Душата на огъня

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

НА ВРАТАТА СЕ ПОЧУКА и Далтон вдигна глава от рапорта, който четеше:

— Да?

Вратата се отвори и в цепнатината се появи червената коса на Роули.

— Господарю Камбел, един човек иска да ви види. Казва, че името му било Ингер. Бил месар.

Далтон беше зает и не му се занимаваше с кухненски проблеми. Беше му се струпала достатъчно работа. Имаше всякакви проблеми — от незначителни до сериозни, изискващи пълното му внимание.

Убийството на Клодин Уинтроп произведе сензация. Тя бе известна и широко обичана личност. Беше важна особа. Градът бе в хаос. Но ако човек знаеше как да подходи към подобни неща, всеобщият смут можеше да се окаже предимство. Далтон беше в стихията си.

Бе подредил нещата така, че Стейн да говори пред Директорите на Културното приятелство точно по време на убийството, така че никой да не хвърли подозренията върху него. Човек с наметало от човешки скалпове, па макар и взети по време на война, бе благодатен обект за хвърляне на подозрения.

От градската стража бяха докладвали, че са видели Клодин Уинтроп да напуска Феърфийлд и да поема по пътя към имението — нещо, което хората често правеха дори нощем. Пътят бе натоварен и до момента се считаше за напълно безопасен. Стражите бяха докладвали още и че в нощта преди убийството е имало пиянско събиране на млади Хакенци. Хората бяха стигнали до съвсем естествения извод, че жената е била нападната от Хакенци. Инцидентът бе обсъждан повсеместно като още едно доказателство за омразата на Хакенците към Андерианците.

Хората, които се движеха към имението нощем, вече биваха охранявани. В имението се получаваха купища писма до Министъра да направи нещо. Едуин Уинтроп, изпаднал в шок от убийството на жена си, бе на легло. Оттам той също изпращаше писма с искания за справедливост.

Скоро след инцидента бяха арестувани няколко младежи, но пуснати почти веднага, след като са оказало, че в нощта на убийството били на работа в някаква ферма. На следващата нощ неколцина мъже, придобили кураж от изпития ром, тръгнали да търсят „Хакенските убийци“. Открили няколко момчета, за които били сигурни, че са виновни, и ги пребили до смърт пред очите на ликуващата тълпа.

Далтон бе написал няколко речи за Министъра и бе раздал от негово име заповеди за редица крути мерки. Убийството предостави възможност на Министъра да се обърне в яростните си речи към онези, които бяха срещу избирането му за Суверен, и да ги обвини в раздухване на омраза към закона, а оттам и в насилие. Министърът призоваваше към по-строги закони, озаптяващи „злите езици“. Обръщенията му към Кабинета за културно приятелство, ако не новите закони, разколебаха подозренията на Директорите към него. Пред тълпата, събрала се да чуе изявлението му, Министърът призова за вземане на нови мерки — неконкретизирани — за потушаване на насилието. Подобни мерки винаги оставаха неконкретизирани и рядко се стигаше до действия. Страстният призив на Министъра бе достатъчен, за да се убедят хората, че той работи решително и ефективно. Единственото важно нещо бе впечатлението. То не се постигаше трудно, изискваше малко усилия и никога не биваше подлагано на теста на действителността.

Разбира се, за да се финансират тези мерки, щеше да се наложи увеличаване на данъците. Формулата бе перфектна: всяка опозиция бе разглеждана като подкрепяща насилието и сравнявана с бруталността на Хакенските лордове и убийци. По този начин Министърът и Далтон получаваха по-широк икономически контрол. Контролът представляваше сила.

Бертранд обожаваше да е в центъра на всичко това, да издава заповеди, да заклеймява злото, да свиква различни групи загрижени граждани, да успокоява хората. Цялата работа постепенно щеше да затихне, хората щяха да се върнат към обичайните си задължения и да забравят за убийството.

Хилдемара бе доволна. Това бе най-важното за Далтон.

Роули стоеше с глава в рамката на вратата и чакаше.

— Кажи на Ингер да се обърне към майстор Дрюмонд — каза Далтон и се наведе над листата. — Той е кухненският управител и отговаря за празненството. Дал съм му подробни инструкции. Би трябвало да знае как се поръчва месо.

— Да, сър.

Вратата се затвори и в стаята остана тишината, нарушавана единствено от лекия ромон на пролетния дъжд. Лекият, обилен дъжд щеше да е полезен за посевите. Добрата жътва щеше да спомогне да се позабравят тегобите на новите данъци. Далтон се облегна назад и продължи да чете.

Информаторът му съобщаваше за забелязани в къщата на Суверена лечители. Не бе успял да говори с тях, но пишеше, че останали в резиденцията цялата нощ.

Можеше някой друг, а не Суверенът, да е имал нужда от помощ. В резиденцията живееха много хора, тя бе голяма почти колкото имението на Министъра, само дето бе предназначена изключително за ползване от Суверена. Служебните му дела, доколкото ги имаше, се вършеха в отделна сграда. Там той даваше и аудиенции.

И в имението на Министъра се случваше лечители да остават цяла нощ при някой болен. Това не означаваше, че лично Министърът се нуждае от тях. Най-голямата заплаха за Министъра бе някой ревнив съпруг, но това бе почти невероятно. Съпрузите обикновено гледаха да измъкнат някаква облага от връзките на жените им с високопоставени лица. Не бе здравословно да изразяват недоволство.

Станеше ли веднъж Бертранд Суверен, възможността за наранени чувства автоматично щеше да изчезне. За една жена бе огромна чест да бъде със Суверена — това бе почти божествено преживяване. Подобни свещени съвкупления бяха приемани за благословени от самия Създател.

Всеки съпруг би бутнал жена си към леглото на Суверена, ако й се отвореше подобна възможност. Освен светостта на подобен акт в него имаше и странични ефекти. Съпругът се превръщаше в главния облагодетелстван от свещената връзка. Ако светият обект на плътското внимание на Суверена се случеше да е прекалено млад, благословеният ефект се изливаше върху главите на родителите.

Далтон се върна в началото на листа, който четеше, и го прочете още веднъж. Съпругата на Суверена не бе забелязвана от дни. Не се била появила дори на официално мероприятие в едно сиропиталище. Може пък тя да е болната.

Или да е била заета край леглото на съпруга си.

Очакването на смъртта на стария Суверен бе като да ходиш по опънато въже. Стоенето на едно място само извиква пот на челото ти и учестява пулса ти. Цялата работа беше много деликатна, още повече че смъртта на Суверена бе единственото събитие, което Далтон не можеше да контролира. Човекът се охраняваше прекалено строго, за да се рискува да му се помогне да премине в отвъдното, пък и така или иначе животът му висеше на косъм.

Единственото, което му оставаше, бе да чака. Но междувременно всичко трябваше да бъде внимателно организирано. Когато дойдеше мигът, трябваше да са готови.

Далтон премина на следващото съобщение, но в него се описваха единствено оплакванията на някакъв мъж от жена, постоянно хвърляща срещу него заклинания, за да го зарази с подагра. Мъжът се бил опитал да си издейства помощта на Хилдемара Чанбоор, известна с чистотата и добрите си дела, като искал да преспи с нея, за да прогони тя злата магия.

Далтон тихичко се изсмя пред картината на подобен акт — този мъж очевидно беше разстроен, освен че нямаше вкус към жените. Далтон си записа името на мъжа, за да го съобщи на стражите, после въздъхна срещу глупостите, с които си губеше времето.

Отново се почука.

— Да?

Пак бе Роули.

— Господарю Камбел, казах на месаря, на Ингер, каквото ми заповядахте. Обаче той твърди, че не става въпрос за кухненски дела. — Роули сниши гласа си до шепот:

— Било за някакъв проблем в имението и иска да поговори с вас за него, казва, че ако не го приемете, ще бъде принуден да отнесе работата пред Кабинета на Директорите.

Камбел отвори едно чекмедже и пъхна съобщенията вътре. Прехвърли няколко от рапортите, които останаха на писалището и се изправи.

— Покани го.

Ингер, мускулест Андерианец, около десетина години по-възрастен от Далтон, влезе и поздрави с кимане на глава:

— Благодаря ви, че ме приехте, Господарю Камбел.

— Разбира се. Заповядайте.

Мъжът потърка ръце една в друга и отново кимна. Изглеждаше изненадващо чист за представата на Далтон за месар. По-скоро приличаше на търговец. Далтон си даде сметка, че за да може да снабдява имението с месо, този човек вероятно върти стабилен бизнес, така че наистина бе по-вероятно да прилича на търговец, отколкото на работник.

Покани го с ръка.

— Заповядайте, седнете, господин Ингер.

Очите на Ингер обходиха стаята. От устата му излезе тихичко подсвиркване. Дребен търговец, каза си Далтон.

— Благодаря ви, Господарю Камбел. — Едрият мъжага постави месеста ръка на облегалката на един стол и го замъкна пред писалището. — Просто Ингер е достатъчно.

Така съм свикнал. — Устните му се разтегнаха в усмивка:

— Единствен старият ми учител някога ме наричаше господин Ингер, и то точно преди да ме перне с пръчката през кокалчетата. Обикновено след като не бях прочел някой урок. Но никога не се случваше за часовете по смятане. Обичам смятането. Както се оказа, хубаво нещо е то. Помага на бизнеса ми да върви.

— Да, както изглежда, наистина е така — каза Далтон.

Ингер хвърли поглед на бойните знамена и оръжията и продължи:

— Сега бизнесът ми върви добре. Имението на Министъра е най-големият ми клиент. Смятането е важно за него. Човек трябва да разбира от цифри. За мен в момента работят много добри хора. Всички карам да учат числата, за да не ме минават клиентите, когато им пращам стока.

— Е, имението е напълно доволно от услугите ви, мога да ви уверя. Празненствата нямаше да имат такъв успех без вашата неоценима помощ. Гордостта от работата ви личи по прекрасното месо и дивеч, с които ни снабдявате.

Мъжът се усмихна така, сякаш току-що го бе целунала прекрасна девойка.

— Благодаря ви, Господарю Камбел. Много мило от ваша страна. Прав сте, наистина се гордея с работата си. Не са много хората като вас, които го забелязват. Вие на истина сте толкова добър, колкото се говори за вас.

— Правя, каквото е по силите ми, за да помагам на хората. Аз съм просто техен смирен слуга. — Далтон се усмихна приветливо. — С какво мога да помогна, Ингер? Нещо, свързано с имението, което може да улесни работата ви?

Ингер придърпа стола си по-наблизо. Постави лакът на писалището и се наведе напред. Ръката му приличаше на малко буренце ром. Свенливото му изражение сякаш се изпари, щом челото му се смъкна надолу.

— Работата е там, Господарю Камбел, че не приемам празни приказки от хората, които работят за мен. Прекарвам доста време, за да ги науча как се реже и приготвя месото, да им покажа числата и други подобни. Не държа при себе си хора, които не си вършат работата и не се гордеят с нея. Крайъгълният камък на успешния бизнес, както винаги съм казвал, е задоволеният клиент. Онези от работниците ми, които не приемат тези мои принципи, виждат опакото на ръката ми или пък направо вратата. Някои казват, че съм грубичък в това, но съм си такъв. На тези години ми е късно да се променям.

— Звучи справедливо.

— Но, от друга страна — продължи Ингер, — ценя хората си. Те напредват чрез мен, аз чрез тях. Знам как някои се отнасят към работниците си, особено към Хакенците, но аз не съм такъв. Който се държи добре с мен, му отвръщам с добро. Така е честно. По този начин човек се сприятелява с хората, с които живее и работи. Нали разбирате? С годините започва да ги чувства като свое семейство. Заобиква ги. И е напълно нормално, ако всичко си му е наред.

— Разбирам, че…

— Някои от онези, които работят за мен сега, са деца на мои някогашни работници, благодарение на които съм се превърнал в уважаван месар. — Мъжът се наведе още малко напред. — Имам двама синове, чудесни момчета, но понякога си мисля, че за някои от работниците си се грижа повече, отколкото за тях. Една от тези мои работнички е прекрасно Хакенско момиче на име Беата.

В главата на Далтон зазвъняха предупредителни камбанки. Спомни си Хакенското момиче, което Бертранд и Стейн бяха извикали горе за свое забавление.

— Беата. Не мисля, че ми говори нещо, Ингер.

— Едва ли има защо. Тя има работа с кухнята. Освен другото, което върши, понякога изпълнява доставките. Имам й пълно доверие, все едно ми е дъщеря. Умница ми е тя и разбира от цифри. Помни всичко, каквото й кажа.

Това е важно, защото Хакенците не могат да четат, така че не мога да им давам списъци с продукти. Важно е да помнят. Никога не се притеснявам за нея. Кажа ли й веднъж, съм сигурен, че ме е разбрала. Никога не ме е проваляла.

— Разбирам.

— И изведнъж тя не иска да прави доставки до имението.

Далтон забеляза как юмрукът на мъжа се стяга.

— За днес трябваше да пратим голяма поръчка. Важна поръчка за някакво празненство. Казах й да отиде да впрегне Брауни, защото ще я пращам в имението. Тя каза „не“. — Юмрукът на Ингер се стовари върху писалището.

— „Не!“. — Мъжът се поизправи малко и намести една незапалена свещ, която се бе мръднала от удара му. — Не ми харесва хората, които работят за мен, да ми казват „не“. Но Беата, ами тя ми е като дъщеря. Така че вместо да й покажа опакото на ръката си, реших да поговоря с нея. Помислих си, че може да е заради някое момче, което вече не харесва или не иска да вижда, или нещо такова. Човек не винаги може да разбере какво има в главата на едно момиче.

Сложих я да седне и я попитах защо не иска да занесе поръчката в имението. Отвърна ми, че просто не иска. Казах, че това не е отговор. Каза ми, че е готова да занесе двойно повече поръчки на друго място. Че е готова цяла нощ да облича дивеч за наказание, но в имението не иска да стъпва.

Попитах я пак защо, дали някой не й е направил нещо. Тя отказа да ми отговори. Отказа! Каза, че повече няма да носи поръчки там и това е.

Предупредих я, че ако не ми изтъкне разумна причина, ще се наложи да отнесе поръчката в имението, независимо дали й харесва или не. Тя започна да плаче. — Ръката на Ингер отново се бе свила в юмрук. — Вижте, познавам Беата от пеленаче. За последните дванайсетина години не съм виждал това момиче да плаче, освен един-единствен път. Бил съм свидетел как се порязва наистина сериозно, докато реже месото, без да пророни и сълза. Не заплака дори докато я зашивах. Лицето й се изкриви от болка, но не заплака. Плака единствено, когато почина майка й. Само тогава. И днес, когато й казах, че трябва да дойде в имението.

Накрая сам донесох поръчката. Е, Господарю Камбел, не знам какво е станало тук, но мога да ви кажа, че каквото и да е, щом Беата заплака, не е било добро. Преди винаги с готовност идваше насам. Говореше за Министъра с истинско преклонение като за човек, когото много уважава за всичко, което е сторил за Андерия. Беше горда, че може да работи за имението. Не и сега.

Тъй като я познавам, мога да си мисля единствено, че някой я е използвал за свое удоволствие. При това ми се струва, че не е било с нейно съгласие. Ни най-малко! Както вече ви казах, това момиче ми е почти като дъщеря.

Далтон не сваляше очи от мъжа.

— Тя е Хакенка.

— Да, така е. — Ингер също го гледаше в очите. — Е, Господарю Камбел, искам младежа, който е причинил зло на Беата. Имам намерение да го закача на кука за месо. Ако съдя по плача на Беата, вероятно не е бил само един. Сигурно са били повече. Може би банда хулигани. Знам, че сте зает човек, особено сега, с убийството на Клодин Уинтроп, мир на праха й, но ще ви бъда благодарен, ако се заемете с тази работа. Няма да оставя нещата да се разминат така.

Далтон се наведе напред и сключи ръце на писалището.

— Ингер, мога да ви уверя, че не бих допуснал подобно нещо в границите на имението. За мен това е много сериозно. Кабинетът на Министъра на културата служи на народа на Андерия. Би било наистина ужасно, ако един или повече младежи са посегнали на млада жена.

— Не „ако“ — поправи го Ингер. — Наистина са.

— Разбира се. Имате личното ми уверение, че ще се заема с този въпрос. Не бих допуснал никой, бил той Андерианец или Хакенец, да е изложен на заплаха под покрива на имението. Тук всички трябва да се чувстват на сигурно място. Няма да допусна никой, Андерианец или Хакенец, да избегне ръката на правосъдието. И въпреки това разбирате, че с убийството на една важна личност и възможната опасност, грозяща живота и на други хора, включително Хакенски жени, вниманието ми е насочено най-вече натам. Целият град е подивял заради случилото се.

Хората очакват да видят наказанието за подобен вандалски акт.

Ингер сведе глава.

— Разбирам. Ще приема личното ви уверение, че ще получа името на младежа или младежите, отговорни за случая с Беата. — Столът изскърца по пода, докато Ингер ставаше. — Или недотам младежите.

Далтон се изправи.

— Млад или стар, ще положим всички усилия да го разкрием. Имате думата ми.

Ингер протегна ръка и се здрависа с Далтон. Имаше унищожителна хватка.

— Радвам се, че намерих подходящия човек, Господарю Камбел.

— Наистина го намерихте. — да? — отвърна Далтон на почукването на вратата. Предполагаше кой може да е и затова не вдигна глава. Пишеше инструкции за новите стражи, които се назначаваха в имението. Те не се числяха към армията. Бяха Андерианци. Не би поверил подобна работа на войници от редовната армия.

— Господарю Камбел?

Той вдигна поглед.

— Влизай, Фич.

Момчето прекоси стаята и застана пред писалището. Откакто носеше униформата си и особено след случая с Клодин, като че ли се бе издължил. Далтон бе доволен от начина, по който Фич и мускулестият му приятел бяха изпълнили инструкциите му. Част от останалите момчета му бяха подготвили подробни тайни рапорти.

Далтон остави стъклената си писалка.

— Фич, спомняш ли си първия път, когато разговаряхме?

Въпросът като че ли го смая.

— Да, ами да, сър — заекна той. — Спомням си.

— Малко по-нататък в коридора. До стълбищната площадка.

— Да, сър, Господарю Камбел. Тогава истински ви бях благодарен, задето не, искам да кажа, за любезното ви отношение към мен.

— Задето не докладвах, че съм те открил на място, където не би трябвало да бъдеш.

— Да, сър. — Той облиза устни. — Много мило от ваша страна, Господарю Камбел.

Далтон прокара пръст по слепоочието си.

— Спомням си, че тогава ми каза, че Министърът е добър човек и не желаеш никой да говори нищо против него.

— Да, сър, така си е.

— И доказа, че държиш на думата си, че наистина правиш, каквото е по силите ти, за да защитиш Министъра. — Далтон леко се усмихна. — Спомняш ли си какво друго ти казах тогава на площадката?

Фич се покашля.

— Имате предвид, дето един ден мога да си спечеля титлата „сър“ ли?

— Точно така. Досега напълно отговаряш на очакванията ми. А спомняш ли си какво друго стана онзи ден на стълбищната площадка?

Далтон много добре знаеше, че момчето си спомня. Не беше нещо, което щеше скоро да забрави. Фич помръдна, опитвайки се да измисли начин да отговори на въпроса, без да се налага да казва всичко.

— Ами, сър искам да кажа, имаше…

— Фич, спомняш ли си, че една млада дама те удари?

Фич се прокашля.

— Да, сър, спомням си.

— Познаваш ли я?

— Казва се Беата. Работи за месаря Ингер. Ходим на едно и също наказателно събиране.

— И сигурно си видял какво е правила тук горе? Министърът те е видял. Също и Стейн. Сигурно си ги видял с нея?

— Не беше виновен Министърът, сър. Тя получи, каквото си търсеше. Тя винаги говореше за него с ласкателства, повтаряше колко е красив, колко, е прекрасен. Винаги когато споменеше името му, въздишаше. Доколкото я познавам, си е получила каквото си е търсила, сър.

Далтон се усмихна на себе си.

— Ти я харесваш, нали? А, Фич?

— Ами, сър, не знам. Трудно е да харесваш човек, който те мрази. Който непрекъснато те обижда.

Далтон ясно виждаше чувствата на Фич към момичето. Всичко бе изписано на лицето му, макар да отричаше.

— Работата е там, Фич, че това момиче изведнъж може да започне да създава проблеми. Понякога с момичетата става така. Един ден ще го разбереш. Внимавай, когато си решил да изпълниш някое тяхно желание, защото все някога ще намерят начин да извъртят нещата така, че да изглежда сякаш никога не са те молили за това.

Момчето изглеждаше смутено.

— Това не ми беше известно, сър. Благодаря ви за съвета.

— Е, както сам каза, тя си е получила, каквото е търсела. Никой не я е насилвал. Въпреки това вероятно сега може да й дойде друго в главата и да реши да разправя, че е била изнасилена. Също като Клодин Уинтроп. Понякога жените, които са били с високопоставени мъже, го правят — опитват се да извлекат полза от ситуацията. Стават алчни.

— Господарю Камбел, сигурен съм, че тя няма…

— По-рано днес ме посети Ингер.

Фич пребледня.

— Казала е на Иигер?

— Не. Само е отказала да откара поръчката до имението. Но Ингер не е вчерашен. Досетил се е за причината. Сега иска нещо, което му се струва справедливост. Ако той убеди това момиче, Беата, да обвини някого, Министърът може да се окаже несправедливо обвинен в грозни деяния. — Далтон се изправи. — Ти познаваш Беата. Може да се наложи да се справиш с нея по същия начин, по който се справи с Клодин Уинтроп. Тя те познава. Ще те остави да се приближиш до нея.

Фич стана бял като платно.

— Господарю Камбел, сър.

— Какво има, Фич? Да не би да изгуби интереса си към спечелването на титлата „сър“? Или пък към новата си работа като куриер? Към новата си униформа?

— Не, сър, не е това.

— Тогава какво е?

— Нищо, сър. Сигурно както вече казах, всичко, което се е случило, е точно онова, което си е търсила. Разбирам, че няма да е справедливо от нейна страна да обвинява Министъра в нещо лошо, след като той не е сторил нищо такова.

— Също както случая с Клодин.

Фич преглътна:

— Да, сър. Съвсем същото.

Далтон се отпусна на стола си.

— Радвам се, че се разбираме. Ако тя създаде проблеми, ще ти се обадя. Да се надяваме, че няма да се наложи. Кой знае, може пък да реши да размисли, преди да отправя подобни грозни обвинения. Може някой да й влее разум в главата, преди да се наложи да защитаваме Министъра от погрешните й обвинения. Може дори да реши, че месарската работа не е за нея, и да отиде да работи в някоя ферма или нещо друго.

Далтон небрежно захапа крайчеца на писалката си, докато гледаше как Фич затваря вратата след себе си. Реши, че сигурно ще е интересно да види как момчето се справя с тази задача. Ако не, Роули със сигурност щеше да го направи.

Но ако Фич се справеше, тогава всичките парченца щяха да се подредят в една невероятна мозайка.

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

УЧИТЕЛЯТ СПИНК СНОВЕШЕ МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ със сключени на гърба ръце и ботушите му отекваха по дървения под. Хората продължаваха да ридаят за Андерианските жени. Да преживяват онова, което бяха причинили на невинните създания Хакенските орди. Фич си мислеше, че може да си представи как ще протече урокът, но се бе излъгал. Бе по-ужасно, отколкото фантазията му можеше да го начертае. Усети как лицето му пламва по-червено от косата. Учителят Спинк се постара да попълни откъслечните познания на Фич по въпросите на секса. В резултат Фич остана с впечатлението, че любовният акт не е онова приятно изживяване, което винаги си бе представял, че е. Разказът за мъките на Андерианските жени превърна доскорошния му копнеж в отвращение.

Нещата ставаха още по-ужасни от факта, че от двете му страни седяха жени. Тъй като знаеха за какво ще става въпрос по време на този урок, всички жени се бяха постарали да седнат на куп в единия край на стаята, всички мъже се бяха събрали в другия. Учителят Спинк обикновено не обръщаше внимание кой къде седи.

Този път обаче той изрично посочи на всеки един кое място да заеме. Мъж, жена, мъж, жена. Познаваше всички от групата на това наказателно събиране, знаеше къде работят и живеят. Беше се постарал да ги размеси така, че всеки да седи до човек, когото не познава особено добре.

Правеше го, за да накара присъстващите да се почувстват още по-объркани и притеснени, докато им разказваше историите на всяка жена поотделно и подробностите от онова, което й бе сторено. По време на, разказа му не се чуваха много ридания. Хората бяха прекалено ужасени от чутото, за да могат да плачат, и прекалено смутени, за да искат да привлекат вниманието върху себе си.

Фич никога не бе чувал за подобни неща между мъже и жени, а бе слушал доста истории от другарите му кухненски работници и куриери. Разбира се, онези мъже са били Хакенски лордове и естествено не са били ни най-малко нежни и внимателни. Те са искали да наранят Андерианките. Да ги унижат. Ето колко изпълнени с омраза са били Хакенците.

— Вие всички без съмнение си мислите — продължи учителят Спинк, — че това се е случило много отдавна. Преди векове. Че Хакенските лордове са били такива. Ние сме по-добри от тях, така си мислите. — Ботушите на учителя Спинк се спряха пред Фич. — Така ли си мис лиш, Фич? Така ли си мислиш в хубавата си униформа?

Мислиш си, че си по-добър от Хакенските лордове, а? Че Хакенците вече са се променили и са по-добри?

— Не, сър — отвърна Фич. — Не сме по-добри, сър.

Учителят Спинк изсумтя и продължи:

— Има ли сред вас някой, който си мисли, че днешните Хакенци са преодолели омразата в сърцата си? Че сте по-добри от своите предци?

Фич тайничко се озърна. Близо половината от присъстващите предпазливо вдигнаха ръце.

Учителят Спинк изпадна в гневен пристъп:

— Така значи! Мислите си, че днешните Хакенци са по-добри от дедите си! Вие, наглеци такива, се имате за по-добри?

Ръцете бързо се смъкнаха надолу.

— Не сте по-добри! Вашите изпълнени с омраза сърца ви ръководят до днес! — Ботушите му отново тръгнаха — туп, туп, туп — из притихналата аудитория. — Не сте по добри — повтори той, но този път със спокоен глас. — Същите сте.

Фич не си спомняше гласът на мъжа да е звучал някога толкова съкрушено. Сякаш самият той всеки момент щеше да заплаче.

— Клодин Уинтроп бе широко уважавана и ценена личност. Приживе тя работеше за всички хора — както Хакенци, така и Андерианци. Едно от последните й дела бе да подтикне към преосмисляне на старите закони, за да могат хората, най-вече Хакенците, които гладуват, да си намерят работа.

Преди да умре, Клодин Уинтроп е имала възможност да се убеди, че вие не сте по-различни от онези Хакенски лордове. Вие сте същите. — Ботушите му продължиха обиколката си из стаята. — Клодин Уинтроп е споделила част от съдбата на онези жени, живели преди много време. Онези, за които ви разказах днес. Тя е преживяла същото.

Фич смръщи чело. Знаеше, че съдбата на Клодин не е била същата. Тя умря бързо.

— Също като онези жени Клодин Уинтроп е била изнасилена от банда Хакенци.

Фич вдигна глава, цялото му лице се изкриви в гримаса. Веднага щом осъзна какво прави, смени изражението на лицето си. За щастие учителят Спинк бе в другия край на стаята, вглеждаше се в очите на Хакенските момчета там, така че не видя учудената реакция на Фич.

— Можем само да гадаем колко часа Клодин Уинтроп е трябвало да издържа смеховете, мъченията, подмятанията на мъжете, които са я изнасилвали. Можем само да гадаем колко са били тези жестоки, безсърдечни Хакенци, които са я подложили на подобни мъчения в онова голо поле. Но по утъпканото жито властите предполагат, че са били не по-малко от трийсет-четирийсет човека.

Всички ахнаха от ужас. Фич наред с другите. Но по други причини. Нямаше и половината от това число. Искаше му се да им каже, че учителят греши, че не са правили подобни жестокости с Клодин и че тя си е заслужавала убийството, защото е искала да навреди на Министъра и бъдещ Суверен. Че това е било техен дълг. Искаше да каже, че са направили добро за Министъра и за Андерия. Но вместо това само сведе глава.

— Но всъщност не са били онези трийсет-четирийсет души — продължи учителят Спинк. — Пръстът му обиколи бавно цялата стая. — Били сте всички вие. Всички вие, Хакенците, сте я изнасилили и убили. Подтиквани от омразата, която таите и до днес в сърцата си, всички вие сте участвали в това изнасилване и убийство. — Обърна се с гръб към стаята. — А сега изчезвайте. Стига ми толкова отвратителни Хакенски погледи за днес. Не мога повече да понасям гнусните ви престъпления. Вървете. Вървете си до следващото събиране и си мислете как можете да станете по-добри.

Фич се спусна към вратата. Не искаше да я изпусне. Не искаше тя да стигне до улицата. Изгуби я в тълпата от бързащи да излязат хора, но успя да си проправи път напред.

Веднъж излязъл навън, се плъзна встрани. Огледа хората отпред, но не я видя. Изчака, скрит в тъмнината, да излязат и останалите.

Щом я мерна, подвикна шепнешком името й.

Беата се спря и се огледа. Взря се в тъмнината да види кой я вика. Хората я блъскаха, за да излязат, така че се наложи тя да се дръпне встрани, по-близо до него.

Вече не носеше синята пола, която обичаше толкова много — с която бе облечена в онзи ден. Сега беше с дълга жълта пола с тъмнокафяво горнище.

— Беата, трябва да говоря с теб.

— Фич? — Тя застана с ръце на хълбоците. — Ти ли си, Фич?

— Да — прошепна той.

Тя се накани да си върви. Той я сграбчи за кръста и я дръпна в сенките. Последните от тяхната група се плъзнаха покрай тях, нетърпеливи да се приберат у дома, без да се интересуват от двамата млади, уредили си среща след събирането. Беата се опита да измъкне ръката си, но той я държеше здраво и я завлече още по-надълбоко в сенките на дърветата и храстите отстрани на залата за наказателни събирания.

— Пусни ме! Пусни ме, Фич, ще викам!

— Трябва да говоря с теб — припряно пошепна той. — Ела!

Тя се съпротивляваше. Той продължаваше да я дърпа и влачи, докато накрая стигна до едно място сред храстите, където не можеха да ги видят. В празното пространство между гъсталака надничаше пълната луна.

— Фич! Не искам мръсните ти Хакенски ръце да ме докосват! Той се обърна към нея и я пусна. Ръката й мигновено се стрелна да го удари. Но този път той бе подготвен и я хвана за китката. Тя го удари с другата си ръка.

Той й върна плесницата. Изобщо не я удари силно, но тя ахна от изненада. Беше престъпление един Хакенец да удари когото и да било. Но той изобщо не я удари силно. Не искаше да й причини болка, а само да я изненада и да я накара да му обърне внимание.

— Трябва да ме чуеш — изръмжа той. — Загазила си.

На лунната светлина ясно се виждаше как лицето й го ри от ярост.

— Ти си загазил. Ще кажа на Ингер, че си ме завлякъл в храстите, че си ме ударил и после…

— Вече достатъчно си разказала на Ингер!

Тя замлъкна за момент.

— Не знам за какво говориш. Тръгвам си. Няма да стоя тука и да чакам да ме удариш пак, особено сега, след като вече доказа омразното си Хакенско отношение към жените.

— Ще ме изслушаш, та ако ще да се наложи да те поваля на земята и да седна отгоре ти.

— Само опитай, мършаво говедо такова!

Фич стисна устни, за да преглътне обидата.

— Беата, моля те. Моля те, изслушай ме. Имам да ти казвам важни неща.

— Важни ли? Важни за теб може би, но за мен ти не си важен! Не искам да чувам нищо от устата ти. Знам какъв си. Знам, че ти доставя удоволствие да…

— Искаш ли хората, които работят за Ингер, да пострадат? Искаш ли Ингер да пострада? Изобщо не става въпрос за мен. Не знам защо имаш толкова ниско мнение за мен, но и нямам намерение да те убеждавам в противното. Става въпрос единствено за теб.

Беата изпуфтя и скръсти ръце. Размисли за момент. Огледа се да види дали някой не ги гледа. Приглади косата си зад ухото.

— След като няма да се опитваш да ме убеждаваш какъв прекрасен младеж си в лъскавата си униформа, подобна на униформите на онези зверове, Хакенските лордове, говори. Но накратко. Ингер ме чака за работа.

Фич облиза устни.

— Днес Ингер сам докара поръчката си в имението. Дойде, защото ти си му отказала.

— Ти пък откъде знаеш?

— Чувам разни неща.

— И как.

— Ще ме изслушаш ли? Здравата си загазила, в опасност си!

Тя вдигна ръце на хълбоците си, но не каза нищо, така че Фич продължи:

— Ингер е разбрал, че нещо ти се е случило в имението. Дойде и поиска възмездие. Иска имената на онези, които са се възползвали от теб.

Тя го огледа внимателно на лунната светлина.

— Откъде знаеш?

— Нали ти казах, чувам разни неща.

— Не съм казвала на Ингер нищо.

— Няма значение. Той сам се е досетил или и аз не знам как е станало, но важното е, че се тревожи за теб и иска нещо да се направи. Тази идея му е влязла в главата и иска справедливост. Няма да остави нещата да се разминат така. Решил е да раздуха работата.

Тя въздъхна с раздразнение.

— Не биваше да отказвам. Трябваше просто да отида, независимо какво можеше да ми се случи пак.

— Не те обвинявам, Беата, на твое място вероятно бих постъпил по същия начин.

Тя го изгледа подозрително.

— Искам да знам кой ти каза всичко това.

— Сега съм куриер и се движа сред важни личности.

Важните личности си говорят за това какво се случва в имението. Просто чувам какво си говорят, това е. Така го чух. Работата е там, че ако му кажеш какво се е случило, хората могат да си помислят, че се опитваш да навредиш на Министъра.

— О, стига, Фич, аз съм едно обикновено Хакенско момиче. Как бих могла да навредя на Министъра?

— Ти самата ми каза, че хората говорят, че той ще заеме мястото на Суверена. Да си чувала някой някога да каже и думица срещу Суверена? Е, Министърът почти е избран за Суверен. Как си мислиш, че ще го възприемат хората, ако разкажеш какво се е случило? Мислиш ли, че ще повярват, че си едно добро момиче, което казва истината? И че Министърът лъже, защото твърди, че не е така. Андерианците не лъжат — така са ни учили. Кажеш ли нещо против Министъра, ти самата ще бъдеш обявена за лъжкиня. Още по-лошо, за лъжкиня, която се опитва да опетни името на Министъра на културата.

Тя се замисли над думите му, сякаш се бе озовала пред неразрешима загадка.

— Е аз няма да го направя, но ако кажа нещо, Министърът ще потвърди, че съм казала истината, защото наистина ще е така. Андерианците не лъжат. Само Хакенците са зли по природа. Ако Министърът реши да говори, той ще признае истината.

Фич въздъхна отчаяно. Знаеше, че Андерианците са по-висши от тях, че Хакенците са белязани от знака на злото, но вече започваше да си мисли, че и Андерианците не са чак толкова идеални и безгрешни.

— Виж, Беата, знам какво са ни учили, но нещата не винаги са точно такива. Част от онова, което ни учат, някак не се връзва. Не всичко е истина.

— Истина е — равно отсече тя.

— Може да си мислиш, че е така, ама не е.

— Нима? А аз пък мисля, че ти просто не искаш да признаеш пред себе си колко ужасни са Хакенските мъже. Ще ти се да нямаше толкова порочна душа. Ще ти се онова, което са направили Хакенските мъже на онези жени някога, да не е вярно. Както и случилото се с Клодин Уинтроп.

Фич отметна косата от челото си.

— Беата, помисли. Как е възможно учителят Спинк да знае точно какво се е случило с всяка от онези жени?

— От книгите, тъпако. Ако случайно си забравил, Андерианците могат да четат. Имението е пълно с книги, които…

— И мислиш, че онези мъже, дето са изнасилили толкова много жени, са спирали от време на време, за да си водят бележки? Мислиш, че са питали всяка една за името й и са записвали подробно действията си, за да може след това всичко да влезе в книгите?

— Да. Точно така е било. Както всички Хакенски мъже, те също са харесвали онова, което са правели с онези жени. И са го записали. Знае се. Има го в книгите.

— А Клодин Унтроп? Кажи ми къде е книгата, в която пише, че е била изнасилена от убийците си?

— Така е било. Очевидно е. Направили са го Хакенци, Хакенците постъпват така. Би трябвало да знаеш какви са мъжете Хакенци, мършав…

— Клодин Уинтроп повдигна обвинение срещу Министъра. Тя винаги е имала мераци към него и е показвала интереса си. После, след като е привлякла вниманието му и му се е отдала по своя воля, е решила да застане на друга позиция. Започнала е да разправя наляво и надясно, че той й се е натресъл пряко волята й. Точно така, както се случи с теб. После, след като започна да разправя на хората отвратителните лъжи, че я е изнасилил, я намериха мъртва.

Беата замлъкна. Фич знаеше, че Клодин само се е опитвала да създаде проблеми на Министъра — Далтон Камбел му го каза. Случилото се с Беата не бе по нейно желание, но въпреки всичко Беата нямаше да се опита да прави проблем от това.

Тя го гледаше безмълвно в тъмнината. Наоколо свиреха щурци. Той се огледа да види дали някой не ги гледа. Между храстите се виждаше как хората си вървят по пътя. Никой не се обръщаше към мястото, където стояха двамата.

Най-накрая тя проговори, но вече без жар:

— Ингер не знае нищо и нямам намерение да му разказвам каквото и да било.

— Твърде късно е. Той вече беше в имението и каза, че си била изнасилена. Каза го на важни хора. Постави условия. Ингер ще те накара да му кажеш кой ти е причинил това.

— Не може да ме накара.

— Той е Андерианец. Ти си Хакенка. Може. А дори да реши да не го прави, високопоставените лица в имението могат да решат да те изправят пред магистрата и да му заповядат да те накара да кажеш имената.

— Ще откажа. — Тя се поколеба. — Това не може да ме накара да кажа.

— Нима? Е, в такъв случай със сигурност ще се превърнеш в престъпник — ако откажеш да им съобщиш какво се е случило. Те ще си мислят, че са го направили Хакенци, и ще искат имената им. Ингер е Андерианец и твърди, че е станало така. Не им ли кажеш каквото искат, е твърде вероятно да те хвърлят в тъмница, докато не си промениш мнението. А дори и да не го направят, най-малкото, ще си изгубиш работата. Ще останеш на улицата. Нали ми каза, че искаш да постъпиш в армията някой ден. Че това ти е мечтата. Престъпниците не ги вземат в армията. Мечтата ти може да се стопи. Ще станеш просякиня.

— Ще си намеря работа. Аз работя добре.

— Ти си Хакенка. Откажеш ли да сътрудничиш на магистрата, ще те обявят за престъпник. Никой няма да те вземе на работа. Ще свършиш като проститутка.

— Няма!

— Напротив. Когато огладнееш и ти стане студено, ще бъдеш принудена да го правиш. Ще се продаваш на мъже. На старци. Господарят Камбел ми е разказвал, че проститутките се разболяват от ужасни болести и умират. И ти ще умреш така, защото си била със старци, които…

— Няма! Няма, Фич, няма!

— А как ще живееш? Ако те обявят за престъпник, задето си отказала да отговаряш на въпросите на магистрата. Как ще живееш? Ако пък отговориш, кой ще ти повярва. Ще те обявят за лъжкиня и ще станеш престъпник, задето си обвинила несправедливо Андериански сановник.

Тя потърси очите му:

— Но аз няма да лъжа. Ти можеш да потвърдиш, че говоря истината. Нали каза, че искаш да станеш Търсач на истината? Помниш ли? Че това ти е мечтата. Моята мечта е да отида в армията, а твоята е да станеш Търсач на истината. Като човек, който иска да стане Търсач, ще трябва да станеш и да обявиш, че казвам истината.

— Виждаш ли? Казваш, че никога няма да кажеш, а вече говориш за признаване.

— Но ти можеш да застанеш до мен и да потвърдиш, че не лъжа.

— Аз съм Хакенец. Нима си мислиш, че ще повярват на двама Хакенци, които се обявяват против самия Министър на културата? Ти да не си се побъркала? Беата, никой не повярва на Клодин Уинтроп, а тя беше Андерианка, при това почитана, с име. Тя отправи обвинение срещу Министъра и ето, че е мъртва.

— Но ако това е истината.

— А каква е истината, Беата? Че ми разправяше какъв велик човек е Министърът? Колко е красив и прекрасен? Че поглеждаше към прозореца му и въздишаше, наричайки го Бертранд? Че очите ти щяха да изхвръкнат, щом получи поканата да се качиш при него? Че Далтон Камбел трябваше да те подхване под мишница, за да не хвръкнеш, преизпълнена с възторг и наслада при поканата да се срещнеш с Министъра, за да може той да ти предаде съобщение за Ингер, че харесва месото му? Знам само, че ти и той… Може би след това си поискала нещо от него. Понякога жените постъпват именно по този начин, така съм чувал — искат разни услуги. След като направят нещо по своя воля, започват да повдигат обвинения, за да получат нещо за себе си. Така говорят хората. Знам само, че може би си била толкова възторжена от срещата си с него, че нищо чудно сама да си си вдигнала полата, за да му покажеш, че нямаш нищо против. Може сама да си го попитала дали те иска. На мен не си ми казвала нищо. Единственото, което получих лично, беше шамар — може би, защото те сварих да се забавляваш с Министъра, докато би трябвало да си на работа. Доколкото ми е известно, истината може и да е такава.

Брадичката на Беата потрепери, докато се опитваше да преглътне сълзите, изпълнили очите й. Свлече се на земята, отпусна се на пети и зарови лицето си в шепи.

Фич остана прав, чудейки се какво да прави. След малко коленичи до нея. Ужасно се притесни, виждайки я да плаче. Познаваше я отдавна и никога не бе дори чувал някой да казва, че е плакала — като другите момичета. А сега ревеше като бебе.

Протегна се и нежно я докосна по рамото. Тя се дръпна.

След като не искаше да я утешават, той просто остана до нея, сам отпуснат на пети, без да каже нито дума. За момент си помисли да си тръгне и да я остави да се наплаче, но реши, че ще е по-добре да остане, за да може да й помогне, ако тя има нужда от нещо.

— Фич — успя да промълви тя между две хлипания.

Сълзите продължаваха да се стичат по бузите й, — какво ще правя? Толкова ме е срам. Нещата така се объркаха. Всичко стана по моя вина, изкуших добрия Андерианец с порочната си душа. Не го исках, не мислех, че го правя, а ето какво стана. Всичко, което направи той, беше изцяло по моя вина. Но не мога да излъжа и да кажа, че съм го желала, когато не съм — ни най-малко. Опитах се да ги отблъсна, но бяха твърде силни. Толкова ме е срам. Какво ще правя?

Фич преглътна буцата в гърлото си. Не му се искаше да го казва, но се налагаше — заради нея. Не го ли направеше, тя можеше да свърши като Клодин Уинтроп — а той можеше да е човекът, натоварен със задачата да го направи. И тогава нещата щяха да се сринат, защото той не можеше да направи такова нещо. Щеше да се върне в кухнята при загорелите съдове — — в най-добрия случай. Но по-скоро би направил това, отколкото да нарани Беата. Посегна към дланта й и нежно я разтвори. Бръкна в джоба на униформата си. Постави в ръката й карфицата със спираловидното калпаче. Онази, с която Беата закрепваше яката на блузката си. Същата, която бе загубила на третия етаж онзи ден.

— Ами, както изглежда, доста си загазила, Беата. Не виждам друг изход освен един.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ТЕРЕЗА СЕ УСМИХНА. — Да, моля.

Камбел избра два бели бъбрека в копър от платото на прислужника. Хакенското момче приклекна, завъртя се с лека стъпка и се плъзна нататък. Далтон постави месото в общата им чиния с Тереза, която в момента гризеше любимото си заешко от сукалче.

Дългото празненство бе изтощило и отегчило Далтон. Чакаше го важна работа. Наистина първата му работа бе да се грижи за Министъра, но това щеше да стане по-пълноценно, като се заеме със задкулисните дела, вместо да седи на показ, да кима и да се смее на остроумията на Бертранд Чанбоор.

Министърът разказваше някакъв виц на няколкото заможни търговци в другия край на масата, като в същото време поклащаше в ръка наденица. По гърления смях на търговците и начинът, по който Министърът държеше наденицата, Далтон можеше да се досети каква е тематиката. На Стейн мръсните вицове очевидно му допадаха.

Щом смехът утихна, Бертранд елегантно се извърна към съпругата си и я помоли да го извини за вица. Тя се изкикоти и махна царствено с ръка, добавяйки, че мъжът й е непоправим. Търговците се изкискаха на добронамерената й снизходителност.

Тереза нежно стисна Далтон за лакътя и прошепна:

— Какъв беше вицът? Не го чух.

— Би трябвало да благодариш на Създателя, че не те е надарил с по-добър слух. Просто един от вицовете на Бертранд, ако разбираш какво имам предвид.

— Е — с широка усмивка отвърна тя, — ще ми го кажеш ли, когато се приберем?

Далтон се усмихна.

— Когато се приберем, Тес, ще ти го покажа.

Тя се изсмя гърлено. Далтон бодна единия бял бъбрек и го прокара през винения сос с джинджифил. Даде й да си гризне, оставяйки я да оближе соса от пръста му, след което пусна останалата част в устата си.

Докато дъвчеше, насочи вниманието си към трима от Директорите в другия край на залата, които водеха сериозен разговор. Те ръкомахаха оживено, свели глави един към друг, мръщеха чела, клатеха глави и вдигаха пръсти във въздуха. Далтон знаеше за какво си говорят. Почти всички разговори в залата бяха за едно и също — убийството на Клодин Уинтроп.

Министърът, облечен в тесен елек без ръкави на пурпурни и червеникави райета над златист жакет, щампован с житни класове, отпусна ръка през рамото на Далтон и се наведе към него. Белите дантели на ръкавите на Министъра бяха окапани с вино, изглеждаше така, сякаш кърви под впитите си ръкави.

— Хората все още са доста развълнувани от смъртта на Клодин Уинтроп — каза Бертранд.

— И с право. — Далтон топна овнешка хапка в ментово желе. — Ужасна трагедия.

— Да, накара ни да осъзнаем колко крехка е хватката ни върху идеалите на цивилизованото поведение, което толкова прокламираме. Показа ни колко още работа ни предстои, за да превърнем Хакенците и Андерианците в едно мирно общество.

— Под вашето мъдро управление — обади се Тереза с искрен ентусиазъм, докато Далтон дъвчеше парчето месо — ще успеем.

— Благодаря ви за подкрепата, скъпа моя. — Бертранд се наведе още съвсем лекичко към Далтон и сниши глас:

— Чувам, че Суверенът нещо се е разболял.

— Нима? — Далтон изсмука ментовото желе от пръста си. — Сериозно ли е?

Бертранд поклати глава в престорена мъка:

— Така и не се разбра.

— Ще се молим за него — вметна Тереза, докато си избираше крехко парченце говеждо с черен пипер. — А и за Едуин Уинтроп.

Бертранд се усмихна.

— Вие сте удивително състрадателна и сърдечна жена, Тереза. — Той плъзна поглед към деколтето й, сякаш, за да подири с очи съчувственото й сърце под дълбоко из рязания плат. — Ако някога ме повали болест, няма да намеря по-благородна жена, която да се моли за оздравяването ми, от вас. Сърцето на Създателя определено ще се размекне под горещите ви молитви.

Тереза засия. Хилдемара, която гризеше круша, зададе на съпруга си някакъв въпрос и той се обърна към нея. Стейн се наклони към тях да им каже нещо. Всички се дръпнаха към облегалките, щом един келнер донесе плато с крехко печено говеждо.

Докато Стейн си вземаше от месото, Далтон хвърли още един поглед към Директорите, чиято оживена дискусия още не бе свършила. Огледа масата срещу тях и забеляза Франка Гоуенлок. Лицето й му казваше, че не чува нищо. Далтон не знаеше какво става с уменията й, но това се превръщаше в сериозна пречка.

Келнерът поднесе към Министъра сребърно плато. Той си взе няколко парчета свинско. Появи се друг келнер, натоварен с овнешко в леща — любимото ястие на Хилдемара. Стюардът наля в чашите на гостите от главната маса още вино, после се оттегли. Министърът плъзна съпружеска ръка около раменете на Хилдемара и й прошепна нещо в ухото.

В залата влезе още един келнер, превит под тежестта на огромен панер с малки черни хлебчета. Занесе го до масата за сервиране, за да бъде разпределен в сребърните подноси. От такова разстояние Далтон не би могъл да определи дали има нещо нередно в хляба. Както му бе докладвано преди празненството, голямо количество хляб е бил бракуван и разпратен на бедните — такава бе обичайната практика. Бедните получаваха големи количества храна след всяко празненство — каквото остане.

По-рано същия ден майстор Дрюмонд имал проблеми с изпичането на хляба. Фурните нещо „полудели“. Една от работничките пострадала сериозно, преди да успеят да я залеят с вода. Далтон си имаше по-важни грижи от това да се тревожи за печенето на хляба и не бе разпитал по-подробно за инцидента.

— Далтон — обърна се към него Министърът, — успя ли да откриеш някакво доказателство за убийството на бедната Клодин Уинтроп?

Хилдемара, от другата страна на мъжа си, изглеждаше живо заинтригувана от отговора му.

— Проведох разследвания в няколко обещаващи посоки — каза Далтон, без да трепне. — Надявам се скоро да стигна до истината.

Както винаги, по време на празненство трябваше да си мерят приказките, за да не бъдат думите им пренасяни от уста на уста до любопитни уши. Не беше изключено в залата да има и други с таланта да подслушват освен Франка, които да нямат проблеми с дарбата си. Далтон, както и Министърът и жена му, беше учуден, че и Директорите прибягват до услугите на такива хора.

— Ами положението е следното — каза Бертранд. — Разбрах от Хилдемара, че се говори, че не сме вземали нещата достатъчно на сериозно и това доста притеснявало хората.

Далтон тъкмо се канеше да започне да изброява доводи за противното, когато Бертранд го спря с ръка.

— Разбира се, че не е вярно. Знам със сигурност колко усилия полагаш за изобличаването на престъпниците.

— Денонощни — вметна Тереза. — Мога да ви уверя, Министър Чанбоор, че Далтон напоследък почти не спи, особено след смъртта на горката Клодин, когато нещата толкова се объркаха.

— О, знам — обади се Хилдемара, навеждайки се през съпруга си да потупа Далтон по рамото, като демонстрира топлите си чувства към него пред Тереза и пред всеки, който би могъл да ги наблюдава. — Знам колко усилено се труди Далтон. Всички го оценяват. Известно ми е колко много хора бяха разпитани по негова заповед. Само че има такива, които си задават въпроса дали изобщо ще се стигне до залавяне на бандата разбойници. Хората се страхуват, че убийците са сред тях и се мъчат да потулят нещата.

— Точно така — каза Бертранд, — а ние повече от всеки друг искаме това убийство да бъде разкрито и хората да възвърнат спокойния си сън.

— Да — потвърди и Хилдемара с леден блясък в очите. — Убийството трябва да бъде разкрито.

Ледената заповед в гласа й беше недвусмислена. Далтон нямаше представа дали Хилдемара е споделила с мъжа си мерките, които бе взела за затварянето на устата на Клодин, но това всъщност нямаше значение. Онази жена вече бе минало и вниманието му бе насочено другаде. Нямаше да има нищо против Хилдемара да разчиства терена зад него и да потушава всякакви евентуални проблеми.

Далтон очакваше Министърът и съпругата му да се уморят от оплакващите се хора, преди хората да се уморят да говорят за убийството на такава важна особа от имението. Като предпазна мярка той вече си бе начертал планове. Както изглеждаше, май щеше да се наложи да ги пусне в действие.

Отначало бе избрал да чака, тъй като знаеше, че приказките постепенно ще стихнат и цялата работа ще се забрави, или най-много хората от време на време да си отварят устата в знак на отминаваща мъка или дори раздразнение. Но на Бертранд му харесваше да считат кабинета му за високо компетентен. Жертвите на служителите му за него бяха без значение. За Хилдемара беше все едно. Въпреки всичко нетърпението им можеше да стане опасно.

— Аз, както и всеки друг, искам убийците да бъдат разкрити — каза Далтон. — Но като човек на закона съм обвързан с клетвата си към кабинета да открием истинските убийци, а не само да обвиним някого, колкото да има наказан. Знам, че поискахте изрично това от мен — допълни той в случай, че някой ги подслушва.

Щом видя, че Хилдемара се готви да възрази нещо, Далтон побърза да продължи с тих, мрачен глас:

— Да се бърза и да се хвърлят обвинения върху невинни хора би било не само погрешно, но и опасно. Представете си, че стоварим върху някого обвинението, а след присъдата се окаже, че Майката Изповедник иска да го изповяда и установи, че е осъден невинен човек. Некомпетентността ни ще бъде справедливо порицана не само от Майката Изповедник, но и от Суверена и Директорите.

Той искаше да е сигурен, че двамата напълно разбират мащабите на риска.

— Нещо по-лошо, ако осъдим някого на смърт и извършим екзекуцията, преди Майката Изповедник да има възможност да разгледа случая, тя може да се намеси по начин, който да навреди на правителството, като освен това се погрижи някои видни сановници да бъдат докоснати от силата й.

Бертранд и Хилдемара го гледаха с широко отворени очи, докато той продължаваше тихите си, но мрачни наставления.

— Разбира се, Далтон. Разбира се, че си прав. — Пръстите на Бертранд направиха обиколка във въздуха. — Не исках да оставям впечатлението, че съм имал намерение да се стига дотам, разбира се. Като Министър аз не мога да допусна един човек да бъде погрешно обвинен. Няма да позволя да се случи подобно нещо. То ще бъде не само ужасна несправедливост към дадения човек, но и ще помогне на истинските убийци да се спасят и да извършат и други престъпления.

— Но това показва — обади се Хилдемара, гласът й си бе възвърнал застрашителните нотки, — че сте близо до разкриването на убийците? До ушите ми достигнаха толкова добри неща за способностите ви, че смятах работата за почти привършена. Сигурна съм, че главният помощник на Министъра съвсем скоро ще намери справедливостта. Хората искат да се убедят, че техният Министър на културата е компетентен човек. Той трябва да покаже на хората, че е наистина ефективен и деен.

— Точно така — каза Бертранд и хвърли такъв поглед на жена си, че тя се отпусна обратно на мястото си. — Искаме просто развръзката на нещата.

— Като добавка към всичко това — продължи Хилдемара, — напоследък се говори и за някакво нещастно Хакенско момиче, което било изнасилено. Хората смятат, че става въпрос за две престъпления.

— И аз дочух подобни слухове — включи се в разговора Тереза. — Какъв ужас!

Далтон трябваше да предполага, че Хилдемара ще научи и за това и ще поиска нещата да се изяснят. Беше готов и за такова развитие на нещата, но се надяваше да успее да го избегне.

— Хакенско момиче ли? И кой може да твърди, че тя казва истината? Може да се опитва да скрие бременността си и да обвинява в изнасилване, за да си спечели симпатията на хората във време на разбунени страсти. — Бертранд прокара парче свинско през една купичка с горчица.

— Още никой не е споменал името й, но доколкото чувам, хората вярват, че е истина. Все още има опити да се установи името й, за да се извика пред магистрата.

Бертранд изгледа смръщено Далтон и изчака многозначително, за да е сигурен, че помощникът му разбира, че говорят за момичето на месаря.

— Говори се, че не само е истина, но и че нападателите й може да са същите, които нападнаха Клодин. Хората се опасяват, че същите хулигани правят вече втори удар и е възможно да последва и ново нападение.

Бертранд отметна глава назад и пусна парчето месо в устата си. Стейн, от другата страна на Хилдемара, наблюдаваше разговора с нарастващо отегчение и продължаваше да дъвче говеждото си. Той, разбира се, бе готов да приключи нещата веднага с помощта на меча си. Далтон би направил същото, ако всичко бе толкова просто.

— Ето защо — продължи Хилдемара и отново се наведе напред — престъплението трябва да бъде разкрито. Хората трябва да знаят кой е отговорен за него.

След като даде заповедта си, тя се изправи на стола.

Бертранд стисна Далтон за рамото.

— Познавам те, Далтон. Знам, че не искаш да говориш за нещо, преди да си свършил изцяло работата, защото си твърде скромен, но съм убеден, че вече си разкрил престъплението и скоро ще обявиш имената на убийците. И преди хората да са раздухали нещата дотам, че горкото Хакенско девойче да бъде изправено пред магистрата. След като тя очевидно е изтърпяла всичко това, за нея ще бъде унизително и срамно да изживява всичко наново.

Те нямаше как да знаят, но Далтон вече бе говорил с Фич и бе пуснал камъка по нанадолнището. Сега обаче се убеждаваше, че ще се наложи и той самият да направи едно-друго.

Стейн отегчено тропна с хляба си по масата:

— Този хляб е прегорен!

Далтон въздъхна. Този мъж явно обичаше глупавите изхвърляния. Беше неразумно човек да не му обръща достатъчно внимание, ако не иска, подобно дете, да направи нещо, за да привлече всеобщото внимание. Тримата го бяха изолирали от разговора.

— Имахме известни проблеми с фурните долу в кухнята — отвърна Далтон. — Ако не обичате черен хляб, изрежете прегорялата коричка.

— Имате проблеми с вещици! — извика на висок глас Стейн. — А ми говорите да отрежа кората! Това ли ви е разрешението на проблема?

— Имаме проблеми с фурните — през стиснати зъби изсъска Далтон и огледа помещението да види дали изявлението на госта е привлякло нечие внимание. Няколко жени, които се намираха твърде далеч, за да могат да го чуят, примигваха сластно насреща му. — Вероятно има повреда в комина. Още утре ще оправим нещата.

— Вещици! — повтори Стейн. — Вещици са хвърлили заклинания, за да бъде изгорен хлябът. Всеки знае, че когато някъде има вещица, тя не може да се стърпи да не хвърли заклинание, за да изгори хляба.

— Далтон — прошепна Тереза, — той разбира от магия. Може би знае нещо, което ние не знаем.

— Той е просто един суеверен глупак, това е — усмихна й се Далтон. — Доколкото го познавам, просто се майтапи с нас.

— Мога да ви помогна да ги откриете. — Стейн вдигна стола си на задните му крака и започна да си чисти ноктите с ножа. — Вещиците са ми ясни. Сигурно те са виновни за убийството на едната жена и изнасилването на другата. Ще ги намеря, щом вие не можете. Още един скалп няма да се отрази зле на наметалото ми.

Далтон хвърли кърпата си на масата и се извини на Тереза. Стана, заобиколи Министъра и съпругата му и се наведе над ухото на Стейн. Мъжът вонеше.

— Имам определени причини да върша нещата така, както съм ги запланувал — прошепна му Далтон. — Действаме ли според плановете ми, конят ще разоре нивята така, както искаме, ще дърпа каруцата ни и ще ни носи вода. Ако просто ми трябваше конско месо, нямаше да имам нужда от теб. Щях сам да го заколя. След като веднъж те предупредих да внимаваш какво говориш, а ти явно не си ме разбрал, нека ти го обясня още веднъж така, че да разбереш.

Усмивката на Стейн разкри жълтите му зъби. Далтон се приближи още повече.

— Проблемът възникна отчасти и заради неспособността ти да използваш умело онези, които ти се предлагат по своя воля. Вместо това се хвърли на момиче, което нито ти се предлагаше, нито го искаше. Не мога да променя станалото, но ако още веднъж се обадиш по начин, с който да привлечеш вниманието на околните, лично ще ти прережа гърлото и ще те изпратя на императора ти в кошница. Ще го помоля да ни предложи човек с повече мозък от разгонена свиня.

Далтон допря ножа си, скрит в дланта на ръката, в брадичката на Стейн.

— Намираш се в обкръжение на по-висши от теб хора. А сега се постарай да обясниш на присъстващите на масата, че просто си направил поредната дебелашка шега. И, Стейн, гледай да си убедителен, иначе, кълна се, няма да изкараш нощта.

Стейн се засмя приятелски.

— Харесваш ми, Камбел. Ние с теб доста си приличаме. Сигурен съм, че ще можем да работим заедно. Вие с Министъра ще харесате Ордена. Въпреки смешните ви танци по време на вечеря ние много си приличаме.

Далтон се обърна към Хилдемара и Бертранд.

— Стейн иска да ви каже нещо. Веднага след това се налага да отида да свърша малко работа. Възможно е имената на убийците вече да са ми известни.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ФИЧ ПРЕКОСИ ЗАБЪРЗАНО МРАЧНИЯ КОРИДОР. Роули му бе казал, че работата е спешна. Босите крака на Морли топуркаха по дървения под. Сега този звук се струваше необичаен на Фич. Тъй като никога преди не бе носил ботуши, му трябваше известно време, докато свикне със звука им. Сега обаче впечатление му правеше звукът от боси стъпки. Освен че бе странен, той му напомняше и за времето, когато бе босоног кухненски работник — нещо, за което не обичаше да мисли.

Сегашният му живот на куриер бе като осъществена мечта.

През отворените прозорци нахлуваха звуците на музиката от празненството. Арфистката пееше и свиреше. Фич обичаше да слуша чистия й глас, носещ се под съпровода на инструмента й.

— Имаш ли идея за какво става въпрос?

— Не — отвърна — Фич. — Но не ми се вярва да има съобщения за разнасяне по това време на нощта. Особено пък при положение, че има празненство.

— Надявам се да не отнеме много време.

Фич знаеше какво има предвид Морли. Двамата току-що се бяха разположили пред питието си. Морли бе набавил почти пълна бутилка ром и двамата с нетърпение очакваха възможност да се отрежат безпаметно. Не само това, Морли бе осигурил и компания — една от миячките в кухнята, която бе изявила желание да се напие с тях. Бяха се разбрали да я оставят да се напие първа. Идеята беше на Морли и Фич с разтуптяно сърце си мислеше за подтекста й. Освен предстоящото преживяване и обикновеното удоволствие от пиенето той искаше да се откъсне от спомена за разговора си с Беата.

Външният кабинет бе празен и някак оглушително тих. Роули не се бе върнал с тях, така че бяха сами. Далтон Камбел, който сновеше бавно напред-назад с ръце на гърба, им махна да влязат.

— Ето ви и вас. Добре.

— С какво можем да ви бъдем полезни, Господарю Камбел? — попита Фич.

Вътрешният кабинет бе осветен от лампи, които го изпълваха с топлина и уют. Прозорецът бе отворен и светлинните потоци се стелеха леко, понесени от нощния бриз. Бойните знамена край писалището потрепваха и тихичко шумоляха.

Далтон Камбел въздъхна.

— Сблъскахме се с проблем. Свързан с убийството на Клодин Уинтроп.

— Какъв проблем? — попита Фич. — Можем ли да го оправим някак?

Помощникът на Министъра прокара длан по брадичката си.

— Видели са ни.

Фич усети как по гърба му пробягва ледена тръпка.

— Видели са ни? Какво искате да кажете?

— Ами както ми казахте, някаква карета спряла наблизо и вие сте хукнали към езерото да се изкъпете.

Фич си пое дълбоко въздух.

— Да, сър.

Далтон Камбел въздъхна отново. Положи длан на писалището и забарабани с пръсти, сякаш се чудеше как да им го каже:

— Ами кочияшът на каретата открил тялото. Върнал се в града да повика стражата.

— Това вече ни го казахте, Господарю Камбел — обади се Морли.

— Да, но сега научавам, че преди да тръгне, оставил спътника си на местопрестъплението. Мъжът ви проследил през житото. Чак до езерото.

— Добри духове — задъхано каза Фич. — Искате да кажете, че е видял всички ни да се къпем и мием?

— Само вас двамата. Току-що обяви имената ви. Фич и Морли — така каза — от кухнята в имението.

Сърцето на Фич щеше да се пръсне. Опитваше се да мисли, но паниката се бе вкопчила в ушите му и вече не можеше да се освободи от нея.

Независимо от подбудите, които ги бяха подтикнали към деянието, щяха да ги осъдят на смърт.

— Но след като ни е видял, защо не го е казал по-рано?

— Моля? О! Предполагам е бил в шок от вида на тялото и нали разбирате, така че — Далтон Камбел махна с ръка. — Вижте, нямаме време да обсъждаме минали неща. Вече нищо не може да се направи.

Високият Андерианец отвори едно чекмедже.

— Чувствам се ужасно. Вие двамата ми служихте чудесно, работихте усърдно за Андерия. Но фактът си е факт — видели са ви.

Той извади от чекмеджето тежка кожена кесия и я сложи на плота.

— Какво ще стане с нас? — попита Морли. Очите му бяха станали огромни като златни суверени. Фич знаеше как се чувства приятелят му. Собствените му колене едва го държаха, в главата му се блъскаха предположения за това как точно ще го екзекутират.

Гърлото му се скова от нов ужас, който едва не изтръгна вик от него. Спомни си Франка, която му бе разказала за онази тълпа, сложила въже около шията й и увесила я над огъня, докато тялото й се мятало безпомощно във въздуха. Само че Фич не притежаваше магия, с чиято помощ да се измъкне. Вдигна ръка към врата си и сякаш пръстите му напипаха грубото въже.

Далтон Камбел плъзна кожената кесия по плота.

— Искам да вземете това.

Фич трябваше да положи усилия да се съсредоточи върху думите на Далтон Камбел.

— Какво е?

— Предимно сребро. И малко злато. Както вече казах, — чувствам се ужасно от цялата работа. Вие двамата ми бяхте от неоценима помощ и ми показахте, че може да ви се има доверие. Сега обаче, при положение, че имаме свидетел, който ще може да ви идентифицира като извършителите ще бъдете осъдени на смърт за убийството на Клодин Уинтроп.

— Но вие можете да им кажете.

— Нищо не мога да им кажа. Моите главни задачи са свързани с Министъра на културата и бъдещето на Андерия. Суверенът е болен. Бертранд Чанбоор може всеки един момент да бъде призован да заеме мястото му. Не мога да си позволя нещата да се объркат заради Клодин Уинтроп. Вие двамата сте като войници на война. По време на война добрите войници загиват. Освен това, при положение, че около това убийство се разпалиха наистина невиждани страсти, никой няма да ме чуе. Гневната тълпа може да ви повлече и…

Фич си помисли, че ще припадне. Дишаше толкова учестено, че едва не загуби съзнание.

— Значи искате да кажете, че ще бъдем екзекутирани?

Далтон Камбел вдигна глава, сякаш изваден от мисли те си.

— Моля? Не. — Той отново побутна кожената кесия. — Казах ви, тук има много пари. Вземете ги. Махайте се. Не разбирате ли? Трябва да изчезвате или още преди залез слънце ще бъдете екзекутирани.

— Но къде да отидем? — попита Морли.

Далтон Камбел махна с ръка към прозореца.

— Далеч. Много далеч. Достатъчно далеч, за да не ви открият никога.

— Но не може ли нещата някак си да се изяснят, хората да разберат, че сме извършили само онова, което…

— А изнасилването на Беата? Не трябваше да го правите.

— Моля? — провлачи невярващо Фич. — Никога не бих кълна се никога не бих направил такова нещо. Моля ви, Господарю Камбел, не бих го направил.

— Няма значение какво не би направил. Що се отнася до хората, които ви преследват, те си мислят, че е точно обратното. Няма да спрат да ме изслушат. По никакъв начин. Те си мислят, че същите хора, които изнасилиха и убиха Клодин, са изнасилили и Беата. Няма да ви повярват, не и при положение, че онзи човек ви идентифицира като извършителите на убийството на Клодин Уинтроп. Дали сте изнасилили Беата или не, това няма никакво значение. Мъжът, който ви е видял, е Андерианец.

— Хората, които ни преследват? — Искате да кажете, че по следите ни вече има потеря?

Далтон Камбел кимна.

— Останете ли тук, ще бъдете екзекутирани и заради двете престъпления. Единственият ви изход е да изчезвате, и то бързо. И понеже и двамата бяхте изключително лоялни към мен и служихте толкова всеотдайно на каузата на Андерианската култура, исках да ви предупредя, за да имате шанс да се измъкнете. Давам ви спестяванията, които съм правил цял живот, за да можете да го сторите.

— Спестяванията ви? — Фич поклати глава, — Не, сър, Господарю Камбел, не можем да вземем спестяванията ви. Вие имате съпруга.

— Настоявам. Ако се наложи, дори ще ви заповядам. Единственият начин да мога отново да спя нощем ще е да направя за вас поне това — като ви окажа поне незначителна помощ. Правя, каквото мога, за да защитавам хората си. Това е най-малкото, което мога да сторя за двама от най-смелите си и верни служители.

Той посочи кожената кесия.

— Вземете я. Поделете си парите. Използвайте ги, за да се измъкнете колкото се може по-надалеч. Започнете нов живот.

— Нов живот?

— Точно така. Можете дори да си купите мечове.

Морли примигна удивено.

— Мечове ли?

— Разбира се. Тук има достатъчно пари, за да си купи всеки от вас поне по десетина меча. Ако отидете в чужда страна, няма да ви третират като Хакенци, както тук. Има много места, където ще сте свободни хора, които могат да си купят мечове. Започнете нов живот. Намерете си нова работа, всичко. С толкова пари можете да се запознаете с добри момичета и да ги ухажвате както се полага.

— Но ние не сме напускали дори Феърфийлд — почти през сълзи пророни Морли.

Далтон Камбел положи длани на писалището и се наведе към тях.

— Останете ли тук, ще загубите главите си. Стражите имат имената ви и докато ние тук си приказваме, те без съмнение вече ви търсят. Сигурно са по петите ви. Моля се на Създателя да не са ви видели да се качвате тук. Ако искате да живеете, вземайте парите и изчезвайте. Намерете си нов живот.

Фич хвърли бърз поглед през рамо. Не видя никого, не чу никого, но преследвачите им можеха да се появят всеки момент. Не знаеше как да постъпят, но предполагаше, че трябва да послушат съвета на Далтон Камбел и да се махат. — Придърпа кожената кесия от писалището. — Господарю Камбел, вие сте най-добрият човек, когото познавам. Толкова ми се иска да можех да работя за вас до края на живота си. Благодаря ви, задето ни предупредихте и ни дадохте шанс да започнем нов живот.

Далтон Камбел протегна ръка. Фич никога досега не се беше здрависвал с Андерианец, но усещането му хареса. Почувства се като истински мъж. Далтон Камбел стисна ръка и на Морли.

— Желая ви късмет. Най-добре си купете коне. Казвам да ги купите, не да ги крадете, за да не оставите следи. Знам, че ще ви бъде трудно, но се опитайте да се държите нормално и да не повдигате подозренията на хората. Внимавайте с парите. Не ги харчете по проститутки и пиене, че иначе ще се стопят, преди да сте ги усетили. Ако това стане, със сигурност ще ви заловят и няма да имате възможност да умрете от болестите, които ще сте пипнали от курвите, с които сте били. Ако използвате парите разумно, ще ви стигнат за няколко години, ще имате време да се установите някъде, да започнете нов живот на място, където ви харесва.

Фич протегна ръка и отново се здрависа с Далтон.

— Благодарим ви за съветите, Господарю Камбел. Ще направим каквото казвате. Ще си купим коне и ще се махнем оттук. Не се тревожете за нас. Двамата с Морли и преди сме живели на улицата. Знаем как да се крием от Андерианци, които искат да ни причинят зло.

Далтон Камбел се усмихна.

— Сигурен съм в това. Нека Създателят бди над вас.

При завръщането си на празненството Далтон завари Тереза увлечена в задълбочен разговор с Министъра. Звънкият й смях отекваше високо, под него тътнеше ниският кикот на Бертранд. Хилдемара, Стейн и търговците в другия край на масата водеха някаква мрачна дискусия.

Тереза с усмивка протегна ръка към Далтон.

— Ето те и теб, скъпи. Няма ли да седнеш вече? Бертранд, кажете на Далтон, че работи твърде много. Трябва все пак и да се храни.

— Ами, да, Далтон, по-работлив човек от теб не съм виждал. Жена ти е опасно самотна, докато те няма. Опитвах се да я забавлявам, но историите ми май не са й много интересни. Изслушва ги внимателно и учтиво, но през цялото време си мисли как да ми изтъкне колко добър човек си ти, сякаш не го знам.

Бертранд и Тереза настояха Далтон да се върне на мястото си и Тереза мина на своето. Далтон вдигна пръст към жена си, молейки за още миг търпение. Извърна се към Министъра и постави ръка на рамото му, а с другата си ръка докосна Хилдемара, която пъхна глава между двама им.

— Току-що получих информация, потвърждаваща подозренията ми. Както изглежда, първите слухове за престъплението се оказаха доста преувеличени. Клодин Уинтроп всъщност е била убита от двама души. — Той подаде на Министъра свитък с восъчен печат. — Ето имената им. Бертранд взе свитъка, а на устните на жена му се изписа усмивка.

— А сега ви моля да ме чуете внимателно — добави Далтон. — Бях напипал следите им, но преди да успея да ги заловя, те откраднали голяма сума пари от кухнята и избягали. По следите им вече е изпратена потеря.

Той повдигна въпросително поглед и огледа последователно първо единия, после другия от събеседниците си, за да е сигурен, че разбират смисъла на думите му. По израза на лицата им разбра, че са схванали подтекста.

— Утре, когато намерите за уместно, оповестете имената на престъпниците, написани тук. Те са работили в кухнята. Изнасилили са и са убили Клодин Уинтроп. После са посегнали и на онова Хакенско момиче, което работи за месаря Ингер. И накрая са откраднали парите от кухнята и са избягали.

— Но Хакенското момиче няма ли какво да каже? — попита Бертранд, притеснен, че Беата може да отрече, че именно двамата обвиняеми са й посегнали.

— За нещастие цялото преживяване явно й е дошло твърде много и тя също е избягала. Не знаем къде е отишла, вероятно някъде далеч в провинцията, при някое семейство, но със сигурност няма да се върне. Градските стражи имат името й. Ако някога се опита да дойде отново в града, аз ще съм първият, който ще разбере, и лично ще се заема с разпита й.

— Значи момичето няма да може да отрече обвинението на убийците. — Смръщеното изражение се върна на лицето на Хилдемара. — Защо да им даваме една нощ за бягство? Това е глупаво. Хората ще искат екзекуция. Публична екзекуция. Можем да им осигурим това зрелище. Няма нещо, което да доставя на тълпата по-голямо удоволствие от публичната екзекуция.

Далтон въздъхна търпеливо.

— Хората искат да знаят кой го е направил. Бертранд ще оповести имената на виновниците. Това ще покаже на всички, че кабинетът на Министъра не стои със скръстени ръце и е открил престъпниците. Това, че са избягали още преди да бъдат оповестени имената им, доказва тяхната вина. — Той на свой ред свъси чело на свой ред. — Всяко друго действие от наша страна може да ни навлече проблеми, например с Майката Изповедник. С тях няма да сме в състояние да се справим. Една екзекуция няма да ни донесе нищо освен огромен риск. Хората ще са доволни да научат, че сме разрешили загадката около престъплението и че убийците вече не са между тях. Всичко извън това би било излишен риск, и то точно сега, когато стоим на прага на кабинета на Суверена.

Хилдемара се накани да възрази.

— Човекът е прав — властно я прекъсна Бертранд.

Тя омекна.

— Сигурно.

— Утре ще оповестя имената. Ще взема с мен и Едуин Уинтроп, ако е в състояние — каза Бертранд. — Много добре, Далтон. Наистина много добре. Заслужи си награда за всичко това.

Най-сетне на лицето на Далтон се изписа усмивка.

— О, и това съм планирал, Министър.

Бертранд отново се закикоти.

— Не се и съмнявам, Далтон, не се и съмнявам.

Смехът му избухна с пълна сила и дори Хилдемара се усмихна.

Докато двамата с Морли бързаха през коридорите на имението, Фич тайничко бършеше сълзите си. Опитваха се да вървят, а не да тичат, следвайки съвета на Далтон да се държат нормално. Щом срещаха стражи, бързо променяха посоката. Отдалеч Фич приличаше на обикновен куриер, а Морли на кухненски работник.

Но ако някои от стражите решаха да ги спрат, щеше да им се наложи да бягат. За щастие шумът от празненството заглушаваше бързите им стъпки.

Фич имаше идея как по-лесно да избягат. Без повече обяснения дръпна Морли за ръкава и го поведе след себе си. Насочи се към стълбището. Прескачаха по две стъпала, докато слязоха на долния етаж.

Фич зави на два пъти и не след дълго намери търсената стая. Беше празна. Двамата, с лампа в ръка, се вмъкнаха вътре и затвориха вратата.

— Фич, да не си се побъркал да ни затваряш тук? До сега да сме на половината път за Феърфийлд.

Фич облиза устни.

— Кого търсят, Морли?

— Нас!

— Не, искам да кажа, от тяхна гледна точка, кого търсят. Един куриер и един кухненски работник, нали?

Морли се почеса по главата, като не изпускаше от очи вратата.

— Ами да.

— Е, това е складът на имението — тук се съхраняват някои от униформите. Когато шивачката ми взе размерите, докато ушие моята униформа, ми дадоха една от тук временно.

— Е, щом като вече я имаш, тогава какво.

— Съблечи се.

— Защо?

Фич го изгледа невярващо.

— Морли, те търсят куриер и работник. Ако се облечеш в куриерска униформа, ще станем двама куриери.

Морли повдигна вежди.

— О, добра идея.

Морли трескаво съблече мръсните си работни дрехи. Фич повдигна лампата, претърсвайки лавиците за униформи на куриерите на помощника на Министъра. Хвърли на Морли тъмнокафяви панталони.

— Стават ли ти?

Морли се напъха в крачолите и ги вдигна нагоре.

— Екстра са.

Фич измъкна бяла риза с набрана яка.

— А това?

Морли направи безнадежден опит да я закопчае. Беше прекалено тясна за широките му рамене.

— Свали я и я сгъни както си беше — каза Фич и заровичка нататък.

Морли я хвърли на пода.

— Защо да си правя труда?

— Казах ти да я сгънеш. Искаш да ни хванат ли? Не бива по нищо да личи, че сме влизали тук. Ако не знаят, че някой е откраднал дрехи, ще бъде по-добре за нас.

— О! — възкликна Морли. Вдигна ризата и започна да я сгъва с мечешките си лапи.

Фич му подаде друга риза, съвсем малко по-голяма. Набързо намери жакет с ръкави с характерната шарка и отличителните кафяво-черни ширити на куриерите на Далтон Камбел.

Морли пъхна ръце в ръкавите. Пасна му идеално.

— Как изглеждам?

Фич повдигна лампата. Подсвирна тихичко. Приятелят му беше доста по-едър от него. В куриерската униформа изглеждаше почти като благородник. Фич никога не се бе замислял, че приятелят му е хубавец, но сега наистина бе впечатлен.

— Морли, изглеждаш по-добре дори от Роули.

Морли се усмихна широко.

— Наистина ли? — Усмивката му се стопи. — Да се махаме оттук.

Фич посочи краката му.

— Ботуши. Трябват ти ботуши, иначе ще изглеждаш глупаво. Ето, обуй тези чорапи, че ще ти излязат мазоли.

Морли нахлузи чорапите и седна на пода, за да може да премери няколко чифта, докато намери своя номер. Фич му каза да събере всичките си стари дрехи, така че никой да не разбере, че са били долу и са взели униформа. Едва ли щяха да усетят липсата. Тук бяха складирани толкова много, пък и не бяха подредени кой знае колко прилежно, та да се разбере веднага.

Щом чуха стъпки по коридора, Фич духна лампата. Двамата с Морли замръзнаха в мрака. От ужас не смееха дори да дишат. Стъпките приближаваха. Фич отчаяно искаше да избяга, но за да го направи, трябваше да отвори вратата, а зад нея имаше хора.

По тежките стъпки от ботуши позна, че са двама мъже. Стражи. Стражи на обиколка.

Още веднъж изпита ужас при мисълта, че ще бъде качен на ешафода пред лицето на ликуващата тълпа. По гърба му се спусна струйка пот.

Вратата се отвори.

Фич различи силуета на мъжа, застанал на прага с ръка на дръжката на вратата. Видя меча на хълбока му.

Двамата с Морли бяха в дъното на стаята, на една пътека между лавиците с дрехи. Дългата ивица светлина от вратата стигаше почти до ботушите на Фич. Той затаи дъх. Не смееше да помръдне мускул.

Може би, каза си той, стражът, непривикнал към тъмнината, няма да може да ги види.

Мъжът затвори вратата и продължи обиколката си. Партньорът му явно бе преминал на съседните стаи. Звукът от стъпките им затихна в далечината.

— Фич? — с треперещ глас прошепна Морли. — Трябва да отида да се облекча. Не можем ли вече да се махаме оттук? Моля те, а?

Фич с мъка успя да проговори отново:

— Разбира се.

Той тръгна натам, където си спомняше, че се намира вратата, потънала в непрогледната тъмнина. Светлината в празния коридор бе приятна за очите им. Двамата забързаха към най-близкия изход — сервизната врата недалеч от пивоварната. Пътьом изхвърлиха старите дрипи на Морли в един кош за отпадъци близо до рампата за разтоварване.

Чуха стария пивовар да си припява някаква пиянска песен. Морли искаше да спрат и да си краднат по нещо за пиене. Фич се спря и облиза устни, обмисляйки идеята. Звучеше му добре. Точно в момента със сигурност имаше нужда от едно питие.

— Не — прошепна накрая. — Не искам да загубя главата си заради едното пиене. Имаме достатъчно пари. По-късно ще си купим. Не искам да се бавим тук нито секунда повече от необходимото.

Морли кимна с неохота. Излязоха с бърза крачка през сервизната врата и се озоваха на рампата. Фич вървеше напред. Слезе пръв по стълбите — същите, по които бе слязла онази вечер Клодин. Ако тогава ги бе послушала и бе послушала Фич.

— Няма ли да си вземем част от багажа? — попита Морли.

Фич се спря и погледна приятеля си, осветен от прозорците на близката сграда.

— Имаш ли нещо толкова ценно, че да си струва да умреш заради него?

Морли се почеса зад ухото.

— Е, май не. Само една красива резбована пръчка, подарък от баща ми. Освен нея нямам кой знае какво. Някоя и друга дрипа. Тези дрехи са къде-къде по-добри от всичко, което притежавам — дори и от дрехите ми за наказателното събиране.

Наказателно събиране. Фич осъзна с радост, че никога повече няма да им се наложи да ходят на наказателно събиране.

— Е, аз също нямам нещо, за което да си заслужава да се връщам. В шкафчето ми останаха няколко медни монети, ама са нищо в сравнение с това, което имаме у нас. По-добре да тръгваме към Феърфийлд и да си купим коне.

Морли направи гримаса.

— Можеш ли да яздиш?

— Не, но предполагам, че бързо ще се научим.

— Сигурно — отвърна Морли. — Но нека все пак си купим по-кротки коне.

Докато вървяха по пътя към града, и двамата хвърлиха по един последен поглед към имението.

— Радвам се, че се махам оттук — каза Морли. — Особено след онова, което се случи днес. Радвам се, че няма да се връщам повече в онази кухня.

Фич го изгледа изпод вежди.

— За какво говориш?

— Не си ли чул?

— Какво да съм чул? Бях във Феърфийлд да разнасям съобщения.

Морли го стисна за ръката и го дръпна да спре.

— За огъня? Не си чул за огъня?

— Огън ли? — Фич явно не разбираше за какво говори приятелят му. — Не знам какво имаш предвид.

— В кухнята. По-рано днес. Фурните и огнището направо се побъркаха. Всичко побесня.

— Побъркаха се? Как така?

Морли вдигна ръце и нададе свистящ гърлен звук. Разперил ръце, явно искаше да имитира пламъци, бълващи напред.

