Дверите на Скръбния дом

1.

Вихрушката надигна прашен стълб над падината и го отнесе навътре в безбродната пустиня Пан’поцун Одан. Макар и на по-малко от хиляда разкрача, стълбът сякаш се бе появил отникъде.

От мястото си на обруления от вятъра ръб на платото Маппо Рънт го проследи с неспокойните си очи с цвета на пясък, очи, хлътнали дълбоко в грубоватото му костеливо бледо лице. Стискаше в косматата си ръка листо от сочния кактус емраг и го ръфаше, без да го е грижа за отровните му бодли. Сок капеше по брадичката му и я цапаше със синило. Дъвчеше бавно, умислено.

Застаналият до него Икариум хвърли камъче от ръба на скалата. То се затъркаля и изчатка някъде долу по осеяното с канари дъно на падината. Под дрипавия му халат на Бродник на духа, чийто портокалов цвят бе избледнял до прашно ръждиво под безкрайното слънце, сивата му кожа бе потъмняла до маслиненозелено, сякаш бащината му кръв бе откликнала на древния зов на пустинята. Дългата му, прибрана на плитка черна коса беше мокра от пот.

Маппо измъкна един смачкан бодил, забол се между предните му зъби.

— Боята ти избелява — отбеляза той, погледна листото кактус в ръката си и го захапа отново.

Икариум сви рамене.

— Вече е все едно. Поне тук.

— Дори сляпата ми баба нямаше да преглътне маскировката ти. Някои в Ерлитан ни гледаха с присвити очи. Усещах как лазят погледите им по гърба ми ден и нощ. Таносците общо взето са ниски и кривокраки, в края на краищата. — Маппо измести погледа си от прашния стълб, погледна приятеля си и изсумтя: — Следващия път пробвай поне да си от някое племе, където всички са седем стъпки високи.

Набръчканото обветрено лице на Икариум се изкриви в някакво много смътно подобие на усмивка, после спокойното му изражение се върна.

— Ония, дето ще знаят за нас в Седемте града, вече бездруго ни знаят. Тия, които не знаят, може и да ни се поучудят, но нищо повече. — Той примижа срещу яркия блясък и кимна към прашната вихрушка. — Какво виждаш, Маппо?

— Плоска глава, дълъг врат, черно и космато от глава до пети. Ако е само това, все едно че е някой от чичовците ми.

— Но има и още.

— Един крак напред и два отзад.

Икариум се почеса замислено по носа.

— Значи не ще да е някой от чичовците ти. Апториан?

Маппо кимна умислено.

— Още няколко месеца остават до сбирането. Допускам, че Сенкотрон е надушил какво се задава и е пратил съгледвачи…

— А тоя?

Маппо се ухили и дългите му кучешки зъби лъснаха.

— Доста се е поотдалечил. Паленце на Ша’ик ще да е. — Дояде кактуса, отри дебелите си длани и се надигна. Разкърши гръб и изохка. Предната нощ под пясъка под постелята му гъмжеше от чворести корени и сега мускулите му от двете страни на гръбнака се бяха стегнали също като ония неизброими дървесни кокали. Разтърка очи, огледа дрипавите си прашасали дрехи и въздъхна. — Разправят, че тука имало някъде водна яма…

— Само дето ордата на Ша’ик лагерува около нея.

Маппо изсумтя.

Икариум също се надигна, впечатлен за кой ли път от грамадното туловище на спътника си — едро дори за трелл — от широките рамене и гривестата черна коса, от жилавите мускули по дългите му ръце и хилядата години, рипащи като палаво козле зад очите на Маппо.

— Можеш ли да го проследиш?

— Стига да искаш.

Икариум се навъси.

— От колко време се познаваме, приятелю?

Маппо го изгледа рязко, след което сви рамене.

— От много. Защо питаш?

— Чуя ли неохотата в гласеца ти, веднага я познавам. Притеснява ли те възможността?

— Всяко възможно търкане с демони ме притеснява, Икариум. Аз съм боязлив като зайче.

— Мен пък ме влече любопитството.

— Знам.

Двамата невероятни спътници се обърнаха към малкия си бивак, сбутан между две високи проядени от вятъра скали. Не бързаха. Икариум седна на един плосък камък и почна да лъска дългия си лък, за да придаде още повече гладкост на извитото като рог сухо дърво. След като състоянието на оръжието го задоволи, се захвана с дългия меч — измъкна древното оръжие от обкованата с бронз кожена ножница и почна да точи острието му с намазнения брус.

Маппо бутна кожената шатра, сгъна я надве-натри и я натика в голямата кожена торба. Последваха я котлето, купите и лъжиците, след тях — одеялото. Затегна каишките и метна торбата през рамо. Икариум вече го чакаше, с прибрания в калъфа и метнат на гърба му лък.

Икариум кимна и двамата, метисът джагът и чистокръвният трелл, поеха по пътеката, водеща надолу в падината.

Звездите в небето грееха ярко и обагряха със сребристата си светлина напуканото дъно на котловината. Кръвничетата се бяха скрили с дневната горещина — бяха оставили въздуха само на рояците ситни мушици и на подобните на прилепи гущерчета ризани, които се хранеха с тях.

Маппо и Икариум се спряха за отдих сред някакви древни руини. Тухлите от спечена кал почти се бяха изронили от високите до кръста проядени зидове, подредени геометрично около отдавна пресъхнал кладенец. Пясъкът, покрил дворните плочи, беше фин, навят от вятъра, и сякаш леко сияеше в очите на Маппо. Криви сухи храсти се бяха впили с жилавите си корени в напечената земя около някогашния двор.

Пан’поцун Одан и Свещената пустиня Рараку западно от нея бяха приютили безброй подобни останки от отдавна мъртви цивилизации. В своите пътешествия Маппо и Икариум се бяха натъквали на такива високи селищни могили — хълмове с плоски била, натрупали се пласт по пласт през дългия живот на града — разположени в грубо протежение на разстояние от петдесетина левги между хълмовете и пустинята, ясно доказателство, че в сегашната пресъхнала, обрулена от ветровете пустош някога е живял богат и процъфтяващ народ. От Свещената пустиня се бе появила легендата за Апокалипсиса на Дрижна. Маппо се чудеше дали бедствието, стоварило се върху обитателите на тези градове, е допринесло по някакъв начин за този мит за времето на разруха и смърт. Освен редките изоставени имения като това, в което двамата си отдъхваха сега, много други руини показваха признаци на жесток и внезапен край.

Мислите му поеха по познатите си коловози и Маппо се смръщи. „Не за всички отминали времена можем да бъдем винени, пък и тук и сега едва ли сме по-близо от когато и където и да било. А нямам и основание да не вярвам на собствените си думи.“ След което обърна гръб и на тези мисли.

По средата на двора се издигаше самотна колона от розов мрамор, напукана и изронена от едната страна, откъдето ветровете, надигащи се откъм Рараку, духаха неспирно към хълмовете на Пан’поцун. Другата страна на мраморния стълб все още бе съхранила спиралните шарки, изваяни от някогашния каменоделец.

Щом пристъпиха в двора, Икариум се запъти направо към високата шест стъпки колона и взе да оглежда страните й. Сега сумтенето му подсказа на Маппо, че е намерил каквото е търсел.

— А тази? — попита треллът и остави кожената торба на пясъка.

Икариум дойде при него и изтупа ситната прах от дланите си.

— Долу при основата шават ноктестите лапички — търсачите са тръгнали по Дирята.

— Плъхове ли? Повече от едно котило?

— Д’айвърси — каза Икариум.

— Чудно, това пък кой ли може да е?

— Грилън сигурно.

— Хм. Неприятно.

Икариум впери поглед над низината, проснала се на запад.

— Ще има и други. Соултейкън, както и д’айвърс. Онези, които се чувстват близо до асцендентство, както и онези, които не са, но все пак търсят Пътя.

Маппо въздъхна и загледа мълчаливо стария си приятел. В душата му се прокрадна смътен страх. „Д’айвърс и соултейкън, двойното проклятие на превъплъщението, треската, от която лек няма. Сбиране… тук, на това място.“

— Все пак разумно ли е, Икариум? — тихо попита той. — В това търсене на вечната ти цел ето, че навлизаме в най-противоречивото средоточие на сили. Ако се разтворят Дверите, преминаването ни ще бъде осуетено от цяла орда зажаднели за кръв индивиди, тласкани от непреодолимата им вяра, че Дверите предлагат асцендентство.

— Ако такъв път съществува — отвърна Икариум, без да откъсва очи от хоризонта, — то може би и аз ще намеря по него отговорите си.

„Отговорите не са благодат, приятелю. Повярвай ми поне в това. Моля те.“

— Все още не си ми обяснил какво ще правиш, като ги намериш.

Икариум се извърна към него с лека усмивка.

— Проклятие съм за самия себе си, Маппо. Живях толкова много столетия, а какво знам за собственото си минало? Къде са спомените ми? Как мога да оценя собствения си живот без такова знание?

— Някои биха сметнали, че проклятието ти е дар — отвърна Маппо и сянка на тъга премина по лицето му.

— Но не и аз. На това сбиране гледам като на една възможност. Напълно е възможно то да ми предложи отговори. За да ги получа, надявам се да избегна ваденето на оръжия, но ще го направя, ако се наложи.

Треллът отново въздъхна и се надигна.

— Може скоро да бъдеш подложен на такова изпитание, приятелю. — Извърна се на югозапад. — Шест пустинни вълка идат по дирите ни.

Икариум разви роговия си лък и го изпъна само с едно бързо и плавно движение.

— Пустинните вълци никога не нападат хора.

— Така е — съгласи се Маппо. Изгледа как Икариум извади шест дълги, увенчани с каменни остриета стрели, след което примижа в тъмното. И по врата му полазиха студени тръпки. Вълците все още не се виждаха, но все пак ги усещаше. — Шест са, но са един. Д’айвърс. — „По-добре да беше соултейкън. Въплъщението в един звяр е достатъчно неприятно, но в повече…“ Икариум се намръщи.

— Силен ще да е, да се въплъти в шест вълка. Знаеш ли кой може да е?

— Подозирам едного — отвърна тихо Маппо.

Двамата замълчаха в очакване.

На по-малко от трийсетина крачки от тях от сумрака изневиделица се появиха шест жълто-кафяви фигури. На двайсет крачки вълците се развърнаха в полукръг, точно срещу Маппо и Икариум. Лютивата миризма на д’айвърс изпълни замрелия нощен въздух. Един от гъвкавите зверове пристъпи напред, после спря и Икариум повдигна вежди.

— Не са шест — промърмори той. — Един е.

— Познавам го — каза Маппо. — Срам, че той не може да каже същото за нас. Колеблив е, но е взел тяло на кръвожаден звяр. Риландарас е излязъл тази нощ на лов в пустинята. Чудно, за нас ли е тръгнал, или за някой друг?

Икариум сви рамене.

— Кой ще го заговори пръв, Маппо?

— Аз — отвърна треллът и пристъпи крачка напред. Щеше да е нужна хитрост и лукавство. Една грешка можеше да се окаже гибелна. Той сниши глас и заговори шеговито: — Далече сме от дома, а? Брат ти Трийч си беше втълпил, че те е убил. Къде беше оная пропаст? Дал Хон? Или беше Ли Хенг? Тогава бяхте чакали д’айвърс май.

Риландарас заговори в умовете им с пращящ и прекъсващ от дългото отвикване глас. „Изкушавам се да премеря ума си с теб, Н’Трелл, преди да те убия.“

— Май не си струва — отвърна безгрижно Маппо. — С тоя мой спътник съм отвикнал не по-малко от теб, Риландарас.

Светлосините очи на водача на глутницата пробягаха към Икариум.

— Нямам много ум за премерване — тихо отвърна полуджагът. — Търпението ми се изчерпва.

„Глупак. Чарът е единственото, което може да те спаси. Кажи ми, стрелецо, нима обричаш живота си на хитрините на своя спътник?“

Икариум поклати глава.

— Не, разбира се. Споделям мнението му за него.

Риландарас като че ли се обърка. „Въпрос на взаимна изгода значи, да пътешествате двамата. Спътници без взаимно доверие, без вяра един в друг. Залогът трябва да е доста висок.“

— Взе да ми омръзва, Маппо — каза Икариум.

Шестте вълка се вкочаниха като един и козината им потръпна. „Маппо Рънт и Икариум. Аха. Разбираме. Знайте, че не сме във вражда с вас.“

— Е, преборихме си умовете — каза Маппо и усмивката му се разшири за миг, преди да се стопи. — Ловувай другаде, Риландарас, преди Икариум да направи услуга на Трийч. — „Преди да си развихрил всичко онова, което съм се заклел да спра.“ — Ясен ли съм?

„Пътищата ни се… сливат — отвърна д’айвърсът. — По дирята на един демон на Сянката.“

— Няма вече Сянка — отвърна Маппо. — Демонът е на Ша’ик. Свещената пустиня вече не спи.

„Така изглежда. Нима ни забранявате тоя лов?“

Маппо погледна към Икариум, а той сниши лъка си и сви рамене.

— Щом толкова държите да се счепкате с апториан, изборът си е ваш. Ние само минаваме оттук.

„Тогаз челюстите ни наистина ще се впият в шията на демона.“

— Нима ще превърнете Ша’ик в свой враг? — попита Маппо.

Вълкът водач килна глава. „Това име не ми говори нищо.“

Двамата пътници гледаха как глутницата се скрива в магическия сумрак. Маппо се озъби, после въздъхна, а Икариум кимна и изрече на глас мисълта, споходила и двамата:

— Скоро ще му заговори.

Уикските конници крещяха възбудено и подкарваха конете си по подвижните мостчета. На пристана на Имперския щаб на Хисар цареше хаос, предизвикан от гъстата навалица буйни туземци — мъже и жени — с бляскащи железни острия на пиките, щръкнали над черните перчеми и островърхите шлемове. От мястото си на парапета на входната кула на пристанището Дюйкър следеше с немалък скептицизъм и с нарастваща тревога дивашката чуждоземска част.

До Имперския историк стоеше представителят на Върховния юмрук Малик Рел — беше отпуснал тлъстите си меки длани на дебелия си корем, кожата му бе мазна, жълто-кафява. И ухаеше на ейрънски благовония. Външността на Малик Рел с нищо не подсказваше, че е главният съветник на командира на малазанските армии на Седемте града. Той бе джисталски жрец на Древния бог на моретата Маел и присъствието му тук, за да предаде официалните благопожелания за „добре дошли“ на новия Юмрук на Седма армия, бе точно това, което изглеждаше: добре премерена обида. Въпреки че, призна си мълчаливо Дюйкър, този човек за много кратък срок се беше издигнал до влиятелно положение сред имперските играчи на този континент. Хиляди слухове се носеха сред войниците за загладения благоречив жрец и каквото там оръжие държеше надвиснало над главата на Върховния юмрук Пормквал — всички тези слухове до един се мълвяха само на шепот, защото пътят на Малик Рел до Пормквал беше разказ за беда, загадъчно сполетяла всеки, който му се е изпречил, и фатална беда при това.

Политическото тресавище, в което затъваха малазанските окупатори в Седемте града, беше толкова мътно, колкото и пагубно. Дюйкър подозираше, че новият Юмрук поне малко разбира от забулените жестове на презрение, колкото и да му убягваха по-цивилизованите маниери на опитомените от империята граждани. Въпросът, който оставаше за историка, следователно, бе колко дълго ще оцелее Колтейн от клана на Враната на новото си назначение.

Малик Рел присви пълничките си устни и бавно издиша.

— Историко — тихо заговори той на шипящия си джедорийско-фаларски говор. — Присъствието ви ме радва. И ме изпълва с любопитство. Толкова далече от Ейрънския двор… — Усмихна се, без да оголва позеленелите си зъби. — Предпазливост, подхранвана от някоя отдавнашна чистка?

„Думи като плясък на вълни, престореното безразличие на бог Маел и лукавата му търпеливост. И това е четвъртият ми разговор с Рел. О, колко ненавиждам това същество!“ Дюйкър се окашля.

— Императрицата не ми обръща много внимание, джистал.

Тихият смях на Малик Рел прозвуча като шумолене на змийска опашка.

— Неудостоен с внимание историк или неудостоена с внимание история? Намек за горчивина от отхвърлен съвет или по-лошо — пренебрегнат. Бъдете спокоен, престъпленията няма да долетят от кулите на Унта.

— Радвам се да го чуя — промърмори Дюйкър, учуден що за източници може да има жрецът. — В Хисар оставам за проучване — обясни той след малко. — Прецедентът с докарването на каторжници за мините на Отатарал датира още от времето на императора, макар че той, общо взето, удостояваше с тази съдба магове.

— Магове? Ах, ах.

Дюйкър кимна.

— Ефективно, да, макар и непредсказуемо. Особените свойства на Отатарал като убиваща магията руда си остават общо взето загадъчни. Все пак безумието е обземало повечето от тези чародеи, макар да не е ясно дали е резултат от излагането им на рудната прах, или от това, че са били отрязани от техните Лабиринти.

— А срещат ли се магове в следващия робски товар?

— Намират се.

— Е, тогава и въпросът скоро ще намери отговора си.

— Да, скоро — съгласи се Дюйкър.

Кеят вече се бе превърнал във водовъртеж от войнствени уикци, наплашени докери и изнервени бойни коне. Стражата на Хисар запушваше като тапа гърлото на пристанището и не позволяваше на никой да излезе на покрития с чакъл полукръг. Стражите — всичките родом от Седемте града, — бяха с кръгли шлемове. Бяха извадили ятаганите си и ги размахваха заплашително към уикците, които им отвръщаха с ръмжащи закани.

На парапета дойдоха още двама души. Дюйкър им кимна за поздрав. Малик Рел изобщо не ги удостои с внимание: някакъв си грубоват капитан и единственият оцелял кадрови маг на Седма — и двамата явно бяха с твърде нисък ранг, за да си заслужат вежливостта на жреца.

— Е, Кълп — обърна се Дюйкър към набития белокос чародей, — вашето пристигане може би ще се окаже навременно.

Слабото, опалено от слънцето лице на Кълп се изкриви в кисела усмивка.

— Дойдох тук, за да си опазя кожата и кокалите, Дюйкър. Не държа особено да стана поредната жертва по пътя на Колтейн към високия пост. Това са неговите хора, в края на краищата. А фактът, че не предприема нищо, за да потуши зараждащия се бунт, не предвещава нищо добро, бих казал.

Капитанът до него изсумтя съгласен.

— Гърлата ни затъкнаха — изръмжа той. — Половината офицери тук проляха кръвта си, опълчвайки се срещу тоя Колтейн, а сега той ще поема командването. Кълна се в кокалчетата на Гуглата, една сълза няма да се пролее, ако стражата на Хисар посече проклетия Колтейн и всичките му уикски диваци тук и на място, в това пристанище. Седма няма нужда от тях.

— Истина е — зашепна с премрежени очи Малик Рел на Дюйкър. — Тоя континент е като гнездо на усойници. Колтейн е странен избор…

— Не е толкова странен — отвърна Дюйкър и сви рамене. И отново насочи вниманието си към сцената долу. Уикците най-близо до стражата на Хисар бяха започнали да се блъскат пред бронирания кордон. Положението изглеждаше на ръба на кърваво сражение. Историкът усети как някаква ледена ръка сви стомаха му, щом видя няколкото изпънати лъка сред уикските конници. От булеварда вдясно от главната колонада се изсипа нова рота стражи с наведени пики.

— Това можете ли да го обясните? — попита Кълп.

Дюйкър се обърна и се изненада, като видя, че и тримата са се вторачили в него. Сети се за последните си думи и отново сви рамене.

— Колтейн обедини клановете на Уик за въстание срещу Империята. Императорът се озори доста, докато го принуди да се подчини — както би трябвало да знаят някои от вас от първа ръка. Верен на стила си, той си спечели клетвата за вярност на Колтейн.

— Как? — изръмжа Кълп.

— Никой не знае — усмихна се Дюйкър. — Императорът рядко обясняваше успехите си. Все едно, след като императрица Ласийн не прояви особено благоразположение към избраните от предшественика й командири, Колтейн беше оставен да гние в някаква дупка в Кюон Тали. Но след това положението се промени. Адюнкта Лорн бе убита в Даруджистан, Върховен юмрук Дужек и армията му се оказаха ренегати, предадоха цялата Дженабакъзка кампания, а тук в Седемте града наближава годината на Дрижна, предречена като година на бунта. Ласийн има нужда от способни пълководци, преди всичко да се е изсипало от ръцете й. Новата адюнкта Тавори все още не е изпитана. Така че…

— Колтейн. — Капитанът се намръщи. — Пратен е тук да поеме командването на Седма и да потуши бунта…

— В края на краищата — прекъсна го сухо Дюйкър, — кой би се справил по-добре с един метеж от воин, който сам е предвождал такъв?

— Стане ли метеж, шансовете му са доста рехави — промълви Малик Рел, приковал очи към сцената долу.

Дюйкър видя как блеснаха ятагани, видя как уикците се присвиха и заизваждаха дългите си ножове. Изглежда, си бяха намерили водач, някакъв свиреп на вид воин с окичени с талисмани дълги плитки, който им изрева окуражително и заразмахва ножа си над главата.

— Кълна се в Гуглата! — изруга историкът. — Къде е Колтейн, по дяволите?

Капитанът се изсмя.

— Ей го там. Високият, с дългия нож.

Дюйкър се облещи. „Онзи луд там е Колтейн? Новият Юмрук на Седма?“

— Изобщо не се е променил, както виждам — продължи капитанът. — Ако искаш да си опазиш главата като водач на всички кланове, най-добре е да си най-гадният от всички, взети заедно. Защо според вас старият император го е харесвал толкова?

— Беру да не дава дано! — прошепна стъписано Дюйкър.

В следващия миг пронизителният вик на Колтейн предизвика пълна тишина сред уикската част. Ножовете бяха прибрани в каниите, лъковете се снишиха, стрелите се върнаха в колчаните. Дори подскачащите нервно и цвилещи коне се усмириха, вдигнали глави и с присвити назад уши. Пространството около Колтейн, който бе обърнал гръб на стражата, се разчисти. Високият воин махна с ръка и четиримата мъже на парапета смълчано загледаха как конете за миг бяха оседлани в абсолютен синхрон. След по-малко от минута конниците ги бяха яхнали и ги поведоха в бавно и тържествено шествие, което можеше да съперничи на парадите на елитната имперска гвардия.

— Е, това вече беше върхът — каза Дюйкър.

От устата на Малик Рел се изтръгна лека въздишка.

— Дивашка хитрост, зверски усет за предизвикателство и пълно презрение. Това беше предназначено за стражата. А дали не и за нас?

— Колтейн е пепелянка — каза капитанът, — ако питате за това. Ако Върховното командване в Ейрън си въобразява, че може да си играе с него, чакат ги гадни изненади.

— Щедър съвет — подхвърли Рел.

Капитанът имаше вид на глътнал нещо остро и Дюйкър разбра, че бе заговорил, без да помисли за положението на жреца във Върховното командване.

Кълп се окашля.

— Повел ги е във военен строй — предполагам, че ще се приберат кротко в казармата, в края на краищата.

— Признавам си — каза сухо Дюйкър, — че очаквам с нетърпение запознанството си с новия Юмрук на Седма.

Рел кимна, присвил очи под тежките си клепачи.

— Прав сте.

Рибарската лодка остави зад себе си островите Скейра в курса си право на юг, навлезе в морето Кансу и триъгълното й платно се изпъна и запращя. Ако напорът на попътния вятър се задържеше така, щяха да стигнат крайбрежието на Ерлитан до четири часа. Фидлър се намръщи. „Крайбрежието на Ерлитан, Седемте града. Мразя го този проклет континент. Намразих го още от първия път, а сега го мразя още повече.“ Наведе се над планшира и изплю горчивата жлъч в топлите зелени вълни.

— По-добре ли сме вече? — попита Крокъс откъм носа. Потъмнялото му от слънцето младежко лице бе свито от искрена тревога.

На стария сапьор му се искаше да зашлеви това лице; вместо това обаче се присви още по-плътно до борда.

Смехът на Калам прогърмя откъм кърмата.

— Фидлър и вода не се мешат, момче. Само го погледни, по-зелен е и от проклетата ти зелена маймунка.

Нещо подсмръкна съчувствено до бузата на Фидлър, той отвори едното си кървясало око и видя пред себе си малкото сбръчкано личице.

— Разкарай се, Моби — изхриптя унило Фидлър. Любимецът и някогашният домашен прислужник на чичо Мамът, изглежда, беше осиновил сапьора, както често правеха уличните псета и котки. Калам би казал, че е обратното, разбира се. — Лъжа — прошепна си Фидлър. — Калам го бива за тия… — „Например да се мотае из Руту Джелба цяла проклета седмица заради нищожния шанс да се появи някой търговски кораб от Скрей. «Пък ще си купим един удобен превоз, а, Фид?» Не било като да прекосиш целия океан, о, не — а и това уж щеше да мине в удобства. Цяла седмица в Руту Джелба, онази гъмжаща от гущери клоака с оранжеви тухли, наречена град, и после какво? Цели осем джаката за това очукано буре за ейл.“

Часовете се точеха безкрай и умът на Фидлър се унасяше от постоянното издигане и пропадане. Мислите му се отвяха назад към ужасно дългото пътуване, довело ги толкова далече, а сетне — напред, към ужасно дългото пътуване, което тепърва им предстоеше. „Никога не правим нещата по лесния начин, о, не.“

От него ако зависеше, всички морета щяха да са пресъхнали. „Хората имат крака все пак, не плавници. Ама сега и сушата ще трябва да прекосим — през гъмжаща от мухи безводна пустиня, където хората ти се усмихват само за да ти съобщят, че се канят да те претрепят.“

Денят се влачеше, зеленясал и треперлив.

Той се замисли за приятелите си, които беше оставил в Дженабакъз, и съжали, че не върви сега в поход редом с тях. „На религиозна война. Не го забравяй, Фид. Нищо забавно няма в религиозните войни.“ В тях способността да проявиш благоразумие и да се предадеш беше неприложима. Все пак взводът беше единственото, което бе познавал от толкова години. Сенките на приятелите му липсваха. „Само Калам ми остана от старата компания, а той нарича дом оная суша пред нас. И се усмихва, преди да убие. А и какво ли са намислили двамата с Бързия Бен, дето още не го знам?“

— Летящите риби пак се разхвърчаха — каза Апсалар и меката й длан се отпусна на рамото му. — Стотици са!

— Нещо едро ще да ги е подгонило от дълбокото — каза Калам.

Фидлър изпъшка и се надигна. Моби се възползва от възможността да разкрие мотивите си, стояли зад целодневното му гукане, припълзя в скута на сапьора, сви се на кълбо и затвори жълтите си очички. Фидлър се хвана здраво за планшира и заедно с тримата си спътници загледа ятото летящи риби на стотина разтега от левия борд на барката. Млечнобелите риби, дълги колкото човешка ръка, цепеха вълните, отскачаха на трийсетина стъпки напред и отново се гмуркаха. В морето Кансу летящите риби ловуваха като акули, ятата им можеха за няколко минути да оглозгат цял кит до костите. Използваха способността си да хвърчат, за да се хвърлят на гърба на кита, щом се покажеше отгоре да вдиша въздух.

— Какво, в името на Маел, ще гони пък тях?

Калам се беше намръщил.

— Тук в Кансу не би трябвало да има нищо. Виж, в Падината на Търсача се въди денрабъ, разбира се.

— Денрабъ! О, колко ме успокои, Калам. Ами да, как не!

— Някакво морско влечуго ли е това? — попита Крокъс.

— Представи си стоножка, дълга осемдесет разтега — отвърна Фидлър. — Увива се както около китове, така и около кораби, издишва всичкия си въздух през люспестата си кожа, потъва като камък и отнася плячката си на дъното.

— Те са рядкост — рече Калам — и в плитки води не са се мяркали никога.

— Досега — промълви с тревога Крокъс.

Денрабъ се показа изведнъж на повърхността сред летящите риби, замята глава наляво и надясно и огромната му уста залапа десетки от ятото. Ширината на главата на създанието беше огромна, поне десет разтега. Сегментираната му люспеста броня беше тъмнозелена и покрита с рапани. На всеки сегмент се открояваха по два дълги хитинови крайника.

— Осемдесет разтега, а? — изсъска Фидлър. — Освен ако не го срежеш на две.

Калам се надигна при кърмата.

— Бъди готов с платното, Крокъс. Ще бягаме. На запад.

Фидлър избута скимтящия Моби от скута си, отвори кожената си торба, измъкна арбалета и започна да го развива с разтреперани ръце.

— Ако реши, че изглеждаме вкусни, Калам…

— Знам — избоботи убиецът.

Фидлър бързо сглоби желязното оръжие, вдигна глава и срещна ококорения поглед на Апсалар. Лицето й беше пребледняло. Сапьорът й смигна.

— Имам една изненада, ако ни подгони, момиче.

Тя кимна.

— Помня…

Денрабъ ги беше видял. Свърна встрани от стадото летящи риби и зацепи през вълните право към тях.

— Това не е обикновен звяр — промълви Калам. — Надушваш ли каквото надушвам аз, Фидлър?

„Люто и горчиво.“

— Дъх на Гуглата! Това е соултейкън!

— Какво? — зяпна Крокъс.

— Превъплъщенец — обясни Калам.

Стържещ глас изпълни ума на Фидлър. Израженията на спътниците му подсказаха, че го чуват и те: „Смъртни, за жалост станахте свидетели на пътя ми.“

Сапьорът изсумтя. Създанието съвсем не изглеждаше да съжалява.

То продължи: „Заради това трябва всички да умрете, макар че няма да озлочестя плътта ви, като ви изям.“

— Колко мило — измърмори Фидлър и нагласи масивната стрела в жлеба на арбалета. Железният й връх бе заменен с голяма колкото ябълка глинена топка.

„Поредната загадъчно изгубила се рибарска барка — продължи с насмешка соултейкън. — Уви.“

Фидлър се добра до кърмата и се присви до Калам. Убиецът се извърна с лице към денрабъ, без да изпуска щурвала.

— Соултейкън! Върви си по пътя, минаването ти не ни интересува!

„Ще бъда милостив и ще ви убия бързо.“ Съществото се понесе към барката право откъм кърмата, цепеше водата като кораб с остър кил. Челюстите му бяха зейнали.

— Предупредиха те — каза Фидлър, надигна арбалета, прицели се и стреля. Стрелата полетя към зейналата паст на чудовището. Бърз като мълния, денрабъ я захапа, тънките му, остри като коси зъби се врязаха в металната дръжка, пръснаха глинената топка и освободиха прахообразната смес под глината. Контактът с въздуха доведе до оглушителен взрив, който пръсна главата на съществото.

Късчета череп и сива плът се разлетяха над водата. Възпламенителната прах подпалваше всичко, до което се докоснеше, и вдигаше със съсък горещи гейзери. Инерцията докара обезглавеното тяло на четири разтега зад кърмата, преди то да се обърне, да се хлъзне бавно надолу и да се скрие от погледите им. Над вълните се понесе пушилка.

— Нещо не улучи с рибарите — каза Фидлър, докато сваляше оръжието си.

Калам отново се настани при кърмата и насочи барката по стария курс на юг. Във въздуха надвисна непривична тишина. Фидлър разглоби арбалета и пак го уви в мазния плат. Върна се на мястото си по средата на барката, а Моби се присламчи в скута му. Той въздъхна и го почеса зад ухото.

— Е, Калам?

— Не съм сигурен — призна си убиецът. — Какво ли е довело един соултейкън в морето Кансу? И защо искаше минаването му да остане в тайна?

— Ако Бързия Бен беше тук…

— Ама не е, Фид. Загадка, с която ще трябва да се примирим и да се надяваме, че няма отново да се сблъскаме с нея.

— Смяташ ли, че е свързано с…?

Калам се навъси.

— Не. Едва ли.

— С какво да е свързано? — попита настойчиво Крокъс. — За какво си говорите двамата?

— Просто разсъждаваме — каза Фидлър. — Соултейкън се беше отправил на юг. Също като нас.

— Е, и?

Фидлър сви рамене.

— Е, и… нищо. Просто така. — Изплю се отново във водата и се смъкна на седалката. — От тая възбуда забравих за морската си болест. Сега възбудата мина и пак ми прилоша, проклятие!

Всички си замълчаха, макар навъсената физиономия на Крокъс да подсказваше на сапьора, че няма да остави темата задълго.

Вятърът ги тласкаше здраво на юг. След по-малко от три часа Апсалар каза, че вижда суша напред, а четиридесет минути по-късно Калам насочи барката успоредно на крайбрежието на Ерлитан, на половин левга от брега. Поеха на запад покрай обраслия с кедри стръмен рид. Денят бавно започна да гасне.

— Конници — каза Апсалар. — Ето там.

Фидлър вдигна ръка над очите си и загледа колоната ездачи по крайбрежния път.

— Аз ги броя шест — каза Калам. — Вторият…

— Носи имперски флаг — довърши вместо него Фидлър, сгърчил лице от неприятния вкус в устата си. — Вестоносец и охрана пиконосци…

— Тръгнали са за Ерлитан — добави Калам.

Фидлър се обърна и се вгледа в тъмните очи на ефрейтора. „Беда. Може би.“

Казаха си го мълчаливо, опит от дългите години воюване рамо до рамо.

— Нещо лошо ли? — попита Крокъс. — Калам? Фидлър?

„Рязко е момчето.“

— Трудно е да се каже — промърмори Фидлър. — Че са ни видели, видели са ни, но какво са видели? Четирима рибари в една барка, някое семейство от Скрей, запътило се към пристанището да вкуси малко цивилизация.

— Има едно селце, малко напред — обади се Калам. — Крокъс, отваряй си очите за едно тясно заливче и река, с плаж без донесени от прилива дървении — селцето е прилепено към рида, навътре в сушата. Какво ще кажеш за паметта ми, Фид?

— Като за туземец е добра, а ти си точно такъв. Колко далече е от града?

— Десет часа пеш.

— Толкова близо?

— Толкова.

Фидлър замълча. Имперският вестоносец и конната му стража се скриха от погледа — завиха на юг към Ерлитан. Замисълът им беше да влязат направо в претъпкания залив на Свещения град, безименни. Най-вероятно вестоносецът носеше сведения, които нямаха нищо общо с тях — с нищо не се бяха издали, откакто се добраха до имперското пристанище на Каракаранг от Дженабакъз, с един търговски кораб на Сините моранти — платиха превоза си с работа наравно с екипажа. Пътуването им от Каракаранг през планините на Талгай и сетне надолу към Руту Джелба беше по стария път на поклонниците на Танно — съвсем обикновено пътуване. А седмицата в Руту Джелба бяха изкарали, без да правят нищо, само Калам прескачаше нощем до крайбрежния квартал да потърси превоз през Отатаралското море до континента.

В най-лошия случай можеше да е стигнал донос някъде, до някой чиновник, че двама вероятни дезертьори, придружени от един дженабакъзец и една млада жена, са се появили на територията на Малазан — но това едва ли беше новина, която да разбуни имперското гнездо на оси чак до Ерлитан. Тъй че най-вероятно Калам просто проявяваше параноята си.

— Виждам устието на реката — каза Крокъс и посочи някъде към брега.

Фидлър се озърна към Калам. „Враждебна страна. Колко ниско трябва да пълзим?“

„Ще гледаме скакалците отдолу, Фид.“

„Дъх на Гуглата!“ Погледна през рамо към брега.

— Мразя Седемте града — прошепна Фид. Моби в скута му се прозя и острите му като игли зъбки блеснаха. Фидлър потръпна. — Гушкай ме, когато си поискаш, мило.

Калам изви кормилото. Крокъс се зае с платното — бе станал достатъчно ловък след двата месеца плаване през Падината на Търсача и насочи с лекота барката по посока на вятъра; опърпаното платно леко прошумоля. Апсалар помръдна на седалката, разкърши рамене и се усмихна на Фидлър. Сапьорът се навъси и извърна очи. „Бърн да ме тръсне дано, всеки път, когато направи така, трябва да внимавам да не ми увисне ченето. А беше друга жена преди. Убиец, нож на бог… А отгоре на всичко е с Крокъс, нали. Това момче извади всичкия късмет, а курвите в Каракаранг приличаха на пъпчиви сестри от някоя гигантска пъпчива фамилия с всичките пъпчиви бебета, чучнали се на бедрата им…“ Тръсна глава. „Ох, Фидлър, много дълго се задържа в морето, много!“

— Не виждам никакви лодки — каза Крокъс.

— Карай към залива — изломоти Фидлър и се почеса по четинестата брада да хване някоя гнида. Напипа една, отскубна я и я хвърли. „Десет часа пеш, после Ерлитан, баня, бръснене, някое кансуанско момиче да ми разчеше въшлясалата коса и после цялата нощ — свобода.“

Крокъс го сръга в ребрата.

— Възбуден ли си, Фидлър?

— Какво знаеш ти…

— Бил си тук по време на завоеванието, нали? Когато Калам се е бил на противната страна — за Седемте свети Фалах’дан — а Т’лан Имасс тръгнали за императора и…

— Стига — махна с ръка Фидлър. — Няма нужда да ми го напомняш, нито на Калам. Всички войни са гадни, но оная беше една от най-гадните.

— Вярно ли е, че си бил в ротата, която е гонила Бързия Бен през Свещената пустиня Рараку и че Калам бил водачът ви, само че той и Бързака се канели да ви измамят всички, ама Уискиджак се досетил и…

Фидлър се обърна и погледна ядосано Калам.

— Само една нощ в Руту Джелба с кана фаларски ром и това хлапе знае повече от всеки жив имперски историк. — Обърна се отново към Крокъс. — Слушай, момче, най-добре ще е да забравиш всичко, което ти е разправял оная нощ този пиян тъпак. Миналото вече ни гони опашките — няма смисъл да го улесняваш.

Крокъс прокара пръсти през дългата си черна коса.

— Добре де — промълви той, — щом Седемте града са толкова опасни, защо просто не продължихме направо за Кюон Тали, където живее Апсалар, и да намерим баща й? Защо беше цялото това промъкване — и то на друг континент, на всичко отгоре?

— Не е толкова просто — изръмжа Калам.

— Защо? Мислех, че това е причината за цялото това пътешествие. — Крокъс хвана ръката на Апсалар и я стисна нежно, но лицето му, обърнато към Калам и Фидлър, си остана навъсено. — И двамата казахте, че й го дължите. Това, което я е сполетяло, не беше редно и искахте да го поправите. Но вече си мисля, че е било само повод, мисля си, че двамата сте замислили нещо друго — че връщането на Апсалар у дома е било за вас само извинение да се върнете в империята си, въпреки че официално сте престъпници. И каквото и да сте намислили, включвало е да дойдем тук, в Седемте града, и също така е включвало да се промъкваме скришом и да се стряскаме от всичко, сякаш цялата армия на Малазан е тръгнала по петите ни. — Замълча, вдиша дълбоко и продължи: — Имаме правото да знаем истината, защото ни поставяте в опасност, а ние дори не знаем каква е тя, нито защо, нито нищо. Тъй че кажете. Още сега.

Фидлър се облегна на планшира, погледна Калам и вдигна вежда.

— Е, ефрейтор? Твой ред е.

— Подай ми списъка, Фидлър — отвърна Калам.

— Императрицата иска Даруджистан. — Сапьорът срещна навъсения поглед на Крокъс. — Така ли е?

Момчето се поколеба, после кимна.

Фидлър продължи:

— Това, което поиска, обикновено го получава, рано или късно. Наречи го прецедент. Значи, тя вече се опита веднъж да завземе града ви, нали, Крокъс? И това й струва адюнкта Лорн, два имперски демона и верността на Върховен юмрук Дужек, да не говорим за загубата на Мостоваците. Достатъчно, за да ужили всеки.

— Чудесно. Но какво общо има това с…

— Не ме прекъсвай. Ефрейторът каза да дам списъка. Това правя. Следиш ли ме дотук? Добре. Даруджистан веднъж й избяга — но следващия път тя ще се погрижи. Стига да има следващ път.

— Добре — каза навъсено Крокъс, — а защо да няма? Сам каза, че тя взима каквото си поиска.

— Ти верен ли си на своя град, Крокъс?

— Разбира се…

— Значи си готов да направиш всичко, на което си способен, за да попречиш на императрицата да го завладее?

— Ами да, но…

— Сър? — обърна се Фидлър към Калам.

Плещестият чернокож мъж зарея поглед над вълните, въздъхна и кимна мълчаливо. Обърна се към Крокъс.

— Това е, момче. Дойде му времето. За нея съм тръгнал.

Лицето на момчето от Дару остана безизразно, но очите на Апсалар се разшириха и лицето й пребледня. Изведнъж тя изправи гръб, после се усмихна леко и като видя това, Фидлър изстина.

— Не те разбирам — каза Крокъс. — За коя си тръгнал? За императрицата?

— Има предвид — намеси се Апсалар все още с онази усмивка, която се появяваше понякога на лицето й, преди време, докато беше… някой друг — че ще се опита да я убие.

— Какво? — Крокъс скочи и едва не се прекатури през борда. — Ти? Ти и този хванал морска болест сапьор с потрошената гусла, вързана на гърба му? Нима си въобразяваш, че ще тръгнем да ви помагаме в това безумно, самоубийствено…

— Помня — изведнъж заяви Апсалар и изгледа Калам с присвити очи.

Крокъс се извърна към нея.

— Какво помниш?

— Калам. Той беше Кама на Фалах’дан, а Нокътят му даде да командва Ръка. Калам е майстор убиец, Крокъс. А Бързия Бен…

— Бързия Бен е на три хиляди левги оттук! — викна Крокъс. — Той е взводен маг, Гуглата да ме вземе дано! Един жалък, дребен взводен магьосник!

— Не съвсем — каза Фидлър. — А това, че е толкова далече, нищо не означава, момче. Бързия Бен е нашето огладено ашиче в дупката.

— Вашето какво в кое?

— Огладеното кокалче, като в играта на кокалчета — добрият комарджия винаги си държи едно огладено кокалче, да мами при хвърлянията, ако ме разбираш добре. Колкото до „дупката“, това е Лабиринтът на Бързия Бен — това, което може да го докара до Калам, докато ти тупне сърцето веднъж, колкото и далече да е. Е, Крокъс, вече го знаеш — Калам ще направи опит, но ще трябва да се измисли как, подготовка трябва. А това започва оттук, в Седемте града. Искаш ли Даруджистан да си остане завинаги свободен, императрица Ласийн трябва да умре.

Крокъс бавно се смъкна на седалката.

— Но защо Седемте града? Императрицата не е ли в Кюон Тали?

— Защото — отвърна му Калам, докато насочваше барката към малкия залив, — защото, момко, Седемте града скоро ще се вдигнат.

— Какво искаш да кажеш?

— Въстание — озъби му се убиецът.

Фидлър се обърна и огледа вонящата на тиня блатна растителност по брега. „А това — каза си наум и ледена ръка стисна стомаха му — е точно тази част от целия план, която най-много мразя. Да хукнем подир някоя дивашка идея на Бързия Бен и всичко да лумне в пожарища.“

След минута барката зави и селото се показа пред очите им — няколко пръснати колиби от плетени пръти и кал около извита пясъчна ивица и изтеглени на брега малки лодки. Щом килът заседна в пясъка, Фидлър скочи на брега. Събудилият се Моби се беше вкопчил с четирите си лапички отпред за ризата му. Без да обръща внимание на жалните му врясъци, Фидлър бавно се изправи и разкърши рамене.

— Е — въздъхна той, щом първите селски псета притичаха да известят пристигането им, — почна се.

2.

Охреният отпечатък на длан се отмиваше от дъжда, стичаше се на кални струйки надолу по мазилката между печените тухли. Присвит под рукналия нечакано порой, Дюйкър гледаше как отпечатъкът бавно се стапя и съжаляваше, че денят не беше започнал сух, та да може да се натъкне на този знак преди дъждът да го заличи, да може да добие някаква представа за ръката, която го бе отбелязала тук, на външната стена на стария дворец на Фалах’д, в самото сърце на Хисар.

Многобройните култури на Седемте града гъмжаха от символи, таен пиктографски език на загадъчни и неясни намеци, носещи злокобна тежест за местните. Такива символи из града оформяха сложен диалог, който никой малазанец не можеше да разбере. Бавно, през многото месеци, откакто беше отседнал тук, Дюйкър бе започнал да осъзнава опасността, криеща се зад това тяхно невежество. С наближаването на Годината на Дрижна символи като този цъфваха в хаотично обилие и всяка стена във всеки град се превръщаше в свитък, покрит с таен код. Вятърът, слънцето и дъждът гарантираха тяхната нетрайност, зачистваха писалищната плочка, за да е готова за следващото послание.

„А изглежда, имат много да си кажат напоследък.“

Дюйкър се размърда, за да се освободи от напрежението, стегнало врата и раменете му. Предупрежденията му към Върховното командване, изглежда, попадаха в глухи уши. В тези символи се забелязваше шаблон, а като че ли единствено той от всички малазанци проявяваше някакъв интерес да разгадае кода или поне да признае рисковете за външните от това упорито безразличие.

Придърпа качулката над главата си, за да опази колкото може лицето си сухо, и дъждовната вода се застича през широките ръкави на наметалото му. И последната следа от отпечатъка се беше отмила. Той изсумтя и тръгна.

Водата се стичаше на дълбоки до глезените му вади по покритите с каменни плочи склонове под дворцовите стени и се изливаше в плитките канавки, пресичащи всяка уличка и кръстовище из града. Стрехите надвисваха в мрачно униние над малките дюкянчета. От хладните сенки на дупките, които трябваше да минат за фасади на дюкяните, търговците навъсено проследяваха Дюйкър с очи.

Освен окаяните магарета и рядко по някое подгизнало и подвило опашка улично псе, улиците общо взето бяха празни. Дори с рядкото странично течение от Саулско море Хисар си беше град, възникнал от сухите степи и пустини на континента. Макар и пристанищен, а сега — главна десантна база на Империята, градът, както и жителите му, преживяваха, обърнали духовно гръб на морето.

Дюйкър остави зад гърба си малкия плътен кръг древни постройки и тесните улички, обкръжаващи дворцовата стена, и излезе на Колонадата на Дрижна, изпънала се като копие през самата сърцевина на Хисар. Дърветата гулдинда от двете страни на платното за впрягове на Колонадата се полюшваха, дъждът плющеше по широките им охрени листа. От двете страни се простираха градини на заможни имения, повечето неоградени и открити за възхищението на градските тълпи. Поройният дъжд беше смъкнал цветята от храстите, беше привел дребните дръвчета и бе оцапал каменните алеи с петна от бяло, червено и розово.

Историкът се присви, понеже усилилият се вятър притисна наметалото му плътно от дясната му страна. Водата на устните му беше с вкус на сол — единственият признак за разбушувалото се море на хиляда крачки вдясно. Там, където улицата, наречена „Бурята на Апокалипсиса“, се стесни изведнъж, платното за впрягове се превърна в разкалян коловоз от потрошени плочи и строшени парчета грънци, а високите царствени орехи отстъпиха място на пустинни трънаци. Промяната бе толкова рязка, че Дюйкър ненадейно се озова нагазил до прасците в мръсната вода, преди да е усетил, че е стигнал до границата на града. Примижа срещу дъжда и погледна нагоре.

Вляво от него, замъглена зад водната пелена, се изпъваше каменната стена на Имперския щаб. Иззад високата укрепена стена към небето лениво се вдигаха струи сив дим. Вдясно и много по-близо безразборно бяха струпани кожени шатри, коне, камили и коли — лагер на търговски керван, наскоро пристигнал от Сиалк Одан.

Дюйкър придърпа наметалото още по-плътно заради вятъра и свърна към лагера. Дъждът бе толкова силен, че прикри шума от стъпките му за керванските кучета, щом навлезе в тясната кална пътека между опънатите шатри. На една от пресечките Дюйкър спря. Платното на голямата, боядисана в меден цвят шатра точно срещу него беше обилно покрито с изрисувани символи. От процепа на входа струеше дим. Той се поколеба само за миг, преди да отметне платнището и да влезе.

Спря да изтръска наметалото си. Блъсна го рев от звуци, понесли се на тежки вълни в знойния спарен въздух. Викове, ругатни и гръмки смехове от всички страни, въздух, изпълнен с миризмата на дъранг и тамян, на печени меса, вкиснало вино и сладникав ейл — всичко това обгърна Дюйкър, докато очите му се мъчеха да поемат цялата гледка. Вляво от него, където се бяха струпали десетина комарджии, в глинените чаши дрънчаха монети; точно пред него един тапу газеше ловко през тълпата, понесъл в двете си ръце дълги четири стъпки железни шишове с печени мръвки и плодове. Дюйкър извика на тапуто и вдигна ръка, за да привлече погледа му. Продавачът бързо се приближи.

— Ярешко е, кълна се! — викна тапуто на крайбрежния език на Дебрал. — Яре е, не е куче, доусий! Сам го помириши! И да платиш само един отрязък за толкова вкусна стока! Щеше ли да платиш толкова малко в Доусин Пали?

Дюйкър беше роден в равнините на Дал Хон и тъмната му кожа беше също като на местен дебрали; носеше морското наметало телаба на презморски търговец от островния град Доусин Пали и говореше езика без никакъв акцент. Като чу разпаленото твърдение на тапу, Дюйкър се ухили.

— Като за кучешко, толкова щеше да е, тапухарал. — Измъкна от кесията си два местни полумесеца — равностойността на един „отрязък“ от имперската джаката. — А ако си въобразяваш, че мезла си пилеят щедро сребърниците на острова, значи си голям глупак!

Тапуто го погледна притеснено, смъкна от единия шиш сочна мръвка и две меки кехлибарени клъбца плод и ги уви с листа.

— Пази се от шпионите на мезла, доусий — промърмори той. — Думите могат да се кривят.

— Думите са им единственият език — отвърна презрително Дюйкър и прие храната. — Вярно ли е, че някакъв нашарен с белези варварин командва сега армията на мезла?

— Човек с демонско лице, доусий. — Тапуто поклати глава. — Даже мезла се боят от него. — Прибра в джоба си двата полумесеца и го остави, вдигнал отново шишовете над главата си. — Ярешко е, не е куче!

Дюйкър си намери едно кътче до стената на шатрата, където да подпре гръб, и загледа човешкото гъмжило, докато ядеше храната си по местния обичай — бързо и немарливо. „Всяко ядене е последното ти“ — тази фраза включваше цялата житейска философия на Седемте града. Мазнина оцапа лицето му и закапа от пръстите му. Историкът пусна листата на калния под и докосна ритуално челото си в забранения вече жест на благодарност към Фалах’д, чиито кокали гниеха в мръсната тиня на залива Хисар. Очите му се спряха на един кръг старци оттатък комарджиите и той се приближи до тях, като бършеше длани в бедрата си.

Събирането означаваше Кръг на сезоните, в който двама прорицатели, седнали един срещу друг, говореха на символичния език на откровението със сложния танц на жестовете. След като си намери място в кръга зрители, Дюйкър видя прорицателите в кръга. Единият беше престарял шаман — сбръчканото, обрасло със сребриста брада лице го издаваше, че е от племето семк. Срещу него седеше момче на около петнайсет години. На мястото на очите на момчето се виждаха две тъмни дупки с незаздравяла още тъкан. Тънките му крайници и издутият корем издаваха напреднал стадий на недохранване. Дюйкър инстинктивно осъзна, че момчето сигурно е изгубило семейството си по време на завоеванието на Малазан и сега живее някъде по задните улички на Хисар. Организаторите на Кръга го бяха намерили, защото беше добре известно, че духовете често проговарят чрез такива изстрадали души.

Напрегнатата тишина, възцарила се между зрителите, подсказа на историка, че в това пророкуване има сила. Макар и сляпо, момчето се движеше така, че винаги да остава с лице срещу прорицателя семк, който на свой ред бавно танцуваше по покрития с бял пясък кръг в абсолютно мълчание. Двамата вдигаха длани един срещу друг и описваха шарки във въздуха.

Дюйкър сръга мъжа до себе си и прошепна:

— Какво предсказаха?

Местният, нисък и набит, с белезите на стар хисарски ветеран, зле прикрити под опърлената кожа, му изсъска предупредително:

— Духа на самата Дрижна, ни повече, ни по-малко. Ръцете им очертаха тялото му — дух, който всички тука видяха, призрачно обещание за огън.

Дюйкър въздъхна.

— Жалко, че го изтървах.

— Ще го… Гледай! Пак почва.

Историкът загледа как виещите се ръце на двамата прорицатели сякаш се стегнаха около някаква невидима фигура, като оставяха след себе си смътна червена светлина. Сиянието напомняше за човешко тяло и това тяло бавно започна да се откроява, да става все по-плътно. Жена, чиято плът беше огън. Тя вдигна ръце нагоре и нещо подобно на желязо блесна на китките й, и танцьорите станаха трима, щом тя се завъртя и се закърши между двамата прорицатели.

Момчето изведнъж отметна глава назад и думите заизлизаха от широко отворената му уста като стържене на камък.

— Два гейзера кипнала кръв! Един срещу друг. Кръвта е същата, двамата са същите, и солени вълни ще умият бреговете на Рараку. Свещената пустиня помни миналото си!

Жената привидение изчезна. Момчето залитна и рухна напред, тупна като дъска на пясъка. Семкският прорицател коленичи до него и сложи ръка на главата му.

— Върна се при семейството си — промълви старият шаман сред възцарилата се в кръга пълна тишина. — Милостта на Дрижна, най-редкият от даровете, беше даден на това дете.

Коравите туземци се разплакаха, някои се смъкнаха на колене. Потресен, Дюйкър се отдръпна, а кръгът бавно се сви. Той примига да махне потта от очите си и усети, че някой го наблюдава. Срещу него, в другия край на шатрата, стоеше непознат, загърнат в черна кожа, с нахлузена на главата качулка с козя глава, която скриваше лицето му в сянка. След миг непознатият се извърна настрани. Дюйкър бързо тръгна да излезе.

Седемте града бяха хилядолетна цивилизация, напоена с мощта на древността, в която някога асценденти бяха стъпвали по всяка диря на търговските кервани, по всяка пътечка, по всеки път, изгубен сред забравените от векове старини. Разправяха, че пясъците навяват мощ с шепота на теченията си, че всеки камък тук е пропит с магия като кръв и че под всеки град лежат руините на безчет други градове, по-стари градове, градове, датиращи чак от Първата империя. Разправяха, че всеки град се е въздигал върху гърбовете на призраци, че субстанцията на духове се е утаила на дебели пластове от потрошени кости; че всеки от тези градове вечно ридае под улиците, вечно се тресе от смях, вика, продава и разменя стока, и вдишва първия дъх, който носи живот, и последния, предшестващ смъртта. Сънища витаеха под улиците, мъдрост и глупост, страхове и гняв, скръб, страст, любов и люта омраза.

Историкът излезе под дъжда, напълни дробовете си с чистия студен въздух и се загърна в наметалото си.

Завоеватели можеха да съкрушат крепостните стени на един такъв град, можеха да избият всяка жива душа вътре, да запълнят всяко имение и всяка къща, и всеки дюкян със свои хора, и въпреки това да наложат господството си само над най-тънката повърхност на града, кожата на настоящето, и все някога щяха да бъдат съборени от духовете, обитаващи дълбините му, докато те самите не се превърнат в поредния мигновен пласт, един от многото. „Този враг никога няма да можем да надвием — помисли Дюйкър. — И все пак историята разказва за онези, които са готови да се опълчат срещу този враг, отново и отново. Победата навярно се постига не в надделяването над врага, а в сливането с него, в превръщането в едно цяло.“

„Императрицата е изпратила поредния Юмрук, за да съкруши неумолимите векове на тази земя. Дали е изоставила Колтейн, както подхвърлих на Малик Рел? Или го е задържала в тила, за да е в готовност, като оръжие, изковано и наточено за някоя конкретна задача?“

Дюйкър излезе от лагера, присвит под поройния дъжд. Пред очите му се извисиха портите на Имперския щаб. През следващия час спокойно можеше да подири отговори на някои от въпросите си, като се срещне лице в лице с Колтейн от клана на Враната.

Нагази в разровения път — ботушите му зажвакаха в калните локви и изровените от коне и фургони коловози — и се изкачи по калния склон към караулката пред портата.

— Никакви петиции днес, доусий — спря го един от малазанските войници. — Пробвай утре.

Дюйкър разкопча наметалото си и го разтвори, за да покаже имперската диадема, закачена на туниката му.

— Юмрукът е свикал съвет, нали?

Двамата войници отдадоха чест и отстъпиха. Този, който беше заговорил, се усмихна извинително.

— Не знаехме, че сте с другия.

— Кой е другият?

— Дойде преди няколко минути, историко.

— А, да.

Дюйкър кимна на двамата мъже и влезе. Каменният под на прохода между стените още пазеше калните следи на два крака. Намръщен, той продължи и влезе в двора. Покритата пътека продължаваше наляво покрай стената, за да стигне до страничната врата на ниската и невзрачна сграда на щаба. Вече достатъчно мокър, Дюйкър я заряза и предпочете да прекоси каменния двор направо към главния вход. Мимоходом забеляза, че мъжът, дошъл преди него, е направил същото. Следите издаваха кривокрака походка. Историкът се намръщи още повече.

Стигна до входа, където друг пазач го упъти към съвещателната зала. Когато приближи двукрилата врата, Дюйкър огледа пода за следи от човека пред себе си, но не видя. Явно онзи беше отишъл в някое друго помещение. Дюйкър сви рамене и отвори вратата.

Съвещателната зала беше с нисък таван, с неизмазани, но боядисани с бяла боя каменни стени. В средата й имаше дълга мраморна маса — изглеждаше странно непълна поради липсата на столове. Тук вече се бяха събрали Малик Рел, Кълп, Колтейн и още един уикски офицер. При влизането на историка всички се обърнаха и Рел вдигна вежди, леко изненадан. Явно не знаеше, че Колтейн е изпратил покана на Дюйкър. Дали пък намерението на новия Юмрук не беше да извади по този начин от равновесие влиятелния жрец, да му демонстрира съзнателно пренебрежението си? След миг историкът изхвърли от ума си тази мисъл. Това по-вероятно беше резултат от все още неорганизираното ново командване.

Столовете бяха махнати специално за това съвещание, както се виждаше от следите от краката им в бялата прах, слегнала се на пода. Неудобството да не знаеш как точно и къде да застанеш личеше както у Малик Рел, така и у Кълп. Джисталският жрец на Маел пристъпваше нервно от крак на крак, капчиците пот по челото му лъщяха на резкия блясък на фенерите, поставени на масата, и той криеше ръце в широките си ръкави. Кълп като че ли имаше нужда от стена, на която да подпре гръб, но явно не беше много сигурен как ще приемат уикците една такава небрежна поза.

Дюйкър се усмихна вътрешно, свали подгизналото си наметало и го окачи на една стара скоба за факла до вратата. После се обърна, за да се представи на новия Юмрук и на офицера, който стоеше от лявата му страна — навъсен ветеран с широко плоско лице, сякаш огънато навътре от белега, минаващ диагонално от лявата страна на челюстта му до дясната страна на челото.

— Аз съм Дюйкър — заговори историкът. — Имперски историк. — Довърши представянето с полупоклон. — Добре сте дошъл в Хисар, Юмрук. — От толкова близо се виждаше съвсем ясно колко загрубял е бойният главатар на клана на Враната след четиридесетте години из севера на Уикските равнини на Кюон Тали. Дългото му безизразно лице беше покрито с бръчки: дълбоки резки се спускаха около тънката широка уста, имаше и следи от често примижаване в ъгълчетата на тъмните му хлътнали очи. Мазните дълги плитки се спускаха по раменете му, отрупани с фетиши и пера от врани. Беше висок, облечен в очукана плетена ризница върху кожената риза, с наметало от пера на врани, провиснало от широките му рамене отзад до сгъвките на коленете. Носеше коннически гамаши, стегнати със сухи черва отвън по бедрата. Изпод лявата му мишница стърчеше роговата дръжка на дълъг нож.

В отговор на думите на Дюйкър той леко килна глава на една страна.

— Когато те видях последния път — заговори главатарят с дрезгав уикски акцент, — лежеше трескав на нара на самия император и се канеше да се вдигнеш и да минеш през Портите на Качулатия. — Замълча. — Бълт беше младият воин, чиято пика те разпра, и за това му усилие един войник, Дужек, целуна лицето му с меча си. — Колтейн бавно се извърна и се усмихна на белязания с грозния белег уикски воин.

Все така навъсен, прошареният конник изгледа ядосано Дюйкър, после поклати глава и изду гърди.

— Помня един невъоръжен мъж. Липсата на оръжия в ръцете му обърна пиката ми едва в последния миг. Помня меча на Дужек, който отне красотата ми още докато конят ми захапваше ръката му и скърши костта. Помня, че Дужек изгуби ръката си под сатъра на резача, защото се беше усмърдяла от дъха на коня ми. Между нас казано, аз загубих в свадата, понеже загубата на една ръка с нищо не увреди славната кариера на Дужек, докато загубата на красотата ми ме остави с единствената жена, която вече си имах.

— И не беше ли сестра ти, Бълт?

— Беше, Колтейн. И сляпа при това.

Двамата уикци замълчаха, единият начумерен, другият — навъсен.

От другата страна Кълп изсумтя, някак приглушено. Дюйкър повдигна вежда.

— Съжалявам, Бълт. Макар да бях в битката, така и не видях Колтейн, нито теб. Все едно, не забелязвам да си изгубил много от красотата си.

Ветеранът кимна.

— Човек трябва да гледа внимателно, вярно е.

— Може би — намеси се Малик Рел — е време да прекратим с учтивостите, колкото и да са забавни, и да започнем съвета.

— Когато стана готов — отвърна небрежно Колтейн, без да откъсва погледа си от Дюйкър.

Бълт изсумтя.

— Кажи ми, историко, какво те вдъхнови тогава да влезеш в битката без оръжия?

— Може да съм ги изтървал в суматохата.

— Но не си. Не носеше нито колан, нито ножница, даже щит не носеше.

Дюйкър сви рамене.

— Щом трябва да записвам делата на Империята, трябва да съм в центъра на събитията, нали така?

— Ще проявиш ли същата безразсъдна ревност и докато записваш делата под командата на Колтейн?

— Ревност? О, да. Колкото до безразсъдството — въздъхна той, — уви, куражът ми не е като някога. Напоследък си обличам броня, когато присъствам на сражение, и къс меч си взимам, и щит. И шлем. Обкръжен съм от телохранители и стоя поне на една левга от центъра на битката.

— Годините са ти донесли мъдрост — каза Бълт.

— Боя се, че недостатъчно — отвърна бавно Дюйкър. — В някои неща. — Обърна се към Колтейн. — Би било твърде дръзко от моя страна, Юмрук, да ви давам съвети на това съвещание.

Погледът на Колтейн се плъзна към Малик Рел.

— И се боиш, че ще кажеш неща, които няма да ми харесат. Може би, че като чуя такива неща, ще заповядам на Бълт да довърши задачата с убийството ти. Това ми говори много за положението в Ейрън.

— Малко знам за това — каза Дюйкър и усети как потта се стича по гърба му под туниката. — Но за вас още по-малко, Юмрук.

Лицето на Колтейн остана все така безизразно. Дюйкър неволно си помисли за кобра, която бавно се надига пред него, немигаща и студена.

— Един въпрос — намеси се Малик Рел. — Съветът започна ли?

— Още не — бавно отвърна Колтейн. — Чакам да дойде магьосникът ми.

Дюйкър усети, че гърлото му е пресъхнало. Окашля се и рече:

— Не беше ли заповядала императрицата — още в първата си година на трона — уикските магьосници да бъдат, ъъ, изкоренени? Не последва ли веднага след това масова екзекуция? Имам някакъв спомен с външните стени на Унта, покрити с…

— Много дни изтекоха, докато умрат — каза Бълт. — Увиснали на железните шипове, докато враните дойдат да приберат душите им. Водехме децата си до градските стени да видят племенните ни старейшини, чийто живот ни беше отнет по заповед на жената с късата коса. Оставихме белези в паметта им, за да се запази истината жива.

— Императрица — промълви Дюйкър, вгледан в лицето на Колтейн, — на която сега служите.

— Късокосата жена нищо не знае за уикските обичаи — каза Бълт. — Враните, които отнесоха със себе си най-великите души на старите ни магьосници, се върнаха при народа ни, за да изчакат всяко ново раждане, и така силата на старейшините ни се върна при нас.

Един страничен вход, който Дюйкър не беше забелязал досега, се открехна. В стаята пристъпи висока кривокрака фигура, с лице, скрито в сянката на гугла с козя глава, която сега падна назад и разкри гладкия лик на момче, не повече от десетгодишно. Тъмните млади очи срещнаха погледа на историка.

— Това е Сормо Е’нат — каза Колтейн.

— Сормо Е’нат беше стар и беше екзекутиран в Унта — сопна се Кълп. — Беше най-могъщият от магьосниците ви. Императрицата лично се погрижи да го убият. Казват, че издъхнал на стената чак след единадесет дни. Тоя тук не е Сормо Е’нат. Това е момче.

— Единадесет дни — изръмжа Бълт. — Нито една врана не можеше сама да побере душата му. Всеки ден идваше друга, докато той не си отиде съвсем. Единадесет дни, единадесет врани. Такава беше мощта на Сормо, жизнената му воля, и такава беше честта, оказана му от чернокрилите духове. Единадесет дойдоха при него. Единадесет.

— Древно чародейство — прошепна Малик Рел. — Най-древните ръкописи намекват за такива неща. Това момче е наречено Сормо Е’нат. Наистина ли е прероден магьосник?

— Ривите на Дженабакъз имат подобни вярвания — каза Дюйкър. — Едно новородено дете може да се превърне в съсъда на душа, която не е преминала през портите на Гуглата.

Момчето заговори, с треперлив, но леко дрезгав като в началото на юношеството глас.

— Аз съм Сормо Е’нат, който носи в гърдите си спомена за един железен шип. Единадесет врани бабуваха при раждането ми. — Отметна наметалото зад раменете си. — Днес се натъкнах на ритуал на пророкуване и срещнах там историка Дюйкър. Заедно станахме свидетели на видение, изпратено от дух с огромна сила, дух, чийто лик е един сред многото. Духът обеща армагедон.

— Видях го — каза Дюйкър. — Един търговски керван се беше спрял край града.

— И не са разбрали, че си малазанец? — попита Малик.

— Той говори добре племенния език — каза Сормо. — И прави жестове, намекващи за омраза към Империята. И на външност, и с действията си лесно може да измами туземците. Кажи ми, историко, виждал ли си подобни предсказания преди?

— Не толкова… явни — призна Дюйкър. — Но съм виждал достатъчно признаци, за да мога да усетя нарастващата инерция. Новата година ще донесе въстание.

— Смело твърдение — каза Малик Рел. И въздъхна — явно от неудобство, че трябва да стои прав. — Новият Юмрук ще постъпи добре, ако се отнася с предпазливост към подобни твърдения. Много са пророчествата на тази земя, както са много народите, които я населяват. Такова множество смалява достоверността на всяко. Въстание беше предричано всяка година в Седемте града след завоеванието на Малазан. Е, и какво стана с тях? Нищо.

— Жрецът си има скрити мотиви — подхвърли Сормо.

Дюйкър усети, че е затаил дъх.

Закръгленото, лъснало от пот лице на Малик Рел пребледня.

— Всички си имат скрити мотиви — заяви Колтейн, пренебрегнал привидно бележката на магьосника си. — Чух един съвет предупреждение и един — за предпазливост. Балансът е добър. Ето моите думи. Магът, който копнее да подпре гръб на каменна стена, вижда в мен усойница, изпълзяла в постелята му. Страхът му от мен говори за всеки войник в Седма армия. — Юмрукът се изплю на пода, изкривил лице в гримаса. — Чувствата им изобщо не ме интересуват. Ако се подчиняват на заповедите ми, аз в замяна ще им служа. Ако не, сърцата им ще изтръгна. Чу ли думите ми, кадрови маг?

Кълп се навъси.

— Чух ги.

— Аз съм тук — изтъня почти до писък гласът на Рел, — за да предам заповедите на Върховен юмрук Пормквал…

— Преди или след официалните поздравления на Върховния юмрук? — Още докато го изричаше, Дюйкър съжали за думите си, въпреки горчивия смях на Бълт.

В отговор Малик Рел изправи гръб.

— Върховен юмрук Пормквал приветства Юмрук Колтейн в Седемте града и му желае успех в новото назначение. Седма армия си остава една от първоначалните армии на империята Малазан и Върховният юмрук е убеден, че Юмрук Колтейн ще зачете тяхната славна история.

— Славата им не ме интересува — прекъсна го Колтейн. — Ще ги преценявам по действията им. Продължете.

Разтреперан, Рел продължи:

— Върховен юмрук Пормквал ме помоли да предам заповедите му на Юмрук Колтейн. Адмирал Нок да напусне залива на Хисар и да отплава за Ейрън веднага щом корабите му бъдат натоварени с провизии. Юмрук Колтейн да започне подготовка за сухопътен марш на Седма… към Ейрън. Желанието на Върховния юмрук е да направи преглед на Седма преди окончателното й базиране. — Жрецът извади от халата си запечатан свитък и го сложи на масата. — Това са заповедите на Върховния юмрук.

Лицето на Колтейн посивя от отвращение. Той скръсти ръце и демонстративно обърна гръб на Малик Рел.

Бълт се изсмя горчиво.

— Върховният юмрук желае да прегледа армията. Вероятно Върховният юмрук си има за помощник някой Върховен маг, а защо не и Ръка на Нокътя? Ако държи да прегледа бойците на Колтейн, може да дойде тук по Лабиринт. Юмрукът няма намерение да подготвя тази армия за марш на четиристотин левги само за да може Пормквал да огледа свъсено праха по ботушите им. Такъв ход ще остави източните провинции на Седемте града без окупационна армия. В тези неспокойни времена това ще се възприеме като оттегляне, особено след като ще бъде съпроводено с оттеглянето на Саулската флота. Тази страна не може да бъде управлявана иззад стените на Ейрън.

— Отхвърляте заповедите на Върховния юмрук? — прошепна смаяно Рел и очите му лъснаха като кървави диаманти, взрени в широкия гръб на Колтейн.

Юмрукът се обърна вбесен.

— Обсъждам промяна на тези заповеди и сега чакам отговор.

— Отговорът ще ви го дам аз! — изхриптя жрецът.

Колтейн изръмжа.

— Вие? — каза Бълт. — Вие сте жрец, не сте войник, нито цивилен управител. Вие дори не сте припознат за член на Върховното командване.

Гневният поглед на Рел пробяга от Юмрука към ветерана.

— Нима? Виж ти…

— Не и от императрица Ласийн — отсече Бълт. — Тя нищо не знае за вас, жрецо, освен донесенията на Върховния юмрук. Разберете, че императрицата не поверява власт на хора, които не познава. Върховен юмрук Пормквал ви е наел само като свой пратеник и точно като такъв ще ви приеме Юмрукът. Вие не командвате нищо и никого. Нито Колтейн, нито мен, нито дори последния мърляв готвач в Седма.

— Ще предам тези думи и чувства на Върховния юмрук.

— Несъмнено. Можете да тръгнете веднага.

Рел зяпна.

— Да си тръгвам?

— С вас приключихме. Напуснете.

Изгледаха мълчаливо напускащия жрец. Веднага щом вратите се затвориха, Дюйкър се обърна към Колтейн.

— Това може би не беше разумно, Юмрук.

Колтейн го изгледа сънено.

— Бълт го каза, не аз.

Дюйкър погледна ветерана. Обезобразеният уикски воин се беше ухилил.

— Кажете ми за Пормквал — заговори го Колтейн. — Срещал ли сте се с него?

Историкът се извърна към Юмрука.

— Да.

— Добре ли управлява?

— Доколкото мога да преценя — заговори Дюйкър, — той изобщо не управлява. Повечето едикти се издават от човека, когото вие — тоест Бълт — току-що изгонихте от този съвет. Зад кулисите има още цяла орда други, най-вече знатни и богати търговци. Те са отговорни поначало за орязването на налозите върху вносните стоки и съответното увеличаване на местните производствени данъци и износ — с изключение, разбира се, на износа, в който са намесени те самите. Имперската окупация се ръководи от малазански търговци и това положение е непроменено, откакто Пормквал получи титлата Върховен юмрук преди четири години.

— Кой беше Върховен юмрук преди него? — попита Бълт.

— Картерон Кръст, който се удави една нощ в залива Ейрън.

Кълп изсумтя.

— Кръст можеше да плува пиян през ураган, но ето, че се удави също като брат си Урко. И двете тела не бяха намерени, естествено.

— Тоест?

Кълп се ухили на Бълт, но си замълча.

— И Кръст, и Урко бяха от хората на императора — обясни Дюйкър. — Изглежда, ги сполетя същата участ като повечето съратници на Келанвед, в това число Ток-старши и Амерон. Техните тела също не бяха намерени. — Историкът сви рамене. — Стара история. И забранена, между другото.

— Допускате, че са били убити по заповед на Ласийн — каза Бълт, оголил проядените си зъби. — Но представете си обстоятелство, при което най-способните командири на Ласийн просто… изчезват. И я оставят изолирана, в отчаяна нужда от способни хора. Забравяте, историко, че преди Ласийн да стане императрица, тя беше близка приятелка с Кръст, Урко, Амерон, Дасем и другите. Представете си как е сама сега и още усеща раните от това изоставяне.

— А не можеше ли да допусне, че убийството на другите й близки приятели — Келанвед и Танцьора — ще повлияе на приятелството й с тези командири? — Дюйкър поклати глава, усетил горчивината в гласа си. „Бяха и мои приятели.“

— Някои грешки в преценките никога не могат да бъдат поправени — отвърна Бълт. — Императорът и Танцьора бяха способни завоеватели, но бяха ли способни владетели?

— Никога няма да го разберем — отсече Дюйкър.

Уикският воин въздъхна.

— Няма, но ако е имало някой близък до трона, способен да предвиди какво предстои, то това е била Ласийн.

Колтейн отново се изплю на пода.

— Това е всичко, което може да се каже по въпроса, историко. Запишете думите, които се изрекоха тук, стига да не ви се сторят прекалено горчиви. — Извърна се към смълчалия се Сормо Е’нат и го изгледа намръщено.

— Дори да се задавя с тях — отвърна Дюйкър, — все едно ще ги запиша точно. Иначе не бих могъл да се наричам историк.

— Ваша работа. — Погледът на Юмрука си остана прикован в Сормо Е’нат. — Кажете ми, историко, с какво толкова държи този Малик Рел Пормквал в ръцете си?

— Съжалявам, но не знам, Юмрук.

— Разберете го.

— Искате да стана шпионин?

Колтейн се обърна към него с тънка усмивка.

— А какъв бяхте в онази шатра на търговците, Дюйкър?

Дюйкър се намръщи.

— Това означава да отида в Ейрън. Не мисля, че Малик Рел ще приеме радушно присъствието ми на вътрешните съвети. Не и след като станах свидетел на унижението му тук. Всъщност сигурен съм, че вече ме е белязал за свой враг, а неговите врагове имат навика да изчезват.

— Аз няма да изчезна — заяви Колтейн. Пристъпи към него, протегна ръка и стисна рамото на историка. — Тогава ще пренебрегнем Малик Рел. Ще бъдете включен в личния ми състав.

— Както заповядате, Юмрук — отвърна Дюйкър.

— Съветът приключи. — Колтейн се извърна към магьосника си. — Сормо, ти ще ми опишеш това ваше сутрешно приключение… по-късно.

Магьосникът се поклони.

Дюйкър взе наметалото си и напусна залата, последван от Кълп. Щом вратите зад тях се затвориха, историкът дръпна кадровия маг за ръкава.

— Трябва да поговорим. Насаме.

— Повторихте ми мисълта — отвърна Кълп.

Намериха някаква стая, задръстена с потрошени мебели. Кълп затръшна вратата, заключи, обърна се към Дюйкър и го изгледа вбесено.

— Тоя изобщо не е човек — животно е и гледа на всичко като животно. А Бълт — Бълт само чете зъбенето и вдигнатите вежди на началника си и ги облича в думи — никога не бях чувал толкова речовит уикец като тоя грозник.

— Явно Колтейн има много неща за казване — отвърна сухо Дюйкър.

— Подозирам, че жрецът на Маел вече замисля как да си отмъсти.

— Да. Но това, което ме потресе, беше защитата на императрицата от Бълт.

— Приемаш ли аргумента му?

Дюйкър въздъхна.

— Това, че съжалява за действията си и че вече чувства изцяло самотата на властта? Възможно е. Интересно, макар че отдавна е без значение.

— Как мислиш, Ласийн вярва ли на тези уикски диваци?

— Колтейн беше поканен на аудиенция при императрицата и допускам, че Бълт е бил пришит като кръпка до господаря си — но какво е станало между тях в личните покои на Ласийн си остава неизвестно. — Историкът сви рамене. — Бяха подготвени за Малик Рел, това поне е ясно. А ти, Кълп, какво мислиш за този млад чародей?

— Млад ли? — Кадровият маг се смръщи. — Това момченце има аурата на столетник. Успях да надуша в него ритуалното изпиване на кобилешка кръв, а този ритуал издава Желязното време на един магьосник — последните няколко години от живота му, най-голямото избуяване на силата му. Не го ли видя? Метна стреличка по жреца и си замълча, за да изчака ефекта.

— Но ти заяви, че всичко е лъжа.

— Не е нужно Сормо да знае колко е чувствително обонянието ми и ще продължа да се отнасям с него като с момче, натрапник. Ако имам късмет, няма да ми обърне внимание.

Дюйкър се поколеба. Вдиша дълбоко — въздухът беше застоял и вкиснал, с вкус на прах — и накрая промълви:

— Кълп?

— Да, историк? Какво искаш от мен?

— Няма нищо общо с Колтейн, нито с Малик Рел или Сормо Е’нат. Трябва ми съдействието ти.

— За какво?

— Искам да освободя един затворник.

Веждите на мага се вдигнаха.

— От тъмницата на Хисар? Нямам вземане-даване с хисарската стража, историко.

— Не, не е в градската тъмница. Става дума за имперски затворник.

— Къде го държат този затворник?

— Продаден е в робство, Кълп. В мините на Отатарал.

Кадровият маг зяпна.

— В името на дъха на Гуглата, Дюйкър, и искаш помощта на маг? Допускаш, че доброволно ще се приближа до тези мини? Отатарал унищожава магията, побърква маговете…

— Ще си на една рибарска лодка край брега на острова — прекъсна го Дюйкър. — Обещавам ти, Кълп.

— Да взема затворника и после какво, да греба като луд, подгонен от някоя доусийска галера?

Дюйкър се ухили.

— Нещо такова.

Кълп хвърли поглед към заключената врата, после огледа потрошените вещи из стаята все едно, че ги виждаше за първи път.

— Коя стая беше това?

— Кабинетът на Юмрук Торлом — отвърна Дюйкър. — Където я намери убиецът на Дрижна онази нощ.

Кълп кимна умислено.

— А нашият избор случаен ли беше?

— Определено се надявам.

— Аз също, историко.

— Е, ще ми помогнеш ли?

— Този затворник… кой е?

— Хеборик Леката ръка.

Кълп кимна отново.

— Нека да помисля, Дюйкър.

— Може ли да попитам какво те кара да се колебаеш?

Кълп се навъси.

— Мисълта за още един предател историк, скитащ на воля по широкия свят, какво друго?

Свещеният град Ерлитан беше град, изграден от бял камък. Издигаше се от залива и обкръжаваше огромния хълм с плоско било, известен с името Джен’раб. Имаше поверие, че един от първите градове на света е заровен под Джен’раб и че сред заровените му отломки се крие Тронът на Седемте закрилници, който според легендата не бил никакъв трон, а стая с кръг от седем каменни подиума, всеки посветен на един от асцендентите, основали Седемте града. Ерлитан беше град на хиляда години, но се вярваше, че древният град Джен’раб, днес превърнал се в хълм от порутени камъни, е девет пъти по-стар.

Някакъв ранен Фалах’д на Ерлитан предприел мащабно и амбициозно строителство на плоското било на Джен’раб, за да почете заровения под улиците древен град. Кариерите по северното крайбрежие били изтърбушени, цели склонове били изсечени, десеттонни бели мраморни блокове, издялани и изваяни от изкусни каменоделци, били превозени с кораби в залива на Ерлитан, а сетне издърпани през долните квартали до рампите, водещи към върха на хълма. Храмове, имения, градини, куполи, кули и палатът на самия Фалах’д се издигнали като скъпоценни камъни в девствената корона на Джен’раб.

Три години след като последният мраморен блок бил поставен на мястото му, древният заровен град… помръднал. Подземните проходи се сринали под огромния натиск на „Короната на Фалах’д“, заогъвали се стени, темели се плъзнали навътре в улиците от здраво отъпкана пръст. Улегналата прах започнала да се държи като вода, потекла по улици и улички, в зейналите входове, под подовете — всичко това останало невидимо в неспокойния мрак на Джен’раб. На повърхността, в едно светло утро, в кръглата годишнина от управлението на Фалах’д, Короната хлътнала, срутили се кули, куполи се сринали сред облаци бяла мраморна прах, а дворецът рухнал неравно, на някои места не повече от няколко стъпки, другаде — на над двайсет разтега навътре в потеклите реки от прах.

Наблюдатели от Долния град описали събитието. Все едно че някаква невидима великанска ръка посегнала към Короната, стиснала всички сгради и ги прекършила, натикала ги надолу в хълма. За много дни вдигналият се облак прах превърнал слънцето в меден диск.

В този ден загинали над трийсет хиляди души, сред които и самият Фалах’д, а от трите хиляди, които обитавали двореца му, оцелял само един: някакъв млад помощник-готвач, който бил убеден, че стъкленицата, която изтървал миг преди земетръса, е виновна за цялата катастрофа. Полудял от чувство за вина, той се наръгал в сърцето, докато стоял на площада Мерикра в Долния град, и кръвта му потекла и намокрила каменните плочи точно там, където стоеше сега Фидлър.

Присвил сините си очи, сапьорът гледаше ескадрона Червени мечове, който яздеше през рехавата тълпа в другия край на Площада.

Загърнат в избелелия си ленен халат, със спусната качулка по обичая на туземците грал, той стоеше неподвижно върху свещените каменни плочи с избледнелите вече по тях следи от паметното събитие и се чудеше дали бесният туптеж на сърцето му е толкова силен, че да го чуят тълпите, движещи се боязливо край него. Изруга се наум, че е тръгнал да обикаля така рисковано из древния град, веднага след което изруга и Калам, че забави заминаването им, докато успее да се свърже с един от старите си агенти в града.

— Мезла’ибдин! — изсъска до него нечий глас.

„Малазански палета“ беше възможно най-точният превод. Червените мечове бяха родом от Седемте града, но полагаха клетва за безпрекословна вярност на императрицата. Редки — в момента нежелани — прагматици в земя на фанатични мечтатели, Червените мечове тъкмо бяха започнали без външна повеля да громят последователите на Дрижна по типичния си начин: с острието на меча и пиката.

Няколко жертви лежаха вкочанени по огладените камъни на Площада сред пръснати кошове, вързопи дрехи и храна. Две момиченца клечаха до тялото на някаква жена близо до пресъхналия фонтан. Пръски кръв красяха околните стени. Няколко улици по-натам кънтяха камбаните на ерлитанската стража, градският Юмрук току-що бе уведомен, че Червените мечове отново са предизвикали безпомощната му власт.

Побеснелите конници продължиха безразборната си сеч по един от главните булеварди, извеждащ от Площада, и скоро се скриха от поглед. Просяци и крадци налетяха върху падналите тела, докато въздухът се изпълваше с ридания. Някакъв прегърбен стар сводник подбра двете момиченца и закуцука с тях по страничната уличка.

Само преди минути черепът на Фидлър за малко щеше да бъде разцепен — когато влезе на Площада, той се озова на пътя на един връхлитащ Червен меч. Войнишкият му опит го отпрати през пътя на коня и принуди воина да замахне с оръжието си наляво, а последвалото залягане под изсвистелия меч изкара сапьора извън обсега му. Червеният меч не си направи труда да го подгони, а се задоволи с обезглавяването на поредната нещастна жертва — жена, която отчаяно се опитваше да измъкне двете си деца от пътя на коня.

Фидлър тръсна глава и изруга под нос. Запровира се с лакти през бутащата се тълпа и се отправи към уличката, в която се беше скрил сводникът. Високите, надвиснали от двете страни сгради загръщаха в сянка тесния проход. Гнила храна и някаква мърша изпълваха въздуха със задушлива сладникава воня. Наоколо не се мяркаше никой и Фидлър предпазливо тръгна навътре. Стигна до пътечка между две високи стени, широка едва колкото да може по нея да мине муле и покрита до глезените със сухи палмови листа. Зад всяка от високите стени имаше градина и клоните на дърветата се сплитаха в покрив на двайсет стъпки отгоре. Трийсет крачки навътре проходът свършваше и точно там се беше присвил сводникът, затиснал с коляно по-малкото момиченце, като в същото време беше опрял другото в стената и бъркаше в гамашите си.

Щом чу стъпките на газещия през сухите листа Фидлър, сводникът извърна глава. Имаше бялата кожа на скрий и оголи почернелите си зъби във веща усмивка.

— Грал, твоя е за половин джакат, само да й скъсам първо ципичката. Другата ще ти струва повече, щото е по-малка.

Фидлър пристъпи до него.

— Купувам. Правя ги мои жени. Два джаката.

Сводникът изсумтя.

— Само за седмица ще изкарам два пъти повече. Шестнайсет джаката.

Фидлър извади дългия гралски нож, която си беше купил само преди час, и опря острието му в гърлото на сводника.

— Два джаката и милостта ми, симхарал.

— Готово, грал — изхриптя сводникът, облещил очи. — Готово, кълна се в Качулатия!

Фидлър измъкна две монети от широкия си колан и ги хвърли върху килима от листа. После отстъпи назад.

— Взимам ги веднага.

Симхаралът се смъкна на колене и задрапа през сухата шума.

— Вземи ги, грал, вземи ги.

Фидлър изпръхтя, прибра ножа и награби децата под мишниците си. Обърна гръб на сводника и закрачи към изхода. Вероятността мъжът зад него да се опита да го измами беше буквално нищожна. Гралските туземци често сами си търсеха оскърбленията, само за да получат повод да се заемат с любимата си дейност: гоненето на мъст. А и се знаеше, че е невъзможно да ги издебнеш откъм гърба, така че никой не смееше да се опита. При все това Фидлър беше благодарен за дебелия килим от листа между него и сводника.

Излезе на улицата. Момичетата висяха от ръцете му като големи кукли, все още изтръпнали и онемели от ужас. Той погледна по-голямото. Девет, може би десетгодишно; зяпаше го с ококорените си черни очи.

— Вече сте в безопасност. Ако те пусна, можеш ли да вървиш? Можеш ли да ми покажеш къде живеете?

След дълго мълчание детето кимна.

Бяха стигнали един от кривите проходи, които минаваха за улици в Долния град. Фидлър пусна момичето и сгуши по-малкото в прегръдката си — то като че ли беше заспало. По-голямото дете веднага се хвана за халата му, за да не бъде избутано от блъскащата се тълпа, след което започна да го дърпа напред.

— У дома ли? — попита Фидлър.

— У дома.

След десетина минути подминаха пазарния квартал и навлязоха в по-спокоен жилищен район, със скромни, но чисти жилища. Момичето го поведе към една уличка. Щом стигнаха до нея, се появиха деца, завикаха и се втурнаха да ги посрещнат. След малко трима въоръжени стражи изскочиха от градинската порта. Изправиха се срещу Фидлър с вдигнати ятагани, а децата се пръснаха и изведнъж замлъкнаха, настръхнали.

— Наал грал — изръмжа Фидлър. — Жената падна под Червен меч. Един симхарал взе тия двете. Аз ги откупих. Цели-целенички. Три джаката.

— Два — поправи го един от мъжете и се изплю на калдъръма пред краката на Фидлър. — Симхарала го хванахме.

— Два за откупа. Един, че ги доведох. Непокътнати. Три. — Фидлър се ухили. — Добра цена. Евтино, за честта на грал. Евтино за защита на грал.

Зад гърба на Фидлър заговори четвърти.

— Платете на грала, глупци. И сто златни джаката няма да са много. Сестрата и децата бяха под ваша защита, но избягахте, когато дойдоха Червените мечове. Ако тоя грал не беше намерил и откупил децата, сега щяха да са озлочестени. Платете парите и благословете този грал с милостта на Кралицата на сънищата, благословете и него, и семейството му за вечни времена.

Мъжът бавно го заобиколи. Носеше доспехите на частната гвардия, с капитански отличия. Мършавото му лице беше белязано с жигосания символ на ветеран на Ю’гатан, а на ръцете му личаха белези от изгоряло. Твърдият му поглед се прикова в очите на Фидлър.

— Моля да ми кажеш прозвището си, грал, за да можем да те зачетем в молитвите си.

Фидлър се поколеба, след което каза на капитана истинското си име, онова, с което се беше родил преди толкова време.

Като го чу, белокосият ветеран се понамръщи, но си замълча.

Един от стражите се приближи с няколко монети в шепата си. Фидлър подаде спящото дете на капитана.

— Не е добре, че спи.

Мъжът пое детето с голяма нежност.

— Ще накараме Лечителя на дома да се погрижи за нея.

Фидлър се огледа. Децата явно бяха от богато, знатно семейство, но все пак сградите наоколо изглеждаха сравнително малки, домове на дребни търговци и занаятчии.

— Ще хапнеш ли с нас, грал? — покани го капитанът. — Дядото на децата ще иска да те види.

Обзет от любопитство, Фидлър кимна. Капитанът го поведе към ниската задна порта в градинската стена. Тримата стражи тръгнаха напред да я отворят. Първо влезе по-голямото момиче.

Портата се отваряше към удивително просторна градина, с прохладен и влажен въздух от дъха на невидим поток, ромонящ под гъстите треви. Стари плодни дървета и орехи обграждаха настланата с камък пътека. От другата страна се издигаше висока стена, изградена изцяло от мъгливо стъкло. Цветовете на дъгата проблясваха по широките стъкла, покрити с капчици влага и зацапани с пъстри петънца. Фидлър никога не беше виждал толкова много стъкло на едно място. В стената имаше само една врата, направена от избелял лен, изпънат на тънка желязна рамка. Пред нея стоеше старец в омачкан халат с портокалов цвят. Тъмната охра на кожата му изпъкваше под ослепително бялата коса. Момичето се втурна да го прегърне. Кехлибарените очи на стареца се приковаха във Фидлър.

Сапьорът падна на колене.

— Моля за вашата благословия, Броднико на духа — промълви той с най-дрезгавия си гралски акцент.

Смехът на жреца на Танно бе като понесен от вятъра пясък.

— Не мога да благословя това, което не сте, господине — кротко отвърна той. — Но моля, заповядайте с мен и капитан Турка на скромна трапеза. Вярвам, че стражите ще проявят жар да възвърнат куража си в грижата за децата поне тук, между стените на градината. — Опря набръчканата си длан на челото на спящото момиче. — Селал сама се пази, по свой начин. Капитане, кажете на Лечителя, че трябва да бъде върната на този свят, но полека.

Капитанът връчи детето на един от стражите.

— Чу какво каза господарят. Хайде, бързо.

Двете деца бяха отведени през ленената врата. Бродникът на духа на Танно махна с ръка и поведе със спокойна крачка Фидлър и Турка към същата врата.

Насред стаята със стъклената стена имаше ниска желязна маса и високи до прасците железни столчета със седалки от плетена кожа. На масата имаше купи с плодове и зачервени от подправки студени меса. По средата беше поставена кристална гарафа с бледожълто вино — да подиша. На дъното й имаше два пръста дебела утайка: пъпки от пустинни цветчета и телца на пчели. Прохладно сладкият аромат на виното се носеше в стаята.

Вътрешната врата беше от дебело дърво, с мраморна каса. В малки ниши по стената примигваха свещи с пъстри пламъчета. Отраженията им танцуваха хипнотично по стъклото отсреща.

Жрецът седна и посочи другите две столчета.

— Моля, разполагайте се. Изненадан съм, че един малазански шпионин рискува да разкрие прикритието си, като спасява живота на две деца на Ерлий. Да не би целта ви да е била да получите ценни сведения от едно семейство, завладяно от чувството на благодарност?

Фидлър смъкна с въздишка качулката от главата си.

— Малазанец съм — призна той. — Но шпионин не съм. Предрешил съм се, за да не ме открият… малазанците.

Старият жрец наля вино и подаде бокал на сапьора.

— Войник сте.

— Да.

— Дезертьор?

Фидлър примижа.

— Не по свой избор. Императрицата реши за най-уместно да обяви частта ми извън закона. — Отпи от сладкото ароматно вино.

Капитан Турка изсъска.

— Подпалвач на мостове. От Войнството на Едноръкия.

— Доста добре сте информиран.

Бродникът на духа посочи купите.

— Заповядайте. Ако след толкова години война търсите някое мирно място, сте направили огромна грешка, че сте дошли точно в Седемте града.

— Това и аз го разбрах — отвърна Фидлър, взе един плод и отхапа. — Тъкмо затова се надявам да си откупя превоз за Кюон Тали колкото се може по-скоро.

— Флотата на Кансу напусна Ерлитан — каза капитанът. — Малко са напоследък търговските кораби, отправящи се на път през океана. Високите налози…

— И очакваните печалби при една гражданска война — добави Фидлър. — Значи трябва да е по сушата, поне до Ейрън.

— Неразумно — каза старият жрец.

— Знам.

Бродникът на духа поклати глава.

— Не само заради предстоящата война. За да стигнете до Ейрън, трябва да прекосите Пан’поцун Одан, да минете през Свещената пустиня Рараку. А от Рараку ще дойде вихрушката на Апокалипсиса. И нещо повече, ще има сливане.

Фидлър присви очи. „Соултейкън денрабъ.“

— Като при събиране на асцендентни сили?

— Точно така.

— Какво ще ги привлече?

— Портал. Пророчеството за Пътя на Ръцете. Соултейкън и д’айвърси. Портал, обещаващ… нещо. Привлича ги като свещ нощни пеперуди.

— Че защо превъплъщенци изобщо ще проявяват интерес към портал на Лабиринт? Едва ли са някакво братство, нито използват магьосничество в някакъв по-сложен смисъл.

— Забележително дълбоко познание за един войник.

Фидлър се намръщи.

— Войниците винаги ги подценяват. Не съм преживял тези петнадесет години в имперски войни със затворени очи. Императорът се сблъска и с Трийч, и с Риландарас пред стените на Ли Хенг. Бях там.

Бродникът на духа на Танно сведе извинително глава.

— Нямам отговори на въпросите ви — промълви той. — Всъщност не мисля, че дори соултейкън и д’айвърс са съвсем наясно към какво се стремят. Като сьомгите, които се връщат във водите, където са родени, те действат по инстинкт, по вътрешен подтик и само смътно усещане за нещо обещано. — Сплете пръсти пред себе си. — Между превъплъщенците не съществува никаква цялост. Всеки е сам за себе си. Пътят на Ръцете… — поколеба се, преди да продължи — е може би средство към асцендентство, извисяване към върховната власт… за победителя.

Фидлър вдиша — бавно и треперливо.

— Асцендентството означава власт. Властта означава контрол. — Вгледа се в светлокафявите очи на жреца. — Ако някой превъплъщенец постигне асцендентство…

— Господство над собствения му вид, да. Такова събитие би имало… тежки последствия. Във всеки случай, приятелю, пустинните земи изобщо не могат да се нарекат безопасно място, но през следващите месеци Одан ще се превърне в място на див ужас, това поне го знам със сигурност.

— Благодаря ви за предупреждението.

— Но то все пак няма да ви разколебае.

— Боя се, че не.

— В такъв случай на мен се пада честта да ви предложа някаква защита в предстоящото ви пътуване. Капитане, ще бъдете ли така добър?

Ветеранът стана и излезе.

— Един осъден на смърт войник — заговори след малко старият жрец, — който рискува живота си, за да се върне в сърцето на Империята, която го е осъдила на смърт. Необходимостта трябва да е голяма.

Фидлър само сви рамене.

— Подпалвачите на мостове се помнят тук, в Седемте града. Прокълнато име, но въпреки това буди възхищение. Вие бяхте войници на честта, сражаващи се в една безчестна война. Казват, че полкът ви е бил закален сред зноя и опърлените камънаци на Свещената пустиня Рараку, в преследване на ротата магьосници на Фалах’д. Там сте изгорили мостовете към миналото си. Това е история, която бих искал да чуя някой ден, за да може да се пресътвори в песен.

Фидлър се ококори. Заклинанията на един Бродник на духа се изпяваха, без да е нужен никакъв друг ритуал. Казваха, че силата на една песен на жрец на Танно е неизмерима. Сапьорът се зачуди какво ли ще донесе на Мостоваците едно такова творение.

Бродникът на духа на Танно като че ли разбра премълчания въпрос, защото се усмихна.

— Никой досега не се е опитвал да сътвори такава песен. В една песен на Танно се съдържа потенциал за асцендентство, но възможно ли е да се възвиси цял полк? Наистина въпрос, който заслужава отговор.

Фидлър въздъхна.

— Да имах време, щях да ви разкажа цялата история.

— Би ни отнело само един миг.

— Какво означава това?

Старият жрец вдигна дългопръстата си сбръчкана ръка.

— Ако ми позволите да ви докосна, ще науча историята ви.

Сапьорът се стегна.

— А — въздъхна Бродникът на духа, — боите се, че ще проявя немарливост към личните ви тайни.

— Боя се, че притежанието им ще застраши живота ви. Не всички мои спомени са толкова благородни.

Старецът килна глава и се засмя.

— Ако всички бяха благородни, приятелю, щяхте да заслужавате този халат повече от мен. Е, простете ми за дръзката молба.

Капитан Турка се върна с малко ковчеже от олющено дърво с пясъчен цвят. Сложи го на масата пред господаря си, а той вдигна капака и бръкна вътре.

— Някога Рараку е била море — заговори жрецът на Танно. Извади една избеляла раковина. — Такива останки могат да се намерят в Свещената пустиня, стига да знаете местоположението на древните брегове. Освен съхранената в нея песен на спомените, вътре са вложени и други песни. — Вдигна глава и погледна Фидлър в очите. — Моите песни на чародейната сила. Моля ви, приемете този дар, като благодарност, че спасихте живота и честта на моите внучки.

Старият жрец положи раковината в ръцете му и Фидлър се поклони.

— Благодаря ви, Броднико на духа на Танно. Значи вашият дар предлага защита?

— Донякъде — отвърна с усмивка жрецът. И стана от столчето си. — Няма да ви задържаме повече, Подпалвачо на мостове.

Фидлър бързо се надигна.

— Капитан Турка ще ви изпрати до изхода. — Старецът пристъпи и сложи ръка на рамото на Фидлър. — Бродникът на духа Кимлок ти благодари.

Навън, в градината, прохладният влажен въздух се лепна по капките пот, избили по челото на Фидлър.

— Кимлок — промърмори той под нос.

— Първият му гост от единадесет години — изсумтя Турка. — Даваш ли си сметка каква чест ти беше оказана, Подпалвачо на мостове?

— Очевидно — отвърна сухо Фидлър — цени своите внучки. Единадесет години, казваш? Значи последният му гост трябва да е бил…

— Върховен юмрук Дужек Едноръкия, от империята Малазан.

— В преговори за мирната капитулация на Каракаранг, Свещения град на култа на Танно. Кимлок твърдеше, че може да унищожи малазанските армии. До крак. Но ето, че капитулира и сега името му е станало легендарно покрай празните закани.

— Той отвори портите на града, защото цени живота над всичко друго — изсумтя Турка. — Прецени вашата империя и разбра, че смъртта на хиляди души не означава нищо за нея. Малазан трябваше да получи каквото иска, а той искаше Каракаранг.

Фидлър отвърна с горчива гримаса.

— И ако това означаваше да хвърлим Т’лан Имасс срещу Свещения град — за да направят онова, което направиха в Ейрън — щяхме да направим точно това. Съмнявам се, че дори чародейството на Кимлок щеше да може да спре Т’лан Имасс.

Застанаха пред портата. Турка я отвори. В тъмните му очи се четеше стара болка.

— Както направи Кимлок. Касапницата при Ейрън разкри безумието на Империята…

— Това, което се случи при въстанието на Ейрън, беше грешка — сопна се Фидлър. — Никой не е издавал заповед на Логрос Т’лан Имасс.

Единственият отговор на Турка беше горчивата усмивка. После той посочи улицата.

— Върви си в мир, Подпалвачо на мостове.

Фидлър си тръгна вбесен.

Моби изцвърча от възторг, хвръкна през стаята и тупна в гърдите на Фидлър след дивашко пърхане на крилца и лапички. Сапьорът изруга, избута маймунката, която се мъчеше да му смачка гърлото със задушаващата си прегръдка, прекрачи прага и затвори вратата.

— Тъкмо почвах да се безпокоя — избоботи Калам от сянката, затулила другия край на стаята.

— Забавих се.

— Неприятности ли?

Фидлър сви рамене, смъкна наметалото си и остана по кожената ризница отдолу.

— Другите къде са?

— В градината — отвърна кисело Калам.

Фидлър отвори пътната си торба и прибра вътре раковината на Танно — тикна я между диплите на резервната долна риза.

Калам му наля чаша разредено вино и допълни и своята.

— Е?

— Мъти се нещо. — Фидлър отпи, преди да продължи. — Стените са оклепани със знаци. Мене ако питаш, не повече от седмица и улиците ще почервенеят.

— Имаме си коне, мулета и провизии. Дотогава трябва да сме стигнали Одан. Извън града ще е по-безопасно.

Фидлър изгледа замислено приятеля си. Тъмното мечешко лице на Калам лъщеше на бледата светлина, струяща от покрития с платно прозорец. На очуканата маса пред убиеца лежаха два ножа, с бруса до тях.

— Може би. А може би не.

— Ръцете по стените ли?

Фидлър изпъшка.

— И ти си ги видял значи.

— Символи за бунт колкото щеш, обяви за места за събиране, съобщения за ритуали на Дрижна — разчитам ги не по-зле всеки тукашен. Това как да е, но тия зловещи отпечатъци на ръце са нещо съвсем друго. — Калам се наведе над масата, взе ножовете и кръстоса разсеяно сините им стоманени остриета. — Като че ли сочат посока. Юг.

— Пан’поцун Одан. — Фидлър кимна. — Сливане.

Убиецът се вцепени и тъмните му очи също се кръстосаха над двата ножа пред него.

— Виж, тоя слух не бях го чувал.

— Така смята Кимлок.

— Кимлок! — Калам изруга. — Той е в града?

— Така разправят. — Фидлър отново отпи от виното. Ако разкажеше на убиеца за днешното си приключение — и за срещата си с Бродника на духа, — това моментално щеше да отпрати Калам към вратата. „А Кимлок — към Портите на Гуглата. Кимлок, семейството му, стражата. Всички.“ Мъжът, който седеше срещу него, нямаше да рискува. „Още един дар за теб, Кимлок… мълчанието ми.“

Откъм задния коридор се чуха стъпки и миг след това се появи Крокъс.

— Ама тука е тъмно като в пещера — оплака се младокът.

— Апсалар къде е? — попита намръщено Фидлър.

— В градината — къде другаде ще е? — сопна му се крадецът дару.

Сапьорът се умълча. Утайката от предишното му безпокойство все още не оставяше мислите му. „Докато не беше пред очите ни, все ставаше някаква неприятност. Докато не я виждахме, все се пазехме откъм гърба.“ Все още му беше трудно да приеме, че момичето вече не е онова, което беше. „Освен това, ако Покровителят на убийците реши да я обсеби отново, първото предупреждение, което ще получим, е някой нож през гръцмуля.“ Разтри схванатия си врат и въздъхна.

Крокъс придърпа един стол до масата, тръшна се на него, посегна да си сипе от виното и изсумтя:

— Омръзна ми да чакаме. Като трябва да я преминаваме тая проклета суша, да тръгваме най-после. Зад градинската стена има една купчина смет, запушила е канавката. Гъмжи от плъхове. Въздухът е горещ и е толкова пълен с мухи, че едва се диша. Ще хванем някоя болест, ако се задържим повече тука.

— Дано да е син език поне — рече Калам.

— Това какво е?

— Езикът ти се подува и посинява — обясни Фидлър.

— Че какво му е хубавото?

— Не можеш да говориш.

Звездите искряха в небето. Луната още не беше изгряла. Калам вървеше към Джен’раб. Старите рампи се изкачваха към върха на хълма като гигантски стълбища, зейнали тук-там, където дяланите камъни бяха извадени, за да се вградят из други квартали на Ерлитан. Усукани храсталаци запълваха дупките, впили жилавите си корени дълбоко в пръстта.

Убиецът се катереше ловко през руините, ниско приведен, за да не изпъква много на фона на вечерното небе в случай, че някой погледне от улиците долу. Градът се беше смълчал и тази тишина бе някак неестествена. Малкото патрули малазански войници се чувстваха буквално сами, все едно че са им възложили да пазят гробище, обиталище на призраци и нищо друго. Притеснението им ги караше да вдигат шум, докато обикаляха по уличките, и Калам беше успял да ги избегне без голямо усилие.

Добра се до върха и се шмугна между два грамадни блока варовик, оформяли някога част от външната стена. Спря, вдиша дълбоко прашния нощен въздух и погледна надолу към улиците на Ерлитан. Цитаделата на Юмрука, приютявала навремето Светия Фалах’д на града, се издигаше мрачна и злокобна над добре осветения двор, като стисната ръка, щръкнала над разгорена жарава. И все пак зад каменните стени на зданието се свиваше страхливо военният губернатор на империята Малазан, запушил уши за разпалените предупреждения на Червените мечове и малкото малазански шпиони и привърженици, които все още не бяха прогонени или избити. Целият окупационен полк се беше сврял в казармените съборетини на Цитаделата, след като го бяха привикали вътре в града от укрепленията на външния гарнизон, разположени стратегически по периферията на Ерлитан. Цитаделата не можеше да приюти толкова много хора — кладенецът вече бе замърсен, и част от войниците спяха върху плочите на вътрешния двор, под звездите. Две стари фаларски триреми стояха привързани на малазанския кей и само една оредяла рота морски пехотинци държеше Имперското пристанище. Малазанците вече се чувстваха под обсада, без все още да се е вдигнала ръка срещу тях.

Калам бе раздвоен на коя от двете страни да остане верен. По рождение беше от окупираните, но по свой избор се беше сражавал под знамената на Империята. Сражавал се беше за император Келанвед. „И за Дасем Ълтър и Уискиджак, и за Дужек Едноръкия. Но не и за Ласийн.“ Измяната отдавна бе прекъснала тези връзки. Императорът щеше да изтръгне сърцето на този бунт още с първия си удар. Кратка, но безжалостна кървава баня, последвана от дълъг мир. Но Ласийн беше оставила старите рани да гноясат, а това, което предстоеше, щеше да накара и Гуглата да онемее.

Калам се огледа. Пейзажът пред него представляваше лабиринт от порутени камъни и тухли, помийни ями и трънливи храсти. Рояци насекоми жужаха над мръсните черни локви и прилепи и ризани ги гонеха.

Близо до центъра се издигаха първите три етажа на някаква кула, килната на една страна — корени на изкривено от сушата дърво, израснало на върха й, стърчаха от нея. В основата й се виждаше тъмната паст на входа.

Калам го гледа дълго, после тръгна към него. Беше на десетина крачки, когато привикналите му с тъмнината очи зърнаха вътре мигаща светлина. Убиецът извади един от ножовете си, почука два пъти с дръжката по каменния блок и пристъпи през прага. От мрака вътре го спря глас.

— Дотук, Калам Мекхар.

Калам се изплю на земята и изръмжа.

— Мебра, мислиш ли, че не познавам гласа ти? Отровен ризан като тебе никога не отива далече от гнездото си, така че не ми беше трудно да те намеря, а да те проследя беше още по-лесно.

— Имам важна работа тук — изръмжа Мебра. — Защо си се върнал? Какво искаш от мен? Дългът ми е към Подпалвачите на мостове, но тях вече ги няма.

— Дългът ти е към мен — каза Калам.

— И когато следващото малазанско псе със знака с горящия мост ме намери, може да каже, че и на него съм длъжен? И следващият, и по-следващият? О, не, Кал…

Убиецът скочи на прага преди Мебра да го е усетил, хвърли се в тъмното, едната му ръка безпогрешно се стрелна напред и стисна шпионина за гърлото. Мъжът изхриптя, краката му се подгънаха, а Калам го надигна и го блъсна в стената. Задържа го там, с върха на ножа, притиснат под гръдната кост. Нещо падна от стиснатия юмрук на шпионина, плъзна се между двамата и тупна в краката им. Калам не погледна надолу — очите му останаха приковани в Мебра.

— Дългът — изсъска той.

— Аз съм човек на честта — изпъшка шпионинът. — Плащам си дълговете! Плащам и твоя!

Калам се ухили.

— Ръката, която току-що хвана камата на колана ти, по-добре да си остане там, Мебра. Виждам всичко, което се каниш да направиш. Тук, в очите ти. Сега погледни в моите. Какво виждаш?

Дъхът на Мебра се учести. Пот закапа от челото му.

— Милост.

Калам повдигна вежди.

— Грешиш фатално…

— Не, не! Аз помолих за милост, Калам! В очите ти виждам само смърт! Моята смърт! Ще изплатя дълга си, приятелю. Знам много — всичко, което трябва да знае Юмрукът! Мога да поднеса Ерлитан в ръцете му…

— Не се съмнявам — каза Калам, отпусна гърлото му и отстъпи. Мебра се свлече по стената и се сви на пода. — Но Юмрука го остави на собствената му съдба.

Шпионинът вдигна глава и очите му блеснаха лукаво.

— Ти си осъден. Не искаш да се върнеш в прегръдката на Малазан. Отново си наш, от Седемте града, Калам, Седемте да те благословят дано!

— Трябват ми знаците, Мебра. Да мина безопасно през Одан.

— Та ти ги знаеш…

— Символите са се наплодили. Знам старите, а с тях първото племе, което ме намери, ще ме убие.

— Ще минеш здрав и читав само с един символ, Калам. През цялата шир на Седемте града, кълна ти се.

Убиецът отстъпи назад.

— Какъв е той?

— Ти си чедо на Дрижна, воин на Апокалипсиса. Направи жеста на Вихъра — помниш ли го?

Калам кимна колебливо.

— Все пак видях много повече. Много нови символи. За тях какво ще ми кажеш?

— Сред облака от скакалци има само един — отвърна Мебра. — Как можехме иначе да държим слепи Червените мечове? Моля те, Калам, трябва да си вървиш. Дългът ти е изплатен…

— Ако си ме измамил, Адефон Бен Делат ще го разбере. Кажи ми, можеш ли да се спасиш от Бързия Бен, ако разтвори Лабиринтите си?

Онемял и с пребледняло като лунната светлина лице, Мебра поклати глава.

— Значи Вихърът?

— Да. Кълна се в Седемте.

— Стой на място — заповяда Калам, пристъпи напред, наведе се и взе предмета, изпуснат преди малко от Мебра. Усети как шпионинът затаи дъх и се усмихна.

— Може би ще взема това с мен, като залог.

— Моля те, Калам…

— Млъкни. — Държеше увита в муселин книга. Смъкна мръсната дрипа. — В името на дъха на Гуглата! — прошепна Калам. — От складовете на Върховния юмрук в Ейрън… в ръцете на един шпионин ерлий. — Погледа Мебра в очите. — Знае ли Пормквал за кражбата на това, което ще отприщи Апокалипсиса?

Дребният мъж се ухили и острите му, покрити със сребро зъби лъснаха в тъмното.

— На тоя глупак можеш да му измъкнеш копринената възглавница изпод главата и пак няма да разбере. Виж, Калам, ако вземеш това като залог, всеки воин на Апокалипсиса ще те подгони. Святата книга на Дрижна е освободена и трябва да се върне в Рараку, където Пророчицата…

— Ще вдигне Вихъра — довърши Калам. Древният том тежеше в ръцете му като гранит. Подвързията му от кожа на бедерин беше оцапана и олющена, страниците от овча кожа между дебелите корици миришеха на лой и мастило от кръв. А по тези страници бяха изписани… безумни слова. А в Свещената пустиня чакаше Ша’ик, Пророчицата, обещаната водачка на бунта… — Ще ми кажеш последната тайна, Мебра, онази, която носачът на тази книга трябва да знае.

Очите на шпионина се разшириха тревожно.

— Това не може да е твоят залог, Калам! Мен вземи вместо книгата, моля те!

— Аз ще я занеса в Свещената пустиня Рараку — заяви Калам. — Лично ще я връча в ръцете на Ша’ик и това ще плати преминаването ми, Мебра. И ако забележа каквато и да било измяна, ако видя само един войник на Апокалипсиса по дирите ми, Книгата е унищожена. Разбра ли ме?

Мебра примига и кимна вдървено.

— Трябва да яздиш жребец с цвета на пясъка, кръвта ви да е слята. Трябва да носиш червена телаба. Всяка нощ трябва да заставаш с лице по пътя си, на колене, и да развиеш Книгата, и да призовеш Дрижна — това и нищо повече, нито дума повече, защото богинята на Вихъра ще чуе и всички следи от пътя ти ще се заличат. Трябва да изчакаш един час в мълчание, а после — отново да увиеш книгата. Никога не трябва да я излагаш на слънчева светлина, защото часът на пробуждането на Книгата е даден на Ша’ик. Сега ще ти повторя тези указания…

— Няма нужда — изръмжа Калам.

— Ти наистина ли си осъден?

— Това, което направих, не е ли достатъчно доказателство?

— Предай Книгата на Дрижна в ръцете на Ша’ик и името ти ще се възпява в небесата вовеки, Калам. Предадеш ли каузата, името ти ще се носи като храчка от вятъра.

Убиецът загърна Книгата в муселиновия плат и я пъхна под ризата си.

— Казахме си каквото трябваше.

— Седемте да те благословят, Калам.

Калам изсумтя в отговор, пристъпи към изхода и огледа навън. Не видя никого под лунната светлина и предпазливо се шмугна през отвора.

Все така свит до стената, Мебра го гледаше, докато не се скри от погледа му. Напрегна се, за да чуе стъпките на Калам по камъни, тухли и срутена зидария, но не чу нищо. Шпионинът изтри потта от челото си, отпусна отново глава на студения камък и затвори очи.

След няколко минути чу стържене на броня при входа на кулата.

— Видя ли го? — попита Мебра, без да отваря очи.

Един нисък глас избоботи:

— Лостара го следи. Книгата у него ли е?

Тънките устни на Мебра се извиха в усмивка.

— Не беше гостът, когото очаквах. По-неочакван гост не бих могъл и да си представя. Това беше Калам Мекхар.

— Подпалвачът на мостове? Гуглата да те целуне дано, Мебра — ако знаех, щяхме да го съсечем преди да е направил и една стъпка извън тая кула.

— Ако се бяхте опитали — отвърна Мебра, — сега ти, Аралт и Лостара щяхте да поите с кръвта си жадните корени на Джен’раб.

Едрият воин се изсмя и пристъпи вътре. Зад него, както бе предположил шпионинът, се извиси туловището на Аралт Арпат, останал да пази на входа — толкова висок и широк, че затули лунната светлина.

Тене Баралта отпусна облечените си в железни ръкавици ръце на мечовете на двете си бедра.

— А първият, към когото се обърна?

Мебра въздъхна.

— Както ви казах, сигурно щяха да ни трябват дванайсет нощи като тая. Уплаши се и сигурно вече е минал половината път до Г’данисбан. Той… премисли, както би постъпил всеки благоразумен човек. — Шпионинът се надигна и изтупа прахта от телабата си. — Още не мога да повярвам на късмета ни, Баралта…

Бронираната ръка на Тене Баралта изсвистя и удари Мебра; острите брънки оставиха дълбоки бразди по бузата му. Кръв плисна по стената. Шпионинът залитна, закрил с длани раздраното си лице.

— Твърде познати сте — каза кротко Баралта. — Подготвил си го Калам, доколкото разбирам? Подходящите… указания?

Мебра изплю кръв и кимна.

— Ще можете да го проследите безпогрешно, командире.

— Чак до лагера на Ша’ик?

— Да. Но ви моля, бъдете предпазлив. Ако Калам ви усети, ще унищожи книгата. Стойте на един ден след него, даже и повече.

Тене Баралта извади от кесийката на колана си парче кожа от бедерин.

— Теленцето копнее за майка си.

— И я намира безгрешно — довърши Мебра. — За да убиете Ша’ик, ще ви трябва войска, командире.

Червеният меч се усмихна.

— Това си е наша грижа, Мебра.

Мебра вдиша дълбоко, поколеба се, после каза:

— Искам само едно.

— Искаш?

— Моля ви, командире.

— И какво е то?

— Калам да остане жив.

— Раните ти не са симетрични, Мебра. Дай да те погаля и по другата буза.

— Изслушайте ме, командире! Подпалвачът на мостове се е върнал в Седемте града. Твърди, че е войник на Апокалипсиса. Но дали Калам ще се присъедини към лагера на Ша’ик? Може ли един мъж, роден за водач, да се примири да бъде следовник?

— Какво намекваш?

— Калам е тук по друга причина, командире. Той потърси само безопасно преминаване през Пан’поцун Одан. Взе Книгата, защото така ще си осигури безопасно преминаване. Убиецът се е запътил на юг. Защо? Мисля, че това е нещо, което Червените мечове — и Империята — трябва да разберат. А това може да се научи само докато той диша.

— Имаш някакви подозрения?

— Ейрън.

Тене Баралта изсумтя.

— Та някой да наръга в ребрата Пормквал? Всички бихме благословили това, Мебра.

— Калам изобщо не се интересува от Върховния юмрук.

— Тогава какво ще търси в Ейрън?

— Мога да се сетя само за едно, командире. За кораб, идващ от Малаз. — Присвит и с парещо от болка лице, Мебра изгледа с присвити очи как думите му бавно се вкорениха в ума на командира на Червените мечове.

След много дълга пауза Тене Баралта попита тихо:

— Какво си намислил?

Колкото и да му струваше, Мебра се усмихна.

Скалите се издигаха от дъното на пустинята на височина четиристотин разтега като грамадни варовикови плочи, струпани безразборно една връз друга. По стръмната стена се виждаха дълбоки изровени процепи, а в най-широкия от тях, на сто и петдесет разтега над пясъците, беше затъкната кула. Единственият й прозорец — черен — изпъкваше на фона на червените тухли.

Маппо въздъхна треперливо.

— Пътека не виждам, но все някакъв подстъп трябва да има. — Изгледа накриво спътника си. — Смяташ, че е обитавана.

Икариум отърка засъхналата кръв от челото си и кимна. Измъкна меча наполовина от ножницата и изгледа навъсено късчетата плът, все още залепнали по очуканото острие.

Д’айвърсът ги беше изненадал — дузина леопарди с цвета на пясъка, изсипали се от дерето на по-малко от десет крачки вдясно от тях, докато двамата подготвяха бивака си. Един от зверовете бе скочил на гърба на Маппо — челюстите се затвориха под тила му, ноктите се впиха в коравата кожа на трелла. Беше го нападнал все едно, че е антилопа, и се опита да прегризе гръкляна му, докато го свличаше долу, но Маппо не беше антилопа. Колкото и дълбоко да се впиваха кучешките зъби, срещаха само корави мускули. Вбесен, треллът се пресегна над главата си, смъкна животното от раменете си, стисна го за кожата на врата и за единия заден крак, шибна го с все сила в канарата и му пръсна черепа.

Другите единадесет бяха обкръжили Икариум. Още докато Маппо смъкваше тялото на нападателя си от гърлото си и се извърташе, видя, че четири звяра вече лежат неподвижно около джага. Погледът на трелла се спря на Икариум и страхът изведнъж го стисна за гърлото. „Колко още? Докъде е стигнал джагът? Благослови ни, Беру, моля те.“

Един от зверовете беше впил челюсти в лявото бедро на Икариум и Маппо видя как древният меч на воина блесна надолу и обезглави леопарда. В един смразяващ миг главата се задържа — щръкнала от крака на воина буца, от която швиртеше кръв.

Живите още диви котки закръжиха.

Маппо се хвърли напред и ръцете му докопаха една плющяща в прашния въздух опашка. Изрева и метна из въздуха врещящата твар. Гърчейки се, леопардът прелетя седем-осем разкрача, удари се в стръмната скала и гръбнакът му се прекърши.

За д’айвърса вече бе твърде късно. Разбрало грешката си, съществото се опита да отстъпи, но Икариум беше неумолим. Джагът нададе пронизителен вой и се хвърли към петте оцелели леопарда. Те се пръснаха, но не достатъчно бързо. Зашвиртя кръв и разкъсана плът затупа тежко по пясъка. След няколко мига още пет трупа лежаха на земята.

Икариум се завъртя вихрено — търсеше още жертви на беса си.

Треллът колебливо пристъпи към него. След миг пронизителният вой заглъхна и студеният поглед на джагъта се спря върху трелла.

Маппо видя капките кръв по челото му. Зловещият звук беше секнал. „Съвсем за малко. Живи сме. Богове долни, този път… глупак съм, че тръгнах с него. Съвсем, съвсем за малко. На косъм.“

Мирисът на кръвта на д’айвърс, тъй щедро пролята, щеше да привлече други. Двамата бързо прибраха вещите си и тръгнаха. Преди да тръгнат обаче Икариум извади една стрела от колчана си и я заби в пясъка така, че да се вижда отдалече.

Тичаха цяла нощ. Не страхът от това, че ще умрат, ги тласкаше — и за двамата по-страшната заплаха беше убийството. Маппо се молеше дано стрелата на Икариум се окаже достатъчно предупреждение.

Утрото ги завари при източните скали. Отвъд стръмните канари се издигаха проядените зъбери на планините, разделящи Рараку от Пан’поцун Одан.

Нещо бе пренебрегнало оставената стрела и ги преследваше, може би само на левга зад тях. Треллът го беше усетил преди час — соултейкън. Формата, в която се бе превъплътил, беше огромна.

— Намери ни път за нагоре — каза Икариум и изпъна лъка. Подреди пред себе си останалите стрели и се обърна към посоката, от която бяха дошли. На стотина крачки омарата, вдигнала се като треперлива пелена над пясъците, скриваше всичко. Ако соултейкън се появеше и нападнеше, джагът щеше да има време да запрати срещу него няколко стрели. Лабиринтите, всечени в дръжките им, можеха да свалят и дракон, но физиономията на Икариум даваше ясно да се разбере, че от тая мисъл му прилошава.

Маппо опипа драскотините по тила си. Разкъсаната плът вече пареше — загнояваше и беше покрита с мухи. Мускулите под кожата пулсираха с тъпа болка. Той извади от пътната си торба лист от кактуса джегура и изстиска сока върху раните. Гърбът му се вкочани и му позволи да раздвижи ръката си, без онази пронизваща болка, която го караше да се облива в пот последните няколко часа. Треллът потръпна от внезапния студ. Сокът на кактуса беше толкова силен, че можеше да се използва само веднъж на ден, за да не стигне изтръпването до сърцето и дробовете. А и щеше да направи мухите още по-жадни.

Приближи се до цепнатината в стръмните скали. Треллите бяха обитатели на равнини, така че Маппо не беше кой знае колко ловък в катеренето и задачата, която му предстоеше да изпълни, не го блазнеше особено. Цепнатината се оказа толкова дълбока, че поглъщаше светлината на утринното слънце — и тясна в основата си дотолкова, че той едва можа да се провре. Пропълзя вътре и студеният влажен въздух го накара да потръпне отново. Очите му бързо се приспособиха и той видя задната стена на цепнатината на шест крачки пред себе си. Стъпала нямаше, нито вдлъбнатини за захващане. Нагоре пукнатината се уширяваше, но оставаше недостъпна до онова, което според него трябваше да е основата на кулата. Дори нещо толкова простичко като едно поклащащо се въже с дебели възли нямаше. Маппо изръмжа отчаяно и изпълзя отново на слънце.

Икариум стоеше с гръб към него, изпънал лъка. На трийсетина крачки от тях беше застанал грамаден кафяв мечок, здраво стъпил на четирите си крака — поклащаше се, вдигнал муцуна, и душеше вятъра. Соултейкън беше дошъл.

Маппо пристъпи до спътника си и тихо каза:

— Този ми е познат.

Джагът сниши лъка.

— Превръща се.

Мечокът залитна напред.

Всичко изведнъж се замъгли и Маппо примига. Усети вкус на песъчинки на езика си, ноздрите го засърбяха от лютивата миризма, съпровождаща преобразяването. Усети как го обля инстинктивната вълна на страха и онази позната прашна сухота, от която бе трудно да преглътнеш. След миг превръщането приключи и сега към тях крачеше мъж, гол и светлокож под жаркото слънце.

Маппо бавно поклати глава. В лъжливата си форма соултейкън изглеждаше огромен, цяла грамада от мускули — но сега, в човешката си форма, Мессремб беше не повече от пет стъпки висок, почти плешив и толкова слаб, че чак мършав, с тясно лице и редки зъби. Малките му очички с гранатов цвят блещукаха в насмешливите мрежи от бръчици, устата му се бе изкривила в усмивка.

— Маппо треллът, носът ми подсказа, че си ти!

— Отдавна не сме се срещали, Мессремб.

Соултейкън току поглеждаше с едно око към джага.

— Тъй де. Северно от Нимил беше май.

— Ония гъсти борови гори повече ти подхождаха — рече Маппо, унесен за миг в спомените си за онова време, за ония волни дни на огромните треллски кервани и далечните пътешествия.

Усмивката на мъжа пред тях повехна.

— Тъй е. А вие, господине, ще да сте Икариум, изобретателят на механизми, а днес — проклятието за д’айвърс и соултейкън. Да знаете, голямо облекчение изпитах, когато снишихте лъка си — само като видях как се прицелихте, сърцето ми затупа като полудяло.

Икариум го изгледа навъсено.

— Нямаше да съм проклятие за никого, ако зависеше от мене. Нападнаха ни без предупреждение — добави той, но думите му прозвучаха някак неубедително.

— Ще рече, не сте имали време да предупредите нещастното същество. Горките късчета на душицата му. Аз обаче съм всичко друго, но не и прибързан. Прокълнат съм с любопитен нос. Що за миризма е тръгнала с трелла, зачудих се, толкова близка до кръвта на един джаг, но и различна? Е, след като очите ми вече дадоха отговора, мога да си продължа по Пътя.

— Знаеш ли къде ще те отведе? — попита Маппо.

Мессремб се вцепени.

— Видели сте портите?

— Не сме. Какво очакваш да намериш там?

— Отговори, стари приятелю. А сега ще ви спестя вкуса на превъплъщенията си, като поудължа разстоянието между нас. Ще ми пожелаеш ли всичко най-добро, Маппо?

— Да, Мессремб. И ще добавя едно предупреждение: преди четири нощи пътят ни се кръстоса с пътя на Риландарас. Пази се.

В очите на соултейкън проблесна нещо от дивия мечок.

— Ще се отварям очите.

Маппо и Икариум го гледаха, докато не изчезна от погледа им зад една канара.

— Лудост се е затаила в него — рече Икариум.

Треллът потръпна.

— Да беше само у него. У всички тях — въздъхна той. — Между другото, така и не намерих път нагоре. Нищо не се вижда.

До ушите им стигна бавно чаткане на подковани копита. По ръба на урвата към тях се приближаваше някакъв мъж, яхнал черно муле. Седеше кръстато на високото дървено седло, загърнат в дрипава прашна телаба. Ръцете му, отпуснати на резбования лък на седлото, бяха ръждиви на цвят. Лицето му се криеше под гуглата. Колкото до мулето, животното беше странно на вид, с черна муцуна, черна кожа и уши, а и очи също така. Ни едно светло петънце не се мяркаше по абаносовото му тяло, освен праха и нещо, което можеше да са петна от засъхнала кръв.

Мъжът се полюшна на седлото и изсъска:

— Няма път за навътре. Само за навън. Още не е дошъл часът. Живот даден за живот взет, запомнете тия думи, запомнете ги. Пострадали сте? Лъснали сте от гной. Слугата ми ще се погрижи за вас. Грижлив човек, с леки ръчички, едната бръчкавка, едната розовка — схващате ли смисъла? Още не. Още не. Толкоз малко… гости. Но ви очаквах, да.

Мулето спря точно срещу процепа и погледна скръбно двамата пътници, докато ездачът му се мъчеше да разгъне скръстените си крака. Охкания и пъшкания придружиха усилията му, после той изгуби равновесие и с отчаян вопъл се прекатури и тупна в прахта.

Маппо видя избилите през телабата му кървави петна и пристъпи напред.

— Но вие също сте ранен!

Човекът се замята като обърната по гръб костенурка. Гуглата падна и откри голям клюнест нос, рунтава сива брада, татуирано плешиво теме и лице с кожа на потъмнял мед. Между кривнатите устни лъснаха два реда бели зъби.

Маппо клекна до него да намери раната, от която се беше изляла толкова много кръв, и кисела миризма на желязо го удари в носа. Той бръкна под наметалото на мъжа и измъкна един отпушен мехур. Изсумтя и се озърна към Икариум.

— Не е кръв. Боя е. Червена охра.

— Помогни ми, тъпак такъв! — сопна се мъжът. — Краката ми!

Объркан, Маппо му помогна да си разплете краката, което бе съпроводено от окаяни стонове. Щом се освободи, странният човек надигна гръб и почна да се пляска по бедрата.

— Слуга! Вино! Вино, скапана тиква такава!

— Не съм ви слуга — каза хладно Маппо и отстъпи назад. — А и не нося вино, когато минавам през пустиня.

— Не ти, варварино! — Мъжът се огледа сърдито. — Къде е той?

— Кой?

— Слугата, кой. Мисли си, че да ме носи, е единственото му задъл… а, ей го!

Треллът проследи погледа му и се намръщи.

— Но това е муле, господине. Съмнявам се, че ще може да хване някой винен мях с копитата си, та да ви напълни чашата. — Ухили се на Икариум, но джагът бе престанал да обръща внимание на ставащото. Беше свалил тетивата на лъка, седеше на един камък и чистеше меча си.

Както седеше на земята, непознатият награби шепа пясък и я хвърли по мулето. Стреснато, животното изрева, затича към процепа и се скри в пещерата. Странният човек с клюнестия нос запъшка, надигна се, олюля се, вдигна ръце, стисна ги пред себе си в нервен тик и заговори с вяла усмивка:

— Преоскърбително посрещане на гости. М-м, да. Преоскърбително посрещане, казвам ви. Безцелни извинения и любезни жестове, важни са много, м-да. Безкрайно съжалявам за този временен провал в етикета. О, да. Щях да имам повече опит, ако не бях господарят на този храм. Виж, един служител е длъжен да ласкае и да угодничи, м-да. Пък после да мрънка и да мърмори с приятелите си по участ. А, ето го и Слуга.

От входа на пещерата се появи кривокрак мъж с черен халат — носеше поднос с кана и глинени чаши. Беше забулил лицето си със слугински воал, само с два тънки процепа за очите — тъмнокафяви.

— Мързелив глупак! Паяжини видя ли да има?

Говорът на Слуга изненада Маппо. Беше малазански.

— Не, Искарал.

— По титла ме наричай!

— Върховен жрец…

— Сбърка!

— Върховен жрец Искарал Пъст на храма Тесем на Сянка…

— Идиот! Ти си Слуга! Значи аз съм…

— Господар.

— Точно тъй. Рядко си говорим — обясни Искарал на Маппо.

Икариум се приближи до тях.

— Значи това е Тесем. Бях склонен да вярвам, че е обител, посветена на Кралицата на сънищата…

— Отидоха си — сопна се Искарал. — Взеха си фенерите и оставиха само…

— Сенки.

— Умен джаг. Ама аз бях предупреден за това, о, да. И двамата сте повехнали като недопечени прасета. Слуга ви е приготвил стаи. И отвари с целебни треви, корени, лекове и еликсири. Бял паралт, емълър, тралб…

— Ама това са отрови — изтъкна Маппо.

— Тъй ли? Затуй умря свинята значи. Е, почти е време. Дали да се приготвяме за качването, що ли?

— Водете — подкани го Икариум.

— Живот даден за живот взет. След мене. Никой не може да надхитри Искарал Пъст. — Върховният жрец се обърна към пукнатината в скалите и примижа свирепо.

Зачакаха, но какво точно — Маппо представа си нямаше. След няколко минути треллът се окашля.

— Служителите ви ще пуснат ли стълба?

— Служители ли? Няма служители. Няма на кой да си наложиш тиранията. Колко жалко — няма кой да ти мърмори и ръмжи зад гърба, а това е лошо за един Върховен жрец. Ако не беше шепненето на моя бог, щеше да ми е все тая, уверявам ви, и вярвам, че ще го вземете предвид заради всичко, което съм сторил и предстои да сторя.

— Виждам някакво движение в цепнатината. — Икариум примижа.

— Бок’арала. Гнездят от тая страна на ската — изсумтя Искарал. — Мръсни скимтящи твари, все се месят, душат навсякъде, опикават олтара, серат ми на възглавницата. Те са ми наказанието — и защо? Едно от тях не съм одрал, да не говорим да му сваря мозъка за прилична трапеза — не. Нито клопки, нито капани, нито отрови, но на — преследват ме. Няма отговор за това. Отчаян съм, казвам ви.

След като попритъмня, бок’арала станаха още по-дръзки: заподскачаха по скалната стена, хващаха се с лапи за тесните пукнатини по камъка и търсеха да спипат някой ризан, щом малките крилати гущерчета взеха да излизат за нощния си лов. Дребни и с маймунски телца, бок’арала бяха крилати като прилепи, без опашки и с кафява козина. Като се оставеха настрана острите им зъбки, лицата им поразително приличаха на човешки.

От единствения прозорец на кулата се спусна въже с десетки вързани възли, показа се и една малка кръгла глава.

— Някои от тях са полезни, разбира се — добави Искарал.

Маппо въздъхна. Беше се надявал, че ще се появи някакво магическо средство за изкачване, нещо подобаващо за Върховния жрец на Сянка.

— Значи ще се катерим.

— В никакъв случай — отвърна възмутено Искарал. — Слуга ще се качи, после ще ни издърпа.

— Доста сила ще му трябва, за да се оправи с мен — каза треллът. — А и с Икариум.

Слуга остави подноса, плю си на ръцете и закрачи към въжето. Заиздига се нагоре със смайваща ловкост. Искарал клекна до подноса и наля вино в трите чаши.

— Слуга е наполовина бок’арал. Има доста дълги ръце. И мускули като желязо. Сприятелил се е с тях, сигурно заради него търпя всичките им злини. — Взе си чаша, подкани ги с жест и се надигна. — Цяло щастие е за Слуга, че съм толкова добър и търпелив господар. — Обърна се да види докъде се е изкатерил мъжът. — По-бързо, псе проскубано такова!

Слуга бе стигнал прозореца и вече се прехвърляше вътре.

— Слуга ми е дар от Амманас. Живот даден за живот взет. Една стара ръка, една нова. Истински повод за разкаяние. Ще видите.

Въжето се разклати. Върховният жрец изгълта последните капки от виното си, хвърли чашата и се затътри към въжето.

— Много дълго съм навън! Уязвим съм. Хайде, бързо! — Хвана се за един от възлите и сплете крака около въжето. — Тегли! Глух ли си? Тегли!

И полетя нагоре.

— Скрипци — каза Икариум. — Твърде бързо е, за да е нещо друго.

Маппо потръпна от болката, върнала се в раменете му, и отвърна:

— Не е това, което очакваше, както разбирам.

— Тесем — промърмори Икариум, докато гледаше как жрецът се промушва през прозореца. — Място за лечение. Самотен размисъл, депозиторий със свитъци и томове, ненаситни калугерки…

— Ненаситни?

Джагът погледна приятеля си и вдигна вежда.

— И още как.

— Колко тъжно наследство!

— Много.

— В този случай — каза Маппо, докато въжето се развиваше отново надолу, — мисля, че самотният размисъл е поразмътил нечий мозък. Надхитрянията с бок’арала и шепотът на един бог могат да побъркат мнозина…

— Все пак тук има сила, Маппо — промълви Икариум.

— Да — съгласи се треллът, докато пристъпваше към въжето. — Когато мулето влезе, в пещерата се отвори Лабиринт.

— Тогава защо жрецът не го използва?

— Съмнявам се, че при този Искарал Пъст ще намерим лесни отговори, приятелю.

— Гледай да се държиш здраво, Маппо.

— Добре.

Изведнъж Икариум се пресегна и сложи ръка на рамото на Маппо.

— Приятелю.

— Да?

Джагът се беше навъсил.

— Липсва ми една стрела, Маппо. Отгоре на всичко по меча ми има кръв, а по тебе виждам ужасни рани. Я ми кажи, бихме ли се? Не помня… нищо.

Треллът помълча, след което отвърна:

— Нападна ме един леопард, докато ти спеше, Икариум. Използвах оръжията ти, не си струва да го споменавам.

Икариум се намръщи още повече.

— Пак ми се губи време.

— Нищо сериозно, приятелю.

— Щеше ли да ми кажеш, ако не беше така? — В сивите очи на джага се четеше отчаяна молба.

— Че защо да не ти кажа, Икариум?

3.

Фелисин лежеше неподвижно под Бенет, докато той не свърши с последния тласък. После се надигна и сграбчи косата й в шепата си. Мръсното му лице се беше зачервило, очите му блестяха на светлината на лампата.

— Ще се научиш да ти харесва, момиченце.

Нещо дивашко у него винаги изплуваше на повърхността всеки път, щом легнеше с нея. Тя знаеше, че ще мине.

— Ще се науча. Той ще получи ли един ден почивка?

За миг Бенет стисна още по-силно, после я пусна.

— Ще получи, да. — Стана и започна да си връзва гащите. — Макар че не разбирам много какъв е смисълът. Старецът няма да изтрае повече от месец. — Помълча; дишаше хрипливо и я гледаше. — Кълна се в Гуглата, момиче, ама си хубава. Покажи ми малко живинка другия път. Ще се грижа добре за тебе. Ще ти намеря сапун, нов гребен, отрова за въшки. Ще работиш тука, в Кривините, обещавам ти го. Покажи малко удоволствие бе, момиче, само това искам от теб.

— Скоро — отвърна тя. — Като спре да боли.

Беше прокънтяла единадесетата дневна камбана. Намираха се в третия отсек на Крайния забой на Кривините. Отсекът беше изровен от Гнилите крака и беше висок едва колкото да пропълзиш през дължината му от четвърт миля. Въздухът беше задушен и лепкав от отатаралската прах и потната скала.

Буквално всички останали трябваше вече да са стигнали Почти светлото, но Бенет беше под покровителството на капитан Саварк и можеше да прави каквото си ще. Беше обявил изоставения отсек за свой. Това бе третото идване на Фелисин. Първия път беше най-тежко. Бенет си я беше избрал няколко часа след пристигането й в Чашата на черепа, миньорския лагер в Ямата на Доусин. Беше едър, по-едър от Баудин, и макар самият той да беше роб, бе нещо като господар на всички останали роби, вътрешният човек на охраната, жесток и опасен. И освен това беше смайващо красив.

На робския кораб Фелисин се беше учила бързо. Нямаше какво друго да продава освен тялото си, но то пък се оказа ценна стока. Предлагаше се на корабната охрана и това й носеше повече храна — за нея, за Хеборик и за Баудин. Като разтваряше краката си под подходящите мъже, беше успяла да спечели за себе си и двамата си приятели да ги оковат на рампата на кила вместо в пълната с нечистотии вода, която жвакаше до хълбока под пасажа на трюма. Мнозина бяха измрели в тази вода. Някои се давеха, след като гладът и гаденето ги омаломощаваха толкова, че не можеха вече да се задържат над нея.

Отначало й беше трудно да пренебрегне мъката и гнева на Хеборик за цената, която плащаше, и се срамуваше. Ала точно това бе откупило живота и на тримата и тази истина трудно можеше да се оспори. Единствената реакция на Баудин беше — и продължаваше да е — безизразният му поглед. Гледаше на нея като на някоя непозната, без да може да реши коя е или какво е.

Но все пак беше останал на нейна страна, а напоследък — и близо до Бенет. Някакво споразумение като че ли бяха сключили двамата. Когато Бенет го нямаше да я пази, пазеше я Баудин.

На кораба беше изучила добре вкусовете на мъжете, както и на малкото жени от охраната, които я взимаха в каютите си. Беше сметнала, че е подготвена за Бенет, и в много отношения се оказа права. „Всичко освен големината му.“

Фелисин потръпна и навлече робската си риза.

Бенет я гледаше — скулите му бяха високи и изпъкнали, къдравата му черна коса лъщеше от китовата мас.

— Ще му дам на стария Дълбоката пръст, щом искаш.

— Ще го направиш ли?

Той кимна.

— Заради теб ще променя някои неща. Няма да си взимам други жени. Аз съм кралят на Чашата на черепа, ти ще си ми кралицата. Баудин ще е личният ти охранител — на него му вярвам.

— А на Хеборик?

Бенет сви рамене.

— На него много не му вярвам. Пък и няма голяма полза от него. Май освен да дърпа количките, за друго не го бива. Количките или някое рало в Дълбоката пръст. — Той я огледа. — Ама нали ти е приятел, ще уредя нещо за него.

Фелисин заоправя косата си с пръсти.

— Точно количките го убиват. Ако го пратиш в Дълбоката пръст само за да дърпа рало, не е кой знае какво благодеяние.

Навъсеният му поглед я накара да се замисли дали не прекалява.

— Ти май никога не си дърпала количка, пълна с камъни, момиче. Да я издърпаш през половин левга дългия тунел, после да се върнеш за още една, три, четири пъти на ден. Можеш ли да го сравниш с влаченето на рало през меката, рохкава пръст? Проклятие, момиче, ако ще го махам тоя дъртак от количките, трябва да имам предлог. Всички в Чашата на черепа работят.

— Но това не е всичко, нали?

В отговор Бенет й обърна гръб и запълзя нагоре.

— Заделил съм за двама ни малко канийско винце, пресен хляб и сирене. Була е сготвила яхния за пазачите, има по паница и за нас.

Фелисин тръгна след него. Мисълта за храната напълни устата й със слюнка. Ако сиренето и хлябът се окажеха достатъчно, щеше да може да задели малко за Хеборик, макар той да твърдеше, че му липсвали плодове и месо. Но цената им тук, в Чашата на черепа, беше като на злато и бяха също толкова редки. Тя знаеше, че ще е достатъчно благодарен и за това, което му донесе.

Ясно беше, че Саварк е получил заповед да се погрижи историкът да умре. Само да не е открито убийство — политическите рискове от това щяха да са твърде големи — по-скоро бавна, изтощителна смърт от недояждане и претоварване. Това, че нямаше ръце, бе дало на капитана на Ямата достатъчно основание да го зачисли при количките. Всеки ден го връзваха в хомота и той се напъваше и влачеше натрошените камъни нагоре по Дълбокия забой до шахтата на Почти светлото. Във всички други хомоти теглеха волове. Всяко животно дърпаше по три колички, а Хеборик само една — единствената отстъпка, която пазачите му правеха затова, че е човек.

Бенет си даваше сметка за нарежданията, получени от Саварк, Фелисин беше сигурна в това. Все пак властта на „краля“ на Чашата на черепа си имаше граници, колкото и той да го отричаше.

Стигнаха до главната шахта. Оставаха им още четиристотин крачки до Почти светлото на Кривините. За разлика от Дълбокия забой с неговата дебела, богата и права жила отатарал, минаваща дълбоко под хълмовете, Кривините следваха една огъната жила, която се издигаше и пропадаше, изгърбваше се и извиваше през варовика.

За разлика от железните рудници на континента, отатарал никога не стигаше до истински, основен пласт. Намираше се само във варовик и жилите бяха плитки и дълги, като реки от прах под вкамененото някогашно морско дъно, запълнено с изкопаеми растения и раковини.

„Варовикът е само костите на някога живели същества“, беше й обяснил Хеборик на втората им нощ в коптора, който им бяха дали край улица Лопатите — преди Бенет да ги премести в малко по-уредения участък зад Ханчето на Була. „Чела съм за тази теория преди, а сега вече се убедих сама. Тъй че съм склонна да вярвам, че отатарал не е естествена руда.“

„Това важно ли е?“, попита я Баудин.

„Ако не е естествена, какво е тогава? — ухили се Хеборик. — Отатарал, проклятието за магията, е създаден от магия. Ако не бях толкова добросъвестен учен, щях да напиша трактат за това.“

„Какво искаш да кажеш?“, попита Фелисин.

„Иска да каже — намеси се Баудин, — че подканва алхимиците и маговете да правят опити сами да създадат отатарал.“

„Това проблем ли е?“

„Тези жили, които копаем — обясни Хеборик, — са като пласт стопена някога тлъстина, дълбока река, затисната между пластове варовик. Целият този остров трябва да се е стопил, за да образува тези жили. Каквато и сила да е създала отатарал, оказала се е безконтролна. Не бих искал да се окажа виновен за развихрянето на такава сила отново.“

При портата на Почти светлото чакаше един малазански пазач. Зад гърба му се изпъваше пътят за миньорското селище. Слънцето отсреща тъкмо залязваше и Чашата на черепа тънеше в сянка — сумрачна падина, предлагаща благословен хлад след целодневната жега.

Пазачът — още младеж — беше отпуснал ръце на пречките на острието на пиката.

Бенет изпръхтя:

— Къде ти е ешът, Пелла?

— Тая доусийска свиня се изниза, Бенет. Можеш да го подшушнеш на Саварк — Гуглата знае, че нас той не ни слуша. Доусийските редници нямат никаква дисциплина. Напускат постовете, когато си щат, по цял ден играят комар при Була. Ние сме седемдесет и пет, а те са над двеста, Бенет, и всички тия приказки за бунтове… Що не обясниш на Саварк…

— Не си знаеш историята — каза Бенет. — Доусийците са на колене вече от триста години. Друг начин на живот не познават. Първо са ги газили от континента, после колонистите от Фалар, сега и вие, малазанците. Успокой се, не се излагай.

— Историята утешава само глупците — отвърна младият малазанец.

Бенет се изсмя гъгниво и посегна към портата.

— Тия думи пък чии ще да са, а, Пелла? Не са твои май.

Пазачът вдигна вежди, после сви рамене.

— Понякога забравям, че си корелец, Бенет. Тия думи ли? На император Келанвед. — Леко присвитите очи на Пелла се спряха на Фелисин. — Дюйкър, „Имперските кампании“, първи том. Ти си малазанка, Фелисин, спомняш ли си какво става след това?

Тя поклати глава, развеселена от прикритата напрегнатост на погледа му. „Научила съм се да разгадавам лицата — Бенет нищо не забеляза.“

— Не съм толкова запозната с трудовете на Дюйкър, Пелла.

— Струва си да се учат — отвърна с усмивка пазачът.

Усетила засилващото се нетърпение на Бенет, Фелисин пристъпи покрай него.

— Съмнявам се, че в Черепа ще се намери и един свитък.

— Може пък да намериш някой, през чиято памет си струва да повлечеш трала.

Фелисин го погледна намръщено през рамо.

— Момчето флиртува с тебе, а? — попита я Бенет от рампата. — Внимавай, момиче.

— Ще помисля за това — отвърна тихо Фелисин на Пелла и продължи към портата на Кривините. Закрачи с Бенет по стръмния път и му се усмихна. — Не си падам по нервните типчета.

Той се засмя.

— Това ме успокоява.

„Дано да е така, благословена Кралице на сънищата.“

Стръмният път беше ограден от двете страни с ровове, запълнени с камънак, докато не се слееше с други другите два пътя при кръстовището „Трите съдби“ — широка вилка, обкръжена от двете страни от две схлупени доусийски караулки. На север от пътя за Кривините и вдясно от тях се проточваше пътят за Дълбокия рудник; на юг и вдясно минаваше пътят за Шахтата, водещ към един изоставен забой, където всяка привечер хвърляха умрелите.

Фургонът за труповете не се виждаше, което означаваше, че обикаля из рудничарското село и че телата, които изнасят, за да ги хвърлят в него, днес са повече от обичайното.

Минаха кръстопътя и продължиха по Работния път. Оттатък северната доусийска караулка се проточваше Блатясалото езеро — дълбоко тресавище с тъмнозелена вода, стигащо чак до северния скат на хлътнатината. Разправяха, че водата му била прокълната и гмурнеш ли се в нея, изчезваш завинаги. Някои вярваха, че в дълбините му живее демон. Хеборик твърдеше, че невъзможността да се задържаш на повърхността на водата било свойство на самата вода, заради многото разтворен варовик. Тъй или иначе, малко роби се осмеляваха да се опитват да бягат в тази посока, защото скатът от северната страна беше също толкова стръмен, колкото навсякъде, и водата по него се цедеше непрестанно върху варовиковата утайка, лъснала отдолу като мокри кости.

Все пак Хеборик беше помолил Фелисин да хвърля по едно око на нивото на водата на Блатясалото езеро, след като вече беше настъпил сухият сезон, и сега, докато вървяха по Работния път, тя се взираше към отсрещния му бряг, доколкото можеше да го види на смътната светлина. На една длан над водната повърхност се виждаше ивица бяла кора. Новината щеше да го зарадва, макар че тя представа си нямаше защо. Мисълта за бягство беше нелепа. Отвъд хлътнатината имаше само мъртва пустиня и камънаци, без питейна вода в която и да било посока, в продължение на дни. Робите, които успяваха да се доберат до билото и след това да избегнат патрулите по Пътя на бръмбара, обкръжаващ хлътнатината, оставяха костите си сред червените пустинни пясъци. Малцина обаче стигаха толкова далече и железните шипове, наречени „Спасението“, на стръмната стена на Кулата при Ръждива рампа показваха провала им нагледно. Не минаваше седмица, без на стената на Кулата да се появи нова жертва. Повечето издъхваха, преди да е изтекъл и първият ден, но някои се задържаха и по-дълго.

Изтърканите камъни на Работния път минаваха покрай хана на Була вдясно и дългата редица бордеи отляво, преди пътят да свърши на площада „Дупката на плъха“. В центъра на кръглия площад се издигаше цитаделата на Саварк, шестоъгълна кула, съградена от дялан варовик, на три етажа. От всички роби само Бенет беше влизал вътре.

Дванайсет хиляди роби живееха в Чашата на черепа, най-голямата миньорска яма, на трийсет левги северно от единствения град на южното крайбрежие на остров Доусин Пали. Освен тях и тристате пазачи имаше и местни: проститутки за бардаците, слуги и слугини за хана на Була и комарджийските дупки, каста от прислужници, свързали живота си и този на семействата си с малазанската военщина, продавачи и амбуланти за шумното пазарище, изпълващо Дупката на плъха в Деня за отдих, както и цяла сган окаяни бездомници, предпочели миньорското село пред пълните с боклук задни улички на Доусин Пали.

— Яхнията ще е изстинала — измърмори Бенет, щом наближиха вратата на хана на Була.

Фелисин изтри потта от челото си.

— Толкова по-добре.

— Не си свикнала още с жегата. До месец-два ще почнеш да усещаш нощния хлад като всеки друг.

— Тия ранни часове още помнят деня, Бенет. Студа го усещам, но чак след полунощ.

— Ела с мене, момиче. Ще те топля колкото щеш.

Пак го хващаше един от пристъпите му на мрачно настроение. Тя си замълча, с надеждата, че ще му мине.

— Внимавай какво отказваш — изръмжа Бенет.

— Була може да ме вземе в леглото си — каза тя. — Ти можеш да погледаш, пък ако искаш, можеш и да легнеш с нас. Тя и паниците ще ни затопли. Пък може и да ни досипе нещичко отгоре.

— Тя е толкова стара, че може да ти бъде майка — измърмори Бенет.

„Както и ти да ми бъдеш баща.“ Но чу как дъхът му се учести.

— Тя е мека и топла, Бенет. Помисли за това.

Знаеше, че ще го направи и ще престане да я подканя да иде с него. „Поне за тази нощ. Хеборик греши. Няма смисъл човек да мисли за утре. Само за следващия час. Час по час. Стой жива, Фелисин, и гледай да живееш колкото може по-добре. Все някой ден ще се окажеш лице в лице срещу сестра си и цял океан от кръв, изляла се от жилите на Тавори, няма да те насити, макар че всичко, което има в тях, ще стигне. Стой жива, само това трябва да правиш. Оцелявай всеки час. Час по час.“

Пъхна ръка в широката длан на Бенет и усети в нея потта, избила от образите, с които бе подпалила ума му.

„Някой ден. Лице в лице. Сестро.“

Хеборик все още беше буден, загърнат в одеялата и свит до огнището. Вдигна глава, щом Фелисин се качи в стаичката и затвори капака на пода. Тя взе овчата кожа от скрина и я загърна около раменете си.

— Нима ще ме накараш да повярвам, че животът, който си избрала, започва да ти харесва, момиче? И то в нощи като тая? Чудна работа.

— Мислех, че вече ще ти е омръзнало да ме съдиш, Хеборик — отвърна Фелисин, смъкна меха с вино от куката на стената и порови из купчината кратуни да си намери някоя по-чиста. — Виждам, че Баудин го няма още. Едни чаши не може да почисти. — Намери си една, която можеше да мине за чиста, стига да не я оглеждаш много, и си наля вино.

— Това ще те съсухри — отбеляза Хеборик. — Пък и бас държа, че не ти е първото за тая нощ.

— Не се дръж с мен като баща, старче.

Татуираният мъж въздъхна.

— Все едно, Гуглата да я вземе тая твоя сестра — измърмори той. — Не й стигна да те види умряла. Не, поиска да направи от четиринайсетгодишната си сестричка курва. Ако Финир е чул молитвите ми, Тавори ще си изпати повече, отколкото са греховете й.

Фелисин пресуши половината кратунка и го погледна с премрежени очи.

— Миналия месец почнах петнайсет.

Очите му срещнаха нейните и за миг изведнъж се състариха много, преди да ги извърне отново към огъня.

Фелисин допълни чашата си и отиде при Хеборик до квадратното, издигнато над пода огнище. Горящата в каменното корито тор почти не пушеше. Пиедесталът, на който бе поставено коритото, беше гледжосан и напълнен с вода. Сгорещена от огъня, водата се използваше за миене и къпане, а цокълът излъчваше достатъчно топлина, за да убива нощния мраз в стаичката. По дъските на пода бяха настлани доусийски черги и тръстикови рогозки. Цялата колиба беше вдигната на колове, на пет стъпки над пясъците.

Фелисин приседна на едно от ниските дървени столчета и придърпа премръзналите си стъпала към цокъла.

— Днес те видях при количките — заговори малко завалено. — Гънип вървеше до тебе с един камшик.

Хеборик изсумтя.

— Това ги разсмиваше целия ден. Гънип им разправяше, че трепел мухите.

— Скъса ли ти кожа?

— Да, но белезите на Финир ме лекуват, знаеш го.

— Раните — да, но едва ли и болката. Виждам го, Хеборик.

Той я изгледа кисело.

— Изненадвам се, че изобщо можеш да видиш каквото и да било, момиче. Това, дето го надушвам, дъранг ли е? Внимавай, пушекът му ще те натика в по-дълбока и тъмна шахта, отколкото може да стигне и Дълбокият забой.

Фелисин му подаде едно черно топче.

— Аз ще се оправям с моите болки, ти — с твоите.

Той поклати глава.

— Оценявам жеста ти, но тоя път не. Това в ръката ти струва колкото месечната заплата на един доусийски пазач. Бих те посъветвал да го продадеш.

Тя сви рамене и прибра дъранга в кесийката на колана си.

— Не ми трябва нищо, което Бенет да не може да ми даде. Достатъчно е само да му го поискам.

— И си въобразяваш, че ти го дава безплатно.

Тя отпи.

— Почти. Преместиха те, Хеборик. В Дълбоката пръст. От утре. Край с Гънип и с бича му.

Той притвори очи.

— Защо думичката „благодаря“ толкова горчи в устата ми?

— Помътнелият ми от виното ум нашепва „лицемерие“.

Видя как лицето му пребледня. „О, Фелисин, прекали с дъранга, и с виното прекали. Нима правя добрини за Хеборик само за да мога да сипя още сол в раните му? Не искам да съм жестока.“ Извади храната, която беше заделила за него, наведе се и остави вързопчето в скута му.

— Езерото на удавника се е смъкнало с още една педя.

Той не отвърна нищо, свел очи към чуканчетата на китките си.

Фелисин се намръщи. Искаше да му каже още нещо, но паметта й изневери. Допи виното, изправи се и оправи косата си с ръце. Темето й беше изтръпнало. Спря се, забелязала как Хеборик се озърна крадешком към гърдите й, кръгли и пълни под изпънатата риза. Остана така малко повече от нужното, след което бавно смъкна ръцете си.

— Була си фантазира за теб — провлече тя. — Това, което я интригува, са… възможностите. Би могло да ти помогне, Хеборик.

Той се извърна рязко и недокоснатият вързоп с храната падна на пода.

— В името на дъха на Гуглата, момиче!

Тя се изсмя и го изгледа как се скри зад чергилото, отделящо нара му от останалата част на стаичката. Смехът й секна. „Исках само да те накарам да се усмихнеш, Хеборик. И не исках смехът ми да прозвучи толкова… грубо. Не съм това, което си мислиш.“

„Дали?“

Тя взе вързопчето и го сложи на лавицата над коритото.

След час, докато Фелисин все още лежеше будна на нара си, а Хеборик — на своя, се върна Баудин. Разрови жарта в огнището, без да вдига шум. Не беше пиян. Тя се зачуди къде ли е бил. Зачуди се къде ли ходи всяка нощ. Но едва ли си струваше да го пита. Малко думи имаше Баудин за всекиго, още по-малко — за нея.

След малко премисли, като чу как едрият мъж отмести лекичко чергилото, отделящо Хеборик. Той веднага му каза нещо — толкова тихо, че тя не можа да чуе какво, а Баудин също му прошепна нещо. Разговорът им продължи още около минута, после Баудин изпръхтя — онова, което при него минаваше за смях — и отиде до постелята си.

Двамата замисляха нещо, но не това я потресе толкова, колкото, че я изключват. Обзе я гняв. „А аз ги опазих живи! Направих живота им по-лек — още от транспортния кораб! Була е права — всеки мъж е кучи син, става само да го използваш. Е, добре, сами ще разберете какво е Черепа за всички останали. Приключих с услугите. Пак ще те върна при количките, дъртак, заклевам се!“ Усети, че се бори със сълзите, и разбра, че не може да направи такова нещо. Да, Бенет й беше нужен и си беше платила, за да го задържи. Но Хеборик и Баудин също й бяха нужни и отчасти се беше вкопчила в тях като малко дете в родителите си, за да надмогне трудностите, с които беше изпълнен целият свят. Да изгуби това — тях да изгуби — беше все едно да изгуби… всичко.

Явно бяха сметнали, че ще продаде доверието им толкова лесно, колкото беше продала тялото си, ала не беше истина. „Не е истина, кълна се.“

Сълзите потекоха от очите й. „Сама съм. Само Бенет ми остана. Бенет и виното му, и неговият дъранг, и тялото му.“ Още я болеше между краката, откакто Бенет най-накрая легна с нея и Була в грамадното легло на ханджийката.

И си каза, че е въпрос само на воля да превърне болката в удоволствие.

„Оцелявай всеки час.“

Пристанищният пазар беше започнал да притегля сутрешните тълпи, подсилвайки илюзията, че и този ден с нищо не е по-различен от всеки друг. Смразен от страх, който дори изгряващото слънце не можеше да надвие, Дюйкър седеше кръстосал крака на стената на вълнолома. Погледът му се рееше над залива към Саулско море — искаше му се да види как се връща флотата на адмирал Нок.

Ала това бяха заповеди, които дори Колтейн не можеше да отмени. Уикецът нямаше никаква власт над бойните кораби на Малазан, а в заповедта си Пормквал бе настоял Саулският флот да отплава от залива на Хисар същата тази утрин за едномесечното си пътуване до Ейрън.

Въпреки преструвките, че всичко си е както обикновено, отплаването му не остана незабелязано за гражданите на Хисар и сутрешният пазар все повече се огласяше от смях и възбудени гласове. Потиснатите бяха спечелили първата си победа и единственото, което щеше да я отличи от следващите, щеше да е нейната безкръвност. Такова поне беше преобладаващото чувство.

Единственото утешение, което Дюйкър можеше да измисли, беше това, че Върховният жрец на Джистал Малик Рел беше заминал с флотата. Не му беше трудно да си представи обаче доклада, който жрецът щеше да приготви за Пормквал.

Някакво платно в пролива привлече погледа му — малазански кораб, влизащ от североизток. „От Доусин Пали ще да е, на острова, или някъде от по-далече по крайбрежието.“ Пристигането му бе непредвидено и затова предизвика любопитството на Дюйкър.

Чу стъпки, обърна се и видя Кълп — той се покатери на ниската широка стена и провеси крака над мътната вода на десетина крачки надолу.

— Свърши се — рече той все едно, че думите съдържаха признание за гнусно убийство. — Пратих съобщението. Ако приятелят ти все още е жив, ще получи указанията.

— Благодаря, Кълп.

Магът помръдна неспокойно, отри лице и примижа към навлизащия в пристанището кораб. Към него се приближи лоцманската лодка. Екипажът вече смъкваше единственото платно. На палубата стояха двама мъже с лъскави брони и следяха с очи приближаващата се лодка.

Единият от мъжете се наведе и подвикна нещо на пристанищния лоцман. След малко гребците на лодката започнаха с явна припряност да завиват покрай кораба.

— Видя ли? — изсумтя Дюйкър.

— Да — изръмжа Кълп.

Корабът се плъзна право към Имперския кей, подкаран от долния ред гребла, показали се почти над ватерлинията. След малко редицата гребла откъм кея се прибра. Пристанищни работници се разтичаха да хванат хвърлените въжета. Заприготвяха за спускане широкия трап, а на палубата се появиха и коне.

— Червени мечове — промълви Дюйкър, щом на палубата излязоха още въоръжени мъже и почнаха да се редят до конете си.

— От Доусин Пали — потвърди Кълп. — Първите двама ги познах: Бария Сетрал и брат му Мескер. Имат още един брат, Орто. Командва частта им в Ейрън.

— Червени мечове — повтори замислено историкът. — Никакви илюзии не хранят за положението на нещата. Чух, че се опитват да наложат ред в други градове, а тук в Хисар май ще удвоят присъствието си.

— Интересно дали Колтейн го знае.

Пазарът се беше смълчал; глави и очи се извърнаха към Бария и Мескер, които поведоха бойците си по кея. Червените мечове бяха снаряжени като за битка. Настръхнали, с извадени оръжия, с плетените ризници, падащи до глезените, и със смъкнати забрала на шлемовете. Изпъваха се лъкове, стрели се охлабваха в колчаните. Дългите мечове бяха извадени от ножниците и бляскаха до хълбоците на конете им.

Кълп се изплю ядосано и измърмори:

— Не ми харесва тая гледка.

— Все едно, че…

— Канят се да щурмуват пазара — каза Кълп. — Това не е само за показ, Дюйкър. Копитото на Финир да ме ритне дано!

Историкът преглътна и погледна мага.

— Разтворил си Лабиринта си!

Без да отвръща, магът се смъкна от стената на вълнолома; погледът му беше прикован в Червените мечове, които се трупаха и строяваха в края на кея срещу около петстотинте граждани, вече смълчани и отстъпващи заднешком в тесните пролуки между коли и навеси. Свиването на тълпата щеше да предизвика паника, а точно това беше намерението на Червените мечове.

С провиснали от кожените каишки на китките пики, Червените мечове започнаха да зареждат стрели; конете под тях тръпнеха, но стояха на място.

Тълпата на няколко места като че ли се размърда все едно, че земята отдолу се бе разтърсила. Дюйкър забеляза, че няколко фигури се движат, но не назад, а към предната линия.

Фигурите стигнаха до челния ред на сбитата тълпа, смъкнаха наметалата телаба и качулките и под тях се откриха кожени ризници, покрити с черна пластинчата желязна броня. В облечените в ръкавици ръце блеснаха дълги ножове. Тъмните очи по загорелите татуирани лица на уикците загледаха хладно и твърдо Бария, Мескер и техните воини.

Срещу четиридесетте войници вече се бяха изправили десетима воини на Уик. Множеството зад тях се бе смълчало, всички се бяха вкаменили като статуи.

— Махайте се! — изрева Бария с потъмняло от гняв лице. — Или умрете!

Уикците се изсмяха дръзко и предизвикателно.

Дюйкър се вдигна от мястото си и тръгна след Кълп, който вече крачеше припряно към Червените мечове.

— Не ставай глупак, Бария! — изсъска магът.

Командирът присви очи.

— Само да си хвърлил магия срещу мен, ще те посека на място.

Вече бяха близо до тях и Дюйкър забеляза отатаралските брънки, вплетени в ризницата на Бария.

— Ще посечем тази шепа варвари — изръмжа Мескер, — след което ще възвестим пристигането си в Хисар както подобава… с кръвта на предателите.

— И пет хиляди уикци ще отмъстят за смъртта на своите родственици — рече Кълп. — И не с бързия удар на меча. Не, ще висите живи от шиповете на стената на вълнолома. Играчка за чайките. Колтейн вече не е вашият враг, Бария. Приберете си оръжията и се представете на новия Юмрук, командире. Всичко друго означава да пожертвате живота си и живота на войниците си.

— Пренебрегваш ме — изръмжа Мескер. — Бария не ми е настойник, магьоснико.

Кълп се озъби.

— Млъкни, пале такова. Където води Бария, Мескер го следва. Или сега ще кръстосвате мечове с брат си?

— Престани, Мескер — избоботи Бария.

Тълварът на брат му изсвистя от ножницата.

— Смееш да ме командваш!?

Уикците заподвикваха окуражително. Няколко поокопитили се души в тълпата зад тях се изсмяха.

Лицето на Мескер бе прежълтяло от яд.

Бария въздъхна.

— Братко, не му е сега времето.

Над главите на множеството се появи конник от Хисарската гвардия и си запробива път към челото по проходите между пазарните сергии. Хор от оживени викове изригна вляво от тях, Дюйкър се обърна натам и видя три отряда уикски стрелци, със заредени стрели и лъкове, насочени към Червените мечове.

Бария бавно вдигна лявата си ръка и я завъртя отсечено. Воините му снишиха оръжията си.

Мескер изръмжа от безсилен яд и тикна извития си меч в дървената ножница.

— Ескортът ви дойде — подхвърли сухо Кълп. — Изглежда, Юмрукът ви е очаквал.

Застанал до мага, Дюйкър загледа как Бария поведе частта си напред, за да посрещнат хисарския страж, и поклати глава.

— Кълна се в дъха на Гуглата, Кълп. Това мятане на кокалчетата беше повече, от рисковано.

— Винаги може да разчиташ на Мескер Сетрал — изсумтя Кълп. — Безмозъчен като котка и също толкова лесно можеш да го подведеш. За миг се надявах, че Бария ще приеме предизвикателството — какъвто и да беше изходът, щеше да остане един Сетрал по-малко, а това си е пропусната възможност.

— Тези предрешени уикци — каза Дюйкър — не бяха от официалната свита по посрещането. Колтейн ги е внедрил на пазара.

— Хитро псе е нашият Колтейн.

Дюйкър поклати глава.

— Само че вече се разкриха.

— Е, да. И показаха, че са готови да дадат живота си, за да защитят гражданите на Хисар.

— Ако Колтейн беше тук, съмнявам се, че щеше да им нареди да излязат напред, Кълп. Те просто горят от желание да влязат в бой. Защитата на тълпата няма нищо общо с това.

Магът потърка чело.

— Дано хисарците да са повярвали в обратното.

— Хайде — подкани го Дюйкър. — Да му ударим по някое вино. Знам едно добро място на Имперския площад, а пътьом ще ми кажеш колко топло прие Седма новия си Юмрук.

Тръгнаха. Кълп се засмя.

— С респект — може би, но чак топло не бих казал. Той изцяло промени ученията им. Откакто е дошъл, сме упражнили само веднъж боен строй, а той пое командването още същия ден.

Дюйкър се намръщи.

— Чух, че изтощава войниците до смърт, че дори не му е нужно да налага вечерния режим, защото всички били толкова капнали за сън, че до осмата камбана войнишките бараки ставали тихи като гробници. Но ако не упражнявате колела, костенурки и стени с щитове, какво тогава?

— Онзи порутен манастир на хълма южно от града, нали го знаеш? Останали са само основите, освен централния храм, но цялото му било е покрито с високи до гърдите стени, като малък град. Сапьорите ги вдигнаха, сложиха покриви на някои. То поначало си беше гмеж от криви улички и проходи, но Колтейн накара сапьорите да го превърнат в кошмар. Готов съм да се обзаложа, че още има войници, които се въртят из тях, напълно изгубени. Уикецът ни изкарва там всеки следобед — имитация на улични боеве, налагане на контрол, нападения на сгради, пробивна тактика, извличане на ранени. Войниците на Колтейн играят ролята на бунтуващите се тълпи и мародерите и, казвам ти, историко, направо са родени за това. — Замълча, колкото да си поеме дъх. — Всеки ден… се печем на слънцето, пръснати по отделения, и всяко отделение получава неизпълними задачи. — Намръщи се. — При този нов Юмрук всеки войник на Седма е умирал поне десетина пъти, ако не и повече, в играта на уличен бой. Дотук ефрейтор Лист го убиват на всяко учение, побърка се горкото момче, а през цялото време уикците се смеят дивашки и реват.

Дюйкър не каза нищо. Продължиха към Имперския площад. Чак когато навлязоха в Малазанския квартал, историкът заговори:

— Е, а някакво съперничество между войската на Седма и уикския полк има ли?

— И още как. Тактиката му е ясна, но прекалява според мен. Ще видим след няколко дни, когато се включат и уикските пиконосци. Ще има свади, помни ми думата.

Излязоха на площада.

— А ти? — попита Дюйкър. — Каква задача е възложил Колтейн на кадровия маг на Седма?

— Шашми. По цял ден правя илюзии. Черепът ми направо ще се пръсне.

— Илюзии? В играта на боеве?

— Да, и това прави задачите неизпълними. Повярвай ми, доста ругатни се изсипват по мой адрес, Дюйкър. Не са една и две.

— И какво правиш с магиите си, дракони?

— Де да бяха дракони. Създавам малазански бежанци, историко. Стотици. И понеже на Колтейн не му стига войниците да мъкнат хиляда тежки плашила, тия, дето ги правя аз, бягат не накъдето трябва или отказват да напуснат домовете си, или мъкнат мебели и друга покъщнина. Заповедта на Колтейн: моите бежанци да създават суматоха и така да причиняват повече загуби от всеки друг вражески елемент в упражненията. Не съм популярен напоследък, Дюйкър.

— А със Сормо Е’нат какво става? — попита историкът и устата му внезапно пресъхна.

— С чародея ли? Няма го никакъв.

Дюйкър кимна замислено. Вече бе предположил какъв ще е отговорът. „Ти си броиш камъните из пясъка, Сормо. Докато Колтейн кове Седмата за стража на малазанските бежанци.“

— Маг?

— Е?

— Да умреш десет пъти в игра на битка не е нищо. Когато е истинско, умираш веднъж. Сръгай я Седмата, Кълп. По всякакъв възможен начин. Покажете на Колтейн на какво е способна Седма — поговори с всеки командир на отделение. Още тази вечер. От утре почнете да си изпълнявате задачите си, а аз ще поговоря с Колтейн за един ден почивка. Покажете му какво можете и той ще ви я даде.

— Откъде си толкова сигурен?

„Защото времето изтича, а вие сте му нужни. Страшно му трябвате.“

— Изпълнете си задачите. Юмрука го остави на мен.

— Добре. Ще видя какво мога да направя.

Ефрейтор Лист „загина“ още в първите минути на сражението-игра. Бълт, който командваше развилнялата се тълпа уикци по най-широката улица на „града“ от руини, лично цапардоса нещастния малазанец в слепоочието толкова силно, че момчето се просна в несвяст в прахта. След това воинът ветеран метна Лист на рамо и го изнесе от полето на битката.

Ухилен, Бълт дотича по черния път до възвишението, от което новият Юмрук и неколцина негови офицери наблюдаваха учението, и хвърли ефрейторчето в прахта в краката на Колтейн. Дюйкър въздъхна.

Колтейн се огледа.

— Лечител! Погрижи се за момчето!

Един от касапите на Седма коленичи до ефрейтора.

Присвитите очи на Колтейн се спряха на Дюйкър.

— Не забелязвам някаква промяна в днешните действия, историко.

— Още е рано, Юмрук.

Уикецът изсумтя и отново насочи вниманието си към изпълнените с прахоляк развалини. От хаоса се появяваха войници, бойци от Седма, както и уикци, и се тътреха нагоре с по-дребни рани или с по някой счупен крак или ръка.

Бълт стисна кривака си и се намръщи.

— Прибързано се изказа, Колтейн. Това май е по-различно.

Дюйкър се загледа и скоро сам се увери, че между жертвите има повече уикци, отколкото войници от Седма — и това съотношение се усилваше с всяка минута. Някъде сред хаотичните облаци прах приливът се беше обърнал.

Колтейн повика да доведат коня му, метна се на седлото и погледна сърдито Бълт.

— Ти остани тук, чичо. Къде са пиконосците ми? — Изчака нетърпеливо, докато четиридесетимата конници се изкачат по склона. Пиките им бяха затъпени с увити около остриетата им кожени ивици. При все това, знаеше Дюйкър, всичко по-силно от плъзгащ страничен удар можеше да счупи кости.

Колтейн ги поведе в тръс към развалините.

Бълт изплю прахта от устата си.

— Крайно време беше.

— За кое?

— Седма най-после си спечели включването на пиконосците. От седмица го чакахме, историко. Колтейн все очакваше да се стегнат, но те се спаружваха още повече. Откъде тогава намериха изведнъж кураж? От теб ли? Внимавай, да не те направи Колтейн капитан.

— Колкото и да бих искал да получа такава похвала, не съм аз. Това е работа на Кълп и отдельонните.

— Кълп улеснява нещата значи? Нищо чудно, че са обърнали битката.

Историкът поклати глава.

— Кълп изпълнява точно заповедите на Колтейн, Бълт. Ако търсиш причина, с която да обясниш поражението на уикците, трябва да я потърсиш другаде. За начало в това, че Седма започва май да показва истинския си дух.

— Ще видим — отрони ветеранът и малките му тъмни очи блеснаха.

— Юмрукът те нарече „чичо“.

— М-да.

— Е? Такъв ли си?

— Какъв?

Дюйкър се предаде. Беше започнал да схваща уикското чувство за хумор. Сигурно щяха да последват пет-шест такива резки реплики, преди Бълт да отстъпи най-сетне с отговор. „Мога да го отиграя. Или да оставя кучия син да чака… всъщност да чака вечно.“

От облаците прахоляк се появи тълпа „бежанци“. Трепереха странно, като в мъгла, докато вървяха, изгърбени под тежестта на невероятни вещи — гардероби, скринове, шкафове, стари оръжия и броня. Във фланг от двете страни ги придружаваха и пазеха бойците на Седма — мъжете се смееха, викаха, удряха с мечовете по щитовете си и продължаваха изтеглянето.

Бълт се изсмя.

— Предай поздравите ми на Кълп, като го видиш, историко.

— Седма си заслужи един ден почивка — подхвърли Дюйкър.

Уикецът го изгледа изненадано.

— Само заради една победа?

— Трябва да й се понасладят, командире. Освен това лечителите ще имат доста работа, докато оправят строшените кокали — не искате да са изтощили Лабиринтите си в неподходящия момент, нали?

— А неподходящият момент наближава, викаш.

— Сигурен съм — отрони Дюйкър. — Сормо Е’нат щеше да се съгласи с мен.

Бълт отново се изплю на земята.

— Племенникът ми се връща.

Колтейн и пиконосците му се бяха появили, осигурили прикритие за оттеглящите се войници, много от които влачеха или мъкнеха на гръб тежките „бежанци“ — плашила. Дори само от броя им се виждаше, че победата на Седма е неоспорима.

— Дали не зърнах усмивка на лицето на Колтейн? — попита Дюйкър. — Само за миг. Стори ми се, че…

— В грешка си, несъмнено — изръмжа Бълт, но Дюйкър беше започнал да опознава уикците и бе доловил нотката на хумор в гласа на ветерана. След малко Бълт продължи: — Предай на Седма, историко. Спечелиха си деня.

Фидлър седеше в тъмното. Занемарената градина беше обрасла гъсто около кладенеца и каменната скамейка с форма на полукръг до него. Над главата на сапьора се виждаше само малка кръпка огряно от звезди небе. Луна нямаше. След малко той килна глава на една страна.

— Тихо стъпваш, момче. Признавам ти го.

Крокъс се поколеба, после седна до него на скамейката.

— Май не беше очаквал да злоупотреби така с ранга си — каза младежът.

— Това ли беше според теб?

— Така поне изглеждаше.

Фидлър замълча. През малката морава току прелиташе по някой ризан, подгонил нощните мушици, пърхащи над кладенеца. Хладният нощен въздух миришеше на гнила смет, струпана оттатък задната стена.

— Уплашена е — промълви Крокъс.

Сапьорът поклати глава. Уплашена.

— Това беше само спор. Ние не сме изтезавали пленници.

— Апсалар не си спомня нищо такова.

— Но аз го помня, момче, а такива спомени трудно можеш да заличиш.

— Тя е най-обикновено рибарско момиче.

— През повечето време. Но понякога… — Поклати отново глава.

Крокъс въздъхна и реши да смени темата.

— Значи не беше част от плана Калам да тръгне сам?

— Старата кръв зове, момче. Калам е роден и израснал в Седемте града. Освен това иска да се срещне с тази Ша’ик, тая пустинна вещица, Ръката на Дрижна.

— Ето, че сега взимаш неговата страна — въздъхна Крокъс малко раздразнено. — Само преди десет минути едва не го обвини в предателство…

— Времената са объркващи за всички ни — отвърна с гримаса Фидлър. — Ласийн ни обяви извън закона, но това не ни прави по-малко войници на Империята, нали? Малазан не е императрицата и императрицата не е Малаз…

— Спорна разлика, бих казал.

— Така ли? Питай момичето, може би тя ще ти го обясни.

— Но вие очаквате въстанието. Всъщност разчитате на него…

— Което не значи, че трябва точно ние да започнем Вихъра, нали? Калам обаче иска да е в ядрото на събитията. Винаги е било така. Този път шансът буквално падна в скута му. Книгата на Дрижна съдържа същността на Богинята на Вихъра — за да започне Апокалипсисът, тя трябва да бъде отворена, от Пророчицата и от никой друг. Калам знае, че това може да се окаже самоубийствено, но ще занесе тая проклета от Гуглата книга в ръцете на Ша’ик и така ще добави още една пукнатина в рухващата власт на Ласийн. Признай му, че настоя поне да опази нас извън тая история.

— Ето, че пак го защитаваш. Планът беше да се убие Ласийн, а не да се въвличаме в това въстание. И все още не обяснява защо трябваше да дойдем на този континент…

Фидлър се изправи и погледна нагоре към проблясващите звезди. Пустинни звезди, като остри диаманти, зажаднели да пускат кръв.

— Не един път води към Унта, момче. Тук сме, за да потърсим един от тях, който може би не е използван никога и може изобщо да не се окаже верният, но все едно, ще го потърсим, с Калам или без него. Гуглата ми е свидетел, може пък Калам да е хванал по-умния път, през сушата и до Ейрън, после на някой обикновен кораб и обратно в Кюон Тали. Може би това, че хванахме по различни пътища, ще се окаже най-разумното решение, ще усили шансовете поне един от нас да успее.

— Как не — тросна се Крокъс. — А ако Калам не успее? Ти ли ще тръгнеш да убиваш Ласийн? Славният копач на улични шахти, и одъртял при това? Не вдъхваш много доверие, Фидлър. Все пак трябва да върнем Апсалар у дома.

Фидлър отвърна хладно.

— Не ме ядосвай, момче. Няколко години кражби на кесии по улиците на Даруджистан все още не ти дават право да преценяваш за какво ме бива и за какво — не.

В дървото срещу тях изпращяха клони и се появи Моби, увиснал на една ръка; в челюстите му се гърчеше ризан. Кокалчетата пращяха между зъбите на маймунката.

— Като се върнем в Кюон Тали, ще намерим повече поддръжници, отколкото можеш да си представиш — изсумтя Фидлър. — Никой не е незаменим, но и никой не трябва да се отхвърля като безполезен. Може да не ти харесва, момко, но има още да растеш.

— Мислиш ме за глупав, ама не съм. Смяташ, че не разбирам какво си мислиш — бутнаха ми още един ашик в дупката, и нямам предвид Бързия Бен. Калам е професионален убиец, почти достатъчно добър, за да се надява, че ще се добере до Ласийн. Но ако не успее, остава още едно лице, което може би притежава уменията на божество — и то на Покровителя на убийците, оня, когото наричате „Въжето“. Затова все я насъскваш — водиш я към дома, защото вече не е каквото беше, но истината е, че искаш старата да се върне.

Фидлър помълча дълго, загледан как Моби си дояжда ризана. Когато маймунката най-сетне глътна последния къс от крилатото гущерче, сапьорът се окашля.

— Не мисля чак толкова надълбоко. Разчитам на инстинкта.

— Искаш да ми кажеш, че не ти е хрумвало да използваш Апсалар?

— На мен — не, но…

— Но Калам?

Фидлър замълча, после сви рамене.

— Ако той не се беше сетил, щеше да го направи Бързия Бен.

Крокъс изсъска победоносно.

— Знаех си аз! Не съм глупак…

— О, Дъх на Гуглата, момче, кой е казвал, че си!

— Няма да го позволя, Фидлър.

— Този бок’арал, на чичо ти — рече сапьорът и кимна към Моби, — той наистина ли е „познайник“, слуга на магьосник? Но щом Мамът е умрял, какво прави той още с нас? Не съм маг, но мислех, че такива познайници са магически… сраснати с господарите си.

— Не знам — призна Крокъс, но тонът му подсказваше, че е съвсем наясно накъде бие Фидлър. — Може да е просто домашен любимец. Моли се да е само това. Казах, че няма да ви позволя да използвате Апсалар. Ако Моби наистина се окаже познайник, няма да трябва да се оправяш само с мен.

— Нищо няма да опитвам, Крокъс — отвърна Фидлър. — Но пак ти казвам, има още да растеш. Рано или късно ще вденеш, че не можеш да говориш от името на Апсалар. Тя ще направи каквото сама реши, все едно дали ти харесва, или не. Обсебването може да е свършило, но божествените способности все още са останали в кокалите й. — Извърна бавно глава към момчето. — А ако тя самата реши да вложи тези умения в действие?

— Няма да го реши — отвърна Крокъс, но гласът му прозвуча колебливо. Махна с ръка и Моби прелетя тромаво и кацна на рамото му. — Как го нарече, бока…?

— Бок’арал. Въдят се по тази земя.

— О!

— Иди да поспиш, момче. Утре тръгваме.

— Калам също.

— Да, но няма да сме заедно. Ще я караме успоредно на юг, поне в началото. Ние ще подминем Рараку, докато Калам ще хване право към нея. Радвай се, че няма да е обратното.

Загледа се след прибиращия се вътре хлапак, с Моби, впил се в рамото му като малко дете. „Гуглата да ме вземе, ако горя от нетърпение да хвана по тоя път.“

На стотина крачки след като влезеш, през Керванската порта имаше един площад, на който се събираха сухопътните търговски кервани, преди да напуснат Ерлитан. Повечето щяха да поемат на юг по горния крайбрежен път, следващ очертанията на залива. По този маршрут се срещаха многобройни села и пътни станции, а самият път, построен от малазанците и покрит с насипан чакъл, беше добре охраняван от патрули, или поне щеше да е така, ако градският Юмрук не беше прибрал гарнизоните.

Доколкото Фидлър успя да научи от разговорите си с различни търговци и охранници на кервани, все още малко разбойници щяха да се осмелят да се възползват от изтеглянето на войската, но ако се съдеше по раздутата бройка на наетите охранници, които придружаваха всеки керван, за сапьора ставаше ясно, че търговците не са склонни да рискуват.

Щеше да е без полза тримата малазанци да се опитват да се представят за търговци в пътя си на юг; нито щяха да им стигнат пари, нито имаха дрехи, за да поддържат такъв маскарад. И след като пътуването от град на град беше толкова рисковано, бяха предпочели да пътуват предрешени като поклонници. За най-набожните Пътят на седемте — поклонничеството във всеки от Седемте града — означаваше вдъхващ почит израз на благочестивост. Поклонничеството беше в сърцевината на местната традиция, неподвластно нито на заплахата от разбойници, нито от война.

Фидлър си запази гралското облекло, приел ролята на закрилник и водач на Крокъс и Апсалар — двете млади, наскоро оженени набожни същества, поели на път, който щеше да благослови съюза им под Седемте небеса. Всеки щеше да язди, Фидлър — на пони от гледаната в Грал порода, което се отнасяше с пренебрежение към хитрините на сапьора и имаше зъл и опърничав нрав, Крокъс и Апсалар — на два добре поддържани коня, закупени от една от по-добрите конюшни извън Ерлитан. Три резервни коня и четири мулета допълваха групата им.

Калам беше тръгнал още призори, след като се сбогува много сдържано с Фидлър и останалите. Думите, които си бяха разменили предната вечер, бяха помрачили мига на раздялата. Сапьорът разбираше желанието на Калам да уязви Ласийн с кръвта, която бунтът щеше да пролее, но възможните щети, които щеше да понесе империята — който и да наследеше трона след падането на Ласийн — според Фидлър бяха твърде тежки, за да се поема такъв риск. След което се бяха счепкали здраво и на Фидлър му беше останало усещането, че му му е тъпо и кисело след този разговор.

Имаше и патос в тази раздяла, осъзна впоследствие Фидлър, защото като че ли чувството за дълг, което бе свързвало дотогава него и Калам, към една кауза, която съдържаше повече от всичко приятелството, се беше разтрогнало. И засега най-малкото нямаше какво да го замести в сърцето на Фидлър. Той се чувстваше изгубен, по-самотен от когато и да било от години.

Щяха да напуснат града през Керванската порта с някой от последните кервани. Фидлър тъкмо проверяваше за пореден път дали са стегнати добре такъмите на мулетата, когато тропот на препускащи в галоп коне привлече вниманието му.

Беше отряд от шестима Червени мечове. Щом излязоха на площада, те забавиха хода на конете си. Фидлър хвърли поглед към Крокъс и Апсалар, които стояха до конете си, направи знак на момчето да мълчи и продължи с наместването на сбруята на мулето.

Войниците търсеха някого. Отрядът се пръсна и всеки от конниците тръгна към някоя от групите. Фидлър чу тропота на копитата по каменните плочи зад себе си и се насили да запази спокойствие.

— Грал!

Фидлър се спря, колкото да се изплюе, както се полагаше за един туземец, който ще говори с презряно малазанско пале, след това бавно се обърна.

Под ръба на шлема, тъмното лице на Червения меч се беше стегнало от яд.

— Някой ден — закани се той и оголи тъмносивите си зъби — Червените мечове ще прочистят хълмовете на Грал.

В отговор Фидлър изсумтя:

— Ако имаш нещо за казване, Червен меч, давай. Сенките ни вече са много къси за пътя, който трябва да изминем днес.

— Знак, че живееш в невежество, грал. Само едно имам да те питам. Отговори ми вярно, защото ще разбера, ако лъжеш. Искаме да знаем дали един мъж на кафяв жребец е минал сам тая заран през Керванската порта.

— Не съм видял такъв мъж — отвърна Фидлър, — но му желая доброто. Дано Седемте духа го закрилят до края на дните му.

Червеният меч изръмжа.

— Предупреждавам те, кръвта ти не е броня срещу мен, грал. Тук ли беше призори?

Фидлър се върна на мулетата.

— Само един въпрос. За повече се плаща, Червен меч.

Войникът се изплю в краката му, обърна главата на коня и подкара към отряда си.

Фидлър се усмихна под пустинното си було. Крокъс дойде до него и изсъска:

— За какво те пита?

Сапьорът сви рамене.

— Червените мечове търсят някого. Няма нищо общо с нас. Върни се при коня си, момче. Тръгваме.

— Калам ли?

Отпуснал ръце на гърба на мулето, Фидлър се поколеба, примижал от блясъка на утринната светлина, отскачащ от гладките плочи.

— Може до ушите им да е стигнало, че свещеният том вече не е в Ейрън. И че някой е тръгнал да го отнесе на Ша’ик. Никой не знае, че Калам е тук.

Крокъс не изглеждаше убеден.

— Той се срещна снощи с някого, Фидлър.

— Стара връзка. Длъжник му е.

— Което може да е повод да предаде Калам. Никой не обича да му напомнят за дългове.

Фидлър не отвърна нищо. Потупа мулето по гърба — вдигна се облаче прах — и отиде при кончето си. Посегна за юздите и то му се озъби. Той стисна оглавника под брадичката му, здраво го задържа и се наведе към ухото му.

— Дръж се по-възпитано, копеле гадно такова, или ще те накарам да съжаляваш. — Сбра юздите в ръка и се качи на седлото.

Отвъд Керванската порта крайбрежният път се изпъваше на юг равен въпреки леките изкачвания и спускания по скалите от пясъчник от западната страна на залива. Вляво от тях и на една левга навътре в сушата се проточваха хълмовете Арифал — назъбените им ридове щяха да ги съпровождат чак до река Иб, трийсет и шест левги на юг. В хълмовете живееха полуцивилизовани племена, най-многобройни сред които бяха гралите. Най-голямото безпокойство на Фидлър беше да не се срещне с истински грал. Поради сезона опасността от такава среща донякъде намаляваше, защото по това време на годината гралите бяха с козите си стада дълбоко навътре в сушата, където можеше да се намери и сянка, и вода.

Подкараха животните в лек тръс и започнаха да подминават търговския керван, колкото да избегнат вдигащия се прахоляк, след което Фидлър ги накара да продължат в раван. Дневният пек вече се усилваше. Първата им цел беше едно малко селце, Салик, на разстояние малко над осем левги, където щяха да спрат, за да хапнат обедната си храна и да отдъхнат в най-горещите часове, след което да продължат към река Троб.

Ако всичко минеше добре, до седмица щяха да стигнат в Г’данисбан. Фидлър очакваше, че Калам дотогава ще е на два, може би на три дни път пред тях. След Г’данисбан идваше Пан’поцун Одан, оскъдно заселена пустош с голи хълмове, стърчащи като скелети развалини на отдавна мъртви градове, отровни змии, хапещи мухи и — спомняше си той добре думите на Бродника на духа Кимлок — възможната опасност да срещнат нещо още по-гибелно. „Сливане. Кълна се в ходилата на Тогг, тая мисъл хич не ми харесва.“ Сети се за раковината, скътана в кожената му торба. Никога не беше смятал за благоразумно да носи със себе си вещ на силата. „Най-много да ти донесе повече беля, отколкото полза. Ами ако я надуши някой соултейкън и реши, че му трябва за сбирката му?“ Фидлър се навъси. „Сбирка, която лесно би се попълнила с една раковина и три лъснати черепа.“

Колкото повече си мислеше за това, толкова по-неспокоен ставаше. „Май ще е по-добре да я продам на някой търговец в Г’данисбан. Малко парици сигурно ще са повече от полза.“ Тази мисъл го поуспокои. Щеше да продаде раковината и да се отърве от нея. Макар и да не можеше да отрече силата на Бродника на духа, сигурно щеше да е опасно да разчита прекалено на нея. Жреците на Танно отдаваха живота си в името на мира. „Или по-лошо. Кимлок жертва честта си. По-добре ще е да разчитам на морантските взривове в торбата ми, отколкото на някаква си тайнствена раковина. Една палячка ще изпърли соултейкън толкова лесно, колкото и всеки друг.“

Крокъс пришпори коня си и догони сапьора.

— За какво си се умислил, Фидлър?

— А, нищо. Къде ти е бок’аралът?

Младежът се намръщи.

— Не знам. Май ще излезе най-обикновен домашен любимец в края на краищата. Снощи изчезна и не се върна. — Отри лицето си с опакото на ръката си и Фидлър забеляза размазаните сълзи по бузите му. — С Моби имах чувството, че Мамът е с мен.

— Добър човек ли беше чичо ти, преди да го вземе Джагътския тиран?

Крокъс кимна.

Фидлър изсумтя.

— Е, тогава може и да е с теб. Моби сигурно е надушил родството във въздуха. Много благородници в града държат бок’арали за домашни любимци. Това ще да е.

— Сигурно си прав. Цял живот си бях мислил, че Мамът е най-обикновен учен, старец, който все драска по разни свитъци. Чичо ми. Но после разбрах, че е маг, Върховен жрец. Важен при това, с могъщи приятели, като Барук. Но докато го преглътна това, и той взе, че умря. Уби го вашият взвод…

— Чакай малко, момче. Онова, което убихме, не беше чичо ти. Вече беше нещо съвсем друго.

— Знам. Като го убихте, вие спасихте Даруджистан. Знам, Фидлър…

— Било каквото било, Крокъс. И е време да разбереш — чичото, който се е грижил за теб и те е обичал, е нещо по-важно, отколкото това, че е бил Върховен жрец. И мисля, че ако можеше, той самият щеше да ти каже същото.

— Но не разбираш ли? Имал е сила, Фидлър, а нищичко не е направил с нея! Само се криеше в стаичката си в оная порутена сграда! Можеше имение да си изкара, да заседава в Съвета, да е на почит…

Фидлър не беше готов за такъв спор. Пък и в даването на съвети изобщо го нямаше. „То и какъв съвет да му дадеш?“

— Тя ли те срита затова, че си толкова оклюмал, момче?

Лицето на Крокъс потъмня, после той пришпори коня си и продължи най-отпред.

Фидлър въздъхна, извърна се в седлото и хвърли око на Апсалар, която яздеше няколко крачки по-назад.

— Любовниците се сдърлиха, а?

Тя само примига сънено като бухал.

— Мъде на Гуглата! — изруга тихо Фидлър, обърна се отново напред и се намести в седлото.

Искарал Пъст бръкна с метлата в комина и застърга припряно. Облак сажди се посипа върху огнището и полепна по сивия халат на Върховния жрец.

— Имаш ли дърво? — попита Маппо от високия каменен плот, който бе използвал за легло, а сега седеше на него.

Искарал се обърна и го погледна.

— Дърво ли? Че по ли е добро дървото от метлата?

— За огън — каза треллът. — Да отнеме студа на тая килия.

— Дърво? Не, откъде дърво. Но тор, о, да, тор колкото щеш. Огън! Чудесно. На пръжки да ги изпече! Че откога треллите са толкова умни? Щото не помня такова нещо, от редките споменавания за тоя трелл, за оня трелл. Много е трудно да намериш писания за неграмотен народ. Хм.

— Трелл са доста грамотни — каза Маппо. — От доста време вече. От седем-осем века всъщност.

— Трябва да си попълня библиотеката тогава. Тежка работа. Вдигаш сенки, плячкосваш великите библиотеки по света. — Клекна до огнището и оклепаното му със сажди лице се намръщи.

Маппо се окашля.

— Какво да изпече на пръжки, Върховни жрецо?

— Паяците, какво. Тоя храм гъмжи от паяци. Видиш ли ги, трепи ги, трелл. С тия дебели подметки, с тия твои мазолести длани. Трепи ги до крак, разбра ли ме?

Маппо кимна, загърна се плътно в кожената завивка и леко примижа, когато тя докосна раните по тила му. Треската беше затихнала, надвита колкото от собствените му сили, толкова и от съмнителните церове, с които го беше наложил мълчаливият слуга на Искарал. Зъбите и ноктите на д’айвърс и соултейкън причиняваха една особено опасна болест, често пъти стигаща до халюцинации, зверски бяс и накрая смърт. За повечето, които я преживяваха, лудостта си оставаше, повтаряше се периодично в продължение на една-две нощи девет-десет пъти в годината. Беше лудост, която често се изразяваше в жажда за убийство.

Искарал Пъст вярваше, че Маппо се е спасил от такава съдба, но треллът нямаше да се убеди, докато не минеха поне два лунни цикъла, без да се прояви някой от признаците на болестта. Не искаше и да помисли на какво ще е способен, ако го обладае такъв убийствен гняв. Преди много години в една бойна чета, безчинстваща из Джаг Одан, Маппо сам се беше довел до такова състояние, както често правят воините, и споменът за смъртта, която бе посял, беше останал в паметта му и никога нямаше да се заличи.

Ако се окажеше, че отровата на соултейкън е останала жива в него, Маппо беше готов по-скоро да се самоубие, отколкото да й позволи да се развихри.

Искарал Пъст бръсна с метлата по ъглите на малката монашеска килийка, станала обиталище за трелла, после направи същото и с таванските ъгли.

— Хапе ли, трепи, жили ли, трепи, тая свята обител на Сянка трябва да е чиста! Трепи всичко, що пълзи и шумоли. Прегледаха ви за паразити, и двамата, о, да. Нежелани гости не се пускат. Баня с луга ще е добре, ама няма. Оставам си подозрителен, разбира се.

— От отдавна ли обитавате тук, Върховни жрецо?

— Представа нямам. Не е важно. Делото е важно, целите постигнати. Времето е подготовка, нищо друго. Подготвяш се толкова, колкото трябва. А за да го сториш, приеми, че подготовката почва от раждането. Родят те и ей на, тикнат те в сянката, повият те в пеленките на святата двойственост, да сучеш там сладката храница, да растеш. Живея, за да се подготвя, трелл, а подготовката вече свършва.

— Къде е Икариум?

— Живот даден за живот взет, това му речи. В библиотеката е. Сестриците оставиха малко книги. Томове, предназначени да си доставят удоволствие. Най-добре се четат в постелята, мене ако питаш. Другото е мое, малка сбирчица, оскъдна. Отчаян съм. Гладен ли си?

Маппо тръсна глава да се поразбуди. Дърдоренето на Върховния жрец му действаше хипнотично. На всеки въпрос, който зададеше треллът, отвръщаше със странен гъгнив монолог, който сякаш изцеждаше желанието му да зададе нов въпрос. Верен на твърденията си, Искарал Пъст умееше да придаде безсмислие на изтичащото време.

— Гладен ли? Да.

— Слуга приготвя храната.

— Може ли да я донесе в библиотеката?

Върховният жрец се намръщи.

— Провал в етикета. Но ако настояваш…

Треллът се надигна.

— Къде е библиотеката?

— Завиваш надясно, вървиш трийсет и четири крачки, пак надясно, дванайсет крачки, после през вратата отдясно, трийсет и пет крачки, през свода отдясно още единайсет крачки, завиваш още веднъж надясно, петнайсет крачки, влизаш през дясната врата.

Маппо го зяпна.

Върховният жрец помръдна нервно.

— Или — присви очи треллът — завивам наляво, единайсет крачки.

— Да де — измърмори Искарал.

Маппо закрачи към вратата.

— Тогава ще хвана краткия път.

— Щом трябва — измърмори Върховният жрец и се наведе да огледа проскубаната метла.

„Провалът в етикета“ получи обяснението си, когато, след като влезе в библиотеката, Маппо видя, че схлупената килия служи също така и за кухня. Икариум седеше до една груба маса, оцапана с черни петна, а Слуга се беше изгърбил над един котел, окачен на верига над огнището на крачка вляво от Маппо. Главата на Слуга почти не се виждаше сред облака пара, водните капки се сбираха по лицето му и капеха в котела, докато той бавно разбъркваше с широката дървена лъжица.

— Супата мисля да я пропусна — каза му Маппо.

— Тези книги гният — въздъхна Икариум, отпусна се в стола си и погледна накриво към Маппо. — Ти си се съвзел?

— Така изглежда.

Загледан в него, Икариум се намръщи.

— Супа ли? А. — Лицето му се проясни. — Не е супа. Пране е. Ще намериш по-вкусна храна на масата за рязане. — Махна към стената зад Слуга и очите му отново се върнаха на разтворената пред него древна книга с мухлясали страници. — Това е удивително, Маппо.

— Като знаем колко самотни са били тия монахини — отвърна Маппо, докато крачеше към масата за рязане, — съм изненадан, че се удивляваш.

— Не говоря за ония книги, приятелю. Имам предвид сбирката на Искарал. Трудове, за които до мен са стигали само смътни слухове. А за някои — като тая — изобщо не бях чувал. „Трактат по иригационно планиране в Пето хилядолетие на Араркал“ от, представи си, не по-малко от четирима автори.

Маппо се върна при библиотечната маса с калаена чиния, пълна с хляб и сирене, наведе се над рамото на приятеля си и погледна намръщено пергаментовите страници на книгата, после огледа странното заплетено писмо по тях.

— Че какво й е толкова удивителното?

Икариум се отпусна назад.

— Самото им лекомислие, Маппо. Само материалите за този том струват колкото годишния доход на един занаятчия. Никой благоразумен схолар няма да хаби средствата си — да не говорим за времето си — за такава безсмислена, дребна тема. И това не е единственият пример. Виж, „Шаблон на семенното разпространение на цветето пурил на Белязания архипелаг“. Или тук, „Заболявания у белоръбите миди в залива Лекоор“. И съм убеден, че тези книги са на хиляди години. Хиляди.

„И на език, за който така и не знаех досега, че би могъл да разпознаеш, камо ли да разбереш.“ Маппо си спомни кога за първи път беше видял подобен ръкопис — под един кожен навес на хълм, бележещ най-северната граница на племето му. Беше един от шепата мъже за охрана, придружили старейшините на племето на едно призоваване, което щеше да се окаже съдбовно.

Есенният дъжд барабанеше отгоре, бяха се струпали в полукръг, с лица, обърнати на север, и гледаха към приближаващите се седем закачулени фигури. Всяка от тях стискаше в десницата си тояга и щом влязоха под навеса и застанаха мълчаливо пред старейшините, Маппо с трепет видя как тези тояги сякаш се загърчиха пред очите му, виеха се като змии или може би като някое от онези паразитни дървета, които се увиват около стволовете на други, изсмуквайки жизнената им сила. След това осъзна, че всъщност тоягите са покрити с руни, които се меняха непрестанно, все едно че невидими ръце непрекъснато ваят нови и нови слова с всеки дъх.

После един от дошлите смъкна гуглата си и така започна онзи миг, който щеше да промени изцяло бъдещия път на Маппо. Мисълта му боязливо се отдръпна от този спомен.

Разтреперан, треллът седна и зачисти място на масата за чинията си.

— Толкова ли е важно, Икариум?

— Важно е, Маппо. Цивилизацията, сътворила тези трудове, трябва да е била смайващо богата. Езикът явно е свързан със съвременните диалекти на Седемте града, въпреки че е някак по-усложнен. А виждаш ли този символ, тук на гръбчето на всеки том? Извитата тояга. Виждал съм някъде този символ, приятелю. Сигурен съм.

— Богата, викаш? — Треллът се помъчи да отвлече разговора по-настрана от онова, за което знаеше, че ще се окаже бездънна пропаст. — По-скоро затънала в дребни подробности. Вероятно това обяснява защо сега е само прах и пепелища. Разсъждавала е над семенцата, разнасяни от вятъра, докато варварите са разбивали портите й. Леността приема много форми, ала спохожда всяка цивилизация, надживяла собствената си воля. Знаеш го не по-зле от мен. В този случай е било леност, изразяваща се в търсене на знание, трескаво търсене на отговори за всичко, каквато и да е била стойността на тези отговори. Една цивилизация може да се удави в това, което знае, точно толкова лесно, колкото и в онова, което не знае. Помисли само — продължи той — за „Безумието на Готос“. Проклятието на Готос е било в това, че е бил твърде наясно — за всичко. Всеки обрат, всяка потенциална възможност. Достатъчно, за да отрови всеки поглед, който е хвърлял над света. Нищо не му е донесло. Нещо повече, сам си е давал сметка за това.

— Явно се чувстваш по-добре — отвърна му кисело Икариум. — Песимизмът ти се е съживил. Все едно, тези трудове подкрепят убеждението ми, че многобройните руини в Рараку и Пан’поцун Одан са доказателство, че тук някога е съществувала процъфтяваща цивилизация. Всъщност — може би първата истинска човешка цивилизация, от която сме се родили всички ние.

„Остави тази нишка на мисълта, Икариум. Остави я, поне засега.“

— И с какво ни помага това знание в сегашното ни състояние?

Лицето на Икариум леко помръкна.

— Натрапчивата ми идея за времето, разбира се. Виждаш ли, писането замества паметта, а поради това се променя самият език. Помисли за моите механизми, с които се постарах да измеря отминаването на часове, дни и години. Такива измервания по природа са циклични, повтарящи се. Думите и изреченията някога са притежавали същата ритмичност и по този начин е можело да се съхранят в нечий ум и по-късно да бъдат призовани с абсолютна точност. Може би — разсъди след малко той, — ако бях неграмотен, нямаше да съм толкова милостив. — Въздъхна и се усмихна насилено. — А освен това просто си убивах времето, Маппо.

Треллът потупа с пръст разтворената книга.

— Допускам, че авторите на това са защитавали усилията си със същите думи, приятелю. В момента си имам по-неотложна грижа.

Изражението на джага беше хладно, без да скрива напълно насмешката му.

— И тя е?

Маппо махна с ръка.

— Това място. Сянка не влиза в списъка на най-любимите ми култове. Мрежа на убийци и какво ли още не. Илюзия, измама и предателство. Искарал Пъст си придава безвредна външност, но не може да ме подведе. Той явно ни очакваше и предвижда включването ни в някакви свои кроежи. Много рискуваме, че се задържаме тук.

— Но, Маппо — бавно промълви Икариум, — тъкмо тук, на това място, ще бъде постигната моята цел.

Треллът потръпна.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това. Сега ще трябва да ми го обясниш.

— Не мога, приятелю. Все още не. Имам само подозрения, нищо повече. Когато ги потвърдя, ще съм достатъчно убеден, за да ти го обясня. Би ли проявил малко търпение към мен?

И в ума си той видя друго едно лице, човешко, тънко и бледо, с дъждовни капки, стичащи се на вадички по сбръчканите бузи. Плоски сиви очи, които се вдигнаха и се спряха на Маппо зад редицата от старейшини.

— Знаете ли кои сме? — изхриптя гласът като суха кожа.

Един от стареите кимна.

— Знаем ви като Безименните.

— Така е добре — отвърна мъжът, без да откъсва очите си от лицето на Маппо. — Безименните, които мислят не с години, а със столетия. А ти, избран воине — продължи той, като се обърна към Маппо, — какво можеш да научиш от търпението?

Като врани, разлетели се от шубраците, спомените се разбягаха. Взрян в Икариум, Маппо се усмихна и кучешките му зъби блеснаха.

— Търпение? Какво друго мога да проявя към теб. Все едно, не вярвам на Искарал Пъст.

Слуга започна да вади мокри дрехи и постелки от котела и да изстисква от тях с голи ръце горещата пенлива вода. Треллът го загледа намръщено. Едната от ръцете на Слуга беше странно розова и гладка, почти младежка. Другата повече отиваше на явната му възраст — стегната и мускулеста, космата и загоряла.

— Слуга?

Мъжът не вдигна очи.

— Можеш ли да говориш? — продължи Маппо.

— Изглежда — каза Икариум, след като Слуга отново не отвърна, — че е оглушал за нас по заповед на Господаря си. Дали да не проучим този храм, Маппо? Без да забравяме, че всяка сянка тук ще повтори думите ни като шепот в ушите на Върховния жрец.

— Какво пък — изръмжа треллът и се надигна. — Това, че Искарал ще научи за недоверието ми, изобщо не ме притеснява.

— Той със сигурност знае за нас много повече, отколкото ние за него — рече Икариум и също се надигна.

Докато излизаха, Слуга все така изстискваше горещата вода от прането с някаква дивашка наслада; жилите по яките му ръце бяха изпъкнали.

4.

Тълпа прашни, плувнали в пот мъже се беше струпала, докато вадеха последното тяло. Прашният облак висеше неподвижно над входа на мината, както през по-голямата част от предобеда, след срутването на изкопа в другия край на Дълбокия забой. По заповед на Бенет робите се бяха трудили със стръв, докато измъкнат труповете на трийсетината си събратя по участ.

Никой не беше оцелял. С безизразно лице Фелисин гледаше всичко заедно с десетината останали роби от рампата за отдих при устието на Кривините. Чакаха да пристигнат буретата с вода. Горещината бе превърнала дори най-дълбоките изкопи на мините в нажежени пещи. С всеки час робите капеха на гроздове под напечената земя.

В другия край на падината Хеборик ореше буцестата земя на Дълбоката пръст. Беше втората му седмица там и по-чистият въздух, както и смъкналият се от гърба му товар да тегли пълните с камъни колички бяха подобрили здравето му. Товарът с вар, която да разрони пръстта, докаран по нареждане на Бенет, също беше помогнал.

Ако не беше уредила прехвърлянето му, Хеборик щеше вече да е мъртъв, тялото му — смачкано под тоновете камъни. Дължеше й живота си.

Осъзнаването на това не донесе на Фелисин никакво удовлетворение. Двамата вече рядко си говореха. Със замъглена от пушека на дъранг глава Фелисин единствено можеше да се довлече до вкъщи всяка вечер след като престоеше в хана на Була. Следваха дълги часове сън, който не й носеше отдих. Работните дни в Кривините минаваха в дълго вцепенение, като в мъгла. Дори Бенет се беше оплакал, че е започнала да прави любов някак… вяло.

Тропането и пухтенето на водоноските по отъпкания път се усилиха, но Фелисин не можеше да откъсне замаяния си поглед от спасителите, подреждащи обезобразените трупове, за да дочакат да ги натоварят на фургона. Смътна утайка на скръб бе полепнала по онова, което можеше да види от цялата сцена, но дори жалостта й струваше усилие.

Колкото и затъпели да бяха станали сетивата й, тя ходеше при Бенет, искаше да бъде използвана, все повече и все по-често. Намираше го, когато беше пиян, залитащ и щедър, когато я предлагаше на приятелите си, на Була и на други жени.

„Затъпяла си, момиче — беше й казал Хеборик в един от редките случаи, когато я бе заговорил. — Но жаждата ти да чувстваш расте, докато не започне и болката да ти стига. Но го търсиш не където трябва.“

Не където трябва. Какво знаеше той къде трябва и къде — не? Другият край на Дълбокия забой беше „не където трябва“. Шахтата, където щяха да хвърлят труповете, там беше „не където трябва“. „Навсякъде другаде е поне малко по-добре.“

Готова беше да се премести при Бенет и така да сложи точка на избора, който беше направила. След няколко дни, може би. След седмица. Скоро. По този начин досега беше изтъквала независимостта си, но целта се бе оказала не чак толкова голяма, че да не се предаде, в края на краищата.

— Момиче.

Фелисин примигна и вдигна очи. Беше младият малазански пазач, онзи, който бе накарал веднъж Бенет да се наежи… „така отдавна“.

Войникът се усмихна широко.

— Е, намери ли цитата?

— Какво?

— От писанията за Келанвед. — Младежът вече се беше намръщил. — Посъветвах те да намериш някой, който знае останалата част от пасажа, който ти цитирах.

— Не разбирам за какво говориш.

Той се пресегна и мазолите, покриващи палеца и показалеца на дясната му ръка, погалиха брадичката и скулата й, щом вдигна лицето й. Отметна назад косата й и тя примижа на ярката светлина.

— Дъранг — прошепна той. — Кълна се в сърцето на Кралицата, момиче, изглеждаш десет години по-стара от последния път, когато те видях, а кога беше това? Само преди две седмици.

— Питай Бенет — изломоти тя и дръпна главата си от ръката му.

— Какво да го питам?

— За мен. В леглото ти. Той ще позволи, но само ако е пиян. Тази нощ ще е пиян. Скърби за мъртвите с кана вино. Или две. Тогава ме пипай.

Мъжът се изправи.

— Къде е Хеборик?

— Хеборик? В Дълбоката пръст. — Хрумна й да го попита защо иска него, а не нея, но въпросът се отвя от ума й. Тази нощ можеше да я пипа. Свикнала беше на мазоли.

Бенет се канеше да навести капитан Саварк и беше решил да я вземе със себе си. Канеше се да сключи някаква сделка с него, разбра по-късно Фелисин, и за отплата щеше да я предложи на капитана.

Тръгнаха за Дупката на плъха по Работния път, като подминаха хана на Була — пред вратата се бяха изтегнали неколцина свободни от служба доусийски пазачи.

— Недей да ми залиташ, момиче — изръмжа й Бенет и я стисна под мишницата. — И престани да си влачиш краката. Нали искаш точно това? Все повече и повече.

Когато й заговореше, в тона му вече се прокрадваше погнуса. Беше престанал да й обещава разни неща. „Ще те направя моя, момиче. Премести се при мен. Няма да ти трябва никой друг.“ Тези уверения, поднасяни с хриплив шепот, бяха изчезнали. Фелисин го осъзнаваше, но й беше все едно. Бездруго никога не беше вярвала на Бенет.

Цитаделата на Саварк се издигаше тромава в центъра на Дупката на плъха, с грамадните си, грубо одялани каменни блокове, зацапани от мазния дим, който никога не напускаше Чашата на черепа. Пред входа стоеше пазач, стиснал вяло пиката си.

— Лош късмет — измърмори той, след като се приближиха.

— Какво е станало? — попита Бенет.

Войникът сви рамене.

— Срутването тая заран, какво друго?

— Можехме да спасим някой — каза Бенет, — ако Саварк ни беше пратил малко помощ.

— Да спасите? Че за какво? Саварк не е в настроение, ако си дошъл да се оплакваш. — Плоските му очи пробягаха към Фелисин. — Виж, ако си дошъл с подарък, друга работа. — Пазачът открехна тежката врата. — В кабинета е.

Бенет изсумтя, дръпна Фелисин за ръката и я повлече навътре. Приземният етаж представляваше оръжейна, с подредени в заключени рафтове оръжия. В единия край имаше маса с три стола, с остатъците от закуската на пазачите. От средата на помещението нагоре се издигаше желязно стълбище.

Изкачиха един етаж до кабинета на Саварк. Капитанът седеше зад бюро, скърпено сякаш от плавеи. Столът му беше тапициран, с висок гръб. Пред него лежеше разтворен голям, подвързан с кожа тефтер. Саварк остави перото и отпусна гръб на стола.

Фелисин дори не можеше да си спомни дали вече е виждала капитана. Той се стараеше да стои настрана от робската гмеж, усамотен тук в кулата си. Беше слаб, без никакви тлъстини, мускулите по голите му до лактите ръце приличаха на усукани въжета под бялата кожа. Въпреки сегашната мода беше брадат — рунтавите черни къдрици на брадата му бяха намазани с благовония. Косата му беше подстригана късо. Воднистозелените му очи блестяха неизменно примижали над високите скули. Той изгледа твърдо Бенет, без да обръща внимание на Фелисин, все едно че тя не съществуваше.

Бенет я накара да седне на един стол до стената, вляво от Саварк, а самият той се настани в единствения стол точно пред капитана.

— Гадни слухове, Саварк. Искаш ли да ги чуеш?

Гласът на капитана беше тих.

— Какво ще ми струва това?

— Нищо. Безплатни са.

— Продължавай тогава.

— Доусийците са се раздрънкали на висок глас в хана на Була. Заканват се с Вихъра.

Саварк се намръщи.

— Пак тая глупост. Нищо чудно, че ми поднасяш тази новина безплатно, Бенет, тя не струва и пет пари.

— И аз така мислех в началото, но…

— Какво друго имаш да ми кажеш?

Очите на Бенет се спряха на тефтера на бюрото.

— Описал си мъртвите от тая заран. Намери ли името, което търсиш?

— Не съм търсил определено име, Бенет. Смяташ, че нещо си се досетил, но тук няма нищо. Губя търпение.

— Имаше четирима магове между мъртъвците…

— Стига! Защо си тук?

Бенет сви рамене, уж че отхвърля подозренията, които са го обзели.

— Подарък ти водя. — Той махна към Фелисин. — Много млада. Кротка, но и доста страстна. Няма дух да се съпротивлява — прави й каквото искаш, Саварк.

Капитанът се навъси още повече.

— В замяна — продължи Бенет — искам отговор на един въпрос. Робът Баудин беше арестуван тази заран. Защо?

Фелисин примигна. Баудин? Поклати глава, за да я прочисти от мъглата, запълваща будните й часове. Важно ли беше това?

— Арестували са го след комендантския час на улица „Камшика“. Избягал е, но един от стражите ми го е познал и арестът е изпълнен тази сутрин. — Воднистите очи на Саварк най-сетне се извърнаха към Фелисин. — Много млада, викаш? Колко — осемнайсет, деветнайсет? Започваш да остаряваш, Бенет, ако това го наричаш „млада“.

Усети как очите му я опипват като призрачни ръце. Този път усещането беше всичко друго, но не и приятно. Едва се сдържа да не потръпне.

— На петнайсет е, Саварк. Но с опит. Пристигна тук преди два транспорта.

Очите на капитана се приковаха в нея и тя учудено загледа как всичката кръв се изцеди от лицето му.

Бенет стана.

— Ще ти пратя други. Две момиченца от последния транспорт. — Приближи се до Фелисин и я дръпна да стане. — Удоволствието ти го гарантирам, капитане. До час ще са тук…

— Бенет — тихо каза Саварк. — Баудин работи за теб, нали?

— Само познат, Саварк. Не е от доверениците ми. Попитах, защото е от групата ми в забоя. Един силен мъж по-малко ще ни забави, ако го задържиш и утре.

— Преживей го, Бенет.

„Никой от двамата не вярва на другия.“ Мисълта дойде като проблясък на отдавна забравената будност у Фелисин. Тя вдиша дълбоко. „Става нещо. Трябва да помисля за това. Трябва да слушам. Да слушам, точно сега.“

В отговор на съвета на Саварк Бенет въздъхна тежко.

— Е, точно това май ще трябва да направя. До скоро, капитане.

Фелисин не се възпротиви, когато Бенет я подкара към стълбите. След това я издърпа през площада, без да отвръща на пазача при входа, който изръмжа нещо след тях. Тежко задъхан, Бенет я дръпна в сенките на близката уличка и рязко я извърна към себе си.

Гласът му захриптя дрезгаво.

— Коя си ти, момиченце? Отдавна изгубената му дъщеря? Дъх на Гуглата! Прочисти си го тоя ум! Кажи ми какво стана току-що в оня кабинет? Баудин? Какъв ти е Баудин на тебе? Отговаряй!

— Той… не ми е никакъв…

Опакото на дланта му, когато я зашлеви през лицето, беше като торба с камъни. Зад очите й избухна светлина и тя падна в гниещата смет. Остана да лежи неподвижно. Кръв потече от носа й и се сбра на червена локва в прахта.

Бенет я сграбчи за косата, надигна я и я блъсна в дървената стена.

— Именцето ти, момиче. Кажи ми го!

— Фелисин — изломоти тя. — Само това…

Той се озъби и отново вдигна ръка.

Тя зяпна белезите, които зъбите й току-що бяха оставили по кокалчетата му.

— Не! Заклевам се! Била съм намерениче…

Изгледа я свирепо и невярващо.

— Била си… какво?

— Подхвърлено дете. Намерили са ме пред манастира на Финир на остров Малаз… императрицата обвинила… поклонниците на Финир. Хеборик…

— Корабът ви дойде от Унта, момиче. За какъв ме взимаш. Ти си благородничка…

— Не! Просто се грижеха добре за мен. Моля те, Бенет, не лъжа. Не разбирам Саварк. Може Баудин да е заплел някоя приказка, лъжа някоя, да си спаси кожата…

— Корабът ви дойде от Унта. Изобщо не си била на остров Малаз. Тоя манастир до кой град е?

— Джаката. На острова има само два града. Другият е град Малаз, пращаха ме там през лятото. Да уча. Обучаваха ме за жрица. Попитай Хеборик, Бенет. Моля те.

— Кажи ми името на най-бедния квартал на град Малаз.

— Най-бедния?

— Кажи го!

— Не знам! Храмът на Финир е в Пристанищния! Той ли е най-бедният? Извън града има бордеи, покрай пътя за Джаката. Бях там само един сезон, Бенет! И почти нищо не видях от Джаката — не ни пускаха! Моля те, Бенет, нищичко не разбирам! Защо ме биеш? Правила съм всичко, което искаш от мен, спах с приятелите ти, оставих се да търгуваш с мен, станах…

Той я удари отново. Вече се беше отказал да търси отговори, както и изход някакъв между лъжите, които бе изсипала, обезумяла от страх. Нов повод за гняв се бе появил и блестеше в очите му. Биеше я методично, с мълчалива и хладна ярост. След първите няколко удара Фелисин се сви и се загърна плътно в болката, потъналата в сянка пръст на уличката й се струваше мека постеля. Помъчи се да се съсредоточи само върху дишането, да възложи на всичките си сетива само тази задача: да вдиша, да надмогне вълните на ужасната болка, заливащи я с всяко ново усилие, а сетне да издиша бавно и дъхът да я отнесе.

В един момент осъзна, че Бенет е спрял, че я е ударил може би само няколко пъти и си е отишъл. Беше сама в уличката и тънката ивица небе отгоре вече потъмняваше. Чу откъм голямата улица гласове, ала никой не се приближи към тесния проход, където лежеше присвита.

Събуди се отново, доста по-късно. Явно беше изпаднала в несвяст, докато бе пълзяла към изхода на сляпата уличка. Осветеният от факли работен път беше на десетина крачки. В полезрението й пробягаха смътни фигури. Ушите й не преставаха да кънтят, но чу викове и писъци. Миришеше на пушек. Помисли да изпълзи дотам, но съзнанието й отново се замъгли.

Студен парцал отърка челото й. Фелисин отвори очи.

Хеборик се беше надвесил над нея и като че ли оглеждаше зениците й, една по една.

— Съвзе ли се, момиче?

Челюстта я болеше, устните й бяха покрити със струпеи. Тя кимна и чак сега осъзна, че лежи в леглото си.

— Ще намажа устните ти с малко масло, да видим дали можем да ги отворим, без да те заболи много. Трябва да пийнеш вода.

Тя кимна отново и се стегна, за да изтърпи болката, докато той мажеше устата й с натопен в масло парцал, увит около чуканчето на лявата му китка.

— Много събития имаше тази нощ, за всички ни — заговори Хеборик. — Баудин е избягал от тъмницата, подпали няколко сгради, за да отвлече преследвачите. Крие се някъде тук, из Черепа. Никой не се е опитал да избяга по стръмнините или откъм Езерото на удавника — пазачите по Пътя на бръмбара горе са съобщили, че няма никакъв опит за пробив на кордона. Саварк обяви награда — иска го жив кучия син, най-малкото защото Баудин е убил трима от хората му. Подозирам, че тук има и нещо повече. Ти как смяташ? После Бенет съобщава, че те нямало на сутрешната проверка при работниците в Кривините, и аз почвам да се чудя. Отивам да говоря с него днес по обед — каза, че те видял последно в хана на Була, снощи, зарязал те, понеже вече си била свършила, смучела си в дробовете си повече пушилка, отколкото въздух, сякаш не е той виновен за това. Само че през цялото време, докато ми ги говореше, гледах кокалчетата му. Видях, че предната нощ се е бил с някой и че единствената рана, която е понесъл, е от нечии зъби. Е, орането и сеенето свърши, никой не държи под око стария Хеборик, и значи тръгнах следобеда да търся, да надничам във всички улички — и очаквах най-лошото, да ти призная…

Фелисин избута ръката му, отвори бавно уста, примижа от болката и усети студеното боцкане от разтворилите се отново ранички.

— Бенет — изхриптя тя. Гърдите я режеха с всяко вдишване.

Хеборик я изгледа твърдо.

— Какво Бенет?

— Кажи му… от мен… кажи му, че… съжалявам.

Старецът бавно се отдръпна.

— Искам… искам да си ме вземе пак. Кажи му. Моля те. Хеборик стана и й каза със странно спокоен тон:

— Отдъхни малко.

— Вода.

— Ей сега. После ще поспиш.

— Не мога.

Той я гледаше втренчено.

— Дробовете ти са пострадали. Имаш няколко спукани ребра. Какво ще кажеш за малко чай? С дъранг.

— Направи го силен.

Чу го как напълни чаша от бурето и притвори очи.

— Умно си го измислила, момиче — изхъмка Хеборик. — Намерениче. Късмет извади, че побързах. Бенет като нищо може вече да ти е повярвал.

— Защо? Защо ми казваш това?

— Да те поуспокоя малко. Исках да кажа… — Той се приближи, държеше чашата между двете си чуканчета. — Като нищо може да те прибере пак, момиче.

— О… Не те разбирам, Хеборик.

Той я изгледа, докато тя бавно вдигаше чашата към устните си.

— Да. Не ме разбираш.

Пясъчната буря се спусна по западния склон на хълмовете на Истрал като огромна стена и доближи крайбрежния път с гибелния си стон. Макар такива бури да бяха рядкост на полуострова, Калам се беше сблъсквал със свирепата им ярост. Преди всичко трябваше да изостави пътя. Минаваше на места близо покрай крайбрежните канари, а тези канари често пъти се свличаха при такава буря.

Подкара жребеца надолу по крайпътния сипей и той се възпротиви. За такова здраво и мускулесто животно, твърде разглезено беше с хубави пътища. Пясъците бяха горещи и коварни със скритите под повърхността дупки. Жребецът замята глава и задърпа шия, но Калам стегна здраво юздите и го подкара надолу и в падината, след което го пришпори в тръс.

На левга и половина по-нататък се намираше пристанът Ладро, а след него, на брега на пресъхващата лете река — кулата Ладро. Калам смяташе да не спира там, стига да можеше да го избегне. Командирът на укреплението беше малазанец, както и стражите му. Стига да можеше, убиецът смяташе да изпревари бурята с надеждата да излезе отново на крайбрежния път оттатък Кулата, а после да продължи на юг към село Интезарм.

С писък, стената от охра придърпа хоризонта вляво от Калам още по-близо. Хълмовете се бяха затулили. Небето се беше издуло и помръкнало. Ята подплашени ризани заплющяха около него. Убиецът изсъска проклятие и подгони жребеца в галоп.

Колкото и да не понасяше конете, животното се оказа великолепно, щом се понесе напред с все сили. Все едно летеше над земята, простило на Калам жалките му умения на ездач. Оставаше само и да си признае, че започва да обича проклетия жребец.

Хвърли поглед през рамо и видя фронта на приближаващата буря само на стотина крачки назад. Нямаше да може да я надбяга. Там, където вятърът помиташе земята, се вдигаше пясъчна вихрушка. Калам зърна сред пясъчната вълна и хвърчащи камъни, големи колкото юмрук. Стената щеше да се стовари отгоре му само след минута. Грохотът й изпълваше въздуха.

Малко по-напред и в посока, която щеше да ги прихване, сред облака с цвят на охра Калам зърна сиво петно. Той се изпъна назад в седлото и рязко дръпна юздите. Жребецът изцвили, заора с копита и спря.

— Щеше да ми благодариш, ако имаше капка мозък — изръмжа Калам. Сивото петно беше рояк кръвожадни пустинни бълхи. Ненаситните твари изчакваха бури като тази и яхваха вятъра, за да налетят на плячка. Най-лошото беше, че човек не можеше да ги види направо: виждаха се само отстрани.

Щом роякът профуча покрай тях и ги подмина, бурята връхлетя.

Пясъчната стена се стовари с грохот върху тях и жребецът се олюля. Светът се скри сред пищящата, вихрена мъгла от охра. Камъни и чакъл ги заудряха, животното затрепери, а Калам запъшка от болка. Сниши закачулената си глава и се присви под устрема на вятъра. Примижа, взря се през тесния прорез на шала телаба и подкара животното ходом. Наведе се над шията на коня, пресегна се с облечената си в кожена ръкавица ръка и прикри лявото му око, за да го предпази от хвърчащите камъни и пясък. Поне това му дължеше за това, че е с него сега.

Продължиха така още десетина минути, без да виждат нищо през гъстата пелена от пясък. Жребецът изцвили и се вдигна на задните си крака. От всички страни под тях пращеше и пукаше. Калам присви очи надолу. Кости, отвсякъде. Бурята беше издухала и оголила цяло гробище — съвсем обичайно по тези земи. Убиецът овладя жребеца и се опита да погледне през охрения сумрак. Пристанът Ладро беше наблизо, но не се виждаше нищо. Той смуши жребеца и животното запристъпва колебливо напред между купищата скелети.

Накрая видя пред себе си крайбрежния път с караулките от двете страни на нещо, което трябваше да е мост. Селото трябваше да е отдясно… „Стига да не го е издухала проклетата буря.“ Значи оттатък моста щеше да е кулата Ладро.

Караулките зееха празни като очните кухини на грамаден череп.

След като прибра коня в конюшнята, Калам прекоси двора, присвит срещу вятъра и примижал от болката в краката, докато приближаваше стражевата постройка при портата на укреплението. Наведе се под нишата и за първи път от няколко часа се оказа защитен от воя на бурята. В ъглите на караулката се трупаха преспи ситен пясък, но иначе запрашеният въздух беше спокоен. Стражи нямаше — единствената каменна пейка беше празна.

Калам хвана тежката желязна халка на портата и удари силно. Зачака. След малко чу как от другата страна махат резетата. Вратата се открехна с тежко скърцане и един стар кухненски слуга го изгледа с единственото си око и изръмжа:

— Е, влизай. Влизай при другите.

Калам се шмугна покрай стареца и се озова в просторна гостна. Към него се извърнаха няколко лица. В другия край на голямата маса, минаваща по дължината на правоъгълното помещение, седяха четирима от пазачите на укреплението. Малазанци, навъсени и вкиснати. Три тумбести кани клечаха на масата сред петната от вино. От едната страна на масата седеше жилава жена с хлътнали очи и лице, начервено и напудрено като на мома на панаир. Ерлийският търговец до нея сигурно беше съпругът й.

Калам се поклони на всички и пристъпи към масата. Друг слуга, по-млад от вратаря сигурно само с няколко години, се появи с нова кана и бокал и изчака, докато убиецът реши къде да седне — срещу двойката пътуващи търговци. Постави бокала пред него, наля го до половината и се отдръпна.

Търговецът оголи потъмнелите си от дъранг зъби в добродушна усмивка.

— От севера сме, а?

Виното се оказа някакъв билков буламач, твърде подсладено и гъсто за този климат, и Калам остави намръщен бокала.

— Бира няма ли в това укрепление?

Търговецът закима.

— Има, и изстудена при това. Уви, само виното е безплатно, по милостта на домакина ни.

— Не се учудвам, че е безплатно — измърмори Калам и махна на слугата. — Половница бира, моля.

— Струва един сребърник.

— Пътно разбойничество, но жаждата ми днес е господар. — Намери в кесията си един очукан джакат и го сложи на масата.

— Е, а селото пропадна ли в морето? — подкачи го отново търговецът. — Мостът по пътя ви насам от Ерлитан държи ли се?

Калам видя пред жената на търговеца малка кадифена торба. Вдигна бавно поглед нагоре и срещна хлътналите й очи. Жената му смигна мръснишки.

— От тоя няма да измъкнеш още някоя клюка, Баркру, миличък. Поредният странник, спрян от бурята. Нищо друго няма да научиш от него.

Един от стражите вдигна глава.

— Имаш нещо да криеш, а? Не си охранник на керван, сам пътуваш. Дезертьор от стражата на Ерлитан — или пък си тръгнал да разнасяш вестта за Дрижна, или и двете. А сега си ми дошъл тук, подслон да търсиш от господаря — чистокръвния малазанец.

Калам ги изгледа накриво. Четири войнствени лица. Опиташе ли да отхвърли обвиненията на сержанта, нямаше да му повярват. Стражите бяха решили, че мястото му е в тъмницата поне за тази нощ, да си поразсеят малко скуката. Но нямаше и интерес от проливане на кръв. Затова отпусна ръцете си на масата и бавно се надигна.

— Една дума с вас, сержант. Насаме.

Тъмното лице на сержанта се намръщи грозно.

— Че да можеш да ми резнеш гърлото, а?

— Вярвате ли, че съм способен на това? — попита учудено Калам. — Облякъл сте ризница, носите меч на кръста. Имате си трима приятели, които несъмнено ще стоят наблизо — макар и само да подслушат какво ще си кажем.

Сержантът стана.

— Мога и сам да се оправя. — И закрачи към стената в дъното.

Калам го последва. Извади малък медальон изпод телабата си, вдигна го пред очите му и го попита тихо:

— Знаете ли какво е това, сержант?

Сержантът се наведе предпазливо, за да огледа знака, изсечен на плоската повърхност на медальона. Щом го разпозна, лицето му пребледня и той промълви неволно:

— Старши Нокът.

— Край на въпросите и обвиненията, сержант. И не разкривайте какво сте разбрал на хората си — поне докато не си тръгна. Ясно?

Сержантът кимна и прошепна:

— Моля за извинение, сър.

Калам отвърна с полуусмивка:

— Притеснението ви е оправдано. Скоро Гуглата ще закрачи по тая проклета земя и двамата с вас го знаем. Днес сгрешихте, но останете все така недоверчив към непознати. Командирът на укреплението разбира ли положението извън тези стени?

— Да, сър.

Убиецът въздъхна.

— Значи вие и взводът ви имате късмет, сержант.

— Да.

— Е, дали да не се върнем на масата?

Сержантът само поклати глава на питащите погледи на войниците.

Щом Калам се върна при бирата си, жената на търговеца придърпа кадифената торбичка.

— Войниците помолиха да им гледам бъдещето — рече тя и извади Драконова колода. Задържа я в ръцете си и го изгледа с немигащи очи. — А ти? Искаш ли да научиш за бъдещето си, страннико? Кои богове ти се усмихват, кои ти се мръщят…

— Боговете нямат нито време, нито склонност да ни обръщат внимание — рече презрително Калам. — Не ме бъркай в игрите си, жено.

— Сплаши сержанта — отвърна му тя с усмивка, — а сега искаш да сплашиш и мен. Виждаш ли страха, който думите ти всяха в мен? Треса се от страх.

Калам изсумтя с погнуса и извърна глава. Някой заблъска по предната врата.

— Нови загадъчни пътници! — изкикоти се жената.

Вратарят се появи от страничната стаичка и заситни към вратата. Всички в гостната извърнаха глави натам. Този, който чакаше отвън, беше доста нетърпелив — ударите на желязната халка не спираха да кънтят настойчиво, докато вратарят посягаше да дръпне резето.

Щом то излезе от скобите, отвън натиснаха. Влязоха двама души — мъж и жена. Жената закрачи през гостната, ботушите й тропаха, желязото по нея скърцаше. Спря по средата, изгледа равнодушно стражите и гостите, спирайки се за миг на всеки един, преди да продължи. Калам не забеляза да му отделя по-особено внимание.

Личеше й, че някога е била с офицерски ранг — и може би все още беше, макар че нито отличителни знаци, нито цветове показваха сегашното й звание; мъжът зад нея също не носеше нещо, което можеше да се нарече униформа.

Калам забеляза ситните белези по лицата им и се усмихна наум. Бяха се набутали в рояка червени бълхи и никой от двамата не изглеждаше особено доволен от това. Мъжът трепна, ухапан от някоя от гадините под ризницата, изруга и заразвързва каишките на бронята си.

— Не! — сряза го жената.

Той спря.

Жената беше парду, племе от източните равнини; спътникът й имаше северняшки вид — вероятно бе ерлиец. Мургавата му кожа беше малко по-светла, отколкото на жената, и без племенни татуировки.

— Дъх на Гуглата! — изръмжа сержантът на жената. — Една стъпка да не сте направили повече! И двамата са ви полазили бълхи. Някой от слугите ще ви приготвя баня с кедрови трески — макар че ще ви струва доста.

В първия миг жената като че ли се канеше да възрази, но после махна към свободния край на масата с облечената си в ръкавица ръка и спътникът й издърпа два стола, след което седна сковано на единия. Жената зае другия.

— Кана бира — разпореди се новодошлата.

— Старшият взима пари за това — обади се Калам и й се усмихна криво.

— Седем орисници! Копеле стиснато… Слуга! Дай една половница и ще реша дали си струва парите. Бързо!

— Тая си мисли, че тук е кръчма — рече един от стражите.

— Тук сте по милостта на командира на тази цитадела — каза сержантът. — Плащате бирата, плащате банята и плащате за това, че ще спите на неговия под.

— И на това му викаш „милост“?

Сержантът се навъси. Беше малазанец и при това — в присъствие на Старши Нокът.

— Четирите стени, таванът, камината и конюшнята са безплатни, жено. Оплакваш се като някоя девствена принцеса. Приемай гостоприемството или да те няма.

Жената присви очи, после извади няколко джаката от кесията на колана си и ги плесна на масата.

— Разбирам — гладко заговори тя, — че щедрият ви господар иска дори от вас да си плащате бирата, сержант. Тъй да бъде, нямам друг избор, освен да черпя всички тук с по една половница.

— Щедро — кимна вдървено сержантът.

— Ей сега ще го развържем бъдещето — рече жената на търговеца и заразбърква картите.

Калам забеляза, че парду потръпна, като видя картите.

— Я ни го спести — намеси се той. — Нищо не печели човек, като види какво му предстои… ако изобщо имаш някакъв талант, в което се съмнявам. Спести на всички ни неудобството от глупавото ти представление.

Без да му обръща внимание, жената се извърна към четиримата стражи.

— Съдбата на всички ви зависи от… ей това! — И постави на масата първата карта.

Калам се изсмя.

— Коя беше? — попита мрачно един от стражите.

— Обелискът — каза Калам. — Тая тук е шарлатанка. Всеки гледач с талант щеше да знае, че тая карта не действа в Седемте града.

— Експерт във врачуването си ми, тъй ли? — сопна се жената.

— Винаги преди да тръгна на дълъг път посещавам добър врач — отвърна Калам. — Щеше да е глупаво да не го правя. Знам Колодата и съм виждал, когато гледането е вярно, когато силата се покаже в ръката. Искаше да им вземеш пари на стражите, като свърши гледането, като им надрънкаш колко ще забогатеят, как ще живеят в охолство до дълбоки старини и ще наплодят цяла сюрия герои…

Изразът й показа, че играта е свършила. Напудрената вещица изпищя от гняв и хвърли Колодата по Калам. Дървените карти го удариха в гърдите, пръснаха се дивашки по масата… и се подредиха във фигура.

Дъхът на жената парду излезе от устата й със съсък — единственият звук, който се чу в гостната.

Калам погледна картите и на челото му изби пот. Шест карти обкръжаваха в кръг една, а тази една — знаеше го със сигурност — беше неговата: Въжето, Убиеца на Сянка. Шестте карти около кръга бяха все от един Дом — Крал, Херолд, Зидар, Вретенар, Рицар, Кралица… Върховен дом Смърт, Домът на Гуглата, всички подредени около… този, който носи Свещената книга на Дрижна.

— Е, добре — въздъхна Калам и погледна за миг жената парду. — Мисля да си лягам.

Капитан Лостара Юил от Червените мечове и придружаващият я войник напуснаха кулата Ладро последни, повече от час след като техният обект беше поел с жребеца си на юг, през прашната диря на бурята.

Това, че се оказаха в принудителна близост с Калам, бе неизбежно, но Лостара беше точно толкова опитна в заблуждаването, колкото и той. Наглостта можеше да е маска, арогантността можеше да прикрие още по-гибелната самоувереност.

Ненадейното подреждане на Драконовата колода беше разкрило много неща на Лостара, не само за Калам и целта му. Сержантът на цитаделата се беше издал с изражението си, че е негов съучастник — поредният малазански войник, готов да предаде императрицата си. Очевидно отбиването на Калам в Кулата не беше случайно, както изглеждаше на пръв поглед.

Лостара проверяваше такъмите на конете и се обърна, когато спътникът й излезе от цитаделата. Червеният меч й се усмихна широко.

— Бяхте съвършена, както винаги. С командира обаче си поиграхме хубаво на гоненица. Спипах го накрая в криптата, мъчеше се да се набута в някаква петдесетгодишна броня. Явно е бил по-слаб на младини.

Лостара се метна на седлото.

— Живи няма, нали? Сигурен ли си, че си ги проверил всички? А слугите в задния коридор? Може би бях малко припряна с тях.

— Не сте оставила нито едно сърце да тупти, капитане.

— Добре. Яхвай коня. Жребецът на убиеца ще вземе душата на тия — ще трябва да ги подменим в Интезарм.

— Стига Баралта да е стигнал там и да ги е подготвил.

Лостара изгледа спътника си.

— Не се съмнявай в Баралта. И се радвай, че — този път — няма да докладвам за съмненията ти.

Мъжът кимна, присвил устни.

— Благодаря, капитане.

Излязоха от цитаделата и препуснаха на юг по крайбрежния път.

Целият приземен етаж на манастира обикаляше в кръг около едно помещение, заето от кръгло каменно стълбище, което водеше надолу в тъмното.

— Това според мен трябва да води долу, в криптата — каза Маппо.

— Ако си спомням добре — рече Икариум от мястото си при входа на помещението, — когато монахините на Кралицата на сънищата умират, телата им само ги увиват в лен и ги поставят в каменните ниши в стените на криптата. Да не би да изпитваш интерес да разглеждаш трупове?

— Общо взето — не — изсумтя треллът. — Просто камъкът се променя веднага щом слезе под нивото на пода.

Икариум вдигна вежда.

— Нима?

— Нивото, на което сме, е изсечено в скалата — варовика на стръмнината. Доста е мек. Но под него има дялани гранитни блокове. Убеден съм, че криптата под нас е по-стар градеж. Или е така, или монахините и култът им държат стените на криптата и входът към нея да са облицовани, а килиите за живеене — не.

Джагът поклати глава и се приближи.

— Бих се изненадал. Кралицата на сънищата е свързана с Живот. Е, ще разглеждаме ли?

Маппо слезе първи. Никой от двамата нямаше нужда от светлина, тъмнината не ги затрудняваше. Спиралните стъпала надолу пазеха следи от мраморна облицовка, но стъпването на много крака в дълбоката древност беше изтрила повечето от нея. Гранитът отдолу обаче бе устоял на ерозията на времето.

Стълбището продължаваше все по-надолу и по-надолу. На седемдесетото стъпало се озоваха в центъра на осмоъгълна скална камера. Всяка стена беше украсена с фризове, чиито цветове бяха потъмнели до многобройни отсенки на сивото. Подът беше прорязан като пчелна пита на правоъгълни ями, вкопани в плочите; мраморните блокове отдолу бяха махнати и сега бяха струпани пред нещо, което явно приличаше на портален вход. Във всяка от правоъгълните дупки имаше по едно загърнато в плащаница тяло.

Въздухът беше сух и без мирис.

— Тези рисунки не са свързани с култа на Кралицата — заяви Маппо очевидното, тъй като сцените по стените описваха мрачен мит. Дебели ели издигаха черни, покрити с мъх стволове от всички страни. Създаваше се впечатление, че човек стои в средата на малка поляна в недрата на древен лес. Тук-там между стволовете се мяркаха силуети на изгърбени четирикраки зверове, чиито очи блестяха, отразили сякаш лунната светлина.

Икариум се наведе и прокара длан по останалите плочи.

— Този под е съдържал някаква схема — рече той, — преди работниците на сестрите да изровят гробове в него. Жалко.

Маппо погледна преградения с блоковете вход.

— Ако тук се крие някакъв отговор на загадките, той е зад тази преграда.

— Възстановиха ли ти се силите, приятелю?

— Достатъчно. — Треллът отиде до преградата и засмъква най-високия блок. След като го прихвана, се олюля и изпъшка. Икариум притича да му помогне да свалят гранитната грамада на пода. — Дъх на Гуглата! По-тежък е, отколкото очаквах.

— Разбрах го. Дали да не продължим заедно?

След двайсет минути бяха разчистили достатъчно блокове, за да могат да минат оттатък. През последните пет минути си имаха и публика — на стълбището се бе появила цяла орда бок’арала — наблюдаваха мълчаливо усилията им, нависнали по перилата. Ала когато първо Маппо, а после и Икариум се вмъкнаха през отверстието, бок’арала не ги последваха.

Коридорът се изпъна пред тях — широка колонада от еднакви дебели кедрови стволове. Всеки беше с диаметър цял разтег. Мъхнатата, прорязана с жлебове кора още стоеше, макар че на много места се беше олющила и се въргаляше по пода.

Маппо прокара длан по един от дървените стълбове.

— Представи си какво усилие е било да ги смъкнат тук долу.

— Лабиринт — отвърна Икариум и подуши. — Останала е утайката, макар и след всички тези столетия.

— След столетия? Можеш ли да надушиш кой Лабиринт, Икариум?

— Куралд Галайн. Древен. Лабиринтът на Мрак.

— Тайст Андий? Във всички истории на Седемте града, които знам, изобщо не съм чувал да се споменава за присъствие на Тайст Андий на този континент. Нито в родния ми край, от другата страна на Джаг Одан. Сигурен ли си? Звучи нелепо.

— Не съм сигурен, Маппо. Усещането е като за Куралд Галайн, нищо повече. Усещането за Мрак. Не е нито Омтоуз Феллак, нито Телланн. Нито Старвалд Демелайн. Други древни Лабиринти не знам.

— Аз също.

Продължиха мълчаливо.

Когато коридорът свърши, Маппо беше отброил сто и трийсет крачки. Отваряше се в друга осмоъгълна камера, този път с под, издигнат с една педя по-високо от пода на коридора. Всяка плоча по него също беше осмоъгълна и на всяка личаха остатъци от образи, заличени с жлебове и изстъргване като при някакво съвсем прибързано и хаотично усилие да бъдат унищожени.

Щом застана на прага, треллът настръхна. Икариум спря до него и промълви:

— Аз лично не държа да влизаме в тази камера.

Маппо изпръхтя в съгласие. Въздухът миришеше на магия — стара, застояла, лепкава и натежала от сила. Като вълни от знойна мараня, магията струеше от каменните плочи, от образите, всечени по тях, и от раните, с които бяха прорязани повечето от тези образи.

Икариум клатеше глава.

— Ако това е Куралд Галайн, то мирисът му ми е непознат. Сякаш е… загнил.

— От оскверняването ли?

— Вероятно. И все пак вонята от тези следи от нокти се различава от това, което се вдига от самите плочи. Познато ли ти е? Кълна се в смъртните сълзи на Десемврий, трябва да ти е познато, Маппо.

Треллът примижа към най-близката нашарена с белези плоча и ноздрите му се разшириха.

— Соултейкън. Д’айвърс. Миризмата на превъплъщенците. Разбира се. — Изсмя се дивашки и смехът му отекна от стените на камерата. — Пътят на Ръцете, Икариум. Портата… тя е тук.

— Не е само порта, струва ми се — каза Икариум. — Погледни неповредените резби — за какво ти напомнят?

Маппо веднага го разбра. Огледа реда с усилваща се увереност, но разпознаването не донесе отговори, а само още повече въпроси.

— Приликата я виждам, но има и… разлика. Още по-дразнещото, Икариум, е, че не мога да измисля никаква възможна връзка…

— Такива отговори тук няма да получим — рече Икариум. — Трябва да отидем на мястото, което смятахме да намерим най-напред, Маппо. Доближаваме се до разбирането — сигурен съм в това.

— Икариум, мислиш ли, че Искарал Пъст се подготвя за нови гости? Соултейкън и д’айвърс, предстоящото разтваряне на портата. Да не би той — и следователно Селението на Сянка — да се окажат самият център на това сливане?

— Не знам. Я да идем да го питаме.

Отдръпнаха се от прага.

„Доближаваме се до разбирането.“ Четири думи, които будеха ужас у Маппо. Чувстваше се като заек, озовал се пред ловец. Всяка посока за бягство изглеждаше толкова безнадеждна, колкото ако замръзнеше на място. Стоеше на ръба на сили, чиято мощ зашеметяваше ума му, сили древни и сили сегашни. „Безименните, с техните упреци, намеци и проникновения, с техните потайни намерения и забулени желания. Отчайващо древни същества, стига треллските легенди да съдържат поне зрънце истина. О, Икариум, скъпи ми приятелю, нищо не мога да ти кажа. Проклятието ми е мълчание на всеки твой въпрос, а ръката, която ти предлагам като брат, ще те отведе към заблуда. В името на обичта го правя това и сам плащам цената… И то каква цена.“

Бок’арала ги чакаха при стълбите и ги последваха на дискретно разстояние до приземния етаж.

Намериха Върховния жрец в трема, който бе пригодил за своя спална килия. Искарал Пъст мърмореше под нос и пълнеше плетения кош за боклук с гнили плодове, умрели прилепи и смачкани ризани. Изгледа навъсено през рамо Маппо и Икариум, щом застанаха на прага.

— Ако тия проклети маймуни тръгнат с вас, нека се пазят от гнева ми — изсъска Искарал. — Която и килия да избереш, държат точно нея да използват за склад на мръсните си останки. Търпение нямам вече! Подиграват се с Върховния жрец на Сянка и ще си патят!

— Намерихме портата — каза Маппо.

Искарал не прекъсна чистенето.

— О, намерихте я, тъй ли? Глупци! Нищо не е каквото изглежда. Живот даден за живот взет. Всяко кътче и ъгълче огледахте, а? Идиоти! Такава самонадеяна наглост се нарича невежество. Размахвате ми го под носа и очаквате да се разтреперя? Ха. Свои тайни си имам аз, свои планове, свои кроежи. Гениалният хаос на Искарал Пъст не може да се оправи от такива като вас. Я се вижте само. Двама древни скитници на тая смъртна земя. Що не сте се възнесли като другите? Аз ще ви кажа защо. Дълголетието не носи мъдрост от само себе си. О, не, съвсем не. Вярвам, че убивате всеки паяк, който зърнете. И дано да го правите, защото това е пътят към мъдростта. О, да. Това е пътят!

— Бок’арала имат малки мозъци — продължи той. — Малки мозъчета в малките си кръгли черепчета. Коварни са като плъхове, очичките им лъщят като черни камъчета. Веднъж цели четири часа се взирах в очичките на едного от тях, а той — в моите. Без веднъж да отместя поглед, о, да, надпревара беше, и то такава, че не смятах да я губя. Четири часа, лице в лице, толкова близо, че надушвах гнусния му дъх и той моя. Кой ще победи? Всичко беше в скута на боговете.

Маппо погледна Икариум и се окашля.

— И кой, Искарал Пъст, спечели накрая тази… битка на умове?

Искарал Пъст го изгледа многозначително.

— Виж тогова, който не се отклонява от каузата си, колкото и безсмислена и нелепа да е тя, и в него ще намериш смисъла на тъпоумието. Бок’аралът можеше да ме зяпа така в очите цяла вечност, защото зад тях нямаше разум. Зад неговите, имам предвид. Тъкмо за да докажа превъзходството си, накрая се разсеях настрани.

— Смяташ ли да отведеш д’айвърсите и соултейкън при портата долу, Искарал Пъст?

— Непреклонни сте треллите, решителни в стремглавото препъване и стремглави в препъващата решителност. Както казах. Нищо не знаете за намесените тук мистерии, за плановете на Сенкотрон, за многото тайни на Сивата цитадела, Забуления дом, където стои Тронът на Сянка. А аз знам. На мен, единствен между всички смъртни, бе показана истината, подредена пред мен. Бок’арала ми откраднаха метлата и ето на това изпитание ви подлагам вас, двамата ми гости. Икариум и Маппо, славни скитници по широкия свят, този гибелен подвиг ви възлагам аз — намерете ми метлата.

Щом излязоха в коридора, Маппо въздъхна.

— Е, това вече беше безполезно. Сега какво ще правим, приятелю?

Икариум изглеждаше изненадан.

— Би трябвало да е очевидно, Маппо. Трябва да се заловим с този гибелен подвиг. Трябва да намерим метлата на Искарал Пъст.

— Но ние проучихме целия манастир, Икариум — отвърна уморено треллът. — Не забелязах никаква метла.

Икариум се поусмихна.

— Проучили? Всеки ъгъл и всяко кътче? Не мисля. Първата ни задача обаче е в кухнята. Трябва добре да се подкрепим за предстоящите ни проучвания.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Мухите хапеха в жегата, зли като всичко останало под жаркото слънце. Тълпи изпълваха фонтаните на Хисар чак до обед, бутаха се в хладните им тъмни води и се връщаха под още по-хладната сянка на домовете си. Не беше ден за излизане навън и Дюйкър неволно се навъси, докато навличаше широката, тънко тъкана телаба. Бълт чакаше при вратата.

— И защо да не е под луната? — замърмори историкът. — Хладен нощен въздух, звездици обсипали небето и всички духове те гледат отгоре. Виж, това щеше да ни осигури успех!

Сардоничната усмивка на Бълт не помогна с нищо. Дюйкър върза въжето на кръста си и се обърна към побелелия командир.

— Е, добре. Води, чичо.

Уикецът се ухили още повече. С белега на лицето си все едно, че имаше две усмивки.

Кълп чакаше с конете, яхнал малкото си яко и жилаво конче. Странно защо, но мрачното изражение на кадровия маг допадна на Дюйкър.

Подкараха през почти пусти улици. Беше маррок: ранният следобед, в който повечето здравомислещи хора си оставаха вкъщи, за да изчакат да мине най-големия летен зной. Историкът беше свикнал да подремва по време на маррок; беше му кисело и се чувстваше прекалено неразположен, за да присъства на ритуала на Сормо. Магьосниците бяха прословути със своята нетактичност, със съзнателната гавра със здравия разум. „Поне заради приличието, императрицата трябва да бъде оправдана за екзекуциите им.“ Такова мнение явно не можеше да се изрече на глас в присъствието на уикци.

Стигнаха северния край на града и поеха по черен крайбрежен път. След половин левга свърнаха навътре в сушата, в пустинята на Одан. Оазисът, до който стигнаха след час, беше мъртъв, изворът му — отдавна пресъхнал. От някогашната тучна градина сред пясъците бяха останали само криви чворести кедри.

По много от дърветата още отдалече се виждаха някакви странни стърчащи неща и те привлякоха вниманието на Дюйкър, когато подкараха конете си натам.

— Това в дърветата рогове ли са? — попита Кълп.

— Мисля, че са от бедерини — каза историкът. — Заклещвали са се, после е обраствало около тях и са оставали забити дълбоко в дървото. Тия дървета сигурно са от хиляда години преди да пресъхне водата.

Магът изсумтя.

— Защо не са ги отсекли досега, като са толкова близо до Хисар?

— Роговете са предупреждение — каза Бълт. — Това е свята земя. Поне е била — много отдавна. Спомените остават.

— И би трябвало — промърмори Дюйкър. — Сормо би трябвало да избягва свети пясъци, а не да ги търси нарочно. Ако това място е осветено, сигурно ще е враждебно към един уикски магьосник.

— Отдавна съм се научил да се доверявам на преценката на Сормо Е’нат, историко. Няма да е зле и ти да се научиш.

— Само лошият схолар се доверява на преценката на когото и да било — отвърна Дюйкър. — Дори, и може би особено, на собствената си.

— Стъпваш по подвижни пясъци — въздъхна Бълт и се усмихна. — Както биха казали местните.

— А уикците какво биха казали?

Очите на Бълт блеснаха хитро.

— Нищо. Мъдрите думи са като стрели, нацелени в челото ти. Какво правиш? Ами, залягаш, разбира се. Тази истина един уикец я научава още когато почне да се учи да язди — много преди да се научи да ходи.

Намериха магьосника на едно празно място — някогашна поляна — сред сухите дървета. Наносите пясък бяха пометени и отдолу се беше открил огънат напукан тухлен под — единственото, останало от някаква древна постройка. Във фугите между тухлите проблясваха късчета обсидиан.

Кълп се смъкна от седлото, изгледа накриво Сормо, който бе застанал в центъра, скрил ръце в тежките ръкави на халата си, хвана една муха, забръмчала пред лицето му, и я смачка.

— Е, какво е това? Някой стар забравен храм ли?

Младият уикец примига умислено.

— Помощниците ми заключиха, че е било конюшня. После си отидоха, без повече подробности.

Кълп се обърна към Дюйкър.

— Ненавиждам уикския хумор.

Сормо им махна да приближат.

— Намерението ми е да отворя святата страна на този керор, както уикците наричаме свещените места под открито небе…

— Да не си луд? — Кълп пребледня. — Тия духове гърлото ще ти разкъсат, детенце. Това са Седемте…

— Не са — прекъсна го младият магьосник. — Духовете в този керор са били отгледани много преди Седемте. Принадлежат на самата земя и ако трябва да ги оприличиш на някой познат аспект, то той трябва да е Телланн.

— Гуглата да е милостив дано — простена Дюйкър. — Ако наистина е Телланн, ще си имаш работа с Т’лан Имасс, Сормо. Немрящите воини обърнаха гръб на императрицата и на всичко, което е Империята, още след убийството на императора.

Очите на магьосника блеснаха.

— А питал ли си се защо?

Историкът затвори уста. Имаше си теории по този въпрос, но да ги изкаже на глас — пред когото и да било — беше равносилно на измяна.

Сухият въпрос на Кълп към Сормо прекъсна мислите на Дюйкър.

— А императрица Ласийн възлагала ли ти е такава задача? За какво си тук — да потърсиш знаци за бъдещи събития или е само маневра?

Бълт, на няколко крачки зад тях, изръмжа:

— Не ни трябва прорицател, за да го предположим, маг.

Магьосникът вдигна ръце настрани и каза на Кълп:

— Стой до мен. — После погледът му се плъзна към историка. — А ти си отваряй очите и запомни всичко, което ще видиш тук.

— Готов съм за това, магьоснико.

Сормо кимна и притвори очи.

Силата му се разпростря като смътна подмолна вълна и заля Дюйкър и останалите. Дневната светлина изведнъж помръкна, заменена от лек сумрак, а сухият въздух мигом стана влажен и с дъх на блато.

Поляната бе обкръжена от стройни зелени кипариси. Мъх висеше от клоните на дебели парцали и скриваше всичко в непроницаемата си сянка.

Дюйкър усещаше магията на Сормо Е’нат като плащ от топлина; никога не беше изпитвал около себе си сила като тази. Спокойна и закриляща, властна и покоряваща. Замисли се каква загуба бе претърпяла Империята с премахването на тези магьосници. „Грешка, която явно е поправила, макар че може би е твърде късно. Колко ли уикски магьосници са останали всъщност?“

Сормо нададе пронизителен вик, който отекна все едно, че бяха застанали в огромна пещера.

В следващия миг въздухът оживя от ледени ветрове, връхлитащи на яростни пориви. Сормо се олюля, очите му се отвориха и се разшириха тревожно. Той вдиша дълбоко, след което видимо се присви от отврата и Дюйкър не можеше да го вини. Зверска воня се носеше с ветровете и ставаше все по-гнусна с всеки миг.

Поляната се изпълни с неудържима ярост, сигурна закана, възвестена с рязкото разтърсване на отрупаните с мъх клонаци. Историкът видя зад Бълт приближаващия се тъмнозлатист бръмчащ рояк и извика предупредително. Уикецът вихрено се извърна, с два дълги ножа в ръцете. И изкрещя, ужилен от първите оси.

— Д’айвърс! — изрева Кълп, сграбчи с една ръка телабата на Дюйкър и го привлече по-близо до стоящия като замаян Сормо.

Плъхове се разтичаха по меката земя, запищяха пронизително и нападнаха гърчещото се змийско кълбо.

Историкът усети парене по краката си и погледна надолу. Хищни огненочервени мравоци го бяха налазили до бедрата. Паренето стана непоносимо и той изкрещя.

Кълп изруга и отприщи Лабиринта си с пулса на силата. Съсухрените мравки се изсипаха от краката на Дюйкър като прах. Връхлитащият рояк се дръпна назад — д’айвърс отстъпи.

Плъховете бяха надвили змиите и сега обкръжаваха Сормо. Уикецът ги изгледа намръщено.

Бълт се беше присвил и махаше с ръце срещу жилещите оси; изригна огън и гъстите му пламъци обгърнаха ветерана.

Дюйкър проследи с очи източника на огъня и видя, че сред поляната се е появил огромен демон. С кожа, тъмна като нощен мрак и два пъти по-високо от човешки бой, съществото нададе яростен вой и се хвърли в дивашка атака срещу някаква мечка с бяла козина — поляната бе оживяла от д’айвърс и соултейкън, въздухът се бе изпълнил с врясъци и ръмжене. Демонът връхлетя върху мечката, събори я на земята с пукот и трясък на кости, остави я да се гърчи на тревата, отскочи настрана и изрева отново — и този път Дюйкър чу смисъл в рева му.

— Предупреждава ни! — извика той на Кълп.

Появата на демона беше привлякла д’айвърс и соултейкън като магнит. Те се боричкаха помежду си в отчаяния си порив да нападнат съществото.

— Трябва да се махаме оттук! — каза задъхан Дюйкър. — Измъкни ни оттук, Кълп… веднага!

Магът изсъска гневно:

— Как? Това е ритуал на Сормо, гнидо книжна проклета!

Демонът се скри от очите им под гмеж от твари, д’айвърс и соултейкън се трупаха сякаш върху грамаден каменен стълб. Появиха се две черни ръце и захвърляха настрана мъртви и издъхващи същества. Но демонът нямаше да издържи дълго.

— Гуглата да те вземе дано, Кълп! Измисли нещо!

Лицето на мага се вкочани.

— Издърпай Бълт при Сормо. Бързо! Остави магьосника на мен.

И Кълп затича към Сормо, крещеше, за да пробуди младия чародей от злата магия, която го държеше. Дюйкър се обърна към Бълт, свит на земята само на пет крачки от него. Краката му тежаха неимоверно под парещата болка от хапещите мравки, докато се тътреше към уикеца.

Ветеранът беше нажилен жестоко на десетки места, плътта му се бе превърнала в безформена маса от подутини и гной. Беше изгубил съзнание, а може би беше издъхнал. Дюйкър го сграбчи за бронята и го повлече към мястото, където Кълп продължаваше с отчаяните си усилия да вразуми Сормо Е’нат.

Щом историкът се добра до двамата, демонът нададе последен, отчаян вой и рухна под грамадата от нападатели. И тогава д’айвърс и соултейкън запълзяха към четиримата мъже.

Сормо Е’нат беше изпаднал в забрава; беше оцъклил очи и не чуваше виковете на мага, който се мъчеше да върне разсъдъка му.

— Събуди го или сме мъртви — изпъшка Дюйкър и застана над Бълт, за да спре връхлитащите зверове, макар да нямаше нищо освен малкото си джобно ножче.

Оръжие, което едва ли щеше да му помогне срещу жужащия облак стършели, който бързо се приближаваше.

Всичко изведнъж се разтърси и Дюйкър видя, че отново стоят сред мъртвия оазис. Д’айвърс и соултейкън бяха изчезнали. Историкът се обърна към Кълп.

— Успя! Как?

Магът погледна просналия се в краката му стенещ Сормо Е’нат.

— Ще си платя за това — промърмори той и срещна погледа на Дюйкър. — Фраснах го с юмрук момчето. За малко да си счупя ръката. Кошмарът все пак беше негов, нали?

Историкът примигна, после се съвзе и се наведе над Бълт.

— Тази отрова ще го убие много преди да получим помощ…

Кълп клекна и прокара длан по издутото от мехури лице на ветерана.

— Не е отрова. Заразен Лабиринт. С това мога да се оправя, Дюйкър. Както и с краката ти. — Магът затвори очи и се съсредоточи.

Сормо Е’нат бавно се надигна и седна. Огледа се, после опипа челюстта си, където на избилата червенина изпъкваха отпечатъците от кокалчетата на Кълп.

— Нямаше друг избор — каза му Дюйкър.

Магьосникът кимна.

— Можеш ли да говориш? Счупени зъби?

— Някъде — проговори съвсем ясно момъкът — врана пляска с прекършени криле по земята. Останали са само десет.

— Какво стана там, магьоснико?

Очите на Сормо примигаха боязливо.

— Нещо неочаквано, историко. В ход е сливане. Пътят на Ръцете. Портата на соултейкън и на д’айвърс. Нещастно съвпадение.

Дюйкър се намръщи.

— Ти спомена за Телланн…

— И така беше — прекъсна го магьосникът. — Дали има смесване на превъплъщенство и Древен Телланн? Неизвестно. Навярно д’айвърс и соултейкън просто преминават през Лабиринта — въобразили са си, че не е зает от Т’лан Имасс и поради това е по-безопасен. Че няма Т’лан Имасс, които да се обидят от това кощунство, и че ще ги оставят се бият само помежду си.

— Да се избиват колкото си щат тогава — изръмжа историкът и седна на земята.

— Ей сега ще помогна и на теб — успокои го Кълп.

Дюйкър кимна и неволно се загледа в един торен бръмбар, който геройски се мъчеше да прекатури късче палмова кора. Стори му се, че в тази гледка му се подсказва нещо дълбоко и мъдро, но беше твърде уморен, за да го проследи.

5.

С изключение на пясъчната буря — чието отшумяване бяха изчакали в Троб — и тревожната вест за кръвопролитието в кулата Ладро, съобщена им от един ездач от силната охрана на керван, тръгнал за Ерлитан, пътуването до Г’данисбан мина безметежно за Фидлър, Крокъс и Апсалар.

Макар Фидлър да знаеше, че рисковете, които ги очакват по пътя на юг от малкото градче в Пан’поцун Одан, са достатъчно големи, за да изровят дупки в стомаха му, беше очаквал затишие в последния етап на пътя им до Г’данисбан. Но не беше очаквал, че ще завари разбитата дезертираща армия на стан извън градските стени.

Основните сили на армията се бяха разположили по протежение на пътя, защитени от северната страна от тънка верига хълмове. Врязаният под хълмовете път ги вкара неподготвени в лагера, без нищо да ги предупреди.

Рота пехотинци патрулираше по двата странични хълма и подлагаше на разпит всеки, тръгнал да влиза в града. Ротата се поддържаше и от отделение конни воини от Ейрак, на които явно бе поверено да догонят всеки пътник, опитал се да избегне вдигнатата с подръчни средства барикада.

Налагаше се Фидлър и подопечните му да преминат, разчитайки на маскировката си. Сапьорът съвсем не се чувстваше уверен, макар че от това тясното му лице се намръщи съвсем по гралски, което на свой ред събуди бдителността на двама от тримата пазачи, излезли да ги спрат при барикадата.

— Градът е затворен — каза му с привидно безразличие този най-отпред и за да подчертае думите си, се изплю точно между копитата на коня му.

След това щеше да се разправя, че и гралският кон разбира от обиди. Преди Фидлър да успее да реагира, животното изпъна глава напред, издърпа юздите от ръцете на сапьора и захапа пазача по лицето. Извъртя главата си така, че челюстите му се стегнаха около скулите на мъжа и отпраха бузите, горната устна и носа. Рукна кръв. Пазачът се свлече на земята като чувал с камъни и от гърлото му се изтръгна пронизителен писък.

Като нямаше какво друго да награби, Фидлър спипа коня за ушите, дръпна ги здраво назад и принуди побеснялото животно да отстъпи, преди да е стъпкало тялото на рухналия в краката му пазач. Скрил уплахата си зад още по-навъсеното си лице, сапьорът отприщи порой от гралски ругатни към другите двама мъже, които бяха отстъпили панически и бяха насочили пиките си напред:

— Псета лигави побеснели! Задници козешки насрани! Жалка гледка за тия двама младоженци! Да прокълнете сватбата им свята ли искате, само две седмици след благословения ден? Или да пусна бълхите от главата си да изръфат жалката плът от меките ви кокали?

Докато Фидлър ревеше всички презрителни гралски възклицания, за които можеше да се сети, в усилието си да не даде възможност на пазачите да се окопитят, към тях дивашки препуснаха неколцина ейракски конници и завикаха:

— Грал! Десет джаката за коня ти!

— Дванайсет, грал! За мене!

— Петнайсет ти давам, и най-малката си щерка!

— Пет джаката и три конски косъма!

Фидлър се намръщи свирепо на ездачите.

— Никой от вас не е годен и пръднята на коня ми да помирише! — Но веднага се ухили, развърза пълния с бира мях от дисагите и го хвърли на най-близкия ейрак. — Но ако останем да преспим тая нощ в стана ви, боецо, всеки може да пробва топлината й с ръка. Но само по веднъж! За повече трябва да платите!

С дивашки усмивки, ейракците си заподаваха меха и всеки отпи по една дълбока глътка да подкрепи ритуалната размяна. Като споделяше с тях бирата си, Фидлър им признаваше равенство и този жест извади жилото на обидата, която бе запокитил в краката им.

Той се озърна през рамо към Крокъс и Апсалар. Изглеждаха съвсем стъписани. Фидлър преглътна гаденето си и се насили да им намигне.

Пазачите вече се бяха съвзели, но преди да са успели да ги обкръжат, диваците ги спряха с конете си.

— Тръгвайте с нас! — извика един от ейракците на Фидлър. И като един, групата им подкара покрай барикадата. Докопал се отново до юздите, Фидлър пришпори коня след тях и въздъхна, като чу, че „младоженците“ го следват.

До лагера на ейракците щеше да е надпревара и верен на ненадейно придобитата си легендарна слава, гралският кон бе решил да изпъне всеки мускул по тялото си, за да победи. Фидлър никога не беше яздил толкова силен звяр и неволно се ухили, въпреки че гледката с разпраното лице на пазача си оставаше като ледена буца, заседнала в стомаха му.

Ейракските юрти бяха разпънати по ветровитото било на близкия хълм, на голямо разстояние една от друга, за да не може сянката на съседа да оскърбява. Жени и деца се струпаха по билото да погледат надпреварата и закрещяха, щом конят на Фидлър профуча през първата редица, като избута най-бързия си противник. Изместеният кон се олюля и за малко да изхвърли ездача си от седлото от дърво и плъст, но после се изправи и изцвили с яд, че е отхвърлен от състезанието.

Вече без никакви препятствия пред себе си, Фидлър се приведе над коня си и се понесе по тревистия склон. Редицата зрители се разтвори, когато стигна билото и спря между юртите.

По обичая на всяко степно племе ейракците предпочитаха за становете си хълмистите била вместо дъното на някоя долина. Тук вятърът отвяваше хапещите насекоми — грамадни камъни държаха краищата на кожените юрти, за да не отвее и тях — а освен това можеше да се гледа и изгревът, и залезът на слънцето в часовете на ритуалните приношения.

Разположението на стана беше познато на Фидлър от ездата му с уикските съгледвачи по тези земи, по време на кампаниите на императора. В центъра на кръга юрти имаше голямо огнище с каменна подложка. Четири дървени стълба от едната страна между юртите, свързани с конопено въже, осигуряваха коневръза. Наблизо съхнеха навити на рола бали плъст, на триноги бяха разпънати сурови кожи и бяха накачени късове месо.

Десетина лагерни псета обкръжиха зъбещия се кон, щом Фидлър спря, за да се съвземе от препускането. Проскубаните джавкащи кучета можеха да създадат проблем, но той се надяваше, че подозрителността им е свързана с всеки дошъл в стана непознат, в това число и грали. Ако не, то с маскировката им беше приключило.

Отрядът конници също пристигна, воините викаха и се смееха, след което спираха край него и скачаха от седлата си. Най-накрая на билото се появиха Крокъс и Апсалар. И двамата като че ли не се бяха заразили от веселото настроение.

Лицата им напомниха на Фидлър за нахапания пазач. Той се намръщи отново, смъкна се от седлото и извика:

— Затворен ли е градът? Поредното мезлашко безумие!

Ейракският ездач, който го беше заговорил преди, се приближи, със свирепа усмивка.

— Не са мезла! Г’данисбан е освободен! Южняшките зайци се разбягаха пред заканата на Вихъра.

— Защо тогава градът е затворен за нас? Да не сме мезла?

— Чистка, грал! Градът гъмжи от мезлашки търговци и благородници. Вчера ги изловиха и днес ги екзекутират. Утре заран ще можеш да заведеш благословената си двойка в свободен град. Хайде, тая нощ ще празнуваме!

Фидлър клекна по гралския обичай.

— Значи Ша’ик е вдигнала Вихъра, а? — Погледна към Крокъс и Апсалар, сякаш изведнъж съжалил, че е поел отговорността за тях. — Започна ли войната, ейрак?

— Скоро. Прокълнати сме с нетърпение — добави мъжът с усмивка.

Крокъс и Апсалар приближиха. Ейракът отиде да се включи в приготовленията за нощното празненство. Около коня на Фидлър се трупаха хора, хвърляха монети в краката му и посягаха боязливо да го погалят по шията и хълбоците. Тримата останаха за малко сами.

— Тая гледка няма да я забравя никога — каза Крокъс, — макар да ми се иска, Гуглата да ме вземе дано. Дали ще оживее горкичкият?

Фидлър сви рамене.

— Да, ако поиска.

— Тук ли оставаме за през нощта? — попита Апсалар и се огледа.

— Освен ако не искаме да обидим ейракците и да ни разпорят коремите.

— Няма да можем да ги лъжем дълго — каза Апсалар. — Крокъс дума не знае от езика на тая страна, а моят говор е малазански.

— Онова войниче беше на годините ми — промълви крадецът дару.

Сапьорът се намръщи.

— Единствената ни друга възможност е да влезем в Г’данисбан, за да можем да погледаме възмездието на Вихъра.

— Поредното празнуване на онова, което предстои ли? — попита Крокъс. — Тоя проклет Апокалипсис, за който все говориш? Имам чувството, че в тази страна хората не правят нищо, освен да приказват.

Фидлър се окашля.

— Днешното „празнуване“ в Г’данисбан ще се изрази в одирането на живо на кожите на няколкостотин малазанци, Крокъс. Ако покажем нетърпение да видим това забележително събитие, тия ейракци може и да не се оскърбят, че ще си тръгнем рано.

Апсалар се извърна и погледна приближаващите се към тях неколцина диваци.

— Опитай, Фидлър.

Сапьорът изсъска ядосано:

— Ти заповядваш ли ми, новобранец?

Апсалар примигна.

— Мисля, че съм заповядвала… когато още си държал пешовете на полата на майка си, Фидлър. Знам го… това е онзи, дето ме беше обсебил. Неговите инстинкти екнат сега като стомана в камък. Направи каквото ти казах.

Не можа да й отговори — ейракците вече бяха дошли при тях.

— Благословени да сте, грал! — заговори единият. — Един гралски клан иде насам, за да се включи в Апокалипсиса! Дано и те да носят от бирата ви!

Фидлър отвърна с жеста на родство, поклати тъжно глава и отрони:

— Не става. Прокуден съм. Пък и тези младоженци държат да влезем в града… да видят екзекуциите и така да получат още по-голяма благословия за съюза си. Придружител съм им, трябва да изпълнявам желанията им.

Апсалар пристъпи напред и се поклони.

— Моля, не го приемайте за обида.

Не вървеше на добре. Ейракските лица пред тях бяха помръкнали.

— Прокуден? Нямаш род, който да благослови с честта си пътя ти ли, грал? Май ще трябва да те задържим за мъстта на братята ти, а те в замяна да ни оставят коня ти.

С изящно съвършенство Апсалар тропна с краче да изрази гнева на глезена щерка и невяста.

— Аз съм с дете! Откажете ли ми, ще ви прокълна! Отиваме в града! Веднага!

— Наеми някой от нас да ви придружи по пътя, благословена невясто! Но остави тоя низвергнат грал! Той не е достоен да ви служи!

Разтреперана, Апсалар посегна да вдигне воала си, възвестявайки с този жест намерението си да изрече проклятието. Ейракците се отдръпнаха боязливо.

— За коня ламтите! От алчност! Сега ще прокълна всички ви…

— Прости ни!

— Кланяме ти се ничком, невясто!

— Не пипай булото!

— Хайде, тръгвайте!

— Към града!

— Тръгвайте!

Апсалар се поколеба. За миг Фидлър си помисли, че все едно ще им тръсне проклятието си. Но тя изведнъж се обърна.

— Придружи ни и този път, грал!

Обградени от разтревожени, изплашени лица, тримата яхнаха конете си.

Ейракът, проговорил преди малко, сега пристъпи до сапьора.

— Остани само за нощта и после бягай с все сили, грал. Родът ти ще те подгони.

— Кажи им — отвърна му Фидлър, — че съм си спечелил коня в честен бой. Това им кажи.

Ейракът се намръщи.

— Те ще знаят ли за случката?

— Кой е кланът?

— Себарк.

Сапьорът поклати глава.

— Значи ще слязат само заради забавлението. Но все едно, ще им предам думите ти. Е, наистина конят си струва да убиеш човек за него.

Фидлър си спомни за пияния грал, от когото бе купил коня в Ерлитан. Диваците губеха много, влезеха ли в градовете.

— Ще изпиете ли бирата ми тая нощ, ейрак?

— Щем. Преди да са дошли гралите. Хайде, да ви няма.

Щом излязоха на пътя и наближиха северната порта на Г’данисбан, Апсалар каза:

— Сега вече сме в беда, нали?

— Това ли ти подсказва инстинктът, момиче?

Отвърна му само с гримаса.

— Е, да — въздъхна Фидлър. — В беда сме. Сбърках с тази история, че са ме прокудили. Сега като се сетя какво представление им изигра, май твоята заплаха с клетвата стигаше.

— Сигурно.

Крокъс се окашля.

— Наистина ли ще ги гледаме тези екзекуции, Фид?

Сапьорът поклати глава.

— Няма начин. Само минаваме и заминаваме, стига да можем. — Хвърли поглед към Апсалар. — А ти си обуздай малко храбростта, момиче. Още едно такова избухване и гражданите ще те отпратят през южната порта по килим от злато.

Тя му благодари с лукава усмивка.

„Не се влюбвай в тази жена, Фид, приятелю, че ще забравиш да пазиш живота на момчето и ще го наречеш игра на сляпата съдба…“

Изтърканите каменни плочи под сводестата северна порта бяха оплескани с петна от кръв, а от двете страни на пътя се въргаляха потрошени дървени кукли. Някъде отблизо се чуваха писъците на умиращо дете.

— Няма да можем да го направим — промълви Крокъс, лицето му беше пребледняло. Яздеше до Фидлър, а Апсалар сдържаше коня си малко зад двамата. По-напред по улицата се мяркаха мъже в доспехи, но пътят им навътре в града изглеждаше странно открит. Над всичко бе надвиснала димна мъгла и обгорелите коруби на търговски дюкяни и жилища зееха пусти.

Караха през купища овъглени вещи, потрошени грънци и трупове, сгърчени в ужасна смърт. За щастие писъците на умиращи деца някъде вдясно от тях бяха секнали, но откъм центъра на Г’данисбан отекваха други — също така зловещи.

Стресна ги дете, което пресече тичешком пътя им — малко момиченце, голо и покрито с рани и отоци. Притича все едно, че не ги вижда, и се сви зад някаква кола със счупени колелета няма и на петнайсет крачки от Фидлър и спътниците му. Те спряха.

От една от страничните улици се появиха шестима въоръжени мъже. Оръжията им бяха събрани безразборно и никой от тях нямаше доспехи. Черни петна засъхнала кръв покриваха опърпаните им телаби. Единият подвикна:

— Грал! Видяхте ли едно момиче? Не сме свършили с него.

Още докато го казваше, друг се ухили и посочи към обърнатата кола. Коленцата и стъпалата на детето се виждаха съвсем ясно.

— Мезла ли е? — попита Фидлър.

Водачът на групата сви рамене.

— И още как. Не бой се, грал, ще делим.

Сапьорът чу как Апсалар зад него вдиша — бавно и дълбоко.

Групата мъже се разцепи пред Фидлър, Крокъс и Апсалар. Сапьорът се наведе небрежно зад най-близкия и заби върха на дългия си нож в тила му под черепа. Гралският кон под него се извъртя, изрита със задните си копита, пръсна гръдния кош на друг от мъжете и го просна върху калдъръма.

Фидлър дръпна юздите на коня и го смуши. Понесоха се вихрено напред и събориха щедрия водач. Под копитата на коня се чу пукане на кости и болезненият трясък на строшен череп. Фидлър се извърна през рамо да види какво става с другите трима.

Двама от тях се гърчеха на каменните плочи близо до Апсалар, която седеше невъзмутимо в седлото си с по един нож кетра с широко острие във всяка ръка.

Крокъс беше слязъл и се беше навел над последния труп — изваждаше ножа за мятане от окървавеното му гърло.

Тримата се обърнаха, като чуха стърженето на грънци в камъните, и видяха как момичето изпълзя изпод колата, надигна се и хукна в сянката на близката уличка.

Откъм северната порта до ушите им стигна тропот на приближаващи конници.

— Да тръгваме! — подвикна Фидлър.

Крокъс скочи на гърба на коня си. Апсалар прибра ножовете в каниите, кимна на сапьора и стегна юздите.

— В галоп — до южната порта! — нареди той.

Изчака ги да се отдалечат, смъкна се на земята и пристъпи към двамата мъже, ранени от Апсалар. Въздъхна, като видя разпраните им чатали. „Познавах те точно такава.“

Групата конници се приближи. Всички носеха платнени колани с мътно червен цвят, вързани диагонално над ризниците. Командирът им отвори уста да заговори, но Фидлър го изпревари.

— Ничия щерка ли не е в безопасност в този прокълнат от Седемте град? Детето не беше мезла, кълна се в предците си! Това ли ви е Апокалипсисът? Моля се тогаз змийската яма да ви дочака в Седемте ада!

Командирът се мръщеше.

— Грал, казваш ми, че тия хора са били изнасилвачи?

— Една кучка мезла получава каквото й се пада, но онова момиче не беше мезла.

— И затова ги уби тия? И шестимата?

— Ами да.

— Кои бяха другите двама конници с теб?

— Двама поклонници. Заклел съм се да ги пазя.

— Но продължиха към центъра на града… без да си с тях.

Фидлър се намръщи.

Командирът огледа жертвите.

— Двама дишат още.

— Сто хиляди дъха да вземат още дано, преди Гуглата да ги вземе.

Командирът помълча малко, после каза.

— Догони си поклонниците, грал. Службата ти ще им е нужна.

Фидлър се качи на коня си и изръмжа:

— Кой управлява сега в Г’данисбан?

— Никой. Войската на Апокалипсиса държи само два квартала. До утре ще вземем и останалите.

Фидлър обърна коня и го подкара в тръс. Войниците не го последваха. Сапьорът изруга под нос — командирът беше прав, не биваше да отпраща Крокъс и Апсалар напред. Знаеше, че щяха да приемат поведението му за типично за грал — възможност да се заяде с конниците с червените пояси, да избълва няколко люти ругатни, показвайки племенната си наглост — но така рискуваше да покаже пренебрежение към клетвата си да пази подопечните си. Беше уловил лекото презрение в очите на командира. Общо взето, май се престараваше в ролята си на конен воин грал. А и ако не беше ужасяващата дарба на Апсалар, двамата наистина можеше да изпаднат в сериозна беда.

Подкара още по-силно и чак сега забеляза, че конят му откликва на всеки допир. Конят знаеше, че не е грал, но явно беше решил, че се държи както трябва, поне достатъчно добре, за да прояви към него известно уважение. Това май беше единствената му победа за този ден.

Централният площад на Г’данисбан се оказа място на ужасна касапница. Фидлър настигна спътниците си тъкмо когато излизаха с конете си на него. И двамата се извърнаха, щом чуха тропота на копита, и Фидлър успя само да им кимне, забелязал облекчението на лицата им, когато видяха, че е той.

Дори гралският кон се поколеба, когато пристъпи в края на площада. Труповете, покриващи калдъръма, бяха няколкостотин. Най-вече старци, старици и деца. Всички бяха съсечени дивашки на късове, а на някои места — живи изгорени. Вонята на затоплената от слънцето пролята кръв, на жлъчка и гниеща вече плът беше надвиснала тежко над площада.

Фидлър преглътна погнусата си и се окашля.

— След тоя площад — край на всякакъв ред.

Крокъс махна с разтреперана ръка.

— Това малазанци ли са?

— Да, момко.

— По време на завоеванието малазанските армии същото ли са правили с местните хора?

— Искаш да кажеш, дали това е възмездие?

Апсалар заговори с жар, сякаш това я засягаше лично:

— Императорът воюваше срещу армии, не срещу цивилни граждани…

— Освен в Ейрън — прекъсна я язвително Фидлър, спомнил си разговора с Бродника на духа на Танно. — Когато в града се развихриха Т’лан Имасс…

— Но не по заповед на Келанвед! — възрази тя. — Кой заповяда Т’лан Имасс да влязат в Ейрън? Ще ти кажа. Въслата, командирката на Нокътя, жената, която взе ново име…

— Ласийн. — Фидлър я изгледа озадачено. — Никога не бях чувал това твърдение, Апсалар. Писмени заповеди нямаше… поне не са намерени досега…

— Трябваше да я убиете още там — измърмори Апсалар.

Слисан, Фидлър хвърли поглед към Крокъс. Даруджистанецът само поклати глава.

— Апсалар — бавно заговори той, — ти си била дете, когато Ейрън въстана и падна в ръцете на Т’лан Имасс.

— Знам — отвърна тя. — Но тези спомени… толкова са ясни. Аз бях… изпратена в Ейрън… да видя клането. Да разбера какво е станало. И… Аз спорих с Въслата. В стаята нямаше никой друг. Само Въслата… и аз.

Стигнаха края на площада. Фидлър дръпна юздите и я изгледа продължително.

— Теб те беше обсебил Въжето — каза Крокъс. — Покровителят на убийците. Но тези спомени са на…

— На Танцьора. — И още докато го изричаше, Фидлър разбра, че е истина. — Въжето има друго име. Котильон. Дъхът на Гуглата да ме стигне, толкова е очевидно! Никой не се усъмни в убийствата. И Танцьора, както и императорът… убити от Ласийн и избраните от нея старши офицери от Нокътя. Но какво е направила Ласийн с телата? Никой не знае.

— Значи Танцьора е оживял — каза намръщено Крокъс. — И се е възнесъл. Превърнал се е в бог — покровител в Лабиринта на Сянка.

Апсалар не отвърна нищо. Само гледаше и слушаше с добре сдържана безизразност.

Фидлър се изруга наум, че е бил пълен идиот.

— Кой Дом се появи в Драконовата колода скоро след това? Сянка. Двама нови асценденти. Котильон… и Сенкотрон…

Крокъс се ококори.

— Сенкотрон е Келанвед. Не са били убити… нито един от двамата. Спасили са се с възнесение.

— В селението на Сянката. — Фидлър се усмихна кисело. — За да изпълнят желанието си за мъст, а това в един момент е довело до обсебването на едно рибарско момиче в Итко Кан от Котильон, началото на дългия, коварен път към Ласийн. Който се провали. Апсалар?

— Думите ви са верни — каза тя, без да трепне.

— Тогава защо — сърдито попита сапьорът — Котильон не се разкри пред нас? Пред Уискиджак, пред Калам? Пред Дужек? Проклятие, Танцьора ни познаваше всички — и ако този кучи син изобщо е имал понятие какво означава приятелството, то тогава хората, които току-що споменах, бяха негови приятели…

Апсалар изведнъж се изсмя и стъписа и двамата.

— Бих могла да излъжа и да кажа, че е искал да опази всички ви. Наистина ли държиш да научиш истината, Подпалвачо на мостове?

Фидлър почервеня и изръмжа:

— Държа.

— Танцьора вярваше само на двама души. Единият беше Келанвед. Другият беше Дасем Ълтър, Първия меч. Дасем е мъртъв. Съжалявам, ако това те обижда, Фидлър. Но като помисля, бих допуснала, че Котильон не вярва на никого. Дори и на Сенкотрон. Император Келанвед… е, добре. Асцендент Келанвед — Сенкотрон — о, това е нещо съвсем различно.

— Той беше глупак — заяви Фидлър и стисна юздите.

Апсалар му отвърна със странно тъжна усмивка.

— Стига приказки — каза Крокъс. — Да се махаме от тоя проклет град.

Въпреки предупреждението на командира краткият път от площада до южната порта се оказа изненадващо лишен от премеждия. Сумракът загръщаше улиците, а пушеците от горящото каре жилищни сгради хвърляше кисела мъгла и превръщаше дишането в същински ад. Яздеха през обгърнатите в мълчание последствия от жестокото клане, след като яростта е отшумяла и се връща разумът, с потрес и срам.

Беше само първият дъх на нещо, за което Фидлър бе сигурен, че ще продължи като бесен пожар. Ако малазанските легиони не се бяха оттеглили от околностите на Пан’поцун, щеше да е останала възможност да се потуши първата искра с жестокост, подобаваща за отстъпниците. Върнеш ли със същото жестоко клане на извършителите, жаждата за кръв се уталожва бързо.

Императорът щеше да действа бързо и решително. „Кълна се в дъха на Гуглата, той изобщо нямаше да позволи да се стигне толкова далече.“

Десетина минути след като напуснаха площада, тримата преминаха под опушения свод на непазената южна порта. Отвъд се простираше Пан’поцун Одан, ограничен на запад от планинската верига, отделяща Одан от Свещената пустиня Рараку. Първите нощни звезди замигаха над главите им.

Фидлър наруши тягостно проточилата се тишина.

— Има едно село, на малко повече от две левги на юг. С малко късмет ще е фасулска работа. Но белята още не ни е отминала.

Крокъс се окашля.

— Фидлър, ако Калам знаеше… за Танцьора, искам да кажа за Котильон…

Сапьорът направи гримаса и погледна към Апсалар.

— Сега щеше да е с него.

Крокъс се накани да му отвърне нещо, но бе прекъснат от писъка на пляскащото във въздуха телце, което се изтърси от тъмното и се блъсна в гърба му. Крокъс извика уплашено, а съществото се вкопчи в косата му и се покатери на главата му.

— Това е Моби — рече Фидлър, отърси се от паниката, предизвикана от появата на познайника, и примижа. — Май се е бил с някого.

Крокъс смъкна Моби и го взе в скута си.

— Целият е в кръв.

— Нищо сериозно, предполагам.

— Откъде си сигурен?

Сапьорът се ухили.

— Виждал ли си някога съешаване на бок’арала?

— Фидлър — промълви стегнато Апсалар. — Преследват ни.

Фидлър дръпна юздите, изправи се на стремената и погледна назад. В далечината от сумрака се приближаваше облак прах.

— Кланът на грал — изсъска той.

— Конете ни са уморени — каза Апсалар.

— Да. Дано Кралицата да даде да намерим свежи коне в Нови Велар.

Преди трите събиращи се пролома Калам изостави лъжливия път и предпазливо подкара коня си през сухия крайпътен канал. Старите спомени за нравите в Рараку тежаха в кокалите му. „Всичко се е изменило и всичко си е същото.“

От многобройните пътища, пресичащи хълмовете, само няколко не водеха до сигурна смърт. Лъжливите пътища бяха прокарани хитро по-далече от малкото водни ями и извори. А без вода слънцето на Рараку беше безмилостен спътник. Калам познаваше Свещената пустиня, пазеше картата й в главата си — отпреди десетилетия — и сега тя отново беше нашарена с всеки нов познат му ориентир. „Отново си дете на пустинята. Отново си слуга на святата й нужда.“

Също както вятърът и слънцето правеха с пясъка и камъка, Рараку оформяше всеки, който я бе опознал. Преминаването през нея бе закалило душите на трите роти, които щяха да получат названието „Подпалвачите на мостове“. „Не можехме и да си представим друго име. Изгорените мостове. Рараку изпепели миналото ни, всичко преди това обърна на пепел.“

Свърна коня по сипея, камъни и пясък се затъркаляха под усилния напор на животното нагоре по склона, и отново хвана истинския път по хребета, който бавно щеше да се спусне на запад към низината на Рараку.

Звездите в небето заблестяха като остриета на ножове. Белите варовикови скали лъщяха сребристи под смътната лунна светлина, отразили сякаш черните спомени за отминалия ден.

Убиецът преведе коня си между рухналите основи на две наблюдателници. Под копитата на животното застъргаха парчета глина и тухли. Ризани пресякоха пътя му, като тихо приплясваха с крилца. Чувстваше, че се е върнал в родния си дом.

— Дотук — предупреди го хриплив глас.

Калам се усмихна и спря.

— Дързък показ — продължи гласът. — Жребец с цвета на пясъка, червена телаба…

— Не крия кой съм — отвърна спокойно Калам. — Беше засякъл източника на гласа — в дълбоката сянка на падината малко зад лявата наблюдателница. Към убиеца беше насочен арбалет, но Калам знаеше, че може да избегне стрелата, като се превърти от седлото и жребецът остане между него и непознатия. Добре метнатите ножове в тъмната фигура сред сенките щяха да сложат точка на разговора. Нямаше причини да се безпокои.

— Обезоръжи го — провлече гласът.

Две яки ръце изведнъж го стиснаха за китките и дивашки го дръпнаха назад, смъкнаха го сред порой от гневни ругатни през задницата на коня. После го блъснаха по очи върху каменистата земя. Останал без въздух, Калам беше безпомощен.

Чу, че онзи, който го беше заговорил, се надигна от скривалището си и се приближи. Жребецът се озъби, но кроткият глас на непознатия бързо го усмири. Убиецът се вслуша и разбра, че свалят дисагите му и ги слагат на земята. После ги отвориха.

— Аха, той е значи.

Ръцете пуснаха Калам. Убиецът изпъшка и се превъртя. Над него стоеше мъж с гигантско телосложение, с татуирано като натрошено стъкло лице. От лявата страна на гърдите му висеше дълъг перчем. Беше с наметало от кожа на бедерин, върху къса ризница, направена сякаш от раковини. Дървената дръжка с каменен ефес на широкото, подобно на меч оръжие стърчеше под лявата му мишница. Широкият пояс над препаската му бе странно отрупан с нещо, което Калам взе за сушени гъби с различна големина. Беше висок над седем стъпки, но достатъчно мускулест, за да не изглежда дебел, а плоското му широко лице го гледаше безизразно.

Той си пое дъх, седна и промърмори почти на себе си:

— С магия ме спипа, да не го усетя.

Мъжът, който вече бе извадил Книгата на Апокалипсиса, чу мърморенето и изсумтя.

— Въобразяваш си, че никой смъртен не може да те приближи, без да го чуеш. Казваш си, че тук трябва да има намесена магия. Грешиш. Спътникът ми е тоблакай, избягал роб от платото Ледерон на Дженабакъз. Видял е седемнайсет лета, а е убил вече четиридесет и един врагове. Това на колана са ушите им. — Стана и подаде ръка на Калам. — Добре си дошъл в Рараку, Носителю. Дългото ни бдение свърши.

Калам се намръщи, но прие ръката му и го дръпнаха на крака без усилие. Убиецът отупа прахта от дрехите си.

— Не сте разбойници значи.

Непознатият се изсмя.

— Не сме. Аз съм Леоман, главатарят на личната охрана на Ша’ик. Приятелят ми не иска да казва името си на непознати и ще го оставим така. Ние сме двамата, които тя избра.

— Трябва да предам Книгата лично в ръцете на Ша’ик — каза Калам. — Не на теб, Леоман.

Набитият воин — дете на пустинята, ако можеше да се съди по цвета на облеклото му — му подаде Книгата.

— Разбира се.

Зад гърба на убиеца заговори женски глас.

— Сега можеш да ми я предадеш, Носителю.

Калам бавно притвори очи, мъчейки се да отпусне изопнатите си нерви. После се обърна.

Нямаше място за съмнение. Дребната мургава жена, стояща пред него, излъчваше сила на вълни, ветрове плющяха от нея, с мириса на прах и пясъци, с вкуса на сол и на кръв. Простоватото й лице беше нарязано с дълбоки бръчки и тя изглеждаше четиридесетинагодишна, макар Калам да подозираше, че е по-млада — суров дом беше Рараку.

Той неволно се смъкна на коляно. И протегна книгата.

— Връчвам ти, Ша’ик, Апокалипсиса. — „А с него — море от кръв… колко много разбити невинни съдби, за да бъде свалена Ласийн? Гуглата да ме вземе дано, какво направих?“

Тя я прие и на ръцете му олекна.

— Повредена е.

Убиецът я изгледа отдолу и бавно се надигна. Ша’ик се мръщеше. Пръстът й обхождаше откъснатото ъгълче на кожената подвързия.

— Какво пък, не е толкова чудно, след като е на хиляда години. Благодаря ти, Носителю. А сега ще останеш ли с моите воини? Усещам големи дарби у теб.

Калам се поклони.

— Не мога. Отредено ми е да бъда другаде. — „Бягай, Калам, преди да си изпитал дарбите на охранителите й. Бягай, преди колебанието да те е убило.“

Тъмните й очи се присвиха и го изгледаха изпитателно, след което се ококориха.

— Усещам нещо в желанието ти, макар да го прикриваш добре. Пътувай тогава. Пътят ти на юг е открит. Нещо повече, ще получиш ескорт…

— Не ми трябва ескорт, Пророчице…

— Но все едно ще получиш. — Тя махна с ръка и от сумрака се появи едро грозно туловище.

— Свята… — изсъска предупредително Леоман.

— Оспорваш думите ми? — сряза го Ша’ик.

— Тоблакаят е цяла армия, а и на мен не ми липсват дарби, Свята, но все пак…

— Още от дете — прекъсна го Ша’ик с обида в гласа — едно видение ме е обсебвало повече от всичко друго. Виждала съм този миг, Леоман, хиляда пъти. На съмване ще разтворя Книгата и Вихърът ще се надигне, и аз ще възляза от него… преродена. „Ножове в ръце и мъдрост безръка“, такива са словата на вятъра. Младост и старост. Един цял живот и един непълен. Видях го, Леоман! — Спря и вдиша дълбоко. — Никакво друго бъдеще не виждам освен това. В безопасност сме. — Ша’ик отново се обърна към Калам. — Наскоро се сдобих с… питомец, който сега ще пратя с теб, защото усещам… възможности у теб, Носителю. — И отново махна с ръка.

Грамадното грозно туловище се приближи и Калам неволно отстъпи назад. Жребецът му тихо изцвили и затрепери.

Леоман заговори.

— Апториан, Носителю, от селението на Сянка. Пратен в Рараку от Сенкотрон… да шпионира. Сега е на Ша’ик.

Звярът беше истински кошмар: близо девет стъпки висок, приклекнал на двата си задни крайника. С един преден крак, дълъг и многоставен, изпънат надолу от раздвоения му гръден кош. Змиевидният врат на демона се издигаше от изгърбените рамене до плоска издължена глава. От полуразтворената челюст стърчаха остри като игли зъби, а самата челюст беше извита, ухилена като на делфин. Главата, шията и крайниците бяха черни, а торсът мътносив. Единственото плоско черно око гледаше Калам с ужасяваща разумност.

Убиецът забеляза незарасналите белези по тялото на демона.

— Било ли се е с нещо?

Ша’ик се намръщи.

— С д’айвърс. Пустинни вълци. Прогони ги…

— По-скоро тактическо отстъпление — добави сухо Леоман. — Звярът нито яде, нито пие, доколкото забелязахме. И макар Святата да е убедена в обратното, като че ли е съвсем безмозъчен — този поглед в окото му, изглежда, е маска, която не крие почти нищо.

— Леоман непрекъснато ме изтезава със съмненията си — каза Ша’ик. — Нарочно си е избрал тази задача и започва да ми досажда.

— Съмненията са здравословни — изтърси Калам и набързо затвори уста.

Святата само се усмихна.

— Долових, че между двама ви има нещо общо. Е, остави ни тогава. Седемте свети са ми свидетели, Леоман ми стига.

Убиецът погледна за последен път към тоблакая, метна се на седлото и пое в бавен тръс на юг.

Апторианът явно предпочиташе да спазва известно разстояние между двамата; движеше се успоредно с Калам, но на двайсетина крачки встрани, като още по-тъмно петно в тъмната нощ; крачеше тромаво, но съвсем безшумно на трите си кокалести крака.

След десетина мили яздене в тръс убиецът забави жребеца си до ходом. Беше донесъл Книгата, лично се бе погрижил да се вдигне Вихърът. Откликнал бе на зова на кръвта, колкото и нечист да беше мотивът.

Очакваха го задълженията на другия му живот. Трябваше да убие императрицата и да спаси Империята. Ако успееше, бунтът на Ша’ик щеше да е обречен. Контролът щеше да се възстанови. „А ако се проваля, ще си пускат кръв една на друга, докато се изтощят. Ша’ик и Ласийн, две жени, съшити от една и съща тъкан — Гуглата да ме вземе дано, та те дори си приличат.“ И не беше трудно за Калам да види в сянката си стотици хиляди смърти. Замисли се дали сега из Седемте града гледачите на Драконовата колода не държат новосъбудилия се Вестител на Смърт в треперещите си ръце.

„Кралицата на сънищата да е благословена дано. Свърши се.“

Минути преди разсъмване Ша’ик седна кръстато пред Книгата на Апокалипсиса. Двамата й телохранители стояха от двете й страни, всеки сред руините на една от двете наблюдателници. Младият тоблакай се беше облегнал на двуръчния си меч от желязно дърво. На главата му имаше бронзов шлем без набузници, а очите му бяха скрити зад сянката на спуснатото забрало. Приятелят му беше отпуснал арбалета си до крака си. Два боздугана бяха затъкнати в широкия му кожен колан. Над островърхия си железен шлем носеше безцветен шал телаба. Под него се показваше лицето, прорязано от трийсетте години слънце и вятър. Светлосините му очи шареха неспокойно.

Първите лъчи на изгрева огряха Ша’ик. Святата посегна и разтвори Книгата.

Стрелата порази челото й на два пръста над лявото й око, желязното острие разби костта и се плъзна навътре миг преди задействаните от пружинките шипчета да се разтворят в мозъка й като смъртоносно цвете. Черепът й се пръсна.

Ша’ик рухна.

Тене Баралта изрева и загледа доволен как Аралт Арпат и Лостара Юил поведоха дванадесетте Червени мечове в щурм срещу двамата жалки телохранители.

Пустинният воин се бе снишил и се превъртя миг след смъртта на Ша’ик. Арбалетът в ръцете му изсвистя. Гръдният кош на Аралт Арпат видимо хлътна, щом желязната стрела прониза костите. Високият сержант залитна назад и се просна в прахта.

Командирът изрева гневно, извади двата си криви тълвара и се включи в щурма.

Хората на Лостара замятаха пиките си по тоблакая.

Очите на Тене Баралта се оцъклиха смаяно, след като нито една от шестте пики не можа да улучи. Невероятно подвижен за такова грамадно туловище, тоблакаят сякаш само пристъпваше между тях, изместваше тежестта си или свиваше рамо, преди да скочи в отбрана, а древният му дървен меч замахна назад и се стовари в коленете на първия Червен меч. Мъжът се срина сред облак прах със скършени нозе.

И тоблакаят се озова сред отделението пиконосци. Докато Тене Баралта тичаше към тях, видя как Лостара Юил залитна, от главата й пръсна кръв, шлемът й изхвърча и се затъркаля по покритата с раковини земя. Рухна и втори войник, с прекършено от дървения меч гърло.

Отделението на Арпат връхлетя срещу пустинния воин. Издрънчаха вериги, боздуганите се завъртяха и заудряха с безмилостна точност. Нямаше по-трудно оръжие за париране от боздугана с верига — увиваше се около всеки блок с меча и желязната топка попадаше в целта, без нищо да я спре. Най-големият му недостатък бе в това, че трудно се прибираше, но в краткия миг, в който Тене Баралта спря, за да прецени хода на битката, видя, че пустинният воин се бие еднакво добре с двете ръце и нанася ударите си в несекваща последователност така, че войниците срещу него не можеха да пробият. И още в този мигновен отрязък от време един от шлемовете се смачка от удара на желязната топка пред очите му.

Тогава Тене Баралта моментално смени тактиката. Ша’ик беше мъртва. Мисията му бе завършила с успех — Вихър нямаше да има. Беше безсмислено да жертва живота на войниците си срещу тези двама безмилостни екзекутори — които в края на краищата не бяха успели да опазят живота на Ша’ик и сега не търсеха нищо друго освен сляпа мъст. Затова той изрева да отстъпват и загледа как войниците му се забориха яростно, за да се измъкнат от двамата мъже. Усилието не мина безнаказано, защото паднаха още трима, преди останалите бойци да освободят пространство, в което да се обърнат и да побегнат.

Двама от бойците на Лостара Юил се оказаха достатъчно верни, за да повлекат със себе си замаяния сержант.

Настръхнал от гледката с обърнатите в бяг Червени мечове, Тене Баралта едва преглътна пороя горчиви проклятия. Изпънал напред двата тълвара, той заслони оттеглянето на бойците си — нервите му бяха изпънати от мисълта, че някой от двамата телохранители може да приеме предизвикателството му.

Но двамата мъже не се втурнаха да ги догонят, а останаха на позициите си пред двете наблюдателници. Пустинният воин се приведе да зареди арбалета си.

Изпънатото за стрелба оръжие беше последното, което Тене Баралта видя от двамата воини, преди да се сниши и да притича с бойците си назад в малкото дере, където бяха вързани конете им.

В стръмното сухо дере Червените мечове поставиха единствения си останал жив стрелец на обърнатата на юг скала и спряха, за да превържат раните си и да си поемат дъх. Зад тях конете зацвилиха от миризмата на кръв. Един войник плисна шепа вода върху окървавеното лице на Лостара. Тя примига и очите й бавно се пробудиха.

Тене Баралта я изгледа навъсено и изръмжа:

— Съвземи се, сержант. Трябва отново да хванеш дирята на Калам… на безопасно разстояние.

Тя кимна и опипа раната на челото си.

— Но тоя меч беше дървен.

— М-да. Но твърд като стомана. Гуглата да го вземе тоя тоблакай — и другия. Ще ги оставим да живеят.

На лицето й се изписа кисела физиономия и Лостара Юил кимна вяло.

Тене посегна с облечената си в ръкавица ръка и вдигна сержанта.

— Чудесен изстрел, Лостара Юил. Ти уби проклетата вещица и всичко, което беше свързано с нея. Императрицата ще е доволна. Повече от доволна.

Лостара махна вяло с ръка, отиде при коня си и се покатери на седлото.

— Продължаваме за Пан’поцун — каза Тене Баралта. — Да разнесем вестта — добави той с мрачна усмивка. — И не изпускай Калам, сержант.

— Още не съм се проваляла — отвърна тя.

„Знаеш, че всеки такъв провал ще го припиша на теб, нали? Много си умна, момиче.“

Изчака, докато тя се отдалечи, и се обърна навъсен към останалите си войници.

— Страхливци. Късмет извадихте, че прикрих оттеглянето ви. По конете.

Леоман разстла одеялото върху плоската земя между основите на двете наблюдателни кули и уви в него загърнатото в лен тяло на Ша’ик. Коленичи за миг пред него неподвижен, след това отри мръсната пот от челото си.

Тоблакаят стоеше наблизо.

— Тя е мъртва — промълви той.

— Това го виждам и сам — рече сухо Леоман и посегна да вземе оцапаната с кръв Книга, след което я уви грижливо в парче плат.

— Какво ще правим сега?

— Тя отвори Книгата. Беше на съмване.

— Нищо не се случи. Освен стрелата, дето прониза главата й.

— Проклет да си, знам!

Тоблакаят скръсти яките си ръце и замълча.

— Пророчеството беше ясно — каза след малко Леоман. Надигна се и примижа от болка в напрегналите се от битката мускули.

— Какво ще правим? — отново попита младежът.

— Тя каза, че ще се… възроди… — Въздъхна и погледна Книгата в ръцете си. — Ще чакаме.

Тоблакаят вдигна глава и подуши във въздуха.

— Идва буря.