ДРЕБНИО ВОЛЕН НАРОД

Глава 1

Добре свършено дрънчене


Някои неща започват преди други.


Валеше летен дъждец, ама май дъждецът не знаеше това, понеже

валеше като зимна буря.


Мис Проницателина Тик беше седнала под жалкия заслон на

занемарения плет и изследваше вселената. Тя не забелязваше дъжда.

Вещиците съхнат бързо.


Вселената беше изследвана посредством две вейки, вързани с канап, камък с дупка, яйце, един от чорапите на мис Тик (и той с дупка), карфица, къс хартия и малко парче молив. За разлика от вълшебниците, вещиците са

се научили да се оправят с малко.


Нещата бяха вързани и оплетени помежду си и образуваха ...

устройство. То се движеше по чудат начин, щом тя го ръчнеше. Една от


пръчките, да речем, изглежда минаваше право през яйцето и си излизаше

от другата страна без да остави следа.


- Да, - рече си тя тихичко, докато дъждът преливаше през ръба на

шапката й – Ето го. Несъмнено притрепване по стените на света. Много

обезпокоително. Вероятно чужд свят се опитва да установи контакт. Това

никога не е на добро. Трябва да ида да видя. Обаче... според левия ми

лакът* там вече си имат вещица.


- Че тогава тя да се оправя – обади се един засега тайнствен гласец

откъм краката й.


- Не, това не може да е вярно. С тая ми ти варовита земя –

заразсъждава мис Тик – Добра вещица на варовик не вирее. Та това нещо е

само малко по-твърдо от глина! Трябва ти добра яка скала за да се пръкне

вещица, повярвай ми. – Мис Тик поклати глава и от шапката й се

разхвърчаха капки – Но като цяло лактите ми са много достоверен

източник.


- Ами стига толкова приказки. Да идем и да видим – каза гласът –

Тук не ни е особено добре, нали?


Вярно, че не беше добре. Низините не бяха място за вещици. Мис

Тик изкарваше по някой грош със знахарство и черно-гледане† и най-често

нощуваше по плевни. На два пъти я бяха хвърляли във вирове.


- Не може да се натрапвам. – каза тя – Не и в територията на друга

вещица. Това никога, ама никога не свършва добре. Но пък... – замисли се

тя – вещиците не се пръкват ей така от нищото. Я да видим...


Тя измъкна от джоба си напукана купа и изля в нея водата насъбрала

се в шапката й. После извади от друг джоб шишенце мастило и сипа точно

колкото водата да почернее. После събра ръце над купата за да я пази от

дъжда и се вслуша в очите си.


Тифани Болежкова лежеше по корем край реката и пръстите и

шареха за пъстърва. Така пъстървата я беше гъдел, а на Тифани и

харесваше как тя се смее. Смехът й излизаше на мехурчета.


Малко по-нататък по брега, на един каменист плаж брат й Уентуърт

бърникаше нещо с пръчка и почти със сигурност ставаше лепкав.


Всичко можеше да направи Уентуърт лепкав. Остави го измит и

сухичък по средата на чиста стая и след пет минути Уентуърт ще е вече

лепкав. Комай то изобщо не идеше от никъде. Той просто си ставаше

лепкав. Но пък беше лесно за гледане дете, стига да гледаш да не яде жаби.


Частица от ума на Тифани беше малко несигурна за нещо относно

името Тифани. Тя беше на девет години и усещаше, че ще е мъчно да се


* Хората казват неща от рода на “вслушай се в сърцето си”, но вещиците са се научили да се вслушват и в

други части от тялото си. Бъбреците да речем може да ти кажат изумителни неща. – бел.авт.

† Обикновените гледачки ти казват каквото ти се иска да ти се случи, а вещиците ти казват какво ще ти се

случи независимо дали го искаш. Странното е, че вещиците обикновено са по-точни, но по-непопулярни.

– бел.авт


живее така, че да й отива да е Тифани. Освен това тъкмо преди една

седмица тя беше решила, че като порасне ще стане вещица, а беше

сигурно, че тук “Тифани” просто няма да върши работа. Ами че хората ще

се смеят.


Друга, по-голяма част от ума на Тифани мислеше за думата

“шептание”. Малцина са мислили достатъчно за тази дума. Докато

пръстите й шареха по гушката на пъстървата тя обръщаще и обръщаше

тази дума в главата си.


Шептание... според речника на баба й това значеше “тих мек звук

като при шепнене, шушукане”. Харесваше й вкусът на тази дума. Караше я

да мисли за тайнствени хора в дълги плащове, които си шепнат важни и

секретни неща зад някоя врата: шушу-шушу-шушу-шушу...


Тя беше прочела речника от начало до край. Никой не й беше казвал, че речници не се четат така.


Както си мислеше това, тя забеляза, че веселата пъстърва е

отплувала. Но пък във водата имаше нещо друго, само на недна две педи

от лицето й.


То беше кръгла кошница, не по-голяма от половин кокосов орех, увита с нещо, което да запушва дупките и да й дава да плува. В нея се беше

изправило малко човече, високо само петнадесетина сантиметра. То имаше

мърлява рижа коса с вплетени в нея няколко пера, мъниста и парцали.

Имаше рижа брада, която хич не изглеждаше по-добре от косата.

Останалата част от него, която не беше покрита със сини татуировки, беше


покрита с малка препаска. Та този човек размахваше юмрук към нея и

крещеше:


- Кривънци! Бегай ма, тъпо дребно лапе! Па’и се от зелената

чутура!1


Като каза това, той задърпа някакъв конец, провесен от лодката му и

на повърхността изплува още едно рижо човече, жадно гълтащо въздух.


- Оно не е време за риба! – каза първото човече, докато вмъкваше

второто в лодката – Зелената чутура иде!


- Кривънци! – викна плувецът, докато водата се стичаше от него –

Бегай да бегаме!


И веднага хвана едно много малко гребло и с чевръсти движения

засили кошницата надалеч.


- Извинявайте! – извика Тифани – Вие елфчета ли сте?


Нямаше отговор. Малката кръгла лодка изчезна в тръстиките.


Вероятно не са, реши Тифани.


Тогава, за нейна мрачна радост, дойде шептанието. Нямаше вятър, но

листата на елшите покрай речния бряг затрептяха и зашумоляха.

Тръстиките също. Те не се накланяха, само някак се размътиха. Всичко се

размъти, като че нещо беше взело целия свят и го бълникаше. Въздухът

бучеше. Хора шепнеха зад затворени врати...


Водата забълбука, право от подмола. Тук не беше много дълбоко, ако

Тифани беше наджапала в реката, щеше да й стигне само до коленете, но

изведнъж водата потъмня и позеленя и някак-си много се задълбочи...


Тя отстъпи няколко крачки назад, тъкмо преди дълги мършави ръце

да изригнат от водата и да задращят диво по брега, тъкмо където беше

застанала тя до преди малко. За миг тя зърна тясно лице с дълги остри

зъби, грамадни кръгли очи и мокра зелена коса като водорасло и нещото се

гмурна обратно в дълбините2.


Когато водата се затвори над него, Тифани вече бягаше покрай брега

към плажчето, където Уентуърт мяташе жабки. Тя грабна детето, точно

когато мехурчетата взеха завоя на реката и стигнаха до плажа. Тогава

водата пак завря, зеленокосата твар изскочи и дългите ръце задрапаха по

калта. То изкряска и пак потъна във водата.


- Искам да-ъ пиш-кам! – викна Уентуърт.


Тифани не му обърна внимание. Тя се беше загледала замислено в

реката.


Изобщо не съм изплашена, помисли си тя. Странно. Трябваше да съм

изплашена, а съм само ядосана. Е, все пак усещам уплахата като нажежено

кълбо, но ядът не й дава да излезе...


- Искам искам искам искам да-ъ пиш-кам! – зарева Уентуърт.


- Давай де! – каза разсеяно Тифани. Вълните още се разбиваха в

брега.


Нямаше как да каже за това на когото и да е. Всеки щеше само да

каже “Брей че въображение има това дете” ако се случеше в добро

настроение, или “Я не ми разправяй врели-некипели!” ако не се случеше.


Все още беше много ядосана. Как смееше някакво си чудовище да се

шляе из реката? Особено чудовище, което е толкова... толкова...

смехотворно? За кого се мислеше то?


Ето я Тифани, връщаща се вкъщи. Да започнем от ботушите. Те бяха

големи и тежки ботуши, много пъти поправяни от баща й и принадлежали

на множество сестри преди нея. Тя носеше по няколко чифта чорапи за да

не й изпадат ботушите. Бяха големи. Понякога Тифани чувстваше, че тя

самата не е нищо повече от средство за придвижване на ботушите.


По-нататък – роклята. Преди нея тя беше била на много нейни сестри

и беше толкова много пъти подгъвана и отпускана от майка й, че всъщност

си беше време да бъде изхвърлена. Но Тифани си я обичаше. Тя стигаше до

глезените й и, какъвто и цвят да е била някога, сега беше млечно синя, което по случайност беше тъкмо цветът на пеперудите, пърхащи покрай

пътеката.


По-нататък – лицето на Тифани. Светло розово, с кафяви очи и

кафява коса. Нищо особено. Главата й би могла да направи впечатление на

някого, вгледал се, примерно, в купа пълна с черна вода, че е мъ-ъничко

по-големичка в сравнение с останалата част от тялото, но може би това ще

се оправи, когато тя порасне.


Сега пък да се отдалечим още и още докато пътеката не стане

панделка, а Тифани и брат й - две малки точици, и ето я тяхната страна...


Наричат я Варовитище3. Зелени морави се стелят под парещото

лятно слънце. Погледнато от тук стадата овце бавно плуват по торфищата

като облаци по зелено небе. Тук там овчарски кучета се втурват през торфа

като комети.


И, като се отдалечи още погледът, ще види дълъг зелен рид, полегнал

като кит насред света...


...посред мастилената дъждовна вода в купата.


Мис Тик вдигна поглед.


- Ама че онзи дребосък в лодката беше Нак Мак Фийгъл! Най-

страховитата от всички елфически раси! Дори троловете бягат от Дребния

волен народ! А един от тях да вземе да я предупреди!


- Значи тя е вещицата, нали? – попита гласът.


- На тази възраст? Невъзможно! – отсече мис Тик – Няма кой да я е

учил! По Варовитище няма вещици! То е твърде меко. И все пак... тя не се

изплаши...


Дъждът беше спрял. Мис Тик се загледа във Варовитище, показващо

се изпод ниските кълбести облаци. То беше само на пет мили оттук.


- Това дете трябва да бъде наглеждано – рече тя – Но варовитата земя

е твърде мека, за да се пръкне на нея вещица...


Само планните се извисяваха над Варовитище. Те се издигаха

назъбени, синьо-сиви, нашарени с дълги ивици сняг по върховете си дори

през лятото. “Невести на небето” – ги беше нарекла веднъж Баба

Болежкова, а тя толкова рядко продумваше, особено ако не ставаше дума

за овце, че Тифани го запомни. Освен това то си беше точно така.

Планините си изглеждаха така през зимата, когато бяха целите бели и

виелиците по върховете им бяха като була.


Баба използваше старовремски думи и казваше чудати стари

поговорки. Тя не казваше на бърдото Варовитище, а му казваше

“кърището”. Из кърището ни открито студено е и ветровито, си мислеше

Тифани, та думата остана в главата й.


Тя се прибра в чифлика.


Хората все някак оставяха Тифани сама. В това нямаше нищо

жестоко или неприятно, но чифликът беше голям и всеки си имаше работа

за вършене, тя пък вършеше нейната работа много добре, така че стана в

известен смисъл невидима. Тя работеше в мандрата и беше добра в това.

Правеше по-добро масло от майка си и хората разправяха колко я бива със

сиренето. То си беше дарба. Понякога, когато странстващите учители

минаваха през селото, тя отиваше да получи по малко образование. Но

най-често работеше в мандрата, където беше тъмно и студено. Харесваше

й. Защото правеше нещо за чифлика.


Всъщност чифликът си се казваше Дома. Баща й го вземаше на

аренда от Барона, чиято собственост беше земята, но Болежкови я

обработваха от векове, та баща й казваше (тихо и само понякога след някоя

бира привечер), че ако питаха земята, тя беше собственост на Болежкови.

Майката на Тифани все му казваше да не говори така, макар че откакто

Баба се помина преди две години, Баронът винаги се бе отнасял с уважение

към господин Болежков и го наричаше най-добрия овчар по хълмовете, а

като цяло хората в селото казваха, че в последно време той не бил чак

толкова лош. Да показваш уважение си се изплащало, казваше майката на

Тифани, а и горкият човек си имал своите си грижи.


Но понякога баща и настояваше, че Болежкови били споменати в

древни документи за областта от много векове насам. Тия хълмове са им в

костите, казваше той, и те винаги са били овчари.


Тифани много се гордееше с това, макар че всъщност изобщо не би

било зле да се гордееш и че предците ти също така са ходели някъде или

понякога са опитвали нови неща. Но все с нещо трябва да се гордееш. И

откакто се помнеше, тя чуваше баща си, иначе тих и не обичащ да припира


човек, отново и отново да казва Шегата, която трябва да е била предавана

от поколение на поколение, от Болежков на Болежков през вековете.


Да речем, той ще каже “Още един ден работа, а Болежката си е

същата” или пък “Легна си и Болежка, стана и пак Болежка” или дори “Все

е тъй при мен – Болежка та Болежка”. Примерно след третия път вече не

беше особено смешно, но щеше да й липсва, ако той не казваше такива

неща поне по веднъж седмично. Нямаше нужда да бъде смешно, това си

бяха татковите шеги. Във всеки случай, те винаги са били оставащи на

мястото си Болежкови, никога не са били Бежкови.