— Направо избухна. Изгори хляба. Нажежи се толкова, че пукна един казан.

— Не може да бъде — удивено промълви Фич. — Някой пострада ли?

На лицето на Морли блесна лукава усмивка.

— Джили се опърли доста сериозно. — Той ръгна Фич в ребрата. — Тъкмо правеше сосовете, когато огънят побесня. Отвратителното й спаружено лице направо си изгоря. Косата й пламна и изобщо — Морли се изсмя доволно като човек, който бе чакал с години, за да получи такава компенсация. — Казват, че може би няма да оживее. Но докато е жива, ще се гърчи в адски болки.

Фич изпита смесени чувства. Не му бе мъчно за Джили, но все пак.

— Морли, не бива да се радваш от нещастието на един Андерианец. Това само доказва омразата в Хакенското ти сърце.

Преди да поемат отново, Морли се намуси. През целия път нататък тичаха, на три пъти се хвърляха в житата или соргото — в зависимост коя страна им предлагаше по-добра защита, за да мине приближаваща карета. Докато опасността отминеше, оставаха със свити сърца и притаен дъх.

По някакъв начин Фич чувстваше бягството им повече като освобождаване, отколкото като ужасен полет. Колкото повече се отдалечаваха от имението, толкова по-малко страх изпитваше, че може да ги хванат. Поне през нощта.

— Мисля, че ще е по-добре през деня да се крием — каза той на Морли. — Поне в началото. Ще си избираме сигурни скривалища за през деня и ще наблюдаваме дали не приближава някой. Можем да пътуваме нощем, за да не ни вижда никой или ако някой ни види, да не може да ни познае.

— Но ако някой ни открие през деня, докато спим?

— Ами ще даваме дежурства. Като войниците. Единият ще стои на пост, докато другият спи.

Морли явно намираше логиката на Фич за удивителна.

— Никога не се бях сещал за това.

Щом приближиха улиците на Феърфийлд, намалиха темпото до бърз ход. Тук знаеха как да намират прикритие не по-зле, отколкото в полето при приближаването на карета.

— Можем да намерим коне и да попътуваме още малко тази нощ.

Морли се замисли за миг.

— Как ще се измъкнем от Андерия? Господарят Камбел каза, че има места, където няма да ни третират като Хакенци. Но как ще минем през границата и покрай Домини дирч?

Фич бутна лекичко Морли по рамото.

— Ние сме куриери. Не си ли спомняш?

— Е, и?

— Е, и, ще кажем, че сме изпратени със специална мисия.

— Нима куриерите имат специални мисии извън Андерия?

Фич се замисли.

— Е, кой би могъл да го отрече? Ако кажем, че бързаме по спешна работа, не могат да ни задържат, за да направят справка. Ще отнеме много време.

— Може да поискат да видят съобщенията, които носим.

— Никой не може да поиска да му покажеш поверително съобщение, не мислиш ли? Просто ще кажем, че сме изпратени на тайна мисия, за която не са упълномощени да научават.

Морли се ухили широко.

— Мисля, че ще се получи. Със сигурност ще се измъкнем.

— Можеш да се обзаложиш.

Морли дръпна Фич.

— Фич, къде ще отидем? За това мислил ли си?

Този път широко ухиленият беше Фич.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

БЕАТА ПРИМИГНА на ярката светлина и остави торбата си. Отметна разрошената от вятъра коса от лицето си. Тъй като не знаеше да чете, не можеше да разбере какво пише на извисяващата се отпреде й порта. Но освен буквите имаше и цифри — двадесет и три. Разбра, че е намерила мястото.

Загледа се в думата след цифрата, като се помъчи да я запомни, за да може да я разпознава някой ден, ако се наложи. Но какво означава — това бе немислимо да проумее. Приличаше й на безсмислени заврънкулки, издялани върху парче дърво. Същата информация биха й донесли драсканиците от краката на кокошка. Бе изключено да запомни подобни знаци. Не можеше да си представи как разпознават тези на вид неразгадаеми криволици, съставящи думите. Но го правеха.

Тя отново вдигна платнената торба, в която се съдържаше цялата й собственост. Не й беше много удобно да я носи на рамо, особено като се има предвид как неприятно се блъскаше в хълбока й, но, от друга страна, не бе непосилно тежка, пък и когато се уморяваше, я прехвърляше на другото рамо.

Всъщност нямаше кой знае колко много багаж за носене. Малко дрехи; чифт груби обувки, принадлежали някога на майка й и които Беата носеше само в специални случаи — за да не се изхабяват; гребен от рог; сапун; някои дребни подаръчета от приятели; вода; малко дантела — също подарък; и принадлежности за шиене.

Ингер й бе дал достатъчно храна. Разполагаше с всякакви салами от различни меса, някои дебели колкото ръката й, други дълги и тънки, трети извити на кравайчета. Храната тежеше най-много. Макар да бе раздала част от нея на хората, с които се бе срещнала по пътя си и които бяха гладни, а един салам да бе оставила на фермера и жена му, които я бяха возили цели два дни с каруцата си, пак й оставаха достатъчно провизии да изкара цяла година — така поне й се струваше.

Ингер й бе дал и писмо. Беше написано на тънък пергамент и сгънато на две. Не можеше да го прочете, но той й го бе прочел преди тръгване, за да знае за какво става въпрос.

Всеки път щом спираше да си почине по пътя, тя изваждаше писмото, внимателно го разгръщаше в скута си и се правеше, че чете. Беше се помъчила да запомни думите точно така, както й ги беше казал Ингер, за да може да се опита да разбере коя дума коя е. Напразно. Всичко й изглеждаше като неразгадаеми драсканици.

Веднъж Фич й бе начертал някакви знаци и й бе казал, че това е думата „Истина“. Фич. Тя поклати глава.

Ингер не искаше да я пусне. Каза, че има нужда от нея. Тя му възрази, че в града има достатъчно хора, търсещи работа. Можеше да си вземе мъж много по-силен от нея. Но той искаше нея. Похвали я за уменията й. Призна, че се е привързал към нея почти като към дъщеря. Разказа й как майка й и баща й за пръв път дошли при него — когато той бил все още начинаещ в занаята. Очите му бяха кръвясали, докато я молеше да остане.

Беата за малко да заплаче отново, но се въздържа. Каза му, че го обича като любимия си чичо и точно затова трябва да си тръгне — ако остане, ще възникнат проблеми, а тя не иска да му навреди по никакъв начин. Той й отвърна, че ще се справи. Тя продължи да го убеждава, казвайки му, че ако остане, може да я преследват и дори убият и че се страхува. На това той нямаше какво да отвърне.

Ингер винаги й бе давал много работа, но бе справедлив. Грижеше се да е добре нахранена. Понякога удряше по някоя плесница на момчетата, ако си позволяваха да му отговарят, но момичетата не докосваше с пръст. Най-вече защото никое момиче не смееше да му отговаря.

Веднъж-два пъти й се беше ядосвал, но никога не я беше удрял. Ако тя направеше нещо, с което да го разяри, я оставяше да изкормва и обезкостява пилета до среднощ. Не й се налагаше да го прави често. Винаги се стараеше да работи добре и да не създава проблеми.

Ако имаше нещо, което Беата смяташе за важно, то беше да си върши добре работата и да не създава проблеми. Знаеше, че е родена със злата си Хакенска душа, както всички Хакенци, и се опитваше да бъде по-добра от собствената си природа.

От време на време Ингер й смигаше и я хвалеше, че се е справила чудесно. Беата бе готова на всичко, за да спечели някое от тези намигвания.

На раздяла той я прегърна продължително и я сложи да седне, докато напише писмото, което й даде. Когато й го прочете, й се стори, че в очите му мярва сълзи. Трябваше да положи усилия, за да не се разплаче самата тя.

Майка й и баща й я бяха учили да не плаче пред други хора, за да не я помислят за слаба и глупава. Беата плачеше само нощем, когато нямаше кой да я чуе. Винаги можеше да сдържи сълзите си, докато падне нощта, докато остане сама и на тъмно.

Ингер беше добър човек и щеше много да й липсва — макар да я караше да работи до изнемога. Работата не я плашеше.

Изтри носа си с ръка и отстъпи встрани да направи път на приближаваща каруца. Мястото изглеждаше огромно. И в същото време някак самотно, по средата на нищото, кацнало на единственото ниско възвишение в пустошта. Портата в крепостната стена като че ли беше единственият вход, освен, ако човек не тръгне да прескача високите насипи от пръст.

Щом каруцата мина покрай нея, Беата я последва, прекрачи през високата порта и се озова в двора. Наоколо гъмжеше от хора. Сякаш зад крепостната стена се бе побрал цял град. Изненада я наличието на толкова много сгради, разделени от улици и пътечки.

Стражът от вътрешната страна на портата приключи разговора си с каруцаря и го пусна. Веднага след това се обърна към Беата. Огледа я набързо от главата до петите, без да издава чувствата и мислите си.

— Добър ден.

Заговори я със същия тон, с който говореше и с каруцаря — учтив и делови. Зад нея се задаваха още каруци и човекът явно беше зает. Тя на свой ред го поздрави учтиво.

Тъмната му Андерианска коса бе подгизнала от пот на тила. Сигурно му беше горещо в дебелата униформа. Вдигна ръка и посочи:

— Ей там, втората сграда вдясно. — Смигна й. — Късмет!

Тя му благодари с кимване и забърза пред конете, преди да са й отрязали пътя. Едва не стъпи върху прясна конска фъшкия с босите си крака. Във всички посоки сновяха хора. По улиците се движеха каруци и коне. Миришеше на пот, коне, кожи, прах, тор и узряла прясна пшеница.

Беата никога не бе напускала Феърфийлд. Стана й страшничко, но и някак приповдигнато.

Откри без проблеми втората сграда вдясно. Вътре намери една Андерианка, седнала зад бюро. Пишеше съсредоточено върху смачкан, протрит от употреба лист хартия. Встрани от нея имаше още цял куп хартийки, някои захабени и намачкани, други почти нови. Щом жената вдигна глава, Беата се поклони.

— Добър ден, скъпа. — Тя огледа Беата от горе до долу, също както бе направил стражът. — Отдалеч ли идваш?

— От Феърфийлд, госпожо.

Жената остави писалката си.

— От Феърфийлд! Значи наистина отдалеч. Нищо чудно, че цялата си в прах.

Беата кимна.

— Пътувах шест дни, госпожо.

Жената направи гримаса. Явно често се мръщеше.

— И защо си дошла чак тук, щом си от Феърфийлд? По пътя има доста по-близки фортове.

Беата го знаеше. Но не искаше да спира наблизо. Искаше да е далеч от Феърфийлд. Далеч от проблемите. Ингер я посъветва да дойде тук — в двадесет и трети.

— Работех за един човек на име Ингер, госпожо. Той е месар. Когато споделих с него желанието си, той ми разказа за това място, обясни ми, че е идвал тук и че е намерил добри хора. Идвам по негова препоръка, госпожо.

Жената се усмихна накриво.

— Не си спомням месар на име Ингер, но сигурно наистина е идвал насам, защото е прав, че тук хората са добри.

Беата остави торбата си и извади писмото.

— Както вече ви казах, той ме посъветва да дойда и ето ме тук, госпожо.

Ингер я бе посъветвал да се махне колкото се може по-надалеч от Феърфийлд, а това място се намираше наистина далеч. Беата се страхуваше да се приближи до бюрото, затова се протегна, за да подаде на жената скъпоценното писмо.

— Написа ми препоръчително писмо.

Жената разгърна листа и се облегна назад да го прочете. Докато гледаше как очите й проследяват отделните редове, Беата се опита да си спомни думите на Ингер. Със съжаление установи, че не успява. Съвсем скоро в главата й щеше да остане само най-важното от написаното.

Жената остави писмото.

— Е, майстор Ингер явно има доста високо мнение за теб, млада госпожице. Защо си поискала да напуснеш работата си, след като си се справяла толкова добре?

Беата не очакваше подобен въпрос. Обмисли набързо отговора си и реши да бъде искрена, но не докрай:

— Винаги съм мечтала за това, госпожо. Няма смисъл човек да живее живота си и да не се опитва да осъществи мечтите си.

— И какво те кара да мечтаеш именно за това?

— Искам да върша добро. А Министърът направи така, че тук жените ги уважават. Равноправни са.

— Министърът е велик човек.

Беата преглътна гордостта си. Гордостта не носеше нищо добро на хората, само ги дърпаше назад.

— Да, госпожо. Така е. Всички уважават Министъра.

Той прокара закона, който позволява на Хакенските жени да служат редом с Андерианците и Андерианките. В този закон се казва, че всички трябва да уважават онези Хакенки, които служат на родината си. Хакенките са му дълбоко задължени. Министър Чанбоор е герой за всички Хакенски жени.

Жената я изгледа хладно.

— И освен това си имала проблеми с мъж. Права ли съм? Някой се е опитал да ти посегне, на теб ти е писнало в крайна сметка си решила да събереш кураж и да си тръгнеш.

Беата се покашля.

— Да, госпожо. Вярно е. Но вече ви казах, че винаги съм мечтала за това — наистина е така. Просто случката с онзи мъж подтикна нещата да се развият по-бързо — това е. Ако все пак решите да ме вземете, мечтата ми ще се осъществи.

Жената се усмихна.

— Много добре. Как се казваш?

— Беата, госпожо.

— Много добре, Беата. Тук се опитваме да спазваме примера на Министър Чанбоор и вършим добро.

— Точно за това дойдох, госпожо, за да мога и аз да върша добро.

— Аз съм лейтенант Яроу. Можеш да ме наричаш просто лейтенант.

— Да, лейтенант. Значи съм приета?

Лейтенант Яроу посочи с писалката си.

— Вземи онзи чувал ей там.

Беата вдигна чувала от зебло. Стори й се, че в него има цепеници, но не догоре. Обви го с една ръка и го вдигна на хълбока си.

— Да, лейтенант? Какво да направя с него?

— Вдигни го на рамото си.

Беата го вдигна и го намести върху мускула си, за да не й убива на кокала. Зачака.

— Добре — каза лейтенант Яроу. — Поздравления. Току-що осъществи мечтата си. Вече си в Андерианската армия. Хакенците никога няма да могат да се прочистят напълно от греховете си, но тук поне са уважавани и им се предоставя възможност да вършат добро.

Беата изведнъж изпита неописуема гордост. Не можа да се въздържи.

— Благодаря ви, лейтенант.

Жената вдигна писалката си и посочи през рамо.

— Там отзад, надолу по алеята в дъното, точно под насипа, ще намериш бунище. Занеси си багажа там и го изхвърли.

Беата застина безмълвна. Вътре бяха обувките на майка й. Бяха скъпи. Майка й и баща й бяха спестявали с години, докато ги купят. Освен това в чантата й имаше различни сувенири от приятелите й. Успя да задържи сълзите си.

— И храната, която ми даде Ингер, ли трябва да изхвърля, госпожо?

— И нея.

Беата знаеше, че щом една Андерианка й казва да направи нещо, значи трябва да го направи.

— Да, лейтенант. В такъв случай ще ме извините ли, за да отида да го направя?

Жената я изгледа за момент. Тонът й стана по-мек:

— За твое добро е, Беата. Тези неща принадлежат на стария ти живот. Няма да спечелиш нищо, ако продължиш да си спомняш за него. Колкото по-скоро го забравиш, включително и храната, толкова по-добре.

— Да, лейтенант, разбирам. — Беата си каза, че трябва да е смела. — А писмото, госпожо? Мога ли да задържа поне писмото на Ингер?

Лейтенант Яроу погледна писмото на бюрото си. Накрая го сгъна на две и й го подаде.

— След като е препоръчително писмо, а не спомен от предишния ти живот, можеш да го задържиш. Спечелила си го с годините служба при този човек.

Беата докосна карфицата, прикрепяща яката на блузката й — със спираловидното калпаче, същата, която Фич й върна. Баща й й я беше подарил, когато бе малка, точно преди да умре от треска. Загуби я, когато Министърът и онзи звяр, Стейн, я изтръгнаха от яката й, за да могат да я разголят и да огледат гърдите й.

— Карфицата, лейтенант Яроу? И нея ли да хвърля?

Докато Беата наблюдаваше баща си как изработва тази обикновена карфица, той й говореше, че всичко на този свят е свързано, дори човек да не може да види връзката от позицията, в която се намира. И че ако следваш всичко нагоре по спиралата, един ден ще намериш смисъла. Каза й още винаги да пази мечтите си и ако върши добро, те ще се върнат при нея, та дори и в отвъдния свят, та дори ако трябва да ги осъществят направо добрите духове. Беата знаеше, че това е просто глупава детска историйка, но си я обичаше.

Лейтенантът присви очи да види по-добре карфицата.

— Да. Отсега нататък за всичките ти желания и необходимости ще се грижи народът на Андерия.

— Да, лейтенант. С нетърпение очаквам да се науча да му служа подобаващо и да му върна жеста, с който ме дарява.

Лицето на жената омекна и се разтегна в усмивка.

— По-умна си от повечето, които идват тук, Беата. И от мъжете, и от жените. Схващаш бързо и разбираш какво се иска от теб. Това е добро качество. — Лейтенантът се изправи зад бюрото си. — Мисля, че след съответното обучение от теб ще стане добър взводен, може би сержант. Обучението е по-строго, отколкото за обикновените войници, но ако се справиш, само след седмица-две вече ще имаш свой собствен взвод.

— Взвод ли? Само след седмица-две?

Лейтенантът сви рамене.

— Не е чак толкова трудно да си в армията. Сигурна съм, че е къде-къде по-лесно от това да изучиш месарския занаят.

— Няма ли да се учим да се бием?

— Да, но макар и важен на базисно ниво, боят в по-голямата си част е тривиална и остаряла функция на армията. Някога армията беше убежище за екстремисти. Фанатизмът на бойците задушава обществото, което би трябвало да защитават. — Тя отново се усмихна. — Сега главното изискване е умственият багаж и в това отношение жените не отстъпват ни най-малко на мъжете. При положение че го има Домини дирч, мускулите и силата са ненужни. Лидерската ти позиция ще се състои в това да обучиш хората, които са под твое командване. Жените внасят цялост в онова, което някога бе единствено жестокост и унищожение. Жените, които защитават Андерия, получават признанието, което заслужават. Ние помагаме на армията да съдейства за развитието на културата ни, вместо да я застрашава, както беше някога.

Беата погледна меча на хълбока на лейтенант Яроу.

— Ще нося ли меч и всичко останало?

— И всичко останало, Беата. Мечовете са създадени, за да причиняват рани, с цел да се обезкуражи противникът и ти ще бъдеш научена как става това. Ще бъдеш уважаван член на Двадесет и трети полк. Всички ние с гордост служим под ръководството на Бертранд Чанбоор, Министъра на културата.

Двадесет и трети полк. Точно него й бе препоръчал Ингер. Двадесет и трети полк. Това пишеше над портата.

Двадесет и трети полк се грижеше за Домини дирч. Ингер й бе казал, че войниците, които обслужват Домини дирч, са на най-добра служба в армията и са най-уважавани. Нарече ги „елитът“.

Беата отново се замисли за Ингер. Миналото вече й изглеждаше като друг живот. Преди да се разделят, той внимателно я бе обърнал с гръб към себе си. Бе й казал, че според него й е посегнал мъж от имението. Бе я попитал дали е истина. Тя кимна. Той поиска да узнае името му.

Беата му го каза.

Тогава той се покашля и рече, че разбира желанието и да се махне от града. Ингер сигурно бе единственият Андерианец, който би й повярвал. И който го беше грижа.

Накрая й бе пожелал късмет.

— Още веднъж — заповяда капитанът.

Беата, най-отпред в редицата, вдигна меча и се втурна напред. Намушка увесеното на въже сламено чучело. Този път успя да го уцели право в крака.

— Чудесно, Беата! — похвали я капитан Толберт. Той винаги ги похвалваше, когато направеха нещо както трябва. За нея, като Хакенка, подобни мили думи бяха странно нещо.

Едва не падна назад, докато се опитваше да измъкне меча от крака на чучелото и да продължи да бяга. Накрая все пак успя, макар и не достатъчно елегантно. Понякога другите не успяваха.

За щастие Беата имаше зад гърба си години опит в боравенето с остриета — макар и по-малки. Все пак поназнайваше нещичко за това как се хващат и насочват в правилната посока.

Въпреки че беше Хакенка и се предполагаше, че не й е позволено да използва ножове, защото те бяха оръжие, тя бе работила за месар и на тази забрана не бе гледано строго, тъй като месарите бяха Андерианци и следяха зорко работата на подопечните им Хакенци. Месарите позволяваха само на жените Хакенки да режат месото, наред с Андерианците. Мъжете и момчетата Хакенци, които работеха за тях, вършеха другата работа — пренасяне, вдигане и други подобни, не изискващи боравене с нож.

Три от другите момичета, Карин, Емелин и Анет, бяха също Хакенки, и никога преди не бяха държали в ръцете си нещо по-остро от изтъпен нож за хляб. Четирите Андериански момчета, Търнър, Норис, Карл и Брайс, бяха от заможни семейства и никога преди не се бяха докосвали до мечове, но като момчета си бяха играли с пръчки вместо с оръжия.

Беата беше възпитавана, че Андерианците са по-добри във всичко от Хакенците, но в случая с Търнър, Норис, Карл и Брайс понякога й бе трудно да признае подобно нещо. Те бяха най-добри в презрителните усмивки. И само толкова. През по-голямата част от времето се мотаеха насам-натам и се заяждаха помежду си.

Двете Андериански момичета, Естел Ръфин и Мари Фовел, също нямаха никакъв опит с остриета. Въпреки това им харесваше да размахват новите си мечове не по-малко от останалите. Колкото и да им липсваше опит, двете пак бяха по-добри от четирите момчета. Всъщност във военните упражнения дори Хакенските момичета — Карин, Емелин и Анет, бяха по-добри от момчетата.

Вярно, че момчетата имаха по-силен размах, но пък момичетата бяха по-точни. И капитан Толберт не пропускаше случай да им го изтъкне, за да не си мислят, че са нещо по-висше от момичетата. Казваше им, че няма значение колко силно размахваш меча си, щом не можеш да уцелиш нищо с него.

Първия ден Карл си поряза крака и се наложи да го шият. Куцукаше насам-натам, все така ухилен, като войник с рана.

Емелин замахна в движение към крака на чучелото. Не го улучи и върхът на меча й се закачи във въжето през кръста на куклата. От силния замах падна по лице.

Четирите Андериански момчета избухнаха в смях. Момичетата — и Хакенките, и Андерианките — не се засмяха. Момчетата тихичко започнаха да наричат Емелин тромава крава и други подобни.

Капитан Толберт изръмжа яростно и докопа за яката най-близкия до него — Брайс.

— Вече ви казах, че в предишния си живот може да сте се присмивали на хората, но не и тук! Един войник не се подиграва на другарите си, дори те да са Хакенци. Тук всички сте равни! — Той блъсна Брайс настрани. — Подобна проява на неуважение към другарите изисква наказание. Искам всеки от вас да ми каже кое наказание му се струва справедливо.

Капитан Толберт посочи Анет и я накара да каже кое според нея е справедливо наказание в случая. Тя се замисли за миг и после измънка, че момчетата би следвало да се извинят. Карин и Емелин, другите две Хакенки, я подкрепиха. Капитанът попита Естел. Тя отметна назад тъмната си Андерианска коса и каза, че момчетата би трябвало Да бъдат изхвърлени от армията. Мари Фовел се съгласи, но каза, че могат да бъдат приети обратно на другата година. Когато дойде ред на четирите момчета, те казаха, че според тях би трябвало да им се заповяда да не правят повече така.

Капитан Толберт се обърна към Беата.

— Ти се надяваш един ден да станеш сержант. Какво наказание би им наложила, ако вече беше станала?

Беата бе готова с отговора си:

— Щом всички сме равни, значи трябва да бъдем третирани по един и същи начин. След като четиримата мислят, че е смешно, целият отряд трябва да изкопае нова отходна дупка вместо вечеря. — Тя скръсти ръце. — Ако някой от нас огладнее, докато копаем — е, в такъв случай ще трябва да благодарим на четирите момчета.

Капитан Толберт се усмихна доволно.

— Беата измисли справедливо наказание. Нека бъде така. Ако някой възрази, е свободен да поема към къщи, за да се свре в полите на майка си, тъй като очевидно не притежава смелостта да стане истински войник и да застане с чест до другарите си.

Естел и Мари, двете Андерианки, стрелнаха с гневни погледи четиримата. Момчетата сведоха глави и забиха погледи в земята. Хакенските момичета не бяха по-доволни, но момчетата се тревожеха повече от гневните погледи на Андерианките.

— А сега — заключи капитан Толберт, — нека свършваме с упражненията, за да можете, щом иззвъни звънецът за вечеря, да сте готови да започнете с копането.

Никой не възропта. Вече се бяха научили, че нямат право да се оплакват.

Докато вървяха двама по двама по тесния път, по врата на Беата се стичаше пот. Всъщност то си беше чиста пътека само на два коловоза разстояние от каруците, разкарващи провизии. Водеше ги капитан Толберт. Беата вървеше начело на петимата войници от лявата колона, вдясно от нея крачеше Мари Фовел, следвана от другите петима.

Беата бе горда да води своя взвод. Бе се трудила здраво през изминалите две седмици и я бяха повишили в сержант, точно както каза лейтенант Яроу. На раменете й вече имаше нашивки, отговарящи на чина й. Мари, Андерианка, бе повишена в ефрейтор — втория по важност чин в един взвод. Останалите осмина бяха редници.

Беата си каза, че единственото преимущество на чина редник е, че ако те изхвърлят преди да си завършил обучението, няма да си дори това. Но така или иначе не изхвърлиха никого.

Униформите им не бяха подходящи за следобедните жеги, макар Беата вече да започваше да свиква. Всички бяха облечени в зелени панталони с дълги промазани и ватирани жълтеникави туники, пристегнати в кръста със светъл колан. Върху туниките носеха ризници.

Тъй като ризниците бяха тежки, за жените бяха без ръкави. За мъжете имаха ръкави и бяха по-дълги. Освен това униформата включваше и метални каски, които покриваха вратовете и главите им. По време на поход вървяха без каските. Когато ги слагаха, най-отгоре нахлузваха кожени шлемове. Те бяха и за жените, и за мъжете.

Беата бе благодарна, че не се налагаше да носят всичко, което носеха мъжете. Като сержант тя трябваше от време на време да преглежда ризниците на войниците си. Не можеше да си представи, че би могла да върви по цял ден под тази тежест. И така й беше достатъчно. Удоволствието от това да крачиш с тежкия меч на хълбока бе преминало. Сега си беше просто задължение.

Всеки носеше и по едно дълго наметало, но тъй като времето беше топло, наметалата се закопчаваха само с едно копче на врата и увисваха на една страна. Върху ризниците носеха коланите за мечовете си. Освен това всеки си имаше раница, както и по две къси копия и един нож, увесени на другия хълбок.

Беата си представяше, че взводът й изглежда добре. Копиеносците, които бе видяла в Двадесет и трети полк, бяха най-представителните войници, които бе срещала някога. Бяха наистина впечатляващи. Изглеждаха красиви в униформите си. Особено мъжете я унасяха в мечти. Жените й се струваха някак глупави в сравнение с тях, макар да бяха облечени по същия начин.

Беата забеляза пред тях в полето да се издига нещо тъмно. Когато приближиха още малко, си каза, че прилича на древен монумент. Близо до него, откъм страната на приближаващите войници, имаше три ниски каменни постройки. Покривите им бяха дъсчени или може би с плочи. Тя усети как при вида на това огромно, притихнало, ужасно нещо тялото й се изпълва с ужас. Беше Домини дирч.

Домини дирч бе единственото творение на Хакенците, което Андерианците продължаваха да използват. Беата си припомни уроците за това как Хакенците унищожили безчет Андерианци със страшното оръжие. То бе наистина ужасяващо. Изглеждаше толкова древно, ръбовете му бяха заоблени от времето, вятъра й ръцете, грижещи се за него.

Добре че поне сега, когато оръжието бе в ръцете на Андерианците, бе инструмент на мира.

Капитан Толберт ги накара да спрат между сградите. Беата забеляза на платформата на огромния, камбановиден Домини дирч войници. В сградите също имаше войници. Взводът, който завариха, бе прекарал тук месеци и сега взводът на Беата трябваше да го смени. Капитан Толберт се обърна към тях:

— Това са бараките. Една за жените и една за мъжете. Погрижете се наистина да е така, сержант Беата. Другата сграда се използва за кухня, трапезария, срещи, поправка на оръжия и всичко останало. — Той посочи най-отдалечената сграда. — Онова там е складът.

Заповяда им да го последват и продължи напред. Двете им редици се плъзнаха зад него в посока към Домини дирч. Той се извисяваше над тях като мрачна заплаха. Трите жени и мъжът, покачени на платформата около камбановидното оръжие, ги проследиха с поглед.

Когато минаха пред Домини дирч и повървяха известно разстояние, капитанът им даде свободно. Те застанаха рамо до рамо.

— Това е границата. Границата на Андерия. — Капитанът посочи с ръка наглед безкрайното поле. — Онова там е Дивото. Там се намират земите на други народи. Ние се грижим те да не се опитват да завземат нашата земя.

Беата почувства как гърдите й се повдигат гордо. Тя щеше да защитава границата на Андерия. Щеше да върши добро.

— През следващите два дена аз и намиращият се тук взвод ще ви кажем всичко, което ще ви е нужно да знаете, за да охранявате границата и Домини дирч. — Той обходи редицата и се спря пред Беата, гледайки я в очите. Усмихна се с гордост. — След това ще останете под компетентното ръководство на сержант Беата. Ще спазвате заповедите й безотказно, а ако тя е заета с нещо друго, ще слушате ефрейтор Мари Фовел. — Той махна зад тях. — От всеки взвод, който се завръща в Двадесет и трети полк, вземам подробен доклад и ако някой не е спазил заповедите на отговорния сержант, ще бъде подложен на сурово наказание. — Той обиколи със строг поглед цялата редица. — Не го забравяйте. Помнете още и че сержантът носи отговорността на чина си. Ако се провали в задълженията си, очаквам да ми докладвате, когато се върна с новия взвод, който ще ви смени.

Провизии ще получавате с каруци на всеки две седмици. Използвайте ги разумно и си правете сметката, докога ще ви стигнат.

Най-важната ви задача е да се грижите за Домини Дирч. Вие сте защитата на любимата ни родина Андерия. От платформата на вашия Домини дирч се вижда съседният — и от ляво, и от дясно. Камбаните обикалят цялата граница на Андерия и я пазят. Дежурните взводове не се сменят по едно и също време, така че по границата винаги има войници с опит. Сержант Беата, твое задължение ще бъде, след като ви обучим и си тръгнем, да поставяш на пост войници от твоя взвод и да координираш с тях всички защитни действия.

Беата козирува с ръка до челото:

— Тъй вярно, капитане.

Той се усмихна.

— Гордея се с всички ви. Вие сте добри Андериански войници и знам, че ще изпълните дълга си.

Зад нея се извисяваше ужасното Хакенско оръжие на унищожението. Сега тя щеше да е отговорна за него в името на доброто.

Усети как в гърлото й се надига буца. За първи път в живота си знаеше, че прави добро. Мечтата й се осъществяваше и усещането беше прекрасно.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

НАБИТИЯТ ВОЙНИК Я ИЗРИТА странично в задника. Тя се опита да изпревари движението му още щом го видя да замахва, но не бе достатъчно бърза. Стисна зъби, за да преглътне болката.

Де да действаше дарбата й, щеше да му даде да разбере. За миг й хрумна да използва тояжката си, но реши, че като се има предвид мисията й, е по-добре да не раздава правосъдие точно в момента — без значение колко много й се иска.

Като подрънкваше с трите медни монети в канчето си, Аналина Алдурен, бивш Прелат на Сестрите на светлината, най-могъщата жена в Стария свят в продължение на почти цяло хилядолетие, се премести да проси от войниците, насядали край съседния огън. Като повечето от своите другари, отначало те проявиха интерес към приближаването й, надявайки се да е някоя курва. Но желанието им за женска компания мигом се изпари, когато огънят освети лицето й и тя им се усмихна широко с беззъбата си уста — или поне с илюзията за такава, постигната с намазването на някои от зъбите й с мазни сажди.

Беше постигнала доста убедителен ефект заедно с дрипите, навлечени върху роклята, накиснатия в тор парцал на главата — в случай, че някой все пак реши да пренебрегне щърбата й усмивка — и тояжката, на която се подпираше. Най-убедителна беше тояжката — правеше я да изглежда немощна и прегърбена. На два пъти се появяваха войници, решили, че могат да пренебрегнат недостатъците й, предвид недостига на жени. Макар да бяха симпатични по характерния груб войнишки начин, тя трябваше любезно да отклони предложенията им. Да откаже при толкова настоятелни покани се бе оказало проблем. За късмет при цялата бъркотия и шумотевица в лагера никой не обърна внимание на внезапно падналия с прерязано гърло мъж. Подобна смърт не предизвикваше интереса на войниците от Императорския орден.

Отнемането на човешки живот бе нещо, което Ан вършеше с огромна неохота. Но като се има предвид мисията на тези войници и мисълта как щяха да използват тялото й, преди да я убият, неохотата й ставаше по-преодолима.

Както повечето войници, събралите се край следващия огън продължиха да ядат и да си разказват истории, без да й обръщат кой знае какво внимание. Повечето й хвърлиха по някой и друг поглед, но бързо се съсредоточиха обратно върху паницата си с ядене и коравия войнишки хляб, прокарван с бира и пиперливи истории. Обикновено просяците не предизвикваха повече от ядосано ръмжене, предназначено да ги подтикне да си вървят по пътя.

С огромна армия като тази пътуваше цял лагер цивилни. Търговците използваха собствен транспорт, обикновено комбинирайки се по двама-трима. Те следваха неотлъчно армията, предлагаха голямо разнообразие от услуги, непредвидени от самия Орден. Ан бе видяла дори художник, който рисуваше портрети на горди офицери, изпъчени на фона на някаква историческа картина. Като всеки художник, който иска да разчита на стабилна работа и да използва всичките си пръсти, този тук прилагаше талантите си в услуга на пълното задоволяване на клиента. Рисуваше желаещите в триумфални пози, с умни очи и приятни усмивки — или с погледи, изпълнени със завоевателска страст, в зависимост от предпочитанията на клиента.

Търговците предлагаха всичко — от меса и зеленчуци до редки плодове от родината. Самата Ан с удоволствие би похапнала от тези сочни вкусотии, напомнящи за живота в Стария свят. Бизнесът с амулети за късмет също вървеше добре. Ако на някой войник не му харесваше храната, предлагана от Императорския орден, и имаше пари, пътуващите търговци можеха да му осигурят почти всичко, което пожелае. Цял рояк комарджии, амбулантни търговци, проститутки и просяци, подобно облак комари, съпътстваха огромната армия.

Под прикритието на просякиня Ан безпроблемно можеше да обикаля навсякъде из лагера на Ордена. Струваше й само някое и друго подритване по задника. Претърсването на армия с такива размери си бе истинско предизвикателство. Правеше го вече почти седмица. Бе смъртно уморена и започваше да губи търпение.

През изминалата седмица би могла да преживее някак от изкараното с просия — стига да не възразяваше срещу подхвърляното й червясало месо или разложени зеленчуци. Тя приемаше даровете с благодарност и ги изхвърляше веднага щом се поотдалечеше. Войниците си правеха жестоки шеги с нея, давайки й неща, които и без друго смятаха да изхвърлят. Сред колегите й просяци обаче имаше и такива, които бяха готови да излапат подхвърления залък, без да се замислят, поръсвайки го само с щипка сол.

Всеки ден щом станеше прекалено късно, тя се връщаше в лагера на цивилните и си купуваше — със собствените си пари, а не с припечеленото — скромна, но някак по-прилична храна. Всички си мислеха, че е спечелила мизерните грошове от просия. Истината беше, че не я бива особено в новата й професия — защото това наистина си беше професия. Някои от просяците, изпълнени със съчувствие към старицата, се опитваха да й помогнат да подобри техниката си.

Ан издържаше на подобни изпитания, за да не разкрият играта й. Някои от тях не печелеха зле. Беше признак на истински талант да успееш да измъкнеш по някоя и друга монета от войниците на Ордена.

Ан беше наясно, че понякога жестоката съдба тласка пряко волята им много хора към подобни отчаяни действия. Освен това знаеше, от стотиците години опит, през които се бе опитвала да помага на просяците, че повечето от тях са се вкопчили със зъби и нокти в живота и няма да го оставят да им се изплъзне.

Нямаше вяра на никого в лагера, но от всички най-малко вярваше на просяците. Те бяха по-опасни и от войниците. Войниците си бяха такива и не се опитваха да се крият зад фалшиви маски. Ако не искаха да се мотаеш наоколо, просто те изгонваха или изритваха. Някои просто показваха острието на меча си като предупреждение. Ако искаха да ти навредят или да те убият, ти го показваха недвусмислено.

Докато просяците живееха в лъжа. Лъжеха от сутрин до вечер — от първото отваряне на очите си до молитвата към Създателя преди лягане.

От всички мизерни създания на Създателя Ан най-много мразеше лъжците и хората, които постоянно поверяваха доверието и сигурността си в ръцете на лъжци. Лъжците бяха чакалите на Създателя. Благородната лъжа, изречена с разкаяние, често бе необходима за постигане на добро. Лъжата от егоистични подбуди беше благодатната почва за неморалността, от която изникваха корените на злото.

Да се доверяваш на хора, показващи склонност към лъжа, бе доказателство за глупост. Подобни глупаци бяха за лъжеца не повече от пръстта под обувките му — не заслужаваха друго, освен да се изплюеш отгоре им.

Ан знаеше, че лъжците също са чеда на Създателя, както и тя и че е длъжна да гледа на тях с търпение и опрощение — но не можеше. Просто не понасяше лъжците и това си беше. Беше се примирила с факта, че в отвъдния си живот ще трябва да понесе последиците от това си поведение?

Просията явно изискваше време, така че, за да може да покрие колкото е възможно по-голяма площ, Ан не се задълбочаваше много-много. Всяка нощ лагерът се преобръщаше надолу с главата, така че бе невъзможно да разчита на това, че е претърсила определена част. Реши при всяка обиколка да покрива възможно най-голяма площ. За щастие, тъй като армията бе наистина огромна, последователността на частите що-годе се запазваше, подобно на керван, спрял да пренощува край пътя.

Сутрин минаваше близо час от потеглянето на първите, докато поемат последните. Вечер първите вече готвеха вечеря, когато последните пристигаха. Не се движеха бързо, но напредваха неумолимо.

Извън преките си задачи Ан бе притеснена от посоката, в която вървяха. Армията се бе събирала доста дълго време край пристанището Графан в Стария свят. Когато най-сетне тръгнаха, се насочиха към Новия свят, но вървяха по брега на океана, на запад, където Ан изведнъж най-неочаквано се сблъска с тях.

Тя не бе военен тактик, но това веднага й се стори доста странно. Бе предполагала, че ще поемат на север и ще нападнат Новия свят. Това, че бяха избрали на пръв поглед безплодна посока, я навеждаше на мисълта, че имат други идеи и основания. Джаганг не предприемаше необмислени действия. Макар да бе безжалостен, самоуверен и дързък, в никакъв случай не беше прибързан. Той владееше финото изкуство на търпението.

Хората в Стария свят винаги са били всичко друго, но не и хомогенно общество. Та нали все пак Ан ги бе наблюдавала повече от девет века. Тя снизходително можеше да ги определи като разнородни, твърдоглави, непокорни. Нямаше и две области в Стария свят, които да застанат на една и съща позиция за нещо.

За близо двадесетте години, откакто го наблюдаваше, Джаганг бе консолидирал методично на пръв поглед необединимото общество. Това, че бе груб, покварен и несправедлив, беше друг въпрос. Бе постигнал обединение и по този начин си бе създал армия с нечувана мощ.

Онова, което някога са почитали родителите — независими и верни единствено на малкото си парче земя под слънцето, — за децата не значеше нищо. Голям процент от войниците и командването на Императорския орден са били в пелени, когато армията им е набирала сила. Те бяха пораснали под управлението на Джаганг и както става с децата, се бяха научили да вярват на онова, в което са възпитани, прихващайки техните ценности и морални закони.

Сестрите на светлината обаче винаги бяха служили на по-високи идеали от политиката и управлението. В дългия си живот Ан бе виждала с очите си как идват и си отиват правителства, крале и всякакви други управници. Дворецът на пророците и Сестрите, живеещи под закрилата на древното заклинание, което тъй съществено забавяше стареенето им, винаги бяха устоявали. Тя и Сестрите бяха полагали усилия да подобрят природата на човешкия вид, тяхното призвание бе да работят върху способностите на родените с дарбата, а не върху управлението на страните.

Въпреки това Ан не изпускаше от очи управниците, за да не навлязат в един момент в нейната територия. Джаганг, обявявайки се за унищожаването на всяка магия, бе престъпил сферата на чистата политика. Неговото управление бе изострило вниманието й. А сега той се придвижваше към Новия свят, продължавайки опитите си за изкореняване на магията.

С времето Ан бе разбрала, че всеки път, когато Джаганг погълне нова страна или кралство, се установява в нея, за да събере силите си за следващия поход.

Той винаги си намираше слушатели и като ги изкушаваше със сочни парчета от предстоящата плячка, отслабваше собствените им защитни сили, прикривайки истинските си намерения под маската на добродетелта, наречена мир.

Състоянието и защитните сили на някои от страните се оказваха толкова немощни, че те с готовност постилаха пред Джаганг червените пътеки и го посрещаха като скъп гост, за да не си помисли той, че се осмеляват да му противоречат. Основите на някои доскоро силни страни се оказваха тъй надълбоко проядени от термитите на дребнавите цели, тъй загнили от упадъка на самодоволната увереност, тъй изтощени от колебливите щения на умиротворителите, че дори когато виждаха приближаването на врага и му се противопоставяха, в крайна сметка биваха преборвани с лекота, понатиснати от Императорския орден.

С неочакваното потегляне на Ордена на запад Ан започваше да се притеснява, че Джаганг е постигнал невъобразимото — че още преди години е разпратил тайни емисари отвъд непреодолимата бариера на Кулите на смъртта, едва наскоро унищожени от Ричард. Подобни действия вероятно са били ужасно рисковани. Ан го знаеше. Сама го бе правила.

Не беше изключено Джаганг да разполага с книги с пророчества или пък с могъщи магьосници, които да са му давали основания да вярва, че бариерата ще падне. В крайна сметка нали Ан го знаеше от Пророка Натан.

Ако бе така, значи Джаганг предприемаше поход, чиято цел е не само оглеждане, поробване и завладяване. От опита си през дългите години, докато го бе наблюдавала, Ан знаеше, че той никога не тръгва по неизследван и неподготвен път.

Тя се спря в тъмнината между два огъня. Огледа се. Колкото и невероятно да й се струваше, все още не бе видяла палатките на Джаганг. Искаше да ги намери, защото се надяваше те да й подскажат местоположението на Сестрите на светлината. Твърде вероятно беше императорът да ги държи близо до себе си.

Въздъхна отчаяно, когато не видя нищо друго освен огньове с насядали около тях войници. При цялата бъркотия и хаос в лагера на Ордена тя знаеше, че не може да е близо до палатките на Джаганг и да не ги забележи.

Най-лошото обаче бе, че не разполагаше с дарбата си, за да може да си помогне. С нея тя би могла да чуе далечни разговори, да хвърли някои малки заклинания и незабелязано да си намери ориентири. Без дарбата претърсването на лагера й се струваше безнадеждно и отчаяно.

Не можеше да повярва, че се намира толкова близо до Сестрите на светлината и не може да ги открие. Ако дарбата й беше наред, щеше да може да ги усети, когато се приближи на достатъчно разстояние до тях.

А освен помощта, която можеше да й окаже, дарбата щеше да й бъде полезна и с друго. Липсата й сякаш й бе отказала любовта на Създателя. Отдадеността на дългия й живот на делото на Създателя, съчетана с благодатта да се докосва до вътрешната си магия, до своя Хан, силата на живота, винаги й се бе струвала висше благо. Не че не бе изпитвала страхове, объркване и провали, но винаги бе оставяла една вратичка към себе си и своя Хан, където можеше да отдъхне и да възстанови силите си.

В продължение на близо девет века нейният Хан бе най-близкият й другар и спътник в живота. Неспособността да се докосне до дарбата си я докарваше до ръба на сълзите.

Сега животът й изглеждаше различен — меко казано. Опитваше се да не мисли за промяната. Но щом понечеше да докосне вътрешната си светлина и не успееше, чувстваше как нещо безмилостно изсмуква мозъка й.

Когато не правеше опити да докосне своя Хан, можеше да се заблуждава, че той си е там и я очаква — сякаш виждаше любящ приятел, който никога не я изоставя. Но посегнеше ли към него, помислеше ли за него, сякаш земята се разтваряше и тя потъваше в ужасяваща черна бездна.

Без дарбата и извън защитата на заклинанието, обгръщащо Двореца на пророците, Ан бе една обикновена жена. Всъщност не бе много по-различна от истинска просякиня. Просто една старица, остаряваща както всеки друг, без повече сила от която и да е обикновена възрастна жена. Интуицията, познанията и — както се надяваше — мъдростта й, придобити с дългите години живот, бяха единственото й предимство.

Докато Зед съумееше да прогони Хармониите, тя щеше да бъде, малко или повече, безпомощна. Докато Зед съумееше да прогони Хармониите. Ако Зед съумееше да прогони Хармониите.

Ан избра грешния път — между спрени близо една до друга каруци — и видя срещу нея да се приближава фигура. Просяците бяха свикнали да показват почит и уважение към останалите, макар да нямаше кой знае какви основания за това.

— Прелате?

Ан замръзна на място.

— Прелате, ти ли си?

Ан вдигна очи към смаяното лице на Сестра Джорджия Цифаро. Двете се познаваха от повече от петстотин години. Жената стоеше пред нея със зяпнала уста и търсеше думи, с които да изрази изненадата си.

Ан посегна и докосна ръката, носеща бака с димяща каша. Сестра Джорджия трепна.

— Сестра Джорджия, слава на Създателя, че най-сетне те открих.

Сестра Джорджия предпазливо вдигна ръка и докосна Ан по лицето, явно проверявайки дали е истинска.

— Ти си мъртва — промълви тя. — Лично присъствах на погребалната церемония. Видях те и Натан, телата ви бяха изпратени в Светлината на погребалната клада.

Видях го. Молих се цяла нощ, докато гледах как телата ви изгарят.

— Така ли? Колко мило от твоя страна. Винаги си била толкова внимателна, Сестра Джорджия. Представям си, че би постъпила точно така — да будуваш цяла нощ и да се молиш за мен. Толкова съм ти благодарна. Но тялото не беше моето.

Сестра Джорджия трепна пак.

— Но, но нали Вирна бе избрана за Прелат.

— Да, знам. По мое лично разпореждане, нали си спомняш?

Жената кимна. Ан продължи:

— Имах си причина. Както и да е, можеш сама да се убедиш, че съм си жива.

Сестра Джорджия най-после остави баката на земята и се хвърли в прегръдките на Ан.

— О, Прелате! О, Прелате!

Това бе всичко, което успя да се изтръгне от устата й, преди да заридае като бебе. Ан успя набързо да я успокои. Не бяха на подходящо място, рискуваха да ги видят. Беше заложен животът им и Ан не можеше да си позволи да умре само защото една от Сестрите й се бе разридала неконтролируемо.

— Прелате, какво е станало с теб? Вониш на тор, изглеждаш ужасно!

Ан се изкикоти.

— Не можех да си позволя всичките тези мъже да разкрият красотата ми, защото в противен случай щях да получа повече предложения за женитба, отколкото бих могла да отхвърля.

Сестра Джорджия също се засмя, но след миг отново избухна в сълзи.

— Те са истински зверове. Всички до един.

Ан я прегърна успокоително.

— Знам, Сестра Джорджия. — Тя повдигна брадичката на жената. — Ти си Сестра на светлината. Стегни се. Това, което е сторено на тялото ти, не е от значение. За нас са важни нашите вечни души. Зверовете в този живот могат да правят с тялото ти, каквото си искат, но не могат да докоснат чистата ти душа. А сега се дръж като тази, която си — Сестра на светлината.

Сестра Джорджия се усмихна през сълзи.

— Благодаря ти, Прелате. Трябваше да ме скастриш, за да си припомня призванието си. Понякога е толкова лесно да се забрави.

Ан премина веднага на въпроса:

— Къде са останалите?

Сестра Джорджия посочи с ръка на дясно и малко зад тях:

— Ей, там.

— Заедно ли сте всичките?

— Не. Прелате, някои от Сестрите се врекоха на Безименния. — Тя прехапа долната си устна и стисна ръце. — В ордена ни има Сестри на мрака.

— Да, знам.

— Знаеш ли? Е, Джаганг ги е пръснал навсякъде. Сестрите на светлината са заедно, но за Сестрите на мрака не знам, нито ме интересува.

— Слава на Създателя — въздъхна Ан. — Точно на това се надявах — че сред вас няма от тях.

Сестра Джорджия хвърли поглед през рамо.

— Прелате, трябва да изчезваш веднага оттук, защото иначе ще те хванат и убият. — Тя започна да бута Ан назад, опитвайки се да я накара да си тръгне.

Ан я стисна за ръкава, за да я накара да я чуе.

— Дошла съм да освободя Сестрите. Случи се нещо, което ни осигурява рядка възможност за бягство.

— Няма начин.

— Тихо! — изръмжа й шепнешком Ан. — Чуй ме. Хармониите са на свобода!

Сестра Джорджия ахна:

— Това е невъзможно!

— О, нима? Аз пък ти казвам, че е така. Ако не ми вярваш, как си обясняваш факта, че силата ти е изчезнала?

Сестра Джорджия я гледаше безмълвна, докато Ан се бе заслушала напрегнато в смеха на мъжете, играещи комар наблизо. Погледът на Сестрата оглеждаше напрегнато района около тях, ужасена при мисълта, че някой може да ги хване.

— Е? — попита Ан. — Как си го обясняваш?

Езикът на Сестра Джорджия се стрелна към устните й.

— Не ни се позволява да докосваме своя Хан. Джаганг ни дава да го правим само ако иска нещо от нас. В друг случай не бива. Той се е настанил в съзнанията ни — той е пътешественик по сънищата, Прелате. Винаги може да разбере, ако сме се опитали да докоснем Хана си без разрешение. А това е нещо, което не би искала да опиташ повторно. Той има власт над нас. Може да те накара да съжаляваш за всяко нещо, което си сторила без негово позволение. — Жената отново избухна в сълзи. — О, Прелате.

Ан прислони главата на жената на рамото си.

— Така, така, а сега се успокой. Всичко е наред, Джорджия. Успокой се. Дошла съм да ви измъкна от този ад.

Сестра Джорджия се дръпна.

— Да ни измъкнеш? Не можеш. Пътешественикът по сънищата е в съзнанията ни. Може да ни наблюдава дори в същия този миг. Знаеш, че може да го направи.

Ан поклати глава.

— Не, не може. Хармониите, нали ти казах? Магията ти я няма. Той вече не е в главата ти. Свободна си от него.

Сестра Джорджия искаше да й възрази, но Ан я стисна за ръката и я дръпна да вървят.

— Заведи ме при другите Сестри. Не е време за спорове, ясно ли е? Трябва да се махаме оттук, докато имаме тази възможност.

— Но, Прелате не можем.

Ан стисна халката на устната на Сестра Джорджия.

— Нима искаш да останеш робиня на този изверг? Да бъдеш използвана от него и хората му? — Дръпна я за халката. — Това ли искаш?

Очите на жената плувнаха в сълзи.

— Не, Прелате.

— Тогава ме заведи в палатката при другите Сестри на светлината. Смятам още тази нощ да изведа всички ви от владенията на Джаганг.

— Но, Прелате.

— Действай! Преди някой да ни е хванал тук!

Сестра Джорджия вдигна баката с каша и забърза в тъмнината. Ан я следваше по петите, а Джорджия се оглеждаше на всеки няколко крачки. Жената се движеше предпазливо, заобикаляйки всеки огън и група мъже толкова отдалеч, колкото й позволяваше разстоянието до съседния огън.

Въпреки всичко от време на време по някоя ръка се протягаше към полата й. Повечето мъже избухваха в смях, щом тя изпищяваше и отскачаше встрани.

Един сграбчи Сестра Джорджия за китката и Ан застана между двамата. Усмихна му се. Той толкова се стресна, че пусна Сестрата. Двете жени се възползваха от момента и бързо потънаха в тъмнината.

— Можеше да те убие — прошепна Сестра Джорджия, докато се промъкваха между каруците.

— Ами стори ми се, че не си в настроение за онова, което възнамеряваше да прави с теб онзи момък.

— Щом един войник настоява, сме длъжни да се съгласим. Ако не, Джаганг поема нещата в свои ръце.

Ан я бутна да върви напред.

— Знам. Но ще ви измъкна оттук. Побързай. Трябва да съберем Сестрите и да бягаме, докато имаме тази възможност. До сутринта вече ще сме далеч и Джаганг няма да знае къде да ни търси.

Жената понечи да възрази, но Ан я блъсна да върви.

— Създателят ми е свидетел, Сестра Джорджия, че за последните десетина минути те виждам да се колебаеш толкова, колкото не си се колебала през целите си петстотин години живот. А сега ме води при останалите Сестри и не ме предизвиквай да те накарам да си мечтаеш за лапите на Джаганг, които ще ти се струват нежна милувка в сравнение с моите.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

АН ХВЪРЛИ БЪРЗ ПОГЛЕД зад себе си, докато Сестра Джорджия повдигаше покривалото на палатката. Доволна, че никой не им обръща внимание, тя се пъхна след жената.

Вътре се бяха сбутали цял куп жени, някои лежаха, други седяха на земята със свити колене, трети се бяха сгушили една в друга като уплашени деца. Повечето дори не вдигнаха очи да погледнат новодошлите. Ан никога не бе виждала толкова овчедушна група хора.

Укори себе си за гледката. Тези жени явно бяха изтърпели неописуеми страдания.

— Къш! — обади се Сестра Рошел близо до входа, без да вдига очи към Ан. — Изчезвай, просякиньо.

— Много добре, дете — каза Ан. — Чудесно е, Сестро Рошел, че пазиш скромния си дом чист от просяци.

Половината жени вдигнаха глава при звука на познатия глас. Под слабата светлина в Ан се взряха няколко чифта огромни очи. Вече виделите сбутаха съседките си, които още не бяха обърнали внимание на ставащото, или ги дръпнаха за ръкавите.

Част от жените бяха облечени по начин, който истински изуми Ан. Дрехите им ги покриваха от главата до петите, но бяха толкова прозрачни, че жените оставаха практически голи. Някои носеха собствените си дрехи, но станали на дрипи върху телата им.

Ан се усмихна.

— Фионола, изглеждаш добре, като се има предвид какво си преживяла. Сестра Керена. Сестра Обри. Сестра Черна, май си започнала да побеляваш. На всички се случва, но на теб ти отива.

Жените запримигаха насреща й с невярващи очи.

— Наистина е тя — обади се сестра Джорджия. — Жива е. Не е умряла, както си мислехме. Прелат Аналина Алдурен е жива.

— Е — продължи Ан, — сега Вирна е Прелат, но…

Жените започнаха да се изправят на крака. Ан си каза, че й приличат на стадо овце, забелязали приближаването на вълк. Сякаш всеки момент бяха готови да хукнат в обратната посока.

Сестрите на светлината бяха жени твърди, със силен дух и завидно интелигентни. Ан се ужасяваше при мисълта за това какво ли трябва да им е сторено, та да се превърнат в такава жалка картинка.

Тя погали нежно главата на жената до нея.

— Сестра Люси. Ти си истинско щастие за уморените ми очи. — Ан се усмихна с искрена радост. — Всички. — Усети по бузата й да се изтърколва сълза. — Скъпи, скъпи мои Сестри, всички вие сте блаженство за очите ми. Благодаря на Създателя, задето ме доведе при вас.

В следващия миг всички се хвърлиха на колене пред нея, започнаха да шептят молитви към Създателя да бди над нея, да ридаят, невярващи на очите си.

— Така, така. Стига вече — каза тя и избърса сълзите от лицето на Сестра Люси. — Стига. Чака ни важна работа и нямаме време за рев — не че нямате нужда от него. Но по-късно ще имаме достатъчно време за това, а сега всяка минута е скъпа.

Сестрите целуваха ръба на роклята й и се оттегляха, за да отстъпят място на следващите. Те бяха загубените и отново намерени чеда. Ан се почувства съкрушена.

Тя им се усмихваше с най-благата си усмивка на Прелат и ги благославяше, докосвайки всяка глава, произнасяйки името на всяка поотделно и благодарейки на Създателя, че е спасил живота и е бдял над душите им. Срещата се превърна в неофициално-официална аудиенция на Прелата със Сестрите на светлината.

Не мислеше, че моментът е подходящ да им припомня, че всъщност вече не е Прелат, че длъжността й е наследена от Вирна. В подобен момент на щастие подобно нещо не бе нужно.

Остави им още няколко минути, след това ги прекъсна рязко:

— А сега ме чуйте всички. Тишина! По-късно ще имаме повече от достатъчно време да споделяме радостта си от това, че сме заедно. Сега трябва да ви кажа защо съм тук. Случи се нещо ужасно. Но както ви е добре известно, всичко на този свят се стреми към равновесие. И равновесното положение на това ужасно нещо е фактът, че с благословията на Създателя ви се предоставя възможност да избягате оттук.

— Прелатът ми каза, че Хармониите са на свобода — вметна Сестра Джорджия. Всички ахнаха. — Тя е убедена в това.

С последното Сестра Джорджия всъщност искаше да подчертае, че самата тя много-много не вярва на тези приказки, че това е невъзможно и че човек трябва да е истински глупак, за да си помисли такова нещо.

— А сега ме слушайте внимателно — Ан ги изгледа с добре познатия на всички поглед, който смразяваше кръвта във вените им. — Нали си спомняте Ричард?

Те закимаха.

— Е, това е дълга история, но накратко, Джаганг предизвика чума, която отне хиляди човешки животи. Ужас на смърт постигна невероятно много хора. Загинаха безчет деца. Още толкова останаха сираци.

— Сестра Амелия.

— Тя се е клела в Пазителя!

Няколко от Сестрите в дъното ахнаха от ужас.

— Знам — отвърна Ан. — Именно тя отиде до отвъдния свят. Донесе чумата, която желаеше Джаганг. Уби безброй невинни хора. Ричард успя да използва силата си и сложи край на чумата.

Палатката се изпълни с удивени погледи, придружени от трескав шепот. Ан си каза, че вероятно ги затрупва с прекалено много информация наведнъж, но трябваше да им каже достатъчно, за да разберат какъв е залогът.

— Ричард сключи сделка с чумата и я победи, но за да спаси живота му, Майката Изповедник използва магия — Ан вдигна пръст, за да ги накара да млъкнат. — Натан избяга. — Шепотът отново изпълни палатката. Ан ги сгълча да мълчат. — Натан каза на Майката Изповедник имената на Хармониите, за да може тя да спаси живота на Ричард. За него това е бил ужасен избор, но повярвайте, направил го е само за да спаси живота на Ричард. Майката Изповедник произнесе на глас имената на трите Хармонии, за да завърши заклинанието, нужно, за да се спаси Ричард.

Хармониите са тук. Тя ги извика в този свят. Самата аз се убедих в това. Видях ги с очите си, видях ги да убиват.

Този път никой не възропта. Дори Сестра Джорджия изглеждаше убедена. Ан почувства, че с право им е разказала всичко дотук.

— Както всички знаете, ако Хармониите дойдат в този свят, могат да предизвикат нечувани катаклизми. Които вече започнаха. Магията рухва. Магията на всички нас е толкова отслабнала, че практически е безполезна. Но магията на Джаганг е също толкова безполезна. Това ни дава шанс да се измъкнем от лапите му.

— Но какво общо имат с всичко това Хармониите? — чу се глас.

Ан въздъхна дълбоко.

— Докато Хармониите са тук, магията отслабва. Това означава, че магията на Джаганг като пътешественик по сънищата се е сринала точно така, както и дарбата на всяка една от нас. Съзнанията ви вече са свободни от пътешественика по сънищата.

Сестра Джорджия за миг я изгледа невярващо.

— Но какво ще стане, ако Хармониите се върнат обратно в отвъдния свят? Това може да се случи неочаквано във всеки един момент. И Джаганг отново да се настани в главите ни. Човек не може да разбере кога той е у него. По никакъв начин. Хармониите може вече да са отлетели обратно към отвъдния свят. Може да са успели да си откраднат душа. Може да са се върнали при господаря си — Пазителя. Джаганг може да е отново в главата ми и да ме наблюдава в същия този миг.

Ан стисна жената за ръката.

— Не, не те наблюдава. А сега ме чуй. Магията ми изчезна. Както и вашата. Всички вече сме лишени от дарбата си. Веднага щом тя се завърне при мен, ще разбера — както всяка от вас. Засега обаче я няма, както я няма и дарбата на пътешественика по сънищата.

— Но на нас не ни е позволено да използваме дарбата си без разрешение — каза една Сестра вдясно. — Не можем да разберем кога силата ни се е върнала, за да познаем, че Хармониите са си отишли.

— Аз ще позная веднага — каза Ан. — Джаганг не може да ми забрани да докосвам своя Хан — стига да мога.

Сестра Керена пристъпи напред.

— Но ако Хармониите се върнат, тогава и Негово Сиятелство ще се върне.

— Не. Чуйте ме. Има начин да забраним на пътешественика по сънищата да проникне в главите ви.

— Не е възможно — очите на Сестра Черна сновяха във всички посоки, сякаш Джаганг можеше да се крие някъде в сенките и да ги наблюдава. — Прелате, трябва да се махнеш оттук. Може да те заловят. Някой може да те е видял. Може да докладват на Джаганг точно в този момент.

— Моля те, бягай — каза и Сестра Фионола. — За нас няма надежда. Забрави ни и се спасявай. Това, че си тук, няма да свърши добре.

Ан отново изсумтя:

— Разберете! Има начин да се попречи на пътешественика по сънищата да нахлува в съзнанията ви. Всички ще се спасим от зловещата му хватка.

Сестра Джорджия явно отново не й вярваше:

— Не виждам как.

— А защо според вас не е успял да влезе в моята глава? Да не би да си мислите, че не иска да ме има? Самият Прелат? Нямаше ли и аз да съм с вас, ако можеше да ме пипне?

Всички замлъкнаха, замислени над въпроса й.

— Ами, предполагам, щеше — свъсила чело, се обади Сестра Обри. — Как така не е могъл да те хване?

— Защитена съм. Точно това се опитвам да ви кажа. Ричард е магьосник-воин. Всички вие знаете какво означава това — той притежава и двете страни на магията.

Сестрите запримигаха от удивление и започнаха да си шушукат една на друга.

— Още нещо — продължи Ан и им направи знак да замълчат, — той е Рал.

— Какво значение има това? — попита Фионола.

— Пътешествениците по сънищата са създадени по време на Голямата война. Един магьосник от онова време, магьосник-воин на име Рал, предтеча на Ричард, е създал връзка, благодарение на която е могъл да защитава хората си от пътешествениците. Родените с дарбата потомци на рода Рал наследяват тази връзка с хората си и тя ги предпазва от пътешествениците по сънищата.

Сънародниците на Ричард от неговата страна са до един свързани с него, защото той е техният Господар Рал. Поради тази причина, и понеже магията се е предавала от поколение на поколение, та до него, всички те са защитени от пътешествениците по сънищата. Джаганг не може да проникне в техните съзнания. Един пътешественик по сънищата не може да стори нищо на човек, верен на Господаря Рал.

— Но ние не сме негови сънародници — започнаха да се обаждат една след друга жените.

Ан вдигна ръка.

— Няма значение. Просто трябва да се закълнете във вярност на Ричард — да се закълнете в сърцата си, и сте спасени от пътешественика по сънищата.

Тя ги обходи с пръст пред лицата.

— Аз отдавна съм се заклела във вярност на Ричард. Той е нашият водач в борбата ни срещу чудовището Джаганг, който иска да сложи край на магията в този свят. Вярата ми в Ричард, връзката ми с него, клетвата, която съм положила пред него в сърцето си, ме предпазва от императора и той не може да проникне в съзнанието ми.

— Но ако това, което казваш за Хармониите, е вярно — проплака една Сестра в дъното, — значи магията на връзката също ще изчезне и пак няма да сме защитени.

Ан въздъхна и се постара да запази спокойствие пред уплашените и изтощени жени. Напомни си, че всички те са изкарали дълго време в зловещите ръце на врага.

— Двете неща се отричат взаимно, не разбирате ли.

Ан обърна длани една към друга и започна да ги движи в противоположните посоки.

— Докато Хармониите са тук, магията на Джаганг не действа и той не може да нахлува в съзнанията ви. — Задвижи ръцете си в обратна посока. — Щом Хармониите изчезнат, ако сте се врекли на Ричард, връзката с него ще ви предпазва от Джаганг. Или едното, или другото ще ви пази. Не разбирате ли? Необходимо е просто да се закълнете пред Ричард. Той стои начело на борбата срещу Джаганг, той се бори за нашата кауза — за каузата на Светлината, и няма защо да се притеснявате, че пътешественикът по сънищата ще ви навести някога отново. Сестри, можем да се спасим. Още тази нощ. Веднага. Нима най-после не схванахте? Можете отново да сте свободни.

Всички я гледаха като гръмнати. Накрая Сестра Рошел се обади:

— Но тук не сме всички.

Ан се озърна.

— Къде са останалите? Ще ги приберем и тръгваме. Къде са?

Жените отново потънаха в стреснато мълчание. Ан посочи с пръст Сестра Рошел, за да я накара да й отговори. Накрая жената промълви:

— В палатките.

Всички сведоха очи. Златните халки на долните им устни блеснаха на светлината от свещите.

— Какво искате да кажете, какви палатки?

Сестра Рошел се покашля, опитвайки се да не избухне в сълзи.

— Когато някоя от нас направи нещо не по вкуса на Негово Сиятелство или той ни се ядоса, или иска да ни накаже, или да ни даде урок, или просто му се прище да е жесток, Джаганг ни изпраща в палатките. Войниците ни използват. Пускат ни помежду си.

Сестра Черна се строполи ридаеща на пода.

— Трябва да бъдем курви за тези мъже.

Ан събра решителност:

— Чуйте ме всички. На това ще бъде сложен край още сега. От този миг нататък вие сте свободни. Вие отново сте Сестри на светлината. Чувате ли ме? Вече не сте него ви роби!

— А останалите? — попита Сестра Рошел.

— Не можете ли да ги приберете?

Сестра Джорджия изпъна гръб и зае решителна поза.

— Ти чакай тук, Прелате. Сестра Рошел, Обри, Керена, елате с мен и ще видим какво можем да направим. — Тя изгледа трите. — Нали? Знаем какво трябва да се направи.

Трите кимнаха. Сестра Керена хвана Ан под мишница.

— Ти чакай тук. Нали? Няма да се бавим.

— Да, добре — каза Ан. — Но трябва да побързате. Трябва да се измъкнем преди нощта да е напреднала, защото може да събудим подозрения с опита си да напуснем лагера посред нощ, когато всички вече спят. Не можем да чакаме да…

— Само малко — спокойно повтори Сестра Рошел. — Разчитай на нас. Всичко ще бъде наред.

Сестра Джорджия се обърна към Сестрите:

— Погрижете се тя да чака тук. Трябва да остане в палатката.

Сестрите кимнаха. Ан вдигна юмруци на хълбоците си.

— Ако се забавите, тръгваме без вас. Ясно ли е? Не можем…

Рестра Рошел я докосна по рамото.

— Няма да се бавим. Чакай.

Ан въздъхна.

— Нека Създателят бъде с вас.

Ан седна между Сестрите, които като че ли постепенно потънаха обратно в мрачните си мисли. Радостта им от първоначалната среща с нея сякаш се стопи. Отново станаха дистанцирани и некомуникативни. Докато Ан се опитваше да им разказва част от преживелиците си, я гледаха с празни погледи. От време на време тя намираше повод да се засмее на някои по-необичайни моменти с надеждата, че някоя от Сестрите ще се развесели или поне ще се усмихне. Никоя не го направи. Никоя не зададе въпрос — сякаш изобщо не я слушаха. Вече не вдигаха очи към нея. Подобно на попаднали в капан животни, искаха просто този ужас да свърши.

С всяка изминала минута Ан се изнервяше все повече. Сега, когато седеше сред тези жени, с които бе прекарала дълги години от живота си, започваше да си мисли, че всъщност не ги познава толкова добре, колкото си въобразява.

Попадналите в капан животни понякога биваха толкова уплашени, че не успяваха да избягат дори през широко отворена врата.

Щом покривалото на палатката се вдигна, жените мигом се свиха встрани.

Вътре нахълтаха четирима едри мъжаги в кожени униформи, целите окичени с колани, ремъци, с пелерини на раменете и с оръжия, подрънкващи на коланите. След тях вървяха Сестрите Джорджия, Рошел, Обри и Керена. Мазните, сплъстени коси на мъжете се полюшваха на раменете им, докато главите им се въртяха на всички страни. По поведението им Ан реши, че са по-високопоставени от обикновени войници.

Сестра Рошел посочи:

— Това е тя. Прелатът на Сестрите на светлината.

— Рошел — изръмжа Ан, — какво става? Какво си мислиш?

Мъжът, който явно бе най-главният от четиримата, я сграбчи за лицето, извърна главата й наляво, после надясно, за да я огледа.

— Сигурна ли си? — Мрачният му поглед се спря на Сестра Рошел. — На мен ми изглежда не по-различна от всяка просякиня.

Сестра Джорджия посочи Ан:

— Казвам ти, че е тя.

Мъжът я погледна и тя продължи:

— Дегизирала се е така, за да може да проникне в лагера.

Мъжът направи знак на останалите трима. Те носеха белезници и вериги. Ан се опита да се защити, но войникът, който я хвана, без особени усилия я стисна за китките и ги поднесе към колегата си, за да й сложи белезниците.

Двамата я дръпнаха на пода, а третият постави пред нея наковалня. Сложиха отворените краища на белезниците върху наковалнята и прокараха през тях нитове, чиито главички размазаха с чук, заключвайки белезниците необратимо. От жестокото стягане металът се впи в плътта на Ан, но мъжете не обърнаха никакво внимание на спонтанния й вик от болка.

Тя не беше толкова глупава, че да се опитва да се дърпа, когато вижда, че няма да има полза от това, така че си наложи да остане неподвижна. Без Хана си бе абсолютно безпомощна срещу тези огромни мъжаги. Сестрите се сбутаха една в друга колкото се може по-надалеч от войниците. Никоя не вдигаше глава.

Мъжете зачукаха и веригата. Ан се строполи безпомощна на пода и нададе вик, щом лицето й се блъсна в земята. Оковаха и глезените й. Свързаха с вериги ръцете и краката й. Чифт големи ръце я вдигнаха на крака. Веригата на кръста й минаваше през другите две.

Нямаше да може дори да се храни сама.

Единият от мъжете се почеса по гъстата брада.

— И е дошла в лагера съвсем сама?

Сестрите Рошел и Джорджия кимнаха.

Онзи се изсмя.

— Чудя се как е станала Прелат, след като е толкова глупава?

Сестра Джорджия направи реверанс и каза, без да го поглежда:

— Не знаем, сър. Но наистина е тя.

Той сви рамене и се обърна да си върви, но после спря и хвърли поглед към треперещите жени на пода. Посочи една от Сестрите в абсурдни прозрачни дрехи.

— Ти.

Сестра Теола трепна. Затвори очи. Ан видя как устните й се помръдват в тиха молитва към Създателя.

— Ела с мен — изкомандва мъжът.

Трепереща, Сестра Теола стана. Другите трима одобриха с ухилени физиономии избора на шефа си и я блъснаха да върви пред тях.

— Нали казахте, че няма — кротко възропта Сестра Джорджия.

— Така ли съм казал? — отвърна мъжът. — Ами промених си решението.

— Нека дойда вместо нея — провикна се Джорджия, щом мъжът тръгна да излиза.

Той извърна глава.

— Леле, леле, колко сме благородни. — Той сграбчи Джорджия за ръката и я дръпна след себе си към изхода. — Щом толкова настояваш, можеш да я придружиш.

След като мъжете излязоха заедно с двете жени, над палатката надвисна тягостна тишина. Никоя от Сестрите не поглеждаше към Ан, цялата окована.

— Защо? — тихо прошепна тя, но гласът й отекна в палатката като звъна на най-голямата камбана в купола на Двореца на пророците.

Някои от Сестрите трепнаха при въпроса й. Други направо заплакаха.

— Не сме толкова глупави, че да се опитаме да избягаме — отвърна накрая Рошел. — Отначало всички опитвахме, наистина, Прелате. Някои не преживяха опитите си. Смъртта им бе ужасна и продължителна. Негово Сиятелство ни даде да разберем колко безсмислени са опитите за бягство. Да помогнеш на някого, който се опитва да избяга, също е тежко престъпление. Никоя от нас не желае да получи отново този урок.

— Но вие наистина можехте да се спасите!

— Не сме толкова глупави — каза Сестра Рошел. — За нас няма надежда. Ние принадлежим на Негово Сиятелство.

— Отначало като жертви — каза Ан, — но сега вече по свое желание. Аз доброволно рискувах живота си, за да ви освободя. Получихте шанс, но избрахте да останете роби, вместо да спечелите свободата си. Още по-лошо — излъгахте ме. Излъгахте ме, откликвайки на позивите на злото.

Жените сведоха глави, щом Ан ги обиколи с унищожителен поглед.

— Всяка от вас прекрасно знае какво мисля за лъжците — какво мисли Създателят за тях.

— Но, Прелате — проплака Черна.

— Тишина! Не искам да ви слушам! Вече нямате никакво право да ме карате да ви слушам. Ако някога успея да се измъкна от тези вериги, ще бъде с помощта на онези, които служат истински на Светлината. Вие не сте по-добри от Сестрите на мрака. Те поне имат доблестта да признаят, че служат на злия си господар.

На входа на палатката се показа мъж и Ан млъкна.

Беше среден на ръст, с масивни ръце и широк гръден кош. Коженият му жакет беше разтворен, от набития му врат висяха цяла дузина златни ланци, накичени със скъпоценни камъни. На всеки от дебелите му пръсти имаше по един пръстен, достоен за Крал. Гладко избръснатата му глава отразяваше отблясъците на свещите. Изящна златна верижка свързваше халката на лявата му ноздра с друга халка на лявото ухо. Дългите, сплетени краища на мустаците му се спускаха покрай устните, висейки симетрично от двете страни на сплетената му брадичка. В очите му се четеше знакът на кошмара на пътешественика по сънищата. В тях изобщо липсваше бялото. Тъмните очни ябълки бяха наситени с мрачни, мъгляви петна, които се носеха в едно поле на мастилено черната неяснота, но Ан без колебание можеше да каже, че погледът му е насочен към нея. Тя не можеше да си представи, че погледът на самия Пазител би могъл да бъде по-страховит.

— Както виждам, имаме посетител — гласът му бе тежък като телосложението му.

— О, свинята можела да говори — каза Ан. — Колко впечатляващо.

Джаганг се изсмя. Звукът не беше особено приятен.

— Я виж ти, какви сме нахакани. Джорджия ми каза, че ти си самият Прелат. Така ли е, скъпа?

Ан забеляза с крайчеца на окото си, че всички жени бяха нападали на колене, с чела, опрени в пръстта. Тя не можеше да каже, че не разбира нежеланието им да срещат погледа му.

Усмихна му се очарователно.

— Аналина Алдурен, бивш Прелат на Сестрите на светлината, на вашите услуги.

Вдлъбнатината между гръдните му мускули потъна още повече, щом той вдигна ръце в молитвена поза и й се поклони с престорена почит към сана й.

— Император Джаганг на твоите.

Ан въздъхна раздразнено.

— Е, какво ще правиш сега, Джаганг? Мъчения? Изнасилване? Обесване, обезглавяване, изгаряне?

Мазната усмивка отново грейна на устните му.

— Виж ти, виж, скъпа, нима нямаш никаква представа как се съблазнява мъж! — — Той посегна встрани и сграбчи Сестра Черна за косата. — Виждаш ли, работата е там, че от тези редови Сестри си имам достатъчно. Имам и от другите, дето са се врекли на Пазителя. Признавам, че те са ми по-симпатични. — Той изви вежда. — Те все още могат да използват част от магията си.

Очите на Сестра Черна плувнаха в сълзи от болка, щом той я стисна за гърлото.

— Но си имам само един Прелат.

Стъпалата на Сестра Черна висяха на няколко милиметра над земята. Не можеше да диша, но не се опитваше да се съпротивлява. Ужасните му, мощни мускули блестяха на светлината на свещите.

Вените на ръката му изпъкнаха. Очите на Черна се ококориха, щом хватката му се затегна. Устата й зяпна във внезапен ужас.

— Е — обърна се Джаганг към останалите, — тя призна ли ви всичко за Хармониите? Разказа ли ви всичко за тях?

— Да! — веднага отвърнаха няколко гласа, надявайки се искрено той да пусне Черна.

Не всичко, помисли си Ан. Ако Зед успее да направи нещо, с Хармониите щеше да е свършено.

— Добре. — Той пусна жената на земята.

Сестра Черна се строполи на пода, стискайки гърлото си с ръце, докато отчаяно се бореше да си поеме въздух. Не успяваше. Джаганг бе прекъснал дихателната й тръба. Пръстите й започнаха да махат във въздуха. Докато лежеше свита в краката му, започна да посинява.

С отчаяни усилия Черна пропълзя до скута на Ан. Ан погали главата на бедната жена в израз на безпомощно съчувствие. Прошепна й любовта и опрощението си, а след това тихичко се помоли на Създателя и добрите духове.

Ръцете на Сестра Черна, гърчейки се в агония, се вдигнаха към кръста на Ан в благодарност. На Ан не й оставаше друго, освен да се моли Създателят да прости на своето чедо, издъхващо в гърчове в скута й. Накрая благодатната прегръдка на смъртта дойде.

Джаганг ритна бездиханното тяло встрани. Стисна с една ръка веригата на врата на Ан и без усилия вдигна жената на крака. Мътните сенки в мастилено черните му очи се впиха в нея така, че й прилоша.

— Струва ми се, можеш да се окажеш от полза. Може да ти изтръгна ръцете и да ги изпратя на Ричард Рал само за да го накарам да посънува кошмари. Може да те разменя за нещо ценно. Но не се притеснявай, ще ти намеря някакво приложение, Прелате. Отсега нататък си моя собственост.

— Може да притежаваш съществуването ми в този свят — с мрачна решителност отвърна Ан, — но не можеш да вземеш душата ми. Този дар от Създателя си е мой и само мой.

Той се изсмя.

— Какви прекрасни думи. — Той придърпа лицето й към своето. — Чувал съм ги и преди. — Веждите му се вдигнаха със задоволство: — Всъщност, като се замисля, май всяка от тези жени тук ми ги е казвала? Но знаеш ли какво, Прелате? Днес те като че ли поизлъгаха, нали? Предадоха те до една, когато можеха да избягат. Ако не друго, можеха да спасят твоя живот, без да излагат себе си на риск. Но избраха робството пред предложената от теб свобода. Бих казал, Прелате, че вече владея и душите им.

— В предсмъртния си миг Сестра Черна потърси мен, а не теб, Джаганг. Тя потърси доброто и любовта, макар че преди това ме предаде. Това, императоре, е белег за истинското намерение на душата.

— Въпрос на гледна точка. — Той сви рамене. — Какво ще кажеш, искаш ли да убия всички останали, една по една, за да видим отдадеността на всяка от тях, и накрая да преброим гласовете? За да е честно, бих ти предложил да се сменяме в убиването им — веднъж ти, веднъж аз. Аз убих своята. Твой ред е.

Ан не можеше да направи нищо друго, освен да стрелне с огнен поглед чудовището пред себе си. Той се изсмя гърлено.

— Не искаш ли? Е, значи не си толкова сигурна, че ще спечелиш в гласовете? — Той се обърна към Сестрите, които все още стояха на колене: — Днес имате късмет, скъпи мои. Прелатът пожела да помилва душите ви. — Мътният му поглед се върна върху Ан. — Между другото, вероятно се надяваш Хармониите да бъдат прогонени. Значи се надяваме на едно и също. Магията на мен ми е нужна, но ако трябва, мога да спечеля и по този параграф. Ако обаче Хармониите бъдат изгонени, за теб ползата ще е никаква. Нали разбираш, тези белезници и вериги са оплетени със заклинание, направено от другите ми Сестри. Знаеш за кои говоря. Сестрите на мрака. Както ти е известно, те използват Субстрактивна магия, а тя, скъпи ми Прелате, все още действа. Просто не искам да храниш напразни илюзии.

— Колко мило от твоя страна.

— Но не се ядосвай. Все ще ти намеря някакво полезно приложение.

Той повдигна ръка. Голите му рамене се издуха под кожения жакет. Бицепсите му бяха по-широки от кръстчетата на повечето жени в палатката.

— Засега обаче мисля, че предпочитам да си в безсъзнание.

Тя се опита да извика силата си. Дарбата й не отвърна. Видя как юмрукът му се приближава, но не можеше да направи нищо, за да го спре.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ЗЕД СЕ ОГЛЕДА и се почеса по брадичката. Наоколо нямаше жив човек. Уличката беше странна — тясна и тъмна. Взря се в малката постройка в дъното. Тя също не светеше, изглеждаше изоставена.

Това беше добър знак.

Зед почеса Паячка по носа.

— Ти остани тук. Разбра ли? Чакай ме тук.

Кобилата отметна глава назад и изцвили одобрително. Зед усмихнат я почеса зад ухото. В отговор животното долепи чело до гърдите му в знак, че няма нищо против да прекарат в тази поза целия следобед.

Наречена така заради голямото паякообразно черно петно на кадифената задница, Паячка се оказа страхотна покупка независимо от високата цена. Кобилата беше млада, силна и пълна с живот, обичаше да тича, а от време на време се впускаше във вдъхновен галоп. Беше го докарала до Тоскла за забележително кратко време.

След пристигането си Зед разбра, че страната вече се нарича Андерия. Всъщност неосведомеността му за малко да завърши с травма след срещата с някакъв местен, който си беше втълпил, че Зед използва старото име на родината му, за да го засегне. За щастие Паячка не беше наясно със странната чувствителност на някои хора към определени думи и с удоволствие се впусна в неудържим галоп.

Зед, лишен от помощта на дарбата си, уязвим и освен това страдащ под бремето на годините си, си бе представял дълго и трудно пътуване пеш през Дивото. Но благодарение на магията на късмета на третия ден, откакто бе напуснал селото на Калните, попадна на човек, който се оказа търговски пътник. Тъй като му се налагаше често да посещава различни клиенти, човекът разполагаше с няколко коня. Можеше да си позволи да се лиши от единия, докато стигне до местоназначението си — особено при цената, която му предложи Зед. И така Паячка смени собственика си.

И страшното пътешествие, което Зед бе начертал в мислите си, се оказа забележително кратко и съвсем не неприятно — като се изключат моментите, когато се сещаше за целта на пътуването до Андерия.

Успя да премине границата заедно с цяла редица каруци, продавачи и търговци от всякакъв вид. Благодарение на червено кафявата си роба със сребърен брокат на ръкавелите и златен около врата и надолу към гърдите и със златна тока на червения копринен колан, той лесно минаваше за почтен търговец. Каза на офицерите на границата, че притежава овощни градини на север и пътува за Феърфийдд, за да подпише договори за продажба на стоката си.

По вида на войниците на границата отсъди, че Андерианците разчитат прекалено много на Домини дирч. Отдавна не бе посещавал страната, известна някога като Тоскла, но си спомняше, че едно време границата се пазеше от цяла армия добре обучени войници. През всичките тези години нещата явно се бяха развили в низходяща посока, докато най-сетне войниците придобият днешния си разпуснат и неугледен вид.

Зед забеляза, че Паячка е наострила уши към къщата в дъното на уличката. Цялото тяло на животното бе под напрежение. Зед си помисли, че в някои отношения конете притежават качествата на някогашната му магия. Това не го зарадва особено. Предпочиташе магията му да се върне.

След като погали успокоително Паячка и й повтори да го чака на мястото си, се насочи към дъното на тясната уличка.

Високата и плътна дървена ограда, обикаляща къщата, спираше слънчевата светлина. Въпреки това от двете страни на пътечката през двора растяха всякакви цветя и билки. Доста от тях почти не се нуждаеха от светлина. Имаше обаче и някои изключително редки видове, хилави и болнави от липсата на подходящи условия.

Зед внимателно постави крак на всяко от трите стъпала пред вратата. Подобна предпазливост не беше излишна, ако това наистина бе мястото, което търсеше. През процепа в завесите видя, че вътре е тъмно. Не забеляза наблюдаващи го очи, но силно подозираше, макар да не можеше да се опре на магията си, за да е сигурен, че те са все пак някъде там.

Хвърли последен поглед към Паячка, която стоеше недалеч, напрегната и наострила уши. Животното вдигна глава, отвори уста и изцвили. Зед вдигна ръка и почука.

Вратата се отвори с изскърцване. Зад нея нямаше никой.

— Влез — чу се глас измежду сенките — и кажи какво искаш.

Зед застана в сумрака на тясното фоайе. В процепа между тежките завеси се процеждаше нищожен лъч светлина, а нахлулият през отворената врата ден потъна в мрака, без да се осмели да пробие по-навътре. Зед не забеляза никаква мебелировка, само дългите дъски на дюшемето, простиращи се към мястото, откъдето се чу гласът.

Той се извърна и посочи горната част на вратата. Кокалестият му пръст се забоде във въздуха.

— Хитро — да използваш въже, за да отваряш с него вратата от разстояние. Направо впечатляващо.

— Кой си ти, че си позволяваш да предизвикваш гнева ми?

— Да предизвиквам гнева ти ли? О, за нищо на света. Не си ме разбрала. Търся една чародейка.

— Внимавай, страннико, с желанията си. Понякога те могат да се окажат неприемливи. Представи се.

Зед се поклони драматично.

— Зедикус Зу’л Зорандер. — Той килна глава на една страна, за да може да се взре по-добре в жената между сенките. — Искам да кажа Зедикус Зу’л Зорандер като в „Пръв магьосник Зедикус Зу’л Зорандер“.

— Пръв магьосник.

Той й се усмихна обезоръжаващо:

— Франка Гоуенлок, надявам се.

Ококорила очи и със зяпнала уста, жената успя само да кимне.

— Леле, леле, колко си пораснала — Зед постави длан под нивото на колана си. — Когато те видях за последен път, беше ей такава. — Той се усмихна с истинско възхищение. — А както виждам, си станала истинска красавица.

Тя се изчерви и посегна да оправи косата си.

— Е, като изключим посребрялата коса.

— Зрелостта ти отива. Наистина.

Той го мислеше сериозно. Жената пред него бе красива. Дългата почти до раменете й коса бе отметната назад и разкриваше горди и почти съблазнителни черти. Сребристите оттенъци в слепоочията й само подчертаваха зрялата й красота.

— А ти…

— Знам — въздъхна той. — Не разбрах точно кога се случи, но ето, че се превърнах в същински старец.

С грейнала усмивка тя пристъпи напред и направи реверанс, прихванала полите на семплата си кафява рокля.

— За мен е чест да ви приема в скромния си дом, Пръв магьосник.

Зед махна с ръка.

— Стига вече с официалностите. Ние се знаем отдавна. Просто Зед е достатъчно.

Тя се изправи.

— Нека бъде Зед тогава. Не мога да повярвам, че Създателят отвърна на молитвите ми толкова директно. О, колко ми се иска майка ми да беше жива, за да може да те види отново.

— Тя също бе прекрасна. Нека добрите духове бдят над нежната й душа.

Сияеща, Франка пое лицето му в две ръце.

— А ти си си все същият красавец, какъвто те помня.

— Нима? — Зед се изпъчи. — Е, благодаря ти, Франка. Гледам да се грижа за себе си. Поддържам хигиена, такива неща, използвам билки и специални масла, които редовно поставям във ваната си. Предполагам това е причината кожата ми да се запази все още тъй гладка.

— О, Зед, не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам. Благодаря на Създателя. — Тя все още държеше лицето му в ръце. Очите й се изпълниха със сълзи. — Имам нужда от помощ. О, Първи магьоснико, отчаяно се нуждая от помощта ти.

Той пое ръцете й в своите.

— И защо?

— Зед, ти помогна на майка ми. Някога. Трябва да помогнеш и на мен. Моля те. Силата ми изчезна. Опитах всичко, за което можах да се сетя. Рових се в книги със заклинания, магии и чародейства. Нищо не помогна. Наложи се да вържа това въже за вратата, за да мамя хората и да стоя на положение. Направо се поболях от притеснение. Вече почти не спя. Опитах…

— Хармониите са на свобода.

Тя примигна и се взря невярващо в лицето му. Притихналият й дом сякаш се напрегна заедно с нея, за да го чуе по-добре.

— Моля?

— Хармониите са на свобода.

— Не — отвърна тя, очевидно шокирана. — Не мисля, че това е причината. По-скоро ми се струва, че нещо става с кръвта ми. Сигурно ми е направена магия от жени с по-малко възможности, но с повече амбиция. Предполагам от завист, а също и от зла природа. Опитвам се да не се изпречвам на пътя на хората, но понякога…

Зед я стисна за раменете.

— Франка, дойдох тук, защото се надявам ти да можеш да ми помогнеш. Майката моята снаха, без да иска, освободи Хармониите, като ги извика по спешност с помощта на мощна магия с последната надежда да спаси живота на внука ми. Имам нужда от помощта ти. Затова съм тук. И моята дарба изчезна. Магията се срива. Светът на живите е изправен пред ужасна опасност. Няма нужда да обяснявам на жена с твоите способности какви могат да бъдат последиците от подобно събитие. Трябва да видим дали може да се направи нещо, за да прогоним Хармониите. Като Пръв магьосник дойдох при теб, за да потърся помощ.

— Внукът ти? Той преживя ли всичко това? Оправи ли се?

— Да. За щастие, благодарение на помощта на жената, която впоследствие стана негова съпруга, оцеля и вече е добре.

Тя вдигна пръст към устата си, остана така известно време, замислена над думите му.

— Значи поне това е хубаво — че се е спасил. Но това означава, че в замяна на услугата, сторена от Хармониите, те могат да прекосят воала. — Тя свъси чело. — Внукът ти, казваш. Той притежава ли дарбата?

В главата на Зед за миг нахлу порой от мисли. Той промълви само едно „Да“.

Франка се усмихна набързо и учтиво, за да покаже на Зед, че се радва за него, после пристъпи към действие. Дръпна завесите, хвана го за ръката и го заведе до една маса в дъното. Махна и тежката завеса на малкото прозорче до масата, за да влезе светлина. Върху тъмния махагонов плот бе инкрустирана сребърна Милост.

Франка грациозно го покани да седне. Докато той се настаняваше, тя донесе две чаши. След като наля чай от чайника, увесен над тлеещите въглени в огнището, сложи едната пред него и седна насреща му. Помълча малко, след това рече:

— Подозирам, че не си ми казал всичко.

Зед въздъхна.

— Далеч не съм ти казал всичко, но нямаме никакво време.

— Имаш ли нещо против да щрихираш в общи линии само най-важното?

— Е, да, добре. — Той сръбна от чая си. — Спомняш ли си Д’Хара?

Ръката с чашата застина пред устните й.

— А възможно ли е човек да не си спомня Д’Хара?

— Ами, да, вярно, та значи работата е там, че Ричард, внукът ми, бе заченат чрез брутално изнасилване.

— Толкова съжалявам — промълви тя с искрено съчувствие в гласа. — Но какво общо има това с Д’Хара?

— Мъжът, който изнасили майка му, моята дъщеря, бе Мрачният Рал, господарят на Д’Хара.

Ръцете й потрепнаха. Чашата още не бе успяла да достигне устните й. Като внимаваше да не разлее горещата течност, Франка върна чашата обратно на масата.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че този твой внук е потомък на два рода магьосници? И че става въпрос за същия този Господар Рал, който иска капитулацията на всички страни в Средната земя?

— Ами да, точно за него става въпрос.

— И че този твой внук, самият Господар Рал, е същият, който ще се ожени за самата Майка Изповедник?

— Беше прекрасна церемония — вметна Зед. — Наистина прекрасна. Доста необикновена, но и много стилна.

Франка хвана челото си с ръка.

— Добри духове, трябва ми малко време, за да го осмисля.

— И да, той е магьосник-воин. Забравих, извинявай. Роден е с двете страни на магията.

Главата й се стрелна нагоре.

— Моля?

— Нали разбираш, двете страни. Субстрактивна наред с обичайната Адитивна. Двете страни.

— Знам какво означава „двете страни“.

— О!

Франка преглътна.

— Чакай малко. Хармониите искаш да кажеш, че ги е извикала Майката Изповедник?

— Ами тя.

Жената рязко стана, столът й изскърца по дървения под.

— Господарят Рал е този добри духове, самата Майка Изповедник е обрекла душата на Господаря Рал, на един магьосник-воин, притежаващ и двете страни на магията, на Хармониите?

— Не е чак толкова лошо. Тя не е имала представа за заклинанието. Не го е направила нарочно. Тя е добър човек и никога не би причинила нарочно подобно нещо.

— Нарочно или не ако Хармониите го хванат…

— Изпратих ги и двамата на сигурно място — на място, където не могат да го достигнат. Поне за това няма за що да се тревожим.

Тя въздъхна с облекчение.

— Да благодарим на Създателя поне за това.

Зед отпи още веднъж от чая си.

— Но въпреки това хората като нас с теб са лишени от силата си, а светът — от магията като цяло. Освен това може да се каже, че всичко е на прага на пълното унищожение. Както вече казах, нужна ми е помощ.

Франка най-сетне си седна на мястото, след като Зед й посочи стола. Той се усмихна и похвали чая й, подканвайки я да си пийне.

— Зед, струва ми се, че имаш нужда от помощта на самия Създател. Какво си мислиш, че бих могла да направя аз? Аз съм само една обикновена, средно надарена, с нищо незабележителна чародейка, заселена в отдалечена страна. Защо идваш именно при мен?

Той примигна и посочи към нея.

— Какво криеш с тази лента?

Пръстите й се вдигнаха към врата.

— Белег. Спомняш ли си „Кръвта на братството“?

Зед кимна.

— Е, почти навсякъде има такива като тях, хора, които мразят магията и които смятат, че хората с магия са виновни за всяка неудача, споходила ги в живота.

— Да, навсякъде има фанатици.

— Тук фанатиците следват човек на име Серин Райак. Той е обичайният тип: зъл и отмъстителен. Талантът му се състои в това да излага пред останалите заблудите си така, че да възбужда чувствата на слушателите си и да ги кара да действат според желанията му.

— Значи си пострадала от идеята му да освободи света от злините като теб?

— Точно така. — Тя с рязък жест свали лентата от врата си. Отдолу се белна зловещ белег. — Обесиха ме на един клон и започнаха да строят клада под краката ми. Любимото занимание на Серин Райак е да изгаря. Мисли си, че така освобождава света от магията на онзи, когото е изгорил. Че така магията не може да се върне обратно в този свят след смъртта на човека.

Зед въздъхна.

— Нещата се повтарят. Но ти очевидно си успяла да го убедиш да те пусне.

Тя се усмихна.

— Действията му срещу мен му струваха едно око.

— Не бих казал, че те обвинявам за стореното.

— Беше отдавна.

Зед търсеше начин да смени темата.

— Предполагам си чула за войната със Стария свят?

— Разбира се. При нас има представители на Императорския орден, дошли да обсъдят нещата с управниците ни.

Зед се изправи на стола.

— Какво? Орденът е изпратил свои хора тук?

— Нали това ти казвам. В правителството има хора, които се вслушват внимателно в думите на Ордена. Опасявам се, че предложенията се носят директно на висшите сановници. И то от доста време. — Тя вдигна чашата си и отпи глътка, без да изпуска Зед от поглед. Явно искаше да му каже още нещо. — Има хора, които обмислят възможността да изпратят тайно съобщение до Майката Изповедник, за да я накарат да дойде и да види как вървят нещата тук.

— Сега, когато Хармониите са на свобода, тя е лишена от силата си, също като мен и теб. Докато Хармониите не бъдат прогонени, тя не би могла да ни бъде от полза в подобно нещо.

Франка въздъхна.

— Да, разбирам. Ще е най-добре да видим какво може да се направи за прогонването на Хармониите.

— А междувременно може би няма да е зле хората тук да се позанимаят с тези въпроси.

Тя остави чашата си.

— И кой според теб ще се осмели да подлага под въпрос действията на кабинета на Министъра на културата?

— Директорите — предложи Зед.

Тя завъртя чашата си върху масата.

— Може би — бе всичко, което каза.

Тъй като Зед не добави нищо повече, тя потърси начин да прекъсне неловкото мълчание.

— В Андерия човек трябва да прави, каквото се изисква от него, за да оцелее.

— Винаги ще се намерят хора, готови на това. — Зед се залюля на стола си. — Но каквото и да се направи, ще е напразно. Андерия така или иначе ще трябва да капитулира пред Ричард и новата Д’Харанска империя, която той сформира, за да се противопостави на набезите на Императорския орден. — Той отпи пак. — Споменах ли, че освен другото внукът ми е и Търсач на истината?

Франка вдигна поглед.

— Не, пропусна го.

— Ричард няма да позволи на Андерия да я кара по начина, по който явно я е карала досега — да оставя корумпирани сановници да се споразумяват с Императорския орден. Той и Майката Изповедник ще сложат край на подобни опасни подмолни действия. Това е една от причините, принудили го да завземе властта. Той иска да консолидира управлението под общ и справедлив закон.

— Справедлив закон — подигра му се тя, сякаш самото понятие бе детинско и глупаво. — Ние сме просперираща страна, Зед. Андерианците живеят добре. Ако Хакенците се бяха вслушали в съветите на Императорския орден, щях да го разбера, можеше да приема, че имат причина. Но не го правят те, а Андерианци, които така или иначе притежават властта.

Зед допи чая си.

— Нищо не дразни някои хора повече от това да видят, че други хора са свободни. Точно както този Серин Райак мрази хората с магия, управляващият елит — или онези, които се мислят за такъв, — ненавижда свободата. Те намират радост единствено в задълбочаването на нищетата на хората.

Зед се опита да омекоти болезнената тема.

— Е, Франка, имаш ли си съпруг или галантните светски мъже все още имат шанса да те ухажват?

Тя се усмихна на себе си, преди да отговори:

— Сърцето ми принадлежи на един човек.

Зед се протегна през масата и я потупа по ръката.

— Много се радвам.

Тя поклати глава и усмивката й се стопи.

— Не. Той е женен. Не мога да си позволя да му разкрия чувствата си. Никога няма да си простя, ако му дам причина да напусне красивата си булка, за да дойде при една застаряваща мома като мен. Не мога да си позволя дори да му намекна за чувствата си.

— Съжалявам, Франка — съчувствено каза той. — Животът, или нека по-добре кажа любовта, понякога изглежда наистина нечестна. Поне в конкретния момент. Но един ден.

Франка сложи край на темата с махване на ръка — повече за себе си, отколкото за него, както го разбра той. Отново го погледна.

— Зед, поласкана съм, че дойде при мен — всъщност поласкана съм, че изобщо ми помниш името. Но какво ти дава основания да мислиш, че мога да ти помогна? Ти притежаваш много повече сила от мен. Поне някога беше така.

— За да бъда искрен докрай, трябва да ти призная, че не съм дошъл да търся помощ от теб по начина, по който вероятно си мислиш. Дойдох, защото като млад магьосник научих, че това е мястото, където са погребани Хармониите — в Тоскла, или Андерия, както се нарича днес.

— Така ли? Никога не съм го знаела. Къде по-точно?

Зед разпери ръце.

— Надявах се да науча от теб. Ти беше единственият човек, за когото се сетих, че познавам тук. Така че дойдох да те потърся. Имам нужда от помощ.

— Съжалявам, но наистина нямам представа къде би могло да се намира това място. — Тя отново вдигна чашата си и замислено отпи. — Но ако, както казваш, Хармониите не могат да вземат душата на внука ти, възможно е да бъдат изтикани обратно в света на мъртвите. Може да не трябва да правим каквото и да било. Проблемът може да изчезне от само себе си.

— Да, съществува такава вероятност, но не бива да забравяш природата на отвъдния свят.

— В смисъл?

Зед посочи външния кръг на Милостта, инкрустиран върху плота.

— Тук започва отвъдният свят и свършва животът. — Той плъзна ръка по ръба на масата. — Отвъд тази линия е вечността. Тъй като отвъдният свят е вечен, времето там е без значение. Когато прекрачим прага му, има начало, но край не съществува — тоест там няма понятие за време.

Единствено тук, в света на живите, времето е определено от начало и край, които му осигуряват отправни точки и го изпълват със смисъл.

Хармониите са извикани от онова лишено от понятие за време място отвъд и извличат силата си оттам, така че за тях времето също не означава нищо.

Може би наистина, ако не получат душата, заради която са прекрачили воала, те ще бъдат изтласкани обратно в отвъдния свят. Но не бива да забравяме, че за същества, лишени от понятие за време, времето в нашия свят може да изглежда като миг, в който изчакват да видят дали ще успеят или в който се радват на разрушението и смъртта, които носят със себе си. Но това, което за тях е миг, за нашия свят може да се окаже хилядолетие. Или десет хилядолетия, които в очите им няма да са повече от нищо незначеща искрица във времето — особено при положение, че те са същества без души и реално не знаят какво е живот.

Тя слушаше с внимание всяка негова дума, явно жадна за разговори, които единствено хората, родени с дарба, можеха да водят помежду си.

— Да, разбирам. — Тя вдигна пръст във въздуха. — Това означава, че могат да си заминат още днес, просто да изчезнат, докато си говорим, безкрайно объркани от един толкова различен свят, след като установят, че са принудени да действат във враждебните рамки на времето. Та нали дните на душата, която търсят, са преброени на този свят. И те трябва да я открият, докато е жива.

— Добре изложени и смислени разсъждения, но докога трябва да чакаме? В един момент ще стане твърде късно за възстановяването на магията. Със сигурност вече има доста хора, чието състояние е на ръба на трагичното заради отслабването на магията. Колко време ще мине, докато те загинат? Видях лехата наблюдавци, които си засадила пред дома си. — Зед вдигна вежда. — И още по-лошо, колко ли време ще мине, докато се срине магията на същества като гамбитовия молец? Ами ако житото, което расте в момента, вече е отровено?

Тя извърна лице, помръкнало от черни мисли.

Тъй като не я познаваше добре, Зед не допълни и нещо друго — че без магията Джаганг и Императорският орден стават още по-могъща сила. Без магията много от онези, които се бореха срещу тях, щяха да измрат, щеше да се стигне до кръвопролития, които нямаше да доведат до нищо добро.

— Франка, като пазители на воала, защитници на беззащитните магически същества и проводници на мисията на магията до човечеството, трябва да направим всичко възможно. Не знаем къде се намира линията, отвъд която помощта става безсмислена.

Тя кимна замислено.

— Да. Да, прав си, разбира се. Защо ти е да знаеш къде се намира обиталището на Хармониите? Какво ще ти помогне това?

— Предишното им прогонване — далеч в древността, — направено с цел да бъде развалено първоначалното заклинание, довело ги в нашия свят, по необходимост е трябвало да разкъса воала. За да се завърнат Хармониите отново в нашия свят, противодействащото заклинание е трябвало да бъде балансирано с древна магия, а тя от своя страна действа едва след като бъдат задоволени изключително трудно изпълними условия. Но това както и да е.

Самото наличие на механизъм за завръщане представлява балансът, необходим за изгонващото заклинание. — Зед плавно прокара пръст по ръба на чашата си. — От това, което знам по въпроса, мога да съдя, че природата на съществуването на Хармониите е такава, че те могат да се завърнат в света на живите едва след като са изпълнени строгите изисквания на балансиращия механизъм. И това може да стане през същото място, откъдето някога са били изгонени. Ето защо трябваше да дойда тук.

Тя зарея замислено поглед.

— Да, звучи логично. Трябва да открием къде се намира това място.

— Дори то да не ти е известно, може би все пак ще се съгласиш да ми станеш водач?

Тя го погледна.

— Къде бихме могли да търсим? Имаш ли някаква идея?

Зед остави чашата.

— Мислех си, че евентуално би могла да ми помогнеш да вляза в библиотеката.

— В Библиотеката на културата? В имението на Министъра на културата?

— Именно. Там се съхраняват древни текстове. Поне се съхраняваха. При положение, че Хармониите са били прогонени именно от Андерия, в библиотеката може да има запазени записки или друга информация, която да ми помогне да разбера къде е мястото. Може да намеря и други полезни сведения.

— Знаеш ли някакви заглавия на книги? Може да са ми известни?

— Нямам точна представа, дори не знам дали такива книги изобщо съществуват, а дори да съществуват, не е казано, че се намират именно там. Просто ще трябва да започна да преглеждам наред томовете, с надеждата да открия нещо.

Тя се наведе към него.

— Зед, вътре се съхраняват хиляди книги.

— Знам. Виждал съм ги преди.

— И ако намериш такава, в която се посочва мястото, после какво?

Той сви рамене пресилено небрежно.

— Да вървим стъпка по стъпка.

Дори да не успееше да открие информация за механизма на изгонването, имаше идея за това какво би могъл да направи, в случай че разбере мястото, откъдето са били прогонени Хармониите. Каквато и информация да събереше, колкото и проста да се окажеше работата, без помощта на дарбата си той нямаше да може да се справи с проблема.

Вероятно щеше да се окаже принуден да предприеме отчаяни действия.

— Е, какво ще кажеш за Библиотеката на културата? Ще ми помогнеш ли да вляза вътре?

— Мисля, че поне това е по силите ми. Като Андерианка, при това известна в имението на Министъра, имам достъп дотам. Не всеки може да влиза вътре. Властимащите понякога променят историята дотолкова, че човек не може да познае собственото си минало, камо ли да вярва на останалото, което се е изписало. — Тя се отърси от мислите си и изправи гръб с ведра усмивка. — Кога ще я посетим?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Мислиш ли, че ще можеш да се престориш на учен?

— Убеден съм, че мога да се престоря на всякакъв — дори на човек, който не може да си спомни собственото си име.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— О, КОЛКО МИЛО! — с престорена възхита възкликна Зед, щом жената постави тежкия том в светлината на високата лампа. — Сега вече съм сигурен. Няма никакво съмнение. Вие сте самият добър дух, притекъл се на помощ на моята скромна особа, мадам Фиркин.

Жената изведнъж стана срамежлива като девойка. Бузите й пламнаха и на устните й се разля свенлива усмивка.

— Това ми е работата, господин Рибник.

Той се надвеси към нея и й пошепна закачливо:

— Предпочитам красивите жени да ме наричат Рубен.

Когато се налагаше да се представя под друго име, Зед предпочиташе Рубен Рибник. Звучеше му зашеметяващо. Фактът, че водеше скромен живот, от време на време го подтикваше към желание за подобни пищни определения и думи. Според него леките отклонения от ежедневието бяха нужни за поддържането на равновесието. Нещо толкова простичко като употребата на името Рубен Рибник задоволяваше тази нужда.

Жената примигна, явно не схванала флирта. Изненадващо, както си помисли Зед, тъй като тя наистина бе достатъчно симпатична, за да може да се предполага, че през целия си дълъг живот е била обграждана от тълпи обожатели. Зед се почувства принуден да изясни нещата:

— Ето защо, мадам Фиркин, предпочитам да ме наричате Рубен.

Тя продължаваше да го гледа с немигащ поглед, после в един момент той видя как в тъмните й очи се прокрадва пламъчето на просветлението и в следващия просторното помещение вече гърмеше от звънкия й смях. Някои от другите посетители, насядали на околните маси, вдигнаха очи. Един от стражите на входа също се обърна и ги изгледа. Мадам Фиркин бързо вдигна длан към устата си и лицето й пламна.

— Рубен — изкикоти се тя палаво, повтаряйки името му. Огледа се и се осмели да се наведе към него. — Ведета.

— А! — изгука Зед. — Ведета. Прекрасно име.

Тя се изкикоти отново и се отдалечи от мястото му, стъпките й отекнаха меко в огромната зала на първия от двата етажа в пищната Андерианска библиотека. От мястото си Зед вече доста време се бе наслаждавал на слънчевия залез. Множеството запалени лампи обливаха в мека светлина червеникавата дъбова ламперия на залата и осигуряваха достатъчно светлина на онези, които бяха предпочели да вкусват сладостта на думите, а не на вечерята.

Зед придърпа тежкия том, който Ведета му бе донесла. Един бърз поглед му бе достатъчен, за да разбере, че няма да му свърши никаква работа. Все пак разгърна корицата и се направи, че чете с дълбок интерес.

Но всъщност изобщо не беше така. Книгата, която в действителност четеше, се намираше по-нагоре вдясно, но дори и с наведена глава можеше да извръща поглед и да хвърля по едно око в нея, така че да заблуди всеки, минаващ наблизо. Не че наоколо гъмжеше от любопитни.

Той вече бе произвел истинска сензация с величествената си поява, изправяйки се на централния вход на библиотеката и обявявайки на висок глас, че има хипотеза за закона за отговорността на вторичните доставчици на стоки пред подписващата страна в търговските споразумения, унищожени от клаузи, включващи Творчески актове не специфично специфицирани в подтекста, но подразбиращи се от общия закон на древните търговски принципи, и че е сигурен, че ще успее да ги докаже, опирайки се на чудесни примери из историята на Анерианския закон.

Никой не набра достатъчно смелост, за да му опонира. Служителите в библиотеката се задоволиха с това просто да го оставят да си върши работата. Присъствието на Франка му бе от голяма помощ, тъй като тук хората я познаваха.

Ставаше късно и библиотекарките изгаряха от нетърпение да се приберат у дома, но се страхуваха да не възбудят гнева на човек, толкова издълбоко запознат със закона. И понеже Зед се позабави, от присъствието му се възползваха още неколцина посетители. Той не бе сигурен дали защото искаха да поработят още малко, използвайки неочаквано предоставената им възможност, или просто им се щеше да го държат под око.

Франка седеше от другата страна на масата, леко встрани, за да има достатъчно място за всичките разхвърляни по плота книги. Тя прелистваше дебелите томове и от време на време му обръщаше внимание на отделни пасажи, които смяташе, че може да представляват интерес за него. Франка бе умна и му посочваше неща, които малцина други биха могли да разберат. Но досега така и не бяха стигнали до нещо с практическа полза. Всъщност Зед не беше съвсем наясно какво точно търси, но бе сигурен, че още не го е открил.

Потънал в размисъл, той се стресна, когато една ръка се отпусна на рамото му.

— Извинявайте — прошепна Ведета.

Той се усмихна на свенливата дама.

— Няма нищо, скъпа Ведета. — Повдигна въпросително вежди.

— О! — тя посегна към джоба на престилката си. Лицето й отново пламна, докато ровеше с ръка из джоба си.

В един миг ръката й застина.

— Ето я.

— Кое? — прошепна Зед.

Тя се наведе към него и сниши глас още повече. Зед забеляза, че Франка ги наблюдава, правейки се, че чете някаква книга.

— Не би трябвало да показваме това на всеки. Книгата е изключително рядка и ценна. — Лицето й бе аленочервено. — Но вие сте специален човек, Рубен, толкова умен и въобще. Затова реших да ви я покажа за минутка.

— Наистина ли, Ведета? Колко изключително мило от твоя страна?! И каква е книгата?

— Всъщност не знам точно. Но е принадлежала на самия Джоузеф Андер.

— Нииима? — провлачи Зед.

Тя кимна енергично.

— Планината.

— Моля?

— Планината. Така са го наричали някои от съвременниците му. Когато нямам работа, понякога чета някои от древните текстове от онова време — за да науча нещо повече за светия ни претеча Джоузеф Андер. Та, както разбирам, някои от съвременниците му са го наричали Планината.

Докато тя изваждаше книгата от джоба си, Зед вече бе насочил към нея цялото си внимание. В ръката й се появи миниатюрен предмет. Сърцето му трепна, тъй като му се стори прекалено малък за книга.

Но веднага след това видя, че наистина е малка черна книжка, и сърцето му щеше да литне от възбуда.

Дневник на пътуване.

Дори моливът се бе запазил в гръбчето му.

Зед навлажни устни и протегна ръце към книгата. Вдигна пръст към долната си устна. Ведета нямаше да го остави насаме с подобна ценност, дори да бе най-гениалният учен. Двама от стражите огледаха зорко помещението, но не обърнаха на Зед особено внимание.

— Мога ли да надзърна вътре, Ведета? — напрегнато прошепна той.

— Ами е, предполагам нищо няма да й стане.

Жената внимателно отгърна корицата. Дневникът бе в идеално състояние, но и този на Ан бе също толкова древен, а състоянието му не бе по-лошо. Дневниците на пътуване бяха магически предмети и вероятно с това се обясняваше почти непокътнатото им състояние дори след хилядолетия употреба. С това, а и с изключително внимателното отношение на Сестрите към ценните книги. Хората тук явно се отнасяха към тях не по-малко грижовно. Зед зяпна. Планината.

Разбра. „Двойникът на планината“ бе втората книга от чифта на този дневник. Нещата се подредиха в главата му. „Двойникът на планината“ е била унищожена и заедно с нея — вероятно — и информацията за обиталището на Хармониите.

Но тази книга, дневникът на пътуването на Джоузеф Андер, би трябвало да съдържа същите думи — ако не са изтрити.

Зед гледаше като замаян как Ведета Фиркин отгръща първата празна страница. Магьосник, живял преди три хиляди години, щеше всеки миг да заговори пред него.

Зед се вгледа втренчено в думите на следващата страница. Напрегна всичките си сили. Не разбра нищо. Заклинание, каза си той, което не позволява на чужди погледи да разчитат съдържанието.

Не, не беше това. Пък и нали магията се сриваше. Подобно заклинание не би могло да продължава да действа. Докато се взираше в написаното, осъзна, че е на език, който не познава.

Изведнъж разбра. Беше на високо Д’Харански.

Сърцето на Зед помръкна. В днешно време практически никой не знаеше този език. Ричард му бе споменал, че го е научил. Зед не се съмняваше в думите му, но в момента внукът му пътуваше към Ейдиндрил. Нямаше как да го намери, камо ли да го стигне.

Освен това библиотекарите нямаше да му позволят да изнесе оттук книгата, а Зед не притежаваше магията си, за да може да направи нещо по въпроса.

— Каква величествена гледка — промълви той, докато жената бавно разгръщаше страниците пред очите му.

— Да, наистина — благоговейно промълви тя. — По някога слизам в подземията и просто гледам нещата, на писани от Джоузеф Андер, представям си как пръстите му са отгръщали страниците. Това ме кара да потръпвам — призна му тя.

— И мен — отвърна Зед.

Отговорът му явно й достави удоволствие:

— Жалко, че никой не е успял да я преведе. Дори не знаем на какъв език е написана. Някои от учените ни предполагат, че е древен код, използван от магьосниците.

— Джоузеф Андер е бил магьосник — глухо додаде тя. — Не всички го знаят, но наистина е бил такъв. Бил е велик човек.

Зед се запита откъде ли знаят, че е велик, след като нямат представа какво е оставил след себе си. Но веднага си отговори, че вероятно именно това е причината да го смятат за толкова велик.

— Магьосник — повтори Зед. — Човек би помислил, че един магьосник ще иска хората да помнят думите му.

Ведета се изкикоти.

— О, Рубен, явно нищо не разбираш от магьосници. Те са такива. Тайнствени и изобщо.

— Сигурно — разсеяно отвърна той, напрягайки се да намери поне една дума, която да му подскаже нещо.

Нямаше такава.

— Ето — едва чуто прошепна Ведета и хвърли бърз поглед в двете посоки — това тук. — Тя му показа една страница в самия край. — Успях по някаква случайност да разчета това тук. Само това.

— Наистина ли? — Зед запримига срещу неразбираемите знаци.

— Фуер оубенс.

Той се вгледа във въодушевените очи на жената.

— Ведета, наистина ли знаеш какво означава „Фуер оубенс“, или просто предполагаш.

Тя свъси сериозно чело.

— Наистина знам. Съвсем случайно попаднах на едно място в друга книга, наречена „Могъществото на огнивото“, където го има същото. В книгата се говори за някак ви…

— Значи си разбрала какво означава, а?

Тя прошепна в ухото му:

— Пещите.

Зед извърна глава и се вгледа в тъмните й очи.

— Пещите ли?

Тя кимна.

— Пещите.

Той се намръщи.

— Имаш ли представа какво означава това?

— Съжалявам, не. — Тя се изправи. — Става късно, Рубен. Стражите ме предупредиха да затварям, след като ти покажа това.

Той не се постара да прикрие разочарованието си.

— Разбира се. Всеки би искал да се прибира, да вечеря и след това да почива.

— Но утре заповядай пак, Рубен. За мен ще е удоволствие отново да ти помогна, с каквото мога.

Зед поглади долната си устна, замислен за късчетата информация, до които бе успял да се добере, и опитвайки се да разбере дали нещо от наученото ще му бъде от полза. Не беше много вероятно.

— Моля? — Той я погледна. — Какво каза?

— Че ще се радвам да дойдеш отново утре. За мен ще е удоволствие да ти помогна. — Тя се усмихна със същата свенлива усмивка. — Ти си истинско предизвикателство в сравнение с повечето посетители тук. Малцина се интересуват от древните книги като теб. А според мен е срамно. Хората днес не уважават знанието на миналото.

— Да, наистина е така — с цялата си сериозност отвърна той. — С удоволствие ще се върна утре, Ведета.

Лицето й пламна.

— Може би, ако искаш, заповядай на гости в апартамента ми. Бих могла да ти приготвя нещо за ядене?

Зед се усмихна.

— С най-голямо удоволствие, Ведета, ти наистина си много мила, но няма да е възможно. С Франка съм. Тя е моята любезна домакиня и трябва да се връщаме във Феърфийлд и да обсъдим събраната днес информация. Относно проекта ми, нали разбираш. Законът.

Лицето й помръкна.

— Разбирам. Е, тогава надявам се, ще се видим утре.

Тя тръгна да си върви, но Зед я стисна за ръкава.

— Ведета, може би утре ще мога да се възползвам от предложението ти? Ако важи дотогава, разбира се.

На лицето й отново светна сияещата усмивка.

— Ами, всъщност утре ще е по-удобно. Ще имам вре ме да е, ще бъде по-добре. Утре вечер дъщеря ми ще отсъства от къщи, сигурна съм, и ще можем да си направим чудесна вечеря — насаме. Съпругът ми почина преди шест години — добави тя, прихващайки яката си. — Беше чудесен човек.

— Сигурен съм. — Зед стана и й се поклони дълбоко. — Значи утре. — Той вдигна пръст във въздуха. — И благодаря, че ми показа специалната книга от подземието. За мен беше истинска чест.

Тя се обърна и тръгна, отнасяйки сияещата усмивка със себе си.

— Лека нощ, Рубен.

Той й помаха и й се усмихна широко. Веднага щом я видя да потъва във вратата към подземията, се обърна и направи знак на Франка.

— Да вървим.

Тя затвори книгите и заобиколи масата. Зед й предложи ръката си и двамата заслизаха по просторната стълба. Дъбовите перила, дебели тридесетина сантиметра и с изящен профил, отразяваха отблясъците на лампите, осветяващи стълбата.

— Намери ли нещо? — прошепна тя, щом се отдалечиха на безопасно разстояние.

Зед се огледа назад, за да е сигурен, че никой от онези, които бяха проявили интерес към присъствието на двамата в библиотеката, не ги е последвал. Поне трима души му се сториха подозрителни, но те бяха твърде далеч, за да могат да чуят нещо от разговора му с Ведета. Освен ако не притежаваха дарбата.

Но при положение, че магията се сриваше, той нямаше защо да се притеснява. Поне едно предимство от цялата ситуация.

— Не — отчаяно отвърна той на въпроса й. — Абсолютно нищо, което би могло да ни е от полза.

— Каква беше онази малка книжка, която тя ти изнесе от подземията? Дето не ти позволи да я държиш?

Той махна с ръка.

— Нищо особено. Беше на високо Д’Харански. — Той я изгледа с крайчеца на окото си. — Освен ако не знаеш високо Д’Харански.

— Не. Виждала съм само няколко текста в живота си.

Зед въздъхна.

— Жената знаеше значението само на една дума от цялата книга: „Пещите“.

Франка рязко се спря. Почти бяха се изкачила на горната площадка.

— Пещите ли?

Зед се намръщи.

— Да не би да ти говори нещо?

Франка кимна.

— Това е име на една местност. Известна е на малцина, само на родени с дарбата. Майка ми ме е водила веднъж.

— Какво представлява? Що за място е?

Франка се обърна към спомените си.

— Ами ненормално горещо. Пещера. Можеш да почувстваш силата, магията в тази гореща пещера, но вътре няма нищо.

— Не разбирам.

Франка сви рамене.

— Нито пък аз. Вътре няма нищо, но мястото е странно, могат да го оценят единствено хора, родени с дарбата.

Изпълва те с, не знам. С някакви пристъпи на сила, която започва да се излива през теб, докато си стоиш там, в Пещите. Но онези, които не притежават дарбата, не усещат нищо. — Тя се огледа, за да е сигурна, че никой не ги слуша. — Това е място, за което не казваме на никого. Тайно място — само за родени с дарбата. Тъй като не знаем какво има в него, го пазим в тайна.

— Трябва да го видя. Можем ли да отидем сега?

— Намира се в планината. На няколко дни път. Ако искаш, можем да тръгнем сутринта.

Зед се замисли.

— Не, струва ми се, че ще е по-добре да отида сам.

Франка явно остана обидена, но дори да беше така, Зед не искаше да я пуска да се приближава до това място. Освен това той наистина не я познаваше добре и не знаеше дали може да й има пълно доверие.

— Виж, Франка, може да е опасно и никога няма да си простя, ако ти се случи нещо. Ти вече самоотвержено ми предостави времето и връзките си. Рискува достатъчно.

Това явно я успокои.

— Предполагам, някой ще трябва да предаде на Ведета, че няма да можеш да й гостуваш утре за вечеря. Ще остане разочарована. — Тя се усмихна. — Ако бях на нейно място, със сигурност щях да съм.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ЗЕД ИЗПЪШКА под тежестта на седлото, което сваляше от гърба на Паячка. Прекалено бе стар за подобен род дейности, каза си. Усмихна се на самоиронията.

Стовари седлото на един дънер, за да не го оставя на земята. Паячка доволно се освободи от юздите, които Зед хвърли върху седлото. Покри всичко с одеялото, което мяташе на гърба й, за да не й убива седлото. Дънерът, върху който остави принадлежностите, беше подпрян край стар смърч, така че щеше да е защитен от вятър и дъжд — поне до известна степен. Покри всичко с борови клонки, за да го запази колкото се може по-сух. Ситният дъждец съвсем скоро щеше да завали по-изобилно — в това не се съмняваше.

Паячка, изпълнила задълженията си, се бе преместила леко встрани и похрупваше тревица, но без да го изпуска от поглед. Бяха направили тежък тридневен преход. Прекосиха реката Дрън и продължиха нагоре в планината. За него бе по-трудно, отколкото за кобилата — тя не беше стара. Зед видя, че Паячка с радост се е отдала на новото си занимание, и насочи вниманието си към своите дела.

Малка горичка от няколко смърча закриваше гледката в посоката, в която трябваше да продължи, и той се запъти към пустия бряг, за да я заобиколи. Вече от другата й страна намери стърчащ от земята висок камък, сякаш нарочно поставен там вместо платформа. Качи се отгоре му. Взря се в езерото, застанал с ръце на хълбоците. Гледката беше омайваща. Гъстата гора зад него свършваше рязко на доста разстояние от езерото, сякаш се страхуваше да приближи. Край брега се издигаха само няколкото смели смърча. Тук-там полуостровът бе обрасъл с храсти, но в по-голямата си част бе покрит само от туфи трева. Над тревата се подаваха малките сини и розови листенца на диворастящи цветя.

От всички други страни дълбокото планинско езеро бе заобиколено от стръмни, голи скали. Дори изолираното и самотно петно вода да имаше име, Зед не го знаеше. Практически пътят, по който бе дошъл, беше единственият начин да се стигне до него. Голите зъбери отсреща вляво продължаваха чак до хоризонта. Единствената растителност по тях бяха жилавите корени на някое и друго хилаво дръвче. Мрачните скали вдясно прикриваха гледката отвъд, но Зед знаеше, че отвъд планините продължават. Точно насреща му през езерото имаше водопад. Ледените води се спускаха към езерото от платата горе, от голямото езеро в по-високите части на тази пустош, посещавана единствено от птиците бойници. Това бяха част от водите на реката Дамар, които се вливаха в Дрън. Студената вода идваща от онова място на смъртта, щеше да се спусне надолу към долината Нарийф, за да даде живот.

Зад водопада се криеха Пещите.

В каменната стена зад падащата вода преди три хиляди години са били зазидани Хармониите.

Днес те бяха на свобода.

В очакване на полагащата им се душа.

При самата мисъл за това го побиха тръпки — сякаш хиляди паяци.

Отново, за кой ли път, се помъчи да призове дарбата си. Опита всячески да убеди сам себе си, че този път сега наистина ще стане. Разпери ръце, вдигна ги във въздуха с дланите нагоре, към небето, сякаш за да заблуди някак магията си.

Невъзмутимото езеро не усети нито частица от усилията му. Планините чакаха търпеливо, без да реагират на провала му.

Зед, почувствал се изключително самотен и много стар, въздъхна дълбоко. Беше си представял този миг по хиляди различни начини.

Но въображението му никога не бе чертало подобна смърт.

Ето защо не можеше да позволи на Ричард да узнае, че Хармониите са на свобода. Ричард не би приел плана на Зед, не би му позволил да направи онова, което старият магьосник знаеше, че трябва да направи.

Отклонявайки мислите си от обзелата го мрачна меланхолия, той огледа езерото. Трябваше да съсредоточи мисълта върху действията си, защото в противен случай лесно можеше да се провали и саможертвата му да отиде напразно. А след като бе решил да го направи, възнамеряваше да е както трябва. Изпитваше удоволствие от добре свършената работа, та дори и в случай като този.

Докато оглеждаше местността с опитно око, забеляза, че под онова, което на пръв поглед изглеждаше спокойна вода, всъщност се крие повече. Вътре бъкаше от невидими неща, които се движеха безредно в подмолни течения и заплашваха с неясни намерения.

Водата бе жива с Хармониите на смъртта. Зед отново огледа водопада. Зад водната завеса мерна тъмната паст на пещерата. Трябваше да стигне дотам. Единственият път бе през езерото, обитавано от Хармониите.

— Сентроси! — Той разпери ръце. — Дойдох доброволно да ти предложа душата, която търсиш! Моята душа! Което е мое, предлагам го на теб!

Около стълба на водопада закипяха огньове, бълващи от Пещите, и погълнаха водната маса. От огъня повърхността на езерото пламна в оранжево, нажежи се. От водопада се заизвива дим. Заедно с бялата прозрачна струя нагоре политна и мастилено черна пушилка, белязана със знака на смъртта.

Околните скали затрептяха с кристален звън. Сентроси бе отвърнала. Отговорът беше да.

— Реечани! — провикна се Зед към водата пред себе си. — Васи! — призова и възуха наоколо. — Пуснете ме да мина, защото съм дошъл да ви предоставя душата.

Водата закипя и забушува, сякаш в нозете на Зед изведнъж се стрелнаха многобройни пасажи риба. Нещо повече — самата вода изведнъж оживя, изпълни се със страст, с желание да го погълне. Старият магьосник си каза, че вероятно наистина е така. Въздухът около него се сгъсти, притисна го, подтикна го да върви напред. Водата се надигна и с подканващ жест го поведе към Пещите. Въздухът гъмжеше от Хармонии — безчет отделни камбанки, сливащи се в един общ, кристален звън. Въздухът замириса на изгоряло.

Тъй като и без друго вече валеше, Зед реши, че няма да пострада особено, ако се понамокри още малко. Стъпи във водата. Вместо да нагази, установи, че стъпалата му докосват твърда повърхност, която спокойно може да го издържи. Беше почти като лед, само дето се огъваше. Под стъпките му се образуваха вълнички, докосваха го и отскачаха встрани — сякаш стъпваше в плитка и гъста дъждовна локва. Всяка следваща стъпка намираше твърда повърхност под себе си.

Това бе откликът на Хармониите, на Реечани, носеща го към съдбата му, към тяхната Кралица. Васи, Хармонията на въздуха, също го съпровождаше — обгръщайки го с воала на смъртта.

Полъхът на отвъдния свят се усещаше във въздуха. Влагата на смъртта квасеше краката на Зед. Той беше наясно, че всяка стъпка може да му е последната.

Спомни си Джуни, удавилият се ловец от селото на Калните. Запита се дали младежът е намерил търсения покой — покоят, който му е бил предложен, преди да умре.

Тъй като познаваше природата на Хармониите, Зед силно подозираше, че след като те подмамят с неустоимото изкушение на обещания покой и преди да изтръгнат живота от съществото ти, все пак намират начин да ти вдъхнат ужаса си.

Вече наближаваше водопада, когато във водната колона се вряза някаква невидима сила. Незнайни ръце разтвориха водната завеса, оставяйки по средата пролука, през която можеше да се влезе в пещерата. Сентроси, огънят, явно го предпочиташе сух, предположи Зед.

След като излезе от водата, преди да прекрачи прага на пещерата, Зед чу недоволното цвилене на Паячка. Обърна се.

Кобилата беше застанала на брега с разтворени крака, напрегнала мускули. Ушите й бяха свити назад, очите й блестяха ядно. Опашката й се мяташе насам-натам, потупвайки я по задницата.

— Всичко е наред, Паячке — провикна се Зед към възбуденото животно. — Дарявам ти свободата. — Той се усмихна. — Ако не се върна радвай се на живота си, приятелко. Радвай се на живота си.

Паячка изцвили продължително и нервно. Зед й махна за последно и цвиленето й премина в дълбок гърлен рев.

Зед се извърна и потъна в тъмнината. Водната завеса се затвори зад гърба му.

Не се поколеба. Беше решил да даде на Хармониите онова, което търсят — душа. Ако можеше да го направи така, че да запази живота си, би било добре. Но без магията му оставаше малка надежда за подобно нещо — да осъществи намерението си и същевременно да остане жив.

Като Пръв магьосник имаше известни познания по въпроса. За да останат в света на живите, на Хармониите им трябваше душа — така бяха извикани. Нещо повече — нужна им бе определена душа — обещаната им.

Тъй като бяха същества от отвъдния свят, същества без души, едва ли бяха съвсем наясно какво е да притежаваш душа, или каква точно е обещаната им душа. Вярно, за да дойдат в този свят, трябваше да знаят някои основни неща, но въпреки това се намираха във враждебно на природата им обкръжение. И това тяхно невежество бе единствената му надежда. Тъй като Зед бе в пряка роднинска връзка с Ричард, по-точно животът на Ричард се бе появил като наследник на живота на Зед, душите на двамата бяха здраво обвързани. И така както имаха общи външни черти — форма на устата например, — душите им също имаха общи качества.

Но въпреки това всеки от тях бе уникален — и тъкмо в това се криеше рискът.

Надеждата на Зед бе Хармониите да объркат неговата душа с търсената и в крайна сметка, тъй като тя няма да се окаже правилната, да се задавят с нея. Образно казано.

Това бе единствената му надежда. Не можеше да измисли друг начин да спрат Хармониите. С всеки изминал ден опасността за живота на този свят ставаше все по-голяма. Всеки ден умираха хора. Магията отслабваше.

Колкото и да обичаше живота, Зед не можеше да измисли друг начин, освен да пожертва себе си, преди да е станало твърде късно.

Когато те отвореха себе си към обещаната им душа и станеха уязвими, се надяваше душата му да успее да разруши потока на заклинанието, благодарение на което Хармониите бяха извикани в този свят.

Като се има предвид, че бе магьосник, надеждата му не бе безоснователна. Всъщност си беше съвсем оправдана. Съмнителна, но оправдана.

Зед знаеше, че ако не друго, действията му поне ще разклатят устоите на заклинанието — също както стрелата, изстреляна към животно, може да не го убие, но поне го ранява.

Това, което не знаеше, бе какво може да се случи на самия него. Не се само заблуждаваше. С основание вярваше, че ако не изтръгнат душата от тялото му и не го убият, действията му ще разгневят Хармониите и те ще се развилнеят яростно.

Усмихна се. Равновесието във всичко това бе, че поне най-сетне щеше да види любимата си Ерилин в света на духовете, където той бе сигурен, че душата й го чака.

Жегата вътре бе потискаща.

Стените се обливаха бавно в течен огън, който танцуваше и се гърчеше.

Беше попаднал в пастта на звяра.

В центъра на пулсиращата пещера Сентроси, Кралицата на огъня, извърна към него смъртоносния си взор. Огнени езици вкусиха въздуха край него. Тя се усмихна — струйка жълт пламък.

Зед за последен път направи отчаян опит да призове магията си.

Сентроси полетя към него със зашеметяваща бързина, подтиквана от неконтролируема необходимост.

Невъобразима болка прониза дъното на душата му и той усети агонията с всяка фибра на тялото си.

Светът пламна. Викът му избухна като оглушителен взрив.

Ричард изкрещя. Болката от раздиращия, звънтящ взрив сякаш раздробяваше черепа му.

Отпусна се назад върху хълбока на коня си, изгубил представа за ставащото наоколо. Болката от падането на земята бе приятно отклонение от все обемащата агония, взела връх над самоконтрола му и предизвикала неистовия му вик.

Стисна главата си с ръце и започна да се гърчи на земята, крещейки неконтролируемо от болка. Светът се превърна в безмилостна агония. Наоколо някакви хора наскачаха от конете си, закрещяха заповеди. Ричард ги виждаше като неясни образи, които се стрелваха насам-натам. Не разбираше думите им. Не познаваше никого.

Не разбираше друго освен болката. Всичките му усилия бяха насочени към това да запази връзката със съзнанието си, със света, докато се бори с безжалостното течение на агонията.

Това, че бе издържал теста за болка, както се полагаше на всеки бъдещ магьосник, бе единственото, което го запази жив. Без тези уроци вече да е преминал в отвъдния свят. Беше сам в собствения си ад.

Нямаше представа колко още ще съумее да задържи в ръцете си нишката на живота.

Изведнъж сякаш всичко полудя. Беата се спусна през тревата, напрегнала всичките си сили. Цялото й тяло бе обзето от див ужас.

Крясъкът на Търнър бе замлъкнал. Бе наистина ужасяващ, но бе продължил само няколко секунди.

— Спрете! — крещеше с всичка сила Беата. — Спрете! Да не сте се побъркали! Спрете!

Въздухът все още трепереше от звука на Домини дирч. Плътният звън бе вдигнал от земята облаци прах, сякаш всичко наоколо изведнъж бе започнало да дими. Ударната вълна повали крехката фиданка, посадена в полето от предишния взвод.

Целият свят завибрира с отвратителна честота.

По бузите на Беата се стичаха сълзи, докато препускаше през полето, крещейки на войниците си да престанат да бият камбаната.

Търнър бе излязъл на рутинен оглед — за проверка на района пред Домини дирч.

Крясъкът му бе отекнал буквално секунди след като се чу звънът, но болката и ужасът в гласа му още разкъсваха ушите й. Крясък, който тя знаеше, че няма да забрави до края на дните си.

— Спрете! — изкрещя отново и се хвърли към перилата, за да се изкачи по стълбата. — Спрете! — продължи да вика, докато търчеше нагоре.

Втурна се на платформата с вдигнати юмруци, готова да повали на земята глупака, ударил Домини дирч.

Закова се на място, едва поемайки си въздух, и се заоглежда наоколо. Емелин стоеше като вцепенена от див ужас. Брайс също изглеждаше не на себе си. Гледаше я с ококорени очи и не можеше да помръдне в паниката си.

Дългият кол, с който се удряше Домини дирч, стоеше непокътнат на мястото си. Никой от двамата на платформата дори не бе го доближил. Никой не бе използвал приспособлението за отключване на смъртоносното оръжие.

— Какво правите! — изкрещя им тя. — Как го задействахте! Да не сте се побъркали! — Тя погледна през рамо към кървавата купчина кости, която само допреди миг бе Търнър.

Пръстът й раздра въздуха пред лицата им.

— Вие го убихте! Защо? Какво ви стана!

Емелин бавно поклати глава.

— Не съм мърдала и крачка от тук.

Брайс започна да трепери.

— Нито пък аз. Сержант, не сме удряли това нещо. Кълна се. Дори не бяхме близо до него. Никой от двама ни не беше близо. Не сме направили нищо.

Докато се взираше с неразбиращи очи в тях, Беата осъзна, че чува далечни писъци. Взря се през полето към съседния Домини дирч. Забеляза щуращи се бясно във всички посоки хора, сякаш целият свят беше подивял.

Обърна се и погледна на другата страна. И там бе същото — хора, които крещяха и се мятаха неистово насам-натам. Беата вдигна ръка над очите си и се взря в далечината. Пред съседния Домини дирч също имаше останки от войник.

Естел Ръфин и ефрейтор Мари Фовел стигнаха до купчината плът, останала от Търнър. Естел, стиснала косата си, започна да крещи. Мари се извърна встрани и заповръща.

Така я бяха учили. Така се правеше. Говореше се, че е така от хилядолетия.

Всеки взвод от всеки Домини дирч изпращаше патрул по едно и също време, за да огледа района. По този начин ако нещо или някой се промъкваше наблизо, нямаше как да се скрие — все щеше да попадне на някой от патрулиращите войници.

Не беше само нейният. Всеки Домини дирч по граничната линия бе зазвънял по собствена воля.

Калан се бе вкопчила в ръката на Ричард, който още беше дошъл на себе си от болката. Тя не можеше да разгърне свитото му на топка тяло. Нямаше представа какво става, но поне едно знаеше: той очевидно бе изправен пред смъртна опасност.

Калан чу крясъка му. Видя го как полита от седлото и пада на земята. Само дето не знаеше причината.

Първата й мисъл бе „стрела“. Ужаси се при мисълта, че може да е бил уцелен от вражески лък и вече да е мъртъв. Но кръв нямаше. Потиснала чувствата си, продължаваше отчаяно да търси следи от кръв, но така и не намери нищо.

Огледа хилядата Д’Харански войници около тях. В първия миг, щом Ричард изкрещя и политна от коня, без да им е дала каквато и да е заповед, всички като един се бяха впуснали в действие. Мечовете моментално напуснаха ножниците. Бойните брадви скочиха в стиснатите юмруци. Копията се насочиха напред. Най-близките до тях наскачаха от конете си, готови за бой с оръжия в ръце. Следващият защитен кръг бойци извърнаха конете си навън, готови да се впуснат напред срещу врага. Най-външните също тъй бързо се разпръснаха да огледат местността за вражеско присъствие.

Калан през целия си живот се бе движила сред войници и армии и познаваше структурата им. По реакциите на мъжете около нея можеше да съди, че Д’Харанските войници са толкова добри, колкото изглеждат. Нямаше нужда да дава каквито и да е заповеди. Те бяха предприели всички защитни маневри, които тя можеше да очаква от тях, при това по-бързо, отколкото би могла да им даде заповеди.

Майсторите на острието от Бака Тау Мана затегнаха плътен обръч около нея и Ричард с блеснали в ръцете мечове. Както и да ги атакуваха, със стрели, копия или нещо друго, Калан не можеше да си представи по-добра защита за Господаря Рал. Ако не друго, поне многочислеността на плътно наобиколилите ги войници нямаше да позволи проникването на стрела.

Калан, смутена от внезапните действия, се притесни, че Кара сигурно ще се ядоса, задето е допуснала нещо лошо да се случи на Ричард. Нали бе обещала на Морещицата да се грижи за него — сякаш бе длъжна да го прави.

Ду Чайлу си проправи път през майсторите на острието и коленичи от другата страна на Ричард. Носеше мях с вода и парцал, за да бинтова евентуалната рана.

— Откри ли мястото?

— Не — призна Калан и продължи да го оглежда.

Притисна длан отстрани на лицето му. Ситуацията й напомни онзи път, когато бе болен от чума, не на себе си от треската и без да знае къде се намира. Сега не можеше да става и дума за болест — не и при положение, че всичко бе станало буквално за секунди. Но лицето му сякаш наистина гореше в треска.

Ду Чайлу го обърса с влажна кърпа. Калан забеляза, че другата жена също е силно притеснена.

Продължи огледа си, търсейки следа от копие или стрела. Ричард трепереше и се гърчеше. Тя търсеше бясно, обръщаше го по гръб, настрани, мъчеше се да открие източника на болката му. Съсредоточи се в действията си, за да не мисли за притеснението си, да не се паникьоса.

Щом го върна по гръб, Ду Чайлу го погали по челото, очевидно решила, че няма смисъл да продължават да търсят физическа рана. Духовната майка на Бака Тау Мана се наведе леко напред и запя тихичко ритуална песен, чиито думи Калан не разбираше.

— Нищо не намирам — каза Калан.

— Няма и да намериш — с далечен глас отвърна Ду Чайлу.

— И защо?

Ду Чайлу зашепна нежни думи на Ричард. Макар Калан да не разбираше буквалното им значение, схващаше емоцията, заложена в тях.

— Не е рана, дошла от този свят — каза Ду Чайлу.

Калан огледа наобиколилите ги войници. Отпусна ръце на гърдите на Ричард.

— Какво означава това?

Ду Чайлу внимателно бутна встрани ръцете на Калан.

— Това е рана на духа. На душата. Нека се погрижа за него.

Калан нежно докосна челото му.

— Откъде знаеш? Няма как да разбереш? Какво ти го подсказа?

— Аз съм духовна майка. Разбирам от тези неща.

— Само защото…

— Откри ли рана?

Калан за миг замълча, преподреждайки собствените си чувства.

— Знаеш ли как да му помогнем?

— Това не е по възможностите ти — Ду Чайлу сведе глава и притисна длани към гърдите на Ричард. — Остави на мен. Иначе съпругът ни ще умре.

Калан се отпусна на пети. Жената пред нея, затворила очи, отпуснала надолу черната си коса и допряла длани в гърдите на Ричард, явно изпадаше в транс. От устните й се откъсваха думи, вероятно предназначени единствено за нея, а не за околните. Трепереше. Ръцете й се разтресоха. Лицето й се изкриви от болка.

Изведнъж отскочи назад, прекъсвайки връзката. Калан я стисна за ръката, за да не падне.

— Добре ли си?

Ду Чайлу кимна:

— Силата ми. Задейства. Върна се.

Калан отместваше очи ту към Ричард, ту към жената. Той изглеждаше по-спокоен.

— Какво направи? Какво стана?

— Нещо се опитваше да му вземе душата. Използвах способностите си, за да отблъсна подобна сила и да задържа на разстояние от него ръцете на смъртта.

— Силата ти се е върнала? — Калан явно не й вярваше напълно. — Но как е възможно?

Ду Чайлу поклати глава.

— Не знам. Върна се в мига, в който Кахарин изкрещя и падна от коня си. Разбрах, защото отново почувствах връзката си с него.

— Може би Хармониите са се върнали обратно в отвъдния свят.

Ду Чайлу отново поклати глава.

— Каквото и да е било, вече отминава. Силата ми отново отслабва. — Тя се втренчи за миг някъде встрани. Няма я. Беше тук само за да му помогна.

Ду Чайлу тихо нареди на хората си да се изправят, защото всичко е свършило.

Калан не беше убедена. Отново погледна Ричард. Сякаш се беше поуспокоил. Дишането му ставаше по-равномерно.

Изведнъж очите му се отвориха. Премигна на светлината.

Ду Чайлу се наведе към него, притисна влажния парцал към челото му, попивайки потта.

— Вече си добре, съпруже мой — каза тя.

— Ду Чайлу — промърмори Ричард, — колко пъти да ти обяснявам, че не съм ти съпруг. Просто тълкуваш грешно древния закон.

Ду Чайлу се усмихна на Калан.

— Виждаш ли? По-добре е.

— Благодаря на добрите духове, че беше наблизо, Ду Чайлу — прошепна Калан.

— Кажи му, че ако още веднъж се оплаче, го напускам.

Калан не можа да сдържи усмивката си пред объркването на Ричард и виждайки, че наистина е по-добре. В очите й изведнъж бликнаха сълзи, но тя успя да ги преглътне.

— Добре ли си, Ричард? Какво те свали от коня?

Той се опита да се изправи, но двете жени едновременно го бутнаха да лежи.

— Двете ти съпруги ти заповядват да полежиш малко — каза Ду Чайлу.

Ричард не направи втори опит да стане. Сивите му очи се извърнаха към Калан. Тя го стисна за ръката, още веднъж благодарейки на добрите духове.

— Не знам точно какво стана — каза накрая той. Беше като някакъв звук — като оглушителна камбана. Взриви се в главата ми. Болката беше като — Лицето му побледня. — Не знам как да го обясня. Никога преди не съм чувствал подобно нещо. — Той се изправи, този път, без да обръща внимание на протегнатите им ръце. — Вече съм добре. Каквото и да е било, вече отмина. Свърши се.

— Не съм убедена — каза Калан.

— Аз пък съм — отвърна той. Нещо явно го тревожеше. — Сякаш нещо се опитваше да изтръгне душата ми.

— Но не успя да я хване — каза Ду Чайлу. — Опита се, но не успя.

Жената бе напълно сериозна. Калан й вярваше.

Гърбът й потрепваше, но иначе тялото й бе неподвижно. Копитата й удряха тревистата земя. Инстинктът й подсказваше да се маха от това място. През тялото й пробягваха ледените тръпки на паниката. Но остана неподвижна.

Мъжът бе потънал зад падащата вода, в тъмната дупка.

Тя мразеше дупките. Никой кон не ги обичаше.

Мъжът бе изкрещял. Земята се бе разтресла. Бе минало доста време оттогава. Тя не бе помръднала. Сега всичко бе отново тихо.

Знаеше, че приятелят й е жив.

Изцвили плътно и продължително.

Той беше жив, но не се връщаше.

Животното беше само.

Нямаше по-лошо нещо за един кон от това да остане сам.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

АН ОТВОРИ ОЧИ. На приглушената светлина с изненада различи чертите на лице, което не бе виждала от месеци — от времето, когато все още беше Прелат в Двореца на пророците в Танимура, в Стария свят.

Сестрата на средна възраст я гледаше. На средна възраст, поправи се Ан, ако човек счита петстотин и няколко години живот за средна продължителност на живота.

— Сестра Алесандра.

Говоренето й причиняваше болка. Устната й не бе заздравяла. Челюстта й също не бе в особено добро състояние. Нямаше представа дали е счупена. И да беше, нямаше какво да се направи. Щеше да се наложи да я остави да заздравее от само себе си. Вече не разполагаше с магията си, за да се излекува.

— Прелате — поздрави я жената с дистанциран тон.

Някога Сестра Алесандра имаше дълга плитка, спомни си Ан. Дълга плитка, която носеше на кок, забоден високо на главата. Сега посребрената й коса бе подстригана късо и висеше свободно, едва докосвайки раменете. Ан си помисли, че така й отива повече, защото се омекотява силуетът на орловия й нос.

— Донесох ти да хапнеш, Прелате, ако ти се яде.

— Защо? Защо го правиш?

— Негово Сиятелство заповяда да се грижа да си нахранена.

— Защо точно ти?

Жената едва се усмихна.

— Не ме обичаш ти мене, Прелате.

Ан положи всички усилия да я изгледа ядосано. При положение, че лицето й бе отвсякъде подпухнало, не беше сигурна в ефекта.

— Всъщност, Сестра Алесандра, те обичам точно толкова, колкото всички останали чеда на Създателя. Просто ме отвращават деянията ти — това, че си се врекла на Безименния.

— Пазителя на отвъдния свят — усмивката на Сестра Алесандра разтегли устните й. — Значи таиш топли чувства дори към жена, станала Сестра на мрака?

Ан извърна лице, въпреки че димящата паница под носа й ухаеше вкусно. Не искаше да разговаря с паднала Сестра.

Окована, не можеше да се храни сама. Безусловно отказваше да приема храна от Сестрите, които я бяха излъгали и предали, вместо да поемат предложената им свобода. Досега я бяха хранили войници. С нескрито нежелание. Неудоволствието, с което хранеха една стара жена, очевидно бе довело до появата на Сестра Алесандра.

Жената поднесе лъжица супа към устата й.

— Ето, хапни си. Сама съм я готвила.

— Защо?

— Защото си помислих, че ще ти хареса.

— Продължаваш ли, Сестро, да късаш крачката на мравките?

— О, Прелате, май паметта ти изневерява. Не съм го правила от дете, откакто за пръв път прекрачих прага на Двореца на пророците. Доколкото си спомням, именно ти бе тази, която ме убеди да спра. И пак ти разпозна нежеланието ми да напусна дома си. Ето, хапни си. Моля те.

Ан искрено се учуди на това „моля те“. Отвори уста. Яденето й причиняваше болка, но ако не се хранеше, се чувстваше слаба. Можеше да откаже или да измисли нещо друго, за да предизвика смъртта си, но имаше мисия, а следователно и причина да иска да живее.

— Не е лошо, Сестра Алесандра. Изобщо не е лошо.

Сестра Алесандра се усмихна с изражение, наподобяващо на гордост:

— Нали ти казах. Ето, хапни си още.

Ан преглъщаше бавно, като внимателно дъвчеше меките зеленчуци, за да не си причинява допълнително болка. Малките парченца месо поглъщаше направо, стараейки се да не разранява допълнително челюстта си, в случай че е започнала да зараства.

— Устната ти май ще има нужда от зашиване.

— Любовниците ми ще останат разочаровани от това грубо посегателство над красотата ми.

Сестра Алесандра се засмя. Не грубо или цинично, а искрено, с удоволствие.

— Винаги си успявала да ме разсмееш, Прелате.

— Да — горчиво промълви Ан. — Точно затова толкова дълго не можах да разбера, че си минала на страната на злото. Мислех си, че моята малка Алесандра, моята щастлива малка Алесандра няма да бъде съблазнена и привлечена в сърцето на злото. Искрено вярвах, че си влюбена в Светлината.

Усмивката на другата жена помръкна.

— Така беше, Прелате.

— Глупости — изпуфтя Ан, — била си влюбена единствено в себе си.

Жената разбърка супата и отново поднесе лъжицата към устата й.

— Сигурно си права, Прелате. Както обикновено.

Ан внимателно задъвка парченцата зеленчуци, като в същото време огледа сумрачната малка палатка. Беше предизвикала истински смут сред Сестрите на светлината и Джаганг явно бе решил, че ще е по-добре да я настани отделно. Всяка нощ я заключваха към дълъг железен кол, забит направо в земята. Палатката издигаха около него.

Денем, когато тръгваха на път, я хвърляха в грубо скована дървена кутия, плътно затворена с резе и заключена с катинар. Кутията, заедно с Ан, товареха в затворена каруца без прозорци и вентилация. Разбра го, надничайки през един процеп там, където капакът не бе добре уплътнен.

Вечер, щом армията спреше за през нощта, една Сестра я придружаваше до тоалетната, след което я слагаха на земята, заключваха я за забития в пръстта кол и издигаха около него палатката. Ако й се приходеше до тоалетна денем, нямаше какво да направи — трябваше или да стиска, или да се облекчи в кутията.

Понякога войниците не си даваха труда да вдигат палатката и просто завързваха Ан за каруцата като куче.

Тя се привърза към малкото си жилище и бе доволна, когато прекарваше нощта вътре. Това бе нейният храм, в който можеше да протегне схванатите си крака и ръце, да легне и да се моли.

Преглътна още една лъжица супа.

— Е, Джаганг каза ли ти да правиш с мен още нещо, освен да ме храниш? Може би да се държиш грубо за свое или негово удоволствие?

— Не. — Сестра Алесандра въздъхна. — Само да те нахраня. Доколкото разбирам, той още не е решил какво ще прави с теб. Но междувременно иска да те държи жива, в случай че един ден се окажеш полезна с нещо.

Ан наблюдаваше как жената разбърква супата.

— Той не може да проникне в съзнанието ти, знаеш ли. Поне не сега.

Сестра Алесандра вдигна поглед.

— Какво те кара да мислиш така?

— Хармониите са на свобода.

Лъжицата застина на място.

— И аз така чух.

Лъжицата отново се завъртя в кръг.

— Слухове. Нищо повече.

Ан помръдна, опитвайки се да се намести по-удобно на твърдия терен. Струваше й се, че с всичките й естествени подплънки не би трябвало да й е толкова неудобно на грапавата земя.

— Де да бяха само слухове. Как си обясняваш факта, че магията ти не действа?

— Напротив, действа.

— Имам предвид Адитивната част от нея.

Кафявите очи на жената се плъзнаха надолу.

— Ами, предполагам просто не съм се опитвала да я използвам. Ако се наложи, ще задейства, сигурна съм.

— Ами тогава опитай. И ще видиш дали съм права.

Тя поклати глава.

— Негово Сиятелство не ни позволява, освен, ако няма някакво специално поръчение. Би било необмислено да направя нещо, което не ми е заповядано лично от Негово Сиятелство.

Ан се помести към жената.

— Алесандра, Хармониите са на свобода. Магията се срина. В името на Създателя, как си обясняваш факта, че съм в подобно положение? Ако можех да използвам магията си, не мислиш ли, че бих успяла да създам поне малко проблеми, преди да ме заловят? Мисли, Алесандра. Не си глупава, не се дръж като такава.

Ако нещо можеше да се каже със сигурност за Алесандра, то бе, че не е глупава. Как бе възможно умна жена като нея да се подлъже по обещанията на Пазителя, на този въпрос Ан не можеше да си отговори. Предполагаше, че лъжите могат да заблудят дори умния човек.

Ан избягваше да я нарича „Сестра“ не само защото това обръщение изразяваше уважение, но и защото без него й се струваше, че общува с жената, която познаваше и бе обичала половин хилядолетие, по-задушевно, по-прямо. А и обръщението „Сестра“ само извикваше в съзнанието й връзката на Алесандра със Сестрите на мрака.

— Алесандра, Джаганг не може да проникне в съзнанието ти. Силата му на пътешественик по сънищата угасна, също както и моята.

Сестра Алесандра я гледаше, без да показва чувствата си.

— Може би силата му действа във връзка с или дори чрез нашата и той все още може да влиза в съзнанията на Сестрите на мрака.

— Глупости. Това са разсъждения на роб. Не искам да те виждам повече, ако ще мислиш така — като Сестрите на светлината, срамувам се да го кажа.

Жената явно не искаше нито да си тръгне, нито да сложи край на разговора.

— Не ти вярвам. Джаганг е всесилен. Той със сигурност ни наблюдава в момента, през моите очи, но аз просто не мога да го усетя.

Ан бе принудена да погълне лъжицата супа, внезапно поднесена пред устата й. Задъвка бавно, загледана в лицето на жената.

— Можеш да се върнеш обратно при Светлината, Алесандра.

— Какво! — Внезапната искрица гняв в очите на жената се стопи в забавление. — Прелате, ти май си се по бъркала.

— Нима?

Сестра Алесандра отново допря лъжицата до устата й.

— Да. Врекла съм се на моя господар от отвъдния свят. Служа на Пазителя. А сега яж.

Преди да е успяла да преглътне, към устата й се вдигна нова лъжица, а след нея още шест поредни. Едва след това успя да проговори:

— Алесандра, Създателят ще ти прости. Създателят е вселюбящ и всепрощаващ. Ще те приеме обратно при себе си. Можеш да се върнеш при Светлината. Не би ли искала да усетиш отново любящата Му прегръдка?

Сестра Алесандра най-неочаквано я зашлеви с опакото на ръката си. Ан отхвръкна встрани. Жената се надвеси над нея с искрящ поглед.

— Моят господар е Пазителят! Престани да богохулстваш! На този свят мой господар е Негово Сиятелство! В следващия съм се врекла на Пазителя. Не искам да те слушам да омърсяваш клетвата ми към моя господар, ясно ли ти е?

Ан се опасяваше, че ако челюстта й е била позараснала, вече отново е в старото си положение. Заболя я ужасно. Очите й се навлажниха. Накрая Алесандра я хвана за рамото на мръсната рокля и я вдигна да се изправи.

— Няма да позволя да ми говориш такива гадости. Ясно ли е?

Ан не каза нищо, опасявайки се от следващ гневен изблик. За Алесандра тази тема очевидно бе болезнена, както бе челюстта за Ан.

Сестра Алесандра взе паницата.

— Не остана много, но ще трябва да го доядеш. — Сведе поглед. Покашля се. — Съжалявам, че те ударих.

Ан кимна.

— Прощавам ти, Алесандра.

Очите на жената, загубили блясъка си, се плъзнаха нагоре.

— Наистина, Алесандра.

Ан говореше искрено, мислейки си за ужасните чувства, раздиращи душата на бившата й възпитаничка. Очите на жената отново потънаха.

— Няма какво да ми прощаваш. Аз съм такава, каквато съм, и нищо не може да се промени. Нямаш представа какво съм направила, за да стана Сестра на мрака. — Тя се загледа някъде встрани с далечен поглед. — Но нямаш представа и с каква сила бях дарена в замяна на това. Не можеш да си представиш, Прелате.

Ан едва се стърпя да не я попита каква полза й е донесло всичко това, но си задържа езика зад зъбите и привърши супата си в мълчание. При всяка глътка се свиваше от болка. Най-сетне лъжицата изтрака в празната паница.

— Беше много вкусно, Алесандра. Най-вкусната храна, която съм яла, от, откакто съм тук. Предполагам, от седмици.

Сестра Алесандра кимна и се изправи.

— Ако не съм заета, утре пак ще ти донеса.

— Алесандра.

Жената се обърна. Ан се вгледа в очите й.

— Не би ли могла да поседиш малко с мен?

— Защо?

Ан се изсмя горчиво.

— Всеки ден ме заключват в онази кутия. Всяка нощ ме приковават към земята. Би ми било приятно да поседя с някого, когото познавам, това е.

— Аз съм Сестра на мрака.

Ан сви рамене.

— Аз съм Сестра на светлината. И въпреки това ти ми донесе супа.

— Беше ми наредено.

— Аха. Трябва да ти призная, че отношението ти е по-честно от онова, което получих от Сестрите на светлината. — Тя отмести една от веригите си и полегна настрани, извръщайки се с гръб към Алесандра. — Съжалявам, задето си прекъснала заниманията си, за да се занимаваш с мен. Джаганг вероятно иска да свършиш по-бързо тук, за да се върнеш навреме към курвенските си задължения.

Над малката палатка надвисна тишина. Навън войниците се смееха, пиеха, играеха комар.

Носеше се аромат на печено месо. Поне стомахът на Ан не къркореше от глад. Супата наистина бе вкусна.

В далечината прокънтя женски писък, веднага след това обърнал се на смях. Очевидно някоя от доброволните придружителки на армията. Понякога писъците, които достигаха до палатката й, бяха изпълнени с истински ужас. От техния звук Ан се обливаше в пот, замислена за това какво преживяват тези нещастни жени.

Сестра Алесандра най-сетне се отпусна на мястото си.

— Бих могла да поостана малко.

Ан се завъртя в предишното положение.

— За мен би било огромно удоволствие, Алесандра. Наистина.

Сестра Алесандра й помогна да се поизправи. Двете седяха в неловка тишина, заслушани в звуците на лагера.

— Палатката на Джаганг — каза накрая Ан. — Чувала съм, че е истинска забележителност. Удивителна гледка.

— Да, така е. Прилича на подвижен дворец, който се строи и разгражда всеки ден. Но въпреки това не бих казала, че влизам вътре с удоволствие.

— Да, след срещата ми с този човек предполагам, че е така. Знаеш ли къде отиваме?

Жената поклати глава.

— Тук, там, все едно. Ние сме роби на Негово Сиятелство.

В гласа й прозвучаха нотки на безнадеждност, които накараха Ан да пожелае да вдъхне искрица надежда на жената:

— Алесандра, той не може да проникне в съзнанието ми.

Сестра Алесандра я изгледа намръщено, но не я прекъсна, така че Ан й разказа за връзката с Господаря Рал, предпазваща всеки, който му се е врекъл във вярност. Внимаваше разказът й да звучи така, като че просто излага фактите, а не сякаш се опитва да убеди Алесандра. Жената я слушаше безмълвно.

— Сега — заключи Ан, — магията на връзката с Ричард като Господаря Рал не действа, но и тази на Джаганг е мъртва. Така че аз все още съм в безопасност от пътешественика по сънищата. — Тя се изкикоти. — Искам да кажа, поне докато не влезе лично в палатката ми.

Алесандра също се засмя.

Ан намести окованите си с белезници ръце в скута си, повдигайки ги достатъчно, за да може да кръстоса крака.

— Когато Хармониите се върнат при твоя господар в отвъдния свят, връзката с Ричард отново ще задейства и аз пак ще съм защитена от магията на Джаганг, която ще започне отново да действа. В цялата тази ситуация това е единственото, което ми дава сили — да знам, че съм защитена от Джаганг.

Алесандра стоеше безмълвна.

— Разбира се — добави Ан, — предполагам за теб също е облекчение Джаганг да не навестява съзнанието ти поне за известно време.

— Човек не разбира кога той е в него. Не чувстваш нищо по-различно. Освен ако Джаганг не пожелае да узнаеш.

Ан не каза нищо и Алесандра приглади роклята си.

— Въпреки всичко мисля, че не знаеш какво говориш, Прелате. Пътешественикът по сънищата е в съзнанието ми точно в този момент и ни наблюдава.

Тя вдигна очи, в очакване Ан да й опонира. Вместо това Ан каза:

— Просто си помисли върху това, Алесандра. Помисли си.

Сестра Алесандра взе паницата.

— Най-добре ще е да тръгвам.

— Благодаря ти, че дойде, Алесандра. И за супата. А също и че поседя с мен. Радвам се, че се срещнахме отново.

Алесандра кимна и се измъкна от палатката.

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

МАКАР ЕДВА ЗАБЕЛЕЖИМО, тревистото поле точно пред поста на Беата бе леко повдигнато в сравнение с околния релеф, така че там се вървеше по-лесно, с по-стабилна крачка, особено за конете. След последните дъждове по-ниската местност вдясно се бе превърнала в кална, блатиста ливада. Вляво положението бе не по-различно. Поради уникалния релеф на този район хората избираха да пресекат границата през поста на Беата, покрай нейния Домини дирч, по-често отколкото през останалите. Особено след дъжд.

Не че имаше кой знае каква навалица. Но онези, които идваха към Андерия откъм тревистите полета на Дивото, бяха склонни да предпочетат именно нейната застава.

На Беата й доставяше удоволствие да носи отговорност, да преценява хората и да разрешава или не влизането им в страната. В случаите, когато й се струваше, че пътникът не бива да бъде пускан в Андерия, го препращаше към граничната служба, където съответните войници се заемаха с него.

Беше страхотно да си отговорен за нещо важно, вместо да бъдеш безпомощен и безполезен. Сега тя можеше да взема решения.

Освен това срещата с чужденци винаги бе вълнуваща — даваше й нещо различно, възможност да поговори с хора, идващи отдалеч, или пък да разгледа странните им дрехи. Рядко пътуваха повече от двама-трима души накуп. Но винаги търсеха нея — нали тя беше главната.

Но в тази ясна слънчева утрин сърцето й биеше бясно в гърдите. Той път хората, които приближаваха, бяха по-различни. И значително повече от двама-трима. Този път сякаш наистина приближаваше заплаха.

— Карин — заповяда тя, — бъди готова при кола.

Хакенката примигна насреща й.

— Сигурна ли сте, сержант? — Карин имаше крайно лошо зрение. Рядко виждаше по-надалеч от тридесетина метра, а приближаващите хора бяха далеч на хоризонта.

Подобна заповед Беата не бе издавала никога досега — някой да застане в готовност до кола. Най-малкото не и когато насреща идваха хора. Разбира се, бяха се упражнявали да изваждат инструмента за удряне на Домини дирч, но никога не в реална ситуация. В нейно отсъствие заместниците й трябваше да решават кога да го използват, ако видят, че приближава опасност. Но сега тя бе тук и решението се падаше на нея. Тя бе главната. Другите й бяха подчинени.

От ужасния инцидент насам бяха поставили допълнителна преграда пред мястото, където стоеше колът, макар да знаеха, че не самият инструмент бе задействал оръжието. Никой не им заповяда да го сторят. Но Беата реши, че ще е по-добре да има още едно препятствие между кола и Домини дирч. Това ги успокояваше, че все пак са направили нещо във връзка с ужасния инцидент — макар реално да не беше нищо.

Никой не знаеше защо се бяха раззвъняли всички Домини дирч.

Беата избърса потните си длани в хълбоците.

— Сигурна съм. Действай.

В други случаи беше лесно да се прецени, че приближаващите хора са безобидни. Търговци с каруцата, представители на някои от номадските племена в Дивото, дошли да търгуват с войниците по границата — Беата никога не ги пускаше в Андерия, — продавачи на различни стоки, сменили маршрута си по една или друга причина, а дори понякога и специални Андериански части, завръщащи се от далечни разузнавателни мисии.

Тези Андериански части не бяха от обикновените войници на Андерианската армия. Бяха специални. Състояха се само от мъже и й изглеждаха калени и опитни. Те не обръщаха никакво внимание на редовите служещи като Беата.

Веднъж, докато приближаваха към поста й, тя им бе заповядала да спрат. Знаеше кои са, защото капитан Толберт вече бе инструктирал взвода й и им бе наредил да ги пускат свободно, без никакви пречки. Тя просто искаше да ги попита като колега по служба дали имат нужда от нещо.

Те дори не я чуха и дори и не понечиха да спрат. Водачът им само се усмихна надменно и продължи да язди начело на колоната огромни мъжаги.

Но приближаващите сега хора не бяха от тези специални части. Беата не знаеше как да ги определи, само смътно усещаше, че представляват сериозна заплаха. Бе успяла да различи стотици войници в тъмни униформи, спрели на хоризонта.

Дори от това огромно разстояние изглеждаха застрашително.

Беата хвърли поглед встрани и видя как Карин издърпва кола. Анет й се притече на помощ.

Тя скочи към тях и стисна кола преди двете жени да са успели да замахнат с него.

— Не ви е дадена заповед! Какво ви става? Отдръпнете се.

— Но, сержант — оплака се Анет, — това са войници, много войници. При това не от нашите. Това поне е очевидно.

Беата я блъсна.

— Правят ни знак, нима не виждате?

— Но, сержант Беата — проплака Анет, — те не са от нашите. Нямат работа.

— Дори не знаеш по каква работа идват! — Беата бе уплашена и ядосана, че Карин и Анет едва не бяха ударили оръжието на своя глава. — Да не сте се побъркали? Дори не знаете кои са. Можеше да убиете невинни хора. Тази нощ, както и през цялата следваща седмица, сте наказани с по едно допълнително дежурство за неспазване на заповеди. И двете! Ясно ли е?

Анет сведе глава. Карин отдаде чест, не знаейки как е редно да се отговори в такъв случай. Беата би се ядосала на всеки от взвода си, опитал се да удари Домини дирч по своя воля, но дълбоко в себе си се радваше, че в момента провинилите се бяха двете Хакенки, а не Андерианките.

На хоризонта се виждаше човек, размахващ бяло знаме, закачено на върха на кол или копие. Беата нямаше представа на какво разстояние убива Домини дирч. Може би ако Анет и Карин го бяха ударили, нямаше да засегне приближаващите хора. Но след случилото се с Търнър тя се надяваше никога повече да не става свидетел на задействането на оръжието, когато пред него има хора — освен, ако те не нападаха недвусмислено.

Беата видя, че войниците стоят на място, а към поста й се приближават само няколко души. Такива бяха правилата, както ги бяха учили Беата и взводът й. Приближаващите бяха длъжни да размахат бяло знаме, а ако са много, да пуснат напред само водачите си, които да кажат на войниците по каква работа идват и да поискат разрешение за влизане.

Приближаването на няколко души не можеше да представлява заплаха. Домини дирч можеше да убие враг дори само на крачка разстояние. Смъртта беше неизбежна. Разстоянието всъщност бе без значение. Както и броят на хората.

Приближаваха четирима души — двама на кон и двама пеш. Останалите не помръдваха от местата си. Когато скъсиха разстоянието, Беата различи двама мъже и две жени. Едната двойка яздеше, другата вървеше пеш. Нещо в жената на коня…

Щом Беата си даде сметка коя би могла да бъде тя, сърцето й мигновено се качи в гърлото.

— Виждате ли? — обърна се тя към Карин и Анет. — Можете ли да си представите какво щеше да стане, ако бяхте ударили това нещо? Можете ли да си представите?

Двете жени, зяпнали, гледаха с широко отворени очи приближаващата четворка. Коленете на Беата омекнаха при мисълта за това какво би могло да стане.

Обърна се и се закани с юмрук на двете.

— Веднага махнете това нещо. И да не сте посмели да се приближавате до Домини дирч. Ясно ли е?

И двете отдадоха чест. Беата се обърна и се спусна по стълбата, прескачайки по две стъпала наведнъж. През целия си живот никога не си бе представяла, че може да й се случи подобно нещо.

Никога не си бе и помисляла, че изобщо е възможно да срещне очи в очи самата Майка Изповедник.

Стоеше, притаила дъх, както и останалите от взвода й, докато жената в дълга бяла рокля приближаваше към поста. От дясната страна на Майката Изповедник яздеше мъж. Другата двойка вървяха пеш. Жената беше бременна. Мъжът до нея, отляво на Майката Изповедник, бе облечен в провлечени дрехи с неопределен вид. Носеше меч, но прибран в ножница.

Ездачът до Майката Изповедник бе съвсем различен. Беата никога не бе виждала подобен човек, целият облечен в черно, със златоткано наметало, развяващо се на вятъра. Видът му я остави без дъх. Запита се дали е възможно това да е онзи, за когото се говореше, че ще се жени Майката Изповедник: Господаря Рал. Този тук със сигурност имаше господарски вид. Всъщност май беше най-внушителният мъж, когото Беата някога бе виждала.

Тя се провикна към двете жени на платформата:

— Слезте долу!

Двете мигновено изпълниха заповедта и Беата строи целия си взвод. Ефрейтор Мари Фовел, Естел Ръфин и Емелин застанаха от дясната й страна. Двете Хакенки, слезли от платформата, се подредиха до тримата Андерианци — Норис, Карл и Брайс, от лявата й страна. Всички се изпънаха в права линия и впериха очи в приближаващите четирима.

Щом Майката Изповедник слезе от коня си без каквито и да е заповеди Беата и целият й взвод паднаха на колене. Всички сведоха глави. Докато се отпускаше надолу, Беата забеляза красивата бяла рокля на Майката Изповедник и буйния водопад от дълга кафява коса. Беата никога не бе виждала подобна коса — толкова дълга и красива. Бе свикнала с тъмните коси на Андерианците, както и с червенокосите Хакенци, така че коса, искряща с медно кафяви отблясъци на слънчевата светлина, й се стори толкова необичайна гледка, че придаваше на жената почти неземен вид.

Беата бе доволна, че главата й е сведена, та не се налага да среща погледа на Майката Изповедник. Само нечовешкият страх потискаше огромното й любопитство.

През целия си живот бе слушала истории за силата на Майката Изповедник, за магиите й, за това как може да превръща хора в камъни, ако не й се понравят, и да върши куп други далеч по-страшни неща.

С мъка си пое въздух, едва сдържайки паниката си. Тя бе едно най-обикновено Хакенско момиче, което изведнъж се почувства не на място. Никога не бе очаквала, че ще се окаже очи в очи с Майката Изповедник.

— Станете, деца мои — чу се глас над тях. Дори само звукът на този глас — толкова нежен, толкова чист и както изглеждаше, мил — до голяма степен успокои страха й. Не бе си представяла, че Майката Изповедник може да има толкова женствен глас. По-скоро го бе чувала във въображението си като някакъв нечовешки звук, излязъл от света на мъртвите.

Беата се изправи на крака заедно с останалите войници от взвода си, но главата й остана сведена — все още се страхуваше да погледне директно Майката Изповедник. Беата никога не бе получавала инструкции как да се държи в присъствието на самата Майката Изповедник, тъй като това бе нещо, което никой не бе си представял, че е възможно да се случи на нея — едно обикновено Хакенско момиче. Но ето че се случваше.

— Кой е главният тук? — беше гласът на Майката Изповедник, все още приятелски звучащ, но с непогрешими нюанси на власт в него. Добре поне че не звучеше така, сякаш възнамерява да изпрати срещу някого светкавица.

Беата пристъпи напред, но погледът й остана забит в земята.

— Аз съм, Майко Изповедник.

— И ти си?

Бясно препускащото сърце на Беата отказваше да се успокои. Тя не можеше да спре да трепери.

— Ваш смирен слуга, Майко Изповедник. Сержант Беата.

Беата едва не изскочи от кожата си, когато едни пръсти повдигнаха брадичката й. И в следващия момент гледаше право в зелените очи на Майката Изповедник. Сякаш пред нея стоеше висок, красив, усмихнат дух.

Добър или не, Беата все едно стоеше като вцепенена, обзета от нов прилив на ужас.

— Радвам се да се запознаем, сержант Беата. — Майката Изповедник посочи към лявата си страна: — Това са Ду Чайлу и Джиаан, наши приятели. — Тя положи ръка на рамото на едрия мъж до себе си. — А това е Господарят Рал — каза след малко и на устните й блесна усмивка.

— Моят съпруг.

Погледът на Беата най-сетне се плъзна към Господаря Рал. Той също се усмихваше приятелски. Беата никога не бе виждала високопоставени особи да й се усмихват по такъв начин. И всичко това бе, защото се бе записала към Андерианската армия, за да накара злата си Хакенска природа да върши добро.

— Имаш ли нещо против да се кача да разгледам Домини дирч, сержант Беата? — попита Господарят Рал.

Беата се покашля.

— Ами хм, не, сър. Не, сър. Моля, ще се радвам да ви покажа Домини дирч. Искам да кажа, за мен ще е чест. Искам да кажа, за мен ще е чест да ви покажа Домини дирч.

— А хората ни — попита Майката Изповедник, помагайки на Беата да спре със заекването си. — Може ли да приближат, сержант Беата?

Беата се поклони.

— Простете ми. Съжалявам. Разбира се, че може, Майко Изповедник. Разбира се. Съжалявам. Ако ми позволите, ще се погрижа за това.

След като Майката Изповедник кимна, Беата се втурна по стълбите пред Господаря Рал, чувствайки се истинска глупачка, задето не се бе сетила да приветства Майката Изповедник с добре дошла в Андерия. Беата грабна рога и го наду в двете посоки към съседните Домини дирч. След това се обърна към очакващите на хоризонта, войници и даде разрешителен сигнал за безопасно приближаване към Домини дирч.

Господарят Рал се качваше по стълбите. Беата свали рога от устните си и се залепи за перилото. Нещо в него, в осанката му я оставяше без дъх. Дори самият Министър на културата, преди да направи онова с нея, не й внушаваше подобно страхопочитание и благоговение едновременно.

Не беше само ръстът му, широките му рамене, пронизващите сиви очи или одеждите му в черно и златно с широкия колан, с увесени по него извезани със златна нишка кесийки и странни символи. Беше цялостното му присъствие.

Не притежаваше красотата и представителността на Андерианските първенци, като Далтон Камбел или Министъра на културата, но все пак имаше благороден, целеустремен и в същото време опасен вид.

Смъртоносен.

Изглеждаше достатъчно добронамерен и симпатичен, но тя бе сигурна, че ако някога тези сиви очи я погледнат гневно, ще падне като покосена само от силата, стаена в тях.

Ако някъде съществуваше мъж, достоен за съпруг на Майката Изповедник, то това бе той.

Бременната жена се изкачи по стълбата, оглеждайки всичко наоколо. В тази тъмнокоса жена също имаше нещо благородно. Тя и другият мъж, и двамата с тъмни коси, изглеждаха почти като Андерианци. Жената бе облечена в най-странната рокля, която Беата някога бе виждала. По раменете й бяха навързани множество разноцветни лентички.

Беата протегна ръка.

— Това, Господарю Рал, е Домини дирч. — Беата искаше да се обърне и към жената, но името моментално бе изхвръкнало от главата й и по никакъв начин не можеше да си го спомни.

Очите на Господаря Рал обиколиха огромното камбановидно каменно оръжие.

— Създадено е преди хиляди години от Хакенците — поясни Беата. — Като смъртоносно оръжие срещу Андерианците. Но сега служи като средство за мир.

Сключил небрежно ръце на гърба си, Господарят Рал оглеждаше огромното туловище с незнайна тежест. Погледът му поглъщаше всичко по начин, по който Беата не бе виждала някой да оглежда това оръжие. Беата очакваше мъжът всеки момент да заговори на Домини дирч, а Домини дирч да му отговори.

— И как е станало това, сержант? — попита той, без да я поглежда.

— Сър?

Щом той най-сетне извърна глава, сивите му очи я оставиха без дъх.

— Ами нали Хакенците са завзели Андерия?

Под изпитателния поглед Беата трябваше да положи усилие, за да изкара глас от гърлото си.

— Да, сър — успя почти шепнешком да промълви тя.

Той вдигна показалец, посочвайки каменната камбана.

— И да не би да мислиш, че завоевателите са яздили насам, натоварени с тези Домини дирч на конете си, сержант?

Коленете на Беата се подкосиха. Толкова й се искаше той да не й бе задавал въпроси. Искаше й се мъжът просто да ги остави на мира и да отиде във Феърфийлд да си говори с хората, които щяха да знаят как да отговорят на въпросите му.

— Сър?

Господарят Рал се обърна и показа камъка, извисяващ се край тях:

— Очевидно е, че тези оръжия не са били донесени от вън, сержант. Прекалено големи са. И твърде много. Няма друг начин, освен да са били построени тук, на местата си, с помощта на магия, без съмнение.

— Но Хакенските убийци, когато са нападали…

— Те са насочени навън, сержант, срещу всеки завоевател, а не навътре, срещу народа на Андерия. Очевидно е, че са били построени като средство за защита.

Беата преглътна.

— Но нас са ни учили.

— Това, което са ви учили, явно е лъжа. — Мъжът очевидно не бе доволен от видяното. — Това безспорно е оръжие за защита. — Той огледа двата съседни Домини дирч с критичен поглед. — Те действат заедно. Поставени са тук като защитна линия, а не като средства за нападение.

Начинът, по който го каза, почти със съжаление, не звучеше така, сякаш иска да обиди някого. Явно просто изказваше на глас нещо, което е осъзнал вътре в себе си.

— Но Хакенците… — почти шепнешком отрони Беата.

Господарят Рал учтиво чакаше аргумента й. В главата й се блъскаха объркани мисли.

— Аз не съм образована, Господарю Рал. Аз съм просто обикновена Хакенка, с порочна и зла душа. Простете ми, задето не съм била обучавана достатъчно добре, за да мога по-добре да отговоря на въпросите ви.

Той въздъхна.

— Не се изисква образование, сержант Беата, за да видиш онова, което е точно пред очите ти. Използвай главата си.

Беата стоеше безмълвна, неспособна да продължи разговора. Човекът срещу нея бе наистина важна особа. Беше слушала да се говори за Господаря Рал, за това колко могъщ е той, за това, че е магьосник, притежаващ силата да превърне деня в нощ, небето в земя. Не бе човек, управляващ само една страна като Министъра на културата и Суверена, а предводител на тайнствената Д’Хара, завзел и Средната земя.

Но освен това бе и човекът, оженил се за Майката Изповедник. Беата забеляза погледа в очите на Майката Изповедник, когато тя се обръщаше към Господаря Рал. По този поглед Беата разбра, че тази жена обича и уважава мъжа до себе си. Беше ясно като бял ден.

— Няма да е зле да се вслушаш в думите му — каза бременната жена. — Освен всичко останало, той е и Търсач на истината.

Беата зяпна. Успя да проговори преди страхът да е сковал гърлото й.

— Искате да кажете, че мечът, който носите, е Мечът на истината, сър?

Оръжието му й изглеждаше най-обикновено, не много по-различно от нейното. Имаше черна кожена ножница, без нищо специално, и обвита в кожа дръжка.

Той погледна надолу и извади меча от ножницата, после го върна обратно.

— Това ли? Не това не е Мечът на истината. Не го нося със себе си в момента.

Беата не посмя да попита защо. Толкова й се искаше да бе видяла истинския меч. Той притежаваше магия. Това вече щеше да е истинска сензация — да види с очите си Меча на истината, за който Фич толкова много мечтаеше. Да го види вместо него. Сега, когато бе в армията и отговаряше за Домини дирч, тя щеше да постигне много повече от него.

Господарят Рал се бе извърнал към огромното оръжие. Явно бе забравил присъствието на всички останали и бе потънал в покритата с мъх каменна повърхност пред себе си. Стоеше неподвижен като камък. Почти се бе слял с оръжието.

Ръката му се повдигна да го докосне.

Жената го сграбчи за китката и го спря.

— Не, съпруже мой. Не го докосвай. В него има…

Господарят Рал се извърна и я погледна в очите, за да довърши изречението й:

— Зло.

— Значи го чувстваш?

Той кимна.

Разбира се, че в него има зло, искаше да им каже Беата. Нали е направено от Хакенци. Тя сбърчи чело в недоумение. Жената го нарече „съпруже“, но Майката Изповедник каза, че той е нейният съпруг.

Господарят Рал, забелязал, че войските му се приближават, тръгна надолу по стълбата, прескачайки по две стъпала наведнъж. Жената остана още миг край Домини дирч, после тръгна след него.

— Съпруже? — Беата не успя да сдържи въпроса си.

Онази повдигна брадичка и се извърна към нея.

— Да. Аз съм съпругата на Господаря Рал, Търсача, Кахарин, Ричард.

— Но но Майката Изповедник каза…

Жената сви рамене.

— Да. И двете сме негови съпруги.

— И двете? Две?

Жената заслиза по стълбата.

— Той е важен човек. Може да има повече от една съпруга. — Жената спря и се обърна: — Някога аз имах петима съпрузи.

Беата изпрати жената с ококорени очи. Утринният въздух се изпълни с тропота на приближаващата конна армия. Беата никога не си бе представяла по-страховити на вид мъже. Беше доволна от своето обучение. Капитан Толберт й бе казал, че с нейното обучение може да защитава Андерия от всякакви нашественици, дори като тези.

— Сержант Беата — повика я Господарят Рал.

Беата се приближи до перилото пред камбаната. Той бе спрял на средата на пътя до коня си и се бе обърнал назад. Майката Изповедник тъкмо хващаше юздите на своя. Кракът й бе на стремето.

— Да, сър?

— Предполагам не сте удряли това нещо преди около седмица?

— Не, сър, не сме.

Той се обърна към коня си.

— Благодаря, сержант.

— Но точно преди около седмица то само се задейства.

Господарят Рал замръзна на място. Бременната жена се завъртя. Майката Изповедник, наполовина качила се на коня си, скочи обратно на земята.

Беата се спусна надолу по стълбата, за да не се налага да крещи на висок глас ужасяващите подробности около инцидента. Другите от взвода й се бяха дръпнали назад зад Домини дирч, като не искаха да застават на пътя на толкова важни хора. По-скоро, помисли си Беата, опасявайки се да не би Майката Изповедник да реши да ги изпепели с поглед. Беата все още се страхуваше от тази жена, но страхът й бе някак по-овладян.

Господарят Рал изсвири към войниците си и им махна да побързат покрай Домини дирч, да се скрият от полето на опасността, в случай че оръжието реши отново да се задейства само. Докато от двете страни на огромната камбана галопираха стотиците мъже, Господарят Рал се спусна към Майката Изповедник, бременната жена и другия мъж, подканвайки ги да се скрият зад каменната платформа.

След като жените бяха на сигурно място, хвана Беата за рамото и я дръпна бащински зад Домини дирч. Тя замръзна — предимно от страх пред него.

Челото му се бе свъсило така, че коленете й се подкосиха.

— Какво стана? — попита той тихо, сякаш опасявайки се да не би с гласа си да задейства отново Домини дирч.

Майката Изповедник се бе приближила и стоеше до него. Бременната му жена застана от другата страна.

— Ами, не знаем, сър. — Беата облиза устни. — Един от хората ми Търнър, беше — тя показа с ръка полето зад Господаря Рал, — беше излязъл на оглед, когато това нещо зазвъня. Чу се ужасен звук. Наистина ужасен. И Търнър…

Беата усети как по бузата й се изтърколва сълза. Колкото и да не й се искаше този мъж и Майката Изповедник да стават свидетели на слабостта й, не можа да я, преглътне.

— В късния следобед? — попита Господарят Рал.

Беата кимна:

— Откъде знаете?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— И всички зазвъняха едновременно? Не само една, а всички камбани по продължение на защитната линия, на ли?

— Да, сър. Никой не знае защо. Дойдоха офицери да проверят какво става, огледаха Домини дирч, но не ни казаха нищо.

— Много ли хора бяха убити?

Беата не обърна внимание на погледа му.

— Да, сър. Един от моите и още много от другите взводове, както разбрах. Също и каруци с търговци, приближаващи границата, местни хора, завръщащи се в родината всеки, оказал се пред Домини дирч в мига, в който камбаните зазвъняха. Беше просто ужасно. Да умреш по такъв начин.

— Разбираме — каза съчувствено Майката Изповедник. — Съжаляваме за загубата.

— И никой няма никаква представа какво е задействало камбаните? — настоя Господарят Рал.

— Не, сър, поне никой не ни е казал. Говорих със съседните взводове и с по-следващите, но никой не знае защо. Офицерите, които дойдоха да огледат, може също да не са разбрали, защото ни разпитваха как е станало.

Господарят Рал кимна, явно потънал в дълбок размисъл. Вятърът развя златотканото му наметало. Майката Изповедник отметна кичур коса от лицето си, бременната жена също.

Господарят Рал посочи взвода на Беата.

— Значи тези хора са всичко, с което разполагате на този пост — само тези войници?

Беата вдигна поглед към оръжието, извисяващо се над главите им.

— Ами да, сър, за да се задейства Домини дирч, е достатъчен само един човек.

Погледът му огледа внимателно взвода й.

— Сигурно. Благодаря за помощта, сержант.

Той и Майката Изповедник пъргаво скочиха на седлата си. Майката Изповедник и другите двама, които вървяха пеш, тръгнаха, Господарят Рал се обърна към Беата:

— Кажи ми, сержант Беата, мислиш ли, че аз и Майката Изповедник сме по-лоши от Андерианците? Мислиш ли, че ние също сме зли по природа?

— О, не, сър. Единствено Хакенците са родени наказани със зли души. Ние никога не можем да бъдем добри като Андерианците. Нашите души са порочни и не могат да се пречистят. А техните души са чисти и не могат да са порочни. Ние никога няма да можем да се пречистим на пълно. Можем само да се надяваме да установим контрол над злите си души.

Той й се усмихна тъжно. Гласът му прозвуча меко:

— Беата, Създателят не създава зли същества. Той не би ви създал със зли души. Във вас има не по-малко потенциал за вършене на добри дела, отколкото във всеки друг. Както и Андерианците притежават потенциала за вършене на зло както всеки друг.

— Не са ни учили така, сър.

Конят му отметна глава и затанцува странично, явно нетърпелив да поеме след останалите. Той го успокои, поставяйки нежно ръка на врата му.

— Както вече казах, учили са ви грешно. Вие сте добри колкото всички останали, Беата — Хакенци, Андерианци и всички останали. Такава е целта ни в борбата — да направим така, че всички народи да имат равни шансове.

И внимавай с това нещо — с Домини дирч, сержант.

Беата изкозирува с ръка до челото.

— Да, сър, наистина смятам да го направя.

Той я изгледа продължително, после вдигна юмрук към гърдите си в отговор на нейния поздрав. След това конят му се спусна в галоп да догони останалите.

Докато Беата го изпращаше с поглед, осъзна, че това вероятно бе най-вълнуващото нещо, което можеше да й се случи изобщо в живота — да разговаря със самия Господар Рал и с Майката Изповедник.

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ДАЛТОН ВЛЕЗЕ В СТАЯТА и Бертранд Чанбоор вдигна глава. Хилдемара също бе там, застанала зад пищното писалище на съпруга си. Далтон я стрелна с бърз поглед. Малко се изненада да я види, но реши, че сигурно работата й се е сторила достатъчно важна, за да си заслужава.

— Е? — попита Бертранд.

— Първоначалната ни информация се потвърди каза Далтон. — Видели са ги със собствените си очи.

— И пътуват с войска? — попита Хилдемара. — И това ли е вярно?

— Да. В най-добрия случай с поне хиляда войници.

Хилдемара изруга тихичко и замислено забарабани по плота на писалището.

— И онези глупаци на границата са ги пуснали просто ей така!

— Нали така обучаваме армията си, ако позволиш да ти припомня — обади се Бертранд и стана. — Нали в крайна сметка са пуснали и „специалните Андериански части“.

— Войниците на границата не бива да се обвиняват — вметна Далтон. — Те едва ли биха могли да откажат да пуснат Майката Изповедник. А мъжът с нея не може да е никой друг освен самият Господар Рал.

В пристъп на ярост Бертранд запрати писалката си и тя издрънча в пода, след което се спря в отсрещната стена. Министърът се приближи до прозореца, облегна се на рамката и се загледа навън.

— В името на Създателя, Бертранд, овладей се — изръмжа лейди Чанбоор.

Той извърна аленото си от гняв лице и се закани с пръст на жена си:

— Това може да разруши всичко! С години се трудихме над целите си, внимателно създавахме връзки, посяхме семената, изтръгнахме избуялите плевели и точно когато идва моментът най-сетне да пожънем жътвата на живота си, тя ни се явява на кон, придружавана от това, от това Д’Харанско копеле Господаря Рал!

Хилдемара скръсти ръце.

— Е, така проблемът наистина се разрешава — като изпадаш в ярост. Кълна се, Бертранд, че понякога имаш по-малко мозък от пиян рибар.

— И префърцунена съпруга, която ме изкарва от нерви!

Той стисна зъби и отмести стола си, без съмнение готов да започне нескончаема тирада. Далтон почти видя как гърбът й се извива, козината й настръхва и ноктите й се показват.

Обикновено при подобни избухвания Далтон присъстваше като мебел. Този път обаче си имаше по-важна работа от това да чака препирнята им да се превърне в семеен скандал и да изгуби ценно време. Трябваше да раздаде заповеди, в зависимост от това какви решения се вземат. Трябваше да постави на съответните места правилните хора.

Помисли си за Франка, запита се дали е възвърнала силата си. Напоследък не я виждаше често, а когато се засичаха, му изглеждаше доста разсеяна. Прекарваше доста време в библиотеката. В момент като настоящия нямаше да е зле да се възползва от помощта й. Истинската й помощ.

— Майката Изповедник и Господарят Рал се придвижват бързо и хората ми едва са успели да ги изпреварят — успя да се намеси Далтон, преди Бертранд да се е нахвърлил отново върху жена си или пък тя да е започнала да му отвръща. — Би трябвало да са тук след около час. Най-много два. Трябва да се приготвим.

Бертранд се огледа с блеснал поглед, след което придърпа стола си и седна. Скръсти ръце на писалището.

— Да, прав си, Далтон. Напълно прав. Най-важното е да скрием Стейн и хората му от погледа им. Няма да е добре да…

— Вече си позволих да се заема с това, Министър. Някои от тях изпратих на оглед в зърно хранилищата, други пожелаха да огледат някои от главните пътни артерии на Андерия.

Бертранд го погледна.

— Добре.

— Твърде много години сме се трудили, за да си позволим да изгубим всичко, когато сме почти на финала — обади се Хилдемара. — Но каквото и да е положението, ако мислим с главите си, не виждам причина да не действаме според предварително начертаните планове.

Мъжът й кимна, значително поохладил страстите си. Мисълта му вече бе заета със сериозните предстоящи проблеми. Бертранд притежаваше странната способност в един миг да избухва в ярост, в следващия вече да се усмихва.

— Вероятно. — Той се обърна към Далтон: — На какво разстояние е Орденът?

— Все още далеч, Министър. „Специалните Андериански части“ на Стейн, които пристигнаха онзи ден, ми казаха, че имат още поне четири седмици път. Вероятно малко повече.

Бертранд сви рамене и повдигна вежда, на устните му се разля лукава усмивка.

— Значи просто ще трябва да задържим Майката Изповедник и Господаря Рал.

Хилдемара се облегна с юмруци на писалището и погледна съпруга си.

— Те двамата, Господарят Рал и Майката Изповедник, ще очакват отговор от нас. Вече мина доста време, откакто обясниха на представителите ни в Ейдиндрил какъв избор имаме и ги отпратиха с предложението или да се при съединим към Д’Харанската империя, или да се изправим пред възможността да бъдем окупирани и да изгубим идентичността си.

Далтон се съгласи с нея:

— Ако не приемем условията на капитулацията, те ще обърнат силите си срещу нас. Ако бяхме някоя малка и незначителна страна, едва ли щяха да ни обърнат някакво внимание, но откажем ли да се присъединим към тях, ще се превърнем в една от първите им мишени.

— А доколкото ми е известно, разполагат с части някъде на юг — вметна Хилдемара. — Господарят Рал е човек, който не приема откази, нито пък може да бъде смятан за глупак. Някои страни — Джара, Галеа, Гренидон и Келтон, както и други — вече капитулираха по своя воля или принудително. Освен това Господарят Рал разполага и с могъща собствена армия от Д’Хара. Като прибавим към нея и армиите на капитулиралите страни, нещата стават наистина страховити.

— Но не всички са близо — опонира й Бертранд, изведнъж напълно спокоен. — Орденът ще се справи с тях. Домини дирч ще удържи всяка сила, дошла откъм Д’Харанската империя.

На Далтон увереността на Министъра му се струваше безпочвена.

— От информацията, която получих от източниците си, разбирам, че Господарят Рал е магьосник със забележителни способности. Освен това е и Търсач на истината. Предполагам за човек като него ще се намери начин да се справи с Домини дирч.

Хилдемара се намръщи.

— Освен това Майката Изповедник, Господарят Рал и вероятно хиляда техни войници вече са преминали границата с Домини дирч. Те ще искат капитулацията ни. Стане ли това, ще се окажем без никаква сила зад гърба си. Орденът ще се забави още няколко седмици — ще пристигне твърде късно. Тя размаха пръст срещу съпруга си.

— Работихме твърде много години, за да загубим всичко сега.

Бертранд опря палци един в друг и се усмихна.

— В такъв случай, както вече казах, просто ще трябва да ги задържим, нали, скъпа?

Ричард и Калан вървяха към имението на Министъра на културата пред дългата колона Д’Харански войници, виеща се като алена панделка по пътя. Алена панделка, лъщяща от стомана. Имаше по-малко от час, докато слънцето залезе зад надвисналите облаци, но поне вече пристигаха.

Ричард отлепи потната си Д’Харанска риза от гърдите и се загледа в един любопитен гарван, който кръжеше над главите ми. Птицата надаваше дрезгави крясъци, оповестяващи царственото й присъствие — типично за гарван.

Денят бе топъл и влажен. Двамата с Калан бяха облечени с дрехите, донесени им от войниците, за да се запазят техните чисти и в добро състояние за срещата, която и двамата с нетърпение очакваха.

Ричард хвърли поглед през рамо и получи убийствен поглед от Ду Чайлу. Бе я накарал да се качи на кон, за да могат да пристигнат до целта си до вечерта, без да се налага да губят още ден. Този път тя разбираше, че ако не изпълни заповедта му, той ще я остави да върви след другите.

Очевидно Кара бе изгубила известно време, докато открие частите на генерал Рейбич и изпрати ескорта им от войници. Ричард, Калан и Бака Тау Мана се бяха движили пеш под пролетните дъждове доста време. Не бяха успели да покрият голямо разстояние, докато ги настигнаха Д’Харански части с коне.

Пътуването им забавяше и Ду Чайлу, макар и не нарочно. Тя непрестанно протестираше, че язденето ще навреди на бебето й — бебето, което Ричард я бе убедил да задържи. Заради това неродено бебе той не искаше да я притиска да язди.

Първо на първо изобщо не желаеше тя и хората й да продължават с него. След пристигането на Д’Харанските войници с провизии и коне тя бе отказала да се завърне у дома си, както му бе обещала преди. За своя чест обаче нито веднъж не се оплака от трудното пътуване. Но когато Ричард я накара да се качи на кон, настроението й стана зло.

Калан, отначало приела с неохота присъствието на духовната майка на Бака Тау Мана, промени отношението си от деня, в който Ричард падна от коня. Тя бе благодарна на Ду Чайлу, задето спаси живота му. Той оценяваше готовността й да помогне, но не вярваше, че именно нейните действия са го спасили.

Изобщо не бе сигурен какво се бе случило. Откакто бе видял Домини дирч и му бяха казали, че камбаните са започнали да бият от само себе си по същото време, когато бе почувствал раздиращата болка, той беше убеден, че всичко това е по някакъв начин свързано, и не вярваше Ду Чайлу да има пръст в цялата работа. Ставаше въпрос за нещо много по-мащабно, отколкото тя можеше да осъзнае. И много по-сложно, отколкото Ричард можеше да разбере.

Откакто бе видял Домини дирч, той не желаеше да се бави по никаква причина. Дори заради нейното състояние. Откакто самата тя се доближи до огромната камбана и почувства нещо в нея, започна да се отнася с повече разбиране към бързането му.

Ричард забеляза пред себе си ездач, потънал в облак прах на пътя, и вдигна ръка. Чу как заповедта му се предава от командир на командир и цялата колона рязко спря. Едва когато всички застинаха на място и наоколо настъпи пълна тишина, той си даде сметка колко шумно всъщност се придвижват.

— Сигурно са посрещачи — предположи Калан.

— На какво разстояние сме от имението на Министъра? — попита Ричард.

— Не сме далеч. Минахме почти половината път от Феърфийлд. Има може би още около километър-два.

Ричард и Калан скочиха от конете си да посрещнат приближаващия ездач. Един войник пое юздата на коня на Калан. Ричард му подаде и своите, след което пристъпи напред. Единствено Калан го последва. Трябваше да даде знак с ръка на войниците си да не образуват около него защитен обръч.

Младежът скочи от коня си още преди да е спрял напълно. Стиснал юздите в една ръка, падна на коляно и сведе глава. Калан го поздрави като Майката Изповедник и той се изправи. Беше с униформа, състояща се от черни ботуши, тъмни панталони, бяла риза с богата яка и ръкавели и жълтеникав жакет с черни и кафяви ширити по ръбовете.

Мъжът сведе червенокосата си глава пред Ричард.

— Господарю Рал?

— Да, точно така.

Онзи се изправи.

— Аз съм Роули. Министърът на културата ме изпрати да ви посрещна и да предам радостта му от това, че двамата с Майката Изповедник благоволихте да окажете такава чест на народа на Андерия.

— Сигурен съм в това — каза Ричард.

Калан го сръга в ребрата. Обърна се към Роули:

— Благодаря, Роули. Ще имаме нужда от място, където войниците ни да разпънат лагера си.

— Да, Майко Изповедник. Министърът ми заръча да ви предам, че сте добре дошли да си изберете, което място ви харесва. Ако нямате нищо против, можете да ползвате земята край имението.

Ричард не бе съгласен с предложението. Не искаше хората му да са вързани по този начин. Искаше да са наблизо, но и да имат възможност за изграждане на защитна позиция. Независимо какво си мислеха всички останали, за него тази територия бе потенциално враждебна.

Той плъзна ръка по житната нива край пътя.

— Какво ще кажете за това място? Разбира се, ще обезщетим собственика на земята за съсипаното жито.

Роули сведе глава.

— Щом ви харесва, Господарю Рал. Министърът искаше сам да изберете. Земята е собственост на държавата, така че не бива да се притеснявате за зърното или за цената й. След като се погрижите за частите си, когато ви е удобно, Министърът би бил радостен да го удостоите с честта да вечеряте с него. Той заръча да ви предам истинското нетърпение, с което ви очаква, и желанието отново да се срещне с Майката Изповедник.

— Ние не…

Калан отново го сръга.

— Ще се радваме да вечеряме заедно с Министъра на културата. Въпреки това бихме те помолили да му предадеш, че отдавна сме на път и сме уморени. За нас би било истинско удоволствие, ако организираната вечеря не бъде прекалено пищна — най-много с три ястия.

Роули очевидно не бе подготвен за подобна молба, но обеща да предаде веднага желанието им.

След като младежът си тръгна, Ду Чайлу пристъпи напред.

— Имаш нужда от баня — каза тя на Ричард. — Джиаан казва, че недалеч има езеро. Ела, ще се изкъпем.

Калан свъси чело. Ду Чайлу се усмихна сладко.

— Обикновено аз трябва да му предлагам — поясни тя. — Когато се къпем заедно, той много се смущава. Лицето му почервенява. — Тя посочи Ричард. — Точно така е и когато се съблича, за да се изкъпе. Лицето му почервенява всеки път, когато ме кара да си съблека дрехите.

Калан скръсти ръце.

— Нима?

Ду Чайлу кимна.

— Ти обичаш ли да се къпете заедно? На него явно му харесва — да се къпе с жени.

Едва сега Ричард разбра колко е бясна Ду Чайлу, задето я бе принудил да язди, и колко силно бе желанието й да му върне жеста.

Зелените очи на Калан се обърнаха към него.

— Какво беше това за теб и жените и водата?

Ричард сви рамене, очевидно без желание да се включи в играта.

— Искаш ли да се присъединиш към нас? Ще е забавно. — Той й смигна и стисна Ду Чайлу за ръката. — Хайде, тогава, съпруго. Ние да вървим, може би Калан ще дойде по-късно.

Ду Чайлу дръпна ръката си. Шегата бе взела твърде непредвиден обрат.

— Не. Нямам намерение да приближавам до вода.

В очите й блесна неприкрит страх. Явно нямаше намерение да дава възможност на Хармониите отново да я хванат.

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

РИЧАРД ВЪЗДЪХНА НЕТЪРПЕЛИВО, наблюдавайки как всички присъстващи изпитват истинско удоволствие от вечерята. Бертранд Чанбоор бе организирал истинско празненство. Калан бе обяснила на Ричард, че за Андерианците вечеря от петдесет-шестдесет човека се смята за „тесен кръг“.

Когато Ричард вдигаше поглед към гостите, повечето от тях, най-вече мъжете, отместваха очи. Повечето жени обаче не го правеха. Добре, че — както примигваха сластно насреща му, — Калан не бе ревнива. Всъщност Калан не се бе ядосала истински дори на последната реакция на Ду Чайлу — знаеше, че жената просто се опитва да го злепостави. И все пак щеше да му се наложи да й обясни доколко невинна е била банята му с Ду Чайлу.

Беше трудно да се дават каквито и да било обяснения на Калан, особено при положение, че около двамата непрекъснато гъмжи от хора. Дори нощем над тях бдяха майсторите на острието, а сега и Д’Харанските войници. Не беше особено предразполагащо към интимности, още по-малко романтично. Вече като че ли започваше да забравя, че са женени — толкова нищожно малко време имаха възможност да прекарват насаме.

Предстоящата им цел обаче не им позволяваше да мислят ни най-малко за себе си. Фактът, че хората измират заради оказалите се на свобода Хармонии, изключваше мисълта за каквато и да е интимност помежду им.

Сега, докато седеше до нея и споделяше храната от общото им плато, докато наблюдаваше как светлината от лампите се отразява в зелените й очи, в косата й, започваше да се отнася към времето, когато бяха заедно в къщата на духовете — към последния път, когато се бяха любили спомняше си сочното й голо тяло. Картината бе като жива в главата му. Калан се покашля.

— Той ти зададе въпрос, Ричард — прошепна тя.

Ричард примигна.

— Моля?

— Министър Чанбоор ти зададе въпрос.

Ричард се обърна на другата страна.

— Съжалявам, бях се замислил. За нещо много важно.

— Да, разбира се — усмихна му се Министърът. — Просто бях любопитен да узная къде сте отрасъл.

В главата на Ричард изплува отдавна забравеният спомен за детството, за времето, когато се биеха на игра с по-големия му брат, Майкъл. Толкова обичаше да се бори с него. Беше щастливо време.

— Ами как да ви кажа, отраснал съм там, където имаше битка.

Министърът си глътна езика.

— Ами предполагам сте имали добър учител.

По-късно, когато пораснаха, брат му го бе предал на Мрачния Рал. Всъщност Майкъл бе предал не само него. Заради предателството му измряха стотици невинни.

— Да — отвърна Ричард, полагайки воала на спомена между себе си и изпълненото с очакване лице на Министъра. — Наистина имах добър учител. Миналата зима заповядах да го обезглавят.

Бертранд Чанбоор побледня.

Ричард се обърна към Калан. Тя едва сдържа усмивката си.

— Добър отговор — прошепна иззад кърпата за хранене, за да не я чуе някой въпреки звуците на арфата, носещи се откъм мястото на музикантите точно пред тяхната маса.

Лейди Чанбоор, седяща от другата страна на Калан, дори да бе ужасена, не го показа. Далтон Камбел, от далечната страна на Министъра, повдигна вежда. До него съпругата му, Тереза, приятна жена, както си помисли Ричард, не чу думите му. Когато Далтон извърна глава и й ги прошепна, очите й се ококориха по-скоро с възхищение, отколкото от ужас.

Калан го бе предупредила, че хората, с които ще се срещнат, са фактическите водачи на тази страна, и му бе предложила да се постарае да изглежда като човек с внушително могъщество и сила, ако иска да спечелят Андерия на своя страна.

Министърът, хванал с пръсти парче говеждо роле, потопено в червен сос, махна с ръка и насочи разговора към по-безобидни теми:

— Господарю Рал, няма ли да опитате от месото?

Месното ястие, както се стори на Ричард, се проточи повече от час. Реши да каже на мъжа истината:

— Аз съм магьосник-воин, Министър Чанбоор. Както и баща ми, Мрачния Рал, не ям месо. — Той направи пауза, за да е сигурен, че всички на масата го слушат с внимание. — Магьосниците, нали разбирате, трябва да поддържат равновесие в живота си. Това, че не ям месо, балансира факта, че съм принуден да извършвам много убийства.

Арфистката прескочи един тон. Всички останали затаиха дъх.

Ричард запълни напрегнатата тишина:

— Сигурен съм, че вече ви е било предадено предложението, което отправих до всички страни на Средната земя за присъединяване към нас. Условията са честни и еднакви за всички. Представителите ви сигурно са ви ги предали. Ако се присъедините към нас по своя воля, народът ви ще бъде добре дошъл. Ако ни се противопоставите е, ако това стане, ще се наложи да ви окупираме, след което условията за живот на хората ви никак няма да бъдат толкова благоприятни.

— И аз така разбрах — отвърна Министърът.

Калан се наведе напред.

— А предадено ли ви бе, че аз напълно подкрепям Господаря Рал? Че съветът ми към всички страни е да се присъединят към него?

Министърът леко кимна.

— Да, Майко Изповедник. И можете да бъдете сигурна, че ценим високо мъдрия ви съвет.

— В такъв случай, мога ли да смятам, че се присъединявате към нас в борбата ни за свобода, Министър?

— Ами как да ви кажа, Майко Изповедник. Не е толкова просто.

— Чудесно — накани се да става Ричард. — В такъв случай ще се срещна със Суверена.

— Няма да е възможно — намеси се Далтон Камбел.

Ричард, с помръкнало лице, се отпусна на мястото си.

— И защо?

Министърът облиза устни.

— Суверенът, нека Създателят бди над благословената му душа, е много болен. На легло е. Дори аз нямам позволение да го посещавам. Не е в състояние да води разговор, както научих от лекарите и съпругата му. Разговорът с него би бил безпредметен, при положение, че рядко идва в съзнание.

— Толкова съжалявам — каза Калан. — Нямахме представа.

— Бихме искали наистина да се срещнете с него, Майко Изповедник, Господарю Рал — каза Далтон Камбел с възможно най-искрения си глас, — но човекът е толкова зле, че едва ли ще е в състояние да изрази адекватно мнението си.

Арфистката поде по-силна, по-сложна и драматична тема.

— В такъв случай ще се наложи да решавате без него — каза Ричард. — Императорският орден вече окупира Новия свят. За нас е от значение всеки присъединил се към каузата ни съюзник, който е готов да ни помогне да отхвърлим тиранията на Джаганг и да не позволим на тъмната му сянка да засенчи всички ни.

— Ами — заекна Министъра и упорито зачовърка някакво невидимо петънце на покривката, — бих желал страната ни да се присъедини към вас и благородната ви кауза. Наистина бих желал. Както съм сигурен, че биха искали и повечето от сънародниците ни.

— Добре. Тогава нещата са уредени.

— Всъщност не, сър. — Министърът вдигна поглед. — Колкото и да ми се иска, както и на съпругата ми, и колкото и Далтон настойчиво да ме съветва, не можем да вземем подобно важно решение на своя глава.

— Директорите? — попита Калан. — Ще говорим с тях веднага.

— Те също имат глас — продължи Министърът. — Но не само те. Има още хора, които трябва да участват във взимането на подобно решение.

Ричард го гледаше неразбиращ.

— И кои са те?

Министърът се облегна на стола си и известно време се взира в залата, преди тъмните му очи да се спрат отново върху Ричард.

— Народът на Андерия.

— Вие сте Министър на културата — разпалено каза Калан и се наведе напред. — Вие говорите от тяхно име. Нужно е само да кажете нещо и то вече е факт.

Мъжът разпери ръце.

— Майко Изповедник, Господарю Рал, вие искате от нас да капитулираме пред вас и да ви отстъпим суверенитета си. Не мога просто ей така да направя това на своя глава.

— Нали точно това е смисълът на капитулацията — изръмжа Ричард.

— Но вие искате от нашия народ да престане да бъде онова, което е. Да се слее с вас и вашите народи. Не мисля, че си давате сметка какво означава това. Искате от нас да ви отстъпим не само суверенитета, но и културата си.

Нима не виждате? Ние просто ще престанем да съществуваме такива, каквито сме. Нашата култура има дълбоки корени, тя е създадена преди хиляди години. А сега вие се появявате и искате от хората да захвърлят историята си? Нима мислите, че толкова лесно се забравя наследеното, обичаите, културата ни?

Ричард забарабани с пръсти по масата. Плъзна поглед по множеството, наслаждаващо се на вечерята си — към всички онези гости, които нямаха ни най-малка представа за важността на разговора, който се водеше в същото време на главната маса.

— Грешно поставяте нещата, Министър Чанбоор. Нямаме желание да унищожаваме културата ви — Ричард се наведе към мъжа, — макар че, доколкото имам информация, в нея има някои съмнителни аспекти, на които смятам да сложа край. Според нашия закон всички хора и народи имат равни права. Докато се придържате до този общ закон, можете да запазите културата си.

— Да, но…

— На първо място, това е необходимост за свободата на стотици хиляди хора в Новия свят. Няма да рискуваме живота на толкова много хора. Ако не се присъедините към нас, ще ви завладеем. Когато това стане, ще загубите гласа си в утвърждаването на общия закон и ще получите наказания, които ще дисбалансират състоянието на страната ви за десетилетия напред. — Нажеженият поглед на Ричард отмести Министъра няколко милиметра назад. — Още по-лошо ще стане, ако Императорският орден ви докопа пръв. Те няма да налагат финансови наказания, а направо ще ви смажат. Ще започнат да убиват и заробват.

— Императорският орден поиска капитулацията на Ебинисия — намеси се Калан. — — Бях там. Видях какво вършат онези хора с отказалите да станат техни роби. Мъжете от Императорския орден измъчваха и клаха наред — мъже, жени, деца — целия град. До последния човек. Няма нито един оцелял.

— Е, всеки, който…

— В клането на невинните жители на Ебинисия участваха над петдесет хиляди войници на Императорския орден. — Гласът на Калан бе придобил ледени нюанси.

Водих лично армията, решила да тръгне по петите им. Избихме всички войници, участвали в клането над Ебинисия. До крак.

Калан се наведе към Министъра.

— Мнозина се молеха за милост със сълзи на очи. Аз се заклех, като Майка Изповедник, да не проявявам нито капка милост към Императорския орден. Това включва и техните поддръжници. Избихме онези мъже до последния човек, Министър Чанбоор. До последния.

Страховитият леден съсък на думите й накараха всички на масата да замлъкнат. Жената на Далтон Камбел, Тереза, изглеждаше така, сякаш всеки миг бе готова да побегне от залата.

— Единственият ви изход — заключи Ричард — е да се присъедините към нас. Заедно ще се превърнем във внушителна сила, способна да се пребори с Императорския орден и да запази мира и свободата в Новия свят.

Министър Чанбоор най-сетне се обади:

— Както вече казах, ако зависеше от мен, бих се съгласил да се присъединим към вас, същото се отнася и за жена ми, и за Далтон. Проблемът е там, че император Джаганг направи генерални предложения на хората ни. Той предложи мир и…

Калан скочи на крака.

— Какво! Говорили сте с тези убийци!

Някои от хората наблизо прекъснаха разговорите си и погледнаха към главната маса. Други, както забеляза Ричард, изобщо не откъсваха очи от Министъра и гостите му.

Министърът за пръв път придоби смел вид.

— Когато страната ни е заплашена с унищожение от външни врагове, за чиито предложения ние не сме се молили, наше задължение като водачи на народа си е да изслушаме и двете страни. Ние не желаем война, но тя ни се натрапва. За нас е важно да огледаме нещата отвсякъде. Да видим всички възможности за избор. Не можете да ни вините, задето сме разглеждали различни възможности за бъдещето си.

— Свобода или робство — каза Ричард и се изправи до жена си.

Министърът също стана.

— Тук, в Андерия, да изслушаш някого не се счита за престъпление. Ние не нападаме хората, преди да сме получили заплахи. Императорският орден ни постави ултиматум да не ви изслушваме, но ето, че вие сте тук. Ние предоставяме на хората възможност да говорят.

Ръката на Ричард стисна дръжката на меча му. Очакваше да усети релефните букви на думата „Истина“. За миг се изненада, че те липсваха.

— И какви лъжи ви наговориха хората от Ордена, Министър?

Министър Чанбоор сви рамене.

— Както вече казах, вашето предложение ни допада повече.

Той протегна подканващо ръка. Ричард и Калан с неохота заеха обратно местата си.

— Трябва да ви кажа направо, Министър — продължи Ричард — каквото и да искате, няма да ви го дадем. Дори не си правете труда да изреждате условия. Както вече обяснихме на вашите представители в Ейдиндрил, нашето предложение е еднакво за всички страни. За да бъдем честни спрямо всички, не можем да си позволим да правим изключения. Нито пък да осигуряваме специални условия за избрани.

— Не сме и молили за това — каза Министър Чанбоор.

Когато Калан докосна Ричард по гърба, той го прие като сигнал да си поеме дъх и да обуздае нервите си. Направи го и се съсредоточи върху целта им. Калан имаше право. Той трябваше първо да мисли, после да действа.

— Добре, Министър, какъв е проблемът, който ви пречи да приемете условията ни за капитулация?

— Ами, както вече казах…

— Какъв е проблемът?

Независимо дали си поемаше дълбоко дъх или не, гласът на Ричард бе убийствено застрашителен. Той вече си мислеше как ще събере частите си, разположени недалеч от имението. Стражите тук нямаше да създадат трудности за такива елитни Д’Харански бойци. Не бе възможност, към която му се искаше да прибягва, но можеше да се окаже принуден да го стори. Не можеха да позволят на Министъра, умишлено или не, да им попречи да спрат Джаганг.

Министърът се покашля. Останалите на масата стояха като вкаменени, сякаш се страхуваха дори да помръднат, сякаш можеха да прочетат мислите на Ричард в очите му.

— Това касае всички жители на страната ни. Вие искате от нас да изоставим културата си, такова е искането и на Императорския орден — макар че вашето предложение явно е по-либерално и ако изберем него, ще можем да запазим част от идентичността си. Това е нещо, което не бих могъл да наложа на нашия народ. Трябва да го решат самите хора.

Ричард свъси чело.

— Моля? Какво имате предвид?

— Не мога да заповядам подобно нещо на народа ни. Те ще трябва сами да решат какво да правят.

Ричард вдигна ръка. Остави я да се отпусне на масата.

— И как ще го направят?

Министърът облиза устни.

— Всички те ще решат съдбата си чрез гласуване.

— Моля? — попита Калан.

— Чрез гласуване. Всекиму трябва да бъде дадена възможност да си каже мнението по толкова важен въпрос.

— Не — равно отвърна Калан.

Министърът разпери ръце.

— Но, Майко Изповедник, нали твърдите, че се касае за свободата на нашия народ. Как можете да настоявате да им налагате нещо подобно, без да чуете мнението ми?

— Не — повтори Калан.

Всички на масата стояха като гръмнати. Лейди Чанбоор изглеждаше така, сякаш очите й щяха да изхвръкнат от орбитите си при предложението на съпруга й. Далтон Камбел стоеше като истукан, с полуотворена уста. Веждите на Тереза се бяха извили от ужас. Очевидно никой от тях не знаеше какво е намерението на Министъра, нито пък вярваха, че казаното от него е достатъчно мъдро. Въпреки това никой не каза нищо.

— Не — потрети Калан.

— И как очаквате хората да повярват в искреността ви в каузата на свободата, след като отказвате да им позволите да изберат собствената си съдба? Ако вашето предложение наистина е свободата, тогава защо ще се страхувате от избора на хората? Ако предложението ви е толкова честно и почтено, а предложението на Императорския орден толкова арогантно и измамно, тогава защо не искате да позволите на хората свободно да изберат възможността да се присъединят към вас? Нима в него има нещо дълбоко скрито и зловещо, което се опасявате да не излезе наяве и да им попречи да решат във ваша полза?

Ричард погледна Калан.

— Той е прав…

— Не — озъби му се Калан.

Все още никой не помръдваше. Всички следяха развитието на въпроса, от който зависеше бъдещето на страната им, с огромно напрежение.

Ричард хвана Калан за ръката. Обърна се към Министъра.

— Бихте ли ни извинили за минутка, трябва да обсъдим нещо.

Той отведе Калан далеч от масата, близо до завесите зад сервизната маса. Хвърли бърз поглед през прозореца, за да е сигурен, че никой не ги наблюдава или подслушва.

Гостите на главната маса не се обърнаха след тях, а останаха по местата си мълчаливи. Погледите им обикаляха залата, пълна с хора, които ядяха, разговаряха, смееха се, без да подозират каква драма се разиграва в същ момент на главната маса.

— Калан, не разбирам защо.

— Не. Не, Ричард, не. Какво точно в думата „не“ разбираш?

— Онова, което те кара да я казваш.

Тя въздъхна нервно.

— Виж, просто не мисля, че идеята е добра. Не, не добра. Ужасна е.

— Добре. Калан, знаеш, че държа на мнението ти в подобни работи.

— Тогава го приеми — не.

Объркан, Ричард прокара пръсти през косата си. Отново се огледа. Хората не им обръщаха внимание.

— Опитвах се да ти кажа, че бих искал да знам защо. Човекът има право. Предлагаме на народа му шанс да присъедини към нас в борбата ни за всеобща свобода, тогава защо да отказваме на този народ правото да избере по своя воля нашата страна? Свободата не би трябвало, да е нещо, което се налага на хора, които не я желаят.

Калан го стисна за ръката.

— Не мога да ти обясня защо, Ричард. Да, звучи логично. Да, разбирам, че в думите му има смисъл. Да, така ще е честно. — Тя го стисна за ръката. — Но инстинктът ми крещи „не“. В такива неща трябва да се доверявам на инстинкта си. Аз, както и ти. Той е силен и настоятелен. Не го прави.

Ричард обърса лицето си с ръка. Опитваше се да измисли причина, позволяваща им да отхвърлят това предложение. Единственото, което можеше да му хрумне, бяха повече доводи в негова полза. И осъзнаваше все по-болезнено необходимостта Андерия да се присъедини към тях опонирайки на Ордена.

— Калан, вярвам ти, наистина. Ти си Майката Изповедник и пред мен лежи още цял живот време, докато науча и придобия достатъчно опит в управлението на хората. Аз съм един обикновен горски водач. Но ми се п да получа малко повече обяснения от това, че инстинктът ти подсказва „не“.

— Не мога да ти дам повече. Познавам тези хора и знам, че са арогантни и хитри. Не вярвам, че Бертранд Чанбоор го е грижа за желанията на хората. Двамата с жена му се интересуват единствено от себе си — поне доколкото ги познавам. Нещо в цялата работа не се връзва.

Ричард я погали с пръст по слепоочието.

— Калан, обичам те. Вярвам ти. Но става въпрос за живота на много хора. Бертранд Чанбоор не може да решава сам — ето къде е проблемът. Ако онова, което предлагаме, е ценно, тогава защо не оставим народа на Андерия лично да потвърди избора си? Не мислиш ли, че това би ги обвързало по-здраво с нашата кауза, отколкото ако управниците им изберат вместо тях? Мислиш ли, че е правилно да искаме такива драстични промени в културата им и да ги убеждаваме, че това е, което трябва да се направи, а в същото време да им отказваме правото на свободен избор? Защо водачът да избира от името на целия народ? Ами ако Министърът е решил да се присъедини към Джаганг? Нима и тогава няма да искаш хората да получат право да оборят решението на водача си?

Тя зарови пръсти в косата си, очевидно неспособна да изрази резервите и съмненията си.

— Ричард, в устата ти звучи чудесно, само че не знам, просто чувствам, че правим грешка. Ами ако лъжат? Ако тормозят хората по някакъв начин, ако ги заплашват? Ние откъде ще знаем? Кой ще следи дали хората казват онова, което мислят? Кой ще надзирава дали гласовете им са правилно преброени?

Той прокара пръст по копринения ръкав на роклята й.

— Добре, а ако поставим условия? Такива, които да ни гарантират, че нещата са под наш контрол, а не под техен.

— Като например?

— Разполагаме с хиляда души армия. Можем да ги използваме, за да обиколят всички градове и села в Андерия и да надзирават гласуването. Всеки ще може да постави знака си на лист хартия да речем, кръгче, ако иска да с присъединят към нас, или кръст, ако е против. Така нашите хора ще могат да контролират преброяването на гласовете. Ще сме сигурни, че всичко е протекло по правилата.

— А хората как ще разберат за какво точно става въпрос?

— Ще трябва да им кажем. Андерия не е чак толкова голяма. Можем да обиколим навсякъде и да им обясни каква перспектива ги очаква, ако минат на страната на Императорския орден, вместо на наша страна. Ако истината е с нас, няма да е толкова трудно да отворим очите на хората за нея.

Тя захапа долната си устна, потънала в размисъл.

— Колко време? Разузнавачите докладваха, че Орденът ще пристигне след не повече от шест седмици.

— Значи ние ще го направим за четири. Хората ще трябва да гласуват за четири седмици. Ще имаме повече от достатъчно време да обиколим навсякъде и да говорим с тях, да им кажем колко е важно това. После, когато дадат гласа си за нас, ще имаме достатъчно време да съберем войската и да използваме Домини дирч, за да спре Джаганг.

Калан притисна корема си с ръка.

— Не ми харесва, Ричард.

Той сви рамене.

— Добре тогава. Армията на генерал Рейбич е на път. Ще пристигнат тук преди Джаганг. Казахме му да не с разкрива, но ще можем да съберем хората си, да завземе Домини дирч и тукашното правителство. Доколкото успях да се запозная с армията им, няма да отнеме много време.

— Знам — намръщи се замислено Калан. — Не разбирам. Идвала съм тук и преди. Армията им представляваш наистина забележителна сила. Войниците, които срещнахме на границата, бяха по-скоро деца.

Ричард погледна през прозореца. При светлината, извираща от всичките прозорци на имението, дворът отпред бе достатъчно светъл, за да се разкрие красотата на местността. Изглеждаше като прекрасно за живот място.

— Зле обучени деца — каза той. — И аз не разбирам. Освен причината да се крие в това, което ми каза онова момиче от армията им на границата, Беата — че за да се задейства Домини дирч, е нужен само един човек. Може би не е нужно да хвърлят средства за поддържане на голяма армия, когато са им нужни само няколко войници на границата, които да управляват Домини дирч. В крайна сметка всекиму е известно какви огромни средства са нужни за поддръжката на една добра армия. Войниците трябва да се хранят всеки ден. Нали точно затова Джаганг се придвижва насам. Може би Андерия просто няма нужда да изчерпва ресурсите си.

Калан кимна.

— Може би. Знам, че Министър Чанбоор разполага със стабилна орда поддръжници — лихвари, търговци и други такива, които му помагат в постигането на целите. Поддръжката на една армия е скъпо нещо, дори за богата страна. Но ми се струва, че разпадането на Андерианската армия в случая има и друго обяснение.

— Е, какво ще кажеш — гласуване или нашествие?

Тя се вгледа в очите му.

— Държа да няма гласуване.

— Знаеш, че хората ще пострадат. Ще има жертви. Няма да се размине без кръвопролития. Може да се наложи да убиваме войници — такива като сержант Беата, охраняващи Домини дирч. Те са почти деца, но ще ни се опрат и вероятно ще загинат. Не можем да допуснем те да контролират Домини дирч. Това оръжие трябва да е наше, ако искаме армията ни да влезе в Андерия. Не можем да рискуваме войниците ни да бъдат покосени наведнъж от него.

— Но нали магията загива.

— Само преди седмица камбаните са звъняли. Хората, които са се намирали пред тях, са загинали. Оръжието все още действа. Не можем да разчитаме на това, че ще престане. Трябва или да нападнем, или да оставим Министъра да направи онова, което предлага — хората да решават сами собствената си съдба. Но дори нещо да се обърка, възможността да използваме войската пак остава. Като имаме предвид високия залог, не бих се поколебал да им заповядам да се впуснат в атака — в случай че се наложи. Иначе излагаме на риск живота на много други хора.

— Вярно е. Винаги можем да се опрем на това.

— Но има още нещо, което трябва да имаме предвид.

Може би най-важното.

— И кое е то? — попита тя.

— Хармониите. Затова сме тук, помниш ли? Цялата работа около гласуването може да ни осигури време да се заемем с Хармониите.

Калан изобщо не изглеждаше убедена.

— И как ще стане това?

— Трябва да се поровим в библиотеката. Ако открием онова, което търсим, за да можем да спрем Хармониите — както някога е сторил Джоузеф Андер, — ще го направим преди да е станало твърде късно за магията. Не си забравила, надявам се, за гамбитовия молец и всичко останало!

— Не, разбира се, че не съм.

— Както и за своята Изповедническа сила, за връзката, за магията на Ду Чайлу и на всички други. Джаганг лесно ще ни победи, ако магията изчезне — опасността от страна на Ордена само ще нарасне. Без магията си аз и ти сме просто двама обикновени хора като всички други. Няма по-страшно място от свят, лишен от магия.

За четирите седмици, през които ще обикаляме из страната, може да се доберем до някаква информация за Хармониите. Докато пътуваме из градове и села и убеждаваме хората да гласуват за нас, ще разполагаме с идеално прикритие за нещата, които вършим паралелно. Струва ми се рисковано да споделяме с тези хора, че магията се срива. По-добре ще е да ги държим нащрек. Ричард се наклони към нея.

— Калан, Хармониите вероятно са най-важното от всичко в тази история. Ситуацията ще ни даде време да потърсим нещо ценно. Струва ми се, че трябва да се съгласим народът на Андерия да гласува.

— Продължавам да казвам не, но щом искаш да опиташ — Тя докосна с пръст носа си. — Не мога да повярвам, че се съгласявам с това. Но ще се доверя на решението ти. Нали все пак си Господарят Рал.

— Но аз разчитам на твоите съвети.

— Ти пък си Търсачът.

Той се усмихна.

— Но съм без Меча си.

Калан му върна усмивката.

— Доведе ни дотук. След като казваш да опитаме, нека опитаме. Макар че не ми се нрави. За Хармониите обаче си прав. Това е първата ни задача. Ситуацията ще ни помогне да потърсим решение относно Хармониите.

Ричард бе доволен, че в крайна сметка тя се съгласи, но и притеснен, че го направи с неохота. Двамата се върнаха на масата, хванати под ръка. Министърът, жена му и Далтон Камбел станаха на крака.

— Имаме условия — обяви Ричард.

— Какви? — попита Министърът.

— Хората ни ще наблюдават целия процес, за да сме сигурни, че няма да има измами. Хората ще трябва да гласуват по едно и също време, за да не може никой да отиде да гласува втори път на друго място. Ще има определени за гласуване места, където всеки ще отбелязва избора си върху лист хартия — или с кръгче, в знак на това, че е съгласен да се присъедини към нас, или с кръст, изоставяйки съдбата си в безжалостните нокти на съдбата. Хората ни ще наблюдават броенето и ще докладват за всичко, така че да е сигурно, че изборът протича при честни условия.

Министърът се усмихна.

— Прекрасни предложения. Горещо ги приветствам.

Ричард се наведе към мъжа.

— И още нещо.

— Моля?

— Ще гласуват всички. Не само Андерианците, но и Хакенците. Те са част от тази страна, също както Андерианците. От промените ще зависи и тяхната съдба. След като ще има гласуване, ще гласуват всички жители на Андерия.

Лейди Чанбоор и Далтон Камбел се спогледаха. Министърът разпери ръце, целият блеснал в усмивка.

— Но, разбира се. Разбира се, че ще гласуват всички. Значи се договорихме.

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ХИЛДЕМАРА БЕ СМЪРТНО БЛЕДА.

— Бертранд, хората на Джаганг жив ще те одерат и аз ще гледам с наслаждение, с единственото съжаление, че и на мен отреждаш точно същата съдба!

Бертранд махна небрежно с ръка.

— Глупости, скъпа. По-скоро бих казал, че успях да задържа Майката Изповедник и Господаря Рал, докато армията на Джаганг наближи на прилично разстояние.

Далтон бе склонен да се съгласи с Хилдемара. Освен всичко друго тя бе и брилянтен стратег. В конкретната ситуация можеше да се предполага, че ако им бъде предоставен избор, хората, и Хакенците със сигурност, ще предпочетат свободите, обещавани от империята на Господаря Рал, вместо по своя воля да подвият врат под тиранията на Императорския орден.

Но освен това Далтон знаеше, че зад лукавата усмивка на Бертранд неминуемо се крие нещо. Този човек притежаваше свръхестествени тактически умения, лишени от всякакви емоционални залитания спрямо желания изход. Бертранд се хвърляше към бездната единствено, ако бе сигурен, че ще има сили да я прескочи. Не го правеше от едното любопитство.

Благодарение на задълбочените си юридически познания Далтон бе наясно, че има малко оръжия за побеждаване на врага, по-ефективни от тактическото изчакване. Надяваше се, че Бертранд няма да извади оръжие, опасно за самите тях.

— Министър, опасявам се, че това може да ни създаде проблеми. Да забавим Господаря Рал е добре, но не и при положение, че има опасност той да настрои хората срещу Императорския орден и да ги спечели за своята кауза. Ако това стане, няма да ни е възможно да изпълним нашата страна от споразуменията. И ще се окажем във вихъра на войната.

— А Джаганг ще ни използва за пример какво се случва с онези, които не изпълняват обещанията си — добави Хилдемара.

Бертранд отпи от потира, който бе взел със себе си в личния си кабинет. Остави чашата на малка мраморна масичка и изплакна устата си с ароматния ром, преди да преглътне.

— Скъпа ми съпруго и мои доверени помощнико, нима и двамата не можете да видите тъй семплата красота на цялата ситуация? Ще отклоним вниманието на Господаря Рал и Майката Изповедник, за да може Императорският орден да има време да стигне до нас. Ще ги забавим, докато стане невъзможно да предприемат каквито и да е ефективни мерки. Освен всичко, можете ли да си представите колко ще ни е благодарен Джаганг, когато му поднесем на тепсия най-големите му врагове?

— И как ще стане това? — попита жена му.

— През месеца, докато се гласува, авангардът на Императорския орден ще успее да заеме позиции. Ще завземат Домини дирч. Частите на Господаря Рал, дори да са достатъчно близо, няма да могат да му се притекат на помощ и Джаганг ще бъде безспорният победител.

Императорът получава обещаната земя, заедно с работната ръка за нея, а ние сме прилично възнаградени, задето му я предоставяме. И заставаме начело. Никакви Директори, които да объркват плановете ни — никога вече. Андерия е наша до края на дните ни. Ще я управляваме както ни се харесва, без да се притесняваме от опозиция.

За населението на Андерия животът щеше да продължи постарому — това Далтон го знаеше. Може би мнозина щяха да обеднеят, тъй като с настъпването на Ордена данъците щяха да се покачат. Щяха неизбежно да се повишат болестите и смъртността. Част от хората щяха да минат на служба при императора. Други щяха да бъдат благодарни дори само да бъдат оставени живи.

Далтон се запита каква ли би била собствената му съдба, ако не бе станал доверен съветник на Министъра и по този начин въвлечен като страна в споразуменията. Потръпна при мисълта какво би могло да се случи с Тереза.

— Ако изобщо спази своята част от споразумението — измърмори Хилдемара.

— Императорът, чиито части ще са защитени отвсякъде от нападение, с готовност ще приеме условията ни — отвърна Бертранд. — Онова, което ни бе обещано в замяна на условието народът на Андерия да бъде оставен да се труди така, както досега, е много, много повече от сумата, която изобщо някога ще можем да похарчим. За императора обаче тя е нищожна в сравнение с онова, което ще спечели като цяло. Просто трябва да се грижим Орденът да е редовно снабдяван с храна, докато трае походът му за завладяването на Средната земя. Императорът с радост ще плати своята част от сделката.

Лейди Чанбоор изпуфтя възмутено:

— Но всичко това ще е непостижимо, щом Господарят Рал убеди хората да гласуват за преминаване на негова страна.

Бертранд се изсмя гръмогласно.

— Сигурно не говориш сериозно. Това, скъпа моя, е най-простата част от цялата работа.

Тя скръсти ръце, сякаш мълчаливо настоявайки да узнае защо.

Далтон също се притесняваше за това.

— Това означава ли, че всъщност нямаш намерение да се стига до гласуване?

Бертранд гледаше ту единия, ту другия.

— Нима не разбирате? Толкова е лесно да спечелим подобно гласуване.

— С Андерианците може би да — каза тя. — Но Хакенците? Ти повери съдбата ни в ръцете на Хакенците! Които ни надвишават многократно по численост! Те биха избрали свободата.

— Едва ли. Хакенците са невежи. Те не могат да разберат за какво става въпрос. Те са убедени, че единственият източник на спечелване на нещо — от работа до храна, та дори до постъпване в армията — е милостивата ни помощ. За тях всичките свободи, които имат или които се надяват да получат, зависят единствено и само от Андерианците. Заедно със свободата върви и отговорността — а това не е пътека, която те биха избрали.

Жена му го изгледа с каменно лице.

— Откъде си толкова сигурен?

— Из цяла Андерия ще разпратим хора, които ще кършат ръце, ще леят сълзи и ще споделят съкрушено страховете си за това какво може да се случи, ако страната ни бъде изоставена на милостта на жестоката Д’Харанска империя, в лишените от всякаква грижовност ръце на един Господар Рал, който няма ни най-малка представа за нуждите на Хакенците и го вълнува единствено собствената му черна магия. Хакенците ще бъдат толкова ужасени от перспективата да загубят и мизерните трохи, които им подхвърляме, че хич няма и да посегнат към комата хляб, тикнат под носа им, стига само да им подхвърлим, че е замесен с отрова.

Далтон вече обмисляше стратегия за осъществяването на плана на Министъра. Едва сега започваше да прозира реалните предимства, който им даваше той.

— Трябва да помислим как да представим нещата в най-добрата за нас светлина — включи се Далтон. — Ще е най-добре да останем изцяло встрани от събитията.

— Точно така е и според мен.

— Да — провлачи Хилдемара, започнала да схваща идеята. — Трябва да изглежда така, сякаш искаме от хората съвет, сякаш те могат да ни покажат правилната посока. А не сякаш ние ги подбутваме натам.

— Други ще разпространят нашите думи — кимна й Бертранд. — Трябва на всяка цена да останем в сянка — да изглежда така, сякаш не желаем нищо друго, освен да се отдадем с благородство на честността на избора, сякаш съдбата ни зависи от милостта на хората, сякаш сме поставили желанията им над всичко друго.

— Разполагам с хора, които ще успеят да уловят без погрешно верния тон — Далтон прокара пръст по долната си устна. — Където и да отиде Господарят Рал, нашите хора трябва да минат след него и да разпространят нашето послание.

— Точно така — каза Бертранд. — Послание, което ще бъде по-стряскащо, по-ужасно, по-могъщо.

Потънал в мисълта за подробностите в разработваната в момента стратегия, Далтон размаха пръст.

— Но ако Господарят Рал и Майката Изповедник заподозрат какво се върши зад гърба им, ще предприемат строги и безпощадни действия. Всъщност ще е най-добре изобщо да не знаят какво се говори на хората — поне в началото. Нашите послания трябва да се разпространяват едва след като те двамата са заминали за ново място.

— Нека ги оставим да посеят надеждата. Ние ще минем малко по-късно и ще докажем, че онова, което Господарят Рал и Майката Изповедник представят като бъдещи свободи, всъщност са чисти лъжи. Ще посплашим хората.

Далтон знаеше колко е лесно да се манипулира съзнанието на масите, стига да бъдат използвани правилните думи — особено пък когато хората са раздирани от какви ли не мисли и съмнения.

— Ако всичко върви добре, народът хем ще ни подкрепи и ще се вслуша в думите ни, хем няма да усети как ще го предадем — усмихна се най-сетне Далтон.

Бертранд отпи от потира си.

— Вече започваш да мислиш като човека, когото наех на работа.

— Но когато хората отхвърлят предложението му — продължи Хилдемара, — Господарят Рал със сигурност ще реагира бурно на загубата си. Ще се опита да използва сила.

— Вероятно — Бертранд остави чашата. — Но дотогава Орденът вече ще е завзел Домини дирч и ще е твърде късно Господарят Рал да направи каквото и да било. Двамата с Майката Изповедник ще бъдат откъснати от своите, без надежда за подкрепления.

— Господарят Рал и Майката Изповедник ще бъдат затворени в Андерия. — накрая и тя се усмихна и ръката й се сви в юмрук. — И Джаганг ще ги пипне.

Бертранд грейна в усмивка.

— И ще ни възнагради. — Обърна се към Далтон: — Къде са се разположили частите на Д’Харанците?

— На средата на пътя до Феърфийлд.

— Добре. Нека Господарят Рал и Майката Изповедник получават всичко, което пожелаят. Нека правят, каквото искат. Трябва да изглежда така, сякаш сме готови да им сътрудничим по всякакъв начин.

Далтон кимна.

— Казаха, че искат да посетят библиотеката.

Бертранд отново вдигна чашата си.

— Чудесно. Нека я обиколят — да видят, каквото ги интересува. Там няма нищо, което може да им е от полза.

Ричард насочи вниманието си към врявата.

— Къш! — крещеше Ведета Фиркин. — Възрастната жена размахваше ръце, прибавяйки към вербалната заплаха и физическа. — Махай се, мръсен крадльо!

Гарванът, кацнал на рамката на прозореца, подхвръкна, размахвайки криле, и започна на висок глас да изразява недоволството си от показаното към него отношение. Жената се огледа и взе една опряна на стената пръчка, използвана за отваряне на горния прозорец. Размахвайки я като меч, тя посегна към птицата. Разперил криле и изпружил врат, с настръхнали пера на главата, гарванът подскочи и подхвръква към нея.

Жената отново замахна. Този път птицата се отмести стратегически назад и кацна на близкия клон. От безопасната си позиция изля шумна и възмутена тирада. Тя трясна прозореца.

Ведета Фиркин се обърна и след като остави пръчката, триумфално си избърса ръцете. Вирна нос и се върна към работата си.

За да я предразположат към себе си, Ричард и Калан я бяха заговорили още с влизането си в библиотеката. Така беше по-добре, отколкото да събудят подозрението й и да я предизвикат да скрие от тях някоя ценна книга. Тя бе отговорила адекватно на приятелското им и уж непреднамерено отношение.

— Извинявайте — прошепна Ведета тихо, сякаш за да компенсира крясъка си отпреди малко. Забърза към Калан и Ричард. — Специално заковах тази пръчка на рамката на прозореца, за да мога да оставям семенца за птиците. Но тези отвратителни гарвани идват и изяждат всичко.

— Гарваните също са птици — каза Ричард.

Жената се поизпъна, леко озадачена.

— Да, ама са гарвани. Глупави същества. Открадват всичките семенца и после прекрасните мънички чучулиги вече не идват. А толкова обичам птичи песни.

— Разбирам — усмихна се Ричард и сведе очи към книгата си.

— Както и да е, Господарю Рал, Майко Изповедник, извинявайте за безпокойството. Просто не исках тези шумни гарвани да ви притесняват. Най-добре е човек веднага да се отърве от тях. Отсега нататък ще се старая да ви осигуря необходимата тишина.

Калан се усмихна на жената.

— Благодаря ви, госпожо Фиркин.

Жената се поспря за миг, после се обърна.

— Извинявайте, че го казвам, Господарю Рал, но имате прекрасна усмивка. Много ми напомня на усмивката на един приятел.

— Така ли? Че кой би могъл да бъде той? — разсеяно попита Ричард.

— Рубен. — Тя се изчерви. — Един много мил човек. Ричард й се усмихна, явно, за да й достави удоволствие.

— Сигурен съм, че сте му давала повод да ви се усмихва, госпожо Фиркин.

— Рубен — промърмори Калан, щом жената се отдалечи. — Това ми напомня за Зед. Понякога той използваше името Рубен.

Ричард въздъхна при мисълта за дядо си, който толкова му липсваше.

— Толкова ми е иска старецът да е с нас сега — прошепна той.

— Ако имате нужда от нещо — обади се Ведета Фиркин през рамо, отдалечавайки се, не се колебайте да ме повикате. Запозната съм добре с културата на Андерия — особено с историята й.

— Да, благодарим ви — провикна се Ричард след нея и използва случая, докато тя бе с гръб към тях, да притисне крака си в Калановия.

— Ричард — възмутено го скастри тя, — съсредоточи се върху работата.

Той нежно я погали по бедрото. Щеше да го направи по-лесно, ако тя не седеше толкова близо до него. Затвори книгата, която бе прелистил, и придърпа следващата. Беше някаква антика със записки от градски дела. Запрелиства я за нещо, което би могло да му е от някаква полза.

До този момент библиотеката не им предлагаше изобилие на информация, но все пак посъбраха достатъчно, за да могат да свържат факти, които евентуално биха им били от полза. Без съмнение мястото си струваше прекараното в него време и Ричард започваше да придобива усещането, че има още какво да научи тук, че до момента нещо все му се е изплъзвало. Това наистина бе Библиотека на културата. Поради ред причини Ричард се съмняваше, че болшинството от хората в Андерия имат и най-бегла представа от замъглената история, събирана току под носа им. Започваше да разбира, че в древността от времето преди Хакенците Андерия е предпочитала една позиция на замъгляване на фактите, касаещи развитието на страната. Явно нечия милостива ръка се бе грижила ревностно в полза на това.

От древните песни и молитви, на които попадна, както и от по-късните свидетелства на почит към този тайнствен защитник и покровител Ричард започваше да се убеждава, че името му е Джоузеф Андер. Подобни чувства на възхищение и преклонение биха паснали идеално на човека, описан от Коло. В повечето от невероятните събития, сполетявали страната, Ричард разпознаваше магьосническа намеса. След изчезването на този човек сънародниците му явно са се почувствали сиротни, лишени от помощта на идолите, които боготворели, но които вече не им отвръщали. Хората били объркани и захвърлени на благоволението на неясни и неразбираеми сили.

Ричард се облегна назад и се прозя. Старите книги изпълваха библиотеката със сладък аромат, който обаче бе донякъде потискащ и приспиващ. Вече започваше да си мечтае за свежия въздух отвъд прозорците. Но наред с това растеше и нетърпението му да разбули тази древна мистерия.

Недалеч от тях седеше Ду Чайлу и докато разглеждаше някаква книга, изпъстрена с цветни илюстрации, галеше с любов бебето в утробата си. Рисунките изобразяваха различни дребни животни: порове, невестулки, птици, лисици и всякакви подобни твари. Ду Чайлу не умееше да чете, но картинките извикваха на устните й постоянна усмивка. Никога преди не бе виждала подобно нещо. Ричард не помнеше тъмните й очи да са блестели по такъв начин. Тя явно се забавляваше като дете.

Наблизо се бе излегнал и Джиаан. Или поне умело симулираше леност и отпуснатост. Ричард знаеше, че тази небрежна поза има за цел да направи присъствието на майстора на острието колкото се може по-ненатрапчиво, за да могат очите му да оглеждат всичко и всички. Из помещението обикаляха пет-шест Д’Харански войници. На вратите дежуреха Андериански стражи.

Някои от посетителите моментално бяха напуснали библиотеката, за да не притесняват Господаря Рал и Майката Изповедник. Неколцина се бяха престрашили да останат. Шпиони, бе му прошепнала Калан, изпратени да ги наблюдават. Той вече си бе помислил същото.

Ричард не бе склонен да се доверява на Министъра повече, отколкото Калан. Още първия път, когато му бе споменала името „Андерия“, тя му бе предала чувството си на нескрито не харесване на тази страна. Същото бе започнал да изпитва и той. Министърът на културата не бе направил нищо да промени мнението му — напротив, само бе потвърдил предупрежденията на Калан.

— Ето — посочи й той една страница. — Появява се отново.

Калан се наведе към него и погледна. Видяла името, изръмжа гърлено: Уестбрук.

— Написаното тук потвърждава намереното досега — каза й Ричард.

— Знам къде се намира това място. Представлява малко градче. Доколкото си спомням, не особено забележително.

Ричард вдигна ръка, за да привлече вниманието на възрастната жена. Тя моментално забърза към него:

— Да, Господарю Рал? С какво мога да ви бъда полезна?

— Госпожо Фиркин, нали казахте, че познавате историята на Андерия.

— О, да, така е. Това е любимата ми тема.

— Ами вече на няколко места попадам на едно име — Уестбрук. Споменава се, че Джоузеф Андер е живял там.

— Да, така е. Намира се в полите на планината. Над долината Нарийф.

Калан вече му бе казала това, но беше добре да се убедят, че жената не ги води по грешна следа и не се опитва да скрие нещо.

— Дали там се пазят някакви следи от него? Негови принадлежности?

Жената се усмихна щастливо, доволна, че гостът проявява интерес към Джоузеф Андер, патрона на нейната родина.

— Ами да, има построена малка гробница-мемориал в негова чест. Вътре се пази столът, на който някога е седял нашият велик предтеча, както и някои други дребни вещи. Къщата, в която е живял, изгоря неотдавна — след ужасен пожар. Но някои от вещите оцеляха, тъй като точно по това време постройката се ремонтираше. Имаше нужда да се постегне след наводнението, което почти я бе потопило и бе унищожило доста от вещите. Пък и вятърът бе повредил плочите на покрива. Имаше счупени прозорци, явно от клоните на съседно дърво, прорастнали навътре. Вятърът буквално бе опустошил вътрешността й, бе навял дъжд, който пък наводнил всичко. Повечето от ценните вещи, принадлежали на собственика, бяха унищожени. Накрая лумна и пожарът — от светкавица, както предполагат хората. И къщата бе сравнена със земята. Но както вече ви казах, някои от вещите са спасени, тъй като били изнесени заради ремонтните работи — преди пожара. И сега са изложени в гробницата, за да могат хората да ги видят. Сред тях е и истинският стол, на който е седял Джоузеф Андер. — Тя се наведе към тях. — За мен най-интересен беше фактът, че някои от книжата му се оказаха непокътнати.

— Книжа ли?

Тя кимна.

— Изчела съм ги всичките. Няма нищо кой знае колко важно. Просто наблюдения върху планините, в лоното, на които е живял, бележки за града и за някои от хората, които е познавал. Нищо важно, но все пак е интересно.

— Разбирам.

— Във всеки случай не е толкова ценно като нещата, които притежаваме тук.

Ричард съсредоточи в разговора цялото си внимание.

— И какво по-точно притежавате тук?

Тя описа кръг с ръка.

— Разполагаме с някои негови книги, пазят се в подземията. Книжа, писма, документи, по които може да се съди за убежденията и вярванията му. Неща от този сорт.

Ричард положи всички усилия да не изглежда прекалено заинтригуван. Не искаше хората тук да разберат истинската цел на посещението му. Затова и не попита за нещо конкретно — поне в началото.

— Да, наистина би ми било интересно да им хвърля един поглед. Винаги съм се интересувал от история.

Той, както и Ведета Фиркин, забеляза някой да се качва по стълбите. Беше куриер — Ричард вече бе срещнал доста като него, всичките облечени в еднакви униформи. Червенокосият младеж видя, че Ведета разговаря с Господаря Рал и Майката Изповедник и застана на известно разстояние, скръстил ръце отзад, за да изчака.

Ричард нямаше желание да продължава разговор, в който се споменава името на Джоузеф Андер, докато наблизо стои куриер. Затова посочи момчето.

— Защо първо не видите какво иска?

Ведета Фиркин кимна с благодарност към снизходителността му.

— Извинете ме само за момент, ако обичате.

Калан затвори книгата, която преглеждаше, и я остави на купчината при другите, с които бе привършила.

— Ричард, трябва да тръгваме. Имаме срещи с Директорите и с още цял куп хора. Ще се върнем пак.

— Добре. — Той въздъхна. — Добре поне че не трябва да се срещаме отново с Министъра. Не бих могъл да понеса още едно подобно празненство.

— Сигурна съм, че той също се радва, задето му отказахме. Не знам защо, но ние с теб май винаги успяваме да развалим нечие тържество.

Съгласявайки се с нея, Ричард се запъти да извика Ду Чайлу. Докато тя ставаше, госпожа Фиркин се върна.

— С удоволствие бих ви показала книгите в подземието, Господарю Рал, но ме натовариха със спешна работа, която не търпи отлагане. Дали не бихте могъл да изчакате съвсем малко? Няма да се бавя. Сигурна съм, че книгите на Джоузеф Андер ще ви бъдат интересни. Малцина са онези, които имат възможност да ги видят, но за толкова важен човек като вас и Майката Изповедник бих…

— Честно да ви кажа, госпожо Фиркин, с удоволствие бих разгледал тези книги. Но точно в момента трябва да тръгваме — чака ни среща с Директорите. По-късно днес можем да се върнем или пък довечера?

— Чудесно — усмихна се тя широко и изтри длани една в друга. — Тъкмо ще имам време да ги приготвя. Когато се върнете, ще ви чакат.

— Толкова сме ви задължени. Двамата с Майката Изповедник с нетърпение очакваме да разгледаме тези реликви. — Ричард се спря и се извърна към нея. — И госпожо Фиркин, бих ви посъветвал да дадете малко семена и на гарвана. Бедното същество има доста окаян вид.

Тя махна с ръка.

— Щом така смятате, Господарю Рал.

Щом възрастната жена, придружавана от един от куриерите му, се появи, той стана.

— Госпожо Фиркин, благодаря ви, че дойдохте.

— Леле, леле, Господарю Камбел, какъв прекрасен кабинет имате! Тя се заоглежда така, сякаш смяташе да купува мястото. — Да, наистина е чуден.

— Благодаря, госпожо Фиркин.

Той направи знак с глава на куриера да излезе. Мъжът затвори вратата след себе си.

— О, и вижте — продължи тя, притиснала молитвено длани под брадичката си. — Вижте само какви прекрасни книги. О, изобщо не съм и предполагала, че тук има толкова красиви томове.

— Предимно юридически. Интересувам се от право.

Тя се обърна към него:

— Чудесно призвание, Господарю Камбел. Чудесно призвание. Радвам се за вас. Продължавайте да се занимавате с него.

— Да, така и възнамерявам. Госпожо Фиркин, като за говорихме за закони, това ме подсеща за причината да ви повикам.

Тя погледна крадешком към стола. Той нарочно не й предложи да седне, вместо я остави да стои права.

— Получих рапорт, че в библиотеката се е отбил човек, интересуващ се от право. Както изглежда, направил е истински фурор. — Далтон облегна юмруци на кожената подложка върху плота на писалището и се отпусна на тях, отправяйки й огнен поглед. — Докладвано ми бе, че сте изнесли от подземието забранена книга без разрешение и сте му я показали.

В същия миг Ведета Фиркин се превърна от приказлива възрастна жена в ужасена възрастна жена.

Макар стореното от нея да не бе съвсем необичайно, се считаше за нарушение на правилата, а следователно и на закона. Повечето от тези закони се прилагаха избирателно, като нарушенията се наказваха не особено строго — ако изобщо се наказваха. Но от време на време се случваше някои да загази. Като юрист Далтон разбираше ценността на широко нарушаваните закони. Те впримчваха всички и осигуряваха на определен човек власт над всички. Ако в този случай той решеше да следва стриктно закона, нарушението на госпожа Фиркин можеше да се смята за наистина сериозно, само на крачка от кражбата на културна ценност.

Тя зачовърка едно копче на врата си.

— Но аз не съм му позволявала да я докосне, Господарю Камбел. Кълна се. Държах я в ръцете си. Дори отгръщах сама страниците. Не съм имала намерение.

— Въпреки всичко това не е позволено и ми бе докладвано, така че трябва да предприема определени действия.

— Да, сър.

Далтон се изправи.

— Донесете ми книгата. — Той удари юмрук в писалището. — Веднага. Веднага, ясно ли е?

— Да, сър, веднага.

— Ще я донесете и ще я оставите на писалището ми, за да мога да я видя. Ако в нея няма ценна информация, която да се окаже полезна за някой шпионин, няма да препоръчвам никакви дисциплинарни мерки — този път. Но се постарайте да не прекрачвате правилата за втори път, госпожо Фиркин, ясно ли е?

— Да, сър, благодаря ви. — Тя едва сдържаше сълзите си. — Господарю Камбел, Господарят Рал и Майката Изповедник бяха в библиотеката.

— Да, знам.

— Господарят Рал пожела да види книгите и писанията на Джоузеф Андер. Какво да направя?

Далтон не можеше да повярва, че този човек губи ценно време да се рови в някакви си безполезни книги. Почти изпита съжаление към невежеството му. Почти.

— Господарят Рал и Майката Изповедник са наши уважавани гости, както и високопоставени особи. Те могат да разгледат всяка книга в библиотеката. За тях не би могло да има ограничения. Никакви. Имате разрешение да им покажете всичко, което поискат. — Той отново удари с юмрук по масата. — Но книгата, която сте показали на онзи приятел, Рубен, я искам на бюрото си — и то веднага.

Жената трепереше така, сякаш всеки миг ще се изпусне.

— Да, сър. Веднага, Господарю Камбел. — Тя изхвърча от стаята, цялото й съществуване бе съсредоточено в желанието колкото се може по-бързо да му донесе книгата.

Всъщност тази книга каквато и да беше тя, изобщо не интересуваше Далтон. Той просто не искаше хората в библиотеката да се отпускат и да започнат да нарушават правилата. Не можеше да допусне за ценни неща да се грижат хора, на които няма доверие.

Паяжината му трептеше от вибрации много по-важни от някаква си стара, прашасала книга на Джоузеф Андер, но той не биваше да пропуска нито едно трепване, независимо колко незначително му се струва. Щеше да погледне книгата, но всъщност важното за него бе да накара жената да му я донесе.

Не беше излишно за един началник от време на време да стряска подчинените си, за да им напомни кой е главният и от кого зависи животът им. Случката щеше да се разчуе из цялото имение. Страхът щеше да позатегне редиците. А ако не, следващия път щеше да изгони нарушителя и така със сигурност щеше да постигне нужното впечатление.

Далтон се отпусна на стола си и отново се съсредоточи върху купчината съобщения, която бе получил. Най притеснително бе онова, в което се казваше, че състоянието на Суверена се стабилизира. Бил започнал да се храни. Което не бе добър знак. Но, от друга страна, старецът не можеше да живее вечно. Рано или късно Бертранд Чанбоор щеше да заеме неговото място.

Имаше и още цял куп съобщения за загинали хора. Цяла Андерия бе в паника от странни инциденти — необичайни смъртни случаи. Пожари, удавяния, падания. Селяните, които без друго изпитваха неописуем страх от нощта, търсеха сигурност в градовете. Гражданите на свой ред също съобщаваха за подобни необичайни смъртни случаи и бяха също толкова уплашени. Те пък напускаха градовете и се преместваха в селата.

Далтон поклати глава при мисълта колко глупави могат да бъдат хората. Събра съобщенията на купчина. Тъкмо се канеше да ги хвърли в огъня, когато му хрумна нещо. Ръката му се спря в движение. Прибра ги обратно. Едно изказване на Франка му подсказа нещо. Тези съобщения можеше да се окажат полезни. Пъхна всички в едно чекмедже.

— Съкровище, още ли работиш?

Далтон вдигна глава при звука на познатия глас. Тереза, облечена във впечатляваща розова рокля, която той не си спомняше да е виждал, вече влизаше в стаята.

Усмихна й се.

— Тес, скъпа. Какво те води насам?

— Дойдох да те спипам с любовница.

— Какво?!

Тя заобиколи писалището му и се спря пред прозореца. Роклята й бе пристегната в кръста със зелен кадифен пояс, който подчертаваше формите й. Той си представи как ръцете му се плъзгат върху меката материя.

— Миналата нощ бях много самотна — каза тя, загледана в хората долу.

Знам. Съжалявам, но имаше съобщения, които трябваше…

— Помислих си, че си с друга.

— Какво? Тес, изпратих ти съобщение, в което ти обясних, че се налага да работя.

Тя се обърна към него:

— Когато се обаждаш, че ще работиш до късно, не се замислям много. Работиш до късно всяка нощ. Но когато се събудих на зазоряване и ти не бе до мен, ами рекох си, че сигурно си в леглото на друга.

— Тес, не бих…

— Мина ми през главата да отида и да се предложа на Господаря Рал — просто, за да сме квит. Но той е с Майката Изповедник, а тя е по-красива от мен, тъй че бях сигурна, че той ще ми се изсмее в лицето и ще ме отпрати. Тогава се облякох, за да се кача тук и да мога после да ти кажа, че съм проверила и не съм те намерила да работиш — когато след това ме излъжеш, че си бил в кабинета си.

И вместо празен кабинет, намирам приемната ти гъмжаща от куриери, които сякаш се готвят за война. Видях те да раздаваш някакви книжа, заповеди. Наистина работеше. Погледах те известно време.

— Защо не влезе?

Тя най-сетне се плъзна към него и се настани в скута му. Обви врата му с ръце и се взря в очите му.

— Не исках да ти преча, защото се убедих, че си зает.

— Но ти никога не ми пречиш, Тес. Ти си единственото нещо в живота ми, което никога не ми пречи.

Тя сви рамене.

— Срамувах се да разбереш, че съм си помислила, че ми изневеряваш.

— Тогава защо си признаваш сега?

Тя го целуна по начин, по който само тя можеше да целува — задъхано, влажно, горещо. Отдръпна се назад, за да му се усмихне, проследявайки погледа му надолу към деколтето й.

— Защото — прошепна — те обичам и ми липсваш. Току-що получих новата си рокля. Помислих си, че бих могла да те изкуша да си дойдеш в леглото.

— Мисля, че си по-красива от Майката Изповедник.

Тя грейна в усмивка и го целуна по челото.

— Какво ще кажеш да отскочиш до в къщи само за малко?

Той я плесна по дупето, докато тя ставаше.

— След мъничко.

Ан надзърна през полузатворените си очи и видя как Алесандра наблюдава молитвата й. Бе попитала Сестрата дали има нещо против да се помоли преди ядене. Алесандра, отначало изненадана от въпроса, бе отвърнала:

— Не, защо да имам против?

Седнала на голата земя в малката си палатка, Ан се бе отдала искрено на дълбока молитва. Бе се предала на радостта да е близо до Създателя — също както, преди когато потъваше в своя Хан. Бе се оставила Светлината да я изпълни с щастие. Сърцето й бе почувствало покоя на Създателя, бе изпитало благодарност за всичко дадено й пред лицето на толкова по-онеправданите от нея. Бе се молила горещо Алесандра да събере сили да почувства в себе си дори едничък лъч топлина от Светлината и да отвори сърцето си за нея.

Когато приключи, се протегна, доколкото й позволяваха веригите, и целуна безименния си пръст в знак на отдаденост към Създателя, с който символично бе свързана в свещен брак.

Знаеше, че Алесандра ще си припомни неописуемото удоволствие, което човек изпитва след молитва. Удоволствието от това да отвориш сърцето си с благодарност към онзи, който ти е дарил душата. В живота на всяка Сестра имаше моменти, когато тя тихо, насаме, благоговейно е плакала от щастие след такива изживявания.

Ан забеляза искрицата на копнежа, щом Алесандра почти инстинктивно вдигна безименния пръст към устните си.

Като Сестра на мрака подобен акт от нейна страна би бил предателство към Пазителя.

Алесандра бе обрекла тази душа, дарена й от Създателя, на Пазителя на отвъдния свят — на злото. Ан не можеше да си представи, че има нещо, което Пазителят би могъл да й даде в замяна и което да може да върне тази простичка радост от молитвата, изразяваща благодарността към Онзи, който създава всички неща.

— Благодаря ти, Алесандра. Беше много мило от твоя страна да ми позволиш да се помоля преди ядене.

— Нищо мило няма в това — отвърна жената. — Просто така по-лесно ще преглъщаш храната и ще мога по-бързо да се върна към другите си задължения.

Ан кимна, щастлива, че е почувствала Създателя в сърцето си.

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— КАКВО ЩЕ ПРАВИМ? — прошепна Морли. Фич се почеса зад ухото. — Шшт, мисля.

Всъщност нямаше никаква идея, но не искаше Морли да разбере. Приятелят му истински се впечатли от факта, че Фич откри мястото. Морли се бе научил да разчита на Фич в намирането на решения за всичко. Не че имаше какво толкова да се решава.

През по-голямата част от пътя препускаха в луд галоп. Разполагаха с онази огромна сума пари, дадена им от Далтон Камбел, така че нямаха сериозни грижи. Винаги можеха да си купят храна — не се налагаше да ловуват или да я набавят по друг начин. Освен това не бе проблем да си купуват всичко друго, което би могло да им потрябва из пътя. Не трябваше сами да си измайсторяват необходимите принадлежности.

Фич започваше да се убеждава, че в повечето случаи парите могат да заместят онова, което човек не знае. Тъй като бе израснал из улиците на Феърфийлд, се бе научил да пази парите си, да внимава да не го измамят, оберат или преметнат. Изобщо бе много внимателен с харчовете — не позволяваше да си купуват скъпи дрехи и изобщо нещо, което би подсказало на външен човек, че си струва да ги цапардоса по главите. Или по-лошо.

Огромната му изненада идваше от факта, че хората почти не се интересуваха от това, че двамата с Морли са Хакенци. Всъщност даже като че ли не го разбираха. В повечето случаи се отнасяха с тях любезно, като с приятни млади хора.

Фич не позволи на Морли да го убеди да си купуват и пиене от хановете, през които минаваха. Знаеше, че това е сигурен начин непочтени хора да разберат, че двамата разполагат с пари. А напиеха ли се, никак нямаше да е трудно да забравят да си държат очите на четири. Предпочиташе да си купуват по някоя и друга бутилка от търговци и да се напиват едва след като накладат огъня си за през нощта, далеч от очите на хората. Отначало го правеха често. Така Фич по-лесно забравяше, че хората в родината му го смятат за изнасилвача на Беата.

В единия от градовете, през които минаха, Морли изяви желание да похарчат малко пари по проститутки. Отначало Фич отказа категорично. Накрая обаче омекна и разреши на Морли — все пак парите бяха и негови. Самият той остана да чака приятеля си при конете и багажа извън града. Знаеше, че не е рядкост пътниците, посещаващи някой град, да се отбиват в публични домове.

Когато се върна, ухиленият Морли му предложи той да пази багажа, докато приятелят му си получи своето. Идеята го изкушаваше, но и плашеше. Само като си помислеше, че жената насреща му може да му се изсмее в лицето, и коленете му се подгъваха, а дланите му се изпотяваха. Беше сигурен, че ще му се изсмее.

Морли беше едър и мъжествен. Никоя жена не би се изсмяла на мъж като него. Докато Беата винаги се присмиваше на Фич. Той не искаше някоя от онези жени, които дори не познава, да се изсмеят на кльощавото му телосложение, щом си свали дрехите.

Накрая реши, че не му се рискува, нито пък му се харчат пари — за такова нещо. Нямаше представа колко ще им струва пътуването до целта и се опасяваше да не останат без средства посред път. Морли го нарече глупак и започна да го убеждава, че наистина си струва. После цяла седмица говори само за това. На Фич даже му се прииска да го бе направил само и само за да затвори устата на Морли.

Както се оказа скоро, изобщо не бе трябвало да се притеснява за парите. Не бяха похарчили никак много — в сравнение със сумата, с която разполагаха. Благодарение на финансовата си обезпеченост пътуваха бързо. Сменяха конете си с нови и продължаваха напред, без да се притесняват, че животните ще останат без сили. Морли поклати глава.

— Толкова път бихме, а ето, че се оказахме в задънена улица.

— Казах ти да мълчиш. Да не искаш да ни пипнат?

Морли млъкна, чуваше се само как се чеше по брадата. На Фич му се искаше лицето му да не е толкова гладко. На Морли вече му бе набола брада. Понякога Фич се чувстваше като хлапе край приятеля си — широкоплещест и брадясал.

Продължи да се взира в патрулиращите стражи, които сновяха напред-назад. Нямаше друг път освен през моста. Това го знаеше от Франка и сега можеше да се убеди със собствените си очи. Или трябваше да минат по моста, или да се откажат.

Усети някакъв странен вятър да го гали по тила — сякаш нашепвайки му нещо. Потръпна, след като усещането премина.

— Какво ли прави оня там? — прошепна Морли. Фич примигна, напрягайки очи в далечината. Май един от стражите се качваше на каменния парапет на моста.

Фич зяпна.

— Добри духове! Видя ли това?

Морли подсвирна.

— Какво прави тоя човек?

Дори от разстоянието, на което се намираха, Фич чу крясъците на мъжете, втурнали се към ръба на моста, за да погледнат надолу след другаря си.

— Не мога да повярвам — въздъхна Морли. — Той скочи!

Фич поклати глава. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато друг от стражите се качи на парапета. Фич посочи с ръка:

— Виж, още един!

Мъжът протегна ръце, сякаш да прегърне въздуха, и полетя в бездната.

Войниците се спуснаха след него и в следващия миг от каменния парапет литна трети. Беше истинска лудост. Фич лежеше по корем и не можеше да повярва на очите си.

В далечината крясъците на мъжете, които продължаваха да скачат в пропастта един след друг, звучаха като зловещия напев на смъртта. Нещо го накара да се изправи на крака.

— Хайде, Морли. Да вървим.

Морли се спусна след него към конете, скрити сред дърветата, Фич пъхна крак в стремето и скочи на седлото. Подкара животното в галоп, Морли го следваше по петите.

Трябваше да се изкачат на едно възвишение, което им пречеше да видят дали войниците са дошли на себе си. Фич нямаше представа дали суматохата долу ще е толкова голяма, че двамата да могат да преминат необезпокоявани през постовете. Но нямаха никакъв друг шанс. Не му стана ясно какво точно става, но бе наясно, че едва ли тези долу имат навика всеки ден да скачат от моста. Това бе единственият шанс за двамата.

Докато стигнаха до последния завой, вече се носеха като вятъра. Фич предполагаше, че при цялата паника той и Морли ще успеят да прелетят през отсечката и да изненадат стражите.

Мостът бе празен. Нямаше жива душа. Фич забави конете до ход. Тръпки го побиха при мисълта, че само допреди броени минути мястото бе пълно с хора. Сега мостът се охраняваше единствено от вятъра.

— Фич, сигурен ли си, че искаш да отидем там горе? Гласът на приятеля му трепереше.

Фич проследи погледа на Морли и също я видя. Стърчеше от каменното туловище на планината, сякаш бе направена от самата планина, сякаш бе част от планината. Беше мрачна и зловеща. Може би най-злокобното място, което някога бе виждал или което можеше да си представи. Отвъд назъбената масивна външна стена се извисяваха бастиони, кули и стени.

Бе доволен, че седи на коня си. Струваше му се, че краката му няма да го издържат пред тази гледка. Никога не бе виждал нещо толкова огромно и застрашително като Магьосническата кула.

— Хайде — успя да каже накрая. — Преди да разберат какво се е случило и да изпратят нови стражи.

Морли огледа опустелия мост.

— А какво всъщност се случи?

— Това място е магическо. Всичко е възможно.

Фич подкара коня си напред. Мостът явно не се харесваше особено и на животното, защотото с радост се втурна към края му. Преминаха в галоп разстоянието до портала във външната стена и прелетяха под падащата врата с шипове.

Вътре имаше ограден двор за конете. Скочиха от седлата, но Фич каза на Морли да не ги разседлават, за да могат да потеглят незабавно обратно, в случай че се наложи.

Морли не бе по-малко заинтересован от приятеля си да изчезват бързо от това място.

Изкачиха тичешком десетината широки гранитни стъпала, заоблени и изгладени с вековете от краката на очевидно безброй магьосници.

Вътре изглеждаше точно така, както му бе разказала Франка. Само дето думите й наистина се оказваха безсилни да опишат истинските размери на мястото. Слънчевата светлина се процеждаше през стъклен таван, извисяващ се на тридесетина метра над главите им. В средата на покрития с плочи под имаше фонтан с формата на лист от детелина. Водата се изстрелваше от най-горния леген на цели три метра във въздуха и се връщаше обратно към по-големите легени долу, падайки накрая в езерце, обградено с бял мраморен парапет, на който можеше и да се сяда.

Червените мраморни колони бяха точно толкова големи, колкото му ги описа Франка. Те поддържаха сводовете под балкона, който обикаляше овалната зала. Морли подсвирна. Звукът отекна някъде в далечината.

— Хайде — каза Фич, отърсвайки се от опиянението си.

Затичаха се по коридора, по който му бе казала Франка, и с трясък отвориха вратата отвъд най-високата площадка на няколко последователни стълбища. Поеха по алеята, виеща се между четвъртити сгради без прозорци, после изкачиха спираловидната стълба, обикаляща до средата една кула и се озоваха на друга алея, спускаща се под нещо, което приличаше на път. После прекосиха каменния мост, извисяващ се над малък, потънал в зеленина двор долу.

Най-сетне стигнаха до масивен бастион с широчината на път. Фич надзърна надясно през прозорчетата в камъка, достатъчно големи, за да застане в тях човек. В краката му се простираше Ейдиндрил. За момче, израсло из равнините на Андерия, гледката бе зашеметяваща. По пътя го бяха впечатлили много неща, но нямаше нищо, което дори да се доближава до тази панорама.

От другата му страна се издигаха дванадесет огромни петнисто-червени колони, които поддържаха огромен антаблеман от тъмен камък. Те се подреждаха шест по шест от двете страни на позлатен под. Горе се виждаха още изящни, дялани от камък орнаменти, някои украсени с медни табелки и кръгли метални дискове, всички осеяни със странни символи.

Докато прекосяваха дългия бастион, Фич си даде сметка, че вратата в единия му край е висока поне три-четири метра и не по-малко от два широка. Лъщящите й от злато порти бяха украсени със същите странни символи. Той я бутна и тя се отвори безшумно.

— Вътре — прошепна той. Не знаеше защо шепне, може би от страх да не събуди духовете на магьосниците, населяващи това място.

Не искаше те да го накарат да скочи от високия бастион, както бяха накарали войниците на моста. Бездната долу се спускаше на стотици метри.

— Сигурен ли си? — попита Морли.

— Аз влизам. Можеш да останеш тук или да дойдеш с мен. Избирай.

Очите на Морли огледаха всичко наоколо, явно без да могат да решат къде да се установят.

— Май идвам с теб.

Вътре имаше зелени мраморни постаменти, сякаш безръки гости, очакващи да приветстват всеки посетител. Върху всеки от постаментите бе сложена по една стъклена сфера, голяма колкото човешка глава. В средата се издигаха четири колони, толкова дебели, колкото дължината на кон от главата до опашката. Колоните поддържаха четирите краища на централния свод.

Навсякъде из помещението имаше железни свещници, но от обръча прозорци горе на свода нахлуваше достатъчно светлина, така че не бе нужно да ги палят. Фич се почувства на място, обитавано от Самия Създател. Изпита желание да падне на колене и да започне да се моли.

Подът бе постлан с червен килим. От двете му страни бяха подредени две редици бели мраморни колони по два метра всяка, с обиколка по-голяма от обиколката на търбуха на майстор Дрюмонд. Върху колоните имаше различни предмети. Красиви купи, изящни златни верижки, една мастилено черна бутилка и какви ли не дървени вещи. Някои от тях Фич не можеше да отгатне какво представляват. Така или иначе не им обърна особено внимание. Вместо това насочи поглед към просторната стая от другата страна на централния свод. Мерна маса, затрупана с какво ли не. А от едната й страна бе облегнат предметът, заради който бе дошъл тук.

От просторното централно помещение, между всяка от две черни мраморни колони със златен капител, тръгваше по едно крило. Лявото приличаше на разхвърляна библиотека, навсякъде по пода бяха натрупани купища книги. Дясното крило бе тъмно.

Фич се запъти по червения килим. В края му имаше десетина стъпала, които водеха надолу, към бледорозовия мрамор в средата на анклава на Първия магьосник. Спусна се по стъпалата, прекоси площадката и се озова при отсрещните стъпала, които изкачи, прескачайки по две наведнъж. Озова се пред масата, поставена пред високия прозорец точно направо.

Масата бе отрупана с какво ли не: купи, свещници, свитъци, книги, буркани, сфери, метални квадрати и триъгълници, имаше дори един череп. На пода също имаше предмети — по-големи.

Морли посегна към черепа. Фич го перна по ръката.

— Не пипай нищо. — Фич посочи черепа: — Може да е на магьосник и ако го докоснеш, да го съживиш. Нали знаеш, че магьосниците са способни на това.

Морли дръпна ръка.

С треперещи пръсти Фич най-сетне посегна и взе предмета, заради който бе дошъл тук. Изглеждаше точно така, както си го бе представял. Златните и сребърните украси бяха по-красиви от всички накити, които бе виждал през живота си — а той бе виждал много злато и сребро в имението на Министъра на културата. Нищо, видяно там, в родината му, не можеше дори да се доближи до красотата на предмета пред него.

— Това ли е? — попита Морли.

Фич прокара пръсти по релефните букви на дръжката. Съставляваха единствената дума, която можеше да чете.

— Това е. Мечът на истината.

Фич усети непреодолимо привличане към оръжието, докато прокарваше ръка по изящната дръжка, красивия предпазител, фината златно-сребърна ножница. Дори коженият ремък бе прекрасен, мек и гъвкав под допира на пръстите му.

— Е, след като ти взимаш това, аз какво да взема? — попита Морли.

— Нищо — чу се глас иззад тях.

Двамата подскочиха и извикаха в един глас. Заедно се завъртяха. Едновременно примигнаха срещу гледката, почти не вярвайки на очите си. Беше великолепна синеока жена, облечена в червена кожена дреха, която прилепваше по тялото й толкова плътно, че сякаш й бе втора кожа. Дрехата разкриваше женствените й форми така, както Фич никога не бе виждал. Изрязаните рокли на Андерианките показваха само гърдите им, докато тази дреха, въпреки че покриваше цялото й тяло, разкриваше много повече. Видя как мускулите й — стегнати и добре оформени, потрепват, докато тя крачи енергично към тях.

— Това не е ваше — каза жената. — Дайте ми го, преди да сте се наранили, момчета.

На Морли не му се нравеше да го наричат момче, не и някаква си жена. Фич видя как мускулите на приятеля му се стягат. Русокосата застана с ръце на хълбоците. За сама жена, изправена срещу двама души, изглеждаше доста смела. Фич си помисли, че не е виждал по-строго, намръщено лице от нейното, но всъщност не изпита страх. Сега той бе мъж, който отговаря сам за себе си, и не бе нужно да дава обяснения на когото и да било.

Спомни си колко безпомощна се бе оказала в ръцете му Клодин Уинтроп. Тази също бе жена, не по-различна от Клодин.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Предполагам бихме могли да те попитаме същото — отвърна Морли.

Тя го изгледа яростно и протегна ръка към Фич.

— Това не е твое. — Размаха пръсти. — Подай ми го, преди да съм изгубила търпение и да съм те наранила.

В същия миг Фич и Морли побягнаха в различни посоки. Жената се спусна след Фич. Фич хвърли меча на Морли. Морли се изсмя, пое го и го размаха пред жената, дразнейки я.

Фич се спусна покрай нея и полетя към вратата. Тя се понесе след Морли. Той хвърли меча над главата и разперените й ръце.

Тримата прекосиха ниската площадка, обиколена от стълби. Жената успя да спъне Фич с крак. Докато падаше, той хвърли меча към Морли.

Преди Фич да е успял да се изправи на крака, тя вече се носеше след Морли, който бутна с рамо една от мраморните колони от двете страни на червения килим. Колоната се строполи на пода пред жената. Купата, поставена отгоре й, се разби в пода, разхвърчаха се хиляди парченца, които се пръснаха по мрамора и пода с мек, звънтящ звук.

— Вие двамата нямате представа какво вършите! — изкрещя тя. — Престанете веднага! Това не е ваше! Не е детска игра! Нямате право да докосвате каквото и да било тук. Можете да причините огромни проблеми! Престанете! Става дума за живота на много хора!

Двамата с Морли се гонеха около друга от колоните. Когато жената се спусна към него, той бутна колоната към нея. Тя извика, когато тежката ваза, поставена върху колоната, полетя към земята и я перна по рамото. Фич не бе сигурен дали викът й е от болка или ярост.

Тримата продължиха гонитбата между колоните от двете страни на червения килим, приближавайки се до вратата. Фич и Морли си премятаха меча един на друг, като непрекъснато я изненадваха. Фич се опита да помести едната колона, за да забави жената, и се изненада колко е тежка. Гледайки как Морли ги прекатурва, си бе помислил, че и за него няма да е проблем. Но беше, така че той не опита отново.

Тя им крещеше да престанат да унищожават безценните магически вещи, но когато Морли бутна колоната с мастилено черната бутилка, жената изпищя. Колоната се разби в пода. Бутилката полетя във въздуха.

Жената се спусна към нея, дългата й руса плитка се вееше на гърба й. Бутилката подскочи в ръцете й, изплъзна се, удари килима и се изтърколи, но не се счупи.

По изражението на лицето й Фич би казал, че запазването на целостта на бутилката сякаш бе спасило собствения й живот.

Тя се изправи на крака и се спусна след тях през вратата. Вън Морли се изкикоти на Фич и двамата полетяха по бастиона.

— Момчета, нямате представа за какво става въпрос. Този меч ми трябва. Важно е. Той не ви принадлежи. Дайте ми го, моля ви, и ще ви пусна.

Изражението в очите на Морли бе такова, сякаш имаше твърдото намерение да й причини нещо. И то лошо. Със същия поглед бе гледал и Клодин Уинтроп.

Фич просто искаше меча, но вече започваше да се убеждава, че ще се наложи да измислят нещо, за да я спрат, иначе тя нямаше да се откаже. Нямаше намерение да й даде меча. Не и сега, след като всичко бе свършило.

— Хей, Фич — провикна се Морли, — струва ми се е дошъл моментът и ти да видиш какво е с жена. Тази тук дори е свободна. Искаш ли да ти я подържа?

Тя наистина изглеждаше добре. Освен това им създаваше проблеми. Сама щеше да си е виновна. Не искаше да ги остави на мира. Вместо да си гледа работата.

Фич знаеше, че след като го прави от искрени подбуди — за добро, заслужава Меча на истината. Тази жена нямаше право да му се меси.

Навън, при дневната светлина, червената кожена дреха на жената като че придоби още по-застрашителен вид. Лицето й също. Изглеждаше така, сякаш някой я е вдигнал за дългата плитка и я е потопил до ушите в кръв.

— Опитах се да изпълня желанието му — мърмореше си тя под мустак. — Опитах се да му доставя удоволствие.

Фич си помисли, че тя сигурно е полудяла, щом си говори сама.

— И какво си навлякох? Това. Стига толкова. Писна ми.

Тя въздъхна яростно, след което пъхна ръцете си в червените кожени ръкавици, които бяха втъкнати в колана й. В начина, по който напъха ръцете си в тях, имаше нещо застрашително и категорично.

— Няма да ви предупреждавам повече, момчета — извика тя този път с толкова заплашителен глас, че косъмчетата по тила на Фич настръхнаха. — Дайте ми го и да приключваме.

Докато тя гледаше яростно Фич, Морли пристъпи към нея. Замахна с големия си юмрук към главата й. Толкова силно, че Фич си помисли, че направо ще я умъртви.

Онази дори не го погледна. Парира удара му с длан, сграбчи го за китката и за секунда изви ръката зад гърба му. Стиснала зъби, вдигна ръката му нагоре. Фич с ужас долови шума от изпукването на рамото на Морли. Приятелят му нададе вик. Болката го повали на колене.

Тази жена не приличаше на никоя друга, която Фич бе срещал. Вече се насочваше към него. Не тичаше. Вървеше с решителност, от която дъхът на Фич секна.

Той стоеше като вцепенен, не знаеше какво да предприеме. Не искаше да изостави приятеля си, но краката му го дърпаха да побегне. Не искаше да й даде меча. Слепешката напипа стената зад гърба си и запристъпя по нея.

Морли се надигна. Втурна се към жената. Тя продължи да върви към Фич. Към меча. Фич си каза, че трябва да извади меча и да я рани — в крака може би, рече си. Но май нямаше да се наложи. Морли я приближаваше изотзад, приличаше на разярен бик. Този път нищо не можеше да спре едрия мъжага.

Без дори да се обръща към нападателя си, жената просто отстъпи встрани. Погледът й нито за миг не се отдели от Фич. Вдигна ръка, лакътят й намери лицето на Морли.

Главата му изпука. Пръсна кръв. Без дори да се задъха, тя се обърна и сграбчи Морли за здравата ръка. Изви китката му към ръката и натисна, докато той се свлече на колене. Избута го към стената. Морли зарида като дете, молеше я да престане. Другата му ръка беше безполезна. Носът му бе ужасно сплескан. От лицето му течеше кръв. Жената също би трябвало да е опръскана с кръв, но върху червената й униформа не се виждаше нищо.

Тя блъсна Морли със сила, безмилостно и го долепи до стената. Без да каже нито дума, го стисна за гърлото с другата си ръка и спокойно, безразлично го блъсна в кристално чистия въздух. В бездната.

Фич зяпна. Не очакваше тя да направи това — не очакваше нещата да стигнат дотам.

Морли нададе нечовешки вик, който потъна надолу по отвеса на планината. Фич стоеше вцепенен, заслушан във вика на приятеля си — на момчето, родено в равнините на Андерия, което летеше към смъртта си на дъното на планината. Викът внезапно секна.

Жената вече не говореше, не молеше за нищо. Просто вървеше към Фич. Сините й очи не се отделяха от него. Той знаеше без съмнение, че ако тя го стигне, ще убие и него.

Това не беше Клодин Унтроп. Не беше жена, която щеше да го нарича „сър“.

Краката на Фич най-сетне успяха да се отлепят от земята.

Ако имаше едно нещо, в което бе по-добър от Морли и всичките му мускули, то бе в това, че беше бърз като вятъра. Сега полетя като същинска вихрушка.

От един светкавичен поглед назад му секна дъхът жената бягаше дори по-бързо от него. Беше висока, имаше по-дълги крака. Щеше да го хване. А станеше ли това, щеше да го размаже — също както бе постъпила с Морли. Щеше да го хвърли в бездната. Или пък да му вземе меча и да пререже гърлото му с него.

Фич усети как по бузите му потичат сълзи. Никога в живота си не бе тичал по-бързо. А тя го настигаше.

Той прелетя по стълбите, по-скоро свличайки се надолу, отколкото тичайки. Метна се на площадката и се спусна по следващото стълбище. Всичко му се виждаше като в мъгла. Каменни стени, прозорци, перила, стъпала — всичко прелиташе покрай него в едно общо кълбо от светлина и тъмнина.

Фич, притиснал Меча на истината до гърдите си, прелетя през една врата, сграбчи я със свободната си ръка и я блъсна зад себе си. Докато звукът все още не бе заглъхнал, повали зад нея огромен каменен постамент. Бе по-тежък от мраморните колони горе, но ужасът му вдъхваше сила.

Точно когато гранитният постамент докосваше земята, жената стигна до тежката дъбова врата. От сблъсъка вратата поддаде няколко милиметра. Надигна се прах. За миг всичко притихна, след това жената нададе приглушен стон и Фич разбра, че сигурно е ранена.

Без да пропуска шанса си, той се спусна напред през Магьосническата кула, затваряйки вратите след себе си, поваляйки къде, каквото имаше под ръка. Дори не знаеше дали се движи в правилната посока. Дробовете му горяха, очите му се пълнеха със сълзи за приятеля му. Направо не можеше да повярва, че това наистина се е случило. Че Морли е мъртъв. Картината продължаваше да се появява отново и отново в главата му. Очакваше всеки миг големия дангалак да изникне отнякъде и ухилено да каже, че се е пошегувал.

Мечът в ръцете на Фич му бе струвал живота на Морли. Наложи се да изтрие сълзите си с ръкав, за да вижда.

С един бърз поглед през рамо мерна дълъг, виещ се, празен коридор.

Но чу да се отварят врати. Тя идваше.

Нямаше да се откаже току-така. Тя бе духът на отмъщението, дошъл да вземе живота му за това, че се е осмелил да премести Меча на истината от мястото му в Магьосническата кула. Той усили темпото.

Изскочи на слънчева светлина, за миг изгуби ориентация. Огледа се и видя конете. Три. Неговия и на Морли, и на жената. Нещата й бяха метнати на оградата.

За да освободи ръцете си, Фич пъхна глава в ремъка на меча, премятайки го през рамо и после напряко през гърдите. Сграбчи юздите и на трите коня. Вкопчи се за седлото на най-близкия и се метна на гърба му.

Изкрещя и заби пети в тялото на животното, за да го подкара. Беше яхнал нейния. Стремената бяха толкова дълги, че не ги стигаше, така че се наложи да притисне крака в корема на животното и да се вкопчи в него с всички сили, докато огромното му туловище галопираше през вдигнатата падаща врата.

Щом конете стигнаха до пътя, жената излезе от Кулата, цялото й лице бе обляно в кръв. В едната си ръка стискаше мастилено черната бутилка. Същата, която бе паднала, но бе останала невредима.

Фич се прилепи напред към врата на животното, което препускаше с всичка сила. Хвърли поглед през рамо. Жената летеше след тях по пътя. Той бе откраднал коня й. Тя тичаше, далеч от какъвто и да е друг кон.

Фич се опита да не мисли за Морли. Мечът на истината бе в ръцете му. Сега можеше да се завърне у дома и да го използва, за да докаже на хората, че не е изнасилил Беата и че е сторил онова с Клодин Уинтроп, за да защити Министъра от унищожителните й лъжи.

Отново погледна през рамо. Тя бе все още далече назад, но продължаваше да тича. Той знаеше, че не би спрял за нищо на света. Жената идваше. Идваше след него и нищо не можеше да я спре. Тя нямаше да се откаже. Нямаше да си поеме дъх. Нямаше да спре. Хванеше ли го, щеше да го разкъса на парчета.

Фич пришпори животното с пети, за да го накара да препуска още по-бързо.

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

КАЛАН СЕ НАДВЕСИ НАД РИЧАРД, седнал на малката масичка, и започна да го мачка по гърба.

— Нещо ново? — попита тя.

Той отметна косата от челото си.

— Още не мога да кажа със сигурност. — Чукна с пръст кадифения свитък. — Но има нещо тук. Съдържа по-специфична информация от повечето Андериански писания в библиотеката на имението.

Калан се усмихна.

— Надявам се. Ще си отдъхна малко, докато прегледаш останалите.

Без да вдига глава от свитъка, той измърмори нещо одобрително.

Бяха прекарали цели два дни в библиотеката на имението, преглеждайки всичко, свързано с името на Джоузеф Андер. Предимно неща, писани от него за него, и прозрения, касаещи човешката природа, които е смятал за неразкрити допреди. Този човек стигаше далеч в твърденията си, че наблюденията му върху хода на човешката история са далеч по-верни от всичко, писано преди него.

Доста страници бяха прочетени с високо вдигнати вежди. Беше нещо подобно на гръмките фрази на нахакан юноша, който си мисли, че знае всичко, и не може да проумее собственото си невежество. На човек не му оставаше друго, освен да седи и да чете безмълвно думите, в невъзможност да поправи някои от най-гръмките изявления, които всеки възрастен отдавна би трябвало да е надраснал.

Джоузеф Андер вярваше, че е открил идеалното място, където би могъл да управлява хората, осигурявайки им идеалния живот, без външни сили да могат да разстроят неговото „балансирано общество“, както го наричаше. Обясняваше, че разбира, че вече не се нуждае от подкрепата и съвета на външни хора — имайки предвид магьосниците от Кулата в Ейдиндрил, помисли си Ричард — и че е започнал да разбира, че подобна външна намеса е във висша степен вредна, тъй като разваля членовете на неговото колективно общество със злото на егоистичните интереси.

Джоузеф Андер никъде, по никакъв повод не споменаваше друго име освен своето собствено. За хората винаги говореше с „един мъж“ или „една жена“, или пък казваше „народът“ построи, пося, пожъна или възвеличи.

Джоузеф Андер явно бе открил идеалното място за себе си: страна, в която силата му надвишава силата на всички останали и където хората го боготворят. Ричард подозираше, че Джоузеф Андер бърка страха с обожанието. Във всеки случай ситуацията му помагаше да се установи като почитан и обичан лидер — един вид действащ Крал — с неограничена власт над едно общество, в което никому другиму не се позволяваше да проявява индивидуализъм или да претендира за по-високо място.

Джоузеф Андер вярваше, че е създал блажена страна, в която е изкоренено всяко страдание, алчност и завист, в която сътрудничеството е заменило съперничеството. Прочистването на културата — публичните екзекуции — поддържаха баланса на колективното му общество. Той го наричаше „да изтръгнеш плявата“.

Джоузеф Андер бе чиста проба тиранин. Хората или се научаваха да вярват в него и да живеят по законите му, или умираха.

Ричард стисна Калан за ръката, преди тя да се отдалечи. Малката сграда не позволяваше вътре да влязат и другите. Побираше само малката масичка и стола на Джоузеф Андер, който, за ужас на стареца, поставен да пази безценното наследство, Ричард бе окупирал. Старецът нямаше смелостта да откаже на високопоставения гост.

Ричард бе пожелал да седне именно в този стол, за да може по-добре да усети що за човек е бил притежателят му. Калан си каза, че е добила достатъчно представа за този тоталитарен деспот.

На известно разстояние по пътеката се бяха насъбрали жители на Уестбрук. Те проследиха със страхопочитание жеста на Калан, с който тя ги поздрави. Мнозина се свлякоха на колене само защото тя бе погледнала към тях.

Войниците вече бяха разпространили новината за предстоящото гласуване — не само тук, но и на много други места. Сега, когато Калан и Ричард бяха тук, местните се надяваха да чуят лично от тях подробности около присъединяването им към Д’Харанската империя и Средната земя. За тези хора Средната земя, макар да бяха част от нея, бе далечно и непонятно място. Те живееха своя си живот в малката си родина и до тях достигаха по-скоро слухове, отколкото реална информация за света навън.

Д’Харанските войници деликатно държаха хората настрани, докато Ричард разглеждаше реликвите, останали от обожествявания патрон на родината им. Майсторите на острието от Бака Тау Мана се бяха подредили зад войниците. Ричард бе заръчал на войниците да се държат приятелски и „мило“.

Калан се запъти надолу по пътеката и забеляза Ду Чайлу да си почива на една пейка, направена от разрязан на две дънер, под огромен кедър. Калан бе започнала да уважава твърдостта и решителността на духовната майка на Бака Тау Мана. Настояването й да дойде с тях явно наистина бе продиктувано единствено от желание да помогне на Ричард — нейния „съпруг“, Кахарин на народа й. Особено от деня, в който Ду Чайлу помогна на Ричард след падането от коня, Калан започна да изпитва уважение към нея.

Макар Ду Чайлу на няколко пъти да бе казвала пред Ричард, че като негова съпруга е на разположение винаги щом я пожелае, всъщност не бе предприемала никакви реални действия, за да се облагодетелства. Калан започваше да си мисли, че това просто е вид учтивост от страна на Ду Чайлу. Явно тя бе напълно удовлетворена да служи и да се подчинява на съпруга си във всичко и всячески, но предлагаше услугите си по-скоро от чувство за дълг, отколкото от желание да задоволи някакви лични потребности.

Ду Чайлу боготвореше онова, което Ричард представляваше. Не самия Ричард като такъв. Макар това да не успокояваше особено него, Калан го намираше за достатъчно утешително.

Докато нещата стояха по този начин, Ду Чайлу и Калан се намираха в положение на негласно примирие. Въпреки всичко Калан не вярваше изцяло на другата жена — не и докато Ричард не престанеше да бъде обект на нейното внимание — независимо дали от чувство за дълг или поради други причини.

От своя страна Ду Чайлу гледаше на Калан, в ролята й на водач на своя народ, заради магията й, а и като жена на Ричард, не като на висшестояща, а като на равна. Калан се срамуваше да признае пред себе си, че това я дразни повече от всичко друго.

— Имаш ли нещо против да поседна при теб?

Ду Чайлу се облегна назад и се протегна, отпускайки рамене върху дървото. Посочи празното място до себе си, за да я покани. Калан приглади бялата си Изповедническа рокля зад коленете и седна!

Настанили се някак встрани от централната пътека, двете бяха невидими за случайни минувачи. Мястото бе отделено и закътано, по-подходящо за среща на влюбени, отколкото на двете съпруги на един и същи мъж.

— Добре ли си, Ду Чайлу, изглеждаш малко изтощена?

Ду Чайлу леко се стресна от тази проява на загриженост от страна на Калан. След малко се усмихна, разбрала причината. Взе ръката на Калан и я положи върху твърдия си, изпъкнал корем, притисна я към него, хващайки дланта й с две ръце. Бременността й бе доста напреднала.

Калан усети движението на живота в утробата на Ду Чайлу. Усети как детето мърда. Ду Чайлу се усмихна гордо. Калан дръпна ръката си. Отпусна ръце в скута си. Загледа се в събиращите се облаци. Не биваше да става така. Винаги си бе мислила, че ще е нещо радостно.

— Не ти ли харесва?

— Моля? Напротив, прекрасно е.

Пръстите на Ду Чайлу подхванаха брадичката на Калан и извърнаха лицето й встрани.

— Калан, ти плачеш?

— Не. Няма нищо.

— Нещастна си, защото нямаш дете?

— Не, Ду Чайлу, не е това, не съм нещастна.

— Тогава си нещастна, защото аз имам дете, а ти нямаш?

Калан стисна зъби, за да не изгуби контрол над себе си.

— Не бива да си нещастна, Калан. И ти ще имаш дете. Един ден. И това ще стане.

— Ду Чайлу, бременна съм.

Ду Чайлу вдигна ръка към тила си и изпъна врат.

— Наистина ли? Изненадана съм. Джиаан не ми е докладвал двамата с нашия съпруг да сте били заедно в този смисъл.

Калан бе изумена да узнае, че Ду Чайлу получава подобна информация. В известен смисъл тя се радваше, че не е имало нищо за докладване, но отчасти й се искаше да е имало — просто от желание да поддържа съревнованието като съпруга.

— Съпругът ни сигурно е много щастлив. Той явно обича децата. Ще бъде добър…

— Ричард не знае. Трябва да ми обещаеш, Ду Чайлу, че няма да му кажеш.

Жената се намръщи.

— Защо да обещавам такова нещо?

Калан се наведе към нея.

— Защото аз съм тази, която убеди Ричард да те вземем с нас. Защото пак аз ти разреших да останеш, дори след като войниците ни се присъединиха към нас. Ти обеща на Ричард, че ще си тръгнеш, когато дойде подкреплението, но след това пожела да останеш и аз го накарах да ти позволи. Не си ли спомняш?

Ду Чайлу сви рамене.

— Щом така искаш, няма да му кажа. Все едно, можеш да запазиш тайната си и да го изненадаш, когато решиш. — Тя се усмихна на Калан. — Жените на Кахарин трябва да се поддържат.

— Благодаря ти — прошепна Калан.

— И кога?

— В първата ни брачна нощ. Когато бяхме в селото на Калните, точно преди да те срещнем.

— А, ето защо не съм чула.

Калан пропусна репликата й покрай себе си.

— Но защо не искаш Ричард да знае? Той ще се зарадва.

Калан поклати глава.

— Не, няма. Това ще ни създаде проблеми. — Калан повдигна верижката с камъка на врата си. — Това ни е подарък от една вещица. Предназначено е да пречи на зачеването. Засега. Дълга история, но поне за момента не бива да имаме дете, защото ще се забъркаме в голяма каша.

— Ами тогава как така е станало?

— Заради Хармониите. Магията отслабна. Но преди да го разберем. Ами, с две думи, не знаехме, че магията на верижката няма да действа в първата ни брачна нощ. Магията трябваше да ни попречи да заченем дете, но се оказа, че не действа. Това не биваше да се случва.

Калан трябваше да захапе вътрешната страна на бузата си, за да задържи сълзите си.

— Въпреки всичко Ричард ще се зарадва — опита се да я успокои Ду Чайлу.

Калан поклати глава.

— Ти не разбираш. Ако се разчуе, животът на това дете ще се окаже в голяма опасност. Вещицата се закле да го убие, но не само това — аз я познавам, знам, че за да предотврати по-нататъшни проблеми от този род, тя ще реши да убие мен или Ричард.

Ду Чайлу се замисли.

— Е, скоро ще стане това глупаво гласуване, където хората ще му кажат нещо отдавна известно — че той е Кахарин. След това всичко ще се оправи. Ти ще можеш да се скриеш някъде и да си родиш детето. — Ду Чайлу постави ръка на рамото на Калан. — Ще дойдеш с мен при Бака Тау Мана. Ще те защитаваме, докато родиш детето на Кахарин. Ще защитаваме и теб, и детето ти.

Калан си пое дълбоко въздух, за да не се разплаче.

— Благодаря ти, Ду Чайлу. Ти си наистина много мила. Но това няма да помогне. Трябва да се отърва от детето. Намери някоя лечителка или акушерка. Трябва да махна детето, преди да е станало твърде късно.

Ду Чайлу отново взе ръката на Калан и я допря до корема си. Калан стисна очи и усети как детето помръдва под дланта й.

— Не можеш да сториш това с живота вътре в теб, Калан. Не и с живота, дошъл като плод на любовта ти. Не бива да го правиш. Това само ще влоши нещата.

Ричард излезе от малката постройка със свитъка в ръка.

— Калан? — извика.

Тя го виждаше през една пролука в дърветата, но той не можеше да забележи пейката, на която бяха седнали Двете с Ду Чайлу.

Калан се обърна към другата жена:

— Даде ми дума да пазиш тайната ми.

Ду Чайлу се усмихна и докосна лицето на Калан така, както една баба би погалила внучето си. Калан усети, че я докосва ръката не на Ду Чайлу, първата жена на Ричард, а на Ду Чайлу, духовната майка на Бака Тау Мана.

Калан се изправи, като в същото време сложи Изповедническата маска на лицето си. Ричард я мерна и се запъти към нея.

Погледът му се стрелкаше ту към нея, ту към Ду Чайлу. Най-сетне преглътна объркването си и й показа свитъка:

— Знаех си, че има нещо, свързано с думата „уча“.

— Моля? — попита Калан.

— Домини дирч. Виж — той посочи с пръст нещо в свитъка. — Джоузеф Андер пише, че не се страхува от на падение от завистливи колеги, защото е — Ричард проследи с пръст думите, които четеше — предпазван от демоните.

Калан нямаше ни най-малка представа за какво говори той.

— И това е важно, защото?

Ричард отново се бе вглъбил в свитъка.

— Моля? А, да. Ами когато за пръв път ми спомена името Домини дирч, си помислих, че е на високо Д’Харански, но не можех да се сетя какво значи. Представлява една от онези многопластови фрази, за които съм ти разказвал.

Както и да е, „Домини“ е дума, свързана с учене, обучение, възпитание или, което е по-важно, контролиране. Сега, когато открих другата част, преводът на фразата ми хрумна изведнъж в главата. „Домини дирч“ означава „Обучаване на демоните“.

Калан можа само да го погледне с широко отворени очи.

— Но какво означава това?

Ричард разпери ръце.

— Не знам, но нещата се наместват, сигурен съм.

— Ами добре — съгласи се Калан.

Той я изгледа смръщено.

— Какво има? Лицето ти. Не знам, изглежда някак смешно.

— Е, благодаря.

Той се изчерви.

— Не исках да кажа, че изглежда лошо.

Калан махна с ръка.

— Не се притеснявай, няма нищо. Просто съм уморена. Целият този път и многобройните срещи с хора ме изтощиха.

— Познато ли ти е място, наречено Пещите?

— Пещите — Калан смръщи замислено чело. — Да, спомням си го. Всъщност се намира недалеч оттук. Малко нагоре, в посока долината Нарийф?

— Колко близо?

Калан сви рамене.

— Може би на няколко часа разстояние. Ако е важно, можем да сме там до късния следобед.

— В тези свитъци Андер говори доста за мястото. Споменава го доста неясно във връзка с демоните — Домини дирч. Именно от този пасаж ми светна значението на фразата. — Ричард плъзна поглед по пътеката към насъбралото се множество. — След като поговорим с онези хора, би ми се искало да отидем да огледаме.

Калан го хвана за ръката.

— Мястото е много красиво. Нямам нищо против да отида отново там. А сега да вървим да кажем на тези хора защо искаме да дадат гласа си в наша подкрепа.

Изпълнените с очакване лица бяха предимно на Хакенци. Повечето работеха из близките ферми в околностите на малкото градче Уестбрук. Както мнозинството от хората, които бяха срещнали при пътуването си из Андерия, тези тук също бяха угрижени и притеснени. Всички знаеха, че промяна неизбежно ще има. За повечето всяка промяна означаваше опасност.

Вместо да ги поздрави хладно, Ричард се смеси с тях, попита за имената им, усмихна се на малчуганите, ощипа по бузките най-малките. И тъй като това бе истинският Ричард, без преструвки и преднамереност, само след броени минути около него екна детски смях. Майките му се усмихваха, докато ръката му галеше главичките на чедата им — независимо дали бяха червенокоси или тъмнокоси. Тревожните бръчки на лицата на бащите също се отпуснаха.

— Добри хора от Андерия — започна Ричард, както си стоеше между тях, — двамата с Майката Изповедник дойдохме да поговорим с вас не като властници, а като ваши смирени защитници. Не сме дошли да ви налагаме заповеди, а да ви помогнем да разберете избора, който лежи пред всеки от вас, и възможността да изберете сами своето бъдеще.

Той отвори ръка встрани и Калан внимателно се плъзна сред тълпата от усмихнати физиономии, за да застане до него. Беше й минало през ума, че децата може би ще се стреснат от огромен мъжага като Ричард, целия в черно и златисто — облекло, което определено му придаваше застрашителен вид. Но напротив — те се притискаха към него, сякаш бе техният обичан чичо.

По-скоро ги плашеше бялата рокля на Майката Изповедник — тъй като те, както и всички останали обитатели на Средната земя, още от малки биваха предупреждавани за силата и възможностите на Майката Изповедник. Те заотстъпваха пред нея, стараейки се всячески да не се докосват до бялата й рокля, и в същото, време не им се откъсваше от Ричард. Калан би дала всичко на света, за да се притискат и до нея така, както обгръщаха Ричард, но ги разбираше. Бе разполагала с всеки ден от живота си, за да мисли над това.

— Двамата с Майката Изповедник се оженихме, защото се обичаме. Освен това обичаме народите на Средната земя и Д’Хара. Също както искахме да свържем себе си чрез този брак, за да можем занапред да живеем заедно, искаме и народът на Андерия да се присъедини към нас и другите народи в Средната земя, за да тръгнем заедно към едно истинско и сигурно бъдеще, което ще може да осигури на нас и на децата ни по-добър живот.

Откъм Стария свят към нас нахлува тиранията. Императорският орден ще ви пороби. Те няма да ви предложат друг избор, освен да им се подчините или да умрете. Единствено ако решите да се присъедините към нас, ще имате шанса да оцелеете.

Двамата с Майката Изповедник вярваме, че ако обединим народите в Средната земя и Д’Хара, всички заедно ще успеем да отстоим свободата си, да прогоним заплахата, надвиснала над домовете и сигурността ни и над бъдещето на нашите деца.

Ако решим смирено да се подчиним на тиранията, никога няма да получим възможност да изпробваме крилата си. Духовете ни никога повече няма да се понесат гордо на ветровете на надеждата. Никой няма да има възможността да осигури безопасност и спокоен живот на семейството си, да мечтае за по-хубав живот на децата си — живот, изпълнен с надежда.

Калан слушаше, както бе правила седмици наред, думите на Ричард, извиращи от сърцето му. Той обясняваше на хората какво би означавало това да се присъединят към тях в името на свободата.

Отначало всички бяха напрегнати и стояха нащрек. Не след дълго непринудеността и искреността на Ричард успяха да разчупят леда и резервираността. Той ги накара да се засмеят, след това почти извика сълзи в очите им, докосвайки се до най-съкровените им желания за свобода, разкривайки им великата сила на това децата им да имат възможност да се учат, да четат. Отначало думите му изнервиха хората, но само докато той не им изложи нещата с прости и разбираеми слова. Обясни им практическата полза от това да можеш да четеш и пишеш — писмо, написано до родител, живеещ на друго място, или до дете, тръгнало да търси късмета си по света. Помогна им да разберат ценността на познанието и как то може да направи живота им по-добър, използвайки понятия, които те можеха да разберат — възможности за по-добра работа или за постигане на повече в онова, което вече работят.

— Но Императорският орден няма да ви позволи да се учите, защото познанието е опасно за тираните. За онези, които искат да ви поробят, познанието трябва да бъде изкоренявано, защото хората, които разбират, са хора, които могат да се изправят срещу неправдите на управляващите.

Аз ще дам възможност на всеки да се учи, за да може всеки сам да решава какво иска за себе си. В това е разликата — аз искам от вас да се учите, да се справяте по-добре, да се борите за постигане на целите си. Императорският орден няма да ви даде подобни възможности. Той ще се опита да ви диктува как да живеете.

Всички заедно ще живеем в една страна, с едни и същи закони, които ще осигуряват безопасността и спокойствието на всички нас. В тази страна никой човек, независимо дали е магистрат, министър или император, няма да стои над закона. Само когато всички се кланят пред един и същ закон, свободата е за всички.

Заех се с това не от желание да управлявам, а за да защитавам принципите на свободата. Собственият ми баща, Мрачният Рал, беше диктатор, който управляваше чрез беззакония, мъчения и убийства. Дори той няма да може да стои над закона, по който се надявам всички да живеем. Отнех властта от него, за да не може той да продължава да унижава и потиска хората. Аз ръководя свободни личности, а не роби.

Нямам намерение да ви казвам как да живеете, вместо това искам всеки от вас да получи спокойствието и безопасността, от която се нуждае, за да живее така, както му харесва. Не желая нищо повече за себе си и Майката Изповедник, моята съпруга, от това семейството ни да живее в мир и сигурност, без да се налага да се впускам в коварните коридори на властта.

Моля ви да отбележите гласа си с кръгче и да се присъедините към нас за ваше добро, за доброто на онези, които ще се родят след вас.

Далтон опря рамо на стената на сградата и се заслуша, скръстил ръце. Директор Превот от Кабинета за културно приятелство говореше от високия балкон пред многобройната тълпа, насъбрала се на един от градските площади.

Тълпата, състояща се предимно от Хакенци, бе дошла да се информира за предстоящите събития. Из града се носеха слухове. Хората бяха изплашени. Бяха дошли не за да видят дали може да се избегне хаосът, а най-вече, за да преценят сами дали има причина да се доверяват на слуховете.

Далтон беше загрижен за ситуацията.

— Искате ли да страдате за сметка на малцината възнаградени? — провикна се Директор Превот към тълпата.

В отговор получи едно колективно „Не“.

— Искате ли да работите до смъртно изтощение, докато малцината Д’Харанци забогатяват на ваш гръб?

Тълпата отново се провикна:

— Не!

— Нима трябва да прекратим благородните си начинания за издигане на всички Хакенци над собствената им порочна същност само защото такова е желанието на този човек? Нима ще допуснем нашите сънародници да изпитат отново бича на измамното образование?

Тълпата изрази шумно съгласието си с Директор Превот, някои размахваха каскети, както им бе заповядал Далтон. В тълпата имаше поне петдесет от неговите куриери, облечени в старите си дрехи. Всички те даваха всичко от себе си, за да ескалират емоционалния градус на тълпата, дошла да чуе думите на Директор Превот.

Разбира се, имаше такива, които най-чистосърдечно се бяха поддали на магията на словото, но повечето само наблюдаваха мълчаливо, преценявайки дали това, което чуват, може да промени живота им. Повечето поставяха нещата на кантар — от една страна техния живот, от друга — предстоящите събития. Повечето бяха доволни от сегашното си положение и щяха да се разтревожат само ако събитията на другата везна на кантара заплашваха да го наклонят в своя полза, променяйки ритъма им на живот.

Далтон не бе доволен. Тези хора, макар да се съгласяваха с оратора, не успяваха да прозрат, че събитията ще променят из основи живота им.

Далтон знаеше, че пред тях стои проблем.

Посланието му бе пуснато в действие, но не намираше благодатна почва, за да покълне.

— Говори добре — каза Тереза.

Далтон я прегърна през раменете.

— Да, наистина.

— Мисля, че е прав. Бедните Хакенци само ще пострадат, ако не продължаваме да се грижим за тях. Те не са готови да се изправят сами срещу жестокостта на живота.

Далтон плъзна поглед по онези хора от тълпата, които стояха като истукани и слушаха с каменни лица емоционалната реч на Директора.

— Да, скъпа, права си. Трябва да направим още за доброто на тези хора.

В този миг Далтон осъзна какво му липсва и какво трябва да се направи.

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— НЕ — ОТВЪРНА РИЧАРД НА ДУ ЧАЙЛУ.

Тя скръсти ръце в едва прикрит гняв. С огромния, изпъкнал корем позата й изглеждаше почти комична. Ричард се наведе към нея и сниши глас:

— Ду Чайлу, не можеш ли да разбереш, че искам да остана насаме с Калан за малко? Ако обичаш!

Яростта на Ду Чайлу се стопи. Смръщеното й лице се отпусна.

— О, ясно. Надяваш се на малко интимности с другата си съпруга. Това е добре. Доста време мина.

— Това не е — Ричард вдигна юмруци на хълбоците си. — А всъщност откъде знаеш?

Вместо отговор тя му се усмихна.

— Е, добре. Ако ми обещаеш, че няма да отнеме много време.

Той искаше да й каже, че ще отнеме колкото отнеме, но се опасяваше от отговора й. Затова просто се изправи и каза:

— Обещаваме.

Капитан Мейферт, едрият русокос Д’Харански офицер, командващ войските, изпратени да ескортират Калан и Ричард до Андерия, не одобряваше повече от Ду Чайлу идеята Господарят Рал да остане скрит от погледа му, но бе по-предпазлив в изразяването на възраженията си. Генерал Рейбич му бе обяснил ясно и красноречиво, че може да излага мнението си пред Господаря Рал — ако смята, че става въпрос за нещо важно, — без да се притеснява, че ще бъде наказан.

— Господарю Рал, ще бъдете прекалено далеч, за да можем да реагираме, в случай че имате нужда от нас. За да ви помогнем да защитите Майката Изповедник — добави той след известно колебание, преценявайки, че последното може да разколебае Ричард.

— Благодаря, капитане. Натам води само тази пътека. След като никой не знае накъде сме тръгнали, няма как да ни чака засада. Не е далеч и няма да се бавим. Вие и хората ви ще обикаляте района, докато двамата с Калан се върнем.

— Тъй вярно, сър — примирено отвърна капитан Мейферт. Той незабавно започна да раздава заповеди на хората си, разпределяйки ги из околността и изпращайки Двойки на разузнаване.

Ричард се обърна към двамата куриери, изпратени от генерал Рейбич:

— Предайте на генерала, че съм доволен от скоростта, с която се движи, и се радвам да узная, че по негово мнение могат да пристигнат преди частите на Джаганг. Предайте му още, че заповедите ми към него са още в сила. Искам да стои настрана.

Почти всеки ден идваха и си заминаваха куриери, влизайки в Андерия през различни пунктове край Домини дирч, за да не става подозрително. Ричард бе заповядал на генерал Рейбич да остана на север, зад разузнавачите, съгледвачите и шпионите на Джаганг. Ако се стигнеше до битка, изненадата щеше да е едно от най-ценните предимства, на които можеше да се надява Д’Харанската армия. Генералът се бе съгласил с по-голямата част от позицията на Ричард, но се противеше на перспективата Господарят Рал да се окаже на потенциално вражеска територия, придружаван едва от хиляда войници.

Ричард се бе постарал да му обясни — чрез писма, — че макар да разбира загрижеността му, се налага частите му да останат скрити, докато и ако не се наложи да бъдат призовани. Бе се постарал освен това да опише колкото се може по-подробно ужасната и несравнимо жестока смърт, която очаква Д’Харанските войници, ако се опитат да преминат Домини дирч. Докато не бъдеха подписани споразумения с Андерия, не биваше да се осмеляват да приближават границата със сила.

Нещо повече, Ричард нямаше доверие на Министър Чанбоор. Езикът на този човек му се струваше прекалено благ. Подобен език не бе присъщ на истината, а на лъжата.

Домини дирч представляваше паяжина, готова да погълне небрежния и непредпазливия. Изгледът за лесна победа само щеше да примами Д’Харанската армия към неизбежната й гибел. Най-много от всичко Ричард се опасяваше безстрашните Д’Харански войници да не бъдат пометени пред Домини дирч. Особено след като знаеше, че подобна жертва би отишла нахалост. Те щяха да загинат, а Домини дирч щеше да остане непокътнат.

Генерал Рейбич му бе отвърнал с обещание, че след като стигнат до местоназначението си на север, ще бъдат готови да поемат на юг веднага щом Ричард ги призове, но дотогава няма да се показват от скривалището си.

— Да, Господарю Рал, отвърна по-високият куриер, удряйки с юмрук сърцето си. — Ще предам думите ви на генерала.

И двамата пришпориха конете си и се отдалечиха по пътя.

Преди да скочи на седлото, Ричард провери лъка и стрелите си. Щом поеха нагоре по тясната пътека, Калан му се усмихна с онази своя специална усмивка. Ричард знаеше, че за нея също е облекчение да остане насаме с него — па макар и за кратко.

Присъствието на всичките тези хора около тях беше изморително. Веднага щом двамата се хванеха за ръце, нечии очи ги фиксираха. Позволяха ли си да го направят в разговор с някого, по очите на събеседника Ричард можеше да прецени, че само след няколко дни новината ще е стигнала до ушите на хиляди Д’Харанци. По немигащите погледи насреща си Ричард се убеждаваше, че за тези техни любвеобилни жестове ще се говори с години напред. Добре поне, че клюката не бе неприятна. По-добре да се говори за това как Господарят Рал и Майката Изповедник се държат за ръце, отколкото за нещо ужасно.

Ричард наблюдаваше движенията на Калан на седлото, омаян от тънкото й кръстче, от поклащането на бедрата й. Помисли си, че тя има най-изкусителната фигура, която някога е виждал. Понякога му се струваше удивително, че има възможност да се люби с жена като нея — той, човекът, израсъл в едно малко градче в Западната земя.

Толкова му липсваше домът. Предположи, че го налягат подобни мисли, защото пътеката, по която се изкачваха, му напомняше много за места, които познава. На запад, където бе израсъл, бе осеяно с планини и хълмове, които на пръв поглед много приличаха на тези, из които се движеха сега.

Толкова му се искаше да се върнат в родината му. Откакто бе напуснал Града на елените миналата есен, бе видял забележителни неща. Но нищо не бе по-вълнуващо за него от родното му място.

Когато пътеката излезе на открито, изкачвайки се на един хребет така, че да се открие гледка, Ричард насочи поглед към северозапад, надзъртайки през пролуките между далечните планински върхове. Откакто бе напуснал родината си, сега бе може би най-близо до нея. Докато границата все още съществуваше, двамата с Калан я бяха прекосили именно в тези планини и бяха преминали в Средната земя през едно място, наречени Кралеви порти. Не бе много далеч на северозапад.

Но колкото и да бе близо, заради тежестта на отговорностите родината му си оставаше безкрайно далеч.

Освен отговорността му като Господаря Рал, от който зависи всичко, пред него стоеше и въпросът с Джаганг. Този човек, получил макар и минимален шанс, не би се поколебал да зароби Новия свят така, както бе сторил със Стария. Хората разчитаха на Ричард за всичко — от връзката, която ги предпазваше от пипалата на пътешественика по сънищата, до обединяването на силите на Новия свят срещу нашествието на безчетната армия на Джаганг. Като си мислеше за това, Ричард сякаш виждаше пред себе си нечий друг живот. Понякога се чувстваше като мошеник, сякаш един ден хората щяха да спрат и да си кажат: „Ама чакайте, този Господар Рал е един най-обикновен горски водач на име Ричард. И ние ходим по свирката му! Тръгнали сме след него в тази ужасна война!“ Освен всичко друго оставаше и въпросът с Хармониите. Ричард и Калан носеха основната отговорност за появата на Хармониите на този свят. Именно те ги бяха повикали. Макар и непредумишлено, тяхна бе вината за призоваването на Хармониите на смъртта.

Докато пътуваха из Андерия, за да разговарят с хората, дочуваха истории за странни смърти. Явно Хармониите се наслаждаваха истински на посещението си в света на живите. Пиеха с пълни шепи от удоволствието да убиват хора.

В отговор на опасността хората започваха да се обръщат към древни суеверия. На някои места се устройваха събирания в знак на уважение към злите духове, дошли в този свят. На поляни в горите или в откритите полета се правеха дарения от храна и вино. Според някои мнения отмъстителните духове били изпратени от Създателя като наказание за света, задето обитателите му са започнали да прекрачват твърде брутално моралните закони и са станали покварени.

Други хора правеха жертвоприношения от камъни по средата на пътищата и трупаха цели купчини на кръстопътищата. Никой не можеше да обясни на Ричард защо и хората се дразнеха, задето той разпитва за древните им традиции. Имаше и такива, които поставяха на прага на домовете си мъртви цветя в полунощ. За да призовават добрите сили.

Каквото и да правеха хората, Хармониите продължаваха да убиват.

Единственото същество, което правеше тежестта на бремето му по-поносима, бе Калан. Благодарение на нейните неуморни усилия, битката не му се струваше толкова безнадеждна. За нея той бе готов да понесе всичко.

Калан вдигна ръка.

— Ей там горе е.

Тя скочи от седлото и Ричард последва примера й. Повечето дървета бяха смърчове и борове. Ричард се огледа, мерна млад, сребрист клен и завърза поводите на конете им на един нисък клон. Да избереш за тази цел бор или смърч често завършваше с насмолени и лепкави поводи.

Ричард чу пръхтене и вдигна поглед. Недалеч стоеше кобила, наострила уши и забила поглед в тях. От двете страни на устата й висяха стръкове трева, но животното бе престанало да дъвче.

— Е, здрасти, малката — провикна се Ричард.

Кобилата застана нащрек, тръсна глава и отстъпи леко назад, за да увеличи разстоянието между себе си и новодошлите. Щом Ричард направи крачка напред, тя отстъпи още, така че той спря. Кадифена на цвят, на задницата си кобилата имаше странно паякообразно петно. Щом Ричард й заговори отново, опитвайки се да я предразположи, тя се обърна и се впусна в бяг.

— Странна работа — каза той на Калан.

Тя протегна ръка към него и той я пое.

— Наистина странно. Може би просто е избягала от някого. Явно не се зарадва особено на компанията ни.

— И на мен така ми се струва — каза Ричард, оставяйки се тя да го води.

— Това е единственият път — каза му тя, докато вървяха по брега на езерото, заобикаляйки групичка смърчове.

Цял ден по небето се бяха събирали облаци, които вече надвисваха застрашително над главите им. В момента, в който стигаха до един щръкнал на брега камък, слънцето проби плътната завеса над главите им.

Гледката бе прекрасна. Слънцето протягаше златисти пръсти през кехлибарените облаци и се промъкваше между планините, докосвайки застиналото езеро. Оттатък водната повърхност се виждаха пищни скали, от които се спускаше величествен водопад. Водните пръски се вдигаха в топлия въздух и се сгъстяваха в тънък слой мъгла, която блещукаше на светлината. Ричард си пое дълбоко дъх, поглъщайки сладкия аромат на гората и езерото. Почувства се почти като у дома.

— Това е мястото — посочи тя. — По-нагоре се намира пустинната местност, където вирее растението пака. Там живее и гамбитовият молец. Тези чисти води изтичат от отровената област по-горе.

Въздухът трептеше на следобедната светлина.

— Прекрасно е. Мога да остана тук завинаги. Направо изпитвам усещането, че съм дошъл, за да търся нови пътеки.

Двамата поостанаха така за момент, ръка за ръка, наслаждавайки се на гледката.

— Ричард, исках само да ти кажа, че през последните няколко седмици, докато разговаряхме с хората наистина се гордеех с теб. Гордеех се от начина, по който съумя да им вдъхнеш надежда за бъдещето. Каквото и да се случи, просто исках да го знаеш — че се гордея от това как се справи.

Той се намръщи.

— Звучиш ми така, сякаш изобщо не се надяваш да спечелим.

Тя сви рамене.

— Няма значение. Каквото ще става да става. Хората не винаги постъпват правилно. Понякога не разпознават злото. Или пък избират именно него, защото така им изнася, защото се страхуват, а може би, защото си мислят, че то ще ги облагодетелства по някакъв начин. Най-важното е, че направихме всичко възможно и че ти каза на хората истината. Постави сигурността и добруването им над всичко друго, така че, ако накрая спечелим, ще имаме повод да се радваме истински. Даде им възможност да докажат сърцата си.

— Ще спечелим. — Ричард плъзна поглед по притихналата вода. — Хората ще прозрат истината в думите ми.

— Надявам се.

Той я прегърна през шията и я целуна по челото. Въздъхна, изпълнен с наслада пред спокойствието на планинското езеро.

— На запад от мястото, където съм израсъл, има места, скрити дълбоко в планината, които, убеден съм, ничие друго око не е виждало. Места, където водата се спуска отвесно от скалите горе, от много по-високо, отколкото тук, и следобедният въздух пламва от дъги. И след като поплуваш в кристално чистите езера, можеш да се свиеш върху скалите и да наблюдаваш света иззад прозрачната завеса на водопада. Често си мечтая да те заведа там.

Калан уви кичур коса на пръста си.

— Един ден, Ричард, ще обиколим тези твои специални местенца.

Докато стояха така, прилепени един към друг, Ричард не искаше да пречупи магията на бляна, особено с разговори за работата им. Но накрая го стори:

— И така, защо се нарича Пещите?

Калан посочи с брадичка.

— Зад водопада има една пещера, в която е доста топло. Чувала съм дори, че на моменти става истински горещо.

— Какво ли е накарало Джоузеф Андер да спомене това място?

Калан отпусна ръка на рамото му.

— Може би дори Джоузеф Андер е обичал природните красоти.

— Може би — измърмори той, но очите му продължаваха да оглеждат внимателно околността в търсене на някакъв знак, който да му подскаже какво ли е събудило интереса на един магьосник към подобно място. Ричард нямаше толкова високо мнение за чувствителността на душата на Джоузеф Андер и не мислеше, че този човек е бил способен да се наслаждава на природната красота. Макар на няколко пъти в писанията му наистина да присъстваха описания на природни картини, те бяха правени единствено като паралел за постигане на хармония в обществото.

Ричард забеляза, че всички скалисти планински хребети наоколо имат странен зеленикав цвят. Всички освен скалата отсреща, зад водопада. Тя бе по-тъмна. Не много, но определено бе по-различна. В нея имаше повече сивкаво, отколкото зелено. Вероятно защото зърнестата структура на гранита бе опръскана с черно. От такова разстояние нямаше как да прецени дали е прав.

Вдигна ръка и посочи скалата, от която се спускаше величественият водопад.

— Погледни тази скала и ми кажи какво мислиш за нея.

Калан, с развята на вятъра бяла Изповедническа рокля, му изглеждаше като въплъщение на представата му за добър дух. Тя примигна насреща му.

— Какво искаш да кажеш? Скала като скала.

— Да, но все пак се вгледай по-внимателно. Кажи ми какви мисли извиква в главата ти.

Тя погледна пак скалата, после пак него.

— Голяма е.

— Е, хайде де, питам сериозно.

Калан въздъхна и се вгледа внимателно в скалата. Огледа околните хребети, особено най-близката до водопада вляво, онази, която се издигаше от самите недра на водата.

— Ами — каза накрая, — по-тъмна е от околните.

— Добре, друго какво ти хрумва?

Тя продължи да се вглежда в скалата.

— Цветът ми се струва необичаен. Струва ми се, че съм го виждала и преди.

Тя внезапно се втренчи в Ричард.

— Домини дирч.

Той й се усмихна.

— И аз така мисля. Домини дирч имаше същите оттенъци като тази скала отсреща. И никоя от околните скали не ги притежава.

Тя изкриви лице в невярваща гримаса.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че Домини дирч е бил издялан от тази скала, тук горе в планината, а после е изтърколен до мястото, където се намира днес?

Ричард сви рамене.

— Вероятно е възможно, макар да не знам как точно би станало. Внимателно огледах Домини дирч. Струва ми се, че цялата камбана е дялана от една и съща скала. Не е снаждана от парчета. Поне този Домини дирч, който видяхме.

— Тогава какво?

— Джоузеф Андер е бил магьосник, а магьосниците от неговото време са били способни на неща, на които дори Зед би се удивил. Може би Андер просто е използвал тази скала за отправна точка.

— Какво искаш да кажеш? Как така?

— Не знам. Не съм толкова добре запознат с магията като теб. Може би ти ще ми отговориш. А ако просто е взел по едно малко камъче от тук за всеки Домини дирч, а след това, когато е отишъл на мястото, където се намира всеки един от тях, ги е уголемил.

— Да ги е уголемил ли?

Ричард разпери безпомощно ръце.

— Не знам. Може да е използвал магия, за да накара скалата да увеличи размерите си, или пък е използвал зърнестата структура на гранита като някакъв вид мостра, която е репродуцирал с помощта на Адитивна магия, насочена към създаването на Домини дирч.

— Мислех си, че ще изтърсиш някоя глупост — призна си Калан. — Но това, което казваш, всъщност звучи приемливо — поне доколкото разбирам от магия.

Ричард бе доволен, че тя го подкрепя.

— Смятам да преплувам езерото и да видя какво има в пещерата.

— Доколкото ми е известно, вътре няма нищо. Просто една гореща пещера. Не стига много надълбоко — може би около шест-седем метра.

— Е, не че много си падам по пещери, но предполагам няма да навреди да отида да хвърля един поглед.

Ричард свали ризата си. Извърна се към водата.

— Няма ли да си съблечеш и панталона?

Той забеляза закачливата й усмивка.

— Рекох си, че така тъкмо ще отмия миризмата на кон от него.

— О! — В гласа й прозвуча преувеличено разочарование.

Усмихнат, Ричард се извърна към езерото, готов да скочи във водата. Миг преди да го направи, към него стремително полетя гарван. Ричард трябваше да отскочи встрани, за да не го удари птицата.

Протегнал ръка, той отблъсна Калан назад от камъка. Гарванът изграчи. Острият звук отекна в затворената местност. Птицата отново се насочи към тях, прелитайки съвсем покрай главата на Ричард. После набра височина и закръжи в небето. Последва ново стремително спускане, придружено с мощно свистене на въздуха. Птицата явно искаше да ги накара да отстъпят от водата.

— Тази птица да не се е побъркала? — попита Калан.

— Може вътре да е гнездото й? Или пък това поведение е типично за гарваните?

Ричард я стискаше здраво за ръката и я водеше към дърветата.

— Гарваните са интелигентни птици и наистина са готови да защитават гнездото си, но освен това могат да се държат и странно. Опасявам се, че това тук е нещо повече от обикновен гарван.

— Повече ли? Какво искаш да кажеш?

Птицата се настани на един клон и се зае да оправя разрошената си перушина, явно доволна от себе си — нещо обичайно за гарваните изобщо.

Калан му подаде ризата и той я пое.

— Бих казал, че е свързано с Хармониите.

Птицата явно го чу въпреки разстоянието. Плясна с криле, подскочи напред-назад по клона, явно доста развълнувана.

— Спомняш ли си в библиотеката? Гарванът пред прозореца, който вдигаше такъв шум?

— Добри духове! — — загрижено възкликна Калан. — Мислиш, че може да е същият? Че ни е проследил толкова далеч?

Ричард я погледна.

— Ами ако е някоя от Хармониите и ни е чула, и е дошла да ни причака тук?

Калан изглеждаше истински изплашена.

— Какво ще правим?

Върнаха се при конете. Ричард извади лъка от седлото си. Издърпа от колчана една стрела с оловно острие.

— Мисля, че трябва да го убия.

В мига, в който Ричард се показа иззад коня си, гарванът забеляза лъка и подскочи, почти потрепна във въздуха със силен крясък, сякаш бе очаквал от Ричард да извади оръжие. Щом стрелата бе заредена, птицата разпери криле и започна да надава бесни крясъци.

— Е — промърмори си под мустак Ричард, — няма нищо чак толкова странно.

— Поне знаем, че е Хармония. Онази, която простреля в селото на Калните — кокошката, дето не беше кокошка, — сигурно е казала на другите Хармонии.

Ричард объркано поклати глава.

— Сигурно.

— Ричард, не искам да плуваш в това езеро. Вътре може да те причакват Хармонии. Цяло безумие е да влизаш вътре, когато Хармониите са на свобода.

— Но тях явно ги е страх от мен.

Тя вдигна ръка на врата му, за да задържи погледа му в своя.

— Ами ако просто ти вдъхват самоувереност и искат да се потопиш в това езеро? Тогава какво? Нали помниш — Зед ни каза да се пазим от вода.

Тя разтърка ръце, сякаш изведнъж изпитала студ.

— Ричард, моля те, да се махаме оттук. Нещо в това място…

Той намъкна ризата си и се загърна.

— Мисля, че си права. Няма защо да подлагаме на изпитание късмета си, не и след като се появи някакъв си гарван, дето не е гарван. Освен това Ду Чайлу толкова ще се ядоса, че сме се оставили да ни убият, че ще роди преждевременно.

Калан го стисна за ризата. Изведнъж в погледа й се появи ужас.

— Ричард мислиш ли, че ще можем?

— Какво да можем?

Тя пусна ризата му и го потупа по гърдите.

— Да се измъкнем от тук.

— Мисля, че трябва.

Двамата се спуснаха назад, изведнъж нетърпеливи да се отдалечат от езерото. Той й помогна да се метне на коня си.

— Мисля, че намерихме, каквото търсехме — скалата, от която е бил направен Домини дирч. Струва ми се, че ще трябва да променим плановете си.

— Какво имаш предвид?

— Май ще е най-добре да се върнем във Феърфийлд и отново да се поровим в старите книги, в светлината на нещата, които разбрахме тук.

— Ами гласуването? Местата, които ни остават да посетим?

— Така или иначе ще трябва да разделим хората и да ги изпратим в различни части на страната, за да надзирават хода на изборите, а след това да изчакаме във Феърфийлд да донесат резултатите. Можем да ги изпратим още сега и да ги накараме преди да започне гласуването, да поговорят с хората. Сред момчетата има такива, на които мога да имам пълно доверие, че ще направят нужното, за да убедят хората в думите си. Вече чуха какво трябва да се каже достатъчно пъти. Можем да ги разпределим още тук и да ги пратим по места, докато ние пътуваме обратно към имението. Освен това няма да е зле да поработим над жителите на Феърфийлд и да се опитаме да ги спечелим на своя страна.

Калан кимна.

— Първата ни задача са Хармониите. Няма да спечелим нищо, ако победим в гласуването, след като опасността Хармониите да избият всички не е преминала.

Ричард мерна нещо встрани от себе си. Извърна се на седлото и метна на Калан повода на коня й. Върна се към групичката смърчове недалеч.

— Какво има? — провикна се Калан, нетърпелива да напуснат това място.

Ричард вдигна една изсъхнала клонка.

— Седло. Някой е оставил багажа си тук и го е покрил, за да остане на сухо.

— Може би същият човек, на когото е конят — пред положи Калан.

— Може да е на трапер или нещо подобно — каза Ричард. — Но явно е тук от доста време.

— Е, ако нямаш намерение да откраднеш вещите на човека, защо не се махаме оттук.

Гарванът нададе крясък и Ричард забърза към коня си.

— Просто ми се стори странно, това е.

Докато се спускаха по пътеката, Ричард хвърляше по някой и друг поглед назад. Видя няколко гарвана да кръжат високо в небето. Не можеше да каже кой е онзи, който не е гарван. Може би всички бяха такива.

Откачи лъка от седлото си и го преметна през рамо.

ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ДАЛТОН ГЛЕДАШЕ през прозореца на кабинета си, докато Стейн докладваше за броя и разположението на войниците от Императорския орден, влезли в Андерия като специални Андериански части. Домини дирч бе практически под командването на Джаганг. Ако Господарят Рал призове армията си — в случай че изобщо разполага с такава наблизо — срещу Андерия, съвсем скоро щеше да се окаже пълководец без войници.

— Освен това императорът заръча да ви предам личните му благодарности за ефективната помощ, която ни оказвате. От рапортите, които получавам, мога да съдя, че Министърът се е справил наистина блестящо със задачата да обезвреди Андерианската армия. Сега те представляват по-нищожна пречка, отколкото сме си представяли.

Далтон погледна през рамо, но не забеляза на лицето на мъжа презрителна или подигравателна усмивка. Стейн вдигна ботушите си върху писалището на Далтон и се опъна назад на стола, заемайки се с почистването на ноктите си с една кама. Изглеждаше доволен.

Далтон посегна и взе в ръка безполезната, но ценна малка книжка, която жената му бе донесла от библиотеката — книгата, принадлежала някога на Джоузеф Андер. Сложи я в другия край на масата, за да не я повредят ботушите на Стейн.

От онова, което му бе донесла Тереза, Далтон можеше да съди, че Стейн наистина има причина да е доволен и задоволен — като се има предвид колко жени с възторг споделяха с готови да ги изслушат уши суровата красота на преживяването си в леглото с дивия чужденец. Колкото по-грубо се отнасяше той с тях, с толкова по-голямо удоволствие говореха те за него.

При този огромен брой жени, желаещи да се хвърлят в обятията му, Далтон не можеше да проумее защо гостът продължава често-често да налита на такива, които не бяха благоразположени към подобни дейности. Вероятно за Стейн удоволствието, изтръгнато насилствено, бе по-голямо.

— Да, Андерианската армия изглежда наистина чудесно на постовете си край Домини дирч — ухили се Стейн.

— Но фалшивата им гордост с нищо няма да им помогне, когато се сблъскат с истинското лице на войната.

— Изпълнихме нашата част от сделката.

— Повярвай ми, Камбел, знам колко сте безценни двамата с Министъра. Обработването на земята може да е по-малко вълнуващо от завоюването й, но без храна всяка армия е принудена да спре. Никой от нас не обича тежката работа по земята, но искаме да продължаваме да ядем.

— Оценяваме колко ви бива в умението да поддържате системата в движение. Ще бъдете от безценна помощ за каузата ни.

Далтон не сподели гласно проблемите си.

— Кога можем да очакваме пристигането му?

— Скоро — отсече Стейн и със свиване на рамене показа, че не възнамерява да уточнява подробностите. — Но се тревожи за ситуацията с Господаря Рал. Не може да разбере защо залагате на толкова непредвидими резултати като гласовете на простолюдието.

— Трябва да призная, че споделям загрижеността му — въздъхна Далтон. Продължаваше да е на мнение, че би било по-добре, ако Министърът бе избрал по-малко рискован път, но, от друга страна, вече бе разбрал, че за Бертранд Чанбоор в риска се криеше особен чар. Нещо подобно на предпочитанията на Стейн към противящи се партньорки в леглото.

— Но както вече обясних — продължи Далтон, — чрез тези тактически действия ще можем да уловим в капан Господаря Рал и Майката Изповедник. Без тях начело на вражеските сили войната бързо ще поеме по път, който ще я отведе право в ръцете на Джаганг.

— Императорът с удоволствие ще изчака да види резултатите от играта ви.

— Въпреки това рисковете си остават.

— Рискове ли? Мога ли да помогна с нещо?

Далтон седна на мястото си, придърпвайки стола към писалището.

— Струва ми се трябва да положим повече усилия за снемане доверието на хората от каузата на Господаря Рал, но това е опасен ход. В крайна сметка Майката Изповедник е управлявала Средната земя хиляди години. И то не само благодарение на милите усмивки. Тези жени освен усмивки могат да показват и остри зъби. Освен това се говори и че Господарят Рал също е магьосник. Трябва да тъчем сукното си внимателно, за да не ги предизвикаме да изоставят гласуването и да започнат да действат. Ако това стане, може да повлияе на плановете, в които всички ние сме вложили толкова много.

— Както вече споменах, разполагаме с части, които са в готовност. Дори Господарят Рал да има армия наблизо, войниците му няма да могат да преминат покрай Домини дирч. — Стейн се усмихна мрачно. — Макар че ще се радвам да опитат.

— Както и аз. Работата е там, че Господарят Рал и Майката Изповедник са тук и ни създават достатъчно проблеми.

— Вече ти казах, Камбел, не бива да се тревожиш за магията. Императорът е подрязал ноктите й.

Далтон внимателно сключи ръце пред себе си на масата.

— Повтори го достатъчно пъти, Стейн, но колкото и да ми се иска да е така, намирам малка утеха в неподплатените думи. Аз също бих могъл да обещая неща, но ти би очаквал да видиш резултатите, нали така?

Стейн размаха ножа си.

— Казах ти, императорът възнамерява да сложи край на магията, за да могат прозорливите мъже да изведат този свят на нови пътища. Ти ще бъдеш част от това. Времето на магията отмина. Тя загива.

— Както и Суверенът. Но все още не е мъртъв.

Стейн продължи с почистването на ноктите си, като съсредоточи в действията си цялото си внимание. Явно грижите на Далтон не го тревожеха и се опитваше да му докаже колко са безпочвени.

— В такъв случай би бил щастлив да узнаеш, че за разлика от твоя любим Суверен, мечката на магията вече загуби зъбите си — устата й вече не хапе. Тя вече не е оръжие, от което трябва да се страхуваме.

Стейн повдигна края на наметалото си, направено от човешки скалпове.

— Хората с магьоснически таланти ще влезнат до един в колекцията ми. Вземам скалповете им, докато са още живи, ако ме разбираш. Доставя ми удоволствие да слушам писъците им, докато им махам скалповете.

Далтон не се впечатли от надутите изявления на мъжа и желанието му да го шокира, но му се щеше Стейн да е по-конкретен в изявленията си по тези въпроси. От неспособността на Франка да използва талантите си можеше да съди, че нещо става, но не знаеше какво точно. И още по-лошо, нямаше представа до каква степен са се развили нещата. Не можеше да прецени дали Стейн говори изцяло истината, или пък му пробутва някакви дилетантски наблюдения, подклаждани от суеверия, покълнали в Стария свят.

Каквото и да ставаше, бе дошло време да се действа. Не можеха да си позволят нещата да се развиват по старому. Далтон трябваше да реши до каква степен можеха да покажат на Господаря Рал несъгласието си за присъединяване към него. Трябваше да се вземат мерки, за да се убедят хората да кажат „Не!“ на Господаря Рал, но това трябваше да бъде сигурно. От друга страна, бе прекалено рисковано да се пресягаш през решетките и да хващаш мечката за носа, при положение, че тя все още не е изгубила зъбите и ноктите си.

Далтон не можеше да прецени дали би могъл да притисне Стейн да бъде по-конкретен.

— В такъв случай май сме се сблъскали със сериозен проблем.

Стейн вдигна поглед.

— В какъв смисъл?

Далтон разпери ръце в красноречив жест.

— Ако магията е престанала да действа, то тогава Домини дирч, на когото сме заложили толкова много, няма да ни е от никаква полза. Всичките ни планове ще се осуетят. Бих нарекъл това именно сериозен проблем.

Стейн свали краката си от писалището на Далтон и пъхна ножа обратно в ножницата. Положи лакти на плота и се облегна напред.

— Не се тревожи. Виждаш ли, работата е там, че императорът все още държи при себе си Сестрите на мрака. Тяхната магия работи за него. От онова, което те ни докладват, разбираме, че нещо става. Нещо, което е причинило сриването на магията на последователите на Господаря Рал. Джаганг получи информация, че Господарят Рал вече не може да разчита на магията. Този човек е, или скоро ще бъде, изправен гол и беззащитен срещу нашите остриета.

Далтон го слушаше с цялото си внимание. Ако това бе вярно, нещата се променяха. Това би означавало, че той мигновено може да премине към прилагането в пълна степен на плановете си. Би означавало, че може да предприеме необходимите действия, без да се притеснява от противодействие от страна на Господаря Рал.

В такъв случай Господарят Рал и Майката Изповедник щяха да започнат да разчитат в още по-голяма степен на гласуването, докато в същото време Далтон, без да се страхува от техните действия, щеше да им гарантира загубата.

Ако това станеше, значи бе вярно, че магията загива.

Далтон знаеше един начин да провери дали наистина е така.

Но най-напред бе дошло времето да направи едно посещение при линеещия Суверен. Бе дошло време да действа. Щеше да го направи същата тази нощ, преди празненството, планирано за следващия ден.

Както бе ядосана, на Ан никак не й бе до ядене.

Вече бе минало доста време, откакто я бяха приковали за земята и бяха издигнали палатката около нея, така че предполагаше, че вечерята наближава. Очакваше някой огромен войник от Императорския орден всеки момент да нахълта вътре с дажбата й хляб и вода. Нямаше представа какво е станало със Сестра Алесандра. Не я бе виждала вече близо седмица.

Войниците никак не обичаха да хранят старата жена. Тя подозираше, че между тях се разиграва някакво съревнование за това кой да поеме задължението. Нахълтваха вътре, сграбчваха я за косата, натъпкваха хляба в устата й с мръсните си пръсти, сякаш тъпчеха гъска за угояване. Докато Ан се опитваше да преглътне сухия хляб, преди да се задави, започваха да изливат в гърлото й водата.

Беше ужасно, но Ан не можеше да направи нищо. Колкото и да обичаше да се храни, подозираше, че това ще я отврати от яденето за цял живот.

Веднъж един от войниците просто хвърли парчето хляб на земята и сложи до него паницата вода — сякаш тя бе някакво куче. Изглеждаше доволен от себе си, задето бе успял да й покаже презрението и неуважението си, като в същото време си спести неприятностите в службата.

Той не го осъзнаваше, но Ан далеч предпочиташе да я хранят именно по този начин. След като мъжът се изсмя насреща й и си тръгна, тя се прекатури настрани, придърпа се напред и изяде хляба си с бързината, с която искаше, макар да не можеше да се наслади на лукса да го избърше от пръстта.

Покривалото на палатката се отвори. На прага застана тъмна фигура, която препречи светлината от огньовете навън. Ан се запита кой ли е. За своя изненада установи, че е Сестра Алесандра, в ръка с паница супа, ухаеща на наденица. Носеше дори свещ.

Жената закрепи свещта в пръстта на пода. Не се усмихваше. Не каза нищо. Не погледна Ан.

На слабата светлина Ан успя да забележи, че лицето на Сестрата е цялото в синини и белези. На скулата под лявото око се виждаше огромна рана, която явно заздравяваше. Относително по-малките бяха на различен етап — от почти заздравели до съвсем пресни.

Ан нямаше нужда да я пита как е стигнала до подобно състояние. И двете бузи на Алесандра бяха зачервени почти до възпалено от грубия допир на безброй небръснати лица.

— Алесандра, радвам се да те видя жива. Толкова се страхувах за теб.

Алесандра повдигна едното си рамо в знак на безразличие. Не губи повече време и поднесе пълната с димяща супа лъжица към устата на Ан.

Ан преглътна, без дори за миг да задържи ястието в устата си, за да се наслади на вкуса му — толкова бе гладна. Топлата субстанция подейства като еликсир на празния й корем.

— Страхувах се и за себе си — продължи Ан. — Бях ужасена от перспективата тези мъже да ме умъртвят, натъпквайки безмилостно сухия хляб в устата ми.

— Чувството ми е познато — едва чуто каза Алесандра.

— Алесандра… добре ли си?

— Да — жената явно не желаеше да говори за преживяното.

— Значи не си пострадала сериозно?

— По-добре съм от някои от другите. Ако, ако пострадаме, счупена кост или нещо такова, Джаганг ни позволява да използваме магията си, за да се лекуваме.

— Но лекуването става с Адитивна магия.

Сестра Алесандра вдигна лъжицата към устата й.

— Точно затова имах късмет. Нямам счупени кости, за разлика от някои от другите. Опитахме се да им помогнем, да ги излекуваме, но не успяхме и те трябва да изстрадат цялата болка. — Тя срещна погледа на Ан. — Светът, лишен от магия, е ужасяващо място.

Ан искаше да припомни на жената, че тя самата й го бе казала, бе я предупредила, че Хармониите са на свобода и че магията, поне Адитивната, няма да действа.

Докато поднасяше към устата й поредната лъжица, Алесандра каза:

— Но предполагам си се опитала да ми го кажеш, Прелате.

Ан на свой ред сви рамене.

— Когато едни хора се опитваха да ме убедят, че Хармониите са на свобода, отначало аз също не повярвах. По това си приличаме. Бих казала, че колкото и да си вироглава, Сестра Алесандра, има надежда един ден от теб да стане добър Прелат.

Алесандра, очевидно против волята си, се усмихна насреща й.

Ан проследи с поглед как лъжицата с парче наденица в нея се плъзва в паницата.

— Прелате, наистина ли вярваше, че Сестрите на светлината ще ти повярват, че магията се е сринала, и ще са готови да избягат с теб?

Ан я погледна в очите.

— Не съвсем, не. Макар да се надявах да ми повярват като се има предвид, че ме познават като човек, който цени истината, знаех, че не е изключено, подбуждани от нечовешкия си страх — независимо дали ми вярват или не, — да откажат да тръгнат с мен. Робите, независимо на какво и на кого робуват, често така се привързват към положението си, че не могат да приемат никаква друга алтернатива от страх, че няма да могат да се приспособят. Погледни пияницата, роб на алкохола, който ни счита за свои жестоки врагове, задето се опитваме да го накараме да се откаже от своя робовладелец.

— И какво възнамеряваше да направиш, в случай че Сестрите на светлината откажат да тръгнат с теб?

— Джаганг ги използва, използва магията им така, както използва и вашата. Щом Хармониите бъдат прогонени, магията ще се върне и Сестрите отново ще получат силата си. Мнозина ще умрат, покосени от непожелалите им свободата ръце — независимо дали самите Сестри го искат или не. Ако бяха отказали да изоставят робството си и да тръгнат с мен, трябваше да бъдат убити.

Сестра Алесандра повдигна вежда.

— Виж ти, виж, Прелате. Значи в крайна сметка с теб не сме чак толкова различни. Така би разсъждавала и една Сестра на мрака.

— Просто проява на здрав разум. Заложени са животите на много хора. — Ан умираше от глад и очите й с копнеж потърсиха лъжицата с наденичката, която разбъркваше почти пълната паница.

— Тогава защо те хванаха?

Ан въздъхна.

— Защото не предполагах, че ще ме излъжат — не и за толкова важно нещо. Макар това да не е причина да ги екзекутирам, ще улесни тежката ми, но неизбежна задача поне малко.

Алесандра най-сетне поднесе към устните й лъжицата с наденицата. Този път Ан се накара да дъвче бавно, за да се наслади на вкуса.

— Все още можеш да избягаш с мен, Алесандра — каза тихо тя, след като най-сетне преглътна. Алесандра отбра нещо от паницата и го хвърли встрани. Отново разбърка супата.

— Казах ти вече, невъзможно е.

— Защо? Защото така ти е казал Джаганг ли? Казал ти е, че все още владее съзнанието ти?

— Това е една от причините.

— Алесандра, Джаганг ти е обещал, че ако се грижиш за мен, няма да те изпрати в палатките, за да обслужваш хората му. Ти сама ми го каза.

Жената застина с лъжица в ръка, очите й бяха плувнали в сълзи.

— Ние принадлежим на Негово Сиятелство. — С другата си ръка тя докосна златната халка на устната си — знакът на робините на Джаганг. — Той може да прави с нас каквото си пожелае.

— Алесандра, той те излъга. Каза ти, че няма да го направи, ако се грижиш за мен. Излъга те. Не можеш да имаш доверие на един лъжец. Не и когато се отнася до бъдещето и живота ти. Това бе грешката, която аз допуснах, но не бих дала на един лъжец втора възможност да ме уязви. Щом е излъгал за това, за какво ли още те лъже?

— Какво искаш да кажеш?

— Лъже, че никога няма да можеш да избягаш от него, защото владее съзнанието ти. Не е така, Алесандра. Точно както не може да влезе в моето, така в момента не може да влезе и в твоето. След като Хармониите бъдат прогонени, ще успее, но засега е невъзможно. Ако се закълнеш във вярност на Ричард, ще си защитена дори и след като Хармониите бъдат прогонени. Можеш да се измъкнеш, Алесандра. Ще можем да изпълним дълга си към онези Сестри, които излъгаха и избраха да останат при един лъжец, после да избягаме.

Гласът на Сестра Алесандра бе толкова безизразен, колкото и лицето й.

— Прелате, забравяш, че съм Сестра на мрака, клела се във вярност на Пазителя.

— В замяна на какво, Алесандра? Какво ти е предложил Пазителят на отвъдния свят? Какво по-добро от безкрая на Светлината?

— Безсмъртие.

Ан се загледа в не потрепващия поглед на жената пред себе си. Навън мъжете, някои, от които не бяха пропуснали да унижат безпомощната петстотингодишна Сестра на мрака, се смееха и продължаваха с нощните си забавления. В палатката нахлуваха какви ли не миризми — от приятни до отблъскващи: цвърчащ чесън, изпражнения, печено месо, изгоряла кожа, сладкият аромат на брезови цепеници, хвърлени в близкия огън, застояла пот. Ан също не потръпна на погледа й.

— Алесандра, Пазителят те лъже.

Очите на Сестрата се оживиха.

Тя се изправи и изсипа почти пълната паница супа пред палатката.

Застанала с единия крак вътре, с другия навън, жената се обърна към Ан:

— Ако щеш умри от глад, жено, хич не ме е грижа. Предпочитам да се върна в палатките, вместо да слушам скверните ти думи.

Със самотната си, лишена от каквото и да е присъствие тишина, в болката на душата и тялото си, Ан отправи молитва към Създателя, молейки Го да даде шанс на Сестра Алесандра да се завърне при Светлината. Молеше се и за Сестрите на светлината, които бяха толкова далеч от Светлината, колкото и Сестрите на мрака.

Окована във веригите в тъмната и самотна палатка, имаше усещането, че целият свят е пощурял.

— Скъпи Създателю, какво ни причини? — проплака тя. — Нима и ти си ни говорил лъжи?

ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ДАЛТОН ЗАБЪРЗАНО СЕ ПРИБЛИЖИ до главната маса и се усмихна на Тереза. Тя изглеждаше самотна и изоставена. Явно се радваше на появяването му, макар да бе закъснял. Напоследък той рядко виждаше жена си. Нямаше какво да се направи. И тя проявяваше разбиране.

Преди да заеме мястото си, я целуна.

Министърът го удостои само с бързо кимване. Вниманието му бе погълнато от размяната на лъстиви погледи с някаква жена на една от масите вдясно. Тя като че ли му правеше подканящи жестове с вилицата си, на която бе набола парче говеждо. Министърът цял грееше в усмивка.

Вместо да се почувстват отблъснати от недвусмисленото сексуално поведение на Бертранд, повечето от жените всъщност бяха привлечени именно от него, макар да нямаха намерение да му отвърнат с взаимност. Явно по някаква приумица на женското мислене някои жени биваха неудържимо привличани от прямо демонстрираната сексуална фриволност, независимо от това колко не на място се показваше тя. Това бе проявление на самата опасност, нещо мамещо, но забранено. Колкото по-пакостливо гледаха някои мъже, толкова повече въздишаха жените по тях.

— Надявам се не ти е доскучало — прошепна Далтон на Тереза и се загледа за миг в очите й, блеснали с искрена преданост.

Като се изключи бързата усмивка към Тереза, той правеше всичко възможно да задържи каменното изражение на лицето си, което да хармонира с предстоящата му работа. Отпи голяма глътка вино, без да го опита предварително, явно нетърпелив да изпита успокояващото му действие.

— Просто ми липсваше, това е. Бертранд ме забавляваше с вицове. — Тереза се изчерви. — Но не мога да ги повторя пред теб. Поне не тук. — Усмивката й, немирната й усмивка се прокрадна на лицето й. — Може би когато се приберем, ще ти ги кажа.

Той успя да й се усмихне, но мисълта му вече бе съсредоточена върху по-сериозни неща.

— Ако успея да се прибера навреме. За тази нощ ме чакат още цял куп съобщения за изпращане. Случи се. — Той си наложи да спре да барабани с пръсти по масата. — Случи се нещо много важно, съдбовно.

Тереза не можа да сдържи любопитството си:

— Какво?

— Косата ти е прекрасна, Тес.

Косата й бе точно толкова дълга, колкото позволяваше настоящото й положение. Той не успя да се сдържи в намеците си:

— Но ми се струва, че може да й се наложи да порасне още значително.

— Далтон. — Тя ококори очи, трескаво опитвайки се да прозре смисъла зад думите му, но лицето й си остана объркано. Тя явно не можеше да си представи как е възможно да се изпълнят мечтите и плановете му при настоящите обстоятелства. — Далтон, това свързано ли е с не щата, които винаги си ми говорил.

Мрачното му изражение я накара да замлъкне.

— Съжалявам, скъпа, не мога да говоря предварително. Всъщност може просто да залагам твърде много на случилото се. Имай търпение, ще разбереш само след няколко минути. Най-добре е новина като тази да бъде съобщена от устата на самия Министър.

Лейди Чанбоор хвърли бърз поглед на жената вдясно с месото, забодено на вилицата. Онази, преструвайки се, че не прави нищо друго, освен да обръща внимание на сътрапезниците от собствената си маса, отметна една къдрица от лицето си и се обърна към един от тях. Хилдемара удостои Бертранд с кос, унищожителен поглед, след което се наведе назад, за да погледне Далтон.

— Какво научи?

Далтон попи виното от устните си и положи кърпата обратно на коленете си. Реши да разкаже най-напред страничните сведения. Освен всичко друго това щеше да му помогне да подчертае още по-категорично важността на предстоящите им действия.

— Господарят Рал и Майката Изповедник работят от изгрев до залез, обикаляйки колкото се може повече места. Говорят пред тълпи от хора, които поглъщат жадно думите им. Майката Изповедник успява да привлече тълпи от хора, изгарящи от любопитство да я видят — ако не друго. Опасявам се, че хората откликват на призивите й по-топло, отколкото би ни се искало. Скорошната й сватба е факт, спечелил и сърцата, и любовта на мнозина. Хората се радват на щастливите младоженци, където и да отидат те. Хора от околните селца и ферми изминават километри разстояние, за да присъстват на речите на Господаря Рал и Майката Изповедник.

Скръстила ръце, лейди Чанбоор изруга тихичко младоженците, използвайки изключително цинични думи — дори за нея. Далтон се запита какви ли неприлични прозвища му лепва тя в негово отсъствие, когато се окаже, че е недоволна по неведоми причини. Вече му бяха познати някои от любимите й фрази, които използваше по адрес на съпруга си.

Макар персоналът на имението да бе запознат твърде добре със сприхавата й природа, общото мнение за нея бе, че е толкова чиста, че е изключено устните й да се омърсят от някоя нецензурна дума. Хилдемара прекрасно разбираше ценността на това да имаш на своя страна подкрепата на хората. В случаите, когато тя, лейди Чанбоор, любящата съпруга на Министъра на културата, повелителя на женските сърца из цяла Андерия, обикаляше страната, за да представи някое ново богоугодно творение на мъжа си, а и между другото да укрепи връзките си с някой и друг заможен фермер или търговец, тя биваше посрещана ласкателно и топло — не по-различно от Майката Изповедник.

Сега повече от всякога, щеше да се наложи да изиграе ролята си виртуозно, ако иска да успеят.

Преди да продължи, Далтон отпи още една глътка от виното си.

— Майката Изповедник и Господарят Рал са се срещнали няколко пъти с Директорите и доколкото разбирам, Директорите са изразили задоволството си от справедливите условия, които предлага Господарят Рал, и от позицията му.

Бертранд сви юмруци. Челюстта му потръпна.

— Поне — каза след малко Далтон — такава бе реакцията им в присъствието на Господаря Рал. Но щом той ги освободи от присъствието си, Директорите, след като размислиха добре, си промениха предпочитанията и вкусовете.

Преди да продължи, Далтон огледа Министъра и жена му, за да е сигурен, че разполага с пълното им внимание.

— Което е доста радостно, в светлината на току-що случилото се.

Министърът огледа внимателно лицето на Далтон, преди погледът му да се плъзне към младата дама на масата вдясно.

— И какво по-точно се е случило?

Далтон стисна ръката на Тереза под масата.

— Министър Чанбоор, лейди Чанбоор, с прискърбие ви известявам, че Суверенът почина.

Потресена от новината, Тереза ахна и веднага вдигна кърпичката си към лицето, за да не видят хората внезапно бликналите в очите й сълзи от мъка. Тя никога не допускаше някой да я види разплакана.

Напрегнатият поглед на Бертранд се спря върху Далтон.

— Мислех, че състоянието му се подобрява.

Това бе израз на подозрението му, а не в смисъл, че съжалява за смъртта на Суверена. Подозрение относно това дали Далтон е способен на това и нещо повече — защо би предприел подобна дръзка стъпка, ако наистина го е направил.

Макар че Министърът без съмнение би бил особено щастлив старият Суверен да оваканти мястото си толкова навреме, всеки намек, че това се е случило не по естествен път би компрометирал всичко, постигнато досега, и то точно когато стояха на прага на победата.

Далтон се наведе към Министъра, без да се засегне от скритата инсинуация.

— Възникна проблем. Твърде много са хората, които се готвят да отбележат гласа си с кръгче в подкрепа на Господаря Рал. Трябва да наредим нещата така, че да е въпрос на личен избор за всеки дали да застане зад всеотдайния и отдаден на народа си нов Суверен или да повярва на един чужденец, който може да таи зло в сърцето си. Както вече обсъждахме, трябва да успеем да доставим на нашия човек решенията, които вече са взети. Повече не можем да поемаме риска, който това гласуване би могло да ни предложи. Време е да предприемем по-решителни мерки срещу присъединяването към Господаря Рал въпреки риска от това.

Далтон сниши глас още повече:

— Нужно е именно ти да поемеш своята роля, уповавайки се на тежестта, която ще имат думите ти като Суверен. Ти трябва да станеш Суверен и да огласиш тези думи.

На лицето на Бертранд се разля доволна усмивка.

— Далтон, мой верен и изобретателен помощнико, току-що си спечели наистина сериозно назначение в предстоящия да се освободи кабинет на Министъра на култура та.

Най-сетне всичко си идваше на мястото. Хилдемара гледаше с удивление и не можеше да повярва. Знаеше какви мерки за сигурност са поставени около Суверена. Знаеше, защото самата тя се бе опитала да проникне в дома му, но не бе успяла.

По очите й можеше да се разбере, че вече се вижда като съпруга на Суверена, която всички ще благославят и едва ли не боготворят като някакъв добър дух, слязъл в света на живите. Жена, чиито думи ще се слушат с далеч по-голямо внимание от думите на някаква си съпруга на Министъра — позиция, която само преди миг й се струваше достойна, но сега изведнъж бе станала недостатъчна и неприемлива за нея.

Хилдемара се наведе зад съпруга си и нежно стисна китката на Далтон.

— Далтон, момчето ми, ти си по-печен, отколкото те мислех — а мнението ми никак не бе ниско. Не мислех, че изобщо е възможно. — Тя остави изречението си не довършено.

— Изпълнявам дълга си, лейди Чанбоор, независимо от трудностите. Знам, че всичко, което има значение, са резултатите.

Преди да го пусне, тя го стисна още веднъж. Той никога не я бе виждал толкова благодарна за нещо, свършено от него. Смъртта на Клодин Уинтроп не му бе спечелила дори одобрително кимване.

Далтон се извърна към жена си. Бе внимавал особено тя да не чуе репликите му с Хилдемара. Така или иначе в мъката си тя дори не го погледна. Той я прегърна с утешителна ръка през раменете.

— Добре ли си, Тес?

— О, Далтон, бедният човечец — проплака тя. — Горкичкият Суверен. Нека Създателят бди над него в достойното му място там горе.

Бертранд се наведе зад Далтон и съчувствено докосна Тереза по ръката.

— Добре казано, скъпа моя. Добре казано. Ти изрази достойно любящите чувства на всички нас.

Бертранд си докара възможно най-мрачна физиономия и стана от стола си. Вместо да вдигне ръка, както правеше обикновено, застана в мълчание, със сведена глава и ръце, сключени на гърдите. Хилдемара повдигна пръст и арфистката замлъкна. Хората бързо осъзнаха, че става нещо необичайно, и всички смехове и разговори утихнаха.

— Добри ми хора на Андерия, току-що получих най-скръбни новини. Тази нощ ние се превърнахме в един изгубен народ без Суверен.

Залата, вместо да избухне в шепот, както бе предполагал Далтон, притихна мъртвешки. Едва в онзи злокобен миг той осъзна, че всъщност се бе родил и бе изживял целия си живот до този миг под владичеството на стария Суверен. Беше дошъл краят на една епоха. Явно повечето хора в залата си мислеха същото.

Бертранд, привлякъл върху себе си всички погледи, запримига, сякаш за да задържи сълзите си. Гласът му, щом успя да продължи, бе скръбен и тих.

— Нека всички сведем глави и се помолим Създателят да вземе душата на нашия обичан Суверен и да я заведе на достойното място, което той си заслужи с дългогодишните добри дела. След това ще се наложи да ви изоставя да привършите вечерята си сами, тъй като дългът ме зове да събера на спешно съвещание Директорите.

Като се има предвид усложнената ситуация и фактът, че както Господарят Рал, така и император Джаганг желаят нашето съюзничество, и с надвисналия зловещ облак на войната ниско над главите ни, ще настоявам от името на народа на Андерия Директорите да изберат нов Суверен още тази нощ и който и да е той, още от утре да поеме задълженията си на наш Суверен и да възстанови връзката на нашия народ със Създателя, която поради възрастта и разклатеното си здраве нашият обичан стар Суверен малко или повече бе изгубил.

Тереза стисна Далтон за ръкава.

— Далтон — прошепна тя, без да откъсва поглед от привидното смирение, изписано на лицето на Бертранд. — Далтон, даваш ли си сметка, че той най-вероятно ще бъде следващият Суверен?

Далтон, като не искаше да разваля искреното й възхищение, нежно я погали по гърба.

— Да се надяваме, Тес.

— И да се молим — прошепна тя с блеснали от сълзи очи.

Бертранд разпери ръце пред влажните погледи на стреснатото множество.

— Моля ви, добри хора, нека всички заедно да сведем глави и да се помолим.

Далтон сновеше напред-назад пред вратата и щом Франка се показа на прага, я стисна нервно за ръката и затвори зад нея.

— Скъпа Франка, толкова се радвам да те видя. И да мога да поговоря с теб. Не сме се виждали от доста време. Благодаря ти, че се отзова.

— Каза, че е важно.

— Да, така е — Далтон я покани с ръка да влезе по-навътре. — Заповядай, седни.

Франка приглади роклята под себе си и се отпусна на кожения стол пред писалището му. Далтон се облегна на ръба на плота, за да е по-близо до нея и срещата им да изглежда по-неофициална. Впечатлението нямаше да е същото, ако бе седнал на мястото си от другата страна.

Усети нещо ръбесто под себе си. Погледна какво е и бутна малката книжка на Джоузеф Андер встрани.

Франка размаха ръка пред лицето си.

— Би ли отворил прозореца, ако обичаш? Тук е ужасно задушно.

Макар че денят едва започваше и слънцето тепърва щеше да се появи на хоризонта, тя бе права. Вече бе горещо и явно ги очакваше истински огнен ад. Усмихнат, Далтон заобиколи писалището и отвори широко прозореца. Хвърли поглед през рамо и в отговор на нейния жест отвори още два.

— Благодаря ти, Далтон. Много мило, че се съобразяваш с желанията ми. Е, какво толкова важно има?

Той отново се върна на мястото си до нея и я погледна.

— Успя ли да чуеш нещо на празненството снощи? Вечерта беше важна, като се има предвид трагичните новини, които научихме. Ще ми бъде от голяма помощ, ако си успяла да доловиш нечия реплика.

Франка, очевидно разстроена, отвори малко портмоненце, увесено на кръста й и скрито под кафяв вълнен колан. Извади четири златни монети и му ги подаде.

— Ето. Това си ми платил, откакто, откакто имам затруднения с дарбата си. Не съм ги заработила. Нямам право да държа парите ти. Съжалявам, че се наложи да ме викаш специално, задето не се сетих да ти върна парите сама по-рано.

Далтон знаеше колко се нуждае тя от пари. Сега, когато дарбата й не действаше, тя практически бе без работа. Франка потъваше. Без мъж до себе си тя трябваше да работи или да умре от глад. За нея да върне парите, които той й бе платил, бе сериозна крачка.

Далтон върна ръката й.

— Не, не, Франка, не става въпрос за парите.

— Те не са мои. Не съм ги заслужила с нищо. Нямам право на тях.

Тя отново му ги подаде. Далтон пое ръката й в своите и я задържа нежно.

— Франка, ние с теб сме стари и близки приятели. Виж какво ще ти кажа. Ако мислиш, че не си заработила тези пари, сега ще ти дам възможност да го сториш.

— Казах ти, не мога…

— Не е свързано с дарбата ти. А с нещо друго, което би могла да ми предложиш.

Тя се дръпна назад с вик:

— Далтон! Ти имаш съпруга! Красива и млада.

— Не, не — побърза да каже Далтон, хванат неподготвен. — Не, Франка, съжалявам, ако някога съм създал впечатление, ако не съм бил достатъчно ясен.

Далтон я намираше за привлекателна и интересна жена, макар да бе малко по-възрастна от него. Също и малко странна. Макар никога да не му бе хрумвало и да не би приел подобно предложение, не бе разочарован, че идеята за подобна възможност я отблъсква.

Тя се отпусна на стола.

— Тогава какво искаш?

— Истината.

— А! Ами, Далтон, има истина и истина. Едната създава малко повече проблеми от другата.

— Мъдри слова.

— Коя по-точно истина те интересува?

— Какво ти е на магията?

— Не действа.

— Това го знам. Искам да знам защо.

— Да не си решил да влизаш в магьосническия бранш, Далтон?

Той въздъхна и сключи ръце на гърдите си.

— Франка, важно е. Трябва да знам защо магията ти не действа.

— Защо?

— Защото трябва да разбера дали се отнася само за теб, или има нещо нередно с магията изобщо. Магията е важен елемент от живота на мнозина в Андерия. Ако не що се е случило, трябва да го знам, за да може кабинетът на Министъра да е подготвен.

Тя отпусна смръщената си гримаса.

— О!

— Е, какво й е на магията и доколко разпространени са затрудненията с нея?

Тя изведнъж помръкна.

— Не мога да преценя.

— Франка, това наистина ме интересува. Моля те.

Тя го погледна изпод вежди.

— Далтон, не ме питай.

— Питам те.

Тя остана известно време, забила очи в пода. Накрая взе едната му ръка и притисна четирите златни монети в нея. Изправи се и го погледна в очите.

— Ще ти кажа, но няма да приема пари за това. Това е нещо, за което не бих могла да взема пари. Ще ти кажа само защото, защото си приятел.

Далтон си помисли, че жената насреща му изглежда така, сякаш той току-що е произнесъл смъртната й присъда. Посочи й стола и тя се отпусна обратно върху него.

— Благодаря ти Франка, наистина оценявам жеста ти.

Тя кимна, без да вдига глава.

— Има нещо нередно с цялата магия. Тъй като не си много наясно с тези въпроси, няма да те товаря с излишни подробности. Важното за теб е да знаеш, че магията загива. Не само моята, цялата магия. Умира и край, няма я.

— Но защо? Нищо ли не може да се направи?

Тя се замисли за миг.

— Не. Не мисля, че има какво. Не съм напълно сигурна, но мога да ти кажа, че самият Пръв магьосник загина, опитвайки се да поправи нещата.

Далтон остана изумен от подобно нещо. Беше немислимо. Макар да бе вярно, че той не знае нищо за магията, бе запознат с предимствата, които тя може да даде на хората — като например лечителските способности на Франка — не само физически, а успокоението на душата, което тя можеше да постигне.

Това му се стори по-впечатляващо от смъртта на човека, който доскоро бе техен Суверен. Тази смърт означаваше много повече.

— Но нима няма да се възстанови? Нима няма как да се направи нещо, за да не знам, да се реши проблемът?

— Не знам. Както вече ти казах, един човек с далеч повече познания от мен не успя да се справи, така че съм склонна да мисля, че е безнадеждно. Възможно е да се възстанови, но се опасявам, че вече е твърде късно.

— И какви предполагаш биха могли да бъдат последствията от подобно нещо?

Франка, пребледняла, успя да промълви само:

— Дори не смея да предполагам.

— Опита ли се да разнищиш проблема? Искам да кажа, по-сериозно?

— Затворих се сама със себе си и се опитах да проникна възможно най-дълбоко в ситуацията, да направя всичко възможно. Снощи ми бе първото появяване сред хора от седмици насам. — Тя вдигна глава и смръщи чело. — Когато Министърът обяви смъртта на Суверена, спомена нещо за Господаря Рал. Какво искаше да каже?

Далтон си даде сметка, че Франка е толкова далеч от събитията от последните дни, че дори не знае за идването на Господаря Рал и за гласуването. Това му припомни, че го чакат неотложни дела.

— О, нищо особено. — Той протегна ръка към нея и й помогна да стане. — Франка, благодаря ти, че дойде. Помогна ми повече, отколкото би могла да си представиш.

Тя очевидно се засегна, задето той почти я изгони от кабинета си, но нямаше какво да се направи. Чакаше го много работа.

Тя се изправи, с лице само на милиметри от неговото, и го погледна в очите. Погледът й бе силен — независимо дали в него блестеше дарбата или не.

— Обещай ми, Далтон, че няма да съжалявам, задето ти казах истината.

— Франка, можеш да разчиташ.

Далтон се извърна от внезапния шум зад гърба си. Изненадан, дръпна Франка назад. През отворения прозорец бе влетяла огромна черна птица. Гарван, както му се стори, макар никога да не бе виждал гарван от толкова близо.

Съществото разпери криле и покри плота на писалището почти от край до край. С помощта на крилете и клюна си се опита да се задържи и да се придвижи по гладката кожена повърхност. Нададе яден крясък, явно недоволен от материала под краката си.

Далтон бързо се втурна отстрани на писалището към поставката за ножницата си и извади меча.

Франка се опита да го спре с ръка.

— Далтон, недей! На лошо е да се убива гарван!

Намесата й и внезапното движение на птицата му попречиха да нанесе смъртоносен удар.

Гарванът заграчи неистово и залитна в единия ъгъл на писалището. Далтон внимателно, но неумолимо избута Франка от пътя си и отново насочи меча.

Гарванът, забелязвайки с огромното си око какво му се готви, стисна малката книжка в клюна си. Без да изпуска вещта, принадлежала някога лично на Джоузеф Андер, подхвръкна към стаята.

Далтон тресна прозореца най-близо до писалището — онзи, през който бе влетяла птицата. Гарванът полетя към него. Докато Далтон затваряше втория, а после и третия прозорец, в главата му се впиха остри нокти.

Той размаха яростно меча срещу топката от бясно мятащи се пера и нокти над себе си, но не успя да докопа нищо. Птицата нададе вик, от който го заболяха тъпанчетата, и се стрелна към прозореца.

Далтон и Франка едновременно вдигнаха ръце към лицата си, щом откъм прозореца се чу дрънчене и след миг цялата стая се изпълни с парчета стъкло.

Далтон успя да вдигне очи и видя как птицата се отправя към клона на близкото дърво. Вкопчи се в него, но се изпусна и направи втори опит, докато накрая успя да се задържи. Явно бе ранена.

Далтон хвърли меча си на писалището и издърпа едно копие. С мощен вик от усилието хвърли копието през дупката в прозореца към гарвана.

Гарванът, забелязал какво му се готви, излетя с книгата в клюна. Копието мина на сантиметри от него. Птицата се изгуби в сутрешното небе.

— Добре, че не го уби — обади се Франка. — Щеше да е на лошо.

Далтон, цял почервенял, посочи писалището си.

— Но той открадна книгата!

Франка сви рамене.

— Гарваните са странни птици. Често крадат разни неща, за да ги носят на половинките си. Те са приятели до гроб.

Далтон поизтупа и намести дрехите си.

— Нима?

— Но женската понякога изневерява на мъжкия. По някога, докато той е на лов или за да събира съчки за гнездото им, тя се отдава на друг мъжки.

— Нима? — провлачи той. — И какво ме интересува това?

Тя сви рамене.

— Просто си помислих, че е интересна информация, която би ти било любопитно да узнаеш. — Тя пристъпи към прозореца, за да огледа щетите. — Книгата ценна ли беше?

Далтон внимателно изтупа парченцата стъкло от раменете си.

— Не. За щастие беше само някаква си древна реликва, писана на отдавна мъртъв език, който днес никой не разбира.

— Аха — промълви тя, — е, поне това е добре. Радвай се, че не беше нещо ценно.

Далтон сви юмруци на хълбоците си.

— Виж само какъв хаос. Само погледни.

Той взе няколко черни пера и ги хвърли през отворения прозорец.

Видя на писалището си алена капка.

— Поне плати с кръвта си за кражбата.

ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— НАСТЪПИ МОМЕНТЪТ — започна Бертранд Чанбоор, новоизбраният и посветен в длъжността Суверен на Андерия, обръщението си към неизброимото множество, плъзнало под балкона над площада и преливащо в близките улички — да заемем решителна позиция срещу омразата!

Тъй като знаеше, че ликуванията на тълпата ще продължат известно време, Далтон използва момента да хвърли поглед към Тереза. Тя му се усмихна окуражително и леко примигна. Не бе спала почти цялата нощ, молейки се за душата на починалия Суверен и за сила на бъдещия.

Далтон от своя страна също не си бе лягал, разработвайки заедно с Хилдемара и Бертранд стратегии за действие, репетирайки речите им. Бертранд бе в стихията си. Хилдемара се наслаждаваше на славата. Далтон дърпаше конците.

Офанзивата бе започнала.

— Като ваш Суверен не мога да позволя подобна жестока несправедливост да сполети Андерия! Господарят Рал на Д’Хара. Какво знае той за нуждите на нашия народ? Как може да дойде тук един-единствен път и да очаква да оставим живота си на неговата милост?

Тълпата задюдюка и заподсвирква. Бертранд не ги прекъсна известно време.

— Какво си мислите, че ще стане с всички вас, добри ми Хакенци, ако Господарят Рал получи своето? Нима се надявате на макар и нищожно внимание и загриженост от негова страна? Нима си въобразявате, че ще го интересува дали сте облечени и нахранени, дали имате работа? Ние сме полагали дългогодишни усилия, за да ви осигурим работа, да въведем закони, като Закона на Уинтроп за честното работонаемане, които да закрилят и насърчават всички жители на Андерия. — Той спря, за да даде възможност на тълпата да изрази одобрението си. — Работихме усилено срещу омразата. Борихме се срещу онези, които не ги бе грижа дали децата ни гладуват. Правихме всичко възможно да направим живота на народа ни по-добър. А какво е направил Господарят Рал? Нищо! Къде беше той, когато децата ни гладуваха? Къде беше, когато мъжете ни не можеха да си намерят работа? Нима наистина искаме резултатите от всичките ни усилия и къртовски труд да бъдат заличени с един замах на този безсърдечен човек и привилегированата му съпруга, Майката Изповедник? И то точно когато сме достигнали до най-критичния момент от реформата? Когато ни чака още толкова много работа за народа на Андерия? Какво знае Майката Изповедник за гладуващите деца? Имала ли е тя някога деца? Не! — Когато гласът му отново се извиси над тълпата, ръката му заудря отчетливо по перилото на балкона, подчертавайки всяка дума: — Голата истина е, че Господарят Рал го е грижа единствено за магията му! Тук го е довела алчността му! Дошъл е да използва земята ни, за да задоволи ненаситните си страсти! Злите му клетви ще отровят водите ни! Вече няма да можем да ловим риба, защото магията му ще превърне нашите езера, реки и морето ни в мъртви води, в които ще действа единствено отровната му магия, предназначена да изгражда страховитите му оръжия за война!

Хората бяха шокирани и разгневени от новините. Далтон следеше за реакцията, предизвикана от всяка дума на оратора, за да може да се подготви за бъдещите му речи и за съобщенията, които щеше да разпрати до всички краища на страната.

— Той създава зли същества, за да може да води нечестната си война. Вероятно сте чували за зачестилите инциденти със странни, необясними смърти. Нима си мислите, че става въпрос за случайности? Не! Това е магията на Господаря Рал! Той създава тези зли магически същества, пуска ги на свобода и ги гледа как убиват! Тези смъртоносни твари изгарят до смърт или удавят невинни хора. Други от жертвите си завличат на покривите на къщите им посред нощ и ги хвърлят към смъртта им!

Тълпата зяпна в шок.

— Той използва нашия народ, за да наточи оръжията си в жестоката си война!

Черното му магьосничество ще изпълни въздуха с мъглата на злото, която ще обгърне всеки дом! Нима искате децата ви да дишат магията на Господаря Рал? Кой би могъл да си представи агонизиращата смърт на невинни дечица, погълнали безчовечните и безотговорни заклинания на Господаря Рал? Кой може да каже какво ще се случи на невинното същество, решило да поплува в езеро, белязано от знака на зловеща черна магия! Всичко това ние сами ще поканим в домовете си, ако не се вдигнем на яростен отпор срещу бруталното изнасилване на родината ни! Този човек иска да запрати всички ни на сигурна смърт, за да може да отвори вратата на могъщите си приятели към нашите съкровища. Това е истинската причина, която го води тук!

Хората вече бяха напълно паникьосани.

Далтон се наведе към ухото на Бертранд и му прошепна, едва разтваряйки устни:

— Най-много ги стресна въздухът и водата. Подсили впечатлението.

Бертранд му кимна едва забележимо.

— Това ще се случи, приятели, ако допуснем този диктатор в родината си. Въздухът, за който се борим, ще бъде омърсен от зловещата му магия, водата ще бъде очернена от вещерските му ритуали. И докато той и кохортите му се надсмиват над страданията на честните, трудолюбиви хора, както Андерианци, така и Хакенци, богатствата му ще се умножават за наша сметка. Той ще използва чистия ни въздух и бистрата ни вода, за да избуят от тях покварените му магически творения, които ще доведат до една никому ненужна война!

При научаването на грозната истина от устата на Суверена от тълпата се надигнаха гневни викове, мъжете размахаха юмруци. Хората бяха обзети от чувства на ужас, страх и отвращение, но най-вече гняв. За някои разголването на истината за царствените владетели на Средната земя, към които бяха хранили топли чувства, прибави и възмущение от факта, че Господарят Рал и Майката Изповедник ги бяха взели за глупаци. Други само потвърдиха подозренията си относно тези могъщи, безсърдечни хора.

Бертранд вдигна ръка.

— Императорският орден предложи да купува продуктите на нашия труд на цени, много пъти по-високи от онези, които получаваме сега.

Отдолу се чуха подсвирквания и аплодисменти.

— Господарят Рал ще открадне всичко това от вас! Въпрос на ваш избор е, добри хора, дали ще се вслушате в лъжите на този зъл магьосник от Д’Хара, който ще се опита да ви убеди със сладки приказки и обещания, че ще ви даде права и който в същото време ще използва земята ни, за да посее в нея жестоката си магия, използвайки я за подклаждането на тази безчовечна и ненужна война. Това е човекът, който ще остави децата ви да гладуват и дори да загинат от болезнените последствия на безумните му заклинания. Другата ви възможност е да продавате онова, което отглеждате с пот на челото, на Императорския орден и семействата ви да забогатеят повече от всякога.

Сега вече тълпата бе напълно убедена в думите му. На хората, току-що създали си доверие в новия си Суверен, за пръв път се предоставяха основателни причини да отхвърлят Господаря Рал. Нещо повече — основателни причини да се страхуват от него. И най-вече основателни причини да го мразят.

Далтон зачеркваше от листчето в ръката си точките, които не се бяха оказали достатъчно ефективни, и ограждаше онези, които бяха предизвикали бурни реакции. Както двамата с Бертранд предполагаха, думата „деца“ се оказа особено успешна. Тълпата щеше да експлодира при новините за това какво би могло да се случи на синовете и дъщерите им. Дори самото споменаване на тези думи можеше да изгони всякакви грешни мисли от главите на хората.

Думата „война“ също получи очаквания резултат. Хората с ужас узнаха, че именно Господарят Рал е инициаторът на тази никому ненужна война. Те желаеха мир на всяка цена. А сега разбираха, че приемат ли съюзничеството на Господаря Рал, няма да имат възможност да живеят в мир.

— Време е да оставим всичко това зад гърба си, добри хора, и да се погрижим за бъдещето на Андерия. Чака ни много работа. Не бива да се отказваме от постиженията си, за да се превърнем в роби на някакъв си магьосник, дошъл тук от хиляди километри разстояние. Човек, обладан от желанието за власт и сила, който иска да ни въвлече в глупавата си война. Ако той пожелае да даде шанс на мира, може да се постигне мир. Но не иска да го направи.

Знам, че човек като него е готов да загърби всякакви традиции и религии, да ви остави без Суверен. И ви казвам това, защото се боя за вас, не за себе си. Чака ме още толкова работа за моя народ. Тая в сърцето си толкова много любов, която да раздам на народа на Андерия. Получих висше благоволение и смятам да се отплатя на обществото за безценния дар.

Моля ви, умолявам ви с цялата си душа, вие, гордият народ на Андерия, да покажете презрението си към този зъл демон от Д’Хара, да му дадете да разбере, че сте прозрели злото в действията му.

Самият Създател чрез мен изисква от вас да се изправите с гласа си срещу Господаря Рал и да поставите кръстчето, зачерквайки злото! Да зачеркнете с кръстче неговите подли номера! Да зачеркнете с кръстче лъжите му! Тиранията му. А също и самия него и Майката Изповедник!

Площадът избухна във викове и възгласи. Околните сгради потрепераха от мощния взрив на хиляди гласове. Бертранд вдигна двете си ръце и ги скръсти пред себе си в голям знак Х, който всеки от ликуващата тълпа можеше да види.

Хилдемара, неотлъчно до него, започна да го аплодира бурно и го дари с обичайния си за публични ситуации обожателен поглед.

Когато накрая тълпата утихна, укротена от вдигнатата му ръка, той посочи жена си, представяйки я на множеството. Хората я посрещнаха с радостни възгласи, продължили почти толкова, колкото онези, с които бе посрещнат самият той.

Хилдемара, извънмерно доволна от новата си роля, разпери ръце за тишина. Тълпата се отзова на жеста й почти мигновено.

— Добри хора на Андерия, нямам думи да изразя колко се гордея с това, че съм съпруга на толкова велик човек.

Думите й бяха удавени в море от радостни възгласи. Разперените й ръце отново успяха да наложат тишина.

— Думите ми не стигат да ви разкажа за усилията, които е полагал съпругът ми през целия си живот, за да бъде съдбата на Андерианския народ по-добра. Всичко това той правеше не от желание да бъде забелязан, не от желание за благодарности. Той се труди неуморно за своя народ, без да спре за почивка и без да търси облага. Винаги когато съм му казвала, че трябва да поспре, да си отдъхне, той винаги ми е отговарял: „Хилдемара, докато в тази страна има гладни деца, нямам право на отдих.“ Тълпата отново подивя и Далтон използва момента, за да се обърне и да отпие глътка вино. В същия миг Тереза го стисна за ръката:

— Далтон — прошепна тя, — Създателят отвърна на молитвите ни Бертранд Чанбоор да стане Суверен.

Той едва сдържа смеха си, но видя благоговението в погледа й, отправен към бившия Министър. Въздъхна на себе си. Не Създателят бе направил Бертранд Суверен, а самият той, Далтон.

— Тес, избърши си очите. Най-хубавото тепърва предстои.

Хилдемара продължи:

— И за доброто на тези деца моля всички ви да кажете „Не!“ на омразата и разделението, което се готви да донесе на страната ни Господарят Рал!

Да кажете „не“ и на Майката Изповедник, защото какво знае тя за живота на обикновените хора? Тя е жена, родена с привилегии, отрасла в разкош. Какво знае тя за тежката работа? Покажете й, че идва край на това нейно рождено право на власт! Покажете й, че няма да се подчиним доброволно на изпълненото й с омраза отношение към бедните и слабите трудещи се хора! Покажете й, че отхвърляте привилегирования й живот! Зачеркнете с кръстче Майката Изповедник и помпозните й искания към хора, които дори не познава! Твърдя, че Господарят Рал и Майката Изповедник достатъчно време са тънали в разкош. Не ги дарявайте със спечеленото с пот на челото! Те нямат право на него!

Далтон се прозя и разтърка очи, докато ликуването долу премина в радостно скандиране на името Чанбоор. Вече бе забравил що е сън. Беше се наложило да попритисне един от Директорите, за да направи избора на Суверен единодушен. Подобно единодушие предполагаше божествена намеса в избора и щеше да окаже благотворно въздействие върху позициите на Чанбоор.

Най-сетне Бертранд отново взе думата и се обърна към тълпата, но Далтон го слушаше с половин ухо. Докато не чу да се споменава името му.

— Ето защо, освен всички други причини, твърде многобройни, за да мога да ги изредя, лично участвах в процеса на избор. С особена гордост ви представям новия Министър на културата, човека, който ще ви защитава и ще ви служи толкова добре, колкото са ви служили неговите предшественици — Бертранд протегна ръка встрани.

— Далтон Камбел.

Тереза се свлече на колене и сведе глава пред новия Суверен.

— О, Суверене, о, ваша светлост, благодаря ви, че от дадохте дължимото на моя съпруг. Бъдете благословен за стореното.

Вместо да изпита гордост от назначението си, Далтон се почувства леко излъган. Тереза бе свидетел на усилията, с които той бе стигнал дотук, но сега приписваше всичко на величието на Бертранд Чанбоор.

Но такава бе силата на думата на Суверена. Докато наблюдаваше ликуващата тълпа, замислен над отговора си, той си каза, че вероятно думите на Суверена са оказали същото магическо въздействие и над тълпата, не само над жена му.

Но това още не бе всичко. Далтон все още не бе използвал всичките си резерви.

Натрапчивата миризма, сякаш затворник, нетърпелив да избяга от килията си, го блъсна моментално, щом вратата се отвори. Вътре бе твърде тъмно, за да може види каквото и да било. Далтон щракна с пръсти и огромните Андериански тъмничари измъкнаха факлите от ръждясалите скоби на стената и му ги поднесоха.

— Сигурни ли сте, че е жив? — попита той. — Проверявали ли сте изобщо?

— Жив е, Министър.

Далтон се стресна на неочакваното обръщение, но веднага се окопити. Всеки път, когато го назоваваха с новата му титла, му трябваше част от секундата, за да разбере, че имат предвид него. Самото звучене на фразата „Далтон Камбел, Министър на културата“, го оставяше без дъх.

Тъмничарят поднесе напред факлата.

— Ей, там, Министър Камбел.

Далтон пристъпи към мъжете, които бяха толкова мръсни, че едва се различаваха на фона на мазно черния под. В центъра се стичаше мръсна вода. Там, откъдето влизаше в килията, се използваше за пиене — така, както си е. Там, където излизаше, се превръщаше в отходен канал. Стените, подът, мъжете — всичко гъмжеше от паразити. В далечния ъгъл на килията, оттатък вонящата вада, имаше малко решетъчно прозорче, твърде малко, за да се провре през него човек. То гледаше към улицата. Ако близки или познати на затворниците се вълнуваха дали роднините им ще оцелеят, можеха да идват до прозорчето и да им дават храна.

Тъй като ръцете и краката на всички обитатели на килията бяха оковани в дървени пранги и вериги, нямаше как да се сбият за храната. Всъщност не можеха да правят много повече от това просто да лежат на пода. Оковите не им позволяваха да вървят. Можеха само да подскачат на къси разстояния. Изправеха ли се достатъчно, можеха да вдигнат глава край прозорчето и да получат храната. Ако нямаше кой да ги храни, умираха.

Всички затворници бяха голи. Пламъкът от факлата освети мазни черни тела и Далтон успя да забележи, че сред мъжете има и кокалеста беззъба жена. Помисли си, че някои от лежащите по пода тела може и да са трупове. Изобщо не реагираха, ако някой от съкилийниците им стъпеше отгоре им.

— Изненадан съм, че е жив — каза Далтон на тъмничаря.

— Все още има своите верни последователи. Идват всеки ден и го хранят. След това той им говори през прозорчето. Те се настаняват там горе и го слушат, сякаш онова, което им казва, е нещо важно.

Далтон се изненада да чуе, че този човек все още има последователи. Това бе добре. При положение, че разполага с готов контингент от хора, щеше да е нужно по-малко време да се задвижи машината.

Единият тъмничар посочи с факлата.

— Ей там, Министър Камбел, оня е.

Андерианецът срита един мъж, легнал настрани. Главата се извърна към тях. Не бързо, не бавно, но настойчиво. Вместо безумния поглед, който Далтон очакваше да го посрещне, го стрелна изпълнен с омраза взор.

— Серин Райак?

— Именно — изръмжа мъжът. — Какво искаш?

Далтон клекна край него. Едва си пое дъх. Вонята бе непоносима.

— Току-що заех поста си на Министър на културата, господин Райак. Буквално днес. Първото действие, което предприех, бе да поправя несправедливостта, сторена спрямо вас.

Едва в този миг Далтон забеляза, че човекът е без едно око. На мястото на другото се виждаше зле заздравяла подута рана.

— Несправедливост. Светът е пълен с несправедливости. Магията е тук, за да вреди на хората. Магията ме затвори тук. Но аз не й се дадох. Не, сър, не й се дадох. Никога няма да се дам на злото на магията. С готовност жертвах окото си за моята кауза. Отне ми го една вещица. Ако очаквате от мен да се откажа от борбата си срещу злите поддръжници на магията, можете просто да ме оставите тук. Да ме оставите тук, чувате ли ме! Оставете ме! Няма да им се дам!

Далтон се дръпна леко назад, тъй като мъжът започна да се мята бясно на пода и да дърпа оковите си, които бе невъзможно да счупи — и с това би трябвало да е наясно дори човек, наполовина с акъла си. Той обаче продължи да ги опъва яростно, докато китките му плувнаха в прясна кръв.

— Няма да се откажа от борбата си срещу магията! Чувате ли ме? Няма да се предам на онези, които искат да управляват с магията нашите боготворящи Създателя души!

Далтон положи успокоителна ръка на мазното рамо на мъжа.

— Не сте ме разбрали, сър. Магията вреди неописуемо на нашата страна. Започнаха да измират хора от огън и удавяния. Други без никаква причина се хвърлят от високо.

— Вещици!

— Това се опасяваме.

— Вещици, които проклинат хората със зловещи заклинания! Ако вие, глупаци, се бяхте вслушали в думите ми, когато се опитвах да ви предупредя! Опитвах се да помогна! Опитвах се да отърва земята ни от тях!

— Точно затова съм тук, Серин. Вярвам ти. Имам нужда от помощта ти. Дойдох да те освободя и те моля да ни помогнеш.

Бялото в окото на мъжа изведнъж се изпълни с кръв.

— Слава на Създателя — прошепна той. — Най-сетне. Най-сетне съм призован да му служа.

ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

РИЧАРД ОСТАНА ИЗУМЕН от гледката. Широката главна улица преливаше от народ. Почти всички носеха свещи. Образуваше се плътен поток от озарени от пламъците лица, който изпълваше центъра на Феърфийлд. Имаше хора, скупчени покрай пейките и дърветата, образуващи блещукащи островчета.

Мръкваше. Небето на запад, отвъд върховете на далечните планини, изникнали в пролуките между надвисналите облаци, бе тъмно виолетово, с розови оттенъци. Оловносивите облаци се бяха напластявали плътно един върху друг през целия следобед. В далечината от време на време се чуваше приглушен тътен. Въздухът миришеше на влага, но в същото време конските копита вдигаха прах, от който човек се задушаваше. Случваше се да капне по някоя капка дъжд — едра и тежка, обещаваща нещо повече.

Д’Харанските войници образуваха около Ричард, Калан и Ду Чайлу стоманен обръч. Огромните мъжаги напомняха на Ричард на кораб, носещ се в морето от лица. Войниците умело успяваха да си проправят път, без да оставят у околните впечатлението, че прилагат сила. Но всъщност никой не им обръщаше особено внимание. Явно всички бяха съсредоточени в посоката, в която вървяха, или пък бе твърде тъмно, за да различат групата войници, и ги вземаха за Андерианци.

Майсторите на острието на Бака Тау Мана се бяха изпарили някъде. Понякога го правеха. Ричард знаеше, че заемат стратегически позиции, за да са подготвени в случай на нужда. Ду Чайлу се прозя. Наближаваше краят на един дълъг ден път, след който най-сетне бяха пристигнали във Феърфийлд.

На Ричард не му се понрави особено гледката, която ги посрещна. Поведе хората си встрани от претъпканата от народ главна улица и се озоваха на малка, пуста уличка, недалеч от централния площад. В сгъстяващия се мрак скочи от коня си. Искаше да огледа по-отблизо, но не желаеше да се появява в тълпата с всичките си войници. Колкото и добри да бяха защитниците му, нямаше да се окажат равностойни противници на десетките хиляди хора, запълващи улиците на града. Колония от дребнички мравки в крайна сметка можеше да пребори самотна буболечка, многократно по-голяма от тях.

Ричард остави по-голямата част от хората си да го чакат и да наглеждат конете, а той заедно с Калан и още шепа хора отидоха да видят какво става. Ду Чайлу не попита дали може да се присъедини към тях — просто тръгна. Джиаан, който бе огледал района за свое успокоение и бе заключил, че опасност няма, също ги придружи. В сенките на двуетажните сгради от двете страни на улицата, която водеше към площада, имаха възможност да наблюдават незабелязани.

На видно място на площада се издигаше зидана платформа с нисък каменен парапет отпред. Оттам се правеха публичните изявления. Преди да тръгнат на обиколката си из Андерия, Ричард се бе качил на платформата, за да говори пред заинтригуваното множество, което го изслуша с внимание. Двамата с Калан бяха решили след привършването на обиколката си из Андерия да се обърнат още веднъж към гражданството на Феърфийлд, след което незабавно да се върнат в библиотеката на имението, за да продължат с преглеждането на книгите на Джоузеф Андер. С последното се надяваха да намерят начин за изгонването на Хармониите. Но преди това Ричард искаше още веднъж да предаде положителната си енергия в сърцата на хората.

През последните няколко дни Хармониите бяха започнали да причиняват все по-големи вреди. Като че ли бяха навсякъде. Ричард и Калан бяха успели да спасят живота на няколко от хората си, попречвайки им в последния миг да се отзоват на призивите на смъртта, мамеща ги да скочат в огъня или да се потопят във водата. Но не можеха да помогнат на всички. Напоследък почти не бяха спали.

Насъбралото се множество започна да реди напевно:

— Не искаме война. Не искаме война. Не искаме война.

Звукът бе плътен, глух и натрапчив, сякаш злокобният тътен на далечна гръмотевица.

Ричард се зарадва на чувствата на хората, те изразяваха желание, което той прегръщаше с цялото си сърце. Но го смущаваше фактът, че в очите им, както и в тона на напева им долавя омраза. Напевното повтаряне на фразата продължи още известно време — сякаш гръмотевица, настъпваща откъм полята, която набираше сила и бумтеше все по-могъщо.

Един мъж близо до платформата вдигна на раменете си малкото си момиченце, за да го видят околните.

— Тя иска да ви каже нещо! Дайте й възможност да говори! Моля ви, чуйте какво ще ви каже детето ми!

Тълпата му отвърна с окуражителни възгласи. Момиченцето, не повече от десет-дванадесетгодишно, се изкачи по страничните стълби и с решителен вид прекоси платформата, заставайки край парапета. Тълпата притихна, готова да слуша.

— Моля те, скъпи Създателю, чуй нашите молитви. Не позволявай на Господаря Рал да започне война — поде тя с наивен детски ентусиазъм. Погледна към баща си.

Той й кимна и тя продължи:

— Не искаме тази негова война. Моля те, скъпи Създателю, накарай Господаря Рал да даде шанс на мира.

Ричард почувства как в сърцето му се врязва ледена стрела. Нещо го подтикваше да се втурне към детето и да му обясни, да му каже хиляди неща. Но знаеше, че ще остане неразбран. Ръката на Калан на гърба му не го успокои особено.

Друго момиченце, може би година-две по-малко, изкачи стълбите и застана до първото.

— Моля те, скъпи Създателю, накарай Господаря Рал да даде шанс на мира.

Започна да се образува опашка от родители, които вдигаха към платформата децата си. Посланията на всички тях бяха сходни. Повечето пристъпваха напред и казваха само: „Дайте шанс на мира.“ Някои от малчуганите явно не разбираха смисъла на онова, което казваха, преди да се върнат при гордите си родители.

За Ричард бе ясно, че децата са упражнявали думичките цял ден. Това не бе език, присъщ на дете. Но мисълта не го успокои особено — децата явно си вярваха.

Някои от хлапетата излизаха плахо, други бяха нервни, но повечето бяха очевидно горди и щастливи да се включат в забележителното събитие. По страстта в гласчетата им Ричард разбираше, че родителите им вярват, че по този начин казват нещо изключително дълбоко, което ще промени историята и ще предотврати онова, което според тях бе ненужна загуба на живот, заплаха за всичко добро в света.

Едно момченце попита:

— Скъпи Създателю, защо Господарят Рал иска да причини зло на децата? Накарай го да даде шанс на мира!

Тълпата избухна в одобрителни възгласи. Видяло задоволството на хората, хлапето повтори думичките си още веднъж, а хората му отвърнаха по същия начин. Мнозина вече хлипаха.

Ричард и Калан се спогледаха. И за двама им бе ясно, че това не е спонтанен изблик на чувства. Бе отработено и отрепетирано послание. Вече бяха получили информация за подобни акции. Но бе потресаващо да го видят със собствените си очи.

Най-сетне на платформата се качи мъж, в когото Ричард позна един от Директорите — Превот.

— Господарю Рал, Майко Изповедник — надвика той тълпата, — ако ме чувате сега, в този момент, бих искал да ви запитам: защо искате да опорочите със злата си магия нашия миролюбив народ? Защо искате да ни въвлечете във войната си? В една война, която ние не желаем! Вслушайте се в гласовете на нашите деца, защото те говорят с гласа на мъдростта!

Няма смисъл да се впускате в конфликт, преди да сте потърсили начин за разрешаването му. Ако ви беше грижа за живота на невинните деца, щяхте да седнете с Императорския орден и да изгладите противоречията помежду ви. Орденът желае това, нима вие не го искате? Възможно ли е да се стремите към тази война, подтиквани единствено от желание да завладеете онова, което не ви принадлежи? Да поробите онези, които отхвърлят тиранията ви? Вслушайте се в мъдрите думи на тези деца и моля ви, в името на всичко добро, дайте шанс на мира!

Тълпата поде напева: „Дайте шанс на мира! Дайте шанс на мира! Дайте шанс на мира!“ Директорът остави хората да го повтарят известно време, после продължи:

— Нашият нов Суверен го чака много работа за нашия народ! Ние отчаяно се нуждаем от неговата напътстваща ръка. Защо ли Господарят Рал иска да отвлича вниманието на нашия Суверен от задълженията към народа му? Защо ли иска да подложи народа ни на такъв огромен риск?

— От алчност! — извика мъжът в отговор на собствения си въпрос. — От алчност!

Калан прегърна Ричард с приятелска ръка. Жестът й не го успокои особено. Гледаше с невярващи очи как цялото му дело бива изпепелено от ненаситния огън на лъжите.

— Скъпи Създателю — продължи Директор Превот, вдигнал сключените си ръце към небето, — благодарим на новия ни Суверен. Човек с доказани способности и неизчерпаема всеотдайност, най-етичният Суверен, който някога ни е ръководил. Моля те, скъпи Създателю, дай му сила срещу злите начинания на Господаря Рал. — Директор Превот разпери ръце. — Моля ви, добри хора, да си помислите за този чужденец, дошъл от толкова далеч. Човекът, взел за своя жена Майката Изповедник на цялата Средна земя.

Тълпата избухна в недоволство — Майката Изповедник в крайна сметка си беше тяхна Майка Изповедник.

— И този човек, който на всеослушание говори за моралните си подходи като водач, за желанието си да раздава справедливост, в същото време има и втора съпруга! Където и да ходи, той я води със себе си, независимо че тя носи в утробата си неговото дете! И докато тази негова съпруга носи нероденото му дете, той се жени за Майката Изповедник и влачи и нея със себе си като своя наложница! Колко ли още жени ще превърне този грешник в майки на покварените си отрочета? Колко ли копелета вече е създал тук, в Андерия? Колко ли наши сънароднички са били повалени от ненаситната му страст?

Тълпата бе видимо шокирана. Освен, че имаха морални внушения, тези думи хвърляха кал върху Майката Изповедник.

— Другата жена с гордост признава, че е съпруга на Господаря Рал и потвърждава, че носи в утробата си неговото дете! Що за човек е това! Лейди Чанбоор бе толкова потресена от тези дивашки маниери, че бе принудена да остане на легло, заливаща се в сълзи, докато се съвземе. Суверенът е извън себе си от ярост, че човек с подобно поведение е допуснат в границите на Андерия. И двамата ви умоляват да отхвърлите тази отвратителна свиня от Д’Хара!

Ду Чайлу дръпна Ричард за ръкава.

— Това не е вярно. Ще им обясня, за да разберат, че в това няма нищо непочтено и лошо, както твърди този човек. Ще им обясня.

Ричард я спря с ръка.

— Нищо подобно няма да правиш. Тези хора няма да те чуят.

Джиаан се обади разпалено:

— Нашата духовна майка не може да е неморална жена. Трябва да обясни, че е действала според закона.

— Джиаан — прекъсна го Калан, — Ричард и аз знаем истината. Ти, Ду Чайлу и другите с вас, всички вие знаете истината. Това е важното. Тези хора тук нямат уши за истината. Това е начинът, по който тираните си спечелват благоразположението на хората — чрез лъжи.

Нагледал се достатъчно, Ричард тъкмо се канеше да тръгва, когато посред тълпата избухна оранжев пламък. Вероятно някоя свещ бе подпалила нечия рокля. Чу се неистов писък. Косата на момичето се подпали. По бързината, с която се разгаряше огънят, Ричард разбра, че не е случайност.

Хармониите бяха сред тях.

Недалеч пламнаха дрехите на мъж. Тълпата побесня от ужас, хората се разкрещяха, че Господарят Рал използва магия срещу тях.

Гледката бе потресаваща, страховита. Момичето и мъжът се мятаха обезумели, обхванати от съскащите пламъци, които поглъщаха ненаситно дрехите им, сякаш живи.

Тълпата се разпръсна в паника, двамата пострадали паднаха на земята. Родителите на момичето се опитаха да хвърлят върху горящото му тяло дреха, за да потушат огъня, но тя също пламна, сякаш подхранвайки огъня. Горящият мъж се строполи на земята. От него се виждаше само изгоряла черна главня в средата на жълто оранжевите пламъци.

Сякаш добрите духове не издържаха повече на гледката, небето се разтвори и върху града се изсипа проливен дъжд. Тропотът на капките върху пресъхналата земя се сливаше със съскането на огъня и виковете на хората. Водната стихия потопи свещите и градът потъна в тъмнина. На площада останаха да горят само двата живи огъня — момичето и мъжът. Хармониите танцуваха върху телата им, удавени в течна светлина. Нямаше какво да се направи за двете загубени души.

Ако Ричард не предприемеше нещо, нямаше кой да го стори — светът щеше да бъде погълнат от Хармониите.

Калан го изблъска да вървят. Не бе нужно да настоява много. Впуснаха се в тъмнината през дъжда да приберат конете и останалите мъже. Ричард, направлявайки коня си с юздите, ги поведе по една странична уличка през Феърфийлд.

— Информацията, която получих, е била точна — каза той, навеждайки се към Калан. — Ясно е, че тези хора са манипулирани да се обърнат срещу нас.

— За щастие до гласуването остават само няколко дни — отвърна Калан през дъждовната пелена. — Може да загубим част от гласовете тук, но поне имаме шансове с останалите области на Андерия.

Докато си проправяха път в дъжда, Ричард премести юздите в една ръка и с другата прегърна Калан през раменете.

— Истината ще възтържествува.

Тя не му отговори.

— Важното сега са Хармониите — обади се Ду Чайлу. Изглеждаше едновременно натъжена и уплашена. — Каквото и да се случи оттук нататък, Хармониите трябва да бъдат прогонени. Не искам отново да умирам заради тях. Не искам детето ми да умре заради тях. Каквото и да се случи тук, Андерия е само едно място. А Хармониите са навсякъде. Не искам детето ми да се роди в свят, обитаван от Хармониите. Ако не бъдат прогонени, няма да остане сигурно място на този свят. Това е твоя работа, Кахарин.

Ричард прегърна и нея.

— Знам, знам. Може би все пак ще успея да намеря, каквото търся в библиотеката на имението.

— Министърът и Суверенът преминаха на вражеската страна — каза Калан. — Може да откажат да ни пуснат пак в библиотеката.

— Но ние ще се доберем дотам — независимо по какъв начин — отвърна Ричард.

Той ги поведе по една улица, успоредна на главната.

Тя щеше да ги изведе точно на пътя, водещ към имението на Министъра. Близо до този път бяха разположени частите им.

Ричард забеляза, че Калан напрегнато се взира в мрака. Проследи погледа й в дъжда и видя, че е насочен към едва забележима табела.

Надписът гласеше, че акушерка предлага услугите си и продава билки.

Ду Чайлу бе станала огромна. Ричард предполагаше, че наближава времето да ражда — независимо дали иска детето й да се появи в свят като този или не.

ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ДЕНЯТ БЕ ДЪЛЪГ. Последният час премина във влачене през отвратителния порой към лагера с войниците. Близо половината от тях бяха разпратени из Андерия, за да надзирават наближаващото гласуване. Ду Чайлу не се чувстваше добре и не можеше да язди. Вървенето пеша бе ужасно и тя най-сетне се бе предала на умората и изтощението — а това не бе нещо, което би си признала с леко сърце. Ричард и Джиаан се сменяха да я носят на ръце през останалата част от пътя.

Въпреки всичко Ричард бе благодарен за дъжда по една причина — водната стихия бе охладила страстите на тълпата във Феърфийлд и бе разпратила хората по домовете им.

В друг случай Ричард би настоявал Ду Чайлу да се прибере веднага в палатката си, но след събитията във Феърфийлд си даде сметка за мрачното й настроение и осъзна, че тя се нуждае от присъствието им повече, отколкото от почивка. Калан също явно го разбираше, защото вместо да отпрати жената в палатката й, както бе правила неведнъж, й даде сухар от тава, който да посмуче, казвайки й, че това ще успокои стомаха й. След това й помогна да седне на разстланото одеяло, което им служеше за легло, и изсуши с кърпа лицето и косата й. В това време Джиаан отиде да й донесе сухи дрехи.

Ричард седна пред малката сгъваема масичка, която използваше за писане на съобщения, заповеди и писма — предимно до генерал Рейбич. След посещението в града отчаяно му се искаше да напише на генерала да тръгва към Андерия незабавно.

Откъм входа на палатката се чу приглушен глас, който поиска разрешение за влизане. Ричард позволи и капитан Мейферт повдигна тежкото покривало на входа на палатката, закрепяйки го на едно копие, за да образува нещо като стряха. Изтръска се колкото можа, след което влезе.

— Капитане — каза Ричард, — бих искал да ви похваля — вас и хората ви — за рапортите. Те описаха с ужасяваща точност случващото се във Феърфийлд. Духовете са ми свидетели колко ми се иска да мога да ви наругая и изгоня, задето сте ме информирали погрешно, задето сте преувеличили истината. Но, уви, не мога да го сторя. Всичко е точно така, както казвате.

Капитанът не изглеждаше доволен от похвалата за добре свършена работа. В нея нямаше нищо удовлетворително. Отметна кичур руса коса от челото си.

— Господарю Рал, струва ми се, че е време да призовем армията на генерал Рейбич на юг, в Андерия. Положението става все по-напрегнато с всеки изминал ден. Разполагам с цял куп рапорти за специални Андериански части. В тях се казва, че тези войници ни най-малко не приличат на Андерианската армия, с която вече сме има ли случаи да се срещнем.

— Съгласна съм с капитана — обади се Калан иззад Ду Чайлу. — Трябва да бързаме към библиотеката, за да се опитаме да намерим нещо полезно относно Хармониите. Нямаме време да обясняваме на хората, че всичко, което слушат срещу нас, са лъжи.

— Няма да е толкова трудно — възрази Ричард.

— Убеден ли си? Ами ако грешиш? Освен това, както вече казах, не можем да си позволим този лукс да отделяме време за това. Чакат ни по-важни дела.

— Майката Изповедник има право — настоя капитан Мейферт.

— Трябва да съм сигурен, че истината ще възтържествува. Иначе какво ни остава да правим? Да лъжем хората, за да ги убедим да се присъединят към нас? — Ричард отметна мократа коса от челото си. — Вижте, най-много от всичко на света би ми се искало да повикам генерал Рейбич веднага. Наистина. Но не мога.

Капитан Мейферт избърса дъжда от брадичката си. Явно бе осмислил причината за възраженията на Ричард и бе готов с отговор:

— Господарю Рал, разполагаме с достатъчно хора тук. Можем да изпратим вест на генерала и преди той да се появи, да завземем Домини дирч от Андерианската армия, за да осигурим безопасното преминаване на хората на Рейбич в Андерия.

— Премислял съм този вариант безброй пъти — каза Ричард. — Но има нещо, което непрекъснато ме държи нащрек.

— И какво е то? — попита Калан.

Ричард се извърна настрани от сгъваемата си масичка, за да може да говори едновременно на Калан и на капитана:

— Не знаем със сигурност как действа Домини дирч.

— Но бихме могли да попитаме някого — възрази Калан.

— Това не е оръжие, което те използват. Не можем да разчитаме на мнението им. Да, те са наясно, че ако някой ги нападне, трябва да ударят камбаните и врагът ще бъде унищожен.

— Господарю Рал, когато всички се завърнат от обиколката из Андерия, ще разполагаме с хиляда души. Можем да завземем Домини дирч в широк периметър и генерал Рейбич ще може безпроблемно да вкара армията си в Андерия. И тогава ще използваме хората му, за да завземем и останалите постове на Домини дирч, тоест цялата граница. Императорският орден няма да може да премине в страната. Може да се приближат с увереността, че ще успеят да влязат, и тогава ще имаме случай да използваме Домини дирч срещу тях.

Докато слушаше капитана, Ричард въртеше в ръка свещта на масичката. Продължи да го прави и в настъпилата тишина.

— С всичко това съществува един проблем — каза накрая. — И той се състои в онова, което вече ви споменах: не сме сигурни как действа това оръжие.

— Имаме обща представа — каза Калан с нарастващо объркване в гласа.

— Проблемът обаче е там, — прекъсна я Ричард, — че тази обща представа не ни е достатъчна. Първо на първо, не можем да завземем всички постове на Домини дирч из цялата граница. Твърде много са, обикалят цялата страна.

— Можем да успеем само с част, както предложи капитанът.

— И точно в това се състои проблемът. Спомняте ли си, когато приближавахме насам? Войниците на границата ни разказаха, че Домини дирч зазвънял внезапно и убил всичко пред себе си?

— Да, но не знаем защо — каза Калан. — Освен това какво значение има?

— Добре, да предположим, че завземем някои от постовете и извикаме генерал Рейбич — продължи мисълта си Ричард, гледайки ту Калан, ту капитана. — Ами ако точно когато той и хората му приближат, войниците от други постове на Домини дирч задействат своите оръжия?

— Е, и? — възрази Калан. — Те ще бъдат твърде далеч!

— Сигурна ли си? — за да подсили думите си, Ричард се наклони към нея. — Ами ако бъдат задействани всички едновременно? Какво ще стане, ако бъде задействана цялата система? Спомняш ли си, войниците на границата ни казаха, че изведнъж зазвънели всички камбани и всички хора, оказали се пред Домини дирч, загинали? Всички камбани зазвънели едновременно, като една.

— Но самите войници нямаха представа защо — продължи да настоява Калан. — Не ги бяха задействали те.

— А откъде можеш да си сигурна, че един-единствен войник някъде по веригата не е ударил своя Домини дирч и не е причинил звъненето на всички останали? Може би случайно, а сега се страхува да си признае поради заплахата от наказание. Или пък, че на някое от онези хлапета войници не му е щукнало да пробва оръжието, за да види какво ще стане? Ами ако същото се случи и точно докато нашата армия наближава и войниците са изправени лице в лице с тези ужасни оръжия? Можеш ли да си представиш? Генерал Рейбич разполага с близо стохилядна армия — може би вече и повече. Можеш ли да си представиш всички тези войници да загинат едновременно, в един миг?

Погледът на Ричард сновеше между спокойното лице на Калан и все по-притесненото на капитана.

— Цялата ни армия да загине изведнъж. Представете си.

— Но не мисля — започна Калан.

— Нима искаш да рискуваш живота на всичките онези млади мъже заради това какво мислиш? Сигурна ли си? А? — Ричард отмести поглед към капитан Мейферт. — А ти? Хазартен тип ли си, капитане? Можеш ли с лека ръка да заложиш живота на всичките тези хора?

Дъждът навън сякаш се поуспокои и тътенът понамаля. През отвора на палатката се виждаха войници, тръгнали да нахранят животните. Над по-голямата част от лагера тегнеше мъртвешка тъмнина. Огньовете бяха забранени, освен в изключителни случаи.

— Не мога да не се съглася с това — Калан вдигна ръце и безсилна ги отпусна в скута си. — Но Джаганг наближава. Ако не спечелим хората тук на своя страна, за да застанат срещу него, той ще завземе Андерия. Веднъж минал зад Домини дирч, ще стане непобедим, ще може да нахлуе в Средната земя, когато си пожелае и да удави в кръв всичко по пътя си.

Ричард се заслуша в трополящия по тавана на палатката дъжд. Явно щеше да продължи да вали през цялата нощ. След малко каза тихо:

— Според мен имаме само една възможност. Да се върнем в библиотеката в имението и да видим дали ще успеем да намерим там нещо полезно.

— Досега не открихме нищо — отбеляза Калан.

— А при положение, че срещу нас се надигат вълни от недоволство — намеси се капитанът, — е възможно да ни откажат достъп до там.

Ричард вдигна поглед към мъжа и сви юмрук върху масичката. Толкова му се искаше Мечът на истината да бе у него.

— Ако се възпротивят, капитане, ти и хората ти ще бъдете призовани да свършите онова, за което сте били обучавани цял живот. Ако се възпротивят и няма друг начин, ще се наложи да посечете всеки, дръзнал да вдигне пръст срещу нас. След това ще сравним имението със земята. Но не и преди да сме изнесли оттам книгите.

Лицето на капитана се отпусна. Явно войниците вече бяха започнали да се опасяват, че Ричард се страхува да предприеме решителни действия. Капитан Мейферт явно бе нетърпелив да действа.

— Тъй вярно, Господарю Рал. Хората ни ще бъдат готови на сутринта, заедно с вас.

Мнението на Калан, че в имението най-вероятно няма нищо ценно, бе притеснително. Ричард се бе ориентирал в общи линии с какво разполага библиотеката. Макар да не помнеше в детайли всичко, бе се запознал със съдържанието на книгите достатъчно добре, за да прецени, че ще им е доста трудно да стигнат до някакъв отговор. Така или иначе, нямаше какво друго да предприемат.

— Преди да се оттегля — капитанът извади от джоба си някакъв лист, — си помислих, че трябва да знаете, че има цял куп хора, които биха искали да се срещнат с вас, когато имате време, Господарю Рал. Предимно търговци, дошли с различни питания.

— Благодаря, капитане. В момента нямам време.

— Разбирам, Господарю Рал, позволих си да им кажа това от ваше име. — Той хвърли поглед на бележките си.

— Има и една жена. — Капитанът напрегна очи на слабата светлина. — Франка Гоуенлок. Каза, че било извънредно спешно, но не уточни за какво става въпрос. Чака почти цял ден. Накрая си тръгна, но ще се върне утре.

— Ако наистина е толкова важно, ще дойде пак и тогава може би ще успея да говоря с нея.

Ричард хвърли поглед на Ду Чайлу, за да види как се чувства. Грижите на Калан явно я успокояваха.

Изведнъж зад него нещо изтрополи. Капитанът отскочи назад с вик, сякаш докоснат от магия. Пламъкът на свещта се замята бясно под напора на внезапно нахлулия вятър, но не угасна.

Ричард се извърна по посока на шума. Свещта подскочи към ръба на масичката.

В следващия миг отгоре й се настани огромен гарван.

Ричард отскочи назад в изненада, в същия миг измъквайки меча си. За пореден път му се прииска да бе Мечът на истината с прилежащата към него магия. Калан и Ду Чайлу скочиха на крака.

В огромния клюн на птицата имаше нещо черно. При цялата суматоха — вятърът, почти прекатурената свещ, трептящият пламък, тресящата се масичка, Ричард не разпозна веднага предмета.

Птицата го остави на масата.

Мастилено черният гарван с пера, непрогледни като самата нощ, изглеждаше на края на силите си. Така както лежеше на масата с разперени криле, Ричард прецени, че сигурно е ранен.

Нямаше представа дали същество, обладано от Хармониите, може да бъде ранено. Спомни си, че кокошката, дето не бе кокошка, кървеше. Различи петно кръв на масата.

Всеки път, когато онова кокоше същество, обладано от Хармониите, биваше наоколо, косъмчетата на тила на Ричард настръхваха. А сега, в компанията на предполагаемия гарван, дето не е гарван, не усещаше нищо подобно.

Птицата килна глава на една страна и погледна Ричард в очите. Това бе най-решителният поглед, който бе получавал някога. Клюнът потупа предмета, оставен на масата.

Капитан Мейферт се стрелна напред с вдигнат във въздуха меч. В същото време Ричард разпери ръце и изкрещя едно неистово „Не!“.

Гарванът се изтърколи на земята миг преди острието на меча да го достигне и се шмугна между краката на офицера. В следващия миг разпери криле и отлетя.

— Съжалявам — промълви капитанът. — Помислих, че. Помислих, че ви напада с магия, Господарю Рал. Реших, че е някакво черно магическо същество, дошло да ви стори зло.

Ричард въздъхна дълбоко и махна с ръка, за да успокои мъжа. Та той само се опитваше да го защити.

— Не беше зъл дух — тихо промълви Ду Чайлу, приближавайки се заедно с Калан.

Ричард отново седна на масичката.

— Да, наистина.

Двете жени застанаха зад него и се взряха в предмета.

— Каква поличба ти донесе пратеникът на духовете? — попита духовната майка на Бака Тау Мана.

— Не мисля, че посланието е от света на духовете — отвърна Ричард.

Взе малкия плосък предмет. На слабата светлина изведнъж разбра какво е. Не можеше да повярва на очите си.

Беше съвсем същият, какъвто носеше Сестра Вирна. Беше я виждал да го използва безброй пъти.

— Това е дневник на пътуване.

Отгърна корицата.

— Сигурно е на високо Д’Харански — изкоментира Калан странните знаци.

— Добри духове — прошепна Ричард, след като прочете написаното на първата страница.

— Какво? — — не се стърпя Калан. — Какво е? Какво означава?

— Фуер Берглендурч. Права си. На високо Д’Харански е.

— Знаеш ли какво означава?

— „Планината“ — Ричард се извърна и я погледна на трепкащата светлина. — Това е прякорът на Джоузеф Андер. Книгата е неговият дневник на пътуване. Другата, която е унищожена, двойникът на този дневник, се нарича „Двойникът на планината“.

ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ДАЛТОН, застанал край осмоъгълната маса от рядък черен орех в музейната стая на Кабинета за културно приятелство, се усмихна. По стените около него бяха окачени предмети, принадлежали на някогашни Директори: одежди, дребни вещи и оръдия на труда им, като например писалки и изящно гравирани попивки. Имаше и книжа. Далтон преглеждаше някои от по-новите рапорти, които самият той бе изискал от Директорите.

Каквито и смесени чувства да изпитваха Директорите, ги пазеха за себе си. Публично демонстрираха всеотдайност към новия Суверен. Бе им дадено да разберат, че съществуването им в този момент зависи не само от верността им към него, но и от степента на ентусиазма в отдадеността им.

Докато четеше, Далтон с раздразнение долавяше викове, долитащи през отворения прозорец, гледащ към градския площад. Сякаш идваха от разгневена тълпа. Съдейки по бурните окуражителни възгласи, можеше да предполага, че някой произнася прочувствено слово срещу Майката Изповедник и Господаря Рал.

Като следваха примера на изтъкнати личности като Директорите, обикновените хора бяха започнали да изливат на висок глас заучените фрази, с които бяха надъхани. Макар Далтон да го очакваше, не можеше да спре да се удивява на факта, че за да се превърне едно нещо в общоприета истина, е достатъчно да бъде повторено достатъчно пъти през устата на достатъчно хора. И не само това — скоро тази „истина“ напълно загубваше първоизточника си и обикновените хора започваха да вярват, че сами са стигнали до нея — сякаш ограничените им мозъци бяха способни на каквато и да е самостоятелност.

Далтон изсумтя презрително. Те бяха пълни нещастници и си заслужаваха съдбата. И вече принадлежаха на Императорския орден. Или поне съвсем скоро щяха да му принадлежат.

Погледна през прозореца и видя голяма група хора да си проправя път към градския площад. Пороят от предишната нощ се бе стопил в лек дъждец и хората отново започваха да излизат на улиците. Въпреки обилния, продължил цяла нощ валеж двете черни петна, обозначаващи местата, където бяха изгорели момичето и мъжът, не бяха заличени.

Тълпата, разбира се, обвиняваше за трагедията магията на Господаря Рал и изливаше яда и омразата си върху него. Далтон бе инструктирал хората си да отправят колкото се може по-тежки обвинения към този човек, знаейки, че сериозността им ще натежи повече от липсата на доказателства, камо ли пък от истината.

Какво точно се бе случило, Далтон нямаше представа. Знаеше, че в никакъв случай не е било инцидент. Каквото и да е било, бе потресаващо нещастие. Но ако така или иначе е било писано да се случи някакво нещастие, то не би могло да избере по-подходящо време. Инцидентът бе подсилил по възможно най-добрия начин речта на Директор Превот.

Далтон се запита дали огньовете нямат някаква връзка с онова, което му каза Франка за отслабването на магията. Не му бе ясно каква точно връзка, но и не мислеше, че тя му е казала всичко. Изобщо напоследък тя се държеше доста странно. На вратата се почука и той вдигна глава. Беше Роули, който застана на прага с поклон.

— Какво има?

— Министър — започна Роули, — жената, жената, която изпраща император Джаганг, е тук.

— Къде?

— В салона. Пие чай.

Далтон намести ножницата на хълбока си. Това не бе жена, с която можеше да се отнасяш непочтително. За нея се говореше, че притежава повече сила от която и да е жена от подобен род. Повече сила дори от Франка. Джаганг го бе уверил обаче, че за разлика от Франка, тази жена все още владее напълно силата си.

— Заведи я в имението. Настани я в една от най-хубавите стаи. Ако има някакви — Далтон си спомни за таланта на Франка да подслушва. — Ако има оплаквания, погрижи се да решиш проблема така, че да остане доволна. Тя е гост от изключителна важност и следва да се отнасяш с нея именно така.

Роули се поклони.

— Да, Министър.

Далтон забеляза, че Роули се усмихва под мустак. Той също знаеше защо е тук тази жена. И я очакваше с нетърпение.

Далтон просто искаше да приключи с това. Щеше да изисква вниманието му. Трябваше да изчакат и да подберат подходящия момент. Не биваше да насилват нещата, иначе всичко можеше да пропадне. Ако се справеха добре обаче, резултатите щяха да са удивителни. Джаганг щеше да им бъде повече от благодарен.

— Оценявам щедростта ви.

Далтон вдигна глава при звука на женски глас. Тя стоеше на прага. Роули се отстрани от пътя й.

Изглеждаше на средна възраст, с прошарена черна коса. Старомодната й тъмносиня рокля тръгваше високо от врата, покриваше цялото й — доста набито тяло и стигаше чак до петите.

Присъствието й бе озарено от усмивка, която едва докосваше устните й, но бе достатъчно забележима в кафявите й очи. Бе най-превзетата и изкуствена усмивка, която Далтон някога бе виждал. Усмивка, която демонстративно излъчва надмощие. Заради бръчките в краищата на устата и лицето й самодоволното изражение изглеждаше като залепено за лицето й.

През долната й устна минаваше златна халка.

— А вие сте? — попита той.

— Сестра Пентеа. Тук съм, за да разгърна талантите си в служба на Негово Сиятелство император Джаганг.

Гладкият поток на думите й потъваше в море от лед. Далтон сведе глава.

— Министър на културата Далтон Камбел. Благодаря, че дойдохте, Сестра Пентеа. Високо ценим жеста ви да ни удостоите с уникалната си помощ.

Всъщност тя бе изпратена да разгърне талантите си в служба на Далтон Камбел, но той реши, че няма да е целесъобразно да го подчертава още сега. Нямаше защо да й напомня, че през долната й устна минава халка. Това бе видно и за двама им.

Чул викове, Далтон отново извърна глава към площада. В първия момент си помисли, че родителите или близките на пострадалите в снощната трагедия са се върнали на мястото. Всъщност там през цялата сутрин се бяха изливали хора, които оставяха цветя и други дарове, докато пространството около двете черни петна заприлича на гротескно бунище от цветя. Мрачният ден от време на време бе разкъсван от сърцераздирателни писъци.

Сестра Пентеа премина направо към деловата част:

— Искам да видя избраните за работата.

Далтон махна с ръка.

— Единият от тях ще е това момче, Роули.

Без да каже нещо или да го предупреди, жената долепи длан до челото му, пръстите й потънаха в червената му коса, вкопчвайки се в главата му, сякаш възнамеряваше да я откъсне като зряла круша. Очите на Роули се обърнаха в орбитите си, цялото му тяло затрепери. Сестрата занарежда някакви думи, които не говореха нищо на Далтон. Всяка от тях сякаш се вграждаше в Роули още с произнасянето й. Когато жената натъртваше на определени звуци, ръцете на Роули подскачаха във въздуха. Докато произнасяше последната фраза, повишавайки тон, тя го удари рязко по главата. Роули се строполи с тих вик, сякаш костите му изведнъж се бяха размекнали.

Той остана за известно време на пода, разтърсвайки глава. Усмивката на лицето му показа на Далтон, че е добре. Изправи се и изтупа кафявия си панталон. Не изглеждаше по-различно от обикновено въпреки добавените смъртоносни качества.

— Другите? — попита жената.

Далтон махна с ръка.

— Роули ще ви заведе при тях.

Тя леко се поклони.

— В такъв случай приятен ден, Министър. Незабавно ще се заема. Освен това императорът искаше да изразя пред вас задоволството му от факта, че е могъл да ви бъде от помощ. Дали със сила или с магия, Майката Изповедник е обречена.

Тя се завъртя на пети и излезе от кабинета с Роули по петите. Далтон не можеше да каже, че изпитва съжаление, задето го оставя сам.

Преди да е успял да се съсредоточи върху съобщенията си, отново чу възгласите на тълпата. Гледката, която го посрещна, щом вдигна глава към прозореца, бе неочаквана. Влачеха някого към площада. Вече насъбралото се множество се разделяше на две, за да стори път, посрещайки с радостни възгласи новопристигащите, някои от които носеха парчета от дървени щайги, клони и стиски слама.

Далтон се приближи до прозореца и се облегна с две ръце на рамката, за да надзърне долу. Беше Серин Райак начело на няколкостотин свои последователи, всички облечени в бели роби.

Когато видя кого влачат на площада и кой надава крясъците, Далтон ахна с глас.

С препускащо от ужас сърце той гледаше през прозореца и се чудеше какво да направи. Разполагаше със стражи, истинска охрана, а не Андериански войници. Но бяха само двадесетина души. Осъзна, че идеята е нелепа. Колкото и да бяха въоръжени, неговите хора нямаха никакъв шанс срещу хилядите на площада. Далтон не бе глупав да се изправя срещу побесняла тълпа, жадна за насилие. Така само щеше да обърне гнева им срещу себе си.

Независимо от чувствата си, не можеше да се изправи срещу побеснялата тълпа. Не и в този случай.

Сред множеството долу забеляза тъмна униформа: Стейн.

Обзе го леден ужас, когато осъзна защо е там този човек и какво иска.

Далтон се дръпна от прозореца. На самия него насилието не му бе чуждо, но това, което ставаше пред очите му, си бе чиста жестокост.

Най-сетне успя да излезе в коридора, изведнъж изпълнил се с екота на стъпките му, слезе по стълбите и се затича през салона. Не знаеше какво да прави, но ако имаше нещо.

Стигна до фоайето зад резбованите каменни колони на входа на сградата, на площадката над каскадата от стълби. Спря се в сянката, за да прецени ситуацията.

Отвън пред стълбите имаше стражи, които избиваха на хората всякакви мисли относно влизане в Кабинета за културно приятелство. Жестът бе по-скоро символичен. Толкова много хора с лекота щяха да преодолеят преградата от няколко стражи. Далтон не дръзваше да докара тълпата в толкова мрачно настроение, че да възбуди гнева й срещу себе си. Една жена, стиснала за ръчичката малко момченце, си проправи път напред през тълпата.

— Казвам се Нора — обяви тя на хората. — Това е синът ми Брус. Той е всичко, което ми остана на този свят — заради вещиците! Съпругът ми Джулиан се удави, настигнат от черното проклятие на вещица! Прекрасната ми дъщеря Бетани бе изгорена жива от вещерско заклинание! Момченцето заплака, едва мълвейки, че е вярно, плачеше за сестра си и баща си.

Серин Райак вдигна ръката на жената.

— Ето я поредната жертва на вещерствата на Пазителя! — Той посочи една виеща жена в предните редици на тълпата. — А ето още една! Мнозина от вас пострадаха от клетвите и проклятията на вещиците! Вещици, които си служат със злото, дадено им от Пазителя на мъртвите!

При положение, че тълпата бе тъй бойно настроена, Далтон знаеше, че няма да се стигне до нищо добро, и не можеше да измисли начин да я спре.

Нали затова в крайна сметка бе освободил Серин Райак: за да настрои хората срещу магията. Народът на Андерия трябваше да бъде изпълнен с омраза срещу онези, притежаващи магия, да вижда само злото в тях. Кой би могъл да насади в душите им повече ненавист към магията от един неин фанатичен противник.

— А ето я и вещицата! — Серин Райак се обърна и по сочи жената, чиито ръце бяха вързани на гърба, същата, която Стейн стискаше за косата. — Тя е долно оръдие в ръцете на Пазителя! Тя хвърля зли заклинания, за да ви причини болка и мъка!

Тълпата крещеше и виеше за мъст.

— Какво да направим с вещицата! — изкрещя Райак.

— На кладата! На кладата! На кладата! — чу се отговор в един глас.

Серин Райак стрелна ръце към небето.

— Скъпи Създателю, отдаваме тази жена в пламъците на твоите грижи! Ако е невинна, спести й болката! Ако е виновна за вещерство, изгори я!

Докато няколко мъже издигаха кол, Стейн повали пленничката си по лице на земята. Вдигна главата й за косата. Другата му ръка стискаше ножа. Далтон, широко отворил очи, не можеше да мигне, нито да диша, докато гледаше безпомощно как Стейн изрязва скалпа на Франка от едното ухо до другото. Крещейки от болка и неописуем ужас, тя бе вдигната и вързана на кола. На фона на кървавата маска, обхващаща лицето й, се виждаха две побелели очи.

Франка не твърдеше, че е невинна, и не се молеше за живота си. Просто пищеше от неописуем ужас.

Около нея бяха натрупани слама и дърва. Тълпата се сгъсти напред, хората искаха да са близо, да видят всичко. Някои протягаха ръце към лицето й, за да оцапат пръстите си с кръвта на вещицата, която да им даде сила, преди да я изпратят при Пазителя.

Парализиран от ужас, Далтон заслиза по стълбите. Няколко мъже с факли си проправиха път в предната част на тълпата. Серин Райак, подивял от ярост, се изкачи на купчината дърва и слама, за да извика в лицето на Франка, да я нарече, с каквито се сети отвратителни имена, да я обвини във всякакви престъпления.

Далтон, застанал безпомощен на стъпалата, знаеше, че всичко, което крещи този човек, е лъжа. Франка не бе нито едно от тези неща.

И тогава се случи нещо необяснимо. От сивото небе се стрелна огромен гарван и впи ядните си нокти в главата на Серин Райак.

Серин изкрещя, че това е слуга на вещицата, дошъл да защити господарката си. Тълпата му отвърна, като започна да замеря птицата, с каквото свари, в същото време Серин се опитваше да я прогони. Гарванът размахваше криле и надаваше крясъци, но продължаваше да се държи за косата на мъжа.

С ужасяваща решителност, която започна да посява в главата на Далтон съмнението, че птицата наистина може да е слуга на Франка, огромният клюн на мастилено черното същество се заби в здравото око на Серин Райак.

Мъжът изкрещя от ярост и болка и се строполи върху кладата. В същия миг тълпата поднесе факлите.

Вой, какъвто Далтон никога през живота си не бе чувал, се разнесе от гърлото на Франка в мига, в който пламъците възпламениха сухата слама и я обгърнаха. Дори от мястото си встрани от тълпата Далтон усети миризмата на изгоряла плът.

Тогава, в болката, в лапите на смъртта, Франка извърна глава и видя Далтон, застанал в мрака на стълбите.

Изкрещя името му. През бушуващата тълпа той не успя да чуе гласа й, но прочете името си по устните й.

Тя го изкрещя отново и добави, че го обича.

Щом Далтон прочете второто по устните й, сърцето му сякаш се разби на парчета.

Пламъците продължиха да лижат плътта й, докато воят, надигнал се от дробовете й, не зазвуча като писък на изгубена в света на мъртвите душа.

Далтон стоеше вцепенен, гледаше, едва тогава осъзнал, че ръцете стискат главата му и че той също крещи.

Тълпата настъпи напред, жадна за миризмата на изгоряла плът, жадна да види гледката на изпепеленото вещерско тяло. Всички бях подивели от въодушевление, в очите им блестеше безумие. Докато задните редици напираха, предните биваха притиснати толкова близо до огъня, че веждите и косите на хората се опърлиха, но това също им доставяше удоволствие заедно с писъците на вещицата.

Встрани на земята гарванът продължаваше да кълве диво окото на ослепения, почти забравен Серин Райак. Той размахваше ръце, незрящ, опитвайки се да прогони отмъстителната птица. Огромният клюн успяваше да избегне ударите и продължаваше да откъсва парчета плът от лицето му.

Тълпата отново се зае да замерва птицата с каквото намери, докато накрая животното явно загуби сили.

Без да разбира защо, хлипащ, Далтон се улови, че подвиква окуражително към гарвана — вероятно разбрал, че той също ще умре.

И тъкмо когато по всичко личеше, че краят на обезумялата птица е близо, на площада връхлетя кон без ездач.

Блокиран от насъбралото се множество, конят отстъпи и започна да раздава ритници, накъдето свари. Въртеше се и риташе бясно, чупеше кости, разбиваше глави. Хората отскачаха назад, докато кадифеното туловище на животното, свило уши назад, цвилещо от ярост, си пробиваше път напред. Ужасени хора се опитваха да му сторят път, но не успяваха, притискани от другите зад тях.

Конят, явно подивял от гняв, поваляше всеки, изпречил се на пътя му към центъра на площада. Далтон никога не бе виждал кон да тича към огън.

Щом конят стигна до центъра на мелето, гарванът с последен отчаян опит размаха огромните си черни криле и скочи на гърба му. Когато конят се извъртя назад, за миг Далтон си помисли, че на гърба му са се появили два гарвана, но веднага след това си даде сметка, че просто задницата на животното е украсена с черно петно.

С гарвана, вкопчен в гривата, конят направи последен пробив назад и изведнъж се впусна в див бяг. Който успя да отскочи встрани, го направи. Останалите бяха премазани от обезумелия звяр.

Писъците на Франка най-сетне замлъкнаха. Далтон, сам на стълбите, отдаде мълчалив поздрав към красивото животно и отмъстителния гарван, които се носеха като вятър далеч от центъра на града.

ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

БЕАТА ОГЛЕДА ПОЛЕТАТА на слабата утринна светлина. Радваше я мисълта, че слънцето скоро ще изгрее. Дъждът от последните няколко дена й се бе сторил изтощителен. По небето бяха останали само няколко тъмно виолетови облака, подобно детски драсканици с пръчка, които набраздяваха златистия хоризонт на изток. От каменната платформа на Домини дирч, под огромното покривало на небето, тя можеше да стои и да наблюдава, както й се струваше, цяла вечност безкрайните полета на Дивото.

Увери се, че Естел Ръфин е била права да я извика. В далечината приближаваше ездач. Препускаше по сухата ивица точно срещу тях. Все още бе на доста голямо разстояние, но по начина, по който пришпорваше коня си, явно нямаше намерение да спира. Беата го изчака да се приближи още малко, след което сви ръцете си на фуния пред устата и извика:

— Спри! Спри на място!

Той продължи напред. Вероятно бе твърде далеч, за да може да я чуе. Полетата понякога мамеха. Имаше случаи, когато ти се струва, че ездачът ще пристигне всеки момент, а той все не идва и не идва.

— Какво да правим? — попита Естел, която никога не бе виждала ездач да се приближава толкова бързо, при това с явното нежелание да спре.

Беата най-сетне бе свикнала с факта, че Андерианците от взвода й я питаха за всичко. Не само се бе приспособила към новото си положение на водач, но и започваше да й харесва.

Каква ирония. Бертранд Чанбоор бе човекът, въвел законите, според които Беата можеше да се запише в Андерианската армия и да командва Андерианци, и пак Бертранд Чанбоор я бе принудил да се възползва от тези закони. Тя го мразеше и в същото време не можеше да отрече, че той е нейният благодетел. Сега, когато бе станал Суверен, тя се опитваше, както й диктуваше дългът, независимо колко й бе трудно, да изпитва към него единствено обич.

Предната нощ на поста й се бе появил капитан Толберт с група Д’Харански войници. Те обикаляха границата от пост на пост, за да събират гласовете на взводовете, охраняващи всеки Домини дирч. Вече си бяха говорили за това и макар Беата да не бе видяла гласовете на другите, знаеше, че целият й взвод е гласувал с кръстче.

Беата изпитваше непреодолимо силното усещане, че Господарят Рал, който бе срещнала лично и който бе разговарял с нея, е добър човек. Майката Изповедник също изглеждаше доста по-мила, отколкото си я бе представяла. И въпреки това Беата и нейният взвод бяха горди да са в редовете на Андерианската армия, най-добрата армия на света, както им казваше капитан Толберт, армия, непобедена нито веднъж от създаването на страната им, непобедима и сега.

Беата се чувстваше отговорна. Тя бе войник, който се ползваше с уважението на колегите си — също както твърдеше законът на Бертранд Чанбоор. Не искаше нищо да се променя.

Макар и в подкрепа на Бертранд Чанбоор, новия им Суверен, и срещу Господаря Рал, тя с гордост бе поставила кръстче в своята листовка.

Емелин стоеше с ръка на кола, Карл също бе наблизо в очакване на заповедите на Беата. Тя обаче отпрати и двамата.

— Та той е сам-самичък — със спокоен властен глас им каза тя, за да успокои страстите.

Естел въздъхна тревожно.

— Но, сержант.

— Ние сме обучени войници. Сам човек не представлява заплаха за нас. Ние знаем как да се бием. Обучавали са ни да влизаме в битка.

Карл намести меча на колана си, нетърпелив да посрещне възможността да се впусне в истинска битка. Беата щракна с пръсти, посочвайки стъпалата.

— Върви, Карл. Извикай Норис и Анет. Ще се срещнем с вас пред браздата. Емелин, ти оставаш тук с Естел, но искам и двете да стоите далеч от пръчката. Няма да до пусна да задействате оръжието заради някакъв си самотен ездач. Ще се справим сами с него. Само стойте на поста си и наблюдавайте.

Двете жени поздравиха с ръка на челото. Карл се спусна надолу по стълбите, задъхвайки се от вълнение, че ще има възможност да действа в реална ситуация. Беата оправи меча на хълбока си и заслиза по стълбите с достойнство, подобаващо на ранга й.

Застана край огромното каменно оръжие на така наречената бразда. Отвъд нея Домини дирч започваше да убива. Сключи ръце на гърба си и зачака Карл да се върне с Анет и Норис. Анет дотича, обличайки пътьом ризницата си.

Беата най-сетне успя да разчлени виковете на яздещия стремглаво напред човек — крещеше им да не пускат в действие Домини дирч.

Гласът му й се стори познат.

Карл вдигна ръка към дръжката на меча си.

— Сержант?

Тя кимна и двамата мъже и жената издърпаха оръжията си. За пръв път се случваше да се изправят пред потенциална заплаха. И тримата засияха от вълнение.

Беата отново вдигна ръце пред устата си:

— Спри!

Този път ездачът я чу. Дръпна юздите и успя да спре коня си на известно разстояние от войниците. Беата зяпна.

— Фич!

Той се ухили широко.

— Беата! Ти ли си?

Фич скочи от седлото и поведе коня си към нея. Бедното животно имаше окаян вид. Фич също не бе много по-добре, но не пропусна да си придаде наперен вид.

— Фич — изръмжа тя, — приближи се насам.

Разочаровани, че Беата познава новодошлия и че по всяка вероятност няма да се стигне до бой, Карл, Норис и Анет прибраха мечовете в ножниците си. Очите на всички се втренчиха в оръжието на новодошлия.

Носеше го на кожен ремък през дясното си рамо, ножницата се поклащаше на левия му хълбок, балансирайки тежестта. Кожата, от която бе изработен ремъкът, бе изящно извезана и изглеждаше стара. Беата разбираше от кожени изделия и можеше да твърди със сигурност, че никога не е виждала по-прекрасна изработка. Ножницата бе украсена с несравнимо красиви фигури от злато и сребро.

Самия меч бе удивителен — поне онази част от него, която се виждаше. Предпазителят бе изтеглен към китката и също впечатляващо украсен. Дръжката сякаш бе обвита от сребърна жичка, усукана със златна, и блестеше на утринната светлина.

Фич, изпъчил гърди, й се усмихна.

— Радвам се да те видя, Беата. Радвам се, че си получила работата, за която мечтаеше. Предполагам, че мечтите и на двама ни са се изпълнили.

За своята мечта Беата бе сигурна. Но тъй като познаваше Фич от доста време, се съмняваше, че е успял да реализира своята.

— Фич, какво търсиш тук и какви ги вършиш с това оръжие?

Той повдигна брадичка.

— Това е моят меч. Нали ти казах, че един ден ще стана Търсач, и ето че станах. Това е Мечът на истината.

Беата плъзна поглед надолу. Фич извърна дръжката така, че да се види златно-сребърната нишка. Тя изписваше думата, която Фич й бе изрисувал един ден в прахта в имението на Министъра. Тя си я спомняше: Истина.

— Магьосниците ли ти го дадоха? — посочи Беата не вярваща. — Магьосниците ли те провъзгласиха за Търсач на истината?

— Ами — Фич хвърли поглед през рамо, към полетата на Дивото. — Дълга история, Беата.

— Сержант Беата — поправи го тя, не желаейки да я подценяват такива като Фич.

Той сви рамене.

— Сержант. Това е чудесно, Беата. — Той отново хвърли поглед през рамо. — Хм, мога ли да говоря с теб насаме?

— Фич, не.

— Моля те.

Той имаше притеснен вид, Беата никога не го бе виждала такъв. Въпреки превзетото си държание си личеше, че нещо го тревожи.

Беата го стисна за яката на мърлявата куриерска униформа и го отведе встрани от другите. Очите на всичките й войници ги проследиха. Беата не ги кореше — та това бе най-интересното събитие, случило се на поста им от появяването на Господаря Рал и Майката Изповедник насам.

— Какво си си наумил с тоя меч? Той не е твой.

Лицето на Фич придоби до болка познатото й умолително изражение.

— Беата, трябваше да го взема. Трябваше.

— Значи си го откраднал? — Откраднал си Меча на истината?

— Трябваше. Ти не…

— Фич, ти си крадец, би трябвало да те арестувам.

— О, това би било чудесно. Тогава ще мога да докажа, че обвиненията към мен са неверни.

Тя сбърчи чело.

— Какви обвинения?

— Че съм те изнасилил.

Тя го гледаше като гръмната. Не можеше да каже нито дума.

— Обвиниха ме в онова, което ти сториха Министърът и Стейн. Мечът на истината ми е нужен, за да ми помогне да докажа истината — че не съм го сторил аз, а Министъ рът и…

— Той стана Суверен.

Фич помръкна.

— Тогава и мечът няма да ми помогне. Суверен. Леле, наистина стана голяма каша.

— Виж, тук си прав.

Той като че се пооживи. Стисна я за раменете.

— Беата, трябва да ми помогнеш. Преследва ме една луда. Използвай Домини дирч. Спри я. Не бива да я пускате да премине границата.

— Защо? От нея ли открадна меча?

— Беата, ти не разбираш.

— Откраднал си този меч, а твърдиш, че аз съм тази, която не разбира, а? Това, което разбирам, е, че си лъжец!

Той отново помръкна.

— Беата, тя уби Морли.

Очите й се ококориха. Знаеше колко силен и здрав е Морли.

— Искаш да кажеш, че е използвала магия или нещо такова?

Фич вдигна глава.

— Магия. Да. Сигурно. Тя притежава магия. Беата, тя е луда. Тя уби Морли.

— Чуй се какво говориш — човек убива крадец и за това е обявен за луд. Ти си един безполезен Хакенец, Фич. Точно това си ти — Хакенец, който открадва меч, който не е негов и който никога не би могъл да спечели по друг начин.

— Беата, моля те, тя ще ме убие. Моля те, не я пускай да премине границата.

— Приближават ездачи — провикна се Йстел.

Фич подскочи като ужилен. Беата вдигна глава към Естел, но видя, че ръката й сочи към вътрешността на страната, а не към Дивото. Това малко я поуспокои.

— Какви са? — попита тя Естел.

— Не мога да видя още, сержант.

— Фич, трябва да върнеш това нещо. Когато се появи тази жена, трябва…

— Приближава ездач, сержант — този път Емелин сочеше към Дивото.

— Как изглежда? — провикна се Фич. В гласа му се долавяше ужас — сякаш бе котка, чиято опашка бе пламнала.

Емелин се взря за известно време в далечината.

— Не мога да кажа. Прекалено е далеч.

— Червена ли е? — провикна се наново Фич. — Има ли нещо червено по себе си?

Емелин продължи да напряга поглед.

— С руса коса е, облечена в червено.

— Пусни я да мине — заповяда Беата.

— Тъй вярно, сержант.

Фич разпери ръце, изведнъж ужасен.

— Беата, какво правиш? Искаш да ме убие ли? Искаш да ме видиш мъртъв? Та тя е луда! Тази жена е чудовище, тя е…

— Ще поговоря с нея. Не се тревожи, няма да допуснем малкото момченце да пострада. Ще видим какво иска жената и ще се погрижим за каквото трябва.

Фич явно остана засегнат. Това не бе неприятно за Беата, не и след всичките проблеми, които той бе създал, след това, че бе откраднал нещо толкова ценно като Меча на истината. Ценен магически предмет. Освен това глупавото момче бе забъркало в цялата каша и приятеля си Морли и бе предизвикало смъртта му.

А само като си припомни, че някога бе склонна да мисли, че е възможно да се влюби във Фич!

Той отпусна глава.

— Беата, съжалявам. Просто исках да те накарам да се гордееш.

— Кражбата не е нещо, с което човек може да се гордее, Фич.

— Ти не разбираш — продължаваше да повтаря той, едва сдържайки сълзите си. — Ти просто не разбираш.

От съседния Домини дирч до тях достигна някакъв шум — викове и крясъци, но не тревога. Беата се обърна да погледне и видя към поста й да се приближават трима от специалните Андериански стражи — същите, които бе забелязала Естел. Запита се какво ли ще искат.

Обърна се към галопиращия откъм Дивото кон. Бодна Фич в гърдите с пръст.

— А сега стой мирен и ме остави да говоря.

Вместо да отговори, той заби поглед в земята. Беата се извърна и видя конят да галопира покрай огромната каменна платформа. Жената наистина бе облечена в червено. Беата никога не бе виждала подобни дрехи — червена кожа от главата до петите. На гърба й се вееше дълга руса плитка.

Беата мигом застана нащрек. Никога не бе виждала по-решителен поглед от този в очите на приближаващата жена.

Дори не си направи труда да спре коня си. Просто скочи от него в движение и се стрелна към Фич. Беата го дръпна встрани. Жената се претърколи два пъти и скочи на крака.

— Спри! — изкрещя Беата. — Казах му, че ще оправя нещата с теб и той ще ти върне, каквото е твое!

Беата с удивление установи, че в ръката си жената стиска мастилено черна бутилка. Да скочиш от кон с бутилка в ръка. Може би Фич бе прав, че е луда.

Макар да нямаше вид на такава. Затова пък изглеждаше така, като че е готова на всичко, за да довърши започнатото, ако ще да отиде и на оня свят.

Жената, заковала небесносините си очи върху Фич, не обърна никакво внимание на Беата.

— Дай ми го и няма да те убия. Само ще те накарам да съжаляваш, че си се родил.

Вместо да й го даде, Фич извади меча от ножницата. Той издаде звук, какъвто Беата, макар да бе привикнала към звъна на оръжие, никога не бе чувала.

Лицето на Фич придоби странно изражение. Очите му станаха огромни, сякаш всеки миг щеше да припадне или нещо такова. Погледът в тях бе определено странен — в него затрептяха пламъчета, от които тръпки я побиха. Беше някакъв дълбок поглед, изпълнен като че ли с прозрение.

Жената вдигна бутилката в една ръка, сякаш бе оръжие. Размаха пръстите на другата си ръка, мамейки Фич да я нападне.

Беата пристъпи напред, за да усмири жената и да могат да поговорят.

В следващия миг се намери на земята. Лицето й щеше да се пръсне от болка.

— Ти не се меси — с леден глас изрече жената. — Няма защо да пострадаш. Направи си услуга и остани където си.

Сините й очи се обърнаха към Фич.

— Хайде, момче. Или ми дай меча, или направи нещо с него.

Фич избра второто. Замахна. Беата чу свистенето на острието във въздуха.

Жената отстъпи назад и в същия миг хвърли бутилката към меча. Острието я разби на хиляди малки парченца, които заваляха като порой около Фич.

— Ха! — триумфално извика жената. — Засмя се злобно. — А сега ще си взема меча.

Замахна с китка. В следващия миг в дланта й щръкна червена кожена палка, привързана за китката й със златна верижка. В първия миг изглеждаше изпълнена с радостно очакване, което обаче скоро премина в объркване, докато най-сетне се превърна в чистосърдечно разстройване.

— Трябва да действа — промърмори на себе си тя. — Трябва да действа.

Вдигна глава и видя нещо, което я накара да дойде на себе си. Беата проследи погледа й, но не видя нищо странно.

Жената сграбчи униформата й и я вдигна на крака.

— Разкарай хората си оттук! Веднага!

— Какво? Значи Фич е бил прав. Ти си…

Онази стрелна ръка встрани.

— Гледай, глупачке!

Специалните Андериански стражи настъпваха към тях, бъбрейки помежду си.

— Тези са от нашите. Няма от какво да се притесняваш.

— Разкарай хората си моментално, иначе всички сте мъртви!

Беата изпуфтя, недоволна от факта, че някаква си полудяла непозната се държи с нея като с дете и раздава заповеди. Провикна се към сержант Мари Фовел, която бе на пет-шест метра от тях и идваше да види за какво е цялата суматоха.

— Ефрейтор Фовел! — провикна се Беата.

— Да, сержант? — отвърна Андерианката.

— Накарай тези мъже да почакат, докато свършим тук. — Беата вдигна ръце на хълбоците и се обърна към жената в червено.

— Доволна ли си?

Жената стисна зъби — и отново сграбчи Беата за униформата.

— Ах, ти, малка глупачке! Събери всичките си хлапета и изчезвайте моментално, иначе сте мъртви!

Беата започваше да се ядосва.

— Аз съм офицер от Андерианската армия и тези хора — Беата се обърна да посочи.

Мари Фовел се бе изправила пред новопристигащите и бе вдигнала ръка, казвайки им да изчакат.

Единият от мъжете безцеремонно издърпа меча си и го завъртя с небрежно, но мощно движение. Чу се характерният звук от удар на стомана в кост и тялото на Мари се разцепи на две.

Беата стоеше и не можеше да повярва на очите си.

Работейки при месар, тя бе виждала безброй пъти как се коли животно. Бе почиствала вътрешностите на безчет различни животни и за нея това бе нещо напълно нормално. Вътрешностите не можеха да я разстроят ни най-малко.

Гледката на строполилата се на земята Мари, чиито вътрешности плиснаха по тревата, от една страна, бе любопитна — вътрешностите й не бяха по-различни от тези на животно, само че човешки.

Мари Фовел, разсечена през кръста, ахна, вкопчила се в тревата, огромните й очи не можеха да проумеят току-що случилото се с тялото й.

Бе толкова невероятно ужасяващо, че Беата не можеше да помръдне.

Мари се опита да изпълзи по тревата към Беата, далеч от мъжете. Устните й се помръднаха, но не се чуха думи, а само дрезгаво, едва доловимо хриптене. Пръстите й изгубиха силата си. Тя се отпусна като прясно заклано агне.

Естел и Емелин, застанали на платформата на Домини дирч, изкрещяха едновременно.

Беата извади меча си и го вдигна така, че да го виждат всички.

— Войници! Атака!

Обърна се към мъжете — продължаваха към нея.

На лицата им грееха широки усмивки.

В следващия миг светът се преобърна надолу с главата.

ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

НОРИС СЕ СПУСНА НАПРЕД и както ги бяха тренирали, се насочи към краката на единия от мъжете. Онзи го изрита в лицето. Норис отскочи назад, стиснал лицето си с ръце, пръстите му плувнаха в кръв. Мъжът взе падналия меч на момчето и го прониза през корема, забивайки го в земята, където той се загърчи и запищя в агония, стиснал острието на меча с две ръце.

Карл и Брайс приближаваха тичешком с извадени мечове. Карин се изстреля от бараките с копие в ръка. Анет я следваше по петите, насочила своето напред.

Беата дойде на себе си. Войниците й бяха тренирани да се бият, щяха да заградят нападателите и да ги обезвредят. Трима души не бяха проблем за тях.

— Сержант! — изкрещя жената в червено. — Назад!

Беата бе ужасена, но това не й пречеше да изпитва неприязън към жената, която явно не знаеше дори най-основното от войнишкия занаят. Чак се засрами заради глупостта й. Беата и войниците й щяха да се изправят срещу нападателите и да се бият. Щяха да защитят тази безполезна нещастница в червено, която се страхуваше да се изправи лице в лице с трима врагове.

Фич също, с гордост забеляза Беата, се спусна напред, стиснал безценния си меч в ръце.

С приближаването им само онзи от тримата, който бе разсякъл Мари, бе извадил меча си. Оръжията на другите двама все още бяха прибрани в ножниците им. Беата бе бясна, че приемат взвода й толкова несериозно.

Тя, привикнала към усещането да пронизва плът повече от всички останали във взвода си, с увереност се хвърли към мъжа. Не разбра как, но той без ни най-малко усилие избегна удара й.

Тя изумена си даде сметка, че това, което става в момента, не прилича ни най-малко на упражненията със сламеното чучело или пробождането на увесените на куката животински трупове.

Щом мечът на Беата уцели само въздух, Анет се шмугна изотзад, за да промуши мъжа в крака. Онзи обаче отстъпи и я хвана за червената коса. Извади нож и бавно, с лекота, усмихнат зловещо срещу Беата, преряза гърлото на Анет, сякаш колеше шиле.

Друг от тримата сграбчи копието на Карин, счупи го на две с една ръка и заби острието му в корема й.

Карл замахна към онзи, когото Беата не успя да улучи, насочил се към коляното му. Вместо това получи ритник в лицето. Мъжът завъртя меча си отгоре му. Беата скочи напред и блокира удара му.

Мощният сблъсък на стомана изби меча от ръката й. Изпита толкова силна болка, че не можеше да свие безчувствените си пръсти. Осъзна, че е паднала на колене.

Мъжът замахна към Карл, който вдигна ръце, за да предпази лицето си. Мечът проби дланите му през средата, преди да разсече лицето му на две чак до брадичката.

Мъжът се извърна към Беата. Кървавият му меч полетя към лицето й. Виждайки стремителното му движение, Беата не можа да направи нищо друго, освен да изкрещи.

Нечия ръка я сграбчи за косата и яростно я издърпа назад. Острието изсвистя на милиметър от лицето й и се заби в земята между краката й. Жената в червено току-що й бе спасила живота.

Вниманието на мъжа бе привлечено от нещо друго. Извърна се да погледне. Беата също изви глава и забеляза приближаващи войници. Може би около стотина. От същите специални Андериански части като тези тримата.

Жената в червено дръпна Брайс встрани миг преди да бъде застигнат от поредното острие. Щом вниманието й бе отвлечено от нещо друго, той отново се хвърли срещу врага, независимо от заповедта й да не го прави. Беата видя как от гърба на Брайс изригва червено острие, което го повдига от земята.

Огромният мъжага, убил Карл, насочи вниманието си към Беата. Тя се опита да отстъпи назад, но неговата огромна крачка бе по-бърза. В паниката си тя не можеше да се вдигне на крака. Знаеше, че ще умре.

Докато мечът се извиваше над главата й, не можеше да реши какво да прави. Започна молитва, която бе сигурна, че няма да успее да довърши.

Фич изскочи пред нея, блокирайки смъртоносния удар. Мечът на мъжа се удари в острието на Фич. Беата примигна удивено. Все още бе жива.

Фич размаха яростно меча си срещу мъжа. Онзи отстъпи и острието на Фич мина на милиметри от корема му.

Още докато острието на Фич не се бе отдалечило от мъжа, той с ледено спокойствие откачи от колана си с оръжия боздуган. Фич бе понесен от инерцията на удара и мъжът използва момента да нанесе мощен, изненадващ удар изотзад.

Темето на Фич отхвръкна нагоре. Кървави парчета мозък полепнаха по туниката на Беата. Фич се строполи на земята.

Беата се бе вцепенила от ужас. Чуваше собствените си викове, подобно на изпаднало в паника дете. Не можеше да се накара да спре. Сякаш се наблюдаваше отстрани, сякаш не беше тя.

Вместо да я убие, мъжът се обърна към Фич или по-точно към меча на Фич. Измъкна искрящото оръжие от отпуснатата длан на момчето и после издърпа кожения ремък и ножницата от мъртвото му тяло.

В мига, в който мъжът прибираше Меча на истината в ножницата му, се приближиха още конници. Онзи се усмихна на Беата и й смигна.

— Мисля, че командир Стейн ще остане доволен от тази придобивка. Ти какво ще кажеш?

Беата стоеше като вцепенена, точно пред нея бе проснато тялото на Фич, с мозъка му, разпилян навсякъде по нея, кръвта му изтичаше в тревата.

— Защо? — бе всичко, което успя да промълви тя.

Мъжът все още се хилеше.

— Сега, след като имахте възможност да гласувате, император Джаганг пуска решаващите бюлетини.

— Я да видим какво имаме тук? — провикна се един от новодошлите, скачайки от коня си.

— Няколко прилични на вид девойчета.

— Е, не ги убивай всичките — добронамерено възкликна онзи. — Предпочитам моята да е топла и да мърда.

Всички се изсмяха. Беата стенеше тихичко и се опитваше да изпълзи надалеч от групата.

— Май съм слушал за тоя меч. Ще го занеса на командир Стейн. За него ще бъде безкрайно удоволствие да изненада с такъв подарък императора.

Хвърляйки поглед през рамо, Беата забеляза още един мъж на платформата на Домини дирч, който небрежно обезоръжаваше Естел и Емелин. Двете отчаяно се бореха да защитят поста си. Емелин скочи от платформата, опитвайки се да избяга. При падането си счупи крака. Един от мъжете долу я сграбчи за червената коса и я повлече към бараките, сякаш влачеше пиле.

Онзи горе се нахвърли с целувки върху Естел, която започна да го удря с юмруци. На другарите му защитата й се видя комична. Навсякъде почерня от мъже в тъмни кожени униформи, колани и ремъци, покрити с шипове, и с ризници, и с кожи, обърнати с козината навън, и с огромни мечове, бухалки, брадви и всякакви оръжия. Други, все още на седлата си, обикаляха около Домини дирч и надаваха ликуващи възгласи.

Когато всички се обърнаха към Емелин, която поднови писъците си от ужас и болка, придружени от смеха на похитителя й, нечия ръка сграбчи Беата за яката и я издърпа назад по гръб.

Жената в червено зад нея прошепна в ухото й:

— Действай! Докато все още можеш!

Беата, обзета от нечовешка паника, се изправи на крака и се впусна в луд бяг заедно с жената, докато мъжете не ги гледаха. Двете скочиха в някаква падинка, закрита от трева.

— Престани с този рев! — заповяда й жената. — Престани веднага или ще ни издадеш!

Беата си наложи да не вдига шум, но не можеше да спре сълзите си. Току-що бяха изтрепали целия й взвод освен Естел и Емелин, които бяха заловени.

Фич, този глупак Фич, бе дал живота си, за да я спаси.

— Ако не млъкнеш, сама ще ти прережа гърлото!

Беата прехапа долната си устна. Винаги бе успявала да сдържи сълзите си. Но никога не се бе чувствала толкова ужасно.

— Съжалявам — проплака тя шепнешком.

— Току-що ти спасих кожата. В замяна би могла поне да не им позволиш да ни открият.

Жената проследи с поглед как мъжът с Меча на истината се отдалечава в галоп към Феърфийлд. Изруга тихичко.

— Защо спаси мен? — горчиво попита Беата. — Защо поне не се опита да спасиш някой от другите?

Жената вдигна ръка.

— А кой мислиш направи всичко това? Кой мислиш ти пази гърба? Някой от хлапетата ти войници ли?

Беата се огледа и видя нещо, което не бе забелязала досега. Наоколо лежаха труповете на цял куп вражески войници. Тя отново погледна сините очи на жената.

— Идиотка — промърмори онази.

— Държиш се така, все едно ме мразиш, все едно аз съм виновна.

— Виновна си, защото си глупачка. — Тя посочи яростно напред. — Трима души току-що пометоха поста ти, а дори не са се задъхали.

— Но те ни изненадаха.

— Нима мислиш, че всичко това е някаква игра? Не ти стига мозък дори да осъзнаеш, че си чисто и просто една жертва. Онези, от които зависи, са те надъхали с фалшива смелост и са те изпратили на гибел. И е ясно като бял ден, че дори не си даваш сметка за това. Дори сто от вашите момчета и момичета не могат да се справят с един-единствен от тези войници. Това са частите на Императорския орден.

— Но ако те…

— Мислиш, че врагът ще играе по вашите правила? Реалният живот е онзи, който отне живота на твоите млади колеги, и съдбата на мъртвите момичета е далеч по-приемлива от тази на останалите живи — това ти го гарантирам.

Беата бе толкова ужасена, че не можеше дума да каже. Разпаленият глас на жената поомекна:

— Е, не си виновна само ти. Предполагам, че е от възрастта — просто нямаш необходимите години, за да разбереш някои неща за действителността. От теб не може да се очаква да можеш да отделяш истината от лъжата. Само си мислиш, че можеш да го правиш.

— Защо толкова отчаяно искаше този меч?

— Защото принадлежи на Господаря Рал. Той ме изпрати да му го донеса.

— Защо ме спаси?

Жената я погледна. Зад тези студени, пресметливи очи не се виждаше и капчица страх.

— Предполагам, защото и аз някога съм била глупаво малко момиченце, хванато от лоши хора.

— И какво ти сториха те?

Жената се усмихна мрачно.

— Направиха от мен онова, което съм — Морещица. Ти нямаше да имаш този късмет. Тези тук са съвсем различни.

Беата никога не бе чувала за съществуването на Морещици. Вниманието и на двете бе привлечено от крясъците на Естел от платформата на Домини дирч.

— Трябва да продължа след меча. Предлагам ти да бягаш от тук.

— Вземи ме с теб.

— Не. Няма да ми помогнеш с нищо, само ще ме бавиш.

Беата знаеше, че е права.

— Какво ще правя?

— Ще си изнесеш задника оттук, преди тези мъже да са те хванали за втори път, в противен случай думата „съжалявам“ ще е нищожна в сравнение с това, което ще изпитваш.

— Моля те — промълви Беата и сълзите отново из пълниха очите й, — помогни ми да освободя Естел и Емелин.

Жената сви устни, сякаш обмисляйки молбата й.

— Онази — отсече накрая тя и посочи Естел. — На тръгване ще ти помогна да спасиш онази. После ще зависи от вас двете да избягате.

Беата видя как мъжът се залива от смях, опипвайки грубо и безочливо гърдите на Естел, която продължаваше да се съпротивлява. Усещането бе познато на Беата.

— Но трябва да спасим и Емелин — Тя посочи към бараките, където я бе отвел друг мъж.

— Тя е със счупен крак. Не можете да я вземете. Заради нея ще заловят и вас.

— Но тя…

— Забрави я. Какво ще я правиш? Ще я носиш ли? Престани да се държиш като глупаво дете. Мисли. Искаш ли да се опиташ да избягаш с тази, или искаш да те хванат със сигурност, докато се опитваш да измъкнеш и двете? Бързам. Решавай.

Беата с мъка си пое дъх, толкова й се искаше да не чува крясъците, долитащи от бараките. Не й се искаше да остава в лапите на тези мъже. Още пазеше спомена за един от тях.

— Избирам нея. Да вървим.

— Добър избор, дете.

Жената нарочно я наричаше така, за да я постави на мястото й с надеждата, че това ще й напомня коя е и ще спаси живота й.

— А сега ме слушай и прави точно каквото ти казвам. Не съм сигурна, че ще успееш, но това е единствената ти възможност.

Изпълнена с отчаяно желание да сложи край на този кошмар, Беата кимна.

— Ще се кача горе и ще нападна онзи мъж. Ще се погрижа да имате поне два коня. Докато ти се промъкнеш при конете, аз ще пратя момичето долу. Качи я на коня и изчезвайте. Не спирайте за нищо на света. — Жената посочи Дивото, отвъд Домини дирч. — Продължавайте напред, далеч от Андерия, отидете някъде в Средната земя.

— Как ще им попречиш да ни хванат?

— Кой е казал, че ще им преча? Просто вземете конете и бягайте, все едно от това зависи животът ви. Всичко, което мога да направя, е да се опитам да ви осигуря малко преднина. — Жената вдигна пръст пред лицето на Беата.

— Ако по някаква причина тя не успее да слезе по стълбите или да се качи на коня, остави я и бягай.

Беата, обезумяла от ужас, кимна. Единственото, което искаше, бе да се махне оттук. Вече не я интересуваше нищо и никой. Просто искаше да спаси кожата си. Тя стисна червения ръкав на жената.

— Казвам се Беата.

— Браво. Да вървим.

Жената скочи и се спусна напред приведена. Беата я следваше, имитирайки движенията й. Жената изненада в гръб един от войниците и го изрита през краката. Онзи се строполи и преди да успее да извика, тя скочи отгоре му, прекъсвайки дихателната му тръба с удар с лакътя. Още два бързи удара и той никога повече нямаше да проговори.

— Как го направи? — изумена попита Беата.

Жената се сниши заедно с Беата край високата трева зад мъжа.

— Години сериозни тренировки в занаята да убиваш. Това ми е професията. — Тя отново погледна към Домини дирч. — Стой тук, докато преброиш до десет, после тръгвай. Не брой много бързо.

Без да дочака отговор, тя се впусна в луд бяг. Някои от мъжете я проследиха с поглед, учудени, че не се опитва да избяга, а, напротив, тича към центъра на събитията. Жената се промъкна между всички коне, обикалящи около Домини дирч и дюдюкащите отгоре им ездачи.

От счупения нос на мъжа наблизо бълваше кръв, той вероятно скоро щеше да се удави, легнал по гръб.

Мъжът, хванал Естел, се обърна. Жената в червено изтръгна кола на Домини дирч от мястото му. Нанесе удар по главата на мъжа и тъкмо когато Беата стигна до десет, чу как черепът на онзи изпращява. Тялото му политна през парапета и падна под копитата на бягащите коне.

Обзета от ужас, Беата скочи на крака и се понесе напред.

Жената замахна с всичка сила и нанесе удар на камбаната с пръчката.

Светът потрепери от плътния звук на задействаното оръжие. Звънът бе потресаващ, сякаш можеше да отдели зъбите от венците и да разпарчетоса черепа на Беата.

Конниците от другата страна на границата закрещяха. Конете им зацвилиха. Крясъците секнаха в един миг, щом ездачи и коне се сринаха на земята в кървави купчини Онези, които продължаваха да обикалят Домини дирч, не можеха да спрат навреме. Плъзгаха се или прехвърчаха през линията на смъртта си.

Беата продължаваше да бяга с всички сили, макар да чувстваше, че от звъна на Домини дирч цялото й тяло може да се разпадне.

Размахвайки кола, жената свали още неколцина ездачи от седлата им. Стисна Естел за ръката и буквално я хвърли надолу по стълбите, докато Беата сграбчи юздите на две подивели от ужас животни.

Мъжете бяха изпаднали в паника. Нямаха представа какво още може да причини това оръжие, ако се задейства отново и се обърне към тях. Беата сграбчи ошашавената и ужасена Естел за ръката.

Жената в червено скочи от парапета и се озова на гърба на един ездач, който все още се държеше на седлото си. В ръката си тя още стискаше счупеното гърло на бутилката. Хвана мъжа през кръста и заби нащърбеното стъкло в очите му. Той падна от коня с нечовешки крясъци.

Тя се премести напред върху седлото и сграбчи юздите. Прелетя покрай умореното животно, с което бе дошла, и грабна самара си от гърба му, без да спира. С див вик пришпори коня си в отчаян галоп към Феърфийлд.

— Качвай се! — изкрещя Беата на замаяната и объркана Естел.

За щастие Андерианката осъзна, че това е единственият й шанс за спасение и се вкопчи в него. Двете едновременно се метнаха на конете. Животните се завъртяха в кръг, объркани от цялата суматоха.

Мъжете се бяха спуснали да гонят жената в червено. Беата не бе особено добра на седлото, но знаеше какво трябва да прави. Пришпори с пети животното в ребрата. Естел направи същото.

Двете момичета, една Хакенка и една Андерианка, се спуснаха да спасяват живота си.

— Къде отиваме, сержант? — извика Естел.

Беата нямаше представа дори в коя посока поемат, просто препускаше напред с все сила.

Искаше да свали от себе си тази униформа. Това бе поредната жестока шега, която й бе погодил Бертранд Чанбоор.

— Вече не съм сержант! — изкрещя в отговор Беата с плувнали в сълзи очи. — Вече съм просто Беата, една глупачка също като теб, Естел.

Толкова й се искаше да може да благодари на жената в червено, задето им спаси живота.

ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ДАЛТОН ВДИГНА ПОГЛЕД и видя Хилдемара, която тъкмо влизаше в новия му кабинет. Бе облечена в разголена рокля от златиста коприна, обшита с бяла нишка, сякаш някой можеше да се заинтригува от онова, което би могло да се покаже под роклята.

Той се надигна зад новото си, огромно писалище, каквото никога не си бе представял, че ще има.

— Хилдемара. Колко се радвам, че се отби.

Тя се усмихна и го огледа с жадния поглед на хрътка, забелязала плячката си. Заобиколи писалището и застана близо до него, опряла задница в плота. Погледна го в Упор.

— Далтон, изглеждаш чудесно в тези дрехи. Нови ли са? Сигурно — заговори тя сякаш сама на себе си, докато прокарваше пръст по везания му ръкав. — И този кабинет също ти отива. Много повече, отколкото на безполезния ми съпруг. Придаваш му някаква класа.

— Благодаря, Хилдемара. Трябва да отбележа, че ти самата изглеждаш ослепително.

Усмивката й грейна — дали от удоволствие, или с престореност, той не можа да прецени. От внезапната смърт на предишния Суверен тя не преставаше да го залива с комплименти. В същото време той я познаваше достатъчно добре, за да не се остави отношението и приказките й да приспят бдителността му. Нямаше как да разбере дали се държи топло и приятелски, или крие зад гърба си екзекуторския сатър. При всички случаи трябваше да остане нащрек.

— В града гласовете вече са преброени. Всеки момент се очаква да пристигнат резултатите и от провинцията.

Сега вече му се стори, че предугажда причината за усмивката й и резултата от гласуването на хората. Но все пак в тези неща човек никога не можеше да бъде сигурен.

— И как отвръщат добрите хора на Андерия на призива на Господаря Рал да се присъединят към него?

— Опасявам се, че Господарят Рал по нищо не може да се сравнява с теб, Далтон.

На лицето му започна да се прокрадва предпазлива усмивка.

— Така ли? И доколко убедителни са резултатите?

Ако провалът му не е достатъчно категоричен, той може да пожелае да продължи да действа в своя полза. Тя кокетно повдигна рамене.

— Хората в града, разбира се, не биха повярвали на Господаря Рал. Седем от всеки десет гласуваха с кръстче.

Далтон вдигна глава, затвори очи и въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, Хилдемара — с широка усмивка каза той. — А останалите резултати?

— Едва започнаха да пристигат. Ще отнеме известно време, докато войниците се завърнат.

— Но досега. Какво е положението до момента?

Тя плъзна пръст върху плота на писалището.

— Изненадващо.

Отговорът й го обърка.

— В какъв смисъл?

Тя го погледна с грейнала усмивка.

— Най-лошите резултати са три от четири гласа за нас. На някои места има осем-девет от всеки десет души, отбелязали гласа си с кръстче срещу Господаря Рал.

Далтон вдигна ръка към гърдите си и още веднъж въздъхна с облекчение.

— И аз така предполагах, но човек никога не може да бъде сигурен в тези неща.

— Направо удивително, Далтон. Ти си цяло чудо. — Тя обърна ръцете си с дланите нагоре. — А дори не се налага да лъжеш. Представяш ли си!

Далтон стисна въодушевено юмруци.

— Благодаря ти, Хилдемара. Благодаря ти, че ми донесе такива чудесни новини. Би ли ме извинила, искам да отида веднага да ги споделя с Тереза. Напоследък съм толкова зает, че почти не съм я виждал. Тя ще се зарадва да разбере резултатите.

Той понечи да стане, но Хилдемара го спря с пръст в гърдите. Усмивката й отново придоби онзи вледеняващ оттенък.

— Тереза вече знае, сигурна съм.

Далтон смръщи чело.

— И кой би могъл да й каже, преди аз да знам?

— Бертранд, сигурна съм.

— Бертранд ли? И откъде накъде той ще споделя с жена ми такива важни новини?

Хилдемара се усмихна превзето.

— О, нали знаеш как му се развързва езикът, когато е между краката на жена, която му се струва възбуждаща.

Далтон замръзна на място. В главата му забиха предупредителни камбани, докато си припомняше колко пъти бе отсъствал от къщи от момента, в който Бертранд бе избран за Суверен. Докато си представяше страхопочитанието и удивлението, което Тереза изпитваше към личността на Суверена. Докато извика в съзнанието си факта, че Тереза бе прекарала цяла една нощ в молитва, след като я бе запознал с предишния Суверен. Спомни си благоговението й, когато Бертранд стана Суверен.

Насила се отърси от всички тези картини. Подобни мисли бяха коварен враг, който можеше да го изгризе отвътре. Хилдемара, знаейки колко зает е напоследък, вероятно просто иска да го стресне или да му създаде проблеми. Това би било типично в неин стил.

— Не го намирам за особено забавно, Хилдемара.

Опирайки длан върху писалището, тя се наведе към него и прокара пръста на другата си ръка по лицето му.

— Не съм и имала намерение да бъде.

Далтон не каза нищо, положи усилия да се въздържи от предприемане на грешен ход, преди да е разбрал какво става в действителност. Въпреки всичко това можеше да е поредният й глупав номер, предназначен да го настрои срещу Тес, да го предразположи да се хвърли в обятията на Хилдемара. Или пък можеше да е просто непроверена клюка. Но, от друга страна, си даваше сметка, че Хилдемара не е жена, която оставя непроверена подобна информация. Тя си имаше своите източници, на които можеше да разчита също тъй стопроцентово, както Далтон на своите.

— Хилдемара, не ми се струва уместно да разпространяваш подобни ужасни слухове.

— Не е слух, скъпи ми Далтон. А факт. Видях благочестивата ти съпруга да излиза от стаята му.

— Познаваш Тереза, тя обича да се моли.

— Дочух Бертранд да се хвали на Стейн, че е бил с нея.

Далтон едва се задържа на стола си.

— Какво?

Самодоволната й усмивка се разля върху лицето й в съвършена гримаса.

— От онова, което Бертранд твърдеше пред Стейн, е ясно, че жена ти е доста разкрепостена любовница и обича да бъде малкото лошо момиченце в леглото му.

Далтон усети как лицето му пламва яростно. За миг му мина през главата да пререже гърлото на Хилдемара в същия този миг. Ръката му докосна дръжката на меча и изведнъж мисълта му се стори напълно реална. Но в последния миг успя да се удържи, макар коленете му да омекнаха като глина.

— Просто си помислих, че трябва да знаеш, Далтон — добави тя. — Стори ми се доста тъжно: мъжът ми чука жена ти, а ти изобщо и не подозираш. Можеше да се по лучи неловка ситуация. Да изпаднеш в глупаво положение, след като не знаеш.

— Защо, Хилдемара? — успя да прошепне той. — За що това ти доставя такова огромно удоволствие?

Най-сетне усмивката й грейна истински щастливо.

— Защото винаги съм ненавиждала убедеността ти в истинността на клетвата ви за вярност. Начина, по който гледаше под вирнатия си нос, мислейки себе си и жена си за нещо повече от всички нас.

Далтон успя да се удържи с истинско усилие на волята. В напрегнати и драматични моменти той винаги бе съумявал да запази хладнокръвие и да мисли аналитично, за да намери най-правилното решение на създалата се ситуация. Успя да го стори и сега с безпощадна решителност.

— Благодаря ти за информацията, Хилдемара. Наистина можеше да се получи неловко.

— Направи ми една услуга и не се оставяй да ти потънат гемиите, Далтон. Имаш причина да бъдеш безкрайно доволен. Все пак говорим за Суверена. Нали в крайна сметка е чест за всеки мъж да предостави жена си на обожаваната и божествена личност на Суверена на Андерия.

Ще бъдеш уважаван и обичан още повече, задето жена ти се жертва в името на разтоварването на Суверена от стресовете на високото му призвание. Би трябвало да го знаеш, Далтон. Нали в крайна сметка ти направи от него онова, което е — съветник на Създателя в този свят. Жена ти просто е един верен поданик. — Тя се изкикоти. — Наистина верен, доколкото разбирам. О, май наистина трудно ще й се намери равна. — Тя се наведе напред и го целуна по ухото. — Но все пак ми се ще да се пробвам, Далтон. — Тя се изправи и го погледна в очите. — Винаги съм те харесвала. Ти си най-нечестивият и опасен мъж, когото съм срещала. А мога да се похваля, че сред познатите ми има истински шедьоври. — Тя, вече на прага, се извърна до го погледне още веднъж. — След като свикнеш с мисълта, ще видиш, че всъщност не е толкова важно. А после, както сам предложи преди време, щом клетвата ти е престъпена веднъж, аз ще съм първата, към която ще се обърнеш. Не си забравил, нали?

Далтон остана сам в кабинета си, в главата му препускаха всякакви мисли, не знаеше какво да предприеме.

Калан обгърна с ръце раменете му и се надвеси над главата му, допирайки бузата си до ухото му. Усещането бе топло и приятно, въпреки че не бе време да се разсейват. Целуна го по слепоочието.

— Как върви?

Ричард се протегна и се прозя.

— Този човек май сериозно не е бил в ред.

— Какво искаш да кажеш?

— Все още имам още доста за превеждане, но започвам да си изграждам картина на случилото се. — Ричард разтърка очи. — Бил е изпратен тук да прогони Хармониите. Веднага намира просто решение на проблема. Магьосниците в Кулата го мислят за истински гений и му го казват.

— Сигурно е останал много горд от признанието им — каза тя, очевидно иронично.

Ричард разбра тона й — бе съгласен с нея.

— Права си, Джоузеф Андер не е бил такъв човек. Не го казва направо, но от нещата му, които вече прочетох, си изградих представа за начина му на мислене. Джоузеф Андер не би изпитал гордост от онези, които са го разбрали, а презрение към другите, които не са.

— Значи — заключи тя — е намерил решение. И после?

— Казали са му да се заеме незабавно с прилагането му. Очевидно са имали проблеми с Хармониите, подобни на нашите сега, и са искали заплахата да бъде елиминирана незабавно. Той им се е опънал с довода, че след като са проявили достатъчно здрав разум, за да го оставят да се справи с проблема, трябва да престанат да му казват какво да прави.

— Това не е проява на особено добро отношение към висшестоящите нему магьосници в Кулата.

— Било му заръчано да прогони Хармониите, тъй като продължавали да измират хора. Очевидно са го познавали достатъчно добре, за да са наясно, че е по-добре да не го заплашват — не и при положение, че проблемът с войната също стоял на дневен ред. Така че му казали да действа по своя преценка, но го помолили да побърза с решението, за да се спасят хората от заплахата. Подобно поръчение било доста по-приемливо за него, но той го използвал като повод да започне да наставлява магьосниците в Кулата.

— Моля?

Ричард прокара пръсти през косата си. Беше му трудно да облече в думи намеренията на Джоузеф Андер.

— Имам още доста за превеждане. Работата върви бавно. Но не мисля, че книгата ще ни даде отговор на въпроса как да прогоним Хармониите. Джоузеф Андер просто не е бил такъв човек — за да го запише.

Калан се изправи и мина от другата му страна, за да го погледне в очите. Скръсти ръце.

— Добре, Ричард. Познавам те достатъчно. Какво криеш?

Той стана и й обърна гръб, притиснал с пръсти слепоочията си.

— Не ми ли вярваш, Ричард?

Той се обърна към нея. Взе ръката й в своята.

— Не, не е това. Просто, просто някои от нещата, които той казва не мога да преценя докъде се простира истината и откъде започва лудостта на този човек. Това над минава всичко, което някога съм чувал, на което съм бил учен или съм вярвал за магията.

Сега вече тя го погледна със загриженост. Той си помисли, че, от една страна, напразно възбужда страховете й. От друга обаче, не можеше да си позволи да я уплаши толкова, колкото самият той бе стреснат.

— Джоузеф Андер — започна накрая — е бил убеден, че е по-добър от всички останали магьосници.

— Това вече ни е известно.

— Да, но работата е там, че може да се окаже прав.

— Какво?

— Понякога в лудостта се крие гений. Калан, не мога да преценя къде да поставя границата. От една страна, това, че не знам много за магията, е слабост, но, от друга, означава, че не съм обременен от предразсъдъци като магьосниците в Кулата, така че имам шанса да разпозная истината в думите му там, където магьосниците не са успели. Виж, Джоузеф Андер е гледал на магията като на обикновен пакет от изисквания — нали разбираш, щипка от това, еди-коя си дума, произнесена три пъти, докато се обръщаш на левия си крак такива неща. Гледал е на магията като на форма на изкуството — като на изразно средство.

Калан се намръщи.

— Не те разбирам. Или хвърляш едно заклинание както трябва, за да го задействаш, или нищо не става. Както аз предизвиквам силата си с докосване. Както извикахме Хармониите, изпълнявайки определени изисквания на магията, които ги освободиха.

Той беше наясно, че с нейните магически способности, с познанията й и с цялото й обучение за магията тя щеше да има същите проблеми като останалите магьосници. Ричард усещаше лек нюанс на объркване — какъвто вероятно е изпитвал и Джоузеф Андер. В това той също разбираше този човек по-добре — разбираше какво е объркването хората да ти казват жестоката истина за нещо, с което ти си по-наясно, и въпреки това да не можеш да ги накараш да прозрат абстрактната идея на по-важната цялост пред очите им.

Както и Джоузеф Андер, Ричард реши да опита отново:

— Да, знам и не казвам, че не действа, но той е бил убеден, че има и още нещо. Магията може да бъде изведена на по-висше ниво — отвъд полето, в което повечето хора използват дарбата си.

Сега вече лицето й се намръщи сериозно.

— Ричард, това е лудост.

— Не мисля. — Той взе книжката пред себе си.

— Това тук е в отговор на нещо, което те са го попитали и което не е било свързано с настоящите проблеми. Но трябва да го чуеш, за да разбереш начина на мислене на Джоузеф Андер.

Той й прочете превода си.

— „Магьосник, който не може истински да разрушава, не може и да създава истински.“ — Той потупа книжката.

— Има предвид магьосниците като днешните, притежаващи само едната страна на магията, Адитивната. Като Зед. За Андер човек, който не притежава и двете страни на магията, изобщо не се е броял за роден с дарбата. За него такъв човек е бил просто грешка, нещастно ограбен. — Ричард се върна на текста и зачете: — „Магьосникът трябва да познава себе си, иначе рискува да предизвика лоша магия, която да навреди на собствената му воля.“ Тук говори за креативните аспекти на магията отвъд нейната структура. „Магията усилва и концентрира страстите, укрепва чувствата не само като радостта, но и разрушителните страсти и по този начин те могат да се превърнат в обсесии, да станат непоносими, докато не бъдат освободени.“

— Звучи ми като оправдание за собствените му разрушителни наклонности — обади се Калан.

— Не мисля. Струва ми се, че той е достигнал до нещо.

— В такъв случай как ще прогоним Хармониите?

Ричард поклати глава отчаяно.

— Не знам. Опасявам се, че на този въпрос няма отговор. Магьосниците от времето на Джоузеф Андер са били също толкова объркани от този човек, както и ние днес. В крайна сметка просто са приели, че това място е загубено за тях. Започвам да вярвам, че Джоузеф Андер е създал непобедима магия вътре в един ребус без решение.

Калан взе книгата от ръцете му, затвори я и я върна на масата.

— Ричард, струва ми се, че самият ти полудяваш, до като четеш писанията на един лунатик. Именно така действа магията.

Точно това бяха казали и магьосниците от Кулата на Андер — че не може да промени и контролира нещо, само по себе си неконтролируемо. Но Ричард не го каза на Калан. Тя не бе готова да мисли за магията по такъв начин.

Нито пък останалите магьосници.

Джоузеф Андер не е бил доволен ни най-малко от всеобщото отхвърляне на идеите му и просто си е взел сбогом.

Калан го прегърна през врата.

— Съжалявам. Знам, че правиш всичко възможно. Просто започвам да се изнервям. Скоро ще дойдат резултатите от гласуването.

Ричард обви с ръце кръста й.

— Калан, хората ще прозрат истината. Трябва да го направят.

Тя отмести поглед.

— Ричард — прошепна след малко, — искаш ли да се любим?

— Какво?

Тя го погледна право в очите.

— Толкова време мина. Искам да се любим.

— Тук? Сега?

— Можем да завържем входа на палатката. Пък и без друго никой не влиза, преди да е получил разрешение. — Тя се усмихна. — Обещавам да не вдигам шум и да не те поставям в неловко положение. — Повдигна брадичката му с пръст. — Обещавам дори да не казвам на другата ти жена.

Това извика на устните му бърза усмивка, която обаче не успя да се задържи.

— Не можем, Калан.

— Е, що се отнася до мен, струва ми се, че ще мога. А се обзалагам, че ти също скоро ще си промениш мнението.

Ричард вдигна малкия черен камък на шията й.

— Калан, магията се срина. Това вече не действа.

— Знам. Точно затова го искам. — Тя се вкопчи в ризата му. — Ричард, не ме е грижа. Какво като си направим бебе? Какво от това?

— Знаеш какво от това.

— Ричард, толкова ли ужасно ще е? Мислиш ли? — Зелените й очи се напълниха със сълзи. — Толкова ли ще е ужасно, ако двамата си направим дете?

— Не, Калан, разбира се, че не. Не става въпрос за това. Знаеш, че го искам. Но точно в момента не можем. Не можем да си позволим от всяка сянка да ни дебне Шота, опитвайки се да изпълни обещанието си. Не можем да си позволим да пренебрегнем дълга си.

— Дълга си. Ами ние? А нашите желания?

Ричард извърна поглед.

— Калан, нима наистина искаш да родиш дете в този свят? В лудостта на този свят? В лудостта на Хармониите и изпречилата се пред очите ни ужасна война?

— Ами ако отговоря положително?

Той се обърна към нея и й се усмихна. Ясно му беше, че само я амбицира. Вероятно присъствието на Ду Чайлу я караше да иска и свое дете.

— Калан, след като го искаш, и аз го искам. Съгласна ли си? Ще направим всичко, каквото искаш, а после ще му мислим за Шота. Но междувременно може ли да почакаме, докато поне сме сигурни, че светът на живите ще продължи да съществува, за да можем да родим в него детето си.

Най-сетне и тя се усмихна.

— Разбира се. Прав си. Вероятно просто съм се отнесла. Трябва първо да се оправим с Хармониите, с Императорския орден.

Ричард я прегърна, за да я успокои. В същия миг отвън се провикна капитан Мейферт.

— Виждаш ли? — прошепна й той.

Тя се усмихна.

— Да, капитане, влезте.

Мъжът с неохота пристъпи през прага. Не смееше да повдигне очи към Ричард.

— Какво има, капитане?

— Хм, Господарю Рал, Майко Изповедник гласовете във Феърфийлд са преброени. Пристигнаха и някои от пратениците ни от провинцията. Но не всички — добави той припряно. — Очакваме завръщането на останалите. Ще са нужни още няколко дни, докато се приберат всички.

— Е, капитане, какви са резултатите?

Мъжът му подаде лист хартия. Ричард го прочете, но му трябваше известно време, за да осъзнае написаното.

— Седем от десет срещу нас — прошепна накрая.

Калан внимателно взе листа от ръката му и погледна сама. Без да каже нито дума, го остави на масата.

— Добре — каза той, — знаем какви лъжи бяха наговорени на хората в града. Но трябва да си даваме сметка, че в провинцията ще е по-различно.

— Ричард — прошепна Калан, — тези лъжи са плъзнали из цялата страна.

— Но нали лично говорихме с хората. Толкова време прекарахме с тях. — Той се обърна към капитан Мейферт.

— Какво е положението на другите места?

— Ами…

— Какво е положението в онзи град — той щракна с пръсти — Уестбрук. Там, където останахме, за да разгледаме нещата на Джоузеф Андер. А, какво е положението там? Дойде ли обратна информация?

Мъжът отстъпи крачка назад.

— Да, Господарю Рал.

— Е?

Калан постави ръка на рамото му.

— Ричард — прошепна тя, — капитанът е на наша страна.

Ричард притисна с пръсти слепоочията си и си пое дълбоко въздух.

— Какви са резултатите от Уестбрук, капитане?

Мъжът, пребледнял, се покашля.

— Девет от десет са гласували с кръстче срещу нас, Господарю Рал.

Ричард бе зашеметен. Той лично бе разговарял с онези хора. Дори си спомняше имената на някои от тях, помнеше лицата на прекрасните им деца.

Почувства как губи почва под краката си, как пропада в някаква безумна пропаст. Не бе мигвал ден и нощ, за да се опита да помогне на тези хора да вземат в ръце собствената си съдба, да бъдат свободни. И те го бяха предали.

— Ричард — с топло съчувствие каза Калан, — не си виновен ти. Наговорили са лъжи на хората. Уплашили са ги.

Ричард махна неясно с ръка.

— Но нали говорих с тях, обясних им, че всичко се прави заради тях, за тяхното бъдеще, за свободата на децата им.

— Знам, Ричард.

Капитан Мейферт стоеше, без да помръдва. Калан му направи знак с ръка да си върви. Той се поклони и тихо се измъкна от палатката.

— Отивам да се поразходя — прошепна Ричард. — Имам нужда да остана сам. — Той махна към одеялата. — Не ме чакай, лягай си.

И потъна в тъмнината.

ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ТОЙ ТИХО ОСВОБОДИ за вечерта жената, която бършеше праха от изящните дървени скулптури в апартамента им и след като затвори вратата след нея, се запъти към спалнята. Тереза го чу да приближава и се обърна.

— Далтон — усмихна му се тя. — Ето те и теб, съкровище.

— Тес.

Бе прекарал цялата ситуация хиляди пъти през главата си, докато накрая бе намерил мястото, където ще може да се изправи лице в лице с нея и ще е способен да се контролира.

Трябваше да се контролира.

Пристъпи към най-сигурния си метод за свършване на дадена работа. Единствено тук можеше да е, сигурен, че ще се владее. Щеше да се справи с това, както се бе справил с толкова много други неща.

— Не те очаквах толкова рано.

— Тес, чух нещо.

Тя седеше пред огледалото, разресвайки красивата си коса.

— Така ли? Някаква интересна новина ли?

— В известен смисъл. Чух, че споделяш леглото на Суверена. Вярно ли е?

Вече бе сигурен, че е вярно. Бе задействал всички механизми на паяжината си.

Тя спря да се реши и го погледна в огледалото. По лицето й се четяха най-различни чувства. Сред тях преобладаваше предизвикателството.

— Далтон, той не е обикновен мъж. Той е Суверенът. — Тя стана и се обърна към него, не знаейки каква ще бъде реакцията му. — Той е следващият след Създателя.

— Мога ли да те попитам как стана?

— Бертранд каза, че Създателят му е говорил. — Тя зарея поглед някъде в далечината. — Създателят му ка зал, че тъй като съм ти била вярна и никога не съм докосвала друг мъж и понеже ти също си ми бил верен, Създателят ме е избрал, за да освобождавам Бертранд от светските напрежения. — Тя отново го погледна. — Така че, Далтон, това е награда за теб. За верността ти към мен.

Далтон се накара да отговори:

— Да, ясно.

— Бертранд казва, че това е мое свято задължение.

— Свято задължение.

— Когато съм с него, е като не знам. Толкова е особено. Да помагаш на Суверена тук, на този свят, е чест и дълг. Само като си помисля, че му помагам да се освободи от ужасното напрежение, което се натрупва в него от това, че е Суверен. Това е страхотна отговорност, Далтон — да бъдеш Суверен.

Той кимна.

— Права си.

Убедила се, че той няма да се ядоса и да я удари, тя пристъпи към него.

— Далтон, аз те обичам все така.

— Радвам се да го чуя, Тес. За това се тревожех най-много. Да не съм загубил любовта ти.

Тя го стисна за раменете.

— Не, глупаче. Никога. Аз те обичам все така. Но Суверенът ме призова. Трябва да го разбереш. Той има нужда от мен.

Далтон преглътна.

— Разбира се, скъпа. Но ние можем ние все пак можем, можем ли въпреки това да сме заедно в леглото?

— О, Далтон, разбира се, че можем. Това ли те притесняваше? Че няма да имам време и за теб? Далтон, аз те обичам и винаги ще те искам.

— Добре — кимна той. — Това е добре.

— Хайде да се гушнем, съкровище, и ще ти покажа. Може дори да ти се сторя още по-привлекателна. Освен това, Далтон, е висока чест да бъдеш със самия Суверен. Така хората само ще си повишат още повече мнението за теб.

— Сигурен съм, че си права.

— Ами тогава хайде да си лягаме — тя го целуна по бузата. — Нека ти покажа колко щастлив мога да те направя.

Той се почеса по челото.

— О, наистина бих го искал повече от всичко на света, но ме чакат още цял куп спешни дела. Току-що пристигнаха резултатите от гласуването.

— Знам. Бертранд ми каза.

— Бертранд.

Тя кимна.

— Суверенът, глупаче. Той ми каза. Толкова се гордея с теб, Далтон. Знам, че ти също имаш роля в това. Заслугата не е само на Бертранд. Знам, че ти много си му помогнал.

— Роля. Колко мило от страна на Суверена да забележи помощта ми.

— Той има много високо мнение за теб, Далтон.

— Радвам се да го чуя. — Той се покашля. — Хм, виж, Тес, трябва да се връщам на работа. Чакат ме важни дела.

— Да те чакам ли?

Той махна с ръка.

— Не. Не, скъпа. Трябва да отида до Феърфийлд да проверя някои неща.

— Тази нощ? Тепърва?

— Да.

— Далтон, не бива да работиш толкова много. Обещай ми, че ще отделяш малко време и за себе си. Обещай ми. Тревожа се за теб.

— Не бива. Добре съм.

Тя му се усмихна с най-лъстивата си усмивка.

— Обещай ми, че ще намериш време да ме любиш!

Той се усмихна.

— Разбира се. Обещавам. — Целуна я по бузата. — Лека нощ, скъпа.

Жената със стъкленицата в ръце смръщи чело.

— Познавам ли те?

— Не — отвърна Калан и сведе глава, за да остане лицето й скрито в сянката на лампата. — Едва ли. Не съм от тук. Дойдох до Феърфийлд специално за това.

Калан бе облякла дрехите, с които обикновено пътуваше, и бе увила главата си с шал, за да скрие дългата си коса. Направи го след като напусна лагера. Тъй като Ричард бе заминал нанякъде, войниците бяха настояли да я придружат в разходката й, за глътка въздух. Тя грубо им бе заповядала да останат по местата си.

Подобни заповеди никога не биха действали пред Кара. Тя не би ги чула. Войниците нямаха толкова кураж, нито пък бяха толкова безразсъдни и умни като Морещицата.

Жената въздъхна.

— Е, разбирам, скъпа. Не една и две жени предприемат пътешествия с такава цел.

Тя повдигна запушената стъкленица, очевидно намекваща първо да си получи парите. Калан й подаде златен суверен.

— Задръж го. В замяна очаквам мълчание от твоя страна.

Жената сведе глава.

— Напълно те разбирам. Благодаря ти, скъпа. Много щедро от твоя страна. Благодаря ти.

Калан взе стъкленицата и я задържа в дланта си, взирайки се през мътното й стъкло в бистрата течност вътре. Осъзна, че другата й ръка е върху корема. Отпусна я встрани.

— И така — каза жената и посочи стъкленицата, — забърках сместа току-що и ще действа през нощта. Можеш да я изпиеш, когато искаш, но ако чакаш до сутринта, е много вероятно да престане да действа. Предлагам ти да го направиш, преди да си легнеш.

— Ще боли ли?

Жената смръщи лице загрижено.

— Най-вероятно не повече, отколкото при обикновен мензис, скъпа. Не и при положение, че е толкова рано. Но ще има кървене, подготви се за това.

Калан имаше предвид дали ще е болезнено за бебето. Но не можа да се насили да повтори въпроса си.

— Просто го изпий всичкото — продължи жената. — Не е чак толкова отвратително на вкус, но може да ти се прииска да пийнеш и малко чаец.

— Благодаря.

Калан се обърна да си върви.

— Почакай — спря я жената. Приближи се и хвана Калан за ръката. — Съжалявам, скъпа. Ти си млада, ще имаш и други деца.

Калан изведнъж си помисли нещо.

— Няма да повлияе на способността ми да…

— Не, скъпа, няма. Всичко ще е наред.

— Благодаря ти — каза Калан и тръгна към вратата, изведнъж изпитала непреодолимо желание да се махне от малкия дом, да потъне в тъмнината, да остане сама — в случай че й се доплаче.

Жената я стисна за ръката и я обърна към себе си.

— Обикновено нямам навика да изнасям лекции на младите жени, защото когато дойдат при мен, вече е късно за това, но се надявам да се омъжиш, скъпа. Помагам, когато има нужда от мен, но предпочитам помощта ми да се изразява в раждането на детето ти, а не в премахването му. Наистина.

Калан кимна.

— И аз бих искала. Благодаря ти.

Улиците на Феърфийлд бяха тъмни, но все още се виждаха хора, запътили се по работа. Калан знаеше, че когато Императорският орден пристигне, целият ритъм на живота им внезапно ще се преобърне.

Точно в този момент обаче не й бе до мисли за това.

Реши да го направи, преди да се е върнала в лагера. Опасяваше се Ричард да не открие стъкленицата и да се наложи да му обяснява. Той никога няма да й позволи да го направи, но при положение, че не знаеше за състоянието й, тя бе успяла да разбере от него истинските му чувства и желания.

Беше прав. Трябваше да се грижат за толкова много хора. Не биваше да допуснат личните им проблеми да засенчат отговорностите им. Шота би спазила обещанието си относно подобно нещо и тогава те нямаше да могат да се грижат за своите задължения. Така щеше да е най-добре.

На излизане от града мерна Далтон Камбел, който приближаваше по една улица на кон, така че свърна в сенките встрани. Винаги го бе смятала за сериозен и разумен мъж. Тази вечер й се стори като отнесен в друг свят. Запита се какво ли прави в тази част на града, славеща се с не особено добрата си репутация.

Изчака го да отмине и едва тогава продължи пътя си.

Щом стъпи на пътя към имението на Министъра, близо до който бе разположен лагерът им, в далечината й се мерна карета, в чийто метален покрив за миг блесна луната. Беше на доста разстояние от нея, но тя все пак свърна встрани от пътя. Не искаше да среща никого, особено пък такъв, който би могъл да я разпознае.

Буцата в гърлото й заплашваше да я задуши, докато краката й я носеха към житната нива. По бузите й се изтърколиха безмълвни сълзи. Когато се поотдалечи от пътя, се свлече на колене и даде воля на чувствата си.

Загледана в стъкленицата в ръката си, проблясваща на светлината на луната, си помисли, че едва ли някога се е чувствала по-мизерно. Преглътна поредния стон, напомняйки си, че е за доброто на всички. Така беше. В това бе убедена.

Отпуши стъкленицата и остави тапата да падне на земята. Вдигна ръка, за да разгледа съдържанието й на светлината. Притисна с другата си ръка детето им; детето й; детето на Ричард. Преглътна сълзите си и вдигна стъкленицата към устните си. Спря, докато успее да уравновеси дишането си. Не искаше да си напълни устата с течността, а после да не успее да я глътне.

Свали съда от устните си. Отново се загледа в него на лунната светлина, мислейки си за всичко, което означава това.

В следващия момент обърна стъкленицата към земята.

Внезапно изпита вълна на облекчение, сякаш собственият й живот бе спасен и надеждата се бе възвърнала на света.

Когато се изправи, сълзите й бяха само спомен и вече изсъхваха на бузите й. Усмихна се с облекчение, с радост. Детето им беше спасено.

Захвърли празната стъкленица в нивата. Докато го правеше, забеляза недалеч мъж, който я гледаше. Замръзна. Той вървеше към нея целенасочено, бързо. Калан се обърна на другата страна и видя още мъже. Отзад я притискаха други. Всичките бяха млади и както забеляза, червенокоси.

Без да губи нито миг повече, утежнявайки допълнително положението си, тя се поддаде на инстинкта си и се спусна презглава към лагера им.

Вместо да се опитва да разкъса обръча, се насочи към онзи, когото бе забелязала първо. Той застана в готовност, приклекнал, разтворил крака.

Калан се хвърли отгоре му и го стисна за ръката. Вгледа се в очите му и разпозна в тях куриера на име Роули. Без да си даде труда да се замисли, в същата тази минута освободи силата си в него, готова за предстоящия тътен, който щеше да го погълне.

След като не се случи нищо такова, си припомни, че Хармониите бяха отнели силата й. Мислеше си, че я усеща вътре в себе си както винаги, но нея я нямаше.

В същия този миг на осъзнаване, разбиране и провал тя изведнъж наистина почувства магията си. Калан познаваше гъделичкащото й усещане, което те обзема с мощна сила, плъзва в теб подобно на змия в леговището си и е също толкова смъртоносна.

Дръпна ръката си, но знаеше, че е твърде късно. Отвсякъде я притискаха мъже, станали по-смели сега, след като вече я бяха пипнали. Прииждаха нови и нови.

Бе изтекъл само един миг, откакто бе хванала Роули и го бе пуснала. През този миг тя взе единственото правилно решение. Имаше един-единствен шанс — да се бие или да умре.

Изрита мъжа пред себе си в корема. Усети чупенето на кост при удара на ботуша й. Той се строполи на земята със сподавен вик. Калан го изрита в слабините. Замахна към очите на мъжа, настъпващ отляво.

Осигури си пролука. Спусна се към нея, но бе принудена да спре рязко, дръпната назад за косата с истинска жестокост. Завъртя се и изрита мъжа, като в същото време заби лакти в прииждащите от двете й страни.

Бе последният й удар. Хванаха я за ръцете. Получи тежък удар в корема. Веднага си даде сметка, че той й бе причинил нещо ужасно. Последва удар по лицето, после още един, от който остана като замаяна. Не можеше да си поеме дъх. Опита се да прикрие лицето си, но ръцете й бяха хванати. Последва порой от юмруци в корема й, от които остана съвсем без дъх. Други се нахвърлиха върху главата й, която се замята във всички посоки. Опита се да преглътне кръвта, бликнала в устата й, преди да се е задушила. Чу ръмженето на мъжете около себе си — подобно глутница кучета, че сумтенето, придружаващо усилията им да удрят с все сила. Обзе я нечовешкият ужас на безпомощността.

Дъждът от удари не спираше. Тя увисна безпомощна. Болката я пронизваше отвсякъде. Повалиха я на земята.

Обви я тъмнина, черна като самата смърт. В следващия миг болката потъна в нищото и тя полетя в милостивия покой на Светлината.

Ричард бродеше из житната нива като замаян. Всичко така се обърка. От товара, легнал на плещите му, сякаш не можеше да си поеме дъх. Не знаеше какво да прави. Хармониите, Императорският орден — — всичко вървеше наопаки.

И всички хора зависеха от него — без значение дали го разбират или не. Жителите на Средната земя разчитаха на него, за да отблъсне Императорския орден. Д’Харанците разчитаха на него, за да застане начело на страната им; Всички бяха изложени на опасност от Хармониите, които ставаха все по-силни с всеки изминал ден.

На всичко отгоре бе пожертвал толкова труд и усилия за народа на Андерия, а те му бяха отвърнали с предателство — и това бе съкрушително.

Най-лошото обаче бе това, че двамата с Калан трябваше да поставят всичките тези проблеми пред мисълта да имат дете. Той бе готов да рискува Шота, както бе готова и Калан. Бе наясно с опасността, която можеше да си навлекат с появата на едно дете, но бе готов да се бори за правото им на собствено бъдеще. Но как можеха да си позволят да се грижат за дете сега, когато Хармониите и Императорският орден с все сила се опитваха да разрушат този свят! Да се прибави и Шота към цялата каша, щеше да е напълно извън силите им. Калан също го разбираше, но той знаеше, че за нея е по-трудно, защото целият й живот бе минал в служба на дълга.

Но ако двамата не изпълнеха своята роля, своите задължения, целият свят щеше да попадне под робството на Джаганг. Ако Хармониите не го унищожат предварително. А идването на Хармониите на този свят бе станало единствено по вина на Ричард. И сега негова бе отговорността за изгонването им.

Както и да е, дори да успееше да разбере какво е направил Джоузеф Андер, оставаше Джаганг, с когото трябваше да се преборят, преди да мислят за дете. Калан разбираше и това. Той благодари на добрите духове за единственото хубаво нещо в живота му: Калан.

Осъзна, че вероятно е приближил доста до Феърфийлд. Калан щеше да се тревожи. Бе прекарал навън доста време. Не искаше да я притеснява. И без друго тя си имаше достатъчно грижи. Надяваше се да не се е разстроила от отказа му да имат дете точно в този момент.

Обърна се с намерение да се връща в лагера и сякаш до него достигна някакъв звук. Изправи се и се заслуша. Не можеше да каже от колко време се чува, защото досега не бе обръщал внимание на нищо друго освен на собствените си мисли, опитвайки се да намери разрешение на проблемите. Сега обаче напрегна слух. Счуха му се приглушени удари.

Без да спре и да се замисли, Ричард се насочи тичешком към шума. С приближаването си осъзна, че чува пръхтящи от някакво усилие мъже, задъхани, напрегнати.

В следващия миг ги видя — бяха цяла банда, биеха някого на земята. Ричард сграбчи най-близкия за косата и го дръпна назад. Под него забеляза кърваво тяло.

Бяха пребили до смърт нещастната си жертва.

Ричард позна човека, когото бе стиснал за косата. Бе един от куриерите. Доколкото си спомняше, името му бе Роули. В очите му блестеше див, безумен поглед.

Роули, видял срещу себе си Ричард, моментално нададе вик:

— Хванете го!

Ричард обви с другата си ръка врата му, стисна го за брадичката, наведе го напред, после дръпна рязко назад, Прекършвайки му врата. Роули се строполи на земята в безжизнена купчина.

Към Ричард се хвърли друг от мъжете. Инерцията на полета бе най-сериозната му грешка. Ричард го посрещна с разперена в лицето длан.

Докато вторият нападател все още летеше към безжизненото тяло на Роули, Ричард сграбчи трети за косата, дръпна го напред и забоде коляното си в брадичката му. Челюстта на онзи изпука, тялото му се свлече на земята.

Вече всички от бандата се бяха изправили, готови да се нахвърлят отгоре му. Той си даде сметка, че съвсем скоро може да сподели съдбата на бедната жертва в прахта. Единственото му предимство бе, че разбойниците вече бяха изтощени от боя. За сметка на това имаха огромно числено превъзходство, освен това бяха подивели от кървава жажда за мъст.

Точно когато се канеха да се нахвърлят едновременно отгоре му, явно забелязаха нещо, което ги накара да застинат по местата си. Ричард се обърна и видя майсторите на острието на Бака Тау Мана да изпълват нощта със свистящи във въздуха мечове.

Предположи, че сигурно са го последвали в самотната му разходка. Дори не бе разбрал, че са наблизо. След като те се заеха с бандата разбойници, Ричард коленичи край окървавеното тяло в утъпканото жито.

Който и да бе човекът, най-вероятно бе мъртъв. Ричард се изправи с мрачна въздишка. Загледа се в тъмната фигура, доскоро представлявала живо същество. Вероятно краят е бил ужасен.

Де да бе дошъл по-рано, по-бързо, този човек вероятно щеше да има шанса да оцелее. Изведнъж изпита непоносимост да гледа окървавеното тяло, както и околните, и отстъпи встрани.

Не бе изминал и няколко крачки, когато внезапно му хрумна мисъл. Обърна се и погледна. Примигна пред безумната мисъл, но тя не го напускаше — ами ако бе някой негов близък? Нима не би искал случайно оказалият се наблизо странник да направи за него каквото може? Той бе единственият, който можеше да помогне — ако изобщо бе възможно да се помогне. Сигурно си струваше да опита — дори човекът вече да е мъртъв, нямаше какво да губи.

Затича се и отново коленичи до тялото. Дори не можеше да каже дали е мъж или жена. Успя да разбере само, че носи панталон, така че прие, че е мъж. Постави ръка под врата му и изтри кървавата маска от подпухналите, разбити устни, долепи своите до тях.

Спомни си какво бе правила с него Дена, когато бе на косъм от смъртта. Спомни си как Кара бе сторила същото с Ду Чайлу.

Вдъхна дъха на живота в безжизненото тяло. Отдели устни и се заслуша. Опита отново, после отново и отново.

Остана коленичил край тялото сякаш цяла вечност, макар да бе сигурен, че са минали не повече от няколко минути. Отчаяно се надяваше тази бедна нещастна душа да съумее да се върне при тях. Помоли добрите духове за помощ.

Толкова му се искаше да има поне едно хубаво нещо, което да е научил от Дена, Морещицата. Кара вече бе върнала Ду Чайлу към живота, доказвайки, че Морещиците могат не само да отнемат живот.

Отново се помоли горещо на добрите духове за помощ, да задържат бедната душа при тялото й, да не я вземат при себе си.

Животът се завърна с тежък стон.

Ричард чу стъпки. Вдигна поглед и видя двама от майсторите на острието да се завръщат при него. Бе излишно да ги пита дали са свършили успешно мисията си. Бандата разбойници нямаше да има възможност за повече злини тази нощ.

Но освен двамата идваше и още някой. Беше възрастен господин в тъмни дрехи. Бързаше към тях някак уплашено, но и припряно.

Остана потресен от гледката.

— О, скъпи Създателю, още един ли!

— Още един? — попита Ричард.

Мъжът се свлече на колене, явно не чул въпроса на Ричард. Вдигна кървавата ръка и я допря до бузата си.

— Слава на Създателя — прошепна след малко. Вдигна поглед към Ричард. — Имам карета. — Посочи към пътя. — Ето я там, на пътя. Помогнете ми да отнеса бедното същество вътре и ще мога да му помогна у дома.

— Къде живеете? — попита Ричард.

— Във Феърфийлд — отвърна мъжът и като не откъсваше очи от майсторите на острието, нежно, внимателно повдигна от земята изпадналия в безсъзнание, но все пак дишащ човек.

— Добре — каза Ричард, избърсвайки кръвта от устните си. — Вероятно е по-близо от моя лагер.

Ричард понечи да помогне, но онзи отказа.

— Значи в такъв случай вие сте Господарят Рал?

Ричард кимна. Мъжът спря и подаде ръка за поздрав.

— Господарю Рал, за мен е чест, макар обстоятелствата да не са особено приятни. Казвам се Едуин Уинтроп.

Ричард стисна ръката му.

— Господин Уинтроп.

— Едуин, ако обичате. — Мъжът стисна Ричард за раменете. — Господарю Рал, това е просто ужасно. Моята любима съпруга Клодин…

Едуин избухна в сълзи. Ричард внимателно го подхвана, опасявайки се, че човекът може да се строполи на земята.

— Любимата ми съпруга Клодин бе убита по съвсем същия начин. Пребита до смърт на това място.

— Наистина съжалявам — отвърна Ричард, едва сега давайки си сметка за реакцията на мъжа.

— Нека да помогнем на това бедно същество. За жалост на Клодин не е имало кой да помогне. Моля ви, Господарю Рал, нека помогнем поне на този човек.

— Наричай ме Ричард, Едуин. Не бих искал нищо повече от това да помогна.

Ричард проследи с поглед как Джиаан и другарят му помагат тялото да бъде положено внимателно в каретата.

— Искам да придружите Едуин. Не можем да сме сигурни, че онзи, който е направил това, няма да опита отново.

— Не остана никой, който да докладва, че са се провалили — отвърна Джиаан.

— Рано или късно ще разберат. — Ричард се обърна към Едуин. — Не бива да казваш никому за случилото се, в противен случай може да се окажеш изложен на опасност. Може да се опитат да довършат работата.

Едуин кимна и се качи в каретата си.

— Имам лечителка, дългогодишна приятелка, на която мога да се доверя напълно.

Ричард и другите майстори на острието извървяха мълчешком пътя до лагера. Преди време те бяха изразили пред него абсолютната си увереност, че Ричард ще успее да прогони Хармониите, опитали се да отнемат живота на тяхната духовна майка. Ричард нямаше сили да им признае, че сега не е напреднал повече, отколкото в онзи злощастен ден.

Когато се върна в лагера, почти всички вече спяха. Не бе в настроение да разговаря с постовите. Мисълта му бе заета с Джоузеф Андер и Хармониите.

Не намери Калан в палатката им. Вероятно бе отишла при Ду Чайлу. Ду Чайлу бе започнала да цени присъствието на Калан — явно имаше нужда от друга жена до себе си. Наближаваше времето да ражда.

Ричард взе книгата на Джоузеф Андер и една свещ и се запъти към палатката, използвана от офицерите за срещи. Искаше да поработи още върху превода, но не му се щеше да пречи на Калан да спи, когато тя се върне. Знаеше, че ако остане да работи в тяхната палатка, тя ще поиска да будува с него. Нямаше нужда да отнема от съня й.

ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

РИЧАРД СЕ БЕ СЪСРЕДОТОЧИЛ върху едно изключително трудно и заплетено място в превода, опитвайки се да прекоси лабиринта от заплетени смиели, когато в палатката се плъзна Джиаан. Д’Харанските войници винаги искаха разрешение за влизане. Майсторите на острието приемаха безусловно, че могат да влизат навсякъде и по всяко време. На фона на скучната дисциплинираност на войниците Ричард го намираше за забавно.

— Кахарин, трябва да дойдеш с мен. Ду Чайлу ме изпраща.

Ричард скочи на крака.

— Бебето ли? Бебето идва? Ще повикам Калан. Да вървим.

— Не. — Джиаан го спря с ръка. — Не е твоето дете. Прати ме да повикам теб и каза да дойдеш сам.

— Не иска да взема Калан?

— Не, Кахарин, трябва да постъпиш така, както иска нашата духовна майка, твоята съпруга.

Ричард никога не бе виждал Джиаан по-разтревожен. Този човек винаги бе съумявал да остане като камък с меч. Ричард протегна ръка в знак да тръгват.

С изненада установи, че навън се развиделява. Бе прекарал в работа цялата нощ. Надяваше се Калан да си е легнала. Ако не беше, със сигурност щеше да му се кара, задето не е почивал.

Джиаан го заведе при два оседлани коня. Това също изненада Ричард. Мъжът би предпочел да тича, вместо да язди, освен, ако Ду Чайлу не му нареди да използва кон — а това бе почти невероятно.

— Какво става тук? — Ричард посочи към палатката на Ду Чайлу. — Мислех, че Ду Чайлу ме вика.

Джиаан скочи на седлото.

— В града е.

— Какво прави във Феърфийлд? Там едва ли е безопасно за нея, не и след като всички се обърнаха срещу нас.

— Моля те, Кахарин. Умолявам те, ела с мен и побързай.

Ричард скочи върху коня си.

— Разбира се. Съжалявам, Джиаан. Да вървим.

Ричард започваше да се притеснява, че Ду Чайлу вече си има неприятности с хората във Феърфийлд. Те знаеха, че тя е от хората на Господаря Рал и Майката Изповедник. Освен това бяха наясно и че е негова съпруга. Пришпори коня. Притеснението го сви за гърлото.

Вратата на една къща, сгушена сред дърветата, се отвори. Едуин надникна навън. Ричард, който вече наистина се бе притеснил, се поотпусна малко. Вероятно човекът, когото бяха спасили, не вървеше на добре и домакините сигурно искаха Ричард да се види с него, преди да е настъпила смъртта — нали все пак той бе върнал на нещастника дъха на живота.

Това, което не разбираше, бе какво ли търси тук Ду Чайлу. Но предположи, че сигурно просто изпитва привързаност към пострадалия — нали нея също я бяха върнали към живот по този начин.

Едуин, изплашен и притеснен, ги поведе през коридори и добре поддържани стаи в голямата къща. Отвсякъде се излъчваше някакво пусто, тихо, тъжно спокойствие. Ричард си го обясни със скорошната смърт на съпругата на домакина.

Стигнаха до една стая в дъното на къс, слабо осветен коридор. Вратата беше затворена. Джиаан почука тихичко, след това отведе встрани сломения Едуин.

Мъжът стисна Ричард за ръкава.

— Ако имаш нужда от нещо, Ричард, насреща съм.

Ричард кимна и Едуин се остави Джиаан да го отведе.

Вратата се отвори. Отвътре надзърна Ду Чайлу. Щом видя Ричард, излезе навън и го бутна назад, опирайки ръка в гърдите му. Затвори вратата след себе си, без да свали ръката си от гърдите му.

— Ричард, трябва да ме чуеш. Трябва да ме чуеш много внимателно и да не пощуряваш.

— Да пощурявам ли? Защо?

— Ричард, моля те, важно е. Трябва да ме чуеш и да правиш онова, което ти кажа. Обещай ми.

Ричард усети как лицето му пребледнява. Кимна.

— Обещавам, Ду Чайлу. Какво има?

Тя пристъпи напред. Ръката й остана на гърдите му, другата се плъзна към ръката му.

— Ричард, човекът, когото намери снощи е Калан.

— Това е невъзможно. Бих познал Калан.

Очите на Ду Чайлу бяха пълни със сълзи.

— Ричард, моля те, не знам дали изобщо ще оживее. Ти си я върнал към живот, но не знам дали, исках да дойдеш.

Той не можеше да си поеме дъх.

— Но — Мисълта му отказваше да работи. — Но аз бих я познал. Ду Чайлу, сигурно грешиш. Бих познал Калан.

Тя го стисна за ръката.

— Самата аз не я познах, докато не изтрихме част от…

Ричард се спусна към вратата. Ду Чайлу го спря.

— Ти ми обеща. Обеща да ме чуеш.

Ричард едва разчленяваше думите й. Не можеше да мисли. Пред очите му бе единствено кървавото, натрошено тяло в полето. Не можеше да се накара да повярва, че това наистина е било Калан.

Прокара пръсти през косата си. С мъка се накара да проговори:

— Ду Чайлу, моля те, не ми причинявай това. Моля те, не ми го причинявай.

Тя го разтърси за ръката.

— Трябва да си силен, иначе тя няма никакъв шанс. Моля те, не си го изкарвай на мен.

— Какво ти трябва? Само кажи. Назови го, Ду Чайлу. — По бузите му се стичаха сълзи. — Моля те, кажи ми какво ти трябва.

— Трябва ми да ме чуеш. Готов ли си?

Той кимна. Не знаеше за какво точно го моли тя, но кимна, докато мисълта му препускаше бясно. Той може да я излекува. Нали притежава магия. Лекуването изисква Адитивна магия.

Тя го разтърси отново.

— Ричард.

— Съжалявам. Кажи. Слушам те.

Ду Чайлу не издържа на погледа му.

— Загубила е детето.

Ричард примигна.

— Значи грешиш. Не може да е Калан.

Ду Чайлу заби очи в пода и въздъхна дълбоко.

— Калан беше бременна. Каза ми го, когато бяхме в онова градче, където ти четеше нещата на онзи човек — Андер.

— Уестбрук?

Ду Чайлу кимна.

— Там, преди двамата да отидете сами до планинското езеро, тогава ми го призна. Накара ме да обещая да не ти казвам. Било дълга история. Мисля, че сега имаш право да го знаеш, затова престъпвам обещанието си. Тя загуби детето.

Ричард се свлече на пода. Ду Чайлу го прегърна, докато той ридаеше неудържимо.

— Ричард, разбирам болката ти, но това няма да й помогне.

Той някак си успя да се накара да спре. Облегна се на стената, безчувствен и ням, в очакване Ду Чайлу да му каже какво трябва да направи.

— Трябва да прогониш Хармониите.

Той скочи на крака.

— Какво?

— Ако си върнеш магията, можеш да я излекуваш.

Нещата изведнъж си дойдоха по местата. Трябва да прогони Хармониите. Това е. Само да ги прогони и после да излекува Калан.

— Ричард, когато бяхме на онова място, където Калан ми каза, че чака дете…

Думите „чака дете“ отново го хвърлиха в безумен пристъп. Осъзна, че Калан е била бременна, а той дори не е разбрал. И сега детето им вече бе мъртво.

— Уестбрук, Ричард, слушай ме. Когато бяхме там, хората разправяха, че имало ужасен вятър и дъжд, и огън, които унищожили почти всичко, останало от онзи човек.

— Да, сигурно са били Хармониите.

— Те са го мразили. Ти трябва да изпитваш същата омраза в сърцето си, за да можеш да ги прогониш. Само тогава ще можеш да си върнеш магията и да излекуваш Калан. Мисълта на Ричард препускаше бясно. Хармониите са мразили Джоузеф Андер. Защо? Едва ли, защото ги е отпратил от този свят — подобно нещо Андер не бе направил. Вместо това ги бе превърнал в свои роби и ги бе принудил да му служат. Домини дирч по някакъв начин бе свързан със стореното от него.

Когато Ричард и Калан са ги освободили, Хармониите са излели част от отмъщението си върху вещите на Андер. Но защо точно на онези от тях, намиращи се в Уестбрук, а не на книгите в библиотеката на имението?

В главата на Ричард зазвъняха думите на Джоузеф Андер:

„В крайна сметка стигнах до заключението, че трябва да отхвърля както Създателя, така и Пазителя. Вместо това създадох свое собствено решение, свое собствено прераждане и смърт и по този начин винаги ще защитавам народа си. Така че сбогом, тъй като потапям душата си в бурни води, за да наблюдавам оттам за вечни времена тъй внимателно изкованото от мен, което вече е защитено и непробиваемо.“

Бурни води.

Ричард най-сетне разбра какво е направил Джоузеф Андер.

— Трябва да вървя, Ду Чайлу. Трябва да вървя. — Той я стисна за раменете. — Моля те, поддържай я жива, докато се върна. Трябва да го направиш!

— Ричард, ще направим всичко възможно. Имаш думата ми като твоя жена.

— Едуин!

Мъжът се запрепъва забързано по коридора.

— Да, Ричард. Какво мога да направя за теб? Само кажи.

— Можеш ли да укриваш тези хора при теб? Жена ми — Ричард трябваше да преглътне, за да се овладее. — Можеш ли да укриваш тук Калан? И Ду Чайлу, заедно с петимата й бойци?

Едуин описа кръг с ръка.

— Къщата ми е голяма. Има много място. Никой няма да знае кой е вътре. И без друго нямам много приятели, а онези, които имам, са ми верни до гроб.

Ричард го стисна за ръката.

— Благодаря ти, Едуин. Искам още да те помоля, когато се върна, да напуснеш къщата си.

— Моля? Защо?

— Императорският орден идва.

— Но няма ли да успееш да ги спреш?

Ричард разпери ръце.

— Как? Хората тук отхвърлиха шанса, който им дадох. Едуин, те убиха жена ти по същия начин, по който се опитаха да убият и моята. И ти искаш от мен да рискувам живота на добри хора, за да запазя тяхното благополучие?

Едуин посърна.

— Не, едва ли. Сред нас имаше хора, които бяха на твоя страна, Ричард. Опитахме се.

— Знам. Точно затова те предупреждавам. Кажи на приятелите си и се махайте оттук, докато още можете. Отпращам хората си още днес. Императорският орден ще е тук след не повече от две седмици.

— Колко време ще отсъстваш?

— Може би десетина дни — най-много. Трябва да отида в пустошта над долината Нарийф.

— Отвратително място.

Ричард кимна.

— Представа нямаш.

— Ще се грижим за Майката Изповедник както никой друг.

— Имаш ли варели, Едуин?

Мъжът се намръщи.

— Да, в склада.

— Напълни ги с вода. Запаси се с храна. След няколко дни водата и всичко, което расте от земята, може би ще е отровено.

— Защо?

Ричард стисна зъби.

— Джаганг идва тук за храна. Най-малкото, което мога да направя, е да му осигуря едно малко разстройство.

— Ричард — тихо каза Ду Чайлу и го погледна в очи те. — Не съм сигурна. Искаш ли да я видиш, преди да тръгнеш?

Ричард се стегна.

— Да, ако обичаш.

Ричард препуска в галоп из целия път обратно до лагера. Там щеше да смени коня си, така че не щадеше силите на бедното животно. Пътьом му се стори, че капитан Мейферт е вдигнал тревога сред войниците си. Постовете бяха удвоени, имаше патрули доста по-напред от обичайното. В армията без съмнение се бе разчуло, че става нещо.

Ричард се надяваше капитанът да не го пита за Калан. Едва ли щеше да успее да запази присъствие на духа, ако се наложеше да му обяснява, ако трябваше да му описва гледката, която го бе посрещнала в леглото.

Макар да знаеше, че е тя, едва я позна.

Гледката бе повече от ужасна. Направо разби сърцето му. Никога не се бе чувствал по-самотен на света, никога не бе изпитвал по-непоносима болка.

Вместо да се отдаде на мъката си, се опитваше да се съсредоточи върху предстоящата работа. Трябваше да прогони Калан от мислите си, ако искаше да й помогне. Знаеше, че това е невъзможно, но се помъчи да се концентрира върху фигурата на Джоузеф Андер и онова, което трябваше да се направи.

Трябваше да си възвърне магията и да излекува Калан. Щеше да направи всичко, за да облекчи страданията й. За щастие поне не бе в съзнание.

Беше убеден, че е разбрал какво е направил Джоузеф Андер, но нямаше ни най-малка представа как може да оправи нещата. Реши, че все пак има няколко дни път до мястото, през което време щеше може да помисли спокойно.

Все още не бе загубил Субстрактивната страна на магията си. Беше я използвал и преди и имаше — макар и малка — представа за нея. Натан, Пророк и предтеча на Ричард, веднъж му бе казал, че дарбата му е по-различна от тази на останалите магьосници, защото е магьосник-воин. Силата на Ричард се задействаше от необходимостта. И се предизвикваше от гнева.

Сега необходимостта му бе крещяща.

А гневът му бе като за десет магьосници.

Изведнъж се сети — това бе част от нещата, които Джоузеф Андер описваше, че е направил. Бе създал онова, от което се е нуждаел. Ричард се запита как ли би могло да му помогне това прозрение.

Капитан Мейферт сви юмрук към сърцето си, докато Ричард скачаше от коня.

— Капитане, трябва ми отпочинал кон. Всъщност най-добре да са три. Трябва да тръгвам — Ричард допря пръсти до челото си, опитвайки се да си подреди мислите. — Искам да сте в готовност и веднага, щом се върнат и останалите наблюдаващи гласуването, да се махате оттук.

— Къде ще отидем, Господарю Рал, ако мога да попитам?

— Връщате се при генерал Рейбич. Аз няма да дойда с вас.

Капитанът го последва в палатката му, където Ричард искаше да събере багажа си и багажа на Калан. Пътьом капитанът разпрати заповеди на войниците си, поръча отпочинали коне за Господаря Рал, натоварени с провизии. Ричард се провикна към едно от момчетата, че му е нужно най-доброто оборудване за дълга и трудна езда. Онзи незабавно се отправи да изпълни заповедта.

Капитанът остана да чака отвън, докато Ричард приготви нещата в палатката. Започна да събира багажа. Когато стигна до бялата Изповедническа рокля на Калан, ръцете му затрепериха, свлече се на колене, победен от мъката.

Останал сам в палатката, се отдаде на молитва, умолявайки добрите духове по-горещо от всякога да му помогнат. Обещаваше им всичко, което пожелаят в замяна. Спомняйки си, че единственото, което можеше да направи, бе да прогони Хармониите, за да излекува Калан, се разбърза.

Навън го чакаха конете. Развиделяваше се.

— Капитане, искам да се върнете при генерал Рейбич възможно най-скоро.

— А Домини дирч? Дойдоха рапорти за специални Андериански части и ми се струва, че може да имаме проблеми. Ще бъде ли безопасно да преминем покрай Домини дирч?

— Не. От това, което прочетох, съм склонен да мисля, че тези специални части всъщност са войници от Императорския орден. Предполагам още, че ще искат да завземат Домини дирч, за да не позволят на Рейбич да приближи до Андерия. От този момент нататък считайте, че сте във вражеска територия. Имате заповед за оттегляне. Ако някой се опита да ви спре, убийте го и продължавайте напред.

Ако Орденът, както подозирам, завземе Домини дирч, можем да използваме единственото слабо място, което все още имат — войниците им ще са покрили цялата граница, което означава, че на отделните постове отбраната няма да бъде от много хора.

Приемете, че Императорският орден вече е завзел Домини дирч. Съсредоточете усилията си в конна атака и пробийте линията им. Тъй като Домини дирч е под техен контрол, едва ли ще упражнят голяма съпротива, мислейки си, че щом преминете линията, ще могат да ви унищожат.

Мъжът го погледна притеснено.

— Значи мислите, че дотогава каменните оръжия ще са загубили силата си, така ли, Господарю Рал? Ще неутрализирате магията им?

— Надявам се. Но може и да не успея. За всеки случай искам всичките ви хора да натъпчат ушите си с восък и памук или с някакъв плат. Натъпквайте ги добре, за да не можете да чуете никакъв звук, докато стигнете до хоризонта.

— Искате да кажете, че това ще ни спаси?

— Да.

Ричард мислеше, че е разкрил принципа на действие на Домини дирч. Ду Чайлу им бе казала, че докато се бе давила, чувала Хармониите на смъртта. Джоузеф Андер е имал нужда от начин да контролира и фокусира унищожителната сила на Хармониите. Той им бе дал отговора в сътвореното от него.

— Домини дирч са камбани. Те са камбани по една причина — за да бъдат чути. Ако не можете да ги чуете, няма да ви сторят нищо.

Капитанът се покашля.

— Господарю Рал, не бих се осмелил да поставям под съмнение познанията ви относно магията, но нима е възможно оръжие с такава унищожителна сила да бъде обезвредено по толкова прост начин?

— Правено е и преди, сигурен съм. Струва ми се, че Хакенците, които някога са нахлули в тази земя, са го разбрали и така са успели да преминат.

— Но, Господарю Рал.

— Капитане, аз съм магия срещу магия. Имайте ми доверие. Ще стане. Оставям на вас стоманата, вие ми поверете магията.

— Тъй вярно, Господарю Рал.

— След като минете границата, насочете се към генерал Рейбич. Важно е. Кажете му, че искам да се оттегли.

— Какво? Сега, когато знаете как може да се премине покрай Домини дирч, не възнамерявате да го използвате?

— Домини дирч ще бъде унищожен. Не мога да позволя на Джаганг да се крие зад тях, но не искам силите ни да идват насам. Освен другото, Джаганг идва тук, за да търси храна за армията си. Надявам се да отровя поне част от тази храна. Предайте на генерала, че искам от него да заварди всички проходи към Средната земя. В открито поле той няма никакъв шанс срещу многобройната армия на Джаганг. Има надежда единствено ако принудим Джаганг да се бие по нашите правила, а не по неговите.

— Да, сър. Мъдър съвет.

— Така е — този съвет ми го даде самият генерал. Надявам се още и да успея да намаля числеността на Ордена. Кажете на генерала да действа предпазливо.

— А вие, Господарю Рал? Къде можем да ви открием?

— Кажете му да се тревожи за хората си, не за мен. Аз ще съм, не знам точно къде. Рейбич знае какво да прави. Нали затова е генерал. Би трябвало да знае по-добре от мен как да се грижи за войниците си.

— Тъй вярно, сър. Генералът е добър човек.

Ричард вдигна пръст, за да подсили думите си.

— Искам да изпълните точно заповедите, и да накарате Рейбич да стори същото. Народът на Андерия направи своя избор. Не желая никой от нашите войници да вдига оръжие в тяхна защита. Не искам да проливаме кръвта си за тях. Ясно ли е? Никой!

Капитанът пребледня. Отстъпи крачка назад.

— Нито. Една. Капка. Наша. Кръв — повтори Ричард.

— Тъй вярно, сър. Ще предам на генерала точните ви думи.

— Заповедите ми — Ричард се метна на седлото. — Говоря сериозно. Вие всички сте добри хора, капитане. Мечтата ми е някой ден всички да се завърнете при семействата си. А не да умирате залудо.

Капитанът поздрави с юмрук в сърцето:

— Това е и нашата искрена надежда, Господарю Рал.

Ричард отвърна на поздрава му, после пришпори коня си, готов да изпълни последния си дълг.

ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

СКЪПА, ПРИБРАХ СЕ — извика Далтон към спалнята.

Бе поръчал да отнесат в апартамента им бутилка вино и плато с любимото ястие на Тереза — заешко от сукалчета, печено във винен сос. Майстор Дрюмонд бе особено щастлив, че може да направи нещо за новия си господар, изпълнявайки необичайната му поръчка.

Във всички стаи бяха запалени ароматизирани свещи, завесите бяха спуснати и всички слуги бяха отпратени.

Господарят и господарката искаха да останат насаме.

Тереза го посрещна на вратата на спалнята с чаша вино и усмивка.

— О, съкровище, толкова се радвам, че тази нощ успя да се прибереш рано. Чаках това цял ден.

— Аз също — каза той с най-пленителната си усмивка.

Тя го погледна палаво.

— Нямам търпение да ти докажа колко много те обичам и да ти благодаря, че проявяваш такова разбиране относно задълженията ми към Суверена.

Далтон плъзна раменете на копринената й нощница и целуна голата й плът. Продължи да я целува надолу по тялото, а тя се закикоти. Направи вял опит да забави темпото му.

Сведе глава към лицето му.

— Далтон, не искаш ли малко вино?

— Искам теб — каза той със сладострастно сумтене. — Толкова време мина.

— О, Далтон, знам. Толкова те желаех.

— Докажи го — предизвика я той.

Тя отново се изкикоти, посрещайки пороя от целувки.

— О, какво си си наумил, Далтон? — простена тя. — Каквото и да е, харесва ми.

— Тес, взех си свободен ден утре. Искам да се любим цяла нощ и целия ден утре.

Тя отвърна на ласките му, докато той я насочваше към огромното им легло с железни пилони в четирите краища, напомнящи на колоните пред Кабинета за културно приятелство — леглото, принадлежащо на Министъра на културата заедно с всичко останало в превъзходния апартамент.

Някога целият този разкош би го впечатлил и би му доставил огромно удоволствие. Удоволствие от постигнатото, от спечеленото, от доказателството за това колко далеч е отишъл.

— Далтон, не искам да те разочаровам, но Бертранд ме очаква утре следобед.

Той сви рамене и нежно я отпусна на леглото.

— В такъв случай ни остава тази нощ и цялата сутрин. Съгласна ли си?

Тя засия.

— Разбира се, съкровище. Тази нощ и утре сутринта. О, Далтон, толкова съм щастлива, че разбираш колко съм нужна на Суверена.

— Наистина разбирам, скъпа. Може да ти прозвучи странно, но в известен смисъл това ми се струва възбуждащо.

— Така ли? — Тя му се усмихна похотливо. — Тази идея ми харесва. Искам да кажа, дето се възбуждаш.

Тя проследи с поглед как той разтваря деколтето й и започва да я целува по гърдите. Главата му се вдигна нагоре, за да си поеме дъх.

— Да знам, че самият Суверен е избрал жена ми, моята красива Тес, и при това след директно откровение от Създателя — това е най-висшето признание, което би могъл да очаква един истински Андерианец.

— Далтон — успя да промълви тя, останала без дъх от целувките и ласките му. — Никога не съм те виждала такъв. — Придърпа го към себе си. — Харесва ми. Толкова много ми харесва. Хайде, ела насам, нека ти покажа колко ми харесва.

Преди да започне, тя се дръпна.

— Далтон, на Бертранд също му хареса. Каза, че отношението ти го радва. И че за него също е възбуждащо.

— Всички ние се нуждаем Суверенът да ни насочва в бъдещето ни и да ни предава думите на Създателя. Наистина се радвам, че можеш да помогнеш на Суверена да се освободи от стресовете си на този свят.

Тя вече се задъхваше.

— Да, Далтон, така е. Наистина го разтоварвам. Толкова е… Не знам, толкова е прекрасно да имаш такова високо призвание.

— Защо не ми разкажеш за това, скъпа, докато се любим. Искам да чуя всичко.

— О, Далтон, толкова бих искала.

След преживяното с Тереза Далтон си даде няколко дена за възстановяване. Беше нещо, което някога би го изпълнило с усещането за истински живян живот. Някога би намерил в това извор на радост.

След онази вечер той си даде сметка, че трябва да се лиши от Тес за няколко дни, за да се повиши достатъчно желанието му и да е способен да изпълни онова, което си бе наумил.

Фоайето пред покоите и кабинетите й бе пусто. Бертранд бе в другото крило с Тереза и освобождаваше стресовете на високото си положение. Далтон бе проверил точно времето, в което тя щеше да отиде при Суверена. Тази мисъл щеше да му помогне да се съсредоточи над действията си.

Бертранд и жена му организираха нещата си така, че рядко да се засичат един с друг. Това, че покоите им се намираха в различни крила, помагаше.

Но понякога Хилдемара го посещаваше. Шумните им престрелки бяха прочути сред персонала. Един ден дори Бертранд се появи с белег над окото. Обикновено успяваше да избегне предметите, с които тя го замерваше, но в конкретния случай го бе сварила неподготвен.

Отчасти заради популярността на Хилдемара, но най-вече поради опасните й контакти Бертранд не се осмеляваше да й възразява особено вдъхновено, не искаше да се карат или да прави каквото и да било срещу нея. Тя го бе предупредила да не й се пречка, ако не иска да умре от внезапна смърт.

Тази заплаха не му допадаше особено. Така че през по-голямата част от времето си просто избягваше жена си. Имаше обаче и случаи, когато рисковано правеше глупави коментари или по някакъв начин я злепоставяше и тогава тя отиваше при него. Без значение къде се намира той — в леглото, в кабинета или на среща с видни свои поддръжници. Бертранд обикновено гледаше да избягва проблемите, като стои постоянно нащрек, но имаше случаи, когато не съумяваше да си спести гнева й.

Връзката им се бе закрепила на подобно странно ниво от години и им бе донесла дъщеря, за която никой от двамата не го бе грижа. Напоследък Далтон я бе виждал само веднъж, когато я бяха извикали от колежа, за да застане до родителите си при публичните им изявления за ужасите, които ще донесат на народа Майката Изповедник и Господарят Рал.

Господарят Рал вече бе отхвърлен от народа на Андерия. Майката Изповедник бе… е, Далтон не бе сигурен какво точно бе станало с нея в крайна сметка, но нещо му подсказваше, че най-вероятно е мъртва. Вярно, бе загубил някои от най-добрите си момчета, но при война винаги имаше жертви. Когато се наложи, щеше да попълни наново редиците си.

Серин Райак също бе умрял — бе получил ужасна инфекция, превърнала ослепеното му лице в гноясала топка. Но Далтон не можеше да каже, че това го натъжава особено. Скърбящите последователи на Райак бяха разказали за ужасната и мъчителна смърт на предводителя си. Не, Далтон не бе ни най-малко недоволен от нея.

Хилдемара му отвори лично. Добър знак, помисли си той. Роклята й бе по-разголена от всякога. Още един добър знак, каза си, тъй като тя знаеше за посещението му.

— Далтон, колко мило от твоя страна да пожелаеш да ме навестиш. Вече се питах как я караш и отдавна исках да си поговорим. Е, как си, откакто жена ти обслужва нуждите на Суверена?

Той сви рамене.

— Намерих начин да се справя някак си.

Хилдемара се усмихна — сякаш котка, мернала мишка.

— О, значи чудните дарове?

— Бих искал да ти благодаря за… Може ли да вляза?

Тя отвори вратата по-широко. Той прекрачи прага, оглеждайки разточителното охолство на покоите й. Никога не бе стъпвал във владенията нито на Суверена, нито на жена му.

Разбира се, неговата собствена съпруга бе напълно наясно с обстановката там и му я бе описала — поне частта на Бертранд — в подробности.

— Какво казваше? Нещо за благодарност?

Далтон сключи ръце на гърба си.

— За това, че ми отвори очите. — Той махна е ръка зад гърба си и се усмихна. — И вратата си, разбира се.

Тя се усмихна любезно.

— Понякога се случва да отварям вратата си за красиви мъже. Намирам го за справедливо възнаграждение.

Той се приближи до нея и взе ръката й в своята, целуна я, вперил поглед в очите й. Цялата ситуация му се видя доста превзета, но тя се престори, че я намира за искрена, сякаш бе поласкана от проявата на уважение.

Далтон си бе направил труда да се порови в частните й дела. Беше му струвало използването на всичките му ресурси, изискването на всички дължими услуги, както и отправянето на няколко директни заплахи, плюс едно назначение. В резултат обаче познаваше вкусовете и предпочитанията й. Знаеше, че агресивните любовници не й допадат. Мъжът, кандитатстващ за леглото й, трябваше да бъде нежен, внимателен. Тя обичаше с нея да се отнасят с най-висше преклонение.

Обичаше да я печелят.

Далтон гледаше на посещението си като на изискано пиршество, на което се сервира според всички правила на етикета и където ястието на вечерта се превръща в истинска атракция. По този начин, съставил си план, не му бе трудно да действа.

— Милейди, това, че съм толкова близо до жена от вашия ранг, ме плаши. Но трябва да бъда искрен.

Тя се приближи до една маса, инкрустирана със злато и сребро. Взе от един сребърен поднос бутилка и си наля чаша ром. Наля и на него, без да го пита, и му подаде чашата с усмивка.

— Моля те, Далтон, историята ни е доста дълга. Бих искала да чуя само истината. В крайна сметка нали и аз бях искрена с теб за жена ти.

— Да — отвърна той — наистина.

Тя отпи и отпусна китка на рамото му.

— Все още ли се топиш от този факт? Или си започнал да свикваш с действителността?

— Трябва да призная, Хилдемара, че бях самотен, след като жена ми толкова често бе заета. Не бях очаквал да се окажа в положение на липса на жена.

Тя го щипна съчувствено.

— О, горкичкият ми той. Знам как се чувстваш. Моят съпруг също е зает твърде често.

Далтон извърна лице, сякаш объркан.

— След като жена ми престъпи клетвата ни, установих, че имам желания, които тя не може да задоволи. Срамувам се да го призная, но нямам опит в тези неща. Повечето мъже, предполагам, биха приели подобно нещо за нормално. Не и аз.

Тя се притисна към него, прилепи устни до ухото му.

— Продължавай, Далтон. Слушам те. Не се притесня вай, ние сме стари приятели.

Той се обърна, за да застанат лице в лице, давайки й възможност да му покаже отблизо деколтето си — нещо, което тя намираше за особено привлекателно у себе си.

— След като жена ми вече не спазва клетвата ни, бидейки призована от Суверена, не виждам причина аз да се придържам към своята. Особено при положение че имам желания.

— Ами, разбира се, че не.

— А ти веднъж спомена, че трябва да се обърна първо към теб, ако се промени нещо в клетвата ми. Е, ако все още проявяваш интерес, нещата се промениха.

Вместо отговор тя го целуна. Стори му се по-малко отвратително, отколкото си бе представял. Затвори очи и дори може да се каже, че му хареса — след като привикна. Все пак се изненада, когато тя премина към конкретни действия. Все едно, това нямаше да промени крайния резултат.

ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ПЛАТОТО НАД ДОЛИНАТА НАРИЙФ бе толкова негостоприемно, колкото Ричард си бе представял, че би могло да бъде подобно място: безрадостна пустош. Вятърът разнасяше с вой облаци прах.

Не бе учуден, че Джоузеф Андер е избрал именно такова място.

Планините, заобикалящи мъртвото езеро, бяха също тъй мъртви. Бяха скалисти, кафеникави, лишени от живот, със заснежени върхове. Хилядите ручеи, бягащи по склоновете, проблясваха на слънцето, сякаш острите зъби на див звяр.

В контраст с мъртвата пустош бе зеленото на растенията пака, които приличаха едва ли не на водни лилии, полегнали в ленивите води, протягащи снага в обширния скут на околните планини.

Ричард бе оставил конете по-долу и се бе изкачил пеш по тясната пътечка, която водеше към езерото. Конете бе вързал хлабаво на дълги поводи, за да могат да се освободят, в случай че той не се завърне.

Имаше само едно нещо, което го подтикваше да върви напред, и то бе любовта му към Калан. Трябваше да прогони Хармониите, за да може да я излекува. Това бе едничката цел в живота му. Изправен върху мъртвата земя край отровните води, той знаеше какво трябва да направи.

Трябваше да надхитри, да надиграе Джоузеф Андер. Не съществуваше ключ към загадката на Хармониите, нямаше отговор. Нито решение, очакващо да бъде открито. Джоузеф Андер не бе оставил никаква нишка в плетивото на магията си.

Единственият шанс на Ричард бе да направи нещото, което Джоузеф Андер никога не би очаквал да бъде сторено. Ричард вече познаваше древния магьосник достатъчно, за да е наясно с начина му на мислене. Знаеше в какво вярва и какво очаква от хората. Ако искаше да успее, не биваше да предприема никоя от тези стъпки. Щеше да стори онова, което Джоузеф Андер бе наредил на магьосниците от онова време да сторят, но което те не бяха разбрали.

Надяваше се само да има сили да го свърши до край. Бе яздил до изтощение през целия ден, сменяйки конете, за да не го оставят по пътя и същевременно да имат сили да го върнат обратно. През нощта ги бе водил за поводите, докато самият той не можеше повече да се държи на краката си.

Бе на края на силите си, но се надяваше да успее да издържи достатъчно дълго. Достатъчно дълго, за да спаси Калан.

Извади бял магьоснически пясък от извезаната в злато кесийка на колана си. С негова помощ внимателно започна да чертае знака на Милостта. Тръгна от лъчите, изобразяващи дарбата, преобръщайки нещата точно наопаки на онова, което му бе казал Зед. Застана в центъра, като полагаше лъчите на дарбата отвън навътре, към себе си.

След това изписа звездата, изобразяваща Създателя, после кръга на живота и квадрата на воала, най-накрая външния кръг, представляващ началото на отвъдния свят. Въображението, бе казал Джоузеф Андер, прави един магьосник велик, а само магьосник с въображение е способен да прескочи ограниченията на традицията.

Милостта може да се подчини на волята на едно творчески направено заклинание.

Ричард възнамеряваше да направи дори повече от това. От мястото си в центъра на Милостта повдигна юмруци към небето.

— Реечани! Сентроси! Васи! Призовавам ви!

Знаеше какво искат те. Джоузеф Андер му бе казал.

— Реечани! Сентроси! Васи! Призовавам ви и ви предлагам душата си!

Надигна се вятър и по повърхността на водата излязоха вълнички. Езерото оживя. Вятърът запали повърхността му в кълбо огън. Пристигаха.

Ричард, обладан от необходимост и гняв, отпусна ръце, насочвайки юмруци към ръба на езерото — там, откъдето водата тръгваше надолу към долината Нарийф. Съсредоточи там цялото си същество.

Чрез необходимостта и гнева си призова Субстрактивната страна на силата си — най-черната, извираща от дълбините на отвъдния свят, от сенките в света на нищото.

Избухна черна светкавица, назъбените линии, извиращи от юмруците му, се преплетоха в здравата нишка на бушуващо унищожение, концентрирано от необходимостта му, захранвано от гнева му.

Ръбът на планинското езеро избухна под натиска. Докосната от черната светкавица, скалата отвъд се взриви в дъжд от пушек и каменни отломки. В един миг долният бряг на езерото край ръба се стопи. Унищожителната сила на Субстрактивната магия го заличи от лицето на земята. Езерото започна да се изпразва със зловещ тътен. Врящата вода тръгна към ръба. Той се разпени и забълбука. Растенията пака затанцуваха във вихрушката, откъсвайки се от дъното на езерото. Огромната водна маса полетя през ръба.

Огънят, помитащ езерото, вятърът над водата и самата вряща вода забавиха ход. Това бе същността на Хармониите, тяхното проявление, доказващо присъствието им.

— Елате при мен — заповяда им Ричард. — Предлагам ви душата си.

Щом Хармониите започнаха да стесняват кръга около него, Ричард извади още нещо от кесийката на колана си.

В следващия миг, докато езерото се изпразваше, разкривайки калното дъно под отровните води, точно над падащата водна маса започна да се надига тътен. Нещо започна да се ражда. Да придобива форма в света на живите.

Трептяща във въздуха над водната повърхност, започна да се появява фигура. Фигура в роба. Старец от дим и искряща светлина. Фигура, мъчена от болка.

Ричард отново сви юмруци.

— Реечани! Сентроси! Васи! Елате при мен!

И те дойдоха. Обви го плътта на смъртта. Бремето, стоварило се върху плещите му, бе почти непоносимо. Той едва се държеше на крака във вихрушката на смъртта. Бе най-отвратителното чувство, което бе изпитвал някога.

Хармониите го зовяха с мамещи звуци, идващи от друг свят. Ричард не им попречи. Усмихна се на поканите им.

Остави ги да се приближат — тези крадци на души.

После вдигна ръка и посочи:

— Вашият господар.

Хармониите засвистяха около него, изпълнени с ярост. Познаха фигурата, материализирала се пред очите им.

— Ето го, роби, вашият господар.

— Кой ме зове! — долетя вик отвъд водата.

— Ричард Рал, наследник на Алрик. Аз съм човекът, дошъл да стане твой господар, Джоузеф Андер.

— Откри ме в моето убежище. Първият, който го направи. Поздравявам те.

— Аз пък те проклинам, Джоузеф Андер, в мястото ти в отвъдното, където всеки ще отиде, щом му дойде времето.

През езерото се понесе звънък смях.

— Да ме откриеш е едно, да ме безпокоиш друго. А да ми заповядваш, съвсем различно. Не притежаваш силата, за да го сториш. Дори не можеш да си представиш какво съм сътворил.

— О, напротив — извиси глас Ричард, за да надвика шума от падащата вода. — Вода, чуй ме. Въздух, виж какво ще ти покажа. Огън, почувствай истината на думите ми.

Около него трите Хармонии се завъртяха и завихриха, нащрек за онова, което щеше да последва. Ричард отново протегна напред ръка:

— Това е вашият господар, онзи, който ви подчини на волята си, вместо да останете верни на своята. Ето я душата му, оголена пред вас.

Фигурата на Джоузеф Андер помръкна притеснено.

— Какво правиш? Какво си мислиш, че ще постигнеш с това?

— Истината, Джоузеф Андер. Ще те освободя от заблудата на съществуването ти.

Ричард повдигна ръка, разтваряйки длан пред Джоузеф Андер — ръката, поддържаща равновесието, — пълна с черен магьоснически пясък. Усети между двамата да се пропуква ивица черна светкавица.

— Ето го, Реечани. Чуй го. Ето го, Васи. Виж го. Ето го, Сентроси, усети го чрез моето докосване.

Джоузеф Андер се опита да хвърли своя магия, но се бе затворил в друг свят, съграден от самия него. Не можеше да премине оттатък него. Ричард обаче го бе извикал по своя воля и можеше да го достигне.

— А сега, Хармонии мои, време е за вашия избор. Моята душа или неговата. Човекът, който не предаде душата си на отвъдното. Който не отиде при вашия господар там, вместо това ставайки ваш господар тук, в света на живите, за да ви зароби за вечни времена.

Или мойта душа, застанала тук, в центъра на Милостта, където ще ви притегля към себе си и ще ми служите на този свят така, както сте служили на него. Избирайте — отмъщение или ново робство.

— Той лъже! — провикна се духът на Джоузеф Андер.

Бурята от Хармонии около Ричард направи своя избор. Те разбраха истината, поднесена им от него. Прекосиха моста, който Ричард бе създал за тях, празното пространство в света на живите.

Целият свят се залюля.

Отвъд този мост с вой, какъвто може да се чуе само от света на мъртвите, се вкопчиха в душата на Джоузеф Андер и го отнесоха със себе си в света, от който бяха дошли. Отведоха го у дома.

В един миг, продължил цяла вечност, воалът между тези светове се отвори. В същия този миг смъртта и животът се докоснаха.

В последвалата внезапна тишина Ричард протегна ръце пред себе си. Стори му се, че отново е цял. Установи, че усещането е страхотно.

Изведнъж осъзна стореното току-що. Бе създал магия. Бе поправил онова, което Джоузеф Андер бе опорочил.

Сега трябваше да се върне при Калан — ако все още бе жива. Накара се да прогони тази мисъл от главата си. Трябваше да е жива.

Зед отвори очи с вик. Беше тъмно. Опипа земята наоколо и откри около себе си скала. Запрепъва се напред към светлината. Към шума.

Установи, че отново е в своето тяло. Вече не бе гарван. Не можеше да си обясни как е възможно това. Но така или иначе, бе истина. Погледна ръцете си. Не бяха пера, а ръце.

Бе си възвърнал душата.

Свлече се на колене и заплака с облекчение. Да загуби душата си бе по-странно, отколкото си бе представял. Бе очаквал най-лошото.

Без душа можеше да се прероди единствено в гарван.

Опита се да погледне по-ведро на нещата — това бе опит, който никога преди не бе имал. Никой магьосник не бе успявал да се превъплъти в животно. А като си помисли човек, че единственото, което бе нужно, бе да дадеш душата си.

Реши, че веднъж му стига.

Запъти се към светлината, към тътена на водата. Спомни си къде е. Стигна до ръба, потопи се във водата и заплува към другия бряг.

Излезе оттатък. Без да мисли, прокара ръка през тялото си, за да се изсуши.

И в същия миг осъзна, че силата му се е върнала. Магията, дарбата му отново бяха с него.

Доловил някакъв звук, вдигна глава. Паячка долепи муцуна до лицето му.

Грейнал в усмивка, Зед погали мекия влажен нос.

— Паячката ми, радвам се да те видя, приятелко. Наистина се радвам.

Паячка изпръхтя от задоволство.

Зед откри седлото и останалата част от багажа си там, където ги бе оставил. С огромно удоволствие метна на гърба на кобилата одеялото и седлото. Паячка бе наистина невероятно същество.

Някакъв звук отгоре го накара да вдигне глава. Нещо се спускаше откъм планината. Вода. Езерото по някаква причина бе потекло надолу. Зед скочи на гърба на Паячка.

— Време е да изчезваме оттук, момичето ми. Паячка не чака да й се повтори.

Далтон тъкмо влизаше в кабинета си, когато усети някой да се вмъква след него. Беше Стейн. Докато онзи се обръщаше да затвори вратата, Далтон плъзна поглед към наметалото му — в него бе пришит един нов скалп.

Далтон се приближи до страничната масичка и си наля чаша вода. Беше му топло, чувстваше се леко замаян.

Е, това можеше да се очаква.

— Какво искаш, Стейн?

— Просто идвам на визита.

— Аха — каза Далтон. Отпи от чашата си.

— Сдобил си се с чуден нов кабинет.

Наистина бе хубав. Всичко бе най-доброто. Единственото, което си бе донесъл от предишния кабинет, бе сребърната поставка за ножницата на меча край писалището. Харесваше си я и си я бе пренесъл. Сякаш подсетил се за нещо, опипа дръжката на меча си.

— Е — продължи Стейн, — заслужи си го. Няма две мнения по това. Направи добро за себе си. И за жена си.

Далтон махна с ръка.

— Нов меч ли си имаш, Стейн? Бих казал, че е прекалено изискан за вкуса ти.

Онзи явно остана доволен, че Далтон е забелязал оръжието му.

— Това тук — каза той, повдигайки меча за предпази теля — е Мечът на истината. Истинският меч, носен от Търсача.

На Далтон му се стори невероятно, че подобно оръжие е в ръцете на човек като Стейн.

— И за какво ти е?

— Донесе ми го един от хората ми. Заедно с новината за неприятности.

— Нима? — попита Далтон, симулирайки интерес.

— За да ми го доставят, са заловили Морещица. Истинският Меч на истината и истинска Морещица, представяш ли си!

— Какво постижение! Императорът ще остане доволен.

— Да, когато му представя меча. Той остана доволен и от новините, които получи от теб. Да бъде победен Господарят Рал е забележително постижение. Съвсем скоро частите ни ще са тук и ще го хванем. А Майката Изповедник, откри ли я?

— Не. — Далтон отпи още глътка вода. — Но при магията, направена от Сестра Пентеа, не виждам никакъв шанс за нея. Ако се съди по ръцете на моите момчета, те също добре са си свършили работата. — Той спря и сведе глава. — Поне докато не са били заловени и убити. Не, изключено е Майката Изповедник да е преживяла подобно нещо. А ако все пак още е жива, скоро ще се чуе. Ако пък е мъртва — той сви рамене, — може и никога да не открием тялото й.

Далтон се облегна на писалището си.

— Кога пристига Джаганг?

— Скоро. Може би след седмица. Авангардът му се очаква всеки момент. Ще огледат място, подходящо за императора във вашия град.

Далтон се почеса по челото. Чакаше го работа. Не че бе нещо чак толкова важно.

— Е, ще съм наоколо, ако имаш нужда от нещо.

Вече на вратата, Стейн се извърна назад.

— О, и, Далтон, Бертранд ми спомена, че по отношение на него и жена ти си проявявал повече от разбиране.

Далтон сви рамене.

— И защо не? Тя е просто жена? Само да щракна с пръсти, ще ми скочат още цял куп като нея. Не е нещо, към което човек може да изпитва собственическо чувство.

Стейн изглеждаше видимо доволен.

— Радвам се, че си го разбрал. Орденът ще остане доволен от такава позиция. Ние не толерираме собственическото отношение към жените.

Далтон се опитваше да мисли за местата, където е възможно да се е скрила Майката Изповедник.

— Е, значи Орденът ще ми хареса. Аз споделям тези виждания.

Стейн се почеса по брадясалото лице.

— Радвам се, че е така, Далтон. При това положение не мога да се въздържа да не те поздравя за добрия ти избор на курва за жена.

Далтон, свеждайки очи към книжата пред себе си, изтръпна.

— Моля, какво искаш да кажеш?

— Ами Бертранд ми я пуска от време на време. Непрекъснато се фука с нея и искаше и аз да я пробвам. Каза й, че Създателят му казал, че трябва да достави удоволствие и на мен. И трябва да ти кажа, че наистина е огън жена. Стейн се обърна към вратата.

— О, почакай малко… — започна Далтон.

— Какво? — извърна се Стейн.

Далтон завъртя меча си със свистене и с един замах разпори корема на Стейн точно под колана му с оръжията. Направи раната плитка, само колкото да могат червата да изтекат в краката му.

Стейн ахна от изненада, отпусна челюст, очите му се завъртяха надолу в шок. Падайки на колене, погледна Далтон. Започна да гъргори в агония.

— Знаеш ли — каза Далтон, — като се замисля, май съм от онези със собственическо чувство към жените. Трябва да си благодарен на добрите духове, че те даряват с бърз край.

Стейн се строполи на една страна. Далтон го прекрачи, заставайки му в гръб.

— Но само, защото е бърз, не ми се иска да пропуснеш нещо.

Далтон стисна в юмрук мазната коса на Стейн. Прокара меча си околовръст главата му, притисна гърба му с крак и изтръгна скалпа му. Завъртя се и го показа на виещия в краката му мъж. — Това ти е за Франка между другото. Да си знаеш.

Докато Стейн се гърчеше на земята с разпилени вътрешности и обляна в кръв глава, Далтон небрежно пристъпи към вратата и я отвори, доволен, че новите му подчинени не нахълтаха в кабинета му без разрешение въпреки ужасяващите викове.

— Фил, вземи Грегъри и елате вътре.

— Да, Министър Камбел?

— Фил, този Стейн направо ми съсипа кабинета. Моля те, изведи го навън.

— Да, Министър Камбел.

— И внимавай да не ми унищожи килимите. — Далтон вдигна някакви книжа от писалището си и се обърна към продължаващия да пищи мъж. — Донесете го насам и го изхвърлете през прозореца.

СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА

РИЧАРД ВЛЕТЯ ПРЕЗ ВРАТАТА. Не обърна внимание на хората в коридора и се насочи право към Калан. Джиаан го спря за ръката.

— Ричард, чакай.

— Какво? Какво има? Как е тя?

— Все още е жива. Кризата премина.

Ричард едва не се строполи на земята от облекчение. Усети как по бузите му потичат сълзи, но някак си успя да се овладее. Беше толкова изморен, че едва се справяше с най-обикновените движения. Не успя да превърти топката на вратата, не можеше и да спре.

— Вече мога да я излекувам, силата ми се върна.

Ричард се извърна към фоайето. Джиаан отново го спря.

— Знам. Силата на Ду Чайлу също се върна. Трябва първо да се видиш с нея.

— По-късно ще й се обадя. Най-напред трябва да излекувам Калан.

— Не! — изкрещя в лицето му Джиаан.

Тази реакция дотолкова изненада Ричард, че той се спря.

— Защо? Какво има?

— Ду Чайлу каза да не ти позволяваме да се приближаваш до Калан, преди да говориш с нея. Накара ме да се закълна, че няма да ти позволя да влезеш при Калан дори ако трябва да изкарам меча си пред лицето ти. Моля те, Кахарин, не ме принуждавай да го правя. Умолявам те.

Ричард си пое дълбоко въздух и се опита да се успокои.

— Добре. Щом е толкова важно, къде е Ду Чайлу?

Джиаан го поведе към стаята в съседство с тази, в която бе настанена Калан. Пътьом Ричард хвърли продължителен поглед на вратата й, но Джиаан го подбутна да върви напред.

Ду Чайлу седеше на стол с бебето си в ръце. Погледна Ричард с грейнал поглед. Той коленичи пред нея и погледна спящото вързопче в ръцете й.

— Ду Чайлу — прошепна той, — прекрасно е.

— Имаш дъщеря, съпруже.

На фона на всичко, което трябваше да си кажат с Ду Чайлу, спорът относно бащинството на детето й бе най-маловажното нещо.

— Нарох я Кара, в чест на онази, която ми спаси живота.

Ричард кимна.

— Кара ще се зарадва много, убеден съм.

Ду Чайлу отпусна ръка на рамото му.

— Ричард, добре ли си? Имаш такъв вид, сякаш се връщаш от света на мъртвите.

Той едва се усмихна.

— В известен смисъл е точно така. Джиаан ми каза, че си си възвърнала дарбата.

Тя кимна.

— Да, и трябва да й повярваш. Дарбата ми усеща заклинание.

— Ду Чайлу, трябва да излекувам Калан.

— Не, не трябва.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Ду Чайлу, знам, че искаш да помогнеш, но това е лудост.

Тя го стисна за ръцете.

— Чуй ме, Ричард. Дойдох при теб с определена мисия. Сега вече знам каква е. Дойдох да ти спестя болката, че ще изгубиш Калан. В душата й е заложен капан, сътворен с магия. Ако я докоснеш със своята магия, за да я излекуваш, заклинанието ще се задейства и ще я убие. Това е било начин да бъдат сигурни, че Калан ще умре.

Ричард, опитвайки се да остане спокоен, облиза устни.

— Но нали имаш силата да унищожаваш заклинания. Когато се срещнахме за пръв път, Сестра Вирна ми го каза. Ду Чайлу, можеш да обезвредиш това заклинание, за да я излекувам.

Ду Чайлу го погледна в упор.

— Не. Чуй ме. Изобщо не си даваш сметка какво става. Чуваш само онова, което ти се иска да чуеш. Трябва да разбереш истината.

Това заклинание е такова, че не мога да го докосна с магията си. Не мога да го накарам да изчезне като другата магия. То е като острието на кука за риба. Магията, с която ще лекуваш Калан, ще го задейства и така Калан ще умре. Чуваш ли ме, Ричард? Докоснеш ли я с магията си, тя ще умре.

Той притисна челото си с длани.

— Тогава какво ще правим?

— Тя е още жива. След като изкара толкова време, значи има шансове. Трябва да се грижиш за нея. Трябва да се възстанови без помощта на магия. Когато състоянието й се стабилизира достатъчно, заклинанието ще се стопи. Докато се оправи напълно, то ще е изчезнало, но тогава вече няма да има нужда от твоята намеса, защото Калан ще се е оправила.

Ричард кимна.

— Добре, благодаря ти, Ду Чайлу. Наистина ти благодаря. За, за всичко.

Тя го прегърна с бебето помежду им.

— Но трябва да изчезваме оттук. Орденът пристига. Трябва да се махаме от Андерия. Този човек, Едуин, е добър. Набави карета, с която да отведеш Калан.

— Как е тя? Дойде ли в съзнание?

— От време на време. Храним я по малко, даваме й да пие, правим й отвари. Ричард, наистина е пострадала зле, но е жива. Мисля, че ще се оправи. Наистина.

Ду Чайлу стана с бебето на ръце и поведе Ричард към другата стая. Той бе изтощен, но сърцето му биеше толкова лудо, че отново се усети на себе си.

Завесите бяха спуснати и в стаята бе сумрачно. Калан лежеше по гръб, покрита почти догоре с одеяла.

Ричард погледна надолу към толкова добре познатото му лице, но то му се стори чуждо. Гледката го остави без дъх. С усилие се задържа на крака. С усилие задържа сълзите си.

Беше в безсъзнание. Леко пое безжизнената й ръка в своята, не почувства никакъв ответ.

Ду Чайлу заобиколи леглото.

Ричард й махна с ръка. Ду Чайлу разбра и му се усмихна. Внимателно постави мъничката Кара в свивката на ръката на Калан. Бебето, все още спящо, се сгуши на новото си място.

Калан се сепна. Ръката й обгърна малкото телце, на устните й се появи сянка от усмивка.

Тази усмивка бе първото, което Ричард позна у нея.

След като внимателно положиха Калан в специалната карета, която Едуин бе приготвил, подкараха напред в ранната утрин. Един човек на име Линскот, някога Директор и все още приятел на Едуин, им бе помогнал да покрият каретата и да омекотят конструкцията, така че да се движи по-плавно. Линскот и Едуин бяха членове на група, опълчваща се на покварените порядки в Андерия. Неуспешно, както се оказа. Сега, по настояване на Ричард, те щяха да напуснат страната си. Не бяха много, но само част от тях щяха да успеят да се спасят.

Встрани от къщата, в сянката на една череша, ги чакаше Далтон Камбел.

Ричард внезапно застана нащрек, готов за бой. Далтон Камбел обаче не изглеждаше настроен да се бие.

— Господарю Рал, дойдох да ви изпратя с Майката Изповедник.

Ричард огледа обърканите лица на придружителите си. Явно поведението на Камбел бе изненадало и тях.

— И откъде знаете, че сме тук?

Мъжът се усмихна.

— Това ми е работата, Господарю Рал. Да знам разни неща. Поне това беше.

Линскот изглеждаше така, сякаш всеки момент е готов да се вкопчи в гърлото на мъжа. Едуин също като че бе готов да се бие.

На Далтон май му беше все едно. Ричард кимна с глава и Джиаан и Ду Чайлу заповядаха на хората си да отстъпят. Този човек, дошъл сам, явно не можеше да представлява заплаха за тях.

— Бихте ли ми позволили да кажа, Господарю Рал, че на друго място и в друго време ние с вас вероятно щяхме да станем приятели.

— Не мисля — отвърна Ричард.

Мъжът сви рамене.

— Възможно е. — Измъкна изпод мишницата си сгънато одеяло. — Донесох ви това, в случай че на жена ви не й е достатъчно топло.

Ричард се почувства объркан от поведението на мъжа и се запита какво ли цели той. Далтон остави одеялото отстрани на каретата. Ричард реши, че ако е искал, Далтон е щял да им създаде куп неприятности досега, така че явно не това е била целта му.

— Просто исках да ви пожелая късмет. Надявам се Майката Изповедник да се оправи. Средната земя има нужда от нея. Тя е прекрасна жена. Съжалявам, че накарах хората си да я нападнат.

— Какво казахте?

— Аз изпратих онези хора. Ако си възвърнете магията, Господарю Рал, моля ви, не се опитвайте да я лекувате с нея. Една Сестра на мрака направи заклинание, с което да я убие чрез тъмната страна на магията, в случай че бъде направен опит за лечение чрез магия. Трябва да я оставите да се възстанови сама.

Ричард си помисли, че би трябвало да убие този човек, но по някаква причина просто стоеше насреща му и слушаше самопризнанията.

— Ако искате да ме убиете, моля, заповядайте. Все ми е тая.

— Какво искате да кажете?

— Имате жена, която ви обича. Радвайте се на това и го ценете.

— А вашата?

Далтон сви рамене.

— Ами опасявам се, че тя няма да се оправи.

Ричард свъси чело.

— Какво имате предвид?

— Сред проститутките във Феърфийлд върлува страшна болест. По някакъв начин жена ми, Суверенът, неговата жена и аз сме я пипнали. Вече сме зле. Голямо нещастие. Смъртта била ужасна, както чувам.

Горкичкият Суверен ридае неутешимо. Като, се има предвид, че това бе нещото, от което винаги се е страхувал най-много през живота си и че винаги внимателно е подбирал партньорите си. Домини дирч също, както чувам, бил сринат до основи. Май всичките ни усилия загиват едно по едно. Очаквам император Джаганг, когато пристигне, да остане доста разочарован.

— Да се надяваме — отвърна Ричард.

Далтон се усмихна.

— Е, чака ме работа, освен, ако, разбира се, не предпочетете да ме убиете.

Ричард му се усмихна.

— Веднъж една мъдра жена ми каза, че хората са съучастници на тиранията по своя воля. Те правят възможно съществуването на хора като вас. Аз ще ви причиня — на вас и народа ви — най-лошото възможно нещо: същото, което би сторил моят дядо. Ще ви оставя да страдате от последствията от собствените си действия.

Ан бе толкова прегърбена, че й се струваше, че ще остане инвалид за цял живот, че никога вече няма да може да ходи. Кутията подскачаше ужасно в каруцата по калдъръма, който правеше нещата още по-непоносими. Чувстваше се сякаш някой непрекъснато я налага с кол.

Ако не я освободяха скоро, със сигурност щеше да полудее.

Сякаш в отговор на молитвите й каруцата изведнъж забави ход и след малко спря. Ан се отпусна с облекчение. Болката в задните части и отстрани на тялото я бе докарала почти до сълзи — не можеше да използва ръцете си, за да се предпази.

Чу да се отключва катинар и след миг капакът над нея се вдигна. Вътре нахлу студеният вечерен вятър. Ан вдиша с пълни гърди, наслаждавайки се на усещането с цялото си същество.

Капакът на кутията изтрополи върху каруцата. През отвора надникна Сестра Алесандра. Ан се огледа, но не видя никой друг. Намираха се в малка странична уличка, която изглеждаше пуста. Поне донякъде. Покрай тях мина старица, но дори не ги погледна. Ан се намръщи.

— Алесандра, какво става?

Сестрата сключи ръце в молитвен жест.

— Прелате, моля те, искам да се върна при Светлината.

Ан примигна.

— Къде сме?

— В града, към който пътуваше императорът. Казва се Феърфийлд. Успях да убедя каруцаря да ме остави аз да те возя.

— Успяла си да го убедиш ли? Как по-точно?

— С едно копие.

Ан повдигна вежда.

— Разбирам.

— После, понеже съм ужасно зле с посоките, някак си се откъснахме от колоната и сега ми се струва, че сме се загубили.

— Колко ужасно.

— Предполагам, че това ни изправя пред две възможности — или да търсим частите на Джаганг и да се предадем, или да се върна при Светлината.

— Алесандра, сериозно ли говориш?

Жената всеки миг щеше да избухне в сълзи. Край с шегите.

— Моля те, Прелате, ще ми помогнеш ли?

— Алесандра, нямаш нужда от мен. Пътеката към Светлината минава през сърцето ти.

Сестра Алесандра коленичи край каруцата. Ан все още бе в кутията, окована във вериги.

— Моля те, скъпи Създателю — започна Алесандра.

Ан слушаше как жената излива сърцето си. Накрая целуна безименния си пръст. Ан задържа дъха си, очаквайки светкавицата да връхлети Алесандра, наказвайки я, задето е предала господаря си, Пазителя.

Не се случи нищо подобно. Алесандра й се усмихна.

— Прелате, чувствам я. Чувствам. — Думите заседнаха в гърлото й. Очите й щяха да изскочат от орбитите си.

Ан се хвърли към нея.

— Алесандра! Джаганг ли е? Джаганг ли е в съзнанието ти?

Алесандра направи усилие да кимне с глава.

— Закълни се във вярност на Ричард! Закълни се в сърцето си! Това е единственото, което може да попречи на пътешественика по сънищата да влезе в съзнанието ти!

Сестра Алесандра се бе строполила на земята, агонизираща от болка, като в същото време нареждаше думи, които Ан не можеше да чуе.

Накрая се отпусна и въздъхна с облекчение. Седна изправена и надзърна към каруцата.

— Стана, Прелате! — Тя вдигна ръце към главата си. — Джаганг си отиде. О, слава на Създателя! Слава на Създателя!

— Какво ще кажеш да махнеш тези неща от мен и по-късно да подновиш молитвите си?

Сестра Алесандра се спусна да й помогне. Не след дълго Ан беше без белезници и напълно излекувана. За пръв път от — както й се струваше — векове можа да докосне дарбата си.

Двете освободиха конете от каруцата и ги обяздиха с такъмите, захвърлени вътре. Ан не се бе чувствала толкова щастлива от години. И двете бързаха да се отдалечат колкото се може по-скоро от Императорския орден.

Проправиха си път през града, насочвайки се на север. По пътя си прекосиха площад, пълен с хора със свещи в ръце.

Ан се надвеси от коня си и попита една жена какво става.

— Това е бдение за мир — отвърна жената.

— Моля?

— Бдение за мир. Събираме се, за да покажем на настъпващите войници, че единственото, което искаме, е мир.

Ан свъси чело.

— На ваше място бих си плюла на петите, защото тези хора не вярват в мира.

Жената й се усмихна страдалчески.

— Когато ни видят как се молим за мир, ще се убедят, че сме сила, която трудно се преодолява с гняв и омраза.

Ан стисна Алесандра за ръкава.

— Да се махаме оттук. Съвсем скоро това място ще се превърне в кланица.

— Но, Прелате, тези хора са в опасност. Знаеш какви са войниците от Императорския орден. Жените, знаеш какво ще сторят с жените. Всеки мъж, който се изпречи насреща им, ще бъде съсечен.

Ан кимна.

— Предполагам. Но няма какво да направим. Те ще получат своя мир. Мъртвите получават своя мир. Живите също — като роби.

Двете успяха да се измъкнат тъкмо навреме от площада. След пристигането на войниците настана ад, какъвто дори Ан не можеше да си представи. Писъците ги съпровождаха километри напред. Тези на мъжете и децата угасваха сравнително бързо. Тези на по-големите момичета и жените тепърва започваха.

Когато най-сетне излязоха от града, Ан попита:

— Казах ти, че трябва да унищожиш Сестрите на светлината, които не пожелаят да избягат с нас. Направи ли го, преди да избягаш с мен, Сестро?

Сестра Алесандра не я погледна.

— Не, Прелате.

— Алесандра, знаеше какво трябва да се направи.

— Исках да се върна при Създателя. Не можех да унищожа живот, създаден от него.

— И сега, след като спаси живота на тази шепа хора, ще предизвикаш смъртта на незнайно колко други. Точно това би желала една Сестра на мрака. Как ще мога да ти вярвам?

— Защото не убих Сестрите. Ако бях Сестра на мрака, щях да го направя. Говоря истината.

Беше чудесно, че Алесандра пожела да се върне при Светлината. Бе нещо нечувано досега. Тя щеше да се окаже безценен източник на информация.

— Или доказва, че лъжеш. Че все още си вярна на Пазителя.

— Прелате, помогнах ти да избягаш. Защо не ми вярваш?

Ан втренчи поглед в жената, докато препускаха към Дивото, към непознатото.

— Никога няма да ти имам пълно доверие, Алесандра. Не и след лъжите, които ми наговори. Това е проклятието на лъжата, Сестро. Веднъж сложила на главата си короната на лъжата, можеш да я свалиш, но там завинаги остава едно петънце.

Ричард чу зад гърба му да се приближава кон и се обърна. Погледна Калан, положена вътре в каретата. Спеше или пък отново не бе в съзнание. Поне вече бе започнал да разпознава чертите на лицето й.

Ричард изчака конят да се приближи още малко и отново погледна. Този път различи конник в червено. След малко Кара изтрополи покрай него и скочи от седлото си. Стисна юздата в ръка и се запъти към него. Куцаше.

— Господарю Рал, толкова отдавна те гоня. Къде отиваш?

— У дома.

— У дома ли?

— Точно така, у дома.

Кара огледа пътя.

— И къде е „у дома“?

— В Западната земя, Града на елените. Или може би още по на запад, в планината. Там има едни чудни местенца, където винаги съм искал да заведа Калан.

Тя сякаш прие отговора му и тръгна редом с него, известно време не каза нищо.

— Господарю Рал, а всичко останало? Д’Хара? Средната земя? Всички хора?

— Какво те?

— Ами ще те чакат.

— Нямат нужда от мен, отказвам се.

— Господарю Рал, как можеш да говориш така.

— Аз наруших всички магьоснически правила. Наруших. — Той не довърши. Все му беше тая.

— Къде е Ду Чайлу? — попита Кара.

— Изпратих я в къщи, при народа й. Тя свърши работата си. — Ричард отмести поглед. — Роди детето си. Красиво малко момиченце. Нарече го Кара, на теб.

Морещицата грейна.

— В такъв случай се радвам, че не е грозно. Някои бебета са грозни, нали разбираш.

— Е, това е прекрасно.

— На теб ли прилича, Господарю Рал?

Ричард отвърна смръщено.

— Не.

Кара надзърна в каретата. Русата плитка се плъзна над рамото й.

— Какво се е случило с Майката Изповедник?

— Без малко да оставя да я убият.

Кара не каза нищо.

— Чух, че са те заловили. Добре ли си? — попита той.

Тя отметна плитката си на гърба.

— Бяха глупаци. Не ми взеха Агнела. Щом ти оправи магията, ги накарах да проклинат майките си, задето някога са срещнали бащите им.

Ричард се усмихна. Това бе онази Кара, която познаваше.

— И ги убих — заключи тя.

Вдигна в ръка счупеното гърло на черна бутилка. Все още се виждаше златната й филигранна запушалка.

— Господарю Рал, провалих се. Не успях да ти донеса меча. Но, но успях да счупя черната бутилка от Магьосническата кула с него — поне това. — Тя млъкна, сините й очи бяха пълни със сълзи. — Господарю Рал, съжалявам. Провалих се. Направих всичко възможно, кълна се. Но не успях.

Ричард спря. Прегърна я през рамо.

— Не, Кара, не си се провалила. Именно защото успя да счупиш бутилката с меча, успях да оправя магията.

— Наистина ли?

Той кимна и я погледна в очите.

— Наистина. Справи се чудесно, Кара. Гордея се с теб.

Те отново тръгнаха.

— Е, Господарю Рал, колко път има до дома ти?

Той помисли малко.

— Тъй като моето семейство е Калан, предполагам, че навсякъде, където съм с нея, е мой дом. Всичко свърши, Кара, свободна си. Можеш да се върнеш у дома си.

Тя спря. Той продължи.

— Но аз нямам семейство. Всички са мъртви.

Той я погледна през рамо — застанала насред пътя, самотна, толкова самотна, колкото никой друг на света.

Върна се и я прегърна през раменете. Подкани я да вървят.

— Ние сме твоето семейство, Кара. Ние те обичаме. Така че предполагам ще е най-добре да си дойдеш у дома с нас.

Това явно я удовлетворяваше.

— Ще има ли там хора, които трябва да бъдат убити?

Той се усмихна.

— Едва ли.

— Ами тогава защо отиваме там?

След като той не й отвърна с друго освен с усмивка, тя каза:

— Мислех, че искаш да завладееш света. С нетърпение очаквах от теб да стане тиранин. Предполагам ще трябва да го направиш. Майката Изповедник ще се съгласи с мен. Това означава двама срещу един. Печелим.

— Светът не ме иска. Гласуваха и казаха не.

— Гласували са! Ето къде ти бил проблемът.

— Няма да го направя отново.

Кара покуцука мълчаливо известно време, после продължи:

— Ще те открият, знаеш ли. Д’Харанците са свързани с теб. Ти си техният Господар Рал. Ще дойдат при теб.

— Може би. А може би не.

— Ричард — чу се немощен глас.

Той скочи към каретата.

Калан се бе събудила. Той я стисна за ръката.

— Кой е там? — попита тя.

Кара пъхна глава.

— Аз. Трябваше да се върна. Виждаш ли в какви каши се забъркваш, когато не се грижа за теб?

Калан успя да се усмихне. Пусна ръката на Ричард и стисна ръката на Кара.

— Радвам се, че се върна — прошепна тя.

— Господарят Рал казва, че съм спасила магията. Можеш ли да си представиш? А аз какво си мислех? Имах възможност да се отърва от магията си, а вместо това съм я спасила!

Калан отново се усмихна.

— Как се чувстваш? — попита Ричард.

— Ужасно.

— Не изглеждаш толкова зле — окуражи я Кара. — Имала съм къде по-тежки случаи.

Ричард нежно погали Калан по ръката.

— Ще се оправиш, обещавам. А магьосниците винаги изпълняват обещанията си.

— Студено ми е.

Зъбите й тракаха.

Ричард мерна одеялото, което му бе донесъл Далтон Камбел. Придърпа го.

Отвътре изпадна Мечът на истината. Ричард ококори очи.

— Мечът май също се прибра у дома — каза Кара.

— Май така излиза.