Десетият праведник

8

В тясната стаичка тегнеше пронизващ, влажен хлад, но по лицето на човека от другата страна на масата се стичаха едри капки пот. От време на време той бършеше чело с голяма, вече мокра кърпа на бели и червени карета, после накланяше глава и се мъчеше да чуе нещо през монотонното бълбукане на реката, долитащо изпод дъсчения под. Лъчите на залязващото слънце позлатяваха тясното прозорче и хвърляха меки отблясъци по лъскавите му провиснали бузи.

— Бави се — каза той, навярно за стотен път.

Николай се облегна на дървената стена и се опита да прогони тревогата. Всичко му действаше на нервите — и шумът на водата, и чакането в тази затънтена воденица, и монотонните, лишени от всякаква изобретателност жалби на Херман. Добре поне, че не бяха дошли мливари. Стигаше му и компанията на страхливия шишкав мелничар, който час по час тичаше до вратата да провери дали не се задава пратеникът на Гастон. Всъщност нямаше от какво толкова да се бои. Каналът бе сигурен, рядко употребяван — вероятно защото след една среща с Херман никой не изгаряше от желание да го слуша повторно. Отгоре на всичко беше и алчен.

— Ако усетят в селото, спукана ни е работата — обади се мелничарят. Това също го повтаряше от сума ти време.

Николай тръсна глава, опря длани в масата и се изправи.

— Омръзна ми в тази стая. Излизам навън.

Херман също скочи на крака. Беше нисък и дебел, с нещо жабешко във фигурата. По челото му пак бе избила пот.

— Недей! Може да те видят.

— Затваряй си човката! — грубо го сряза контрабандистът. — Кой ще се мъкне насам по това време?

Мелничарят въздъхна треперливо и го изпрати до вратата с умоляващ влажен поглед. Да го вземат мътните, помисли Николай. Хем му се иска, хем не му стиска. Дявол знае колко се е пазарил, за да приеме…

Прекрачи прага и излезе на утъпканата от каруци площадка край воденицата. Навън беше по-топло. От двете страни се издигаха стръмни гористи склонове. Вятърът шушнеше в листата, ромонът на реката му припяваше и през този равномерен шум внезапно се промъкна бавното почукване на подковани копита. Някой се задаваше отдолу по стария каменист път.

Разкопчавайки кобура, той отскочи настрани, по наклона към широкия вир, от който неподвижно стърчеше воденичното колело. Високият, обрасъл с трева бряг бе добро прикритие, а в случай на нужда можеше да се измъкне нагоре или надолу по реката. Така се чувстваше много по-спокоен, отколкото между четири стени.

Тропотът се засилваше. Николай протегна ръце, предпазливо разгърна тревата и видя как иззад завоя излиза дребен младеж, хванал поводите на мършаво муле. Позна го веднага въпреки разстоянието. Беше хлапакът. Джовани Стерца.

Кръглата мазна физиономия на Херман надникна през открехнатата врата и пак изчезна. Момчето наближаваше, без да бърза, с търпелива планинарска крачка. Изглеждаше спокойно. Ще стане човек от него, помисли Николай. Далече ще стигне, ако не го убият. Как ли се е измъкнал с мулето след онзи обир? Аз не бих могъл…

За всеки случай той изчака Джовани да приближи, преди да се изкачи по брега. Но всичко беше наред, нямаше нито засада, нито преследвачи. Момчето извърна лице към него, огледа го с безизразни очи и мълчаливо махна с ръка. Усетило отпускането на поводите, добичето спря.

— Здравей — каза Николай. — Значи вече си професионалист, а?

Джовани сви рамене и се зае да сваля от самара на мулето тежка брезентова торба с пришити ремъци. Остави я на земята и посочи с пръст.

— Внимавай за печата. Искат го здрав.

Отворът на торбата беше здраво завързан с връв и запечатан с червен восък, върху който личеше странен знак — буквата J с две разклонения накръст отляво и отдясно. Символът на йоанитите.

— Как е Гастон? — отново опита да подхване разговор Николай.

— Мъртъв.

От спокойния глас на хлапака го побиха тръпки. Стори му се, че целият студ на усойната долина се надига откъм реката, за да полепне по гърба му.

— Кога? Как?

Джовани само леко присви очи.

— Преди десетина дни. Засада. Някой е пропял. Деде го търси. Той очисти Рижия и сега е шеф на бандата, да знаеш. — Момчето помълча, после в гласа му се вмъкнаха изненадващо топли нотки: — Свестен човек беше Гастон, без него вече няма да е както преди. Напоследък все се ядосваше, че не може да намери куриер за тая пратка. Заканваше се сам да я пренесе.

Потривайки нервно ръце, дебелият Херман се появи на прага на пристройката. Очите му шареха насам-натам, като че очакваше всеки момент към воденицата да се втурнат тълпа разярени селяни.

— Всичко ли е наред?

— Наред е, стига си треперил — презрително го успокои Николай. — След малко изчезваме.

— А парите?

Джовани му подаде тънко снопче банкноти. Недоверчивият мелничар ги преброи два пъти, внимателно и с явно удоволствие. Накрая прибра пачката, дълбоко си пое дъх за кураж и се разкрачи с юмруци на кръста.

— Не съм съгласен. Искам още… още петстотин марки. Няма да ви пусна оттук, докато не ги получа.

— Ще получиш куршум — зловещо обеща хлапакът. — Влизай вътре!

Под заканителния блясък на тъмните му очи дебелакът се сви като спукана праханка. Хвърляйки през рамо боязливи погледи, той хлътна в пристройката, захлопна вратата и чак след това се осмели да изтърси наниз от немски ругатни.

Николай протегна ръка.

— Е, май е време да тръгваме. Довиждане, Джовани.

Момчето я стисна сдържано, сякаш дори в това не смееше да вложи чувство.

— Довиждане. Пази се.

Той кимна, метна тежката торба на гръб и закрачи нагоре. Зад него копитата на мулето затракаха по камъните бавно и печално като съчувствено цъкане с език. Странно как се обръщат ролите, мина му през ума, докато прекосяваше рекичката по прогнилото мостче зад воденицата. Преди месец бе посъветвал Джовани Стерца да се пази, сега момчето му отвръщаше със същия жест, сякаш бе израснало за толкова кратък срок.

От другата страна на моста започваше пътека, но Николай сви надясно край течението, през купища едри валчести камъни и гъсталак от репеи, разперили широки месести листа. Слънцето горе бе изчезнало зад високото било и в усойната долина се възцаряваше хладен ранен полумрак. Трябваше да побърза, нощта наближаваше. Ромонът на водата из каменното корито сякаш пригласяше на мрачните му мисли. Да, момчето беше пораснало. Ала имаше и друго, самият той се бе променил от времето на първата им среща. Там, край разграбения кибритен фургон, можеше да се смята за волен и независим скитник, един от най-добрите куриери. Днес беше подчинен на Буше. Както бе казал Мишин, двоен агент с напълно прозрачно прикритие. Дали хлапакът бе усетил промяната? Може би…

Стотина метра по-нататък той обърна гръб на рекичката и започна да се изкачва направо по стръмнината, през гъстата букова гора, като се подхлъзваше сегиз-тогиз върху дебелия слой от оглушително хрущящи сухи листа. Натоварването беше като в доброто старо време, и гората беше същата, но вече го нямаше удоволствието от броденето през планинските пущинаци. Изчезнали бяха самочувствието, самоуважението. Винаги бе презирал полицейските доносници и знаеше какво им се полага — куршум и камък в устата по древна сицилианска традиция. Ще избягам, закани се той. Ще си плюя на петите ведната щом се върна във Велтбург, пък да става каквото ще! Решено, изчезвам. Не на юг, там мосю Луи има солидни връзки. Може би на изток? Към България, защо не? Само ще трябва да внимавам с минаването през Румъния, за Румъния се носят лоши слухове. Или да навия Мишин да потеглим към Русия? Нали все за това мечтае? Заедно ще се справим някак.

Дърветата оредяха, стана малко по-светло и отпред се разкри широка поляна, над която висеше издутият търбух на неголям дирижабъл. От гондолата във всички посоки се обтягаха наклонени въжета, вързани за околните дънери, сякаш някой се готвеше да разпъне просторен шатър. В центъра на поляната двамата пилоти тревожно насочваха автоматите си по посока на шума. Карл, по-високият, позна новодошлия, отпусна оръжието и сръчка с лакът колегата си.

— Отбой. Нашият човек е.

Дали наистина в гласа му звучаха презрителни нотки? Николай въздъхна. Сигурно… Пилотите бяха сдържани към него, но знаеха кой е, знаеха в общи линии за задачата и си бяха направили съответните изводи. Никой не обичаше предателите, дори и в полицията.

— Много се забави — грубовато подхвърли другият авиатор със смешното име Бонифас.

— Не се тревожи — успокои го Карл. — Шейсет километра са, ще ги минем за нула време. Вятърът е добър. Хайде, качвайте се.

Бонифас метна автомата през рамо, хвана въжената стълба и пъргаво се изкатери към квадратния люк в дъното на гондолата. Когато той изчезна горе, Николай го последва. С обемистата торба на гръб изкачването беше трудно. Струваше му се, че чу как Бонифас тихичко го изруга. Добре поне, че долният край на стълбата беше закрепен с колчета в земята и не се клатеше много.

Най-после той се промъкна през люка, зае мястото си в средата на тясната плетена гондола и като остави торбата до себе си, започна да навлича тежкия комбинезон от овча кожа и дебелите ботуши. Долу Карл тичешком обикаляше поляната, за да развърже едно по едно въжетата, а Бонифас бързо ги изтегляше нагоре. Дирижабълът се разлюля плавно, като шамандура в спокойно море. Носът взе да се отклонява по посоката на вятъра. Когато остана само въжето от задната страна на гондолата, Карл изтича към стълбата, с два ритника изби колчетата и без да обръща внимание на клатушкането, сръчно запрехвърля ръце и крака от стъпало на стъпало. След малко главата му се подаде през отвора в дъното.

— Режи! — подвикна той през рамо, щом се промъкна покрай Николай към мястото си на носа.

С нож в ръката Бонифас мина още по-назад, приведе се през борда и изведнъж дирижабълът рязко подскочи нагоре като подплашен кон. Поляната под тях се отдалечаваше назад и надолу. Стана съвсем тихо, вятърът сякаш бе замрял. През отворения люк се виждаше все по-дълбока бездна с дъно от тъмнееща есенна гора. Леко замаян от гледката, Николай се пресегна и намести дъсчения капак. После седна върху торбите с пясъчен баласт и се загледа над ръба към синкаво-зелената речна долина, където в сенките вече едва се различаваше воденицата, дребна като играчка.

Сгушен между резервоарите за спирт и вода, Бонифас се мъчеше да запали топка омаслени конци. Успя едва от третото драсване. С бърз замах метна конците в пещта на парния двигател, захлопна вратичката и грижливо прибра употребените кибритени клечки в отделна кутийка — за отчитане, досети се Николай.

Отпред слънцето бе увиснало на хоризонта и гаснещите му лъчи обагряха в златисто и пурпурно редките облачета. Студеният въздух беше кристално чист; наближаващата нощ го изпълваше с прозрачна синева. Дирижабълът се плъзна ниско над обраслото с трева било, върху което стърчаха останки от някогашно военно съоръжение, може би радиолокатор.

— Има налягане! — обади се отзад Бонифас. В разредената атмосфера гласът му звучеше остро и пискливо.

— Давай пълен напред! — отвърна от носа Карл.

Парната машина тежко изпъшка, запухтя все по-бързо и по-бързо, двете витла зад гондолата трепнаха, завъртяха се и след миг станаха прозрачни. Отпред отново полъхна пронизващ вятър. Склонът, покрит с жълто-зелен горски губер, отмина назад и дирижабълът увисна над друга долина, където се сливаха мастилени сенки, сякаш мракът се стичаше насам от все още блестящите отдясно високи снежни върхове.

— Намали десния с една десета! — нареди Карл. Той изчака малко, свери посоката с компаса и доволно кимна. — Добре! Сега пак на пълна скорост.

Носеха се успоредно на главната планинска верига, над гърбиците на отклоняващите се от нея по-ниски хребети. Бонифас следеше манометъра и от време на време се привеждаше да надникне през малкия отвор в капачето на пещта, зад който танцуваха сини спиртни пламъци. Карл бе свел глава над стара омачкана карта. Двигателят пухтеше деловито, оставяйки в небето зад дирижабъла пухкава бяла следа от изстиваща пара. Подпрял лакти на ръба на гондолата, Николай се мъчеше да различи местата, познати от предишни преходи. Ето голия връх Тет дьо Моан… ето едва забележимата каменна кутийка на заслона Вийо Шале… ето, ако не се лъжеше, високия проход Кол Бризе, където преди години двамата с Дик Гароу бяха успели да се измъкнат от преследването на граничния патрул… Но вече всичко беше друго. Само преди месец се бе свивал ужасено в тревата, следейки престрелката на Баска с полицейския дирижабъл, а днес сам седеше в машината като покорна пионка на Ален Буше.

Той се облегна назад и затвори очи. Трябваше да избяга веднага след завръщането във Велтбург, преди още да го е потърсил Буше. Друг изход нямаше. Сегашната мисия беше приемлива, дори похвална в повечето отношения. Но и за слепия бе ясно, че с нея нещата едва започват. Двоен агент с напълно прозрачно прикритие… Николай мрачно се усмихна. Поне за него нямаше нищо прозрачно. Не знаеше какво общо имат йоанитите с мосю Луи — Мишин също не бе успял да разгадае хода, — ала усещаше, че в играта между двамата противници ще бъде безжалостно използван и накрая най-вероятно пожертван като непотребна шахматна фигура. Ще се посъветвам с отец Донован, помисли той. Умен човек е, може да разбере нещо повече от мен в тази заплетена история.

Топлият му дъх се отразяваше от вдигнатата яка и овлажнелите къдрави косъмчета излъчваха мирис на овча кожа. Решението бе взето и повече нямаше за какво да се тревожи. Сред небесната тишина го обземаше чувство на лекота и покой. Земята оставаше нейде далече долу с всичките си коварства и несгоди. По тялото му се разливаше приятна дрямка.

Сякаш едва бе затворил очи, но когато Карл разтърси рамото му, наоколо царуваше студена планинска нощ. От двете страни на дирижабъла се плъзгаха назад отвесни скални стени — причудлива плетеница от дълги черни сенки и остри синкави ръбове под лъчите на изгряващата луна. Тук-там в ниското проблясваха съхранени отсечки от разбит и напукан асфалтов път. Провлачената къделя от пара зад гондолата сияеше като полиран метал. Моторът работеше едва-едва; дясната перка се въртеше лениво, лявата бе малко по-натоварена, за да компенсира страничното отклонение на вятъра.

— Наближаваме — подхвърли Карл към кърмата. — Приготви бомбите.

— Няма да стане нужда — лениво се обади Бонифас от тъмнината под резервоарите. — Шефът се е споразумял с хората на Баумщед да ни пропуснат.

— Не разсъждавай! — сопна се Карл. — Аз ли да ти обяснявам колко им струват обещанията?… А ти дръж това. Нали знаеш как да го употребяваш?

Николай усети в ръцете си нещо тежко и хладно — стара лека картечница с провиснала патронна лента.

— Знам — измънка той с набъбнал от съня език.

Вече бяха достигнали най-високата точка на прохода. В подножието на скалната стена отляво примигваха светлинки — прозорците на бивш крайпътен ресторант, превърнат от Баумщед в граничен пост. Николай хвана картечницата за надупчения кожух около цевта, подпря приклада на дъното на гондолата и надвеси глава навън. Прозорчетата идваха все по-близо, но всичко изглеждаше спокойно, сякаш никой не забелязваше огрения от луната дирижабъл. Стори му се, че усеща как напрежението на другите двама расте с всеки изминат метър, как изпълва цялата гондола и безмълвно приглася на астматичното пъшкане на двигателя. Граничният пост вече беше под тях и все още нито един изстрел не нарушаваше покоя на нощта. Сетне светлинките останаха назад. Отмина и скалната теснина на прохода, склоновете стръмно пропаднаха надолу заедно с лъкатушещия път. Карл шумно въздъхна:

— Е, и с това се справихме. Сега още пет километра на север-северозапад. Левият — осем десети, десният — седем.

Огънят в пещта забуча, засили се тракането на машината. Тъмната планинска грамада зад тях трепна и бързо започна да се отдалечава. Под тях отново се разпростря мрачен лабиринт от долини и хребети, изпънати в нощта като части от титаничен рибешки скелет.

— Виждам целта! — внезапно се раздаде от носа гласът на Карл. — Ляв — пет десети, десен — три и половина. Готови за снижаване!

Дирижабълът плавно забави ход и леко свърна наляво. Николай остави картечницата и се взря напред. Постепенно губеха височина. Пред носа на гондолата се редуваха все същите огрени от синкав блясък възвишения и сажденочерни долини. В една от тези сенки трептяха три червеникави светли точки, разположени в правилен триъгълник. Те наближаваха, превърнаха се в пламъчета сред дълбока кръгла котловина. Малко по-нагоре, в покрайнините на гората, сновяха по-дребни искрици.

— Свали мощността с половин десета — нареди Карл. — Поддържай ъгъла. Пътникът да се преоблича.

Николай неловко се зае да смъква кожения комбинезон, хвърляйки от време на време бързи погледи напред. Летяха съвсем ниско над короните на буковете и сега гората закриваше сигналните огньове.

— Ляв — една и половина, десен — една! Хоризонтирам! — извика Карл и в същия миг отпред между клоните просветнаха пламъците на факли. — Пускай въжетата!

Дългите черни змии полетяха в мрака зад борда. Дърветата под гондолата изчезнаха, появи се полегат склон, смътно осветен от десетина факли. Тъмни силуети изтичаха към провлечените въжета, омотаха ги около близките дънери. Дирижабълът се разтърси.

— Стоп машина! — заповяда Карл.

В настаналата тишина се вмъкна тихото шумолене на листа. Долу приглушено разговаряха. Николай стана от баласта, отвори капака на люка и метна торбата на гръб. От носа към него се приближи Карл. Навитата въжена стълба се търкулна в мрака.

— Знаеш инструкциите — прошепна пилотът. — Предаваш пратката и веднага се прехвърляш през билото. Право на север, там ще те чакат хората на шефа.

Николай кимна, потръпна от студ и потърси в ясното нощно небе Голямата мечка. Над нея сияеше Полярната звезда. Натам, каза си той, докато се промъкваше през люка и опипваше с крак за пречките на стълбата. Натам трябва да се измъкна, макар че все по-малко и по-малко разбирам смисъла на цялата операция. Не е обикновена хайка, иначе отдавна биха ги изловили. Ако не беше Буше, а някой друг, бих се усъмнил, че е подкупен от йоанитите.

Отдолу изпъваха стълбата и слизането беше по-леко. След минута Николай стъпи на земята, обърна се и тръгна към групата хора, застанали неподвижно наблизо с факли в ръце. Един от тях правеше впечатление веднага — висок мъж, облечен в грубо монашеско расо с отметната гугла. В трептящата светлина на пламъците брадатото му лице изглеждаше строго и остро като изсечено от камък. Върху изпъкналото чело тъмнееше татуиран съшият знак, както на печата: буквата J с две разклонения накръст. Чертите на останалите петима тънеха в сенките на качулките, но контрабандистът знаеше, че и върху тях би могъл да види белега, който ги обричаше на вечно изгнаничество. За подобна татуировка се полагаше незабавна смърт — и тъкмо затова йоанитите се гордееха с нея като символ на вярата и презрението им към живота.

На две крачки от високия мъж Николай спря и смутено пристъпи от крак на крак. Очакваше да му кажат нещо, ала групата йоанити само го гледаха втренчено и безстрастно с проблясващи в тъмнината очи.

— Добър вечер — кимна той най-сетне, за да наруши тягостното мълчание. Свали торбата и я остави до себе си.

Отговорът на човека с отметнатата качулка прозвуча глухо и монотонно:

— На Този, Който ни люби и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си, и Който ни е направил Царство от свещеници на своя Бог и Отец, на Него да бъде слава и господство во веки веков.

— Амин — изрекоха в нестроен хор другите монаси наоколо.

Имаше нещо зловещо в тия думи, в средновековните раса и пламъците на факлите сред мрака. За да прогони страха, Николай дълбоко си пое дъх. Трябваше да разиграе ролята на алчен контрабандист, който не се интересува от нищо друго, освен от заплащането.

— Време е да си вървя — настоя той. — И моите хора горе бързат да отлетят. Давайте парите и си прибирайте пратката.

Високият йоанит посегна към небето и диплите на расото провиснаха около костеливите му китки.

— Ето, ида скоро; и у Мене е наградата, която давам, да отплатя на всекиго, според каквито са делата му. Тъй е казал Спасителят и нека бъде волята Му. Брат Амадеус, възнаграждението!

Един от групата пристъпи напред с пачка австралийски долари. Николай пое парите и без да проверява, ги натъпка в джоба на якето. Не му беше до броене, искаше час по-скоро да се отърве от тази група смахнати фанатици. Готвеше се да се обърне и да тръгне през гората, когато двете вдигнати ръце полетяха надолу като размах на черни криле. Високо в короните на близките дървета оглушително изтрещяха два изстрела. Изпод расата на йоанитите като по вълшебство бяха изникнали пистолети. Застинал неподвижно, с инстинктивно полунадигнати ръце, Николай чу как зад гърба му нещо тежко се стовари на земята. Откъм гондолата долетя задавен предсмъртен хрип.

— Брат Амадеус и брат Амброзий, проверете пилотите! — нареди високият мъж. — Брат Дезире, отнеми оръжията на пленника!

Докато монахът старателно го опипваше, Николай рискува леко да извърне глава назад и нагоре. Двама души се катереха към гондолата на дирижабъла, през ръба на която провисваше безжизнено трупът на Карл. Други двама с преметнати на гръб карабини слизаха по ствола на висок бук. Не можеше да види точно зад себе си, но беше уверен, че там лежи Бонифас.

— Какво става бе, хора? — опита да протестира той с пресъхнало гърло. Дори за самия него гласът му беше слаб и неубедителен. — Така ли се отплащате за услугата?

С повелителен жест високият мъж го накара да замълчи.

— Който върши неправда, нека върши и занапред неправда; и който е нечист, нека бъде и занапред нечист; и праведният нека върши и занапред правда, и светият нека бъде и занапред свят.

Те просто са луди, отчаяно помисли Николай. Как да се разбереш с ненормални хора?

Обезоръжен, пред дулата на четири пистолета, той се чувстваше гол и беззащитен. Какво можеха да означават загадъчните думи на предводителя на йоанитите? Че не се интересуват от това, дали е постъпил почтено към тях? Или че предварително са го осъдили на смърт? Тогава защо не го бяха застреляли заедно с пилотите? Какво още искаха от него?

Някой грубо го подбутна изотзад и той покорно закрачи надолу към трите огъня. В червеникавата им светлина различи до тях още човешки фигури, застанали край камара сандъци или кутии. По дяволите, всичко изглеждаше готово за проклетия им експеримент! Досега не са успели, така твърдеше Буше. Но ако успееха този път, мястото щеше да стане нездравословно на много километри наоколо. Трябваше да избяга незабавно!

Огледа се и разбра, че няма шансове. Амадеус и Амброзий се бяха присъединили към групата, което несъмнено означаваше, че двамата пилоти са мъртви. Никой от осмината не бе прибрал оръжието си, дори и брат Дезире, който мъкнеше на рамо торбата с диамантите.

На петдесетина метра от огньовете високият мъж спря и мълчаливо посочи към един самотно растящ стар бук. От всички страни в дрехите на Николай се вкопчиха жилави пръсти. След миг той бе тласнат до дебелото стъбло. Грубо издърпаха ръцете му назад и в китките му се вряза въже.

— Хей! — изкрещя той. — Какво правите? Не искам да стоя тук, трябва да си вървя!

Вместо отговор йоанитите продължаваха да го омотават с въжета. Водачът им бавно се приближи. Сега в погледа му гореше трескава, безумна светлина, по-силна от отразените пламъци на факлите.

— Тия думи са верни и истински — изрече той напевно, като в транс. — Аз съм Алфа и Омега, началото и краят. На жадния ще дам даром от извора на водата на живота.

Внезапно Николай осъзна какво се крие зад тези слова от Библията и му се стори, че се превръща в кух съд, пълен догоре с късчета лед. Йоанитът си въобразяваше, че върши благодеяние, като го приобщава към самоубийственото им начинание. Безумци, безумци, безумци! Той трескаво напрегна мускули в безуспешен опит да се изтръгне от яката хватка на въжетата.

— Пуснете ме! Не искам да умирам, негодници!

Нищо не помагаше. Беше вързан здраво. Високият мъж укоризнено поклати глава.

— А колкото до страхливите, невярващите, мръсните, убийците, блудните, чародейците, идолопоклонниците и всичките лъжци, тяхната участ ще бъде в езерото, което гори с огън и жупел. — Човекът се обърна към спътниците си и повиши глас: — Блажени, които изперат дрехите си, за да имат правото да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на града. И Духът, и невестата казват: Дойди. И който чуе, нека рече: Дойди. И който е жаден, нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота.

Сякаш по сигнал йоанитите започнаха да смъкват грубите дрехи и останаха в дълги бели одежди. Водачът пак посочи към дървото.

— Брат Амброзий! Напиши прочее това, което си видял, и що значи, и това, което има да стане подире, тайната на седемте звезди, които видя в десницата Ми, и седемте златни светилници. — Той отново погледна Николай и добави с почти нормален човешки глас: — Седем, седем, седем… Ще запиташ тогава защо не азотът, седмият елемент, а шестият, въглеродът, става оръжие на Божието провидение? Числото е скрито, братко мой, скрито от глупците и неверниците. Тук е нужна мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест. Разбираш ли сега великата тайна? Та нима основата на човека не е шестицата на въглерода, заменена от Евангелиста със съседно число, тъй че само просветеният да проумее?

— Пусни ме — безнадеждно помоли Николай. — Аз не съм от вас.

Още докато изричаше молбата, той осъзна, че всичко е напразно. Йоанитите го гледаха със съчувствие, както любящ родител би гледал болно дете, което отказва да изпие горчивото лекарство.

— Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш. — Високият мъж му обърна гръб и извика: — Идете, та излейте на земята седемте чаши на Божия гняв!

Настана тишина. Дори вятърът бе престанал да шушне в листата на дърветата. Йоанитите бавно, като роботи слизаха към огньовете, където ги чакаха другите, вече също облечени в бяло. Брат Амброзий заби факлата си в рохкавата пръст и седна близо до дървото с хартия на коленете и перо в ръка. Какво щеше да записва? И какъв смисъл да го прави, щом след малко ядреният взрив щеше да изпепели записките? Не, в поведението на тия безумци се криеше своеобразна логика. Навярно бяха предвидили вероятността за нов неуспех и искаха да документират целия ход на опита за евентуален бъдещ анализ.

Николай се взря в Амброзий. Йоанитът изглеждаше съвсем млад, едва ли имаше и двайсет години. Дълга руса коса и рядка червеникава брада обгръщаха лицето му със светъл ореол. В полумрака очите му излъчваха синкав блясък като току-що полирана мед. Как можеше в толкова ранна възраст доброволно да приеме смъртта? И дали нямаше да се окаже поне малко по-разумен от останалите?

— Хей, Амброзий, чуй ме! — прошепна той и изпъшка от внезапно избухналата в гърдите му надежда, когато младежът извърна глава да го погледне. — Слушай ме добре, приятел. Трябва да ме развържеш. Никой не ни обръща внимание, сега е моментът да се измъкнем. Прехвърляме билото и сме спасени. — Говореше трескаво, забързано, без да подбира думите. — Оттатък е животът, момче. Какво си видял ти от живота? До Велтбург няма и петдесет километра. Можем заедно да отидем там. Имам пари, много пари. Всичко ще ти осигуря — жени, пиене, хашиш, развлечения. Какво ще спечелиш, ако останеш тук? Ония долу ще се справят и сами. Защо трябва да умираш?

Той спря да си поеме дъх и в тишината се раздаде тънкият, почти детски глас на Амброзий:

— На тогова, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен оня, който го получава.

— Но аз не искам да умра така! — яростно възрази Николай. — Нямаш ли поне капчица християнско милосърдие?

За момент йоанитът са замисли, после кимна и бавно се изправи. Поддава се, тържествуващо помисли пленникът. Успях! Ще се измъкна, може би още има време…

Беше толкова уверен в успеха, че не осъзна какво става, докато младежът не привърши да изписва знака върху челото му.

— Ти ще гледаш лицето Му; и Неговото име ще бъде на челата им — тихо изрече Амброзий, отстъпвайки назад.

— Да ти пикая на цитатите! — изкрещя Николай Бенев. — Не може ли да говориш по човешки, копеле мръсно?

Вместо отговор йоанитът откъсна парче от полата на дългата си бяла дреха и го натъпка в устата му. После пак седна на земята.

От изгарящото чувство за безпомощност Николай изстена и блъсна тила си в дънера. Не усети болка, само черепът му тъпо изкънтя. Свършено! Беше изтървал и последния си шанс.

— Първа кутия, пет килограма — раздаде се спокойният глас на монаха.

Долу, сред триъгълника от огньове, един човек в бяло пристъпи напред с неголямо сандъче в ръце, наведе се и изсипа съдържанието на земята. Друг хвърли върху черната купчинка шепа искрящи диаманти. Отляво вече се задаваше трети йоанит, носещ подобно сандъче.

Стрити дървени въглища, помисли с ужас Николай. Чист въглерод… всъщност дали е чист? Господи, не мога да повярвам, че е толкова елементарно! Невъзможно, те ще се провалят, трябва да се провалят! Буше казваше, че вече имат три неуспешни опита. И сега ще е така. Това е просто нелепо — да вярваш, че един тон смес от въглища и диаманти може да избухне като атомна бомба. Кой изобщо е пуснал този тъп слух? Но Бержерон е успял… Глупости! Жак Бержерон е мъртъв, разстрелян преди петнадесет години. Останалото е мълва. Кой е видял Арденския взрив? Кой ще гарантира, че наистина е било ядрена експлозия?

Ала мислите не помагаха. Ужасът се стичаше по цялото му тяло на ручейчета от пот със странно остра, животинска миризма. Въпреки всички доводи нещо му подсказваше, че йоанитите не грешат, че само след минути котловината ще се превърне в езеро от ослепителен, невъобразимо жарък огън, под който се изпаряват дори скалите. Навярно нямаше да усети нищо, смъртта щеше да бъде мигновена. Знаеше, че има десетки, стотици видове много по-мъчителна гибел, ала вместо да го успокои, тази идея го караше да се гърчи конвулсивно в напразни опити да се изскубне от въжетата.

— Осемнадесета кутия, пет килограма — промърмори до него младият йоанит, драскайки усърдно с перото.

Осемнайсет по пет — деветдесет, пресметна Николай. Колко беше критичната маса? Около един тон, така твърдяха слуховете. Само че… можеше ли да им се вярва? Ами ако беше двеста или триста килограма? От времето на Въглеродната афера никой не бе посмял да провери. Никой освен йоанитите…

Долу безумците сновяха между огньовете все по-бързо и по-бързо, без да изричат нито дума. Сега белите им одежди бяха покрити с тъмни петна, облачета черен прах се вдигаха изпод нозете им. Падащи диаманти проблясваха из въздуха като огромни дъждовни капки. Купчината растеше, издуваше се заплашително.

— Двадесет и шеста кутия, пет ки…

Стон.

Николай стреснато извърна глава. Сгърченото тяло на Амброзий лежеше неподвижно край факлата. До него бе изникнал Буше — неузнаваем, с разчорлена дълга коса и изпокъсан костюм. В ръката си стискаше бастунчето с топка от слонова кост. По стърчащото острие тъмнееше кърваво петно. Още секунда полицаят стоя като вкаменен, гледайки втренчено трупа на йоанита, после се хвърли зад дървото и с яростни удари започна да кълца въжетата.

— Не ни виждат — задъхано прошепна той. — Светлината им пречи.

Примките се свлякоха около краката на Николай. Хладното острие се провря между китките му, напъна, сряза вървите. Той се отдели от дънера и пристъпи напред като замаян. Трескавите мисли отпреди малко сякаш напълно, до дъно бяха изчерпили запаса му от душевни сили. Не изпитваше дори страх, само тъпо и някак абстрактно се учудваше, че в последния момент нещата се променят.

— След мене! — изсъска Буше и приведен, побягна нагоре по склона, към черната стена на гората.

Безполезно, помисли Николай, тътрейки с усилие непокорните си крака. Вече е твърде късно. Няма да се доберем навреме до хребета, няма да успеем…

Полицаят се озърна през рамо. Злобна вълча гримаса изкриви чертите му. Той рязко спря, с два скока се върна назад и жестоко удари през лицето вцепенения контрабандист.

— След мене, копеле гадно! Към дирижабъла!

Дали от плесницата, дали от споменаването на дирижабъла, Николай отново се почувства способен за действие. Не искаше да загине в тази долина заедно с безумците, бръщолевещи цитати от Библията. Искаше да живее. Все още имаха шанс да се измъкнат. Трябваха им само няколко минути отсрочка.

Тласнат от внезапен прилив на енергия, той се затича след полицая. Горе в небето луната бе изчезнала, закрита от плътни облаци, и по склона лепнеше почти пълен мрак. Черната, полюшваща се маса на дирижабъла едва се различаваше над високия хребет. Николай не виждаше къде отива, всяка крачка хвърляше под нозете му ново препятствие и той като по чудо запазваше равновесие, прескачаше камъни, изтръгваше се от примките на преплетени треви в луд, нечовешки уверен бяг по стръмното. После изведнъж се озова пред първите дървета и едва не се блъсна в Буше, който се бе навел над някаква безформена купчинка — трупът на Бонифас, осъзна след миг младият човек.

— Вземи това!

Усети между пръстите си дръжката на нож. Защо нож? Нямаше време да мисли. Полицаят вече се катереше по стълбата. За да намали люлеенето, Николай мина от обратната страна. Хвана се с една ръка, с другата опита да прибере кинжала в канията на колана си, но тя се оказа тясна. Тогава той захапа острието, намръщи се на металното скърцане между зъбите и подскочи нагоре.

В тъмнината не виждаше пречките на стълбата, ала (както при тичането) някаква инстинктивна увереност насочваше безпогрешно всяко негово движение. Изкачваше се с гръб към гората и погледът му отново падна върху площадката между огньовете. Йоанитите сновяха напред-назад все тъй неуморно, макар че сега движенията им сякаш бяха забавени — или може би само така му се струваше в шеметния летеж на секундите. Черната купчина бе станала грамадна, чудовищна, готова всеки момент да избълва изпепеляваща мълния.

Люкът. Пръстите на Буше стегнаха китката му като клещи и го издърпаха нагоре с невероятна сила. Капакът хлопна.

— Можеш ли да управляваш дирижабъл?

— Не.

Полицаят презрително изсумтя.

— Добре, аз се заемам с това. Режи въжетата. Задните да останат последни.

Неочакван порив на вятъра разклати гондолата. Като се препъваше в торбите с баласт, Николай изтича напред и взе да опипва ръба. Откри първото въже и натисна с ножа. Жилавите нишки не се поддаваха.

— Имаш ли кибрит? — долетя изотзад напрегнатият глас на полицая.

— Не… Там трябва да има, Бонифас го държеше до машината.

Най-после съпротивата под острието отслабна. Слава Богу, ножът беше добре наточен. Последните нишки се скъсаха и въжето полетя надолу в тъмнината. Без да губи време, Николай се прехвърли наляво.

— По дяволите, къде е кибритът? — отново се обади Буше. — Къде го е затрил тоя шибан… А, ето!

Второто въже беше прерязано. Дирижабълът леко се дръпна нагоре. Колко въжета бяха общо? Шест? Да, изглежда, че бяха шест. Той неволно хвърли поглед към йоанитите около страшната черна купчина, после се завъртя към десния борд. Зад гърба си чуваше как Буше с нетърпеливо пъхтене драсна клечка кибрит.

— Merde! — задавено изруга полицаят. — Не пали!

Внезапна догадка прелетя през мозъка на Николай.

— Това са изгорелите клечки! — извика той, срязвайки третото въже. — Търси друга кутия!

Четвърто въже. Ален Буше все още опипваше около двигателя.

Пето въже. Дирижабълът вирна нос. Младежът искаше да се провре назад, но Буше го отблъсна към средата на гондолата, вдигна бастунчето и с един замах сряза последната примка.

— Изхвърляй баласт! Не гледай надолу!

Летяха. Мили Господи, летяха! Бяха живи! Николай се наведе, хвана една тежка торба и я преметна през борда. Долу огньовете се отдалечаваха. Няколко дребни тъмни фигурки лежаха неподвижно между тях, още две или три едва-едва се тътреха към центъра на площадката, към черната купчина, която сякаш беше започнала да излъчва зловещо червеникаво сияние.

Буше бе открил кибрита и пламъчетата гаснеха едно след друго в шепите му.

— Не гледай, идиот!

Но Николай се взираше като хипнотизиран към долината, не можеше да откъсне поглед дори когато се навеждаше за поредната торба с пясък. Нещо бе станало със зрението му и той виждаше сцената поразително ясно въпреки растящото разстояние. Въглищният куп наистина тлееше, пръскаше наоколо кърваво зарево, превръщащо в кардиналски роби белите одежди на падналите йоанити. Последните трима пристъпваха напред.

Издрънча вратичката на пещта. Най-сетне Буше бе успял да запали двигателя.

— Лягай!

Опита да се подчини, ала тялото не го слушаше. Като по някаква своя програма, неподвластна на разума, то все се навеждаше за нови торби, а главата равномерно се извърташе, за да не пропусне нито миг от гибелното зрелище. Долу първият йоанит се олюля на няколко крачки от купчината, падна, сгърчи се край разсипаното сандъче. Вторият се препъна в него и безсилно се свлече на земята. Оставаше само един — предводителят, убедено помисли Николай, въпреки че от толкова далече беше невъзможно да го разпознае. Червеникавото сияние се засилваше, затъмняваше пламъците на огньовете. Клатушкайки се като пиян, йоанитът мина край неподвижните тела, рухна на колене, надигна се и с последно усилие се хвърли заедно със сандъчето си в камарата от жарава.

В един страшен миг на всеобятна, ледена тишина сред котловината се роди кълбо от ослепителен адски огън, нощта се превърна в ден и по склоновете се очертаха отчетливо всяко дърво, всяко листенце. Сетне върху дирижабъла със зверски рев се стовари ударът на експлозията. Николай отлетя към отсрещния борд, дъхът му секна от жестока болка в гърба и той се просна на дъното. По околните върхове тътнеше ехото на взрива. Гондолата се люлееше като махало, нещо скърцаше и пукаше, но бяха живи, невероятно, изумително, бяха живи!

Ръцете на Буше го докоснаха, помогнаха му да седне.

— Как си?

Болката в гърба бе отслабнала. Нямаше нищо счупено. Тишината му пречеше да мисли, притискаше мозъка му от всички страни.

— Това не беше ядрен взрив — глухо каза Николай.

Полицаят се изкашля:

— Очевидно. Пак се провалиха, но са на прав път. Рано или късно ще успеят.

Вятърът се засилваше, свистеше във въжетата и между върбовите пръчки на гондолата, заглушавайки пъхтенето на двигателя. Луната просветна между разкъсаните облаци и пак се скри. Буше се изправи.

— Трябва да изчезваме. Дявол знае колко радиоактивен боклук се носи из въздуха. — Гласът му отново беше металически и властен. — Отивай на носа и следи курса. Двеста и осемдесет градуса запад-северозапад.

Чак сега Николай усети студа. Потръпвайки, той пипнешком прекрачи напред и обувката му закачи нещо на пода. Наведе се. Току под пръстите му хладнееше цевта на картечницата.

Това е решението, мина му през ума. Това е изходът, спасението от робската зависимост. Един изстрел и край! Вече никой няма да чуе за Ален Буше, никой няма да открие трупа му сред планините. Трябва да го сторя!

Но той ме спаси, възрази някакъв вътрешен глас. Рискува живота си заради мен.

Глупости, каза си Николай. Буше в ролята на спасител! Пет пари не би дал за мене, ако не бях включен в непонятната му игра. Тоя тип е просто един маниакално упорит полицай, който не знае що е жалост и съчувствие.

Пръстите му се свиха около цевта. С другата ръка напипа приклада. Усети как се обтягат мускулите по извития му гръб. Беше готов рязко да се изправи, да завърти дулото назад и да натисне спусъка.

И в този момент през шума на двигателя долетя спокоен глас:

— Ако си решил да ме убиваш, по-добре ще е да се откажеш, поне до приземяването. Останеш ли без пилот, с тебе е свършено.

Безупречна логика. Студена и нечовешки пресметлива като самия Буше. Николай въздъхна, остави картечницата и се прехвърли отпред, където бледо фосфоресцираха няколко циферблата.

— Какъв е курсът? — подвикна гласът от кърмата. Той се вгледа, откри кръгчето на компаса.

— Почти запад. Двеста шейсет и осем.

Свистенето на витлата промени хода си. Дирижабълът бавно взе да завива надясно. Стрелката трепна и запълзя по широкия кръг на циферблата.

— Точно запад — обяви Николай. — Сега е два градуса северно… пет… осем… дванадесет… Връща се… Готово, точно двеста и осемдесет!

— Височина?

— Хиляда и осемстотин метра.

— Добре — доволно се обади Буше. — Продължавай да следиш курса и височината. Ако има отклонения, съобщавай веднага… За твое сведение, нямаме чак толкова много шансове. Резервоарът е пукнат и горивото изтича. Нощен полет, мон ами, нощен полет без гориво, без видимост и при силен вятър. Тъй че не съжалявай за пропуснатата възможност. Нищо чудно и двамата да не доживеем до новия ден.

Странно, в гласа на полицая не се долавяше и следа от тревога. Той по-скоро сякаш се радваше по свой извратен начин на риска и смъртната заплаха. Като наркоман, помисли Николай. Само че вместо да се „друса“ с хашиш, морфин или алкохол, подлага тялото си на напрежение, за да се наслади на адреналиновата вълна.

Луната отново се показа ниско над хоризонта, почти право пред тях. За миг го обзе странен шемет, може би същият, който тласка нощните пеперуди в пламъка на свещта — чувството, че някаква хипнотична, всемогъща сила е завладяла цялото му същество и го увлича към тази загадъчна светла дупка в черния небосклон. Стомахът му болезнено се сви и за да прогони замайването, той затвори очи, после погледна настрани. Дирижабълът летеше на по-малко от триста метра над мрачните гърбици на планинските върхове. Далече надясно, почти успоредно на курса им, неясно блестяха водите на дългото Велтбургско езеро.

Вгледа се в таблото и трепна.

— Височина хиляда и седемстотин метра!

— Ясно. Ще го оправим — отвърна Буше и добави със зловещ глас: — Засега.

Двигателят забуча по-мощно и Николай усети, че се издигат. Долу върховете бавно се отдалечаваха. Пак насочи очи към таблото.

— Хиляда седемстотин и петдесет… и осемдесет… Хиляда и осемстотин… Хей, продължаваме да се изкачваме! Хиляда осемстотин и петдесет.

— Знам — остро го прекъсна полицаят. — Мълчи!

Нещо ставаше с двигателя. Пухтенето му се забавяше, прекъсваше. Николай се обърна назад и видя, че светлото кръгче на отвора във вратичката на пещта едва мъждука. Пред очите му то примига и изгасна. Горивото беше свършило.

— Изхвърляй колкото е останало от баласта — нареди Буше. — И всичко друго. Губим газ, обшивката сигурно е скъсана някъде.

На дъното лежаха само две торби с пясък. Една след друга Николай ги преметна зад борда. В слабото сияние на залязващата луна различи как Буше изблъсква през ръба някакви кръгли предмети — бомбите, досети се той. Наведе поглед към дъното на гондолата и на две крачки от себе си забеляза още една торба, по-едра от другите. Едва когато се пресегна към нея, разбра, че това е трупът на Карл, отхвърлен там в момента на взрива. Коленичи, вкопчи се в кожената дреха на пилота и с усилие изтласка тежкото тяло нагоре към ръба. Нещо кораво го удари по рамото, той се намръщи от болка, но продължи да напъва. Трупът изведнъж се претърколи навън. За секунда зърна онова, което го бе ударило — автомата на Карл. Ръката му се стрелна напред, ала беше късно. Оръжието изчезна в бездната заедно със собственика си. Николай се изправи, погледна през ръба и разбира се, не видя нищо, само далече назад по мрачните склонове святкаха и гаснеха избухващите бомби.

Трябваше по-рано да се сети за автомата. Оръжието можеше да му потрябва след кацането. Все още не се бе отказал от първоначалния план, макар че сега, след като бе отминал ненадейния импулс, силно се съмняваше дали е способен хладнокръвно да разстреля обезоръжен човек. Никога през живота си не го бе правил.

Оставаше картечницата. Той предпазливо я побутна с върха на обувката и в това време Ален Буше се приближи откъм кърмата.

— Дръпни се. Аз ще поема управлението. Трябва да се доберем до равното, кацането в горите е сигурна смърт.

Отмествайки с крак картечницата настрана, Николай се притисна към стената на гондолата да му направи път. Буше мина отпред, наведе се над таблото и хвана ръчките за управление на опашните стабилизатори. Вкопчен в ръба, младежът гледаше как отдолу прелитат гори и хребети. Губеха височина, вече нямаше нужда от приборите, за да го разбере. Вятърът ги влачеше косо към езерото. Там, на брега, може би щяха да намерят място за кацане, но всичко зависеше от скоростта и от пробива в обшивката, през който изтичаше скъпоценният газ.

— Водният резервоар! — обади се полицаят. — Открий крана и го отвори!

Николай изтича назад. Всъщност коя от двете цистерни беше за вода? Удари дясната и под юмрука му се раздаде глух кънтеж. Празно. Значи лявата. Опипа издутата метална повърхност, намери някакви тръби; не, не беше това. Къде трябваше да е кранът? Отпред? Отдолу? Да, може би отдолу. Той плъзна длани под резервоара и заветният кран наистина бе там. Развинти го и отвътре с бълбукане се изля хладна струя.

— Опитай да изкъртиш цистерните — нареди Буше. — Ако не намалим теглото, ще се разбием.

Николай тихичко изруга. Как да се справи в тъмното, набързо и без инструменти? Отново опипа спиртния резервоар. Четири метални винкела — два завинтени за двигателя и два прикрепени за ръба на гондолата. Оловната тръба за подаване на гориво не го затрудни. С няколко дърпания успя да я откъсне и из въздуха се разнесе острият мирис на спирт. Така, сега страничните опори. Хвана едната и опъна с всички сили. Желязото се огъна, плетеният ръб на коша сухо изпращя и изведнъж се строши. Николай се блъсна гърбом в двигателя, пое си дъх и посегна към следващия винкел.

— По-бързо! — подкани го Буше. — Падаме!

Летяха ниско над голо плато. Отсреща, сякаш съвсем близо, като черна стена се издигаха дървета. Няма да се отървем, помисли Николай, докато изкъртваше втората опора. Резервоарът провисна, заклати се на страничните железа, но с тях беше много по-трудно. Болтовете държаха здраво. Винкелът се гънеше, разраняваше дланите му. Колко оставаше до удара? Секунди? Краищата на едната опора най-сетне се изтръгнаха от кожуха на парната машина, Николай Бенев политна назад и за миг се олюля на ръба, обаче успя да запази равновесие. Резервоарът висеше накриво пред него. С последен, непосилен напън той хвърли цялата си енергия срещу омразното желязо и без сам да разбира как, преметна смазващата тежест над главата си. После рухна на колене и зърна на фона на звездите черните дървесни корони отпред, само на метри от носа на дирижабъла. Стисна зъби, готов за удара, ала дърветата като по чудо отскочиха, шмугнаха се под гондолата и отминаха назад. Платото свърши, отдолу се появи стръмен склон, който слизаше към езерото.

Николай се отпусна на дъното. Беше му безразлично какво ще стане с него, искаше само покой и поне мъничко отмора. По дланите му се стичаше лепкава кръв. Фантастичната тишина наоколо го успокояваше, приспиваше го с ласкаво полюшване…

След безкрайно дълго време, може би две или три минути, го стресна резкият глас на полицая:

— Недей да дремеш! Ставай и се готви за веселбата!

Не искаше да става. Толкова приятно беше да лежи и да не мисли за нищо. Не ме интересува, каза си той. Просто нямам сили. Да върви по дяволите Буше, докога ще ми трови живота?

С учудване откри, че въпреки нежеланието си е започнал да се надига. Летяха над брега на езерото, но гъсталакът достигаше до самата вода. Нямаше къде да кацнат. Вече бяха съвсем ниско, оставаха им само още минута или две.

— Готви се за скачане! — изкрещя полицаят от носа.

Николай объркано поклати глава. Да скача? Къде, в гората ли? Това беше лудост, самоубийство. Плетените стени на гондолата можеха поне отчасти да ги предпазят от сблъсъка.

Неочаквано дърветата отпред изчезнаха. Дирижабълът се разтърси от удар в последните корони и се понесе на броени метри над водите на малко заливче. Отсрещният бряг наближаваше стремително. Буше с пъргаво движение се изправи на ръба, държейки с една ръка бастунчето, докато с другата се вкопчваше в някакво въже.

— Скачай! — извика той и се хвърли в мрака.

Николай го последва инстинктивно, без да мисли. След миг падаше към водата, а дирижабълът отмина над него като гигантска сянка на смъртно ранено чудовище. Тялото му се разтърси от тъп и мощен удар, раздаде се плясък и отвсякъде го обгърна хлад. Усети под краката си меката съпротива на тинесто дъно, сетне опората стана по-стабилна и той се озова затънал до гърди в заливчето. Някъде в тъмнината оглушително пукаше трошащо се дърво, трещеше раздиран плат. След това шумовете затихнаха, само отзад се чуваше пляскането на плуващия полицай.

Като си помагаше с ръце, Николай бавно закрачи напред. Постепенно ставаше по-плитко, водата слезе до кръста му, до коленете, до глезените… Струваше му се, че за една-две минути е станал двойно по-тежък. Обувките му се измъкваха от тинята с противен мляскащ звук. Студеният вятър се промъкваше през всяка пролука на мокрите лепкави дрехи. Най-сетне излезе на сухо и уморено седна на тревата. Нямаше сили дори да трепери, а топлината на тялото му бързо се разсейваше в нощния хлад.

След малко до него се приближи Буше.

— Ставай — побутна го по рамото полицаят. — Ще замръзнеш така. Трябва да вървим, Велтбург не е далече.

Николай изсумтя утвърдително и се опита да стане. Вдървените мускули на краката му се подчиниха едва от третия опит. Доколкото можеше да различи в тъмнината, Буше също бе в окаяно състояние, макар че гласът му си оставаше все тъй спокоен. Двамата се затътриха напред край висящите между дърветата останки от дирижабъла. Няколко минути по-късно откриха пътека, която ги изведе на неравен коларски път.

От прибирането към Велтбург Николай запази само смътни сиви спомени за бавното просветляване на небето, за дрямка в движение, за непрекъснатите подканвания на полицая и собствените преглътнати ругатни. Пътят около езерото като че нямаше край. Тук-там от него се отделяха отклонения към близките села и на едно от тези отклонения ги застигна каруца. Затъпял от умора и студ, Николай чу как Буше се пазари със селянина за цената — изглежда, че се споразумяха за сто франка, — но какво значение имаше сумата, важното бе да се покатери горе и да се унесе върху чувалите с картофи…

Опомни се на Рю де Виктоар. Стоеше, полюшвайки се на разбития тротоар, и се питаше как ли е слязъл от каруцата, която се отдалечаваше по улицата.

— Добро утро — изрече до него Буше с хремав глас. — Да вървим по-нататък, скъпи приятелю. Ще ви придружа още донякъде, после пътищата ни се разделят. На сбогуване ви дължа няколко малки съвета. Трябва да знаете, че слухът за участието ви в експеримента на йоанитите в най-близко време ще се разнесе из целия град. Не се учудвайте, клюката е подготвена предварително и ще бъде разпространена от мои хора.

Николай спря и стисна юмруци.

— Защо?

— Вървете, вървете — спокойно го подкани полицаят. — Не мислете за насилие, то никога не е помагало в сложна ситуация. За съжаление в момента не мога да ви разкрия целта на постъпката си — твърде непочтена, признавам. Но затова пък с удоволствие ще анализирам трудното положение, в което изпадате. Първо ще поясня, че йоанитите не са шепа фанатици. Те имат добре законспирирани агенти във всеки по-голям град, включително и тук, във Велтбург. Вестта, че отнякъде е изтекла информация, непременно ще ги насочи към вас. И понеже са склонни към радикални действия, те ще решат да ви отстранят веднъж завинаги. Остават ви две неща — да потърсите закрилата на властите или да бягате.

— Естествено вие ще ми откажете закрила — горчиво се усмихна Николай.

— Схватлив сте — кимна полицаят. — Моите хора няма да ви окажат помощ. На ваше място не бих се бавил във Велтбург. Най-разумното сега е…

Той не довърши. Бяха стигнали пред къщата, в която живееше Николай, и от мрачния вход насреща им се задаваха трима души с черни качулки на главите. Буше се хвърли към отсрещния тротоар. Пред него като изпод земята изникнаха още двама нападатели с пистолети в ръце. Бастунчето на полицая политна нагоре, раздаде се пукот и единият противник падна назад. Вторият стреля два пъти, но Буше с котешка ловкост отскочи от куршумите и се метна напред приведен, с високо вдигната ръка. Лъскавото острие се плъзна по шията на човека, оставяйки зад себе си зееща червена бразда. Сега вече гърмяха и тримата от другия тротоар. Буше бягаше по улицата на зигзаг с изненадващи отскоци наляво и надясно като някаква огромна пеперуда. Трясъците на изстрелите отекваха от високите стени на околните сгради. Ще се измъкне мръсникът, помисли Николай. И наистина, полицаят хлътна в един мрачен вход. Още няколко куршума се забиха в полумрака около него, после канонадата секна. Беше безсмислено да го преследват.

Тримата нападатели с черни качулки се обърнаха към Николай и той спокойно зачака приближаването на онзи сред тях, когото бе познал от пръв поглед — едър и широкоплещест, въоръжен с грамаден маузер.

Мишин.