие върху психиката на този Фейд-Рота, детето му в утробата ми и след това заминаваме.

— А този чичо — заговори графът. — Виждала ли си някога подобна човешка карикатура?

— Той е доста жесток — отвърна тя. — Но с годините племенникът може да стане и по-лош.

— И то благодарение на този свой чичо. А знаеш ли само като си представи човек какво би могло да излезе от този момък, ако имаше друго възпитание — да речем по атреидските норми за поведение?

— Тъжно е — отбеляза тя.

— А какво ли, ако бяхме успели да спасим кръвните линии както на младия атреидски наследник, така и на този момък. От онова, което научавам за младия Пол, разбирам, че той е бил прекрасен младеж — отлично съчетание на потекло и обучение. — Графът поклати глава. — Но не бива да хабим чувства по благородниците неудачници.

— Съществува една бин-джезъритска поговорка — рече лейди Фенринг.

— Вие имате поговорки за всеки повод! — възрази и той.

— Тази ще ти хареса. Ето какво гласи: „Не смятай някого за покойник, докато не му видиш трупа. Но даже и тогава можеш да сгрешиш.“

На път за заслона заедно с двамата бездомници от пустинята воините от отряда на Стилгар се изкатериха по стените на басейна и на бледнеещата светлина на първата луна излязоха от него. Облечените в роби воини крачеха припряно и усещаха в ноздрите си мириса на родния дом. Сивата линия на залеза зад гърба им бе в най-ярката си фаза от техния небесен календар, което означаваше, че е средата на септември, месеца на Кап-рок.

Обрулени от вятъра сухи листа бяха обсипали подножието на канарите, откъдето ги събираха децата от заслона, но шумът от прехода на отряда (с изключение на нарушенията в ритъма, допускани понякога от Пол и майка му) не се различаваше от естествените шумове на нощта.

Пол избърса полепналия по изпотеното си чело прах и усети, че някой го дърпа за лакътя, и дочу шепнещия глас на Чани.

— Направи както ти казах — спусни ръба на качулката по-ниско върху челото си! Остави открити само очите! Пилееш влага!

Някой отзад шепнешком им заповяда да пазят тишина:

— Пустинята ви чува!

Откъм скалите, високо над главите им, изцвърча птичка.

Отрядът спря и Пол долови внезапно напрежение.

Откъм скалите се разнесе тихо топуркане — шум не по-силен от онзи, който вдигат кенгуровите мишки¤.

Птицата отново изцвърча.

По редиците на отряда премина оживление. И отново откъм пясъка се разнесе шум като от скачаща мишка.

Птицата изцвърча още веднъж.

Отрядът наново се заизкачва нагоре през една цепнатина в канарите, но сега свободните бяха стаили дъх и това изпълни Пол с предпазливост — той забеляза как воините поглеждат крадешком към Чани и как тя сякаш се затвори в себе си и потъна в мълчание.

Сега вече стъпваха по скала, наоколо им леко шумоляха полите на робите и Пол усети как дисциплината се поотпусна, но около Чани и останалите все още витаеше някаква тайнственост.

Той последва някаква тъмна фигура — стъпала нагоре, завой, още стъпала, после по един тунел, минаха през две влагоизолирани врати и влязоха в осветен от суспенсорни глобуси тесен коридор с жълтеникави скални стени и таван.

Пол видя как свободните около него отмятат назад качулките, свалят запушалките си за нос и вдишват дълбоко. Някой въздъхна. Пол потърси с поглед Чани и откри, че тя не се вижда наоколо. Беше оградена плътно от облечени в роби тела. Някой го блъсна и каза:

— Извинявай, Усул! Каква блъсканица! Винаги е така.

Пол видя вляво от себе си брадатото лице на едного, когото наричаха Фарук. Беше се обърнал към Пол. Тъмносиньото на почернените срещу слънцето очи изглеждаше още по-тъмно на светлината на жълтите суспенсорни глобуси.

— Свали си качулката, Усул — рече Фарук. — Вече си у дома. — И помогна на Пол, като освободи закопчалката на качулката му и разбута с лакти хората наоколо.

Пол издърпа запушалките си за нос и свали филтровата преграда от устата си. Удари го миризмата в помещението: немити тела, дестилационни естери от преработването на телесните отпадъци — отвсякъде се носеха възкиселите зловонни изпарения на човешкото тяло, примесени със силния дъх на подправка и други подобни на нея миризми.

— Какво чакаме, Фарук? — попита Пол.

— Струва ми се, че чакаме светата майка. Нали чу съобщението… горката Чани.

„Горката Чани ли?“ — запита се мислено Пол. Той се огледа, като се чудеше къде ли е тя и къде ли се е запиляла майка му в тази блъсканица.

Фарук си пое дълбоко въздух.

— Мирисът на родния дом! — рече той.

Пол разбра, че зловонният въздух наистина доставя удоволствие на този човек и че тонът му изобщо не е ироничен. Той чу как майка му се закашля и гласът й проникна до него през, плътните редици на отряда:

— Колко богат на миризми е твоят заслон, Стилгар. Виждам, че доста неща произвеждате от подправката… правите хартия… пластмаси… а май и химически експлозиви, така ли е?

— И разбираш това само по миризмата? — гласът принадлежеше на друг някакъв мъж.

Но Пол схвана, че тя говори така заради него, че иска той бързо да се примири с това насилие срещу обонянието му.

В челната част на отряда се почувствува някакво раздвижване, по редиците на свободните сякаш премина проточена дълбока въздишка и Пол чу сподавените гласове на застаналите най-отзад воини:

— Значи е истина — Лайът е мъртъв.

„Лайът“ — помисли си Пол. И след това: „Чани, дъщерята на Лайът.“ Отделните късчета добиха цялостен вид в съзнанието му. Лайът бе името, с което свободните наричаха планетолога.

Пол се обърна към Фарук и попита:

— Онзи ли Лайът, който е известен като Кайнс?

— Има само един Лайът — отвърна Фарук.

Пол се обърна и се загледа в гърба на застаналия пред него свободен. „Значи Лайът-Кайнс е мъртъв“ — помисли си той.

— Предателство от страна на харконите! — прошепна някой. — Направили са така, че всичко да изглежда като нещастен случай… изгубил се в пустинята… катастрофа с топтер…

Пол почувствува, че го обзема гняв. Човекът, който се бе отнесъл приятелски с тях и ги бе спасил от харконските преследвачи, човекът, който бе изпратил отрядите си, за да търсят двама скитници в пустинята… бе станал поредната жертва на харконите.

— Продължава ли Усул да жадува за отмъщение? — попита Фарук.

Преди Пол да успее да отговори, се разнесе приглушена заповед и отрядът се придвижи напред, в по-просторно помещение, увличайки и Пол.

Сега около него нямаше вече скупчени хора — той се озова лице с лице срещу Стилгар и някаква непозната жена, облечена в свободно падаща около тялото и лъскава дреха в оранжево и зелено. Ръцете й бяха разголени до раменете и той видя, че тя не носи влагосъхраняващ костюм. Кожата й бе светломатова. От високото й чело падаше назад черна коса, която подчертаваше острите скули и орловия нос между черните като въглени очи.

Тя се обърна към него и Пол забеляза, че на ушите й се люлеят позлатени халки, на които бяха нанизани водни жетони.

— Този ли тук е победил моя Джеймис? — попита тя.

— Спокойно, Хара — рече Стилгар. — Виновен бе Джеймис — той предизвика тахади-ал-бурхана¤.

