Така че в крайна сметка беше казано на Барона и той свика съд в

Голямата Зала, и надойдоха всички, които не бяха извън закона, включително г-н и г-жа Ридъл, тя изнервена, той с решителен вид. Там

беше и г-ца Робинсън, която само гледаше в пода свила в скута си ръцете

си с червените кокалчета.

Беше малко пресилено да се нарече това съд. Госпожица Робинсън

не беше наясно, в какво ще да е виновна, а на Тифани и се струваше, че

изобщо никой не беше наясно. Те не бяха сигурни какво правят там и

затова бяха дошли за да разберат.

Баронът също беше смутен. Законът беше ясен. Кражбата беше

чудовищно престъпление, а да откраднеш човешко същество беше много

по-лошо. В Йелп имаше затвор, точно зад Дома за Безпризорни. Казваха

че между тях даже имало пряка вратичка. Там отиваха крадците.

А Барона не го биваше много много в мисленето. Хората от рода му

бяха задържали Варовитище толкова време като гледаха да не си

променят становището за каквото и да е със стотици години. Та той

седеше и слушаше и потропваше с пръсти по масата и се вглеждаше в

лицата на хората и изобщо се държеше като човек седнал на нажежен

стол.

Тифани беше на първия ред. Тя беше там, когато той започна да

изрича присъдата си, пълна с “ъъъ” и “ами”, мъчейки се да не каже това, което знаеше, че трябва да каже и така, докато не се отвори вратата

от задната страна на залата и не влязоха овчарските кучета Гръм и

Мълния.

Те минаха по пътеката между редовете пейки и клекнаха току пред

Барона, гледайки го с ясни, внимателни очи.

Само Тифани се озърна назад по пътеката. Вратата все още беше

едва едва открехната. И тя беше твърде тежка за да я отвори дори и

много силно куче. И тя мярна как някой надзърта през процепа.

Баронът спря и зяпна. И той също погледна към другия край на

залата.

И после, след още малко време, той бутна настрани книгата със

законите и рече: “Изглежда ще трява да го направим по друг начин”.


И наистина имаше такъв друг начин, състоящ се преди всичко в

това, хората да обръщат малко повече внимание на г-ца Робинсън. Не

беше съвършен този начин и не всички останаха доволни, но свърши

работа.

Когато съдът свърши, Тифани усети мириса на Веселия Моряк пред

вратата на залата. И си помисли за кучето на Барона. “Запомни този

ден” беше казала Баба Болежкова и още: “Някой ден и аз ще дойда с

тъжба”.

Бароните от време на време имат нужда от напомняне...


- Кой ще говори за теб? - попита на глас Тифани.


- Да говори за мен ли? - изви вежди Кралицата.


А Третият Акъл на Тифани каза: Гледай й лицето като е нервна.


- Няма кой, нали? - каза Тифани

отстъпвайки - Има ли някой, на когото да си

сторила добро? Някой, който да каже, че си

нещо повече от крадла и изнудвачка? Защото

си точно такава. Ти имаш... ти си точно като

сънтутниците, имаш си само един трик...


И ето. Сега можеше да види онова,

което беше забелязал Третият Акъл. За миг

лицето на Кралицата беше премигнало.


- А това не е твойто тяло, - не я

оставяше на мира Тифани - Това е само за

пред хората. Не е истинско. То е като всичко

останало тук, то е кухо и празно...


Кралицата се впусна напред и я

шамароса много по-силно, отколкото би било

редно да може един сън. Тифани тупна на

мъха, а Уентуърт се изтърколи крещейки

"Иска-ам да аа-каам!"


Добре, каза Третият Акъл на Тифани.


- Добре ли? - продума на глас Тифани.


- Кое да е добре? - не разбра Кралицата.


Да, каза Третият Акъл на Тифани, защото тя не знае, че можеш да

имаш Трети Акъл, и защото ръката ти е само на някоя друга педя от

тигана, а пък такива като нея не понасят желязо, нали? Тя е ядосана. А ти я

накарай да побеснее, та да не може да мисли. Засегни я.


- Ти само си живуркаш тук, в страна скована от зима, и само

бленуваш за лято, - каза Тифани - Нищо чудно, че Кралят си е тръгнал.


За миг Кралицата застина, подобно на прекрасна статуя, на каквато

тя толкова приличаше. И сънят отново премигна и на Тифани и се стори, че вижда нещо. Не беше много по-високо от нея, почти човекоподобно, леко похабено и, поне за миг, изглеждаше шокирано. В следващия момент

Кралицата беше пак тук, висока и яростна и тя си пое дълбоко въздух и...


Тифани грабна тигана и замахна докато се претърколи накъм краката

и. Уцели само крайчеца на високата фигура, но Кралицата затрептя като

мараня над нагорещен път и изпищя.


Тифани не изчака да види какво ще последва, а отново награби брат

си и побягна надолу през тревата покрай странните образи озъртащи се

натам, откъдето се чуваше гневът на Кралицата.


Сега вече през не хвърлящата сенки трева се раздвижиха сенки.

Някои от хората - онези смехотворните, които изглеждаха като излезли от

книжката с прегъващи се листчета, си промениха облика и се впуснаха

след Тифани и врещящото и братче. От другата страна на поляната се дочу

бръмчене. Двете грамадански твари, които Роланд беше нарекъл Женища

Земни Пчели тъкмо излитаха, мъничките им крилца невидими от бързото

замахване.


Някой я сграбчи и я избута сред тревата. Беше Роланд.


- Сега можеш ли да се измъкнеш оттук? - попита настоятелно той със

зачервено лице.


- Ъ... - започна Тифани.


- Тогава по добре бягай, - каза и той - Дай ръка. Айде!


- Ти знаеш ли изхода оттук? - попита задъхано Тифани, докато се

шмугваха през едни гигантски маргаритки.


- Не, - също тъй задъхано отговори Роланд - Няма такъв. Нали видя

... сънтутниците отвън ... това е един наистина як сън...


- Тогава защо бягаме?


- За да не и стоим ... на пътя. Ако ... се спотайваш достатъчно време

... Снибс казва, че тя ... забравя...


Не мисля, че ще ме забрави скоро, помисли си Тифани.


Роланд беше спрял, но тя си издърпа ръката и хукна нататък с

онемелия от изненада Уентуърт вкопчен в нея.


- Къде отиваш? - извика след нея Роланд.


- Аз наистина не ща да съм на пътя и!


- Върни се! Бягаш на обратно!


- Не! Бягам си право напред!


- Но това е сън! - изкрещя Роланд, този път по-силно, защото я

настигаше - Връщаш се право...


Тифани изскочи на поляна...


... на поляна та.


Женищата Земни пчели кацнаха от двете и страни, а Кралицата

излезе напред.


- Знаеш ли, - рече и тя - Наистина очаквах повече от теб, Тифани. А

сега ми върни момчето, а аз ще си помисля какво да те правя.


- Този сън не е голям, - измънка някъде зад нея Роланд - Ако отидеш

твърде надалеч, в крайна сметка се озоваваш в средата...


- Бих могла да ти направя сън по-малък и от самата теб, - каза и мило

Кралицата - Това може да е доста болезнено!


Цветовете бяха по-ярки. Звуците бяха по-силни. Освен това Тифани

можеше да подуши нещо, което беше странно, тъй-като досега тук изобщо

нямаше миризми.


Беше остра и горчива миризма, каквато не можеше да се забрави.

Миризмата на сняг. А отвъд жуженето на насекомите из тревата тя дочу

почти недоловим глас:


- Кривънци! Не мо'ем да намерим пътьо!


Глава 11

Събуждане


От другата страна на поляната, където онзи човек трошеше лешници, беше останал един последен лешник, голям до кръста на Тифани. И той

леко помръдваше. Трошачът замахна към него с чука, той обаче се

оттърколи настрани.


Я виж какво си имаме в действителност... каза си Тифани и се засмя.


Кралицата я изгледа озадачено.


- Нещо смешно ли има? - изсумтя тя - Какво точно намираш за

смешно? Нещо в цялата ситуация да е забавно?


- А, хрумна ми една забавна мисъл, - отговори Тифани.


Кралицата я зяпна, както правят хората без чувство за хумор, когато

се натъкнат на подхилване. Не си особено умна, помисли си Тифани.

Никога не ти е трябвало да си. Всичко каквото си поискаш може да си го

вземеш само като си помечтаеш за него. Ти вярваш в сънищата си, поради

което не ти е нужно да мислиш.


Тя се обърна и прошепна на Роланд:


- Строши лешника! Не се тревожи за мене, ами строши лешника!


Момчето я изгледа с празен поглед.


- Какво му каза? - сопна се Кралицата.


- Казах му сбогом, - отвърна Тифани, притискайки към себе си

братчето си - Каквото и да правиш, няма да предам брат си!


- Знаеш ли, какъв цвят са вътрешностите ти? - попита Кралицата.


Тифани безмълвно поклати глава.


- Добре, ей сега ще научиш, - сладко-сладко и се усмихна Кралицата.


- Не си достатъчно могъща за такова нещо, - заяви Тифани.


- Да знаеш, права си, - рече Кралицата - Подобна физическа магия

действително е много трудна. Но мога да те накарам да си мислиш, че съм

ти сторила най-... ужасните неща. И това, малката ми, е всичко, което ми

трябва. Искаш ли да молиш за милост сега? После може и да не можеш.


Тифани помълча някое време и после каза:


- А, не. Май няма да ти се моля.


Кралицата се надвеси над нея. Сивите и очи изпълниха света на

Тифани, когато тя каза:


- Хората тук дълго ще помнят това.


- Да се надяваме, - промълви Тифани и добави - Стро-ши лешника.


За момент кралицата отново изглеждаше озадачена. Не я биваше да

се оправя с внезапни промени.


- Какво? - извика тя.


- Ъ? А да... разбира се, - измънка Роланд.


- Какво му каза? - настоя Кралицата, докато момъкът се втурна

накъм мъжа с чука.


Тифани я срита по пищяла. Такова нещо не отиваше на една вещица.

Толкова приличаше на работа на осемгодишна, че на Тифани и се прищя

да беше измислила нещо друго. От друга страна тя имаше солидни

ботуши, а и ритника си го биваше.


Кралицата я разтърси:


- Защо направи това? Защо не искаш да правиш каквото ти казвам?

Всички можеха да са щастливи, ако само правеха каквото аз им казвам!


Тифани се вглеждаше в лицето и. Сега очите и бяха сиви, но

зениците и бяха като сребърни огледала.


Знам, какво си ти, каза нейният Трети Акъл. Ти си нещо, което цял

живот нищо не е научило. Нищичко не знаеш ти за хората. Ти си само едно

... дете, което е поостаряло.


- Иска ли ми кралицата бонбонки? - прошепна тя.


Зад нея се чу крясък. Тя едва успя да се извърне в хватката на

Кралицата и видя как Роланд се бореше за чука. Докато тя гледаше той

отчаяно се изви и вдигна тежката джаджа над главата си, изпусна я и чукът

халоса елфа зад гърба му.


Докато чукът падаше, Кралицата я завъртя грубо към себе си.


- Бонбонки ли? - изсъска тя - Ще ти покажа аз едни бо...


- Кривънци! Оно е неено 'личество! И она, кикимората ниедна, ми

гепила нашта келда!

- Нема кралица! Нема господарье! Дребнио волен народ!

- А ми дайте да утепам кебапо!

- Фащайте я ма!


Сигурно Тифани беше единственото същество във всички възможни

светове, което можеше да се зарадва да чуе Нак Мак Фийгъли. Те


изригнаха от разбития лешник. Някои още бяха с папийонки. Други пак си

бяха навлекли препаските.


Но всичките бяха в настроение за битка и, за да не губят време, се

биеха помежду си, за да понаберат скорост.


Поляната се изпълни с тях и се ... изпразни от всички останали.

Истински или присънени, хората ясно виждаха бедата, когато тя

придойдеше към тях като ревяща и псуваща синьо-червена приливна

вълна.


Тифани приклекна, изплъзна се от ръцете на кралицата и се шмугна в

тревата откъдето загледа.


Голем Йън мина покрай нея държейки над главата си мятащ се

възедър елф. Той спря рязко и го запрати високо над поляната.


- И си ойде он, и право на чутура! - изкрещя той, обърна се и пак се

върна в битката.


Нак Мак Фийгълите не можеха да бъдат стъпкани или смачкани. Те

действаха на групи, качвайки се на гърбовете на другарите си, за да се

изкачат достатъчно високо за да ударят някой елф с юмруци, или за

предпочитане с глава. А паднеше ли веднъж някой, беше готов за ритане.


Те си имаха свой метод за водене на бой. Например, те винаги

избираха най-едрия противник, защото, както обясни по-късно Роб

Секигоопрай, "тех, сфатуеш ли, нема зор да ги уцелиш". И почнеха ли

нямаше спиране. Това противниците им не можеха да издържат. Беше като

да ти налетят оси с юмруци.


Някое време им отне докато осъзнаят, че им са се свършили хората

за биене. А и тогава продължиха да си се бият помежду си още някое

време, както си бяха започнали, а после се успокоиха и се заеха да

пребъркват джобовете на падналите врагове.


Тифани се изправи.


- Ич не беше зле тая работа, дума напреки на туй нема да кажем, -

каза Роб Секигоопрай като се огледа - Ей че въргал, мило да ти домилее, даже се не наложи да прибегнуеме до поезия.


- Как успяхте да влезете в тоя сбъркан лешник? - поиска да знае

Тифани - Имам предвид, ами че то е толкова... сбъркано!


- Епа друг път немохме да намерим, - обясни Роб Секигоопрай - Оти

се требе да се тражи път дето да ста’е. Мъчна работа е туй, навъргацията у

сънища.


- А най-мъчно е га сме се мънечко нафиркали, - ухили се широко

Прост Уили.


- Какво? Отишли сте били да... пиете? - възмути се Тифани - Аз се

изправям срещу Кралицата, пък вие в туй време сте отишли на кръчма?


- Не ма! - отрече Роб Секигоопрай - Нал го найш оня сън с големио

купон! Дето ти беше с оная ми ти гиздава премяна и таквоз, а? Епа

запецнааме там ние.


