Дъщеря на Империята

5. Преговори

Вечерта премина в нощ.

В покоите на Мара трепкаха светлини. Параваните бяха отворени, за да пропускат ветреца, който поклащаше пламъчетата на лампите. Лейди Акома нареди да донесат чоча и остана за момент сама с Накоя, преди слугините да се върнат. Свали претенциозните гривни, подарени й от лорд Анасати, свали и мръсната пътна роба и избърса тялото си с влажен парцал. Банята щеше да почака за след срещата с Аракаси.

Накоя мълчеше, но очите й не се отделяха от младата господарка. И двете не продумваха. Мара прочиташе всичко в погледа й. Дойката смяташе, че е неопитна и глупава и че е опасно да се изправя срещу Бунтокапи. Той изглеждаше слабоумен, но беше могъщ воин и въпреки че бе само с две години по-голям, имаше опит в Играта на Съвета, докато Мара бе стояла в изолирания храм на Лашима.

Мара облече фина роба с цвят на шафран. Слугинята донесе чочата, остави широкия поднос в центъра на ниската масичка и се оттегли. Мара кимна на Накоя, че трябва да се погрижи за чашите и салфетките.

Двамата офицери и шпионинът се появиха в точно уреченото време. Мара изучаваше лицето му, докато мъжът се покланяше и сядаше между Папевайо и Кейоке. Стилът му беше безупречен, а маниерите отговаряха на дрехите, които носеше вместо просяшките парцали. Мара осъзна, че е виждала тази алена риза и преди — любимата дреха на Папевайо, която слагаше само при празнични поводи. Това, че я бе заел на Аракаси, беше забележителен жест. Явно през изминалия час бившият Главен шпионин на Тускай бе направил огромно впечатление на Първия ударен водач на Акома. Това беше сериозна препоръка, защото Мара, подобно на баща си, имаше силно доверие в инстинктите на Папевайо.

— Люджан обясни ли ти какво правим тук? — попита тя.

Аракаси кимна.

— Да. Той продължава да търси сиви воини, които да постъпят на служба. — Помълча и добави: — Но с всеки нов набор се засилва шансът да се появят шпиони. Скоро няма да може да се вярва на новите.

— И ти може да си агент — прекъсна го Накоя.

— Стара майко, няма да спечеля нищо, ако лъжа. — Аракаси хвана каната с чоча, поемайки ролята на Накоя с безупречна лекота. Напълни почтително чашата на Мара, след което наля на Накоя, Кейоке, Папевайо и накрая на себе си. — Ако бях шпионин на друг дом, просто щях да постъпя на работа и да пратя вест колко отчаяно е положението ви. След това щяха да дойдат убийци, може би със следващите попълнения. Тогава нямаше да има полза от подозренията ти, защото щеше да бъдеш убита заедно с господарката си. — Той остави каната. — А ако не виждах възможност за мен и агентите ми, щях да се направя на фермер, да изчезна през нощта и повече да не ви закачам.

Мара кимна.

— В логиката ти няма пролуки. Кажи ни какво трябва да знаем за теб.

Той отговори искрено.

— За двайсет години трябваше да изградя и управлявам шпионска мрежа в цялата империя. В момента тя съперничи на най-добрите, включително на тази на Военачалника. Имам агенти, които работят за други Главни шпиони, както и един, който не е задействан досега. Пазя го за изключително важен случай…

Кейоке се наведе напред.

— Унищожението на дома ти не е ли било изключителен случай?

Аракаси не обърна внимание на грубостта му, а продължи:

— Никой агент не можеше да помогне на господаря или да предотврати съдбата му. Особено този, за когото споменах. Той работи в Имперската канцелария, в щаба на Военачалника.

Дори Кейоке не успя да скрие учудването си. Главният шпионин продължи:

— Господарят ми имаше големи идеи, но твърде скромно богатство. Толкова се беше съсредоточил в събирането на информация, че не можеше да я ползва успешно. Може би ако аз нямах толкова амбициозни изисквания… — Аракаси остави чашата си с леко изтракване. — Ако Минванаби не се бяха уплашили от възможността на господаря ми да предугажда всеки техен ход, Тускай можеше да е един от най-могъщите домове в империята. — Въздъхна със съжаление. — Но „можеше“ е като пепел, хвърлена на вятъра. Атаката беше проста и целенасочена. Воините ни бяха пометени с брутална сила. Тогава разбрах, че от агентите ми няма полза, ако информацията им не може да се прилага.

Кейоке почти не бе докоснал чашата си. Очите му блестяха над вдигащата се пара.

— Къде са агентите ти сега?

Аракаси се обърна без колебание към Мара.

— Лейди, няма да разкрия кои са те. Прости ми, ако те обиждам. Все още дължа много на бившите служители на господаря ми и няма да ги излагам на допълнителна опасност. Ако ни приемете на служба, ще искам същата спогодба, която имахме с лорд Тускай.

Мара прие предупреждението на Кейоке с почти незабележимо кимване и попита:

— И какви бяха те? — И зачака нетърпеливо отговора.

— Аз ще се занимавам с куриерите и контактите и само аз ще знам имената на агентите и как да се свържа с тях. Вие ще знаете само къде служат.

Кейоке остави чашата си рязко, най-близката демонстрация на гняв, която Мара бе виждала у него.

— Тези изисквания са неразумни!

— Командире — каза Аракаси. — Не се правя на интересен. Може да не съм служил така добре на господаря си, но защитавам тези, чиято задача е не по-малко опасна от задачите на войниците на бойното поле. Шпионите умират срамно на въжето. Моите хора рискуват живот и чест за господар, когото не биха предали. Подсигурявам се, че каквото и да стане, господарят също няма да може да ги предаде.

Огледа несигурните им изражения и поясни:

— Когато смазаха Тускай, Минванаби разпитваха господаря ми… — Тъмните му очи се спряха върху Мара, гласът му затихна. — Няма нужда да разкривам подробности. Знам за това само защото един от хората ми е бил помислен за мъртъв и е видял с очите си, преди да избяга. Мъчителят на Джингу е много опитен. Господарят ми не би могъл да скрие информацията, въпреки че бе смел човек. Лейди, прецени сама: ако искаш моите услуги и услугите на хората ми, ще трябва да ни приемеш на доверие.

— А ако не искам?

Аракаси замръзна. След това бавно обърна длани нагоре в знак на покорство.

— Тогава ще се върна в хълмовете.