— Та той е още момче! — Тя рязко завъртя глава на едната, а после и на другата страна, от което водните жетони по ушите й зазвънтяха. — Значи едно дете е лишило децата ми от баща, така ли? Не, сигурно е било нещастен случай!

— Усул, на колко години си? — попита Стилгар.

— На петнадесет стандартни — отвърна Пол.

Стилгар обходи с очи отряда.

— Има ли някой измежду вас, който иска да ме предизвика на двубой?

Мълчание.

Стилгар погледна към жената.

— Докато не овладея похватите на неговото чудновато бойно изкуство, аз не бих дръзнал да го предизвикам на двубой.

Жената на свой ред изгледа Стилгар.

— Но…

— Ти нали видя непознатата жена, която отиде с Чани при светата майка? — попита Стилгар. — Тя е фрайън¤ сайядина, майката на този момък. И майката, и синът владеят майсторски чудноватото бойно изкуство.

— Лизан-ал-Гаиб! — прошепна жената. И когато обърна поглед към Пол, в него се четеше страхопочитание.

„Отново преданието“ — помисли си Пол.

— Може би — рече Стилгар. — Все още не е доказано. — Той отново погледна към Пол. — Усул, според нашия обичай сега ти носиш отговорност за жената на Джеймис и за двамата му сина. Неговото яли¤ — жилището му е твое. Сервизът му за кафе е твой… както и жена му.

Пол огледа жената, като се питаше: „Защо ли не жалее своя мъж? Защо ли не показва и капка омраза към мен?“ — Неочаквано той забеляза, че свободните го гледат втренчено в очакване. Някой прошепна:

— Хайде, че няма време. Кажи как я приемаш.

— Как приемаш Хара — като жена или като прислужница? — попита Стилгар.

Хара повдигна ръце и се завъртя бавно на едната си пета.

— Аз съм още млада, Усул. Казват, че все още изглеждам млада, както навремето, когато бях с Джоф… преди Джеймис да го победи.

„Значи Джеймис е убил другиго, за да я спечели“ — помисли си Пол.

— Ако я приема като прислужница, ще мога ли да променя решението си по-късно? — попита Пол.

— Ще имаш на разположение цяла година за промяна на решението си — отвърна Стилгар. — След това тя ще е свободна жена и ще може да направи избор според волята си… или ако ти пожелаеш, можеш да я освободиш по всяко време, за да направи своя избор. Но в продължение на една година ти ще носиш отговорността за нея независимо как ще я приемеш… и винаги ще носиш известна отговорност за синовете на Джеймис.

— Приемам я като прислужница — рече Пол.

Хара тропна с крак и закърши гневно рамене.

— Но аз съм млада!

Стилгар погледна Пол и каза:

— Предпазливостта е достойна черта у един мъж, който ще бъде водач.

— Но аз съм млада! — повтори Хара.

— Стига приказки! — заповяда й Стилгар. — Ако едно нещо си заслужава да стане, то ще стане. Заведи Усул в жилището му и се погрижи да му осигуриш чисти дрехи и място за почивка.

— Ооо! — извика тя.

За Пол това общуване с Хара бе вече достатъчно, за да си състави приблизителна първоначална преценка за нея. Той долови нетърпението на отряда и разбра, че вече много се бавят тук. Зачуди се дали би трябвало да попита къде се намират майка му и Чани, но по напрегнатата стойка на Стилгар разбра, че това ще е грешка.

Той застана срещу Хара, придаде на гласа си необходимия тон и тремоло, за да подсили нейния страх и благоговение, и рече:

— Заведи ме в моето жилище, Хара! За твоята младост ще поговорим друг път.

Тя отстъпи две крачки назад и хвърли уплашен поглед към Стилгар.

— Той притежава, чудноватия глас! — изрече тя дрезгаво.

— Стилгар — заговори Пол. — бащата на Чани ми остави тежко задължение. Ако има нещо, което…

— Това ще се реши на съвет — прекъсна го Стилгар. — Тогава ще можеш да говориш. — Той го освободи с кимване и се отдалечи, следван от останалите воини от отряда.

Пол улови Хара за лакътя, като усети колко хладна е кожата й и почувствува, че тя трепери.

— Нищо лошо няма да ти сторя, Хара — рече той. — Заведи ме в нашето жилище. — И той придаде на гласа си успокояващи нотки.

— Нали няма да ме изхвърлиш, когато мине една година? — попита тя. — Аз, разбира се, съзнавам, че не съм толкова млада, колкото бях навремето.

— Докато съм жив, за теб ще има място при мен — каза той и пусна лакътя й. — Хайде сега, накъде е нашето жилище?

Тя се обърна, поведе го по коридора, сви надясно по един широк напречен тунел, осветяван от поставени на равни разстояния над главите им жълти суспенсорни глобуси. Скалният под бе гладък, изметен от песъчинки.

Пол крачеше редом с нея, като вървешком изучаваше ястребовия й профил.

— Ти нали не ме мразиш, Хара?

— Защо да те мразя?

Тя кимна към ято деца, които ги гледаха от площадката на един страничен коридор. Зад децата Пол мярна и силуети на възрастни хора, полузакрити от прозрачни завеси.

— За това, че… победих Джеймис.

— Стилгар каза, че церемонията е била извършена и че ти си приятел на Джеймис. — Тя го изгледа косо. — Стилгар каза, че ти си отдал влага на покойника. Истина ли е?

— Да.

— Това е повече от онова, което ще направя… което аз мога да направя.

— Няма ли да го жалееш?

— Когато му дойде времето за жалеене, ще го жалея.

Минаха покрай сводест отвор. Пол надзърна през него към мъжете и жените, които работеха на монтирани върху подставки машини в просторно светло помещение. Стори му се, че темпото, с което работят, е тревожно забързано.

— Какво правят тези хора тук? — попита Пол.

Бяха отминали вече, когато тя погледна назад и отговори:

— Бързат да изработят определената норма в работилницата за пластмаси, преди да избягаме. Имаме нужда от много влагокондензатори¤ за насажденията.

— Преди да избягаме ли?

— Докато тези кръвопийци не престанат да ни преследват или докато не ги прогоним от нашите земи.

Пол сякаш се препъна в някаква преграда, долавяйки спрял миг от времето, припомняйки си откъс, зрителна проекция на епизод, видян в бъдещето, който обаче се размести. Откъслечните епизоди от видяното в бъдещето, така както си ги спомняше, не съвпадаха точно.

— Преследват ни сардукарите — рече той.

— Едва ли ще намерят друго, освен един-два празни заслона — каза тя. — Но сред пясъците ще намерят смъртта, която заслужават.

— Дали ще открият този заслон? — попита той.

— Твърде вероятно.

— И въпреки това ние използуваме времето, за да… — Той кимна с глава към свода, от който бяха вече далеч. — …да правим… влагокондензатори?

— Засаждането на растенията продължава.

— Какво представляват влагокондензаторите? — попита той.

Погледът, който тя му отправи, бе пълен с изненада.

— На нищо ли не ви учат в… там де, откъдето си дошъл?

— Не и за влагокондензатори.

— Ха! — Възкликна тя и в тази единствена дума се съдържаше цял разговор.

— И така, какво представляват те?

— Всеки храст, всяка туфа трева, които виждаш сред това пясъчно море — започна тя, — как мислиш, че живеят, когато ги изоставим? Всяко растение е посадено най-грижливо в своя собствена малка дупка. Дупките се запълват с яйцевидни влагокондензатори от хромирана пластмаса. Те побеляват от светлината. Ако човек погледне от някое високо място, може да ги види как блестят на разсъмване. Бялото отразява светлината. Но когато добрият наш баща слънцето си отиде, хромираната пластмаса отново става прозрачна на тъмното. Тя се охлажда изключително бързо. Повърхността й кондензира влагата от въздуха. Тази влага се стича надолу и поддържа живота на нашите растения.

— Влагокондензатори! — промълви той, запленен от простата красота на подобно изобретение.

— Аз ще жалея Джеймис, когато му дойде времето — рече тя, сякаш предишният му въпрос продължаваше да занимава мислите й. — Джеймис бе добър човек, но се гневеше лесно. Добър къщовник бе Джеймис и какъв прекрасен баща! Той не правеше разлика между момчето на Джоф, моя първороден, и между своя собствен син. В очите му те бяха равни. — Тя отправи въпросителен поглед към Пол. — И ти ли няма да правиш разлика, Усул?

— Този въпрос не стои пред нас.

— Но, ако…

— Хара!

Тя се сви от грубия му тон.

Минаха покрай още едно ярко осветено помещение, което се виждаше през сводестия вход от лявата им страна.

— А тук какво се произвежда? — попита той.

— Тук се поправят тъкачните машини — отвърна тя. — Но до довечера всичко това трябва да се демонтира. — Тя посочи към някакъв тунел, който се отклоняваше вляво. — По този тунел се намират работилниците за хранителни продукти и поддръжка на влагосъхраняващите костюми. Тя погледна към Пол.

— Твоят костюм изглежда нов. Но ако се нуждае от някаква поправка, много ме бива по костюмите. Работя във фабриката, когато имат нужда от работна ръка.

Сега вече започнаха да срещат групички хора, а отверстията в стените на тунела зачестиха. Отмина ги група мъже и жени, понесли вързопи, в които бълбукаше нещо тежко — от тях се носеше силен мирис на подправка.

— Те няма да се доберат до нашата вода — рече Хара — нито до нашата подправка. Можеш да бъдеш сигурен в това.

Пол се взираше в отворите по стените на тунела и виждаше тежките килими по площадките, мяркаха му се стаи с ярки платове по стените и натрупани на купчини възглавници. Хората, застанали до отворите, преставаха да говорят, щом двамата ги наближаваха, и проследяваха Пол със свирепи погледи.

— Всички направо се чудят как си победил Джеймис — рече Хара. — Може би ще се наложи да го докажеш, когато се настаним в новия заслон.

— Не ми харесва да убивам — каза той.

— Така рече и Стилгар — потвърди тя, но гласът й издаваше недоверие.

Някъде отпред се разнесе пискливо хорово пеене. Стигнаха до ново странично отверстие, по-широко от всички видени от Пол до този момент. Той забави крачка и надзърна в някакво помещение, пълно с деца, насядали с кръстосани крака по застлания в кафяво под.

До побелялата от тебешир дъска в дъното на помещението стоеше жена, загъната в жълта дреха, с показалка в едната ръка. Дъската бе изпъстрена с чертежи — окръжности, клинообразни знаци и дъги, зигзагообразни линии и квадрати, части от окръжност, разделени от успоредни линии. Жената посочваше един по един чертежите, доколкото бързо успяваше да мести показалката, и децата пееха монотонно в такт с движещата се ръка.

Пол се заслуша, но гласовете зад гърба им заглъхваха, колкото по-навътре в заслона навлизаха с Хара.

— Дърво — пееха децата. — Дърво, трева, дюна, вятър, планина, хълм, огън, светкавица, скала, канари, прах, пясък, горещина, убежище, горещина, пълен, зима, студ, празен, ерозия, лято, пещера, ден, напрежение, луна, нощ, Кап-рок, пясъчно течение¤, сипей, насаждение, греда…

— И провеждате учебни занятия в такова време? — запита той.

Лицето й се навъси, а в гласа й се прокраднаха скръбни нотки:

— Не можем да прекъснем и за миг онова, на което ни е учил Лайът. Лайът, който е мъртъв, не бива да бъде забравян. Така повеляват обичаите чакобза.

Тя прекоси тунела вляво, стъпи върху една площадка, отмести прозрачните оранжеви завеси и се отдръпна настрани:

— Твоето яли те очаква, Усул.

Пол се поколеба, преди да стъпи до нея на площадката. Почувствува внезапно нежелание да остане насаме с тази жена. Хрумна му, че е заобиколен от такъв начин на живот, който би могъл да се разбере само като се приемат идеите и стойностите на една екология. Почувствува, че този свят на свободните го дебне, че се опитва да го впримчи в своите обичаи. А той знаеше какво се крие в този капан — свирепите легиони, религиозната война, която ще трябва да избегне на всяка цена.

— Това е твоето яли — рече Хара. — Защо се колебаеш?

Пол кимна и стъпи до нея на площадката. Вдигна завесите отпреде й и почувствува метални нишки в плата, влезе след Хара в къс коридор, а оттам в по-голяма квадратна стая със стена, дълга около шест метра — по пода имаше дебели килими, сини и зелени платове скриваха скалните стени, а над главите им, на фона на драпирания с жълт плат таван, се люлееха жълти суспенсорни глобуси.

Всичко това придаваше на помещението вид на старинна шатра. Хара застана срещу него с ръка на хълбока, а очите й изучаваха внимателно лицето му.

— Децата са при един приятел — рече тя. — Ще ти се представят по-късно.

За да прикрие смущението си, Пол набързо огледа помещението. Забеляза, че тънките завеси отдясно закриват по-обширно помещение с натрупани покрай стените възглавници. От една вентилационна тръба усети лек повей и забеляза отвора й, хитро замаскиран сред шарката на завесите точно насреща му.

— Искаш ли да ти помогна да си свалиш влагосъхраняващия костюм? — попита Хара.

— Не… благодаря.

— Да донеса ли храна?

— Донеси.

— Другата стая води към влагоизолирана спалня — посочи тя. — За твое удобство и спокойствие, когато си събличаш влагосъхраняващия костюм.

— Спомена, че ще трябва да напуснем този заслон — рече Пол. — Не трябва ли да стягаме багажа или да свършим някаква друга работа?

— Ще действуваме, когато му дойде времето — отвърна тя. — Ще трябва първо кръвопийците да навлязат в района ни.

Тя продължаваше да се колебае, като го разглеждаше втренчено.

— Какво има? — попита той.

— Ти нямаш очите на ибад — отвърна тя. — Необичайно е, но не е чак толкова противно.

— Донеси храната! — каза той. — Гладен съм.

Хара му се усмихна с разбираща женска усмивка, която му се видя обезпокоителна.

— Аз съм твоя слугиня — рече тя и изчезна с едно гъвкаво движение, сякаш се гмурна зад тежката завеса на стената, която, преди да падне на мястото си, откри друг тесен коридор.

Като се ядосваше на себе си, Пол се промъкна бързо през тънката завеса вдясно и влезе в по-просторното помещение. Постоя така за миг, обзет от нерешителност. Питаше се къде ли може да е сега Чани… Чани, която току-що бе изгубила баща си.

„Приличаме си по това“ — помисли си той.

Откъм външните коридори се разнесе протяжен вой, чиято сила бе заглушена от препречващите пътя му завеси. Чу се повторно, но този път сякаш идваше от по-далеч. И пак. Пол разбра, че някой съобщава колко е часът. Замисли се върху обстоятелството, че никъде не бе видял часовник.

В ноздрите го удари слабият аромат на горящ креозотен храст, понесъл се над вездесъщата воня в заслона. Пол разбра, че вече бе преодолял насилието на миризмите срещу обонянието си.

