Дяволски устройства

1. Пробуждането на спящия

Първоначално нямаше нищо. После се появи искра, която изсъска и разкъса оръфаните мрежи от сънища и спомени. В следващия миг нещо запука, забуча и през тялото му премина синьо-бяла вълна от електричество, която проникна в сухите коридори на мозъка му и ги заля, както приливът изпълва морска пещера. Тялото му се изви толкова силно, че за момент само петите и задната част на бронирания му череп останаха на земята. Събуди се с писък и всичко му беше в мъгла. Имаше чувството, че пада.

Спомни си смъртта. Спомни си обезобразеното лице на момичето, което го гледаше, докато той лежеше във влажната трева. Тя беше важна за него, някой, за когото му пукаше повече, отколкото на един преследвач трябваше да му пука. Имаше нещо, което искаше да ѝ каже, а не успя. Сега в главата му беше останал само остатъчният образ от нараненото ѝ лице.

Как ѝ беше името? Устата му си спомни.

— Х…

— Жив е! — чу се глас.

— ХЕС…

— Още веднъж, моля. Бързо.

— Зарежда.

— ХЕСТЪР…

— Пазете се!

През тялото му премина още една вълна електричество и помете последните му късчета спомени. Знаеше единствено, че е преследвач и се казва Шрайк. Едното му око заработи отново. Видя някакви неясни силуети през ледената буря от смущения. Постепенно се превърнаха в човешки фигури на фона на небе, пълно с препускащи облаци от лунна светлина. Валеше силно. Около отворения му гроб се бяха събрали живородени, с очила, униформи и найлонови пелерини. Някои от тях носеха кварцово-йодни фенери, други работеха с машини със светещи лампички и циферблати. От тях излизаха кабели, които се свързваха с тялото му. Установи, че стоманеният му череп е махнат и горната част на главата му, където се намираше преследваческият му мозък, е отворена.

— Господин Шрайк? Чувате ли ме?

Над него беше застанала много млада жена. Имаше бегъл спомен за някакво момиче и се зачуди дали не беше именно за нея. Но все пак не, имаше нещо нередно в лицето от сънищата му, а това тук беше перфектно: източни черти, високи скули, бяла кожа и черни очи, които го гледаха зад големи черни очила. Късата ѝ коса беше боядисана в зелено. Под прозрачната пелерина носеше черна униформа, а на високата черна яка се виждаха избродирани със сребърен конец крилати черепи.

Младата жена сложи ръка върху ръждясалите му метални гърди и каза:

— Не се страхувайте, господин Шрайк. Знам, че това е объркващо за вас. Бяхте мъртъв повече от осемнадесет години.

— МЪРТЪВ — повтори преследвачът.

Младата жена се усмихна. Зъбите ѝ бяха бели, изкривени и малко по-големи за малката ѝ уста.

— Може би „летаргия“ е по-правилното определение. Старите преследвачи никога не умират, господин Шрайк…

Последва някакъв тътен, който беше прекалено ритмичен, за да е от гръмотевица. В облаците заблестя пулсираща оранжева светлина и превърна издигащите се над тях скали в силуети. Някои от войниците вдигнаха изнервени погледи.

— Реактивни оръжия — каза единият от тях. — Проникнали са през блатните крепости. Земноводните им предградия ще са тук до час.

Жената погледна през рамо и отвърна:

— Благодаря, капитане — и отново се обърна към Шрайк. Ръцете ѝ бързо работеха с мозъка му. — Бяхте лошо повреден и сте се изключили, но ние ще ви поправим. Аз съм доктор Енона Зироу от Възкресителния корпус.

— НЕ СИ СПОМНЯМ НИЩО — призна Шрайк.

— Паметта ви беше повредена — обясни жената. — Не мога да я възстановя, съжалявам.

В преследвача се надигнаха гняв и паника. Имаше чувството, че тази жена е откраднала нещо от него, макар да нямаше представа какво. Опита се да извади нокти, но не можеше да помръдне. Като че ли беше само едно око, което лежеше върху влажната земя.

— Не се тревожете — каза доктор Зироу. — Миналото ви не е важно. Отсега нататък ще работите за Зелена буря. Съвсем скоро ще имате нови спомени.

На небето зад усмихнатото ѝ лице нещо изригна в беззвучни петна от червена и жълта светлина. Един от войниците изкрещя:

— Идват! Дивизията на генерал Нага контраатакува с тъмблъри, но това няма да ги задържи за дълго…

Доктор Зироу кимна, излезе от гроба и избърса калта от ръцете си.

— Трябва да преместим господин Шрайк веднага — тя погледна отново към преследвача и се усмихна. — Не се тревожете, господин Шрайк. Разполагаме с дирижабъл, който ни очаква. Ще ви отведем във фабриката за преследвачи в Батмунк Цака. Съвсем скоро ще ви оправим и вдигнем на крака…

Жената отстъпи, за да направи път на две едри фигури. Те също бяха преследвачи — броните им бяха украсени с някакъв символ от зелена светкавица, който Шрайк не разпознаваше. Лицата им бяха стоманени и празни като лопати, без никакви черти, с изключение на две тесни цепки за очи, които светеха в зелено. Те го извадиха от земята и го положиха на носилка. Хората с машините се разбързаха нанякъде, а мълчаливите преследвачи го понесоха по една пътека към някакъв укрепен въздушен кервансарай, от който излитаха дирижабъл след дирижабъл и се насочваха към влажното небе. Доктор Зироу тичаше напред и викаше:

— Бързо! Бързо! Внимавайте! Той е антика.

Пътеката стана по-стръмна и Шрайк разбра каква е причината за припряността на жената и безпокойството на хората ѝ. През пролуките в скалите, под постоянните изстрели забеляза да проблясва необятна маса вода. Над нея и по равната мрачна земя в далечината се движеха някакви гигантски форми. На светлината от грейналите дирижабли, които бяха осеяли небето над тях, и от слабото сияние на парашутните ракети видя металните им вериги, огромните им челюсти и многото етажи с бронирани укрепления и картечници.

Самоходни градове. Цяла армия от тях, която си проправяше път през тресавищата. Те събудиха малки частици спомени в главата на Шрайк. Той помнеше подобни градове. Или поне помнеше съществуването им. Нямаше представа обаче дали някога се беше качвал на борда на такъв и какво е правил там.

За един кратък миг, докато спасителите му бързаха към очакващия ги дирижабъл, Шрайк видя обезобразеното лице на момичето, то го гледаше доверчиво и чакаше нещо, което му беше обещал.

Нямаше представа кое е момичето и какво търсеше в съзнанието му.

2. В Анкъридж-във-Вайнленд

Няколко месеца по-късно и на половин свят разстояние Рен Натсуърти лежеше в леглото си и гледаше как сноп лунна светлина бавно пъпли по тавана на стаята ѝ. Минаваше полунощ и тя не чуваше нищо друго, освен звуците, издавани от собственото ѝ тяло, и тихите проскърцвания от наместването на старата къща. Съмняваше се, че някъде по света може да намери по-спокойно място от това: Анкъридж-във-Вайнленд беше преустроен леден град, разположен върху скалистия южен бряг на неизвестен остров, по крайбрежието на изгубено езеро, в един от забравените краища на Мъртвия континент.

Въпреки тишината и спокойствието Рен не можеше да заспи. Обърна се на една страна, за да се намести по-удобно, и топлите завивки се оплетоха в тялото ѝ. На вечеря се скара за пореден път с мама. Това беше един от онези скандали, които започваха с дребно несъгласие (Рен искаше да излезе с Тилди Смю и момчетата Саструджи, вместо да мие) и бързо прерастваха в ужасна битка, съпроводена от сълзи и обвинения. На бял свят се извадиха стари колкото света неприятни спомени, които се подхвърляха из къщата като ръчни гранати. Горкият тате стоеше отстрани и безпомощно повтаряше „Рен, успокой се“ и „Хестър, моля те!“.

В крайна сметка Рен загуби, разбира се. Изми и се отправи с възможно най-тежки стъпки към леглото си. Оттогава в съзнанието ѝ непрекъснато изникваха болезнени коментари, които ѝ се искаше да беше направила по-рано. Мама нямаше никаква представа какво е да си на петнайсет. Тя беше толкова грозна, че вероятно не е имала приятели като момиче, особено приятели като Нейт Саструджи, по когото си падаха всички момичета в Анкъридж и който беше казал на Тилди, че наистина харесва Рен. Вероятно никое момче никога не беше харесвало мама, освен тате, разбира се… а какво беше видял тате в нея беше една от най-големите неразрешени загадки във Вайнленд, по нейно мнение.

Рен отново се завъртя в леглото и се опита да не мисли за това, но след това се отказа и стана. Може би една разходка щеше да ѝ помогне да си прочисти главата. А ако родителите ѝ се събудеха, видеха, че я няма, и се обезпокояха, че може да се е удавила или да е избягала, е, това щеше да даде урок на мама да не се отнася с нея като с дете, нали? Облече си дрехите, обу си чорапи и ботуши и се промъкна долу през притихналата къща.

Мама и тате бяха избрали този дом за себе си преди шестнайсет години, когато Анкъридж току-що бил изникнал на брега, а Рен не била нищо повече от малка точица плът в утробата на мама. Това си беше част от семейната история, приказка за лека нощ, която помнеше още от малка. Фрея Расмусен беше казала на мама и тате, че могат да си изберат която къща си искат от горната част на града. Те се бяха спрели на тази, вилата на някогашен търговец, която се намираше на улица „Дог Стар Корт“, с изглед към аеропристанището. Къщата беше хубава, уютна и просторна, с плочки по подовете, огромни керамични отоплителни системи и стени с ламперия от дърво и бронз. През годините мама и тате я бяха обзавели с намерени от другите празни къщи мебели. Бяха я украсили с картини, гоблени, плавеи, захвърлени край брега, и с някои от антиките, които татко беше донесъл от експедициите си в Мъртвите хълмове.

Рен прекоси коридора да вземе палтото си от закачалката до вратата, без дори да хвърли поглед или да се замисли за снимките по стените или безценните части от древни кухненски роботи и телефони, разположени в стъклените витрини. Беше израснала с всички тези неща и отдавна не ѝ бяха интересни. През последната година цялата къща започна да ѝ се струва прекалено малка, сякаш тя самата беше станала твърде голяма за това пространство. Добре познатите миризми на прах, лакирано дърво и книгите на тате едновременно я успокояваха и задушаваха. Рен беше на петнайсет години и животът ѝ вече я убиваше като омаляла обувка.

Тя затвори възможно най-тихо вратата след себе си и тръгна по „Дог Стар Корт“. Мъглата се беше спуснала като пушек над Мъртвите хълмове и дъхът ѝ също излизаше като мъгливо облаче от устата ѝ. Беше само началото на септември, а зимата вече се усещаше в нощния въздух.

Луната беше ниско, но звездите светеха ярко и аврора блестеше отгоре. В сърцето на града ръждясалите кули на Зимния дворец, обрасли в бръшлян, се издигаха като черни силуети на фона на яркото небе. Някога дворецът беше служил като дом на владетелите на Анкъридж, но единственият, който в момента живееше там, беше госпожица Фрея, последната маркграфиня и настояща учителка. Всеки делничен ден през зимата, откакто навърши пет години, Рен ходеше в класната стая на приземния етаж на двореца, за да слуша как госпожица Фрея преподава география, логаритми, градски дарвинизъм и много други неща, които вероятно никога нямаше да ѝ влязат в употреба. Преди време ѝ беше много скучно да ги учи, но сега, вече петнайсетгодишна и прекалено голяма, за да ходи на училище, те ѝ липсваха страшно много. Никога вече нямаше да седне в милата класна стая, освен ако не изпълнеше молбата на госпожица Фрея да се върне, за да ѝ помага за по-малките деца.

Бившата маркграфиня ѝ беше отправила това предложение преди седмици и съвсем скоро щеше да поиска отговор, защото след жътвата децата на Анкъридж щяха да се върнат към уроците си. Рен не знаеше дали иска да е помощница на госпожица Фрея, или не. Дори не ѝ се мислеше по въпроса. Не и тази вечер.

В края на „Дог Стар Корт“ имаше стълби, които водеха надолу към платформите на машинното отделение. Докато слизаше по тях, Рен усети някакво лятно ухание. Ботушите ѝ откъртваха парчета ръжда, които падаха върху балите със сено долу. Някога тази част от града е била изпълнена с живот и шумове, когато Анкъридж включвал двигателите си и потеглял по леда към върха на света в търсене на търговия. За съжаление, градът беше спрял да пътува, преди Рен да бъде родена, и машинните отделения бяха превърнати в магазини за сено и кореноплодни, както и в зимни ясли за добитъка. Плахи лъчи лунна светлина се промъкваха през капандурите и дупките на платформите над нея и разкриваха натрупаните между празните резервоари бали със сено.

Тези изоставени нива бяха като детска площадка за Рен, когато беше малка, и все още ѝ харесваше да се разхожда тук, когато беше тъжна или отегчена и си представяше колко щеше да е забавно да е на борда на движещ се град. Възрастните често говореха за отминалите лоши времена, колко плашещо е било да живееш в постоянна опасност, че ще бъдеш погълнат от някой по-голям и по-бърз град. Въпреки това Рен много искаше да види внушителните самоходни градове и да лети между тях с дирижабъл, както мама и тате са правили, преди тя да се роди. Тате държеше снимка на бюрото си от пристанището на град Сан Хуан Де Лос Моторес — бяха се снимали пред красивия си малък червен дирижабъл „Джени Ханивър“, но никога не говореха за приключенията си. Знаеше само, че в един момент бяха кацнали в Анкъридж, където злият професор Пенироял откраднал дирижабъла им. След това се установили в града и с удоволствие започнали да изпълняват задълженията си в уютния и скучен Вайнленд.

Такъв ми бил късметът, помисли си Рен и вдиша топлата и приятна миризма на сеното. Щеше да ѝ хареса да е дъщеря на аеротърговци. Подобен живот ѝ се струваше далеч по-обаятелен и по-интересен от нейния. Беше хваната в капана на този остров, сред хора, чиято представа за забавление беше състезание с лодки или добра реколта от ябълки.

Някъде в мрака пред нея се затвори врата и Рен се стресна. Толкова много беше свикнала с тишината и със собствената си компания, че мисълта как някой друг се разхожда тук долу ѝ се стори плашеща. След малко се опомни къде се намира. Потопена в мислите си не беше усетила кога е стигнала до сърцето на машинното, където Боне, инженерът на Анкъридж, живееше сам в една стара барака между две колони. Той беше единственият обитател на ниските нива на града. Никой друг не искаше да живее тук сред ръждата и сенките, след като горе имаше красиви празни имения, радващи се на приятната слънчева светлина. Боне беше ексцентрик. Не обичаше слънчева светлина, тъй като бил отгледан в онази подводна дупка на крадци, Гримзби. Също така не обичаше да има и компания. Преди време се беше сприятелил със стария господин Скейбиъс, бившия главен инженер на града, но откакто старецът почина, Боне странеше от всички и си стоеше тук долу.

Защо обаче се скиташе в машинното отделение по това време? Любопитството на Рен се пробуди. Тя се качи по стълбата към една от горните пътеки, откъдето се разкриваше добра видимост към двигателите и бараката на Боне. Той стоеше пред вратата. Държеше електрически фенер, който беше вдигнал нависоко, за да може да прочете някакво листче хартия. След малко го прибра в джоба си и тръгна към края на града.

Рен се спусна по стълбата и последва светлината. Чувстваше някакво вълнение. Като малка изчете всички детски книги в библиотеката на маркграфинята. Любимите ѝ истории бяха за смели момичета детективи, които се бореха с контрабандисти и разобличаваха шпионски кръгове на антимобилистите. Рен съжаляваше, че във Вайнленд няма престъпници, които да разследва. Боне не беше ли обирджия в миналото? Може да се е върнал към старата си професия!

Само дето нямаше никакъв смисъл да краде каквото и да било в Анкъридж, тъй като всички си вземаха каквото си поискат от стотиците изоставени магазини и къщи. Рен се опита да измисли по-логично обяснение за среднощното скиталчество на Боне, докато си проправяше път през купчините разглобени машини зад бараката му. Навярно му беше трудно да заспи, също като на нея. Или пък се тревожеше за нещо. Приятелката на Рен, Тилди, ѝ беше разказвала, че преди много години, когато Анкъридж за първи път пристигнал във Вайнленд, Боне бил влюбен в госпожица Фрея и съответно госпожица Фрея била влюбена в Боне, но така и не се случило нищо, защото Боне още по онова време си бил много странен. Може би всяка вечер се скиташе по улиците на машинното отделение, тъгувайки по изгубената си любов? Или пък беше влюбен в някоя друга и сега отиваше на среща с нея под лунната светлина в края на града?

Доволна от идеята, че на сутринта ще може да разкаже нещо много пикантно на приятелката си Тилди, Рен ускори крачка.

За нейна изненада Боне не спря, когато стигна края на града, а даже забърза още повече, докато слизаше по стълбите, които водеха до голата земя, и тръгна нагоре по хълма, насочил светлината на фенера пред себе си. Рен изчака малко, след което го последва, като скочи в гъвкавия пирен и се промъкна зад него по пътеката, водеща към непрестанно жужащата турбинова каменна постройка, представляваща водноелектрическата централа на стария господин Скейбиъс. Боне не спря и там, а продължи напред, като се изкачи между ябълковите градини и прекоси високото пасище в гората.

На върха на острова, където боровете изпълваха въздуха с аромата на смола, а скалите стърчаха от меката почва като шипове по гърба на дракон, Боне се спря, изключи фенера и се огледа. Рен се беше скрила в сенките петнайсетина метра зад него. Слаб вятър рошеше косата ѝ, а дърветата над нея протягаха малките си ръце към небето.

Боне погледна надолу към спящия град, сгушен в извивката на южния бряг на острова. След това му обърна гръб, вдигна фенера и го включи и изключи три пъти. Сигурно е полудял, помисли си Рен, но после се сети нещо друго: Не, сигнализира на някого, точно както в „Мили Крисп и мистерията на дванайсетия етаж“.

И не след дълго от пустите и каменисти заливи долу проблесна в отговор друга светлина.

Боне тръгна отново и Рен го последва, като се придържаше към стръмната северна страна на острова, която не се виждаше от града. Може би двамата с госпожица Фрея се бяха събрали отново и се опасяваха да не плъзнат слухове, затова си организираха тайни срещи? Беше доста романтична идея, която накара Рен се усмихне, докато следваше Боне надолу по последния стръмен участък на отъпканата от овцете пътека, мина през няколкото брези и излезе на брега между двата носа.

Но не госпожица Фрея го чакаше там, а някой друг. До водата стоеше мъж и наблюдаваше вървящата по чакъла фигура на Боне. Дори от това разстояние и на слабата светлина от аврора Рен знаеше, че за първи път вижда този човек.

В началото не можа да повярва. Във Вайнленд нямаше непознати. Единствените хора, които живееха тук, бяха онези, дошли на борда на Анкъридж, или родените впоследствие. Рен познаваше всички наоколо, но мъжът на брега ѝ беше непознат. Онзи заговори и момичето осъзна, че никога не беше чувала гласа му.

— Боне, стари мой спътнико! Радвам се да те видя отново.

— Гаргара — отвърна Боне, звучеше някак си неспокоен и не пое ръката, която странникът му подаде.

Казаха си още нещо, но Рен беше прекалено заета в предположенията си за новодошлия, че да чуе. Кой беше той? Как беше дошъл тук? Какво искаше?

В главата ѝ изникна отговор, но изобщо не ѝ хареса. Изгубените момчета! Така се наричаше бандата, към която някога принадлежал Боне и която беше обрала Анкъридж с техните странни паякообразни машинки още по времето на ледените странствания на града. Боне ги изоставил, за да се присъедини към госпожица Фрея и господин Скейбиъс. Наистина ли го беше сторил? Дали тайно не е поддържал контакти с Изгубените момчета през всичките тези години, в очакване нещата да се наредят и градът да започне да просперира, преди да ги извика да го оберат отново?

За нейна изненада странникът на брега не беше момче. Беше зрял мъж с дълга тъмна коса. Носеше високи ботуши като пиратите от нейните книги и палто, което стигаше до коленете му. Връхната му дреха беше разтворена и беше промушил палци през колана си. Рен видя от едната страна да виси кобур с пистолет.

Знаеше, че ситуацията не е по силите ѝ. Прииска ѝ се да побегне към къщи и да разкаже на мама и тате за опасността, но двамата мъже се приближиха до нея и ако направеше и една крачка, щяха да я забележат. Сви се още повече в ниския храст прещип зад брега, като нагаждаше всяко от движенията ѝ да съвпадне с разбиването на малките вълни в чакъла.

Мъжът на име Гаргара говореше нещо, което звучеше като шега, но Боне рязко го прекъсна.

— За какво си дошъл, Гаргара? Мислех си, че никога повече няма да имам нищо общо с Изгубените момчета. Изненадах се, когато открих бележката ти под вратата ми. От колко време кръжите около Анкъридж?

— От вчера — отвърна Гаргара. — Отбихме се, ей така приятелски, да ти кажем „Здрасти“ и да видим как я караш.

— Тогава защо така скришом? Защо не дойде да говориш с мен през деня? Защо изпрати бележка и ме повика тук посред нощ?

— Ако трябва да бъда честен, Боне, намерението ми беше точно такова. Планирах да акостирам с охлюва си на пристана, съвсем открито и пред всички, но първо изпратих няколко многокраки камери, разбира се, ей така, да се уверя. И по-добре, че направих така, нали? Какво се случи, Боне? Смятах, че ще станеш голяма работа на това място! Погледни се — целият си в мазни дрехи, с рошава коса и не си се бръснал от поне седмица. Да не би този скиталчески вид да е на мода в Анкъридж този сезон? Мислех, че ще се ожениш за маркграфинята им, онази Фрея, как ѝ беше фамилията?

— Расмусен — отвърна нещастно Боне и извърна глава настрани. — И аз така смятах. Но не се получи, Гаргара. Сложно е. Нещата не са такива, каквито си мислехме, че ще бъдат през многокраките камери. Така и не се вписах тук.

— Смятах, че Сухите ще те приемат с отворени обятия — отвърна изненадано Гаргара. — Особено след като им донесе онази карта и всичко останало.

Боне сви рамене.

— Всички бяха много мили. Просто не се вписах. Не знам как да разговарям с тях, а за Сухите говоренето е много важно. Всичко беше наред, докато господин Скейбиъс беше жив. Работехме заедно и нямаше нужда да говорим, използвахме работата вместо думи. Но него вече го няма… Как си ти, между другото? Какво става с Чичо? Как е той?

— Сякаш те е грижа!

— Грижа ме е. Често си мисля за него. Той…?

— Старецът още е жив, Боне — отвърна Гаргара.

— Последния път, когато говорих с теб, плановете ти бяха да се отървеш от него и да поемеш…

— И наистина поех командването — отговори Гаргара с усмивка, която на Рен ѝ се стори като бяло петно в мрака. — Чичо не е толкова хитър, колкото преди. Така и не можа да преживее провала в Курника на мошениците1. Изгуби много от най-добрите си момчета, и то по негова вина. Вече разчита на мен почти за всичко. Момчетата също ме търсят.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Боне. В думите му се криеше някакъв смисъл, който Рен не разбра, сякаш продължаваха стар разговор, който бяха започнали още преди да е била родена. — Каза, че се нуждаеш от помощта ми.

— Просто си помислих, че мога да те помоля за нещо — отвърна Гаргара. — В името на доброто старо време.

— Какъв е планът ти?

— Всъщност нямам такъв. — Гаргара прозвуча засегнато. — Боне, не съм дошъл на обирджийска мисия. Не искам да ограбя добрите ти приятели Сухи. Дошъл съм заради едно-единствено нещо, заради едно малко, специално нещо, което няма да липсва на никого. Търсих го с многокраките камери, изпратих най-добрите си обирджии вътре, но не успяхме да го намерим. Тогава ми хрумна: „Трябва ни вътрешен човек“. И затова те повиках тук. Казах на екипажа ми, че можем да разчитаме на Боне.

— Е, сгрешил си — отвърна мъжът, гласът му трепереше. — Може да не се вписвам тук, но не съм и Изгубено момче. Вече не. Няма да ти помогна да обереш Фрея. Искам да си вървиш. Няма да кажа на никого, че си бил тук, но ще си държа очите и ушите отворени. Ако чуя някоя многокрака камера да души наоколо или разбера, че нещо е изчезнало, ще кажа на Сухите за теб. И ще направя така, че да те чакат следващия път, когато се промъкнеш в Анкъридж.

Боне се обърна и закрачи нагоре по брега, преминавайки ядосано през прещипа само на крачка от мястото, където се криеше Рен. Чу го да пада и да ругае нагоре по хълма. По звука от стъпките му се ориентира, че се отдалечава все повече и повече.

— Боне! — провикна се Гаргара, но не прекалено силно, по-скоро прошепна силно и в шепота му се криеше болка и разочарование. — Боне! — Отказа се и остана на място замислен, прокарвайки ръка през косата си.

Рен помръдна много бавно и внимателно, готова да пропълзи между дърветата в момента, когато странникът щеше да се обърне с гръб към нея. Гаргара обаче не се обърна. Вместо това вдигна глава, погледна право към скривалището ѝ и каза:

— Очите и ушите ми са по-добри от на стария Боне, приятелю. Вече можеш да се покажеш.

3. Охлювът „Автолик“2

Рен се изправи, обърна се и побягна наведена и паникьосана, но преди да направи и три крачки, от мрака, вляво от нея, се появи втори странник, сграбчи я, спря устрема ѝ и я събори на земята.

— Боне! — развика се тя, но една студена ръка ѝ запуши устата. Похитителят я погледна, още едно бледо лице, отчасти скрито зад кичури черна коса. В същото време мъжът от брега изтича към тях. Включиха фенерче и един тънък син лъч я накара да примигне.

— Внимателно — каза мъжът на име Гаргара. — По-внимателно. Това е жена. Млада жена. Поне така мисля. — Странникът отмести фенерчето, за да може Рен да го види. Тя очакваше да е на годините на Боне, но Гаргара се оказа по-млад. Той ѝ се усмихваше. — Как се казваш, млада жено?

— Р-Рен — едва успя да промълви тя. — Р-Рен Н-Н-Н-Н-Натсуърти. — В момента, когато Гаргара успя да изключи всичките допълнителни Н-та, усмивката му стана още по-широка и по-топла.

— Натсуърти? Да не си хлапето на Том Натсуърти?

— Познаваш тате? — учуди се Рен. Беше объркана и се питаше дали баща ѝ също не е идвал тук да се среща тайно с Изгубените момчета край заливите на Северния бряг, но, разбира се, Гаргара говореше за едно време, преди нейното раждане.

— Помня го много добре — отвърна странникът. — Известно време ни гостува на борда на „Ларва“. Той е добър човек. Майка ти беше неговото момиче тогава, нали, онова с белезите по лицето? Как се казваше…? Да, Хестър Шоу. Винаги съм смятал, че това показва какъв добър човек е Том Натсуърти, след като може да обича някоя като нея. За него външният вид не е от значение. Той вижда вътрешната красота. Подобно нещо не се среща често сред Сухите.

— Какво ще правим с нея, Гар? — попита вторият странник, който беше заловил Рен. Гласът му беше странен и мек. — Ще стане ли храна за рибите?

— Ще я качим на борда — отвърна Гаргара. — Иска ми се да опозная дъщерята на Том Натсуърти.

Рен, която досега се опитваше да се успокои, отново изпадна в паника.

— Трябва да се прибирам! — изписка тя и се опита да се откъсне от двамата си похитители, но Гаргара я хвана под ръка.

— Просто ела на борда за малко — каза той и ѝ се усмихна любезно. — Искам да поговорим. Ще ти обясня защо се промъквам в езерото ви като крадец. Е, аз наистина съм такъв, разбира се, но ще е по-добре да чуеш и моята версия на историята, преди да вземеш решение.

— Какво решение? — попита Рен.

— Дали ще кажеш на родителите и приятелите си какво видя тази вечер.

Момичето си помисли, че може да му се има доверие, макар да не беше напълно сигурна. Досега не ѝ се беше налагало да подлага на съмнение доверието си в хората. Усмивката на Гаргара я объркваше. Тя погледна към брега зад него. Водата между заливите светеше в синьо. Първоначално предположи, че това е просто остатъчен образ от лъча на фенерчето, но след малко синьото стана още по-наситено и по-светло и Рен осъзна, че светлината идва под водата и бавно се приближава към повърхността. На около десет метра от брега се появи нещо огромно.

Зад бараката на Боне в машинното отделение ръждясваше охлювът, който го беше довел в Анкъридж. Името му беше „Ларва“ и Рен и приятелите ѝ често играеха като деца на криеница между кривите му крака. Винаги ѝ е изглеждал смешен с големите си плоски крайници и предни прозорци, които приличаха на очи на таласъм. Никога не си беше представяла колко плавно може да се движи един охлюв, колко лъскав може да е извитият му корпус и колко ярко може да се отразява лунната светлина в мократа му повърхност, докато си проправяше път към брега.

Този плавателен съд беше по-малък от „Ларва“ и тялото му беше по-плоско — приличаше по-скоро на кърлеж, отколкото на паяк. Рен си помисли, че е боядисан в камуфлажна шарка, но не можеше да прецени на лунната светлина. През изпъкналите прозорци видя някакво малко момче да работи на пулта за управление. Лицето му беше изкривено от стичащата се по стъклата вода. Хлапето спря машината до брега, рампата се отвори с хидравлично съскане и остърга чакъла.

— Охлювът „Автолик“ — каза Гаргара и покани с жест Рен да се качи на борда. — Гордостта на флотата на Изгубените момчета. Качвай се, моля. Заповядай. Обещавам да не се потапяме, докато не те оставим на брега.

— Ами ако дойдат още Сухи? — попита другото Изгубено момче, което всъщност не беше момче, забеляза Рен, а момиче, красиво и навъсено. — Ами ако Боне вдигне тревога?

— Той ни обеща — отвърна Гаргара. — Това ми стига.

Момичето се намръщи на Рен, тъй като съвсем не изглеждаше убедено. Късият черен жакет, който носеше, се разтвори и разкри затъкнатия в колана ѝ пистолет. Нямам избор, помисли си Рен. Ще трябва да се доверя на Гаргара. След като взе това решение, вече не ѝ беше трудно да се качи по рампата и да влезе в студения и осветен в синьо търбух на охлюва. В крайна сметка, ако Гаргара искаше да я убие, можеше да го направи без никакъв проблем и на брега.

Отведоха я в задната част на съда, където предположи, че се намира личната каюта на Гаргара. Гоблени прикриваха мрачните стоманени стени и навсякъде бяха нахвърлени книги и джунджурии. Тлееше пръчка тамян, която се опитваше с миризмата си да прикрие мириса на мухъл и метал от охлюва. Това накара Рен да си представи изискани хора и далечни места. Седна на един стол, а Гаргара се разположи на леглото. Изгубеното момиче застана на вратата и продължаваше да гледа сърдито. Малкото момче, което Рен видя през прозореца, стоеше зад нея и наблюдаваше гостенката с ококорени и изумени очи, докато Гаргара не му каза:

— Връщай се на поста си, Рибна крокета.

— Но…

— Веднага!

Момчето се изпари, а Гаргара дари Рен с леко кисела усмивка.

— Съжалявам за това. Рибна крокета е новобранец. Само на десет години е и току-що напусна Обирджийника. Никога досега не е виждал Сух, освен на екраните на многокраките. А ти си толкова красива.

Рен се изчерви и заби поглед в пода, където от ботушите ѝ се стичаше кална вода върху прекрасните стамбулски килими на Гаргара. „Обирджийника“ беше мястото, където се обучаваха Изгубените момчета, спомни си тя. Те биваха отвличани от палубите на градовете салове, докато бяха твърде малки дори да го осъзнаят, после ги отвеждаха в потопения град Гримзби и ги обучаваха в изкуството на обира. „Многокраките“ бяха камери-роботи, които се използваха, за да шпионират жертвите си. Госпожица Фрея беше накарала учениците си да направят цял проект за Изгубените момчета. По онова време Рен смяташе, че е безсмислено да учи нещо подобно.

Гаргара се обърна към момичето на прага на вратата:

— Пречка, на нашата гостенка ѝ е студено. Би ли ѝ донесла малко горещ шоколад?

— Не знаех, че има и Изгубени момичета — каза Рен, когато сърдитата девойка изчезна.

— Много неща се промениха в Гримзби от времето на Боне — обясни Гаргара. — Между нас да се остане, Рен, в общи линии аз управлявам мястото. Успях да се отърва от много от грубите и агресивни момчета, с които Чичо се беше заобиколил. Убедих го да започне да води момичета, не само момчета. Нямаше никаква полза да живеем без тях. Те ни помагат да сме по-цивилизовани.

Рен погледна към вратата. Видя момичето на име Пречка да вади някакви тенджери в помещение, което приличаше на кухня. Честно казано, въобще не приличаше на човек, който би внесъл по-голямо усещане за цивилизация сред тях.

