Дневен патрул

ПРОЛОГ

Отпред вече мъждукаха светлините на гарата, но покрайнините на мрачния занемарен парк до завод „Заря“ бяха скрити под гъстата студена тъмнина. Заледената снежна кора, която до утре на обед вероятно щеше да се разтопи, хрущеше под краката. Далечното свирене на локомотивите, неразбираемите обяви по радиоуредбата на гарата и хрущенето под краката — това беше всичко, което можеше да чуе случаен минувач, решил да поскита в такова време из парка.

Но тук отдавна вече не се шляеха нощем, нито пък вечер. Дори и онези, които разхождаха грамадни озъбени кучета.

Защото кучетата не ги спасяваха от онова, което можеха да срещнат нощем в тъмнината, сред израсналите за четири десетилетия дъбове.

Самотният пътник с обемист сак през рамо явно бързаше за влака и затова беше решил да скъси пътя. Да мине през парка. По хрущящата от леда и на места от ситен чакъл пътека. Звездите гледаха смаяно този смелчага. През изпочупените голи клони надничаше дискът на луната, жълт като локвичка ликьор „Адвокат“. Странните очертания на лунните морета изглеждаха като сенки на хорските страхове.

Когато до последните дървета оставаха трийсет метра, пътникът забеляза отблясъка на чифт очи. Гледаха го от храстите, които се простираха покрай пътеката и които по това време на годината приличаха на скелети. Нещо тъмно се виждаше там, в гъсталака; даже не нещо, а някой, защото това струпване от мрак беше живо. Или най-малкото — подвижно.

Приглушено ръмжене, не рев, а просто тих крясък — това беше всичко, което съпровождаше мълниеносната атака. Под лунната светлина блеснаха зъбите — пълен комплект.

Луната вече се бе подготвила за нова кръв. За нова жертва.

Но нападателят неочаквано застина за миг, сякаш се беше натъкнал на невидима преграда, а после се стовари върху пътеката, надавайки смешен писък.

Пътникът спря.

— Какво правиш, глупако? — прошепна той на нападателя. — Да извикам ли Нощния патрул?

Струпването от мрак под краката на пътника изръмжа обидено.

— Имаш късмет, че закъснявам… — Пътникът намести сака на рамото си. — Мамка му, доживяхме Различните да нападат Различни…

Той прекоси бързо последните метри на парка и без да се обръща, ускори крачка към гарата.

Нападателят изпълзя от пътеката под дърветата и едва там извърши трансформацията, превърна се в голо, съвсем голо тяло на двайсетгодишен младеж. Висок и широкоплещест. Ледът възмутено заскърца под босите му крака. Младежът, изглежда, не усещаше студа.

— Проклятие! — прошепна той с въздишка и едва тогава настръхна зиморничаво. — Кой ли беше този?

Той си оставаше гладен и зъл, но странната, неосъществена жертва премахна у него всякакво желание за лов. Беше уплашен, макар само допреди няколко минути да беше убеден, че той е този, от когото трябва да се страхуват — от него, върколака, излязъл на лов. На опияняващ и упояващ лов на хора. Лов без лиценз — от това усещането за риска и за собствената му смелост ставаше още по-остро.

Две неща охладиха напълно ентусиазма на ловеца. Първо, думите „Нощен патрул“ — той все пак нямаше лиценз. И второ — фактът, че не бе успял да разпознае в несъстоялата се жертва Различен. Такъв като самия него.

До съвсем неотдавна както върколакът, така и всеки от познатите му Различни биха заявили, че това е чисто и просто невъзможно.

Както си беше в облика на гол човек, той забърза през храсталака към мястото, където беше оставил дрехите си. Сега щеше да му се наложи да се крие много, много дни, вместо да се скита нощем из парка в търсене на случайна жертва — да седи заключен и да чака наказание от Нощния патрул. А може би и от своите.

Единствената му надежда беше, че самотният пътник, дръзнал да прекоси парка през нощта, независимо дали беше Различен или се правеше на такъв, наистина закъсняваше за влака. И че щеше да го хване и да напусне града. И следователно нямаше да се обърне към Нощния патрул.

Различните също умеят да се надяват.

ГЛАВА 1

Едва когато чух равномерното потропване на колелетата, се успокоих окончателно. Всъщност не — не окончателно. Кой би се успокоил в такава ситуация? Но все пак си върнах способността да мисля свързано.

Не се уплаших, когато онова същество от парка ми се нахвърли, чупейки храстите. Изобщо. Нямам никаква идея как намерих нужните думи. Затова пък по-късно, вече на задръстения от нощуващи маршрутки площад пред гарата навярно учудих много хора със своята олюляваща се походка. Опитайте се да вървите уверено, когато коленете ви се подгъват!

Дяволска работа. Нощния патрул… Какво исках да кажа с това? А онзи, озъбеният, веднага заскимтя и изпълзя назад, в храстите.

Отпих още веднъж от бирата и за пореден път се опитах да осмисля случилото се.

И така, бях излязъл от къщи…

Стоп.

Оставих смаяно бутилката на масичката. Вероятно в момента изглеждах доста глупаво, но нямаше кой да ме види — бях сам в купето.

Стоп.

Изведнъж осъзнах, че изобщо не помня собствената си къща.

И изобщо не помня нищо от досегашния си живот. Спомените ми започваха там, в пронизващо студения зимен парк, няколко секунди преди нападението. А всичко преди това беше забулено в мрак. По-точно дори не мрак, а странна сива пелена — лепкава, гъста и почти непроницаема. Сив-сив, носещ се на кълба сумрак.

Нищо не разбирах.

Разгледах купето със смес от уплаха и объркване. Купе като купе. Масичка, четири легла, кафява пластмаса, тъмночервена изкуствена кожа. Зад прозореца от време на време се плъзгаха нощни светлинки. На съседното легло беше сакът ми…

Сакът!

Осъзнах, че нямам никаква представа какво има в сака ми. Би трябвало да са разни вещи. А по вещите можех да разбера много. Или да си спомня. Например, защо отивам в Москва. Кой знае защо, бях чел някъде за това или пък съм го чул от някого.

В следващия момент се сепнах и бръкнах под пуловера си, защото се сетих, че в левия ми горен джоб е паспортът. Да започнем с името, пък после току-виж сме си спомнили и останалото.

Погледнах със смесени чувства снимката върху жълтеникавата страница, изпъстрена със странни спирали. Лицето беше същото, което винаги — може би от трийсет години, а може би за първи ден — бях свикнал да отъждествявам с моето единствено и неповторимо „аз“.

Лицето си оставаше познато до най-дребните подробности. От белега на скулата до рано появилите се прошарени кичури в косата. Но да оставим настрана лицето. В момента не се интересувах най-много от него.

Името.

Виталий Сергеевич Рогоза. Дата на раждане — 28 септември 1965 година.

Място на раждане — град Николаев.

Обърнах страницата и прочетох същото на украински, като същевременно се уверих, че полът ми е мъжки, а паспортът е издаден от организация с рядко срещана дълга абревиатура — РО НГУ УМВД3 на Украйна. Страницата „Семейно положение“ беше девствено чиста. Въздъхнах с нещо средно между облекчение и разочарование.

По-нататък следваше вечното бреме и проклятие за всеки бивш съветски гражданин — адресната регистрация. Град Николаев, улица „Чайковски“ номер 28, апартамент 28.

Виж ти, отново двайсет и осем, и то два пъти.

И в този момент асоциациите наистина започнаха да се задействат и аз си спомних, че тази сграда е на ъгъла на „Чайковски“ и „Младогвардейска“ и че до нея се намира двайсет и осмо училище (отново това число!). Спомних си всичко, ясно и ярко, включително изсъхналата топола под собствения ми прозорец — жертва на химическите експерименти на хлапето от горния етаж. С какви ли гадости не беше заливал от прозореца си многострадалното дърво! Спомних си как пиянствахме преди пет години в съседния апартамент, при доцента и как тогава някой лекомислено изгони съседката от долния етаж, която беше дошла да се оплаква от шума. А се оказа, че тя е арменка, съпруга на някаква важна местна клечка, и когато арменците дойдоха и започнаха да ни пердашат, се наложи да се измъквам през малкото прозорче на съседната стая, защото останалите прозорци не се отваряха, и да се спускам по улука. Когато видяха, че един от пияниците се измъква от обсадения апартамент, арменците се кротнаха и в края на краищата успяхме да се разберем с тях по някакъв начин. Спомних си и за горчивината и смайването си, когато отидох да повикам на помощ местните си приятелчета, с които неведнъж бяхме пили заедно из близките кръчми, и никой не тръгна с мен.

Откъснах се от необичайно ярките картини.

Така, значи все пак съм имал минало? Или това бяха само спомени, зад които не стоеше нищо?

Ще видим.

От паспорта научих още съвсем безполезната за момента информация, че съм „реализирал правото си на безплатна приватизация на жилище с площ (площта не беше посочена) при норма от 24,3 метра“.

И това беше всичко.

Замислено прибрах документа в джоба си — същия, на гърдите, левия — и внимателно погледнах сака си. Какво ще ми помогнеш да си спомня, черно-зелен спътнико, с отвъдокеански надпис „FUJI“ върху издутата тъкан отстрани?

Дано да ми помогнеш да си спомня нещо…

Дръпнах ципа, който тихо затананика. Отворих сака и погледнах вътре.

Най-отгоре в найлонова торбичка имаше четка за зъби, тубичка „Блендамед“, две евтини бръснарски ножчета за еднократна употреба и черно шишенце, очевидно с одеколон.

Извадих ги върху леглото.

В следващата торбичка намерих топъл вълнен пуловер, явно ръчно плетен. Оставих и него настрана.

Две-три минути рових из торбичките — чисто бельо, тениски, носни кърпи, топла карирана риза…

Аха, ето и нещо, което не е дреха.

Малък мобилен телефон с антенка, в кожен калъф. Паметта ми реагира веднага: „Когато пристигна в Москва, трябва да си купя карта…“

Зарядното устройство също беше там.

И най-накрая, на самото дъно, намерих още една торбичка. С някакви плоски неща.

Когато погледнах вътре, се вцепених. В най-обикновената найлонова торбичка с полуизтрита и по тази причина абсолютно неузнаваема рисунка, лежаха пачки с банкноти, наредени на два пласта. Американски долари. Десет пачки. Стодоларови банкноти. Това правеше сто хиляди.

Ръката ми сама се пресегна към вратата и провери дали е заключено.

А откъде имам това, мамка му? И как ще пренеса тези купища пари през границата? Впрочем, можех да бутна на митничарите по стотачка — със сигурност ще ме оставят на мира.

Тази находка на практика не пробуди нищо в паметта ми, освен мисълта за високите цени в московските хотели.

Все още втрещен, аз прибрах всичко в сака, дръпнах ципа и сложих багажа на долното легло. И леко се зарадвах, че до бутилката с бира стои още една, неотворена.

Новините явно трябваше да се полеят с успокоително.

Обаче, неясно защо, това успокоително ми подейства повече като сънотворно. Очаквах, че ще ми се наложи да лежа дълго, заслушан в потропването на колелетата, примижавайки от внезапно заслепяващата ме за няколко секунди светлина и отдаден на мъчителни размисли.

Нищо подобно. Още преди да допия втората бутилка бира, аз се свлякох на леглото, върху одеялото — така, както си бях облечен — и заспах.

Може би бях стигнал прекалено близо до нещо забранено в спомените ми?

Не знам.

Когато се събудих, навън беше изгряло студеното зимно слънце. Влакът беше спрял. От коридора долитаха отегчени официални гласове: „Здравейте, ние сме от руската митница. Носите ли оръжие, наркотици или валута?“. Отговорите бяха не чак дотам отегчени и предимно неразбираеми.

После на вратата се почука. Аз се пресегнах и отворих.

Митничарят се оказа пълен червендалест мъжага с очи, които поради затлъстяването бяха заприличали на цепки. Кой знае защо, когато се обръщаше към мен, той свърна встрани от утъпканата пътека и просто се осведоми, без никаква официалност:

— Какво носим? Дайте си багажа…

После огледа внимателно купето. Качи се на стълбичката и огледа багажника под тавана. И чак тогава спря погледа си върху самотно замрелия на долното легло сак.

Аз се надигнах и седнах на леглото все така безмълвен.

— Отворете сака, моля — настоя митничарят.

„Нима имат толкова силен нюх?“ — помислих си мрачно и послушно дръпнах ципа.

Торбичките една по една се озоваха на леглото. Когато дойде ред на тази с пачките, митничарят видимо се оживи и машинално затвори вратата на купето.

— Така, така, така…

Вече се подготвях да изслушам лицемерна тирада за законите и дори да прочета абзац от книжката, който, както всеки закон на хартия, е написан с разбираеми думи, но няма абсолютно никакъв смисъл като цяло. Да изслушам, да прочета и обречено да попитам: „Колко?“

Но вместо това аз се пресегнах мислено с ръка към главата на митничаря, докоснах разума му и прошепнах:

— Върви… Върви по-нататък. Тук всичко е наред.

Погледът на митничаря веднага стана тъп и празен като митническите закони.

— Да… Лек път…

Той се обърна сковано, отключи с изщракване вратата и се измъкна в коридора, без нито дума повече. Много приличаше на кукла. Послушна дървена кукла във властта на сръчен кукловод, който дърпа конците.

Само че кога успях да стана сръчен кукловод?

Влакът потегли след десет минути и през цялото това време аз се питах: какво става с мен? Не знам какво правя, но правя точно каквото трябва. Първо съществото в парка до завода, сега този внезапно оглупял митничар…

И защо, по дяволите, съм тръгнал за Москва? Какво ще правя, когато сляза от влака? Къде ще отида?

Кой знае защо постепенно ставах все по-сигурен, че всичко ще се изясни в нужния момент. Именно в нужния — не по-рано.

Жалко, че увереността ми не беше пълна.

Проспах по-голямата част от деня. Може би това беше реакция на организма ми — отдаване на дължимото на неочаквано дошлите отговори и умения. Как успях да разкарам митничаря? Пресегнах се към него, усетих мътната малиненочервена аура със зелен участък във формата на доларов знак… И успях да коригирам желанието му.

Според мен хората не могат така. Но какъв съм аз, ако не съм човек?

А, да. Аз съм Различен. Казах тоба на Върколака в парка. Между другото, едва сега осъзнах, че в парка ме е нападнал именно върколак. И си спомних аурата му, този жълто-червен пламък на Лова и Глада.

Изглежда, постепенно се измъквах от мрака. От пропастта. Върколакът беше първото стъпало. Митничарят — Второто. Интересно, дълга ли беше стълбата? И какво щеше да се разкрие пред мен там, на върха?

Засега въпросите бяха доста повече от отговорите.

Събудих се окончателно, след като вече бяхме минали Тула. Купето продължаваше да е празно, но сега разбрах, че сам съм пожелал това. Разбрах още, че моите желания в този свят обикновено се сбъдват.

Перонът на курската гара бавно плуваше покрай прозореца. Аз, вече облечен и готов, стоях в купето и чаках влака да спре.

Бях в Москва. Но засега още не бях наясно какво да правя.

Както обикновено, най-нетърпеливите пътници вече бяха успели да задръстят коридора. Но аз щях да ги изчакам — нямаше закъде да бързам. Така или иначе трябваше да чакам, докато съживилата се памет ми подскаже нещо, пришпорвайки ме, както колар — мързеливото си муле.

Влакът се помръдна за последен път и спря. Разнесе се дрънчене на метал, опашката от моментално оживили се хора потегли, бавно-бавно измъквайки се от вагона. Както винаги — загрижени възгласи, поздрави, опити за промъкване обратно в купето за багажа, който някой не е успял да изнесе накуп…

Но суетата във вагона отминаваше бързо. Пътниците вече бяха навън и получаваха целувки и прегръдки от посрещачите. Или не получаваха, ако нямаше кой да ги посрещне. Някои, изопнали вратове, се оглеждаха на перона и веднага настръхваха от пронизващия московски вятър. Във вагона бяха останали само онези, които се занимаваха с обичайното предаване на багажа през прозореца.

Взех сака и тръгнах към изхода, като все така не знаех какво ще правя в най-близко бъдеще.

Вероятно трябваше да обменя пари. Нямах в себе нито една руска копейка. Само от нашите, „независимите“ украински. Но те, уви, не вървяха тук. Точно преди влизането в Москва предвидливо бях разопаковал една от пачките и бях разпределил част от банкнотите из джобовете си.

Винаги съм мразел портфейлите…

Впрочем какви ги говоря? Винаги… Моето „винаги“ беше започнало предишната нощ.

Машинално настръхвайки от прегръдката на зимата, аз закрачих по перона в посока към подлеза. Нали нямаше как на гарата да няма обменно бюро?

Порових се из несигурната си памет и установих две неща: първо, не помнех кога за последен път съм бил в Москва, но второ, за сметка на това общо взето имах добра представа как изглежда гарата отвътре, къде да търся обменните бюра и как да попадна в метрото.

Подлезът, подземната чакалня, късият ескалатор, залата с касите за билети. Междинната ми цел беше там, на втория етаж, след още един ескалатор.

Но това обменно бюро се оказа отдавна и стабилно затворено. Нито светлина, нито пролука, през която да се види нещо вътре, нито задължителното табло с текущия курс.

Добре. Тогава към изхода и после наляво, към полегатия наклон надолу към станция „Чкаловска“… Само че целта ми беше не самата пътека надолу, а до нея.

Беличък търговски павилион, стълба към втория етаж, облети със светлина празни малки търговски зали, завой… Охранителят бързо вдигна поглед към мен и веднага се отпусна, след като разпозна в мен пристигащ отдалеч чужденец.

— Влизайте спокойно — великодушно разреши той.

Влязох в стаичката заедно със сака си. Цялата обстановка се изчерпваше с кошчето в ъгъла и, разбира се, малкото гише с подвижно чекмедже за пари, което винаги ми бе напомняло за вечно гладно гърло.

„Хей — напомних си аз, — не забравяй за младостта на твоето «винаги»…“

Но все пак, щом мислех като човек, реално изживял трийсет и пет години, значи за това имаше някаква причина, нали?

Добре, ще видим по-късно.

Гладното гърло погълна веднага пет стодоларови банкноти и паспорта ми. Не видях кой се крие там, зад плътната преграда, а и не се опитах да видя. Забелязах само пръсти с лакирани със седефен лак нокти. Значи жена. Неохотно подалото се напред гърло изплю солидна пачка банкноти от по сто рубли, няколко по-дребни банкноти и дори две-три монети. Без да броя парите, ги пъхнах в джоба на гърдите си, под пуловера, само дребните банкноти прибрах в джоба на панталоните. Заедно с монетите. Сложих паспорта в другия джоб на гърдите и изхвърлих зелената квитаниия в кошчето.

Е, това беше всичко. Вече бях човек. Дори в този безумен град, едва ли не най-скъпият на планетата. Макар че… макар че, не. Май вече от година Москва беше изгубила първото място в тази съмнителна класация.

Зимата отново ме посрещна с леденото си дихание. Вятърът разнасяше насам-натам дребни частици, наподобяващи манна небесна — някаква хилава градушка.

Метрото беше отляво. Но пътят ми не беше натам, а към другия изход.

Отново дефилирах пред сградата на гарата и се спуснах към мястото, което ми трябваше — околовръстната линия.

Вече започвах да разбирам къде трябва да отида. Какво пък, да се порадваме на прогреса, щом не се получава да се радваме на неопределеността. И да се надяваме, че в Москва са ме довели изключително и само добри дела. Защото не чувствах в себе си сила да служа на Злото.

Само кореняците московчани си тръгват от гарата с такси. Ако финансите им го позволяват, разбира се. Всеки провинциалист, дори да има не по-малко пари от мен, отива в метрото. Има нещо хипнотично в тази система от тунели и лабиринт от галерии. В шума на преминаващите влакове, в ту замиращия, ту отново оживяващия поток въздух. Във вечното движение. Тук, под сводовете на залите се носи неизразходвана безплатна енергия, но аз не искам да си взема от нея.

Освен това тук има защита. Изглежда, това по някакъв начин е свързано с дебелия слой пръст над главата ми… и с факта, че в тази пръст са погребани отминалите години. Дори не години, а векове.

Прекрачих през разтворилата се врата на влака. От високоговорителите се разнесе досаден и отвратителен шум, а после добре школуван мъжки глас изрече:

— Внимателно, вратите се затварят. Следващата станция е „Комсомолска“.

Движех се по околовръстната линия. Обратно на часовниковата стрелка. При това бях сигурен, че няма да сляза точно на „Комсомолска“. Виж, след нея… След нея може би щях да сляза. И това щеше да стане на Проспекта на мира. И, между другото, струваше си да се придвижа по-напред във влака, защото така щях да бъда по-близо до подлеза.

Значи ми трябваше ръждивочервената линия4. При това по-скоро на север, защото иначе бих тръгнал по околовръстната линия в противоположната страна, до „Октомврийска“.

Вагонът се поклащаше по време на движението и понеже нямаше какво друго да правя, заразглеждах многобройните реклами. Дългокос мъжага, застанал на пръсти и при това приклекнал, кой знае защо рекламираше женски чорапогащи, и нечия въоръжена с флумастер ръка не беше пропуснала да му дорисува фалос с внушителни размери. Съседният безвкусен плакат предлагаше да участваш в преследване из града на шарен джип, но аз нещо не схванах какъв е смисълът на тази гоненица. Награда, навярно. Чудотворни таблетки за голям брой болести — и всичко това в един флакон, кантори за търговия с недвижимо имущество, йогурт, който е най- най-, истинска „Боржоми“ с овен на бутилката… Ето я и станция „Комсомолска“.

Рекламите ми омръзнаха, оставих сака до вратата и се приближих към картата на метрото. Не знам защо, но още в първия миг погледът ми беше привлечен от ръждивочервената извивка и надписа до нея — „ВДНХ“5. Там трябваше да отида. Точно там. В голямата сграда, извита като подкова. Хотел „Космос“.

Каквото и да си говорим, животът е по-лесен, когато целта вече е известна. Въздъхнах с облекчение, върнах се при сака си и дори се усмихнах на неясното отражение в стъклото на вратата. Стъклото също носеше следи от извънредната активност на градските питекантропи — от надписа „не се облягай на стъклото“ чрез изтриването на букви и добавянето на нови се беше получило загадъчното твърдение „не съм слон“.

Със сигурност не беше слон. Някакво животно, но не и слон — според мен слоновете са олицетворение на спокойствие и мъдрост. А неизвестният автор на твърдението най-вероятно беше маймуна, долна и самодоволна маймуна. Прекалено подобна на човека и именно затова долна и тъпа…

Добре, че съм Различен, а не човек.

Ето го и Проспектът на мира; стълби, завой надясно, ескалатор — влакът се приближава до целта. „Рижка“, „Алексеевска“, „ВДНХ“. От вагона — вдясно, винаги съм знаел това.

Дълъг, страшно дълъг ескалатор, на който неясно защо не ми се мисли за нищо. Отново натрапчива реклама. Подлез. И хотелът. Подковообразно чудовище на френската архитектура. Впрочем хотелът се беше променил, и то забележимо. Бяха прибавени осветени табели, мощни лампи, в казиното на постамент беше сложен луксозен автомобил, предназначен за награда. Въпреки студа до входа пушеха някакви момичета. Вътре ме посрещна портиер, чиято длан веднага погълна банкнота от сто рубли. Той моментално взе сака и ме съпроводи до рецепцията.

Не беше особено късно, така че във фоайето все още бе оживено. Някой говореше по мобилния си телефон на висок глас и арабските думи огласяваха цялото помещение, от няколко места едновременно долиташе музика.

— Лукс — изрекох аз небрежно. — С едно легло. И моля да не ми звънят да ми предлагат момичета. Дошъл съм да работя.

Парите са велико нещо. И стая се намери веднага, и храна ми доставиха незабавно, и обещаха че никой няма да звъни, макар да не вярвах особено в това. Веднага ми предложиха и да се регистрирам, защото паспортът ми беше украински. Регистрирах се. Но вместо да поема кротко към асансьора, към който грижовно ме бяха насочили, аз се насочих към незабележимата врата в най-тъмния и пуст ъгъл на фоайето.

На тази врата нямаше никаква табелка.

Портиерът ме изгледа в гърба с искрено уважение. А останалите според мен изобщо спряха да ме забелязват.

Зад вратата имаше поовехтял кабинет — вероятно това беше единственото помещение в хотела, което още не беше придобило европейски вид, а сякаш беше дошло тук от безпросветните съветски времена през седемдесетте години.

Най-обикновено бюро — не олющено, но поовехтяло, обикновен стол и доста стар полски телефон „Aster“ насред бюрото. На стола седеше слаб мъж с униформата на сержант от милицията. Той ме погледна въпросително.

Сержантът беше Различен. При това Светъл — веднага го разбрах.

Светъл… Хъм. А аз какъв бях? Май не бях Светъл. Точно така, не бях Светъл.

В такъв случай всичко беше ясно.

— Здравейте — обадих се аз. — Бих искал да се регистрирам в Москва.

Милиционерът процеди със смесица от недоумение и раздразнение:

— Регистрацията се прави на рецепцията… При настаняване. Без да сте се настанили — не може.

И обърна страницата на вестника, който четеше внимателно с молив в ръка преди моето влизане — вероятно отбелязваше интересни обяви от напълно необятен списък.

— Вече извърших обичайната регистрация — поясних аз. — Трябва ми различна регистрация. Между другото, аз не се представих. Виталий Рогоза, Различен.

Милиционерът веднага се стегна и ме погледна отново. Този път объркано. Изглежда, не беше успял да разпознае в мен Различния. Затова му помогнах.

— Тъмен — промърмори той малко по-късно, като че ли с известно облекчение и също се представи: — Захар Зелински, Различен. Доброволец от Нощния патрул. Елате…

В тона му явно се четеше стандартното „все идвате и идвате в нашата Москва…“ Различните неволно използваха в своите отношения човешките модели и стереотипи. Със сигурност този СВетъл беше недоволен, че някакъв провинциалист е пристигнал и е възникнала необходимостта да отлепи задника си от стола и погледа си — от вестника, а после да се мъкне до служебния компютър и да се занимава с регистрирането…

Насред стената се намери още една врата, която обикновен човек не би могъл да види по никакъв начин. А да се отваря тази врата изобщо не бе необходимо — ние преминахме през стената и през сивия сумрак, внезапно запълнил всичко наоколо. Движенията ни станаха меки и забавени, дори лампата на тавана забележимо намали блясъка си.

Втората стая изглеждаше значително по-представителна от първата. Сержантът веднага седна при солидното бюро, пред компютъра, а мен ме покани да се разположа на мекия диван.

— За дълго ли сте в Москва?

— Още не знам. Мисля, че за не по-малко от месец.

— Моля, покажете постоянната си регистрация.

Той би могъл да я види и така, със зрението си на Различен, но изглежда правилата го задължаваха да постъпи по най-обикновения начин.

Якето ми и без това беше разкопчано, затова аз просто вдигнах нагоре пуловера, ризата и тениската си. На гърдите ми засия синкавия знак на постоянната ми украинска регистрация. Сержантът я провери с пас на дланта и незабавно затрака по клавиатурата. Известно време проверяваше данните, после отново зашумоли с някакви книжа, отключи огромния сейф, който между другото беше заключен не само с ключ, извади оттам нещо, извърши необходимите процедури и най-накрая метна към мен концентрирана синкава светлина. Цялата горна част на тялото ми за миг се обля в пламъци, а след секунда на гърдите ми вече се виждаха два печата. Вторият беше временната ми московска регистрация.

— Регистрацията е временна, но по принцип е безсрочна — поясни сержантът без особен ентусиазъм. — Тъй като според базата ни данни вие сте Тъмен, който спазва изключително стриктно законите, можем да ви подадем ръка и да ви позволим безсрочна регистрация. Надявам се, че на Нощния патрул няма да му се наложи да променя мнението си за вас. Печатът ще се самоунищожи, ако напуснете пределите на Москва за едно денонощие. Ако се наложи да отсъствате повече от денонощие — извинявайте, но ще трябва да се регистрирате повторно.

— Разбрах — отвърнах аз. — Благодаря. Мога ли да тръгвам?

— Тръгвайте… Тъмни.

Сержантът поседя безмълвно няколко секунди, после затвори сейфа (не само с ключа), остави компютъра както си беше и направи подканващ жест с ръка по посока на изхода.

Когато вече бяхме в поовехтелия кабинет, той нерешително уточни:

— Извинявайте, а какъв сте вие? Не сте вампир, не сте върколак, не сте инкуб, не сте вещер, това мога да видя и аз. Според мен не сте и маг. Нещо не мога да разбера…

Самият сержант беше Светъл маг от приблизително четвърто равнище. Не беше много, но общо взето не беше и малко.

И наистина — какъв бях аз?

— Това е сложен въпрос — отговорих уклончиво. — По-скоро все пак съм маг. Довиждане.

Взех сака си и се върнах във фоайето.

А след пет минути вече се настанявах в стаята си.

Правилно не бях повярвал на портиера — първото позвъняване с предложение да се направи почивката ми по-приятна ме застигна, докато се бръснех. Помолих мрачно, но учтиво, да не ми звънят повече. Втория път учтивостта в гласа ми намаля, а при третата оферта просто изсипах в слушалката, която за нищо не ми беше виновна, толкова гъста и лепкава сила, че събеседникът ми се задави и млъкна насред дума. Повече не ми позвъниха.

„Уча се — помислих си аз. — Маг ли съм в края на краищата, или не?“

Често казано, думите на сержанта-Светъл изобщо не ме учудиха. Вампири, върколаци, инкуби… Те съществуват. Наистина съществуват. Но само за своите, за Различните. Не и за обикновените хора. Затова пък за Различните хората са източник на съществуване. Корени и храна. И за Светлите, и за Тъмните, колкото и да ни одумват Светлите на всеки ъгъл. Те също черпят своята енергия от живота на хората. А целите… Така или иначе целите ни са едни и същи. Просто и ние, и Светлите се опитваме да изпреварим конкурентите и да стигнем първи до тях.

От връхлетелите ме откровения ме откъсна почукване по вратата — носеха ми вечерята. След като възнаградих прислугата със стотачка (и откъде у мен този надут навик да раздавам прекалено щедри бакшиши?), аз се опитах да се съсредоточа отново, но очевидно вече не бях настроен за това. Жалко.

Обаче все пак бях преодолял следващото стъпало. Или поне вече знаех, че Различните са два вида. Светли и Тъмни. Аз бях Тъмен. Не обичах особено Светлите, но не можех да кажа, че ги мразя. Та нали те също бяха Различни, макар и да се ръководеха от малко по-други принципи в сравнение с нашите.

И освен това отчасти започнах да разбирам какво се крие зад моята заплаха към върколака в парка и зад солидното название „Нощен патрул“. Това не беше нищо по-различно от наблюдение над Тъмните нощем, защото времето на Тъмните беше именно нощта. Естествено, съществуваше и Дневният патрул. Те бяха свои, но с тях също трябваше да се съобразявам, защото ако направех нещо нередно, и те нямаше да ме погалят по главата. И цялата тази система беше в несигурно равновесие, тъй като всяка от страните постоянно търсеше пътища и начини за разгромяване на конкурентите, за да се възцари окончателно и безвъзвратно над света на хората.

Такава беше цялата веселба. От това стъпало засега не можех да видя нищо повече в околния здрач…

Чух Зова, когато вече приключвах с вечерята.

Не тих и не силен, нито пък жален или властен. Този, за когото беше предназначен, също го чуваше. И не беше в състояние да му се противопостави.

Зовът не беше предназначен за мен. Странно беше, че го долавям…

Значи трябваше да действам.

Нещо в мен вече непреклонно раздаваше команди. Облечи се! Сака — в гардероба! Затвори прозорците и заключи вратата! Не само с ключове и резета, тъпако!

Черпейки сили отвсякъде, докъдето можех да достигна, направих така, че хората да не се интересуват от стаята ми. А Различните и без това нямаше какво да търсят тук.

Пияният сириец в съседната стая внезапно изтрезня напълно. На долния етаж стомахът на повръщащия чех спря да го измъчва и той утихна, прегърнал с облекчение клозетната чиния. В стаята насреща възрастният бизнесмен от Урал за пръв път в живота си шамароса жена си по бузата, с което завърши старо и продължително скарване — след час на двамата им предстоеше да отпразнуват примирието в ресторанта на втория етаж. Ако наблизо имаше някой Светъл — бях му поднесъл всичко това на тепсия…

Но тези неща ме интересуваха слабо. Аз вървях към Зова. Към Зова, който не беше предназначен за мен.

Вечерта бавно се превръщаше в нощ. Проспектът шумеше, вятърът виеше пронизващо в тролейбусните жици. Кой знае защо звуците на природата изместваха шумовете на цивилизацията — може би защото аз се вслушвах?

Направо по проспекта. Точно така.

Нахлупих шапката по-ниско и закрачих по тротоара.

Когато почти бях стигнал до продълговатата постройка, чийто първи етаж беше зает от магазин с нелепи бутафорни самовари на витрините, Зовът утихна. Но аз и без това вече знаех къде трябва да отида.

Следващата сграда, и там, малко преди кръстовището — тесен и мрачен проход-тунел. Този път пълен с гъст, неподправен мрак.

Вятърът, сякаш напук, се усили, започна да ме шиба по лицето и да ме блъска като опитен ръгбист, и се наложи да се приведа напред, за да продължа да се движа по някакъв начин.

Ето го и проходът. Изглежда, бях закъснял. На фона на едва виждащото се петно — срещуположния изход към двора — за миг застина неясен силует. Различих само бледото, явно нечовешко лице и двата слаби проблясъка на очите. И зъбите, поне така мисля.

И това беше всичко. Този, който беше на мястото, изчезна, престана да го има.

Наведох се и се вгледах в неподвижното тяло. Девойка, съвсем млада, на шестнайсет години. Със странна смесица от блаженство и мъка в застиналите й очи. До нея бях захвърлени пухкав плетен шал и шапка. Якето беше разкопчано, а шията — оголена. Върху нея се виждаха четири белега.

Дори не успях да се учудя, че виждам в абсолютната тъмнина.

Приклекнах до девойката. Заедно с кръвта — малко количество, не повече от четвърт литър — бяха изпили и живота й. Бяха изсмукали енергията й — цялата, до последната капка. Гадост.

В този момент, едновременно от двете посоки, в прохода се втурнаха хора.

— Стой! Нощен патрул! Излез от Сумрака!

Изправих се, в първия момент все още недоумяващ какво искат от мен, и веднага получих осезаем удар — не с юмрук, нито пък с крак. А с нещо бяло, като престилката на хирург. Не болеше, просто беше унизително. Единият от патрулните насочи към мен къс жезъл с червен камък на върха му и изглежда възнамеряваше да ме удари отново.

И в този момент прекрачих следващото стъпало. Дори не следващото, а две-три стъпала наведнъж.

Излязох от Сумрака. Сега разбирах какво става, когато всичко наоколо се забавя и се появяват способностите ми да виждам в абсолютната тъмнина. Това беше светът на Различните. А на мен ми нареждаха — не ме молеха, а именно ми нареждаха — да се върна в света на хората.

И аз се върнах, послушно и безропотно. Защото така трябваше.

— Представи се! — нареди някой. Не видях кой, защото светеха в лицето ми с фенерче. Бих могъл да го видя, но засега това просто не беше необходимо.

— Виталий Рогоза, Различен.

— Андрей Тюнников, Различен, сътрудник на Нощния патрул — представи се с видимо удоволствие онзи, който ме бе ударил с помощта на бойния жезъл.

Сега вече усещах, че не са ме ударили с пълна сила, а просто профилактично. Но ако се наложеше, можеха и по-силно — зарядът на жезъла го позволяваше.

— И така, Тъмни, какво имаме тук? Пресен труп и ти до него. Ще дадеш ли обяснение? Или може би у теб ще се намери лиценз? А?

— Андрюха, не избързвай — срязаха го от тъмнината.

Но Андрюха не се вслуша в съвета, само махна с ръка с досада:

— Чакай!

После отново се обърна към мен:

— Е, какво? Мълчиш, Тъмни? Нямаш какво да кажеш?

Аз наистина мълчах.

Андрюха Тюнников беше маг, но Светъл, естествено. Едва достигнал пето равнище.

Такъв бях аз вчера.

Явно амулетът не беше зареден от него — долавяше се почеркът на по-опитен маг. А и двете момчета, които стояха зад гърба му, ми изглеждаха по-силни от него.

Противоположната страна на прохода беше завардена от самотна девойка, нисичка и младичка, но именно тя беше най-опитната и най-опасната в цялата група. Беше боен трансформиращ се маг. Нещо като светъл върколак.

— Е, какво, Тъмни? — настояваше Андрюха. — Само ще мълчиш, така ли? Ясно. Покажи регистрацията си! И уведомете някой от Дневния патрул, че сме хванали бракониер — Тъмен…

— Глупак си ти, Андрюха — казах аз с насмешка. — Зарадва се! Бракониер си хванал! А погледна ли поне жертвата, а? Кой е направил това според теб?

Андрюха се сепна и наведе поглед към мъртвата девойка. Изглежда започваше да разбира.

— Ва… вампир — измънка той.

— А аз какъв съм?

— Ти си м-маг… — От объркване Андрюха дори започна да заеква.

Обърнах се към девойката, защото реших, че си струва да разговарям именно с нея.

— Когато дойдох, всичко вече беше свършило. Видях вампира, но от другата страна на тунела, той избяга в двора. Момичето вече беше мъртво, изсмукали са силите му изцяло, а от кръвта само са отпили. Аз не съм тукашен, пристигнах преди два-три часа с влака, живея в „Космос“.

Не можах да се удържа и добавих:

— В този проход не за пръв път бракониерстват вампири, нали?

Сега виждах следи от случилото се тук, направо върху асфалта и върху стените. Сега, когато прескочих наведнъж няколко стъпала.

— Само че предишния път ви е провървяло повече, Светли… А следите сте ги почистили некадърно, още си личат.

— Не мисли, че сме ти много благодарни — процеди девойката мрачно. — И още нещо: все пак искам да погледна регистрацията ти.

— Да, моля. — Аз послушно показах печата. — Надявам се, че не съм ви необходим повече? Не смея да преча на нашия несравним детектив в търсенето на бракониера.

— Ще те потърсят утре — съобщи сухо девойката. — Ако потрябваш за нещо.

— Не възразявам! — изсумтях аз. После отместих от пътя си единия от патрулните и излязох на проспекта.

След стотина крачки свалих маската на обикновен Тъмен.

ГЛАВА 2

В следващите два дни и две нощи не се случи абсолютно нищо интересно. Бродех из Москва, правех изненадващи покупки, упражнявах новите си умения, стараейки се да не привличам вниманието върху себе си. Купих си карта за мобилния телефон, съвсем неясно защо — все пак нямаше на кого и за какво да звъня. Купих си дискмен и два часа си съставях списък от песни, търсейки в каталога стара и нова музика, която отключваше по нещо в неотстъпчивата ми памет. Свикнах с променилата се Москва, която под искрящия фалшив блясък на неона си оставаше все така замърсена и овехтяла. Персоналът в хотела ме поздравяваше, а по всичко личеше, че вече има опашка кой да ме обслужва — аз продължавах да водя живот на човек, който не признава по-дребни банкноти от сто рубли. Колкото и да бе странно обаче, в магазините грижливо си прибирах рестото. Дори дребните никелирани монети, които не ставаха за нищо, освен за сувенири за чужденците…

За тези две денонощия срещнах само три пъти Различни — веднъж съвсем случайно в метрото, а втория път през нощта се натъкнах на пияна вещица, която се опитваше безуспешно да прелети до балкона на третия етаж, тъй като беше изгубила ключовете от входа и от апартамента, а просто не й бяха останали сили да премине през Сумрака. Помогнах й. Освен това един ден някакъв достатъчно силен Светъл маг ме взе за неиницииран Различен. Дори запомних името му — Городецки. Между другото той беше дошъл в магазина за същото, за което и аз — за да състави поредния списък от песни за плеъра си. Когато видя официалните печати, магът се учуди и веднага ме остави на мира. Даже реши да си тръгне, струва ми се от погнуса, но в този момент моят диск стана готов и си тръгнах аз.

Известно време се чудех защо мрази толкова много Тъмните?

Впрочем, всички Светли ни мразеха. Или почти всички. И изобщо не искаха да повярват, че ние общо взето изпитвахме към тях безразличие — стига само да не застават на пътя ни. А те заставаха и то често. Както и ние на техния.

Никой от Нощния патрул не ме притесняваше и според мен дори не се бяха опитали да ме намерят и разпитат. Все пак бяха осъзнали, че Тъмните магове нямат нужда да пият човешка кръв. Разбира се, аз бих могъл да направя такова нещо, докарвайки си продължително стомашно разстройство — ако не повърна от отвращение… Потънах в очакване на поредното изкачване на поредното стъпало, но това очевидно можеше да се случи само в някакви критични и нееднозначни ситуации, когато нещо ме накара да правя магии. Не дребни въздействия като пропъждането на мутрести, късо подстригани контрольори в автобуса или успокояващата пелена над цялата изнервена опашка за билети в метрото, когато ме мързеше да чакам — не, това равнище за мен беше минало. За да науча нещо ново и да разкрия още един пласт от паметта си, за да придобия дремещите някъде знания, ми трябваха по-сериозни разтърсващи случки.

Не ми се наложи да ги чакам дълго.

Както и много Тъмни, аз също се оказах закоравяла „сова“. Тъй като живеех сред обикновени хора, не можех да игнорирам изцяло деня, но не исках и да се съпротивявам на примамващия зов на нощта. Ставах късно, около обед или дори още по-късно и се връщах в хотела едва на разсъмване.

Четвъртата ми нощ в Москва вече отстъпваше под напора на първите намеци за изгрева, тъмнината се беше смесила с първите нюанси на тъмносивото, когато се добрах до подножието на следващото стъпало. Разхождах се по опустелия Измайловски булевард и неочаквано усетих как някъде отдалеч, от дворовете, ме лъхва мощно магическо освобождаване на енергия.

Като казвам това, нямам предвид че на свобода се изплъзваше неконтролируема енергия. Не. Енергията се отдели и веднага беше погълната, иначе всичко би завършило с банален взрив. Различните преобразуват и себе си, и света, и енергията. Но балансът от отдаването и поглъщането винаги се оказва нулев, защото в противен случай…

В противен случай светът просто не би могъл да съществува. Както и ние в него.

Сякаш нещо ме подтикна: иди там! Иди!

Наложи ми се да отида.

Вървях двайсет минути, уверено завивайки на кръстовищата и понякога през дворовете, за да си скъся пътя. Когато вече почти бях пристигнал, усетих Различните — те се приближаваха едновременно от две посоки. В същия момент чух шум от няколко коли. Почти веднага изолирах от безличната редица високи блокове нужната сграда и апартамента, където скоро се беше случило събитието, заинтригувало онова мое „аз“, засега още скрито някъде в дълбините на обичайната ми същност.

Стандартен пететажен блок от времето на Хрушчов, разположен на Тринайсета паркова улица. Пред сградата имаше кофи за боклук, а в двора нямаше и помен от пейките, които бях свикнал да виждам в южните региони.

До входа бяха паркирани три коли — жигула, доста старичък микробус с неясна марка и добре поддържано BMW. Изобщо наоколо имаше доста коли, но все грижливо паркирани, а тези бяха пристигнали току-що и зарязани както падне. Двигателите неохотно отдаваха топлината си на зимата.

Петият етаж. Още на входа към стълбището (желязна врата, между другото широко отворена) усетих мощни магически блокировки. Именно те ме накараха да изтръгна от земята собствената си сянка и да вляза в Сумрака.

Според мен Сумракът изсмуква силите на Различните. Ако не знаят как да му се противопоставят, разбира се. Мен никой не ме беше учил на това, но започнах да го правя инстинктивно, сякаш винаги бях имал това умение. А като нищо наистина го бях имал и се бях сетил при нужда.

На стените и по стълбите, а дори и по перилата безгрижно растеше огромно количество син мъх — обитателят на първия слой на Сумрака. Явно във входа живееха доста емоционални хора, щом мъхът толкова се беше разраснал.

Ето го и нужният апартамент. Блокировките бяха още по-мощни, вратата бе заключена дори в Сумрака.

И в този миг прекрачих още две-три стъпала нагоре. Превъзмогвайки моментната си слабост, за втори път вдигнах сянката си от пода и влязох още по-надълбоко.

Веднага се усещаше, че на малцина им е отредено да се намират тук.

Сградата я нямаше. Нямаше почти нищо освен гъста тъмносива мъгла и смътно прозиращите луни. Цели три. Тук би бушувал вятър, но в този слой времето течеше толкова бавно, че едва се долавяше дори вятърът, който не признаваше различията между обикновения свят и Сумрака.

Започнах бавно да падам, да потъвам в мъглата, но поддържах себе си. Оказа се, че умея да го правя. Известно усилие, както винаги трудно за описване и по-скоро инстинктивно, отколкото осъзнато — и аз се придвижих напред. Още едно усилие — и погледнах оттам към предишния слой на Сумрака.

Всичко ставаше много бавно, тегаво, сякаш светът се бе потопил в слой сивкав, но същевременно прозрачен катран. Отначало звуците ми заприличаха на далечни басови тътени от гръмотевици, но все пак успях да се приспособя към това забавено протичане на събитията. Или по-скоро забавих възприятията си до същото темпо, изравних се с него и от този момент нататък всичко случващо се започна отново да ми напомня обикновения свят — света на хората.

Но само ми напомняше за него.

Тесен коридор, обичаен за такива апартаменти. Вляво — две врати за тоалетната и кухнята, малко по-нататък, отново вляво — една стая, вдясно — втора. Стаята вдясно сега беше празна. В лявата имаше петима Различни и труп върху разхвърляното легло. Трупът беше на трийсетгодишен мъж. В областта на слабините и корема му имаше няколко разкъсни рани, изключващи всякаква мисъл, че може да бъде спасен. Раните бяха покрити с измачкан, разкъсан чаршаф.

Различните бяха трима Светли и двама Тъмни. Светлите бяха слаб мъж с донякъде асиметрично лице и двама познати — меломанът Городецки и трансформиращата се девойка. Тъмните бяха пълничък маг, напрегнат и внимателен, и мрачен субект, който ми изглеждаше неудачна пародия на гущер — беше с дрехи, но ръцете и лицето му бяха зелени и покрити с люспи.

Различните спореха.

— Това е вече втори случай само за седмица, Шагрон. И отново убийство. Създава се впечатлението, че вие, да ме прощаваш, сте плюли на Договора.

Говореше непознатият за мен Светъл.

Тъмният маг погледна неволно мъртвеца.

— Не можем да следим всички и вие прекрасно го знаете — измънка той, при което в гласа му не се долавяше нито вина, нито съжаление.

— Но вие се задължихте да предупредите всички Тъмни за чистата седмица! Вашият шеф обеща това официално!

— Предупредихме ги.

— Благодаря! — Светлият изръкопляска театрално. — Резултатът е впечатляващ. Повтарям: ние, сътрудниците на Нощния патрул, официално молим за съдействие. Извикай шефа ви!

— Шефът ни сега не е в Москва — упорито отвърна магът. — И между другото, вашият шеф чудесно знае това, така че е можел да не ви упълномощава да молите за съдействие.

— Тоест вие отказвате да ни съдействате, така ли? — попита с лека заплаха в гласа Городецки.

Тъмният поклати глава, малко по-бързо, отколкото беше необходимо:

— Защо да отказваме? Не. Не отказваме. Просто не разбирам с какво можем да ви помогнем?

Светлите, изглежда, бяха обзети от праведен гняв. Отново се обади непознатият маг:

— Тоест, как с какво да ни помогнете? Проститутка-върколак откъсва топките на клиента си — който между другото е неиницииран Различен — и благополучно се измъква! Кой познава по-добре вашата безбройна сган — вие или ние?

— Понякога ми се струва, че вие — озъби се Тъмният и погледна девойката. — Ако помниш разговора в „Седмото небе“, когато се опитвахме да хванем Инквизитора и него…

Той кимна към Городецки и замълча, сякаш размишляваше.

— Най-вероятно върколачката не е регистрирана. И най-вероятно клиентът се е разгневил и… ъъъ… Е, да го формулираме така: поискал е нещо, неприемливо дори за проститутка. И ето го резултатът.

— Шагрон, не можеш да прехвърлиш случая на човешките ченгета, защото когато го е убила, тя е била в сумрачния си облик. И това е всичко, работата е за Патрулите! Кажи направо: ще проведете ли разследването или ще принудите нас да се заемем с него? И не се надявай просто да спечелиш време. Съботният вампир и тази котка ни трябват за пред трибунала, при това още преди следващите почивни дни. Ясни ли са исканията ни? — Слабият мъж притискаше Шагрон, търсеше си правата и вършеше това с явното удоволствие на Различен, който рядко се е занимавал с разчистване на сметки. И натискът му очевидно беше обоснован…

— Тези изродски похотливи котки! — промърмори изведнъж люспестият. — Глупави безмозъчни мръсници…

— Млъкни — студено нареди девойката-Светла. — Гекон6-мутант…

Е, да, нали и тя беше котка, макар и Светла…

— Спокойно, Тигърче — каза й Городецки. И отново се обърна към Тъмните: — Ясни ли са ви нашите изисквания?

И в този момент аз се върнах в първия слой на Сумрака. Да се нарекат следващите няколко секунди „сцена от немите филми“ би означавало да не се каже нищо.

— Ти?! — издиша девойката. — Отново ти?

— Буенос ночес, господа. Извинете, видях светлинката и се отбих.

— Антоне, Толик — изрече Тигърчето със звънък и леко треперещ от вълнение глас, сочейки ме по детски с пръст, — Андрюшка завари него в събота над трупа на жертвата на вампира. Точно този Тъмен от Украйна!

Петимата ме гледаха в упор, без да откъсват поглед.

— Надявам се — казах аз с ирония, — че приличам на проститутка-върколак не повече, отколкото на превъртял вампир?

— Какъв си ти? — попита ме с неприязън магът, когото бяха нарекли Шагрон.

— Маг, колега. Тъмен маг. Не съм тукашен.

Той се опита да ме сканира и аз усетих, че дори да не съм се изкачил още едно стъпало, съм се доближил плътно до него. Нищо не успя да направи. Между другото установих, че защитата на Шагрон не е изцяло негова — чувстваше се работата на маг от екстра-класа. Навярно, прословутият шеф, отсъстващ от Москва.

— Второ убийство и ти отново си на местопроизшествието — недоверчиво изрече Толик с провлачен глас, също опитвайки се да ме сондира. Напълно безуспешно, както отбелязах с известно удоволствие. — Това не ми харесва. Няма ли да се опиташ да обясниш?

Толик наистина изглеждаше недоволен, но сега се държеше коректно. Това напълно ме устройваше. Но виж, поведението на Городецки внушаваше опасения. Той явно беше главният в тройката и сега делово обмисляше възможните варианти на поведение. И вариантите, изглежда, бяха доста.

— Ще се опитам — съгласих се аз с лекота. — Разхождах се наблизо. Усетих, че става нещо лошо. И дойдох — току-виж успея да ви помогна?

— Ти работиш ли в Патрула там, вкъщи, в Украйна? — попита неочаквано люспестият.

— Не.

— Тогава с какво можеш да помогнеш?

— Кой знае? — свих рамене аз.

Езикът на люспестия, разбира се, беше дълъг и раздвоен. Да-а. Фантазиите на хората са еднообразни… Уж сумрачният облик на Тъмния дава толкова благоприятен простор за творчество, за разлика от този на Светлите. При тях комплектът е стандартен: светлина и бели дрехи. Тези, които са особено сантиментални, главно жените, носят венец. Ама не… Почти всички Тъмни се стремят към изтъркания облик на люспест демон с рога и раздвоен език.

— Разбира се, нямаш нищо общо с тези убийства? — попита девойката със зле прикрит сарказъм.

— Естествено.

— Не му вярвам. — Девойката се извърна. — Антоне, трябва да го проучим.

— Ще го проучим — обеща Антон, без да се замисля. — Когато се приберем, лично аз ще изискам данните за него…

Иронично се усмихнах.

— Добре. Щом не искате помощ — няма. Не искам да ви се натрапвам. Така че си тръгвам…

Насочих се към изхода.

— Ей, Тъмни — изрече Толик подире ми, — не те съветвам да напускаш Москва. Това е официална забрана на Нощния патрул.

— Ще го имам предвид — обещах аз. — Впрочем, нямах намерение да заминавам…

— Ще дойда с вас — каза Толик на Антон и Тигърчето. — Трябва да поговорим.

Антон си помисли мрачно, че отново е заличил следите некадърно — кой знае защо думите на странния Тъмен много го бяха засегнали. Тигърчето му беше предала тази фраза много точно, включително с интонацията, и когато го видя, Антон за пореден път се увери, че тя има заложби на опитен актьор. По-точно — актриса. Кой знае каква би станала, ако не беше Различна…

Шагрон и партньорът му отдавна си бяха тръгнали с тежкарското си BMW. Толик протегна настоятелно ръка и Антон послушно му подаде ключовете от служебната жигула. Тигърчето безмълвно седна отзад, Антон се настани до Толик. Толик бързо излезе на Люляковия булевард и пое на изток.

— Какъв ли е този Тъмен? — попита Антон, за да прогони тишината. Настроението му беше скапано. Още един труп, при това — на неиницииран Светъл!

— Той е много силен маг — изрече рязко Толик. — По-силен от мен. Опитах се да го сканирам. И не успях — той моментално се закри.

— Закри ли се? — оживи се Тигърчето отзад. — А без щит ли беше дошъл?

— Там е работата! — поясни навъсено Толик. — Когато влезе, изглеждаше точно като маг средна ръка, около трето-четвърто равнище. Като мен или Антон.

Антон премълча — формално Толик не беше съвсем прав, но по принцип не бе далеч от истината. Хесер беше определил Антон като маг второ равнище, но той се беше издигал до тази степен само няколко пъти. Честно казано, засега той си оставаше маг трето равнище.

— Но веднага щом се опитах да го сканирам — продължи Толик, — край. Стена. Той определено е по-силен от мен. Антоне, а ти сканира ли го?

— Не.

— Май е първо равнище… — предположи Толик с въздишка. — Ако стане напечено, ще се наложи да задействаме Иля…

— Страхувам се да не се наложи да задействаме шефа плюс Олга и Светлана — отбеляза Антон. Никой не му отговори — перспективата да молят за помощ Висшите магове не ги радваше.

Тигърчето се настани по-удобно и каза:

— Не може да няма нищо общо с тези убийства. Първия път — разбирам; току-що пристигнал, излязъл да се поразходи, случайно попаднал на бракониер. Но сега? Какво търсеше на Първомайска?

— А той точно в събота ли е пристигнал? — попита Толик.

— Да — потвърди Тигърчето. — Не ми хареса, разбираш ли? Дори се качих на този влак, сканирах спомените на кондуктора. Почти не е излизал от купето, но е пътувал със същия влак — това е факт.

— А разполагаме ли с нещо за него? — попита Толик и на Антон му се стори, че във въпроса има стаена надежда.

— В смисъл — компромат? Нищо нямаме. Нито едно нарушение. Лиценз не му е необходим — той не е нито вампир, нито върколак. А и не са го инициирали много отдавна — само преди седем години… Като мен.

Толик кимна замислено.

— В Николаев Различните са малко, съответно Патрулите също са малобройни, по двайсет-трийсет сътрудници… Добре, сега, като пристигнем, ще се поровя по-надълбоко — обеща Антон. — Заключи ли микробуса си?

— Какво могат да му направят? — сви рамене Толик. — Даа. Все пак ще се наложи да звъннем на шефа. Или ще се размине?

Той явно се чувстваше неуютно. Толик ръководеше отдела на програмистите вече повече от година, след като Антон беше преминал на оперативна работа. Нито един сътрудник на Нощния патрул нямаше право да губи квалификацията си — ето че и за Толик беше дошло времето за едномесечна оперативна работа. И още първия ден — такъв неприятен инцидент…

— Вероятно ще се наложи да го уведомим — реши Антон.

— Тогава няма смисъл да се бавим… — въздъхна Толик.

Тигърчето с готовност му подаде слушалката. Но Толик дори не успя да я докосне — тя изсвири мелодията на „Вечери в Подмосковието“.

Антон понечи да вземе телефона, но се спря. Можеше да звъни кой ли не… Явно беше свой, но не се усещаше напрегнатата енергия на служебното обаждане. Може би някой от патрулните просто се обаждаше на Тигърчето? Всеки си има личен живот, дори патрулните.

Тигърчето прие обаждането. През по-голямата част от времето само слушаше, само веднъж каза: „Не знам.“

— Гарик е — поясни тя тихо и разтревожено. — Андрюшка е изчезнал.

— Тюнников?

— Да. Гарик мислеше, че е с нас.

— Видях го за последен път през деня — съобщи Толик. — Имаше намерение да отиде да си доспи.

— Телефонът му не отговаря. Освен това Гарик не го усеща. А нали той е наставникът на Андрюша…

Антон се обърна към Тигърчето:

— След съботата той сякаш побесня. Какво му каза в безистена същият този Тъмен?

Тигърчето сви рамене:

— Нищо особено, вече сто пъти ти го преразказах. Нарече го детектив. Но Андрюшка наистина се изложи — от първия момент беше ясно, че Тъмният не е никакъв вампир. И аз самата му обясних същото.

— Не е задължително да е вампир — заяви Толик с отегчен менторски тон. — Този Тъмен като нищо може да се окаже организатор на цялата тази каша. И трябва да си признаем, че организаторският му талант явно е над средния!

— Пешка на Завулон — предположи Антон. — Да, напълно е възможно.

— Повече! Не пешка. И дори не кон или офицер. Топ. Тежка фигура. Ако не и царица…

— Толик, не преувеличавай! Без Завулон Тъмните нямат никакви шансове против нас. А Завулон го няма в Москва.

— Така разправят Тъмните. А в действителност — кой знае…

— Завулон напоследък изобщо рядко се вясва — вметна Антон.

— Ето на! Готвел е някаква операция… Най-неприятното е, че не мога да си представя нейната цел. А и с какво разполагаме засега? Две съмнителни убийства и изобщо не е ясно как са свързани.

— Ако изобщо са свързани. — Антон, изглежда, сам не вярваше на думите си.

— О, не, каквото и да говориш, свързани са — упорстваше Толик. — Усещам го. И свързващото звено е същият този маг-пришълец.

— Какво има да му мислим? — намеси се Тигърчето. — С появата на Светлана придобихме солидно преимущество. Тъмните започнаха да отстъпват позиция след позиция — спомни си на какъв натиск беше подложен от шефа Завулон на последните преговори. И оня отстъпваше — а какво друго му оставаше всъщност? Изглежда Тъмните са започнали операция по възстановяване на равновесието. Виж ти какъв лош късмет — точно преди чистата седмица…

— Най-удобното време за Тъмните — изръмжа Антон. — Те много добре знаят, че няма да започнем конфликт без сериозен повод. А засега като че ли нямаме повод.

— Не викай лошия късмет — помоли Толик с тежък глас.

Жигулата летеше стремително по Ленинградска, изпреварвайки наближаващия изгрев.

Изминаха останалия път до офиса в мълчание. Или никой не искаше да вика лошия късмет, или вече го бяха усетили.

Цо Входа стоеше Гарик и нервно пристъпваше от крак на крак. А до него беше недоспалият, присвил очи зад очилата Иля.

— Така — каза Толик тъжно. — Започна се…

Иля и Гарик бързо се качиха в колата. Настаниха се от двете страни на Тигърчето. И Антон веднага разбра защо са седнали така и какво ще каже сега бледият, разгневен и поради това — страшно сдържан Гарик…

— Хотел „Космос“. Андрюха е мъртъв, момчета…

Толик натисна педала за газта докрай, но дори най-мощната кола не може да догони смъртта. Тигърчето, притисната здраво от приятелите си, леко потрепери и застина.

— Как се е случило? — попита с приглушен глас Антон.

— Току-що ни позвъни Тъмният — Виталий Рогоза. Каза, че е намерил в стаята си труп на Различен.

— Лично аз ще му прережа гърлото — обеща с дрезгав глас Тигърчето. — И само се опитайте да ме спрете!

— За всеки случай се обадих на Мечката — каза Иля съвсем безизразно. — Мисля, че вече е в „Космос“.

На Антон му се стори, че неговите колеги са разбрали и са се примирили: сблъсъкът е неизбежен. И лекичко погали пистолета в кобура под мишницата си. Оръжието, което досега нито веднъж не му беше потрябвало истински.

Имах твърдото усещане, че събитията през тази нощ далеч не са приключили. Изглежда лека-полека бях започнал да предвиждам близкото бъдеще. Не в подробности, съвсем не; по-скоро като оплетено кълбо от вероятностни нишки. Започнах да чувствам накъде водят най-дебелите снопове.

Тревога, беда, безпокойство, опасност — ето какво ми готвеше сегашната нощ. Отначало исках да дочакам Тъмните при тяхното BMW долу, до входа. Но после разбрах, че не е необходимо. Не си струваше да ги посвещавам в… е, обшо взето, в моето пълно неведение. Нека си мислят, че всъщност играя някаква игричка. Шефът на Дневния патрул не беше в Москва, останалите май не ми бяха съперници…

Всъщност какви ги вършех? Не се ли бях прицелил твърде високо? Малко ли бяха силните магове в Москва? Пък макар и да не работят в Патрулите? Нямаше да се изкачвам вечно по стълбата — безкрайни стълби няма. И аз щях да си намеря майстора, още повече че московчаните бяха магове с опит, често дори вековен. А аз самият дори не знаех какво умея и какво — не. Все още бях дивак. Пък и кой би гарантирал, че силата ми няма да изчезне по същия чудотворен начин, по който се беше появила?

Така че не бързай, Виталик, не предизвиквай събитията. По-добре си помисли какво лошо може да ти донесе отиващата си нощ. И недей да дърпаш котката за опашката, ускори крачка…

Бързо стигнах до Шчолковско шосе, спуснах се в подлеза и застанах с вдигната ръка на отсрещната страна на улицата.

В Москва ми харесва това, че дори посреднощ или в ранни зори е достатъчно да вдигнеш ръка — и веднага към банкета ще се приближи някоя кола. А в Николаев може да висиш така половин час и никой дори няма да си помисли да спре. Но тук всичко решават парите. Всеки има нужда от тях.

ВДНХ, половин рубла на километър. Стандартната такса.

Седнах в новичкия фолксваген и се понесох към почти осезаемите неприятности.

Още долу, пред хотела, усетих, че защитата на стаята ми е повредена. Всъщност тя беше сработила, и то както трябва, но точно там беше най-големият ми проблем. Без да поглеждам никого, аз се качих на шестия етаж, отидох до стаята си, мушнах ключа в ключалката и за миг застинах пред вратата.

Е, добре. Каквото има да става, ще става.

Той лежеше насред стаята, разперил ръце. Лицето му беше детински учудено и обидено, сякаш изведнъж вместо бонбон беше намерил в обвивката зъл стършел, незабавно забил жилото си в непредпазливо подложения пръст.

Беше се натъкнал на Пръстена на Шааб. Проста, но мощна магия. И естествено, не е знаел нужната дума. Той, младият детектив-неудачник, Андрюха Тюнников, който се беше опитал да ме обвини в убийството на момичето, Светлият от Нощния патрул.

Ако беше малко по-опитен, никога не би се напъхал в защитено от Пръстена място. Аз дори не бях включил в защитата цялата стая, а само гардероба със сака.

И точно това сега хич не ми трябваше — ако Светлите разглеждат смъртта на обикновените хора само като бракониерство, то убийството на Различен е престъпление от съвсем друго равнище. Това вече намирисва на трибунал.

Ама нали бях затворил територията си по разбираем за Различните начин! Това е мое! Не си пъхайте носа тук! Забранено е!

Не, той се беше намърдал. И край — беше се успокоил в Сумрака… Глупав младок! Нима е искал да се подмаже на началството?

Трябваше да си призная. Иначе така идяха да ме разпитат, че да ми се стъжни.

И аз се пресегнах към телефона — не клетъчния, а обикновения, който стоеше на масата. Номерът незабавно изплува услужливо в паметта ми.

— Нощния патрул? Обажда се Виталий Рогоза, Различен, Тъмен. Тук при мен е ваш сътрудник. Андрей Тюнников, ако не се лъжа. Мъртъв е. Ще дойдете ли? Хотел „Космос“, стая шестстотин и дванайсет.

Колкото и да е странно, не Светлите пристигнаха първи. Веднага щом на етажа се появиха Различни — а те бяха двама — сякаш ме блъсна нечия енергия. Тези двамата бяха Тъмни магове и бяха изпълнени до пръсване с мрачна сила, която по нещо наподобяваше Сумрака, само че беше по-плътна и по-тъмна. Дългият, постепенно изтъняващ език на този сумрак изтичаше направо през основите на хотела някъде долу, в земята. И според мен дори още по-надълбоко. Под земята.

Почукаха на вратата — с подчертана учтивост.

— Да! — обадих се аз, без да ставам от креслото. — Отворено е, влизайте!

Те влязоха. Моят познат от апартамента на Първомайска, Шагрон. И още един, също маг, доколкото разбрах. Пълничък като Шагрон и мургав. И силен. По-силен от партнъора си. Но въпреки очакванията ми все пак пръв заговори Шагрон. Изглежда при всички патрулни беше прието главният да е по-мълчалив — Антон също предпочиташе да слуша.

— Добра нощ, колега.

Аз изсумтях:

— Добра? Шегувате се, колега.

Нарочно произнесох „колега“ със същия тон, с който го беше казал Шагрон. Но не беше лесно да му въздействам и в това се състоеше основното му предимство пред мен. В опита. Можех да разчитам само на евтини кавалерийски атаки или на внезапно прозрение и на своята мистична стълба, която услужливо ми предоставяше стъпало след стъпало и организираше съответния тласък на съответното място.

— Не се шегувам, колега, просто поздравявам. Напразно не ни дочакахте там… знаете къде. Много разчитах да си поговорим.

— Не исках да преча — признах си аз и това беше вярно повече от наполовина. Нещо обичайно за Различните, без значение дали са Тъмни или Светли.

— Аз разчитах на помощ. Помощ от събрат. А вие предпочетохте да изчезнете.

А ето това „аз“ си беше нещо типично за Тъмните. Всеки Светъл на мястото на Шагрон неизбежно би казал „ние“, при това напълно искрено. И би имал предвид абсолютно същото като Шагрон. Разбира се, също толкова искрено.

— Добре. Запознайте се — това е Едгар. Наш колега от Естония, напоследък е в московския Патрул. Какво става при вас?

— Поредният труп — признах си аз. — Различен. Светъл. Служител на Патрула. Впрочем, вие сте съвсем наясно с това, нали, колега Едгар?

— А времето е малко и всеки момент ще довтасат Светлите? Това ли имаше предвид? — тихо каза Едгар, като изостави в движение дипломацията и премина на „ти“. И аз осъзнах, че с този мургав естонец не си струва да се влиза в словесни двубои.

— Миналата събота, във вечерта на пристигането ми, този Светъл ръководеше операцията по залавянето на вампира-бракониер…

— Вампирката — уточни Едгар и се намръщи. — По-нататък?

— По случайност се озовах при жертвата. Завариха ме до трупа и разпознаха в мен Тъмен. Очевидно поради своята неопитност — не виждам други причини — Тюнников ме обвини в извършеното от вампира… вампирката. Аз го поставих на място, при това, признавам, доста рязко. Но той сам се мина. Общо взето, това е всичко… Когато днес излизах от стаята, оставих охранителни заклинания. Върнах се — и го заварих тук. Вече не можех да му помогна.

Последната фраза се изплъзна сама, не възнамерявах да я произнасям. Изглежда, отново бях започнал „да се нося по течението“.

— Този сополанко е ръководил операцията? — попита с недоумение Шагрон. — Та там са били значително по-опитни Светли. Тигрицата, маговете…

— Тюнников е бил на стаж, нещо нормално — изсумтя Едгар към партньора си и отново ме погледна. — Ти си заредил Пръстена на Шааб с такава сила, че си убил стажанта на Светлите на място?

Въпросът явно беше риторичен. По всичко личеше, че съм направил простичко заклинание, но съм вложил в него прекалено голяма сила. Може би…

Усетих приближаването на Светлите едновременно с Едгар — те тъкмо влизаха в хотела. Няколко секунди по-късно ги засече и Шагрон.

— Какво им каза? — попита Едгар, явно припряно. — Само че по-набързо.

Изглежда той ни беше прикрил с достатъчно мощен невидим похлупак. И преди да кажа дори дума, аз прибавих към похлупака своята мощ, взета отчасти някъде вътре от мен, от съзнанието ми, и отчасти — отвън. Всичко това стана абсолютно неволно. Прочетох в очите на Едгар безмълвно смайване.

— Позвъних им и казах, че в стаята ми има мъртъв Светъл. И името му. Това беше всичко.

Едгар кимна едва забележимо и погледна изразително Шагрон, който леко сви рамене.

Прекарахме в мълчание останалото време до почукването по вратата, този път далеч не толкова учтиво.

Светлите изобщо не изчакаха разрешение да влязат. Просто влязоха.

Бяха петима — Толик, Антон и трансформиращата се девойка, вероятно едва успели да стигнат от Първомайска до офиса си. Освен тях имаше още двама — мъж с интелигентен вид и очила с рамки за осемстотин долара и още един, с почерняло от слънце лице, сякаш в момента не беше зима.

Тези двамата и присъединилият се към тях Толик внимателно оглеждаха и сканираха всеки сантиметър от стаята. Навярно стените й още не бяха изпитвали толкова интензивно магическо въздействие.

Антон и момичето не се намесваха, но аз усещах осезаемо лъхащата от тях омраза. Дори не омраза — Светлите даже и да мразят не могат. По-скоро желание да ме притиснат както трябва, да ме осъдят, да ме накажат. Или просто да ме ударят достатъчно силно, че да отида навеки в Сумрака.

Освен това по всичко личеше, че извън стаята се намира поне още един Светъл. Вероятно на етажа или при асансьорите. Очевидно ги прикриваше. При това се беше скрил много здраво — може да се каже, че го засякох случайно. А Шагрон и Едгар според мен изобщо не се досещаха за присъствието му.

Намръщих се. Светлите имаха двойно числено пребъзходстбо. При това двамата, които виждах за първи път, бяха много силни магове, едва ли под първо равнище. Във всеки случай двамата щяха да са по-силни от Шагрон и Едгар. А и Антон не беше пълна нула — той би могъл да си премери силите и с Шагрон, и с Едгар. Плюс момичето — тя беше боен маг. И неизвестният някъде наблизо. Получаваше се доста неприятно съотношение на силите. Щяха да ни направят на пух и прах…

През това време Светлите завършиха сканирането. Очилатият приближи и попита безразлично:

— Кажете, наистина ли беше необходимо да се слага толкова силно заклинание?

— А според вас защо съм изразходвал толкова много сили?

Очилатият и вторият непознат бързо се спогледаха.

— Настоябаме да огледаме багажа ви.

— Стоп — побърза да се намеси Едгар. — А на какво основание всъщност?

Очилатият се усмихна по начин, който не предвещаваше нищо добро — само с устни.

— В Нощния патрул се появиха подозрения, че на територията на Москва е вкаран забранен артефакт с изключителна сила. Вие трябва да знаете, че подобни действия са в разрез с Договора.

Колегите-Тъмни ме гледаха със съмнение. И като че ли очакваха някаква напълно еднозначна реакция. Но каква? Този път вътрешната ми вълшебна пръчица не сметна за нужно да ми подскаже нищо. Но, от друга страна, аз прекрасно знаех, че в сака ми няма никакви забранени артефакти. Затова великодушно махнах с ръка:

— Нека да гледат! Ако искат чак до утре!

— Протестирам — каза тихо и сякаш без особена надежда Едгар. — Нямате разрешение от ръководството ви.

— Протестът се отхвърля — отвърна с твърд глас очилатият. — Аз самият съм ръководството. Покажете багажа си, Тъмни.

Не беше необходимо да ме подканват втори път. С едно движение неутрализирах остатъците от защитата, отворих гардероба, където в пълно усамотение, в съседство с две четки за дрехи лежеше багажът ми. Част от надписа се взираше в нас сякаш с укор: „Fuj…“. Кой знае защо си представих отегчен скърцащ глас, произнасящ това „Фудж…“.

Взех сака и изсипах съдържанието му върху леглото. Светлите слабо се интересуваха от вещите, но виж, при вида на последния пакет настръхнаха. Вторият непознат дори посегна към амулета си в джоба на якето.

Когато изсипах парите върху покривката, всички впериха погледи в мен. И моите, и Светлите. Гледаха ме, сякаш съм психопат. Завършен и непоправим психопат.

— Ето — казах аз. — Това е всичко, което имам. Сто хиляди. Впрочем, вече са по-малко.

Очилатият пристъпи към леглото и гнусливо се порови във вещите, надничайки в торбичките. Но аз разбрах какво му беше нужно всъщност — пряк контакт чрез допир.

Дори дистанционното сканиране не го устройваше!

Господи, в какво ли ме подозираха? Вероятно някакъв кретен наистина се е опитал да вкара в Москва неидо забранено и тъй като аз малко бях прекалил със защитата на нещастните си долари, те бяха заподозрели мен за всичко. Три пъти ха-ха! Ставаше все по-весело.

Очилатият изучава багажа ми още минута. После се предаде.

— Добре. Тук няма нищо. Обявяваме стаята ви за закрита територия. Погрижете се да се преместите.

Трансформиращата се девойка трепна и погледна въпросително и с недоумение очилатия. Той едва забележимо разпери ръце и аз разбрах защо прави този жест. Нямаше за какво да се хванат. Нямаха основания за сражение. Момичето настръхна, но вторият маг сложи ръка на рамото й, за да я предпази от необмислени действия.

— Така-а ли? — лукаво провлачи Едгар и за пръв път в акцента му се появи нещо естонско. — Да се премести-и? В такъв случай настояваме за официално разрешение за намеса седма степен. За избягване на ненужни въпроси от страна на администрацията.

Светлите се направиха на недоволни — впрочем те и без това си бяха недоволни.

— Защо? Може да се въздейства върху персонала и без корекция на психиката.

— А вие имате навика да обявявате всяко въздействие за нарушение — поясни Едгар с възможно най-невинен вид.

— Разре… — започна Иля и се сепна. — Не. Не разрешавам. Антоне, отиди с тях и свърши всичко сам. Постарай се този да го настанят възможно най-далеч оттук, за да не… Както и да е, действай.

Едгар въздъхна разочаровано.

— Е, какво пък… Щом не искате — няма. Кажете, почитаеми, имате ли още въпроси към нашия колега?

В гласа и в тона на Едгар имаше такава надутост, такава изтънченост, че аз се уплаших да не би Светлите да решат, че естонецът им се подиграва. Но те очевидно познаваха добре Едгар. А може би тази разяждаща като киселина учтивост беше нормалният начин на поведение и на двата Патрула.

— Не. Не смеем да го задържаме повече. Но ще си позволим да му напомним: до приключване на разследването на вече трите случая му е забранено да напуска Москва.

— Не съм забравил — подметнах аз, колкото се може по-невинно.

— В такъв случай ще си позволим да се сбогуваме. Колега Виталий, съберете багажа си…

Аз напъхах набързо вещите — в торбичките, а торбичките — в сака, взех от креслото захвърленото там яке и се изправих. Едгар ме подкани с жест към вратата.

Излязохме в коридора и се спуснахме с асансьора във фоайето, където Едгар неочаквано се обърна към Светлия:

— Антоне! Нашият колега повече няма да живее в този хотел. Ще го вземем със себе си. Ако ви потрябва, обадете се в офиса на Дневния патрул.

Светлият, изглежда, се обърка, погледна нерешително дремещия на рецепцията администратор и кимна неуверено. А ние тръгнахме към изхода.

Не облякох якето си, защото забелязах познатото BMW до самия вход на хотела. При това го видях, само защото бях Различен.

В колата беше топло и уютно. И просторно — коленете ми не опираха в предната седалка. Настаних се удобно и попитах:

— А къде ми предстои да живея?

— В офиса на Дневния патрул, колега. По-точно в хотела към офиса. Трябвало е веднага да отидеш там.

— Ако знаех къде е… — промърморих аз.

BMW-то се отлепи от мястото си, понесе се стремително към изхода на паркинга, шмугна се под едва успялата да се вдигне бариера и с пълна скорост се вряза в слабия поток от коли по Проспекта на мира.

Шагрон може и да не беше най-силният маг, но караше колата виртуозно. Проспектът на мира се мярна и изчезна назад толкова бързо, колкото и дъгата на Садовое колъцо7. И улица Тверская ми се видя като безкрайна редица от витрини зад накичените с украси стъкла. Впрочем не, не безкрайна.

Излязохме от колата съвсем близо до Кремъл. Маговете оставиха BMW-то си направо до банкета, като дори не си направиха труда да го заключат. Реших да погледна към колата през Сумрака, просто от любопитство, за да оценя охранителните заклинания. Не исках пак да се изложа по същия начин.

И се вцепених. Но не от вида на колата. А от вида на сградата, която в нормалния свят изглеждаше съвсем обикновено.

В Сумрака сградата беше пораснала с цели три етажа. При това единият от тях се беше вклинил между първия и втория, а другите бяха издължили нагоре и без това достатъчно високата сграда. Сумрачните етажи бяха направени от черен полиран гранит. Почти всички прозорци бяха тъмни, запердени, само слабите отблясъци на първите слънчеви лъчи се отразяваха в белите кутии на модерните климатици.

Веднага забравих за охранителните заклинания.

Малкият портал излизаше направо на Тверская. Зад стъклената врата по-скоро се усещаше, отколкото се виждаше силуетът на Различен.

— Гледай ти! — възкликнах аз. Гласът ми прозвуча приглушено, както и всеки звук в Сумрака. Колегите ми като по команда се обърнаха към мен.

— Какво? Не си ли я виждал преди?

— Не.

— Първия път всички се впечатляват. Да вървим, още много неща има да видиш.

Изкачихме няколкото стъпала и се озовахме пред малка стая за дежурни. Смътната фигура, която бях видял през стъклото, се беше превърнала в слаб меланхоличен младеж, според мен — върколак. Той четеше „Проблемът на върколака в Централна Русия“ на Пелевин и се усмихваше щастливо и жизнерадостно.

Но щом в служебното помещение влезе Едгар, младежът веднага се преобрази. Очите му припламнаха, книгата падна върху покривката на масата.

— Здраасти, Олеег — поздрави го Едгар с кой знае откъде появилия се прибалтийски акцент.

Шагрон просто кимна.

Аз също реших да го поздравя:

— Добро утро.

— Това е наш колега от Украйна — представи ме Едгар. — Да бъде допускан свободно в сектора за гости.

— Разбрах — съгласи се моментално Олег. — Да го вкарам ли в базата данни?

— Вкарай го.

Олег ме погледна в очите, озъби се приветливо и с известно усилие прочете регистрацията ми, после седна на масата и измъкна от чекмеджето ноутбук.

— А къде е партньорът ти? — попита Едгар.

— Изтича за цигари… — отвърна Олег с виновен вид. — Само за минутка.

— Да вървим — въздъхна Едгар, хвана ме за ръкава и ме поведе към асансьора. Шагрон вече беше успял да натисне бутона за повикване.

Носихме се нагоре дълго време. Или поне повече, отколкото би трябвало, според мен. Но после си спомних за допълнителните етажи и всичко си дойде на мястото.

— Секторът за гости е разположен на деветия етаж — поясни Едгар. — Всъщност това е също хотел, но безплатен. Даже някой май живее там в момента.

Вратите на асансъора се разтвориха безшумно и ние се озовахме в квадратно фоайе, обзаведено с разумно съчетание от разкош и икономична работна функционалност. Кожени дивани и кресла, голяма саксия с палма, паркет, килим, гравюри на стените. Рецепция, подобна на онези в хотелите, само че никъде не се виждаха маса и стол за служителите. Само затворено табло, от ключалката на което стърчеше елегантен метален ключ.

Едгар отключи таблото. Оказа се, че вътре има малки хоризонтални отделения, във всяко от които висеше ключ. До всеки ключ имаше номерче.

Впрочем избързах — в две от отделенията нямаше ключове — във второто и четвъртото.

— Избирай. Ако ключът виси тук, значи апартаментът е свободен.

Той каза именно „апартаментът“, а не „стаята“, сякаш безплатните жилища за Различните бяха именно тази граница, която отделя безличните хотелски стаи от местата, които могат да се нарекат „дом“.

Взех ключ номер осем. Първият във втората редица.

— После ще разглеждаш — предупреди ме Едгар. — Остави си багажа и веднага се връщай.

Кимнах. Интересно, какво ли бяха замислили Тъмните ми колеги? Сигурно учтив, но подробен разпит.

Добре. Ще го издържим. Свои са все пак.

Апартаментът наистина беше апартамент. С кухня, тоалетна и три просторни стаи. И огромно антре — типичен сталински стил с евроремонт. Стаите бяха три и половина, ако не и четири метра високи.

Окачих якето си на закачалката и хвърлих чантата насред антрето. Излязох в коридора и затворих вратата.

От апартамент четири се носеше музика. Преди минута, когато минах покрай вратата, чух нещо леко, чуждестранно. Но сега песента беше друга и аз по-скоро усетих, отколкото чух думите, почти заглушени от острия хардрок ритъм:

Не знам защо, но застинах пред чуждата врата. Това беше нещо повече от думи. Усещах ги с кожата си, с цялото си тяло. Забравил съм какъв съм бил, но как да си спомня какъв съм станал? И не съм ли започнал нова обиколка в кръг заедно с неизвестна засега за мен тълпа?

Е, явно в близко бъдеще нямаше да ми се наложи да слушам тишината. Прекалено много бяха заинтригуваните от моята скромна личност. И Светли, и Тъмни…

Междувременно гласът на певеца се засили, стана триумфиращ и дързък:

Така значи… Към върха. И излиза, че не можеш да достигнеш до рая, без да поскиташ из преизподнята. Само че и раят, и пъкълът са различни за всеки. Но, от друга страна, нали Кипелов пее точно за това?

Странно. Вече бях слушал тази песен, бях запомнил името на изпълнителя, дори я имаше в списъка песни в плеъра ми. Но сега тя ми прозвуча по съвсем друг начин, неочаквано проряза съзнанието ми като парче невидимо стъкло.

— Колега! Побързайте! — подкани ме Едгар.

Със съжаление се отдръпнах от вратата.

„После трябва да я чуя… Да си купя целия албум — и да го изслушам…“

Гласът на певеца постепенно утихваше зад гърба ми:

Кой знае защо ми се стори, че Кипелов познава прекалено добре нещата, за които пее. Кръвта. Дъното. Небето. Като нищо този дългокос кумир на руските металисти можеше да се окаже Различен. Във всеки случай, това не би ме учудило особено.

Заедно с Едгар и Шагрон се качих още един етаж нагоре. Озовахме се в истинския офис. Просторна зала, разделена чрез прегради на малки кабинки, с отделни кабинети малко встрани, с голям хол, отделен от Тверская с огромно, леко затъмнено стъкло. Забелязах, че Тъмните на практика изобщо не използваха стационарни компютри, или поне всеки от тримата сътрудници, които се забелязваха — неясно дали работили нощна смяна или дошли много рано — беше вперил поглед в екрана на ноутбука си.

— Гелемар! — повика Едгар единия от тримата, който, подобно на дежурния долу, беше върколак-вълк. Той с неохота се откъсна от някаква думоподобна8 игра.

— Да, шефе?

— Дай ми оперативната сводка с новините! Премествания на реагенти и артефакти с голяма сила. Кражби, изчезвания, контрабанда. Най-новите събития!

— А защо? — оживи се този, когото бяха нарекли Гелемар. — Надушваш ли нещо?

— Светлите разполагат с информация, че някой се опитва да вкара в Москва артефакт. По-живо, Гелемар!

Гелемар се обърна към останалите геймъри:

— Хей, безделници! Хващайте се за работа!

Безделниците моментално се прехвърлиха на нова вълна — само след секунда вече чувах тихото щракане на клавишите, а пълните с чудовища безкрайни коридори върху екраните се смениха със светлите прозорчета на „Нетскейп“.

Едгар ме помъкна към кабинета, отделен от залата със стъкло и щори. Шагрон бързо се отдалечи нанякъде, но скоро се върна с кутия чай „Чибо“ и шише финландска минерална вода. Той изсипа водата в чайника и натисна с пръст съответния бутон. Чайникът почти веднага зашумя трудолюбиво.

— Имаш захар, надявам се? — промърмори Шагрон.

— Ще се намери. — Едгар се настани в едно от креслата и ми предложи съседното. — Сядайте, колега. Нали нямате нищо против да ви наричам просто Виталий?

— Нямам, разбира се.

— Отлично. И така, Виталий, сега аз ще говоря, а вие ме поправяйте, ако нещо не е вярно. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се! — с готовност се съгласих аз. Защото имах слаба представа какви изскочили от подсъзнанието легенди измъчват в момента този целеустремен сътрудник на Дневния патрул.

— Правилно ли съм разбрал, че нямате никаква информация за споменатия по-рано артефакт?

— Правилно — потвърдих аз.

— Жалко — искрено се огорчи Едгар. — Това щеше много да улесни нещата…

Честно казано, не само за споменатия по-рано артефакт не знаех нищо — аз нямах никаква информация за каквито и да било артефакти, способни да заинтригуват Едгар. Тези области, в които опитните Различни се чувстваха в свои води, ми бяха познати значително по-слабо, отколкото някои добре известни плодове са познати на едно добре известно животно.

— Тогава да преминем към следващата точка. Вие идвате от Украйна, правилно ли съм разбрал?

— Правилно. От Николаев.

— С каква цел?

Замислих се за около половин минута. Никой не ме накара да побързам.

— Трудно ми е да кажа — признах си честно аз. — Явно без определена цел. Просто ми омръзна да си седя вкъщи и да не върша нищо.

— Инициирали са ви съвсем наскоро, нали?

— Да.

— Прииска ви се да пообиколите света?

— Навярно.

— Тогава защо Москва, а не, да речем, Бахамите?

Свих рамене. Защо, наистина? Дали не защото все още нямах международен паспорт?

— Колкото и да се чудя — не знам — отвърнах аз. — Може би по-късно…

Стори ми се, че Едгар искаше да ме попита още нещо, но в този момент Гелемар влезе в кабинета без да почука. Очите му бяха опулени, като на мишлето Джери, неочаквано видяло пред себе си вечния си преследвач Том.

— Шефе! Берн, Нокътя на Фафнер! Измъкнали са го под носа на Инквизицията! Цяла Европа вече от три часа е на нокти!

Шагрон не издържа и скочи на крака. Едгар реагира по-сдържано, но очите му заблестяха и аз, дори без да влизам в Сумрака, разпознах оранжевите струи, обагрили аурата му. Впрочем той се овладя бързо.

— Информацията с открит достъп ли е?

— Не. Секретна е. Засега Инквизицията не е правила официално изявление.

— Източник?

Върколакът се разсмя:

— Източникът е неофициален. Но сигурен.

— Гелемар — многозначително натърти Едгар, — източникът?

— Свой човек в Пражката информационна агенция — призна си Гелемар. — Различен. Тъмен. Разговаряхме в личен чат.

— Така, така, така…

Много ми се искаше да задам въпрос, но, разбира се, засега ми оставаше само да мигам и да мълча, попивайки важните, но неразбираеми фрази.

— А откъде знаят Светлите? — попита Шагрон с недоумение.

— Все едно няма откъде? — Едгар смешно размърда веждите си. — Те имат широка мрежа от информатори…

Той се обърна към Гелемар и изрече рязко:

— Състояние „Алеф“. Събери персонала.

Само след половин час в офиса стана пренаселено. Разбира се, всички присъстващи бяха Различни. И то Тъмни.

А аз продължавах да не разбирам ншцо.

Когато Антон се върна в стая шестстотин и дванайсет, Иля седеше в креслото и масажираше слепоочията си, а Гарик нервно се разхождаше по килима — от прозореца до дивана и обратно.

Толик и Тигърчето седяха на дивана, а Мечката стоеше на вратата на спалнята.

— …засече ме, между другото — обясняваше мрачно Мечката. — Твоят „облак“ не ми помогна.

— А естонецът?

— Естонецът не ме засече. Нито пък Шагрон, естествено. А този — почти веднага.

— Глупаво се получава, братлета. Нали той не може да е по-силен от естонеца? — попита Гарик.

— А защо да не може, всъщност? — поинтересува се Иля, без да вдига глава. — Само преди два-три часа ми се струваше, че познавам всичките четирима Тъмни в Москва, с които не мога да се справя сам. Сега вече в нищо не съм сигурен.

Антон се облегна на хладилника. Въпросът му, готов да се отрони, щеше да почака известно време. Разговорът се оказа по-интересен, отколкото му се беше сторило в началото.

Впрочем Тигърчето го изпревари:

— Иля! Няма ли да обясниш? За артефакта?

Иля се изправи рязко и започна:

— Накратко, от хранилището на Инквизицията в Берн е откраднат Нокътя на Фафнер. Преди два… — Той погледна часовника си. — Всъщност преди три часа. Швейцарското отделение е в паника. Инквизицията сипе огън и жупел, но засега не е разпространила официално комюнике. Подробности не са известни, знае се само, че силата на Нокътя е в сезонния си пик. В Тъмната фаза, естествено. Простите изчисления показват, че освобождаването на поне част от силата, акумулирана в него, на територията на Централна Русия, е способно да предизвика мощни катаклизми, включително и пробив на инферното. Така стоят нещата…

— А Завулон го няма в Москва… — проточи многозначително Толик.

— Тоест зад това стоят Тъмните?

— Е, не сме ние, естествено. — Раменете на Иля потръпнаха, сякаш внезапно му беше станало студено.

— Игнатич в течение ли е?

— Разбира се. Точно той ме уведоми. Нареди да не нервничим, а да работим и пак да работим…

Иля отново седна.

— Не знам какво да мисля — изрече той рязко и в същото време безпомощно. — Честно казано, когато узнах за Пръстена на Шааб, убил Светъл, заподозрях, че Нокътя е вече тук. Защо иначе да се зарежда Пръстен с такава чудовищна мощ — това е разточителство, напълно ненужно разточителство. Да се защити Нокътя — разбирам, но заради онези скапани долари — това е просто идиотщина…

— Тъмният не би оставил Нокътя в стаята си, без никой да го наглежда — вметна Гарик.

— В никакъв случай. Това е глупаво.

— Глупаво е — съгласи се Иля. — Но трябваше да проверим.

— И какво да правим сега? — попита мрачно Тигърчето. — Значи се получава, че Андрюшка загина, а ние дори нямаме право да накажем убиеца?

— Катя — каза Иля със съчувствие, — колкото и да е тъжно, си права. А се появи и проблем, пред който смъртта на Андрей отива на втори план. Аналитиците от четири часа сутринта оценяват приблизителния баланс на глобалните силови огнища. Ако Нокътя се премести, балансът неминуемо ще се наруши.

— И има ли резултати?

— Да. Преди час стана ясно, че Нокътя или вече е в Москва, или всеки момент ще пристигне тук.

— Почакай — намеси се отново Толик, — излиза, че рецидивите на бракониерство и немотивирана агресивност на Тъмните се дължат на влиянието на Нокътя?

— Вероятно.

— Но нали първият случай беше в събота? — учуди се Тигърчето.

Иля отново започна да масажира слепоочията си. Сега си пролича, че е страшно уморен.

— Нокътя е страшно силен предмет, Тигърче. Вероятностните нишки се простират далеч в бъдещето. А Тъмните са по-податливи на влиянието на черните артефакти от нас. Особено на толкова древни артефакти. И ето че по-слабите Тъмни са побеснели…

— Ако е толкова силен предмет, как го е изпуснала Инквизицията?

— Не знам — отсече Иля. — Не съм бил там. Но твърдо съм убеден, че всичко, което е възможно да се осъществи, рано или късно се осъществява от някого.

— Нашите идват — неуместно подхвърли Гарик.

Наистина, беше дошъл някой от икономическия9 отдел. Ясно защо — да откара трупа на Андрей Тюнников, намесил се в неподходящ момент в сблъсъка на сили, до които не е бил дорасъл.

— А онзи Тъмен? — попита най-накрая Антон. — Мислиш ли, че е свързан с похитителите?

— Не е задължително. — Иля наблюдаваше мрачно как слагат Тюнников в черния чувал и го закопчават с цип. — Възможно е да се опитва да отвлече вниманието ни. А може и самият той да не съзнава какво прави. Между другото, изглежда, че това е най-вероятният вариант. Той е командван от Нокътя или от онзи, който владее Нокътя в момента. И Тъмният сега определено е станал по-силен от момента на съботния сблъсък в безистена при ВДНХ.

— Излиза, че трябва да го наблюдаваме? — предположи Толик. — Ако е свързан с Нокътя, може би неизбежно ще ни отведе до похитителите?

— Ако е свързан — ще ни отведе.

— А ако не е?

Иля само въздъхна.

— Ще имаме още изненади и извънредни произшествия. И този Тъмен ще продължава да се мотае наоколо. Непременно.

— Почакай — настръхна Гарик, — ами ако той е предназначен за Нокътя?

— Точно от това се страхувам…

Антон тръсна глава. След събитията отпреди година и половина известно време му се беше струвало, че вече може да се нарече опитен, врял и кипял патрулен. Но сега отново се чувстваше като чирак сред майстори. И усещането беше доста неприятно.

Телефонът иззвъня — тукашният, хотелският. Беше страшно необичайно да чуеш звън на обикновен телефон след чуруликането на клетъчните.

— Ало? — каза Толик в слушалката, послуша известно време и после се обърна към Иля: — За теб е. Семьон.

Иля взе слушалката, поднесе я към ухото си и веднага погледна към останалите.

— Да вървим, момчета. Шефът вече е в офиса.

Усещайки неясна умора, Антон си помисли, че сега отново ще види Светлана. И пак ще усети как пропастта помежду им се увеличава с всяка изминала секунда.

Не останах дълго в офиса на Дневния патрул. Започнах да задрямвам както си седях и просто ме отпратиха да си доспя. Не възразих, защото бях прекарал на крака повече от денонощие и нямах сили да вдигна клепачите си.

Заспах под съпровода на едва дочуващата се отнякъде песен на Кипелов:

ГЛАВА 3

Събудих се, когато осъзнах, че ме викат. Чрез Зова, сякаш бях жертва на вампир. Надигнах се, още сънен, и се пресегнах към дрехите си на стола.

Зовът беше сладък и омайващ, той обгръщаше, милваше, подтикваше и беше невъзможно, абсолютно невъзможно да му се противопоставиш. Звучеше ту като музика, ту като шепот, и винаги беше съвършенство, отражение на моята собствена душа.

И — като удар под коляното — последва тласък към следващото стъпало.

Зовът веднага престана да властва над мен. Изпуснах панталоните си и леко тръснах глава.

Изпитах някаква болка…

Хипнотичният сироп бавно изтичаше от мен. Изтичаше и потъваше някъде под пода. Използвана светла енергия с отслабваща сила.

Изведнъж разбрах ясно защо вампирите подлагат шиите си с усмивка на уста10. Когато Зовът звучи, те са щастливи. През целия си живот са вървели към този сладък миг и в сравнение с него животът е празен и сив, като светът в Сумрака.

Зовът е един вид подарък. Освобождение. Само че на мен засега ми беше рано да се освобождавам.

Не знам защо, но новото ми умение този път се състоеше в невъзприемчивост към магическия Зов. Аз го чувах, разбирах го, но продължавах да се контролирам изцяло. И, разбира се, отделих с преграда съзнанието си от изпращащия Зова, за да не заподозре той, че от сомнамбул жертвата се е превърнала в ловец.

„В ловец? — попитах аз самия себе си. — Хъм…“

Значи ми предстоеше да ловувам? Какво пък, интересно беше.

Зовът продължаваше да звучи.

„Виж ти — помислих си аз. — Това е резиденцията на Дневния патрул. Тук всичко е пропито с магия. Защитата е такава, че ме е страх да си го помисля. И все пак Зовът действа… действаше.“

Светлите здравата се бяха потрудили за този номер. И за да го скрият от очите на странични наблюдатели. Имат късмет, че шефът на Дневния патрул не е в Москва — него не биха успели да измамят по никакъв начин.

Междувременно се облякох спокойно, помислих си с тъга, че мечтата ми да отида в ресторанта и да похапна гореща супа, а после нещо от сорта на патица във вишнев сос, се отлага за неопределено време, направих две-три слаби охранителни заклинания и излязох от ста… А, да, от апартамента. Тук това се нарича апартамент, така че да не нарушаваме традицията. Плоският диск на плеъра, естествено, беше закачен за колана ми. Пъхнах в ушите си малките слушалки и нахлупих шапката си.

„Ще го сложа на случаен избор — помислих си, манипулирайки със сензорите за управление. — Ще си поиграя със съдбата.“

След като направих всичко необходимо, тръгнах към асансьора, очаквайки какво ще ми поднесе съдбата.

Съдбата отново избра за мен песен от албума на Кипелов и Маврин. Но този път друга:

Да… Мрачно пророчество. И кога съм успял да изгоря последния мост? Може би точно затова излязох от стаята? Вместо да се кача на горния етаж и да се поинтересувам от съдбата на някакъв си там могъщ Нокът. Но същото онова нещо, което от неотдавна се криеше в мен, ме тласкаше към Зова.

Гласът на Кипелов беше не по-малко омайващ от Зова. Звучеше хипнотично, беше убедителен като самата истина. И изведнъж разбрах, че слушам химна на Тъмните. Олицетворението на идеала на техните лутащи се, непризнаващи граници и правила души.

Свобода. Единственото, което наистина ни интересуваше. Свобода от всичко. Дори от световното господство. И е невероятно жалко, че Светлите изобщо не могат да го разберат и да повярват, и заради това плетат безкрайните си интриги, а за да останем свободни и занапред, ние просто сме принудени да се изправим на пътя им.

Асансъорът пълзеше надолу, преминавайки през сумрачните и обикновените етажи. Бях свободен…

Ако Кипелов е Различен, той е Тъмен. Никой не би могъл да пее за свободата ТАКА. И никой освен Тъмните не би могъл да чуе в тази песен нейния истински, дълбок смисъл!

Двамата мълчаливи върколаци, дежуряиш на входа, ме пуснаха без проблеми — не напразно Едгар беше наредил да се внесе образа на регистрацията ми в базата данни. Излязох на Тверская — в сгъстяващия се здрач на поредната московска вечер. Тръгнах към Зова, но свободен от него. И от всичко на света.

На кого ли бях притрябвал? Сред Светлите няма вампири — обикновени, имам предвид. Иначе всички Различни са енергийни вампири, всичките са способни да черпят сили от хората. От страховете им, от радостите им, от техните преживявания. Всъщност ние се отличаваме от сумрачния мъх само по това, че умеем да мислим и да се движим. И не използваме натрупаната сила само за храна.

Зовът ме поведе към Тверская, в посоката, противоположна на Кремъл, към Белоруската гара. Крачех сред вечерната тълпа — изолирано, сякаш бях белязан. И наистина бях белязан — от Зова. Не ме виждаха, не ме забелязваха. Не бях нужен никому — нито на топлещите се в колите девойчета, нито на сутеньорите, нито на суровите момчета в скъпите западни коли, паркирани до банкета. Никому…

Надясно. По Страстния булевард.

Зовът се усилваше, усещах го — значи мястото на срещата наближаваше.

През лепливата снежна виелица се носеха стада от коли. Дребните снежинки танцуваха чудато под светлината на фаровете.

Студ и здрач. Зимната Москва.

Снегът се трупаше покрай булеварда на равномерен слой, както и върху пейките, празни в това време на годината, и върху храстите, и върху решетките на мантинелите между тротоарите и булеварда.

Опитаха се да ме хванат, когато бях изминал половината път до Каретния пазар.

Заклинанието за отблъскване се стовари сякаш от небето — всичко, което беше съдено да се случи на булеварда, не интересуваше обикновените хора. Колите продължаваха да се носят закъдето бяха тръгнали, а малцината минувачи залитнаха за миг и бързо се отдалечиха, дори и преди това да крачеха към мен.

Светлите започнаха да изскачат от Сумрака един след друг. Бяха четирима. Двама магове и двама трансформиращи се, вече в бойно състояние. Огромен, бял като сняг мечок и червена тигрица.

Маговете ме удариха едновременно от две посоки и едва не ме смазаха. Но бяха недооценили плячката — ударът беше предвиден за този „аз“, който би се подчинил на Зова.

Обаче аз бях успял да стана друг.

Разперих мислено ръце и спрях двете готови да се сблъскат и да ме сплескат стени. Спрях ги, почерпих сили и ги отблъснах от себе си. Не особено силно.

Никога не бях виждал цунами. Но цунамито беше първото, за което си помислих, когато видях последствията.

Редиците на Светлите магове, които само до преди миг бяха изглеждали непоколебими и монолитни, се смачкаха, сякаш бяха прегради от оризова хартия. Двамата магове, пометени и хвърлени на земята, се изтърколиха на десетина метра и само решетките на мантинелите им попречиха да се озоват под гумите на колите. Във въздуха се вдигнаха облаци снежен прах.

Навярно Светлите разбраха, че няма да се справят с мен с чиста магия. И тогава напред се хвърлиха трансформиращите се. В облика си на зверове.

Бързо почерпих още сила, откъдето можех — над булеварда веднага проехтя приглушено дрънчене, като от счупено стъкло, последва още едно, след което се разнесе див рев на клаксони.

Посрещнах мечока с „вдлъбнат щит“ и го запратих да се търкаля нататък по булеварда. Що се отнася до тигрицата — просто отскочих от нея като за начало.

Всичко това изобщо не ми хареса, още от първия миг.

Не знам откъде трансформиращите се магове вземат маса за трансформацията си. В човешкия си облик девойката тежеше не повече от четирийсет и пет-петдесет килограма. Сега бе поне сто и петдесет килограма мускули, сухожилия, нокти и зъби. Същинска смъртоносна бойна машина.

Светлите обичат тези неща.

— Хей! — извиках аз. — Чакайте. Може би е по-добре да поговорим?

Маговете бяха успели да се изправят и се опитваха да ме нападнат отново, но аз без особени усилия завързах на възел кръвожадно люлеещите се нишки и ги запратих по собствениците им. Те отново паднаха на земята, но този път не се изтърколиха — просто им бях върнал тяхната собствена енергия. Мечокът стоеше встрани, заплашително тъпчейки на място. Беше се прегърбил, сякаш възнамеряваше да се изправи на задните си лапи.

— Не те съветвам — казах аз и ударих атакуващата ме тигрица.

Не много силно. Не исках да я убивам.

— За какво е всичко това, по дяволите? — извиках ядосано. — Или в Москва така е прието?

Глупаво беше да викам Нощния патрул — самите нападатели работеха там. Тогава може би си струваше да повикам Дневния? Още повече, че не бяха далеч, офисът им беше съвсем наблизо. Щяха да дотичат на мига. Само че щеше ли да ми помогне това?

Маговете не възнамеряваха да се предават. В ръцете на единия пламтеше зареден до пръсване жезъл, другият държеше някакъв парализиращ амулет. Също не от най-слабите.

Амулетът ми отне цели две секунди — наложи се да разкъсам хвърлената към мен мрежа с обикновения „троен кинжал“, но вложих в простичкото заклинание толкова сила, че би била достатъчна да изпепели целия център на Москва. Вторият успя да ме засегне с Витлеемския огън, но ударът му само ме ядоса още повече и, изглежда, станах още по-силен.

Замразих жезъла му. Просто го превърнах в продълговато парче лед и приложих върху него Заклинанието на отхвърлянето. Парчетата лед се разхвърчаха от дланта на Светлия като чудат студен фойерверк и в същия момент откъм зенита се чу грохотът от освобождаващата се енергия.

Няма да я стоварвам върху заобикалящите ме, я! Достатъчни са ми и няколко стълкновения на близките кръстовища…

Мечокът не помръдна от мястото си. Изглежда беше осъзнал, че въпреки численото превъзходство, силите далеч не са равностойни. Но виж, тигрицата не мирясваше. Тя се прокрадваше към мен с настървението на обезумяла самка, до чиито деца се е докопал неприятел. Жълти, като огънчета на църковни свещи, очите й пламтяха с безумна омраза.

Тигрицата си отмъщаваше. Отмъщаваше си на мен, Тъмния, за всичките си огорчения и загуби. За убития от мен Андрей. И за какво ли още не… И не възнамеряваше да се спира пред нищо.

Не искам да кажа, че нямаше за какво да ми отмъщава — Патрулите винаги са воювали и аз обикновено наричам нещата с истинските им имена. Но и аз не възнамерявах да умирам.

Аз бях свободен. Свободен да накажа онзи, който е застанал на пътя ми и отказва да разрешим спора по мирен начин. Нима не искаше да ми каже същото и песента?

И аз я ударих. С Маранята на Трансилвания.

Тигрицата се сгърчи, изопна се и дори през бученето на двигателите и свиренето на клаксоните ясно се чу хрущенето на костите й. Заклинанието мачкаше трансформиращия се маг, както малко дете — пластелиново човече. Строшените ребра прободоха кожата и се забиха в снега като окървавени зъби. Главата се сплеска като плоска палачинка. Само след миг красивият звяр се превърна в безформено кълбо от окървавена плът.

С последния си добре премерен удар изпратих душата на тигрицата в Сумрака.

След като веднъж бях започнал, нямах право да спирам.

Светлите застинаха. Дори мечокът престана да пристъпва от крак на крак.

„И сега какво?“ — помислих аз тъжно.

Реших, че вероятно ще ми се наложи да ги убия всичките. Но, слава на небесата или на преизподнята, не се стигна дотам.

— Дневен патрул! — изрече познат глас. — Регистрирано е нападение над Тъмен. Излезте от Сумрака!

Едгар говореше твърдо и без никакъв акцент.

Само дето напразно намеси Сумрака. Живите не се бяха сражавали в Сумрака, а тигрицата нямаше откъде да се върне.

— Дневният патрул настоява за незабавно свикване на трибунала — каза Едгар зловещо. — А засега се постарайте да призовете шефа на Нощния патрул.

— Той ще ви разпръсне като котенца — каза сърдито единият от Светлите магове.

— Няма да ни разпръсне — каза Едгар и ме посочи. — Заедно с него — няма да ни разпръсне. Нима още не си го разбрал?

Едва успях да усетя как някой премести голямо количество Сила в пространството. А после до нас се появи мургав мъж с остри черти на лицето. Той беше облечен в шарен източен халат и изглеждаше страшно нелепо насред заснежения булевард.

— Вече съм тук — измърмори той, гледайки навъсено неотдавнашното полесражение.

— Хесер! — оживи се Едгар. — Здравей. В отсъствието на шефа ще ти се наложи да даваш обяснение пред мен.

— Пред теб? — Хесер погледна накриво естонеца. — Много ти порасна работата.

— Тогава пред него — сви рамене Едгар и настръхна, сякаш беше замръзнал. — Или и той не е достоен?

— На него ще му дам обяснение — каза сухо Хесер и се обърна към мен. Погледът му беше бездънен като вечността. — Махай се от Москва! — изрече той почти без никакви емоции. — На мига. Качвай се на влака, на метлата, на каквото ти падне — и се махай. Вече уби двама.

— Смятам — отбелязах аз колкото се може по-миролюбиво, — че току-що се опитаха да убият мен. А аз само се отбранявах.

Хесер ми обърна гръб — изобщо не искаше да ме слуша. Не желаеше да разговаря с Тъмния, изпратил завинаги в Сумрака един от най-добрите му бойци. По-точно — една от тях.

— Да си вървим — нареди той на своите.

— Хей, хей! — подвикна Едгар. — Това са престъпници! Никъде няма да ходят, в името на Договора!

Хесер отново се обърна към естонеца:

— Ще си тръгнат. И ти нищо не можеш да направиш. Те са под моя защита.

Очаквах не на шега издигането си на следващото стъпало. Защото дори настоящите ми способности бяха достатъчни, за да разбера — засега не можех да се сравнявам с Хесер. Той щеше да ме смаже. Нямаше да е без усилие — все пак бях успял да се изкача доста по призрачната стълба. Имах доста Сила. Но щеше да ме смаже.

Обаче не се случи нищо. Навярно още не беше дошло времето на сблъсъка ми с Хесер.

Едгар ме погледна жално — изглежда той възлагаше на мен големи надежди.

Светлите влязоха в Сумрака, взеха останките на загиналата си съратница и преминаха в по-дълбокия, втори слой. И това беше всичко.

— Наистина не можех да го спра — виновно си признах аз. — Извинявай, Едгар.

— Жалко — каза естонецът със свити устни.

Откараха ме в офиса на Дневния патрул с неизменното BMW. И за пръв път, откакто бях в Москва, се почувствах уморен.

Но бях все така свободен.

Платих си за изразходваната сила — смътно си спомням как ме докараха и довлякоха до асансъора, как ме отведоха в кабинета, сложиха ме в креслото и пъхнаха в ръката ми чаша кафе. Как ме боляха пренатоварените мускули и цялото ми същество, до съвсем неотдавна управлявало силите на Сумрака. Все пак се бях справил грамотно — Светлите дълго време щяха да помнят този сблъсък. Особено като се имаше предвид, че не ме бяха нападнали невръстни дечица — оценявах всичките си съперници на не по-малко от първо равнище на Силата.

— Пришпори аналитиците — нареди Едгар на някой от присъстващите. — Искам най-накрая да разбера какво става.

Погледнах го и Едгар разбра, че идвам на себе си.

— Разказвай! — нареди той.

— Зовът! — казах аз дрезгаво и се закашлях. Пробвах да отпия от кафето, но се изгорих и изсъсках от болка. — Зовът — повторих, когато отново бях в състояние да говоря. — Уловиха ме насън.

— Зовът? — учуди се Шагрон, седнал, както и аз, в креслото при съседното бюро. — Светлите не са го използвали от трийсет години…

— Уловили са те със Зова в сградата на Дневния патрул? — попита недоверчиво Едгар. — Гледай ти! И какво, никой друг ли не забеляза?

— Не. Това беше фино и виртуозно насочен Зов. Изглежда го бяха маскирали да изглежда като естествения фон на жилищните етажи.

— И ти се подчини?

— Не, разбира се. — Отново се опитах да отпия от кафето, този път успешно. — Но реших да проверя какво замислят Светлите.

— И не каза на никого? — Едгар балансираше на границата между смайването и недоволството. — Авантюра…

— Ако бях тръгнал към Зова с подкрепление подире си, щяха да ме разкъсат веднага — поясних аз. — Не, трябваше да отида сам, без никой да ме прикрива. Така и направих. На Страстния се опитаха да ме хванат — наложи се да се отбранявам. Отблъсквах тигрицата три пъти и я убеждавах да престане, и едва тогава я ударих сериозно.

Едгар ме гледаше, без да мига.

— Тъмна личност си ти, Виталий — каза той.

— Тъмна — потвърдих с удоволствие аз. — Няма по-тъмни.

— Маг извън категория ли си? — попита той.

— Уви — разперих ръце аз, внимателно, за да не разлея кафето. — Иначе не бих пуснал Хесер.

Едгар потропа с пръсти по масата, нетърпеливо поглеждайки към вратата.

— Какво се бавят аналитиците… — промърмори той.

Вратата се отвори. На прага се появи спретната жена на средна възраст (вещица) и двама мъже (магове).

— Здравейте, Ана Тихоновна — побърза да я поздрави Шагрон. Той като че ли беше по-силен от вещицата, но при това мъничко го беше страх от нея. И с основание. Силата на вещиците има донякъде по-различна природа от тази на маговете. И вещиците могат лесно да напакостят дори на много силни магове.

Едгар само кимна.

— Това ли е той? — попита единият от маговете, гледайки към мен.

— Той е, Юра.

Юра беше стар и силен маг, веднага го разбрах. Разбрах и че това не е истинското му име. Такива като него пазеха истинските си имена много надълбоко — там, където не е лесно да се добереш.

И правилно постъпваха. Така трябва, ако наистина ти е скъпа свободата.

— Заповядайте, седнете, Ана Тихоновна. — Шагрон отстъпи на вещицата своето кресло, а той самият отиде при маговете, които предпочетоха да се облегнат на перваза на прозореца.

— Едгар — каза вещицата, — Светлите са решили да играят ва-банк. Не са вършили такова безобразие от четирийсет и девета година. Трябва да са имали изключително сериозни причини, за да нарушат Договора!

Едгар сви рамене и поясни лаконично:

— Нокътя на Фафнер.

— Но той не е в нас! — натърти вещицата и изгледа изразително всички присъстващи. — Или не съм права? Шагрон?

Шагрон бързо заклати глава. Изглежда, той някога бе имал сблъсък с вещицата и не беше излязъл от него като победител. Биваше си я лелята.

— Коля?

Вторият от новопоявилите се магове отвърна съвсем спокойно:

— Не. Пък и е под въпрос дали ни е необходим…

— Вас няма да ви питам — измърмори вещицата на Едгар и Юра. И едва тогава погледна към мен

— Ана Тихоновна — казах аз въодушевено, — едва вчера разбрах за съществуването на Нокътя и проспах по-голямата част от времето оттогава насам.

— Защо си в Москва? — попита тя твърдо.

— Не знам. Нещо ме подтикна — „тръгвай“. И аз пристигнах. Едва бях слязъл от влака, и се оказах замесен в историята с вампирката и Нощния патрул. От кораба — на бал, както се казва…

— Ако има нещо, от което разбирам — намеси се магът Юра, — това е предопределението. С него може да се обясни всичко — и нарастващата Сила, и историята с изчезването на Нокътя, и поведението на Светлите. Те просто се опитват да го отстранят или поне да го изолират, докато Нокътя не е попаднал в ръцете му. Защото после просто ще бъде късно.

— Но защо не са задействали вълшебницата си? — попита Едгар, отново едва забележимо провлачвайки гласните. Очевидно акцентът му се появяваше само в моменти на вълнение, когато бе концентриран върху нещо друго, а не върху говора си.

— А и Хесер се намеси едва в критичния момент — добави Шагрон. — И то… само прикри отстъплението!

— Кой знае? — Вещицата отново ме прониза с поглед. — Може би просто нямат късмет с него?

— Казвам се Виталий — подсказах й аз. — Много ми е приятно.

Всъщност на кого би му харесало да слуша по свой адрес „той“ и „него“?

Изглежда събеседниците пропуснаха фразата ми покрай ушите си.

Юра ме погледна в очите и моментално ме сканира. Не се скрих — защо да го правя?

— Добро първо равнище — обяви той. — Наистина, с пропуски. Само преди ден щях да се радвам, ако сред нас се появеше такъв маг.

— А днес какво, огорчаваш ли се? — изсумтя вещицата.

— Днес ще се въздържа от оценки. Светлите се изтръгнаха от юздите, а ние сме останали без Завулон. Хесер плюс онази вълшебница, плюс Олга, макар и не в пълната си сила, а още и Игор, Иля, Гарик, Семьон… Няма да устоим срещу тях.

— А ние си имаме Нокътя и този… Виталий — отвърна вещицата. — Не бързай. Пък и Завулон притежава навика да се появява точно когато има най-голяма нужда от него.

— Все още нямаме Нокътя — отбеляза Юра. — А и къде е гаранцията, че ще се сдобием с него? Между другото, Коля е напълно прав: какво възнамеряваме да правим с него? Да, той е древна и могъща сила, разбирам. Но ако я пробудим необмислено… Ще ни излезе през носа…

— О, виж, за това ще се потрудим — каза замислено вещицата. — Едгар, какво става с аналитиците?

Сякаш по поръчка на вратата се почука. На прага се появи вече познатият ми повелител на ноутбуците, Гелемар.

— Да! — изрече той триумфално. — Внуково! Полет петнайсет нула пет от Одеса. Два пъти са го отлагали заради лошото време, излетял е току-що. Ще се приземи след час и петнайсет минути. Нокътя е на борда.

— Така! — Едгар скочи на крака. — Оперативният щаб — на летището. Да се следи за времето. Да се пресече достъпът на Светлите. И никакви техни наблюдатели в щаба ни, мамка му!

— Шефе — каза Гелемар с кисела физиономия, — във Внуково вече от петнайсет минути е разположен щаб на Светлите. Имайте го предвид.

— Ще го имаме предвид — обеща вещицата. — Е, да тръгваме…

Всички скочиха. Някой хвана телефона си, друг трескаво измъкваше от сейфа заредени амулети, трети на висок глас даваше нареждания на персонала…

И само аз оставих вяло на масата празната чаша от кафе.

— А в щаба ви ще има ли поне нещо за ядене? — попитах неизвестно кого. — Вече от денонощие преглъщам слюнката си…

— Ще потърпиш — срязаха ме. — Хайде, надолу. И не си и помисляй отново да се занимаваш със самодейност…

Колкото и да бе странно, точно в момента изобщо не ми се занимаваше със самодейност.

Стигнахме до Внуково изумително бързо. Зад волана на добре поддържания микробус седеше отракан младеж, когото околните наричаха Дениска. Той беше маг и шофираше още по-добре от Шагрон. Крайбрежна, Ординска, Ленински проспект, после Югозапад, Околовръстното… Дори не успях да се огледам. Шагрон и Едгар отидоха нанякъде, Юра и Коля също изчезнаха. Аз останах с Ана Тихоновна и три девойки-вещици. Периодично улавях заинтригуваните им погледи. Навярно Ана Тихоновна беше наредила да не ме закачат, защото нито една от тях не се опита да ме заговори. Отзад, в багажника, се возеше дебел върколак, който охкаше при всеки по-остър завой. Гумите скърцаха, окачването стенеше, двигателят бучеше равномерно като трудолюбива пчеличка.

Пристигнахме първи на летището и Дениска зави към служебния вход. Почти веднага се приближиха още две коли — BMW-то на Шагрон и още един микробус, пълен с техници. Патрулните действаха извънредно съгласувано — веднага направиха информационни проклятия, които ни превръщаха в празно място за обикновените хора. Върволицата от техници с ноутбуци в ръце се проточи към входа; някой вече беше избрал мястото за щаба — обширно помещение с табелка „Счетоводство“ на вратата. Работниците-хора бяха прогонени в съседното помещение — нещо средно между кабинет и съвещателна зала, — където потънаха в блажено вцепенение. Аз бих избрал за щаб точно тази зала, но Гелемар каза, че в счетоводството има повече телефонни линии.

Отнякъде се появи Юра. Съвсем не на място се запитах защо в отсъствието на шефа задължението на старши изпълнява Едгар, макар че балансираше на границата на второ равнище на Силата? Юра ми изглеждаше по-силен. Но не ми беше работа да се набърквам в делата на Дневния патрул, затова просто се спотаих в ъгъла и започнах да пресмятам дали ще успея да притичам до ресторанта за десет минути. Момчетата-техници вече плъзгаха пръсти по клавиатурите.

— Самолетът се снижава, предполагаемо време на кацане след двайсет минути, плюс-минус пет.

— Намерихте ли вече Светлите? — попита Ана Тихоновна.

— Намерихме ги. В стаите за отдих до чакалнята. Това е в съседната сграда.

— Какво правят?

— Изглежда омагьосват атмосферните условия — подсказа някой.

— С каква цел? За да попречат на самолета да кацне?

— Е, няма да тръгнат да рискуват живота на пътниците — изсумтя Ана Тихоновна.

Най-лесният изход ми изглеждаше свалянето на самолета — и край. Но Светлите са си Светли. Дори в такава ситуация те се грижат за обикновените хора. А и не беше известно дали аварията на самолета ще повреди артефакта от Берн. Не беше сигурно. Силата си е Сила.

— Кой от нас се е специализирал по атмосферните условия? — уведоми се Ана Тихоновна.

— Аз! — веднага отвърнаха в хор две вещици.

— Я проверете за какво става въпрос…

Вещиците се заеха да сканират околността в търсенето на предмети на заклинания, променящи времето. Усещах плътните ветрила на чувствителните енергийни прехвърляния, неосезаеми и невидими дори за много Различни. Не че Различните не можеха да ги засекат — повечето просто не знаеха как да го направят. Метеомагиите винаги са били работа за вещиците и само за някои вълшебници, и както всяка друга работа и тази си имаше своите тънкости.

— Разпръскват облачността — съобщи една от вещиците. — Нуждаят се от Сила…11

Един от маговете от резервните сили веднага извади амулета си, а с другата си ръка хвана дланта на вещицата. Известно време те се съсредоточаваха, а после и тримата затвориха очи, хванаха се за ръце и изпаднаха в нещо, подобно на лек транс.

— Който е в състояние, да помага! — нареди Ана Тихоновна.

Аз не можех да помогна в момента. По-точно енергията, която бях способен да дам, изобщо не можеше да се сравни със силата на амулета. Все пак доста се бях изтощил на Страстния булевард…

Патрулът си вършеше работата. Щабът кипеше незабележимо — погледнато отстрани, никой не тичаше, никой не се суетеше, но напрежението все пак висеше във въздуха. Стана ми неудобно — аз бях единственият безделник тук. И нещо ми подсказваше, че в близките минути няма да мога да помогна с нищо

Затова се измъкнах. Станах и влязох в Сумрака. А после — още по-надълбоко, във втория слой.

Падането от втория етаж ми отне три минути, при това ускорих движението колкото можах. Странно, мислех си, че Сумракът ще ме изтощи окончателно, но противно на очакванията ми се ободрих, сякаш бях взел душ и бях ударил сто грама. Учудващо.

Между другото, нямаше да е лошо наистина да осъществя второто.

Излязох от Сумрака и се насочих към съседната сграда — продълговат блок от стъкло и бетон, който изобщо не си подхождаше с административната, увенчана с островръх покрив — спомен за петдесетте години, помпозни в архитектурен аспект.

Бях оставил якето си в щаба, затова се наложи да притичам до входа. Вятърът носеше дребни снежинки и се запитах: а как ще се приземи самолетът от Одеса? Сняг, мрак, лошо време — човек дори кучето си не може да изкара навън. А и Светлите ще се постараят с всички сили да влошат още повече нещата. Но ако самолетът не се приземи — къде ще отиде? Ще го насочат ли все пак към друго летище? Към Биково или Домодедово?

Между другото, трябваше да подскажа тази идея на Едгар или Ана Тихоновна. За да пратят за всеки случай патрулни там…

Впрочем, самолетът можеше да кацне някъде В Калуга или Тула. Ако времето там е по-хубаво. А тоба не беше изключено, нали все пак Светлите метеомагове се стараят тук, във Внуково.

В сградата на летището беше топло и уютно. Веднага тръгнах към втория етаж, към бара, където някога двамата с Борянски, очаквайки полета, пиехме бира, хапвахме ядки и слушахме буквално преследващата ни по време на това пътуване песен за това, че „лятото е отлетяло, всичко е останало назад.“

Не можах да съобразя веднага, че това е спомен от онези, които изобщо не бяха останали у мен. Откъде изскочи той, от какви дълбини на съзнанието ми? Не знаех.

Опитах се да се сетя кой е този Борянски, но не успях да си спомня дори лицето му. Да не говорим за това къде отивахме тогава и защо… Кой знае защо се появи само смътно усещане, че в апартамента му, още в отдавна отминалите съветски години, имаше огромно биде. Вярно, развалено… А и за какво му е на съветския човек биде?

Но барът си беше останал точно такъв, какъвто го помнех. Барплот, високи столчета, блестящи кранове за наливна бира. И телевизор в ъгъла. Само че клипът, който даваха, беше съвсем друг. Младеж с подозрително червени очи целуваше под дъжда ръката на девойка в червена рокля. А по-нататък всичко тръгна както се полага в един добър трилър — вълча муцуна и така нататък. Много ми хареса моментът, в който след известно време младежът, кой знае защо облечен в червената рокля на девойката, влезе в балната зала и се разпадна на няколко вълка. Хареса ми и последният кадър — девойката се появи пред гостите със зачервени очи…

Да… Общо взето момчетата нямат никаква представа за Различните-върколаци. Както и модният писател Пелевин — за реалните върколаци-вълци, лакоми, ненаситни и мърляви. Но е красиво заснето — нищо не можеш да кажеш. Със сигурност върколаците-вълци са събрали пари, платили са на продуцента — и са получили красив, романтичен клип за себе си. Наскоро руските вампири постъпиха точно по този начин.

За всеки случай запомних името на групата — „Рамщайн“, за да ги намеря по-късно и да ги чуя внимателно.

След като поръчах бира и два хамбургера, седнах странично на телевизора, с гръб към залата. Червата ми бяха започнали да къркорят и реших да облекча ситуацията поне частично.

Усетих Светлите когато едва бях започнал втория хамбургер. Буквално ги почувствах с гърба си. Веднага се прикрих — умеех да правя това. Знаех с абсолютна сигурност, че още не са ме засекли.

Все пак бях силен Различен, макар и неопитен. А тези двамата в най-добрия случай бяха чираци. Слабичък маг на възраст двайсет-двайсет и две години и начинаещ ясновидец. Струваше ми се, че виждам бъдещето много по-ясно от този ясновидец — цялата бездна от възможни варианти — и бих могъл да предскажа по-точно най-вероятните от тях.

Светлите разговаряха тихичко — и на двамата им беше приложено заклинание за отвличане на вниманието, при това доста екзотична разновидност. Направил им го беше някой много, много силен.

Заслушах се.

— …Вече е тук. Шефът казва, че е възможен сблъсък — съобщи тихо магът.

— Така или иначе ще ни отблъснат — възрази вяло ясновидецът. — Още повече след случаите с Тигърчето и Андрей.

— Олег, ще ни трябва цялата сила, разбираш ли? Цялата. Без остатък. Нокътя не може да попадне при Тъмните — това ще е краят на всичко. Краят на Светлината…

— Е — възрази ясновидецът скептично, — чак пък край…

Магът се поправи:

— Поне краят на нашето преимущество. В близко бъдеще няма да можем да притиснем Тъмните.

— А това възможно ли е изобщо? — В думите на ясновидеца се долавяше неприкрит и много разумен скептицизъм. — Хиляди години Тъмните и Светлите са съществували рамо до рамо. Воюват от хиляди години. От колко години вече си съперничат Патрулите? А освен това съществува и Инквизицията, която не допуска да се наруши равновесието…

Светлите се откъснаха за миг от разговора, приближиха се към началото на опашката от трима души и леко замотаха мозъците на всички, включително и на бармана:

— Двайсет хамбургера и пакет сок — нареди магът и отново се обърна към събеседника си.

Аз също се направих, че не съм видял нищо. Всъщност, Различните са доста лекомислени, особено младите. Усещането за собственото превъзходство над обикновените хора е много главозамайващо и само с течение на годините можеш да разбереш, че понякога е много по-лесно и просто да си човек, отколкото Различен.

— Така или иначе ще има битка. Антон ми каза: „При Тъмните е пристигнал някакъв магьосник-чужденец. На Страстния се справи с лявата ръка с Фарид и Данила. И уби Тигърчето. Мерзавец…“

„Нямаше защо да напада миролюбив Тъмен — помислих си аз раздразнено. — Не аз я нападнах, а тя — мен…“

Що се отнася до „лявата ръка“ — Светлите се лъжеха. Тази битка ми струваше много.

И в този момент усетих, че нещо става. Светлите като по команда обърнаха глави към пистите на летището и моментално влязоха в Сумрака. Секунда по-късно ги последвах и аз.

На летището някой беше застанал пред заснежената писта с протегнат напред жезъл. Дългият език на пламъка облиза студения бетон. Веднъж, дваж. Магът изсушаваше пистата преди кацането на самолета от Одеса. А от сградата на летището към него тичаха Светли, затъвайки в преспите.

След като избълва още няколко езика пламък, магът влезе още по-надълбоко в Сумрака.

Изглежда, това беше Коля.

Моите бъбривци бързо наблъскаха храната в бяло-зелени найлонови торбички и се затичаха нататък, тъпчейки шаващия килим от син мъх.

Добре му беше тук на него. Толкова много хора, толкова емоции… Един закъснял за полета пътник е достатъчен, за да нахрани за денонощие целия този ненаситен гъсталак.

Аз също скочих от столчето, оставяйки на барплота недопитата си бира. През стената на сградата на летището ставащото на пистата на практика не се виждаше — различавах само смътните сенки на Различните с цветните петна на аурите над главите им и концентрираната освобождаваща се Сила. При това продължавах да виждам вътрешността на залата и хората, които търпеливо очакваха полетите си, разположени в пластмасовите кресла.

Басовите тътнежи се сплетоха в Сумрака — говорителката съобщаваше, че „полет петнайсет нула пет от Одеса се приземи“. Хвърлих се надолу по стъпалата, заобикаляйки едва движещите се хора.

Надолу. Напред. Сега надясно.

Прескочих рампата и се озовах на изхода към пистата.

А там се водеше сериозно сражение — буквално с кожата си усещах освобождаването на енергия. Мощта на амулетите и умението на маговете, всичко това, което биха могли да употребят за други цели, а не в сражение помежду си. Колко са закостенели Светлите в своята праведна борба! На тях дори и през ум не им беше минало просто да се споразумеят с нас — те веднага се хвърлиха в атака.

Усещах, че на Тъмните им е трудно. Изглежда, се бе намесил шефът на Нощния патрул, Хесер. И поне още двама много силни магове се намираха в момента там, при приближаващия се към мястото на спиране самолет.

И в този момент през стената на сградата на летището изскочиха четирима типове, разбира се, всичките Различни. Изглеждаха, сякаш са ги избирали с конкурс — високи и широкоплещести, светлокоси и синеоки. Класически викинги на прага между двайсети и двайсет и първи век. В еднакви дрехи и с еднакви сакове. Косите им бяха разрошени и нещо ми подсказваше, че вятърът изобщо не беше виновен за това.

В първия момент не разбрах защо остават в човешкия, а не в сумрачния си облик. Едва когато ги погледнах през човешкия свят и объркано се разсмях, осъзнах: сумрачните облици — подсъзнателната мечта на Различния — могат да бъдат най-разнообразни…

Те вървяха, почти тичаха през залата, покрай мен, към изхода. Там, където, осветена от ярка светлина, се виждаше пиацата за таксита пред сградата.

Покрай мен.

Точно когато се изравнихме, отдясно изведнъж избухна тъмносиня светкавица с размерите на камион „Урал“. Всички, които се намираха в Сумрака, се проснаха на земята.

Легнал по гръб, аз надигнах глава. Във въздуха, поклащайки се, висеше син воал, подобен на исполинска медуза. Но аз чувствах — там, зад призрачната завеса, сега ще се случи нещо.

И познах — в синята мъгла се отвори портал. Съвсем наблизо, зад прозрачната преграда, в багажната зала. Ослепително бялото сияние сряза очите ми и в Сумрака стана ненормално светло, макар че все така нямаше никакви сенки. Гледката беше изключително странна — непоносимо ярка светлина и нито намек за сянка.

Светлите бяха двама. Шефът на Нощния патрул и млада симпатична жена. Вълшебница с доста впечатляваща сила.

— Вие сте в моята власт — произнесе на висок глас Хесер, изпълнявайки кратък пестелив пас. — Станете!

Той се обръщаше към викингите. Светлите не обърнаха внимание на мен, проснатия най-близо до портала.

Единият от викингите рязко изрече нещо на английски с яростен тон. Хесер отвърна. Аз мрачно съжалих, че не разбирам нито дума. После викингите се изправиха. И послушно се насочиха към портала. Аз реших да се изправя и се надигнах на колене.

Когато третият от викингите се изравни с мен, четвъртият внезапно навлезе по-надълбоко в Сумрака.

Хесер реагира мигновено — хвърли върху останалите Мрежа и изчезна. Вълшебницата остана.

Тримата викинги бяха приковани към пода. И аз заедно с тях — както бях застанал на колене, отново се проснах на земята, този път по лице. Като жаба на магистрала. Имах усещането, че върху мен е паднала бетонна плоча от преминаващ самосвал — не можех нито да помръдна, нито да си поема дъх. И, по дяволите, нещо ме притискаше непоносимо в гърдите, нещо продълговато и леко прегънато.

Не беше особено приятно да лежа, притиснал нос в пода. Напънах се и обърнах глава.

И срещнах погледа на лежащия до мен викинг.

Вцепених се така, както не би ме накарал да се почувствам дори студът на московската зима.

„Ти!“

„Аз…“

„Ти си Различен!“

„Да…“

„Ти служиш на Мрака!“

„Вероятно…“

„Запази това!“

„Какво?“

Но викингът вече беше затворил очи. Безмълвният диалог беше продължил само миг.

Какво да запазя? Онова, което ме убива в ребрата?

Вълшебницата за всеки случай стовари върху нас още една плоча — викингите захриптяха сподавено, от моите гърди също се изтръгна нещо подобно на стон.

А после се запитах: „За какъв дявол?“

Затворих очи и се съсредоточих в търсене на Сила… и усетих съвсем наблизо на практика неизчерпаем източник: все още отворения портал.

Ето, всичко бе толкова просто! Отне ми само няколко секунди да възстановя изразходваните на Страстния булевард сили. Изобщо не ме смути фактът, че порталът е Светъл — природата на Силата все пак е сходна.

И аз започнах да изсмуквам мощта на портала. Бавничко, за да не заподозре веднага Светлата какво се случва.

Като начало, леко отхвърлих тежестта от себе си — получи се, при това не мога да кажа, че беше прекалено трудно. После взех онова, което се намираше под мен в пашкул. И го скрих в пазвата си, без да се надигам от пода. Вълшебницата, изглежда, се развълнува.

Вече се готвех да ставам, когато Хесер се върна. Той излъчваше бяло сияние с цялото си тяло, като ангелите в представите на простолюдието. С едната си ръка държеше за рамото безволевия и покорен викинг-беглец. Крачка, още една — и викингът падна безчувствено до другарите си. Но вместо радост, на лицето на Хесер беше изписано нещо друго.

— Къде е Нокътя?

Той хвърли поглед към вълшебницата. Тя обезпокоено сви рамене и аз усетих как ни сканира всичките наведнъж.

Не, момиче. Не можеш да пробиеш пашкула ми!

И Хесер не може да го пробие. Казвам ви го с убеденост, от височината на поредното изкачено стъпало.

Но Хесер, без да губи време, се приближи към мен.

— Отново ти…

Не долових омраза в гласа му. Само безкрайна умора.

Изправих се и кой знае защо, изтупах дрехите си.

— Аз.

— Ти ме учудваш — призна си Хесер, пронизвайки ме с поглед. — Учуди ме още веднъж. Върни ми Нокътя.

— Нокътя? — театрално сбръчих вежди аз. — За какво говориш, колега?

Хесер стисна зъби и видях ясно как мускулите на скулите му заиграха.

— Стига с тази комедия, Тъмни. Нокътя е у теб, няма къде другаде да бъде. Престанах да го усещам, но това не променя нещата. Сега ще ми дадеш Нокътя и — повтарям за втори път — ще напуснеш Москва завинаги. Имай предвид, че ти си вторият, на когото предлагам за втори път да си отиде с мир. Първият такъв случай беше преди много, много години. Разбираемо ли се изразих?

— И още как — промърморих аз, прецених с какви сили разполагам и реших, че си струва да опитам.

Пресегнах се мислено към нищо неподозиращата вълшебница, почерпих от нея колкото можах Сила, докато тя не се усети, и добавих от портала, и то бързо, колкото можех по-бързо.

И отворих свой портал. Право под краката си. Едновременно с това излязох от Сумрака.

Общо взето, ефектът беше същият като да стоя върху люк на канализацията и той внезапно да изчезне. Просто пропаднах — за Хесер и останалите. Пропаднах и изчезнах.

Не рискувах да се подхраня от Хесер — нещо ми подсказа, че не си струва да си меря силите с него. Можеш да създадеш пашкул, през който Хесер да не може да погледне без подготовка. Можеш да изсмукваш енергия от вълшебница, която е напълно вероятно да стане Велика — това е откровена детинщина и ще мине само веднъж. Но да влизаш в открит сблъсък с шефа на Нощния патрул засега ти е раничко, Виталий Рогоза, Различен, Тъмен.

Кажи „благодаря“, че си се измъкнал благополучно.

Казах „благодаря“ и пропаднах в пропаст с дълбочина няколко метра. Наоколо беше тъмно. Почти тъмно. Само луната светеше над главата ми. А наоколо беше гора.

Намирах се на просека, права като Ленинския проспект в Николаев. Широка петнайсет метра. Отляво и отдясно се издигаха стените на гората, а отпред, над сребристата ивица недокоснат сняг, блестеше луната. Почти пълна.

Беше красиво, безумно красиво — лунната просека, нощта, снега… Дори бих се полюбувал на воля.

Но започвах да зъзна.

Някак се измъкнах от пряспата и се огледах. Снегът продължаваше да изглежда недокоснат. Но някъде в далечината дочух характерното потракване на колелата на електричката от предградията.

Да… Маг калпав. Повелител на тъмните портали. Че отвори портала — отвори го. Но изобщо не помисли къде ще отидеш. И ето го резултата — сам, с жалък пуловер (в смисъл — без яке и шапка) в зимната гора.

Ядосвайки се на себе си, напипах в пазвата си продълговатия и твърд предмет. Реших засега да не махам пашкула и тръгнах към луната. По чудната снежна целина на лунната просека.

Много скоро разбрах, че да се върви по преспите е съмнително удоволствие. Наложи се да тръгна към гората — прецених, че снегът под дърветата ще бъде по-малко.

За мое най-голямо учудване се оказах двеста процента прав. Първо, в гората наистина нямаше преспи, и второ — попаднах на пътечка. Умерено отъпкана. По-рано просто не я бях забелязал в сенките.

Някой от древните беше казал, че пътищата винаги водят към онзи, който ги е направил. Пък и не ми оставаше друг изход. И аз тръгнах по пътеката. Тръгнах, а после се затичах, за да се сгрея.

„Ще тичам, докато не се уморя — помислих си аз. — А после ще вляза в Сумрака… да се сгрея.“

Надявах се, че силите ще ми стигнат и за тичането, и за Сумрака.

Тичах петнайсет минути. Нямаше абсолютно никакъв вятър, затова успях дори да се сгрея. Просеката продължаваше ли, продължаваше, сребристият сняг блестеше ли, блестеше. Това място не беше за мен, тук би било по-уместно да бяга някакъв древен храбър войн с топла връхна дреха и с омагьосан меч на кръста. И с верен опитомен вълк на няколко крачки отпред…

Едва си бях помислил за вълка и някъде отляво се разнесе лай. Кучешки. Вълците вият по друг начин. И то не през зимата.

Спрях и се загледах. Сред дърветата проблясваше топла оранжева светлина. Покрай лая се дочуха и гласове. Гласове на хора.

Не умувах дълго. Изминах още няколко крачки, намерих отклоняващата се към огъня пътечка и завих по нея.

Скоро насреща ми изскочиха две кучета — бяла, почти неразличима на фона на снега карелска лайка с подбита опашка и черен като катран рошав нюфаундленд. Лайката джафкаше звънко като камбанка, а нюфаундлендът бухаше приглушено: „Бау! Бау!“

— Петро! Ти ли си? — каза някой при огъня.

— Не — отвърнах аз със съжаление. — Не е Петро. Може ли да се посгрея?

Честно казано, първото нещо, което исках да направя, изобщо не беше да се сгрея. Исках да си изясня къде се намирам. За да не се скитам на сляпо през гората, а да отида направо към електричката.

— Идвай! Не се бой от кучетата, няма да те докоснат!

Кучетата наистина не ме докоснаха. Лайката тичаше настръхнала на разстояние четири метра от мен, а нюфаундлендът просто се доближи, подуши обувките ми, изсумтя и побягна към огъня.

Хората около него бяха повече от десет. На дълга пръчка, закрепена върху дебели хоризонтални клони на най-близките борове, висеше обемист котел, в който нещо многообещаващо бълбукаше. Хората седяха на две греди и повечето държаха в ръцете си железни канчета, а някой тъкмо отваряше поредната бутилка водка.

— О, как така? — възкликна един брадат младеж, приличащ на геолог, когато излязох от тъмнината на осветеното място. — По пуловер!

— Извинявайте — въздъхнах аз. — Имам малки проблеми.

— Сядай — веднага подвикна някой. Настаниха ме едва ли не насила и моментално напъхаха в ръката ми канче с водка.

— Хайде!

Не си и помислих да се ослушвам. Водката изгори гърлото ми, но само след няколко секунди забравих, че е зима.

— Стъопа! Ти май имаше скиорско яке? — продължи да се разпорежда брадатият.

— Имах — потвърдиха от противоположната греда и някой бързо притича встрани, където между дърветата се виждаха черни опънати палатки.

— А аз имам шапка — каза пълничка девойка с плитчини като на ученичка. — Ей сега…

— Отдавна ли мръзнеш? — попита ме брадатият.

— Не от много отдавна. Само от двайсетина минути. Само не ме питайте как съм се озовал тук.

— Няма — обеща брадатият. — Пилафът след малко ще бъде готов. Тук сме до утре. Ще има къде да преспиш, а и спален чувал ще се намери. А утре сме в Москва. Можеш да дойдеш с нас, можеш да си отидеш и без нас.

— Благодаря — казах аз. — С удоволствие.

— Празнуваме рожден ден тук — обясни Стьопа, който се приближаваше със синьо-зелено скиорско яке в ръце. — Ето, заповядай.

— Благодаря, момчета — казах аз искрено. Не толкова за сърдечността и гостоприемството, колкото за липсата на излишни въпроси.

Якето топлеше. Повече, отколкото изглеждаше на външен вид.

— А кой е рожденикът? — поинтересувах се аз.

Едно от момичетата прекъсна за момент целувката си с поредния брадат ухажор.

— Аз — съобщи тя. — Казвам се Тамара.

— Честито — поздравих я. Прозвуча малко вяло. Наистина съжалих, че нямам какво да подаря, а не ми беше удобно да й давам стодоларова банкнота. Щеше да излезе като един от щедрите ми бакшиши в хотела, само че с порядък по-голяма сума, от благоприличие…

— Как се казваш? — попита брадатият номер едно. — Аз съм Матвей.

— Виталий. — Стиснах подадената му ръка. — За пръв път участвам в рожден ден в зимната гора.

— Всичко все някога се случва за първи път — отбеляза философски Матвей.

Кучетата отново се разлаяха и се понесоха към тъмнината.

— Е, този път поне Петро ли е? — попита рожденицата с надежда.

— Петро, ти ли си? — провикна се Стьопа с неочаквано звучен баритон.

— Аз съм! — долетя откъм гората.

— Носиш ли шампанско? — извика Тамара.

— Нося — потвърди радостно Петро.

— Ура-а! — завикаха в хор всички присъстваиди девойки. — Ура за Петро — спасителят!

Тайно напипах калъфката в пазвата си, очевидно криеща в себе си Нокътя на Фафнер. И си помислих, че мога да се отпусна до сутринта и да се потопя във водовъртежа на чуждия празник. Хората около огъня определено не ми обръщаха внимание — пълнеха чашата ми като на един от своите, после ми сипаха и паница с топъл пилаф. Сякаш при техния огън всяка нощ от гората излизаше по един леко облечен пътник.

Много жалко, че сред тях нямаше нито един Различен. Дори неиницииран.

ГЛАВА 4

Семьон влезе в кабинета на Хесер, застина за миг при вратата и едва забележимо поклати глава.

— Няма го в Москва. Със сигурност.

— Глупаво е някак си — изсумтя от креслото си Игнат. — Нали той трябва да направи нещо с Нокътя в Москва? Какъв смисъл е имало да отваря портал, водещ извън града?

Хесер изгледа Игнат накриво. В погледа му имаше нещо загадъчно, нещо такова, което обикновено се нарича „висше знание“.

— Не бих казал — възрази тихо той. — Тъмният нямаше избор. Трябваше или да остане в Москва и да загуби Нокътя, или да избяга по-надалеч заедно с него и после да се опита да се промъкне още веднъж тук. Друго е лошото, че Братята все пак успяха да предадат Нокътя на този Тъмен от Украйна. А той успя да измами нас.

Хесер въздъхна, закри за миг очите си с ръка и се поправи:

— Какви ги говоря, нас… Мен успя да ме измами. Мен.

Светлана, седнала в ъгъла на дивана при прозореца, отново изхлипа:

— Извинявайте, Борис Игнатиевич…

Антон, който до момента седеше изпънат, сякаш глътнал лост, се премести по-близо до нея и мълчаливо я прегърна през рамото.

— Не плачи, Светлана. Ти за нищо не си виновна. Щом аз не успях да предвидя действията на Тъмния, какво остава за теб?

Гласът на Хесер беше сухичък, но общо взето неутрален. Шефът на Нощния патрул наистина нямаше в какво да упрекне Светлана — случилото се просто излизаше извън рамките на настоящите й познания и навици.

— Само едно не разбирам — рязко каза Олга. Тя седеше на табуретка между бюрото на Хесер и прозореца и пушеше нервно. — Ако действията на Тъмния са били непредвидими, значи той е действал интуитивно? Без да планира и обмисля нищо?

— Така се получава — съгласи се Хесер. — Той предпочита да твори вероятности пред възможността да избира една от съществуващите. Общо взето това е разумен подход, но не е безопасен. Интуицията може да те подведе. И точно така ще го спипаме.

За кратко време настана тишина. Семьон прекоси безшумно кабинета и седна на дивана, малко встрани от Антон и Светлана.

— Всъщност мен ме озадачи друго нещо. — Хесер мрачно извади от джоба си пакет „Pall Mall“. Погледна го учудено, мушна го обратно и измъкна кубинска пура в тенекиена капсула, ножица за срязване на краищата и огромна запалка. Но не отвори капсулата с пурата. — Съвсем друго.

— Това, че Тъмният с лекота се възползва от енергията на портала и отчасти — на Светлана? — веднага се досети Семьон. — Но това можеше да се очаква.

— И защо можеше да се очаква? — настръхна Хесер.

Семьон сви рамене:

— Според мен той е още по-силен, отколкото мислим. Просто се прикрива. По принцип и аз, и Иля, и дори Гарик сме в състояние да се възползваме от Силата на Тъмните. При определени обстоятелства. И с определени последствия за нас.

— Но не толкова нагло и толкова бързо — поклати глава Хесер. — Спомни си Испания. Тогава Авакум се опита да се захрани от Тъмния портал. Помниш ли как приключи всичко?

— Помня — изобщо не се смути Семьон. — Но това показва само, че нашият Тъмен е значително по-силен от Авакум. И нищо повече.

Хесер гледа няколко секунди Семьон, поклати глава със съмнение, а после премести погледа си върху Светлана.

— Света — изрече той, видимо по-меко, — опитай още веднъж да си спомниш всичко, което почувства тогава. Само не бързай. И, моля те, не се вълнувай. Ти направи всичко както трябва, но бедата е там, че това просто се оказа недостатъчно.

Семьон погледна смаяно Светлана с вида на човек, пропуснал най-интересното.

— Как така опитай? Просто предай образа — и готово — посъветва я той.

— Образът не иска да се създава — изръмжа Хесер. — Там е целият проблем. Не се формира образ, а някаква безсмислица.

— А опита ли да създадеш друг образ? — заинтересува се живо Семьон. — Абстрактен, а не свързан с Тъмните?

— Опита — отговори Хесер вместо Светлана. — Другият се получава. А този — не.

— Да… — промърмори Семьон. — Може би прекалено ярки и потискащи впечатления? Помня, че двайсет години се опитвах да пресъздам образа на фунията на инферното над Райхстага в момента на реч на Хитлер. И не успях да постигна нищо правдоподобно…

— Не става въпрос за правдоподобност — каза Хесер. — Изобщо няма образ. Сива мъгла, сякаш Светлана се опитва да си спомни Сумрачния свят.

Антон, който все така не казваше нито дума, погледна с надежда Светлана.

— Значи така… — започна тя. — Първо не забелязвах абсолютно нищо. Когато вие, Борис Игнатиевич, хукнахте подир избягалия Брат, стоях до портала. После забелязах, че Тъмните на пода се размърдаха и подсилих мрежата ви. Тя ги притисна отново към пода. После се върнахте вие. И почти веднага сякаш изгубих съзнание — тъмнина пред очите, слабост… След това всичко ми се губи. Когато се свестих, лежах на пода и Антон плискаше вода в лицето ми. Колкото и да се мъча, не мога да си спомня нищо друго.

Вълшебницата прехапа устните си, сякаш беше готова да се разплаче. Антон я погледна така, като че ли се надяваше да я успокои само с един поглед.

— Аз нямам разумно обяснение — обади се Иля. — Просто нямам на какво да се опра — данните са малко.

— Данните са предостатъчно — изсумтя Хесер. — Но аз също нямам обяснение… В смисъл — сто процента сигурно обяснение. Догадки имам, но ще трябва да ги проверя. Олга?

Олга сви рамене:

— Ако ти нямаш какво да кажеш, аз дори не ще се опитвам. Или този маг е от високо равнище, кой знае защо нерегистриран от никого и никъде, или ни разиграват. Аз например, и досега не мога да разбера защо Завулон не се намеси. Би трябвало пренасянето на Нокътя да е операция от изключителна важност. А той не си мръдна и пръста, за да помогне на своята сбирщина.

— Точно така — промълви замислено Хесер и все пак измъкна пурата от капсулата, огледа я внимателно, с наслада вдъхна аромата на тютюна и я прибра обратно. — Дневният патрул на Москва може да няма никаква връзка с операцията по пренасянето на Нокътя на Фафнер. Напълно възможно е Братята на Регин да са действали на своя глава и на свой риск. В този случай не можем да имаме никакви претенции към Завулон. А неговата сбирщина, изглежда, е действала самостоятелно. При това не по най-добрия начин, иначе нямаше да ни позволят да ги хванем.

— Какво общо имат Братята, шефе? — Игнат се изправи недоволно. — Ако Тъмният от Украйна наистина е предназначен за Нокътя, то Тъмните са победителите в схватката на летището!

— Ако Тъмният от Украйна е бил предназначен за Нокътя — каза тихо Хесер, — сега ние щяхме да се подготвяме за вечен престой в Сумрака. Дори аз нямаше да успея да спася никого от вас. Ни-ко-го! Ясно ли е, Игнат?

— Нима? — попита спокойно Семьон. — Чак толкова сериозно ли е?

— Именно, Семьоне. Надявам се само на едно: самият Тъмен все още да не разбира каква е ролята му. И затова да се лута насам-натам. Единственият ни шанс е да го изпреварим и да му отнемем Нокътя. Тогава шансовете ни по принцип ще се изравнят.

— Но как да го изпреварим? — не мирясваше Игнат. — Може би да се опитаме да поговорим с него, да го убедим? Аз мога да съм много убедителен в такива случаи. Само да го намерим…

— Той не може да стои без работа — Нокътя изгаря дланта му. Тъмният непременно ще се появи в Москва. — Хесер се изправи, огледа подчинените си и уморено прокара ръка през бузата си. — Това е всичко. Почивайте си. Всички да си починат.

И се обърна към Антон:

— Антоне… Не се отделяй от Светлана. Дори на крачка. И не си струва да се прибирате вкъщи — нито у вас, нито у тях. Останете тук.

— Добре, Борис Игнатиевич — обади се за първи път Антон. Той продължаваше да прегръща Светлана през рамото.

След десет минути в стаята за почивка на дежурните, където в момента нямаше никой друг, Антон подаде на съсипаната вълшебница плеъра си и слушалките.

— Знаеш ли — каза той, — аз имам нещо като игра. Там, на диска, има страшно много музика. Най-различна. Настройвам плеъра на случаен избор, но кой знае защо, винаги се падат подходящите песни. Опитай и ти, а?

Светлана се усмихна съвсем леко и взе слушалите.

— Натисни ето тук.

Тя натисна. Плеърът намигна със зеленото си око, задвижвайки диска. Лазерът се плъзна върху песните спря на една от тях.

— „Наутилус“ — каза Светлана, леко отдръпвайки слушалките. — „Паднал ангел“. Наистина е подходяща…

— Знаеш ли — подчертано сериозно съобщи Антон, — ако искаш ме смятай за суеверен, но не се съмнявах, че ще се падне „Наутилус“. Много обичам тази песен.

— Нека да слушаме заедно — помоли го тя, сядайки на дивана.

— Добре — съгласи се Антон и мислено благодари на човека, създал този вид слушалки, без наушниии.

Те седяха дълго време рамо до рамо, прегърнати и в ухото на всеки звучеше един мъничък „Наутилус“. Беше им хем тъжно, хем хубаво на тримата — на него, на нея и на падналия ангел.

— А когато влязох в сградата на летището — разказваше Шагрон, — там вече нямаше никой. Почти на входа, по-точно там, при багажната зала, тъкмо се затваряше порталът. Светлите вече бяха изтеглили щаба си, аз едва ги чувствах в периферията на летището. Или се качваха на колите си, или вече бяха тръгнали.

— А Братята? — попита Едгар.

— А с тях изобщо не разбрах какво стана. Според мен един от тях загина. А Светлите обездвижиха останалите и ги взеха със себе си.

— Защо? — Дениска така се учуди, че дори забрави да отпие от кафето си. — Защо не са им видели сметката още на място?

— Какви ги говориш, та те са Светли! — Юра чак се разстрои от въпроса. — Щом Братята са се предали, просто са ги арестували. Вероятно ще ги предадат на Инквизицията… Садисти. По-добре веднага да ги бяха убили.

— Според мен, той все пак се е изплъзнал — каза Николай, играейки си машинално с разредения жезъл. Силата, която съвсем доскоро беше затворена в жезъла, само за секунди разтопи снега на самолетната писта и я изсуши. — Нали, Юра? Ти как мислиш?

— Не усещам Нокътя. Оня не е в Москва.

— Но как е успял да се изплъзне? — Ана Тихоновна говореше, постоянно свивайки устни и така приличаше на строга учителка. — От лапите на Хесер? Нещо не ми се вярва.

— Не знам — отсече Юра. — Но там се случи нещо.

— А не може ли да е използвал портала? — попита предпазливо Едгар.

— Портала? — изсумтя Юра. — А ти можеш ли да използваш порталите?

— Трудно — призна си Едгар. — Не ми достигат сили.

— О! — многозначително възкликна Юра, неопределено сочейки с пръст тавана. — При това след битката на булеварда нашият герой изглеждаше като изстискан лимон.

— Затова пък след сблъсъка на летището вълшебницата на Светлите изглеждаше по същия начин — невинно отбеляза Николай. — И нека някой се опита да ме убеди, че тя е дала силите си доброволно.

— А всъщност — оживи се Шагрон, — ако се замислим, енергийната картина на събитията във Внуково доста прилича на вулгарен вампиризъм. Всичко беше толкова лилаво…

Юра скептично поклати глава:

— Украинецът не ми направи чак такова впечатление — признавам си. За да отнемеш Сила от една Светла пред очите на Хесер, трябва да си поне Завулон. И да имаш право на въздействие първа степен…

— Какво право? — избухна Ана Тихоновна. — За изминалото денонощие са регистрирани три груби нарушения на Договора от страна на Светлите, включително едно нападение с употреба на Сила! Светлите забравиха какво означава правото!

— Ана Тихоновна — изрече въодушевено Едгар, — Инквизицията даде на Светлите поредната индулгенция. Засега техните действия са насочени към връщането на откраднатия артефакт — действието на Договора е преустановено. До момента, в който Нокътя на Фафнер бъде предаден на Инквизицията, Нощният патрул има право да върши каквото си пожелае. Всъщност ние сме в състояние на война. Като през четирийсет и девета — трябва да го помните.

В стаята стана тихо като в космоса.

— И ти си мълча досега? — попита неодобрително Ана Тихоновна.

— А защо трябваше да нервирам младежта? Извинявай, Дениска. Ние и така сме в губеща позиция. Първо — шефът го няма, второ — приписват на нас кражбата на Нокътя, и като прибавим не особено успешните последни две години… Колко пъти бяхме принудени да отстъпваме пред Светлите за тези две години? Пет, десет?

— Значи избягваме пораженческите настроения? — осведоми се ехидно Юра. — Мълчим си? Предпазваме младежта от пагубни влияния? Хайде, хайде…

— Какво хайде, хайде? — озъби се Едгар. — По-добре дай съвет какво да правим по-нататък.

— Шефът остави теб за старши — каза Юра равнодушно. — Ти решавай.

— Вие с Коля се отказахте, затова ме назначи. — Едгар стана мрачен и враждебен. — И това ми било бойци…

— Хей, момчета, я се успокойте! — Ана Тихоновна чак се зачерви от възмущение. — Сега не е моментът! Дори моите вещици работят по-задружно.

— Добре, да продължаваме! — махна с ръка Юра. — Питате какво да правим? Нищо. Украинецът не може да се е отдалечил много от Москва. Аз смятам, че Нокътя е у него. Ако все още не е предприел нищо, значи не му е дошло времето. Ще чакаме да се върне. Няма начин да не се върне — Нокътя трябва да попадне в Москва в близките две денонощия. Иначе вероятностният пик ще отмине и той ще стане просто силен артефакт, нищо повече.

Николай кимна одобрително.

Едгар внимателно изгледа маговете — първо единия, после другия.

— Тогава ще чакаме — въздъхна той. И добави: — Да, хитър се оказа нашият украинец. По-хитър от Хесер.

— Не викай „хоп“ преди да си скочил — посъветва го Коля. — Така казват в Украйна…

— Ана Тихоновна — каза Шагрон леко угоднически, — кажете на момичетата да сварят кафе. След всичко това не ми се става…

— Мързеливец си ти, Шагрон — поклати галава Ана Тихоновна. — Е, добре, ще уважа молбата ти, след като се отличи. Ще служиш за пример на останалите.

Шагрон се отпусна доволно.

За мое най-голямо учудване в палатката беше топло през цялата нощ. Разбира се, спахме без да се събличаме — аз свалих само якето и обувките и се мушнах в предложения ми спален чувал. Палатката беше на брадатия Матвей и при желание вътре можеха да се поберат дори трима, че и четирима души. Но ние бяхме само двама. Веднага след като всички си тръгнаха от огъня, в съседната палатка, която беше на двайсет метра от нашата, рожденичката започна да стене сладко в нечии здрави прегръдки — значи не беше топло само при нас. Странно. Аз, южният човек, винаги си бях представял, че през зимата в гората е неприятно и студено.

Грешах. В гората може и да е неприятно и студено, но хората умеят да донасят със себе си топлина и уют. Навсякъде, където отидат. Наистина, за целта се налагаше природата да се отблъсне, но това вече беше съвсем друга тема. Отделна…

Матвей се събуди пръв. Измъкна се от чувала, позабави се малко, докато обуе модерните си алпийски обувки (грубите ми ботуши не можеха да се сравняват с тях), отвърза шнурчетата на входа и излезе навън. Студът веднага ме близна и в същия миг усетих върху гърдите си продълговатия предмет, който ми бяха подхвърлили викингите на летището. Досега не го бях огледал — нямах възможност.

Съобразих, че през нощта неподхранвания с нищо защитен пашкул се е стопил. От това нещо осезаемо лъхаше Сила. Дори не Сила, а СИАА. Ако тук имаше още някой Различен, той непременно би усетил Нокътя.

Измъкнах от пазвата си продълговатия и леко извит… калъф ли беше това? Нещо като ножница за кинжал, само че отваряща се като черупка на морска мида. Разбира се, ако в морето има такива миди: дълги трийсет — трийсет и пет сантиметра и тесни.

Калъфът беше затворен в Сумрака и поради тази причина обикновен човек не би го отворил по никакъв начин. Примижах, преместих се по-близо до изхода и леко отметнах платнището, за да стане по-светло.

Вътре, върху кадифен плат с вишнев цвят наистина лежеше синкавочерен нокът на някакъв огромен звяр. Той изглеждаше остър като черкезки кинжал, с извити страни. По цялата дължина на Нокътя се проточваше дълъг улей, който приличаше на следа от кръв. Широкият край изглеждаше пречупен или отрязан, сякаш бяха изтръгнали Нокътя от нечия лапа много безцеремонно и грубо. Да, вероятно беше станало точно така.

Ала що за звяр можеше да има такъв нокът? Навярно някакъв легендарен дракон. Не можеше да е друго. Но нима драконите са съществували? Порових се в паметта си, надявайки се да намеря някакъв отговор и със съмнение поклатих глава. Вещиците и вампирите са едно… те са само Различни. Но дракони…

Матвей се връщаше от потока и снегът поскърцваше под краката му. Въздъхнах със съжаление и за момент отидох в Сумрака, затворих калъфа и го прибрах в пазвата си.

— Събуди ли се? — попита Матвей, когато се приближи.

— Ъхъ.

— Не измръзна, нали?

— Не. Странна работа, мислех си гора, зима — значи ще е студено. А беше топло…

— Странни хора сте вие, южняците! — изсумтя Матвей. — Да не би тук да е студено? Виж, в Сибир — там си е студено. Знаеш ли какво казват хората? От Сибир е не онзи, който не се страхува от студа, а който е топло облечен.

Засмях се. Много добре казано! Трябва да запомня това.

Брадатият Матвей също се усмихна.

— Потокът е там. Можеш да се измиеш.

— Аха.

Измъкнах се от палатката и направих кратка разходка до замръзналия поток. На мястото, където пътеката достигаше до самия бряг, някой прецизно беше разбил леда. През нощта дупката отново се беше покрила с тънка и почти прозрачна ледена кора, но Матвей я беше пробил отново. Водата беше студена, но не чак толкова, че топлолюбивата ми душа да се побои да си плисне няколко шепи в лицето. Измиването ме ободри, веднага ми се прииска да направя нещо, да отида някъде…

А може би това изобщо не беше заради измиването. Вчера на летището бях изразходвал всичките си сили. И се чувствах по съответния начин. После почерпих Сила от портала, взех си малко и от вълшебницата, но отново изразходвах всичко. А през нощта, изглежда, се бях подхранвал от Нокътя.

Силата му беше правилната — Тъмна. Енергията на Светлите не ми беше доставила особена радост — тя беше непокорна и чужда сила. А тази на Нокътя беше като докосването на майката за малкото дете. Диханието му изглеждаше някак съкровено и до болка познато.

Чувствах, че имам сили да обръщам планини.

— Кога възнамерявате да си тръгвате? — попитах, когато се върнах при палатката. По-точно не при палатката, а при огъня. Матвей цепеше дърва. Наоколо се въртяха двете кучета, мятайки кръвожадни погледи към окачения над огнището котел.

— Когато се събуди народът ще затоплим пилафа, ще ударим по още едно питие за сгряване и ще тръгнем. Защо? Да не бързаш?

— Общо взето, няма да е зле да побързам — отвърнах неопределено.

— Какво пък… Ако бързаш — тръгвай. Вземи якето с теб… Ще ти дам адреса на Стьопка, ще му го отнесеш някой път.

Ако знаеше на кого помагаш, човече…

— Матвей — казах аз тихо, — силно се съмнявам, че ще имам възможност да търся Стьопка. Благодаря, няма да замръзна.

— Не ставай глупак. — Матвей се изправи, без да изпуска брадвата. — Щом не можеш — няма да го връщаш. Здравето е по-скъпо.

Постарах се усмивката ми да е мъдра и тъжна.

— Матвей… Добре е, че няма никой друг тук. Честно казано, аз изобщо не съм човек.

Очите на брадатия веднага станаха безизразни. Вероятно реши, че съм някой от побърканите контактъори или разните там екстрасенси. Какво пък… Ще му докажем.

Двете кучета веднага изгубиха своята жизнерадостност и скимтейки жално, се скриха зад краката на Матвей. Вдигнах от снега едва забележимата си утринна сянка и влязох в Сумрака.

Ококореният Матвей беше смешна гледка. Той объркано изпусна брадвата, която удари нюфаундленда по крака. Горкото животинче изквича гръмогласно.

Матвей не ме виждаше. И не би трябвало да ме вижда.

Съблякох якето. Него също не можеше да го види, докато не го изхвърля от Сумрака. Напипах в джоба на ризата си парите и пъхнах две стодоларови банкноти в джоба на якето. И го запратих към Матвей.

Той потрепна, подхвана неловко якето, което според него се беше появило неочаквано от нищото, и се огледа. Честно казано, изглеждаше донякъде жалък, но аз усещах, че не мога да го убедя в нищо без подобна демонстрация.

Просто не исках да отнеса със себе си нищо чуждо, дори това раздърпано яке. Освен ако не беше наложително, не биваше да вземам нищо от тези хора, които без да задават въпроси, помагат на леко облечен непознат, появил се през нощта при огъня им. Якето беше хубаво и явно не беше евтино. Не искам. Аз съм Тъмен. На мен не ми трябва чуждото.

Излязох от Сумрака зад гърба на Матвей. Той продължаваше да се взира в празното пространство.

— Тук съм — казах аз и Матвей рязко се обърна. Сега погледът му беше съвсем налудничав.

— Ааа… — каза провлечено и млъкна.

— Благодаря. Наистина ще се справя и без якето.

Матвей кимна. Явно целият му мерак да спори се беше изпарил. Според мен той беше сериозно притеснен, че е прекарал нощта в палатка насаме с някакво чудовище, което може да става невидимо. И не се знае на какво друго е способно.

— Та кажи ми, как да си тръгна оттук?

— Нататък. — Матвей махна с ръка към пътечката, по която бях дошъл. — Електричката. Вече минава и оттук.

— А няма ли шосе? По-добре да пътувам на автостоп.

— Има и шосе. Веднага след линията.

— Прекрасно! — зарадвах се аз. — Е, всичко хубаво! Благодаря още веднъж. Поздрави рожденицата от мен и… виж, предай й това…

Удивително е как ми се удаде простото, но непознато заклинание. Скрих ръка зад гърба си, докоснах заледените клони, пречупих ги… и подадох на Матвей жива, току-що откъсната от храста роза. Върху зелените й листа потрепваха капчици роса, червените цветчета пламтяха. Гледката на свежа роза в заснежената гора е много красива!

— Ааа… — ахна Матвей, машинално взимайки розата. Интересно дали щеше да я даде на рожденицата или щеше да я закопае в някоя преспа, за да не се впуска в дълги и странни обяснеиия?

Нямах намерение да си изяснявам този въпрос. Влязох отново в Сумрака. Не исках да вървя в студа. Това, което беше хубаво вчера, когато мислех, че бягам от Хесер, не беше подходящо сега, след като бях отпочинал и пълен със сили.

Имаше още нещо, което бях забравил… А, да. Шапката. Нали тя също не беше моя и все още бе на главата ми. Да я хвърлим върху якето… И на път!

Движех се на скокове от по сто-двеста метра. Отварях мънички порталчета в предела на видимостта ми и пристъпвах като великан, поглъщайки разстоянието.

Денем просеката изглеждаше съвсем обикновено, цялото й магическо очарование беше изчезнало безвъзвратно. Не напразно все пак истинските романтици и почитатели на свободата — Тъмните — бяха избрали Нощта за свое време. Нощта, а не деня, когато боклуците и мръсотията се набиват на очи, когато се вижда колко неугледни и запуснати са градовете ни, когато на улицата е пълно с лекомислени хора, а по пътищата — със замърсяващи въздуха коли. Денят е времето на оковите и веригите, задълженията и правилата, а Нощта е времето на Свободата.

Свободата, която истинският Различен просто няма с какво да замени. Нито с ефимерния Дълг, нито със служенето на евтини размити идеали, измислени от някого много преди теб. Всичко това е мит, фикция, „ucho od sledzia“12, както казват братята поляци. Това е само Свобода, за всички и за всеки, и има само едно ограничение: никой няма право да ограничава Свободата на останалите. И нека хитрите и лицемерни Светли да търсят криещите се тук парадокси и противоречия — всеки, който е Свободен, прекрасно се разбира с останалите, свободни по същия начин, и изобщо не си пречат взаимно.

Наложи ми се да спра кола като Различен — кой знае защо никой не искаше да качва човек без връхна дреха. Принуден бях да докосна леко съзнанието на поредния шофьор на луксозна кола с цвят „мокър асфалт“.

Естествено, той спря.

Зад волана седеше късо подстриган момък на двайсет и пет, абсолютно лишен от врат. Просто главата му някак съвсем естествено започваше от тялото. Погледът му беше празен, общо взето страшно приличаше на мутрите от вицовете, но рефлексите му се оказаха фантастични. Имал сериозни подозрения, че щеше да продължи да кара колата, дори и ако изгубеше съзнание.

— А? — каза ми той, когато се настаних отзад, в съседство с необятното му кожено яке.

— Тръгвай. За Москва. Ще ме оставиш на Тверская.

И отново докоснах едва-едва съзнанието му през Сумрака.

— А… — каза момъкът и настъпи газта. Независимо от хлъзгавия път и принудителното вцепенение, караше с над сто. Колата му се подчиняваше прекрасно, дали гумите й не бяха някакъв особен вид?

Влязохме в Москва някъде от северозапад и се включихме в движението по Волоколамско шосе. Поради тази причина прекосихме половината мегаполис много бързо и почти през цялото време се движехме само право напред. До самия офис на Дневния патрул на Тверская.

Добре, че ми се падна толкова добър шофьор и пътят позволяваше да се дава газ. Освен това хванахме много успешно зелената вълна на светофарите.

Когато преминавахме покрай метростанция „Сокол“, разбрах, че са ме засекли.

И мен, и Нокътя.

Но е почти нереално да се догони в утринна Москва такава кола, носеща се право напред, без да преминава в друго платно.

На Тверская слязох и сложих в дланта на безвратия шофьор стотачка. Рубли, не долари.

— А? — пое си дъх той и започна да се оглежда. Естествено, не беше запомнил нищо и сега, с помощта на оскъдния си интелект, се опитваше да разреши почти неразрешима задача: как се е пренесъл от подмосковското шосе в самия център на Москва?

Реших да не му преча и го оставих насаме с неразрешимата задача.

Все пак рефлексите му бяха за завиждане — колата веднага потегли. Но лицето на момъка с увиснала челюст беше обърнато към страничното стъкло. Продължи да седи така. докато се скри от погледа ми. А аз пресякох улицата и се насочих към входа на офиса.

Във фоайето беше силно задимено. От касетофона „Филипс“ тихо звучеше някаква песен. Мелодията беше провлечена и мощна, а гласът — толкова дрезгав и нисък, че не можах да разпозная веднага Бутусов:

Младият вампир, блажено притворил очи и пеещ само с устни провлачения припев, при вида ми изгуби дар слово. Вторият дежурен, също толкова млад маг-алхимик, вече докладваше в телефонната слушалка.

— Очакват ви — съобиди той. — На деветия етаж.

Макар да бе изгубил дар слово, вампирът все пак извика асансьора.

А аз внезапно осъзнах, че изобщо не ми се иска да влизам в асансьора, а още по-малко — да се качвам на деветия етаж. Не исках — и туйто.

— Предайте, че съм жив и с мен всичко е наред, но бързам — обади се нещо вътре в мен.

Излязох обратно на Тверская. Отново нещо ме „носеше“. Не се поколебах и завих наляво. Към Червения площад.

Още не знаех какво ме води натам и защо. Но можех единствено да се подчиня на тази заключена в мен сила. Усетих и как оживя и задиша Нокътя на Фафнер.

Всяка педя земя, всеки квадратен сантиметър от асфалта тук беше пропит с магия. Стара магия, просмукала се в камъните на сградите и в прахта по пътя.

Червената грамада се извисяваше вдясно от Историческия музей. Дори не знаех дали работи или е превърнат в нещо подобно на казино, след поредната сериозна промяна в историята на многострадална Русия. Впрочем нямах време да си изяснявам това. Отминах музея.

Паважът на Червения площад, който помнеше и бавните стъпки на царете, и ботушите на революционерите, и гъсениците на съветските бронирани чудовища, и редиците на първомайските манифестации, сякаш беше олицетворение на московската непоклатимост. Този град съществуваше и щеше да продължи да съществува, и нищо — нито дрязгите на обикновените хора, нито дори вечната размяна на любезности между Патрулите — не беше в състояние да разколебае спокойното му величие.

Излязох на площада и се огледах. Малко вляво се виждаше оживената сграда на ГУМ. Отдясно се извисяваше назъбената стена на Кремъл, а пред нея се издигаше пирамидата на мавзолея. Нима нещо ме влечеше натам?

Не, не натам. Ами добре. Каквото и да е отношението ми към бившия вожд на Русия, не е хубаво да се нарушава покоят на мъртвите. При това умрели веднъж завинаги — той не е бил Различен… и добре, че не е бил.

Вървях по площада, без да ускорявам крачка. Няколко черни депутатски коли излязоха от територията на Кремъл и се скриха в близката пресечка. Лобното място ме поздрави безмълвно. Гражданинът Минин и княз Пожарски ме съпроводиха с поглед. Усетих полъха откъм изрисуваните куполи на храма на Василий Блажени.

Сила. Сила. Сила…

Тук имаше толкова много от нея, че изразходвалият собствената си Сила Различен би могъл да се възстанови за секунди.

Но никой никога не би направил подобно нещо. Защото това е чужда сила. Ничия. Неопитомена и непокорна. Силата на отминалите столетия. Силата на свалените царе и генерални секретари. Само да я докоснеш — и ще те попилее.

Огледах се за пореден път.

И го забелязах.

Инквизитора.

Не можеш да сбъркаш Инквизитор с никого — нито със Светъл, нито с Тъмен, още по-малко пък с обикновен човек.

Инквизиторът ме гледаше в упор и не можех да разбера защо го виждам едва сега.

Той беше сам, абсолютно сам, извън всички глупави силови обединения, алианси и договори. Той олицетворяваше Справедливостта и Инквизицията. Той пазеше Равновесието. Трябваше ли да питам защо е тук?

Приближих се почти плътно до него.

— Правилно постъпи, че реши да се подчиниш — каза Инквизиторът.

Познавах го отнякъде — казваше се Максим.

Той протегна длан и изрече:

— Нокътя!

В гласа му нямаше нито капка властност, нито намек за натиск. Но аз не се съмнявах, че на този глас би се подчинил всеки, включително и шефовете на Патрулите.

Бавно, без да крия съжалението си, бръкнах в пазвата.

Нокътя бучеше, поемайки от околната Сила. Веднага щом се озова в ръката ми, ме връхлетя някаква могъща вълна; във всяка от клетките ми нахлу дарена от него мощ и ми се стори, че целият свят е готов да падне на колене и да ми се подчини. На мен. Притежателя на Нокътя на Фафнер.

— Нокътя! — повтори Инквизиторът.

Той не добави нищо от рода на предупреждение да се въздържам от глупости. Инквизицията стои над безсмислените съвети.

Все още се колебаех. Нима бе възможно да предам доброволно нещо, в което е съсредоточена такава неизчерпаема сила? Та такъв артефакт е мечта за всеки Различен.

Машинално забелязах преразпределението на енергия — наблизо се отваряше Светъл портал. Разбира се, това беше Хесер, шефът на Нощния патрул.

Инквизиторът не реагира на появата на неочаквания свидетел. По никакъв начин. Сякаш не се откриваше никакъв портал и от Сумрака не излизаше никой.

— Нокътя! — повтори Инквизиторът за трети път. За трети и последен. Нямаше да каже нито дума повече. Знаех това.

Знаех още, че дори и до мен да се появят всички Тъмни в Москва, не си струваше да се съпротивлявам. Те нямаше да ми помогнат. Напротив, щяха да застанат на страната на Инквизитора. Интригите около Нокътя можеха да продължават, докато на сцената не се появяха пазителите на Договора.

Примижах и почерпих толкова Сила, колкото можех да съхраня в себе си. Едва не се задавих от напрежение и с трепереща ръка подадох калъфа с артефакта. Същевременно усетих смътното, с мъка сдържано желание на Хесер да се хвърли напред и да завладее Нокътя. Но естествено, шефът на Нощния патрул дори не се помръдна. Опитът се състои преди всичко в умението да сдържаш мимолетните си пориви.

Инквизиторът ме погледна. Навярно би трябвало да видя в погледа му удовлетворение и одобрение: браво, Тъмни, вместо да се дърпаш, ме послуша, умно постъпи.

Но не видях в очите му нищо подобно. Ни-щич-ко!

Хесер ни гледаше с откровен интерес.

След като прибра небрежно калъфа с Нокътя във вътрешния джоб на сакото си, Инквизиторът, без да се сбогува, потъна в Сумрака. Веднага престанах да го усещам. Моментално. Инквизицията си имаше свои пътища.

— Ха! — възкликна Хесер, гледайки някъде встрани. — Глупак си ти, Тъмни.

После задържа погледа си върху мен, въздъхна и добави:

— Глупак. Но умен. И това е забележително.

И също си отиде, но този път тихомълком, без портал. Усещах го още известно време в дълбоките слоеве на Сумрака.

После останах сам на пронизващия вятър на Червения площад, без Нокътя, с мощта на който бях успял да свикна, облечен все със същите пуловер, панталони и обувки, и косите ми се вееха като на филмов герой в кулминационната сцена. Само дето нямаше зрители, способни да оценят удачния кадър, дори Хесер си беше тръгнал.

— Ти наистина си глупак, Виталий Рогоза — прошепнах. — Умен и послушен глупак. Впрочем, може би само затова все още си жив?

Но този, който беше вътре в мен, неочаквано се раздвижи и ме успокои: всичко върви както трябва. Ти постъпи правилно, отървавайки се от Нокътя на Фафнер. Обзе ме такава блажена и непоколебима увереност в собствената ми правота, че дори вятърът престана да ми изглежда студен и пронизващ.

Всичко беше отлично. Всичко беше както трябва. Децата не биваше да си играят с атомни бомби.

Раменете ми потръпнаха, аз се обърнах и закрачих към Тверская.

Само след няколко крачки попаднах на цялата върхушка на Дневния патрул, почти в пълен състав (нямаше ги само магът Коля и, естествено, шефът) плюс петнайсетина служители от среден ранг. Вещицата Ана Тихоновна, братята вампири и дебелият върколак също бяха тук. Цялата тази компания ме гледаше втренчено, като зяпачи — избягал от клетката си пингвин.

— Здрасти — казах аз неочаквано весело. — Вие пък какво правите тук?

„Отново нещо ме направлява — помислих си тъжно. — Ох, ох…“

— Кажи, Виталий — попита Едгар със странно сподавен глас, — защо го направи?

Той отмести погледа си за секунда и отблъсна някакъв прекалено усърден милиционер, който се готвеше да тръгне към подозрителната според него компания. И отново ме погледна:

— Защо?

— А нима на Тъмните е необходим безсмислен сблъсък? Нима са ни нужни безполезни жертви? — отвърнах аз с въпрос. В колоритния стил на коренен жител на Одеса.

— Според мен той лъже — каза агресивно Ана Тихоновна. — Можеш ли да го сканираш?

Едгар се навъси. Така значи, сканирай го…

В Дневния патрул вече се страхуваха от мен! Виж ти!

— Ана Тихоновна — обърнах се вдъхновено към старата вещица, — Нокътя на Фафнер е невероятно силен дестабилизираш елемент. Той е нарушител на равновесието номер едно. При оставането му в Москва неизбежно щеше да настъпи истинска сеч. Инквизицията взе мерки да предотврати тази сеч. Аз, като почитащ закона Различен, се подчиних на заповедта на Инквизицията и върнах Нокътя. Това е всичко, което мога да кажа.

Премълчах за силата, която се беше вселила в мен след контакта ми с Нокътя. Сега не беше моментът за такива разкрития.

— Нима вие бихте постъпили другояче? — добавих аз, разбирайки прекрасно, че няма да има възражения. Всички те копнееха да се докоснат до артефакта… да почерпят сила от него… И всички се бояха от последствията от такава постъпка.

— Да се върнем в офиса, а? — измърмори магът Юра. — Стърчим като тополи тук, под студения вятър…

В думите му имаше здрав разум — отново започвах да зъзна, а беше глупаво и недопустимо да харча напразно натрупаната сила.

С помощта на Едгар Юра направи икономичен портал и след две-три минути Патрулът вече се качваше на групи с асансьора към офиса. Не можех да не отбележа, че моят портал би работил по-стабилно и по-дълго. Изглежда, при раздялата си с Нокътя на Фафнер бях изкачил поредното стъпало по стълбата, която не водеше наникъде. Като че ли сега бях по-силен от всички присъстващи, взети заедно. Но си оставах все така неопитен и наивен, и най-важното, което тепърва ми предстоеше да науча, беше да използвам силата си грамотно.

Техниците, начело с неуморния Гелемар, продължаваха да работят с щабните ноутбуци. Кога ли, по дяволите, си почиваха тези момчета? Или не можех да различа следващата смяна от предишната?

— Какво става, Гелемар? — осведоми се Едгар.

— Светлите оттеглят постовете си — доложи бодро върколакът. — Един след друг. Не ги сменят, а ги отзовават. Включително и кордоните на гарите и изходите от града.

— Успокоили са се — въздъхна Ана Тихоновна.

— Разбира се, че са се успокоили — промърмори Юра. — Нокътя отпътува. Сигурно вече са го изпратили в Берн. Готов съм да се обзаложа.

Той беше прав: преди няколко минути бях усетил, че източникът на моята сила изведнъж потъна в Сумрака и се премести някъде далече-далече. Интересно, дали ми бе писано да го подържа в ръце поне още веднъж? Не знаех…

— Да пукна, ако разбирам защо беше необходима цялата тази история с Нокътя. Какво искаха да постигнат Братята на Регин? Защо решиха да действат, без да ни уведомят? Пълна каша!

— А защо сте сигурни, че Братята на Регин не са постигнали целта си? — попитах невинно аз.

Изгледаха ме така, сякаш бях дете, задало неудобен въпрос в компанията на възрастни.

— А ти мислиш, че са я постигнали ли? — осведоми се предпазливо Юра и бързо се спогледа с Едгар.

— Да — отвърнах честно аз. — Но само не ме питайте за подробностите — не ги знам. В Москва се очертаваше сериозно нарушаване на баланса в полза на Светлите. Толкова сериозно, че в Европа са се притеснили. И са били взети мерки. Акцията на Братята на Регин е парче от мозайката, от която в края на краищата ще се нареди пъзелът на новото равновесие.

— И твоята поява ли е парче от мозайката? — досети се Едгар.

— Очевидно.

— И отсъствието от Москва на Завулон? На нашия шеф?

— Вероятно.

Тъмните известно време се споглеждаха въпросително.

— Не знам — проточено каза Ана Тихоновна с известно неудоволствие. — Всичко това изглежда странно. Ако Нокътя беше при нас, щяхме набързо да притиснем Светлите.

— А щяхме ли да се справим с тях13? — попита Юра.

Ана Тихоновна въздъхна отново.

— Не знам…

— Във всеки случай — каза Едгар, след като се позамисли — на нас ни остана правото да искаме компенсация от Светлите. Няколко сериозни намеси. Извършеното от тях през последните две денонощия изобщо не може да се сравни с неотдавнашните убийства. Смъртта на Тюнников би трябвало да се класифицира като нещастен случай и нека Хесер се опита да оспори това — Трибуналът ще разбие доводите му на пух и прах. А вампирката-бракониерка и проститутката-върколак — това не е чак толкова тежко престъпление, шесто, най-много пето равнище. Те са действали самостоятелно, Дневният патрул няма нищо общо… Така че сега сме в правото си да настояваме за няколко намеси от минимум второ равнище. Така смятам… Ето защо, в края на краищата, все пак Дневният патрул печели повече от всички събития напоследък. При това, в отсъствието на шефа и без неговата мощна подкрепа.

— Не бързай да надуваш фанфарите — отбеляза скептично Юра. — Почакай.

Едгар разпери ръце с вид на човек, който остава на своето мнение. Той наистина вярваше в нещата, които бе казал преди минута. И си имаше своите основания.

Не се знае как би завършил спорът им, но мобилният телефон на колана на Едгар иззвъня и всички неволно се извърнаха към него.

Позвъняването можеше да е лично или на някой от техническия персонал. Но в офиса се бяха събрали достатъчно силни Различни. Почти всички бяха способни да пресметнат вероятностите и последствията от най-обикновените събития.

Позвъняването носеше в себе си дебела и ясно видима нишка. Нишка към изключително важни събития.

Едгар вдигна телефона към ухото си и слуша известно време.

— Придружи го дотук — нареди той, затвори и върна телефона на мястото му.

— Инквизиторът — уведоми той останалите с каменно лице. — С официално съобщение.

Не мина и половин минута и дежурният вещер вече отваряше вратата към главния офис на Дневния патрул. А след още секунда прага прекрачи същият онзи невъзмутим Инквизитор на име Максим.

— В името на Договора — изрече той с глас, лишен от всякакви емоции. Тонът му беше чисто информативен и беше глупаво Инквизиторът да бъде подозиран в симпатии към едната или другата страна. — Утре на разсъмване ще се състои разширено заседание на местната колегия на Трибунала под патронажа на Инквизицията. Тема: поредица от действия на Различните Светли и поредица от действия на Различните Тъмни, несъвместими с Договора. Присъствието на всички уведомени е задължително. Отсъствието, както и закъснението, ще се смятат за действия, несъвместими с Договора. До началото на заседанието се забраняват всякакви магически въздействия, по-силни от пето равнище на Силата включително. Да възтържествува Равновесието!

След като изрече това, Инквизиторът бавно се обърна, излезе в коридора и пое към асансъора.

Вещерът хвърли бърз поглед към началника си и затвори вратата. Той смяташе за свой дълг да съпроводи Инквизитора до изхода.

В офиса известно време беше тихо, дори техниците застинаха зад ноутбуците си.

— Като през четирийсет и девета — тихо отбеляза Ана Тихоновна. — Едно към едно.

— Ще се надяваме — изрече приглушено магът Юра. — Ще се надяваме, Ана Тихоновна. С всички сили.

ГЛАВА 5

У всеки човек понякога се създава впечатлението, че ставащото в момента вече се е случвало някога. Дори има специален термин за това преживяване — дежа вю. Лъжлива памет.

И при Различните е така.

Сътрудникът на Нощния патрул Антон Городецки стоеше пред вратата на апартамента си и се бореше със спомените. Веднъж вече, точно по същия начин, беше пристъпвал от крак на крак пред отворената врата и се беше чудил кой би могъл да е този, който е проникнал вътре. А след влизането си беше установил, че гостът му е неговият заклет враг, шефът на Дневния патрул, известен на Светлите с името Завулон.

— Дежа вю — прошепна Антон и прекрачи прага. Защитата отново не се беше обадила, но в кабинета определено имаше гост. Кой ли бе този път?

Стискайки в ръка своя медальон-талисман, Антон влезе в кабинета.

В креслото седеше Завулон и четеше вестник „Аргументи и факти“. Носеше строг черен костюм, светлосива риза и лъснати до блясък обувки с бандитски квадратни бомбета. Той свали очилата си и каза:

— Здравей, Антоне.

— Дежа вю… — промърмори Антон. — Е, здравей.

Колкото и да бе странно, този път той изобщо не се уплаши от Завулон. Може би защото при предишното си посещение Завулон се беше държал изключително коректно?

— Можеш да вземеш моя амулет. Той е в бюрото — усещам го.

Антон пусна висящия на врата си талисман, свали якето и послушно отиде при бюрото. Амулетът беше скрит между книжата и другите канцеларски дреболии, които с течение на времето се появяват сякаш от нищото с фатална неизбежност.

— Завулон, нямаш власт над мен — произнесе с чужд глас Антон.

Тъмният маг кимна доволно.

— Отлично. Принуден съм да ти направя комплимент: миналия път се тресеше като трепетликово листо. А сега си спокоен. Израстваш, Антоне.

— Вероятно трябва да ти благодаря за комплимента? — попита сухо Антон.

Завулон отметна глава назад и беззвучно се засмя.

— Добре — каза той след няколко секунди. — Виждам, че не си склонен да губиш време. Аз също. Дойдох да ти предложа предателство, Антоне. Пресметливо малко предателство. От което ще спечелят всички, включително и ти. Звучи парадоксално, нали?

— Да.

Антон гледаше в сивите очи на Завулон, опитвайки се да разбере в какъв капан е попаднал този път. Вярвай на човека наполовина, на Светлия — на една четвърт, а на Тъмния не вярвай за нищо.

Завулон беше най-силният, следователно и най-опасният Тъмен в Москва. Вероятно и в Русия.

— Пояснявам. — Завулон не бързаше, но не се и разтакаваше. — Вече знаеш за утрешното заседание на Трибунала, нали?

— Знам.

— Не ходи на него.

Антон най-накрая се реши да седне — на дивана до стената. Сега Завулон се намираше от дясната му страна.

— А от къде на къде всъщност? — осведоми се той.

— Ако не отидеш, ще останеш със Светлана. Ако отидеш, ще я загубиш.

Антон усети как в гърдите му набъбва гореща буца. Работата не беше дори в това дали вярва или не вярва на Завулон. На него му се искаше да вярва. Много му се искаше.

Но той не забравяше, че на Тъмните не бива да се вярва.

— Ръководството на Нощния патрул планира поредния глобален социален експеримент. Със сигурност знаеш това. На Светлана й е отредена доста важна роля в този експеримент. Няма да се опитвам да променям убежденията ти и да те вербувам на страната на Мрака — това е абсолютно безнадеждна работа. Просто ще ти кажа до какво ще доведе осъществяването му. До нарушаване на равновесието. Нещо банално и много желано за страната, която усилва позициите си. В последно време Светлината стана много силна и това, естествено, не ми харесва. Дневният патрул е заинтересован равновесието да се възстанови. А ти си този, който може да ни помогне.

— Странно — изрече замислено Антон. — Шефът на Дневния патрул се обръща за помощ към сътрудник на Нощния патрул. Много странно.

— Общо взето, можем да се справим и без твоя помощ. Но ако ти помогнеш на себе си — на първо място на себе си — ще помогнеш и на нас. А също така и на Светлана, както и на всички, които неизбежно ще пострадат от поредния социален експеримент.

— Не мога да разбера, по какъв начин бих помогнал на себе си и на Светлана?

— Защо да не можеш? Светлана е потенциално много силна вълшебница. Колкото повече израства, толкова повече ще расте и пропастта, която ви разделя. Нейната мощ е факторът, който нарушава равновесието и дава предимство на Светлината. Ако Светлана се лиши за известно време от своята мощ, равновесието ще се възстанови. И няма да има какво да ви разделя, Антоне. Тя те обича — това е очевидно. И ти я обичаш. Нима ще принесеш в жертва на Светлината своето щастие и щастието на любимата жена? Още повече, че жертвата така или иначе е безсмислена. Именно затова ти предлагам малко и безболезнено предателство.

— Няма малки предателства.

— Има, Антоне. И още как! Верността се състои от поредица малки и обмислени предателства. Можеш да ми вярваш — живял съм на този свят достатъчно дълго, за да се убедя в тази истина.

Антон мълча известно време.

— Аз съм Светъл. Не мога да предам Светлината. Такава е същността ми — би трябвало да го разбираш.

— Никой не те кара да вървиш против Светлината. При това с тази си постъпка ще помогнеш на много хора. На страшно много хора, Антоне. Не е ли това целта на Светлия маг — да помага на хората?

— А как ще гледам в очите своите? — усмихна се мрачно Антон. — След това?

— Те ще те разберат — отвърна Завулон с неясно откъде взела се увереност. — Ще те разберат и ще ти простят. Какви Светли ще бъдат, ако не го направят?

— Ти си силен в софистиката, Завулон. Със сигурност си доста по-силен от мен. Но от това, че наричаш нещата с чужди имена, същността им не се променя. Предателството винаги е предателство.

— Добре — неочаквано лесно се съгласи Завулон. — Тогава предай любовта си. Всъщност, трябва да избираш между две предателства, не си ли го разбрал? Да предадеш себе си или да не позволиш да се осъществи поредният кървав цикъл. Да предотвратиш неизбежните схватки между Патрулите или да им позволиш да се случат. Или са ти малко смъртните случаи до момента? Ти неведнъж си давал наряди с Андрей Тюнников. Беше приятел и с девойката-върколак, Тигърчето. Къде са те сега? И кого още си готов да принесеш в жертва в името на Светлината? Не ходи утре на заседанието на Трибунала и приятелите ти ще останат живи. Не ни трябва повече смърт, Антоне. Готови сме да се оттеглим от схватката. Да се оттеглим с мир. Затова ти предлагам да помогнеш на всички. На всички! И на Тъмните, и на Светлите. Дори и на обикновените хора. Разбираш ли?

— Не разбирам как моето отсъствие от заседанието може да възстанови равновесието.

— Ти вече си се сблъсквал с Тъмния, който дойде от Украйна, нали? С Виталий Рогоза?

— Сблъсквах се — отвърна неохотно Антон.

— Той не е Различен.

Антон се стъписа:

— Как така не е Различен?

— Не е точно Различен. Той е само Огледало. И не му остава да живее още много.

— Какво е… Какъв е той, какво означава „Огледало“?

— Именно „какво“. — Завулон въздъхна. — Уви, не „какъв“, а само „какво“… Не е толкова важно какво е, Антоне. За теб е по-полезно да знаеш друго. Ако не дойдеш на заседанието на Инквизицията, няма да има повече кръв. Ако дойдеш — кървавото сражение е неизбежно.

— Неявяването на заседанието се наказва от Инквизицията…

— Инквизицията ще оправдае нежеланието ти да влизаш в схватка с Рогоза. Имало е прецеденти, ако искаш даже ще ти намеря съответните документи. Но можеш да ми вярваш. Засега не съм те лъгал.

— Не ми харесва това „засега“…

Завулон се усмихна едва-едва.

— Какво да се прави. Нали съм Тъмен. Не смятам за полезно да лъжа без причина.

Той стана и Антон се изправи на крака едновременно с него.

— Мисли, Антоне. Мисли, Светли. И помни: от твоето решение зависят твоята любов и животът на приятелите ти. Понякога се получава така: за да помогнеш на приятелите, първо трябва да помогнеш на врага. Свиквай.

Завулон излезе бързо от кабинета, а после и от апартамента. В този миг в Сумрака стражевият знак зави на висок глас, а маската Чхоен на стената направи заплашителна гримаса. След като унило въведе ред, Антон се опита да събере мислите си.

Да вярва или да не вярва на Завулон?

Да бъде или да не бъде със Светлана?

Да извика Хесер и да му разкаже всичко, или да си замълчи?

Всяка схватка, като се започне от баналния уличен бой и се завърши с интригите на държавите и Патрулите, е информационен двубой. Побеждава онзи, който има по-ясна представа за силата и целите на противника.

Целите на Завулон и на Антон не можеха да са едни и същи. Абсолютно изключено беше да съвпадат. Но ако целта на казаното от шефа на Дневния патрул беше Антон да отхвърли всякаква мисъл за пропускането на Трибунала?

Къде беше истината и къде — лъжата? Думите на Завулон бяха клетка, но в клетката имаше капан, в капана — мрежа, а в нея — примамка с отрова… Колко слоя лъжа трябваше да се отхвърлят, за да се намери истината?

Антон извади от джоба си монета. Хвърли я, усмихна се и я прибра в джоба си, дори без да провери какво се е паднало — ези или тура.

Не това бе начинът.

Ако един от двата изхода беше уловка, значи трябваше да се намери трети.

За да успея да пристигна на разсъмване на заседанието на Трибунала, трябваше или да стана много рано, или да не си лягам изобщо. Предпочетох втория вариант. Щях да се наспя после.

Колегите-Тъмни известно време се опитваха настойчиво да изкопчат от мен мотивите за постъпките ми, но тъй като и аз самият не бях много наясно защо съм постъпил именно така, а не по друг начин, не успяха да научат кой знае колко от мен.

До вечерта не се случи нищо интересно. Само отидох до магазина, откъдето си взимах дисковете за модерния ми плеър и се поинтересувах дали пазят матриците на сборниците, поръчвани от клиентите. Оказа се, че ги пазят. И аз, кой знае защо, си поръчах копие от диска, съставен от Антон Городецки, Светлия маг. Може би се опитвах чрез музикалните му вкусове да добия представа за възгледите му за света? Не знам… В последно време се бях отучил да задавам въпроси, защото прекалено рядко намирах отговорите. А още по-рядко — верните отговори.

Още едно събитие от тази вечер се вряза в паметта ми — една среща в метрото. Връщах се от музикалния магазин. С метрото. Седях, мушнал ръце в джоба на якето (браво на колегите-Тъмни, че се бяха сетили да вземат вещите ми от щаба на летището) и слушах диска, който бях купил. Николски пееше „Огледало на света“. Беше ми хубаво и спокойно.

И изведнъж нещо наоколо неуловимо се промени. Тъкмо бе прозвучало предупреждението към пътниците, че вратите се затварят. Аз трепнах, натиснах „пауза“ и се огледах.

И го видях. Момче на четиринайсет-петнайсет години. Несъмнено беше Различен. Със сигурност иницииран, защото ме гледаше любопитно през Сумрака и същевременно се прикриваше доста успешно от същия този Сумрак. Но аурата му беше девствено чиста. Чиста като току-що паднал сняг, еднакво далечна както от Светлината, така и от Мрака. Той беше Различен, и при това не беше нито Светъл, нито Тъмен.

Гледахме се дълго — през целия път до съседната спирка. Може би щяхме да продължим да се гледаме, но някаква снажна жена, очевидно майката на момчето, го разтърси:

— Егор! Заспа ли? Слизаме.

Момчето се сепна, погледна ме за последен път с неясна тъга и стъпи върху перона. А аз останах във вагона.

Не можах да дойда на себе си още цяла минута, продължавайки да недоумявам с какво толкова ме е впечатлил този Различен. Напомняше ми за нещо. Нещо много важно, но неуловимо. Изобщо не успях да се досетя какво.

Едва когато се върнах към Николски и „Огледалото на света“, леко се поуспокоих.

Странно. Тази песен беше по-подходяща за Светлите. Тогава защо нещо леко ме прободе в сърцето, мен, Тъмния?

С това неясно чувство се върнах в офиса на Дневния патрул. Възрастен, улегнал с годините вампир отскочи от мен като светец от изкушение. Спрях се и внезапно осъзнах, че в моята собствена аура има няколко светли ивици.

— Извинете. — Приведох аурата си в ред. — Това е маскировка.

Вампирът ме погледна подозрително. От гишето надникна някаква вампирка — можех да се обзаложа на каквото и да е, че тя е съпругата му.

Двамата провериха много внимателно печатите ми и, изглежда, възнамеряваха да ме мотаят до последно, но в този момент в офиса влезе Едгар, придружен от млада вещица. Той разбра всичко от пръв поглед и на прекалено усърдните дежурни им беше достатъчно само едно повдигане на веждите. Едгар ми кимна и тръгна към асансъора. Вещицата щеше да ме изяде с поглед.

В асансьора тя дръзна да ме попита:

— Вие нов ли сте?

Гласът й изразяваше цял спектър от емоции и стремежи, които нямах нито желание, нито възможност да анализирам. Кой знае защо не ми се искаше да демонстрирам силата си пред Едгар и останалите силни Различни.

Едгар се заинтригува и аз усетих, че наистина му е интересно как ще отговоря.

— Да, в известен смисъл съм нов.

Вещицата се усмихна.

— А вярно ли е, че сте разгонили четирима бойци-Светли и сте убили тигрицата?

Едгар едва забележимо изкриви устни в саркастична усмивка, но отново премълча, с все така заинтригувано изражение.

— Вярно е.

Тя не успя да зададе нов въпрос. Пристигнахме.

— Алита — каза Едгар, кой знае защо с плътен бас, — ще измъчваш госта ни по-късно. Първо трябва да докладваш на Ана Тихоновна.

Алита кимна с ентусиазъм и отново се обърна към мен:

— Може ли да се отбия у вас да пием по кафе? След час?

— Може — разреших аз. — Само че нямам кафе.

— Аз ще донеса — обеща вещицата. И тръгна към офиса.

Не попита къде живея. Значи знаеше.

Гледах я няколко секунди в гръб. Беше с модерно сребристо яке, каквито носят скиорите и туристите (веднага се сетих за горските си познати), украсено с пъстра рисунка: анимирана девойка с големи очи, вдигнала крак за ритник. Надписът отдолу гласеше: „Battle Angel Alita“. Рисунката и надписът бяха отчасти скрити под дългите коси на вещицата.

Едгар също съпроводи Алита с поглед. Имаше какво да се види, въпреки зимната екипировка.

— Ще дойде — отбеляза замислено Едгар. — Тя вече пита за теб.

Свих рамене и смених темата:

— Утре е Трибуналът. Какво трябва да направя? Да го пропусна ли? Или да дойда заедно с вас?

— Заедно с нас, разбира се. Нали си свидетел? — Едгар се огледа. — Искаш ли да отидем в кабинета ми?

— Да отидем.

Кой знае защо бях сигурен, че този кабинет никога не е бил използван като директорски от истинския шеф на Дневния патрул, в момента отсъстващ от Москва. По-скоро това беше кабинетът на Едгар или на някой от висшите Тъмни. С удоволствие се настаних в креслото, като си помислих машинално, че е значително по-удобно от продънените седалки във вагоните на метрото. Едгар извади някъде от бюрото начената бутилка коняк.

— Ще пийнем ли? — предложи той.

— Да пийнем.

Защо да се отказвам от добрия стар „Коктебел“?

— Добре е, че се прибра — каза Едгар, докато сипваше коняка в чашите. — Иначе щеше да се наложи да те търсим.

— За да ми разясните стратегията и тактиката на поведението ни на утрешното заседание на Трибунала? — опитах се да отгатна аз.

— Именно.

Конякът беше хубав. Мек и ароматен. Макар и да не беше от най-известната и престижна марка (а коя е такава, между другото?), на мен ми хареса много.

— Вече дори няма да се опитвам да разбирам защо се държиш толкова странно. Ако трябва да съм честен, забраниха ми да го правя. Оттам. — Едгар погледна многозначително към тавана. — Още по-малко пък ще се опитвам да изяснявам кой си ти в действителност. По същата причина. Искам само да те попитам: с нас ли си? С Дневния патрул ли си? С Тъмните? Можем ли утре да разчитаме на теб като на един от своите?

— Безспорно — отговорих аз, без да се замислям. И добавих: — Това е отговорът ми на всички въпроси.

— Това е добре — въздъхна Едгар малко тъжно и изпи на екс тумбестата чаша.

Реших, че не ми вярва.

Допихме коняка в пълно мълчание. Едгар не сметна за необходимо да се съвещава с мен за поведението ни на утрешното заседание на Трибунала. Очевидно мислеше, че така или иначе аз ще постъпя както си знам. И беше абсолютно прав.

Прекарах нощта в компанията на Алита. На разговори и кафе — вещицата беше успяла да намери отнякъде вече забравеното „Casa Grande“. Разположени удобно в креслата, ние бърборехме — за всичко и за нищо. Отдавна не бях имал такъв празник — просто да си седя и да говоря. За музиката, която, както се оказа, познавах доста добре. И за литературата, която познавах не чак толкова добре. И за киното, което изобщо не познавах. Алита периодично се опитваше да насочи разговора към мен и моите способности, но го правеше толкова простодушно, че и през ум не ми мина да заподозра, че я е изпратила бдителната Ана Тихоновна.

Час преди разсъмване на вратата се почука.

— Отворено е! — извиках аз.

Влязоха Едгар и Ана Тихоновна.

— Готов ли си? — попита Едгар.

— Като пионер — уверих го аз. — Всички вкупом ли ще ходим? С бронирана техника или в строй?

— Не се прави на палячо! — Ана Тихоновна сви устни и погледна строго Алита. Вещицата примигна невинно.

— Добре, няма — обещах аз. — Къде трябва да се отиде? Защото аз не знам.

По принцип не се съмнявах, че моята орис, скрита в дълбините на съзнанието ми, ще ми подскаже правилната посока, но все пак попитах.

— Главната сграда на МГУ — съобщи Едгар. — В кулата. Долу Шагрон чака с колата си, можеш да отидеш с него.

— Добре. Ще отида с него.

— Пожелавам ви успех — каза Алита, тръгвайки към вратата. — Ще намина утре пак, Виталий, става ли?

— Не — казах мрачно аз. — Няма да наминеш.

Бях абсолютно убеден, че съм прав. Но засега още не разбирах защо.

Алита сви рамене и излезе. След нея си тръгна и Ана Тихоновна. Хм… А може би все пак старата проклетница е изпратила девойката? А момичето е решило да се държи както му е приятно и не е успяло да измъкне нищо от мен? Ако е така, можех само да съчувствам на Алита: Ана Тихоновна щеше да й извади душата, да я изстиска и да я препарира. На девойката щеше да й се види тесен светът.

Извадих мобилния си телефон и набрах номера на Шагрон, без дори да се учудя, че го знам.

— Шагрон? Гостът от юг е. Ще ме откараш ли? Добре, слизам.

— Хубаво, аз също тръгвам — каза Едгар. — Не се мотайте. Инквизицията никак не обича някой да закъснява.

Облякох се, заключих вратата и слязох. Дежурните вампири ме гледаха доста по-спокойно — или непосредственият им началник беше провел с тях сърдечен разговор, или сами се бяха докопали до истината. Впрочем до коя истина? Дори аз не знаех цялата истина. От време на време мярвах някое парче от мозайката, понякога завесата се вдигаше за миг и отново падаше, оставяйки ме с гъстата непрогледна димна пелена пред очите ми.

BMW-то на Шагрон бучеше със запален двигател на двайсетина метра, точно под знака „Спирането забранено“. Седнах отпред до него.

— Добро утро.

— Надявам се да е добро — изсумтя Шагрон. — Тръгваме ли?

— Ако не чакаме никой друг, да тръгваме.

Шагрон запали без да каже нито дума и се вряза в плътния поток коли.

Карането из заледената Москва в пиковите часове е тема за отделен разговор. Шагрон постоянно усмиряваше през Сумрака прекалено агресивните шофьори. Иначе непрекъснато щяха да ни засичат, да ни притискат към съседната колона от коли и да се мушкат преди нас във внезапно отворилите се пролуки. За всеки случай си сложих колана. Шагрон мърмореше нещо, стиснал зъби. Вероятно ругаеше.

След безсънната нощ едва се преборвах с желанието си да изпадна в блажена дрямка. Още повече, че седалката на качествената немска кола беше доста подходяща за целта. Ако бях решил да послушам музика, със сигурност щях да се унеса и да заспя. Но сега не ми се слушаше музика. И оставах в света, изпълнен с грохота на десетки двигатели, тихото бръмчене на включения климатик, резките изсвирвания на автомобилните клаксони и хрущенето на мръсносивата снежна каша под гумите.

Ако бяхме предпочели метрото, щяхме да стигнем значително по-бързо. А така след половин час все още пълзяхме по задръстената „Остоженка“ към проспект Вернадски. Редицата коли растеше, добивайки солидните размери на опашка на комета, насочена към Москва.

— Да му се не види! — прошепна сърдито Шагрон. — Може да заседнем тук.

— Да си отворим портал — свих рамене аз.

Шагрон ме изгледа странно.

— Виталий! Отиваме на заседание на Трибунала под патронажа на Инквизицията! Порталът ти ще се разбие на пух и прах на два километра от целта!

— А — казах аз безгрижно, — вярно. Забравих.

Между другото, можех и сам да се досетя за това. Магическите въздействия и изобщо използването на магия в процеса на работа на Трибунала са забранени. Моето друго „аз“ услужливо ми подсказа, че по-рано са ставали нарушения, но само в годините на свирепи промени, също свързани с много нарушения.

Впрочем нали и сега беше времето на промените. Краят на хилядолетието. Преломен момент. Ето например през лятото, с какъв страх народът очакваше затъмнението, как трепереше след турското земетресение… И нищо — преживяхме тези събития.

Наистина, след като ги преживяхме, всички ние в някаква степен се променихме. И Различните, и особено хората.

— Мамка му! — изкрещя Щагрон, изтръгвайки ме от размислите ми.

Дори не успях да погледна през страничния прозорец. Полетях напред едновременно със зашеметяващия удар и коланът се впи мъчително в гърдите ми. Обезопасителната възглавница се изду с отвратително тънко свистене, Шагрон се плъзна по нея с лице и гърди и се удари в мястото, където предното стъкло се съединява с тавана на колата. Някъде навън се чу противен трясък и се посипаха дребни парчета стъкло. Те падаха безшумно върху снега и трополяха хаотично по броните на съседните коли.

Като за капак, някой ни удари отзад, в багажника.

След няколко секунди, които вероятно наподобяваха старта на космическа совалка, натискът върху мен престана и настъпи блажен миг на динамичен покой.

Шагрон се плъзна по волана и падна назад на седалката, оставяйки подире си кървава следа. Изглежда и ръката му бе счупена. Не си беше сложил колана, глупакът… Колко ли време щеше да мине, докато се възстанови?

Наоколо свиреха клаксони.

Със смесени чувства откопчах колана си и бутнах вратата. Застанах на покрития с отъпкан сняг и счупени стъкла път.

Една червена нива ни беше блъснала отстрани под малък ъгъл. А отзад, в сплескания, сякаш сдъвкан багажник, се бе забил добре измит японски джип. Всъщност вече не изглеждаше толкова чист. Обаче не беше пострадал особено, фаровете му бяха счупени и бронята — леко изкривена, но явно беше успял да натисне спирачките.

— Какво бе, идиот? — нападна ме някой от джипа. Беше със замъглени очила, остригана глава, тантуресто туловище, опаковано в нещо малиновочерно, и носеше стилни обувки четирийсет и последен номер.

Очите на този субект бяха бели като аурата на бебе… или като аурата на онова момче, Егор, от метрото.

Не виждаше ли, че нивата ни е блъснала?

В този момент малиновите дрехи на субекта избухнаха в мъждив синкав пламък. Субектът заврещя като заклан шопар.

Разпознах отвъдокеанското заклинание, наричано от народа „спайдърфлейм“. „Паяков пламък“. Още не бях успял да се опомня от нападението на малиновия, когато някой ме дръпна за яката и ме обърна.

Само това не бях очаквал да видя. Светлия маг-меломан, Антон Городецки.

— Кой си ти? — прошепна яростно той. — Кой си, да те вземе Мракът! Само не ме лъжи!

Очите му бяха още по-бели от тези на танцуващия нещо подобно на грузинска джига субект от джипа.

В главата ми нещо прещрака. А устните ми сами прошепнаха три думи:

— Огледало на света…

— Огледало… — повтори като ехо Светлият. — Проклети да сте! Проклето да е всичко!

Прииска ми се да подметна ехидно, че проклятията са характерни за Тъмните, но се въздържах. И правилно постъпих. Аурата на Антон бушуваше в яркочервено и лилаво. Безспорно, аз бях по-силен от него, но… Изглежда, в момента Городецки го поддържаше някаква непонятна сила, която нямаше отношение нито към Светлината, нито към Мрака, но бе също толкова могъща. И не бях много сигурен какъв би бил изходът от евентуалната схватка.

Антон пусна яката на якето ми, обърна се и се отдалечи, промъквайки се между колите, без да обръща внимание на клаксоните и на проклятията, сипещи се зад едва спуснатите стъкла. Някъде съвсем наблизо завиха сирените на пътната полиция. „Остоженка“ беше абсолютно блокирана, само на отсрещното платно остана тънка пролука, в която трескаво, с псувни и бибипкане, се промъкваха един по един малобройните късметлии.

Погледнах часовника си. Оставаха ми петнайсет… всъщност не, вече четиринайсет минути, за да стигна до Университета. При това определено не можех да използвам транспортни магии.

Първо трябваше да проверя как е Шагрон.

Заобиколих нивата, чиято врата беше отворена, и се приближих до пострадалото BMW откъм страната на шофьора. Шагрон беше в безсъзнание, но още в първия миг на опасната ситуация машинално се бе сетил да сложи предпазна ципа и да се плъзне в Сумрака. И сега регенерираше като какавида, и лакомият Сумрак не можеше да му направи ншдо.

Щеше да оцелее. Щеше да се съвземе, при това достатъчно бързо. Най-вероятно в линейката, ако тя успееше да се промъкне през задръстването. Шагрон бе достатъчно силен маг, за да му навреди сериозно такава дреболия като автомобилна катастрофа.

В такъв случай довиждане, Шагрон. Мисля, че Инквизицията няма да има претенции към теб. Все пак, извънредни обстоятелства.

И в този момент зърнах своето спасение. Ловко лавиращо по самия край на пътното платно момче с мизерен оранжев мотопед. Ето за кого тези задръствания не са страшни…

И аз влязох в Сумрака.

В Сумрака мотопедът наподобяваше приказно гърбаво конче. Мъничко, с рогчета вместо волан и очи вместо фарове.

— Слизай — наредих на момчето.

То покорно се подчини.

Прескочих капака на бежов опел и хванах дръжките. Мотопедът предано бучеше на ниски обороти.

Е, напред. Момчето беше застинало като манекен на тротоара, стиснало здраво в ръце дадените му от мен долари. А аз натиснах здраво газта и след като едва не одрасках полираната врата на най-близката кола, започнах да се промъквам към края на задръстването, към Садовое кольцо.

Доста бързо се приспособих към малката хонда, която явно беше навикнала на топъл японски асфалт и в никакъв случай не на московска поледица. И успявах да лавирам между колите с достатъчно голяма лекота. Но виж, със скоростта на мотопеда нещата не бяха добре — едвам вдигаше трийсет. Разбрах, че няма да успея. Дори да захвърля хондата и да изтичам до най-близката станция на метрото, разстоянието между станция „Университетска“ и кулата, главната сграда на учебното заведение, си оставаше голямо. Разбира се, можех да замая главата на поредния шофьор на кола, но къде беше гаранцията, че ще се измъкнем от утринните задръствания? Смътно си спомнях, че проспектите в района на Университета са доста широки, но не бях абсолютно сигурен. А ако останех с хондата, щях да съхраня мобилността си на практика до целта. Но, от друга страна, си представях пътя само в общи линии. Уви, не съм московчанин. Можех ли да се надявам на сигурната помощ на вътрешния си помощник? Можех, разбира се. Но ако изведнъж ме подведеше тъкмо сега? В най-важния момент? Обикновено става точно така.

Вслушах се в себе си. В лицето ме удряше студен вятър, наситен с изгорели газове. Въздухът, който дишаше Москва…

Моят верен помощник очевидно спеше.

Подминах Садовое кольцо и метростанция „Парк на културата“, но когато пред мен се мярна сградата на станция „Фрунзенска“, реших да се спусна под земята. Принуден бях — времето ме притискаше.

Още не бях успял да стигна до стъпалата пред входа на метростанцията, а вече бяха успели да откраднат мотопеда. Кратко изгрухтяване на запалващия се двигател — и някой чевръсто подкара трудолюбивия и безотказен японски механизъм и го насочи към една от тихите странични улички. Ех, хора, хора… Светлите се притесняват за вас, бранят ви, грижат се, а вие както сте си били стадо, пак стадо ще си останете. Зверове без съвест и състрадание. Да избуташ някого с лакти, да откраднеш, да продадеш, да напълниш тумбака — пък после каквото ще да става. Колко е противно…

Просто прескочих рампите — в Сумрака, като невидима сянка. Нямах време да купувам билет за метрото и да го пъхам в процепа на магнитния пропуск. Нищо, държавата няма да обеднее.

И по ескалатора се спуснах, без да излизам от Сумрака. Скочих върху бавно пълзящата лента на парапета и се понесох надолу, едва успявайки да премествам краката си в лепкавата сива мъгла. Един влак тъкмо се канеше да потегли от перона. Докато се питах дали ми върши работа, вратите се затвориха. Е, нищо, това не беше пречка. Виж, идеята да тръгна в посока към центъра изобщо не ме привличаше.

Скочих във влака направо през вратата, в Сумрака. Леко поразбутах изумените пътници и се появих сред тях сякаш от нищото.

— Оу! — каза някой.

— Кажете, това Москва ли е? — изтърсих аз, кой знае защо. Може би от глупавото желание да върша детински лудории.

Никой не ми отговори. Е, добре. Затова пък свободното място около мен определено се разшири. Хванах се за една от дръжките и затворих очи.

„Спортна“. Затворената „Воробьевы горы“ — влакът едва пълзеше. В процепите между хлабаво закрепените метални щитове постоянно се мяркаха електрически светлинки и се лееше сивият отблясък на настъпващото утро. Вече се съмваше…

Най-накрая — „Университетска“. Ескалатор, дълъг и претъпкан. Отново щеше да се наложи да чакам. Край, закъснях.

Горе беше почти светло. Окончателно осъзнал, че няма да стигна за началото на заседанието, аз изведнъж съвсем се успокоих и престанах да бързам. Съвсем. Извадих от джоба слушалките, пуснах плеъра с диска на Антон Городецки и тръгнах да си хвана някоя преминаваща кола.

— Часът настана — обяви тихо Инквизиторът. — Всеки, който не е успял да стигне навреме, ще отговаря по-късно с цялата строгост на Договора.

Присъстващите се изправиха на крака. И Тъмните, и Светлите. И сътрудниците на Патрулите, и съдиите. И Хесер, и Завулон, за когото всички мислеха, че не е в Москва. И Инквизиторът Максим, и двамата Инквизитори-наблюдатели, облечени в сиви тоги. Всички, които се бяха събрали в главната кула на Московския университет. Малкото помещение с петоъгълна форма на невидимия сумрачен етаж се издигаше над Музея на Земята и служеше изключително и само за редките заседания на Трибунала на Инквизицията. В следвоенните години доста често се строяха сумрачни помещения — излизаше по-евтино, отколкото постоянното противодействие срещу КГБ и милицията, които постоянно си пъхаха носа където не им е работа. Прекрасно се виждаше как на хоризонта на изток се надига аленото сияние на изгрева и с всяка изминала минута избледняват фееричните отблясъци, все още танцуващи по сградата на МГУ след концерта на Жан-Мишел Жар в рамките на московския юбилей. Различните щяха да виждат още дълго време следите от лазерния спектакъл, дори без да влизат в Сумрака, където цветовете избледняват и изчезват. Прекалено много хора бяха гледали възхитено яркото представление, изливайки емоциите си в него.

Максим, облечен в обикновен делови костюм, а не с тога, както останалите Инквизитори, с махване с ръка разпъна в Сумрака сиво платно, изпъстрено с пламтящи червени букви. Трийсет гласа започнаха да четат напевно:

— Ние сме Различни. Ние служим на различни сили, но в Сумрака няма разлика между отсъствието на Светлина и отсъствието на Мрак…

Огромната страна и огромният град си нямаха никаква представа, че всички, които определят съдбата на Русия, днес са се събрали тук, а съвсем не в Кремъл. В занемарената тясна стаичка под самия връх на кулата на МГУ, където сред прахта са наредени столове, леки кресла и дори плажни шезлонги — кой каквото е успял да донесе. На никой не му трябваше маса — и нямаше такава.

Различните не си падат много по евтините ритуали — съдът е действие, а не спектакъл. Поради тази причина нямаше никакви мантии, перуки и покривки за маси. Само сивите тоги на наблюдателите, но никой вече не помнеше защо Инквизиторите носят понякога тези тоги.

— Ние ограничаваме своите права и своите закони. Ние сме Различни…

Червените букви на Договора пламтяха в полумрака, олицетворявайки Истината и Правосъдието. Гласовете звучаха:

— Ние сме Различни…

Трийсет гласа:

— Времето ще реши спора ни вместо нас.

Договорът беше прочетен и започна самият Трибунал. По традиция първо се разглеждаха най-незначителните дела.

Съдията, един от облечените с тоги Инквизитори, както си седеше на въртящото се кресло, без никаква тържественост, с напълно спокоен тон обяви:

— Първо дело. Бракониерство от страна на Тъмните. Доведете виновната.

Дори не заподозряната, а виновната. Вината вече беше доказана. Свидетелите идяха да помогнат само да се уточнят обстоятелствата и степента й. А съдът щеше да произнесе присъдата. Безмилостна и справедлива.

— За съжаление не са налице всички свидетели. Няма го Виталий Рогоза, Различен, регистриран в Николаев, Украйна и временно регистриран в Москва, отсъстващ по неизяснени причини, а също така Андрей Тюнников и Екатерина Сорокина, загинали при обстоятелства, които ще бъдат разгледани малко по-късно…

Съдът се произнесе кратко и безкомпромисно:

— Виктория Мангузова, Различна, Тъмна, регистрирана в Москва, виновна за рецидив на нелицензиран лов. Подлежи на развъплътяване. Има ли възражения и допълнения от страна на патрулите?

Нямаше възражения — нито от страна на Тъмните, нито, разбира се, от Светлите.

— Присъдата да се приведе в изпълнение незабавно — каза Инквизиторът. Погледна Светлите — по традиция присъдите се изпълняваха от сътрудниците на самите Патрули.

Иля се изправи, намести очилата си. Погледна внимателно вампирката — тя ревна, разбирайки, че няма спасение. В погледа на мага нямаше нито омраза, нито радост. Нищо освен концентрация. Той протегна ръка и докосна през Сумрака регистрационния печат на гърдите й.

След миг Виктория седна на пода. Тя не изтля, както би се случило с по-стара вампирка, тялото й не беше живяло достатъчно дълго. Но това, което заменя жизнената сила на вампирите, това, което години наред бе отнемала от хората, се разтвори безследно в Сумрака. В стаята леко захладня. Иля се намръщи и с още един сдържан жест изпрати тялото в Сумрака.

Завинаги.

Така се осъществява съдът на Различните.

— Второ дело. Убийство на неиницииран Различен от Различна-върколак, Тъмна. Въведете виновната…

Въпроси. Отговори. Кратко съвещание на Инквизиторите.

— Оксана Дацюк, Различна, Тъмна, регистрирана в Москва. Признава се за невинна по обвинението в предумишлено убийство. Действията й се квалифицират като самозащита. Признава се за виновна в превишаване на неизбежната самозащита. Наказва се с лишаване от лиценз за лов за срок от десет години. В случай на рецидив или всякакво нарушение до пето равнище на Силата включително, подлежи на незабавно развъплътяване. Има ли възражения или допълнения от страна на Патрулите?

Иля погледна Хесер и отново се изправи:

— Имаме възражение. Нищо не е заплашвало живота на Различната. Не е било необходимо да се убива човека. Искаме увеличаване на срока на лишаване от лиценз на петдесет години.

— Трийсет — отвърна Максим, сякаш предварително бе очаквал такова искане. Впрочем той наистина го беше очаквал.

— Четирийсет — каза студено Хесер, без да става от мястото си. — Да предоставим ли всички необходими основания?

— Четирийсет — съгласи се Максим. Погледна Тъмните, но те не се намесиха, справедливо смятайки, че не си струва да се спори заради съдбата на върколачката.

— Подсъдимата да се освободи…

Вратите се отвориха пред бледата изплашена девойка. Тя изтича навън, щастлива и все още неразбираща, че всъщност все пак са я наказали. Четирийсет години бе доста дълъг срок за върколак, който черпи сили само от човешките животи. Тя щеше да остарее, а вероятно и да умре, без да има възможност да се противопостави на наближаващата старост.

— Трето дело. Нападение над Различен, Тъмен, от сътруднииите на Нощния патрул. Като се има предвид отсъствието на потърпевшия, съдът смята за уместно да проведе кръстосан разпит на оцелелите виновни и ръководството на Нощния патрул, допуснало несанкционирана употреба на сила против Различен, Тъмен. Всички протести от страна на Светлите се отхвърлят предварително.

Хесер се намръщи. Завулон си позволи да се усмихне сдържано.

Светлана Назарова, Светлата вълшебница, погледна притеснено часовника си. Тя нервничеше заради закъснението на Антон Городецки, Светлия маг.

— Може би е целесъобразно да установим причината за отсъствието на трима от поканените? — попита предпазливо Хесер, неволно минавайки към официалния тон, използван от съдиите. — Повярвайте ми, изобщо не се опитвам да печеля време. Тревожи ме отсъствието на сътрудник на Нощния патрул и на един от главните смутители на спокойствието през последните седмици.

Инквизиторите се спогледаха, сякаш беззвучно вземайки общо решение.

— Инквизицията не възразява — изрече равнодушно Максим. — Разрешава се необходимото магическо въздействие.

Наблюдателите от Инквизицията разклатиха тогите си, премествайки охранителните амулети. Може би точно затова носеха тоги — за да не може никой да види как работят с амулетите и какви точно амулети използват? Инквизицията си има свои методи, свои закони и свое оръжие…

Във въздуха се отвори наблюдателно кълбо. Сива мъгла, пронизана от криволичещи линии. По-голямата част от тях изчезнаха, останаха само три.

Три нишки на съдбата, събрали се неотдавна в една и съща точка. Едната беше по-бледа, едва тлееше. Различният беше ранен.

— Това е Шагрон — въздъхна Тъмният маг Едгар, вече освободен от задължението временно да замества шефа на Дневния патрул. — Та това е Шагрон!

Двете други нишки отново се бяха раздалечили, но всеки момент щяха да се срещнат пак — точно пред сградата на Университета.

Сблъсък. Отново сблъсък между Тъмните и Светлите, отново жертва. Засега още не смъртоносна.

— Нощният патрул моли Инквизицията да се намеси! — изкрещя Хесер. — Максим, Оскар, Раул, та те ще се погубят взаимно!

Хесер не се реши да каже „един-друг“14, разбира се.

До шефа на Нощния патрул се изправи жена — Различна. Олга, която наскоро беше се сдобила отново със способности на вълшебница, при това много силна, и затова бе изгубила правото си на фамилия, но все още не беше получила право на сумрачно име. Тя докосна лакътя на Хесер и погледна въпросително съдиите.

Светлана пребледня — лицето й стана като восък.

Тъмните мълчаха. Завулон замислено почесваше върха на носа си.

— Трибуналът забранява намесата — обяви сухо един от съдиите.

— Зашо? — попита безсилно Светлана. Тя се опита да се надигне от лекото плетено кресло, но не й достигнаха силите, физическите сили. Истинската Сила, магическата, Силата на Различна, Светла вълшебница, неволно започна да кръжи около Светлана в стегната обемна спирала.

Когато се разгневят или в екстремни ситуации, Различните, както и обикновените хора, често са по-силни, отколкото когато са спокойни.

— Зашо? — иззвънтя гласът на Светлана. — Навсякъде, където се появи този Тъмен, умират Различни или хора. Той е убиец! Ще му позволите ли да продължи да убива?

Съдията оставаше невъзмутим.

— Виталий Рогоза, Различен, Тъмен, по време на пребиваването си в Москва нито веднъж не е нарушил Договора и нито веднъж не е превишил правото си на допустима самоотбрана. Той е чист пред Инквизицията. Ние нямаме никакво основание да се намесваме.

— Когато основанията се появят, ще бъде вече късно! — изрече рязко Хесер.

Инквизиторът само сви рамене.

— Той ще си отмъщава за Шагрон — каза тихо някой от Светлите и се закашля.

Двамата магове — Светлият и Тъмният — се приближаваха към входа на главната сграда на МГУ и със съкращаването на разстоянието помежду им нарастваше увереността на всички присъстващи на Трибунала, че в кулата ще се качи само единият от тях.

Само че кой?

Не знам защо, но излязох от колата на триста метра от входа на Университета. Виждах над сградата движението на цветните петна, лъчите и обемните фигури. Усещах, че някаква непонятна за мен сила сдържа обикновената висша магия, не позволява използването й. Усещах също, че там, на най-горния етаж, откъдето започваше да расте острия връх на московския небостъргач, набъбва светлосив облак, който асоциирах с бомба със забавено действие.

Огледах се и закрачих по тротоара. Би трябвало да се забързам, но вървях с нормално темпо. Навярно така беше правилно.

Само не питайте за кого.

От плеъра звучеше поредната мелодия. Тя не ми хареса и натиснах сензора за случаен избор. Какво ли ще се падне този път?

„Пикник“. „Йероглиф“. Тази става — бавна мелодия за онзи, който така или иначе вече е закъснял и му остава единствено да се съсредоточи и да придобие всеобхватната невъзмутимост на източните мъдреци.

Интересно, дали сред източните мъдреци е имало Различни? Или по-точно — дали сред тях е имало и хора?

Би било интересно да узная…

Успях да баламосам дежурните на входа — очевидно простичките „битови“ заклинания се разрешаваха дори по време на работата на Трибунала.

Тръгнах към асансьорите — фоайето беше странно безлюдно. Може би хората усещаха подсъзнателно присъствието на всички най-силни Различни в Москва и гледаха да не се появяват тук? Натиснах бутона и вратата на единия от асансьорите веднага се отвори. Влязох и се огледах машинално: дали все пак някой не бързаше насам…

И видях Антон. Току-що беше преминал покрай все още бездействащата охрана.

Интересно, как ли ме беше настигнал? Дали също не беше конфискувал нечий мотор или мотопед?

Стоях и чаках. Антон ме гледаше, сякаш размишлявайки, и също чакаше.

След известно забавяне натиснах бутона и вратите на асансьора се затвориха. Започнах да се издигам нагоре. Но не директно към последния етаж, а някъде на около две трети от височината на сградата. Оказа се, че е възможно да се кача още по-нагоре единствено с друг асансьор, който работи изключително само на горните етажи. А дотам, където исках да отида, водеше единствено широко мраморно стълбище със стари петна от хоросан по стъпалата. Стълбището се изкачваше към врата, отворена в Сумрака, но естествено, със сигурност заключена в нормалния свят.

Точно преди стълбището песента на „Пикник“ свърши и случайният избор на плеъра се спря върху следващата мелодия:

Преди бях слушал тази песен на „Наутилус“ разсеяно, но сега тя изведнъж пробуди нещо в душата ми. Докато се изкачвах към заключената врата и влизах в Сумрака, аз пеех заедно с Бутусов:

Всеки Различен можеше да чуе мен и Бутусов, въпреки че реалният звук се чуваше единствено в миниатюрните слушалки и само на крачка от мен вече ставаше напълно неразличим.

Влязохме заедно в помещението, в което заседаваше Трибуналът. Аз и падналият ангел.

Хесер. Завулон. Инквизиторът Максим. Тъмните, с които в последните дни ми се беше налагало и да пия кафе, и да разговарям: Едгар, Юрий, Коля. Ана Тихоновна… Светлите, с които в последно време ми се беше налагало хем да се сражавам, хем да водя словесни двубои на границата на сблъсъка: Иля, Гарик, Толик, върколакът-мечок. Непознати Различни, също Тъмни и Светли, при това някои от тях явно нямащи връзка с Патрулите. Двама с тоги — изглежда, Инквизитори.

И Светлата вълшебница с изкривено лице. Такива лица имат хората и Различните, на които са отнели някой близък.

А после нещо ме повлече неудържимо нагоре, по призрачните стъпала, към върха на тайнствената пирамида, по която се изкачвах през цялото време и на практика в същия момент двамата с тогите отмениха забраната върху висшата магия. И Светлата запокити към мен същия този облак, готов да се пръсне и взриви всеки момент. Концентрирана сила, пред която мегатонните заряди бледнеят и изглеждат незначителни.

Времето спря.

А аз разбрах всичко. Всичко, което се бе случило до момента, всичко, което се случваше сега и всичко, което щеше да се случи в близко бъдеще. Разбрах и преглътнах буцата, появила се в гърлото ми.

Бях станал най-силният маг на Земята. Маг извън категория. Халиф за час… не, за миг… Единственият в тази поостаряла зала, който нямаше бъдеще.

Някои Различни нямат бъдеще…

Огледало! Аз бях само огледало. Огледало на света. Теглилка, хвърляна от Сумрака на везните, за да ги уравновеси, когато се наруши балансът между силите на Светлината и силите на Мрака.

На страната на Светлината се бе появила Велика вълшебница. На страната на Мрака не се бе появил толкова силен адепт. Светлината беше получила шанс да се разправи с Мрака веднъж завинаги.

Но няма Светлина без Мрак. И затова Сумракът е създал мен. Намерил е странен Различен, който така и не се е насочил към нито една от двете страни, Различен с девственочиста аура, за да я оцвети в Тъмно. Премахнал е предишната ми памет и ме е дарил със способността да отразявам и поглъщам чуждата сила. Колкото по-силно ме атакуват, толкова по-силен ставам. Скачам на поредното стъпало. А когато вече няма къде да скоча — значи съм достигнал върха, а по-нагоре са само вечността и Сумракът и вече няма нужда от Огледало. Защото Огледалото на свой ред става способно да наруши равновесието.

Очакваше ме Сумракът. Вечният Сумрак. Не знаех какво ще стане с тялото на Виталий Рогоза, доскоро Различен без съдба. Не знаех какво ще стане с неговата памет и личност, при всяко идване на Огледало нещата се развиват по различен начин. Знаех само, че този „аз“, който осъзна съществуването си в студения николаевски парк по пътя към влака за Москва, щеше да изчезне завинаги, ще се превърне в безплътна и безпомощна сянка, в призрачен обитател на Сумрака…

Или просто в част от Сумрака… един Сумрак, който не е чак толкова инертен, колкото сме свикнали да мислим…

Разбрах всичко това в краткия миг преди да попия абсолютно цялата мощ на Светлана, която си беше въобразила, че е изгубила Антон Городецки. Беше си въобразила това заради странния каприз на реалността, понеже аз бях влязъл в залата на Трибунала с точно същия плеър като на Антон, с копие от неговия компактдиск в плеъра си и с любимата песен на Антон на уста и в душата. Освен това разбрах, че Инквизицията знае истината. Но никой от Инквизиторите няма да каже нито дума, за да успокои московските Различни, повярвали в хипотетичната ми схватка със самия Антон и в това, че Антон е загинал в нея.

Светлите знаеха любимите му песни…

— Умри!

Няма да умра, Светлана. По-точно — ще умра, но не сега. Аз съм Огледало. Опитвайки се да ме унищожиш, ти ставаш по-слаба, а аз — просто по-силен. Вече виждам какво те очаква — бавно, продължаващо трийсет или петдесет години възстановяване на така лекомислено изразходваните сили. Предстои ти да събираш изразходваното троха по троха. Трийсет, че и повече години са време, което напълно устройва Мрака, време, което ще позволи на Тъмните да се подготвят за следващия опит да бъде нарушено равновесието, засега неясно от коя от страните. Чакат те години, през които може да станеш щастлива с Антон, а може и да не станеш.

Но, във всеки случай, през тези години вие ще бъдете равни.

Нека си лишена от сили, но аз ще ти дам шанс… шанс, който аз самият нямам.

Музиката спря. Плеърът не издържа на магическия удар — изобщо техниката реагира зле на силната магия — и се пръсна на дребни пластмасови парчета. Шапката ми отлетя някъде към изхода, а якето ми се пръсна едновременно на няколко места.

Едва устоях на крака, но все пак устоях.

— Огледало! — възкликна Хесер с цялата гама от неподлежащи на описание чувства и интонации в гласа. — За трети път, и всеки от трите пъти — при Тъмните!

— А ние не устройваме глобални социални експерименти, колега!

Завулон. Шефът на Дневния патрул, който не можеше да скрие триумфа си.

Днес той беше сред победителите. А Светлите — сред претърпелите поражение.

Впрочем, колко ли пъти се е случвало и това, и обратното?

А Светлана, опустошена и зашеметена, само преди миг съсипана от мъка, а сега неспособна да скрие радостта си, закрещя:

— Антоне!

Той стоеше на входа. Антон Городецки. Светлият маг. Жив и невредим. Беше дошъл след мен.

— Благодаря, Антоне! — обърна се към него невероятно доволният Завулон. — Не можеше да изпълниш по-добре поръчението ми. Надявам се, че наградата те устройва?

— Поръчение? — възкликна Хесер. — Антоне?

Завулон се разсмя и се изправи. Шефът на Нощния патрул само за миг отмести поглед към наслаждаващия се на победата противник и отново погледна Антон.

А той се приближи до Светлана, щастлив и нищо неразбиращ15, прегърна я и прошепна:

— Сега ще дойда.

После се приближи към мен.

Няколко секунди се гледахме в очите. Един-друг16. Враг-врага. Различен-Неразличния. Дори не знам как трябва да го кажа, за да звучи истинско. Нали истините винаги са най-малко две.

— Вземи — каза Антон.

И ми подаде плеъра си в замяна на счупения.

— Благодаря — прошепнах аз. Свалих от колана остатъците от своя плеър. Безмълвно извадих диска си и го сложих в подарения, сякаш сега това бе най-важното нещо. И си помислих: „Сега Инквизиторът ще се изправи и ще каже, че мога да си вървя“.

Разбира се, отгатнах. Маговете от такова равнище не грешат, дори да са Неразлични.

— В името на Договора — както винаги сухо и равнодушно обяви Максим. — Тъй като е безспорно изяснено, че Виталий Рогоза не е Различен в обикновения смисъл на тази дума, действията на Нощния патрул по отношение на Виталий Рогоза не са предмет на разследване от страна на Инквизицията. Виталий Рогоза също така не попада под действието на Договора. Предоставяме го на неговата съдба.

Като че ли някога съм имал своя съдба! Аз или Огледалата, идвали преди мен, или момчето Егор, чието време още не беше дошло…

— Инквизицията приключи с разглеждането на делата. — Максим обходи с поглед маговете. — Имат ли Патрулите забележки или предложения?

Натиснах „Play“, обърнах се и си тръгнах. Разкъсаното яке ми придаваше вид на нещо средно между клошар и най-обикновено плашило. Но кой го беше грижа?

Подареният ми плеър работеше в режим на случаен избор. И отново избра най-подходящата от десетките песни. Кипелов и Маврин. „Смутно време“. Всичко, което ми оставаше, беше да пея.

И аз запях.

Смутно време за онзи, който вече няма право да се нарича Виталий Рогоза. За онзи, който се надигна, само за да падне. За падналия ангел… тъмния ангел. Смутно време за теб и за Различните. Краят на хилядолетието. Време, в което е невъзможно да се различи Светлината от Мрака и Мрака от Светлината. Време на битки и смърт. Смутно време.

Аз също не знам чие дете съм. Знам само едно: смутното време най-често наказва за чуждите грехове тези, които не са съгрешавали. А дори и да са го сторили, това съвсем не са греховете, за които им се дава урок. Но на мен не ми оставиха избор. Не ми дадоха съдба.

Все още съм жив. И пея. Пея, макар да знам със сигурност, че в следващата песен на Кипелов и Маврин има такива стихове:

Аз съм само дух. Аз съм само Огледало. Огледало, отразяващо всичко, за което е било предназначено. Но аз не мога да не се моля и да не вярвам. Отивам си, за да изчезна, но се моля, надявам се, искам да вярвам — вземете ме със себе си! Вземете ме!

Вярвам.

Надявам се.

Вярвам.

Надяв…