И отново се замисли за майка си — как ли щеше да се вмести в шеметно преминаващите кадри от бъдещето… тя и дъщерята, която носеше в утробата си. Наоколо му танцуваше меняща се представа за времето. Той рязко разтърси глава, като съсредоточи мислите си върху доказателствата, които говореха за необикновените корени и жизненост на тази култура на свободните, която ги бе погълнала.

С нейните изобретателни чудатости.

Той бе видял нещо за пещерите и за това помещение, нещо, което предполагаше далеч по-големи различия от всичко, с което се бе сблъсквал досега.

Тук нямаше и следа от детектор на отрови и нищо в тази пещера не намекваше за използуването му. Въпреки това обаче сред зловонието на заслона той долавяше мириса на отрови — силни отрови, от най-известните.

Чу шумоленето на завесата, помисли, че е Хара с храната, и се обърна да я види. Вместо нея изпод разместените шарки на завесите той видя две момчета — вероятно на около девет-десет години, които се взираха в него с жадни очи. Всяко от тях носеше малък кристален нож във формата на кинжал и бе положило ръка върху ножницата.

И Пол си припомни разказите за свободните — че техните деца се бият не по-малко свирепо, отколкото възрастните.

В най-отдалечената горна част на пещерата фосфоресциращи тръби хвърляха мъждива светлина към многолюдния център, като подчертаваха още повече огромните размери на това обгърнато от скалите пространство… по-огромно, както забеляза Джесика, и от сборната зала на училището „Бин Джезърит“. По нейна преценка имаше не по-малко от пет хиляди души, събрали се тук, под площадката, където бе застанала със Стилгар. И продължаваха да прииждат още. Въздухът жужеше от човешки гласове.

— Вдигнали са от сън сина ти, Сайядина — рече Стилгар. — Желаеш ли да споделиш с него решението си?

— А той би ли могъл да промени решението ми?

— Диханието, с което говориш, идва, разбира се, от твоите собствени дробове, но…

— Решението остава в сила — каза тя.

Джесика обаче имаше лоши предчувствия и се питаше дали не би трябвало да използува присъствието на Пол като предлог, за да свърне от опасния път. Трябваше да мисли и за неродената си дъщеря. Онова, което застрашава плътта на майката, застрашава плътта и на рожбата.

Влязоха мъже, които носеха навити килими. Те пъшкаха под тежестта им и вдигнаха прах, когато рязко спуснаха товара си върху площадката.

Стилгар хвана Джесика за лакътя и я поведе назад, към акустичния рог, който се образуваше от задните ръбове на площадката. Той посочи към една каменна скамейка в обсега на рога.

— Светата майка ще седи тук, но докато тя дойде, можеш да си починеш на тази пейка.

— Предпочитам да стоя права — отвърна Джесика.

Тя наблюдаваше как мъжете развиват килимите и застилат площадката, после отмести поглед към тълпата. Сега върху скалния под имаше най-малко десет хиляди души.

И продължаваха да прииждат още.

Знаеше, че навън, над пустинята, вече се стели червеникав мрак, но тук, в залата на пещерата, бе вечен здрач, необятен простор, претъпкан с хора, дошли да видят как тя ще рискува живота си.

Тълпата отдясно стори път и тя видя, че се задава Пол, охраняван отстрани от две малки момчета. Напереният вид на децата говореше за самочувствие. Те бяха поставили ръце върху дръжките на ножовете си и гледаха навъсено към изпречилата се от двете им страни стена от хора.

— Синовете на Джеймис, които сега са синове на Усул — обясни Стилгар. — Те вземат съвсем на сериозно своите задължения на охрана. — Той се престраши и се усмихна на Джесика.

Джесика прозря усилието му да й повиши настроението и му беше благодарна за това, но не можеше да не мисли за опасността, която й предстоеше.

„Нямах друг избор, освен да се реша да го направя“ — помисли си тя. — „Трябва да действуваме бързо, ако искаме да си осигурим място сред тези свободни.“

Пол се покачи на площадката, като остави долу децата. Спря пред майка си, изгледа Стилгар и отново погледна към Джесика.

— Какво става? Помислих, че ме викат на съвет.

Стилгар вдигна ръка за тишина и посочи наляво, където тълпата стори още една пътека. По тази пътека мина Чани със скръбен израз върху лицето си на елф. Беше съблякла влагосъхраняващия си костюм и сега носеше изящна, обвита около тялото си синя дреха, която откриваше тъничките й ръце. Бе превързала зелено шалче до лявото си рамо.

„Зелено за жалейка“ — помисли си Пол. Това бе един от обичаите, за които двамата синове на Джеймис му бяха казали по околен път, съобщавайки му, че не носят зелено, защото го приемат за свой баща-настойник.

— Ти ли си Лизан-ал-Гаиб? — попитаха те. И като долови марша на легионите в думите им, Пол отклони въпроса — на свой ред ги попита нещо и така разбра, че Калиф, по-големият от двамата, рожденият син на Джоф, е десетгодишен. Орлоп, по-малкият, рожденият син на Джеймис, е осемгодишен.

Беше прекарал твърде необикновен ден с тези две момчета, които го охраняваха, защото той ги бе помолил за това — те държаха настрани любопитните, като така му осигуряваха време да подреди мислите и спомените си от бъдещето и да измисли някакъв начин да предотврати марша на легионите.

Сега, застанал до майка си на площадката в пещерата и загледал се в тълпата, той се питаше дали някакъв план би могъл изобщо да предотврати стремглавото прииждане на фанатичните легиони.

Чани вече се приближаваше до площадката, следвана на известно разстояние от четири жени, понесли в носилка друга някаква жена.

Джесика не обърна внимание на Чани, а го насочи изцяло към жената в носилката — стара вещица, сбръчкана и съсухрена човешка развалина в черна мантия с отметната назад качулка, която откриваше стегната във възел сива коса и жилеста шия.

Без да се изкачват на площадката, жените, които носеха носилката, поставиха внимателно товара си върху нея, а Чани помогна на старицата да се изправи на крака.

„Значи това е тяхната света майка!“ — помисли си Джесика.

Старицата се облегна тежко на Чани и закрета към Джесика — приличаше на сноп сухи пръчки, покрити с черна роба. Тя се спря пред Джесика и постоя малко с очи, вперени в нея, а после заговори с дрезгав шепот:

— Така, ето те и теб! — побелялата глава кимна веднъж неуверено върху тъничката шия. — Шейдаут Мейпс е имала право да те съжалява.

Джесика заговори припряно и презрително:

— Не се нуждая от ничие съжаление.

— Това ще трябва да се разбере — изграчи старицата. С изненадваща пъргавина тя се обърна и застана с лице към тълпата.

— Кажи им, Стилгар!

— Нужно ли е? — попита той.

— Ние сме народът на Мисър¤ — изрече дрезгаво старицата. — Откакто нашите предци са побегнали от Нилотик ал Уруба, ние познаваме бягството и смъртта. Младите продължават да бягат, за да не загине народът ни.

Стилгар си пое дълбоко дъх и пристъпи две крачки напред.

Джесиха почувствува тишината, която се възцари сред многолюдието в пещерата — тук вече се бяха събрали около двадесет хиляди души, които стояха мълчаливо, почти без да помръдват. Това я накара да се почувствува незначителна и я изпълни с предпазливост.

— Тази вечер ние ще трябва да напуснем нашия заслон, който толкова дълго ни даваше убежище и да се отправим на юг, навътре в пустинята — заговори Стилгар. Гласът му прогърмя над вдигнатите нагоре лица и отекна благодарение на силата, дадена му от акустичния рог в задната част на площадката.

Тълпата обаче стоеше все така смълчана.