— Пречка съпруга ли ти е? — попита тя, но побърза да добави още нещо, защото не искаше да изглежда прекалено пряма: — Вероятно ти е приятелка или спътница?

Изгубеното момиче вдигна рязко глава в кухнята.

— Пречка? Не! — отвърна Гаргара. — В интерес на истината някои от момичетата се оказаха по-добри крадци от момчетата. Пречка е един от най-добрите обирджии, които сме имали. Точно както младият Рибна крокета е най-добрият механик, независимо от крехката си възраст. Исках да взема само най-добрите със себе си на тази мисия, разбираш ли, Рен? Анкъридж притежава нещо, от което имам огромна нужда. Видях го още през първите години, когато бях тук с Боне, на борда на „Ларва“, но тогава не го откраднах, защото не смятах, че ще е от полза.

— Какво е то? — попита момичето.

Гаргара не ѝ отговори веднага, а изчака известно време, изучаваше лицето ѝ, сякаш искаше да е напълно сигурен, че може да ѝ има доверие и да сподели тази информация. На Рен това ѝ хареса. Той не я третираше като дете, както правеха повечето хора. „Млада жена“, така я беше нарекъл и ѝ говореше като на такава.

— Ненавиждам всичко това — каза най-накрая Гаргара, наведе се над нея и я погледна настоятелно в очите. — Трябва да ми повярваш. Не ми е приятно, че идвам тайно. Ще ми се да го направя открито, да акостирам с „Автолик“ на пристанището ви и да кажа: „Ето ни и нас, вашите приятели от Гримзби, идваме да ви помолим за помощ“. Ако Боне се беше устроил и наложил тук, както се надявах, че ще стане, този вариант може би щеше да е възможен. Но предвид настоящото положение, кой ще ни повярва? Ние сме Изгубените момчета. Обирджии. Никога няма да приемат, че единственото, което искаме от вас, е само една книга, една-единствена книга от библиотеката на маркграфинята.

Пречка се върна в каютата и подаде на Рен канче с горещ и вкусен шоколад.

— Благодаря ти — каза тя, доволна от прекъсването, защото не искаше Гаргара да вижда колко е изненадана от чутото. Библиотеката на госпожица Фрея беше едно от любимите ѝ места — истинска съкровищница, пълна с хиляди чудесни стари книги. Някога била разположена на горните етажи на Зимния дворец, но сега никой не живееше там и според госпожица Фрея било глупаво да пускат отоплението само заради книгите, затова библиотеката била преместена долу…

— Затова не сте могли да я намерите! — заяви неочаквано Рен. — Всички книги бяха пренаредени, откакто сте били тук за последно!

Гаргара кимна и ѝ се усмихна възхитен.

— Точно така — съгласи се той. — На нашите многокраки ще са им необходими седмици, за да намерят правилната, а не разполагаме с толкова. Затова се чудех, госпожице Натсуърти, дали не би искала да ни помогнеш?

Рен тъкмо беше отпила от напитката си. Запасите от шоколад в Анкъридж бяха свършили преди години и вече беше забравила колко е вкусен, но когато Гаргара я помоли за помощ, едва не се задави с него.

— Аз? — запелтечи тя. — Аз не съм обирджийка…

— Не съм те и молил да ставаш такава — отвърна Изгубеното момче. — Но баща ти е умен мъж. Доколкото си спомням, бяха големи приятели с маркграфинята. Сигурен съм, че можеш да научиш от него къде се намира книгата. Просто я намери и ми кажи къде е. Ще изпратя Пречка да свърши останалото. Нарича са Тенекиената книга.

Рен беше на път да му откаже, но фактът, че никога не беше чувала за подобна книга, я накара да се поколебае. Очакваше Гаргара да поиска някое от съкровищата на Анкъридж — великата и просветляваща „Делата на Ледените богове“ или шедьовъра на Уърмуолд „История на Анкъридж“.

— На кого му трябва цяла книга за тенекията? — попита Рен.

Гаргара се засмя, сякаш е казала шега, която му се хареса.

— В нея не пише за тенекия — отвърна той. — Просто е направена от такава. От листове метал.

Рен поклати глава. Никога не беше виждала нещо подобно.

— Защо я искаш? — попита тя.

— Защото сме крадци и защото научих, че е ценна.

— Сигурно е такава! Щом сте били целия този път…

— Има хора, които колекционират подобни антики — стари книги и други предмети. Можем да я изтъргуваме за неща, които са ни необходими. — Гаргара се поколеба и без да отделя поглед от нея ѝ каза съвсем сериозно: — Моля те, Рен, просто попитай баща си. Едно време, когато го познавах, постоянно си вреше носа в музеите и библиотеките. Може би знае къде е Тенекиената книга.

Рен помисли по въпроса, докато довършваше течния си шоколад. Ако я беше помолил за просветляващите „Дела“ или някоя друга безценна класика, веднага щеше да му откаже. Но някаква си книга, направена от метал, за която никога не беше чувала… Едва ли беше чак толкова важна, нали? Вероятно на никого нямаше да липсва. А Гаргара като че ли я искаше изключително много.

— Ще го попитам — обеща тя, изпълнена със съмнения.

— Благодаря ти! — Изгубеното момче взе ръцете ѝ в своите. Дланите му бяха топли, а очите му прекрасни. Рен си помисли колко щеше да е хубаво да разкаже на Тилди, че е прекарала малките часове на нощта в пиене на течен шоколад в каютата на очарователен подводен пират. След това обаче се сети, че едва ли някога ще може да сподели на приятелката си или на някой друг за Гаргара и „Автолик“. Но така дори беше по-интересно. Това беше най-хубавата ѝ тайна до този момент. — Утре, около шест часа, ще те чакам горе сред дърветата на хълма. Удобно ли ти е тогава? Ще можеш ли да се измъкнеш?

— По това време вечеряме. Ще забележат отсъствието ми. Мама…

— По пладне тогава. По пладне или малко след това.

— Добре…

— Искаш ли сега Пречка да те изпрати до вас?

— Сама ще се прибера — отвърна Рен. — Често се разхождам по тъмно.

— Може би и теб ще направим Изгубено момиче — каза Гаргара и се засмя, за да ѝ покаже, че се шегува. Той стана и тя последва примера му. Тръгнаха по коридорите на охлюва към рампата. Новобранецът Рибна крокета надничаше към тях от контролната зала. Навън нощта беше студена, луната светеше и вълните се разбиваха в брега, сякаш нищо не се беше случило. Рен помаха, каза „Довиждане“ и помаха отново, след което тръгна бързо по брега и се скри сред дърветата.

Гаргара гледа след нея, докато не я изгуби от поглед. Момичето Пречка излезе навън, застана до него и плъзна ръка в неговата.

— Имаш ли ѝ доверие? — попита тя.

— Не знам. Може би. Струва си да опитаме. Нямаме достатъчно време да останем и да търсим сами нещото, а и не можем да направим кой знае какво с многокраките в това бунище. Тези Сухи ни помнят. Съвсем скоро ще съберат две и две, ако започнат да чуват тракане на малки магнитни крачета в топлопроводите си. Но не се тревожи, ще кажа на Рибна крокета да изпрати няколко на пост около къщата на Рен, така че ще разберем, ако ни изпее на хората си.

— Какво ще стане, ако го направи?

— В такъв случай ще избием всички — отвърна Гаргара. — Ще ти позволя да се заемеш сама с Рен с красивия си малък нож. — Той я целуна, след което двамата се обърнаха и се качиха на борда.

Рен, която нямаше никаква представа за случващото се в този момент, вървеше към дома си, а в главата ѝ се надпреварваха какви ли не шеметни мисли, вина, задоволство. Имаше чувството, че през последните няколко часа е пораснала много повече, отколкото през всичките си петнайсет години.

4. Легендата за Тенекиената книга

Новият ден се оказа хубав и ясен, небето над езерото беше синьо като кръглолистна камбанка, а водата в него — прозрачна като стъкло. Всеки от островите на Вайнленд седеше кротко и спокойно върху собственото си отражение. Рен, която беше изтощена от нощните си приключения, спа до късно, но навън Анкъридж се събуждаше. От комините на тридесетте обитавани къщи се издигаше дим и рибарите си казваха „Добро утро“, докато слизаха по стълбите, за да отидат на брега.

В северната част на езерото се издигаше кафеникава планина, много по-висока от Мъртвите хълмове на юг. По-ниските ѝ възвишения бяха зелени от шубраци, борове и стръмни ливади, осеяни с диви цветя. На една от тези ливади пасеше стадо елени. Имаше много от тези животни в гората на зеления бряг, а някои от тях дори бяха преплували до по-дивите острови, за да се установят там. Хората често се чудеха как са се озовали тук — може би бяха оцелели след падането на старата Американска империя, бяха дошли от заледените земи на север или се бяха преместили от някоя тучна земя на запад. Тези неща не интересуваха Хестър Натсуърти, когато опъваше тетивата на своя лък по посока на вятъра, застанала между дърветата. Интересуваше я единствено колко месо има по тези животни.

Лъкът изсъска тихичко в ръцете ѝ. Елените подскочиха във въздуха и хукнаха да бягат нагоре по хълма към прикритието на шубрака, с изключение на най-голямата кошута, която се строполи мъртва със стрелата на Хестър, забита в сърцето ѝ. Тънките ѝ крака продължаваха да подритват. Жената изкачи хълма, извади стрелата и изчисти върха ѝ в стиска суха трева, преди да я прибере обратно в колчана на гърба си. На слънчевата светлина кръвта изглеждаше много ярка. Тя топна пръст в раната и размаза част от нея по челото си, след което измърмори молитва към богинята на лова, за да не върне духът на кошутата и да я тормози. Вдигна мъртвото животно на рамото си и тръгна надолу по хълма към лодката.

Нейните съграждани вайнлендърци рядко ловуваха дивеч. Казваха, че получават достатъчно месо от рибата и птиците от езерото, но Хестър подозираше, че красивите кожи и големите черни очи на елените докосваха чувствителните им сърца и караха ръцете им да треперят. Нейното сърце не беше такова. Може би затова и беше най-добра в ловуването. Обичаше спокойствието и самотата, които намираше в гората рано сутрин, а и понякога ѝ харесваше да е далеч от Рен.

С тъга си спомни малкото смеещо се момиченце, каквото беше дъщеря ѝ някога, то често си играеше на брега на езерото или се гушеше в скута ѝ и слушаше песните ѝ. Тогава я гледаше изпълнена с обич, прокарваше пухкавите си пръстчета по стария белег, който разделяше лицето ѝ наполовина, и я караше да си мисли, че най-накрая някой може да я обича такава, каквато е, без да обръща внимание на външния ѝ вид. Да, Том постоянно повтаряше, че за него това не е от значение, но Хестър така и не се отърва от онзи страх, че дълбоко в себе си той таи желанието да е с някоя по-красива.

Рен порасна и един ден, когато беше на осем-девет години, започна да вижда майка си по същия начин, както всички останали. Нямаше нужда да казва каквото и да било: Хестър познаваше много добре този съжалителен и смутен поглед и усещаше неудобството ѝ, когато излезеха двете и срещнеха приятелите на дъщеря ѝ. Рен се срамуваше от нея.

— Това е просто период — опита се да я успокои Том, когато му се оплака. Той обожаваше Рен и на Хестър ѝ се струваше, че той винаги взема страната на малкото си момиченце. — Съвсем скоро ще го преживее. Знаеш какви са децата.

За съжаление, Хестър не знаеше какви са децата. Нейното собствено детство приключи, когато беше много малка. Майка ѝ и човека, когото смяташе за свой баща, бяха убити от истинския ѝ баща, Тадеус Валънтайн. Нямаше представа какво е да си нормално момиче. Докато Рен растеше, ставаше по-своенравна и дългият извит нос на дядо ѝ изпъкна на лицето ѝ като прекаран през портрет нож, затова и Хестър все по-трудно запазваше търпение с нея. Веднъж или два пъти се улови, че ѝ се иска Рен да не беше се раждала, да бяха само двамата с Том, както едно време, когато пътуваха по Птичите пътища.

Когато Рен най-накрая се събуди, слънцето се беше издигнало много високо. През отворения прозорец долитаха виковете на рибарите долу на брега, смехът на децата и ритмичното цепене на дърва в двора им, с което тате се беше заел. В устата си все още усещаше вкуса на шоколад. Полежа още малко, наслаждавайки се на мисълта, че никой от хората, които чуваше, изобщо никой друг в цял Вайнленд не знаеше нещата, които знаеше тя. Измъкна се от леглото и изтича към банята да се измие. От луничавото огледало над мивката в нея се взираше отражението ѝ — издължено, тясно и интелигентно лице. Ненавиждаше клюновидния си нос и луничките около твърде малката си уста, но харесваше очите си. Те бяха големи и широки, с наситеносиви ириси. Моряшки очи, така ги нарече веднъж тате и макар Рен да не знаеше какво означава това, много ѝ хареса как звучи. Тя върза отзад медночервеникавата си коса и си спомни, че Гаргара я нарече красива. Досега не се беше приемала като такава, но сега забеляза, че мъжът е прав.

Рен се спусна по стълбите към кухнята, която беше празна, белите тениски на мама висяха от простора пред прозореца. Майка ѝ беше изключително суетна относно дрехите си. Обличаше се като мъж, все в дрехи, които беше намерила в изоставените магазини по „Бореал Аркейд“, и винаги се грижеше тези дрехи да са изпрани, изгладени и предпазени от молци, сякаш, като се обличаше хубаво, хората щяха да забравят ужасното ѝ обезобразено лице. Това просто беше поредният пример колко тъжна беше мама, помисли си Рен, след което си наля чаша мляко от хладилника и си намаза мед върху една вчерашна овесена питка. Всичко изглеждаше прекрасно, но за нея беше трудно да има майка с толкова окаян външен вид. Бащата на Тилди, старият господин Смю, беше висок около деветдесет сантиметра, но той беше истински мъж на Анкъридж, така че никой не забелязваше височината му. Мама беше различна. Тя не беше особено дружелюбна, затова и всички нямаше как да не обръщат внимание на грозния ѝ външен вид. Освен това беше аутсайдер, което понякога караше Рен също да се чувства като такава.

Може би затова се почувства така силно привлечена от Изгубените момчета. Може би Гаргара беше видял в нея именно този аутсайдерски дух и това го накара да ѝ се довери.

Рен излезе на двора, като отхапваше от питката и внимаваше да не изцапа тениските на мама с мед. Татко слагаше малки цепеници на дръвника и ги режеше наполовина с едно движение на брадвата. Беше си сложил старата сламена шапка, защото кестенявата му коса вече не покриваше цялата горна част на главата му и плешивото петно често изгаряше на слънцето. Той спря да работи, когато забеляза Рен, седна и сложи ръка на гърдите си. Явно се радваше, че е намерил основателна причина да си почине. Рен се зачуди дали старата му рана не се обаждаше отново.

— Значи най-накрая се събуди? — попита я той.

— Не, само ходя насън — отвърна тя, срита няколко парчета дърво да не ѝ пречат и седна до баща си. Целуна го по бузата и облегна глава на рамото му. В края на двора, където бяха кошерите, жужаха пчели. Рен се заслуша в песента им и се зачуди как да повдигне въпроса за Тенекиената книга на Анкъридж. След малко реши да попита за нещо различно.

— Тате, помниш ли Изгубените момчета?

Той стана неспокоен, както се случваше винаги, когато го попиташе за старото време. Той се заигра с гривната на китката си, голямата брачна гривна от червено злато, на която инициалите му бяха преплетени с тези на мама.

— Изгубените момчета — повтори той. — Да, едва ли някога ще успея да ги забравя…

— Чудех се… много ли са били зли.

— Е, познаваш Боне — отвърна татко. — Той не е зъл, нали?

— Малко е странен.

— Възможно е, но е добър човек. Ако някога изпаднеш в беда, можеш да го помолиш за помощ. Благодарение на него намерихме това място, знаеш историята. Ако не беше избягал от Гримзби и не беше донесъл картата на Снори Улвесон…

— О, да, чувала съм всичко това — отвърна Рен. — Както и да е, не за Боне си мислех, а за другите, онези в Гримзби. Били са много лоши, нали?

Том поклати глава.

— Техният водач, Чичо, той не беше добър човек. Караше ги да правят лоши неща. Но мисля, че Изгубените момчета бяха смесица от добри и лоши, както е навсякъде другаде. Помня, че имаше едно малко момче, казваше се Гаргара. Той спаси Боне, когато Чичо се опита да го убие, и му даде картата, която ни донесе.

— Значи е бил също толкова смел, колкото Боне?

— В известен смисъл, да.

— Познаваш ли го? Колко е голям той?

— О, както вече ти казах, тогава беше много малък — отвърна баща ѝ и се сети за краткия си и неприятен престой при Изгубените момчета. — На девет-десет години. Може би дори и по-малко.

Рен остана доволна от отговорите. Ако Гаргара е бил на девет, когато тате го е срещнал, сега трябваше да е на малко повече от двадесет и пет, а това означаваше, че не е много по-стар от нея. А е бил и добър младеж, помогнал за спасението на Анкъридж.

— Откъде се появи този внезапен интерес? — попита я баща ѝ.

— О, без причина — отвърна съвсем небрежно Рен. Почувства се странно да лъже тате. Той беше човекът, когото обичаше най-много на този свят. Винаги се беше отнасял с нея като с приятел, а не като с дете, и преди му доверяваше всичко. Изведнъж страшно ѝ се прииска да му разкаже какво се беше случило на северния бряг и да го попита какво да прави. Но не можеше, нали?! Нямаше да е честно спрямо Гаргара.

Тате продължаваше да я гледа любопитно, затова добави:

— Просто се сетих за тях, това е всичко.

— Защото са Изгубени? — попита той. — Или защото са Момчета?

— Знам ли — отвърна Рен. Дояде овесената си питка и дари с лепкава целувка бузата на татко. — Отивам да се видя с Тилди. Чао!

Тя излезе през портата отстрани на двора и тръгна по „Дог Стар Корт“. Слънцето огряваше косата ѝ, а Том стоеше и я гледаше, докато не зави зад ъгъла. Чувстваше се горд от високата си красива дъщеря и все още се изумяваше, дори след толкова много години, при мисълта, че двамата с Хестър бяха създали това прекрасно създание.

В сенките под купчината с дървета безжична многокрака камера насочи окуляра си към него, а в една подводна пещера на някое от по-малките островчета изображението му се появи върху кръгъл син екран.

— Тя почти ни издаде! — каза момчето на име Рибна крокета. — Той ще се досети!

Гаргара го потупа по рамото.

— Не се тревожи. Натсуърти няма никаква представа, също като останалите. Дори и не подозира какво се случва.

Рен крачеше бързо към къщата на Смю, но не мина през портата. Много добре знаеше, че тази сутрин Тилди и семейството ѝ ще бъдат в овощната градина, за да берат ябълки. Рен дори беше обещавала да отиде да им помогне. Как да предположи, че щеше да изникне нещо много по-важно за правене?

Прекоси „Бореал Аркейд“, като не сваляше поглед от отражението си в прашните витрини на старите магазини, след което се затича по „Расмусен Проспект“ и нагоре по рампата, която водеше до Зимния дворец. Голямата предна порта винаги беше отворена през лятото. Рен влезе вътре и се провикна с дежурното „Госпожице Фрея?“, но единственият отговор беше ехото от собствения ѝ глас, което отекна от високите тавани и се върна при нея. Мина през задния вход и пое по чакълестата пътека около двореца. Откри госпожица Фрея в градината да бере боб и да го слага в една кошница.

— Рен! — посрещна я радостно жената.

— Здравейте, госпожице Фрея!

— О, наричай ме само Фрея, моля те — отвърна госпожица Фрея и се наведе, за да остави кошницата на земята. Рен имаше чувството, че основната цел в живота на госпожица Фрея беше да накара всички да я наричат просто Фрея, но така и не постигаше особен успех. По-старите хора помнеха, че тя е последната от рода Расмусен и все още обичаха да я наричат „маркграфиньо“, „Ваше Великолепие“ и „Светлина на Ледените полета“. По-младите я познаваха като тяхната учителка, така че за тях тя си оставаше „Госпожица Фрея“.

— Освен това — започна жената, усмихна се на Рен и попи потта от облото си лице с кърпичка, — вече не си ученичка. Дори скоро можем да станем колежки. Помисли ли върху предложението ми да дойдеш да ми помагаш с малките, след като беритбата на ябълките приключи?

Когато получи предложението, Рен се престори, че идеята ѝ допада, без да обещава нищо. Страхуваше се, че ако се съгласи да помага в училището, може да свърши като госпожица Фрея — дебела, мила и неомъжена. Опита се възможно най-безобидно да смени темата и попита:

— Може ли да разгледам библиотеката?

— Разбира се! — отвърна госпожица Фрея, както Рен знаеше, че ще направи. — Няма нужда да ме питаш! Някоя определена книга ли…?

— Просто заглавие, което татко спомена преди време. Тенекиената книга.

Рен се изчерви при изричането на тези думи, защото не беше свикнала да лъже, но госпожица Фрея не забеляза.

— Тази стара книга? О, тя дори не прилича толкова много на книга, Рен. По-скоро е необикновена. Поредната от многото антики на рода Расмусен.

Отидоха заедно в библиотеката. За Рен не беше изненада, че Изгубените момчета имат нужда от помощта ѝ. Огромната зала беше отрупана от пода до тавана с книги, подредени по някаква лична система на госпожица Фрея. Опърпаните стари томове с меки корици на Чънг-Мей Спофърт и Рифка Буги бяха оставени до дървените ковчежета с безценни стари свитъци и гримоари с магически заклинания. На задната част на всяка касетка бяха изписани заглавията на книгите, намиращи се в тях, със златни букви, но много от надписите бяха прекалено избелели и зацапани да се разчетат, а и Изгубените момчета едва ли ги биваше особено в четенето. Как един беден крадец ще знае откъде да започне?

Госпожица Фрея използваше специална стълбичка да стигне до един от горните рафтове. Беше прекалено пълничка, за да се катери по обикновена стълба. Рен изпита вина и се притесни, че добрата жена може да падне, но тя знаеше точно какво търси и съвсем скоро слезе, зачервена от усилието. Държеше ковчеже с инкрустирания герб на рода Расмусен в цвят нарвал-слонова кост3.

— Погледни — каза госпожица Фрея и отключи ковчежето с ключ, който взе от една кука, висяща на близката стена.

Вътре, върху подплата от силиконова коприна, се намираше нещото, което Гаргара ѝ беше описал. Представляваше книга с размери двайсет на петнайсет сантиметра, направена от двайсет листа ламарина, подвързани с ръждясала тел. Листата бяха дебели, тъмни и нападнати от ръжда. Краищата им бяха прегънати да не би читателите да се порежат на острия метал. На най-горния лист някой беше направил кръг с грубо нарисуван орел в него и някакви надписи в горната и долната му част, които бяха толкова изтрити, че Рен не успя да разпознае нито една дума. Другите листа не бяха толкова остарели и усърдно изписаните на повърхността им дълги редове с букви, цифри и символи все още се четяха. Рен обаче не знаеше какво означават. Избелелият етикет на задната корица, където беше гравиран герба на Анкъридж и думите Ex Libris Rasmussen4, се оказа единственото смислено нещо в цялата книга.

— Не е много впечатляваща, нали? — попита госпожица Фрея. — Предполага се, че е много стара. Историкът Уърмуолд разказва за нейната легенда в книгата си „История на Анкъридж“. Много отдавна, след ужасната Шейсетминутна война, народът на Анкъридж, току-що останал без дом, отплавал с флотата от течащи кораби през северните морета в търсене на остров, където да възстанови своя град. По пътя си хората попаднали на повредена подводница. Болестите и радиационните бури убили целия екипаж, с изключение на един човек, който също бил напът да умре. Той дал някакъв документ на моята предшественичка Доли Расмусен и ѝ казал да го пази на всяка цена. Тя го съхранила и така се предавал от майка на дъщеря в рода Расмусен, докато документът не се разпаднал. Тогава било направено копие, но тъй като в онези дни трудно се намирала хартия, бил преписан върху стари пресовани консервени кутии. Вероятно хората, които преписвали документа, нямали представа какво съдържа, също като мен и теб. Самият факт, че идва от изгубения свят преди войната, е достатъчен, за да го направи свещен.

Рен разгърна металните страници и телта започна да драска и скърца. Опита се да си представи преписвача, който много отдавна старателно беше гравирал тези символи на светлината от своята лампа с тюленова мас в мрака на вековна зима. Човекът е преписал всяка колона в отчаян опит да спаси нещо от света, който войната беше унищожила.

— За какво се е отнасял този документ? — зачуди се момичето. — Защо човекът от подводницата го е смятал за толкова важен?

— Никой не знае, Рен. Може би нещастникът е умрял, преди да успее да обясни, или просто е забравено. Тенекиената книга е една от многото загадки, които древните са ни оставили. Знаем единствено, че на няколко пъти се появява името на някакъв стар бог: Один. Вероятно текстът е религиозен. Също така картинката на предната корица е президентският печат на Американската империя.

Рен изгледа критично орела.

— На мен повече ми прилича на някаква птица.

Госпожица Фрея се засмя. Изглеждаше красива на светлината на следобедното слънце, която се прокрадваше през прозорците на библиотеката и я къпеше в злато — закръгленият ѝ вид я караше да прилича на богинята на Земята. Рен я обичаше и се засрами, че планираше да открадне от нея. Зададе ѝ още няколко въпроса за Тенекиената книга, но не беше особено заинтересована от отговорите. Върна нещото веднага при първа възможност и остави госпожица Фрея да се занимава с градината си, като ѝ обеща скоро да се върне, за да поговорят за идеята да стане учителка.

Денят минаваше бързо и сянката на Зимния дворец се плъзгаше по ръждясалите платформи на града, докато слънцето се катереше по небето. Скоро щеше да стане време Рен да се срещне с Гаргара. Ставаше все по-нервна и по-нервна. Колкото и да беше елегантен, смел и красив, колкото и да ѝ допадаше идеята да помогне на Изгубените момчета, не можеше да открадне от хора, които познаваше цял живот. Рано или късно отсъствието на Тенекиената книга щеше да бъде забелязано. Тогава госпожица Фрея щеше да се сети за интереса ѝ към въпросната книга и щеше да разбере кой е отговорен за злодеянието.

Пък и за какво беше тази Тенекиена книга? Защо Гаргара я искаше толкова много? Рен не беше глупачка. Знаеше, че документите от времето на древните понякога съдържат информация за неща, които бяха много опасни. Тате ѝ беше разказвал за Лондон, града, в който е отраснал. Той бил напълно унищожен от машина на име МЕДУЗА. Ами ако Тенекиената книга съдържаше инструкции за създаването на нещо подобно и Гаргара беше намерил начин да ги разчете?

Рен се заскита в южната част на Анкъридж и слезе по старите рибарски стълби, които водеха до пристанището. Там седна в сянката на една изоставена ръждясала верига и се опита да измисли какво да прави. Голямата тайна, която ѝ се струваше толкова вълнуваща, започна да ѝ тежи. Искаше ѝ се да може да сподели с някого. Но с кого? Със сигурност не можеше да каже на мама, тате и госпожица Фрея, те щяха да се ужасят, ако чуят за Изгубени момчета във Вайнленд. Тилди вероятно щеше да се паникьоса. Обмисли възможността да каже на Нейт Саструджи и да го помоли за помощ, но след като се запозна с Гаргара, Нейт Саструджи някак си не ѝ изглеждаше толкова красив, той беше просто момче, скучно и тъповато, което не се интересуваше от нищо друго, освен от риболов.

Рен не забеляза лодката, която се приближаваше към брега, докато майка ѝ не слезе от нея и не се провикна:

— Рен? Какво правиш? Ела да ми помогнеш с това.

„Това“ се оказа мъртва малка кошута, с дупка в сърцето, която мама извади от лодката и се приготви да отнесе на „Дог Стар Корт“, където щеше да я нареже и осоли месото за зимата. Рен стана и отиде при нея, след което забеляза колко високо се беше изкатерило слънцето.

— Не мога! — каза тя.

— Какво?

— Трябва да се срещна с някого.

Хестър пусна кошутата на земята и се загледа в дъщеря си.

— С кого? Предполагам, с момчето на Саструджи?

Рен не искаше да започва нов спор, но тонът на мама беше достатъчен, за да я разпали.

— Защо не? — попита тя. — Защо да не се видя с него? Няма нужда постоянно да съм нещастна като теб. Вече не съм дете. Само защото момчетата не са те харесвали, когато си била на моите години…

— Когато бях на твоите години — отвърна мама с тих и заплашителен глас, — видях неща, за чието съществуване дори не подозираш. Знам на какво са способни хората. Затова двамата с баща ти се опитваме да те предпазим, като те държим наблизо, където ще си в безопасност.

— О, в безопасност съм си — отвърна горчиво Рен. — Какво мислиш, че може да ми се случи във Вайнленд? Тук нищо и на никого не се случва. Винаги казваш колко тежък живот си имала и колко голяма късметлийка съм, в сравнение с теб, но се обзалагам, че си живяла много по-вълнуващо от мен! Обзалагам се, че и тате е на същото мнение! Виждала съм го как гледа онази снимка на стария ви дирижабъл. Той обича да е навън, някъде из света и да лети. Обзалагам се, че все още щеше да води такъв живот, ако не беше принуден да остане тук с теб.

Майка ѝ я зашлеви. Шамарът беше силен и неочакван. Главата на Рен полетя назад и брачната гривна на мама одра бузата ѝ. Не я бяха удряли, откакто беше малка. Лицето ѝ пламтеше и когато докосна мястото, пръстите ѝ се обагриха с кръв от раната, която гривната беше отворила. Опита се да отвърне, но успя единствено да простене.

— Виж какво стана — каза грубо мама. Изглеждаше също толкова изумена, колкото Рен. Протегна ръка да докосне лицето на дъщеря си, този път нежно, но тя се отдръпна далеч от нея, хукна по плажа и се скри в хладните сенки под Анкъридж, като продължи да бяга под стария град, докато не излезе на пасищата зад него. Майка ѝ крещеше бясно някъде зад нея:

— Рен! Върни се! Върни се тук!

Момичето бягаше под прикритието на гората, за да не могат берачите в овощните градини да я видят, и тичаше, тичаше, като почти не мислеше накъде отива, докато не стигна разплакана и останала без дъх при скалите в най-горната част на острова, където я чакаше Гаргара.

5. Новини от океана

Гаргара беше изключително мил и загрижен, покани я да седне на покрития с мъх камък, свали си шалчето от врата, избърса лицето ѝ и държа ръката ѝ, докато се успокои достатъчно, за да може да говори.

— Какво има, Рен? Какво се е случило?

— Нищо. Наистина няма нищо. Майка ми. Това е всичко. Мразя я.

— Сигурен съм, че не е така. — Изгубеното момче коленичи до нея. Не беше отделил поглед от лицето ѝ, откакто беше дошла, поне така ѝ се стори, а очите му зад опушените сини очила, които носеше, я гледаха приятелски, мили и загрижени. — Късметлийка си, че имаш майка — каза Гаргара. — Нас, Изгубените момчета, ни отвличат още като малки. Никой не знае кои са майка му и баща му, макар че ги сънуваме понякога и си мислим колко хубаво ще е, ако ги видим. Ако майка ти се държи строго, значи те обича.

— Не я познаваш — отвърна Рен и си пое дълбоко въздух, за да спре да хълца. Когато се поуспокои, продължи: — Видях книгата.

— Тенекиената книга? — Гаргара звучеше изненадан, сякаш толкова много се тревожеше за Рен, че беше забравил за какво е дошъл във Вайнленд. — Благодаря ти! — каза той. — За една сутрин направи повече, отколкото екипажът на цял охлюв за седмица. Къде е?

— Не знам — отвърна Рен. — Имам предвид, че не знам дали трябва да ти казвам. Не и преди да ми споделиш какво представлява. Госпожица Фрея ми разказа всичко за историята ѝ, но… Защо някой би искал да я притежава? За какво служи?

Гаргара стана, отдалечи се от нея и втренчи поглед между боровете. Рен си помисли, че го е ядосала и обидила, но когато отново се обърна към нея, изглеждаше просто тъжен.

— В беда сме — започна Гаргара. — Чувала ли си за професор Пенироял?

— Разбира се — отвърна Рен. — Той е застрелял баща ми. Едва не е унищожил Анкъридж. Откраднал е дирижабъла на мама и тате и е отлетял с него…

— Е, също така е написал книга за тези неща — обясни Изгубеното момче. — Казва се „Хищническо злато“ и в нея се разказва за така наречените от него „пирати-паразити“, които се появяват изпод леда и обират градове. По-голямата част от написаното са пълни глупости, но се продават като топъл хляб в градовете, на гърба на които живеехме — северноатлантическите градове-салове и ледените бързоходи. Всички започнаха да си инсталират алармени системи против крадци от Стара технология и да проверяват долните части на корпусите си за паразити веднъж дневно. Това не позволяваше на охлюв да се закачи за тях.

Рен се замисли за професор Пенироял. Цял живот слушаше истории за този зъл човек. Беше виждала дългия L-образен белег на гърдите на тате, където госпожа Скейбиъс го беше отворила, за да извади куршума. Сега се оказваше, че Изгубените момчета също са станали негови жертви!

— Все още не разбирам защо се нуждаеш от Тенекиената книга — Рен продължи да настоява за отговор.

— Наложи се да изпращаме нашите охлюви все по̀ на юг и по̀ на юг — обясни Гаргара. — Право в Средното море и Южния океан, където градовете салове не се оглеждаха за нас. Или поне досега не го бяха правили. През изминалото лято започнахме да губим охлюви. Три заминаха на юг и повече не се върнаха. Не се обадиха, не изпратиха сигнал за помощ, нищо. Мисля, че някой от онези градове се е сдобил с устройство, което му позволява да ни вижда. Вероятно потапят охлювите ни или ги залавят. Ако някой от нашите бъде заловен, измъчван и проговори…

— Може да дойдат за вас в Гримзби?

— Точно така — Гаргара я изгледа замислен, сякаш се радваше, че е избрал да сподели всичко това с такова интелигентно и досетливо момиче. Той взе ръцете ѝ в своите. — Нуждаем се от нещо, което отново да ни изпрати с едни гърди пред Сухите, Рен. Затова имам нужда от Тенекиената книга.

— Но тя е просто купища стари числа. Намерена е в някаква стара американска подводница…

— Именно. Древните са имали подводници много преди ние да създадем каквото и да било. Плавателни съдове с размерите на градове, които са можели да обикалят целия свят, без да се налага да излизат на повърхността за въздух. Ако разполагаме с такава технология, Сухите повече няма да са проблем за нас. Можем да накараме Гримзби да се движи и те никога няма да ни открият.

— Смяташ, че Тенекиената книга е чертеж на подводница?

— Може би не точно. Но вероятно има достатъчно информация в нея, за да ни научи как са работили. Моля те, Рен, кажи ни къде е.

Момичето поклати глава.

— Госпожица Фрея и останалите не са толкова страшни, колкото си мислиш — увери го тя. — Ела с мен в града. Представи се. Попитах баща ми за теб. Той ми каза, че си помогнал за спасяването на Вайнленд. А и си бил наранен от Пенироял, също като нас. Смятам, че госпожица Фрея с радост ще ти подари Тенекиената книга.

Гаргара въздъхна.

— Това би ми харесало, Рен. Наистина. Но ще отнеме твърде много време. Ще се наложи да дам много обяснения и да се справя с огромно недоверие. А колкото повече време стоим тук, толкова повече охлюви могат да изчезнат. Вероятно онзи, който ги отвлича, вече пътува към Гримзби. Съжалявам, Рен. Трябва да го направим по начина на Изгубените момчета. Кажи ми къде е книгата — ще я вземем тази вечер и ще си тръгнем. Може би, когато я получим и Гримзби отново е в безопасност, ще се върна, ще се представя и ще цари мир и приятелство между нашите два града.

Рен се освободи от него и тръгна между дърветата, като почти бягаше, докато не стигна до едно място, от което можеше да вижда покривите на Анкъридж. Гаргара нямаше намерение да изпълни изреченото и да се върне, беше сигурна в това. Просто го каза, за да я накара да се почувства по-добре. Тръгнеше ли си веднъж оттук, никога вече нямаше да се върне. Защо би го сторил, след като целият свят беше пред него и чакаше да бъде преброден? Цял един свят от градове, които плаваха, летяха и се движеха по земята под изпълнените с дирижабли небеса. Гаргара нямаше да скучае, докато единствената възможност пред нея беше да стане помощница на госпожица Фрея, да остарее и да се отегчи още повече в Анкъридж и един ден, ако мама ѝ позволи, да стане госпожа Нейт Саструджи и да има много свои собствени отегчени деца.

— Рен — каза Гаргара зад нея.

— Не — изрече тя. Обърна се към него и се опита да овладее гласа си да не трепери твърде много. — Не, няма да ти кажа къде да намериш книгата. Ще я взема сама и ще ти я донеса още тази вечер. След това ще дойда с теб. — Момичето се засмя и направи жест с две ръце, който целеше да обхване Анкъридж, езерото, хълмовете отсреща, целия Мъртъв континент. — Мразя това място. Прекалено е малко за мен. Искам да тръгна с теб. Искам да видя Гримзби, Ловния район, самоходните градове и Птичите пътища. Това е моята цена. Ще ти донеса Тенекиената книга, ако ме вземеш със себе си.

6. Създаваме нов свят

Доктор Зироу приемаше работата си много сериозно. Често оставаше до късно нощем, дълго след като Фабриката за преследвачи опустееше и утихнеше. Пъргавите ѝ пръсти бърникаха в гърдите или в отворения мозък на Шрайк. Тя му говореше, докато работеше, и запознаваше старата машина с нещата, които е пропуснала за времето, прекарано в гроба. Разказа му как безпощадната фракция, наречена Зелена буря, беше взела властта в Нациите на антимобилистите от стара Азия и Севера и за дългата им война със самоходните градове. Разказа му и за безсмъртната им водачка Фанг Преследвачката.

— ПРЕСЛЕДВАЧКА? — изненада се Шрайк. Той вече познаваше преследвачите на Зелена буря — безмозъчни и безлични същества, които дори не можеха да се презаредят сами, а се налагаше батериите им да бъдат махани и сменяни само след няколко дни употреба. Създания, които обиждаха със съществуването си живите мъртви. Шрайк не можеше да си представи как някое от тях може да води цели армии.

— О, Фанг Преследвачката не е като останалите — увери го доктор Зироу. — Тя е красива и поразителна. Мозъкът ѝ е от Старата технология, също като твоя, а има и много други специални подобрения. Тя беше направена от тялото на известната агентка на Лигата Ана Фанг. Бурята иска всички да си мислят, че Ана Фанг се е завърнала от мъртвите, за да ни поведе в славна война срещу варварите.

Мисълта за война разбуди някакви, дълбоко заровени в преследваческия мозък на Шрайк инстинкти. Той изви ръце, но остриетата, които знаеше, че трябва да се намират в тях, не се извадиха.

— Махнах ножовете ви — обясни доктор Зироу.

— КАК ЩЕ СЕ БИЯ, АКО НЕ СЪМ ВЪОРЪЖЕН? — попита преследвачът.

— Господин Шрайк, ако искахме поредния тромав боен преследвач, щях сама да направя такъв. Все още не изпитваме недостиг на мъртви тела за възкресяване. Но вие сте антика, много по-сложна от всичко, което можем да създадем. Вие не сте просто „машина“, вие сте личност — доктор Зироу докосна безопасната му ръка. — За мен е приятна промяна да работя над преследвач, който не е просто поредният войник.

Дирижабъл на име „Печал“ кацна, за да отведе Шрайк на място, което наричаха „Главно командване“. Двамата с доктор Зироу седяха един до друг в наблюдателната гондола, докато летяха на запад, над високи и покрити със сняг планини, а после над равнините на Източния ловен район, който сега беше територия на Зелена буря. На места се забелязваха останки от разрушени самоходни градове, които ръждясваха в тревата.

— Тази земя беше завладяна в първите седмици от войната, преди почти четиринайсет години — обясни доктор Зироу, която изгаряше от желание да образова пациента си. — В началото аерофлотата ни нападна варварите от планините и ги изненада. След това поехме на запад, събрахме ужасените градове на пътя си и смазахме онези, които дръзнаха да се обърнат против нас и да се бият. Лека-полека градовете започнаха да се събират заедно и да се отбраняват. Съюз от немскоговорящи индустриални градове, наречен Тракционщадсгезелшафт, спря устрема ни на запад и ни отблъсна към Тресавищата с ръждива вода, а сбирщина славянски самоходни градчета нападна селищата ни в Камчатка и Алтай Шан. Оттогава се въртим като в омагьосан кръг. Понякога пробиваме на запад и унищожаваме по няколко града, друг път те пробиват на изток и поглъщат някои от укрепленията и фермите ни.

Пейзажът долу се смени, беше целият в дупки и белязан от скорошните боеве. Огромни кратери от бомби блестяха като огледала, прикрепени за одеяло от кал. От тази височина големите следи от веригите на вражеските предградия и сложните плетеници от окопи и укрепления на Бурята изглеждаха почти еднакви.

— Говори се, че правим света отново зелен — въздъхна доктор Зироу, — но всъщност го превръщаме в кал…

Главното командване представляваше заловен град, малък и четириетажен, застопорен на склоновете на един хълм в северния край на Тресавищата с ръждива вода. Веригите му се виеха в калта около него. Колелата и долните етажи бяха опожарени и порутени, но от горните етажи идваше светлина на фона на все по-сгъстяващия се мрак. Бойни дирижабли кацаха и отлитаха от импровизираните аеропристанища, а над порутените покриви прелитаха ята птици. Шрайк се изуми на интелигентния начин, по който хвъркатите променяха посоката си на летене, за да избегнат летателните апарати, докато „Печал“ не прелетя близо до една от тях и видя, че не са живи птици, а преследвачи. Очите им светеха в същото зловещо зелено като неговите, а клюновете и ноктите им бяха заменени от остриета. Долу, по прокопани в калта пътища, маршируваха още преследвачи, някои от тях бяха с човешки вид, а други приличаха на раци с едрите си и многокраки тела.

— ЗЕЛЕНА БУРЯ РАЗПОЛАГА С МНОГО ПРЕСЛЕДВАЧИ — заяви Шрайк.

— Зелена буря има нужда от много преследвачи, предвид безбройните битки, които трябва да води — отвърна доктор Зироу.

„Печал“ кацна на една платформа под стените на кметството. Там ги чакаше някакъв старец, дребен и плешив, облечен в поръбена с козина роба, който се стряскаше от изстрелите, долитащи от тресавищата на запад. Той се ухили, когато видя Шрайк да слиза по подвижния мост на дирижабъла.

— Шрайки! Радвам се да те видя жив и на крака! Помниш ли ме? Бях един от помощниците на Туикси. Помагах да те изследваме в бедния стар Лондон.

Мозъкът на Шрайк, който някога съдържаше спомени за лицата на десет хиляди живородени, сега помнеше само доктор Зироу и няколко техници от Фабриката за преследвачи. Той видя пожълтелите зъби на стареца и потъналата в бръчките между веждите му татуировка на червено колело, след което се обърна към докторката като дете, търсещо подкрепа от майка си.

— Това е доктор Попджой — обясни му нежно тя. — Основателят на Възкресителния корпус и личен хирург-механик на нашата лидерка — след това се обърна към стареца: — Опасявам се, че господин Шрайк няма много спомени от някогашната си кариера, доктор Попджой. Тази част от мозъка му беше сериозно повредена и не успях да я поправя.

— Жалко — отвърна разсеяно Попджой. — Щеше да е приятно да си побъбрим за старото време. Но може би така е най-добре. — Докторът обиколи два пъти преследвача, потупа новото му лъскаво тяло и подръпна кабелите, които излизаха от стоманения му череп. — Отлично! — Усмихна се. — Добра работа, Захарче! Дори аз самият нямаше да се справя толкова добре!

— Желая единствено да служа на Фанг Преследвачката — отвърна мило доктор Зироу.

— Както всички ние, Захарче. Най-добре ще е да тръгваме. Тя ни очаква.

В дългите коридори на сградата горяха ураганни фенери. Униформени живородени вървяха наоколо и раздаваха команди, размахваха листове хартия и говореха на висок глас по наземни телефони. Много от тях бяха боядисали косите си в зелено в знак на своята лоялност към Зелена буря. Говореха с кратки военни кодове, които Шрайк установи, че разбира перфектно, със сигурност благодарение на доктор Зироу. Докато следваше нея и Попджой по широкото стълбище се чудеше какви ли други промени беше направила жената по него.

В горната част на стълбището имаше двойни бронзови врати, надупчени от куршуми.

— Ние сме от Възкресителния корпус — каза Попджой, когато стражите застанаха нащрек. — Доставка за Нейно превъзходителство.

Вратите се отвориха широко. Помещението от другата страна беше голямо и мрачно. Новите очи на Шрайк превключиха автоматично на нощно виждане и той забеляза, че насрещната стена е подсилена със стомана. Един дълъг отвор, който приличаше на визьор на шлем, играеше ролята на прозорец — отворен, без стъкло, с изглед на запад. Фигурата, която стоеше до него, не приличаше на човешка.

— Ваше превъзходителство… — започна Попджой.

— Почакай — разнесе се глас от мрака, заповеднически шепот.

Попджой млъкна. В настъпилата тишина Шрайк долови слабия звук от тракането на зъбите на доктор Зироу и нервното туптене на сърцето ѝ.

Изведнъж северните тресавища бяха залети от светлинна експлозия, която изпълни помещението с оранжево сияние. Усети се лек трус и в следващия момент взривът отстъпи място на безброй изстрели от индивидуални оръжия и летящите бели върхове на фосфорни ракети. Главното командване едва доловимо се отмести и мъртвият метал изскърца под краката на Шрайк. След няколко секунди звукът го застигна — далечен тътен, сякаш някой местеше мебели в отдалечена стая.

Окъпана в светлината на своята война, Фанг Преследвачката отвърна поглед от наблюдателния си отвор, за да посрещне посетителите си. Беше облечена в дълга сива роба, а лицето ѝ приличаше на женска маска на смъртта, излята от бронз.

— Артилерията ни току-що започна бомбардировките на предните постови градове на Тракционщадсгезелшафт. Скоро трябва да отлетя, за да поведа наземната атака.

— Това ще е поредната ви славна победа, сигурен съм, Фанг — каза Попджой, чийто глас се разнесе някъде около глезените на Шрайк. Преследвачът забеляза, че мъжът и доктор Зироу са паднали на колене и са притиснали лица в гладкия дървен под.

— Но няма да е окончателната победа — гласът на Преследвачката беше като зимен вятър, брулещ замръзнала тръстика. — Трябват ни по-мощни оръжия, Попджой.

— Ще ги имате, Ваше превъзходителство — обеща старецът. — Постоянно търся части от Стара технология, които могат да помогнат. Междувременно ви водим малък подарък от името на Възкресителния корпус.

Очите на Фанг Преследвачката, с форма на бадеми, засветиха в зелено, когато се насочиха към Шрайк.

— Ти си преследвач Шрайк — каза тя и се плъзна по-близо до него. — Виждала съм твои снимки. Чух, че си спрял да функционираш.

— Той е напълно поправен, Превъзходителство — заяви Попджой.

Преследвачката спря на няколко крачки от Шрайк и го огледа.

— За какво е всичко това, Попджой? — попита тя.

— Подарък за рождения ви ден, Превъзходителство! — Старецът се изправи и изпъшка от усилието. — Малка изненада, която доктор Зироу превърна в реалност. Сигурен съм, че помните Енона Зироу, дъщерята на стария Хираку Зироу, известния летец. Тя е гений. Вече е най-добрият хирург-механик в корпуса. (Освен вас, разбира се.) Идеята да изровим стария Шрайки и да го поправим за годишнината от славното ви възкресяване беше на Енона!

Фанг Преследвачката се втренчи в Шрайк, но не каза нищо. Доктор Зироу трепереше толкова много, че преследвачът можеше да усети вибрациите по пода.

— Не ми казвайте, че сте забравили? — изчурулика Попджой. — Днес се навършват седемнайсет години, откакто ви върнах към живота в комплекса в Курника на мошениците! Вече сте на сладките седемнайсет, Фанг. Да сте жива и здрава!

Фанг Преследвачката продължаваше да гледа Шрайк със студените си зелени очи.

— Какво да правя с него?

Доктор Зироу вдигна поглед за първи път.

— Мислех си… мислех… че можете да го з-задържите до себе си, Превъзходителство — отвърна тя. — Той ще ви служи добре. Докато вие работите по прочистването на света от рака на самоходните градове, господин Шрайк ще ви п-п-пази.

— Д-д-да — намеси се Попджой и подигравателно започна да имитира пелтеченето на доктор Зироу. — Той ще ви п-п-пази. Ще е телохранител, който е силен колкото вас и със същите подобрени сетива…

— Съмнявам се да е силен колкото мен — отсече Фанг.

— Разбира се, че не е! — побърза да се съгласи Попджой. — Нейно превъзходителство не се нуждае от телохранители, Захарче! Какви ги дрънкаш? — Той се ухили на чакащата отговор преследвачка. — Просто смятах, че може да ви забавлява, Фанг.

Преследвачката наклони глава на една страна, все още разглеждайки Шрайк.

— Много добре. Екземплярът е впечатляващ. Зачислете го към щаба ми.

Високата врата в другия край на галерията се отвори и от нея излезе униформен адютант, който се поклони ниско и съобщи:

— Превъзходителство, дирижабълът ви е готов да ви отведе на фронта.

Без повече обяснения, преследвачката се обърна и тръгна.

— Отлично! — заяви Попджой, когато Фанг излезе. Той стана, включи една аргонова лампа, потупа доктор Зироу по дупето, докато се изправяше, и я накара да се изчерви. — Добра работа, Захарче. Огненото цвете остана доволна. Хората казват, че не могат да схванат какви мисли ѝ се въртят в главата, но все пак аз я сглобих, помниш, нали, и много добре знам какво се случва зад тази маска. — Старецът забърса с кърпичка потта от плешивата си глава и погледна Шрайк. — Какво мисли Шрайкстър за нашата славна водачка?

— СИЛНА Е — отвърна преследвачът.

Попджой кимна.

— Наистина е такава. Най-великото ми творение. Има някои невероятни машинарии в нея. Части от мозък на преследвач, които са по-стари дори от твоите. Стара технология, която е толкова странна, че дори аз не съм съвсем сигурен как работи. Така и не успях да създам още едно творение като нея. Но може би едно е достатъчно, какво ще кажеш, Шрайки?

Преследвачът се обърна към прозореца и далечната битка. Към небето се носеха пластове светлина, сякаш извираха от някаква дълбока пукнатина в земята. Нощта беше пълна с дирижабли. Шрайк си помисли, че ще е добре да служи на тази Фанг Преследвачката, ще е хубаво да се подчинява на някого, също толкова силен като него, а не да приема заповеди от мекушави и уязвими живородени. Щеше да е лоялен към нея и вероятно с времето тази лоялност щеше да запълни празнините в мозъка му и да го спаси от неприятното чувство, че е изгубил нещо ценно.

Онова лице, онова обезобразено лице.

То се появи в главата му като молец и бързо изчезна.

7. Тя напуска дома

Нощ. Луната, голяма колкото нокът, се издигаше над мъглата на Мъртвите хълмове. Рен лежеше напълно облечена в леглото си в къщата им на „Дог Стар Корт“ и слушаше приглушените гласове на родителите си, които идваха през стената от стаята им. Не след дълго се умълчаха и настана тишина. Бяха заспали. Рен почака още малко за всеки случай. Беше ѝ писнало от скучния им живот и понякога ѝ идеше да крещи. Да спят, в този час, в такава прекрасна и осветена от луната нощ! За щастие, това чудесно се вписваше в плановете ѝ. Тя си обу ботушите, излезе тихичко от стаята си и слезе по стълбите. Тенекиената книга на Анкъридж тежеше в чантата на рамото ѝ.

Толкова лесно я открадна, че едва ли деянието ѝ можеше да се определи като кражба. Не беше такава, продължаваше да се убеждава Рен. Госпожица Фрея не се нуждаеше от Тенекиената книга и на никого в Анкъридж нямаше да му липсва. Това въобще не беше кражба.

Въпреки това, докато оставяше върху кутията за хляб бележката, която беше съчинявала цяла вечер, и се измъкваше от дома си, за да се озове на осветените в сребристо улици, се чувстваше тъжна, че животът ѝ във Вайнленд завършва по този начин.

След като остави Гаргара, тя хукна надолу по хълма към Зимния дворец. Госпожица Фрея все още беше в градината и си бъбреше с госпожа Скейбиъс относно пиесата, която по-малките деца щяха да изнесат за Лунния фестивал. Рен отиде в библиотеката и взе старото дървено ковчеже, което госпожица Фрея ѝ показа по-рано. Извади Тенекиената книга от него и го заключи отново, след което го върна на мястото му на рафта. През отворения прозорец долетя гласът на госпожица Фрея:

— Моля те, Уиндолин, наричай ме Фрея, познаваме се от толкова дълго време…

Рен се измъкна от библиотеката и от двореца и побягна към къщи с Тенекиената книга, скрита на безопасно място в якето ѝ. Опита се да не се чувства като крадла.

Луната приличаше на издухано от вятъра перо, уловено от кулите на Зимния дворец. На прозореца на Фрея Расмусен гореше лампа. Рен мина оттам и докато изричаше наум „Сбогом, госпожице Фрея“, усети сълзи в очите си.

У дома се почувства още по-зле. Цяла вечер беше на път да се разплаче при мисълта, че ще напусне тате, и дори започна да си мисли, че мама също ще ѝ липсва. Но всичко щеше да е само за известно време. Един ден щеше да се върне като принцеса на Изгубените момчета и всичко щеше да е наред. Преди да си легне, прегърна тате особено топло и сърдечно и това го изненада. Сигурно си е помислил, че просто е разстроена заради спречкването с мама.

Рен слезе долу в машинното отделение и се насочи с бързи крачки към края на града. Тъкмо беше излязла от сянката на горния етаж и вървеше по една широка улица между два изоставени склада, когато на пътя ѝ се изпречи Боне.

Рен стисна чантата си по-силно и се опита да го заобиколи, но той се премести и отново застана на пътя ѝ. Очите му блестяха зад клетката на косата му.

— Какво искаш? — попита го момичето, опитвайки се да звучи ядосано, а не изплашено.

— Не бива да ходиш — отвърна Боне.

— Защо не? Мога да ходя, където си искам. Както и да е, нямам представа за какво говориш.

— Гаргара. Видях ви миналата вечер. Погледнах назад, когато стигнах до върха на хълма, ти точно излизаше от охлюва им. Помоли ли те да му помогнеш? Ти съгласи ли се?

Рен не отговори.

— Не можеш да имаш доверие на Гаргара — каза Боне. — Той беше само момче, когато работих с него, но дори тогава беше много лукав. Знае как да използва хората. Как да скрие онова, което в действителност желае. Каквото и да те е помолил да направиш за него, не го прави.

— Как смяташ да ме спреш? — попита Рен.

— Ще кажа на Том и Хестър.

— Докато сме на тази тема, защо не кажеш и на госпожица Фрея? — подигра му се момичето. — Сигурна съм, че ще се зарадва да научи. Но няма да го направиш, нали? Ако смяташе да кажеш на мама и татко, щеше да го сториш още като си ме видял да слизам от „Автолик“. Няма да предадеш собствените си хора.

— Нямаш никаква представа… — започна Боне, но докато се опитваше да намери правилните думи, Рен се шмугна покрай него и побягна, стъпките ѝ затракаха по металните стълби в края на улицата и след това утихнаха, когато скочи от последното стъпало на земята. Чантата се удряше в тялото ѝ, а сърцето ѝ биеше като лудо. Тя се обърна, за да провери дали Боне я следва, но той не беше помръднал от мястото, където го остави. Помаха му, обърна се и се затича нагоре по хълма.

Хестър заспа много бързо тази вечер, но нещо смути Том точно когато се унасяше. Едва по-късно щеше да осъзнае, че е бил звукът от затварянето на уличната врата.

Той лежеше в мрака и слушаше ударите на собственото си сърце. Понякога имаше чувството, че не бие както трябва, и изпитваше болка, или не беше точно болка, а усещане, че нещо вътре в него не е съвсем наред, там, където преди всичките тези години се беше забил куршумът на Пенироял. Физическата работа влошаваше положението. Не трябваше да цепи дърва тази сутрин. Но дървата трябваше да се нацепят и ако не го беше направил, щеше да се наложи да сподели с Хестър за болките в сърдечната област. Това щеше да я обезпокои и със сигурност щеше да го накара да отиде при Уиндолин Скейбиъс, която беше лекарят на Анкъридж, Уиндолин щеше да поиска да го прегледа, а Том се страхуваше от онова, което може да открие. По-добре да не мисли за това. Най-добре просто да благодари на боговете за всичките хубави години с Хестър и Рен и да се притеснява за бъдещето, когато му дойдеше времето.

Но бъдещето му вече тичаше към него надолу по „Расмусен Проспект“, през „Бореал Аркейд“ и нагоре по „Дог Стар Корт“, мина през външната порта, изкачи стълбите на бегом и почука силно на предната врата.

— Велики Куърк! — стресна се Том и седна в леглото. Хестър изсумтя до него, завъртя се и започна бавно да се събужда. Том отметна завивките и изтича по пижама надолу по стълбите. През стъклените панели на вратата видя размазана фигура, която изглеждаше като призрак. Тя блъскаше с юмруци по дървото. Един глас повика името му.

— Боне? — учуди се Том. — Отворено е.

Това не беше първият път, когато Боне го будеше с лоши новини. Преди много време, когато Анкъридж се движеше по леда и Хестър беше напуснала града с „Джени Ханивър“, той се беше появил, за да предупреди Том какво се случва. Тогава беше още момче. Сега, с дългата си коса, брадата и широко отворените от вълнението дивашки очи, приличаше на някакъв луд пророк. Боне нахълта в коридора, като по пътя си събори закачалката за шапки и помете колекцията от древни мобилни телефони на Том.

— Боне, успокой се! — каза му Том. — Какво се е случило?

— Рен — отговори някогашното Изгубено момче. — Става въпрос за Рен…

— Тя е в стаята си — заяви Том, но изведнъж изпита безпокойство, когато си спомни странния начин, по който дъщеря му го беше прегърнала за лека нощ, и онази драскотина на бузата ѝ, каза, че се е одраскала на някакъв бодлив храст. Той беше усетил, че нещо не е наред. — Рен? — провикна се.

— Няма я! — изкрещя в отговор Боне.

— Няма я? Къде е?

Хестър стоеше по средата на стълбището и закопчаваше ризата си, когато чу съпруга си. Върна се обратно на бегом и ритна вратата на стаята на Рен.

— Богове и богини! — изкрещя тя и отново се появи на стълбището. — Том, той е прав. Взела е чантата и палтото си…

— Предполагам, че е заедно с Тилди Смю на някоя среднощна разходка. Това е Вайнленд. Какво може да ѝ се случи?

— Изгубените момчета — отвърна Боне. Той крачеше напред-назад с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на мръсното му старо палто. От него се носеше миризма на диво животно, която изпълни коридора. — Помните ли Гаргара? Остави ми бележка. Искаше да му помогна. Да открадне нещо. Не знам какво. Вероятно Рен ме е последвала и са я заловили. Той я използва. Отишла е при него.

Хестър мина през кухнята и се върна с лист хартия.

— Том, виж…

Беше бележка от дъщеря им.

Хестър падна на колене и повдигна килима. В пода под него беше монтиран сейф, където търговецът, притежавал някога тази къща, е държал ценностите си. В момента в него се намираха няколко кутии с муниции и пистолет. Хестър взе оръжието и разви мушамата, в която беше увито.

— Къде са те, Боне? — попита тя.

— Хет… — започна Том.

— Трябваше да ви кажа по-рано — измърмори някогашното Изгубено момче, — но това е Гаргара. Гаргара. Той спаси живота ми…

— Къде са?

— В залива на Северния бряг. Където дърветата стигат почти до водата. Моля ви, не искам някой да бъде наранен.

— Трябваше да помислиш за това по-рано — отвърна Хестър и провери механизма на пистолета. Повечето от оръжията, които беше взела от Ловците на Аркангел, изхвърли от кърмата, докато градът още се носеше по вода, но този пистолет запази за всеки случай. Не беше толкова красив като другите, нямаше я озъбената вълча глава на дръжката и цевта му не беше гравирана със сребро. Пистолетът беше обикновен черен Шаденфройде, 38-ми калибър — тежко, грозно и надеждно средство за убиване на хора. Хестър сложи патрони в шестте му гнезда и го затвори, затъкна го в колана си и мина покрай Том, като по пътя си взе палтото от закачалката. — Събуди другите — каза му тя и излезе в нощта.

От най-високата точка на острова Рен можеше да види свития в залива като морски рак „Автолик“. Там за първи път срещна Гаргара. От отворения люк на охлюва излизаше синя светлина, която блестеше на фона на водата. Тя тръгна надолу по пътеката за овцете, като се хлъзгаше на меката пръст и се спъваше в стърчащите корени. Въздухът, който дишаше, изгаряше от студ гърлото ѝ, докато тичаше между дърветата и прещипа към подобния на паяк силует.

Гаргара стоеше в края на спуснатата в плитчините рампа, която водеше към отворения люк. Пречка беше с него. С наближаването си Рен видя, че и Рибна крокета излиза, за да се присъедини към тях.

— Готови ли сме за тръгване? — попита Гаргара.

— Трябва само да натисна бутона — отвърна момчето.

Двигателите на охлюва работеха и от задната му част се издигаше облак от изгорели газове. Една многокрака камера проблесна при един от краката на рампата и се прибра в някакъв отвор в корпуса. Още камери се прокрадваха бързо по брега. Те толкова много приличаха на паяци, че на Рен ѝ се прииска да избяга, но си каза, че ако смята да пътува с Изгубените момчета, трябва да свиква с тях, затова си наложи да върви спокойно по чакъла.

— Аз съм — провикна се тихичко тя, когато Гаргара се обърна в посоката, от която идваха стъпките ѝ. — Тенекиената книга е у мен.

Анкъридж-във-Вайнленд се събуждаше смутен и обезпокоен. Докато Хестър се катереше по пътеката към гората, чуваше затръшващите се в града зад нея врати и виковете на хората, които бяха готови да се изправят срещу Изгубените момчета. Някои от по-младите мъже почти я настигнаха, докато наближаваше върха на острова, но отново изостанаха, когато се спускаха, забавиха се на зигзагообразната пътека, а тя продължи право напред, като минаваше през храстите и се плъзгаше по сипеите и камъните. Хестър беше развълнувана и се радваше, че Рен отново се нуждае от нея. Баща ѝ не можеше да я спаси от Изгубените момчета. Никой друг във Вайнленд не беше способен на подобен подвиг. Само тя имаше силата да се разправи с тях и когато ги избиеше всичките, дъщеря ѝ щеше да се осъзнае и да разбере в каква опасност е била. Тогава щеше да ѝ благодари и двете отново щяха да бъдат приятелки.

Хестър се сблъска с един трънак в подножието на хълма и погледна назад. Нямаше следа от останалите. Тя извади пистолета от колана си и се отправи към залива.

— Ето — каза Рен, като свали тежката чанта от рамото си и я подаде на Гаргара. — Вътре е. Както и нещата ми.

— По-добре ѝ кажи, Гар — обади се Пречка. — Време е да тръгваме.

Гаргара беше извадил Тенекиената книга и я разгръщаше, без да обръща внимание на двете момичета.

— Идвам с вас, помниш ли? — Рен изпита безпокойство, защото не такова посрещане очакваше. — Идвам с вас. Такава беше сделката.

Усети детински хленчещ тон да се прокрадва в гласа ѝ и осъзна, че всъщност не е толкова смела, зряла и авантюристично настроена, колкото искаше да я смята Гаргара. Внезапно ѝ хрумна, че тя всъщност не означава нищо за него, нищо повече от начин да получи Тенекиената книга.

— Това е — каза Гаргара на себе си, след което хвърли багажа обратно към Рен и подаде Тенекиената книга на Рибна крокета, който я прибра в една кожена чанта, която висеше на рамото му.

— Идвам с вас — напомни му Рен. — Идвам с вас, нали?

Изгубеното момче се приближи до нея и ѝ отговори с подигравателен тон:

— Работата е там, Рен, че помислих по този въпрос и стигнах до извода, че не разполагаме с достатъчно място.

Момичето примига бързо насреща му в опит да възпре прииждащите сълзи. Тя метна чантата си на чакъла и се развика:

— Ти обеща да ме вземеш с вас! — В същия момент забеляза, че Пречка прошепна нещо на Рибна крокета, който се ухили. Явно я смятаха за много глупава!

— Искам да видя много неща! — извика Рен. — Искам да правя много неща! Не мога да остана тук, да се омъжа за Нейт Саструджи, да стана учителка, да остарея и да умра!

Гаргара се ядоса от всичкия този шум, който момичето създаваше.

— Рен — изсъска той и в същия миг като някакво гневно ехо от мрака се провикна друг глас:

— Рен!

— Мамо! — изненада се момичето.

— Проклятие! — промърмори Пречка.

Гаргара не каза нищо, вместо това извади газовия пистолет от колана си и стреля към брега. На синия проблясък от оръжието Рен видя майка си да тича по чакъла и дори не трепна, когато куршумът профуча покрай нея. Тя вдигна спокойно своя пистолет. Бум, подскочи оръжието, бум, бум, бум, разнесоха се още глухи и еднакви звуци, все едно книги се удрят една в друга. Първият куршум рикошира в „Автолик“, следващите два изсвистяха над езерото, а четвъртият уцели Гаргара между очите. Нещо гъсто и мокро опръска лицето и дрехите на Рен.

— Гаргара! — изкрещя Рибна крокета.

Уцеленото Изгубено момче падна на колене, след което заби лице в подсмихващите се вълни.

