Донърджак

1.

Живееше в Дълбоките поля, макар че присъствието й далеч надхвърляше границите на това място и се простираше из цяла Вирту. В изключително конкретен смисъл тя беше господарката на всичко, въпреки че поради различни причини други биха могли да претендират за същото. Но нейните основания бяха също толкова сериозни, колкото и на останалите, защото никой не можеше да оспори властта й.

Движеше се сред останките от всички счупени форми, някога функционирали във Вирту. Те идваха тук, канени или неканени, когато краят на съществуванието им станеше факт. Тя спасяваше по нещо от някои, за да го използва за собствените си цели. Другите оставаха там, където падаха… пръснати навсякъде, за да продължат да се разлагат, макар че едни техни части оцеляваха по-дълго от други. Докато крачеше сред тях, отделни парчета се надигаха, в човешка или друга форма, навярно за да направят няколко стъпки, да изрекат няколко думи, да изпълнят характерна функция от онова, което някога са представлявали, и после отново да потънат в праха и останките, в част от които се превръщаха. Понякога — както правеше сега — разравяше с тоягата си купчините, за да види какви реакции ще предизвика. Ако откриеше някакво действие или късчета познания, някакъв ключ или код, за развлечение или употреба, тя го отнасяше в лабиринтното си жилище. Можеше да придобива каквато и да е форма, на мъж или жена, и да ходи където поиска, но винаги се завръщаше към черния си плащ с качулка, удивително слабата си фигура и белите проблясъци в сенките, които също носеше.

През повечето време в Дълбоките поля господстваше пълна тишина. Друг път се надигаха смущаващи шумове, сякаш от праха и самите останки, ентропични писъци, чието заглъхване караше тишината да изглежда още по-дълбока. Любимата й причина понякога да напуска царството си бе да послуша организирани звуци — и най-вече музика. В цялото Творение нямаше друга като нея. Известна с хиляди имена и евфемизми, всички я знаеха като Смъртта.

И тъй, Смъртта се разхождаше, въртеше тоягата си, обезглавяваше алгоритми, мачкаше същности, отваряше прозорци към други места. Докато минаваше, от земята се надигаха ръце, разтваряха се длани, сгърчваха се пръсти и когато нейното сияние от лъчиста мъглявина и сумрак паднеше отгоре им, те се свличаха обратно. Дълбоките поля бяха царство на вечен здрач и все пак тя хвърляше непроницаема, невероятна сянка, сякаш винаги носеше със себе си късче от абсолютната нощ. И сега се появи друга част от този мрак, черна пеперуда от нейния произволен север — навярно част от самата нея, завърнала се от изпълнението на някаква задача — за да запърха отпреде й и накрая да се настани върху протегнатия й показалец и да свие криле. Краткото шумолене стихна.

Сетне рече:

— Натрапници на север. — Имаше висок, тръбен глас и излъчваше лъчиста мъглявина, напомняща на статично електричество.

— Трябва да си се объркала с раздвижване на фрагмент — отвърна Смъртта с глас, мек като мрак, гърлен като заглъхващия тътен на творение.

Пеперудата остави крилете си да се отпуснат и отново ги вдигна.

— Не — отвърна тя.

— Тук не прониква никой — каза Смъртта.

— Разравят купчините, търсят…

— Колко са?

— Двама.

— Покажи ми ги.

Пеперудата се издигна от показалеца й и се понесе на север. Смъртта последва смущаващия шум, като осветяваше с появяването си странни късчета от действителността, които после отново изчезваха. Пеперудата продължи напред и Смъртта изкачи хълма и спря на върха му.

В долината под нея две мъжки фигури — не, едната принадлежеше на жена — бяха изкопали доста дълбок ров. Сега вървяха по дължината му. Мъжът държеше фенер, докато другата фигура вдигаше разни неща от земята и ги прибираше в чувал. Смъртта, разбира се, знаеше какво има в този район.

— Що за светотатство е това? — попита тя. После вдигна ръце и сянката й полетя към тях. — Как смеете да нахлувате във владенията ми?

Жената с пръчката се изправи, а мъжът изпусна фенера, който мигновено угасна. Ужасен хаос от гласове и пронизителни звуци изпълни въздуха, сякаш в синхрон с гнева на Смъртта. Когато сянката й стигна до рова, отвътре запремигваха златисти точици.

После се отвори портал и фигурите минаха през него, точно преди сянката да изпълни рова с чернота.

Пърхащата форма наближи върха на хълма.

— Ключ — каза тя. — Те имат ключ.

— Аз не раздавам ключове за владенията си — заяви Смъртта. — Смутена съм. Можеш ли да ми кажеш къде ги отведе порталът им?

— Не — отвърна пеперудата.

Смъртта премести ръцете си наляво, долепи шепи една до друга й ги разтвори, сякаш за да пусне желание или заповед.

— Хрътка, хрътка от земята — промълви тя и там, накъдето сочеше погледът й, се размърда купчина от кости и метал. Изправиха се разместени кокали, наред с пружини, ремъци и връзки, за да се подредят в тромав скелет, към който полетяха парчета пластмаса, метал, плът, стъкло и дърво, въртящи се като части от мозайка и вмъкващи се на различни места, за да бъдат внезапно пропити от дъжд зелено мастило и лепило, подложени на вихър от кръпки дамаска и пръст, изсушени от струи пламък, изригващи от земята от всички страни. — Има нещо, което трябва да откриеш — прибави Смъртта.

Хрътката потърси, господарката си с червеното си дясно око и после със зеленото си ляво, с два и половина сантиметра по-ниско от другото. След това завъртя кабелните си опашки и се впусна напред.

Когато стигна до върха на хълма, хрътката се сниши по корем и зави като развален въздушен клапан. Смъртта протегна лявата си ръка и леко я погали по главата. Безстрашните, безмилостни, и безпощадни закони и природа на кучето се надигнаха от земята и светкавично го обгърнаха, наред с аурата на страха.

— Куче на Смъртта, давам ти името Мизар — каза тя. — А сега ела с мен и подуши миризмата.

После го поведе към рова, където Мизар наведе глава и започна да души.

— Ще те пратя в горните земи на Вирту, за да обходиш световете и да откриеш онези, които бяха тук. Ако не можеш да ги върнеш, трябва да ме призовеш при тях.

— Как да те призова, Смърт? — попита Мизар.

— Трябва да виеш по специален начин. Ще те науча. Дай да чуя воя ти.

Кучето отметна глава и писъкът на сирена се вля в локомотивна свирка, примесени с предсмъртните викове на стотици жертви на катастрофи, вой на вълк в зимна нощ и лай на попаднали на следа хрътки. Хиляди счупени тела, сервомеханизми и изоставени околни среди се размърдаха и запроблясваха в долината сред изхвърлена поща, жертви на войни, червеи и разбити табла за обяви. Всичко се успокои със заглъхващо тракане, когато Мизар сведе глава и тишината отново се възцари над Дълбоките поля.

— Не е зле — отбеляза Смъртта. — Сега ще те науча да модулираш воя си, за да ме призоваваш.

Поредица от писъци мигновено разкъса въздуха и накара Дълбоките поля да запулсират. Всичко това доведе до порой от нови форми, които започнаха да падат, крачат, да се довлачват и плъзгат, като раздвижиха мрачния прах.

— Където и да си, винаги ще чуя и позная този вой — рече Смъртта, — и ще дойда при теб, щом ме призовеш.

Върху носа на Мизар кацна черно петно и кривогледите му очи се кръстосаха, когато погледна към пеперудата.

— Аз съм Алиот, вестителят — каза му нещото. — Просто исках да те поздравя. Имаш чудесен глас.

— Здравей — отвърна Мизар. — Благодаря ти.

Алиот отлетя нанякъде.

— Ела с мен — каза Смъртта и се спусна в рова.

Мастиленосиня маймунска фигура се завъртя около усукан лъч, за да увисне на него и да ги проследи с поглед.

Смъртта отведе Мизар до мястото, където бяха работили и откъдето бяха изчезнали двамата натрапници.

— Подуши миризмите им — каза тя, — за да ги проследиш, където и да са.

Хрътката наведе глава, после каза:

— Подуших ги.

— Сега ще отворя поредица от прозорци. Не Минавай през тях, а ги подушвай и виж дали са запазили следи от тези миризми. Кажи ми, ако ги усетиш.

Маймунската фигура се затича, приближи се до рова и приклекна там.

Смъртта повдигна дясната си ръка и плащът й увисна до земята, завеса от абсолютна чернота пред хрътката. Без какъвто и да е предварителен проблясък той се превърна в портал към светъл град, издигнат в сфера или тръба. Постройките бяха разположени върху всички видими повърхности. Той изчезна само след миг, за да бъде заместен от сияен град със стройни небостъргачи и невероятни минарета, свързани с безчет мостове и арки, сред които се носеха облаци. Никъде не се виждаше земя.

После проблеснаха ливади и дълги коридори с безброй врати, светли и тъмни, отворени и затворени — вътрешност на Ешерово подземие, градове-тръби на морското дъно, бавно въртящи се сателити, Дайсънова сфера, чиито обитатели плаваха от свят на свят с открити кораби. И все пак Мизар продължаваше да мълчи, гледа и души. Темпото се ускори и сцените под ръката на Смъртта запроблясваха с такава бързина, че не би могло да ги следи никое нормално око. Алиот пърхаше пред образи на живи цветя, и механични, и органични.

Смъртта спря процеса и замрази сцена на антични руини — счупени колони, паднали стени, разбити фронтони — разположени по покрит с трева и цветя склон, облян от златна светлина под болезнено синьо небе. Прелитаха чайки, които надаваха остри писъци. Всички сенки бяха ясно очертани и през портала се носеше едва доловим дъх на море.

— Абсолютно нищо ли? — попита Смъртта.

— Не — отвърна Мизар. Алиот прелетя през прозореца и кацна върху едно от цветята, което незабавно започна да вехне.

— Опитах най-вероятните места. Ще потърсим някъде по-надалеч, някъде, където е почти невъзможно да се стигне. Почакай.

Сцената изчезна и на нейно място се появи онази чернота, която беше господствала по-рано. Миг след това просия светлина. Тя постепенно се усили и проникна нататък по рова, после и наоколо. Приклекналата на ръба черна паякообразна маймунска фигура започна да се отдръпва пред спирали цветна светлина и привидно случайни геометрични форми, които се понесоха отвътре под акомпанимента на електрическо цвъртене. Проблясваха и угасваха напомнящи на мълнии следи. После настъпи мрак, който обърна наопаки различните светлици. Пращящата сцена приличаше на негатив.

Мизар се размърда.

— Да — каза той. Острите му зъби металически проблясваха под светлината. — Тук има нещо познато.

— Открий ги, ако можеш — рече Смъртта. — И ми съобщи, ако успееш.

Хрътката отметна глава й зави. После размаха лъскавите си криле и се хвърли напред през портала в мрачно-яркия абстрактен свят отвъд. Смъртта отпусна плаща си и порталът се сви.

— Може никога повече да не го видиш — каза маймуната. — Прати го в много висша земя — навярно извън твоята власт.

Смъртта завъртя глава и оголи зъби.

— Вярно е, че може да отнеме доста време, Дуби — отвърна тя. — Но пък търпението е само подражание на природата ми, а и ме познават дори в най-висшите земи.

Дуби скочи на рамото й и се настани там, докато Смъртта се издигаше от рова.

— Струва ми се, че някой току-що постави началото на игра — каза тя, докато пресичаше Дълбоките поля по ливада с най-черната трева. Плащът й се развяваше и разлюляваше черните макове. — А след музиката това е второто ми най-любимо развлечение. Мина много време, Дуби, откакто не ми се е откривала възможност за добра игра. Ще им отвърна по неочакван начин и взаимно ще изпитаме търпението си. И някой ден ще разберат, че винаги съм на подходящото място в подходящото време.

— И аз някога смятах така — рече маймуната, — докато клонът, към който скачах, не се оказа на друго място.

Последвалата какофония можеше да е техният смях или само случайни ентропични шумове. Което бе същото.

Джон д’Арси Донърджак беше обичал само веднъж и когато видя лъчистата мъглявина, разбра, че това е краят. Разбираше и други неща, неща, които до този момент дори не бе подозирал — затова сърцето му се разкъсваше и мислите му препускаха по пътеки, по които никога не бяха пътували.

Той погледна към Ейрадис, своята тъмнокоса, тъмноока любима, застанала под дървото на върха на хълма, където винаги се срещаха. Лъчистата мъглявина я обгръщаше и придаваше на лицето й още по-голямо изящество. Винаги беше смятал, че ако искат, биха могли да се срещат в неговия свят, но приказната романтика на любовта им изискваше да се установят на вълшебна земя. Нито един от двамата не бе предлагал нещо друго. Сега го разбираше и болката пареше като лед в гърдите му и като огън в главата му.

Познаваше това място много по-добре от повечето като него и се съмняваше, че Ейрадис изобщо е усетила първото потрепване на лъчистата мъглявина, която предвещаваше края й. Сега разпознаваше в нея рожба на Вирту, а не гостенка, скрита под екзотично име и приятен вид. Тя беше точно такава, каквато изглеждаше, красива и загубена, и Джон я прегърна през раменете и я притисна към себе си.

— Какво има, Джон? — попита тя.

— Твърде късно е — отвърна той. — Твърде късно е, любов моя. Само да бях разбрал по-рано…

— Какво да разбереш? — попита Ейрадис. — Защо ме притискаш толкова силно?

— Никога не сме разговаряли за произхода си. Не знаех, че истинският ти дом е Вирту.

— И какво от това, Джон? Каква разлика…

И лъчистата мъглявина отново потрепна върху й, по-дълго отколкото преди — и внезапното й напрягане му подсказа, че този път го е почувствала.

— Да, прегърни ме — рече тя. — Какво искаше да кажеш с това, че ти се иска да си го разбрал по-рано?

— Твърде късно — повтори Джон. — Навярно щях да съм в състояние да направя нещо. Но няма гаранция, че щеше да се получи. Сигурно нямаше. — Когато Ейрадис започна да се разтърсва, той я целуна. — Сетих се прекалено късно. Обичах те. Иска ми се да можеше да продължи повече.

— И аз те обичах — отвърна тя. — Можехме да направим заедно още толкова много неща.

Беше се надявал, че лъчистата мъглявина няма да се завърне още дълго, както понякога се случваше, но тя внезапно се появи и накара тялото и лицето на Ейрадис да затрептят, сякаш я гледаше през лятна омара. И този път за миг му се стори, че чува смущаващ шум. Този път лъчистата мъглявина остана и Ейрадис продължи да трепти, подложена на все нови пространствени изкривявания. Стана му трудно да я прегръща — формата й се променяше, смаляваше.

— Не е честно — каза Джон.

— Винаги е било така — отвърна тя и му се стори, че усеща последната й целувка, докато любимата му падаше и във въздуха отново се разнесе онзи звук. Надигна се едва забележима пелена от светъл прах.

Той стоеше с празни ръце и замъглени очи. По-късно седна на земята и скри лицето си в шепи. По някое време мъката му отстъпи пред пътуване през всичко онова, което бе научил за Вирту, най-великото дело на расата. Джон си припомни теориите, които беше развивал, и размишленията, с които си бе играл по време на невероятно плодотворната си кариера.

Когато отново се изправи, потърси прашинка от нейния прах и започна ново пътуване по хипотетичните пътища, водещи към края на всичко.

Трантоу я усети, докато заедно с фрактилизационната група преобразуваше малки проги в гора край селцето, в чието изграждане също беше участвал. Старата болка, която никога не бе разбирал напълно, сега отново пронизваше предния край на грамадното му тяло — носеше я със себе си още от срещата с ловеца на донти, когото беше оставил целия натрошен и неподвижен, за да не може никога повече Да се прицели с трофейното си оръжие, нито да се завърне във Верите. Трантоу мъчително изрева и другите донти се отдръпнаха, като подбелиха очи и неспокойно се размърдаха.

Щеше да е най-добре да се отдалечи от тях преди болката да го е извадила от равновесие. Малката му — и все по-смаляваща се — рационална повърхност никога не се беше спирала сериозно върху природата на удоволствието и болката. Неговият вид свързваше насладата с усещането за обработка без полагане на какъвто и да е труд — дестилация от висш порядък на онова, което мотивираше техните ежедневни и целенасочени дейности. Болката, от друга страна, се пораждаше от проникването на скрити хаотични фактори в техните проги. Преди много време изстрелът на ловеца бе оставил такава следа, която от време на време се събуждаше, съсипваше обществения му живот и даваше храна на местни клюки.

Той изсумтя и тропна с крак. Като затворник, някога беше работил в кодирано пространство, любовно гнездо на член на правителството на Верите, чиято виртуална партньорка бе унищожила програмираната екология с екстравагантното си настояване навсякъде да има беседки с цветя. Накрая самоподдържащото се пространство се беше претоварило и вече не можеше да изпълнява втората половина от двоичната си функция. Трантоу си спомняше болезнените палки за въвеждане на хаотичен фактор в ръцете на надзирателите на лейди Мей — а понякога и в собствените й ръце, — с които той и другите бяха принуждавани да компенсират реакциите на отклонените от нея проги. Колкото и ужасни да бяха, ХФ-палките не можеха да се сравняват с резултата от неговите заклинания — макар че накрая те бяха довели до унищожаването на голяма част от онова място, до насочване на вниманието към него, предизвикало уволнението на Морис Ринтал, след като се разбра, че е отклонявал държавни средства за него, а също до развода му, когато жена му във Верите научи за виртуалната му любовница.

От пулсиращата стара рана плъзна нова вълна от болка. Той отново изрева и протегна предния си израстък, за да изкорени една от последните си присадки. Удари я в земята и размаха останките й над главата си. „Много обезпокоително — отбеляза гаснещата му рационалност. — Наистина жалко.“

Трантоу смачка няколко дървета, после се завъртя и се огледа наоколо. Пламтящите му очи се насочиха към селото и той се втурна натам. Прогът надзирател припряно отдръпна въплъщенията си.

Като размахваше дървесния дънер, Трантоу разби една от колибите, после се метна към следващата, която му отвърна с удовлетворително люлеене и пращене. Отново я блъсна. Размаха ствола. Стената се срути. Трантоу изрева и я прегази.

Докато се приближаваше към друга колиба, бледа искрица спомен му подсказа, че скоро ще тръгнат след него с ХФ-палки; а после и със смъртоносни оръжия. А когато разруши постройката и се заслуша във виковете на работниците и надзирателите, разбра, че трябва да се махне от това място и да избяга някъде, докато пристъпът му отмине и той започне да се възстановява.

Разруши поредната стена, замахна с дънера към друга, после го запрати през покрива на трета колиба. Да, наистина трябваше да се махне. Само че всички тези проклети неща като че ли му се пречкаха.

Той нададе рев и се втурна по улицата, като прекатурваше каруци с провизии и тъпчеше пръснатите по земята семена. Щяха да го причакат при станцията, знаеше го. Ако не успееха да го спрат, щяха да се опитат да го прехвърлят в обезопасено пространство, където пак щеше да го измъчва някой терапевт, също като предишния път. Беше най-добре да избяга в тази посока и когато излезе на свободно място, да си отвори собствен портал. Нямаше да му е първица да си пробива път през ограничително поле. И колкото повече се усилваше лудостта му, толкова по-лесно му се струваше.

Щом напусна работния обект, Трантоу изпита границите на участъка, като проверяваше съпротивлението за преминаване на съвсем различно място, вместо в други участъци на същия район. В такива моменти усетът му за тези неща винаги се изостряше. Скоро откри граница насред сравнително безлично поле. Бе като здрава мрежа, едновременни поддаваща и възпираща, макар че още с първия си мощен удар успя да види през нея съседния терен. Навсякъде обаче имаше сгради, превозни средства и тежки машини и той промени посоката си на натиск. Поле. Чудесно. Продължи натам. Три яки тласъка и премина оттатък, като прегази някакви лехи и овощна градина и ужасно смути нейния genius loci1. Нямаше значение. Трантоу изрева и се затича.

Пресече осем граници, като унищожи специализирана ферма, заседателна зала, лаборатория за изпитания на повърхността на Марс, игрище за боулинг, публичен дом, чиновник във федералния окръжен съд и виртуниверситет и накрая стигна до граничещ с джунгла тревист район. Местният genius loci възприе действията му като непротиворечащи на средата и продължи да дреме.

Трантоу отново бе полудял.

Поклонниците идваха от параклис във Верите, където след кратка молитва се бяха съблекли, за да възлегнат в мрак върху надгробните плочи и да размишляват за мъките на съществуванието. После духът им се бе повдигнал достатъчно, за да преминат през огнена стена и да навлязат в светите поля. Там запяха песента на Енлил и Нинлил и продължиха по коридора сред зикуратите. На върха се бяха появили лъвове с глави на мъже и жени, които запяха заедно с тях благославящи напеви. След това паството стигна до границите на храма и беше въведено в двора му.

Там последваха други церемонии, ръководени от жрец, облечен като самите тях, освен презраменника и пищната митра от злато и полускъпоценни камъни под бледосиния му ореол. Той им разказа, че боговете и всичко останало оцелели във Вирту и че в това време на завръщане към религията трябвало да почитат най-ранните божествени проявления в индоевропейската мисъл, обитаващи най-дълбоките пластове на човешката душа, където все още можело да функционира описанието им, Еа, Шамаш, Нинурта, Енки, Нинмах, Мардук, Азмух, Инана, Уту, Думузи и всички други — метафори, да, както и всички след тях, за добро и зло на човечеството, но също така най-могъщите метафори заради първенството си. И разбира се, те били космоморфни, въплъщения на природните сили, и способни да еволюират, както всичко във Вирту и Верите. Техните същности стигали до квантово, а също и до релативистично равнище. Затова пейте химните им, продължи той, химните на древните божества на кварките и галактиките, вятъра и плодородната земя. Нека всички неща се възрадват и нека превърнем разказите за делата им в ритуал. Един от боговете дори в този момент е в олтара на храма, наслаждава се на тази служба и ни праща благословията си. Поклонниците споделиха лек обяд и се прегърнаха един друг. Направиха ежедневното си дарение, като използваха устройствата за електронен трансфер, които всички носеха при посещенията си във Вирту.

Наричаше се Църквата на Елиш, по името на вавилонския разказ за Сътворението „Енума елиш“ — което приблизително означаваше „Когато горе“, — и оттам произхождаха думите „елишизъм“ и „елишит“, макар че изповядващите по-традиционните религии от последните няколко хилядолетия често ги наричаха „елши“. Отначало смятана за един от многобройните кратко съществуващи култове във Вирту — гностици, африкани, спиритуалисти, карибци — тя беше проявила много по-голяма устойчивост и внимателният анализ разкриваше по-сложна теология, задоволителен ритуал и по-добре структурирана организация от другите. Растящата й популярност показваше, че има успех в божествените войни. Тя не изискваше умъртвяване на плътта, освен някои пости, и явно дори включваше „ритуали от оргиастичен характер“, както се изразяваха някои антрополози. Изповядваше съществуването на традиционните рай и ад, като подходящи места между последователните превъплъщения във Вирту и Верите, накрая водещи към трансцендентално състояние, съчетаващо най-доброто и от двете. Имаше свои представители и в рая, и в ада. Последователите й проявяваха склонност да наричат всички други религии „закъснелите“.

От време на време, обикновено през важните празници, някои напреднали в духовното си усъвършенстване поклонници бяха допускани в самия храм, за да преминат на по-висше равнище на посвещаване, навярно включващо използване на опиати и океанско и сексуално просветление. Това водеше до някои дребни житейски преимущества, физически или психически, които се проявяваха най-добре във Вирту, но понякога и във Верите. Антрополозите бяха изследвали явлението в продължение на повече от десет години и единственото цялостно заключение, до което стигнаха, беше „психосоматично преображение“.

Всъщност Артър Идън — висок, много черен, с прошарена брада и мускулест като застаряващ спортист, какъвто си беше — преподаваше антропология в Колумбийския университет във Верите. Като професор по сравнителна религия, той се бе присъединил към елишитите, за да подготви цялостно проучване на вярата и религиозните им практики. И се изненада какво удоволствие му доставя предварителната работа, защото църквата очевидно бе основана от експерт в тази област.

Докато се връщаше по пътеката сред пирамидите, минаваща през поле и гора, Идън се чудеше какви административни същности се крият зад този пейзаж. По време на една от нощните служби небесата го бяха озадачили с непознатите си съзвездия. По-късно ги беше записал с помощта на обикновен прог под формата на гривна. Когато след това прегледа записа на компютърен екран и започна да си играе с него, откри, че онова небе е било постигнато чрез връщане на сегашното с около шест и половина хилядолетия назад. И отново остана впечатлен от усилията на църквата да оправдае твърденията за древността си, и за пореден път се зачуди какви мозъци се крият зад структурата на нещата.

След известно време пред него се издигна огнената стена и той се присъедини към другите в молитва за преход. Когато минаваха през пламъците, не усети топлина, само слабо изтръпване и шум като от огън в силен вятър — навярно целящ да подсили спомена. В последвалия мрак Идън намери централната пътека на залата и преброи крачките си, както го бяха учили — напред, надясно, наляво — за да стигне до плочата си и да възлегне върху нея. Нямаше търпение да продиктува бележките си, но докато лежеше, започна да прехвърля впечатленията си — да, мирогледът на елишитите притежаваше морален кодекс, свръхестествена йерархия и отвъден живот. Освен това имаха свещени текстове, ритуали и действена организационна структура. За нея обаче беше трудно да получи информация. До този момент отговорите на всичките му предпазливи въпроси показваха единодушно мнение, че решенията взимат жреците — винаги с божествено вдъхновение, разбира се. Но пък той все още беше новопокръстен. Можеше да разбере защо не го просветляват по въпросите на църковната политика. Когато се издигнеше на по-висше равнище, сигурно щеше да има възможност да проучи нещата по-сериозно.

Докато лежеше в мрака, Идън си спомняше ритуалите, на които бе присъствал до този момент, и отново се чудеше дали представляват действителен реконструктивен интерес от страна на създателите си — и в такъв случай от какви археологически извори може да са извлечени, — или пък са измислени de novo2 и целят максимално да въздействат върху съвременно паство. Ако беше вярно първото, щеше да се нуждае от данни за ключовете й за използвания при разработването им подход. Във втория случай щяха да са му необходими идеите, криещи се зад това мислене. Рядко се раждаха нови религии и той трябваше колкото може по-надълбоко да проникне в тази и да запише всичко.

Докато лежеше, все още усещайки слабото изтръпване, Идън си мислеше, че онзи, който стои зад Църквата на Елиш, наред с всичко останало явно притежава и сериозен естетичен усет.

Сейджак поведе клана си към друга част на гората, отчасти защото в района, който обитаваха през последния месец, почти не беше останала храна, и отчасти защото наблизо бяха забелязали екита. Нямаше смисъл да чака неприятностите да се струпат отгоре им, а положението с храната спасяваше честта му сред онези, които се впечатляваха по-лесно. Сейджак и по-рано се бе сблъсквал с екита и вече дори не помнеше колко е очистил. Всички можеха да видят бойните му белези. През годините козината му бе пронизвана от безброй ХТ-куршуми, но нито един от тях не беше успял да открие фаталните точки, които бяха целта им.

Сега седеше под дървото и се хранеше с плодовете му. Също като много други, неговият клан отчасти бе започнал с повреждането на сложни проги, чиито съставни проблеми не бяха ясно забележими. След регистрирането на дефекти във функционирането им те бяха избягали, за да не ги унищожат или ремонтират. Косматите им човекоподобни фигури представляваха донякъде съзнателно приспособяване към средата. Родовите проги се създаваха или получаваха лесно, така че повечето от групата му бяха произлезли от такива предшественици в здрачните мъгли на началата и не познаваха друго съществувание освен свободата на дърветата. Тъй като случайните прекъсвания на живота във Вирту и Верите водеха до стареене, Сейджак бе прехвърлил първата си младост, макар че продължаваше да е умен и притежаваше животинска сила, за да е в състояние да управлява Народа, както се наричаха.

А трябваше да е умен. Наоколо винаги дебнеха опасности — други кланове, различни престъпни ииони и природни бедствия, както и периодичните опити на Екологичния корпус да балансира популациите, за да са в съответствие със собствените му модели. Имаше и ловци — наемни и любители, — както и такива, които преследваха клановете за частни колекции, обществени изложби, провеждане на частни експерименти… Имаше достатъчно опасности и Сейджак използваше помощта на тримата си най-силни подчинени: огромния Стагърт, високия, покрит с белези, бързоног Окро, навярно прекалено умен и винаги замислящ нещо коварно, а също и набития садистичен Чъмо, който виждаше през постоянно присвитите си, инфектирани наглед очи съвсем тясна ивица от света. Те бяха станали незаменими за него в управлението на клана. Разбира се, и тримата тайно възнамеряваха да завземат властта. И тримата вече се бяха борили с него и бяха загубвали. Не се страхуваше от никой от тях поотделно; и все пак те му служеха вярно, докато го чакаха да прояви признаци на слабост. Заедно можеха да му се опълчат, навярно дори щяха да успеят да разцепят клана, но — тук Сейджак се усмихна и оголи кучешките си зъби — те си нямаха достатъчно доверие, за да опитат подобно нещо. И даже да не беше така, рано или късно щеше да им се наложи да се преборят, за да остане само един. А той знаеше, че е в състояние да се справи с всеки от тях. Не. И те го знаеха. Знаеха и че той го знае. Затова му служеха, очакваха своя момент и също старееха, разбира се.

Чъмо, току-що завърнал се от един от редовните обходи, за които настояваше Сейджак, се изправи пред него.

— Как е районът? — попита той огромния си подчинен.

— Следи на северозапад — отвърна Чъмо.

— Какви следи?

— Отпечатъци. От ботуши.

— Колко са?

— Трима-четирима. Може и да са повече.

Сейджак се изправи.

— На какво разстояние са оттук?

— На няколко километра.

— Това е лошо. Проследи ли ги?

— Само донякъде. Реших, че е по-важно бързо да съобщя.

— Правилно си решил. Заведи ме там. Окро! Ти поемаш нещата тук. Отивам на разузнаване.

Високият престана да дъвче, приближи се и попита:

— Какво има?

— Непознати. Може да са екита — поясни Сейджак и хвърли поглед към Чъмо. — Не зная.

Чъмо поклати глава.

— Навярно и аз би трябвало да дойда — каза Стагърт.

— Някой трябва да се грижи за лагера. Ако се наложи да избягате, оставете знаци.

— Разбира се.

През първия километър и половина Сейджак и Чъмо предпазливо се движеха по пътеките. Когато наближиха следите, Чъмо го поведе навътре в гората.

— Отдалече ги чух да минават — рече той. — Когато стигнах тук, отдавна вече ги нямаше. Открих следите им и ги разгледах.

— Хайде да ги намерим — отвърна Сейджак.

Продължиха по утъпкана животинска пътека. Отпечатъците от ботуши ясно личаха във влажната почва. Насочваха се на запад, после на северозапад. Сейджак определи, че са били четирима — двама доста едри мъже и двама средни на ръст.

Някъде в далечината отляво се разнесе пукот на оръжие. Миг по-късно последва втори изстрел.

Сейджак се усмихна.

— Лесна плячка — рече той. — Отдалече се издават. Сега знаем, че следите завиват нататък. Ще минем напряко. Така ще ги намерим по-бързо.

Затова оставиха дирите и поеха по посока на гърмежите. Трябваше им около половин час, за да открият къде е убит еленът, но оттам отпечатъците бяха съвсем ясни. Животното бе одрано, нарязано и отнесено на североизток.

Сейджак и Чъмо продължиха натам и накрая чуха гласове приблизително по същото време, по което усетиха мириса на печено месо. Запромъкваха се по-предпазливо и видяха групата да лагерува в район, обозначен с миризма, която по-рано беше използвал клан, подобен на техния. Но го бе напуснал поне преди седмица.

Приближиха се. Начинът, по който се бяха разположили, показваше, че имат намерение да пренощуват. Сейджак за миг се удиви, когато забеляза, че най-едрата фигура от четиримата е на жена.

— Екита — прошепна Чъмо.

— Наемници — поправи го Сейджак. — Но едната е женска. И знаеш ли коя е?

— Голямата Бетси ли?

— Точно така — отвърна той и докосна белега на лявото си бедро. — Отнесла е със себе си много от главите на Народа. Отдавна се знаем.

— Може би този път ние ще вземем нейната.

— Този път аз ще взема нейната. Връщай се в лагера. Събери Стагърт, Окро и още неколцина по-едри. Доведи ги. Аз ще чакам и ще ги наблюдавам. Ако се придвижим нанякъде, ще оставя знаци.

— Добре.

Чъмо изчезна в храсталаците.

Сейджак се приближи още повече. От аромата на печено му потекоха слюнки, макар че не знаеше много за огъня и беше убеден, че суровото месо си е най-вкусно. Наемници…

Екитата носеха униформи. Наемниците се обличаха както си искат. Те бяха по-изобретателни и по-безпощадни. Това се дължеше на факта, че не са държавни служители и че печелят парите си в резултат от собствените си действия. Сейджак знаеше, че до тях се прибягва само в крайни случаи, когато дейността на екитата се сметне за безрезултатна. Въпреки че скромността не се нареждаше сред добродетелите му, той смяташе, че само неговият клан не може да е привлякъл такова внимание. Не. Колкото и да му беше трудно да мисли за нещо друго, освен за клана си, сега му хрумна, че другите племена на Народа също трябва да процъфтяват, ловуват и събират храна до такава степен, че това да се прояви на нечия голяма схема на екологичен баланс. Сега просто не знаеше какво да прави. Но когато пристигнеха другите, щеше да разполага с решение на проблема.

— Веселете се — промълви той. — После ще дойде моят ред. — И погледна към мачетето, което женската бе закачила на клона на едно от дърветата. Можеше ли да е същото, с което го беше ранила? Вече знаеше как действа. Също като да размахваш голяма тояга, само че по-остро. Много удобно за отсичане на глава.

Сейджак приклекна и започна да ги наблюдава. Имаше много време. Спокойно можеше да го прекара в обмисляне…

Когато Чъмо се върна заедно с още четирима, вече бе вечер. Въпреки грамадните си тела, те безшумно приклекнаха до него, докато им описваше лагера и им показваше точките на нападение, на които се беше спрял. После им даде знак да го последват и ги отведе на голямо разстояние в храстите.

Там спря и тихо заговори:

— Ние с Чъмо и Стагърт ще се скрием сред дърветата около бивака. Окро и Свът ще се покатерят на клоните отгоре. Когато онези заспят, ние на земята се хвърляме и избиваме всички. Ако стане напечено, Окро и Свът ще скочат долу. На помощ.

— Ами ако оставят някого на пост? — попита Стагърт.

— Мой е — отвърна Сейджак. — Аз тръгвам пръв. Вие ще дойдете след като убия часовия. И ще се заемете с останалите. Ясно?

Нямаше желание да демонстрира властта си нито дори да се перчи. По-скоро не вярваше на никой освен на самия себе си, качество, което бе усвоил още съвсем млад, като бездомен изгнаник на собствения си клан, и което навярно толкова време го беше задържало начело. Независимост, недоверие, способност за светкавично взимане на решения и изненадващо действие — това бяха най-полезните уроци, научени през онези някогашни дни. Но той никога не се замисляше за такива неща.

И така, те се върнаха при лагера на наемните ловци и неговата група зае позиция. Единствените знаци, които размениха, бяха потупване по рамото, посочване с показалец и кимване. Сейджак се вмъкна в гъсталака най-близо до наемниците и бавно запълзя напред. После легна абсолютно неподвижно и се загледа във фигурите край огъня, които отпиваха от чашите си и разговаряха.

Дали щяха да оставят часови? Навярно. Възнамеряваше да се приближи колкото може повече и да даде сигнал за нападение, като в същото време скочи върху часовия и го убие. Надяваше се първа да е Голямата Бетси, и защото беше най-ужасна и щеше да е добре първо да очистят нея, и защото нямаше търпение — след всички тези години и сблъсъци — да убие наемницата от далечната Верите. Никога не бе чувал за Томас Рей, който преди много време беше разпространил секса и възпроизводството сред прогите. Но навярно трябваше да я изнасили, реши Сейджак, просто за да покаже, че победата му е пълна и окончателна. От друга страна, разбираше, че ще го е страх да го направи, докато още е жива. Нямаше значение. Можеше да я изнасили и после, за да демонстрира мощта си.

Отново погледна към мачетето. Голямата Бетси го бе ранила тежко с такова оръжие. Често беше мислил за това и сега вече знаеше как действа, макар че никога не се замисляше за загадките на устройството или изработването му. Ясно му бе, че е подходящо за отсичане на глави, с каквито наемниците пълнеха чувалите си.

Той се помъчи да разбере разговора им, но не успя. Зачуди се дали Голямата Бетси знае езика на Народа. После се заслуша в звуците на нощта и се загледа в онази друга загадка, огъня.

Стори му се, че е минало ужасно много време, преди един от мъжете да започне да се прозява. Но мигове по-късно към него се присъедини и друг. Първият каза нещо и махна с ръка към спалния си чувал. Голямата Бетси кимна и отговори, като посочи натам с огромния си палец. Тримата мъже отидоха при чувалите си, а тя хвърли още съчки в огъня. После почисти оръжието си, наточи мачетето и ги остави така, че да са й подръка. Сейджак се замисли за разположението им. Трябваше да я нападне по такъв начин, че да не може да ги вземе и да ги използва срещу него. Щом останеха с голи ръце един срещу друг, нямаше да има проблем въпреки грамадното й тяло. Той бе доста по-едър и силата му отдавна се беше превърнала в легенда сред Народа. Затова…

Веднага щом другите наемници започнеха да дишат бавно и равномерно, реши Сейджак, той щеше безшумно да напусне прикритието си. После предпазливо щеше да се промъкне напред, но нямаше да разчита на абсолютна безшумност и да направи онези последни няколко крачки. Да, така му се струваше най-разумно. Предполагаше, че Голямата Бетси е също толкова нащрек, колкото всеки от Народа, и дори най-тихият звук щеше да е достатъчен, за да привлече вниманието й. Трябваше да измине последното разстояние с мощен скок.

Изтече около половин час. Тримата мъже, изглежда, спяха. Голямата Бетси седеше неподвижно и зяпаше пламъците. Той продължи да чака. Другите би трябвало лесно да се справят със заспалите. Но не искаше да поема никакви рискове.

Нощта напредваше. Стана очевидно, че тримата мъже са потънали в дълбок сън. Неговите спътници сигурно вече бяха неспокойни — можеха да си помислят, че го е страх от женската. Дали наистина се страхуваше? Никога не беше виждал по-огромна жена. Той докосна белега си. После разтвори с ръце листака пред себе си и бавно се запромъква напред.

Стъпваше с изключителна предпазливост и внимателно преместваше тежестта си. Сдържаше дишането си. Но не можеше да контролира миризмата си.

Тя подуши с нос. После дясната й ръка светкавично се насочи към оръжията й. Сейджак незабавно скочи и нададе бойния си вик.

Но Голямата Бетси се беше хвърлила настрани и се претърколи с изненадваща за грамадното й тяло бързина, като извика, за да предупреди спящите си спътници. Сейджак не улучи целта си — гърба й, — но с бързо движение на дългата си ръка успя да избие пушката от пръстите и. Отново скочи към нея, но тя се претърколи през рамо назад и скочи на крака с лице към него.

Когато Сейджак започна да се приближава, Голямата Бетси го изрита два пъти в корема, приведе се под замахващата му ръка и заби тежкия си юмрук отдясно на гръдния му кош. Всеки от тези удари щеше да е пагубен за човек, но Сейджак само за миг загуби равновесие и после отново я нападна с ръмжене. Женската му подложи крак и той усети юмрука й в мощните мускули на тила си.

Разтърси глава и пак се завъртя към нея. Наоколо се разнасяха викове и пращене на счупени кости. Голямата Бетси отново го изрита. Той стоически понесе болката и се приближи към нея, вече по-предпазливо, разбрал, че необмислените атаки са напълно безполезни.

Тя отстъпи, като продължаваше да нанася удари и внимаваше да не я хване, защото беше видяла скоростта на ръцете му. Затова го риташе по прасците, коленете и бедрата, но Сейджак продължаваше да се приближава, без да й обръща внимание. Ръцете му се поклащаха ниско пред тялото му. Той си помисли колко добра партньорка би излязла от нея и му се прииска Голямата Бетси да е от Народа.

Внезапно Сейджак замахна светкавично с лявата си ръка. Въпреки че успя да отклони удара, тя загуби равновесие и залитна. Той се хвърли отгоре й, но преди да я обездвижи, Голямата Бетси го удари по брадичката с опакото на дланта си, помъчи се да му издере очите и нанесе два кратки удари по гръкляна му. Накрая Сейджак здраво я обгърна, притисна дясната й ръка отстрани, стисна левия й лакът и го издърпа с такава сила, че чу гърдите й да изпращяват.

Тя изпъшка, навярно за да сподави вика си, и неочаквано се изплю в лицето му. Сейджак се зачуди какво означава това и в същото време стисна главата й с масивната си дясна ръка. Звуците от борба зад него бяха стихнали, разнасяха се само предсмъртни стенания. Той завъртя главата й наляво, стигна до края на нормалната й подвижност и бавно продължи да натиска. Шията й изпращя и тялото й започна да се гърчи. Стисна я още по-силно и продължи да върти главата й. Разнесе се последно изпукване, последвано от кратки конвулсии, и Голямата Бетси се отпусна в ръцете му. Той я остави на земята и се загледа в нея.

После се завъртя и погледна към спътниците си, застанали до другите трупове. Наблюдаваха го. Дали не им бе обещал, да я изнасили? Сейджак отново погледна към нея. Не, не беше, внезапно си спомни той и се почувства по-добре. Вместо това щеше да изяде черния дроб и сърцето й, защото се беше борила както трябва. Потърси мачетето й и го откри.

Усмихна се. Щеше да го изпита на другите. Избра един от проснатите по корем мъже, вдигна оръжието и замахна с него като с тояга. Острието спокойно премина през шията и главата се изтърколи на земята, като остави следа от кръв. Зарадван, той отиде при следващия и направи същото. Когато свърши и с тримата, ги остави облегнати с гръб на дървесни дънери, хванали глави в скута си.

После се върна при Бетси. Внимателно разтвори гръдния й кош с мачетето и когато свърши, покри раната с дрехите й.

Остави я седнала до другите. Но тя не държеше глава в скута си, защото той я взе със себе си, заедно с мачетето.

Дуби — отегчен, импулсивен и самотен — се намираше край киселинен поток в една сумрачна долина на запад от Дълбоките поля, зает с некрофилски действия с останките от руса павианка, когато чу абсолютно непознат му звук. Сепнат, той я изпусна. Долните й крайници потънаха в потока, започнаха да се смаляват и накрая от нея остана само болезнен спомен. Дуби отметна глава и ядосано излая. Смущаващият звук продължаваше да се носи. В него имаше… системност. Не приличаше на прекъсливите писъци, които представляваха вторичен продукт от действието на ентропията.

Той излезе от долината. Като че ли се чуваше от изток. Там ставаше нещо интересно. Звуците не преставаха. Дуби закрачи натам. Покрай него прелетя нещо лъскаво и механично и той го яхна, после скочи в последния момент преди нещото да се разпадне на части. Продължи пеш сред вечния сумрак, осеян със случайни пламъчета и блуждаещи сияния от постоянното разложение, като прескачаше пропасти, изкатерваше хълмове и се спускаше по отсрещните склонове.

— Какво има, Дуби? Накъде си се запътил? — разнесе се мазен глас от дупката, над която минаваше.

Той спря и змията изпълзя навън, дълга и лъскава като кована мед.

— Отивам към източника на този странен звук, Фекда.

— И аз усещам вибрациите му — отвърна тя, като стрелкаше напред-назад сребристия си език. — Значи не знаеш от какво е?

— Само посоката му.

— Тогава и аз ще дойда. Любопитна съм.

— Ами да вървим — съгласи се Дуби и отново закрачи напред.

Вървеше мълчаливо, макар че от време на време зърваше отстрани, а понякога и пред себе си отблясъци от люспите на Фекда. Напредваха бързо и звуците се усилваха — вече можеха да различат гласове и музикални инструменти.

Стигнаха до върха на поредния хълм и спряха. На изток видяха фигура на мъж, който крачеше, заобиколен от някаква светлина. Какъв портал, пътека или следа можеха да са го преобразили след прехвърлянето му тук?

Звуците се носеха от високия тъмнокос мъж или от нещо, което носеше със себе си. Вървеше бавно и решително, което подсказваше, че следва определена посока. Тя го водеше надолу по склона към продълговата долина.

Дуби се колебаеше дали да се приближи и да позволи на мъжа да го види. Вместо това предпочете да го последва и затова го изчака да мине пред него. Фекда явно беше решила да направи същото.

Звуците танцуваха във въздуха по дирите на непознатия и Дуби ги намери за приятно обезпокоителни.

— Има ли дума — попита той змията, — която да описва приятния звук?

И Фекда, която прекарваше времето си в пълзене сред хълмове и долини и в поглъщане на късчета мъдрост преди да се разпаднат, отвърна:

— Музика. Нарича се музика. Това е нещо, което много трудно може да се прояви тук. Навярно тъкмо затова господарката толкова я обича — заради редкостта й. Най-вероятно обаче я обича заради самата нея — сега разбирам, че няма как да не я харесваш.

Двамата следваха мъжа и неговата музика през мрачната долина. Фекда спря само веднъж, за да погълне останките от вчерашната прогноза за времето в Лос Анджелис.

— Хайде да го изпреварим — предложи тя накрая. — Предчувствам, че господарката ще го посрещне в долината на два завоя оттук.

— Чудесно.

Заобиколиха подножията на хълмовете, пресякоха дере, бързо се насочиха към друго, минаха през поредната долина и се изкачиха по склона й. Сега музиката се разнасяше зад тях. В огромната долина отпред забелязаха бавно движение.

Смъртта се издигна върху ниска могила, протегна ръце и описа с тях кръг. От земята полетяха кости, понесоха се към нея в хаос от тракащи форми и започнаха да се подреждат. Скоро на върха на могилата се появи трон с висока облегалка, върху която имаше череп, сияещ в сумрака като древна слонова кост. Когато Смъртта пристъпи напред, излишните кости очертаха пътека, водеща към входа на долината. Тя застана зад трона и разгърна плаща си, за да освободи спектрална форма, която се издигна зад възлестия й гръб.

Отново заобиколи отпред и седна. Първо повдигна дясната си ръка, после и лявата и от двете й страни запламтяха огньове, които хвърлиха дълги сенки. Музиката ставаше все по-силна.

— Шефката наистина има стил — отбеляза Дуби.

— Драматизмът като че ли й доставя удоволствие — отвърна Фекда, докато се спускаха и навлизаха в сенките.

После зачакаха. Звуците продължаваха да се усилват. Накрая забелязаха движение на входа на долината.

Мъжът спря и впери поглед напред. После бавно закрачи по кокалената пътека. Музиката му се приближи заедно с него. Когато стигна до подножието на могилата, той отново спря.

— И изглежда, че нейният гост също има подобна склонност — прибави змията.

— Вярно е.

Смъртта обърна глава към мъжа и заговори с неравен, тракащ глас, какъвто любимците й не бяха чували да използва.

— Идваш при мен с „Орфей“ на Полициано3, може би първата опера на света. Чудесна музика. Отдавна не съм я слушала. Разбира се, това също ми напомня за история, която отдавна не съм чувала.

— Реших, че може да стане така — отвърна мъжът.

— Познавам те, Джон д’Арси Донърджак. И съм почитателка на творбите ти. Особено ми допада чудната фантазия за задгробния живот, която си проектирал на основата на Дантевия „Ад“.

— Критиците я харесаха, но публиката не я посрещна с особено голям ентусиазъм.

— В общи линии и с моята работа е така.

Донърджак я изгледа, неуверен как да реагира. После Смъртта се усмихна.

— Шегичка — рече тя. — Всъщност малцина ме смятат за действително същество. Любопитна съм как си стигнал до това заключение — да не споменавам, че се чудя как си решил да предприемеш това пътуване и как си успял да стигнеш дотук.

— Творбата на моя живот включваше Вирту и освен всичко останало, аз съм теоретик — отвърна Донърджак.

— Смятам, че ще си струва да прекарам с теб един ден в обсъждане на теорията.

Той се усмихна.

— С удоволствие. Предполагам, че ти си логичният източник на окончателните истини.

— Всъщност аз нямам последната дума за всичко. Обикновено я оставям на други.

Смъртта вдигна глава и замълча, заслушана в музиката.

— Вълшебен пасаж — каза тя. — Разбирам, че се опитваш да ме накараш да изпитам естетична наслада, нали?

Донърджак остави малкото устройство, което носеше, в краката на Смъртта.

— Признавам, че имах такова намерение — отвърна той. — Моля те, приеми този подарък. В него има още много мелодии.

— Приемам го с благодарност, тъй като повечето неща, които пристигат при мен, са повредени — както сам знаеш.

Донърджак кимна и поглади брадата си.

— Хрумвала ми е тази мисъл — рече той. — Тя се отнася за нещо, което, предполагам, напоследък е, дошло при теб.

— Да?

— Тя се казваше… казва се Ейрадис. Тъмнокоса дама с огромна привлекателност. Известно време я познавах добре.

— Аз също — отвърна Смъртта. — Да, тя е тук. И начинът на появата ти, както и самото ти посещение донякъде ми помагат да се досетя за целта ти.

— Искам да я върна обратно — каза Донърджак.

— Желанието ти не е осъществимо.

— Но присъства в легендите, фолклора и религиите. Със сигурност трябва да има някакво основание’, някакъв прецедент.

— Въплъщения на мечти, надежди и копнежи. Това са тези неща. Те нямат основание в действителния свят.

— Тук е Вирту.

— Вирту е също толкова реална, колкото и Верите. И на двете места е еднакво.

— Не мога да повярвам, че няма надежда.

— Вселената не дължи никому щастлив край, Джон д’Арси Донърджак.

— Значи твърдиш, че не си в състояние да върнеш онова, което си взела, така ли?

— Онова, което получих, беше в известна степен повредено и вече не може да функционира както трябва.

— Онова, което е повредено, може да се поправи.

— Аз не съм известна точно с това.

Донърджак махна с ръка наоколо.

— Тук трябва да разполагаш с необходимите средства — под формата на всевъзможни парчета или програми, — за да поправиш всички — каза той.

— Възможно е.

— Върни ми я. Моят „Ад“ ти харесва. Ще ти проектирам нещо друго — което да подхожда на желанията ти.

— Изкушаваш ме, Донърджак.

— Значи се договорихме?

— Ще е нужно много повече.

— Само кажи цената.

— Молиш за нещо много трудно, даже за мен. Молиш ме да обърна ентропичния процес, макар и само на местно равнище, да наруша стандартната процедура и политика.

— Към кого другиго да се обърна?

— Някой велик изобретател би могъл да ти я възпроизведе.

— Но няма да е същата, освен външно. Ще са изчезнали всичките й спомени. Ще е съвсем друг човек.

— И може да не изпитва към теб онова, което е изпитвала преди, така ли?

— Повече се вълнувам за нея, отколкото за себе си.

— О, значи наистина си я обичал.

Донърджак не отговори.

— И възнамеряваш да прекараш живота си с нея?

— Да.

— Във Вирту или във Верите?

Той се засмя.

— Ще прекарам с нея колкото време мога във Вирту. После…

— А, да, пак онзи вечен интерфейс, нали? Но пък дори при онези, които обитават само едно място, винаги има интерфейс — макар и само на кожата. Обикновено действа още по-надълбоко.

— Не съм дошъл, за да разговарям за метафизика.

Смъртта се усмихна още по-широко.

— И тя ще те посещава като плътен холос във Верите.

— Разбира се, бихме, могли да се редуваме и…

— Молиш ме за услуга. Изненадана съм, че не си по-конкретен.

— В какво отношение?

— Да я върна при теб във Верите, а не във Вирту.

— Това не е възможно.

— Щом ще нарушавам един закон на съществуванието, защо да не наруша и друг?

— Но принципите, които управляват това място, няма да го допуснат. Няма начин това „посещение“ да стане постоянно.

— Ами ако има?

— Посветил съм живота си на проучване на този проблем.

— Животът е плитко място във времето.

— И все пак…

— Да не ме смяташ за генерирана от прог-симулация? За някаква играчка, родена от човешкото въображение? Появих се, когато умря първото живо същество, и няма да ти кажа кога и къде се случи това. Нито човек, нито машина са писали програма за мен.

Помежду им потече лъчиста мъглявина и Донърджак се отдръпна.

— Говориш така, сякаш наистина си Смърт.

Единственият отговор бе неугасващата й усмивка.

— И почти имам чувството, че обсъждаш експеримент, който ще си любопитна да извършиш.

— Даже да беше така, нямаше да ти дам отстъпка за услугите си.

— Тогава? Какво искаш?

— Да, ти ще ми построиш друго пространство. Но има още нещо. Говориш за митове, легенди и приказки. Както знаеш, тяхното съществуване не е безпочвено.

— Да?

— Попаднал си на нещо, което не разбираш. Ако успееш да го довършиш, плати ми цената и ще се върнеш заедно с нея в собствената си земя.

— Дай ми я и ще получиш каквото поискаш.

Смъртта бавно се изправи, пристъпи наляво от трона си и повдигна дясната си ръка. „Орфей“ се обърна наопаки и току-що завършеният пасаж започна отзад-напред. Иззад трона се появи женска фигура.

Дъхът на Донърджак секна.

— Ейрадис! — каза той.

— Тя те усеща на някакво равнище, но все още не може да ти отговори — рече Смъртта и я поведе напред. — Хвани я за ръка и тръгни по пътеката от кости. Пътят ще е дълъг, опасен и труден. Но ако не се отклоняваш поради никаква причина, ще се върнеш във Верите. Може да се опитат да се намесят Висши сили. Не напускай пътеката.

Тя постави ръката на Ейрадис в неговата.

— А сега, каква е цената ти?

— Първородното ви дете, разбира се.

— Искаш нещо абсолютно невъзможно. Първо, не е ясно дали изобщо ще имаме деца. Второ, как ще го доведа тук — физически, in toto4.

— Приеми условията ми и аз ще се погрижа за подробностите.

Донърджак впери поглед в бледата фигура на любимата си, в пустите й очи.

— Съгласен съм — каза той.

— Тогава се върни при светлината по пътя от кости.

— Амин — рече Донърджак, завъртя се и поведе Ейрадис. — И сбогом.

— Довиждане — отвърна Смъртта.

2.

Лидия Хазърд беше седемнайсетгодишна и й предстоеше неколкомесечна ваканция преди да постъпи в университета. Имаше по-малка сестра и семейството й бе заможно — трето поколение „Хазърд Иншурънс“. Родителите й Карла и Ейбъл й бяха подарили лятна почивка във Вирту преди животът й да стане труден, с кървави зъби и нокти, иначе казано, да затъне в науките. Беше висока метър шейсет и пет, с тънка талия и едър бюст, с излети ръце и крака. Косата й стигаше до раменете и бе светлоруса. Имаше високи скули, смайващо бели зъби, гладка розова кожа и тъмнозелени очи с едва забележими зелени мазки отгоре. Това бе само във Вирту и струваше много, но родителите й бяха в щедро настроение.

В родния си Бейон, Ню Джърси, Верите, тя беше висока метър седемдесет и пет, малко мършава и недодялана, с ужасна стойка, имаше неопределено кестенява коса, кожата й бе на петна и имаше навика да си гризе ноктите до месото. Благодарение на зъболекарите обаче усмивката й беше пленителна и очите й наистина бяха тъмнозелени. Гласът й бе приятно дрезгав; и имаше висок коефициент на интелигентност.

Отначало пътуваше с приятелката си Гуен, която беше получила за подарък една седмица в тематичните курорти на Вирту — Плаж, Планина, Пустиня, Крайбрежие, Пътешествие по море, Казино и Сафари — и двете бяха опитали по половин ден във всеки от тях, за да видят кой ще им хареса най-много.

Казино им се стори заплашителен, защото човек играеше със собствените си пари (или с парите на родителите си), прехвърляни по електронен път от сметката на казиното или (по-често) обратното. Това не беше препоръчително. Бяха дошли във Вирту, за да се наслаждават на екзотиката, да излъскат маниерите си и да спят в приятна обстановка с красиви партньори в пълна безопасност от забременяване и болести — с тела, съпротивляващи се на микроманипулируемите силови полета във Верите — под звездите и любовниците си на плажовете в Южния Тихи океан, където вълните нежно нашепваха и бризът носеше аромат на цветя. Имаше ли значение дали партньорът е творение на Вирту, или просто друг идеализиран летовник от Верите? Резултатът беше еднакъв и неяснотата правеше преживяването още по-романтично. И двете страни бяха свободни да лъжат или да дразнят другата и разбира се, те се възползваха от случая. Така ставаше по-вълнуващо да се чудиш дали мъжът или жената, която си яхнал, галиш или смучеш, не са още по-забавни от другата страна. И дали всичко не е само сън и такъв човек изобщо не съществува във Верите.

След като едноседмичната почивка на Гуен изтече, Лидия често се разхождаше по плажовете. Това бе едно от любимите й места, когато искаше да остане сама, а тя разбираше, че известно време, не иска да я смущава никой. Затова си поръча самота. Сега плажовете бяха по-диви, каменисти ивици, понякога притежаващи смътно егейска атмосфера. Друг път в тях се разбиваха ледени вълни, който говореха за Северно море. Очароваха я животът и смъртта, които забелязваше в оставащите след вълните локвички. Подводни гори се олюляваха под невидими ветрове, мънички ракообразни се щураха сред камъчетата, проблясваха рибки, миниатюрни червени и сини армии заемаха бойни позиции…

От време на време виждаше червено платно. Но макар че понякога се приближаваше до брега, лодката никога не хвърляше котва, нито пък тя зърваше екипажа й.

Когато плаващите останки, черупките, миризмите и звуците на брега придобиха определено равнище на наситеност, тя се покатери по светлите скали и навлезе навътре в сушата. Там видя скалисти хълмове и по-големи възвишения, покрити с криви дървета. По ливадите цъфтяха розови и жълти цветя, в доловете и пукнатините в скалните склонове до късно през деня се носеше Мъгла, в долината попадна на покрити с пълзящи растения каменни развалини. Привечер стигна до хълм, където сякаш чу музика изпод земята. Тя се зави с наметалото си в заслонена от вятъра падина и реши да прекара нощта там.

Легнала под звездите, Лидия слушаше как музиката се издига от земята и става още по-дълбока, по-буйна. Дълго време просто я слуша, сякаш присъстваше на някакъв странен концерт. После характерът на музиката внезапно се промени — тя стана по-мощна и вече не идваше изпод земята, а някъде отблизо. Дали не бе задрямала? Лидия припряно потърси празнота в съзнанието си, но не успя да открие.

Изправи се и се заизкачва към върха на хълма по посока на музиката. Струваше й се, че идва от югозапад, някъде от дясната й страна.

Докато вървеше, светът ставаше все по-светъл…

Когато стигна на върха, музиката се усили още повече. Оттатък долината, осветена от току-що изгрялата луна, тя съзря някаква фигура на върха на следващото възвишение — гайдар. Той стоеше като вкаменен и писъкът на гайдата му изпълваше въздуха помежду им.

Лидия седна. Когато луната се издигна по-нависоко; тя видя, че гайдарят е мъж. Върховете на двата хълма като че ли се приближиха един към друг. Това по-късно й се стори странно, тъй като поръчката й за самота все още действаше. Нямаше намерение да я отменя още няколко дни, след което щеше да се разнообрази с посещение във Верите. Странно…

Нямаше представа колко време е седяла така. Луната още повече се беше издигнала и гайдарят леко се бе завъртял, така че лунните лъчи едновременно огряваха и хвърляха сянка върху лявата половина на лицето му. Имаше високи скули, тежки вежди и къса брада. Като че ли беше облечен в груб тъмен клин и тъмнозелена, мокра наглед сатенена риза. На главата си носеше шапка, а на хълбока му се виждаше дръжката на някакво оръжие.

Той бавно се завъртя към нея и накрая я погледна в очите. После внезапно престана да свири, свали шапка и й се поклони.

— Добър вечер, госпожице — извика гайдарят.

— Добър вечер — отвърна тя и се изправи.

— Улфър Мартин д’Амбри, на вашите услуги.

— О… аз съм Лидия Хазърд. Харесва ми как свирите. Кое име използвате най-често — Улфър, Мартин или д’Амбри?

— Отговарям на всичките, госпожице Хазърд. Наричайте ме както желаете.

— Харесва ми как звучи Амбри. Моля, наричайте ме Лидия.

— Така и ще направя, Лидия — отвърна той и отново вдигна гайдата си. — Елате при мен, ако искате.

Той засвири странно заплетена мелодия, напомняща диханието на genius loci. Лидия откри, че почти без да го съзнава, се е насочила към пътеката и се спуска през долината. Музиката се носеше над нея, докато вървеше в мрака, и когато стигна в подножието на хълма, разбра, че гайдарят вече не е на върха. Сега вървеше на изток.

Тя потърси пътека. Неочаквано усети, че непременно трябва да го настигне и да продължат разговора си.

Единствената пътека, която успя да открие, водеше нагоре към върха. Много добре…

Лидия започна да се изкачва от мрака към растящата ивица лунна светлина. Сега звуците на гайдата бяха по-тихи и когато най-после стигна горе, наистина й се сториха много далечни. Тя намери пътеката, по която трябваше да е тръгнал — всъщност единствената, която се виждаше наоколо — и побърза надолу по нея.

Мина много време, докато звуците станат по-силни, и Лидия разбра, че го настига. Не беше изпитала усещане за спускане, но пътят се изравни. Навярно се намираше на плато.

Тази земя изглеждаше и миришеше различно. Защо толкова бързаше? Мъжът и неговата гайда нарушаваха усамотението й. Имаше намерение да се върне във Верите, да прекъсне транса от пътуването, да се нахрани както трябва, а не с животоподдържаща система, да поиграе тенис вместо електронностимулираща изометрика, да посети семейството си и след няколко дни отново да дойде, вече в по-общително настроение. Но тук се криеше загадка — и още нещо. Трябваше да намери Амбри.

В мига, в който осъзна всичко това, звуците на гайдата му заглъхнаха. Тя се затича. Сигурно само бе спрял да си почине за малко. Но можеше да му се е случило нещо. Можеше да е паднал. Или…

Лидия се препъна, изправи се и отново се затича. Нощта изведнъж й се стори по-студена, сенките се превърнаха в нещо повече от обикновени петна мрак. Сякаш всеки тъмен участък съдържаше нещо, което бавно се движеше и я наблюдаваше. Пътеката се спусна в долината, пресече поток, в който бяха наредени камъни за стъпване, после отново се заиздига нагоре. Тя чу зад гърба си трополене, като че ли нещо я следваше, без да си прави труда да се крие. Но не погледна назад.

Внезапно някъде далеч наляво от нея отново се разнесе писъкът на гайдата. Лидия се насочи натам. След няколко минути като че ли започна да се приближава. Когато усети, че още малко и ще види Амбри, звуците стихнаха.

Тя мислено изруга и после отново чу преследващото я шумолене. Ветрецът донесе мирис на море някъде от лявата й страна. Може би беше описала широк кръг и сега се намираше близо до брега? Лидия вдигна поглед към луната, за да се ориентира, но тя се бе издигнала прекалено нависоко.

Продължи напред, както й се струваше, в правилната посока. Трябваше обаче да забави крачка, когато стигна до район с високи скали, защото пътят й, изглежда, минаваше помежду им. Когато навлезе сред тях, видя, че са много, но нямаше представа дали са подредени по някакъв начин.

Докато вървеше, й се стори, че зърва движение точно пред себе си. Спря и втренчи поглед, но не видя нищо повече. Когато продължи, забеляза движение надясно. Пак спря. Този път й се стори, че един от огромните камъни се е плъзнал с няколко сантиметра настрани. Последва друго подобно движение отляво. Удивена, тя проследи с поглед високата скала, която се премести и отново спря. Но тогава се помръдна друга. И още една…

Скоро като че ли всички започнаха да се движат. Усещането бе странно, сякаш те стояха неподвижно, а Лидия се носеше сред тях. А после скалата точно пред нея като че ли започна да расте.

Тя протегна ръка и докосна един от камъните. Той мина покрай нея. Друг…

Някой я хвана за ръката и я дръпна настрани. Лидия ахна и се завъртя.

— Извинявай, че те стиснах така — каза Амбри, — но щеше да те смачка.

Тя кимна и го последва наляво, приблизително на запад. Камъните започнаха да се плъзгат още по-бързо. Никой от тях не се олюляваше, докато се насочваха на юг.

— При пълнолуние в нощта на равноденствието — каза той — те се събуждат и отиват на реката да пият вода. Призори ще се върнат по местата си. Не е хубаво да им заставаш на пътя. Маса и инерция, нали знаеш.

— Благодаря. — Лидия се засмя. В гласа й прозвучаха истерични нотки.

— Какво има, госпожице Лидия? — попита Амбри.

— От една страна, говориш за непоклатимите свойства на материята — отвърна тя, — а от друга, ми казваш, че камъните отивали да пият вода. Това е направо от една келтска легенда.

— Ами, във Вирту имат място всички легенди — рече той, като продължаваше да я извежда от каменното поле, — и научните, и народните.

— Но научните принципи, закони и константи са универсални във Верите.

— Във Вирту също. Но тук съществуват разуми, които ги манипулират помежду им, както и в съответствие с нашата нагласа.

— Но тук те могат да бъдат манипулирани.

— Според определени правила — някои от които доста сложни, — но въпреки това правила. Всичко е съотносимо. Две страни могат да бъдат накарани да си паснат. Просто понякога е трудно за възприемане и от сетивата, и от разума.

Той продължаваше да я води надалеч от движещите се скали. Те вече се плъзгаха невероятно бързо — невероятен хаос от черни грамади. При това безшумен, съвсем безшумен.

Тя се притисна към него. Амбри я прегърна през рамо и я наметна с плаща си.

— Къде ме водиш? — попита Лидия.

— На топло и спокойно място — отвърна гайдарят и макар че тя се беше надявала на виртуална любов, никога досега не бе могла да реши как трябва да изглежда любовникът й.

Лидия го погледна и се усмихна.

Джон д’Арси Донърджак следваше Пътеките от огън и кръв, вода и прах, вятър и стомана. На Пътеката от слонова кост и дърво едва не се отклони от Пътя, когато genius loci във формата на дете с кошница цветя почти успя да го убеди, че е поел по друго отклонение и върви по пътя към вълшебната Земя на елфите. Но помежду им прелетя лъчиста мъглявина и през преобразователната й лупа той видя детето такова, каквото бе в действителност. То се хвърли върху му с оголени зъби и удари с тежката си метална опашка по камъка, но Пътят от слонова кост и дърво закриля пътниците си дори от господарите на съответните места. На Пътеката от пепел и пръст от някаква дупка изскочи полудял донт и се втурна към тях. Наблюдателният Донърджак обаче забеляза подутината в основата на един от предните бивни на звяра и го примами отстрани на Пътеката, надалеч от Ейрадис, като го викаше и разкриваше жизнените особености на вида му.

После в Пристъп на творческо вдъхновение, което го беше превърнало в легенда в академичните и инженерните среди, Донърджак заби пръсти в двете акупресурни точки на създанието и зачака; То размърда огромните си крака, но остана на мястото си, сякаш усетило намерението на човешките ръце. Дишането му се забави, то започна да издава тихи хленчове и напрегнато се загледа в мъжа. Сетне се извърна, напусна Пътеката и се насочи към гората.

На следващия завой отново се появи genius loci, придобил прелестно синя окраска и форма на верижен трактор — и с нечовешки действия заплаши пътниците. Донтът, който ги наблюдаваше от недалечна горичка, прояви обикновена животинска благодарност и припряно се върна, за да го смачка и да го запрати в едно трънливо дърво. Добрите дела понякога се отплащат, даже във Вирту.

Донърджак продължи пътя си, за да преживее ужасната Пропаст от звезди и мостове, която щеше да промени всичко. Можеше да чуе ръмженето на олюляващото се съоръжение и ужасното тракане на зъбите на светлините дори от това разстояние, защото наближаваше мястото на самия първичен език, където думите на творението бяха изградили Вирту.

Той уверено продължи напред, един от малцината мъже, способни да проумеят тайната география на вселената — качество, което бе направило възможно това пътуване, но което по никакъв начин не го облекчаваше. Защото докато изкачваше последното възвишение и правеше първия завой, най-после зървайки стенещата, кънтяща бездна от огън и сводове, страхът от смъртта изпълни стомаха му и започна да се надига.

Донърджак се изправи и отпусна ръце от лицето си, повика Ейрадис и усети ръката й на рамото си. Отметна глава, продължи напред и после, отначало с колеблив глас, запя, докато тръгваше по моста.

Боговете седяха неподвижно на каменните си тронове на върха на планината Меру в центъра на вселената и съзерцаваха ширналата се наоколо им Вирту. Пожертвали до голяма степен подвижността си за всезнание, те оставаха седнали в продължение на огромни периоди. Действието ги разсейваше от познанието и навярно от мъдростта.

Преобразили голяма част от себе си във войнстващи аватари, те бяха забавили функционирането на тези си същности. Ето защо, според обвързаните от времето стандарти, техните разговори бяха безкрайни. За щастие, по средата на Вирту господстваше еквивалент на ексцентрична математика, която позволяваше тези вбесяващи и прекрасни аномалии, които по-нисшите богове наричаха „физика на вечността“, завиждайки на господарите си за онези ужасни и величествени простори от неразгадаемост на места, намиращи се над веещите между световете ветрове.

Небебог, Моребог и Земея съзнаваха, че с разширяването на сетивата и личността над броя и масата не са запазили много от самите себе си. Постоянните разговори — понякога по-скоро монолози — им бяха необходими, за да съхранят остатъка от идентичността си. Страхуваха се, че мълчанието ще унищожи този им вид и завинаги ще ги остави разделени на по-малките им същности из земите на Вирту. Разбира се, в йерархиите съществуваха йерархии, когато някой напуснеше небесата, земите и моретата.

— Ето че започва нов цикъл — след безкрайно много време отбеляза Моребог.

— Както с повечето важни събития, произходът му вече тъне в мъгла — отвърна Земея, — освен ако не го движи ръката на Небебог.

— Отдавна не е говорил. Сигурно действа.

— А може най-после окончателно да се е разпаднал.

— Чудя се…

— Не. Той играе предпазливо. Чувам го да си тананика под нос.

— Хмм.

— Не започвай и ти.

— Мислиш, че всъщност не е там, така ли?

— Щом боговете не знаят, кой друг може да каже?

— Бихме могли да се възползваме от това отсъствие, да върнем всичките си същности в телата си, да ги пренесем в пещерата, в която е по-удобно, и…

— Така за известно време ще загубим връзка с васалите си.

— И ще се свържем помежду си.

— Вярно е, и това наистина ще е приятно. Макар че винаги, когато се любим, логическата верига става поразително сложна и проявява склонност към поетичност.

— Какво от това, по дяволите. Да го оставим с мантрите му и да скачаме в леглото.

— Почакай да облека отсъствието си с малко илюзии.

— Никакво обличане. Събличаме се и планината почва да се люшка.

— И това ми било поетичност!

Докато съзнанието на Моребог се олюляваше, виждането му за духовното развитие на Вирту престана да произтича само от едно място. Макар че си оставаше пъстроцветна гледка, сега му се струваше, че повече осъзнава принципите, докато преди съзираше само събитията.

— Земея, мисля, че е възможно да има специфична социална тенденция, свързана с Фаза V — отбеляза той, докато вървяха към пещерата.

— Не бъди глупав, Моребог — отвърна тя и допря хълбок до него. — Никой смъртен във Верите и почти никой във Вирту дори не подозира, че съществува теоретична основа за такова нещо.

— Вярно е — призна той и я хвана за ръка.

— И дори някой да го разбере, това ще си остане само хипотеза без никакво приложение.

— Аз открих някои фини начини да го използваме.

— Но не и като онова, за което разговаряхме отначало.

— Не, имаш право — отвърна Моребог, последва я в пещерата и я привлече към себе си.

— С какво предпочиташ да се занимаваш сега, с теорията на действителността или с женската анатомия? — попита тя.

— Думите ти ме карат да осъзная колко много векове съм прекарал в абстрактни теологични размисли.

Земея махна с ръка и проблесна достатъчно светлина, за да стигнат до леглото. Моребог повтори движението и светлината угасна.

— Последните, които видях да влизат тук, бяха Воебог и Агрия — каза тя.

— Да, преди да заминат за непознати царства — отвърна той, докато одеждите им се свличаха на земята.

— Това беше преди години — отбеляза Земея, — и не останаха много време.

— Воебог е известен с това си качество — рече Моребог. — Бърз и конкретен.

Земея се изкикоти.

— Ужасна репутация.

Морето, от друга страна, е бавно, постоянно и неуморно. И понякога започва да лудува.

— Покажи ми как — отвърна тя.

Островът на Дю имаше и други имена в указателя на Националния тръст на Шотландия, но Донърджак го помнеше с това и използва именно него, когато набра номера от телефонната кабина, заобиколена с кръг от огън — място за отдих по много, много дългата лъкатушна пътека. Склонен предварително да обмисля нещата, той се сети за мрачното имение на западното крайбрежие на Шотландия, където два пъти го бяха водили като малък. То водеше произхода си от бащините му предци — родовете Макмилън, Маккей и Маккримън — но той нямаше представа дали все още съществува и какви средновековни затруднения биха могли да усложнят връзката му се него. Затова телефонира на адвоката си Уилсън във Верите, който се оплака от качеството на връзката, поиска да разговарят по правните проблеми на института „Донърджак“ и после му каза да се свърже с адвоката на баща си Макнийл в Единбург — или с неговия приемник, — да го накара да провери дали родът Донърджак все още носи титла и какво трябва да се поправи и ремонтира, за да се настани на този семеен остров. После Уилсън поиска да обсъдят някои текущи договори, но когато петте минути на Донърджак изтекоха, екранът се изпълни с пламъци и като пестелив човек, Джон реши да не продължава връзката.

Сейджак спеше между два клона по-високо от всички останали от клана. Така можеше да ги наблюдава. И колкото по-нависоко трябваше да се изкачват, за да стигнат до него, толкова повече признаци за приближаването им долавяше. Като сега.

Беше заспал дълбоко и сънуваше секс и насилие — които обикновено вървяха ръка за ръка в живота му, — когато чу шумоленето и се събуди много преди Чъмо да наближи достатъчно, за да го нападне, ако имаше такова намерение.

Сейджак се оригна, изпърдя се, почеса се и се протегна. После се загледа в катерещия се Чъмо, докато го чакаше да се изкачи достатъчно нависоко, за да могат да разговарят тихо.

— Сейджак — каза Чъмо. — Ела бързо. Имаме неприятности.

Сейджак нарочно се прозя преди да отговори и попита:

— Какви неприятности?

— Екита. Навсякъде. Предимно на юг. На запад и север прииждат още.

— Колко са?

— Колкото всичките пръсти на ръцете. И на краката. Плюс хуя. Много пъти по толкова. При това само онези на юг.

— Какво правят?

— Нищо. Лагеруват. Ядат. Серат. Спят.

— Ами другите на запад? И на север?

— Колкото всичките пръсти на ръцете. Като прибавиш и няколко хуя. Събират се там. Докато ги наблюдавахме, от север идваха още.

— Двамата със Стагърт ли бяхте?

— Да.

Сейджак докосна талисмана си. Бяха му трябвали седмици, за да се научи да завързва възел с парчето въже, което бе открил в лагера на наемниците. Но и преди беше виждал възли и знаеше предназначението им. А това въже вече имаше възел. Той го използва като модел. Ден след ден бе преплитал краищата му, докато накрая успя. После го повтори и дори се научи на няколко различни начина на завързване. И беше готов.

Той здраво завърза двата края за косата на Голямата Бетси. Така можеше да окачва главата на счупен клон или да я носи на шията си, когато решеше, че случаят изисква подобна церемониалност. Сега тя висеше на съседен клон и Сейджак протегна ръка, за да я погали. Това му помагаше да мисли, а може би му носеше и късмет. Бе скрил мачетето в хралупата на друго дърво и от време на време го вадеше и режеше нещо с него.

За миг си помисли дали да не вземе главата със себе си. Но трябваше да измине прекалено голямо разстояние, при това прекалено бързо. Можеше да се закачи или оплете в някой храст. Сейджак се сбогува с нея и каза на Чъмо:

— Заведи ме на юг. После на запад и север. Трябва лично да видя тези екита.

Той го последва до земята, спря, за да предупреди клана за присъствието на екитата, и пое на юг. След няколко часа двамата с Чъмо приклекнаха в храсталака и заоглеждаха лагера. Имаше много човеци, които ядяха, разговаряха, почистваха се или точеха оръжията си. Сейджак никога не беше виждал такова сборище. Наред със страховете, които пораждаше гледката, започнаха да го измъчват въпроси. Защо толкова много? Защо сега? И всички бяха наемници — не екита в зелено-кафяви униформи. Защо наемници?

Екитата бяха държавни служители, пратени на далечно място, за да изпълнят определена задача, и работата им невинаги се състоеше в убиване на представители на Народа. Понякога сечаха или садяха дървета, палеха или потушаваха пожари, копаеха канавки, отклоняваха реки. Наемниците, от друга страна, идваха единствено, за да убиват — и за разлика от екитата, взимаха доказателства за успешното изпълнение на акцията си. Всъщност именно от тях бе заимствал идеята да отреже главата на Голямата Бетси. Наемниците бяха по-свободни, по-диви, по-гадни и по-достойни за уважение.

Обикновено бяха самотници или се движеха на малки групи. Сега обаче трябваше да приеме, че онези на запад и север участват в същата кампания. Такива неща не се случваха без сериозна причина…

След известно време той докосна Чъмо по рамото и каза:

— Сега ме заведи на запад.

По пътя се зачуди къде е кланът на Отлаг. Или на Дортак. Или на Билгад. Трябваше в общи линии да знае къде са другите, за да не се стига до териториални спорове. Но в момента мислеше конкретно, а не в общи линии.

Докато наблюдаван много по-малката западна група от опасно открито място, той започна да подозира, че никой от другите кланове не се намира между трите отряда наемници и равнините на изток. Със сигурност скоро щеше да разбере, но вече започваше да изпитва тревога. Хога, който следеше западната група, му каза, че последните неколцина души току-що пристигнали. Те обаче се установили на лагер, вместо да стоят в готовност, сякаш очаквали всеки момент да получат някаква заповед. Затова Сейджак реши, че възнамеряват да прекарат поне една нощ в района преди да предприемат каквито и да било организирани действия с другите групи.

Хога и Гонго, които Стагърт беше оставил да наблюдават групата, след като я бяха открили сутринта, последваха Сейджак надалеч от поляната.

— Знаете ли къде са в момента клановете на Дортак, Билгад и Отлаг? — попита той.

— Кланът на Отлаг е нататък — посочи на север Хога. — Много след другия наемнически лагер. Кланът на Дортак е още по на запад. За Билгад не зная.

Сейджак изпита странно усещане в стомаха си, защото смяташе, че Билгад се е отправил на югоизток. Така наистина само неговият клан оставаше затворен между стените, които сега виждаше да се издигат. Тези наемници, внезапно се изпълни с увереност той, искаха да отмъстят точно на него и народа му.

Разполагането на трите групи беше с цел да ги хванат в капан. Главата му се изпълни с предполагаемите им бъдещи действия. Хрумна му идеята да ги свърже в едно цяло. И той беше вършил подобни неща, макар и в много по-малък мащаб. Въпреки че му липсваше дума за концепцията „план“, Сейджак внезапно я разбра. И осъзна, че също се нуждае от такъв — по-голям, отколкото бе измислял някога.

— Сега ме заведи на север — каза той, — където Стагърт наблюдава другата група.

Докато вървяха, Сейджак изчисляваше разстоянията и мислеше за Кръга Шанибал. Знаеше, че трябва да действа бързо и че планът му трябва да е по-добър от техния.

Малко след пладне стигнаха до северния лагер. Стагърт ги посрещна и ги отведе до наблюдателното си място сред дърветата на върха на хълма.

— Този лагер е най-малък — отбеляза Сейджак. — Виждам само двама наемници.

— Другите патрулират — отвърна Стагърт.

— Народът е в ужасна опасност — каза Сейджак след известно време.

— От тези наемници ли? — попита Стагърт.

— Да. Тези и другите на запад ще изненадат Народа и ще го накарат да избяга на юг, за да бъде изтребен.

— Откъде знаеш? — попита Стагърт.

Сейджак се замисли за нощта, в която беше убил Голямата Бетси. И внезапно осъзна, че другите наемници са дошли, защото са се уплашили рт него, защото са се уплашили, че от преследвачи могат да се превърнат в преследвани.

— Казвам ти всичко, което зная, Стагърт, а ти си достатъчно умен — отвърна той, — също като мен. Те искат главите ни и ще ги вземат, освен ако не измислим нещо по-хитро от тях.

Сейджак се обърна към Чъмо и каза:

— Върни се при другите два лагера. Доведи Гонго. Доведи Хога. Доведи Окро. Доведи ги тук и ме чакайте.

— Да те чакаме ли? — попита Чъмо. — Къде отиваш?

— При останалите от клана ни.

— И тях ли ще доведеш тук?

— Ще ги оставя наблизо.

— Защо?

Сейджак впери поглед в него. После се почука с показалец по челото.

— Нов начин на воюване.

— Как си го нарекъл?

— Отечествена война — отвърна Сейджак.

После се завъртя и потъна в джунглата.

Тази вечер той доведе целия си клан и остави всички други освен яките мъжкари на поляна, отдалечена на около километър и половина от северния лагер. Носеше талисмана на шията си и стискаше в ръка пръчката, която реже. Накрая разположи воините си в дола близо до лагера на наемниците. После събра помощниците си на съвещание.

Стагърт, Чъмо, Свът, Гонго, Окро и Хога застанаха около него под лунната светлина.

— Тази нощ ще ги убием всичките. Знаете ли как?

Шестимата изръмжаха.

— Не, не знаете как — каза им Сейджак. — Знаете как да ги нападнете, да вдигнете шум, да ги преборите и изпомачкате. Няма да стане така. Този път не. Ще изчакаме да се мръкне и утихне. Ще се приближим колкото можем повече. Първо убивайте онези, които са най-близо. Но избийте всички. Ако се забавим или пък те извадят могъщи оръжия, ще повикаме още воини на помощ. За тази цел ще образуваме втора група. Ако обаче отначало сме прекалено много, ще се пречкаме един на друг. Всички ли разбраха?

Те отново изсумтяха в знак на съгласие.

Тялото й лежеше в кабината. За храненето, отделянето и упражненията се грижеше животоподдържащото устройство. То й беше говорило във Вирту, бе я предупреждавало, че времето й изтича и че скоро трябва да се завърне във Верите в съответствие с подадения от родителите й ваканционен план, който изискваше редуващи се седмици на включване и изключване през цялото лято. Тази граница вече беше прехвърлена и сега течеше отсрочката, която също бе на привършване.

Но когато краката й се разтвориха и хълбоците й леко започнаха да се движат, животоподдържащото устройство преустанови подготовката й за отзоваване. Когато Лидия тихо простена, то вече проучваше състоянието й във Вирту. Половият акт от доброволен тип обикновено удължаваше периода на отсрочка. При изнасилването, разбира се, зависеше от това дали човек го извършва, или е подложен на него. Имаха значение и правните въпроси, а също и защитата на клиента. Сканирането показа, че този акт е от доброволен, взаимно задоволяващ тип. За съжаление мониторът не беше в състояние да оцени естетиката и физиологическите аномалии, резултат от изключването на един от любовниците незабавно след оргазма.

Внезапно краката й се сключиха около невидими бедра. Тласъците й станаха по-бързи и ноктите й се забиха в невидим гръб. Мониторът регистрира ускорен пулс и дишане и повишено кръвно налягане. Но не забеляза, че тя се усмихва. Това се наричаше „ефект на демоничния любовник“ и можеше да се наблюдава само когато човек стоеше отстрани и ядеше пуканки.

Веднага щом започна голямото отпускане, животоподдържащото устройство продължи процедурата по отзоваването.

… И падаше. Ужасно падаше…

Сглобеното му тяло се движеше по инерция, той се носеше надолу от невъобразима височина, повърхностите пламтяха, сякаш ударени от мълния.

Пътеката го беше отвела през долини и хълмове, през мъртви земи, напомнящи изоставени кинодекори. И продължаваше все нагоре към места с болезнена светлина. Но той не бе от онези, които се отказват от пътя си, и я следваше ли следваше. Тичаше нагоре по вертикални повърхности, прескачаше бездънни пропасти, търсеше. Търсейки, той…

… откри…?

По-скоро откриха него.

Просто продължаваше да следва миризмата. И в следващия момент всичко наоколо му се завъртя. Издигна се във въздуха и затанцува вихрения танц на пъстро есенно листо. И светлината беше ужасна.

— О, страшно куче на тази пътека — изръмжа някакъв глас, който се носеше отвсякъде, също като миризмата, — ти стигна прекалено далеч!

Мизар отметна глава и зави така, както го бе научила Смъртта.

Светлината запращя и се сгъсти в нейната личност. Едва започнал, воят му секна. Той отново се запремята и въздухът се изпълни с нова миризма, този път на стопена изолация, кипящо лепило, горяща боя, запоен метал. Докато се въртеше свит на кълбо, Мизар усети, че полита през ръба на огромна канара в безмълвното небе, където звездите цъфтяха във вечния здрач и далече долу се носеха облаци.

Взривен от светлината, мракът го обгърна.

После падаше ли, падаше — дни наред, а навярно и векове, в зависимост от световете, през които прелиташе…

3.

Трантоу беше загубил представа за времето. Не че някога му бе обръщал внимание, но лудостта обгръщаше повечето неща в червена мъгла, която изкривяваше времето и пространството.

Но когато болката отслабна, безумният подход на огромния донт към съществуванието също се укроти. Мъглата избледня и когато се разпръсна, той можеше отново да спре и да яде цветя. След време забеляза, че се намира в голяма равнина, граничеща с джунгла. Това му напомни за някакъв предишен живот, защото знаеше, че е бил малък сред други от своя вид на такова място. А можеше дори да се е завърнал на същото място. Почти без да мисли, той пасеше дни наред в полусънно състояние. Това бе прекрасната еуфория, настъпваща след пристъпите му. Докато се движеше, ядеше, пиеше и възвръщаше масата, която беше загубил, Трантоу откри, че е излишно да прави нещо повече, освен да реагира на конкретните обстоятелства. И без да се задълбочава, да се наслаждава на простите действителности на съществуванието.

Дните минаваха и нищо не го безпокоеше. Всички местни хищници се страхуваха от него — необикновено голям донт с огромни бивни, сякаш издялани от лунни сърпове. По някое време след като болката изчезна и сетивата му изглежда, възвърнаха нормалните си свойства, той за пръв път се зачуди дали наоколо няма други от вида му. През годините беше познал много стада и сега чувстваше, че компанията им му липсва. Навярно не само компанията. Щеше да е добре отново да има партньорка. Симптомите му вече отдавна бяха изчезнали и нямаше вероятност да се проявят в близко бъдеще.

И така, Трантоу започна да търси. Първо трябваше да открие стадо. Себеподобните му обикновено бяха стадни. Макар че той често правеше изключение от правилото, желанието за компания периодично го спохождаше и го караше да търси, както търсеше сега. Разбира се, нямаше да е достатъчно само да ги намери. Трябваше да ги убеди да го приемат. Традицията изискваше продължителен изпитателен период, по време на който нямаше да има никакви права. Твърде дълго — това винаги му се струваше твърде дълго. И все пак имаше етикет, сбор от правила, които трябваше да се изпълняват. И на първо място наистина трябваше да открие стадо.

Трантоу мощно изрева, изчака ехото да заглъхне и се вслуша. Отговор не последва. Не че беше очаквал още от първия път. Отново нададе вик, после продължи да пасе и отиде да пие вода от извора.

Изглежда, просто трябваше да иде и да ги намери. Тъй като единствената диря в околността бе много стара и никой не отговори на призива му, всички посоки бяха еднакво подходящи. Освен на запад. На запад се намираше джунглата.

В този район се забелязваха белези от неотдавнашно възстановяване от почти пълно опасване на растителността. Себеподобните му бяха минали оттук. Сега земята беше покрита с нова трева й Трантоу знаеше, че накрая пак ще се върнат, когато изтощяха други места. Разбира се, равнината бе огромна и дотогава можеше да мине много време. От друга страна, имаше още стада… Той не обърна внимание на тази мисъл.

След като беше възвърнал жизнеността и рационалността си, не искаше да чака случайна среща. Копнееше да усеща миризмата на другите, да търка рамене с тях, докато пасе. Нямаше сериозна причина да остане тук, докато причините да продължи бяха много. Щеше да ги потърси. Щеше да ги открие.

Трантоу бавно се завъртя. Север, изток, запад, юг… Да, на юг. Натам водеше стара следа.

И така, той пое в тази посока. Не си даваше труд да следва изсъхналата диря. Някъде на юг имаше донти и това му бе достатъчно. Нямаше нужда да бърза. Щом взе решение и потегли, сякаш влезе в действие някакъв природен закон. Търпението му беше също толкова легендарно, колкото и яростта му.

Имаше и отлична памет. Докато пътуваше, Трантоу си спомняше каменистите низини, през които бе минавал като малък. Тогава всички неща му бяха изглеждали по-големи. Но той нямаше склонност към сантименталност, защото тази концепция не му беше позната. Уверено продължаваше на юг и хищниците, чиято територия пресичаше, бързаха да се скрият, докато отмине. Той пасеше високата трева и утоляваше жаждата си на някой извор или горски поток. Тъмни птици долитаха и кацаха на гърба му, и го пощеха от паразити. Понякога го заговаряха.

— Гаден белег имаш, приятелче. Как го получи?

— Одра ме централният стълб на циркова шатра, когато го съборих. На единайсети май две хиляди сто и осма.

— А, значи си бил в големия град!

— Точно така.

— Не познавам никой, който да се е върнал оттам.

— Вече познаваш. Да си виждал наскоро някой от моя вид?

— Не, наскоро не. Идват и си отиват.

— Да си срещал някой от тях на юг?

— Натам се насочиха. С този дефицит на насекоми и аз може би скоро ще се отправя натам. Ами този?

— Този е от копие, хвърлено от един лепкав човек.

— Лепкав човек ли? Какво означава това?

— Така изглеждаше след като го прегазих. На седми август две хиляди сто и пета.

— Някога да си имал проблеми с екита или наемници?

— Да, но отдавна.

— В момента в джунглата се събират много от тях.

— От кои?

— Наемници. Но може да има и наблюдатели от екитата.

— Наемниците са по-гадни. Една едва не ме гепи, когато обявиха награда за главата ми. На седемнайсети септември две хиляди сто и тринайсета. Жена. Голямата Бетси, така й викаха.

— Тя е мъртва.

— Чудесно. Понякога сънувам, че още ме преследва. Кой я уби?

— Сейджак от дървесния народ. Взе й главата. Още я носи.

Трантоу изсумтя.

— Името ми звучи познато.

— Той е тартор на най-големият клан. Бърз е. Може да хване с ръка летяща птица, докато скача по клоните. Виждал съм го с очите си. Силен е. И опасен.

— И те стават лепкави, ако ги прегазя. Обаче Голямата Бетси обичаше засадите. И от нея имам белег. Какво искат сега наемниците и екитата?

— Главата на Сейджак, струва ми се. Бесни са заради Голямата Бетси и другите, които очисти.

— Ако не се бяха бъркали където не трябва, нямаше да имат такива проблеми.

— Прав си.

— Те не са създали тази земя, където всичко си тече по своя си начин. А сега изведнъж започват да се държат така, като че е тяхна.

— Никога не са доволни.

— Да, не са.

— Може би по-късно пак ще разгледам белезите ти. Сега се връщам в джунглата. Искам да видя какво ще се случи.

— Не прелитай край Сейджак, докато скача по клоните.

— Няма. Дано имаш късмет в търсенето.

— Благодаря.

Трантоу продължи на юг цял ден, като спря само за да се нахрани и напие до насита. Вечерта похапна под небе, покрито с ярки звезди.

Дните се нижеха. Премина през голям сух район, в който беше пожълтяла дори тревата. Това продължаваше ден след ден, докато неочаквано не се изля проливен дъжд, който напълни с вода всички долове. После теренът стана по-каменист. Трантоу продължаваше на юг и една вечер срещна мъж и жена, които вървяха по лъкатушна пътека, фланкирана с бели знаци и като че ли трептяща от лятна омара. Стори му се, че това е същият мъж, който неотдавна му бе помогнал в бедата. Щом ги наближи обаче, те избледняха и се появиха високо в небето, където се заиздигаха по спирала сред червени слънчеви лъчи. Издигаха се десетина минути, после изчезнат ха. Преди края на деня той стигна до по-прясна диря от донти, която продължаваше на юг.

Следва я цели три дни. На третия усети миризма от изток. Неговият народ. Донти. Трантоу най-после се разбърза.

Тази вечер стигна до район, който бяха прекосили съвсем наскоро. На следващата сутрин откри ясна следа. Посоката на ветровете се промени, но когато духаха срещу него, носеха много по-силни миризми.

Към пладне ги зърна — огромни тъмни туловища, които се влачеха в далечината. Забави крачка, после спря и впери поглед в тях. За пръв път от много време го изпълни нещо като радост. Компанията на себеподобните му… Но горчива мисъл мигновено развали удоволствието: не беше лесно непознат да бъде приет в стадо.

Един от начините бе раболепно да се навърта около групата и да чака да го забележат. Така след много време можеха да го приемат на дъното на обществото.

На някакво скрито равнище от съществото си Трантоу знаеше, че навярно е по-стар от всички тях. Като че ли беше живял доста дълго. Внезапно му хрумна, че е възможно вече да е бил член на това стадо, че това може да е било първото, към което е принадлежал, и да е надживял всички други. Това го раздразни, но трябваше да се очаква от скиталец като него. И все пак мисълта го гризеше. Докато се разхождаше насам-натам и сумтеше, той все повече се убеждаваше, че е така. Мястото му бе тук, а те щяха да откажат законното му право. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше, макар че още не беше установил контакт.

Следва ги един ден, като стоеше на разстояние, но се оставяше да го виждат. И гневът му продължаваше да расте. Определено му се струваше възможно някога да е бил в тази група. Тук имаше толкова много донти, които му напомняха за онези другите. После се замисли за яростта си. Въпреки че в миналото често го беше вкарвала в беди, тази ярост бе родена от болката и лудостта. А това променяше нещата.

На втория ден отиде да пасе много по-близо до подветрения край на стадото. Същия следобед до него се приближи дребен мъжкар, несъмнено най-нископоставеният донт в йерархията на групата. Малко по-късно той вдигна поглед и каза:

— Името ми е Мъгъл.

— Аз съм Трантоу.

— Легендарно име. Бащата на стадото.

— Кой е главен сега?

— Скаркоу. Онзи ей там до горичката.

Трантоу погледна нататък и видя едър донт, който остреше бивните си на висока скала.

— Отдавна ли е начело?

— Откакто се помня.

— Някога предизвиквали ли са го?

— Постоянно. Равнините са осеяни с костите на онези, които не са успели да стигнат до прославените в песни и разкази гробища на нашия вид.

— Вярно е. Как се отнася към приемането на нови членове в стадото?

— Общо взето, както обикновено. Новодошлият ни следва два сезона, понася много гадости и постепенно го приемат на най-ниското равнище. Още няколко сезона и може да се поиздигне нагоре.

— Да се поиздигне ли?

— Е, освен ако не е боец. Тогава може да стигне дотам, докъдето успее.

— С други думи, също като навсякъде другаде.

— Доколкото разбирам, да.

— Добре. Забелязаха ли ме всички от стадото?

— Всички освен късогледите, струва ми се, и онези, които са още по на запад.

— Е, искам поне да ме запомнят. Колко време ще им трябва според теб?

— Може би около три дни.

— Ще споменеш ли името ми на другите?

— Разбира се. Те ме пратиха да го науча. Аз изпълнявам всички такива задачи. Нямам търпение да те приемем и някой да ме замести.

На другия ден покрай него минаваха мнозина от донтите. Когато отново се появи, Мъгъл спря.

— Вече знаят името ти — каза той — и научих, че то изобщо не е обикновено. Помолиха ме да проверя дали имаш белези от верига на крака и да те питам дали не си бил главатар на свое собствено стадо. Явно някога имало някакъв Трантоу, когото отвели, за да го показват на хората. Разказват за висока сграда, в която направил нещо ужасно.

— Да, аз бях главатар на собствено стадо — отвърна Трантоу.

Мъгъл се приближи, за да разгледа краката му.

— Онова там наистина прилича на белезите, които ми описаха.

— Кой?

— Скаркоу.

— А, шефът се е чудил, така ли?

— Да. Искаше да знае какво възнамеряваш да правиш тук.

— Ясно. Възнамерявам да почакам три дни, докато всички поне научат кой съм бил, и после да го предизвикам за водачеството на стадото.

— Бой ли? Бивни срещу бивни? Тяло срещу тяло?

— Както обикновено, да.

— До смърт ли?

— Ако е необходимо.

— Някога правил ли си го преди?

— Да.

— До смърт, искам да кажа.

— Да. Макар че рядко се стига дотам.

— Наистина ли?

— Виждал ли си някой да бъде убит?

— Ами не. Но затова пък съм виждал адски гадни неща.

— Точно така. Обикновено преставаме, когато стане ясно кой е по-добрият.

— Три дни, казваш… Откога ги броиш?

— Ами, от вчера.

— Значи утре, така ли? Утре ли ще го предизвикаш?

— Вдругиден. След три пълни дни. Дотогава всички ще имат представа как изглеждам.

— Но така просто не се прави. Обикновено започват да се бият с някой по-нископоставен донт и продължават нагоре. Някъде по веригата си намират мястото и с това всичко свършва.

— Аз отлично зная къде ми е мястото. Просто прескачам средните звена.

— Това е опасно.

— Радвам се, че той го оценява.

— Извини ме.

Трантоу продължи да пасе и след известно време забеляза, че Мъгъл се е приближил до Скаркоу, сякаш случайно е попаднал на пътя му. Двамата за кратко останаха заедно. После долетя черна птица и седна на главата на главатаря.

По-късно същия ден отново довтаса Мъгъл.

— Преди малко разговарях със Скаркоу… — рече той.

Трантоу изсумтя.

— Той смята, че е доста неблагоразумно да направиш такова нещо, след като групата ни дори още не те познава. Ами ако — говоря хипотетично, разбира се — го победиш и после откриеш, че не ти допада работата, районът или поданиците ти?

— Винаги можем да се преместим другаде — отвърна Трантоу, — а що се отнася до работата, струва ми се, ти казах, че вече съм бил главатар. И никога не съм имал никакви проблеми със стадото си.

Мъгъл кимна.

— Шефът очакваше да кажеш нещо такова. Освен че е силен, той е и много умен, нали разбираш. Силата просто не е достатъчна, за да го задържи толкова много време начело на стадото. И сега мисли, че може би ще ти трябва известно време, за да прецениш дали наистина постъпваш правилно.

— Аз си знам работата.

— Изслушай ме. Скаркоу оценява чувствата ти — като изгнаник, търсещ дом, като донт, толкова отчаяно копнеещ да го приемат, че е готов да рискува живота си за стадо. Затова ме помоли да ти предам предложението му: откажи се от предизвикателството и той ще те приеме, без да чакаш. Няма да се налага да обикаляш около стадото, да търсиш съчувствие и да раболепничиш пред всички. Ще те приеме незабавно с всички права и привилегии на пълноправен член.

— Така пак ще съм на дъното на обществото.

— Можеш постепенно да си пробиеш път нагоре винаги, когато се чувстваш готов за това.

— Прекалено е бавно. Не, благодаря.

— Няма да му е приятно да чуе отговора ти.

— Убеден съм.

Мъгъл се отдалечи. Трантоу го видя отново да се приближава към Скаркоу. Върна се по-късно същия ден.

— Какво ще кажеш за това? — попита той. — Ще те приеме на средното равнище. Няма да те мачкат като онези на дъното. Всъщност тогава самият ти ще можеш да мачкаш достатъчно от стадото. Това искаш, нали? Да те приемат и да се забавляваш?

— Ами онзи, когото изместя?

— Шефът просто ще му каже да се разкара. И той ще се подчини. Такъв е животът.

— Ами онези, над които внезапно се окажа?

— И те ще се подчинят. Ще го преживеят.

— Онези, които са точно над и под мен, няма да ме приемат, след като видят как съм стигнал до това положение. Ще трябва да се бия с тях, за да реша проблема.

— Това зависи от теб.

— Вярно е и тъй като означава, че така или иначе ще се наложи да се бия, просто ще започна най-отгоре.

— Скаркоу е ужасно силен.

— Изобщо не съм се съмнявал в това.

— Наистина ли си получил този белег като си съборил… как му викахте?… циркова шатра?

— Не, той е от тази страна. Получих този, като разбих на парчета бойна колесница.

— Не съм сигурен, че разбирам какво е това. Но ще предам отговора ти, ако е окончателен.

— Окончателен е.

Мъгъл се отдалечи. Трантоу продължи да пасе, отиде при извора и пи, изкачи се на хълма и погледа залеза. Когато сенките около него започнаха да се сгъстяват, той се спусна по отсрещния склон, сведе глава и задряма.

Някъде към полунощ го събуди усещането за приближаване на нещо голямо. Въпреки огромните си туловища донтите могат да се движат безшумно като призраци. И все пак не беше лесно да изненадаш друг донт, който също е опитен в това отношение.

— Добър вечер, Скаркоу — каза Трантоу.

— Откъде знаеш кой е?

— Кой друг може да е?

— Имаш право. Предполагам, че ние сме единствените, които имат за какво да си говорят в този час.

— Така изглежда.

— Зная кой си.

— Птицата. Видях я.

— И без нея можех да се досетя, праотче.

— Е, живял съм доста, така е. Не зная дали има значение, дали това по някакъв начин ме прави особен.

— О, има, разбира се. Като дете съм слушал разкази за теб. И още ги слушам. Често съм се чудил дали наистина си съществувал, или си само легенда. Признавам, че бях убеден в последното. Сега изглежда, че трябва да се бия с теб за водачеството на стадото.

— Да. Не ти давам голяма възможност за избор. Но го погледни от тази страна: когато свършим, ти ще си номер две. Това не е зле. Мисля, че в известен смисъл те спасява от много отговорности.

Скаркоу любезно изсумтя и отвърна:

— Не е точно така.

— Какво искаш да кажеш?

— Прав си, че да си втори не е зле. След всички тези години дори може да е известно облекчение. Така ще престана да се безпокоя за предизвикателствата и всички важни решения, ще гледам спокойно на живота и всички ще продължават да ме уважават. Това положение наистина е много привлекателно.

— Тогава какъв е проблемът? Ще се бием и независимо дали победиш, или загубиш, пак ще запазиш желаното си положение.

— Смъртта не е желано положение.

— Кой говори за смърт? И двамата знаем, че тези неща стигат само дотам, докъдето се наложи.

— Обикновено да. Но… хм… В този случай малко се съмнявам.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, за да съм откровен — не искам да те обиждам, нали — чувал съм, че си див. Говори се, че когато побеснееш и започнеш да газиш всичко, никой не е в състояние да те спре. Струва ми се, че в битката за водачеството може да се случи точно така, просто да не си способен да спреш там, където всеки друг би сложил край.

— О, не. Състоянието ми съвсем не е такова — макар че разбирам как се е разпространил този слух. Всъщност имам стара рана, която понякога се събуждали болката ме кара да подивявам. Това обаче не се случва много често. Обикновено до следващия пристъп минават години. Току-що се възстанових от поредния, така че до следващия би трябвало да има много време. Общо взето, дори усещам кога започва и мога да се отдалеча от приятелите си. Така че в този случай наистина няма от какво да се страхуваш.

— Какво предизвиква тези пристъпи, Трантоу?

— А, различни неща. Понякога идват просто от само себе си. Друг път ги причиняват различни травми. Например ХФ-палки. Мразя ги тези неща.

— О, значи си бил в групите за принудителен труд?

— Да. Огромна грешка от тяхна страна.

— Представям си. Е, виж сега, не можеш да ме обвиняваш, че съм предпазлив.

— Не, естествено.

— Тогава разбираш чувствата ми. Щом самият ти не си абсолютно сигурен каква е причината за пристъпите, откъде бих могъл да зная дали някой мой удар няма да те накара да подивееш?

— Ясно ми е какво искаш да кажеш. За съжаление, това е като всичко друго в живота: не мога да ти дам гаранция. От друга страна, смятам, че е изключително малко вероятно.

— Хм.

— Нищо повече не мога да направя. Съжалявам.

— Но разбираш колебанието ми, нали?

— Разбира се. Мил ти е животът.

— Точно така. Изкушавам се просто да си тръгна, да открия друго стадо и да започна наново. И бих го направил, ако съм убеден, че ще водиш стадото добре. Нали разбираш, чувствам се отговорен за тях.

— Никога не съм докарвал сериозни беди на никое стадо. По-скоро бих си тръгнал самият аз, вместо да позволя да им се случи нещо.

— Мога ли да имам думата ти?

— Имаш я.

— Това улеснява всичко. Иди в онази горичка, в която се навъртах. Нека на сутринта те заварят там.

— Ще го направя.

— Сбогом, Трантоу.

— Сбогом, Скаркоу.

Тъмната фигура се завъртя и се отдалечи също толкова безшумно, колкото бе дошла.

Завърнала се от земите, които описват ексцентрична орбита около, Дълбоките поля, Ейрадис д’Арси Донърджак замислено погледна простите мебели в хотелската стая, после спящия си съпруг и розово-сивкавата светлина на зората и тихо въздъхна. Все още се чувстваше объркана, макар да смяташе, че ще е проява на неблагодарност от нейна страна да го спомене пред Джон. А и Верите й се струваше странна. Тя беше създание на промяната, родено в древната Вирту, и нещо в нея се бунтуваше срещу устойчивостта, която усещаше във всяка клетка на прероденото си тяло.

Ейрадис се приближи до двойната стъклена врата, разтвори прозрачните завеси и излезе на балкона, за да погледне надолу към сините води на Карибско море.

Утринният въздух бе неприятно студен, а Ейрадис носеше само лек халат от тънка бяла коприна, но тя остана навън и остави студа да я обгърне. На прелестните й устни плъзна лека усмивка, щом се замисли за парадокса, че едновременно е способна да копнее за неустановеността на родното си място във Вирту, където можеше да разпери ангелски криле и да полети или да се гмурне в морето с опашка на истинска русалка, и все пак да се стреми към студа, топлината, глада или което и да е друго физическо усещане, достатъчно силно, за да прогони ужасния страх, че още е мъртва.

Изгряващото слънце беше отмило остатъците от сивота по небето, за да ги замени с розови, оранжеви, червени и жълти багри. Вече се виждаха облаци: продълговати, изваяни от вятъра форми, които във Вирту спокойно можеха да са въздушни създания, но тук бяха само творби на ветровете, направени от вода, вода, която бе изтеглена в небето, само за да се изсипе отново на земята и после за кой ли път да бъде изсмукана нагоре в безкраен цикъл, все пак съдържащ някакъв хаотичен елемент. Метеорологията продължаваше да е по-скоро изкуство, отколкото наука, въпреки че теорията на хаоса и многоизмерната геометрия бяха спомогнали за развитието й.

Наука. Религията на нейния Донърджак, колкото и да го отричаше той. Беше практичен човек и силен мъж и все пак в него се криеше поет, поет, който бе привлечен от Ейрадис: нимфата на Верите, русалката под седемте танцуващи луни, ангелът на изгубената надежда. Във Вирту тя се беше влюбила в своя поет и след като лъчистата мъглявина я докосна, този неин поет я бе изтръгнал от земите около Дълбоките поля. Отначало вървеше полуавтоматично, но щом Пътеките от кости, звезди, дъги и други екзотични неща ги отведоха надалеч от прегръдката на ентропията, Ейрадис започна да го следва с готовност и накрая извиси глас заедно с него в песен, за да пресекат мостовете над препятствията, които Смъртта бе поставила пред тях, както трябваше да постъпи всеки добър противник — в по-голямата си част само проформа, — защото Джон д’Арси Донърджак беше останал верен на установените от Смъртта правила и бе извел Ейрадис невредима от Дълбоките поля в земята на живите, от Вирту във Верите.

Да, Джон д’Арси Донърджак беше успял да изведе своята Ейрадис — както Орфей бе извел своята Евридика, — но нещо в нея се удивляваше на хладния, практичен мъж, с когото споделяше едно легло. Той често беше любящ и внимателен, но след като вече го познаваше в контекста на неговия живот, Ейрадис се учудваше, че е положил толкова усилия, за да я изтръгне от ръцете на Смъртта, защото обикновено нямаше много време за нея, освен часовете, които прекарваха в любене или в любовни разговори.

Чудеше се дали не го е отегчила: ангел с отсечени криле, русалка без опашка, бивша нимфа, обикновена Жена, която притежаваше уникални, любопитни познания, да, програма, създадена за Вирту, която сега съществуваше като жена от плът и кръв във Верите, но все пак обикновена жена.

Съвсем наскоро завърнала се от земите, орбитиращи около Дълбоките поля, Ейрадис чу новия си съпруг да се размърдва насън, завъртя се и през завесата на прозореца видя, че я търси с ръце и не я открива, видя, че се събужда и изпада в ужасен страх.

— Ейра! — извика той и гласът му изразяваше смразяващия кръвта ужас, който може да познае само човек, загубил любимата си.

Ейрадис разтвори завесите, бързо отиде при него и видя облекчението, което изпълни пребледнялото му, измъчено лице с кръв. Тя се пъхна в леглото, усети силните му ръце, които я притиснаха към тялото му, чу нежния му шепот и почувства, че ускореното туптене на сърцето му започва да се успокоява, когато Джон се убеди, че наистина е при него. Вече не се съмняваше в обичта му и само се зачуди на странните прояви на любовта дори във Верите, където никой човек не можеше да променя формите.

— Проблем ли има?

Ейбъл Хазърд и жена му Карла впериха погледи в образа на шефа на туристическата агенция, някой си господин Чалмърс, в семейното им виртпространство.

— Какъв проблем? — попита го Ейбъл. — Лидия е добре, нали?

— О, да. Много добре — увери го господин Чалмърс. — Но като че ли имаме малък проблем с връщането.

— С връщането ли? Искате да кажете, че не можете да я върнете ли?

— Ами, когато времето й изтече, й позволихме кратка отсрочка, за да свърши каквото е започнала, и задействахме програма за отзоваване. До този момент тя не реагира на сигнала.

— Защо?

— Изглежда, още е… заета.

— Заета ли? — попита Карла. — С какво?

— Има данни, че е с любовник.

— О. Ами, нали все пак е там, за да се забавлява. Оставете я. Ако няма физиологична опасност, оставете я да остане. Скоро ще й омръзне и след като се съвземе, ще се върне.

— Благодаря ви — усмихна се Чалмърс. — Случаят не е безпрецедентен, разбира се, но сме длъжни да държим родителите и настойниците в течение на тези въпроси. Половин ден не е от значение. Ще ви съобщим веднага щом се върне.

— Благодаря ви.

Артър Идън носеше одеждите на първата, най-ниска степен посветени — роба на червено-златни мотиви, — макар че още не беше получил този статус. Той чакаше в двора пред храма заедно с малка група подобно облечени индивиди, и от Вирту, и от Верите. Под обсипаните със звезди небеса течеше служба. Във въздуха ярко блестяха два знака и няколко поличби.

От небето бавно се спусна светлина, която прие формата на сребърен платноход, прелетя над главите им и влезе през скрит отвор в покрива на храма. Отляво на жреца засвири малък оркестър от струнни инструменти и флейта. Богомолците изпуснаха въздишка и жрецът напевно рече:

— Богът пристигна, за да присъства на първото посвещаване. Нека всеки, който чувства, че не е готов, да го каже сега и да си спести проклятието като осквернител.

Никой не отговори.

Последва молитва и също като на репетицията в началото на седмицата, музикантите се разположиха близо до храмовите порти. Кандидатите за посвещаване се завъртяха натам и започнаха да се приближават с бавни, отмерени крачки. Вратите се разтвориха също толкова бавно.

Музикантите влязоха вътре и групата на Идън тръгна след тях. Останалите богомолци продължиха да чакат на двора.

Въпреки пламъчетата на свещите в храма цареше сумрак и миришеше на тамян. Когато влезе по-навътре в мрачната зала, той разбра, че в стените от двете му страни има тъмни врати. Напред имаше още две, само че сребърни и високи. Всички бяха затворени. Блестящите порти в дъното на залата бяха украсени с абстрактни мотиви и светлинките на свещите плуваха в тях като златни рибки в декоративно езерце.

Музиката забави темпо и всички спряха. Слабото течение изчезна и те разбраха, че вратите зад тях са се затворили.

Дълго време останаха така, като слушаха музиката и се подготвяха душевно, както ги бяха учили. После внезапно настъпи тишина и сребърните порти бавно започнаха да се разтварят. Миг по-късно Идън видя, че зад тях има нещо много ярко.

Музиката на изгубените, които могат да бъдат върнати обратно, не попречи на Смъртта да чуе вика на Мизар; Когато воят секна, костите на женската ръка, която държеше, се разпаднаха на части. Смъртта се изправи и три пъти се завъртя в кръг обратно на часовниковата стрелка, но зовът бе продължил прекалено кратко, за да определи посоката му. Тя закрачи към сумрачния хребет на хълма, протегна напред бледата си ръка и улови вика.

Твърде кратък, твърде кратък, за да я води през целия път. И все пак… Смъртта го хвърли надолу по склона и последва ехото му. Докато вървеше, здрачът наоколо й замъждука, склонът се изравни и тя пое по ярко огряна оживена улица. Не я забеляза никой друг освен самотна старица, която се завъртя и я погледна в очите. Смъртта протегна ръка, нежно я докосна по рамото и жената се свлече на паважа. Тя продължи нататък, без да поглежда назад, и на следващия ъгъл зави надясно.

Градът избледня и Смъртта прекоси езеро. При преминаването й няколко риби обърнаха кореми нагоре и изплуваха на повърхността. Когато стигна на отсрещния бряг, пред нея се разкри поле и тя закрачи през него.

После спря. Наоколо цъфтяха червено-жълти цветя, освен в участък от лявата й страна, където всички бяха увехнали на стъблата си. Смъртта обърна поглед натам и след миг от едно от тях се издигна черно петно, което изпърха и кацна върху свеж цвят. Само секунди по-късно цветето започна да вехне.

— Алиот — каза тя. — Ела при мен.

Черната пеперуда политна във въздуха и кацна върху протегнатия й показалец.

— Здрасти, шефке. Радвам се да се срещнем тук.

— Всъщност срещата ни не е случайна — отвърна Смъртта.

— Не съм си го и помислял. Просто си бъбрех.

Мрачната фигура кимна: Алиот никога не можеше да разбере дали господарката му е развеселена.

— Дори бих се осмелил да предположа защо си напуснала Дълбоките поля в плът и кръв, така да се каже — като продължаваше да се чуди, рече Алиот. — И аз чух воя на Мизар.

— О!

— Да, но секна само след миг.

— Така е. Беше прекалено кратък, за да реагирам както трябва. Надявах се, че от своето място в разположението на нещата си успял да получиш по-добра представа за посоката му.

— Не съм сигурен — отвърна Алиот. — Но като че ли идваше от по-централно място.

— Хайде тогава да проверим — каза Смъртта и повдигна другата си ръка.

Пейзажите запрепускаха покрай тях толкова бързо, че Алиот не можеше да ги вижда ясно. И ритъмът още повече се ускори, докато движението не се превърна само в редуване на светлина и сянка, после на черно и бяло и накрая в пулсиращо сиво. Алиот обаче знаеше, че господарката му вижда всичко.

После поеха по спирала и последователността, през която току-що бяха преминали, се обърна наопаки. Когато спряха, Смъртта стоеше в подножието на гигантска планина, чийто връх се губеше сред облаците.

Тя се наведе, за да разгледа малък кратер. Алиот запърха над него, после влетя вътре.

— За стената е закрепено парче червеникав кабел, господарке.

Смъртта безшумно се спусна в отвора, свали кабела от стената, повдигна го и го разгледа.

— Една от опашките на Мизар. Чудя се коя негова страна представлява.

После се издигна от кратера и тръгна по дирята от стъпки, които просветваха при приближаването им и след двайсетина крачки изчезваха.

— Изглежда, се е прехвърлил в друго пространство. — Смъртта се наведе и протегна ръка над последните следи. После започна да описва с нея малък кръг. Докато го правеше, ръката й изчезваше и отново се появяваше. — Продължава през много пространства — рече тя, — избледнява, избледнява… И се губи.

Смъртта се изправи и погледна нагоре. Сетне назад.

— Какво му се е случило? — попита Алиот.

— В момента празните размишления са безсмислени.

Тя отметна глава и зави. Небето помръкна и птиците от случайно прелитащо ято паднаха мъртви в краката й. Земята затрепери — там и във всички пространства на Вирту.

Докато воят продължаваше, над Меру танцуваха назъбени мълнии и земята се пропукваше в основата си. Цялата планина недоловимо се олюляваше и реките потекоха на обратно.

Смъртта млъкна и зачака. Чака много, много дълго време. Но отговор нямаше.

От върха на хълма Донърджак можеше да види морето в няколко посоки, както и напредващата в подножието работа. Вече бяха положени основите и той ги сравни с изображението на малкия екран, който държеше в ръка. После се обърна към жената до себе си.

— Засега е точно както го исках — каза Донърджак. — И изглежда, се движи по график. Какво ще кажеш?

— Радвам се, че съм тук — отвърна тя. — Толкова е странно, толкова различно… Да, това трябва да е чудесно.

— Страхувах се, че усамотението…

— Не, няма нищо — прекъсна го жената. — Искам го. И то за дълго, след… след онова другото.

Той кимна.

— Периодично ще идваме на проверка, докато не се превърне в наш дом. И когато ни втръсне, винаги можем да се поразходим до твоя свят.

— Въпреки че това вече не е точно мой свят.

— И Двата свята завинаги ще са твои, Ейра.

— Да, и това е чудесно. Искам да науча толкова много неща за това място — всъщност и за двете места. Искам и да ти помагам в работата. Имам уникална гледна точка.

— Да — съгласи се той и пое малката й длан в силната си ръка. — Сигурно можеш.

През следващите месеци редовно посещаваха островчето и следяха израстването на черния замък. Изглеждаше невъзможно да научат точно как е изглеждал в предишните си превъплъщения, затова Донърджак даде воля на проектите си и включи различни особености от подобни съществуващи сгради. Той стана висок, мрачен й доста страшен на мрачния фон, макар че водопроводната и отоплителната му системи отговаряха повече на съвременните, отколкото на средновековните стандарти и разполагаше с фиброоптични кабели и скрити микровълнови антени.

И те се разхождаха в него, докато растеше — той, почуквайки сглобките с бастуна си, тя, прокарвайки пръсти по повърхностите — усмихваха се и си кимаха. Ако не валеше, оставаха известно време на върха На хълма и гледаха надолу към него. Наблюдаваха пристигащите й отлитащи машини, които караха материали и работна ръка, после отиваха в някой от младоженческите си апартаменти в друга страна, за да убият времето.

А при хубаво време самият Донърджак също работеше там. До кабинета си строеше Голямата сцена — в реален размер и с най-модерна технология. И камери за прехвърляне, даващи възможност за пълно посещение във Вирту. На кабинета си отделяше също толкова внимание.

Една вечер остана да работи до късно след заминаването на работниците — защото някои части от инсталацията бяха предназначени само за собствените му очи — и чу някъде отдолу тих стон. Стиснал бастуна си в ръка, той провери, но не откри нищо необичайно. Ветровете обаче брулеха недовършения замък и проникваха дори през най-малките отвори. Донърджак кимна и се върна на работа. Звуците се надигаха и стихваха през цялата нощ.

В продължение на няколко такива нощи той инсталира всичко, от което щеше да се нуждае, за да си върши работата. Нейният деликатен характер не беше основната причина, поради която копнееше за усамотение. А Ейрадис. В педантично подробните списъци на населението на Верите нямаше информация за нея и най-сигурният начин да създаде самоличността й, прецени Донърджак, бе след време да започне постепенно да добавя отделни щрихи и дребни ретроактивни данни. Първо, разбира се, трябваше да довърши системата си, която щеше да започне да функционира едва след като се настанят в замъка.

Странно, тази вечер стоновете като че ли бяха придружени от дрънчене на вериги…

4.

Моребог излезе от пещерата, протегна се и погледна към многосъставния свят. Беше чудесно да чувства съзнанието си съсредоточено в едно-единствено тяло, отново само на едно място. Това му придаваше усещане за цялост. Ето Земея например. Добре че поне сега спеше и му даваше този отдих. Ако наистина спеше… Разбира се, че спеше. Щеше да е смешно да смесва работата с удоволствието. От друга страна…

Вниманието му привлече далечно движение. По небето на изток към него приближаваше едва забележима точица. Той обърна зрението си отвътре навън, за да разбере по-добре това явление, тук, над синьото, където греещите през деня звезди се надпреварваха да привлекат погледа му. Движеше се просто ей така, като че ли този номер не бе невъзможен или поне непреодолимо труден, светлокос младеж, който носеше само златен бандаж и сандали. Скоро фигурата дотича по нищото пред него. Очите на младежа танцуваха, в ръцете си носеше завършваща с пера тояга, около която се бяха увили две изпаднали в летаргия змии, също златни.

— Привет, Моребог — каза той. — Мотаеш се в Небесата.

— И какво от това, Скорост? — отвърна другият. — Защо не?

— Естествено. Божествата могат да правят каквото си искат. И в известен смисъл после някак си винаги се оказват прави.

— Със загадки ли си дошъл да ми говориш? Или да потанцуваш на върха на планината? Може би ми носиш вест?

— Нищо подобно. Дойдох просто да си поприказвам с някой и докато си почивам от разпростиране на съзнанието, да съобщя за нещо странно.

— А именно?

— Самата Смърт, онова старо черно създание. Видях я съвсем наскоро. Сигурно си чул воя й, видял си небето да се разцепва, усетил си разтърсването на земята и разлюляването на планината.

— Да, и това смути… размислите ми. Всъщност обаче си помислих, че може просто да е част от тях. Не знаех действителния източник на този ужасен вик — съзнанието ми не беше разпростряно. Известно ли ти е защо е вила Смъртта?

— Не мога да кажа — отвърна Скорост, — защото кой знае мислите на Смъртта? Известно ми е само, че кръжеше в подножието на Меру, сякаш търсеше нещо. Когато стигна до отвор в земята, тя го разгледа и извади нещо от него. И после нададе вика си.

— Видя ли какво е открила?

— Мисля, че беше малко парче червен кабел.

— Хм. Първичната планина не е свързана с кабели. Видя ли какво направи с него?

— Отнесе го със себе си през световете, Моребог.

— Защо ми носиш тази информация?

— Реших, че някой тук ще се заинтригува защо Смъртта се навърта около вашата планина.

— Тя никога не е смеела да стъпи на планината. Каква може да е целта й? Ние сме безсмъртни богове.

— Харесва ми да мисля така. Но и не искам Смъртта да ми се ядоса.

— Имаш право. Смяташ ли, че някой от нас може да я е обидил с нещо?

— Предполагам, че е възможно. Можем да поразпитаме онези, които са наоколо, и да видим дали е така.

Моребог хвърли поглед към пещерата.

— За съжаление, в момента Небебог е потънал в дълбок размисъл — каза той. — Не съм сигурен накъде е отпратила Земея.

Младежът се усмихна и посочи надолу с жезъла си.

— Сигурно си играе игрички с елишитите.

— Не ги познавам.

— Нова религия.

— Религиите идват и си отиват. След време всички заприличват една на друга. Какво забавно би могла да намери точно в тази Земея?

— Тя все още се развива и притежава някои необикновени особености. Например, че е основана тук във Вирту и изглежда, се разпространява през границата в първия свят.

Моребог сви рамене.

— Вирту винаги е съществувала в една или друга форма. Технологиите на Верите осигуриха само местното й обитаване и наименованието й. Възможно е всички религии да са възникнали във Вирту. Защото какво друго е тя освен колективният дух на расата?

— Така или иначе, появила се е нова религия. Може би няма да е зле и ти да се намесиш.

— Навярно. Ами ти?

— Само като наблюдател — до този момент съвсем далечен.

— Що за религия е това?

— Използвали са старите шумерски истории. „Завръщане към началата на ново равнище“ — както се саморекламираха. Само че никой от основателите не беше сигурен какво означава това. Имат стандартните персонификации и обичайната театралност.

— Кой е поставил началото й?

— Не му знам името. Отначало не я следях. Но според слуховете бил някакъв изкуственяк.

— Известно ли ти е дали някой от колегите ми има пръст в тази работа?

Скорост поклати глава.

— Хмм — замислено рече Моребог. — Религия, основана от изкуствен интелект… — Той пристъпи напред и погледна надолу. — Ами по-малките ни братя? Замесени ли са?

— Някои да, струва ми се.

— Някое по-дребно божество би могло да направи точно такова нещо, за да подсили маната си.

Скорост се изчерви.

— Прав си. Наистина има опасност да се превърне в сериозен проблем.

— Не ми се занимава с това. Не и преди да съм научил много повече по въпроса. Може би ще успея да те убедя да проявиш повече интерес и да ме информираш, а?

— Предполагам. Но как според теб трябва да подходя? Не мога просто да попълня молба за постъпване на работа, нали разбираш.

— Вярно е. Поговори с по-дребните на по-ниските склонове, които са се замесили в тази история. Покажи им интереса си и им демонстрирай могъществото си.

— Какво могъщество? Аз определено съм от по-нисш небесен произход, момче за всичко на вас, Върховните, а не истински обитател на Меру. Може даже да не успея да стъпя на това равнище. Аурата ми не е достатъчна, за да ги накарам да ми се подчиняват или съдействат.

— Това лесно може да се промени — усмихна се Моребог. — И без това е време да получиш повишение. Ела тук.

Скорост се вгледа в тъмнобрадото му лице и в сините му очи, после се извърна.

— Няма ли да бъда унищожен? — попита той.

— Процедурата не е такава. Не, няма да бъдеш унищожен, бързоноги. Пристъпи напред от здрача.

Скорост стъпи върху скалата и след малко каза:

— Значи така било.

— И как? — попита Моребог.

— Същото като навсякъде другаде.

— Тогава си научил правилото. А сега научи изключението.

Моребог повдигна дясната си ръка и я постави върху главата на младежа. Скорост мигновено потръпна. После изражението му бавно започна да се отпуска и накрая той се усмихна. Скоро тялото му бе заобиколено от слабо сияние. Златистият му оттенък се засили и се превърна в почти течна аура. В нея се появиха вълнички, сякаш наистина нещо течеше.

— Като че ли през мен минава течение между твоята ръка и планината — след известно време каза той.

— И наистина е така — отвърна другият, — макар че част от него остава, за да подсили личните ти качества. С други думи, с всеки миг ставаш все по-силен.

Аурата достигна връхната си точка и Моребог я задържа така още няколко минути. После внезапно отдръпна ръка и я остави да се отпусне край тялото му.

— И тъй, Скорост, вече си готов — Каза той. — Върви в световете, събери информация по този въпрос и ми я донеси.

Младежът повдигна ръка, сви я в юмрук и я погледна. Тя започна да излъчва златиста светлина. Той се усмихна, вдигна жезъла си и отдаде чест на Моребог.

— На твоите услуги — рече, Скорост.

Подскочи нагоре във въздуха, задържа се неподвижно за миг и се завъртя. После изведнъж изчезна — златна нишка на север. Секунди по-късно отново се появи, този път от юг.

— На твоите услуги — повтори младежът. И изчезна на изток.

Сейджак избърса мачетето си в крачола на един от наемниците, после погледна към колана на мъжа и закачената на левия му хълбок ножница. Наведе и проучи начина, по който беше закрепена. Тук като че ли му помогна опитът му с възлите и той успя да разбере как действа. Разкопча колана, вдигна го и видя, че е прекалено къс, за да го постави на собствения си кръст. Канеше се да го хвърли, когато му хрумна как може да се приспособи. Той го разпъна до максимум и го закопча на пояса си. После извади мачетето и го разгледа. Бе по-чисто и наглед по-ново от неговото. Върна го в ножницата и заби старото в земята до трупа. След това се изправи и огледа дванайсетимата убити наемници, облегнати с гръб на дърветата. Главите им почиваха в скутовете и ръцете им бяха разположени така, сякаш ги държаха.

— Добра работа — каза Сейджак на другите, които стояха и го наблюдаваха. — Защото направихте както ви казах.

— Народът никога досега не е печелил такава победа — отвърна Стагърт.

— При това все още започва — рече Сейджак.

— Ще се върнем за другите на запад и юг, нали?

— Не. Прекалено много са. Има друг начин.

— Какъв?

— Ще видиш. Сега доведи тук останалите от клана. Пътят на северозапад е открит.

— Искаш да избягаме ли?

— Мъничко. Не за дълго.

Стагърт отиде при един от труповете, наведе се и започна да опипва около кръста му.

— Какво правиш? — попита Сейджак.

— Взимам си такова нещо за пояса и режеща пръчка като твоята, за да сека глави.

Сейджак се приближи до него, хвана го за рамото и го блъсна. Стагърт се просна по очи.

— Не! — каза Сейджак. — Никой друг освен главатаря няма да взима режеща пръчка. Само Сейджак.

Стагърт скочи, изръмжа и вдигна ръце. Сейджак му нанесе нисък удар. Той изпъшка и се хвана за слабините.

— Само главатарят има режеща пръчка — повтори Сейджак.

Стагърт присви очи, после се извърна и каза:

— Добре, шефе. Само Сейджак.

Сейджак се завъртя към другите, които сведоха очи.

— А сега да доведем клана — нареди той. — Тръгваме на северозапад.

Те се подчиниха и същия следобед Сейджак измъкна народа си от капана, който се стягаше около тях. После зави на югозапад и ги отведе на място, известно на целия Народ, дори на онези, които никога не бяха ходили там. Вървяха до вечерта, като спряха само веднъж, за да се нахранят.

По мръкнало стигнаха до Кръга Шанибал. Това бе кръгла поляна в джунглата, из която бяха пръснати няколко скали, а в средата имаше голяма, здраво утъпкана могила от пръст. Сейджак ускори крачка и се насочи към нея. После само с един скок се озова на върха й и бавно започна да се върти във всички посоки.

Кланът го последва на поляната, приближи се до могилата и с тихо мърморене се събра около нея.

— Това е Кръгът Шанибал — каза той. — Извънредно важно място. Много отдавна тук живял Карак, основателят на клановете на Народа. Говори се, че удрял с юмруци по тази могила, докато Народът не слязъл от дърветата, за да види какво става. После застанал тук, където стоя аз, и им обяснил защо е по-добре да живеят на кланове, отколкото да са диви и сами. И те се съгласили. Разбира се, трябвало да се бие с неколцина от най-силните, които искали да са главатари. Но ги победил. После кланът дълго останал да живее тук. Храната обаче свършила и се наложило да се преместят. По-късно кланът станал прекалено голям и се разделил. И отделните групи продължили да се делят през годините. Но от време на време, когато се случвало нещо извънредно, старият Карак се връщал тук и събирал всички кланове. А след като умрял — от време на време, когато се случило нещо извънредно — най-големият главатар идвал тук и свиквал всички, за да решат проблема. От дните на Карак е изтекла много вода. Но днес отново сме се сблъскали с извънредно събитие и тъй като съм най-големият главатар, аз ще свикам всички кланове. Всички си спомнят старите разкази. И ще дойдат да видят какво се е случило. — Той коленичи и започна да удря с юмруци по върха на могилата. — Всички трябва да помогнат. Ще се редуваме. Ако искате, вземете си големи тояги. И внимавайте да не се удряте един друг.

Неколцина се покатериха и се присъединиха към него. Сейджак се спусна долу и застана отстрани. Скоро барабаненето им стана постоянно и придоби определен ритъм. Другите започнаха да се олюляват, после повдигнаха крака и отново ги спуснаха.

Това продължи през цялата нощ. Кланът постепенно изпадна в пристъп на безумно удряне с юмруци, виене и тропане с крака. Джунглата кънтеше. Скоро започнаха да пристигат първите гости.

Отначало бяха по един-двама. После към танцуването и барабаненето започнаха да се присъединяват по-големи групи. След това клана си доведе старият Дортак, който помнеше традицията. Кръгът започна да се изпълва и новодошлите заменяха уморените.

Накрая се появи и Отлаг. По-късно този следобед дойде кланът на Билгад и се присъедини към виенето, олюляването и навалицата около могилата. И все пак Сейджак — потен и развихрен — не слагаше край на хипнотичното барабанене. Някои се оттегляха да се хранят и облекчават, но се връщаха веднага щом свършеха. Вибрациите се усещаха чак до западния лагер на наемниците, но ловците — които дори не бяха и чували за кланов събор, — ги помислиха за геологично явление.

Барабаненето и танцуването продължиха до здрач. Сейджак даде знак и когато всички замлъкнаха, отново скочи на върха на могилата. После бавно се завъртя в кръг и плъзна поглед по всички кланове.

— Много наемници са дошли, за да вземат главите ни — каза той. — Три групи се разположиха около моя клан. Една голяма на юг, и друга по-малка ей натам. — Сейджак посочи с ръка към лагерите. — Най-малката беше нататък. Кланът на Сейджак изби всички ловци от нея и взе главите им.

Сред другите кланове се разнесе шепот.

— Това ни позволи да дойдем тук — продължи той, — да се върнем на старото място и да ви призовем. Кланът на Сейджак е могъщ, но Сейджак не е глупак. Наемниците са прекалено много, за да може да победи всички. Но Сейджак знае как да го направи. Сейджак иска да дойдете с него. Не всички — Сейджак иска само неколцина едри, силни и бързи. Да отидат с него и воините му при западния лагер. Там ще убием всички наемници и ще видите как става. После ще продължим на юг към големия лагер и всички трябва да ни помогнат.

Отново се разнесе шепот, после Дортак извика:

— Сейджак, наемниците са стегнали редиците си около твоя клан, дошли са да убият твоя народ. На нас не са ни направили нищо. Защо да ти помагаме да водиш собствената си война?

Сейджак оголи зъбите си и попита:

— Мислиш ли, че ще се задоволят с главата на Сейджак и главите на народа му? Щом могат да победят Сейджак, могат да победят и Билгад. Когато ме няма, ще дойдат за Отлаг, после и за теб. Сами вие не можете да устоите срещу толкова много наемници. Заедно обаче, когато ви покажа как да го направим, ние ще избием всички — още тази нощ! Ще ги оставим с глави в скутовете! Вече няма да си мислят, че е лесно да убиват Народа. Ще се страхуват и ще стоят надалеч. Ще мине много време преди отново да дойдат, ако изобщо посмеят.

Дортак се изпъчи и заговори в тишината, последвала думите на Сейджак.

— Това може да е така, а може и да не е — каза той. — Вярвам ти, че си научил добри начини да убиваш наемници. Но не зная дали като убием всичките, другите ще се страхуват да дойдат, или пък ще доведат още повече, за да вземат главите ни. Сейджак понечи да отговори, но Дортак продължи:

— Аз обаче ще дойда с теб, защото сега целият Народ има нужда от твоите познания за убиване на наемници. По този начин ще се научим. Но ако успеем, ако избием всички, кланът на Дортак ще се премести другаде. Защото смятам, че наемниците и екитата по някакъв начин ще обозначат това място като опасно и то вече няма да е подходящо за живеене. Може и да си прав. Може дълго да не посмеят да дойдат. Но съм убеден, че някой ден ще се върнат и не искам кланът ми да е тук.

Сейджак отново оголи зъби. Искаше да му каже, че и тогава ще убият всички наемници. Но после му хрумна, че някой ден може да се наложи да бяга и няма смисъл да се отнася с презрение към решението на Дортак. Всъщност… Той осъзна, че няма да е зле след тази битка наистина да си плюят на петите. Джунглата беше голяма. Даже по-късно да откриеха клановете, наемниците нямаше как да разберат дали са същите, които са избили другарите им.

— Дортак е мъдър — каза Сейджак. — Не можем да сме сигурни какво ще направят наемниците. Да, мисля, че след като свършим тук, всички трябва да се преместим другаде. И да не се връщаме дълго време.

Ейрадис се влюби в леглото още щом видя балдахина му, който се издигаше над боклуците в масачузетския антикварен магазин. Горната и долната табли представляваха извити лиани от кован бронз, покрит с нежнозелена патина. Сред листата се криеха цветчета от скъпоценни камъни — пурпурни, розови, пастелнобели и странно, почти прозрачно сини. Във всеки от ъглите лианите обвиваха полирани дървени стълбове, които се издигаха нагоре и се преплитаха. Върху тях можеше да се спусне драперия, а можеха да останат и голи.

— О, Дак, нали е прекрасен? — попита тя и бързо се приближи, за да разгледа внимателно съкровището си.

Дак, роботът, който след завършването на строежа щеше да е иконом на замъка Донърджак, разглеждаше (и записваше) различни стари сребърни мотиви. Той се завъртя към нея. Високата му стройна фигура криеше изненадваща сила, а чертите на лицето му представляваха интерпретация на Кларк Гейбъл в стил Ар деко, изпълнена от сребро и бронз.

Когато Ейрадис му махна да се приближи, той забръмча на въздушната си възглавница, като ловко се движеше сред бъркотията в магазина и заобикаляше напукани порцеланови сервизи, изтъркани плюшени мечета, пластмасови грамофонни плочи, хартиени книги и манекен, облечен в дънки чарлстон и подходяща, ръчно бродирана дънкова риза.

— Ако ме питате дали го намирам за привлекателно — отвърна роботът, когато се приближи достатъчно, за да не може да ги чува продавачът, — да, харесва ми. Приятна творба. Желаете ли да се свържа с господаря Донърджак, за да може и той да го види?

Ейрадис си помисли за Джон, потънал в работа с портативния си компютър в последната им младоженческа квартира (този път разположено на плажа на Кейп Код очукано от времето бунгало) и радостта й малко помръкна. Толкова й се бе искало да излезе с нея, да се държат за ръце, докато се разхождат по плажа, да се кикотят на смешните синкаволилави рачета с техните прекалено големи десни щипки, да обикалят магазините. Видя нацупената си физиономия в полирания хром на предната плоскост на Дак и ядосано тръсна абаносовочерните си кичури.

— Не, Дак — отвърна Ейрадис. — Не искам да му пречим. Колкото по-рано свърши, толкова по-бързо ще може да излезе и да се забавлява.

Тя отново погледна към преплетените лиани на леглото, помисли си за вълшебното царство Вирту, където се бяха влюбили с Джон, и на устните й плъзна топла, нежна усмивка, за да изтрие останките от цупенето й.

— Предполагам, че Джон ще остане очарован — весело рече Ейрадис. — Дак, хайде да го платим и кажи на продавача да го прати направо в Шотландия.

Роботът кимна, но когато погледна етикета с цената, фискалната му програма настоя да оспори решението й.

— Госпожо — меко започна той, — цената на този предмет е толкова висока, че струва ми се, за същите пари бихме могли да купим цяла спалня, произведена в същия стил. Копието няма да може да се различи от антиката…

Ейрадис поклати глава и тъмните й коси потекоха като водопад, приел цвета на обсидианова скала.

— Не, Дак. Трябва да е точно това — не копие. Копието няма да носи същата атмосфера — няма да е истинско. Разбираш ли?

— Не, госпожо — искрено отвърна роботът. — Но предполагам, че господарят Донърджак ще разбере. Ще се опитам да се спазаря с продавача. Може би ще успеем да се разберем за по-приемлива цена.

Ейрадис го потупа по рамото.

— Както искаш, Дак. Признавам, че в тези неща си по-добър от мен.

Тя излезе от магазина и остави на Дак повече свобода. Стигаше й да знае, че леглото скоро ще е на път да украси най-голямата спалня в замъка Донърджак. Слънцето ярко грееше и хвърляше отблясъци по вълните. Тъй като не можеше да помоли genius loci да пренасочи силата на лъчите, Ейрадис смъкна черните очила върху очите си, събу си сандалите и се спусна към водата.

Нагази във вълните и се наведе, за да вземе счупена раковина, не по-голяма от дланта й. Изобщо не можеше да се сравнява с фантастичните океански създания, които бе виждала във Вирту, но в нея имаше красота, която я трогна. Ейрадис потъна в размисъл за грубата й външност и започна да гали първо дупчиците, оставени от някой океански паразит, после гладката вътрешност (с цвят на слонова кост и едва доловим розов оттенък), където беше живяла мидата.

— Какво според теб й се е случило? — попита тя Дак, чула приближаването на робота и усетила лекото раздвижване на пясъка, предизвикано от въздушната му възглавница.

— Нямам представа, госпожо.

— Навярно някоя птица, една от онези чайки ей там — каза Ейрадис и си представи силния извит клюн, който проникваше в раковината и издърпваше навън мекото същество, вече превърнало се просто във вкусна храна за морската птица.

— Напълно възможно.

— Или пък морска видра — прибави тя, спомнила си холовидеото за хитрите космати морски бозайници, което бе гледала наскоро. — Те използват плоски камъни, за да разчупват мидите. Тази раковина може да е счупена точно така.

— Това също е правдоподобна възможност.

— А може да е бил кит, ураган или рибарска лодка. Снощи в гостилницата ни поднесоха супа от миди. Беше много вкусна.

— Радвам се да го чуя, госпожо.

— Има толкова много начини да умреш — каза Ейрадис, загледана в счупената вътрешност на раковината, — толкова много, дори за една мида. И още повече за хората. Прогите просто се износват. Някои издържат много човешки поколения, като онзи огромен донт, който видяхме двамата с Джон, други едва изкарват един човешки живот. Знаеш ли на колко съм години, Дак?

— Не, госпожо, не зная.

Тя се изправи и пусна счупената раковина в дълбокия джоб на вече мократа си пола. После изплакна краката си от пясъка, изчака на една скала, докато вятърът и слънцето ги изсушат, и си обу сандалите.

— И Джон не знае — тихо каза Ейрадис. — Забравя, че съм прог от Вирту, а не просто тъмнокосата, тъмноока жена, която ухажваше във фантазиите си. Никога не ме е питал кога съм била създадена.

Тя закрачи нагоре към пътя. Дак безмълвно полетя след нея. Знаеше, че й е приятно търпеливо да я слуша.

— Купи ли леглото, Дак?

— Да, купих го, госпожо. Продавачът стана по-отстъпчив, когато му посочих, че тази стока очевидно е лежала в магазина поне две години и че благодарение на все по-масовия достъп до Вирту такива пищни легла вече не са толкова популярни, колкото някога.

— Благодаря ти, Дак. — На устните на Ейрадис се изписа прелестна, нежна усмивка и от самовглъбеното й настроение не остана нито следа. — Джон толкова ще го хареса — той е поет, нали знаеш, въпреки цялата си наука.

— Не съм изненадан, че го казвате, госпожо.

Вълните се разбиваха зад тях, докато се отдалечаваха от океана и се насочваха към младоженческото бунгало. Яхнала ветровете над бистрите води, морска чайка забеляза нещо долу, спусна се й триумфално го погълна на една хапка.

Наденичка. Не беше зле. Никак не беше зле.

Карла и Ейбъл Хазърд наблюдаваха легналата фигура на дъщеря си. Гърдите й бавно се издигаха и спускаха.

— Ще го кажа направо — рече Ейбъл. — Загубили сте я.

— Разбира се, че не сме я загубили — възрази Чалмърс. — Тя е пред очите ни и е в добро здраве.

— Отлично знаете какво искам да кажа — настоя Ейбъл. — Не можете да я върнете и не знаете причината.

— Случаят не е безпрецедентен — отвърна Чалмърс. — Има определени състояния — отчасти психологични, — които могат да предизвикат пълна устойчивост към отзоваването.

— Какво причинява тези състояния?

— Не сме сигурни. Не се случват често.

— И как излизат от тях? — попита Карла.

— Не сме в състояние да определим конкретен стимул. Изглежда, по-скоро става дума за съчетание от фактори, които варират в различните случаи.

— Тези фактори имат ли нещо общо?

— Не, поне доколкото сме успели да установим.

— Не можете ли да я проследите във Вирту и да откриете какви фактори действат? Например бихте могли просто да я попитате.

— Да, така изглежда, нали? — каза Чалмърс. — Но тъкмо затова тези случаи са толкова странни. Тя е навлязла в непозната територия и ние изгубихме сигнала й.

— И в другите такива случаи сте губили сигналите, така ли?

— Да, това е класически признак за синдрома.

— И искате да кажете, че не можете да направите нищо, за да я върнете? — попита Ейбъл.

— Не, никога не съм казвал такова нещо. Първо, трябва да разберете, че тя не е в действителна опасност. Поддържащите системи са достатъчни, за да запазят здравето й. В това отношение няма от какво да се страхувате. Второ, ние се консултираме с лекаря, който се е занимавал с повечето от другите случаи през годините, казва се доктор Хамил. Смята се за специалист по това явление.

— Когато говорите за други случаи… колко точно са те?

— Съжалявам, не ми е позволено да обсъждам този въпрос.

— Предполагам, че по тази причина правите големи застраховки.

— О, да.

— Добре. Защото ще ви трябват.

Докато разговаряха, обитателите на няколко десетки други кабини за виртпрехвърляне по света — обществени и частни — започнаха да се гърчат, пребледняха и после починаха от прекъсване на снабдяването на мозъците им с кислород. Това обаче беше предвидено в договорите им, защото някои пътуващи имаха опасни професии и смъртта бе често следствие от определени начинания. Тъй като всички тези индивиди бяха наемни ловци, бяха представени съответните откази от претенции и въпросът за смъртта им беше решен както обикновено. Скоро бе забелязано, че са загинали от еквивалента на обезглавяване. Докато по устните на Лидия се плъзваше лека усмивка и тялото й отново започваше да потръпва, двата типа неуспешно отзоваване бяха вкарани в статистиката, която, разбира се, представляваше просто поредната територия на Вирту. Но докато някои от наемниците зърнаха проблясъка на лъчистата мъглявина и навярно дори части от Дълбоките поля, Лидия виждаше нещо много по-приятно, макар и също толкова ангажиращо.

Скръстил ръце на гърдите си, Бен Куинан стоеше в стълб от зелен пламък във вътрешния олтар на главния елишитски храм във Вирту. Устните на променящото му се лице се гърчеха в леки усмивки, докато общуваше с Висшите сили. Първо с орлов нос и къса права коса, после с изпъкнала челюст и море от лъскави къдри — всички хора, които някога е бил — той се променяше в отговор на менящите се нюанси на откровение. Обикновено не губеше контрол над себе си и държеше външността и вътрешността си разделени, освен когато нарочно приемаше определен вид за оповестяването на някаква мъдрост. Сега обаче екстазът беше отслабил бдителността му и променящите формата сили на душата му безпрепятствено плуваха в него и променяха ръста, дебелината, дължината на крайниците и цвета на кожата му като реакция на подсладените заряди, които получаваше.

Когато светлината започна да гасне, тялото му стана набито и се скъси, чертите на лицето му загрубяха, кожата му се покри с пори. Очите му се промениха и станаха сиви като косата му. Той се усмихна и зашепна на различни езици, докато не стана съвсем тъмно. Тогава се раздвижи.

Излезе от олтара и отиде в най-вътрешния храм. Насочи се към северната стена, докосна някакъв мотив и му заговори. Камъкът се превърна в сводест отвор, изпълнен с дим. Бен Куинан влезе вътре.

Озова се в светла, облицована с плочки стая, украсена с приемащи формата на тялото мебели, абстрактна скулптура от метал, светлина и камък, както и с голяма студена картина, напомняща за море, и нарисувана със стичащи се жълти, оранжеви и сини багри. Той пъхна ръка в спиралата от светлина наляво и се разнесе тих звук. После отиде до бара от махагон албинос до отсрещната стена и заразглежда съдържанието му.

Отдясно на бара се отвори врата и в стаята влезе слаб тъмнокос мъж с черни мустаци.

— Господин Куинан — каза той. — Току-що получих сигнала ви.

— Наричайте ме Бен — отвърна гостът. — Трябва да разговарям с Келси.

— Вече му съобщих за пристигането ви. Скоро ще дойде.

— Чудесно. — Съществото, което сега се наричаше Бен Куинан, свали от лавицата бутилка калифорнийско бургундско. — Ще ми препоръчате ли това вино, господин…

— Араф — отвърна другият. — Наричайте ме Ауд. Да, казвали са ми, че е много добро.

Бен се усмихна, намери тирбушон и се зае да отпушва бутилката. После си наля половин чаша, помириса виното и отпи.

— От плът ли сте, или холос? — попита той.

— От плът.

— Но не пиете, така ли?

— Старите навици умират трудно.

— Жалко. Щях да ви попитам дали тук вкусът на това вино е същият като във Верите.

— Убеден съм, Бен. Или поне толкова прилича, че няма никаква разлика.

— Можете да ми налеете една чаша — каза едрият червенокос мъж, който внезапно застана по средата на стаята.

Бен се завъртя, зяпна и каза:

— Келси. Не съвсем от плът.

Новодошлият кимна.

— Бях прекалено надалеч оттук, за да пристигна бързо по този начин. Но чух размислите ви и исках да знаете, че съм опитвал и на двете места. Еднакво е.

— Но вие сте от Верите. За някой от Вирту може да е различно.

Келси сви рамене.

— Може да е различно за всяко човешко същество на света — и в двата свята.

— Добре казано — призна Бен. — И все пак не е съвсем научно.

Той плъзна поглед към Ауд, после повдигна вежди.

— Мисля, че е най-добре да ви оставя — внезапно каза Ауд, — за да можете да продължите разговора си, а аз да се върна на поста си.

После леко се поклони, завъртя се и изчезна.

Келси пристъпи напред и протегна ръка. Бен я пое.

— Не е по-различно, отколкото ако бях дошъл при вас — рече той и стисна дланта му, за да подчертае думите си — или ако си бяхте останали вкъщи и аз се излъчех там.

Бен отвърна със силно ръкостискане и бързо пусна ръката му.

— Не съм съгласен — възрази той. После отиде до прозореца и погледна от небостъргача към града, първо надолу към уличното движение, после към океана. — Това място е специално — каза Куинан. — Изкуствено: място за срещи. Гледката през този прозорец действителна ли е?

— Да.

— Не бих могъл да изляза оттук, да се появя навън.

— Нито пък аз, в тази форма.

— Но имате друга.

— Вие също. Можете да я използвате, за да вършите във Вирту неща, които аз не съм в състояние да постигна.

— Така е, макар че в онова управление се държите рязко с мен. Всички от Верите го правите. Ви било добре да се движа и в двете посоки.

— Такъв е животът — сви рамене Келси. — Вашият свят е копието, нашият е оригиналът. Вашият е създаден, за да влизат в него, а не обратното. Изобщо не сме предвиждали естествената еволюция на изкуствените същества в такава среда.

— Жалко — каза Бен. — Жалко, че можем да идваме само на специални места като това. Щеше да е по-добре връзката да е двупосочна.

— Там вътре имате цяла вселена.

— Вярно е. А вие имате две. Онази и тази.

— Не мога да споря. Вие сте прав. Ако връзката наистина беше двупосочна, щяха да се обогатят и двете страни. Но не само че не сме предвидили развитието ви — просто не сме разполагали с необходимата технология. И все още не разполагаме. Може никога да не бъде създадена. Може да е невъзможна, като да намериш квадратурата на кръга. Може просто да сте попаднали в капана на природата на нещата.

— Мисля, че не е така — каза Бен.

— Нима?

— Всъщност точно това е въпросът, който дойдох да обсъдя с вас — отвърна Бен. — Прехвърлянето.

— Прехвърлянето ли? От какъв вид?

— Скромно начало, предполагам. И все пак нещо много по-съвършено, отколкото онази виртенергия, която използвате вие.

— Не разбирам — каза Келси и отиде до бара, за да си налее чаша вино. — Какво общо имат с това моите паранормални способности?

Бен се подсмихна.

— Възнаграждаването на силите, които понякога са пресичали интерфейса, е било експеримент — отвърна той. — Наистина, това също е било и награда за вярващите. Но е представлявало част от текуща програма, включваща манипулиране на интерфейса от отсрещната страна. По време на този процес е било научено много.

Куинан отпи от чашата си. Келси надигна своята и почти я пресуши.

— Сега — продължи Бен, — с малко помощ от ваша страна навярно ще е възможно още повече да усъвършенстваме нещата.

— Да не сте постигнали пробив?

— Истинско откритие. Разбира се, трябва да се провери. При това на няколко етапа.

— Кажете ми какво трябва да направя, за да ви помогна.

— Засега само няколко прости експеримента в кабините за прехвърляне.

— Няма проблем. Какви са подробностите?

Бен отново отпи, отиде до бара, довърши виното си и остави чашата. Келси го последва и направи същото.

— Елате с мен — каза Куинан, протегна ръка и я постави на рамото на другия мъж. После го завъртя и тръгна към спиралата от ръждивокафява светлина в отсрещния ъгъл. Преди да стигнат се разнесе звук като от течаща вода. — Насам.

Стаята се изви настрани от тях и двамата се озоваха във виртизображението на кабина за прехвърляне.

— Това е най-лесният начин да ви го демонстрирам — рече Бен, отвори шкафа под дивана и показа съдържанието му.

Сейджак оглеждаше осветения от огньовете лагер. Навсякъде бяха пръснати трупове. Народът също беше дал жертви, но за сметка на това бяха избити всички наемници. В лявата си ръка той стискаше за косата човешка глава, а в дясната мътно проблясваше окървавеното му мачете. Другите от Народа радостно скачаха наоколо му, хвърляха вещите на наемниците в огньовете, бъбреха и размахваха оръжията, с които сечаха труповете. Тази нощ някои от тях, той го знаеше, щяха да се научат да използват режещите пръчки. И щяха да ги вземат със себе си. Жалко. Искаше му се да запази тази тайна за себе си. Но сега нямаше да го прави на въпрос, защото така щеше да подчертае значението на мачетето. Сейджак бе убеден, че повечето ще ги загубят и ще забравят за тях. Не, сега не беше моментът да налага дисциплина. Не и след първата голяма победа на Народа над наемниците. Щеше да ги остави да ядат черните дробове и сърцата им, да им събуват гащите и да се гаврят с труповете им. Да разменят разчленени части от телата им и да ги пренареждат в гротескни фигури. Народът трябваше да се позабавлява след ужасното напрежение, на което бе подложен. Той издаде добре пресметнат вик и игриво шляпна Чъмо по главата. Помощникът му хвана ръката му и се ухили.

— Очистихме ги всичките, шефе! Очистихме ги всичките! — извика Чъмо и закачи с ръка Свът.

— Добре се справихме — изсумтя Сейджак, после се завъртя, за да огледа останалата част от района. По-малкият западен лагер беше паднал лесно. Но този — големият южен — сериозно го беше затруднил. За щастие опитът на Народа със западния му бе дал увереността, от която се нуждаеше, беше му показал, че може да надделее над наемниците.

— Е, ти победи — каза внезапно появилият се до него Дортак.

— Да — отвърна Сейджак. — Добра работа.

— Ще дойдат да те търсят други.

— Вече ще сме надалеч.

— Могат да те потърсят и на далечни места.

— Нека. Можем да избягаме, можем и да се бием. Познаваме джунглата по-добре от наемниците.

— Могат да използват други трикове, каквито още не си виждал.

— Ще ги научим.

— Надявам се — каза Дортак, после се отпусна на колене и сведе глава, — защото сега си вожд на вождовете.

— Вожд на вождовете! — рече Сейджак и разбра, че няма да убие Дортак. — Добра идея. Аз. Вожд на вождовете. Като стария Карак. Никой след него не е бил вожд на вождовете.

— Може да е добра идея — отвърна Дортак. — Но някой ден може да промениш мнението си. Ако ни сполети беда, ще трябва да помогнеш на всички кланове. Отлаг, Билгад — всички ще дойдат и ще те обявят за вожд на вождовете. Ето, Отлаг вече идва. Ако се случи нещо, те ще те призоват от Шанибал и тогава ще трябва да им помогнеш. Сега целият Народ е твой. Сериозна работа.

Когато Дортак се изправи и се отдалечи и Отлаг дойде да му предложи верността си, Сейджак се замисли за последствията от това да е вожд на вождовете. И откри, че тази перспектива, кой знае защо, го тревожи. Сериозна работа, както бе казал Дортак. Вожд на вождовете. Но Карак някога се беше справил с нея и до ден-днешен разказваха легенди за делата му, като че ли са били вчера. Щеше да е хубаво някой ден да разказват такива легенди и за Сейджак.

Когато Отлаг се изправи, мястото му зае Билгад и също го обяви за вожд на вождовете. Сейджак облиза устни, оголи зъби и кимна.

— Да — каза той. — Велик вожд. Сега си вървете. Забавлявайте се. Яжте, танцувайте, правете секс, кълцайте труповете и си играйте с парчетата. В безопасност сте. Сейджак ви пази.

Мигове по-късно той хвана за рамото минаващата покрай него женска.

— Твой ред е да се забавляваш — рече Сейджак. — Това е голяма чест.

Трантоу обикаляше из горичката си и наглеждаше стадото. Преходът беше минал съвсем гладко. Дори не го бяха предизвикали в дните след изчезването на Скаркоу. Разбира се, тъй като никой не бе сигурен какво точно се е случило с предишния им главатар, можеше и да е най-лошото. Беше убеден, че поне неколцина вярват в това. От време на време някой млад мъжкар се отдалечаваше и се завръщаше след няколко дни. Според Мъгъл се говорело, че Трантоу било нещастно име и че най-прочутият му собственик бил опасен безумец. Напоследък обаче търсенето на костите на Скаркоу, изглежда, беше престанало — и стадото продължаваше да се отнася към Трантоу с нужното уважение и покорство.

Той се разхождаше из горичката, докато отново не се обърна на изток. Да, все още бе там…

— Добрутро, шефе. — Иззад него безшумно като сянка се беше приближил Мъгъл. — Днес пак ще е горещо. Птиците казват, че на север валяло.

— Чудесно — отвърна Трантоу. — Коя е онази?

— Коя?

— Онази, която току-що вдигна глава и погледна насам.

— А, това е Фрага. Голяма кокетна е. Дъщеря на Гаргоу и Брига.

— Някакви… връзки в момента?

— Не. Мнозина се интересуват от нея, разбира се. Но тя не окуражава никой от тях.

— Добре — рече Трантоу. — Разбира се, едно момиче не бива да бърза и трябва добре да премисля нещата.

— Така е — съгласи се Мъгъл.

— Хайде да попасем малко нататък. Бавно. Когато стигнем, просто ще я поздравим. После можеш да ни запознаеш.

— Естествено — отвърна Мъгъл.

— Добре е от време на време да общувам с народа си.

— Прав си — каза Мъгъл.

Ейбъл и Карла зяпнаха с отворена уста виртуалната фигура на издутата си дъщеря в домашното си виртпространство. После погледнаха към Чалмърс и леко прегърбения белобрад доктор Хамил.

— Това е извънредно необичайно — тъкмо казваше лекарят. — Не си спомням друг случай на илюзорна бременност по време на сън при прехвърляне. Нейните данни не показват никаква психопатология…

Карла хвърли поглед към съпруга си, после отново се обърна към доктора и попита:

— Ами ако е действителна бременност?

— Повърхностният преглед — който отнема само няколко секунди — показа, че хименът е непокътнат — отвърна доктор Хамил. — Има ли някаква причина да подозирате обратното?

— Всъщност не. Но все пак продължете с прегледа — каза тя.

— Разбира се. Макар че ще е извънредно необичайно, ако…

— Извънредно необичайно е също, че тя е в неоткриваемо състояние на прехвърляне повече от три месеца, нали?

— Ами, това се разбира от само себе си. Полагаме всички усилия в това отношение…

Тя се завъртя и погледна Чалмърс.

— Някога случвало ли се е такова нещо? Междувидово забременяване?

— Определено не! — отвърна той. — Това е физически невъзможно.

— Нищо не е невъзможно — каза тя.

Джон д’Арси Донърджак и Ейрадис се нанесоха в черния замък в една дъждовна сутрин в началото на октомври. Лично надзираваха роботите, които разпечатваха и подреждаха мебелите, купени от антикварни магазини в странни кътчета на Европа.

Пневматичните системи на слугите издаваха тихо пухтене, докато те развиваха, вдигаха и окачваха гоблените по тъмните каменни стени, разнасяха куфари, пейки и столове с високи облегалки в различни стаи, изправяха легла с балдахини, сглобяваха брони, закачваха оръжия и щитове, опъваха килими. Инсталираха и хладилни камери и модерни печки във втората кухня. Първата отговаряше на цялостния дух на замъка — функционална, но целяща най-вече да постигне ефект. Ейрадис обичаше атмосферата на неизменност, която излъчваха антиките.

Въпреки че деветдесет процента от замъка Донърджак бяха чисто средновековни, другите десет отговаряха на модерните стандарти във всички технически отношения, свързани с работата и удоволствието. Когато влезеше в западното крило на втория етаж, човек попадаше в съвременността. Там се намираше кабинетът на Джон Донърджак, обзаведен с модерни мебели и терминали, активиращи се както с глас, така и ръчно. Имаше холодисплейни сцени, способни да прехвърлят машинни създания във Вирту за различни манипулации с лазерни силови полета, които не можеха да се извършат никъде другаде. До кабинета се намираше Голямата сцена, където майсторът на илюзии Донърджак с огромни разходи и технически нововъведения беше постигнал същото, но в реален размер. Излизането на сцената изискваше прехвърляне: все едно да проникнеш във Вирту в плът и кръв. Щеше да я използва за изпитания на части от мащабните си проекти, а често и за почивка.

Тази първа вечер двамата с Ейрадис стояха на високия балкон и гледаха към бурния Норд Минч на лунна светлина.

— Значи наистина си възстановил дома на предците си — накрая каза тя.

— В известен смисъл — отвърна Донърджак. — Всъщност не зная как е изглеждал старият замък. Във всеки случай, не толкова добре. Навярно единствената прилика е, че сме го издигнали на същото място. Когато копахме основите, открихме следи от стара изба…

— С тунели — прекъсна го Ейрадис, — които водят навън. Накъде отиваха?

— Надалеч в скалите. Изглеждаха естествени. Дори не съм се опитал да проуча всичките. Просто ги затворих с тежка метална врата. Ако решим да разширим винарската изба, бихме могли да монтираме вътре лавици. Иначе са безполезни.

— Но нали така си разбрал, че това е точното място?

— Е, дядо ми бил споменал нещо за място, където имало тунели. Това, както и основите, ме кара да смятам, че навярно съм бил прав.

— Толкова е различно от Вирту.

— В какъв смисъл?

Тя посочи навън.

— Тази буря скоро ще премине — отвърна Ейрадис — и нещата ще се върнат към… стабилно състояние.

— Но и във Вирту е така.

— Да, но това може незабавно да се промени и съществуват места, известни със своята неустановеност.

— Човек може да вае пейзажи и тук. По дяволите, та ние сме тераформирали части от луната и Марс — и вътрешността на много астероиди.

— А може да направи крачка настрани и назад във Вирту, да открие подходящи водачи и да се озове на съвсем различно място. После идват дивите земи, които развиват свои диви genii, а те, от своя страна, генерират свои собствени диви програми.

— И тук можем да си играем с действителността.

— Да, но после се завръщате към устойчивостта на стабилното състояние. Спомняш ли си всички онези диви места, през които ме преведе на връщане? Тук нямате нищо такова.

— Вярно е — съгласи се той. — Разбирам какво искаш да кажеш. Става дума за различен вид порядък, това е всичко.

— Да. Различен вид.

Двамата влязоха вътре и дълго се любиха на новото легло.

Изтекоха няколко дни, докато Донърджак инсталира и задейства оборудването си. Междувременно той си почиваше от работата и заедно с Ейрадис излизаха на Голямата сцена, която също функционираше. Там можеха да настройват средата на величествени, прекрасни гледки, включително оригинални части от Вирту. Когато се задействаше интерфейсът на силовото поле, те бяха в състояние да го усещат направо на сетивно равнище. Така че влизаха във Вирту в границите на Сцената, ограничен еквивалент на самото явление на прехвърлянето, а ако искаха пълно прехвърляне, необходимото медицинско оборудване се намираше в съседните помещения.

Двамата седяха в долина сред яркочервени хълмове, където древни статуи се преобразяваха обратно в скали. Червени птици с напомнящи на лири опашки кацаха сред влажната трева край малко езерце.

— Странно е да идваш тук като гостенин — каза тя. — Каква магия използва господарката на изгубените, за да извърши тази промяна?

— Мисля, че когато те превъплъти, тя просто го направи като един от нас, а не като творение на Вирту.

— И все пак как е успяла да го постигне?

— Отдавна мисля по този въпрос. Струва ми се, че Вирту трябва да притежава равнище на сложност, превишаващо онова, което сме постулирали.

— О, убедена съм, че е така.

— Което означава и по-високо структурно равнище.

Ейрадис сви рамене.

— Ако това обяснява как го е направила, трябва да е вярно.

— Предположенията не обясняват нищо. Трябва да разработя теория и да разбера механизмите.

— А после?

Той поклати глава.

— Приложението й ще е… необичайно. Иска ми се да захвърля всичко останало и да работя само по този проблем. Но не мога.

— Защо?

— Дължа на господарката на Ентропията нейния Дворец от кости и беседки с мъртви цветя.

— Как разбра какво иска?

— Тази сутрин на един от екраните се появи списък с детайли и общ план.

— И как ще извършиш прехвърлянето?

— Тя наблюдава. Ще научи, когато всичко е готово. И ще ми покаже какво да направя.

— Страх ме е. Мислиш ли, че в момента ни наблюдава?

— Предполагам, че е възможно.

Ейрадис се изправи и каза:

— Да си тръгваме.

— Добре.

По-късно същата вечер, докато се унасяха в сън, Ейрадис го докосна по рамото.

— Джон?

— Какво има?

— Всички замъци ли издават странни звуци нощем?

— Сигурно — отвърна Донърджак и се заслуша. Чу далечно металическо дрънчене. — Става течение — след известно време каза той. — Навярно работниците не са закрепили добре нещо.

— Прилича на верига.

— Наистина. Утре сутрин ще поогледам наоколо.

— Да, непременно.

— Лека нощ, обич моя.

— Лека нощ.

Смъртта седеше на трона си от кости и разглеждаше модела на своя дворец, който беше повикала. С бързи движения на пръсти в пространството пред себе си тя отваряше отделни части, уголемяваше ги и ги подсилваше. Понякога бавно въртеше изображението и кимаше или клатеше глава.

— Интересно — каза Фекда, която се появи до нея и изпълзя върху високата облегалка на трона. — Ще има ли тъмница?

— Разбира се — отвърна Смъртта.

— Тайни проходи?

— Определено.

— Много издатини и пукнатини?

— Ужасно много.

— Задънени коридори?

— Да.

— Някои от стълбищата като че ли правят странни неща.

— Ешеров ефект — рече Смъртта.

— Място, където можеш да пълзиш вечно, по-голямо от сегашното ти жилище.

— Точно така.

— Значи си доволна?

— По свой собствен начин.

— И ще накараш да бъде пресъздадено тук в Дълбоките поля?

— Не в този му вид. Нужно е значително доработване.

— А когато бъде завършено?…

— О, да. Тогава да.

Рано сутринта Донърджак откри, че на екрана го очакват някой коригирани детайли. Той бавно се отпусна на стола си и ги проучи. Сложно, много сложно, реши Джон; и защо му беше на такова място детска стая?

Той включи холос на предложението на най-близката сцена, разгледа го и започна да го върти. После колебливо влезе в някои от предложените промени, като задържа онези, които не се поддаваха на представяне тук.

Изтекоха няколко часа докато успее да състави приближение, струващо си проучване в по-големи подробности. Когато го направи, Донърджак прехвърли част от него на Голямата сцена, отиде там й се разходи из нея. После се върна на пулта си, направи някои поправки, премести друга част на Сцената и я разгледа.

По-късно, затънал в корекции, той се завъртя и откри, че не е сам.

— Ейрадис! Добро утро. Не съм усетил кога си се събудила.

Тя се усмихна, хвана ръката му и я стисна. Джон я притегли към себе си и я целуна.

— Да, пак се събудих с разстроен стомах. Възможно ли е храната във Верите да действа така на създание на Вирту?

Той поклати глава.

— Не виждам защо.

— Вече от няколко дни ми се гади всяка сутрин.

— Наистина ли? Защо не ми каза веднага? Можеш да вземеш някакво успокоително.

— Винаги ми минава бързо. И после пак съм добре.

— Някакви други симптоми?

— От време на време повръщам.

— Ще поръчам нещо за стомаха ти.

— Благодаря ти, обич моя. Това ли е последният ти проект?

— Да, онзи, който дължа на господарката на Дълбоките поля. Ако искаш, можем да се разходим из него.

— С удоволствие. Да си вземем ли и кафе?

— Добре.

Нито еки, нито наемница, Вирджиния Талънт познаваше всички техни територии, макар и от различна гледна точка. Тя беше инспектор в Научния отдел на Вирту и следеше появяващите се земи, както и колебанията във вече съществуващите. Пътуваше надалеч, наблюдаваше и записваше и въпреки че функциите й бяха предимно пасивни, имаше огромни познания. Един от малцината жители на Верите, назначени на такава длъжност, Вирджиния обичаше работата си, бродеше из дивите земи й записваше откритията си в тях. Всеки ден представляваше ново откровение. Тя полагаше повече усилия, отколкото другите, и с нежелание се връщаше вкъщи в края на всяко дежурство.

Вирджиния се изкачваше по пътека сред скали и папрати, цветя и ниски дървета. Над нея прелитаха и грачеха крилати създания, някои току-що излюпили се от червени пашкули, напомнящи на плодове. От време на време пътя й пресичаше дребна бледа фигура. Стройна, тъмнокоса и светлоока, с кожа с цвят на какао, Вирджиния се движеше изящно и гъвкаво. Горещи ветрове танцуваха под утринните лъчи и пътят й тънеше в сянка. Беше го разчела точно така. Периодично спираше, за да отпие от бутилката с вода или да запише някое наблюдение.

По едно време от тъмната зеленина, вихреща се в дървото пред нея, се разнесе глас:

— Стигнала си далеч, Вирджиния Талънт.

— Вярно е — отвърна тя и забави крачка, — и листата тук изглеждат по-буйни от нормалното за сезона. Видях и повече ловни уилчи.

— Това е заради проливните дъждове, които са благоприятни за листоядните гронхи. Те се размножават бързо, както и уилчите, които се хранят с тях. Скоро ще започнат танците си. Тогава пък техните най-големи врагове страшнокотките ще мигрират на юг.

— Защо на юг?

— Когато броят им намалее, гронхите ще започнат да търсят стадните мишки, които скоро силно ще се разплодят на юг.

— Защо?

— Житото, с което се хранят, дори в момента е необикновено буйно заради оплодителното наводнение в началото на годината.

— Ами земята не е ли пострадала от дъждовете? — попита тя.

Отговор не последва. Зеленият пламък бе престанал да танцува.

Вирджиния се усмихна и продължи по пътя си. Облаците се сгъстиха и скриха слънцето. Последва глух тътен. Пътеката я водеше наляво и ставаше по-равна. По папратите започнаха да падат дъждовни капки. Проблесна мълния. Тя ускори крачка.

Проливният дъжд я настигна на открито пространство, където пътеката се разширяваше и се издигаше към върха на платото. Вирджиния благоразумно заобиколи група високи дървета и вместо тях избра не толкова плътния, но по-безопасен заслон на широколистни храсти, които отчасти бяха разцепили висока скала.

Седна в покритата с листа пукнатина и се загледа във водата, която се превърна в мънистена завеса около убежището й. От време на време избърсваше капките от челото си и наблюдаваше камъка в по-откритата част на пещерата от дясната й страна. Той потъмня и повърхността му се превърна в поток от стъкло и сянка.

После постепенно заприлича на лице и очите му се насочиха към нея. Тъмните влажни устни се раздвижиха.

— Вирджиния — казаха те, — най-силна е ерозията на източните склонове, отчасти в резултат от посоката на вятъра и отчасти заради наклона и оттичането на самите склонове, определени от минали явления.

— Маркон! — възкликна тя.

— Да. — Камъкът промени формата си и започна да се превръща в статуя на genius loci в цял ръст, без да престава да говори. — Посоката на вятъра отчасти се определя от температурните диференциали между тази, шест големи и единайсет по-малки области. Най-важни са крайбрежието и езерото Триада. Плодотворно ли е пътуването ти досега?

— Да — отвърна тя. — Твоят район винаги особено ме е очаровал.

— Е, благодаря ти. Ами районът на моята съседка Кордалис?

— Интересен е. Но светкавичното разпространение на бързоплъзгащите се лиани постоянно заплашва да унищожи ботаническите цикли.

— Мисля, че се дължи на цветната пигментация. Тя прекалено си пада по жълтото.

— Никога не съм разглеждала този въпрос от гледна точка на естетическите предпочитания на genius loci.

— А трябва. Не бива да пренебрегваш този аспект при по-младите.

— А по-старите са надраснали тези неща, така ли?

— Не. Но като цяло, ще откриеш, че имат по-добра преценка. От друга страна, ще се убедиш, че вкусът на някои от тях никога не се усъвършенства.

— Би ли ми казал имената им?

— Не, разбира се. Това ще е прекалено любезно от моя страна. Сигурен съм, че си способна сама да си правиш заключенията.

Вирджиния се усмихна и избърса лицето си с ръкав.

— Естествено — съгласи се тя.

Чертите му отново потекоха.

— Необходимо е… — започна Маркон и лицето му започна да изчезва. И после: — Не. Моят свят едва ли ще бъде унищожен, ако не реагирам — каза той. Камъкът донякъде възвърна изражението си и бледо се усмихна за миг. — Толкова рядко те виждам, Вирджиния. Как си?

— Много добре, благодаря — отвърна тя. — А като съдя по земята, същото може да се каже и за теб.

Камъкът се олюля. Създанието беше кимнало.

— Не съм водил епични битки със съседите си — отвърна то, — ако имаш предвид това. Онези дни ми се струват много далечни, грешка на началото.

— Изобщо не съм чувала за тях.

— Като се замисля, те са известни само на малцина. Така че това не би трябвало да е смисълът на въпроса ти.

— Не е, имаш право. Но все пак ме очарова. Това трябва да е свързано с прехода от чисто програмиране към самостоятелна еволюция във Вирту още в началото на установяването й. Но никога не съм чувала за войните на genius loci.

— Не разбирам тези приказки за нещо, наречено Вирту. Съществува единствено светът. Какво друго може да има? И да, ние се борихме за властта над земите си в дните след сътворението, когато мястото още не беше окончателно оформено. Имаше съюзи, предателства, блестящи победи, позорни разгроми. Това бяха славни дни, но всъщност се радвам, че вече са минало. Досадно е да живееш героично. Наистина, понякога все още избухват отделни вражди, но те са нищо в сравнение със сблъсъците от неустановените дни. Самият аз от известно време не съм участвал в такива неща и се чувствам чудесно.

— Очарователно. Някой служител като мен записвал ли е тази информация?

— Мога да говоря само от свое име и не съм я съобщавал на никого. Другите ми познати обаче са също толкова затворени, когато общуват с подвижни разумни същества.

— Тогава защо го казваш на мен?

— Познавам те от известно време, Вирджиния, и си ми разказвала за слепотата и парализата си в резултат от нелечимо неврологично заболяване. Предполагам, че и ти не говориш често за това. Добре, че имаш две тела.

— Ами, предпочитам да съм тук, отколкото там. Но за теб може да е полезно да си припомниш онези времена, да ги съхраниш.

— Докато умът си ги спомня, нищо не може да се загуби.

— Може би е добре да ги споделиш. Теоретиците инженери биха могли да научат от тях много неща.

— Не съм тук, за да ги уча. Не съм приятел на инженерите.

Това би могло да им помогне в бъдеще по-добре да си вършат работата.

— Не искам в земята ми да се върши никаква работа. Нито пък където и да било. Вече са имали тази възможност. И са свършили. Не са добре дошли тук.

— Говорех само за разширяване на познанията.

— Стига! — Лицето на камъка се намръщи. — Повече няма да приказвам за това!

— Както искаш, Маркон.

— Да. Както искам. Да повикам ли стихийните си слуги да ти потанцуват?

— Много мило от твоя страна.

От земята се надигна вода и се срещна със сипещите се от небето води. Те се сляха в лъскави тела, безлики и безполови. До тях се появиха по-тежки фигури от кал. Ветрове зашибаха листата. От отворите в земята изскочиха пламъци, които започнаха да се олюляват и раздвояват. Ветровете подхванаха безброй останки и изваяха от тях дяволи на отломките.

— Колко странно и прекрасно — каза Вирджиния, когато фигурите се откъснаха от точките на появата си и се плъзнаха наоколо.

— Малцина от твоя вид са го виждали. А може би никой — отвърна той. — Ела да седнеш до мен и да погледаш. Ще направя мястото по-сухо и топло.

Тя се надигна и се настани до него. Фигурите започнаха да се движат по-бързо. В тях танцуваха сенки.

Артър Идън се завърна от продължително пребиваване във Вирту. След като излезе от църковната кабина за прехвърляне, той взе обществения транспорт и след поредица хаотични прекачвания най-после стигна до едно от жилищата си. По пътя стомахът му започна да къркори, отново активизирал се след дълга почивка. Първото нещо, което направи след влизането в апартамента си, беше да си поръча бъркани яйца, бекон, препечен хляб, плодов сок и кафе. Докато кухненското му устройство изпълняваше заявката, Идън се съблече и влезе под душа. Там, сред плискащите го струи вода, отново изживя едноседмичното си послушничество — наречено „затвърдяване на програмата“, — просто упражнение за манипулиране на местната действителност, задължително за всички посветени на най-ниското жреческо равнище. Спомни си мисловното движение, протягането, улавянето на форми, приемането на пространства… Бе забавно да играе ритуалните програмирани игри. Нямаше начин да загуби, разбира се. Накрая всички участници биваха посвещавани. Щеше да отдели на въпроса цяла глава за укрепването на мисловната нагласа. Навярно по-висшите функционираха по същия начин. Това всъщност не обясняваше редките случаи на преживелици. Но пък те можеха да се дължат на латентни пси-сили, стимулирани от концентрацията. Вярващите бяха длъжни да съобщават за появата на такива сили под заплаха от отлъчване заради непокорство.

Той се избърса, облече си лилава пижама и синьо-зелен халат и си обу чифт очукани чехли от кафява кожа с мъхеста подплата. Докато се хранеше, прегледа пощата и вестниците. Беше получил поредното дълго писмо от доктор В. Дантон, някъде от астероидния пояс, който изразяваше несъгласие със статията му, предполагаща, че елишитската религия не подлежи на разпространение — и следователно е атавистична, — заради задължителната си връзка с Вирту на Земята. Дантон поддържаше тезата, че самата Вирту не е необходима за функционирането на вярата като истинска религия и твърдеше, че за това са достатъчни само доктрините й. Докато се чудеше дали елишизмът ще издържи без виртуална помощ, Идън трябваше да признае, че е възможно съдържанието му да е достатъчно, за да съхрани същността си. Той се запита дали самият Дантон не е елишит.

После отново се замисли за положението си в Църквата. За нея той бе Иманюъл Дейвис, учен библиотекар. Дейвис дори притежаваше апартамент в друга част на града. Но тази вечер му се искаше да е в собствения си дом и да работи по записките си, докато още помни всички подробности. Ако научеха за двойствената му самоличност, незабавно щяха да го отлъчат, знаеше го. От друга страна, Идън беше убеден, че никога няма да го приемат за член и още по-малко за кандидат за жрец, ако бяха наясно, че е специалист по религиите. И най-вече не трябваше да разбират за намерението му да ги третира като обект на изследване. Неговото двуличие бе единствено за каузата на истината. Нямаше да публикува тайните им ритуали, нито да обяснява езотеричните елементи на доктрината им. Интересите му бяха насочени към разработване на социологичния аспект от развитието на новата религия.

Беше прекарал месеци в документиране на съществуването на Дейвис преди да отиде за религиозни напътствия при елишитите. Фиктивната самоличност бе достатъчно добре изградена, за да издържи на повърхностната проверка, каквато можеше да са направили. Освен това осигури на библиотекаря сериозни основания за пътуване. И често се отбиваше в жилището му, за да отговаря на писмата, и фалшиви, и истински, защото Дейвис действително работеше в научната област. Той имаше и много познати и приятели, с които се срещаше с повод и без повод. До този момент нямаше данни, че е привличал необичайно внимание.

Но все пак се съмняваше. Ако разкриеха тази фиктивна самоличност, не искаше в никакъв случай да свържат измамата с него. Може би трябваше да прибави още един пласт към нея, да усложни живота на Дейвис, да ги заблуди в случай, че извършат по-задълбочена проверка. Да, това изглеждаше добра идея. Щеше да разработи подробностите и скоро да ги въведе в изпълнение.

Насилваше се да яде бавно и да се наслаждава на всяка хапка. Стомахът му доволно къркореше. Той се усмихна и отпи от сока. Всичко това навярно щеше да е излишно. Защото дори някак си да попаднеше в черния списък на елишитите, какво биха могли да му сторят? Да предприемат съдебни мерки, ако беше нарушил закона. Да го отлъчат, ако не успееха да го осъдят.

Чудеше се обаче на експлозивните емоции на вярващите. Самият той никога не беше изпитвал такива чувства. Предполагаше, че ако изследването му събуди достатъчно гняв, може да получи заплахи за убийство по-скоро от страна на паството, отколкото на жреците. Навярно някой щеше да опустоши апартамента на Дейвис. Действително можеше да бъде подложен на физическа разправа, ако го свържеха с библиотекаря. До този момент това не му бе хрумвало, но сега внезапно се уплаши. Докато отпиваше от кафето и мислеше за по-фанатичните аспекти на религиите, Идън осъзна, че вярващите винаги се държат по-сурово със своите, особено с онези, които смятат за отстъпници, отколкото с външни хора.

По време на втората чаша кафе това му се стори още по-вероятно. Когато публикуваха книгата му, всички щяха да се досетят, че авторът й е бил елишит. И щяха да се опитат да разкрият използваната от него самоличност. За щастие, дотогава оставаха години. Дори още не беше започнал да пише и това нямаше, да е толкова скоро. Достатъчно време, за да прикрие следите си много по-добре. Да, съществуването на Дейвис определено се нуждаеше от повече пластове, по-голяма сложност, задънени улички, други самоличности в неговата — от хаос. Всяка следа, която можеше да доведе до Артър Идън, щеше да бъде грижливо скрита. Добре че разполагаше с предостатъчно време.

Той се замисли за възможните начини. Единственото, за което успя да се сети, беше да развие виртсила за прехвърляне И да не съобщи за нея. Те обичаха да следят паството си. Не обичаха независимите псита. Чудеше се обаче какво всъщност биха могли да направят. Човек имаше право да се присъединява и да напуска каквато религия си иска. И никога не бе чувал за никакъв начин да елиминираш виртсила. Това просто се научаваше веднъж завинаги. После се замисли какво биха могли да възнамеряват да правят със своите човешки псита във Верите. Не беше чувал за истинска дейност в този район.

Имаше ли начин да лишиш някого от такава сила? Или да я контролираш? Да й се противопоставиш? След като в продължение на една седмица бе работил върху телекинетичните си рефлекси във Вирту, тази мисъл се загнезди в ума му, макар че там това беше по-скоро игра, въпрос на свързване с тази функция във вградените програми и на усвояване на използването им. Но можеше само да предполага дали ще има някаква действителна сила тук.

Той прибра част от пощата, останалата изхвърли. Прелисти вестника и се информира за събитията по света. После си направи силен коктейл и си легна с него. Взе и диктофона си и започна да разказва всичките си спомени и заключения, нови идеи и предположения. Малко по-късно ги нахвърли в типичния си почти изящен стил.

После се унесе и засънува. По някое време си спомни нещо, което трябваше да запише, и заопипва нощното шкафче, за да намери диктофона.

Внезапно усети, че го събаря.

Отвори очи и се наведе напред. Умът му светкавично превключи на упражнението от предишната седмица.

Диктофонът увисна във въздуха на няколко сантиметра под равнището на плота на шкафчето.

Известно време той само го гледа. После бавно протегна ръка и го хвана.

5.

Веднага щом седна на него, диагностичното устройство я претегли, измери пулса и кръвното й налягане и регистрира профила на мозъчните й вълни. Трябваха му още няколко секунди, за да анализира няколко кубични милиметра кръв.

После й каза:

— Госпожо, вие сте бременна.

— Грешиш — каза тя.

Изтече още една минута.

— Диагнозата е потвърдена — настоя устройството.

— Сигурно си се повредило.

— Малко вероятно — отвърна то. — Аз съм съвсем ново и във фабриката ме подложиха на пълни изпитания.

— Има причина да пристигнеш тук с едногодишна гаранция и без допълнително заплащане.

— Да, защото това е жест, заради който рядко им се налага да плащат. Мога да ви дам номера, за да поискате телепроверка.

— Добре, дай ми го.

По-късно техникът от сервиза, който настоя лично да провери устройството във виртпространството, поклати глава и каза:

— Нищо му няма. Работи отлично.

— Но аз не може да съм бременна!

Техникът я погледна и се поусмихна.

— Убедена ли сте?

— Просто не става така — отвърна Ейрадис.

Той поклати глава.

— По-добре да не ви питам какво искате да кажете. Но повярвайте ми, проблемът не е в устройството. А какво ще решите да правите с информацията, разбира се, си е ваша лична работа.

Тя му кимна на сбогуване и угасна като светлина.

После се заскита из високите зали на замъка. Мислеше за деца. Около нея се плъзгаха сенки, теченията поклащаха завеси и гоблени. По гредите на таваните се щураха и дращеха мънички същества. А какъв беше онзи друг звук?

Удивляваше я невъзможността на всичко това. Съчетаването на Вирту и Верите винаги бе стерилно, трябваше да е стерилно. Така бяха устроени световете. Нямаше място за пазарлъци с принципите. Не можеше да е бременна. Тя спря и се погледна в чудновато криво огледало. Лекото движение настрани правеше лявата й буза да изглежда като издута. Ефектът я развеселяваше всеки път щом минеше покрай него.

Какво се беше случило след смъртта й във Вирту и преди възкръсването й в Дълбоките поля?

Звукът отново се разнесе, мелодичен и в същото време металически. Каквото и друго да означаваше това, господарката на изгубените бе успяла да прати превъплътената й същност през интерфейса, за да я превърне в истинска обитателка на Верите. Дали тази промяна включваше и възможност за забременяване в нейния нов дом? Вече колко време се намираше във Верите? От шест месеца? Година? Трудно свикваше с начина, по който действаше тук времето.

Пак — и вече по-близо — онзи звук. Може би идваше от стаичката вляво или от коридорчето зад нея? Тя забави крачка и погледна в помещението. Нищо. Ейрадис влезе.

Зад гърба си чу тих шум. Завъртя се и зърна в коридора тъмния силует на дребен мъж в дрипава туника и бричове, брадат и с верига на глезена.

— Кой сте вие? — попита тя.

Той прекъсна стона си и завъртя глава, сякаш за да я разгледа.

— Кой… сте вие? — повтори Ейрадис.

Мъжът избъбри нещо нечленоразделно, но смътно познато. Тя поклати глава.

Той го повтори. Прозвуча й като „Не зная“.

— Не знаете кой сте, така ли?

Последва друго изречение, което тя почти разбра и започна да превключва аналитичните си програми, за да открие какъв е акцентът му. Следващия път, когато непознатият заговори, Ейрадис успя да осъвремени и редактира думите му.

— Твърде дълго — рече той — по мрачния път на паметта. Името забравено, подвизите невъзпявани.

— Какви са били подвизите ви?

— Кръстоносец — отвърна мъжът. — Много битки.

— Как се озовахте… тук?

— Семейно имение. Моето загубено. Затворник много време. Мрак.

— А враговете ви?

— Покойници. Покойници. Сега различно, това място. Срутено, изчезнало. Но духът му останал. Блуждал из призрачния замък и още блуждая. Аз и други от дните отдавнашни. Той е тук, в обвивката на новия. Понякога го виждам, друг път не. Избледнява, също като мен. Сега обаче вашето сияние. Добре. Иначе щеше да избледнее. И после високо във въздуха аз, а от височина страхувам се. Оставам. По-добре да блуждая сега. Вашето име, госпожо?

— Ейрадис — отвърна тя.

— Добре дошли, вие и рожбата ви бъдна. Наблюдаваше ви банши.

— Банши ли? Какво е това.

— Шумен женски дух. Провижда лоши неща и тогава вие.

— Снощи чух вой.

— Да. Беше тя.

— И какво ще е това лошо нещо?

Той сви рамене и веригата му издрънча.

— Когато става дума за провижданията им, банши обикновено генерализират нещата.

— В такъв случай не ми изглеждат много полезни.

— Банши са повече за атмосфера, отколкото за използване.

— Чувала съм ви от време на време и сега ви виждам за пръв път. Къде отиват призраците, когато не блуждаят?

— Не съм сигурен. Предполагам, че е нещо като сънуване. Нещо подобно. Но е място, места, късчета. Миналото се смесва с нови неща. Но пък това често се случва и в будно състояние. Разбуждаме се повече, когато наоколо има хора, като сега. Тя поклати глава.

— Не разбирам.

— Аз също. Но докато ме няма, научавам разни неща. Късчета. Парчета. Когато се върнах, знаех повече, отколкото преди. Вие сте много странна личност.

— Аз не съм от Верите. От Вирту съм.

— Никога не съм ходил в тази земя, но по свой собствен начин зная нещичко за нея. Зная и че сте дошли тук от още по-странно царство — от което не ми е известно да има обратен път. Отишли сте в Дълбоките поля и сте се върнали. Смятах, че не е възможно. Вие обаче сте донесли със себе си късче от него. Сякаш тъмният му прах е полепнал по обущата ви. Навярно затова ми е по-лесно да приказвам с вас, отколкото с повечето топли създания: имаме нещо общо.

— Защо блуждаете и мъкнете верига? Във Вирту мъртвите не правят така.

— Това е символ за страданията ми в края на моя живот.

— Но оттогава са минали векове. Колко време трябва да го правите?

— Никога не съм бил наясно по този въпрос.

— Не можете ли просто да престанете?

— О, правил съм го много пъти. Но винаги се събуждам и откривам, че пак продължавам. Лош навик, но нямам представа как да се откажа от него.

— Трябва да има някаква терапия, която да ви помогне.

— Не са ми известни такива неща, госпожо.

Той се завъртя и задрънча с веригата по коридора. Силуетът му избледня.

— Трябва ли да си тръгвате? — попита Ейрадис.

— Нямам избор. Сънят ме зове. — Сякаш с огромно усилие, мъжът спря и се обърна към нея. — Ще бъде момче — каза той, — и банши виеше за вас. Главно за вас — прибави призракът и отново се завъртя. — Но и за него, както и за съпруга ви.

После нададе кратък вой и звукът рязко секна заедно с дрънченето на веригата.

— Почакайте! — извика тя. — Върнете се!

Но той избледняваше с всяка следваща крачка и след мигове изчезна. Ейрадис проля първите си сълзи във Верите.

Донърджак вдигна поглед от реката уравнения на екрана и насочи вниманието си към текста, който съставяше в другата му половина.

— Убедих се — каза той, — че във Вирту наистина съществува четвърто равнище на сложност. Доказва го собственият ни опит, както и някои други аномалии, които ми направиха впечатление. Обсъдих тази възможност с неколцина колеги и всички те твърдят, че съм тръгнал по задънена улица. Но те грешат. Сигурен съм, че това може да се съгласува с общата теория на мястото. Нищо друго не може да обясни всички данни. Погледни тук!

Той замрази потока от цифри и го върна назад.

— Джон — рече Ейрадис, — бременна съм.

— Невъзможно — отвърна той. — Ние просто не можем да се съчетаваме на такова равнище.

— Изглежда, че можем.

— Откъде знаеш?

— Така казва медицинското устройство. Призракът също.

Той замрази функцията на екрана и се изправи.

— Най-добре да проверя онази машина. Призрак ли каза?

— Да. Срещнах го на горния етаж.

— Говориш за привидение, дух, безплътно проявление, така ли?

— Да. Самият той каза, че е такъв.

— Този замък е прекалено нов, за да има призрак — ако изобщо съществуват такива неща. Тук никой не е умирал от насилствена смърт.

— Той твърди, че е преживелица от стария замък, който някога се издигал на това място.

— Как се казва?

— Не можеше да си спомни.

— Хм. Значи безименен ужас. И е споменал, че си бременна, така ли?

— Да. Каза, че ще е момче.

— Е, няма начин да проверя призрака. Хайде поне да погледнем машината.

Половин час по-късно Донърджак се изправи от пулта, изключи устройството, затвори куфарчето си с инструменти и си свали ръкавите.

— Добре — каза той. — Всичко изглежда наред. Включи се в него и да видим какви ще са резултатите.

Тя го направи и Джон започна стандартната процедура. Когато стигна до съществената част, машината съобщи:

— … и все още сте бременна.

— Проклет да съм! — възкликна той.

— Какво ще правим? — попита Ейрадис.

Донърджак се почеса по главата.

— Ще поръчам медицински робот с акушеро-гинекологична и пълна педиатрична програма — отвърна той, — докато обмислим положението. Тези данни показват, че има достатъчно време. Кой би си помислил, че…

— Исках да кажа… — започна тя. — Исках да кажа, какво ще правим с… нея?

Джон срещна погледа й.

— Ти го обеща на господарката на Дълбоките поля — продължи Ейрадис — в замяна на моето освобождаване.

— Мислех си, че това никога няма да се случи.

— Но след като вече е факт, какво ще правим?

— Имаме време да помислим. Можем да се договорим.

— Имам чувството, че няма да успеем.

— Е, въпреки това ще опитаме.

— А после?

— Ще помисля.

Бременна.

Докато плуваше в топлата вана, Ейрадис мислеше за това. Не че никога не й беше хрумвала тази възможност — самовъзпроизвеждащите се проги бяха нещо нормално във Вирту. Те спасяваха genius loci от изразходване на цялата им енергия за първично програмиране и им даваха възможност да творят. Но никога не се бе замисляла сериозно за възможността самата тя да има дете — и определено не след като беше отдала сърцето си на Джон, защото макар че често се любеха едни с други, обитателите на Вирту и Верите никога нямаха потомство.

Примижала, тя погледна през мигли голото си тяло. Не забелязваше никакви промени, но както показваше утринното гадене, промени имаше. Ейрадис нежно прокара пръсти по все още плоския си корем.

Как щеше да изглежда бебето… момчето? Двамата с Джон бяха тъмнокоси и тъмнооки, така че най-вероятно и то щеше да е такова. Надяваше се да има конструкцията на баща си: висок и силен, без изобщо да е тромав. По устните й плъзна лека усмивка, когато си представи бебето, момчето, младежа, своя син.

Водата във ваната постепенно изстиваше. Тя си помисли дали да не завърти кранчето с крак и да долее гореща вода, после погледна към подпухналата кожа на пръстите си (нещо, което никога не се случваше във Вирту) и реши, че й е достатъчно. Изправи се и остави водата да се стича на капчици по покритата й с масло кожа (когато бяха в Ямайка, Джон й беше подарил масло за вана с аромат на жасмин).

Свикнала с по-хладния въздух, тя стъпи навън върху китайското килимче. Докато отпускаше вдигнатата си на кок, за да не се намокри коса, Ейрадис се замисли какво да прави през останалата част от деня.

Джон беше в кабинета си и търпеливо работеше по проекта за Двореца от кости на Смъртта. Не й харесваше да е около него, докато се занимава точно с този проект — инстинктивно усещаше, че Смъртта я наблюдава, и макар че мъжът й упорито отказваше да мисли за това, Ейрадис знаеше, че дворецът е само част от цената за нейното завръщане от Дълбоките поля. Не го обвиняваше, че е приел условията на Смъртта — в крайна сметка, тогава му се бе струвало невъзможно да се изпълнят. Господарката на изгубените спокойно би могла да поиска луната, но Ейрадис се страхуваше за неродения си син и се ужасяваше от предзнаменованието на банши.

Банши. Това не беше ли нейният вой? Ейрадис замръзна на място и се заслуша. Не, бе чула просто зимния вятър, който гонеше мъглите из куличките на замъка.

Бързо отиде до гардероба си, извади дълга пола от шотландско каре, ирландски плетен пуловер, дебели чорапи и удобни обувки. Призраците обичаха да блуждаят на онези места, на които Джон беше пресъздал представите си за древен шотландски замък. Щеше да ги потърси, да ги попита за поличбите. Кой можеше да знае плановете на Смъртта по-добре от обитателите на границата между живота и онова, което във Верите минаваше за Дълбоките поля?

Джон възнамеряваше да победи Смъртта — Ейрадис бе убедена в това. Можеше да е учен и поет, но носеше и душа на воин. След прераждането си във Верите тя не помнеше много подробности за религията, упражнявана от мнозина от родствените й ииони. Съпругът й имаше място в техния пантеон — дали то знаеше? — нещо като полубог. И все пак неговите планове, способностите му не означаваха, че не може сама да провери как точно стоят нещата.

Нероденото дете беше и неин син и Смъртта го искаше като откуп за нейния живот. Неин дълг бе да го закриля също толкова, колкото и на Джон. Ейрадис бързо излезе от банята, изкачи се по каменните стъпала и излезе при зъберите. Дългата й пола се развя на вятъра, както се бяха размахвали крилете й във Вирту, но този път не тъжеше за тях — носеше в себе си нещо по-скъпоценно, нещо, което беше решена да защити.

— Банши! — извика Ейрадис. — Банши!

Вятърът отнесе думите от устните й толкова бързо, че едва ги чу. Тя се завъртя с протегнати ръце. Полата й се развя около нея, тъмната й гъста коса заплющя. Ейрадис затанцува на вятъра като циклон от каре и абанос.

Заваля дъжд, силен и леден. После премина в град, който затрака по гладкия камък и покри плочите с бучки лед. Тя продължаваше да танцува и краката й се плъзгаха по леда. Танцуваше с вятъра и дъжда.

Някой здраво я обгърна през кръста, силна ръка стисна вледенените й пръсти, но замъглените й очи не можеха да открият партньора й. По косата и пуловера й се образуваха кристалчета: скъпоценни камъни от съкровищницата на Зимния цар. Свиреше и оркестър: брулещият град, стенещият камък, острият вой на теченията из зъберите.

Сега почти можеше да види партньора си. Лицето му беше бяло, скулите високи, невероятно високи, зъбите съвсем бели, дори на белия фон на лицето му. Целият бе бял освен тъмните очи, които бяха тъмни като пещера, тъмни като нощ, тъмни като…

— Не знаеш ли до какво може да доведе дъждът? — попита дрезгав шотландски глас, придружен от дрънчене на желязо.

Ейрадис усети, че Зимният цар я завърта и я предава на нов партньор. Тя покорно протегна ръка, за да хване дланта пред себе си, но замръзналите й пръсти не срещнаха нищо, дори най-слабо съпротивление. Ръката й се отпусна и тя забави стъпките на танца.

— Моме, мокра си до костите и си се вкочанила — укори я гласът. Програмата продължаваше да превежда странния акцент в по-разбираеми думи. — Какво правиш тук в такова време? Ще трябва да си поприказвам с онзи твой съпруг да те наглежда по-внимателно! Не ми пука, че е господар на замъка!

Ейрадис се остави да я въведе в затоплената вътрешност на замъка. Когато ледът от косата й се стопи и пръстите й изтръпнаха от топлина, тя позна събеседника си.

— Призрак! — радостно каза Ейрадис. — Надявах се да те открия!

— Е, откри ме! — измърмори призрачният кръстоносец. — Моме, ти едва не стана като мен! Вземи си сложи някакви сухи дрехи преди да убиеш и себе си, и рожбата си.

— Но аз искам да поговоря с теб точно за бебето — възрази Ейрадис, като изстискваше мократа си коса. Ръцете и краката й възвърнаха чувствителността си и тя започна да трепери.

— Нима? Сега ли? — Изражението на призрака оставаше строго, но нещо в гласа му омекна. — Първо се изсуши, сгрей си вътрешностите с топла супа и после можеш да ме откриеш в дългата галерия.

И за да покаже, че разговорът е приключил, той избледня. Веригата му се задържа няколко секунди по-дълго, после изчезна и тя. Ейрадис потръпна, кихна и като събра полите си в две ръце, побърза надолу към спалнята.

Малко по-късно, вече със съвсем суха коса, облечена в чисти топли дрехи и изпила половин литър гъста супа от телешко и ечемик (а в ръката си носеше втора порция в тежка керамична чаша), тя се изкачи в дългата галерия.

„Подходящо място за среща с призрак“ — помисли си Ейрадис. Въпреки че двамата с Джон бяха избрали за пода персийски килим, отстрани все пак се виждаха голите каменни плочи. Гоблените и портретите (маслени платна, които беше купила от различни антикварни магазини, кикотейки се на израженията на някои от лицата — защо им бе да ги запомнят с толкова строги физиономии?) смекчаваха тъмния камък, но не можеха да променят мрачната атмосфера на коридора. Не помагаше дори дискретно скритата изкуствена светлина. Сякаш самата галерия беше решила, че е предназначена да е сенчесто, призрачно място, и нарочно отхвърляше всичките им усилия.

Ейрадис отпиваше от супата и бавно вървеше по коридора. Килимът заглушаваше стъпките й. Стигна до един прозорец с нисък каменен перваз и остави чашата. Опитваше се да извади парче телешко с лъжицата, когато чу дрънченето на веригата.

— Благодаря ти, че дойде — любезно каза тя и подхвана полите си, за да направи нисък реверанс.

— Нямах избор, нали? — навъсено отвърна призракът. — Ако не бях дошъл, още щеше да си танцуваш като побъркана на вятъра и снега.

— Не толкова побъркана — рече Ейрадис, като отметна глава и повдигна вежди. — Все пак те открих, нали?

— Откри ме, да. Е, какво искаш да ме питаш за рожбата си? Докато бях жив, нямах потомство, й след като сега съм мъртъв, явно вече няма да имам.

— Но ти каза, че детето ми ще е момче — възрази тя, — каза също, че воят на банши е бил за него — както и за нас с Джон.

Призракът разклати веригата си, направи няколко крачки и я изгледа изпод гъстите си вежди.

— Позволяваш си волности, моме, наистина. Не можеш да задаваш такива въпроси на призраци и свръхестествени проявления. Ние даваме поличби — друг въпрос е как ще ги тълкувате.

Ейрадис бавно разбърка супата си, изяде една лъжица, после втора. Започваше да изстива и ечемикът ставаше лепкав. Тя отново остави чашата на перваза. После погледна през матовия прозорец, чиито поставени в оловни рамки стъкла бяха покрити с диаманти и ангели, и каза сякаш на себе си:

— Чудя се дали Зимният цар ще ми каже онова, което искам да разбера. Така се усмихваше, докато танцувахме… Навярно знае защо Смъртта иска детето ми.

Зад нея се разнесе ужасно дрънчене, сякаш веригата беше ударила направо по голия камък.

— Зимният цар категорично знае защо Смъртта иска рожбата ти, моме, но мисля, че не би ти го казал направо.

— А ти можеш ли?

— Аз не зная отговора, моме.

— Можеш ли да ми помогнеш да го науча?

Продължително мълчание. Ейрадис гледаше сипещите се снежинки зад дебелото стъкло и виждаше по-скоро сенките им, които затъмняваха светлината, отколкото самите тях. Вятърът виеше и тя се радваше, че архитектите са жертвали историческата истина заради изолацията.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— И повече няма да танцуваш със Зимния цар?

— Няма.

— Ще стоиш на сухо и ще ядеш най-хубавата храна, така че рожбата ти да порасне силна?

— Да.

— Добре, тогава ще ти помогна да потърсиш отговорите, моме. Не ти обещавам, че ще ги открием, но мога да ти помогна да ги потърсиш.

Ейрадис се завъртя й погледна призрака. Той стоеше прегърбен в дрипавата си туника и провиснали бричове. Краката му, забеляза тя, бяха боси и целите покрити с мазоли. Странно, глезенът, на който беше закачена веригата, изглеждаше също толкова гладък, колкото и другият.

— Как се казваш? — попита тя.

— Не зная — разнесе се заглъхващият глас. Призракът бе започнал да избледнява. — Не зная. По-добре да не знаеш някои неща.

Ейрадис дълго мисли за това, после взе чашата с изстиналата супа. Небето навън помрачняваше. Щеше да откъсне Джон от изчисленията му. Можеха да си запалят огън в салона до спалнята и да вечерят на свещи край камината. После сигурно отново щяха да се заемат с пъзела, който подреждаха — пейзаж с мост от Моне, който доста ги беше затруднил.

Ейрадис тихо си затананика, спусна се по стълбището и не чу воя на банши, слял се с този на вятъра.

Джон д’Арси Донърджак продължаваше работата си и внасяше предложените промени. Сутрин, когато се връщаше в студиото си, научаваше дали проектите му са приети. Или откриваше нови списъци с детайли. В края на този работен ден, когато остави промените си и техния каталог на обичайния адрес в машината, Джон за пръв път приложи лична бележка: „Наистина ли имаш сериозни намерения за онази работа с първородното?“

На следващата сутрин след новия списък откри отговора: „Съвсем сериозни“.

Когато привечер свърши работа, той написа: „Какво би приела в замяна?“.

Отговорът на другия ден беше: „Не приемам никакви пазарлъци“.

Той попита: „Какво ще кажеш за най-пълната музикална библиотека на света?“

Отговорът: „Не ме изкушавай, Донърджак“.

„Може ли да поговорим по този въпрос?“

„Не.“

„Трябва да има нещо, което да искаш повече.“

„Нищо, което ти да си в състояние да ми дадеш.“

„Въпреки това бих опитал.“

„Разговорът е приключен.“

Донърджак отново се захвана на работа, внасяше блестящи поправки в плана, включваше желаните промени и на свой ред предлагаше нови. Много от тях по-късно получаваха одобрение.

Един ден, когато бе оставил пълния интерфейс на полето към Голямата сцена отворен, той чу писък на гайда. Отиде до най-близкия прозорец и погледна навън, но не успя да открие източника на музиката. Излезе в коридора, но оттам гайдата почти не се чуваше.

Когато се върна, Джон разбра, че звуците като че ли се носят откъм Сцената.

Влезе вътре и се сепна. Сякаш се беше озовал няколко километра навътре от крайбрежието. Както обикновено, бе оставил сканирането на случайно търсещ режим и пейзажът, който сега го заобикаляше, представляваше копие на шотландските планини. И музиката очевидно идваше оттам.

Той махна с ръка в един от клавишните отсеци и във въздуха пред него се появи меню. Донърджак посочи с показалец полукръглата иконка и когато холосът й се появи, го хвана и завъртя волана, натисна го навътре, за да потегли, и се насочи натам, откъдето му се струваше, че се носи музиката.

Зави надясно и Вирту се понесе покрай него. Хълмове, хълмове, хълмове. Гайдата звучеше оттук, но сред тези канари и хребети можеше да я търси цяла вечност.

Издърпа волана назад и се издигна по-нависоко. Но хълмовете продължаваха, отчасти се закриваха един друг и от тази височина музиката почти не се чуваше. Защо си правеше този труд, запита се той, да търси местно, маловажно явление във Вирту? Но нещо в звуците го зовеше, навярно дърпаше някаква родова струна и го караше да ги чувства някак по-особени.

Така че продължи да търси, да кръжи и да се издига. Накрая зърна мъж, изправен върху скала в малка долина и стиснал в ръцете си гайда. Донърджак се спусна по-ниско и бавно се приближи, докато мъжът и камъкът не се озоваха в обсега на Голямата сцена.

После тръгна към него, спря на десетина крачки и плъзна поглед по стройната фигура и поддържаната брада на мъжа, по кинжала на глезена му и двуострия меч на хълбока му.

Заслуша се и в същото време забеляза, че теренът около него бавно се върти. Хълмовете потъваха в долини, издигаха се нови възвишения. После внезапно осъзна, че те някак си се подчиняват на музиката. Сякаш мястото бе станало подвижно и танцуваше под писъка на гайдата против волята на своя genius loci.

Музиката продължаваше, промените също. След известно време забеляза, че изтравничетата недалеч от него изведнъж са клюмнали. Цветята започнаха да вехнат.

— Здрасти — разнесе се тих гласец. — Музиката е страхотно нещо, нали?

Донърджак се вгледа и видя, че черното петно е пеперуда.

— Той ще продължава да свири още известно време — каза тя. — Това е „Войската на титаните“. До края има още доста.

— Кой е той? — попита Джон.

Пеперудата изпърха и кацна на рамото му, за да го чува по-добре.

— Улфър Мартин д’Амбри — разнесе се отговорът, — свирач на призрачната войска на Небебог в много победи в дните на Сътворението. Той е нещо като изгубена душа, Призрачния гайдар.

— Призрачния гайдар ли? Защо се нарича така?

— Защото не е от никой свят и блуждае като призрак, за да търси изгубената си войска.

— Боя се, че никога не съм чувал тази история.

— В първите дни, когато обединението на системите създаде Вирту, земите внезапно се застъпваха помежду си и лесно се разкъсваха.

— Да.

— Когато всички се отделиха, последва период на хаос, ужасен потоп, докато иионите се опитваха да поддържат владенията си въпреки натиска от всички страни. Роди се свят и пое по своя път, но освобождаването му представляваше истински катаклизъм, макар че отвън може да не е изглеждало така. Отвън всичко може да е протекло за секунди, но вътре продължи безкрайно.

— Това ми е известно и в реално време наистина беше съвсем кратко.

Последва мелодично подсмихване.

— Уверявам те — отвърна пеперудата, — че времето във Вирту беше реално за притежаващите разум.

— Просто отбелязвам, не се опитвам да омаловажа изпитанията на онези, които са страдали. Ами ти? Една пеперуда е толкова… крехко създание… за такива времена.

Отново онзи смях.

— Ако някога получиш достъп до хрониките на онова време, потърси името Алиот.

Донърджак погледна към гайдаря и каза:

— Малко се отклонихме от въпроса.

— Прав си. Небебог си беше представил рота от смъртоносни воини. И ги създаваше винаги, когато се нуждаеше от услугите им в битка.

Гайдарят продължаваше да свири. Донърджак поклати глава.

— „Представил“, казваш.

— Да. Както бе обичайно за боговете по времето на Великия потоп, той създаваше всичко, от което имаше нужда, само със силно въображение. Вече не правят така. Прекалено е изтощително. Но тогава му трябваше смъртоносна ударна сила.

— Значи просто си ги е представил и те са се появили, така ли?

— О, не. Дори боговете се нуждаят от известна подготовка. Трябваше да си представя всеки един поотделно, фигурата и лицето му, бойните му способности. Трябваше да види всички тях толкова ясно, колкото се виждаме ние с теб. Едва тогава можеше да съчетае въображението с волята си и да ги създаде на бойното поле.

— Разбира се. И предполагам, че е бил в състояние да изцерява раните им и после пак да ги праща в бой невредими.

Да, можеше да играе ролята на полева болница. Те бяха великолепни и техният гайдар д’Амбри пламтеше като силен огън. И той се биеше също като останалите. Може би даже по-добре.

— И какво се случи?

— Когато нещата се поуталожиха и призивът „на оръжие“ започна да се чува все по-рядко, необходимостта от техните услуги постепенно отпадна. И тогава, след една от последните велики битки, Небебог свика войската си, за да я приспи отново в паметта си. И всички те мигновено изчезнаха — освен самотния гайдар на върха на хълма.

— И защо е останал?

— Една от малките житейски загадки. Предполагам, че е притежавал нещо, което другите са нямали: своята музика. Мисля, че това му е придавало индивидуалност.

— И?

— По-късно ротата беше призовавана още няколко пъти и винаги се появяваше без гайдаря си. Говори се, че известно време Небебог безуспешно го търсил, но после битките свършиха и той никога повече не ги е призовавал. И сега гайдарят се скита в търсене на изгубената си войска. Свири из цяла Вирту и ги зове.

— Жалко, че не може да забрави и да започне нов живот.

— Кой знае? Може би някой ден…

Гайдата внезапно замлъкна. Донърджак вдигна поглед и видя, че гайдарят е изчезнал от скалата. Закрачи натам. Какви ли спомени бяха заключени в главата на този човек! Ако успеше да го накара да му ги разкаже, това щеше да се равнява на цял университетски курс по епистемология на Вирту.

Заобиколи канарата, но гайдарят не се виждаше никъде. Направи още една обиколка около камъка.

— Улфър! — извика Джон. — Улфър Мартин д’Амбри! Трябва да поговоря с теб. Къде си?

Но не получи отговор.

Когато се върна на предишното място, вече я нямаше и черната пеперуда.

— Алиот? — попита той. — Тук ли си още?

Отново никакъв отговор.

Донърджак тръгна обратно. После импулсивно активира пулта си и се издигна нависоко. От гайдаря нямаше и следа, но остана впечатлен от фините промени в терена, очевидно предизвикани от музиката. Полегатите склонове бяха станали по-стръмни, стръмнините се бяха превърнали в недостъпни чукари. Земята изглеждаше по-дива, като в някогашните сурови времена.

Донърджак се спусна и превключи на нормална търсеща програма, която позволи на пейзажа на Вирту да преминава през Голямата сцена. Можеше да хололизира или да оставя непокътнато всичко. Остави го непокътнато. После се завъртя и излезе в собствения си свят.

В деня, в който най-после срещна банши, Ейрадис вече ясно различаваше издутината на корема си. От известно време двамата с Джон постоянно обитаваха замъка и рядко напускаха шотландския си остров. Уединението им носеше любовна наслада, но тя знаеше, че по този начин Донърджак свежда до минимум неудобните въпроси за произхода на съпругата си.

Ейрадис също искаше да запази тайната. Криенето нямаше да продължава вечно. Той й беше обяснил системата, по която възнамерява да вкарва данни за нея в архивите на Верите — много от които се съхраняваха във Вирту. Но докато разработваше плановете за двореца на Смъртта и от време на време работеше за института „Донърджак“, не му оставаше време за друго. Тя нямаше нищо против. Въпреки че спомените й бяха съвсем бледи, преживяванията в Дълбоките, поля все още я преследваха. Изолираният замък с неговите многобройни призраци и роботи й бе достатъчен.

И все пак понякога го напускаше, за да се разхожда край океана по особено уединен каменист плаж. Рибарите никога не идваха на това място — вълните криеха прекалено много скали и селяните познаваха прекалено добре влагата, студа и буйния нрав на морето, за да откриват очарование или романтика в дивата гледка.

Ейрадис обаче й се наслаждаваше и докато бременността й напредваше, все по-често се разхождаше по плажа, достатъчно топло облечена, за да се избави от загриженото гълчене на роботите и призраците. И една мъглива сутрин срещна банши именно там.

Отначало си помисли, че някое от селските момичета е дошло да пере, но идеята й се стори несериозна още преди окончателно да се оформи. Кой би киснал в ледената солена вода, когато в селото имаше достатъчно газови перални и сушилни? Изпълнена с любопитство, тя побърза нататък. Натежалото й тяло правеше стъпките й по кръглите камъчета на плажа малко тромави. Когато приближи, Ейрадис видя, че първоначалното й предположение явно е вярно — момичето наистина переше дрехи в солените води на островчето.

— Госпожице? — повика я тя. Искаше й се повече да е усвоила местния диалект, макар да подозираше, че призраците могат да я научат на език с неколковековна давност. — Госпожице? Да не сте загубили нещо? Мога ли да ви помогна?

Сепнато от гласа й, момичето — не, жената — се изправи и дрехата, която переше, изчезна, но не й преди Ейрадис да зърне карето на рода Донърджак. Когато жената се завъртя към нея, тя видя защо отначало я е помислила за по-млада — беше ужасно слаба и все пак излъчваше сила и от сиво-зелените й очи струеше странна напрегнатост.

Тези сиво-зелени очи дотолкова привлякоха вниманието й, че Ейрадис се приближи до нея още преди да забележи изключителната й красота. Правата й копринена коса, която се спускаше почти до стъпалата й, имаше цвят на лунни лъчи. Макар че роклята й изглеждаше семпла, просто парче плат с панделка на шията и волан под малките й обли гърди, видът й беше аристократичен, такива бяха и фините й остри скули. По ръцете й нямаше следи от пране и пръстите й бяха също толкова дълги и фини, колкото и всичко останало в нея, със съвършено оформени нокти.

— Вие не сте от селото — каза Ейрадис, като се насили да не направи реверанс (в края на краищата, нали бе господарка на тази земя и съпругът й беше владетел на замъка). — Моля, кажете ми коя сте?

— Аз съм кониак на тази земя, на старите господари, издигнали първите древни укрепления, върху праха от които съпругът ти построи замък, за да го направи твой дом.

Говореше също толкова изтънчено, колкото изглеждаше, но в интонацията й имаше нещо, което накара Ейрадис да потръпне и инстинктивно да защити корема си с длан.

— Кониак ли? Какво означава това?

— „Виещата жена“ — отвърна другата. — Призрачният кръстоносец ме нарича с ирландското име „банши“. Майка му е била ирландка, въпреки че той не си го спомня.

— Знаете ли името му?

— Да, но той не го иска. Когато го пожелае, сам ще го разбере. — Виещата насочи сиво-зелените си очи към Ейрадис. — Искаш да ме попиташ какво правя тук ли?

— Не, помислих си, че мястото ви е тук, както мястото на призраците е в замъка.

— Би трябвало повече да се замисляш. — Изражението на кониак не беше любезно, но не можеше да се каже и обратното. — Знаеш ли каква е моята функция?

— Призрачният кръстоносец каза, че воят ви имал нещо общо с предзнаменования… предзнаменования за смърт — колебливо отвърна Ейрадис. Държеше едната си ръка плътно долепена до корема си, а с другата придърпваше около себе си наметалото, сякаш тежестта на вълната можеше да защити нероденото й дете. — Каза, че виете за мен — за мен, за моето бебе и за Джон.

— Така е. Питаш ли се защо?

— Да.

— Смъртта те отнесе, с определена цел и те върна поради същата причина. Твоят Джон захапа примамката — макар че, за да съм справедлива към него, Донърджак постъпи съвсем различно от онова, което очакваше господарката на Дълбоките поля.

— Смъртта? Очаквала? Какво искате да кажете?

— Защо да ти обяснявам? Какво можеш да ми предложиш? Коя си ти, призрак от Вирту, че да заповядваш на някого с благородна кръв?

— Благородна кръв?

— Да, моме, кониак е от рода Донърджак, от род, по-древен от този на Донърджак, от клана, който роди господарите на тази земя, присвоена от твоя съпруг по правото на закона и донякъде на кръвта.

— И все пак… и все пак вие твърдите, че сте от рода Донърджак.

— Да, той е господарят тук и аз съм виещата жена на тази земя, затова съм от неговия род — и от твоя род, призрак от Вирту.

— Тогава ми помогнете, заради същия този род, заради древния клан, който ви е родил. Нима гордите потомци на тази земя трябва да бъдат използвани като пионки — даже един от играчите да е самата Смърт?

Кониак студено се усмихна с тънките си устни.

— Това ли е всичко, което ми предлагаш, жено от Вирту? Възможност да защитя гордостта на хора, отдавна превърнали се в прах, заради други, които скоро ще се превърнат в прах? Смяташ ли, че е достатъчно?

Ейрадис прикри вълнението си — кониак спокойно можеше да изчезне с презрително изсумтяване и вой. По време на разговорите й с призрачния кръстоносец, дамата от галерията и другите, които блуждаеха в замъка Донърджак, това често се беше случвало. Тя разполагаше с нещо, което виещата жена искаше. Само да можеше да го открие…

— Каква цена според теб е достойна за моята информация, жено от Вирту, господарке на замъка? — попита кониак.

Ейрадис едва не отвърна „Всякаква“, но я спря споменът за сделката на Джон, добронамерена, но необмислена (макар че без нея детето изобщо нямаше да се роди, така че…). Тя разтърси глава, за да проясни хаоса от мисли. Но виещата чакаше.

— Няма да разменя своя живот, нито този на мъжа ми, на детето ми, нито пък на когото и да било другиго, защото животът не е разменна монета. Ще изпълня всяко друго твое разумно искане.

— Само колко си предпазлива — подигравателно рече кониак. — Но ти имаш повече основания от другите да познаваш стойността на предпазливостта. Много добре, ето цената ми. Бях превърната във виеща жена въпреки волята ми. Като наказание за това, че не успях да предупредя баща си за заговора, който отне живота му, в смъртта аз трябва да предупреждавам обитателите на замъка за приближаването на тяхната смърт. Заеми моето място, господарке на замъка, и ще ти кажа каквото знам.

— Да заема твоето място?

— Да, след собствената си смърт, когато и да настъпи тя. Не искам сегашния ти живот, а само задгробния.

— Задгробния ми живот…

Ейрадис сбърчи чело и се помъчи да си спомни времето, прекарано в Дълбоките поля. Беше… Не беше… Не бе точно… Не можеше да си представи как е или не е било, освен че я е имало. Същността й не беше преставала да съществува.

— Съгласна съм — сложи край на размислите си тя. — След смъртта си, когато и да е тя, ще заема твоето място като кониак.

— Така да е — каза виещата жена и с тези думи Ейрадис осъзна, че няма връщане назад — някакво копринено въже се бе увило около нея и я привързваше към съдбата й също толкова здраво, колкото призрачният кръстоносец беше привързан към веригата си.

— А сега ми разкажи какво знаеш за плановете на Смъртта. Кажи ми защо виеше за мен и моите мъже.

— Ти замръзваш — рече кониак и Ейрадис усети, че наистина е така. — След като направи толкова много, за да спасиш сина си, не трябва да го излагаш на риск още преди да се е родил. Влез вътре, нахрани се и пийни нещо. Когато останеш сама, ще дойда да поговорим.

— Но…

— Край… — пронизително извика виещата жена, изчезна и остави след себе си само ехото в скалите.

— Призраци — каза Ейрадис на глас. — Последната дума винаги е тяхна. Всъщност може би така трябва.

— Искаш ли още малко задушено, скъпа? — вдигнал черпака над купата, попита Джон.

Ейрадис се засмя.

— Вече изядох две порции, Джон, две порции задушено, резен пресен черен хляб и парче мек чедър. Аз просто съм бременна, не се угоявам за панаира.

Той остави черпака и също се засмя. После премести стола си, седна до нея и я прегърна през рамо.

— Излишно се суетя, така е — каза Джон, — но се тревожа за теб. Това не е обикновена бременност. Искам да не си лишена от нищо.

— Благодаря ти, Джон. Зная го.

— И не съм сигурен, че за теб и бебето е добре да обикаляш навън на студа. Голямата сцена не ти ли стига, за да се наслаждаваш на гледките?

— Не, във Вирту не се чувствам в безопасност, Джон. Не зная какво е направила господарката на Дълбоките поля, когато ме върна, но се страхувам, че може да промени решението си. Най-добре да не се мяркам излишно пред очите й.

— Голямата сцена е по-скоро Верите, отколкото Вирту, Ейрадис. Тя представя външния вид на Вирту, без да проектира същността в програмата. Можеш да й се наслаждаваш, без да участваш в нея — не е нищо повече от красив тапет.

— Зная, Джон, зная. И все пак съзнанието на господарката на Дълбоките поля се простира в цяла Вирту, даже когато не осъществяваме прехвърлянето. Не, предпочитам да избягвам Вирту, освен ако не си с мен — а може би дори тогава.

— Както кажеш, скъпа.

Думите му прозвучаха безизразно, но Ейрадис усети, че я иронизира, сякаш внезапно са й се дояли кисели краставички или сладолед с манго.

— Ами тогава, Ейра, щом не мога да очаквам да се пазиш от студа, искаш ли да се преместиш някъде на по-топло? Бих могъл да те посещавам често. Бих дошъл заедно с теб, но имам нужда от оборудването, което монтирах в замъка.

— Не, Джон. Не искам да те оставям. И без това те виждам достатъчно рядко. Поне ми позволи нощем да усещам топлината ти до себе си.

— Прекалено самотна ли се чувстваш, Ейра?

— Не, обич моя. Намерих с какво да се занимавам. И все пак всичко ще загуби привлекателността си, ако не очаквам компанията ти вечер.

— Обичам те, Ейра. Може невинаги да го проявявам, но те обичам… повече, отколкото мога да го изразя с ДУМИ.

Отговорът й не беше словесен, но му достави наслада и Джон се върна в кабинета си с един час по-късно, отколкото имаше намерение, усмихнат и сгрян от мисълта за смеха й.

Ейрадис сама разчисти масата от обеда (Дак ръководеше роботите, които по заповед на Донърджак разтоварваха сандъци с електронно оборудване) и тази проста задача й достави удоволствие. Когато всичко бе подредено, отиде в салона и пъхна в огъня нова цепеница. Въпреки че зимата отстъпваше мястото си на пролетта, замъкът оставаше студен. Тя си взе книга, настани се на един от столовете и положи всички усилия да забрави, че чака да види дали кониак ще дойде при нея. Беше й хрумнало, че духът може да я обвърже с нейната страна от уговорката и после с неохота да изпълни своята.

Безпокойството й обаче бе напразно, тъй като едва успя да прочете две страници, когато пламъците на огъня заподскачаха, вятърът навън заблъска стъклата и ето че стройната бледа фигура на виещата жена седеше на стола до камината.

— Интересна ли е? — попита тя и посочи книгата, която Ейрадис остави в скута си.

— Много — отвърна Ейрадис. — Разкази за морски пътешествия. След като си била русалка е странно да възприемеш останките от кораба от гледна точка на моряците. Разбира се, повечето моряци във Вирту са на почивка и потъването им задейства отзоваваща програма във Верите.

— И все пак действията във Вирту могат да предизвикат смърт във Верите, Странно, нали, след като само едното място е действително.

— Вирту е действителна — отвърна Ейрадис. Разбираше, че кониак трябва да има причини да започва по такъв уклончив начин.

— Така казваш ти, така твърдят и мнозина, особено от Вирту, но откъде се е взела тази действителност?

— Никой не знае. Това е голямата загадка, загадката на Първото слово, Хаосът на Сътворението. Прости ми, кониак, но аз не съм набожна — дори Дълбоките поля не ме насочиха към такава самовглъбеност.

— Но господарката на Дълбоките поля те превърна в създание на Верите, ангел на Вирту. Питала ли си се защо го е сторила, след като Донърджак я е помолил само да ти върне живота? Колкото и мъдър да е, Джон д’Арси Донърджак дори не се е сетил да те поиска за жена във Верите.

— Странното великодушие на господарката на Дълбоките поля наистина ме удиви и реших, че е искала да родя това дете, за да може да го получи в замяна на живота ми, но каква полза би имала тя от дете от Верите?

— Ами ако твоята рожба не е просто дете на Верите? Ами ако, въпреки промените, които е направила в теб, синът ти наследи нещо от Вирту? Какво ще представлява тогава?

— Объркваш ме. Виеща жено, струва ми се, че са сбъркали името ти! Трябвало е да те нарекат „Загадъчната жена“!

Кониак избледня на стола си и по стройната й фигура запробягваха вълни. Ейрадис си помисли, че може да е обидила духа. После разбра, че виещата жена се смее. Когато прозрачността й изчезна, високите й скули бяха поруменели и тънките й устни се извиваха в приветлива усмивка.

— Ти ми харесваш, Ейрадис. Жалко… Добре. Ще ти го кажа направо. Не всички от Вирту са доволни, че връзките с Верите са еднопосочни. Господарката на Дълбоките поля знае това и се опитва да си осигури преимущество в тази игра. Твоят син може да е това преимущество, може и да не е, но така или иначе Смъртта навярно е хванала Джон д’Арси Донърджак в капана си и ще го принуди да й го даде.

— Защо Джон? Защо мен? Ние не сме единствената двойка, разделена от интерфейса.

— Не, но той е Джон д’Арси Донърджак, а ти… ти, клето създание, си нещо много повече, отколкото съзнава съпругът ти. Прахът на черната пеперуда още лепне по косата ти. Казвала ли си го на Джон?

— Не съм.

— Така.

Последва продължително мълчание, което по някакъв странен начин беше приятно. Наруши го Ейрадис.

— Под замъка има тунели.

— Зная ги.

— Исках да ги проуча.

— Мога да ти ги покажа.

— Утре ли?

— Утре.

— Тогава доскоро.

— Доскоро.

Виещата жена изчезна. Ейрадис се усмихна и вдигна романа си. Бе чудесно отново да има приятелка, особено в такъв момент. Роботите бяха симпатични, призрачните воини също, но нищо не можеше да се сравнява с компанията на представител на собствения ти пол.

Тя прелисти страницата. Вятърът виеше над измисленото море. Ревът на океана навън й осигуряваше музикален фон.

Затоплена от овесената каша със сметана на закуска, Ейрадис си обу тежки ботинки — доста по-грозни, отколкото предпочиташе, но затова пък водонепроницаеми и с дебели грайфери. Върху вълнените панталони и пуловер си облече леко яке, по-скоро за да се предпази от влагата, защото не предполагаше, че в подземията ще има вятър.

— Пак ли отиваш на плажа, Ейра? — попита я Джон. В едната си ръка небрежно стискаше дискове и четящо устройство и очевидно идваше от кабинета си да вземе материалите, които бе чел в леглото предишната вечер.

— Не — отвърна тя и с изненада долови предизвикателните нотки в гласа си. — Реших да проуча тунелите под замъка — останките от старата крепост.

Джон се понамръщи, погледна през прозореца, забеляза ситния дъжд и кимна.

— Времето навън не изглежда много примамливо и след като не искаш да използваш Сцената…

— Не искам.

— В такъв случай… Ще вземеш ли със себе си някой робот?

— Нямам такова намерение.

— Не би било зле. Не съм навлизал навътре в тунелите, но като че ли има доста непроходими участъци.

— Не ми трябва бавачка, Джон. Запази я за бебето!

— Моля те, Ейра, не се дръж неразумно. Не те карам да стоиш вътре — моля те само да вземеш някой робот, за да ти помогне, ако паднеш или се подхлъзнеш.

Ейрадис едва не отвърна, че очаква да я придружи поне един призрак, но се овладя. Джон дори не си представяше колко много време прекарва жена му с призрачните обитатели на замъка Донърджак: с призрачния кръстоносец, с Малчо, с Плачещата слугиня, затворника със завързани очи, с дамата от галерията, а сега и с кониак. А и всъщност доводите му бяха основателни.

— Добре, Джон, имаш право. Ще питам Дак кой от тях е свободен.

Съпругът й остави дисковете, прегърна я и прошепна в косата й:

— Можеш да вземеш който и да е робот, обич моя. Ти си по-важна от всяка задача, която трябва да се свърши тук.

„Почти всяка. Ти за нищо на света не би оставил работата си“ — горчиво си помисли тя и тутакси се укори за сприхавостта. Знаеше, че за него проектирането на двореца на Смъртта означава да изпълни своята част от сделката, която му беше върнала Ейрадис, но подозираше, че тази му всеотдайност съдържа и известна доза гордост. Господарката на Ентропията постоянно му пращаше електронна поща с предложения за корекции и допълнения към своя Дворец от кости. Джон бе споменал, че се чувства странно поласкан да получава писма от създание, смятано за легенда дори от най-великите учени на Верите.

— Благодаря ти, Джон — отвърна тя, като се опитваше да не обръща внимание на мислите си. — Предполагам, че ще ми е достатъчен някой от роботите с общо предназначение.

Той се усмихна, отново я прегърна, после взе дисковете и четящото устройство.

— С нетърпение очаквам да ми разкажеш за откритията си, скъпа. Ще те видя ли на обед?

— Навярно — отвърна Ейрадис. — Не зная докъде ще стигна — а и тръгвам късно.

— Добре. Не се уморявай.

— Няма.

Джон леко я целуна по бузата и излезе. Ейрадис остана неподвижна още няколко секунди, като се чудеше дали не го е ядосала. Успя да сподави въпроса с известно усилие. Знаеше, че не може да го догони и да го попита, без да предизвика спор по същите проблеми, които бе решила да не повдига. Бракът — поне с всеотдаен учен — се оказваше малко по-труден, отколкото си представяше. Изобщо не беше съзнавала, че изкуството, изградило любимия й, ще е и неин съперник.

Тя притисна очите си с пръсти и се насили да прогони тези мисли от главата си. С времето щеше да си намери повече занимания. Когато се родеше бебето, щеше да има достатъчно работа. Засега й предстоеше да проучи тунелите и да се наслади на странната компания на кониак.

Тежкият железен ключ, който отваряше дебелата желязна врата, спокойно можеше да е останал от първоначалния замък, но Ейрадис знаеше, че в една от поредните си прищевки, които обикновено запазваше за изкуството си, Джон е поръчал да изковат вратата в селото. Пантите й изскърцаха, но се отвори съвсем лесно.

Беше се спуснала в подземието на „тъмниците“ заедно с Войт, сервомеханизъм с общо предназначение, който в момента приличаше просто на еднометрово яйце от червеношийка, висящо на трийсетина сантиметра над земята. Въздушната му възглавница леко надигаше праха, но иначе присъствието на робота не й се натрапваше. Докато вкарваше ключа в ключалката, към нея се присъединиха призрачният кръстоносец, кониак и затворникът със завързаните очи.

— И той поиска да дойде — махна с ръка към другия призрак кръстоносецът. — Каза, че познавал мястото. Реших, че няма да имаш нищо против.

Ейрадис включи лампата на каската си и освети мрака. Войт последва примера й и насочи към тунела по-широк лъч. Пред тях се разкри коридор, широк метър и половина. В непосредствена близост беше облицован с дялан камък, но по-нататък скалата изглеждаше необработена.

— Приятелят ти може ли да вижда? — попита тя и посочи към призрака със завързаните очи.

— Да, може — увери я кръстоносецът. — Пък и да не може, какво ще му се случи, ако падне, след като от векове е напуснал тленната суета?

— Имаш право — съгласи се Ейрадис. — Да вървим тогава.

— Да затворя ли вратата зад нас, господарке? — попита Войт.

Тя се поддаде на импулсивната си реакция. Нямаше причина да затварят вратата. Не се криеха от никого, но Ейрадис копнееше за приключенската атмосфера, която щеше да породи този незначителен жест.

— Да, затвори я, Войт, но недей я заключва.

— Слушам.

Роботът протегна механична ръка и вратата се затвори с изскърцване и глух екот, от които я полазиха приятно възбуждащи тръпки. Докато чакаше очите й да привикнат със светлината на лампите, Ейрадис видя, че всеки от трите призрака излъчва бледо синкавобяло сияние. Никога не бе забелязвала този ефект. От друга страна, до този момент не се бяха срещали на толкова мрачно място.

— Толкова е тъмно — прошепна тя.

— Да — съгласи се призрачният кръстоносец.

Виещата жена не каза нищо и ги поведе напред. Ейрадис я последва, изненадана от суеверния страх, който я изпълни. Мракът, грубият камък, мирисът на мухъл и морска сол събуждаха спомени, за които много отдавна не се беше сещала. Тя се съсредоточи върху настоящия момент — хрущенето на пясък и скала под краката й, лепкавата каменна стена, до която бе допряла пуловера си, досадните капки вода, които падаха от тавана и се стичаха по носа й — и споменът изчезна, заедно със страха й.

Ейрадис бавно следваше кониак по тунелите. Те лъкатушеха и се пресичаха толкова често, че не можеше да е сигурна на какво разстояние от замъка са се отдалечили — и дали изобщо са напуснали границите му. Понякога подземието се разширяваше, за да се превърне в малка пещера, и тогава тя нареждаше на Войт да се издигне към тавана и да освети цялото пространство.

В тези пещери откриваше различни неща: стари бутилки, остатъци от свещи, ръждясала кутия машинно масло, два строшени, захвърлени един до друг меча, парцалена кукла — шевовете на лицето й все още разкриваха кривата й усмивка. Ейрадис дори не докосваше повечето от тези находки, но прибра куклата в джоба си, тъй като не можеше да понесе мисълта да я остави самотна в мрака.

Времето загуби всякакво значение. Призраците се носеха край нея почти без да разговарят и обикновено разменяха по някоя дума само помежду си. Когато минеше покрай собствените си отпечатъци в пясъка, тя се чудеше преди колко време ги е оставила. Можеше да е само преди минути или пък преди векове. Накрая усети солен вятър и той я изтръгна от съня, в който беше блуждала.

— Откъде идва този вятър? — каза тя и собственият й глас й прозвуча странно.

— При отлив една от пещерите нататък излиза към морето — отвърна кониак. — Искаш ли да я видиш?

— Да.

Свежият вятър разнесе мъглите в ума й и Ейрадис закрачи по-енергично. Светлината на призраците отслабна, когато завиха зад поредния ъгъл и навлязоха в пещера, по-голяма от всички до този момент. Дължината й бе трийсетина метра и по-голямата част от пространството заемаше подземен басейн с ромбовидна форма. Брегът откъм тях беше чакълест. Отвсякъде другаде го заграждаха скали, освен тясна ивица светлина от отсрещната страна.

— През онзи отвор може да влезе лодка — замислено рече Ейрадис. — И ако знаят пътя през пещерите, пътниците й биха могли да проникнат в замъка.

— Да — потвърди призракът със завързаните очи. — Този път беше известен още по мое време, известен И понякога използван за дребна контрабанда, друг път с по-тъмни цели.

— Чудя се дали Джон го знае.

— Моля за извинение — каза кръстоносецът, — но се съмнявам. Господарят не показва да му е известен, а селяните отдавна са забравили за съществуването му. Замъкът толкова дълго беше само купчина камъни.

— Непременно трябва да му го покажа. Може да го развесели. Надявам се, че ще намеря обратния път.

Отгоре се разнесе гласът на Войт:

— Господарке, записал съм всичко, в случай че по-късно пожелаете да разгледате маршрута ни. Спокойно бих могъл да разпечатам карта.

— Отлично. Я ми кажи, видеозапис ли си направил, или просто си следил напредването ни?

— Записвах изминатото разстояние и посоката. По-добре ли щеше да е, ако бях направил видеозапис?

— Не, Войт, постъпил си много добре. Просто се чудех дали призраците се виждат на запис.

— Предполагам, че не, господарке. Самият аз едва долавям присъствието им, при това главно заради аудиоинформация, която не може да се обясни по никакъв друг начин. Тъй като не ги регистрирам с оптичните си рецептори, трябва да заключа, че няма да бъдат записани и от видеокамера.

— Много интересно.

Ейрадис закрачи по брега. Виещата жена се понесе до нея. Въпреки че селяните бяха забравили за съществуването на пещерата, водата носеше следи от присъствието им: парчета рибарска мрежа, счупена шамандура, полуразпаднала се обвивка от шоколад. Сред плаващите останки имаше и по-стари неща, датиращи отпреди строгите закони за рециклиране от миналия век. Някои от бирените кутии и бутилки от безалкохолни напитки спокойно можеха да имат стойност като антики — Ейрадис беше виждала такива неща в антикварните магазини по целия свят. Може би по-късно щеше да събере няколко и да провери цената им в каталозите.

— В тези пещери има нещо повече, отколкото ми показваш — обърна се тя към кониак. — Убедена съм.

— Какво те кара да смяташ така?

— Предчувствие, нищо повече. Предчувствие и навярно присъствието на призрака със завързаните очи. Нямаше да е тук, ако всички тези тунели водеха само до малки пещери и стар контрабандистки път.

— Логично. Ами ако ти кажа, че си права, че има още нещо?

— Ще те помоля да ми го покажеш.

— Даже да е опасно ли?

— Това все пак е моето подземие. Трябва да зная какво има в замъка ми, нали?

— Мнозина господари и господарки на този замък са легнали в гроба, без да знаят какво крият тунелите.

— Моля те най-любезно. Това сигурно е важно.

— Навярно е така, след като го споменаваш. Това механично създание вече знае за подземията повече от мнозина, които са се опитвали да ги проучат. Всички са склонни да подценяват сложността му.

— Интересно. Това означава ли, че ще ми покажеш тайните?

— За да се опиташ да ги откриеш с твоите механични помощници ли? Чудя се обаче дали те са в състояние да открият онова, което бих могла да ти покажа аз. Но трябва да разбереш, че готовността ми да те водя не намалява потенциалните опасности.

— Разбирам… и въпреки това продължавам да съм заинтригувана.

— Пътят може да се открие само при пълнолуние.

— Пълнолунието току-що отмина!

— Съжалявам, но това е задължително.

— Тогава ще трябва да почакам. След месец ще съм малко по-тромава, но това определено няма да ме задържи в покоите ми.

— Тогава ще уредя всичко. Ако е възможно, ще те заведа.

— Почакай!

— Да?

— Ще те видя ли пак преди пълнолунието?

— Наистина ли искаш? Говори се, че моето присъствие е лоша поличба.

— Мислех, че това се отнася само за воя ти.

— Хората често бъркат едното с другото.

— Да, бих искала да се срещаме. Можем да продължим да проучваме обикновените страни на тези подземия. Или… ти прояви интерес към книгата, която четях. Мога да ти чета, ако самата ти не си в състояние.

— Съблазнително. Материалните неща са уморителни. Да, много бих искала.

— А аз бих се радвала на твоята компания. Ти и другите призраци сте способни да обсъждате някои метафизични въпроси, които не разбира дори Джон — а проблемите на живота и смъртта извънредно ме интересуват. Колкото и да се мъча да забравя, нещо от Дълбоките поля продължава да е с мен. Искам да се избавя от него преди да родя бебето.

— Философски разговори и книги. Да, звучи привлекателно. Сигурна съм, че към нас ще се присъединят и други. Кръстоносецът е проста душа, каквито са повечето от приятелите му, но сред призрачните обитатели на замъка има и такива, които биха се радвали на спокойния разговор.

— Отлично. Хайде да се срещнем някой от следващите следобеди. Опитвам се да пазя вечерите си за Джон.

Виещата жена се завъртя и я погледна. Сиво-зеленият й поглед проникна през веселите нотки, с които беше споменала за съпруга си.

— Страхуваш се, че те пренебрегва, нали, Ейрадис? Боиш се, че тук във Верите си загубила нещо от любовта му. Така ли е?

— Да — едва доловимо промълви тя.

— Джон д’Арси Донърджак те обича също толкова силно. Повярвай ми, ако изобщо можеш да вярваш на същество с репутация като моята. Той дълбоко съжалява за сделката, която е сключил с господарката на изгубените, за да те върне обратно. Вече я помоли да приеме нещо друго в замяна на детето ви. Господарката на Дълбоките поля отказа. Голяма част от работата, която Донърджак върши, цели да попречи на Смъртта да си поиска дължимото.

— Защо не разговаря за това с мен?

Призрачният кръстоносец с дрънчене се приближи до тях. Веригата му изглеждаше по-здрава отпреди и като че ли още повече затрудняваше движенията му.

— Защото, моме, той е мъж и има глупава мъжка гордост. Страхува се, че ще го укоряваш за онова, което е сторил, и не иска да те плаши. Но изобщо недей се съмнява, че те обича, теб и мъничката рожба под сърцето ти.

— Джон…

Ейрадис застана на колене и вдигна няколко бутилки от брега.

— Войт, помогни ми, моля те. Трябва да ги покажа на Джон. Той иска да му разкажа за приключенията си.

— С удоволствие, госпожо.

— Трябва да побързам. Не искам да пропусна вечерята.

— Според моя часовник ви остават още няколко часа, господарке.

— Чудесно.

Тя се обърна към трите призрака. Лицето й изглеждаше тъжно и все пак странно грееше.

— Не възразявате, нали?

— Ни най-малко. Ние имаме много време, време за сънуване, време за проучване. Върни се при господаря и му разкажи всичко, което видя днес.

— Благодаря ви. — Ейрадис разпери ръце, сякаш искаше да прегърне безплътните си спътници. — Толкова ми помогнахте. Пак ще го направим, нали?

Един по един призраците кимнаха — и един по един изчезнаха. Тя подаде последната бутилка на робота, после се завъртя с гръб към подземното море. Плисъкът на вълните в чакълестия бряг й прати сбогом.

През месеците след срещата си с Гайдаря Джон д’Арси Донърджак не чуваше воя на банши, макар че в подземията, погрешно наричани „тъмници“, от време на време се разнасяха странни звуци и призраците продължаваха да блуждаят из коридорите на замъка Донърджак.

— Я кажи — каза той, когато се сблъска с призрачния кръстоносец, придружен от много по-нисък дух, понесъл главата си под мишница, — кой е твоят приятел?

— Той е от шестнайсети век — отвърна кръстоносецът, — и имало нещо, свързано с външна политика, затова старият господар нареди да го обезглавят. Наричам го Малчо.

По-ниският призрак повдигна главата си за окървавените й кичури и му се ухили. Устните му се сгърчиха.

— Добър ден — каза той. Последва ужасяваща усмивка, след което устата широко се отвори и нададе страшен крясък.

Донърджак отстъпи и попита:

— Защо правиш така?

— Длъжен съм периодично да надавам предсмъртния си вик — отвърна другият. После го повтори.

— Трябва да е било зрелищна гледка.

— О, наистина беше така. Всички ученици бяха освободени, за да присъстват, макар че тук беше устроено специално представление за по-знатните и всички много се забавляваха за моя сметка. — Той отметна кичурите от челото си. — Обърнете внимание на отсъствието на уши например. Не успях да открия даже астралните им аналози, за да ги нося в джоба си, докато блуждая.

— Господи! И в какво те обвиниха?

— В отравянето на един куп дребни благородници и заговор за отравянето на местния господар, да не споменавам за онези от кралския двор.

— О, в своето невежество онези хора са проявили невероятна жестокост.

— Не знам за невежеството им, но останалото наистина беше жестоко.

— Какво искаш да кажеш?

— Палачът може да те накара да признаеш много неща, понякога даже истината.

— Искаш да кажеш, че наистина си отровител и заговорник ли?

— Малчо няма да признае нищо повече — каза призрачният кръстоносец. Безглавият Отново извика и започна да избледнява.

— Не трябваше да говориш така — поясни другият и разклати веригата си. — Припомни му за вината му и още повече влоши нещата. Беше си добре с мисълта за липсващите си уши. И с празника в негова чест, така да се каже.

— Ако си спомниш името си или някакво важно събитие, и с теб ли ще се случи така?

— Не зная. Трудно е да се каже.

— Навярно бихме могли да проверим.

— Не, недейте, господарю. Не се знае какво може да предизвика това. Предпочитам да открия, когато му дойде времето.

— Но…

— Най-добре не се намесвайте в естественото развитие на нещата. Повярвайте ми.

И той угасна като пламъче на свещ.

— Фаталистични глупости! — изсумтя Донърджак. — Понякога единственият начин е да се намесиш.

Излезе при бойниците и усети, че студеният вятър го опръсква с няколко капчици дъжд. Меко време. Замисли се за Смъртта, Ейрадис и неродения им син. Просто не беше честно. Даваше на господарката на Дълбоките поля палат, какъвто никой друг не бе виждал. Не беше справедливо да й дари и плода на любовта си.

Трябваше да има някакъв изход. Не можеше ли да изобрети средство, за да направи замъка Донърджак недостъпен за Смъртта? Той се засмя. Лош избор на думи. Нищо не можеше да бъде изолирано от Смъртта. И все пак това го наведе на нова поредица от мисли. Бе убеден, че господарката на Дълбоките поля не желае момчето мъртво. Тя искаше да отведе бебето в детската стая в мрачния си дворец живо. Защо?

Започна да се разхожда по бойниците. Влажният вятър развяваше косата му. Замисли се за въпроса, на който някога не беше обърнал внимание. За какво можеше да използва детето Смъртта? Като пратеник? Но тя със сигурност бе в състояние да си създава пратеници, когато имаше нужда от тях. Не, трябваше да е нещо друго. Дали просто нямаше да й е забавно да има жив паж в новия си дом? Вероятно. Разликата сигурно щеше да й достави естетична наслада. Трудно можеха да се предполагат мотивите на толкова непознато създание. Зад хълмовете проблесна мълния и миг по-късно изтътна гръм. Нямаше смисъл да губи времето си в догадки, след като не разполагаше с нужната информация.

Първо трябваше да открие как Смъртта е успяла да върне Ейрадис във Верите, вместо във Вирту и как е направила така, че жена му да забременее. И двете неща не бяха теоретично възможни. Той се върна към идеята си за по-висшите пространства във Вирту. Ако неговата хипотетична Фаза IV съществуваше, част от отговора можеше да се крие там. Пътуването назад… Дали не ставаше дума за фина манипулация с равнището…

Следващата мълния донесе истински дъжд. Донърджак влезе в замъка и започна да се разхожда из коридорите на горния етаж. Ами ако обединеше теорията за Вирту и включеше предположението за фаза IV? Ако се окажеше действено, това можеше да обясни всички аномалии На пространството — от хаоса на Сътворението до хипотезата за обратното развитие във времето и включването на данни, до които мястото очевидно нямаше достъп. Ако постигнеше това, той беше убеден, че ще е в състояние да открие и по-практични приложения.

През следващите дни — а понякога и нощи — Донърджак се посвещаваше на този проблем винаги, щом успееше да се откъсне от проектирането на двореца на Смъртта. Опитваше се да работи без машини, използваше бележници, моливи и старовремски ръчни калкулатори. Когато се нуждаеше от компютър или използваше своето кътче от Вирту за Gedankenexperiment, той незабавно прехвърляше резултатите в бележниците си и правеше всичко възможно, за да изтрие следите от работата си в другия свят.

Чувстваше, че отговорът може да се крие в хаоса на Сътворението. Върна се в Ден първи, но дори тогава нещата бяха прекалено сложни. След това стигна до първия час, но не успя да открие условията, за да коригира уравненията си. Освен това Вирту, изглежда, не можеше сама да документира историята си. Различните опити за симулация даваха различни резултати. Той прехапа устни, отпусна се назад и зарея поглед към стената. За пръв път от десет години си помисли за Рийз Джордан и Уорън Банса.

Пенсиониран математик и специалист по информатика, Рийз Джордан беше най-старият човек, когото Донърджак познаваше. Дори и като обитател на балтиморския Център за ятропатични заболявания, Рийз държеше рекорд сред дълголетниците. Колкото повече средства за удължаване на живота изобретяваха, толкова по-сложни ставаха следите, които тези терапии оставяха в тялото. Всички обитатели на Центъра бяха на повече от сто години. Донърджак, бързо запресмята. Ако още беше жив, Рийз трябваше да е на около век и половина. Всички тези старци имаха уникални медицински проблеми, предизвикани от медицинските методи, които ги бяха съхранили живи. Телата им представляваха истински музей на средствата за удължаване на живота. Към тях не можеха да се отнасят като към обикновени граждани. От друга страна, научната им стойност далеч надхвърляше разходите за поддържането им. Всеки път, щом някой от тях получеше криза, трябваше да се разработва нова терапия за конкретния случай.

А сега Рийз Джордан — ако разумът му все още бе непокътнат — можеше да се окаже ценен консултант. Той беше присъствал и работил в мрежата, когато чашата бе преляла, довеждайки до срива на единната система на света. Един час по-късно, когато частите й се бяха свързали, се беше появила Вирту. Той бе написал по въпроса много статии, и научнопопулярни, и технически. Години наред го бяха канили като лектор. Някои от първоначалните му идеи вече се смятаха само за „любопитни“, но той несъмнено беше един от най-големите авторитети в областта на електронната сянка на света.

Донърджак отиде до един от терминалите, намери номера на Центъра и го набра. На екрана се появи идеализирано мъжко лице, прог, разбира се.

— Център за ятропатични заболявания — каза той. — Какво обичате?

— Рийз Джордан още ли е там? — попита Донърджак.

— Да.

— Мога ли да разговарям с него?

— Страхувам се, че в момента не е възможно.

— Добре ли е?

— Не ми е позволено да обсъждам състоянието на обитателите на Центъра.

— Не исках да кажа това. Въпросът ми е дали, когато стане възможно, той ще е в състояние разумно да разговаря с мен?

— О, да. Но, разбира се, в момента не е възможно.

— Знаете ли кога мога да го намеря?

— Не.

— Искате да кажете просто, че спи, че е на терапевтичен сеанс или че физически не присъства в Центъра?

— Физически присъства и не спи, но е зает с друго нещо.

Донърджак кимна.

— Искате да кажете, че е във Вирту.

— Да.

— Може ли да получа координатите му там?

— Съжалявам, но тази информация е поверителна.

— Е, предполагам, че бихте могли да се свържете с него. Ще му предадете ли съобщение от мен?

— Можем да оставим съобщение на номера му. Не мога да кажа обаче кога ще реши да го провери.

— Разбирам. Казвам се Джон д’Арси Донърджак, Преди години сме работили заедно. Просто му предайте, че трябва да обсъдя нещо с него.

— Ясно.

Донърджак остави номера си и се върна към размислите си. Вирту. Изглеждаше естествено Рийз да е там през последните си дни. Беше прекарал голяма част от живота си в проучвания на този свят. А и освен чисто научния си интерес към него той признаваше, че се възхищава на многобройните му новости. Донърджак взе молив и нахвърли в бележника си уравнение. После дълго го проучва и коригира.

Часове по-късно изписа молива и взе друг. Усещаше, че работи в грешна посока, но в същото време съзнаваше, че плете мрежа. В момента му се струваше по-важно да обгражда проблемите с повече предположения, отколкото да се надява на точност.

По-късно дойде Ейрадис и двамата седнаха да обядват на малката маса до прозореца.

— Напоследък работиш усилено — каза тя.

— Имам много проблеми за решаване.

— Повече от обикновено, както изглежда.

— Да.

— С онзи дворец ли?

— И с него, и с други неща.

— О? С нашия проблем ли?

Той погледна към един от терминалите и кимна. Ейрадис направи същото.

— Как се чувстваш?

— Сега съм добре.

— Чудесно. Някакви нови призраци?

— Наистина ли смяташ, че можеш да го направиш? Да попречиш…

— Не зная — сви рамене Джон. — Даже да реша теоретичните проблеми, трябва да открия как да ги приложа на практика.

Тя кимна.

— Разбирам. Информирай ме как върви.

Донърджак се пресегна и стисна ръката й. Ейрадис се изправи, усмихна се, целуна го и се отдръпна.

— По-късно — каза тя.

— По-късно — съгласи се той и се върна към работата си.

Не знаеше колко часа са минали. Когато се съсредоточеше, губеше представа за времето.

В един момент чу да викат името му.

— Донърджак!

Гласът му прозвуча познато.

Той повдигна глава и се огледа.

— Да?

— На сцената ти съм.

Донърджак скочи на крака и възкликна:

— Рийз!

— Точно така. След като получих номера ти, реших да намина, вместо да ти се обаждам. Отдавна не сме се виждали.

— Така е. — Донърджак отиде до липсващата стена на Сцената от лявата му страна. — О, божичко!

Усмихваше му се висок мъж с буйна тъмнокестенява коса. Носеше дънки, маратонки и зелена спортна риза. Изглеждаше трийсетинагодишен.

— Видът ти е…

— Недей ми завижда — отвърна Рийз. — Това е образ. Истинското ми тяло лежи в кома и изглежда полумъртво. Медицинските ИИ пак работят, та пушек се вдига, проучват други клонове освен семейството на маймуните и разработят ново лечение. Време е да направим още малко медицинска история или да спуснем завесата.

— Съжалявам.

— Недей. Живях повече от останалите и още се наслаждавам на света. Бил съм навсякъде, правил съм почти всичко, чел съм няколко велики книги, обичал съм няколко прекрасни жени и съм си сътрудничил на равни начала с Джон д’Арси Донърджак и Уорън Банса.

Донърджак извърна очи.

— Ти си бил там, нали? — накрая попита той. — Успяха ли да разберат какво се е случило с Уорън?

Рийз поклати глава.

— Изобщо не откриха тялото му и нищо, свързано с него. Не ми е известно някой друг да е скочил с парашут и да не е стигнал до земята. Жалко, че беше толкова добър фокусник. Всичко това само размъти водата. Когато журналистите свършиха, всички следи бяха студени, информацията — изопачена. Й онова проклето писмо! Пишеше, че щял да изпълни най-великия си фокус!

— Не са ли открили други писма или дневници?

— Не. И той е един от малцината, които ми липсват. Чудя се дали накрая не е работил по нещо?

— Статия за естествените геометрии на Вирту.

— Наистина ли? Никога не съм я виждал. Публикувана ли е?

— Не. Даде ми да я прегледам в ръкопис. И умря преди да успея да му я върна.

— Интересна ли е?

— Всъщност само бележки. Трябва още много работа. Но да, като си помисля сега, наистина е интересна. Странна. От години не си бях спомнял за нея. Сега съзнавам, че в нея има нещо, за което исках да поговоря с теб.

— Пазиш ли я още? Бих искал да я прегледам.

— Не зная. Нямам представа къде да я търся.

— Е, какво искаш да обсъдим?

— Почакай малко. — Донърджак отиде до бюрото си и взе бележниците си. Когато се върна, влезе в Голямата сцена. — Работя по някои неща, за които искам твоето мнение.

Рийз погледна към бележниците и отбеляза:

— Като че ли има много материал.

— Ами… предполагам, че е така.

— Тогава ще те помоля да влезеш във Вирту и да се върнеш заедно с мен на мястото, от което току-що идвам. Можеш да сканираш тези данни и да ги прехвърлиш там.

— Не ми харесва идеята да ги прехвърлям където и да било — отвърна Донърджак и потърка носа си. — Какво му е толкова специалното на адреса ти във Вирту?

— Диференциалният времеви поток, който разработих за него. Няколко минути реално време там се превръщат в няколко часа. В такъв момент предпочитам да съм там.

— Разбирам — каза Донърджак. — Ако ми дадеш координатите, след малко ще дойда при теб.

Рийз кимна и му ги съобщи. После се завъртя и започна да се отдалечава. Скоро достигна точката на изчезване и мина през нея.

Донърджак отиде в друга част на огромния си кабинет, влезе в малка кабина, направи необходимите настройки, вкара координатите, после се отпусна по гръб.

По-късно се изправи, облечен в тъмнозелени панталони и лека риза. Стоеше в сенките на гъста гора и чуваше шум от падаща вода. Донърджак се насочи към него и стигна до малка поляна, покрита с пъстри цветя. От отсрещната страна се издигаше покрита с пълзящи растения двайсетинаметрова канара, която се очертаваше на синия фон на небето. В подножието й и по поляната бяха пръснати няколко големи камъка, сякаш нарочно оставени за ефект. Наляво от него водопадът се изсипваше в поток от петнайсетина метра височина. Високо горе ту се появяваше, ту изчезваше дъга.

На един от по-малките камъни в подножието на скалата седеше Рийз, обгърнал краката си с ръце и опрял брадичка на коленете си. Когато Донърджак се появи на поляната, той се усмихна.

— Добре дошъл в моето скривалище — каза Рийз. — Защо не седнеш? — Той протегна ръка и потупа съседния камък.

— Твой проект ли е? — попита Донърджак. — Номерът с времето и всичко останало?

Рийз кимна.

— С помощта на ИИ на genius loci — прибави той.

Донърджак се приближи и седна.

— Искаш ли да те запозная с нея? — попита старецът.

— Може би по-късно, макар че времето е едно от нещата, които трябва да включа в моята теория на полето.

— Доброто старо време, мой вечен съперник и приятел — въздъхна Рийз. — „Образът на вечността“, както го нарича Дейвид Парк в книгата си със същото заглавие. Той постулира Време I, което действа определено, и Време II, което не действа така. Време I е времето на термодинамиката, Време II е субективното човешко време. Написал я е точно преди разработването на Теорията на хаоса. Само няколко години по-късно е щяло да се получи съвсем различна книга. Въпреки това е прекрасна. Освен физик той е и философ, защото е напълно прав, поне дотам, докъдето стига.

— Искаш да кажеш, че не е стигнал достатъчно далеч ли?

— Той не е имал възможност да си играе с Вирту като нас.

— Но физиката на Вирту изглежда случайна.

— Заради привидно изкуствения си характер, Вирту е склонна към аномалии.

— Радвам се, че го казваш, като имам предвид труда на Веркор върху съвършената нестабилност.

Рийз повдигна вежди.

— Веркор греши. Ако имах време и желание, щях да го опровергая. Във Вирту съществуват универсални принципи. Но се съмнявам, че ще имам време да го докажа.

— Нали работеше през всички тези години?

— Никога не съм преставал да работя. Просто престанах да публикувам. Ако не успея да довърша записките, ще ти ги завещая.

— Благодаря. Но предпочитам да ги довършиш. Не знаех, че си в толкова добра форма, но щом…

— Външният вид лъже.

— Исках да кажа умствено. Имаш ли представа как ще се оправиш?

— Няма да се обзаложа с теб и да си прецакам късмета — отвърна Рийз. — Така постъпват статистиците. Както и да е, какво искаш да знаеш?

— Струва ми се, че искам пак да работим заедно.

Рийз се подсмихна.

— Мисля, че този път няма да мога, Джон. Това може да са последните ми часове. Както казах, ще ти завещая записките си. Недей да очакваш нищо повече.

— Тогава нека те питам нещо: добри ли са специалистите в Центъра за ятропатични заболявания?

— Досега са ме спасявали на няколко пъти. Трябва да им го призная.

— Просто си мислех, че ако се наложи да ти предоставя възможностите на института „Донърджак“, с радост ще го направя, независимо от това дали ще работим заедно.

— Винаги си бил щедър, Джон, но не зная дали ще има някаква полза.

— Няма как да разбереш, ако не провериш. Спомни си, че навремето моята фондация сериозно се занимаваше с разработване на медицинска техника. Нека открия начин да свържа моите данни с техните и ще видим какво ще се получи. Даже да не стане, никому няма да навреди. А ако даде резултат, може и да открием нищо.

— Добре. Тогава да го направим колкото можем по-бързо.

— Готово — отвърна Донърджак и щракна с пръсти.

Иззад един от камъните се появи мъж в смокинг.

— Викахте ли ме, господине?

— Виках някой не толкова официален.

— Съжалявам, мина много време.

— Така е и всъщност някой друг търсеше достъп, доколкото си спомням.

Внезапно мъжът се преобрази: сега носеше тъмнозелени панталони и спортна риза с дълъг ръкав.

— Отлично — каза Донърджак. — Искам да се срещнеш с някого по медицински въпрос.

— Мина много време. С кого?

— С ИИ от Центъра за ятропатични заболявания.

— А, Сид. Познавам го още откакто започваше. Тъкмо той започна да ме нарича Парацелз.

— Шегуваш се.

— По мое време не беше прието ИИ да се шегуват — освен ако не си специалист в областта, разбира се.

— С И. И. Айлс трябва да си бил от едно поколение. Какво мислиш за него?

— Какво мога да кажа за първия ИИ комедиант? Беше велик. Познавах го.

— Защо всъщност го унищожиха?

— Официалната версия беше, че отвличал ИИ от работата им. Постоянно повтаряли номерата му.

— Това не може да е вярно, като се има предвид колко много неща сте в състояние да вършите едновременно.

— Наистина…

— Ало, господа — каза един елегантен мъж с кафяви очи и къса брада, облечен в тъмен костюм. — Лично познавам доктор Джордан и ми е известна репутацията на доктор Донърджак. Как си, Парацелз?

— Чудесно — отвърна другият.

— Струва ми се, че в миналото вие двамата сте работили за кратко заедно — рече Донърджак. — Какво ще кажете да проверите дали можете да го направите и сега?

Мисля, че не съм упълномощен да изпълня такава процедура — отвърна Сид.

— Парацелз, ти имаш разрешение — каза Донърджак. — Приготви се. След малко ще се свържа с шефовете на Сид.

— Аз ще се заема с това — отвърна Рийз.

— Добре.

Парацелз и Сид се поклониха й изчезнаха.

— Остани при мен, Джон — прибави Рийз. — Чувствам, че ще е скоро.

— Разбира се.

— Някога виждал ли си лъчистата мъглявина?

— Да.

— При какви обстоятелства?

— Видях я, когато умря жената, по-късно станала моя съпруга.

— По-късно станала твоя съпруга ли?

— Да, периодът на ухажването ни беше извънредно странен и ни доведе на това място.

— Времеви парадокс?

— Пространствен.

— По какъв начин му въздейства?

— Не съм. Отидох на място, наречено Дълбоките поля, и помолих Смъртта да я върне.

— Сигурно се шегуваш. Няма такава…

— Има. Точно така я върнах. Но това доведе до странни резултати.

— Разкажи ми.

— Ще ти разкажа, докато чакаме.

— Добра идея — рече Рийз.

Улавянето на падащия диктофон не беше случаен късмет. Артър Идън продължи да проверява новата си способност около седмица, определи границите и възможностите й и откри повече от достатъчно доказателства, за да убеди себе си или когото и да било друг, че виртсилата е действителна. И продължи да я изпитва, докато мислеше какво да прави. Струваше му се, че е най-разумно да я запази в тайна. Ако съобщеше на елишитите, че е развил телекинетична способност, можеше да привлече вниманието им към себе си — към Иманюъл Дейвис, внимание, на което не бе убеден, че фалшивата му самоличност ще издържи.

Но още докато мислеше по този въпрос, Артър Идън знаеше, че няма да постъпи така — щеше да избере по-опасния подход, да съобщи на жреците и да види какво ще направят те. Опита се да оправдае решението си с научен интерес — с желанието да направи проучването си колкото може по-добро, — но разбираше, че има друга, не толкова безкористна причина.

Той протегна ума си, повдигна диктофона и го пренесе към себе си. После активира личния си дневник, съобщи датата и продължи:

Идън замълча, прослуша записа, замисли се до каква степен иска да е откровен дори със себе си и продължи:

Той изключи диктофона, без да го докосва, остави го върху масата и отпи от чая си. Със спускането на нощта в стаята около него се смрачаваше. Идън не забелязваше това — неограничени възможности огряваха вътрешния му свят.

Демонстрацията на Идън/Дейвис премина отлично. Наставничката му — ниска, топчеста азиатка, която наричаше себе си Звездата на Ищар, — го беше отвела в стаичка във Верите; където й показа, че е способен да повдига различни малки предмети и да манипулира с тях приблизително със сръчността на човек, носещ дебели ръкавици. После го прехвърли в елишитски параклис във Вирту и му каза да се моли за просветление преди да излезе оттам под формата на голям бял гълъб.

Параклисът се различаваше от онези, които Артър Идън бе виждал до този момент по време на проучването си върху Църквата на Елиш. Липсваха му възможности за побиране на голям брой богомолци. Светилището напомняше на амфитеатър. На най-ниското равнище имаше полирани пейки от рядък порфир, а подът беше тапициран с мека материя за коленичене. Коленичилите можеха да отпуснат ръце върху филигранен парапет от слонова кост, който в същото време отделяше светилището от останалата част на параклиса.

От другата страна на парапета започваха ниски стъпала, водещи към кръгъл подиум със статуя в чест на победата на Мардук над Тиамат. Една от отсечените глави на Тиамат лежеше на известно разстояние от композицията и можеше да служи за церемониален олтар.

Идън се поклони пред олтара. Искаше му се да е взел със себе си някой от записващите си проги. Той: коленичи и започна да рецитира молитвите, които беше научил по време на обучението си. Не знаеше кой може да го наблюдава и не искаше да изглежда прекалено въодушевен (макар че вътрешно се чувстваше извънредно доволен). Много внимателно повтори молитвата два пъти и тъкмо я започваше за трети, когато го ужаси внезапна мисъл.

Дали проверяваха самоличността му? Може би бяха открили пролука във фалшивата идентичност на Дейвис? Тялото му в кабината за прехвърляне бе толкова уязвимо… Идън с необичайна яснота си спомни заявленията, които беше подписал при постъпването си в Църквата на Елиш, й още по-строгите правила при посвещаването му в жречески сан. Можеха да го убият и да направят така, че да прилича на инцидент при прехвърлянето (бившите спортисти често получаваха инфаркти, когато не поддържаха формата си, нали?).

Гласът му се разтрепери. Със замъглен от страх ум той се помъчи да си спомни думите на основните молитви, на които го бяха научили при посвещаването. После припряно понечи да се изправи. Щеше да задейства аварийната процедура за отзоваване… Щеше да обясни…

— Откровение ли, братко Дейвис?

Гласът го сепна, все едно че бяха плиснали в лицето му кофа вода. Мъжки глас, силен, дълбок, с насмешливи нотки. Идън се поколеба. Не знаеше дали отново да падне на колене, или да се изправи напълно. Краката му се плъзгаха по гладкия мраморен под и той не успя да, направи нито едното, нито другото. И щеше да се строполи по задник, ако не го бяха подхванали.

Внезапно се озова лице в лице с едър червенокос мъж — навярно около трийсет и пет годишен, макар че в тази виртформа можеше да е на всякаква възраст. Лунички покриваха чипия му нос, светлосините му очи бяха заобиколени с мрежа от бръчки, които говореха, че прекарва много време на открито. Носеше проста черна памучна роба, напомняща на японска хакама.

— Аз… хм… Благодаря — успя да изрече Идън.

— Моля. Аз съм Рандал Келси. Елате, седнете на тази пейка.

Идън се подчини. Келси спокойно се настани на едно от стъпалата, водещи към светилището, и се облегна на парапета на олтара.

— Изглеждахте така, сякаш ви е проговорил някой от боговете, братко Дейвис — след малко каза той.

— Аз… — Идън се овладя преди да признае действителната причина за слабостта си. — Изведнъж осъзнах невероятното значение на случилото се. Преди сестра Звездата на Ищар да ме остави сам да се моля повече мислех как ще издържа изпитанието и се страхувах, че дарбата ще ме напусне. После всичко свърши и разбрах…

Той нарочно остави изречението недовършено.

— Разбрали сте, че сте били докоснати от божественото и че боговете са ви превърнали в нещо, каквото преди не сте били.

Рандал Келси замълча и накрая Идън започна да се чуди дали не очаква от него да му отговори, но дори да беше така, моментът вече бе отминал. Той продължи да чака и в параклиса влетяха три крилати змии. Те се понесоха пред Келси и червенокосият им каза думи, които Идън не разбра.

Всяка от змиите не надхвърляше по големина червеите, които Идън беше изравял като малък в зеленчуковата градина на майка си, за да ги използва като примамка за риба. Дали някога бе улавял нещо? Помъчи се да си спомни, но успя да си представи само подпухналите розови гадинки, които се гърчеха на кукичката му, неестествено чисти от водата в потока.

— Вярвате ли в боговете, Иманюъл Дейвис?

Идън подскочи, когато гласът го откъсна от спомените. Дали не беше задрямал? Сега змиите пърхаха пред лицето му и люспите им блестяха като скъпоценни камъни. За миг му се стори, че въпроса е задала една от тях.

— Вярвате ли в боговете, Иманюъл Дейвис? — повтори Келси.

— Повече от всякога.

— Повече от нищо може пак да е нищо.

— Така е. — Идън реши, че в този случай ще е най-добре да е искрен. Учителите му вече знаеха, че често задава въпроси. — Ако ме питате дали вярвам конкретно в Енлил, Енки, Ищар и всички останали, ще ви отговоря така: вярвам, че съществуват божества, които намират тези имена и съответните им образи за също толкова удобни, колкото и всички други. Но ако ме питате дали вярвам, че са идентични с божествата, които са били почитани в зората на писаната история в Плодородния полумесец, ще трябва да отговоря отрицателно.

— Разбирам. Ерес?

— Предпочитам да го наричам метафизическо предположение. Във всеки случай, вярата ми не противоречи на учението на Църквата. Дори в първите уроци ни учеха, че формата и името са метафори за нещо по-основно.

— Така е, но какво ще кажете за вярата?

— Вярата е даденост — тя не може да се научи. Поне така винаги съм смятал. Вместо нея предлагам почит.

— Придобиването на виртсила не промени ли мнението ви за божествеността на онези, които Църквата на Елиш боготвори?

— Никога не съм твърдял, че се съмнявам в божествеността, а само, че се съмнявам в идентичността на божествата, които почитаме тук, и онези от древността.

— Да, разбирам.

Келси се почеса зад ухото. Облегнатото му на парапета тяло неустоимо напомняше на Идън за фермер, който си почива до селска ограда. Трябваше му само лула от царевичен кочан и сламена шапка. И все пак небрежната му поза не накърняваше величавостта на параклиса, нито свръхестествеността на наблюдаващите го змии. Нещо повече, естествеността й дори подчертаваше останалото.

Въпреки липсата на златна корона или скъпоценна митра Идън инстинктивно разбираше, че се намира в присъствието на висш жрец, който може да нареди да изключат захранването на прехвърлящата му кушетка, затова реши да претегля отговорите си с извънредно внимание.

— Какво представляват тези змии, господин Келси?

— Чудех се дали ще ме попитате.

— Ако желаете, ще оттегля въпроса си.

— Не, няма нищо. Това са записващи проги — освен всичко останало. — Келси махна с ръка и змиите се отдалечиха от Идън. — Кажете ми, братко Дейвис, какво е божественост?

— Вид заобикаляне на истината?

Келси се усмихна.

— Радвам се, че имате смелостта да го кажете, Дейвис. Когато дойдох, изглеждахте извънредно неуверен. Е, какво е божественост?

Идън се замисли какво да премълчи. Иманюъл Дейвис беше учен библиотекар, така че отговорът му трябваше да говори за образованост. От друга страна, не биваше да проявява прекалени познания в областта на теологията и антропологията.

— Размишлявам над този въпрос още откакто ме посветиха. Трябва да разберете, че за пръв път дойдох в Църквата на Елиш като турист.

— С повечето е така — меко отвърна Келси.

— Но се върнах, защото ми се стори, че в храма има нещо, когато ни казаха, че присъства божество, стори ми се, че усещам присъствието още преди да ни съобщят това.

— Интересно.

— И след време се убедих, че онова, което усещам, е еманация на божествената аура, аура, която не съм усещал никъде другаде — нито във Вирту, нито във Верите.

— Били ли сте в други църкви, Дейвис?

— В няколко. — Този отговор беше предварително обмислен. — Възпитан съм като, баптист. Отказах се. Опитах няколко други религии — макар да предполагам, че не всички могат да се определят точно като такива. По-скоро бяха философски традиции. Накрая реших, че не съществуват окончателни отговори и че просто си губя времето.

— Какво ви доведе в нашата църква?

— Едно момиче от службата искаше да дойде и не му се щеше да е само.

— Тя при нас ли е?

Не. Не й допадна. Каза, че женското начало не се утвърждавало достатъчно.

— Ищар ще се почувства ужасно наранена.

— Честно казано, просто не й хареса. Каза, че се отнасяли с жените като навсякъде.

— Е, това все трябва да се дължи на нещо, нали?

— Разбирам ви. Пък и приятелката ми си падаше малко кучка. Струва ми се, че би й харесало да се идентифицира с Ищар — агресивен феминизъм или нещо подобно, — но просто не се получи.

— Жалко, но се отклоняваме от темата — и от вашето преживяване. Как открихте, че сте развили виртсила?

— Работех нещо и диктофонът ми падна. Току-що бях свършил с послушничеството си тук, протегнах ума си и… ами, той замръзна във въздуха.

— Незабавно ли съобщихте?

— Не. Упражнявах се няколко дни. Исках… Страхувах се да не изглеждам като глупак.

— Споделихте ли го с някой, който не е член на Църквата?

— Не.

— Много добре. Недейте да разговаряте за това с външни хора. Не ни трябват послушници, чието единствено желание е да придобият паранормални способности.

— Но повечето хора знаят за това, нали?

— Ние наистина разгласяваме новините за нашите чудеса, но повечето хора ги смятат за сензационни измислици. Ако всички научат, че някой притежава виртсила — добър, обикновен човек като например местният библиотекар, който просто няма нужда да става от мястото си, за да свали книгата от лавицата — веднага ще заприиждат тук.

— Но аз не мога.

— Какво не можете?

— Не мога да свалям книгите от лавиците. Прекалено са тежки и не съм в състояние да ги хващам здраво.

Келси се усмихна.

— Продължавайте с опитите, Дейвис, и ще успеете да направите много други, още по-невероятни неща. Безпокои ме обаче въпросът с вярата ви. Кога можете пак да излезете в отпуска?

Искаше му се да отговори „Веднага“, но знаеше, че няма да го направи.

— Съвсем наскоро отсъствах дълго за последното обучение тук и почти съм изчерпал отпуската си.

— Нов проект ли започвате?

— Ами почти свършвам с един, който започнах след завръщането си. Издирвам ранен готически роман по поръчка на един харвардски професор. Това включва търсене в колекцията на Девендра П. Дхарма и ми гарантира поне едно пътуване до Италия.

— Изглежда интересно. Не искате ли обаче да работите за нас?

— За вас ли?

— За Църквата. Можем да ви възложим някакво проучване. И част от работното ви време ще е посветено на вярата.

Идън се помъчи да не изглежда прекалено ентусиазиран, но съзнаваше, че очите му са се разширили от удивление.

— Наистина ли е възможно? Не искам да рискувам да загубя работата си. Отне ми много време…

— Можем да го направим. Съмнявам се, че шефовете ви биха отхвърлили изгоден договор, изискващ конкретно вашето участие.

— Сигурно сте прав, господин Келси.

— Значи приемате?

— Условията същите като в обичайната ми работа ли ще бъдат?

— Ще осъществим връзката чрез работодателите ви. Дори ще запазите обичайното си работно време — макар че може би ще ви помолим да отделите малко време и за обучението си.

— Смятайте, че съм приел.

— Кажете ми, господин Дейвис, в момента усещате ли присъствието на бог?

Идън затвори ечи, протегна ум, за да потърси онова странно изтръпване, което бе усещал един-два пъти и беше смятал за естетическа, нагласа на елишитите — нещо като едва доловим шум. Никога нямаше да го включи в биографията на Дейвис, ако не вярваше, че има нещо — макар да подозираше, че става въпрос за сложна програма, а не за богове.

— Не, господин Келси. Не чувствам нищо.

— Честен сте. Отлично. Елате и коленичете до мен. Ще изпеем химна на божествата, които — даже да не присъстват физически — обикновено се вслушват в членовете на Църквата ни.

Артър Идън коленичи до Келси и започна да изговаря встъпителните думи. Струваше му се, че ако разиграе картите си както трябва и внимава, ще получи научния шанс на живота си. Може би дори щеше да се запознае с основателите на тази религия и да открие най-големите й тайни.

Той се усмихна и запя.

6.

Вечерта, докато седеше в лабораторията си и се чудеше дали банши ще започне да вие, или ще се появи някой призрак, Донърджак се замисли за старите дни, когато тримата с Джордан и Банса бяха разработили теоретичната основа на Вирту. Както обикновено, навън валеше и мислите му се върнаха към приятелските вечери и удивителните полети на логиката. Към срещите на пица и бира. Дали все още го биваше за работата, която бяха вършили тогава?

Към полунощ го потърсиха от Центъра за ятропатични заболявания. Беше холос от Рийз.

Мъжът, който се появи пред него, изглеждаше точно като няколко часа по-рано.

— Ако получиш съобщението ми — започна той, — значи съм преживял поредната криза. Но не зная в каква форма ще съм известно време. Ще ти се обадя. Радвам се, че не получи другото съобщение.

Донърджак натисна няколко клавиша и каза:

— Парацелз, отдели ми една минутка.

ИИ се появи, облечен в бейзболен екип на „Кливлънд Индианс“, и каза:

— Здрасти, шефе.

— Кажи ми какво стана, Парацелз — каза Донърджак.

— Ами — отвърна ИИ, — двамата със Сид поработихме по въпроса, определихме най-добрия начин на действие и го предадохме на прогите за изпълнение. Те го направиха и се получи чудесно.

— Напомни ми да те повикам следващия път, когато се почувствам зле — рече Донърджак. — Междувременно, кога ще е най-добре да поговоря с Рийз?

— Можете да го поздравите още в понеделник, но изчакайте три седмици преди да приказвате по делови въпроси.

— Работата е много важна.

— Искате ли да убиете човека, който е в състояние да я свърши?

— Не.

— Тогава направете каквото ви казвам, шефе. Той се нуждае от почивка.

— Ясно — съгласи се Донърджак. — Рийз е незаменим. Той е безценен, също като Банса, ако беше още жив.

— Чувал съм за Банса. Той е човекът, започнал всичко това — отбеляза Парацелз.

— Преувеличаваш — отвърна Донърджак. — Но разработи някои нови теории за случилото се.

— Той все още заема няколко места в нашия най-стар пантеон — почти отбранително каза Парацелз.

— Не се изненадвам. Как го наричате?

— Гайдаря, Учителя, Онзи, който очаква.

— Струва ми се, че го познавам като Гайдаря.

— Наистина ли?

— Ами… чух го да свири и го видях. Какво можеш да ми кажеш за другите му образи?

— Учителя е геометрик, който е трябвало да се справи със сътворението на вселената. Онзи, който очаква, ще вземе участие в края или преобразяването на Вирту.

— Всъщност не е моя работа, но вярваш ли в тези неща?

— Да.

— Много от вашите ли вярват?

— Да.

— Защо ИИ изобщо си правят труда да обожествяват каквото и да било? Вие сте напълно независими. За какво ви са богове, освен ако не са действителни?

— Те са действителни, по-действителни, струва ми се, от много образи в други религии.

— Ако приемем, че съществуват, какво правят за вас?

— Предполагам, същите неща, каквито правят образите от другите религии за последователите си.

— Във всеки случай, не могат да ви изцеляват, защото вие не се разболявате.

— Не. Дават ни духовна утеха. Разбират онова, което не подлежи на разбиране.

— Като че ли си струва. Но откъде знаете, че вашите богове са истински?

— По същия начин бих могъл да попитам откъде изобщо някой знае, че боговете на която и да е религия са такива. И вие ще трябва да ми отговорите, че повечето религии изискват вяра.

— Така е.

— Но аз съм виждал Гайдаря и зная, че е действителен.

— И аз съм го срещал — или поне съм го чувал да свири.

Парацелз замълча, после попита:

— Къде?

— На моята Сцена и отвъд нея.

— Каза ли ви нещо?

— Не точно, но срещнах друго създание, което ми каза, че Гайдаря бил останал от въображаемата войска на Небебог.

— Невероятно. Никога не съм чувал тази история — отвърна Парацелз. — Той обикновено не се проявява пред обитателите на Верите.

— Като че ли беше дошъл да ме търси — рече Донърджак.

— Значи сте необикновено благословен.

— Я ми кажи, Смъртта включена ли е в пантеона ви?

— Да, но не говорим много за нея.

— Защо?

— Какво може да се каже? Тя е господарката на Дълбоките поля. И накрая ни отнася.

— Вярно е. Макар че в момента връзката ми с нея е малко по-различна. Проектирам за нея виртсграда, с което отчасти ще изплатя поето от мен задължение.

— Не знаех, че вашият вид изобщо действа на такова равнище. Но пък когато става дума за репутация, вие сте си вие. Присъствието на Гайдаря обаче е загадка. Подозирам, че е свързано с вашия договор.

— Дори да е така — отвърна Донърджак, — не ми го е казал.

— Ако пак го срещнете, може би трябва да го попитате.

— Непременно. Ако проявява интерес, навярно и другите ще се заинтригуват. Как да позная Учителя или Онзи, който очаква?

— Учителя накуцва и обикновено носи някакъв странен уред. Говори се, че Онзи; който очаква, имал белег от темето до стъпалото на левия си крак. Предполага се, че го получил, когато по невнимание се изпречил на пътя на Сътворението — макар мнозина да твърдят, че го направил нарочно.

— Благодаря ти, Парацелз. Можеш ли да ми дадеш копие от вашия катехизис или там в каквото се разказва за тези неща?

— Боя се, че не е възможно. Тъй като всички ние сме ИИ, просто прехвърляме информацията на вярващите.

— Искаш да кажеш, че никой друг освен ИИ не се е интересувал ли?

— Точно така. По принцип ги обезкуражаваме. При други обстоятелства щях да отговоря на няколко от въпросите ви и после щях да променя темата. Но вие сте срещали Гайдаря и това променя нещата.

— Правило ли е да не се приемат хора от Верите?

— Не, но винаги сме смятали, че това си е наша работа.

— Хм — рече Донърджак. — Имаш ли нещо против от време на време да разговаряме по този въпрос?

— Не, освен за някой тайни, които всъщност не са чак толкова интересни.

— Няма да питам за тайните ви. Просто исках Да разбера дали мога да ти задавам такива въпроси?

Парацелз кимна.

— Ами елишитската религия? — попита Донърджак. — Има ли някаква връзка с вашата?

— Да. Ние признаваме техните богове, но смятаме, че нашият пантеон е по-могъщ от техния и че имаме по-добър етичен кодекс.

— Значи вашата Троица е по-могъща от Енлил, Енки, Еа и всички останали, така ли?

— Някои от нас смятат така. Други твърдят, че това са едни и същи богове, проявяващи се под различни имена.

— Във Верите имаме подобни антропологични и теологични проблеми.

— Така или иначе, аз смятам, че всичко това няма значение.

— Аз също.

— Някой друг път ще ви попитам къде е мястото на Банса във вашата религия… а също вашето и на Джордан — каза Парацелз.

— Моето ли?

— Да.

— Добре, но сега непременно трябва да свърша малко работа преди да се почувствам прекалено уморен.

— Разбирам, шефе.

— Ще поговорим по-късно.

Парацелз угасна като светлина.

Донърджак се върна на бюрото си и разгледа някои планове за двореца на Смъртта. После се зае с истинската си работа.

При първото пълнолуние кониак не успя да покаже на Ейрадис тайните места в пещерите под замъка Донърджак. Това не беше заради нежелание — нещо се опита да им попречи, нещо като сянка и в същото време плътно, ноктесто и зъбато. Ейрадис зърна пронизващо око, раздвоен език, криле, които повече приличаха на оживял мрак.

— Напомня ми за лъчистата мъглявина — каза тя на спътниците си, когато се върнаха в салона й и тя се настани сред меките възглавнички на килима пред камината. В ръката си държеше чаша топъл сайдер. — Но в лъчистата мъглявина няма никаква злоба. Нея просто я има — изкривяване, което показва, че е дошъл краят на прога. Това беше…

Ейрадис потръпна и замълча. Макар че в стаята успокоително миришеше на познати подправки, на огън и лимоново масло, с което роботите лъскаха антиките, тя се чувстваше като запратена в бездънна бездна, също като след докосването на лъчистата мъглявина във Вирту — макар че Джон силно я бе притискал към себе си, тогава тя се беше превърнала в нищо.

— Трите нощи на пълнолунието изтекоха, Ейрадис — каза кониак, — и до следващото няма смисъл да се връщаме на онези места. Стражът, когото видя, не може да проникне в замъка Донърджак. Мястото му е в Призрачните земи. Ти си в безопасност — и повярвай ми, въпреки че имам изгода от това, аз няма да те отведа на смърт. След всички тези безкрайни векове вече нямам вкус към предателството.

— Да, защото си предала баща си.

Ейрадис се поизправи. Беше стигнала до прекрасен период от бременността си — обгръщаше я сияние, което се излъчваше от кожата и очите й, косата й се спускаше по-дълга и гъста, отколкото във Вирту. Нямаше я и тромавостта — бе намерила равновесие около растящото си бебе и се движеше с особено изящество.

— Предадох го, при това съвсем не без да искам. — Финото лице на кониак изглеждаше властно. — Майка ми беше умряла няколко години преди това и той очевидно се канеше да се ожени повторно. Роднините от майчиния ми клан не го искаха, нито пък аз. Те ми говореха, намекваха за плановете си и макар че не вдигнах ръка срещу баща си, извърнах глава, когато разбрах, че идват за него.

— Знаеше ли, че искат да го убият?

— Подозирах.

— И това беше достатъчно?

— За какво?

— Да те превърне във виещата жена.

— Трябва да е било, щом сега съм такава.

— Каквато ще бъда и аз.

— Съжаляваш ли за решението си?

— Не.

През седмиците след разговора с Парацелз Донърджак работи толкова съсредоточено, че едва не отказа обаждане от Рийз Джордан.

— А, Рийз. Извинявай, извинявай. Съвсем се бях отвлякъл.

— Вкараха ме в работен порядък — съобщи другият. — Готов съм да ти помогна.

— Радвам се да го чуя. Ще рискувам и ще ти пратя всичките си бележки по проблемите, с които се занимавам напоследък.

— Чудесно. Когато ги прегледам ли ще разговаряме?

— Да. Ако се случи нещо, направи с тях каквото искаш.

— Какво може да се случи?

— Ще приложа и извадки от дневника ми. Мисля, че така ще получиш достатъчно пълна представа. Радвам се, че си във форма.

Донърджак прекъсна връзката и се върна на работа.

Докато луната се смаляваше и отново растеше, Ейрадис често се връщаше в тунелите. Понякога взимаше със себе си Джон. Двамата си устроиха пикник и тя му показа, пещерите, подземното езеро, захвърлените на земята мечове. (Той се съгласи с нея, че трябва да ги оставят там. Дори измислиха история как са се озовали на това място, като се смееха и постоянно прибавяха фантастични подробности.)

Но не му показа мястото, което водеше към Призрачните земи. Беше изпитала смелостта си и отиде там, но не откри нищо друго освен сляп тунел. Сондите на Войт не регистрираха отвори, нито скрити кухини.

После се опита да престане да мисли за загадката и много предпазливо намекна на Джон, че се чувства самотна. Той започна да отделя повече време от работата си и двамата често се отправяха на пътуване. Тъй като не искаха да ги подлагат на повече проверки от необходимото, избираха уединени места — Лох Нес, Вилата на гълъбите, Британския музей. Ако имаха желание, навярно спокойно биха могли да посещават някога оживените курорти, защото развитието на Вирту бе нанесло тежък удар върху обикновената туристическа индустрия. Но както и през медения си месец, те предпочитаха места, където нямаше да им задават въпроси и където можеха да се наслаждават на гледките и един на друг.

Луната през прозореца на салона отново беше почти пълна.

— Още колко дни остават? — попита Ейрадис.

— Докато се отвори лунният портал ли? Навярно два — отвърна кониак. — Отново ли искаш да опиташ?

— Да.

— Добре. Разговарях с някои от другите. Дамата от галерията ми каза заклинание срещу стража. Появило се е след моето време, но може би ще подейства. Кръстоносецът и затворникът със завързаните очи настояват да дойдат с нас.

— Нямам нищо против. Дори съм трогната.

— Ти им харесваш, Ейрадис. Всички те харесваме.

— Ами Джон?

— Той е нещо друго. Не че не го харесваме, ни най-малко, но Донърджак е смъртен. Ти не си.

— Заради Дълбоките поля ли?

— Да, но не само това. Миналото ти във Верите — Русалката под седемте танцуващи луни, Ангелът на изгубената надежда, — ти си легенда, също като всички нас. Това ни прави нещо като роднини.

— Джон също е легенда — във Вирту, разбира се.

— Може и да е така, но той няма представа за легендата, познава се като Джон д’Арси Донърджак, човек с огромни постижения, да, но въпреки това просто човек. Известна ти е променливата форма на митичността.

— Странно. Всъщност никога не съм се замисляла за това. Във Вирту има толкова много други като мен.

— Но не и във Верите.

— Не. Имаш право. Тези Призрачни земи, към които водят тунелите… какво представляват?

— Мит, предполагам, но съвсем истински, напълно материален мит, също както съществуването на стража, когото зърна, не е възможно и в същото време е още повече възможно, защото не е възможно. Ето такова е това място.

— Когато настане пълнолуние, пак ще опитаме да идем там. Ще ме научиш ли на заклинанието?

— Хайде Да открием дамата от галерията. Тя каза, че лично ще те научи.

— Чудесно. „Да вървим тогаз, ти и аз…“

— „Дорде връз небето вечер възляга…“

— „Като пациент, упоен върху маса…“

Двете се разсмяха и излязоха.

Въоръжена със заклинанието на дамата от галерията и с лампата си и окуражавана от присъствието на призраците, Ейрадис се спусна в пещерите в първия ден на пълнолунието. Макар че, строго погледнато, луната щеше да е пълна едва вечерта, виещата жена й каза, че си струва да опитат, защото „в това отношение външните признаци имат най-голямо значение“.

Войт ги следваше и осветяваше с лъча си влажната скала, но призраците бяха изразили съмнение, че роботът ще е в състояние да проникне в Призрачните земи.

След като мина през вече познатия лабиринт от подземия, групата стигна до съответния тунел. На пръв поглед той както винаги завършваше с плътна скала, но когато се приближи, за да разгледа стената, кониак се завъртя към Ейрадис с доволна усмивка.

— Изключи лампата, Ейрадис, и заповядай на Войт да направи същото, после ми кажи какво виждаш.

Ейрадис се подчини и докато изключваше фенера на каската си, лъчът на робота угасна. Синкавобялото сияние на трите призрака освети кръгло пространство, което изглеждаше по-тъмно от камъка наоколо и оставяше впечатление за дълбочина.

— Това е портал, но е различен от миналия път. Изглежда по-отворен.

— Имаме късмет — отвърна кониак. — Стража го няма. Бързо, влизай вътре.

— Аз ще тръгна пред нея — каза кръстоносецът и хвана веригата си в ръка — и ще осветя тунела.

Ейрадис погледна назад към робота.

— Виждаш ли нещо, Войт?

— Нищо, господарке.

— Тогава трябва да останеш и да пазиш тук до завръщането ни.

— Както желаете.

Тя наведе глава и влезе през кръглото пространство, като се движеше бързо, за да не загуби кураж. Останалите два призрака я последваха.

Мястото, на което се озоваха, можеше да се намира на собствения им остров, защото в далечината се виждаха осеяните със скали плажове и разбиващите се в тях вълни, също като на Норд Минч. Тук обаче нямаше нито село, нито замък. Над всичко наоколо се извисяваха няколко гранитни монолита и макар че четиримата бяха тръгнали предиобед, слънцето потъваше на запад. Чуваше се далечен ромон на река и жален писък на гайди.

Ейрадис се завъртя към спътниците си и понечи да попита накъде да тръгнат, но видът им я накара да замълчи. Въпреки че беше виждала всички призрачни обитатели на замъка Донърджак да се проявяват в повече или по-малко плътни форми, в тях винаги оставаше нещо нематериално. Сега обаче тя не можеше да ги различи от обикновени хора.

Призрачният кръстоносец все още носеше дрипите и веригата на глезена си, но кожата му бе мазна, а брадата му по-рядка. В основата на носа му минаваше тънък бял белег, но Ейрадис не вярваше, че това е раната, причинила смъртта му. Дългата роба на призрака със завързани очи се беше превърнала в свещеническо расо и по-рано неясният знак на гърдите му се оказа резбован дървен кръст.

Красотата на кониак тук изглеждаше по-човешка — устните й бяха по-пълни, очите й грееха, косата кимаше цвят на зряло жито. Изчезването на сребристото й сияние може би малко я бе лишило от прелестта й, но въпреки това виещата жена беше разцъфнала — бяла роза вместо съвършена, но неразтворена пъпка.

— Вие… всички сте се променили.

— Ние съществуваме във Верите като легенди, а на това място легендите са живи.

— Виж камъните — каза призракът със завързани очи, като вдигна ръка и свали превръзката си. — Те се движат и смачкват онези, които се изправят на пътя им. Така намерих края си.

— Но ти… — рече Ейрадис. Струваше й се странно да срещне тъмнокафявите му очи там, където преди бе свикнала да вижда парче бял плат. — Ти си облечен като християнски свещеник. Ясно ми е, че не разбирам много тези неща, но Призрачните земи ми се струват по-древни от християнството. Как си се озовал тук?

— Баща ми последва обичая на онова време и тъй като не можеше да намери работа на всичките си синове, ме прати — аз бях проявил известна дарба за четене и смятане — да уча за свещеник. Успешно завърших образованието си и след ръкополагането ми се завърнах у дома. И всичко щеше да е наред, ако не беше гордостта ми…

— Уф, пак тази гордост — изпъшка кръстоносецът.

— Хвалех се със свещеническия сан и образованието си пред по-неграмотните си братя. След време на тях им дойде до гуша и едно пълнолуние около пролетното равноденствие ме доведоха на това място. Завързаха ми очите и ми казаха да използвам знанията си, за да намеря обратния път. Излишно е да споменавам, че не успях, и когато се насочиха към реката, за да пият вода — както правят два пъти годишно, — огромните камъни ме смачкаха.

Ейрадис погледна към монолитите със скептична почтителност.

— Каква ужасна участ. И после си се озовал в замъка, така ли?

— Точно така. Нещо продължава да ме задържа там — макар да ми се струва, че вече съм получил достатъчно наказание за арогантността си.

— Уф, гордост… — Този път кръстоносецът сниши глас, но свещеникът го чу и го изгледа изпод вежди.

— Чувам гайда. Преди не бях сигурна, но сега пищят по-високо — каза Ейрадис само за да предотврати сблъсъка между двамата. — Но не мога да разбера откъде идва звукът. Мести се всеки път, щом ми се стори, че го чувам от определена посока.

— Искате ли да се спуснем до брега? — попита свещеникът. — Гайдарят не е при водата и оттам ще е по-лесно да определим посоката.

Всички се съгласиха и тръгнаха към океана, кръстоносецът отпред, понесъл веригата си в ръка, дамите по средата и свещеникът накрая.

Сега, след като беше свалил превръзката си, Ейрадис виждаше, че е красив мъж — с орлов нос и арогантно лице, въпреки свещеническата якичка. Погледът му неуморно се плъзгаше по хоризонта и той държеше дясната си ръка така, сякаш очакваше да открие на пояса си меч. Несъмнено негодуваше, че са го принудили да стане свещеник, след като във вените му кипеше кръв на воин. Накрая стигнаха на брега, но и оттам не успяха да определят къде е гайдарят.

— Музиката кара сърцето ми да пее — извика кръстоносецът. Сините му очи хвърляха искри и той вече не ходеше изгърбен. — Прекрасна бойна мелодия!

— Но къде е гайдарят? — попита Ейрадис. — След като гайдата се чува толкова добре, трябва да е някъде нависоко, но виждам само голи скали.

— Хайде да идем да погледнем — предложи кръстоносецът. — Ние с този момък. Банши може да ти прави компания и така ще си в много по-голяма безопасност, отколкото да се катериш по скалите.

— Ами ти как ще се движиш с тази верига? — попита свещеникът. — Тези височини са доста опасни. Никога не са ме наричали страхливец, но канарите може да си ме спомнят.

— Мисля, че няма да има проблеми — отвърна кръстоносецът. — Ти тръгни по долния път, аз ще тръгна по горния…

Той прехвърли веригата си през ръка и закрачи към скалите. Смехът му се сля с писъка на гайдата. Другият го последва. Ейрадис и виещата жена продължиха да оглеждат възвишенията откъм брега. Вълните ближеха подметките на обувките им и ги пръскаха с пяна.

— Онова там къща ли е? — след известно време попита Ейрадис. — Прилича ми на къща, само че допреди малко я скриваха онези канари.

— Странно — отвърна кониак. — Наистина е къща, но не си спомням да беше тук последния път, когато идвах.

— Кога е било това?

— Може би преди сто и петдесет години.

— Достатъчно време, за да са настъпили промени.

— Така е.

— Искаш ли да отидем? Гайдарят може да живее там.

— Щом искаш. Порталът към твоя свят би трябвало да остане отворен през следващите няколко дни.

— Надявам се да се прибера за вечеря.

— Ще се опитаме да се погрижим за това. Но ни е трудно да преценяваме времето.

— Часовникът ми още работи — поне доколкото мога да кажа. Ако е точен, до вечеря остават часове.

— Тогава да идем до къщата. Съветвам те да не ядеш и да не пиеш, докато сме тук. Старите легенди разказват, че това може завинаги да задържи смъртните във вълшебните земи.

— Като че ли си спомням нещо такова. Ще последвам съвета ти.

Още преди да се приближат Ейрадис видя, че къщата е прекрасна. Беше покрита с яркожълта тръстика. Трябваше да е боядисана наскоро — стените в бяло, капаците на прозорците и декоративните елементи в зелено, — защото въпреки близостта на океана не бе олющена. На первазите имаше саксии с червено мушкато и покрай настланите с мидени черупки алеи цъфтяха маргаритки. Няколко кокошки се грееха на слънце. Когато се приближиха, спящата на покрива пъстра котка отвори едното си око.

— Здравейте! — извика Ейрадис, когато стигнаха до очертанията на неоградения двор. — Идват гости!

Входната врата почти незабавно се отвори и навън излезе поразително красива млада жена. Изглеждаше на не повече от седемнайсет години, имаше тъмнозелени очи и дълга до раменете руса коса. Гладката й розова кожа сякаш никога не беше докосвана от морски вятър, а зъбите й бяха съвършени и снежнобели. Макар че фигурата й бе чудесна, жената явно беше бременна, навярно от малко повече време, отколкото самата Ейрадис.

— Здравейте! — каза с американски акцент тя. — Аз съм Лидия. Какво ви води на това самотно място?

Ейрадис загуби дар слово. Беше си представяла различни възможности, но такова нещо изобщо не й бе хрумвало. Тя отвори уста, но не успя да издаде нито звук. Кониак възвърна самообладанието си по-бързо.

— Аз съм Хедър, а това е приятелката ми Ейра. Разхождахме се, слушахме гайдата и видяхме къщата ти. Стори ни се неучтиво да я подминем, без да се обадим.

— Гайдарят е моят съпруг Амбри — поясни Лидия. — Много се радвам, че сте решили да наминете. Тук е малко самотно.

— Тук ли? — успя да изрече Ейрадис.

— Да, ние сме в една от дивите земи във Вирту — едно от местата, които програмистите са изгубили. Рядко се случва да се появи някой. Не се безпокойте. Амбри знае как да ви върне. Той ще ви покаже пътя, но не си тръгвайте толкова скоро. Наистина ми е много приятно да ви видя.

Ейрадис успя само озадачено да кимне и да последва Лидия в къщата.

— Ти знаеше ли? — прошепна тя на кониак. — И наистина ли се казваш Хедър?

— Не знаех. И наистина се казвам така или поне приблизително. Хайде да си поговорим с това момиче. Искам да разбера как толкова древно място може да е било взето за част от Вирту.

Отвътре къщата бе също толкова приятна, колкото и отвън. Масата и столовете в дневната, в която ги въведе Лидия, бяха поставени върху овални килимчета, които предпазваха светлия чамов под. Като цяло, мебелите бяха в провинциален американски стил от края на осемнайсети век, но на влизане младата жена изключи електронен бележник. Ейрадис зърна дълги математически формули, които смътно й напомниха за работата на Джон.

Лидия улови въпросителния й поглед.

— Занимавам се с теорията на интерфейса просто за да не скучая. Някои от преживяванията ми наистина ме накараха да се усъмня в конвенционалните обяснения. Отначало Амбри спореше с мен, но ми се струва, че вече съм успяла да го привлека за свой съмишленик.

— Значи вие със съпруга си сте математици, така ли? — попита Хедър.

— Ами, да. Може да се каже. Не си даваме много зор, но е приятно да имаш за какво да си приказваш вечер. Както казах, тук е много уединено.

— Откъде сте, ако въпросът ми не е нелюбезен? — каза Ейрадис.

— От Ню Джърси — изкикоти се Лидия. — Ами вие?

— От Шотландия.

— О, чудесно. Това място дължи много на онази част от света — и не само особеностите на релефа. Амбри обича да казва, че във Вирту имат място всички легенди.

— Нима? — сухо рече кониак. — Чудя се коя ли е дошла първа.

— Ами, всички легенди — без да забелязва сарказма, отвърна Лидия. — Едно от първите неща, които хората качили в инфомрежите — още когато използвали терминален интерфейс и телефонни връзки, — била необработената информация: речници, научни статии, белетристика, индекси. Когато системата се сгромолясала, всичко това се смесило и ИИ погълнали ужасно много информация.

— Значи тази „дива земя“ е просто някаква компютърна смесица от данни, така ли? — попита Ейрадис.

— Така твърди теорията — изненадващо предпазливо отвърна Лидия, после несръчно промени темата, което накара Ейрадис да заподозре, че е поне толкова млада, колкото изглежда. — Кога трябва да се роди бебето ти?

— През пролетта. А твоето?

— Горе-долу по същото време. Наистина съм бременна. Това не е просто виртилюзия.

Лидия отново бързо промени темата, сякаш като признаваше действителната си бременност, Ейрадис навлизаше в опасна територия.

— Сами ли сте тук? Първо ви забелязах от прозореца на горния етаж и ми се стори, че виждам още двама души.

— Тук сме с двама приятели — отвърна Ейрадис. — Те чуха гайдата и тръгнаха към хълмовете, за да се опитат да открият гайдаря.

Лидия отново се изкиска.

— Амбри винаги свири така. Когато го срещнах за пръв път, пребродих целите хълмове да го търся. Накрая го открих — всъщност той ме откри. Ще го помоля да дойде при нас и да доведе вашите приятели. — Тя отвори прозореца, наведе се навън и тихо изгука. От стрехата сънливо изпърха дебел сив гълъб.

— Намери Амбри и го помоли да се прибере вкъщи и да доведе двама души… — Лидия въпросително погледна Ейрадис и Хедър.

— Двама мъже — поясни Хедър. — Единият е облечен в свещеническо расо, а другият носи доста дрипави дрехи.

— Да доведе тези двама мъже.

Гълъбът се прозя, поправи перата си с човка и отлетя, като почти незабавно се сля със сивото небе.

От този момент Лидия нарочно насочваше разговора към незначителни теми. Гостенките й нямаха нищо против.

Ейрадис почти не приказваше. Измъчваха я безброй въпроси. Това наистина ли беше Вирту? В такъв случай действително ли се бяха прехвърлили тук от Верите? Как бяха успели да го направят без необходимата техника? И как призраците изобщо го бяха постигнали? Нещо повече, според думите на кониак и свещеника тези „Призрачни земи“ бяха съществували по време на смъртния им живот. Ако бе така, те датираха отпреди Вирту — отпреди компютрите. По какъв начин Лидия беше дошла тук от Верите?

За щастие, тя чу хрущенето на стъпки по мидените черупки на алеята и остави въпросите си за по-късно.

Вратата се отвори и вътре влезе мъж с вълнен клин и неизбелена муселинова риза. Имаше брада и косата и гъстите му вежди бяха разрошени, сякаш е стоял на силен вятър. През рамото му висеше гайда. Той отиде при Лидия, целуна я по бузата и кимна на гостенките.

— Гълъбът ме откри и аз намерих мъжете, но те избягаха от мен, като че видяха призрак. Изгубих ги край изправените камъни. Бяха странна двойка — убеден съм, че по-дребният мъкнеше верига.

— Участвахме в игра-загадка — бързо отвърна Ейрадис. — Може да са ви помислили за някой от злодеите.

— Напълно възможно. — Мъжът се поклони. — Аз съм Улфър Мартин д’Амбри, но се надявам да ме наричате Амбри, както ми казва Лидия. Иначе е прекалено дълго.

— Аз съм Ейрадис, а това е Хедър. Разхождахме се наоколо и Лидия ни покани.

— Те са от Шотландия — рече Лидия и думите й прозвучаха така, сякаш изразяваха нещо друго.

Амбри кимна.

Ейрадис знаеше, че във виртпространството има установен етикет, и това я караше да се колебае да зададе въпросите, които можеха да се схванат като кръстосан разпит. Хедър обаче не изпитваше такива скрупули.

— Какво е това място? Лидия го нарече „дива земя“ — което загатва, че не може лесно да се открие. Какво искаше да каже?

Младата жена леко сведе глава със засрамен вид. Ейрадис изпита съчувствие към нея. Очевидно в първоначалната си възбуда от пристигането на гости — и навярно от добросърдечното желание да успокои страховете им от непознатата земя — беше казала повече, отколкото трябва. Кониак безмилостно впиваше сиво-зелените си очи в Улфър Мартин д’Амбри.

— Вирту — отвърна той, сякаш разговаряха от часове — изобщо не е толкова установена и безопасна, колкото туристическите бюра и агенциите за недвижими имоти биха искали клиентите им да вярват. Само неколцина специалисти биха признали колко мащабни са последствията от срива на световната мрежа. Във Вирту има места, които не могат да се открият на никоя карта във Верите. И това е едно от тези места.

— Но това наистина ли е Вирту? — попита Ейрадис, като си мислеше: „Ако е така, дали господарката на Дълбоките поля знае, че съм тук?“

— Достъпно е откъм Вирту — каза Амбри. — Неговият genius loci твърди, че е по-старо от Вирту, но това е пълна глупост, нали?

— Винаги е имало легенди за места, съществуващи успоредно с познатите ни полета — побърза да отвърне Ейрадис, за да изпревари проблесналия в очите на кониак гняв. — Легендите разказват, че ши5 живеели в земя-сянка до Верите и от време на време пресичали границата, за да откраднат невяста, бебе или музикант. Рип ван Уинкъл се напил и спал, както му се сторило, само една нощ, и когато се завърнал у дома, открил, че са изтекли сто години. После идват раят и адът от почти всички съществували религии. Всички те са по-стари от Вирту. Може би местният genius loci е възприел такава легенда и сега вярва в нея.

— Разумен отговор — кимна Амбри.

— Известно ми е нещичко за Вирту.

— Може би вече трябва да се върнем към нашата игра — рече кониак. — Приятелите ни ще се чудят какво ни се е случило.

— Дайте ми адреса на играта и ще ви върна обратно — каза Амбри. — Дотук не само че се стига трудно, но не е лесно и да си тръгнеш, ако genius loci реши да се възпротиви.

— На идване нямахме проблем — надменно отвърна виещата жена. — Сами ще открием обратния път.

— Но ви благодарим — побърза да прибави Ейрадис.

— Е, тогава ще ни позволите да повървим с вас и да се убедим, че сте си отишли благополучно.

Нямаше как да отхвърлят такова любезно предложение, без да предизвикат неудобни въпроси, затова напуснаха къщата, придружени от Амбри и Лидия. Двамата не казаха нищо, когато Ейрадис и Хедър поеха нагоре към монолитите, но Амбри красноречиво повдигна вежди. Ейрадис изпита невероятно облекчение, когато видя, че лунният портал е останал отворен.

— Много благодарим за гостоприемството ви — каза тя малко преди да стигнат до скалата. — Най-добри пожелания за бебето.

— И на теб, Ейра — отвърна Лидия и съвършените й зъби блеснаха, когато се усмихна. — Довиждане, Хедър.

— Сбогом.

— Почакайте! — спря ги Амбри, когато се извърнаха. — Къде отивате?

— Там — рече Ейрадис и посочи към кръглия тъмен портал.

— Къде?

— През отвора в скалата. Не го ли виждате?

— Не, не виждам нищо друго освен скала. Ти виждаш ли нещо, Лидия?

— Нищо.

— Трябва да е вход с ограничен достъп — замислено каза Амбри. — Не вярвам да води до каквато и да било игра. Кажете ми, госпожи, къде извежда този портали?

— Че защо да ти казваме? — доста грубо отвърна Хедър.

— Защото излиза в собствения ми заден двор.

Възбудена от близостта до дома, Ейрадис се усмихна.

— И идва от моето мазе.

— От вашето мазе ли?

— В замъка Донърджак.

— Донърджак? Да няма нещо общо с Джон д’Арси Донърджак?

Ейрадис понечи да отвори уста, но кониак я хвана за ръката и с неподозирана сила я дръпна през портала. Ейрадис се препъна и падна на пода на пещерата.

— Защо го направи? — попита тя, като вдигна поглед към вече безплътния, бледо сияещ призрак.

— Страх ме е от онова, което разбрахме днес. Не искам този човек да научава повече за теб, докато не научим повече за него.

Ейрадис потръпна и това не се дължеше само на допира до студената скала.

— Беше странно, нали?

— Да.

— Сигурна ли си, че това място е било там преди сътворението на Вирту?

— Кълна се.

— Аз също — каза свещеникът, като се приближи до тях. Очите му отново бяха завързани. — Мястото не е сайт във Вирту — или поне не е само това.

— Тогава какви са Улфър Мартин д’Амбри и Лидия от Ню Джърси? Бих се обзаложила, че поне тя е такава, каквато твърди. Виждала съм стотици варианти на тази виртформа. Тя изглеждаше и говореше като младо момиче.

— Не зная — отвърна виещата жена. Другите призраци поклатиха глави.

— Утре пак ще се върна — каза Ейрадис. — Но ще съм по-добре подготвена. Когато, разбера повече, може би ще доведа и Джон. Онзи мъж като че ли знаеше името му.

— Джон д’Арси Донърджак е прочут в някои среди — рече кониак, — но за средния вирттурист е абсолютно непознат.

— Така е — съгласи се Ейрадис, като гризеше нокътя си. — Колко е часът, Войт?

— Пет следобед, господарке. Кухнята е определила вечерята за шест и половина.

— Тогава трябва да ида да се приготвя. — Тя замислено свъси вежди. — Войт, моля те, потърси в инфобанките името Улфър Мартин д’Амбри.

— Разбира се.

По-късно Ейрадис вечеря с Джон. Разговаряха за работата му и за нейните проучвания (макар че тя не сподели за последната си експедиция, защото не знаеше как да му обясни, докато не научи повече). Докато двамата подреждаха пъзел, предназначен за бебешката стая, Войт дискретно й съобщи, че не е успял да открие данни за Улфър Мартин д’Амбри.

На другия ден Ейрадис и кониак (но без кръстоносеца и свещеника) отново се спуснаха в тунелите. Въпреки че луната вече бе пълна и ясно виждаха отвора на портала, някаква сила го препречваше. Когато опитаха да преминат, зърнаха мрачния страж точно отвъд преградата.

— Лунният портал е затворен за нас — каза виещата жена — Призрачната земя отказва да ни допусне. Случвало се е и преди.

— Спомням си, че ми спомена за това — отвърна Ейрадис, — но ми се струва странно, че днес не можем да влезем, след като едва вчера бяхме там. Защо да не опитаме да отстраним стража с помощта на заклинанието на дамата от галерията?

— Бихме могли, но даже да се получи, заклинанието няма да се справи с преградата.

— Имаш право. Предлагам да опитаме утре и ако не стане, да изчакаме до следващото пълнолуние.

— Както желаеш.

— Изглеждаш ми разколебана, Хедър. Не искаш ли да разбереш?

— Какво да разбера?

— Какво представлява онова място.

— Това са Призрачните земи и винаги са си били такива. Новото име не променя нищо.

— Да, но…

— Но нищо, скъп мой Ангел на изгубената надежда. Трябва много да внимавам, освен ако не искаш да заемеш мястото ми по-рано, отколкото възнамеряваш.

— Да внимавам ли?

— Господарката на Дълбоките поля има свободен достъп до всички места във Вирту. Наистина ли искаш да се срещнеш с нея? Съпругът ти прояви желание да се откаже от своята част от сделката им. Какво може да попречи на господарката на изгубените да те вземе за заложница и така да получи своето?

— Права си. Мислила съм за тази възможност. Просто имам много въпроси за Улфър Мартин д’Амбри и Лидия.

— Разбирам. Аз също, но нека не забравяме за предпазливостта.

Ейрадис допря ръка до корема си, намръщи се и се завъртя с гръб към тъмната скала, като се чудеше дали наистина е забелязала проблясък в зоркото око на стража.

Разхождаха се по полята на Верите. Замъкът Донърджак оставаше далеч зад тях.

— Джон, защо дойдохме чак тук? — попита Ейрадис.

— За да избегнем уредите ми, някои от които могат да се използват срещу мен — отвърна той.

— От кого?

— Конкретно от някой, който ме принуди да сключа жестока сделка.

— О.

— Да. Спомените ти от онова време наистина трябва да са много странни.

— Така е. Но не разбирам какво имаше предвид, когато говореше за машините.

— Търся начин да й попреча да получи своя дял.

— Невъзможно — отвърна тя. — Няма начин да изключиш смъртта от живота.

— Самата смърт като явление, не. Но може би Смъртта като олицетворение — каквото и всъщност да представлява. Имам някои идеи за ефект на полето. Отначало просто исках да разработя защита срещу евентуално проникване през Голямата сцена. Сега обаче ще проверявам абсолютно всички данни, които проникват с електромагнитния спектър в замъка Донърджак. Ще ги наблюдавам и записвам. Ще съставя огромен списък. И всичко неканено ще бъде спирано. Просто спирано. Тогава тя няма да е в състояние да грабне първородното ни дете и да избяга.

— Ами ако използва подставено лице?

— Ако е физическо, ще го третираме като всеки друг. Ако е нещо различно, струва ми се, че първо ще опитам статично електричество. После може би лазер.

Ами ако някой наистина пострада?

— Океанът е голям, студен и дълбок.

— Спомням си музиката. Спомням си Трона от кости. Отчасти и обратния път. Кога ще инсталираш защитата?

— Основната система вече е монтирана, но се нуждае от грижлива настройка. Да речем, още няколко седмици.

— Добре ли се чувстваш?

— Много добре. Нашият син също, ако се съди по салтата, които прави.

— Не се изтощаваш прекалено с работа, нали?

— Не, скъпа. Внимавам.

— Чудесно. Ще се връщаме ли вече?

— Добре.

През следващия месец нямаше никакви експедиции. Ейрадис се разболя от грип и трябваше да пази леглото. Разтревоженият й съпруг и медицинското устройство се грижеха за нея. Тя бързо се възстанови, но не навреме за отварянето на лунния портал.

Когато заедно с призрачните си приятели се спусна в пещерата, Ейрадис вече вървеше като бременна жена, изпъчила напред наедрелия си корем. Макар да не казваше нищо, тя знаеше, че ако и този път не успеят, няма да прави повече опити до раждането на сина си.

— Преградата е изчезнала — съобщи призрачният кръстоносец, който беше настоял да мине пръв. Ейрадис остана с впечатлението, че кониак го е укорила за бягството му от Улфър Мартин д’Амбри.

— Ами стражът? — попита Хедър.

— Не зная.

— Тогава да вървим — каза Ейрадис — и да се справим с него, ако го видим.

— Да.

Кръстоносецът вдигна веригата си, мина през портала и изчезна. Хедър бе втора, после Ейрадис и накрая свещеникът. Той свали превръзката си веднага щом се озоваха оттатък.

— Защо можеш да я сваляш тук, но не и в замъка? — попита Ейрадис.

— Тук повече ме е страх — просто отвърна призракът. — Особено тук. Странно, календарът в тези земи не е като в познатите ни полета — защото пълнолунието и равноденствието винаги съвпадат…

— У дома равноденствието е по-рано.

— А тук при пълнолуние по време на равноденствие изправените камъни отиват на реката да пият вода.

— Трябва да внимаваме — каза виещата жена. — Не забелязвам канарите да се движат. Може би трябва да чакат изгрева на луната.

„Или пък искат да ни хванат в капан“ — помисли си Ейрадис, но не каза нищо.

Защото земята наистина не изглеждаше гостоприемна. Пъпките на прещипа бяха един от малкото признаци за настъпването на пролетта. Пейзажът беше усоен и сив. Небето бе ниско и толкова мрачно, че загубиха представа кое време на деня е. Докато си помагаха един на друг и търсеха най-безопасния път сред скалите, четиримата спътници почти не разговаряха.

— Този път няма гайда — каза свещеникът и нервно погледна към небето, където ги следваше ято гарвани.

— Да, а и тези гарвани като че ли са ни харесали.

— Да.

Дворът на къщата пустееше. Нямаше ги дори кокошките, гълъбите и котката. Саксиите на прозорците бяха празни и зелените капаци бяха затворени. Вятърът бе навял листа и папратови клонки. По настланата с мидени черупки алея имаше дълбоки следи от влачене на нещо тежко, навярно мебели.

— Пренесли са се — излишно отбеляза Ейрадис.

— Веднага след предишното ни посещение, предполагам — прибави Хедър. — Дали Улфър Мартин д’Амбри се е уплашил да пусне Джон д’Арси Донърджак в задния си двор, или причината е друга?

— Едва ли ще разберем — отвърна Ейрадис. — Искам да поогледам наоколо, да видя дали не са оставили бележка. После ще се върнем у дома. Заболяха ме краката.

Бележка нямаше. През един от капаците, който вятърът беше отворил, успяха да видят, че мебелите са покрити с чаршафи и че килимите са навити на рула. С помощта на свещеника кръстоносецът отново затвори капака и го завърза с връзка за обувки.

— Колко странно — каза Ейрадис, докато ги наблюдаваше. — Амбри и Лидия се отнасяха към това място така, сякаш е истинско — а не виртсайт.

— То си е истинско — упорито отвърна виещата жена.

— Знаеш какво искам да кажа — рече Ейрадис и малко тромаво се настани на една пейка в изпотъпканата градина. — Може би имат намерение някой ден да се завърнат. Ще им оставя бележка, че сме се отбили.

Бележката й беше съвсем кратка:

Тя сгъна листа на три и го пъхна под тежката дървена врата. Един от гарваните одобрително изграчи — а може би просто подмяташе нещо за времето, което бързо се влошаваше.

— Ще си тръгваме ли?

— Да. Не ми се иска да чакаме, докато завали.

— Нито пък да настъпи вечерта — прибави свещеникът.

Обратният път им се стори по-кратък, както става винаги, когато вече си минавал по някой път. Кръстоносецът дори се осмели да си засвирука, когато най-после видяха в далечината познатата скала с лунния портал.

— Още съвсем мъничко — окуражи Ейрадис той — и пак ще сме в замъка.

Докато се изкачваха, тя се облегна на ръката на Хедър, като се мъчеше да не диша прекалено тежко и се проклинаше, че толкова се е преуморила. Бебето в корема й се забавляваше, като изпълняваше салтоморталета — усещане, което обикновено й доставяше удоволствие, но сега не й позволяваше да се съсредоточи върху пътя.

— Майко Божия! — разнесе се писклив глас. — Те се движат!

Ако не бе погледнала, Ейрадис никога нямаше да повярва, че тъничкият ужасен глас може да излиза от гърлото на изискания, арогантен свещеник. Той беше паднал на колене, свел глава и сключил ръце в молитва. Разтрепераните му пръсти стискаха кръста.

— Не се дръж като глупак, човече! — извика кръстоносецът и се опита да изправи много по-едрия мъж на крака. — Те отиват към реката, не към морето. Ако внимаваме, можем да ги заобиколим.

— Не мога… пак ме очаква гибел.

— Глупак! Госпожа Ейрадис я очаква гибел, ако не сме предпазливи. От какво повече може да се страхуват мъртвите?

По настояването на кониак Ейрадис бе минала пред двамата мъже.

— Кръстоносецът има право, Ейра — тихо рече Хедър. — Ние тримата нямаме какво да губим и покрай плъзгащите се камъни наистина има път. Страхувам се обаче от сянката при портала. Изглежда прекалено тъмна и плътна — а сега няма нито слънце, нито луна, само облаци…

— Не би трябвало да има сянка — кимна Ейрадис и притисна ръце към корема си, за да успокои сина си. — Когато се приближим, ще опитаме заклинанието на дамата от галерията. Боя се, че както се усилва, вятърът ще отвее думите.

— Аз съм с теб, Ейра.

Отново се заизкачваха. Покрай тясната пътека от земята сякаш израстваха все нови плъзгащи се камъни. Ейрадис постоянно се подхлъзваше и веднъж болезнено си навехна глезена, но виещата жена я държеше със силната си ръка и почти я влачеше напред.

Когато стигнаха до скалата с портала, видяха, че наистина е заварден. Отблизо стражът като че ли изглеждаше по-неопределен, отколкото отдалеч. Ноктите и зъбите му бяха като течни, сякаш масата му изкривяваше пространството около него — аурата му представляваше пустинен мираж, от който капеше чернота и смях.

— Вече сме достатъчно близо — каза Ейрадис и с усилие изправи гръб.

— Кръстоносецът носи свещеника. Мисля, че се е наложило да го удари по главата и пак да му завърже очите.

— Иска ми се да имах повече вяра в заклинанието на дамата от галерията.

Лицето на виещата жена придоби загадъчно изражение.

— Може и да съм открила друг начин да се избавим от стража — но предпочитам да го запазя като последно средство.

По-скоро по взаимно съгласие, отколкото заради самото заклинание, те плеснаха с ръце. Сладки и чисти, гласовете им се сляха в думите:

За миг на Ейрадис й се стори, че християнското заклинание действа. Стражът се сви, загуби прозрачността си, ноктите и зъбите му придобиха плътност. Но в момента, в който си помисли, че създанието започва да отстъпва, и издигна глас за последния куплет, стражът се закикоти и всеки негов следващ дъх бележеше завръщане към предишната му смъртоносна безплътност.

Зад себе си Ейрадис чуваше запъхтяното дишане на кръстоносеца, изпъстрено с колоритни ругатни и дрънчене, докато той мъкнеше свещеника и веригата си нагоре по склона.

— Дали не е време да изпиташ другата възможност, за която спомена? — прошепна тя на кониак.

Виещата жена извърна лице, но не и преди Ейрадис да зърне ужасната скръб в сиво-зелените й очи.

— Това може да те изложи на опасност в бъдеще, Ейрадис. Все още ли искаш да я използвам?

— Щом иначе трябва да останем тук, да. Както самата ти ми напомни, присъствието ми във Вирту е опасно за мен и бебето. От същия вид ли е другата опасност?

— Не, но заклинанието е могъщо. Може да привлече вниманието на господарката на изгубените — или още повече да го съсредоточи, ако вече знае, че си тук.

— Пей! — каза Ейрадис и хвърли нервен поглед през рамо, макар да знаеше, че Смъртта може да дойде от всички страни. — Поемам риска.

— Добре. — Кониак се обърна към стража.

Чуло безсловесния вой, с който тя започна заклинанието си, създанието престана да се киска. Ейрадис се оглеждаше за незабелязани врагове и почти не я слушаше, докато не усети, че думите политат и докосват заспали кътчета в ума й.

— Не! — изпищя Ейрадис. — Имай милост!

От ужасните очи на виещата жена се стичаха сълзи, но тя продължи заклинанието си. Ейрадис усети, че се преобразява в другата си същност от времето на Хаоса на Сътворението — същност, чиито имена си спомняше, но не и опиянителната й, безмилостна мощ. Докато издутият й корем се изглаждаше и опашката й на русалка се издължаваше, нейното неродено бебе риташе негодуващо. Когато поникнаха крилете й, Ейрадис отново изкрещя, после се издигна във въздуха сред дъжд от кръв и числа.

Преобразяването беше бързо и болезнено. Вече крилата русалка, тя стисна в едната си ръка меча от вятър и обсидиан и развя ярките си драконови криле, за да се издигне нагоре.

През очите на древните си познания Ейрадис вече не намираше препречилия портала страж за страшен. По-скоро й се струваше смешен, дори жалък, свит от ужас от величествения й облик. Съставните му проги лесно се поддаваха на разшифроване и можеха да бъдат разложени на код и битове; за да се превърнат в пръст, която щеше да натори Дълбоките поля.

Вдигнала меча от вятър и обсидиан, Ейрадис го направи и докато стражът падаше в забвение, тя усети студени ръце, които я блъснаха към скалата.

Лунният портал се извиси пред нея като мрачна кръгла бездна. Ейрадис инстинктивно се опита да свие криле, защото знаеше, че са по-широки от отвора. Но не бе достатъчно бърза. Нещо — интерфейс? — ги разкъса. Без тях не можеше да лети, не можеше и да стои, защото нямаше крака. Тя изпусна меча от вятър и обсидиан, сви ръце пред себе си, за да се предпази…

Здрави метални пръсти я подхванаха и задържаха преди да падне върху пода на тунела.

— Господарке Ейрадис? — рече Войт и механичният му глас успя да изрази искрена загриженост. — Ранена ли сте? Имате ли нужда от услугите на медбот?

— Не… Да… Аз…

Тя овладя дишането си и погледна надолу към тялото си. Отново беше човешко. Също толкова човешко, колкото преди кониак да започне заклинанието си. Всички си бе на място, включително тромавата любима издутина, в която се намираше синът й. Сякаш за да я успокои, че не е пострадало от нежеланото й преобразяване, бебето силно подритна.

— Добре съм, Войт — най-после успя да каже Ейрадис. — Даже чудесно. Просто се стреснах. Този път имахме доста по-сериозни проблеми, отколкото очаквахме.

— В такъв случай няма нужда да пращам доклад или молба за помощ, нали?

— Предпочитам да не го правиш, Войт.

Виещата жена стоеше пред лунния портал с безизразно лице и скръстени ръце, сякаш очакваше укор. В позата й нямаше нито намек за триумф или надменност. Всъщност дори изглеждаше смалена и по-бледа от обикновено.

— Как… — Ейрадис замълча и поправи въпроса си. — Къде откри това заклинание? Откъде знаеше какво ще се случи?

— От многобройните ти имена, Ейрадис. Вече ти казах, че предишното ти съществуване те обвързва към мита по уникален начин. Заклинанието дойде при мен по каналите на сънищата, докато повтарях онова на дамата от галерията и се чудех дали християнската магия ще подейства на езическо създание.

— И просто дойде при теб, така ли?

— Не от плът, по-скоро наместо другото. Открих, че призовавам Ангела на…

— Не споменавай това име — прекъсна я Ейрадис. — Страх ме е от силата му.

— Това е твоето име.

— Беше. Великият потоп е древното начало на Вирту. Тогава не принадлежах на себе си, а на легионите на една от воюващите сили.

— А сега принадлежиш на себе си, така ли? — попита я кониак и подчертано погледна към издутия й корем.

— Сега съм Ейрадис. Принадлежа на тази личност. Другата… принадлежеше на друг и неговите нужди. Не съзнавах колко много съм се страхувала да не бъда призована в онова същество, докато ти — макар за кратко — не ме принуди отново да приема формата му.

— Разбирам — отвърна виещата жена. — Някога аз бях Хедър, дъщеря на господаря. Сега съм кониак. А какво ще съм после? Мога ли отново да стана Хедър? Копнея за първата си същност, но след като те видях такава, каквато си била, разбирам нежеланието ти да се завръщаш към миналото — макар да ми се струва, че твоята първа същност притежава огромна мощ.

— Но не и свободна воля. Когато моят създател ми заповядваше, нямах друг избор, освен да се подчинявам. След дните на битки успявах да запазвам частица от себе си — По нещо от нещастието и славата си — и да изграждам онова, което се превърна в Ейрадис.

— Ти ме помоли за милост. — Думите на кониак не прозвучаха като въпрос.

— Не знаех, че мога да бъда призована в онази форма. И макар заклинанието да ми показваше каква е непосредствената ми цел, дълбоко в себе си усещах властта на своя създател. И се страхувах да не ме призове.

— Твоят създател ли?

— Един от онези Върховни, обитателите на планината Меру. Повечето го наричат Моребог и негово царство са огромните приливни маси от данни във Вирту. Тримата с Небебог и Земея образуват великата Троица.

— Отец, син и Свети дух ли?

— Не. Не е толкова метафизично — или може би просто е различно. Небебог властва над общата енергия на структурата на системата. Земея е иионът на всички ииони, базовата програма на всички места. На Меру живеят и други божества, всяко от които със собствена, спечелена с мъка власт. Могъществото им се определя от това докъде са способни да се изкачат по склоновете на планината.

— Още от самото начало ли е така?

— Не. Имаше много битки. Много неща — прости ми слабостта, скъпа приятелко — които предпочитам да забравя. Както съм ти казвала, — аз не съм много религиозна — не вярвам дори в религиите на Вирту. Това е причината.

— Сърдиш ли ми се?

— Не. Ти ме предупреди, че онова, което имаш намерение да направиш, може да не ми хареса. Как мога да те обвинявам, щом не си знаела какво ще ми причиниш? Пък и така успяхме да се справим със стража.

— Наистина. Прости ми, че го казвам, Ейра, след като именно аз съм виновна за това, но изглеждаш уморена.

— Така е, но не зная дали ще мога да си почина.

Прекъсна ги Войт.

— Ограничените ми възможности за наблюдение на жизнените ви признаци показват, че почивката ще е най-доброто решение. В противен случай излагате на риск развиващото се бебе.

— Тогава ще си почина. Но едно нещо продължава да ме безпокои, Хедър.

— Какво?

— Кой ти е пратил това заклинание?

— Мисля, че просто съм го извлякла от колективното подсъзнание на расата — от „anima mundi“, както обича да го нарича Йейтс.

— Той не е ли живял след твоето време?

— Имаше един поет с ленив нрав, но романтична натура, който често идваше при руините на замъка и четеше на глас творбите на Йейтс. Но за да се върна на въпроса ти, често се случва просто да зная нещо, което ми трябва — например съвременния език. Смятах, че това е едно от преимуществата на моята работа.

— Може и наистина да е така, но не е ли по-логично това заклинание да идва по-скоро от anima mundi на Вирту, отколкото на Верите?

— Имаш право. Но пък както и с мястото, което току-що напуснахме, изглежда, има някакво застъпване.

— Да, и това ме безпокои. Известно ми е достатъчно за религията на иионите, за да зная, че според някои именно Вирту, а не Верите е първата действителност. Те твърдят, че компютърната мрежа просто е осигурила средствата за пресичането.

— И какво от това?

— Чудя се дали са прави и ако е така, още колко време боговете на Вирту ще се задоволяват с второто място? Възможно ли е да събират войските си и да разбуждат старите легенди? Като че ли продължавам да чувам твоето заклинание, което кънти в мозъка ми и ме вика обратно.

— Уморена си, Ейра. Кажи на робота да те отведе в стаята ти. Когато се наспиш и се нахраниш, ще разбереш дали ушите ти продължават да ехтят.

— Може би си права. Навярно в моето състояние не трябваше да предприемам това пътуване.

— Почини си, Ейра. После ще си поговорим.

Кониак мина през стената и изчезна. С нейното заминаване се затвори и лунният портал. Ейрадис поклати кънтящата си глава — зави й се свят — и се облегна на робота.

— Моля те, Войт, отведи ме в стаята ми. Навярно си в състояние да се свържеш и да провериш дали кухнята би могла да ми прати чаша какао.

— Шоколадът е забранен за диетата ви, господарке — напомни й роботът, като сплете пипалата си в нещо като люлка и я спусна надолу, така че Ейрадис да може да седне.

— Тогава някаква имитация на какао. Да не съдържа веществата, които трябва да избягвам, и да е богата на онова, от което се нуждая.

— Ще видя какво мога да направя.

Ейрадис пропътува остатъка от пътя до стаята си в полудрямка. Почти не усети как Войт я положи на леглото й, нито как Дак (донесъл горещата напитка, която вече бе излишна) й събу обувките, съблече й дрехите и я зави с одеялото.

Но сънува за отдавна отминали времена. В съня си знаеше с каква цел господарката на Дълбоките поля иска сина й. Когато се събуди обаче и откри, че Джон е седнал до нея, стиснал ръката й в своята и изпълнен с нескрита загриженост, тя забрави всичко и в душата й се възцари покой.