Тифани не завари никого в кухнята. Майка й сигурно беше отишла

да занесе обяд на мъжете, които тая седмица стрижеха. Сестрите й Хана и

Финеса също ще да са там, да събират вълна и да се заглеждат по младите

момци. Те двете винаги имаха голям мерак да работят по време на

Стрижене.


Край голямата черна печка имаше лавица, която майка й още

наричаше Библиотеката на Баба Болежкова, понеже на майка й и

харесваше мисълта, че си имат библиотека. Всички останали я наричаха

Бабината лавица.


Лавицата беше мъничка и книгите се гушеха между буркан

кристализирал джинджифил и порцелановата пастирка, която Тифани

спечели на панаира, когато беше на шест години.


Имаше само пет книги ако не се брои големият дневник на чифлика, който според Тифани не можеше да се брои за истинска книга, понеже сам

трябва да си го пишеш. Първата книга беше Речникът. До него беше

Алманахът, който се сменяше всяка година. До него беше “Болести по

овцете” , подута от белязките, наслагани в нея от баба й.


Баба Болежкова беше експерт по овцете, макар да казваше, че те са

“само чували кокали, очни ябълки и зъби, търсещи си само нови начини да

умират”. Другите овчари изминаваха мили да докарат стоката си да ги

излекува Баба от разни недъзи. Те казваха, че тя имала Усет, макар че тя

само казваше, че най-добрият цяр и за овце и за хора е малко терпентин и

добро проклетисване и някой ритник. Късове хартия със собствените

рецепти на Баба за овчи цярове се подаваха от цялата книга. Повечето

включваха терпентин, а някои включваха проклетисване.


До книгата за овцете имаше малко томче, озаглавено “Цветята на

Варовитище ” . Торфищата бяха пълни със ситни деликатни цветя като

иглики и тинтяви и още по-малки цветчета, които някак си успяваха да

преживеят пашата. На Варовитище цветята трябваше да са яки и хитри за

да оцелеят след овцете и зимните виелици.


Някой преди много време бе изрисувал цветни картинки на цветята.

На предния лист на книгата беше изписано със стегнат почерк “Сара

Дърташка”, което беше моминското име на Баба. Вероятно тя си е мислила, че Болежкова поне ще да е по-добре от Дърташка.


И последната книга беше “Книжица С Вълшебни Приказки За Доброто

Детенце ” .


Тифани стъпи на един стол и я смъкна. Запрелиства страниците, докато не намери каквото търсеше и известно време го гледаше

съсредоточено. После върна книгата на полицата, прибра стола на мястото

му и отвори шкафа с приборите за маса. Намери супена чиния, отиде до

чекмеджето, взе шивашкия метър на майка си и измери чинията.


- Ха – каза си тя – Двадесет сантиметра. Защо просто не си кажат

така?


Тя свали от пирона най-големия тиган, в който можеше да се

изпържи закуска за шест-седем души наведнъж, после взе малко бонбони

от буркана на дрешника и ги сложи в стара книжна кесия. Тогава, за

изумление на Уентуърт, тя го хвана за лепкавата ръка и го поведе обратно

към реката.


Там нещата изглеждаха съвсем нормално, но тя не се остави това да

я измами. Всичките пъстърви бяха избягали и птиците не пееха.


Тя намери място на брега на реката с храст с нужния размер. После

заби един клон в земята толкова здраво колкото можеше, току до водата, и

завърза на него кесията със бонбоните.


- Хайде на бонбонките, Уентуърт! – извика тя.


Тогава тя хвана тигана и тихичко се скри зад храста.


Уентуърт дотопурка до бонбонките и се опита да вземе кесията. Но

тя не помръдваше.


- Искам да-ъ пиш-кам! – извика той, защото тази заплаха обикновено

сработваше. Дебелите му пръстчета чоплеха възлите.


Тифани внимателно наблюдаваше водата. Дали не стана по-тъмна?

Дали не стана по-зелена? Дали това долу не бяха само водорасли? Дали

тези мехурчета не бяха смехът на някоя пъстърва?


Не.


Тя изскочи от скривалището си замахвайки с тигана като с тояга.

Ревящото чудовище изхвръкна от водата и се срещна с тигана с дрънчене.


Добро дрънчене беше това, с мощното дррръуъуъуъуъуъуънннннннн, което е белег на добре свършеното дрънчене.


За момент тварта увисна над водата, докато няколко зъба и парчета

зелени водорасли пльокнаха във водата, после бавно се свлече и потъна, пускайки купища мехурчета.


Водата се избистри и отново си беше същата стара река, плитка и

ледено студена, с дъно цялото в ситни камъчета.


- Искам искам бонбонки! - изврещя Уентуърт, който никога не

забелязваше нищо друго, когато наблизо имаше бонбонки.


Тифани развърза възела и му даде. Той ги залапа твърде бързо, както

винаги правеше със бонбонките. Тя изчака докато му стане лошо и после

си тръгна замислено към вкъщи.


Долу в тръстиките, ама съвсем долу, някакви гласчета зашепнаха:


- Кривънци! Дребен Боби, виде ли туй ма?


- Епа да. Бегай да бегаме па да кажеме на Големио човек, дека сме

намерили бабаягата.


Мис Тик бягаше по прашния път. Вещиците не обичат да ги виждат

да бягат, това изглежда непрофесионално. Също така не беше редно да ги

виждат да мъкнат разни неща, а тя си носеше палатката на гърба. Освен

това оставяше след себе си облаци пара. Вещиците съхнат изотвътре.


- Ама то имаше всичките ония зъби! – обади се тайнственият глас, този път откъм шапката й.


- Знам! – отсече мис Тик.


- А тя само да замахне и да го удари!


- Да. Знам.


- Просто ей така!


- Да. Много впечатляващо, – каза мис Тик. Задъхваше се. Освен това

вече беше стигнала ниските склонове в долината, а тя не беше добра на

варовика. Една бродеща вещица обича да има твърда почва под краката, а

не толкова мек камък, че да можеш да го режеш с нож.


- Впечатляващо ли? – не мирясваше гласът – Та тя използва брат си

за стръв!


- Изумително, нали? – отвърна мис Тик – Толкова бързо да

съобразява... о, не...


Тя спря и се облегна на една крайпътна ограда, докато отмине

световъртежът.


- Какво стана? Какво стана? – извика гласът от шапката й – Замалко

да падна!


- Това е от проклетия варовик! Вече почти го усещам! Мога да правя

магии на прилична почва, да не говорим за добра яка скала, а и на глина се

оправям дори... но варовикът на нищо не прилича! Аз, знаеш ли, съм много

чувствителна към геологията.


- Какво се опитваш да ми кажеш? – попита гласът.


- Варовикът е ... жадна земя. Аз нямам чак толкова сила на варовик.


Скритият собственик на гласа попита:


- И какво сега, ще се сринеш ли?


- Не, не! Само дето магията не ми излиза...


Мис Тик не приличаше на вещица. Повечето вещици не приличаха

на вещици, особено тези които скитат от място на място. Да приличаш на

вещица може и да е опасно, когато се движиш сред необразованите.

Поради тази причина тя не носеше окултна бижутерия, нямаше си светещ

магически кинжал, нито сребърен потир с гравирани черепи, нито мятаща

искри метла – тъй като това са все фини намеци, че наблизо може да има


вещица. В джобовете й не ще намериш нищо по-магично от някое друго

клонче, може би парче канап, една-две монети и, разбира се, муска за

късмет. Всички по селата носеха муски за късмет и мис Тик бе установила, че ако си нямаш муска, може да те заподозрат че си вещица.


Мис Тик имаше островърха шапка, но тази шапка беше скришом

островърха, а ставаше явно островърха, само когато мис Тик изрично го

пожелаеше.


Единственото нещо в торбата й, което може би би могло да

предизвика у някого подозрения, беше една малка оръфана книжка

озаглавена “Въведение в Ескейпологията” от Великия Уилямсън4. Ако

един от рисковете на професията е да бъдеш метната с вързани ръце в

някой вир, то нито умението да проплуваш тридесет ярда под вода и то

напълно облечена, нито умението да се спотайваш под водораслите

дишайки през куха тръстика не ще струват нищо, освен ако същевременно

не си изключително добра с възлите.


- Значи не можеш да правиш магии тук? – попита гласът.


- Не мога - каза мис Тик.


Тогава тя чу звънци. Странна процесия идеше по белия път.

Магарета теглеха каручки с ярко боядисани чергила. До каручките вървяха

хора целите в прах. Повечето бяха мъже облечени в ярки роби, или най-

малкото роби, които са били ярки преди да бъдат мъкнати години наред

през кал и прахоляк. Всеки от тях имаше чудновата черна квадратна

шапка.


Мис Тик се усмихна.


Те изглеждаха като калайджии, но нито един от тях не ще може да

калайдиса котле. Това, което правеха те, бе да продават невидими неща.

Като ги продадяха, те продължаваха да си ги имат. Те продаваха нещо, от

което всеки има нужда, но рядко го иска. Те продаваха ключа от вселената

на хора, които изобщо не подозираха, че вселената била заключена.


- Не мога да го направя – каза мис Тик и се изправи – Но мога да уча

другите!5


До пладне Тифани работи в мандрата. Сиренето си искаше работа.

На обяд имаше хляб и мармалад. Майка й й каза:


- Днес в селото идват учителите. Можеш да идеш ако си си свършила

работата.


Тифани се съгласи, че да, наистина, имало едно-две неща, за които тя

искала да научи нещо повече.


- Тогава вземи половин дузина моркови и едно яйце. Няма какво да

се говори, яйцето ще им дойде добре, на горкичките.


След обяда Тифани ги взе и отиде да получи образование за

стойността на едно яйце.


Повечето момчета от селото като пораснеха се заемаха с поминъка

на бащите си, или в краен случай с друг поминък някъде из селото, където

нечий друг баща можеше да ги учи. От едно момиче се очакваше като

порастне да стане нечия жена. От момичетата се очакваше също да могат

да четат и пишат, което се считаше за лека домашна работа твърде лабава

за момчета. Обаче всички усещаха, че има неща, които дори и момчетата е

добре да знаят, за да не си губят времето да се чудят за подробности като

“Какво има оттатък планините?” или “Защо ли дъждът пада от небето?”.


Всяко семейство в селото си купуваше Алманаха всяка година и това

даваше един вид образование. Той беше голям и дебел и отпечатан някъде

много далече и даваше куп подробности за неща като фазите на луната и

точното време за сеене на боб. Той съдържаше също по някое друго

пророчество за идещата година и споменаваше чужбински места с имена

като Клач и Хершеба. Тифани беше видяла в Алманаха рисунка на Клач.

Тя изобразяваше камила посред пустиня. Тя не би разбрала, че тези двете

неща са точно това, ако майка й не й беше казала. Та Клач беше тъкмо това

– камила в пустиня. Тя се чудеше дали няма и още нещо, но изглежда

никой не знаеше друго освен че “Клач = камила + пустиня”.


И точно там беше белята. Ако не намериш начин да го спреш, хората

ще продължат да задават въпроси.


Точно за това бяха учителите. Катуните им бродеха из планините

наред с калайджиите, бродещите налбанти, хората продаващи чудодейни

лекарства, амбулантните търговци, гледачките и всякакви други странници

продаващи неща, които на хората не им трябват всеки ден, но от време на

време се оказват от полза.


Те пътуваха от село на село и даваха уроци по много различни

предмети. Не се мешаха с другите странници и бяха много тайнствени с

опърпаните си роби и странните си квадратни капи. Използваха дълги

думи като “гофрирана ламарина”. Водеха нелек живот, изхранвайки се

само от уроци, давани на всекиго който би пожелал да слуша. Ако никой

не искаше да слуша, те оставаха на печен таралеж. Спяха под звездите, които учителите по математика можеха да броят, учителите по астрономия

да измерват, а учителите по литература да именуват. Учителите по

география се губеха в горите и падаха в трапове за мечки.


Хората обикновено се радваха да ги видят. Те обучаваха децата, колкото беше нужно да ги накарат да млъкнат, което в крайна сметка си

беше най-важното. Важно беше и да не забравиш да ги изпъдиш от селото

като падне нощта, та да не крадат пилци.


Днес ярките малки навеси и шатри бяха опънати на поляната край

селото. Зад навесите малки квадратчета бяха оградени от високи платнища

и зорко надзиравани от учителските чираци никой да не подслуша

Образованието без да си плати. Най-близката палатка си имаше табела на

която пишеше:


Гюграфийъ!

Гюграфийъ!

Гюграфийъ!

Само днес: сички усновни кунтиненти и укияни

ПРОМОЦИЙЪ сичко дето трябва дъ се знае зъ

ледниците!

Приемъ едно пени или Сички Усновни Зелинчуци!


Тифани беше чела достатъчно да знае, че на този конкретен учител, дори да беше факир по усновните кунтиненти, не би му повредила

помощта на човека от съседната палатка:


Чудесата на Пунктуацията и Правописа

1 – Абсолютно Сигурно Знание за Запетаята

2 – Окончателно Уредете Въпроса за О и У

3 – Разбулете Тайната на Апострофа

4 – Вижте Знака за Процент (за незначително

допълнително възнаграждение)

5 – Забавления с Кавичките

Приемам зеленчуци, яйца и чисти носени дрехи


Следващата сергия беше украсена със сцени от историята, най-вече

крале отсичащи главите на други крале и подобни подбрани моменти.

Учителят пред нея беше облечен в опърпана червена роба украсена със

заешка кожа, на шапкана си беше набол знаменца и имаше малък мегафон, който насочи към Тифани:


- Смъртта на кралете през вековете? Много образователно, с купища

кръв!


