Деветте принца на Амбър

VII

Тази нощ се разрази силна буря. Тя не престана, когато зората се опита да посребри земната шир, и продължи да бушува през целия ден.

Ужасно неприятно е да се марширува сред потоци от дъжд, особено когато те са и ледено студени. Винаги съм мразел калта, през която сякаш бях газил с векове!

Опитахме се да намерим из Сенките път, незаливан от дъжд, но изглежда каквото и да правехме нямаше никакво значение.

Можехме да продължим похода си към Амбър, но щяхме да го направим със залепнали за гърбовете ни дрехи, под съпровода на гръмотевиците и осветени от проблясващите зад нас светкавици.

През следващата нощ температурата рязко падна и на сутринта, като погледнах край замръзналите знамена, видях един побелял свят под сиво небе, от което се стелеха снежни парцали. Дъхът излизаше на облачета от устата ми.

Войниците ни не бяха добре екипирани за такива обстоятелства, с изключение на онези от косматия вид, и ние ги накарахме да се движат по-бързо, за да не замръзнат. Едрите червенокожи мъже бяха видимо измъчени. Техният свят беше един от най-топлите.

Този ден ни нападнаха тигър, полярна мечка и вълк. Тигърът, който Блийс уби, имаше дължина над четири метра от върха на опашката до носа.

Не спряхме хода си до късно през нощта, когато времето започна да се затопля. Блийс подтикваше войските да продължават, за да ги изведем от студените Сенки. Картата на Амбър показваше, че там е суха и топла есен, а ние вече приближавахме истинската Земя.

До средата на втората нощ бяхме минали през киша и град, студени и топли дъждове, докато накрая се озовахме в един сух свят.

Беше дадена заповед да се установим там на лагер, ограден с троен кордон охрана. Като се има предвид състоянието на хората ни, щяхме да станем лесна плячка в случай на нападение. Но войниците вече залитаха от умора и не можеха да продължат още дълго.

Нападението дойде след няколко часа и както научих по-късно от описанията на оцелелите, то било водено от Джулиан.

Той насочил командосите си към най-уязвимите части на лагера ни по периферията на основното струпване. Ако знаех, че е Джулиан, щях да използвам неговата Фигура, за да му парализирам волята, ала научих за това едва след битката.

Бяхме загубили вероятно към две хиляди души във внезапната зима, а все още не знаех и колко е унищожил Джулиан.

Дисциплината сред войниците изглежда започваше да отслабва, но те все пак ни последваха, когато им наредихме да продължат напред.

На следващия ден непрекъснато попадахме в засади. Такава огромна войска като нашата не можеше успешно да противодейства на бързите нападения извършвани от Джулиан по фланговете ни. Убихме неколцина от хората му, но не достатъчно — може би по един на всеки десет загинали от нашите.

По пладне вече пресичахме долината, която се простираше успоредно на морския бряг. Гората на Ардън се намираше на север, вляво от нас. Амбър лежеше право напред. Хладният вятър бе изпълнен с мирис на земя и ароматни растения. От време на време падаше по някое листо. Амбър беше на сто километра разстояние и се виждаше само като лека мараня над хоризонта.

Следобед се струпаха облаци и заваля слаб дъжд, придружен с гръмотевици. После бурята престана и слънцето изгря да изсуши земята.

Малко по-късно доловихме мирис на пушек.

Не след дълго и го видяхме да се издига към небето навсякъде около нас.

После започнаха да изскачат огнените езици. Те се движеха към нас с пропукване и непоколебимо настъпваха. Щом приближиха, усетихме топлината и в крайните редици взе да се заражда паника. Чуваха се викове, колоните се разпръсваха и прииждаха напред.

Затичахме.

Около нас вече се стелеха парцали пепел, а пушекът ставаше все по-гъст. Бягахме напред и пламъците ни гонеха по петите. Стената от светлина и горещина съпровождаше стъпките ни с постоянен, плътен тътен, а въздухът ни блъскаше с жежките си вълни и ни заливаше. Скоро огънят стигна съвсем до нас, дърветата взеха да почерняват, листата се сгърчваха, някои от по-малките дървета започнаха да се накланят. Докъдето ни стигаше погледа, пътят ни представляваше алея сред пламъци.

Затичахме по-бързо, защото скоро нещата щяха да се влошат.

И не грешахме.

Огромни повалени дървета препречваха пътя ни. Ние ги прескачахме или заобикаляхме. Добре поне, че се движехме по просека…

Горещината стана нетърпима и въздухът изгаряше гърлата ни. Отстрани изскачаха елени, вълци, зайци, лисици, бягаха заедно с нас, без да обръщат внимание нито на хората, нито на обичайните си врагове. Небето над пушеците изглежда беше пълно с грачещи птици. Курешките им падаха между нас и никой не ги забелязваше.

Да се изгори тази вековна гора, не по-малко древна от Ардън, ми се струваше направо кощунство. Но Ерик беше принц на Амбър и му предстоеше да стане крал. Допусках, че не бе изключено и аз, на негово място…

Веждите и косата ми бяха опърлени. Усещах гърлото си като комин. Колко ли души щеше да ни струва тази вандалщина?

Между нас и Амбър се простираха осемдесет километра залесена долина и още петдесет лежаха зад нас до края на гората.

— Блийс! — изхриптях аз. — На около пет километра напред пътят се разделя! Дясното разклонение се спуска по-бързо към река Ойзън, която се влива в морето! Мисля, че само край нея имаме шанс! Цялата долина Гарнат ще изгори! Единствената ни надежда е да се доберем до водата!

Той кимна.

Продължихме да тичаме, но пламъците бяха по-бързи.

Стигнахме все пак до разклона, като гасяхме в движение огъня от димящите ни дрехи, триехме пепелта от очите си, плюехме я от устите си и изтръсквахме настаняващите се в косите ни искри.

— Още само около половин километър — извиках аз.

Няколко пъти ме удряха падащи клони. Всички открити части на кожата ми пулсираха в изгаряща болка, както и немалко от покритите. Тичахме сред горящи треви по надолнището на дългия склон и, когато стигнахме в подножието му, видяхме реката. Втурнахме се още по-бързо, макар че не го смятахме за възможно. Хвърлихме се във водата и оставихме студената влага да ни обгърне.

Ние с Блийс се стараехме да плуваме колкото е възможно по-близо един до друг, когато течението ни подхвана и ни понесе по извивките на Ойзън. Преплетените клони на дърветата над главите ни приличаха на катедрални сводове от огън. Когато се разпадаха и горящите парчета политаха надолу, ние се обръщахме по корем и плувахме или се гмуркахме към най-дълбоките места, в зависимост от това колко близо се намирахме. Водата около нас беше пълна със съскащи и почернели дървесни отломки, а главите на оцелелите войници зад нас приличаха на наниз от плаващи кокосови орехи.

Реката беше тъмна и студена и раните започнаха да ни болят. Разтреперахме се от студ и зъбите ни затракаха.

Оставаха ни няколко километра, за да се измъкнем от горящата гора и да стигнем до ниския, равен, незалесен участък на реката, откъдето да продължим към морето. Там мястото щеше да е идеално за Джулиан, ако му хрумнеше да ни причака със стрелци. Споменах опасенията си пред Блийс и той призна, че съм прав, но не вижда какво може да се направи. Принуден бях да се съглася.

Гората гореше навсякъде около нас, а ние плувахме и се носехме по течението.

Струваше ми се, че са минали часове, ала трябва да е било по-скоро, когато страховете ми започнаха да се материализират и ни заля първият облак стрели.

Гмурнах се и изминах голямо разстояние под вода. Тъй като плувах по течението, бях преодолял страшно дълъг участък от реката, преди да ми се наложи отново да изляза на повърхността.

Когато го направих, обсипаха ме нови стрели.

Само боговете знаеха колко дълго може да се играе така със смъртта, а аз не исках да се мотая наоколо, за да разбера.

Поех си въздух и отново се гмурнах.

Докоснах дъното и опипом се запромъквах между подводните камъни.

Придвижвах се напред колкото можех да издържа, после се насочих към десния бряг, като издишвах, докато изплувах.

Изскочих на повърхността, вдишах дълбоко и отново се гмурнах, без дори да погледна къде се намирам.

Продължих да плувам, докато дробовете ми запламтяха от болка и тогава се показах.

Този път късметът ми изневери. Една стрела ме прониза в бицепса. Успях да се гмурна и, когато стигнах дъното, я счупих. После издърпах върха й и продължих напред, като движех крака по жабешки и си помагах със загребвания на дясната ръка. Следващия път, когато се покажех, щях да бъда жива мишена, знаех си го.

Затова се насилвах да продължавам, докато пред очите ми се спусна червена пелена и мракът пропълзя в главата ми. Трябва да бях стоял под водата към три минути.

Когато излязох на повърхността, обаче, този път не се случи нищо. Заплувах открито, с тежко дишане.

Добрах се до левия бряг и се вкопчих в надвисналите коренища.

Огледах се наоколо. Тук вече дърветата бяха нарядко и огънят не бе стигнал до тях. И двата бряга изглеждаха пусти, както и реката. Възможно ли бе да съм единственият оцелял? Не ми изглеждаше вероятно. В края на краищата бяхме толкова много, когато тръгнахме на последния поход.

Бях полумъртъв от изтощение и цялото тяло ме болеше. Всеки сантиметър от кожата ми сякаш бе обгорял, но водата беше толкова студена, че треперех и сигурно бях посинял. Трябваше скоро да изляза от реката, ако исках да оживея. Чувствах, че мога да се справя с още няколко подводни експедиции и реших да поема този риск, преди да напусна укритието на дълбините.

По някакъв начин успях да се гмурна още четири пъти и тогава усетих, че може и да не изплувам, ако се опитам да го направя отново. Затова се хванах за една скала, изравних дишането си и изпълзях на брега.

Претъркулих се на гръб и огледах наоколо. Мястото не ми изглеждаше познато. Но пожарът не бе стигнал дотук. Вдясно от мен имаше гъст шубрак и аз запълзях към него, промуших се отдолу, проснах се по лице и заспах.

Когато се събудих, прииска ми се да не го бях правил. Всеки милиметър от тялото ме болеше и ми бе лошо. Останах да лежа там с часове, в полусъзнание, докато накрая събрах сили да се върна с олюляване до реката за дълга глътка вода. После пак се добрах до храстите, пъхнах се отдолу и отново заспах.

Когато за втори път се събудих, раните продължаваха да ме болят, но се чувствах малко по-силен. Освежих се пак при реката, върнах се, използвах ледената Фигура и установих, че Блийс е още жив.

— Къде се намираш — попита той, след като установихме връзка.

— Проклет да съм, ако знам — отвърнах аз. — Имам късмет, че изобщо съм някъде. Морето е близо, обаче. Чувам шума на вълните и усещам миризмата му.

— При реката ли си?

— Да.

— На кой бряг?

— На левия, ако си обърнат към морето. Северния.

— Тогава стой и не мърдай — поръча Блийс. — Ще изпратя някой да те намери. Сега събирам остатъка от войската ни. Вече разполагам с над две хиляди души и Джулиан няма да посмее да ни приближи. Всеки момент продължават да пристигат още.

— Чудесно — казах аз и това беше всичко.

Стоях и не мърдах. Междувременно, спях.

Чух ги да се промъкват през храстите и застанах нащрек. Надникнах между клонките и ги видях.

Бяха трима от едрите червенокожи воини.

Така че си пристегнах меча, изтупах си дрехите, прокарах пръсти през косата си, изпънах се с леко олюляване, няколко пъти поех дълбоко въздух и излязох на открито.

— Тук съм — обявих аз.

Двама от тях застанаха в отбранителна позиция, с меч в ръка, когато го казах.

Ала веднага се отпуснаха, усмихнаха се, отдадоха ми чест и ме заведоха до лагера. Той се намираше на около три километра оттам. Преодолях ги, без да се подпирам на никого.

Блийс ме посрещна с думите:

— Вече разполагаме с над три хиляди души.

После повика лекар, който да се погрижи за мен.

Цялата нощ прекарахме необезпокоявани и останалите ни хора продължиха да се стичат към нас и на следващия ден.

До края му се събраха около пет хиляди. В далечината се виждаше Амбър.

Преспахме още една нощ и на другата сутрин потеглихме.

Следобед вече бяхме изминали двайсетина километра. Придвижвахме се по брега и никъде не видяхме и следа от Джулиан.

Ужасната болка от изгарянията ми бе започнала да отслабва. Бедрото ми беше оздравяло, но рамото и ръката още ме боляха така, че ми идеше да вия.

Продължавахме марша си напред и скоро до Амбър ни оставаха петдесет километра. Времето беше меко, а цялата гора от лявата ни страна представляваше опустошено, почерняло пепелище. Огънят бе унищожил и по-голямата част храсталаците в долината, ала това поне беше преимущество за нас. Нито Джулиан, нито някой друг можеше да ни устрои засада. Щяхме да го забележим от голямо разстояние. Изминахме още петнайсет километра, преди слънцето да залезе и устроихме лагера си на плажа.

На следващия ден се сетих, че коронацията на Ерик е съвсем скоро и напомних за това на Блийс. Почти бяхме изгубили представа за изминалото време, но знаехме, че ни остават още няколко дни.

Водихме войската с ускорен ход до пладне, после спряхме за почивка. Дотогава бяхме стигнали на трийсет километра от подножието на Колвир. На здрачаване ни бяха останали десет.

А ние продължавахме да напредваме. Вървяхме докъм полунощ и разпънахме нов лагер. Аз вече започвах да се чувствам много по-добре. Изрепетирах няколко замаха с меча си и установих, че се справям почти успешно. На следващия ден бях още по-добре.

Най-после стигнахме до подножието на Колвир, където ни посрещнаха всички отряди на Джулиан, към които се бяха присъединили и повечето моряци от флотата на Кейн, този път в ролята си на пехота.

Блийс пое командването, изправи се като Робърт Лий при Чансълърсвил и ги победихме.

Останаха ни около три хиляди души, когато приключихме с всичко, което Джулиан можеше да хвърли срещу нас. Самият Джулиан, естествено, избяга.

Но ние бяхме спечелили битката. Тази нощ празнувахме. Бяхме победили.

Дотогава вече здравата се бях изплашил и споделих страховете си с Блийс. Три хиляди души срещу Колвир.

Аз бях погубил флотата, а Блийс — над деветдесет и осем процента от своята пехота. Всичко това не ми изглеждаше много като повод за радост.

Цялата работа не ми харесваше.

Но на другия ден започнахме изкачването. По целият склон се спускаше стълбище, по което можеха да вървят само двама души рамо до рамо. То обаче скоро щеше да се стесни и да ни принуди да се движим в колона по един.

Преодоляхме сто метра нагоре по Колвир, после двеста, след това триста.

Тогава откъм морето се надигна буря и ние плътно се притиснахме един към друг под напора й.

Когато всичко свърши, двеста човека липсваха.

Продължихме с мъка да се катерим нагоре, а върху нас се заизлива дъжд. Пътят ставаше все по-стръмен и по-хлъзгав. На една четвърт от височината ни пресрещна колона от спускащи се въоръжени мъже. Първите от тях размениха удари с водачите на нашия авангард и двама души паднаха. Взехме две стъпала и падна още един човек.

Така продължи повече от час и дотогава бяхме минали една трета от пътя нагоре. Нашата колона се точеше в дълга линия, която завършваше с Блийс и мен. Добре бе поне, че едрите ни червенокожи воини бяха по-силни от гвардейците на Ерик. Чуваше се сблъскване на оръжия, вик и някой политаше покрай нас. Понякога беше червенокож, от време на време — космат, но най-често бе облечен в цветовете на Ерик.

Успяхме да се доберем до средата, като се биехме за всяко стъпало. Стигнехме ли до върха, щяхме да се озовем пред широката стълба, чийто огледален образ преди ни бе отвел до Ребма. Оттам се отиваше до Голямата арка, която представляваше източния вход на Амбър.

От авангарда ни останаха може би петдесет души. После четирийсет, трийсет, двайсет, десет…

Вече бяхме преодолели около две трети от пътя, а стълбището се извиваше на зиг-заг пред и зад нас по склона на Колвир. Източната стълба се използва рядко. Тя е почти декоративна. Първоначалният ни план беше да пресечем изгорената долина, после да заобиколим, да се изкачим по западния път през планините и да влезем в Амбър от задната страна. Пожарът и Джулиан бяха променили всичко. Сега изобщо не бихме могли да се справим с такава обиколка. Въпросът вече беше фронтално нападение или нищо. А отговорът нямаше да е нищо.

Паднаха още трима от войниците на Ерик и ние спечелихме четири стъпала. После първият от нашата колона падна и загубихме едно.

Откъм морето духаше силен и студен вятър, а в подножието на планината се струпваха птици. През облаците надникна слънцето — явно Ерик се бе отказал да влошава времето сега, когато водехме битка с неговите хора.

Спечелихме шест стъпала и загубихме един човек.

Всичко това беше странно, тъжно и откачено…

Блийс вървеше пред мен и скоро щеше да дойде неговият ред. После моят, ако той загинеше.

От авангарда ни оставаха шест души.

Десет стъпала…

В този момент хората ни станаха пет.

Продължавахме бавно и упорито напред, а назад, докъдето ми стигаше погледът, всяко стъпало бе покрито с кръв. Трябваше да има някакво оправдание за това, трябваше.

Петият мъж уби четирима, преди той самият да падне и така ни преведе през още една извивка.

Напред и нагоре, четвъртият ни човек се биеше с по един меч във всяка ръка. Хубаво беше, че се сражаваше в свещена война, защото във всеки негов удар бе вложена истинска жар. Той покоси трима, преди да загине.

Следващият не беше толкова ревностен, а и не бе така добър с меча. Той падна веднага и останаха само двама.

Блийс измъкна дългия си, покрит с нежни инкрустации меч и върхът му проблясна на слънцето.

— Скоро, братко — каза той, — ще видим какво могат да направят срещу един принц.

— Само срещу един, надявам се — отвърнах аз и той се засмя.

Мисля, че бяхме изминали три-четвърти от пътя, когато най-после дойде ред на Блийс.

Той скочи напред и мигновено изтика първия, който се изправи насреща му. Върхът на меча му се заби в гърлото на втория, а после със замах удари третия по главата и също го изхвърли встрани. Блийс се хвърли в кратък двубой с четвъртия и го уби.

Моят меч беше готов в ръката ми, докато наблюдавах и напредвах.

Блийс беше добър, дори по-добър отколкото си го спомнях. Носеше се напред, подобен на вихрушка и мечът му беше като жив, озарен от слънчеви отблясъци. Те падаха пред него — о, как падаха, приятели! Каквото и друго да се приказваше за Блийс, този ден той доказа, че е достоен за ранга си. Питах се колко ли дълго ще успее да издържи.

В лявата си ръка държеше кама, която използваше с брутална ефикасност, когато му се удадеше възможност. Тя остана в гърлото на единайсетата жертва.

На колоната, застанала срещу нас, краят й не се виждаше. Предполагах, че се простира по целия път до широката стълба. Надявах се моят ред да не дойде. Почти вярвах в това.

Още трима души прелетяха покрай мен и стигнахме до малка площадка и завой. Блийс разчисти площадката и продължи изкачването. Половин час го наблюдавах, а те умираха и умираха. Можех да чуя възхитения шепот на мъжете зад мен. Почти си помислих, че ще успее да стигне върха.

Блийс използваше всички известни трикове. Отбиваше мечове и заслепяваше очи с плаща си. Препъваше хора. Сграбчваше китки и с всичка сила ги извиваше.

Стигнахме до нова площадка. На ръкава му вече се бе появила малко кръв, но той не преставаше да се усмихва, а онези зад гвардейците, които убиваше, бяха пребледнели. Това също му помагаше. Както вероятно и фактът, че стоях непосредствено зад него, готов да запълня празнината, също спомагаше за страховете им и ги забавяше, действаше им на нервите. По-късно научих, че са знаели за морското сражение.

Блийс проправи път до следващата площадка, разчисти я, взе завоя и пак започна да се изкачва. Не бях допускал, че може да стигне чак толкова далече. Не мислех, че аз щях да се справя така добре като него. Това беше най-феноменалната проява на бойно майсторство и издръжливост, която бях виждал, откакто Бенедикт бе удържал прохода над Ардън при нашествието на Лунните ездачи от Генеш.

Ала виждах и че започва да се уморява. Само ако имаше някакъв начин да го отменя, да му дам възможност мъничко да си почине…

Но нямаше такъв начин. Затова го следвах и се страхувах, че всеки удар може да му е последен.

Знаех, че губи сили. В този момент се намирахме на по-малко от сто метра от върха.

Изведнъж ми домиля за него. Той ми беше брат и се бе отнасял добре с мен. Разбрах, че вече не вярваше да успее и въпреки това продължаваше да се бие… за да ми даде шанс на мен да стигна до трона.

Блийс уби още трима мъже и след всеки удар мечът му забавяше движението си. Той се би с четвъртия в продължение на пет минути, преди да го прониже. Сигурен бях, че следващия ще му бъде последен.

Не познах, обаче.

Когато Блийс уби и него, аз прехвърлих своя меч от дясната в лявата ръка, измъкнах кинжала си и го хвърлих.

Той се заби до дръжката в гърлото на следващия гвардеец.

Блийс прескочи две стъпала, преряза ахилесовото сухожилие на мъжа пред себе си и го блъсна встрани.

После замахна отдолу нагоре и разпра корема на идващия след него.

Втурнах се да запълня празнината, да бъда точно зад него, в пълна готовност. Ала той все още нямаше нужда от мен.

Справи се със следващите двама с нов приток на енергия. Поисках с вик друг кинжал и той ми бе подаден отнякъде по колоната.

Подържах го в готовност, докато движенията на Блийс отново започнаха да се забавят и тогава го хвърлих по мъжа, с когото се биеше.

Той точно се навеждаше, когато кинжалът полетя и по тази причина го улучи с дръжката, а не с острието. Ударът, обаче, беше по главата, Блийс веднага блъсна рамото му и гвардеецът падна. Следващият скочи напред и, макар че се наниза върху меча на Блийс, успя да го повлече със себе си и те полетяха заедно в пропастта.

Инстинктивно, почти без да съзнавам какво върша, като все пак напълно уверено взех едно от онези решения, в които човек действа за част от секундата, а после разсъждава над тях, бръкнах с лявата си ръка под колана, измъкнах оттам моята колода с Фигурите, хвърлих ги към Блийс, който сякаш бе увиснал във въздуха за миг — толкова бързо реагираха мускулите и възприятията ми — и му извиках:

— Хващай ги, глупако!

И той ги хвана.

Нямах време да видя какво стана по-нататък, защото трябваше да отбивам и нападам.

Така започна последният етап от изкачването ни по Колвир.

Нека кажа само, че успях да стигна догоре и бях силно задъхан, когато воините ми се струпаха около мен на върха, за да ми помогнат да разчистим площадката.

Обединихме силите си и започнахме да настъпваме напред.

Отне ни един час, за да стигнем до Голямата арка.

Минахме през нея. Влязохме в Амбър.

Където и да се намираше Ерик, сигурен бях, че изобщо не е допускал възможността да стигнем толкова далече.

А се питах и къде ли беше Блийс? Дали бе сварил да извади някоя Фигура и да я използва, преди да падне на дъното! Предполагах, че никога няма да узная.

През цялото време си бяхме надценявали силите. Сега противникът многократно надвишаваше броя ни и единственото, което ни оставаше, бе да се бием, докато можем да издържим. Защо бях постъпил така глупаво да хвърля картите си на Блийс? Знаех, че той не разполага с негови и действието ми бе продиктувано от чувство за отговорност, развито вероятно в годините ми прекарани на сянката Земя. Но аз можех да ги използвам за собственото си спасение, ако нещата потръгнеха зле.

Нещата потръгнаха зле.

Продължихме да се сражаваме до спускането на здрача и вече бяхме останали само шепа хора.

Гвардейците на Ерик ни бяха обградили на място, отстоящо на около хиляда метра от арката и все още се намирахме далече от двореца. Можехме само да се отбраняваме и един по един загивахме. Претърпели бяхме поражение.

Луела или Дирдри щяха да ми дадат подслон. Защо бях постъпил така?

Убих още един гвардеец и изхвърлих въпроса от ума си.

Слънцето залезе и мрак обгърна земята. Броят ни бе намалял до няколкостотин души и не се бяхме приближили особено до двореца.

Тогава видях Ерик и го чух да крещи заповеди. Ех, само ако можех да се добера до него!

Но не ми се удаде такава възможност.

Вероятно щях да се предам, за да спася остатъка от войската си, която ми бе служила толкова добре.

Ала нямаше на кого да се предадем, никой не искаше това от нас. Ерик дори не би ме чул, ако извиках. Той беше далеч от мен и даваше нареждания.

Затова продължавахме да се бием. Останаха ми само сто души.

Ще бъда кратък.

Те избиха всички, освен мен.

Хвърлиха мрежи отгоре ми и ме обсипаха с притъпени стрели без върхове.

Най-накрая паднах, те ме заудряха с тояги и здраво ме завързаха. После всичко потъна в мрак и се превърна в кошмар, който ме погълна и не ме пускаше, каквото и да ставаше.

Бяхме загубили.

Свестих се в тъмница дълбоко в подземията на Амбър и съжалих, че съм оцелял.

Фактът, че бях все още жив, означаваше, че Ерик крои планове за мен. Представях си диби и скоби, пламъци и клещи. Видях образно предстоящата си деградация, докато лежах там на подгизналата слама.

Колко ли време съм бил в безсъзнание? Не знаех.

Претърсих килията си с идеята да намеря някакво средство за самоубийство, но не открих нищо подходящо за целта.

Раните ми горяха като слънца и бях страхотно уморен.

Отпуснах се върху сламата и отново заспах.

Когато се събудих, все още никой не бе влизал при мен. Нямаше кого да купя, нито кой да ме измъчва.

Освен това нямаше и какво да ям.

Лежах там, увит в плаща и си припомнях всичко случило се откакто се бях събудил в „Гринуд“ и бях отказал да ми направят инжекция. Може би щеше да е по-добре, ако не го бях правил.

Познах отчаянието.

Скоро Ерик щеше да бъде коронясан за крал на Амбър. А това можеше вече и да е станало.

Но сънят бе нещо толкова прекрасно, а аз бях така уморен.

За първи път наистина имах възможност да се отпусна и да забравя за раните си.

Килията беше толкова тъмна, воняща и влажна.