— Светата майка ми каза, че не ще може да издържи още една хажра¤ — продължи Стилгар. — Ние и преди сме живели без света майка, но за един народ е трудно да си търси нов дом в такова бедствено положение.

Сега вече тълпата се раздвижи, надигнаха се вълни от шепот и тревога.

— За да се избегне това — рече Стилгар, — нашата нова сайядина Джесика Чудноватата даде съгласието си да се подложи още сега на изпитанието. Тя ще се опита да го понесе успешно, за да не се лишаваме от силата на нашата света майка.

„Джесика Чудноватата“ — помисли си Джесика. Тя забеляза, че Пол я гледа втренчено, с очи, пълни с въпроси, но устата му бе скована в мълчание от цялата тази чудноватост, която ги заобикаляше.

„Ако умра при това изпитание, какво ли ще стане с него?“ — запита се мислено Джесика. Усети как лошите предчувствия отново изпълват мислите й.

Чани отведе старата света майка до една скамейка, издялана от скала навътре в акустичния рог, върна се и застана до Стилгар.

— За да не изгубим всичко, ако се случи така, че Джесика Чудноватата не успее — продължи Стилгар, — Чани, дъщерята на Лайът, ще бъде посветена сега в сан сайядина.

Той отстъпи крачка встрани.

От дъното на акустичния рог до тях достигна гласът на старицата — многократно усилен шепот, дрезгав и вълнуващ.

— Чани се завърна от своята хажра — Чани е видяла водите!

Тълпата повтори напевно:

— Видяла е водите!

— Посвещавам дъщерята на Лайът в сан сайядина! — изрече с хриплив глас старицата.

— Приема се! — отвърна тълпата.

Пол почти не следеше церемонията, вниманието му все още бе съсредоточено върху казаното за майка му.

„Ами ако не успее?“

Той се обърна и погледна назад към онази, която наричаха света майка, като заразглежда внимателно съсухрените черти на старата вещица и бездънната синева на втренчените й очи. Ако се съдеше по вида й, дори най-слабият ветрец можеше да я отнесе и все пак у нея имаше нещо, което подсказваше, че може да се изпречи невредима на пътеката на кориолна буря. Тя излъчваше същото онова усещане за сила, което Пол си спомни, че бе изпитал от присъствието на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, подложила го на изпитание с ужасната болка на гом джабъра.

— Аз, светата майка Рамало, чийто глас ви говори сега като множество от гласове, ви заявявам това! — рече старицата. — Редно е Чани да приеме сана на сайядина.

— Редно е! — отвърна тълпата.

Старицата кимна и прошепна:

— Давам й сребристите небеса, златистата пустиня заедно с грейналите й скали, както и зелените поля, които ще дойдат на бял свят. Давам всичко това на сайядина Чани. И нека тя не забравя, че служи на всички нас и че на нея е отредено да прислужва в тази Церемония на зърното. Нека бъде така, както повелява Шай-Хулуд. — Тя вдигна кафявата си съсухрена ръка и я отпусна.

Джесика почувствува, че церемонията я обгръща с вълна, която я понася отвъд всякаква възможност за отстъпление, и се вгледа още веднъж в изпълнените с въпроси очи на Пол, а после се приготви за изпитанието.

— Нека вододелците пристъпят напред! — рече Чани с едва доловимо потрепване в гласа си на момиче-дете.

Сега Джесика почувствува, че я грози непосредствена опасност — откри присъствието й в зорките погледи на хората от тълпата, потънали в мълчание.

Група мъже започнаха да си проправят път по криволичещата пътека сред тълпата, като се придвижваха двама по двама. Всяка двойка носеше малък кожен мях, може би два пъти по-голям от човешка глава. Меховете тежко бълбукаха.

Първата двойка постави товара си върху площадката, в нозете на Чани, и отстъпи назад.

Джесика погледна най-напред към кожения мях, а после и към мъжете. Те бяха отметнали назад качулките си, откривайки дълги коси, свити на руло на тила. Хлътналите в черни сенки очи я погледнаха в отговор, без да потрепнат.

От меха се разнесе благоухание на канела, примесено с мирис на кожа, и облъхна Джесика. „Дали е подправка?“ — учуди се тя.

— Има ли вода? — попита Чани.

Вододелецът, застанал отляво, човек с морав белег, който пресичаше седловината на носа му, кимна:

— Има вода, сайядина — отговори той. — Но ние не можем да пием от нея.

— Има ли зърно? — попита Чани.

— Има зърно! — отговори мъжът.

Чани коленичи и допря длани до бълбукащия мех.

— Благословена да е водата и нейното зърно!

Имаше нещо познато в този обред и Джесика погледна назад, към старата света майка Рамало. Очите на старицата бяха затворени. Седеше прегърбена, сякаш спеше.

— Сайядина Джесика — рече Чани.

Джесика се обърна и видя, че момичето я гледа.

— Опитвала ли си благословената вода? — попита Чани.

Преди Джесика да успее да отговори, Чани продължи:

— Не е възможно да си опитвала благословената вода. Ти си пришълка от друг свят и не си посветена в тайната й.

По тълпата премина въздишка, зашумоляха поли на роби, от което космите по тила на Джесика настръхнаха.

— Реколтата е добра и вестителят е бил унищожен — продължи Чани. Тя започна да развързва навитата тръбичка, прикрепена към горната част на бълбукащия мех.

Сега Джесика усети полъха на надигащата се опасност. Погледна към Пол и видя, че той е завладян от тайнствеността на церемонията и че има очи единствено за Чани.

„Дали вече е виждал този миг?“ — питаше се Джесика. Тя постави длани върху утробата си, замисляйки се за неродената си дъщеря, и се запита: „Имам ли правото да излагам на опасност и двете ни?“

Чани повдигна тръбичката към Джесика и рече:

— Ето Водата на живота¤, водата, която е по-велика от самата вода — Кан, водата, която освобождава душата. Ако е речено да станеш света майка, тя ще ти разтвори вратите на вселената. А сега нека Шай-хулуд отсъди!

Джесика мислено се разкъсваше между дълга към своето неродено дете и дълга си към Пол. Тя съзнаваше, че заради Пол трябва да поеме тази тръбичка и да пие от съдържанието на меха, но когато се наведе над тръбичката, сетивата й подсказаха, че в меха се крие опасност.

Течността в меха имаше остър мирис, приличащ на много от отровите, които тя познаваше, но също и различен от тях.

— А сега трябва да отпиете, Сайядина — рече Чани.

„Връщане назад няма!“ — повтори си Джесика. Но от цялото й бинджезъритско обучение не й хрумна нищо, което да й помогне да преодолее вълнението.

„Какво ли е това?“ — питаше се Джесика. — „Питие? Опиат?“

Тя се наведе над тръбичката, подуши канелените естери и тогава си припомни за пиянството на Дънкан Айдахо. — „Питие от подправка ли?“ — запита се тя. Пое с устни тръбичката и смукна една съвсем малка глътка. Течността имаше вкуса на подправката и едва-едва щипеше на езика.

Чани притисна кожения мех, огромна глътка напълни устата на Джесика и преди тя да успее да реагира, глътна течността, като се мъчеше да запази спокойствието и достойнството си.

— Да се приеме малката смърт е по-лошо от самата смърт — изрече Чани. Тя впи очи в Джесика и зачака.

А Джесика извърна поглед назад, като продължаваше да държи тръбичката в уста. Миризмата на течността от меха я удари в ноздрите, разля се по небцето, изпълни цялата устна кухина и влезе в очите — щипеща сладост, точно така.

Прохлада.

Чани отново стисна меха и струята изпълни устата на Джесика.

Нежен аромат.

Джесика разглеждаше лицето на Чани — черти на елф, съзря в тях нещо от Лайът-Кайнс, все още непресято от времето.

„Това, което ми дават, е наркотик“ — помисли си Джесика.

Но това бе нещо различно от всички опиати, които познаваше, а бин-джезъритското обучение познаваше вкуса на много наркотици.

Чертите на Чани така се избистриха, сякаш бяха очертани със светлина.

„Наркотик!“

Мъртва тишина обгърна Джесика. Всяка фибра от тялото й приемаше обстоятелството, че с нея е станала някаква дълбока промяна. Тя се почувствува като мислеща прашинка, много по-малка и от най-малката частица на атома, но която въпреки това бе способна да се движи и да възприема със сетивата си заобикалящата я среда. Като при внезапно откровение завесите бяха отметнати встрани и тя осъзна, че бе прозряла психокинестетичното разгръщане на собствената си личност.

Беше прашинка и в същото време не беше прашинка. Наоколо й продължаваха да си стоят пещерата и хората. Тя усети присъствието им със сетивата си: Пол, Чани, Стилгар, светата майка Рамало.

Светата майка!

В училището се мълвеше, че някои не оцеляват на изпитанието за света майка, че наркотикът ги убива.

Джесика съсредоточи вниманието си върху светата майка Рамало, съзнавайки, че всичко това става в един застинал миг от времето — време, спряло единствено заради нея.

„Защо ли е спряло времето?“ — запита се тя. Вгледа се в застиналите изражения около себе си и видя, че над главата на Чани е увиснала прашинка.

Очакване.

Отговорът за този миг избухна в съзнанието й като взрив: „нейното собствено време бе спряло, за да спаси живота й.“

Джесика се съсредоточи върху психокинестетичното разгръщане на собствената си личност, като се взираше навътре, ала отпреде й мигновено се изпречи някакво клетъчно ядро, черна яма, от която тя се сви на кълбо.

Това е мястото, където ние не можем да надзърнем — помисли си тя. — Именно това е мястото, за което светите майки говорят с такава неохота — мястото, в което може да надникне само Куизъц Хадерах¤.

Прозрението възвърна донякъде увереността й и тя отново се осмели да се съсредоточи върху психокинестетичното разгръщане, като сама се превърна в самостоятелна прашинка, която се ровеше в собствената си личност, за да търси опасността.

Откри опасността в наркотика, който бе погълнала.

Сякаш капчиците от течността се носеха вътре в нея в някакъв вихрен танц и движението им бе толкова устремно, че дори спрялото време не можеше да ги обуздае. Танцуващи капчици. Тя започна да разпознава познати структури, атомни връзки: тук един атом въглерод, спирала… молекула глюкоза. Видя пред себе си цяла верига мулекули и разпозна някаква белтъчна… метилпротеинова конфигурация.

„Ааах!“

Това беше беззвучна, мисловна въздишка вътре в нея, тъй като разбра естеството на отровата.

С помощта на психокинестетичния си анализ тя влезе в тази конфигурация, премести един атом кислород, остави друг атом въглерод да се свърже, размести свързването на кислорода… на водорода.

Промяната се разрастваше… все по-бързо и по-бързо, щом катализираната реакция откри контактната си повърхност.

Спрялото време поотхлаби хватката, в която я държеше, и тя долови движение. Съвсем леко допряха тръбичката от меха до устните й и по нея се събра капка влага.

„Чани събира катализатора от тялото ми, за да превърне отровата в меха“ — помисли си Джесика. — Защо ли?

Някой й помогна да седне. Тя видя, че носят старата света майка Рамало, за да седне до нея на застланата с килими площадка. Костеливата ръка докосна шията й.

Вътре в съзнанието й имаше още една психокинестетична прашинка! Джесика се опита да я прогони, но прашинката се промъкваше все по-близо… и по-близо.

Докоснаха се!

Беше нещо като последно simpatico, имаше чувството, че беше две личности наведнъж: не, не телепатия, а мисловно сливане.

Със старата света майка!

Джесика обаче разбра, че светата майка Рамало не се смята за стара. Пред окото на общото съзнание изплува някакъв образ: девойка с ведър дух и нежен хумор. Девойката заговори вътре в общото съзнание:

— Да, ето така изглеждам.

Джесика само успяваше да възприема думите, но не можеше да им отговаря.

— Всичко ще свърши много скоро, Джесика — рече вътрешният образ.

„Това е халюцинация!“ — рече си Джесика.

— Ти сама най-добре знаеш — продължи вътрешният образ. — Да побързаме, не ми се съпротивлявай. Нямаме много време. Ние… — Настъпи продължителна пауза и после: — Трябваше да ни кажеш, че си бременна!

Джесика откри гласа, който говореше в общото съзнание:

— Защо?

— Това ще промени и двете ви! Майко Космос, какво направихме!

Джесика долови някакво принудително разместване в общото съзнание и забеляза с вътрешното око още една незрима прашинка. Тази нова прашинка се мяташе отчаяно насам-натам, описваше кръгове. От нея се излъчваше истински ужас.

— Трябва да бъдеш силна — рече незримият образ на старата света майка. — Бъди благодарна, че носиш в утробата си дъщеря. Това би убило зародиш от мъжки пол. А сега… внимателно, полекичка… докосни се до неродената си дъщеря. Бъди самата ти неродената си дъщеря. Поеми страха й… успокой я… използувай храбростта и силата си… лекичко… много лекичко…

Другата гърчеща се прашинка се стрелна наблизо и Джесика си наложи да я докосне.

Ужасът заплашваше да завладее и нея.

Тя започна да се бори с него по единствения известен й начин: „Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума…“

Молитвата й донесе нещо подобно на спокойствие. Другата прашинка лежеше неподвижно насреща й.

„Думите няма да помогнат“ — рече си Джесика.

Тя се ограничи до най-основните емоционални реакции и започна да излъчва обич, спокойствие и топъл закрилящ уют.

Ужасът понамаля.

Отново усети присъствието на старата света майка — сега обаче общото съзнание бе тройно — две активни страни и една трета, която лежеше неподвижно и самовглъбено.

— Времето ме принуждава да бързам — заговори в общата памет светата майка. — Трябва да ти предам много неща. И нямам представа дали дъщеря ти ще може да приеме всичко това, без то да й навреди на разсъдъка. Но така трябва да бъде: най-важни са потребностите на племето.

— Какво…

— Не говори, а приемай!

Пред Джесика се занизаха най-различни събития. Беше също като прожекция на видеофилм в час по подсъзнателно обучение в училището „Бин Джезърит“… само че кадрите се сменяха по-бързо… шеметно по-бързо.

И въпреки това… бяха съвсем ясни.

Джесика разбираше как бе станало всяко едно от събитията: имаше някакъв влюбен — мъжествен, брадат, с тъмните очи на свободните и през паметта на светата майка само за кратък миг Джесика зърна цялата му сила и нежност и всички негови качества.

Вече нямаше време да мисли как ще се отрази всичко това на неродената й дъщеря, имаше време само да възприема и запаметява. Събитията заливаха — раждане, живот, смърт — важни неща и маловажни, порой от мернали се за миг епизоди от времето.

„Защо е необходимо да се запечатва в паметта срутила се от върха на хребета пясъчна лавина?“ — питаше се тя.

Джесика разбра твърде късно онова, което ставаше: старицата умираше и умирайки, преливаше своите познания в паметта на Джесика така, както се налива вода в чаша. Джесика забеляза, че третата прашинка отново потъна в блаженото спокойствие на зародиша. И умирайки в пълно съзнание, старата света майка прехвърли живота си в паметта на Джесика с един последен хриплив брътвеж:

— Толкова отдавна те чаках — промълви тя. — Ето това е моят живот.

Свърши се, вече целият й живот бе запечатан в паметта на Джесика.

Дори и мигът на настъпването на смъртта.

„Сега аз съм вече светата майка“ — осъзна Джесика.

И с вече обогатеното си съзнание тя разбра, че наистина е станала именно онова, което се наричаше бин-джезъритска света майка. Отровният наркотик я беше преобразил.

Разбираше, че не всичко бе станало точно така, както се вършеше в училището „Бин Джезърит“. Никой досега не беше я въвеждал в това тайнство, но тя разбираше.

Крайният резултат обаче бе същият.

Джесика почувствува, че дъщерята-прашинка продължава да се докосва до вътрешното й съзнание и да го опипва, без да получава отговор.

Ужасно чувство за самота прониза Джесика при осъзнаването на онова, което й се беше случило. Тя видя собствения си живот като забавен кадър, докато животът наоколо се движеше толкова бързо, че взаимодействието ставаше по-осезаемо.

Чувството, че самата тя е прашинка, леко поизбледня, натрапчивостта му намаля, щом тялото й си отдъхна от заплахата на отровата, но Джесика продължаваше да усеща онази другата прашинка, като я докосваше с чувство на вина заради онова, което бе позволила да й се случи.

„Аз направих това, моя бедна, още неоформена, скъпа щерко. Аз те доведох в тази вселена и изложих съзнанието ти на всички нейни приумици, без да ти осигуря някакви защитни средства.“

От другата прашинка заприижда обич и спокойствие, като отражение на онова, с което я беше обсипала Джесика.

И преди да успее да й отговори, тя почувствува присъствието на някакъв натрапчив спомен. Имаше нещо, което трябваше да се направи. Тя го затърси слепешком, съзнавайки, че й пречи замайването от превърнатия опиат, което бе овладяло сетивата й.

„Бих могла да променя това“ — рече си тя. — „Бих могла да отстраня въздействието на наркотика и да го направя безвреден.“

Тя обаче почувствува, че това ще бъде грешка. — „Участвувам в обред на мисловно сливане.“

И тогава тя прозря какво трябва да направи.

Отвори очи и посочи към меха с водата, който Чани бе издигнала над главата й.

— Вече е благословена — рече Джесика. — Смесете водата от меховете и нека промяната докосне всички, и нека всеки един получи от този благослов.

„Нека катализаторът сега си върши работата“ — помисли си тя. — „Нека хората пийнат от него и за известно време се вгледат по-внимателно едни в други. Наркотикът сега е безвреден… сега, след като вече е превърнат от една света майка.“

Натрапчивият спомен обаче продължаваше да й въздействува, измъчваше я. Тя осъзна, че има още нещо, което трябва да направи, но замайването от опиата й пречеше да се съсредоточи.

„Ааах… старата света майка.“

— Срещнах се със светата майка Рамало — заговори Джесика. — Тя се спомина, но остава сред нас. Нека почетем паметта й с подобаваща церемония.

„Откъде ли се взеха тези думи в устата ми?“ — питаше се тя.

И осъзна, че те идваха от някаква друга памет, от живота, който й беше предаден и сега бе станал част от самата нея. Чувствуваше обаче, че в този дар нещо липсва.

„Нека си устроят своето пиршество!“ — обади се Другата памет вътре в нея. И продължи: — И без това животът не им предлага кой знае колко удоволствия. Да, а ние двете с теб се нуждаем от тази кратка пауза, за да се опознаем, преди да се оттегля и отлетя през спомените ти. Вече се чувствувам донякъде свързана с теб. Ооо! Твоите мисли са изпълнени с толкова интересни неща! Никога не съм си представяла, че може да съществуват толкова много неща!

И паметта съзнание, което бе прехвърлено и запечатано в нейното, се разкри пред Джесика, позволи й да погледне по един широк коридор към други свети майки, у които имаше други свети майки, у които бяха прехвърлени други свети майки и така те сякаш нямаха край.

Джесика изтръпна уплашена, че ще се загуби в цял океан от мисловни сливания. Коридорът обаче продължаваше да стои на мястото си, разкривайки на Джесика, че културата на свободните бе много по-древна, отколкото тя бе подозирала.

Сега виждаше, че е имало свободни и на Поритрин¤ — народ, който бе станал мекушав от безгрижния живот на тази планета, лесна плячка за имперските нашественици, с която да заселят човешките колонии на Бела Тегейзе¤ и Салуса Секундус.

Ах, и риданието, което Джесика долови в тази раздяла!

Далеч нататък по коридора някакъв призрачен глас изпищя:

— Отказват ни правото на свещеното поклонение!

Още по-нататък по този вътрешен коридор Джесика съзря бордеите за роби на Бела Тегейзе, видя прочистването и подбора при разпращането на хора на Росак и Хармонтеп¤. Като венчелистчета на цвят й се откриха картини на ожесточена свирепост. И тя видя нишката на миналото, пренасяна от сайядина на сайядина — първоначално с отронена от устата дума, притулена в песните на пясъка, след това облагородена от собствените им свети майки с открития на Росак отровен опиат — а сега доразвита до неуловимата сила на Аракис в откриването на Водата на живота.

Още по-нататък по вътрешния коридор друг глас изкрещя:

— Никога не прощавайте! Никога не забравяйте!

Вниманието на Джесика обаче бе съсредоточено върху просветлението на Водата на живота, тъй като сега виждаше нейния източник: втечненото предсмъртно дихание на умиращ пясъчен червей, творец вестител. И като видя умъртвяването му в тази своя нова памет, тя едва не изохка!

Червеят беше удавен!

— Майко, добре ли си?

Гласът на Пол й попречи и Джесика с усилие се откъсна от вътрешните си мисли, за да вдигне очи към сина си, като съзнаваше дълга си към него, ала негодуваше срещу присъствието му.

„Аз съм като човек, чиито ръце са били сковани безчувствени още от първия лъч на съзнанието, докато един ден чувствителността им принудително се възвръща.“

Тази мисъл се загнезди в съзнанието й, отказваше да го напусне.

И аз казвам: „Вижте! Аз имам ръце!“ Но хората, заобиколили ме отвсякъде, отвръщат: „А какво е това ръце?“

— Добре ли си? — повтори Пол.

— Да!

— Нищо ли няма да ми стане, ако пия? — Той посочи към меха в ръцете на Чани. — Карат ме да пия от тази течност.

Тя долови скрития смисъл в думите му, разбра, че той бе открил отровата в още непревърнатата течност и че се тревожеше за нея. Тогава на Джесика й хрумна да се запита докъде стигаха границите на прорицателските му способности. Въпросът му й разкриваше много неща.

— Можеш да пиеш — отговори тя. — Течността е превърната. — Тя отмести поглед и видя Стилгар, вперил очи в нея, толкова тъмни очи, които я пронизваха.

— Сега вече знаем, че си истинска — рече той.

Тя откри в тези думи скрит смисъл, но замайването от опиата притъпяваше сетивата й. Колко топло и спокойно бе тук. Колко благодетелни бяха тези свободни, които я доведоха сред това обкръжение!

Пол забеляза, че опиатът започва да въздействува на майка му.

Той затърси из паметта си — установеното минало и сливащите се линии на възможните пътеки на бъдещето. Все едно че претърсваше спрени мигове от времето, които смущаваха лещата на вътрешното око. Трудно бе да се проумеят тези откъслечни епизоди, така както бяха отделени от общата картина.

Този наркотик — успя да си припомни какво знаеше за него, разбираше как въздействува на майка му, но познанията му нямаха естествен ритъм, нямаха система от взаимно отражение.

Неочаквано прозря, че да се види миналото, което заема настоящето, е лесно, но истинското изпитание за прорицателските способности е да се види миналото в бъдещето.

Нещата упорито оставаха различни от онова, което изглеждаха на пръв поглед.

— Отпий! — рече Чани. Тя размахваше под носа му края на тръбичката от меха.

Пол се изопна и втренчи поглед в Чани. Из въздуха се носеше някаква възбуда като при карнавал. Знаеше какво ще последва, ако отпие от тази подправка, съдържаща вещество, което щеше да причини промяна в него. Той щеше да се върне към видението от истинското време, от мястото, което хармонираше на времето. То щеше да го постави върху шеметния предел и щеше да предизвика у него прозрението.

Зад гърба на Чани се обади Стилгар:

— Отпий, момко! Бавиш церемонията.

Тогава Пол се заслуша в тълпата и долови безумието в гласовете им: „Лизан-ал-Гаиб“! — мълвяха те, „Муад’Диб!“ Пол сведе поглед към майка си. Тя спеше спокойно в седнало положение — дишането й бе равномерно и дълбоко. Хрумна му някакъв израз от бъдещето, което бе неговото самотно минало: „Тя спи сред Водите на живота!“

Чани подръпна ръкава му.

Пол пое с устни тръбичката и чу как хората закрещяха. Почувствува как течността бликна в гърлото му, щом Чани притисна меха, и усети шемет, замайване от изпаренията. Чани отдръпна тръбичката и подаде меха на ръцете, които отдолу, под площадката, се протягаха за него. Очите му се спряха на ръката й, където бе привързана зелената траурна лента.

Когато се изправи, Чани видя накъде бе насочил погледа си и каза:

— Аз мога да го жалея дори сред блаженството на Водата на живота. Това е нещо, което той ни даде. — Тя сложи ръката си в неговата длан и го задърпа да я последва по ръба на площадката.

— Ние си приличаме по едно нещо, Усул: и ти, и аз загубихме бащите си и за смъртта им са виновни харконите.

Пол я последва. Почувствува главата си отделена от тялото и след това прикачена обратно с помощта на някакви необикновени свръзки. Усети краката си омекнали, сякаш направени от гума.

Свърнаха по един страничен коридор — стените му бяха оскъдно осветени от поставените на равни растояния суспенсорни глобуси. Пол почувствува как наркотикът започва да му въздействува по своя неповторим начин, като отваряше за него времето както постепенно разцъфтява цвят. Когато завиха по друг мрачен тунел, изпита необходимост да се допре до Чани. Твърдата и същевременно нежна плът, която напипа под робата й, раздвижи кръвта му. Усещането се прибави към въздействието от наркотика, който в този момент на настоящето раздипляше бъдещето и миналото, оставяйки у Пол едва доловимото чувство на триокулярен фокус.

— Аз те познавам, Чани — прошепна той. — Ние с теб сме седели на една издигната над пясъците площадка и аз успокоявах страховете ти. Ние сме се милвали в мрака на заслона. Ние сме… — Той откри, че губи фокус, опита се да разтърси глава и се олюля.

Чани го подкрепи и го въведе през плътните завеси в жълтия уют на някакво жилище — ниски маси, възглавници, спална постеля под оранжева драперия.

Пол осъзна, че стоят на едно място, че Чани е застанала с лице срещу него и че очите й гледат с поглед, изпълнен с безмълвен ужас.

— Трябва да ми кажеш! — прошепна Чани.

— Ти си сихайя — изворът на пустинята.

— Когато племето ни споделя блаженството на Водата на живота — заговори тя, — ние сме заедно, всички до един. Ние… просто споделяме блаженството. Аз мога… да почувствувам другите до себе си, но се опасявам, че теб не мога.

— Защо?

Той се опита да съсредоточи погледа си върху нея, но минало и бъдеще се сливаха в настоящето и размазваха образа й. Той я видя в безброй пози, в различни положения и обстановки.

— У теб има нещо, което буди страх — отговори тя. — Сега, когато те отведох от другите… направих го, защото долових какво искат. Ти… притесняваш хората. Караш ни да… да виждаме разни неща!

Пол с усилие заговори отчетливо:

— Какво виждаш?

Тя погледна ръцете си.

— Виждам дете… в прегръдките си. Това е нашето дете — твоето и моето. — Тя долепи длан до устните си. — Как е възможно да познавам всяка твоя черта.

„Те притежават частица от дарбата за прорицанието“ — подсказа му разумът. — „Но я потискат, защото ги изпълва с ужас.“

В миг на прояснение той видя, че Чани трепери.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Усул — прошепна тя и продължи да трепери.

— Не можеш да влезеш заднишком в бъдещето — каза той.

Обзе го дълбоко състрадание към нея. Притегли я до себе си и я помилва по главата.

— Чани, Чани, не се страхувай!

— Усул, помогни ми! — извика тя.

Докато я слушаше, Пол почувствува как наркотикът привършва работата си в съзнанието му — раздира завесите, за да му позволи да види далечния сив хаос на своето бъдеще.

— И все мълчиш! — рече Чани.

Застанал мислено нащрек, той виждаше как прецизно уравновесеното време се изопва в съдбовното си измерение, като ту се стеснява, ту се разстила като мрежа, улавяйки безброй много светове и сили, ту като опнато въже, по което той трябваше да премине, се залюлява, а той трябваше да пази равновесие отгоре му.

От една страна той виждаше империята, някакъв харкон на име Фейд-Рота, който летеше срещу него като смъртоносно острие, сардукарите, които вилнееха далеч от родната си планета, за да донесат погром на Аракис. Сдружението, което владееше корабите и заговорничеше, и „Бин Джезърит“ с техните схеми за подбор. Всички се бяха скупчили като гръмотевичен облак на неговия хоризонт — възпираха ги единствено свободните и техният Муад’Диб, спящият исполин на свободните, готов да тръгне в жестокия си кръстоносен поход през вселената.

Пол почувствува, че се намира някъде по средата, в опорната точка, около която се въртеше цялата тази структура, и че редом с Чани върви по тънкото въже на мира с обещание за щастие. Виждаше всичко това като на длан — относително спокойствие в закътания заслон — миг на покой между периодите на насилие.

— Няма друго място за покой — рече той.

— Усул, ти плачеш! — промълви Чани. — Усул, сила моя! Да не би да отдаваш влага на мъртъвците? На чии мъртъвци?

— На онези, които още не са умрели — отвърна той. През мъглата на наркотика той почувствува колко права бе тя и грубовато я притегли към себе си.

— Сихайа! — рече той.

Тя опря длан до бузата му.

— Аз не се страхувам вече, Усул. Погледни ме! Когато ме прегръщаш така, виждам онова, което виждаш и ти.

— А какво виждаш? — попита той.

— Виждам как взаимно си даряваме обич по време на затишие помежду две бури. Ние сме предопределени за това.

Наркотикът отново започна да му действува и той си помисли: Толкова много пъти си ми дарявала уют и забрава. — Отново усети дълбокото прозрение с високо-релефните образи на времето, почувствува как бъдещето му се превръща в спомени за нежните обиди на физическата любов, за близостта и взаимността, за благостта и жестокостта.

— Ти си по-силната, Чани — промълви той. — Бъди до мен.

— Винаги! — рече тя и го целуна по бузата.