Мара наклони глава на една страна. Най-сетне мъжът показваше искрени чувства. За него носенето на цветовете на някой дом беше по-важно, отколкото показваше. Така че тя попита загрижено, за да не го засрами още повече:

— А след това какво?

Аракаси сви рамене.

— Лейди, работил съм много неща, за да поддържам маскировката си. Мога да поправям каруци, да свиря на флейта, да пиша и да смятам. Освен това, ако трябва да съм честен, имам талант и като просяк. Ще се оправя.

Кейоке го изгледа пронизващо.

— Мисля, че би могъл да работиш честно и да живееш охолно. Защо тогава се мотаеш из горите с разбойниците?

Аракаси сви рамене, сякаш недоверието към мотивите му не беше важно.

— Поддържам връзка със Сарик и други от Тускай. Често продавам плячката им в градовете, като се възползвам от таланта си. Чрез тях се запознах с Люджан и бандата му. Тъкмо бях стигнал в лагера на Сарик, когато се появи Люджан. Реших да дойда и да видя каква е тази странна работа. — Поклони се на Мара. — Трябва да призная, че се възхищавам как изкривяваш традициите, за да са ти от полза, лейди.

— Само колкото е необходимо, Аракаси — отвърна Мара. — Но не ги нарушавам. — Изгледа го за момент. — Не си ми казал още защо не си разпуснал мрежата. Мисля, че е по-безопасно, ако продължиш в ролите, които си изпълнявал, когато е умрял господарят ти, и си живееш живота.

Аракаси се усмихна.

— Несъмнено би било по-безопасно. Дори редките контакти излагат някои от хората ми на риск. Но ние поддържаме мрежата заради честта си. — За момент замълча. — Нашите причини са част от изискванията, за да постъпя на служба. Ще ги чуете само, ако решите да постигнем договорка.

Кейоке поклати глава. Никой не биваше да се пазари с владетелката на Акома по този начин. Мара погледна Накоя, която следеше умислено разговора, а после и Папевайо, който кимна, че е съгласен с Аракаси.

Мара си пое дъх.

— Мисля, че виждам мъдрост в твоите искания, главен шпионино. Но какво ще стане с мрежата, ако с теб се случи нещастие?

— Агентите ми си имат начини, с които се проверяват взаимно. Ако някоя нийдра ме прегази и прекрати кариерата ми, до месец при вас ще дойде друг агент. Ще ви представи доказателство и ще можете да му вярвате също както и на мен.

— Да, трудността е в доверието — съгласи се Мара. — И двамата ще сме глупаци, ако зарежем предпазливостта твърде бързо.

— Именно.

Ветрец разлюля пламъците на лампите и стаята изведнъж се изпълни със сенки. Накоя направи несъзнателен жест срещу неодобрението на боговете. Мара беше твърде увлечена, за да я тревожат суеверия.

— Ако се съглася на условията ти, ще работиш ли за мен?

Аракаси се поклони леко от кръста. Жест, който изпълни с изненадваща грация.

— Искам да служа на дом, колкото и войниците, господарке, но има още нещо. Ние пазим мрежата заради честта си. След падането на Тускай се заклехме. Няма да постъпим на служба, ако трябва да потъпчем клетвата си.

— И каква е тя?

Аракаси я погледна. В очите му имаше фанатична страст.

— Отмъщение срещу лорд Минванаби.

— Разбирам. — Мара се отпусна на възглавниците. Надяваше се, че собствената й страст не е толкова лесно разгадаема. — Явно имаме общ враг.

Аракаси кимна.

— Засега. Знам, че Акома и Минванаби враждуват, но политиката често променя…

Мара вдигна ръка и го прекъсна.

— Между Акома и Минванаби има кръвна вражда.

Мъжът застина и погледна износената подметка на сандала под коляното си. Мълчанието му беше толкова дълбоко, че всички в помещението се смразиха. Този човек сякаш имаше безкрайно търпение, като дървесното влечуго, което се сливаше с клоните и неуморно чакаше жертвата си да отмине, за да удари с неочакван гняв. Накрая Аракаси се размърда и Мара забеляза, че напрежението от разговора започва да отслабва самоконтрола му. Въпреки талантите и обучението си Главният шпионин имаше същите противоречиви емоции като войниците и работниците, които бяха дошли при нея. Можеше да получи ново начало, но и пак да остане без господар. Но когато заговори, в гласа му нямаше безпокойство.

— Ако искаш, аз и хората ми ще се закълнем във вярност на Акома.

Мара кимна.

Аракаси мигновено се оживи.

— Тогава да започваме, господарке. Може да получим предимство, ако действаме бързо. Преди да отида в хълмовете, изкарах малко време на север с един приятел от дома Инродака. Сред работниците им има слух, че в горите в западния край на имението, в кошера на чо-джа, се е родила нова царица.

— Не се ли е разчуло? — попита внезапно заинтересувана Мара.

— Не. Лорд Инродака живее усамотено, рядко приема гости и още по-рядко пътува. Но все пак нямаме време. Берачите на плодове скоро ще разнесат вестта по реката. След това новината ще се разпространи в империята, но засега ти си единствената, която знае, че новата царица скоро ще си търси дом. С нея ще има триста воини. — И добави с весела искрица в очите: — Но ако спечелиш лоялността й, поне няма да се притесняваш, че някой от тях е шпионин.

Мара се изправи.

— Ако това е вярно, трябва да тръгнем още в зори. — Привличането на кошер на чо-джа в земите й щеше да е като дар от боговете. Чо-джа бяха странни същества, но надеждни и лоялни съюзници. Новата царица щеше да започне гнездото само с триста воини, всеки колкото двама цурани, но след години броят им щеше да нарасне до няколко хиляди. Освен това, както бе посочил Аракаси, никой от тях нямаше да е агент на друг дом. Мара се обърна към Кейоке. — Хората ти да са готови до час. Ще тръгнем към кошера на разсъмване. — Командирът се изправи, а тя пак се обърна към Аракаси. — Ти ще дойдеш с нас. Папевайо ще се погрижи за слугите и за всичките ти нужди.

И даде знак за край на срещата. Съветниците й се надигнаха. Накоя дръпна Аракаси за ръкава и изсумтя:

— Момичето не знае нищо за чо-джа. Как ще преговаря?

Аракаси хвана галантно ръката й и я поведе към прага, сякаш беше любимата му баба.

— Новите царици се появяват толкова рядко, че никой не е подготвен да преговаря. Лейди Акома просто трябва да се съгласи с условията, който поискат.

И я изведе в коридора.

Мара едва сдържаше вълнението си. Новините затъмниха всички мисли за предстоящата й сватба. Кошерът в имението й нямаше да е само източник на чест и военна мощ. Освен страховити воини чо-джа бяха миньори, които копаеха редки метали и скъпоценни камъни и от тях занаятчиите им правеха невероятно красиви бижута. Насекомоподобните същества знаеха и тайната на производството на коприна, тънката материя, предпочитана във винаги горещата империя. В миналото бе имало няколко войни за контрол на търговията с нея, но накрая императорът бе забранил да се налага монопол. Сега всеки лорд, който се сдобиеше с коприна, можеше да търгува.

Продукцията на чо-джа беше ценна, а в замяна те искаха само зърно и кожени предмети. По тази причина лордовете бяха готови да убиват, за да се сдобият с кошер в земите си. А чо-джа имаха нова царица по-рядко от веднъж на човешко поколение.

Мара трябваше да убеди новата царица да се премести в земите на Акома. Ако се провалеше, останалите домове щяха да пратят представители и все някой щеше да предложи задоволителни условия. А както бе отбелязал Аракаси, никой не знаеше как да привлече странни същества като чо-джа.

Люджан и хората му се измъкнаха към хълмовете почти незабелязано сред хаоса от слуги, които събираха провизии за ескорта, който заминаваше да преговаря с новата царица на чо-джа.

Мара напусна покоите си преди зазоряване. Пастирите още не бяха изкарали добитъка. От роената трева се вдигаше мъгла. Мара беше загърната с тежко наметало срещу влагата и стоеше до празната носилка с Джикан. Мъжът носеше мастилница и записваше последните указания на господарката.

Внезапно тя сепнато прехапа устна.

— Богове, вълнението ме накара почти да забравя!

Джикан повдигна вежди.

— Господарке?

— Сватбените покани. — Мара раздразнено тръсна глава. — Накоя ще ти каже подходящите ритуални стихове. Тя знае по-добре от мен кой да бъде поканен и кой може да бъде пропуснат. Накарай я от мое име да се заеме с тези задачи.

Джикан бързо записа и повдигна друг въпрос.

— Ами лятната продажба, господарке? Животните трябва да се регистрират предварително в Животновъдската гилдия.

— Досега се справяш добре — отвърна Мара; нямаше време да обяснява. — Вярвам на преценката ти.

Кейоке се появи с подбраните войници, Папевайо и Аракаси говореха малко по-настрани.

Мъжете се събраха с мълчаливата ефикасност на ветерани. Кейоке носеше тъмната си обикновена броня, пригодена за дълъг път в пущинака. На офицерския му шлем имаше само едно късо перо, а орнаментирания церемониален меч беше сменил с простичкия, който предпочиташе да ползва в битка.

Кейоке застана пред Мара и се поклони.

— Господарке, мъжете са готови. Носачите натовариха припаси, съгледвачите вече тръгнаха. Готови сме за тръгване, щом заповядаш.

Мара освободи Джикан, качи се на носилката, седна на възглавниците и нареди:

— Тръгваме.

Обзе я внезапен страх, докато полуголите носачи вдигаха носилката. Това не беше официална визита при друг лорд, а дързък ход, за да спечели предимство в Играта на Съвета. Дързостта пък криеше рискове. Смъртоносни рискове.

Отрядът на Акома се движеше тихо, воден от Аракаси. Мара виждаше, че с всеки ден войниците стават по-напрегнати. Цуранските войници не губеха дисциплина пред владетеля си, но при предишните пътувания тя бе чула тихи разговори и шеги край огъня. Сега мъжете пазеха тишина и я нарушаваха само шепнешком. Обичайно оживените им лица бяха застинали в безизразни маски. Храната им беше само питки от тиза и сушено месо от нийдра.

На третия ден изчакаха да се стъмни и тръгнаха в мрака. Призори бяха навлезли дълбоко в територията на съседния лорд и на няколко пъти се спотайваха от патрули от имението. Кейоке държеше мъжете си наблизо и избягваше контактите. Дори дребните лордове можеха да изпробват късмета си и да нападнат нарушителите, ако решаха, че могат да унищожат Мара и петдесетимата й стражи. А ако някой друг лорд знаеше за новата царица, шансът за атака ставаше сигурен.

Мара беше уморена. Не можеше да си почине, не само заради постоянното пътуване и тревогите, но и заради очакването. Придобиването на кошер щеше да помогне на оцеляването на Акома повече от дузина заговори във Върховния съвет.

Изминаха още четири изтощителни дни. Хората спяха малко, защото нощем избягваха патрули и прекосяваха бързо откритите пасища и посеви с тиза около многото притоци на река Гагаджин. В такива случаи робите отзад се грижеха да изправят смачканите растения, за да заличат следите от преминаването им. Призори на деветия ден Мара седеше на земята като воин и ядеше сирене и сухари. Извика Кейоке и Аракаси да седнат до нея.

Двамата отказаха да споделят храната й, защото вече бяха изяли студените си дажби. Тя погледна лицата им. Едното беше набръчкано, старо и познато като изгрева. Другото бе като илюзия, маска на необходимия в момента образ.

— Минахме през три добре охранявани имения. Нито един патрул не ни засече. На невероятните умения на водача и командира си ли да вярвам, или е толкова лесно въоръжени мъже да се промъкват из империята?

— Основателен въпрос, господарке. — Аракаси я погледна със зараждащо се уважение. — На човек не му трябва шпионска мрежа, за да знае, че Кейоке е прочут офицер, уважаван в цялата империя заради опита си.

— Нямаше да се справим толкова добре без напътствията на Аракаси — отвърна скромно Кейоке. — Знанията му са впечатляващи. Акома тепърва ще печели от тях.

Мара погледна Аракаси. Шпионинът беше докарал напрегнатото изражение на воин и то дори му отиваше. Способността му да изглежда както пожелае я изнервяше.

— Кажи ми честно, толкова ли ще ти е лесно да водиш въоръжен отряд и през земите на Акома?

Аракаси се засмя. Неочакван звук в напрегнатия лагер.

— Съвсем не, господарке. Кейоке е прочут с уменията си във военното дело. Разбира опасността от постоянни непроменящи се патрули. Той е благоразумен и коварен дори когато силите му са малки. — Погледна уважително командира и добави: — Особено когато силите му са малки. Трудно е дори за един човек да проникне в земите на Акома, камо ли за сериозен отряд.

Кейоке усети намека.

— Казваш трудно. Но не и невъзможно.

Аракаси кимна.

— Именно.

— Сивите войни на Люджан отвлякоха нийдрите ни без особени трудности — каза Мара.

Аракаси не можа да сдържи усмивката си.

— Вярно, но той имаше предимство. Аз му казах къде и кога да удари.

Кейоке го изгледа опасно.

— Явно трябва да обсъдим някои неща. Господарке, може ли да се оттеглим?

— Не — каза Мара. — Аракаси, в империята има ли толкова добре пазено имение, че никой странник и крадец да не може да проникне?

— Само едно — отвърна шпионинът. — Имението на лорд Дачиндо, далече на изток.

Мара се усмихна, сякаш бе спечелила малка победа.

— Кейоке, наистина има какво да обсъдите с Аракаси. Вървете.

Двамата станаха, дръпнаха се настрани и заговориха тихо в мъгливото утро. Мара знаеше, че мъдростта ще надделее, колкото и Кейоке да се засяга за пропуските в сигурността. Командирът щеше да приеме всяка информация на Главния шпионин, за да защити по-добре господарката си. Усмихна се и прати един роб да й донесе гребена, сигурна, че до деня на сватбата не само имението на Дачиндо ще бъде непробиваемо. В последните минути, преди да тръгнат, се отдаде на все по-изнервящото занимание да разресва сплъстената си коса без помощта на слугиня.

Денят беше горещ, но войниците маршируваха, без да се оплакват. Равнините с пасища и ниви отстъпиха място на гористи хълмове, осеяни със скали. Дърветата бяха стари, обрасли с лози и трънаци. Но колкото по-труден ставаше теренът, толкова повече се подобряваше настроението на хората. Движеха се с добро темпо и когато слънцето започна да се спуска, стигнаха границите на земите на Инродака. Аракаси поиска да спрат и заговори, докато войниците сменяха бойните си доспехи с боядисаните парадни:

— Трябва да оставим тази пътека и да прехвърлим хребета ето там. — И махна към една едва забележима пътечка, водеща право нагоре в най-гъстата гора.

— Мислех, че чо-джа стоят кошерите си на поляни и в долини — изсумтя Кейоке.

Аракаси избърса потта от челото си. Слънцето клонеше към залез и той държеше да пристигнат, преди да се стъмни.

— По принцип е вярно. Поне аз не съм чувал за кошер, който да не е на открито. — Шпионинът посочи към пътечката. — По-натам гората се разрежда. Има долина с поляни, на около хиляди крачки нагоре. Там е мястото, което търсим.

— Значи старият кошер не е в земите на Инродака? — намеси се Мара.

— Не, но има някакво съглашение. — Аракаси посочи на север, където гората беше най-гъста. — Преди незнайно колко години тези земи са били част от по-голямо имение. Когато незнайният лорд паднал, владенията му били разделени между завоевателите, включително и Инродака. Тази част останала ничия. Земята тук не е хубава. Има хубава гора, но превозът на трупите е труден, а пасищата са твърде малко и нямат връзка с равнините.

— Все пак чо-джа приемат Инродака като свой хазяин, без да го правят на въпрос. Кой знае как мислят! — Шпионинът насочи войниците към стръмната пътечка. — Трябва да сме предпазливи, но сдържани. Сигурно ще ни спрат войници чо-джа. Не бива да се сражаваме. При нова царица в кошера дори опитните ветерани ще са нервни и агресивни. Може да симулират атака, но никой не бива да вади оръжието си, в противен случай сме мъртви.

Мара се посъветва с Кейоке и одобри заповедта на Главния шпионин. Всички се облякоха в яркозеленото на Акома и започнаха изкачването.

Стръмната пътечка се виеше между назъбени скали и не можеше да се пътува с носилка, Кейоке помагаше на Мара при по-сериозните изкачвания. Пътеката не беше направена за хора, а за куми, шестокраките планински кози, и за подвижните чо-джа. Най-тежко беше за носачите, които се превиваха под припасите, и за другите, които мъкнеха празната носилка в края на колоната.

Слънцето напичаше гърбовете на войниците. Странни планински птици се разлитаха при приближаването им, а храстите бяха пълни с дивеч. Запленена от новите преживявания, Мара въобще не обръщаше внимание на болките в краката.

Точно след пладне предният патрул вдигна тревога. Кейоке хвана Мара за ръка и я поведе напред.

Дузина воини чо-джа стояха, стиснали копия пред телата си, но не излъчваха заплаха. Телата им бяха лъскаво черни и на прешлени като на насекоми, ръцете им имаха шест части. На Мара й се струваха еднакви, като произведени от занаятчийска гилдия.

— Това са стари воини — отбеляза Кейоке. — Няма да ни нападнат, освен ако не ги провокираме.

Думите му й помогнаха да се успокои. Тя зачака с напрегнатия ескорт, а командирът пристъпи напред и вдигна ръка с дланта напред.

— Чест за кошера ви.

Най-близкият чо-джа отговори с изненадващо разбираем глас:

— Чест за дома ви, мъже на Акома. Кой говори? Кошерът трябва да бъде предупреден за вашето пристигане.

— Аз съм Кейоке, командир на Акома.

Водачът на съществата отвърна на поздрава. Мара оглеждаше как е устроено тялото му. Широко задно туловище с три крака с по три сегмента и по-малко горно тяло с почти човешки ръце. Плътта бе покрита с хитин, а на китките имаше шипове, остри като ножове. Носеше шлем с видимо цуранска изработка. Лицето беше кръгло, с фасетъчни очи и два отвора на мястото на ноздрите. Челюстта и устата бяха изненадващо подобни на човешките, но гласът му бе напевно чуруликащ.

— Аз съм Иксал’т, водач на Втора команда на кошера Каит’лк.

— А, да. — Кейоке се отпусна, сякаш беше в компанията на стар познат. — Ти служеше по време на нашествието в Турилските планини. — Това обясняваше как чо-джа е разпознал цветовете на Акома. Командирът посочи Мара. — Това е нашата лейди Акома. Идва да преговаря с новата ви царица.

Фасетъчните очи се обърнаха към момичето и чо-джа направи доста сносен поклон.

— Добре дошла, лейди. Пристигате навреме. Новите воини са неспокойни. Люпилото е голямо и сме малко претъпкани. Продължете и нека боговете ви благословят тези преговори.

Чо-джа се разстъпиха и позволиха на цураните да продължат. Мара, заинтересувана от неочакваните познания на командира, каза:

— Кейоке, не знаех, че разбираш чо-джа.

— Познавам войниците им, доколкото това е възможно. Служих с тях преди много години, когато дядо ти беше събрал множество домове в битка срещу Източната конфедерация. — Старият воин все едно не усещаше възрастта си и се изкачваше по стръмния склон без усилие.

— Чо-джа сякаш ни приеха с добро.

— Господарке, тези са стари и дисциплинирани войници — предупреди Аракаси. — Кейоке се справи добре с офицера им, но трябва да внимаваме, докато не стигнем кошера. Излюпени са множество млади воини, за да защитават царицата, докато пътува. Те са недисциплинирани и агресивни. Дразнят се лесно, докато младата царица не се установи безопасно в новия кошер.

Кейоке отмести един клон от пътечката и го пусна.

— Говориш като човек, който познава чо-джа, Аракаси.

Главният шпионин ловко избегна люшналия се клон.

— Никой не познава чо-джа. Но веднъж се укривах цяла седмица в техен кошер от убийците на Минванаби. Понаучих разни неща. Такъв съм си: задавам много въпроси, когато не разбирам нещо.

— Разкажи ми за тях, Аракаси — каза Мара. — Какви са те?

— Старите са предвидими като сезоните. Младите са непредсказуеми. Люпят се в ясли. Дузина нисши женски, наричани рирари, снасят яйца. — Терминът беше архаичен и означава второстепенна царица, или херцогиня. — Но яйцата не са оплодени. Царицата ги поглъща и ги прекарва през тялото си, където ги опложда… и не само.

— Не само? — попита Мара.

— По някакъв начин, докато се сношава с мъжките, тя определя пола и функцията на яйцето или го оставя стерилно. Поне така ми казаха.

— Могат да избират тези неща? — зачуди се момичето. — Разкажи още.

— Мъжките чо-джа се делят на три основни групи: за разплод, работници и воини. Работниците са или умни, или силни. Занаятчии или товарни животни, в зависимост от нуждите на кошера. Воините са едновременно здрави и умни. Мъжкарите са глупави, но пък имат само една задача — да се сношават с царицата.

Аракаси я погледна и видя, че го слуша внимателно. Неколцина от близките войници също надаваха ухо с интерес.

— Щом се настани в тройната зала, царицата не помръдва. Работниците я хранят, рирарите й дават яйца, а мъжките я обслужват постоянно. Сношават се с часове до изтощение и после се сменят. Ще видите, когато се представим на старата царица.

— Изумително. — Мара направи пауза да си поеме дъх, защото пътеката отново бе станала стръмна. — Ами малките?

— Не знам почти нищо за женските — призна Аракаси. — Мъжките чо-джа растат и си играят като човешки деца. До един момент са палави като телета нийдра, а в следващия се пробуждат и знаят, че трябва да служат. Когато се роди нова царица, засилват развитието на воините. Това ги прави агресивни и непредсказуеми. Дразнят се бързо и само новата царица може да ги подчини напълно.

Прехвърлиха билото и видяха долината между хълмовете. През извитите клони на дърветата уло се виждаше напечена поляна. Тревата беше окосена.

Аракаси посочи.

— Кошерът е зад онези дървета.

Кейоке нареди на войниците да стегнат колоната. Продължиха в бойна формация, като Мара беше в защитена позиция в средата.

Когато стигнаха до дърветата уло, сърцето й заби по-бързо.

Можеше да види поляната през гората от копия на телохранителите. Там се издигаше могила, толкова древна, че бе обрасла с дървета. От едната й страна имаше вход с изкусно изработени каменни арки. Стотици чо-джа влизаха и излизаха от кошера, изпълнявайки задачи, които само те си знаеха.

Мара се качи в носилката. Трябваше да се срещне с царицата на чо-джа като лейди на Велик дом. Кейоке и Аракаси застанаха от двете страни и един от воините вдигна боен рог и даде сигнал. После излязоха на поляната.

Отначало не се промени нищо. Работниците продължаваха със задачите си, все едно не ги забелязваха. А после внезапно от дясната страна на кошера се появиха дузина чо-джа. Препускаха като стадо нийдри, уплашени от светкавица, краката им трополяха по земята.

— Воини — каза Аракаси. — Удръж хората, това нападение е фалшиво.

Кейоке заповяда никой да не посяга към оръжието си, макар че чо-джа препускаха в пълен галоп. Приближиха се толкова, че войниците на Акома виждаха как слънцето се отразява в шиповете на китките им. Съществата стигнаха достатъчно близко, за да ударят, но в последната секунда извиха и побягнаха към кошера с почти човешки смях.

Мара въздъхна облекчено.

— Страшно са бързи. Как сме успели да ги покорим?

Аракаси обърса челото си и се усмихна снизходително.

— Не сме, лейди. Хората се заселвали в земи, които чо-джа не искали, докато цариците не установили, че кошерите им са обградени. Най-лесният изход и за двете страни било да сключат мир. Трябва да си опитен воин, за да се изправиш срещу чо-джа и да оцелееш. Когато се раздразнят, са ужасни.

Докато ескортът напредваше към могилата, чо-джа ставаха все повече. Скоро вече се разминаваха със стотици. Някои носеха кошници, привързани към телата им, други колани с инструменти. Мара наблюдаваше с любопитство през завеските на носилката.

— Аракаси, този кошер нормално голям ли е?

— Може би малко повече от средното, господарке. Но не драстично.

— Колко чо-джа живеят вътре?

— Двайсет — двайсет и пет хиляди — отвърна без колебание Аракаси.

Мара беше зашеметена. Тук, в пущинака, имаше цял град.

— Колко ще тръгнат с новата царица?

— Не знам. В миналото кошерите се разделяли, когато населението станело твърде голямо. — Той сви рамене. — Сега не виждам голяма логика в раждането на нова царица. Въпреки че се размножават постоянно, чо-джа контролират броя на кошерите. Може би старата царица трябва да се възпроизведе веднъж на поколение. А може да е станало по случайност. Наистина не знам.

Кошерът приличаше на симетричен стъпаловиден хълм. Войниците сгъстиха строя. Тревата беше отъпкана и се вдигаше прахоляк. На няколко пъти групи млади чо-джа се приближаваха до отряда на Мара, сочеха хората и чуруликаха разгорещено на своя език, но възрастните не обръщаха внимание на посетителите. Работници мъкнеха дървета, за всяко от което щяха да са нужни по пет човека, а чо-джа се справяха сами.

Насреща им се устреми нова група млади воини. Работниците се разпръснаха от пътя им, като тракаха недоволно с челюсти. След миг цураните бяха заобиколени. Кейоке даде сигнал за спиране. Войниците удариха с дръжките на копията по земята, но не ги насочиха напред, въпреки че чо-джа изглеждаха готови за бой. За разлика от стражите на хребета, тези нямаха шлемове, но с могъщите си естествено бронирани тела и с острите шипове на китките щяха да са страховити противници.

Аракаси остана до носилката, а Кейоке тръгна напред. И в този миг един чо-джа нападна. Закова на сантиметри от Кейоке, с невероятната подвижност на расата си, и затрепери, сякаш нетърпелив да се сбие. Кейоке се поклони учтиво.

— Ние сме от Акома. Лейди Акома иска да говори с вашата царица.

Воинът не помръдна. Работниците продължаваха да ги заобикалят. Стражите на Акома очакваха напрегнато всяка заплаха за господарката им.

— Не мисля, че тези воини разбират цурански — обади се Аракаси. — Този току-що е пораснал. Може да се наложи да се защитаваме. — Главният шпионин понижи глас. — Ако този нападне, останалите може да му помогнат. Ако го провокираме, със сигурност ще се случи. Удряйте само по тези, които посягат първи, защото други може да опитат да ни помогнат.

Кейоке кимна почти незабележимо и бавно отпусна ръка на дръжката на меча си. Но не посегна да го извади дори когато съществото помръдна. Изминаха няколко тягостни мига, след което се появи друг чо-джа.

Мара и изнервеният ескорт наблюдаваха как новодошлият разбутва младите воини. Спря до този, който бе предизвикал Кейоке, и извика нещо на чуруликащия им език. Неколцина от младите се разпръснаха, но повечето останаха, включително онзи, който им препречваше пътя. Без предупреждение новодошлият посегна и хвана младока през горната част на тялото. Стисна го и за момент двете същества се напъваха здраво, хитиновите им брони се търкаха една в друга. Младият залитна, изгуби равновесие, падна на земята и зарита панически с крака. Възрастният го настъпи, задържа го за момент неподвижен, след което го пусна. Младокът се надигна и побягна, останалите го последваха.

Старият войник изщрака извинително и поздрави:

— Чест на дома ви, хора. — Кейоке отвърна на поздрава. — Младите не са свикнали да виждат човеци. Беше готов да нападне и останалите щяха да се присъединят, ако не го бях съборил.

Аракаси заговори така, че да го чуват всички:

— Чо-джа са уязвими, когато са на земята. Невероятно подвижни са, но се притесняват да загубят опора.

— Така е — съгласи се чо-джа. — Когато го съборих, той разбра, че съм по-силен от него и че няма шанс. Аз съм Ратарк’л, воин на Каит’лк. — Поклони се съвсем като човек и им махна да го последват. — Не познавам цветовете ви, но виждам, че не сте от Инродака. Неговите хора носят цвета, който не виждаме и който вие го наричате червен.

— Ние сме от Акома. — Кейоке посочи носилката на Мара и обясни: — Това е господарката ми, лейди Акома. Идва отдалеч, за да се срещне с царицата ви.

— Познанията ми за езика ви са недостатъчни. Какво значи лейди?

Кейоке отговори с имитация на техния жест за уважение.

— Тя е нашата владетелка.

Чо-джа отстъпи. Очите му проблеснаха с ново уважение и той наклони глава към закритата носилка.

— Владетелка! Никога не сме виждали някоя от вашите царици, човеко. Ще избързам да известя царицата за вашето пристигане.

Извъртя се бързо и препусна през гъмжилото от работници към входа на кошера. Кейоке се обърна към Аракаси, донякъде изненадан от странното му държане.

— Какво мислиш за това?

Аракаси сви рамене, после кимна, че трябва да продължат напред.

— Предполагам, че досега не са виждали жени. Тук идват само търговци и пратеници на лорд Инродака. Може би за пръв път в историята Управляваща лейди се среща с царица. Тази новост може да се окаже интересна.

— А опасна?

Аракаси се замисли, после каза:

— Едва ли. Макар че при толкова млади воини, които нямат търпение да основат нов кошер, не може да се каже със сигурност. Но не съм чувал чо-джа да са нападали гост. Мисля, че за момента сме в безопасност.

— Кейоке, не ме е грижа за риска — обади се Мара от носилката. — Ако не сключим съюз с новата царица…

Кейоке погледна господарката си. И той като Накоя знаеше, че Мара планира сама. Но за разлика от дойката, приемаше този факт.

Продължиха към кошера. На входа се бе събрала почетна стража. Двамата воини отпред бяха с шлемове с пера като на цуранските офицери.

Отрядът на Акома спря. Единият от офицерите чо-джа се поклони.

— Аз съм Лакс’л, командир на кошера Каит’кл.

Кейоке също се поклони.

— Аз съм Кейоке, командир на Акома. Чест на кошера ви.

— Чест на дома ви, Кейоке от Акома.

Ветеранът посочи носилката.

— Вътре е Мара, Управляваща лейди на Акома.

— Един от воините ни каза, че е пристигнала човешка царица. Тя ли е?

Аракаси се намеси, преди Кейоке да отговори:

— Тя е млада, но ще бъде майка на лордовете на Акома.

Всички чо-джа от почетната стража нададоха внезапен вик.

За секунда хора и чо-джа останаха неподвижни. След това командирът на кошера се поклони до земята, като коленичеща нийдра, и всички останали, дори тези, мъкнещи товар, направиха същото. После се надигнаха и продължиха работата си, а Лакс’л заговори:

— Приветстваме човешката царица в кошера Каит’лк. Ще уведомим незабавно нашата царица за пристигането ви. Освен това, ако разрешите, ще й кажем причината за вашето пристигане.

— Разрешавам — отвърна бързо Мара. Очевидно трябваше да почакат, така че тя позволи на носачите да смъкнат носилката, но остана скрита зад завесите. — Уверете вашата царица, че сме дошли да преговаряме с младата владетелка да устрои кошера си в земите на Акома.

Чо-джа наклони глава и вдигна един от крайниците си от учудване.