Рибна крокета зацапа през плитчините към него и застана на пътя на Пречка, която вадеше пистолета си.

— Рибна крокета, качвай се на борда! — изпищя тя. — Връщай се в Гримзби! — Хестър я застреля с два куршума, които я пометоха назад и тя падна в езерото.

— Гаргара! — зарида Рибна крокета.

Хестър махна празните гилзи, които задрънчаха по чакъла, и презареди пистолета си.

— Рен, ела тук! — извика тя. Дъщеря ѝ се тресеше от страх и с радост тръгна към нея, но изведнъж Рибна крокета уви ръка около кръста ѝ и я дръпна назад. Изгубеното момче заби в брадичката ѝ цевта на оръжието на Гаргара.

— Хвърли пистолета! — нареди то. — Или ще я… ще я убия, ще я убия!

— Мамо! — изпищя Рен. Почти не можеше да диша. Изведнъж осъзна, че е получила всичките приключения, за които копнееше. Вече искаше да се прибере на сигурно място у дома. — Мамо! Помогни ми!

Хестър пристъпи напред с вдигнат пистолет, но не посмя да дръпне спусъка. Всички бяха наясно, че нямаше да рискува да уцели Рен.

— Пусни я! — заповяда тя.

— За да ме застреляш ли? — изхлипа Рибна крокета. Той така извъртя тялото на Рен, че да е между него и майка ѝ, и я задърпа нагоре по рампата. Продължаваше да натиска оръжието под брадичката ѝ, дърпайки главата ѝ нагоре. Рен го усети, че трепери и въпреки че лесно можеше да го надвие, не посмя да опита, защото се страхуваше пистолетът да не гръмне случайно. Момчето я дръпна през люка на охлюва и с лакът удари бутона, който вдигаше рампата. Хестър стреля по хидравликата, но пропусна. Куршумът рикошира и изсвистя над езерото.

— Мамо! — изкрещя отново Рен и за един кратък миг зърна майка си, която извика нещо точно когато люкът се затвори. Рибна крокета я блъсна към контролната кабина, която представляваше сложен електрически хаос. Тя усети охлюва да потреперва, докато Изгубеното момче се зае с управлението с една ръка, а с другата продължаваше да държи пистолета насочен към главата ѝ. — Моля те — каза Рен. Кабината се наклони на една страна. Тя забеляза светлини на хълма зад брега. — Помощ! — закрещя. Вълните се блъскаха в прозорците на кабината. За момент зърна луната. Тя изглеждаше чуплива и нереална през надигащата се вода и в следващия миг вече я нямаше. Рен отбеляза, че звукът на двигателите се промени и си помисли: Потопихме се, вече никога няма да се прибера у дома! Стомахът ѝ се преобърна и тя припадна.

Хестър тичаше по брега и стреляше с пистолета си по охлюва, докато черният му корпус не се изгуби в пяна от бяла вода. След това нямаше какво повече да направи освен отново и отново да крещи името на дъщеря си с дрезгав глас и без никаква полза. Виковете ѝ останаха единственият звук, който се чуваше, след като „Автолик“ се потопи.

Не, не се чуваше само гласът ѝ. Хестър бавно разпозна и други звуци — кучешки лай, викове. По хълма заиграха фенерчета и газови лампи. Господин Смю мина през прещипа, като размахваше една стара вълча пушка, която беше два пъти по-голяма от него, и крещеше:

— Къде са тези подводни дяволи? Само ми ги покажете!

Следваха го още хора. Хестър отиде да ги посрещне, като отблъскваше протегнатите към нея ръце и не отговаряше на зададените ѝ въпроси.

— Добре ли сте, госпожо Натсуърти?

— Чухме изстрели!

— Изгубените момчета ли бяха?

Труповете в плитчините едва помръдваха под ласките на вълните, които отнасяха със себе си дълги червени петна навътре в езерото. Боне коленичи до едното тяло и произнесе с мек и изумен глас „Гаргара“. Въздухът миришеше на барут и изгорели газове.

Том също се появи, огледа се глуповато наоколо и видя единствено изоставената върху чакъла чанта на дъщеря си.

— Къде е Рен? — попита той. — Хестър, какво се случи?

Съпругата му се обърна и не му отговори. Фрея Расмусен беше онази, която отиде при него, взе ръцете му в своите и му каза:

— О, Том, те си тръгнаха и мисля, че Рен е с тях. Мисля, че я отвлякоха.

8. Отвлечена

— Тате, лицето на мама е много странно.

— Знам.

— Защо е толкова странно?

— Защото един лош човек я е наранил, когато е била малко момиченце.

— Боляло ли я е?

— Да. Мисля, че я е боляло много и то доста дълго време. Но сега всичко е наред.

— Лошият човек ще се върне ли?

— Не, Рен, той е мъртъв. Умря преди доста време. В Анкъридж-във-Вайнленд няма лоши хора. Затова живеем тук. В безопасност сме, тъй като никой не знае за нас и никой няма да се опита да ни нарани. Няма да се появи някой гладен град и да ни погълне. Само ние сме тук — мама, татко и Рен, и сме в безопасност.

Гласовете от нейното детство шепнеха в паметта ѝ, докато бавно се свестяваше. Лежеше на пода в малка кабина, в която имаше мивка и метална тоалетна. От тоалетната се носеше миризма на химикали. Една синя крушка светеше от клетката на тавана. Стените вибрираха леко. Чуваше работещите и порещи водата двигатели на „Автолик“ и още някакъв звук — скърцане и шепот, за който предположи, че идва от притискащата се в корпуса на охлюва водна маса.

Е, в Анкъридж-във-Вайнленд дойдоха лоши хора, помисли си Рен, и избягаха с желаната плячка, а аз им помогнах. Сега въпросът е какво смятат да правят с мен?

Някога баща ѝ бил заловен от Изгубените момчета, но оцелял и се върнал в Анкъридж, за да се ожени за майка ѝ. Това вероятно означаваше, че има надежда за нея, нали? Като се замисли за татко, се сети и за мама и за онова, което тя направи. Споменът я изпълни с ужас. Все още чуваше в главата си като ехо изстрела и звука на куршума, уцелил Гаргара.

Рен нямаше представа от колко време лежи тук, трепереща, хленчеща, прекалено изплашена и нещастна, за да помръдне. Най-накрая твърдият под стана толкова неудобен, че си наложи да се изправи. Вземи се в ръце, Рен, каза си тя.

Онова, което беше изпръскало дрехите ѝ при изстрела на мама, беше засъхнало и станало кафяво като разлят гулаш. Тя пусна водата в мивката и се опита да премахне петната, след което си изми лицето и косата, доколкото беше възможно.

Мина доста време, преди в ключалката на вратата да бъде вкаран ключ и тя да се отвори. В помещението влезе Рибна крокета и я огледа. Пистолетът все още беше в ръката му. Лицето му изглеждаше непоколебимо и бяло на синята светлина, сякаш беше изсечено от слонова кост.

— Съжалявам — каза Рен.

— Млъквай — отвърна момчето. Гласът му също звучеше твърд. — Трябва да те убия.

— Мен? — момичето се загърчи в опит да потъне в пода. — Не съм направила нищо! Донесох Тенекиената книга, както поиска Гаргара…

— И твоята майка вещица го уби! — изкрещя Рибна крокета. Пистолетът в ръката му се разклати, защото тялото му беше разтресено от силни хлипания. Рен се зачуди дали ще я застреля, но той не го направи. Тя се страхуваше от момчето, беше му ядосана и някак си се чувстваше отговорна за него.

— Много съжалявам — каза Рен. — За Пречка също.

Рибна крокета подсмръкна звучно.

— Пречка беше момичето на Гаргара — отвърна той. — Всички казваха, че е влюбен в нея. Гаргара нямаше намерение да те вземе с нас. Чух ги да си говорят с Пречка за теб и да казват колко си глупава… — Рибна крокета се разплака отново. — Какво ще правят Изгубените момчета без Гаргара? Той вече е добре, двамата с Пречка вече са долу в Мрачните владения. Ами ние останалите? Ами аз?

Момчето погледна отново Рен. На тази светлина очите му изглеждаха като две черни дупки, които се отварят към празно пространство.

— Трябва да те убия, за да разбере майка ти какво е чувството да изгубиш някого, когото обичаш. Но това ще ме направи също толкова лош като нея, нали?

Рибна крокета отстъпи назад, затръшна вратата и завъртя ключа в ключалката.

— Тръгвам след нея — каза Том.

Всички учтиво го пренебрегнаха. Смятаха, че е невъзможно да се тръгне след Рен, но бяха твърде мили, за да го кажат. Мислеха, че шокът от случилото се го кара да говори дивотии. А той наистина беше шокиран, когато му казаха, че дъщеря му е отвлечена. Бягаше нагоре-надолу по брега и крещеше името ѝ на вълните, сякаш Изгубените момчета, които я бяха отвлекли, можеха да го чуят и да променят решението си. Накрая сърцето му заби толкова болезнено в гърдите, че си помисли как ще умре точно там, върху чакъла, и повече няма да види Рен.

Но не умря. Нечии ръце го отведоха до една лодка и го върнаха обратно в Анкъридж, където сега седеше заедно с Хестър, Фрея и десетина други вайнлендърци в една от по-малките зали на Зимния дворец.

— Вината е моя — каза Том. — Тази сутрин тя ме попита за Изгубените момчета. Трябваше да се досетя, че има нещо.

— Не е твоя вината, Том — отвърна Смю и изгледа лошо Хестър, която седеше мълчалива и намръщена до съпруга си. — Ако някои хора не бяха тръгнали преди всички нас и не бяха започнали да стрелят…

Няколко други вайнлендърци промърмориха в знак на съгласие. Те винаги бяха уважавали Хестър за това, че ги беше спасила от Ловците на Аркангел, но никога не са я харесвали. Така и не забравиха начина, по който уби Пьотр Масгард — не спря да го убива дори когато нямаше нужда от убиване, сечеше ли, сечеше тялото му дълго след като то вече беше мъртво. Никой не се учуди, че боговете изпращаха лош късмет на жена, която прави такива неща. Даже беше странно, че бяха чакали шестнайсет години, за да го направят, и че потърпевши са милият ѝ съпруг и прекрасната ѝ дъщеря.

Хестър знаеше какво си мислят.

— Аз просто се защитавах — оправда се тя. — Както и всички нас. Някога обещах на Фрея, че ще се грижа за това бунище и ще го браня. Точно това направих. Ако търсите кого да обвините, обвинете него.

Хестър посочи Боне, който седеше далеч от всички. Никой обаче не смяташе, че той е сторил нещо лошо. Някогашните му приятели бяха дошли, за да потърсят помощта му, но Боне им я беше отказал. Не можеха да очакват от него да ги предаде, все пак бяха неговите хора.

— За какво дойдоха Изгубените момчета? — попита господин Аакиук.

— Имаше и Изгубени момичета — каза Смю, който продължаваше да гледа лошо Хестър. — Едно от хлапетата, които тя застреля, беше момиче.

— Но какво ги доведе обратно в Анкъридж след толкова много години?

Всички се обърнаха към Боне. Той сви рамене.

— Нямам представа. Не ги попитах. Смятах, че колкото по-малко знам, толкова по-добре.

— О, богове и богини! — обади се изневиделица Фрея и излезе на бегом от залата. След малко се върна с празното ковчеже на Тенекиената книга на Анкъридж. — Рен дойде да пита за нея — обясни тя. — За нея са дошли Изгубените момчета.

— Защо? — попита Том. — Тази книга не струва нищо, нали?

Фрея сви рамене.

— Така мисля. Но въпреки това я няма. Вероятно са накарали Рен да я вземе и да им я занесе…

— Глупаво малко… — започна Хестър.

— Замълчи, Хет — сряза я Том. Той си спомни как, когато Рен беше малка и някоя гръмотевица или кошмар я плашеха, той я вземаше в прегръдките си, докато не се успокои. Не можеше да понесе мисълта, че дъщеря му е заловена и е на борда на охлюв, сама, изплашена и няма кой да я успокои. — Тръгвам да я търся — заяви отново той.

— Ще дойда с теб — каза Хестър и го хвана за ръката. Веднъж вече бяха разделени, докато Хестър беше затворничка в Курника на мошениците, и оттогава си дадоха дума, че никога вече няма да се отделят един от друг. — Ще тръгнем заедно.

— Но как? — попита Фрея.

— Аз ще помогна.

Боне беше станал на крака. Той започна да кръжи из залата с гръб към стената. Светлината от лампата се отразяваше в очите му.

— Вината е моя — започна някогашното Изгубено момче. — Смятах, че ако не им помогна, ще си тръгнат и ще ни оставят на мира. Не вярвах, че ще потърсят помощ от Рен. Забравих колко хитър може да бъде… беше Гаргара. — Боне сложи ръка на гърлото си и на лъскавите червени белези от въжето, с което Чичо някога се опитал да го обеси. — Помня раждането на Рен. Играех си с нея, когато беше малка. Ще ви помогна. „Ларва“ ще ви отведе до Гримзби, ако се наложи.

— Онзи стар твой охлюв? — Хестър прозвуча ядосано, сякаш смяташе, че Боне се подиграва с нея.

— Мислех, че „Ларва“ от години е извън строя — каза Том. — Онова лято, когато двамата с господин Скейбиъс отидохте на пристанището…

— Поправих го — отвърна Боне. — Какво смяташ, че правех през цялото това време долу в машинното отделение? Да не мислиш, че си вадех мъхчета от пъпа? Поправях „Ларва“. Добре де, поправях „Ларва“ и си вадех мъхчета от пъпа. Охлювът не е перфектен, но върши работа. Нямаме гориво обаче…

— Смятам, че е останало малко в старите резервоари на аеропристанището — каза господин Аакиук. — Можем също така да заредим акумулаторите от водноелектрическата централа.

— В такъв случай „Ларва“ ще е готова след няколко дни — заяви Боне. — Може би след седмица.

— Рен ще е на километри дотогава! — възрази Хестър.

— Няма значение — каза твърдо Том. Обикновено съпругата му беше твърдата в семейството и той правеше каквото нареди тя, но сега беше напълно сигурен в това. Трябваше да си върне Рен. Ако дъщеря му я нямаше, какъв щеше да е смисълът да живее? Хвана ръката на Хестър. Беше сигурен, че тя се чувства по същия начин. — Ще я намерим — обеща ѝ Том. — Изправяли сме се срещу по-лоши неща от Изгубените момчета. Дори да се наложи да изминем целия път до Гримзби, пак ще я намерим.

9. Съобщението

„Автолик“ се движеше на юг и на изток по виещите се речни системи на Мъртвия континент. Рибна крокета знаеше как да се върне в океана, тъй като беше помогнал на Гаргара да картографира тези канали по време на пътуването от Гримзби. Не беше трудно да се върне по същия маршрут, който „Автолик“ измина до Мъртвите хълмове и Вайнленд. През цялото време момчето си мислеше: Последния път, в който минахме през това езеро, Гаргара беше тук, или: Последния път, в който прекосихме този пясъчен нанос, Пречка каза този виц…

Трябваше да направи нещо. Какво обаче? Обичаше Гар и продължаваше да го обича, но него вече го нямаше и сълзите нямаше да го върнат обратно. Какво можеше да направи? Трябваше да направи нещо…

Преди винаги имаше някой, който да му казва какво да прави. Никога не беше действал самостоятелно и не беше правил собствени планове, освен в онзи подвластен на паниката момент във Вайнленд, в който взе пистолета и го насочи в Рен, за да не може майка ѝ да го застреля, но дори това не се получи както трябваше, тъй като в крайна сметка взе Рен за своя пленница, без да има представа какво да прави с нея.

На третата нощ след случилото се във Вайнленд, Рибна крокета изключи двигателите на охлюва и се покатери на покрива. Мъртвите хълмове на Америка се издигаха на фона на сияещото небе. Определено Дамата на смъртта и всички богове на войната и отмъщението бдяха над тези земи. Момчето извиси глас, за да могат да го чуят:

— Ще отмъстя за теб, Гаргара! Ще отмъстя за теб, Пречка! Един ден ще намеря Хестър Натсуърти и когато го сторя, обещавам ви, че ще я убия.

На следващия ден охлювът стигна крайбрежието, промъкна се през няколко ужасни солни участъка и се гмурна в сивия океан. След като се озова в безопасните дълбини, Рибна крокета зададе курс към дома. После отиде в задната част на съда, за да види затворничката си. Рен се беше свила на пода в тоалетната. Момчето се загледа в крехкото ѝ спящо лице и му се прииска да не я беше отвличало, тъй като беше красива и случилото се не беше по нейна вина. Но вече беше прекалено късно да я освободи.

Побутна я с крак.

— Вече сме в океана — съобщи ѝ, когато се събуди. — Вече няма нужда да стоиш тук. Над нас има петдесет клафтера5 студена вода, така че дори не си помисляй да бягаш.

— В океана? — Рен беше наясно, че откритият океан е много далеч от Анкъридж-във-Вайнленд. Тя прехапа устни, за да не се разплаче.

— Ще те отведа в Гримзби — заяви Рибна крокета. — Чичо или някое от по-големите момчета ще знае какво да правим с теб. Можеш да се измиеш, ако желаеш. Вземи някои от старите дрехи на Пречка от гардероба ѝ.

— Благодаря ти — прошепна Рен.

— Не го правя заради теб — отвърна остро момчето, за да ѝ покаже, че не е мекушаво. — Заради вонята е, разбираш ли? Няма да издържа да ти дишам гадната миризма през целия път до Гримзби.

Рен отиде в задната част на охлюва. Четири дни не беше виждала нищо друго освен вътрешността на тоалетната и след нея дори тесните коридори на „Автолик“ ѝ се сториха просторни. Шкафчето на Пречка беше украсено с изрязани снимки от откраднати списания за прически и облекла. Също така имаше снимки на Гаргара и нея, на които бяха прегърнати и се смееха. В него Рен намери чантичка с гримове, плюшено мече и съновник. Взе някои от дрехите на Изгубеното момиче и ги облече, след което отиде да се огледа в огледалото над мивката, което не беше истинско огледало, а просто лист полиран метал, закачен за стената. Вече изглеждаше по-стара и по-слаба, изгубена в безформените тъмни дрехи на Пречка. Рен Изгубеното момиче. Тя прибра мръсните си дрехи в една от торбите, които екипажът на охлюва използваше за плячка, и я завърза. По нея не остана нищо друго от Вайнленд освен ботушите ѝ.

Рен седна в трюма и се заслуша в тракането, което издаваше Рибна крокета на мостика. Коремът ѝ къркореше, но Изгубеното момче не ѝ предложи храна, а тя се страхуваше да си поиска. Чувстваше се малко засрамена, че е затворничка на хлапе, което е по-малко от нея. Освен това Рибна крокета едва сдържаше емоциите си и се страхуваше, че ако го ядоса, момчето може да я убие. По-добре да си стои мирно и кротко. Пи неприятна на вкус вода от мивката и се замисли за бягство. В главата ѝ се оформяха дръзки планове, които само след няколко секунди се пукаха като сапунени мехурчета. Дори да успееше някак да надвие малкия си похитител, нямаше да успее да насочи охлюва към Вайнленд. Беше хваната в капан и вината за това беше изцяло нейна. Беше изключително, дори опасно глупава. Осъзна това и се засрами от себе си, защото винаги се беше смятала за умна. Нима госпожица Фрея не казваше постоянно, че Рен има повече мозък от всички останали млади хора във Вайнленд?

— Е, Рен — каза тя, за да се успокои, — ако смяташ да останеш жива и да намериш начин да се върнеш при мама и тате, трябва да започнеш да го използваш.

„Автолик“ беше на повече от сто и петдесет километра от брега, когато пристигна съобщението. Първоначално Рибна крокета си помисли, че е изпратено от друг охлюв, макар че не знаеше в тази част от океана да действат такива. След това забеляза нещо странно — сигналът се излъчваше едновременно на честотата за връзка между охлювите и на вълните, които охлювите използваха, за да получават картина от безжичните си многокраки камери.

Момчето натисна няколко бутона и редицата от кръгли екрани над таблото му светнаха.

Свита на пода в трюма, Рен чу гласове. Тя се промъкна до вратата на контролната кабина и надникна вътре. Рибна крокета се взираше в екраните. На всичките шест имаше една и съща странна картина — гледан от високо град, който плаваше върху спокоен океан. Не беше лесно от зърнестото и призрачно изображение да се прецени какви са размерите му, но изглеждаше приятен, с много пищно украсени бели куполи и кули и веещи се на вятъра безброй дълги флагове.

— Какво е това? — попита Рен.

Рибна крокета погледна назад и дори да се бе изненадал от присъствието ѝ, не го показа. Отново се обърна към екраните.

— Не знам — отговори той. — Никога не съм виждал нещо подобно. Постоянно се повтаря. Гледай.

Картината се промени. Появиха се приятни на външен вид мъж и жена, които бяха седнали на диван. Като че ли гледаха право в Рен и Рибна крокета и макар да бяха непознати, облечени в роби и тюрбани, каквито носеха богаташите, нещо в тъжните им и мили усмивки накара Рен да се сети за нейните майка и татко, на които сигурно вече липсваше много.

— Здравейте, деца на дълбините! — започна мъжът. — Обръщаме се към вас от името на Световната организация на родителите на отвлечените деца от градовете салове или съкратено СОРОД. Вече половин век момчета, а отскоро и момичета, изчезват от градовете, прекосяващи Атлантика и Ледената пустош. През последните години, благодарение на изследователя Нимрод Пенироял, бяхме уведомени за пиратите паразити, които тайно нападат и обират тези градове и крадат деца, за да ги обучават за крадци и обирджии като тях.

— Отново Пенироял! — каза сърдито Рен.

— Тихо! — скара ѝ се Рибна крокета. — Слушай!

Заговори жената, която се усмихваше, но и в същото време плачеше, леко наведена напред към зрителите.

— Днес добрите хора от курортния сал Брайтън ни доведоха на север, във ваши води. Ако настроите радиостанциите си на 680 килоцикъла, ще успеете да уловите сигнала на насочващия маяк на Брайтън. Наясно сме, че вероятно нямате спомен за майките и татковците, от които сте били откраднати, когато сте били много малки, и на които липсвате изключително много. Но ако дойдете при нас, ако дойдете със своите подводници да се запознаем в Брайтън, сигурни сме, че много от вас ще разпознаят собствените си семейства, както и те вас. Не желаем да ви нараним, да ви разделяме с новите ви приятели или да ви лишаваме от вълнуващия ви нов живот под водата. Просто искаме да видим отново нашите изгубени момчета…

На това място гласът на жената стана по-висок и треперлив. Тя скри лицето си зад една кърпичка, а съпругът ѝ я потупа по ръката и продължи вместо нея:

— СОРОД има много членове — обясни той и картината отново се промени, за да покаже тълпа от хора, събрани на една от градските наблюдателници. — Всеки един от нас е изгубил дете и копнее да го види отново, да научи какво се е случило с неговото момче. Или момиче. О, деца на дълбините, ако можете да чуете това съобщение, знайте, че ви умоляваме да се върнете при нас!

Картината се задържа за момент и се разнесе тъжна музика. Всички членове на СОРОД се усмихнаха и помахаха на камерата. Морският бриз развяваше палтата, робите и шапките им. След това картината се смени и се появи печатен символ, на който пишеше: „СОРОД — Лятна експедиция. (Съвместно с кмета и съвета на Брайтън.)“. Музиката утихна, за миг всичко почерня и съобщението се появи отново.

— Здравейте, деца на дълбините…

— Виждаш ли? — попита Рибна крокета, като се обърна към Рен. Момчето беше забравило, че тя е негова пленница, тъй като нямаше търпение да сподели това изумително съобщение с някого. Очите му блестяха, цялото му лице направо грееше и Рен за първи път осъзна колко малък беше всъщност — просто едно момченце, далеч от дома, което копнееше за обич и утеха.

— Какво мислиш, че трябва да направя? — попита Рибна крокета. — Потърсих насочващия маяк на Брайтън. Наблизо е. На осемдесет-деветдесет километра югозападно от нас. Никога не съм чувал някой град да е стигал толкова близо до Мъртвия континент…

Рен усети увеличаващия се копнеж на момчето, което вече си представяше град, пълен с майки и татковци, носещ се по водата на осемдесет километра от тях. Какво щеше да стане, ако го убеди да отидат в Брайтън? Със сигурност тя щеше да се чувства много по-добре там, отколкото в Гримзби. Навярно и за Рибна крокета щеше да е по-добре, така нямаше да изпитва вина за това, че го е убедила.

Рен влезе в кабината и седна на въртящия се стол до неговия.

— Може да са дошли тук, защото търсят Изгубени момчета — каза тя. — Вероятно се движат на зигзаг на север от седмици и предават отново и отново това съобщение. Гаргара ми каза, че са започнали да изчезват охлюви. Той си мислеше, че нещо лошо им се е случило, но е възможно просто да са чули съобщението и да са отишли да намерят семействата си…?

— Защо не са се свързали с Гримзби? — попита Рибна крокета.

— Може би се забавляват прекалено много — предположи Рен. — Може да се страхуват, че Гаргара ще ги накаже, че са отишли в Брайтън без негово съгласие.

Малкото момче погледна екраните.

— Тези хора изглеждат много богати. Изгубените момчета вземат само деца, които няма да липсват на никого — сираци и калпазани от долните етажи, които никой не иска…

— Това са ви казали Гаргара и Чичо — отвърна Рен. — Ами ако не е вярно? Ако понякога крадат и децата на богати семейства? Въпреки това дори сираците ще липсват на някого. Родителите на калпазаните също ще искат да ги намерят, ако са били отвлечени…

Две големи сълзи се стекоха по лицето на Рибна крокета, те приличаха на перли на светлината от екраните.

— Ще изпратя писмо-рибка до Гримзби и ще попитам Чичо какво да правя — реши накрая момчето.

— Рибна крокета, той може да ти нареди да не отиваш там!

— Чичо Знае Най-Добре — настоя то, но не звучеше много уверено.

— А и докато получиш отговор, Брайтън може да отплава. Наближава есента с нейните бури и неспокойни вълни. Госпожица Фрея ни е учила, че градовете салове се насочват към безопасни води за есента. Може това да е единственият ти шанс…

— Но едно от правилата, на които ни учат в Обирджийника, е никога да не се показваме. Никога да не даваме шанс на Сухите да научат за Изгубените момчета, така казваше Гаргара…

— На мен ми се струва, че тези Сухи вече знаят всичко за вас — напомни му Рен.

Рибна крокета поклати глава и избърса сълзите си с длан. Обучението му в Обирджийника се бореше с нарастващата надежда, че собствените му майка и татко може да са били сред тълпата от усмихнати лица на екраните. Той не ги помнеше, но беше сигурен, че ако ги види на живо, веднага ще ги познае.

— Добре — каза момчето. — Ще се приближим. Ще огледаме хубавичко Брайтън и ще пратим многокраки камери на борда му, ако ни се удаде подходяща възможност. Ще проверим дали тези хора от СОРОД са на сала… — Рибна крокета погледна Рен и я съжали, тъй като тя нямаше да намери своите родители на борда на чакащия град.

— Сигурно умираш от глад — каза той.

— Доста съм гладна — призна си тя.

Рибна крокета ѝ се усмихна срамежливо.

— Аз също. Пречка беше тази, която ни готвеше. Ти можеш ли да готвиш?

10. Родителски капан

Обикновено по това време на годината курортният сал Брайтън кръстосваше Средно море, като от време на време хвърляше котва, за да могат хората от самоходните градчета и градове, търсещи плячка по бреговете, да могат да отидат с балон или моторница, за да разгледат безистените, аквариума, плажовете и бутиците му. За жалост, последните няколко сезона бяха доста слаби и съветът се беше съгласил да навлязат в Северния Атлантик да търсят пирати паразити.

Вече започваха да съжаляват. В началото, когато първите три охлюва се свързаха с тях на изток от Азорските острови, беше много вълнуващо. Тълпи от посетители идваха с дирижабли от градовете в Ловния район, за да видят странниците. Но това беше преди много седмици. Оттогава нямаше следа от Изгубени момчета и дългите знамена, които бяха разпънати на носа на града и гласяха „СОРОД — Лятна експедиция“ и „Брайтън приветства пиратите паразити“, започнаха да изглеждат някак си дрипави и малко тъжни.

Рибна крокета закара „Автолик“ на дълбочина, откъдето можеше да използва перископ. Брайтън беше на километър и половина разстояние. Беше минала цяла нощ от първото предаване от СОРОД. Сутрешното небе носеше цвета на вътрешността на рапан, а големите сиви вълни се надигаха и отново се снижаваха. Рен също погледна през перископа, но не успя да види града, а само вълните, които от време на време ѝ позволяваха да зърне един голям остров, заобиколен от мръснобели скали и облаци, обгърнали в прегръдка върха му.

В следващия миг тя осъзна, че всъщност не е никакъв остров. Онова, което беше помислила за скали, представляваха редици от бели сгради, а облаците бяха парата и изгорелите газове, които се издигаха от гъсто разположените комини. Това беше град, триетажен град-сал с два квартала, свързани с центъра чрез паякоподобни естакади и огромни гребни колела, които бъркаха водата и я превръщаха в пяна.

— О! — извика изумена Рен. Беше виждала картинки на градовете в книгите, но не беше осъзнавала колко големи са в действителност, много по-големи от Анкъридж-във-Вайнленд. Дирижабли летяха на хоризонта, осеян с кули, куполи и покриви, а една кръгла палуба, издигната от огромни газови балони, висеше на няколко десетки метри над третия етаж, захваната за него с дебели въжета. Рен видя зелени дървета по краищата на палубата и сграда с приличащи на луковици куполи.

— Какво е това? — попита тя.

— Наричат го Облак 9 — отвърна Рибна крокета, който беше успял да направи снимка на града с една от многокраките камери, изпратени да се качат на перископа. Също така беше извадил остарелия екземпляр на „Алманах на самоходните градове на Кейд“ (Морското издание) и сравняваше диаграмите на Брайтън на госпожица Кейд с образа на екрана. — Води се въздушен парк. Кметът на града живее в голямата сграда в средата.

— Господи! — въздъхна Рен. — Имам предвид… Господи!

— Няма челюсти — каза Рибна крокета и провери на екраните, за да се увери, че Брайтън не се е сдобил с нещо неприятно от времето, когато алманахът на Кейд е влязъл за печат. Имаше няколко противовъздушни оръдия, монтирани на въртящи се платформи на променадите, но всеки град разполагаше с такива в тези размирни времена. — Това е просто курорт.

Той прибра перископа. Изключи сигнала от камерата и на екраните отново се появи съобщението от Брайтън, което беше по-ясно и по-силно, защото охлювът се намираше много близо до града.

— Просто искаме да видим отново нашите изгубени момчета — каза жената от СОРОД. Рибна крокета се изпълни с глуповата надежда. Ами ако това беше майка му? Майките и бащите са окови, които те възпират, те са болезнени, ограничаващи и пречат на момчетата да бъдат момчета. На това ги учеха до припадък в Обирджийника. Сега, изправен пред възможността да намери родителите си, разбра, че никога не е вярвал на тази мантра. Майка му и баща му са му липсвали през целия му живот и дори не го е осъзнавал, докато не чу съобщението от СОРОД.

Рибна крокета отведе „Автолик“ по-надълбоко и по-близо до града, точно в сенките под туловището на Брайтън. От мрака се подаваха кабели и сложна система за управление, а на конуса светлина от лампата на носа на охлюва се виждаха зелени гори от трева. Близо до носа на града беше провесена някаква метална сфера. Рибна крокета предположи, че е машината, която СОРОД използваха, за да излъчват съобщението си през океана.

В кабината се разнесе метален звук. Рен си помисли, че нещо е паднало в трюма, но звукът се разнесе отново и след малко пак, все едно следваше някакъв ритъм, сякаш някой внимателно чукаше по корпуса на охлюва с чук.

— О, богове! — изненада се Рибна крокета.

— Какво? — попита момичето. — Какъв е този звук?

Момчето започна като обезумяло да натиска по пулта за управление в опит да отведе охлюва в по-ясни води, далеч от града.

— Гаргара ни каза, че някога се натъкнал на нещо подобно под някакъв голям сал-хищник. Представлява подслушвателно устройство от Стара технология… Майките и татковците вече знаят, че сме тук! — Рибна крокета нямаше представа дали е изплашен, или се радва.

Охлювът се килна на една страна със стържещ звук и Рен загуби равновесие. Тя си помисли, че момчето е направило нещо.

— Можеше поне да ме предупредиш — оплака се тя и потърка ударения си лакът, но след миг видя, че Рибна крокета е също толкова изненадан, колкото нея. — Какво става? — попита го.

— Не знам, не знам!

Нямаше как да сбъркат онова, което последва. „Автолик“ беше вдигнат бързо нагоре. Водата се превърна в бяла пяна, когато излязоха на повърхността, и в кабината нахлу слънчева светлина, която в началото ги заслепи след толкова много дни, прекарани на тъмно. Когато Рен си възвърна зрението, забеляза, че охлювът виси високо над вълните и се е насочил към една широка метална платформа, която се подаваше от носа на Брайтън. Наоколо бягаха хора — не онези усмихнати и добре облечени майки и татковци, които видя на екраните, а груби и силни мъже в гумени дрехи. Рен изпита страх от тях. След това обаче видя приятна променада, а хората по парапетите ѝ изглеждаха като Световната организация на родителите на отвлечените деца от градовете салове — тези хора сияеха, радваха се и сочеха развълнувани надолу, към поставения на палубата охлюв.

Рибна крокета вече беше на половината на стълбата, водеща към люка на покрива. Той го отвори и веселите викове и крясъци нахлуха вътре. Един мощен и усилен глас започна да крещи нещо, но думите бяха объркани и ехтящи.

Рен го последва нагоре по стълбата. Рибна крокета беше приклекнал до перископа и се оглеждаше нервно около себе си, объркан от слънчевата светлина и гръмотевичните викове и крясъци. Магнитните щипки, които извадиха охлюва от океана, бяха освободени и увиснаха над него, закачени за стрелата на един кран. Хората на променадата викаха, крещяха и размахваха ръце във въздуха. Рен докосна рамото на Рибна крокета, за да му вдъхне увереност. Облечените в гумени костюми мъже бяха оформили кръг около охлюва и внимателно го затваряха. Рен предположи, че са докери или рибари, наети да изкарват съдовете от водата. Тя им се усмихна, но те не ѝ отвърнаха. Понапъна се малко и започна да разбира какво говореше бумтящият глас.

— … за онези от вас, които тъкмо са се присъединили към нас — гърмеше той, за да надвика шума, — Брайтън залови четвърта пиратска подводница! Ето го и екипажа, измъква се навън — колкото и невинни да ви изглеждат, това са двама истински главорези! Но не се тревожете, дами и господа, скоро светът ще бъде напълно прочистен от тези паразити!

— Това е капан! — каза Рен. Рибна крокета, който не беше разбрал какво казва бумтящият глас, се обърна към нея и я погледна с пребледняло лице. — Това не е истинско! — изкрещя тя, стана и се развика: — Рибна крокета! Това е…

Двама от мъжете се приближиха към едната страна на охлюва и разпънаха нещо, което се оказа мрежа. Хвърлиха я върху Рибна крокета, който зарита, започна да се бори, вика и протегна ръка към Рен.

— Това означава ли, че те не са нашите майки и татковци? — попита я той с писклив глас на ръба на плача. — Ти ме излъга! Излъга ме!

Някакви силни ръце го сграбчиха отзад и го откъснаха от Рен. Други ръце грабнаха нея, бяха груби ръце в гумени ръкавици, които воняха на риба и масло. Една мрежа падна и върху нея и макар че риташе и мяташе юмруци, не успя да спре похитителя си да я метне на рамо, да я отдалечи от охлюва и да я хвърли грубо на палубата. Хлипанията на Рибна крокета се превърнаха внезапно в пронизителни писъци и миг по-късно разбра защо. Един мъж сграбчи ръката ѝ и я жигоса с нагорещено желязо, което представляваше някакво лого:

— Мамо! Мамо! — виеше Рибна крокета, докато го влачеха и не можеше да повярва, че СОРОД и всичките уж усмихнати родители не са били нищо повече от примамка.

— Оставете го на мира! — изпищя Рен, която плачеше от болката в жигосаната си ръка. — Той е само на десет! Как може да се държите по този отвратителен начин с него? Той смяташе, че сте неговите родители!

— Такава е идеята, момче. — Някакъв голям, едър мъж с непромокаема пелерина надвисна над нея и от устата му се разнесе миризмата на уиски, когато я погледна в лицето. — Я чакай — каза той. — Вижте, госпожице Уиймс… това тук е момиче.

Една слаба, красива жена в черно го избута настрани. Тя също имаше дамга на ръката си като Рен, но нейната беше стара и избеляла до релефен белег, който не беше много по-тъмен от заобикалящата го кожа.

— Интересно — каза жената и я погледна. — Чували сме слухове за женски паразити, но тя е първата, която виждаме.

— Аз не съм Изгубено момиче! — извика Рен през стегнатата и мокра мрежа. — Бях затворничка на борда на „Автолик“, Рибна крокета ме отвлече от дома ми…

Жената се ухили насреща ѝ.

— Не ми пука коя си, момиче. Ние сме търговци на роби, а ти си стока, това е най-важното.

— Но аз… не можете да ме направите робиня!

— Au contraire6, дете. Договорът ни с кмета Пенироял е пределно ясен — всеки заловен на тези паразитни машини се превръща в собственост на „Шкин Корпорейшън“.

— Кмет Пенироял? — изрева Рен. — Да не би да имате предвид… Не, не може да става въпрос за Нимрод Пенироял?

Жената се изненада, че едно Изгубено момиче знае това име.

— Да. Нимрод Пенироял е кмет на Брайтън през последните дванайсет години, че и повече.

— Не може да бъде! Кой би искал Пенироял за кмет? Той е измамник! Предател! Крадец на дирижабли!

Госпожица Уиймс си направи някакви бележки върху клипборд.

— Отведете я в робските ями — каза на един от хората си тя. — Информирайте господин Шкин за улова. Смятам, че това е добър знак. Може би се доближаваме до гнездото на пиратите.

11. Четирима срещу Гримзби

Сутринта, когато „Ларва“ най-накрая беше готова за отплаване и Хестър и Том чакаха Боне да направи някои последни проверки на двигателите, Фрея Расмусен дойде на пристанището и обяви, че тя също тръгва с тях. Нищо от това, което Том и Хестър ѝ казаха, не промени решението ѝ.

— Ще бъде опасно.

— Въпреки това отивате и двамата.

— Тук се нуждаят от теб.

— О, Анкъридж-във-Вайнленд си е много добре и без мен. Както и да е, вече казах на госпожа Аакиук, че може да заеме мястото ми на маркграфиня, докато ме няма, а не искате да я разочаровате, нали? Направила си е специална шапка и всичко останало… — Фрея сияеше, когато се качи по стълбата на „Ларва“ и хвърли голямата си чанта през люка.

— Не разбираш ли, Снежна кралице? — попита я Хестър. — Не отиваме на гости на Гримзби. Опитваме се да си върнем Рен обратно и ако се наложи да убия всяко Изгубено момче, което се изпречи на пътя ми…

— Така само ще направиш нещата по-лоши — отвърна остро Фрея. — Вече умряха твърде много хора. Затова имате нужда от мен. Мога да говоря с Чичо и да го накарам да се вразуми.

Хестър изпусна една превзета въздишка и погледна Боне. Смяташе, че той няма да иска Фрея да дойде с тях на това пътуване, но той не каза нищо, просто зяпаше блестящата вода.

Беше решено и пътуването започна като пикник: Том и Фрея махаха от отворените люкове на „Ларва“, докато охлювът се насочи навътре в езерото и всички в Анкъридж-във-Вайнленд се подредиха на брега да ги изпратят.

Градът се изгуби от поглед зад тях. „Ларва“ прибра краката си и се подготви за потапяне. Фрея слезе долу в кабината, където Боне се беше навел над ръждясалото управление. Том остана горе на охлюва до последния момент, за да наблюдава преминаващите брегове и зелените склонове, които се отразяваха в диплите на водата. Птиците пискаха от гнездата си в тръстиката, а песните им наподобяваха на автомобилни аларми и звънене на мобилни телефони, каквито далечните им предшественици бяха чували — звукови фосили от един изгубен свят. Те накараха Том да се замисли за древните селища, които започна да изравя в Мъртвите хълмове и реликвите от забравени животи, открити там. Дали някога щеше да се завърне с Рен и да продължи работата си?

— Ще се върнем — обеща той, преди да влезе вътре и да се присъедини към Хестър. Съпругата му не каза нищо. Тя не смяташе, че някога отново ще види Анкъридж-във-Вайнленд.

Нямаше как в тясното пространство на контролната кабина на „Ларва“ Боне да избягва разговорите с Фрея Расмусен. Той се чудеше дали някогашната маркграфиня не беше решила да дойде на това пътуване донякъде и заради него. Докато водата обгръщаше предните прозорци на охлюва, тя седна на мястото до неговото, разпъна върху пилотската конзола древната карта на Снори Улвесон и каза:

— Помниш ли пътя до Гримзби?

Боне кимна.

— Бях сигурна, че ще го помниш. Изненадана съм, че не тръгна по-рано за там.

— Към Гримзби ли? — Той се обърна към нея, но милият и нежен начин, по който го гледаше, го накара да се почувства неудобно, затова се извърна към управлението. — Защо ми е да се връщам в Гримзби? Не помниш ли какво се случи последния път, в който бях там? Ако Гаргара не ми беше помогнал и не беше отрязал въжето…

— Въпреки това си искал да се върнеш — настоя нежно Фрея. — Защо иначе си оправил „Ларва“?

Боне примига на мътния мрак пред охлюва и се престори, че внимава да не ударят някоя подводна скала.

— Мислел съм за това — призна си той. — Там е проблемът. Не можех да спра да мисля по темата. Дори през първите си няколко седмици във Вайнленд, когато имах толкова много неща за вършене и всички бяха толкова мили и приятни, а ти…

Боне я погледна и бързо извърна поглед. Фрея продължаваше да го гледа. Защо винаги беше толкова мила с него? Преди шестнайсет години тя му предложи любовта си, а той я отблъсна заради причини, които все още не разбираше. Нямаше да я вини, ако го беше прокудила обратно в океана.

— Затова живея долу в машинното отделение — призна Боне. — Защото то е онази част от Анкъридж, която най-много прилича на Гримзби. Всяка нощ, когато сънувам, чувам гласа на Чичо. „Върни се в Гримзби, Боне“, казва ми той. — Мъжът изгледа нервно Фрея. Никога не беше споделял това с някого и се страхуваше, че може да го помисли за луд. Понякога сам си го мислеше. — Чичо ми шепне, както шепнеше по високоговорителите от тавана на Обирджийника, когато бях малък. Дори вълните на плажа говорят с гласа му. „Гримзби е твоят дом, Боне, момчето ми. Мястото ти не е при Сухите. Прибери се у дома в Гримзби.“

Фрея посегна да го докосне, но се отказа. Вместо това му каза:

— Гаргара се появи и потърси помощта ти, но ти му отказа. Можеше да му дадеш Тенекиената книга и да се върнеш с него на „Автолик“.

— Искаше ми се — призна Боне. — Нямаш представа колко много ми се искаше.

— Но не го направи. Избра Анкъридж пред Гримзби.

— Само защото се страхувах. Само защото се страхувах, че като отида там, ще разбера, че не се вписвам при Изгубените момчета по-добре, отколкото при вас, Сухите. Може би вече не съм нито Изгубено момче, нито Сух. Може би вече съм нищо.

Все пак Фрея го докосна. Сложи ръка на рамото му и го усети как се дръпна от нея, бързо и срамежливо като изплашено животно. Понякога си мислеше, че Боне е също толкова загадъчен, както тогава, преди толкова много години, когато се появи от океана. Той щеше да е много по-щастлив, ако просто ѝ беше позволил да го обича. Както и тя. Не можеше да каже, че е провалил живота ѝ, тъй като ѝ се случиха много други хубави неща, но понякога се чувстваше тъжна, че няма съпруг и свои деца. Струваше ѝ се, че някои хора като Боне и Хестър Натсуърти просто не можеха да бъдат щастливи.

Дали в това нямаше нещо повече? Сети се за вълните на брега, които шепнеха на Боне с гласа на Чичо, това я стресна и я обезпокои. Ако Чичо му говореше във Вайнленд, какво ли щеше да стане, когато отидеха в Гримзби? Ако нещата там се влошаха и се стигнеше до сражение, на коя страна щеше да застане Боне — на нейната или на Чичо?

12. Бизнес в необятните води

— Точно така, Ваше обожание! Задръжте! Усмивка!

Един поднос с фото-прах експлодира с тих звук и топка дим се издигна нагоре от Облак 9 като парти балон. Нимрод Пенироял, изследовател, автор и кмет, отново позира за „Брайтън Ивнинг Палимпсест“, като този път се снима с Дигби Слингбак и Сардона Флиш — актьора и актрисата, играещи ролите на тъгуващите говорители на СОРОД в съобщението, което Брайтън излъчваше през Атлантика.

— Ваше обожание — започна журналистът от „Палимпсест“, докато фотографът зареди нов поднос с фото-прах във фотоапарата си, — можете ли да напомните на читателите ни как ви хрумна идеята за експедицията срещу пиратите паразити?

— Сметнах, че това е мой дълг — отвърна сияещият Пенироял и намести кметската си верига, която проблясваше приятно на слънцето. — В крайна сметка аз първи алармирах света за съществуването на тези подводни мерзавци. Можете да прочетете за срещите ми с тях в междуполитанския ми бестселър „Хищническо злато“ (който можете да си закупите само за двадесет и пет брайтънски делфина от всяка добра книжарница). През последните години получавахме все повече информация за набезите и обирите им и започнах да си вадя заключения как действа организацията им. Сметнах, че е мой дълг да отведа града ни на север и да заловя колкото се може повече от тях.

— Разбира се, Ваше обожание, някои от критиците ви предполагат, че всичко това е рекламен трик, целящ да привлечете повече посетители в Брайтън и да продадете повече екземпляри от книгите си…

Пенироял изсумтя.

— Моите книги се продават достатъчно добре и без рекламни трикове. А ако новините за усилията ни да прочистим океаните от тези паразити доведат повече туристи в Брайтън, какво лошо има в това? Все пак Брайтън е туристически град и работата на кмета е да подпомага туризма. Мога ли също така да ви напомня, че риболовната експедиция не коства нито пени на данъкоплатците на Брайтън. Благодарение на сделката, която сключих, цялото подводно сензорно оборудване и капаните за охлюви са платени от един от най-изтъкнатите ни бизнесмени, господин Набиско Шкин. Фалшивата организация за родителите на пиратите беше негова идея. Зная, някои хора смятат това за жестокост, но трябва да признаете, че върши чудесна работа. Шкин разбира перфектно психологията на тези сираци хулигани. Самият той е бил сирак, нехранимайко от долните етажи, който сам е постигнал всичко в живота, така че знае как да им влезе под кожата.

— Ваше обожание смята ли, че ще заловим още пирати скоро?

— Почакайте и ще видите! — Пенироял се усмихна и обърна по-добрия си профил към фотоапарата, когато фотографът му направи още една снимка. — Момчетата, които заловихме от първите три охлюва, бяха костеливи орехи и отказаха да разкрият местоположението на базата си. Последният ни улов включва малко момче и момиче, а те много по-лесно ще бъдат пречупени. Смятам, че през следващите няколко дни ще постигнем големи резултати!

В интерес на истината следващите няколко дни донесоха промяна във времето. Мъртвият континент беше пометен от буря, която насече океана на големи бели вълни и подмяташе Брайтън нагоре-надолу толкова бясно, че дори жителите на сала се почувстваха зле, а много от посетителите, долетели тук от Ловния район, за да гледат как хората на Пенироял ловят пирати, се качиха на дирижаблите и небесните си яхти и се прибраха по домовете си. Брайтънци (или поне онези, които не се чувстваха прекалено зле и все още можеха да вървят) се мръщеха през бушуващия дъжд от търбуха на Облак 9, който висеше във влажното небе, и се чудеха защо са се съгласили Пенироял да ги доведе в този див и враждебен океан.

Долу, под наклонените палуби, на най-ниския етаж на Брайтън, Рен лежеше на пода в тясната си клетка на затворническите ями на „Шкин Корпорейшън“ и ѝ се искаше да е мъртва. Над главата ѝ се полюшваше аргонова лампа, която къпеше в светлина металните стени и редиците с клетки, очакващи своите жертви от Изгубени момчета да бъдат примамени и заловени. Рибна крокета лежеше в една от тях, а в други бяха екипажите на заловените преди тях охлюви. Изгореното на ръката на Рен я болеше ужасно. Тази дамга щеше да остане върху тялото ѝ за цял живот… а той може би нямаше да се окаже чак толкова дълъг.

— Потъваме ли? — попита тя, когато един от надзирателите на „Шкин Корпорейшън“ дойде и я освети с фенерчето си, за да провери дали още е жива.

Мъжът се ухили.

— Така ти се струва, нали? Брайтън е виждал много по-лошо от това. Не се тревожи, съвсем скоро ще уловим всичките ти приятелчета.

— Те не са ми приятелчета — отвърна горчиво Рен. — Не съм Изгубено момче…

— Смени репертоара, скъпа — отвърна изморено надзирателят. — Чух те да разказваш същата тази история на Моника Уиймс на „Фишмаркет Хард“, когато те извадихме от водата. Отговорът е все същият. Няма значение коя си. Сега си стока. Ще получим добра цена за теб в Нова Мая.

В главата на Рен се размърдаха спомени от старите уроци по география, от големия глобус в училищната стая в Зимния дворец и думите на госпожица Фрея:

— Тук е Нова Мая, едно време се е казвала Южна Америка, преди провлакът7, който я е свързвал със Северна Америка, да бъде разкъсан от Бавните бомби по време на Шейсетминутната война.

Нова Мая беше на хиляди километри разстояние! Ако я отведат там, как щеше да намери обратния път до дома?

Надзирателят се облегна на клетката ѝ и се ухили през решетките.

— Не смяташ, че господин Шкин ще се опита да продаде шайка коварни пирати като домашни роби и бавачки, нали? Ще станете бойци на борда на някой от големите градове зикурати на Нова Мая. Правят прекрасни представления на арената. Групи роби се бият едни с други или с разглобени машини и заловени преследвачи от Зелена буря. Навсякъде хвърчат кръв и вътрешности. Но всичко това се прави в чест на странните им богове, така че наистина е доста религиозно.

Религиозно или не, на Рен това никак не ѝ харесваше. Трябваше да намери изход от тази ужасна каша. Но умът ѝ, за който госпожица Фрея казваше все хубави неща, беше твърде зает с подмятането на града, за да мисли за нещо друго.

— Надявам се да потънем! — изкрещя изморено след надзирателя тя. — Така ви се пада! Надявам се да потънем, преди да хванете в капана си още Изгубени момчета!

На следващия ден бурята утихна и вълните отслабнаха. Вечерта бяха заловени екипажите на още три охлюва и хвърлени разплакани в робските ями. През нощта бяха хванати още четири охлюва и нови три на следващия ден. Единият от тях усети капана и отплава, преди магнитните щипки да го хванат, но Брайтън не се отказа от него и го обстреля с дълбоководни торпеда. Съвсем скоро изригна бял пенест фонтан, който окъпа ликуващите зрители на наблюдателните палуби, а на повърхността на океана се появиха парчета от охлюва и Изгубените момчета.

— Гримзби вече трябва да е научил за това — каза Крил, едно от момчетата, заловени по-рано. Той наблюдаваше пребледнял как клетките в робските ями около него се пълнят със затворници. — Старият Чичо ще направи нещо. Той ще ни спаси.

— Гримзби научи за това — отвърна едно момче от новодошлите.

— Оттам идваме… — каза друго.

— Прихванахме съобщението преди няколко дни.

— Чичо каза, че е капан и не бива да вярваме, но въпреки това се промъкнахме.

— Мислехме си, че майките и бащите ни ще са тук…

Крил увеси глава и се разплака. Той беше водил набезите срещу статичните селища в Западния Архипелаг и бе убил всеки Сух, изпречил се на пътя му, но тук, в склада на „Шкин Корпорейшън“, беше поредният изгубен тийнейджър.

Рен се пресегна през решетките и дръпна ръкава на Рибна крокета. Новобранецът се беше свил на пода в съседната клетка. Той не ѝ беше проговорил, откакто ги доведоха тук. Рен предположи, че я вини за случилото се. Може би беше прав. Не биваше да настоява толкова много да дойдат в Брайтън!

— Рибна крокета — повика го тихо тя. — Колко Изгубени момчета има в Гримзби? Имам предвид, общо.

Момчето не я погледна, но след малко измърмори:

— Мисля, че са около шейсет. Без да броя Чичо и новобранците, които са прекалено малки, за да ги изпратят в охлюви.

— Тук са поне четирийсет от вас! — отбеляза Рен. — Гримзби сигурно е опустял…

Вратата на склада издрънча и се отвори. Вътре влязоха няколко души. Още затворници, помисли си момичето и дори не си направи труда да ги погледне, защото това я потискаше. Стъпките обаче спряха пред нейната клетка. Тя вдигна поглед и видя, че новодошлите не бяха Изгубени момчета, а двама надзиратели от „Шкин Корпорейшън“ и противната госпожица Уиймс.

— Изкарайте я оттам — нареди жената. Рен се притесни. Дали госпожица Уиймс най-накрая е повярвала, че не е Изгубено момиче? Сигурно „Шкин Корпорейшън“ са разбрали, че няма да се справи на арените в Нова Мая и планираше да я изхвърли зад борда, вместо да хабят храна и вода, за да живее?

— Господарят желае да те види — каза госпожица Уиймс. Затворените Изгубени момчета гледаха от клетките си, докато я отвеждаха.

Минаха през една врата зад робските ями, която ги отведе в малко помещение с размерите на шкаф. Охранителите блъснаха Рен в него, след което се наредиха зад нея. Едва когато госпожица Уиймс дръпна един лост на стената и подът под краката им се разтресе, Рен осъзна, че това е асансьор. Всички асансьори в Анкъридж не бяха в изправност от години, но този работеше идеално, издигна се толкова бързо, че Рен почувства как стомахът ѝ се отделя от нея.

Бяха я довели в робските ями, увита в мрежа, и тя не можеше да си представи в цялост разположението на „Шкин Корпорейшън“. Сградата представляваше кула в дълбините на Брайтън, където на по-долните нива държаха робите. На средните етажи, намиращи се на второто ниво на града, се помещаваха няколко специални кабини за луксозни стоки и офисите на администрацията. На високите етажи, които стигаха до най-горното ниво на курорта, в модерния квартал Куинс Парк, се намираше офисът на основателя на компанията, господин Набиско Шкин. Тази най-висока част беше бяла и красива като айсберг и нямаше дори намек за опасностите, които дебнеха долу. Местните хора я наричаха Пиперницата.

Асансьорът спря на най-горния етаж и Рен се озова в огромна кръгла стая. Беше красиво обзаведена, с плюшени черни завеси, черни килими и черни картини в златни рамки, окачени на черни стени. Онова, което накара Рен да затаи дъх, беше гледката през прозорците. Тя видя покривите на Брайтън, как слънцето грееше, развяваха се флагове в ярки цветове, небесни яхти и аероколела излитаха от пристанището, а легиони от чайки кръжаха и стрелкаха около комините и над проблясващия океан. Гребните колела хвърляха пръски вода към града, понесени на крилете на лекия бриз, слънчевата светлина преминаваше през тях и по улиците плавно се носеха дъги.

За момент Рен почти забрави положението, в което се намираше, глада и болката от жигосаната си ръка. Тя се зарадва. Беше на борда на град-сал, един от най-прекрасните градове, които винаги е мечтала да види, а този беше по-красив, отколкото изобщо можеше да си представи.

— Момичето, господин Шкин — съобщи госпожица Уиймс с мазна нотка в гласа си, която Рен не беше чувала досега. Един от надзирателите я обърна към някакъв мъж, който седеше мълчаливо на черен, въртящ се стол и я гледаше.

Набиско Шкин не помръдваше. Беше кръстосал крак върху крак, едната му обувка от лачена кожа примигваше, отразявайки светлината, а стъпалото му едва-едва се полюшваше нагоре-надолу — това беше единственото му движение. Мъжът беше облечен в гълъбовосив костюм, носеше сиви ръкавици, косата му беше сива, дори очите, лицето и гласът, когато заговори, бяха сиви.

— Радвам се да се запозная с теб, скъпа — каза той, макар да не звучеше радостно. И не изглеждаше така. Дори нямаше вид на човек, който знае какво е радост. — Моника ми спомена твърдението ти, че идваш от Анкъридж.

— Така е! — извика Рен, благодарна, че най-накрая някой беше готов да я изслуша. — Казвам се Рен Натсуърти и бях отвлечена…

— Никой не идва от Анкъридж. — Шкин стана и започна да обикаля около нея. През цялото време не отделяше очи от момичето. — Анкъридж потъна преди много години, на запад от Гренландия.

— Не, не е вярно! — възпротиви се Рен. — Той…

Шкин вдигна пръст и се обърна към бюрото си. Взе нещо от него. Оказа се книгата, която момичето открадна от госпожица Фрея. Беше забравила за нея.

— Какво е това? — попита мъжът.

— Тенекиената книга — отвърна Рен. — Просто антика от Черните векове. Заради нея „Автолик“ дойде в Анкъридж. Мисля, че има нещо общо с подводниците. Помогнах на Изгубените момчета да я откраднат, но всичко се обърка и Рибна крокета ме взе за заложница. Ако ме върнете обратно там, сър, майка ми, баща ми и госпожица Фрея със сигурност ще ви възнаградят…

— Пак говориш за Анкъридж. — Шкин остави книгата и огледа внимателно момичето. — Защо продължаваш да настояваш, че нелепата ти история е вярна? Анкъридж вече е дом на рибите. Всички в Брайтън са наясно с това. Обичният ни кмет Пенироял спечели много пари със своята книга, в която разказва за последните си дни на него. „Хищническо злато“ свършва с потъването на Анкъридж в онова, което находчивият ни кмет нарича „воден гроб“.

— Е, Пенироял е лъжец! — отвърна гневно Рен и си помисли колко е несправедливо, че професорът е оцелял и дори е забогатял от измислиците си. — Той е страхливец и лъжец, застреля баща ми и открадна дирижабъла на родителите ми, за да може да избяга от Анкъридж, когато си е помислил, че Аркангел ще го изяде. Няма откъде да знае какво се е случило след това. Написаното от него е лъжа.

Набиско Шкин повдигна едната от сивите си вежди с около една трета от сантиметъра, явно така показваше изненадата си. В същия момент на Рен ѝ хрумна нещо. Тя беше единственият човек в целия външен свят, който знаеше истината за Анкъридж. Това определено я правеше ценна, нали? Прекалено ценна, за да бъде продадена със заловените Изгубени момчета като боен роб?

Имаше чувството, че някъде в далечината, от другата страна на огромна мрачна стая, се е отворила малка вратичка, зад която тя видя изход.

— Анкъридж си проправи път до едно зелено кътче на Мъртвия континент. Градът процъфтява там и аз съм доказателство за това. Не мислите ли, че Пенироял ще иска да научи какво точно се е случило?

Набиско Шкин възнамеряваше да я накара да млъкне отново, но след тези нейни думи се поколеба и веждата му се повдигна с още половин сантиметър. Той седна обратно на стола си, без да отделя погледа си от Рен.

— Обясни.

— Ами ще иска да знае какво се е случило с Анкъридж, нали? — започна момичето, като заекваше. — Имам предвид, че ако е спечелил толкова много пари, като е разказвал на хората за нас, помислете колко ще му е интересно да научи какво наистина се е случило. Може да напише продължение! Може да организира експедиция, която да ме отведе у дома и да напише книга за нея! — Дори да не го направи, помисли си Рен, животът като робиня в този летящ дворец щеше да е по-хубав от арените на Нова Мая. — Той би дал всичко да говори с мен — заяви нетърпеливо тя.

Шкин кимна бавно. На тънката му уста за миг се появи усмивка, след което се отказа. Силно го подразни разкритието, което Пенироял беше направил в интервюто си за „Палимпсест“, заявявайки на всички, че като дете Шкин е бил крадец из влажните улици на Дефилето на къртицата. Може би това момиче беше дар от боговете, начин да обърне гръб на абсурдния кмет на Брайтън.

— Ако историята ти е вярна — каза Шкин, — може би ще представляваш интерес за кмета Пенироял. Но как можеш да го докажеш?

Рен посочи Тенекиената книга, която стоеше на бюрото му.

— Това е доказателството. Книгата е известен артефакт от библиотеката на маркграфинята…

— Не си спомням Пенироял да е споменавал за нея в досадно подробните си описания на съкровищата на Анкъридж — отвърна мъжът. — Ами ако не я познае? Така остава само твоята дума, а кой би повярвал на думата на една робиня и Изгубено момиче?

— Той може да ме разпита — отвърна отчаяно Рен. — Може да ме пита разни неща за майка ми, баща ми, господин Скейбиъс и госпожица Фрея, неща, които ги няма в книгата му, неща, които само някой, който е живял в Анкъридж, може да знае.

— Интересно. — Шкин отново кимна по своя си начин, сякаш го правеше на забавен каданс. — Моника — обърна се към жената, — искам това момиче да бъде преместено на второ ниво. Увери се, че отсега нататък за нея ще се грижат като за луксозна вещ.

— Не забравяйте Рибна крокета — напомни Рен. — Той също беше в Анкъридж.

— Така е — съгласи се Шкин и изгледа госпожица Уиймс. — Искам това момче да бъде изпратено в стаята за разпити. Време е да си поговоря с него.

13. Доктор Зироу

Дирижабълът, който я доведе от Батмунк Цака, се гмурна сред другите летателни апарати над Тиенджинг. Енона Зироу погледна надолу през прозорците на гондолата, за да се наслади на прекрасната гледка на жизнерадостните цветни къщи, кацнали върху невъзможни основи, градините, които приличаха на прозоречни саксии, слънцето, осветяващо каналите по високите нива, и ярките роби на гражданите, изпълнили паякообразните мостове и подобните на стръмни стълби улици. Този град, който се намираше високо в централните планини на Шан Гуо, беше родното място на антимобилизма. Тук Лама Батмунк беше основал Лигата на антимобилистите и превърнал града в нейна столица за хиляда години.

Лигата вече я нямаше, старият Висш съвет беше свален и следите от войната на Зелена буря се виждаха навсякъде. Докато дирижабълът кацаше на военното пристанище в Нефритена пагода, на Енона ѝ беше все по-трудно и по-трудно да не обръща внимание на зловещата бетонна ракетна установка, обезобразяваща парковете на Тиенджинг, и армиите от грозни вятърни мелници, които се мятаха и тракаха по планинските склонове и произвеждаха чиста енергия за войната. Вече четиринайсет години не се правеше нищо, което не е в угода на войната, и цивилните части на града бяха занемарени. Накъдето и да погледнеше Енона, сградите се рушаха и сенките на патрулиращите бойни дреднаути се плъзгаха по повърхността на прогнилите покриви.

Нефритената пагода не беше направена от нефрит, нито пък беше пагода8. Името беше просто реликва, която основателите на Тиенджинг бяха донесли със себе си, когато за първи път прелетели над тези планини. Вероятно някога е принадлежало на някой приятен летен дворец в низините, отдавна погълнат от гладните градове. То не подхождаше на мрачната каменна крепост, която лумна пред Енона, когато слезе на покритото със сняг пристанище. Върху остри метални прътове, издигащи се над външните порти, бяха нанизани главите на антивоенни демонстранти и на хора, които не можеха да рециклират домашните си отпадъци. От планинския въздух бяха изсъхнали и напукани като кошер с оси. На стените бяха написани с боя и огромни букви различни лозунги: СВЕТЪТ ОТНОВО ЩЕ СТАНЕ ЗЕЛЕН! и ЕДИН ПОСЛЕДЕН УДАР ЩЕ СМАЖЕ ПАНГЕРМАНСКИТЕ ЧЕЛЮСТИ!

Войниците от елитния аеролегион на Фанг Преследвачката пазеха вътрешната порта и веднага препречиха на пътя на Енона, когато си сложи раницата на гърба и тръгна нагоре по стълбите на пристанището.

— Документите, млади момко — излая командващият подофицер. Това беше грешка, с която Енона беше свикнала. По земите на Зелена буря по-голямата част от храната се заделяше за бойците на фронта и постоянният глад още от детските ѝ години я беше оставил слаба и с плоски гърди, затова и приличаше на четиринайсетгодишно момче. Тя изчака търпеливо, докато подофицерът провери пропуска ѝ, и видя как лицето му се промени, когато осъзна коя е. — Пуснете я да мине! Пуснете я да мине! — закрещя той и заудря своите хора с плоската част на меча си, с надеждата, че като накаже тях, доктор Зироу няма да накаже него. — Пуснете я веднага! Това е доктор Зироу, новият хирург-механик на лидерката!

Енона беше на четири години, когато Зелена буря пое властта, така че нямаше ясни спомени от времето преди войната. Баща ѝ, който беше убит в схватката с пиратите от Курника на мошениците, за нея беше просто лице от снимката в семейния олтар.

Енона израсна срамежливо и умно момиче на аеробаза в отдалечената Алеутия, където майка ѝ работеше като механик. В училище пееше пропагандни песни като „Изтокът е зелен“ и „Благодарим на Фанг Преследвачката за щастливото си детство“. Вкъщи, вместо приказки за лека нощ, брат ѝ Ено, който беше авиатор, ѝ разказваше истории за победи из далечни бойни полета. За играчки ѝ служеха счупени преследвачи, върнати от боевете в Камчатка и изоставени зад базата. Тя изпитваше съжаление към тях и се опитваше да ги накара да се почувстват по-добре. Тогава не разбираше, че вече са мъртви и най-добре да бъдат оставени на мира. Енона научи тайните, които се криеха под броните им и езика на мозъците им. Стана толкова добра с тях, че командирът на базата започна да вика момичето на Зироу вместо собствения си хирург-механик, когато някой от преследвачите му се повредеше. Така Енона успяваше да получи допълнителни дажби за себе си и майка си. Това продължи до шестнайсетата ѝ година, когато Зелена буря научи за таланта ѝ и я изпрати да продължи обучението си, а след това и във възкресителната единица на фронта в Алтай Шан.

В онзи подземен свят на окопи и землянки Енона успя да преживее дългата и убийствена зима на ’22-ра година. Спасителни екипи измъкваха мъртвите войници от замръзналата кал и ги поставяха на възкресителните маси, където тя и нейните другари ги превръщаха в преследвачи и ги изпращаха отново на бойното поле.

Енона се изненада колко бързо спря да изпитва ужас и съжаление. Научи се да не гледа лицата на хората, върху които работеше. По този начин не ги приемаше като хора, а само като повредени създания, които трябваше да бъдат поправени възможно най-бързо. Във възкресителната зала се усещаше един дух на приятелство, който младата жена харесваше. Другите хирурзи-механици се шегуваха и закачаха едни с други, докато работеха, а тъй като тя беше прекалено млада, я наричаха „малката сестра“ и се грижеха за нея. Бяха впечатлени колко бързо и внимателно работеше и колко лесно решаваше проблемите, с които не можеха да се справят. Понякога ги чуваше да говорят за нея и да използват думи като „гений“.

Енона беше горда, че я харесват и че играе роля в борбата за Добрата Земя. Същата зима градовете на врага се опитваха отново и отново да проникнат в разкъсания от бомбите ад, който разделяше техния Ловен район от териториите на Зелена буря. Те бяха толкова големи и толкова много, че на Енона понякога ѝ се струваше, че нищо няма да успее да ги спре. Но оръжията и катапултите на Зелена буря изстрелваха бомби във веригите им, транспортните им дирижабли пускаха тъмблъри над тях, бойните им летателни съдове преследваха изтребителите им, а смелите ракетни единици се промъкваха между огромните им колела и взривяваха дупки в долната им част, през които можеха да се промъкнат отряди от преследвачи. В крайна сметка, когато загинеха достатъчно хора, градовете винаги се предаваха. Понякога, ако някой от тях беше лошо повреден, останалите го нападаха и разкъсваха.

В началото Енона беше ужасена от воя и тътена на прииждащите реактивни ракети и свистенето на куршумите от снайпери, които пронизваха студения въздух над комуникационните окопи. Но минаха седмици, а после и месеци, и тя лека-полека свикна с ужасите. Беше същото като да работи върху телата в залата за възкресение — просто се приучваш да не изпитваш нищо. Не изпита нищо и когато пристигна новината от Алеутия, че аеробазата на майка ѝ е била изядена от земноводни предградия.

После, по време на пролетната офанзива от ’23-та година, Енона разпозна едно от телата, които спасителните екипи оставиха на масата ѝ. На гърдите му имаше поредица от бенки, познати ѝ също толкова добре, колкото съзвездията, на които я беше научил като малка. Още преди да махне кървавия парцал, който някой беше сложил върху лицето му, тя знаеше, че това е брат ѝ Ено. Тъй като писмата помежду им биваха цензурирани, Енона дори не знаеше, че той е в нейния сектор.

Не отделяше поглед от него, докато машинално си слагаше гумените ръкавици. Не искаше да го възкресява, но знаеше какво ще ѝ се случи, ако откаже. Понякога войниците на фронта се опитваха да спрат спасителните екипи да приберат труповете на другарите им, но Зелена буря ги обявяваше за крипто-мобилисти и те биваха разстрелвани и след това възкресявани заедно с приятелите си. Енона не искаше да бъде разстреляна. Още в мига, в който зърна Ено, всичките ѝ чувства се върнаха. Неочаквано я връхлетя страхът от смъртта, който беше толкова силен, че едва успяваше да диша. Дори не искаше да е като Ено — студена и безпомощна на някаква операционна маса.

— Хирург-механик? — попита един от асистентите ѝ. — Добре ли сте?

Енона искаше да ѝ е лошо. Тя му махна с ръка и направи опит да се овладее. Дори мисълта да откаже да възкреси брат си, щеше да е голяма грешка. Каза си, че трябва да се радва за него, защото благодарение на нея тялото му щеше да продължи да се бие с варварите дори след смъртта. Но тя не се радваше.

Асистентите ѝ я гледаха втренчено, затова Енона каза:

— Скалпел. Трион. Ретрактор за ребра — и се зае за работа. Отвори тялото на Ено и извади всичките му органи, като ги замени с двигатели, батерии и помпи. Отряза ръцете му и на тяхно място сложи стоманените ръце на преследвач. Отряза интимните му части. Извади очите му. Премахна кожата му и свърза тайнствена мрежа от електроди във фибрите на мускулите му. Отвори черепа му и вкара в мозъка му машина с размерите на праскова, след това го гледа как се гърчи и трепери, докато машината развиваше тънки колкото жица реснички9, които тръгнаха надолу по гръбначния му стълб и се свързаха с нервната му система и с останалите монтирани машинарии.

— Това не си ти — говореше му постоянно Енона, докато работеше. — Ти си в Мрачните владения, а това е просто нещо, което си оставил след себе си и ние можем да използваме, все едно да рециклираш бутилка или сандък. Нали Зелена буря ни казва да рециклираме всичко за благоденствието на Добрата Земя?

След като приключи, Енона го предаде на един младши хирург-механик, който трябваше да го снабди с екзоскелет и остриетата на пръстите. Тя излезе навън и изпуши цигара, като през цялото време наблюдаваше горящите дирижабли над ничията земя.

След това мъртвите започнаха да ѝ говорят. Струваше ѝ се странно, че са толкова словоохотливи, докато собственият ѝ брат не бе промълвил и дума. Но когато гледаше лицата им — нещо, което започна да прави след Ено, ги чуваше как шептят право в главата ѝ.

Всички я питаха едно и също нещо. Кой ще сложи край на това? Кой ще сложи край на тази безкрайна война?

— Аз ще го направя — обеща Енона Зироу, чийто тих глас беше заглушен от тътена на оръжията. — Или поне ще се опитам.

— Захарче! — извика весело Попджой, когато Енона най-накрая пристигна в офиса му, разположен високо в пагодата. Той опаковаше. В големия сандък, оставен отворен на бюрото му, жената видя книги, папки, документи, портрет в рамка на Фанг Преследвачката и една емайлирана чаша с логото на Възкресителния корпус и лозунга „Не е нужно да си луд учен, за да работиш тук… но помага!“. Попджой се беше качил на един стол, за да откачи картина на аеробазата в Курника на мошениците, избърса прахта от нея с ръкавела си, преди да я прибере в сандъка. След това изпрати въздушна целувка на доктор Зироу.

— Поздравления! Тъкмо се видях с Фанг и вече е официално! Тя е толкова впечатлена от работата ти върху стария Шрайки, че ми позволи най-накрая да се пенсионирам! Ще отпътувам за вилата си на Батмунк Гомпа, където ще се отдам на заслужена почивка. Ще ловя риба, ще се позанимавам с някои лични проекти, може дори да напиша мемоарите си. А ти, Захарче, ти ще бъдеш моята заместничка.

Колко странно, помисли си Енона. Точно за това работеше, откакто получи просветление в окопите, да стане личния хирург-механик на Фанг Преследвачката. За това преодоля природната си стеснителност и се бори за преместване в централната Фабрика за преследвачи. За това се примиряваше с неприятното чувство за хумор на доктор Попджой и непослушните му ръце. За това с години търси гроба на известния преследвач Шрайк и изгуби месеци, за да го поправи и да докаже на всички, че най-малкото е равна на Попджой. Сега, когато желаният момент настъпи, не можа дори да се усмихне. Коленете ѝ омекнаха. Тя се хвана за рамката на вратата, за да не падне.

— Дай го малко по-ведро, Захарче! — ухили се насреща ѝ Попджой. — Това са добри новини! Власт! Пари! Единственото, което трябва да правиш в замяна, е да проверяваш от време на време нивото на маслото на Нейно превъзходителство, да лъскаш бронята ѝ и да не позволяваш да се появи дори люспа ръжда. На практика Фанг е почти неразрушима, така че няма да имаш много проблеми. Ако нещо те тревожи, просто ми се обади. Иначе…

Иначе трябва да се оправям сама, помисли си Енона Зироу и изкачи стълбите до най-горното ниво на пагодата, където се намираха покоите на Фанг Преследвачката. Разбира се, че нищо не беше както трябва. Ако имаше правосъдие на този свят, човек като Попджой, който беше причинил толкова много страдания и зло, щеше също да страда. Вместо това сега се оттегляше и до края на живота си щеше да живее в лукс, да лови риба и да се занимава с лични проекти. С пенсионирането си поне щеше да предостави шанс на Енона Зироу да изпълни своето обещание към мъртвите.

Войниците застанаха мирно, когато мина покрай тях. Лакеите се поклониха ниско пред нея и отвориха вратите, които водеха до конферентната зала на Фанг Преследвачката. Чиновници и служители вдигнаха погледи от голямата карта на Тресавищата с ръждива вода и не си направиха труда да отговорят на поклона на Енона. Фанг също вдигна поглед и зелените ѝ очи заблестяха. Тя се върна от фронта само преди няколко часа и бронята ѝ беше покрита със засъхнала кал и кръвта на градските войници.

— Новият ми хирург-механик — прошепна тя.

— На вашите услуги, Ваше превъзходителство — измърмори Енона Зироу и падна на колене пред Преследвачката. Когато намери куража да вдигне глава, всички бяха насочили вниманието си към военните си карти и единственият поглед, който продължаваше да е насочен в нея, беше този на господин Шрайк.

Значи всичко се развиваше така, както го бе замислила. Вече беше вътре, беше станала член на главното командване. Скоро щеше да задейства плана, който беше измислила в пълното си с бълхи легло в Алтай Фронт. Щеше да убие Фанг Преследвачката.

14. Продадена!

По-късно Рен щеше да казва на хората, че знае какво е да си робиня, макар да не беше така, не и в действителност. В онези години старата търговия процъфтяваше. Затворниците в дългата война, вземани и от двете страни, масово биваха продавани на хора като Шкин, който ги натоварваше на раздрънкани и неотоплени товарни дирижабли и ги отвеждаше по Птичите пътища да работят на огромни индустриални платформи или върху безкрайните окопи и капани за градовете на Бурята. За тях робството означаваше изтощителен труд, отделяне от семейството, безразборна жестокост и ранна смърт. Най-лошото, с което Рен трябваше да се справи, бяха писанията на Нимрод Пенироял.

След първия разпит на Шкин я преместиха в удобна килия на средните нива на Пиперницата. Леглото ѝ беше меко, имаше мивка за миене, три хранения на ден и нова памучна рокля, която ѝ стоеше много добре. Дадоха ѝ и екземпляр от „Хищническо злато“, предоставено от госпожица Уиймс „с комплиментите на господин Шкин“.

За няколко часа всеки ден, един отразител от външната страна на прозореца ѝ с решетки улавяше слънчевите лъчи, които пъплеха по платформите нагоре и изпълваха килията ѝ със светлина. Рен се излегна на леглото си и разгърна ярката корица на книгата на Пенироял. Почти можеше да си представи, че се намира в стаята си на „Дог Стар Корт“, където често седеше до прозореца и четеше. Никога досега не се беше сблъсквала с нещо подобно на „Хищническо злато“. Почувства се странно да чете за места, хора и истории, които познаваше до болка, а бяха толкова променени и изкривени!

Рен се страхуваше, че страниците на книгата ще засилят носталгията ѝ по дома, майка ѝ и баща ѝ, но нямаше нужда да се тревожи. Пенироял не беше включил тате в творбата си. Що се отнасяше до Хестър Шоу, „небесната амазонка със златисточервеникава коса, чието божествено лице беше помрачено само от един ярък белег, нанесен ѝ от ножа на някакъв бандит върху нежната кожа на бузата ѝ“, едва разпознаваше в това описание мама.

Една вечер, докато Рен лежеше и мислеше възмутена за прочетеното, се сети, че е направила поредната ужасна грешка. Смяташе, че е постъпила много умно, като убеди Шкин да я заведе при кмета, но тогава предполагаше, че „Хищническо злато“ ще се гради на истински факти и събития. Дори не можеше да повярва, че Пенироял е написал толкова много лъжи за престоя си в Анкъридж. С разкриването на истинската история Рен щеше да унищожи репутацията и кариерата му. Пенироял може и да има намерение да я купи, но не за да пише книги за нея. По-скоро щеше да я накара да замълчи — бързо и завинаги.

Сама в килията си, Рен заби лице във възглавницата и заплака от страх. Какво направи? И как да го поправи? Скочи от леглото и тръгна към вратата с намерението да повика някой надзирател. Щеше да каже на Шкин, че е излъгала за Анкъридж, че е просто Изгубено момиче и няма никакъв интерес към професор Пенироял. Но тогава щеше да се върне отново в начална позиция, дори по-лошо — Шкин щеше да каже, че му е изгубила времето. Рен предположи, че човек като Шкин разполага с доста възможности да се разправи с човек, който му губи времето.

— Мисли, Рен, мисли! — прошепна тя.

През цялото време мощните двигатели „Мичъл и Никсън“ на Брайтън бумтяха и вибрираха под краката ѝ и носеха града на север.

След разговора на Рен, Шкин разпита и Рибна крокета. Новобранецът се оказа изключително отзивчив. Беше уморен и ужасѐн и отчаяно се нуждаеше от нов господар, който да се грижи за него и да му казва какво да прави. Няколко мили думи от Набиско Шкин бяха достатъчни и Рибна крокета потвърди историята на Рен за Анкъридж. След още няколко разкри на продавача на роби местоположението на Гримзби.

Хората на Шкин предадоха информацията на кмета и на съвета. Брайтън промени курса си и скоро инструментите от Стара технология на мостика засякоха кулите на потънал град. Брайтън кръжа известно време над него, излъчвайки коварното си съобщение. Това доведе до залавянето на последните няколко охлюва. След като не се появиха повече, Пенироял реши, че експедицията е приключила.

Първоначалният план беше да изпрати хора долу със заловените охлюви, които да разгледат пиратската бърлога. Но пътуването на север беше отнело повече време, отколкото очакваше. Беше краят на сезона, очакваха се много бури и жителите на Брайтън, чието внимание не можеше да се задържи за дълго време, започнаха да се отегчават. Пуснаха дълбоководни ракети, които предизвикаха няколко грандиозни подводни експлозии. Изплуваха много останки, които градските собственици на магазини извадиха с мрежи и изложиха за продан като сувенири от Гримзби. Пенироял изнесе реч, в която заяви, че Северният Атлантик отново е безопасен за почтените градове-салове. Брайтън се насочи на юг към по-топлите води на Средно море, където трябваше да се срещне с няколко самоходни градове, с които щеше да отбележи Лунния фестивал.

На следващия следобед вратата на килията на Рен се отключи и вътре влязоха облечени в черно надзиратели, които започнаха да опаковат нещата ѝ, последвани от самия Набиско Шкин.

— Е, скъпа — започна той и погледна екземпляра на „Хищническо злато“, който беше оставен на леглото ѝ. — Харесаха ли ти приключенията на нашия кмет? Забеляза ли някакви грешки в историята му?

Рен не знаеше откъде да започне.

— Всичко това са пълни глупости! — отвърна възмутена. — Жителите на Анкъридж не са принуждавали Пенироял да ги прекара през Дебелия лед, направили са го главен навигатор, което е голяма чест, а той е объркал всичко. Не той се е бил с Ловците, а майка ми и тя не е била убита от Масгард, както е написал в книгата, тъй като все още е жива. И никога не е продавала на Аркангел курса на Анкъридж. Когато умира и казва на Пенироял: „Вземи моя дирижабъл и спаси себе си“, това са просто нагли лъжи. Пенироял откраднал дирижабъла и застрелял баща ми, за да може да отлети с него, но, разбира се, татко не се споменава. А що се отнася до онова, което госпожица Фрея прави на 81 страница…

Рен млъкна, защото си спомни къде се намира. Шкин я гледаше внимателно и преценяващо както винаги. Може би ѝ беше дал книгата, за да я изпита, да види дали ще продължи да се придържа към историята си за Анкъридж пред лъжите на Пенироял.

— Интересно — каза търговецът на роби и щракна с пръсти към един от надзирателите, който пристъпи бързо напред и сложи чифт много красиви белезници на китките на момичето. — Винаги съм подозирал, че приключенските истории на Негово обожание са малко поукрасени. Мисля, че е време двамата да се срещнете.

Слязоха по стълбите на Пиперницата и стигнаха до един гараж, където ги очакваше лъскав черен бръмбар.

— Къде е Рибна крокета? — попита Рен, когато хората на Шкин я вкараха вътре. — Какво направи с горкия малък Рибна крокета?

— Той ще остане в Пиперницата — търговецът на роби се намести до нея на задната седалка и погледна джобния си часовник. — Облак 9 — каза на шофьора и бръмбарът тръгна по мръсните улици на Лейнс, квартал от антикварни магазини и евтини хотели, които изпълваха почти цялото средно ниво на Брайтън.

При други обстоятелства Рен щеше да е впечатлена от витрините на магазините, претъпкани с боклуци и Стара технология, от странно облечените хора и подпорите, покрити с афиши на западнали и безнадеждни театрални компании. Сега трябваше да измисли как да остане жива. Всичко се свеждаше до точния момент, помисли си тя. Ако беше достатъчно умна и успееше да се сдържи, може би щеше да ѝ се удаде възможност да се измъкне от лапите на Шкин, преди Пенироял да е осъзнал коя е…

Бръмбарът се изкачи по една дълга рампа към горното ниво, разпръсна туристите със сирената си и продължи по „Оушън Булевард“, овалната променада, която ограждаше горната част на Брайтън. Минаха покрай хотели, ресторанти, палми, миниголф игрища, панаири, часовници от цветя и бинго зали. Прекосиха един мост, построен над плиткия край на Морски басейн, езеро от пречистена и филтрирана морска вода, заобиколено от изкуствени плажове. Най-накрая пристигнаха в Олд Стийн, кръглия комплекс, за който бяха закачени дебелите стоманени въжета, придържащи Облак 9 за Брайтън. Летящата палуба висеше на около шейсет метра над главата на Рен. Тя погледна нагоре и видя стъклените стени на контролната зала, която се подаваше от търбуха на това чудо като някакъв странен и обърнат с главата надолу парник. Вътре имаше някакви мъже, които управляваха редици от месингови лостове, поддържащи Облак 9 в изправност и на нужната височина. Навсякъде по краищата на палубата бяха монтирани малки двигатели, които според Рен се използваха в лошо време, за да държат Облак 9 на позиция. В този спокоен следобед бяха включени само няколко от тях. Те действаха като вентилатори, които издухват изгорелите газове на Брайтън далеч от двореца на кмета.

В средата на Олд Стийн, където въжетата на Облак 9 бяха завързани за огромни и ръждясали стълбове, един жълт лифт очакваше своите пътници, които да отведе в Павилиона. Бръмбарът на Шкин спря до него и облечени в червено войници дойдоха да проверят документите на търговеца на роби и хората му и да подложат на проверка с детектор за метал дрехите им.

— Имаше времена, когато всеки можеше да се качи горе и да се разхожда из градините на Павилиона — каза Шкин. — Това се промени, когато започна войната. Разбира се, в нашата част на света не се водят боеве, африканските антимобилисти нямат куража да започнат поход в името на Зелена буря, но Пенироял е обсебен от мисълта, че саботьори или терористи ще се опитат да посегнат на живота му.

За първи път Рен чуваше за войната между градовете и Бурята. Това обясняваше всички онези големи и грозни оръжия по еспланадите на града и защо охраната беше толкова сериозна.

— Каква е целта за посещението ви на Облак 9, господин Шкин? — попита командирът.

— Разполагам с интересна стока, която искам да покажа на кмета.

— Не мисля, че Негово обожание купува роби в момента, сър.

— О, със сигурност няма да иска да пропусне възможността да прибави тази към персонала си. Предлагам ти да не ни бавиш повече и да ни пуснеш, освен ако не искаш да прекараш останалата част от кариерата си долу на ниво 3, където ще чистиш мъха от филтрите на Морски басейн…

Не последваха повече забележки. Шкин и хората му бързо бяха качени в лифта, който потрепери при потеглянето. Рен погледна през големите му прозорци и видя как Брайтън пропада под нея.

— О, вижте — измърмори тя като хипнотизирана, но Шкин и хората му вече бяха виждали всичко това.

Изведнъж воят на претоварените двигатели изпълни лифта и няколко бързи сенки проникнаха през прозорците. В следобедното небе, далеч от мрежата от въжета на Облак 9, се появи ято с ужасяващи, остри силуети. Рен изпищя, защото си помисли, че е имало експлозия на Облак 9 и това са останките от резиденцията на кмета, но силуетите се наредиха във формация и се насочиха към покривите на Брайтън. Сенките им облизваха натоварените улици.

— Но те нямат балони! — изрева Рен. — Нито газови камери! Как се държат във въздуха? Полети със средства, по-тежки от въздуха, са невъзможни!

Няколко от хората на Шкин се разсмяха. Самият продавач на роби изглеждаше доволен, сякаш невинността ѝ даваше допълнителна тежест на историята ѝ.

— Не е невъзможно — каза той. — Тайната на полетите със средства, по-тежки от въздуха, беше преоткрита преди няколко години от градовете, които искаха да се защитят от аерофлотата на Зелена буря. Нищо не може да стимулира повече технологичното развитие от една четиринайсетгодишна война… — Шкин повиши глас, когато летящите машини се спуснаха обратно и изпълниха въздуха с рева на двигателите си и сърдития писък на спирачките си. — Тези се наричат Летящите порове. Въздушна сила от наемници, наети от нашия почитаем кмет, за да пазят двореца му…

Рен се обърна отново към прозореца точно когато машините прелетяха покрай него. Изглеждаха като много чупливи уреди, направени от въжета, балсово дърво и лакирана хартия, а кокпитовете им приличаха на кофи, в които се намираха лостовете за управление. Някои имаха по две прилепоподобни криле, а други разполагаха с три, четири или десет; трети пък размахваха черни и скърцащи неща, които приличаха на счупени чадъри. Върху масивните им двигатели бяха изрисувани ястреби, акули и голи жени, а имената им бяха просташки и безразсъдни: „Проклета да си, гравитацийо!“, „Лоша прическа“, „Под налягане“ и „Закъсняло удоволствие сега!“. Една авиаторка с очила помаха на Рен от кокпита на нещо, носещо името „Бомба вомбат10“. Момичето отвърна на поздрава, но отрядът вече се оттегляше и след малко се превърна в съцветие от точки, далеч над океана.

Рен се разтрепери, когато лифтът ги поведе нагоре през търбуха на Облак 9 към крайната спирка в градините на Павилиона. Тя смяташе, че татко и госпожица Фрея знаят всичко, което трябваше да се знае за света извън Анкъридж-във-Вайнленд, но очевидно той много се беше променил за шестнайсетте години, откакто бяха прекосили леда. Те не знаеха нищо за тази ужасна война, която беше стара почти колкото нея, и се съмняваше, че дори могат да си представят страховитите летящи машини, които току-що видя. Това я накара да се почувства още по-далеч от тях.

Пристъпът на носталгия отшумя, когато спътниците ѝ я накараха да слезе на спирката и я поведоха по една чакълена пътека към центъра на Облак 9, където розовите минарета и белите куполи на двореца на Пенироял се издигаха над изпълнените с палми, кипариси и фонтани градини. Ята от папагали в ярки цветове летяха в кръг над главите им, а над тях газовите камери блестяха на слънчевата светлина като някакви огромни мехури.

— По каква работа? — попита един домашен роб и препречи пътя на Шкин.

— Набиско Шкин — отвърна търговецът на роби и това беше достатъчно, мъжът се поклони, изпелтечи нещо и покани посетителите да се качат по едно елегантно бяло стълбище, което водеше към просторна слънчева палуба. В центъра ѝ имаше басейн, а по средата му се носеше водно легло. А на него, с бански от златно ламе, с коктейл в едната ръка и книга в другата, лежеше Нимрод Пенироял, обърнал облото си лице към слънцето.

Рен беше пресметнала, че професорът трябва да е на поне шейсет и пет години, така че очакваше някой доста възрастен. Но Пенироял изглеждаше млад за годините си. Беше изгубил няколко килограма и по-голямата част от косата си, но иначе не се отличаваше много от снимките, направени по време на краткото му и злочесто заемане на поста главен навигатор на Анкъридж, които беше виждала. Няколко красиви млади робини пристъпваха във водата около водното му легло, като стискаха свежи напитки в ръцете си, показалец за книгата и подноси със сладкиши, кекс и други неща, от които заетият кмет можеше да има нужда. Едно момче на възрастта на Рен, високо и черно като нощна сянка, стоеше отстрани на басейна и развяваше ветрило от щраусови пера.

— Виждам, че пленникът на Зелена буря, който ти продадох, се е уредил добре — каза Шкин.

— А? О! — Пенироял отвори очи и седна. — Ах! Добър ден, Шкин. — Той се обърна във водното си легло, за да погледне младежа. — Да, госпожа Пенироял е много доволна от него. Много е сръчен с ветрилото. Движенията му са уникални. И пасва чудесно на тапетите в трапезарията. — Пенироял погледна отново Шкин и на Рен ѝ се стори, че не се радва особено да види търговеца на роби. — Както и да е, Набиско, стари приятелю, на какво дължа… ъм… ах…

Шкин се поклони едва.

— Това момиче беше заловено на един от охлювите, които хванахме миналата седмица. Помислих си, че ще пожелаеш да я купиш за Павилиона. — Той посочи Рен и неговите асистенти я бутнаха по-близо до басейна, за да може кметът да я огледа по-добре.

Пенироял се вторачи в нея.

— Изгубено момиче, а? Трябва да призная, че е много чиста. Но, мисля, всички се съгласихме, че не желаем който и да е от тези Изгубени да се размотава в Брайтън. Не смяташе ли да ги продаваш в Нова Мая?

— Боиш се, че някой може да знае странни факти относно миналото ти ли, Пенироял? — попита Шкин.

— А? Какво намекваш?

— Това момиче — каза търговецът на роби — наскоро е пристигнало от Мъртвия континент. От град, който смятахме, че отдавна не съществува, но всъщност процъфтява в онази опустошена земя. Град, който съм сигурен, че Негово обожание си спомня.

Шкин се пресегна зад себе си, взе нещо от един от лакеите си и го хвърли достатъчно силно, за да се приземи на водното легло на Пенироял. Тенекиената книга. Кметът я вдигна и разгледа корицата ѝ с объркано изражение, след което я обърна и погледна хартиения етикет на гърба ѝ.

— Велики богове! — ахна той и разля питието си в басейна. — Анкъридж!

— Това момиче — продължи търговецът на роби — е не кое да е, а дъщерята на твоята някогашна спътница Хестър Шоу.

— О, по дяволите! — изскимтя Пенироял и се сгърчи толкова рязко, че преобърна водното легло.

— Обезпокоих се, когато разбрах, че съществуват някои несъответствия между историята, която тя разказва, и версията на събитията в междуполитанския бестселър на Негово обожание „Хищническо злато“ — обясни Набиско Шкин, който въобще не изглеждаше обезпокоен. Той беше застанал до басейна, облегнат на черния си стоманен бастун, и гледаше спокойно как Пенироял цопва и пляска в басейна. — Затова реших, че мога да дам възможност на Негово обожание да я купи, преди историята ѝ да стане обществено достояние и… да обърка многобройните читатели на Негово обожание. Разбира се, цената ѝ е специална. Да речем, хиляда златни къса?

— Никога! — отвърна Пенироял и от устата му се разхвърча вода. Той се изправи в плиткия край на басейна с цялото достойнство, на което беше способен един възрастен джентълмен в бански от златно ламе. — Ти не си нищо повече от гангстер, Шкин! Няма да се хвана на глупавия ти опит да… ах… ъм… Не е истина, нали? Не може да е истина! Хестър Шоу няма дъщеря… както и да е, ах, Анкъридж потъна, нали? Потъна с всички хора на…

— Попитай я — отвърна търговецът на роби и посочи Рен с върха на бастуна си. — Попитай госпожица Натсуърти.

Пенироял зяпна момичето. Очите му бяха изпълнени с толкова много страх, че за момент ѝ стана жал за него.

— Е, момиче? — попита той. — Какво ще кажеш? Наистина ли твърдиш, че си от Анкъридж?

Рен си пое дълбоко въздух и стисна юмруци. Изправена пред този легендарен предател и злодей, тя се почувства по-сигурна от всякога, че планът ѝ ще сработи.

— Не — отвърна тя.

Шкин се обърна към нея и я зяпна.

— Разбира се, че не е истина — заяви Рен и съумя да се изсмее. — Анкъридж потъна в арктическите води преди много, много години. Всеки, прочел великолепната ви книга, знае това, професор Пенироял. Аз съм просто едно Изгубено момиче от Гримзби.

Рен беше огледала историята си от всички страни, докато пътуваха от Пиперницата насам и не виждаше как може да бъде опровергана. Разбира се, ако някой попиташе Изгубените момчета, те щяха да кажат, че тя не е от тяхното племе, а и Рибна крокета знаеше коя е… но защо Пенироял би повярвал на тях, а не на нея? Можеше да каже, че Шкин ги е подкупил, за да го подкрепят.

— Никога не съм била в Анкъридж — заяви непоколебимо Рен.

Търговецът на роби изпръхтя.

— Добре тогава, ами книгата, Тенекиената книга, която носи печата на владетелите на Анкъридж… Как ще обясниш това?

Рен вече беше измислила отговор за това.

— Донесох я с мен от Гримзби. Тя е подарък за Негово обожание. Изгубените момчета я откраднаха преди много-много години, както крадем всякакви неща от най-различни градове. Анкъридж е руина, потънала на дъното на океана. Никой не живее там.

— Но тя сама ми каза, че е дъщеря на Хестър Шоу! — обясни Шкин. — Защо ѝ е да ме лъже?

— Заради прекрасните ви книги, Ваше обожание — отговори Рен и погледна кмета с цялото обожание, което успя да си наложи. — Чела съм ги всичките. Всеки път, когато охлювът ми се закачи за някой град, първо обирам книжарниците с надеждата, че ще е излязла нова история от Нимрод Пенироял. Казах на господин Шкин, че съм от Анкъридж, за да ме доведе да се запозная с вас.

Кметът се изпълни с надежда. Толкова много му се искаше да ѝ повярва.

— Но името ти — каза той, — Натсуърти…

— О, това не е истинското ми име — отвърна развеселена Рен. — Потърсих Хестър Шоу в архивите на Чичо и там пишеше, че е пътувала с мъж, който се е казвал така.

— О, наистина ли? — Пенироял се опита да скрие облекчението си. — Никога не съм го чувал.

Момичето се усмихна, доволно от лекотата, с която лъжеше. Оказа се, че е добра в това. В историята ѝ нямаше много смисъл, но когато кажеш на някого нещо, което иска да чуе, той е склонен да ти повярва. СОРОД я бяха научили на това.

— Планирах да продължа да се преструвам, професоре — продължи Рен, — с надеждата да ме вземете в дома си. Дори да съм най-нисшият ви роб, поне ще бъда близо до автора на „Хищническо злато“ и… и всички други книги. — Тя скромно наведе глава. — Но в момента, в който ви видях, сър, осъзнах, че никога няма да се хванете на лъжите ми и затова реших да разкрия истината.

— Много похвално — отвърна Пенироял. — Също така и правилно. Веднага прозрях лъжата, да знаеш. Макар че колкото и странно да звучи, наистина приличаш малко на горката Хестър. Затова се стреснах, когато се появи. Онази млада жена ми беше много, много скъпа и дълбоко съжалявам, че не успях да я спася.

О-о, гаден лъжец!, помисли си Рен, но на глас каза само:

— Предполагам, че вече трябва да тръгвам. Сигурно господин Шкин ще иска да изкара някакви пари от мен. Но ще си тръгна щастлива, защото успях да говоря с най-добрия автор на нашия век.

— В никакъв случай! — Пенироял излезе от басейна и водата започна да се стича по тялото му. Той отпрати момичетата, които изприпкаха бързо при него с кърпи, дрехи и портативна палатка-съблекалня. — Не искам и да чувам, Шкин! Това очарователно и интелигентно младо момиче показа дързост, инициатива и добър литературен вкус. Забранявам ти да я продаваш като обикновена робиня.

— Трябва да покрия разноските си, Ваше обожание — отвърна разгневен търговецът на роби, целият беше пребледнял и едва се сдържаше да не избухне.

— В такъв случай ще я купя аз — заяви Пенироял. Той не беше сантиментален човек, но не можеше да си представи, че това забележително момиче ще бъде наказано заради любовта си към книгите, освен това домашните роби бяха освободени от данъци. — Съпругата ми винаги може да ползва още няколко помощници — обясни той, — особено сега, когато текат приготовленията за бала по случай Лунния фестивал. Знаеш ли, ще ти дам двадесет делфина за нея. Това е повече от щедро.

— Двадесет? — изсмя се Шкин, сякаш подобна сума беше прекалено малка, за да се занимава въобще с нея.

— Продадена! — заяви бързо Пенироял. — Хората ми ще ти платят. И следващия път, скъпи ми приятелю, се опитай да не бъдеш толкова наивен. Как е възможно някой да повярва, че това момиче идва от Америка? Абсурд!

Шкин се поклони едва.

— Както сам казвате, Ваше обожание, абсурдно е. — Той протегна ръце. — Тенекиената книга, ако обичате.

Пенироял, който прелистваше страниците ѝ, я затвори и я притисна до гърдите си.

— Не мисля, Шкин. Момичето каза, че е подарък за мен.

— Тя е моя собственост.

— Не, не е. Договорът ти със съвета гласи, че всяко Изгубено момче, което уловиш, е твое. Това не е Изгубено момче, не и според най-развинтеното въображение. Това е някакъв древен код, вероятно е ценен. Мой дълг като кмет на Брайтън е да го задържа за… ах, по-нататъшно изследване.

Шкин се мръщи доста дълго време на кмета, а после и на Рен. Най-накрая успя да се овладее и се усмихна.

— Не се съмнявам, че всички ще се срещнем отново — каза любезно той, обърна се, закрачи бързо и щракна с пръсти на хората си да го последват.

Момичетата на Пенироял се скупчиха около него и разпънаха палатката съблекалня. За известно време Рен беше оставена сама. Тя се ухили и се изчерви от собствената си хитрост. Може и да беше робиня все още, но поне беше първокласна робиня в къщата на самия кмет! Щеше да получава добра храна и хубави дрехи и вероятно никога нямаше да ѝ се налага да носи нещо по-тежко от поднос с малки кексчета. Също така щеше да се запознае с всякакви интересни хора. Например красиви авиатори, които би могла да убеди да я отведат у дома, във Вайнленд.

Съжаляваше обаче, че не успя да доведе Рибна крокета тук със себе си. Чувстваше се отговорна за момчето и се надяваше търговецът на роби да не си изкара яда на него. Всичко щеше да се оправи. По един или друг начин щеше да избяга и тогава щеше да намери начин да помогне на Рибна крокета.

Набиско Шкин не беше от хората, които показваха емоциите си и през цялото време, докато пътуваше с лифта надолу към палубата на Брайтън, успя да сдържи гнева си. В Пиперницата поздрави госпожица Уиймс с обичайната си хладина и ѝ каза:

— Доведи ми малкото Изгубено момче.

Не след дълго вече се беше разположил в удобния си офис, наблюдаваше как Рибна крокета опустошава втора купичка с шоколадов сладолед и слушаше историята му за пътуването на „Автолик“ до Вайнленд. Това момче казваше истината, Шкин беше сигурен в това. Нямаше смисъл обаче да го използва, за да дискредитира кмета. Рибна крокета беше млад и лесно можеше да му се влияе и ако се стигнеше до съдебно дело, адвокатите на Пенироял щяха да го разкъсат на парчета. Търговецът на роби затвори очи замислен и си представи Вайнленд.

— Сигурен ли си, че можеш да откриеш отново мястото, момче?

— О, да, господин Шкин — отвърна с пълна уста Рибна крокета.

Търговецът му се усмихна над върховете на сплетените си пръсти.

— Добре. Много добре — отвърна той. — Знаеш ли, момче, от време на време попадам на някой роб, който е прекалено полезен или умен, за да се разделя с него. Госпожица Уиймс е много добър пример. Надявам се ти да си вторият.

Рибна крокета отвърна нервно на усмивката на мъжа.

— Имате предвид, че няма да ме продадете на онези дяволи в Нова Мая, така ли, сър?

— Не, не, не, не — увери го Шкин и поклати глава. — Искам да ми служиш, Рибна крокета. Ще те обучим за чирак. И следващото лято, когато времето се оправи, ще организирам експедиция и ти ще ни отведеш до Анкъридж-във-Вайнленд. Предполагам, че тези вайнлендърци, анкъриджци или както там се наричат, ще имат висока цена на пазара на роби.

Рибна крокета го слушаше ококорен и накрая се ухили.

— Да, господин Шкин! Благодаря ви, господин Шкин!

Търговецът на роби се отпусна на стола си. Беше се успокоил. Щеше да отмъсти на Пенироял, като покаже на целия свят, че Анкъридж е оцелял. Що се отнасяше до измамната малка лисица Рен, щеше да види колко ще е остроумна, когато „Шкин Корпорейшън“ поробеше семейството и приятелите ѝ.

15. Децата на дълбините

Охлювът „Ларва“ беше създаден много преди Изгубените момчета да започнат да използват безжични многокраки камери. Дори радиостанцията му беше престанала да работи преди доста дълго време. Нямаше как да получат съобщението от Брайтън, затова Хестър, Том и Фрея така и не разбраха дали желанието на Боне да се срещне с родителите си щеше да надделее над лоялността му към приятелите. Глух за поканите на СОРОД „Ларва“ плуваше на север към студените дълбини на Гренландия. През същия летен следобед, когато Рен се срещна с Пенироял, пасажерите му най-накрая зърнаха Гримзби.

Том беше идвал в подводния град, но Хестър и Фрея само бяха чували за него. Те се струпаха да го видят, когато Боне приближи охлюва до него.

Някога Гримзби е бил гигантски индустриален сал. Сега представляваше потънала останка върху склоновете на подводна планина. Водораслите, налепите и ръждата бяха създали добър камуфлаж, като размазваха очертанията на сградите и гребните колела и трудно се различаваше къде свършва Гримзби и къде започва планината.

— Къде са светлините? — попита Том. Най-ясният му спомен от леговището на Изгубените момчета беше нереалното сияние на осветените от лампи прозорци на потопената сграда на кметството. Сега целият град тънеше в мрак.

— Нещо не е наред — заяви Боне.

Някакъв предмет се удари в корпуса на „Ларва“. На светлината от предния фар на охлюва се виждаха носещи се във водата парчета дърво и пластмаса. Плаваха през зона от останки.

— Цялото място е мъртво… — каза Хестър и млъкна, защото ако наистина беше така, вероятно и Рен вече не беше сред живите.

— Виж Обирджийника! — прошепна шокиран Боне. Една голяма сграда се плъзна дясно на борд, същата, в която беше прекарал голяма част от детството си. Сега изглеждаше тъмна и отворена към океана, а в дупките ѝ плуваха още останки. Тялото на едно момче направи бавно салто, повлечено от създаденото от „Ларва“ течение. Други се прекатурваха в наводнения стъклопластов тунел, който някога свързваше Обирджийника и кметството. — Електроцентралата също я няма — добави той, когато минаха през една куполовидна сграда, която беше смачкана като черупка на яйце. Гласът му звучеше измъчен и изпълнен с болка. — Кметството изглежда непокътнато. Вътре обаче не се вижда никой. Ще видя дали ще успеем да влезем.

Бяха минали шестнайсет години, откакто Боне напусна това място, но оттогава беше влизал в кошарата на охлювите хиляди пъти в сънищата си. Той плъзна „Ларва“ през водната врата на кметството. Тя беше отворена. Сребристи рибки се стрелкаха насам-натам.

— Все още няма никой — каза Боне. — Вратата трябва да е затворена и охранявана от часовои.

— Може би се опитват да се свържат с нас по радиото, но ние не ги чуваме — предположи Том, изпълнен с надежда.

— Какво ще правим? — попита Фрея.

— Ще влезем, разбира се — отвърна Хестър. Тя провери пистолета в колана и ножа в ботуша си. Ако наоколо имаше останали живи Изгубени момчета, смяташе да им покаже от какво е направена дъщерята на Валънтайн.

„Ларва“ се гмурна в тунелите. Автоматичните врати се отваряха пред него и след като минеше се затваряха.

— Резервното захранване се е включило — каза Боне. — Това е нещо…

— Може да е капан — предупреди Хестър. — Може би ни очакват.

Никой не очакваше „Ларва“. Охлювът изплува в един от басейните в пода на кошарата и пасажерите му слязоха. Въздухът беше студен и застоял. Единствено няколко слаби червени аварийни светлини разкъсваха мрака. Въздушните помпи хриптяха астматично. Огромното пространство, което Том помнеше като претъпкано с Изгубени момчета и охлюви, сега беше пусто. Крановете бяха надвиснали печално над празните басейни като скелети на динозаври в изоставен музей. Една голяма товарна подводница тънеше с отворени люкове в собствен басейн в далечния край на кошарата. В ремонтния цех лежеше наполовина разглобен охлюв, но нямаше и следа от механиците, които трябваше да работят по него.

Том взе един електрически фенер от трюма на „Ларва“ и тръгна напред с надеждата, че ще открие Рен някъде тук, жива и здрава, че ще се хвърли на врата му, за да я прегърне. Той размаха фенера в мастилените сенки под крановете. Стори му се, че един или два пъти зърна многокрака камера да бяга от светлината. Нищо друго не помръдваше.

— Къде са всички? — прошепна Том.

— Ето един от тях — каза Хестър.

Голямата врата в задната част на кошарата беше наполовина отворена и на прага ѝ лежеше момче на възрастта на Рен. Беше свито, опулено и мъртво. Хестър мина покрай съпруга си и прескочи тялото. В коридора имаше още пет-шест трупа. Някои бяха убити от меч, а други от металните стрели на харпун.

— Изглежда, Изгубените момчета са се били помежду си — каза тя. — Много мило от тяхна страна, че са ни спестили време.

Том прекрачи предпазливо мъртвото дете и погледна нагоре. По лицето му закапаха студени капки.

— Това място тече като ръждясала консерва — измърмори той.

— Чичо ще знае как да го поправи — каза Боне. Другите се обърнаха към него, изненадани от увереността в гласа му. Самият той се изненада от себе си. — Чичо е построил Гримзби — напомни им. — Затворил е херметически първите няколко стаи и сам е създал първия охлюв, никой не му е помогнал. — Боне кимна и опипа с пръсти врата си. Старите белези от въжето още бяха на мястото си. Те бяха твърди на допир и му напомняха в крайна сметка колко много се страхуваше и мразеше Чичо. Но преди това, и то много дълго време го беше обичал. Сега, след като се беше върнал тук, за да намери разрушения Обирджийник и изчезналите Изгубени момчета, осъзна, че страхът и омразата си бяха отишли и беше останала само любовта. Спомни си, че се чувстваше в безопасност, докато лежеше свит на леглото си и слушаше гласа на Чичо да се носи по високоговорителите от тавана по време на дългата нощна смяна. Тогава светът беше прост и Боне беше щастлив.

— Чичо Знае Най-Добре — измърмори той.

Някакво движение в сенките надолу по коридора накара Хестър да плъзне ръка към оръжието си. Фрея я сграбчи, преди да успее да стреля, а Том изкрещя:

— Хет, недей! — Ехото от гласа му забумтя нагоре по стълбищата и надолу по страничните коридори. Лицето, което фенерът му освети за миг, изчезна, а собственикът му се стрелна назад в сенките.

— Всичко е наред — каза Фрея и мина покрай Хестър с протегнати напред ръце. — Няма да те нараним.

Изведнъж мракът се изпълни с тихи шумолящи стъпки. На светлината от фенера просветнаха очи. Децата на Гримзби заизлизаха от скривалищата си. Мръсните им лица бяха пребледнели. Бяха новобранци, прекалено малки създания, за да заемат място сред Изгубените момчета. Няколко от тях не бяха на повече от девет-десет години, а останалите бяха още по-малки. Гледаха посетителите си с големи опулени очи. Едно момиче, което беше по-голямо и по-дръзко от другите, се приближи до Фрея и попита:

— Вие ли сте нашите майки и татковци?

Маркграфинята коленичи, за да погледне детето в очите.

— Не — отвърна тя. — Не, съжалявам, но не сме.

— Но нашите майки и татковци идват, нали? — прошепна въпроса си друго дете.

— Получихме съобщение…

— Казаха, че са близо — намеси се едно малко момче, което дръпна Боне за ръкава и го погледна сериозно. — Казаха, че трябва да отидем при тях и много от големите момчета искаха да го направят, макар че Чичо забрани…

— И когато другите момчета се опитаха да ги спрат, те се сбиха с тях и ги убиха!

— И след това си тръгнаха. Взеха всички охлюви.

— Искахме да отпътуваме с тях, но те отговориха, че няма място и сме просто новобранци…

— Последваха експлозии! — каза едно момиче.

— Не, това беше по-късно, глупачке — възпротиви се друго. — Онова бяха дълбоководните торпеда.

— Бам! — изкрещя най-малкото момче и размаха ръце, за да демонстрира. — Бам!

— И всички светлини изгаснаха, и влезе вода…

Всички деца говореха едновременно. Бяха се събрали около светлината от фенера на Том. Хестър протегна ръка към едно от тях, но то се отдръпна назад и се сгуши във Фрея.

— Рен тук ли е? — попита Хестър. — Търсим дъщеря си, Рен.

— Отвлякоха я — обясни Том. — На борда на „Автолик“.

Малките личица се обърнаха към него. Бяха празни като листове. Най-голямото момиче отговори:

— „Автолик“ не се завърна. Никой от охлювите, които отплаваха през последните три седмици, не се завърна.

— Тогава къде е Рен? — изкрещя Том. Той беше ужасѐн от мисълта, че може да открие дъщеря си мъртва, но вероятността да не я намери въобще беше също толкова лоша. Оглеждаше изумените личица едно по едно. — Какво, в името на Куърк, се случва?

Децата се отдръпнаха от него изплашени.

— Къде е Чичо? — попита Боне. Фрея му се усмихна, за да видят мъниците, че е приятел и трябва да отговорят на въпроса му.

— Може би също си е тръгнал — предположи Хестър.

Боне поклати глава.

— Не ставай глупава. Чичо не би напуснал Гримзби.

— Мисля, че е горе — каза едно от момчетата.

— Той е много стар — добави друго, чийто глас беше изпълнен със съмнение.

— Вече не напуска покоите си — съгласи се трето.

Боне кимна.

— Добре. Ще говорим с него. Той ще може да ни каже какво се е случило и къде можем да намерим Рен. — Усети погледите на останалите върху себе си. Обърна се към тях и им се усмихна. — Всичко ще е наред. Ще видите. Чичо Знае Най-Добре.

16. Той има бисери вместо очи11

Приличаха на някакво странно шествие, което се изкачваше по затрупаните стълбища на Гримзби, където солена вода капеше от дебелите колкото косъм пукнатини във високия таван и течеше на вадички от стъпало на стъпало. На площадките имаше още тела, около които се образуваха малки езера от мръсна вода. От тръбите и парапетите над главите им висяха многокраки камери. От време на време някоя от тях се извръщаше, за да погледне новодошлите с циклопското си око.

Хестър вървеше най-отпред. Зад нея Том, Боне и Фрея бяха заобиколени от деца, малки ръчички стискаха техните и се протягаха, за да докоснат дрехите им, сякаш да се уверят, че тези посетители от горния свят са истински. Бяха особено омаяни от Фрея. С изумени и шепнещи гласове ѝ разкриваха всевъзможни тайни.

— Херинга си бърка в носа.

— Не го правя!

— Името ми е Есбьорн, но големите момчета в Обирджийника казаха, че трябва да се казвам Риба тон, но аз си мисля, че Риба тон е глупаво име, така че мога ли сега, след като всички големи момчета са мъртви или избягали, да си върна отново старото име?

— Навира си пръста чак дотук. И си яде сополите.

— Не е вярно!

— Деца, кой взриви Обирджийника? — попита Фрея. — Преди колко време се случи това?

Децата не можаха да отговорят на въпросите ѝ — някои казаха няколко дни, други споменаха седмица. Бърборенето им понамаля, когато стигнаха горните етажи. Влязоха в една огромна зала, която беше нова за Том и Боне от последния път, когато са били в Гримзби. Беше направена чрез събарянето на десетина от старите стаи и претъпкана с мебели — плячка от обрани кметства и статични градове. По стените висяха големи огледала, а колосалното легло беше покрито с парчета коприна и кадифе. По пода бяха разхвърлени дрехи и възглавници, а от тръбопроводите висяха играчки, направени от морски камъчета и антични съдове.

— Това са покоите на Гаргара — обясниха децата. — Гаргара управляваше всичко оттук.

— Пречка направи играчките — каза едно малко момиченце. — Тя е красива и умна и е любимката на Гаргара.

— Ще ми се Гаргара да се върне — добави едно момченце. — Гаргара щеше да знае какво да направим.

— Гаргара е мъртъв — отсече Хестър.

След тези думи единствените звуци, които останаха, бяха стъпките им по мокрите килими и слабият глас, който идваше някъде отпред — той звучеше тенекиен и съскащ, сякаш минаваше през високоговорители.

— Просто искаме да видим отново нашите мили, изгубени деца…

Изкачиха последното стълбище до залата с екраните, където основателят на Гримзби наблюдаваше подводното си кралство. Последния път, когато Том беше тук, това място се охраняваше. Сега охранителите ги нямаше и вратата дори не беше заключена. Хестър я ритна и влезе вътре с вдигнато оръжие.

Другите я последваха. Залата беше голяма, с висок таван, осветена в синьо от призрачното сияние, което хвърляха екраните по стените. Те бяха във всякакви форми и размери, от гигантски обществени наблюдателни екрани до малки екранчета, изтръгнати от медицинско оборудване от Стара технология, свързани заедно чрез джунгла от кабели и тиксо. Горе, в тъмния купол на покрива, висеше портативна станция за наблюдение — малък товарен балон, закачен на глобус от екрани и високоговорители. Всеки екран излъчваше една и съща картина — тълпа от хора върху наблюдателната платформа на град-сал.

— Деца на дълбините — замоли се гласът от високоговорителите, — ако ни чувате, умоляваме ви, елате при нас!

— Защо се хванаха на този номер? Защо отидоха? Да не би да предпочитат шайка дърти Сухи пред мен?

В средата на залата стоеше възрастен мъж с гръб към вратата и крещеше на записа, който вървеше на екраните. В ръката си държеше дистанционно управление, вдигна го и натисна копче, което накара всички екрани да изгаснат и да замлъкнат, после се обърна към Хестър и останалите.

— Кои сте вие? — попита сприхаво той. — Къде е Гаргара?

— Гаргара няма да се върне — отвърна Том с цялата тактичност, на която беше способен. Той имаше лоши спомени от Чичо, но това не му попречи да изпита съжаление към прегърбения старец, който се тътреше към него в чифт износени пантофи с формата на зайци. Главата му се подаваше като на костенурка изпод купища катове мухлясали дрехи. Той запримига късогледо към тях. Очите на Чичо бяха замъглени от старостта и Том забеляза, че много от екраните, които го заобикаляха, разполагаха с големи лупи, монтирани отгоре, за да направят картината по-ясна. Подозираше, че Чичо е почти сляп. Не се учудваше, че е станал зависим от Гаргара.

— Гаргара почина — каза Том.

— Какво, имаш предвид…? — Чичо се приближи още повече и го погледна. — Мъртъв? Гаргара? Малкият Гаргара с всичките му превземки и преструвки? — На лицето му се изписа тъга, после облекчение и накрая гняв. — Казах му! Казах му да не отива да търси тази проклета книга. Гаргара не беше създаден за обирджия. По-скоро беше добър в планирането. Той беше умен, имам предвид Гаргара.

— Знаем — съгласи се Хестър. — Разбрахме това.

Чичо се сви, когато чу гласа ѝ.

— Жена? В Гримзби не се допускат жени. Винаги съм бил много стриктен относно това правило. Гаргара винаги ме подкрепяше по този въпрос. Не се допускат момичета. Те носят само лош късмет. Не може да им се има доверие.

— Но Чичо… — започна нежно Фрея.

— Ъгх, още една! Цялото място гъмжи от женски!

— Чичо! — обади се и Боне.

Старецът се обърна и се намръщи, сякаш гласът на някогашното Изгубено момче дръпна ръждясал лост в главата му.

— Боне, момчето ми! — изрече той и само след миг изръмжа: — Всичко това е твое дело, нали? Имаш ли нещо общо с този хаос? Казал си на Сухите как да ни намерят, може би? Сами ли сте, или има и други?

Чичо закуцука и започна да натиска бутоните на дистанционното управление, докато хаосът от екрани не се изпълни с картина от Гримзби. Той навря изсъхналото си лице близо до стъклото, за да погледне празните коридори и зали, кошарата за охлювите и наводнения и опустошен Обирджийник.

— Само четиримата сме, Чичо — отвърна Боне. — Нямаме представа какво се е случило тук. Не сме отговорни ние.

— Не? — Старецът се вторачи в него, след което се изкиска. — Богове, в такъв случай сте избрали чудесно време да ми дойдете на гости.

— Търсим дъщерята на Том и Хестър — обясни търпеливо Боне. — Името ѝ е Рен. Беше отвлечена от Вайнленд от новобранеца, който беше на борда на „Автолик“ с Гаргара.

— Рибна крокета? Рибна крокета, така се казва… — Главата на Чичо увисна. Едва не се разплака, когато заговори отново — „Автолик“ го няма. Всички охлюви липсват, Боне, момчето ми. Глупаците получиха съобщението за майките и татковците и веднага хукнаха към Брайтън.

— Към Брайтън? — Том беше чувал за този град. Беше курорт, малко бохемски, но не беше лошо място. Ако Рен беше там, вероятно още да е жива и здрава.

— Защо Брайтън би ги искал? — попита подозрително Хестър.

Чичо сви рамене, разпери ръце и направи още няколко различни жеста, за да покаже, че няма представа.

— Казах на момчетата ми, че това е капан. Казах им. Но те не искаха да ме чуят. Може би, ако Гаргара беше тук. Него го слушат. Но не слушат вече бедния стар Чичо, който им робуваше и се тревожеше за тях през всичките тези години… — По смачканото му старческо лице потекоха сълзи на самосъжаление и той си издуха носа в ръкава. Погледът му апатично падна върху Том и Хестър и след малко се премести на Фрея. — Богове, Боне, нима този огромен кит е момичето, заради което избяга в Анкъридж? Запуснала се е! Така, като те гледам, и ти не изглеждаш особено добре. Искам момчетата ми да са в добра форма, а ти… Е, занемарил си се, това е. Гаргара ми каза, че ще се издигнеш сред Сухите.

Боне се почувства отново като новобранец, на когото се карат, че е забравил обирджийските си инструменти.

— Съжалявам, Чичо — каза той.

Фрея отиде при него и го хвана за ръката.

— Боне наистина се издигна — започна тя. — Нямаше да успеем да построим Анкъридж-във-Вайнленд без помощта му. Иска ми се да ти разкажа всичко, но смятам, че първо трябва да напуснем това място.

— Да го напуснем? — Старецът се опули насреща ѝ, сякаш никога не беше чувал тези думи през живота си. — Не мога да си тръгна! Какво те кара да мислиш, че искам да си тръгна?

— Сър, с Гримзби е свършено. Не можете да държите децата тук…

Чичо се засмя.

— Тези момчета няма да ходят никъде — каза той. — Те са бъдещето на града ни.

Децата се притиснаха още повече във Фрея. Тя пусна ръката на Боне и ги погали по главите. Всички чуваха тихото стържене от подложения на голям натиск метал от долните етажи и плясъка на водата, която проникваше вътре.

— Но, господин Каел — възпротиви се Фрея. Тя си спомни нещо, което Боне ѝ беше казал някога. Преди Чичо да стане Чичо, се казвал Стилтън Каел — богат млад мъж от Аркангел. Фрея се надяваше чрез използването на истинското му име да го омилостиви, но само си спечели съскане и лош поглед. Въпреки това не се отказа. — Господин Каел, това място тече. Наполовина е наводнено и въздухът е застоял. Не знам много неща за тайните подводни леговища, но бих казала, че бъдещето на Гримзби няма да е особено розово.

Хестър махна предпазителя на своя Шаденфройде и го насочи в Чичо.

— Ако не искаш да идваш — каза тя, — не се налага да го правиш.

Старецът я погледна, но бързо вдигна глава към глобуса от екрани, където се виждаше по-ясно изображение на лицето ѝ, отколкото бедните му стари очи можеха да му осигурят.

— Ти не разбираш — каза той. — Аз няма да си тръгна, както и вие. Ще възстановим всичко. Ще направим мястото водоустойчиво отново. По-силно от всякога. Ще построим още охлюви, по-добри от старите. Никой от нас няма да си тръгне. Кажи им, Боне.

Някогашното Изгубено момче потръпна и се зачуди какво да прави. Не искаше да предава приятелите си, но не искаше също така да разочарова Чичо. Гласът на стареца го караше да потръпва от обич и състрадание.

Погледна Фрея.

— Съжалявам — измърмори той. С едно бързо и неочаквано движение отне пистолета от ръката на Хестър и го насочи в нея, а после и в Том.

— Боне! — изуми се мъжът.

Чичо се разкикоти отново.

— Добра работа, момче! Знаех си, че накрая ще постъпиш правилно! Радвам се, че едно време не те обесих. Жалко, че останалите офейкаха, преди да имат възможността да се запознаят с теб, Боне. Щеше да се превърнеш в един от уроците. Завръщането на Блудния син. Нямаше те през всичките тези години, а все още си лоялен на Чичо. — Старецът извади някакъв ключ от един от джобовете си и го размаха пред него. — А сега се отърви от тези. Заключи ги в покоите на Гаргара и ела да си поговорим на спокойствие.

Боне продължаваше да държи пистолета насочен в Том, защото знаеше, че Хестър е единствената достатъчно безразсъдна да се опита да го надвие, а на нея ѝ пукаше много повече за Том, отколкото за самата нея. Той извади ножа от ботуша ѝ, след което взе ключа от Чичо и подкара всички назад към отворената врата.

— Но, Боне… — започна Фрея.

— Забрави — прекъсна я Хестър. — Знаех си, че не бива да му се доверяваме. Сигурна съм, че това е единствената причина да пожелае да ни доведе тук, за да се види отново с безценния си Чичо.

— Няма да ви нараним — обеща Боне. — Ще оправим нещата. Всичко ще е наред. — Нямаше представа какво смята да прави, но се радваше, че отново е Изгубено момче. — Чичо знае най-добре — каза той и забута затворниците надолу по стълбите към покоите на Гаргара, след което заключи вратите след тях. — Всичко ще е наред. Чичо винаги знае най-добре.

17. Параклисът

В Тиенджинг се свечеряваше. Планините над града бяха огромни и неясни, а върховете им бяха покрити с мек сняг. Над тях се появяваха още студени звезди и неща, които не бяха звезди, а мъртви сателити и орбитални платформи на древните, които танцуваха своя стар и бавен танц в небесата.

Преследвачът Шрайк патрулираше по тихите коридори на Нефритената пагода. Очите му, които виждаха дори в тъмнината, претърсваха сенките, а ушите му долавяха разговори в някаква далечна стая, силен смях от караулното и дървениците в стените. Мина през украсени с древни гравюри на чудовища и планински демони галерии, но никое от тези създания не беше по-страшно от него. Наслаждаваше се на новопридобитите грация и власт на подобреното си тяло. Благодарение на многото си сетива провери за някакви химически следи от скрити експлозиви или излъчваната топлина от тялото на спотайващ се наемен убиец. Надяваше се скоро някой глупав живороден да нападне господарката му. С нетърпение очакваше да убива отново.

Усети студен полъх, лека промяна във въздушното налягане, която му подсказа, че някоя от външните врати четири етажа по-долу е била отворена и после затворена. Шрайк бързо отиде до един от прозорците и погледна надолу. Издължено като вилица петно телесна топлина се движеше през сенките на двора към контролния пункт на портата. Той сравни височината и походката с данните, които беше събрал откакто стана телохранител, и разпозна доктор Зироу.

Къде ли отиваше в тази студена нощ, и то при наложен вечерен час, който щеше да настъпи след по-малко от час? Шрайк обмисли какви могат да бъдат мотивите на живородената. Вероятно доктор Зироу имаше любовник на някое от долните нива на града, макар да не изглеждаше особено заинтересована от любовта. Но това не беше първият път, когато я хващаше да действа странно. Беше забелязал как се ускорява ритъмът на сърцето ѝ, когато беше близо до Фанг Преследвачката, усещаше острата миризма, която се носеше от нея, когато Фанг я погледнеше. Шрайк беше изненадан, че господарката му не е забелязала тези неща досега… но после си казваше, че тя не споделя интереса му към живородените и държанието им. Или не осъзнаваше, или не ѝ пукаше, че новият ѝ хирург-механик се страхува от нея.

Очите на Шрайк бяха включени на максимално увеличение и видяха как доктор Зироу показва пропуска си на контролния пункт. След това я проследи, докато не се изгуби сред казармите и флаговете на Тиенджинг. Защо докторката се страхуваше толкова много? Какво я плашеше? Какво правеше? Какво планираше да направи?

Шрайк ѝ дължеше всичко, но въпреки това знаеше, че е негов дълг да разбере отговорите на тези въпроси.

Енона Зироу слизаше надолу по стръмните, стъпаловидни улици. Беше облечена в пелерина от силиконова коприна, с вдигната качулка, държеше главата си наведена. Небето над града беше пълно с товарни дирижабли и разрушители, които отлитаха от военното аеропристанище. Те отвеждаха още млади мъже и жени на запад, където смъртта ги очакваше в Окопите с ръждива вода.

Вина изпълни Енона, но тя беше свикнала с нея. Всяка сутрин се грижеше за тялото и шарнирите на Фанг Преследвачката и проверяваше с инструментите си върху металните ѝ гърди странния източник на енергия от Стара технология, поставен на мястото на сърцето ѝ. Всяка сутрин си казваше: Трябва да го направя сега, днес.

Нямаше да е първата, която щеше да опита. Всякакви пацифисти фанатици и заклети поддръжници на старата Лига се опитваха да сложат край на съществуването на Фанг Преследвачката, но ножовете им се чупеха в бронята ѝ или пък гледаха учудени как излиза невредима от руините на бомбардирани стаи и останките от дирижабли. Но Енона Зироу беше учен и беше използвала научните си умения, за да създаде оръжие, което да може да убие дори Преследвачката.

За съжаление, нямаше куража да го използва. Ами ако не проработеше? Ами ако проработеше? Енона беше сигурна, че без водачеството на Фанг Преследвачката режимът на Зелена буря ще падне… но се съмняваше да падне толкова бързо, че поддръжниците ѝ да нямат време да я убият. А и беше чувала разни слухове какво се случва с предателите.

Изгубена в мислите си, Енона не забеляза, че я следят. Тя прекоси моста Двойна дъга и зави по Улицата на десетте хиляди божества.

Векове наред антимобилисти от цяла Европа и Азия бяха кацали сред тези планини и донесли със себе си вярата в своите богове. Построени едни до други храмовете като че ли се бутаха на умиращата светлина. Енона си проправи път през две сватби, погребение и олтари, украсени с късметлийски парички и пукащи фишеци. Мина покрай храма на небесните богове, златната пагода на планинските богове, поскитариума, гората на ябълковата богиня и тихата къща на дамата на смъртта. В края на улицата, разположен в средата на храмовете на по-популярните религии, се намираше малък християнски параклис.

Енона провери дали някой я наблюдава, преди да влезе вътре, но не се сети да огледа покривите.

Беше открила параклиса съвсем случайно и не беше сигурна какво я накара да се върне отново при него. Не беше християнка. Малко хора бяха такива, като се изключеше Африка и определени острови в най-крайните точки на Запада. Не знаеше много за християните, освен това, че почитаха разпънат на кръст бог, а каква полза има от бог, който е позволил да бъде разпънат? Не беше изненада, че мястото е занемарено, нямаше покрив и между изгнилите пейки беше пораснала трева. В нощи като тази, когато искаше да се махне от Нефритена пагода или просто полудяваше, тя идваше тук, за да се успокои.

Върху нея валяха снежинки, преминали през ситото на увисналите греди. Енона махна качулката и снегът веднага покри зелената ѝ коса. Прокара ръце по стените и зачете с пръсти текстовете, издълбани в стария камък. Голяма част от тях вече бяха нечетливи, но имаше един, който много ѝ харесваше. Представляваше стар фрагмент от времето преди Шейсетминутната война, не знаеше какво означава, но имаше нещо успокояващо в него.

Енона коленичи пред голия каменен олтар и склони глава. Тя не вярваше в него, в този древен бог, но трябваше да говори с някого.

— Помогни ми — прошепна жената. — Ако наистина съществуваш, дай ми сила. Дай ми кураж. Толкова съм близо до нея. Мога да използвам оръжието, но трябва да съм смела. Това няма да е убийство, нали? Не би било, след като вече е мъртва. Просто ще унищожа една машина, една опасна разрушителна машина…

Енона говореше тихо, като едва си мърдаше устните. Човешко ухо не можеше да я чуе. Но въпреки това молитвата ѝ все пак беше чута. Приклекнал като водоливник на съборената камбанария на параклиса преследвачът Шрайк чуваше всяка нейна дума.

— Имам ли право да го направя? Всичко ми се струваше толкова ясно преди, но сега видях колко е умна, колко е силна… Може би все пак ще е убийство. Или просто си търся извинения? Може би търся причина да не го направя, за да остана жива? Изпрати ми знак, Господи, ако си някъде там горе, покажи ми какво трябва да направя…

Енона зачака, както и Шрайк, но знак така и нямаше. Шумните популярни богове на съседните храмове явно раздаваха утеха и съвети като сърдити лели, но богът на това място не беше толкова деен — може би е заспал или умрял. Или пък е зает с някой по-добър свят, намиращ се в далечния край на вселената. Енона Зироу поклати глава заради собствената си глупост и се изправи, за да си върви.

Шрайк слезе бързо по стената на параклиса и застана в нишата до входа, където някога се е намирала статуя на разпънатия християнски бог. Подозренията му се оказаха верни. Доктор Зироу беше предателка и макар да я харесваше по неговия си преследвачески начин, трябваше да я елиминира, преди да успее да нарани господарката му. Електрическите му вериги забучаха и завибрираха при мисълта за убийство. Зироу му беше отнела ноктите остриета, но Шрайк все още беше силен и безмилостен. Можеше да я убие с един силен удар с юмрук.

Чу стъпките ѝ на прага на вратата. Младата жена излезе от параклиса и отново си сложи качулката, за да се предпази от студения вятър. Тя не видя Шрайк. Мина точно покрай него и тръгна бързо по Улицата на десетте хиляди божества, за да се върне обратно в квартирата си в пагодата преди вечерния час.

Шрайк свали юмрук. Беше изумен и се чувстваше малко глупаво. Какво се случваше с него? Той беше преследвач, машина за убиване, а когато меката като черупка на яйце глава на докторката беше до него, той не нанесе удар.

Трябва да съобщя на тайната полиция на Зелена буря, помисли си той, скочи от нишата и последва Енона през тълпите от хора по улиците. Щеше да остави живородените да се оправят сами в своите облицовани с бели плочки стаи за мъчения под Нефритената пагода. След няколко крачки обаче забави ход. Просто не можеше да предаде Енона Зироу.

Тя ми причини това, помисли си Шрайк и си спомни всички онези самотни нощни смени във Фабриката за преследвачи. По някакъв начин младата жена хирург-механик беше издигнала бариера в съзнанието му, която му пречеше да ѝ навреди или да каже на някого какво планира. През цялото време той е бил част от плановете ѝ. Тя беше дала на Фанг Преследвачката телохранител, който не е способен да я пази.

Трябваше да мрази доктор Зироу, че го използва по този начин, но не можеше да стори дори това.

Шрайк мина през фестивалната процесия пред храма на джомо и се закатери към дома си през мрака и снега. Той не беше куклата на конци на Енона Зироу. Не можеше да я нарани, но щеше да ѝ попречи да убие господарката му. Щеше да разбере какъв е планът ѝ и да го осуети.

18. „Нагалфар“

Веднага след като затвори приятелите си и децата в квартирата на Гаргара, Боне изтича обратно нагоре по стълбите към залата с екраните. Трепереше леко и му се искаше да се върне и да отключи отново вратите. Продължаваше да си повтаря, че не беше избрал Чичо пред Фрея и другите и че щеше да намери начин да им остане верен.

— Първото, което трябва да направим — каза Чичо, когато Боне се върна при него, — е да се отървем от тези жени. Те носят лош късмет. Ще видиш. — На екраните му бяха заложниците в стаята долу — големи зърнести изображения в близък кадър на Хестър и Фрея. — Изглеждат много красиви, сигурен съм, и без съмнение смяташ, че са много сладки, но те ще ти забият нож в гърба и ще те предадат, както направи моята Ана преди толкова много години. Затова създадох правилото да няма никакви момичета в Гримзби.

Боне остави оръжието на Хестър. Почувства се глупаво да го държи в ръка.

— Ами момичето, което беше на борда на „Автолик“ с Гаргара?

— Младият Пречка? — Чичо взе пистолета и го напъха някъде из мръсните си дрехи. — Знам какво имаш предвид. Странен момък. С писклив глас. Дълга коса. Прекалено много грим. Имах своите съмнения, когато Гаргара ми го представи, но той ме увери, че е момче. Добър обирджия. Бедният Пречка. Предполагам, че също е мъртъв?

— Чичо, сред горките създания, които намерихме долу, има момичета. Много от тях са такива.

— Момичета? Сигурен ли си? — Чичо се зае с дистанционното си управление, за да приближи картината на екраните си. Боне видя, че приятелите му поглеждат нервно нагоре към многокраките камери, които пълзяха по тавана и караха играчките на Пречка да дрънчат. Чичо виждаше единствено сивкави петна във формата на лица.

— Може би отрядите по отвличането на Гаргара са заловили няколко момичета по погрешка — измърмори сърдито старецът. — Ще се наложи да се отървем и от тях, ако искаме да започнем отначало. А ние двамата ще направим точно това, Боне, момчето ми. Ще възстановим Гримзби и ще го направим по-силен и по-добър от всякога. Ти ще бъдеш моята дясна ръка. Можеш да се нанесеш в покоите на Гаргара и да се грижиш за всичко, както правеше той.

Една от редиците с екрани зад него изведнъж изгасна и помещението стана още по-тъмно. Разнесе се миризма на изгорели кабели и когато Боне отиде да провери какво става, забеляза, че водата е потекла по повърхността на екраните и се събира на локви по пода. Опита я, беше солена. Чичо Знае Най-Добре, каза си наум и наистина искаше да вярва в това, защото щеше да е много хубаво да се върне към старите дни, когато беше сигурен за всичко. Всеки човек трябва да вярва в нещо по-добро и по-велико от самия него. Том и Фрея имаха своите богове, Хестър имаше Том, а Боне имаше Чичо. Нямаше да предаде стареца отново, макар да беше много възрастен, сляп и объркан. Нямаше да го предаде, макар да нямаше начин Гримзби да бъде спасен от напиращия океан.

Нямаше обаче да остави приятелите си да се удавят с него.

— Изглеждаш изморен, Чичо — каза нежно той. Наистина беше така. Колко ли време старецът е стоял сам в тази зала и е гледал коварното съобщение от Брайтън на стените си от екрани? Боне докосна ръката му. — Трябва да си починеш, вече съм тук и ще държа всичко под око.

Главата на Чичо се завъртя, за да го погледне, а очите му проблеснаха с някогашната лукавост.

— Да не се опитваш да ме изиграеш, Боне? Така правеше Гаргара. „Подремни си, скъпи Чичо, — казваше ми. — Поспи си малко.“ И когато се събудех, част от персонала ми липсваше или някое момче, на което имах доверие, беше мъртво. Гаргара ми казваше, че е било злополука…

— Защо му позволяваше да се измъква? — попита Боне.

Старецът сви рамене.

— Защото се страхувах от него. И защото се гордеех с него. Той беше много умен, този Гаргара, и точно аз го направих такъв. Беше ми като син, предполагам. Приятно ми е да си мисля, че двамата с Ана можехме да имаме синове, ако не ме беше измамила и не беше отлетяла с онзи неин дирижабъл. Приятно ми е да мисля, че можеха да са умни като Гаргара. Но също така се радвам, че го няма, Боне, момчето ми. Радвам се, че сега ти си тук.

Докато мърмореше тихичко, Чичо позволи на Боне да го отведе нагоре по стръмните стълби към спалнята му. Малките двигатели на стария товарен балон завиха и затракаха, когато топката от екрани ги последва, висейки на няколко метра над главите им, за да може Чичо да я вижда. Полуслепите му очи се местеха нервно от екран на екран. Входът на спалнята му беше направен по-висок и по-широк, за да може балонът да минава през него.

— Трябва да ги наблюдавам през цялото време, Боне — измърмори старецът. — Не знам какво могат да направят, ако не ги държа под око. Трябва да наблюдавам всички. Навсякъде. Винаги.

Някога помещението е било богато обзаведено, тъй като Изгубените момчета носеха най-ценната си плячка тук като подарък за Чичо. През годините, малко по малко, Гаргара беше измислил причини да премести всички съкровища долу в собствените си покои. Сега в помещението бяха останали само легло с изтъркан юрган, няколко купчини с мухлясали книги и преобърнат кран, който служеше за нощно шкафче — на него бяха поставени аргонова лампа и избеляла снимка на красива млада жена с униформа на робиня от Аркангел.

— Пазя я, за да ми напомня — каза Чичо, когато забеляза, че Боне гледа снимката и бързо я обърна с лицето надолу. — Моята Ана Фанг. Красива е, нали? Направиха я преследвачка и я сложиха начело на Зелена буря. Сега управлява половината свят. Има безброй дирижабли и армии под нейно командване. Следя кариерата ѝ. Някъде имам албум с изрезки. Гаргара си мислеше, че ще успее да сключи сделка с нея, но аз знаех, че няма да се получи. Знаех, че това само ще доведе до неприятности…

— Каква сделка? — попита Боне. Някога беше чувал Чичо да говори за старата си любов, но нямаше представа, че Изгубените момчета са се опитвали да сключат сделка с външния свят. — Затова ли Гаргара дойде в Анкъридж? Затова ли искаше Тенекиената книга?

Чичо седна на леглото и луната му от наблюдателни екрани се снижи, докато не застана точно над главата му.

— Гаргара каза, че ни очакват неприятности. След като първите три охлюва изчезнаха, той каза: „Очакват ни неприятности“. Беше прав, нали? Само не знаеше колко скоро ще ни връхлетят. Смяташе, че ако разполага с Тенекиената книга, може да я даде на Зелена буря и в замяна да ги помоли за защита. Да ги накара да смажат всеки град, който се опита да ни докопа.

— Но защо им е Тенекиената книга на тях? — попита Боне.

— Кой знае? — отвърна Чичо и сви рамене. — Преди няколко лета изпратиха експедиция в търсене на останките от Анкъридж. Не намериха нищо, разбира се. Но Гаргара беше успял да вкара многокрака камера на борда и разбра какво се надяваха да открият.

— Тенекиената книга?

Чичо кимна.

— Онези от експедицията не бяха обикновени поданици на Зелена буря. Бяха специални агенти, които докладваха пряко на нея. Гаргара си помисли, че щом е готова да изпрати дирижабли, пълни с важни хора в другия край на света в разгара на войната, за да търси това нещо, значи го иска много силно. И си спомни, че е виждал нещо такова, докато обираше Анкъридж по онова време, само дето тогава не му се сторило интересно. — Старецът поклати глава. — Казах му, че планът му няма да сработи. Но той си беше такъв, младият Гаргара. Хрумнеше ли му нещо, нищо не можеше да го спре да изпълни идеята си и сега е мъртъв, а онзи зъл град открадна всичките ми момчета.

— Какво представлява? — попита Боне. — Тази Тенекиена книга, имам предвид? Какво я прави толкова ценна?

Чичо, който подсмърчаше жално, си издуха носа в кърпичка на точки и погледна завърналото се Изгубено момче.

— Не знам — отвърна той. — Така и не разбрахме. Гаргара разказваше историята, че в нея са плановете за някаква голяма древна подводница, която ще спаси всички ни, но смятам, че просто си измисляше. За какво ѝ е подводница на бедната ми Ана? Не. Предполагам, че е оръжие. Нещо голямо.

Старецът прибра кърпичката и се прозя.

— Така, момчето ми. Стига сме говорили за миналото. Трябва да мислим за бъдещето. Трябва да направим планове. Време е да започнем да строим наново. Ще се наложи да откраднем някои неща. За наш късмет ти се върна у дома заедно с „Ларва“, който ще ни свърши чудесна работа, това е сигурно. А аз все още разполагам със стария „Нагалфар“. Спомняш ли си добрия стар „Нагалфар“?

— Видях го в кошарата, когато пристигнахме — отвърна Боне и забеляза, че на Чичо му се доспива още повече. Помогна му да си легне и го зави с изтъркания юрган, като напъха края му под брадичката. — Поспи малко. Поспи и когато се събудиш, ще започнем.

Чичо му се усмихна и затвори очи. Топката с екраните висеше точно над възглавницата му и на катодната светлина от изображенията старческото му лице като че ли блестеше, приличаше на хартиена маска, осветена отвътре от мъждукащите светлини на сънищата му.

В залата долу някои от децата също бяха заспали. Останалите стояха мирно и кротко и гледаха Том с големите си доверчиви очи, докато им разказваше приказка, която някога разказваше и на Рен, когато беше малка и се събуждаше изплашена нощем. Тези деца не изглеждаха изплашени от стенанията и потреперванията на умиращия град или от водата, която пъплеше по стените. Докато бяха сами в Гримзби, се страхуваха, но сега, след като тези възрастни се бяха появили, смятаха, че всичко ще е наред.

Хестър претърси цялото помещение с надеждата да намери някакви оръжия или начин да отключи тежките ключалки на вратите, но не намираше такива и това я правеше още по-гневна.

— Какво ще направиш, ако намериш изход оттук? — попита я нежно Фрея. — Седни. Ще изплашиш децата.

Хестър я изгледа намръщена.

— Какво ще направя ли? Ще отида в кошарата с охлювите, разбира се, и ще се кача на борда на „Ларва“.

— Не можем всички да се съберем в него. Дори да успеем да натъпчем децата в трюма му, няма да има достатъчно въздух и гориво, които да ни отведат обратно в Анкъридж.

— Кой е казал, че ще вземаме децата? — попита Хестър. — Дойдох да спася Рен, а не тези малки диваци. Дъщеря ми не е тук, така че ще се качим на „Ларва“ и ще отидем да я търсим в Брайтън.

— Ами децата… — възпротиви се Фрея, но побърза да млъкне, за да не я чуят и да разберат какво планира спътницата ѝ. — Хестър, как въобще можеш да си помислиш подобно нещо?! Самата ти имаш дете!

— Точно така — отвърна тя. — Ако и ти имаше, щеше да знаеш колко много неприятности създават. А тези дори не са нормални деца. Знам, че ти е много интересно да се правиш на майка и да се грижиш за тях, но това са Изгубени момчета. Не можеш да ги вземеш с нас в Анкъридж. Какво ще ги правиш там?

— Ще ги обичам, разбира се — отвърна простичко Фрея.

— О, както обичаше Боне ли? Това наистина се получи, нали? Те ще те оберат до шушка и вероятно ще те убият. Изгубила си форма, Снежна кралице. Някога ме помоли да ти помогна да защитаваш Анкъридж. Е, ще си свърша работата, като се уверя, че няма да вземеш със себе си вкъщи банда от бебета-обирджии като сувенири от Гримзби.

Фрея отстъпи крачка назад, сякаш не желаеше да се намира толкова близо до Хестър.

— Не мисля, че Анкъридж има нужда от твоята защита вече — заяви тя. — Някога бях доволна от теб. Надявах се всичките тези години на мир да те променят. Но ти си си същата.

Хестър беше на път да ѝ отговори, когато вратата зад нея се отвори и вътре влезе Боне. Тя се обърна към него:

— Дойде да злорадстваш и да се подиграваш със затворниците си ли?

Боне не смееше да срещне погледа ѝ.

— Не сте затворници — отвърна той. — Просто не исках някой да бъде наранен. И не желая да карате Чичо да си върви. Той е стар човек. Ще умре, ако напусне Гримзби.

— Ще умре и ако остане — каза Хестър. — Освен ако не е наистина добър плувец.

Боне не ѝ обърна внимание и заговори на Том и Фрея:

— Сега спи. Ако имаме късмет, ще спи няколко часа. Това ще ви даде достатъчно време да се измъкнете.

— Ами ти? — попита Фрея.

Боне поклати глава.

— Трябва да остана. Аз съм всичко, което има.

— Е, ти си много повече, отколкото заслужава — каза възмутен Том. — Наясно си, че никога няма да успее да възстанови това място, нали?

— Ти не разбираш — отвърна Боне. — След като го видях в какво се е превърнал, в един стар, луд и окаян старец… Разбира се, че Гримзби е свършен. Но Чичо не осъзнава това. Аз съм едно от последните му момчета, Том. Трябва да остана с него до края.

Фрея искаше да се опита да го вразуми, но Хестър я изпревари.

— Това ме устройва. Кажи ни как предлагаш да се махнем оттук?

Боне се ухили, доволен най-накрая да чуе един практически въпрос.

— С „Нагалфар“. Товарната подводница, която видяхме в кошарата, когато пристигнахме. Стара е, но може да ѝ се има доверие. Ще ви отведе без проблем в Анкъридж.

— Ти също трябва да дойдеш с нас! — каза Фрея, изпълнена с облекчение. — Не мога сама да управлявам подводница, да я пилотирам или там каквото се прави с нея.

— Том и Хестър ще ти помогнат.

— Том и Хестър смятат да вземат „Ларва“ и да отидат в Брайтън — заяви Хестър.

— Не — отвърна Боне. — Налага се да тръгнете с Фрея. Аз трябва да остана с Чичо. Ще ви помогна да заредите и натоварите провизии на „Нагалфар“. Върнете се в Анкъридж и след като Фрея и децата са в безопасност, можете да се насочите към Брайтън, за да потърсите Рен.

За последен път кошарата за охлюви на Гримзби се изпълни със звуците на подводница, подготвяна да се потопи. „Нагалфар“ беше ръждясало и разнебитено старо корито, но Боне ги увери, че ще плава, а в големия ѝ трюм имаше достатъчно място за всички деца. Той не им каза какво друго знае за нея — че това е подводницата, която Чичо откраднал преди много години от снегомадите клошари и положил началото на своята подводна империя. Също така не спомена откъде идваше името ѝ. В старите легенди от Севера „Нагалфар“ беше кораб, направен от ноктите на мъртвите, с него тъмните богове плавали, за да се бият на края на света. Не искаше да причини кошмари на децата.

Том и Боне се заеха да тестват двигателите на старата подводница, Хестър пълнеше резервоарите ѝ с гориво, а Фрея накара някои от по-големите деца да ѝ покажат хранителните складове на Гримзби, за да се запасят с провизии за пътуването до Вайнленд.

Всички трябваше да действат много бързо. По коридорите на сградата продължаваха да се носят металически стенания и тътен, а корпусът, който беше повреден от дълбоководните торпеда на Брайтън, бавно се огъваше и поддаваше под натиска на океана. Преградните врати бяха затворени, за да изолират наводнените участъци. Никой не беше забравил, че Чичо все още е горе в покоите си с неговите налудничави сънища. Той спеше спокойно за момента или поне така мислеше Том, защото, когато отвори люковете на „Нагалфар“ и погледна нагоре към сенчестия покрив, не видя никакви движещи се камери.

Той се облегна на отворения люк и се наслади на студа, тъй като в машинното на подводницата беше започнало да става горещо и задушно. Том направо изгаряше от жега, притесняваше се твърде много за Рен и старата му рана отново го заболя, доста силно при това, пробождайки го с остри късчета болка, сякаш сърцето му беше пълно със счупени стъкла. Отново се зачуди дали не умира. Не мислеше, че се страхува от смъртта, но се страхуваше да умре, преди да е намерил Рен.

Реши да се тревожи за Боне, вместо за себе си. Излезе от подводницата и видя, че Хестър върви към него.

— Какво ще правим с Боне? — попита нежно съпругата си, като я дръпна на една страна. — Продължава да смята, че трябва да остане тук. Да не би да е забравил, че Чичо се опита да го убие?

Хестър поклати глава.

— Не е забравил. Не мисля, че иска да остава, не точно. Просто обича Чичо.

— Но той едва не го уби!

— Няма значение — отвърна Хестър. — Чичо е най-близкото нещо до баща или майка, което Боне има. Всички обичат родителите си. Може да не го осъзнават през цялото време, може да ги мразят понякога, но винаги с омразата има примесена и любов, което прави нещата наистина… сложни.

Хестър млъкна, защото не можеше да обясни какво иска да каже, предвид сложните си чувства към своя мъртъв баща и отвлеченото си дете. Искаше ѝ се Рен да я обича също толкова много, колкото Боне обича Чичо.

— Фрея ми каза, че Боне всяка вечер сънува това място — каза Том. — Сънува гласа на Чичо, който му шепти, както едно време, когато е бил дете. Защо Чичо постоянно им говори по тези високоговорители, дори когато са заспали?

— Може би по този начин промива мозъците им — отвърна Хестър.

— И аз мисля така — съгласи се Том. — Сложил е един вид спирачка в мозъците им, която винаги ще ги кара да се връщат в Гримзби, независимо колко далеч се опитват да избягат или колко много им се иска да се измъкнат.

— Ще се справим с Боне — каза Хестър. — Можем да го ударим по главата и след това да го качим на борда. Докато се съвземе, вече ще сме в океана.

— Може би — каза Том. — Може би след като това място вече го няма и Чичо е мъртъв, той ще успее да ги забрави.

От командния пост на „Нагалфар“ долетя пронизителен детски писък.

— Камерите! — изкрещя едно момче на име Змиорка, което Фрея беше накарала да стои на пост, защото е прекалено малко, за да прави нещо друго. — Камерите се движат!

Том и Хестър вдигнаха погледи. Многокраките камери пъплеха по ръждясалите стрели на крановете и се катереха едни върху други, докато фокусираха окулярите си в басейна, където се намираше „Нагалфар“.

— Старецът се е събудил — каза Боне, излезе през предния люк на подводницата и слезе на пристанището. Фрея вървеше по петите му.

— Какво от това? — попита Хестър. — Не може да ни спре да си тръгнем.

— Кой каза тръгване? — разнесе се дрезгавият глас на Чичо. — Никой няма да си тръгва.

Старецът закуцука към тях, като вървеше между празните басейни във формата на луна. Пистолетът на Хестър изглеждаше огромен в неговата тънка като пергамент, трепереща ръка. Глобусът с екраните, на които просветваха различни изображения, висеше над главата му като някакъв мухлясал мехур. Чичо вдигна оръжието и стреля. Куршумът издрънча в командния пост на подводницата. Звукът проехтя между крановете в кошарата и като че ли в отговор премазаният от водното налягане корпус изпусна дълъг стон някъде на горните нива, сякаш някакво огромно създание умира бавно и болезнено от стомашно разстройство.

Старецът не му обърна внимание.

— Чичо Знае Най-Добре! — провикна се пискливо той. — Останете тук, помогнете ми да възстановим Гримзби и ще ви възнаградя добре. Опитайте се да си тръгнете и ще ви изхвърля през водната врата, за да нахраните малките рибки.

Децата замрънкаха. Хестър застана пред Том, за да го предпази. Боне се спусна към стареца.

— Чичо — каза му той, — мисля, че Гримзби е по-зле повреден, отколкото предполагахме.

— Е, и? — учуди се старецът, като погледна близкото изображение на Боне на един от екраните си. — Е, и? Беше по-зле и от сега, когато за първи път дойдох тук долу.

— Господин Каел — каза нежно Фрея. — Стилтън?

Тя тръгна към него, а многокраките камери на крановете отгоре увеличаваха картината на лицето и ръцете ѝ като обезумели. Боне се опита да я спре, но тя го избута настрани и протегна ръка към Чичо.

— Боне е прав — каза тя. — Гримзби е на път да приключи съществуването си. Той беше една много дръзка идея, която се радвам, че успях да зърна с очите си, но сега е време да си вървим. Можеш да дойдеш с нас в Анкъридж. Не ти ли се иска да дишаш отново чист въздух и да видиш слънцето?

— Слънцето? — попита Чичо и очите му изведнъж се напълниха със сълзи. Беше минало много време, откакто за последен път някой се държа толкова мило с него. Твърде много време, откакто за последен път някой го нарече Стилтън. Фрея протегна ръка и той се загледа във висящата топка с екрани, в изображението на нежните ѝ бели ръце, които висяха над него като криле.

— Да напусна Гримзби? — учуди се той, но не ядосано, а замислено. Многокраките камери увеличиха картината, докато всички екрани не се изпълниха с образа на Фрея или част от нея — лицето, очите, устата, нежната извивка на бузата, ръцете ѝ. Всички изображения бяха големи като части от комплект за сглобяване на богиня. Чичо искаше да хване тези нежни ръце, да отпътува с нея и да види отново слънцето, преди да умре. Направи малка крачка към жената, но си спомни Ана Фанг и предателството ѝ.

— Не! — изкрещя Чичо. — Не! Няма! Всичко това е номер!

Той насочи оръжието във Фрея и дръпна спусъка. В кошарата се разнесе оглушителен звук, всички деца изпищяха и запушиха уши. Куршумът премина през усмихнатото лице на Фрея и го счупи, появи се мрак и искри. Заваляха парченца стъкло, които посипаха лицето на Чичо, и той осъзна, че е застрелял не жената, а нейното изображение на най-големия екран. Потърси истинската Фрея, но Боне я дръпна настрана да я предпази. Старецът не искаше да убива Изгубеното си момче.

Някъде отгоре се разнесе дълго и влудяващо стенание. Тежкият пистолет падна от ръцете му и Чичо вдигна поглед. Всички погледнаха нагоре, дори изплашените деца. Стенанието се усили още повече и старецът видя, че изстрелът му е отворил дупка в балона, който държеше луната му от екрани във въздуха. Дупката постепенно се превърна в дълга цепка като някаква прозяваща се уста.

— Чичо! — изкрещя Боне.

— Боне! — изпищя Фрея, дръпна го назад и го прегърна силно.

— Ана… — прошепна старецът.

Топката с екрани се стовари отгоре му като ботуш върху паяк. Екраните експлодираха и навсякъде се разлетяха сини и бели искри и натрошени стъкла обсипаха пода. Падналият балон се намести върху останките му като покров и когато димът от счупените машини стигна до покрива, противопожарната система се задейства и заля кошарата със студен солен дъжд.

Том побягна към останките, а Хестър хвана Фрея за треперещото рамо и я попита:

— Добре ли си?

— Така мисля — отвърна тя и кимна. Цялата беше подгизнала и кихаше заради дима. — Чичо…?

Боне заобиколи купчината от тлеещи екрани. От останките се подаваха единствено краката на стареца, обути в мръсните, обгорени пантофи във формата на зайци. Те потрепериха няколко пъти и застинаха.

— Боне? — повика го Фрея.

— Добре съм — отговори той. И наистина беше. Независимо че поради някаква причина не можеше да спре да плаче. Той покри пантофите с парче от плата на балона и се обърна към останалите. — Хайде — прикани ги. — Да се качваме на „Нагалфар“, преди това място да се е разпаднало. Ще вземем и „Ларва“. Том и Хестър ще имат нужда от него, ако смятат да тръгнат след Рен.

След това всичко потръгна много по-бързо. Гримзби постоянно скърцаше и стенеше и от време на време някое зловещо разклащане раздвижваше водата в басейните, сякаш това старо място усещаше, че създателят му е мъртъв и умираше заедно с него.

Последното гориво беше натоварено. На борда на „Ларва“ и „Нагалфар“ бяха качени заредени акумулатори и бурета с вода. Хестър претърси купищата със съкровища на Гримзби и събра няколко шепи златни монети, сметна, че парите могат да им бъдат полезни в Брайтън. Докато никой не гледаше, тя порови в останките от екраните, за да намери оръжието си, което ръката на Чичо продължаваше да стиска. Беше сигурна, че ще има нужда от него.

Том прегърна Фрея на кея.

— Късмет — каза ѝ той.

— Късмет и на вас — отвърна маркграфинята, която държеше лицето му и му се усмихваше. Тя се поколеба и се изчерви. Искаше ѝ се при възможност да предупреди Том за съпругата му. Продължаваше да смята, че той не разбира колко безжалостна може да бъде Хестър. Знаеше, че съпругата му го обича, но едва ли ѝ пука за някого другиго. Фрея се страхуваше, че някой ден тази жестокост ще донесе неприятности на двамата.

— Том — каза тя, — ще внимаваш с Хестър, нали?

— Ще се пазим взаимно, както винаги — отвърна мъжът, без да разбира точно думите ѝ.

Фрея се отказа и го целуна.

— Ще намерите Рен — каза тя. — Знам го.

Том кимна.

— Аз също го знам. И ще намеря Тенекиената книга, ако мога. Ако онова, което Чичо каза на Боне, е истина, ако Зелена буря са във война с градовете… Видях какви са в Курника на мошениците, Фрея. Ако тази книга е ключът към нещо опасно, не трябва да им позволяваме да се докопат…

— Не сме сигурни дали е ключ към каквото и да било — напомни му Фрея. — Но ще е най-добре да си я върнем обратно, за всеки случай. Рен обаче е най-важна. Намерете я, Том. И се върнете живи и здрави във Вайнленд.

Том и Хестър се качиха на борда на „Ларва“. Фрея гледаше след тях и не спря да им маха, докато охлювът се потапяше, остана на ръба на басейна заедно с Боне, докато не изпрати и последните вълнички във водата. Децата я чакаха на борда на „Нагалфар“. Пискливите им и неспокойни гласове се носеха от всички отворени люкове.

— Тръгваме ли?

— Анкъридж далеч ли е?

— Наистина ли ще разполагаме със собствени стаи и всичко останало?

— Чичо мъртъв ли е?

— Лошо ми е!

Фрея хвана Боне за ръката.

— Е? — попита го тя.

— Хайде — отвърна той. — Да се прибираме у дома.

Те отпътуваха и Гримзби най-накрая остана сам. След няколко дни дори слабата светлина от прозорците му изчезна и въздушните помпи спряха да работят. През все по-уголемяващите се пукнатини и цепнатини, които нямаше кой да поправи, търпеливият океан навлезе вътре и рибите направиха залите на Изгубените момчета свой дом.

На Том щеше да му липсва компанията на Фрея и дори на Боне, но за Хестър беше истинско облекчение, че отново е сама с него. Така и не успя да приеме никой друг освен съпруга си, и Рен, когато беше малка. Тя го наблюдаваше, изпълнена с любов, как се справя със странното управление на „Ларва“, намръщен, в опит да се концентрира и да си спомни всичко, на което Боне го беше научил. Същата вечер, докато охлювът се движеше плавно в посока юг-югозапад към плаващия град Брайтън и водата пееше своята песен на корпуса, Хестър се намъкна в леглото му, обви го с дългите си крайници и го целуна. Спомни си, че когато бяха млади и летяха на „Джени Ханивър“, се целуваха с часове. Но Том беше прекалено разтревожен за Рен, за да отвърне на целувката ѝ, или поне не както трябва. Тя дълго лежа будна и си мислеше горчиво: Обича я повече, отколкото някога ме е обичал.

19. Сватбен венец

Първата слана стигна до Вайнленд много преди „Нагалфар“. Старата подводница, натоварена с прекалено много хора, за да се справят старите ѝ, грохнали двигатели, пътува няколко седмици до Мъртвия континент и си проправяше път през виещите се реки, в които „Ларва“ плуваше от дни. Боне успя да отведе „Нагалфар“ в Анкъридж и тя изплува над тънката ледена покривка на пристанището. Фрея излезе от нея и помаха, като едва не беше застреляна, този път от господин Смю, който смяташе, че нахлуват Изгубени момчета.

В известен смисъл беше прав. Анкъридж никога вече нямаше да е същият, след като тези весели деца без обноски, които често създаваха неприятности, идваха да живеят в него. Фрея отвори изоставените горни етажи на Зимния дворец и старата сграда се изпълни с живот и шум, когато децата се настаниха в новия си дом. Някои от тях не можеха да се отърсят от идеята, че не бива да се краде. Други имаха кошмари и викаха имената на Чичо и Гаргара в съня си. Фрея обаче беше убедена, че с търпение и любов можеше да им помогне да забравят прекараното под океана време и да се превърнат в едни щастливи и здрави вайнлендърци.

В крайна сметка Боне успя. Фрея не знаеше какво точно се е случило по време на пътя към дома, но някогашното Изгубено момче повече не се върна в квартирата си в машинното отделение. В началото на октомври, след като жътвата приключи, животните бяха прибрани от високите пасища и градът се подготвяше за зимата, двамата с маркграфинята се ожениха.

Фрея се събуди рано сутринта в деня след сватбата си — часът беше пет и ѝ припомни за времето, когато беше млада и също се будеше толкова рано. Стана от леглото, като внимаваше да не събуди Боне, и отиде до прозореца в стаята си. Подът под краката ѝ беше студен, а в косата ѝ още се виждаха следи от сватбения венец.

Тя дръпна завесата и видя, че повърхността на езерото е покрито в дебел лед и през нощта е валял сняг. Радваше се, че градът ѝ отново е попаднал във владението на Ледените богове за следващите шест месеца. Боговете на лятото, езерото и лова бяха добри с хората ѝ, а богът на моретата и богинята на любовта бяха много мили с нея, но Ледените богове бяха онези, с които беше израснала и на тях им имаше повече доверие, отколкото на останалите. Фрея дъхна на прозореца, нарисува снежинка върху стъклото и прошепна:

— Пази Том. И Хестър, макар че тя не го заслужава. Заведи ги при Рен, където и да е тя. Нека всички се приберат у дома живи, здрави, щастливи и заедно.

Не беше ясно дали Ледените богове са чули молитвата ѝ, тъй като не ѝ изпратиха никакъв знак. Единственият отговор беше вятърът в кулите на Зимния дворец и гласът на съпруга ѝ, нежен и сънен, който я викаше обратно в леглото.