3.

По пътя от люлеенето на Удалов му призля. Престана да буйствува и само запуши уши, за да не слуша как Ксения размишлява на глас за бъдещия им щастлив живот.

Антонина не бе очаквала такива късни гости:

— Ксюша — рече тя. — Поканих ви за утре.

Антонина се славеше с невероятната си нетактичност.

— Нищо — отвърна Ксения. — Ние за малко.

— А Корнелий ще дойде ли? — попита Антонина. — Че моят спи. Ходи на мач. И като го е откъртил… Само баница не чакай. Баницата съм я запланувала за утре. Ще се наложи вместо теб да каня някой друг. Как си със здравето, Ксения? Краката не те ли притесняват?

Болни крака имаше не Ксения, а братовчедка й Настя. Но Ксения не взе да възразява, пък и нямаше никаква възможност да възразяваш, щом си дошла при леля Антонина.

— Влез де — каза Антонина, — какво стърчиш в антрето?

Ксения послушно мина в стаята, натъпкана с мебели, защото Антонина обичаше да купува нови неща, ала сърце не й даваше да се раздели със старите.

На кушетката, притисната между два бюфета — новия и стария, — лежеше Антонининият мъж Генадий, сух, жилест и дългонос като нея, и покрил главата си с вестник, се правеше, че спи — лелееше надеждата, че няма да го закачат и ще отидат в другата стая.

— Ставай — каза строго Антонина. — Занимавай гостите. Отивам да сложа чая. Няма по-лошо от гостенин в никое време. А твоят къде е?

— С мен — лукаво отвърна Ксения.

— А — съгласи се Антонина, която както винаги недочуваше и бе заета със собствените си мисли. — Никога не идва у нас. Много е важен. Ставай, Генадий, ставай.

И Антонина отиде в кухнята, като остави Ксения на грижите на мъжа си, който тъй и не махна вестника от лицето си.

Друг път Ксения може би щеше да се обиди и да си тръгне. Но сега разбираше, че се е домъкнала у хората не навреме и сама си е виновна. Ала стремежът да учуди роднините си потисна всички други чувства и Ксения послушно седна до масата, сложила чантата пред себе си на покривката.

След пет-шест минути, през които в стаята цареше тишина, нарушавана само от демонстративното похъркване на Генадий, се върна Антонина.

— Тъй си и знаех — каза тя. — Ти, глупачката, си седиш кат някоя квачка, а моят се прави на спящата красавица. Е, ама туй вече на нищо не прилича.

Докато бързо и спорно слагаше масата, Антонина открадна секунда, за да дръпне мъжа си за крака.

— А, племенницата — рече Генадий, сякаш наистина сега се събуждаше. — А къде е Корнелий?

— Тук е.

— Аха — каза Генадий. По чорапи дойде до масата и седна срещу Ксения. — И аз не понасям ходенето по гости. Женски приказки и толкоз. Не, мене не можеш помъкна. А Корнелий даже го уважавам за твърдоглавието.

Корнелий се размърда в чантата и тя потрепна, а Ксения я дръпна към себе си.

— Шшъът! — каза строго.

— Какво? — учуди се чичо Генадий.

— Не на тебе — рече Ксения. — Аз на Удалов.

Удалов повече не помръдна. Уплаши се, че може да го покажат, а това унижение беше по-страшно от смъртта.

В това време Антонина донесе самовара. Седнаха да пият чай.

— Махни чантата от масата — каза Антонина на племенницата си. — Не е редно да държиш чантата си на масата.

Ксения се усмихна, но махна чантата, сложи я на пода между краката си, да не би някой случайно да я закачи, защото много обичаше своя Корнелий. От тласъка Корнелий изохка: „О-х!“

— Все пак — каза Ксения със сладък глас, за да заглуши вика на мъжа си и да насочи разговора към нужната тема, — ако зависеше от мен, аз мъжете далече не бих ги пускала. Е, хубаво, поработил, прибрал се у дома — и дотука.

— Намъчих се цял живот — отвърна Антонина троснато. — Цял живот.

— Те това е високомерие и тщеславие — каза чичо Генадий. — Няма ли да ни сипнеш по мъничко по случай празника?

— Млък — отвърна Антонина. — Да се пие сам е алкохолизъм. Нали чете в списание „Здраве“.

— Ако е по една малка — не е алкохолизъм, а удоволствие. Пък и Ксения няма да откаже. Нали няма да се откажеш, Ксюша?

Чичо Генадий гледаше племенницата си с надежда.

— Не отказвам — отвърна Ксения. — И Корнелий няма да се откаже.

Тук вече леля Антонина не издържа.

— Ксюша, добре ли си? — попита. — Ако има нещо, — да ти дам аспирин. Забелязах аз, да не мислиш, че съм глуха. Само повтаряш — с мен е Корнелий, до мен е Корнелий. А пък ние нали виждаме, че го няма. Кажи си всичко. Да не би да си е отишъл, а? Нещо да е станало? Или си е намерил някоя?

— Ох, не, лельо Антонина — каза Ксения. Тя просто грееше от задоволство. — Само че трябва да знаеш как да се отнасяш с мъжа си. Ето на, ти цял живот си прекарала с чичо Генадий, а той те избягва.

— Аз от нея в Австралия бих избягал, при антиподите — потвърди Генадий. — Може чак в Сахалин да запраша на работа.

— Млък — отвърна Антонина. — Все едно няма да ти дам да пиеш.

Сетне се обърна към племенницата си и назидателно рече:

— Мъжа не можеш го удържа. Мъжът е такова диво животно, че изисква свобода. Тъй че свиквай. Нито за себе си ще го вържеш, нито в чанта можеш го сложи.

— Точно така — каза чичо Генадий.

Настъпи мигът на Ксениното тържество.

— Някой няма да може — рече тя. — Ама някой ще го сложи.

С тези думи измъкна чантата изпод масата, настани я до чашата и отваряйки я, каза:

— Лельо, я налей чай на Корнелий. Че той не ми е вечерял.

Измъкна от чантата съпротивляващото се голо човече и с два пръста го сложи на масата.

— Ето го моя миличкия — рече тя.

Миличкият се беше свил и бе готов да заплаче от срам.

— Господи — каза Антонина, — какво си направила с мъжа си, безобразнице?

— Намалих го — отвърна Ксения — до удобна големина, та да мога да го нося със себе си и да не се разделяме в почивните дни. Добри хора ми помогнаха, дадоха ми средство.

— Не бива така — каза Генадий. — Прекалено е. Ако вие, женорята, вземете да докарвате мъжете си до такова състояние, това няма да ви се размине така лесно.

— Няма да мине! — запищя като комар Удалов. — Искам развод! Пред свидетели!

— Не бързай — каза разсъдливата Антонина. — У свои си, не се тревожи. Ние тук семейно ще уредим всичко.

После погледна Ксения с укор.

— И защо така, Ксюша? Да го е срам пред хората. Че нали на работа трябва да ходи, а как ще иде такъв жалък? Кой ще го слуша? Ами ако утре го извикат в градския съвет?

— Искам развод! — настояваше Удалов.

Беше забравил голотата си и тичаше между чашите, мъчейки се да се промъкне към Ксения; а тя го отместваше с лъжичката от края на масата, за да не падне.

— Че помълчи де — каза му Антонина. — Покрий си срамотиите. Не си мъничък.

Удалов се опомни, метна се към чайника, но не можа да се скрие зад него и в пълно отчаяние се хвана за края на половинкилограмовия буркан със сладко, повдигна се и се прехвърли вътре.

— Не се безпокойте, леличко — каза Ксения и следеше Удалов да не потъне. — Това е само за почивните дни и празниците. До понеделник ще се оправи.

— Не одобрявам — отсече Антонина.

Тя много неща не одобряваше. И вдигаше пара не от любов към Удалов, и не от жалост, а от страх пред всяко нововъведение, па макар на пръв поглед и удобно за жените.

— А ти излизай — строго заповяда Антонина на Удалов. — Заради тебе трябва да хвърлям храната.

— Ами че извади ме — изписка Удалов. — Сам не мога да изляза.

Гласчето му беше станало слабичко, едва се дочуваше от буркана.

— Пчела — развика се той.

Наистина над него кръжеше пчела, прицелваше се. И спокойно можеше да нажили Удалов до смърт. Сега много неща го заплашваха със смърт.

Ксения скочи, взе кърпата и подгони пчелата, а Антонина колкото повече гледаше това безобразие, толкова по-сърдита ставаше, помрачня и даже млъкна съвсем, защото ядът й трябваше да се набере в нея като пара в котел, преди да избухне.

Почувствувал това, чичо Генадий не си губеше времето напразно, ами стана тихичко, намигна на Удалов, към когото изпитваше съчувствие, и на пръсти отиде до бюфета, отвори го, сипа си във водна чаша, а на Удалов в ракиена, която, макар и мъничка, за него беше като кофа.

Като изгони пчелата, Ксения извади с два пръста Удалов от сладкото, наля в чинийка гореща вода, духна, за да не опари мъжа си, и го натопи в нея. Беше му горещо, съпротивяваше се, а Ксения го миеше от сиропа и плодовете и нареждаше:

— Потърпи, пиленце, потърпи, маценце.

— Виж какво, Ксения — избухна най-сетне леля Антонина. — Не съм те канила днеска. Тъй че можеш да си вървиш. От мен да мине, няма да се жалвам в милицията от твоето поведение, но на майка ти непременно ще съобщя. Доживяхме. С голо джудже ми се появи. А ти, Генадий, скрий чашките. Не е време за пиене!

— Тоня — каза Генадий миролюбиво, но остави чашата и отмести ракиената от Удалов.

— Може в Париж така да постъпват с мъжете си, но у нас не ще позволим такива работи. В краен случай ще пиша във вестника. Там ме знаят. Че то какво, днес аз теб, а утре ти мен — човек за човека е вълк, така ли?

— Лельо Тоня — опитваше се да възрази Ксения. — Ама аз за негово добро. За да не пие, да не скита, да си седи у дома. Та това е любов!

Но Антонина прекрачи до Генадий, вкопчи се в побелелите му коси, сякаш се уплаши, че наистина може да се смали, и каза твърдо:

— Аз няма да позволя да обиждат моя. Нека си е калпав, па и гуляйджия, ама такъв ми се е паднал, няма да го сменям. Карай с твоите щуротии, щом си решила, но нас остави на мира. И ако посмееш да дойдеш още веднъж в къщата ми с тоя изрод, от прага ще те изхвърля. Върви си.

Антонина още веднъж погледна бившия Удалов, изгубил дар-слово от мъки и унижения, и по бузите й неочаквано потекоха сълзи.

Ксения разбра, че няма повече работа в тая къща. Бързо набута мъжа си в чантата и тръгна, без да си допие чая. Антонина не я изпрати, а когато племенницата й си отиде, каза през сълзи:

— Ако ти се иска, пийни си мъничко.

— А, не, благодаря — отвърна Генадий, който също бе потиснат от тая тежка сцена.

Антонина седна, подпря глава на ръката си и се замисли, че щастието е мъжът ти да си е нормален размер, и малко се безпокоеше да не би старецът от глупост да вземе да я напъха в някоя чанта, та да не мърмори. И си даде дума да се сдържа и да не му натяква постоянно. И удържа на думата си цели два дни.

Кеения вървеше към къщи бавно, разстроена от кавгата, чантата в ръката й се поклащаше и подхвърляше Удалов от единия край в другия. Той се вкопчваше в памука, стенеше и се мъчеше да доизлиже вишневото сладко от себе си.

Загрузка...