— Вестите пътуват бързо. Младата царица се излюпи току-що и още не е готова да излиза на повърхността.

Мара прехапа устна. Времето беше жизненоважно, с наближаващата сватба, а и именията бяха уязвими в нейно отсъствие. Накоя и Джикан бяха компетентни, но не можеха да предотвратят изтичането на информация, че е поела на тайна задача. Всеки ден, в който беше далеч, увеличаваше шанса от атака срещу още крехкия й гарнизон.

Мара отметна завеските, обзета от нетърпение и интуитивна амбиция.

— Командире на чо-джа — каза тя, преди Аракаси и Кейоке да се намесят. — Ако новата ви царица не може да ме посрещне навън, аз ще вляза при нея, с позволението на владетелката ви.

Аракаси се размърда нервно, а Кейоке замря, вдигнал ръка да потърка брадичката си. Молбата беше рискова, защото никой не знаеше как ще реагират чо-джа. Стражите й затаиха дъх, защото съществото потръпна също като младия воин, който искаше да ги атакува преди малко.

Но Лакс’л беше по-скоро несигурен, отколкото ядосан.

— Лейди царице, никой човек не е искал подобно нещо, откакто се помним. Изчакайте тук, а аз ще попитам. — Завъртя се и изчезна в кошера.

Кейоке бавно отпусна ръка.

— Опасен ход, господарке. Ако царицата се обиди, воините й ни превъзхождат двеста към едно.

— Но офицерът им сякаш не се засегна — отбеляза Аракаси. — Просто се учуди. — И поклати глава с нещо като възхищение.

Въпреки това Кейоке нареди на войниците да са нащрек. Всички зачакаха връщането на командира на чо-джа.

Лакс’л се появи от тъмния вход. Поклони се ниско и лъскавата му хитинова глава почти докосна земята.

— За царицата ни е чест, че желаете да влезете в кошера, за да се срещнете с дъщеря й. Позволява да вземете един офицер, пет воини и колкото искате работници. Елате, лейди Акома. Царицата ви очаква в голямата зала.

Мара даде знак и леко развеселеният Кейоке избра Аракаси и четирима други за ескорт и нареди на останалите да ги изчакат, без да създават проблеми.

Мара, носачите и подбраните воини влязоха в мрачния тунел.

Първото впечатление беше за влага, мирис на пръст и още някакво по-остро ухание, което очевидно идваше от чо-джа. Голямата арка беше с невероятно деликатна резба, украсена с инкрустирани метали и скъпоценни камъни. Мара си представи колко доволен ще е Джикан, ако успеят да се сдобият с толкова изкусни майстори.

Тунелът тръгна надолу и светлината от входа взе да изчезва и сенките се сгъстиха. Командирът на чо-джа водеше с характерната за расата на чо-джа скорост и хората бързаха да го настигнат. Пъхтенето на робите се усилваше, докато вървяха през странния лабиринт. Тунелите бяха издълбани в земята и укрепени с някакво вещество, твърдо като камък. Звуците отекваха високо и придаваха на скърцащите брони и оръжия неестествено звучене. На кръстовищата имаше странни светещи глобуси, които ги превръщаха в острови от светлина между дългите тъмни участъци. Мара гледаше сферите смаяно, защото в тях нямаше нито масло, нито пламък. Как ли бяха създадени?

След третото кръстовище Мара насочи вниманието си към самите чо-джа. Воините бяха могъщи, със здрави тела и широки рамене, на височина колкото цуранин и половина. Работниците бяха по-ниски и набити, подходящи за задачите си. Имаше и други, по-подвижни, но не толкова впечатляващи като воините. Попита Аракаси за тях и той й отговори, че това са занаятчиите.

Тунелът стана по-стръмен, кръстовищата зачестиха, а миризмата на чо-джа стана по-тежка. След малко проходът се разшири в огромна пещера, осветена от множество глобуси. Мара отметна завесите и загледа удивено. По таваните имаше малки чо-джа, с размерите на петгодишно дете. Прозрачните им крила пърхаха яростно и почти не се виждаха на светлината. Всяко същество пърхаше една-две минути, след което почиваше за същия период. Непрекъснатата промяна караше въздуха да бръмчи с почти музикален ритъм. Аракаси забеляза смайването й и обясни:

— Това са женски работници.

— Нали каза, че имало само мъжки? — попита Мара.

— Не съм ги виждал преди. Но само женските имат крила.

Лакс’л демонстрира остър слух и се обърна към ескорта.

— Съветникът ти е прав, лейди царице. Онези горе са стерилни женски. Те почти нямат разсъдък и единствената им цел е да вкарват въздух в дълбоките нива. Ако не са те, тук долу ще е трудно да се диша.

Преведе процесията на Акома през пещерата, зави и влязоха в нисък тунел, който се превърна в стръмна рампа. Робите носачи се задъхаха. Мара се замисли дали да не нареди смяна, но тунелът внезапно се разшири в залата на царицата.

Царицата на чо-джа беше огромна, поне трийсет стъпки от главата до края на долното й тяло. Беше тъмна, почти черна, и лежеше на един насип. Ако се съдеше по закърнелите й крака, едва ли напускаше това място. Части от тялото й бяха покрити с изящни завеси, а работниците се суетяха около нея и задоволяваха всяка нейна нужда. Високо на гърба й беше долепен едър мъжкар с работническа глава на войнишко тяло и се клатеше над царицата с ритмични движения. Аракаси наклони глава.

— Това е мъжки за разплод, лейди. Непрекъснато работи по един. — Наоколо имаше и други мъжкари, мнозина с шлемове, гледаха групата на Акома с учтиво мълчание. В двата края на помещението имаше по-малки версии на царицата: лежаха по корем, обгрижвани от множество слуги. Аракаси ги посочи и промърмори: — А това са рирари, нисшите кралици, които снасят яйца.

Лакс’л им махна да спрат и нададе серия шумни изщраквания. В залата настана тишина, макар че работниците продължиха да изпълняват задачите си. Носачите спуснаха носилката и Мара се изправи с помощта на Кейоке. Без прикритието на завесите се чувстваше малка и почти изгубена в тази огромна пещера, четирикратно по-голяма от залата на Анасати. Отблизо размерът на царицата беше потискащ. Мара запази спокойствие с усилие на волята, докато един роб я загръщаше с украсено наметало. Опита да не потръпне, когато царицата се втренчи в нея. Тъмните фасетъчни очи бяха абсолютно безизразни.

