Джейк Ренсъм и кралят на черепите

5. Земята на изгубените

Джейк се изправи. Пое дълбоко въздух. След миг осъзна, че нещо не е наред и това го уплаши. Въздухът бе прекалено тежък, прекалено топъл и влажен, за да бъде лондонски. Освен това миришеше на кал и гниеща растителност.

Прибра двете половини на златната монета в джоба си и се огледа наоколо. Заобикаляха ги гъсти папрати с размерите на плажни чадъри. Над масивни коренища, наподобяващи коленете на великан, се издигаха високи дървета. Високо над тях се простираха гъсти дървесни корони с изумруден цвят.

Джейк разтърси глава, сякаш се опитваше да проясни зрението си.

Не се получи.

Дали пък двамата с Кейди не бяха изгубили съзнание? Упоени с газ? Отвлечени и захвърлени в някаква джунгла?

Във въздуха около тях летяха насекоми и жужаха в дразнещ хоровод.

— Какво направи? — попита го Кейди.

Той погледна сърдито.

— Какво съм направил? За какво говориш? Нищо не съм…

Тя го прекъсна, оглушала за думите му.

— Какво стана? Къде сме?

Страхът в гласа й му подсказа, че и сестра му се опитва да се ориентира, но също като него, не успява.

Джейк се надигна. През редките дупки в гъстите дървесни корони проникваше слънчева светлина. През един по-широк отвор се виждаше слънцето. До него се бе настанила и луната, заприличала на негова тъмна сянка. Джейк видя как луната се отдалечи от слънчевия диск. Затъмнението бе свършило. Но дали това бе същото затъмнение, на което бяха станали свидетели в Лондон? Би трябвало. През следващите седем години не се очакваше ново слънчево затъмнение.

Но ако това бе същото затъмнение, следователно бяха изминали не повече от няколко секунди.

Нима бе възможно?

Докато наблюдаваше слънцето и луната, над дупката между дърветата прелетя нещо. Беше огромно и с широко разперени кожени криле, но изчезна преди Джейк да успее да го разгледа добре.

Въпреки жегата Джейк почувства как кръвта му се смразява.

Нещо го перна по бузата. Летящ бръмбар кацна на папрата точно пред него. Беше голям колкото дланта му и в предната си част имаше чифт закривени пипалца. Изчатка с ослепително зелените си крила, размаха ги и отлетя.

Смаян, Джейк се наведе и отстъпи крачка назад. Единият му крак стъпи върху калното дъно на поточе, което прекосяваше поляната. Погледна надолу и видя нещо да се отдалечава бързешком от крака му. Беше плоско като рак, но овалното му тяло бе покрито с вълнисти плочки.

Невъзможно…

Джейк приклекна край брега на поточето, свали раницата от гърба си и бръкна в един от джобовете й. Потърси предмета, който бе прибрал там.

— Какво правиш? — попита го рязко Кейди.

Джейк извади фосила на трилобит, който бе изкопал от каменната кариера зад дома им. Приближи го до животинката, която пълзеше във водата. Бяха абсолютно еднакви, с тази разлика, че съществото в ручея съвсем не беше вкаменелост. То допъпли до един камък и се скри под него.

Джейк се изправи.

— Това… това… — Не вярваше на очите си и нямаше сили да изрече думите. — Това е жив трилобит!

Кейди не изглеждаше впечатлена. Тя махна с ръка, сякаш думите му имаха лош дъх.

— Какво става? — отново попита, този път по-високо и настойчиво. Дори тропна с крак. Искаше отговори. При това, веднага.

И получи отговор.

Силен рев като от огромна тръба.

Двамата се стреснаха и се блъснаха един в друг от изненада. Втори рев разклати папратите и опръска Джейк със ситни капчици роса. Някъде отляво се разнесе пращене от прекършени клонки и фиданки. Земята под краката им потрепери. Нещо огромно си пробиваше път към тях.

Джейк стисна ръката на Кейди.

Преди да си поемат отново дъх, от храсталака пред тях изскочиха момче и момиче. Тичаха право към Джейк и Кейди. Водеше момичето, а тъмната й коса се развяваше подире й подобно на гарванови криле. С едната си ръка дърпаше по-високо момче. То пък се бореше с дълго копие, което постоянно се заплиташе в храсти и клонки.

— Хвърли го! — извика то.

— Да хвърля копието на баща ми? Предпочитам да умра!

— По-скоро те е страх баща ти да не те убие, когато разбере, че си изгубил копието му!

От джунглата долетя още по-силен рев. Земята се разтресе.

Момчето и момичето затичаха още по-силно.

Двамата забелязаха Джейк и Кейди едва след като се озоваха на броени метри от тях. Момичето едва не се спъна от изненада, после продължи да бяга с големи скокове като бързонога сърна. Беше облечена в широка бродирана блуза и дълга пола, привързана на талията с колан и с цепка до средата на бедрото. Очите й блестяха с цвета на изумруд, досущ като нефритената огърлица, която подскачаше на врата й.

— Бягайте! — извика им тя.

Момчето трополеше подире й, но когато мина покрай Джейк го огледа намръщено от глава до пети. Високо и слабо, с дълъг врат, момчето бе облечено в бяла тога, привързана с колан и цялата в петна от трева, а вървите на кожените му сандали стигаха до средата на прасеца. Къдравата му, тъмнокафява коса бе привързана с ремък от преплетени кожени ивици. Докато тичаше, носеше копието високо над главата си.

Джейк се втренчи в странната двойка, без да помръдне.

Кейди го побутна:

— Прави каквото каза тя! Тичай!

Джейк не възрази. Двамата хукнаха след другите две хлапета.

Зад гърбовете им се разнесе страховито пращене, придружено от гневен рев. Джейк погледна през рамо. От едно от гигантските дървета се отчупи дебел клон и падна на земята.

През дупката се показа огромна глава с размерите на хладилник. Люспестата й кожа изпускаше пара, хищните черни очи се въртяха наляво-надясно, от широко отворената муцуна излизаше страховит рев. Изщракаха остри като бръсначи зъби, наподобяващи редици от жълтеникави кинжали, и прегризаха по-дребните клонки.

Джейк разпозна звяра.

Беше хищникът, окупирал върха на хранителната верига.

Преди милиони години.

Невъзможно…

— Тиранозавър! — ахна Джейк.

Тъй като гледаше назад, той се спъна и падна на коляно.

Кейди му помогна да се изправи.

Тиранозавърът зад тях поклати масивната си глава и се втурна между две от гигантските дървета. Прекърши нови клони и успя да се провре между тях. Още малко и щеше да се измъкне от дърветата.

— По-бързо! — извика странното момиче.

Как така я разбираше какво говори? Да не би да сънува?

В далечния край на горската поляна се издигаше скала, заобиколена от растителност. Нямаше да успеят да изкачат скалата достатъчно бързо, за да се измъкнат от тиранозавъра.

Момичето като че ли прочете мислите му.

— Няма да успеем! Трябва да се скрием! Насам!

Тя сви наляво и останалите я последваха. В подножието на скалата се издигаше купчина огромни речни камъни. Момичето тичаше към тях.

Нов рев прокънтя зад гърбовете им, последван от ново чупене на клони. Джейк рискува и хвърли поглед — а може би не трябваше.

Тиранозавърът бе излязъл на открито. Разтърси мускулестото си туловище. Размаха дебелата си опашка из поляната като коса и прекърши няколко фиданки и гигантски папрати. Покритите с люспи ноздри се разшириха, започнаха да душат въздуха. Чудовището наклони главата си първо на едната страна, после на другата, приличаше на хищна птица, която търси плячка.

Въпреки обзелия го ужас, Джейк си припомни една статия, която бе прочел. Според нея птиците били днешните наследници на динозаврите. Този Т-рекс обаче съвсем не приличаше на пиленце, къткано от майка-квачка. Звярът бе висок над шест метра.

Черните му очи забелязаха Джейк. Тиранозавърът замръзна с наклонена встрани глава и втренчи око в измъкващата се плячка.

— По-бързо! — извика Джейк.

Тиранозавърът хукна след тях. Трополеше тежко, седем тона мускули разтърсваха земята и увеличаваха скоростта си с всяка крачка.

Момичето първо достигна купчината камъни. Потърси дупка или ниша в тях, място, където да се пъхне и да се озове в безопасност. Джейк и Кейди пристигнаха едновременно с другото момче.

— Насам! — извика момичето.

То запълзя и се напъха в една цепнатина между два камъка.

— Разширява се! — извика им тя с облекчение.

Джейк побутна Кейди към дупката:

— Върви!

Тя влезе първа, Джейк я следваше по петите, а момчето с тогата се мушна последно. Обърна се с лице към отвора и насочи копието си към него.

Момичето беше право. Скалните късове, паднали точно зад големия камък, образуваха малка пещера. Макар и наблъскани плътно един до друг, тя все пак побра и четиримата.

Джейк тъкмо се бе наканил да седне, когато временното им убежище се разтърси из основи. Тиранозавърът се бе блъснал в купчината камъни. Вдигна се прах, във въздуха полетяха дребни камъчета. Джейк вдигна поглед нагоре. Представи си колко тежат камъните над главата му и се притисна още по-силно към земята.

Лъхна ги топъл дъх. Миришеше на развалени яйца. Тиранозавърът душеше след плячката си. Джейк се приведе напред, за да погледне навън.

— Стой назад! — предупреди го Кейди.

Той не успя да види нищо, освен чифт крака с размерите на дънери. Масивните им нокти се присвиваха и забиваха дълбоко в пръстта. Единият крак ритна назад и подхвърли във въздуха купища камъни и кал, образувайки дълбока яма.

Джейк лежеше рамо до рамо с другото момче. То държеше здраво копието си, но оръжието му не бе достатъчно дълго, за да достигне края на тунела. Погледите им се срещнаха. Огледаха се един друг. Момчето изглеждаше на възрастта на Джейк.

— Казвам се Джейк — предложи да се запознаят той, макар да не бе сигурен дали момчето разбира какво говори. Не знаеше какво друго да каже. Дали това бе най-подходящата реплика, когато се криеш в дупка в земята заедно с непознат, докато тиранозавърът отвън се опитва да те изяде?

— Пиндор — отвърна момчето. — Пиндор Тиберий, втори син на старейшината Марцел Тиберий. — Джейк долови нотка на срам в гласа му. — А това е Мари — посочи с палец зад гърба си.

— Марика — поправи го момичето.

— Кой го е грижа как се казвате? — избухна Кейди. — Какво, по дяволите, става тук? — Възбудата и гневът бяха причината да направи прекалено рязко движение. Удари главата си в скалистия покрив на тяхната пещера. — Ох!

Преди някой да успее да й отговори, Т-рекс отново започна да рита с крака и да дере с нокти. Изравяше нови и нови дупки в земята, досущ като птиче, което търси червеи. Само че в случая червеите бяха четирите деца. Тиранозавърът блъсна с туловището си входа на пещерата.

Ако не престанеше, съществуваше опасност да срути камъните върху им. Джейк се огледа. Нямаше друг изход. Бяха в капан.

Защо тиранозавърът бе настроен толкова решително? Със сигурност имаше и по-лесна плячка.

Обяснението дойде от Марика.

— Не трябваше да се опитваш да му крадеш яйцето — обвини тя приятеля си.

Пиндор се извърна.

— Щях да успея, ако ти не бе настъпила онази счупена коруба и не бе вдигнала толкова шум.

Джейк въздъхна. Значи тиранозавърът бе женски, майка, която пазеше гнездото си. Нищо чудно, че…

Звярът отново се блъсна във входа на пещерата и цялото им убежище се разтресе. Някъде над тях изтрополи камък. Всички спотаиха дъх, но пещерата издържа.

Докога обаче?

Кейди, която се бе свила зад Джейк, смушка Пиндор по крака.

— Нали имаш копие. Излез навън и го прогони.

Момчето пребледня. Обърна се настрани и промълви тихичко:

— Безполезно е.

— Прав е — намеси се Марика. — Едно копие не е достатъчно. Не и срещу подобно създание.

Въпреки това Джейк забеляза как пръстите на Пиндор се свиват по-здраво около копието, сигурно за да спрат треперенето на ръцете му.

— Да се надяваме, че тя сама ще си тръгне — каза Марика, макар самата да не бе убедена в думите си.

Кейди се завъртя отново, сякаш обръщането с гръб към проблема щеше да го реши. Но тя реагираше по този начин винаги, когато се сблъскаше с нещо, с което не можеше да се справи. Да го отрече, означаваше да признае, че то съществува. Докато загърбването му бе друго нещо.

Джейк си спомни разпалените й думи в музея, онова, което каза за майка им и баща им. Като че ли сестра му намираше за по-лесно да потисне болката, да я отрече, да се престори, че я няма.

Джейк отказваше да постъпи по този начин.

Какво биха направили родителите му в тази ситуация?

Пое си дълбоко дъх и стигна до едно-единствено заключение.

Нямаше представа.

Тиранозавърът връхлетя върху скалите и ги удари за пореден път. Отвън се търкулна още един голям камък, разби се на парчета по време на свличането и падна тежко на поляната. Озадачен, тиранозавърът изсумтя по адрес на падналия камък и отново насочи вниманието си към укрилата се плячка.

Започна да копае с нокти.

Джейк запълзя назад и се блъсна в Кейди. Тя го придърпа към себе си:

— Сигурно сънуваме, а? — попита го тя.

И той си бе задал същия въпрос. Но по страха в очите й съдеше, че не й се вярва това да е сън. На Джейк също не му се вярваше. Всичко бе напълно реално.

— Какво ще правим? — попита Кейди.

Очите му вече бяха привикнали с мрака, затова забеляза нещо да помръдва върху рамото на Кейди. От джоба на жилетката й висяха слушалките на нейния айпод. Джейк се втренчи в тях вцепенен, гледаше ги като хипнотизиран как се полюшкват. И тогава в завладяното му от паника съзнание се прокрадна една идея.

Нещо…

Не беше ли чел някъде…

Звуци във високия диапазон…

— Уотсън! — внезапно извика той.

Кейди подскочи и си удари главата в скалния покрив.

— Ау! Джейк, идиот такъв!

Джейк се завъртя и отвори раницата си, която, също като дрехите му, бе в цвят каки. Затършува в нея. В хотелската стая просто бе изсипал цялото съдържание на старата си раница в новата. Трябваше да отдели няколко минути, за да си подреди нещата.

Тиранозавърът изрева.

Пръстите на Джейк напипаха най-после това, което търсеше. Извади го и пропълзя до Пиндор близо до входа на пещерата.

— Какво си намислил? — попита го момчето. — Имаш ли оръжие?

Джейк повдигна свирката за кучета.

— Надявам се!

Тиранозавърът изпълваше целия хоризонт извън пещерата. Протегна нокти, за да атакува отново купчината камъни.

Джейк си пое дълбоко дъх и поднесе свирката към устата си. Наду я с цялата сила, която бе събрал в гърдите си. Не чу никакъв звук, но добре знаеше какво въздействие има тя върху неговия басет у дома. Уотсън я чуваше от километър и половина-два.

Когато наду свирката, тиранозавърът свали вдигнатите си нокти и отстъпи крачка назад, сетне още една. Поклати глава, очевидно бе объркан и разтревожен.

Джейк бе останал без дъх, спря за да си поеме отново въздух.

Тиранозавърът наведе муцуна и изрева.

Дъхът му разроши косата на Джейк. Миризмата му бе по-отвратителна дори от тази в съблекалнята на спортния салон в училище.

— Какво правиш? — попита Кейди и се опита да го дръпне назад. — Така само ще го ядосаш още повече.

— Това е идеята!

Той отново насочи вниманието си към входа и наду свирката. Тиранозавърът поклати глава и започна да тъпче объркано на място.

— Какво става? — попита Кейди.

— Черепите на динозаврите — обясни Джейк и си пое отново дъх — или по-скоро техните фосили показват, че са имали огромно средно ухо.

Кейди се намръщи.

— Обясни ми по-просто, Айнщайн.

— Имат огромни уши! Следователно улавят високите честоти и свирката за кучета би трябвало да им причинява болка.

Джейк поднесе отново стоманената свирка към устата си и наду с всички сили. Почувства се така, сякаш главата му щеше да експлодира.

Гигантският хищник най-сетне замахна тежко с опашка и се завъртя с гръб към тях. Нададе последен рев и се затътри обратно към джунглата.

Децата изчакаха, за да се убедят, че опасността е отминала.

Марика проговори първа:

— Мисля, че сега ще се върне при гнездото си!

Джейк обаче държеше свирката в ръка, в случай че момичето грешеше.

Кейди попита Марика:

— Безопасно ли е да излезем?

Момичето сви рамене и погледна към ръката на Джейк.

— Безмълвна флейта, която прогонва страховитите гущери. Ти притежаваш мощна магия.

След като непосредствената опасност бе отминала, водопад от въпроси нахлу в съзнанието на Джейк. Какво беше това място? Как така хора и динозаври живееха по едно и също време, на едно и също място. Как се бяха озовали тук двамата с Кейди?

Преди да успее да зададе дори един-единствен въпрос, Марика каза:

— Трябва да вървим. Целият този шум може да привлече и други животни.

Пиндор мушна с копието си във въздуха.

— Нека водя аз — каза той. — В случай че се появят и други зверове.

Погледът на момчето обаче го издаде. Избягваше да погледне Джейк в очите. След малката демонстрация на сила от страна на Джейк Пиндор предпочиташе да стои на известно разстояние от тези непознати. Изражението му издаваше, че е обзет от подозрения.

Приятелката на Пиндор не изглеждаше толкова предпазлива. След като четиримата се измъкнаха от пещерата, погледът на Марика се спря върху Джейк. На слънчевата светлина очите й грееха с изумруден огън, разкривайки смесица от любопитство и веселие.

Тя посочи с ръка към съседната скала.

— Пътеката минава оттам. Прекосим ли Рухналата порта, ще бъдем в безопасност.

В безопасност?

Джейк хвърли поглед назад към мрачната джунгла, от която долиташе хор от крясъци и жужене. Подозираше, че в този нов свят няма нито едно място, което да се нарече напълно безопасно.

От сърцето на джунглата долетя мощен рев на динозавър.

Джейк потръпна, изведнъж си припомни мрака, който ги бе довел тук. Също и думите, изписани в тъмнината, която разделяше неговия свят от този тук.

Ела при мен…

6. Рухналата порта

Джейк изкачваше тясната пътека с нейните резки зигзагообразни завои, която водеше нагоре по скалата. Марика се движеше най-отпред. Пиндор играеше ролята на ариергард и ги подканяше да стъпват по-тихо, за да не привлекат други чудовища. Движеше се бързо. Темпото, с което напредваха, не оставяше време за въпроси.

Въпреки това Джейк успя да разгледа отблизо нефритеното колие на Марика. Върху него бе изобразен някакъв символ.

Нямаше грешка. Символът определено бе маянски. Балам, името на глифа означаваше ягуар. Изображението дори приличаше на огромната котка от джунглите. Марика носеше и бродирана маянска блуза, досущ като онази, която майката на Джейк бе донесла веднъж от Централна Америка. Дори кожата на момичето имаше цвета на сутрешния чай на майка му, примесен с щедра доза сметана.

Нима тя наистина принадлежеше към народа на маите?

Ами Пиндор? Джейк разгледа отблизо сандалите му и бронзовото острие на копието. Изработката им бе римска, най-вероятно от II в. пр.н.е. Дори косата му, привързана на опашка отзад, бе подстригана на бретон отпред, досущ като изображенията на цезарите от онази епоха.

Маи, римляни, тиранозаври.

Какво ставаше тук?

След нови два завоя върхът на скалата най-сетне се показа пред очите им. Тясната пътека минаваше покрай две масивни стражеви кули, иззидани от тъмни камъни, с височина на десететажни сгради. Някога кулите са били свързани от арка, но тя бе рухнала и само тук-там стърчаха камъни, останали от зидарията. Двете кули изглеждаха отдавна изоставени.

— Рухналата порта — каза Марика.

Докато се катереха през прохода, Джейк забеляза, че камъните, от които са изградени кулите, са порести и тъмночервени на цвят. Вулканични скали.

Марика спря толкова внезапно, че Джейк се блъсна в нея. Разнесе се зловещ остър крясък, който заглуши обичайния хор от жужащи насекоми. Той долетя накъде от небето, приличаше на писъка на заек, приклещен от хищник. Марика се обърна, очите и се разшириха от неподправен ужас, много по-голям от ужаса, който бе изпитала при срещата с тиранозавъра.

Джейк също се обърна, а Кейди и Пиндор спряха. Високо в небето се рееше огромно създание с кожени крила. На пръв поглед Джейк реши, че това е птеродактил, още един хищник от епохата на гигантските гущери също като тиранозавъра. Когато присви очи обаче, разбра грешката си. Крилата сякаш бяха изкуствено прикрепени към мършаво създание, което бе кожа и кости. Когато то направи нов кръг, Джейк различи ръцете, краката, плешивата му глава с костен гребен върху черепа.

Джейк потръпна целия, почувствал колко неестествено е това създание. В същото време обаче, то му напомняше на нещо… на нещо, което бе виждал и преди.

— Гракил! — В гласа на Марика прозвучаха ужас и недоумение, сякаш не можеше да повярва на очите си. Откъсна поглед от небето и го насочи към Джейк. За първи път видя подозрение, изписано на лицето й. След миг то изчезна, заменено от угриженост. — Тичайте към портата! Това е единственият ни шанс!

Нов крясък разцепи небето и Марика се втурна към портата.

Джейк хукна подире й, но продължи да следи и какво се случва във висините. Съществото се завъртя около едното си крило. Джейк усети студеният му поглед да ги обхожда. Съществото изкрещя отново, прибра криле и се гмурна надолу. Беше ги забелязало.

Марика тичаше по каменистата пътека, която водеше към прохода. Каменните кули ги очакваха. Джейк тичаше след нея, следван по петите от Пиндор и Кейди.

Когато приближиха кулите, кожата на Джейк настръхна, сякаш по нея затанцуваха хиляди мравки. Усещането ставаше все по-силно с всяка нова крачка. Объркан, Джейк се спъна в един камък.

— Мари! — извика Пиндор.

Момичето погледна назад и видя Джейк да залита. Протегна ръка и го хвана за китката. Докосването й прогони паренето и сърбежа, макар усещането, че въздухът е натежал, че е зареден с електричество, да не изчезна напълно.

Джейк позволи на момичето да го замъкне до Рухналата порта в сянката на двете кули. Марика го пусна едва след няколко крачки, когато усещането за тежест изчезна. Той се обърна и видя Пиндор да държи сестра му за лакътя, докато минаваха през портата.

Крилатото създание се спусна надолу с остър вик, опита се да пикира под рухналия свод. Джейк се наведе, но създанието се блъсна в невидима стена. Завъртя се във въздуха, уловено от арката като живо насекомо, приковано към дъска. От тялото му излязоха искри. Явно го възпираше някакво поле.

Джейк отстъпи крачка назад, за да го разгледа по-добре. Крайниците му завършваха с остри нокти. Добре наточени шпори украсяваха колената и лактите му. Най-противно на вид бе лицето му — не защото бе лице на чудовище със свинска зурла и зъбата паст, а защото бе твърде човешко. Джейк забеляза интелект в изпълнения с болка поглед. Очите на съществото се вторачиха в него, сякаш го разпознаха.

Гракилът нададе последен пронизителен крясък и запляска с крила, за да се освободи от невидимата сила, която го бе пленила. Успя да се измъкне от капана на Рухналата порта като отчаяно махаше с крила. След като се отдалечи на достатъчно разстояние, той като че ли улови благоприятно въздушно течение и полетя обратно към джунглата.

Марика издаде дълга силна въздишка. Погледът й проследи съществото, сякаш за да се увери, че то наистина си отива. Най-сетне тя се обърна към останалите:

— Гракил — промълви отново момичето. Страхът не бе напуснал гласа й, но сега в него се прокрадваха и нотки на въодушевление и възбуда. — Никога досега не бях виждала гракил… само рисунки… в приказките…

— Но какво, по дяволите, беше това? — попита настоятелно Кейди.

Марика най-накрая забеляза, че продължава да стиска китката на Джейк и я пусна.

Пиндор отговори на въпроса на Кейди. Гласът стихна до шепот, а очите не се откъсваха от небето:

— Гракил. Прокълнатите зверове на Калверум Рекс. Неговите роби. Те…

Марика го прекъсна.

— Трябва да вървим. Слънцето е слязло доста ниско.

Джейк потри китката си на мястото, където Марика го бе хванала. Спомни си настръхването, топлината, сърбежа, съпроводили приближаването на Рухналата порта откъм външната й страна. Джейк подозираше, че ако Марика не го бе хванала за ръка, можеше да сподели участта на онова странно създание. Може би нямаше да е в състояние да премине.

Дали това не бе някаква невидима преграда? Защитно средство, което да не позволява преминаването през хребета? Джейк огледа кулите. Камъните наистина приличаха на вулканични, но пък по зидовете нямаше хоросан. Бяха подредени по сложен начин, приличаха на пъзел, нареден от камъни. Джейк забеляза и избелелите букви, изписани върху панделките, провесени по лявата кула.

Знаците не приличаха на нито една писменост, която бе срещал.

Не успя да ги огледа добре, защото Марика тръгна по пътеката, която се отдалечаваше от портата. Джейк нямаше друг избор, освен да я последва.

Отвъд кулите пред тях се разкри просторна долина. Стръмни скали я заобиколяха от всички страни, образувайки нещо като непрекъснат скален гребен. Долината наподобяваше метеоритен кратер, но Джейк забеляза, че скалите са осеяни с дупки, от които излизат серисти газове.

Не, това не бе метеоритен кратер.

Долината бе разположена в конуса на огромен вулкан.

И той не бе угаснал.

— Какво е онова място там? — попита най-сетне Кейди.

Джейк искаше да зададе същия въпрос, но се опитваше първо да осмисли онова, което вижда. В далечината пред тях се простираше обширна част от долината, разчистена от джунглата, която наподобяваше мозайка от разорани ниви и овощни градини. Те заобикаляха голям град с каменни постройки и дървени къщи.

Отдалеч изглеждаше, като че ли сградите са построени без никакъв план или логика. В единия край на града имаше постройка, напомняща за средновековен замък. Зад него, вкопчили се в отвесните скали, се издигаха жилища, подобни на тези, които Джейк бе посещавал в пустините на Ню Мексико. А онова там, в центъра на градския площад, не беше ли египетски обелиск? Приличаше на умалена версия на монумента на Вашингтон с тази разлика, че върхът му бе увенчан от бръмбар скарабей, древноегипетският символ на изгряващото слънце.

В това нямаше никаква логика.

— Калипсос — с гордост обяви Марика. — Нашият дом.

Тя продължи по тесния калдъръмен път, който се спускаше под лек наклон към града.

— Почакай… — спря я Джейк, който се опитваше да намери точните думи, но бе толкова объркан, че остана почти безмълвен. — Как… Къде…

Пиндор последва Марика.

— Ще получите отговори в Калипсос.

Думите му прозвучаха почти заплашително.

— Почакай — продължи Джейк, който искаше да каже нещо, каквото и да било. — Ти си римлянин, нали?

Момчето оправи гънките на тогата си.

— Разбира се. Нима поставяш произхода ми под съмнение?

— Не, не… — Джейк трескаво се обърна към момичето. — А, ти, Марика, си мая, нали?

В отговор получи кимване.

— Първите хора от моето племе пристигнали тук преди петнайсет поколения. Пиндор е в състояние да проследи предците си шестнайсет поколения назад. Други от Изгубените племена са пристигнали тук още по-отдавна. Много по-отдавна.

И Марика продължи по пътя.

Джейк зяпна подире й.

Изгубените племена?

Отново огледа Калипсос, този път по-внимателно. Нима онази дървена хижа със сламен покрив бе викингска? Ами онези наколни жилища? Приличаха на африкански. Но не беше сигурен. Струваше му се, че там долу е събрана цялата история, древни племена от различни епохи и различни краища на света.

Но как… и защо?

Джейк искаше да огледа Калипсос по-отблизо.

За разлика от сестра си.

Кейди не помръдваше от мястото си. Беше присвила очи, погледът й бе изпълнен с тревога и подозрение.

— Може би не трябва да се отдалечаваме прекалено много. — Тя хвърли поглед към каменните кули зад тях. — Ако има начин да се измъкнем от този Джурасик парк, може би трябва да стоим до мястото, на което се озовахме тук.

Джейк не я слушаше. Още една постройка бе привлякла вниманието му. Намираше се отвъд странния град и се издигаше в незаселената част от долината, заобиколена от гори. Всъщност по-голямата част от нея оставаше скрита от джунглата. Ето защо Джейк не я бе забелязал веднага.

— Трябва да намерим начин да се върнем у дома — продължи Кейди.

Джейк вдигна ръка и посочи полускритата постройка.

— Какво ще кажеш да започнем търсенето от там?

Кейди проследи ръката му.

Над джунглата се извисяваха само горните две стъпала на пирамидата, но това бе достатъчно, за да позволи на Джейк да види масивната скулптура на върха. Тя изобразяваше каменен дракон, озарен от танцуващите слънчеви лъчи. Драконът бе протегнал врата си към небето и бе разгънал крила, но само донякъде, сякаш се канеше да отлети всеки момент. Фигурата бе същата като онази на върха на златната пирамида в музея, същата, която майка им бе нарисувала в своя скицник, а баща им бе описал в дневника си.

Джейк пипна с ръка дневниците във вътрешния джоб на елека си. Невъзможно бе да сбърка постройката, която се издигаше пред тях.

Това бе същата пирамида.

Само че в естествена големина!

Бе толкова смаян, че не можеше да помръдне от мястото си.

— Идвате ли, или не? — нетърпеливо подвикна Марика.

Джейк погледна Кейди. Тя трябваше да разбере. Присви длан върху скритите в джоба дневници. Ако малката пирамида в музея бе успяла, неизвестно как, да ги пренесе тук, сигурно по-голямата пирамида в долината криеше ключа към завръщането им у дома. И не само това. Джейк си представяше на първо място как майка му и баща му са работили в онази гробница в Мексико и са открили малката златна пирамида.

Дали са подозирали истината? Дали са загинали, опитвайки се да опазят тайната?

Пирамидата можеше да им предложи не само път към дома, но и отговор на най-голямата загадка в живота на Джейк и сестра му:

Какво всъщност се бе случило с техните родители?

Разнесе се нов шум: скърцане на колела и подрънкване, съпроводени от тракането на нещо по-голямо. Пиндор изтича напред, за да огледа какво идва зад завоя.

Шумът се усили. Джейк успя да различи няколко приглушени гласа. Пиндор повдигна копието си за поздрав, сетне отстъпи встрани, за да направи място на идващите.

Появиха се две необикновени създания, които теглеха двуколка. Джейк зяпна смаяно с уста. Сиво-зелените животни, които теглеха двуколката, бяха с размерите на впрегатни коне, но не бяха коне. Всяко от тях тежеше по половин тон и се тътреше на четири крака.

— Europasaurus — разпозна ги Джейк. — Европазаври или динозаври-джуджета.

В колесницата се возеха трима мъже: един държеше юздите, другите двама носеха копия и мечове. Единият скочи и се запъти към тях. Беше облечен като Пиндор, с тази разлика че носеше бронзова броня и шлем.

— Херонид — каза Марика. Момичето скръсти ръце и произнесе с горчивина. — По-големият брат на Пиндор.

Новодошлият заговори високо.

— Баща ни е бесен, Пин! Какво правиш тук край Рухналата порта?

— Ние бяхме… Исках да покажа…

Херонид посочи:

— О, Юпитер, това да не е копието на баща ни? Пиндор скри оръжието зад гърба си. Вдигна поглед към Марика, която стоеше по-нагоре по пътя, с надеждата момичето да го спаси.

Херонид замръзна от изненада, когато видя Джейк и Кейди. Ръката му мигом се спусна върху дръжката на меча, който лежеше в ножницата. Махна с ръка на втория римски войник да слезе от колесницата.

— Нарушители на границата…

Вторият войник извади меча си.

— Кои…? — попита смело Херонид, който трябваше да се изкашля, за да прочисти гласа си и да постигне високия плътен баритон, характерен за римските командири. — Кои сте вие?

Пиндор пристъпи напред и опря копието си здраво в земята.

— Мисля… — Гласът му го подведе. Погледна към Джейк, сетне заби очи във върховете на сандалите си. Гласът му загрубя, за да заприлича на този на брат му. — Те са шпиони. Шпиони, изпратени от Калверум Рекс, Кралят на черепите.

7. Калипсос

Ставаше все по-горещо и пътят през долината се оказа далеч по-дълъг, отколкото им се бе сторил от Рухналата порта. Изглеждаше дори още по-дълъг, благодарение на проточилите се периоди на тревожно мълчание и подозрителни погледи, отправяни от двете по-големи момчета в колесницата. Динозаврите-джуджета опъваха юздите, сякаш усещаха напрежението зад гърбовете си. Водачът непрестанно подръпваше поводите, за да крачат с ритъма на онези, които вървяха пеша.

Движеха се бързо сред нивите, покрили долината. Джейк вървеше зад колесницата, от едната му страна бе Кейди, от другата — Марика. Зад тях се движеха Пиндор и Херонид, единият въоръжен с копие, другият — с меч.

Определено бяха нащрек, все пак движеха се в компанията на шпиони.

Докато гледаше копието и меча, Джейк проигра множество варианти за бягство, но къде щяха да отидат двамата с Кейди? Да се върнат в дивата джунгла, която ги заобикаляше? Нямаше са оцелеят дълго в нея.

Освен това…

Джейк насочи вниманието си напред в далечината.

Марика вероятно бе забелязала интереса му към драконовата пирамида, защото я посочи и каза:

— Това е големият храм на Кукулкан. Той защитава долината и…

Херонид я прекъсна рязко:

— Мари! Не разговаряй с шпионите!

— Ще разговарям с когото си искам. Освен това те не са шпиони! — настоя тя за десети път, сякаш повтарянето на нещо го превръщаше в неопровержима истина. — Те са новодошли.

Херонид се намръщи:

— Новодошли? По тези земи не са се появявали пришълци от цяла вечност. Освен това, ако наистина са новодошли, готов съм да се обзаложа, че черната магия на Калверум Рекс ги е довела тук, за да се промъкнат като шпиони в редиците ни.

Кейди, която крачеше редом с Джейк, въздъхна шумно и с отвращение. Огледа Херонид от главата до петите, без да крие своето презрение. Това бе поглед, който бе отработила до съвършенство в училище и който бе в състояние да смрази някой нов ученик.

По-голямото момче се престори, че не й обръща внимание, но Джейк забеляза червенината, избила около яката на туниката му, забеляза и как размърда нервно ръката си, за да улови по-добре дръжката на меча.

Някаква суматоха привлече погледа на Джейк вляво. Над посевите се надигна змиевидна глава. Започна да се издига все по-високо и по-високо и когато се извиси на шест-седем метра над земята, се наклони на една страна, за да огледа по-добре малобройната група, която се задаваше по пътя.

Джейк гледаше смаяно нагоре, неспособен да си поеме дъх. Кожата на животното бе пурпурна на цвят, очите му бяха големи и влажни, а устата му бе с цвят на боровинки.

Кейди сграбчи Джейк за лакътя.

— Какво беше това?

Той поклати глава, не бе в състояние да пророни дори една думичка. Съществото приличаше на динозавър-птицечовка.

— Наричаме го тръборог — каза Марика. — Използваме ги да теглят плуговете при оран.

Когато динозавърът изчезна, Пиндор потри корема си:

— Няма ли да спрем, за да похапнем?

Херонид го погледна намръщено.

— Няма да спираме. Не и след като конвоираме затворници. — Изгледа строго Джейк, сетне се обърна отново към Пиндор. — Ще извадиш голям късмет, ако получиш дори чаша вода и къшей хляб, след като татко научи, че си излизал отвъд Рухналата порта… и освен това си взел копието му.

— Едва ли е необходимо да научава за копието, нали? — примоли се Пиндор.

Херонид вдигна рамене и продължи да върви.

— Ще видим!

На по-малко от километър пред тях се простираше град Калипсос. Беше построен върху нисък хълм, който се издигаше над околната равнина. Макар градът определено да привличаше интереса му, вниманието на Джейк бе насочено към онова, което се простираше отвъд неговите предели. Навътре в дивата джунгла, която започваше зад градските стени, високо над заобикалящите го дървета, се издигаше каменният дракон с разперени крила. Погледът му като че ли бе вперен право в Джейк. От този ъгъл се виждаше единствено драконът, пирамидата оставаше скрита в гората.

Джейк погледна Кейди с надежда. Дори от това разстояние драконът изглеждаше напълно идентичен с артефакта, изложен в Британския музей. Пирамидата със сигурност щеше да им подскаже как да се върнат у дома.

Марика трябва да бе прочела копнежа, изписан на лицето му, защото поклати предупредително глава:

— Забранено е да се ходи там. Само тримата магистри на алхимията имат право да влизат в храма и да виждат кристалното сърце на Кукулкан.

Джейк долови копнежа в гласа на момичето, което допълнително разпали любопитството му.

Кристалното сърце на Кукулкан? Какво ли е това?

Херонид изсумтя недоволно.

— Престани, Марика. Вече те предупредих. Не разговаряй с шпионите.

— Те не са шпиони! — отново настоя тя.

Кейди се изкашля. Силно. Всички погледи мигом се насочиха към нея. Дори двата динозавъра-джуджета извиха дългите си вратове към нея.

Джейк се намръщи. Как сестра му успяваше да го направи?

Кейди постави юмрук на хълбока си. Първоначалният й шок бе преминал в раздразнение. Помаха с шапка пред лицето си, подобно на ветрило, сетне махна с ръка към групата.

— Нищо не разбирам! Толкова сте странни! Как така всички говорите английски?

Херонид наклони глава и я измери с поглед.

— Ин-глиски? Това ли е езикът, който се говори във вашата страна?

Тя кимна.

— Разбира се. Нали и вие го говорите?

— Не, ние говорим на общия език. Както и вие, между впрочем.

Кейди допря пръсти до устните си, изглеждаше объркана.

— Общият език? — попита Джейк.

— Това е дар на боговете от храма — обясни Херонид и посочи с меча към пирамидата, нарушавайки собствената си заповед относно разговорите с шпионите.

Марика им обясни по-подробно.

— Същото защитно поле, създадено от храма на Кукулкан, което закриля нашата долина, осигурява и всеобщ език за всички изгубени племена. За да може съседите да се разбират помежду си. За да живеят в мир и хармония.

Джейк отново погледна каменния дракон. Обяснението му прозвуча така, все едно драконът бе някакъв универсален преводач.

— Не сме забравили обаче езиците на собствените си племена — обясни Херонид и изпъчи бронзовия си нагръдник. — Можем да го говорим, но ни е нужна повече концентрация.

За да илюстрира думите си, Херонид избълва няколко ядни думи, насочени към Пиндор. Пиндор се изчерви, а Марика настръхна. Явно разбираше латински.

— Пиндор не е страхливец! Той е хиляда пъти по-смел от теб!

Единственият отговор, който получи от Херонид, бе презрителен кикот.

Маянското момиче посочи пътя, по който бяха дошли.

— Май си мислиш, че сме ходили само до Рухналата порта? Двамата с Пиндор бяхме отвъд нея.

Пиндор се вцепени.

— Мари!

— Отидохме в джунглите, за да откраднем яйце на гръмогущер!

Очите на Херонид се облещиха от удивление и той насочи цялото си внимание към по-малкия си брат.

— Ходили сте оттатък Рухналата порта?

— Херон… — Пинтор заекна за миг, явно търсеше подходящите думи. — Трябваше да опитам, защото…

Херонид прекъсна по-нататъшните му обяснение с едно махване с меча.

— Когато татко научи това, ще бъдеш заключен в стаята си чак до следващото пълнолуние! И с пълно право!

Пиндор изгледа Марика и поклати тъжно глава.

Марика трепна и прошепна:

— Съжалявам!

Ускориха крачка и скоро се озоваха пред градските порти. Крепостната стена се издигаше на височината на двуетажна сграда. Тежката желязна врата бе отворена.

Херонид изтича напред и обясни нещо на стража, който се подпираше на копието си. Джейк не можеше да чуе какво казва, но видя, че Херонид сочи с ръка към него и Кейди.

Стражът се изправи. Облещи очи при вида на непознатите. Най-накрая кимна, направи крачка назад и махна с ръка. Миг по-късно се показаха два огромни звяра.

Джейк разпозна вида им. Othnielia, наричани още отиси.

Всеки от двукраките зверове носеше на гърба си войник с лека броня, която блестеше на слънцето. Единият ездач се приведе от седлото и размени няколко думи с Херонид, който кимна и се върна тичешком.

— Да вървим! — нареди той с грейнало от вълнение лице.

Водена от чудовищния ескорт, групичката им мина през портата и навлезе в самия град. Джейк нямаше представа какво да очаква, но Калипсос се оказа толкова хаотичен, колкото и колоритен.

Улиците му бяха застлани с калдъръм, а къщите се издига една до друга. На един прозорец на втория етаж се показа жена с престилка и подвикна нещо на мъж, който теглеше количка.

— Ще взема два червени пъпеша и една кофа гъби! Надявам се, този път пъпешите да са узрели, Емул!

— Идеално са узрели!

Джейк бе очаквал градът да мирише лошо в резултат на стълпотворението от хора и животни, но през него минаваше мрежа от канали, над къщите се издигаха аквадукти, а всички улици имаха канавки. Всичко това бе плод на изумителни инженерни постижения. Главната улица се виеше зигзагообразно и водеше към върха на хълма, на който се издигаше каменният замък с двете кули, скрит зад високи стени.

— Калакрис — разкри им Херонид името на замъка. — Резиденцията на съвета на старейшините.

Явно бяха се запътили натам.

Докато изкачваха склона, Джейк се обърна и погледна надолу към уличките и тесните булеварди. Накъдето и да погледнеше, откриваше представители на различни култури от всеки континент и всяка епоха: индианско типи, шумерски храм, огромен дървен Буда, а на един от площадите се издигаше изящен египетски обелиск, покрит с йероглифи.

Марика сигурно бе забелязала удивлението в очите му.

— Тук живеят много племена. Всъщност над четирийсет.

— И как са се озовали тук? — попита той.

Този въпрос измъчваше Джейк по време на целия преход към Калипсос. Докато размишляваше върху чудото, свързано със собствената им поява в този свят, той усещаше все по-отчетливо тежестта на монетата около врата си. Сигурно имаше някакъв портал. А монетите действат като ключове. Най-вероятно порталът отвеждаше в различни посоки и това обясняваше присъствието на толкова много племена и народи.

Марика поклати глава.

— Нямаме представа. Преди векове Изгубените племена се озовали в този див свят, далеч от родните си земи. Всички пристигнали тук с разлика от няколко поколения и издигнали домовете си в долината, където Кукулкан ни закриля.

Погледът на Джейк сновеше между Марика и Пиндор. Как бе възможно племена от толкова различни епохи в човешката история да пристигнат на това място приблизително по едно и също време? Ако Марика казваше истината изгубените племена са напуснали не само своята родина, но и своето време.

— Носят се слухове за съществуването и на други градове като Калипсос — продължи Марика. — В други долини, далеч в сърцето на джунглата. Тук живеем по възможно най-добрия начин, в мир и разбирателство, помагаме си едни на други, заедно обработваме земята. Или поне го правихме…

Джейк долови тревожна нотка в последните й думи. Можеше да се досети къде се крие коренът на злото:

— Този Калверум Рекс, за когото спомена… Кой е той?

— Не бива да разговаряте! — намеси се Пиндор и застана помежду им. — И без друго си имаме достатъчно проблеми.

Херонид се обърна назад:

— Побързайте!

Марика въздъхна, но се подчини.

Джейк продължи, но мислите му едва ли можеха да бъдат по-объркани. Изгубени племена. Бе чел за подобни легенди, родили се през различни исторически епохи — за внезапно изчезнали селища, за римски легиони, изпарили се безследно, за цели цивилизации, които просто били погълнати от времето.

Нима всички те са се озовали тук?

Разбира се, че има още много какво да научи.

— Уф! — възкликна Кейди и изостана на една крачка от Джейк. Разтърка енергично подметката на лявата си обувка върху калдъръма.

Джейк погледна през рамо и видя отпечатъка й върху купчинка с цвят на кал. Само че това не беше кал. Миризмата й недвусмислено показваше това. Бяха изпражнения на динозавър. Той сподави усмивката си. След миг сестра му го настигна, а лицето й бе добило бледозеленикав оттенък.

— Мястото ни не е тук — каза тя. — Трябва да се прибираме у дома.

— Ще се приберем — успокои я Джейк и в гласа му прозвуча далеч по-голяма увереност, отколкото всъщност изпитваше.

Кейди въздъхна дълбоко и кимна.

— Може да ни отнеме известно време, докато разберем как да го направим — прошепна тихо Джейк.

Огледа смесицата от култури наоколо, но това само засили притесненията му. Всъщност роди ново опасение. Ако тези хора — при това след толкова векове — не бяха намерили начин да активират портала, който да ги върне у дома, каква надежда имаше да го направи той? Запази страховете си за себе си и взе ръката на Кейди в своята. Тя му отговори с леко стискане. Все пак бяха заедно и можеха да разчитат един на друг.

Процесията им бе започнала да привлича все повече и повече внимание. Хората ги сочеха с пръсти, хлапетата подтичваха, за да подръпнат раницата на Джейк или да огледат с любопитство дрехите на Кейди. Херонид и ездачите непрекъснато ги пропъждаха.

Едно египетско момиченце — едва ли бе на повече от пет годинки — с обръсната глава и гримирани очи, пренебрегна предупрежденията на Херонид и се втурна към Кейди. Поднесе й цвете с пурпурни венчелистчета:

— Много си красива — каза то.

Кейди прие и подаръка, и комплимента.

— Благодаря!

Джейк забеляза облекчението в гласа й, последвало този толкова обикновен жест на гостоприемство. Кейди пусна ръката на Джейк и хвана цветето с две ръце. На устните й заигра едва забележима усмивка. Може би този дребен жест й бе дал нещо, за което да се хване, сламка, която да й позволи да събере сили.

Дали не е бил основан така Калипсос?

С помощта на един най-обикновен поздрав.

Джейк насочи вниманието си към следващия завой. Право пред тях изникна замъкът Калакрис. Забеляза стражите по стените му. Запита се как ли ще ги посрещнат там.

Погледна към Марика. Лицето й бе угрижено. Това не вещаеше нищо добро.

8. Чужди в чужда земя

Джейк влезе в открития вътрешен двор на замъка с опряно в гърба копие. В средата на двора, в подножието на дърво с размерите на гигантска секвоя, се бяха излегнали войници, които се заливаха от смях. Вляво, долепени до стените на замъка, се издигаха каменни конюшни и кошари с дъсчени огради.

Динозаврите, използвани като ездитни животни от войниците, изпръхтяха тихо, усетили близостта на дома и храната. Двата отиса изпънаха вратове, но ездачите им ги пляснаха леко по хълбоците с къси пръчки, наподобяващи нагайки, подръпнаха поводите и им заговориха успокоително. Ездачите на слонове в Индия контролираха животните си по същия начин.

Когато преминаха през портата, към тях се приближи група войници. Идваха от тренировъчния плац, разположен в другия край на двора, където и в момента се провеждаха упражнения с мечове и копия. Плацът бе заобиколен от двуетажни казарми. Висок мъж с шлем, украсен с пурпурни пера, водеше войниците.

— Кавалерията — прошепна Марика на Джейк. — Херонид се обучава, за да се присъедини към техните редици.

Херонид пристъпи напред и поздрави войника с пурпурния шлем, повдигайки десния си юмрук до гърдите.

— Центурион Гай, водим тези чужденци, за да ги представим пред съвета на старейшините.

Центурионът хвърли бегъл поглед към Джейк и Кейди. Единствената му реакция бе леко трепване на очите.

— Смятаме, че това са шпиони, изпратени от Калверум Рекс — добави Херонид и изпъна гърба си до такава степен, че Джейк се притесни да не счупи някой прешлен.

Центурионът огледа изпитателно Джейк и Кейди. Строгият му поглед омекна, в очите му заиграха весели пламъчета. Бръчките около ъгълчетата на очите му се задълбочиха и издадоха, че мъжът често се смее. Джейк хареса Гай, макар центурионът все още да не бе промълвил нито дума.

— Ако това са шпиони — каза той, — тогава Калверум е започнал да ги обучава от невръстни деца.

Херонид отмести поглед. Съмнението, прозвучало в гласа на центуриона, накара лицето му да почервенее като цвекло. Хвърли бърз поглед към Пиндор, сякаш обвиняваше по-малкия си брат. Все пак, в опит да запази достойнството си, Херонид се обърна отново към центуриона и изломоти:

— Не трябва ли съветът на старейшините да реши подобен въпрос и да прецени…

Центурион Гай тупна Херонид по рамото, за да го накара да замълчи.

— Прав си, млади Херонид. Тези двамата трябва да бъдат отведени пред съвета. Странни знамения съпровождат появата им тук. Особено последните новини, които идват от съгледвачите ни в дълбоката джунгла… поне онези, донесени от малцината, успели да се завърнат…

Лицето му помръкна и той кимна към двамата ездачи.

— Аз ще ги отведа пред съвета. Вие двамата се върнете на постовете си при градските порти.

Гай размени няколко думи с малко момче, облечено в тога, препасана с колан, сетне се обърна към Джейк и Кейди. Момчето хукна към замъка. Вероятно бе куриер, изпратен да извести за тяхното пристигане.

— Аз съм Марк Гай, първи центурион на кавалерийската гвардия.

— Джейк… Джейк Ренсъм. Това е сестра ми Кейди.

— Катрин Ренсъм — поправи го сестра му и изпъна гръб, за да изглежда малко по-висока, макар да се поизчерви от вниманието на центуриона.

Гай кимна.

— Имената ви са също толкова странни, колкото странни са и дрехите ви. Ако ме последвате, ще помолим съвета за аудиенция. — Погледна към Херонид, който стоеше редом с Пиндор и Марика. — Вие също трябва да дойдете и да докладвате пред съвета.

Пиндор, който стоеше вдясно от Джейк, изстена тихичко. Очевидно не се радваше, че ще трябва да обяснява къде са ходили двамата с Марика. От друга страна, Марика кимна енергично, готова да помогне с каквото може и да докаже, че е била права по отношение на чужденците.

Всички заедно потеглиха към главния вход на замъка. Когато минаха под сянката на дървото, Джейк чу шумолене над главата си и погледна нагоре. На по-ниските клони бяха накацали дребни създания с кожени криле и остри глави.

Малки птеродактили.

— Някакви новини от ловците, излезли в полето? — попита Гай един от почиващите си войници, който веднага застана мирно.

— Не, центурион Гай. Нито един остропер не се е завърнал от джунглите през последните две седмици. Подготвяме нови, които трябва да заминат днес. — Мъжът посочи войник, който седеше на стол. Между краката си стискаше малък птерозавър и увесваше на врата му миниатюрен сребрист тубус, наподобяващ миниатюрно седло.

— Изпращаме по две ескадрили дневно, както гласят заповедите — каза войникът, който крачеше сковано редом с Гай, — но нито една не се е завърнала.

Седналият войник приключи работата си, стана и подхвърли малкия птерозавър във въздуха. Животното прелетя над двора, плясна силно с крила, прелетя над стените на замъка и се понесе напред.

Джейк проследи полета му, сетне погледна клоните, по които бяха накацали множество птерозаври. Явно ги използваха като куриери. Също като пощенските гълъби в неговия свят.

Загледал се в дървото, Джейк удари коляно в един сандък, оставен на земята. Отвърна му съскане. Сандъкът всъщност бе дървена клетка с решетки от едната страна. В далечния й ъгъл се бе свило някакво животно. Джейк не успя да определи какво е то, но очевидно не желаеше да бъде обезпокоявано. Зърна само чифт златисто жълти очи, отразили светлината на залязващото слънце.

Водено от любопитство, момчето пристъпи напред, но съществото изведнъж се хвърли към решетките. На размери не бе по-голямо от неговото куче Уотсън. Козината му бе настръхнала, а зурлестото му лице бе заобиколено от къса грива. От устата му стърчаха зъби колкото дланта на Джейк. Съществото се изплю и изсъска. Озъби се и разкри зъбите в пълната им дължина.

Прилича на саблезъб тигър, но е по-малък, помисли си Джейк. Вероятно е ранен предшественик на по-големите саблезъби котки, нещо като Rhabdofelix.

— Назад, момче! — предупреди го пазачът.

Суматохата привлече вниманието на центуриона.

Войникът до него обясни:

— Един от нашите патрули го е заловил в Свещената гора. Решили са да опитат да го дресират. Едва ли е на повече от годинка. Най-вероятно е на девет луни.

Гай се наведе.

— Девет? Ще порасне доста едричка!

Войникът до него въздъхна.

— Но е прекалено дива, прекалено опасна. Едва не отхапа ръката на ловемайстор Рул. Пазим я, за да я използваме като примамка по време на учебен лов.

Джейк се напрегна. По време на разговора отново бе пристъпил по-близо до клетката и бе надникнал в нея. Готвеха се да убият животното.

Впоследствие Джейк не бе в състояние да обясни защо го направи. Хвърли поглед през рамо и посегна към резето на клетката. Кейди го забеляза и предупреди безмълвно: Не!

Брат й отвърна на погледа й с вдигнати вежди. Понякога Кейди наистина се държеше егоистично и надменно, но станеше ли въпрос за животни, изпаднали в беда, сърцето й омекваше. Миналата година дори бе накара мажоретния си състав да участва в кампания за подкрепа на местния приют за животни.

Кейди подбели отчаяно очи и обърна гръб на Джейк. Посочи към другия край на двора и извика рязко, с нотка на ужас в гласа:

— Какво е онова нещо там?

Както обикновено ставаше, когато Кейди изпищеше, всички поглеждаха в нейната посока.

Джейк използва суматохата, отвори резето и се отдръпна за няколко крачки встрани. Огледа се. Никой не го беше видял. Дори котката. Тя си остана свита в далечния ъгъл на клетката. Джейк рискува и просъска Тръгвай!, за да я накара да се размърда.

Най-накрая котката пристъпи към решетките и открехна вратата с нос. Измъкна се тихичко, приведе се ниско към земята и нави опашка като въпросителна; цялата й поза издаваше подозрителност и предпазливост. Не откъсваше поглед от Джейк. Ноздрите й потрепнаха, поемайки неговата миризма. Наострените й уши се въртяха като радиопеленгатори.

— Бягай! — подкани я тихичко Джейк и посочи към отворените врати на замъка.

Котката напрегна мускули и побягна с удивителна скорост. Единственото свидетелство за бягството й долетя откъм дървото, където уплашените остропери размахаха панически крила и отлетяха от клоните.

Крясъците им привлякоха вниманието на войниците — първо нагоре, към небето, сетне надолу, към отворената врата на клетката.

Котката профуча през портата и изчезна в лабиринта от улици на града. Неколцина войници хукнаха подире й, но Джейк се съмняваше, че ще успеят да я хванат.

Наложи му се да положи сериозни усилия, за да запази невинното изражение на лицето си. Долови искрите в очите на Марика. Тя го изгледа в продължение на няколко секунди, преди да отмести поглед.

Дори да бе заподозряла нещо, определено нямаше да го издаде.

Центурион Гай заговори рязко и посочи замъка:

— Достатъчно. Не трябва да караме старейшините да ни чакат.

Замъкът Калакрис заемаше далечната половина от просторния двор. Джейк огледа укрепленията му, докато приближаваха главния вход. Проточи врат и видя нещо лъскаво на върха на дясната кула. Лъчите на залязващото слънце хвърляха ярки отблясъци върху куполовидна постройка от кован бронз. Приличаше на астрономическа обсерватория.

Преди да успее да я разгледа по-обстойно, те преминаха първо през каменен свод, после през огромни врати. Джейк очакваше вътрешността на замъка да бъде мрачна и потискаща. Вместо това се озова в преддверие, чиито пъстроцветни гоблени по стените и килими по пода му придаваха топлина и уют. Въздухът бе приятно свеж, явно бе добре изолиран от жегата навън. Огромен бронзов свещник осветяваше помещението, но не посредством блещукащи пламъчета на свещи. Светлината, която струеше от тях, не трепваше.

Джейк реши, че става въпрос за електрически крушки, но формата им бе неправилна и ъгловата. Приличаха на парчета кристал, всяко от които излъчваше ярка светлина, от която го заболяха очите.

Джейк се намръщи и отмести поглед. Какво ли захранва тези кристали?

Гай ги поведе надолу по пътеката, която минаваше по средата на продълговата тясна зала. От двете й страни бяха наредени дървени пейки като в черква, всичките бяха обърнати към далечния край на залата. И всяка пейка беше украсена със символи досущ като рицарски гербове.

Знамена.

Марика забеляза интереса му и каза:

— Знамената символизират всяко едно от Изгубените племена.

Спряха в другия край на залата пред поредица от високи тесни прозорци, от двете страни на които се извисяваха сводове. Под прозорците се издигаше подиум на две нива с разположени върху него маси като в съдебна зала; на всяко ниво имаше три високи стола.

Откъм левия свод се появиха трима мъже с угрижени лица. Това бе общото между тях, но във всичко останало бяха много различни. Единият носеше дрехи като тези на Пиндор и Херонид, а на главата си имаше корона от лаврови листа.

До него крачеше възрастен мъж с азиатски черти, напълно плешив, ако не броим дългите бели мустаци, които се спускаха под брадичката, и тънката му брада. От другата му страна вървеше жена на средна възраст със сплетени червеникави коси, облечена в зелена туника и панталони. На главата си носеше шлем с два извити рога.

— Върховният съвет на Калипсос — прошепна Марика.

Пиндор отстъпи назад с копието в ръка, опита се да се скрие зад гърба на Гай.

Усетила тежките погледи на членовете на съвета, Кейди застана по-близо до Джейк.

Преди някой да каже нещо, от десния свод прозвуча рязък глас:

— Новодошли! Това е невъзможно! Но ако е истина… можеш ли да си представиш?

Мъжът, който говореше, се появи след миг. Беше нисък, със сива, леко разчорлена коса, сякаш току-що бе станал от сън. Парчето плат, привързано около раменете му и наречено пати, украсено с пера по ръкавите, определено бе маянско.

Подире му се тътреше друг мъж. Беше толкова широк, колкото и висок. Шишкото бе облечен с дълга роба с качулка, макар качулката да бе свалена и да разкриваше гъста кафява коса, обръсната на темето. Приличаше на средновековен английски монах. Монахът посочи групичката им и маят се обърна. Облещи очи и пристъпи към тях.

— Мари? — попита той. — Какво правиш тук, скъпа? Защо не си на училище?

— Татко, двамата с Пиндор…

Татко? Джейк я погледна.

Прекъсна я силен, плътен глас, който прогърмя от горната маса.

— Пиндор?

Мъжът с короната от лаврови листа стана от стола си. Очите му зашариха из залата. Пиндор се показа неохотно.

— Какво става? Каква беля сте направили пак с твоята приятелка? Пак ли сте погодили номер на някого?… Ако губите ценното време на съвета…

— Не, татко — каза Пиндор със забити в пода очи. — Не е беля.

Преди някой да успее да обясни, през свода зад гърба на монаха се появи трети мъж. Движеше се безшумно и беше слаб като сянката на слънчев часовник. Носеше плътна черна роба, която се влачеше по пода. Главата му бе обръсната, кожата му бе мургава, видът му бе отблъскващ. Очите му бяха студени и безизразни. Погледът му обходи групичката, без да издаде никаква емоция. Това, което правеше вида му още по-страховит, бяха татуировките на челото, нанесени с червено мастило. Татуировките бяха на египетски йероглифи.

Мъжът се присъедини към първите двама и заедно прекосиха по-ниския подиум и заеха местата си. Джейк забеляза, че всеки от тях носи на врата си сребърно синджирче, на което бе окачено сребърно чукче.

Джейк погледна Марика. Тя прошепна едва доловимо:

— Тези тримата са магистрите… магистрите на алхимията.

Бащата на Пиндор остана прав на горното ниво.

— След като съветът се е събрал в пълен състав, нека разберем кои са тези чужденци и каква опасност представляват за Калипсос.

Джейк усети тежестта на шест чифта очи да се насочва към него и сестра му.

9. Съветът на старейшините

— … и така преминахме през Рухналата порта — завърши Марика.

Членовете на съвета потънаха в мълчание. Бяха разпитали Марика и Пиндор надълго и нашироко, бяха чули коментарите и на Херонид. До момента не бяха обърнали никакво внимание на Джейк и Кейди.

Най-накрая бащата на Марика каза:

— Бих искал да видя демонстрация на тази необикновена алхимия, която е прогонила гръмогущер.

Монахът до него кимна.

— Съгласен съм с магистър Балам. И аз бих искал да я видя в действие.

Третият магистър просто впери поглед в Джейк.

Бащата на Пиндор им махна с ръка от горния ред, знак, който означаваше, че трябва да се подчинят.

Джейк извади кучешката свирка от джоба си.

— Не зная дали ще чуете нещо.

Поднесе свирката до устата си и я наду.

Звукът, който се чу, бе не по-силен от шепот. Старейшините не доловиха дори и това. Поклатиха глави и свиха рамене.

— И това е прогонило гръмогущер? — попита бащата на Пиндор, без да прикрива съмнението в гласа си.

— Да, старейшина Тиберий, — заяви Марика. — То притежава необикновена тиха алхимия.

Джейк вдигна свирката в ръка и се обърна към старейшините.

— Това не е плод на алхимия. Това е плод на онова, което ние наричаме алхимия.

Джейк се намръщи недоволно. Искаше да каже наука, но думата, изплъзнала се от устата му, бе алхимия.

Мъжете, седнали зад масите, се спогледаха объркано. С изключение на египтянина, чието изражение не трепна.

Джейк допря пръсти до гърлото си и си припомни обяснението на Марика. Някаква загадъчна сила му помагаше да превежда думите си на общия език. Да не би този универсален преводач да смяташе, че алхимия и наука е едно и също? Възможно е да е така. Нима древните алхимици не са изучавали химия и физика? Дори Исак Нютон е смятал себе си за алхимик.

Джейк направи нов опит, като този път съсредоточи мисълта си върху думите, които изрича.

— Свирката не е плод на алхимия, а на наука.

Този път изрече това, което трябваше, но му бе необходима силна концентрация. Езикът му с мъка оформи думата. Все едно се опитваше да говори, след като зъболекарят му го е лекувал под упойка.

— На-ука? — повтори бащата на Марика.

Джейк се зачуди как да им демонстрира какво представлява науката. Обърна се към Кейди и посочи предния джоб на елека й.

— Покажи им айпода си.

— Моят айпод?

— Пусни им го, нека го чуят.

Тя се намръщи, но се подчини.

Когато сестра му извади айпода от джоба си, Джейк обясни:

— Там, откъдето идваме, използваме различен вид алхимия, наречен наука.

Кейди постави една от слушалките на място и включи музикалния плейър. Веждите й подскочиха.

— О, това е „Усмирителна риза“! — шумно възкликна тя. Когато всички погледи се впериха в нея, тя поясни кротко и смирено — Това… това е една от любимите ми песни.

Джейк я подкани с ръка.

— Дай им да послушат.

Кейди пристъпи към банката на долния ред. Старейшините и магистратите се събраха и един след друг взимаха слушалките, за да чуят музиката. Облещваха очи от изненада, но не проявиха страх, както бе очаквал Джейк. След това тримата магистрати сближиха глави и започнаха да обсъждат нещо.

Джейк долови няколко думи, произнесени от бащата на Марика:

— … някакъв рупор… комбинация от зелени кристали, може би…

Не чу останалото, тъй като бащата на Пиндор удари с юмрук по банката.

— Достатъчно! Искам да науча повече за гракила, който се е опитал да ви нападне край Рухналата порта. Сигурни ли сте, че е бил някой от слугите на Краля на черепите?

— Аз съм сигурен, татко — отговори Пиндор.

Жената с рогатия шлем — най-вероятно викингски по произход — взе думата.

— С всеки изминал сезон Калверум Рекс става все по-дързък. Ако думите на децата са верни, той вече чука на портите ни.

— Това наистина е тревожно, Астрид. Какви са последните новини от твоите ловджийки?

Тя поклати глава.

— Все още нямаме вести от онези, които навлязоха в дълбоката джунгла. Молим се на Один при всеки лунен изгрев да се завърнат живи и здрави.

— Ще добавим и нашите молитви към твоите — увери я азиатецът. Сетне се обърна към Джейк и Кейди. — Преди да решим какво да правим с новодошлите, бих искал да науча повече за страната, от която идват. И за това как всъщност са се озовали тук?

Джейк почувства тежестта на своята половина от монетата, окачена около врата му. Покашля се първо, тъй като се опасяваше да не би Кейди да разкаже истината за монетите. Това не биваше да се случва. Монетите вероятно бяха единственият им път към дома. Ако им ги отнемеха, можеха да останат тук завинаги. Освен това, Джейк просто не желаеше да се разделя с тях. Те бяха последният подарък от родителите им.

— Нямаме представа как се озовахме тук — започна колебливо и предпазливо той. — Бяхме в голямата… голямата зала. По време на силна гръмотевична буря.

Обърна се към Кейди, която кимна.

— В следващия миг проблесна светкавица и… бам… светът потъна в мрак. Струваше ни се, че пропадаме… и, хоп… озовахме се в джунглата.

Старейшините посрещаха думите му с кимвания. Джейк чу от горния ред да повтарят думата светкавица. Може би част от техните хора се бяха озовали тук по същия начин.

— Идваме от град, наречен Норт Хемпшир — продължи Джейк. — От страна на име Америка.

— А-Мерика? — попита бащата на Пиндор и сбърчи чело. — Това племе не ни е известно.

Джейк повиши леко глас, за да го чуят по-добре.

— Не знаем как или защо се озовахме тук. Не знаем нищо и за този Крал на черепите и със сигурност не сме ничии шпиони. Кълна се в това. — Джейк вдигна дясната си ръка като бойскаут — макар никога да не бе бил бойскаут.

Старейшина Тиберий го изгледа продължително. Джейк не свали ръката си и отвърна на напрегнатия му поглед. Най-накрая римлянинът махна с ръка на центуриона.

— Отведете тези двамата на някое по-изолирано място, докато обсъдим чутото.

Гай удари гърдите си с юмрук и направи знак на Джейк и Кейди да го последват.

Тиберий се провикна подире им.

— Нека момчето остави раницата си, а момичето — странния музикален инструмент. Ще бъдат изучени от магистрите за евентуални следи от алхимиите на Краля на черепите.

Импровизираната им килия нямаше прозорци и едва ли бе по-голяма от килер за дрехи. Подът бе застлан със слама. Стената в дъното цялата бе покрита с лавици, отрупани с буркани от зелено стъкло, запечатани с восък, които криеха мътното си съдържание. Покрай друга от стените бяха наредени бъчви и високи до кръста глинени делви. Помещението миришеше на мускус и пипер.

Трябва да е кухненски килер, реши Джейк, и мисълта за храна предизвика недоволно къркорене в стомаха му. Кога се хранихме за последен път? Лондон му се струваше отдалечен на милиони километри и милиони години. А може би наистина бе така.

Кейди крачеше напред-назад в тясното помещение, скръстила ръце пред гърдите си.

Джейк прекоси килера и застана пред стената, от която грееше единствената светлинка в килията им. В камъка, с помощта на винтове, бе закрепен железен фенер, увенчан с един от онези блещукащи кристали. Беше прекалено високо, за да успее да го достигне, затова Джейк се огледа за жици или кабели, които да го захранват. Не видя нищо подобно, но въпреки това искаше да го огледа по-отблизо.

Може би ако домъкна тук някоя от онези бъчви…

Кейди изрита една от глинените делви и се обърна към Джейк.

— Как се озовахме на това ненормално място?

В погледа й се четеше ужас. Джейк сви рамене, почувствал, че сестра му се нуждае от отговор, от какъвто и да било отговор.

— Вероятно сме задействали някаква… не знам, може би квантова дупка.

— Каква дупка?

— Пробив във времето и пространството. Пространствена аномалия.

Кейди завъртя очи.

— С други думи… нямаш представа.

Джейк се намръщи, но всъщност тя беше права. Посочи блещукащия артефакт.

— Добре, сигурен съм, че има нещо общо със счупената монета, която ни подариха мама и татко.

Кейди посегна към врата си.

— Защо тогава са ни изпратили такова глупаво нещо?

Джейк седна върху една от бъчвите.

— Мисля… мисля, че за да го скрият на сигурно място. Но не зная…

Гласът му потрепери накрая. Единственото, в което бе сигурен, бе, че тревогата му нарастваше с всяка изминала минута. Ами ако съветът вземеше решение да прогонят двамата със сестра му обратно в джунглата? Никога нямаше да оцелеят сами.

Кейди отиде при него и седна на съседната бъчва.

— Може би си прав, Джейк — каза тихо тя. — Мама и татко не биха могли да знаят, че ще пъхнем монетите в онази пирамида.

Тя кръстоса ръце на гърдите. Изглеждаше притеснена.

Джейк си представи озарения от пламъци артефакт в Британския музей. Спомни си и как Морган Дръмонд се бе втурнал към тях, опитвайки се да ги предупреди. Дали пък той не знаеше нещо? Или просто се опасяваше да не повредят това безценно съкровище от древността, докато се намират под неговата опека? Джейк поклати глава и се опита да сложи някакъв ред във въпросите, които го измъчваха.

— Със сигурност знаем, че не сме единствените, озовали се тук — започна най-накрая Джейк, съсредоточавайки се върху известните им факти. — Някой или нещо събира късчета от древни цивилизации от Земята — от различни епохи и различни континенти — и ги пренася в този свят.

— Цяло щастие е, че тези племена не са се избили помежду си, когато са се озовали тук — каза Кейди.

— Трябвало е да обединят усилия, за да оцелеят. На това опасно място врагът на твоя враг е твой приятел.

— Джейк докосна гърлото си. — Плюс ефекта на универсалния преводач. Възможността всички да разговарят помежду си и да се разбират е средство, което гарантира дълготраен мир тук. Където и да се намира това тук.

— Но къде сме?

Джейк поклати глава.

— Може да е друг свят, друго измерение. Ако успеем да разберем това, може би ще открием и начин как да се измъкнем.

Кейди въздъхна шумно, сякаш я очакваше много работа.

— Не е важно как сме се озовали тук. Важното е как ще се приберем у дома.

Джейк отново забеляза надигащата се у сестра му истерия. Преди това състояние да обхване и него, той заговори на висок глас, за да заангажира съзнанието си и да не позволи на страха да проникне в него.

— Тези две загадки са свързани помежду си. Как сме се озовали тук и как да се приберем у дома. Няма да успеем да разрешим едната, без да разрешим другата.

Кейди протегна ръка и стисна дланта му.

— Интересуваш се от археология и древна история. Ако някой може да разреши загадките, това си ти.

Джейк поклати глава. Представи си каменния дракон да лети над близката гора. Пирамидата сигурно криеше някои отговори. Трябваше да намери начин да влезе вътре. Спомни си обаче предупреждението на Марика.

Забранено е да се ходи там. Само тримата магистри на алхимията имат право да влизат в храма и да виждат кристалното сърце на Кукулкан.

Джейк вдигна поглед към кристала с размер на юмрук, който блещукаше на върха на железния факел, и започна да съставя план.

— Първо трябва да… — прошепна той.

Кейди се намести по-близо до него и заслуша внимателно.

Джейк продължи с по-уверен глас.

— Първо трябва да съберем информация.

— Информация?

— Да разберем колкото се може повече. За да направим това обаче, трябва да изпълняваме разпорежданията им и да не предизвикваме подозрения, докато проучваме това място.

Кейди сбърчи чело.

— Значи трябва да правим това, в което ни обвиняват. Трябва да шпионираме тези хора.

Джейк кимна, беше напълно наясно с рисковете.

— Държим ли се един за друг, всичко ще бъде наред. Би трябвало да можем…

Силен трясък накара и двамата да подскочат стреснато. Вратата на килера се отвори със скърцане и на прага се появи Гай. Гласът му бе твърд и безмилостен.

— Последвайте ме — нареди им той. — Съветът на старейшините реши съдбата ви.

Когато влязоха в залата, всички погледи се впериха в тях. Никой не пророни нито дума. Тишината правеше атмосферата в залата още по-потискаща. Тиберий пристъпи напред, за да ги посрещне. Изражението му бе сурово и негостоприемно.

О-хо!

Първите думи на римлянина не предложиха никаква утеха на двете хлапета.

— Появихте се в Калипсос в трудни времена. Зловещи създания обикалят около границите ни. Носят се слухове за още по-страшни чудовища, които се крият във вътрешността на джунглата, за мрачни сили, които се надигат като буря срещу ни. Затова и появата ви бе посрещната с подозрения.

Стомахът на Джейк се сви на топка.

— В същото време, от основаването си насам Калипсос винаги е бил място, където всички са били добре дошли и са живели в мир и разбирателство. Ние не бива да нарушаваме тези принципи дори пред лицето на мрака. Освен това, с помощта на вашите необикновени алхимии, вие спасихте не просто едно от нашите деца — Тиберий посочи Марика, — но спасихте и моя син.

Раменете на Пиндор, и без друго провиснали унило, се смъкнаха още по-надолу.

Тиберий продължи:

— Дъщерята на магистър Балам свидетелства за ужаса по лицата ви при появата на гракила, един от слугите на Калверум Рекс. Тя вярва, че страхът ви е бил неподправен.

Джейк си спомни съществото, опитващо се да се измъкне от хватката на полето между двете кули. Страхът му бе съвсем истински. Джейк погледна крадешком към Марика и й благодари безмълвно за това, че е потвърдила разказа им. Тя бе свела смирено поглед и не откъсваше очи от пръстите на краката си.

Тиберий продължи и Джейк насочи вниманието си отново към него.

— Макар съветът да не взе решението си единодушно, мнозинството гласува да ви бъде позволено да останете в Калипсос. Засега.

Джейк въздъхна с облекчение. Това не бе най-топлият прием, с който можеше да го посрещне това необикновено място, но все пак вършеше работа.

Тиберий посочи бащата на Марика.

— Магистър Балам бе достатъчно любезен да отвори дома си за вас, млади Джейкъб. Той прояви желание да научи повече за вашата на-ука.

Джейк беше останал без думи, но все пак успя да каже нещичко.

— Б-б-благодаря. Няма да създаваме проблеми. Обещавам.

Тиберий вдигна ръка.

— Не ме разбра правилно. Сестра ти няма да отиде там заедно с теб.

— Какво? — заекна Джейк. — Почакайте. Смятах, че…

Тиберий смръщи чело и това накара Джейк да замълчи.

— Старейшина Астрид Улфсдотир помоли Катрин Ренсъм да се присъедини към нея в Борнхолм.

Високата жена кимна.

— Тя е здрава и силна. Сигурна съм, че от нея ще излезе добър воин.

Джейк се обърна към сестра си. Кейди беше пребледняла.

Тиберий продължи.

— Последното условие, свързано с престоя ви в Калипсос, е синовете ми да бъдат ваши… придружители. Няма да излизате на улиците без тях.

Джейк разбра значението на тези думи. Бяха се сдобили с пазачи.

— Пиндор ще се грижи за теб — Тиберий кимна към Джейк. — А Херонид ще се грижи за сестра ти. Поне за известно време.

Докато преценят, че могат да ни имат доверие, помисли си Джейк.

— А сега, вече е късно — завърши Тиберий. — Най-добре да отидете в новите си домове и да се настаните.

Жената от народа на викингите отиде при Кейди и я тупна с длан по раменете. Марика се втурна към Джейк. На лицето на момичето бяха изписани едновременно съжаление и вълнение.

Джейк обаче гледаше към Кейди. Погледите им се срещнаха. Знаеше какво си мисли сестра му. Тя му се доверяваше изцяло и вярваше, че ще намери начин да ги върне у дома. Думите, с които я бе успокоявал преди малко, отекнаха в главата му.

Държим ли се един за друг, всичко ще бъде наред.

Канеха се вече да потеглят, когато Джейк осъзна, че планът му — планът, който бе съставил преди броени минути — вече се проваля.

Как тогава щяха да намерят пътя към дома?

10. Белият път

Джейк прегърна сестра си, преди да ги разделят. Почувства се неловко. Не можеше да си спомни кога я бе прегръщал за последен път. Освен това всички ги наблюдаваха, което направи неудобството му двойно по-голямо. Прошепна в ухото й, полагайки усилие да изрече думите на английски, а не на общия език, защото не искаше никой да ги чуе.

— Наблюдавай всичко. Събирай знания.

— Какво трябва да правя?

— Забавлявай се. Сприятелявай се.

Това бе умение, което Кейди бе овладяла до съвършенство, а Джейк на свой ред изобщо не владееше. Когато ставаше въпрос за шпиониране обаче, подобна дарба бе от изключително значение.

Тиберий се покашля зад тях.

— Достатъчно. Мръква се, а ни чака още много работа.

Джейк отстъпи назад. Кейди, която вече не прегръщаше брат си, като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си. Най-накрая ги скръсти на гърдите, но изражението й издаваше безпокойство.

Астрид пристъпи към Кейди и я докосна по лакътя.

— Борнхолм не е далеч, но ако не тръгнем веднага, вечерята ще изстине.

Кейди се сбогува с Джейк с последен отчаян поглед, сетне тръгна с Астрид към изхода на залата. Джейк ги наблюдаваше как се отдалечават.

— Не се притеснявай, ah xi’paal — успокои го бащата на Марика, превключил внезапно на езика на маите. — Ще виждаш сестра си поне веднъж дневно… в краен случай през ден. Дотогава, позволи ни да ти покажем къде ще живееш.

Марика улови крайчеца на елека му и го задърпа към свода отдясно на горната банка.

— Двамата с татко живеем в Кулата на просвещението, както и всички останали магистри в Калипсос. — Нефритените й очи проблеснаха свенливо. — Ела, нека ти покажа…

— Мари, остави приятеля ти да си поеме дъх — сгълча я баща й. — Ще имаш достатъчно време да го разведеш наоколо, но предполагам, че в момента една вечеря би го заинтригувала далеч повече от разходката.

Стомахът на Джейк изкъркори в знак на съгласие.

Марика го поведе към свода, при тясна вита стълба. Когато Джейк се озова пред нея, се поколеба дали да поеме нагоре, или надолу.

— Долу са покоите на магистър Захур. Той живее в приземните етажи на кулата, където държи клетки с малки животни от джунглата за своите изследвания върху алхимията на живота — каза Марика.

Джейк си спомни татуираният египтянин. Забеляза и как устните на Марика се изкривиха в знак на неодобрение; заниманията на магистъра очевидно не й допадаха.

Марика повлече Джейк нагоре по стълбите.

— Първите етажи принадлежат на магистър Осуин. — Тя понижи глас, докато прекосяваха неговите покои и се опита да прикрие усмивката си. — Той не обича да изкачва повече стълби от необходимото — освен ако на върха не го очаква нещо за ядене.

След като изкачиха още няколко етажа, двамата се озоваха пред площадка, от която тръгваше късичък коридор, завършващ пред дървена врата. Марика извади от джоба си дълъг месингов ключ и го пъхна в ключалката. Чу се изщракване, Марика натиска дръжката на бравата и отвори вратата.

— Нашият дом — обяви тя и покани Джейк да влезе преди нея.

Той се озова в просторна дневна с кръгла форма. Други коридори водеха към съседните стаи, а тясна стълба се изкачваше до втория етаж. Тъй като нямаше прозорци, стаята се осветяваше от светещи кристали с кехлибарен цвят, които висяха на железни вериги, закачени на дървените греди по тавана.

В центъра на помещението имаше кръгла маса, отрупана вече с бели керамични съдове — от краищата на капаците им излизаше пара, разнасяше се аромат на подправки и къкреща яхния. От едната страна се издигаше купчинка питки. От другата — голям съд, пълен с плодове с бодлива кора с размерите на малки пъпеши.

Джейк пристъпи към масата, но с периферното си зрение забеляза някакво движение вляво. Обърна се навреме, за да види как безшумно се затваря тясна врата, малко по-широка от дъска за гладене.

— Кой…? — обърна се към Марика и баща й. — Някой друг живее ли с вас?

— Сега сме само ние двамата… — каза магистър Балам с тъга в гласа. — Ела, да вечеряме, докато храната не е изстинала.

Докато се настаняваше на масата, Джейк изви глава към тясната врата. Може би му се бе привидяло. Обърна се към масата и се зае с храната, следвайки примера на Марика, която използваше питките като тортили, отрупвайки ги с парчета месо от една от керамичните купи.

Хлябът бе мек и топъл, а месото се топеше върху езика му. Ядеше бързо, не си даваше сметка колко гладен е бил всъщност. След няколко хапки обаче, лицето му почервеня и той започна да маха с ръка пред устата си. Това като че ли подсили лютенето.

Марика посрещна с усмивка страданието му.

— Огнени чушки.

Паренето стихна достатъчно, за да може да говори.

— Те са… вкусни са.

Бащата на Марика го потупа по гърба, без да спира да дъвче. Очите на мъжа се напълниха със сълзи.

— Много са люти! — едва успя да изрече.

Марика започна да подканя Джейк да опита всички блюда на масата. Взе един малък керамичен чайник и му наля в чашка гъста тъмна течност. Той се намръщи при вида на топлата напитка с цвят на кал, но взе чашката и я помириса. Очите му се разшириха от изненада, характерният познат аромат му напомни за дома.

— Шоколад! — Всъщност не би трябвало да се изненадва. Именно маите бяха изобретили шоколадовите напитки. Отпи мъничко. Шоколадът бе по-горчив и по-гъст, отколкото бе свикнал. Може би няколко бели ружи щяха да го подсладят…

— Ние го наричаме какао — каза Марика.

Джейк кимна и отпи отново. Усети, че бащата на Марика го изучава отстрани и си придаде равнодушен вид. Не искаше никой да разбере колко добре познава обичаите на маите. И без друго изпитваха подозрения към него.

Когато приключиха с вечерята, стомахът му бе толкова пълен, че той се облегна назад на стола си. Бащата на Марика, който седеше вдясно от него, стори същото и се оригна толкова силно, че чиниите издрънчаха.

Марика изглеждаше ужасена.

Баща й се престори, че нищо не се е случило, намигна на Джейк и стана.

— Трябва да прочета някои неща в кабинета си, преди да си легна. Мари, защо не покажеш на младия Джейкъб стаята му.

— Татко, а може ли преди това да му покажа Астромикона? Гледката оттам може да му се стори интересна.

Когато баща й се съгласи, Марика скочи на крака и буквално измъкна Джейк от стола му.

— Но няма да пипате нищо, нали, Мари?

— Разбира се, татко.

— И не се бавете прекалено! — извика баща й, докато отваряше една от вратите. Джейк успя да надзърне над рамото му и да види писалище, отрупано със свитъци и листове пергамент, и лавици с наредени по тях още книги и книжа.

Джейк отправи изпълнен с копнеж поглед към кабинета. Вероятно някъде в онези купчини с книги се криеше отговорът на въпроса къде се намира, как бе попаднал тук и как можеше да се върне у дома.

Марика го поведе към вратата, която водеше към спираловидната стълба. Преди да се усети, вече се катереше след нея.

— Къде отиваме? — попита Джейк, опитвайки се да сдържи прозявката си. След като напълни корема си, чувстваше тялото си два пъти по-тежко.

— Ще видиш.

Докато се изкачваха, един въпрос започна да го измъчва. Все още усещаше топлия шоколад по устните си, затова попита:

— Мари, как успявате да приготвите какао тук, в Калипсос? Не ви ли трябват какаови дървета от родината?

Тя кимна.

— Научихме се да се храним с това, което расте на този свят, но не сме забравили напълно нашите традиции. Някои от хората ни пристигнаха тук със семена, които посадихме. Това е обичай, който датира от основаването на Калипсос. Всички заедно работим в хармония, но всяко племе почита родината си и се надява един ден да му бъде позволено да се върне в нея.

Джейк си представи града и започна да разбира малко по-добре това място. Калипсос не бе толкова сплав, колкото мозайка от различни култури и всяка от тях бе запазила своите уникални особености и вкусове.

Докато им бъде позволено да се върнат в родината си.

Джейк разбираше този копнеж добре, твърде добре.

— Пристигнахме — обяви Марика и взе тичешком последните стъпала.

Бяха достигнали края на спираловидната стълба. Марика бутна вратата на върха и свеж полъх на бриз погали лицата им. Горещият задух от деня бе отстъпил място на приятна вечерна прохлада. Ветрецът помогна на Джейк да прочисти паяжините, появили се в главата му след обилната вечеря.

Той се покачи на върха на кулата и се огледа с широко разтворени от изненада очи. Небето над главите им бе обсипано със звезди — с повече звезди, отколкото той бе виждал някога. Опита се да открие някое познато съзвездие, но не успя да различи нито едно. Все пак познанията му по астрономия бяха сравнително ограничени. У дома прекарваше повече време, вперил поглед надолу, а не нагоре към небосвода — издирваше фосили, четеше книги, търсеше разни улики в калта или пръстта.

Но в нощното небе грееше нещо, което не можеше да бъде сбъркано — звездна ивица, образувала бляскав свод от светлина.

— Млечният път — прошепна Джейк по-скоро на самия себе си, отколкото на Марика. Почувства по тялото му да се разлива топла вълна, обзе го онова приятно усещане, свързано с познатите неща, с дома.

Марика стоеше редом до него и също гледаше нагоре. Тя повдигна ръка и проследи светлата ивица.

— Sak be — каза тя на маянски.

Когато проумя значението на думите й, сърцето на Джейк заби учестено. Същите думи бяха изписани като символи на двете половинки от златната монета: sak be, което означаваше „бял път“.

Продължи да се взира в небето.

Млечният път, това бе Белият път на маите.

Марика продължи:

— Народът ни вярва, че Белият път води към този свят. Така сме се озовали тук.

Джейк изучаваше яркия звезден низ. Онова, което само допреди миг му се бе сторило приятно познато, сега му изглеждаше студено и необяснимо. Пръстите му стиснаха връвчицата около врата му. Поне що се отнася до двамата с Кейди, Белият път наистина ги бе довел тук.

Дали обаче щеше да е в състояние да ги върне обратно?

— Всяка вечер татко наблюдава небето, търси отговори на въпроси, свързани с времето и с този свят.

— А търси ли път към дома?

Марика кимна и понижи глас.

— Прекарва прекалено много време тук. Особено през последните години.

Посочи му покрива на кулата. По ръба й се издигаше каменна стена с височина един човешки бой, но в средата на открития покрив се издигаше огромен бронзов купол. Джейк го бе забелязал още отдолу. Беше с размерите на гараж за две коли. Бронзът бе кован и излъскан като огледало. Повърхността му отразяваше светлината на звездното небе, единствено тесни отвори близо до върха, наподобяващи резки върху слънчев часовник, нарушаваха гладките му контури.

— Астромиконът — каза Марика. — Тук работи баща ми, картографира движението на слънцето, луната, звездите. Той предсказа голямото затъмнение от вчера.

Любопитството и желанието подтикнаха Джейк да пристъпи към отвора в купола. Трябваше да надникне във вътрешността му. Когато направи първата крачка, над главата му прелетя черна сянка и скри за миг отражението на звездите. Марика също я видя и ахна от уплаха. Джейк мигом се сети за отвратителния крилат гракил. Дали противното създание не бе успяло да ги намери?

Той задърпа Марика към вратата, която водеше към стълбите. Двамата не откъсваха поглед от огромното крилато създание, което кръжеше около върха на кулата, килнало се към едното си крило. Луната го освети и стана ясно, че това не е гракил. Съществото беше прекалено голямо, покрито с тъмни пера. То сви крила, гмурна се надолу и кацна тежко, пляскайки трескаво с крила. Настани се на каменния парапет на кулата.

Марика спря да отстъпва уплашено.

— Това е един от патрулите на Калипсос.

Съществото наведе глава и разкри ездач, настанил се в седло, привързано на гърба му. С ловкост, характерна за многократно отработвано движение, мъжът развърза ремъците и взе в ръце спътника, който бе настанил зад гърба си. Сетне се измъкна от седлото и скочи върху покрива на кулата.

Патрулът направи две неуверени крачки, но изтощението го събори на колене. Положи грижливо спътника си върху каменния под.

— Доведете помощ… — дрезгаво пророни той.

Марика се обърна към вратата, която водеше към стълбите. Разнесоха се викове. Някой бе забелязал патрула и бе повикал помощ.

— Стой тук — каза Марика и хукна надолу по стълбите.

Джейк остана, ако можеше да помогне с нещо.

Крилатото създание дишаше тежко с отворен клюн, очевидно бе също толкова изморено, колкото и ездачът му. Огромната птица изглеждаше достатъчно силна да вдигне цяла крава във въздуха.

Патрулът пристъпи към простряната върху камъните фигура. Джейк направи същото и видя, че спътничката на ездача е жена. Беше облечена също като старейшината на викингите, която бе отвела Кейди — със зелена туника и ботуши до коленете. Ако съдеше по русите й коси, определено бе от племето на Астрид Улфсдотир. Джейк си припомни разговора за изчезналите ловджийки.

Явно патрулът бе намерил една от тях.

— Ела насам, момче — нареди му ездачът с железен глас, който не търпеше възражения. — Стой при нея.

Джейк се втурна напред и приклекна край плаща на жената. Патрулът стана и отиде при птицата. Погали я с ръка, сякаш за да я успокои, после отиде и взе ведрото, оставено под една ръчна помпа. На главата си носеше корона от пера със същия цвят като тези на птицата. Ако се съдеше по острите черти на лицето му, ездачът приличаше на северноамерикански индианец.

Мъжът подаде ведрото с водата на огромната птица, сетне отново протегна ръка, за да я погали.

Джейк насочи вниманието си към жената. Очите й бяха отворени, но той подозираше, че тя нищо не вижда. Гърдите й се надигаха и спускаха, но никоя друга част от тялото й не помръдваше. Дори когато Джейк улови дланта й в ръката си и я стисна лекичко — искаше да й покаже, че не е сама — тя изобщо не реагира.

От едното й рамо стърчеше стрела с перо накрая. Туниката около нея бе потъмняла от кръв. Джейк посегна към стрелата…

— Не пипай това! — прогърмя глас зад гърба му и той замръзна на място.

Гласът бе долетял откъм стълбите. Джейк се обърна и видя магистър Захур да се носи към него като черен гарван. Татуировките на челото му грееха в червено, озарени от звездната светлина.

Захур коленичи на каменния под и отпрати Джейк с ръка, сякаш бе досадна мушица. Едва сега Марика се завърна с баща си. Магистър Балам се присъедини към своя колега, но застана от другата страна на жената. Захур вече бе започнал да я преглежда. Докосна гърлото и устните й, сетне се приведе, за да се взре в очите ѝ.

Патрулът се присъедини към тях.

— Намерих я заедно с две от посестримите й отвъд Костен връх. Мъкнеха я на носилка. Командирът на патрула ги отведе в Борнхолм, а на мен нареди да доведа ловджийката тук, за да видите дали има някаква надежда…

— Това е ловджийката Ливия. — Каза мрачно магистър Балам.

Марика се присъедини към Джейк. На лицето й бе изписана тревога.

— Това е кръвната сестра на старейшина Улфсдотир. Някога двете с майка ми бяха много близки. Чела ми е приказки…

— Трябва да я свалим долу, в моите покои — каза Захур, а думите излизаха от устата му подобно на пара от тяло, изгарящо от гняв. — Всичките ми лечебни отвари са там. Но преди това… острието на стрелата е останало в тялото й. Трябва да го извадим. При това веднага.

Балам се обърна към Джейк и Марика:

— Помогнете ни.

Магистрите обърнаха жената на една страна. Джейк хвана главата й, а Мари седна върху бедрата й, за да помогне на мъжете да я удържат.

Захур улови стрелата.

— Трябва да натисна острието на стрелата, така че да излезе обратно през рамото — тогава ще го отчупим. — Захур погледна Джейк. — И никой да не го докосва!

Балам хвана здраво жената, а Захур сви пръсти.

— Сега! — извика той и натисна.

Стрелата изскочи от гърба на жената. За миг на Джейк му се стои, че тя прилича на озъбена змийска глава, сетне видя, че това е най-обикновено острие на стрела, само че по-черно от най-тъмната сянка досущ като парче обсидиан.

— Побързай! — предупреди Захур.

Балам извади от джоба си къса пръчка. Върхът й сякаш гореше, но Джейк видя, че това всъщност е парче кристал. Балам протегна ръка и докосна върха на стрелата с кристала. Писък прониза нощта и се понесе към небето. Тялото на жената подскочи в ръцете им, но писъкът не бе излязъл от нейното гърло. Джейк бе сигурен, защото придържаше главата на ловджийката. Бе дошъл от върха на стрелата.

Когато Балам се отдръпна назад, Джейк видя, че върхът на стрелата вече не е черен, а е късче прозрачен кристал. Балам обви върха с парче кожа, което държеше в ръката си, и го отчупи от стрелата.

Сега вече Захур позволи да обърнат жената по гръб. Тялото й отново бе станало безчувствено и неподвижно. Очите й бяха затворени, но дишането й се бе успокоило.

— Ще оживее ли? — попита патрулът.

— Рано е да се каже — отвърна Балам. — Кръвният камък я е отровил. Възможно е в тялото й да са останали парченца, които са се отчупили от острието.

Прекъсна ги шумната поява на магистъра-англичанин. Той едва провря туловището си през вратата.

— Чух за… какво мога да направя?

— Спокойно, Осуин. — Балам отиде при него и показа на шишкавия магистър върха на стрелата, увит в парчето кожа. — Извадихме го.

Осуин пребледня, но посегна към острието.

— Трябва да го изследваме, преди алхимията му да изчезне напълно.

Захур се нахвърли върху тях подобно на ураган.

— Да не сте полудели? Трябва да го унищожим!

— Но това може да ни даде отговори относно природата на кръвния камък…

Следващите думи на магистрите преминаха в шепот. Джейк не успя да чуе какво си говорят. Продължаваше да придържа главата на жената и в един момент забеляза, че устните й помръдват едва-едва. Наведе се към нея. С всеки свой немощен дъх, тя повтаряше едни и същи думи.

Той идва… той идва… той идва…

Внезапно отвори очи. Впери поглед в Джейк и здраво стисна китката му.

— Помогни ми…

Преди момчето да успее да реагира, тя се отпусна в ръцете му, затвори очи, устните й останаха безмълвни, отново изгуби съзнание.

Захур, който не бе забелязал станалото, отиде при жената и каза:

— Достатъчно. — Сетне посочи към патрула. — Помогни ми да я свалим долу! Трябва да използвам най-добрите си отвари и мехлеми, за да спася живота й.

Джейк се изправи.

— Но тя…

Захур го избута встрани. Патрулът и тримата магистри използваха плаща на ловджийката като носилка, за да я повдигнат.

Бащата на Марика каза:

— Мари, покажи на Джейкъб спалнята му. Мисля, че емоциите бяха предостатъчни за една вечер.

Марика кимна. Джейк отстъпи встрани, за да направи място на групичката, запътила се към стълбите. Отиде до парапета и зарея поглед над Калипсос. Видя главната улица, която се виеше спираловидно от замъка към главната порта в крепостните стени. Градът изглеждаше толкова тих, мирен, спокоен. Достатъчно бе да се обърне и да види кръвта по камъните, за да разбере колко илюзорно е това спокойствие.

Той идва… той идва… той идва…

Джейк си спомни и ясните сини очи на ловджийката. В краткия миг, в който в тях се появи блясък, те му напомниха очите на майка му — също толкова весели, интелигентни, изпълнени с любов. Очи, които никога повече нямаше да види.

Помогни ми…

Джейк потръпна. Не бе успял да спаси майка си, но в този миг даде мълчалива клетва да направи всичко по силите си, за да спаси тази жена. Но как? Не знаеше нищо за този свят. Започна да се отчайва и тогава погледът му се спря на онова място, където се криеше последната му надежда.

Озарен в сребристо от лунната светлина, каменният дракон се извисяваше над заобикалящите го, потънали в мрак гори. Беше вперил поглед някъде отвъд каменните ридове, заобикалящи долината, и приличаше на куче пазач, което бди на своя пост.

Джейк усещаше, че отговорите, които търси, са скрити там.

Дали обаче щеше да ги открие навреме?

11. Чиракът на алхимика

Джейк се събуди с оплетени около тялото си завивки. Нужен му бе само един миг, един миг, изпълнен със страх и ужас, за да се опомни къде се намира. Бе сънувал родителите си. Изправи се и разтърка очи. Сърцето му биеше силно като сърце на състезателен кон, който току-що е пресякъл финалната права. Сънят бе толкова реален, че продължаваше да го плаши.

Беше се спуснал в каменната кариера зад имението и копаеше за фосили, когато майка му и баща му започнаха да го викат. Паниката в гласовете им го бе накарала да зареже всичко и да тръгне да се катери по ръба на ямата, но стените й бяха станали два пъти по-високи от обичайното и той не можеше да се измъкне. През цялото това време родителите му продължаваха да го викат, а той не можеше да ги види. Докато търсеше начин да се измъкне от каменната кариера, вниманието му привлече миниатюрна точица в небето. Джейк разбра, че това е причината за страховете на родителите му. Той наблюдаваше как точицата става все по-голяма и по-голяма, как добива очертанията на крилато създание, по-черно от катран, със змийски врат и копиевидна глава. То се устреми право към него, крилата му се разперваха все по-широко и по-широко и накрая закри слънцето. Сянката му падна върху Джейк и цялата кариера потъна в мрак. Температурата изведнъж падна и Джейк усети мразовит зимен студ.

Тогава един глас го повика, сякаш крилатото създание носеше на гърба си ездач, който Джейк не бе в състояние да види.

— Ела при мен…

Думите — същите, които бе чул, докато пропадаше в мрака, преди да се озове в този чужд свят — го бяха стреснали и сложили край на кошмара, който сънуваше.

Джейк остана в леглото още няколко минути, докато сърцето му се успокои. Тялото му се обливаше в пот, като при остър пристъп на треска. Продължаваше да чува онзи глас, дрезгав и стържещ, сякаш се опитваше със зъби и нокти да изпълзи от гроба. Накрая изрита завивките и юргана и отиде по боксерки до прозореца.

Отвори капаците и утринното слънце изпълни стаята. Една от онези малки птици от рода на птеродактилите, които тук наричаха остропери, прелетя покрай прозореца му. Нададе пронизителен писък и изчезна от погледа му.

Джейк задиша дълбоко, опитваше се да се успокои.

В Калипсос, прострял се в подножието на замъка, вече кипеше живот. Тракаха каруци, хора изпълваха улиците, тромави животни топуркаха по широките булеварди. На Джейк му се прииска да излезе навън и да се запознае по-отблизо с този нов свят.

Отдалечи се от прозореца, отиде до мястото, където предната нощ бе съблякъл дрехите си и ги бе захвърлил на пода. След дългия ден, необикновения прием в Калипсос и вълненията на върха на кулата, той едва бе успял да се добере до леглото.

Стаята му бе малко по-голяма от каменен килер, но пък бе уютна. В нея имаше легло, масичка с настолна лампа, стол и дървен гардероб, покрит с маянски йероглифи.

Докато прекосяваше помещението, Джейк мигом забеляза две неща. Дрехите, които бе захвърлил на пода, лежаха грижливо сгънати на стола и изглеждаха току-що изпрани. Взе елека си. Още беше топъл, сякаш преди минута-две го бяха извадили от сушилнята.

Това обаче бе невъзможно, нали?

Второто нещо, което му направи впечатление, бе открехнатата врата на гардероба. Разтвори я докрай и видя, че някой е върнал раницата му. Отвори ципа и провери съдържанието й. Като че ли всичко беше тук, но той провери по-обстойно, за да бъде сигурен. Пръстите му напипаха нещо необичайно на дъното.

Какво е това?

Опипа един от вътрешните джобове. Сигурно се бе скъсал по време на вчерашното бягство. В него обаче откри сребристо копче с размерите на монета от десет цента. Джейк го обърна. Нокътят му зачовърка миниатюрна антена.

— Това е… бръмбар… — изрече на глас смаяният Джейк.

Навъси се. Раницата, както и всички дрехи, бяха подарък от корпорацията „Бледсуърт“. Очевидно му бяха „подарили“ и още нещо.

Кипна от гняв. Прекоси стаята и изхвърли устройството през прозореца. То проблесна във въздуха, а един остропер се гмурна надолу, улови го с клюн, все едно бе истински бръмбар, и отлетя.

Джейк поклати глава.

Защо корпорацията — същата, която бе финансирала разкопките на родителите му — ще поставя бръмбар в раницата му?

Облече се бързо. Нямаше отговор на въпроса, но трябваше да отложи всяко проучване в тази посока. Точно сега имаше по-неотложни грижи.

Джейк огледа стаята си. Вратата на спалнята бе затворена, но очевидно някой бе влизал в помещението, докато бе спал.

Присви тревожно пръсти в юмрук. Предната вечер бе взел една допълнителна предпазна мярка. Прекоси стаята и приклекна до ръба на леглото. Пъхна ръка под рамката и напипа дневниците на родителите си. Беше ги скрил там на сигурно място.

Взе ги в ръце, но веднага изпита усещането, че нечии очи се взират в него, а нечии уши се ослушват за всяка негова дума. Прибра дневниците в джоба на елека си и ги потупа лекичко; сега се чувстваше малко по-спокоен. Метна раницата на гръб.

След като се приготви, отиде до вратата и я отвори. Стаята му бе разположена на втория етаж в дома на Балам. Стълбите, които водеха към дневната, се намираха в края на късичкия коридор. Джейк долови приглушени гласове, но разговорът се водеше прекалено тихо, за да чуе каквото и да било. Стигна площадката на стълбите, когато чу един глас да казва на висок тон:

— Просто го събуди, Марика!

Джейк надникна надолу и видя Марика да седи на масата с разтворена книга пред себе си. Беше отбелязала страницата си с пръст. Край масата се въртеше момче с римска тога и сандали. Беше Пиндор. Джейк си спомни, че старейшинът Тиберий възложи на момчето да бъде негов водач. Очевидно Пиндор бе дошъл, за да пристъпи към изпълнението на своите задължения.

Марика трябва да бе усетила присъствието на Джейк. Вдигна поглед към него, а той се изправи и леко се изчерви, смутен, че са го заловили да подслушва. Вдигна ръка, поздрави момичето и слезе по стълбите.

Марика се изправи.

— Има малко каша — каза тя и посочи купичката, покрита с капак. — Още е топла.

Пиндор завъртя очи.

— Нямаме време…

Тя го накара да замълчи само с един поглед.

— Само защото ти вече изяде три купички.

— Бях гладен! — Пиндор погали стомаха си. — Снощи си легнах, без да вечерям. — Последните му думи бяха придружени от сърдит поглед, отправен към Джейк, сякаш вината за това бе негова.

Марика въздъхна и се обърна към Джейк. Имаше сенки под очите, изглеждаше уморена. Очевидно не бе спала добре.

— Татко помоли да му се обадим, преди да тръгнем.

Джейк погледна към затворената врата на кабинета.

— Не — каза тя. — Той е горе в Астромикона. Магистър Осуин е при него. Двамата прекараха там цялата нощ.

— Изучаваха върха на стрелата? — попита Джейк.

— Така мисля.

Пиндор пристъпи към тях.

— Настина ли видя кръвния камък?

Джейк присви вежди:

— Кое?

— Стрелата, която е ранила ловджийката Ливия и я е отровила.

Джейк си спомни смъртоносното парче кристал, толкова черно, сякаш бе късче от най-черния мрак. Обзе го хлад само при спомена за него.

— И двамата видяхме върха на стрелата — каза Марика. Тя улови погледа на Джейк. — Татко я обезвреди бързо и отне силата й.

— Съжалявам, че съм го пропуснал — каза Пиндор.

— Не — изрекоха Марика и Джейк едновременно, при което стреснатият Пиндор отстъпи назад.

— Никога не съжалявай за подобно нещо — завърши Марика. Тя посочи с ръка към масата, за да смени темата.

— Джейкъб, искаш ли да закусиш? Днес кашата е с горски плодове. Много е вкусна.

Той поклати глава. Споменът за снощното кръвопролитие уби апетита му.

— Не, благодаря…, а и можеш да ме наричаш Джейк — добави той.

Марика посрещна думите му с усмивка, след което се обърна и тръгна към стълбите.

— Тогава да си вземем довиждане с баща ми и да тръгваме.

— Къде ще ходим? — попита Джейк.

— Татко предположи, че ще пожелаеш да посетиш сестра си. Да се увериш, че всичко с нея е наред. Също както при теб.

Джейк кимна бавно. Не всичко при него беше наред, но не каза нищо. Почувства се леко гузен. Изобщо не се бе замислил как се справя Кейди. Нищо чудно да се бе скрила под леглото от страх.

Горе, на върха на кулата, слънчевата светлина хвърляше отблясъци върху бронзовия купол на Астромикона. Джейк присви очи срещу ярките слънчеви лъчи и забърза след Марика, която се бе отправила към вратата.

Момичето почука и след миг пантите мазно проскърцаха. Магистър Балам надникна навън. Посивелите му коси бяха още по-разрошени от предната нощ, а очите му изглеждаха уморени. Въпреки това се усмихна, като видя кой стои на прага.

— А, добре. Исках да разменя няколко думи с младия Джейкъб, преди да излезе. — Той отстъпи назад и махна с ръка на Джейк да влезе. — Ела. Магистър Осуин отиде да подремне… и да хапне малко каша, предполагам. Което е добре, защото в противен случай нямаше да има къде да се завъртим.

Джейк влезе през ниската врата. Марика и Пиндор понечиха да го последват, но Джейк замръзна на място, вперил поглед в купола.

Цялото пространство над главата му бе изпълнено с плетеница от медни тръби и накъдрени спирали от стъкло с цвят на кехлибар, а от време на време от медните клапани излизаха със съскане облачета пара. Още повече го обърка обстоятелството, че целият този механизъм се въртеше бавно около централната си ос. По-малките му части обаче се въртяха с по-голяма скорост. Все едно се бе озовал в сърцевината на огромен часовник. С тази разлика, че този механизъм съскаше, въздишаше, къкреше, проскърцваше тихичко все едно бе живо същество.

Необикновената гледка се подсилваше от обстоятелството, че цялата тази машинария бе украсена с парченца кристали във всички цветове на дъгата. Висяха като коледна украса, но не върху елха, а върху метално дърво. Дали кристалите не служеха за баланс или пък задвижваха механизма?

Най-вероятно и двете, реши Джейк.

Каквато и да бе целта им, тази астрономическа лаборатория съвсем не беше примитивна.

Бащата на Марика го подкани да влезе по-навътре. Джейк спря погледа си върху долната секция на купола. Тя беше празна, ако не броим бронзовия работен плот, който опасваше в кръг цялата стена. Извитата като полумесец маса бе отрупана с всевъзможни странни на вид инструменти и прибори: най-различни тръби, купчини метални отпадъци, дървени лавици с парченца кристали. Навсякъде бяха разпилени книги с кожени подвързии, крехки на вид свитъци, листа пергамент, натрупани един върху друг. Част от работната маса бе заета от каменна плоча с височината на Джейк. Всеки сантиметър от повърхността й бе покрит със ситни редове. Знаците приличаха на онези, които бе видял изписани върху Рухналата порта.

Магистър Балам поведе Джейк към нещо, което момчето мигом разпозна. Айподът на Кейди бе разглобен на части. Сестра му би се хванала за косата при вида му.

— Ние, магистрите, се събрахме вчера и разговаряхме — каза Балам и посочи разглобения електронен уред. — Намираме тази ваша на-ука за изключително интересна. Не открихме в кутията нито един кристал и не можем да си обясним тази алхимия, която пренася гласове и звуци на голямо разстояние. Изглежда има какво да ни научиш, да споделиш… както и ние с теб.

Балам се обърна към него със скръстени ръце.

— Затова взехме решение да станеш мой ученик. Мой чирак. Също като дъщеря ми.

Марика изпищя зад гърба на Джейк, беше изненадана и развълнувана.

— Чирак? — попита Джейк.

— Ще започнеш да изучаваш алхимията.

Джейк не знаеше какво да каже, но си спомни предупреждението на Марика по отношение на пирамидата с дракона — как на всички било забранено да влизат там, освен ако не са магистри, господари на алхимията. Дали пък това не бе начинът да влезе в пирамидата? Надеждите му обаче бързо бяха разбити на пух и прах.

— Ако започнем сега, кой знае, — продължи Балам, — като навършиш трийсет, може да станеш и магистър.

На трийсет години?

— Не е ли чудесно? Ще бъдеш най-младият магистър в историята на Калипсос! — усмихна се широко Балам.

Джейк преглътна стона си. Не можеше обаче да откаже предложението.

— Кога… Кога започваме?

Балам изправи снага.

— Няма защо да прибързваме, ще започнем утре сутрин. Зная, че сега искаш да видиш как се справя сестра ти. Преди това обаче исках да ти дам този отличителен знак, символ на чираците на магистъра на алхимията.

Балам бръкна в джоба си и извади оттам тънка сребърна плочка — квадрат с височина колкото палеца на Джейк. Възрастният мъж пристъпи напред и я закачи на елека му като значка. Джейк погледна плочката. В среброто бяха инкрустирани четири парченца кристал. В средата искреше прозрачен кристал, ярък като диамант. Този диамант обаче блестеше със собствена светлина. Джейк позна, че това е същият камък, който кара да светят лампите и свещниците в Калипсос. Около него бяха разположени три други камъка, образуващи триъгълник: рубин, изумруд и ледено син сапфир.

— Четирите основни кристала в алхимията — поясни Балам, забелязал интереса на Джейк към камъните. — Четирите крайъгълни камъка, на които е построен нашият свят.

Бащата на Марика се обърна към работната си маса и взе в ръка рубинено червен кристал с размерите на яйце. Потри го между дланите си и той заблестя със свой вътрешен огън. Балам подаде камъка на Джейк.

Изгарящо от любопитство, момчето взе кристала и започна да го трие с бързи движения на ръцете. Камъкът бе горещ — и ставаше още по-горещ.

Балам му го взе с усмивка. Почука кристала със сребърно чукче, подобно на онова, което носеше на врата си като символ на магистърския си сан. Кристалът звънна като звънче и огънят в него угасна.

— Подобни кристали ни осигуряват топлина, докато сините камъни… — Балам взе друг кристал, този път с цвят на светъл сапфир. Присви устни и подухна върху повърхността на камъка. Студеният блясък във вътрешността на кристала засия по-силно.

Джейк можеше да отгатне предназначението му. Протегна длан над кристала.

— Студен е.

Балам кимна, почука камъка и го остави. Взе следващия, който бе с цвят на изумруд.

— Използваме тези два камъка, за да разговаряме на големи разстояния. Ако разделим зеления кристал на две, всяка половина вибрира в унисон с другата. Например…

Прекъсна го глас, който долетя от другия край на работната маса. Звучеше като през тенекия.

— Магистър Балам, трябва да говоря с вас. Спешно е.

— Извинете ме.

Балам взе някакъв предмет, който приличаше на дървена ракета за тенис на маса, но в средата й имаше дупка. Там, разположен в центъра на фина мрежа, подобно на паяк в своята паяжина, бе монтиран зелен кристал.

Джейк видя как мрежичката започва да вибрира, когато от камъка долетя глас.

— Магистър Балам…

Балам докосна камъка с пръст, накара го да замлъкне, сетне доближи устни и заговори като по радиостанция.

— Тук съм, Захур. Какво има?

Джейк усети напрежението в гласа му. Обичайното спокойствие бе заменено от тревога.

— Става въпрос за Ливия. — Последва продължително мълчание. — Състоянието й се влошава. Моите отвари и мехлеми трябваше вече да са й подействали. Опасявам се, че се нуждая от помощта ти, за да потърсим парченца от стрелата, останали в тялото й.

Джейк си представи ловджийката. Прониза го тревожно чувство. Спомни си какво се бе зарекъл предната вечер — да направи всичко възможно, за да й помогне.

Балам въздъхна и затвори очи. Позата му издаваше отчаяние, сякаш прогнозата, която бе направил, бе мрачна. Приведе се към кристала.

— Ще дойда в твоето подземие.

Сложи край на разговора с едно докосване с пръст. Сетне се обърна към Джейк и останалите. Опита се да си придаде изражение, което да бъде изтълкувано като надежда, но то се получи доста фалшиво.

— Ще продължим разговора си по-късно. Виж се със сестра си, Джейкъб.

Бащата на Марика ги отпрати с уморен жест. Джейк обаче не помръдна. Може би имаше начин да помогне, макар и с мъничко, на ловджийката.

— Магистър Балам — каза той. — Снощи, след като извадихте стрелата от ловджийката Ливия, аз я чух да шепне нещо. Не зная дали е важно, но това бяха последните й думи…

Гласът на Джейк заседна в гърлото му. Преглътна с мъка, но това бе най-малкото, което можеше да стори за жената, да сподели последните й думи.

Балам смръщи буйните си вежди.

— Чул си я да говори?

— Да. Макар че изглеждаше изпаднала в делириум, като че ли не съзнаваше какво става…

— Какво каза тя?

— Помоли за помощ, но каза и две други думи. Прошепна ги няколко пъти. Той идва. Сетне замлъкна.

— Той идва — повтори Балам. Сивите му очи проблеснаха угрижено. — Благодаря ти, Джейкъб. Не казвай нито дума за това пред никого. А сега, иди да видиш сестра си. Ще поговорим повече утре сутрин.

Трите деца бързо се изнизаха през вратата.

Навън, под ярките лъчи на утринното слънце, Марика и Пиндор впериха погледи в Джейк. Очите на Пиндор бяха огромни, а тези на Марика бяха присвити тревожно. Джейк не се нуждаеше от кристална топка, за да прочете мислите им, знаеше какво си мислят.

Той идва.

Само едно същество можеше да предизвика подобен страх.

Калверум Рекс.

12. Борнхолм

— Кой, по дяволите, е този Крал на черепите? — попита Джейк, докато тримата прекосяваха двора на замъка. Отдавна искаше да зададе този въпрос, но не сметна за уместно да го стори, преди да се озоват под ярката слънчева светлина.

Пиндор направи гримаса и захапа палеца си. Погледна към Марика.

Тя снижи гласа си до шепот и се приближи до Джейк. Пиндор направи същото.

— Името му е Калверум Рекс. Бил е магистър в Калипсос преди половин век. Баща ми е бил сред неговите чираци. — Марика посочи сребърния знак, който Джейк носеше. — По онова време Калверум бил най-надареният алхимик в Калипсос, несравнимо по-добър от останалите двама магистри. Но също като магистър Захур, той се настанил в подземията и забранил на останалите да влизат в тях. Държал там същества от джунглата.

Марика потръпна.

Пиндор продължи:

— Казват, че извършил всевъзможни ужасии там долу, експериментирал с нов вид кристал — кръвния камък — черен кристал, който отравя и уврежда плътта.

— Възможно е тази отрова да е увредила и него — продължи Марика. — Усамотявал се за все по-дълго време, понякога не излизал навън в продължение на месеци. После започнали да изчезват деца…

Стомахът на Джейк се сви на топка.

— Баща ми никога не би ни казал какво са открили в онези подземия. Един от магистрите загинал. Кулата едва не се срутила при пожар. Но Калверум избягал. Преминал през Рухналата порта и се скрил в джунглата. Неколцина избягали с него. Времената били трудни за народа ни. Останали сме само с един магистър, а той бил много стар и немощен и с трима чираци.

— Баща ти — предположи Джейк, — заедно със Захур и Осуин?

Тя кимна.

— Изгубили сме ценни познания, но поне сме се отървали от чудовището.

— Или поне така са смятали тогава — добави Пиндор.

Марика продължи:

— Двайсет години по-късно от джунглата започнали да пристигат слухове за необикновени зверове — като гракила, който ти видя. Уловили сме един от тях и сме го довели тук. Магистрите го изучили и установили, че е плод на зловещата алхимия на Калверум Рекс. Смята се, че той е построил крепост сред чукарите на Гръбнака, планините, които лежат на север от Блатото на огнените плевели. През годините изчезнаха доста ловци и патрули, а други, завърнали се от покрайнините на блатото, разказват за зловонен дим, издигащ се над заснежените склонове на Гръбнака.

— Значи още е там — каза Джейк.

— И става все по-силен — завърши Марика. — През последните няколко години противните му зверове идват все по-близо и по-близо до нашите граници.

Джейк си спомни гракила, пленен от силовото поле на Рухналата порта, неспособен да преодолее силата, закриляща долината.

— Ами този кръвен камък? — попита, сетил се за стрелата. — Какво всъщност представлява?

— Никой не знае със сигурност. След пожара в кулата изучаването на черната алхимия било забранено. Най-добре попитай баща ми…

Прекъсна я нечий вик:

— Ха! Я вижте, братчето на Херон!

Джейк се обърна и видя в другия край на двора групичка по-големи момчета. Седяха на оградата около корала. Зад тях конярите оседлаваха няколко отиса.

— Ей, Пин, още ли се страхуваш от големи гущери? — извика един от тях.

Друг се приведе към него и каза:

— Да не повярваш, че е брат на Херон. Страхува се дори от сянката си.

Лицето на Пиндор стана алено червено. Марика докосна приятеля си по лакътя, но той се дръпна рязко. С бърза крачка пое към вратите на замъка, а Джейк и Марика нямаха друг избор, освен да го последват.

— За какво е всичко това? — тихо попита Джейк.

— Пиндор искаше да се присъедини към ездачите, които патрулират из града, също като брат си и като баща си преди него. — Марика поклати тъжно глава. — Не се получи. Уплаши се, докато се опитваше да се качи на седлото. Всички бяха там. Дори баща му. Сега ще трябва да почака до следващата година.

— Какво се случи?

— Пин… ами, той се плаши от големите животни. Забелязал ли си как куцука с левия крак? Старият гущер на баща му — един свадлив бързоног — счупи пищяла на Пин, когато той беше на пет години. Влязъл в бокса му, за да му даде шепа сладка папрат. Никой не го видял.

Джейк се загледа в гърба на Пиндор. Момчето вървеше сковано, но изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не хукне към портата, да избяга по-далеч от младите ездачи, събрали се край плаца за упражнения.

— Всички разбраха как се е изложил и всеки, който разказваше историята, я украсяваше все повече и повече — каза Марика. — Ако Пин не беше син на старейшина Тиберий, едва ли щяха да обърнат толкова внимание на случката. Хората могат да бъдат толкова жестоки. Това бе една от причините да отидем отвъд Рухналата порта — където намерихме теб и твоята сестра.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако бяхме успели да се завърнем с парче от яйцето на гръмогущер — или още по-добре с цяло яйце! — това щеше да докаже смелостта на Пин и да сложи край на историите. Може би дори щяха да му дадат нов шанс да стане ездач.

Наближиха портите и последваха Пиндор, който пое по главната улица. Най-сетне той забави крачка и им позволи да го настигнат. Вървеше мрачно по улицата, забил поглед в пръстите на краката си.

Джейк закрачи редом с него. Не знаеше какво да каже, но определено разбираше какво изпитва Пиндор.

Момчето подсмръкна и рече тихичко:

— Вчера, когато онзи гръмогущер ни нападна, ти го прогони с твоята флейта.

— Всъщност това е свирка. — Джейк извади стоманената свирка от джоба на елека си. Подаде я на Пиндор да я разгледа. Момчето я взе в ръка и я загледа замечтано.

— Тя издава звук, който ние не можем да чуем — обясни Джейк, — но някои животни могат. Искаш ли да я задържиш за известно време.

Пиндор не откъсваше поглед от свирката.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Джейк сви рамене, добре съзнаваше, че някой трябва да ободри Пиндор.

Пиндор сви пръсти около подаръка.

— И това може да контролира зверовете в полето?

— Нямам представа, но определено привлича вниманието им. Ако се поупражняваш, можеш да я превърнеш и в средство за дресура.

Пиндор кимна. Болката в очите му бе изчезнала, отстъпвайки място на удивление.

— Благодаря — промълви той и продължи надолу по улицата с далеч по-лека стъпка.

Марика се изравни с Джейк и му се усмихна.

— Какво? — попита я той.

Тя се извърна, сетне го погледна крадешком с крайчеца на окото си. На устните й играеше усмивка.

— Какво? — отново попита той.

— Нищо — отвърна момичето. — Абсолютно нищо.

Пред тях изникна Борнхолм, домът на викингите. Приличаше на боен кораб, който се носи над покривите на Калипсос. Горната половина на сградата определено някога е била нос на древен кораб. Носовото украшение — издялана от дърво глава на чудовище с озъбена паст — стърчеше над улицата. Под нея се намираха портите, сковани от тежки греди, взети вероятно от самия кораб.

Пиндор хвана желязното чукало с формата на вълча глава и удари силно.

Отвори се дървен капак с желязна решетка.

— Кой иска да влезе в Борнхолм?

— Аз… — Пиндор се покашля, защото гласът му прозвуча плах и дрезгав. Опита отново, този път далеч по-уверено. — Идвам по заповед на магистър Балам. С мен е новодошлият Джейк Ренсъм, за да посети сестра си.

Миг по-късно отвътре отвориха едната половина от двойната порта. На прага застана висока русокоса жена и огледа гостите. Ако се съди по дълбоката бръчка между веждите й, не хареса особено това, което видя.

— Влизайте — рязко ги подкани тя.

Озоваха се в огромно помещение, с оголени мертеци под покрива, което стигаше чак до другия край на сградата, а там друг чифт врати отвеждаха в слънчев двор. Когато Джейк пристъпи прага, остана смаян от залата, наподобяващата пещера. В железни свещници с формата на еленови рога блестяха късчета бели кристали. Те осветяваха фреските, изписани на стената срещу камината. Викингски кораб пореше разпенените вълни на бурно море, квадратните му платна бяха издути от вятъра, а от бордовете му стърчаха гребла.

Тяхната домакиня забеляза интереса на Джейк.

— Това е „Валкирия“ — каза тя, а когато мина покрай нея, целуна върховете на пръстите си и докосна с тях кораба.

Джейк разпозна името от скандинавската митология.

— „Валкирия“? Не бяха ли те жените войни, които носили щита на Один?

Жената се обърна към Джейк с ръка на кръста.

— Явно знаеш нашите легенди.

Той я погледна право в ледено сините й очи.

— Някои от тях.

Тя кимна доволно.

— Аз съм Брунхилдр и се грижа огъня в Борнхолм никога да не угасва. Добре дошъл — сега вече гласът й прозвуча по-приветливо. — Сестра ти е навън. Следвай ме.

В мига, в който тя се обърна, от стълбите пред тях долетя тропот на ботуши. От последните стъпала скочиха две момичета, и двете чернокоси с еднакви смугли лица. Близначки. Трябва да бяха по-големи от Кейди.

Брунхилдр спря пред тях.

— Как е старейшината? — попита тя.

Едно от момичетата поклати глава.

— Старейшина Улфсдотир изкара нощта в Калакрис, край леглото на сестра си. Отказа да си легне и прекара цялата сутрин, отправяйки молитви към Один.

— И освен че отказва да легне, отказва и да се храни — добави второто момиче. — Но ние видяхме кой идва и се надяваме да носи новини за Ливия.

Всички погледи се насочиха към Джейк, Марика и Пиндор.

— Това са Христ и сестра й Мист — поясни Брунхилдр. — Те са носили ловджийката Ливия по целия път от бреговете на Блатото на огнените плевели насам.

Марика пристъпи напред и заговори с тих глас:

— Опасявам се, че не носим радостни вести. Баща ми и магистър Захур продължават да се грижат за Ливия с цялото си умение, но се страхуват, че в тялото й може да са останали късчета от кръвния камък, които да я държат на границата между този свят и отвъдния.

Близначките се спогледаха тревожно. Мист едва сдържаше сълзите си. Христ се опита да я успокои.

— Направихме всичко, което можахме.

Сетне се обърна към Джейк и останалите.

— Ливия прекоси блатото с малък сал. Остави ни на брега, а тя се приближи до леговището на Калверум Рекс. Отсъства пет нощи и се върна полужива с прясна рана от стрела. Изгуби съзнание, щом кракът й стъпи на сушата. Не каза нито дума.

Марика погледна Джейк и поклати съвсем леко глава. Баща й ги бе предупредил да запазят в тайна онова, което Джейк бе чул на върха на кулата.

Мист закърши ръце.

— Тя трябва да оживее.

— Магистрите ще направят всичко по силите си — обеща Марика.

Христ въздъхна.

— Ще предадем тези новини на старейшина Улфсдотир. — Тя улови сестра си за лакътя и двете хукнаха нагоре по стълбите.

Брунхилдр продължи към другия край на помещението и оттам към слънчевия двор.

— Живеем в мрачни времена — процеди тя през зъби. — Съжалявам, че сестра ти дойде в Борнхолм при такива трудни обстоятелства.

Тревогата на Джейк нарасна. Зачуди се как ли се спогажда сестра му с тези корави жени. Когато пристъпи под слънчевите лъчи, забеляза сестра си в центъра на двора. В двете си ръце държеше мечове!

— Вижте сега! — подкани Кейди събралите се около нея жени. Беше облечена в зелена туника и чифт ботуши, високи до коленете.

Кейди се отдалечи от жените с танцова стъпка и започна да върти късите мечове край тялото си в смъртоносен танц.

Какво правеше тя?

Джейк ахна, когато сестра му подхвърли единия меч във въздуха. Той се завъртя, проблесна на слънчевите лъчи и падна. Кейди го улови ловко за дръжката и го завъртя с елегантен жест.

Джейк изведнъж проумя, че е виждал този танц и преди. Това бе обичайното упражнение с палки на нейните мажоретки. Сестра му го бе репетирала толкова пъти, че сигурно бе в състояние да го изпълни и насън, а също и с мечове.

Изпълнението й бе посрещнато с аплодисменти.

Пейката, разположена край далечната стена на двора, бе изпълнена с мъже с викингски шлемове и плащове. Те се смееха и си шепнеха. Накрая на пейката Джейк забеляза познато момче с туника. Херонид май се наслаждаваше на назначението си като охрана на Кейди. Не откъсваше поглед от нея, следеше всяко нейно движение.

— Кейди! — извика Джейк, за да привлече вниманието ѝ.

Тя го забеляза и се усмихна още по-широко.

— Джейк, ето те и теб! Чух, че си дошъл!

Кейди подаде мечовете на една от зрителките и отиде при брат си. Той видя още, че тя е вързала косата си с панделка, какъвто бе обичаят сред ловджийките, но косата на Кейди бе сплетена на модерна френска плитка.

Тя забеляза погледа му и потупа косата си.

— Как ти се струва? Не исках да я връзвам на опашка. Щях да заприличам на Хайди.

Но това не беше всичко. Две от викингските жени също бяха вързали косите си френски плитки. Вгледа се по-внимателно. Какво бе това? Да не би едната да си бе сложила сенки на очите?

Олеле, Боже!

А той си въобразяваше, че сестра му страда и се къса от плач.

— Как си… какво…? — заекна Джейк.

— Добре съм, ако това искаш да ме попиташ. Грижат се добре за мен. А ти как си?

Джейк не знаеше откъде да започне. Изминалата нощ бе свързана с болка, кръв, слухове за вражеска армия, която се събира в джунглата. А какво правеше Кейди? Връзваше панделки в косите на своите приятелки и споделяше с тях козметичните си тайни. Нима нищо не се бе променило?

Кейди се засмя.

— Какво? Нали ми каза да си създавам приятелства.

Така си беше.

След което сестра му понижи глас.

— Ами ти? Успя ли да научиш нещо?

Джейк огледа останалите. Всички погледи бяха вперени в тях. Затова зашепна тихичко.

— Ще ти разкажа по-късно. Засега се опитвам да намеря начин да стигна до пирамидата. Там трябва да има някакъв енергиен източник.

Той докосна сребърния знак, закачен на елека си.

— Нещо свързано с кристалите.

Кейди се приближи и разгледа значката.

— Красива е.

Джейк се изчерви.

— Не е красива… тя е… важна.

Кейди се изправи и сви рамене.

— Добре, ако пирамидата е толкова важна, какво правиш тук? — Тонът й казваше Защо ми досаждаш?

— Защото исках да видя как си.

Кейди се намръщи на проявената от него загриженост, очевидно разкрила подтекста й.

— Не съм толкова безпомощна, Джейк.

— Никога не съм казвал подобно нещо.

Добре, де, може да ми е минало през ума…

Разговорът обаче не вървеше в желаната от Джейк посока. Той направи последен опит и махна с ръка към Борнхолм.

— Освен това реших, че ще искаш да разгледаш града с нас.

— С вас? — В гласа й се прокрадна познатата нотка на надменност. — Херон ще ме заведе на плаца за упражнения.

Херон! Откога Кейди и Херонид бяха толкова близки?

Кейди продължи:

— Очевидно след два дни ще има някакво голямо състезание. Нещо като шампионат с участието на римляните и… — Тя сбърчи нос. — Някакви сумисти или нещо подобно.

Сумисти? Джейк премисли всички възможности, припомняйки си различните култури, които бе забелязал тук.

— Да не би да имаш предвид шумери?

— Сигурно. Както и да е. Херон се опита да ми разкаже за играта. Прозвуча ми като поло. Както и да е, ще ме заведе на някоя тренировка. — Тя махна с ръка на своя придружител или пазач, който й отвърна със същия жест, но съпроводен от глуповата усмивка.

Джейк накрая се предаде.

— Ако нямаш нищо против, аз ще тръгвам с Марика и Пиндор.

Тя сви рамене, но в гласа й прозвуча остра нотка. Погледна го строго.

— Внимавай какво правиш. Не се разсейвай прекалено.

Джейк разбра какво се крие зад това подмятане. С други думи, Не се размотавай… намери пътя към дома. И докато той работеше именно по този въпрос, Кейди продължаваше да си играе на Барби в страната на викингите.

Сестра му му обърна гръб и се запъти към останалите от своята компания, а Джейк я изпрати със смръщен поглед. Кейди оставяше всичко на него, той трябваше да разбере какво става тук и как да се приберат у дома.

Щеше ли да се справи?

В съзнанието му отекнаха страховитите думи, сякаш за да му напомнят, че не разполага с много време.

Той идва, той идва…

13. Първото племе

Джейк излезе на улицата и се озова под фигурата, украсила носа на викингския кораб. Обърна се към Марика и Пиндор:

— А сега накъде?

Бе си въобразявал, че ще му бъде необходим цял ден, за да измъкне Кейди изпод леглото. И беше сгрешил. Както обикновено, сестра му се бе превърнала в център на вниманието. Това едновременно го дразнеше и успокояваше. Стоеше на улицата, не знаеше какво да прави, откъде да започне своите проучвания.

— Можем да ти покажем още от Калипсос — каза Марика.

— Хайде да отидем на пазара — предложи Пиндор. Той погледна към слънцето и погали корема си с длан. — Умирам от глад.

— Но ти току-що закуси — учуди се Марика.

— Беше преди цяла вечност.

Тя завъртя очи.

— Първо ще видим колкото се може повече от града.

Марика поведе групичката им по улиците. Във въздуха около тях се носеше радостна възбуда, цялото това стълпотворение от хора, техните викове и смях сякаш наелектризираха атмосферата. Пред една китайска пагода се бяха събрали съвсем малки дечица, които се упражняваха с цимбали и хорни.

— Настъпва пролетното равноденствие — обясни Марика. — Всъщност след два дни целият град ще го отпразнува с голям пир и тържества.

— И освен това е денят на олимпиадата — добави Пиндор с ентусиазъм в гласа. — Последната битка, която ще определи кое племе ще носи Вечния факел през тази година. Виж там!

Пиндор забърза напред. Няколко семейства си бяха организирали пикник в малък парк край крепостните стени. Момчето мина покрай тях и се насочи към една издадена тераса, от която се разкриваше обширна панорама. Посочи северния край на града. Там се издигаше голям стадион от камък, досущ като миниатюрен римски колизеум, който стигаше чак до вулканичните скали, заобикалящи долината, всъщност част от него бе вдадена в скалата.

— Там се поставят пиеси и други представления — добави Марика. — Не го използваме само за игри и борби.

Някакво раздвижване вдясно от колизеума привлече вниманието на Джейк. В почти отвесния ръб в непосредствена близост до стадиона бяха вкопани скални жилища. От най-високите им етажи отлетя ято огромни птици, които се понесоха над града в строга V-образна формация.

— Народът на вятъра — обясни Марика, проследила погледа на Джейк. Гласът й изразяваше удивление. — Единствените, които знаят как да опитомят големите пернати гущери. Взимат ги за отглеждане, веднага след като се излюпят, привързват ги към най-малките си деца. Казват, че така между тях се създава връзка, по-силна от тази между братя и сестри.

Когато птиците — всъщност гигантски археоптерикси — прелетяха над главите им, Джейк зърна мъжа, който бе кацнал на върха на кулата — беше облечен изцяло в дрехи от кожа, а на главата си носеше корона от пера. Разбира се, хората от племето му не наричаха себе си индианци или коренни жители на Америка. Това бяха имена, измислени от пришълци.

Джейк не откъсна поглед от небето чак докато птиците не се отдалечиха, издигайки се във висините с помощта на топлия въздух, който излизаше от един страничен канал на вулкана. Народът на вятъра. Името определено им подхождаше.

Тримата проследиха птиците, които се носеха в небето, прелитайки високо над замъка. Когато най-сетне се скриха от погледа им, Марика въздъхна:

— Закъсняваме. Трябва да се прибираме.

Джейк погледна отново към скалите, когато една сянка, прокрадваща се в храсталака, привлече вниманието му. Тъмната сянка се прокрадна бавно, сетне изскочи от скривалището си с бърз скок, грабна кокал, останал след нечий пикник, и отново се скри в храстите.

Огромните котешки очи проблеснаха в златисто, озарени от лъчите на залязващото слънце.

Саблезъбата котка. Същата, която Джейк бе освободил. Значи бе успяла да избяга и да си намери местенце, откъдето да се снабдява с храна.

— Ей, вижте… — Джейк се обърна, за да я покаже на Марика, но котката вече бе изчезнала.

— Какво? — попита Пиндор.

Джейк поклати глава и махна с ръка.

— Няма нищо.

Заобиколиха стените на замъка и се озоваха пред главната порта. Тук Пиндор се сбогува с тях, оставяйки Марика и Джейк да прекосят двора и да влязат в кулата.

Марика мълчеше, потънала в собствените си мисли, затова Джейк също не пророни дума, докато изкачваха спираловидната стълба. Когато стигнаха площадката пред дома на магистър Балам, Марика отключи вратата и най-накрая рече:

— Чудя се как ли е ловджийката Ливия…

Джейк ахна от изненада и тя замълча. Когато прекрачи прага, той видя, че стаята не е празна. Малко момче, може би с година по-малко от него, поставяше купа с плодове на масата. Джейк зяпна непознатия. И момчето го зяпна, след което бързо излезе през тясната странична врата. Скри се и затвори след себе си. Преди то да стори това обаче, Джейк зърна за миг тесни стълби, които приличаха на тайно стълбище, предназначено за прислуга.

Марика се намръщи, като видя изненадата му.

— Това беше Бач’ук. Помага ни да поддържаме домакинството.

Джейк не можеше да забрави лицето на непознатото момче. То имаше широки скули и силно издадени вежди, които стърчаха от плоското чело, полускрито зад дълги черни коси. Преди да се скрие, сините му очи не се откъсваха от Джейк, сякаш го бе познал отнякъде.

Джейк определено го бе познал… или най-малкото бе познал племето, към което принадлежеше момчето.

Бач’ук беше неандерталец.

— Те наричат себе си ур — обясни Марика, след като поведе Джейк към масата.

Покани го да седне и му показа как да обели един от плодовете в купата. Приличаше на банан, но формата му наподобяваше тирбушон. Не се белеше лесно. Марика го нарече квармабоб, но вкусът му не приличаше нито на банан, нито на боб, а на презряла праскова.

Марика все още бе под впечатление на объркването и изненадата на Джейк; явно я бе разтълкувала погрешно.

— Не се страхувай, макар ур да изглеждат странни, те са кротки и безвредни същества.

Джейк кимна, умът му работеше трескаво. Значи на този свят бяха прехвърлени не само човешки племена — Homo sapiens, — но и други. Племена от най-ранната история на човечеството също бяха откъснати от родните си земи и уловени в капана на този свят.

— Не се отличават с особен интелект — продължи Марика. — Въпреки че алхимията, дарила ни с общия език, помага и на тях, ур говорят рядко, а дори когато го правят, говорят бавно и използват най-прости думи. Татко смята, че мисълта им тече бавно, но иначе са силни и изпълняват прости команди.

Джейк обели още един квармабоб в опит да прикрие реакцията си. Не искаше да възрази на Марика, но си спомни, че мнозина археолози, сред които и неговите родители, смятаха неандерталците за не по-малко интелигентни от съвременните хора.

Марика продължи да говори, като внимателно претегляше думите си:

— В същото време, миналото лято група шумерски писари влезе в пещерите им, разположени по скалистия хребет, и се върна с описания на невероятни скални рисунки.

— Дело на ур?

Марика кимна.

— Иска ми се някой ден и аз да видя тези пещери. Писарите разказват, че по стените са били изобразени животни, които никой не е виждал. От друга страна обаче, ур първи са дошли в долината и вероятно са видели куп невероятни неща.

Това привлече вниманието на Джейк.

— Ур първи са дошли тук?

Марика се замисли и почеса долната си устна преди да отговори:

— Казват, че са дошли много преди да се появи което и да било от Изгубените племена. Най-древните истории за Калипсос твърдят, че ур живели в сянката на големия храм на Кукулкан и първи приветствали новодошлите в тези сурови земи, помогнали им да поставят основите на бъдещия Калипсос. Продължават да ни помагат и до днес като домашна прислуга или като миньори, които търсят в недрата на скалите кристалите, които използваме в нашата алхимия.

Джейк впери поглед в тясната врата, спомни си как снощи някой бе подредил масата, изпрал и върнал дрехите му. Нима неандерталците се бяха превърнали в слуги — или, в нещо още по-лошо, в роби? Последната мисъл лиши от блясъка му образа на мирните и задружни жители на Калипсос.

Марика въздъхна.

— Ур обаче предпочитат да стоят в пещерите си. Много са затворени и срамежливи. Домовете им са разположени от другата страна на скалистия рид, обърнати са с лице към джунглата. Няма защо да се боиш от Ба’чук. И той, и баща му служат на семейството ни от много години. Когато майка ми се разболя… когато тя…

Гласът на Марика потрепери. Тя поклати глава и впери поглед в своя квармабоб. Почукването на входната врата я избави от необходимостта да продължи разговора.

— Не можем да направим нищо повече, Осуин. — Това бе гласът на магистър Балам; звучеше смъртно уморен и дълбоко разтревожен.

— Но знаем, че в рамото й трябва да са останали късчета от кръвния камък, в противен случай досега да е дошла в съзнание. Ако успеем да извадим няколко парченца и да ги изучим, тогава може би ще успеем да разберем заплахата, срещу която сме изправени.

— Рискът е прекалено голям. И за Ливия, и за Калипсос. Кръвните камъни са в състояние да отровят всичко и всеки около себе си.

— Но не може да живеем в мрак завинаги, не и когато сянката надвисва над нашата долина. Захур е прекалено предпазлив. Може би това не е случайно.

Настъпи продължителна пауза, след което Балам изрече с твърд глас:

— Не вярваш в това, което казваш, нали, Осуин?

Последва тежка въздишка. Марика и Джейк се спогледаха. Знаеха, че не бива да подслушват, но никой от тях не помръдна.

— Предполагам, че не. Но не мога да забравя, че едно време Захур беше чирак на Калверум.

— Така е, но по едно или друго време всички сме учили при него.

Джейк погледна Марика.

— Ами какво ще кажеш за опитите на Захур? — настоя английският монах, понижил глас. — Използва подземията на Калверум. Експериментира със зверове, затворени в клетки, следва път, сходен с пътя, по който вървеше онова чудовище.

— Това е така, защото той изучава изкуството на изцелението. Знаеш каква голяма част от познанията си в тази област изгубихме след прогонването на Калверум.

— Да, да, да, зная, че си прав — призна Осуин. — Предполагам, че недоспиването ме изнервя, кара ме да се стряскам при вида на собствената си сянка. Много ми се иска Захур да напредваше по-бързо. Онези думи, които момчето е чуло… Той идва. Не можем само да седим и да кършим ръце.

— Разбирам те, Осуин. Уважавам научните ти методи. Смелите ти опити откриха безброй полезни алхимии, които подобриха живота ни. Но съм съгласен със Захур. Трябва да сме изключително предпазливи, когато си имаме работа с кръвни камъни, даже с парченца от тях, дори това да означава смъртта на ловджийката Ливия.

— Надявам се да си прав, приятелю — каза Осуин. — Очакват ни мрачни времена.

— И в този мрак — подчерта Балам, — трябва да се доверим на светлината.

Кратък, уморен смях разведри настроението им.

— Не беше честно. Цитираш собствения ми баща.

— Той беше мъдър човек.

Последва още една въздишка.

— По всичко личи, че е бил по-мъдър от сина си.

Двамата магистри се сбогуваха тихичко и вратата се отвори широко. Марика се извърна на другата страна и се престори на изключително съсредоточена в беленето на квармабоб.

Балам влезе в стаята. Като ги видя, веждите му подскочиха изненадано.

— А, вече сте се върнали. — Погледна към вратата, после отново към масата. Прокара пръсти през косата си, но успя само да я разчорли още повече. — Значи сте чули всичко.

— Съжалявам, татко — каза Марика и го погледна в очите. — Истина ли е? Ливия наистина ли ще умре?

Балам погали нежно дъщеря си, сетне пристъпи към масата. Джейк видя лицето му да унива, когато мина зад гърба й, чудеше се дали да й каже истината, или не. Накрая, той се обърна и погледна дъщеря си в очите.

— Да — каза. — Въпрос на време е. Не можем да направим нищо повече.

Марика пребледня, но само кимна и се изправи. Прегърна баща си. Той също я притисна в прегръдката си.

Джейк почувства остра болка да пронизва гърдите му, изведнъж усети липсата на майка си и баща си толкова силно, че едва успя да си поеме дъх.

Марика се отдели от баща си, но не пусна ръкава му.

— Татко, изобщо не си спал. Имаш нужда от вана и почивка.

Магистър Балам хвърли поглед към вратата на своята библиотека.

— Имам още работа…

— Тя може да почака, докато дремнеш поне мъничко. — Марика го задърпа, както майка дърпа непослушно дете. — Позволи ми да ти приготвя ваната. И ще те събудя за вечеря.

Балам се остави дъщеря му да го отведе до стълбите.

Когато двамата се скриха от погледа му, Джейк насочи вниманието си към вратата на кабинета. Спомни си купищата папируси, свитъци, книги. Какво ли можеше да научи от тях?

Преди да осъзнае какво прави, вече бе на крака. Не разполагаше с много време. Втурна се към вратата и натисна бравата. Вратата се открехна с леко скърцане, което го стресна мъничко. След като се успокои, Джейк се промъкна през отвора и влезе в библиотеката.

Стаята беше с триъгълна форма като се разширяваше в посока към двата прозореца, които гледаха към града. Под прозорците имаше бюро. От двете му страни се издигаха библиотеки, чиито лавици бяха отрупани с прашни томове и навити на руло пергаменти. На един от рафтовете бе подредена странна колекция: скелет на непознато животно, чиито кости бяха съединени една с друга с помощта на тел, стройна редичка полирани камъни, сбирка от малки дървени кубчета, покрити с маянски знаци. Да се озове в библиотеката бе, като да се разходи покрай витрините с артефакти и чудати предмети в семейното имение в Норт Хемпшир.

Джейк обаче не разполагаше с време да се любува на експонатите.

Отиде до бюрото и го огледа, без да докосва нищо. Книгите бяха натрупани на купчини, които стигаха до раменете му, и той се боеше да не ги бутне. Насочи вниманието си към разтворената книга в средата на бюрото. Кориците й бяха изработени от дърво, а страниците й бяха груби и плътни.

Това беше рядък маянски кодекс, една от техните велики книги, събрали древни познания. Испанските конкистадори бяха изгорили повечето от тях още преди векове. Оцелелите маянски кодекси се брояха на пръсти.

Джейк надзърна в отворения кодекс. На страницата бе изобразена карта на долината. Назъбен кръг очертаваше вулканичния кратер, а в центъра му бе нарисувано не много точно изображение на пирамидата. От върха на храма се издигаше стилизирана спирала, която опираше на четири места в скалния рид около долината — север, юг, изток и запад.

Джейк се наведе още по-близо. Над западната точка бе нарисувана арка. Въпреки че изображението бе доста схематично, Джейк разпозна Рухналата порта или поне видя как е изглеждала преди да рухне. Рисунката в точката на източната порта изглеждаше позната. Това бе двуглавата змия, свила се на осморка.

Джейк се напрегна, разпозна изображението, въпреки че рисунъкът бе груб. Бързо бръкна в джоба си и извади дневника на баща си. Отвори го на страницата, която беше прочел в Британския музей.

Докато четеше, сякаш чуваше гласа на баща си, който описва артефакта от музея, златната змия с рубиновите очи, маянското съкровище, открито при разкопките, извършени от неговите родители.

Джейк преглътна и отново погледна картата. Това бе рисунка на същия артефакт, който отбелязваше източния вход в долината. Как бе възможно това? Джейк разсъждаваше трескаво. Можеше да се сети само за едно логично обяснение: Някой трябва да е видял този вход и да се е върнал в своето собствено време, за да разкаже за него.

Усети прилив на надежда. Впери поглед в пирамидата, разположена в средата на грубо нарисуваната карта. Предположи, че спираловидната линия представлява полето, което защитава долината.

Трябваше да разбере повече.

Някакъв шум за гърба му, драскане като че ли, го накара да подскочи. Толкова се бе съсредоточил върху откритието си, че се бе застоял в кабинета на Балам повече, отколкото трябваше. Ако Марика го откриеше тук…

Джейк се обърна и видя на прага позната фигура. Това не беше Марика. Малкият неандерталец Ба’чук стоеше на прага на библиотеката. Лицето му не показваше нито изненада, нито друга емоция затова че заварва Джейк в библиотеката. Просто стоеше и го гледаше. После момчето се обърна и се насочи към масата в дневната. Носеше подноси с вечерята.

Джейк го последва и затвори вратата на библиотеката.

— Просто разглеждах — промърмори той.

Ба’чук не му обърна никакво внимание.

Няколко секунди по-късно от горния етаж долетя гласът на Марика.

— Татко, ще те извикам за вечеря. — Марика заслиза по стълбите. — А, Ба’чук, дай да ти помогна — каза Марика и взе последния поднос с чинии.

Неандерталецът наведе глава и отстъпи към вратата за прислугата. Когато Марика му обърна гръб, Ба’чук погледна Джейк и вдигна пръст пред устните си в универсалния жест, който означава запазване на мълчание. Сетне затвори вратата зад себе си и изчезна.

14. Среднощно покушение

Трудно е да се каже какво точно го събуди.

В един момент Джейк бе потънал в дълбок сън, в следващия — бе съвсем буден в малката си спалня. Стаята бе потънала в непрогледен мрак. Прозорецът бе леко открехнат, а вратата — здраво затворена. Не се чуваше никакъв звук.

И все пак нещо го бе събудило.

Увит в завивките си, Джейк се опита да разбере защо се чувства толкова напрегнат. Всяка фибра, всеки нерв от тялото му бяха опънати до краен предел. Обходи с поглед стаята, като в същото време не смееше да диша. Успя да види очертанията на гардероба, разположен в съседство с леглото му. Но нищо друго. Нито някоя сянка помръдна, нито нещо прошумоля.

И въпреки това Джейк знаеше, че не е сам. Не бе в състояние да обясни откъде идва тази увереност, но беше сигурен. Косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Някой — или нещо — се намираше в стаята с него. Усещане как нечий поглед го следи от мрака.

Сетне го чу — тихичко жужене, досущ като това от пчелен кошер. Започна, след което мигновено спря. Джейк не бе състояние да определи откъде бе дошъл звукът, но кръвта му замръзна. Този звук бе плашещо непознат. И идваше от неговата стая.

Очите му го заболяха от опитите да проникнат в най-тъмните ъгълчета. Сърцето му биеше до пръсване. Тогава чу тих, потаен шум.

Звучеше като драскане с нокти по дърво. Джейк не знаеше какво издава този звук, но бе сигурен, че приближава. Пръстите му сграбчиха одеялото и го повдигнаха по-близо до брадичката му. Събра крака към гърдите си.

На малката масичка до леглото му имаше лампа. Марика му бе показала как да включва и изключва кристала. Той обаче се страхуваше да извади ръка от одеялото и да я протегне към лампата.

Звукът определено приближаваше. Сетне отново започва онова странно жужене.

Какво беше това?

Джейк напрегна поглед. Очите го заболяха. Откъм края на леглото му се надигнаха тъмни сенки и затанцуваха във въздуха. Не бе в състояние да го понесе. Протегна рязко ръка към нощната лампа и драсна с нокът кристалната крушка. Тя иззвъня и светна ярко. Джейк затвори очи за миг, непривикнал със светлината, сетне впери поглед в онова, което бе кацнало на таблата на леглото му.

Беше огромно черно насекомо с размерите на малко куче и с рачешки щипки отпред. От двете му страни бяха разперени крила като на водно конче. Когато Джейк отстъпи леко назад, крилата забръмчаха и издадоха познатото вече жужене. Насекомото се вдигна във въздуха подобно на хеликоптер.

Изневиделица от гърба му изникна извита опашка като на скорпион, завършваща със зловещ шип, дълъг колкото показалеца на Джейк. На светлината на лампата Джейк видя, че от шипа капе отрова, а гигантските щипци изщракаха.

Искаше да изпищи, но ужасът бе сковал гърдите му.

Огромният скорпион полетя напред и внезапно се хвърли към Джейк. Момчето реагира инстинктивно, припомняйки си разказа на майка му за това как канибалите в Папуа Нова Гвинея улавяли жертвите си в капан.

Когато страховитият звяр пикира към него, той сви ръце и крака, сетне изрита одеялото във въздуха и то полетя като мрежа, която падна върху скорпиона, омота се около него и го свали на земята. Джейк стана от леглото, както си беше бос и гол. Не разполагаше с никакво оръжие.

Огромното насекомо падна между него и вратата. Замята се и заподскача под одеялото. Джейк трябваше да го прескочи. Тогава една от черните щипци проряза плата и скорпионът я размаха диво. Още малко и щеше да се освободи. Джейк отстъпи назад и се блъсна в нощната масичка, а лампата едва не се претъркули на земята.

Лампата!

Джейк посегна зад себе си и я хвана.

Скорпионът започна да се промъква през дупката в одеялото. Джейк скочи напред, вдигна лампата над главата си и замахна силно. Нещо изпращя, изстреля течност и опръска босия му крак.

За секунда-две Джейк замръзна от погнуса.

Скорпионът разкъса одеялото и измъкна над него опашката с жилото, насочи го право към прасеца на Джейк. Момчето замахна с лампата и го отблъсна встрани. Жилото успя само да одраска десния му крак, след което удари каменния под. От острието покапа отрова.

Въпреки това изгаряща болка прониза мястото, където жилото го бе одраскало.

Опашката се надигна отново.

Джейк не се поколеба и заудря с лампата по одеялото отново и отново, сякаш се опитваше да забие колче за палатка в замръзнала земя. Изпод одеялото почете черна течност. Джейк продължи да удря, докато отровното насекомо не престана да мърда.

Тогава той пусна лампата и отстъпи неуверено назад.

Десният му крак гореше като запален факел, но все пак успя да докуца до вратата, да я отвори и да извика:

— Помощ!

Викът му прозвуча по-скоро като стон. Трополенето обаче би трябвало да е събудило Марика и баща й.

Вратите на техните стаи се отвориха. Марика бе облечена в дълга нощница, а баща й излезе с роба, дълга до глезените. Балам направи знак на Марика да остане на място и се втурна към Джейк.

Джейк се опита да обясни, но беше изпаднал в шок. Посочи с ръка към спалнята, към купчината на пода.

Балам надникна под одеялото.

— Отровна опашка! — Той се обърна към Джейк и го улови за раменете. Огледа цялото му тяло. — Ужили ли те?

— Одраска ме — каза Джейк и посочи десния си прасец.

От раната се бе процедила тънка струя кръв, но кожата около драскотината вече бе станала яркочервена. Джейк се почувства замаян и ако Балам не го държеше за раменете, сигурно щеше да се свлече на пода.

Балам извика на Марика:

— Донеси одеяло! После ми помогни да го свалим долу!

Джейк махна с ръка, опита се да им каже да не се притесняват толкова, може и сам да слезе. Тогава светът се завъртя пред очите му и той пропадна в мрака.

— Събужда се — прошепна нечий глас; прозвуча толкова слаб и далечен, почти като радиостанция, която не е добре настроена.

Когато Джейк простена и отвори очи, мракът постепенно се разсея, прогонен от светлина. Той си пое дълбоко дъх, толкова дълбоко, че целият потрепери, за да прогони замайването. Едва тогава погледът му се проясни.

— Помогни ми да го изправим — изрече глас досами ухото му. Принадлежеше на бащата на Марика. Ръката му го улови за рамото.

Когато Джейк се посъвзе, двамата успяха да го изправят в седнало положение. Видя, че се намира в дневната, увит в одеяло и положен върху масата. Марика стоеше на няколко крачки встрани. Разтревожена, тя бе притиснала устата си с ръка. Магистрите Осуин и Захур също бяха тук. Пълничкият магистър бе облечен в раирана нощница, която достигаше върховете на пръстите му и носеше нощна шапка от същия плат. Приличаше на уголемена версия на някое от джуджетата на Снежанка. Очевидно бе дошъл тук направо от леглото си.

Под очите на Захур имаше тъмни кръгове. Той бе приклекнал до масата и държеше глезена на Джейк.

Балам продължи да го придържа за рамото.

— Как се чувстваш?

Устата на Джейк беше пресъхнала. Едва успя да кимне.

Балам стисна рамото му, за да му вдъхне кураж.

— Голям късметлия си, Джейк Ренсъм. Малцина оцеляват след ужилване от отровна опашка. Ако острието се бе забило малко по-дълбоко…

Джейк разбираше, че магистърът се опитва да го успокои, но очевидно не се справяше добре със задачата си.

Захур продължаваше да го дължи за глезена. Прасецът му бе увит с дебела кафява превръзка, която изглеждаше влажна. Сигурно бе намазана с някаква отвара, която да извлече отровата от раната.

Превръзката обаче помръдна. Джейк почувства пристягане около прасеца, сетне хватката се отпусна.

— Блатните пиявици стават неспокойни — каза Захур. — Това е сигурен признак, че кръвта е изчистена от отровата.

Той се пресегна и взе купчината пиявици, увили се около крака на Джейк. Една по-голяма пиявица не искаше да го пусне и се наложи магистърът да я дръпне по-силно. Тя се отдели с влажно мляскане. Тръпки побиха Джейк при вида на пиявиците, които се гърчеха в ръката на Захур. Магистърът ги пусна в буркан с мътна вода, където те продължиха да се извиват и гърчат.

Стомахът на Джейк правеше същото.

Кракът му обаче изглеждаше добре, ако не броим следите от смукалата на пиявиците около драскотината. Зачервяването бе изчезнало, Джейк не усещаше и изгарящото парене.

— Ще се оправи — каза Захур. — Остави го да почива до обяд и ще се оправи.

Магистър Осуин пристъпи на дебелите си като дървесни дънери крака.

— Остава да изясним въпроса как отровната опашка се е озовала в стаята на момчето.

Балам помогна на Джейк да слезе от масата и го настани на един стол. Марика пъхна чаша горещ шоколад в ръцете му. Пръстите на Джейк я обвиха, наслаждавайки се на топлината. Отпи от шоколада, стори му се най-вкусното нещо, което някога е слагал в устата си.

Осуин скръсти ръце.

— Проверих стаята му горе. Капаците на прозореца бяха затворени.

— Възможно е да е влязла през прозореца по-рано през деня — каза Балам. — Вероятно е искала да избяга от обедната жега и е потърсила прохлада в стаята, а когато се е стъмнило, е излязла от скривалището си — изпод леглото, зад гардероба…

Джейк присви пръсти около чашата. Оттук насетне щеше да проверява хубаво всяко ъгълче на стаята си.

Балам се обърна към Джейк.

— Отварял ли си прозорците през деня?

Джейк се замисли за миг. Спомни си, че ги отвори сутринта, след като се събуди от кошмара, който бе сънувал. Кимна бавно.

— Мисля, че да.

Осуин присви очи, очевидно не бе доволен от отговора.

— Въпреки това е изключително необичайно отровна опашка да се озове толкова далеч от джунглата.

— Понякога летят над града — каза Балам.

Захур се изправи и каза:

— Опасявам се, че вината е моя. Когато чух какво животно е нападнало момчето, проверих клетките си. Държа долу шест отровни опашки, за да изследвам свойствата на тяхната отрова. Заварих една от клетките празна, с отворена врата. Нямам представа кога е успяла да избяга. Бях прекалено зает с грижи за ловджийката Ливия.

Изражението на египтянина стана още по-мрачно.

— Сега трябва да се върна при нея. С всеки изминал час отпада все повече.

Той взе буркана с пиявиците и тръгна към вратата.

— Благодаря ти за грижите — извика подире му Балам.

— Да… благодаря — каза и Джейк.

Захур не пророни нито дума и излезе през вратата.

Осуин махна пренебрежително с ръка.

— Не ме интересува какво казваш. Цялата история вони като скункс. Отровната опашка може да е долетяла, но може и да е подхвърлена от някого.

— Подхвърлена? — намръщи се Балам.

— За да убие момчето.

Балам погледна строго Осуин и му даде знак с леко поклащане на главата, сякаш искаше да каже Не пред децата.

Джейк се изправи на стола си.

— Кой ще иска да ме убие?

Осуин сви рамене.

— Вероятно някой от шпионите на Краля на черепите. Възможно е да се бои от твоята на-ука. Във всеки случай, ти си нов, неизвестен фактор в играта, която Калверум играе. Може би иска да те отстрани от игралното поле.

— Осуин, достатъчно — каза Балам. — Ще уплашиш момчето и ще го накараш да се страхува дори от собствената си сянка.

Осуин въздъхна.

— Може би е време всички да станем малко по-предпазливи. — Той поклати глава и се затътри към вратата. — А може би съм преуморен. Събудиш ли се посред нощ, всичко ти се струва мрачно и потискащо.

След като Осуин си тръгна, Балам докосна Джейк по рамото.

— Не го слушай. Сигурен съм, че става въпрос за нещастно стечение на обстоятелствата. Абсолютна случайност.

Думите на пълничкия магистър не излизаха от ума на Джейк. Баща му веднъж каза: Думите са като куршуми, веднъж изстреляни, не могат да се върнат обратно. И тези куршуми го бяха поразили дълбоко.

Ако не ставаше въпрос за злощастна случайност, кой би могъл да остави скорпиона под леглото му? Джейк си представи египетския магистър в тази роля, но той сам бе признал, че отровната опашка е избягала от подземните му лаборатории. Погледна и към тясната врата в далечната стена на дневната. Сети се как бе намерил дрехите си изпрани и сгънати. Ба’чук бе идвал през нощта, без да го събуди. Кой още знаеше за стълбището на прислугата, което се виеше тайно във вътрешността на кулата? Убиецът можеше да бъде всеки.

Джейк остави чашата си на масата. Обзеха го нови страхове и той изгуби интерес към топлия шоколад. Ако не става въпрос за случайност…, ако някой наистина се опитваше да го убие…

Балам забеляза безпокойството на лицето му.

— Какво има?

— Кейди… сестра ми…

Не бе необходимо да казва нищо повече. Очите на Балам се разшириха. Той веднага разбра какво го тревожи и това уплаши Джейк още повече. Въпреки опита на Балам да омаловажи нападението и да го представи като случайност, магистърът явно бе стаил подозрение, което не бе изрекъл на глас.

— Ще се кача в Астромикона и ще се свържа с Борнхолм. Ще се погрижа сестра ти да е в безопасност. — Магистърът тръгна към вратата, както бе облечен в робата си. Джейк понечи да го последва, но се олюля. Балам го посочи с ръка. — Остани тук. Мари, погрижи се да си почива. Притопли му какаото.

— Да, татко.

След като тръгна, Марика придърпа един стол по-близо до Джейк и седна. Настъпи неловко мълчание, което продължи повече от обичайното, може би защото Джейк беше полугол под одеялото. След това обаче тя се обърна към него и заговори уверено.

— Видях какво си направил с тази отровна опашка — каза тя. — Ба’чук ми помогна да почистим, докато пиявиците те лекуваха от отровата.

Марика бръкна в джоба си, извади нещо и го остави на масата. Беше жилото на скорпиона.

— Народът на ур вярва, че трябва да отдава почит на убитото животно, затова ловецът трябва да запази късче от него.

Джейк отказа да го докосне.

— Сварих го, така че е чисто от всяка отрова — каза момичето, след като видя изражението на Джейк. — Безопасно е.

Той подаде предпазливо ръка изпод одеялото и докосна жилото. Това нещо едва не го бе убило. Взе го и го огледа. Един ден щеше да го постави в своя собствена витрина с артефакти, куриози и трофеи. Идеята му помогна да потисне прилива на ужас. Дори отслаби тревогата му по адрес на Кейди. Тя сигурно беше добре.

— Благодаря, Мари.

Тя отмести поглед прекалено бързо дори мъничко се изчерви.

— Ба’чук предложи да ти го дам. Идеята беше негова. Изглежда много те харесва.

Джейк си спомни как неандерталчето бе допряло пръст до устните си.

Марика внезапно се изправи.

— Искаш ли да ти стопля какаото?

Преди да успее да отговори, тя грабна чашата му и я отнесе до един бюфет край стената. Върху триножник, поддържан от четири искрящи рубинени кристала, бе поставена керамична стомна. От нея се вдигаше лека пара. Марика взе стомната и внимателно доля чашата му.

Върна се при масата. Червенината бе изчезнала от лицето й, заменена от тревога. Погледна към входната врата, сетне отново към Джейк. Докато той топлеше ръцете си на чашата, Марика седна до него. Беше сбърчила замислено чело.

— Какво? — попита Джейк.

Тя поклати глава.

— Не, кажи ми.

Тя се замисли за миг, сетне заговори:

— Не съм казала на баща ми това, а може и така да ми се е сторило, не знам. Но си спомням, че през нощта се събудих по някое време. Не беше много късно. Стори ми се, че чувам шум в хола, но когато се заслушах, беше тихо. Не му обърнах повече внимание. Заспах. А може и нищо да не съм чула.

А може и да си чула.

Преди да продължат разговора, вратата се отвори рязко и в стаята нахлу бащата на Марика, останал без дъх, с хриптящи от задух гърди. Явно бе тичал по стълбите.

Джейк скочи на крака, обзет от страх за съдбата на сестра си.

Балам му махна да седне.

— Тя… тя е добре — едва изрече той. — Свързах се с Борнхолм, разтревожиха се много, но там всичко е наред. — Балам стигна до масата и се опря с ръка на нея. — Виждаш ли, сигурно е случайност, както предположих.

Вълна на облекчение, че Кейди е в безопасност, обля Джейк, но не успя да прогони напълно подозрението, затаило се в сърцето му. Не можеше да забрави думите на магистър Осуин.

А думите са като куршуми…

Джейк стисна в дланта си жилото на скорпиона. Погледна Марика и прочете същото съмнение в очите й. Кой каквото ще да казва, но Джейк бе сигурен, че нападението не е било случайно.

Кой обаче искаше смъртта му?

15. Кристалното сърце на Кукулкан

На следващата сутрин Джейк отиде в Астромикона, за да постави начало на своето чиракуване. Чувстваше се хиляда пъти по-добре.

Балам му подаде дървена табла, разделена на множество отделения, в които имаше кристали, във всички цветове на дъгата. Сигурно имаше повече от сто различни нюанса.

— Всеки цветен кристал притежава уникално свойство — обясни Балам, застанал до Джейк. — В някои случаи то ни е известно, като например при този.

Той взе един кристал от таблата и го вдигна, така че да го огреят слънчевите лъчи, които проникваха през един от дванайсетте отвора в купола. Кристалът имаше цвят на тъмночервено вино.

Балам се обърна към Марика, която седеше на стола до Джейк. Магистърът повдигна вежда.

— Какво е названието на този кристал?

Тя сбърчи чело замислено.

— Железен блясък?

— Много добре — отвърна Балам с горда усмивка. — Когато намокрим този кристал, той започва да привлича желязото.

Балам близна кристала и постави до него малък железен гвоздей. Гвоздеят подскочи върху масата и се залепи за кристала.

Джейк се приведе смаяно напред. Неизвестно как, но кристалът изведнъж се бе сдобил с магнитни свойства.

Балам се усмихна на реакцията му, доволен от малката демонстрация, сетне почука кристала със сребърно чукче. Железният гвоздей падна обратно на масата.

— Други кристали остават загадка и аз прекарвам дните си именно в опити да разбуля тези загадки. — Балам постави ръка на рамото на Джейк. — В повечето случаи алхимията е една част знания, девет части шанс. Освен това, в повечето случаи е и опасна. — Балам докосна сребърната значка върху елека на Джейк. — Това са четирите основни камъка в алхимията. Трябва да ги изучиш добре.

Джейк се взря в кристалите, инкрустирани върху значката му. Рубинът, изумрудът и сапфирът образуваха триъгълник около диаманта. Балам почука всеки един от камъните.

— От тези камъни произтича силата на останалите. — Махна с ръка над таблата с кристалите. — От тези четири е родена цялата сила на Кукулкан.

Докато Джейк оглеждаше значката си, някаква мисъл започна да се оформя в съзнанието му, свързана с нещо, което бе научил отдавна. Но какво точно беше то? Нещо свързано с трите цветни камъка, които образуваха триъгълник: червен, зелен, син…

Изведнъж се сети. През главата му сякаш премина мълния. Веднъж баща му бе показал нещо, докато бяха на къмпинг… Джейк се извърна на стола си и се наведе към раницата, която лежеше на пода. Порови в съдържанието й и откри това, което търсеше, почти на дъното.

Трескавите му движения привлякоха вниманието на Балам.

Джейк извади парче кварц с формата на триъгълна призма.

— Червено, зелено, синьо — каза той. — Трите основни цвята на светлината.

Баща му бе обяснил как телевизорите и компютрите използват фосфори с червен, син и зелен цвят, за да възпроизвеждат на екрана милиони различни цветове. Баща му му беше показал и още нещо.

Преди някой да успее да отговори каквото и да било, Джейк вдигна кварцовата призма, така че слънчевите лъчи да я огреят. Когато те минаха през нея, светлината образува малка дъга, която се разми върху стената отсреща.

— Това е алхимия за напреднали — обясни Балам. — Малцина проумяват, че в сърцето на светлината са скрити всички цветове на света. Всъщност слънцето е в основата на цялата алхимия. — Той посочи отворите в купола, сетне насочи вниманието си към Джейк. — Къде си научил това?

— От родителите ми — обясни момчето. — Те ме научиха как можеш да получиш нов цвят като смесваш различни цветни светлини. — Джейк посочи дъгата на стената, където червената и зелената ивици се припокриваха в един участък и образуваха жълта лента. — Червената светлина и зелената светлина правят жълто. А смесиш ли червено и синьо, получаваш виолетово. Колкото повече смесваш, толкова повече цветове получаваш.

Джейк свали призмата си и дъгата изчезна.

Балам стоеше вперил поглед в стената, сякаш дъгата продължаваше да стои там. Бавно поклати глава.

— Такова познание е достъпно за помощник-магистри трета степен — каза той. — Не за чираци, едва започнали първата година на своето обучение. Подобно познание лежи в основата на създаването на нови кристали, на създаването на нови цветни камъни.

Той посочи таблата с разноцветни кристали.

— Почакайте! — възкликна Джейк. — Казвате, че сте направили всички тези кристали? Как?

Балам протегна ръка към Джейк.

— Нека ти покажа. — Той извади от таблата парче кристал с изумруден цвят и късче рубин. Отиде до средата на помещението, където постави двата камъка в малко бронзово котле, което висеше, окачено на веригата за часовниковия механизъм, изпълнил подножието на купола. Балам дръпна друго синджирче, което издигна котлето към механизма.

Джейк се опита да проследи движенията на механизма, но бързо изгуби ориентация сред многобройните завъртания, извършвани в сложни лабиринти от машинни части. Някаква течност изпълни редица от стъклени тръби, а слънчевата светлина, която навлизаше през дванайсетте отвора в купола, огряваше определени части от механизма.

Джейк си припомни думите на Балам: Слънцето е в основата на цялата алхимия.

Дали слънчевата енергия не зареждаше кристалите по някакъв начин?

Докато Джейк се опитваше да разбере какво точно прави часовниковият механизъм, главата му се замая от взирането във въртящите се части.

Най-накрая котлето завърши своя цикъл. Балам го наведе към Джейк и му показа, че вътре е останал само един кристал. Той грееше в наситено жълто, приличаше на късче от самото слънце.

— Червено и зелено правят жълто — промълви Джейк. Той се взираше смаяно в механизма, чиито части се въртяха и скърцаха, движеха се нагоре, надолу. Двата камъка се бяха превърнали в един.

Как се бе случило това?

Балам заяви:

— С течение на вековете нашите алхимици са успели да създадат кристали с всеки цвят, с всеки нюанс на слънчевата светлина.

Един въпрос обаче продължаваше да измъчва Джейк. Този въпрос се въртеше в главата му от мига, в който бе зърнал кристалния полилей в голямата зала на замъка.

— Какво кара кристалите да светят? — попита той. — Откъде черпят енергия?

Балам се усмихна топло.

— Имаш доста любопитен ум, млади Джейкъб. Нищо чудно, че си натрупал подобно познание. — Балам се обърна към дъщеря си. — Може би Марика ще успее да те просветли по този въпрос.

Джейк се обърна към момичето, а Марика сведе срамежливо поглед към пръстите на краката си.

— Цялата енергия идва от кристалното сърце на Кукулкан.

Балам кимна.

— Джейкъб, хвърлял ли си някога камък в средата на езерце? Наблюдавал ли си вълните, които се образуват и се понасят към брега във всички посоки?

Джейк кимна. Разбира се, че го бе правил.

— Същото се случва и с кристалното сърце в центъра на големия храм. То тупти, пулсира, създава вълни също като камък върху спокойната повърхност на някое езерце. То изпраща вълни, които захранват нашите полилеи и свещници, които подхранват пламъка във вътрешността на всеки кристал. То позволява племената да говорят на един език. Вълните му се разбиват в скалистите ридове, които заобикалят нашата долина, и я закрилят.

Джейк си представи как енергията струи навън от храма, захранва кристалите и защитава долината.

Марика заговори:

— Отвъд долината обаче, вълните се размиват бързо. Отдалечим ли се на повече от километър от долината, не можем да се разбираме помежду си, а зелените кристали губят способността си да предават звуци на далечни разстояния. Затова се нуждаем от остропери, които да пренасят съобщения във вътрешността на джунглата, затова и ловците или патрулите напускат долината само в компанията на хора от собственото си племе.

Джейк разбра. Защитното поле имаше определен обхват на действие. Нищо чудно, че изгубените племена бяха останали в тази долина.

Балам въздъхна тежко и погледна слънцето, което проникваше през отворите в купола.

— Трябва да се срещна с магистър Захур и да видя как е ловджийката Ливия.

Джейк се размърда неловко на стола си. Изгаряше от любопитство по отношение на един кристал, който бащата на Марика бе пропуснал да спомене.

— Камъкът, който отрови Ливия. Кръвният камък…

Лицето на Балам помръкна.

— Не говорим за подобни злодейства. Забранено е да се правят подобни камъни.

Джейк вдигна поглед към въртящия се механизъм.

Балам сякаш прочете мислите му.

— Това проклето нещо не е създадено тук в Астромикона. Чистотата на слънчевата светлина не е родила този камък. Той е роден в далеч по-мрачни пламъци.

С тези сурови думи Балам се отправи към вратата. Спря с ръка на дръжката и се обърна за миг:

— Мари, вероятно е най-добре да ограничим днешното обучение само до имената на камъните. Не искаме да претоварваме Джейк след снощната случка.

Балам отвори вратата и излезе навън, под ярката слънчева светлина.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Марика въздъхна дълбоко. Погледна извинително Джейк.

— Татко отказва дори да произнесе думата кръвен камък.

— Не разбирам. Това е основата, на която е изградена силата на Калверум Рекс. Не трябва ли да научите повече за този камък?

Марика завъртя стола си и премести таблата с кристалите между тях.

— Може би първо трябва да научим повече за тези?

Въпреки колебанието в думите й, Джейк видя в очите й да гори пламъчето на любопитството. И то не по-малко от неговото. Загледа се в ярко искрящия бял кристал на тавата. Бялата светлина съдържаше в себе си всички цветове на спектъра, докато черното бе отсъствие на светлина. Джейк потръпна, припомняйки си как кръвният камък, като че ли успяваше да засмучи лунната светлина.

В главата му отекна предупреждението на Балам. Кръвният камък не е бил изкован в чистотата на слънчевата светлина, а в далеч по-мрачни пламъци.

Джейк помръдна на стола си. Какво всъщност го интересуваха кръвните камъни? Те не бяха негов проблем. Единственото, което искаше, бе да намери начин да се прибере у дома. Да, но нямаше друг начин да направи това, освен да научи колкото се може повече за пирамидата, а това означаваше да изучи тези необикновени кристали.

И имаше само един начин да го направи.

Джейк кимна към дървената табла.

— По-добре да започваме.

Няколко часа по-късно Джейк вече почиваше навън. Седеше с кръстосани крака върху одеяло, простряно на върха на кулата. Макар да бе горещо, слънчевата светлина като че ли прогонваше натрупалото се в него напрежение.

Пиндор стоеше на няколко крачки от него, приседнал на ръба на каменния парапет. За момче, което се страхува от гущери, той изглеждаше доста равнодушен към бездната, която се простираше зад гърба му. Поклащаше се напред-назад върху самия ръб, докато дъвчеше нещо, което приличаше на пилешко крилце. Цялата му уста бе омазана със сос.

— Малцина са оцелели след ужилване от отровна опашка — каза Пиндор и посочи Джейк с пилешкото крилце. — Сигурно Аполон те закриля.

— Не мисля, че е бил Аполон — каза Марика. Тя коленичи на одеялото до Джейк и надникна в плетената кошница, която Пиндор бе донесъл. Размести хлебчетата и парчетата сушено месо, подобно на бекон, намери квармабоб и започна да го бели.

— Магистър Захур има по-голяма заслуга за спасяването на Джейк, от който и да било бог от планината Олимп.

Пиндор сви рамене и скочи от стената.

— А ти смяташ, че някой е подхвърлил отровната опашка в стаята ти?

Марика погледна Джейк. Той кимна.

— Че кой би го направил? — попита Пиндор. — Чух баща ми да говори с магистър Осуин. Всички смятат, че е станало случайно, че една от гадините на Захур се е измъкнала от клетката си и се е озовала в стаята ти.

Марика поклати глава.

— Сигурна съм, че през нощта чух някой да минава през дневната. Но не мога да го докажа.

— И защо някой ще иска да го убива? — зачуди се Пиндор.

Марика продължи бавно да бели квармабоба.

— Възможно е някой да се страхува от него. От това, което знае. Или пък от неговата на-ука.

Пиндор не изглеждаше убеден, но смени темата.

— И какво прави тази на-ука? — Той се облегна назад и погледна Джейк. — Покажи ни още нещо.

— Пиндор, Джейк не е дресирана маймунка, която да танцува за шепа орехи.

Джейк обаче забеляза, че Марика се опитва да прикрие собственото си любопитство. Забеляза и как зелените й очи проблеснаха като изумруди.

— Мога да ви покажа някои неща — предложи той.

— Не е необходимо — каза Марика, но лицето й светна.

Джейк почувства необичайна топлина да се разлива по тялото му. Изправи се на крака. Беше оставил раницата си в Астромикона.

— Елате.

Поведе ги през дървената врата и ги отведе под купола. Раницата му лежеше под масата, близо до стола му. Извади я и прерови съдържанието й. Намери малко фенерче с размерите на отвертка.

— Наричаме това фенер.

Натисна бутончето, насочи фенерчето към стената и кръгчето от светлина затанцува по извитата бронзова повърхност на купола.

Погледна Марика и Пиндор.

Пиндор стоеше със скръстени ръце.

— Ние също имаме светлинни камъни. Те са навсякъде, осветяват цял Калипсос.

Марика обаче присви очи заинтригувано.

— Може ли да го разгледам?

— Разбира се — отвърна Джейк и й подаде фенерчето.

Тя го повъртя в ръце, сетне почука с пръст стъклото отпред.

— Това да не би да е някакъв плосък кристал? То ли излъчва такава силна светлина.

— Не, работи с помощта на… — Джейк се съсредоточи, за да изрече английската дума. — … батерии.

— Бат-ери — каза Пиндор. — Какво е това.

Джейк взе фенерчето от Марика и го отвори. Изсипа в дланта си двете батерии размер ААА.

— Тези неща създават енергията, която кара крушката на фенерчето да свети. Тя използва електричество. — Отново трябваше да заповяда с мъка на езика си да изрече последната дума.

Подаде едната батерия на Марика, другата — на Пиндор. Момичето разгледа нейната с усърдието на учен, който изследва непознато насекомо. Пиндор подуши неговата, сякаш се чудеше каква ли е на вкус. Накрая посочи с батерията към Джейк.

— Направи нещо друго с нея.

— Пиндор! — смъмри го Марика.

— Искам просто да видя какво още може да прави. Например какво могат да направят тези бат-ери на нашите кристали?

Преди някой да успее да го спре, той се обърна към подноса с кристалите и пъхна батерията в купчината камъни. Джейк се напрегна. Марика блъсна ръката на Пиндор. Но нищо не се случи.

Въпреки това на Джейк му хрумна една идея. Може би Пиндор имаше право. Дали неговата наука и тяхната алхимия не биха могли да се съчетаят по някакъв начин?

— Червеното и зеленото правят жълто — промълви той, спомнил си демонстрацията, която бащата на Марика направи.

Джейк взе батерията от Пиндор и се наведе да вземе парченце син кристал, паднало на пода.

Направи крачка встрани, повдигна се на пръсти и положи батерията и синия кристал в бронзовото котле.

— Джейк — предупреди го Марика, — не трябва да пипаме това.

Джейк я погледна. Думите й бяха прозвучали неуверено.

Пиндор съвсем не бе толкова предпазлив.

— Нищо няма да стане.

Джейк не отмести поглед от Марика. Ако тя кажеше не, той щеше да я послуша. Любопитството й обаче растеше с всеки изминал миг. В това отношение приличаше на баща си.

— Алхимията е… девет части шанс — каза Джейк, цитирайки магистър Балам.

Марика въздъхна дълбоко и отиде до вратата. Джейк се уплаши да не би да си тръгне, но момичето просто затвори вратата, която бяха оставили открехната. След което се обърна към Джейк и кимна.

Той се усмихна и дръпна синджира. Котлето се издигна във въздуха.

Джейк отстъпи назад. Проблесна светлина и грейна още по-ярко, когато се отрази от стотиците кристали, инкрустирани в механизма над главите им. Отначало като че ли не се случи нищо, после механизмът започна да се върти по-силно. Хвърли върху стените отблясъци във всички цветове на дъгата.

— Джейк… — предупреди го Марика.

Котлето се завъртя още по-бързо. Миниатюрните клапани изпуснаха пара и засвириха. Зъбчатите колела се завъртяха толкова бързо, че очертанията им се размиха.

— Трябва да го спрем! — извика Марика.

— Как? — попита Джейк.

Всички се приведоха, когато механизмът се превърна в една шеметно въртяща се маса от стъкло и бронз. Частите му се тресяха и скърцаха, трополяха и виеха. Нямаше никакво намерение да спре.

Механизмът продължи да се ускорява и цялото помещение започна да се тресе. Инструментите и кристалите затракаха върху работната маса. Купчина книги се срути. А механизмът продължаваше да се върти по-бързо и по-бързо.

Джейк отстъпи назад към масата. Какво направих?

— Джейк! — извика Марика. Тя повдигна ръката си, в която все още стискаше втората батерия. От единия й край изскачаха искри и политаха във въздуха, за да бъдат погълнати от въртящия се механизъм.

Джейк се втурна към нея и грабна батерията. Тя го жегна, все едно го бе пернал скъсан ластик. Хвърли я на масата, където тя се претъркули и се блъсна в парче червеникав кристал с размерите на гъше яйце. От батерията изскочиха искри и удариха кристала. Той грейна мигновено, запламтя като алено слънце. Преди Джейк да успее да направи и крачка, червеният кристал прогори бронзовия плот на масата. Той не само бе ярък като слънце, но и също толкова горещ.

Кристалът падна през дупката в масата и се удари в каменния под. Джейк въздъхна с облекчение — докато гранитът около кристала не започна да се нагорещява, да образува мехурчета и да се топи. Кристалът се опитваше да прогори каменния под!

Джейк си представи как кристалът ще прогори първо този етаж, после следващия. Кога щеше да спре? И щеше ли изобщо да спре?

Марика бе изпаднала в шок и не помръдваше.

Джейк се втурна и грабна едно от сребърните чукчета. Ако успееше да удари с него кристала, да го изключи, както бе сторил бащата на Марика преди това…

Обърна се към Марика. Тя кимна, мигом схванала какво е намислил.

Двамата клекнаха и запълзяха на колене. Джейк закри лице срещу ярката светлина и горещината. Успя да види камъка през присвитите си очи. Беше се смалил до размерите на яйце на червеношийка — и плуваше в локвичка разтопена скала.

Когато Джейк протегна ръката с чукчето, кристалът започна да се свива по-бързо и по-бързо, сякаш някакъв вътрешен огън го поглъщаше, както умираща звезда, която се свива все повече и повече. Джейк спря. За някакви си две секунди кристалът бе станал колкото главичка на топлийка. Сетне проблесна за последен път и изчезна.

— Няма го… — каза Марика и отстъпи назад. Изражението на лицето й бе едновременно на страх и любопитство.

Разтопеният гранит бързо изстина и се втвърди, сякаш камъкът съзнаваше собствената си сила и бързаше да си върне обичайното състояние. Скоро единствено свидетелство за случилото се бе едно обгорено петно на пода.

За масата обаче не можеше да се каже същото.

Джейк допълзя на колене и огледа идеално кръглата дупка в бронзовия плот. Можеше да види през нея. Металът бе изстинал, но белята бе сторена.

— Вижте! — каза Пиндор.

По време на цялата тази суматоха около камъка, те не бяха забелязали, че механизмът над главите им е започнал да се върти по-бавно. Вече не се тресеше и не скрибуцаше, а се въртеше както обикновено. Джейк огледа финия механизъм. Дали не скърцаше по-силно от обичайното? Или виеше, докато се въртеше? Дали не го бе повредил?

От сърцевината на механизма се показа бронзовото котле и започна да се спуска надолу. Очите и на тримата бяха насочени към него.

Пиндор посочи Джейк.

— Това е твоята на-ука. Ти виж!

Прав беше.

Джейк се протегна нагоре, наведе котлето и батерията падна в разтворената му длан. Изглеждаше същата, като че ли нищо не се бе случило. В котлето обаче нямаше нищо друго. Джейк провери внимателно, но парчето син кристал бе изчезнало.

Джейк погледна обгорялото петно върху гранита. Нима кристалът бе изчезнал по същия начин? Нима бе изгорял в механизма, вероятно осигурявайки енергия за шеметното му въртене?

Марика попита:

— Какво се случи?

Джейк само поклати глава. Нямаше представа.

Марика се намръщи. Взе батерията от масата и я подаде на Джейк. Изражението й подсказваше, че е силно разтревожена. Никога вече нямаше да си прави шеги с неговата наука. Погледът й помръкна, изпълнен от чувство за вина, а когато погледна към бронзовия плот, прехапа долната си устна.

Нейното объркване и страдание причиниха болка на Джейк. И само подсилиха чувството му за вина. Спомни си думите, които бе изрекъл, цитирайки баща й — че алхимията е девет десети шанс. Бе забравил обаче да спомене какво бе казал магистър Балам след това — че алхимията обикновено е свързана с опасности.

Джейк погледна двете батерии в ръката си. Цялата кула можеше да изгори по негова вина. Взе фенерчето си, сложи ги и завъртя капачето. Натисна копчето по навик. Крушката светна. Фенерчето работеше. Изключи го и го пъхна в един от джобовете на панталоните си.

— Какво ще правим? — попита Пиндор, който не откъсваше поглед от разтопената дупка. — Магистрите ще ни разпънат на кръст.

— Съжалявам — каза Джейк.

— И би трябвало! — сопна му се Пиндор.

Марика погледна намръщено и двамата, сетне сложи ръце на кръста и каза:

— Ти му каза да го направи, Пиндор. Никой от нас не каза: спри! Всички сме виновни!

Пиндор не възрази. Лицето му помръкна, но не оспори истината в думите й.

— Утре е денят на равноденствието и на олимпиадата. Всички ще бъдат там! Разбере ли баща ми, ще имам късмет, ако видя слънцето преди следващото равноденствие.

— Това не може да бъде поправено — въздъхна тежко Марика. — Но може би ще успеем да отложим разкритието за случилото се тук.

Лицето на Пиндор светна.

— Какво искаш да кажеш? Баща ти прекарва тук цялото си време. Не може да не види дупката.

Марика пристъпи към купчината книги, която се бе срутила по време на експеримента. Взе две от тях, отиде до повредения участък от плота и покри дупката с книгите. Постави ги една върху друга, след което нареди:

— Донесете и останалите.

Джейк и Пиндор бързо събраха всички книги. Купчината отново се издигна на застрашителна височина. Джейк и Пиндор се усмихнаха. Дупката не се виждаше, а черното петно под масата лесно можеше да бъде пропуснато.

Марика огледа работата им.

— Татко непрекъснато оставя подобни купчини и после забравя за тях.

— Значи може да открие дупката чак след няколко месеца! — възкликна Пиндор.

— Не, ще разбере много по-скоро — отвърна Марика, сбърчила упорито чело.

— Как? — попита Пиндор.

— Защото аз ще му кажа. Но ще изчакам да отмине празника на равноденствието.

— Мари!

— Не, Пин. Трябва да му кажа. От друга страна обаче, не е необходимо да му развалям празника. Това беше любимият ден на мама и тате. А сега, когато останахме само двамата… — Гласът й заглъхна, но тя не отмести поглед от Пиндор. — Няма да разваля празника на равноденствието! Но след като отминат празненствата, трябва да кажа на татко.

Момчето измърмори сърдито. Явно не бе съгласно с нея. В този миг Джейк бе на страната на своя римски приятел. Боеше се, че ако някой разбере какво са сторили, с кариерата му на чирак алхимик ще бъде свършено.

— Добре, поне няма да пропусна игрите — примири се Пиндор.

Когато излязоха от Астромикона, слънцето вече се устремяваше към хоризонта.

Пиндор надзърна за последен път през вратата, преди Марика да я затвори.

— Нищо чудно, че някой се е опитал да те убие — каза той на Джейк. — Твоята на-ука създава само неприятности.

— Не зная. — Джейк погледна Марика. — Иска ми се да можех да върна времето назад.

— Баща ми винаги казва: огледай се два пъти, преди да направиш една крачка, защото можеш да поемеш по път, от който няма връщане назад. — Тя натисна дръжката на бравата и затвори вратата на Астромикона. Събраха остатъците от пикника мълчаливо, всеки бе потънал в собствените си тревоги и съжаления.

Огледай се два пъти, преди да направиш една крачка…

Джейк си спомни как в Британския музей бе поставил половинката на Кейди в златната пирамида. Тогава също бе направил нещо, без да се замисля, и последствията от постъпката му се бяха стоварили не само върху него, но и върху сестра му.

Можеш да поемеш по път, от който няма връщане назад.

Джейк се изправи, в ръцете си държеше сгънатото одеяло за пикник. Погледна над стените на замъка и видя каменния дракон, кацнал сред горите, застанал на стража на големия храм. Джейк отказваше да повярва, че път към дома не съществува. Усещаше обаче, че времето го притиска сякаш стоманени ленти, стягащи гърдите му. След като магистър Балам научеше за случилото се, Джейк щеше да изгуби всяка надежда да проучи пирамидата. В най-добрия случай разполагаше с още един ден.

Той обаче можеше да се окаже достатъчен.

Спомни си болезненото притеснение на Пиндор за възможността да пропусне олимпиадата. Всички ще бъдат там! Джейк присви очи, докато се взираше в пирамидата. След като вниманието на целия град щеше да бъде насочено към стадиона, кой щеше да гледа в другата посока?

Това можеше да се окаже единственият му шанс. Трябваше да се промъкне там и да разкрие тайната, скрита в кристалното сърце на Кукулкан.

Думите на Марика обаче продължаваха да отекват в главата му.

Огледай се два пъти, преди да направиш една крачка…

Ако се провалеше в този си опит, нямаше да има връщане назад. Сигурно щяха да го хвърлят в затвора или да го прогонят от града. Ами Кейди? Тя вероятно щеше да сподели съдбата му.

— Готов ли си? — попита Марика.

Джейк кимна.

Трябваше да бъде готов.