- Не е за мен – каза Тифани


- О, трябва да познаваш корените си, госпожице – каза учителят –

Иначе как ще разбереш накъде отиваш?


- Корените ми са много поколения Болежкови – каза Тифани – И

мисля, че отивам в друга палатка.


Тя намери каквото търсеше в навес отрупан с картинки на животни, включително, за нейно задоволство, една камила.


На табелата пишеше:


Полезни Същества. Днес: Нашият Приятел Таралежът


Тя не беше сигурна в полезността на съществото от реката, но това

изглежда беше единственото място да разбере. Няколко деца вече чакаха

на пейките под навеса започването на урока, но учителят още стоеше

навън в надеждата си да запълни останалите свободни места.


- Здравей, малко момиченце – поздрави той и това беше само първата

от грешките, които допусна – Сигурен съм че ти искаш да знаеш всичко за

таралежите, нали?


- Този урок го минах миналото лято – каза Тифани.


Човекът се вгледа по-внимателно и усмивката му посърна.


- О, да – въздъхна той – Спомням си. Ти зададе всички онези ...

въпросчета.


- Днес бих искала да ми отговорите на един въпрос – заяви Тифани.


- Стига това да не е въпросът откъде идват малките таралежчета –

подсигури се човекът.


- Не – каза търпеливо Тифани – Въпросът ми е по зоология.


- Зоология, а? Голяма дума, нали?


-

Всъщност

не

е,

–

рече

Тифани

–

Голяма

дума

е

“покровителствено”. Зоология е доста кратка дума.


Очите на учителя се присвиха още повече. Деца като Тифани бяха

лоша новина.


- Виждам, че си умно момиченце. – промълви той – Но аз не знам

тъдява да има учители по зоология. По ветъринарство има, ама по зоология

няма. Някакво конкретно животно ли те интересува?


- Зеленозъбата Джейни. Сладководно чудовище с големи зъби и

нокти и очи като супени чинии. – каза Тифани.


- Супени чинии какъв размер? Големи супени чинии ли имаш

предвид, дето са пълна порция, може би с някоя бисквита или дори с комат

хляб, или пък онези малки чинии, които ти дават, като си поръчаш само

супа и салата?


- Размерът чинии, които са двадесет сантиметра в диаметър. Аз

проверих. – отвърна Тифани, на която никога не й се беше случвало да си

поръчва само супа и салата.


- Хъм, това си е загадка – рече учителят – Не мисля че знам такова.

Със сигурност не е полезно същество. Прилича ми на измислено.


- Да, и аз си помислих това – каза Тифани – Но все пак искам да знам

повече за него.


- Добре, тогава опитай при нея. Тя е нова тук.


Учителят посочи с пръст към малка палатка в края на редицата. Тя

беше черна и доста похабена. Нямаше афиши и абсолютно никакви

възклицателни знаци.


- На какво учи тя? – попита Тифани.


- Не мога да ти кажа – отвърна учителят – Тя твърди, че било

мислене, но не знам как можеш да учиш на това. Един морков, моля.


Като приближи, Тифани видя малка бележка, забодена с карфица за

чергилото. На нея бе изписано с букви, които по-скоро шепнеха, а не

крещяха:


МОГА ДА ТЕ НАУЧА НА НЕЩО, КОЕТО НЕ ЩЕ ЗАБРАВИШ ТОКУ ТЪЙ


Глава 2

Мис Тик


Тифани прочете табелата и се усмихна.


- Аха, - каза си тя. Понеже нямаше на какво да почука, тя каза на глас

– Чук-чук.6


Женски глас от палатката попита:


- Кой е?


- Тифани.


- Тифани коя?


- Тифани, на която не й е до шеги.


- Я! Това изглежда обнадеждаващо. Влез.


Тифани дръпна платнището. В палатката беше тъмно, а също така

горещо и задушно. Кльощава жена беше седнала зад малка масичка. Тя

имаше много остър и костелив нос и носеше огромна черна сламена шапка

накичена с хартиени цветя. Шапката никак не отиваше на лицето й.


- Вие вещица ли сте? – попита Тифани – Нямам нищо против да сте.


- Що за странен въпрос изтърси?! – каза жената, леко шокирана –

Вашият барон обявява вещиците извън закона, ти знаеш това, а както си

влизаш направо - “Ти вещица ли си?” Защо да съм вещица?


- Облечена сте в черно.


- Добре, но всеки може да носи черно. Това нищо не означава, –

отбеляза жената.


- И носите сламена шапка с хартиени цветчета, – продължи Тифани.


- Аха! Ето ти го доказателството, – заяде се жената – Вещиците, детенцето ми, носят високи островърхи шапки. Всеки го знае.


- Да, но вещиците освен това са много хитри, – рече кротко Тифани.

Някакво пробляскване в очите на жената я окуражи да продължи – Те се

промъкват навсякъде. Нищо чудно да не приличат винаги на вещици. А

вещица която идва насам, ще знае за Барона, така че ще носи шапка, за

която всеки да каже, че вещиците не носят.


Жената я зяпна.


- Невероятна проява на разсъдителност, – рече тя най-накрая – От

теб ще излезе добър ловец на вещици. Те, нали знаеш, като подхванат

някоя вещица, нещата много се разгорещяват. Значи, каквато и шапка да

нося, казваш ти, това доказва, че съм вещица, а?


- Е, краставата жаба, която седи на шапката ви също е някаква улика,

- отвърна Тифани.


- Всъщност аз съм водна жаба, тоест воден жабок, – обади се

съществото, вглеждащо се в Тифани иззад хартиените цветя.


- Твърде си пъпчив за водна жаба.


- Не съм добре със здравето, – възрази жабокът.


- И говориш, – добави Тифани.


- Разполагаш само моите думи по въпроса, – заяви жабокът и се скри

сред хартиените цветя – Нищо не можеш да докажеш!


- Нали не носиш кибрит? – попита жената.


- Не.


- Отлично, отлично. Само проверявах.


И отново настана дълга пауза, докато жената се вглеждаше в Тифани, като че претегляйки нещо.


- Казвам се мис Тик, – каза тя най-сетне – И съм вещица. Много

подходящо име за вещица естествено.


- Имате предвид налудничавите нервни движения? – попита Тифани, набръчквайки чело.


- Мо-оля? – рече мис Тик, доста хладно.


- Тикове, - поясни Тифани – Случват се на хора и овце преживели

страхотии. Но ако се вземе малко терпентин и...


- Аз имах предвид, че това звучи като “мистик”, – обясни мис Тик.


- О, имате предвид кал-ламбур, или игра на думи, – сети се Тифани*

– В този случай нямаше ли да е по-добре да сте мис Тера, което е

старовремска дума за земята, понеже то звучи като “мистерия”, макар че от

друга страна това звучи и като “истерия”, което значи...


- Като гледам, май сме се захванали с учене, та пушек се дига –

отново я прекъсна мис Тик – Може да има и пострадали.


- Ама вие наистина ли сте вещица?


- О, моля ти се, – каза мис Тик – Да, да, вещица съм. Имам говорещо

животно и склонността да поправям произношението на другите хора,


* Тифани беше изчела в речника множество думи, които никога не беше чувала, така че трябваше сама да

се сеща как да ги произнася. - бел.авт.


между другото не се казва кал-ламбур, а каламбур, обожавам да си пъхам

носа в работите на другите хора и, ах да, имам и островърха шапка.


- Сега може ли да задействам пружината? – оживи се жабокът.


- Да, – каза мис Тик, все така не откъсвайки очи от Тифани – Можеш

да задействаш пружината.


- Обичам да задействам пружини, – каза жабокът, пропълзявайки към

задната страна на шапката.


Чу се изщракване и едно тихичко цък-цък-цък, и средата на шапката

се издигна бавно и на тласъци изсред цветята, които изпопадаха.


- Ъ... – каза Тифани.


- Въпрос ли имаш? – поинтересува се мис Тик.


Шапката издаде едно последно цък и образува съвършено остър

връх.


- Откъде знаете, че няма да изтичам направо при Барона и да ви

издам? – попита Тифани.


- Защото нямаш ни най-малкото желание да постъпиш така, –

отвърна мис Тик – Ти си напълно очарована. Ти искаш да бъдеш вещица, нали? Може би искаш да летиш на метла, а?


- О, да! – Тя често си беше мечтала да полети.


Ала следващите думи на мис Тик я върнаха на земята:


- Така ли? Значи искаш да носиш дебели, ама наистина много дебели

гащи? Повярвай ми, като летя аз нося два чифта вълнени гащи, и още едни

от зебло отгоре и, да ти кажа, те изобщо не изглеждат женствено, независимо колко дантела нашиеш по тях. Горе може да стане студено.

Хората често забравят това. И освен това изтръпването. Изобщо не ме

питай за изтръпването. Нищо няма да ти кажа за изтръпването.


- Но не бихте ли могли да използвате затопляща магия? – попита

Тифани.


- Бих могла. Но вещиците не правят така. Почнеш ли веднъж да

използваш магия за да се сгрееш и ще почнеш да я използваш и за други

неща.


- Но нали това е каквото една вещица... – започна Тифани.


- Когато изучиш магията, ама когато наистина я научиш, като

научиш всичко за нея, все още тепърва ще трябва да научиш най-важния

урок. – каза мис Тик.


- И той е?


- Да не я използваш. Вещиците не използват магия, освен когато

наистина е необходимо. Мъчна работа е това и е трудно да се контролира.

Ние правим други неща. Вещицата обръща внимание на всичко. Вещицата

използва главата си. Вещицата е уверена в себе си. Вещицата винаги има в

себе си парче канап...


- Аз винаги си нося парче канап! – вметна Тифани – Винаги ще

свърши работа.


- Хубаво. Но вещерството е нещо повече от канап. Вещицата намира

удоволствие в дребните подробности. Вещицата вижда отвъд нещата и

покрай нещата. Вещицата вижда повече от останалите. Вещицата знае къде

и кога е тя. Вещицата би видяла Зеленозъбата Джейни, – добави тя – Какво

се случи?


- Как разбрахте, че съм видяла Зеленозъбата Джейни?


- Аз съм вещица. Познай сама.


- Аз мисля...


- Да? – подкани я вещицата.


- Мисля, че сте ме чули да говоря с учителя.


- Правилно. Просто използвах ушите си, – каза мис Тик, без да

спомене нищо за паници с мастило. – Разкажи ми сега за чудовището с очи

големи като онзи размер чинии, които са двадесет сантиметра в диаметър.

Какво общо имат супените чинии?


- Чудовището е споменато в една книга с приказки, която имам, –

обясни Тифани – Там се казва, че Зеленозъбата Джейни има очи големи

като супени чинии. Имаше и картинка, но тя не беше добра. Така че аз

измерих една супена чиния, за да бъда точна.


Мис Тик подпря брадичка с ръце и се усмихна странно.


- Това беше правилно нали? – попита Тифани.


- Какво? О, да. Вярно. Ъ... да. Много ... точно. Давай нататък.


Тифани й разказа за борбата си с Джейни, макар че не спомена

Уентуърт, в случай че мис Тик си помисли нещо. Мис Тик слушаше

внимателно.


- Защо тиган? – запита по едно време тя – Би могла да намериш

някое дърво.


- Тиганът ми се стори някак по-добре.


- Ха! Така си е. Джейни щеше да те схруска, ако беше използвала

тояга. Тиганът е от желязо. Същества от този тертип не понасят желязо.


- Но това беше чудовище от книга с приказки! – каза Тифани – Какво

търси тя в нашата рекичка?


Известно време мис Тик се взираше в Тифани, а после попита:


- Защо искаш да бъдеш вещица, Тифани?


Всичко започна от «Книжица С Вълшебни Приказки За Доброто

Детенце». Всъщност може би то започна и от много други неща, но най-

вече от приказките.


Майка й й ги беше чела, когато тя беше малка, а после тя си ги

четеше сама. И във всяка приказка имаше все някаква вещица. Злата

стара вещица.


И Тифани се питаше: къде е доказателството?


Приказките никога не казваха защо тя да е зла. Достатъчно беше да е

стара жена, сам-самичка, чудата на вид, да няма зъби. Достатъчно беше да

я нарекат вещица.


Като стана дума, книгата никога не даваше доказателства за

каквото и да е. Книгата може да разправя за “прекрасния принц”, ... но

дали той наистина е бил прекрасен или хората само са казвали така, защото

той е принц? Колкото до “момичето, толкова хубаво, колкото денят е ясен”

... добре де, ама кой ден? Та посред зима понякога почти нямаше светлина!

Приказките не искаха от теб да мислиш, а само да вярваш на каквото ти се

казва...


А там се казваше, че старата вещица живее сам-самичка в странна

колиба от курабийки или пък в къщичка която се разкарва натам насам на

кокоши крака, казваше се че вещицата може да говори с животните и да

прави магии.


Тифани знаеше само една стара жена, живееща сам-сама в странна

колиба...


Добре де, това не беше съвсем вярно. Но тя знаеше само една стара

жена, живееща в странна колиба, която си се движеше сама, и това беше

Баба Болежкова. И тя можеше да прави магии – магии за овце, и тя

говореше с животните и в нея нямаше нищо зло. Което доказваше, че на

приказките не може да се вярва.


А имаше и друга старица, за която всички казваха, че била вещица. И

след онова, което й се случи, Тифани си имаше едно... тоест много наум.


Във всеки случай тя предпочиташе вещиците пред нафуканите

хубави принцове и особено пред глупаво ухилените принцеси, които

нямаха акъл дори колкото буболечка. Те също имаха чудни златни коси, а

Тифани нямаше. Нейната коса беше кафява, най-обикновено кафяво.

Майка й казваше, че косата й била кестенява, но Тифани си знаеше, че тя е

кафява, кафява, кафява, също както и очите й. Кафяви като земята. А

имаше ли в книгите някакви приключения за хора с кафява коса и кафяви

очи? Не, не и не... русите и синеоки и червенокосите и зеленооки обираха

всички истории. Имаш ли кафява коса, може да си само слуга или дървар

или нещо такова. Или работничка в мандра. Е, това нямаше да го бъде, макар че тя си е добра със сиренето. Не можеше да бъде принц и никога

нямаше да бъде принцеса, не искаше да бъде дървар, така че й оставаше да

бъде вещица и да разбира нещата, също като Баба Болежкова...


- Коя е Баба Болежкова? – попита един глас.


Коя беше Баба Болежкова? Хората тепърва ще започнат да се

питат. А отговорът беше, че Баба Болежкова беше, че я имаше. Винаги я

беше имало. Животът на всички Болежкови като че се въртеше все около

Баба Болежкова. Долу в селото се вземаха решения, вършеха се неща, животът течеше все с едно наум – че Баба Болежкова беше в овчарската

си къщичка на колела из хълмовете и бдеше.

Тя беше мълчанието на хълмовете. Може би затова харесваше

Тифани по своя си странен въздържан начин. Големите й сестри бяха

бъбриви, а Баба не обичаше шума. Тифани не шумеше когато беше горе на

колибата. Просто й харесваше да е там. Тя гледаше как ястребите

летят и слушаше шума на тишината.

Там горе си имаше шум. Звуци, гласове, животински крясъци се

носеха из пустошта, някакси правейки тишината по-дълбока и

многообразна. А Баба Болежкова се увиваше в тази тишина и оставяше

място и за Тифани. Долу в чифлика винаги имаше твърде много хора и

твърде много шетня. Там не оставаше време за тишина. Не оставаше

време за вслушване. Но Баба през цялото време мълчеше и слушаше.


- Какво? – сепна се Тифани.


- Току що каза “Баба Болежкова през цялото време ме слушаше”, –

каза мис Тик.


Тифани преглътна.


- Мисля, че баба ми беше малко нещо вещица, - каза тя с оттенък на

гордост.


- Така ли? Откъде знаеш?


- Е, вещиците могат да кълнат хората, нали? – каза Тифани.


- Така казват, – отвърна дипломатично мис Тик.


- Е, татко казва, че небето се е посинило от проклетисването на Баба

Болежкова.


Мис Тик въздъхна.


- Да, но проклетисването, ами, проклетисването то не е като

истинското проклинане. Проклетисването е, нали разбираш, нещо като

"пусто да опустее" или "да му се не види". Докато проклинането е по-скоро

нещо като “Носът ти да гръмне и ушите ти да изхвърчат, дано”.


- Мисля, че попържането на Баба беше нещо повече, – отсече Тифани

– А и тя говореше с кучетата си.


- И какви неща им е казвала? – попита мис Тик.


- О, неща като тук и чиба и а така, – каза Тифани – И те винаги

правеха, каквото тя им кажеше.


- Та това са просто овчарски команди, – каза снизходително мис Тик

– Вещерството не е точно това.


- Да, ама това все пак ги прави нейни спътници, нали? - отвърна

Тифани, почвайки да се нервира – Вещиците си имат животни, с които

говорят и които се наричат спътници. Като твоя жабок тук.


- Аз не съм спътник, – обади се глас изсред хартиените цветя – Аз

само временно я съпровождам.


- И тя разбираше от всички видове билки – настояваше Тифани. Баба

Болежкова трябваше да излезе вещица, дори да се наложеше Тифани да се

кара за това цял ден. – Тя можеше да изцери всичко. Баща ми казваше, че

тя може да накара и курбан да стане и да заблее, – Тифани сниши глас – Тя

можеше да възкресява агнета...


През пролетта и лятото Баба Болежкова не можеше да бъде

видяна вкъщи. Повечето време тя нощуваше в старата къщичка на

колела, която можеше да се мести след стадата. Но Тифани за пръв път

я беше видяла в чифлика да коленичи пред огъня и да слага мъртво агне в

голямата черна пещ.

Тифани не спря да пищи. А баба я взе нежно макар и малко неловко в

скута си я нарече "моята малка джигит" докато отдолу от пода двете й

овчарски кучета Гръм и Мълния я зяпаха с кучешко изумление. Баба не

беше много в свои води с деца, защото децата не блееха.

Когато Тифани престана да пищи, просто защото й беше свършил

въздухът, Баба я остави на черджето и отвори печката и Тифани видя

как агнето излезе оттам живо.

Когато Тифани попорасна малко, тя разбра, че "джигит" значи

двадесет на Ян Тан Тетера7 - старинния броячен език на овчарите от

Варовитище. Старите хора още го използваха като брояха неща, които

смятаха за по-специални. Тифани беше двадесетата внучка на Баба

Болежкова.

Като порасна още малко, тя научи и всичко за сгряващата пещ, която никога не загряваше повече, отколкото трябва за сгряване. Майка

й оставяше тестото да втасва в нея, а котаракът Плъхарко понякога

спеше в нея, ако може върху тестото. Това беше просто място за

съживяване на слабо агне, родено направо върху снега и полумъртво от

студ. Такава беше цаката. Никаква магия нямаше. Но по онова време то

си беше магия. И не преставаше да бъде магия, само като научиш как

става.


- Добре, но това не е точно магия. - отново разруши магията мис Тик

- Всъщност не е нужно да имаш вещици сред предците си, макар че и това

помага, заради наследствеността.


- Като с талантите ли? - повдигна вежда Тифани.


- В известен смисъл. Само че аз имах предвид, да речем, островърхите шапки. Ако може да наследиш островърха шапка от баба си, това спестява много разходи. Много трудно се намират, особено

достатъчно здрави да издържат пряко попадение на селска къща8. Госпожа

Болежкова имала ли е нещо такова?


- Не мисля. - отговори Тифани. - Тя изобщо не носеше шапки, освен

когато беше много студено. Тя имаше качулка от стар чувал за зърно. Това

...ъ... брои ли се?


За пръв път лицето на мис Тик поомекна:


- Вероятно, вероятно. Имаш ли братя и сестри, Тифани?


- Имам шест сестри. Аз съм най-малката. Повечето вече не живеят с

нас.


- Докато не престана да бъдеш най-малката, когато се появи малкото

ти сладко братче, - поде мис Тик - Единственото момче. Хубава изненада

трябва да е било.


Внезапно леката усмивка на мис Тик се стори леко досадна за

Тифани.


- Откъде знаеш за брат ми?


Усмивката на мис Тик се стопи. Много будно дете.


- Само предполагах, - промълви тя. Никой не обича да си признава, че е шпионирал.


- Пъсихология ли използваш върху мен? - разпали се Тифани.


- Мисля, че имаш предвид психология, - поправи я мис Тик.


- Както и да се нарича. Мислиш, че не го харесвам, защото

родителите ми вдигат много шум за него и го глезят ли?


- Е, мина ми през ума, - каза мис Тик и престана да се безпокои за

шпионирането - Това което ме накара да се замисля беше, че ти го

използва за стръв за чудовища.


- Той е жива досада, - викна Тифани - Отнема ми цялото време и все

трябва да бдя над него и постоянно хленчи за бонбонки. Впрочем, -

продължи тя - трябваше да мисля бързо.


- Така си е, - съгласи се мис Тик.


- Баба Болежкова щеше да направи нещо относно чудовищата в

нашата река, - продължи Тифани, пренебрегвайки последните думи - Дори

ако са от приказка.


И също така тя щеше да направи нещо за каквото стана с госпожа

Снапърли - добави тя наум. Тя щеше да се застъпи и хората щяха да

слушат... Те винаги слушаха, когато Баба заговореше. Говори заради тези, които нямат глас - така казваше тя.


- Добре, - каза мис Тик - Тя щеше. Вещиците се оправят с нещата. Ти

каза, че там, където Джейни изскочи от реката е много плитко. И всичко

стана замъглено и трептящо, нали? Имаше ли шептание?


Тифани грейна в усмивка.


- Да, определено имаше!


- Ох, лошо.


- Аз мога ли да го спра?


- А това ме впечатли, - каза мис Тик - Ти каза: "Аз мога ли да го

спра?", а не "Може ли някой да го спре?" нито даже "Можем ли да го


спрем?" Това е добре. Ти поемаш отговорност. Добро начало. И

хладнокръвието го запазваш. Обаче, не, ти не можеш да го спреш.


- Ама аз напердаших Зеленозъбата Джейни!


- Извади късмет, - рече мис Тик - Повярвай ми, и по-лоши неща от

нея може да ,има, както е тръгнало. Смятам че тук предстои масирано

нашествие и, колкото и да сме умни, мойто момиче, нямаш повече шансове

от агне в снежна нощ. Но не се безпокой. Ще се опитам да намеря помощ.


- Каква, от Барона ли?


- Хубава работа, не. Каква полза от него?


- Но той ни защитава - каза Тифани - Майка ми казва така.


- Така ли? - усъмни се мис Тик - И от кой ли? Исках да кажа от кого?


- Е, от ... ами от нападения сигурно. От други барони, както казва

баща ми.


- Той голяма войска ли има?


- Ами ... ъ ... той има сержант Робъртс и Кевин и Невил и Тревър, -

каза Тифани - Всичките ги познаваме. Те най-вече пазят замъка.


- Някой от тях да има магични сили? - попита мис Тик.


- Веднъж видях Невил да прави фокуси с карти.


- Чудесно за купон, но може би няма да е от голяма полза дори срещу

нещо като Джейни, - отбеляза мис Тик - Няма ли др... Няма ли тук някаква

вещица?


Тифани се поколеба.


- Старата госпожа Снапърли, - каза тя най-накрая. О, да. Тя живееше

сам сама в странна колиба, точно така...


- Хубаво име, - каза мис Тик - Обаче не мога да кажа, че съм го

чувала досега. Къде е тя?


- Тя умря в снега тая зима, - промълви бавно Тифани.


- А сега ми кажи това, което не ми казваш, - рече мис Тик, остро като

с нож.


- Тя... ъ ... казват, тя просела, но никой не й отварял и ъ... нощта беше

студена и... тя умря.


- И тя беше вещица, така ли?


- Всички казваха, че е вещица, - каза Тифани. Наистина не й се

говореше за това. На никого в селото не му се говореше за това. Нито пък

някой минаваше покрай развалините от колибата й в гората.


- Ти обаче не мислиш така, нали?


- Ами... - Тифани заусуква ръце - Знаете ли... Баронът имаше син.

Казваше се Роланд. Беше само на дванайсет години, струва ми се. Та той

отишъл да язди в гората миналото лято и кучетата му се върнаха без него.


- Госпожа Снапърли в тази гора ли живееше? - попита мис Тик.


- Да.


- И хората мислят, че тя го е убила? - каза мис Тик и въздъхна -

Сигурно си мислят, че го е опекла в печката си или нещо такова.


- Никой не е казал нищо такова, - отговори Тифани - Но да, мисля, че

хората са си го мислили.


- А конят му намери ли се? - попита мис Тик.


- Не. Което е странно, защото ако се мернеше където и да е по

хълмовете, хората щяха да забележат...


Мис Тик сви ръце, изсумтя и се усмихна с усмивка лишена от

каквото и да е хумор:


- Не е трудно да се обясни. Госпожа Снапърли ще да е имала

наистина голяма пещ, а?


- Не, печката беше наистина съвсем малка, - отвърна Тифани - само

двадесет и пет сантиметра в дълбочина.


- Обзалагам се, че госпожа Снапърли не е имала зъби и си е говорила

сама, нали? - продължи мис Тик.


- Да. И котка имаше. И беше кривогледа, - каза Тифани и после

всичко се изля наведнъж – И след като той изчезна, те отидоха до колибата

и гледаха в печката и ровиха в градината й и мятаха камъни по старата й

котка, докато котката не умря и я изкараха от къщата и струпаха всичките

й стари книги по средата на стаята и изгориха всичко до основи и всички

казваха, че тя е стара вещица.


- Изгорили са книгите, – каза мис Тик с равен глас.


- Защото те казаха, че в тях имало старинни писмена и картини на

звезди, – каза Тифани.


- А когато ти отиде да погледнеш, имаше ли? – попита мис Тик.


Тифани внезапно изтръпна.


- Откъде знаеш?


- Бива ме да слушам. Та имаше ли?


Тифани въздъхна.


- Да, следващия ден аз отидох до колибата и някои страници, нали

знаете, бяха изхвърчали заради горещината и аз намерих парче от една от

тях и там имаше старинни букви и златни и сини кантове. И аз погребах

котката й.


- Погребала си котката?


- Да! Все някой трябваше да го направи! – извика разпалено Тифани.


- И си измерила печката, – продължи мис Тик – Знам, защото току

що ми каза размера й.


И, добави наум мис Тик, ти измери супените чинии. На какво ли съм

попаднала?


- Да де. Измерих я. Мислих си... та тя беше мъничка! И ако тя е

могла да омагьоса момче и цял кон, то защо не е омагьосала хората, които

дойдоха за нея? Това е съвсем безсмислено ... !


Мис Тик и даде знак да замълчи и попита:


- И какво стана после?


- После Баронът каза никой да си няма работа с нея. Той каза, че

всяка вещица намерена тъдява ще бъде вързана и хвърлена във вира. Ъ, ти

май си в опасност, – добави тя колебливо.


- Аз мога да отвързвам възли със зъби и имам Златна грамота по

Плуване от Куирмския Пансион за благородни девици, – успокои я мис

Тик – Струваха си всички онези упражнения по гмуркане в басейна с

дрехи.


После тя се наведе напред и продължи:


- Дай да позная какво се е случило с госпожа Снапърли. Тя е

изкарала някак лятото, докато не заваля сняг, нали? Крала е храна от

плевните и може би някои жени са й оставяли храна на задния вход, когато

мъжете им не са били наблизо, нали? Предполагам, че по-големите

момчета са мятали разни неща по нея.


- Откъде знаете всичко това? – попита Тифани.


- Не е нужно голямо въображение, повярвай ми. И тя не беше

вещица, нали?


- Мисля, че беше просто болна стара жена и че не беше нужна на

никого и че малко миришеше и изглеждаше странно, понеже нямаше зъби,

– отговори Тифани – Тя изглеждаше точно като вещица от приказките.

Всеки с половин акъл можеше да види това.


- Да. Но понякога е толкова трудно да се намери половин акъл, точно

когато ти трябва, – въздъхна мис Тик.


- Не можеш ли да ме научиш на каквото трябва, за да бъда вещица? –

попита Тифани.


- Кажи ми, защо все още искаш да станеш вещица, като имаш

предвид това, което се случи с госпожа Снапърли?


- За да не се случват и друг път такива неща, – отговори Тифани.


Тя дори е погребала котката на старата вещица, помисли си мис Тик.

Що за дете е това?


- Добър отговор. Някога от теб може да излезе сериозна вещица, –

каза тя – Само че аз не уча хората да бъдат вещици. Аз уча хората за

вещиците. Вещиците се учат в специално училище. Аз само им посочвам

пътя, ако те стават за нещо. Всяка вещица си има особени интереси, а аз

обичам децата.


- Защо?


- Защото те по-лесно се събират в печката.


Но Тифани не се изплаши, а само се раздразни.


- Никак не беше мило да се каже това, – отбеляза тя.


- Хубаво, но вещиците не е нужно да са мили, – отвърна мис Тик и

измъкна изпод масата голяма черна торба. – Радвам се да видя, че

внимаваш.


- Наистина ли има училище за вещици? – попита Тифани.


- В известен смисъл, да, – отговори мис Тик.


- Къде?


- Съвсем наблизо.


- Вълшебно ли е?


- Много вълшебно.


- Приказно място ли е?


- Няма друго като него.


- Мога ли да отида там с магия? Ще се яви ли, да речем, еднорог да

ме откара там?


- Защо пък еднорог? Еднорогът не е нищо повече от голям кон с

нещо на края. Няма какво да му се прехласваш, – каза мис Тик и добави –

Досега ми дължиш едно яйце, моля.


- Къде точно мога да намеря това училище? – попита Тифани, давайки й яйце.


- А. Това май е въпрос за кореноплод. Два моркова, моля.


Тифани й ги даде.


- Благодаря. Готова ли си? За да намериш училището за вещици иди

на близките височините, качи се на върха, отвори очи и ... – мис Тик се

поколеба.


- Да?


- ... и пак отвори очи.


- Но... – започна Тифани.


- Имаш ли още яйца?


- Не, но...


- Значи дотук с образованието. Обаче аз имам да те питам един

въпрос.


- Имаш ли яйца? – попита изведнъж Тифани.


- Ха! Да си видяла нещо друго на реката, Тифани?


Тишината внезапно изпълни палатката. Звукът от неправилно

произношение и хаотична география се просмукваше отвън докато Тифани

и мис Тик се гледаха право в очите.


- Не, - излъга Тифани.


- Сигурна ли си? – попита мис Тик.


- Да.


Те продължиха състезанието по взиране. Но Тифани можеше да

победи и котка в тази дисциплина.


- О, ясно, – каза мис Тик и отмести поглед – Много добре. В такъв

случай, моля те, кажи ми... като спря пред моята палатка преди малко ти

каза “Аха” по един, както ми се струва, самодоволен начин. Та дали си си

мислела: «Това е странна малка черна палатка с тайнствена малка табела

на вратата, така че влизането в нея може да е начало на приключение», или

пък си си мислела: «Това може да е палатката на някоя зла стара вещица, каквато хората са си мислили, че е госпожа Снапърли, та тя ще ми направи


някаква ужасна магия щом вляза?» Всичко е наред, вече може да спреш да

се взираш. Очите ти са се насълзили.


- Мислих си и двете неща, – примигна Тифани.


- Но все пак влезе. Защо?


- За да разбера.


- Добър отговор. Вещиците са любопитни по природа, – мис Тик се

изправи – Е, трябва да вървя. Надявам се, че ще се видим отново. Ще ти

дам обаче един безплатен съвет.


- Ще ми струва ли нещо?


- Какво? Току що ти казах, че е безплатен!


- Да, но баща ми казва, че безплатният съвет често се оказва скъп, –

възрази Тифани.


Мис Тик изсумтя:


- Да кажем, че този съвет е безценен. Слушаш ли?


- Да.


- Добре. Значи... ако вярваш в себе си...


- Да?


- ... и ако държиш на мечтите си...


- Да?


- ... и ако следваш звездата си...


- Да?


- ... пак ще те надвият хора, използвали тяхното време да работят

здраво и да учат и които не са били толкова мързеливи. Довиждане.


Палатката стана като че по-тъмна. Беше време за напускане. Тифани

се озова обратно на мегданя, където другите учители си прибираха

сергиите.


Тя не се огледа. Знаеше достатъчно, че да не се оглежда. Или щеше

да завари палатката пак там, което щеше да е разочароващо, или тя щеше

да е тайнствено изчезнала, което пък щеше да е обезпокоително.


Насочи се към вкъщи и се зачуди, дали не е трябвало да спомене

малкото червенокосо човече. Не го беше споменала поради куп причини.

Сега тя не беше съвсем сигурна, че ги е видяла; имаше чувството, че те

всъщност не биха искали тя да ги види. И не беше зле мис Тик да не знае

нещо. Да. Това беше най-добрата част. Мис Тик беше нещо твърде умна, поне според Тифани.


По пътя към вкъщи тя се изкачи на Арканския хълм, който беше току

до селото. Той не беше много голям, беше по-малък дори от баирите край

чифлика, да не говорим за планините.


Хълмът беше по-... по-обитаем. На върха имаше равно място, където

не растеше нищо и Тифани знаеше едно предание за герой, който веднъж

се е бил тук с дракон9 и кръвта на дракона попарила земята. Имаше и друго

предание, че под хълма имало съкровище, пазено от дракон, а пък според


друго предание там бил погребан крал в броня от чисто злато. Много

предания имаше за този хълм; чудно как самият хълм не бе потънал под

тежестта им.


Тифани стоеше на голата почва и се оглеждаше. Можеше да види

селото и реката и чифлика Дома и замъка на Барона, а оттатък полята, които познаваше се виждаха сиви гори и пущинаци.


Тя затвори очи и пак ги отвори. И примигна и отново ги отвори.


Нямаше вълшебна врата, нито се разкри скрита сграда, нито каквито

и да е странни знаци.


Само дето за миг въздухът забуча и замириса на сняг.


Като се прибра вкъщи тя погледна в речника за “масиран”. Значеше

“засилен, с повишена активност, който е съсредоточен на едно място, като

масирана атака”.


Масирано нашествие, беше казала мис Тик.


Малки невидими очи сега се взираха в Тифани от полицата...


Глава 3

На лов за бабаяга


Мис Тик си свали шапката, бръкна в нея и дръпна един канап. С

малко щракане и цъкане шапката прие формата на доста стара сламена

шапка. Тя събра хартиените цветчета от пода и внимателно накичи с тях

шапката.


Накрая каза:


- Пфу!


- Не можеш просто да оставиш детето ей така, – обади се жабокът от

масата.


- Как така?


- Тя определено има Първо Зрение и Втори Акъл. Това е много силна

комбинация.


- Тя си пада малко всезнайка, – отбеляза мис Тик.


- Точно така. Също като теб. Тя те впечатли, нали? Знам, че те

впечатли, защото беше доста гадна с нея, а ти винаги се такава с тези, които са те впечатлили.


- Искаш ли да те превърна в крастава жаба?


- Я да видим... – подметна саркастично жабокът – По-яка кожа, по-

голям ръст, възможността да ме целуне принцеса се увеличава на сто

процента... добре, защо не. Веднага като сте готова, мадам.


- Има и по-лоши неща от това да си жаба, – забеляза мрачно мис Тик.


- Опитай някой път, – не се впечатли жабокът – Както и да е, аз

определено я харесах.


- Както и аз, – каза рязко мис Тик – Чува значи тя, че стара жена е

умряла, защото тия идиоти са я мислели за вещица и решава тя да стане

вещица, за да не правят така друг път. Чудовище се втурва към нея от

реката, а тя го налага с тиган! Чувал ли си някога поговорката че “всяка

страна си намира вещицата”? Тук, обзалагам се, се случва точно това. Но

пък вещица на варовик? Вещиците виреят на гранит и базалт, плътна яка

скала! Знаеш ли какво е варовикът?


- Ти ще ми кажеш.


- Това са черупките на милиарди и милиарди малки безпомощни

морски твари, умрели преди милиони години, – просветли го мис Тик –

Това са .... крехки кости. Меки. Калпави. Трошливи. Дори пясъчникът е по-

добър. Обаче... тя е израсла на варовик и е яка, а е и ръбата. Тя е родена

вещица. На тоя ... тебешир! Което е невъзможно!


- Тя напердаши Джейни! – отбеляза жабокът – Момичето си има

талант!


- Може би, но и трябва и нещо повече. Джейни не е много умна. Тя е

само Забранително чудовище от първа степен. И тя сигурно се е чувствала

доста объркано в поток, когато обичайното й местообитание са застоялите

води. Има много, ама много по-лоши неща от нея.


- Какво имаш предвид под “Забранително чудовище първа степен”?

Никога не съм чувал да я наричат така, – поинтересува се жабокът.


- Освен че съм вещица, аз съм и учителка, – обясни мис Тик, докато

си нагласяше шапката – Следователно съставям списъци. Правя

класификации. Записвам нещата в пригледни таблици с два цвята мастило.

Джейни е едно от многото същества, изобретени от възрастните, за да не

смеят децата да ходят на опасни места, – тя въздъхна – Ех, ако хората

вземеха да помислят преди да измислят чудовища.


- Длъжна си да останеш и да й помогнеш, – каза жабокът.


- Тук аз практически нямам сила, – отвърна мис Тик – Казах ти вече.

От варовика е. И си спомни червенокосия човек. Нак Мак Фийгъл да я

заговори! Да я предупреди! Аз през живота си не съм видяла нито един от

тях! С тях на нейна страна, кой знае какво ще съумее тя?


Тя взе жабока в ръце и продължи:


- Сещаш ли се какво ще стане сега? Всичките неща, заключени в

старите приказки. Всичките онези причини да не се отклоняваш от

пътеката, да не отваряш забранената врата, да не казваш неправилната

дума или да не разсипваш сол. Всичките измишльотини, от които децата

имат кошмари. Всичките чудовища изпод най-голямото легло в света. Има

място, където всички измишльотини са истински и сънищата са реални. И

ако никой не ги спре, те ще станат истински тук. Ако не бяха Нак Мак

Фийгъл, щях да съм наистина обезпокоена. При това положение ще се


опитам да докарам някаква помощ. Без метла това ще ми коства най-

малкото два дни!


- Не е честно да я оставяш сама с тях, – настоя жабокът.


- Тя няма да е сама. Ще има теб.


- Оу, – рече жабокът.


Тифани спеше в една стая с Финеса и Хана. Събуди се, когато ги чу

да идват и полежа със затворени очи, докато дишането им не стана

равномерно, което ще рече, че са засънували сънища за млади стригачи на

овце, свалили ризите си. Навън лятна мълния забляска по хълмовете и

затътна гръм...


Гръм и Мълния. Преди да разбере, че това са звукът и светлината на

бурята, тя ги знаеше като кучета. Овчарските кучета на Баба винаги бяха с

нея, под открито небе и под покрив. Видиш ги като бели резки в

далечината по торфа, а в следващия момент изведнъж се озоват задъхани

тук, с очи, неоткъсващи се от Бабиното лице. Половината кучета по

баирите бяха кутрета на Мълния, обучени от Баба Болежкова.


Тифани беше ходила със семейството си на големите Кучешки

прегледи. Всички овчари от Варовитище се събираха на тях и най-добрите

излизаха да покажат колко ги бива да работят с кучетата си. Кучетата

скупчваха овцете, разделяха ги, вкарваха ги в кошарите... а понякога се

втурваха и се счепкваха с други кучета, понеже и най-доброто куче си има

лоши дни. Но Баба никога не излизаше с Гръм и Мълния. Тя все се

облягаше на оградата с кучетата легнали пред краката и, гледаше

съсредоточено представянето и пуфкаше с калпавата си лула. И бащата на

Тифани каза, че след като всеки овчар покажеше как се оправят кучетата

му, съдиите ще погледнат нервно към Баба Болежкова за да видят какво

мисли тя.


Всъщност всички овчари гледаха нея. Баба никога не излизаше на

състезанията, защото самата тя беше състезанията. Ако Баба решеше, че си

добър овчар, ако кимнеше като излизаш на арената, ако пуфнеше с лула и

кажеше “а така”, то ти си героят на деня и цялото Варовитище е твое...


Когато Тифани беше малка и беше на Кърището с Баба, Гръм и

Мълния й бяха бавачки. Те лежаха и бдяха на няколко крачки от където тя

си играеше. И тя беше толкова горда, когато баба й разреши да ги използва

да събере едно стадо. Тя търчеше възбудено натам насам крещейки “Тук!”,

“Натам!” и “Давай!” и, о чудо, кучетата се справиха отлично.


Сега тя знаеше, че те щяха да се справят отлично, каквото и да

викаше тя. Баба само си седеше там пушейки лулата си и кучетата като че

четяха мислите й. Те се оставяха само на Баба Болежкова да ги командва...


След малко бурята утихна и зашумоля лек дъжд. По някое време

котаракът Плъхарко отвори вратата и скочи в леглото. Плъхарко беше

голям, толкова едър, че чак се разтичаше. Той беше толкова тлъст, че на

всяка що годе равна повърхност само се разплуваше като голяма локва от

козина. Той мразеше Тифани, но никога не позволяваше на личните си

чувства да застанат на пътя му към едно топло местенце за спане.


Тя трябва да беше заспала, защото се събуди, когато чу гласовете. Те

изглеждаха много наблизо, но някак си бледи.


- Кривънци! Нема лошо да ка’еш “намери бабаягата”, ма оно ка’и ми

де да гледаме. Че они големанците, да ти ка’eм, са си лика прилика!


- Епа Не-съвсем-дребен Джорди дето беше за риба вика, дека она

била големо големо моме!


- Нема файда, я да ти речем! Че они сите са големи големи момета!


- Брей цървул с цървул! Секи знае, че бабаягите са съде с остри капи!


- Па она, като спи, не е ли бабаяга тогаз?


- Ей? – прошепна Тифани.


Настана тишина, изпълнена с дишането на сестрите й. Но някак си, тя не можеше да обясни как, това беше тишина от някой много внимаващ

да не вдигне шум.


Тя се наведе и погледна под леглото. Там нямаше нищо освен

нощното гърне.


Но малкия човек на реката говореше точно така.


Тя легна отново и се заслуша докато ушите й не я заболяха.


После се зачуди, какво ли ще да е това училище за вещици и защо

досега не го е видяла.


Тя познаваше всяка педя в околността на две мили околовръст. Най й

харесваше реката и вировете, където щуките се печаха на слънце над

водораслите и бреговете, където гнездяха рибарчета. Към миля нагоре по

реката имаше гнезда на чапли и тя обичаше да се промъква към птиците, когато идваха да ловят риба, защото няма нищо по смешно от чапла

опитваща се да литне, когато я стреснеш...


Тя се обърна и се накани наново да заспи, мислейки си за земите

край чифлика. Тя ги знаеше всичките. Нямаше тайни места, които тя да не

знае.


Но може би то имаше вълшебна порта. Тя самата щеше да направи

така ако си имаше вълшебно училище. Щеше да има тайни врати

навсякъде, дори и на стотици мили от училището. Като погледнеш

нужната скала да речем по пълнолуние и хоп ето ти я портата.


Да, обаче училището си е училище. Все ще да има уроци по летене с

метла и как да си остриш шапката и вълшебни трапези и много нови

приятели.


- Заспа ли момето ма?


- Епа не я чувам да мърдоли.


Тифани отвори очи в тъмнината. Гласовете изпод леглото леко

кънтяха. Какъв късмет, че гърнето беше празно и чисто.


- Верно бе. Че да излазуеме от туй гърне тогаз.


Гласовете се движеха през стаята. Ушите на Тифани се опитваха да

се извият, за да ги следват.


- Глей ма, къще! Глей оно си има столове и таквоз!


Намерили са кукленската къщичка, помисли си Тифани.


Тя беше голяма къщичка, направил я беше господин Блок, дърводелецът на чифлика, когато най-голямата сестра на Тифани, която

сега вече си имаше две свои бебета, беше още малко момиченце. Не беше

особено изящна. Господин Блок не си падаше по фината работа. Но през

годините момичетата я бяха украсили с късове плат и проста мебелировка.


Съдейки по гласовете, човечетата я смятаха за палат.


- Е бре, е бре, богато си е тука, нема лабаво! Она одаята си има

креват! С възглавки!


- Кротко ма, нечеме да събудиме некоя от тех, я!


- Кривънци, епа я съм тих като ситен поганец! Леле! Тука има

джандари!


- Що ми думаш за джандари ма?


- В одаята има униформени бе!


Намерили са дървените войничета, помисли си Тифани, стараейки се

да не диша шумно.


Строго погледнато, не им беше мястото в кукленската къщичка, но

Уентуърт още не беше пораснал за тях, така че служеха за мирни гости в

дните, когато Тифани събираше куклите си на чай. Добре де, това което

минаваше за кукли. Играчките в чифлика трябваше да са бая здрави за да

оцелеят през поколенията, а не всички играчки бяха толкова здрави.

Последния път, когато Тифани опита да събере парти, гостите бяха

парцалена кукла без глава, две дървени войничета и три четвърти плюшено

мече.


Трясъци и топурдия се разнесоха откъм кукленската къщичка.


- Фанах единио! Ей ма чиляк, мо’e ли майчето ти да кърпи а? Кърпи

туй ма! Олеле! Он има чутура като дръво ма!


- Кривънци! Тука има некой ич без глава!


- Нема чудно, оти тука има мечка! Ручай ми ботушо бе!


На Тифани й се струваше, че макар собствениците на трите гласа да

се биеха с неща, които не можеха да отвърнат, в това число с еднокрако

плюшено мече, в боя все пак имаше повече от една страна.


- На ти! На ти! На ти! Че ти требе ново чене бе чумо дребна бе!


- Некой ми апе крако! Некой ми апе крако!


- Глейте ма! Сами си се тепате бе дребни идьоти бе! Ей сега че ви

научим я!


Тифани усети как Плъхарко се размърда. Колкото и да беше дебел и

мързелив, той ставаше светкавично бърз, когато станеше дума за

нахвърляне върху мънички същества. Тя не можеше да го остави да хване

…. каквото и да са те, колкото и зле да звучаха.


Тя се разкашля шумно.


- Виде ли бе? – викна един от гласовете от кукленската къщичка –

Събудихте ги! Ха да бегаме!


Отново настана тишина и този път Тифани реши, че това е тишината

когато няма никой, а не тишината когато някой е невероятно тих.

Плъхарко пак заспа, помръдвайки уши, докато обезкостяваше някого в

тлъстите си котешки сънища.


Тифани изчака още малко, после стана и се промъкна към вратата на

спалнята, гледайки да не настъпи някоя от двете скърцащи дъски. Слезе в

тъмното по стълбите, примъкна един стол, измъкна книгата с Приказките

от Бабината лавица, вдигна резето на задната врата и излезе навън в

топлата лятна нощ.


Беше мъгливо, но отгоре се виждаха няколко звезди и на небето

имаше непълна луна. Тифани знаеше, че луната е непълна, защото беше

прочела в Алманаха, че “непълна” значи, че луната е само малко по-пълна

от полумесец, така че тя започна да внимава когато му дойдеше времето, за

да може да си каже: “Я, колко е непълна луната тази нощ...” Може би това ви казва за Тифани повече, отколкото тя би искала да

знаете.


На светлината на изгряващата луна баирите бяха като черна стена, запълнила половината небе. За миг тя а да потърси светлинката от лампата

на Баба Болежкова...


Баба не беше загубила нито едно агне. Едно от първите неща, които си спомняше Тифани беше как майка и я държи на прозореца през

една мразовита нощ рано напролет, с милиони бляскави звезди искрящи

над планините, а в тъмнината на баирите единствената жълта звезда

на съзвездието Баба Болежкова лъкатушеше през нощта. Тя не би си

легнала докато не намери агнето, независимо колко лошо е времето...


Имаше едно място, където в голямо семейство човек можеше да

удовлетвори нуждата си от уединение и това беше нужникът. Там отиваше

който искаше да остане за малко насаме. Там имаше свещ, а на един канап

висеше миналогодишният Алманах. Печатарите познаваха нуждите на

читателите си и печатаха Алманаха на тънка мека хартия.


Тифани запали свещта, настани се удобно и отвори книгата с

Приказките. Луната светеше непълно през отвора на вратата изрязан като

полумесец.


Тя никога не беше харесвала тази книга. Изглеждаше й, че книгата се

опитва да и казва какво да прави и какво да мисли. Не се отклонявай от

пътя, не отваряй вратата, но мрази злата вещица, защото е зла. О да, и

вярвай че размерът на обувката е добър начин да си избереш жена.


Много от приказките бяха твърде подозрителни, ако питаха нея. Като

тази, където накрая двете добри деца набутваха лошата вещица в

собствената и пещ. Тифани това не и даваше мира след всичко случило се

с госпожа Снапърли. Тя беше сигурна, че от приказки като тази хората

преставаха да мислят читаво. Като четеше тази приказка, тя си мислеше: Да прощавате, ама никой няма толкова голяма пещ, че да побере цял човек, а, като стана дума, какво са си мислели тези деца, че могат както си се

разхождат да ядат къщите на хората, а? И откъде накъде някакво си момче, толкова глупаво, че да не знае, че една крава струва много повече от пет

бобени зърна, да има правото на убийство на великана и на кражбата на

цялото му злато? Да не споменаваме извършения от него екологически

вандализъм! А момиченце, което не може да направи разлика между вълк

и собствената си баба трябва или да е тъпа та вдлъбната или да произхожда

от изключително грозно семейство. Приказките не бяха истински. Но

госпожа Снапърли беше умряла заради приказки.


Тя обръщаше страница след страница, търсейки нужните картинки.

Защото макар приказките да я ядосваха, картинките обаче, тези картинки

бяха, ах, по-хубави от всичко което беше виждала.


Тя обърна още една страница и ето я.


Повечето картинки на феи не бяха особено впечатляващи. Честно

казано те приличаха на момиченца от балетно училище току що минали

право през трънака. Тази обаче беше ... различна. Цветовете бяха странни и

нямаше сенки. Грамадни треви и маргаритки растяха навсякъде, така че

феите уж трябваше да са малки, но те изглеждаха големи. Те приличаха на

доста странни хора. Със сигурност не приличаха на феи. Надали си имаха

крилца. Фактически някои приличаха на чудовища. Момиченцата с

балетни полички нямаха никакъв шанс срещу тях.


И чудна работа, от всички картинки в книгата само тази изглеждаше

като нарисувана от художник, изобразявал каквото е имало пред очите му.

Другите картинки – балеринките и бебенцата с ританки, изглеждаха

нагласени и сладникави. Тази не. Това ще рече, че художникът е бил там...


... или поне за него си е било така, помисли си Тифани.


Тя се вгледа в долния ляв ъгъл и ето го. Беше го виждала и преди, но

трябваше да знаеш къде да гледаш. Това определено беше малко

червенокосо човече, облечено само по препаска, мръщещо се от картината.

Изглеждаше много гневен. И... Тифани приближи свещта за да види по-

ясно... да, той определено правеше жест с ръка.


Каквото и да значеше този жест, беше неприличен, това си се

виждаше от пръв поглед.


Тя чу гласове. Открехна вратата с крак, за да чува по-добре, защото

вещиците винаги слушат какво си говорят другите хора.


Звукът идеше оттатък плета, където не би трябвало да има нищо

друго освен овце чакащи да ги карат на пазар. Овцете обикновено не си

говореха. Тя внимателно се промъкна в мъгливата зора и намери малка

пролука в плета, изровена от зайците, откъдето можеше да се види

достатъчно.


Един овен си пасеше кротко край плета и гласовете идеха откъм

него, по-точно откъм избуялата трева под него. Говореха поне четирима

души, всичките комай в лошо настроение.


- Кривънци! Сакаме говедо, не ягнища!


- Оти бе, се си е харно! Айде момци, грабайте по крак!


- Епа да, сите крави са у оборо, земаме к’вото мо‘еме!


- Тихо ма, тихо, чуете ли що ви казуем!


- Епа кой че чуе? Аре момци – ян... тан... тет-ра!


Овенът леко се дигна във въздуха и тревожно заблея като потегли

заднишком през полето. На Тифани й се стори, че зърна червени коси в

тревата край краката му, но те се изгубиха когато овенът беше изнесен в

мъглата.


Тя се промуши през плета без да обръща внимание на драскащия я

клонак. Баба Болежкова не би оставила на никого да му се размине да

краде овце, та ако ще да е невидим. Но мъглата беше гъста и този път

Тифани чу шум в кокошарника.


Отмъкнатата със задника напред овца можеше да почака. Сега от нея

имаха нужда кокошките. През последните две седмици на два пъти там

беше влизала лисица и които кокошки не беше отмъкнала, почти

престанаха да снасят.


Тифани хукна през градината с нощница хващаща се по прангите на

боба и клоните на касиса, и се втурна в кокошарника.


Там нямаше хвърчаща перушина, нямаше я паниката каквато би

причинила лисицата. Но пилците се бяха разкудкудякали, а петелът Гиздан

крачеше нервно напред-назад. Една от кокошките изглеждаше стресната.

Тифани бързо я вдигна. Отдолу имаше две малки сини червенокоси

човечета. Всяко беше сграбчило по яйце в ръцете си. Гледаха към Тифани

много гузно.


- Е, не! – каза единият – Момето! Она е бабаягата...


- Вие крадете нашите яйца, – скара им се Тифани – Как смеете! И не

съм ви баба яга!


Човечетата се спогледаха, после погледнаха яйцата.


- К’ви яйца? – попита едното.


- Яйцата, които държите, – натърти Тифани.



- Що? Тея ли? Оно било значи яйца? – рече този, който беше заговорил

пръв гледайки яйцата все едно ги вижда за пръв път – А ние си мислехме

че са, ъъъ, камичета.


- Камичета, – подтвърди нервно другият.


- Сгушииме се ние под твоя пилец за мънечко топлинка, – продължи

първият – И к’во да видиме – сите тея неща, дето си мислехме че са

камичета, и че зарад тех горкото пиле се спира да кудкудяка.


- Кудкудяка, – повтори другият, кимайки най-усърдно.


- ... па като ни стана жал за горката душица, па...


- Вър-нете яй-ца-та на мяс-то-то им, – каза бавно Тифани.


Този, който беше говорил по-малко сръга другия:


- Ха да сториме както она ни дума. Оти работата на зле оди. Не мо’e да са излее на глава с Болежкови, а туй моме е бабаяга. Она дрънна

Джейни, а тая работа никой не я е правил досега.


- Епа да, не бех помислил за това.


Човечетата оставиха яйцата много внимателно. Едното даже дъхна

по черупката на своето и я избърса с края на дрипавата си препаска.


- Нема лошо, гос’жа, – каза той.


После се спогледа с другия. И двамата изчезнаха. Но във въздуха

като че ли се мярна нещо рижо, а няколко сламки край вратата на

кокошарника литнаха.


- И съм госпожица! – извика след тях Тифани, върна квачката върху

яйцата и тръгна към вратата – И не съм ви никаква баба яга! Вие да не сте

някакъв вид феи? И имаме да си говорим още за нашия воен..., сиреч за

нашия овен.


Нямаше отговор освен дрънченето на кофите край къщата, което

значеше, че другите вече стават.


Тя прибра Приказките от нужника, духна свещта и влезе в къщата.

Майка и палеше огъня и я попита къде е ходила, а тя каза, че била чула

шумотевица в кокошарника и отишла да види дали пак не е влязла лисица.

Не че беше лъжа. Всъщност си беше съвсем вярно, макар да не беше

съвършено точно.


Като цяло Тифани беше доста правдива, но и се струваше, че

понякога не е толкова удачно да се разделят нещата на “истина” и “лъжа”, а по-скоро на “неща, които хората трябва да знаят точно в този момент” и “ неща, които не е нужно да знаят точно в този момент”.


Освен това тя не беше сигурна какво точно тя знае в този момент.


На закуска имаше каша. Тя ядеше бързо, нямайки търпение да отиде

до кошарите и да види тази работа с онзи овен. Може пък да има следи в

тревата или нещо такова...


Без да знае защо тя погледна нагоре.


Плъхарко беше легнал да спи пред пещта. Сега беше застанал

нащрек. Тифани се опита да види какво гледа котаракът.


На шкафа имаше ред синьо-бели вази, които не ставаха за нищо

полезно. Някаква възрастна леля ги беше оставила на майка и, която се

гордееше с тях, понеже изглеждаха хубави, но бяха съвсем безполезни. В

чифлика нямаше много място за добре изглеждащи безполезни неща, така

че те бяха много ценени.


Плъхарко се беше вгледал в капака на една от тях. Капакът се

понадигна много бавно и отдолу се мярна червена коса и зяпнаха две

малки очички.


Когато Тифани се вгледа в тях, капакът отново се спусна. Следващия

момент тя дочу приглушено топуркане и съдината се заклатушка, а над

шкафа се издигна малко облаче прах. Плъхарко изумено се оглеждаше.


Те със сигурност бяха много бързи.


Тя хукна към кошарите и се огледа. Мъглата се беше разсеяла и

чучулиги се издигаха над ридовете.


- Ако онзи овен не се върне на мига, – викна тя към хоризонта – ще

има равносметка.


Гласът й отекна от хълмовете. И тогава тя дочу, много тихичко, но и

съвсем наблизо, гласчета:


- Що вика бабаягата? – попита първият глас


- Вика, дека щело да има равносметка!


- Олеле-малеле, вай-вай-вай! Загази’ме я!


Тифани се огледа с лице, почервеняло от гняв.


- Ние имаме дълг, – обърна се тя към небето и към тревата.


Баба Болежкова беше казала това веднъж, когато Тифани плачеше за

едно агне. Тя говореше малко по старовремски и рече така: “Като богове

сме ний за зверовете в полето, джигитчето ми. Ний определяме, кое е

време да се родят и кое е време да умрат, а от туй време до онуй време ний

имаме дълг”.


- Ние имаме дълг, – повтори Тифани, малко по-меко и огледа полето

- Знам че ме чувате, където и да сте. Ако този овен не се върне, някой ще ...

я загази.


Чучулигите пееха над пасищата и правеха тишината още по-дълбока.


Тифани имаше да свърши туй-онуй по чифлика преди да намери още

време за себе си. Това включваше хранене на кокошките и събиране на

яйцата и усещане на известна гордост от факта, че те са с две повече

отколкото щяха да бъдат иначе. Включваше също донасяне на шест кофи

вода от кладенеца и зареждане с цепеници на кутията до печката, но тя

остави тези работи за по-късно, защото не и харесваше чак толкова да ги

прави. Но пък много и харесваше да бие масло. Това й даваше време да

мисли.


Когато стана вещица с островърха шапка и метла, си мислеше тя, докато въртеше ръчката, само ще замахна с ръка и маслото ще излезе

направо ей така. И ако някое от онея рижи дяволчета само си помисли да

взема от нашите животни, ще...


Нещо зад нея пльосна, там където бяха наредени шестте кофи, с

които тя трябваше да ходи до кладенеца. Една от тях сега беше пълна с

вода и точно тя още се кандилкаше.


Тя продължи да си бие като че нищо не се беше случило, но след

малко спря и отиде до сандъка с брашно. Взе една шепа и го разсипа над

прага, след което се върна да бие маслото.


След някое време зад нея се чу ново плискане. Когато тя се обърна, зад нея, да точно така, имаше още една пълна кофа. А по брашното на

прага имаше само два реда малки стъпки – едни излизащи от мандрата, други влизащи.


Когато някоя от тежките дървени кофи беше пълна, Тифани едва

можеше да ги повдигне. Значи, помисли си тя, освен че са невероятно

бързи, те са и извънредно силни. Аз наистина съм твърде спокойна, като се

има предвид всичко това.


Тя погледна нагоре към големите греди под покрива и от там падна

малко прах, като че нещо се беше бързо-бързо отдръпнало.


Мисля, че трябва веднага да сложа край на това, помисли си тя. От

друга страна нищо няма да стане, ако изчака, докато се напълнят всичките

кофи.


- А после трябва да се напълни с цепеници кутията в миялнята, – каза

тя на глас.


Е, струваше си да опита.


Продължи да бие масло, без да си дава труда да се обръща, когато чу

още четири плискания зад себе си. Нито пък когато чу приглушено

шепнене и тропота от цепеници хвърляни в кутията. Обърна се чак когато

шумовете спряха.


Кутията за дърва беше пълна чак до върха и всичките кофи бяха

пълни. Брашното беше цялото в стъпки.


Тя спря да бие маслото. Усещаше очи взряли се в нея, множество

очи.


- Ъ... благодаря ви, – каза тя. Не, това не беше правилно. Звучеше

някак си нервно. Тя остави ръчката и се изправи, стараейки се да изглежда

колкото се може по-свирепа.


- А какво стана с нашия овен? – попита тя – Няма да ви повярвам, че

наистина съжалявате, докато не видя овена върнат!


Откъм кошарите се чу блеене. Тя отърча до края на градината и

надзърна през плета.


Овенът се връщаше, заднишком и с голяма скорост. Рязко спря до

самия плет и рухна на земята когато човечетата го оставиха. За момент

едно от червенокосите човечета се появи на главата му. Дъхна върху рога

му, избърса го с края на препаската си и изчезна като вихър.


Тифани замислено се върна в мандрата. О да, някой беше довършил

и биенето на маслото. И освен това беше направено на дузина тлъсти

златисти бруса подредени на мраморната плоча, където тя обикновено ги

правеше. Имаше даже по отпечатано магданозово листо на всяко парче.


Дали пък не са домашни духчета? Съгласно Приказките, домашните

духчета в замяна на купа мляко вършеха всякаква къщна работа. Само че

на картинката те бяха весели мили дребосъчета с дълги островърхи


качулки. А пък рижите човечета изглеждаха сякаш никога през живота си

не са кусвали мляко, но може би си струваше да се опита.


- Добре, – каза тя на глас – Това е друго нещо. Благодаря ви. Радвам

се, че съжалявате за това, което направихте.


Тя взе една от купичките на котката от купчината до мивката, добре

я изми, напълни я с надоено днес мляко, остави я на пода и се отдръпна.


- Вие домашни духчета ли сте? – попита тя.


Въздухът се завихри. Млякото се разля по пода, докато купата бясно

се завъртя.


- Това, струва ми се, значеше “не”, – реши Тифани – Какво сте

тогава?


Имаше колкото си щеш от съвсем никакъв отговор.


Тя легна по корем и провери под мивката, после погледна и зад

рафтовете за сирене. Вгледа се в тъмните, затлачени с паяжини ъгли на

стаята. Всичко изглеждаше празно.


Тогава тя си помисли: Имам спешна нужда от образование колкото

за едно яйце...


Тифани беше минавала стотици пъти по стръмния път от чифлика до

селото. Нямаше и половин миля и през вековете колите го бяха изровили

така, че приличаше повече на дере във варовика, а в дъждовно време по

него течеше цяла млечно-бяла река.


Беше го изминала до половината, когато започна шептание.

Плетищата зашумоляха без да има вятър. Чучулигите спряха да пеят, и, макар тя да не беше забелязала песента им, тишината и дойде като шок.

Няма нищо по-оглушително от края на песен, която винаги си е била тук.


Да погледнеш небето сега беше като да гледаш през диамант. То

цялото искреше, а въздухът застудя толкова бързо, както когато влизаш в

леден вир. Тогава под краката и се появи сняг, който затрупа и плетището.

И се чу екот от копита.


Те бяха отстрани, в полето. Кон препускаше през снега оттатък

плета, който внезапно беше станал на бяла стена.


Тропотът на копита замря. За миг настана тишина и после конят

скочи на пътя, подхлъзвайки се по снега. Изправи се и конникът се обърна

с лице към Тифани.


Всъщност конникът не можеше да се обърне с лице към нея. Той си

нямаше лице. Нямаше глава на която да има лице.


Тя побягна. Ботушите й се хлъзгаха по снега, но внезапно умът й

стана студен като лед. Тя имаше два крака хлъзгащи се по леда. Конят

имаше два пъти повече крака за хлъзгане. Беше виждала коне опитващи се

да преодолеят тази стръмнина по поледица. Тя имаше шанс.


Тя чу зад себе си задъхан свистящ звук и стоновете на коня. Рискува

да се обърне. Конят я следваше, но бавно, наполовина ходом наполовина

хлъзгайки се. От него се дигаше пара.


На половината път надолу коловозът влизаше в тунел от клони, сега

под тежестта на снега приличащи на сблъскали се облаци. А оттатък, Тифани знаеше, че пътят продължава по равно. На равното безглавият ще я

настигне. Тя не знаеше, какво би могло да се случи след това, но беше

сигурна, че ще е неприятно кратко. Снежни парцали се посипаха по нея

когато тя навлезе под дърветата и тя реши да се впусне в бяг. Би могла и да

стигне селото. Биваше я в бягането.


Но да речем, че стигне селото, после какво? Не би могла да стигне

навреме до врата. А и хората ще търчат наоколо с викове. Мрачният

конник не изглеждаше като някой, който би се впечатлил от това. Не, тя

трябва да се оправи с него.


Ех, само да си беше взела тигана.


- Мари дребна бабаяго! Запри ма, не се помайвай!


Тя зяпна нягоре. Малко синьо човече се беше показало от снега на

върха на плета.


- Гони ме конник без глава! – викна тя.


- Нема да му стане работата. Ти са запри! Глей го у зъркелите!


- Ама той няма очи!


- Кривънци! Ти бабаяга ли си или що? Глей го у зъркелите дето си ги

нема!


И синият човек изчезна в снега.


Тифани се обърна. Конят беше навлязъл под дърветата, и стъпката

му стана по-сигурна на по-равното. Конникът беше извадил меч и я

гледаше с очите, които нямаше. Отново се чу тежкото дишане, нещо което

не беше за всяко ухо.


Малките човечета ме гледат, помисли си тя. Не мога да бягам. Баба

Болежкова не би избягала от някаква си твар без глава на раменете.


Тя скръсти ръце и го погледна.


Конникът поспря, като че учуден, но пак пришпори коня напред.


Синьо-червена фигура, по-голяма от останалите човечета скочи от

дърветата. Право върху муцуната на коня, между очите му и хвана по едно

от ушите му с всяка ръка.


- На ти цела глава пърхот, бе смрад, – чу вика му Тифани – От Голем

Йън за скъп спомен!10


И човечето удари коня по главата със собствената си глава. За

нейна изненада конят се люшна настрани.


- Оти си ми толкоз яко ма? – викна малкият боец – На ти още

йеднъж, ма от сърце!


Този път конят отчаяно задрапа назад, но задните му крака се

изметнаха и той рухна в снега. Малки сини човечета изригнаха от плета.


Конникът се опита да се изправи, но беше залят от синьо-червен ураган от

вряскащи същества ...


И изчезна. Снегът изчезна. Конят изчезна.


Сините човечета за момент се озоваха на купчина на горещия

прашен път. Един от тях се оплака:


- Ау, кривънци! Ритнах се у моята си чутура!


После и те изчезнаха, но за миг Тифани зърна по някой друг синьо-

червен вихър да профучава към плета.


И чучулигите отново запяха. Плетищата пак бяха зелени и нашарени

с цветя. Нито едно клонче не беше прекършено, нито едно цветче

потревожено. Небето си беше синьо, без диамантени искрици.


Тифани погледна надолу. Снегът се топеше на върховете на

ботушите й. Чудна работа, това й хареса. Това значеше, че каквото и да бе

станало току-що, беше вълшебство, а не лудост. Защото ако затвореше очи, тя все още можеше да дочуе свистящото дишане на безглавия човек.


Това, което и трябваше сега, бяха хора, и да се случат обикновени

неща. Но повече от всичко друго тя искаше отговори.


Всъщност, това, което и се искаше повече от всичко друго, беше да

не чува свистящото дишане щом затвори очи...


Палатките ги нямаше. Освен няколко парчета счупен тебешир, огризки от ябълки, тук-таме изпотъпкана трева и, уви, няколко кокоши

перца, нямаше нищо от което да личи, че учителите изобщо са били тук.


- Псът! – чу се приглушен гласец.


Тя погледна надолу. Жабокът се измъкна изпод едно лападово листо.


- Мис Тик каза, че ще се върнеш, – каза той – Изглежда ти се иска да

разбереш някои неща, нали?


- Всичко! – започна Тифани – Наводнихме се от малки човечета! И

половината им приказки не разбирам! Те все ме наричат баба яга!


- А, да, – кимна разбиращо жабокът – Значи Нак Мак Фийгъл!


- Заваля сняг, а после го няма! Гонеше ме конник без глава! А един

от... Какви казваш, че са те?


- Нак Мак Фийгъл, – повтори жабокът – Известни също като

пиктсита. Те наричат себе си Дребнио Волен Народ.


- Добре де, един от тях удари с глава коня! И конят падна! А пък

беше грамаден кон!


- Колко типично за Фийгъл, – отбеляза жабокът.


- Дадох им мляко, а те го разсипаха!


- Дала си на Нак Мак Фийгъл мляко?


- Нали каза, че са пиксита!


- Не пиксита, а пиктсита11. Те определено не пият мляко!


- Те да не са от същото място като Джейни? – поиска да знае Тифани.


- Не. Те са бунтовници, – отговори жабокът.


- Бунтовници ли? Против кого?


- Против всекиго. Против всичко, – обясни жабокът – Сега ме

вдигни.


- Защо?


- Защото на кладенеца има жена, която те е зяпнала с един такъв

поглед. Пъхни ме в джоба на престилката си, в името на всичко свято.


Тифани прибра жабока и се усмихна на жената:


- Правя си колекция от препарирани жаби.


- Хубаво, миличката ми, – отвърна жената и се забърза по своите си

работи.


- Това не беше особено мило, – възмути се жабокът от престилката и.


- Хората и без това не слушат, – рече спокойно Тифани.


Седна под едно дърво и извади жабока от джоба си.


- Фийгълите се опитаха да откраднат някои от нашите яйца и една от

овците ни, – разказа му тя – Но аз си ги върнах.


- Върнала си си нещо от Нак Мак Фийгъл? – не повярва жабокът – Те

да не бяха нещо болни?


- Не. Бяха малко ... е, всъщност бяха сладки. Дори свършиха малко

къщна работа заради мен.


- Фийгълите са вършили къщна работа! – изуми се жабокът – Те

никога не вършат къщна работа! И никак не си падат по притичването на

помощ!


- И после дойде конникът без глава! – продължи Тифани – Той

нямаше глава!


- Е да, това е съществена част от длъжностната му характеристика, –

забеляза жабокът.


- Какво става, жабок? – попита Тифани – Фийгълите ли са

нашествениците?


Очите на жабока зашариха, когато и каза:


- Мис Тик всъщност не очакваше ти да се оправяш с това. Тя ще се

върне с подкрепления...


- Навреме ли ще се върне? – попита Тифани.


- Не знам. Вероятно. Но ти не бива...


- Искам да знам какво става!


- Тя отиде да доведе други вещици. Ъ... тя не мисли, че ти трябва...


- Най-добре ми кажи, каквото знаеш, жабок, – настоя Тифани – Мис

Тик не е тук. Аз обаче съм.


- Друг свят се сблъсква с нашия, – изплю камъчето той – Тук. Е, доволна ли си? Това е което си мисли мис Тик. Но то става по-бързо, отколкото тя е очаквала. Всички чудовища ще се завърнат.


- Защо?


- Защото няма кой да ги спре.



За момент настана тишина.


- Аз съм тук, – рече Тифани.


Глава 4

Дребнио волен народ


Нищо не се случи, докато се връщаха към чифлика. Небето си беше

синьо, нито една от овцете по ливадите не изглеждаше да фучи нанякъде

заднишком, всичко беше налегнато от жега и пустота. Плъхарко беше на

пътеката към задната врата и в лапите му имаше нещо. Като зърна Тифани, той си го взе и бързо сви зад ъгъла с високоскоростната дебнеща походка

характерна за гузните котки. Тифани я биваше в мятане на буци земя. Е, за

щастие онова нещо в устата му не беше синьо-червено.


- Виж го само – рече тя – Голям страхлив дангалак! Срамота, как ми

се иска да го отуча да лови новородени пиленца!


- Нямаш ли си шапка, та да си я носиш? – обади се жабокът от джоба

на престилката си – Мразя да не мога да виждам.


Те влязоха в мандрата, където рядко ходеше друг освен Тифани.


В храсталака до вратата се дочу приглушен разговор. Нещо от сорта

на:


- Що ми вика дребната бабаяга?


- Она вика, дека сака мачароко повече да не гепи горките мънечки

пилци.


- Епа туй ли ми било? Кривънци! Нема проблема!


Тифани остави жабока на масата колкото се може по-грижливо.


- Какво ядеш? – попита тя. Знаеше, че е учтиво да почерпи гостите.


- Най-вече плужеци и червеи, такива неща. Хич не ми е лесно. Не се

тревожи ако нямаш от тях. Не мисля да си очаквала да ти се натресе някоя

жаба на гости.


- Какво ще кажеш за малко мляко?


- Много си мила.


Тифани сипа мляко в една чинийка.


- Ти да не си бил прекрасен принц? – попита го тя когато той се

намъкна в чинийката.


- Ами комай да.


- И защо те е омагьосала мис Тик?


- Тя ли? А не, това не е лъжица за нейната уста – рече жабокът –

Сериозна магия е това, да превърнеш някого в жаба, ама така, че той пак да

си мисли че е човек. Не, онова беше фея кръстница. Никога не препречвай

пътя на жена със звезда на клечка, млада госпожице. Те са склонни да

гаднеят.


- Защо и е било да прави това?


Жабокът я изгледа смутено.


- Не знам – призна той накрая – Всичко ми е ... като в мъгла. Само

дето знам, че съм бил човек. Или поне си мисля че знам. Тръпки ме

побиват. Понякога се събуждам нощем и се питам, а дали наистина съм

бил човек? Или пък съм бил просто жаба, която я е ядосала и тя ме е

направила да си мисля, че някога съм бил човек? Как ти се струва такова

изтезание? Като си помислиш, че няма образ, който да си възвърна? –

Жабокът изви тревожните си жълти очи към нея и продължи: - В крайна

сметка не може да е чак толкова трудно да объркаш ума на една жаба, нали? Няма ли това да е по-просто отколкото да обърнеш, ами един

седемдесет-осемдесет килограмов човек на няма и четвърт-килограмов

жабок? Че къде ще отиде тогава остатъкът от тази маса, питам се аз? Фира

ли е отишла? Много обезпокоително. Виждаш ли, имам някой друг

спомен, че съм бил човек, разбира се, но какво са спомените? Нищо повече

от мисъл в ума ти. Не можеш да си сигурен дали са истински. Честно

казано, като изям развален плужек, се събуждам нощем с писък, само дето

излиза само крякане. Благодаря ти за млякото, беше много мило.


Някое време Тифани гледаше жабока без да продума.


- Знаеш ли, - каза накрая тя – магията е много по-сложна отколкото

си мислих.


- Шляп-шляп! Писук-писук! Ох я горкичкото, чик-чирик!


Тифани се втурна към прозореца. На пътеката имаше един Фийгъл.

Беше си направил от някакъв парцал грубо подобие на криле и клюнеста

капа от слама и куцукаше в кръг като наранена птичка.


- Ох, чик-чирик, чик-чирик! – викаше той – Фъра-фъра-пляс-пляс!

Ама право си викам, я горкичкото, дано да нема да оди тъдява некое

писееенцеее!


А нататък по-пътя, присвит на земята, към него се прокрадваше

Плъхарко, най-лют враг на всички малки пиленца. Докато Тифани си

отвори устата да изкрещи, котаракът скочи с всичките си четири лапи

право върху човечето.


Или най-малкото, там където беше човечето до преди малко, преди

да направи салто, да се озове точно пред лицето на Плъхарко и да го хване

за двете уши.


- Леле, писанчо ниеден, глей са що стана! – провикна се той – На ти

армаган от мънечките пилци, бе куфелник!


И силно удари с глава котарака по носа. Плъхарко се преметна във

въздуха и падна по гръб с разфокусирани очи, в които пролича див ужас, когато човечето се наведе над него и му кресна:


- ЧИК-ЧИРИК!


Тогава котаракът хвръкна, както могат само котките и се превърна в

рижава ивица, профуча по пътеката през отворената врата, шмугна се

покрай Тифани и се скри под мивката.


Фийгълът погледна нагоре ухилен и видя Тифани.


- Моля те не изчез... – започна тя забързано, но той изфиряса като

вихър.


Майката на Тифани се беше забързала насам по пътеката. Тифани

едва успя да вземе жабока и да го прибере в джоба на престилката.


- Къде е Уентуърт? Тук ли е? – попита настоятелно майка и – Върна

ли се? Отговори ми!


- Той не отиде ли с вас на стрижене, мамо? – изведнъж се разтревожи

и Тифани. Усещаше как паниката се надига от майка й като пушек.


- Не можем да го намерим! – в погледа на майка й се мярна нещо

диво – Само за минутка да му обърна гръб! Сигурна ли си, че не си го

видяла?


- Но той не може да мине самичък целия път до тук...


- Иди виж в къщата! Айде живо!


Госпожа Болежкова забърза навън. Тифани остави припряно жабока

на пода и го натири под мивката. Чу го да квака и Плъхарко, пощурял от

страх и изненади, изхвърча изпод мивката като вихър от лапи и профуча

през вратата.


Тя се изправи. Първата и срамна мисъл беше: Ама той нали искаше

да види стриженето. Как може да се е изгубил? Нали отиде с мама и с Хана

и с Финеса!


А колко щяха да бдят над него Хана и Финеса с всички онези момци

наоколо?


Опита да се престори, че не си е помислила това, но тя беше

безсрамно добра в това да забелязва кога лъже. Това е проблемът с мозъка

– понякога той мисли повече, отколкото би ти се искало.


Но на Уентуърт никога не му се е приисквало да се отдели от хората!

От кошарите за стригане до тук е половин миля, а той не може да ходи

толкова бързо! След няколко крачки той се пльосва на земята и почва да

врънка за бонбонки!


Но ако той се е изгубил, ще стане малко по-спокойно...


И отново се яви тази гадна срамна мисъл. Тя се опита да я задуши

чрез шетане. Но първо взе малко бонбонки за стръв от буркана и докато

търчеше от стая в стая шумолеше с торбичката.


От двора се чу тропот на ботуши. Някои от мъжете бяха дошли от

стриженето. Но тя продължи да тършува под легла и по шкафове, дори в

някои толкова високи, че бебето никога не би могло да ги стигне, и после

отново гледаше под легла, които вече беше претършувала, защото това

беше от оня вид търсения. От оня вид търсения, когато отиваш да

погледнеш и на тавана, макар че вратата към него винаги е заключена.


След няколко минути отвън се разнесоха няколко гласа викащи

Уентуърт и тя чу баща и да казва:


- Вижте долу на реката!


... което значеше, че и той е загубил ума и дума, понеже Уентуърт

никога не би отишъл толкова далече без подкуп. Той не беше дете, което

да се остави ей така да бъде отдалечено от бонбонките.


Ти си виновна.


Тази мисъл падна в ума и като парче лед.


Вината е твоя, защото не си го обичала достатъчно. Той се появи и

ти вече не беше най-малката и трябваше да го търпиш да се мъкне подире

ти, докато ти се прииска, така беше нали, той да си иде.


- Не е вярно! – прошепна си Тифани – Аз ... доста го харесвах...


Не чак толкова, ако трябва да сме честни. Не и през цялото време.

Той не умееше да си играе кротко и никога не правеше каквото му кажеш.

Ти си мислеше, че ще е по-добре той да се изгуби.


Както и да е, добави тя наум, не можеш през цялото време да

обичаш някого, на когото постоянно му текат сополи. И както и да е...

чудя се, дали...


- Иска ми се някакси да намеря брат си – каза тя на глас.


Това изглежда не подейства. Но пък къщата гъмжеше от хора, отварящи и затварящи врати и викащи и пречкащи се един другиму и... е, Фийгълите си бяха срамежливи, въпреки че лицата на повечето от тях бяха

като юмруци с очи.


Недей да искаш разни неща, беше и казала мис Тик. Прави ги.


Тя слезе по стълбите. Бяха надошли и някои от жените събирали

вълна на стригането. Бяха се скупчили около майка и, която седеше на

масата и плачеше. Никой не обърна внимание на Тифани. Често ставаше

така.


Тя се вмъкна в мандрата, внимателно затвори вратата след себе си и

се наведе да погледне под мивката.


Вратата още веднъж се отвори с трясък и баща и нахлу вътре. Той се

спря, а Тифани го погледна гузно.


- Той не може да е там долу, момиче! – каза и той.


- Добре, ама, ъъъ... – замънка Тифани.


- Погледна ли горе?


- Даже на тавана, татко...


- Добре ... – баща и изглеждаше едновременно паникьосан и

нетърпелив – иди и ... направи нещо!


- Да, татко.


Когато вратата се затвори, Тифани отново погледна под мивката.


- Жабок, там ли си?


- Голяма мизерия е тук долу – оплака се жабокът – Много чистиш.

Дори и паяк не се намира.


- Слушай, спешно е! – отсече Тифани – Малкото ми братче се е

изгубило. Посред бял ден! На рида, където всичко се вижда на мили

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник