Боговете на Крин се бяха събрали на съвет, както много пъти, откакто бяха откраднали света от тях. Боговете на светлината стояха срещу боговете на мрака подобно на деня и нощта, а боговете на неутралитета се намираха между тях. Децата на боговете пък, както винаги, бяха застанали заедно.
По правило тези събирания не постигаха нищо повече, освен да успокоят духовете и да ободрят отчаяните. Един по един боговете пристъпваха напред и разказваха за напразните си търсения. Неведнъж бяха потегляли, за да опитат да открият изгубеното. Дълги и опасни бяха пътуванията им през измеренията, но до едно бяха завършвали без успех. Дори Зивилин, всевиждащият, съществуващият във всички времена и във всички земи, не бе успял да открие света. Наистина виждаше пътеката, която Крин и жителите му трябваше да поемат в бъдещето, ала същата тази пътека сега бе населена единствено с призраците на онова, което се предполагаше, че трябва да е. Боговете вече с тъга бяха готови да приемат, че светът им се е изплъзнал завинаги.
Щом изказванията приключиха, лъчистият Паладин се изправи пред всички:
— Имам добри вести — каза той. — Дочух глас, който ме зовеше, гласът на едно от децата на света. Молитвата й звънтеше през небесата и бе сладка като музика. Както и предполагахме, смъртните се нуждаят от нас. В този час царица Такхизис владее необезпокоявано света.
— Къде е този свят? — поиска да узнае Саргонас настоятелно. От всички богове на мрака той бе понесъл случилото се с най-голяма горчивина и гняв в сърцето, понеже бе смятал Такхизис за своя спътница и сега се чувстваше предаден. — Кажи ни и ще се спуснем натам без бавене, за да я възмездим за всичките й дела.
— Не зная — отговори Паладин. — Гласът на Златна Луна не след дълго секна. Смъртта я бе застигнала, а сега Такхизис държи душата й в плен. Все пак поне знаем със сигурност, че светът продължава да съществува. Трябва да продължим търсенето.
Беше ред на Нуитари да пристъпи напред. Богът на магията на тъмнината бе обвит единствено в мрак. Лицето му, прилично на пълна луна, бе бяло като восък.
— При мен има душа, която моли да бъде изслушана — произнесе той.
— Застъпваш ли се за нея? — попита Паладин.
— Да — отговори Нуитари.
— Също и аз — намеси се Лунитари, облечена в червена мантия.
— И аз — пристъпи на свой ред Солинари, облечен в сребърна мантия.
— Много добре. Ще изслушаме тази душа — съгласи се Паладин. — Нека се приближи.
Душата влезе и зае мястото си сред тях. Щом зърна лицето й, Паладин се намръщи подобно на останалите богове, без значение дали бяха от страната на светлината или мрака, понеже никой нямаше доверие на тази душа и всички знаеха как някога бе опитала да стане една от тях.
— Нищо казано от Рейстлин Маджере не може да ме заинтересува — изсумтя Саргонас и се обърна, за да напусне съвета.
Останалите замърмориха в знак на съгласие… всички с изключение на един.
— Мисля, че трябва да го изслушаме — каза Мишакал.
Боговете я погледнаха изненадано, защото Мишакал бе спътница на Паладин, любящата богиня на изцелението и състраданието. Тя най-добре от всички знаеше вредите и страданията, които този човек бе навлякъл над главите на онези, които го бяха обичали и които му бяха имали вяра.
— Отдавна е изкупил престъпленията си — продължи тя. — И му бе простено.
— Тогава защо душата му не е заминала с останалите? — попита настоятелно Саргонас. — Защо все още се бави, освен ако не иска да се възползва от слабостта ни?
— Защо душата ти е все още тук, Рейстлин Маджере — попита строго Паладин, — когато ти беше позволено да продължиш по своя път?
— Защото част от мен все още липсва — отговори Рейстлин, срещайки очите на бога. — Заедно с моя брат пристъпихме в този свят. Заедно ще го напуснем. Прекарахме живота си, крачейки в различни посоки. Вината бе изцяло моя. И ако зависи от мен, няма да позволя да останем разделени и в смъртта.
— Предаността ти е похвална — каза сухо Паладин, — макар и позакъсняла. Но не разбирам каква работа имаш с нас?
— Открих света — отговори Рейстлин.
Саргонас отново изсумтя. Останалите богове се взираха в душата на магьосника разтревожено и мълчаливо.
— И ти ли чу молитвата на Златна Луна? — поинтересува се Паладин.
— Не — отвърна Рейстлин. — А и едва ли бих могъл, нали? Но чух друго… глас, припяващ магически думи. Думи, които само аз можех да разпозная. Гласът ми бе познат. Принадлежеше на кендер на име Тасълхоф Кракундел.
— Невъзможно — отсече Паладин. — Тасълхоф Кракундел е мъртъв.
— Да, мъртъв е и едновременно с това не е, но ще се спра на това малко по-късно — рече Рейстлин. — Душата ми все още не се е представила. — Той се обърна към Зивилин. — В бъдещето, което трябваше да се случи, къде трябваше да отиде душата на кендера след смъртта му?
— Трябваше да се присъедини към тази на приятеля му Флинт Огнената наковалня — осведоми го с готовност Зивилин.
— Заедно ли са сега душите им? Или вечно недоволното джудже все още очаква идването му?
Зивилин се поколеба, след което каза:
— Флинт е сам.
— Колко жалко, че не си забелязал тази дреболия по-рано — обади се обвинително Саргонас по адрес на Зивилин. Богът на минотаврите обърна пламтящия си взор към Рейстлин. — Да приемем, че проклетият кендер наистина е жив. Каква работа е имал да произнася магически думи? Винаги съм смятал вас, магьосниците, за безполезни същества, но поне имате достатъчно здрав разум, че да държите кендерите надалеч от магията. Мен ако питаш, историята ти намирисва на вчерашна риба.
— Що се отнася до магическите думи, които произнасяше — продължи, глух за подигравателния му тон Рейстлин, — научил ги е от своя стар приятел, Физбан, когато е получил от него Устройството за пътуване във времето.
Боговете на мрака започнаха да викат един през друг. Боговете на магията изглеждаха като попарени.
— Отдавна бе решено, че никой от расата на Сивия камък не бива да получава правото да пътува през времето — обади се обвинително Лунитари. — Трябвало е преди това да се посъветвате с нас.
— Наистина, аз му дадох устройството — призна с лека усмивка Паладин. — Кендерът искаше да уважи своя приятел Карамон Маджере, като присъства на погребението му. Като предполагаше съвсем логично, че ще умре доста по-рано от приятеля си, Тасълхоф поиска от мен устройството, за да се прехвърли напред през времето и да изнесе реч над гроба на Карамон. Реших, че желанието му е благородно и заслужава уважение, така че му дадох разрешението си.
— Дали решението ти е било мъдро или не, знаеш най-добре ти, Лъчисти — каза Рейстлин. — Мога да потвърдя, че Тасълхоф наистина се е прехвърлил веднъж напред във времето, но за съжаление е пропуснал погребението. Впоследствие се е върнал с идеята да опита отново. Колкото до това, което се е случило след това, можем само да гадаем. Но тъй като всички познаваме кендерите, би трябвало да приемем, че предположенията ми са верни. Едно нещо е водело след себе си друго и съвсем скоро Тасълхоф напълно е забравил, че е трябвало да присъства на погребението на Карамон, или поне случаят е бил такъв до момента, в който е трябвало да бъде настъпен от Хаос. Точно в този миг, в оставащите му секунди живот, Тасълхоф очевидно си е припомнил, че има недовършена работа в бъдещето. И това го е накарало да се отправи натам, само дето бъдещето вече е било променено. По силата на чистата случайност кендерът е открил света, а аз открих него.
В продължение на дълги мигове никой не се решаваше да проговори. Боговете на магията се спогледаха. Очевидно мислите им съвпадаха напълно.
— Тогава покажи ни къде е — каза Гилиан, пазителят на Книгата на познанието.
— Не бих ви препоръчал това — отвърна Рейстлин. — В този момент царица Такхизис е изключително могъща. Освен това е нащрек. Без съмнение е подготвена за пристигането ви и ще разполага с достатъчно време, за да ви посрещне подобаващо. Ако решите да се появите в света сега, отслабени и неосведомени, е напълно възможно да ви унищожи.
От гръдния кош на Саргонас се разнесе чудовищно ръмжене. Тътенът на яростта му отекна през небесата. В зависимост от природата си останалите богове бяха подигравателно, подозрително или сериозно настроени.
— Пред вас стои и друг проблем — продължи Рейстлин. — Жителите на Крин вярват, че сте ги изоставили в час на нужда. Ако в този момент се появите сред тях, едва ли ще откриете тълпа от посрещачи.
— Моят народ знае, че не съм го изоставил! — заяви Саргонас и стисна огромния си юмрук.
Рейстлин мълчаливо се поклони, без да откъсва очи от Паладин. Богът изглеждаше разтревожен.
— Има нещо разумно в думите ти — каза след известен размисъл. — Известно ни е как жителите на Крин се обърнаха срещу ни след Катастрофата. Изминаха цели двеста години, преди да бъдат готови отново да ни приемат. Такхизис го знае и на драго сърце ще използва недоверието и гнева им. Налага се да действаме внимателно, също както и тогава.
— Ако ми позволите, бих предложил своя план — обади се Рейстлин. Той изложи идеята си. Боговете, или поне повечето от тях, го изслушаха внимателно. Когато привърши, той ги огледа. — Е, какво мислите?
— Одобряваме — произнесоха като един боговете на магията.
— Аз съм против — каза гневно Саргонас.
Останалите запазиха мълчание, някои със съмнение, други — открито неодобрително.
Рейстлин отново ги огледа един по един и добави съвсем тихо:
— Вечността не е на ваша страна. Не можете да си позволите да обсъждате решението си до безкрай. Съмнявам се дали разполагате и с повече от секунда. Нима не виждате надвисналата опасност?
— От един кендер? — изсмя се Саргонас.
— От един кендер — потвърди Нуитари. — Тъй като Кракундел не е умрял, когато се предполага, че трябва да е умрял, сега смъртта му е увиснала във времето.
Солинари продължи думите на своя братовчед, сякаш бяха излезли от собствената му уста:
— Ако кендерът умре във време и място, към които не принадлежи, Тасълхоф няма да победи Хаос. Бащата на всичко и нищо ще надделее и ще изпълни заплахата си да унищожи нас и света.
— Кендерът трябва да бъде открит и върнат обратно във времето и на мястото на смъртта си — допълни Лунитари със сериозен тон. — Тасълхоф Кракундел трябва да намери смъртта такава, каквато му е била отредена, иначе ни грози пълно унищожение.
Гласовете на тримата — ясно отличими и все пак единни, замлъкнаха.
Рейстлин за трети път огледа боговете край себе си.
— Да смятам ли, че имам разрешението ви да потегля?
Саргонас изръмжа и недоволства още известно време, ала накрая и той бе принуден да замълчи.
Боговете чакаха решението на Паладин.
Най-сетне той кимна.
— В такъв случай сбогом — каза Рейстлин.
След като магьосникът вече бе заминал, Саргонас се изправи пред Паладин:
— Безразсъдствата ти нямат край — заяви обвинително минотавърът. — Първо даваш могъщ артефакт в ръцете на един кендер, сетне изпращаш този извратен магьосник срещу самата Такхизис. Ако гибелта е надвиснала над главите ни, всичко е единствено по твоя вина.
— Нищо от извършеното по силата на любовта не може да бъде безразсъдно — отвърна Паладин. — И дори и заплахата да е осезаема, ни остава надеждата. — Той се обърна към Зивилин. — Какво виждаш?
Зивилин се обърна към вечността.
— Нищо — каза той. — Нищо освен мрак.
Армията на Мина се придвижваше на изток към Санкшън. Придвижваха се бързо, понеже небето бе чисто, а въздухът — прохладен и ясен, така че не срещаха почти никаква съпротива. Над главите им постоянно се рееха сини дракони, които ги наблюдаваха и разузнаваха пътя напред. Слуховете за преминаването им пътуваха пред тях. Всеки се свиваше от ужас при тази новина. Мнозина избираха бягството в планините. Онези, които нямаха възможност да побегнат, оставаха като парализирани на място и очакваха съдбата си със свито сърце.
Страховете им се оказваха напразни. Армията преминаваше през села и градове, спираше във ферми и лагеруваше на открито. Мина държеше войниците си изкъсо. Хранителните припаси, които не можеха да получат даром, купуваха скъпо. Имаше дори случаи, когато помагаха с провизиите си на бедни стопани и изгладнели странници. Именията и богатите къщи по пътя им, които можеха да сринат до основи, оставяха непокътнати. Навсякъде, откъдето минеха, Мина разказваше на хората за Единия бог. Всичко, което правеха, правеха в името на Единия бог.
Мина говореше пред благородници и простолюдие, пред фермери и селяни, пред ковачи и съдържатели на крайпътни ханове, пред бардове и обикновени работници, пред господари и господарки. Изцеряваше болните, хранеше гладните и утешаваше нещастните. Разказваше им как боговете са ги изоставили на произвола на новодошлите дракони. Ала този нов бог, Единият бог, бе дошъл, за да ги спаси.
До нея почти винаги стоеше и Одила. Жената войн не взимаше участие в церемониите, но наблюдаваше, слушаше и докосваше с ръка амулета около шията си. Изглежда, медальонът вече не й причиняваше болка.
Джерард пък неизменно яздеше в края на колоната — колкото може по-надалеч от минотавъра, който също не се отделяше от Мина. Рицарят предполагаше, че на Галдар е било заповядано да го остави на мира. Независимо от всичко опасността от случаен „инцидент“ все още му се струваше голяма. Галдар нямаше как да бъде обвинен, ако по някакъв начин в постелята на Джерард се промъкнеше отровна змия или пък ако върху му се стовареше откършен клон. По време на няколкото им случайни срещи, които нямаше как да избегнат, рицарят съвсем ясно виждаше, че продължава да се радва на живота само защото Мина искаше да бъде така.
За нещастие пътуването в ариергарда означаваше, че му се налагаше да язди заедно със саркофага на Златна Луна и двамата чародеи. Думите „по-скоро мъртви, отколкото живи“ често му идваха наум, особено когато се налагаше да вижда магьосниците, а това се случваше често. Не можеше да понася вида им, начина, по който седяха в края на каруцата и се поклащаха при всяко по-силно разтърсване, провесили крака и свели глави. Всеки път, когато ги зърнеше, отбиваше коня си и отместваше очи, заклевайки се, че за последен път ги поглежда. Още на следващия ден обаче нещо неудържимо го караше отново да ги потърси и да се вторачи в тях, хипнотизиран и изпълнен с отвращение.
Армията на Мина продължаваше похода си към Санкшън и оставяше след себе си не огън, дим и кръв, а радостни тълпи, които се надпреварваха да хвърлят цветя под краката й и пееха в прослава на Единия бог.
И друга група пътуваше в източна посока, почти успоредно с пътя на армията, като помежду им имаше не повече от неколкостотин мили. Бързината, с която се придвижваха, обаче не бе същата, тъй като не бяха толкова добре организирани, а и земите, които прекосяваха, не бяха така гостоприемни. Слънцето, което грееше ярко и радостно над главата на Мина, съсухряше кожата на елфите от Квалинести, докато мъчително си проправяха път през Прашните равнини по посока на кралството на своите роднини, силванестите, мястото, където смятаха, че най-после ще намерят убежище и спокойствие. Всеки ден Гилтас мълчаливо благославяше Скиталеца и хората от равнините, понеже отдавна бе разбрал, че без тяхна помощ нито един елф нямаше да успее да прекоси пустинята.
Хората от равнината им бяха раздали туники, с които да се увият, за да могат денем да се предпазват от слънчевите лъчи, а нощем — от хапещия студ. Освен това бяха осигурили на елфите храна, която със сигурност едва ли можеха да си позволят да раздават току-така. Всеки път, когато Гилтас повдигнеше въпроса, пустинниците или не му обръщаха внимание, или му хвърляха студени погледи, които бързо му даваха да разбере, че ако продължи да разпитва, само ще ги обиди. Хората от равнината внимателно бяха обяснили на квалинестите, че трябва да пътуват по време на хладните утринни часове или през нощта и да търсят убежище срещу знойните жеги през следобедите. В крайна сметка Скиталеца и спътниците му бяха предложили да ги придружат като водачи. Гилтас единствен от всички разбираше, че Скиталеца целѝ две неща едновременно. Първото бе в тяхна полза — пустинникът щеше да им помогне да прекосят тези негостоприемни места благополучно. Втората — изцяло в негова — да се увери, че всички те ще напуснат неговата земя.
В този момент елфите приличаха по-скоро на пустинници, облечени в торбести панталони и дълги туники, увити в няколко пласта мека вълна, които да ги защитават срещу слънцето през деня и ледения хлад през нощта. Предпазваха и лицата си, за да не страда кожата им от жилещия пясък. Тъй като и преди бяха живели сред природата и знаеха как да се отнасят с уважение към нея, съвсем скоро квалинестите бяха научили урока си и повече не изгубиха никой по пътя. Вярно, че никога нямаше да обикнат пустинята, но поне можеха да я разберат и да започнат да почитат опасностите и дори красотата й.
Гилтас бързо бе осъзнал, че Скиталеца е започнал да изпитва тревога от бързината, с която елфите се нагаждат към новите правила за живот. Младият крал непрестанно се опитваше да убеди новите им спътници, че квалинестите никога не биха заменили своите гори и езера с жълтото и червеното на скалите, които се издигаха тук или там сред дюните през безкрайните мили пустиня пред тях. За елфите, за разлика от Хората от равнината, тази гледка означаваше единствено смърт.
Ето как една нощ, в малките часове преди изгрева, по времето, когато пътуването им вече доближаваше своя край, колоната достигна оазис. Скиталеца бе обявил, че тук ще могат да си починат през остатъка от нощта и целия следващ ден, след което ще възстановят запасите си от вода и с подновени сили ще продължат своето пътуване. Елфите бързо издигнаха лагер, разпределиха нощната стража и легнаха да поспят.
Гилтас също се опита да подремне поне за няколко часа. Беше изморен от дългото ходене, ала сънят изненадващо не искаше да го навести. От известно време насам бе успял да се пребори с потиснатостта, която не му бе давала мира. Необходимостта да запази остротата на мислите си и да поеме отговорността за народа си, бе изиграла своята положителна роля. Освен другите грижи на главата си трябваше да обмисли как да постъпи, когато им се наложеше да се изправят лице в лице със своите роднини от Силванести. Дълбоко улисан в новите си тревоги, Гилтас напусна постелята и стана да се поразходи, като внимаваше да не събуди Алхана. Тръгна в нощта, загледан към рояка звезди над главата си. Броят им го изпълваше със страхопочитание и възхита. Когато Скиталеца го откри, младежът все още се взираше към небето.
— Трябва да поспиш — каза пустинникът.
Тонът му бе строг и по-скоро му нареждаше, отколкото се опитваше да поведе безсмислен разговор. Не се бе променил ни най-малко от деня, в който двамата с Гилтас бяха разговаряли за пръв път. Беше мълчалив и сдържан посвоему и рядко хабеше думите си, когато със същия успех можеше да изрази онова, което мисли, и с жест. Лицето му приличаше на пустинните скали — грубо изсечено и покрито с дълбоки бръчки, прилични на пукнатини. Никога не се смееше, а усмивката му се появяваше единствено в тъмните очи.
Гилтас поклати глава.
— Тялото ми жадува за сън, ала умът ми не му позволява да заспи.
— Може би гласовете не ти дават мира — предположи Скиталеца.
— На няколко пъти споменаваш за тези гласове — отговори с любопитство младежът. — Гласовете на пустинята. Вслушвах се дълго, но така и не успях да чуя нищо.
— Чувам ги дори в този момент — отвърна пустинникът. — Въздишката на вятъра сред скалите, шепота на пътуващия пясък. Даже и в тишината на нощта има глас, който наричаме гласа на звездите. От вашите земи звездите не могат да бъдат видени, а дори и да може, над главите ви винаги има дървесни клони. Тук — махна той към похлупака на звездното небе, ширнало се от хоризонт до хоризонт — звездите са свободни и песента им звучи ясно.
— Чувам вятъра между скалите — съгласи се Гилтас. — Ала за мен това е просто нечий предсмъртен дъх, излитащ през озъбена паст. И все пак — той замълча и се огледа, — след като ми се наложи да прекося земите ти, трябва да призная, че започвам да разбирам в какво се крие хубостта им, особено нощем. Звездите изглеждат толкова близки и огромни, че понякога наистина ми струва, че мога да чуя песента им. — Младежът сви рамене. — Но под погледа им по-скоро се чувствам малък и незначителен.
— Сигурно точно това те тревожи, Гилтас. — Скиталеца се протегна и докосна гърдите на краля, точно над мястото, където се намираше сърцето му. — Вие, елфите, владеете земята, която населявате. Дърветата, срасли се със стените на къщите ви, са ваши защитници. Орхидеите и розите израстват по ваша повеля. Пустинята не позволява никому да я притежава. И не ще позволи никому да я пороби. Освен това не я е грижа за никого и няма да стори нищо за теб. Нищо освен едно. Пустинята винаги ще бъде тук. Вашите земи се изменят. Дърветата умират, гората бива опожарена, но пустинята е вечна. Винаги е била наш дом, и винаги ще бъде. Това е нейният дар за нас, дарът на сигурността.
— Ние също смятахме, че светът ни никога няма да се промени — произнесе тихо Гилтас. — Но грешахме. Бих искал поне вие да имате по-добра съдба от нас.
Докато се връщаше към палатката си, младежът усети как изтощението най-после го оборва. Лъвицата не се събуди при появата му, но очевидно усети присъствието му в съня си, защото протегна ръце към него и го придърпа към себе си. Гилтас се вслуша в гласа на сърцето й, додето то биеше силно и сигурно непосредствено до неговото. Намерил утеха, кралят потъна в сън.
Скиталеца не спеше. Той вдигна очи към звездите и отново се замисли над думите на младия елф. И за пръв път, откакто се помнеше, му се стори, че песента на звездите звучи някак скръбно и безутешно.
Елфите продължиха по пътя си бавно, без бързане, но и неумолимо. След което дойде утринта, в която Лъвицата разтърси Гилтас, за да го накара да се събуди.
— Какво? — попита кралят, пронизан от внезапна уплаха. — Какво има? Случило ли се е нещо?
— За разлика от друг път съвсем нищо — усмихна му се тя през водопада от златните си къдрици, после подуши въздуха. — Усещаш ли?
— Пясък — отвърна той, като потърка носа си, който от дълго време насам му се струваше неизменно запушен от песъчинки. — Какво трябва да усещам?
— Вода — отговори тя. — И не калната вода на някой оазис, а бързотечна, прохладна вода. Наблизо има река… — Очите й внезапно се напълниха със сълзи и тя едва успя да проговори: — Успяхме, съпруже. Прекосихме Прашните равнини!
Наистина беше река, макар и не такава, каквато досега бяха виждали квалинестите. Елфите се събраха на брега и се вторачиха поразено в кървавите й води. Пустинниците ги увериха, че реката е съвсем чиста, а червеният цвят се дължи на скалите, през които протича. И дори ако възрастните елфи все още изпитваха съмнения, децата бяха първите, които се отскубнаха от ръцете им и със смях се втурнаха, за да се поплискат между гигантските корени на тополите и надвисналите върби. Скоро почти всички елфи бяха наскачали във водата и радостно се обливаха едни други. Името на реката бе Торат.
— Тук пътищата ни се разделят — каза Скиталеца. — Можете да прекосите реката през този брод. На няколко мили отвъд са останките от Кралския път, който ще ви отведе в Силванести. Реката протича успоредно на пътя, така че ще имате вода в изобилие, а за храна можете да използвате дърветата покрай нея — по това време на годината дават достатъчно плод. — Той протегна ръка на Гилтас. — Желая ви щастие и успешен завършек на пътуването. А на теб пожелавам един ден наистина да чуеш песента на звездите.
— Нека песента им никога не заглъхва в ушите ти, приятелю — отвърна кралят, като стисна ръката му. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това, което ти и хората ти сторихте за нас…
Наложи му се да замълчи, защото вече говореше на гърба на Скиталеца. След като беше казал всичко, което имаше за казване, пустинникът бе дал знак на спътниците си, повеждайки ги по обратния път.
— Странен народ — обади се Лъвицата. — Държат се грубо и недодялано и непонятно защо са влюбени в купчина безполезни камъни, но ми се струва, че изпитвам възхищение към тях.
— Аз също — съгласи се Гилтас. — Те ни спасиха, спасиха народа на Квалинести. Надявам се никога да не съжаляват, че го сториха.
— Защо говориш така? — попита стреснато тя.
— Не зная, любов моя — отвърна кралят на елфите. — Няма как да зная. Просто някакво чувство вътре в мен…
След което Гилтас се отдалечи от нея по посока на реката, оставяйки я взряна след него, изпълнена с объркване и загриженост.
Алхана Звезден Бриз бе съвсем сама в убежището, което елфите бяха издигнали за нея. Или по-скоро онези от тях, на които бяха останали достатъчно магически сили, за да успеят да склонят дърветата така, че да образуват безопасен заслон за прокудената в изгнание кралица. Всъщност на елфите не им трябваше магия, за да накарат дърветата да им се подчиняват, понеже дърветата обичаха народа им и виждайки, че кралицата им е изтощена до смърт, сами склониха листа, за да я защитят. Клоните им се сведоха край нея, а листата им се оплетоха, за да я приютят под себе си, за да задържат надалеч дъжда и вятъра. В същото време тревата оформи дебел, мек килим, където кралицата да заспи, а птиците запяха нежно в желанието си да я утешат.
Вечерта бе настъпила — една от малкото тихи вечери в нейния размирен живот. Времената наистина бяха повече от размирни. Алхана и елфите й бяха принудени да живеят в пустошта и същевременно да играят на котка и мишка с Мрачните рицари: нападения над затворнически лагери, кервани с провизии, както и дръзки атаки срещу самия град, за да спасят изпаднали в беда елфи. В този момент обаче бе настъпило временно затишие. Отдавна бяха раздали вечерните порциони. Силванестите под нейно командване се приготвяха за настъпването на нощта. Поне засега никой не изискваше вниманието й, никой не желаеше от нея да взима важни решения, които да доведат до проливането на още елфическа кръв. Присънваше й се, че плува в река от кръв, сън, от който не можеше да избяга по никакъв друг начин, освен като се удави в нея.
Някой можеше да каже — и някои наистина го твърдяха, че Мрачните рицари бяха направили услуга на Алхана Звезден Бриз. Някога тя бе просто мрачен елф, прокудена от родината си, задето бе дръзнала да свърже живота си с един квалинести, за да обедини най-после двете вечно спорещи кралства.
Сега, в момент на голяма нужда, Алхана отново бе приета сред своите. Присъдата вече бе свалена от нея от онези от членовете на Дома, които бяха успели да преживеят във времето, последвало окупацията на Силваност от Мрачните рицари. Хората й стояха твърдо зад нея. Мнозина бяха коленичили пред нея, оплаквайки на висок глас дребното „неразбирателство“. Беше без значение, че неведнъж бяха правили опити да я убият. В този момент се чуваха единствено воплите им: „Спаси ни! Кралице Алхана, спаси ни!“
Самар беше бесен — на нея и на хората й. Силванестите бяха поканили Мрачните рицари в глада си и бяха прокудили Алхана. Не бяха изминали и няколко седмици, откакто повечето от тях бяха коленичили пред водачката на Мрачните рицари, момиче на име Мина. И независимо от многобройните предупреждения за измамната природа на новодошлата, елфите бяха избрали съзнателната слепота пред чудесата, които тя твореше пред тях в името на Единия бог. Именно Самар бе сред първите, започнали да отправят предупреждения, че не бива да се доверяват на човеците — с чудеса или без чудеса. При все това елфите бяха хвърлени в пълен смут, когато Мрачните рицари наистина се бяха обърнали срещу тях, щом издигнаха затворническите си лагери и започнаха да избиват всеки, който се осмелеше да им се противопостави.
Самар изпитваше мрачно задоволство, че силванестите най-после се бяха научили да уважават своята кралица, единствената, която им бе останала вярна и се бе сражавала заради тях, даже когато я бяха ненавиждали и заклеймявали. Далеч по-малко задоволство изпитваше от Алхана обаче, която бе проявила великодушие и търпение. Как само му се искаше вместо това да ги бе видял да се свиват и пълзят пред нея, за да заслужат доверието й.
— Не мога да ги накажа, Самар — му бе казала тя същата вечер, когато присъдата й бе отменена. Сега вече беше свободна да се върна обратно в родината — родина, управлявана от Мрачните рицари на Нерака, която щеше да се наложи да отвоюва с огън и меч. — Знаеш защо.
Да, Самар знаеше защо. Кралицата правеше всичко в името на своя син Силваношей, който понастоящем бе крал на Силванести. Недостоен син, поне според мнението на Самар. Самият Силваношей бе отговорен за допускането на Мрачните рицари в столицата. Очарован и влюбен в Мина, единствено той носеше отговорност за падението на своя народ.
И все пак хората го обожаваха и все още го зовяха свой владетел. И следваха неговата майка заради него. И пак благодарение на него Самар бе предприел опасно пътуване, бе принуден да напусне своята кралица в най-тежкия момент от древната история на Силванести досега, заставен да преследва из цял Ансалон нейното подобие на син. Защото на малцина бе известно, че Силваношей бе избягал още същата нощ, в която Самар и Алхана бяха рискували всичко, за да го спасят от Мрачните рицари.
Малцина, защото Алхана отказваше да го признае на глас даже пред самата себе си. Онези, които ги бяха придружавали в нощта на бягството му, знаеха, разбира се, но тя се бе погрижила да ги закълне да мълчат. Верните й елфи с готовност бяха приели клетвата. По този начин Алхана поддържаше мълвата, че Силваношей е болен и се нуждае от уединение, за да възстанови силите си.
Междувременно кралицата не губеше надежда, че синът й ще се завърне.
— Сигурна съм, че ми е сърдит и сега се крие някъде наблизо — казваше на Самар тя. — Скоро ще преодолее заслепението си и ще послуша здравия разум. Тогава ще се върне при мен и при своя народ.
Самар не можеше да повярва на това. Дори бе опитал да втълпи на Алхана, че следите от конски копита говорят за съвсем друго. Елфите нямаха коне със себе си. Животното, дошло да отведе Силваношей, със сигурност бе магическо. Синът на кралицата нямаше да се върне. Нито сега, нито когато и да е. В началото Алхана дори бе отказвала да го слуша, даже му бе забранила да й говори на тази тема. Ала дните отминаваха един подир друг и постепенно кралицата се бе принудила да признае, макар и със съкрушено сърце, че Самар може би е прав.
Самар отсъстваше от дълги седмици. През цялото това време Алхана бе продължила да упорства с лъжата, че Силваношей е болен и се нуждае от спокойствие в палатката си. Даже бе стигнала дотам, че редовно да я посещава и да се преструва, че се грижи за него. Понякога стоеше на празното му легло, говорейки му, сякаш е заедно с него. Да, Силваношей щеше да се върне, да я завари там, изпълнена с очакване, а тя дори нямаше да обели дума за отсъствието му.
Съвсем сама в убежището си от нежно склонили вейките си дървета, Алхана прочиташе и препрочиташе последното съобщение от Самар, донесено от сокол, птицата, която елфите така високо ценят, когато им се налага да изпращат писма. Съобщението бе кратко — Самар рядко прахосваше думите си на вятъра — и бе донесло едновременно радост и тъга на неспокойната майка, а така също смайване и отчаяние на кралицата в нея.
Най-сетне влязох в дирите му. Качил се е на кораб от Абанасиния и е отплавал по посока на Соламния. От там в търсене на жената е отпътувал за Солантас, но тя отдавна е била поела на поход в източна посока. Силваношей незабавно я е последвал.
Има и други новини, които достигнаха до мен. Град Квалиност е бил унищожен напълно. Сега на мястото му има единствено езеро от смърт. Понастоящем Мрачните рицари грабят провинциите на кралството и си присвояват земите му. Носят се слухове, че голяма част от квалинестите начело със сина на Лорана, Гилтас, са успели да избягат, но никой няма представа къде са в този момент. Говорих с очевидец, който се кълнеше, че Лораналанталаса е била погубена по време на битката заедно със стотици други квалинести, джуджета, дошли от Торбардин, както и известен брой човеци, които са се били на страната на елфите. Умрели са геройски. Злата драконеса Берил също е намерила смъртта си.
Следвам сина ви. Ще ви известя отново при първа възможност.
Алхана прошепна беззвучна молитва за душата на Лорана и загиналите редом с нея. Молитвата й бе отправена към старите богове, към заминалите богове, които вече не бяха там, за да я чуят. Красивите думи даваха утеха на скръбта й, въпреки че много добре знаеше колко безсмислено е да ги изрича. Отправи молитва за закрила на изгнаниците квалинести с надеждата слухът за избавлението им да е верен. След това грижата за изгубения й син отново прогони всички други мисли.
— Що за магия ти е направило това момиче, синко? — произнесе тихо тя, като отсъстващо приглаждаше пергамента на писмото. — Каква ужасна магия…
Някой беше произнесъл името й. Гласът идваше отвън и принадлежеше на елфида от личната й охрана, жена, която й бе служила дълго, в трудни и опасни моменти. Алхана я познаваше като спокойна и разумна, ала сега с тревога осъзна, че в гласа на елфидата се долавя леко треперене.
Кралицата моментално се изгуби във връхлитаща вълна от страхове и догадки. Наложи си да се успокои, преди да отговори. Сгъна набързо пергамента и го пъхна под долната си риза, след което отметна спускащите се клони на дърветата, за да се изправи лице в лице с жената. Видя, че до нея стои елф, който никога дотогава не бе виждала.
Но дали бе така в действителност? Дали пък просто не го беше забравила? Алхана внимателно се взря в него. Осъзна, че наистина познава този младеж. Познаваше чертите на лицето му, беше виждала тези очи, в които имаше едновременно тъга и загриженост, и смазваща отговорност, твърде подобни на онези в нейните собствени очи. Нещо не се връзваше в странните дрехи, които носеше младежът — дълга, плътно обгръщаща тялото тога от вида, който носеха варварите в пустинята.
Тя обърна очи към елфидата с надеждата да открие отговор.
— Съгледвачите ни се натъкнали на него, кралице моя — каза жената. — Не пожела да ни даде името си, но твърди, че има роднинска връзка с вас по линия на почитаемия ви съпруг, Портиос. От народа на квалинестите е. Не беше въоръжен. И тъй като наистина може да е този, за когото се представя, решихме да го доведем пред вас.
— Познавам ви, сър — произнесе Алхана. — Но простете ми, не успявам да си спомня името ви.
— Което е разбираемо — отвърна с усмивка младежът. — Много години и изпитания ни разделят. При все това — гласът му внезапно омекна, а очите му се изпълниха с възхищение — аз ви помня. Вие сте жената, която така несправедливо бе обвинена в предателство от собствения си народ…
Алхана извика развълнувано и се хвърли в прегръдките му. Докато го прегръщаше, внезапно си припомни, че майката на този младеж никога повече няма да направи същото. Целуна го нежно и от името на Лорана, след което се отдръпна, за да го огледа по-добре.
— Изпитанията, за които говориш, са оставили отпечатъка си върху лицето ти по-ясно от изминалите години. Гилтас от Дома на Солостаран, радостна съм отвъд способността си да го изкажа, че те виждам в безопасност и добро здраве, защото току-що научих тъжните вести за теб и твоя народ. Надявах се, че слуховете ще се окажат неверни, но, уви, в очите ти виждам потвърждение на всичко чуто.
— Ако сте чули, че моята майка е намерила смъртта си и че Квалиност е бил унищожен, значи вестите са казвали истината — отговори Гилтас.
— Приеми искрените ми съболезнования — стисна ръката му тя. — Моля те, влез вътре, където да починеш от дългия път. Виждам, че умората тежи на плещите ти. Ще се погрижа веднага да ти донесат храна и вода.
Гилтас кимна и я придружи в убежището, след което прие предложената му храна и я изяде до троха, макар и Алхана да забеляза, че го стори единствено, за да не я обиди. Колкото до водата, Гилтас пи от нея с жажда и наслада, които трудно можеше да скрие, сякаш не искаше, нито беше способен да й се насити.
— Нямате представа колко сладък вкус има тази вода в устата ми — каза с усмивка младежът. Той се огледа. — Но кога най-сетне ще имам възможност да се срещна с братовчед си Силваношей? Двамата така и не сме имали възможност да се видим. До нас достигнаха тъжните вести, че е бил погубен от великаните, но малко по-късно научихме, че това не е така. Нямам търпение да го прегърна.
— С тъга трябва да призная, че Силваношей не се чувства добре, Гилтас — отговори Алхана. — Когато Мрачните рицари превзеха Силваност, синът ми бе ужасно пребит и едва успя да запази живота си. Сега е в палатката си по препоръка на лечителите и не му се позволява да се среща с когото и да било.
Беше изричала лъжата толкова много пъти, че сега успя да я произнесе на един дъх, без да се поколебае и за миг. Погледна младежа в очите и дори не трепна. Изглежда, й беше повярвал, защото на лицето му се изписа тревога.
— Съжалявам да го чуя. Моля, приемете пожеланията ми за бързото му възстановяване.
Алхана се усмихна и реши да смени темата.
— Бродил си по опасни и дълги пътища. Пътуването ти сигурно не е било леко. Какво мога да сторя за теб, племеннико? Мога ли да те наричам така? Все пак съм твоя леля само по брак.
— За мен ще бъде чест — отвърна признателно Гилтас. — Сега вие и Силваношей сте единственото семейство, което имам.
Внезапно очите на Алхана се изпълниха със сълзи. Сега, след като Силваношей бе избягал, този младеж също бе нейното единствено семейство. Тя отново стисна ръката му и усети как той й отвръща. Нещо в него й напомни за баща му, Танис Полуелф. Споменът й предлагаше утеха, понеже, въпреки че времената, в които се бяха познавали, също бяха изпълнени с опасности, все пак с дружни усилия бяха успели да ги преживеят.
— Идвам при вас с една голяма молба, лельо Алхана — каза той и я погледна настойчиво. — Молбата ми е да приемете моя народ.
Кралицата отвърна объркано на погледа му, без да може да разбере думите му напълно.
Гилтас посочи на запад.
— На три дни път от тук, на самата граница на Силванести, чакат хиляда изгнаници от Квалинести, които искат да получат разрешението ви да навлязат в земите на своите братовчеди. Домът ни бе разрушен. Сега враговете ни се разполагат с него. Не сме достатъчно многобройни, за да се изправим срещу им. Но някой ден — прибави и вдигна глава с блеснали очи — ще се върнем и ще изтикаме натрапниците, за да си върнем своето… За съжаление този ден няма да бъде днес. — Светлината в очите му изчезна, затулена от внезапна сянка. — Нито утре. Прекосихме Прашните равнини. И щяхме да намерим смъртта си сред тях, ако не беше помощта на хората, които наричат тези ужасни земи свой дом. Уморени и отчаяни сме. Децата ни гледат с очи, в които се чете молба за утеха, която не можем да им дадем. Ние сме изгнаници. Няма къде да отидем. Ето как смирено идваме пред вас и молим да ни позволите да останем.
Алхана го гледа дълго. Сълзите, които дотогава бяха напирали в очите й, сега се стичаха по бузите й.
— Вие плачете заради нас — произнесе затрогнато той. — Простете ми, натоварих ви с неприятности, които не бива да ви тревожат.
— Плача за всички нас, Гилтас — изрече Алхана. — За народа на Квалинести, който изгуби земите си. За народа на Силванести, който също се бие за своите. Не ще намерите мир и убежище сред тези гори, бедни ми племеннико. Заварваш ни насред война, вкопчени в битка за собственото си оцеляване. Не го знаеше, когато потеглихте насам, нали?
Гилтас поклати глава.
— Но сега го знаеш? — попита тя.
— Да — потвърди той. — Научих новините от Хората от равнината. Надявах се, че поне малко са преувеличили…
— Съмнявам се. Те са народ, който вижда надалеч и говори без заобикалки. Ще ти разкажа какво става тук, след което сам можеш да решиш дали да се присъедините към нас.
Гилтас се канеше да отговори направо, ала тя му даде знак да замълчи.
— Изслушай ме, племеннико. — Алхана се поколеба за миг, сякаш се бореше с някаква своя мисъл, след което каза: — Вероятно ще чуеш от този или онзи, че онова човешко момиче Мина, водачката на Мрачните рицари, е омагьосала сина ми. Но той не бе единственият, който падна под ударите на фаталните й заклинания. Докато Мина крачеше по улиците на Силваност, народът ни пееше хвалебствени песни за нея. Да, тя твореше чудеса заради тях, но всичко си има цена — не непременно измерима с пари, но с души. Единият бог искаше душите на елфите, за да ги пороби, за да ги погълне и погуби. Този Един бог не е изпълнен с любов, както някои погрешно си мислят, а е бог на измамата, отмъщението и болката. Онези от елфите, които му служат, биват отвеждани. Нямаме представа къде. Онези, които отказаха да се подчинят, бяха убити на място или поробени от Мрачните рицари… Столицата ни е под пълния им контрол. Все още не разполагат с достатъчно войска, за да затвърдят властта си, така че продължаваме да удържаме позициите си в горите. Правим всичко възможно, за да се противопоставяме на врага си и наистина успяхме да спасим стотици от мъчения и смърт. Често нападаме затворническите лагери и освобождаваме робите там. Тормозим с присъствието си патрулите. Постепенно ги приучихме да се страхуват от стрелците ни дотам, че вече никой Мрачен рицар не смее да пристъпи извън градските стени. Правим всичко това, но то не е достатъчно. Нуждаем се от още попълнения, за да си възвърнем самия град, но времето ни е скъпо. С всеки изминал ден рицарите се окопават все по-добре.
— В такъв случай нашите войни ще бъдат добре дошли сред вас — произнесе тихо Гилтас.
Алхана сведе очи и поклати глава.
— Не — отвърна, изпълнена с непреодолим срам. — Как бихме могли да поискаме подобно нещо от вас? През всички тези години силванестите се отнасяха към вас с презрение и неуважение. Как бихме могли да поискаме от вас да давате живота си за родината ни?
— Но ти забравяш — прекъсна я Гилтас, — че народът ми вече няма своя собствена родина. Столицата ни е превърната в руини. И същият враг, който е превзел вашата, сега владее нашата страна. — Младежът несъзнателно бе стиснал юмруци, а в очите му гореше ярка светлина. — Нямаме търпение да въздадем възмездие. Ще превземем обратно Силванести, след което ще обединим силите си и ще си върнем Квалинести. — Той се наведе напред. Сега дори лицето му се бе озарило от същия вътрешен огън. — Не виждаш ли, Алхана? Това може да се окаже начинът да заздравим старите рани и да обединим разединените нации на елфите.
— Толкова си млад — каза кралицата. — Твърде млад, за да знаеш, че старите рани често се инфектират и достигат до самото сърце. Не знаеш, че има и такива, които биха предпочели да видят как всички пропадаме, наместо как един от нас се въздига. Опитах се да обединя народа си. Провалих се и ето какво произлезе от провала ми. Мисля, че вече е прекалено късно. Не вярвам, че нещо може да ни спаси.
Той се вторачи ужасено в нея, очевидно разтревожен от думите й.
Алхана сложи ръка върху неговата.
— Може пък да греша. Може пък младостта ти да вижда по-ясно. Доведи хората си в гората. След това ще ти се наложи да разправиш на силванестите за сполетялата ви зла участ и да ги попиташ дали биха ви допуснали в земите си.
— Да ги попитам? Имаш предвид да ги умолявам? — изправи се със студено изражение Гилтас. — Не сме дошли при силванестите, за да се кланяме като просяци.
— Ето, виждаш ли — произнесе натъжено тя. — Ти също си получил своя дял от инфекцията. Побърза да направиш своите заключения. Трябва да попиташ силванестите, защото това е добър политически ход. Тъкмо това имах предвид. — Алхана въздъхна. — Щом развалата е застигнала и най-младите сред нас, значи сме на път да изгубим всякаква надежда за по-добро.
— Виждам, че си тъжна, уморена и разтревожена за сина си. Но когато той се оправи, двамата с него… Алхана — възкликна изплашено Гилтас, защото кралицата се бе отпуснала на една възглавница и бе започнала да плаче горчиво. — Какво има? Да повикам ли някого? Някоя от придворните може би?
— Кайрин — произнесе задавено тя. — Накарай да повикат Кайрин.
Гилтас нямаше представа кой ли може да бъде Кайрин, но побърза да излезе навън и да съобщи на един от стражите пред входа, който на свой ред се разпореди да повикат елфа. Младежът отново се върна в убежището и застана нерешително, неспособен да прецени какво да предприеме, за да помогне на кралицата в опустошителната й скръб.
Не след дълго в убежището влезе друг младеж. Очите му се насочиха първо към Алхана, която се опитваше да дойде на себе си, а след това и към Гилтас. Лицето на Кайрин почервеня от гняв.
— Кой си ти? Какво си й казал…
— Не, Кайрин! — Алхана вдигна обляното си в сълзи лице. — Той не е сторил нищо. Това е моят племенник, Гилтас, Говорителят на Слънцето в Квалинести.
— Моля, простете ми, Ваше Величество — поднесе извиненията си Кайрин, като се поклони ниско. — Нямаше как да знам. Когато видях кралицата да…
— Разбирам — прекъсна го Гилтас. — Лельо Алхана, ако поради глупостта си съм казал нещо, което ви е причинило болка…
— Кажи му, Кайрин — каза ниско Алхана с тон, от който Гилтас почувства как го побиват тръпки. — Кажи му истината. Той има право… нужда да знае.
— Кралице — Кайрин погледна неуверено към Гилтас, — сигурна ли сте?
Алхана затвори очи по такъв начин, сякаш с благодарност би ги затворила и за всичко останало на този свят.
— Довел е народа си през пустинята. Дошли са при нас да търсят помощ, защото столицата им е унищожена, а в земите им се разпореждат Мрачните рицари.
— Свети Е’ли! — възкликна в изумлението си Кайрин, призовавайки отсъстващия бог на елфите Паладин, или Е’ли, както го наричаха те.
— Кажи му — повтори Алхана, извърнала лице от тях.
Кайрин даде знак на Гилтас да се приближи.
— Ваше Величество, ще научите нещо, което малцина сред елфите знаят и което са се заклели да пазят в тайна с цената на живота си. Моят братовчед Силваношей не е ранен. Нито лежи болен в палатката си. Просто го няма.
— Няма го? — попита объркано кралят. — Но къде е? Да не е бил пленен? В затвора ли е хвърлен?
— Да — отговори мрачно Кайрин, — но не по начина, по който си мислите. В последно време Силваношей бе изгубил ума си по човешко момиче на име Мина, водачка на Мрачните рицари. Вярваме, че е избягал, за да се присъедини към нея.
— Вярвате? — повтори Гилтас. — Тоест не знаете със сигурност?
Кайрин безпомощно сви рамене:
— Нищо от онова, което знаем, не е сигурно. Като начало успяхме да го измъкнем от лапите на Мрачните рицари, които се канеха да го убият. Придвижвахме се в гората, когато бяхме застигнати от магически сън. Щом се събудихме, Силваношей бе изчезнал. Натъкнахме се на следи от конски копита. Направихме опит да тръгнем по петите му, но следите изчезваха в река ТонТалас. Колкото и да търсихме нагоре и надолу по течението, така и не успяхме да открием нещо повече. Сякаш на коня бяха израснали криле.
Алхана допълни тихо:
— Изпратих един от най-доверените си съветници и личен приятел да открие сина ми и да го доведе обратно. Досега не съм казала нищо на силванестите за случилото се. Ще помоля и теб да запазиш чутото тук за себе си.
Гилтас изглеждаше разтревожен.
— Не разбирам. Защо пазите изчезването му в тайна?
Алхана вдигна глава. Очите й бяха зачервени от плач и скръб.
— Защото народът на Силванести го прие в сърцето си. Той е техен крал и е по-вероятно да последват него, отколкото мен. Правя всичко от негово име.
— Искате да кажете, че докато вие се нагърбвате с трудните решения и поемате целия товар на отговорността, синът ви преследва някаква фуста? — започна сърдито Гилтас.
— Не смей да го съдиш! — пламна Алхана. — Какво знаеш ти за онова, през което е преминал той? Тази жена е вещица. Тя го е омагьосала. Синът ми не знае какво прави.
— Преди да има нещастието да срещне Мина, Силваношей беше добър крал — намеси се Кайрин. — Хората бързо го обикнаха и започнаха да го уважават. Сигурен съм, че когато това заклинание бъде свалено от него, той отново ще бъде такъв.
— Смятах, че ти поне ще ме подкрепиш, Гилтас — произнесе с официален тон кралицата, — заради отговорностите, които носиш, заради решенията, които ти се налага да взимаш. От теб искам единствено да сториш онова, което и Кайрин прави за мен. Да уважиш желанието ми и да не споменаваш нищо пред никого. Да се преструваш, както ние се преструваме, че Силваношей е сред нас.
Макар тонът й да бе студен, в очите й се забелязваше молба. В този момент Гилтас би дал всичко, за да успокои болката й и по някакъв начин да я освободи от прекомерния товар. Ала както самата тя бе казала, самият той също имаше своите отговорности. Трябваше да мисли преди всичко за собствения си народ.
— Никога не съм лъгал квалинестите, лельо Алхана — каза възможно най-внимателно. — И нямам намерение да започвам сега. Хората ми напуснаха родните земи, защото ми повярваха, дори прекосиха пустинята заради мен. Поверили са живота си и живота на своите деца в ръцете ми. Имат ми доверие и аз няма да го предам. Нито дори заради теб, колкото и да те обичам и почитам.
Алхана се изправи на крака със стиснати юмруци.
— Ако постъпиш по този начин, ще унищожиш всичко, за което се трудихме до този момент. Със същия успех още сега бихме могли да се предадем в ръцете на Мрачните рицари. — Внезапно ръцете й се отпуснаха и той забеляза, че пръстите й са започнали да треперят. — Дай ми още малко време, племеннико. Това е всичко, за което те моля. Синът ми ще се върне. Сигурна съм!
Гилтас премести очи от нея към Кайрин и остана задълго вгледан в младия елф. Кайрин от своя страна запазваше мълчание, ала в очите му се бе появил особен блясък. Очевидно изпитваше неудобство.
Алхана бе забелязала двоумението му.
„Твърде добре възпитан и добре настроен е спрямо мен, за да изрече думите, които са на върха на езика му — помисли си тя. — Само ако можеше, би ми отговорил: Това не е моя грижа. Вината не е моя, а на твоя син. Силваношей се е провалил пред своя народ и аз не желая да поемам по неговите стъпки.“
Внезапно в един-единствен парещ миг Алхана почувства гняв и гордост спрямо Гилтас. В същия миг усети изгаряща завист към Лорана и застигналата я смърт, която й бе донесла благословена тишина, край на мъките, край на болката и отчаянието. Лорана бе загубила живота си като героиня, борейки се за своя народ и страна. А в наследство бе оставила нещо, с което можеше да се гордее — своя син.
„Опитах се да постъпя правилно — каза си нещастно кралицата, — но по някакъв начин всичко приключи съвсем неправилно.“
Обичният й съпруг Портиос бе изчезнал и вече бе смятан за мъртъв. Нейният син, нейната надежда за бъдещето, бе избягал, оставяйки я лице в лице с това бъдеще. Може и да се опитваше да се залъгва, че някой го е омагьосал, но дълбоко в сърцето си знаеше, че истината е по-различна. А именно, че Силваношей бе разглезен, себелюбив и твърде лесно се поддаваше на страстите, които пък тя никога не бе имала силата да забрани още в зародиш. Не бе оправдала отговорностите си нито към своя съпруг, нито към сина си. Само гордостта й пречеше да го признае.
Гордостта я водеше неминуемо към падение. Пак гордостта й бе проговорила, когато собственият й народ я бе отхвърлил и отново тя я бе водила в безбройните опити да проникне през щита в страна, която не я желаеше. Ето че сега гордостта й я караше да лъже елфите.
И Самар, и Кайрин се бяха възпротивили срещу лъжата. И двамата я бяха подканяли да каже истината, когато всичко в нея крещеше, че ако я признае, гордостта й ще бъде наранена. И не непременно като кралица, а като майка. Да, беше се провалила именно като майка, а сега всички щяха да станат свидетели на провала й. Не можеше да понесе мисълта, че хората ще я гледат с жалост в очите. Това преди всичко останало бе и основната причина, накарала я толкова дълго да крие истината от всички.
Досега надеждата, че Силваношей ще се върне сам и ще признае грешката си, не я бе оставяла. В такъв случай лесно би могла да опрости греховете му. Сега обаче, след като бе прочела писмото на Самар, знаеше, че синът й никога няма да се върне при нея, поне не и по свое желание. Самар просто трябваше да го довлече след себе си като някакъв избягал от час ученик.
Тя вдигна очи и забеляза, че Гилтас я наблюдава с изпълнено със симпатия, но сериозно изражение. Танис Полуелф често я бе наблюдавал по същия начин, когато Алхана се бе борила с гордостта си.
— Ще запазя тайната ви, лельо — каза младежът. Гласът му бе напълно спокоен, но очевидно не беше особено радостен от онова, което му се налагаше да стори. — Поне доколкото мога.
— Благодаря ти, Гилтас — отвърна тя с признателност, като едновременно с това изпитваше непреодолим срам от думите си. Тази нейна гордост! Проклетата й гордост. — Силваношей ще се върне. Сигурна съм, че ще научи за тежкото ни положение и ще се върне. Навярно дори вече е на път за насам.
Докато изричаше последното, тя притисна писмото под дрехата си. В него се казваше точно обратното. Лъжата се бе превърнала в нещо така привично, така лесно за нея.
— Надявам се — произнесе печално Гилтас.
Той взе ръката й и я целуна уважително.
— Съжалявам, че ви заварвам в толкова труден момент, лельо. Съжалявам и че също допринасям за неприятностите ви. Но ако всичко това доведе до обединението на двете елфически нации, може би един ден ще се обръщаме назад, ще си спомняме за преживените трудности и ще си повтаряме, че всичко това си е струвало.
Тя направи опит да се усмихне, ала устните й бяха прекалено изтръпнали и в крайна сметка усмивката й се превърна в нервно потрепване. Гилтас не отговори, така че се разделиха в мълчание.
— Отиди с него — каза кралицата на Кайрин, когато той се побави след излизането на младежа. — Погрижи се да посрещнат добре него и хората му.
— Ваше Величество — започна с неудобство той.
— Зная какво ще кажеш, Кайрин. Но не е необходимо. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.
Когато и двамата най-сетне си бяха отишли, тя застана на входа на убежището и се замисли за Гилтас.
— Толкова красиви са мечтите на младостта — произнесе тихо. — Някога и аз ги имах. Сега, подобно на красивите ми дрехи, и те висят, превърнати в парцали. Нека поне твоите изглеждат по-добре и да издържат повече, Гилтас.
Генерал Дога, водачът на Мрачните рицари в Силваност, също имаше своите неприятности. Рицарите използваха сини дракони, с които да наблюдават небето над гъстите гори наоколо. Щом забележеха раздвижване сред дърветата, драконите се спускаха и изпепеляваха всичко в околовръст с огнения си дъх.
Разбира се, драконите първи бяха забелязали голямата група от хора, приближаващи през пустинята, но така и не им бе хрумнало, че това може да са елфи от Квалинести. Вместо това ги бяха помислили за варвари, за Хора от равнината, побегнали пред гнева на Самур. В този момент генерал Дога се питаше как да постъпи с бежанците. Заповедите му не включваха указания за това, как да постъпва с Хората от равнината. И без друго войниците му едва достигаха, за да удържа положението в града. Не му се искаше да започва война и на втори фронт. Ето защо реши веднага да изпрати драконов ездач със съобщение до Мина, в което изрично искаше допълнителни заповеди в съответствие с новосъздаденото положение.
Куриерът се отправи към Солантас само за да открие, че Мина вече е заминала заедно с цялата си армия към Санкшън.
След като изгуби още един ден, докато я открие, драконовият ездач побърза да долети обратно с отговор, който бе кратък и ясен:
Генерал Дога,
Това не са Хора от равнината, а изгнаници от Квалинести. Унищожете ги.
И генералът изпрати своите драконови ездачи да направят именно това само за да открие, че междувременно квалинестите бяха успели да се изпарят напълно. От изгнаниците не бе останала и следа. Докато получаваше доклада за текущото положение, Дога изруга с горчивина, понеже много добре знаеше какво означава това. Квалинестите бяха успели да се скрият в горите на Силванести и сега също бяха извън възможностите му да се разправи с тях.
Още елфи, които щяха да нападат патрулите му и да обстрелват с огън керваните с доставки. В добавка към това драконите бяха започнали да носят известия, че великаните, които отдавна имаха зъб на рицарите, задето бяха откраднали земите им, понастоящем се групират на границата между Силванести и Бльоде с очевидните намерения на свой ред да заграбят отнетото от тях.
И за капак на всичко на Дога се налагаше да се разправя с понижения дух на войниците си. Докато Мина се намираше наблизо, за да ги омагьосва с присъствието си, те се държаха чинно, ентусиазирано и благоверно. Ала водачката я нямаше вече от дълги седмици. Войниците и офицерите, които ги командваха, се намираха в центъра на неприятелските позиции. Врагът ги дебнеше от всяка сянка, а Силванести бе земя на сенките. От небето като изневиделица се спускаха стрели с едничката задача да намерят целта си. Дори растителността се държеше така, сякаш искаше да ги убие. Дървесните корени ги препъваха, клоните падаха върху главите им, самата гора ги увличаше из дебрите си, из които малцина намираха обратния път.
През изминалата седмица бяха изгубили всички кораби, направили опит да доплават с доставки по реката. Елфите ги бяха опожарили до един. В този момент войниците нямаха никаква друга храна освен тази на елфите, а никой човек не може да изкара достатъчно дълго само на листа и трева. Изгладнелите за месо хора не смееха да навлязат в гората, за да ловуват, понеже, както съвсем скоро бяха открили, всяко горско създание бе съгледвач на елфите.
Елфите в столицата, в началото привидно сломени от мощта на Мрачните рицари, ставаха все по-дръзки. Никой от хората на Дога не излизаше сам из улиците на града, понеже обикновено впоследствие го намираха мъртъв из някоя от малките странични улички. Мъжете започваха открито да недоволстват.
Дога спешно бе издал нареждане да измъчват още елфи, но това забавление едва ли щеше да ги държи заети за дълго. За щастие поне нямаше дезертьори. Естествено беше му добре известно, че последното не се дължи на лоялност, а по-скоро на факта, че войниците се ужасяваха до смърт от елфите и дебнещите из заобикалящата ги гора опасности.
Сега, след вестта за подкреплението от хиляда елфи, пристигнало в гората, размирните шепоти бяха нараснали до ясно доловим тътен, с който Дога нямаше как да не се съобрази. Самият той също започваше да се поддава на съмненията. Започваше да си дава сметка, че всеки път, когато не можеше да получи увереност в кехлибарените очи, вярата му в Мина неизменно намаляваше.
Генералът изпрати ново спешно съобщение до водачката, в което долагаше, че квалинестите са избегнали всичките му усилия да бъдат унищожени, а духът е достигнал най-ниската си точка и че ако не бъде предприето нещо, което да наклони везните в тяхна полза, няма да има друг избор, освен да обяви изтегляне пред възможността от повсеместен бунт.
Мрачен и потиснат, ниският, чернобрад Дога седеше съвсем сам в покоите си (напоследък нямаше никаква вяра даже на личната си охрана), пиеше елфическо вино, което по никакъв начин не притъпяваше усещанията му за надвиснала опасност, и очакваше отговора на Мина.
Когато квалинестите навлязоха в гората, силванестите, техните отдавна отдръпнали се и не съвсем приятелски настроени роднини, ги посрещнаха относително хладно. Набързо разменените целувки от учтивост бързо бяха последвани от лъка и стрелите, връчени на квалинестите. Ако наистина смятаха да се настаняват в горите на Силванести, беше най-добре да свикват от сега, че се води война, в която, искаха или не, трябваше да вземат участие.
Квалинестите, разбира се, бяха радостни от този факт. В създалата се ситуация изгнаниците виждаха просто възможност да възмездят онези, които бяха заграбили земите им и дори в този момент ги превръщаха в пустош.
— Кога ще нападнем? — питаха нетърпеливо те.
— Заповедта се очаква всеки момент — уверяваха ги силванестите. — Изчакваме сгоден час.
— Сгоден час? — повтори пред своя съпруг Лъвицата. — За какъв „сгоден час“ говорим всъщност? Вече разговарях със съгледвачите и шпионите. Превъзхождаме рицарите по численост. Освен това са напълно откъснати в столицата. Духът им потъва по-бързо от джудже в пълно бойно снаряжение по време на корабокрушение. Сега е моментът да ги атакуваме!
Двамата водеха този разговор в колибата, която им бяха осигурили — в общи линии клетка от сплетени върбови клони на самия бряг на бълбукащ поток. Не разполагаха с много място, но поне в това отношение бяха далеч по-щастливи от други елфи, понеже поне разполагаха с лично пространство (заради кралския произход на Гилтас). Повечето от елфите спяха из хралупите на дърветата или по короните им, из пещерите или просто лягаха в тревата и прекарваха нощта направо под звездите. Квалинестите не се оплакваха. След продължителното пътешествие през пустинята не искаха нищо друго, освен да се сгушат сред шумящите, уханни борови иглички и да се унесат под песента на леко падащия дъжд.
— Не ми казваш нищо ново — прекъсна я навъсено Гилтас. Вече бе облечен в дрехи, които повече прилягаха на народа му — дълга, пристегната с колан туника, вълнена риза и чорапи в защитен цвят. Това не му бе попречило внимателно да сгъне и прибере дрехите, които бе получил от Хората от равнината в пустинята. — Но има и нерешени проблеми. Силванестите са се пръснали твърде много. Някои се намират близо до реката, за да не позволяват на преминаващите кораби да доставят хранителни припаси на Мрачните рицари. Други остават скрити в близост до града, за да бъдат сигурни, че всеки вражески патрул, дръзнал да навлезе сред гората, няма да излезе читав от нея. Трети са изпратени към граничните области…
— Вятърът, соколът и горските твари пренасят вестите бързо — отвърна Лъвицата. — Ако заповедите бъдат изпратени още сега, повечето от силванестите ще успеят да се съберат пред вратите на столицата най-късно до седмица. Но дните си минават, а заповедите така и не се издават. Налага се да се спотайваме в гората и да чакаме. Но да чакаме какво?
Гилтас много добре знаеше отговора, но не можеше да й го даде. Вместо това запази мълчание, принуден да остави жена си в ноктите на гнева и озлоблението.
— Всички знаем какво ще се случи, ако пропуснем шанса си! Точно така Мрачните рицари успяха да превземат земите ни по време на Войната на Хаоса. Същото ще стане и със Силванести, ако не действаме веднага. Да не би твоят братовчед Силваношей да страда от нерешителност? Той е млад. Вероятно все още не разбира всичко. Налага се да говориш с него, Гилтас, да му разясниш някои…
Лъвицата познаваше своя съпруг добре. При вида на изражението му думите просто останаха неизказани на върха на езика й. Тя го изгледа с присвити очи.
— Какво има, Гилтас? Всичко наред ли е? Нещо около Силваношей, нали?
Гилтас я погледна печално.
— Нима съм толкова прозрачен? Предполага се, че кралете по право трябва да бъдат обгърнати в повече тайнственост.
— Съпруже мой — увери го тя през смях, — за мен ти си обгърнат в толкова тайнственост, колкото всяка кристална чаша. Истината в теб може да бъде видяна от всеки.
— Истината… — Гилтас се намръщи. — Истината, скъпа, е, че Силваношей не може да поведе народа си в която и да е посока, най-малкото в атака срещу собствената си столица. Освен това дори не е в Силванести. Обещах на Алхана да не казвам на никого, но изминаха вече две седмици и смятам, че на лъжите трябва да бъде сложен край. Макар че — той поклати глава — лично аз също съм на мнение, че от истината ще има повече вреда, отколкото полза. Сега силванестите следват Алхана, понеже тя говори от името на сина си. Някои все още гледат на нея с подозрение и я наричат „мрачен елф“. Ако открият, че през цялото време ги е лъгала… боя се, че никога повече няма да могат да й повярват, никога повече няма да се вслушат в думите й.
Лъвицата се взря в очите на своя съпруг.
— Това ни води до теб, Гилтас.
Сега беше негов ред да се разсмее.
— Аз въплъщавам всичко, което те презират, скъпа моя. Квалинести с човешка кръв във вените си. Никога няма да ме последват.
— Тогава трябва да убедиш Алхана да каже истината на народа си.
— Не вярвам, че ще има сили за това. От толкова дълго време повтаря лъжата, че сега лъжата за нея се е превърнала в истина.
— В такъв случай какво можем да направим? — попита настоятелно жена му. — Да продължим да живеем сред горите, докато сами не пуснем корени? Изслушай ме, ние, квалинестите, можем да нападнем Мрачните рицари и сами…
— Не, скъпа — отсече твърдо Гилтас. — Вярно, че силванестите ни позволиха да навлезем в земите им, но продължават да гледат на нас с подозрение. Сред тях има и такива, които вярват, че сме дошли да заграбим родината им. Ако квалинестите атакуват Силваност…
— Квалинестите няма да атакуват Силваност, а Мрачните рицари в Силваност — възрази Лъвицата.
— Не вярвам, че ще го възприемат по този начин. И ти го знаеш също толкова добре, колкото и аз.
— Значи просто ще си стоим, без да правим нищо.
— Не зная какво друго ни остава — отвърна печално Гилтас. — Този, който може да ни обедини и поведе напред, е изгубил ума си от любов. Сега единствените, които са останали, са една мрачна елфида и един крал получовек.
— Рано или късно някой трябва да поеме водачеството — каза тя. — Налага се да изберем своя водач.
— И къде ще ги поведе този някой? — попита още по-печално младежът. — Освен към собственото ни унищожение.
Генерал Дога бе на път да си проправи път през цяла планина от бъчви с елфическо вино. Проблемите му нарастваха с главоломна скорост. Шестима войници, на които бе заповядано да застъпят на пост на градските стени, бяха отказали да се подчинят. Офицерът ги бе заплашил с бичуване, но войниците го бяха нападнали и пребили до смърт, след което просто бяха побегнали с надеждата да се скрият из улиците на града. Дога бе изпратил отряд по петите на дезертьорите със сериозното намерение да ги провеси на въжето за назидание на останалите.
Елфите му бяха спестили това задължение. Не след дълго шестте тела бяха донесени в замъка. Всеки един от тях бе намерил смъртта си по различен и потресаващ начин. Бележката, надраскана на груб общ език и закачена на един от труповете, гласеше: Дар за Единия бог.
Още същата нощ генералът бе изпратил ново съобщение до Мина, в което отчаяно умоляваше или да получи подкрепления, или да му разрешат изтегляне. Макар че, мислеше си навъсено, нямаше никаква идея накъде изобщо можеха да се изтеглят. Навсякъде, накъдето погледнеше, се виждаха врагове.
След два дни вестоносецът най-сетне се върна:
Генерал Дога,
Задръжте позициите си. Помощта е на път.
Което, както и да го погледнеше, не беше особено утешително.
Всяка сутрин генерал Дога внимателно се изкачваше по стъпалата, водещи към бойниците на градските стени, и последователно отправяше поглед на север, на юг, изток и запад. Елфите бяха там някъде. Бяха обградени. Очакваше атаката им всеки момент.
Но дните минаваха, а елфите не предприемаха нищо.
В този момент от времето Тасълхоф Кракундел се чувстваше ама наистина разстроен, леко омерзен, доста замаян и му се гадеше. От изброените усещания замайването играеше съществена роля, така че му беше малко трудно да мисли нормално. Обикновените дървени подове и добрата стара, твърда земя някога му се бяха стрували толкова нормално нещо, но сега, докато си спомняше за тях с тъга и безумен копнеж, му се струваше, че би дал всичко, за да ги усети отново.
Освен това страшно му се искаше краката му отново да се върнат в нормалното си положение, а не да мислят, че са на главата му, например, понеже вече започваше да му омръзва да поглежда надолу с надеждата да ги види и вместо това да ги открива някъде над себе си. Единственото хубаво нещо, което му се беше случило, бе, че Гатанко най-сетне бе пресипнал напълно и понастоящем успяваше да издава само жалки крякащи викове.
За всичко това Тас винеше Устройството за пътуване във времето. С тъга се запита дали въртенето, преобръщането и пропадането в различни точки на времето няма да продължат до края на самата вечност, и моментално си даде сметка колко ужасна е тази мисъл всъщност. Сетне му хрумна, че рано или късно устройството беше длъжно да го достави по времето, когато трябва да бъде настъпен от Хаос. Това пък вече му се стори особено нечестно.
Ето какви мисли минаваха през главата на кендера, докато тя буквално се въртеше и преминаваше през тъканта на времето. Опитваше се да се спира обстойно върху всичко, което му хрумваше, макар да бе трудно заради замайването, когато една съвсем свежа мисъл просто си проби път и се натрапи насред всички останали. Може би притежателят на гласа и ръката върху рамото му, които бе доловил по-рано, можеше да направи нещо за цялото това въртене. Тас взе твърдото решение веднага след като се приземят отново, да открие непознатия и да поговори с него.
И се случи така, че почти незабавно му се удаде подобна възможност. В минутата, когато отново почувства твърдата земя (благословена да бе!) под краката си, той се обърна със залитане (добре, заклатушка се) и погледна зад себе си.
Видя Гатанко и ръката на Гатанко, но не точно тази ръка му трябваше. Наоколо нямаше никой друг и Тас моментално разбра защо. Двамата с гномчето се намираха насред поле, което изглеждаше така, сякаш преди това някой хубаво го беше опожарил. Някъде в далечината се издигаха кристални постройки, които улавяха в себе си последния зрак на вечерта и искряха в оранжево и пурпурно или златно, докато умиращите лъчи на слънцето се надпреварваха да рисуват върху им. Въздухът все още бе наситен с дъх на изгоряло, макар че огънят, който бе погълнал растителността, със сигурност бе изгаснал от дълго време насам. Чуваше и гласове, но отдалеч. Също така долавяше и сладкия, пронизващ звук на свиреща флейта.
Тасълхоф имаше неясното усещане, че е идвал тук и преди. Или пък след преди. С всичките му там скокове из времето вече не беше сигурен в абсолютно нищо. Мястото му изглеждаше познато и тъкмо се канеше да тръгне и да открие някой, който да му разясни нещата, когато Гатанко шумно си пое дъх.
— Лабиринтът!
Тас погледна надолу, после се огледа и осъзна, че гномът има право. Очевидно стояха насред останките на Лабиринта от Жив плет, след като червените дракони го бяха унищожили с ужасния си дъх. Стените от листа бяха изгорени до основи, а пътеките, които се бяха извивали между тях — водейки те все по-навътре, — сега стояха напълно оголени. Лабиринтът вече не беше никакъв лабиринт. Поне сега човек можеше да проследи лесно извивките му, защото се открояваха съвсем ясно на фона на изгорелите храсти. Виждаше всеки завой, всяко лъжливо усукване, всяка спирала и задънена пътека. Виждаше пътя към сърцето на Лабиринта и виждаше пътя за навън от него. Сребърната стълба се издигаше в центъра му — изложена на погледа и някак уязвима. Сега вече ясно се забелязваше, че стълбата се издига нагоре и нагоре, водейки до нищото и с внезапно потрепване в стомаха кендерът бе принуден да си припомни как бе скочил от върха й, за да се гмурне в пушека и пламъците под себе си.
— О! — едва успя да отрони Гатанко. Тасълхоф бързо си даде сметка, че в миналото гномчето бе избрало за своя Мисия в живота картографирането на Лабиринта.
— Гатанко — рече сериозно той. — Аз…
— Вижда се абсолютно всичко — каза гномчето.
— Зная — потупа го по ръката кендерът. — И аз…
— Мога да се разходя от единия до другия му край — продължаваше Гатанко — и няма да се изгубя.
— Може пък да си намериш някакво друго занимание — предположи Тас, като се опитваше да помогне. — Макар че лично аз бих стоял надалеч от поправката на магически устройства…
— Ама това е идеално! — възкликна най-сетне гномът. В очите му напираха сълзи от щастие.
— Какво? — попита стреснато Тас. — Кое е идеално?
— Къде ми е пергаментът? — Гатанко беше във вихъра си. — Къде са ми мастилницата и четката?
— Нямам мастилница…
Гатанко му хвърли унищожителен поглед.
— Тогава каква полза от теб? Няма значение — прибави раздразнено. — Аха! Въглен! Ще свърши работа.
Той се просна на обгорялата земя, като предварително простря кафявата си връхна дреха, подбра една почерняла клечка и внимателно започна да рисува контурите на Лабиринта от Жив плет върху плата.
— Толкова по-лесно е — мърмореше си. — Не знам как не съм се сетил по-рано.
Тасълхоф отново почувства познатото усещане от нечия ръка, положена върху рамото му. Скъпоценните камъни върху Устройството за пътуване във времето започнаха да искрят и проблясват в златно и пурпурно. Отражението на залязващото слънце.
— Сбогом, Гатанко — извика Тас, докато пътищата на Лабиринта започваха да се извиват и замъгляват пред очите му.
Гномът не вдигна глава. Беше изцяло съсредоточен върху своята карта.
В едно малко пристанище в Южен Ествилде странният пътник тъкмо слизаше от кораба, който го бе докарал до там през Новото море. Капитанът чувстваше невероятно облекчение, че най-после се е отървал от необикновения си пасажер, както и от неговия ужасен беснеещ кон. Нито той, нито който и да е от екипажа бяха научили нещо повече за пътника. Никой така и не бе успял да зърне лицето му, което той грижливо бе прикривал под качулката на наметалото си.
Уединението му напълно естествено бе предизвикало най-различни догадки по време на пътуването, много от които повече от фантастични и нито една доближаваща се до истината. Някои вярваха, че под наметалото се крие жена, а не мъж, тъй като юнгата, който бе влизал в каютата на пътника, за да му носи храна, беше споделил, че е успял да зърне ръката му и тя била нежна и слаба. Други вярваха, че пътникът е чародей, понеже кой друг освен чародеите можеше да бъде толкова привързан към качулатото си наметало, пък и бе знайно, че те са загадъчни по природа и човек никога не може да им има доверие. Само един от всички твърдеше, че според него непознатият е просто елф, който не желае да разкрие самоличността си пред човеците на борда, за да не предизвика враждебността им.
Останалите моряци тутакси взеха на подбив ималия неблагоразумието да изрази глупостта си и започнаха да го замерят с червиви бисквити. Той, от своя страна, се обзаложи на гърбицата си, че е прав, и всички приеха облога му на драго сърце само за да стане така, че в края на пътуването мъжът в известен смисъл да се замогне, след като, докато непознатият извеждаше коня си на сушата по тясната дъска, вятърът успя да повдигне наметалото му и да разкрие, че чародеят всъщност наистина беше елф.
Никой не си направи труда да го попита какво търси в тази част на Ансалон. Моряците не се интересуваха от елфи, нито пък ги бе грижа къде отиваше този специално, но пък не можеше да се каже, че не се радват от раздялата с него, тъй като е добре известно, че морските елфи, напуснали горите, за да заживеят сред океанските дълбини, често нарочно потопяват корабите, превозващи техните събратя, за да ги убедят да прекарат остатъка от живота си на дъното на морето.
Колкото до Силваношей, веднъж щом усети твърда земя под краката си, младежът повече не се обърна назад. Не даваше и пет пари за кораба или моряците му, макар да го бяха прехвърлили през Новото море с наистина изумителна бързина. Още от началото на пътуването вятърът бе духал в правилната посока, без да престане нито веднъж. Освен това не се бяха натъкнали на нито една буря — истинско чудо за това време на годината. И все пак, независимо колко бързо бе плавал корабът, Силваношей не можеше да остане доволен.
Когато стъпи на сушата, усети как го обзема неистова радост, понеже чувстваше, че Мина е наблизо. Всяка следваща стъпка го водеше все по-близо до прекрасното й лице, до свидния й глас. Нямаше представа къде точно е тя в този момент, но конят знаеше. Нейният кон, същият, който тя бе изпратила за него. Така че в минутата, когато стъпи на сушата, Силваношей просто се метна на Тленен огън и препусна толкова бързо, че така и не му остана време да научи дори името на малкото пристанище, където го бяха свалили.
Младежът и животното пътуваха на север. Що се отнасяше до Силваношей, младият елф не би имал нищо против да язди ден и нощ без почивка, ала конят (колкото и чудно същество да беше) все пак имаше нужда от храна и почивка, както между впрочем и самият Силван. В началото младежът горчиво проклинаше тези почивки, ала жертвата си струваше. Още по време на първата нощ, прекарана на сушата, той се натъкна на търговски керван, движещ се по посока на съвсем същото пристанище, откъдето идваше той самият.
Обикновените човеци на драго сърце биха избегнали срещата със самотен елф насред пътя, ала търговците виждат във всеки потенциален купувач и по стар обичай не отдават голямо значение на расата или произхода (като се изключеха кендерите). Парите на елфите бяха също толкова добре дошли (а често и за предпочитане), колкото тези на човеците, така че те най-сърдечно го поканиха да сподели вечерята им, още повече, че макар и окаляни от пътя, дрехите му им се видяха с добро качество и фина изработка. Силван вече се канеше надменно да им откаже — в този момент искаше единствено да остане насаме и да мечтае за кехлибарения й взор, — когато дочу един от човеците да споменава името Мина.
— Благодаря ви, господа и дами, за гостоприемството — каза той и побърза да се настани край буйния огън. Дори си позволи да приеме паница от подозрителната яхния, която му предложиха, въпреки че малко по-късно скришом от всички я изсипа в храстите зад себе си.
Все още носеше наметалото, с което се бе загръщал и на кораба, заради студеното време. Все пак отметна качулката, а хората тутакси бяха запленени от красотата на младостта му, от винения цвят на очите, от очарователната му усмивка и глас, който бе тъй сладък и мелодичен, че сърцето ти се свиваше. Забелязала, че елфът е изпразнил паницата си, една от жените му предложи допълнително.
— Слаб си като миналогодишен сламеник — рече тя, докато пълнеше нова чиния, която той учтиво отказа.
— Споменахте името Мина — подхвана Силваношей, като се опитваше гласът му да звучи възможно най-непринудено, докато сърцето в гърдите му биеше като полудяло. — Имам позната, която се казва така. Случайно да е елфида?
Думите му накараха всички да се засмеят от сърце.
— Не, освен ако напоследък елфидите не са започнали да носят плетени ризници — каза някой.
— Чувал съм, че се е случвало веднъж — обади се друг, явно настроен за сладък спор след доброто хапване. — Чувал съм дядо ми да пее песен за нея. Случило се е по време на Войната на Копието.
— Ха! Дядо ти беше дърт пияница — рече трети. — Никъде не беше ходил и пропиля живота си из кръчмите на Корабно гробище.
— И все пак е вярно — каза една от жените на търговците. — Имало е една елфида, която се е била по време великата война. Името й е било Луннитвари.
— Лунитари е била старата богиня на магията, скъпа моя — поправи я нейна приятелка, друга от съпругите на търговците, и я смушка с лакът. — Била е една от онези, които са си заминали и са ни оставили на милостта на другите твари, драконесите.
— Не, сигурна съм, че не греша — настоя обидено първата жена. — Била е Луннитвари и погубила един от гнусните зверове с гномско устройство, което наричали драконово колие. Нарекли го така, понеже поразила звяра в шията. Как ми се иска да се появи още някой такъв и да им даде да разберат на тези драконеси…
— Е, от онова, което се чува напоследък, тази Мина се кани да стори тъкмо това — намеси се първият търговец, за да успокои малко страстите между двете жени, които бяха започнали да се гледат настръхнало през пламъците на огъня.
— Виждали ли сте я? — попита Силваношей, когато успя да преглътне буцата в гърлото си. — Виждали ли сте тази Мина?
— Не, но за нея се говори във всеки град, който прекосяваме.
— Къде е сега тя? — попита младежът. — Някъде наблизо ли?
— Потеглила е на поход към Санкшън. Няма начин да я пропуснете, млади господине. Движи се в компанията на огромна войска от Мрачни рицари — обади се навъсено склонният да спори търговец.
— Не го разбирайте погрешно, млади господине — каза една от жените. — Мина може и да носи черна ризница, но от онова, което сме чували, сърцето й трябва да е от чисто злато.
— Където и да отидем, срещаме по някое дете, което е излекувала, или сакат човек, който е изправила на крака — допълни приятелката й.
— Кани се да сложи край на обсадата на Санкшън — обясни първият търговец. — И да ни върне обратно пристанището. Най-после ще можем да се захванем с истинска търговия, вместо да влачим стоката си през половината континент.
— И никой от вас не смята, че това е неправилно? — намеси се разгневено готовият да спори. — Собствените ни соламнийски рицари са хванати натясно в Санкшън и се опитват по всякакъв начин да го задържат, а и вие се радвате заради водача на враговете ни?
Последните думи разпалиха оживено обсъждане, което в крайна сметка стигна до заключението, че която и от страните да победи, това със сигурност ще доведе до отварянето на търговските пътища. Соламнийците се бяха опитали да разкъсат обсадата и се бяха провалили. Време беше тази Мина и Мрачните й рицари да видят какво могат да направят по въпроса.
Шокиран и ужасен от мисълта за опасностите, на които се излагаше Мина, Силваношей незабелязано се измъкна, за да остане буден през по-голямата част от нощта, обзет от неистов страх за своята любима. Мина не биваше да напада Санкшън! Трябваше по някакъв начин да успее да я разубеди от това безумие.
Младежът бе на крак още с първите лъчи на изгряващото слънце. Тленен огън не се нуждаеше от подканване. Също като ездача си, конят нямаше търпение отново да стигне до своята господарка. Силваношей яздеше неуморно, а името на Мина звучеше във всеки удар на изпълненото му с обожание сърце.
Няколко дни след срещата си с младежа, търговците успяха да се доберат до малкия пристанищен град. Двете жени, които бяха говорили с него край огъня, оставиха съпрузите си да разпъват палатките и се отправиха към местния пазар, където не след дълго се натъкнаха на друг елф. Елфът стоеше пред една от сергиите и спираше всеки новодошъл, който минеше край него.
Елфът им се стори странен и „надменен“, както по-късно се изрази една от жените, и разговаря с тях, „все едно бяхме нещо, до което и кучето не би се доближило“.
Независимо от всичко двете жени с готовност приеха парите му и на драго сърце му разказаха всичко, което знаеха.
Да, бяха се натъкнали на млад елф, облечен в дрехи на благородник. Учтив и образован младеж. Не като някои други, наблегна една от жените с многозначителен поглед. Тя не успя да си припомни накъде пътувал младежът, но пък със сигурност същата вечер бяха говорили надълго и нашироко за Санкшън. Да, може пък наистина да се бил упътил към Санкшън, но със същия успех можел да пътува и по посока на луната, поне доколкото на нея й било известно.
Възрастният елф мрачно и хладно им заплати обещаната сума, след което ги остави, отправяйки се в същата посока, в която бе тръгнал и Силваношей.
Двете жени не се побавиха с догадките.
— Младежът трябва да е негов син. Сигурно е избягал от дома — каза велемъдро първата.
— Не го виня — обади се втората, загледана раздразнено след по-възрастния елф. — От това вкиснато изражение всеки би избягал.
— Иска ми се да го бяхме пратили в погрешна посока — рече първата. — Това щеше да го научи.
— Постъпихме правилно, драга моя — каза приятелката й, като протегна врат, за да преброи монетите, които им бяха дали. — Не ни трябва да си пъхаме носа в работите на чужденците.
С тези думи двете жени радостно се насочиха към най-близката таверна, за да похарчат парите на елфа.
Силите на Мина се придвижваха неуморно и неумолимо към Санкшън. Походът им продължаваше, без да срещне каквато и да било съпротива. Самата Мина не яздеше начело на войската си. Вместо това я изпреварваше, влизаше в крепости, градове и села, извършваше чудеса, разпространяваше вестта за Единия бог, издирваше и залавяше всички кендери. Мнозина се питаха защо прави последното. Повечето допускаха, че просто се кани да ги избие до крак (нещо, срещу което малко от тях биха възразили), но вместо това Мина просто ги разпитваше — внимателно и без да пропуска никого, интересувайки се от точно определен кендер на име Тасълхоф Кракундел.
Не един и двама Тасълхофци бяха правили опити да минат за истинския пред нея. Без успех. Веднага щом им зададеше съответните въпроси, водачката ги освобождаваше и отпращаше с обещания за богата награда в случай, че й доведат истинския Кракундел.
В лагера на Мрачните рицари всекидневно и на тълпи се стичаха кендери, водещи със себе си тасълхофци от всякакви видове и форми и всички до един се надяваха да заслужат мечтаната награда. Съответно тасълхофците включваха в себе си не само кендери, но и кучета, прасета, магарета, кози, плюс едно изключително раздразнително и замаяно от препиване джудже. Овързано от главата до петите, джуджето тържествено бе въведено в лагера от десетима кендери, които се кълняха, че това е Истинския Тасълхоф Кракундел, но с фалшива брада.
Човеците и кендерите на Соламния, Трот и Ествилде бяха също толкова запленени от Мина, колкото и елфите от Силванести. Всичко се повтаряше отново и отново: посрещаха я с подозрение, но я изпращаха с песни и молитви на уста. Така не под мощта, а под обаянието й падаха крепост след крепост и град след град.
Джерард отдавна бе захвърлил надеждата си, че соламнийците ще ги атакуват. Вече започваше да подозира, че лорд Тасгол е решил да съсредоточи усилията си в отбраната на Санкшън, вместо да губи време в напразни усилия да възпре устрема на Мина. Ако питаха него, беше по-добре изобщо да не си губят времето. С всеки изминал ден под знамената на водачката на Мрачните рицари се стичаха все повече и повече мъже и жени, решени да славословят Единия бог. И макар темпото, което им налагаха офицерите на Мина, да бе непосилно — войската ставаше с пукването на зората и не спираше до след залез, духът бе учудващо висок. Всеобщото настроение приличаше по-скоро на сватбена процесия, която няма търпение да започне веселбата, отколкото на армия, устремила се към битки, кланета и смърт.
Двамата с Одила продължаваха да се избягват. Жената войн и без друго пътуваше заедно със свитата на Мина, която на практика рядко се придвижваше заедно с войската. Дали Одила го правеше по собствено желание, или бе принудена, Джерард нямаше как да разбере. Знаеше, че тя го избягва заради собствената му безопасност, но пък в последно време бе започнал да изпитва острата липса на някого, с когото да сподели мрачните мисли, които го мъчеха. На драго сърце беше готов да поеме риска и да се срещне с нея.
Случи се така, че един ден безрадостните му размисли бяха прекъснати от минотавъра Галдар. Откривайки, че Джерард язди в края на колоната, минотавърът кратко и отсечено му нареди да се придвижи в челото, за да бъде заедно с останалите рицари. Младият войн нямаше друг избор, освен да се подчини, така че прекара остатъка от похода под бдителния взор на Галдар.
Защо минотавърът не го бе убил досега? Това бе един от основните въпроси, които го измъчваха. Вярно, самият Галдар също бе една голяма въпросителна. Джерард често усещаше изгарящия поглед на малките му очички върху себе си, но пък имаше усещането, че напоследък в тях няма толкова заплаха, колкото нещо като дълбока замисленост.
Младият рицар се държеше настрана, отхвърляйки опитите на останалите да се „сприятелят“ с него. Отчасти последното се дължеше на факта, че изпитваше затруднения да се включва във веселите им разговори, в които с нетърпение обсъждаха колко соламнийци се канят да избият или пък колко соламнийски глави ще набият на върха на копията си.
Заради необщителната си природа и мрачно изражение Джерард бързо се сдоби със славата на навъсен и неразговорлив тип, с когото никой от „другарите“ му не желаеше да има нещо общо. Това не го тревожеше. Дори се радваше, че са го оставили на мира.
Но дали наистина бе така? Често, когато поради някаква случайност се окажеше сам или на разстояние от останалите, неизменно виждаше, като някаква сянка, някъде наблизо и Галдар.
Дните се превърнаха в седмици. Армията прекоси Ествилде, сетне се изви през Трот и навлезе в планините Калкист през прохода Тротъл, след което се насочи право на юг към Санкшън. Вече напускаха по-гъсто населените области и Мина отново се завърна в челото на колоната заедно с Галдар, който започна да обръща далеч по-голямо внимание на водачката, отколкото на Джерард. За последното младият рицар изпита неимоверна благодарност.
Одила също се бе завърнала, но тя пък пътуваше в ариергарда заедно с кехлибарения саркофаг. Джерард на драго сърце би поговорил с нея, ала единственият път, когато направи опит да изостане незабелязано от никого, Галдар веднага го издири и му заповяда да заеме отново мястото си в строя.
Сетне настъпи и денят, в който на хоризонта за пръв път се появи планинска верига. В началото приличаше по-скоро на неясно тъмносиньо петно, което младият рицар погрешно взе за буреносни облаци. Колкото повече се приближаваха обаче, толкова по-ясно му ставаше, че пред тях се простира планина, осеяна с активни вулкани — забулената в дим планинска верига, известна още и като Господарите на Смъртта, защитниците на Санкшън.
— Не остана много — каза си той и усети как сърцето му се свива при мисълта за защитниците на града, които в този момент навярно наблюдаваха и очакваха. Навярно изпитваха увереност в укрепленията си. Бяха издържали вече повече от година, защо ли трябваше да се тревожат тъкмо пък сега?
Зачуди се дали до тях са достигнали слуховете за ужасяващата армия от мъртъвци, помела всичко пред себе си при Солантас. И дори да бяха, дали изобщо биха им повярвали? Джерард се съмняваше в това. Самият той трудно би повярвал на подобна измислица. Даже и в този момент изпитваше затруднения да се убеди, че случилото се при Солантас е истина. В спомените му цялата битка се сливаше в нещо като трескав кошмар. Пътуваха ли и в този момент душите на мъртвите с Мина? Неведнъж ги бе търсил с поглед, но дори и да бяха там, съюзниците на Мрачните рицари си оставаха невидими и нечути.
Армията навлезе в подстъпите на планините Калкист и започна да се изкачва към прохода, който щеше да ги преведе през Господарите на Смъртта. Бяха достигнали някаква долина, когато Мина им заповяда да спрат и да се подготвят за неколкодневна почивка. Обяснението й бе, че трябва да предприеме пътуване, по време на което армията трябва да се подготви за изкачването през планините. На всички бе заповядано да приведат броните и оръжията си в готовност за битката. Ковачът и помощниците му веднага започнаха работа. Междувременно бяха разпратени ловни дружини, които да се погрижат за храната на войската.
Едва-що бяха издигнали лагера си, когато още на първия ден от престоя им в долината заловиха и елфа.
Доведе го един от патрулите, разпратени по фланговете, за да охраняват придвижването им в случай на опит за засада от страна на врага.
Джерард се намираше при ковача в очакване да прибере меча си, като все още му бе трудно да повярва напълно, че е възможно човекът, който полагаше толкова усилия да поправи оръжието му, съвсем скоро да се окаже откъм противоположния му край. Твърдо беше решил да се възползва от отсъствието на Мина и да направи опит да убеди Одила да избяга с него. Ако жената войн откажеше, щеше да се насочи сам към Санкшън, за да се опита да предупреди жителите му за приближаващата заплаха. Нямаше никаква представа как ще успее да се измъкне от зоркия взор на Галдар и как ще преодолее обсадата, която все още тегнеше над града, но поне засега не смяташе да се тревожи с подобни въпроси.
Отегчен от продължителното очакване, изморен от собствените си мрачни мисли, Джерард най-сетне си даде сметка за суматохата и се насочи към нея, за да разбере какво става.
Елфът бе възседнал червеникав кон с толкова зъл нрав, че никой не можеше да се доближи до него или ездача му. Самият той също не изглеждаше особено уверен в животното, защото всеки път когато се наведеше и се опиташе да го потупа успокоително по шията, конят извръщаше глава и се стараеше да захапе пръстите му. След като на няколко пъти спаси ръката си, младият елф просто се отдръпна и повече не направи опит да усмири животното.
Около него вече се бе събрала голяма тълпа. Някои като че го познаваха, защото започнаха да му подвикват и подигравателно да се покланят пред „краля на Силванести“, като се хилеха широко или пък смееха на висок глас. Джерард огледа любопитно елфа. Въпреки че наметалото, позлатеният елек и чорапите му бяха силно окъсани, наистина си личеше, че има благороден произход. Не обръщаше внимание на присмиващата се тълпа. Вместо това, подобно на коня си, търсеше някой или нещо в лагера.
Внезапно тълпата се люшна и раздалечи, както винаги когато през нея преминаваше Мина. Веднага щом я забелязаха, очите и на коня, и на ездача му се втренчиха в нея с неотклонно внимание.
Конят изцвили и разтърси глава. Мина се приближи до Тленен огън, допря глава до шията му и прокара ръка през муцуната му. Животното просто отпусна глава на рамото й и затвори очи. Най-сетне пътуването му бе приключило. Вече бе у дома. Беше намерил покой. Мина потупа още веднъж коня и вдигна очи към елфа.
— Мина — произнесе младежът и името й прозвуча по такъв начин в устата му, сякаш бе избликнало заедно с кръвта от сърцето му. Той се плъзна от гърба на коня и застана пред нея. — Мина, ти изпрати да ме повикат. Тук съм.
Върху лицето на елфа се бе изписала такава мъчителна любов, че Джерард за момент изпита неудобство. Че любовта му не бе взаимна, беше очевидно. Мина не му обърна никакво внимание, като вместо това щедро обсипваше с ласки червеникавия кон. Пренебрежението й към младежа не остана незабелязано. Рицарите на водачката започнаха да се споглеждат с широки усмивки. Тук-там се разнесоха пиперливи шеги. Някой дори се изсмя на висок глас, ала смехът му рязко секна, щом Мина премести кехлибарения си взор върху него. Мъжът присви глава между раменете си и побърза да се скрие сред тълпата.
Мина най-сетне като че забеляза присъствието на елфа:
— Добре дошли, Ваше Величество. Очаквахме пристигането ви. Можете да се настаните в палатката непосредствено до моята. Заварвате ни в добър момент. Скоро ще се отправим към Санкшън, за да предявим правата си над този свещен град от името на Единия бог. Ще станете свидетел на триумфа ни.
— Не бива да ходиш в Санкшън, Мина! — каза елфът. — Прекалено опасно е… — Думите замряха на устата му. Той се озърна и забелязал, че е обграден от облечени в черно човеци, сякаш за пръв път си даде сметка, че е навлязъл в лагер, пълен с врагове.
Мина тутакси схвана смущението му. Тя огледа сурово стълпените край тях и с това като по чудо сложи край на шегите и смеха.
— Нека войската знае, че кралят на Силванести е мой гост. Ще се отнасяте с него със същото уважение, с което се отнасяте и към мен. Ще държа отговорен всеки от вас поотделно за личната му безопасност.
Погледът на Мина се плъзна търсещо през лицата в тълпата и за най-голяма неприятна изненада на Джерард се спря върху него.
— Сър Джерард, приближете се — нареди му тя.
Осъзнавайки, че очите на всеки мъж и всяка жена в лагера сега гледат него, младият войн усети как в лицето му нахлува вълна от гореща кръв, докато в същото време стомахът му се свиваше на ледена топка. Нямаше представа защо е избрала него. Но и нямаше друг избор, освен да се подчини.
Той отдаде чест и запази мълчание в очакване.
— Сър Джерард — произнесе мрачно Мина. — Назначавам ви за специална охрана на краля на елфите. От този момент нататък удобствата му и грижата за него се превръщат във ваша отговорност. Избирам вас, защото имате значителен опит в общуването с елфите. Доколкото си спомням, преди да се присъедините към нас, сте служили в Квалинести.
Джерард бе загубил дар слово. Хитростта на Мина нямаше граници. Джерард беше неин заклет враг, соламнийски рицар, дошъл да я шпионира. Тя знаеше това. И тъкмо понеже беше соламнийски рицар, бе и единственият човек в армията й, на когото можеше да повери живота на краля на елфите. Затворникът щеше да пази затворник. Уникална концепция, която обаче в неговия случай вършеше идеална работа.
— Съжалявам, но се страхувам, че това задължение ще ви задържи надалеч от битката за Санкшън, сър Джерард — продължи Мина. — Ще бъде неприемливо да излагаме Негово величество на подобна опасност, така че ще се наложи да останете в ариергарда заедно с провизиите и останалия багаж. Но за вас ще има и други битки, сър. Мога да ви уверя в това.
На Джерард не му оставаше нищо друго, освен отново да отдаде чест. Мина му обърна гръб и се отдалечи. Елфът стоеше и се взираше подире й, пребледнял като лист. Мнозина от войниците също гледаха неразбиращо, но сега, след като водачката вече я нямаше, доста от тях подновиха подигравките си за сметка на младия крал. Някои дори заплашваха да пристъпят границата.
— Хайде — каза му Джерард.
Забелязал, че елфът няма намерение да се помръдне, той го улови за ръката и го повлече след себе си по посока на онази част от лагера, където се издигаше палатката на Мина. Точно според думите й недалеч от нейната се издигаше втора палатка — празна и очакваща новия си обитател.
— Как се казваш? — попита раздразнено рицарят. В този момент не изпитваше особено приятелски чувства към младежа. В края на краищата му бе донесъл единствено непредвидени усложнения.
Отначало елфът сякаш не го чу. Продължаваше да се оглежда с напразната надежда да открие Мина.
Джерард повтори въпроса си, като този път повиши тон.
— Името ми е Силваношей — отговори елфът. Говореше свободно общия език, макар акцентът му да бе тъй силен, че едва се разбираше какво казва. Сега младежът го погледна за пръв път, откакто бяха назначили Джерард за негов телохранител. — Не ми изглеждаш познат. Не си бил заедно с нея в Силванести, нали?
Не беше необходимо да уточнява за коя „нея“ говори. Джерард ясно виждаше, че за младежа има само една „нея“ в целия свят.
— Не — отговори късо рицарят. — Не бях.
— Къде е тя сега? Какво прави? — огледа се отново Силваношей. — Кога ще се върне?
Палатките на Мина и охраната й се издигаха някак встрани от безпорядъка на лагера, чиито звуци сякаш не успяваха да достигнат до тях. След като представлението бе свършило, рицарите и войниците отново се бяха върнали към обичайните си задължения.
— Наистина ли сте кралят на елфите от Силванести? — попита Джерард.
— Да — отвърна отсъстващо младежът, погълнат в търсенето си. — Аз съм кралят на силванестите.
— Тогава какво, в името на Бездната, правите тук? — осведоми се безцеремонно Джерард.
В този момент Силваношей най-после забеляза Мина. Водачката вече се отдалечаваше в галоп на гърба на Тленен огън. Двамата прекосяваха долината съвсем сами, доволни, че най-после могат да препускат с вятъра, забравили за всичко останало. Виждайки болката в очите на младежа, Джерард и сам можеше да отговори на въпроса си.
— Какво казваше? — попита Силваношей, като въздъхна и се обърна към него. Мина вече се бе скрила от поглед. — Не те чух.
— Кой управлява народа на Силванести във ваше отсъствие, Ваше Величество? — попита обвинително Джерард. В съзнанието си ясно виждаше образа на един друг крал на елфите — Гилтас — и мислеше за това, колко много бе пожертвал младежът заради своите. Вместо да избяга от тях.
— Моята майка — сви рамене Силваношей. — И без това винаги й се е искало.
— Вашата майка — каза скептично рицарят — или Мрачните рицари на Нерака? Чувам, че напоследък са били превзели Силванести.
— Майка ми ще им се противопостави — изрече Силваношей. — Сраженията й доставят радост. Винаги е било така, нали разбираш. Битката и опасността, струва ми се, че живее единствено заради тях. Мразех това нейно качество. Народът ми умираше и страдаше. Заради нея. Вярно, кръвта им я правеше все по-красива, но мен отрови.
Джерард го гледаше объркано. Въпреки че елфът говореше на общия език, младият войн нямаше представа какво означават думите му. Тъкмо се канеше да разбере, когато от една от палатките непосредствено до тази на Мина се появи Одила. Щом забеляза Джерард, тя спря и видимо се изчерви, след което рязко се обърна и отдалечи.
— Ще ви донеса малко гореща вода, Ваше Величество — предложи рицарят, без да я изпуска от поглед. — Сигурно искате да се поизмиете след дългия път. Ще потърся и храна. Със сигурност ще ви помогне да дойдете на себе си.
Това поне беше вярно. Елфите и така си бяха слаби, но този изглеждаше направо измършавял. Очевидно се опитваше да живее единствено от любовта си. Гневът на Джерард започваше да изчезва, заместен от съжалението. Като всички тях и Силваношей бе затворник.
— Както желаеш — сви рамене младият елф. — Кога смяташ, че ще се върне Мина?
— Скоро, Ваше Величество — каза Джерард, като почти силом натика Силваношей в палатката. — Скоро. Трябва да почивате.
След като поне на първо време се освободи от натрапената му отговорност, той побърза да настигне Одила, която продължаваше да върви през лагера.
— Избягваш ме — каза съвсем тихо, когато я настигна.
— За твое собствено добро — отвърна тя, без да спира. — Трябва да си тръгнеш и да отнесеш вестите на рицарите в Санкшън.
— Точно това смятах да сторя. — Той подхвърли палец през рамо. — Но сега ще ми се наложи да се разправям с този заслепен от любовта си крал на елфите. Назначиха ме за негов телохранител.
Одила най-после се закова на място и се втренчи в него.
— Наистина ли? — Да.
— Идеята е била на Мина?
— На кого другиго?
— Колко умно от нейна страна — отбеляза жената войн, като продължи напред.
— Същото си помислих и аз — съгласи се Джерард. — Случайно да знаеше какви са плановете й за него? Не ми се вярва да действа от романтични съображения.
— Разбира се, че не — отговори тя. — Мина ми разказа всичко за него. Може в този момент нещата да не стоят по този начин, но кралят има потенциал да се превърне в силен и обаятелен водач на народа си. Мина е прозряла опасността и е направила възможно най-доброто, за да й се противопостави. Не съм много наясно с политическите игри на елфите, но доколкото разбирам, те трудно биха последвали някой друг освен собствения си владетел.
— Защо просто не го убие? — попита Джерард. — В сравнение с това, което му причинява в този момент, смъртта ще бъде просто обикновена милост…
— Така ще го превърне в мъченик и ще даде оправдание на народа му да продължи борбата. Сега не правят нищо друго, освен да стоят и да чакат завръщането му. Галдар ни наблюдава — рече внезапно тя. — Най-добре да продължа сама. Не идвай с мен.
— Но къде отиваш?
Тя не го погледна.
— В задълженията ми влиза да нося храна на чародеите. И да се погрижа да я изядат.
— Одила — каза Джерард, като я задържа. — Все още вярваш в могъществото на този Един бог, прав ли съм?
— Да — отвърна тя. Погледна го бързо и предизвикателно.
— Макар вече да знаеш, че могъществото му произлиза от злото?
— Зло, което лекува болните и носи утеха и спокойствие на стотици — поправи го тя.
— Но пък и възвръща мъртвите към извратен живот!
— Още нещо, което може да стори само един бог. — Сега Одила го погледна право в очите. — Вярвам в този бог, Джерард. Но което е по-важното, ти също вярваш в него. Това е истинската причина, поради която все още си тук.
Рицарят направи опит да й отговори нещо смислено, но откри, че не успява. Това ли се опитваше да му каже онзи вътрешен глас? По собствена воля ли беше тук, или бе просто един от многото затворници?
Забелязала онемяването му, Одила се обърна и се отдалечи.
Джерард остана на място, смълчан и разтревожен, загледан подире й, докато тя не се скри сред разбунения лагер.
Този път пътуването беше кратко. Тас тъкмо започваше да се отегчава от безкрайното преобръщане, когато съвсем внезапно установи, че стои, здраво стъпил на собствените си два крака. Времето за сетен път бе спряло.
Той въздъхна облекчено и се озърна.
Лабиринтът от Жив плет беше изчезнал. Гатанко го нямаше. Тас се намираше съвсем сам в нещо, което някога може и да се бе наричало красива розова градина. Само дето красотата й вече никаква я нямаше, понеже всичко в нея бе мъртво. Червените цветове на мъртвите рози бяха почернели и унили, главите им висяха отпуснато върху кафяви и съсухрени стъбла. Под една порутена каменна стена имаше купчина мъртви листа, видели безчет зимни виелици. През мъртвата градина преминаваше пътека, застлана с изпочупени плочи, която водеше към господарски дом с почернели от отдавна затихнали пламъци стени. Около къщата се издигаха високи кипариси, чиито върхове прорязваха и затуляха и най-малкия светлик, така че, дори и да паднеше нощ, вероятно щеше да се познае единствено по вдълбочените сенки и безбройните нюанси на чернотата.
Тасълхоф си помисли, че никога през целия си живот не бе попадал на място, което да го натъжава толкова силно.
— Ти пък какво правиш тук?
Върху кендера падна нечия сянка. Гласът на проговорилия бе студен и жесток. Над него се издигаше рицар, облечен в древна броня. Мъртъв рицар. Най-малко от неколкостотин години. Тялото му отдавна бе изтляло и изгнило. Сега ролята на тяло изпълняваше бронята; тя бе неговата плът и кости, мускули и сухожилия, опетнена и почерняла от времето, обгоряла от огньовете на войната, опръскана с кръвта на безбройни жертви. През цепнатината на наличника го наблюдаваха две червени очи — единствена светлина в безкрайния мрак. Сега очите се взряха по-дълбоко в Тас и сякаш загоряха още по-силно. Кендерът се сви като попарен.
Колкото повече гледаше към създанието над себе си, толкова по-неприятно се чувстваше — усещане толкова ужасно, че вече му се искаше да го е забравил. Устата му се изпълни с горчилка, а езикът му започна да пари. Сърцето му заби тъй силно, че сякаш се опитваше да избяга от гърдите, докато стомахът му се сви на топчица и затърси някое местенце, където да се скрие.
Опита се да отговори на зададения му въпрос, ала думите просто не искаха да се оформят както трябва. Познаваше този рицар. Рицарят на смъртта, лорд Сот, бе научил кендера да се страхува — чувство, което никак не му се нравеше. Внезапно му хрумна, че има малка вероятност лорд Сот да не си го спомня, а това не беше зле, понеже последната им среща едва ли можеше да се нарече особено дружелюбна. Надеждата му бързо се разби на парчета от следващите думи на рицаря, които го захапаха като внезапно извил се леден зимен вятър:
— Не обичам да повтарям. Казах, ти пък какво правиш тук?
През изминалите години Тас неведнъж бе чувал съвсем същия въпрос, макар и никога досега с подобен оттенък в смисъла. През по-голямата част от времето въпросът беше:
„Ти пък какво правиш тук?“ подсказвайки, че питащият много би се радвал кендерът да бъде на всяко друго място, но не и тук. В други случаи пък беше: „Ти пък какво правиш тук?“, тоест спри да го правиш незабавно. Лорд Сот на свой ред бе наблегнал на думата „ти“, превръщайки въпроса в: „Ти пък какво правиш тук?“, което навеждаше на мисълта, че има предвид самия Тасълхоф Кракундел. Което значеше, че го е познал.
Кендерът направи няколко опита да отговори. Никой от тях не се оказа успешен. От устата му излизаше единствено мънкане, не и думи.
— Зададох ти въпрос два пъти — каза рицарят. — И въпреки че времето ми на този свят е безкрайно, с търпението ми не е така.
— Старая се да отговоря, сър — рече кротичко Тас, — но вие карате думите ми да се щурат във всяка друга посока освен нагоре по гърлото. Зная, че е неучтиво, но ще ви задам един въпрос, преди да отговоря на вашия. Та като казвате „тук“, какво точно имате предвид? — Той избърса потта от челото си с ръкав и се опита да погледне към нещо друго, само да не е в тези червени очи. — Понеже бях на доста места, които можеха да бъдат „тук“, и в момента съм малко объркан.
Червените очи на Сот се преместиха от Тасълхоф към Устройството за пътуване във времето, което кендерът стискаше в изтръпналите си пръсти. Тас проследи погледа му.
— О, ъъъ, това — преглътна той. — Красиво е, нали? Попадна ми по време на… хмф… едно от последните ми пътувания. Някой го е изпуснал. Смятам да му го върна. Цяло щастие, че го намерих, а? Ако не възразявате, просто ще го приберем ей тук… — Направи опит да отвори една от кесиите си, ала ръцете му просто отказваха да се подчинят и трепереха ужасно.
— Не се тревожи — произнесе лорд Сот. — Няма да ти го взема. Не желая да притежавам устройство, което може да ме отведе назад във времето. — Освен ако… — Той замълча и в очите му пробягаха сенки. — Освен ако не ме отведе обратно, за да мога да поправя стореното. Може би тогава ще имам полза от нещо такова.
Тас много добре си даваше сметка, че не може да стори нищо, за да попречи на рицаря да му отнеме устройството, но не смяташе да се даде лесно. Внезапно в гърдите му се бе пробудила храброст, която бе истинска, а не просто отсъствие на страх, и кендерът неуверено затърси с ръка ножа си, Заешкият касапин. Нямаше представа какво толкова може да направи един малък нож на лорд Сот, но пък Тас беше Герой на Копието. Трябваше да се постарае.
За щастие не стана нужда храбростта му да бъде изпитвана.
— Но каква полза? — продължи рицарят. — Ако се наложеше да преживея отново случилото се, сигурно щях да направя същите грешки и да извърша съвсем същите ужасни постъпки. Просто бях такъв човек.
Червените очи потрепнаха.
— Ако имах възможност да се върна във времето със знанието, което имам сега, може би действията ми щяха да са други. Ала душите ни не могат да се върнат назад. Могат да крачат единствено напред. А на някои от нас дори това е забранено. Не и преди да сме научили както трябва трудните уроци, пред които ни изправят животът… и смъртта…
Студеният му глас вече направо се вледени, карайки Тас да престане да се поти и да започне да се тресе.
— Но ето че вече дори тази възможност ни е отнета.
Червените очи загоряха с нов пламък.
— Но ще отговоря на въпроса ти, кендере. Попаднал си в Петата епоха, така наречената Епоха на Смъртните. — Шлемът се поклати. Лордът вдигна ръка. Раздраното му наметало прошумоля. — Намираш се в градината, която някога бе мое убежище, а сега е мой затвор.
— Ще ме убиете ли? — попита Тас най-вече защото това бе въпрос, който вероятно се очакваше да зададе, а не толкова понеже се чувстваше заплашен. За да те заплашва някой, първо трябва да те забележи, а кендерът бе останал с впечатлението, че неумрелият лорд не се интересува от него повече, отколкото проявяваше интерес към съсухрените стъбла и почернелите рози например.
— Защо да те убивам, кендере? — попита Сот. — Защо да си правя труда?
Тас отдели на въпроса значително време за размисъл. И наистина, не можеше да открие сериозна причина. Освен една.
— Вие сте мъртъв рицар, милорд — рече той. — Нима убийствата не са ваше занятие?
— Смъртта не беше мое занятие — отвърна безизразно Сот. — Тя бе моя радост. Но и мое мъчение. Тялото ми умря, ала душата ми остана жива. Както жертвата страда, щом усети как нажеженото желязо се впива в плътта й, така и моята душа се свива от ужас под ударите на гнева, срама и вината. Исках да сложа край, желаех да удавя болката в кръвта и амбицията. Беше ми обещано, че ако помогна на своята богиня да постигне своето, ще бъда възнаграден. Че на болката ми ще бъде сложен край, а душата ми ще получи свободата си. Обещания, които така и не бяха изпълнени.
Червените очи премигнаха срещу Тасълхоф, след което се загледаха над почернялата градина.
— Някога убивах от злоба и заради самото удоволствие. Сега това е минало. Нищо от онова, което ме движеше, вече не е от значение за мен. Нищо не може да удави болката… Освен това — добави замислено той — ти не умря ли в последната секунда на Четвъртата епоха? Ето защо попитах какво правиш тук. Как намери това място, след като дори и боговете не успяват да го открият?
— Значи съм мъртъв — рече Тас с лекичка въздишка. Предполагам, че това обяснява доста неща.
Вече си мислеше колко е странно, че двамата с лорд Сот, изглежда, имат нещо общо, когато се разнесе глас, жив глас:
— Милорд! Лорд Сот! Моля ви да ме приемете!
Нечия силна ръка запуши устата на кендера. В същия миг друга ръка обви тялото му и той внезапно почувства как пропада в гънките на черна мантия, сякаш нощта внезапно бе приела форма и се бе спуснала над главата му. Не виждаше нищо. Не можеше да говори и едва успяваше да си поеме дъх, понеже ръката запушваше и носа му. Но най-необикновеното от всичко бе, че усещаше мириса на розови листа.
Тас на драго сърце и с всички сили би изразил несъгласието си с подобно грубо държание, ала бе разпознал притежателят на гласа и внезапно изпита огромна благодарност, че ръката му пречи да заговори, понеже макар и понякога да имаше силно желание да замълчи, думите имаха навика да се изплъзват от устата му, преди да е успял да им попречи да го сторят.
Започна да се извива, за да се опита да освободи носа си, който — мъртъв или не — все така настояваше на своето по заповед на задушаващото се тяло. След като постигна желания ефект, кендерът отново застина неподвижно.
Лорд Сот не отвърна веднага на повика. Той също бе познал притежателя му, въпреки че никога дотогава не я бе срещал или виждал. Но я познаваше, понеже и двамата бяха обвързани с една и съща верига, служеха на един и същ господар. И знаеше защо е дошла, бе наясно какво ще поискат от него. Това, което не знаеше, бе какъв може да е отговорът му. Подозираше какъв иска да бъде той, но се съмняваше, че ще има куража да го даде.
Кураж. Лордът се усмихна с горчивина. Някога си мислеше, че не изпитва страх от нищо. С времето бе осъзнал, че се бои от всичко. Бе изживял живота си в страх: страх от провала, от слабостта, страх, че хората ще започнат да го презират, ако го опознаят по-добре. Но най-вече се беше страхувал, че тя ще започне да го презира, щом веднъж прозре, че е обожавала един обикновен човек, а не образец на добродетелта и храбростта, за какъвто го смяташе.
Боговете му бяха дали шанс да предотврати Катастрофата. На път за Истар бе срещнал група елфиди, заблудени последователки на Царя жрец, които му бяха наговорили лъжи за жена му, казвайки, че не му е вярна и че детето, което носи в утробата си, не е негово. Страхът го бе накарал да се вслуша в лъжите и да кривне от пътя, който навярно водеше към собственото му спасение. Пак страхът бе запушил ушите му за протестите на жена му и твърденията й, че е невинна. И го беше накарал да убие онова, което обичаше повече от всичко.
Стоеше и си припомняше тези събития, както толкова безброй пъти досега.
Още веднъж се намираше в цъфтящата градина, където тя се грижеше за розите със собствените си ръце, защото не се доверяваше на градинаря, който той бе наел за тази работа. Гледаше загрижено издрасканите й от бодлите ръце, нежната, деликатна кожа, разкъсана и обагрена от кръвта й.
— Струва ли си? — попита я. — Розите ти носят само болка.
— Болката трае само миг — отвърна тя. — Но радостта от красотата им продължава с дни.
— И все пак, щом подухне мразовития зимен вятър, ще се съсухрят и умрат.
— Ала споменът остава, любов моя. И той също ми носи радост.
„Не радост — помисли си той. — Не радост, а мъка. Споменът за усмивката и смеха й. За тъгата в очите й, докато животът бавно ги напускаше, отнет от моята ръка. Споменът за проклятието й.“
„Но беше ли наистина проклятие? Тогава го взех за такова, но сега се чудя. Може пък в действителност да е било благословията й.“
Той напусна градината с мъртвите рози и влезе в господарската къща, възправяла се в продължение на векове като паметник на смъртта и ужаса. Зае мястото си в стола, покрит с вековна прах, която тялото му не можеше да раздвижи. Седна там и се втренчи пред себе си, както винаги досега, в продължение на часове и дни в кървавото петно на пода.
Тя бе паднала там.
Беше умряла там.
Еони бяха изминали от онзи миг, а той бе обречен да чува отново и отново песните, възпяващи собствените му грешки. Песни, изпети от духовете на елфидите, станали причина за гибелта му, които го бяха придружили и в живота, който не беше живот, а съществуване, изплетено от мъчения и съжаление. Не беше чувал гласовете им от началото на Петата епоха. Не знаеше преди колко години бе свършила тя, понеже за него времето нямаше смисъл. Гласовете бяха част от Четвъртата епоха и си бяха отишли заедно с нея.
Най-сетне простени. Получили правото да си отидат.
Той също търсеше прошка, но тя му бе отказана. Отказът го бе ядосал и неговата кралица знаеше, че ще бъде така. Това беше и неговият капан. По този начин Такхизис го бе уловила, обвързала и довела тук, за да продължи жалкото си съществуване в очакване на нейния призив.
И ето че той бе дошъл. Най-накрая.
Стъпките на живите го накараха да се изтръгне от мрачната си замисленост. Вдигна очи, за да види пред себе си представителя на Нейно мрачно величество, но вместо това съзря едно дете, облечено в броня… или поне за такова го взе в началото. Чак после осъзна, че онова, което бе взел за дете, всъщност е момиче на прага на женствеността. Напомняше му за Китиара, единственото живо същество, което поне за кратко бе успяло да потуши болката в него. Китиара, която никога през живота си не бе сещала страх освен в момента на смъртта си, когато бе видяла как Сот се приближава, за да я отведе. Едва в този момент, виждайки себе си, отразен в очите й, той сам се беше разбрал. Поне това бе успяла да му даде.
Сега Китиара също я нямаше. Душата й бе продължила по своя път, накъдето и да водеше той. Дали пък това не бе друга Китиара, изпратена да го съблазни?
Не, осъзна той, загледан в кехлибарените очи на момичето пред себе си. Това не беше Китиара, която служеше единствено на себе си. Това момиче вършеше всичко в името на славата — прославата на един бог. Китиара никога не бе жертвала доброволно нещо, за да постигне целите си. Момичето пред него бе пожертвало всичко, бе изпразнило себе си, за да приласкае същината на бога.
Сот виждаше в кехлибарените й очи хиляди мънички фигури. Усети как топлият кехлибар го обгръща и се опитва да го улови, като поредното незначително насекомо.
Той поклати облечената си в шлем глава.
— Не си прави труда, Мина — каза й. — Зная твърде много. Истината ми е известна.
— И каква е тя? — попита момичето. Кехлибарът отново се опита да го въвлече в себе си. Детето жена очевидно не смяташе да се предаде лесно.
— Истината, че твоята господарка ще те използва и изостави — изрече Сот. — Че ще те предаде, както е предавала всеки, който й е служил. Познавам я отдавна, нали разбираш…
Долови как неговата кралица се раздвижва гневно, ала предпочете да не й обърне внимание. Не сега, каза й той. Не можеш да използваш отново това срещу мен.
Мина не изпитваше гняв. Но изглеждаше натъжена от отговора му.
— Как можеш да говориш така, след като й се наложи да си създаде толкова неприятности, за да те доведе с нея? Ти единствен си имал подобна чест. Останалите… — Мина махна с ръка към залата, изпразнена от своите призраци. Или може би тя смяташе, че наоколо няма никого. На него му се струваше, че залата е претъпкана. — Всички останали бяха захвърлени в небитието. Само на теб бе позволено да останеш на този свят.
— В небитието, така ли? Някога вярвах в това. Някога се боях от мрака и тъкмо така тя успяваше да ме контролира. Сега знам повече. Смъртта не е просто небитие. Тя позволява на душата да продължи напред.
Мина се усмихна със съжаление на невежеството му.
— Очевидно живееш в заблуждение. Душите на мъртвите не отиват никъде. Вместо това изчезват в неопределеността… пропилени и забравени. Сега Единият бог взима тези души и им дава възможност да останат в света и да продължат да служат на живите.
— Да служат на Единия бог, искаш да кажеш — отвърна Сот. Той се размърда в стола си, но това не му помогна да се почувства по-добре. — Да речем, че съм благодарен на богинята, задето ми е дал привилегията да остана на този свят. Но тъй като познавам отдавна кралицата, съм наясно, че вероятно очаква да изразя благодарността си в по-осезаем вид. Какво иска от мен тя?
— В рамките на няколко дни армиите на живите и мъртвите ще се нахвърлят върху Санкшън. Градът ще падне пред моята мощ. — В думите на Мина нямаше и помен от гордост. Просто съобщаваше факт. — По това време Единият бог ще сътвори велико чудо. Кралицата възнамерява да навлезе в този свят, както винаги е искала досега, и да обедини владенията на смъртните и безсмъртните. Когато постигне съществувание и в двата свята, ще управлява над всички. Ще ни отърве от напастта на елфите и ще се провъзгласи за владетел на Крин. Аз ще бъда дясната й ръка и ще отговарям за живите. На теб Единият бог предлага отговорността за армията на мъртвите.
— Предлага ми това? — попита Сот.
— Дали ти го предлага? Разбира се — отвърна Мина.
— Значи няма да се засегне, ако откажа на предложението й? — предположи рицарят.
— Не, няма — отговори момичето. — Но ще бъде дълбоко натъжена от неблагодарността ти след всичко, което е направила за теб.
— Всичко, което е направила за мен — усмихна се Сот. — Значи затова ме е довела тук. За да бъда роб и водач на армия от роби. Отговорът на щедрото й предложение все още е „не“… Допусна грешка, царице моя — обърна се на висок глас към сенките той. Знаеше, че тя е там, навита на кълбо, изпълнена с очакване. — Използва гнева ми, за да не ме изпуснеш от ноктите си, и ме довлече тук, за да ме използваш за целите си. Но ме остави сам твърде дълго. Остави ме в мълчанието, а това ми позволи още веднъж да чуя гласа на своята любима съпруга. Остави ме в мрак, който се превърна в моя светлина, защото сега виждам лицето й. Но също така успях да видя и себе си и съзрях човек, който се беше отдал на страха. Чак тогава съумях да те разгледам по-добре, да те видя истински… Сражавах се заради теб, царице Такхизис. Вярвах, че твоята кауза е и моя. Тишината ме научи, че тъкмо ти си подхранвала страховете ми, че си разпалвала пръстен от пламъци наоколо ми, за да не мога да избягам. Сега пламъците си отидоха, царице. Край мен има единствено пепелища.
— Внимавай — предупреди го сериозно Мина. — Ако откажеш, рискуваш да си навлечеш гнева й.
Лорд Сот се изправи и посочи към петното на пода:
— Виждаш ли това?
— Не виждам нищо — отвърна тя, след като погледна безразлично нататък. — Нищо освен студен сив камък.
— Аз пък виждам локва от кръв — рече лордът. — Виждам в нея да лежи възлюблената ми съпруга. А също и всички онези, които погинаха заради страха и нежеланието ми да приема благословията на боговете. Дълго трябваше да се вглеждам в това петно и безкрайна бе ненавистта ми към него. Сега обаче коленича пред него — каза той и докосна с коляно камъка. — Коленича в нейната кръв и в кръвта на другите. Моля се тя да ми прости грешките. Моля всички тях.
— Не може да има прошка — отсъди сурово Мина. — Ти си прокълнат. Единият бог ще захвърли душата ти в мрак и безкрайни мъки. Такъв ли е изборът ти?
— Избирам смъртта — произнесе лорд Сот. Сетне бръкна с ръка под нагръдника си и извади от там една роза. Цветето бе мъртво от дълго време, ала яркият му цвят все още живееше. Розата бе червена като устните й, червена като нейната кръв. — И ако смъртта ще ми донесе единствено безкрайни мъки, тогава я приемам като подобаващо наказание.
Рицарят видя как Мина отрази яркия червен пламък на душата му.
— Твоята богиня изгуби силата си над мен — каза той. — Вече не се страхувам.
Кехлибарените очи на момичето се наляха с гняв. Тя се обърна на пети и го остави коленичил на студения камък — със сведена глава и ръце, обгърнали бодлите, сухите листа и измачкания цвят на червената роза. Стъпките на Мина отекнаха през господарския дом, разтърсиха пода, върху който бе коленичил, разтърсиха почернелите, полурухнали стени и обгорелите подпорни греди.
Внезапно лордът почувства болка — физическа болка — и се втренчи с почуда в ръката си. Прокълнатата броня бе изчезнала. Бодлите на мъртвата роза пронизваха плътта му. Върху кожата му се бе появила малка капка кръв, по-червена и от цвета на розата.
Една от гредите над него поддаде и се разби наблизо. Парчетата от нацепеното дърво се забиха жилещо в плътта му. Рицарят стисна зъби, за да преодолее болката. Това беше последният отчаян опит на Мрачната кралица да запази властта си над него. Току-що беше получил обратно смъртното си тяло.
Богинята никога нямаше да научи, но в невежеството си му бе оказала една последна чест.
Сега Царицата стоеше, навита на кълбо в сенките, сигурна в своята победа, очакваща страхът му отново да го обвърже към нея, нетърпелива да чуе вика му, че е сгрешил, и молбите му да бъде пощаден.
Лорд Сот поднесе розата към устните си. После целуна цвета й и разпръсна розовите листчета над кръвта, обляла в червено-сивия камък. Захвърли и шлема, който в продължение на дълги изпразнени векове бе негова плът и кост; откъсна нагръдника от себе си и го захвърли надалеч, така че да се удари шумно в една от стените.
Нечия изпълнена с мъст ръка, накара и друга греда да поддаде. Гредата го удари, премаза тялото му и го поби в пода. Кръвта му потече свободно и се сля с кръвта на неговата любима. Лорд Сот не изкрещя. Болката от смъртта му причиняваше непоносима агония, ала скоро щеше да отмине. Нямаше нищо против да понесе тази болка заради нея, заради болката, която душата й бе понесла в негово име.
Нямаше да го чака. Душата й отдавна бе продължила своето пътуване, понесла в ръце техния син. Предстоеше му да ги последва — сам, изгубен, търсещ.
Може би никога нямаше да ги открие — двете души, на които бе причинил тъй силни страдания, — но възнамеряваше да посвети вечността на желанието си да ги намери.
И това търсене щеше да бъде негово избавление.
Мина прекоси розовата градина. Лицето й бе застинало в студена, гневна, изсечена от мрамор маска. Не погледна назад, за да стане свидетел на окончателното рухване на крепостта Даргаард.
От безопасното си тъмно ъгълче Тасълхоф надникна, за да проследи заминаването й, ала не успя да види накъде отива, понеже в същия миг масивната постройка се срути върху себе си, запращайки във въздуха хвърчащи парчета и облаци кълбящ се прах.
В розовата градина се заби огромен каменен блок. Кендерът изненадано си даде сметка, че не се намира под него, понеже каменният блок се бе стоварил точно където стоеше. Вместо това Тас вече се носеше с ветровете на разрушението и смъртта като цвят на глухарче и се издигаше все по-нагоре, право към чистото, мъртвешки синьо, безоблачно и огряно от слънцето небе.
Санкшън се намираше под обсада от дълги месеци насам. Мрачните рицари хвърляха всичко, с което разполагаха, срещу града. Безчет бяха намерили смъртта си в сенките и от двете страни на стените — безсмислена и жалка смърт, понеже нито една от силите не успяваше да вземе превес. Когато армията на Мина най-сетне се появи, защитниците започнаха да се смеят, понеже как можеше подобна жалка войска да промени с нещо положението?
Не им бе съдено да се смеят дълго. Град Санкшън падна под ударите на армията от души за по-малко от ден.
Нищо не можеше да се изправи срещу напредването на мъртвите. Рововете, пълни с бавно протичаща нажежена лава, които се стичаха откъм Господарите на Смъртта и препречваха пътя на живите, не можеха да спрат умрелите. В този момент новопостроените и подсилени защитни прегради, срещу които армията на Мрачните рицари се бе хвърляла отново и отново, без да постигне много, сега се възправяха като паметници на безсилието. Гъстата, сива мъгла от злочести души се стичаше по планинските склонове, изпълваше долините като връхлитащ прилив и прекипяваше през укрепленията, карайки и обсадени, и обсаждащи да търсят спасението на живота си пред непреодолимия ужас.
Не се наложи да събарят портите, водещи към вътрешността на града, нито пък да правят пробиви в стените. Войниците на Мина просто трябваше да изчакат, додето паникьосаните защитници сами не отвориха вратите. Побегнали от армията на мъртвите, доскорошните защитници на Санкшън съвсем скоро сами щяха да се присъединят към нея. Скрити в гъстата мъгла, рицарите на Мина посичаха безжалостно всеки враг, който им се изпречеше на пътя. Малко по-късно, водена от Галдар, войската на Единия бог нахлу през градските врати и битката се понесе из улиците на Санкшън.
Мина се сражаваше в подножието на планините, правейки всичко възможно да обуздае паниката сред обсаждащите, които бяха също толкова ужасени, колкото и враговете си. Водачката яздеше сред тях, вдъхваше им кураж, пресичаше пътя на бегълците и ги хвърляше отново в битката.
Изглеждаше така, сякаш се намира едновременно навсякъде из полесражението, препуснала в галоп върху червения си кон натам, където имаше най-остра нужда от нея. Често яздеше толкова бързо и така нехайно, че собствените й телохранители се принуждаваха да пришпорват животните под себе си до смърт, за да успеят да я настигнат.
Джерард не участваше в битката. Вярна на дадената дума, Мина бе накарала него и затворника му да останат на хребета на възвишенията, откъдето градът се виждаше като на длан.
Заедно с Джерард и младия елф бяха останали и четирима Мрачни рицари, които охраняваха каруцата с кехлибарения саркофаг на Златна луна и двамата чародеи. Одила също яздеше редом с каруцата. Подобно на Джерард и нейният взор бе устремен към битката, в която не можеше да вземе участие. Рицарят раздразнено и безпомощно наблюдаваше сражението от омразното си безопасно място. Човек и с просто око успяваше да проследи къде се намира Мина. Водачката излъчваше странно бледо сияние, което безпогрешно указваше на нападателите накъде да се насочат.
— Каква е тази мъгла, която изпълва долината? — попита Силваношей, който също гледаше в почуда надолу.
— Това не е мъгла, а армия от души, Ваше Величество — отговори мрачно Джерард.
— Дори мъртвите се прекланят пред нея — изрече елфът. — И са дошли да се бият под нейните знамена.
Джерард хвърли поглед към каруцата с телата на двамата мъртви магьосници. Зачуди се дали и душата на Палин е някъде там долу, увлечена в сражение в името на Мина. Можеше да си представи доколко чародеят се „прекланя“ пред водачката. Лесно можеше да го обясни на оглупелия от любов младеж, но вместо това предпочете да замълчи. Кралят и без друго нямаше да го послуша. Рицарят дори не помръдна в седлото си, запазвайки зловещо мълчание.
Мъглата от души се сгъстяваше все повече, а от сърцето й се издигаха глъч и предсмъртни викове. Джерард внезапно си даде сметка, че пред очите му се е спуснала кървава пелена и в същия миг почувства непреодолимо желание да се присъедини към отчаяната битка, макар още от самото начало да знаеше, че ще изгуби живота си напразно.
— Джерард! — извика Одила.
— Не можеш да ме спреш! — изкрещя ядосано той. Когато отново започна да вижда по-ясно през кървавата пелена, видя, че тя не се опитва да го спре. Опитваше се да го предупреди.
Четиримата рицари на Мина, които предполагаше, че трябва да пазят елфа, пришпориха конете си и обградиха младежа.
Нямаше представа как са предугадили намерението му, но измъкна меча си и яростно се приготви да им даде отпор. Първите им думи го изумиха напълно.
— Отстъпи, Джерард — каза един от тях на име Клорант. — Това не е твоята битка. Не искаме да те нараним.
— Напротив, това е моята битка, негодници… — започна Джерард. Предизвикателните думи замряха в устата му.
Не гледаха него. Изпълнените им с омраза очи бяха впити в нещо зад него, в елфа. Рицарят си припомни дюдюканията и подигравките, които се бяха надигнали при появата на младежа в лагера. Той хвърли бърз поглед през рамо. Силваношей не бе въоръжен. Беше съвсем беззащитен, изправен срещу четирима врагове.
— Това, което се каним да сторим на остроухия, не ти влиза в работата, Джерард — рече Клорант. Тонът му бе заплашителен и изглеждаше смъртоносно сериозен. — Препусни и не поглеждай назад.
Младият войн с огромно усилие на волята се помъчи да овладее гнева си и да потисне желанието да забие меча си в гърдите на рицаря. Трябваше да обмисли нещата трезво. През цялото време проклинаше от дъното на душата си Мина, задето бе прозряла толкова дълбоко в сърцето му.
— Момчета, нещо сте се объркали — каза той, като се стараеше да говори възможно най-миролюбиво. В същото време подкара леко коня, за да се озове между Клорант и краля на елфите. Сетне посочи надолу. — Битката е в тази посока. Зад гърбовете ви.
— Няма да имаш неприятности с Мина, Джерард — обеща Клорант. — Вече сме намислили какво да й кажем. Ще я излъжем, че ни е нападнал вражи патрул и се е наложило да се укрием в планината. Ще успеем да отблъснем нападателите, ала в объркването елфът ще се прости с живота си.
— Ще довлечем няколко тела дотук — прибави друг. — Ще се намажем с кръвта им… за да бъде по-правдоподобно.
— С радост ще окървавя всекиго от вас — произнесе Джерард, — но едва ли ще ми се наложи. Елфът не си заслужава. Не застрашава никого.
— Застрашава Мина — каза Клорант. — Направи опит да й отнеме живота, когато бяхме в Силванести. Тогава Единият бог ни я върна, ала следващия път дяволът може и да сполучи.
— Ако се е опитвал да убие Мина, оставете нея да се разправя с него — отговори Джерард.
— Тя не може да прозре измамната му природа — не отстъпваше Клорант. — Налага се да я защитаваме от самата нея.
„Още един ревнив влюбен — даде си сметка Джерард. — Всеки един от тях е влюбен в нея. Това е истинската причина, поради която искат да убият елфа.“
— Дай ми меч. И сам мога да водя битките си — заяви Силваношей, като накара коня си да застане редом с този на младия войн. Кралят на елфите му хвърли горд и изпълнен с презрение поглед. — Няма нужда да се биеш заради мен.
— Млад глупак! — изръмжа с ъгълчето на устата си Джерард. — Млъкни и ме остави да се оправя с тях!
А на висок глас каза:
— Мина ми заповяда да го охранявам и аз съм длъжен да се подчиня. Дори положих клетва за това, също както и вие. Ако случайно не ви е ясно, съществуват и такива неща, като чест. Чували сте за нея, нали?
— Чест! — Клорант плю на земята. — Говориш като проклет соламниец. Имаш избор, Джерард. Можеш да се махнеш оттук и да ни оставиш да се разправим с елфа, в който случай ще се погрижим да не пострадаш. Или можеш да се превърнеш в един от труповете, които ще оставим след себе си, за да подкрепим историята си. И не се тревожи — прибави с ехидна усмивка. — Ще споменем пред Мина, че си умрял „с чест“.
Джерард не ги чака да се приближат. Дори не изчака Клорант да довърши малката си реч. Вместо това пришпори коня си право към него. Мечовете им иззвънтяха един в друг в момента, когато Мрачният рицар произнасяше думата „чест“.
— Аз ще се погрижа за негодника — кресна Клорант. — Останалите, заемете се с елфа! Убийте го!
Тримата на свой ред сръгаха конете си по посока на младия крал. Джерард чу как Силваношей изкрещя нещо на елфически, после един от рицарите изруга, след което се разнесоха глух удар и дрънчене на метал. Младият войн рискува един поглед и изумено видя, че Силваношей, невъоръжен и с голи ръце, се бе хвърлил към единия от рицарите и е успял да го събори от коня. В този момент двамата се бореха ожесточено за изпуснатия меч на рицаря, чиито другари обикаляха нетърпеливо около тях, очаквайки сгоден миг, за да ударят елфа, без да наранят приятеля си.
Междувременно Джерард имаше свои собствени проблеми. Двубоят между въоръжени до зъби конници е не толкова въпрос на умение да боравиш с меча, колкото безумно налагане по противника с надеждата да го свалиш от животното.
Животните пръхтяха и ровеха земята с копита. Клорант и Джерард се обикаляха настръхнали и стоварваха ожесточено мечовете си върху каквото сварят, като никой от двамата не успяваше да постигне кой знае колко. До този момент Джерард беше успял да забие юмрука си в челюстта на Мрачния рицар и да пререже част от плетената ризница, предпазваща горната част на ръката му. Самият той не беше ранен, но пък се намираше в по-неблагоприятно положение. На Клорант му оставаше единствено да се защитава, за да го държи надалеч от основните събития и да му пречи да защити елфа.
Поредният бърз поглед разкри на Джерард, че Силван е успял да се добере до меча на мъжа. Младежът зае отбранителна позиция и мрачно се втренчи в очите на враговете си, двама от които все още бяха на коне и имаха оръжия. Падналият рицар тъкмо се изправяше на крака.
Единият от конниците подкара коня си в галоп право към Силваношей с намерението да го обезглави с един-единствен удар. В отчаянието си Джерард обърна гръб на Клорант. Оставяше се напълно открит, ала ако искаше да защити елфа, не му оставаше нищо друго. Смушка коня си и накара животното да подскочи стреснато напред и да застане между атакуващия рицар и младия крал.
Клорант му нанесе удар отзад. Мечът му се стовари върху шлема на младия войн, карайки ушите му да зазвънтят, превръщайки мислите му в купчина натрошени парчета. Сетне Клорант изведнъж се оказа встрани от него и острието на меча му проблесна във въздуха.
— Спрете всичко това! — извика яростно един женски глас. — В името на Единия бог, спрете тази лудост!
Рицарят, устремен в галоп към елфа, дръпна с такава сила юздите, че двамата с животното практически паднаха по гръб. Джерард с мъка успя да задържи собствения си кон, за да не ги прегази. Чу как Клорант на свой ред рязко си пое дъх и се забори да овладее животното си.
Джерард свали оръжие и потърси с очи притежателката на гласа. По ужасения поглед на Клорант можеше да се заключи, че Мрачният рицар си мисли, че е чул Мина. Но той знаеше, че не е така. Гласът му беше познат. Можеше единствено да се надява, че Одила ще успее да се справи с онова, което е подхванала.
С побледняло лице и мантия, която се заплиташе в глезените й, Одила се приближи и застана в центъра на блъсканицата от запотени, окървавени и озверели мъже. Жената войн протегна ръка и отмести един от мечовете.
Сетне се взря заплашително в Клорант.
— Какво означава това? Не чухте ли заповедта на Мина, че към този елф трябва да се отнасяте със същото уважение, каквото проявявате и към нея? — Тя огледа със святкащ поглед всеки поотделно, включително Джерард. — Свалете оръжията! До един!
Поемаше огромен риск. Дали мъжете гледаха на нея като на истинска свещенослужителка, представител на Единия бог, някой също толкова недосегаем, както и самата Мина? Или пък я смятаха за обикновена последователка, не по-различна от тях?
Рицарите се колебаеха, поглеждайки се несигурно. Джерард мълчеше, като се опитваше да изглежда също толкова виновен и поразен, колкото останалите. Позволи си да хвърли един предупредителен поглед на Силваношей, ала елфът и без друго бе проявил достатъчно здрав разум, за да държи устата си затворена. Младежът дишаше тежко, без да изпуска от очи враговете си.
Одила присви очи. Сега гледаше дори още по-остро от преди.
— В името на Единия бог, свалете оръжията — нареди отново, и този път посочи право към Клорант. — Иначе рискуваш да ме ядосаш дотам, че ръката ти да се съсухри!
— Ще кажеш ли на Мина за случилото се? — попита сърдито той.
— Зная, че постъпвате така, понеже се тревожите за Мина — отвърна поомекнало Одила. — Но няма нужда да я защитавате. Единият бог я държи в ръката си. Единият бог знае кое е добро за нея и за всички нас. Елфът е жив единствено защото Единият бог иска да е така. — Тя посочи към Санкшън. — Включете се в битката. Вашите врагове са там.
— Ще кажеш ли на Мина? — повтори Клорант, вече със страх в гласа.
— Няма — отговори тя. — Но ти ще го сториш. Ще й признаеш всичко и ще поискаш от нея прошка.
След още един кратък миг на колебание Клорант свали меча и го прибра отсечено в ножницата. Сетне даде знак на другарите си да направят същото. Чак тогава хвърли един последен, изпълнен с ненавист поглед към елфа, обърна коня си и препусна надолу по хълма към Санкшън. Приятелите му го последваха.
Джерард въздъхна облекчено и се изхлузи от седлото.
— Добре ли си? — попита той Силваношей, като го огледа внимателно. По дрехите на младежа имаше няколко капки кръв, но иначе не се забелязваше нищо сериозно.
Кралят на елфите се отдръпна и го огледа подозрително.
— Ти… един Мрачен рицар… рискува живота си заради мен. И се изправи срещу своите. Защо?
Джерард нямаше как да му признае истината.
— Не го направих заради теб — отвърна сърдито. — Сторих го заради Мина. Тя ми заповяда да те охранявам, не си ли спомняш?
Лицето на младежа се отпусна.
— Сега ми става ясно. Благодаря ти.
— Благодари на Мина — измърмори грубо Джерард.
Сетне с мъка закуца към Одила.
— Добра работа — каза й тихо. — Представлението си го биваше. И все пак ми е любопитно… Какво щеше да стане, ако Клорант не се беше хванал на въдицата? За момент ми се стори, че ще се случи точно това. Какво щеше да направиш тогава?
— Странно е — отговори тя. Очите й гледаха невиждащо, а в тона й се усещаше вглъбеност. — В секундата, в която отправих заплахата, вече знаех, че имам властта да я изпълня. Можех да съсухря ръката му. Можех.
— Одила… — опита се да възрази той.
— Няма значение дали ми вярваш или не — рече безрадостно жената войн. — Нищо не може да спре Единия бог.
После стисна здраво медальона, окачен на шията й, и се върна обратно при каруцата.
— Нищо не може да спре Единия бог — повтори. — Нищо.
Яздейки в челния отряд на армията на победителите, която, без да среща каквато и да е съпротива, тъкмо навлизаше в Санкшън през Западните врати и маршируваше триумфално по прочутия Път на корабостроителя, Джерард се вглеждаше в града и не виждаше нищо друго, освен призраци: призраци на отминалото и настоящето, на благоденствието и войната.
Добре си спомняше какво е чувал за Санкшън. Спомняше си — така, сякаш се бе случило другиму, а не на него — как двамата с Карамон Маджере бяха разговаряли за това, че се надява да го прехвърлят в този град. Някъде, където все още има истинска война, бе казал тогава, или ако не го бе казал, поне си го беше помислил. Сега поглеждаше назад към собствения си призрак от онова време и виждаше единствено неопитен младеж, лишен и от капчица здрав разум, както и от елементарната способност да прецени кога животът му е предложил повече от необходимото.
„Кой знае какво си е мислел Карамон за мен?“ Джерард се изчервяваше само при спомена за глупавите си изявления в присъствието на мъдрия войн. Карамон Маджере се бе сражавал в много войни. И знаеше истината за славата — че е просто окървавен и ръждясал стар меч, окачен на стената на спомените. Докато подминаваше телата на защитниците на Санкшън, Джерард виждаше с очите си истинското лице на войната: лешоядите долитаха и размахваха криле, докато се бореха кой пръв да избоде очите на мъртвите; мухите изпълваха въздуха на гъсти рояци; мъжете от отрядите по разчистването се смееха и шегуваха, докато пълнеха ръчните си колички със застинали тела и ги изсипваха в масовите гробове.
Войната беше крадец, който се осмелява да заговори Смърт, след което го ограбваше и лишаваше напълно от благородното му достойнство, оставяше го без дрехи, изхвърляше тялото му в някоя яма и го покриваше с вар, за да прикрие непоносимата смрад.
Джерард изпитваше една-едничка благодарност: поне погребваха мъртвите. В края на битката Мина — с обляна в кръв броня, ала самата тя невредима — коленичи до един от набързо изкопаните ровове, в които трябваше да нахвърлят умрелите и се помоли за тях. Джерард бе проследил ставащото със свит на топка стомах, почти задушен от ужас и в очакване да види как всеки момент мъртвите ще се изправят, ще вдигнат оръжията си и ще се строят пред Мина, готови да изпълняват заповедите й.
За щастие нищо такова не се бе случило. Мина просто предаваше душите на умрелите на Единия бог, подканяше ги да му служат добре. Джерард хвърли бърз поглед към Одила, която се намираше недалеч от тях. Главата й бе сведена, а ръцете — стиснати в безмълвна молитва.
Джерард изпитваше гняв едновременно към нея и към себе си, задето изобщо си позволяваше да й се сърди. Одила бе казала самата истина, нищо повече. Единият бог виждаше, знаеше и можеше всичко. Нямаше какво да сторят, за да го възпрат. Просто досега не бе пожелал да приеме истината. Това беше всичко. Не бе пожелал да се признае за победен.
След като церемонията по погребването на мъртвите приключи, Мина се метна на коня и навлезе в града, който в голямата си част бе напълно опустял.
По време на Войната на Копието Санкшън беше изпълнявал ролята на военен лагер в служба на Кралицата на Мрака, главен щаб и сборен пункт за нейната армия. Тук, в храма Люъркизис, се бяха раждали драконидите. Пак тук, в Санкшън, бе живял лорд Ариакас, беше обучавал войните си, бе държал в подчинение робите и бе измъчвал пленниците си.
Войната на Хаоса и заминаването на боговете, довели до опустошението на други части на Ансалон, бяха донесли на Санкшън просперитет. В началото всички бяха смятали, че градът е загубен, без да има кой да го управлява и защитава от неизменно надвисналата заплаха от реките от лава, изливащи се от близките Господари на Смъртта. Ала в този момент се бе появил мъж на име Хоган Примката, който го бе спасил от унищожение. Хоган използвал могъща магия, която така и не пожелал да разясни на любопитните, и променил руслото на огнените реки, след което се разправил със злодеите, които дотогава се разполагали както намерят за добре в Санкшън. Към търговците и всички, търсещи по-добър живот, била отправена покана да се заселят в града и почти като по чудо Санкшън изведнъж потънал в благоденствие, а към пристаните и складовете му потекли стоки и пари.
Вперили поглед в богатствата му, изпитващи остра нужда от достъп до излаза му към морето, Мрачните рицари бяха пожелали да си го възвърнат и ето че сега той отново бе техен.
След унищожението на Квалинести, окупацията на Силванести и превземането на Соламния можеше с пълно право да се заяви, че онези части от Ансалон, които Мина не владееше, просто не си струват труда. Най-сетне кръгът бе затворен, а Господарката на Нощта отново се бе завърнала там, откъдето бе започнала легендата.
Предупредени за приближаването на Мина, гражданите на Санкшън, които бяха изтърпели доскорошната обсада без кой знае какви големи неудобства, се бяха вслушали в слуховете за жестокостта на Мрачните рицари. Ето защо от страх, че ще бъдат поробени, че домовете им ще бъдат разграбени, дъщерите им изнасилени, а синовете — изклани, жителите на града бяха побързали да натоварят имуществото и себе си на лодки и каруци и да го напуснат.
Малцина бяха останали: бедните, нямащи възможност да заминат; кендерите (които нямаше как да надвият природата си); както и авантюристите, за които нямаше богове и които не дължаха сметка никому освен на самите себе си. Сега всички те стояха по улиците и наблюдаваха пристигането на армията — някои апатично, други с нетърпеливи изражения.
По отношение на бедните животът им и без друго бе достатъчно мизерен, така че нямаше от какво да се страхуват. Що се отнася до авантюристите, при тях главна роля играеше гледката на двата огромни, подсилени с ковано желязо сандъка, които рицарите превозваха под съпровода на голяма охрана чак от Палантас. В тези сандъци се намираше голяма част от богатството на Ордена. Богатство, събирано грижливо и алчно от самия покоен лорд Таргон. Носеха се слухове, че Мина възнамерява да разпредели парите между онези, които се бяха сражавали заради нея, но все още никой не ги беше потвърдил.
„Да подсили вярата на последователите си с помощта на купища пари… без съмнение мъдър ход — помисли си Джерард. — Това със сигурност ще спечели сърцата им и верността на войниците й.“
Войската следваше Пътя на корабостроителя и скоро навлезе в пределите на огромен пазар. Един от рицарите недалеч от Джерард беше идвал и преди в Санкшън и в този момент обясняваше, че някога пазарът се е наричал Сук Базар и човек трудно е можел да диша, камо ли да се придвижва из огромните тълпи, въртели търговия тук. Сега от всичко това нямаше и помен. Единствените, които все още се навъртаха наоколо, бяха мародерите, възползващи се от липсата на установен ред, за да разграбят изоставените магазини.
Мина най-сетне даде заповед за спиране, след което се зае да въведе поне някаква законност сред вилнеещия хаос. Първата й работа бе да назначи отряди от стражници под водачеството на доверени офицери, които да охраняват складовете, таверните, магазините за магически предмети и канторите на лихварите. След това под ръководството на минотавъра Галдар изпрати друга група стражи право към впечатляващата постройка на двореца, където живееше управителят на града, мистериозният Хоган Примката. Стражите имаха заповед да го арестуват и да го доведат при нея жив, в случай че приеме да сътрудничи, или да го убият, ако окаже съпротива. Хоган Примката обаче си остана нерешена загадка, понеже малко по-късно Галдар се върна и доложи, че не са успели да го открият и никой не си спомня кога го е виждал за последно.
— Дворецът е празен и ще ти послужи идеално за място, където да отседнеш, Мина — каза Галдар. — Да наредя ли войниците да го подготвят за пристигането ти?
— Дворецът ще бъде наш щаб — отговори тя. — Няма да живея там. Единият бог не обитава огромни дворци, нито очаква това от мен.
Тя хвърли поглед към каруцата, с която превозваха кехлибарения ковчег. Тялото на Златна Луна не се беше променило. Замръзнала в кехлибара, лечителката изглеждаше завинаги красива и млада. Бяха се погрижили каруцата да бъде в челото на тържествената процесия, следващата веднага след колоната, с която бе пристигнала Мина.
— Ще живея в сградата, която някога са наричали Храма на Хуерзид, понастоящем известна и като Храма на сърцето — продължи тя. — Арестувайте всички свещенослужители, които са останали там. Затворете ги на някое сигурно място, за да не пострадат. Отнасяйте се уважително с тях и им кажете, че нямам търпение да се срещнем. Заеми се лично с ескорта на тялото на Златна Луна до храма и се погрижи саркофагът да бъде положен пред олтара. Там ще бъдеш у дома, майко — каза тихо и нежно Мина на неподвижното, студено лице на жената, заключена в кехлибара.
Галдар очевидно не прие с особен ентусиазъм новата си задача. Все пак не си позволи да задава въпроси. Така каруцата заедно с почетната си стража се изтърколи от пазара и пое към северната част на града, където бе разположен и самият храм.
Яхнала своенравния си кон, Мина продължи да раздава заповеди. Рицарите нетърпеливо се трупаха около нея, нетърпеливи да й служат с надеждата за един неин поглед, една нейна дума или дори усмивка. Джерард се отдръпна, за да не попадне във въртопа от хора и животни. Искаше му се да научи какво трябва да прави оттук нататък с елфа, но така или иначе нямаше бърза работа. И без друго можеше да използва това време, за да обмисли какъв да бъде следващият му ход. Изобщо не му се нравеше трансформацията, която забелязваше в Одила. Приказките й за съсухрящи се ръце започваха да го плашат. Медальон или не, смяташе да открие начин да я изкара от този град, даже ако за целта се наложеше да я удари с нещо по главата и да я завлече насила след себе си.
Внезапно усети яростното желание да направи нещо — каквото и да е, — да се изправи срещу този Един бог, дори и усилията му да не бяха нещо повече от обикновено ужилване от пчела. Една пчела може и да не успееше да стори много, ала ако имаше сто пчели, ако имаше хиляда… Беше чувал истории за дракони, които са хуквали презглава пред рояци от тези насекоми. Трябваше да има някакъв…
— Хей, Джерард — повика някой. — Изпусна си затворника.
Младият рицар стреснато дойде на себе си. Кралят на елфите вече не беше до него. Джерард нито се надяваше, нито пък се боеше, че Силваношей ще направи опит да побегне. Ето защо веднага разбра къде да го потърси. Силваношей бе подкарал коня си напред и тъкмо разблъскваше въоръжените до зъби рицари пред себе си, опитвайки да си проправи път до Мина.
Като изруга и двама им под нос, Джерард пришпори собствения си кон. Рицарите около Мина бяха усетили елфа и съзнателно пречеха на придвижването му. Силваношей просто повдигна брадичка и упорито и решително се опита да продължи по пътя си. Един от рицарите, чийто кон бе изблъскан от този на младия елф, се обърна и втренчи в него. Беше Клорант. Лицето му бе подуто, насинено и окървавено. Сцепените му устни се разтегнаха в отвратителна гримаса. Силваношей се поколеба, но отново тръгна напред. Клорант остро дръпна юздите на коня си, карайки животното да извърти глава. Конят раздразнено ухапа този на Силваношей, който пък оголи зъби в отговор. В настъпилото раздвижване Клорант блъсна елфа, опитвайки да го събори от седлото. Силваношей някак успя да се задържи и понечи да отвърне.
Джерард решително разблъска тълпата с жребеца си и стигна до краля на елфите тъкмо навреме, за да отблъсне ръката на Клорант.
— Ваше Величество, моментът никак не е подходящ да прекъсвате Мина — рече едва чуто на младежа. — Може би по-късно.
Той посегна към юздите на коня му.
— Сър Джерард — извика Мина. — Явете се пред мен. И доведете Негово величество с вас. Останалите, направете им път!
Директната заповед на Мина принуди Клорант да отдръпне коня си, за да могат Джерард и Силваношей да преминат. Рицарят ги проследи със смръщен поглед. Младият войн буквално усещаше как очите на Клорант са се забили в тила му и усещането никак не му се нравеше.
Когато достигнаха до Мина, Джерард свали шлема си и й отдаде чест. Заради боя с Клорант неговото лице също беше насинено, а по косата му имаше съсирена кръв. Почти всички рицари изглеждаха по същия начин заради битката. Джерард се надяваше, че Мина няма да обърне внимание на състоянието му.
Дори и да не забелязваше него обаче, Мина със сигурност се взираше в Силваношей, чиято риза бе раздрана на гърдите. Наметалото му бе окървавено и силно изцапано.
— Сър Джерард — произнесе заплашително тя, — поверих безопасността на Негово величество във вашите ръце с надеждата, че ще го опазите от опасности. Сега обаче виждам, че и двамата сте окървавени. Пострадал ли е сериозно някой от вас?
— Не, господарке — отговори младият войн.
Отказваше да я нарича Мина като останалите. Подобно на лекарство, направено от стипца и мед, в началото името й ти се струваше сладко, но оставяше горчив привкус. Не каза нищо повече за сбиването с Клорант и другарите му. Нито пък Силваношей. След като я увери, че не е ранен, елфът потъна в мълчание. Никой от смълчаната тълпа рицари не проговори. Тук-там някой кон се раздвижваше нетърпеливо под ездача си. Всички рицари вече бяха научили за инцидента. Вероятно повечето от тях също имаха дял в заговора.
— Какво ще заповядаш, господарке? — попита Джерард, надявайки се да промени темата.
— Това може да почака. Какво е станало? — настоя тя.
— Изненада ни соламнийски патрул, господарке — каза безизразно Джерард. Той се вгледа право в кехлибарените й очи. — Мисля, че искаха да заграбят каруцата ни с провизии. Успяхме да ги отблъснем.
— И Негово величество също се е сражавал с тях? — поинтересува се с лека усмивка Мина.
— Когато видяха, че е от расата на елфите, се опитаха да го спасят, господарке.
— Нещо, което аз не желаех — прибави Силваношей.
Джерард стисна устни. В твърдението имаше голяма доза истина.
Мина погледна с хладен взор младия елф, след което отново насочи вниманието си към Джерард:
— Не видях тела.
— Познавате соламнийците, господарке — отговори още по-безизразно той. — Знаете ги що за страхливци са. Показахме им оръжието си и побягнаха.
— Наистина познавам соламнийците — отговори тя. — И за разлика от онова, което ви се иска да вярвате, сър Джерард, храня дълбоко уважение към тях.
Очите й се плъзнаха през редиците на рицарите и безпогрешно откриха четиримата мъже, свързани със сбиването. Погледът й се задържа особено продължително върху Клорант, който се опита да му устои, ала в крайна сметка просто се сви пред него. Най-сетне кехлибарените очи се обърнаха към Силваношей — поредното насекомо, уловено в топлата им смола.
— Сър Джерард — рече тя. — Знаете ли къде се намира щабът на Градската стража?
— Не, господарке — отвърна той. — Никога не съм идвал в Санкшън. Но не се съмнявам, че ще го открия.
— Килиите там са достатъчно сигурни. Ескортирайте Негово величество до щаба и се уверете, че е заключен в някоя от тях. Погрижете се за всички негови удобства. Правя го заради собствената ви сигурност, Ваше Величество — прибави тя. — Някой може отново да се опита да ви „спаси“, но този път може и да не случите на толкова доблестен защитник.
Джерард погледна към Силваношей, след което отмести поглед. Гледката бе твърде болезнена. Думите й като нищо можеха да бъдат и кама, забита в самото сърце на елфа. Лицето му изглеждаше лишено от живот. Даже устните му бяха изгубили цвета си. В този момент мъртвешкото му изражение се нарушаваше единствено от втренчените, горящи очи.
— Мина — каза тихо и отчаяно младият крал. — Само едно трябва да знам. Някога обичала ли си ме? Или просто ме използваше?
— Сър Джерард — произнесе тя, като се обърна, — получихте своите заповеди.
— Да, господарке — отдаде чест той.
После взе юздите от ръцете на елфа и понечи да отведе коня му.
— Мина — умоляваше Силван. — Заслужавам поне това. Да зная истината.
Тя го погледна през рамо.
— Моята любов, моят живот принадлежат на Единия бог.
Джерард поведе коня на краля.
Оказа се, че щабът на Градската стража се намира на няколко пресечки южно от Западната порта. Двамата яздеха мълчаливо през улиците, които бяха опустели по време на навлизането на войската, ала сега бързо се изпълваха с войници от армията на Единия бог. Налагаше се Джерард да внимава откъде язди, за да не прегазят някого, така че напредваха бавно. Погледна с тревога към Силваношей. Младежът го следваше безизразно, със здраво стиснати челюсти и очи, втренчени надолу към ръцете му, които стискаха тъй здраво ефеса, че кокалчетата им бяха побелели като тебешир.
— Жени — изръмжа Джерард. — На всички ни се е случвало.
Силваношей се усмихна с горчивина и поклати глава.
„Е, тук си прав — призна мислено младият войн. — На никой от нас не се е случвало да има вземане-даване с богове в любовта си.“
Не след дълго минаха и покрай Западната порта. До този момент Джерард бе таил слаба надежда, че все някак ще им се удаде да се измъкнат през нея в цялото объркване, но сега почти веднага отхвърли тази мисъл. Пътят бе задръстен от войници на Мина, а из полето пред града имаше още много. Всеки, покрай когото минаваха, хвърляше мрачен поглед на Силваношей и не един и двама промърморваха зловещо проклятие.
„Мина е права — реши рицарят. — Сега затворът вероятно е най-безопасното място за младия елф. Ако въобще Силваношей може да бъде в безопасност където и да е в Санкшън.“
Градските стражи или бяха избягали, или пък бяха избити. Понастоящем за щаба отговаряше един от рицарите на Мина. Мъжът хвърли незаинтересован поглед към краля, изслуша нетърпеливо настояванията на Джерард, че младежът трябва да бъде поставен под специална охрана, и подметна палец по посока на отделението с килиите. След известно търсене откриха и ключовете.
Джерард придружи затворника си до най-тъмния ъгъл на отделението, надявайки се по този начин елфът да не привлича излишно внимание.
— Ужасно съжалявам, Ваше Величество — каза му той.
Силваношей сви рамене и седна върху каменния блок, който вероятно трябваше да служи за легло. Джерард затвори вратата на килията и я заключи.
При звука от дрънченето на ключовете кралят вдигна глава:
— Трябва да ти благодаря, задето спаси живота ми.
— Бих се обзаложил, че сега ви се иска да им бях позволил да ви го отнемат — отвърна със симпатия рицарят.
— Техните остриета щяха да ме наранят по-малко — съгласи се отпаднало Силван. На устните му за миг се появи далечно подобие на усмивка.
Джерард се озърна. В отделението бяха само те двамата.
— Ваше Величество — каза тихо той. — Мога да ви помогна да избягате. Не веднага. Първо трябва да се погрижа за нещо друго. Но скоро.
— Благодаря. Но ще се изложиш на излишна опасност. Не мога да избягам.
— Ваше Величество — настоя с по-твърд глас Джерард. — Видяхте я. Чухте я. Нямате шансове с нея! Тя не ви обича. Изцяло е погълната от този… този неин бог.
— Не само неин. Също и мой — отговори кралят със зловещо хладнокръвие. — Единият бог ми даде думата си, че Мина и аз ще бъдем заедно.
— И все още го вярвате?
— Не — рече Силваношей след кратко мълчание, сякаш някой го бе накарал насила да отговори. — Не, не го вярвам.
— Тогава бъдете готов. Ще се върна за вас.
Силваношей отново поклати глава.
— Ваше Величество — настоя отчаяно Джерард, — знаете ли каква е истинската причина, поради която Мина ви е увлякла след себе си, далеч от вашето кралство? Защото знае, че народът ви няма да последва никого другиго освен вас. Силванестите очакват завръщането ви и не смеят да предприемат нищо. Върнете се при тях и бъдете техен крал, кралят, от когото Мина се бои!
— Да се върна, за да бъда техен крал. — Устата на Силваношей се изкриви. — Искаш да кажеш, да се върна при майка си. Да се върна обратно при срама и безчестието, сълзите и порицанията. По-скоро бих останал в тази килия до края на живота си — а ние елфите живеем дълго, дълго време, — отколкото отново да се изправя пред всичко това.
— Проклятие… вижте какво… Ако зависеше само от вас, щях да ви оставя да изгниете тук — каза най-сетне Джерард. — Но вие сте техен крал, независимо дали ви се нрави или не. Налага се да помислите за собствения си народ.
— Мисля — отговори Силваношей — и ще продължавам да мисля.
Той се изправи и приближи до рицаря. По пътя измъкна един пръстен от ръката си.
— Ти си соламнийски рицар, както твърдеше Мина, нали? Защо си дошъл? За да я шпионираш?
Джерард го изгледа остро, след което сви рамене, без да отговори.
— Не е нужно да го признаваш — рече Силван. — Мина вече е прозряла сърцето ти. Ето защо те накара да ме охраняваш. Ако наистина искаш да ми помогнеш…
— Така е, Ваше Величество — потвърди Джерард.
— Тогава вземи това със себе си. — Силваношей му подаде през решетките синия искрящ пръстен. — Някъде навън… съвсем близо, уверен съм… ще откриеш един елфически войн. Името му е Самар. Майка ми го е изпратила, за да ме отведе обратно. Дай му този пръстен. Той ще го разпознае. Нося го още от дете. Когато те попита как си го намерил, му кажи, че си го взел от трупа ми.
— Ваше Величество…
Силваношей му хвърли пръстена.
— Вземи го. Кажи му, че съм мъртъв.
— Защо ми е да скривам истината? И защо ли би ми повярвал? — попита колебливо Джерард.
— Защото ще поиска да ти повярва — отговори Силваношей. — По този начин ще ми дадеш свободата.
Рицарят взе пръстена. Предметът бе изящно инкрустиран със сапфири, достатъчно малък, за да се скрие в детска ръка.
— Как мога да открия този Самар?
— Ще те науча на една песен — рече елфът. — Стара песен, която пеем на децата си. Майка ми я използваше като сигнал, когато се налагаше да ме предупреди за приближаваща опасност. Пей песента, докато яздиш. Самар ще те чуе и ще бъде силно заинтригуван как ти, един човек, би могъл да си я научил. Той ще те намери.
— След което ще ми пререже гърлото.
— Преди това ще иска да те разпита — поправи го Силваношей. — Самар държи на доблестта. И ако му кажеш истината, ще те сметне за подобен нему.
— Иска ми се да размислите, Ваше Величество — настоя Джерард. Започваше да харесва този младеж, въпреки че дълбоко в себе си продължаваше да изпитва съжаление към него.
Елфът поклати глава.
— Много добре — въздъхна младият войн. — Каква е тази песен?
Силваношей му я изпя. Думите й бяха простички, а мелодията — меланхолична. Беше песен, с която децата се учат да броят.
— „Пет за пръстите на всяка ръка. Четири за краката на коня.“
Но последната строфа никога нямаше да забрави:
— „Едно е едно и е вечно само. Такова ще бъде завинаги то.“
Силваношей се върна при каменното легло, легна на него и обърна лицето си към стената.
— Кажи на Самар, че съм мъртъв — повтори тихо. — И ако това те успокоява, сър Джерард, едва ли ще изречеш лъжа, а самата истина.
Когато Джерард излезе от затвора, откри, че нощта вече се бе спуснала. Позволи си да огледа нагоре и надолу улицата, даже се разходи съвсем небрежно зад затвора, но не успя да забележи ничия сянка, стаена из околните улички и притъмнели входове.
— Това е моята възможност — рече си той. — Мога да изляза през портата, да се смеся с тълпата в лагера навън, да намеря този Самар, след което да продължа по пътя си. Ето какво трябва да сторя. Да си тръгна сега е най-логичната постъпка. Да, точно така смятам да постъпя.
Ала въпреки че си го каза на глас, макар да си повтори отново и отново, че това е най-добрият възможен вариант за действие, знаеше, че няма да последва съвета си. Щеше да отиде и да намери Самар, трябваше да го направи — беше обещал на Силваношей, че ще го стори, и поне това обещание смяташе да спази, макар да не възнамеряваше да спази останалите обещания, които бе дал на младежа.
Първо обаче трябваше да поговори с Одила. Причината естествено беше, че се надяваше да я убеди да дойде с него. Бяха му хрумнали някои доста добри аргументи против този Един бог и планираше да ги използва.
Храмът на Сърцето бе древна постройка, предшестваща и самата Катастрофа. Посветен на старите богове на Светлината, той се издигаше в подножието на връх Гришнор и се славеше като една от най-старите постройки в Санкшън, може би дори една от първите, издигнати, когато той не беше представлявал нищо повече от обикновено рибарско селце. Много слухове и легенди обгръщаха този храм, включително и преданието, че основният му камък е бил положен от някой от царете жреци, имали нещастието да се озоват тук, след като претърпели корабокрушение. Захвърлен на този бряг, Царят жрец поискал да изрази благодарността си към Паладин, задето го е спасил. Така взели решение да издигнат храм в прослава на боговете.
След Катастрофата храмът лесно можел да последва участта на други подобни сгради, тъй като хората желаели единствено да излеят гнева си върху всичко, което им напомняло начина, по който боговете се били отнесли към тях. Този обаче устоял на времето и хората, най-вече понеже се носели слухове, че духът на неговия основоположник все още витаел из галериите му и не позволявал никому да разруши неговия дан за боговете. Сградата потънала в забрава и упадък, но това било всичко.
След Войната на Хаоса духът на Царя жрец навярно си беше заминал, понеже Мистиците от Цитаделата на Светлината се бяха преместили в храма, без да срещнат каквито и да било призраци.
Малка, правоъгълна, с нищо неотличима постройка, издигната от бял мрамор, храмът имаше стръмен, остър покрив, който се издигаше над заобикалящите го дървета. Под покрива имаше централна зала с олтар — най-просторната и най-важна част. Около олтара имаше и други стаи, но разположени изцяло така, че да служат на неговата поддръжка: спални отделения за жреците, библиотека и така нататък. В самия храм се влизаше през две двойни врати.
След като реши, че ще съумява да се придвижва по-бързо пеша, отколкото яздейки, Джерард остави коня си в една странноприемница близо до Западната порта и тръгна в северна посока, към хълма, където се издигаше Храмът на Сърцето — издигнат над всичко и всеки под себе си.
Когато пристигна, откри, че отпред са се събрали неколцина души и слушат разказите на Мина за чудесата на Единия бог. Един от по-старите й слушатели беше намръщен, ала повечето други явно поглъщаха всяка дума с интерес.
Храмът бе ярко осветен — едновременно отвън и отвътре. Огромните двойни врати бяха разтворени широко и здраво подпрени. Под ръководството на Галдар рицарите тъкмо внасяха кехлибарения саркофаг на Златна Луна, за да го оставят при олтара. Главата на минотавъра се забелязваше веднага. Огромните му рога и муцуна се очертаваха ясно на фона на горящите факли, които бяха окачили по стените. Мина наблюдаваше изкъсо какво правят, като често поглеждаше към процесията, за да бъде сигурна, че за саркофага се полагат най-добрите грижи и че рицарите й се държат достойно и уважително.
Джерард спря в дълбоките сенки под едно дърво, за да огледа наоколо и с надеждата да зърне някъде Одила. Рицарите пристъпваха бавно и тържествено. По някое време се чу остра заповед от страна на Галдар, при което Мина бързо обърна глава, за да разбере какво се е случило. Очевидно действията на рицарите я занимаваха дотам, че, изглежда забрави докъде е стигнала с разказа си и бе принудена да се отдаде на секунда размисъл, за да продължи мисълта си.
Джерард не можеше и да се надява за по-добър момент да намери Одила и да поговори с нея. Галдар беше зает със саркофага, а Мина — с приобщаване на нови вярващи. Когато някаква група рицари, понесли багажа на водачката, се зададоха отнякъде и се насочиха към храма, младият войн не губи време и се присъедини към тях.
Рицарите бяха в добро настроение и не спираха да се шегуват каква ирония е само, че Мина се настанява в храма на добротворците мистици. Самият Джерард не можеше да схване хумора в ситуацията и вярваше, че Мина също едва ли щеше да е очарована, ако можеше да ги чуе в този момент.
Рицарите преминаха през друг портал от двойни врати и се насочиха към покоите на водачката. Хвърляйки бърз поглед през една врата вляво от себе си, Джерард успя да зърне силуета на Одила в светлината на една свещ. Жената войн се намираше до олтара и ръководеше поставянето на саркофага върху няколко дървени подпори.
Джерард реши да остане скрит в сенките с надеждата да му се удаде възможност да поговори насаме с нея. Рицарите, които носеха саркофага, най-сетне го спуснаха върху подпорите с ругатни, пъшкане и мърморене, предизвикани от невниманието на единия от тях, който някак успя да премаже пръстите на друг. Одила моментално се намеси, заставяйки ги да си държат езиците. Галдар отправи бърза заплаха за наказание. Мъжете отново напрегнаха мишци и скоро саркофагът бе успешно положен на мястото си.
На олтара, вероятно запалени от Одила, горяха стотици бели свещи. Пламъчетата им се отразяваха в кехлибара и караха Златна Луна да изглежда така, сякаш плува сред безброй звезди. Светлината озаряваше восъчното й лице. Изглеждаше далеч по-умиротворена, отколкото си я спомняше Джерард, ако изобщо подобно нещо беше възможно. Навярно по думите на Мина Златна Луна беше доволна, че се завръща у дома.
Рицарят избърса челото си с ръкав. Свещите отделяха изненадващо количество топлина. Реши да седне на една пейка в дъното на залата. Тръгна възможно най-тихо, като придържаше меча си, за да не му позволява да дрънка в стената. Продължителното взиране в ярката светлина на свещите го бе заслепило, така че в следващия момент усети, че се блъска в някого. Тъкмо се канеше да поднесе извиненията си, когато потресен установи, че се е блъснал в Палин. Чародеят седеше неподвижно на една пейка и се взираше в свещите, без да мига.
Докосването на отпуснатата ръка на магьосника се бе сторило на Джерард като допир с още топъл труп. Усетил внезапно призляване, рицарят побърза да си намери място на друга пейка. Седна и нетърпеливо зачака минотавърът да си тръгне.
— Ще назнача охрана при саркофага — заяви Галдар.
Джерард измърмори едва чуто проклятие. Не беше предвидил това.
— Не е необходимо — рече Одила. — Мина се кани да дойде и да се моли пред олтара. Даде заповед никой да не я притеснява.
Джерард задиша малко по-свободно, ала не задълго. Минотавърът вече бе преполовил пътя до вратата, когато изведнъж спря и обгърна залата с поглед. Рицарят замръзна, като през цялото време отчаяно се опитваше да си припомни дали минотаврите имат добро нощно зрение. Стори му се, че Галдар го е забелязал, понеже подобните на мъниста волски очи се спряха продължително в негова посока. Примирено зачака да го повикат, ала след още един изпитателен поглед Галдар продължи по пътя си.
Джерард отново изтри потта, която вече се стичаше надолу по брадичката му. Съвсем бавно и внимателно стана и се прокрадна край редиците пейки към олтара в началото на залата. Опитваше се да бъде безшумен, ала кожата по снаряжението му скърцаше, а металът дрънчеше.
Одила бе обгърната от светлината на свещите. Лицето й бе отчасти обърнато към него и Джерард с тревога видя колко отслабнала и отпаднала изглежда тя. Седмиците, прекарани в пътуване с каруцата, в слушане на пламенните речи на Мина и в опити да кара насила чародеите да се хранят, се бяха отразили неблагоприятно на стройната й мускулеста фигура. Вероятно все още можеше да се справи с меча, ала едва ли би издържала по-продължителна схватка с някой здрав и кален противник.
Одила вече не се смееше, нито говореше на висок глас. Вместо това изпълняваше задълженията си в пълно мълчание. Джерард и преди не бе харесвал особено този бог. Сега обаче започваше наистина да го мрази. Що за бог можеше да потъпква радостта и да ненавижда смеха? Не и такъв, с какъвто би искал да има много общо. Не съжаляваше, че е дошъл, и се надяваше да успее да я убеди да изостави всичко това и да тръгне с него.
Ала надеждата в него угасна, още преди да е успяла да се разгори. Само един по-ясен поглед към лицето й, докато тя се навеждаше над свещите, му даде да разбере, че си губи времето.
Неволно си припомни старата хитрост, с която бракониерът може да улови птица. Първо трябва да нанижеш парченцата плодове на дълга, тънка връв, завързана в единия си край към пръчка. Така птицата ще изяде парченцата плод един по един, като заедно с това ще погълне и връвта. Когато стигне до последното парченце и се опита да отлети, връвта вече е проникнала във вътрешностите й и птицата няма как да избяга.
По същия начин и Одила бе погълната измамните парченца плод, нанизани на смъртоносната връв. И последното от тях бе способността да прави чудеса. Сега бе привързана към Единия бог и само чудо — но съвсем различно — би могло да я освободи.
Е, може пък приятелството да се окажеше това чудо.
— Одила… — започна той.
— Какво искаш, Джерард? — попита, без да се обръща, тя.
— Трябва да говоря с теб — каза той. — Моля те, само за миг. Няма да отнемам от времето ти.
Одила седна на една пейка недалеч от саркофага. Джерард на драго сърце би се задоволил с някое по-отдалечено място, далеч от светлината и горещината, ала жената войн явно нямаше желание да помръдне. Изглеждаше напрегната и потънала в свои мисли и начесто хвърляше полунервни, полуочаквателни погледи към вратата.
— Одила, изслушай ме — настоя Джерард. — Реших да напусна Санкшън. Още тази нощ. Дойдох да ти го кажа и да се опитам да те убедя да дойдеш с мен.
— Не — каза тя, като още веднъж погледна към вратата. — Не мога да замина сега. Имам да свърша още много неща, преди да се е появила Мина.
— Не те карам да дойдеш с мен на излет в гората! — изрече отчаяно той. — Моля те да избягаш от всичко това още тази нощ! В града цари пълно объркване. Постоянно влизат и излизат войници. Никой не знае какво става всъщност. Ще минат часове, преди да бъде въведен някакъв ред. Сега е идеалният момент да се измъкнем.
— Тогава тръгвай — сви рамене тя. — И без това не искам да те виждам наоколо.
Одила започна да се изправя. Той я улови за ръката и стисна китката й така силно, че видя как лицето й се сви от болката.
— Не искаш да ме виждаш край себе си, понеже ти напомням за онази жена, която беше преди. Ти не харесваш този Един бог. Подобно на мен и на теб не ти се нрави промяната, която настъпи в теб. Защо си причиняваш това?
— Защото, Джерард — отвърна уморено тя, сякаш беше водила този спор стотици пъти, — Единият бог е бог. Бог, който се появи над този свят, за да се грижи за нас, за да ни поведе.
— Накъде? Към ръба на пропастта? — попита настоятелно той. — След Войната на Хаоса Златна Луна намери водач в собственото си сърце. Любов, грижа, състрадание, истина, чест — всички тези неща не си отидоха заедно с боговете на Светлината. Те са във всеки един от нас. Те са наши водачи, или поне така трябва да бъде.
— Преди смъртта си Златна Луна отдаде сърцето си на Единия бог — произнесе Одила, вглеждайки се в неподвижното хладно лице, обгърнато в кехлибара.
— Така ли е наистина? — настоя остро Джерард. — Чудя се. Ако е повярвала в Единия бог, защо тогава богът не я е оставил жива, за да се разхожда наоколо и на висок глас да оповестява чудото пред света? Защо Единият бог е почувствал нужда да й запуши устата с помощта на смъртта и да я заключи в затвор от кехлибар?
— Мина казва, че Златна Луна ще бъде свободна — отвърна, сякаш се извиняваше Одила. — В нощта на Новото око Единият бог ще възкреси Златна Луна от света на мъртвите и тя ще се върне, за да властва над света.
Джерард най-после пусна ръката й.
— Значи няма да дойдеш с мен?
Одила поклати глава.
— Не, Джерард, няма. Знам, че не го разбираш. Не съм толкова силна, колкото си ти. Сега съм съвсем сама в непознати земи и се боя. Радвам се, че има поне някой, който да направлява стъпките ми и ако този водач не е съвършен, то нима аз съм? Сбогом, Джерард. Върви по пътя си в името на…
— Единият бог? — попита безжалостно той. — Не, благодаря.
След което й обърна гръб и излезе навън.
Първото място, където отиде Джерард, бе главният войскови команден пост, разположен на мястото на бившия Сук Базар, чиито сергии и магазини бяха заменени от истинско стълпотворение от палатки. Тук се разпределяше и съдържанието на сандъците със скъпоценности.
Заемайки мястото си на опашката, младият войн почувства известно задоволство от факта, че приемаше заплатата на Мрачен рицар. Без всякакво съмнение я беше заслужил, а и парите щяха да му бъдат от полза по пътя до дома на лорд Улрих, или където в момента се събираха соламнийските рицари.
След като прибра заплатата си, се насочи към Западната порта и свободата. Постара се да изхвърли Одила от мислите си и да се застави повече да не си спомня за нея. Освободи се и от по-голямата част от снаряжението си — основно от налакътниците и наколенниците, както и от плетената ризница, но запази бронята и шлема. Бяха тежки и неудобни, но се налагаше да вземе предвид възможността Галдар най-сетне да се умори да го следва като сянка и да реши да забие нож между плешките му.
Двете масивни стражеви кули на Западната порта надвисваха като черни войни на фона на червеното зарево от пълния с лава ров, който обкръжаваше града. Самата порта беше затворена, а пазителите им не пожелаха да я отворят, преди да са огледали Джерард от главата до петите и да са чули историята му — че е пратеник, изпратен до Джелек, за да извести за победата им. Чак след това му пожелаха приятен път, отвориха малкия портик и му позволиха да премине.
Като хвърли един последен поглед към настръхналите от войници стени, Джерард още веднъж и с дълбока неохота бе принуден да признае способността на Мина да създава дисциплина и да налага волята си над тези войни.
„Колкото по-дълго остане тук, толкова по-силна ще става“ — помисли си мрачно, докато конят му трополеше по пътя през портика. Право пред него беше пристанището, а отвъд него — огромното черно пространство на Новото море. Полъхът на соления морски въздух беше желана промяна след тежката смрад на сяра и нажежен камънак, която висеше над Санкшън.
— И как изобщо ще можем да се изправим срещу й?
— Ти едва ли.
Нечия огромна фигура препречваше пътя му. Джерард разпозна притежателя на гласа в същото време, когато и конят му бе разпознал острия мирис на минотавър. Животното изпръхтя и се изправи на задните си крака, карайки рицаря да употреби всичките си воля и умения, за да го овладее, като с това провали и последната възможност, която може би имаше или да подмине минотавъра, или да препусне в галоп и да го остави да му диша прахта.
Създанието се приближи. Животинското му лице бе съвсем слабо осветено от червеникавото зарево на лавата, която превръщаше и най-черната нощ над Санкшън във вечен здрач. Галдар посегна и улови оглавника на коня.
Джерард изтегли меча си. Нямаше никакви съмнения, че това ще бъде финалният им сблъсък, и не си правеше каквито и да било илюзии за крайния изход от двубоя. Беше чувал разкази как веднъж Галдар е разсякъл човек на две с огромния си меч. Само един поглед към възлестите ръце и мускулестите, космати гърди на минотавъра му стигаше да разбере, че в историята е имало голяма доза истина.
— Виж, Галдар — каза Джерард, прекъсвайки минотавъра, който очевидно тъкмо се канеше да заговори, — вече чух предостатъчно проповеди и ми омръзна до смърт да ме следят ден и нощ. Известно ти е, че съм рицар на Соламния, изпратен да следи Мина. Аз пък знам, че това ти е известно, така че хайде да приключваме с всичко това още сега…
— Бих искал да се бия с теб, соламниецо — отвърна студено Галдар. — Бих искал да отнема живота ти, но ми беше забранено.
— Дотук схващам — произнесе рицарят, като свали меча. — Но мога ли да зная защо?
— Ти й служиш. И действаш според заръките й.
— Стига, Галдар, и двамата сме наясно, че не съм тръгнал да излизам от града по заръка на Мина… — започна Джерард, след което рязко и объркано млъкна. Ето че някак се бе получило така, че уреждаше собствената си смърт.
— Под нея нямам предвид Мина — рече минотавърът. — Имам предвид Единия бог. Никога ли не си се чудил как е истинското му име?
— На Единия бог? — Джерард започваше сериозно да се дразни от посоката, в която поемаше разговорът. — Не, за да бъда напълно честен, никога не съм давал и една суха опашка от…
— Такхизис — произнесе Галдар.
— … плъх — довърши рицарят и задълго остана смълчан.
Седеше върху коня си по средата на пътя, обгърнат в мрак, потънал в размисъл. Всичко идваше на мястото си. Всичко си идваше на кървавото, ужасяващо, отвратително място. Нямаше нужда да си задава въпроса, дали наистина вярва на минотавъра. Дълбоко в себе си Джерард отдавна бе подозирал кой стои в основата на случващото се.
— Защо ми го казваш? — поиска да узнае.
— Не ми е позволено да те убивам — рече намусено Галдар, — но мога да убия духа ти. Зная какво си намислил. Носиш съобщение от онзи никаквец, краля на елфите, в което се моли народът му да дойде и да го спаси. Защо мислиш Мина избра теб да го заведеш в затвора, ако не за да се превърнеш в негов „пратеник“. Тя иска от теб да доведеш елфите тук. Да доведеш всички тях, за да могат да станат свидетели на най-славния миг на царица Такхизис в Нощта на Новото око.
Минотавърът пусна оглавника на коня.
— Продължавай, соламниецо. Продължавай към каквито и там мечти за победи и слава се таят в сърцето ти и знай, че мечтите ти не са нищо повече от пепел. Съдбата ти е във властта на Такхизис. Всичко, което правиш, го правиш в нейно име. Също като мен.
Минотавърът му отдаде иронично чест, обърна се и закрачи обратно към стените на Санкшън.
Джерард вдигна очи към небето. Кълбестите облаци, изригнали от гърлата на Господарите на Смъртта затуляха звездите и луната. Нощта над него бе мрачна, а наоколо му — обляна от светлината на огньовете. Вярно ли беше, че някъде там Такхизис го наблюдаваше? Че знаеше всичко, което мисли и смята да стори?
„Трябва да се върна — помисли си смразено рицарят. — Да предупредя Одила. — Понечи да обърне главата на коня, но се поколеба. — Може пък точно това да иска Такхизис от мен. Ако се върна, може да се погрижи да изгубя възможността да разговарям със Самар. Не мога да направя нищо, за да помогна на Одила, така че е най-добре да продължа.“
Обърна главата на коня в обратната посока и отново спря.
„Такхизис иска да говоря с елфа. Галдар бе достатъчно ясен. Значи може би не бива. Как да бъда сигурен какво се очаква от мен? И има ли изобщо някаква разлика?“
Джерард окончателно се обърка.
„Галдар беше прав — помисли си с горчивина. — Може би дори щеше да ми направи услуга, ако просто бе забил в мен меча си. Острието, което използва вместо това, е отровено и никога не ще успея да го измъкна от себе си. Какво да правя? Какво мога да направя?“
Имаше само един отговор и той бе същият, който беше дал и на Одила.
Трябваше да последва сърцето си.
Докато крачеше по обратния път към Западната порта, Галдар с разочарование откри, че не се чувства чак толкова удовлетворен от себе си, колкото му се струваше, че трябва да бъде. Надеждата му бе, че ще успее да зарази самоуверения соламниец със същото съмнение, което измъчваше и него самия. И наистина беше постигнал набелязаната цел — раздразненото, отчаяно изражение на рицаря беше доказателство за това. Ала сега Галдар откриваше, че победата не му е донесла радост.
На какво се бе надявал? Че соламниецът ще го обори?
— Ха! — изсумтя минотавърът. — И той, като всички ни, е уловен в същата мрежа. Няма път навън. Нито сега, нито когато и да е. Даже и в смъртта.
Потърка ръката си. Напоследък отново бе започнала да го боли, и то особено силно. Откриваше, че му се иска пак да я изгуби, дотолкова непоносима бе станала болката в нея. Някога се гордееше с тази ръка, същата, която Мина му бе възвърнала — първото сътворено от нея чудо в името на Единия бог. Ето, обаче, че сега усещаше как несъзнателно посяга към меча си със странното желание да я отсече от себе си. Не би го сторил, разбира се. Мина щеше да му бъде ядосана, по-лошо — щеше да се натъжи. С гнева й някак би се справил, и преди го бе изпитвал на гърба си. Но не можеше да я нарани. Голяма част от стаения гняв, който изпитваше към Такхизис, се дължеше не на отношението й към него, а на начина, по който тя се отнасяше към Мина. Мина, която бе пожертвала всичко, включително и живота си, заради своята богиня.
Водачката бе възнаградена. Бяха й осигурили победа над враговете й, бяха й дали способността да твори чудеса. Ала Галдар добре познаваше Такхизис. Расата на минотаврите никога не бе почитала особено чинно тази богиня — съпруга на техния собствен бог, Саргас, или Саргонас, както го наричаха останалите народи. Саргас беше останал с тях в битката с Хаос до самия горчив край, когато — така се разказваше в легендата — бе пожертвал себе си заради минотаврите. Такхизис и насън не би си помислила да се жертва за каквото и да било. Тя очакваше другите да правят жертви заради нея, дори го изискваше от тях в замяна на съмнителната й благословия.
Може би точно това бе намислила и за Мина. Галдар все повече започваше да се тревожи, като слушаше постоянните приказки на водачката за това „велико чудо“, което Такхизис се канеше да извърши в Нощта на Новото око. Богинята никога не даваше, без да вземе. Само пулсиращата болка от недоволството й му беше достатъчна, за да го разбере. Мина бе така доверчива, така невинна. Никога не би проумяла измамната природа на Такхизис, предателската и отмъстителната й природа.
Може би това беше и причината, поради която Мина бе избраницата. Това и фактът, че е била любимка на Златна Луна. Такхизис не би пропуснала шанса да навреди някому, особено на Златна Луна, която в миналото й бе създала достатъчно главоболия.
„Бих могъл да кажа всичко това на Мина — помисли си Галдар, докато влизаше в храма. — Бих могъл, но едва ли ще се вслуша в думите ми. Напоследък чува само един глас.“
Храмът на Сърцето, вече известен като Храма на Единия бог. Как ли само ликуваше Такхизис при мисълта за новото му название! След цяла вечност, прекарана като една сред многото, най-после бе постигнала мечтата си и беше единствена и всемогъща.
Той поклати натъжено рогатата си глава.
Околностите на храма бяха опустели. Галдар се насочи първо към покоите на Мина. Не очакваше да я открие там, макар да знаеше, че навярно е изтощена от отминалата битка. Знаеше къде ще я намери. Просто искаше да се увери, че всичко е наред, преди водачката най-сетне да реши да си легне.
Той огледа помещението, някога принадлежало на водача на Ордена, вероятно същия стар глупак, който малко по-рано намръщено бе слушал проповедта на Мина. Всичко беше подготвено. Бяха се погрижили и за най-дребния детайл. Тук бяха оръжията и бронята й, внимателно окачени на стойката. Кръвта вече беше отмита от утринната й звезда и ризницата й. Също и от ботушите й. На писалището близо до леглото стоеше оставен поднос с храна. Гореше свещ, която да осветява пътя й дотук. Някой дори се бе сетил да постави букет късни цветя в калаена чаша. Всичко в тази стая свидетелстваше за любовта и отдадеността, която войниците хранеха към своята водачка.
Заради нея. Галдар се питаше дали Мина го осъзнава. Мъжете се биеха заради нея, заради Мина. Крещяха името й всеки път, когато ги повеждаше право в сърцето на сражението. Крещяха името й, след като постигнеха своята победа.
Мина… Мина…
А не: „В името на Единия бог“. А не: „В името на Такхизис“.
— И съм готов, да се обзаложа, че това не ти харесва — рече Галдар срещу тъмнината.
Можеше ли един бог да завижда за нещо на някой смъртен?
Този бог да, помисли минотавърът и това внезапно го накара да изпита невероятен страх.
Той влезе в залата с олтара и известно време остана закован на място, мигайки, за да нагоди зрението си към ярката светлина на горящите свещи, пред които бе коленичила Мина — съвсем сама и потънала в молитва. Можеше да чуе как момичето мърмори едва разбираемо, как спира, как започва да мърмори отново, сякаш получаваше нечии указания.
Другият соламнийски рицар, понастоящем новоприобщена свещенослужителка, лежеше изтегната на една от пейките. Твърдото легло очевидно не й пречеше да спи непробудно. Мина я бе завила с наметалото си. Галдар така и не успяваше да си спомни името на жената.
От своя страна Златна Луна също спеше в своя кехлибарен ковчег. Двамата чародеи седяха в дъното на залата — там, където ги бяха оставили за последно. Силуетите им се виждаха неясно, само като сенки в светлината на свещите. Погледът му не се задържа дълго върху им, но почти веднага се върна обратно на Мина. Видът на жалките магьосници го караше да настръхва и да усеща как по гърба му пролазват ледени тръпки.
Може би един ден собственият му труп щеше да седи там. Съвсем тихо, вгледан в нищото и без да прави нищо, в очакване на заповедите на Такхизис.
Галдар тръгна към олтара. Опитваше се да стъпва възможно най-тихо, най-вече от уважение към Мина, ала минотаврите не са особено умели в безшумното придвижване. Коляното му се блъсна в някаква пейка, мечът подрънкваше до бедрото му, а стъпките му отекваха оглушително… или поне така му се струваше.
Соламнийката се размърда неспокойно, ала бе заспала твърде дълбоко, за да се разбуди напълно.
Мина не го чуваше.
Когато стигна до нея, той проговори едва чуто:
— Мина.
Тя не вдигна глава.
Галдар почака секунда-две, след което повтори:
— Мина.
Постави внимателно ръка на рамото й.
Чак сега тя се обърна и го погледна. Лицето й бе бледо и изтерзано от преумора. Кехлибарените й очи бяха оградени с тъмни кръгове, а ярката им светлина бе помръкнала.
— Трябва да си легнеш — каза й той.
— Още не — отговори момичето.
— Днес се сражава добре — настоя Галдар. — Едва успявах да те следвам. Накъдето и да погледнех, виждах теб. Увлечена в битка или молитва. Нуждаеш се от почивка. Утре и в близките дни ни чака много работа, трябва да укрепим града. Соламнийците ще ни атакуват. Шпионите им в този момент вече са се устремили към тях, за да ги предупредят. Пуснах го — изръмжа недоволно Галдар, — точно според заповедта ти. Мисля, че беше грешка. Съюзил се е с краля на елфите. А соламнийците ще направят същото с народа му и двете раси ще се спуснат върху ни като порой.
— Най-вероятно — отговори Мина.
Тя му протегна ръката си. За него бе привилегия да й помогне да се изправи. Мина задържа ръката му — неговата дясна ръка — в своята и се вгледа в очите му.
— Всичко е наред, Галдар. Зная какво правя. Имай вяра.
— Имам вяра в теб, Мина — произнесе той.
Тя му хвърли разочарован поглед. Сетне пусна ръката му и се обърна с лице към олтара. Лицето и мълчанието й бяха нейният укор. Това и внезапната съсухряща болка в ръката му. Той стисна здраво устни и започна да я разтрива, след което зачака упорито.
— Не се нуждая повече от теб, Галдар — рече Мина. — Лягай си.
— Не заспивам, преди ти да си заспала, Мина. Знаеш го. Или поне трябва да си го научила, след като прекарахме толкова дълго време заедно.
Момичето сведе глава. Минотавърът изумено видя, че в светлината на свещите върху бузите й искрят две сълзи. Мина бързо ги избърса.
— Известно ми е, Галдар — рече приглушено, като безуспешно се опитваше да придаде на гласа си сърдит тон. — И оценявам лоялността ти. Ако само… — Тя замълча, а сетне погледна към него и прибави почти срамежливо: — Ще изчакаш ли тук с мен?
— Да изчакам какво, Мина?
— Чудото.
Тя вдигна заповедно ръце. Пламъчетата на свещите подскочиха и се залюляха, разгаряйки се ярко и нажежено. Галдар усети, че в лицето го блъска нагорещена вълна, която го накара да задиша учестено и да вдигне ръка пред себе си, за да се предпази.
Нечий дъх проникна в залата и накара свещите да се разгорят още по-силно. Зад олтара висяха знамена и гоблени, обсипани със свещените символи на Мистиците. Пламъците започнаха да облизват нетърпеливо ресните им. Скоро платът се запали.
Горещината ставаше все по-нетърпима. Димът се извиваше около олтара и кехлибарения саркофаг на Златна Луна. В същия момент соламнийката се закашля и разбуди. Жената се вторачи с ужасено изумление в ставащото и почти веднага скочи на крака.
— Мина! — изкрещя тя. — Трябва да излезем оттук!
Пламъците с изумителна бързина се прехвърляха от знамената към дървените греди, които подпираха тавана. Галдар никога през живота си не бе виждал пожар, който се разпространява толкова бързо, сякаш дървото и стените бяха напоени с масло.
— Ако твоето чудо ще бъде да изгориш до основи този храм, подкрепям соламнийката — изкрещя минотавърът, за да надвика рева на огъня. — Трябва да излезем още сега, преди покривът да се е срутил!
— Не ни грози опасност — отвърна спокойно Мина. — Ръката на Единия бог ни закриля. Наблюдавай чудото на нейното могъщество.
Гигантските дървени греди се разгаряха все повече. Можеха да рухнат всеки момент и някои със сигурност щяха да се стоварят върху тях. Галдар вече се канеше да грабне Мина и да я повлече след себе си, без да го е грижа за мнението й, когато за негово безмерно объркване, пламъците погълнаха гредите напълно. Нищо не бе останало от тях. Не се стовариха горящи въглени, не полетяха ядосани искри. Светият огън бе погълнал дървото, поглъщаше тавана и всичко, от което бе построен покривът над главите им. Пламъците изяждаха изпречилото им се и просто изчезваха.
Сега от покрива на храма не бе останало нищо, нито дори пепел. Галдар се взираше право в нощното, обсипано със звезди небе.
Труповете на двамата магьосници продължаваха да седят на пейката, без да виждат и без да ги е грижа. Със същия успех биха могли да загинат в пожара и пак не биха издали нито звук, нито дума в знак на протест, не биха сторили нищо, за да се защитят. Но ето че Мина издаде остра заповед и телата им се изправиха, след което чародеите се приближиха до олтара. Ходеха, без да виждат и спряха едва, когато водачката им нареди да го сторят — близо до кехлибарения ковчег на Златна Луна. Чак тогава отново застанаха неподвижни, вгледани в нищото.
— Виж — каза меко Мина. — Чудото се случва.
Галдар бе виждал много странни и ужасни гледки в живота си, особено в тази част от него, която включваше и Мина. Но подобно нещо не бе виждал и просто зяпна като поразен от гръм.
Нощното небе бе изпълнено със стотици хиляди души. Призрачната мъгла на ръцете, лицата им, прозирните им крайници, затуляше напълно звездите. Минотавърът се взираше поразено, смаян от факта, че в невеществените си ръце духовете носеха драконови черепи.
Душите благоговейно спуснаха първия череп през почернелия отвор на мястото на покрива и го поставиха на пода, точно пред олтара.
Черепът беше огромен и бе принадлежал на златен дракон — веднага се разбираше благодарение на няколкото златни люспи, които все още стояха тук-там, полепнали по костта и блестяха тъжно под потрепващата светлина на свещите. И макар залата с олтара да бе доста обширна, черепът го изпълваше.
Мъртвите започнаха да спускат друг череп, този път на червен дракон, за да го положат до този на златния.
Отвън се надигнаха викове и крясъци. Забелязали пламъците, хората бързаха към храма. Виковете им преставаха веднага щом ужасено съзираха изумителната гледка и страховития вид на драконовите черепи, стотиците драконови черепи, спускащи се в спирала към вътрешността на храма, понесени от грижовните ръце на душите.
Мъртвите методично трупаха черепите един върху друг, поставяйки първо най-големите, за да оформят основата на пирамида. Купчината се издигаше все по-нависоко и съвсем скоро прехвърли равнището на някогашния островръх покрив.
Устата на Галдар беше пресъхнала. Очите му горяха, а гърлото му се бе свило дотолкова, че едва успяваше да си поеме дъх.
— Това е тотемът на някой от драконовите повелители! — извика той.
— На трима от тях, ако трябва да бъдем точни — поправи го Мина.
Тотемът ставаше все по-висок и вече надвишаваше върховете на околните дървета, а мъртвите неспирно носеха още и още черепи.
— Това са тотемите на Берилинтранокс Зелената, Келендрос Синия и на Малистрикс Червената. Така както Малистрикс открадна тотемите на другите двама, душите откраднаха нейния.
Стомахът на Галдар се бе свил на топка. Колената му трепереха. Принуди се да посегне към олтара и да се хване, за да не падне. Беше ужасен и не се срамуваше да признае страха си.
— Откраднала си тотема на Малис? Драконесата ще побеснее, Мина. Ще разбере кой го е сторил и ще дойде да те намери!
— Знам — отговори Мина. — Точно това исках.
— Тя ще те убие! — възкликна минотавърът. — Ще избие всички ни. Познавам този противен дракон. Никой не може да се изправи срещу й. Даже драконите от собствения й вид се боят от нея.
— Гледай, Галдар — отвърна меко момичето.
Галдар неохотно обърна очи към купчината черепи, която бе почти готова. В този момент на върха й поставяха последния малък череп от бял дракон. Мъртвите се побавиха за момент, сякаш се възхищаваха на изкусния си труд. Сетне от склоновете на планината подухна вледеняващ вятър, разкъса мъглата от души на тънки ивици и ги отнесе напълно.
Очите на избитите дракони започнаха да блестят от празните си кухини. Галдар имаше чувството, че чува гласове, стотици гласове, които се издигнаха във величествен пеан. Над тотема се оформи нечий сенчест силует и скъпернически се уви около него. Постепенно сянката стана по-ясно различима. Разноцветни люспи блестяха на светлината на свещите. Около основата на тотема се бе увила огромна опашка, а малко по-нагоре се виждаше тялото на чудовищен дракон. Тялото завършваше с пет глави.
По някакъв начин обаче драконът бе лишен от вещественост. Петте му глави всяваха ужас, но в действителност не бяха истински глави, не по-истински от черепите на умрелите дракони, над които се рееха. Очите на мъртвите дракони засияха по-ярко. Светлината им бе почти заслепяваща и внезапно се устреми право към небесата.
Светлината от тотема разсече небето и там, вгледано надолу, имаше едно-единствено око. Окото на богинята.
Бяло и втренчено, окото се взираше надолу към тях, без да мига.
Тялото на петглавия дракон стана по-ясно различимо, придоби по-голяма вещественост и сила.
— Могъществото на тотема подхранва Единия бог така, както някога даваше сили на Малис — обясни Мина. — С всеки изминал миг Единият бог се приближава до този свят, за да обедини смъртни и безсмъртни. В Нощта на фестивала на Новото око Единият бог ще се превърне в мистерия — ще приеме едновременно смъртна форма и заедно с това ще я надари с безсмъртие. От този момент нататък тя ще владее над всичко, което е в небесата и под тях. Ще владее над живите и мъртвите. Победата й ще бъде затвърдена, а триумфът й завършен.
Ще приеме смъртна форма. Чак сега Галдар си даде сметка защо бяха принудени да влачат след себе си тялото на Златна Луна през цял Ансалон — да го прекарват през планини и да го спускат в долини.
Последното отмъщение на Такхизис. Богинята щеше да пристъпи в тялото на онази, която бе прекарала целия си живот в борба с нея, и щеше да използва това тяло, за да прелъстява, поробва и улавя в капан доверчивите, невинните и простодушните.
Отвън долиташе врява от надигащи се гласове. Хората говореха развълнувано, дърдореха в недоумение, смаяни от новопоявилата се в небето луна. Надигна се вик:
— Мина! Мина!
Тя щеше да излезе навън при тях, за да се окъпе в светлината и топлината на обожанието им, толкова различни от тази смразяваща, студена светлина. Щеше да им каже, че случилото се е дело на Единия бог, ала никой нямаше да обърне внимание.
— Мина… Мина…
Мина пристъпи през вратите на разрушения храм. Галдар чу как виковете се надигнаха още по-мощно, когато хората я съзряха, чу как възгласите им отекнаха в склоновете на планините и се надигнаха до небесата.
До небесата.
Доверчивите, невинните, простодушните.
В този момент минотавърът искаше единствено да се добере до леглото си, да заспи и да запрати всичко в мрака на забравата. Тази нощ щеше да наруши собственото си правило. Мина бе с онези, които я обожаваха. Не се нуждаеше от него. Вече се канеше да се отдалечи, когато дочу стенание.
Соламнийката стоеше свита на пода, вгледана ужасено нагоре към чудовището, увило тялото си около тотема.
Тя също бе прозряла истината.
— Твърде късно — каза й той, докато я подминаваше на път за леглото си. — Твърде късно е. За всички ни.
Телата на двамата чародеи стояха там, където им бе наредено да стоят, близо до кехлибарения саркофаг в Храма на Сърцето, вече известен като Храма на Единия бог. В момента на издигането на тотема на мястото се намираше единствено духът на единия от двамата магьосници. Душата на Даламар бе заминала още с пристигането на мъртвите. На Палин не му бе останало нищо друго, освен да остане и да наблюдава изграждането на тотема до превръщането му в монумент на могъществото на царица Такхизис. Нямаше никаква представа къде е отишъл Даламар. Духът на мрачния елф отсъстваше често. Всъщност отсъстваше по-често, отколкото беше наоколо.
Палин все още намираше усещането да си далеч от тялото си за по-продължителен период от време за доста неприятно и объркващо, но през последните дни се бе опитал да експериментира. Тревогата му — както и на останалите мъртви — нарастваше, понеже бе осъзнал, че Такхизис е съвсем близо до времето, в което най-после триумфално ще навлезе в света.
И така, магьосникът наблюдаваше как тотемът нараства, а заедно с него расте и мощта на Царицата. Такхизис можеше да се превъплъщава в много форми, но когато си имаше вземане-даване с дракони, предпочиташе тяхната. Петте глави, всяка една в различен цвят и представяща всеки вид дракон, израстваха от тяло, чиито сила и големина поразяваха. Главата на червения дракон беше жестока и свирепа. От ноздрите й изригваха пламъци. Главата на синия бе издължена, елегантна и смъртоносна. Между острите й като бръснач зъби припукваха мълнии. Главата на черния дракон беше лукава и потайна, а от устата й непрестанно капеше отровна киселина. Главата на белия бе жестока, пресметлива и смразяваше само като те погледне. Тази на зеления принадлежеше на лицемерно създание с несъмнена интелигентност. От зиналата й паст изригваха зловонни пари.
Такава бе Такхизис в измерението на безсмъртните, на която мъртвите служеха, сковани от ужас, която Палин мразеше и презираше, но и по някакъв начин се чувстваше длъжен да боготвори. Понеже в очите на петглавия дракон искреше умът на бог, способен да прекрачи необятната вечност, да разбере неизброимите й възможности и в същото време да преброи капките в океаните или да ти каже точния брой на зрънцата пясък в голата пустиня.
Гледката на Царицата, надвиснала над черепите на мъртвите дракони, получаваща ритуалните им поклони, бе нещо, което Палин с мъка успяваше да понесе. Магьосникът силом се откъсна от тялото си и потъна разтревожено в заобикалящия го мрак.
Все още му бе трудно да изостави навиците на живите, така че се заскита из улиците на Санкшън по същия начин, по който би го сторил и ако все още можеше да контролира тялото си. Заобикаляше сградите, макар в действителност да можеше просто да преминава през тях. Веществените прегради не могат да възпрат духа и все пак за него бяха непреодолими. Да преминава през стени — да стори нещо, което му се струваше в пълен разрез със законите на природата — означаваше да признае, че е изгубил всяка връзка с живота, най-вече с физическата му страна. Не беше готов за това, още не.
Състоянието, в което се намираше сега, му позволяваше да се придвижва с лекота през претъпкани улици. Всички се стичаха, за да зърнат новообявения Храм на Единия бог и току-що случилото се чудо. Ако беше жив, Палин вероятно просто щеше да бъде увлечен или стъпкан в потока на тълпата, подобно на двамата просяци, които също се опитваха да намерят пътя си из улиците на Санкшън. Единият от тях — сакат мъж — току-що бе изгубил патерицата си. Другият пък — слепец — не можеше да открие бастуна си и в момента опипваше безпомощно наоколо с надеждата да го открие.
Напълно инстинктивно Палин понечи да им предложи помощта си само за да си припомни, че вече не можеше да направи нищо за тях. Докато се рееше наблизо, магьосникът си даде сметка, че слепецът му изглежда познат. Сребристите коси, белите дрехи… Особено сребристите коси. Не успяваше да зърне лицето на мъжа заради превръзките, които скриваха отвратителната рана, ограбила зрението му. Струваше му се, че този слепец просто не е на мястото си. Сетне в спомените му изникна Цитаделата на Светлината и Палин най-сетне се сети къде е виждал този човек.
Който всъщност не беше човек.
Използвайки зрението на създанията от света на духовете, магьосникът най-после съзря истинските форми на двамата просяци, очертания, които съществуваха в измерението на безсмъртните и поради тази причина не можеха да бъдат прикрити, макар и да бяха положили усилия да изглеждат по различен начин в света на смъртните. Незнайно как обаче един сребрист дракон — Огледало — бившият пазител на Цитаделата на Светлината, стоеше рамо до рамо, крило до крило със син дракон.
А Палин си припомни какво е усещането да изпитваш искрица надежда.
Духът на Даламар също се скиташе през тази нощ, макар да бе доста по-надалеч, отколкото се бе осмелил да се отдалечи Палин. За разлика от него Даламар не позволяваше на физическите бариери да спират придвижването му. Планините за него бяха също толкова невеществени, колкото и облаците. В този момент мрачният елф преминаваше през твърдите скални стени на леговището на Малис и навлизаше в лабиринта от коридори с лекотата, с която някой мигва с очи или си поема дъх.
Както и неведнъж напоследък, откри великата червена драконеса заспала. Все пак този път имаше разлика. При предишните му посещения Малис спеше дълбоко и спокойно, сигурна, че е неоспорим владетел на този свят и не съществува никой достатъчно силен, който да се осмели да й се противопостави. Сега обаче сънят й беше тревожен. Чудовищните й нозе потрепваха, очите й неспирно се въртяха под спуснатите клепачи, а ноздрите й вдишваха шумно. От челюстите й се стичаше слюнка и дълбоко в гърдите й клокочеше сподавено ръмжене. Явно сънуваше нещо неприятно.
Но кошмарът й щеше да бъде нищо в сравнение с онова, което я очакваше, след като се пробуди.
— Най-велика и милостива господарке — произнесе Даламар.
Малис отвори само едното си око, друг знак, че дрямката й никак не е била отморяваща. Обикновено на Даламар му се налагаше да й проговаря няколко пъти и дори да извика някой от любимците й, за да успее да я събуди.
— Какво искаш? — изръмжа тя.
— Да ви уведомя какво се случва по широкия свят, докато спите.
— Добре, продължавай — рече тя, като отвори и другото си око.
— Къде е тотемът ви, господарке? — попита хладно Даламар.
Малис извърна масивната си глава, за да се увери, че колекцията й от черепи — трофеи от безбройните й победи включително и над дракони като Берил и Келендрос — е на мястото си.
Очите й се разшириха. Дъхът й изпращя съскащо. Драконесата се изправи с такава сила, че накара планината да потрепери, и се заоглежда във всички посоки.
— Къде е? — изрева тя, като размаха убийствено опашката си. Гранитните стени се напукваха под ударите й, а сталактитите по тавана започнаха да се стоварват и разбиват на парчета върху гърба й. — Къде е крадецът? Кой го открадна? Кажи ми!
— Ще ви кажа — отвърна Даламар, пренебрегвайки яростта й, понеже така или иначе драконесата не можеше да му стори каквото и да било. — Но ще поискам нещо в замяна.
— Лукав сметкаджия, както обикновено! — просъска Малис с леко припламване между зъбите си.
— Наясно сте с настоящото ми печално положение — рече магьосникът, като разпери ръце, за да демонстрира призрачните си очертания. — Ако си възвърнете тотема и победите личността, която го открадна от вас така безчестно, ще поискам само да употребите част от магията си, за да възвърнете душата в живото ми тяло.
— Имаш го — произнесе Малис. Ноктестата й лапа помръдна едва забележимо. Тя наведе глава напред. — У кого е?
— У Мина.
— Мина? — повтори объркано драконесата. — Коя е тази Мина и защо е взела тотема ми? Как го е взела? Не подушвам крадец! Никой не е пристъпвал в леговището ми. А и никой крадец не би могъл да го изнесе от тук.
— Даже армия от крадци не биха успели — съгласи се Даламар. — Но армия от мъртъвци със сигурност и точно това се е случило.
— Мина… — просъска името с презрение Малис. — Сега си спомням. Чувам, че командвала армия от души. Що за глупост!
— Тази „глупост“ е откраднала тотема в съня ви, господарке. Построили са го наново в Санкшън, в сграда, някога позната под името Храм на Сърцето, а сега наричана Храма на Единия бог.
— Отново този така наречен Един бог — изръмжа Малис. — Този Един бог започва да ме дразни.
— Единият бог може доста повече от това просто да ви дразни, господарке — произнесе студено Даламар. — Именно този Един бог е отговорен за унищожението на Циан Кръволока, вашата братовчедка Берил и Келендрос Синия. Тримата най-могъщи дракони по лицето на Крин, веднага след вас. Пак този Един бог е в основата на падането на Силванести, разрухата над Квалиност, поражението на соламнийските рицари при Солантас, а ето и че сега е постигнала победа и при Санкшън. Само вие стоите на пътя на пълния й триумф.
Малис мълчаливо се вторачи в него, потънала в размисъл. Беше казал последното с преднамерена грубост и макар очевидно чутото да не й се нравеше, нямаше как да отрече истината.
— А сега е откраднала тотема ми? Защо? — попита сърдито драконесата.
— От известно време насам тотемът всъщност въобще не беше ваш — отговори духът на магьосника. — Единият бог отдавна се опитва да поквари драконите, които някога я боготворяха. И използваше могъществото на техните души, за да подхранва своето собствено. Като откраднахте тотемите на вашата братовчедка и Келендрос, всъщност станахте пионка в играта й. По този начин просто подсилихте могъществото на драконовите души. Не подценявайте тази богиня. Макар при пристигането си на този свят да е била съвсем близо до пълното си унищожение, сега е възвърнала силата си и протяга ръце към онова, за което ламти от цяла вечност.
— Говориш така, сякаш я познаваш — прекъсна го Малис и го изгледа с леко презрение.
— Познавам я наистина — каза Даламар, — както и вие… по име, разбира се. Казва се Такхизис.
— Да, чувала съм за нея — рече Малис, като още веднъж потрепна с лапа. — Чух, че е изоставила този свят по време на войната с Хаос.
— Не го е изоставила — рече магьосникът. — Вместо това го е откраднала и го е донесла тук с помощта на Келендрос. Никога ли не сте се замисляли как така изведнъж този свят се е появил в тази част на Вселената? Никога ли не сте се чудили?
— Не, а и защо? — отвърна ядосано Малис. — Ако храната сама пада в ръцете на прегладнелия, той не задава въпроси, а яде!
— Всички знаем колко добре се хранехте вие, господарке — съгласи се Даламар. — Колко жалко, че след това не сте се погрижили да изхвърлите боклука. Душите на мъртвите дракони са разпознали своята кралица и сега са готови да сторят всичко, което изискат от тях. За съжаление, господарке, те ви превъзхождат многократно.
— Мъртвите дракони нямат зъби — присмя се Малис. — Изправена съм пред жалък бог, който си има за любимец дете и който разчита на превтасали души, за да добие сила. Възнамерявам да възвърна тотема си и да му нанеса смъртоносен удар в замяна.
— Кога смятате да нападнете Санкшън, господарке? — попита магьосникът.
— Когато бъда готова — изръмжа драконесата. — А сега напусни.
Даламар се поклони ниско.
— Господарката няма да забрави своето обещание… да възвърне душата в тялото ми. Бих могъл да ви бъда много по-полезен в своята цялост.
Малис махна с лапа.
— Никога не забравям обещанията си. Сега се махай.
Тя затвори очи и отпусна масивната си глава на пода.
Даламар не се лъжеше лесно. Въпреки че си придаваше безгрижен вид, драконесата бе разтърсена до дъното на душата си. Може и да се преструваше, че спи, ала вътре в нея огньовете на яростта горяха ярко и нагорещено.
Удовлетворен, че е постигнал всичко, което можеше — поне тук, — магьосникът се обърна и си тръгна.
Тотемът се издигаше във вътрешността на опустошения от пожара Храм. Рицарите и войниците на Мина ликуваха и повтаряха името й. Сянката на Такхизис се рееше над тотема, ала малцина можеха да я забележат. Не нея търсеха те. Виждаха единствено Мина и ги бе грижа само за нея.
На една от улиците на Санкшън — вече почти напълно пуста, сребърният дракон Огледало опипваше наоколо, за да открие жезъла, който бяха избили от ръцете му.
— Какво става? — попита спътника си, докато той мълчаливо му подаваше жезъла. — Какво става? Чувам врява и викове.
— Такхизис — каза Бръснач. — Виждам я. Вече се е разкрила. Мнозина от братята ми кръжат в небето и крещят името й. Мъртвите дракони я викат. Чувам и гласа на съпругата си сред техните. Червени, сини, бели, черни, зелени, живи и мъртви… всички й се кълнат във вярност. Дори в този момент силата й продължава да нараства.
— Ще се присъединиш ли към тях? — попита Огледало.
— Дълго мислих за онова, което ми каза в леговището на могъщия Ские — рече бавно Бръснач. — Как никое от нещастията, сполетели този свят, нямаше да се случат, ако не беше Такхизис. Преди мразех и гледах отвисоко Паладин и останалите така наречени богове на Светлината. Проклинах името му и ако ми се удаваше шанс да убия някой от любимците му, го правех и се къпех в слава. Жадувах деня, в който кралицата ни ще царува над всички… Сега, когато този ден настъпи, съжалявам за това. Нея не я е грижа за нас. — Драконът замълча, след което каза: — Виждам, че се усмихваш, сребърни. Смяташ, че „грижа“ не е правилна дума, нали? Съгласен съм с теб. Тези, които следват стъпките на Мрачната царица, рядко са известни с грижовната си природа. Уважение. Това е думата. Такхизис няма уважение към онези, които й служат. Използва ги, докато изстиска и последната капка от тях. След това ги захвърля. Не, няма да й служа.
— Но ще й се противопостави ли? — прошепна един познат глас в ухото на Огледало. — Ако гарантираш за него, помощта му ще ми бъде от полза, както и твоята.
— Палин? — обърна се зарадвано по посока на гласа Огледало.
Протегна ръка към мястото, откъдето бе чул магьосника, ала не успя да почувства топлотата на ръкостискането му.
— Не те виждам, нито усещам, но те чувам, Палин — каза сребърният дракон. — Ала дори гласът ми се струва далечен, сякаш ми говориш от Долината на сенките.
— Точно тъй е — рече Палин. — И все пак заедно може би ще успеем да я прекосим. Искам да ми помогнеш да унищожа този тотем.
Духът на Даламар се присъедини към реката от души, която се изливаше по посока на Храма на Единия бог, подобно на река, устремена към вълните на океана. Не обръщаше внимание на останалите край себе си. Вместо това опитваше да се съсредоточи върху следващата си задача. Останалите души също го игнорираха. Нямаше и да го чуят, ако се опиташе да ги заговори. Не го и виждаха. Чуваха само един глас и съзираха едно-едничко лице.
Когато приближиха, Даламар се откъсна от потока, който се виеше отново и отново около тотема от драконови черепи. Чудовищният монумент се издигаше високо във въздуха и се виждаше от километри наоколо, или поне така твърдяха някои сред хилядите зяпачи, зяпнали с възхищение и почуда, ликуващи от победата на Мина над омразната драконеса Малис.
Даламар хвърли един поглед на тотема. Нямаше как да не признае, че беше впечатляващ. След това умът му отново потъна в далеч по-важни за разрешаване въпроси. На вратите на храма имаше охрана. Никой от смъртните нямаше шанс да влезе във вътрешността му. Духът на магьосника безпроблемно ги подмина и се озова в залата с олтара. Първо се увери, че всичко с тялото му е наред, и с известна изненада отбеляза, че тази нощ и Палин е решил да се отдалечи.
Всъщност изчезването на Палин беше толкова необичайно, че въпреки неотложността на задачата си, Даламар се принуди да спре и да прецени какво ли е намислила душата на магьосника. Не че бе разтревожен. Отдавна беше реши, че в Палин има непочтеност, колкото и в купа овесени ядки.
— И все пак — напомни си той — той е племенник на Рейстлин. И макар кашата обикновено да е белезникава и често на буци, всеки знае, че е гъста и лепкава. Твърде много неща могат да се крият под обикновената й външност.
Душите се виеха в екстаз около тотема, гъсти като дим от мокро дърво. Край Даламар прелитаха милиони лица. Той продължи напред, зает с планирането на следващата си стъпка.
Мина стоеше съвсем сама пред осветения от свещи олтар. Беше обърнала гръб на тотема и задълбочено се взираше в пламъците. Големият минотавър се намираше наблизо. Той винаги беше край нея.
— Мина, изтощена си — каза умолително Галдар. — Едва се държиш на крака. Трябва да си легнеш. Утре… Кой може да каже какво ще ни донесе утрото? Трябва да си отпочинала.
— Мислех, че вече си си легнал, Галдар — рече Мина.
— Така беше — изръмжа минотавърът. — Но не можах да заспя. Знаех, че ще те открия тук.
— Харесва ми да бъда тук — отговори тя със сънен глас. — Близо до Единия бог. Мога да почувствам святото му присъствие. Обгръща ме в ръцете си и ме издига до себе си.
Мина насочи поглед към нощното небе, което се виждаше съвсем ясно, след като покривът бе рухнал.
— Чувствам топлина, когато съм близо до нея, Галдар. Чувствам се затоплена, обичана, нахранена, облечена и в безопасност в прегръдките й. Когато се завръщам обратно в този свят, изпитвам глад и жажда. За мен е наказание да пребивавам тук, Галдар. Така ми се иска вместо това да бях там горе.
Галдар издаде трудно определим звук от дълбините на гърлото си. Дори и да имаше своите съмнения, беше предпочел да ги запази за себе си. Каза само:
— И все пак, докато си тук долу, Мина, трябва да вършиш дела в името на Единия бог. Няма да можеш да го правиш, ако си болна и отпаднала.
Водачката протегна ръка и я постави върху рамото на минотавъра.
— Прав си, Галдар. Мисля само за себе си. Ще си легна и дори ще поспя до късно сутринта.
Тя се обърна и погледна към тотема. Кехлибарените й очи блестяха, сякаш все още се взираше в пламъците на свещите.
— Не е ли великолепно?
Може би щеше да каже и още нещо, ала Даламар се погрижи да влезе в полезрението й. Той се поклони ниско.
— Ще отнема само миг от времето ти, Мина — каза той и се поклони още веднъж.
— Върви напред и се увери, че покоите ми са готови, Галдар — нареди Мина. — Не се тревожи, ще дойда след малко.
Животинските очи на Галдар преминаха през мястото, където се рееше духът на магьосника. Даламар никога не можеше да прецени с пълна сигурност дали минотавърът го вижда или не. Не вярваше случаят да е такъв, но не можеше да се отърве от усещането, че Галдар подозира за присъствието му. Носът на минотавъра се набръчка, сякаш бе надушил нещо загнило. След това просто изсумтя, обърна се и напусна олтарната зала.
— Какво искаш? — попита магьосника Мина. Гласът й бе спокоен и овладян. — Научи ли нещо за магическото устройство, носено от кендера?
— Уви, не, Мина — рече Даламар, — но разполагам с друга информация. Нося тревожни новини. Малис е научила, че ти си отговорна за кражбата на тотема.
— Така е — отвърна с едва загатната усмивка Мина.
— Тя ще дойде, за да си го възвърне. Драконесата е разгневена. Сега вижда заплаха за своята власт в теб.
— Защо ми казваш всичко това, чародеецо? — попита водачката. — Без съмнение не те безпокои безопасността ми.
— Съвсем вярно — отговори студено магьосникът. — Но се безпокоя за своята собствена безопасност, в случай че нещо се случи с теб. Ще ти помогна да надвиеш Малис. Способностите ми на чародеец ще ти бъдат от полза в борбата срещу драконесата.
— И как така ти, в жалкото си положение, би могъл да ми бъдеш от полза? — попита развеселено Мина.
— Върни душата в тялото ми. Аз съм един от най-могъщите магьосници в историята на Крин. Помощта ми би била неоценима за теб. Няма кой да води мъртвите от твое име. Направила си опит да привлечеш лорд Сот и си ударила на камък, нали?
Кехлибарените очи на водачката проблеснаха. Очевидно бе недоволна.
— Да, научих за случилото се — продължи Даламар. — Душата ми пътува по света. Научавам доста неща. Можеш да ме използваш. Мога да поведа мъртвите. Бих могъл да издиря кендера и да ти го доведа заедно с устройството. Кракундел ме познава и ми има доверие. Изучавал съм Устройството за пътуване във времето и ще те науча как да го използваш. Ще ти предам магията си и с нейна помощ ще можеш да се изправиш срещу тази на драконесата. Мога да сторя всичко това… но само ако съм сред живите.
Даламар виждаше отражението си в кехлибарените очи. Мимолетен силует, по-невеществен и от паяжина.
— Ще сториш всичко това за мен, както и още много други работи, стига да го поискам — отвърна Мина. — Дори без да е необходимо да бъдеш сред живите. — Тя вдигна гордо глава. — А колкото до помощта ти срещу Малис… Не се нуждая от нея. Единият бог ме подкрепя и се сражава редом с мен. Не ми трябва друг.
— Изслушай ме, преди да си тръгнеш, Мина — настоя Даламар, забелязал, че момичето се кани да се обърне и да продължи по пътя си. — В младостта си се обърнах към твоя Един бог, както любовникът посвещава съществуванието си на своята господарка. Тя ме прие и обсипа с обещания, че един ден двамата заедно ще управляваме света. Повярвах й, доверих й се. Но доверието ми бе предадено. Когато повече не се нуждаеше от мен, тя ме захвърли в ръцете на моите врагове. С теб също ще постъпят така, Мина. Когато този ден настъпи, ще се нуждаеш от съюзник, ще имаш нужда от моята сила. Но силата на живо същество, а не на труп.
Мина се спря и му хвърли поглед през рамо. Очите й бяха замислени.
— Може би имаше нещо вярно в думите ти, магьоснико.
Даламар я наблюдаваше предпазливо, без да е напълно готов да се довери на внезапната промяна в отношението й.
— Има, уверявам те — каза той.
— Твоята вяра в Единия бог е била предадена. Но е възможно Царицата да твърди съвсем същото и за теб самия, Даламар Мрачния. Любовниците често се карат. Глупави спорове, които съвсем скоро биват забравени, които никой повече не си спомня.
— О, аз помня — отвърна душата на елфа. — Заради нейното предателство изгубих всичко, което някога бях обичал и ценил. Нима смяташ, че бих забравил с готовност нещо подобно?
— Тя може да каже, че си поставил всичко, което обичаш и цениш, над нея — рече Мина. — Че тя е била изоставена, а не ти. След толкова дълго време вече няма значение чия е била вината. Тя оценява обичта ти към нея и би искала да ти докаже, че все още те обича, като ти възвърне изгубеното и много повече.
— В замяна на какво? — попита внимателно Даламар.
— В замяна на твоята възобновена вярност.
— И?…
— Една малка услуга.
— И каква би била тази „малка“ услуга?
— Твоят приятел Палин Маджере…
— Не ми е приятел.
— Тогава става много по-лесно — каза Мина. — Твоят спътник заговорничи срещу Единия бог. Естествено, тя е напълно наясно с интригите и плановете му. Едва ли ще се затрудни да ги осуети, но в тези дни й се налага да мисли за твърде много други неща и би оценила подкрепата ти.
— Какво трябва да сторя? — попита чародеят.
Мина сви рамене.
— Не е кой знае какво. Просто я предупреди, когато е готов да действа. Това е всичко. Оттам нататък тя ще се погрижи за останалото.
— А в замяна?
— Животът ще ти бъде възвърнат. Ще ти бъде дадено всичко, което поиска, включително и водачеството над армията на душите, ако наистина го желаеш така силно. В добавка… — Тя му се усмихна. Кехлибарените очи се усмихваха.
— Да? В добавка?
— Ще ти бъде възвърната и магията.
— Моята магия? — наблегна Даламар. — Не се нуждая от магията, която тя зае от мъртвите и после ми даде. Искам магията, която някога живееше в мен!
— Искаш магията на боговете. Тя ти я обещава.
Даламар се замисли за всички обещания, които му бе давала Такхизис и които после беше нарушила. Така му се искаше това обещание да бъде истина. Желаеше го така силно.
— Нека разчита на мен — произнесе тихо.
Бяха изминали дни и седмици, откак елфите от Квалинести бяха пристигнали в Силванести. От колко дълго време бяха тук, Гилтас не можеше да каже със сигурност, понеже в безвремието на горите всеки ден се сливаше с предишния. И макар тукашният народ очевидно да нямаше нищо против един или два дни просто да се плъзнат по копринения шнур на времето и да изчезнат в меката, зелена трева, Гилтас не мислеше по този начин. Нетърпението му ставаше все по-силно. Алхана продължаваше да поддържа версията, че Силваношей се възстановява в палатката си. Освен това говореше от негово име на елфите и ги държеше в течение за всичко, което е казал, с какво се е хранил и как бавно, но постепенно здравето му се възстановява. Гилтас слушаше потресено лъжите, които Алхана изрича, ала с течение на времето бе стигнал до заключението, че тя всъщност вярва в тях. Алхана сама бе изплела нишките на своето лъжливо одеяло и сега го използваше, за да се предпази от хапещия студ на вледеняващата истина.
Силванестите се вслушваха в думите й и не задаваха въпроси — още едно от нещата, които Гилтас не можеше да проумее напълно.
— Ние, силванестите, не обичаме промените — обясняваше Кайрин в отговор на едва сдържаното нетърпение на младия крал. — Магьосниците ни накараха сезоните да спрат, понеже не желаехме да виждаме как зеленото на лятото погива и си отива. Зная, че не можете да го разберете, Гилтас. Човешката ви кръв е гореща и не ви позволява да се задържате дълго на едно място. Броите всяка секунда, тъй като ви се струва кратка и вечно готова да се изплъзне. Човешката ви природа жадува промените.
— Но промените тъй или иначе се задават! — каза Гилтас, докато крачеше напред-назад, — независимо дали на силванестите им се иска или не.
— Да, промяната настъпи — съгласи се с тъжна усмивка Кайрин. — Бушуващите й вълни пометоха много от онова, което обичахме. А сега, когато водите й най-после се успокоиха, сме доволни, че все още сме на повърхността. Може пък вълните да ни изтласкат на някой тих бряг, където никой няма да ни открие или намери, или да ни навреди отново!
— Мрачните рицари са отчаяни — каза Гилтас. — Превъзхождаме ги, нямат храна. Духът им е нисък. Трябва да атакуваме незабавно!
— И какво ще излезе от всичко това? — сви рамене Кайрин. — Както казахте, Мрачните рицари са отчаяни, но няма да се предадат без бой. Мнозина от хората ни ще бъдат избити.
— Но същото очаква и врага ни — възрази Гилтас.
— Смъртта на един човек е като да смачкаш мравка… има още много като тях и още доста ще се зададат подире им. Смъртта на един-единствен елф е като сгромолясването на могъщ дъб. Никой не ще израсте, за да заеме мястото му в следващите неколкостотин години, и даже за това време не е сигурно дали някой въобще би могъл да го замени. Толкова много от нашите вече умряха. Останахме малцина, безценни на брой. Как бихме могли да търпим още загуби?
— Ами ако силванестите знаеха истината за Силваношей? — попита мрачно Гилтас. — Какво би се случило тогава?
Кайрин се загледа към зелените листа на нивга непроменящата се гора.
— Те знаят, Гилтас — рече тихо. — Знаят. Но както казах, никой от нас не обича промените. По-лесно е да си мислиш, че пролетта ще цари вечно.
В крайна сметка на Гилтас му се наложи да престане да се тревожи за силванестите и да започне да се притеснява за собствените си хора. Сред квалинестите цареше разногласие. За нещастие една от групите предвождаше собствената му съпруга. Лъвицата търсеше отмъщение независимо от цената. Тя и онези като нея искаха да се бият срещу хората в Силваност и да ги изтласкат надалеч, без значение дали силванестите щяха да им помогнат или не. На младия крал непрекъснато му се налагаше да я убеждава, че при никакви обстоятелства не бива да нападат главния град на техните братовчеди. Нищо добро няма да излезе, настояваше той. Вместо това двете нации щяха да се хвърлят в още безброй години горчива омраза и взаимни обвинения. Самият той го виждаше толкова ясно, че просто не можеше да разбере как останалите не го разбират.
— Ти си слепецът — казваше гневно Лъвицата. — Нищо чудно. След като постоянно се взираш в мрака на собствените си мисли!
След тези свои думи елфидата го бе оставила и се беше преместила да живее сред своите собствени войници, елфите скитници. Гилтас дълбоко съжаляваше за това тяхно скарване — първото, откакто се бяха оженили, — ала се налагаше да си напомни, че преди всичко е крал и чак след това съпруг. Колкото и да му се искаше да отстъпи пред нея, здравият разум му налагаше да не го прави.
Друга група от квалинестите пък бяха избрали да се поддадат на начина на живот на силванестите. Сърцата им бяха преживели тъй много мъка и разочарования, че сега не искаха нищо друго, освен да живеят сред тези зелени гори, които така силно им напомняха за дома. Палтейнон, водачът на тези отцепници, угоднически пълнеше ушите на силванестите с ласкателства и намеци, че заради човешката страна в природата си Гилтас не е и никога не би могъл да бъде истинският водач на квалинестите. Младежът често мени настроенията си, казваше сенаторът, съвсем като самите човеци! Не може да му се има вяра. Ако не бил той, сенатор Палтейнон, благодарение на непоколебимите му храброст и твърдост, квалинестите надали щели да прекосят благополучно пустинята. И така нататък, и така нататък…
Много от квалинестите прозираха отдалеко истината и не един и двама от тях защитаваха открито своя крал, ала останалите, макар да признаваха храбростта му, все пак на драго сърце биха го видели да си отива от престола. Елфите искаха раните им да заздравеят. Колкото до силванестите, те по начало не изпитваха особено доверие в Гилтас, а и нашепванията на Палтейнон не спомагаха особено тези техни впечатления да се разсеят.
Гилтас се чувстваше така, сякаш вървеше през плаващи пясъци. Неуморно, малко по малко, те го засмукваха надолу към някаква безименна и ужасна участ. Усилията му само го караха да затъва по-надълбоко, виковете му оставаха нечути. Краят наближаваше така бавно, че очевидно никой не успяваше да го осъзнае напълно. Единственият, който го съзираше, бе той.
Безизходицата продължаваше. Мрачните рицари оставаха в Силваност, защото се страхуваха да излязат. Елфите се криеха в горите, понеже не желаеха да предприемат нищо.
В тези дни Гилтас често се разхождаше из тези гори. Не желаеше никой да прекъсва уединението на мрачните му мисли. Дори Планшет бе получил заповед да не го следва.
При една от своите разходки Гилтас чу остър писък от небето, вдигна глава и усети как кръвта му се смразява. Над дърветата се виеше грифон и двамата с ездача му очевидно търсеха място за кацане. Промяната, за добро или зло, настъпваше.
Младият елф забърза през гората към мястото, където Алхана бе установила лагера си — на около трийсет мили южно от границата между Силванести и Бльоде. Огромна част от войските на силванестите заедно с бежанците от столицата, както и новодошлите квалинести бяха там. Части на елфите бяха разположени по протежение на река ТонТалас, а други се криеха в подстъпите на Кървавата гора, която обграждаше Силваност. Макар и разпръснати обаче, силите на елфите бяха в непрекъснат контакт, без значение дали с помощта на създанията на гората или посредством вестоносци, които светкавично разнасяха новините от лагер до лагер.
Гилтас се бе отдалечил доста и му отне известно време, докато се върне по стъпките си. Когато най-сетне пристигна, откри Алхана в компанията на елф, който дотогава никога не бе виждал. Елфът бе облечен като войн и по вида на обветреното му лице и изцапани дрехи можеше да се заключи, че е бил на път в продължение на дълги дни. По топлотата в гласа на Алхана и силното й вълнение пък можеше да се предположи, че й е достатъчно близък. Двамата с елфидата изчезнаха в убежището й, преди Гилтас да е успял да се представи.
Кайрин очевидно го бе забелязал, защото му махна да се приближи.
— Самар се върна.
— Самар… Войнът, който е отишъл да търси Силваношей?
Кайрин кимна.
— Ами Силваношей? — Гилтас погледна по посока на палатката на Алхана.
— Самар пристигна сам — отговори Кайрин.
Откъм убежището на елфидата се чу агонизиращ вик, който бързо бе заглушен и повече не се повтори. Онези, които нетърпеливо чакаха отвън, се спогледаха и заклатиха глави. На малкото открито пространство вече се бе събрала значителна тълпа. Елфите чакаха мълчаливо и почтително, но не си тръгваха, решени да чуят новините със собствените си уши.
Най-сетне Алхана излезе, за да говори пред тях, придружена от Самар, който застана близо до нея. Гилтас си помисли колко силно му напомня Самар за наместник Медан — прилика, която едва ли би се понравила на когото и да било от двама им. Самар бе възрастен елф, вероятно приблизително на годините на съпруга на Алхана, Портиос. Годините в изгнание и непрестанна война бяха издялали деликатната костна структура на лицето му в подобие на твърд гранит. Това лице не изразяваше нищо. Притежателят му очевидно отдавна бе навикнал да прикрива огъня на чувствата и мислите си. В очите му потрепваше съвсем мъничко топлина единствено когато погледът му се насочваше към Алхана.
Обикновено лицето на самата Алхана бе бяло, с чистия цвят на лилия, обкръжена от черната корона на косите й. Сега кожата й бе изгубила цвета си напълно и изглеждаше едва ли не прозрачна. Тя се опита да заговори, ала не успя. Потрепери, пронизана от болка, която сякаш бе достигнала до мозъка на костите й. Самар протегна ръка, за да я подкрепи, ала елфидата я отблъсна. Върху лицето й се бе изписала твърда решителност. Когато отново се овладя, тя огледа присъстващите.
— Отдавам думите си на вятъра и буйните води — каза. — Нека те ги понесат към народа ми. Отдавам думите си на горските създания и птиците във въздуха. Нека те ги понесат към народа ми. Всички вие, които сте тук, вървете и отнесете думите ми на моя народ и нашите братовчеди квалинестите.
Погледът й се отмести към Гилтас, ала само за миг.
— Познавате този мъж. Това е Самар, един от най-доверените ми командири и верен мой приятел. Преди много седмици аз го изпратих с една мисия. А сега той се върна и носи важни новини. — Тя замълча и овлажни устните си. — Ще ви кажа какви са тези новини, но едновременно с това ще направя и едно признание пред вас. Когато твърдях, че Силваношей, вашият крал, е в палатката си, аз ви лъжех. Ако искате да узнаете защо го правех, трябва само да се огледате. Избрах лъжата, за да удържа народа ни единен и за да задържа нашите братовчеди, квалинестите. Само заради нея все още сме силни. Но трябва да бъдем още по-силни в името на онова, което ни очаква занапред.
Алхана направи пауза и разтреперано си пое дъх.
— Това, което ще ви кажа сега, е самата истина. Малко след битката за Силваност Силваношей бе пленен от Мрачните рицари. Опитахме се да го спасим, но още същата нощ той ни бе отнет. Изпратих Самар, за да се опитаме да научим какво се е случило. Самар го е открил. Силваношей, нашият крал, е затворник в Санкшън.
Елфите нададоха тихи възклицания, сякаш през клоните на жълъда бе повял лек ветрец, ала не казаха нищо.
— Ще оставя Самар да довърши разказа сам.
Даже и докато говореше пред събралите се, Самар не изпускаше от поглед Алхана и не се отделяше от нея, готов да й се притече на помощ, в случай че силите я напуснат.
— Срещнах един соламнийски рицар, храбър и достоен човек. — Тъмните очи на елфа обходиха тълпата. — На онези от вас, които ме познават, сигурно ви е известно, че рядко наричам някого по този начин. Този рицар се е срещал със Силваношей в затвора и е разговарял с него с риск за собствения си живот. Показа ми пръстена и наметалото на младия крал.
Алхана издигна пръстена, за да могат да го видят всички.
— Пръстенът принадлежеше на сина ми. Неговият баща му го даде, когато Силваношей бе още съвсем малък. Самар също знаеше как изглежда.
Елфите гледаха ту пръстена, ту Алхана. Израженията им бяха разтревожени. Неколцина офицери в близост до Кайрин го сбутаха с лакти и го накараха да излезе напред.
Кайрин се приближи.
— Позволете ми да заговоря, благосклонна кралице.
— Разбира се, братовчеде — отвърна тя, като го изгледа с известна предизвикателност, сякаш искаше да каже: „Може да заговориш, но не обещавам да те изслушам.“
— Простете ми, Алхана Звезден Бриз — произнесе уважително Кайрин, — че проявявам съмнение към думите на така добре известен и почитан войн, какъвто е Самар, но откъде сме сигурни, че можем да се доверим на някакъв рицар? Това може да е капан.
Алхана се отпусна. Явно това не беше въпросът, който очакваше.
— Нека Гилтас, владетелят на Квалинести, син на Дома на Солостаран, да се приближи.
Зачуден какво ли пък общо можеше да има всичко това с него, Гилтас излезе от тълпата, за да се поклони на Алхана. Твърдият взор на Самар премина през него и младежът получи безпогрешното усещане, че току-що го бяха преценили много внимателно. Дали обаче крайното заключение беше, или не беше в негова полза, Гилтас нямаше как да разбере.
— Ваше Величество — каза Самар, — докато все още се намирахте в Квалинести, познавахте ли соламниец на име Джерард ут Мондар?
— Да, познавах — отвърна стреснато Гилтас.
— Смятахте ли го за човек на честта и храбрец?
— Да — отговори кралят. — Той е всичко това и дори повече. Този ли е рицарят, за когото говорехте?
— Сър Джерард спомена, че е чул как кралят на Квалинести и оцелелите от народа му се канели да направят опит да се доберат в безопасност до земите ни. Той изрази голямата си тъга от вашата загуба, но изпита огромна радост, че сте жив и здрав. Помоли ме да спомена името му пред вас.
— Познавам този рицар. Познавам и храбростта му и мога да свидетелствам за неговата доблест. С пълно право сте му се доверили. Джерард ут Мондар се появи в Квалинести по силата на странни обстоятелства, но го напусна като приятел и с благословията на нашата любима кралица майка Лораналанталаса. Той бе един от последните, на които майка ми даде благословията си.
— Щом и Самар, и Гилтас свидетелстват за доблестта на този рицар, тогава аз нямам нищо против него — каза Кайрин. Той се поклони и отново се върна на мястото си.
Вече се бяха събрали повече от стотина елфи. Всички мълчаха и не говореха, но се споглеждаха често. Мълчанието им бе красноречиво. Алхана можеше да продължи и тя го стори.
— Самар ни донесе и други новини. Вече можем да именуваме този Един бог. Единият бог дойде при нас като бог на мира и любовта, ала се оказа, че всичко това е било просто част от нейния презрян план да ни впримчи в капана си и да ни унищожи. Вече знаем причината. Името на Единия бог е познато от дълбока древност. Такхизис.
Отзвукът от тази изумителна новина се разпространи сред елфите като вълни от камъче, паднало в спокойните води на езеро.
— Не бих могла да дам обяснение как се случило това ужасно чудо — продължи Алхана. С всяка следваща изречена дума гласът й ставаше все по-уверен и царствен. Елфите вече бяха с нея и тя имаше пълната им подкрепа. Всички въпроси относно някоя личност бяха забравени, помрачени от сянката на мрачните криле на древния им враг. — Но и не е необходимо. Най-сетне успяхме да дадем име на нашия враг и се оказва, че това е враг, когото можем да надвием, понеже и в миналото сме го правили.
— Соламнийският рицар Джерард носеше тези вести към Съвета на рицарите — прибави Самар. — Соламнийците събират армия, за да атакуват Санкшън. Той подканя елфите да станат част от тази сила и да спасят своя крал. Какво е решението ви?
Елфите нададоха общ вик, който накара околните клони да потреперят. Дочули глъчката, към тях се присъединяваха още и още и всички се включваха в развълнуваните викове. Не след дълго се появи и самата Лъвица, следвана от своите елфи скитници. Очите на елфидата горяха, а лицето й пламтеше нетърпеливо.
— Какво чувам? — каза високо тя, като се спусна от коня и дотича при Гилтас. — Вярно ли е? Нима най-сетне ще поемем на война?
Той не й отговори, ала Лъвицата и без друго бе твърде развълнувана. Елфидата му обърна гръб и затърси войните сред силванестите. Преди никой от тях не би паднал толкова ниско, че да разговаря с елф скитник, ала сега до един отвръщаха радостно и с готовност на въпросите й.
Офицерите на Алхана се бяха събрали край нея и Самар и нетърпеливо предлагаха планове за действие или обсъждаха на глас по кой път да поемат и колко бързо биха могли да се придвижат до Санкшън, кой да поеме на път и кой да остане.
Гилтас просто стоеше на мястото си и мълчаливо се вслушваше във врявата. Когато най-сетне проговори, чу в гласа си гласа на човека — дълбок и груб на фона на останалите:
— Трябва да атакуваме — каза той, — ала целта ни не е Санкшън, а Силваност. Чак щом осигурим този град, очите ни трябва да се обърнат на север. Не по-рано.
Елфите се втренчиха в него потресено и неодобрително, сякаш Гилтас бе гост на нечия сватба, който внезапно е изгубил ума си и е изпотъпкал всички подаръци. Единственият, който му обърна внимание, бе Самар.
— Нека чуем краля на квалинестите — надвика със заповеден глас недоволното им мърморене.
— Истина е, че в миналото сме побеждавали Такхизис — каза на мрачната си публика Гилтас. — Ала сме разполагали с помощта на Паладин и Мишакал, както и с тази на останалите богове на Светлината. Сега Такхизис е Единият бог — сама и ненадмината. Надвиването й няма да бъде лесна задача… Ще се наложи да пропътуваме стотици мили надалеч от родината и да оставим родните земи в ръцете на враговете си. Ще се присъединим в общо нападение с хората и ще направим опит да превземем човешки град. Ще направим саможертви, които никога няма да ни се отплатят. Не казвам, че не бива да застанем редом с хората в битката против Такхизис — добави той. — Както всички добре знаете, майка ми се е сражавала рамо до рамо с човеците. Борила се заради човешките градове и човешките животи, правила е саможертви, за които никой така и не й поблагодари. Битката срещу Такхизис е нещо, което смятам, че си струва да предприемем. Просто съветвам преди всичко да се погрижим да имаме земя, където след това да се завърнем. Вече изгубихме Квалинести, нека не позволяваме същото да се случи и със Силванести.
Чувайки изпълнените му с пламенност думи, Лъвицата постепенно бе смекчила изражението си.
— Моят съпруг е прав — обади се тя. — Трябва да нападнем Силваност и да го вземем отново в ръцете си, преди да изпратим сили, които да спасят младия крал.
Силванестите ги наблюдаваха с враждебни погледи. Получовек и елфа скитница. Кои бяха те, че да казват на силванестите и дори на квалинестите какво да правят и какво не? Префект Палтейнон вече стоеше до Алхана и нашепваше нещо в ухото й, без съмнение подканяйки я да не обръща внимание на „марионетния крал“. Сега Гилтас бе останал само с един съюзник сред всички тях — Самар.
— Кралят на нашите роднини говори мъдро, Ваше Величество — каза той. — Мисля, че трябва да се вслушаме в думите му. Ако в този момент се отправим към Санкшън, ще оставим след себе си враг, който лесно би могъл да ни погуби, ако просто му обърнем гръб.
— Мрачните рицари са приклещени в Силваност като пчели в делва — отговори Алхана. — Просто бръмчат, без да могат да избягат. Мина явно няма намерение да им изпраща подкрепления. Ако смяташе да го стори, щеше да го е направила още отдавна. Ще оставя след нас няколко отряда, които да създават впечатлението, че имаме засилено присъствие и че сме ги обкръжили. А когато се завърнем като победители, ще се разправим с тези Мрачни рицари. Синът ми и аз — прибави гордо.
— Алхана… — започна Самар.
Тя му хвърли поглед. Виолетовите й очи бяха натежали и вледенени.
Самар не продума повече. Само се поклони и отстъпи крачка назад. Не погледна към Гилтас. Решението беше взето, въпросът — приключен.
Силванести и квалинести с готовност се събраха около нея, чакайки заповедите й. Двата народа най-сетне се бяха обединили в желанието си да потеглят към Санкшън. След като погледна разтревожено своя съпруг за секунда, Лъвицата също забърза, за да участва в съвещанието с Алхана Звезден Бриз.
Защо не можеха да видят истината? Кое ги заслепяваше?
„Такхизис. Това е нейно дело — помисли си Гилтас. — Сега, след като нищо не й пречи да властва необезпокоявано над света, Царицата е размесила еликсира на любовта с отрова и го е дала и на сина, и на майката. Любовта на Силваношей към Мина се е превърнала в мания. Любовта на Алхана към сина й замъглява напълно мислите й. Как ни остава да се борим срещу това? Как бихме могли да се борим срещу тази богиня, след като дори любовта, нашето най-силно оръжие, е отровено?“
Елфите могат да бъдат мечтателни и вяли, могат да прекарват дните си, наблюдавайки как розата прибира цвета си, или да стоят смълчани и вгледани в звездите по цели нощи. Ала когато са принудени да действат, те могат и да изумят страничните наблюдатели човеци с бързината на мисълта и способността си да се придвижват бързо, с решимостта и непоколебимостта си да надмогнат всяко препятствие.
Ако Алхана и Самар бяха успели да подремнат през следващите няколко дни, Гилтас нямаше и най-малка представа как би могло да е станало това. Нощ и ден от убежището в дървото на Алхана влизаха и излизаха елфи. Самият той също бе част от този поток, тъй като като водач на своя народ трябваше да присъства на всяко по-важно събиране и във взимането на решения. Обаждаше се рядко, макар Алхана великодушно да полагаше усилия да научи мнението му. Беше му ясно, че мнението му така или иначе едва ли ще бъде зачетено. В добавка към това знанията му по въпроса, откъде трябва да преминат, бяха твърде ограничени, така че и без друго помощта му не можеше да бъде голяма.
Беше силно изненадан да види с каква готовност и силванести, и квалинести се вслушваха в Алхана — един мрачен елф, някога отхвърлена от тяхното общество. Ала престана да се учудва, когато елфидата изложи набързо плана си. Алхана познаваше планинските местности, през които трябваше да минат, тъй като дълги години тя и частите й се бяха крили из тях. Познаваше всеки път, всяка животинска просека, всяка пещера. Освен това бе запозната добре с несгодите на войната.
Никой от командирите на силванестите нямаше толкова преки и пълни познания за тези местности и за силите, които можеха да срещнат по пътя си, и съвсем скоро даже най-сквернословните измежду тях бяха принудени да й отстъпят първенство и да се закълнат във вярност пред нея. Дори Лъвицата, която щеше да предвожда елфите скитници, беше впечатлена.
Планът на Алхана за предстоящия поход беше брилянтен. Елфите щяха да се насочат в северна посока и да навлязат в Бльоде, земята на техните врагове, великаните. Подобна мисъл можеше да се сметне за самоубийствена, но още преди години Портиос беше открил, че планинската верига Калкист се разделя на две и крие в пазвите между високите си върхове поредица от долини и клисури. Елфите можеха да използват долините, за да запазят фланговете си. Пътят щеше да бъде мъчен и дълъг, но пък армията им щеше да пътува по-бързо. Надяваха се да прекосят Бльоде още преди великаните да са надушили присъствието им.
За разлика от войската на човеците, които са принудени да влачат след себе си тежко натоварени каруци с провизии и цели ковачници, елфите не бяха въоръжени с брони или плетени ризници, нито носеха неудобни мечове и щитове. Те разчитаха на лъка и стрелите и се справяха добре с тях — умение, с което са добре известни. Следователно можеха да се придвижват дори още по-бързо и да вземат далеч по-големи разстояние за по-малко време в сравнение с човеците. Оставаше още една подробност, която щеше да им даде допълнителен стимул да побързат — зимата наближаваше, а снегът щеше да затрупа стръмните планински проходи само за няколко седмици.
Макар да се възхищаваше до дъното на душата си на бойния план на Алхана, Гилтас усещаше как всяка фибра в тялото му крещи, че допускат сериозна грешка. Както и самият Самар беше казал — не биваше да тръгват напред и да оставят гърбовете си открити. Постепенно отчаянието му стигна дотам, че вече нямаше никакво желание да присъства на събиранията. И все пак народът на Квалинести имаше нужда от свой представител там. Ето защо Гилтас се обърна към онзи, който заедно с Лъвицата му бе помогнал да се измъкне от съсипващата депресия, заплашвала да превърне целия му живот в провал.
— Планшет — каза младият крал рано една сутрин, — освобождавам те от задълженията ти към мен.
— Ваше Величество! — възкликна поразено Планшет. — Нима сторих или казах нещо, че да заслужа гнева ви? Ако е така, съжалявам дълбоко и…
— Не, приятелю — отвърна Гилтас с усмивка, която извираше от сърцето, а не от желание да бъде дипломатичен. Той постави ръка на рамото на мъжа, който толкова дълго бе стоял редом с него. — Не се противи, когато използвам тази дума. Казвам „приятелю“ и наистина го мисля. Казвам съветник и наставник и точно такъв смисъл влагам в думите си. Същото важи и за баща и верен другар. Ти беше всичко това за мен, Планшет. Не преувеличавам, когато твърдя, че нямаше да стоя тук днес, ако не бяха твоята сила и мъдри напътствия.
— Ваше Величество — запротестира с несигурен глас Планшет. — Не заслужавам толкова похвали. Аз съм само градинарят. Ваше е дървото, което израсна силно и високо…
— … под внимателните ти грижи.
— И тази е причината, поради която трябва да напусна Негово величество? — попита тихо Планшет.
— Да, защото ти е време да напътстваш и други. Квалинестите се нуждаят от военачалник. Народът ни няма търпение да потегли на поход към Санкшън. Трябва да бъдеш техен генерал. Лъвицата ще предвожда кагонестите. Ти ще водиш елфите на Квалинести. Ще го сториш ли заради мен?
Планшет се колебаеше, беше разтревожен.
— Виж — каза Гилтас, — префект Палтейнон вече се опитва да превземе тази длъжност. Ако назнача теб, ще мърмори и хленчи, но няма да има начин да ме спре. Той не е запознат с военните въпроси, а ти си ветеран с години опит зад гърба си. Силванестите те харесват и ти се доверяват. Умолявам те, в името на нашия народ, направи го заради мен.
— Да, Ваше Величество — отговори най-сетне Планшет. — Разбира се. Благодарен съм за доверието ви в мен и ще се постарая да не предам високата чест, която ми оказвате. Известно ми е, че Ваше Величество не е съгласен с пътя, по който поемаме, но вярвам, че той ще ни отведе където трябва. Веднъж щом победим Такхизис и я прогоним от този свят, сянката на мрачните й криле ще се вдигне, светлината ще ни огрее и ще успеем да изтласкаме враговете от земите си.
— Наистина ли смяташ така, Планшет? — попита печално Гилтас. — Аз имам своите съмнения. Побеждавали сме Такхизис, но няма да надвием онова, с което се храни… тъмнината в сърцата на хората. Ето защо смятам, че ще бъде по-разумно да прогоним врага, който се е настанил в дома ни, да подсигурим земите си и чак тогава да се обърнем към света.
Планшет не отговори. Изглеждаше засрамен.
— Говори онова, което мислиш, приятелю — рече кралят с усмивка. — Сега си мой генерал. Длъжен си да ми кажеш, ако греша.
— Ще кажа само това, Ваше Величество. Тъкмо политиката на изолация в миналото докара елфите до големи беди и ни направи недоверчиви и неразбрани дори и в очите на онези, които можеха да бъдат наши съюзници. Ако в тази битка се сражаваме редом с човеците, това ще им докаже, че сме част от света. Бихме могли да спечелим уважението, а защо не и приятелството им.
— С други думи — каза Гилтас, чиято усмивка бе станала малко суха — винаги съм бил онзи, който предпочита да се излежава в леглото и да чезне по неизпълними блянове…
— Не, Ваше Величество — отвърна шокирано Планшет. — Нямах предвид…
— Зная какво имаше предвид, приятелю, и се надявам да се окажеш прав. Сега обаче се налага да присъстваш на следващото военно събрание, което съвсем скоро ще свикат. Вече известих Алхана Звезден Бриз за решението си да те произведа в генерал и тя го одобри. Каквито и решения да взимаш оттук нататък, ще ги взимаш от мое име.
— Благодарен съм за доверието ви, Ваше Величество — произнесе Планшет. — Но какво ще правите вие? С нас ли ще потеглите, или ще останете тук?
— Аз не съм войн, както много добре ти е известно, приятелю. Уменията ми с меча са незначителни, но дори за тях трябва да благодаря на теб. Има и елфи, които няма как да потеглят, особено онези с малки деца, болните и старите. Обмислях възможността да остана с тях.
— Но помислете, Ваше Величество, префект Палтейнон ще дойде с нас. Давате ли си сметка, че ще направи опит да заслужи доверието на Алхана. А нищо чудно и да настоява да участва в преговорите с човеците — раса, която не зачита и презира.
— Да — отговори уморено Гилтас. — Известно ми е. Най-добре тръгвай сега, Планшет. Събранието ще започне след няколко минути, а Алхана изисква всички да бъдат там навреме.
— Да, Ваше Величество — каза Планшет и след като погледна още веднъж и с нескрита тревога младия си крал, се отдалечи.
За по-кратко, отколкото някой въобще можеше да си представи, елфите бяха готови за път. След себе си оставиха малка част, която да наглежда гърба им и да се грижи за онези, които не биха понесли тежкия път на север. Не беше кой знае какво, но пък и самата земя беше техният най-добър защитник — дърветата, които ги обичаха, щяха да ги приютят, животните щяха да ги предупреждават и да носят писмата им, пещерите щяха да ги скрият.
Елфите оставиха след себе си и друга малка въоръжена сила, която да създава заблудата, че град Силваност е обкръжен от могъща елфическа армия. Този отряд вършеше работата си толкова добре, че генерал Дога, заключен зад стените на града, който вече ненавиждаше с всичка сила, нямаше и най-малка представа, че елфите са отпътували. Мрачните рицари бяха затворници на лесната си победа и проклинаха Мина, задето ги бе оставила на произвола на съдбата.
Киратът охраняваше границите на кралството, както обичайно. Дълго бяха крачили те сред сивата пустош край щита. Сега бе дошло времето да се порадват на първите зелени стръкчета, изскочили предизвикателно от пепелта и развалата на отминалото. Елфите от кирата приемеха появата им с надежда и я смятаха за знак, че пред народа и страната им отсега занапред ще има повече слънчеви дни. А народът на елфите го заслужаваше, след като тъй дълго бе страдал под тегобата на щита, а по-късно и под ботушите на Мрачните рицари.
Гилтас бе променил решението си. Два дни преди заминаването на елфите Кайрин го беше потърсил.
Забелязвайки разтревоженото лице на елфа, младият крал въздъхна вътрешно.
— Разбрах, че смятате да не тръгвате на поход към Санкшън? — попита Кайрин. — Мисля, че трябва да промените решението си и да дойдете с нас.
— Защо? — поинтересува се Гилтас.
— За да защитавате интересите на своя народ.
Гилтас не отговори. Погледът му остана въпросителен.
Кайрин се изчерви.
— Научих тази информация по поверителен път.
— Не искам от теб да нарушаваш клетвата си — рече кралят. — Не желая да се обграждам с шпиони.
— Не, не съм се заклевал да мълча. Всъщност смятам, че Самар искаше да дойда при вас и да ви го кажа — отвърна Кайрин. — Известно ви е, че ще минем през планините Калкист, но знаете ли как мислим да стигнем до Санкшън?
— Тези местности са ми съвсем непознати… — започна Гилтас.
— Ще потърсим съюз с мрачните джуджета. Армията ни ще прекоси планините през тунелите им. За което ще им бъде богато платено.
— С какво? — попита кралят.
Кайрин се вторачи към покритата с листа горска земя.
— С парите, които сте донесли със себе си от Квалинести.
— Това богатство не ми принадлежи — каза остро Гилтас. — То е на квалинестите. И всичко, което ни е останало.
— Префект Палтейнон го предложи на Алхана и тя прие.
— Ако изразя несъгласие на висок глас, ще създам само неприятности. Присъствието ми по време на това злополучно начинание няма да промени каквото и да било.
— Не, но в този момент Палтейнон, като водач с най-висок ранг, е сложил ръка върху богатството. Ако дойдете, ще запазите доверието на хората си. Може и да ви е от полза. Дори да не съществува заобиколен начин, решението ще остане ваше.
— Значи най-после се стигна дотук — измърмори кралят, щом Кайрин си отиде. — Плащаме на тъмнината, за да ни спаси. Колко ли надълбоко ще затънем в нея, преди да станем едно?
В деня, когато колоната потегли, силванестите напуснаха своите любими гори със сухи очи, които се взираха само на север. Крачеха в мълчание, без песни, без да надуват рогове, без оглушителния съпровод на цимбалите, понеже Мрачните рицари не биваше даже за миг да заподозрат, че елфите напускат, великаните не трябваше да бъдат предупреждавани за приближаването им. Елфите крачеха в сенките на дърветата, за да избегнат и бдителните очи на сините дракони, които кръжаха в небето.
Докато прекосяваха границата на Силванести, Гилтас се спря и погледна назад към вълнуващите се корени на дърветата и сребристите им листа, проблясващи в лунната светлина — в пълен контраст със сивата линия на разложението, бележеща границата на гората, тягостен спомен за присъствието на щита. Взира се дълго и с натежало сърце. Защото нещо дълбоко в него му нашепваше, че веднъж преминал, повече няма да може да се върне.
Седмица след заминаването на армията на силванестите Ролан от кирата обхождаше обичайния си маршрут през гората. Вглеждаше се предимно в земята и с радост забелязваше всеки знак, че природата не смята да се предава пред злото на падналия щит.
Макар смъртоносната магия на щита вече да я нямаше, унищожението, породено от злотворното му влияние, все още бе навсякъде. Всяко цвете, всяко дърво, до което се бе докосвал, беше мъртво, така че дори и след толкова време границите на Силванести си оставаха белязани от мрачната сива черта на смъртта.
И все пак сега под сивия плащ на прашните листа и съсухрените клонки Ролан откриваше тънки зелени тревички, изскочили ликуващо от почвата. Още нямаше как да се разбере в какво ще се превърнат: обикновена трева, деликатни диви цветя или може би смела фиданка на бъдещ огромен дъб, или огнено оцветен клен. Може пък, помисли си с усмивка той, да беше обикновено глухарче или проста билка. Щеше да му хареса, каквото и да се окажеше. Зеленината, израстваща сред смърт, бе поличба за надежда. За него и неговия народ.
Съвсем внимателно той струпа листа около стръкчето, за да го предпази от силната слънчева светлина. Вече се канеше да продължи нататък, когато долови лек повей на странна миризма.
Скочи разтревожено на крака. Подуши въздуха, като с всички сили се опитваше да свърже с нещо особения мирис. Никога дотогава не бе усещал нещо подобно: миризмата бе парлива и животинска. Дочу далечен звук, който разпозна като пукащи клони и стъпкани растения. Звукът ставаше все по-висок и отчетлив и съвсем скоро се примеси с друг, още по-плашещ: предупредителния крясък на сокола, последван от писъка на боязливия заек и паникьосаното блеене на побягнал елен.
Отвратителната животинска миризма стана по-силна, всепоглъщаща, способна да те поболее. Миризмата на същество, което се храни с месо. Ролан измъкна меча си и приближи пръсти до устните си, за да нададе остро, пронизително изсвирване, с което да предупреди своите другари от кирата за опасността.
От гората изникнаха три огромни минотавъра. Рогата им разкъсаха листата на дърветата, секирите им оставиха зейнали рани в дънерите, докато нетърпеливо започнаха да си проправят път през ниската растителност, изпречила се на пътя им. Когато забелязаха Ролан, създанията спряха и се втренчиха в него. В животинските им очи не се забелязваше каквато и да било емоция.
Той издигна меча си и се подготви за нападение.
Волската смрад го погълна. Нечии силни ръце го сграбчиха. Усети бодването на ножа точно под едното си ухо и бързата, горчива болка, докато острието прерязваше гърлото му…
Минотавърът, погубил елфа, пусна тялото да се строполи на земята и избърса кръвта от камата си. Спътниците му кимнаха. Още една добре свършена работа. Сетне продължиха през гората, разчиствайки пътека за онези, които идваха подире им.
За стотиците, за хилядите подире им.
Войската на минотаврите нахлуваше през границата. Корабите на минотаврите — галери с изрисувани платна и гребци роби, се изкачваха по река ТонТалас, упътени на юг към столицата Силваност и генерал Дога, очакващ своите подкрепления.
Мнозина от кирата умряха в този ден по същия начин, както и Ролан. Някои имаха шанса да се бият с нападателите си, но повечето не. Повечето бяха хванати напълно неподготвени.
Тялото на Ролан от кирата лежеше в гората, която толкова бе обичал, и полека потъваше в сивия плащ на смъртта, обсипан с мънички зелени стръкчета.
В нощта очите на мъртвите дракони, от чиито черепи бе изграден тотемът, грееха ярко. Призракът на петглавия дракон пък се рееше над тотема, карайки онези, които го виждаха, да възкликват от удивление. В нощта, в мрака, в който владееше, кралицата Такхизис бе могъща и недостижима. Ала със светлината на слънцето образът й започваше да изтлява. Очите на мъртвите дракони премигваха и изгасваха, подобно на свещите по олтара, от които бяха останали единствено изтъняващите струйки дим, почернелите фитили и разтопеният восък.
Тотемът, изглеждал тъй великолепно и непоклатимо в мрака, на дневната светлина беше като обикновена купчина черепи — противна гледка, понеже по костите им все още стояха парченца съсухрена плът и люспи. Едва когато настъпи денят, хората стреснато си дадоха реална сметка за невероятната мощ на Малис, драконовата повелителка, която го бе изградила.
Сега въпросът, който тревожеше всички, бе не дали Малис ще нападне, а кога. Страхът от идването й бързо се разпространи из целия град. Подтикнат от опасения за масово дезертьорство, Галдар даде заповед да затворят Западната порта. И макар пред всички рицарите на Мина да си даваха вид, че случващото се не им влияе ни най-малко, все пак се виждаше, че изпитват почти истински ужас.
Мина крачеше всекидневно из улиците и премахваше страха от сърцата на всички, които я срещаха. Всяка нощ тя говореше за мощта на Единия бог, а хората я слушаха и ликуваха, сигурни, че Единият бог ще ги спаси от драконесата. Ала щом Мина си отидеше, щом звукът от гласа й вече не можеше да се чуе, сянката на червените криле разстилаше ужаса си над цял Санкшън. Хората поглеждаха към небето с нескрит страх.
Мина не се боеше от нищо и никого. Галдар изпитваше невероятно учудване от храбростта й, макар пред себе си да признаваше, че тя го тревожи. Храбростта извираше от вярата й в Такхизис, а той знаеше, че богинята не заслужава такава вярност. Единствената му надежда бе, че Такхизис се нуждае от Мина и поради тази причина би я пожертвала с неохота. Тази мисъл го разкъсваше дотам, че в един момент се успокояваше в правотата си, а на следващия се бореше с убеждението, че Такхизис ще заподозре в Мина съперница, която отдавна е престанала да й бъде от полза.
Към страховете му се прибавяше и фактът, че водачката просто отказваше да му разкрие стратегията си за сражението с Малис. Беше я уговарял неведнъж и два пъти на тази тема. Напомняше й какво се е случило в Квалиност. Бяха успели да надвият дракона, но заедно с него бяха унищожили и собствения си град.
Мина бе поставила успокоително ръка на рамото му:
— Случилото се в Квалиност няма да сполети Санкшън, Галдар. Единият бог ненавиждаше елфите и тяхната нация. Искаше да ги види унищожени. Но Единият бог е доволен от Санкшън. Тук планира тя да пристъпи в този свят и да се всели едновременно във физическото и духовното измерение. Санкшън и жителите му са в безопасност, Единият бог ще се погрижи за това.
— Но какъв е планът, Мина? — настояваше минотавърът. — Имаш ли поне някаква стратегия?
— Нарича се вяра в Единия бог — отвърна тя, след което просто му се налагаше да замълчи, понеже Мина потъваше в мълчание.
Одила също бе разтревожена за бъдещето. Разтревожена, объркана и смутена. Откакто душите бяха издигнали тотема, а тя бе разпознала в Единия бог царица Такхизис, Одила на свой ред беше започнала да се чувства като един от живите мъртъвци като чародеите. Тялото й се хранеше, пиеше вода и крачеше, изпълняваше всекидневните си задължения, но това беше единствено обвивка, същността липсваше. Струваше й се, че стои встрани и се взира в собственото си тяло, без да я е грижа за него, докато наум опипваше в бурната тъмнина около себе си и търсеше отговори, търсеше начин да разбере.
Вече не успяваше да се принуди да се моли на Единия бог. Не и след като й бе станало ясно. Не и откакто знаеше кой и какво е Единият бог всъщност. И все пак молитвата й липсваше, изпитваше нужда от сладката утеха да се предадеш в ръцете на Другия, на олицетворението на Мъдростта, което щеше да отведе нея, Одила, надалеч от болката, в царството на блажения покой. Единият бог бе направлявал стъпките й, но пътят не я беше отвел до желания покой. Този бог я бе завел сред мъчението, страха и тревогата.
Не един път Одила посягаше и стискаше в шепа медальона около врата си, готова да го откъсне. И всеки път когато пръстите й го докоснеха, усещаше топлината на метала. Тогава си припомняше могъществото на Единия бог, което бе протекло в жилите й, същото онова, което можеше да спре рицарите, пожелали да погубят краля на елфите. А пръстите й се разтваряха и ръката й се отпускаше вяло. Ето така една сутрин, докато наблюдаваше как червените лъчи на слънцето огряват сърдито вечно надвисналите над Господарите на Смъртта облаци, тя реши да постави вярата си на изпитание.
Одила коленичи пред олтара, намиращ се в близост до тотема от драконови черепи. Неголямата зала миришеше на смърт, разложение, топлина и разтопен восък. Топлината от свещите бе в рязък контраст със студеното течение, което лъхаше от зейналата дупка на мястото на покрива и свиреше зловещо между зъбите на драконовите черепи. Жената войн едновременно се потеше и измръзваше в собствената си пот. Искаше й се тозчас да напусне това ужасно място, ала медальонът бе топъл и сгряваше кожата й.
— Царице Такхизис, помогни ми — започна молитвата си, но така и не успя да потисне потрепването в гласа си, докато произнасяше името на богинята. — Цял живот са ме учили, че си богиня на жестокостта, която не я е грижа за нищо живо, която вижда във всички нас роби, предназначени да изпълняват заповедите й. Учили са ме, че си изпълнена с желания и мислиш единствено за себе си. Че се подиграваш и омаловажаваш принципите, които смятам за най-важни: честта, състраданието, милостта, любовта. Тъкмо поради всичко това аз не бива да вярвам в теб. И все пак…
Одила вдигна очи и се взря в небесата.
— Ти си бог. Станах свидетелка на могъществото ти. Усетих силата ти с всяка частица от тялото си. Как бих могла да избера да не вярвам в теб? Може би… — Тя се поколеба, изгубена в несигурност. — Може би просто са искали да очернят името ти. Подценили са те. Може би наистина те е грижа за нас. Не искам това за себе си, а за някого, който ти е служил вярно и отдадено. Мина е изправена пред ужасна опасност. Сигурна съм, че възнамерява да се сражава с Малис съвсем сама. Тя вярва, че ти, богиньо, ще бъдеш нейна опора, и възлага надеждите си на теб и на никой друг. Боя се за нея, царице Такхизис. Покажи ми, че страховете ми не са оправдани и че ако не за друг, те е грижа поне за нея.
Одила зачака напрегнато, ала никакъв глас не й отговори. Не се появи видение. Пламъчетата на свещите потрепваха в леденото течение, което се виеше през олтарната зала. Телата на чародеите седяха на пейката си и се взираха немигащо в пламъците. Ала независимо от всичко, в сърцето на Одила изведнъж стана по-леко, а товарът на съмненията й понамаля. Не можеше да си обясни причината за това и тъкмо го обмисляше, когато усети, че някой е застанал недалеч от олтара.
Стотиците свещи я заслепяваха и не успяваше да види кой е.
— Галдар? — попита тя, когато най-сетне разпозна грубите очертания на минотавъра. — Не чух да влизаш, бях заета в молитва.
Леко разтревожено се запита дали Галдар не я е подслушал и дали няма да я смъмри за проявената липса на вяра.
Той не отговори. Просто стоеше на мястото си.
— Мога ли да направя нещо за теб, Галдар? — попита. Никога дотогава не бе искал каквото и да било от нея и винаги се държеше така, сякаш й няма доверие и дори изпитва презрение към нея.
— Искам да видиш нещо — каза най-сетне минотавърът.
В ръцете си Галдар държеше предмет, увит в ленени парчета плат и овързан с въже. Навярно някога белият лен сега бе осеян с петна от вода и кал, трева и прах и вече имаше по-скоро мръснокафяв цвят. Въжето и платът очевидно вече бяха развързани, но някой отново ги бе увил, макар и не толкова умело.
Той сложи предмета на олтара. Беше дълъг и не изглеждаше особено тежък. Платът все още скриваше онова, което имаше под него.
— Дойде за Мина — продължи той. — Изпратил го е капитан Самювал. Погледни какво е.
Одила не посегна веднага.
— Подаръкът е за Мина. Не бива аз да…
— Отвори го! — заповяда грубо Галдар. — Искам да се уверя, че е подходящ.
Одила се канеше да откаже за втори път, ала разсъди, че минотавърът със сигурност е дочул молитвата й, и се боеше, че вероятно ще направи опит да я изнуди. Внимателно и с разтреперани пръсти тя отмахна краищата на плата, който неприятно й напомняше за плащеница на смъртник.
Ала когато съзря какво имаше под него, изумлението й бе безкрайно.
— Верни ли са думите на Самювал? — попита настоятелно Галдар. — Това драконово копие ли е?
Одила кимна безмълвно, неспособна да проговори.
— Сигурна ли си? Виждала си такова копие и преди? — каза той.
— Не, не съм — призна тя, когато най-сетне отново възвърна способността си да произнася правилно думите. — Но съм чувала разказите за това копие още от съвсем малка. Винаги съм ги харесвала. Точно тези разкази ме накараха да се присъединя към рицарите.
Одила протегна ръка и прокара пръсти по повърхността на студения гладък метал. Копието сияеше със сребърна светлина, която сякаш нямаше нищо общо с жълтите отражения от пламъчетата на свещите.
Даже цялата светлина във Вселената да угаснеше, помисли си тя, дори да помръкнеха слънцето, луната и звездите, копието пак щеше да излъчва своето сияние, непомръкващо и ярко.
— Къде е открил това съкровище капитанът? — попита Одила.
— В някаква стара гробница — отвърна Галдар. — Мисля, че на място, наречено Утеха.
— Не и в Гробницата на Последните герои! — възкликна тя.
Тя рязко отдръпна ръката си от копието и погледна минотавъра.
— Не зная — отвърна той, като сви рамене. — Не спомена името й. Каза само, че е извадил късмет, понеже местните жители ги нападнали вкупом веднага щом надушили, че той и спътниците му са влезли вътре. Едва са успели да избягат. Каза, че в гонитбата се включила даже и тълпа от кендери. Това е едно от съкровищата, които успели да отнесат със себе си. И незабавно го изпратил на Мина заедно с личните си почитания.
Одила въздъхна и отново погледна копието.
— Откраднал е от мъртвите — продължи намръщено минотавърът. — Твърди се, че не е на добро, че носи лош късмет. Не мисля, че трябва да го даваме на Мина.
Ала преди Одила да успее да отговори, от тъмнината проговори друг глас:
— Нима мъртвите вече се нуждаят от това копие, Галдар?
— Не, Мина — отвърна той, като се обърна с лице към нея. — Не се нуждаят от него.
Светлината на копието сияеше ярко в кехлибарените очи на водачката. Момичето вдигна оръжието. Одила потрепна. Преданията твърдяха, че драконовите копия могат да бъдат държани единствено от онези, които се сражават на страната на светлината, и че всеки друг, който се осмели да го доближи, ще бъде наказан от боговете.
Ръцете на Мина стискаха оръжието без колебание. Тя най-после го отдалечи от олтара, прецени тежестта му и отново се взря с възхищение в него.
— Прекрасно оръжие — каза тя. — Сякаш е изработено специално за мен. — Очите й се обърнаха към Одила. Кехлибарът в тях бе топъл като медальона около врата на жената войн. — Отговор на молитвата ти.
Водачката върна оръжието на олтара и с уважение коленичи пред него.
— Да благодарим на Единия бог за тази велика благословия.
Галдар остана прав, без да променя суровото си изражение. Одила се отпусна пред олтара. По бузите й се стичаха сълзи. Изпитваше невероятна благодарност, че молитвата й е била чута. Само че плачът й не бе заради нещо намерено, а поради нещо изгубено. На Мина бе позволено да вземе копието в ръце, да го вдигне от олтара и да го издигне над себе си.
Одила през сълзи погледна към собствените си ръце. Връхчетата на пръстите, с които го бе докосвала, бяха обгорени и покрити с мехури. А болката бе така силна, че се чудеше дали някога въобще ще я напусне.
Нощта отново се бе завърнала над Санкшън. Тези часове винаги бяха облекчение за жителите на града, понеже означаваха, че са успели да преживеят още един ден. Нощта водеше след себе си Мина, за да им говори за Единия бог, а чрез думите си водачката им предаваше част от куража си, който щеше да им бъде нужен, за да се изправят срещу драконовата повелителка.
Прекарал цели векове под сянката на Господарите на Смъртта, град Санкшън на практика беше неуязвим за огъня. Сградите му бяха изградени от камък, включително и покривите, понеже всеки друг материал, особено сламата, отдавна щеше да е изгорял. Вярно, твърдяха, че дъхът на дракона може да стопи и гранит, но срещу това нямаше как да се преборят, освен отчаяно да се надяват, че който и да бе пуснал този слух, бе преувеличил поне мъничко.
Обучаваха всички войници в стрелба с лък, тъй като при цел с такава големина, даже най-неумелият от тях едва ли имаше как да пропусне. С дружни усилия избутваха на стените големи катапулти с надеждата с тяхна помощ да обстрелват Малис с големи камъни и провеждаха продължителни упражнения по запращане на копия и канари право към небето. След като приключиха и с това, жителите на града се почувстваха по-уверени, а най-смелите измежду тях дори отправиха закани към драконесата да идва и да приключват с нея по-бързо. Независимо от това обаче, щом нощта настъпеше, мнозина въздъхваха с облекчение, защото бяха преживели още един ден, въпреки че ги очакваше друг.
Синият дракон Бръснач, който все още бе принуден да се разхожда из Санкшън в човешката си форма, наблюдаваше подготовката с изострения интерес на опитен ветеран и описваше ставащото в подробности на Огледало, като често си позволяваше да изрази одобрението или неодобрението си от видяното. Огледало от своя страна бе далеч по-заинтригуван от тотема, от това, как изглежда и къде точно се намира. От Бръснач се очакваше единствено да разузнава положението, ала вместо това синият дракон губеше повече време сред войниците.
— Зная какво си мислиш — каза внезапно Бръснач, прекъсвайки подробното си описание на начина на работа на един катапулт. — Смяташ, че нищо от това, което ти казвам, няма да бъде от особено значение. Че нищо не ще окаже кой знае какво въздействие на великата червена кучка. Е, прав си, но също и грешиш.
— Защо? — попита Огледало. — И други градове са използвали катапулти, за да се отбраняват от Малис. Имали са стрелци с лък, герои и глупци, но никой не е оцелял, за да свидетелства за подвизите им.
— Само че никога не са имали бог на своя страна — произнесе Бръснач.
Огледало настръхна. Той беше сребърен дракон и оставаше верен на Паладин. Отдавна бе очаквал Бръснач да прояви истинската си природа и отново да се предаде във властта на царица Такхизис. Оттук нататък се налагаше да подходи внимателно.
— Значи твърдиш, че трябва да изоставим плана си и да помогнем на Палин да унищожи тотема?
— Не задължително — отговори уклончиво Бръснач. — Може би правилната дума би била да обмислим. Накъде тръгна?
— Към храма — отвърна Огледало. Сребърният дракон в човешка форма отблъсна опита на синия да му помогна и продължи по пътя си, като почукваше с жезъла. — След като не желаеш да ми заемеш очите си, ще разгледам тотема сам.
— Това е лудост! — запротестира Бръснач, следвайки го с фалшивото си накуцване. Огледало чуваше как патерицата на спътника му удря по паважа. — Каза, че Мина и преди те е виждала в човешката ти форма на просяк и моментално е разпознала в теб Пазителя на Цитаделата на Светлината. Тя знае как изглеждаш — и като човек, и като дракон.
Огледало се зае да пренавива превръзките около наранените си очи така, че да покриват и лицето му.
— Това е риск, който съм длъжен да поема. Особено след като на теб повече не може да се разчита.
Бръснач не отговори. Огледало повече не чуваше удрянето на патерицата до себе си и можеше единствено да предположи, че синият дракон е изостанал. Имаше съвсем смътна представа в коя посока следваше да се намира храмът. Знаеше само, че се издига на хълм над града.
„Значи — помисли си той, — ако само се изкачвам, рано или късно ще го открия.“
Точно тогава в ухото му прозвуча резкият шепот на Бръснач:
— Чакай, спри. Влезе в задънена улица. Ще те заведа, щом толкова настояваш да отидеш.
— Ще ми помогнеш ли да унищожа тотема? — попита настоятелно Огледало.
— Нека първо помисля — отговори синият дракон. — Но ако ще ходим, най-добре да отидем сега, понеже по това време храмът със сигурност ще бъде празен.
Двамата се отправиха нататък през лабиринта от криволичещите улички. Огледало нямаше как да не изпита благодарност към Бръснач, понеже най-после бе осъзнал, че без неговата помощ едва ли би се справил толкова лесно.
„Как да постъпим с Палин, ако Синият наистина реши да промени намерението си? — питаше се той. — Сляп дракон и мъртъв чародей, решени да победят богиня. Е, ако не друго, може пък царицата да я заболи коремът от смях.“
Шумът на заобикалящата ги тълпа му даде да разбере, че вече се намираха съвсем близо до храма. Тук беше и Мина, увлечена да говори за величието на Единия бог. Беше убедителна, поне това трябваше да й се признае. Винаги бе харесвал гласа й. Даже и като дете, гласът на момичето се беше отличавал с мекота и имаше ниска, сладостна интонация.
Докато се вслушваше в този глас, неусетно се пренесе обратно в онези дни, когато Мина и Златна Луна бяха заедно в Цитаделата — старицата — навлизаща в залеза на своя живот, а момичето — греещо като зората на новото начало. Сега обаче Огледало не успяваше да зърне Мина заради тъмнината. И не обезателно заради тъмнината на собствената си слепота.
Бръснач го преведе през тълпата. Двамата продължиха необезпокоявани и без да привличат излишно внимание, след което влязоха в полуразрушения храм, който сега се издигаше като монумент на драконовия тотем.
— Сами ли сме? — попита Сребърният.
— Телата на двамата магьосници седят в един от ъглите.
— Кажи ми повече за тях — настоя със свито сърце Огледало. — Как изглеждат?
— Като трупове, издокарани за собственото си погребение — рече сърдито Бръснач. — Само това ще кажа. Благодари се, че не можеш да ги видиш.
— Ами душите им?
— Не ги виждам никъде. Още по-добре. От чародеите и без друго полза никаква, живи или мъртви. Не ни трябват постоянното им дърдорене. Ето. Намираш се точно пред тотема. Ако искаш, дори можеш да се протегнеш и да докоснеш черепите.
Огледало нямаше намерение да се докосва до каквото и да било. Освен това не беше необходимо да му казват, че се намира пред тотема. Магията му бе могъща, дълбока — магията на бог. Драконът се чувстваше едновременно привлечен и отблъснат от нея.
— Как изглежда? — попита тихо.
— Черепите на нашите братя са натрупани един върху друг в гротескна пародия на пирамида — отговори Бръснач. — Черепите на по-големите поддържат по-малките. Очите на мъртвите горят в ямите си. Някъде в тази купчина е и черепът на моята спътница. Чувствам как огънят на живота й бушува в тъмнината.
— А аз пък чувствам, че мощта на богинята се е вселила в този тотем — каза сребърният дракон. — Палин беше прав. Това е врата. Порталът, през който Такхизис най-сетне ще пристъпи в този свят.
— Аз казвам да й позволим — обади се Бръснач. — След като го видях с очите си, казвам да й позволим да дойде, ако това ще ни помогне да погубим Малистрикс.
Огледало не можеше да съзре потрепващите свещи, но ясно долавяше мириса им. Чувстваше и горещината. И подобно на самия син дракон усещаше топлината на собствения си гняв и желание за мъст. Огледало имаше свои причини да мрази Малис. Тъкмо тя бе унищожила Кендерия и бе убила възлюбления съпруг на Златна Луна, Речен Вятър, и тяхната дъщеря. Драконесата беше погубила стотици животи и бе принудила поне още толкова хора да напуснат домовете си завинаги, тормозейки ги в отчаяния им бяг, просто заради самото удоволствие от това. Застанал пред тотема, който Малис беше построила от костите на техните братя, сребърният дракон започваше да си задава въпроса, дали пък Бръснач нямаше право.
Синият дракон се наведе и прошепна в ухото му:
— Такхизис има своите лоши страни, признавам го с охота. Ала тя е бог, и то наш бог, от нашия свят. Тя е единственото, с което разполагаме. Признай поне това.
Ала Огледало не призна нищо.
— Не ги виждаш — продължи неуморно Бръснач, — но в този тотем има и черепи на сребърни дракони. Всъщност са доста. Не искаш ли да отмъстиш заради смъртта им?
— Няма нужда да ги гледам — отвърна спътникът му. — Чувам гласовете им. Чувам предсмъртните им викове, на всеки един. Чувам виковете на техните съпрузи и на децата, които никога няма да бъдат родени. Омразата ми към Малис е толкова силна, колкото и твоята. И за да отърва света от този ужасен бич, казваш ти, трябва да преглътна горчивия хап от триумфа на Царицата?
Бръснач сви рамене.
— Тя е наш бог — повтори. — От нашия свят.
Труден избор. Огледало седна на една от твърдите пейки, като се опитваше да реши как да постъпи. Изгубен в мислите си, той неусетно напълно забрави, че се намира в центъра на вражески лагер. Лакътят на Бръснач се заби в ребрата му.
— Имаме си компания — предупреди го тихо синият.
— Кой е? Мина? — попита Огледало.
— Не. Минотавърът, който никога не се отделя от нея за дълго. Предупредих те, че е лоша идея да идваме. Не, не мърдай. Твърде късно е. Скрити сме в сенките. Може пък да не ни забележат. Освен това — прибави хладнокръвно Бръснач — нищо чудно да научим нещо повече.
И наистина, докато влизаше в олтарната зала, Галдар не забеляза двамата просяци. Поне не веднага. В този момент той бе зает със собствените си тревоги. Минотавърът бе запознат с плана на Мина, или поне така смяташе. Надяваше се, че греши, ала надеждата му не бе от най-силните, вероятно понеже познаваше Мина доста добре.
Познаваше и обичаше.
През целия си живот Галдар бе слушал легенди за известния минотавърски герой Каз, приятеля на още по-известния соламнийски герой Хума. Каз бе потеглил заедно с Хума на бой срещу царица Такхизис. Минотавърът беше рискувал живота си за своя другар безброй пъти, а скръбта му при смъртта на рицаря бе продължила през остатъка от живота му. И макар, поне що се отнасяше до народа му, Каз да се бе сражавал откъм погрешната страна на войната, все пак минотаврите и до ден-днешен го почитаха като храбър и заслужил войн. Минотаврите винаги отдаваха заслуженото на достойните бойци, без значение на чия страна се биеха те.
Колкото до приятелството му с човека, малко от тях успяваха да го проумеят напълно. Вярно, Хума също се славеше като достоен войн — за човек. Последното винаги се добавяше, когато споменаваха делата му. В легендите на минотаврите истинският герой беше Каз, понеже спасяваше живота на рицаря безброй пъти, а в края на всяко премеждие Хума неизменно смирено благодареше на галантния минотавър, който пък приемаше благодарностите на човека с бащинско достойнство.
Галдар винаги бе вярвал в тези легенди, ала сега започваше да променя мнението си. Може би истината беше, че Каз се бе сражавал редом с Хума, понеже го бе обичал по същия начин, по който и той обичаше Мина. Имаше нещо в тези човеци. По някакъв начин успяваха да си проправят път право до сърцето ти.
Жалките им тела бяха тъй крехки и деликатни и все пак можеха да бъдат силни и издръжливи като последния гладиатор, останал на арената в минотавърски цирк.
Никога не си даваха ясна сметка кога са ги надвили, но продължаваха да се борят даже и щом трябваше просто да легнат и да умрат. Животът им бе тъй смешно кратък, ала винаги бяха готови да го захвърлят заради някоя кауза или свое вярване, или пък в името на безмерна глупост, като например да се втурнат в горяща сграда, за да спасят живота на напълно непознат.
Куражът не е непознато чувство за минотаврите, само че при тях съществува и предпазливостта. Те винаги премерват шансовете си, преди да сторят нещо подобно. Галдар знаеше какво смята да направи Мина и я обичаше заради това, макар сърцето му да се свиваше от тази мисъл. Коленичил пред олтара, той се закле, че няма да й позволи да влезе сама в битка, стига да му се удаде и най-малката възможност да я възпре. Но не се молеше на Единия бог. Отдавна вече не се молеше на тази богиня, още откакто бе открил коя е всъщност. Така и не бе споменал пред Мина — смяташе да отнесе тайната в гроба си, — но не желаеше да се моли на царица Такхизис, богиня, която познаваше като безчестна и винаги готова да те предаде. Клетвата, която даде, даваше пред себе си.
След като приключи с молитвата, той се изправи сковано. Отвън долиташе гласът на Мина. Водачката говореше на обожаващата я тълпа, че не бива да се страхуват от Малис. Единият бог със сигурност щеше да ги спаси. Галдар бе чувал всичко това и преди, така че вече не се вслушваше в думите — чуваше единствено гласа й, този любим глас… Нищо повече. Предполагаше, че и с повечето хора навън е така.
Реши да постои край олтара в очакване Мина да се прибере, когато най-сетне съзря просяците. Дневно време олтарната зала беше претъпкана, тъй като жителите на града, повечето войници, идваха да направят въздаянията си пред Единия бог, да позяпат тотема, да се опитат да я зърнат или направо да изпросят благословията й. Нощем обаче я слушаха и опитваха да се скрият под одеялото на храбростта, която им вдъхваше. Чак след това се разотиваха по постовете или леглата си. През нощта в залата идваха малко богомолци — още една от причините, поради които Галдар беше тук.
Ето че сега обаче близо до олтара, на една от пейките, бяха седнали слепец и сакат просяк. Галдар не обичаше много тези хора. Никой минотавър не ги обича и би предпочел по-скоро да умре от глад, отколкото да протегне ръка даже за една коричка хляб. Не можеше да си обясни какво ли правеха пък тези двамата в Санкшън и защо не са побегнали заедно с многото други като тях.
Огледа ги по-внимателно. Нещо в тях ги отличаваше коренно от останалите просяци, които беше виждал. Не успяваше да го определи точно — навярно сдържаната увереност, едва загатнатия потенциал… Имаше съвсем отчетливото усещане, че това не са обикновени просяци, и вече се канеше да ги разпита по-обстойно, когато Мина се появи.
Изглеждаше екзалтирана, докосната от своя бог. Кехлибарените й очи сияеха. Тя се приближи до олтара и се отпусна пред него, едва ли не твърде уморена, за да стои изправена, понеже по време на речите си изливаше цялата си душа и сърце и се отдаваше докрай, без да остави нищичко за себе си, на онези, които идваха да слушат. Галдар напълно забрави за странните просяци и отиде при нея.
— Нека ти донеса малко вино и нещо за ядене — предложи той.
— Не, не се нуждая от нищо. Благодаря ти — отвърна тя. После въздъхна дълбоко. Изглеждаше изтощена, но сключи ръце и изрече благодарствена молитва към Единия бог. След това, очевидно поободрена, се изправи. — Просто съм малко замаяна, това е всичко. Тази вечер тълпата беше голяма. Единият бог набира все повече вярващи.
Те вярват в теб, не в Единия бог, искаше му се да й каже, но вместо това запази мълчание. И преди й бе казвал подобни неща, ала отговорът й често бе гневен. Не желаеше да си навлича укорите й точно сега.
— Искаш да кажеш нещо ли, Галдар? — попита тя, докато се опитваше да изправи потъналия във восъка фитил на една от свещите.
Минотавърът се опита да подреди мислите си. Налагаше се да го каже внимателно, понеже не искаше да я обиди.
— Отвори сърцето си — подкани го тя. — Нещо те тревожи от дълго време. Позволи ми да ти помогна. Какво ти тежи?
— Ти си моят товар, Мина — рече той, решил, че ще бъде най-добре да послуша съвета й и да говори направо. — Зная, че искаш да се сражаваш с Малис на гърба на дракон. Вече имаш драконовото копие и предполагам, че Единият бог ще ти осигури дракона. Смяташ да се издигнеш там горе съвсем сама и да се изправиш срещу й. Не мога да ти го позволя, Мина. Зная какво ще ми отговориш — издигна ръка, за да възпре възраженията й. — Няма да бъдеш сама. Единият бог ще бъде заедно с теб и ще те подкрепя. Но позволи и на друг да се грижи за теб. Позволи на мен да бъда редом с теб.
— Упражнявах се с копието — каза тя. Показа му изранената си длан. — Мога да уцеля комар в девет от десет опита.
— Да уцелиш неподвижна мишена е далеч по-лесно в сравнение с движещ се дракон — изръмжа Галдар. — Двама драконови ездачи ще се справят доста по-добре в такава битка. Докато единият държи заета драконесата отпред, другият може да я напада в гръб. Със сигурност знаеш, че не говоря празни приказки, нали?
— Така е — не отрече тя. — Истина е, обмислях възможните стратегии и съм съгласна, че с двама ездачи ще бъде далеч по-лесно. — Мина се усмихна дяволите, което само му напомни колко млада беше водачката всъщност. — Хиляда драконови ездачи биха се справили още по-добре, не мислиш ли?
Той не отговори. Вместо това се намръщи към пламъците. Знаеше докъде води всичко това, но не можеше да стори нищо, за да й попречи.
— Хиляда биха се справили прекрасно, ала къде да ги намерим? Хора или дракони? — Момичето посочи към тотема. — Спомняш ли си всички дракони, които празнуваха, когато Единият бог освещаваше тотема? Спомняш ли си как кръжаха над него и пееха песни в прослава на Единия бог? Спомняш ли си, Галдар?
— Да.
— Къде са сега те? Къде са червените и зелените, сините и черните? Няма ги. Отлетяха. Скриха се. Страхуват се, че ще поискам от тях да се изправят срещу Малис. И не мога да ги виня.
— Ха! Страхливци! — рече Галдар.
Дочу някакъв звук зад гърба си и бързо се обърна. Напълно бе забравил за двамата просяци. Вгледа се по-внимателно в тях, ала дори и някой да бе проговорил, явно вече нямаха особено желание да се обадят. Сакатият се взираше в пода. Колкото до слепеца, лицето му бе така овързано в превръзки, че бе трудно да се каже дали изобщо има уста, камо ли дали я бе използвал. Единствените други в залата бяха двамата чародеи, но към тях дори нямаше смисъл да си прави труда да поглежда. И без друго никога не помръдваха, освен ако някой не ги принудеше да го сторят.
— Да се споразумеем, Галдар — предложи Мина. — Ако успееш да намериш дракон, който доброволно да влезе в тази битка, можеш да дойдеш с мен.
Минотавърът изсумтя.
— Знаеш, че това е невъзможно.
— За Единия бог няма нищо невъзможно — укори го внимателно тя. После отново коленичи пред олтара и сключи ръце. Сетне вдигна очи към Галдар и прибави: — Да се помолим заедно.
— Вече приключих с молитвата си, Мина — отвърна тежко минотавърът. — Имам и други задължения. Опитай да си починеш.
— Ще ми се наложи — каза тя. — Утре ще бъде паметен ден.
Галдар я изгледа стреснато.
— Утре ли ще дойде Малис?
— Да, утре.
Минотавърът въздъхна и излезе в нощта. Мракът може би носеше утеха на останалите, ала не и нему. За него нощта водеше след себе си единствено утрините.
Огледало чувстваше как човешкото тяло на Бръснач се мести нетърпеливо на пейката до него. Сребърният дракон бе свел глава с надеждата, че Мина няма да го забележи, макар да подозираше, че дори и да скочеше на крака и да изиграеше танц под съпровода на звънци и барабани, тя пак нямаше да му обърне внимание. Сега беше заедно с нейния Един бог. В този момент момичето не се интересуваше какво се случва в измерението на смъртните. Независимо от всичко обаче Огледало не вдигаше глава.
Изпитваше едновременно тревога и облекчение. Може пък това да бе отговорът.
— Иска ти се да бъдеш драконът, от който се нуждае Галдар, нали? — попита съвсем тихо той.
— Да — отговори Бръснач.
— Знаеш, че ще поемеш огромен риск — рече сребърният дракон. — Драконесата знае как да води схватки. Само ужасът, който всява, е докарал народа на кендерите до лудост, или поне такива са слуховете. Пламтящият й дъх е по-жарък и от огньовете на Господарите на Смъртта.
— Всичко това ми е известно — отвърна синият дракон — и даже повече. Минотавърът няма да открие друг дракон. Проклети страхопъзльовци. До един. Никаква дисциплина. Никаква подготовка. Вече нищо не е като в старите дни.
Огледало се усмихна, доволен, че може да прикрие усмивката си под пластовете превръзки.
— Върви тогава — произнесе той. — Върви след минотавъра и му кажи, че ще се сражаваш заедно с него.
Бръснач мълчеше. Сребърният дракон ясно долавяше изумлението му.
— Не бих могъл да те оставя — изрече спътникът му след малко. — Какво ще правиш без мен?
— Ще се справя. В желанието ти има доблест и самопожертвователност. Тези оръжия са най-силният ни коз срещу нея. — Под нея Огледало нямаше предвид Малис, но не виждаше причина да изяснява употребеното местоимение.
— Сигурен ли си? — опита Бръснач, очевидно изкушен от предоставилата се възможност. — Няма да има кой да те пази и защитава.
— Не съм се излюпил отскоро — отвърна бързо сребърният. — Може да не виждам, ала слепотата не е навредила на магията ми. Ти изигра своята роля, че и повече. Беше удоволствие да те опозная, Бръснач… и няма как да не уважа решението ти. Най-добре тръгвай след минотавъра. Двамата трябва да изготвите план, а не ви остава много време.
Синият дракон се изправи. Огледало чуваше отчетливо всяко негово движение. Ръката на Бръснач легна на рамото му, навярно за последен път.
— Винаги съм ненавиждал драконите от твоята порода, сребърни. И сега съжалявам за пропилените години, понеже открих, че в действителност имаме много повече общи черти, отколкото подозирах.
— Ние сме дракони — отвърна простичко Огледало. — Драконите на Крин.
— Така е — съгласи се спътникът му. — Само ако си бяхме дали сметка за това по-рано…
Ръката му изчезна. Сега, след като топлината й я нямаше, Огледало откри, че чувства липсата й остро. Дочу бързо отдалечаващи се стъпки, усмихна се и поклати глава. Опипа наоколо и откри захвърлената патерица на Синия.
— Още едно от чудесата на Единия бог — рече кисело. Сетне взе патерицата и я скри зад пейката.
Докато се занимаваше с това, гласът на Мина се издигна:
— Бъди с мен, богиньо моя — молеше се трескаво момичето, — и поведи мен и всички на моя страна към славна победа срещу нашия зъл враг.
— Как бих могъл да не се присъединя към подобна молитва? — запита се тихо Огледало. — Ние сме драконите на Крин и макар да й се противопоставяхме, Такхизис беше и наша богиня. Как бих могъл да сторя онова, което Палин иска от мен? Особено сега, когато останах съвсем сам?
Галдар правеше обичайната си обиколка по проверката на градската отбрана и защитниците по стените. Всичко изглеждаше наред. Градската отбрана си оставаше толкова добре устроена, колкото можеше да бъде, а защитниците на Санкшън бяха нервни и мрачни. Минотавърът се опитваше да ги разведри с по някоя добра дума, ала не можеше да заеме мястото на Мина. Нямаше как да повдигне духа им, щом и неговият се валяше в прахта.
Бе говорил храбро пред нея за желанието си да се сражават редом срещу драконесата, макар да знаеше много добре, че когато времето настъпи и Малис се появеше, той също като останалите щеше да я наблюдава безпомощно от земята. Минотавърът обърна глава нагоре и огледа небето. Нощният въздух бе чист с изключение на вечните облаци, които се виеха от върховете на Господарите.
— Как само бих искал да я изумя — рече на звездите. — Как силно желая да бъда там заедно с нея.
Само че искаше невъзможното. Желаеше чудо от богиня, която не харесваше, на която нямаше доверие и не би могъл да се моли.
Тъй зает с тези мисли бе Галдар, че му отне известно време — повече, отколкото можеше да си позволи, — за да осъзнае, че са го проследили. Събитието бе толкова необичайно, че за момент остана напълно слисан. Кой можеше да го следи и защо? На драго сърце би заподозрял Джерард, ала соламниецът отдавна бе напуснал Санкшън и вероятно вече подканяше рицарите да се отправят срещу тях. Всички останали в града, включително и онази соламнийка, бяха верни на Мина. Внезапно се зачуди дали пък самата Мина не бе заповядала да го проследят, дали пък вече не беше изгубил доверието й? Само мисълта за това го накара да почувства остро свиване в стомаха и го изпълни с решимост да открие истината.
Като измърмори на висок глас, че се нуждае от свеж въздух, минотавърът се насочи към храмовите градини, които по това време на нощта бяха тъмни и уединени.
Който и да го следеше обаче, или не беше много добър в тази работа, или просто искаше да открият присъствието му. Стъпките му не бяха нито тихи, нито внимателни, каквито биха били на крадец или убиец. В тях имаше нещо целенасочено и неприкрито — бяха твърди, отмерени и звънки.
Когато достигна залесената част, Галдар бързо отстъпи встрани и се прикри зад дънера на едно дърво. Стъпките спряха. Минотавърът тъкмо се канеше да предположи, че преследвачът му го е изпуснал, когато втрещено установи, че мъжът всъщност стои точно срещу него.
Той вдигна ръка и отдаде чест.
Галдар инстинктивно понечи да отвърне на поздрава, ала ръката му успя да се спре, спусна се и легна върху дръжката на меча.
— Какво искаш? Защо се промъкваш след мен като някакъв крадец? — Разгледа го по-внимателно и най-после го разпозна с отвращение. — Мръсен просяк! Махай се от мен, отрепко! Нямам пари за…
Минотавърът замълча. Очите му се присвиха. Ръката му стисна по-здраво дръжката на меча и измъкна оръжието съвсем леко.
— Преди не беше ли сакат? Къде ти е патерицата?
— Захвърлих я — отвърна просякът, — понеже повече не ми трябва. Не желая нищо от вас, сър — прибави уважително. — Но желая да дам от себе си.
— Каквото и да искаш да ми дадеш, не се нуждая от него. Такива като теб не ми трябват. Върви си по пътя и повече не ме тревожи, инак ще се погрижа да полежиш в зандана.
Галдар протегна ръка с намерение да изблъска мъжа от пътя си.
Нощните сенки започнаха да трептят и да светлеят. Клоните на дърветата заприпукваха, а навсякъде наоколо му заваля дъжд от листа. Ръката на минотавъра бе опряла в повърхност, твърда като броня, само дето не бе студена, а топла и жива.
Той възкликна и отскочи назад, вдигайки изумено очи над себе си. И погледът му срещна погледа на син дракон.
Галдар заекна нещо, ала не бе съвсем сигурен дори какво бе искал да каже.
Синият дракон шумно и дълбоко си пое дъх и издиша с безмерно удоволствие и облекчение. После размаха криле, поразкърши се и отново въздъхна:
— Как ненавиждам тези неудобни човешки тела.
— Къде?… Какво?… — продължаваше да заеква Галдар.
— Без значение — отсече драконът. — Името ми е Бръснач. Съвсем случайно дочух разговора ти с момичето в храма. Тя каза, че ако успееш да намериш дракон, който да те понесе в битката срещу Малис, можеш да се биеш рамо до рамо с нея. Ако наистина мислеше онова, което говореше, войнико, ако имаш куража да защитиш думите си с дела, тогава съм готов да дойда с теб.
— Ще превърна всяка своя дума в дело — изръмжа минотавърът, докато все още се опитваше да дойде на себе си. — Но защо ти е да го правиш? Всичките ти братя избягаха и никой не може да ги обвини в липса на разум.
— Аз съм… — Драконът направи пауза и се поправи с гробовно достойнство: — Аз бях драконът на наместник Медан. Чувал ли си за него?
— Да, чувал съм — отвърна Галдар. — Срещали сме се, когато веднъж бе дошъл на посещение при лорд Таргон в Джелек. Бях впечатлен. Беше умен, храбър и достоен мъж. Благородник и рицар от старата школа.
— Тогава ще разбереш защо го правя — рече драконът и гордо тръсна глава. — Ще се сражавам в негово име и в негова памет. Исках да го изясним още от самото начало.
— Приемам помощта ти, Бръснач — произнесе Галдар, чувствайки как душата му се препълва от радост. — Аз също ще се сражавам заради честта и славата на моя водач. Нищо не ти пречи да се биеш в памет на наместника. Да превърнем тази битка в нещо, за което да пеят и след векове!
— Никога не съм си падал по песните — рече сурово Бръснач. — Наместникът също. Интересува ме само това, че ще се разправим с чудовището. Кога мислиш ще ни нападне?
— Мина твърди, че ще се случи още утре — отговори Галдар.
— Тогава утре ще бъда готов — произнесе синият дракон.
В ранните часове преди настъпването на зората Санкшън се разтърси от мощни трусове. Тресящата се земя изтърколи сънливите от леглата им, събори глинените съдове от шкафовете и разлая всички градски кучета. Земетресението успя да обтегне и без друго силно опънатите нерви на защитниците.
Почти веднага след като улиците и къщите престанаха да треперят, площадът пред храма започна да се пълни с хора. И макар все още никой да не бе дал официални заповеди, почти всички войници и жители на Санкшън знаеха, че моментът е настъпил и през този ден се очаква Малис да нападне града. Онези, които не бяха на пост (и много от онези, които бяха), напуснаха квартирите си и заприиждаха към храма. Стичаха се пред него с надеждата да чуят гласа на Мина, за да разберат, че всичко ще бъде наред и че през този ден победата ще бъде на тяхна страна.
Щом слънцето се подаде над билото на планината, Мина най-сетне се появи пред храма. Обикновено при появата й тълпата надаваше радостен вик. Не и днес обаче. Всички се взираха в нея — смълчани и изпълнени със страхопочитание.
Мина носеше лъскава черна броня, като замръзналите морета. Шлемът й бе увенчан с рога, а наличникът му бе поръбен със злато. На нагръдника бе изобразен образът на петглав дракон. Когато първите слънчеви лъчи се докоснаха до повърхността му, драконовите глави засияха зловещо, като променяха цветовете си, така че страничният наблюдател не можеше да определи с пълна сигурност дали драконът е червен, син или пък зелен.
Из множеството се чуваха развълнувани обяснения, че това е бронята, която някога са носели драконовите господари, сражавали се на страната на Такхизис по време на известната Война на Копието.
В едната си облечена в ръкавица ръка Мина държеше оръжие, чиято метална повърхност гореше в пламъка на утринното слънце. Тя триумфално издигна оръжието над главата си.
Последва оглушителен всеобщ вик. Тълпата крещеше името й: „Мина! Мина!“ Виковете отекваха в планинските склонове и громоляха над равнината, разтърсвайки земята като поредното земетресение.
Без да изпуска копието, Мина се отпусна на едно коляно. Хората побързаха да се умълчат, за да се включат в молитвата й, като едни се молеха на Единия бог, докато други просто повтаряха името на момичето.
Мина се изправи и обърна с лице към тотема. Подаде копието на една жрица, която се намираше недалеч от нея. Жрицата бе облечена в бяла мантия, ала шепотът сред събралия се народ вече носеше, че преди е била соламнийски рицар, но след като се е преклонила пред Единия бог, е получила копието, което пък в знак на уважение е дала на Мина. Соламнийката държеше оръжието непреклонно, ала лицето й се разкъсваше от болка и начесто прехапваше устни, сякаш за да заглуши вика си.
Мина постави ръце върху два от чудовищно големите драконови черепи, оформящи част от основата на тотема. После произнесе на висок глас думи, които никой не успя да разбере, след което отстъпи и издигна ръце към небесата.
Нещо се надигна от тотема. Създание с формата на необятен дракон. Онези, които бяха застанали най-близо до него, побързаха да се отдалечат ужасени.
Кафявата люспеста кожа на дракона бе силно опъната и покриваше изцяло черепа, шията и тялото му. През почти пергаментовата й повърхност ясно се забелязваха очертанията на скелета на създанието: заоблените прешлени на врата и гръбнака, големите кости на масивния гръден кош и тежките кости на краката… по-деликатните на крилете, опашката и стъпалата. Липсваха единствено сърцето и кръвоносните съдове, понеже вместо тях този дракон имаше магия. Отмъщението и омразата бяха самата му душа. Извън всичко това обаче създанието бе просто мумия, най-обикновен труп.
Мембраните на крилата му бяха изсушени и твърди, с масивен размах. Сянката им скоро се разрасна и простря над цял Санкшън, угаси лъчите на слънцето и превърна зараждащия се ден във внезапна нощ.
Тъй ужасна и грозна бе гледката на разлагащия се труп, извисил се над тях, че името на Мина пресекна в гърлата на хората. От дракона на талази се носеше воня на смърт, а заедно с нея връхлиташе отчаянието, което бе още по-лошо и от драконовия страх, понеже страхът понякога подклажда куража, ала отчаянието отнема и последната капчица надежда в сърцето. Мнозина не можеха да устоят на тази гледка по-продължително, свеждаха глави и потъваха в картината на собствената си смърт, която щеше да бъде болезнена и ужасна.
Дочула виковете на отпадналите духом, Мина сякаш се смили над тях и реши да им предаде малко от собствената си сила. Тя започна да пее същата песен, която бяха чували толкова пъти, ала вече казваща нещо съвсем различно:
Души, сега сте покорени
в чертози празни, вледенени —
за Нея в дар определени —
туй ваша е съдба.
Сънувайте от мрак небе
и сладко изкупление
след бран — от любещо сърце,
от Нейната ръка.
Песента й успя да потуши страховете и да прогони отчаянието. Войниците закрещяха отново името й, започнаха да се кълнат, че ще я накарат да се гордее с тях. Мина им даде знак, че е време да се заемат отново със задълженията си с вяра и упование в Единия бог. Тълпата постепенно се разпръсна с името й на уста.
Чак тогава тя се обърна към свещенослужителката, която през цялото време бе държала копието вместо нея, и взе оръжието от ръката й.
Одила моментално отдръпна пръсти и ги скри зад себе си.
Водачката вдигна наличника на шлема си.
— Покажи ми — каза тя.
— Не, Мина — измърмори Одила, като мигаше, за да не позволи на сълзите да потекат. — Не искам да те товаря излишно…
Момичето взе ръката й и я поднесе към светлината. Дланта на соламнийката бе окървавена и почерняла, сякаш я бе извадила от огъня.
Мина вдигна ръката й и я докосна с устни. Плътта тутакси започна да заздравява, макар раните да бяха оставили непоправими белези. Водачката целуна Одила и безмълвно й пожела щастие.
След това отново взе копието и погледна към мъртвия дракон.
— Готова съм.
Откъм тотема се протегна образът на нечия безсмъртна ръка. Мина се покачи в дланта й, ръката я издигна от земята и понесе внимателно във въздуха. Ръката на богинята я издигаше все по-високо — по-високо от върховете на дърветата и струпаните един върху друг черепи, за да я отнесе до мъртвия дракон. Мина се прехвърли и го възседна. Трупът нямаше нито седло, нито юзди, не и такива, които някой можеше да види.
На източния хоризонт се появи друг дракон и бързо се понесе към Санкшън. Хората закрещяха от ужас, помислили, че виждат Малис. Мина просто стоеше, възседнала мъртвото създание и очакваше.
Когато приближаващият дракон най-сетне се приближи, ужасените викове се превърнаха в радостни възгласи. Името „Галдар“ се понесе от уста на уста. Силуетът на рогата му глава на фона на изгряващото слънце нямаше как да бъде сбъркан.
Минотавърът държеше в ръка чудовищно копие, което обикновено използваха забито в земята, за да предпазва позициите на защитниците от връхлитащата кавалерия. Тежестта му не представляваше проблем за него. Държеше го с такава лекота, с каквато и Мина държеше своето драконово копие. В другата ръка пък държеше юздите на своя дракон, синия Бръснач.
Галдар издигна копието и го размаха предизвикателно, след което нададе рев — могъщия боен вик на минотаврите. Думите на този вик бяха древни и призоваваха бог Саргас да бъде щит на война, произнесъл името му, да закриля тялото му, ако падне в бран, и да го премаже с един удар, ако помисли да отстъпи. Галдар нямаше представа откъде идваха тези думи, макар и да ги крещеше с пълно гърло. Предполагаше, че можеше да ги е чувал още като дете. Изненадваше се, че излизат от собствената му уста, но пък бяха на място и това му стигаше.
Мина вдигна наличника си, за да го поздрави. Бялата й като хартия кожа бе в рязък контраст с черната броня на шлема. И нейните очи искряха с нескрито вълнение. Галдар се взря в кехлибареното им огледало и за пръв път видя, че отражението му не прилича на обикновено насекомо, уловено в разтопено злато. Сега приличаше на себе си, на неин приятел, на верен съратник. Прииска му се да заплаче. Навярно дори от очите му се откъснаха няколко сълзи. Дори и да бе така обаче, желанието му за война прогори всяка сълза, преди да е успяла да си проправи път навън.
— През този ден няма да бъдеш сама, Мина! — протътна гласът му.
— Сърцето ми запя радостно, щом те зърнах, Галдар — извика в отговор тя. — Това е чудото на Единия бог. Първото що виждаме днес, но не и последното.
Синият дракон оголи зъби и в здраво стиснатите му челюсти изпращя могъща мълния.
Може би Мина имаше право. И Галдар имаше чувството, че случващото се наистина е чудо, подобно на чудесата от старите приказки за герои.
Мина свали наличника си. Едно докосване на ръката й бе достатъчно, за да накара трупа на дракона да издигне глава, да разпери криле и да се понесе във въздуха, понасяйки я високо над облаците. Синият хвърли бърз поглед към Галдар, за да получи потвърждение на онова, което се канеше да стори. Галдар му даде знак да последва водачката.
Град Санкшън се смаляваше все повече. Хората първо бяха мънички черни точици, след което просто изчезнаха. Все по-високо се издигаше синият в студения кристалночист въздух, а светът ставаше все по-малък. Наоколо царяха дълбока тишина и спокойствие. Галдар чуваше единствено скърцането на драконовите криле, а малко по-късно даже този звук изчезна, понеже създанието побърза да се възползва от благоприятните въздушни потоци и да започне да се издига с още по-голяма лекота.
Всички звуци от света престанаха, а на Галдар му се струваше, че са останали само те двамата с Мина.
На земята под тях хората се взираха, додето вече не успяваха да зърнат никъде своята водачка. Немалко продължиха да гледат, без да ги е грижа, че очите им започват да горят, а вратовете им да се изкривяват. Малко след това офицерите се заеха да крещят заповеди и тълпата взе да се разпръсва. Онези, които трябваше да са на пост, се върнаха по местата си на стените. Голяма група хора останаха край храма, за да побъбрят над онова, което бяха видели, и за това, че от този ден нататък, след победата над Малис, Мина и нейните рицари ще бъдат неоспоримите владетели над цял Крин.
Огледало все още се навърташе край тотема в очакване духът на Палин да го открие. Не му се наложи да стои дълго.
— Къде е синият дракон? — попита незабавно магьосникът, разтревожен от отсъствието на Бръснач.
Думите на Палин звучаха реално, толкова истински, че сребърният можеше да се закълне, че са излезли от устата на жив човек, само дето усещането бе по-скоро за неприятна паяжина, полепнала по кожата ти.
— Вдигни поглед и ще го видиш — каза драконът. — Той също води тази битка, но по свой собствен начин. И ни остави да водим нашата… каквато и да е тя.
— Какво искаш да кажеш? Да не си размислил?
— Такава е природата на дракона — рече Огледало. — Ние не се впускаме в неприятности с главата напред, като вас човеците. Да, размислях, а после размислях отново и отново.
— Не е време за шеги — каза Палин.
— Твърде вярно — отсъди сребърният дракон. — Обмислял ли си последствията от предложения от теб план? Знаеш ли какво ще постигнем, ако унищожим тотема? Особено по времето, когато Малис напада града?
— Зная единствено, че това ще бъде единствената ни възможност да го унищожим — отвърна магьосникът. — Такхизис се е съсредоточила изцяло върху драконесата, както и всички останали в Санкшън. Ако пропуснем шанса си, втори път няма да ни се удаде.
— Ами ако, унищожавайки тотема, осигурим победата на Малис?
— Малис е смъртна. Няма да живее вечно. Но Такхизис е друго нещо. Признавам — продължи Палин, — че не съм сигурен какви последствия ще има унищожаването на тотема. Но зная и друго. Всеки ден, всеки час и всяка секунда аз съм обграден от душите на мъртъвци. Никой не може да ги изброи. Мъчението, на което са подложени, е неописуемо, понеже ги подтиква неутолим глад. Тя им обещава неща, които не възнамерява да изпълни, и все пак те се подчиняват с жалката надежда, че някой ден ще заслужат свободата си. Този ден никога няма да настъпи, Огледало. И двамата го знаем. Ако има поне мъничка възможност унищожението на тотема да я възпре от навлизане в този свят, тази възможност трябва да бъде сграбчена още сега!
— Дори и това да значи, че Малис ще изгори всички ни живи? — попита Огледало.
— Дори да означава това — отвърна магьосникът.
— Дай ми малко време — рече сребърният. — Трябва да обмисля думите ти.
— Не мисли твърде дълго — предупреди го Палин. — Понеже, докато драконите размислят, светът под тях не стои на едно място.
Огледало остана сам, изпълнен със съмнения. Думите на Палин бяха изречени тъкмо с мисълта да му напомнят за старите дни, когато драконите на Светлината не се бяха интересували особено от случващото се по света, пренебрегвайки бушуващите войни край себе си. Злото се самоизяжда, доброто винаги побеждава, така бяха казвали те. Така бяха говорили и така бяха действали, докато богинята на злото, Такхизис, не бе откраднала яйцата им.
Вятърът промени посоката си и задуха откъм запад. Огледало подуши въздуха и долови мириса на кръв и сяра — съвсем слабо, но ясно различимо.
Малис.
Все още бе далеч, но приближаваше.
Заключен в своя затвор от мрак, драконът се вслушваше в оживените разговори на хората край себе си за приближаваща битка. Донякъде му бе жал за тях. Нямаха и най-малка представа за ужаса, който ги връхлиташе. Съвсем никаква.
Огледало започна да опипва пътя си край тотема, за да се отправи към храма. Придвижваше се бавно, принуден да почуква настоятелно с жезъла пред себе си, за да си разчисти пътека, удряйки хората по пищялите, блъскайки се в дървета. Препъваше се и тъпчеше цветята. Войниците го ругаеха. Някой дори го изрита. Стараеше се да усеща изгряващото слънце откъм дясната си страна и имаше смътното усещане, че вече би трябвало да е достигнал до храма. Само се боеше да не се е отклонил прекалено много. Като нищо можеше и вече да се е отправил към планината или към някоя зейнала пропаст.
Прокле с горчивина слепотата си и застана неподвижно, като се вслушваше в гласовете и опитваше да разбере къде се намира. Сетне нечия ръка докосна търсещите му пръсти.
— Сър, изглежда, сте се изгубили. Мога ли да ви бъда от полза?
Гласът принадлежеше на жена и звучеше някак приглушено и задавено, сякаш тя бе плакала. Докосването на ръката й бе силно и твърдо и Огледало сепнато установи, че дланите й са загрубели като на човек, държал в ръката си меч неведнъж и два пъти. Жена Мрачен рицар? Странно, че въобще си даваше труда да се занимава с него. Все пак в изговора й се усещаше соламнийско произношение. Може би точно това беше причината. Старите добродетели са удобни, точно като старите дрехи, и трудно се забравят.
— Благодаря ти, дъще — отвърна смирено той, играейки ролята си на просяк. — Ако нямаш нищо против да ме упътиш по посока на храма, ще ти бъда много благодарен. Искам да потърся там утеха и съвет.
— Ето нещо, в което си приличаме, сър — рече жената. Тя го взе под ръка и бавно го поведе напред. — Понеже мен също ме мъчат тревоги.
Огледало ясно усещаше мъката в гласа й. В него и в треперещите й ръце.
— Споделената мъка е половин мъка — рече внимателно той. — И дори и да не мога да виждам, все пак умея да слушам.
Докато двамата крачеха, безпогрешният му драконов слух долавяше биенето на чудовищни крила. Вонята на Малис ставаше все по-непоносима. Трябваше да вземе решение.
Трябваше да престане да разговаря с непознати и да се заеме със собствените си дела, ала нещо го накара да избере противоположното. Сребърният дракон бе живял дълго на този свят и не вярваше в случайността. Тази случайна среща не беше никаква случайност. Жената се бе приближила, подтиквана от състрадание. Тъгата и болката й го бяха трогнали.
Двамата най-после влязоха в Храма. Огледало започна да опипва край себе си, додето намери онова, което търсеше.
— Спри тук — каза той.
— Още не ме стигнали до олтара — рече жената. — Това, което докосват ръцете ти, е саркофаг. Остава съвсем малко.
— Зная — отвърна драконът, — но предпочитам да остана тук. Жената в този саркофаг е мой стар познат, нали разбираш.
— Златна Луна? — В гласа на соламнийката имаше изненада и внезапно породена предпазливост. — Твоя стара познайница?
— Изминах дълъг път, за да я видя — каза той.
Гласът на Палин му шепнеше — тихо и настоятелно:
— Огледало, какво правиш? Не можеш да й се доверяваш. Името й е Одила. Някога е била соламнийски рицар, но мракът я погълна.
— Няколко минути насаме с нея. Това е всичко, което искам — произнесе едва чуто сребърният дракон.
— Останете колкото искате, сър — намеси се Одила, разбрала думите му погрешно. — Макар че няма да имаме много време. Малис вече се е упътила за насам.
— Вярваш ли в Единия бог? — попита Огледало.
— Да — отговори предизвикателно Одила. — А вие?
— Вярвам в Такхизис — рече драконът. — Почитам я, но не й служа.
— Как е възможно? — попита настоятелно жената. — Ако вярвате в Такхизис и я почитате, значи трябва да й служите.
— Ще ти отговоря под формата на разказ. Беше ли заедно със Златна Луна, когато тя умря?
— Не. — Гласът на Одила бе омекнал. — Никой освен Мина не е присъствал на смъртта й.
— И все пак е имало свидетели. Един магьосник на име Палин Маджере е подслушал и видял разговора между двете. Някъде тогава Такхизис е разкрила истинската си природа на Златна Луна. Това е бил нейният момент на триумф. Дълго време Златна Луна е била най-горчивият й враг. Каква ли радост е изпитвала Такхизис, докато е разказвала на Златна Луна, че силите и магията й, могъществото да съзидава и изгражда, се дължат не на друг, а на богинята. Такхизис казала на Златна Луна, че могъществото на сърцето извира не от светлината, а от мрака. Така богинята се надявала да я убеди да я последва, обещала й живот, младост, красота. Всичко това, но в замяна на вярната й служба и преклонение… Златна Луна отказала да приеме. Отказала да се преклони пред богинята, донесла толкова болка и мъка на света. Такхизис била ядосана. Ето защо наказала Златна Луна с товара на собствената й възраст, направила я слаба, немощна, поставила я на прага на смъртта. Богинята се надявала, че учителката ще умре от отчаяние, знаейки че Такхизис е спечелила битката, че отсега нататък тя ще бъде „единственият бог“. Сега и завинаги. Предсмъртните думи на Златна Луна обаче били молитва.
— Към Такхизис? — заекна Одила.
— Към Паладин — отвърна Огледало. — Молитва, искаща прошката му, задето е изгубила вярата си. Молитва, която потвърждавала подновената й вяра.
— Но защо е отправила молитвата си към Паладин, щом е знаела, че той няма да я чуе? — попита жената.
— Златна Луна не се молела, за да получи отговор. Тя вече го знаела. Отдавна носела тя истината за любовта и прошката му в себе си. Така, макар че можело никога да не види бога на Светлината или да получи благословията му, той продължавал да бъде с нея както тогава, така и преди. Златна Луна разбирала лъжата на Такхизис. Доброто, сторено от учителката, наистина идвало от сърцето, било невъзможно да извира от сърцето на мрака. Чудесата се случвали благодарение и единствено на Паладин, защото той никога не я бил напускал. Той бил част от нея.
— За мен е твърде късно — каза отчаяно Одила. — Вече не мога да се надявам на изкупление. Виждаш ли? Докосни тук. — Тя улови ръката му и сложи пръстите му върху дланта си. — Белезите са пресни. Направи ми ги благословеното драконово копие. Бях наказана.
— Кое те наказа, дъще? — попита внимателно Огледало. — Царица Такхизис? Или истината в сърцето ти?
Одила не отговори.
Драконът въздъхна дълбоко, вече напълно спокоен. Беше открил отговора на въпросите, които го измъчваха. Вече знаеше какво трябва да стори.
— Готов съм — каза на Палин.
Галдар и Мина летяха заедно, макар и не рамо до рамо. Синият Бръснач се държеше на разстояние от мъртвия дракон. Нищо не можеше да го застави да се приближи до противното създание и дори не се опитваше да го скрие. Минотавърът се боеше, че Мина може и да приеме погрешно поведението му. Момичето обаче сякаш не забелязваше нищо и в крайна сметка той реши, че Мина не вижда друго, освен предстоящата битка.
Колкото до Галдар, макар да бе сигурен, че го очаква единствено собствената му смърт, никога дотогава не се бе чувствал така щастлив, така готов. Замисли се отново за дните, когато все още беше сакат войн с една ръка, принуден да ближе подметките на нищожества като непрежалимия покойник Ернст Магит. Замисли се за пътя, който го бе довел до този славен миг — да се сражава рамо до рамо с онази, която го бе спасила от горчива участ, която бе възвърнала отсечената му ръка и по този начин бе възвърнала обратно живота му. Ако можеше да направи нещо, ако можеше да даде живота си, за да я спаси, това бе най-малкото, което бе длъжен да стори.
Летяха нависоко, по-нависоко, отколкото Галдар някога изобщо се бе издигал. За щастие не беше от онези, които страдат от световъртеж. Летенето на гърба на дракон не му се нравеше — все още не се е родил минотавър, който да се наслаждава на свободния полет, — но поне не изпитваше страх. Двата дракона най-сетне се вдигнаха над върховете на Господарите на Смъртта. Галдар мълчаливо и очаровано погледна надолу към вътрешността на вулканите, към разтопените скали и клокочещата лава в тях. Драконите започнаха да се реят, като ту потъваха, ту излизаха от зловонните облаци, бълвани от гърлата на вулканите, с надеждата да забележат Малис първи и да се възползват от елемента на изненадата.
Изненада имаше, ала за тяхна сметка. Мина и Галдар наблюдаваха внимателно хоризонта, когато момичето внезапно нададе вик и посочи надолу. Малис на свой ред бе използвала облаците, за да им приготви изненада. Намираше се почти право под тях и приближаваше Санкшън с огромна скорост.
Галдар и преди беше виждал червени дракони и добре помнеше ужаса и възхитата си от размера и могъществото на тези създания. Ала червените крински дракони приличаха на джуджета в сравнение с Малистрикс. Масивната й глава можеше да погълне и него, и неговия син дракон с едно изщракване на челюстите. Ноктите й бяха достатъчно големи, за да изкоренят цели планини, и остри като върховете им. Опашката й можеше да изравнява хълмове с едно замахване и да ги превърне в купчина прах. Взираше се към драконесата и преглъщаше, а ръката му стискаше толкова силно копието, че вече започваше да го боли.
Внезапно си представи как от устата на Малис изригва огнен пламък — драконов пламък, за който разправяха, че стопявал скали, поглъщал в миг костите и плътта и карал моретата да се изпаряват. Вече се канеше да нареди на Бръснач да се спусне върху й, ала синият дракон бе стар ветеран и си знаеше работата, вероятно дори по-добре от самия Галдар. Бърз и тих, Бръснач присви крила и се гмурна право към своя враг.
Мъртвият дракон го следваше отблизо, след което просто го подмина. Мина свали наличника си. Галдар вече не успяваше да види изражението на лицето й, ала я познаваше толкова добре, че не му и трябваше. Представяше си я съвсем ясно: бледа и възторжена. Двамата с мъртвия дракон вече бяха далеч пред тях. Галдар изруга и смушка синия под себе си, сякаш беше кон, за да го накара да побърза. Бръснач нито усещаше подканянията му, нито имаше нужда от тях. Нямаше намерение да позволи да го изпреварят.
Драконът се спускаше с такава бързина, че от жилещия вятър очите на минотавъра се напълниха със сълзи. Колкото и да опитваше, не успяваше да ги държи отворени освен за миг или два, колкото да разбере какво се случва. Малис се бе превърнала в червеникаво петно. Сълзите изпълваха очите му, ала така и не получаваха шанса да паднат, понеже вятърът моментално ги отнасяше.
Бръснач не намаляваше скоростта. И въпреки вятъра в очите усещането за Галдар бе съвсем същото, каквото бе изпитал и по време на първото си сражение. Минотавърът стисна още по-здраво копието и го насочи напред. Помисли си, че Бръснач вероятно възнамерява да се забие директно в Малис подобно на кораб в друг кораб и макар това да значеше сигурна смърт, той не изпитваше страх, абсолютно никакъв. Искаше да се изправи лице в лице със смъртта, да погуби звяра. Нищо друго нямаше значение.
Зачуди се дали и Мина, стиснала здраво драконовото копие, изпитва същото. Представи си как двамата загиват, погълнати в огън и кръв, и потъна в екзалтация.
Целта на Малистрикс беше Санкшън. Градът се намираше право пред нея. Виждаше насекомоподобните му жители, които тъкмо започваха да изпитват ужаса от мощта й. Малис не се боеше, че могат да я нападнат от въздуха, понеже не си и представяше, че някой — нито дори онази Мина — би бил достатъчно луд, за да се изправи срещу й на гърба на дракон. Така че, когато случайно вдигна поглед не поради друга причина, а за да се порадва на вида на красивото синьо небе, тя бе потресена до дъното на душата си, виждайки, че от там се спускат двамина ездачи.
Откритието я стресна дотам, че за момент си позволи да се усъмни в собствените си очи. И този момент едва не се оказа последният миг в живота й, понеже ездачите изведнъж нараснаха и връхлетяха още преди да е успяла да си поеме дъх. Едно инстинктивно лъжливо движение встрани успя да я спаси и изнесе встрани от пътя им. Атакуващите дракони летяха твърде бързо, за да успеят да променят посоката на полета си на секундата, тъй че просто профучаха край нея и започнаха да се издигат наново, като се виеха и подготвяха за следващото нападение.
Малис продължи да ги наблюдава, но не се реши незабавно да ги унищожи. Вместо това предпочете да изчака предпазливо, за да разбере какъв ще бъде следващият им ход. Нямаше нужда да прибързва. Трябваше само да изчака, докато драконовият страх, който тя по-добре от всеки друг по лицето на Крин умееше да използва, не накара жалките крилати създания да започнат да повръщат от ужас, след което да подвият опашки и да й обърнат гръб. Тогава просто щеше да се разправи с тях.
Малис чакаше и радостно наблюдаваше с надеждата да види как синият дракон ще се поколебае, а минотавърът на гърба му ще заплаче като малко дете. Разбира се, тези двамата не бяха кой знае каква заплаха. Уверена в това, Малис насочи вниманието си към другия дракон и неговия ездач. Раздразнено отбеляза, че този дори за миг не е изпитал съмнение и целенасочено се приближава все повече към нея. Драконесата внезапно си даде съвсем ясна сметка защо страхът не го бе поразил. Беше виждала достатъчно трупове на дракони, за да разпознае поредния.
Значи този Един бог умееше да вдигна мъртвите. Малис бе по-скоро ядосана, отколкото впечатлена, понеже сега щеше да й се наложи да преосмисли бойната си стратегия. Скърцащото, проядено от червеи плашило нямаше да се поддаде на страха и едва ли би се подчинило на болката. Вече бе мъртво, така че как можеше да го погуби? Щеше да й се отвори повече работа, отколкото бе предполагала.
— Първо използва душите на мъртвите, за да ме ограбиш — изрева драконесата. — А сега си измислила това прогнило, мумифицирано изчадие, за да се изправиш насреща ми. Какво очаквате ти и твоят незначителен бог от мен? Да запищя? Да припадна? Не се боя ни от живите, ни от мъртвите. Храня се с тях. А скоро ще се нахраня с вас!
Малис внимателно ги наблюдаваше и се опитваше да разбере какво смятат да направят, като същевременно обмисляше своя следващ ход. Вече напълно бе отписала синия дракон. Създанието беше в жалко състояние. Съвсем ясно подушваше вонята на страха му, а и ездачът му не бе в по-добро положение. Ездачката на мъртвия дракон обаче бе нещо различно. Малис се изви пред очите на Мина, за да позволи на момичето да огледа добре могъщия си противник. Нямаше как да спечели. Нищо не можеше да я спаси.
Добре осъзнаваше впечатлението, което вероятно създаваше пред нея. Червената драконеса бе най-голямото живо създание, виждано някога по лицето на Крин. В сравнение с нея останалите дракони бяха просто джуджета. С едно замахване на челюстите си драконесата можеше да пречупи гръбнака на мъртвия дракон. Само един от ноктите й беше по-голям от това момиченце, което се осмеляваше да я предизвика. Освен всичко друго Малис притежаваше магически сили, с чиято помощ можеше да издига планини.
Тя разтвори паст и позволи на разтапящия огън да блъвне от гърлото й и да оближе огромните й зъби. Размърда ноктите си — все още покрити със засъхнала кафява кръв, — които някога бяха потънали в плътта на златен дракон и бяха изтръгнали все още туптящото му сърце. Изви чудовищната си опашка, която можеше да строши черепа на червен дракон или да пречупи врата му, запращайки го към земята, докато на злочестия му ездач не останеше друго, освен да крещи през целия път надолу към бързо приближаващата гибел.
Малцина смъртни бяха успявали да устоят на ужаса от задаващата се Малис и очевидно Мина не бе една от тях. Момичето бе замръзнало на гърба на мумифицирания дракон. Опита се да вдигне глава, ала ужасът от видяното отново я връхлиташе, понеже наново се свиваше така, сякаш знаеше, че смъртта се задава и тя не може да стори нищо, за да я избегне.
Малис изпитваше по-скоро задоволство, отколкото облекчение. Разтвори паст и си пое дълбоко въздух, който щеше да се смеси със сярата в корема й и да се върне обратно под формата на жлъчка и огън, които да кремират и без друго мъртвия дракон и да превърнат любимката на този така наречен Един бог в жива факла.
Мина не свеждаше глава от ужас. Правеше го, защото се молеше и нейната богиня не я бе изоставила. Момичето вдигна очи и погледна право в Малис. В ръката си държеше драконовото копие.
От повърхността му отскочи сребристо отражение, почти толкова остро, колкото и самото копие. Пронизващият лъч се заби в очите на драконесата, тъй като в любопитството си се бе взряла право в него. Заслепена, Малис се задави с огнения си дъх и успя да глътне голяма част от него. Принуди се да забави атаката и започна да мига, опитвайки да се отърве от замайващата светлина.
— За Единия бог! — изкрещя Мина.
Галдар знаеше, че с тях е свършено. Надяваше се, че с тях е свършено. Жадуваше лесната смърт да сложи край на страха, който превръщаше вътрешните му органи в пихтия и буквално го потапяше в океан от ужас. Състоянието на Бръснач не беше по-различно от неговото. Синият дракон трепереше като лист, а зъбите му тракаха оглушително. Сетне Мина призова Такхизис и богинята й отвърна. Драконовото копие засия като избухнала звезда. Сребърната светлина проби през тъмнината, обкръжила Галдар и овладя страха, протичащ през сухожилията, мускулите и нервите му. Бръснач нададе предизвикателен рев, а минотавърът закрещя колкото му държеше гласът.
Мина му даде знак с копието и Галдар я разбра на секундата. Нямаше да нападат отново. Вместо това щяха да опитат ново гмуркане, за да се приближат към Малис отгоре. В арогантността си червената драконеса бе забавила своя полет. Трябваше да се извият и да я нападнат, преди да е успяла да се съвземе.
Двата дракона се извиха и започнаха да се спускат. На свой ред Малис размаха криле веднъж, сетне още веднъж и съвсем внезапно драконесата вече се носеше право към тях със смъртоносна устременост. Челюстите й се разтвориха.
Бръснач очакваше атаката на червения дракон и незабавно се хвърли встрани, като едва ли не полетя по гръб, за да избегне избликналата огнена стихия, която буквално опърли люспите по корема му.
Светът висеше точно над рогата на Галдар. Стомахът на минотавъра започна да протестира. Увиснал с главата надолу за снаряжението, привързващо го към седлото, той стискаше отчаяно ефеса и се опитваше да не изпусне копието с другата ръка. Амуницията беше изработена за човеци, не за минотаври. Надяваше се, че ще устои на тежестта му.
Бръснач най-после успя да излезе от завоя и отново да се обърне в правилно положение. Галдар отново откри, че се намира нагоре с главата, а светът за пореден път е заел мястото си. Огледа се, за да разбере какво се е случило с Мина. За секунда не успя да я открие никъде и сърцето му за малко щеше да се пръсне от страх.
— Мина! — извика той.
— Под нас! — обади се високо Бръснач.
В този момент момичето летеше съвсем ниско, почти до земята, а Малис се намираше помежду им.
Вниманието на драконесата бе насочено към синия. Само едно мързеливо плясване с крила й позволи да се устреми право към тях. Бръснач замахна с опашка и усилено започна да бие с криле.
— Лети, проклетнико! — изрева Галдар, макар и сам да виждаше, че драконът използва и последната си капчица сила в опита да надбяга Малис.
Минотавърът погледна през рамо. И това му бе достатъчно, за да разбере, че състезанието беше загубено предварително. Бръснач едва успяваше да си поеме дъх. Крилата му биеха неуморно. Мускулите на силното му тяло се напрягаха и разпускаха. Малис почти не се беше задъхала и очевидно ги следваше без никакви усилия. Челюстите й се раздалечиха за пореден път и помежду им проблеснаха острите й зъби. Смяташе да прекърши гръбнака на Бръснач, да изтика ездача му и да го остави да пада през хилядите стъпки, които ги деляха от острите скали под тях.
Галдар стисна още по-здраво копието.
— Няма да успеем! — извика към синия дракон. — Обърни се срещу нея!
Бръснач изви. Галдар се втренчи в очите на Малис. После вдигна копието и се приготви да го запрати към гърлото й.
Малис разтвори още по-широко челюсти, ала вместо да посегне към синия дракон, издаде странен задъхан звук.
Мина бе използвала удалата се възможност, за да се приближи под нея, и бе забила драконовото копие в стомаха й. Оръжието беше пронизало външния слой от червени люспи, отваряйки широка пролука в корема на създанието.
Малис бе извикала по-скоро от учудване, отколкото от болка. Копието не беше успяло да я засегне кой знае колко.
Но изненадата и по-лошото — нанесената обида — я бяха разгневили далеч повече. Тя се изви презглава във въздуха и едновременно протегна нокти и изщрака със зъби.
Мъртвият дракон се оказваше доста маневрен и умел в придвижването. Гмуркаше се, избягваше протегнатите й нокти и всячески успяваше да се изплъзне на опитите й да го улови. Сетне изведнъж рязко се спусна надолу, докато Галдар и неговият син дракон се издигнаха и направиха завой с намерението да предприемат нова атака.
Малис започваше да се изморява от всичко това. Вече не й беше никак забавно. Нищо не й пречеше да приложи малко повече старание, за да победи, и тя разпери криле, за да набере скорост. Възнамеряваше да хване този труп и да го разкъса парче по парче, да отдели плътта от костите му и да го изпрати обратно в гроба. Същото смяташе да стори и с ездачката му.
Галдар никога дотогава не бе виждал някой да се движи толкова бързо. Двамата с Бръснач летяха по дирите на Малис, ала нямаше никаква надежда да я достигнат. Не и преди да е погубила Мина.
Драконесата издиша огнения си дъх.
Галдар изкрещя предизвикателно и срита Бръснач в хълбоците. Може би нямаше да успее да спаси Мина, но поне щеше да отмъсти заради нея.
Дочул издишането на Малис, мъртвият дракон наведе глава и разпери криле. Огненото кълбо се блъсна в стомаха му, избухна и се разля по крилете му. Галдар нададе гневен вик, който изведнъж премина в радостен възглас.
Сред пламъците сияеше драконовото копие. Мина бе издигнала оръжието и го размахваше, за да покаже на минотавъра, че все още е в безопасност. Кожените криле и тялото на мъртвия дракон я бяха предпазили от пламъците. Маневрата им бе струвала доста. Крилете на мъртвия дракон горяха и от тях вече се издигаха стълбове пушек. Нямаше значение, че трупът нито можеше да изпита болка, нито да умре. Без мембраните на крилете си нямаше как да остане във въздуха.
Създанието започна да губи височина, докато пламъците танцуваха по скелетоподобните остатъци от крилата му.
— Мина! — извика в истинска агония Галдар. Не можеше да й помогне по никакъв начин.
Щом пламъците най-после погълнаха и последните остатъци от съсухрените криле на мъртвия дракон, той се понесе надолу в спирала.
Сигурна, че поне единият от враговете й е погубен, Малис отново насочи вниманието си към Галдар. Минотавърът вече не се интересуваше от собствената си безопасност. Това беше останало в миналото.
— Такхизис — каза той. — Аз съм без значение. Спаси Мина. Спаси я. Пожертва толкова много заради теб. Пощади живота й!
И в отговор на молитвата му се появи трети дракон. Този дракон не бе нито жив, нито мъртъв. Беше изтъкан от сенки и имаше пет глави. Безплътното създание се вля в тялото на мъртвия дракон. Самата богиня бе дошла, за да се включи в битката.
Кожените криле на мъртвия дракон започнаха да искрят със зловещ блясък. И макар да продължаваше да гори, трупът му успя да излезе от смъртоносната спирала и да се издигне малко преди да се стовари на земята.
Галдар нададе нов победоносен рев и размаха копието си с надеждата да привлече вниманието на Малис.
— В атака! — изкрещя той.
Бръснач не се нуждаеше от втора подкана. Синият дракон вече се спускаше остро надолу с оголени зъби. Минотавърът усети как нещо в корема на създанието изклокочи, след което от устата на Бръснач проряза мълния и порази Малис в главата. Екотът от гръмотевицата едва не го събори от седлото.
Драконесата се затресе спазматично, докато електричеството протичаше през тялото й. Минотавърът за момент се поддаде на надеждата, че мълнията е успяла да я довърши, и едва не изпадна в дива радост. Сетне гръмотевицата отшумя и мълнията изтля, а Малис разтърси замаяно глава като боец, който току-що е получил замайващ удар в челюстта, след което се засили и с отворена паст се хвърли срещу им.
— Приближи ме! — извика Галдар.
Бръснач се подчини и проряза въздуха съвсем близо до главата на чудовището, а минотавърът запрати копието колкото можеше по-силно към окото на драконесата. Видя как върхът на оръжието прониза очната ябълка на Малис, видя и как окото й почервенява, а драконесата започва да мига обезумяло.
Нищо повече. Но опитът му бе струвал тъй много.
Маневрата на Бръснач го бе приближила прекалено близо до главата на драконесата, за да успеят да се измъкнат навреме. А ударът му не бе извадил Малис от битката, както се беше надявал. Огромният заострен прът изглеждаше като жалка тресчица, забита в окото на създанието. Едва ли й създаваше повече неприятности от някоя мигла.
Главата й се издигна и тя се стрелна към тях с щракащи челюсти.
Галдар имаше само един шанс за спасение. Той се хвърли от седлото, улови се здраво за шията на животното под себе си и се притисна към него. Малис впи зъби в тялото на синия дракон, а седлото изчезна в хищната й паст.
По хълбоците на Бръснач се стичаха потоци кръв. Синият дракон изкрещя от болка и ярост, докато отчаяно се бореше с нападателя си, посягаше с предни и задни лапи към лицето й и я удряше с опашката си. Галдар не можеше да стори нищо повече, освен да не се изпуска от шията му, облян в кръвта на създанието.
Малис разтърси Бръснач подобно на куче, което си играе с уловен плъх. Сетне минотавърът чу страховито изпукване, а драконът под него нададе подлудяващ писък.
Мина вдигна очи и видя, че Малис е уловила дракона на Галдар. Минотавърът не се виждаше никъде, следователно също беше мъртъв. Сърцето й се сви. Сред всички, които й служеха, обичаше него най-много. Момичето виждаше съвсем ясно раната в корема на драконесата — тъмночервената кръв обагряше огненооранжевите люспи. Независимо от всичко обаче раната не беше смъртоносна.
Крилете на мъртвия дракон приличаха на стени от пламък, а огънят бързо приближаваше и тялото му. Съвсем скоро Мина щеше да седи върху дракон от огън. Чувстваше жегата, но това бе дребна пречка. Виждаше единствено врага си. И най-сетне разбра какво трябваше да стори, за да го надвие.
— Такхизис, бий се заедно с мен! — извика тя и като издигна копието, насочи върха му нагоре.
И ето че дочу глас. Същият глас, който й бе проговорил, когато бе на четиринайсет години. Беше избягала от дома си, за да потърси този глас.
— Аз съм с теб — каза Такхизис.
Богинята разпери ръце, които се превърнаха в драконови криле. Драконът започна да лети нагоре, издиган от могъществото й. Издигаха се все по-бързо. Въздухът увличащо подхващаше пламъците и ги разгаряше разкъсващо край Мина. Бронята я защитаваше от тях, ала не и от топлината им. Вдъхновена от божественото присъствие на Такхизис, момичето не усещаше нищо, даже когато нажеженият метал започна да обгаря кожата й. Сега вече съвсем ясно виждаше, че победата ще бъде тяхна. Раненият корем на драконесата се приближаваше все повече, а кръвта на Малис капеше по лицето й.
След което съвсем внезапно Такхизис изчезна.
Мина почувства отсъствието й като връхлитаща вълна от леден въздух, който й отне способността да диша и я остави почти напълно задушена. Сега бе сама — съвсем сама на гърба на дракон, който се разпадаше в пламъци, а нейната богиня я бе изоставила и Мина не знаеше защо.
„Може би — помисли си отчаяно водачката — това е изпитание.“
Такхизис и преди я бе подлагала на изпитания — например когато Мина я бе открила и беше изявила желание да й служи. Онези изпитания бяха трудни и изискваха от нея да докаже верността си с кръв, думи или дела. Не се бе провалила в нито от тях. Но нито едно не бе чак толкова трудно, колкото това. Нямаше как да го преживее, ала това беше без значение, понеже в смъртта си щеше да бъде заедно със своята богиня.
Ето как Мина напрегна цялата си воля, за да накара пламтящия дракон под себе си да прелети тези последни няколко стъпки и дали тя или пък инерцията на създанието, но в крайна сметка благодарение на едно от двете замисълът й успя.
Огненият дракон се разби в тялото на Малис с ужасяваща сила. Кръвта, капеща от раната й, в същия миг възвря — тъй нажежени бяха пламъците.
В този момент Мина издигна копието и го заби с всичка сила в корема на драконесата. Върхът му се вмъкна през отслабените люспи и отвори широка рана в плътта.
Погълната в кръв и пламък, Мина се улови здраво за копието и започна да се моли богинята този път да реши, че е достойна за нея.
Малис почувства болка, каквато никога дотогава не бе изпитвала. Така непоносима, че несъзнателно освободи тялото на синия дракон от хватката на челюстите си. Крясъкът й бе невероятен. На Галдар му се искаше да може да запуши ушите си, за да избяга от непоносимия звук. Нямаше как обаче, защото, ако се пуснеше, щеше да полети право надолу. Двамата с Бръснач се спускаха в спирала към земята. Господарите на Смъртта, които допреди миг се бяха виждали някъде долу, вече се извисяваха над тях. Заострените скали на планинските скатове щяха да превърнат приземяването им в огромно изпитание.
Бръснач бе смъртно ранен, ала още жив и с невероятно усилие на волята се опитваше да запази контрол. И макар да знаеше, че умира, все пак се стараеше да запази ездача си. На Галдар оставаше единствено да му помогне с каквото може, а то бе да не мърда, за да не му създава допълнителни трудности. Навярно всеки мах на драконовите криле струваха на синия невероятна агония, понеже Бръснач всеки път надаваше приглушен вик и потрепваше конвулсивно, ала въпреки това се спускаха, а не падаха. Драконът потърси с угасващия си взор подходящо място за кацане.
Уловен за врата му, Галдар извърна глава и погледна нагоре, за да види Мина, възседнала огнения си дракон. Създанието под нея гореше изцяло. Пламъците се издигаха и от върха на копието. Страховитата пламтяща топка най-сетне се сблъска с Малис, поразявайки я в стомаха, право в предишната рана, която момичето й бе нанесло. Коремът на Малис се отвори широко, а от вътрешността на драконесата рукнаха потоци черна кръв.
— Мина! — извика отчаяно Галдар, ала страховитият рев на Малис погълна вика му.
Ослепена от драконовата кръв и изоставена от своя бог, Мина продължаваше да се държи за драконовото копие. После с последно усилие на волята заби още по-надълбоко оръжието, за да прониже сърцето на врага си.
В този момент и още във въздуха червената драконеса бе мъртва. Тялото й полетя надолу и се разби върху острите скали на Господарите на Смъртта заедно с виновницата за нейната смърт.
Така увлечени и развълнувани бяха защитниците на Санкшън, че когато огромното червено тяло на Малис изникна от разкъсаните облаци, мнозина от тях нададоха радостни викове. Виковете им обаче секнаха веднага щом драконовият страх връхлетя цял Санкшън като огромна приливна вълна, която разби всяка надежда и изправи всеки жител на града лице в лице с ужасната перспектива да се срещне със смъртта. Стрелците, които трябваше да обстрелват звяра, захвърлиха лъковете и изпопадаха на земята, свити на топка, треперещи и хленчещи. Мъжете по катапултите не закъсняха да последват примера им и на часа изоставиха постовете си.
Стълбите, водещи към бойниците по стените, бяха претъпкани с ужасени войници, така че никой нито можеше да се изкачи нагоре, нито да слезе надолу. Тук-там се разразяваха ръкопашни схватки, докато отчаяните мъже се опитваха да спасят кожите си за сметка на своите довчерашни другари. Някои бяха така подлудени от страха, че се хвърляха направо от стените. Онези, които бяха успели да се овладеят поне донякъде се стараеха да успокоят останалите, ала бяха толкова малко на брой, че така или иначе приносът им не беше съществен. Един от офицерите, който бе направил опит да възпре дезертирането на войниците си, беше пронизан от собствения си меч и изпотъпкан в настъпилата блъсканица.
Каменните стени и решетките не представляваха препятствие. Затвореният Силваношей почувства как страхът за момент трепва в него, докато просто си лежеше в мрака на килията и мечтаеше за Мина. Знаеше, че вече го е забравила, но той не можеше да забрави нея и прекарваше по цели нощи в безнадеждни мечтания, в които Мина влизаше през вратата на килията му и поемаше заедно с него по тъмните и заплетени пътеки на отредената му съдба.
Тъмничарят тъкмо бе дошъл в затворническото отделение, за да му остави дневния порцион, когато драконовият страх на Малис се блъсна в стените на града. Задълженията на тъмничаря бяха еднообразни и скучни и той обичаше да ги разнообразява, като тормозеше обитателите на килиите. Силваношей беше лесна плячка и макар на надзирателя да му бе изрично забранено да го измъчва физически, нищо не му пречеше да го прави с думи. Фактът, че въобще не му обръщаше внимание, сякаш изобщо не го тревожеше, явно успяваше да го убеди, че обидите му имат покрусяващ ефект върху затворника. В действителност обаче Силваношей рядко дори чуваше какво има да му каже тъмничарят, чийто глас бе просто един от многото: на майка му, на Самар, на изчезналия му баща, както и гласът, който му бе дал толкова много обещания, ала тъй и не бе спазил нито едно от тях. Истинските гласове като този на тъмничаря не бяха даже наполовина толкова високи, колкото онези в душата му, и приличаха по-скоро на обичайното писукане на гризачите, населяващи килията му.
Драконовият страх се изви в елфа, улови го за гърлото и започна да го души. Ужасът го изтръгна силом от ада, в който пребиваваше, и го захвърли на твърдия под на реалността, а той просто остана свит на кълбо, неспособен да помръдне.
— Мина да ни е на помощ! — простена разтреперано тъмничарят, без да може да помръдне от вратата. Той се хвърли към Силваношей, улови ръката му и я стисна тъй здраво, че едва не го парализира.
Мъжът избухна в сълзи и започна да го прегръща така, сякаш бе открил по-възрастния си брат.
— Какво става? — изкрещя елфът.
— Драконесата! Малис! — успя да изпелтечи тъмничарят. Зъбите му трепереха толкова силно, че едва успяваше да произнася думите. — Дошла е. Всички ще измрем! Мина да ни е на помощ!
— Мина! — прошепна Силваношей. Думата най-сетне успя да разчупи оковите на страха му. — Какво общо има Мина с това?
— Тя ще се сражава с нея — избърбори тъмничарят, кършейки пръсти.
Затворът се бе превърнал в лудница. Пазачите тичаха наоколо и се опитваха да открият изхода за навън, затворниците пищяха и се хвърляха към решетките в отчаян опит да се изплъзнат от ужаса.
Силваношей изблъска от себе си треперещата бъбрива купчина лой, наричаща себе си тъмничар. Вратата на килията продължаваше да стои отворена. Елфът се впусна по коридора. От всички страни към него се носеха молби за помощ, ала младежът не обърна внимание никому.
Когато най-после се озова навън, Силваношей си пое дъх с пълни гърди, доволен, че може да подиша въздух, в който не се усеща смрадта на немити тела и изпражнения от плъх. Сетне погледна към небето и видя червения дракон — огромно разплуто чудовище, увиснало в небесата. Търсещият му взор нетърпеливо подмина Малис. Силваношей продължи да шари с очи из небето и най-сетне откри Мина. Острият му елфически поглед успяваше да види далеч повече от очите на повечето край него. Виждаше дребното сребристо петънце, искрящо в слънчевите лъчи.
Младежът стоеше по средата на улицата и гледаше нагоре. Хората тичаха край него, блъскаха се, събаряха го в безумната си паника, ала той не им обръщаше внимание. Вместо това се бореше, отблъскваше протегнатите към него ръце и отново се изправяше… без да изпуска от очи малката искрица светлина.
Когато Малис се появи, Палин откри, че има поне едно предимство в това да бъдеш вече мъртъв. Драконовият страх, запратил цялото население на Санкшън в безпаметен ужас, нямаше никакъв ефект върху него.
Духът му се рееше в близост до тотема. Виждаше как в очите на мъртвите дракони гори огън. Чуваше как като един викат нагоре към небесата и молят Такхизис да ги отмъсти. Палин не изпитваше никакво съмнение и знаеше какво се очаква от него. Царицата трябваше да бъде спряна или поне забавена, а могъществото й ограничено. Богинята бе вляла голяма част от това могъщество в тотема и планираше да използва монумента като врата, през която да свърже световете на физическото и духовното. Ако й се удадеше, щеше да властва необезпокоявана от никого. Никой — бил той дух или смъртен — нямаше да е достатъчно силен, за да се справи с нея.
— Ти беше прав — каза Огледало, докато стоеше до него. — Градът се е побъркал от ужас.
— Скоро ще отмине… — започна магьосникът. Той рязко замлъкна.
От купчината черепи бе изникнал духът на Даламар.
— Гледката към сражението е по-добра от ложите — рече мрачният елф. — Нямаш крака и много добре го знаеш, Маджере. Нищо не те обвързва със земята. Двамата заедно можем да се разположим на някой съседен облак и да наблюдаваме как кръвта се сипе като дъжд. Защо не дойдеш с мен?
— Крайният резултат ме засяга съвсем слабо — отговори Палин. — Който и да спечели, ние ще загубим.
— Говори за себе си — отвърна Даламар.
Палин разтревожено забеляза, че духът на елфа проявява особено засилен интерес към Огледало.
Дали Даламар виждаше и мъжа, и дракона зад човешките форми? Дали вече не предполагаше какво са намислили? Ако беше така, щеше ли да направи опит да ги възпре, или на свой ред имаше свои собствени планове и кроежи? А че последното беше така, Палин нямаше никакви съмнения. Магьосникът никога не се бе доверявал особено на мрачния елф, а през последните дни предпазливостта му бе нараснала двойно.
— Битката се развива добре — продължи Даламар, все така втренчен в Огледало. — Вниманието на Малис е привлечено напълно, в това можеш да бъдеш сигурен. Хората започват да се успокояват. Драконовият страх започва да отслабва. Което пък ме навежда на наблюдението, че твоят приятел и сляп просяк има забележителни съпротивителни сили срещу него. Чудя се защо ли е така?
Казаното от Даламар беше истина. Драконовият страх постепенно изчезваше. Войниците, които само допреди няколко минути бяха прегръщали земята, пищейки, че всички ще умрат, сега се изправяха и се оглеждаха глуповато и засрамено.
„Ако ще правим нещо, трябва да действаме още сега — осъзна Палин. — Какво толкова може да ни стори Даламар? Подобно на моята, и неговата магия отдавна е в миналото.“
Сред планините се понесе гръмовен рев. Хората по улиците се оглеждаха, а някои започнаха да крещят и да сочат към небето.
— Някой от драконите е ранен — рече Огледало, като погледна нагоре. — Трудно е да се каже кой обаче.
Духът на Даламар висеше във въздуха. Безплътните му очи се взираха в тях, сякаш се силеше да надникне в най-закътаните ъгълчета на душите им. Сетне съвсем внезапно той изчезна.
— Изходът от тази битка означава нещо за него, това поне е сигурно — обади се Палин. — Чудя се на кой ли кон е заложил.
— И на двата, ако има начин — каза Огледало.
— Дали е успял да види истинската ти форма, как мислиш? — попита магьосникът.
— Мисля, че успях да я прикрия от него — отвърна сребърният дракон. — Но когато се наложи да направя магия, няма да успея да го залъжа. И тогава ще ме види такъв, какъвто съм.
— Да се надяваме тогава битката да се окаже достатъчно интересна, че да го държи поне известно време надалеч от тук — рече Палин. — Имаш ли козина и янтар…? О, съжалявам, забравих — прибави, забелязал усмивката на Огледало. — Драконите не се нуждаят от такива неща, за да правят заклинания.
Сега, след като битката беше започнала, магията на тотема се бе умножила и усилила. Очите на черепите сияеха с такава ярост, че огряваха целия храм. Единственото око, Новото око, искреше в бяло и се виждаше даже и на дневната светлина. Магията на тотема бе силна, в това не можеше да има съмнение, и привличаше към себе си душите на мъртвите, които се въртяха наоколо в жалостив вихър, подхранван от жестокостта на богинята.
Палин чувстваше болката и желанието също толкова остро. Желание, изгубено отвъд всяко изкупление.
— Когато направиш заклинанието — каза на Огледало, усещайки как желанието по магията в него се усилва все повече, — мъртвите ще се нахвърлят върху теб, понеже твоята магия може да се открадне. Видът им е ужасен и може да те извади от равновесие…
— Значи има поне едно предимство в това да бъдеш сляп — отбеляза Огледало и започна да изплита заклинанието.
За разлика от всички смъртни по лицето на Крин драконите са родени с умението да използват магия. Тя е тяхно наследство, част от тях, подобно на кръвта и лъскавите люспи. Магията им идва отвътре.
Огледало произнасяше заклинанието на древния език на драконите. Излизащи от човешкото гърло, на думите им липсваха богатият резонанс и великолепието, на което сребърният дракон бе навикнал. Произнесени по този начин, му се струваха кухи и слаби. Ала големи или малки, думите щяха да свършат работата си. Първите искрици магия вече започваха да припламват в кръвта му.
Безплътни ръце посегнаха и полазиха по люспите му, задърпаха крилете му, отъркаха се в лицето му. Душите на мъртвите вече виждаха в него това, което беше в действителност — сребърен дракон, — и се хвърлиха към него, нетърпеливи да се доберат до магията, която усещаха да пулсира в тялото му. Душите протягаха ръце и го умоляваха. Душите висяха навсякъде по него или се увиваха около крайниците му като разкъсани дрипи. Мъртвите не можеха да му навредят. За него те бяха просто дребна неприятност като паразити по люспите. Паразитите не правеха нищо повече, освен да причинят лек сърбеж. Те нямаха гласове, с които да крещят умолително и сърцераздирателно. Вслушвайки се в отчаянието в гласовете им, Огледало осъзна, че е казал самата истина. Слепотата наистина си имаше своите предимства. Така поне не му се налагаше да вижда лицата им.
Въпреки че магията му бе присъща, все пак трябваше да се съсредоточи, за да изтъче заклинанието, а при тези обстоятелства това не беше особено лесно. Пръстите на душите се пъхаха под люспите му, а гласовете им бръмчаха в ушите му.
Огледало се опита да се съсредоточи върху един глас — неговия собствен, върху думите от собствения си език, в тяхната напевност, благост и спокойствие. Магията гореше в него, клокочеше в кръвта му. Той запя думите, разтвори ръце и запрати заклинанието пред себе си.
Макар Даламар веднага да се беше досетил, че Палин е намислил нещо, елфът не отдаваше голямо значение на своя спътник и не го смяташе за сериозна заплаха. А и как ли би могъл да бъде? Палин бе също толкова безсилен, колкото и самият Даламар, когато станеше дума за магия. Вярно, мрачният елф не се беше оставил това да го възпре. Беше измислил и нагласил нещата така, че от която и страна да се приземеше филията, маслото винаги щеше да остане от обратната.
И все пак имаше нещо странно около този сляп просяк. Може би мъжът беше или се смяташе за чародей. Може би Палин наистина беше измислил някоя сложнотия, в която двамата щяха да се съюзят, макар че можеше доста да се поспори върху това, какъв точно би бил видът на магическото бяло зайче, което възнамеряваха да изтеглят за ушите от островърхите си шапки. Ако изобщо успееха да сътворят зайче, мъртвите бързо щяха да го изтръгнат от ръцете им и да го накъсат на парчета.
Удовлетворен от тази мисъл, Даламар изостави Палин и слепия просяк да си приказват в тъмното и се насочи към главната атракция за деня, към исполинската битка между Малис и Мина. Магьосникът не бе особено заинтригуван кой точно ще спечели. Гледаше на сражението със студения, безстрастен поглед на комарджия, който е покрил всичките си залози.
Малис издиша пламтящия си дъх срещу трупа на летящия дракон и сполучи да подпали изсъхналите му криле. Драконесата не се сдържа и се разсмя на глас, смятайки, че победата е в ноктите й.
— Недей да се радваш, не още — произнесе тихо Даламар, загледан в червения дракон, и малко по-късно се оказа напълно прав.
Такхизис се появи на бойното поле в пълния си блясък. Богинята протегна ръка и докосна мъртвия дракон, а духът й се вля в горящото тяло, като по този начин спаси Мина, своята любимка.
В този момент елфът чу как нечий глас започна да припява. Не успяваше да разбере думите, но пък езикът на драконите нямаше как да сбърка. Още по-тревожно бе, че ако се съдеше по ритъма и модулацията, думите бяха магически. Духът му тутакси се отдели от битката и полетя към храма. Видя ярка светлина и моментално разбра, че е допуснал грешка — може би фатална.
Беше подценил както чичото, така и племенника. За част от секундата Даламар Мрачния вече беше наясно какво е бил намислил Палин.
Слепият просяк беше Огледало, Пазителят на Цитаделата на Светлината, един от малцината сребърни дракони, които се бяха осмелили да останат в този свят, след като всички останали мистериозно бяха отлетели нанякъде. Мрачният елф виждаше душите на мъртвите, които кръжаха край дракона и се опитваха да се хранят с магията, струяща от него. Само че Огледало не беше особено подходяща мишена. Може да успееха да вземат малко, но едва ли щяха да навредят особено на заклинанието, което изплиташе в този момент. Даламар на секундата си даде сметка какво бяха планирали двамата с Палин. Даде си сметка за заговора им по такъв начин, сякаш сам бе участвал в него.
Погледна обратно към битката. Това бе победният миг на Такхизис, моментът, в който щеше да отмъсти на дракона, който бе посмял да се нанесе в този свят и да го заграби от нея. Досега мрачната царица се бе принуждавала да понася в непоносимо мълчание подигравките и насмешките на Малис. Беше се принуждавала да наблюдава как драконесата избива нейните фаворити и използва тяхната сила — която трябваше да бъде нейна, на Царицата.
Най-после Такхизис бе придобила достатъчно власт, за да се изправи срещу Малис и да й отнеме душите на мъртвите дракони, които в този момент боготворяха своята кралица и й даваха силата си. Драконите на Крин. Душите им бяха нейни. И тя им заповядваше.
Дълго бе чакала, работила и гледала отстрани богинята за момента, когато щеше да премахне и последното препятствие по пътя към придобиването на пълна и абсолютна власт над целия свят. Съсредоточена върху врага пред себе си обаче, Такхизис дори и не подозираше за опасността, която се промъкваше откъм гърба й.
Даламар можеше да я предупреди. Трябваше да каже само една дума и тя щеше да се втурне да спасява своя тотем. Нямаше как богинята да не го стори, не можеше да си позволи каквото и да било друго. Бе работила дълго, за да създаде вратата за своята поява и нямаше да позволи да я затръшнат под носа й. Щеше да има и други дни, когато да се изправи срещу Малис, даже други нейни любимки, ако Мина изгубеше живота си.
Даламар се поколеба.
Вярно, Такхизис му бе предложила богата награда — завръщане в тялото му и дара на магията отново в ръцете му.
Даламар напрегна душа и се докосна до миналото, до спомена, до онова, което му бяха оставили: мисълта за магията. Беше готов да стори и каже всичко, да предаде всекиго, да унищожи когото и да е заради тази магия.
Мисълта, че трябва да се унижи пред богинята, му се струваше оскърбителна. Някога, преди толкова години, когато магията беше негова, можеше да се изправи и да говори с Такхизис с предизвикателен тон. Нуитари, нейният син, не таеше любов към майка си и на него винаги можеше да се разчита, че ще защити своите вярващи срещу нея. Сега Нуитари го нямаше. Могъществото, разпръсквано с лека ръка от сина на богинята над Даламар — също.
Не му оставаше нищо друго, освен да се унижава пред Мрачната царица, а знаеше, че Такхизис няма да бъде особено благосклонна в победата си над него. И въпреки всичко заради магията беше готов дори на тази стъпка.
Такхизис се издигаше над целия свят и наблюдаваше битката с остър интерес. Нейната любимка печелеше. Мина летеше право срещу Малис, а драконовото копие сияеше като звезда в ръката й.
Даламар коленичи в прахта, сведе ниско глава и произнесе смирено:
— Ваше Величество…
Огледало не виждаше магията, но можеше да я почувства и да я чуе. Заклинанието се отдели от пръстите му като назъбени, пращящи мълнии. Във въздуха се понесе миризма на сяра. Успяваше да види пламтящите мълнии най-вече благодарение на вътрешния си взор, да види как поразяваха някой череп, танцуваха от него до следващия и до следващия, и до по-следващия, от този на златния дракон към този на червения, сетне до съседния, въртящи се, подскачащи, увлечени в неудържима огнена верига.
— В ход ли е заклинанието? — изкрещя Огледало.
— Да — отвърна Палин, вторачен със страхопочитание в случващото се.
Искаше му се Огледало да може да види с очите си тази гледка. Светкавиците пращяха и танцуваха. Синьо-белите мълнии отскачаха от череп на череп толкова бързо, че окото едва успяваше да ги следва. Щом светкавицата поразеше някой череп, той започваше да грее в синьо-бяло, като направен от фосфор. Тътенът ечеше и се блъскаше в стените, разтърсваше земята и олюляваше тотема.
Ужасната сила в тотема най-сетне се откъсна от него и накара въздуха да потрепери. Гласовете на мъртвите замлъкнаха, за да бъдат заменени от тези на живите, надигнали се в ужасни крясъци. Затичаха крака — някои право към тотема, други в обратната посока.
Загледан в начина, по който Огледало извършваше заклинанието, Палин преповтаряше думите сам на себе си, макар за него те да не означаваха абсолютно нищо. Тялото му стоеше неподвижно и безстрастно на пейката недалеч. В същия миг душата му екзалтирано наблюдаваше как светкавиците отскачат от череп на череп и карат всеки един от тях да избухва в пламъци.
Магията вибрираше, тътнеше, ставаше все по-силна и по-силна. Нажеженият до бяло огън гореше още по-ярко. Силната горещина започваше да отблъсква насъбралите се наоколо. Черепите на драконите вече имаха очи от жив огън.
Откъм небесата се разнесе гръмотевица. Новото око се взираше сърдито надолу.
Тъмните облаци, гъсти и черни, се прокъсваха от оранжеви и червени мълнии, клокочеха, уголемяваха се, връхлитаха. От небето започнаха да се спускат дълги разрушителни пипала, които въртеливо подемаха облаци прах и изкореняваха цели дървета. Заваля градушка.
— Вилней, богиньо — изкрещя Палин срещу тътнещия гневен глас на бурята. — Закъсня.
Черните облаци погълнаха Санкшън и го скриха сред тъмнина, дъжд и градушка. Срещу тотема повя силен вятър, а градът потъна в проливен дъжд. Такхизис отчаяно се опитваше да изгаси магията на дракона.
Вместо това дъждът сякаш подклаждаше огъня още повече. Вятърът раздухваше пламъците. Огледало нямаше как да види огъня, ала долавяше ясно съсухрящата жега. Той се олюля назад, като се препъваше през пейките и се подпря на олтара. Търсещите му ръце намериха някаква хладна и гладка опора. Веднага разпозна саркофага на Златна Луна и дори му се стори, че учителката му говори тихо и успокоително. Драконът приклекна до саркофага, макар топлината вече да ставаше направо непоносима, без да откъсва ръка от него в опит да го предпази.
В центъра на тотема се бе образувала огнена топка, която блестеше по-ярко и от изгубена звезда, паднала сред смъртните. От очите на черепите грееше нажежена до бяло светлина, която миг по-късно стана още по-светла, додето никой вече не можеше да гледа директно в нея и повечето присъстващи се принудиха да затулят взор.
Огънят ставаше все по-силен. Пламъците му се извиваха чисти и лъчисти, тъй замайващо ярки, че дори Огледало вече успяваше да ги види през слепотата си, след което съзря как избухнаха в синьо-бяло и посегнаха право към небесата. Дъждът не можеше да попречи по никакъв начин на магическия огън. Вятърът на богинята и нейната ярост не успяваха да го потушат.
Внезапно светлината се нажежи до чисто бяло. Черепите на драконите се натрошиха и експлодираха. Тотемът се разклати и олюля, а после се сгромоляса в самия себе си, превръщайки се в огромен куп парчета.
Новото око се взираше в бялото на пламъците. Беше кървавочервено и с мъка успяваше да се удържи да не отмести поглед. Накрая болката се оказа прекалено голяма.
Окото мигна.
Окото изчезна.
Тъмнината се стовари навсякъде около Огледало, ала той вече не я проклинаше, понеже беше благословена, безопасна и носеше утеха като тъмнината, в която се бе родил. Треперещата му ръка премина по гладката, хладна повърхност на саркофага. Дочу се звънлив звук като от разчупено стъкло и той напипа пукнатини по повърхността, усети ги как се разпространяват през кехлибара, както ледената повърхност на замръзнало езеро се начупва при първия лъх на пролетта.
Саркофагът се разтвори на две, а по земята се посипаха части от него. Почувства съвсем леко докосване по ръката си, което приличаше повече на пепел, хвърлена по вятъра.
— Сбогом, скъпа приятелко — каза той.
— Слепият просяк! — протътна нечий глас. — Хванете слепия просяк! Той унищожи тотема! Малис ще ни избие. Ще избие всички ни.
Надигнаха се гневни гласове. Затичаха крака. От всички страни започнаха да се сипят юмруци.
Сетне Огледало усети как го удря камък. И друг.
Палин възторжено наблюдаваше как тотемът се сгромолясва. Видя и как саркофагът бе разрушен и макар да не съзираше никъде духа на Златна Луна, тържествуваше, че тялото й повече няма да бъде държано в плен, че учителката няма вече да бъде робиня на Такхизис.
Разбира се, щяха да му поискат сметка. Щяха да го накарат да плати. Нямаше как да го избегне, нямаше къде да се скрие, понеже макар и да бяха ослепили окото й, Такхизис все още властваше. Присъствието й на този свят не беше изкоренено, а просто ограничено. Магьосникът си оставаше неин роб и нямаше място, където да се скрие, без кучетата й да го надушат.
Така че Палин очакваше, примирен със съдбата си, стоеше съвсем близо до рухналия тотем, недалеч от жалката обвивка, която доскоро бе изпълнявала ролята на негово тяло. Кучетата не идваха.
Сетне Даламар се материализира от пушещите руини на горящите черепи.
— Не биваше да го правиш, Палин. Не биваше да се месиш. Душата ти е изправена пред унищожение и вечен мрак.
— Каква ще бъде наградата ти за това, че й служиш? — попита Палин. — Животът ти? Не… — отговори сам на въпроса си. — Животът не те интересува толкова силно. Тя ще ти върне магията.
— Магията е живот — отговори Даламар. — Тя е любов и семейство. Тя е детето, за което да се грижиш.
Тялото на Палин стоеше неподвижно върху твърдата пейка във вътрешността на храма и се взираше невиждащо в пламъците на свещите, потрепващи изплашено и безпомощно в бурните ветрове, които помитаха всичко през залата.
— Колко тъжно — произнесе той, докато духът му започваше да отслабва подобно на вода, която се оттегля от пясъчните брегове, — че едва в края научавам онова, което трябваше да зная още в самото начало.
— Вечен мрак — каза като ехо Даламар.
— Не — поправи го Палин. — Отвъд облаците слънцето продължава да грее.
Нечии здрави ръце сграбчиха Огледало. В ушите му кънтяха гневни, паникьосани гласове, толкова много, че почти не успяваше да разбере какво казват. Удряха го, дърпаха го в една или друга посока, просто крещяха или пък спореха помежду си за това, как да постъпят с него. Някои искаха да го обесят. Други — да го накъсат на парчета още на място.
Нищо не пречеше на сребърния дракон във всеки един момент да се отърве от жалката си човешка маскировка и да приеме същинската си форма. Даже и сляп, все щеше да се защити от някаква си тълпа. Той разпери ръце, които щяха да се превърнат в криле, и вдигна глава. Колкото повече се приближаваше опасността към него, толкова по-голяма радост изпитваше. Само след миг щеше да бъде отново себе си, щеше да блести в сребристо в тъмнината и да се носи по ветровитите течения.
Около китките му изщракаха окови. Едва не се изсмя, понеже никой метал, изкован от човеците, не би могъл да го задържи. Опита се да ги отърси, ала оковите не падаха и това го накара да осъзнае, че не са изковани от метал, а от страх. Такхизис ги бе направила и пак тя му ги беше сложила. Колкото и да се стараеше, Огледало не успяваше да се преобрази. Беше прикован към това човешко тяло, към двата му безполезни крака, към тези форми, към слепотата и самотата, в които щеше да умре.
Драконът се опита да се измъкне от ръцете, които не го пускаха, ала това само разяри още повече човеците. Отвсякъде заваляха камъни и юмруци. Болката го преряза. Удар след удар попадаха върху му, додето просто не се свлече на земята.
През мъглата на болката дочу нечий силен заповеден глас, който най-после успя да сложи край на врявата.
— Назад! — нареди Одила. Гласът й бе студен и суров и явно не допускаше, че някой би си помислил да не й се подчини. — Оставете го на мира или ще изпитайте гнева на Единия бог.
— Той използва някаква магия, за да унищожи тотема! — извика някой. — Видях го!
— Направи и нещо на луната! — извика друг. — Нещо ужасно и незнайно, което ще навлече проклятие над всички ни!
Зачуха се и други гласове, които като един обвиняваха и изискваха смъртта му.
— Магията, която е използвал, е магията на Единия бог — увери ги Одила. — Би трябвало да сте на колене и да се молите Единият бог да ни спаси от драконесата, вместо да се отнасяте тъй зле с един болен просяк!
Силните й ожулени ръце го уловиха и вдигнаха.
— Можеш ли да ходиш? — прошепна тихо и настоятелно тя. — Трябва поне да опиташ.
— Мога да ходя — отвърна Огледало.
Изпод превръзките, омотани около очите му, се процеждаше струйка кръв. Болката в главата му понамаля, ала му беше студено, чувстваше се странно и изпитваше замайване. Олюля се. Ръцете около него го подкрепиха и продължиха да го направляват.
— Много добре — прошепна Одила в ухото му. — Сега ще тръгнем назад. — Тя го улови още по-здраво и наистина го поведе назад. Той се препъна в нея, но се облегна на тялото й.
— Какво става? — попита Огледало.
— Поне засега тълпата те остави на мира. Усещат могъществото ми и се боят от него. В крайна сметка говоря от името на Единия бог. — Одила звучеше развеселено, безразсъдно и дори игриво. — Исках да ти благодаря — каза по-омекнало. — Аз бях сляпата. Ти отвори очите ми.
— Да го уловим най-после! — извика някой. — Какво може да ни спре? Тя не е Мина! Само някаква предателка от соламнийците.
Одила пусна Огледало и се премести така, че да застане пред него. Той чу как тълпата се втурна с рев към тях.
— Предателка от соламнийците с тояга, а не с меч — каза му тя. Разнесе се звук от разцепено дърво и драконът предположи, че Одила е натрошила някоя от пейките. — Ще ги задържа колкото мога. Опитай се да стигнеш зад олтара. Там има един капак…
— Не се нуждая от него — каза Огледало. — Бъди моите очи Одила, а аз ще бъда твоите криле.
— Какво, в името… — започна тя, след което възкликна. Тоягата й падна на земята.
Огледало беше разперил ръце. Страхът беше изчезнал. Мрачната царица нямаше власт над него. Отново можеше да вижда лъчистата светлина, която бе унищожила тотема. Пак тя бе разтрошила и оковите му. Човешкото му тяло, тъй крехко и чупливо, малко и неудобно, се преобрази. Сърцето му нарасна и придоби обем, кръвта запулсира през масивните вени и захрани силните му ноктести крака и чудовищното тяло, покрито със сребристи люспи. Опашката му удари олтара, разби го и посипа пода със свещи и река от разтопен восък.
Тълпата, която се бе хвърлила напред, за да убие един сляп просяк, започна да се препъва и да се пръска във всички посоки, опитвайки да се измъкне от гнева на един сляп дракон.
— Нямам седло, лейди рицар — каза той на Одила. — Ще се наложи да се държите здраво за гривата ми. Наведете се близо до главата ми, за да можете да ми съобщавате накъде отиваме. Къде е Палин? — попита той, когато тя се улови за гривата му и се метна на гърба му. — Можем ли да го вземем с нас?
— Тялото му не е тук — съобщи Одила.
— Точно от това се боях — каза тихо Огледало. — А другият с него? Даламар.
— Ей там е — рече жената войн. — Седи съвсем сам. Ръцете му са опръскани с кръв.
Драконът разпери криле.
— Дръж се! — извика й.
— Държа се — отвърна тя. — Държа се здраво.
В ръката си тя стискаше медальона с петглавия дракон. Металът му прогаряше изранените й пръсти. Болката беше незначителна в сравнение с онази, когато Мина я бе накарала да държи драконовото копие. Одила го стисна още по-силно и го откъсна от шията си.
Сребърният дракон подскочи високо. Крилата му тутакси уловиха ветровете на бурята и ги понесоха право нагоре.
Одила приближи медальона до устните си, целуна го, след което разтвори пръсти и му позволи да се изплъзне и да падне. Украшението полетя надолу и се изгуби сред купчината прах, която бе всичко, останало от паметника на смъртта, построен от Малис.
Следовниците на Мина наблюдаваха битката със свити сърца. Всички нададоха радостен вик, когато видяха Малис да пада, и възкликнаха от ужас, осъзнавайки, че водачката им е обгърната в пламъци и също полита надолу заедно със своя враг.
Отчаяно зачакаха да видят как се изправя от огъня, както бе правила и досега. Димът се носеше над планината, ала Мина не се появяваше никъде.
Силваношей също бе наблюдавал битката заедно с останалите. Той започна да върви. Щеше да отиде в храма. Все някой там трябваше да има новини. Докато крачеше, а кръвта му се раздвижваше и крайниците му се сгряваха, постепенно започна да осъзнава, че не само е още жив, но е и свободен.
Хората се трупаха объркано и изплашено из улиците. Някои открито плачеха. Други просто се скитаха безцелно наоколо, без да са сигурни какво трябва да направят, очаквайки някой да се появи и да им каже. Трети говореха за битката, преживяваха я отново и отново, предаваха видяното на слушателите си и се опитваха да я направят още по-истинска. Хората говореха на висок глас за луната, за това, че я няма, а значи и Единият бог си е отишъл, ако изобщо някога го е имало, но пък Мина вече я няма със сигурност. Никой не обръщаше внимание на Силваношей. Всеки си имаше достатъчно грижи с отчаянието и покрусата, за да го е грижа за някакъв елф.
„Мога да изляза от Санкшън — каза си младежът — и никой няма дори да си направи труда да ме потърси.“
Само че нямаше никакво намерение да напуска Санкшън. Не можеше да си тръгне, не и преди със сигурност да е научил какво е станало с Мина. Когато най-сетне се добра до храма, откри там огромна тълпа от хора, събрани около тотема, и се присъедини към тях, втренчен с изумление в купчината пепел, която някога бе представлявала гордостта на царица Такхизис.
Силваношей се вглеждаше в пепелта и виждаше своето минало, виждаше онова, което можеше да се превърне в негово бъдеще.
Отново и с душата си, която у никого никога не спи и винаги е нащрек, преживя събитията, довели го дотук. Преживя ужасната нощ, в която ги бяха атакували великаните. Видя себе си… погълнат от омраза към майка си и живота, който го бе принуждавала да води, и отдаден на страха и вината, когато му се бе струвало, че тя може да загуби живота си от ръцете на великаните. Виждаше се как тича в мрака, за да я спаси… поласкан от мисълта, че може би той ще успее да поведе хората си. Видя и мълнията, която го запрати в несвяст, как се търкаля надолу по хълма, за да падне в основата на щита, и чак сега съзря онова, което тогава не му беше позволено да види със смъртните си очи: тъмната ръка на богинята, която повдига щита, за да му позволи да премине.
Взираше се в мрака и мракът се взираше в него и това най-после го накара да се запита колко ли пъти досега се бе взирал в очите на Царицата — без да отвърне поглед, без дори да премигне.
И отново чу думите, които Мина му бе казала през онази първа нощ, които той бе отхвърлил с лека ръка, като нещо безсмислено:
„Ти не обичаш мен. Обичаш бога в мен.“
Беше получил всичко, за което майка му някога бе копняла. Алхана желаеше да управлява Силванести. Той беше станал крал на страната. Тя копнеше да бъде обичана от народа си. Елфите го бяха обожавали. Отмъщението му се бе сторило сладко. Само че не беше пълно. Най-хубавата част бе, че беше отхвърлил всичко. Нищо от онова, което имаше властта да стори, не можеше да нарани майка му повече.
И ако богинята го бе използвала, то беше, защото Такхизис се бе взряла дълбоко в очите на душата му и едно от очите й бе намигнало.
Силите на Бръснач го напуснаха още докато бяха във въздуха. Драконът повече не можеше да движи крилете си и започна да пада, неспособен да овладее траекторията си. Пред ужасения поглед на Галдар се мярнаха остри скали, след което Бръснач се заби надолу с главата в неголяма горичка от борове.
За един безкраен, спиращ дъха миг минотавърът виждаше единствено размазано петно, съставено от оранжеви скали, зелени дървета, сини драконови люспи и червена кръв. Галдар затвори очи, стисна с титанична сила масивното тяло на звяра и зарови глава във врата му. Нещо го разтресе, сетне почувства как тялото му олеква. Ново разтърсване, последвано от звук от пукащи кости, острия мирис на борови иглички и този на плисналата кръв се примесиха с усещането, че върху главата му се е стоварила цяла планина. Някакъв клон едва не откърши един от рогата му. Друг се стовари през задната част на рамото му. Натрошени клончета и иглички се забиха със зашеметяваща сила в ръцете и краката му.
Внезапно и напълно неочаквано светът спря да се премята.
В продължение на един дълъг миг Галдар си позволи просто да остане заслушан в ударите на сърцето си, отдаден на безмерното удивление, че все още е жив. Всяка част от тялото го болеше. Нямаше абсолютно никаква идея дали е ранен сериозно. Размърда се предпазливо. Тъй като не изпита незабавно и остра болка, реши, че няма нищо счупено. От носа му се стичаше кръв. В ушите му продължаваше да дрънчи хор от звънци, а главата му се опитваше да експлодира. Усети, че Бръснач се размърда и издаде разтърсена въздишка.
Главата и горната част от тялото на дракона лежаха върху боровете, които бе съборил при падането си. Галдар се отплете от паяжината клонки и най-сетне успя да слезе от седлото. Имаше замаяното усещане, че Бръснач е решил да полегне и да си почине в удобно гнездо от борови клони. Останалата част от тялото на дракона — потрошените криле и опашката, се бяха повлекли след тях и се намираха сред скалите, оставили диря от прясна кръв.
Минотавърът бързо огледа наоколо, търсейки трупа на Малис. Забеляза го в далечината. Не беше трудно. В смъртта си Малис бе образувала своя собствена планина — лъскаво, червено възвишение от кървава плът. Вниманието му бе привлечено от дима и огъня. Пламъците, поглъщащи мъртвия дракон, се разпространяваха из околните шубраци. По-нататък, в долината, се простираше Санкшън, ала не успяваше да го види от тук заради тъмните облаци под тях. Там, където се намираше минотавърът, блестеше ярко слънце — тъй ярко, че вече не успяваше да види никъде Новото око.
Не си направи труда да го търси повече. Главната му грижа сега беше Мина. Тревожеше се до смърт за нея и искаше единствено незабавно да я потърси. Само че минотавърът дължеше живота си на героичния син дракон. Най-малкото, което Галдар можеше да стори, бе да остане с него. Никой, било той минотавър или дракон, не биваше да прекарва последните минути от живота си сам.
Бръснач все още беше жив, все още дишаше, ала си поемаше въздух с мъка на плитки глътки. От устата му шуртеше кръв. Очите му бяха започнали да се замъгляват, ала отново се фокусираха при вида на минотавъра.
— Тя… — синият дракон се задави в собствената си кръв и не успя да продължи.
— Малис е мъртва — произнесе с тътнещ глас Галдар. — Благодаря ти за тази битка. Постигнахме славна победа, която ще помнят дълго. Умираш като герой. Ще пазя паметта ти и ще се погрижа децата ми да не те забравят, нито децата на моите деца, нито децата на техните.
Галдар нямаше деца, нито пък имаше какъвто и да е шанс някога да се сдобие с такива. Думите му идваха от дълбока древност и се бе превърнало в обичай да ги произнесеш пред някого, който се е сражавал храбро и доблестно. Минотавърът обаче ги произнасяше и от дъното на душата си, понеже единствено можеше да си представя каква ли агония изпитва в този момент драконът.
Синият отново потрепери. Тялото му се отпусна.
— Изпълних дълга си — каза с последния си дъх, след което умря.
Галдар отметна глава и нададе скръбен рев, който отекна из цялата планина — последна почит в чест на падналия герой. След като го стори, най-сетне беше свободен да последва сърцето си и да открие какво се е случило с Мина.
„Не бива да се тревожа — повтаряше си. — Видях как Мина преживя отравяне, присъствах в момента, в който излезе жива и здрава от собствената си погребална клада. Единият бог обича Мина, навярно дори повече, отколкото някога е обичал някой смъртен. Такхизис ще защити своята любимка, сигурен съм, че се е погрижила за нея.“
Казваше си го отново и отново, ала все пак тревогата му не секваше.
Огледа накъсаната поредица от скали около трупа на драконесата. Парчета месо и вътрешности бяха разпръснати на огромна площ, а по камъните се ходеше трудно, понеже бяха хлъзгави от нечистотия. Очакваше всеки момент Мина да се зададе право срещу него с обичайния екзалтиран блясък в очите, ала на скалистото възвишение, където се бе стоварила Малис, не помръдваше абсолютно нищо. Птиците бяха отлетели при пристигането й, животните се бяха скрили под земята. Цареше тишина с изключение на протяжния, бурен вятър, продължаващ зловещата си песен между острите канари.
Без кръвта и разкъсаните меса наоколо най-вероятно бързо би се изгубил сред този лабиринт. Изкачването беше истински подвиг и ставаше бавно, особено след всяко новооткрито ранено местенце по собственото му тяло. Не след дълго се натъкна на копието си. Оръжието също бе плувнало в кръв, а върхът му бе откършен. Зарадва се, когато го намери. Щеше да го даде на Мина за спомен.
Колкото и да я издирваше обаче, не успяваше да я открие. Отново и отново се чуваше ревът му:
— Мина!
Името й се връщаше, отразено стократно от склоновете на планината, ала отговор нямаше. Когато изкачи едно последно струпване от камъни, Галдар най-после достигна трупа на Малис.
Загледан към рухналото тяло на драконесата, минотавърът не изпита нищо — нито приповдигнатост, нито триумф, нищо освен умора, скръб и почуда, че някой от тях въобще е излязъл от този сблъсък здрав и читав.
„Може би Мина е мъртва“ — казваше един глас вътре в него, карайки го да потръпва.
— Мина! — повика отново и този път в отговор се чу стенание.
Единият окървавен и покрит с червени люспи хълбок на Малис помръдна.
Галдар бързо вдигна счупеното копие. Загледа се продължително към главата на драконесата, отпусната странично върху скалите по такъв начин, че се виждаше само едното й око. Окото гледаше невиждащо право към небето. Вратът й бе изкривен и навярно прекършен. Нямаше начин Малис да е оцеляла.
Стенанието се повтори и един отслабнал глас го повика:
— Галдар!
Минотавърът захвърли копието с радостен вик и скочи към гласа. Изпод корема на дракона едва-едва се подаваше окървавена ръка. Малис се бе стоварила върху Мина и по този начин я бе обездвижила почти напълно.
Галдар подпря с рамо стената от изстиващи вътрешности и плът и натисна. Трупът на драконесата бе тежък, не по-малко от неколкостотин тона. Със същия успех можеше да се опита да помръдне планината.
Вече се поболяваше от тревога. Гласът на Мина звучеше съвсем отслабнало. Минотавърът сложи ръце върху широко разпорения стомах на чудовището. Червата избълваха съдържанието си; блъсна го невероятна смрад, така непоносима, че едва не повърна, и се опита да спре да диша напълно.
— Едва го повдигам, Мина — извика към нея той. — Трябва да изпълзиш. Побързай. Няма да издържа дълго.
— Долетя отговор, ала така и не успя да разбере какъв, понеже гласът й бе приглушен. Минотавърът изскърца със зъби, подгъна колене, пое си чудовищно количество въздух и натисна нагоре с цялата си сила. Дочу драскащ звук, мъчително поемане на дъх и още един приглушен вик. Мускулите му се пръскаха от напрежение и болка, ръцете му започваха да изтръпват. Силите му нямаше да стигнат. Изкрещя предупредително и отпусна плътта на чудовището, след което задиша учестено, за да възстанови нормалния ритъм на сърцето си, застанал сред кашата от вонящи вътрешности. Когато погледна надолу, откри, че Мина лежи в краката му.
Припомни си времето, когато бяха поканили момичето да благослови раждането на дете. Галдар не бе проявил особен интерес, ала Мина беше настояла, така че не му бе останал голям избор, освен да се подчини. Живо си спомняше мъничкото създание, така крехко и деликатно, покрито с кръв от главата до петите. Той коленичи до нея.
— Мина — произнесе безпомощно, без да смее да я докосне. — Ранена ли си? Не мога да разбера дали това е твоята кръв или на драконесата.
Очите й се отвориха. Кехлибарът бе прорязан от червеникави жилки. Тя протегна пръсти и улови ръката му. Движението, изглежда, й причиняваше болка. Все още дишаше трудно и трепереше, но не го пускаше.
— Моли се на Единия бог, Галдар — и гласът й не беше дори шепот. — Сторила съм нещо… с което заслужих гнева й… Помоли я… За прошка…
Очите й се затвориха, а главата й се отпусна странично. Пръстите й пуснаха ръката му. Чувствайки как сърцето му е на път да се пръсне, минотавърът докосна врата й, за да провери дали има пулс. Когато го долови, изпусна дълбока въздишка от облекчение.
Той вдигна Мина в ръце. Беше поне толкова лека, колкото и онова новородено от спомена му.
— Велика кучко! — протътна през зъби. Но не говореше на мъртвата драконеса.
Успя да открие неголяма, уютна и суха пещера. Беше толкова малка, че вътре минотавърът не можеше да стои изправен в цял ръст, така че се наложи да приклекне, за да влезе. Внесе Мина и внимателно я положи да легне. Все още не бе дошла на себе си и макар това да го плашеше донякъде, си казваше, че сигурно е добре, иначе можеше просто да умре от болката.
Щом я настани, се зае да я прегледа. Свали бронята й и я захвърли в прахта навън. Раните на момичето бяха просто ужасни. Краят на едната кост на крака й се подаваше от кожата. Раната кървеше, започваше да посинява и се подуваше. Едната й ръка вече не приличаше на ръка, а по-скоро на нещо, окачено на щанда на касапина. Дишането й бе затруднено и едва-едва излизаше от гърлото й. Всяка нейна глътка въздух бе борба за живот и неведнъж му се струваше, че силите са я напуснали завинаги и повече няма да успее да си поеме друга. Кожата й гореше в треска и момичето трепереше от студа, който водеше след себе си смърт.
Галдар вече не усещаше болка от собствените си рани. Всеки път, когато направеше остро движение и го пронижеше болка, спираше и учудено се питаше откъде ли е дошла. Живееше единствено заради Мина, мислеше само за нея. Недалеч от пещерата намери малък поток, изплакна шлема си, напълни го с вода и го отнесе обратно при нея.
Изплакна лицето й и докосна с прохладната течност устните й, ала тя не пожела да отпие. Водата просто се стече по окървавената й брадичка. Сред тези скали нямаше къде да открие необходимите билки, за да се погрижи за болката и да ускори оздравяването й. Нямаше превръзки. Имаше известни познания по оказване на първа помощ на бойното поле, ала това беше всичко и сега нямаше как да му бъде от полза. Трябваше да ампутира раздробения й крак, но не можеше да се насили да го стори. Много добре знаеше какво е за един войн да живее като инвалид до края на дните си.
По-добре беше Мина да намереше смъртта си в този славен миг, когато бе надвила драконесата, като войн, победил своя враг. Щеше да умре. Галдар не можеше да стори нищо, за да я спаси. Нищо, освен да наблюдава как животът изтича с последните й капки кръв. Можеше единствено да остане край нея, за да не е съвсем сама.
Тъмнината постепенно пропълзя в пещерата. За да е по-топло на Мина, Галдар реши да накладе огън при входа. Не смееше да се отдалечава много. Мина бълнуваше, имаше силна треска, надаваше внезапни викове, стенеше. Вече не можеше да понася гледката на страданията й. Повече от веднъж ръката му сама посягаше към камата, за да сложи край, ала всеки път я отдръпваше. Все още имаше шанс да дойде на себе си, а той искаше да й каже, че преди да умре, се е превърнала в героиня и че винаги ще я обича и почита.
Дишането на Мина стана непостоянно, но момичето не спираше да се бори. Всяка глътка живот бе важна за нея. Понякога очите й се отваряха и Галдар ужасено съзираше в тях чудовищната агония и сърцето му се свиваше. Сетне, без да покажат и най-малък знак, че са го разпознали, те отново се затваряха и тя за пореден път започваше да се бори.
Той протегна ръка и избърса ледената пот от челото й.
— Недей, Мина — каза й със сълзи в очите. — Твоят враг бе сразен — най-големият и могъщ дракон, някога живял по лицето на Крин. Всички народи ще помнят името ти. Името ти ще се споменава в песни и легенди и след векове. Гробницата ти ще бъде най-красивата в Ансалон. Хората ще пътуват от цял свят, за да ти отдават почитта си. Аз лично ще положа драконовото копие до теб и ще се разпоредя да поставят черепа на драконесата в краката ти.
Виждаше тази картина така ясно. Разказът за храбростта й щеше да докосне сърцето на всеки, който го чуеше. Млади мъже и жени щяха да идват пред гробницата й, за да полагат обет да служат на останалите хора, било то като войни или лечители. Фактът, че Мина бе крачила по пътеките на мрака, щеше да бъде забравен. Смъртта щеше да я оправдае.
И все пак Мина не се предаваше. Тялото й се извиваше. Гърлото й започваше да преграква от писъците и стенанията.
Галдар вече не издържаше.
— Освободи я — помоли се той, без да мисли какво прави или казва. Мислеше единствено за нея. — Достатъчно си игра с нея! Освободи я!
— Значи ето къде си я бил скрил — каза един глас.
Галдар едновременно измъкна камата си, скочи на крака и в същото време се озова извън пещерата. Огънят все още играеше в очите му и му пречеше да вижда добре в тъмното, така че за него отвъд припукващите пламъци цареше непрогледен мрак. Осъзна, че застанал по този начин на фона на пламъците, е идеалната цел, и побърза да се отмести. Не прекалено надалеч обаче. Никога нямаше да изостави Мина, каквото и да решаха да му сторят.
Премигна с очи и се вгледа напрегнато в сенките. Не бе чул звука от стъпки или дрънченето на броня или оръжие. Който и да беше, се бе приближил неусетно, а това не предвещаваше нищо добро. Погрижи се да прибере така камата до тялото си, че да не отразява излишно светлината.
— Тя умира — каза на непознатия, който и да бе той. — Няма да живее дълго. Почети предсмъртния й час и ми позволи да остана с нея поне накрая. Каквото и да има помежду ни, можем да го уредим и после. Давам ти думата си.
— Прав си, Галдар — каза гласът. — Онова, което е помежду ни, ще го уредим по-късно. Дадох ти голям дар, а ти се отплати на щедростта ми с предателство.
Галдар усети как гърлото му се свива. Камата се изхлузи от внезапно обездвижената му дясна ръка и се приземи върху камъните в краката му със звучно дрънчене. На входа на пещерата стоеше жена. Фигурата й затуляше светлината от огъня и закриваше звездите. Все още не успяваше да види лицето й, понеже тепърва й предстоеше да навлезе в света на смъртните и да приеме физическа форма, ала я виждаше с очите на душата си. А тя бе красива, най-красивото нещо, което някога бе виждал. И все пак красотата й не успяваше да го докосне, защото в нея имаше нещо студено и добре заточено като коса. Тя му обърна гръб и приближи още повече входа на пещерата.
С огромно усилие на волята си Галдар успя да накара разтрепераните си крайници да се поместят. Не смееше вече да гледа в лицето, а още по-малко в очите на това създание, понеже в тях се криеше вечността. Нямаше оръжие, което можеше да й навреди, не и на този свят. Разполагаше единствено с любовта си към Мина и може би тъкмо това му даде сили да застане на пътя й.
— Няма да влезеш вътре — каза той, произнасяйки с мъка думите. — Остави я! Пусни я най-сетне! Тя направи всичко, което поиска от нея и без твоята помощ. Ти я изостави. Е, така да бъде.
— Тя заслужава наказание — отвърна студено и презрително Такхизис. — Трябваше да се досети, че чародеят Палин ще я изиграе и вече е започнал да крои интриги зад гърба й, за да ме унищожи. Планът му едва не успя. Унищожи тотема. Унищожи смъртното тяло, което бях избрала за своя обвивка, докато съм на този свят. Заради небрежността на Мина едва не изгубих всичко, за което се трудих. Тя заслужава наказание! Заслужава смърт и дори по-лошо от смърт!… Само че… — гласът на Такхизис омекна. — Ще бъда милостива. Ще проявя великодушие.
Сърцето на Галдар едва не спря от ужас. Дишаше задъхано и трепереше, но не помръдваше.
— Нуждаеш се от нея — произнесе прегракнало. — Това е единствената причина, заради която искаш да я спасиш. — Той поклати рогатата си глава. — Мина вече намери покой или ако не е, скоро ще го стори. Няма да ти позволя да се докосваш до нея.
Такхизис се приближи още повече.
— Минотавре, позволявам ти да живееш само поради една причина. Мина ме помоли за живота ти. Даже и в този момент, докато духът й се крепи едва-едва за тази проста обвивка, тя ме умолява да проявя милост към теб. Засега смятам да угодя на прищявката й. Ще дойде ден обаче, когато и тя ще разбере, че от теб повече полза няма. Тогава сметките ни ще бъдат разплатени.
Ръката й се протегна, улови го за врата и го вдигна във въздуха, след което го запрати безгрижно някъде настрани. Минотавърът се стовари тежко върху острите камъни и остана да лежи на мястото си, хлипащ от бяс и безсилие. Започна да удря с лявата си ръка върху каменния под и удря, докато плътта не се покри с рани и синини.
Царица Такхизис се изгуби във вътрешността на пещерата и отвътре се разнесе монотонен тих, сладостен напев: — Дете мое… Любимо дете… Прощавам ти…
Джерард бе твърдо решен да се добере до съвета и да му предаде новините за завръщането на царица Такхизис възможно най-бързо. Предполагаше, че веднъж щом успее да изгради тотема си и укрепи Санкшън, Мрачната царица няма да се посвени да посегне и към целия свят.
Рицарят беше открил Самар без особени трудности. Точно според предположението на Силваношей двамата мъже, макар и от различни раси, бяха опитни войни и след няколко мига на напрежение, недоверие и подозрителност помежду си успяха да влязат в ценен съюз. Джерард беше предал пръстена и съобщението от младия крал на елфите, въпреки че рицарят не си позволи пълна откритост при предаването на думите на Силваношей. Така и не бе споменал пред Самар, че Силваношей е затворник преди всичко на собственото си сърце. Вместо това го бе описал като герой, който се е изправил срещу Мина и е получил наказанието си. Планът на Джерард включваше съюз между елфите и рицарите на Соламния. Заедно двете сили можеха да направят опит да завладеят Санкшън и да възпрат възкачването на Царицата.
Младият войн възлагаше надеждите си на това, че елфите със сигурност ще проявят желание да освободят своя крал, и макар да бе останал с особеното впечатление, че Самар не харесва много Силваношей, все пак бе успял да впечатли суровия войн с истинската история за храбростта на Силваношей по време на схватката с Клорант и неговите поддръжници. Самар бе дал обещание, че ще се погрижи въпросът да бъде отнесен до Алхана Звезден Бриз. Елфът не се съмняваше, че тя ще се съгласи с плана. Така двамата се бяха разделили, обещавайки си един на друг, че ще се срещнат отново като съюзници на бойното поле.
След като пожела на добър час на Самар, Джерард се насочи към бреговата линия. Застанал на една надвиснала над вълните скала, той разкопча черната броня, отличаваща го като рицар на Такхизис, и започна да хвърля едно по едно отделните парчета в океана. С огромно задоволство видя как в първите лъчи на изгрева прибоят подхваща нагръдника му и го стоварва върху озъбените скали.
— Бъди проклета — каза той.
Сетне се метна на коня, облечен единствено с кожените си бричове и една силно износена вълнена риза, и потегли на запад.
Надяваше се, че с помощта на хубавото време и добрите пътища ще успее да се добере до господарския дом на лорд Улрих за не повече от десет дни. Съвсем скоро навъсено му се наложи да преразгледа плана си, понеже някъде по това време всичко започна да се случва по странно погрешен начин. Конят му си изгуби подковата в местност, където никой дори и не бе чувал за ковачи. Наложи се да измине цели мили встрани от главния си маршрут, за да намери такъв, като през цялото време водеше след себе си накуцващото животно. А когато все пак намери ковач, човекът работеше толкова бавно, че рицарят по някое време вече се питаше дали мъжът не се е заел първо да изкопае желязото от земята и чак тогава да го изкове.
Изминаха дни, преди конят му да бъде подкован, ала когато отново се метна на седлото, откри, че се е изгубил. По небето се виждаха единствено навъсени облаци. Не виждаше нито слънцето, нито звездите и нямаше абсолютно никаква идея в коя посока да поеме. Тези земи бяха рядко населени. Случваше се да язди с часове, без да види жив човек. Когато все пак се натъкваше на някого и попиташе за посоката, се оказваше, че изведнъж всички местни са оглупели, понеже без значение накъде го упътеха, неизменно се оказваше или в центъра на един и същ непроходим пущинак, или на брега на непроходима река.
Джерард започваше да се чувства така, сякаш беше в един от онези ужасни сънища, в които виждаш целта си, но така и не успяваш да се добереш до нея. В началото това го дразнеше и го караше да се чувства безсилен, ала след дни и дни лутане започна да изпитва силна тревога.
Отровата в думите на Галдар започваше да действа:
— Аз ли взимам решенията или Такхизис? — питаше се той. — Тя ли определя всяка моя стъпка? Наистина ли ме разиграва както си иска?
Неспирният дъжд го мокреше до кости. Студените ветрове го вледеняваха. През последните няколко нощи се бе наложило да спи под открито небе и вече започваше печално да си задава въпроса, какъв е смисълът да продължава, когато в далечината пред него забеляза светлинките на малко градче. Не след дълго достигна някакъв крайпътен хан. Не беше кой знае какво на външен вид, но поне можеше да му предложи покрив над главата, гореща храна, студена вода и — поне се надяваше на това — сведения.
Отведе коня си в конюшнята, почисти го и се погрижи за храната и удобствата му. Чак тогава влезе в хана. Беше късно и ханджията бе в отвратително настроение, задето са го събудили. Мъжът въведе Джерард в общата стая и му показа едно място на пода. Докато рицарят простираше одеялото си, го запита за името на града.
— Градът ни се нарича Тайбърн. На пътя за Палантас.
Джерард не спа добре. В съня си не спираше да се лута из някаква къща в търсене на врата, която така и не откриваше. А когато се събуди доста преди изгрев и се втренчи в тавана над себе си, осъзна, че вече е напълно и всецяло изгубен. Имаше чувството, че ханджията лъже за името и разположението на града, макар да признаваше, че за него е пълна мистерия защо му беше притрябвало на ханджията да го лъже, освен може би защото му се струваше, че всеки, който среща напоследък по пътя си, се опитва да го измами.
Приготви се и се появи за закуска. Настани се на един разклатен стол и бодна няколко пъти безименната маса, която миячката от съседното помещение нарече овесена каша. Джерард напълно изгуби охота за ядене. Главата му се опитваше да се пръсне от тъпа болка. Нямаше сили за нищо, въпреки че не беше вършил кой знае какво, освен да язди без посока през целия предишен ден. Пред него стоеше изборът да постъпи така и днес или да се върне обратно под одеялото. Блъсна настрана кашата и отиде до прозореца, където изтърка част от саждите, полепнали по стъклото, и надникна навън. Продължаваше да ръми.
— Все някога слънцето трябва да изгрее — каза си той.
— Не разчитай на това — обади се нечий глас.
Джерард се озърна. Единственият друг гост в хана беше някакъв чародей, или поне така предполагаше, понеже мъжът бе облечен с кафеникава мантия — цвят, подобен на цвета на съсирената кръв — и черно качулато наметало. Чародеят седеше в една от неголемите ниши и беше съвсем близо до огъня, запален в голямото каменно огнище. Беше болен — най-малкото това можеше да се предположи, понеже кашляше често, кашлицата му звучеше доста зле и сякаш идваше направо от стомаха му. Джерард го бе забелязал още на влизане, ала тъй като беше магьосник, рицарят бе решил да остави пътника на мира.
Така или иначе дори не бе предполагал, че е говорил на глас и някой е можел да го чуе. Очевидно обаче липсата на удобства в хана допринасяше за подобрената акустика във вътрешността му.
Можеше просто да отвърне нещо учтиво или да се направи, че не е чул. Реши да опита с второто. Не беше в настроение за събеседници и особено за такива, които очевидно бяха в последен стадий на туберкулоза. Той отново се извърна към прозореца и продължи да се вглежда навън.
— Тя владее и слънцето — каза магьосникът. Гласът му бе слаб и някак шепнещ, което го правеше зловещ и заповеден. — Макар че вече не владее луната. — Мъжът издаде звук, който навярно трябваше да представлява смях, ала вместо това беше прекъснат от нов пристъп на кашлица. — Ако някой не я спре, скоро ще владее и звездите.
Разговорът вземаше все по-тревожен обрат. Джерард най-после не издържа и се обърна.
— На мен ли говорите, сър?
Магьосникът отвори уста, но отново се задави в хрипове. Той притисна една кърпичка към устата си и шумно си пое дъх.
— Не — изграчи раздразнено. — Говоря си заради радостното усещане да плюеш кръв. Не е толкова лесно, колкото си мислиш, че просто да си хабя дъха заради него.
Сянката на качулката скриваше лицето му. Прислужницата отново беше изчезнала към опушената кухня. Джерард и чародеят бяха единствените двама души в помещението. Рицарят се приближи, решен най-сетне да види лицето на непознатия.
— Разбира, имам предвид Такхизис — продължи магьосникът. Той затърси нещо из джобовете на мантията си. Извади малка платнена кесия и я постави върху полицата над камината. Помещението се изпълни с особен, наситен мирис.
— Такхизис! — повтори изумено Джерард. — Откъде си разбрал? — попита тихо, като се приближи и застана до магьосника.
— Познавам я отдавна — отвърна чародеят с шепнещия си, наподобяващ кадифе, глас. — От много отдавна наистина. — Изкашля се и посочи. — Вземи котлето и налей малко гореща вода в онази чаша.
Джерард не помръдна. Вместо това се взираше в ръката на мъжа. Кожата й имаше златист оттенък, който искреше в светлината на огъня като рибешки люспи.
— Да не би освен тъпоумен да сте и глух, сър рицарю? — попита настоятелно магът.
Младият войн се намръщи. Не му се нравеше, че го обиждат, нито, че му нареждат какво да прави, особено когато заповедите излизаха от устата на напълно непознат. Изкушаваше се да пожелае на този чародей приятен ден и просто да си излезе. Само че думите на магьосника го бяха заинтересували живо. Винаги можеше да си тръгне.
Джерард вдигна котлето с една маша и отля гореща вода в чашата. Магьосникът пък изсипа съдържанието на торбичката в нея. Мирисът на сместа удряше право в главата и накара младият войн да набръчка отвратено нос. Преди да отпие, непознатият изчака чаят да се запари добре и леко да изстине.
Джерард си намери стол и го довлече до него.
— Знаете ли къде се намирам, сър? Яздя от дни, без да мога да се ориентирам нито по слънцето, нито по звездите. Всеки, когото запитам за пътя, ми показва различна посока. Ханджията спомена, че този път води до Палантас. Вярно ли е това?
Магьосникът допря чашата до устните си, колкото за една малка глътка, преди да отговори. Качулката му все така се спускаше ниско над лицето, за да държи чертите му в сянка. Джерард имаше усещането, че го наблюдават проницателни светли очи, в които имаше нещо нередно, само че то му се изплъзваше.
— Поне доколкото ми е известно, ханджията ти е казал истината — рече чародеят. — Пътят ще те отведе до Палантас… все някога. Друг би казал, че всички пътища, които минават от изток на запад, биха те отвели до Палантас… все някога. Това, което трябва да те тревожи повече сега, е, че пътят също така ще те отведе и в Джелек.
— Джелек! — възкликна Джерард. Джелек… щабът на Мрачните рицари. Осъзнал, че тревогата му лесно би могла да го издаде, той се опита да прикрие удивлението си с вдигане на рамене. — Какво пък, нека води до Джелек. Защо това трябва да ме интересува?
— Защото в този момент двайсет Мрачни рицари и неколкостотин пехотинци бивакуват точно в Тайбърн. Отправили са се към Санкшън по изискване на Мина.
— Нека си лагеруват където пожелаят — отвърна хладно Джерард. — Не се боя от тях.
— Когато те открият тук, ще те арестуват — продължи магьосникът, като още веднъж отпи от чая си.
— Арестуват? Мен? Защо?
Мъжът вдигна глава и го погледна набързо. Рицарят още веднъж получи усещането, че в очите на събеседника му има нещо наистина нередно.
— Защо? Ами защото на челото си можеш просто да изпишеш „соламнийски рицар“, за да не ги затрудниш чак толкова. Със златни печатни букви.
— Глупости — изсмя се Джерард. — Аз съм просто пътуващ търгове…
— Търговец без стока, която да продава, който има вид на военен и с късо подстригана коса? Търговец, който носи меча си, както го правят опитните ветерани, има отмерена стъпка и язди добре обучен военен кон? — Магьосникът изсумтя. — Няма да заблудиш и шестгодишно момиченце.
Той се върна към чая си.
— Все пак не виждам причина, която да ги накара да дойдат тук — рече бодро Джерард, макар да изпитваше все по-голяма тревога.
— Ханджията разпозна в теб соламниеца в секундата, в която те видя. — Магьосникът най-сетне допи чашата и я остави върху полицата. Кашлицата му беше отслабнала значително. — Забеляза ли как са се умълчали в кухнята? Мрачните рицари често посещават това място. Ханджията редовно им предоставя сведения. Току-що излезе, за да им съобщи, че си тук. Ще заслужи богата награда, ако успее пръв да им го каже.
Рицарят погледна смутено към кухнята. Наистина оттам вече не се чуваха никакви звуци. Реши да повика ханджията на висок глас.
Никакъв отговор.
Прекоси помещението и с един замах разтвори вратата, която водеше към отделението на готвача. Успя да стресне единствено миячката, която потвърди всичките му страхове, като нададе писък и избяга през задната врата.
Джерард се върна в общото помещение.
— Прав си — каза той. — Негодникът е избягал, а прислужницата се разпищя така, сякаш се канех да й прережа гърлото. Най-добре да се махам оттук. — Той протегна ръка. — Искам да ти благодаря. Съжалявам, но така и не те попитах за името, нито пък се представих сам…
Магьосникът не обърна внимание на ръката му. Вместо това взе дървения жезъл, подпрян на комина, и го използва, за да се изправи на крака.
— Ела с мен — нареди му той.
— Благодарен съм за предупреждението — произнесе твърдо Джерард, — но се налага да потегля, и то бързо…
— Няма да успееш да се измъкнеш — рече чародеят. — Вече са прекалено близо. Потеглили са на зазоряване и ще бъдат тук всеки миг. Имаш само един шанс. Ела с мен.
Като се подпираше на жезъла, на чийто връх имаше златна драконова лапа, уловила кристал, магьосникът го поведе по стълбите към горния етаж. В пълна противоположност с крехкия си вид се движеше бързо и решително. Странната му мантия шумолеше около глезените. Джерард се поколеба още само секунда, загледан през прозореца. Пътят беше празен. Не се чуваха нито звуци от приближаваща армия, нито барабани, нито маршируващи крака.
„Кой е този магьосник и защо трябва да му се доверявам? Само защото, изглежда, знае какво мисля, само защото заговори за Такхизис…“
Чародеят спря в основата на стълбите. Обърна се към Джерард. Необикновените му очи горяха от дълбините на сенките.
— Веднъж спомена, че трябва да следваш сърцето си. Какво казва сега сърцето ти, сър рицарю?
Младият войн го зяпна, неспособен да обели и дума.
— Е? — попита нетърпеливо магьосникът. — Сърцето. Какво има в него?
— Отчаяние и съмнение — проговори най-после Джерард с несигурен глас. — Подозрение, страх…
— Нейно дело — отсече чародеят. — Додето тези сенки са в теб, никога няма да видиш слънцето. — Той се обърна и продължи да се изкачва по стълбището.
Сега до ушите на Джерард най-после достигнаха очакваните звуци. Мъже крещяха заповеди, звънтяха снаряжение и стомана. Долният етаж се състоеше от кухня, трапезария и голямата обща стая, в която Джерард беше прекарал нощта. На горния бяха разположени отделените една от друга стаи за удобство на по-заможните посетители, включително и стаята на ханджията, намираща се зад дебела заключена врата.
Магьосникът се насочи право към тази врата. Опита дръжката, установи, че не иска да помръдне, и чак тогава докосна ключалката с кристала на върха на жезъла си. Разгоря се светлина, която едва не ослепи Джерард. Младият войн мига в продължение на няколко дълги секунди, виждайки единствено сини звезди. Когато отново успя да прогледне, чародеят бе отворил вратата, а от ключалката се извиваше струйка дим.
— Хей, не можеш да влизаш там… — започна Джерард.
Магьосникът му хвърли студен поглед.
— Напомняш ми за брат ми, сър рицарю. И макар да го обичах от все сърце, няма да излъжа, ако призная, че на моменти ме дразнеше до смърт. А като заговорихме за смърт, твоята също не е далеч. — Той посочи с жезъла си към стаята. — Отвори онзи дървен сандък. Не, не този. Онзи в ъгъла. Не е заключен.
Джерард се предаде. Щом си намерил петаче, поне потърси стоманена монета, както казваха. Той влезе в стаята на ханджията и коленичи до сандъка, посочен му от магьосника. Вдигна капака и се втренчи надолу към разнородната колекция от ножове и ками, няколко стари ботуши, чифт ръкавици, както и голямо количество части от броня: предпазители за китка, нагръдници, няколко еполети, допълнителни дрънкулки. Всички части бяха черни, някои — щамповани с емблемата на Мрачните рицари.
— Хазаинът ни очевидно не смята за грях кражбата от гостите си — рече магьосникът. — Вземи каквото ти е нужно.
Джерард затръшна капака на сандъка.
— Не — каза той.
— Да се дегизираш като един от тях е единствената ти възможност. Вярно, не разполагаш с голям избор тук, но все ще събереш нещо надве-натри — колкото да те пропуснат.
— Току-що се отървах от съвсем същите проклети боклуци…
— Само един сантиментален глупак може да говори такива неща — отвърна магьосникът. — И макар да не съм изненадан, че си го сторил, те съветвам да ме послушаш. Ще ти заема черното си наметало. Под него можеш да скриеш доста грехове, уверявам те.
— Дори и да се дегизирам, това няма да е от голямо значение — каза Джерард, Беше му омръзнало да бяга, да се дегизира и да лъже. — Спомена, че ханджията вече ме е издал.
— Той е просто един идиот. Ти пък си сладкодумен и мислиш бързо. — Магьосникът сви рамене. — Измамата може и да не сполучи. Като нищо е възможно да увиснеш на въжето. Но ми се струва, че рискът си заслужава.
Джерард се поколеба още няколко секунди. Може да бе уморен от лъжи, но със сигурност не се бе уморил от живота. Планът на магьосника звучеше добре. Мечът на младия войн — подарък от наместник Медан — щеше да бъде разпознат. Конят му все още беше с амуницията, характерна за Мрачните рицари, а и не бе имал случай да си смени ботушите, които също се носеха сред техните редици.
Все повече се чувстваше така, сякаш е уловен в ужасен капан. Успяваше да го заобиколи само за да се озове отново изправен пред него. Грабна първите изпречили се пред очите му части от броня и забързано започна да ги окачва по себе си. Някои му бяха твърде големи, а други — болезнено малки. Когато приключи, изглеждаше като брониран клоун. Все пак с помощта на черното наметало номерът можеше и да мине.
— Е — каза и се обърна. — Как из…
Магьосникът беше изчезнал. Обещаното черно наметало лежеше на пода.
Джерард огледа стаята изненадано. Не го беше чул да си тръгва, ала веднага си припомни, че мъжът се придвижваше изненадващо тихо. Моментално го налегнаха нови и още по-страшни подозрения, ала побърза да ги отхвърли. Беше без значение дали странният магьосник е бил на негова страна или не. Вече го беше въвлякъл във всичко това.
Вдигна черното наметало, наметна го през рамо и излезе забързано от стаята на съдържателя. Когато достигна стълбите, погледна през прозореца и видя, че отвън се задава отряд войници. С мъка устоя на изкушението да се втурне да бяга в търсене на скривалище. Изтрополи и издрънча надолу по стълбището, мина през вратата и излезе на главния път. Двама от войниците с алебарди грубо го изблъскаха по пътя си за навътре.
— Ей! — извика разгневено след тях Джерард. — Едва не ме съборихте! Какво означава това?!
Войниците спряха сконфузено. Единият докосна чело с пръсти.
— Моля за извинение, сър, но наистина бързаме. Изпратени сме да арестуваме соламниец, който се крие в този хан. Може да сте го виждали. Облечен е с риза и кожени бричове и се опитва да мине за пътуващ търговец.
— Само това ли знаете за него — попита рязко Джерард. — Как изглежда? Колко е висок? Какъв е цветът на косата му?
Войниците започнаха да вдигат нетърпеливо рамене.
— Какво значение има, сър. Той е вътре. Съдържателят ни каза, че ще го открием лесно.
— Беше вътре — наблегна рицарят. — Току-що го изпуснахте. — Той посочи с глава. — Отпраши с коня си в тази посока преди петнайсет минути.
— Сигурен ли сте, сър! — зяпна войникът. — Но защо не го спряхте?
— Никой не ми е давал заповед да го правя — отговори студено Джерард. — Негодникът не беше моя грижа. Ако побързате, може и да го догоните. О, и между другото той е висок красив мъж на възраст около двайсет и пет, с гарвановочерна коса и дълги черни мустаци. Какво сте се вторачили в мен като някакви телета? Заминавайте да го търсите!
Войниците измърмориха нещо под нос, излязоха обратно през вратата и се втурнаха надолу по улицата, без дори да си направят труда да му отдадат чест. Джерард въздъхна и задъвка долната си устна с раздразнение. Предполагаше, че трябва да бъде благодарен на магьосника, задето му бе спасил живота, ала не изпитваше благодарност. Само при мисълта за още лъжи, преструвки и измами нещо в него започваше остро да протестира и напълно отпадаше духом. Съвсем искрено си задаваше въпроса, дали щеше да се справи. В крайна сметка да го обесят можеше да се окаже далеч по-лесният вариант.
Свали шлема и прокара пръсти през жълтеникавата си коса. Черното наметало му тежеше и го караше да се поти обилно, ала не смееше да го махне. В добавка откъм дрехата се носеше особен мирис — напомняше му за изсушени рози и нещо друго, съвсем не толкова приятно. Джерард просто стоеше на входа и се чудеше какво да прави.
Войниците ескортираха със себе си група затворници. Рицарят обърна внимание на бедните нещастници само доколкото си мислеше, че би могъл да бъде и един от тях.
„най-добрият вариант — реши той — е да изчезна, докато все още претърсват наслуки. Ако някой се опита да ме спре, винаги мога да изляза с историята, че съм вестоносец и изпълнявам нечия бърза поръчка.“
Тръгна надолу по улицата. Вдигна бегъл поглед към небето и с приятно удивление установи, че е спряло да вали, а облаците вече се разпръскват. Слънцето грееше ярко.
Един изключително странен звук, подобен на блеенето на доволна коза, го накара да се обърне.
Над превръзката за запушване на устата го наблюдаваха чифт блеснали очи. Очите на Тасълхоф Кракундел. А блеенето, което си беше по-скоро мучене, принадлежеше на един доволен и радостен Тасълхоф Кракундел.
Истинският Тасълхоф Кракундел.
Видът на Тасълхоф, застанал точно там пред него, се отрази на Джерард като удар от мълния, излетяла от устата на син дракон, и го остави замаян и парализиран, неспособен на каквато и да е мисъл или реакция. Беше толкова изумен, че просто се взираше. Всички останали търсеха Тасълхоф Кракундел — включително и една богиня, — а Джерард току-що го беше открил.
Или за да бъдем по-точни, беше го открил този отряд Мрачни рицари. Той бе един от няколкото дузини кендери, които войниците караха към Санкшън. Вероятно всеки един от тях твърдеше, че е Тасълхоф Кракундел, ала за нещастие поне в единия от случаите това беше вярно.
Тас продължаваше да надава мучащи звуци през превръзката, като сега дори започна да прави опити да му помаха. Един от пазачите, дочул необичайните звуци, се обърна. Джерард светкавично надяна шлема обратно на главата си, като при това движение едва не си преряза носа, понеже шлемът бе изключително малък и неудобен.
— Който и да издава тези звуци, веднага да спре! — извика пазачът. Той се вторачи заплашително срещу Тасълхоф, който — без да гледа накъде върви — се препъна в оковите си и се търколи на улицата. Падането му повлече след него двама други кендери, чиито вериги на краката бяха свързани с неговите. Решавайки, че почивката ще им се отрази добре, особено след дългото и скучно пътуване, и останалите кендери започнаха да се дърпат и да падат, като в крайна сметка цялата колона от около четирийсет създания моментално потъна в пълно и непоправимо объркване.
Двама от пазачите нагазиха сред кендерите и започнаха да раздават удари насам-натам, за да въведат поне някакъв ред. Джерард забързано се отдалечи, като едва ли не тичаше в желанието си да се измъкне от района, преди да се е случило нещо дори още по-неприятно. В ума му се преплиташе невероятно кълбо от мисли. Едва успяваше да гледа къде ходи, а още по-малко имаше представа накъде се е упътил. Блъскаше се в минувачи и мърмореше някакви извинения. На едно място успя да стъпи в дупка и след като едва не си изкълчи глезена, почти се прекатури в някакво корито, пълно с вода. Когато най-после забеляза една сенчеста странична уличка, побърза да се шмугне в нея и да си поеме няколко дълбоки глътки въздух. Няколко благословени минути, прекарани на хладно, се отразиха благотворно на покритото му с пот чело, след което най-после успя да задиша по-спокойно и да се съсредоточи върху главния проблем.
Такхизис искаше Тасълхоф и го искаше в Санкшън. Джерард имаше възможност да се намеси в плановете й, а поне в това беше сигурен, че ще последва желанията на сърцето си. Сянката над него се вдигаше. Първите семена на плана вече започваха да покълват в ума му.
Като отдаде мислено чест на чародея и без да забрави да му пожелае всичко най-добро, Джерард се зае с изпълнението на своя замисъл, който включваше издирването на рицар с височината, теглото и — ако имаше късмет — с големината на главата на самия Джерард.
Мрачните рицари и техните пехотинци, разположили лагера си във и край град Тайбърн, в този момент се приготвяха за лягане. Командирът и неговите офицери се насочиха към крайпътния хан, за което наистина малко хора можеха да им завидят, понеже бе знайно, че храната не става за нищо, а леглата са си чисто и просто развъдници за паразити. Единственото хубаво нещо, което можеше да се каже за пивото там, бе, че от него ти олекваше приятно на главата и човек успяваше да забрави всичките си проблеми.
Командирът на Мрачните рицари отпиваше от същото това пиво на големи глътки. На главата му се бяха струпали много проблеми, които на драго сърце искаше да удави, като първия и най-важен от всички тях се наричаше Мина, неговият нов главнокомандващ.
Командирът никога нито беше харесвал, нито бе изпитвал особено доверие към лорд Таргон — тесногръд човек, който би се заинтересувал повече от пукната пара, отколкото от войниците под собственото си командване. Таргон така и не бе сторил нищо, за да се впише в каузата на Мрачните рицари. Вместо това беше насочвал всичките си усилия и умения в изпълването на и без друго препълнените си сандъци. Никой в Джелек не бе губил време да оплаква лорда, ала и никой не изрази гласно радостта си от възкачването на Мина.
Вярно, момичето следваше заръките на кодекса, но напредваше с такива скокове, че повечето от тях просто не успяваха да я настигнат и се принуждаваха да дишат праха след нея. Командирът с изумление бе научил, че е успяла да завладее Солантас. Не беше сигурен дали одобрява последното. Как се очакваше от Мрачните рицари да задържат едновременно Солантас и главния град на соламнийците, Палантас?
Проклетата Мина явно дори не се замисляше какво постижение би било да запазят спечеленото. Нито пък си даваше сметка колко се разтягаха линиите за доставка, как се преуморяваха хората й и колко сериозно нарастваше опасността от недоволство и бунт сред населението.
Командирът изпращаше писма до Мина и й излагаше мислите си по въпроса, подканяйки я да забави темпото, да укрепи позициите си, да укрепи спечеленото. Мина забравяше и друго — драконесата повелителка Малис. Той се стараеше да поддържа помирителен тон в писмата си до дракона, поддържайки твърдението, че Мрачните рицари не възнамеряват дори да поглеждат към нейните владения. Всички тези нови територии, които завладяваха, се завземаха в нейно име и така нататък. Писмата му не получаваха отговори.
И ето че след няколко дни бяха пристигнали заповеди от Мина да се изтеглят от Джелек и да се насочат на юг, за да подсилят Санкшън срещу възможна обединена атака на елфите и соламнийците. Трябваше да даде заповед за незабавно потегляне, като междувременно се задължаваше да събира всички кендери, които успеят да уловят по пътя.
А и освен това Мина смятала за твърде вероятно Малис да нападне Санкшън, така че не било зле да се подготвят и за такава вероятност.
Даже и сега, докато препрочиташе заповедите, командирът чувстваше все същите потрес и гняв, които бе изпитвал, прочитайки ги първите няколко дузини пъти. Изкушаваше се да не се подчини, ала вестоносецът, донесъл писмото, бе дал ясно да се разбере, че Мина и този неин Един бог, имат дълга ръка. Вестоносецът освен това беше привел и няколко подходящи примера с други командири, решили, че разбират ситуацията по-добре от новата водачка, като се започнеше и със самия, вече покоен, лорд Таргон. Ето по този начин командирът се бе озовал на път за Санкшън и седеше в разнебитения хан, пиейки възтопло пиво, за което дори сравнението с конска пикня би било прекален комплимент.
А денят не бе от най-добрите. Не само че кендерите бяха забавили придвижването им, успявайки да се оплетат в собствените си вериги — проблем, който им бе отнел часове да разрешат, — но и бяха изпуснали шпионин на соламнийците, когото очевидно някой беше предупредил за пристигането им. За щастие вече разполагаха с точното му описание. С дългите си черни коса и мустаци едва ли щеше да се подвизава дълго наоколо, без да го хванат.
Така че точно когато командирът удавяше доста успешно проблемите си в пивото, пред него се изправи още един пратеник на Мина. В този момент би дал цялото си богатство само за удовлетворението да запрати чашата си с пиво по главата на вестоносеца. Той се втренчи заплашително в него и някак пропусна да го покани да седне.
Подобно на повечето пратеници, на които се налага да пътуват бързо, и този беше облечен в черна кожена броня и се загръщаше с дебело черно наметало. Мъжът свали шлема си, сложи го под мишница и отдаде чест.
— Идвам в името на Единия бог.
Командирът изсумтя в чашата си.
— Какво иска Единият бог от мен пък сега? Да не би Мина вече да е превзела замъка Айс Уол? Какво? От мен се очаква да се отправя натам ли?
Пратеникът беше грозноват тип с жълта коса, белязано от шарката лице и стряскащо сини очи. Сините очи се взираха в командира с очевидно объркване.
— Няма значение — въздъхна командирът. — Предай ми съобщението и да свършваме.
— Мина е получила съобщение, че сте заловили неколцина кендери. Както вероятно ви е известно, тя търси точно определен кендер.
— Кракундел, знам — отвърна командирът. — Имаме си четирийсет или там някъде кракунделовци отвън. Избери си.
— С ваше разрешение, сър — каза почтително вестоносецът. — Познавам лично Кракундел. Тъй като въпросът не търпи отлагане, Мина ме изпрати да ви пресрещна и да огледам затворниците, за да видим дали не е сред тях. Ако го открия, имам заповед да го отведа незабавно в Санкшън.
Командирът вдигна обнадеждено поглед.
— Не би ли искал вместо това да вземеш със себе си и четирийсетте?
Пратеникът поклати глава.
— Е, така си и мислех. Много добре. Можеш да потърсиш проклетия крадльо. — Внезапно го споходи една мисъл. — Ако го откриеш, какво се очаква от мен да сторя с останалите?
— Нямам заповеди относно това, сър — рече вестоносецът, — но бих си помислил, че нищо не би ви пречило да ги освободите.
— Да ги освободя… — Командирът се вгледа по-внимателно в пратеника. — Това на ръкава ти кръв ли е? Ранен ли си?
— Не, сър — отговори мъжът. — На път за насам ме нападнаха бандити.
— Къде? Веднага ще изпратим патрул — рече командирът.
— Не е необходимо да се тревожите, сър. Разреших проблема напълно.
— Разбирам — кимна командирът, който сега си помисли, че забелязва кръв и по кожената ризница. Сви рамене. Не му влизаше чак дотам в работата. — Върви тогава да потърсиш този Кракундел. Ей, ти! Незабавно придружи този човек до кошарата, където държим кендерите. Укажете му всякакво съдействие. — Той издигна халбата си и прибави: — Пия за вашия успех, сър.
Пратеникът му благодари и излезе навън.
Командирът си поръча втора чаша с пиво. Помисли малко върху това, как да постъпи с кендерите. Вече си представяше колко хубаво би било да ги подредят в редица и да ги използват като мишени за упражнение по стрелба, когато откъм вратата долетя глъч и в рамката й се появи нов пратеник.
Като изпъшка вътрешно, командирът се накани да избухне срещу новия натрапник, че точно сега би предпочел да го види опечен в Бездната, отколкото да разговаря с още някой като него, когато мъжът свали шапката си и командирът разпозна в него един от най-доверените си шпиони. Даде му знак да се приближи.
— Какво ново? — попита той. — Говори тихо.
— Сър, току-що пристигам от Санкшън!
— Казах, говори по-тихо. Не е необходимо всички да научават какви ги вършим тук — изръмжа командирът.
— Това вече е без значение, сър. Слуховете ме застигаха на всеки кръстопът. До сутринта всички ще са научили. Малис е мъртва. Мина е убила драконесата.
Тълпата в пивницата се смълча. Всички бяха прекалено зашеметени, за да говорят, и всеки се опитваше да прецени какво точно означава новината и как ще се отрази тя на собственото му положение.
— Има още — каза шпионинът и гласът му сякаш изпълни настъпилия вакуум. — Твърди се, че и Мина е мъртва.
— Кой тогава е начело? — поиска да узнае командирът, като се изправи на крака, напълно забравил за пивото си.
— Никой, сър — отговори шпионинът. — В града цари хаос.
— Гледай ти, гледай ти… — Изкиска се командирът. — Може пък в крайна сметка Мина да беше права и на молитвите ни да е било отговорено. Господа — заяви той и огледа своите офицери и приближени, — тази нощ няма да се спи. Потегляме към Санкшън.
„Още един преодолян — мислеше си Джерард, докато крачеше зад помощника на командира. — Остава последният.“
Ако трябваше да е напълно честен, не и най-лесният от всички. Замаяният, полупиян командир на Мрачните рицари беше гоблинова играчка в сравнение с онова, което стоеше пред него — не съвсем простичката задача да отдели един кендер от четирийсет други като него. Джерард можеше само да се надява, че Мрачните рицари — в своята безкрайна мъдрост, са намерили за необходимо да държат кендерите със запушени усти.
— Ей тук са — каза помощникът, като издигна фенера. — Решихме да ги държим всички на едно място. Доста по-лесно е.
Кендерите се бяха скупчили заедно като кученца и спяха. Нощният въздух беше хладен, а малцина имаха наметки или каквато и да е друга защита срещу студа. Онези, които все пак разполагаха с по нещичко, го споделяха с другарите си. В съня си лицата на кендерите изглеждаха измършавели и бледи. Очевидно командирът не хабеше храна и за тях и определено не го беше много грижа за удобствата им.
Оковите все още бяха прикрепени към ръцете и краката им, а устите им — Джерард въздъхна облекчено — продължаваха да бъдат запушени. Наблизо стояха няколко пазачи. Успя да преброи поне петима, ала подозираше, че има поне още неколцина, които не е успял да види.
Ярката светлина разбуди кендерите и ги накара да се размърдат. Някои започнаха да се протягат, а други да се опитват да се прозяват през превръзките.
— Ставайте, гадове — нареди рицарят. Двама от войниците на пост навлязоха в кошарата, за да сритат кендерите и да ги разбудят окончателно. — Изправете се и се приведете в подходящ вид. Обърнете се към светлината. Този джентълмен тук иска да огледа противните ви лица.
Джерард забеляза Тасълхоф почти веднага. Намираше се в третата четвърт от разстоянието надолу по редицата — беше със запушена уста, надничаше и се почесваше по главата с окованите си ръце. Налагаше се младият войн да се престори, че оглежда всеки един от кендерите, и той стори тъкмо това, като не изпускаше Тас и за секунда от погледа си.
„Изглежда стар — осъзна внезапно Джерард. — Досега не го бях забелязвал.“
Жизнерадостно щръкналата опашка на Тас си беше все така дебела и дълга. Тук-там се забелязваха посребрени нишки, разбира се, но пък в светлината от фенера бръчиците по лицето му се очертаваха стряскащо ясно. Независимо от всичко очите му бяха ясни, стойката му скоклива и наблюдаваше процедурата по огледа с обичайните за него интерес и напрегнато любопитство.
Джерард, полека и без да бърза, тръгна край редицата от кендери. Носеше кожен шлем, за да прикрие чертите си, понеже се боеше, че Тас ще го разпознае отново и ще нададе радостен вик. Планът му отиде в кофата за боклук в същия миг, в който Тас проучи онова, което се криеше зад отворите, забеляза яркосините очи на Джерард и цял грейна. Не успяваше да заговори заради превръзката, но се загърчи отгоре до долу, за да изрази задоволството си.
Младият войн се закова и се вторачи сериозно в Тас, който — за огромно смайване на рицаря — му отправи подчертано намигване и се ухили толкова широко, колкото му позволяваше превръзката. Джерард грабна завързаната на опашка коса на кендера и хубаво го разтърси.
— Не ме познаваш — просъска изпод шлема си.
— Разбирасечене — измърмори Тас и прибави развълнувано: — Толковасъмизненадандатевидякъдеси…
Джерард се изправи.
— Това е той — каза на висок глас, като още веднъж разтърси опашката на Тас.
— Този? — Помощникът явно бе изненадан. — Сигурен ли си?
— Напълно — отвърна младият рицар. — Командирът ти е свършил чудесна работа. Бъдете сигурни, че Мина ще бъде страшно доволна. Трябва да го отведа със себе си незабавно. Поемам пълна отговорност за него.
— Не зная — поколеба се помощникът.
— Командирът ти каза, че ще мога да го взема, ако го открия — напомни му Джерард. — Намерих го. А сега го освободете.
— Предпочитам първо да се допитам до него — каза помощникът.
— Много добре, щом предпочиташ да го тревожиш. Стори ми се, че си прекарва страшно добре там вътре — сви рамене Джерард.
Опитът му не сполучи. Помощникът явно беше един от онези лоялни, посветени на длъжността си хора, които и до тоалетната не биха отишли без разрешение. Младият войн остана в кошарата заедно с кендерите, чудейки се как да постъпи.
— Прекалено рано си изиграх картите — измърмори той. — Командирът може да реши, че кендерът е твърде важен, и ще поиска да го отведе сам пред Мина, за да поиска наградата за себе си! Проклятие! Защо не се сетих по-рано?
Междувременно Тасълхоф беше успял да се отърве от превръзката, и то с такава лекота, че на Джерард не му оставаше нищо друго, освен да предположи, че кендерът я е оставил да постои на мястото си просто заради самото изживяване.
— Не те познавам — произнесе високо и му отправи още едно заговорническо намигване, което заплашваше да осигури бесилото и на двама им. — Как се казваш?
— Млък — изстреля от ъгълчето на устата си Джерард.
— Имах братовчед с това име — отвърна замислено Тас.
Джерард побърза да върне превръзката обратно на мястото й.
Хвърли едно око на пазачите, които на свой ред също му хвърляха по едно око. Налагаше се да действа бързо. Не можеше да ги остави да нададат предупредителни викове.
Старата хитрост да се престориш, че си намерил шепа пръснати стоманени монети на земята можеше пък и да свършеше работа. Тъкмо се канеше да възкликне, да се вторачи и да посочи изумено, докато се подготвяше да удари и двамата войници по главите веднага щом се приближат, за да надникнат, когато зад гърба му се разнесе врява.
Нагоре и надолу по пътя се появиха греещи факли. Хората започнаха да крещят да се щурат наоколо. Врати се отваряха и затваряха. Първата паническа мисъл на Джерард беше, че са го разкрили и сега цялата армия на Мрачните рицари се е втурнала да го залови. Той изтегли меча си и чак тогава си даде сметка, че войниците не тичат към него, а тъкмо в обратната посока, право към хана. Двамата войници също напълно бяха изгубили интерес към него, взираха се нататък, мърмореха и се опитваха да разберат какво става.
Джерард изпусна една въздишка. Тревогата нямаше нищо общо с него. Застави се да остане неподвижен и да изчака.
Помощникът не се завърна. Джерард започваше да губи търпение.
— Отиди да разбереш какво се е случило — нареди той.
Единият от пазачите не чака втора подкана. Спря първия човек, на когото попадна, след което се обърна и дотича обратно при тях.
— Малис е мъртва! — извика той. — А също и онова момиче Мина! В Санкшън цари хаос. Тръгваме натам още сега.
— Малис мъртва? — зяпна Джерард. — И Мина?
— Така казват.
Младият войн просто стоеше смаяно, след което някак успя да си събере ума. Беше служил достатъчно дълго в армията, за да му бъде известно, че слуховете обикновено вървяха по дузина за петак. Можеше да е вярно — надяваше се да е така, — но можеше и да не е. Налагаше се да действа с предположението, че не е.
— Всичко това е много хубаво, но все още се нуждая от кендера — каза упорито. — Къде е помощникът на командира?
— Тъкмо с него говорих. — Пазачът порови в пояса си и измъкна от там халка с ключове. Хвърли ги на Джерард. — Трябва ти кендер? Ето, вземи ги всичките.
— Не ми трябват всичките! — извика Джерард, ала двамата войници вече си бяха плюли на петите, за да се присъединя към другарите си, които се тълпяха на улицата пред хана.
Младият войн се обърна и откри, че насреща му се усмихваха точно четиридесет кендера.
Освобождаването им не се оказа лесна работа. Когато забелязаха, че ключовете са в него, всички до един нададоха вик, който навярно беше чут чак в Корабно гробище, и побързаха да се струпат наоколо му, протягайки оковани ръчички, като всеки настояваше Джерард да освободи първо него или нея. Блъсканицата се разрази дотам, че по някое време младият войн бе съборен по гръб и окончателно изгуби Тас от погледа си.
Като врещеше и махаше с ръка, Тасълхоф си проправи път през купчината. Джерард се добра до веригите му и започна да работи по ключалките на ръцете и краката му. Останалите кендери се тълпяха наоколо и опитваха да разберат какво става, като неведнъж изтръгваха веригите от ръцете на младия войн. Джерард ругаеше, викаше и заплашваше и дори се принуди да изблъска неколцина, които смятаха цялата работа за голяма веселба. Най-накрая, без дори да си спомня как, все пак успя да освободи Тасълхоф. След като свърши тази работа, просто хвърли ключовете по средата на скупчените кендери, които се хвърлиха радостно към тях.
Рицарят грабна раздърпания разчорлен Тас, който имаше и сламки в косите, и го подкани да върви, като държеше под око едновременно него и разбунените войници.
Тасълхоф разкъса превръзката.
— Забрави да я махнеш — посочи той.
— Не, не забравих — отговори Джерард.
— Толкова се радвам да те видя! — рече кендерът, докато стискаше ръката на война и крадеше ножа му. — Как я караш? Къде се губиш? Трябва да ми разкажеш всичко, но не веднага. Нямаме много време. — Той се спря и започна да търси нещо в една от кесиите си. — Трябва да тръгваме.
— Прав си, нямаме време за приказки. — Джерард си взе обратно ножа, улови Тасълхоф за ръката и го повлече след себе си. — Конят ми се намира в една конюшня…
— О, само че нямаме време дори и за коня ти — поправи го Тас, като се измъкна от хватката му с лекотата на змиорка. — Не и ако смятаме да се доберем до Съвета на рицарите навреме. Елфите вече са потеглили, разбираш ли? Но ще си създадат ужасни неприятности, а така също… Е, случиха се разни неща, които също са доста дълги за обяснение. Налага се да оставиш коня си тук. Сигурен съм, че ще се справи някак си.
Тас извади някакъв предмет и го издигна срещу лунната светлина. По повърхността му заиграха скъпоценни камъни и Джерард безпогрешно разпозна в него Устройството за пътуване във времето.
— Какво правиш? — попита смутено.
— Ще го използваме, за да се доберем до Съвета на рицарите. Или поне мисля, че ще ни отведе там. През последните няколко дни се държи странно. Няма да повярваш на какви места попадах…
— Не и аз… — произнесе Джерард и започна да отстъпва.
— О, да, и ти — рече Тасълхоф и кимна толкова енергично, че опашката му се отплесна и го удари по носа. — Трябва да дойдеш, понеже на мен не вярват. Аз съм просто един кендер. Рейстлин обаче твърди, че на теб ще повярват. Когато им кажеш за Такхизис и за елфите и за всички…
— Рейстлин? — повтори Джерард, като отчаяно се опитваше да следва разговора. — Рейстлин кой?
— Рейстлин Маджере. Братът на Карамон. Срещна го тази сутрин в крайпътния хан. Вероятно се е държал лошо и е бил саркастичен с теб, нали? Знаех си. — Тас въздъхна и поклати глава. — Не му обръщай внимание. Рейстлин винаги говори така на хората. Просто си е такъв. Ще свикнеш. На всички ни се е налагало.
Джерард усети как настръхва, а по гърба му пробягват ледени тръпки. Спомняше си историите на Карамон за неговия брат — червената мантия, чая, жезъла с кристала, заядливия език на магьосника…
— Стига си говорил глупости — каза категорично той. — Рейстлин Маджере е мъртъв!
— Аз също — рече Тасълхоф Кракундел и се усмихна нагоре към Джерард. — Не можеш да оставиш такава дреболия да те спира.
Тас се протегна и взе ръката му. Скъпоценните камъни проблеснаха, а светът изчезна изпод краката на рицаря.
Когато Джерард беше малък, един негов приятел бе направил люлка, за да се забавляват. Приятелят му беше окачил дървена дъска за две въжета, а въжетата бе преметнал през един висок клон. След това момчето бе убедило Джерард да седне в люлката и да се остави да го въртят около оста му, докато въжетата се усукваха едно в друго. Чак тогава приятелят му го бе засилил и пуснал. Така Джерард бе полетял в стремителна спирала, която намери своя край едва когато беше изхвърчал от люлката и се бе изтърколил в тревата.
Съвсем същото изпитваше и сега, само че с Устройството за пътуване във времето и с важното изключение, че в крайна сметка то не го накара да се просне по лице на земята. Всъщност нищо не му пречеше и да го стори, понеже още щом краката му докоснаха благословената трева, вече не знаеше нагоре или надолу се намира, върху главата или краката си стои в този миг. Джерард се олюля наоколо като пияно джудже — мигайки, сумтейки, опитвайки се отново да дойде на себе си. Кендерът до него не изглеждаше по-добре.
— Колкото и пъти да го правя — рече Тасълхоф, като избърсваше челото си с мръсен ръкав, — така и не мога да му свикна.
— Къде сме? — попита настойчиво Джерард, щом светът най-сетне престана да се върти пред очите му.
— Би трябвало да присъстваме на Съвета на рицарите — рече със съмнение в гласа Тас. — Там искахме да отидем и тъкмо за това си мислех през цялото време. Но дали сме попаднали на правилния рицарски съвет, това вече е съвсем друг въпрос. Ако питаш мен, като нищо може и да сме попаднали на Рицарския съвет на Хума. Устройството се държи много странно. — Той разтърси глава и се огледа. — Изглежда ли ти познато поне нещо?
Двамата се бяха озовали сред гъсто залесено парче земя, точно в края на буренясала и отдавна ожъната пшеничена нива. Джерард внезапно си помисли, че отново е успял да се изгуби, само дето този път вината беше изцяло на кендера. Нямаше никаква надежда някой изобщо да го открие и тъкмо се канеше да каже това на глас, когато погледът му бе привлечен от голяма каменна постройка, твърде наподобяваща крепост или господарско имение. Младият войн присви очи, опитвайки да различи подробности по флага, който се вееше на върха на бойниците.
— Прилича на знамето на лорд Улрих — каза смаяно. Огледа се, този път по-внимателно, и му се стори, че наистина разпознава част от пейзажа. — А онова би могло да бъде имението му — рече предпазливо.
— Тук ли трябва да бъдем? — попита Тас.
— Тук се събираше съветът, когато присъствах за последно — отговори Джерард.
— Добра работа — потупа дружески устройството Тас. После го пусна безгрижно обратно в кесията и погледна очаквателно спътника си.
— Трябва да побързаме — каза той. — Случват се разни неща.
— Да, зная — рече Джерард, — но не можем просто да изтърсим, че сме паднали от небето. — Той хвърли разтревожен поглед нагоре.
— Защо не? — попита разочаровано Тас. — Историята си я бива.
— Понеже никой няма да ни повярва — отсъди Джерард. — Дори не съм сигурен, че сам си вярвам. — Известно време обмисля идеята. — Ще кажем, че сме яздили от Санкшън дотук, но конят ми е окуцял и се е наложило да дойдем пеша. Ясно?
— Не е и наполовина толкова вълнуващо, колкото падането от небето — възрази кендерът. — Но щом казваш — прибави забързано, забелязал, че веждите на Джерард се събират в една точка. — Как е името на коня? — попита, когато тръгнаха през полето, а стърнището започна да пука изпод краката им.
— Какъв кон? — измърмори потъналият в мислите си Джерард. В ума си продължаваше да се върти, въпреки че, слава на боговете, се намираше на твърда земя.
— Твоят кон — рече Тас. — Онзи, който бил окуцял.
— Не притежавам окуцял кон… А, този кон. Няма име.
— Трябва да се казва някак — каза строго кендерът. — Всички коне си имат имена. Аз ще го кръстя, може ли?
— Да — отговори прибързано рицарят, мислейки единствено как да накара Тасълхоф да замълчи, за да се опита да разреши загадката, породена от странния магьосник и изключително щастливото, почти невероятно навременно откритие на кендера на точно определеното място в точно определеното време.
След като походиха близо миля, успяха да се доберат и до самото имение. Рицарите го бяха превърнали във въоръжен лагер. Слънчевите лъчи блестяха по металните върхове на побитите колове. Небето бе почерняло от пушека на огньовете, запалени от готвачи и ковачи. Зелената трева бе изпотъпкана от стотици крака и осеяна с разноцветни шатри. На лекия есенен ветрец се вееха флагове, представящи владения от Палантас до Ествилде. Във въздуха се разнасяха звуците от удар на метал върху метал. Рицарите се готвеха за война.
След падането на Солантас навсякъде бе разпратена вестта, че родината трябва да бъде защитена. Отзовалите се бяха започнали да пристигат. Рицари, придружени от свитите си, идваха чак от Южен Ергот. Разорените сред членовете на Ордена също идваха, макар и на крак, понесли със себе си единствено своите чест и желание да служат на родната страна. Богатите пък водеха собствени войници и сандъци, пълни със стомана, за да си наемат още.
— Ще се срещнем с лорд Тасгол, Рицар на Розата и водач на Съвета на рицарите — произнесе Джерард. — Дръж се колкото можеш по-прилично, Кракундел. Лорд Тасгол не гледа с добро око на нелепостите.
— Да, малко хора гледат с добро око на тях — рече тъжно Тас. — А наистина смятам, че светът щеше да бъде по-добро място, ако бяха повече. Ха! Измислих име за коня ти.
— Така ли? — попита отсъстващо Джерард, без да му обръща каквото и да било внимание.
— Лютиче — рече Тас.
— Това е моят доклад — каза младият войн. — Единият бог има име и лице. Пет лица. Царица Такхизис. Как е успяла да постигне това чудо, не мога да кажа.
— Аз мога — прекъсна го Тас, като скочи на крака.
Джерард го принуди отново да заеме мястото си.
— Не сега — каза може би за четиридесети път и продължи да говори: — Древният ни враг се е завърнал. На небето тя е сама и неоспорима в своята власт. Тук обаче, в този свят, съществуват онези, които са готови да дадат живота си, за да я победят.
Рицарят продължи с описание на срещата си със Самар и говори надълго за обещанието на война, че елфите ще се съюзят с рицарите на Соламния в атаката им срещу Санкшън.
Тримата лордове се спогледаха. Сред водачите на рицарите се бе провел доста разгорещен дебат относно това, дали преди да нападнат Санкшън, не трябва първо да си възвърнат Солантас. След разкритията на младия войн вече беше почти сигурно, че решението им ще наклони в полза на незабавна атака срещу Санкшън.
— Получихме вести, че елфите вече са започнали придвижването си — произнесе лорд Тасгол. — Пътят от Силванести е пълен с опасни препятствия и неочаквани опасности…
— Елфите ще бъдат нападнати! — скочи от мястото си Тасълхоф.
— Помни какво ти казах за небивалиците! — заяви сериозно Джерард и отново го упъти към стола.
— Има ли какво да каже твоят приятел, Джерард? — попита лорд Улрих.
— Да — каза Тас и се изправи.
— Не — прекъсна го младият войн. — Тоест той винаги има какво да каже, но не и нещо, което би ни се искало да чуем.
Нямаме никаква гаранция, че елфите дори ще успеят да се доберат до Санкшън — продължи лорд Тасгол. — Нито пък знаем кога ще бъдат там. Междувременно докладите, които получаваме от този град, твърдят, че е настанало пълно объркване. Шпионите ни потвърдиха, че Мина е изчезнала, а Мрачните рицари са се вкопчили в борба за властта. Ако съдим по събитията в миналото, някой ще надделее и ще поеме водачеството, а може и дори вече да го е сторил. Няма да останат без предводител задълго.
— Най-малкото — намеси се лорд Улрих — няма нужда вече да се тревожим за Малис. Тази Мина постигна онова, което никой от нас не смееше да стори. Сражавала се е с драконесата и я е убила. — Той надигна сребърната си чаша. — Пия за нея. За Мина! За храбростта.
Той изпи съдържанието на един дъх. Никой друг не вдигна чашата си. Присъстващите се споглеждаха неловко. Господарят на Розата се вторачи строго в лорд Улрих, който — ако се съдеше по зачервеното му изражение и неспособността да учленява по-голямата част от думите — вече бе погълнал порядъчно количество вино.
— Помогнали са й, милорд — произнесе мрачно Джерард.
— Защо просто не наречеше богинята с истинското й име — обади се със злокобен тон лорд Зигфрид. — Такхизис.
Лорд Тасгол изглеждаше разтревожен.
— Не се съмнявам в правдивостта в думите на сър Джерард. Просто не мога да повярвам…
— Повярвайте, милорд — каза Одила, влизайки в залата.
Беше отслабнала и пребледняла. Бялата й мантия бе окаляна и окървавена. По вида й личеше, че е пътувала дълго и е спала съвсем малко.
Погледът на Джерард се насочи към гръдта й, където бе висял медальонът на новооткритата вяра. Украшението го нямаше.
Младият войн й се усмихна с облекчение. Тя му отвърна. Рицарят с благодарност си даде сметка, че усмивката на лицето й принадлежеше на истинската Одила. Може би леко разтреперана и не така самоуверена и наперена, каквато я помнеше от първия път, когато я бе видял, но все пак нейната собствена усмивка.
— Господа — каза тя. — Водя някой, който ще потвърди информацията на сър Джерард. Името му е Огледало и с негова помощ успях да се измъкна от Санкшън.
Рицарите се втренчиха с огромна почуда в мъжа, когото Одила накара да пристъпи напред. Очите му бяха увити в превръзки, които само отчасти прикриваха ужасната рана, причинила слепотата му. Непознатият намираше пътя си с помощта на жезъл. Въпреки недъга си обаче мъжът се държеше с особено достойнство. Джерард имаше чувството, че го е виждал някъде и преди.
Господарят на Розата отправи вдървен поклон към слепеца, който, разбира се, не можеше да го види. Одила прошепна нещо на Огледало, а в отговор той просто кимна. Сега лорд Тасгол насочи вниманието си изцяло към жената войн. Огледа я строго и безстрастно.
— Явявате се пред нас в качеството си на дезертьор, лейди рицар — каза той. — Беше ни донесено, че сте служили на Мина и сте се подчинявали на заповедите й. Боготворили сте Единият бог и сте вършили чудеса в негово име. Бог, за когото току-що научаваме, че е нашият най-стар враг — царица Такхизис. Тук сте, защото сте се отрекли от нея ли? Твърдите ли, че сте се отказали от вярата си в бог, комуто сте служили от сърце и душа? Защо да ви вярваме? Защо да смятаме, че сте нещо повече от обикновен шпионин.
Джерард понечи да заговори в нейна защита. Одила постави ръка на рамото му и той замълча. Беше осъзнал, че нищо от онова, което имаше да каже, не би подобрило положението й, дори напротив.
Одила се отпусна на едно коляно пред рицарите. И макар да коленичи пред тях, не склони глава. Погледна право в очите им.
— Ако очаквате от мен да бъда засрамена или разкаяна, милорди, ще бъдете разочаровани. Аз съм дезертьор. Не го отричам. Наказанието за дезертьорство е смърт и аз приемам това наказание като свой дълг. В своя защита ще кажа само, че потърсих онова, което всички ние искахме да открием. Потърсих сила, по-голяма от моята, която да ме води и да ми даде спокойствието и познанието, че не съм просто прашинка във Вселената. Открих тази сила, милорд. Царица Такхизис, нашият бог, се върна при нас. Наричам я „наш“ бог, понеже е такава и вие не можете да го отречете… И все пак твърдя, че трябва да се изправите и да се сражавате срещу нея, милорд… Трябва да се изправите срещу тъмнината, която бързо поглъща света ни. Само че за да го направите, трябва да се въоръжите с вярата си. Уважавайте богинята даже когато й се противопоставяте. Онези, които следват светлината, трябва да признаят тъмнината. В противен случай не ще има светлина.
Лорд Тасгол се взираше още по-разтревожено в нея. Лорд Зигфрид и лорд Улрих разговаряха тихо помежду си, без да откъсват очи от Одила.
— Ако бяхте опитали да ни убедите в разкаянието си, нямаше да ви повярвам — рече най-сетне лорд Тасгол. — Признавам обаче, че думите ви показват именно разкаяние. Изправете се, лейди Одила. Колкото до наказанието ви, то ще бъде определено от Съвета на по-късен етап. Междувременно се боя, че трябва да ви задържим…
— Не я отстранявайте, милорд — обади се настоятелно Джерард. — Ако ще нападаме Санкшън, ще имаме нужда от всички опитни войни, които успеем да съберем. Оставете ме аз да я наглеждам. Гарантирам ви, че ще се погрижа да бъде изправена пред съда, както тя постъпи с мен, когато бях изправен пред вас в Солантас.
— Това устройва ли ви, лейди Одила? — попита Господарят на Розата.
— Да, милорд. — Тя се усмихна на Джерард и му подшушна: — Явно пътищата ни се преплитат отново и отново.
— Господа, ако ще нападате Санкшън, навярно няма да възразите срещу помощта на златните и сребърните дракони — заяви Тас, като скочи на крака. — Сега, след като Малис е мъртва, всички червени, сини, черни и зелени дракони ще се притекат на помощ на отколешните си съюзници…
— Мисля, че ще бъде най-добре, ако отстраните кендера, сър Джерард — нареди Господарят на Розата.
— Защото златните и сребърните дракони биха дошли — извика през рамо Тас, мятайки се в ръцете на младия рицар. — Нали разбирате, след като тотемът беше унищожен. С удоволствие ще ви ги доведа и сам. Разполагам с магическо устройство…
— Тас, замълчи! — произнесе Джерард, зачервен от усилието да задържи изплъзващото се телце.
— Чакайте! — обади се слепецът. Това бяха първите думи, които бе произнесъл, откакто бе сред тях. До този момент беше стоял толкова тихо, че всички в залата напълно бяха забравили за присъствието му.
Той последва гласа на кендера, като нетърпеливо разблъскваше и събаряше с жезъла си всичко, което се изпречеше на пътя му.
— Не го извеждайте, нека поговоря с него.
Господарят на Розата се намръщи при това ново прекъсване, ала мъжът беше сляп, а Кодексът указваше съвсем ясно, че слепите, хромите, глухите и немите трябва да бъдат уважавани при всякакви обстоятелства.
— Разбира се, можете да разговаряте с него, сър. Тъй като забелязах неизгодното ви положение, бих искал да ви предупредя, че това не е нищо повече от един кендер.
— Много добре ми е известно, че той е кендер, милорд — отвърна усмихнато Огледало. — Това дори още повече разпалва желанието ми да разговарям с него. По мое мнение кендерите са най-разумните същества по лицето на Крин.
При това странно изказване лорд Улрих избухна в дружелюбен смях. Който приключи с поредния неодобрителен поглед от страна на лорд Тасгол. Слепецът протегна търсеща ръка.
— Тук съм, сър — рече Тас, улови ръката на Огледало и я разтърси. — Казвам се Тасълхоф Кракундел. Истинският Тасълхоф Кракундел. Казвам го, понеже напоследък наоколо се навъртат доста такива като мен, но аз съм единственият истински. Тоест и другите са си истински, но не са точно мен. Те са си те, ако ме разбирате, а аз съм самият себе си.
— Разбирам — отвърна сериозно слепецът. — Аз пък се казвам Огледало и в действителност съм сребърен дракон.
Веждите на лорд Тасгол се стрелнаха право към оттеглящата се линия на косата му. Лорд Улрих изплю по-голямата част от виното си. Лорд Зигфрид изсумтя. Одила се усмихна утвърдително на Джерард и кимна доволно.
— Казваш, че ти е известно къде държат затворени златните и сребърните дракони? — попита Огледало, без да обръща внимание на рицарите.
— Да — започна Тасълхоф, но замълча. След като го бяха определили като част от най-разумните същества на този свят, беше длъжен да каже истината. — По-точно устройството знае. — Той потупа кесията, където беше скрил Устройството за пътуване във времето. — Мога да ви заведа там, стига да желаете — предложи, без да възлага особени надежди.
— Много бих искал да отидем при тях — потвърди Огледало.
— Наистина? — Тас бе изумен, а чак след това и развълнуван. — Наистина! Това е прекрасно. Да тръгваме! Още сега! — Той зарови из кесията. — Може ли да се возя на гърба ти? Обожавам да летя насам-натам с дракони. Познавах един дракон веднъж. Името му беше Кирза или нещо такова. Взе ни заедно с Флинт, а после водихме битка и си беше направо славно. — За момент Тас сякаш се изгуби в спомените си. — Ще ти разкажа цялата история. Беше по времето на Войната на Копието…
— Някой друг път — прекъсна го учтиво Огледало. — Налага се да побързаме. Както сам каза, елфите са в опасност.
— А, да — грейна кендерът. — Бях забравил. — Той отново потъна в ровене из кесията. Когато най-после извади устройството, улови слепеца за ръката, вдигна дрънкулката над главата си и започна да произнася заклинанието.
Махна на изумените рицари и изкрещя:
— Ще се видим в Санкшън!
Двамата с Огледало започнаха да трептят и образите им се замъглиха, сякаш бяха нарисувани с маслени бои и някой бе оставил картините с ликовете им под дъжда. В последния момент, преди да изчезнат напълно, Огледало се протегна и улови Одила, която на свой ред се протегна и улови Джерард.
Само след още едно мигване на окото четиримата се бяха изпарили.
— Велики небеса! — възкликна Господарят на Розата.
— Прав им път — подметна лорд Зигфрид.
Армията на елфите пътуваше на север с неотслабваща бързина. Войните ставаха по тъмно и си лягаха късно, като ускоряваха крачките си с песни и разкази за отминалото, които правеха товара им по-лек и развеселяваха сърцата им.
Много от песните и историите на силванестите Гилтас чуваше за пръв път. И обратното — доста от тези на квалинестите бяха съвсем нови за техните братовчеди, макар да не се приемаха с чак такъв интерес, понеже в повечето се говореше за общуването на квалинестите с по-нисши раси, като тези на човеците и джуджетата. Така че силванестите просто слушаха учтиво и ако не можеха да възхвалят песента, изказваха похвала на певеца. Единствената песен, която силванестите не изпяха, беше тази за Лорак и неговия сън.
Когато Лъвицата пътуваше редом с тях, елфите скитници пееха собствените си предания, в които ставаше дума за това как мъртвите отплуват надолу по водите на реката и какво е да живееш волно по върховете на дърветата, без да ти се налага да носиш кой знае колко дрехи. Всичко това за най-голяма радост на Лъвицата и хората й шокираше и силванести, и квалинести. Тя и елфите скитници обаче рядко бяха с останалите, защото почти непрестанно се движеха по фланговете, за да предотвратят евентуални изненадващи атаки, или проучваха пътя пред основната колона.
Алхана изглеждаше така, сякаш бе отхвърлила огромна част от товара на годините от гърба си. Гилтас я бе помислил за изключително красива жена още при първата им среща, но красива с леката багра на късно разцъфнала роза. Сега тя яздеше в ярката есенна светлина. Яздеше с едничката мисъл да спаси сина си, изпълнена със съзнанието и вярата, че Силваношей се е разкаял напълно. Вярно, беше затворник, но дори и затрудненото му положение да се дължеше на фаталната му вманиаченост по онова човешко момиче, сърцето на неговата майка на драго сърце беше готово да забрави тази страна от истината.
Самар от своя страна нямаше как да забрави нещо подобно, но пазеше мълчание. Ако онова, което сър Джерард му беше казал за Силваношей, бе вярно, тогава имаше вероятност трудният път на младия глупак да бе налял поне малко мъдрост в главата му, може би дори толкова, че да го превърне в истински крал. Самар се надяваше да е така най-вече заради Алхана.
Гилтас пътуваше, потънал в собствените си опасения. Беше се надявал, че щом веднъж поемат на път, ще може да се раздели с мрачните си страхове и лоши предчувствия. През деня му се удаваше, а и песните помагаха. Песните за храбростта и доблестта му напомняха, че в миналото бяха съществували герои, надвили ужасни обстоятелства, за да отблъснат тъмнината, че народите на елфите бяха преживели много по-големи изпитания от настоящето и не само бяха оцелели, но и бяха успели да продължат напред с гордо вдигнати глави. Нощем обаче, докато се опитваше да заспи без да усеща ръцете на своята съпруга около себе си, тъмните криле се разтваряха над него и закриваха звездите напълно.
Тревожеше го и друго. Все още нямаха новини от Силванести. Без съмнение пътят, който следваха, беше предизвикателство за всеки вестоносец, понеже дори Алхана нямаше как да обясни на пратениците къде ще могат да ги открият. Самата тя бе изпратила вестоносци в обратната посока, за да не изгубят напълно връзка с дома, но за целта можеха да разчитат и на всяка от горските твари, населяващи тези местности. Времето минаваше, а новини не пристигаха. Не ги настигаше никой, а още по-странното беше, че вестоносците, които бяха изпратили, също не се завръщаха.
Гилтас си позволи да спомене това пред Алхана. Елфидата бе отговорила остро, че пратениците ще пристигнат, когато пристигнат, и няма никакъв смисъл да губят сън, време и безценна енергия в тревоги за тях.
Елфите пътуваха на север с учудваща бързина, просто изяждаха лежащите пред тях мили и съвсем скоро се озоваха сред полите на планините Калкист. Отдавна вече бяха навлезли в земите на великаните, ала никъде не се забелязваше и следа от древния им враг. Изглежда, стратегията им — да се придвижват по гръбнака на планината, оставайки изцяло скрити в долините — беше проработила. Времето беше хубаво, с прохладни, безоблачни дни. Зимата явно бе решила да не избързва със снега и ледовете. По пътя си не бяха претърпели злополуки и никой не се беше разболявал сериозно.
Ако имаше богове, някой би казал, че вероятно са решили да се усмихнат на елфите, толкова лесна им се струваше тази част от пътуването. Гилтас започна да се отпуска и позволи на слънцето да стопи тревогите му, както стопяваше лекия скреж, който понякога падаше нощем. Изтощението от продължителните преходи през деня и свежият планински въздух го караха да заспива моментално. Спеше продължително и дълбоко и се събуждаше отпочинал. Дори се улови, че си припомня старата човешка поговорка „Липсата на новини е добра новина“ и че дори открива известна утеха в нея.
Сетне настъпи денят, който Гилтас щеше да си спомня до края на живота си, с всеки негов малък детайл, понеже в този ден животът за елфите, населяващи Ансалон, се промени напълно.
А той започна като всеки друг. Елфите се събудиха с първата сива светлина на зората. След като прибраха набързо походните си легла, бяха на път още преди слънцето да се е издигнало над върховете на планините. Хранеха се, докато вървяха. Храна из тези местности се намираше трудно, ала предварително се бяха запасили с ядки и различни сушени плодове.
Все още бяха на много стотици мили разстояние от Санкшън, но всички говореха уверено за края на пътуването, който им се струваше отдалечен на не повече от две седмици разстояние. Зората се разливаше в своето великолепие. Квалинестите запяха ритуалната си песен, за да приветстват слънцето, и тази сутрин силванестите се присъединиха към тях. Топлите лъчи и ускореният ход прогонваха бързо нощния студ. Гилтас не спираше да се удивлява на красотата на настъпващия ден и заобикалящата го планина. Никога досега не бе успявал да се почувства като у дома на такива места и никой елф не би могъл, но нищо не му пречеше да почувства с цялото си сърце суровата красота сред тази природа.
Някъде по това време точно зад него се разнесе звукът от препускащи конски копита. По-късно винаги когато чуеше този звук, щеше да се връща към все същия ужасен ден. Ездачът принуждаваше животното да даде всичко от себе си — нещо необичайно за тесните скалисти пътеки. Елфите не спираха да вървят, но сега много от тях хвърляха любопитни погледи през рамо.
Появи се Лъвицата. Слънцето огряваше златистата й коса така, сякаш цялата бе окъпана в огнените му лъчи. Гилтас нямаше да забрави никога и това.
Той накара собствения си кон да спре. Сърцето му внезапно се бе изпълнило със стаена тревога. Познаваше я много добре, беше виждал това мрачно изражение, изписано върху лицето й. Тя го подмина и се насочи към началото на колоната. Не беше казала нищо, ала докато преминаваше в галоп покрай него, му хвърли такъв поглед, че моментално го накара да пришпори коня си и да препусне след нея. Чак сега забеляза, че заедно с нея яздеше и още някой — жена, облечена в пъстро зеленото облекло на бързоходец от народа на силванестите. Това беше всичко, което Гилтас успя да забележи, преди Лъвицата да се скрие зад близкия завой пред него.
Гилтас не спираше да пришпорва коня. Елфите се принуждаваха да отскачат встрани от пътя им или да се оставят да бъдат прегазени. За кратко се виждаха стреснати погледи и загрижени лица. Надигнаха се викове и въпроси, какво се е случило, ала думите просто профучаваха покрай него, без да им даде отговор. Препускаше подлудено и едва ли не ужасено.
Пристигна точно навреме, за да стане свидетел как Алхана изумено обръща главата на коня си, докато в същия момент Лъвицата й викаше на грубия си език силванести да спре. Бързоходецът се плъзна от седлото още преди Лъвицата да е успяла да овладее политналото животно. Елфидата направи една крачка и сетне просто се строполи на земята. Лъвицата се озова с един скок до нея и коленичи до падналата жена. Придружена от Самар, Алхана също побърза да се приближи. Гилтас се присъедини към тях, давайки знак на Планшет, който се придвижваше в челото на колоната заедно с командирите на силванестите.
— Вода — заповяда Алхана. — Дайте вода.
Падналата елфида се опита да заговори, ала Лъвицата не й позволи, не и преди да беше отпила поне няколко капки животворна течност. Младият крал вече беше достатъчно близо, за да осъзнае, че елфидата не е ранена, както си бе помислил първоначално, а просто беше изгубила сили от изтощение и дехидратация. Самар предложи собствения си мех с вода, а Лъвицата внимателно позволи на падналата жена да отпие няколко глътки, без да спира да я окуражава и успокоява. След като няколко пъти си пое въздух, елфидата поклати глава.
— Оставете ме да говоря! — рече задъхано. — Чуйте ме, кралице Алхана! Новините ми са… ужасни…
Ако всичко това се бе случило сред човеци, тълпата вече щеше да се е насъбрала с наострени уши, нетърпелива да чуе и види всичко, което успее. Елфите проявяваха повече уважение. От глъчката и бързите действия на водачите им повечето вече си бяха дали сметка, че новините надали щяха да се окажат добри, но се държаха на разстояние и търпеливо изчакваха да им съобщят онова, което трябваше да научат.
— Кралството на силванестите беше нападнато — каза елфидата. Говореше отпаднало и замаяно. — Нямаха брой. Появиха се откъм реката, грабеха, палеха, убиваха. Толкова много кораби. Никой не можеше да ги спре. Навлязоха в Силванести и даже Мрачните рицари се страхуваха от тях. Повечето просто бягаха. Но в момента са съюзници…
— Великаните? — попита невярващо Алхана.
— Минотаврите, Ваше Величество — отговори елфидата.
Минотаврите са се съюзили с Мрачните рицари. Броят на враговете ни е огромен, а мъртвите са толкова, колкото падащите листа на дърветата.
Алхана хвърли горящ поглед към Гилтас. Очите й го смразиха и едновременно с това прогориха дупка до сърцето му.
Ти беше прав, казваше този поглед. А аз сгреших.
Кралицата му обърна гръб, на него и на всички останали. Отблъсна даже Самар, който понечи да тръгне след нея.
— Оставете ме — заповяда Алхана.
Лъвицата се наведе над падналата жена и й даде още вода. Гилтас бе изгубил дар слово. Не чувстваше абсолютно нищо. Новините бяха прекалено смазващи, за да ги осъзнае напълно. Стоеше на мястото си и опитваше да придаде някакъв смисъл на случващото се, когато забеляза, че стъпалата на падналата елфида са изподрани и окървавени. Беше изтрила ботушите си, вероятно тичайки боса през последните мили. Не можеше да изпита нищо към загиналите, но видът на тази храбра жена го трогна до сълзи. Ядосано замига, за да не им позволи да се появят пред всички. Не можеше да се отдава на тъгата, не и в този миг. Тръгна напред, решен да говори с Алхана.
Самар забеляза намерението му и застана така, че да препречи пътя му. Гилтас му хвърли поглед, който ясно казваше, че нищо не му пречи да опита, но може и да се изненада неприятно от резултата. След секундно колебание Самар просто отстъпи.
— Кралице Алхана — произнесе Гилтас.
Тя вдигна глава. По лицето й имаше дълги следи от сълзи.
— Спести ми злорадството си — отвърна ниско и покъртено.
— Не му е времето да спорим кой е бил прав и кой е грешал — каза тихо кралят. — Ако, както предложих, бяхме продължили обсадата на Силваност, вероятно всички щяхме да погинем или пък щяхме да чезнем до края на дните си в търбуха на някоя минотавърска галера. — Той внимателно постави ръка върху нейната и изненадано усети колко студена и разтреперана бе тя. — В крайна сметка армията ни е все още силна и непокътната. Ще мине време, преди враговете ни да се организират и окопаят. Можем да се върнем и да ги атакуваме, можем да ги изненадаме.
— Не — отговори Алхана. Тя обви ръце около себе си, стисна зъби и с огромно усилие на волята успя да спре треперенето си. — Не, ще продължим към Санкшън. Нима не виждаш? Ако помогнем на човеците да завземат града, те ще бъдат задължени да ни окажат помощта си в замяна, ще се превърнат в наши съюзници в опита да си възвърнем родните земи.
— И защо биха го сторили? — попита остро той. — Каква причина биха имали човеците да отдават живота си заради нас?
— Защото ще им помогнем в сражението за Санкшън! — заяви Алхана.
— Щяхме ли да го правим, ако синът ви не беше затворен зад стените на града? — попита още по-настоятелно Гилтас.
Кожата, бузите, устните на Алхана бяха придобили един и същ цвят — пепелносив. Тъмните й очи изглеждаха единственото живо нещо в нея, но дори те бяха докоснати от сянката на покрусата.
— Ние, силванестите, ще продължим към Санкшън — произнесе тя. Не го погледна. Взираше се на юг, сякаш можеше да прониже планините с очи и да види своята изгубена родина. — Вие, квалинестите, сте свободни да постъпите както желаете.
Тя се извърна от него и каза на Самар:
— Събери хората. Трябва да говоря пред тях.
Сетне се отдалечи — висока, с изправен гръб и несломени рамене.
— Съгласен ли си с казаното? — попита Гилтас Самар, който тъкмо тръгваше след нея.
Възрастният елф хвърли на младежа поглед, приличен на юмручен удар, а кралят си даде сметка, че не е трябвало дори да си помисля да пита. За Самар Алхана беше кралица и главнокомандващ. Елфът по-скоро би умрял, отколкото да постави под въпрос някое нейно решение. Никога дотогава младежът не бе изпитвал такава безпомощност, такова разочарование. Беше изпълнен с гняв и нямаше върху кого да го излее.
— Нямаме родина — рече, като се обърна към Планшет. — Съвсем никаква. Ние сме изгнаници, народ без страна. Нима тя не го вижда и сама? Защо не може да разбере?
— Мисля, че разбира — отвърна Планшет. — Но за нея отговорът е атаката срещу Санкшън.
— Грешният отговор — поклати глава Гилтас.
Лечителите на елфите се бяха заели с раните на жената вестоносец. Сега думата имаха билките и отварите, така че побързаха да отпратят Лъвицата. Тя се приближи до съпруга си.
— Какво следва?
— Поход към Санкшън — произнесе сурово Гилтас. — Бързоходецът каза ли нещо за квалинестите, които оставихме след себе си?
— Спомена за слухове, че са успели да се измъкнат от Силванести и да избягат към Прашните равнини.
— Където със сигурност няма да бъдат добре дошли. — Кралят въздъхна дълбоко. — Хората от равнината ни предупредиха.
Размишляваше напрегнато и угрижено. Отчаяно му се искаше да се върне обратно при изоставените и осъзнаваше, че гневът му отчасти беше насочен и към самия него. Трябваше да послуша инстинкта си, да остане при своя народ, а не да поема на този злополучен поход.
— Аз също сгреших. Противопоставих ти се. Съжалявам, съпруже мой — произнесе разкаяно тя. — Не се вини. Нямаше как да спреш инвазията.
— Поне сега щях да бъда с тях — рече с горчивина той. — Поне, ако не друго, щях да споделям болката и тревогите им.
Зачуди се как да постъпи. Копнееше да поеме назад, ала пътят щеше да бъде дълъг и опасен, а и шансовете му да успее съвсем сам бяха нищожни. Ако вземеше със себе си опитните си войни, силите на Алхана щяха да намалеят. Също така щеше да предизвика ненужни спорове сред редиците на редовите войници, понеже някои от силванестите без съмнение щяха да изявят желание да се върнат по домовете си. В този момент повече от когато и да било елфите се нуждаеха от общо водачество, от обединение.
Откъм задния край на колоната се разнесе вик, сетне друг и трети, по целия път до челото й. Лъвицата се спря насред дума и се обърна, за да погледне. Вече отвсякъде се разнасяха викове, подети като неудържимо свличаща се лавина.
— Великани!
— Къде? — повика Лъвицата един от съгледвачите си.
— От всички страни! — викна той и посочи.
Колоната се беше разтегнала прекалено много, превръщайки се в тънка нишка, протичаща през тясна долина, обкръжена от високи скали. По височините се подаваха хиляди едри силуети, вглеждаха се надолу към елфите и мълчаливо изчакваха заповедта да започнат да убиват.
Боговете на Крин още веднъж се бяха събрали на съвет. Боговете на Светлината стояха срещу боговете на Мрака така, както денят се възправя срещу нощта, разделени единствено от боговете на неутралитета. Боговете на магията бяха събрани на едно място, а сред тях стоеше Рейстлин.
Паладин кимна, а магьосникът пристъпи напред.
Поклони се и каза простичко:
— Сполучих.
Боговете се вторачиха в него, останали без думи. Всички освен боговете на магията, които размениха усмихнати погледи, сигурни, че мислят едно и също.
— Как го постигна — попита най-после Паладин.
— Задачата ми не беше лека — каза Рейстлин. — Във Вселената сега властва океанът на Хаос. Магията е станала своенравна и неуправляема. Всеки път, когато успеех да сложа ръката си върху й, тя просто се изплъзваше между пръстите ми. Когато кендерът използва устройството, успях да го заловя и да го запратя обратно в миналото, където ветровете на Хаос не вилнеят на воля. Смогнах да задържа Тас достатъчно дълго, за да го накарам да си припомни къде е бил, преди магията отново да се изплъзне от контрола ми и да го изгубя. Само че и по същия начин, когато отново използва устройството, аз бях готов. Отведох го във време, което и двамата познаваме, и той най-сетне ме разпозна. Най-накрая го отнесох до настоящето. В този момент миналото и настоящето са свързани. Просто трябва да последвате едното и то ще ви покаже другото.
— Какво виждаш? — попита Паладин Зивилин.
— Виждам света — отвърна тихо Зивилин с премрежени от сълзи очи. — Виждам миналото, настоящето и бъдещето.
— Кое бъдеще? — попита Мишакал.
— Пътеката, по която е потеглил сега светът — отговори Зивилин.
— Значи няма начин да я променим — обади се отново Мишакал.
— Разбира се, че е възможно — каза язвително Рейстлин. — Например всички просто да престанем да съществуваме?
— Искаш да кажеш, че проклетият кендер все още не е мъртъв? — изръмжа Саргонас.
— Не е. Могъществото на Царицата е нараснало неимоверно. Ако изобщо се надявате да я надвиете, Тасълхоф трябва да свърши още една задача с неговото Устройство за пътуване във времето. Ако го постигне…
— … ще бъде изпратен обратно, за да умре — настоя Саргонас.
— Ще му бъде даден избор — поправи го Паладин. — Никой няма да го изпраща никъде и няма да му бъде налагано нищо срещу онова, което иска. Той разполага със свободна воля, както и всички живи същества по лицето на Крин. Не можем да отречем това негово право само защото е свързано със собственото ни неудобство.
— Свързано с неудобство! — изрева Саргонас. — Та той може да унищожи всички ни!
— Ако трябва да поемем този риск в името на нашата вяра — каза Паладин, — тогава така да бъде. Твоята Царица, Саргонас, презира свободната воля. За нея е далеч по-лесно да властва над роби. Ти й се противопостави. Ще боготворят ли твоите минотаври някой, който иска да ги превърне в роби? Бог, който им отказва правото да определят съдбата си, правото да заслужат славата и честта си?
— Не, но пък минотаврите ми имат поне капчица здрав разум. Не са безмозъчни същества като кендерите — измърмори Саргонас, но така, че почти никой да не го чуе. — Това обаче ни води до следващия въпрос. Ако приемем, че кендерът не стане причина за общия ни край — хвърли гибелен поглед към Рейстлин той, — каква казън ще изискаме за богинята, чието име никога повече не желая да споменавам? Богинята, която ни предаде?
— За нея съществува само едно наказание — отсъди Гилиан, поставяйки ръка върху книгата.
Паладин се огледа.
— Има ли съгласие?
— Стига равновесието да остане непокътнато — намеси се Хидукел, пазителят на везните.
Паладин погледна всеки поотделно. Боговете кимаха един след друг. Последна погледна Мишакал, своята любима съпруга. Тя не кимна, а стоеше с наведена глава.
— Така трябва — каза внимателно Паладин.
Мишакал вдигна очи и се вгледа задълго и нежно в неговите. Сетне през сълзи кимна и тя.
Паладин постави ръка върху книгата.
— Ще бъде — произнесе той.
Животът на Тасълхоф се състоеше почти изцяло от славни мигове. Естествено не можеше да отрече, че се намираха и лоши, ала славните блестяха тъй ярко, че лъчезарността им засенчваше не толкова щастливите и успяваше да ги изтласка в тъмните ъгълчета на паметта му. Никога нямаше да забрави лошите моменти, но пък те отдавна вече не можеха да му навредят. Просто мъничко го натъжаваха.
Този миг бе един от най-славните, по-славен от всеки досегашен и ставаше все по-хубав. С всяка следваща секунда настоящият славен момент затъмняваше все повече и повече всичките му славни моменти, взети накуп.
Тас вече бе започнал да навиква към пътуването през времето и пространството и макар още да изпитваше световъртеж и понякога да губеше ориентация, когато устройството решеше да го стовари на някое незнайно място, кендерът единодушно взимаше под внимание, че подобно усещане, колкото и да не беше подходящо за всекидневна употреба, без съмнение си струваше изживяването. Така и този път, щом се приземи и претърколи, съвсем лекичко зачуден — в рамките на една кратка, но вълнуваща секунда — дали няма да се наложи да повърне, замайването за пореден път започна да се оттегля, а той получи възможност да се озърне и да си отбележи какво го заобикаля.
Първото, което видя, беше един огромен сребърен дракон, застанал точно до него. Очите на дракона бяха ужасно наранени от накъсан белег, проточващ се право през тях. Не му отне дълго, за да разпознае в него слепия старец, с когото бе разговарял пред Съвета на рицарите. Подобно на него и драконът като че ли бе приел пътуването доста спокойно, понеже размахваше едва-едва крилата си, въртеше глава насам и натам, душеше въздуха и се вслушваше. Или пътешествията през времето не тревожеха особено драконите, или фактът, че беше сляп, спомагаше липсата на главозамайване. На Тас много му се искаше да узнае отговора на този въпрос, така че си отбеляза наум да го попита малко по-късно, когато нещата малко се поуспокоят.
Другите им двама спътници обаче не се чувстваха никак добре. Джерард не беше харесал пътуването и предния път, така че него не можеха да извинят, защото наистина не му харесваше и сега, щом беше пътувал за втори път. В този момент младият войн се олюляваше и дишаше тежко.
За сметка на това Одила стоеше с отворени очи и се опитваше да си поеме дъх, напомняйки на Тас за една бедна рибка, която веднъж му се бе случило да открие в джоба си. Нямаше представа как се беше озовала там рибката, въпреки че, ако не го лъжеха откъслечните спомени, някой май я беше изгубил. Все пак бе успял да я върне във водата, където след кратко объркване рибката беше отплувала. Одила много му напомняше за нея.
— Къде сме? — възкликна тя, уловена за Джерард с побелели кокалчета на пръстите.
Той погледна сурово кендера. Всъщност май всички го гледаха сурово.
— Точно там, където се предполагаше, че трябва да стигнем — отвърна уверено Тас. — На мястото, на което царица Такхизис държи затворени златните и сребърните дракони.
Улови се по-здраво за устройството и тихичко добави: — Надявам се! — което обаче не прозвуча чак толкова тихичко и малко развали работата.
Никога не беше попадал на подобно място. Навсякъде край тях имаше сиви скали и нищо друго освен сиви скали, докъдето стигаше погледът. Остри сиви скали, гладки сиви скали, огромни сиви скали и малки сиви скали. Планини от сиви скали и долини от съвсем същите сиви скали. Небето над главата му беше по-черно от най-черното нещо, което бе виждал досега, без ни една звезда, и все пак не му бе убягнало, че е обляно в студена бяла светлина. Отвъд сивите скали искреше стена от лед.
— Под себе си усещам камък — каза Огледало — и не подушвам растения, така че предполагам, че земята, на която сме се озовали, е пуста и оголена. Не чувам никакви звуци: нито вълни, разбиващи се в брега, нито вятър, духащ през листата, ни звук на животно или птичка. Чувствам, че това място е изоставено и неприветливо.
— Е, като цяло го описа правилно — рече Джерард и избърса потта от челото си. — Добави само, че небето над нас е чисто черно, че няма слънце, но пък има светлина; че въздухът е хладен като в тролски задник и че, изглежда, местността е оградена отвсякъде с ледени висулки, и картинката ще бъде пълна.
— Не спомена — почувства се задължен да прибави Тас, — че светлината кара висулките да искрят в най-различни цветове…
— Като люспите на многоцветен дракон ли? — попита Огледало.
— Ама съвсем вярно! — извика ентусиазирано Тас. — Сега, след като го спомена, наистина ми заприлича на нещо такова. Прекрасно е, но и някак си неприятно. Особено когато цветовете се променят, щом ги погледнеш. Танцуват по цялата ледена повърхност…
— О, я млъквай! — заповяда Джерард.
Тас отрони една вътрешна въздишка. Колкото и да харесваше човеците, пътуването с тях отнемаше доста от удоволствието.
Студът бе пронизителен. Одила потрепери и се зави по-плътно в мантията си. Джерард тръгна към ледената стена. Не я докосна. Огледа я отгоре до долу. Сетне измъкна камата си и заби върха й в стената.
Острието се пръсна на парчета. Джерард изруга, изпусна ножа, разтърси ръка и я скри под мишницата си.
— Толкова е студена, че счупи камата ми! Усетих как студът плъзна през острието и ме прониза до кости. Още не си чувствам ръката.
— Не можем да оцелеем дълго тук — каза Одила. — Тримата с кендера ще измръзнем до смърт. Все пак не зная за дракона.
Тас й се усмихна лъчезарно, за да й благодари, задето го бе включила в изказването си.
— Що се отнася до мен, ние сме студенокръвни. Кръвта ми ще се сгъсти и вече няма да протича така бързо. Съвсем скоро след това ще изгубя способността си да летя и дори да мисля правилно.
— Като заговорихме за теб… — рече заядливо Джерард, оглеждайки пустошта, сред която бяха попаднали. — Струва ми се, че ти май си единственият дракон наоколо.
Тасълхоф бе принуден да признае, че вече и той започваше да трака със зъби и че студът като цяло караше връхчетата на пръстите на ръцете и краката му да щипят. С копнеж си припомни за една поръбена с вълна жилетка, която някога бе притежавал и се зачуди къде ли е изчезнала. Зачуди се и какво ли се е случило с драконите, понеже беше абсолютно уверен — е, относително, — че тъкмо това е мястото, на което му бяха казали да ги търси. Кендерът безуспешно ги потърси под една купчина сиви камъни и въздъхна. Май нямаха късмет.
— Най-добре ни връщай обратно, Тас — рече Одила, или поне се постара да произнесе думите, тъй като и нейните зъби бяха започнали да тракат.
— Не може да ни върне — заяви Огледало и в тона му имаше странна безучастна нотка. — Това място е построено така, че да служи като затвор за дракони. Магията в кръвта ми едва помръдва. Съмнявам се и че магията на устройството ще подейства.
— Попаднали сме в капан! — каза мрачно Джерард. — Ще измръзнем до смърт!
Тасълхоф се поизправи. Мигът беше славен и макар да си даваше сметка, че и на него нито му изглеждаше, нито пък го чувстваше по този начин (вече беше изгубил всякаква чувствителност в пръстите на краката си), знаеше какво прави.
— Ами гледай сега — рече строго, поглеждайки с половин око към Джерард. — Двамата преживяхме доста, нали така? Ако не бях аз, едва ли щеше да си точно тук и сега. След като се изяснихме — прибави забързано, за да не позволи на Джерард да отговори, — последвайте ме!
Той се обърна, храбър и решителен, готов да продължи нататък, без да има и най-слабата идея накъде отива.
В ухото му прозвуча тих, но ясно отличим глас:
— Отвъд хребета.
— Отвъд хребета — каза Тас, посочвайки към първия хребет от сиви скали, който му се мярна и закрачи към него.
— Да го последваме ли? — попита Одила.
— На всяка цена трябва да го запазим близо до себе си — отвърна Джерард.
Кендерът се катереше шумно по сивите камъни, като по пътя си събаряше по-малките, докато се опитваше да остане на крака, запращайки ги надолу по склона в гръмотевична лавина, която пък принуждаваше Одила и Джерард панически да се борят за живота си и същевременно да се стараят да не изостават от него. Тас погледна назад и откри, че драконът не беше помръднал от мястото си. Огледало просто стоеше там, където се бе приземил, развяваше крила и помръдваше с опашка, вероятно опитвайки да предпази кръвта си от замръзване.
— Той не може да вижда — каза Тасълхоф, почувствал внезапна вина. — А ние го оставихме там, съвсем сам. Не се тревожи, Огледало! — повика той. — Ще се върнем за теб.
Драконът отговори нещо, което кендерът така и не успя да различи напълно заради целия шум, който Одила и Джерард вдигаха, избягвайки съборените от него камъни, ала му прозвуча като:
— Славата на този миг е твоя, кендере. Ще ви чакам.
— Това им е най-хубавото на драконите — рече си Тас, сгрян от хрумналата му мисъл. — Винаги проявяват разбиране.
Когато успя да превали хребета, той погледна надолу и усети как дъхът му спира.
Докъдето му стигаше погледът, се виждаха само дракони. Тасълхоф никога не беше виждал толкова много дракони на едно и също място, по едно и също време. Дори не си бе представял, че на света можеше да има толкова много златни и сребърни дракони.
Създанията дремеха, изпаднали в шок от студа. Притискаха се един в друг, преплели глави и опашки, налягали заедно, със свити криле или навити около тях опашки. Странната светлина, караща по ледената стена да играят разноцветни дъги, крадеше цветовете от драконите и ги оставяше посивели, подобно на скалистите върхове, което ги заобикаляха.
— Мъртви ли са? — попита със свито гърло Тас.
— Не — отвърна гласът в ухото му. — Заспали са дълбоко. Дрямката ги предпазва от смъртта.
— Как да ги събудя?
— Трябва да разрушиш ледената стена.
— Но как да го направя? Ножът на Джерард се счупи само като се докосна до нея.
— Няма да ти бъде нужно оръжие.
Тас обмисли казаното дотук и най-после попита със съмнение:
— Аз мога ли да се справя?
— Не зная — отговори гласът. — Можеш ли?
— В името на всичко свято! — възкликна Джерард. Тъкмо се бе изкачил през хребета и се намираше непосредствено до кендера. — Направо да не повярваш!
Одила не казваше нищо. Остана загледана известно време, взряна към драконите, след което се обърна и побягна надолу по склона.
— Трябва да кажа на Огледало.
— Мисля, че знае — обади се Тасълхоф, след което изключително учтиво допълни: — Извини ме. Трябва да свърша нещо.
— А, не. Никъде няма да ходиш! — извика Джерард и посегна отчаяно към яката му.
Пропусна.
Тасълхоф затича надолу през глава и колкото му държаха краката. Вече усещаше пръстите на краката си — главно поради тичането — и тичаше, както не беше тичал никога досега. Краката му просто се плъзгаха над земята. Даже и понякога да настъпваше някой разхлабен камък, който при нормални обстоятелства би го претърколил или би го накарал да се подхлъзне, просто не оставаше достатъчно дълго върху него, за да има особено значение. Буквално летеше надолу по склона.
Тичането му доставяше неизмеримо удоволствие. Вятърът свиреше в лицето му и насълзяваше очите му. Устата му бе широко отворена. Поемаше си огромни глътки въздух, които разиграваха кръвта му. Чу викове, ала те не означаваха нищо при адския вой в ушите му. Тичаше без мисъл, че ще му се наложи да спре или дори идеята да го стори. Тичаше право към ледената стена.
Подивял от вълнение, Тас отметна глава. Отвори още по-широко уста и изкрещя високо „Ааааааа!“, което не значеше абсолютно нищо, но просто го караше да се чувства добре. С широко разтворени ръце и вик на уста кендерът се заби в ледената стена.
Навсякъде около него западаха капчици, изпълнени с хиляди цветове. Сребристи, искрящи, капчиците падаха и по лицето му. Тичаше през завеса от вода, която само допреди миг беше стена от лед, и продължаваше да бяга, неспособен да се овладее, тичаше, тичаше лудо, след което видя — точно пред себе си, почти пред краката си, — че сивата скалиста земя внезапно свършва и че отвъд нея не съществува нищо друго освен чернота.
Тас замаха с ръце, опитвайки да спре. Опита се да нареди на краката си да го послушат, ала те като че бяха придобили свое собствено мнение, така че не му трябваше много, за да осъзнае с кристална яснота, че е на път да падне през ръба.
„Последната ми секунда живот, но пък какъв славен миг“ — помисли си.
Вече падаше, когато над него се разпериха сребърни криле. Усети как един нокът го улавя за яката (усещането не беше нищо особено, имаше чувството, че някой вечно го сграбчва за яката), само дето все пак в него имаше нещо различно. И по-точно сграбчването беше добре дошло.
Тас увисна над безкрайността.
Забори се за глътка въздух, но така и не успяваше да си я поеме. Главата му се маеше, а пред очите си виждаше хиляди искри. Обърна глава нагоре и видя, че виси на края на нокътя на сребърен дракон, който го наблюдаваше със слепите си очи.
— Благодари се, че не спираше да крещиш — каза Огледало. — И че Джерард забеляза навреме какво те грози.
— Свободни ли са? — попита нетърпеливо Тасълхоф. — Другите дракони?
— Да, свободни са — отвърна Огледало, като започна бавно да се обръща и да поема обратно към онова, което вече изглеждаше като чудовищен остров от сиви скали, увиснал в мрака.
— Какво ще правите сега? — осведоми се кендерът, тъй като вече беше започнал да се чувства малко по-добре заради безопасността на твърдата земя под тях.
— Ще говорим.
— Щели да говорят! — изпъшка Тас.
— Не се тревожи — отвърна Огледало. — Даваме си ясна сметка за липсата на време. Но преди да вземем каквото и да е решение, първо трябва да бъдат зададени въпроси, които да получат отговорите си. — Гласът му омекна. — Мнозина пожертваха прекалено много, за да си позволим да действаме прибързано.
Последното никак не се хареса на Тас. Думите на дракона го натъжиха силно и тъкмо се канеше да попита Огледало какво е имал предвид, когато се спуснаха на земята. Джерард улови кендера. Прегърна го и го изправи на крака. Тас се съсредоточи върху дишането. След като ледът бе изчезнал, въздухът се беше затоплил. Чуваше звука от биещи криле и гласове на дракони — дълбоки и резониращи, викащи се един друг на своя древен език.
Тас седна на сивите камъни и зачака дишането му да се нормализира, а сърцето му най-после да схване, че е престанал да тича и вече не е необходимо да бие така обезумяло. Одила отиде заедно с Огледало, за да направлява стъпките му, и съвсем скоро гласът на сребърния се надигна радостно при срещата му със старите другари. Джерард изостана след тях. Както винаги, не му се искаше да участва в събирането, а вместо това предпочиташе да надникне тук или да разгледа там. Сега гледаше надолу към Тас, а по лицето му се бе изписало най-особеното изражение, което кендерът бе виждал досега.
„Може би има коремни болки“ — помисли си Тасълхоф.
Колкото до него, тъй като не му достигаше въздух, за да каже и една дума повече, реши да използва времето, за да помисли.
— Никога не го бях виждал от тази страна — каза си.
— Какво? — попита Джерард, като приклекна, за да бъде на едно равнище с кендера.
Тас най-после взе решение. Отново си беше възвърнал дар слово и знаеше какво трябва да каже.
— Връщам се.
— Всички се връщаме — съгласи се младият рицар и хвърли раздразнен поглед към драконите. — По някое време.
— Не, нямах предвид това — поклати глава Тас, борейки се с буцата в гърлото си. — Искам да кажа, че се връщам, за да умра. — Успя да се усмихне и да повдигне рамене. — И без друго вече съм мъртъв, нали разбираш, тъй че едва ли можеш да го наречеш голяма промяна.
— Сигурен ли си, Тас? — попита Джерард, като се взря в него с притихнала сериозност.
Тас отново кимна.
— „Мнозина пожертваха прекалено много…“, така каза Огледало. Помислих си го, когато изтичах през ръба на света. Ако умра тук, казах си, където не ми е било писано, всичко останало ще умре заедно с мен. А после знаеш ли какво стана, Джерард? Изплаших се! Никога досега не съм се плашил. — Той разтърси глава. — Не и по този начин.
— Само падането си е достатъчно, за да изкара акъла на всекиго — подчерта младият рицар.
— Не беше заради падането — възрази Тас. — Изплаших се, понеже разбрах, че ако умра, всичко ще бъде по моя вина. Всички саможертви, които са правени през историята: Хума, Магиус, Стурм Блестящото острие, Лорана, Рейстлин… — Той замълча и каза тихичко: — Дори лорд Сот. И безброй други, чиито имена никога няма да науча. Страданията им биха били напразни. Радостите и победите им щяха да бъдат забравени… — Тасълхоф посочи: — Виждаш ли червената звезда? Ей онази там?
— Да — рече Джерард. — Виждам я.
— Кендерите ми разправяха, че хората от Петата епоха вярват, че на нея живее Флинт Огнената наковалня. И че неспирно поддържа пламъците в огнището, за да не забравя никой славните стари дни, за да не помръква надеждата. Мислиш ли, че това е вярно?
Джерард понечи да каже, че според него звездата си е просто звезда и че никое джудже не би могло да живее на нея, ала сетне, забелязал изражението по лицето на Тас, внезапно промени решението си.
— Да, мисля, че е вярно.
Кендерът се усмихна. Изправи се на крака и се отупа от праха, поогледа се и приглади по-добре дрехите и кесиите си. В края на краищата, ако Хаос щеше да го настъпва, трябваше да изглежда по-представително.
— Тази червена звезда ще бъде първото място, което ще посетя. Флинт ще се радва да ме види. Сигурен съм, че очаква срещата ни с нетърпение.
— Сега ли смяташ да тръгнеш? — попита Джерард.
— Няма по-подходящо време от настоящето — рече бодро Тасълхоф. — Това е шега, която пътешествениците във времето си подхвърлят — допълни, хвърляйки му едно око. — Всички ние, пътешествениците във времето, се шегуваме с него. Предполага се, че трябва да се засмееш.
— Май не ми е много до шеги — отвърна рицарят. Той постави ръка върху рамото на кендера. — Огледало беше прав. Ти си мъдър, може би най-мъдрото създание, което познавам, и със сигурност най-храброто. Приеми моите почитания, Тасълхоф Кракундел.
Джерард измъкна меча си и му отдаде чест така, както един истински рицар отдава чест на равен нему.
Славен миг.
— Сбогом — каза Тас. — Нека кесиите ти никога не се изпразнят.
Порови в една от своите и извади Устройството за пътуване във времето. Разгледа го с възхищение, прокара пръсти през скъпоценните камъни, които в този миг блещукаха по-ярко, откогато и да било. Въздъхна, премалял от умиление, и после, вдигайки очи към червената звезда, произнесе:
— Готов съм.
— Драконите най-сетне взеха решение. Вече са почти готови за завръщането си на Крин — каза Одила. — И искат да отидем с тях. — Тя се огледа. — Къде е кендерът? Отново ли го изгуби?
Джерард избърса носа и очите си и си помисли за всички дни, в които му се бе искало наистина да изгуби някъде Тасълхоф Кракундел.
— Не се е изгубил — рече, протегна се и улови ръката й. — Вече не.
В този момент от тъмнината проговори един писклив гласец:
— Хей, Джерард, за малко да забравя! Когато се върнеш в Утеха, погрижи се да поправят ключалката на гробницата ми. Счупена е.
Великаните не ги нападнаха незабавно. Бяха скроили засадата си добре. Елфите бяха уловени в капан в долината и нито можеха да напредват, нито да преминат в отстъпление. Нямаше къде да ходят. Великаните можеха да започнат атаката по всяко време, когато им се стореше подходящо, и очевидно не бързаха.
В този момент елфите бяха готови за сражението, разсъждаваха великаните. Куражът пулсираше във вените им. Врагът се бе появил тъй внезапно и неочаквано, че все още нямаха време да се побоят. Само че нека денят отминеше, нека се спуснеше нощта. Нека елфите полежеха, без да могат да мигнат върху одеялата си, вгледани в огърлицата на заобикалящите ги огньове. Нека преброяха врага си, за да умножат броя им, а на следващия ден заедно със зората стомасите им щяха да се бунтуват, а ръцете им да треперят. Тогава просто щяха да повърнат куража си на земята.
Елфите се групираха незабавно, решени да отблъснат нападението. Движеха се дисциплинирано, без паника, прикривайки се сред израсналите тук-там борови дръвчета и надвисналите канари. Стрелците им търсеха по-високи места, прицелваха се внимателно и чакаха заповед да открият огън. Всеки от тях разполагаше с разумно количество стрели, ала скоро щяха да ги свършат, а нямаше откъде да вземат други. Налагаше се да полагат особени грижи при прицелването, макар че и сами виждаха, че колкото и добре да стреляха, едва ли щяха да разредят съществено броя на враговете си.
Елфите бяха готови. Великаните не атакуваха. Схванал тактиката им, Самар издаде заповед всички да останат по местата си и да не предприемат каквото и да било. Постараха се да хапнат нещо и да поспят, ала без особен успех. Вонята на великаните, подобна на развалено месо, отравяше всяка хапка в устата им. Светлината на огньовете им прозираше през спуснати клепачи. Алхана не спираше да броди сред тях, да им говори, да им разказва истории за миналото в опит да прогони страховете и да влее кураж в сърцата им. Гилтас правеше същото, опитваше се да повдигне духа на квалинестите и да ги обнадежди, без сам да вярва в думите си, съзнавайки, че всеки на негово място с достатъчно здрав разум би мислил по абсолютно същия начин. Все пак усилията им по някакъв странен начин като че успокояваха хората, включително и него самия. Продължаваше да не го разбира. Трябваше му само да вдигне очи и да съгледа огньовете, по-многобройни от звездите по небето. Цинично си даде сметка, че навярно надеждата наистина умира последна.
Но онази, която Гилтас искаше да успокои най-много, отказваше подкрепата му. Лъвицата бе изчезнала безследно малко след като бе довела бързоходеца, препускайки диво на коня си, без да обърне внимание на вика му. Претърсваше лагера отново и отново, ала без успех — никой, даже от собствените й хора, не я бе виждал. Когато най-после я откри, нощта отдавна се беше спуснала. Лъвицата седеше на една канара доста далеч от основния лагер. Взираше се в нощта и макар Гилтас да знаеше, че е доловила приближаването му — елфидата имаше толкова остър слух, че с лекота различаваше подскачането на врабче на поне двайсет стъпки разстояние, — все пак не се обърна към него.
Не беше нужно да й казва, че се излага на опасността да бъде отвлечена от някой съгледвач на великаните. Знаеше го не по-зле от него.
— Колко от съгледвачите ти са изчезнали? — попита той.
— По моя вина! — отвърна с горчивина тя. — Заради собствените ми грешки! Трябваше да усетя какво се задава, да бъда нащрек, да предпазя всички ни от заплахата! — Посочи към планинските върхове. — Погледни ги. Хиляди са! Великани, под чиито стъпки земята трепери, разцепват дърветата, вместо да ги заобикалят, и миришат на пресен кравешки тор. А аз нито ги видях, нито чух! Защо просто не призная, че съм сляпа, глуха и няма, а носът ми е отрязан. Това съм аз!
След известно мълчание тя добави одрезгавяло:
— Изчезнали са двайсетима. До един мои приятели, верни и скъпи приятели.
— Никой не те обвинява — рече Гилтас.
— Аз обвинявам себе си! — каза задавено Лъвицата.
— Самар твърди, че магията на великаните е нараснала. Каквато и да е силата, която омаломощава нашата магия, тя със сигурност работи в тяхна полза. Придвижвали са се под прикритието на чародейство. Никой не може да те вини, че си пропуснала нещо подобно.
Лъвицата обърна лицето си към него. Косата й бе разчорлена и висеше отпуснато покрай лицето й. Сълзите бяха оставили дълги бразди сред мръсотията по бузите й. Очите й горяха.
— Благодаря ти, че се опитваш да ме успокоиш, съпруже, ала единственото ми успокоение сега е, че грешката, която допуснах, ще умре заедно с мен.
Сърцето му се сви. Откри, че не намира повече думи. Протегна ръце към нея, а тя се хвърли в прегръдките му и го целуна бурно.
— Обичам те! — прошепна покрусено. — Обичам те тъй силно!
— А аз обичам теб — рече той. — Ти си животът ми и ако животът реши да свърши още сега, ще се чувствам благословен, задето съм те имал в него.
Остана заедно с нея далеч от лагера и през остатъка от нощта в очакване на онези, които никога нямаше да се завърнат.
Великаните атакуваха преди изгрев, по времето, когато небето тъкмо побледняваше с настъпването на утринта. Елфите ги очакваха. Никой не бе успял да подремне дори за миг. Всеки знаеше някъде там, дълбоко в сърцето си, че няма да доживее до пладне.
Огромните великани подхванаха нападението, като започнаха да търкалят цели канари надолу по склоновете. Канарите бяха с размерите на къщи и това бе още едно от нещата, които навеждаха на мисълта, че в успеха им се таи нечиста магия. Великаните са големи и силни създания, високи по над девет стъпки и добре сложени, ала даже най-силният сред тях не можеше да бъде достатъчно силен, че да изтръгне гигантските скали от земята и да ги затъркаля надолу по планината. Чуваха се гласовете на чародеите им, подхванали напевите на заклинания, чиято магия бяха получили в дар от царица Такхизис.
Неколцина разгневени или паникьосани стрелци от страна на елфите пропиляха стрелите си още преди враговете им да са се приближили достатъчно. Самар вбесено порица провинилите се и повтори заповедта си да действат само по негово нареждане. Гилтас не беше стрелец. Вместо това стискаше меча си и мрачно очакваше първия щурм. Не го биваше много с това оръжие, но напоследък започваше да се справя някак — поне така твърдеше Планшет — и се надяваше, че е научил достатъчно, за да свали поне един или двама от противниците си, за да накара духовете на своите родители да се гордеят с него.
Мислите за майка му не го оставяха през тази сутрин. Имаше усещането, че тя е застанала до него, а веднъж дори му се бе сторило, че чува гласа и чувства докосването й. Чувството бе така силно, че се беше обърнал, за да провери дали не сънува. Вместо това бе съзрял Лъвицата, която му бе отвърнала с усмивка. Щяха да се сражават рамо до рамо и щяха да умрат заедно, да паднат един до друг и да останат така, както бяха стояли един до друг и в съвместния си живот.
Хребетите на околните възвишения бяха почернели от великани. Издигаха копията си и ги разтърсваха, за да накарат елфите да съзрат собствената си съдба. Сетне виковете им се надигнаха и прераснаха в тътен, който разтърси планината.
Елфите уловиха по-здраво оръжията си и зачакаха яростната атака. Гилтас и Лъвицата се намираха сред групата около Алхана и знамената на Квалинести и Силванести.
„най-после обединени, ала чак след като ни изправиха пред пълно и окончателно унищожение.“ Гилтас бързо отхвърли тази мисъл. Стореното оставаше в миналото.
След като си разчистиха пътя, великаните започнаха да се спускат стремглаво надолу. Изглеждаха безчет. Младият крал с почуда се запита дали пък всички великани не се бяха събрали тук днес.
Той се протегна и здраво улови ръката на Лъвицата. Искаше душата му да се препълни от любов и тази любов да го пренесе дотам, докъде отиваха душите след смъртта.
Самар даде заповед да се подготвят за откриване на огън. Стрелците запънаха лъковете си и се прицелиха. Самар издигна ръка, ала не я спусна.
— Чакайте! — извика. Присви очи в усилието да види нещо по-ясно. — Какво е това, кралице? Нима започнаха да ми се привиждат разни неща?
Алхана се възправяше на една могила, за да може, както подобава, да наблюдава полесражението по-добре и да направлява действията им. Изглеждаше спокойна и спиращо дъха красива, както обикновено. Дори по-красива, ако въобще беше възможно, безпощадна и смъртоносна. Тя засени очи с ръце и се вгледа на изток към изгряващото слънце, което тъкмо се подаваше иззад билото на планината.
— Частите в близост до хребета забавиха настъплението си — доложи студено, без каквато и да било емоция или намек за трепет, или отчаяние в гласа си. — Някои дори вече се обръщат назад.
— Нещо ги е подплашило — извика Лъвицата. Тя вдигна поглед нагоре и посочи. — Там! Благословен да бъде Е’ли! Там!
Над тях грееше светлина, толкова ярка, че сякаш улавяше лъчите на слънцето, изпълваше с тях долината и прогонваше сенките. Отначало Гилтас си помисли, че по силата на някакво необяснимо чудо слънцето се е спуснало над елфите, ала сетне си даде сметка, че нещо отразяваше светлината. Слънчевите лъчи блестяха по люспите на корема на един златен дракон.
Драконът се гмурна рязко и се насочи право към единия от склоновете, където великаните бяха най-нагъсто. При вида на сияйното създание редовете на противниците им се простиха с всякаква дисциплина и се превърнаха в неуправляемо множество. В паническото си желание да избягат подлуделите от ужас великани затичаха нагоре, надолу, наляво и надясно.
Драконът порази склона с огнения си дъх. Струпани на групи, изгубили ума и дума от страх, великаните умираха със стотици. Агонизиращите им писъци отекваха сред скалите тъй страховито, че някои от елфите предпочетоха да закрият ушите си, за да не ги чуват.
Златният грациозно отплува нагоре над билото. Плътно зад него следваха по-малки сребърни дракони, които издишаха вълни от скреж, замразяваха бягащите великани, смразяваха кръвта, сърцата и плътта им. Твърди и студени като скали, телата им се прекатурваха и търкаляха към долината. Към тях се присъединиха и още златни дракони. Небето пламтеше от блясъка на люспите им. Армията на великаните, само допреди миг връхлитаща с дива радост над своя противник, беше обърната в отстъпление. Драконите ги преследваха и избиваха безжалостно, където и да опитваха да се скрият.
В това сражение, за което се предполагаше, че трябва да обезглави армията на елфите и да изтръгне сърцето й, великаните бяха изпратили хиляди от своите. Обединени под водачеството на великаните титани, обучена и организирана бойна сила, те бяха проследили елфите и търпеливо бяха изчакали, докато им се удаде да ги завардят в долината.
Вярно, че мнозина от тях изгубиха живота си през този ден, ала народът им не беше унищожен, както по-късно щяха да твърдят някои човеци и елфи. Великаните познаваха тези земи и съумяха да използват за укритие пещерите, докато нещата утихнат и драконите си заминат, след което полека и под покрова на нощта повечето от тях успяха да се измъкнат, проклинайки елфите и давайки дума да получат своето отмъщение. В този момент великаните бяха в траен съюз с минотаврите. Самите минотаври бяха успели да избуят като нация из северните острови и понастоящем се разливаха из океана, замислящи отдавна настъпление срещу континента Ансалон. Така че, макар през този ден великаните да претърпяха поражение, съюзът им с минотаврите щеше да продължи. Часът на разплатата тепърва предстоеше.
Онези от великаните, които се бяха насочили към долината, бяха принудени да застанат лице в лице с елфите, ала въпреки че бяха подивели от ярост, всяка мисъл за ред и дисциплина напълно се бе изпарила от главите им и в този момент за тях съществуваше единствено желанието да убиват. Елфите ги поваляха с лекота. Съвсем скоро битката беше приключила. Оттогава насетне великаните щяха да наричат тази долина Долината на огъня и леда, да твърдят, че е прокълната, и да избягват с нежелание дори да пристъпят в нея.
Битката се бе обърнала така бързо, че Гилтас все още не успяваше да осъзнае напълно, че вече са в безопасност, че смъртта не го връхлита с копие и боздуган в ръка. Елфите крещяха радостно и пееха хвалебствени песни в чест на драконите, които се рееха над главите им, окъпани в лъчите на слънцето.
Два от сребърните се откъснаха от ятото и започнаха да се вият все по-ниско в търсене на някое равно и чисто място, където да кацнат. Алхана и Самар заедно с Гилтас се приближиха, за да ги посрещнат. Гилтас не можеше да се начуди на реакцията на кралицата. Самият той трепереше след резкия преход от страх към щастливо избавление и възобновени надежди, докато тя посрещаше новата им съдба по съвсем същия безстрастен начин, както и допреди миг бе гледала в очите на смъртта.
Сребърните дракони се приземиха — единият със сигурни махове на крилата си, а другият по-скоро неумело, като новоизлюпено от черупката драконче. Последното се стори странно на Гилтас, докато не си даде сметка, че очите на дракона са осакатени жестоко.
Създанието летеше на сляпо, водено единствено от своята ездачка — соламнийски рицар. Изпод блестящия й шлем се спускаха дълги черни плитки. Жената рицар отдаде чест на кралицата, ала не слезе от седлото. Все още не прибираше и меча в ножницата си, вгледана внимателно в действията на останалите дракони, които се занимаваха с догонването и изтребването на остатъците от великанската армия. Ездачът на втория дракон помаха с ръка.
— Самар! — извика той.
— Това е онзи рицар, Джерард! — възкликна елфът, който като че за пръв път бе напълно изтръгнат от обичайната си сдържаност. — Бих го познал навсякъде — прибави, докато Джерард тичаше към тях. — Това е най-грозният човек, който някога ще ви се удаде да видите, Ваше Величество.
— На мен ми изглежда наистина красив — каза Алхана.
Гилтас чу сълзите в гласа й, макар и да не ги виждаше в очите на кралицата. Започваше да разбира Алхана. Ледът бе само обвивка на бушуващия огън в душата й.
Когато забеляза младия крал, лицето на Джерард тутакси грейна и той побърза да се приближи и да поднесе поздравите си на владетеля на Квалинести. Гилтас му кимна косо. Рицарят схвана намека и погледна към Алхана. Нещо го накара да замръзне на място и да се вгледа прехласнато в нея. Силно поразен от хубостта й, войнът напълно забрави за маниерите си и буквално зяпна.
— Сър Джерард — произнесе тя. — Не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя.
Изтръгнат от звука на гласа й, Джерард най-после си даде сметка, че се намира в присъствието на кралска особа. Той коленичи и склони глава.
— Ваш покорен слуга, мадам.
Алхана му протегна ръката си.
— Моля ви, изправете се, сър Джерард. Аз съм тази, която би трябвало да коленичи пред вас, защото благодарение на намесата ви народът ми бе спасен от сигурно унищожение.
— Не, госпожо, не благодарение на мен — възрази рицарят и лицето му се обля в червенина, подчертавайки грозотата му още повече. — Заслугата е изцяло на драконите. Аз просто се присъединих към тях и… — Изглежда, се канеше да прибави още нещо, ала предпочете да замълчи.
Обърна се към Гилтас и се поклони ниско.
— За мен е огромна радост да видя, че сте жив и здрав, Ваше Величество. — Гласът му поомекна: — Дълбоко се натъжих, когато научих за смъртта на вашата майка.
— Благодаря ви, сър Джерард — отвърна Гилтас, като улови ръката му. — Струва ми се така странно, че съдбата отново пресича пътищата ни… странно и непредвидено.
Джерард стоеше, обзет от неловкост. Острите му сини очи се взираха ту в единия, ту в другия, търсейки нещо.
— Сър Джерард — каза Алхана, — имате да споделите още нещо. Моля, говорете без страх. В този момент едва ли можем да ви се издължим, каквото и да сторим за вас.
— Нищо подобно, Ваше Величество — отговори той. Начинът му на изразяване и говорене беше несръчен, както е всякога при човеците, или поне в очите на елфите, ала в тона му се долавяха искреност и прямота. — Не бих искал да мислите по този начин. Тъкмо поради тази причина се колебая да заговоря… — Той погледна бързо към слънцето. — Времето лети, а ние все още стоим на едно място. Имам тревожни новини за вас, но не смея да ви ги предам.
— Ако намеквате за инвазията на минотаврите в земите ни, този факт вече ни е известен — отвърна Алхана.
Джерард се вторачи в нея. Устата му се отвори за пореден път, ала този път побърза да я затвори.
— Може би ще ви бъда от помощ — каза тя. — Искате да изпълним даденото от Самар обещание и да се притечем на помощ на рицарите в похода срещу Санкшън. Боите се, че след като вие ни се притекохте на помощ, ще изглежда така, сякаш ни притискате да ви върнем услугата.
— Лорд Тасгол помоли да ви предам, че соламнийските рицари ще ви разберат напълно, ако изпитвате нужда да се върнете и да се сражавате за родните земи, госпожо — произнесе Джерард. — Мога да добавя само, че помощта ви ще бъде огромна подкрепа за нас. Санкшън се охранява от армиите и на живите, и на мъртвите. Страхуваме се, че в плановете на Царицата влиза желанието и да контролира и двата свята — този на мъртвите и този на живите. Ако това се случи, ако тя успее, мракът ще се спусне поравно за всички ни. Помощта ви ще бъде неоценима, Ваше Величество, вашата и тази на храбрите ви войни, ако изобщо можем да я възпрем. Драконите предложиха да ви пренесат до там, тъй като и без друго ще участват в сражението.
— Имате ли някакви новини за моя син? Жив ли е той? — попита Алхана с пребледняло лице.
— Не зная, госпожо — отвърна уклончиво Джерард. — Надявам се и го вярвам, но няма как да го знам със сигурност.
Алхана кимна, след което стори нещо напълно неочаквано. Обърна се към Гилтас:
— Знаеш какъв ще бъде отговорът ми, племеннико. Синът ми е затворник. Ще сторя всичко по силите си, за да го освободя. — По бузите й бяха разцъфнали едва забележими алени петна. — Но като крал на своя народ ти също имаш право да изразиш мнението си.
Гилтас трябваше да бъде доволен. Може би дори отмъстен. Само че бе прекарал нощта, без да склони глава. Беше уморен до смърт.
— Сър Джерард, ако се притечем на помощ на рицарите срещу Санкшън, можем ли да се надяваме, че в замяна те ще ни помогнат да си върнем обратно земите?
— Това зависи от Съвета, Ваше Величество — отговори с неудобство Джерард. Ала сякаш, за да подчертае, че осъзнава колко неуместен е отговорът му, прибави убедено: — Не съм сигурен в отговора им, но зная, че аз с готовност се вричам да сторя всичко по силите си във ваша полза.
— За което ви благодарим, сър — каза Гилтас и се обърна към Алхана. — Бях против този поход още от самото начало, не го крия. Злочестините, които предвидих, се спуснаха над нас. Вече сме изгнаници, без дом, без родина. Ала ако обърнем гръб на обещанието, дадено от Самар, Царицата ще ликува. Първата й задача ще бъде да ни унищожи напълно, да ни изличи от лицето на земята. Съгласен съм. Трябва да се насочим към Санкшън.
— Имате своя отговор, сър Джерард — обяви Алхана. — Квалинестите и силванестите са единни. Ще се присъединим към свободните народи на Ансалон и ще се борим до пълното унищожение на царица Такхизис и нейните армии.
Джерард поблагодари уважително. Очевидно изпитваше облекчение и нямаше търпение да потеглят. Драконите продължаваха да се реят над тях, а сенките на разперените им криле да се плъзгат през долината. Елфите ги поздравяваха с радостни викове, сълзи и благословии, а в отговор на приветствията им драконите на свой ред скланяха гордите си глави.
Малко по-късно крилатите създания започнаха да се спускат към вътрешността на долината по едно или две. Войните на елфите се качваха на гърбовете им на цели дузини. Така бяха потегляли те в битка във времената на Хума. Така бяха потегляли към сражението и по време на Войната на Копието. Въздухът бе натегнал от някаква съдбовност. Елфите отново запяха, а в песните им се говореше за слава и за победа.
Алхана възседна един от златните и пое водачеството. Издигна меч над себе си нададе бойния вик на елфите. Самар също издигна своя и се присъедини към нея. Златният дракон се издигна във въздуха и понесе кралицата на Силванести над планините на запад, право към Санкшън. Слепият сребърен дракон също отлетя, воден от своята ездачка.
Гилтас доброволно изяви желание да остане до последно, за да се увери, че на мъртвите са били отдадени заслужени последни почести. По всеобщо съгласие решиха да ги изгорят с драконов огън, тъй като нямаше време да ги погребват, нито можеха да ги върнат обратно в родината. Лъвицата също остана с него.
— Рицарите няма да ни се притекат на помощ, нали? — каза внезапно тя, докато стояха пред последния дракон, с който се канеха да отлетят.
— Не — отговори Гилтас. — Ние ще умираме за тях и те ще пеят песни в наша прослава, ала когато битката бъде спечелена, ще се завърнат по домовете си. Никой от тях няма да пожелае да даде живота си за нас.
След това двамата с Лъвицата заедно с още няколко войни на елфите полетяха към небето. Песните им се носеха надалеч и изпълваха долината с радостта си. Сетне не се чуваше нищо друго освен ехото. А накрая дори то затихна, оставяйки след себе си единствено тишина и дим.
Галдар не беше виждал Мина от триумфалното й завръщане в Санкшън. Тялото подобно на душата му беше силно наранено и използваше раните си като извинение, за да остане в палатката си, отказвайки да се среща или говори с когото и да било. Беше малко да се каже, че е изненадан от факта, че все още е жив, тъй като сега Такхизис имаше доста добра причина да го ненавижда, а и бе знайно, че богинята не проявява милост към онези, които са се обърнали срещу нея. Най-доброто му предположение беше, че Мина има много общо с всичко това и че само благодарение на нея в този момент тялото му не прилича на обгорял труп, недалеч от разлагащата се плът на Малис.
Минотавърът не бе присъствал на разговора между Такхизис и Мина. Яростта му бе така силна, че можеше да разкъса планината парче по парче, камък по камък с голи ръце и само страхът, че гневът му би могъл да навреди на момичето, го бе накарал да излезе навън, за да остане сам. Върна се в пещерата едва когато чу, че Мина го вика.
Беше я открил напълно здрава и цяла. Последното не го изненада. Не очакваше друго. Като потриваше насинената си ръка — яростта го бе накарала да удря с всички сили по околните канари, — той я погледна мълчаливо и търпеливо.
Кехлибарените й очи бяха студени и твърди. Виждаше себе си някъде дълбоко в тях, мъничка фигурка, уловена в капана им.
— Щеше да ме оставиш да умра — произнесе обвинително тя.
— Да — отговори, без да трепне той. — По-добре да умреш, окъпана в слава, отколкото да продължиш да живееш като робиня.
— Тя е нашият бог, Галдар. Ако служиш на мен, служиш и на нея.
— Служа единствено на теб, Мина — отвърна той и това бе краят на разговора помежду им.
Нищо не й пречеше да го отпрати… или да го погуби. Вместо това Мина пое по дългата пътека, водеща надолу от Господарите на Смъртта. Минотавърът тръгна след нея. Водачката му проговори само още веднъж, и то само за да му предложи да излекува раните му, на което той бе отказал. Слязоха в Санкшън, спазвайки пълно мълчание, и оттогава не си бяха разменили нито дума.
Радостта от завръщането на момичето в Санкшън бе невероятна. Междувременно хората се бяха разделели на такива, които вярваха, че тя е мъртва, и онези, убедени, че е все още жива, и това разделение на места дори бе успяло да прерасне в юмручни схватки. Рицарите на Мина спореха помежду си, командирите й се препираха и отдаваха на дрязги. Слуховете се носеха из улиците на града, превръщайки лъжата в истина и истината в абсолютна лъжа. При завръщането си Мина бе открила град, погребан под вихрещия се хаос. Ала само звукът от името й бе достатъчен, за да възстанови предишния железен ред.
— Мина! — ликуваха всички при появата й пред портите. — Мина!
Името й се разнесе из целия град подобно на радостен отглас от биещи сватбени камбани, а малко по-късно момичето едва не бе стъпкано от тълпата, устремила се към нея с викове на уста и благословии, че отново я виждат жива. И ако Галдар, отново без да каже дума, не я бе взел на раменете си, за да я виждат всички, имаше сериозна опасност водачката да изгуби живота си благодарение на любовта на околните.
Минотавърът лесно можеше да изтъкне, че викат нейното име, че следват и се подчиняват на нея. Само че не каза нищо, а и тя замълча. В този момент вече му разказваха историите как тотемът е бил унищожен от сребърен дракон, когото храбрите войни на Мина впоследствие успели да догонят и ослепят. Говореше се също, че измамната предателка, соламнийската свещенослужителка, се съюзила с дракона, а по-късно двамата отлетели заедно.
Докато лежеше в койката си, Галдар отново си припомни първия път, когато бе забелязал куция просяк, който по-късно се бе оказал син дракон. Този човек, или дракон, му се беше мярнал в компанията на слепец със сребриста коса. Минотавърът мислеше върху всичко това и започваше да си задава някои въпроси.
Беше ходил да види разрушенията със собствените си очи. Купчината пепел, някогашният тотем от стотици драконови черепи, все още стоеше недокосната, необезпокоявана. Мина не желаеше да се доближава до нея. Така и не се беше връщала в олтарната зала. Дори не бе пожелала да се върне в стаята си в храма и вместо това бе наредила да вземат вещите й и да ги отнесат в неизвестна посока.
В олтарната зала свещите отдавна се бяха превърнали в езеро от восък, почерняло от полепнала пепел. Повечето пейки бяха преобърнати, а някои дори бяха овъглени от пожара. Миризмата на пушек и магия бе проникнала навсякъде. Подът беше покрит с парчета кехлибар, достатъчно остри, че да проникнат през подметката на ботушите. Всъщност никой не смееше да влезе в храма, тъй като се твърдеше, че сградата му е напоена с присъствието на жената от саркофага, чиято пепел сега бе размесена с пепелта от черепите.
— Поне един от нас сполучи да избяга — каза Галдар на останките и отдаде чест по войнишки.
Тялото на един от чародеите също липсваше. Никой не можеше да каже на Галдар какво се е случило с Палин Маджере. Някои твърдяха, че са забелязали фигура, облечена в черно да го изнася, докато други се кълняха, че самият Даламар го е разкъсал на парченца с голите си ръце. По заповед на Мина бе проведено пълно претърсване, ала тялото така и не беше открито, така че водачката в крайна сметка заповяда да го прекратят.
Тялото на чародея Даламар си оставаше в опустелия храм, втренчен в тъмнината, очевидно забравен от всички и с окървавени ръце.
Имаше и друга новина. Главният надзирател беше принуден да признае, че по време на объркването около нападението на Малис елфът лорд Силваношей беше успял да избяга от килията си и все още не е заловен. Смятаха, че младежът е в града, понеже бяха разположили наблюдатели на портите, но все още никой не бе долагал за преминаването му.
— Той е в Санкшън — казваше Мина. — Можеш да бъдеш сигурен.
— Ще го открия — отвърна надзирателят и изруга. — А когато го открия, ще го доведа право при теб, Мина.
— Сега съм прекалено заета, за да се занимавам с него — изрече остро тя. — Ако го намериш, убий го. Вече изпълни предназначението си.
Дните минаваха. Редът отново бе възстановен. Елфът така и не беше открит, макар че никой и не си даваше прекалено много труд да го търси. Бяха плъзнали слухове, че Мина се е преместила в древния Храм на Дюъргаст, отдавна потънал в руини, но понастоящем построен наново и почистен из основи. След месец Мина щяла да проведе голяма церемония в храма, чието естество обаче оставаше в тайна, но се твърдеше, че церемонията щяла да бъде един от най-великите моменти в историята на Крин и че този ден щял да се помни и слави дълго. Скоро всички в Санкшън обсъждаха възможността Мина да бъде наградена с обожествяване.
В деня, когато Галдар пръв научи новината, той въздъхна дълбоко. Някъде по същото време Мина дойде да го види.
— Галдар — повика тя пред палатката му. — Може ли да вляза?
Той изръмжа утвърдително и тя влезе.
Беше отслабнала — след като минотавърът вече не бе край нея, никой не можеше да я убеди да се храни както трябва. Нито пък някой я подканяше да се наспива, понеже изглеждаше изпита и изтощена. Очите й премигваха начесто, а пръстите й си играеха безцелно с катарамите на кожената й ризница. Кожата й беше бледа, като се изключеха трескавите петна на бузите й. Косата й бе станала по-дълга от обичайното и около ушите и по челото започваше да се къдри игриво. Галдар не се изправи да я посрещне. Вместо това остана седнал на леглото.
— Разправят, че не излизаш от тук, защото не си бил добре — каза Мина, като го оглеждаше внимателно.
— Подобрявам се — отвърна той, отказвайки да срещне кехлибарения й взор.
— Ще можеш ли да се завърнеш към задълженията си?
— Ако ти желаеш — наблегна той.
— Такова е желанието ми. — Мина започна да крачи из палатката и той стреснато си даде сметка, че водачката е нервна и смутена. — Чух и приказките, които се носят от уста на уста. Това, че съм щяла да ставам бог.
— Аз също ги чух. Нека позная. Нейно мрачно величество не е доволна.
— Когато тя пристъпи в този свят, Галдар, въпросът изобщо няма да опира до това, кого ще боготворят хората. Просто… — Тя замълча, неспособна да даде обяснение или може би нежелаеща да го направи.
— Не бива да се самообвиняваш Мина — каза внимателно той, смилен от объркването й. — Ти си в този свят. И си нещо, което хората могат да видят, чуят и докоснат. Ти твориш чудеса.
— Винаги в нейно име — поправи го тя.
— И все пак никога не си ги спирала да крещят твоето име — отбеляза Галдар. — Никога не си ги карала да викат името на Единия бог. Винаги е било „Мина, Мина“.
Тя помълча за миг, след което тихо каза:
— Не ги спирах, понеже ми харесваше, Галдар. Така и не успях да го преодолея. Чувам обожанието в гласовете им и виждам любовта в очите им. Това ми дава вярата, че мога да постигна всичко, че аз мога да творя чудеса…
Гласът й затихна. Изглежда, внезапно беше осъзнала какво бе казала току-що.
Че аз мога да творя чудеса.
— Разбирам — каза едва чуто тя. — Сега виждам защо бях наказана. Удивена съм, че Единият бог изобщо ме е пощадил. И все пак смятам да й се отплатя.
„Тя те изостави, Мина! — искаше да изкрещи Галдар. — Ако беше умряла, щеше да си намери някой друг, който да изпълнява желанията й. Само че ти не умря, а тя побърза да дотича с измислените си истории за «изпитание» и «наказание».“
Думите горяха на върха на езика му, ала си наложи да си затвори устата, защото, ако ги изговореше, само щеше да я разгневи. Щеше да му обърне гръб, може би завинаги, а той бе единственият й истински приятел в този момент, само той успяваше да прозре пътеката, която я очакваше. С огромно усилие на волята успя да преглътне напиращите думи, макар да му се струваше, че е на път да се задави.
— Каква е тази работа, която чувам? Възстановила си Храма на Дюъргаст? — промени темата той.
Лицето на Мина мигом се проясни. Кехлибарените й очи заискриха с блясъка на водачката, която познаваше и на която се възхищаваше.
— Там ще се проведе церемонията, Галдар. Там Единият бог ще даде воля на своето могъщество. Подготвили сме арената, ще бъде просто великолепно, Галдар! И всички ще бъдат там, за да я боготворят… включително и враговете й.
Преглътнатите думи вече започваха да горят в него. Усети, че отново му призлява, така че остана седнал на леглото, без да каже нищо. Не можеше да я погледне, не можеше да отвърне на погледа й. Не би могъл да понесе да види себе си, онова мъничко същество, уловено в капана на кехлибара. Мина се приближи и докосна ръката му. Той не извърна лице.
— Галдар, зная, че те наскърбих. Известно ми е, че гневът ти всъщност беше страх… страх за мен. — Пръстите й стиснаха здраво ръката му. — Ти си единственият, който винаги се е грижил за мен, Галдар. За мен, за Мина. Останалите ги интересува само онова, което мога да им дам. Зависими са от мен като деца и тъй като за мен те са точно това, съм длъжна да ги водя и наставлявам… Не мога да разчитам на тях, но бих могла да се опра на теб. Ти полетя към собствената си смърт заедно с мен и дори за миг не помисли да отстъпиш. Имам нужда от теб. Имам нужда от твоите сили и смелост. Недей да ми се сърдиш повече. — Тя направи пауза. После каза: — Не се сърди и на нея.
Мислите му се бяха върнали обратно към нощта, когато бе видял как Мина изплува от бурята като дете на мълниите. Помнеше усещането, когато бе докоснала ръката му, тази ръка, ръката, която бе нейният дар за него. Имаше толкова други спомени с нея, до един свързани един с друг със златна верига, която завинаги щеше да ги сближава. Минотавърът вдигна глава и този път наистина я погледна, видя човека, с цялата му деликатност и внезапно почувства ужасен страх за нея.
Беше толкова изплашен, че в този момент нямаше нищо против дори да излъже.
— Съжалявам, Мина — каза навъсено. — Бях ядосан на… — Замълча. Канеше се да каже „Такхизис“, но просто не желаеше да произнася името й. Помисли още малко. — Бях ядосан на Единия бог. Сега го разбирам. Приеми извиненията ми.
Тя се усмихна и пусна ръката му.
— Благодаря ти, Галдар. Трябва да дойдеш с мен и да видиш храма. Преди церемонията ни остава още много работа, но вече наредих да осветят олтара и…
Чу се тръбен зов, а думите й се изгубиха в удара на барабаните.
— Какво е това? — попита тя, като отиде до платнището на входа и надникна раздразнено навън. — Какво си мислят, че правят?
— Призовават всички на оръжие, Мина — каза разтревожено минотавърът. Той грабна забързано меча си. — Сигурно ни атакуват.
— Това е невъзможно — отговори тя. — Единият бог вижда, чува и знае всичко. Щеше да ме предупреди…
— И все пак — отбеляза отчаяно той — призовават всички на оръжие.
— Нямам време — каза раздразнено тя. — В храма ме чака толкова работа.
Ударът на барабаните стана по-висок, по-настоятелен.
— Е, явно ще трябва да се заема и с това.
Мина излезе от палатката, като крачеше бързо и без съмнение бе на ръба да избухне пред първия изпречил се на пътя й.
Галдар препаса меча си, грабна подплатената кожена жилетка, която му служеше за ризница, и също изтича след нея, като пътьом закопчаваше снаряжението си.
По улиците царяха пълен хаос и объркване. Някои хора просто стояха и глупаво зяпаха към стените, сякаш по този начин можеха да проумеят какво се случва, а други шумно настояваха за отговори от хора, които на свой ред бяха също толкова объркани, колкото и те самите. Благоразумните вече тичаха към квартирите си и се въоръжаваха, решили, че ще бъде далеч по-умно първо да се снабдят с меч и чак тогава да се поинтересуват кой ги напада.
Галдар си проправяше път през претъпканите улици. Гръмкият му глас разпръскваше хората като пилци, а ръцете му сграбчваха и запращаха встрани всеки, който не успяваше да го чуе или разбере навреме. Мина го следваше отблизо, а веднага щом я забележеха, хората започваха да викат радостно и да скандират името й.
— Мина! Мина!
Поглеждайки за секунда след себе си, минотавърът установи, че по лицето й е изписано все същото раздразнение, все същата увереност, че става дума за някоя дреболия. Някъде по това време двамата достигнаха Западната порта. В същия момент вратите вече се затваряха, ала Галдар успя да мерне през процепа един от техните сини дракони — съгледвач, — който току-що се беше приземил пред стените. Драконовият ездач разговаряше с рицаря на смяна.
— Какво става? Какво има? — проправи си път Мина, за да достигне до офицера. — Защо сте дали заповед за тревога? Кой издаде нареждането?
И рицарят, и ездачът се хвърлиха към нея. И двамата заговориха едновременно. Наобиколилите ги войници и рицари се включиха в какофонията, като всеки се опитваше да надвика другия.
— Към Санкшън се е устремила армия, водена от соламнийските рицари — успя да каже най-сетне драконовият ездач. Все още беше задъхан. — Заедно с тях има и елфи, яздещи под знамената на народите на Квалинести и Силванести.
Мина хвърли още по-раздразнен поглед на рицаря на смяна пред портата.
— И поради това реши, че е най-добре да дадеш тревога и да предизвикаш всеобща паника? Смятай се за освободен от длъжност. Галдар, погрижи се този човек да получи бой с пръчки. — Мина се обърна към драконовия ездач. Горната й устна се надигна презрително. — Колко далеч е тази армия? На колко седмици разстояние са оттук?
— Мина — преглътна ездачът. — Не се придвижват по земя, имат дракони. Златни и сребърни дракони, стотици…
— Златни дракони! — извика един от присъстващите и преди минотавърът да е успял да го докопа, глупецът бе успял да избяга към вътрешността на града, като по пътя си не спираше да крещи последните новини. Слухът щеше да плъзне из града в рамките на няколко минути.
Мина се взираше в драконовия ездач. Кръвта напълно се бе оттеглила от лицето й. Галдар си помисли, че му се бе струвала по-жива, докато умираше. Изплашен, че момичето може да припадне, той протегна ръка, за да я подкрепи. Тя го отблъсна.
— Невъзможно — произнесе през побледнелите си устни. — Златните и сребърните дракони са напуснали този свят и никога повече няма да се върнат.
— Съжалявам, че трябва да възразя, Мина — рече колебливо ездачът, — но ги видях с очите си. Ние… — той посочи навън, където синият му дракон дишаше тежко с повдигащи се и спадащи хълбоци, провесил носа си почти до земята от изтощение — бяхме изненадани, едва не ни убиха. Едва успяхме да се доберем дотук здрави и читави.
Рицарите на Мина се бяха скупчили плътно около нея.
— Мина, какви са заповедите ти?
— Какво ще наредиш, Мина?
Бледните й устни помръднаха, ала водачката проговори на себе си:
— Трябва да действам веднага. Церемонията не може да чака.
— Колко далеч са драконите? — попита ездача Галдар.
Мъжът надзърна изплашено към небето.
— Бяха точно зад мен. Изненадан съм, че все още не ги виждаме…
— Мина — намеси се Галдар, — разпрати нареждания. Призови червените и сините дракони. Много от старите любимци на Малис все още са наблизо. Заповядай им да се бият!
— Няма да дойдат — каза драконовият ездач.
Момичето отмести погледа си към него.
— Защо не?
Мъжът подхвърли палец през рамо и по посока на собствения си син дракон.
— Няма да се бият срещу собствения си вид. Може би по-късно старите дрязги отново ще се възродят, но не и в този момент. Трябва да се оправим някак сами.
— Какво да правим, Мина? — Настояваха рицарите с прегракнали и изпълнени със страх гласове. — Какви са заповедите ти?
Водачката не отговаряше. Стоеше смълчана със зареян в нищото поглед. Не чуваше никой от тях. Слушаше гласа на друг.
Галдар много добре знаеше кому принадлежи този глас, но този път смяташе да я накара да чуе неговия. Той я улови за ръката и я разтърси.
— Зная какво си мислиш, но не можем да го направим, Мина — каза й той. — Не можем да издържим срещу такова нападение! Само драконовият страх ще бъде достатъчен, за да обезлюди стените, какво остава някой да си помисли да влиза в сражение. А и нито стените, нито огненият ров ще спрат драконите.
— Имаме армията на мъртвите…
— Ха! — изсумтя минотавърът. — Златните дракони не се боят от някакви си души на човеци, гоблини или каквито там жалки създания е поробил Единият бог. Колкото до соламнийците, те и преди са се сблъсквали с мъртвите и този път ще се изправят срещу ужаса далеч по-подготвени.
— Какво ще ме посъветваш тогава, Галдар? — попита студено тя. — След като си толкова сигурен, че не можем да победим?
— Ще те посъветвам да се измъкваме възможно най-скоро от тук — заяви недвусмислено той, а рицарите повториха думите му в дружно ехо. — Ако потеглим още сега, ще имаме време да евакуираме града и да се измъкнем през планините. Там е пълно с тунели. Господарите на Смъртта са ни защитавали преди, ще ни защитят и сега. Все някак ще отстъпим до Джелек или Нерака.
— Да отстъпим? — вторачи се изумено в него Мина и опита да изтръгне ръката си от неговата. — Само за половината от онова, което каза, мога да те обявя за предател!
Той не я пускаше, изпълнен с мрачна решимост.
— Остави Санкшън на соламнийците, Мина. Веднъж вече им го отнехме. И друг пък ще имаме този късмет. Все още владеем Соламния. Солантас е в ръцете ни, също и Палантас.
— Не, не са — изрече тя, без да спира да се бори, за да се освободи. — Заповядах на повечето от частите ни да се придвижат насам, за да станат свидетели на триумфа на Единия бог.
Галдар отвори уста и шумно я затвори.
— Нямах представа, че разполагат с дракони! — извика тя.
Виждаше как образът му в очите й става все по-малък и по-малък. Най-сетне я пусна.
— Няма да отстъпваме — заяви водачката.
— Мина…
— Слушайте, всички ме чуйте. — Само един неин поглед бе достатъчен, за да ги събере: мънички фигурки, уловени в лепкавия кехлибар. — На всяка цена трябва да задържим този град. Когато церемонията приключи и Единият бог пристъпи в този свят, никоя сила по лицето на Крин не ще успее да й се противопостави. Тя ще унищожи всички.
Офицерите се взираха в нея, без да помръднат. Някои потрепнаха и погледнаха нагоре. Галдар също усещаше първите пристъпи на паника и ужас някъде дълбоко в стомаха си — драконов страх… все още далечен, но приближаващ.
— Е, какво чакате? — попита Мина. — Връщайте се по местата си.
Никой не помръдна. Никой не нададе радостен вик, нито произнесе името й.
— Чухте заповедта ми! — извика одрезгавяло Мина. — Галдар, ела с мен.
Тя понечи да се отдалечи. Рицарите й продължаваха да стоят на местата си, препречвайки пътя й с телата си. Водачката не носеше оръжие. Дори не си бе помислила да вземе такова със себе си.
— Галдар — произнесе тя. — Убий всеки, който се опита да ме спре.
Галдар положи ръка върху дръжката на меча си.
Рицарите започнаха да отстъпват един по един.
Мина премина покрай тях с изражение, студено като смъртта.
— Къде отиваш? — попита настоятелно минотавърът, тръгвайки след нея.
— В храма. Имаме много работа и ужасно малко време, за да я свършим.
— Мина — заговори още по-настоятелно в ухото й той, — не можеш да ги оставиш сами срещу това. Заради теб биха открили кураж да се изправят даже и срещу златни дракони, но ако те няма…
Тя спря рязко.
— Те не се сражават заради мен! — Гласът й трепереше. — А заради Единия бог! — Обърна се към рицарите. — Чуйте думите ми. Водите тази битка в името на Единия бог. Трябва да задържите този град в името на Единия бог. Всеки, който побегне пред лицето на врага, ще срещне гнева на Единия бог.
Рицарите наведоха глави и се извърнаха. Започнаха да се разотиват по местата си, но вече я нямаше онази гордост, с която бяха изпълнявали задълженията си досега. Измъкваха се тихомълком и без да се гледат.
— Какво им става на всички? — попита смаяно и объркано Мина.
— Досега тези мъже те обичаха и следваха. Оттук нататък ще ти се подчиняват, както се подчинява кучето, наложено с камшик. Най-вече от страх — каза Галдар. — Това ли искаш?
Мина прехапа устни и сякаш се поколеба. За момент минотавърът изпита надеждата, че може и да не послуша гласа, който й говореше, че ще постъпи така, както смята за достойно и правилно. И че ще остане вярна на хората си по начина, по който те й бяха верни.
Момичето стисна зъби. Кехлибарените очи се втвърдиха.
— Нека псетата бягат. Не се нуждая от тях. Имам Единия бог. Отивам в храма, за да се подготвя за церемонията. Идваш ли? — попита властно към него. — Или и на теб ти се иска да побегнеш?
Галдар се загледа в кехлибарените очи. Вече не виждаше отражението си в тях. Вече не виждаше никого. Очите й бяха празни.
Тя не изчака отговора му. Вместо това просто тръгна нататък, без да погледне дали я следва, без да се интересува от решението му.
Минотавърът се поколеба. Обърна взор към Западната порта и видя, че рицарите се събират на групи и тихо обсъждат нещо помежду си. Силно се съмняваше, че обмислят стратегия за предстоящата битка. Откъм вътрешните градски улици вече започваха да се надигат викове и писъци, докато новината, че градът ще бъде атакуван от златни и сребърни дракони, се разпространяваше навсякъде. Никой не се опитваше да обуздае паниката. В този момент всеки имаше една-единствена мисъл в главата си и тя бе да оцелее. Съвсем скоро, щом мъжете и жените се превърнеха в обикновени животни — хапещи, драскащи, за да спасят кожите си, — щяха да настанат брожения. В жалките си страхове нищо чудно да се избиеха един друг още преди да е дошла армията на враговете им.
„Ако остана на стените, може и да успея да поведа неколцина — помисли си Галдар. — Може да открия поне няколко души, достатъчно храбри, че да се изправят срещу ужаса и да се сражават заедно с мен. Ще посрещна смъртта си достойно. Ще умра с чест.“
Наблюдаваше Мина, додето тя се отдалечаваше съвсем сама, като се изключеше петглавата фигура, надвиснала над нея, която я обгръщаше и отблъскваше всеки, който някога бе направил опит да я обикне или да се застъпи за нея.
— Вероломна кучко! — измърмори той. — Няма да се отървеш от мен така лесно.
После стисна меча си по-здраво и забърза след момичето.
Мина бе сгрешила, казвайки на Галдар, че той е бил единственият, който винаги се е грижил за нея. Имаше и друг и неговата грижа бе дълбока и искрена. Силваношей трескаво тичаше след момичето, като разблъскваше тълпата по пътя си и се опитваше да не изостава.
Беше решил да остане в Санкшън само за да научи нещо повече за нея. И радостта му бе неизмерима, когато разбра, че Мина е добре. Радост, която не помръкна даже когато със завръщането й животът за младия елф стана още по-труден и изпълнен с опасности. Хората внезапно започнаха да си припомнят, че са го виждали тук-там из града.
Беше принуден да се скрие. Един кендер услужливо го запозна със системата от проходи, кръстосващи под повърхността на града. Елфите се отвращават от живота под земята, тъй че Силваношей успяваше да се задържи из тунелите само за кратки периоди от време, преди отчаяната нужда от глътка свеж въздух да го принудеше отново да се изкачи нагоре. За да се поддържа жив, крадеше храна и дори си присвои качулата наметка и някакъв шал, с които да прикрива чертите и телосложението си.
Навърташе се главно около останките на тотема с надеждата да я зърне, но така и не бе успял да го стори. Започваше сериозно да се тревожи дали Мина не е напуснала града, или пък не се е разболяла тежко. Сетне по силата на една щастлива случайност сполучи да подслуша разговор, от който му стана ясно, че водачката е напуснала Храма на Сърцето и е преместила резиденцията си в друг полуразрушен храм, този на Дюъргаст, издигащ се в покрайнините на Санкшън.
Построен в чест на някакъв лъжебог, измислен от извратен култ, храмът беше печално известен с това, че във вътрешността му имаше изградена арена, където пред очите на крещящата тълпа се бяха извършвали човешки жертвоприношения. След време, в разгара на Войната на Копието, лорд Ариакас бе присвоил храма за свои нужди и бе използвал подземието му, за да измъчва пленниците си.
Храмът се славеше с репутацията на свърталище на злото и по времето на Хоган Примката дори се говореше, че смятат да го сринат със земята. Честите земетръси бяха разтворили огромни пукнатини в стените, отслабвайки постройката до такава степен, че никой дори не си помисляше да се приближи до него. В крайна сметка гражданството на Санкшън бе взело решение да го остави на милостта на Господарите на Смъртта.
Тогава бе дошла новината, че Мина планира да превърне стария храм в място за поклонение пред Единия бог.
Храмът на Дюъргаст се намираше от външната страна на огнения ров, който заобикаляше Санкшън и не можеше да бъде достигнат по друг начин, освен като се прекосеше същият този ров. Следователно, разсъждаваше Силваношей, Мина щеше да бъде принудена да използва някой от тунелите. Уморителните му търсения из проходите под града, макар и неведнъж завършващи с пълен неуспех, все пак доведоха до резултат — откри тунел, който преминаваше под една от свързващите стени в южната част на града.
Елфът тъкмо се бе канел да изучи по-подробно прохода, когато бяха дали сигнал за тревога, а малко по-късно беше видял как драконовият ездач долита и каца заедно с дракона си пред Западната порта. Предполагайки, че Мина неминуемо ще се появи, за да поеме нещата в свои ръце, Силваношей се бе смесил с тълпата от нетърпеливи да зърнат момичето и не се беше отказал, промъквайки се все по-напред, дори и с риск да бъде заловен, с едничката надежда поне да я види.
Сетне я бе съзрял — обкръжена от рицарите си, заета в разговор с драконовия ездач. Внезапно един от групата им се беше откъснал и хукнал към тълпата с викове на уста, че към града са се упътили златни и сребърни дракони, яздени от соламнийски рицари. Хората тутакси започнаха да ругаят и псуват и да се опитват да се измъкнат възможно най-бързо. В настъпилото объркване Силваношей усети как някой го блъсва и едва не го събаря. Елфът се забори отчаяно и някак остана на крака, като през цялото време не откъсваше поглед от Мина.
Новините за някакви си дракони и рицари не го тревожеше изобщо. За него те не означаваха абсолютно нищо. Може би само доколкото имаше възможност да се отразят директно върху Мина. Беше сигурен, че тя ще поведе силите на рицарите в битка, и се боеше, че това ще му попречи да разговаря с нея. Ето защо изумлението му бе неизмеримо, когато видя как водачката се обръща и изоставя собствените си войни.
Тяхната загуба за него бе като благословия.
Беше чул съвсем ясно думите й:
— Отивам в храма, за да се подготвя за церемонията.
Може би най-после му се удаваше шанс двамата да поговорят.
Силваношей навлезе в тунела, който бе открил, надявайки се, че сметките му са правилни и проходът ще го изведе директно при Храма на Дюъргаст. Надеждата му почти угасна, когато откри, че на едно място таванът е частично срутен. Успя да се промъкне покрай отломките и изпопадалата пръст, да продължи, след което най-сетне откри стълба, водеща до повърхността.
Изкачи се бързо, но прояви известен здрав разум, за да забави ход към края. Стълбата завършваше с дървен капак, който скриваше прохода от очите на хората горе. Щом направи опит да повдигне капака, ръката му просто премина през изгнилата дървесина, а наоколо му се посипа дъжд от прах и стърготини. Младежът предпазливо подаде глава през дупката. Ярката слънчева светлина едва не го заслепи. Премигна няколко пъти и почака, докато очите му се нагодят.
Храмът на Дюъргаст се намираше съвсем близо.
За да достигне до него, трябваше само да прекоси откритото пространство. Без съмнение веднага щяха да го забележат от стените. Силваношей обаче силно се съмняваше, че някой изобщо ще му обърне внимание. В този момент очите на всички бяха обърнати към небето.
Измъкна се някак през дупката и се затича към храма, след което се скри в сянката на една от външните му стени, изградени под формата на квадрат от големи черни гранитни блокове. Предният вход се охраняваше от две кули. Тръгна, плътно прилепен покрай стената, в търсене на някакъв начин да проникне във вътрешността. Когато достигна до първата от кулите, най-сетне се натъкна на две врати, по една от всеки край на стената.
Вратите представляваха тежки железни плочи, задвижвани от лебедки, и бяха покрити с дебел слой ръжда. Със сигурност обаче щяха да останат на мястото си, дори и храмът да рухнеше напълно. Нямаше как да премине през тях, но пък част от стената встрани се бе превърнала в купчина чакъл, откъдето можеше да се изкачи, може би с цената на известни усилия, но пък това не му пречеше. Беше уверен, че ще се справи.
Понечи да тръгне към пролуката, но нещо го накара да се закове на място и да замръзне в сенките. С крайчеца на окото си бе забелязал някакво раздвижване.
Някой друг също бе решил да дойде при Храма на Дюъргаст. Точно отпред стоеше мъж и се взираше в постройката. Беше съвсем на открито. Слънчевите лъчи го обливаха от главата до петите. Силваношей потресено се зачуди как ли не го беше забелязал. И все пак — беше готов да се закълне, че когато се бе задал откъм завоя, на мястото, където понастоящем се намираше мъжът, не бе имало никого.
Ако се съдеше по външния му вид, непознатият не беше войн. Бе доста висок, много над среден на ръст. На кръста му не се виждаше меч, нито бе въоръжен с лък и стрели. Носеше кафяви вълнени плътно прилепнали панталони, зеленикавокафява туника и високи кожени ботуши. Главата и раменете му бяха скрити под кафява на цвят качулка, така че Силваношей нямаше как да разгледа лицето му.
Младежът започваше да се ядосва. Какво правеше този глупец тук? Очевидно нищо особено, освен че зяпаше към храма като кендер, излязъл на пикник. Не беше въоръжен, следователно не представляваше опасност, ала въпреки всичко младият елф се колебаеше дали да излезе пред него. Искаше на всяка цена да говори с Мина и единственото, което му хрумваше в този момент, бе, че непознатият може би просто охранява вратите. Или и той като самия Силван искаше да разговаря с нея. Изглеждаше така, сякаш очаква нещо.
Той застина нетърпеливо. Времето минаваше. Трябваше да влезе вътре. Трябваше да говори с Мина. Мъжът обаче не помръдваше.
В крайна сметка Силваношей реши, че повече не може да чака. Умееше да тича бързо. Стига да се наложеше, можеше да надбяга непознатия с лекота и да се изгуби сред вътрешността на храма, преди мъжът да е разбрал напълно какво се случва. Младежът си пое дълбоко дъх, готов да побегне.
Непознатият обърна глава. Сетне отметна качулката си и погледна право в Силваношей.
Беше от расата на елфите.
Силваношей го изгледа втрещено, без да може да помръдне. В продължение на един безкраен смразяващ миг си бе помислил, че Самар все пак е успял да влезе в дирите му. Само че не беше той.
На пръв поглед елфът изглеждаше поне толкова млад, колкото и кралят на силванестите. Тялото му притежаваше пъргавината и изяществото на младостта. Секунда по-късно Силваношей бе принуден да преосмисли първото си впечатление. Лицето на непознатия не бе докоснато ни най-малко от времето и все пак нещо в изражението му съдържаше в себе си улегналост, неприсъща за младостта, нейните надежди, въодушевление и радостно очакване, а в очите му, макар и жизнени, имаше отсянка на несподелена скръб. Силваношей имаше далечното усещане, че мъжът го познава, ала по никакъв начин не можеше да си отговори как е възможно това.
Елфът го наблюдава известно време, след което отмести очи и отново ги насочи към храма.
Силваношей мигом се възползва от временната му проява на невнимание и спринтира към отвора. Закатери се нагоре, без да изпуска от очи непознатия, който така и не бе помръднал. Успя да се прехвърли от другата страна и се обърна, за да надникне зад себе си. Елфът продължаваше да стои на мястото си, потънал в очакване.
Решил, че е безсмислено повече да занимава мислите си със странния непознат, Силван просто го изхвърли от ума си и навлезе в руините на храма в търсене на Мина.
Мина си пробиваше път през претъпканите улици на Санкшън. Придвижването й бе силно затруднено от хората, които, щом я забележеха, се втурваха към нея, за да я докоснат. Мнозина крещяха високо колко се страхуват от приближаването на драконите. Умоляваха я да ги спаси.
— Мина! Мина! — викаха в един глас, ала виковете им й бяха омразни.
Опитваше се да не им обръща внимание, просто ги подминаваше, стараеше се да избягва протегнатите докосващи пръсти, ала всяка нейна стъпка привличаше още и още от тях, събираха се наоколо й, крещяха името й отново и отново като трескава литания срещу страха.
Друг също викаше името й. Гласът принадлежеше на Такхизис, беше висок и настоятелен, подканяше я да не спира, да побърза. Веднъж щом церемонията приключеше и Такхизис навлезеше в света, за да обедини измеренията на отвъдното и материалното, Мрачната царица щеше да получи възможност да приеме която и да е форма. А посредством нея щеше да се възправи и срещу враговете си.
Нека тогава противните златни и страхливите сребърни се осмеляха да се изправят срещу петглавия дракон, в който щеше да се превърне. Нека жалката им армия от рицари и елфи се сблъскаше с ордите от мъртъвци, които щеше да призове.
Такхизис бе доволна, че онзи жалък магьосник и неговото протеже, слепият сребърен дракон, бяха освободили металическите дракони. В началото това я бе разгневило силно, ала сега, след като бе имала достатъчно време да се успокои, Царицата си даваше сметка, че все пак е единственият бог на Крин. Всичко работеше в нейна полза, включително и заговорите на враговете й.
Каквото и да стореха, нямаше как да й навредят. Всяка изстреляна от тях стрела щеше да се върне и да порази собствените им сърца. Нищо не ги спираше да я нападат. Само че този път се канеше да ги унищожи до един — рицари, елфи, дракони, — да ги унищожи напълно, да ги изличи, да ги премаже така, че никога повече да не се изправят и поведат борба срещу нея. После щеше да заграби душите им и да ги пороби. Онези, които през целия си живот се бяха сражавали срещу нея, щяха да й служат, но в смъртта си, завинаги.
За да постигне всичко това, Такхизис трябваше да пристъпи в този свят. Контролираше вратата откъм отвъдното, но не можеше да отвори вратата в материалния свят. Затова й трябваше Мина. Беше избрала тъкмо нея и дълго я бе подготвяла за тази задача. Постепенно бе проправяла пътя й, беше се постарала да отстрани всичките й врагове. В този момент Такхизис се намираше на прага на изпълнението на най-съкровената си мечта. И не се страхуваше, че някой може в последния момент да измъкне света изпод пръстите й. Сега тя беше владетелката му. Никой не можеше да се сравнява с нея. Все пак проявяваше известно нетърпение. Нетърпението да започне битката, която да доведе до крайния й триумф.
Така че подканяше Мина да побърза. Убий тези жалки създания, казваше й тя, ако не се махнат от пътя ти, просто ги унищожи.
Водачката грабна един меч и го вдигна високо във въздуха. Вече не виждаше хора, отворени усти, не чувстваше докосващите я пръсти. Живите я обграждаха, дърпаха я, пищяха и се лигавеха, притискаха устни към кожата й.
— Мина! Мина! — крещяха те, а крясъците им се превърнаха в писъци, след което ръцете изчезнаха.
Улицата беше пуста. Чак тогава успя да си даде сметка, че чува ужасения рев на Галдар, че вижда кръвта по меча и ръцете си. Че в краката й лежат окървавените тела, посечени от самата нея.
— Тя ми заповядва да побързам — каза момичето. — А те не искаха да се махнат от пътя ми.
— Вече се махнаха от пътя ти — изрече минотавърът.
Мина сведе очи към телата. Познаваше някои от тях. Ето там лежеше войник, който я бе следвал навсякъде още от обсадата на Санкшън. Войникът бе паднал в локва от собствената си кръв. Мечът й го бе пронизал. Имаше бегъл спомен как мъжът я умолява да го пощади.
Тя прекрачи мъртвите и продължи нататък. Все още стискаше меча, макар да не умееше да използва добре такова оръжие. Държеше го неумело с обляната си в кръв ръка.
— Върви пред мен, Галдар. Разчиствай пътя ми.
— Не зная къде отиваме, Мина. Руините на храма се намират от другата страна на стената и отвъд огнения ров. Как изобщо стигаш дотам?
Тя посочи с меча си.
— Следвай тази улица. Не изпускай външната стена от очи. Точно срещу Храма на Дюъргаст има една кула. От кулата започва тунел, който минава под огнения ров и води право към храма.
Затичаха се с всички сили напред.
— Побързай — настояваше Такхизис.
Мина се подчиняваше.
Първите вражески дракони се появиха високо над планините, а заедно с тях върху защитниците на Санкшън се стовариха и първите вълни драконов страх. Слънчевите лъчи искряха по люспите на сребърните и златните създания и отскачаха от броните на ездачите им. Само великите войни на миналото пазеха в спомените си толкова голям брой дракони, притекли се на помощ на човеците и елфите в сражение срещу враговете им. Драконите летяха в дълги редици. Бързите сребърни водеха, а масивните златни охраняваха тила им.
Отнякъде се появи странна мъгла, която плисна в стените, преля и се устреми из улиците и уличките на Санкшън. Минотавърът си помисли колко странно е всъщност, че посред слънчев ден се е спуснала мъгла, след което стреснато осъзна, че мъглата всъщност имаше очи, устни и ръце. Душите на мъртвите бяха призовани на бой. Галдар вдигна глава и се опита да проникне с поглед през вледеняващата мъгла до синьото небе. Слънчевата светлина играеше по корема на сребърен дракон, ярка и силна — толкова пронизваща, че успяваше да проникне през мъглата и да превърне внезапния сумрак в горещ летен ден.
Душите бягаха от светлината, търсеха сенките, хвърляха се към страничните улички или търсеха закрилата на надвисналите кули.
Драконите не се бояха от душите на умрелите човеци, мъртвите гоблини и елфи.
Галдар вече си представяше как огненият дъх на нападателите кара телата на защитниците по стените да избухват в неудържими пламъци, разтапяйки броните им, карайки металът да потича по телата им и да прогаря кожата, докато мъжете пищят, подлудени от невероятната агония. Образът беше така жив, изпълваше съзнанието му до такава степен, че дори успяваше да долови мириса на подпалена плът и да чуе писъците на умиращите. Устата му пресъхна, ръцете му започнаха да треперят.
— Драконов страх — започна да си повтаря. — Драконов страх. Ще отмине. Остави го да отмине.
Погледна назад към Мина, за да види дали успява да се справи. Момичето бе пребледняло, но се държеше. Празните кехлибарени очи се взираха право напред и не поглеждаха нито към небето, нито към стените, откъдето войниците вече скачаха, застигнати от всепроникващ ужас.
Сребърните дракони кръжаха над тях. Едновременно всяваха страх, предизвикваха паника и разузнаваха. Сенките на сребърните им криле разсичаха улиците, пръскайки жителите на Санкшън във всички посоки. Тук и там някои вече идваха на себе си. Един от катапултите отправи самотен изстрел. Двама-трима стрелци опънаха лъковете си и запратиха стрели нагоре с напразната надежда за случайно попадение, но като цяло повечето се криеха из сенките на стените, дишаха учестено и се молеха всичко да отмине, просто да отмине.
Страхът, легнал над жителите на града, работеше в полза на Мина. Онези, които дотогава бяха изпълвали улиците, тичаха ужасени към домовете или магазините си в търсене на спасение там, където нямаше да го открият, понеже огънят на златните дракони спокойно можеше да разтопи дори камък. Поне освобождаваха пътя им, а Мина и Галдар напредваха още по-бързо.
Когато най-сетне се добраха до първата от стражевите кули, момичето разтвори широко вратата в основата й и влетя вътре. Не откриха почти никого. Обичайните й обитатели бяха побегнали. Онези, които бяха останали, надничаха надолу по спираловидното стълбище, за да разберат кой е нахлул през вратата. Един извика с разтреперан глас:
— Кой е там?
Мина дори не благоволи да погледне към тях, още повече да им отговори, а войниците така и не посмяха да слязат по-надолу, за да открият отговора на въпроса си. Галдар чу как стъпките им бързо се отдалечават надолу по бойниците.
Минотавърът грабна първата изпречила се пред очите му факла и я запали от един бавно горящ фитил в някакво ведро. Мина взе факлата от него, изчака го да запали друга и го поведе надолу през поредица от влажни стъпала, свършващи пред на пръв поглед празна стена, през която тя премина без каквото и да е колебание. Или стената беше просто илюзия, или Мрачната царица я беше накарала да се изпари. Галдар не бе сигурен в нито едно от двете, а и нямаше намерение да задава въпроси. Стисна зъби и влетя през стената по петите на Мина, очаквайки всеки момент да размаже мозъка си по камъните.
Озова се в тъмен тунел, в който се носеше силен мирис на сяра. Стените бяха топли на пипане. Мина вече бе успяла да се отдалечи доста пред него, така че се налагаше да побърза. Принуди се да присвие рамене и да наведе рогатата си глава и да започне да се провира през тесния проход. Топлината прерасна в горещина. Подозираше, че вече преминаваха под самия огнен ров. Тунелът изглеждаше наистина древен. Зачуди се кой ли го е построил и защо. Още въпроси, чиито отговори никога нямаше да научи.
Проходът ги изведе до поредната празна стена. Минотавърът с облекчение отбеляза, че Мина не премина през нея. Вместо това момичето пристъпи през една малка врата. Галдар също се напъха през вратата, а когато вдигна глава от другата страна, установи, че е попаднал в затворническа килия.
При появата на светлината се разбягаха и разпискаха плъхове. Животните побързаха да се изпокрият из ъглите. Подът изглеждаше като оживял от някакви странни насекоми, които на свой ред започнаха да изчезват из дупките и цепнатините в каменните стени. Вратата на килията висеше на единствената си ръждива панта.
Мина излезе от килията и продължи по коридора навън. Крачейки след нея, минотавърът мяркаше набързо различни странични помещения и най-после си даде сметка къде се намираха. Храмът на Дюъргаст.
Ако онова, което беше чувал за този храм, бе вярно, можеше да се предположи, че това бяха залите, където бяха „разпитвали“ пленниците от драконовата армия. Светлината на факлата не успяваше да проникне достатъчно навътре в отделенията, за което минотавърът изпитваше силна благодарност.
Мразеше това място, искаше му се да бъде далеч от него, където и да е, но не тук, даже и в града горе, дори и в този момент Санкшън да гъмжеше от златни дракони. Писъците на умиращите все още отекваха из тези мрачни коридори, а стените бяха напоени с кръв и сълзи.
Мина не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Светлината на нейната факла освети поредица от водещи нагоре стъпала. Докато се катереха по тях, Галдар имаше усещането, че се изплъзва от лапите на самата смърт. Не след дълго излязоха на равнището на земята — основната част на храма.
Стените бяха силно напукани и той веднага долови лъх на свеж въздух. И въпреки че благодарение на огнения ров се носеше и силен мирис на сяра, той поне бе за предпочитане пред миризмата, носеща се долу. Минотавърът си пое дълбоко дъх.
През пукнатините се процеждаха прашни слънчеви лъчи. Галдар се накани да загаси факлата, ала Мина го възпря.
— Остави я запалена — каза му тя. — Там, където отиваме, ще ни е нужна.
— А къде отиваме всъщност? — попита той. Боеше се, че момичето ще отговори, че отиват в олтарната зала.
— На арената.
Мина го поведе бързо и без колебание направо през руините. Галдар забеляза, че част от отломките бяха разчиствани, за да бъдат отворени отдавна затрупани проходи.
— Сама ли свърши всичко това, Мина? — запита зачудено той.
— Помогнаха ми — отвърна водачката.
Можеше да си представи произхода на тази помощ. Вече съжаляваше, че е попитал.
За разлика от човеците Галдар не се отвращаваше от идеята за арена на открито, където хората да идват и да наблюдават кървави забавления. Подобни състезания бяха част от минотавърското му наследство. Народът му нерядко ги използваше за разрешаване на всичко — от семейни вражди и военни спорове до избиране на нови императори. С изненада бе установил, че човеците наистина смятат подобни практики за признак на варварство. Лично според него варварски бяха измамните, вероломни политически игри, в които самите човеци се включваха на драго сърце.
Самата арена се виждаше само от някои от най-високите стени на Санкшън. Галдар и преди я беше зървал, изпитвайки любопитство от факта, че за пръв вижда подобно съоръжение, построено от човешки ръце. Беше вкопана в склона на планината. Дъното й се намираше малко под земното равнище и бе покрито с пясък, а в полукръг пред него, издялани в планинската гръд, бяха оформени редици от пейки. По стандартите на минотаврите арената не бе особено голяма и беше започнала да се разпада. По дъното й зееха дупки, а сред редиците от пейки бяха плъзнали дълбоки пукнатини.
Мина зави и пое през прашните коридори, които ги отведоха до голямо преддверие, отварящо се към арената. Мина тръгна през него. Галдар я последва… и установи, че е пристъпил от прашна светлина в пълен мрак.
Спря на място и замига с очи, изплашен, че внезапно е изгубил зрението си. Все още подушваше познатите миризми, включително и тази на сяра. Усещаше вятъра и топлите слънчеви лъчи по лицето си по същия начин, по който само допреди секунда беше виждал слънцето и синьото небе през пукнатините по тавана на коридора. Сега минотавърът вдигна глава, ала над себе си видя единствено черно небе, беззвездно и безоблачно.
Мина улови ръката му.
— Не се бой — каза му тихо. — Намираш се в присъствието на Единия бог.
Като се вземеше предвид последната им среща, Галдар в никакъв случай нямаше как да изпита облекчение, че се намира в присъствието на Такхизис. Вече повече от всичко изпитваше непреодолимото желание да се махне оттук. Беше допуснал грешка, идвайки на това място. Беше дошъл от любов към Мина, а не към Царицата. Мястото му не беше тук, усещаше се нежелан.
Към арената водеха стълби.
Мина пусна ръката му и забързано започна да слиза по тях, сигурна, че той ще я последва. Не можеше да се насили да й каже, че иска да я изостави. Не че замрелите в гърлото му думи щяха да бъдат от голямо значение. Вероятно щеше да го намрази още повече заради тях, да го презре дълбоко и искрено. Нищо, което можеше да каже, нямаше да промени това. Минотавърът се обърна, накани се да пристъпи обратно към светлината, драконите и навярно собствената си смърт, когато чу как Мина надава изплашен вик.
Следвайки единствено инстинктите си, изплашен за живота й, Галдар измъкна оръжие и се втурна надолу.
— Какво правиш тук, Силваношей? Промъкваш се в сенките като някой убиец? — попита заповедно Мина.
Интонацията й беше вледеняваща, ала гласът й изневеряваше. Светлината от факлата се олюляваше в потрепващата й ръка. Бяха я изненадали напълно.
Галдар веднага разпозна влюбения до полуда обожател на Мина, краля на елфите. Лицето на младежа бе мъртвешки пребледняло. Беше отслабнал и изпит, а фините му някога дрехи се бяха превърнали в увиснали дрипи. Само че момчето вече не изглеждаше покрусено и отчаяно. Беше спокоен и се владееше дори по-добре от самата Мина.
Думата „убиец“ и странният външен вид на елфа накараха Галдар да издигне меча си. Вече се канеше да замахне и да отсече главата на младежа, да го съсече на две, ала момичето го спря.
— Недей — произнесе презрително тя. — Той не представлява заплаха за мен. Не може да ми навреди с каквото и да било. Скверната му кръв само ще опетни тази свещена земя.
— Махай се тогава, измет — рече Галдар, като с нежелание сведе оръжието. — Мина току-що ти подари нов живот. Вземи го и се махай.
— Не и преди да съм казал каквото имам за казване — произнесе сдържано Силваношей. — Съжалявам, Мина. Съжалявам за онова, в което си се превърнала.
— Съжаляваш мен? — Тя го изгледа с насмешка. — Съжалявай себе си. Ти падна в капана на Единия бог, а елфите ще срещнат пълното си унищожение. Най-сетне и окончателно. Хиляди паднаха под моята мощ и хиляди още ще паднат, додето всеки, осмелил да ми се противопостави, не срещне края. Но заради теб, заради твоята слабост народът ти ще остане в миналото. Само че ти съжаляваш мен!
— Да — каза Силваношей. — Не само аз паднах в капана. Ако бях по-силен, навярно щях да успея да те спася, ала нещата не стоят по този начин. Ето за това съжалявам.
Мина се втренчи в елфа, а кехлибарът в очите й започна да се втвърдява около него, сякаш се опитваше да го изстиска.
Силваношей се възправяше непоклатимо. В неговите очи имаше единствено тъга.
Мина му обърна отвратено гръб.
— Вземи и него — подхвърли на Галдар. — Нека стане свидетел на края на всичко, на което държи.
— Позволи ми да го погубя… — започна минотавърът.
— Винаги ли трябва да ми се противопоставяш — попита властно тя, като се обърна разгневено. — Казах, че ще го вземем с нас. Не се бой. Той няма да бъде единственият свидетел. Всички врагове на Единия бог ще бъдат тук, за да станат свидетели на нейния триумф. Включително и ти, Галдар.
Сетне се обърна и премина през вратата, водеща към арената.
Минотавърът усети, че цял е настръхнал. Ръцете му бяха плувнали в пот.
— Бягай — каза рязко на елфа. — Няма да те спра. Хайде, измъквай се от тук.
Силваношей поклати глава.
— Ще остана, както и ти. И двамата сме тук поради една-единствена причина.
Галдар изсумтя. Ето го, стоеше на прага на вратата и водеше спорове, макар много добре да знаеше как ще постъпи. Елфът беше прав. И двамата оставаха поради една причина.
Стисна зъби, прекрачи през вратата и също излезе на арената. Хвърли поглед зад себе си, за да види дали Силваношей ще го последва, и изумено забеляза, че зад него стои друг елф.
„Рогати богове, това място направо гъмжи от остроухи!“ — помисли си минотавърът.
Непознатият елф наблюдаваше внимателно Галдар, който по някакъв странен начин получи неприятното усещане, че зад младото лице и очите на старец се крие създание, способно да прочете и най-съкровените мисли в сърцето и ума му.
Това не му се нравеше. Нямаше доверие на този нов елф и за миг се поколеба, чудейки се дали да се върне назад и да се разправи с него.
Елфът просто стоеше спокойно и чакаше.
Всички врагове на Единия бог ще бъдат тук, за да станат свидетели на нейния триумф.
Предположил, че това навярно е някой от тях, минотавърът сви рамене и продължи по пътя си. Тъй като момичето вече не се виждаше, се принуди да потърси с очи светлинката от факлата на Мина и да поеме в нейна посока.
Сребърните дракони летяха ниско над града, като дори не си даваха труда да използват своя смъртоносен огнен дъх, разчитайки единствено на сковаващия страх, който всяваха сред населението. Джерард вече беше летял с дракон, но никога не бе му се удавал случай да участва в битка по време на полет и винаги се бе чудел какво ли може да накара човек да се раздели с непоклатимата земя под краката си заради рядката привилегия да си счупи врата. В този момент обаче, докато усещаше вятъра в лицето си, устремен право към укрепленията на врага, вече си даваше сметка, че за нищо на света не би заменил летенето с грубия сблъсък и задушаващата жега на сражението по земя.
Няколко секунди по-късно сребърният дракон пикира остро към злощастните защитници на стените, а Джерард нададе бойния вик на Соламния. Не защото там долу можеха да го чуят, а заради чистата радост от битката и вида на бягащите, крещящи от ужас врагове. Навсякъде наоколо му рицарите също крещяха. В същото време стрелците на елфите започнаха да запращат стрелите си към отделните групички войници, побегнали панически от искрящата смърт, която се виеше над главите им.
Реката от души се извиваше около Джерард, опитваше се да го спре, протягаше десетки ледени ръце към него, поглъщаше го, ослепяваше го. Ала в този момент армията на мъртвите нямаше водач. Никой, който да им дава заповеди, да направлява действията им. Крилете на златните и сребърните дракони разсичаха воала на душите, разкъсваха потока от мъртъвци, както слънцето разкъсва утринните мъгли покрай бреговете на реката. Джерард забеляза, че сега ръцете и устите на душите вече не се протягаха към него толкова настървено, и си даде сметка, че вече не му вдъхваха ужас, а единствено жалост.
Рицарят извърна взор и се съсредоточи върху своята част от сражението. Мъртвите изчезнаха.
Щом пометоха повечето защитници по стените, драконите започнаха да кацат из долините в околностите на Санкшън, а рицарите и елфите, яздили на гърбовете им, слязоха на земята. След това се строиха в колони и без бавене потеглиха към града, докато Джерард и останалите драконови ездачи патрулираха в небето над главите им.
Силванестите и квалинестите забиха знамената си на върха на един невисок хълм в центъра на долината. Алхана на драго сърце би желала да потегли с останалите към Санкшън, ала все пак имаше най-висок ранг сред тях и с неохота бе принудена да се съгласи със Самар, че мястото й е в тила, откъдето да дава заповеди и да ръководи нападението.
— Аз ще спася сина си — каза тя на Самар. — Аз ще го освободя от затвора.
— Кралице… — започна с твърдо изражение на лицето той.
— Не го казвай, Самар — нареди му Алхана. — Ще открием Силваношей жив и здрав. Ще видиш.
— Да, Ваше Величество.
Остави я на върха на хълма, изправена пред развяващото се окъсано знаме.
Гилтас стоеше недалеч от нея. Подобно на Алхана и той желаеше да бъде заедно с останалите войни, ала много добре знаеше, че един несръчен и зле обучен боец с меч може да представлява далеч по-голяма опасност по-скоро за другарите и самия себе си, отколкото за врага. Така че бе принуден да наблюдава как собствената му съпруга се отправя на бой. Можеше да я разпознае измежду хиляди благодарение на къдравата бухнала коса и поради факта, че винаги се движеше в авангарда заедно със своите войни кагонести, крещящи древните си бойни викове, размахващи оръжия, предизвиквайки врага да престане да се спотайва зад стените и да излезе насреща им.
Боеше се за нея. Винаги изпитваше страх, когато я виждаше в такива моменти, но никога не си позволяваше да й го покаже или да се опита да я задържи в безопасност до себе си. Лъвицата щеше да го приеме като обида и с пълно право. Тя бе боец със сърце, инстинкт и кураж на истински войн. Нямаше да се остави лесно. Сърцето му заби по-силно заради нея и сякаш доловила любовта му, тя обърна глава, издигна меч и го поздрави.
Гилтас й махна в отговор, ала Лъвицата не го видя. Вече бе обърнала лице по посока на битката. Сега кралят не можеше да стори нищо повече, освен да чака развръзката.
Лорд Тасгол водеше Рицарите на Соламния от гърба на един сребърен дракон. Все още не можеше да си прости поражението при Солантас и неведнъж си припомняше как Мина се бе възправила победоносно на стените на града, отправяйки им смъртни обиди. Нямаше търпение да я види отново на стената — този път обаче под формата на глава, побита на кол.
Неколцина от враговете им вече бяха успели да се възстановят от драконовия страх и започваха да се връщат по местата си. Първите стрелци по стените запратиха нестроен залп стрели по посока на лорда и дракона му. Един от златните дракони забеляза залпа, издиша срещу него и го превърна в изтляващи огнени следи. Лорд Тасгол насочи създанието под себе си право към сърцето на града.
Армията вече излизаше от долината и се насочваше към огнения ров около Санкшън. Сребърните дракони се спуснаха над рова, обляха го с ледения си дъх и замразиха лавата в него, превръщайки я в твърд, черен камък. Във въздуха се издигнаха облаци пара, които щяха да послужат за прикритие на войниците, тъй като откъм стените малцината защитници все пак намираха сили да ги обстрелват в опит да забавят настъплението им.
В отговор стрелците на елфите се заеха да изпращат рояк след рояк жилещи стрели, докато в същото време лорд Улрих даде знак на хората си да се втурнат в атаката срещу укрепленията. Тук-там се забелязваха действащи катапулти, които запращаха тежки, премазващи всичко по пътя си камъни, ала ефектът от стрелбата им почти не се усещаше и по-скоро подчертаваше паниката, настанала сред защитниците, пък и канарите често не улучваха и отскачаха безобидно встрани. Нападателите хвърлиха първите куки през стените и се закатериха нагоре.
Два-три дръзки отряда на елфите се спуснаха от гърбовете на кръжащите дракони, приземявайки се върху покривите на къщите във вътрешността на Санкшън. От тази удобна позиция елфите вече можеха да извадят лъковете си и спокойно да всеят още по-голям смут сред гърбовете на врага.
Така и не им бе останало време да вземат със себе си таран, за да преодолеят портите отвън, но както се оказа, така и нямаше да им потрябва. Един златен дракон кацна грациозно пред Западната порта и без да обръща никакво внимание на стрелите, сипещи се върху него откъм бойниците, разтвори паст и изригна стена от пламък срещу нея. Вратите просто се разпаднаха в облак от искри. Човеци и елфи нададоха ликуващи викове и стръвно нахлуха в града.
Вече във вътрешността на Санкшън, битката започна да се води на живот и смърт. Защитниците се виждаха изправени пред сигурна гибел, а и страхът от драконите беше изчезнал почти напълно, така че сега не им оставаше нищо друго, освен да дадат отпор или да загинат под ударите на мечовете и върховете на стрелите. Тук драконите не можеха да бъдат от голяма полза, за да не нанесат загуби и на собствените си съюзници.
Независимо от всичко, Джерард беше уверен, че не остава много, преди битката да бъде спечелена окончателно. Канеше се да нареди на дракона си да го остави на земята, за да се включи в сражението, когато чу, че Одила вика името му.
Тъй като слепият дракон нямаше как да участва в нападението, двамата с Одила участваха като доброволци в разузнаването на слабите точки на отбраната на града или насочваха драконите към местата, където имаше най-голяма нужда от тях. Жената войн извика още веднъж към Джерард и посочи в северна посока. Огромна част от Мрачни рицари на Нерака и обикновени войници бяха успели да избягат от града и бързо се изтегляха към Господарите на Смъртта. И с просто око се забелязваше, че в действията им няма и следа от паника. Вместо това се придвижваха дисциплинирано и под строй.
Схванал, че ако им позволят да се укрият в планините, вероятно никога повече няма да могат да ги изловят, Джерард подкани дракона под себе си да полети към тях и да ги пресрещне. Откъм един от планинските проходи проблесна метал и привлече вниманието му.
В този момент от там излизаше друга армия в посока изток. Подобно на Мрачните рицари и новопоявилите се придвижваха в стройна колона, наподобяваща чудовищна смъртоносна змия с лъскави люспи, спускаща се по планинския склон.
Даже и от толкова далеч Джерард нямаше как да не разпознае произхода на новата армия. Войниците бяха дракониди. Крилата на гърба им се забелязваха веднага, тъй като често се размахваха, за да ги издигнат над някое препятствие и да им позволят да го преодолеят с лекота. Слънцето блестеше по тежките им брони, отскачаше от шлемовете им и грееше по люспестите им кожи.
Драконидите идваха на помощ на Санкшън. Бяха поне хиляда, може би дори повече. Мрачните рицари най-сетне забелязаха появата на подкрепленията и избухнаха в радостни викове, тъй високи, че Джерард ги чуваше даже от въздуха. Сега отстъпващата войска на рицарите се обърна и построи наново, този път поемайки по посока на града, готови да контраатакуват.
Драконидите не спираха стремително си спускане по склона и за миг. Съвсем скоро щяха отново да бъдат в Санкшън и тогава драконите нямаше да могат да помогнат на соламнийците и елфите с нищо от страх да не навредят на своите.
Сребърният дракон на Джерард вече се канеше да се гмурне в нападение, когато рицарят на гърба му се вторачи изумено и му изкрещя да почака.
С една коварна маневра драконидите се стовариха право в редиците на поразените от смайване рицари, които само допреди секунда радостно бяха приветствали приближаването на онези, които смятаха за приятели.
Новодошлите се разправяха с тях без жал и с възможно най-голяма бързина. Съвсем скоро редиците на рицарите се стопиха по-бързо от сняг в летен ден, а малко по-късно формированието им напълно изчезна сред развихрилата се касапница. Приключили работата си, драконидите отново се строиха и подновиха похода към града.
Джерард нямаше никаква идея какво става. Как беше възможно драконидите изведнъж да са се съюзили с елфите? Вече сериозно си задаваше въпроса, дали да пресече и техния път, или да им позволи да влязат в Санкшън. Разумът го заставяше да избере едното, ала сърцето му говореше друго.
Решението буквално бе измъкнато от ръцете му, когато в следващия миг градът, извиващата се змия на драконидската армия, сребърните криле, главата и гривата на дракона под него просто изчезнаха от очите му.
И още веднъж бе принуден да изпита замайващото, преобръщащо стомаха усещане за пътуване през коридорите на магията.
Джерард откри, че е седнал на твърда каменна пейка под черно като нощта небе, вторачен към арена, разположена под него и осветена от вледеняваща бяла светлина без точно определен източник, или поне на пръв поглед, защото само след миг със стряскаща яснота си даде сметка, че светлината се излъчва от безбройните души, изпълващи всяко кътче на арената. Приличаха на огромен нестихващ океан.
Рицарят се огледа и забеляза Одила, която също гледаше надолу с отворена уста. Наблизо седяха лорд Тасгол и лорд Улрих, а малко по-далеч от тях беше и лорд Зигфрид. Алхана Звезден Бриз и Самар също бяха седнали на една от каменните пейки и двамата се оглеждаха, подлудени от гняв и почуда. Също така присъстваха Гилтас, неговата съпруга, Лъвицата, и Планшет.
Тук бяха и приятели, и врагове. Забеляза капитан Самювал, който изглеждаше не по-малко сконфузен от останалите. Имаше и двама дракониди. Единият — огромен бозак с дебела златна верига около врата си, а другият — сивак в пълно бойно снаряжение. Бозакът очевидно бе на ръба да избухне, а сивакът явно нямаше представа какво се очаква от него. Пейките бяха изпълнени с бойци, изтръгнати направо от сражението. Лицата им бяха зачервени или опръскани с кръв и до един се оглеждаха, попарени от изумление. Дори тялото на магьосника Даламар беше тук и както обикновено се взираше в нищото.
Никой не издаваше звук — нито мъртвите, нито живите. Джерард отвори уста в опит да повика Одила, ала откри, че е изгубил гласа си. Нечия невидима ръка не даваше на езика му да помръдне и го притискаше към пейката, без да му позволява да се извръща наникъде освен натам, накъдето тя решеше да го завърти. Виждаше единствено онова, което искаха да види и нищо повече.
Хрумна му, че може би е мъртъв, че вероятно е бил поразен в гръб от стрела и че е бил отведен на това място където се събираха всички мъртви. Страхът му понамаля. Усещаше ударите на сърцето си, чуваше как кръвта шуми в ушите му. Нищо не му пречеше да свие юмруци, да забие нокти в дланите си и да почувства болката. Съумяваше дори да размърда краката си и изпитваше непреодолим ужас. Всичко това му казваше, че все още не е мъртъв. Но беше затворник и го бяха довели тук с някаква неизвестна цел, която без съмнение беше ужасяваща и противна. Смълчани и неподвижни като мъртвите, живите до един бяха принудени да погледнат надолу към арената.
В средата й се появи фигурата на дракон. Беше ефимерна и невеществена. От единствената й шия се извиваха пет глави. Чудовищните криле на дракона се разстилаха като покров над арената и затуляха всяка надежда. Огромната опашка се извиваше около всеки, застанал под смъртната сянка на крилете. Десетте очи се взираха в различни посоки, гледаха напред, назад, взираха се в сърцето ти, търсеха мрака в дълбините му. Петте усти дъвчеха изгладняло, откриваха тъмнината и се хранеха с нея.
Сетне се отвориха и нададоха безшумен писък, който процепи ушите на всички присъстващи, накара ги да стиснат зъби, за да преодолеят болката и да преглътнат напиращите сълзи.
Писъкът бе знак на арената да се появи Мина.
Момичето носеше черната броня на Рицарите на Нерака. Повърхността й не сияеше със зловещата светлина, а се сливаше в едно с мрака, разстилан от крилата на дракона. Мина не носеше шлем. Лицето й бе призрачно бяло и сякаш излъчваше своя собствена светлина. В ръката си носеше драконовото копие. Точно зад нея, почти изгубен в мрака, я следваше нейният верен страж, минотавърът.
Мина се обърна към стихналата тълпа по трибуните. Гледаше едновременно мъртвите и живите.
— Аз съм Мина — извика тя. — Избраница на Единия бог.
Изчака малко, като че ли се надяваше да чуе радостните възгласи, на които бе навикнала. Никой не проговори, жив или мъртъв. Гласовете им бяха откраднати и единственото, което можеха да сторят, бе да я гледат.
— Знайте това — продължи тя със студен и властен глас. — Единият бог ще бъде Единствен бог отсега и завинаги. А вие ще му служите и в живота, и в смъртта. Тези, които му служат вярно, ще бъдат възнаграждавани. Тези, които се бунтуват, ще бъдат наказвани. В този ден Единият бог ще ви покаже мощта си. Днес тя ще пристъпи в този свят във физическата си форма и ще обедини в едно реалността и отвъдното. Свободна да се пренася по своя воля от единия в другия свят, тя ще управлява и двата.
Мина издигна драконовото копие. Някога красиво наглед, сега сребърното оръжие изглеждаше студено и празно, с почернял от кръвта връх.
— Това е доказателство за мощта на Единия бог. В ръката си държа славното драконово копие. Някога оръжие на нейните врагове, сега то е нейно. Драконесата Малистрикс първа изпита остротата на върха му и намери смъртта си по волята на Единия бог. Единият бог не се бои от нищо. В знак на това аз ще строша това копие на две.
Тя улови оръжието с две ръце и го засили срещу сгънатото си коляно. Копието се пречупи като отдавна мъртва и изсъхнала пръчка. Мина презрително хвърли парчетата през рамо, без дори да погледне, когато те паднаха на песъчливата земя на арената. Сребърната им светлина се усили и засия храбро. Петте драконови глави се стрелнаха към тях и ги обляха в пламък. Светлината потъмня и изтля.
Живи и мъртви гледаха в мълчание.
Галдар също наблюдаваше случващото се в мълчание.
Стоеше точно зад Мина и охраняваше гърба й, понеже някъде там, в тъмнината, се спотайваше онзи странен елф, като се изключеше, разбира се, жалкият Силваношей. Минотавърът не се тревожеше особено за последния, ала въпреки всичко нямаше намерение да позволи на никого да доближи момичето. Никой нямаше да успее да премине край него, не и в часа на нейния триумф.
„Настъпил е нейният час — мислеше си той. — Най-после ще получи уважението, което заслужава. Такхизис не може да постъпи иначе.“
Повтаряше си го отново и отново, ала независимо от всичко страхът не го напускаше.
За пръв път Галдар ставаше свидетел на истинската мощ на Царица Такхизис. Със страхопочитание бе проследил как арената се изпълва с хора, превърнати в затворници изневиделица и доведени тук, за да станат свидетели на победоносното й навлизане в измерението на смъртните. Гледаше поразено към драконовата форма, която в този момент бе възприела, към огромния размах на крилете, закриващи всяка надежда, готови да увлекат целия свят във вечна нощ.
Даде си сметка колко много е подценявал богинята досега и душата му сама пожела да падне на колене пред нея. Минотавърът бе просто един разбунтувал се роб, глупаво решил, че би могъл да заеме нещо повече от собственото си място в живота. Но бе научил своя урок. Щеше да остане роб завинаги, даже и след смъртта. И можеше да приеме съдбата си, понеже тук, в присъствието на Мрачната царица, пред нейните могъщество и величие разбираше, че не е заслужил нищо повече.
Ала не и Мина. Мина не беше родена да бъде робиня, а да властва. Вече бе доказала себе си и своята вярност. Беше крачила през кръв и огън, без дори да трепне, без да се отклони и за миг от непоклатимата си вяра. Нека Такхизис стореше с него каквото пожелае, ако щеше дори да погълне душата му. Стига Мина да получеше своето, нищо друго нямаше значение за него.
— Враговете на Единия бог са преклонили глави — извика Мина. — Оръжията им са строшени. Никой вече не може да я спре.
Тя издигна ръце, насочи очи нагоре към дракона.
— Ваше Величество, кога не съм те славила, кога не съм те почитала! Заложих живота си пред теб и спазвах дадената клетва да следвам стъпките ти. Заради моята грешка ти изгуби тялото на Златна Луна, тялото, в което щеше да се въплътиш. Сега ти предлагам своето. Вземи моя живот. Нека понеса пламъка ти. Така ще докажа своята вяра!
Петте глави се взряха в нея.
— Приемам саможертвата ти — произнесе царица Такхизис.
Галдар понечи да се втурне напред, но не помръдна. Издигна ръка, но тя остана замръзнала. Окован в тъмнината, минотавърът не можеше да стори нищо друго, освен да гледа как всичко, което някога беше обичал и уважавал, се превръща в прах.
От Господарите на Смъртта се спуснаха облаци — черни, гъсти и прорязвани от светкавици. Облаците се скълбиха около царицата дракон и я скриха от погледа, завряха, извиха се във вихрушката на ураганен вятър, който заблъска Галдар с поразяваща сила, карайки го да падне на колене.
Молитвата на Мина, нейната вяра, бяха отворили вратата на затвора.
Буреносните облаци се превърнаха в колесница, теглена от пет дракона, а в колесницата с юзди в ръце стоеше царица Такхизис, приела образа на жена.
Беше красива, ала само мисълта за красотата й го смразяваше и ужасяваше. Лицето й беше студено като обширните замръзнали пустини на юг, където дъхът в дробовете ти се превръща в лед и намираш смъртта си мигновено. Очите й бяха пламъците на хиляди погребални клади. Ноктите й бяха остри като шипове, а косата — разчорлена и изгнила като на труп. Бронята й бе от черен огън. На бедрото си носеше окървавен меч, с който отсичаше душата от тялото ти.
Колесницата увисна във въздуха, поддържана от леко повяващите се криле на петте дракона. Такхизис слезе от нея и се спусна по средата на арената. Ходеше по мълнии, а за наметало й служеха черните облаци, стелещи се подире й.
Царицата се приближи до Мина. Петте драконови глави изпищяха хвалебствения си химн.
Галдар не можеше да помръдне, нямаше да успее да я спаси. Вятърът го брулеше с такава сила, че дори не успяваше да повдигне глава. Изкрещя към Мина, ала викът му бе отнесен нечут от бурята.
Мина се усмихна разтреперано.
— Царице… — прошепна.
Такхизис протегна ноктестата си ръка.
Мина не помръдваше.
Такхизис протегна ръка към сърцето й, за да си го присвои, ноктите й се разтвориха хищно, за да заграбят душата от тялото на момичето, след което да я изхвърлят като непотребна вещ. Такхизис се протягаше, за да изпълни тялото на Мина със собствената си безсмъртна същност.
Само че ръката й не успя да докосне нищо.
Мина я гледаше объркано. Тялото й започна да трепери. Тя също протегна ръка към своята Царица, ала не успя да я докосне.
Богинята се разгневяваше. Огнените й очи изпълваха арената с пагубно зарево.
— Непокорно дете! — извика тя. — Как смееш да ми се противопоставяш?
— Но аз не съм… — Мина не успя да продължи. — Кълна ти се…
— Не тя ти се противопоставя — каза нечий глас. — А аз.
Непознатият елф премина покрай Галдар.
Яростта на Царицата се изви и помитащо връхлетя елфа. Мълниите се стоварваха разтърсващо наоколо му и се опитваха да го смажат, да го овъглят. Елфът се преви пред вятъра, ала продължи да крачи напред. Една от светкавиците успя да го повали, но той се изправи и отново тръгна. И ето че застана пред нея — без страх, напълно спокоен.
— Паладин! Скъпи братко! — изплю думите Царицата. — Значи най-после откри своя изгубен свят. — Тя сви рамене. — Закъсня. Не можеш да ме спреш. — Богинята развеселено махна с ръка към трибуните. — Заеми мястото си. Добре дошъл. Радвам се, че намина. Така и ти ще станеш свидетел на триумфа ми.
— Грешиш, сестро — отвърна със звънкия си като сребро глас елфът. — Можем да те спрем. И ти знаеш как. Вече е записано в книгата и всички се съгласихме.
Пламъкът в очите на Мрачната царица потрепна. Ноктите й се свиха нервно. Само за секунда бистрата й красота бе помрачена от съмнението и безпокойството. Но само за секунда. Опасенията й мигом изчезнаха, а красотата й отново заструи неопетнена.
Тя се усмихна.
— Няма да постъпиш така с мен, братко — произнесе, като го изгледа присмехулно. — Великият, ненадминатият Паладин никога няма да направи подобна жертва.
— Преценила си ме неправилно, сестро. Вече го сторих.
Елфът бръкна в кесията на кръста си и извади от нея малък нож, някога принадлежал на негов познат кендер.
Прокара острието на ножа през дланта си.
Кръвта се процеди от разреза и покапа по земята на арената.
— Равновесието трябва да бъде спазено. Сега и аз като теб съм смъртен.
Буреносните облаци, драконите, мълниите, колесницата… всичко изчезна. Слънцето засия ярко в синьото небе. Внезапно местата по трибуните се изпразниха. Всички, като се изключеха боговете, бяха изчезнали.
Съветът на безсмъртните се беше събрал.
Петима от страна на Светлината: Мишакал, благородната богиня на всички лечители; КириДжолит, закрилникът на соламнийските рицари; Маджере, приятелят на Паладин, дошъл от Отвъд; Хабакук, покровителят на морето; и Бранчала, чиято музика е винаги в душата ти.
Петима бяха от страна на Тъмнината: Саргонас, богът на отмъщението, вгледан безучастно в своята съпруга; Моргион, който владее болестите; Кемош, господар на немъртвите, разгневен от намесата й в неговите владения; Зебойм, виняща Такхизис за смъртта на своя възлюбен син, Ариакан; Хидукел, онзи, който се интересува единствено от баланса на везните си.
Шестима стояха между тях: Гилиан, който пази книгата; Сирион, богът на природата, Шинаре, неговата съпруга, богиня на търговията; Реоркс, богът, изковал света; Шислев, богиня на горите; Зивилин, който най-сетне отново виждаше миналото и бъдещето.
Трите им деца — Солинари, Лунитари и Нуитари — както винаги стояха заедно.
Едно от местата от страна на Светлината беше празно.
Едно от местата от страна на Тъмнината — също.
Такхизис ги прокле. Богинята закрещя от ярост, ала сега писъкът й бе един, а не пет и гласът й принадлежеше на обикновен смъртен. Огънят в очите й, заплашвал да погълне самото слънце, сега изтля до незначително пламъче, колебливо и готово да угасне като духната свещ. Тежестта на плътта й я теглеше надолу, отдалечаваше я от измерението на безсмъртните, ударите на сърцето й отекваха в ушите й и всеки един от тях й повтаряше, че един ден това сърце ще спре, за да настъпи смъртта. Трябваше да диша, нямаше друг избор, освен да се задуши. Налагаше се да поема всеки свой следващ дъх, мъчително и непрестанно. За пръв път изпитваше присвиване от глад и всички дребни несгоди на новото си крехко тяло. Тя, която бе кръстосвала небесата и бе бродила сред звездите, беше принудена да се вторачи неразбиращо в краката, с които трябваше да пристъпва оттук нататък.
Издигайки очи — смъдящи от песъчинки и потопени в гняв, Такхизис забеляза Мина. Момичето стоеше пред нея. Младо, красиво и силно.
— Ти стори това! — изкрещя й богинята. — Ти си заговорничела зад гърба ми, ти си пожелала моето падение! Искаше ти се да пеят твоето име, а не моето, нали? — Царицата измъкна меча си и се хвърли към Мина. — Може да съм смъртна, но нищо не ми пречи да ти отворя пътя към смъртта!
Галдар нададе оглушителен рев. Минотавърът се хвърли с измъкнат меч, за да предпази Мина, за да я защити с тялото си, ако се наложеше.
Мечът на Царицата описа прорязваща дъга, а острието отсече ръката, с която държеше оръжието, малко под рамото.
Ръката и мечът му паднаха на земята в разширяваща се локва от собствената му кръв. Минотавърът падна на колене и се забори с болката и шока, опитващи да погълнат разсъдъка му.
Мрачната царица отново издигна оръжие, вече над главата на Мина.
Момичето произнесе тихо:
— Прости ми.
След което се приготви да посрещне удара.
На прага да изгуби съзнание, Галдар тъкмо се канеше за един последен скок, когато нещо го блъсна откъм гърба. Минотавърът вдигна премрежен поглед и видя, че Силваношей е застанал над него.
Кралят на елфите държеше счупеното драконово копие. После го запрати напред с всичката си сила, болка, вина, страх и насъбрана любов.
Копието порази Такхизис и се вмъкна дълбоко в гръдта й.
Изненадано, а сетне смаяно богинята погледна стърчащото от плътта й оръжие. Пръстите й несъзнателно посегнаха, за да докоснат наситената тъмна кръв, извираща от ужасната рана. Сетне политна и започна да пада.
Мина се хвърли към нея, надавайки отчаян и скръбен вик и успя да я улови точно преди да падне.
— Не ме оставяй, майко — извика момичето. — Не ме оставяй сама!
Такхизис не й обърна внимание. Очите й оставаха втренчени в Паладин и в тях сякаш се бе побрала цялата омраза на Вселената — горяща и безкрайна като самата вечност.
— Ако аз изгубих всичко, същото се отнася и за теб. Светът, който така обичаше, никога повече няма да бъде същият. Поне това успях да постигна.
По устните й изби кървава пяна. Тя се закашля и забори за сетна глътка въздух.
— Някой ден ще познаеш болката. И по-лошо, братко… — Такхизис се усмихна мрачно, насмешливо, като сенките в очите й. — Ще познаеш болката на живота.
Пяната избълбука заедно с последния дъх. Тялото й се разтърси, а ръцете й се отпуснаха. Главата на царицата се олюля и застина в ръцете на Мина. Сега само очите й се взираха към нощта, която бе владяла тъй дълго и която никога повече нямаше да бъде нейна.
Момичето я притисна към гърдите си и внимателно започна да я люлее. Останалите — Галдар, странният елф, боговете — стояха смълчани и поразени. Единственият звук долиташе от разтърсващите ридания на Мина. Побледнелият като смъртник Силваношей постави ръка на рамото й.
— Мина, тя щеше да те убие. Не можех да й го позволя…
Момичето вдигна обляното си в сълзи лице. Кехлибарените й очи бяха сгорещени, втечнени, когато докоснаха плътта му.
— Аз исках да умра. И щях да го сторя щастливо и изпълнена с благодарност, защото само така можех да й служа. Ето че сега аз съм жива, а тя е мъртва и вече си нямам никого. Никого!
Обляната й в кръвта на Такхизис ръка улови меча на богинята.
Паладин опита да се намеси и да я спре. Нечия невидима ръка го отблъсна и го търколи на пясъка. А един глас протътна от небесата:
— Ние ще получим своето отмъщение, смъртни — каза Саргонас.
Мина втъкна меча в корема на Силваношей.
Младият елф възкликна задавено и се взря изумено в нея.
— Мина… — оформиха една-единствена дума устните му. Не му бе останал глас. Лицето му се загърчи от непоносима болка.
Отдадена на яростта и с мрачно изражение, Мина вмъкна оръжието още по-навътре. Остави го да се гърчи, нанизан на меча достатъчно дълго, докато го наблюдаваше и оставяше кехлибарените очи да се втвърдят около него. Сетне, удовлетворена от предстоящата му смърт, измъкна оръжието.
Силваношей се плъзна по опетненото от собствената му кръв оръжие и се строполи на земята.
Мина стисна по-здраво окървавения меч и тръгна към Паладин, който съвсем бавно се надигаше от земята. Момичето се втренчи и в него, поглъщайки го в лепкавия кехлибар. Хвърли меча на Такхизис в краката му.
— Ти ще изпиташ болката от смъртта. Но сега е рано. Не сега. Така пожела моята Царица и аз ще се подчиня. Но знай, нищожество. В лицето на всеки елф, когото срещна, ще виждам твоето. И когато отнемам живота му, това ще бъде твоят живот. А аз ще отнема живота на мнозина… за да отплатя за един.
Тя го заплю, заплю го в лицето. После се обърна към боговете и ги изгледа предизвикателно. Коленичи до тялото на своята царица, целуна я по студеното чело. Чак тогава Мина я вдигна и съвсем бавно напусна Храма на Дюъргаст.
На арената с изключение на отдалечаващите се стъпки на момичето не се чуваше никакъв звук. Галдар лежеше, заровил лице в затопления от слънцето пясък. Чувстваше умора. Е, сега можеше да си почине, Мина беше в безопасност. Най-после в безопасност.
Минотавърът затвори очи и пое по дългия път към тъмнината. Не бе стигнал далеч, когато откри, че някой е застанал пред него.
Вдигна очи и видя огромен минотавър, извисяващ се като планината, където бе умряла червената драконеса. Рогата му опираха в звездите, козината му бе гарвановочерна. Носеше черни доспехи, поръбени с чисто, студено злато.
— Саргас! — прошепна Галдар.
Той стисна кървящия чукан, останал от ръката му, падна на колене и сведе глава. Рогата му докоснаха земята.
— Изправи се, Галдар — отекна гласът на бога. — Доволен съм от теб. Когато беше в нужда, ти се обърна към мен.
— Благодаря ти, велики Саргас — отвърна минотавърът, като най-после се осмели да се изправи и го погледна колебливо.
— В замяна на твоята вярност ще те възвърна към живот — изрече богът. — Ще имаш отново и живота си, и ръката, с която държиш меча.
— Не и ръката ми, велики Саргас — отвърна умолително Галдар, усещайки остра болка в гърдите. — Приемам живота и ще живея, за да те славя, ала ръката ми я няма, а и аз не я искам повече.
Богът изглеждаше недоволен.
— Народът на минотаврите най-после отхвърли оковите, които ни пречеха толкова дълги векове. Най-сетне ще напуснем островите, нашия затвор, и ще пристъпим на континента, на който по право принадлежим. Нуждая се от храбри войни като теб, Галдар. И се нуждая от тях цели, а не осакатени.
— Благодаря ти, велики Саргас — рече смирено минотавърът. — Но ако нямаш нищо против, ще се науча да се бия и с лявата ръка.
Зачака напрегнато богът да стовари гнева си върху него. След като известно време не чу нищо повече, той отново рискува един бърз поглед.
Саргас се усмихваше. Вярно, че с известна неохота, но все пак се усмихваше.
— Нека бъде както искаш, Галдар. Свободен си да определяш собствената си воля.
Минотавърът въздъхна дълбоко от облекчение.
— За което, велики Саргас — произнесе той, — ти благодаря от сърце.
Галдар премигна и надигна муцуна от мокрия пясък. Нямаше спомен нито къде се намира, нито какво можеше да е търсил на земята. Може би беше решил да подремне, но пък в средата на деня? Навярно Мина се нуждаеше от него. Сигурно щеше да се ядоса, ако откриеше, че мързелува. Минотавърът скочи на крака и инстинктивно посегна за меча на кръста си.
Мечът му не беше на мястото си. Нито пък ръката, с която се бе опитал да го докосне. Вместо това тя лежеше отрязана в пясъка пред него. Галдар погледна първо към нея, после към обичайното й място и спомените му тутакси се завърнаха.
Чувстваше се здрав и единственото нещо, което не бе на мястото си, бе само ръката на пясъка. Чуканът й беше заздравял. Всички богове си бяха отишли. Наоколо не се виждаше никой освен падналия крал и странния младолик елф с очи на възрастен.
Съвсем бавно и доста неумело Галдар вдигна меча с лявата си ръка. Премести колана си така, че оръжието вече да се пада откъм нея, и след няколко неуспешни опита успя да върне острието в ножницата. Новият начин му се струваше неудобен и неестествен, ала нямаше друг избор, освен да свикне с положението на нещата. Този път щеше да се справи, каквото и да му костваше.
Въздухът вече не беше толкова топъл, колкото си го спомняше. Слънцето тъкмо се скриваше зад върховете на планината, а сенките се протягаха към настъпващата нощ. Налагаше се да побърза, ако искаше да я намери. Трябваше да излезе от тук, докато все още разполагаше с достатъчно светлина, за да вижда къде стъпва.
— Ти си верен приятел, Галдар — каза Паладин, когато минотавърът го подмина.
Галдар изсумтя, но не спря. Следваше стъпките й, следваше кръвта на нейната мъртва царица.
От любов към Мина.
Битката за Санкшън не продължи дълго. До настъпването на нощта градът бе свалил оръжие и вероятно капитулацията му би настъпила още по-отрано, ако въобще се бе появил някой, склонен да вземе това решение.
Напразно Мрачните рицари и техните войници викаха името на Мина. Тя нито отговаряше, нито идваше. Накрая на всички стана ясно, че водачката им я няма. Някои бяха горчиво разочаровани, други — гневни. Всички се чувстваха предадени. Знаейки, че ако преживеят битката, така или иначе ще бъдат екзекутирани или хвърлени в затвора, неколцина решиха да се сражават. Повечето се биеха главно защото напредващата армия ги притискаше тук или там.
Други бяха решили да послушат съвета на Галдар и да потърсят убежище из пещерите в планината. Тъкмо те се бяха натъкнали на войската на драконидите. Мислейки, че отново са намерили силен съюзник, Мрачните рицари се бяха подготвили да преустановят отстъплението и да завземат града наново. Изумлението им, когато драконидите ги бяха връхлетели, избивайки всеки по пътя си, бе неимоверно, ала и не особено продължително.
Кои бяха тези странни дракониди и защо се бяха притекли на помощ на елфите и рицарите, никой никога нямаше да узнае. Армията им така и не навлезе в града. Вместо това драконидите изчакаха пред стените, додето не се увериха, че флагът на Мрачните рицари на Нерака е свален и на негово място се издигат знамената на Квалинести, Силванести и Соламния.
Чак тогава напред излезе огромен бозак, облечен в златна броня и златна верига около врата си, и един сивак, носещ парадната униформа на главнокомандващ от армията на драконидите. Сивакът даде команда „мирно“. После двамата с бозака отдадоха чест на знамената, а драконидите удариха мечовете в щитовете си. Сивакът заповяда „ходом марш“, армията се изви и се упъти обратно към планините.
По-късно някой си беше спомнил, че голяма група дракониди е превзела град на име Теър. Говорело се също, че специално тези дракониди не обичали особено Мрачните рицари. Дори и в това да имаше нещо вярно обаче, Теър бе доста далеч от Санкшън и оставаше загадка как са успели да пристигнат точно в решителния момент. И тъй като никой повече не видя драконидите, мистерията си остана неразрешена.
Когато стана ясно, че битката за Санкшън е спечелена, повечето от златните и сребърните дракони си заминаха, отправяйки се към Драконовите острови или там, където бяха живели за последно. Преди да отлети, всеки от тях взимаше по малко от пепелта на тотема и я отнасяше със себе си. Заедно сребърните и златни дракони отнесоха всичко, останало от него, въпреки че в пепелта имаше остатъци и от червени, сини, бели, зелени и черни дракони. В края на краищата всички те бяха дракони на Крин.
— Ами ти? — попита Джерард Огледало. — Ще се завърнеш ли обратно при Цитаделата на Светлината?
Джерард, Одила и Огледало стояха пред Западната порта и наблюдаваха изгрева в деня веднага след битката. Слънцето се надигаше величествено. По небето още се виждаха ярки червени, оранжеви и тъмновиолетови нишки, които изсветляваха все повече, додето денят полека прогонваше нощта. Сребърният дракон погледна слънцето, сякаш можеше да го види със слепите си очи. Сетне обърна глава към рицаря.
— Цитаделата повече не се нуждае от защитата ми. Мишакал ще се погрижи за храма. Колкото до мен, аз и моята водачка решихме да обединим сили.
Джерард се обърна объркано към Одила, която кимна.
— Напускам Ордена — каза тя. — Лорд Тасгол прие оставката ми. Така е най-добре, Джерард. Рицарите едва ли ще се чувстват особено комфортно, ако остана сред редиците им.
— Какво ще правите? — попита младият войн.
Бяха преживели толкова много и никак не бе очаквал, че ще се разделят така внезапно.
— Царица Такхизис може да е мъртва — рече сериозно Одила, — ала мракът остава. Минотаврите са превзели Силванести. Със сигурност няма да се задоволят само с тези земи и ще пожелаят още. Двамата с Огледало решихме да обединим сили. — Тя потупа дракона по шията. — Сляп дракон и човек, който съвсем наскоро е прогледнал, страхотен отбор, какво ще кажеш?
Джерард се усмихна.
— Ако сте се отправили към Силванести, нищо чудно отново да се натъкнем един на друг. Ще се опитам да спомогна за създаването на съюз между Ордена и елфите.
— Наистина ли вярваш, че Съветът на рицарите ще се съгласи да помогне на елфите да възвърнат земите си? — попита скептично Одила.
— Не зная — сви рамене той, — но съм дяволски сигурен, че ще ги накарам да го обмислят. Първо обаче имам някои задължения. В гробницата в Утеха има една счупена ключалка. Обещах да я поправя.
Помежду им се настани неловка тишина. Имаше твърде много за казване, а нямаше как да го изкажат. Огледало повя с крилата си, показвайки съвсем ясно, че няма търпение да потеглят. Одила схвана намека.
— Сбогом, Царевичко — рече с широка усмивка.
— Прав ти път — ухили се в отговор Джерард.
Одила се наведе и го целуна по бузата.
— Ако някога отново решиш да се изкъпеш гол в някой поток, първо се увери, че съм наблизо.
Тя възседна сребърния дракон. Той склони сляпата си глава в поздрав, разпери криле и грациозно полетя във въздуха. Одила помаха.
Джерард й махна в отговор. Остана загледан след тях, докато ставаха все по-малки, и остана още дълго, даже когато вече бяха изчезнали от погледа.
И други се сбогуваха през същия ден. Сбогуване, което щеше да продължи през по-голямата част от вечността.
Паладин беше коленичил на арената и наблюдаваше Силваношей. Той затвори взрените в нищото очи на елфа. Почисти кръвта от лицето му и се постара да прибере доколкото можа ръцете и краката му. Паладин бе уморен. Не беше навикнал на болките, неудобствата и нуждите на това смъртно тяло, на променливите му настроения: съжаление и тъга, гняв и страх. Загледан в лицето на мъртвия крал на елфите, Паладин виждаше обещанието на младостта. Сега всичко това беше изгубено, пропиляно. Реши да почине за миг. Избърса потта от челото си и се зачуди как ли с толкова тъга и така натежало сърце би могъл да продължи напред. Как щеше да се справя сам оттук нататък?
Усетил нечие внимателно докосване по рамото си, той се обърна и видя до себе си красива лъчиста богиня. Тя му се усмихна, ала в усмивката й имаше тъга, а в очите й искряха сълзи.
— Аз ще отнеса тялото на младия крал обратно на майка му — каза Мишакал.
— Тя не видя как той умира, нали? — попита Паладин.
— Поне това й бе спестено. Освободихме всички, които Такхизис бе довела насила тук, за да наблюдават триумфа й. Алхана не видя как синът й умира.
— Кажи й — рече тихо Паладин, — че е умрял като герой.
— Ще го сторя, любими.
Целувка, едва доловима като докосването на бяло перце, се докосна до устните на елфа.
— Не си сам — каза му Мишакал. — Съпруже мой, винаги ще бъда с теб, никога няма да те оставя.
Искаше му се да е така, копнееше думите й да бяха верни. Ала сега помежду им зееше огромен океан и сам виждаше как се разраства с всеки изтекъл миг. Богинята стоеше на брега, а той се бореше сред вълните, които го отнасяха все по-надалеч.
— Какво стана с душите на мъртвите? — попита той.
— Свободни са — отвърна със странно далечен глас тя. Едва успяваше да я чуе. — Свободни да продължат пътуването.
— Някой ден и аз ще се присъединя към тях, любов моя.
— Тогава ще се срещнем — обеща му тя.
Тялото на Силваношей изчезна, отнесено от облак сребриста светлина.
Паладин остана съвсем сам в мрака. Чака дълго. Сетне пое през тъмната арена и се упъти навън, към света.
Децата на боговете — Нуитари, Лунитари и Солинари — влязоха в бившия Храм на Сърцето. Тялото на чародея Даламар все още стоеше на една от пейките и се взираше в безкрайността.
Боговете на магията заеха местата си пред притъмнелия, изоставен олтар.
— Нека чародеят Рейстлин Маджере се приближи.
— Рейстлин изникна от мрака на руините. Подгъвът на мантията му от черна коприна опираше в пръснатите парчета кехлибар по пода. Все още не се бе намерил никой, достатъчно безстрашен, че да се осмели да навлезе в прокълнатия храм и да се докосне до останките от саркофага на Златна Луна. Магьосникът дори не им обърна внимание. Краката му стъпваха върху кехлибара и го разтрошаваха.
В ръцете си Рейстлин държеше тяло, увито в бяло.
— Духът ти е свободен — каза сурово Солинари. — Твоят брат близнак те очаква. Обеща да напуснеш този свят и трябва да спазиш обещанието си.
— Нямам намерение да оставам тук — отвърна магьосникът. — Зная, че както брат ми, така и някогашните ми спътници ме очакват.
— Значи са ти простили?
— Или аз съм им простил? — отговори спокойно Рейстлин. — Въпросът е между приятели и не ви засяга. — Той се загледа към тялото в ръцете си. — Но това ви засяга.
Той положи тялото на своя племенник в краката на боговете. Сетне отметна качулката си и се взря в тримата пред себе си.
— Имам една последна молба към вас — каза. — Върнете Палин към живот. Върнете го на семейството му.
— И защо ни е да го правим? — попита надменно Лунитари.
— Поел е по пътеката, която някога следвах и аз — рече Рейстлин. — Накрая сам видя грешката си, но не доживя да я поправи. Ако му дадете шанс, ще съумее да се върне обратно и да открие пътя за дома.
— Нещо, в което ти не успя — каза внимателно Лунитари.
— Нещо, в което не успях — съгласи се магьосникът.
— Братя? — обърна се Лунитари към Солинари и Нуитари. — Какво казвате вие?
— Аз казвам, че имаме да решаваме и друг въпрос — отговори Нуитари. — Нека чародеят Даламар се приближи.
Тялото на елфа си оставаше седнало на пейката, ала точно зад него стоеше духът му. Даламар пристъпи предпазливо и напрегнато напред.
— Ти ни предаде — изрече обвинително Нуитари.
— Ти се съюзи с Такхизис — каза Лунитари, — а ние едва не изгубихме единствения шанс, който имахме, за да се върнем в този свят.
— Ти предаде нашия последовател Палин — добави строго Солинари. — И го уби по нейна заповед.
Даламар огледа бляскавите богове един по един и когато заговори, гласът му бе тих и изпълнен с горчивина.
— Как изобщо бихте могли да ме разберете? Как бихте разбрали какво е да чувстваш, че си изгубил всичко?
— Може би — рече Лунитари — разбираме по-добре, отколкото си мислиш.
— Какво да бъде сторено с него? — попита Лунитари. — Ще му бъде ли върнат животът?
— Не си правете труда, освен ако заедно с него не ми върнете и магията — намеси се Даламар.
— Аз казвам да не го правим — каза Солинари. — Той използваше душите на умрелите, за да практикува черното си изкуство. Не заслужава милостта ни.
— Аз казвам да го направим — отвърна студено Нуитари. — Ако съживите Палин и му върнете магията, трябва да постъпите по същия начин и с Даламар. Балансът не бива да бъде нарушаван.
— Какво ще отсъдиш ти — попита Солинари Лунитари.
— Ще приемете ли решението ми? — произнесе тя.
Солинари и Нуитари се спогледаха, след което кимнаха едновременно.
— Такова е моето решение. На Даламар ще бъдат върнати животът и магията, но трябва да напусне Кулата на Върховното чародейство, която някога обитаваше. От този момент нататък достъпът до нея ще му бъде отказан. Даламар трябва да се върне към света на живите и да заживее сред тях. Палин Маджере също ще получи живота си обратно. Ако пожелае, магията също ще му бъде върната. Условията ми задоволителни ли са за вас?
— За мен са — каза Нуитари.
— И за мен са — каза Солинари.
— А задоволителни ли са за теб, Даламар? — поинтересува се Лунитари.
Мрачният елф бе получил онова, което искаше, и това бе единственото, което в този момент имаше значение за него. Колкото до останалото, щеше да се завърне към света, какво пък. Може би някой ден дори щеше да властва над него.
— Напълно, господарке — отговори той.
— А ти, Рейстлин Маджере, съгласен ли си?
Рейстлин кимна мълчаливо с глава.
— В такъв случай и двете искания ще бъдат уважени. Връщаме ви живота и магията.
— Благодаря ви — поклони се Даламар. Погледът му за момент се задържа върху Нуитари. Богът го беше разбрал напълно.
Рейстлин коленичи до тялото на своя племенник и отметна белия покров от него. Очите на Палин се отвориха. Магьосникът се огледа шокирано и удивено, ала щом очите му се фокусираха върху Рейстлин, шокът му прерасна в ужас.
— Чичо! — възкликна той. Изправи се и посегна към ръката на Рейстлин. Пръстите, плътта, костите и кръвта му преминаха през ръката на надвесения магьосник, който беше просто невеществен образ на собствената си душа.
Палин се втренчи в дланта си и постепенно по лицето му се изписа разбирането, че е жив. Гледаше към ръцете си — толкова подобни на тези на чичо му, с дълги, деликатни пръсти — и виждаше как се свиват и разпускат, как се подчиняват на волята му.
— Благодаря ви — вдигна очи към заобиколилите го лъчисти богове. — Благодаря и на теб, чичо. — Той замълча. После каза: — Някога ти предрече, че ще бъда най-великият магьосник, живял някога по лицето на Крин. Не мисля, че предсказанието ти беше много точно.
— Винаги ни остава по нещо ненаучено, племеннико — отговори Рейстлин. — Винаги остава по нещо важно, което пропускаме. Сбогом. Брат ми и приятелите ни ме очакват. — Той се усмихна. — Танис, както винаги, е най-нетърпелив.
Палин видя пред себе си река от души, която протичаше спокойно и бавно покрай бреговете на живите. Слънчевите лъчи огряваха реката, а звездната светлина искреше в неизмеримите й дълбини. Душите на мъртвите гледаха пред себе си, към море, чиито вълни се носеха към вечността, море, което щеше да отведе всяка от тях към ново и непознато пътуване. Карамон Маджере също стоеше на брега на реката и очакваше своя близнак.
Рейстлин се приближи до него. Братята се обърнаха за последно и помахаха за сбогом, след което пристъпиха в реката и се понесоха по сребърните й вълни към безкрайното море.
Духът на Даламар пристъпи в собственото му тяло. Магията отново се вля в духа му. Кръвта загоря във вените, магията загоря в кръвта, а радостта от усещането го изпълни всецяло и дълбоко. Той вдигна глава и погледна към небето.
Единствената бледа луна бе изчезнала. Сега там имаше две луни, едната сребърна, другата — червена, и огънят им озаряваше небесата. Докато гледаше към тях със страхопочитание и благодарност, двете луни се сляха и оформиха лъчисто око, от чийто център се взираше черната луна.
— Значи и на теб върнаха живота — каза Палин, като изникна от сенките.
— И магията — отвърна Даламар.
Палин се усмихна.
— Къде ще отидеш?
— Не зная — отговори безгрижно елфът. — Светът е широко отворен за мен. Смятам да напусна Кулата на Върховното чародейство. Достатъчно дълго стоях затворен там. А ти къде ще отидеш? — Горната му устна едва доловимо се изви презрително нагоре. — Обратно при любящата си съпруга?
— Ако Ъша ме приеме — каза Палин, по-сериозен от всякога. — Дължа й много, а дори не съм започнал да й се отплащам.
— Гледай да не се бавиш много — рече оживено Даламар. — Трябва да свикаме Ордените възможно най-скоро. Чака ни много работа.
— И съм сигурен, че ще се появят достатъчно хора, които да се заемат с нея — сви рамене Палин.
Внезапно прозрял истината, мрачният елф се вторачи в него.
— Солинари ти е предложил магията и ти си я отказал?
— Отхвърлих твърде много други неща заради нея — обясни магьосникът. — Брака си. Моя живот. Напоследък си мислех, че не си струваше.
Глупако! Думите бяха на върха на езика на Даламар, ала елфът не ги изрече, запази ги за себе си. Нямаше представа къде да отиде, но знаеше, че където и да бе това, едва ли някой щеше да го посрещне с добре дошъл.
Той отново погледна към трите луни.
— Може би някой ден ще ви посетя — рече с ясното съзнание, че това едва ли щеше да се случи някога.
— За нас ще бъде чест — отговори Палин с ясното съзнание, че никога повече няма да види мрачния елф.
— Най-добре да тръгвам — каза Даламар.
— Аз също — съгласи се Палин. — Пътят до Утеха е дълъг.
— Мога да те придружа по магическите коридори — предложи елфът.
— Не, благодаря — отвърна с кисела усмивка Палин. — Няма да е зле да започна да свиквам с ходенето. Сбогом, Даламар Мрачния.
— Сбогом, Палин Маджере.
Елфът произнесе няколко магически думи, усети как закипяха и заискриха от върховете на устните му като чудесно вино и отпи от тях. В следващия миг беше изчезнал.
Палин остана сам и дълбоко замислен. Сетне погледна към луните, които за него сега бяха само това — обикновени луни. Една сребърна и една червена.
После се усмихна и изгубен в мисли по дома, накара краката си да потеглят към него.
Соламнийските рицари разполагаха частите си по укрепленията на Санкшън и започваха забързана работа по поправката на Западната порта и пробойните в стените, отворени по време на изминалата битка. И от лагера на елфите, и от този на рицарите бяха разпратили съгледвачи, които да издирят и заловят Мина. Сребърните дракони непрестанно патрулираха из небето, ала до този момент никой не я бе забелязвал. Драконите обаче бяха донесли новината, че към Санкшън са се устремили вражески сили от Джелек и Палантас. Рано или късно щяха да научат, че градът е паднал, но как ли щяха да реагират? Дали щяха да се обърнат и да побегнат към дома, или щяха да продължат и да се опитат да си го върнат? И дали Мина, лишена от своето богопомазано могъщество, щеше отново да застана начело на войските на Мрачните рицари, или щеше да предпочете да остане незабелязана и да се погрижи за нараненото си достойнство?
Никой нямаше да узнае къде е било погребано тялото на Царицата Такхизис — ако въобще беше погребано. През следващите години не един и двама, тръгнали по пътеката на мрака, неуморно щяха да търсят погребалната й могила, тъй като малко по-късно тръгнаха слухове, че неспокойният й дух е обещал богата награда на онзи, който пръв открие гроба й.
Ала най-дълго се говори за мистерията около случилото чудо се в Храма на Дюъргаст. Хора от всички части на Санкшън, от всички части на Ансалон и света бяха грабнати и докарани насила в храма, за да станат свидетели на триумфалната й поява в света. Вместо това всички бяха видели настъпването на нова епоха.
Онези, които бяха видели с очите си смъртта на Царицата, щяха да запазят образа й завинаги отпечатан в душата си, както нажеженият ръжен жигосва плътта. В началото шокът и болката бяха непоносими, ала с времето отминаваха и се скриваха надълбоко, додето душата и тялото бавно се лекуваха от преживяното.
В началото болката липсваше на някои от тях. Понеже какво доказателство щяха да имат, че всичко това се бе случило в действителност? И за да го направят реално, за да си внушат, че не са се побъркали, тези хора говореха за случилото се, говореха високо и на всеослушание. Други пък предпочетоха да запазят тези мисли за себе си и никога повече да не ги изрекат.
Подобно на живелите преди тях — свидетелите на хаотичните пътувания на Сивия Камък, падането на Истар и Катастрофата — и тези свидетели щяха да предават разказите за чудото от поколение на поколение. За бъдещите поколения на Крин Петата епоха започваше с кражбата на света по време на поражението на Хаос. Ала тази епоха щеше да стане широко известна като Епохата на смъртните в деня, когато Решението на Книгата бе отнело божествения пламък на един и бе приело саможертвата на друг.
Силваношей щеше да бъде положен в Гробницата на героите в Утеха. Това нямаше да остане последният му гроб. Неговата скърбяща майка, Алхана Звезден Бриз, се надяваше един ден да успее да отнесе тялото му обратно в Силванести, ала този ден навярно нямаше да настъпи скоро. В някога красивите земи на елфите се вливаха още минотавърски части и неспирни доставки, които укрепваха позициите им още по-силно.
Капитан Самювал и неговите наемници продължаваха да вилнеят из Квалинести. Мрачните рицари бяха изтласкали или избили останалите малцина елфи и бяха обявили Квалинести за своя земя. Сега елфите бяха изгнаници в пълния смисъл на думата. А останките на двете нации спореха помежду си къде да отидат и как да постъпят оттук нататък.
Засега те лагеруваха в долината пред Санкшън, ала дори те знаеха, че това не е домът им, а соламнийските рицари, новите властници в града, ги подканяха, макар и изключително учтиво, да отидат някъде другаде. Съветът на рицарите бе влязъл в дебат дали да се съюзят с елфите в опита им да си възвърнат Силванести. В процеса на обсъждането бяха възникнали някои спорове по отношение на Кодекса, които пък на свой ред бяха предадени на сведущите по тълкуванието на подобни заплетени казуси. Решението на последните се очакваше до десет или двайсет години.
На Алхана Звезден Бриз бе предложено водачеството над силванестите. Сърцето на кралицата бе така разбито, че тя отказа с предложението Гилтас да управлява от нейно име. Квалинестите нямаха нищо против, поне повечето от тях. Силванестите бяха против, но пък нямаха друг кандидат. Двете нации още веднъж се обединиха и изпратиха свои представители на погребението на Силваношей.
Тялото на младия крал щеше да бъде отнесено до гробницата с помощта на златен дракон. Процесията щеше да се охранява от соламнийски рицари, яздещи златни дракони, предвождани от Джерард ут Мондар. Също така с тялото на краля щяха да пътуват неговата майка и неговият братовчед Гилтас.
Последният никак не съжаляваше, че оставя след себе си всички дрязги и проблеми. Чудеше се дали ще има силата да се върне към тях, когато всичко свършеше. На първо място Гилтас дори и не си бе помислял да пожелае водачеството над двете елфически нации, а и чувстваше, че длъжността не е за него. Нямаше желание да се нагърбва с отговорността да взима решения от името на два народа, попаднали в изгнание, народи без дом.
Сега, изправен пред гробницата, Гилтас наблюдаваше как елфите носят покритото със златен саван тяло на Силваношей към последния му дом. Кралят бе положен в мраморен ковчег, обсипан с цветя. В ръцете на младежа бяха поставени парчетата от драконовото копие.
Същата гробница щеше да бъде последен дом и за Златна Луна, чиято пепел бяха размесили с тази на Речен Вятър. Най-после двамата бяха заедно.
Към Гилтас се приближи елф, облечен в кафяво-зеленикави пътнически дрехи. Не каза нищо. Вместо това мълчаливо и сериозно проследи как внасят пепелта на Речен Вятър и Златна Луна.
— Сбогом, скъпи мои верни приятели — рече тихо той.
Гилтас се обърна към него.
— Радвам се, че ми се удава възможност да поговорим, Е’ли… — започна той.
Елфът го прекъсна.
— Това вече не е моето име.
— Как тогава да те наричаме? — попита младият крал.
— Тъй много имена съм имал — рече елфът. — Е’ли за елфите, Паладин за човеците. Дори Физбан. То, признавам си, ми беше любимо. Никое от тях обаче не би ми служило добре. Избрах си ново име.
— Което е… — направи пауза Гилтас.
— Валтонис — отговори елфът.
— Изгнаника? — преведе си объркано кралят. Внезапно го изпълни разбиране. Опита се да заговори, ала всичко, което успя да каже, бе: — Значи смяташ да споделиш съдбата ни?
Валтонис положи ръка на рамото му.
— Върни се обратно при народа си, Гилтас. Да, и силванестите, и квалинестите са твоят народ. Направи от тях такъв народ. И макар че ще бъдете народ в изгнание, макар че няма да имате земя, която да наричате своя, ще бъдете нация.
Гилтас поклати глава.
— Задача ти няма да е лека — продължи Валтонис. — Ще се трудиш неуморно и неведнъж опитите ти ще срещат сурова съпротива. Неуспехите ще те преследват, но нека надеждата никога не те напуска. Защото, ако това се случи, ще познаеш поражението.
— Ще бъдеш ли с мен? — попита кралят.
Валтонис поклати глава:
— Както ти, както всички останали и аз имам свой път пред себе си. И все пак понякога пътищата ни ще се пресичат.
— Благодаря ти — стисна ръката му Гилтас. — Ще постъпя, както казваш. Ще се върна при народа си. При всички тях. — Той въздъхна и се усмихна печално. — Включително и при сенатор Палтейнон.
Джерард стоеше пред входа на гробницата в очакване и последните опечалени да си тръгнат. Церемонията беше приключила. Нощта отдавна се бе спуснала. Събралата се да наблюдава тълпа започваше да се разотива — някои упътени към странноприемницата „Последен дом“, където Палин и Ъша заедно с неговите сестри Лора и Дезра се опитваха да утешат тъжните, да им помогнат с усмивка, добра храна и най-хубавото пиво в Ансалон.
Докато стоеше пред гробницата, Джерард си припомняше всичко случило се през онзи далечен ден, когато за пръв път бе чул гласа на Тасълхоф от вътрешността й. Светът се бе променил и все пак си беше останал същият.
В небето имаше три луни вместо една, ала слънцето, изгряващо всяка сутрин, бе като онова, огрявало Крин през цялата Пета епоха. Хората отново можеха да погледнат към небето, да открият съзвездията на боговете и да ги посочат на децата си. Само дето съзвездията не бяха същите като някога. Бяха направени от други звезди и вече не бяха по старите си места. Две от тях не можеха да бъдат открити и никога повече нямаше да греят над света.
— Епохата на Смъртните — каза сам на себе си Джерард.
Названието придобиваше ново значение, нов смисъл.
Надникна във вътрешността на гробницата. Все още имаше някой вътре — странният елф, когото бе видял за пръв път на арената. Рицарят зачака търпеливо и уважително, напълно подготвен да стои колкото е нужно, но да позволи на опечаления всичкото време, което му трябваше, за да си вземе последно сбогом.
Елфът произнесе молитвата си мълчаливо, след което, поглеждайки още веднъж подире си, тръгна към Джерард.
— Поправи ли ключалката? — попита усмихнато.
— Да, сър — отговори младият войн.
Той затвори вратата и се вслуша в изщракването на ключалката. Не си тръгна веднага. На него също не му се искаше да се сбогува толкова бързо.
— Сър, чудех се… — Джерард замълча, но в крайна сметка се престраши: — Не зная как да го кажа, но Тасълхоф… Той… Стори ли онова, което трябваше да стори?
— Умря ли, когато и където трябваше да умре? — попита елфът. — Победи ли Хаос? Това ли питаш?
— Да, сър — отвърна Джерард. — Точно това.
В отговор елфът вдигна глава и се загледа към небето.
— Някога ей там имаше една червена звезда. Помниш ли я?
— Да, сър.
— Загледай се сега. Виждаш ли я?
— Не, сър — отговори рицарят, като зашари с очи по небето. — Какво се е случило с нея?
— Огънят в ковачницата е изгаснал. Флинт го е изгасил, понеже е знаел, че повече няма да има нужда от него.
— Значи Тасълхоф го е открил — рече Джерард.
— Да, Тасълхоф го откри. Той и Флинт, и всичките им спътници отново са заедно — потвърди елфът. — Флинт, Танис, Тасълхоф, Тика, Стурм, Златна Луна и Речен Вятър. Сигурно чакат само Рейстлин, а той съвсем скоро ще се присъедини към тях, понеже Карамон, неговият близнак, не би и помислил да тръгнат без него.
— А къде ще отидат, сър? — попита войнът.
— Към следващата стъпка от своето пътуване — отговори елфът.
— Дано всичко с тях бъде наред — каза Джерард.
След което обърна гръб на Гробницата на Последните герои, сбогува се с елфа и като сложи ключа в джоба си, се насочи към странноприемницата „Последен дом“. Топлият светлик, струящ през прозорците й, огряваше пътя му.