- Но аз нали убих сънтутника!


Тогава Роб се поомълрлуши:


- Да де, ма ний не смогнааме тъй леко като тебе. Позабави ни

мънечко тоя ми ти сън.


- Та доде не излочииме сичката пиячка, - довърши услужливо Прост

Уили.


Роб го зяпна и го скастри:


- Ма тъй ли требеше да го изръсиш туй ма?


- Искате да кажете, че сънят може и да продължи, така ли? -

заитнересува се Тифани.


- Ми мо'е щом си прежаднел, - изтъкна Прост Уили - А па не беше

само пиячката, ми още онея ми ти а-парите-ви че и ора-да-уври и

мезелъци.


- А аз си мислих, че ако изядеш или изпиеш нещо в съня, там ще си и

останеш! - напомни Тифани.


- Епа за повечето ора си е тъй, - обясни Роб Секигоопрай - Ма не за

нас. Къщя или банки или сънища, за нас е се тая. Нема таквоз место, дека

да не можеме да влезнеме или па да излезнеме от него.


- Мале, само с кръчмите май ни иде нанагорно, - сети се Голем Йън.


- Епа да, - бодро се съгласи Роб Секигоопрай - Излазюването от

кръчма понекогиж ни причинява некои затррруднения, туй я че си

признаем.


- Ами Кралицата къде отиде? - поиска да знае Тифани.


- Ми че она се чупи на моменто га дойдохме, - докладва Роб

Секигоопрай и добави - И ние също беж да ни нема, гос'жа, доде съньо се

не запроменюва.


После посочи с глава Уентуърт:


- Оно ли е ситното лапе? Мале че пълен нос със сополи!


- Искам бонбонка! - изрева на автопилот Уентуърт.


- Да ама за теб нема! - скастри го Роб Секигоопрай - И ха ми спри да

цивриш, ми а да додеш с нас и да не обременявуеш мънечката си сестра!


Тифани отвори уста да протестира, но пак я затвори, когато

Уентуърт след кратък шок се изкиска.


- Виж! - викна той възбудено - Малко човече! Мале малко човече!


- Божичко, - въздъхна Тифани - Сега пък започна една.


Но въпреки това тя много се изненада, тъй като досега Уентуърт

никога не беше проявявал такъв интерес към някого, който не беше

направен от желатин.


- Абе Роб, тука има един истински, - викна едно от пиктситата.


За неин ужас Тифани видя как няколко Нак Мак Фийгъли надигат

главата на изпадналия в несвяст Роланд. Целият се беше изпънал на

земята.


- Я, ма туй бил момъко, дето беше груб с теб, - забеляза Роб - И на

сичко отгоре се опита да джасне Голем Йън с чуко. Ич не беше умно да

стори това, ма ич. И к'во да го пра'им са?


Тревите се заклатиха. Небето притъмня. А и въздухът нещо

позахладня.


- Не можем да го изоставим тук! - заяви Тифани.


- Убаво бе, с нас че си го влачим, - съгласи се Роб Секигоопрай - А да

бегаме, ма веднагически!


- Мале малко човече! Мале малко човече! - викаше радостно

Уентуърт.


- Опасявам се, че цял ден ще е такъв, - каза Тифани - Съжалявам.


- Бегай към вратнико ма! - настоя Роб Секигоопрай - Не мойш ли да

го видиш вратнико?


Тифани отчаяно се заозърта. Вятърът съвсем се беше разлютил.


- Виж го вратнико! - изкомандва Роб.


Тя примигна и се заобръща и рече:


- Ъ... ъ...


Усещането за отвъдния свят, което и се беше появило, докато я беше

страх от Кралицата, сега никакво го нямаше. Тя се опита да се

съсредоточи. Мирисът на сняг...


Нелепо беше да се говори за мириса на сняг. Та той нали беше чиста

замръзнала вода. Но Тифани всеки път като се събуждаше разбираше кога

през нощта е валяло сняг. Снегът имаше миризма като вкуса на тенекията.

Тенекията си няма вкус, но определено вкусът и беше като миризмата на

снега.


Стори и се че чу как мозъкът и пращи от усилие. Щом като е в сън, значи ще трябва да се събуди. От бягане нямаше полза. Сънищата бяха

тъпкани с бягане. Но все пак имаше една посока, която изглеждаше ...

рехава и бяла.


Тя затвори очи и започна да мисли за сняг, хрущящ и бял като

прясно изпрани чаршафи. Съсредоточи се върху усещането да й е под

краката. Трябваше й само да се събуди...


Беше се изправила в снега.


- Правилно, - одобри Роб Секигоопрай.


- Измъкнах се! - зарадва се Тифани.


- Епа понекогиж вратнико е право у твойта си чутура, - каза Роб -

Аре са да одим!


Тифани усети, че я издигат във въздуха. До нея изпод хъркащия

Роланд изникнаха дузини малки сини крачета.


- И нема спиранье доде се не изнесем оттук! - заповяда Роб

Секигоопрай - Аре, Фийгъли!


Те се понесоха през снега, като групи Фийгъли търчаха пред тях.

След някоя друга минута Тифани погледна назад и видя, че синкавите

сенки се разнасят.


- Роб... - започна тя.


- Да ма, знаем, - каза той - Беж момци!


- Но те са бързи, Роб!


- И туй го знаем!


Снегът се блъскаше в лицето на Тифани. Дърветата се размазваха от

бързината с която преминаваха. Но сенките се разпростираха напряко на

пътя им и всеки път, щом преминаваха някоя от тях, те изглеждаха някак

си твърде плътно, като мъгла.


Сенките зад тях сега вече бяха посредата черни като нощ.


Пиктситата обаче подминаха и последното дърво и пред тях се

простряха заснежените поля. Тогава те спряха, толкова внезапно, че

Тифани насмалко да се катурне в снега.


- Какво стана?


- Дека са старите ни стъпки ма? - възкликна Прост Уили - Ей са тук

си беха па ги нема! И са дека да одим?


Утъпканата пъртина, водила ги досега беше изчезнала. Роб

Секигоопрай се обърна и погледна назад към гората. Мрак се кълбеше над

нея като дим, разпростирайки се чак до хоризонта.


- Она прати по нас кошмари, - изръмжа той - Са че ни доде върличко, момци.


Тифани различи някакви форми в надигащата се нощ. Прегърна по-

здраво Уентуърт.


- Кошмари, - повтори Роб, този път обръщайки се към нея - Ти нема

що да ги найш тех. Ний че ги запрем мънечко. А ти требе да бегаш

колкото държиш. Айде беж оттук!


- Няма къде да бягам! - рече Тифани.


Откъм гората се чу пронзителен звук като от цвъркане на насекоми.

Пиктситата се скупчиха. Обикновено те се ухилваха щом се зададеше

битка, сега обаче изглеждаха смъртно сериозни.


- Епа она, не'но 'личество не 'най как да губи, - изкоментира Роб.


Тифани се озърна към хоризонта зад нея. И там вреше чернилка, тя

беше навсякъде околовръст и кръгът все се стесняваше.


Навсякъде има проходи, помисли си тя. Старата келда каза, че

проходите са навсякъде. Трябва да намеря проход.


Тук обаче има само сняг и няколко дървета.


Пиктситата си изтеглиха мечовете.


- Кошмарите дето идват, ъ... какви са навид? - попита Тифани.


- Епа от многокракио вид с големи крачища и грамадни зъби и

хлопащи криле и стотици очи, таквиз, - обясни Прост Уили.


- Епа да, ма и по-лоши, - продума Роб Секигоопрай, загледан в

прииждащия мрак.


- Че какво е по-лошо от това? - попита Тифани.


- Нормалните неща га ръгнат накриво, - отвърна Роб.


За момент Тифани го изгледа неразбиращо, а после потръпна. О да, знаеше ги тя тези кошмари. Не се случваха често, но случеха ли се, беше

ужасно. Веднъж се беше събудила потръпвайки от мисълта за ботушите на

Баба Болежкова хукнали да я преследват, а друг път това беше сторил един

пакет захар. Всичко можеше да бъде кошмар. С чудовищата още как да е, но никак не и се искаше да се изправи срещу полудели ботуши.


- Ъ... имам идея, - каза тя.


- И я си имам една - отвърна Роб Секигоопрай - И она е да те нема

тук!


- Ей там има китка дървета, - посочи тя.


- Е и? - каза Роб. Беше се загледал във фронта на кошмарите. Сега в

чернилката се виждаха фигури - зъби, челюсти, очи, ребра. От начина по

който ги гледаше ставаше ясно, че каквото и да стане по-късно, първите

няколко чудовища ще да се изправят лице в лице със сериозен проблем. Е, стига да си имат лица.


- Вие можете ли да се биете с кошмари? - попита ги тя.


Пищящите звуци доста се бяха засилили.


- Ми оно нема нещо, дето да не стае за тупаник, - изръмжа Голем

Йън - Има ли чутура, че му дадеме цела глава пърхут на чело, нема ли си

чутура, подлежи на яко ритане!


Тифани се взря в прииждащите ... неща и отбеляза:


- Някои имат по повече от една глава!


- Иха, леле че късмет! - възкликна Прост Уили.


Пиктситата си наместиха тежестта, готови за бой.


- Гайдарю, - каза Роб Секигоопрай на Уилям гонагъла - А свирни

жалейка. Па да се тепаме под песента на миша гайда...


- А не! - надигна глас Тифани - Това аз няма да го търпя! Начинът да

биеш кошмар е да се събудиш! Аз съм ви келда! Това е заповед! Отиваме

към онези дървета, веднага! Правете каквото ви казвам!


- Мале малко човече! - обади се и Уентуърт.


Пиктситата изгледаха дърветата, а после Тифани.


- Давайте де! - крясна тя толкова силно, че някои от тях се присвиха -

Ама веднага! Каквото ви казвам! Има по-добър начин!


- Ич не мо'ем да се репчим на бабаяга, Роб, - промълви Уилям.


- Аз ще ви отведа вкъщи! - отсече тя.


Надявам се, добави тя наум. Но нали беше видяла малкото, кръгло, бледо лице надничащо иззад един дървесен ствол. Сред тези дървета

имаше сънтутник.


- Епа да, ма... - започна Роб, после погледна нещо покрай Тифани и

рече - Мале не, вижте туй...


Пред редицата настъпващи чудовища имаше едно по-светло петно.

Снибс бягаше колкото му държаха силите. Размахваше ръцете си като

бутала. Дребничките му крака мязаха на въртящи се колела. Бузите му се

бяха издули като балони.


Потопът на кошмарите го застигна и го погълна и продължи напред.


Роб си прибра меча и ревна:


- Аре момци, чухте нашта келда! Фащайте я! Арррре беж!


Някой вдигна Тифани. Други дигнаха още неосвестилия се Роланд. И

всички се втурнаха към дърветата.


Тифани извади ръката си от джоба на престилката и разви

изпомачканата опаковка от тютюна Веселия Моряк. Трябваше и да се

фокусира на него, да и напомня за един сън...


Хората казваха, че морето можело да се види от самия връх на рида, Тифани обаче колкото и да се взираше в ясни зимни дни, когато въздухът

беше най-чист, не можеше да види нищо освен някаква синкава мътилка в

далечината. Морето на опаковката от Веселия Моряк обаче беше ясно

синьо с бели гребени по вълните. Това за Тифани беше морето.


Онова в дърветата изглеждаше като малък сънтутник. Значи не беше

много силен. Надяваше се да е така. Оставаше и само да се надява, така че

да...


Дърветата наближаваха. Кръгът на кошмарите също. Някои от

звуците бяха ужасни - като от тракащи кокали или трошащи се камъни или

жилещи насекоми и врещящи котки и всички те идваха все по-близо и по-

близо...


Глава 12

Веселия Моряк


... под краката и имаше пясък, белопенести вълни се разбиваха в

брега и бавно се оттичаха между камъчетата и всичко това звучеше все

едно стара баба смуче кораво лукче.


- Кривънци! Е са па дека сме? - изцепи се Прост Уили.


- Да бе, и оти сите мязаме на жълти гъби? - добави Роб Секигоопрай.


Тифани погледна надолу и се изкиска. Всички пиктсита бяха

облечени в дрехите на Веселия моряк - импрегнирани палта и огромни

жълти импрегнирани дъждобрани, от които едва им се виждаше по малко

от лицата. Те се раздвижиха блъсвайки се от време на време един в друг.


Моят сън! - помисли си Тифани. Сънтутникът използва каквото се

намери в главата ти... обаче този сън си е мой. Мога да го използвам.


Уентуърт беше притихнал. Загледал се беше във вълните.


На плажа беше изкарана една лодка. Всичките Нак Мак Фийгъли

като едно пиктси (или като една малка жълта гъба) се втурнаха към нея и

се заизкачваха през бордовете и.


- Какво правите? - попита ги Тифани.


- Ми я най викам да се чупиме - рече Роб Секигоопрай - Убав сън си

намерила, верно си е, ма ич не мо'е тука да останеме.


- Но тук сме на сигурно място!


- Епа се че намери не'но 'личество път за насекъде, - каза Роб докато

стотина пиктсита надигнаха едното гребло - И нема да се косиш, оти

отбируеме ний от лодки. Нали виде одеве Не-съвсем-дребен Джорджи га

беше у потоко с Дребен Боби за риба? Че ние, найш ли, много сме навътре

у риболовно-траулерните че и мореплавателните науки.


И вярно, те като че ли наистина разбираха от лодки. Веслата бяха

закрепени в ключовете им и една дружина Фийгъли изтика лодката във

водата.


- А са ти само ни подай мънечкото лапе, - провикна се Роб

Секигоопрай от кърмата.


Несигурно, хлъзгайки се по мокрите гладки камъни, Тифани

преджапа студената вода и им подаде Уентуърт. Който изглежда си

мислеше, че това е страхотна забава.


- Мале малки човечета! - викаше той, докато го поемаха и го

спускаха в лодката. Това беше неговата единствена шега, така че скоро тя

нямаше да му омръзне.


- А така, убаво бре, - говореше му Роб настанявайки го под пейката -

А са само тука че ми седиш като добро лапе и нема да зяеш за бонбонки, оти иначе чичко Роб че ти дърпа ухото.