А след това царицата заговори с тънък нежен глас, изненадващ за огромното й туловище.

— Ти ли си човешката царица?

Мара се поклони леко и бижутата на ръкавите й проблеснаха на скромната светлина.

— Аз съм Мара, Управляваща лейди на Акома. Ние нямаме царици, но аз управлявам дома си, както ти кошера.

Царицата издаде някакво възклицание. Хитиновите й черти не се промениха, но личеше, че е развеселена, а звукът наподобяваше човешки смях.

— Не очаквам вашият вид да се размножава като нас, Мара от Акома. Разказвали са ми за странните ви размножителни ритуали. Аз съм много стара. Но съм чувала само за Управляващи лордове сред хората. Защо ти държиш властта, а не мъжете, които те съпровождат?

Мара обясни, че жените идват на власт само когато в семейството не останат мъжки наследници. Царицата я изслуша внимателно.

— Човеците сте много странни. Често се чудим защо сте такива. Но аз се отплесвам. Дъщеря ми няма търпение да се срещне с човешката царица, която е слязла в нашите владения, противно на установените обичаи.

Старата царица изсвири силно и двама работници се приближиха. Между тях вървеше дребничка чо-джа.

— Това ли е новата царица? — попита Мара.

— И аз бях такава, много отдавна. Ще порасне и след няколко седмици ще може да властва, а след няколко месеца ще започне да репродуцира.

Младата царица заобиколи Мара, за да я огледа по-добре. Движеше се с неочаквана грация. Стъпките й бяха плавни и леки, а не забързани като на работниците и воините. Заговори на щракащия език, а светлите й фасетъчни очи не се отделяха от Мара.

— Нашите малки научават езика ни още докато са яйца — обясни матриархът. — Вашият език се учи след излюпването. Дъщеря ми няма да може да говори с теб още известно време.

Любопитството на младата царица караше кожата на Мара да настръхва, но тя стоеше неподвижно и чакаше. Съществото свърши с инспекцията си и замълча. Старата царица бързо й каза нещо, после преведе на цурански.

— Тя казва, че вие хората изглеждате странно и плашещо. — И добави: — Но че ти си по-малко плашеща от мъжките.

Мара се поклони леко на младата царица.

— Моля, кажете й, че е красива. — Това не беше просто ласкателство. Малката щеше да порасне и да стане като майка си, но сега имаше деликатни черти и наистина бе красива. За разлика от синкавите мъжки, беше кафеникава и притежаваше някакво качество, което можеше да се опише само като женственост.

Старата царица преведе и младата потръпна от явно удоволствие. Мара продължи:

— Искаме да сключим съюз. Каним новата царица и нейните поданици да построят кошер на нашата земя. Искам да започнем преговорите колкото се може по-скоро.

— Не разбирам — каза старата царица. — Преговорите вече започнаха.

Мара усети внезапно притеснение. Това й се стовари твърде внезапно, още повече че бе разчитала на помощта на Аракаси. Опита се да спечели време с учтивост.

— Уморена съм от дългото пътуване. Може ли да си почина един ден, преди да почнем обсъждането?

Старата царица предаде въпроса и преведе отговора.

— Дъщеря ми казва, че ще те изслуша сега.

Мара се обърна към Аракаси и той й прошепна:

— Ако се оттеглиш, може да се обиди и да изгубим шанса за разговор.

Мара наистина бе изтощена. Вълнението от влизането в кошера я поддържаше през последния час, но сега беше готова да рухне. Но нямаше избор. Махна да сложат на пода една възглавница от носилката й, настани се максимално официално и откри преговорите.

— Какво би искала дъщеря ти, за да дойде да живее в земите на Акома?

Младата царица полегна, като сви четирите си крака, а горната част на тялото й остана права, със скръстени по човешки ръце. Втренчи очи в Мара и заговори. Старата царица превеждаше:

— Дъщеря ми пита дали земите във владенията ти са сухи или влажни.

Мара отговори без колебание:

— И двете. Земите на Акома са обширни и богати, от наводнени ниви за тиза до гористи хълмове. Имаме хълмисти пасища, като тези в близост до вашия кошер.

Младата царица изслуша майка си. Старата продължи:

— Дъщеря ми иска да се установи до чиста вода, но почвата не трябва да е много влажна. Освен това настоява да няма дървета, защото старите корени са проблем за горните тунели. Първите части трябва да се прокопаят бързо, защото не бива да рискува да стои дълго на открито.

Мара се обърна към Кейоке.

— Може да им дадем долното пасище, западно от реката; Робите ще разчистят ново пасище на изток. — Командирът кимна в знак на съгласие. — Кажи на дъщеря си, че предлагаме нисък хълм, заобиколен от ливада, съвсем близо до вода. Земята е на по-високия речен бряг и остава суха дори когато има проливни дъждове.

Двете царици заобсъждаха казаното с щракания и подсвирвания, а може би обменяха информация и по друг начин. Мара чакаше нервно.

Внезапно в огромната зала се разнесе силно изсвирване. Свитата на Мара се размърда тревожно, а двете царици рязко спряха разговора си. Кейоке стисна дръжката на меча си, притеснен, че може да се стигне до битка.

Аракаси го сграбчи за рамото и зашепна бързо:

— Ако извадиш меч пред цариците, ще загинем мигновено. — Старата царица не показваше тревога, но мъжките се бяха надигнали в бойна поза, готови да нападнат. Острите хитинови шипове на китките им сочеха към Кейоке. Старият командир беше виждал чо-джа и знаеше, че воините са на косъм да нападнат. Пусна меча и воините мигновено се успокоиха. Старата царица не каза нищо. Аракаси си пое дъх и заговори успокоително: — Ако има някаква опасност, тези воини ще ни защитят.

Кейоке кимна, но пристъпи по-близо до господарката си.

Старата царица вдигна единия си преден крайник и изщрака заповедно. Лакс’л се изправи и излезе.

Мара се чудеше дали някога ще свикне с бързината на тези същества. Те щяха да са безценни като вестоносци и това я подсети за старото стихче на Накоя. „Чо-джа са първи с ранни плодове и новини“. Беше детско стихче, подценявано от всички, но може би съдържаше някакъв елемент на истина.

Лакс’л се върна, докладва нещо на старата царица и следващите й думи премахнаха всякакви мисли за детски стихчета от главата на Мара.

— Лейди царице на Акома, един лорд от вашия вид е дошъл пред кошера, за да наддава срещу вас за благоволението на новата царица.