Уентуърт се изкикоти.


Тифани се втурна обратно към брега и се помъчи да изправи Роланд

на крака. Той отвори очи и й хвърли замътнен поглед.


- К'о ста'а? - изломоти той - Ей че странен сън...


И той пак си затвори очите и клюмна.


- Скачай в лодката! - извика му тя, влачейки го през прибоя.


- Кривънци! Да не земаме с нас и тоя непотребник? - възкликна Роб

докато хващаше Роланд за панталоните и го премяташе в лодката.


- Разбира се! - метна се след него Тифани и тупна на дъното на

лодката, тъкмо когато я подхванаха вълните. Веслата изскърцаха и

зашляпаха и лодката се плъзна напред. Разтърси се още веднъж-два пъти, когато я удариха още вълни, след което запори през морето. Пиктситата си

бяха яки. Въпреки че всяко гребло приличаше на бойно поле с всичките

пиктсита висящи от него или накачулили се по него или на раменете на


други пиктсита, всеки хванал каквото е успял да докопа, и двете весла

почти се огъваха докато загребваха водата.


Тифани се поизправи и се постара да пренебрегне някак несигурното

усещане в стомаха си.


- Карайте към фара! - разпореди се тя.


- Епа да, знам си, - каза Роб Секигоопрай - Епа оно друго место тук

нема! А па не'но личество светлина не обича, - ухили се той - Убав сън, бе

гос'жа. Нечеш ли да го зърнеш небето?


- Небе като небе, - отвърна Тифани.


- Епа не е баш като небе, - възрази Роб - Ха глей назаде.


Тифани се обърна. Небето беше синьо. Много синьо. Но високо над

отдалечаващия се бряг се рееше огромна жълта ивица. Изглеждаше доста

далече, разпростряла се на стотици мили. А посредата й бе надвиснал над

света като цяла галактика и сиво-синкав заради далечината един

спасителен пояс. По самата ивица бе изписано наопаки с букви по-големи

от луната следното:

КЯРОМЯИЛЕСЕВ


- Ние да не сме в опаковката? - попита Тифани.


- Епа да, - отвърна Роб.


- Но морето изглежда толкова ... реално. Солено и мокро и студено.

Не е като някоя боя! Никога не съм сънувала морето солено, нито толкова

студено!


- Епа тъй ли било? - кимна Роб - Епа оно е картинка отвънка, ма си е

истинско отвътре. Ние, найш ли, отколе сме обиколили и изпокраднали

секакви най-различни светове и от нас туй да найш: Вселената е бая по-

сложна, отколкото мяза отвънка.


Тифани извади избелялата опаковка от джоба си и отново се взря в

нея. И поясът и фарът си бяха на мястото. Но самия Весел Моряк го

нямаше. А вместо него, съвсем мъничка, не по-голяма от точица на

напечатаното море, имаше една малка гребна лодка.


Тя погледна нагоре. Там на небето, пред грамадния замъглен

спасителен пояс бяха изникнали буреносни облаци, обширни, рунтави, кълбящи се и наближаващи.


- Не и отне много време да намери път дотук - промърмори Уилям.


- Така е, - подтвърди Тифани - но това е мой сън. Аз знам как върви

той. Продължавайте да гребете!


Някои облаци се изтъркулиха над главите им и се спуснаха към

морето. Сляха се с вълните като морски пръски наопаки. Заваля силно, толкова силно, че плътна мъгла се издигна над вълните.


- Това ли е то? - не повярва Тифани - Това ли е всичко, което може да

направи?


- Епа надали, - каза Роб Секигоопрай - Налегнете ги греблата бре

момци!


Лодката се втурна напред през дъжда прескачайки от един гребен на

вълна на друг.


Но тогава, противно на всички нормални правила, морето им тръгна

нанагорнище. Водата се надигаше нагоре и нагоре, а лодката беше

отметена назад.


Нещо изплуваше. Нещо бяло разтваряше морето надве. Огромни

водопади се изливаха от сияещото кубе растящо накъм бурното небе. То се

издигаше все повече, но имаше още и още. По едно време изникна око.

Съвсем малко в сравнение с грамаданската глава, то се завъртя и се

прикова в малката лодчица.


- Леле, е тая чутура че е цел ден работа даже за Голем Йън, -

възхити се Роб Секигоопрай - Че и за утре че остане! Гребете ма момци!


- Този сън си е мой, - каза Тифани, толкова спокойно колкото

можеше - Това е рибата кит.


Да, но никога не съм сънувала миризмата, добави тя наум. Острата, плътна, изпълнила света миризма на сол и вода и риба и буря...


- К'во ли руча това? - поинтересува се Прост Уили.


- А, това го знам, - рече Тифани докато лодката се мяташе в

побеснялата вода - Китовете не са опасни, понеже ядат само съвсем ситни

неща...


- Гребете като мълнии ма момци! - изкряска Роб Секигоопрай.


- Ма ти отде найш, че оно руча само дребни неща? - попита Прост

Уили, когато рибата кит заотваря устата си.


- Че аз платих цяла краставица за урок по Зверовете от Дълбините -

отговори Тифани, докато една вълна ги заливаше - Китовете дори си нямат

истински зъби!


Чу се гръмко изщракване и ги налетя ураганен зловонен рибешки

дъх и всичко се изпълни с гледката на огромни остри зъби.


- Тъй ли ма? - каза Прост Уили - Нечем да те обидим, ма туй рибе

комай е одило на друго даскало!


Отлялата се от изплуването на рибата кит вода ги отнасяше надалече

от него. Сега Тифани вече можеше да види цялата глава и по някакъв

начин, който тя не можеше да обясни, китът й напомняше за Кралицата.

Кралицата беше някъде тук.


Гневът и се завърна.


- Това е моят сън, - извика тя към небето - Десетки пъти съм го

сънувала! За теб тук не е разрешено! А китовете не ядат хора! Всеки, стига

да не е твърде тъп, го знае!


Опашка голяма като цяло поле се издигна и шляпна в морето. Китът

се впусна напред.


Роб Секигоопрай отметна жълтата си шапка и си изтегли меча.


- Епа убаво, опитааме се и толкоз, - провикна се той - Това дзверче че

го боли корем, както не го е болело!


- Епа да, - изрева Прост Уили - Че си пробием пътьо към свободата!


- Не, продължавайте да гребете! - извика Тифани.


- Никой никогиж не е рекъл, дека Нак Мак Фийгъл са обърнали

гърбо си на враго! - изкрещя Роб.


- Ама вие нали гребете обърнати назад! - изтъкна Тифани.


- Епа за това не бех се сетил, - омърлуши се пиктсито и пак седна.


- Само се спирайте да гребете! - настояваше Тифани - Още малко и

ще стигнем фара!


Пиктситата замърмориха, понеже макар лицата им да гледаха в

правилната посока, все пак се движиха в неправилната посока, но

налегнаха веслата.


- Леле, ма голема чутура, найш ли, си имаме тука, - каза по някое

време Роб - Колкоз голема че да е чутурата, що че речеш, гонагъл?


- Епа я най викам дека е опррределено голема, Роб, - обади се от

екипа по другото гребло Уилям - Впрочем бих я опррределил даже като

непомерррно огррромна.


- Епа нема ли да прекалиш с туй бе?


- Не ма. Огррромна си е напълно подходящо.


Още малко и ни е стигнало, помисли си Тифани. Трябва да сработи.

Мой си е сънят. Всеки момент. Ей сегичка...


- А що че речеш тогаз за онуй колко ближе е? - попита най-

безгрижно Роб, докато лодката се подмяташе и се люшкаше току под носа

на кита.


- Това опррределено е убав въпрос, Роб, - отговори Уилям - И че ти

отговорим като ти кажем, че опррределено е много близко.


Ей сега, всеки момент, мислеше си Тифани. Вярно, че мис Тик ми

каза да не вярвам в сънищата си, но всъщност тя имаше предвид само, че

не бива да се остава на гола надежда. Ъ... всеки момент ще дойде, ...

надявам се. Никога не е пропускал...


- В действителност нема да е прекалено да се каже извънррредно

близко... - добави замислено Уилям.


Тифани преглътна и се занадява, че и китът няма да стори същото.

Между лодката и зъбите вече бяха останали само трийсетина стъпки вода.


И тогава пред нея премигна дървена стена и отфуча нататък, като

само се чу едно джат-джат-джат.


Тифани погледна нагоре с увиснало чене. Бели платна се издуваха на

фона на бурното небе, а от тях се стичаше вода на водопади. По такелажа

се показаха моряци, които завикаха приветствено. И после кърмата на


кораба на Веселия Моряк потъна в дъжда и мъглата, но не и преди Тифани

да зърне едрия брадат мъж на руля, облечен с жълто импрегнирано

наметало. Той се обърна и й махна само веднъж преди да изчезне в мрака.


Тя някак си успя отново да се изправи в тресящата се лодка и се

провикна към надвисналия над нея кит:


- Ти трябва да го гониш! Така става тая работа! Ти го гониш, той те

гони! Така каза Баба Болежкова! Не сториш ли така, не може да си рибата

кит! Това е моят сън! По моите правила! В него имам повече опит от теб!


- Голяаама либа! - викна Уентуърт.


Това беше по-изненадващо и от кита. Тифани зяпна братчето си без

да обръща внимание на клатушкането на лодката.


- Голяаама либа! - повтори Уентуърт.


- Правилно! - зарадва му се Тифани - Голяаама риба! А най-

интересното е, че китът изобщо не е риба! Всъщност той е бозайник, също като кравата!


Аз ли го изтърсих това? - зачуди се Вторият и Акъл, а всичките

пиктсита се бяха загледали в нея, а лодката се завъртя свободно по

течението. За пръв път той да каже нещо, което да не се отнася за

бонбонки и за малко-малко, а ти пък да го поправиш?


Тифани погледна към кита, който си имаше проблем. Но той си беше

кит ът, същият кит, който тя беше сънувала толкова много пъти откакто

Баба Болежкова и беше разказала за него, а дори и Кралицата не може да

излезе напреки на такава история.


Китът неохотно се обърна и заплува подир кораба на Веселия Моряк.


- Голяаама либа я няма! - каза Уентуърт.


- Не, бозайник е... - произнесе устата на Тифани, преди тя да успее да

я спре.


Пиктситата все така я зяпаха.


- Той просто трябва да го усвои както е правилно, - измънка тя

засрамено - Много хора допускат тази грешка.


Така ще вземеш да станеш като мис Тик, каза Вторият й Акъл. Това

ли искаш?


- Да, - заяви един глас и Тифани осъзна, че е нейният. За нейна

радост гневът и се беше завърнал - Да! Аз съм си аз! Аз съм предпазлива и

логична и обмислям нещата, които не разбирам! Когато чуя хората да

казват неправилна дума, това ме дразни! Бива ме със сиренето. Чета бързо!

Мисля! И винаги си нося по малко канап! Такава съм си!


Тя спря. Дори и Уентуърт я беше зяпнал. И мигаше.


- Голяаама водна клава я няма... - налучка той хрисимо.


- Точно така! Браво на момчето! - одобри Тифани - Като се върнем в

къщи, ще ти дам една бонбонка!


Целокупното Фийгълско войнство все така беше замряло, гледайки я

разтревожено.


- С твое позволение да одиме, а? - вдигна нервно ръка Роб

Секигоопрай - Докато тая твоя ри... Докато тая твоя крава кит се не

повърне, а?


Тя погледна над главите им. Фарът не беше далече. Малък кей се

издаваше от островчето му.


- Да, ако обичате. Ъ... благодаря ви, - каза тя, отпускайки се

донякъде.


Корабът и китът се бяха изгубили в дъжда, а морето само леко се

плискаше край брега. На крайбрежните скали беше седнал един сънтутник, прострял напред бледите си тлъсти крака. Гледаше морето и изглежда не

забелязваше наближаващата лодка. Мисли си, че си е в къщи, реши

Тифани. Дала съм му сън по вкуса му.


Пиктситата се изсипаха на кея и завързаха лодката.


- Ми убаво, стигнааме, - каза Роб Секигоопрай - Са само да му

резнеме чутурата на тоя и прав ни път оттука...


- Недейте! - възрази Тифани.


- Ма он...


- Оставете го на мира. Просто... го оставете на мира, ясно? Не му е до

нас, - А и той разбира от море, добави тя наум. Сигурно му е домъчняло за

море. Ето защо сънят беше толкова реалистичен. Аз сама никога не го

докарвах чак такъв.


Един рак изпълзя от прибоя до краката на сънтутника и засънува

рачешките си сънища.


Изглежда сънтутникът се е изгубил в собствения си сън. Интересно, дали някога ще се събуди?


- В моя сън винаги се събуждам, когато стигна фара, - обърна се тя

към Фийгълите.


Пиктситата вдигнаха погледи към бяло-червената кула и като един

Фийгъл си изтеглиха мечовете.


- Немаме и вера на неено 'личество, - каза Роб - Она че те остави да

си мислиш, че сичко ти е наред, ма га си го отпуснеш гардо, она че ти

скокне. Она че те чека зад вратнико, аре на бас. Требе първо нас да ни

пуснеш.


Това не беше въпрос, а разпореждане. Тифани кимна и изгледа как

Нак Мак Фийгъл се втурват през камънака към кулата. Останала самичка

на кея, като изключим Уентуърт и безсъзнателния Роланд, тя извади

жабока от джоба си.


- Или сънувам или съм на плаж, - рече той - А жабите не могат да

сънуват.


- В моя сън могат, - възрази Тифани - А това е моят сън.


- Значи е изключително опасен сън! - каза неблагодарно жабокът.


- А, не. Много си е сладък, - не се съгласи Тифани - Чудесен е. Виж

как светлинките играят по вълните.


- А къде са табелите, предупреждаващи хората за опасност от

удавяне? - оплака се жабокът - Няма спасителни пояси, нито заграждения

против акули. А да виждам някъде квалифициран спасител? Опасявам се, че и такъв няма. Само да предположим, че някой...


- Стига де, това е морският бряг, - прекъсна го Тифани - Какви бяха

тези приказки?


- Аз... аз не знам, - запъна се жабокът - Може ли да ме оставиш на

земята, ако обичаш. Че ще ме заболи глава.


Тифани го остави и той се навря в някакви водорасли. След малко се

чу как яде нещо.


Морето беше спокойно.


Беше толкова мирно.


Точно като моментите, които всеки, който е с ума си, би заподозрял в

нещо нередно.


Но нищо не се случваше. Последва още едно нищо, което също не се

случваше. Уентуърт вдигна едно камъче и го лапна основавайки се на

принципа, че всичко би могло да се окаже сладка.


Тогава изведнъж откъв фара се чуха шумове. Тифани чу приглушени

викове и трясък, а веднъж дваж и шум от чупене на стъкло. По едно време

нещо тежко като че изтрополи по витата стълба блъскайки се във всяко

стъпало.


Вратата се отвори и Фийгълите излязоха. Изглеждаха удовлетворени.


- Нема проблема, - обяви Роб Секигоопрай - Нема никой.


- Но аз чух много шум!


- Епа нали требеше да се увериме, - обясни Прост Уили.


- Мале малки човечета! - извика Уентуърт.


- Мина ли вратата, ще се събудя, - каза Тифани измъквайки Роланд

от лодката - Винаги е ставало така. Трябва да проработи. Това е моят сън, -

Тя се напъна, изправи Роланд на крака и се обърна към най-близкия

Фийгъл - Можете ли да вземете Уентуърт?


- Епа да.


- И нали няма да се загубите нито пък да се напиете?


Роб изглеждаше обиден:


- Че ние не се губиме! Винаги 'найм дека сме! Само дето понекогиж

мо'еби не сме баш сигурни дека е сичко останало, ма оти па да е наша

вината дека сичко се е изгубило? Нак Мак Фийгъл никогиж се не губят!


- Ами за напиването какво? - попита Тифани, влачейки Роланд накъм

фара.


- Никогиж у живото си не сме се губили! - пенеше се Роб

Секигоопрай - Тъй ли е момци? - чу се нестройно и неубедително съгласие

- Думите "губене" и "Нак Мак Фийгъл" не мо'е да се тражат у едно из-

речение!


- Ами напиването? - още веднъж попита Тифани, оставяйки Роланд

легнал нагоре по брега.


- Губенето е нещо дето става с другите ора! - увери я Роб - Туй че ти

речем я най-безкомпррромисно ясно!


- Е, добре, поне във фара няма нищо за пиене, - отказа се да настоява

повече Тифани и се засмя - Освен ако не изпиете лампеното масло, а това

никой няма да е толкова луд да направи!


Пиктситата изведнъж се смълчаха.


- Че туй па що ли е? - бавно и предпазливо попита Прост Уили - Да

не е онова нещо, дето прилича на такова дето е като големо шише?


- Со черепче и пресечени кокаляци по него? - допълни Роб.


- Да, вероятно е то, и е нещо ужасно, - каза Тифани - Ако го изпиете, ще ви стане много лошо.


- Тъй ли? - замисли се Роб - Много ... интеррресно. И от кой вид

лошо че е туй лошо, ей тъй на да попитам?


- Мисля, че сигурно ще умрете.


- Ми че оно ние сме си умрели, - напомни й Роб.


- Добре де, тогава ще сте много, ама много болни, - поправи се

Тифани и го погледна внимателно - Освен това е леснозапалимо. Много

хубаво, че не сте пили от него, нали?


Прост Уили се оригна шумно. Размириса се на парафин.


- Епа да, - каза той.


Тифани отиде да вземе Уентуърт. Зад себе си дочу приглушени

гласове, трескаво шепнещи си:


- Рекох ли ви я дека черепчето значи, дека не бива да го бараме?


- Ма Голем Йън вика, дека черепчето значело дека е яка пиячка! Па и

накъде е ръгнал свето, щом се остаят безотговорно такива неща на место

дека невинни ора мо'e случайно да строшат вратнико и да изкъртят

железните прътове и да дигнат големата верига и да разбиюват катинаро на

шкафо и без да искат да го излочат!


- Що па че значи леснозапалимо?


- Ми значи дека фаща огън!


- Убаво, убаво, нема да се паникьосвате бе. Нема да се оригвате и

нема да мочите има ли наближе открит огън, вдевате ли? И а се дръжте

естествено!


Тифани тихичко се подсмихна. Изглежда пиктситата бяха много

трудни за убиване. Може пък вярата, че вече си умрял, да те имунизираше.

Тя се обърна и се загледа във вратата на фара. В съня си никога досега не я

беше виждала отворена. Досега си беше мислила, че фарът, който си беше

помещение за светлина, трябва да е пълен със светлина също както

краварникът е пълен с крави, а сайвантът за дърва с дърва.


- Добре, така да бъде, - отново се обърна тя към Роб - Аз ще взема

Роланд, а вие искам да вземете Уентуърт.


- Нечеш ли ти да го носиш мънечкото лапе? - учуди се Роб.


- Мале малко човече! - извика Уентуърт.


- Вие го взимате, - каза накратко Тифани.


Имаше предвид: Не съм сигурна, че ще се получи, а за него може би

е по-безопасно да е с вас, отколкото с мен. Надявам се, че ще се събудя в

леглото си. Да се събудя в леглото си би било хубаво нещо...


Разбира се, ако всички останали също се събудят там, ще имам да

отговарям на някои трудни въпроси, но все ще е по-добре отколкото ако

Кралицата...


Зад нея се чу силен шум и ромолене и като се обърна видя, че морето

се оттича, и то много бързо. Устремно се отдалечаваше от брега. Докато

гледаше, камъни и водорасли се показваха над морската пяна и изведнъж

ей ги на високо над морето и сухи.


- А, да, - каза след някое време тя - Всичко е наред. Знам какво е

това. Това е отливът. Морето ги прави такива едни. Всеки ден си отива и

пак приижда.


- Епа тъй ли? - рече Роб Секигоопрай - Чудна работа. Оно мяза сякаш

се излива през некоя дупка.


На около петдесетина крачки от тях последните остатъци морска

вода се изливаха през някакъв ръб, а някои от пиктситата вече се бяха

насочили натам.


В този момент Тифани беше обзета от нещо, което не беше точно

паника. Беше много по-бавно и по-гадно от паниката. Започна само с едно

досадно малко съмненийце, което гласеше: а не трябваше ли отливът да е

по-бавен?


Учителят (Чудесътъ на Природътъ, Иднъ Ябълкъ) не беше навлизал в

чак толкова подробности. Обаче по оголеното морско дъно пляскаха с

опашки риби, а нали рибата в морето не можеше да умира всеки ден?


- Ъ, мисля си, че трябва повече да внимаваме, - каза тя, пристъпвайки

след Роб Секигоопрай.


- Оти ма? Ми то не е като да се надигуе водата. Кога че доде

приливо?


- Ами, струва ми се, сигурно след няколко часа, - Тифани усещаше

как бавната гадна паника се засилва - Но не съм сигурна дали...


- Ми значи имаме купища време, - зарадва се Роб.


Стигнаха ръба, където вече се бяха наредили останалите пиктсита.

По малко вода все още се точеше през краката им и се изливаше в залива

отдолу. Който изглеждаше като планинска клисура. В далечния му край, на

много мили нататък, отстъпващото море беше само колкото блещукаща

ивичка.


Под тях обаче имаше потънали кораби. Бяха купища. Галеони и

шхуни и клипери, с изпочупени мачти, с провиснал такелаж, с пробити


корпуси, те бяха пръснати на длъж и на шир сред локвите от това, което

някога беше залив.


Като един Фийгълите въздъхнаха блажено:


- Потънали съкровища!


- Епа да! Злато!


- Мильончета!


- Скъпоценни камичета!


- Откъде ви е хрумнало, че вътре има съкровища? - намеси се

Тифани.


Нак Мак Фийгълите я изгледаха в почуда, все едно беше

предположила, че камъните могат да полетят.


- Ми оно требе да има съкровища у тех, - обясни Прост Уили -

Иначе оти им е да потъват?


- Верно си е, - подтвърди Роб - Требе да има злато у потъналите

кораби, иначе немаше да си струва да се тепаш със сите акулчета и

охлюподи и таквоз. Да се гепят съкровища от дъното на океано, ми че оно

си е най-големото, най-убавото краднене на свето!


А това, което Тифани почувства сега, си беше истинска

чистосърдечна паника.


- Ама това нали е фар! - посочи тя - Виждате го, нали! Фарът е за да

не се разбиват корабите в скалите! Разбрахте ли? А? Това е клопка

специално стъкмена за вас! Кралицата е някъде наблизо!


- Ма не мо'е ли само бърже бърже да рипнеме до доле и ей само да

надзърнуеме у едно мънечко корабче? - попита смирено Роб.


- Не! Защото... - Тифани погледна нагоре и долови някакъв

проблясък - Защото... морето ... то се ... връща!


Това, което отначало изглеждаше като облак на хоризонта се

уголемяваше все повече лъскайки заплашително. Тифани вече чуваше рева

му.


Тя хукна нагоре по брега и промуши ръце под мишниците на Роланд

за да може да го влачи към фара. Огледа се и видя как пиктситата не

помръдват, а все така гледат гигантската надигаща се вълна.


С тях беше и Уентуърт, радостно зазяпал се във вълната и леко навел

се напред, така че можеше да се хване за ръце с двама Фийгъли, е, ако те се

вдигнеха на пръсти.


Тази картина й се запечата в очите. Малкото момченце и пиктситата, всичките с гръб към нея, всичките наблюдаващи с интерес грохотната, беснееща, изпълнила небето стена от вода.


- Насам! - изкрещя Тифани - Бях сгрешила, това не е прилив, това е

Кралицата...


Вълната надигна потъналите кораби и ги заразмята из свистящите

планини от пяна.


- Насам!


Някак си Тифани успя да преметне Роланд през рамо и се заклатушка

през камъните накъм вратата на фара когато вълната се стовари на брега

зад нея...


... за миг светът се изпълни с бяла светлина...


... и снегът изпращя под краката й.


Беше в безмълвната, студена земя на Кралицата. Нямаше никой

околовръст, нито пък имаше какво да се види освен сняг и, някъде в

далечината, гората. Над нея се кълбяха черни облаци.


Пред нея, едва-едва видима, във въздуха се рееше картина. Малко

торф и няколко камъка, огряни от лунна светлина.


Това беше другата страна на вратата към вкъщи.


Тя отчаяно се обърна.


- Моля ви се! - извика тя. Не че искаше от някого каквото и да е.

Просто имаше нужда да крещи - Роб? Уилям? Уили? Уентуърт?


В далечината откъм гората залаяха псета на мрака.


- Трябва да се измъквам, - измърмори Тифани - Трябва да се

измъквам...


Хвана Роланд за яката и го повлече към прохода. Поне по снега беше

по-лесно да го плъзга.


Никой и нищо не се опита да я спре. Малко оттатък вратата между

камъните и по торфа беше навяло сняг, но въздухът беше топъл и жив от

песента на щурците. Под истинската луна, под истинското небе, тя довлече

момчето до един паднал камък и го облегна на него. После седна до него

изтощена до смърт и се опита да си възстанови дъха.


Роклята й беше подгизнала и миришеше на море.


Някъде далече-далече можеше да чуе собствените си мисли: Може и да са оживели. Това все пак е сън. Все трябва да има път за

обратно. Аз само трябва да го намеря. Трябва да се върна там.

Лаят вече беше много силен...


Тя пак се изправи, въпреки че единственото, което и се искаше, беше

да легне и да заспи.


Трите камъка на портала се чернееха на фона на звездите.


И както ги гледаше, те рухнаха. Този отляво бавно се плъзна

настрани, а останалите се струпаха върху него.


Тя се втурна и заблъска тоновете скала. Заръчка въздуха около тях, та дано се случи порталът да си е останал там. Мижеше до полуда, опитвайки се да го види.


Тифани стоеше сам сама под звездите и се опитваше да не заплаче.


- Срамота, - каза и Кралицата - Ти подведе всички, не е ли така...?


Глава 13

Земя под Вълната


Кралицата закрачи през торфа към Тифани. Където стъпеше, веднага

блясваше слана. Една малка частица от Тифани, която все още не беше

престанала да мисли, отбеляза: Сутринта тази трева ще е попарена. Тя

убива моя торф.


- Само като се замислиш, целият живот на човека не е нищо повече

от сън, - каза кралицата със същия онзи вбесяващо спокоен и любезен глас, приседна на падналите камъни и продължи:


- Как бленувате само вие, хората. Бленувате, че сте умни. Бленувате, че сте значими. Бленувате, че сте специални. Знаеш ли, още малко и ще

излезете по-добри и от сънтутниците. Най-малкото вие със сигурност

имате повече въображение. Изглежда трябва да съм ви благодарна.


- За какво? - Тифани гледаше в ботушите си.


Ужасът я сковаваше цялата като с нажежени до червено струни.

Нямаше накъде да се бяга.


- Досега не бях осъзнавала, колко чудесен е вашият свят, - говореше

Кралицата. - А пък сънтутниците ... е, фактически те не са много повече от

ходещи сюнгери. Светът им е вехт. Още малко му остава и ще умре. Не им

е останала изобретателност. С малко помощ от моя страна твойте хора

ще се справят много по-добре. Защото, виждаш ли, вие не преставате да

сънувате. Ти, вчастност, цялото време сънуваш. Картината ти за света е

пейзаж центриран около самата теб, нима не е така? Изумително. Виж се

само - с тази ужасна рокля и тези нелепи ботуши. А си въобразяваш, че

можеш да нахлуеш в моя свят, въоръжена само с кухненски тиган. Ах, този

блян за Смелото Момиченце Спасяващо Малкото Си Братче. Мислила си

се за героиня на приказка, а? Обаче го изостави. Знаеш ли, да се срутят

върху ти милиарди тонове морска вода ще е като да ти падне върху главата

цяла планина от желязо, как мислиш?


Тифани не можеше да мисли. Главата и беше пълна с нажежена

розова мъгла. Не беше сработило.


Някъде там в мъглата беше Третият и Акъл, който настояваше да

бъде чут.


- Измъкнах Роланд, - промълви тя, все тъй свела поглед в ботушите

си.


- Той обаче не е твой, - отбеляза Кралицата - Той е, нека погледнем

истината в очите, едно доста тъпо момче с голямо червено лице, а мозъкът

му е същинска свинска лой, съвсем като баща си е. И за да спасиш този

разглезен тъпунгер ти заряза малкото си братче с шайка кокошкари.


Нямаше време! - крещеше й Третият Акъл. Нямаше как хем да

стигнеш до него хем да се върнеш във фара! Ти и така едва се измъкна! И

все пак измъкна Роланд! Това беше разумното нещо в случая! Няма защо

да се чувстваш виновна! Какво е по-добре, да се опиташ да спасиш брат си

и да си смела, сърцата, глупава и мъртва, или пък да спасиш момчето и да

си смела, сърцата, здравомислеща и жива?


Но пък нещо друго в нея каза, че да е глупава и мъртва щеше да е по-

... правилно. Нещо й натякваше: И на Мама ли ще кажеш, че си видяла, че

нямало време да спасиш братчето си и затова вместо него си спасила

някого си другиго? И дали ще й хареса на нея тази твоя разсъдителност?

Това да си права, не винаги върши работа.


Това е Кралицата! - скастри я Третият Акъл. Нейният глас е! Сякаш

те хипнотизира! Я спри да я слушаш!


- Предполагам, че не си виновна, че си толкова студена и

безсърдечна, - пак подхвана Кралицата - Вероятно това е заради

родителите ти. Изглежда те изобщо не са ти отделяли достатъчно

внимание. А и колко жестоко беше от тяхна страна да завъдят Уентуърт.

Трябваше да са по-внимателни. И са те оставили да изчетеш твърде много

думи. Не може да е на добро за един подрастващ ум да знае думи като

"парадигма" и "есхатологически". Това неизбежно води до поведение като

твойто, когато употреби братчето си за стръв, - Кралицата въздъхна -

Наистина е прискърбно, че такива неща се случват постоянно. Би трябвало

да се радваш, че не те е сполетяло нещо по-лошо от това да станеш

дълбоко интровертна и социално неинтегрирана.


Тя стана и заобиколи Тифани.


- Колко тъжно, - продължаваше тя - В съня си ти си силна, здравомислеща, логична ... ти си някой, който винаги си има парче канап.

Това обаче е само извинение, че не си наистина човечна и чувствителна.

Ти си цялата само мозък, а сърцето никакво го няма. Дори не заплака, когато умря Баба Болежкова. Твърде много мислиш, а сега безценното ти

мислене те подведе. Така че аз мисля, че е най-добре просто да те убия, как мислиш?


Намери някой камък! - изпищя Третият Акъл. Удари я!


В здрача Тифани можеше да различи още фигури. Някои от хората от

летните картинки бяха там. Както и сънтутници, конникът без глава и

Женищата Земни Пчели. Покрай нея слана покриваше земята.


- Мисля, че тук ще ни хареса, - рече Кралицата.


Мраз запълзя по краката на Тифани. Третият и Акъл, вече съвсем

прегракнал, викна: Направи нещо!


Трябваше да бъде по-организирана. Мислите и бяха мътни. Не

биваше да се надявам на сънища. Или пък... може би трябваше да бъда по-

човечна. Повече ... да чувствам. Тогава обаче нямаше как да заплача! То


просто ... тъй и не ми дойде! И как да спра да мисля? Ами да мисля за това

как мисля? Или дори да мисля за това как мисля за това как мисля?


Видя насмешката в очите на Кралицата и си помисли: Кой ли от тези, които мислят всичко това, съм самата аз?


И всъщност има ли ме изобщо мене?


Облаци се ширеха по небето като леке. Затулваха звездите. Същите

онези мастилено-черни облаци от замръзналия свят, кошмарните облаци.

Заваля. Градушка. Биеше торфа като с куршуми и го превръщаше в

белезникава кал. Вятърът виеше като глутница псета на мрака.


С мъка Тифани пристъпи една крачка напред. Калта полепваше по

ботушите и.


- Последен напън на волята, а? - подигра я отстъпвайки Кралицата.


Тифани се опита да направи още една стъпка, но не можа. Тя беше

толкова премръзнала и преуморена. Усещаше, как същината й чезнеше, губеше се...


- Колко тъжно, да свършиш по този начин, - промълви Кралицата.


Тифани падна по лице в замръзващата кал.


Дъждът се усили, жилейки я като с игли, блъскайки по главата й, стичайки се като ледени сълзи по бузите й. Така я подкара, че я остави без

дъх.


Чувстваше как студът изсмуква от нея всичката останала й топлинка.

Друго усещане не й беше останало, освен само една музикална нота.

Звучеше като миризмата на снега или като искрица мраз. Висока, тънка и

пронзителна.


Не усещаше земята под себе си и над нея нищичко не се виждаше.

Нямаше дори звезди. Облаците бяха затулили всичко.


Беше й толкова студено, че вече не можеше да усеща студа, нито пък

пръстите си. Една мисъл успя да си пробие път през скования и от студ

мозък. Има ли ме изобщо? Да не би само мислите ми да сънуват за мен?


Тъмнината ставаше все по-черна. Никоя нощ не е била толкова

черна, никоя зима толкова студена. Беше по-студено, отколкото през

суровите зими, когато всичко потъваше в сняг и Баба Болежкова

обикаляше от пряспа на пряспа, търсейки топли тела. Овцете можеха да

оцелеят под снега, ако овчарят си знае работата, обичаше да казва Баба.

Снегът пазеше от замръзване, а овцете оцеляваха в дълбоки дупки под

пръхкавия сняг, докато мразовитият вятър духаше безопасно отгоре.


Сега обаче беше студено като през онези дни, когато дори сняг не

можеше да навали, а вятърът беше самият чист студ, разнасящ ледунки

през торфа. Такива бяха смъртоносните дни на ранната пролет, когато

ягненето вече беше започнало, а зимата се завръщаше с вой...


Мракът беше навсякъде, беззвезден и безнадежден.


Имаше само едно светло петно в далечината.


Една единствена звезда. Далече отдолу. И тя се движеше...


Разгаряше се все по-ярка в бурната нощ.


Лъкатушеше, докато наближаваше.


Тишина обзе Тифани и тя потъна дълбоко в сече си.


Тишината миришеше на овце, на терпентин и на тютюн.


И тогава... ето го движението, все едно много бързо потъва надолу в

земята.


И още нежна топлина и, само за миг, шум от вълни.


И собственият й глас прозвуча в главата и.


Тази земя е в костите ми.

Земя под вълните.


Белота.


Виеше се посред топлата плътна тъмнина около нея, приличаше на

сняг, но беше ситна като прах. Трупаше се някъде под нея, където тя видя

да се белее нещо смътно.


Някакво създание, приличащо на фунийка сладолед с много пипала, профуча покрай нея и отмина.


Под водата съм, досети се Тифани.


Помня...


Ето, милиони години тя се утаява под морето, новата земя раждаща

се изпод океана. Това не е сън. Това е ... памет. Земята под вълните.

Милиони и милиони мънички черупки...


Тази земя е жива.


И по цялото това време Тифани подушваше топлия успокоителен

мирис на овчарската колиба и усещането, че я държат невидими ръце.


Белотата отдолу се надигна над главата й, но на нея и беше уютно.

Чувстваше се като в мъгла.


Сега съм вътре във варовика, като кремък, като варовче...


Тя не беше сигурна колко време прекара в дълбоката топла вода, че и

дали изобщо беше минало някакво време, или пък милиони години бяха

отминали за секунда, но пак се усети движение и този път то беше

издигане.


Още спомени заляха ума и.


Винаги е имало кой да наглежда границите. Никой не беше избирал

да прави това. Беше избрано вместо тях. Все някой трябваше да има

грижата. Понякога трябваше да се борят. Понякога трябваше да

говорят за тези, които нямат свой глас...


Тя отвори очи. Все още беше легнала в калта, а Кралицата се беше

надвесила над нея и й се надсмиваше на фона на бушуващата буря.


На нея обаче й беше топло. Всъщност се усещаше нажежена до

червено от гняв ... гняв заради попарения торф, заради собствената и

глупост, гняв срещу тази прекрасна твар, която умееше само да

контролира.


Тази... твар се опитваше да й вземе света.


Всички вещици са себични, беше й казала Кралицата. Третият Акъл

на Тифани обаче заяви: Тогава направи от себичността си оръжие! Нека

всички неща станат твои! Нека животът и сънищата и надеждите на

другите станат твои! Защити ги! Спаси ги! Вкарай ги в кошарата! Броди

през фъртуната заради тях! Пази ги от вълка! Моите сънища! Моят брат!

Моето семейство! Моята земя! Моят свят! Как смееш да се опитваш да

вземеш всичко това, защото е мое!


Имам дълг!


Гневът я заля. Тя се изправи, сви юмруци и изкрещя към бурята, влагайки в този крясък цялата препълваща я ярост.


Светкавица удари земята до нея, веднъж от едната й страна и още

веднъж от другата.


Удари и си остана там с пукот и стана на две кучета.


Пара се издигаше от козината им, а от ушите им хвърчаха сини искри

когато тръснеха глава. Гледаха я в очакване.


Кралицата зяпна и изчезна.


- Тук, Мълния! - викна Тифани - Редом, Гръм!


И тя си спомни как навремето търчеше през рида, препъвайки се и

викайки разни неверни неща, докато двете кучета правеха точно каквото

трябваше да правят...


Две черно-бели петна се впуснаха през торфа нагоре към облаците.


Те сбираха бурята.


Облаците се паникьосваха и се пръсваха напосоки, но винаги някоя

комета пресичаше небето и ги обръщаше накъдето трябва. Кълбяха се

чудовищни очертания и пищяха пронзително в бушуващото небе, но Гръм

и Мълния се бяха оправяли с всякакви стада. От време на време се

дочуваше по някое щракване с пръскащи искри зъби, последвано от писък.

А Тифани гледаше нагоре докато дъждът се стичаше по лицето й и

крещеше команди, които никое куче не би могло да схване.


Мятайки се, щурайки се и стенейки бурята се изнесе от хълмовете и

се оттегли към планините, където имаше дълбоки клисури, в които

можеше да бъде окошарена.


Останала без дъх, грейнала в триумфа си, Тифани гледаше и

гледаше, докато кучетата не се върнаха до нея и пак не седнаха на земята.

И тогава тя си спомни още нещо: нямаше значение какви заповеди беше

давала на кучетата. Те не бяха нейни кучета. Бяха овчарски кучета.


Гръм и Мълния не приемаха заповеди от малко момиченце.


И кучетата не гледаха нея.


Гледаха точно зад нея.


Ако някой и беше казал, че зад нея има ужасно чудовище, тя щеше

да се обърне. Да и бяха казали, че то има хиляди зъби, тя нямаше да се

поколебае. Точно сега обаче не искаше да се обърне. Да принуди себе си

сега беше най-трудното нещо, което някога и се беше случвало да прави.



Не се страхуваше от това, което би могла да види. Но беше до

вцепенение, до смърт уплашена, ужасена в самите си кости от това, което

можеше да не види. Затвори очи докато ботушите и плахо я завъртаха, пое

си дълбоко въздух и пак ги отвори.


Обля я ароматът на Веселия Моряк, на овце и на терпентин.


Искряща в тъмнината, със сияйната бяла рокля на порцелановата

пастирка със всичките и сини фльонги и сребърна бродерия, пред нея беше

Баба Болежкова усмихваща се широко, грейнала от гордост. В ръката си

държеше огромната орнаментална гега, окичена със сини панделки.


Тя се завъртя в бавен пирует и Тифани видя, че макар от върха на

шапката до петите на роклята беше безупречна сияйна пастирка, все пак

носеше грамадните си стари ботуши.


Баба Болежкова извади лулата от устата си и леко кимна на Тифани, което за нея заменяше бурни продължителни аплодисменти. И в

следващия миг вече я нямаше.


Истинска звездна нощ беше покрила торфищата, а нощните звуци

изпълваха въздуха. Тифани дори не знаеше дали това, което току-що се

беше случило, не беше сън или пък се беше случило някъде-си, което не

беше точно тук, или пък се беше случило само в нейната глава. Нямаше

значение. Беше се случило. А сега...


- Аз обаче съм още тук, - каза Кралицата, пристъпвайки пред нея -

Може това да си е било сън. Може малко да си се побъркала, защото в

крайна сметка ти си едно много странно дете. Може да се получила

известна помощ. Ами сега, колко точно те бива? Наистина ли си мислиш, че ти можеш да се изправиш срещу мен сама? Аз мога да те накарам да си

мислиш, каквото си пожелая...


- Кривънци!


- О не, не и те! - възкликна Кралицата въздигайки ръце към небето.


Не бяха само Нак Мак Фийгъл, с тях бяха и Уентуърт и тръпчивата

миризма на водорасли, много вода и една умряла акула. Появиха се

направо посред въздуха и се приземиха в безредна купчина между Тифани

и Кралицата. Пиктсито обаче винаги е готово за битка, така че те

отскочиха, претърколиха се и се изправиха, вадейки пътьом мечове и

изстисквайки морската вода от косите си.


- Епа ти ли си ми тука ма? - провикна се към Кралицата Роб

Секигоопрай. - Най-после лице у лице с тебе, бе дърта кухавелницо

ниедна! Немойш да ми одиш тука, вдеваш ли? Беж оттук да те нема! Че си

одиш ли ти со кротце, а?


Кралицата ядно и със сила го стъпка. Когато си отмести крака, само

върхът на главата му се виждаше от торфа.


- Нема, а? - продължи той, измъквайки се от земята все едно нищо не

се беше случило - Ич нечем я да си го изпущам темпераменто заради теб!

И нема файда да ми пращаш твойте палета по нас, оти си найш, дека мо'ем

им ударим една убава почистванка! - после той се обърна към Тифани -

Туй мо'еш баш на нас да ни го остa'иш, келда. Ние и Кралицата, имаме си

ние една отколешна приказка да си разпраяме.


Кралицата щракна с пръсти.


- Винаги ще се набъркате в неща, които не разбирате, а? - изсъска тя

- А я да видим, срещу това можете ли да се изправите?


Мечовете на всичките Фийгъли изведнъж светнаха в синьо.


Някъде изсред тълпата зловещо осветени Нак Мак Фийгъли един

глас, твърде много приличащ на гласа на Прост Уили, изстена:


- Е сега баш верно я загази'име...


Малко по нататък ей така от нищото изникнаха три фигури.

Средната носеше дълга червена роба, странна дълга перука, дълги черни

чорапи и големи катарами на обувките си. Другите двама изглеждаха като

най-обикновени мъже в най-обикновени сиви костюми.



- О, каква трррудна жена

си, Кррралице, - рече Уилям

гонагълът

-

да

пратиш

адвокати подире ни...


- Глей го оня у лево ма! -

занарежда едно от пиктситата -

Глей ма, он има куфарче!

Мале, куфарче! О вай, вай, вай,

куфарче, майка ни жална!


Неохотно,

стъпка

по

стъпка,

скупчвайки

се

ужасени, Нак Мак Фийгълите

заотстъпваха.


- О вай, вай, вай, он

щрака със закопчалката! - изви

глас Прост Уили - О вай, вай,

вай, оно е звуко на Злата Орис

га некой адвокатин стори туй!


-

Господин

Роб

Секигоопрай

Фийгъл

и

придружаващите го лица? -

произнесе една от фигурите с

глас, навяващ ужас.


- Нема тук никой дето да

му викат така! - извика Роб -

Нищичко не 'наем!


- Подведени сте под

отговорност по ред углавни и

граждански дела, общо хиляда

и деветстотин на брой, по

седемстотин шестдесет и три

отделни обвинения...


- Не бехме там! - изпищя

отчаяно Роб - Не е ли верно,

момци?


- ... в това число над

двеста случая на Нарушаване

на Обществения Ред, Причиняване на Обществено Недоволство, Намиране

в Пияно Състояние, Намиране в Извънредно Пияно Състояние, Употреба

на Оскърбителен Език (включително деветдесет и седем случая на

Употреба на Език Който Би Бил Оскърбителен Ако Някой Изобщо

Можеше Да Го Разбере), Подстрекателство към Насилие, Насилие без

Подстрекателство, Злонамерено Скитничество...


- Имаме си али-баба! - викаше трескаво Роб - Не беше оно наша

вината! Ние само бе'еме застанали наблизо, а некой друг го напра'и и

избега!


- ... Кражба в Особено Големи Размери, Кражба в Особено Малки

Размери, Въоръжен Грабеж, Невъоръжен Грабеж, Безделничене с

Престъпни Намерения...


- Ми не са се грижили добре за нас га бе'ме дребни бебешори! -

нареждаше Роб - Натопили са ни оти сме сини! Само нас се ни топят за

сичко! Стражарете ни мразят! Епа нас даже ни немаше тогаз у страната!


Обаче, предизвиквайки стенания у присвилите се пиктсита, един от

адвокатите извади голям свитък от куфарчето си, разви го, прочисти си

гърлото и зачете:


- Ангъс, Голем; Ангъс, Не-Толкоз-Голем-Колкото-Голем-Ангъс; Ангъс, Дребен; Арчи, Голем; Арчи, Едноок; Арчи, Дребен Луд...


- Сите ни имена ги е зел! - изхлипа Прост Уили - Сите ни имена ги

има он! Сите че идем у дранголнико!


- Възразявам! Внасям искане за съблюдаване на Habeas Corpus26, -

дочу се един тъничък глас - И пледирам за Vis-ne faciem capite repletam, без

пристрастие.


За момент настъпи абсолютна тишина. Роб Секигоопрай обиколи с

поглед наплашените Фийгъли и попита:


- Убаво, ма убаво, ма кой ми го рече това?


От тълпата изпълзя жабокът и въздъхна тежко. После каза:


- Внезапно всичко ми се проясни. Сега си спомних кой съм.

Правният език ми върна паметта. Аз съм си жаба, но... - той преглътна -

някога бях адвокат. А това тук, хора, не е законно. Тези обвинения са

струпване от нескопосани лъжи основани на непроверени слухове.


После той вдигна жълтите си очи към адвокатите на Кралицата:


- Освен това настоявам за отсрочване на делото sine die въз

основание на Potest-ne mater tua suere, amice.


Адвокатите извадиха направо от въздуха големи книги и трескаво ги

запрелистваха. Един от тях се оплака:


- Не сме запознати с терминологията на защитата.


- Ей, ми че ти ги изпоти, - възкликна Роб Секигоопрай - Значи, викаш, дека мо'ем да имаме наш си адвокатин?


- Естествено, - подтвърди жабокът - Имате право на правно

компетентен защитник.


- Защитник? - не бързаше да повярва Роб Секигопрай - Туй ли ми

викаш, дека мо'ем да се измъкнем със струпвание на лъжи?


- Определено можете, - отговори жабокът - А с всичките съкровища, които сте събрали, можете да си платите достатъчно за да станете наистина

много невинни. Обичайният ми хонорар е...


Тук той се задави, когато към дузина светещи мечове се насочиха

към гърлото му.


- А, тъкмо си припомних, защо онази фея кръстница ме беше

превърнала в жаба, - каза той - При тези обстоятелства възнамерявам да

поема този случай pro bono publico.


Мечовете изобщо не помръднаха.


- Това значи, че е безплатно - поясни той.


- Брей че убаво звучи туй, баш ни харесва - съгласи се Роб

Секигоопрай под съпровода на мечове прибирани в ножниците - Ми как

стана тъй, че си ем адвокатин, ем жаба?


- А, това ли, то стана заради един спорен случай, - заразказва

жабокът - Фея кръстница отпуска на една моя клиентка три желания: стандартния пакет от здраве, богатство и щастие, а когато веднъж моята

клиентка се събужда една мрачна сутрин не особено щастлива, тя ме

ангажира да заведа иск за нарушаване на договора. Безспорно

безпрецедентен случай в историята на феите кръстници. За съжаление

безпрецедентно беше и превръщането на тъжителката в малко джобно

огледало, а на нейния адвокат, както виждате пред себе си, в жаба. Мисля, че най-лошата част беше, когато съдията изръкопляска. Крайно обидно, ако ми позволите да изразя мнението си.


- Ма ти още го помниш целото правно зяене, нал' тъй? Quid, - ухили

се Роб Секигоопрай и се обърна към другите адвокати - Е-бре, чапкъни

ниедни, имаме евтин адвокатин и ич не се боиме да го използваме с

пристрастие!


Другите адвокати заизваждаха от нищото още купища книжа.

Изглеждаха обезпокоени и леко изплашени. Роб ги гледаше и направо

грееше.


- А що ли значеше онуй за "фъцнем капута", учени ми друже? -

поинтересува се той от жабока.


- Vis-ne faciem capite repletam, - поправи го жабокът - Най-доброто, което можах да стъкмя в бързината, но означава приблизително - той леко

въздъхна - значи: "Искаш ли да видиш глава по цялото си лице?"27


- А я па да не знаем дека правното зяене било толкоз лесно! - изуми

се Роб Секигоопрай - Ми то сите мо'ехме да сме се адвокати, ако

поназнайвахме засуканите му думи! Аре да им светнеме право у-главно!


Нак Мак Фийгъл можеха да сменят настроението си мигновено, особено ако са подпомогнати от боен вик. Мечовете им веднага се

издигнаха във въздуха.


- Дванайсе иляди разгневени мъже!28 - ревнаха те.


- А ги спрете правните фарсове!

- Законо е на наша страна!

- Законо е създаден зарад дребните апаши!


- Стига толкова, - каза Кралицата и махна с ръка.


Адвокатите и пиктситата изчезнаха. Останаха само тя и Тифани, лице в лице посред торфа. Развиделяваше се и вятърът свистеше сред

камъните.


- Какво им направи? - извика Тифани.


- О те са някъде наоколо... все някъде, - рече високомерно Кралицата

- И без това всичко е само сънища. И сънища в други сънища. На нищо не

можеш да разчиташ, момиченце. Нищо не е истинско. Нищо не е трайно.

Всичко отминава, всичко си върви. Единственото, което можеш да

направиш е да се научиш да бленуваш. Но за теб това е твърде късно. А аз

... аз имах повече време да уча.


Тифани не беше сигурна кой точно акъл се задейства сега. Беше се

изморила. Струваше й се че наблюдава себе си отгоре и леко отзад. Видя

се как ботушите й стъпиха твърдо на земята и тогава...


... и тогава...


... и тогава, като че извисявайки се над облаците на сънищата тя

усети дълбокото ама много дълбоко Време под нея. Долови дъха на

бърдата и далечния рев на древните морета затворени в милиони

миниатюрни мидени черупки. Помисли си как Баба Болежкова отново е

станала долу под торфа част от Варовитище, част от земята под вълните.

Край нея като че се завъртяха бавно-бавно огромни колела от звезди и

време.


Тя отвори очите си и после, някъде дълбоко в себе си, отново ги

отвори.


Чу как расте тревата, чу червеите шаващи под торфа. Усещаше

хилядите дребни животи наоколо, подушваше всички миризми носени от

бриза, виждаше всичките оттенъци на нощта...


Колелата от звезди и години, от време и пространство се сключиха и

станаха едно Място. Тя знаеше точно къде е тя и коя е тя и какво е тя.


Замахна с ръка. Кралицата се опита да я спре, но то беше все едно да

спре колелото на годините. Ръката на Тифани улучи лицето й и я хвърли на

земята.


- Тъй и не заплаках за Баба, защото нямаше нужда, - каза тя - Тя

изобщо не ме беше изоставяла!


Тя се наведе към кралицата и цели векове се наведоха заедно с нея.


- Тайната не е да сънуваш, - прошепна тя - Тайната е да се събудиш.

Събуждането е по-трудно. Аз се събудих и съм истинска. Знам откъде съм

дошла и знам накъде отивам. Ти повече не можеш да ме измамиш. Нито

пък да ме докоснеш. Нито мен, нито нещо мое.


Никога повече няма да бъда такава, помисли си тя, докато гледаше

ужаса по лицето на Кралицата. Никога повече няма да се чувствам висока

чак до небето, древна като хълмовете и могъща като морето. Нещото ми е

дадено за малко и цената е да го върна обратно.


И отплатата също е да го върна обратно. Никой човек не може да

живее така. Може да прекараш цял ден съзерцавайки едно цвете и

изумявайки се колко чудесно е то, но това няма да ти помогне с доенето.

Нищо чудно, че сънуваме през целия си жизнен път. Да си буден, да

виждаш всичко както е наистина... никой не би могъл дълго да издържи

такова нещо.


Тя си пое дълбоко въздух и вдигна Кралицата. Осъзнаваше нещата

случващи се наоколо, сънищата бучащи край нея, но те не я засягаха. Тя

беше истинска и беше будна, по-будна отколкото някога е била. Трябваше

да се съсредоточава дори за да мисли поради потопа от усещания

нахлуващи в ума й.


Кралицата беше лека като бебе и бясно променяше формата си в

ръцете на Тифани. Превръщаше се в чудовища и зверове съставени от

други зверове, в разни неща с челюсти и пипала. Но най-накрая тя се оказа

дребна и сива, като маймуна, с голяма глава и големи очи и мъхнато телце.

Ребрата и често-често се надигаха докато се опитваше да си възстанови

дишането.


Тифани отиде до камъните. Арката си стоеше ненакърнена. Изобщо

не се е била срутвала, осъзна Тифани. Кралицата нямаше нито силата за

това, нито някаква магия. Имаше само един трик. Най-лошия от всички.


- И да не ми припарваш тук, - заповяда й Тифани, прекрачвайки през

каменния портал - Никога не се връщай. Никога не докосвай каквото е мое.


А после, тъй-като създанието беше толкова хилаво и толкова

приличаше на бебе, добави:


- Надявам се, че ще се намери кой да поплаче за теб. Надявам се, че

Кралят ще се върне при теб.


- Нима ме съжаляваш? - изръмжа нещото, което някога беше

Кралицата.


- Да. Малко, - каза Тифани.


Също както и г-ца Робинсън, добави тя наум.


Остави тварта на земята. Тя се запрепъва през снега, обърна се и

отново се превърна в прекрасната Кралица.


- Няма да ме победиш, - каза Кралицата - Винаги има път към вас.

Хората сънуват.


- Понякога се събуждаме, - отвърна Тифани - Не се връщай... иначе

ще има равносметка.


Тя се съсредоточи и ето че камъните не ограждаха нищо повече, нито

пък по-малко, от пейзажа отсреща.


Трябва да намеря начин да запечатам това, каза Третият й Акъл. Или

може би дванайсетият и акъл. Главата и беше направо претъпкана - акъл до

акъл.


Още малко повървя, после седна и обви коленете си с ръце. Какво ли

ще да е да заседнеш в това тук, помисли си тя. Ще ти трябват тапи за уши, и за носа също и голяма черна качулка над лицето и все още ще чуваш и

ще виждаш твърде много...


Тя затвори очи и после пак затвори очи.


Всичко като че изтече нанякъде. Беше като да заспиш, плъзгайки се

от чудатата пълно-будност в обикновената всекидневна, добре де, будност.

Всичко беше като че размазано и приглушено.


Ето така се чувстваме обикновено, помисли си тя. Бродим в

просъница през живота си, защото как бихме могли да живеем, ако през

цялото време бяхме толкова будни...


Някой я потупа по ботуша.


Глава 14

Мъничко като дъбови дървета


- Eй, де беше ошла ма? – гледаше я отдолу нагоре Роб Секигоопрай –

Тамън щехме да им дадем на тея адвокати едно убаво правно

разбирателство и у следния миг теб и неено 'личество никакви ви нема!


Сънища вплетени в други сънища, помисли си Тифани хващайки се

за главата. Но всички те бяха отминали, а просто не можеш да гледаш Нак

Мак Фийгъл и да не знаеш кое е реално.


- Всичко свърши, – каза им тя.


- Утепа ли я ма?


- Не.


- Она че се върне значи, – въздъхна Роб Секигоопрай – Она нашта е

страшно тъпа. Акъл има за сънуванье, я и го признавам, ма ич си нема

мозък у чутурата.


Тифани кимна. Усещането за размазаност беше отминало. Мигът на

напълно-будността беше изчезнал като сън. Но не бива да забравям, че не

беше сън.


- Как се оправихте с онази огромна вълна? – попита ги тя.


- Епа ние сме си чевръсти у нозете, – отговори Роб – Па и фаро си

беше ячък. Макар че водата се дигна баш високо.


- А имаше и няколко акули, такива ми ти неща, – допълни Не-толкоз-

голем-като-Средно-Голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.


- Епа да, също и неколко акулчета ,– сви рамене Роб – Че и едно от

оних охлюподчетата...


- Беше гигантски калмар, – уточни Уилям гонагълът.


- Убаво де, ма бърже си стана на кебап, – обади се Прост Уили.


- На ти чутула у чутула бе, малко малко-малко! – закрещя Уентуърт, направо преизпълнен с остроумие.


Уилям се прокашля учтиво:


- А освен това голямата вълна изхвърли на брега купища потънали

кораби пълни със съкррровища. Та ние поспряхме замалко да

помаррродерстваме...


Фийгълите показаха невероятни скъпоценни камъни и едри жълтици.


- Но това със сигурност са само сънищни съкровища, нали? –

възкликна Тифани – Златото на феите! Ами че то на сутринта ще се е

превърнало в боклук!


- Тъй ли ма? – замисли се Роб Секигоопрай и известно време се

взираше в хоризонта. После рече:


- Убаво, момци, чухте нашта келда! Че имаме нейде към половин час

да го шитнеме на некого! Че ни разрешиш ли да се чупиме, гос’жа?


- Ъ... о, да. Разбира се. Благодаря ви...


И те изчезнаха като само за част от секундата премигна нещо синьо-

червено.


Остана само Уилям гонагъла. Той се поклони на Тифани и й каза:


- Ма баш убаво си се опра’и. Сите се гордееме с тебе. И твойта баба

че се горррдее. Туй да 'найш. Не е като да не те обичат.


Тогава и той изчезна.


Зад нея Роланд простена. И се раздвижи.


- Няма мале малки човечета, – продума с тъга Уентуърт в

последвалата пауза – Няма кливънци.


- А те какво бяха? – изломоти Роланд, изправяйки се и хващайки

главата си с ръце.


- Не е чак толкова просто, – запъна се Тифани – Ти ... ъ... помниш ли

всичко?


- Всичко ми изглежда ... като насън ... – заподбира думи Роланд –

Спомням си ... морето и как бягахме и как строших ореха, пълен с тези

малките и как ловувах в онази голяма гора със сенките...


- Странни неща може да са това, сънищата, – каза уклончиво

Тифани.


Тя стана и си помисли: Ще трябва за почакам още малко тук. Не

знам откъде знам, че трябва, но го знам. Сигурно съм знаела и съм

забравила. Но трябва да изчакам още нещо...


- Ще можеш ли да слезеш в селото? – попита го тя.


- Да. Сигурно. Обаче какво точно...?


- Тогава, ако обичаш, ще може ли да вземеш с теб и Уентуърт? Аз

искам ... да си поотпочина.


- Сигурна ли си? – загрижи се за нея Роланд.


- Да. Няма да е за дълго. Моля ти се. Ще го оставиш ли в чифлика?

Кажи на наште, че аз ще сляза ей сега. Кажи им, че съм добре.


- Малки малки човечета, – забърбори Уентуърт – Кливънци! Иска-ам

нани-нани.


Роланд само я изгледа несигурно.


- Айде да те няма! – изкомандва тя и махна с ръка.


Когато те двамата се изгубиха надолу по склона, след като на

няколко пъти се обръщаха и я поглеждаха, тя седна между четирите

железни колела и обви коленете си с ръце.


В далечината се виждаше могилата на Нак Мак Фийгъл. Споменът за

тях вече изглеждаше малко несигурен, нищо че бяха с нея само допреди

няколко минути. Обаче в момента, когато си тръгнаха, я оставиха с

впечатлението, че никога не ги е имало.


Тя би могла да отиде до могилата и да провери за голямата дупка.

Ами ако се окаже, че няма нищо? Или пък ако има дупка, но в нея има

само зайци?


Не, всичко си беше вярно, каза си тя. Трябва да помня и това.


Чу се вик на ястреб някъде в просветляващото небе. Тя се загледа как

той кръжи в сивотата на започващия ден, докато една малка точица не се

отдели от птицата.


Беше твърде високо дори и за пиктси да издържи падането.


Тя скочи на крака, докато Хамиш падаше. И тогава... нещо се изду

над него и падането стана меко-меко като на пухче.


От издутото нещо стърчаха две издължени ивици. Докато се

приближаваше, очертанията му ставаха по-ясни и ... по-познати.


Той се приземи, а върху него се надипли един чифт от долните гащи

на Тифани, онези с дългите крачоли и шарката на розички.


- Епа туй беше велико, – проби си той път през тъканта – Нема вече

кацанье на чутура, нема!


- Най-хубавите ми гащи, – каза морно Тифани – Откраднал си ги от

простора, нали...?


- Епа да. Чиста работа, – подтвърди бодро Хамиш – Ма требеше да

му отрежем сите дантели оти ми се пречкаха, ма я ги не фърлих, та пак че

мо’еш да си ги зашиеш, – И той широко й се усмихна, точно като някой, който за пръв път не е рухнал тежко на земята.


Тя въздъхна. Беше си харесвала дантелите. Нямаше си чак толкова

много неща, които да не са практични.


- По-добре си ги запази. – каза му тя.


- Убаво, че си ги запазим, – рече Хамиш – Ми са, кво имаше да ти

река...? А, да. Че имаш посещение. Видех ги я над доло. Глей там.


Там горе имаше още две неща, по-големи от ястреб, толкова високо, че слънцето вече ги беше огряло. Те се заспускаха на широки кръгове.


Бяха метли.


Знаех си, че трябва да изчакам! – помисли си Тифани.


Ушите й изпищяха. Тя се озърна и видя как Хамиш хукна през

тревата. Ястребът се спусна и го понесе нанякъде. Тя се зачуди, дали не се

беше изплашил или, най-малкото, май не му се искаше да се среща ... с

който там идваше.


Метлите наближиха.


На тази, която летеше по-ниско, бяха седнали две фигури. Когато

кацна, едната от тях се оказа мис Тик, вкопчила си в по-нисичката фигура

управляваща полета. Мис Тик наполовина скочи от метлата, наполовина се

катурна от нея, и се запрепъва към Тифани.


- Няма да повярваш какво преживях, – заговори тя – Същински

кошмар! Летяхме през истинска буря! Наред ли си?


- Ъ ... да ...


- Какво стана?


Тифани я изгледа. Как да започнеш да отговаряш на подобен въпрос?


- Свършено е с Кралицата, – каза тя. Това като че изчерпваше всичко.


- Какво? Свършено било с Кралицата ли? Ами ... ъ ... тези дами са г-

жа Ог...


- Добрутро, – поздрави я другата жена от метлата, докато се ровеше в

дългата си черна рокля, изпод диплите на която се дочу пляскането на

нещо еластично. – Вятърът там горе си духа както си ще, хич не искайте да

ви разправям!


Тя беше ниска и дебела с приветливо лице като ябълка държана

твърде дълго в килера. Когато се усмихна, всичките й бръчки се

раздвижиха в различни посоки.


- А това, - продължи мис Тик – е госпожица...


- Госпожа, – рязко я поправи другата вещица.


- О, много съжалявам, Госпожа Вихронрав, – забързано завърши мис

Тик, после се приближи до Тифани и й прошепна – Много, ама много

добри вещици. Голям късмет имах, че ги срещнах. Горе в планините

вещиците се радват на уважение.


Тифани беше впечатлена, че някой може толкова много да смути мис

Тик, а другата вещица изглежда постигаше това просто като си стои

наблизо. Беше висока... макар че Тифани забеляза, че не беше чак толкова

висока, но се извисяваше, което можеше лесно да те излъже ако не

внимаваш. И също като другата вещица, тя носеше доста похабена черна

рокля. Имаше старо, тясно лице, което не издаваше нищо. Пронизителни

сини очи огледаха Тифани от глава до пети.


- Добри ботуши, – каза вещицата.


- Разкажи на Госпожа Вихронрав какво се случи... – започна мис Тик.


Но вещицата само вдигна ръка и мис Тик незабавно млъкна. Сега

Тифани беше още по-впечатлена.


Погледът на Госпожа Вихронрав премина направо през главата на

Тифани и продължи още около пет мили оттатък. След това тя се


приближи до камъните и махна с ръка. Беше чудновато движение, като

трепване във въздуха, но за миг остави след себе си светеща диря. Чу се

звук, направо съзвучие, като че едновременно се струпаха всички

възможни звуци, прозвуча и внезапно замлъкна.


- Тютюн Веселия Моряк? – произнесе вещицата.


- Да, – подтвърди Тифани.


Вещицата пак махна с ръка. Последва още един рязък и сложен звук.

Госпожа Вихронрав изведнъж се обърна и се вгледа в далечната гънка на

бърдото, където беше могилата на пиктситата.


- Нак Мак Фийгъл? Келда?


- Ъъ, да. Само временно, – каза Тифани.


- Ммм, – каза Госпожа Вихронрав.


Замах. Звук.


- Тиган?


- Да. Обаче се изгуби.


- Хм.


Замах. Звук. Тази жена като че извличаше случилото се направо от

нищото.


- Напълнили са кофите?


- А също и дръвника, – уточни Тифани.


Замах. Звук.


- Виждам. Специално Средство за Овчи натривки?


- Да, баща ми казва, че от него...


Замах. Звук.


- А, да. Снежната страна.


Замах. Звук.


- Кралица.


Замах. Звук.


- Бой.


Замах. Звук.


- На морето?


Замах. Звук. Замах. Звук...


Госпожа Вихронрав се вглеждаше в нищото и виждаше неща, която

само тя можеше да съзре. Г-жа Ог седна до Тифани, късите и крака се

вирнаха нагоре, докато се настаняваше удобно.


- Опитвала съм Веселия Моряк, – каза тя – Мирише на неизмити

крака, нали?


- О, да! – каза с благодарност Тифани.


- А за да си келда на Нак Мак Фийгал, трябва да се ожениш за един

от тях, нали? – подпита невинно тя.


- Ами да, но намерих начин да заобиколя това ,– отговори Тифани.


Разказа й. Г-жа Ог се засмя. Беше много дружелюбен смях, от този

вид смях, който те кара да се почувстваш удобно.


Звуците и проблясъците бяха престанали. Известно време Госпожа

Вихронрав стоеше загледана в нищото, после рече:


- Накрая ти победи Кралицата. Но мисля, че някой ти е помогнал.


- Да. Така е, – отговори Тифани.


- И това беше...?


- Аз да не би да Ви разпитвам за вашите работи? – каза Тифани още

преди да осъзнае, че възнамерява да го каже.


Мис Тик зяпна. Очите на г-жа Ог се присвиха и тя замести поглед ту

към Тифани ту към Госпожа Вихронрав, все едно гледаше мач по тенис.


- Тифани, Госпожа Вихронрав е най-прочутата вещица в целия... –

започна строго мис Тик, обаче вещицата пак й махна с ръка. Наистина

трябва да науча как се прави това, помисли си Тифани.


Тогава Госпожа Вихронрав свали заострената си шапка и се поклони

на Тифани.


- Добре го каза, – рече тя като се изправи и се взря право в Тифани –

Нямах право да те питам. Това си е твоята страна, а ние сме тук с твое

допущение. Аз ти показвам уважение, също както и ти ще ме уважаваш в

замяна.


За момент въздухът като че замръзна и небето като че притъмня.

След това Госпожа Вихронрав продължи с безгрижен тон като че

гръмоносният момент изобщо не се беше случвал:


- Но някой ден, когато благоволиш да ми кажеш повече, ще съм ти

благодарна да чуя още нещо по въпроса. А и онези твари, дето са като

направени от сурово тесто, иска ми се да знаех повече за тях. Никога

досега не се бях натъквала на такива. А баба ти изглежда точно като

личност, с която много би ми харесало да се срещна, – Тя се изправи още

повече. – Междувременно, я да видим, останало ли е нещо, на което все

още да можем да те научим.


- А, ето кога значи ще ми кажете за училището за вещици, –

предположи Тифани.


За момент настъпи тишина. После Госпожа Вихронрав я прекъсна:


- Училище за вещици ли?


- Ами... – обади се мис Тик.


- Значи тогава ти си била метафурна, нали? – досети се Тифани.


- Мета фурна? – набърчи чело г-жа Ог.


- Тя има предвид метафорична, – измънка мис Тик.


- Също като в приказките, – възбудено заговори Тифани - Всичко е

наред. Разгадах го. Това е училището, нали? Вълшебното място, нали така?

Светът е. Тук. И докато не погледнеш няма как да го видиш. Знаете ли, че

пиктситата мислят, че светът е рай? Само дето ние не го виждаме. Не може

да има уроци по вещерство. Не и истински. Всичко опира до това как ти си

... си ти, предполагам.


- Добре го каза, – одобри Госпожа Вихронрав – Остър ти е умът. Но

има и магия. Ще я схванеш. Тя не изисква чак толкова много ум, иначе

магьосниците нямаше да се оправят.


- Ще ти трябва и занаят, – добави г-жа Ог – Вещерството къща не

храни. Защото, видиш ли, не може да правиш магия за тебе си. Желязно

правило.


- Правя хубаво сирене, – каза Тифани.


- Сирене, а? – замисли се Госпожа Вихронрав – Хм. Да. Добро нещо

е сиренето. А разбираш ли нещо от церове? А от бабуване? Ето това е

добро подръчно умение.


- Ами, помагала съм при трудно агнене, – отвърна Тифани – И

гледах, когато се раждаше брат ми. Не си сториха труда да ме изпъдят. Не

изглеждаше чак толкова трудно. Но си мисля, че сиренето като че ли е по-

лесно и не дига толкова шум.


- Добро нещо е сиренето, – повтори, кимайки, Госпожа Вихронрав. –

Живо е.


- А какво правите всъщност вие? – попита ги Тифани.


За миг слабата вещица се поколеба, после каза:


- Ние наглеждаме ... границите. Има много граници, повече

отколкото смятат хората. Между живота и смъртта, между този свят и оня, между деня и нощта, между право и криво ... и те трябва да се наглеждат.

Ние ги наглеждаме, пазим съвкупността на нещата. И никога не искаме

възнаграждение. Това е важно.


- Е, хората ни дават разни работи, не се тревожи,– намеси се г-жа Ог

– Понякога хората може да са много щедри към вещиците. Понякога в

нашто село, като е ден за печене, две крачки не мога да мръдна без да ме

почерпят. Много начини има нищо да не искаш, ако ме разбираш какво

имам предвид. Харесва им на хората вещицата да е доволна.


- Да, но тук хората си мислят, че вещиците са лоши! – оплака се

Тифани, а Вторият й акъл отбеляза: Я си спомни, колко рядко й се налагаше

на Баба Болежкова сама да си купува тютюн.


- Трудно е да се повярва, как хората свикват с какво ли не, – възрази

г-жа Ог – Само започни да ги навикваш полекичка.


- Ние обаче нямаме много време, – отбеляза Госпожа Вихронрав –

Един мъж се е задал насам на селски кон. Светла коса, червено лице...


- Май е баща ми!


- Хубаво, подкарал е горкото добиче в галоп, – каза Госпожа

Вихронрав – Да не се помайваме. Искаш ли да изучиш уменията? Кога

можеш да напуснеш дома си?


- Моля? – попита Тифани.


- Тукашните момичета не ходят ли да се цанят за слугини и подобно?

– помогна г-жа Ог.


- А това ли? Да. Като станат малко по-големи от мен.


- Добре, значи като станеш малко по-голяма от теб. Мис Тик тук ще

дойде да те потърси, – реши Госпожа Вихронрав. Мик Тик кимна. – Горе в

планината има възрастни вещици, които биха се съгласили да споделят

знанието си в замяна на малко помощ по къщите им. Докато те няма, това

място ще бъде под надзор, можеш да разчиташ на това. Междувременно

имаш право на три яденета дневно, собствено легло и служебна метла...

така се прави при нас. Съгласна ли си?


- Да, – радостно се усмихна Тифани. Чудесният миг отминаваше

твърде бързо за да зададе всичките въпроси, които й се искаше.


- Да! Обаче, ъ...


- Да? – подкани я г-жа Ог.


- Нали няма да се налага да танцувам без никакви дрехи и такова, нали? Защото подочух туй онуй и...


Госпожа Вихронрав изви очи към небето. Г-жа Ог обаче й се ухили

приятелски:


- Добре, тази процедура има и добрите си страни...


- Не, няма защо да го правиш! – отсече Госпожа Вихронрав –

Никакви къщурки от сладкиши, никакво кикотене и никакви танци!


- Освен ако не ти се иска, – добави г-жа Ог и се изправи – Какво му е

лошото на мъничко покикотване, когато се намериш в настроение? Още

сега бих те научила на едно много яко, но наистина трябва да тръгваме.


- Но... но как успя? – не изтърпя да попита мис Тик – Та това е

варовик! Тебешир! Станала си вещица върху варовик! Как така?


- Според което на теб ти е известно, Проницателина Тик, – намеси се

Госпожа Вихронрав – Обаче костите на тези хълмове са от кремък. Твърд, остър и полезен. Цар на всички камъни.


Тя си взе метлата и отново се обърна към Тифани:


- Как мислиш, ще си имаш ли неприятности?


- Сигурно ще имам – отговори Тифани.


- Помощ искаш ли?


- Неприятностите са си мои, аз ще се оправям, – каза Тифани, макар

че й се искаше да извика: Да, да! Ще ми трябва помощ! Нямам си и

представа какво ще стане щом баща ми дойде! Баронът сигурно съвсем ще

се разлюти! Но аз не искам те да си мислят, че не мога да се справя със

собствените си проблеми! Длъжна съм да мога да се оправя!


- Правилно, – съгласи се Госпожа Вихронрав.


Тифани се зачуди, дали тя не й чете мислите.


- Мислите ли? Не, – каза Госпожа Вихронрав възсядайки метлата си

– Това, което чета, са лица. Ела насам, млада госпожице.


Тифани се подчини.


- Там е работата, че вещерството, – заобяснява Госпожа Вихронрав –

изобщо не е като училище. При нас първо изкарваш изпита, а после може


да ти отнеме години, докато разбереш как си го изкарала. В това

отношение то си е съвсем като живота.


Тя протегна ръка и внимателно повдигна брадичката на Тифани за да

я погледне в очите. И каза:


- Виждам, че си си отворила очите.


- Да.


- Добре. Мнозина тъй и не го сторват. Въпреки това може и да не ти

е леко. Ще ти трябва това.


Тя протегна ръка и описа кръг около косата на Тифани, после вдигна

ръка над главата й поглаждайки въздуха с върховете на пръстите си.


Тифани вдигна ръце към главата си. За миг и се стори, че там няма

нищо, но после напипа ... нещо. Беше по-скоро като усещане във въздуха.

Не го ли очакваш, пръстите ти просто преминаваха право през него.


- Наистина ли я има? – ахна тя.


- Кой знае? – рече вещицата - Това е виртуална островърха шапка.

Никой освен теб няма да знае, че я има. Може да си има свойте удобства.


- Имате предвид, че съществува само в главата ми ли? – попита

Тифани.


- Много неща има в главата ти. Това обаче не значи, че не са

истински. Най-добре да не ми задаваш много-много въпроси.


- А какво стана с жабока? – обади се мис Тик, която постоянно

задаваше въпроси.


- Отиде да живее с Дребния Волен Народ, – отговори Тифани – Оказа

се, че преди е бил адвокат.


- Какво? Дала си собствен адвокат на един клан Нак Мак Фийгъли? –

надигна глас г-жа Ог – Светът ще има да трепери. Макар че, както винаги

съм казвала, малко трепет винаги се отразява добре.


- Настана време, о сестри, оттук да отлетим, – продума мис Тик, настанила се на другата метла зад г-жа Ог.


- Какви ги плещиш? – рече г-жа Ог – Такива приказки са само театро.

Чао-чао, Тиф. Пак ще се видим.


Метлата й се издигна плавно във въздуха. Превозното средство на

Госпожа Вихронрав обаче издаде само едно тихичко печално цък като от

върха на шапката на мис Тик. Госпожа Вихронрав ръчна метлата и тя каза

джъга-джъга-цък.


Госпожа Вихронрав въздъхна:


- Тия джуджета. А казаха, че уж го били оправили. И естествено

първия път в работилницата им си запали от воле...


В далечината се чу тропот на копита. С изненадваща пъргавина

Госпожа Вихронрав скочи от метлата, хвана я здраво с две ръце и се затича

през торфа така че полите на роклята й се заразвяваха след нея.


Беше се смалила до петънце в далечината, когато бащата на Тифани

се показа иззад гънката на хълма. Дори не беше спрял да нахлузи кожените


навуща на коня и големи резени земя колкото големи супени чинии*, изхвърчаха всеки път, когато желязото на копитата се забиваше в торфа.


Когато той скочи от коня, някъде далече зад себе си Тифани дочу

едно джъга-джъга-джъга-ввввъммм.


За нейна изненада той едновременно плачеше и се смееше.


Всичко беше като насън.


Тифани откри, че е много удобно да казва това. "Толкова е трудно е

да си спомня, всичко беше като насън." "Всичко беше като насън, така че

не съм съвсем сигурна."


Пощурелият от радост Барон обаче беше напълно сигурен.

Несъмнено тази жена – Кралицата или каквато е там тя, е отвличала деца, обаче Роланд я е победил, о да, че и отгоре на всичко е помогнал да се

измъкнат и на тези две дечица.


Майка й настояваше Тифани веднага да си легне, макар да си беше

бял ден. Всъщност тя нямаше нищо напротив. Беше си уморена и се сгуши

под завивките в онзи чудесен розов свят някъде между будността и съня.


Чу как Баронът и баща й си говорят на долния етаж. Историята се

тъчеше и оплиташе между тях докато се мъчеха да разгадаят какво се е

случило. Несъмнено момичето било постъпило много храбро (казваше

Баронът), обаче, добре де, ами тя нали е на осем? И си няма и на представа

как се върти меч! Докато Роланд e вземал уроци по фехтовка...


И така нататък. По-късно, когато Баронът си тръгна, родителите й

обсъждаха и други неща. Като например това защо Плъхарко е заживял на

покрива.


Тифани си лежеше в леглото и миришеше на мазилото, с което майка

й й беше натрила слепоочията. Тифани ще да си е ударила главата, беше

казала тя, поради това как все се държеше за главата.


Така значи ... Роланд с лицето си като наденица, взел, че излязъл

герой, моля ви се. А пък тя била досущ като някоя глупава принцеса, която

си е навехнала крачето и цялото време припадала, а? Беше толкова

нечестно!


Протегна ръка към масичката до леглото й, където беше оставила

невидимата шапка. Вярно, майка й беше оставила там купа бульон, която

беше минала направо през шапката, но тя все пак си беше там. Пръстите й

едва доловимо напипаха грубата материя на периферията.


Никога не искаме каквато и да е отплата, помисли си тя. Освен това

нали всичко си беше нейна тайна. Никой освен нея не знаеше за Дребния

Волен Народ. Е, вярно, че Уентуърт беше почнал да търчи из къщата

вързал покривка от маса около кръста си и викаше: "Мале малки човечета!

Я че те джаснем у ботушо!", но г-жа Болежкова все още толкова му се


* Вероятно около единадесет инча в диаметър. Този път Тифани не ги беше измерила. - бел. авт.


радваше, че се е върнал и че говори за неща, които не са бонбонки, че

изобщо не обръщаше внимание, какви точно ги приказва.


Не, тя не можеше да каже на никого. Изобщо нямаше да й повярват, а пък ако пък случайно й повярваха и отидеха да ръчкат покрай могилата

на пиктситата? Не можеше да допусне да случи такова нещо.


Какво би направила Баба Болежкова в такъв случай?


Баба Болежкова щеше да си мълчи. Баба Болежкова често си

мълчеше. Само се усмихваше на нещо нейно си и пуфкаше с лулата си и

чакаше да му дойде времето.


Тифани се усмихна на нещо нейно си.


Заспа и не сънува.


И мина цял ден.


И още един ден.


На третия ден заваля. Тифани отиде до кухнята, когато никой не се

навърташе наоколо и взе порцелановата пастирка от полицата. Пъхна я в

една торба, измъкна се от вкъщи и хукна към бърдото.


Времето беше най-лошо от двете страни на Варовитище, което

пореше облаците като корабен кил. Обаче когато Тифани стигна до

мястото със старата пещ и четирите железни колелета и където тя изряза

чим от торфа и внимателно издълба дупка за порцелановата пастирка, а

после върна торфа отгоре ... тогава вече валеше достатъчно силно за да го

накваси и да му даде шанс да оживее. Струваше й се правилно да стори

тъй. И беше сигурна, че я лъхна миризма на тютюн.


След това отиде до могилата на пиктситата. Тревожеше се. Знаеше, че са там, нали така? Поради което да иде да провери, дали наистина са там

беше ... все едно ... да покаже, че се съмнява дали ги има, нали така? Те

имаха купища неща за вършене. Имаха да оплачат старата келда. Вероятно

бяха много заети. Ето това си казваше тя. Не беше заради някакво

съмнение, дали пък в действителност в дупката няма да се намери нищо, освен може би зайци. Ама изобщо не беше това.


Тя беше келдата. Имаше дълг.


Чу музика. Чу гласове. И внезапната тишина, когато се вгледа в

тъмнината.


Внимателно извади от торбата шишето Специално Средство за Овчи

Натривки и го мушна в дупката.


После си тръгна и чу, как някой отново подхвана музиката.


Помаха с ръка на ястреба, кръжащ лениво под облаците и беше

сигурна, че една малка точица и помаха в отговор.


На четвъртия ден Тифани имаше да бие масло, както и друга къщна

работа. Имаше и кой да и помага.


- А сега искам да идеш да нахраниш кокошките, - каза тя на

Уентуърт - Какво искам да направиш?


- Да хланя ко-ко, - произнесе бавно и усърдно Уентуърт.


- Кокошките, - поправи го строго Тифани.


- Кокошките, - повтори послушно Уентуърт.


- И не си бърши носа в ръкава! Дадох ти кърпичка. А като се

връщаш, виж дали ще можеш да донесеш цяла цепеница, а?


- Ау, кливънци! - измънка Уентуърт.


- А какво не биваше да казваме? - каза Тифани - Ние не казваме...


- ... думичката кливънци, - изломоти Уентуърт.


- И не я казваме пред кого?


- Плед Мама.


- А така. А когато аз си свърша работата, ще имаме време да идем на

реката.


Уентуърт грейна и рече с надежда:


- Малки малки човечета?


Тифани не му отговори веднага. Откакто се беше върнала вкъщи не

беше видяла нито един Фийгъл.


- Може и да са там, - рече тя накрая - Но сигурно ще са много заети.

Трябва да си намерят нова келда, пък и... така де, много са заети.

Предполагам.


- Малки малки човечета казват че те фласнем у чутулата либешка

мутло! - зарадва се Уентуърт.


- Ще видим, - каза Тифани, чувствайки се направо като родител - А

сега, моля те, върви да нахраниш кокошките и вземи яйцата.


Когато той затопурка накъм курника, носейки с две ръце кошницата

за яйца, Тифани извади малко масло на мраморния плот и взе лопатките да

го разфасова на, ами на разфасовки. После ще ги мине с дървения печат.

Хората обичаха на маслото им да има по някоя картинка.


Когато започна да оформя маслото, усети сянка на прага и се обърна.


Беше Роланд.


Погледна я с лице още по-червено от обикновено. Въртеше нервно в

ръце много скъпата си шапка, също както правеше навремето Роб

Секигоопрай.


- Да? - подкани го тя.


- Виж, за онова ... такова де, за всичко, което ... ами за такова... -

започна Роланд.


- Е?


- Ами виж, аз не ... имам предвид, че не съм лъгал на никого за нищо,

- изломоти той - Но баща ми някак си реши, че аз съм бил героят и той

просто изобщо не слушаше нищо от онова, което му казвах после за това, как... колко...

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник