Децата на Метусела

Първа глава

Корабът се движеше устремен напред, самичък сред нощната пустош, изминавайки светлинна година след светлинна година. Фамилиите си създадоха стил на живот.

„Ню Фронтиърс“ бе приблизително с цилиндрична форма. Когато не набираше скорост, той се въртеше около оста си, за да създаде псевдотегло на пасажерите, които бяха близо до външните стени на кораба; външните или „по-ниските“ отделения представляваха места за живеене, докато най-вътрешните или „горните“ отделения бяха складове и така нататък. Междинните части бяха магазини, хидропонни ферми и тям подобни. По протежение на оста, напред към кърмата, се намираха контролната зала, конвертерът и главният двигателен механизъм.

Дизайнът прилича на този на по-големите междупланетни кораби, които се използват днес, но е необходимо да се има предвид огромният размер на този кораб. Той представляваше един град, с обширна стая за колония от двадесет хиляди души, която по принцип бе проектирана за не повече от десет хиляди, но все пак успя да ги побере за дългото пътуване до Проксима Центавър.

И така, с размери като тези, повечето от сто хиляди члена на Фамилиите се оказаха претъпкани до крайност.

Те успяха да понесат това и да свикнат с приспиването. Превръщайки част от местата за почивка на по-ниските нива в склад, извоюваха място за целта. Спящите се нуждаят от около един процент от мястото, необходимо на активните хора; след време корабът ставаше напълно достатъчен за тези, които все още бяха будни. Първоначално доброволците за приспиването не бяха много — тези хора имаха по-обширна от обичайната представа за смъртта, което се дължеше на уникалното им наследство. Принудителното заспиване приличаше много на последния сън. Но прякото неудобство на прекаленото пренаселване, съчетано с еднакво досадната монотонност на безкрайното пътуване, ги накара да променят решението си бързо и да се съгласят да бъдат „приспани“ и настанени удобно.

Тези, които оставаха будни, имаха една-единствена задача — да вършат домакинската работа на кораба, да се грижат за хидропонните ферми и помощните машини и най-вече да се грижат за самите спящи. Биомеханиците са създали сложни емпирични формули, описващи отрицателните промени, настъпващи в тялото и мерките, които трябва да се вземат, за да се компенсират при различни условия на ускорение, температура на околната среда, използваните лекарства и други фактори като метаболична възраст, телесна маса, пол и така нататък. Като се използваха горните нискотегловни отделения, деформациите, причинени от ускорението (тоест теглото на телесните тъкани — върху тях самите, износването, което води до болки в тялото в резултат на дългото залежаване), биха могли да се сведат до минимум. Но всички грижи за спящите трябваше да се полагат персонално — да се обръщат, да се масажират, да се проверява кръвната захар, тестуване на сърдечната дейност, всички тестове и дейности, необходими, за да е сигурно, че крайно намаленият метаболизъм не води до смърт. Като се изключат дузината помещения в яслата на кораба, той не бе проектиран за превозване на спящи пътници. Не бе осигурено автоматично оборудване. Всички тези досадни грижи за десетки хиляди спящи хора трябваше да се извършват ръчно.

Елеонор Джонсън срещна приятелката си Нанси Уидъръл в трапезария 9-Д — наречена от своите посетители „клубът“, и не с толкова ласкателни имена от тези, които не я посещаваха. Повечето хора, които ходеха там, бяха млади и шумни. Лазар бе единственият възрастен, който често се хранеше на това място. Той нямаше нищо против шума даже се забавляваше.

Елеонор връхлетя ненадейно на приятелката си и я целуна по врата.

— Нанси! Значи отново си будна! Боже, радвам се да те видя!

Нанси се съвзе.

— Здравей, мила. Не разливай кафето ми.

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Разбира се, че е така. Но забравяш, че ако за теб е било година, за мен бе просто вчера. А и все още съм сънена.

— От колко време си будна Нанси?

— От няколко часа. Как е детето ти?

— О, добре е! — Лицето на Елеонор Джонсън грейна — Не би го познала — доста порасна през тази година. Почти стига до рамото ми и с всеки изминал ден започва да прилича повече на баща си.

Нанси смени темата. Приятелите на Елеонор спазваха правилото да не говорят за покойните й съпрузи.

— А ти какво прави, докато аз дремех? Все още ли преподаваш на малките?

— Да, или по-скоро не. Занимавам се с групата, в която е моят Хюбърт. Той е в средния курс сега.

— Защо не поспиш няколко месеца, за да избегнеш тази черна работа, Елеонор? Ако продължаваш така, ще се състариш.

— Не — отрече Елеонор, — не и докато Хюбърт не порасне достатъчно, за да се оправя сам.

— Не бъди сантиментална. Половината от жените-доброволки имат малки деца. Ни най-малко не ги обвинявам. Погледни ме — от моя гледна точка до този момент пътуването е продължило само седем месеца. Бих прекарала остатъка на челна стойка.

Елеонор бе упорита.

— Не, благодаря. За теб може и да е добре, но аз се справям сносно.

Лазар седеше на същия бар, нанасяйки сериозни поражения на заместителите на говеждо филе.

— Тя се страхува, че ще изпусне нещо — обясни той. — Не я виня. Аз изпитвам същото.

Нанси промени тактиката си.

— Тогава защо не родиш друго дете, Елеонор. Това ще те облекчи от ежедневните задължения.

— Затова са необходими двама души — посочи Елеонор.

— Това не е проблем. Ето Лазар, например. От него ще излезе идеален баща.

Елеонор се намръщи. Лазар промени естествения цвят на лицето си, покривайки се с руменина.

— Всъщност — Елеонор рече спокойно — аз му направих предложение, което той отхвърли.

Нанси, която тъкмо отпиваше от кафето си, се задави, после погледна бързо от Лазар към Елеонор.

— Съжалявам, не знаех.

— Няма нищо — отвърна Елеонор. — Така е просто, защото аз съм една от неговите внучки, през четири поколения.

— Но… — Нанси губеше битката с обичая за личната тайна.

— Добре, за Бога, това е в границите на позволеното кръвно родство. Каква е пречката? Или по-добре да млъквам?

— Да, най-добре — съгласи се Елеонор. На Лазар му стана неудобно.

— Знам, че съм старомоден — съгласи се той — но създадох някои от възгледите си преди доста време. С или без генетика, просто не бих се чувствал добре, ако се оженя за някоя от внучките си.

Нанси бе удивена.

— Бих казала, че си старомоден, или пък просто си скромен. Изкушавам се да ти направя предложение и да се убедя сама.

Лазар я погледна гневно.

— Давай и ще видиш как ще се изненадаш!

Погледът на Нанси излъчваше хладина.

— Ммм… — тя размишляваше.

Лазар се опита да издържи на взора й, но накрая свали очи.

— Моля за извинение, дами — рече той нервно. — Имам работа за вършене.

Елеонор сложи нежно ръката си върху неговата.

— Не си отивай, Лазар. Нанси е котка и не може да ти помогне. Разкажи й плановете за кацане.

— За какво става дума? Ща кацаме ли? Кога? Къде?

Лазар, който желаеше да я успокои, й каза. Звездата от типа Г-2 или типът СОЛ, към която бяха се отправили преди години, сега се намираше на по-малко от една светлинна година разстояние — малко повече от седем светлинни месеца — и сега бе възможно да се заключи чрез параинтерферометрични методи, че до звездата ЗД9817, или просто „нашата“ звезда имаше някакви планети.

След още месец, когато звездата щеше да е на половин светлинна година разстояние, щеше да започне намаляване на ускорението. Щеше да се отнеме въртенето на кораба и за година той щеше да тръгне назад при една гравитация, стигайки близо до звездата при по-скоро между планетна, отколкото междузвездна скорост и тогава щяха да потърсят планета подходяща за живот. Търсенето щеше да е бързо и лесно, защото единствените планети, от които се интересуваха, щяха да греят ярко, тъй както Венера се виждаше от Земята. Те не се интересуваха от мъжделиви, студени планети като Нептун или Плутон, притаени в далечни сенки, или от изгарящи въглени като Меркурий, спотайващи се в огнените поли на майката-звезда.

Ако не се откриеше планета подобна на Земята тогава те щяха да продължат надолу, близо до странното Слънце, и отново да бъдат отблъснати от светлинното налягане и да възобновят търсенето на дом другаде — с тази разлика, че този път, без да са гонени от полицията те биха могли да изберат друг курс по-внимателно.

Лазар обясни, че „Ню Фронтиърс“ всъщност нямаше да се приземи и в двата случая. Той бе твърде голям, за да се приземи, и теглото му би го разрушило. Вместо това, ако откриеха планета, той щеше да бъде изпратен в орбита за паркиране около нея, а проучвателни групи щяха да тръгнат на оглед.

Лазар остави двете млади дами и отиде в лабораторията, където Фамилиите продължаваха проучванията си в областта на метаболизма и геронтологията. Той очакваше да открие Мери Спърлинг там. Срещата с Нанси Уидъръл предизвика нуждата да се види с нея. Ако някога се женеше отново, помисли си той, Мери беше по-подходяща за него. Не че той сериозно обмисляше това, но той чувстваше, че една връзка между него и Мери би имала смешния привкус на лавандула и стара дантела.

След като осъзна, че е натъпкана в кораба и отказа да приеме символичната смърт от приспиването, Мери Спърлинг бе превърнала страха си от смъртта в конструктивна сила, пожелавайки доброволно да помага в лабораторията в продължаващото проучване на дълголетието. Тя не бе обучен биолог, но ръцете й бяха сръчни, а умът й остър. Търпеливо прекараните години на пътуване я бяха превърнали в ценен асистент на доктор Гордън Харди, водещ изследванията.

Лазар я завари да обслужва безсмъртната тъкан на едно пилешко сърце, известно сред екипа на лабораторията като „г-жа Окинс“. „Г-жа Окинс“ бе най-възрастна измежду членовете на Фамилиите, като се изключи само самият Лазар вероятно. Тя бе едно растящо парче от първоначалната тъкан, получена от Фамилиите от института „Рокфелер“ през двадесети век и тъканите живееха от началото на този век, та чак досега. Доктор Харди и неговите предшественици ги поддържаха живи вече повече от два века, използвайки метода на Каръл-Линдберг-Ошаг — и все още „г-жа Окинс“ живееше.

Гордън Харди настояваше да вземат тъканта и апаратурата, която я подхранваше, заедно с него в резервата, когато бе арестуван. Еднакво упорито той настояваше да вземат живата материя по време на бягството с „Чили“. Сега „г-жа Окинс“ все още живееше и растеше в „Ню Фронтиърс“, а Мери Спърлинг правеше лабораторни изследвания.

— Здравей, Лазар — поздрави го тя. — Стой настрана. Резервоарът е отворен.

Той я наблюдаваше как отстранява излишната тъкан.

— Мери — замисли се той, — какво поддържа живота в това глупаво същество?

— Не зададе правилно въпроса — отговори тя, без да вдига поглед — правилно е да се каже: защо трябва да умира? Защо не живее вечно?

— Бих искал да умре! — чу се гласът на Д-р Харди, който бе зад тях. — Тогава бихме могли да проверим и открием отговора.

— Никога няма да разберете от „г-жа Окинс“, шефе — отговори Мери с все още заети ръце и очи. — Ключът е в половите жлези — тя просто няма такива.

— Хм. Какво знаеш за това?

— Женска интуиция. А ти какво знаеш?

— Нищо, абсолютно нищо, което ми дава аванс пред теб и твоята интуиция.

— Може би. Поне — добави лукаво Мери — те познавам откак имаш жълто около устата.

— Типичен аргумент на жена. Мери, тази купчина мускули е кудкудякала и е снасяла яйца преди ти и аз да сме се родили и все пак не знае нищо. — Той се намръщи.

— Лазар, с удоволствие бих я заменила за една двойка шарани — един мъжки и един женски.

— Защо пък шаран? — попита Лазар.

— Защото шараните изглежда не умират. Убиват ги или пък ги изяждат, или пък умират от глад, или хващат инфекции, но до този момент, доколкото ни е известно, те не умират.

— Защо пък не?

— Точно това се опитвах да разбера, когато ни принудиха да тръгнем на това проклето сафари. Те притежават необичайна чревна флора и вероятно това има нещо общо с другото. Но аз мисля, че има връзка с факта, че те никога не спират да растат.

Мери каза нещо едва доловимо.

— За какво си мърмориш? Пак ли интуиция? — рече Харди.

— Казах „амебите не умират“! Ти самият каза, че всяка жива сега амеба е жива от около петнадесет милиона години. И все пак те не стават неопределено големи и със сигурност не могат да имат чревна флора.

— Без вътрешности — каза Лазар и премита с очи.

— Каква ужасна игра на думи, Лазар. Но това, което казах, е вярно. Те не умират. Те просто се множат и продължават да живеят.

— С или без вътрешности — намеси се нетърпеливо Харди — може би има структурен паралел. Но аз съм притеснен поради липсата на експериментални обекти, Лазар, радвам се, че се отби. Искам да ми направиш една услуга.

— Казвай. Може пък да съм се размекнал.

— Ти самият си интересен случай, както знаеш. Ти си изключение от нашия генетичен модел. Избърза със събитията. Не искам тялото ти да отиде в конвертера. Искам да го изследвам.

Лазар изсумтя.

— Няма проблеми, приятелю. Но кажи на приемника си какво да търси — може да не живееш толкова дълго. И съм готов да се обзаложа на каквото искаш, че никой няма да разбере нищо, ровейки се в трупа ми!

Планетата, която се надяваха да открият, бе там, когато я потърсиха зелена, тучна млада и досущ като Земята Тя не само приличаше на Земята, но останалата част от системата дублираше приблизително модела на Слънчевата система — малки земни планети близо до Слънцето и по-големи, подобни на Юпитер планети, които бяха по-отдалечени. Космолозите никога не бяха имали възможността да се справят със Слънчевата система Те се лутаха между теории за произход, които се бяха провалили, и „разумни“ математикофизични доказателства. Все пак имаше друга достатъчно близка до нея да подскаже, че парадоксите й не бяха уникални, а дори вероятно често срещани.

Но по-стъписващ, дори по-стимулиращ и със сигурност по-тревожен беше един друг факт, до който се стигна чрез телескопични наблюдения в близост до планетата. На планетата имаше живот… интелигентен живот… цивилизован живот.

Градовете им се виждаха. Инженерните им съоръжения, странни по форма и предназначение, бяха достатъчно големи, та да се видят от космоса точно както се виждат нашите.

Независимо че това сигурно предполагаше отново да се впуснат в изнурително бягство, гонитбата като че ли не бе довела до пренаселване на наличното пространство за живеене. Сигурно имаше място за малката им колония върху тези широки континенти. Ако една колония бе добре дошла…

— Да си кажа правата, — тормозеше се капитан Кинг — не очаквах нещо подобно. Вероятно примитивни аборигени, а със сигурност можем да се натъкнем и на опасни животни, но предполагам, че несъзнателно съм си помислил, че човешката раса е единствената наистина цивилизована раса. Ще трябва да сме много предпазливи.

Кинг състави разузнавателна група начело с Лазар. Имаше му доверие, заради неговото практично чувство и воля да оцелее. Кинг искаше той самият да оглави групата, но идеята за собствения му дълг на капитан на кораба го принуди да се откаже. Но Слейтън Форд можеше да отиде.

Лазар избра него и Ралф Шулц за свои придружители. Останалите бяха специалисти — биохимици, геолози, еколози, стереографи, няколко вида психолози и социолози, за да изучат местните жители, включително и един авторитет по структуралната теория на Маккелви за комуникацията, чиято задача щеше да бъде да открие някакъв начин за разговаряне с местните.

— Никакви оръжия!

Кинг категорично отказа да ги въоръжи.

— Разузнавателната ви група е заменима — каза той безцеремонно на Лазар. — Не можем да рискуваме да ги засегнем с каквато и да е борба, поради каквато и да е причина, дори с цел самозащита. Вие сте посланици, а не войници. Не забравяйте това.

Лазар се върна в стаята си, появи се отново и със сериозно изражение на лицето подаде на Кинг един бластер. Той небрежно пропусна да спомене другия, който бе завързан за крака му под шотландската поличка.

Когато Кинг се готвеше да им каже, че трябва да се качват в ракетата и да изпълняват заповедите, бяха прекъснати от Джанис Шмид, главна медицинска сестра на Фамилиите, отговаряща за генетичните дефекти. Тя си проправи път напред и помоли капитана за внимание.

В момент като този само една медицинска сестра би могла да го стори. Тя притежаваше професионална упоритост и половин век по-дълга практика да пречи. Той я гледаше свирепо.

— Какво означава всичко това?

— Капитане, трябва да говоря с вас за едно от децата ми.

— Сестра, вие определено нямате място тук. Излезте! Елате в кабинета ми, след като обсъдите проблема с главния хирург. Тя постави ръце на хълбоците си.

— Ще ме приемете сега. Това е групата, която ще отиде на планетата, нали? Има нещо, което трябва да чуете преди да тръгнат.

Кинг понечи да говори, промени решението си и просто рече:

— Бъдете по-кратка.

Така и стана Ханс Уидъръл, един младеж наоколо деветдесет години и все още с юношески вид с помощта на хиперактивна щитовидна жлеза, бе под нейните грижи. Умственото му състояние не бе добро, но все пак не бе и идиот — хронична апатия и невромускулна недостатъчност, което го правеше твърде слаб, за да се храни самичък и твърде чувствителен към телепатия.

Той казал на Джанис, че знаел всичко за планетата, около която обикаляха. Приятелите му там му разказали за нея и вече го очаквали.

Заминаването на ракетата се забави, докато Кинг и Лазар разследваха. Ханс бе доста сдържан по отношение на информацията и на това колко от нея е вярна. Но той не бе особено изчерпателен и за приятелите си:

— О, просто хора — каза той, свивайки рамене в отговор на тяхното учудване. — Почти като у дома. Добри хора. Ходят на работа, на училище, на църква. Имат деца и се радват. Ще ги харесате.

Но в едно отношение той бе съвсем ясен — приятелите му го очакваха следователно той трябваше да отиде.

Пряко желанията и добрите си преценки, Лазар осъзна, че Ханс Уидъръл е прикрепен към групата, а така също Джанис Шмид и една носилка за Ханс.

Когато групата се върна след три дена, Лазар докладва на дълго лично на Кинг, докато докладите на специалистите се анализираха и комбинираха.

— Приликата със Земята е поразителна, капитане, напълно достатъчно, за да почувстваш носталгия. Но същевременно е достатъчно различна, за да те шокира — също като да гледаш лицето си в огледалото и да откриеш, че имаш три очи и си без нос. Побъркващо.

— А какво ще кажеш за местните?

— Нека ти обясня. Направихме бърза обиколка из светлата част, за да хвърлим око. Не видяхме нищо ново. След това се приземихме там, където ми каза Ханс, на едно голо място близо до центъра на един от градовете им. Ако зависеше от мен, не бих избрал това място, аз бих предпочел да кацна сред храсталаците и да разуча. Но ти ми каза да играя по свирката на Ханс.

— Ти имаше право сам да преценяваш — напомни му Кинг.

— Да, да. Справихме се някак. Докато техниците изследваха въздуха и провериха за опасности, около нас се беше събрала доста голяма тълпа.

— Да. Невероятно андроидни.

— Андроидни по дяволите! Те са хора. Не човешки същества, но така или иначе хора. — Лазар изглеждаше объркан. — Това не ми харесва.

Кинг не пожела да спори. Снимките показваха двуноги същества високи седем-осем фута, със симетрични половини на тялото, притежаващи вътрешен скелет, ясно различими глави, очи с лещи и камери. Тези очи бяха най-човешката им и приятна черта — бяха големи, ясни и с трагичен израз като тези на санбернарско куче.

Струваше си да се концентрира вниманието върху очите. Другите им черти не бяха толкова поносими. Кинг отмести поглед от отпуснатите беззъби усти и раздвоените горни устни. Той реши, че може би ще е нужно дълго, дълго време, за да привикнат и харесат тези същества.

— Давай — каза той на Лазар.

— Ние отворихме ракетата и излязохме сами, ръцете ми бяха празни, стараех се да съм дружелюбен и спокоен. Трима от тях пристъпиха напред — доста смело бих казал. Но те изведнъж загубиха интерес към мен. Като че ли чакаха някого другиго да излезе, така че дадох заповед да изнесат Ханс.

— Капитане, няма да повярваш. Те се умилкваха около Ханс, като че той бе техен брат, когото са загубили отдавна. Не, не, това не е всичко. Приличаше на триумфално посрещане на крал. Те бяха доста учтиви и с останалите, но някак безцеремонно. Най-вече се лигавеха около Ханс. — Лазар се поколеба. — Капитане? Вярваш ли в прераждането?

— Не съвсем. Нямам предразсъдъци по този въпрос. Разбира се, чел съм доклада на комисията Фролинг.

— Аз самият никога не съм харесвал това понятие. Но как иначе би окачествил приема, който устроиха на Ханс?

— Нямам отношение по този въпрос. Продължавай с доклада си. Мислиш ли, че ще можем да се установим тук?

— О — каза Лазар, — те не оставиха никакво съмнение относно това. Виж, Ханс наистина може да говори с тях по телепатичен път. Казва ни, че боговете им са ни дали право да живеем тук и местните хора вече са направили планове как да ни посрещнат.

— Моля?

— Точно така. Те ни искат.

— Е, това е облекчение.

— Наистина ли?

Кинг погледна намусеното лице на Лазар.

— Докладът ти е благоприятен във всяко отношение. Защо е този кисел вид?

— Не знам. Бих предпочел да си намерим наша планета. Капитане, всичко, което е толкова лесно достижимо, крие някаква опасност.

Втора глава

Джокейрите (или Жакейрите, както някои предпочитаха) предоставиха цял един град на колонията. Подобно дружелюбно отношение и това, че почти на всички от Фамилиите Хауърд им се гадеше от мръсотията под краката и непоносимия въздух, значително ускори преместването от кораба на земята. Очакваше се, че ще е нужна поне една земна година за подобно прехвърляне и че заспалите ще се събудят само когато можеха да бъдат настанени удобно. Но възпиращият фактор сега беше оскъдната възможност на ракетите да пренесат сто хиляди души, когато излетяха.

Градът Джокейра не бе създаден да посрещне нуждите на човешки същества. Техните физически потребности бяха някак различни, а културните им потребности, така както бяха изразени в инженерството, се отличаваха неимоверно. Но всеки град, който и да е той, представлява машина за осъществяването на определени практични цели: осигуряването на подслон, храна, санитарни възли, комуникации. Вътрешната логика на тези основни нужди, които са типични за различни същества, живеещи в различна среда предоставя неограничен брой отговори. Но приложени от която и да е раса топлокръвни, дишащи кислород андроидни същества към определена околна среда, резултатите, макар и странни, непременно са такива, че земните хора могат да ги използват. В някои отношения градът Джокейра изглеждаше див като парареалистична картина, но хората са живели вкъщи — иглу, сламени колиби и дори в кибернетична дупка под Антарктика. Тези хора можеха и се бяха преместили в града Джокейра и разбира се, незабавно се заеха с преустройването му, така че да им е по-удобно.

Не беше трудно, въпреки че имаше много работа за вършене. Вече имаше построени сгради — убежища с покриви; изкуствена пещера, която е основна за всички човешки изисквания за подслон. Нямаше значение това, за което Джокейрите бяха използвали тази структура. Човешките същества биха могли да я използват почти за всичко: за спане, почивка, хранене, склад, производство. Съществуваха също и истински пещери, защото Джокейрите копаят повече, отколкото ние. Но човешките същества лесно се превръщат в пещерни обитатели, ако се наложи в Ню Йорк, както и в Антарктика.

Имаше прясна питейна вода, която се изпомпваше и в ограничени случаи служеше за миене. Липсата на достатъчни количества се дължеше на водопроводната система. Градът нямаше цялостна отводнителна канализация. Джокейрите не се къпеха с вода и личните им хигиенни нужди се различаваха от нашите. Те ги съблюдаваха по друг начин. Трябваше да се положи огромно усилие, за да изградят временни заместители на корабните освежители и да се адаптират към отходната система на Джокейра. Нуждите бяха сведени до минимум: баните щяха да останат един ограничен лукс, дотогава доставките на вода и отходната система можеха да се подобрят поне десетократно. Но баните не са необходимост.

И все пак усилията, насочени към преустройството, бяха нищожни в сравнение с ударната програма да се положи началото на хидропонно селско стопанство, тъй като повечето от спящите не можеха да бъдат събудени, преди да се подсигури хранителен запас. Припряната тълпа искаше да изтръгне всяка частица от хидропонното оборудване в „Ню Фронтиърс“ на момента, да го пренесе на планетата, да го сглоби и пусне в действие, като междувременно разчитаха на наличните запаси. По-предпазливото малцинство искаше да се пренесе само едно пилотно растение, а на кораба да продължи отглеждането на храна. Те посочиха, че един неподозиран вирус или някои гъбички на странната планета биха довели до катастрофа — а именно гладна смърт.

Малцинството, здраво водено от Форд и Барстоу и подкрепяно от капитан Кинг, надделя. Една от хидропонните ферми на кораба бе отводнена и изведена от действие. Машините й бяха разглобени на парчета достатъчно малки, за да бъдат натоварени на корабните ракети.

Но селскостопанските продукти на планетата се оказаха подходяща храна за хората и Джокейрите изглежда желаеха много да им ги дадат. Усилията бяха пренасочени към създаването на земни култури на местна почва, за да се допълнят храните на Джокейра с видове, с които бяха свикнали човешките същества. Джокейрите се намесиха и почти изцяло се заеха с тази задача. Те бяха превъзходни „природни“ фермери (не се нуждаеха от синтетика върху плодородната си планета) и изглеждаха доволни от опитите си да отгледат нещо, което техните гости харесваха.

Форд премести цивилния си щаб в града веднага щом бяха подсигурени хранителни запаси по-големи, отколкото за групата изследователи, а Кинг остана на кораба. Спящите бяха събудени и пренесени на земята, когато им бяха създадени необходимите удобства и те можеха да ги използват. Въпреки подсигурената храна, подслон и питейна вода, трябваше да се направи още много, за да се осигури минимално удобство и условия за сносен живот. Двете култури се различаваха основно. Джокейрите като че ли винаги с готовност и безотказно помагаха, но те често очевидно се смущаваха от това, което човешките същества се опитваха да правят. Културата на Джокейрите изглежда не включваше идеята за частен живот и уединеност. Сградите в града почти нямаха преградни стени, които да не са носещи конструкции. Имаха склонност да използват колони или стълбове. Те не можеха да разберат защо човешките същества разделят тези чудесни отворени пространства на малки кабини и коридори и защо всеки индивид искаше да е сам поради някаква причина.

Явно (това не е сигурно, тъй като абстрактната комуникация с тях никога не стигна до изтънченост) те впоследствие решиха, че усамотяването крие в себе си религиозна важност за Земляните. Във всеки случай те отново помагаха. Осигуриха тънки листи от някакъв материал, който би могъл да се оформи като прегради единствено с помощта на техните инструменти. Материята попритесни инженерите и ги доведе почти до нервен колапс. Нямаше познато корозивно вещество, което можеше да го порази, дори реакциите, които биха разрушили солидните флуорни пластмаси, използвани при обработката на уранови съединения, нямаха ефект върху него. Диамантените триони ставаха на парчета при допира с него, топлината не го разтапяше, ниските температури не го правеха чуплив. Той изолираше светлината, шума и всяко ниво на радиация, което изпробваха върху него. Издръжливостта му на опън не можеше да се определи, защото просто не успяха да го скъсат. И все пак инструментите на Джокейрите, дори когато с тях си служеха човешки същества, можеха да разрязват, оформят и заваряват този материал.

Инженерите от Земята просто трябваше да свикнат с подобно чувство на безсилие. От критерия за контрол върху околната среда чрез технология, Джокейрите бяха наравно цивилизовани с човешките същества. Развитието им обаче бе в друга насока.

Важните различия между двете култури надхвърляха инженерната технология. Въпреки че като цяло те бяха дружелюбни и отзивчиви, Джокейрите не бяха човешки същества. Те мислеха по различен начин, даваха различни оценки, тяхната социална структура и езикова култура отразяваха нечовешкото им качество и двете бяха неразбираеми за хората.

Оливър Джонсън, специалистът по семантика, чиято задача бе да създаде общ език, разбра, че непосредствената му задача е абсурдно улеснена от канала за комуникация чрез Ханс Уидъръл.

— Разбира се — обясни той на Слейтън Форд и Лазар, — Ханс не е съвсем гениален, той е почти малоумен. Това ограничава думите, които мога да преведа чрез него само до идеи, които той може да разбере. А това ми осигурява единствено основен речников запас.

— Това не е ли достатъчно? — попита Форд. — Струва ми се, чувал съм някъде, че осемстотин думи са достатъчни да се предават идеи.

— В това има известна доза истина — съгласи се Джонсън. — По-малко от хиляда думи ще са достатъчни за всички обичайни ситуации. Аз съм подбрал около седемстотин от техните термини, работни и заместващи думи, за да получим един жив език. Но едва доловимите различия и разграничения ще трябва да почакат, докато ги опознаем по-добре и ги разберем. Ограниченият речник не може да изразява сложни абстракции.

— Глупости — прекъсна го Лазар, — седемстотин думи трябва да са достатъчни. Що се отнася до мен, не възнамерявам да правя любов с тях, нито пък да обсъждам поезия.

Това мнение като че ли имаше оправдание. Повечето понаучиха основата на местния език за две до четири седмици, след като бяха транспортирани, и го използваха в разговорите с домакините си така, сякаш го бяха говорили през целия си живот. Всички земляни бяха преминали през солидно обучение по мнемоника и семантика. Стимулирани от нуждата и благоприятната възможност да го упражняват, като се изключат естествено малцината непоклатими провинциалисти, които бяха убедени, че местните трябва да научат английски, бедният спомагателен език се научаваше бързо.

Джокейрите не научиха английски. В началото никой не прояви ни най-малък интерес. Естествено, не бе разумно да се очаква от милиони хора да научат езика на няколко хиляди. Във всеки случай раздвоената горна устна на Джокейрите не можа да се справи със звуците м, п и б, докато гърлените, съскавите, зъбните съгласни и цъкащия звук, които използваха можеха приблизително да се възпроизведат от човешко гърло.

Лазар бе принуден да преодолее първоначалното си лошо впечатление от Джокейрите. Бе невъзможно да не ги хареса човек, след като странната им външност престана да предизвиква любопитство. Те бяха толкова гостоприемни, щедри, дружелюбни и винаги готови да услужат. Той особено се привърза към Креел Сарло, който представляваше нещо като свързващ офицер между Фамилиите и Джокейрите. Постът, който Сарло заемаше сред собствения си народ, можеше грубо да се преведе като „шеф“, „баща“, „свещеник“ или „водач“ на семейството или племето Креел. Той покани Лазар да го посети в града, който бе най-близо до колонията.

— Хората ми ще се радват да те видят и да помиришат кожата ти — каза той. — Това ще е забавно. Боговете ще бъдат умилостивени.

Сарло сякаш не можеше да състави и едно изречение, без да спомене боговете си. Лазар нямаше нищо против, той бе толерантно безразличен към другите религии.

— Ще дойда, Сарло, стари приятелю. За мен също ще е забавно.

Сарло го отведе с обикновеното превозно средство в Джокейра — една кола без колела, чиято форма приличаше на супник и се движеше тихо и бързо над повърхността на земята, плъзгайки се по нея, явно осъществявайки контакт. Лазар клечеше върху пода на колата докато Сарло така увеличаваше скоростта, че очите на Лазар се насълзиха.

— Сарло — попита той, викайки, за да надвие вятъра, — как действа тази машина какво я задвижва?

— Боговете дишат върху… — Сарло използва дума, която не бе често срещана в езика им — и я карат да променя мястото си.

Лазар понечи да попита за повече обяснения, но затвори уста. Имаше нещо познато в този отговор и той сега го проумя. Някога и той бе дал подобен отговор на един от водните люде на Венера, когато бе помолен да обясни дизеловия двигател, използван в първообраза на трактора за тресавища Лазар не бе искал да звучи загадъчно, просто неадекватният местен език сякаш бе завързал езика му.

Имаше начин да понаучи това-онова.

— Сарло, искам да видя какво става вътре — настоя Лазар, като сочеше с пръст. — Имаш ли снимки?

— Снимките — призна Сарло — са в храма.

Големите му очи гледаха печално Лазар, предизвиквайки у него силното чувство, че Джокейрският водач тъгуваше поради нетактичността на приятеля си. Лазар бързо приключи с този проблем.

Но мисълта за Венеряните породи в ума му друга загадка. Водните хора, отрязани от външния свят от вечните облаци на Венера, просто не вярваха в астрономията. Пристигането на Земляни ги бе накарало да преосмислят малко идеята си за космоса, но имаше причина да се вярва, че новото им обяснение не се доближава до истината. Лазар се чудеше какво ли си мислят Джокейрите за посетители от космоса Те не бяха изненадани, но дали наистина бе така?

— Сарло — попита той. — Знаеш ли откъде сме аз и братята ми?

— Зная — отговори Сарло. — Вие идвате от едно далечно слънце — тъй далечно, че трябва да се сменят много сезони, докато светлината пропътува това дълго разстояние.

Лазар бе малко учуден.

— Кой ти каза това?

— Боговете ни казват. Брат ти Либи говори за това.

Лазар бе готов да се обзаложи, че боговете не бяха споменали подобно нещо, преди Либи да беше обяснил всичко на Креел Сарло. Но той запази спокойствие. Все още искаше да попита Сарло дали се бе изненадал от посетителите, но не можа да се сети за думата от езика на Джокейрите, която означаваше „изненада“ или „учудване“. Той все още се опитваше да състави въпроса си, когато Сарло рече:

— Бащите на моя народ са летели из небесата както вас, но това е било преди да дойдат боговете. Мъдрите богове ни забраниха да го правим повече.

И това, помисли си Лазар, е една дяволски голяма лъжа, чисто перчене. Не съществуваше и най-малкото доказателство, че Джокейрите някога са се отделяли от повърхността на планетата си.

Същата вечер в дома на Сарло Лазар остана до края на дълга програма, която, както той предполагаше, бе за забавление на почитаемия гост, т.е. самия него. Той седна до Сарло върху един подиум в голямата гостна на рода Креел и слушаше в продължение на два часа някакво виене, което вероятно представляваше пеене. Лазар имаше усещането, че ако някой стъпи върху опашките на петдесетина подбрани кучета, щеше да се получи по-добра музика, но той се опита да слуша така задълбочено, както бе поднесено самото изпълнение.

Лазар си спомни как Либи настояваше, че това масово виене на което Джокейрите явно се наслаждаваха, всъщност беше музика и че хората биха се научили да я харесват, ако изучаваха връзката между отделните интервали.

Лазар се съмняваше в това.

Но той трябваше да признае, че Либи разбираше Джокейрите по-добре. Либи със задоволство откри, че те бяха превъзходни и проницателни математици. Всъщност знанията им бяха идентични с неговия необуздан талант. Аритметиката им бе невероятно заплетена за обикновените хора. Всяко число, било то голямо или малко, за тях представляваше уникално цяло, то се възприемаше като такова, а не просто като сбор от по-малки числа. В резултат на това те използваха всяка удобна позиционна или показателна бройна система с всякаква база — рационална, нерационална или променлива или пък изобщо никаква. Бе въпрос на изключителен късмет, помисли си Лазар, че Либи бе на разположение като математически преводач между Джокейрите и Фамилиите, в противен случай би било невъзможно да се възприемат много от новите технологии, които Джокейрите им демонстрираха.

Той се чудеше защо те не проявяваха интерес в изучаването на човешките технологии, които в замяна им се предлагаха.

Дисонансите на виенето замряха и Лазар се върна мислено към сцената, която го заобикаляше. Донесоха храна и семейството на Креел се зае с нея със същия ентусиазъм, с който Джокейрите правеха всичко. Достойнството, помисли си Лазар, е идея, която никога не е била на почит тук. Пред Креел Сарло бе поставена голяма купа с диаметър два фута и пълна догоре с някаква аморфна маса. Една дузина членове на семейството се струпаха около нея и се нахвърлиха без да дават предимство на по-старите. От време на време Сарло плясваше някои от тях и бъркаше с ръка в блюдото, вземаше голямо количество от яденето и бързо го смачкваше на топка в дланта на ръката си, която имаше два палеца. След като направи това, той бутна буцата в устата на Лазар.

Лазар не беше гнуслив, но първо трябваше да си припомни, че храната на Джокейрите беше храна за хора и второ, че той не можеше да се зарази с нищо от тях. Насили се и опита предложената буца.

Той отхапа голям залък. Ммм… не беше лошо — доста меко и лепкаво, без особен аромат. Не беше и вкусно, но можеше да се преглътне. Яде, като същевременно си обещаваше едно нормално хранене в близкото бъдеще, когато почувства, че поемането на друга хапка би било равносилно на физическа и социална катастрофа. Той реши да намери изход от ситуацията. Протегна се към общото блюдо, напълни шепата си с веществото, оформи го в топка и го предложи на Сарло.

Това бе вдъхновена дипломатичност. До края Лазар продължи да храни Сарло, храни го, докато ръцете му се умориха, удивлявайки се на способността на домакина му да се тъпче толкова много.

След като се нахраниха, те отидоха да спят и Лазар буквално легна при семейството. Те спяха там, където бяха яли, без легла и се настаниха така естествено, както листа върху земята през есента или агънца в кошара. За своя изненада Лазар спа добре и не се събуди, докато фалшивите слънца по покрива на подземната кухина не заблестяха тайнствено, като че е на зазоряване. Сарло все още спеше близо до него и хъркаше досущ като човек. Лазар забеляза, че едно дете се бе сгушило в извивката на тялото му като полумесец.

Той почувства движение зад гърба си — някакво раздвижване близо до хълбока му. Обърна се внимателно и видя, че едно друго дете — според човешките представи вероятно шестгодишно — бе извадило бластера му от кобура и с любопитство се взираше в дулото.

Бързо и предпазливо Лазар взе смъртоносната играчка от съпротивляващите се детски ръце, с облекчение забеляза, че предпазителя не беше махнат и го постави обратно на мястото му.

Лазар получи укорителен поглед. Детето бе готово да се разплаче.

— Шшт — прошепна Лазар, — ще събудиш баща си. Ето…

Той взе детето в лявата си ръка и започна да го люлее настрани. Малчуганът се сгуши в него, допря меките си влажни устни до кожата му и бързо заспа Лазар го погледна.

— Ти си едно малко дяволче — нежно рече той. — Ако някога можех да свикна с миризмата ти, вероятно щях да се привържа към теб.

Някои от инцидентите между двете раси биха били смешни, ако не криеха потенциални неприятности: например случаят със сина на Елеонор Джонсън — Хюбърт. Този дългурест юноша бе заклет зяпач на гледките около себе си. Един ден той наблюдаваше двама техници — един нормален човек и един от Джокейра, които приспособяваха някакъв джокейрски източник на енергия към нуждите на земната апаратура Джокейрът очевидно бе впечатлен от момчето и явно съвсем дружелюбно го вдигна. Хюбърт започна да пищи. Майка му, която никога не се отдалечаваше от него, се притече на помощ. Единствено недостатъчната сила и сръчност й попречиха да осъществи пълното унищожение, на което бе решена. Големият Джокейр бе невредим, но се създаде неприятна ситуация.

Управителят Форд и Оливър Джонсън положиха върховни усилия, за да обяснят случилото се на удивените Джокейри. За щастие те изглеждаха по-скоро опечалени, отколкото склонни да отмъщават.

След това Форд извика Елеонор Джонсън.

— С твоята глупост ти изложи на опасност цялата колония…

— Но аз…

— Млъкни! Ако не беше разглезила момчето до безобразие, щеше да се държи прилично. Ако не беше сантиментална глупачка, щеше да се държиш на положение. Отсега нататък момчето ще посещава редовните часове за възпитание, а ти ще го оставиш на мира. При най-малкия знак за враждебност от твоя страна към някой от местните ще те накажа с няколко години „дълбок сън“. А сега се махай!

Форд бе принуден да използва почти толкова строги методи и с Джанис Шмид. Интересът, показан към Ханс Уидъръл отстрана на Джокейрите, се разпростря върху всички деца-телепати. Местните жители като че ли бяха изпаднали в състояние на безумно обожание поради простия факт, че тези деца можеха да общуват с тях директно. Креел Сарло уведоми Форд, че би искал телепатите да бъдат настанени отделно от другите недъгави в евакуирания храм на града на земляните, а така също и че Джокейрите желаеха да се грижат за тях лично. Това бе по-скоро заповед, отколкото молба.

Джанис Шмид се подчини с неохота на настояването на Форд, че Джокейрите трябва да бъдат коткани в отговор на всичко, което бяха направили, и техните медицински сестри поеха всичко в свои ръце под ревнивия й поглед.

Всеки телепат, чието ниво на интелигентност бе по-високо от това на полуидиота Ханс Уидъръл, бързо разви спонтанни и стигащи до крайност психози, докато за тях се грижеха Джокейрите.

И така Форд трябваше да се справя с друг проблем. Джанис Шмид бе по-силна и по-интелигентна в отмъстителността си, отколкото Елеонор Джонсън. Форд бе принуден да я отстрани, за да запази мира, заплашвайки да й забрани изобщо да се грижи за обичните си деца. Креел Сарло, явно силно притеснен и впечатлен, се съгласи на компромис, съгласно който Джанис и младшите сестри възобновяваха грижите за по-болните, докато Джокейрите продължаваха да се грижат за телепатите, които бяха на и под нивото на идиотизъм.

Но най-голямата трудност, която възникна, бяха фамилните имена.

Всеки Джокейрец имаше собствено име и фамилия. Фамилните имена бяха ограничени на брой, подобно на положението при Фамилиите. Последното име на местните се отнасяше както към тяхното племе, така и към храма, където се покланяха.

Креел Сарло се зае с този въпрос заедно с Форд.

— Висш Отец на непознатите братя — каза той. — Настъпи моментът, в който ти и твоите деца трябва да изберете фамилните си имена.

Форд бе свикнал с трудностите в общуването с Джокейрите.

— Сарло, братко и приятелю — отвърна му той. — Слушам думите ти, но не ги разбирам. Говори по-правилно.

Сарло започна отново.

— Непознати братко, сезоните идват и си отиват и има период на узряване. Боговете ни казват, че вие, братята-пришълци, сте достигнали до момента във вашето обучение, когато трябва да изберете племето и храма си. Тук съм, за да уредим церемониите, с които всеки ще избере фамилията си. Сега говоря от името на боговете. Но нека кажа от мое име, че за мен би било удоволствие ако ти, братко Форд, избереш храма Креел.

Форд увърташе, докато се опитваше да разбере намека.

— Щастлив съм, че ми предлагаш фамилното си име. Но хората ми вече си имат свои собствени имена.

Сарло реагира, помръдвайки устни.

— Техните имена са само думи и нищо повече. Сега те трябва да изберат истинските си имена — това на храма и на бога, на когото ще се кланят. Децата растат и престават да бъдат деца.

Форд реши, че му е нужен съвет.

— Това веднага ли трябва да стане?

— Не днес, но в близкото бъдеще. Боговете са търпеливи.

Форд привика Закър Барстоу, Оливър Джонсън, Лазар Лонг и Ралф Шулц и им предаде разговора Джонсън прослуша отново залиса и се напрегна, за да улови смисъла на думите. Той подготви няколко възможни превода, но не успя да хвърли нова светлина върху проблема.

— Изглежда — каза Лазар — като „влез в църквата, или се махай“.

— Да — съгласи се Закър Барстоу. — Изглежда това е ясният смисъл. Е, мисля, че можем да си позволим да направим този жест. Много малко от нашите хора страдат от религиозни предразсъдъци толкова силно, че да не им позволят привидно да се молят на местните богове в интерес на общото добруване.

— Мисля, че си прав — каза Форд. — Аз самият нямам нищо против да прибавя фамилията Креел към името си и да участвам в техните молитви, ако това ще ни помогне да живеем в мир. — Той се намръщи. — Но не бих искал нашата култура да се претопи в тяхната.

— Забрави за това — рече уверено Ралф Шулц. — Независимо от това какво ще правим, за да им доставим удоволствие, не съществува абсолютно никаква възможност за културна асимилация. Нашите мозъци не са като техните — едва сега започвам да проумявам огромната разлика.

— Да — съгласи се Лазар — разликата наистина е огромна.

Форд се обърна към Лазар.

— Какво искаш да кажеш? Какво те тревожи?

— Нищо. Само — добави той — това, че аз никога не споделях всеобщия ентусиазъм по отношение на това място.

Всички се съгласиха, че ще трябва един от тях да опита и да съобщи впечатленията си. Лазар пожела да се нагърби със задачата позовавайки се на старшинството си. Шулц пък го прие като професионално право. Форд не се съгласи с тях и посочи себе си, настоявайки, че това е негово задължение като отговорен изпълнител.

Лазар го придружи до вратата на храма, където трябваше да се състои въвеждането във вярата Форд бе оскъдно облечен, както бяха и Джокейрите, но Лазар, тъй като не биваше да влиза в храма, можеше да носи шотландската си поличка. Много от колонистите нямаха слънчев загар, което се дължеше на годините, прекарани в кораба. Те се разхождаха голи, когато им беше удобно, точно както правеха Джокейрите. Но Лазар не постъпваше така. Не само че навиците му противоречаха на това, но и бластерът му щеше да се набива прекалено много на очи, ако хълбоците му бяха голи.

Креел Сарло ги поздрави и заведе Форд вътре. Лазар извика след тях:

— Горе главата, приятелю!

Той зачака. Запали цигара и я изпуши. Вървеше напред-назад. Нямаше как да прецени колко дълго щеше да трае всичко. Впоследствие се оказа доста повече, отколкото в действителност бе продължило.

Най-после вратите се отвориха и местните започнаха да прииждат навън. Те изглеждаха любопитно развълнувани от нещо и никой от тях не се приближаваше до Лазар. Напрежението, което все още съществуваше при изхода, отслабна, хората направиха пътека и се появи някаква фигура, която бягаше стремително навън.

Лазар разпозна Форд.

Форд не се спря при него, а го подмина като че бе сляп. Той се спъна и падна. Лазар се запъти бързо към него. Форд не се опита да стане. Той лежеше прострян с лице надолу, раменете му се повдигаха силно, а тялото му се тресеше от ридания.

Лазар коленичи до него и го разтърси.

— Слейтън — попита го той — какво стана? Какво ти има?

Форд обърна мокрите си и поразени от ужас очи към него, задържайки стоновете си за миг. Той не отвърна, но изглежда позна Лазар. Хвърли се, вкопчи се в него и заплака по-силно.

Лазар се отскубна и удари силно Форд.

— Съвземи се! — заповяда му той. — Кажи ми какво има.

Форд разтърси глава след удара и престана да плаче, но не каза нищо. Очите му бяха като замаяни. В полезрението на Лазар се появи сянка и той се обърна насочвайки бластера си. Креел Сарло стоеше отдалечен на няколко фута и не се приближи — не заради оръжието, той никога преди не беше виждал подобно нещо.

— Ти! — каза Лазар. — Какво си му сторил?

Той се спря и започна да говори с думи, които Сарло можеше да разбере.

— Какво се е случило с брат Форд?

— Отведи го — каза Сарло и устните му потрепваха — Това е лошо нещо. Това е много лошо нещо.

— На мен ли го казваш? — рече Лазар, без да се опитва да превежда.

Трета глава

Същият състав, с изключение на председателя, се събра възможно най-бързо. Лазар разказа историята си, а Шулц докладва за състоянието на Форд:

— Медицинският персонал не намира нищо нередно. Единственото, което мога да кажа със сигурност е, че управителят страда от неустановена крайна психоза. Не можем да установим контакт с него.

— Изобщо ли не говори? — попита Барстоу.

— Една-две думи за съвсем прости неща — храна, вода. Всеки опит да заговорим за причината за неприятностите му го довежда до истерия.

— Не може ли да се постави диагноза?

— Е, ако предпочиташ непрофесионална догадка, изразена с по-прости думи, бих казал, че е бил уплашен до смърт. Но — добави Шулц, — и преди съм виждал страхов синдром, но подобно нещо — никога.

— А аз съм виждал — каза изведнъж Лазар.

— Наистина ли? Къде? Какви са били обстоятелствата?

— Веднъж — каза Лазар, — когато бях дете, преди около двеста години, хванах един възрастен койот и го поставих в колиба. Имах идея да го обуча за ловно куче. Нищо не се получи. Форд се държи по същия начин както койота.

Последва тягостна тишина Шулц я наруши, казвайки:

— Не разбирам какво имаш предвид. Каква е връзката?

— Това е просто предположение — отвърна бавно Лазар. — Слейтън е единственият човек, който знае отговора и не може да говори. Но ето какво е моето мнение: позволихме на Джокейрите да разберат всичко. Ние сгрешихме, защото те приличаха на нас, най-общо казано, а и са цивилизовани както нас. Но те изобщо не са хора Те са… питомни животни.

— Чакай малко! — добави той. — Не бързай толкова. На тази планета има достатъчно хора. Истински люде. Те са живели в храмовете и Джокейрите са ги нарекли богове. Те са богове!

Лазар бързо продължи, преди някой да го прекъсне:

— Знам какво си мислите. Забравете за това. Няма да се впускам в метафизика. Просто се изразявам по най-добрия начин. Искам да кажа, че в тези храмове има някакъв живот и в каквато и форма да съществува, той така прилича на божество, че спокойно може да бъде наречено така. Каквито и да са те, те са преобладаващата раса на тази планета — неговите хора! За тях останалите — Джокейрите или ние самите, представляват просто диви или питомни животни. Ние сгрешихме, допускайки, че местната религия е просто едно суеверие.

Барстоу каза бавно:

— Значи мислиш, че това е причината за състоянието на Форд?

— Да Той е срещнал един, наречен Креел и това го е влудило.

— Доколкото разбирам — каза Шулц — според твоята теория всеки, който има такава среща ще полудее?

— Не съвсем — отвърна Лазар. — Това, което ме плаши много повече, е страхът, че аз може да не полудея!

През този ден Джокейрите преустановиха всякакъв контакт със Земляните. Беше добре, че стана така, защото в противен случай щеше да се стигне до насилие. Над града тегнеше страх — страх по-лош от смъртта страх от нещо ужасно и неизвестно, чието съществуване бе в състояние да превърне човек в съсипано безмозъчно животно. Джокейрите вече не представляваха безобидни приятели, по-скоро приличащи на клоуни, независимо от научните им постижения, а кукли, примамка, стръв за невижданите силни същества, които се спотайваха в т.нар. храмове.

Единодушни като тълпа бягаща от горяща сграда земляните искаха да напуснат това ужасно място. За това не беше нужно да се гласува Закър Барстоу пое ръководството на евакуацията.

— Дайте ми Кинг на екрана. Кажете му незабавно да изпрати всички превозни средства. Ще се махнем оттук колкото се може по-бързо. — Той прокара пръсти през косата си от притеснение. — Колко души можем да качим наведнъж, Лазар? Колко време ще продължи евакуацията?

Лазар измърмори нещо.

— Какво каза?

— Казах, не е въпрос на време, а дали ще ни пуснат да си тръгнем. Онези неща в храмовете вероятно искат още питомни животни — т.е. нас!

Лазар бе необходим като пилот, но още по-необходим бе като човек, който можеше да овладее тълпата Докато Закър Барстоу му казваше да образува полицейска група за спешни ситуации. Лазар погледна през рамото му и извика:

— О, о, задръж, Зак. Виж кой се задава.

Закър обърна глава бързо и видя как, вървейки с достойнство през залата приближава самият Креел Сарло. Никой не се изпречи на пътя му.

Скоро разбраха защо. Закър се запъти да го поздрави, но бе спрян на около десет фута от него. Ей така, без обяснение, просто спря.

— Поздравявам те, нещастни братко — започна Сарло.

— Поздравявам те, Креел Сарло.

— Боговете проговориха. Вашият вид никога не може да бъде цивилизован. Ти и твоите братя трябва да напуснете този свят.

Лазар въздъхна дълбоко с облекчение.

— Ние си тръгваме, Креел Сарло — отговори сериозно Закър.

— Боговете искат да си заминете. Изпратете брат ви Либи при мен.

Закър изпрати да повикат Либи, след което се обърна отново към Сарло. Но той нямаше какво повече да им каже. Присъствието им не го вълнуваше.

Либи пристигна и Сарло започна дълъг разговор с него.

Барстоу и Лазар бяха близо и виждаха как се движат устните им, но не можеха да чуят нищо. Според Лазар обстоятелствата бяха доста обезпокоителни. „По дяволите, — каза той — бих могъл да измисля няколко начина да направя този номер с подходящото оборудване, но се обзалагам, че нито един от тях няма да е подходящ, а и аз не виждам никакво оборудване“.

Тихото обсъждане бе прекратено. Сарло си тръгна наперено, без да се сбогува. Либи се обърна към другите и заговори, сега гласът му се чуваше:

— Сарло ми казва — подхвана той с вежди извити от учудване, — че ние трябва да отидем на планета, която е на повече от тридесет и две светлинни години оттук. Боговете са решили така.

Той спря и захапа устна.

— Не се страхувай от това — посъветва го Лазар. Радвай се, че искат да се махаме. Аз си мисля, че те биха могли да ни изравнят със земята, стига да поискат. Само да излезем в открития космос и ще решим в каква посока да летим.

— Сигурно. Но това, което ме тревожи и обърква, е, че той спомена време около три часа, след което трябва да заминем.

— Та това е напълно неразумно — негодуваше Барстоу. — Невъзможно. Нямаме необходимите ракети, за да го направим.

Лазар не каза нищо. Той вече нямаше мнение.

Закър пък бързо промени своето. Лазар стигна до нещо въз основа на опита си. Докато подканяше братовчедите си да побързат към полето, където ставаше качването, той осъзна, че е издигнат над земята. Съпротивляваше се, ръцете и краката му не срещаха отпор, но повърхността постепенно се отдалечаваше. Затвори очи, преброи до десет и ги отвори отново. Бе поне на десет мили височина във въздуха.

Под него, гъмжейки като прилепи, излитащи от пещера, се виждаха безброй много точици и форми, които чернееха на фона на огряната от слънцето земя. Някои се намираха достатъчно близо, за да види, че са хора, Земляни, членовете на Фамилиите.

Хоризонтът потъна планетата заприлича на сфера, небето почерня. И все пак дишането му бе нормално, а кръвоносните му съдове не се пукаха.

Те се бяха скупчили около отворените врати на „Ню Фронтиърс“ като пчели, тълпящи се около кошер. След като се озова в кораба, Лазар се остави да бъде разклатен.

— Фю! — въздъхна той, — внимавай за първото стъпало!

Либи откри капитан Кинг веднага щом влезе в кораба и се успокои. Той предаде съобщението на Сарло. Кинг изглежда не можеше да реши.

— Не знам — каза той. — Ти знаеш повече за местните жители, отколкото аз. Но между нас казано, господине, начинът, по който отпратиха пътниците ни, ме накара да си отговоря сам Това бе демонстрация на най-забележителната еволюция, която някога съм виждал.

— Аз бих добавил, че преживяването само по себе си бе забележително, сър — отвърна Либи без чувство на хумор. — Лично аз бих предпочел да се заема със ски скокове. Радвам се, че бе наредил вратите на кораба да са отворени.

— Не съм — каза Кинг кротко. — Някой друг ги отвори вместо мен.

Те отидоха към контролната зала с намерението да тръгнат и да се отдалечат от планетата, от която бяха изгонени. След това щяха да обсъждат посоката и курса.

— Планетата, която Сарло ти описа — попита Кинг — да не би да е звезда от тип „Г“?

— Да — потвърди Либи, — планетата е от земен тип и придружава звезда от типа СОЛ. Имам координатите й и мога да я идентифицирам в каталозите. Но трябва да се простим с тази мисъл, защото тази планета е твърде далеч оттук.

— И така… — Кинг активира системата за визуализиране на звездната шир.

В продължение на няколко минути никой не каза нищо. Образите на небесните тела сами разказваха историята си. „Ню Фронтиърс“ се отправи отново на дълъг път, като че ли притежаваше свое собствено съзнание, без заповедите на Кинг и без настройване на контролните уреди.

— Не мога да кажа кой знае какво — рече Либи няколко часа по-късно на Кинг, Закър Барстоу и Лазар Лонг. — Бях в състояние да определя, преди да преминем скоростта на светлината, или поне така ми се струваше, че тогавашният ни курс бе съвместим с идеята, че сме насочени към звездата, наречена от Креел Сарло „мястото, определено ни от боговете“. Ние продължихме да ускоряваме и звездите започнаха да избледняват. Вече нямам никакви ориентири и не мога да кажа къде се намираме и накъде сме се запътили.

— Отпусни се, Анди — предложи му Лазар. — Опитай се да отгатнеш.

— Ако трасето, по което се движим, е гладко и при положение че не разполагам с никакви данни, бихме могли да пристигнем в пространството около звезда ПК3722, където, според Креел Сарло, сме се отправили.

Лазар издаде странен звук и се обърна към Кинг:

— Опита ли да намалиш скоростта?

— Да — отвърна той отсечено. — Контролните уреди са замрели.

— Мм-да-а… Анди, кога ще стигнем там?

Либи сви рамене безпомощно.

— Не мога да се опра на никакви данни, а без тях е невъзможно да определя време.

Времето и пространството бяха неразделно цяло. Либи продължи да мисли за това дълго след като другите излязоха. За да е сигурен, той разполагаше с космическата рамка на кораба, следователно съществуваше измерване на времето. Часовниците на борда тиктакаха, издаваха някакви звуци или просто вървяха, хората огладняваха, хранеха се, изморяваха се, почиваха си. Нивото на радиоактивност се променяше, физикохимичните процеси се движеха към състояние на по-голямо налягане и температура, собственото му съзнание усещаше промяната.

Но фонът на звездите, на който се измерваше всяка функция на времето в историята на човечеството, бе изчезнал. Доколкото виждаха очите му или показваха инструментите на кораба, те нямаха никаква връзка с останалата част от вселената.

Каква вселена?

Вселената не съществуваше. Тя беше изчезнала.

Движеха ли се? Изобщо възможно ли е да има движение, ако няма покрай какво да се движиш?

И все пак, измамното тегло, получено в резултат на въртенето на кораба, бе постоянно. „Въртене по отношение на какво?“, помисли си Либи. Възможно ли бе да е заради това, че космосът притежаваше истинска, абсолютна, несвързана структура, подобно на тази, приписвана на дълго отричания ефир, който класическите експерименти на Микелсън-Марли не бяха успели да засекат? Не, нещо повече — бяха отрекли самата възможност за съществуването му, заради това бяха отхвърлили възможността за скорост, по-голяма от тази на светлината. Нима корабът в действителност бе преминал скоростта на светлината? Нима вече не бе правдоподобно да се счита, че това е ковчег, а пътниците — духове, пътуващи без посока и време?

Либи почувства сърбеж между раменете си и трябваше да се почеше. Левият му крак бе безжизнен, стомахът му започваше настоятелно да дава знак, че е празен — ако това бе смъртта — реши той, материално не се различаваше от живота.

Възвърнал спокойствието си, той излезе от контролната зала и се отправи към любимата си трапезария, като същевременно се опитваше да разреши проблема по създаването на нова математика, включваща всички нови феномени. Тайната, забулваща телепортацията на Фамилиите от хипотетичните богове на Джокейрите, вече не го вълнуваше. Нямаше възможност да получи съществени данни, които можеха да бъдат измерени и променени. Най-доброто, което всеки честен учен би могъл да направи с абсолютна точност, бе да напише бележка, отбелязваща факта и това, че той не е обяснен. Това беше факт. Той, който неотдавна бе на планетата, бе там. Дори сега асистентите на Шулц бяха затрупани с работа, опитвайки се да предписват седативни лекарства на хилядите хора, които не бяха издържали емоционално на жестокото преживяване.

Либи обаче не можеше да даде обяснение, а и при липсата на данни не се напрягаше да опитва. Това, което искаше да прави, бе да се занимава с движението в пространството — основният проблем във физиката.

Като се изключи увлечението му по математиката Либи бе обикновен човек. Той предпочиташе изпълнената с шум обстановка на „Клуба“ и столова 9-Д, поради причини, които не съвпадаха с тези на Лазар. Компанията на по-млади от него хора му вдъхваше увереност. Лазар бе единственият по-възрастен, с когото се чувстваше добре.

Той разбра, че храната не се доставя бързо в „Клуба“. Интендантът все още се нагаждаше към внезапната промяна. Но Лазар бе там, както и други хора, които познаваше. Нанси Уидъръл се отмести и му направи място.

— Ти си точно човекът, когото искам да видя — каза тя. — Лазар не е доста отзивчив. Къде отиваме този път и кога трябва да стигнем там?

Либи обясни проблема възможно най-добре. Нанси сбръчка нос.

— Това е хубава перспектива, трябва да се отбележи! Доколкото разбирам, трябва да се връщам към ада.

— Какво искаш да кажеш?

— Някога грижил ли си се за спящите? Не, разбира се, че не си. Това е уморително. Да ги обръщаш, да свиваш ръцете им, да местиш главите им, да затваряш помещението и да преминаваш към другото. Толкова ми е омръзнало от човешки тела, че ми идва да положа клетва за целомъдрие.

— Недей отива толкова далеч — посъветва я Лазар.

— Теб пък какво те е грижа?

Елеонор Джонсън се намеси:

— Радвам се, че отново съм на кораба. Повдига ми се от тези мазни Джокейри!

Нанси сви рамене.

— Страдаш от предразсъдъци, Елеонор. Джокейрите са си наред посвоему. Наистина, не са точно като нас, но и кучетата не са. Нямаш нищо против кучетата, нали?

— Те са точно такива — каза сериозно Лазар. — Кучета.

— Моля?

— Не искам да кажа, че са като кучета в повечето отношения — те дори не са ни най-малко като тях и със сигурност са равни нам, а вероятно и по-висши от нас…, но така или иначе са кучета. Тези неща, които наричат „богове“, са просто господарите им, техните собственици. Те не можаха да ни опитомят, затова собствениците им ни изгониха.

Либи си мислеше за необяснимата телекинеза, която бяха използвали Джокейрите или техните господари!

— Чудя се какво ли щеше да бъде — каза той замислено, — ако можеха да ни опитомят. Те биха ни научили на много чудновати неща.

— Забрави за това — рече остро Лазар. — Човек не може да бъде нечия собственост.

— А какъв може да е тогава?

— Той трябва да бъде такъв, какъвто е… и да го прави със стил! — Лазар се изправи. — Трябва да тръгвам.

Либи също се накани да тръгва, но Нанси го спря.

— Не си отивай. Искам да ти задам няколко въпроса. Коя година е сега на Земята?

Либи щеше да отговори, но затвори уста. Опита се още веднъж и накрая каза:

— Не зная как да отговоря на този въпрос. То е като да намериш отговор на въпроса колко високо е нагоре.

— Вероятно не се изразих правилно — каза Нанси. — Не съм много добре с елементарната физика, но схванах идеята, че времето е относително и едновременността е понятие, което се отнася само до две близки една до друга точки, намиращи се в една рамка. Но все пак, искам да разбера нещо. Ние пътувахме много по-бързо и отидохме много по-далеч, отколкото някой някога го е правил, нали? Часовниците ни не изостават ли?

Либи погледна с напълно объркани очи — състояние, в което математическите физици изпадат, когато лаици се опитват да говорят за физика използвайки нематематически език.

— Явно имаш предвид контракцията на Лоренц Фицджералд. Но ако ме извиниш, всичко, което някой казва за това с думи, непременно е глупост.

— Защо? — попита тя настоятелно.

— Защото… е добре, защото езикът е неподходящ формулите, използвани да се опише ефекта, неточно наречен контракция, предполагат, че наблюдателят е част от феномена. Но вербалният език съдържа косвеното предположение, че ние можем да стоим отстрани и да наблюдаваме това, което става. Езикът на математиката отрича възможността за такова странично наблюдение. Всеки наблюдател има свое собствено положение, той не може да излезе от него, за да гледа безучастно.

— Но да предположим, че това стане? Да допуснем, че бихме могли да видим Земята в този момент?

— Явно трябва да повторя — каза Либи с нещастен глас. — Опитах се да обясня всичко с думи и единственото, което постигнах, бе още по-голямо объркване. Няма начин да се измери времето в абсолютен смисъл, когато две събития са разделени напълно. Може да се измери единствено интервалът.

— Какво е това интервал? Толкова голямо пространство и толкова дълго време?

— Не, не, не. Не е това в никакъв случай. Интервалът е… интервал. Мога да напиша формули за това и да демонстрирам как го използваме, но не може да бъде определен с думи. Виж, Нанси, можеш ли да напишеш с думи една симфония за оркестър?

— Музикантите ще могат да я изсвирят, ако я напишеш с ноти. Точно това имах предвид — продължи Либи, — когато казах, че езикът е неподходящ. Веднъж се сблъсках с подобна трудност, опитвайки се да опиша светлинното налягане. Бях попитан защо при положение че това зависи от загубата на инерция ние, хората вътре в кораба, не я усетихме. Нямаше отговор, изразен със слова. Инерцията не е дума, тя е математическо понятие, използвано математически в определени аспекти на пространството. Аз изпаднах в безизходица.

Нанси бе объркана, но продължи твърдоглаво:

— Моят въпрос все още означава нещо, дори и да не го зададох точно. Не можеш просто да ме отпратиш. Да предположим, че обърнем посоката и се върнем по пътя, по който дойдохме, целият път до Земята, абсолютно същото пътуване, но обратно — просто се удвои времето, изминато досега, коя година ще бъде на Земята, когато стигнем там?

— Трябва да е…, да помисля. — Почти автоматичните процеси в мозъка на Либи започнаха да изкарват наяве невероятно голямата и сложна задача с ускорения, интервали, различно движение. Той се приближаваше до отговора, напълно погълнат от математика, когато всичко изведнъж се разби на парченца пред него и стана неопределимо. Той изведнъж осъзна, че тази задача имаше неограничен брой еднакво верни отговори.

Но това беше невъзможно. В реалния свят, а не в измисления свят на математиката подобна ситуация бе абсурдна. Въпросът на Нанси би трябвало да има само един отговор, който е уникален и истински.

Възможно ли бе красивата структура на Теорията на относителността да е нелепа? Или пък това означаваше, че е невъзможно от физическа гледна точка да се измине в обратна посока междузвездно разстояние?

— Ще трябва да си помисля върху това — рече бързо Либи и си тръгна, преди Нанси да възрази.

Усамотението и съзерцанието обаче не доведоха до разрешаване на проблема. Това не бе провал на един математик. Той бе способен, беше сигурен в това, че може да създаде математическо описание на която и да е група факти, каквито и да бяха те. Трудността произтичаше от това, че разполага с твърде малко такива. Докато някой наблюдател не пресечеше междузвездните пътища със скорост, приближаваща се до тази на светлината, и не се върнеше на планетата, от която бе тръгнал, нямаше да се намери отговор. Математиката сама по себе си не можеше да даде отговор.

Либи се чудеше дали хълмовете на родния му Озаркс все още се зеленееха, дали миризмата на пушек все още се усещаше в есенната гора, после си спомни, че въпросът бе лишен от смисъл според правилата, които му бяха известни. Той се предаде пред пристъпа на носталгия, която не бе изпитвал от времето, когато бе младеж в корпуса за космически строежи, правейки първия си скок в открития космос.

Чувството на съмнение и несигурност, на безпътица и носталгия обзе целия кораб. В първата част на пътуването Фамилиите притежаваха мотив, който ги караше да продължават. Но сега те се движеха без посока, дните се нижеха самоцелно един след друг. Дълголетието им се бе превърнало в безсмислен товар.

Айра Хауърд, с чието богатство бе създадена фондацията Хауърд, живя от 1825 до 1873 и умря на почтена възраст. Той продаваше хранителни стоки в Сан Франциско, след това стана търговец на едро в Американската война за независимост и увеличи многократно състоянието си по време на трагичната Реставрация.

Хауърд се страхуваше панически от смъртта. Той нае най-добрите лекари навремето, за да удължат живота му. Въпреки това старостта го победи, когато повечето хора бяха все още млади. Но според волята му неговите пари трябваше да се използват, „за да се продължи човешкият живот“. Управителите на тръста не откриха начин, по който да изпълнят желанието му, освен като търсят хора, чиито родословни дървета показваха генетична предразположеност към дълголетие и след това ги карат да се размножават. Техният метод даде началото на Бурбанк. Те може да са знаели, а може и да не са знаели за блестящите изследвания на монаха Грегор Мендел.

Когато Лазар влезе в кабината й, Мери Спърлинг остави книгата, която четеше.

— Какво четеш, сестро? „Еклесиаст“. Хмм… не знаех, че си религиозна. — Той зачете на глас: „Да, и въпреки че живя два пъти по хиляда години, той не видя добро. Нима не отиват всички на едно и също място?“ — Доста тъжно е това, Мери. Не можеш ли да намериш нещо по-радостно? Дори в Проповедника?

Очите му се плъзнаха надолу.

— Какво ще кажеш за това? „Защото за него това, което е валидно за всяко живо същество, е надеждата…“ — О-о, и това не е много весело. Да опитаме с това: „Изгони тъгата от душата си, изчисти плътта си от злото, защото детството и младостта са суета“ Това повече ми допада. Вече не съм млад, за да се претоварвам допълнително.

— А аз съм.

— Мери, какво те притеснява? Заварвам те седнала тук да четеш най-потискащата глава от Библията, в която се говори единствено за смърт и погребения. Защо?

Тя закри очите си с ръка.

— Лазар, остарявам вече. За какво ми остава да мисля?

— Ти ли? Та ти си свежа като цвете!

Тя го погледна. Беше сигурна, че я лъже. В огледалото тя виждаше побеляващата коса, отпуснатата кожа, чувстваше старостта и в костите си. И все пак Лазар бе по-възрастен от нея. А от това, което бе научила по биология през годините, когато помагаше в изследванията на дълголетието, той не би трябвало да живее до такава възраст. Когато се бе родил, програмата бе стигнала само до третото поколение, което бе твърде недостатъчно, за да се отстранят елементите с най-кратък живот — освен чрез някоя невероятна възможност за смесване на гени.

Но ето го, изправен там.

— Лазар — попита тя, — колко дълго мислиш, че ще живееш?

— Аз ли? Това е странен въпрос. Спомням си веднъж попитах един човек същото за мен самия, не за него. Чувала ли си някога за доктор Хюго Пинеро?

— Пинеро… Пинеро… О, да! Пинеро, шарлатанинът.

— Мери, той не беше шарлатанин. Той можеше да се справя. Сериозно. Той можеше съвсем точно да определя кога ще умре човек.

— Но… Продължавай. Какво ти каза той?

— Почакай малко. Искам да повярваш, че той не беше мошеник. Предсказанията му се оказваха верни и ако не беше умрял, животозастрахователните компании биха фалирали. Това бе преди да се родиш, но аз бях там и знам добре. Както и да е, Пинеро разчете данните ми и като че ли се притесни. После ги разгледа отново и след това ми върна парите.

— Какво каза?

— Не можах да изкопча нито думичка от него. Той ме погледна, погледна машината си и просто се намръщи и млъкна. Така че не мога да отговоря на въпроса ти точно.

— Но какво все пак мислиш за това, Лазар? Едва ли очакваш да живееш вечно?

— Мери — каза той нежно. — Не правя планове за смъртта. Изобщо не мисля за това.

Настъпи тишина.

— Лазар, не искам да умирам. Но каква е целта на нашето дълголетие? С натрупването на годините ние не ставаме по-мъдри. Може би просто продължаваме да живеем безцелно, след като времето ни е изтекло? Мотаем се в детската градина, когато би трябвало вече да не сме там? Трябва ли да умираме и да се раждаме отново?

— Не знам — рече Лазар, — а и няма начин, по който да открия отговора и проклет да съм, ако намирам смисъл в това да се притеснявам за тези неща. Смятам да живея, докато мога и да науча колкото мога. Може би мъдростта и осъзнаването са запазени за едно следващо съществуване и вероятно те изобщо не са предназначени за нас. Както и да е, това, че съм жив, ме задоволява и радва Мери, скъпа моя, остави ги тези неща! Не си струва.

Корабът се върна към монотонното ежедневие, с което бе свикнал по време на изнурителното първо пътуване. Повечето членове на Фамилиите спяха дълбоко. Другите се грижеха за тях, за кораба и хидропоните. Сред спящите бе и Слейтън Форд. Приспиването се използваше като последен шанс за страдащите от функционални психози.

Полетът до звезда ПК3722 продължи седемнадесет месеца и три дни корабно време.

Офицерите не хранеха по-големи надежди за края на пътуването, отколкото за неговото начало. Няколко часа преди пристигането им на екраните проблеснаха звезди и корабът бързо намали скоростта си до междупланетарна. Това обаче не беше почувствано. Независимо от тайнствените сили, които им въздействаха, те влияеха еднакво върху различните маси.

„Ню Фронтиърс“ започна да обикаля около една жива зелена планета на около сто милиона мили от нейното слънце и Либи докладва кратко на капитан Кинг, че се намират в постоянна орбита.

Кинг предпазливо изпробва контролните уреди, които бяха замрели от началото на пътуването им. Корабът се раздвижи, призрачният им пилот ги бе напуснал.

Либи предположи, че има нещо нередно. Несъмнено това пътуване бе планирано, но не бе необходимо да се вярва, че някой или нещо ги бе направлявало до тук. Либи подозираше, че „боговете“ на хората-кучета разглеждаха равнината като статична. Тяхното депортиране бе един завършен факт преди дори да е започнало. Либи можеше да си го представи визуално като математическо понятие, което за съжаление бе изпълнено с неизвестни, но не се намираха подходящи думи, за да го изрази.

Неадекватно и неправилно облечена в слово идеята му бе за „космически завой“, някакъв маршрут, който им бе предначертан и който излизаше от нормалния космос и отново се връщаше там. Когато корабът стигнеше до края, той се връщаше към обичайните си функции.

Той се опита да обясни това на Лазар и на капитана, но не се справи добре. Липсваха му данни, а освен това не бе имал време да доизглади математическото си описание, така че никой не остана удовлетворен.

Нито Кинг, нито Лазар имаха време да обмислят задълбочено проблема. На екрана за вътрешна връзка се появи лицето на Барстоу.

— Капитане! — извика той. — Можеш ли да дойдеш до шлюз 7? Имаме си посетители!

Барстоу бе преувеличил. Посетителят бе само един. Съществото напомняше на Лазар за дете в карнавален костюм, маскирано като заек. Малкото същество приличаше повече на андроид, отколкото Джокейрите, въпреки че вероятно не бе бозайник. Не носеше дрехи, макар да не бе голо, защото детското му тяло бе красиво обвито в къса, гладка, златиста козина. Очите му грееха и видът му бе както радостен, така и интелигентен.

Но Кинг бе твърде замислен, за да забележи тези подробности. В главата му отекваше глас, някаква мисъл: „… и така ти си водачът на групата… — каза той… — Добре дошли в нашия свят… очаквахме ви… ни каза за вашето пристигане…“

Контролирана телепатия…

Едно същество, една толкова нежна раса толкова цивилизована, необезпокоявана от врагове, опасности и стремежи, че можеше да си позволи да споделя мислите си с други, да споделя дори нещо повече от мислите си. Тези създания бяха толкова внимателни и щедри, че предлагаха на хората дом на планетата си. Ето защо бе дошъл този посланик — за да им направи това предложение.

Според Кинг това удивително много приличаше на предложението на Джокейрите. Чудеше се само какъв ли бе капанът този път.

Пратеникът като че ли прочете мислите му. „… вникнете в сърцата ни… Ние не таим злоба спрямо вас… споделяме обичта ви към живота и обичаме живота във вас…“

— Благодарим ви — отвърна официално Кинг на висок глас. — Ще трябва да го обсъдим.

Той се обърна към Барстоу, след което погледна назад. Пратеникът бе изчезнал.

Капитанът попита Лазар:

— Къде отиде той?

— Не питай мен.

— Но ти бе пред шлюза.

— Проверявах устройствата, които показват, че от външната страна на шлюза няма прикрепена ракета. Чудех се дали са изправни. Така е, работят нормално. Как тогава е влязъл в кораба? Какво става?

— А как си тръгна?

— Не е минавал покрай мен!

— Закър, той влезе през шлюза, нали?

— Не зная.

— Но със сигурност си тръгна оттам.

— Не — отрече Лазар. — Този шлюз не е бил отварян. Затворите са все още на мястото си. Провери сам.

Кинг провери.

— Предполагам не смяташ, че той може да преминава през… — каза той бавно.

— Не ме гледай — каза Лазар. — Не страдам от предразсъдъци вече. Какво става с телефонния образ, когато прекъснеш веригата?

Той тръгна, подсвирквайки си леко. Кинг позна мелодията. Думите, които Лазар не изпя, започваха така:

Четвърта глава

В предложението нямаше уловка. Хората от тази планета нямаха имена, не използваха говорим език и бяха наречени от Земляните просто „Малките хора“. Малките създания наистина ги посрещнаха и им помогнаха. Те без проблеми убедиха Фамилиите в това, тъй като не съществуваха трудности в комуникацията, подобни на тези в Джокейрите. „Малките хора“ правеха дори и най-беглите си мисли достояние на Земляните, а в замяна на това можеха да възприемат вярно всяка една мисъл, насочена към тях. Оказа се, че те не са в състояние да разбират или пък пренебрегваха тези мисли, които не бяха насочени директно към тях. Общуването с тях беше контролирано подобно на говоримата реч. Земляните не придобиха никакви телепатични способности, за да говорят помежду си.

Планетата на тези създания приличаше повече на Земята, отколкото тази на Джокейрите. Тя бе малко по-голяма, но имаше малко по-ниско ниво на гравитация на повърхността, което предполагаше по-ниска средна плътност. Малките хора използваха много метали в бита си, което можеше да бъде показателно.

Планетата се движеше отвесно по орбитата си. Тя не бе наклонена както оста на Земята. Орбитата й бе почти кръгла — най-отдалечената точка от Слънцето и най-близката се различаваха с 1%.

Нямаше сезони.

Нямаше също и голяма тежка луна каквато има Земята, която да предизвиква вълни в океаните и да разстройва изостатичното равновесие на земната кора. Хълмовете бяха ниски, ветровете леки, моретата — спокойни. За разочарование на Лазар новото им убежище не притежаваше климатично време, имаше по-скоро този климат, за който калифорнийските патриоти биха убедили половината свят, че съществува в тяхното полукълбо.

Но на планетата на Малките хора той наистина съществуваше.

Те посочиха на Земляните къде трябваше да се приземят. Мястото представляваше широка ивица песъчлив бряг, която се простираше до морето. В задната част на брега се ширеше тучна ливада с размери миля на миля, на която тук-там растяха храсти и дървета. Пейзажът беше небрежно спретнат, сякаш бе добре поддържан парк, макар и да нямаше видими следи от култивиране.

Един пратеник каза на първата разузнаваща група, че това е мястото, където ще бъдат поканени да живеят.

Като че ли винаги, когато някой имаше нужда от тях, Малките хора бяха наоколо. Те не бяха натрапчиво любезни и не прекаляваха с готовността си да се отзоват, както Джокейрите. Този, който придружаваше първата група разузнавачи, обърка Лазар и Барстоу, казвайки небрежно, че ги е срещал преди, че ги е посещавал на кораба. Тъй като козината му бе по-скоро с цвят на махагон, отколкото златиста, Барстоу се опита да обясни грешката с недоразумение, допускайки, че тези хора вероятно бяха в състояние да сменят цвета си като хамелеони. Лазар се въздържа от преценка.

Барстоу попита водача дали неговият народ има предпочитания къде и как да си построят сгради. Този въпрос го притесняваше, защото предварителното проучване от кораба не бе установило наличието на градове. Изглеждаше вероятно местните хора да живеят под земята. Ако беше така, той не искаше да се заема с нещо, което домакините им биха приели за бедняшки квартал.

Той говореше на висок глас на водача им, тъй като вече бяха разбрали, че това е най-добрият начин, по който местните схващаха мислите им.

В отговора, който малкото същество изстреля, Барстоу долови изненада:

„… трябва ли да обезобразявате красивата природа с подобна намеса?… Защо искате да издигате сгради?…“

— Нуждаем се от сгради поради много причини — обясни Барстоу. Те са ни необходими за подслон като места, където да спим нощем. Трябват ни, за да отглеждаме и готвим храната си.

Той смяташе да обясни процеса на хидропонно селско стопанство, обработването на храната и готвенето, но се отказа, доверявайки се на телепатията, за да може неговият „слушател“ да го разбере.

— Сградите ни трябват за много други неща — за работилници и лаборатории, за да държим машините си, за почти всичко, което правим в ежедневието си.

„… бъдете търпелив с мен…“ дойде мисълта, „… тъй като аз зная много малко неща за вас…, но кажете ми… предпочитате ли да спите в нещо като това?…“

Той посочи към ракетите, с които бяха дошли и които се показваха над ниския бряг. Мисълта, която той използва за тях, бе твърде силна, за да бъде облечена с думи. В ума на Лазар се прокрадна идея за едно мъртво, ограничено пространство — затвор, в който някога се бе подслонил, миризлива обществена телефонна кабина.

— Такъв е обичаят ни.

Съществото се наведе и потупа леко по почвата.

„… това не е ли хубаво място за спане?…“

Лазар призна, че беше така. Земята бе покрита с мека пролетна трева, която бе по-фина от обикновено, по-мека по-гладка и по-плътна Лазар събу сандалите си, за да се наслади по-пълно на усещането. Той реши, че това бе по-скоро тежък космест килим, отколкото ливада.

„… що се отнася до храната…“ продължи водачът им, „… защо да полагате усилия за нещо, което хубавата почва предоставя безплатно?… Елате с мен…“

Той ги поведе през една сочна морава към ниски храстовидни дървета, разположени около извиващ се поток. „Листата“ бяха с големина на човешка длан, с неправилна форма и с дебелина около един инч5. Дребният човек откъсна едно и започна да го яде изящно.

Лазар също откъсна едно и го разгледа. То се чупеше лесно, подобно на добре изпечен кейк. Вътрешността бе кремовидна, жълта и пореста, не хрупкава и имаше силен, приятен аромат, напомнящ на манго.

— Лазар, не яж това нещо! — предупреди го Барстоу. — Все още не е анализирано.

„… то е подходящо за тялото ви…“

Лазар отново го помириса.

— Искам да съм опитното зайче, Зак.

— Е, добре… — Барстоу сви рамене. — Предупредих те. Прави, каквото искаш.

Лазар така и направи. Веществото беше странно приятно, достатъчно твърдо, за да се отхапе, без да вреди на зъбите, пикантно, но не натрапчиво на аромат. То се настани в стомаха му, като че бе у дома си.

Барстоу не разреши на никой друг да опита плода докато не се разбере ефекта му върху Лазар. Лазар се възползва от привилегированото си положение, за да се нахрани по най-добрия начин от години насам.

„… ще ми кажете ли какви са навиците ви на хранене?…“ — попита малкият им приятел.

Барстоу се накани да отговори, но бе прекъснат от мисълта на съществото:

„… всички вие… помислете за това…“

През следващите няколко мига не се появи никакво съобщение от него, след което той каза:

„… това е достатъчно — съпругите ми ще се погрижат…“

Лазар не бе убеден, че думата означава точно „съпруги“, вероятно се имаше предвид някакво подобно близко отношение. Все още не бе установено дали Малките хора са бисексуални или не.

Тази нощ Лазар спа навън, под звездите, като се остави на влиянието на ясната им светлина, която изми от него клаустрофобията от кораба. Тук съзвездията не можеха да се различат лесно, въпреки че той можеше да ги разграничи. Видя синевата на Вега и оранжевия блясък на Антарес от съзвездието Скорпион. Със сигурност се виждаше Млечният път, който разпръскваше млечнобялата си арка сред небето. Той знаеше, че Слънцето не би могло да се наблюдава с невъоръжено око, дори и да знаеше в каква посока да гледа. Разстоянието в светлинни години бе твърде голямо. Трябва да намеря Анди, помисли си той сънливо, за да открие координатите му и да го намери с помощта на инструменти. Лазар заспа, преди да се зачуди защо ли се тревожи за всичко това.

Тъй като за през нощта нямаше нужда от подслон, хората бяха транспортирани от кораба възможно най-бързо. Тълпите бяха стоварени върху меката почва и оставени да починат като на пикник, докато се организира колонията. Първоначално те се хранеха със запаси, донесени от кораба, но доброто здраве на Лазар посмекчи правилата срещу консумирането на местна храна. След това те се хранеха предимно с неограничените дарове на природата, а храната от космическия кораб използваха само за разнообразяване на менюто си.

Няколко дена след като всички бяха транспортирани на планетата, Лазар изучаваше самичък района около лагера. Той се натъкна на един от Малките хора. Местният човек го поздрави със същото усещане, че се познават вече — нещо, което всички от тях показваха и поведе Лазар към една горичка обрасла с ниски дървета, която бе още по-отдалечена от базата. Той показа на Лазар, че не го кани да яде.

Лазар не бе особено гладен, но бе задължен да уважи това дружелюбие, затова откъсна един плод и опита.

Едва не се задави от учудване. Това бяха смлени домати и сос от печено месо!

„… всичко ли е наред?…“

Той долови неспокойната мисъл.

— Не зная какво е било намерението ви, но това е чудесно! — рече Лазар сериозно.

Съзнанието му бе обзето от топла вълна на удоволствие.

„… опитай следващото дърво…“

Лазар го послуша, тласкан от любопитство, но все пак предпазлив. Комбинацията изглежда беше от пресен черен хляб и сладко масло, въпреки че отнякъде се появи и сладолед Той почти не се изненада, когато на третото дърво се оказа, че има гъби и пържола на въглища.

„… използвахме почти изцяло мисловните ви образи… — обясни домакинът, — те бяха много по-силни от тези на вашите жени…“

Лазар не се нае да обяснява, че не е женен. Малкият човек добави:

„… все още не сме имали време, за да симулираме цветовете и формите, които мисълта ви показва… това от голямо значение ли е за вас?…“

Лазар го увери, че това никак не беше важно.

Когато се върна в базата, той с огромна трудност убеди другите в сериозността на това, което им разказва.

Един от тези, които се възползваха максимално от чудесните условия в новия им дом, бе Слейтън Форд. Той се бе събудил от дълбокия сън очевидно възстановен от нервното разстройство с изключение на едно нещо: нямаше спомени за това, което бе преживял, в храма на Креел, каквото и да бе то. Ралф Шулц счете това за здравословно приспособяване към непоносимо преживяване и го определи за здрав.

Форд изглеждаше по-млад и щастлив, отколкото преди нервното разстройство. Той вече не държеше управлението на членовете. Всъщност, едва ли можеше да се говори за някакво управление. Фамилиите живееха сред безгрижие и анархия на любимата му планета, но все още към него се обръщаха с титлата му и го почитаха като по-стар, като човек, чиито съвети бяха необходими, с чиито преценки се съобразяваха, заедно с тези на Закър Барстоу, Лазар, капитан Кинг и другите. Фамилиите обръщаха малко внимание на възрастовите граници. Добрите приятели можеха да имат разлика по един век. От години те се възползваха от умелото му управление, сега те се отнасяха към него като към по-възрастен държавник, въпреки че две трети от тях бяха по-стари от него.

Безкрайният пикник се проточи седмици, месеци. След като бяха затворени дълго в космическия кораб, спейки или трудейки се, изкушението да си починат по-дълго бе твърде силно, за да му устоят, а и нямаше нищо, което да ги спре. Храната бе в изобилие — готова за консумиране и леснодостъпна, тя растеше почти навсякъде. Водата в многобройните потоци бе чиста. Що се отнася до облеклото, разполагаха с достатъчно много, ако искаха да се обличат, но необходимостта от дрехи бе по-скоро естетическа. Климатът бе доста благоприятен. Тези, които харесваха дрехите, ги носеха. Гривните, мънистата и цветята в косите бяха напълно достатъчни за повечето от тях, а и не бяха проблем, когато някой решеше да поплува в морето.

Лазар носеше шотландската си поличка.

Културата и степента на образованост на Малките хора трудно се проумяваха от пръв поглед, защото всичко при тях бе много фино. Тъй като те нямаха външни белези според земните разбирания за високонаучни достижения, нямаше големи сгради, сложни транспортни машини, енергийни заводи, бе лесно да бъдат объркани с деца на майката-природа, които живеят в райската градина. Само една осма от айсберга се показва над водата.

Познанията им по физика не бяха по-лоши от тези на колонистите. Дори бяха невероятно по-богати. Обикаляха ракетите с интерес, но объркваха водачите си, питайки защо нещата са направени така, а не иначе. Оказваше се, че това, което те предлагат, е значително по-просто и ефикасно от земната технология, след което удивените техници от Земята проумяваха какво всъщност имат предвид домакините им.

Малките хора разбираха от машини и всичко свързано с тях, но те просто не ги използваха. Очевидно не се нуждаеха от тях, за да общуват и почти не ги използваха за транспортиране (въпреки че истинската причина за това не беше ясна), те не им бяха необходими в нито една от дейностите им. Но когато се нуждаеха от някакво механично устройство, те бяха способни да го изобретят, да го изработят, да го използват веднъж и да го разрушат, изпълнявайки всичко това с удивителен синхрон, който бе чужд за хората.

Най-поразяващо обаче бе превъзходството им в областта на биологията. Малките хора майсторски моделираха формите на живот. За няколко дни те създаваха растения, които раждаха плодове, носещи не само аромата, но и хранителните качества на онова, с което бяха свикнали хората. Това за тях не бе чудо, а рутинна задача, с която би могъл да се справи всеки един от биотехниците им. Те извършваха това по-лесно, отколкото един градинар на Земята би създал определен цвят или форма на растението.

Методите им се различаваха от тези на който и да е създател на растителни видове. Те се опитаха да ги обяснят, но разясненията им просто не бяха разбрани. Според нашите понятия те „измисляха“ някакво растение с форма и характеристики, каквито биха желали да има. Каквото и да значеше това, със сигурност е вярно, че биха могли да вземат едно семенно растение и без да го докосват или обработват по видим за земните си ученици начин, го караха да цъфти и да узрява само за няколко часа.

Малките хора обаче се различаваха от Земляните по отношение на научните достижения и степента им на развитие. В основен смисъл те се различаваха от хората по вид.

Те не бяха индивиди.

Нямаше нито едно тяло на местен жител, което да притежава индивидуалност. Техните индивидуалности имаха много тела, те притежаваха групови „души“. Основната част от обществото им бе една група за телепатично общуване, която се състоеше от много части. Броят на тела и мозъци, в които живееше един индивид, стигаше до деветдесет, дори повече и никога не бе по-малък от трийсетина.

Колонистите започнаха да разбират някои от напълно объркващите ги факти около Малките хора едва след като научиха тази подробност. Доста основание имаше да се смята, че Малките хора от своя страна считаха Земляните за странни, че и те бяха допуснали, че моделът им на съществуване трябва да бъде отразен в другите като огледален образ. Последвалите открития за двете страни доведоха до взаимни недоразумения по отношение на самоличността и като че ли породи ужас в главите на Малките хора. Те се оттеглиха от лагера на Земляните и не се доближиха до тях няколко дена.

Най-накрая един пратеник влезе в лагера и потърси Барстоу.

„… съжаляваме, че ви отбягвахме… в бързината сбъркахме… искаме да ви помогнем… искаме да ви обучим, за да станете като нас…“

Барстоу се замисли как да отвърне на това щедро предложение.

— Благодарим ви за желанието да ни помогнете — каза той най-накрая — но това, което вие наричате наше нещастие, изглежда е необходима част от характера ни. Ние не сме като вас. Не мисля, че бихме могли да ви разберем.

Мисълта, която се върна към него, бе доста обезпокоителна:

„… ние сме помогнали на зверовете от въздуха и земята да спрат своята борба и съперничество… но ако не желаете помощта ни, няма да ви я натрапваме…“

Пратеникът си отиде, оставяйки Закър Барстоу притеснен. Вероятно той избърза с отговора си и го даде без да се е консултирал с по-възрастните. Телепатията определено не бе дар, който да се подценява. Може би Малките хора биха могли да ги посветят в нейните тайни, без да загубят индивидуалността си. Но това, което знаеше от телепатите на Фамилиите, не вдъхваше надежда — между тях нямаше нито един, който бе емоционално стабилен, много от тях страдаха от умствени заболявания, а това не изглеждаше сигурен път за хората.

Това можеше да се обсъди по-късно, реши той, нямаше защо да бърза.

„Няма защо да се бърза“ бе настроението сред колонията. Не беше нужно да се правят усилия, трябваше да се ограничават с малко, без да се престарават. Слънцето бе топло и приятно, всеки ден бе като следващия и след него винаги идваше друг. Членовете, предразположени от наследството си дълго да обмислят нещата започнаха да възприемат едно трайно становище.

Времето вече не беше от значение. Дори изследването на дълголетието, което бе продължило в техните спомени, започна да замира. Гордън Харди отложи експериментите си, за да се заеме с далеч по-плодовитото изучаване на това, което Малките хора знаеха за естеството на живота Той бе принуден да не бърза прекарвайки дълги часове в усвояване на нови знания. С течение на времето едва осъзнаваше, че часовете на съзерцание ставаха по-дълги, а изблиците на активно проучване — по-редки.

Той научи едно нещо и направените изводи откриха нови полета за мисълта: Малките хора в известен смисъл бяха победили смъртта.

При положение, че всяка една от техните личности живееше в няколко тела, смъртта на едно тяло не означаваше и смърт на личността. Всички преживявания на това тяло оставаха непокътнати в паметта, личността, която се свързваше с него, не се губеше и физическата загуба би могла да се компенсира, позволявайки на някой млад местен жител „да се ожени“ в групата. Но груповото его, една от личностите, която говореше със Земляните, не можеше да умре, освен ако не се унищожи всяко едно тяло, в което то живееше. Те просто живееха вечно.

Младите, докато станат за „женене“ или групова асимилация, изглежда нямаха силно изразена самоличност, а само рудиментарни или вероятно инстинктивни умствени процеси. По-възрастните не очакваха повече от тях по отношение на интелигентното поведение, отколкото човек очаква от зародиш, който още е в утробата на майката.

Винаги се намираха доста подобни незавършени хора, прикрепени към някоя его-група. За тях се грижеха като обичани домашни любимци или безпомощни бебета, въпреки че на ръст те често бяха високи, колкото по-големите от тях, поне видяно през очите на Земляните.

Лазар се отегчи от рая по-бързо, отколкото повечето му братовчеди.

— Не може вечно да е време за следобедния чай — оплака се той на Либи, който лежеше до него върху меката трева.

— Какво те притеснява, Лазар?

— Нищо особено. — Лазар постави върха на ножа си върху десния си лакът, удари го леко с другата си ръка и видя как се забива в земята — Просто това място ми напомня за добре поддържана зоологическа градина. Перспективите му са горе-долу такива — Той изсумтя укорително: — Това е „небивала земя“.

— Но какво по-точно те тревожи?

— Нищо. Ето това ме тревожи. Кажи ми честно, Анди, не намираш ли нещо нередно в това да живееш на това пасище?

Либи се ухили глупаво.

— Предполагам, че причината е селският ми произход „Когато не вали, покривът не тече, когато вали, не мога да го поправя“ — цитира той. — Струва ми се, че се справяме поносимо добре. Какво не ти харесва?

Лазар впери в далечината бледосините си очи и спря безцелно да играе с ножа си.

— Когато бях млад мъж преди много, много време бях изхвърлен на брега на Южно море…

— На Хаваите?

— Не. По на юг. Проклет да съм, ако знам как се нарича днес. Останах без пари, бях много зле и продадох секстанта си. Съвсем скоро можех да мина за местен жител. Живеех като тях. Това нямаше значение. Но един ден се погледнах в едно огледало. — Лазар въздъхна шумно. — Плюх си на петите и избягах от това място, което вероятно ти дава известна представа за това колко уплашен и отчаян съм бил!

Либи не коментира.

— А ти как прекарваш времето си, Либ? — попита Лазар.

— Аз ли? Както обикновено. Мисля за математика. Опитвам се да измисля приспособление за уред като този, който ни „докара“ дотук.

— Имаш ли успех? — Лазар изведнъж се оживи.

— Все още не. Дай ми време. Понякога просто гледам как облаците се сливат. Има удивителни математически връзки навсякъде около нас, стига само да си нащрек и да ги търсиш. Във вълничките в морето или пък във формите на гърдите — елегантни функции от пети ред.

— Имаш предвид четвърти ред.

— Пети ред. Пропускаш променливата величина на времето. Харесвам равенства от пети ред — каза замечтано Либи. — Има ги дори и в рибите.

— Хмм — каза Лазар и изведнъж се изправи. — За теб може и да е добре, но мен не ме интересува.

— Отиваш ли някъде?

— Отивам да се поразходя.

Лазар се отправи на север. Той прекара деня в разходки, вечерта поспа върху земята, както обикновено на зазоряване се събуди и отново тръгна на север. Следващият ден бе същият, както и по-следващият. Вървенето бе лесно, приличаше много на разходка в парк, прекалено лесно според Лазар. Той бе готов да даде всичко за гледката на вулкан или водопад, които си струваше да се видят.

Растенията, с които се хранеха, понякога бяха странни, но предостатъчни и задоволителни. От време на време срещаше някои от Малките хора, които бяха заети с тайнствените си задачи. Те никога не го притесняваха, нито пък го питаха защо пътува. Те просто го поздравяваха с обичайното вече чувство, че се познават от по-рано. Започна да жадува за някого, който би бил непознат. Чувстваше, че непрекъснато го наблюдават.

След време нощите се застудиха, дните не бяха тъй меки, а Малките хора — тъй многобройни. Когато най-после цял ден не видя никого, той си направи лагер за през нощта, остана там следващия ден. Извади на показ душата си и я изучи.

Той трябваше да признае, че не можеше да открие недостатък както в планетата, така и в жителите й. Но това определено не бе по вкуса му. Философията, която навремето беше чел и слушал, не даваше разумно обяснение на човешкото съществуване и поведение. Правенето на слънчеви бани би могло да бъде толкова добро занимание, колкото което и да е друго, но това не беше за него и той го знаеше добре, дори и да не можеше да обясни откъде го знае.

Бягството на Фамилиите беше грешка. Би било по-хуманно и по-зряло, ако бяха останали да се борят за правата си, дори ако бяха умрели в битката. Вместо това те побягнаха през половината вселена търсейки място за кацане. Бяха намерили едно, и то добро, но вече заето от същества, които толкова ги превъзхождаха, че направиха живота им непоносим… и все пак тъй безразлични в превъзходството си спрямо хората, че дори не си направиха труда да ги пометат, а ги прогониха в този изтънчен провинциален клуб.

Това само по себе си бе непоносимо унижение. „Ню Фронтиърс“ представляваше кулминацията на петстотин годишно научно изследване, най-доброто, което човек бе в състояние да направи, но той бе прогонен в дълбините на космоса с такова безразличие, с каквото човек връща малкото пиленце в гнездото му.

Малките хора изглежда нямаха намерение да ги гонят, но те по свой начин действаха деморализиращо на Земляните, както и боговете на Джокейрите. Те можеха да бъдат идиоти, но взети като група, всички бяха гении, които хвърляха най-добрите умове на човеците на заден план. Дори Анди. Човешките същества не можеха да се надяват на съревнование с този тип организация, както не можеше да си съперничат с долнопробна работилница или с автоматизиран кибернетичен завод.

И все пак, за да можеше да се формира подобна групова идентичност, дори и да бяха в състояние (нещо, в което се съмняваше), би означавало да се откажат от всичко, което ги правеше хора. Лазар бе уверен в това.

Той призна, че има предразсъдъци в полза на хората. Та той самият бе човек.

Безбройните дни се нижеха бавно, докато той спореше със себе си за нещата, които го тревожеха — проблеми, които бяха натъжили сродните му души, откакто първата човекоподобна маймуна се бе издигнала до някаква форма на самосъзнание, проблеми, които не се решаваха с пълен стомах или съвършени машини. Безкрайните спокойни дни не му помагаха да открие отговора, така както не му помагаха и душевните терзания на прадедите му. Защо? Каква ще е ползата за хората? Не се появи никакъв отговор — с изключение на един — твърдо, необосновано убеждение, че той не бе готов за това безвремие и безхаберие.

Тревожната му замечтаност бе прекъсната от появата на един от Малките хора.

„… здравей, стари приятелю… жена ви Кинг иска да се върнете у дома си… нуждае се от съвета ви…“

— Какво има? — попита Лазар.

Но малкото същество или не можеше, или не искаше да му каже. Лазар оправи пояса си и тръгна на юг.

„… не е нужно да вървиш бавно…“ — достигна мисълта след него.

Лазар се остави да го водят към голо място отвъд група дървета. Там той откри един обект с форма на яйце, дълъг около шест фута, без никакви белези, освен вратата отстрани. Местният влезе през нея, а Лазар едва прокара едрото си тяло след него и вратата се затвори.

После тя се отвори и Лазар видя, че се намираха на брега, точно под лагера им. Трябваше да признае, че номерът бе хитър.

Той се отправи бързо към ракетата, спряна на брега, в която капитан Кинг и Барстоу бяха организирали подобие на събрание на генералния щаб.

— Изпратил си да ме повикат, капитане. Какво има?

Строгото лице на Кинг беше мрачно.

— Отнася се за Мери Спърлинг.

Лазар почувства внезапно студено пробождане в сърцето: — Мъртва ли е?

— Не. Не съвсем. Тя премина към Малките хора „Ожени се“ в една от техните групи.

— Какво? Но това е невъзможно!

Лазар грешеше. Не съществуваше и най-малката възможност за смесване на Земляните и местните хора, но не съществуваше и пречка (ако имаше симпатия) някой човек да се присъедини към техните групи, потапяйки личността си в егото на мнозинството.

Мери Спърлинг, подтиквана от съзнанието за собствената наближаваща смърт, намери своеобразен изход в безсмъртните групови личности. Тя беше избегнала вечния проблем за живота и смъртта избирайки смърт за самоличността си. Тя бе открила група, която бе готова да я приеме и премина на другата страна.

— Това предизвиква много нови проблеми — заключи Кинг. — Слейтън, Закър и аз решихме, че е по-добре да си тук.

— Да, разбира се, но къде е Мери? — попита Лазар и се втурна навън, без да дочака отговор.

Той обиколи колонията, пренебрегвайки както поздравите, така и опитите да бъде спрян. Скоро след като напусна лагера, той срещна един местен. Спря се.

— Къде е Мери Спърлинг?

„… аз съм Мери Спърлинг…“

— За Бога, не може да си Мери.

„… аз съм Мери Спърлинг и тя е в мен… познаваш ли ме Лазар?… аз те познавам…“ Лазар размаха ръце.

— Не! Искам да видя Мери Спърлинг, която има вид на Землянка — като мен!

Местният се поколеба „… последвай ме, тогава…“

Лазар я откри далеч от лагера. Беше очевидно, че избягваше другите членове на колонията.

— Мери!

Тя му отговори чрез телепатия:

„… съжалявам, че си разтревожен… Мери Спърлинг вече я няма. Освен това, че тя е част от нас…“

— О, стига, Мери! Не ми пробутвай тези глупости! Не ме ли познаваш?

„… разбира се, че те познавам, Лазар… ти не ме познаваш… не тревожи душата си, не огорчавай сърцето си с вида на това тяло пред теб… аз не съм една от вас… аз съм местен жител на тази планета…“

— Мери — настоя той, — трябва да поправиш тази грешка. Трябва да излезеш от това състояние!

Тя поклати глава и той видя, че лицето вече не носеше следи на човешко изражение, то бе маска скриваща нещо друго.

„… това е невъзможно… Мери Спърлинг я няма… този, който говори с теб, не е от вашия вид“

Съществото, което беше Мери Спърлинг, се обърна и тръгна.

— Мери! — извика той.

Сърцето му прескочи векове и се пренесе в деня на смъртта на майка му. Той закри лицето си с длани и заплака с неутешимата мъка на дете.

Пета глава

Когато се върна, Лазар завари Кинг и Барстоу да го чакат. Кинг го погледна в лицето.

— Можех да ти кажа, но ти нямаше да изчакаш — каза той сериозно.

— Забрави за това — рече грубо Лазар. — Сега пък какво?

— Лазар, има още нещо, което трябва да видиш, преди да обсъждаме каквото и да било — отговори му Закър Барстоу.

— Какво е то?

— Просто ела и виж.

Те го поведоха към една кабина в корабната ракета, която използваха като генерална щабквартира. Противно на обичая при Фамилиите, тя бе заключена, но Кинг ги пусна да влязат. Вътре имаше жена, която при вида на тримата мъже се отдръпна тихичко, заключвайки отново вратата на излизане.

— Виж това — насочи го Барстоу.

Това беше живо същество в инкубатор — дете, но не като тези, които бяха виждали преди. Лазар го погледна втренчено, след което попита сърдито:

— Какво, по дяволите, е това?

— Виж самичък. Вдигни го, няма да го нараниш.

Лазар взе съществото отначало предпазливо, а след това без да се притеснява от допира с него, тъй като любопитството му нарасна. Не можеше да определи какво точно бе това. Не беше човек, със сигурност не беше потомък и на Малките хора. Нима тази планета, както и последната, съдържаше някаква неподозирана раса? Приличаше на човек и все пак със сигурност не беше дете на човек. Липсваше дори подобното на копче бебешко носле, не се виждаха и външни уши. На обичайните места за органи имаше такива, но те бяха изравнени със скелета и бяха защитени с костни издатини. Ръцете имаха твърде много пръсти и близо до всяка китка имаше по един допълнителен голям пръст, който завършваше в кълбо розови червеи.

Имаше нещо странно в тялото на детето, което Лазар не можеше да определи. Два други факта обаче бяха очевидни: краката не завършваха с човешки стъпала, а с рогови извивки без пръсти — т.е. копита. Освен това съществото бе хермафродит, който нямаше деформации, а се развиваше нормално.

— Какво е това? — повтори той, а умът му бе изпълнен с подозрение.

— Това — каза Закър, — е Марион Шмид, роден преди три седмици.

— Хм. Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Малките хора са еднакво добри, както в нашето манипулиране, така и в обработването на растенията.

— Какво? Та нали се съгласиха да ни оставят на мира!

— Не бързай да ги обвиняваш. Ние се оставихме да бъдем въвлечени в това. Първоначалната идея бе само за няколко подобрения.

— Подобрения! Но това е гнусотия.

— И да, и не. Стомахът ми се обръща всеки път, когато трябва да погледна това същество… Но всъщност, то е нещо като супермен. Структурата на тялото му е била променена, за да се постигне по-голяма ефективност. Безполезните ни маймуноподобни белези са премахнати, а органите му са били преподредени по по-различен начин. Не може да се каже, че това не е човек, тъй като то представлява подобрен модел. Вземи този допълнителен израстък на китката. Това е още една ръка, която е миниатюрна и се поддържа чрез микроскопично око. Можеш да се увериш колко полезно би било това, след като свикнеш с тази идея.

Барстоу гледаше втренчено.

— Но на мен ми се струва ужасно.

— На всеки би се сторило така — каза Лазар. — Може и да е подобрение, но по дяволите, според мен това не е човек.

— Във всеки случай създава проблем.

— Съгласен съм! — Лазар го погледна отново. — Значи казваш, че в тези малки ръчички има още един чифт очи? Това не е възможно.

Барстоу сви рамене.

— Не съм биолог, но всяка телесна клетка съдържа сноп хромозоми. Предполагам, че би могло да се създават очи, кости, каквото пожелаеш, ако се знае как да се управляват гените на хромозомите. А те знаят.

— Не искам да бъда манипулиран!

— Нито пък аз.

Лазар стоеше на брега и се взираше отвъд широкия плаж към събранието на Фамилиите.

— Аз съм… — започна той официално, след това се обърка. — Ела тук за малко, Анди.

Той прошепна нещо на Либи, който като че ли изпита болка и на свой ред му прошепна нещо. Лазар се подразни и отново му каза нещо на тих глас. Най-накрая той се стегна и започна отначало.

— Аз съм на 241 години — най-малко — заяви той. — Има ли някой тук, който е по-възрастен? — Това бе чиста формалност. Той знаеше, че е най-старият. Чувстваше се два пъти по-стар. — Събранието бе открито. Мощният му глас гърмеше из целия плаж, подпомаган от високоговорителите на корабните ракети. — Кой е председателят?

— Хайде, по-бързо! — извика някой от тълпата.

— Много добре — каза Лазар. — Закър Барстоу!

Зад Лазар един техник насочи един адаптер към Барстоу.

— Някой от нас започнаха да вярват, — каза Барстоу — че тази планета колкото и да е приятна не е място за нас. Всички знаете за Мери Спърлинг, виждали сте стереоленти на Марион Шмид, има и други неща и аз няма да се разпростирам нашироко. Но поредната емиграция поставя друг въпрос — въпросът къде? Лазар Лонг предлага да се върнем на Земята. В такъв… — Думите му потънаха в шума на тълпата.

Лазар ги накара да млъкнат.

— Никого няма да принуждаваме да тръгва. Но ако достатъчно много от нас искат да заминат, това можем да сторим, за да оправдаем вземането на космическия кораб. Имам предвид да се върнем на Земята. Някои казват да търсим друга планета. Това ще трябва да се реши. Но първо — колко от вас са на моето мнение, че трябва да се махнем оттук?

— Аз.

Отговорът бе повторен като ехо от много други.

Лазар потърси с поглед първия, който отговори, опита се да го открие, стрелна с поглед техника, след което посочи:

— Давай, приятел. — Нареди му той. — Другите по-тихо!

— Името ми е Оливър Шмид. От месеци чакам някой да предложи това. Мислех си, че съм единственият намусен човек измежду Фамилиите. Нямам истинска причина да искам да си тръгна, не се страхувам от това, което стана с Мери Спърлинг, нито пък с Марион Шмид. Всеки, който харесва подобни неща е добре дошъл при тях — живей и остави другите да живеят. Но имам много сериозна причина отново да видя Синсинати. Това място ми омръзна до болка. Уморих се постоянно да се храня с лотоси. По дяволите, искам да изкарвам прехраната си с труд. Според генетиците на Фамилиите ще ме бива поне още един век. Не се виждам да прекарвам това време налегнат на слънце, унесен в мечти.

Когато млъкна, поне още хиляда се опитаха да вземат думата.

— Спокойно! Спокойно! — изрева Лазар. — Ако всеки иска да говори, ще трябва да призова представителите на всички Фамилии.

Той посочи друг мъж и му каза да говори високо.

— Няма да отнема много време — каза новият говорител, — съгласен съм с Оливър Шмид. Само искам да спомена моята причина. На някои от вас липсва ли Луната? У дома имах навика да седя на балкона през топлите летни нощи, да пуша и да съзерцавам Луната. Не знаех, че за мен тя е важна, но наистина е така. Искам планета с Луна.

Следващият говорещ каза само:

— Случаят с Мери Спърлинг ме превърна в кълбо от нерви. Имам кошмари, че аз самият съм преминал от другата страна.

Аргументите продължиха да се сипят. Някой отбеляза, че са били прогонени от Земята. Какво ги караше да мислят, че ще им бъде позволено да се върнат? Лазар отговори на този въпрос:

— Научихме много от Джокейрите, а сега научихме много повече от Малките хора — неща, които ни поставят далеч по-напред от учените на Земята и всичко, за което те са мечтали. Можем да се върнем там, заредени с опит. Ще бъдем в състояние да търсим правата си, ще сме достатъчно силни, за да ги защитаваме.

— Лазар Лонг — дочу се друг глас.

— Да — отвърна Лазар. — Ти там, продължавай.

— Твърде стар съм, за да предприемам такива дълги преходи от звезда до звезда и още по-стар, за да се боря, след като това пътуване свърши. Каквото и да направят останалите, аз няма да ходя никъде.

— В такъв случай — каза Лазар, — няма нужда да обсъждаме, нали?

— Аз имам правото да говоря.

— Добре, вече говори. А сега дай възможност на някой друг.

Слънцето залезе и звездите изгряха, но разговорите все още продължаваха Лазар знаеше, че те никога нямаше да спрат, освен ако не се заемеше да ги прекрати.

— Добре — извика той, пренебрегвайки онези, които все още искаха да се изкажат. — Вероятно ще трябва да отнесем проблема към съветите на Фамилиите, но нека направим пробно гласуване, за да видим какво е положението. Всеки, който иска да се върне на Земята, да се отдръпне вдясно от мен. Всеки, който иска да остане тук, да се отдръпне вляво от мен. Всички, които искат да търсят друга планета, да се съберат пред мен. — Той се отдръпна и каза на техника, отговарящ за озвучаването: — Пусни им някаква музика, за да не се бавят много.

Техникът кимна с глава и носталгичните звуци на „Тъжен валс“ се понесоха над брега. След него последва „Зелените хълмове на Земята“. Закър Барстоу се обърна към Лазар:

— Ти ли избра тази музика?

— Аз? — Лазар отговори с невъзмутим, невинен глас. — Зак, знаеш, че не съм музикален.

Дори на фона на музиката разделянето отне много време. Последните акорди на безсмъртната Пета симфония отшумяха доста преди хората най-после да се групират в три части.

Вляво се беше събрала около една десета от цялото множество, показвайки по този начин намерението си да останат. Сред тях бяха най-вече старите и уморените, чиито гемии бяха потънали. Заедно с тях имаше няколко младоци, които никога не бяха виждали Земята, плюс незначителен брой представители на различна възраст.

В центъра стоеше много малка група, не повече от триста души, повечето мъже и няколко по-млади жени, които по този начин даваха гласа си за търсенето на нови пространства.

Но голямата маса бе вдясно от Лазар. Той ги погледна и долови ново оживление върху лицата им. Това повдигна духа му, тъй като той се страхуваше ужасно много, че е едва ли не самичък в желанието си да замине.

Той отново отмести поглед върху малката група, която бе най-близо до него.

— Изглежда, че мнозинството е срещу вас — каза им той, без да повишава глас. — Но няма значение, винаги има следващ ден.

Той зачака.

Групата в средата бавно започна да се разпръсква. Те се отместваха един по един или в групи от по двама-трима. Много малко се отделиха, за да се присъединят към тези, които оставаха. Повечето се преместиха в групата вдясно.

Когато второто разделяне приключи, Лазар заговори на по-малката група вляво:

— Добре — каза той изключително внимателно. — Вие… вие стари приятели, можете да се върнете на поляните и да си поспите добре. Останалите имаме планове за обсъждане.

Тогава Лазар даде думата на Либи, за да обясни на мнозинството, че пътуването към дома не може да бъде тъй изнурително, както полета от Земята, нито дори тъй досадно, както втория преход. Либи приписа по-големите заслуги на когото трябваше, а именно на Малките хора. Те му бяха помогнали да се справи с най-големите си трудности, свързани със скоростта и прехвърлянето на скоростта на светлината. Ако Малките хора знаеха за какво говорят, а Либи бе сигурен в това, явно нямаше да има ограничения на това, което той реши да нарича „параускорение“ — „пара“, защото подобно на устройството на Либи за светлинно налягане, то действаше върху цялата маса еднакво и не можеше да се усеща от сетивата повече, отколкото се усещаше гравитацията; „пара“ също, защото корабът нямаше да мине през, а по-скоро покрай нормалното пространство. Това не е толкова въпрос на управление на кораба, колкото избор на подходящо ниво на възможност в хиперравнина с вероятно…

Лазар го прекъсна решително:

— Това е твоята област, момче, и всички ти се доверяваме. Не сме квалифицирани, за да обсъждаме подробности.

— Само щях да добавя…

— Знам. Но ти вече се беше отвлякъл достатъчно, затова те прекъснах.

Някой от тълпата зададе въпрос на висок глас:

— Кога ще стигнем там?

— Не зная — призна Либи, мислейки за отговора на въпроса, на който Нанси Уидъръл му бе задала преди много време. — Не мога да кажа коя година ще бъде там, но вероятно ще стигнем след около три седмици.

Подготовката отне дни само защото бяха необходими многобройни пътувания с ракетите за транспортиране на хората. Всичко мина без официално сбогуване. Защото тези, които оставаха се опитваха да избягват онези, които заминаваха. Между двете групи се бе създало известно охлаждане на отношенията. Разделянето на брега бе прекъснало приятелства дори бе разбило брачни съюзи, бе наранило много чувства и породи несдържана горчивина у някои. Може би единственото, което направи силно впечатление, бе, че родителите на мутанта Марион Шмид бяха избрали да останат.

Лазар отговаряше за последната ракета. Малко преди планираното тръгване, той почувства докосване по лакътя.

— Извинявай — каза един млад мъж, — името ми е Хюбърт Джонсън. Искам да замина, но се налага да остана тук с другите, за да попреча на майка ми да изпадне в истерия. Ще мога ли да тръгна, ако се появя в последния момент?

Лазар го погледна.

— Изглеждаш достатъчно голям, за да решаваш сам.

— Ти не разбираш. Аз съм единственото дете в семейството и майка ми не се отделя от мен. Трябва да се измъкна тайно, преди да усети отсъствието ми. Колко още…

— Няма да задържам ракетата за никого. А ти никога няма да се освободиш. Качвай се.

— Но…

— Влизай!

Младежът го послуша, хвърляйки последен, изпълнен с тревога поглед към брега. Има много неща, които могат да се кажат за ектогенезата, помисли си Лазар.

След като се качи на борда на „Ню Фронтиърс“, Лазар докладва на капитан Кинг в контролната зала.

— Всички ли са тук? — попита Кинг.

— Да. Няколко закъснели с решението си, и още един пътник, решил се в последния момент — жена на име Елеонор Джонсън. Да тръгваме!

Кинг се обърна към Либи:

— Да тръгваме, господине!

Звездите заблещукаха.

Те летяха като слепци, разчитайки единствено на уникалния талант на Либи да ги води. Ако той се съмняваше в способността си да ги направлява сред безформената тъмнина не го споделяше с другите. През 23-ия ден от пътуването и първия ден от паранамалението на скоростта звездите се появиха отново, всички в старите си, познати размери — Голямата Мечка гигантският Орион, накривеният настрана Кръст, приказните Плеяди и пред тях ослепително ярка на фона на мъглявината на Млечния път, се виждаше златната светлина на това, което трябваше да е Слънцето.

За втори път този месец очите на Лазар се насълзиха.

Те не можеха просто да се срещнат със Земята, да влязат в орбита за приземяване и да се спуснат. Първо трябваше да проучат нещата. Освен това най-напред трябваше да разберат коя година беше сега там.

Либи установи бързо чрез точните движения на най-близките звезди, че не би трябвало да е по-късно от 3700 г. от новата ера. Без да разполага с точни инструменти за наблюдение, той отказа да се впуска в по-конкретни предположения, но след като се приближиха достатъчно и вече се виждаха планетите от слънчевата система той можеше да разчита на друг часовник: самите планети представляваха часовник с девет стрелки.

За всяка дата съществува уникална конфигурация от стрелки при положение че няма планетарен период, напълно съизмерим с друг такъв. Плутон отбелязва „час“ от една четвърт от хилядолетие: Юпитер отмерва космическа минута, равна на дванадесет години; Меркурий „изстрелва“ секунда с големина около деветдесет дена. Останалите „стрелки“ могат да направят тези данни по-точни — периодът на Нептун е толкова своенравно различен от този на Плутон, че двете планети попадат в приблизително повтаряща се конфигурация само веднъж на 758 години. Огромният часовник може да бъде разчетен с желаната степен на точност през всеки един период. Но това не е лесно.

Либи се зае с разчитането веднага щом планетите започнаха да изникват пред погледа му. Той си мърмореше.

— Няма шанс да видим Плутон — оплака се на Лазар. — И се съмнявам, че ще зърнем и Нептун. Вътрешните планети ми предоставят безкрайна серия хипотези — ти знаеш не по-зле от мен, че „безкраен“ е понятие, водещо до много въпроси. Колко дразнещо е всичко това!

— Не гледаш ли на проблем; рудната му страна, синко? Можеш да получиш конкретен отговор. Или пък се отмести, за да го намеря аз.

— Разбира се, че мога да дам конкретен отговор — каза Либи сприхаво, — ако си доволен от това. Но…

— Без „но“ — коя година е, човече!

— Нека се изразя по следния начин. Времето на кораба и на Земята са изгубили връзка три пъти. Но сега те са отново ефективно синхронизирани, така че според мен откакто заминахме, са изтекли малко повече от седемдесет и четири години.

Лазар изпусна въздишка.

— Защо не каза така? — Той се беше страхувал, че Земята ще е неузнаваема…, че вероятно бяха срутили целия Ню Йорк или нещо подобно. — По дяволите, Анди, не биваше да ме плашиш така.

— Ммм… — рече Либи.

Това не представляваше повече интерес за него. Оставаше само примамливият въпрос за изобретяването на математика, която би описала елегантно две явно непримирими групи факти: експериментите на Майкълсън-Морли и данните на „Ню Фронтиърс“. Той се зае с това с радост. Ммм… Какъв бе най-малкият брой на паравеличини, абсолютно необходими, за да съдържат уголемената равнина, използвайки постулати, които потвърждават…

Това му доставяше удоволствие известно време — време условно казано, разбира се.

Корабът бе насочен във временна орбита на половин милиард мили от Слънцето с радиусен вектор, който бе нормален за равнината на Земята. Разположени по този начин, под прав ъгъл спрямо плоската форма на Слънчевата система, те се намираха на сигурно място и още дълго нямаше опасност да ги открият. По време на прехода една от ракетите на кораба бе оборудвана с новото устройство на Либи и бе изстреляна към Земята с група, готова да преговаря.

Лазар искаше да отиде. Кинг отказа да го пусне, което пък го разсърди. Кинг беше казал кратко:

— Това не е разузнавателна група, Лазар, това е дипломатическа мисия.

— За бога, човече, когато трябва, мога да съм дипломатичен!

— Без съмнение. Но ще изпратим някого, който не отива въоръжен в освежителя.

Ралф Шулц поведе групата, тъй като психодинамичните фактори на Земята бяха от първоначално значение, но бе подпомогнат от специалисти по право, военно дело и техника. Ако Фамилиите трябваше да се бият за жизненото си пространство, бе нужно да се знае каква технология, какви оръжия щяха да бъдат насочени срещу тях. По-важно обаче бе да открият дали можеше да се уреди мирно кацане. Шулц бе упълномощен от по-възрастните да предложи план, според който Фамилиите щяха да се заселят на рядко обитавания и ретрограден Европейски континент. Но беше възможно дори това да е вече направено в тяхно отсъствие, като се има предвид периода на полуразпад на радиоактивността. Можеше да се наложи Шулц да импровизира и направи други компромиси в зависимост от условията, които щеше да завари.

Отново не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

Лазар понесе несигурността, гризейки ноктите си. Той искаше да се обяви публично фактът, че Фамилиите имаха такова голямо научно предимство, че можеха да се срещнат и разгромят най-доброто, което Земята бе в състояние да предложи. За себе си той осъзнаваше, че това е софистика. Осъзнаваше го и всеки друг член, достатъчно компетентен да прецени проблема. Знанието, само по себе си, не печелеше войни. Невежите фанатици от европейското средновековие бяха победили несравнимо по-високата ислямска култура. Архимед бе повален от обикновен войник. Варварите бяха плячкосвали Рим. Либи или някой друг можеше да създаде непобедимо оръжие, използвайки новите си познания, а може би не. И кой знаеше какви крачки в развитието си бе направило военното дело на Земята за три четвърти век?

Кинг, който бе изучавал военно дело, се притесняваше от същото, но още повече го тревожеше персоналът, с когото трябваше да работи. Фамилиите бяха всичко друго, но не и тренирани легиони. Перспективата да се опитат да накарат тези опаки индивидуалисти да се бият дисциплинирано наруши съня му.

Кинг и Лазар не споделиха тези съмнения и страхове дори със самите себе си. Всеки се опасяваше, че дори споменаването на тези неща би било равносилно на разпръскване на отрова в кораба. Но те не бяха сами в тревогите си. Половината от хората в кораба осъзнаваха нестабилността на положението си и мълчаха само защото горчивото решение да се приберат у дома ги караше да приемат опасностите.

— Капитане — каза Лазар на Кинг две седмици след като групата на Шулц се бе отправила към Земята — чудил ли си се как ще се чувстват спрямо самия „Ню Фронтиърс“?

— Какво имаш предвид?

— Ами, ние отвлякохме кораба Това е пиратство.

Кинг бе изумен.

— За бога, така беше! Знаеш ли, това бе толкова отдавна, че ми е трудно да осъзная, че той някога е бил нещо по-различно от един космически кораб за мен, или пък да си спомня, че за първи път съм се качил на него чрез пиратство. — Той се замисли, след което се усмихна горчиво. — Чудя се какви ли са условията в Ковънтри сега?

— Сигурно има промени — каза Лазар. — Но ние ще се съюзим и ще разберем. Няма значение — все още не са ни хванали.

— Мислиш ли, че Слейтън Форд ще е свързан с това? След всичко, което преживя, това би била невероятна линия на поведение.

— Вероятно няма да има никакъв проблем с това — отговори сериозно Лазар. — Докато начинът, по който се сдобихме с кораба, бе меко казано неправилен, целта, за която го използвахме, бе съвсем оправдана — а именно да изучаваме звездите. Нали затова е бил построен? Връщаме го непокътнат дълго преди да очакват каквито и да е резултати и с чисто ново устройство за ускорение. Това е много повече от всичко, на което могат да се надяват — така че те просто могат да решат да забравят за всичко и да посрещнат радостно гостите.

— Надявам се — отговори със съмнение Кинг.

Проучвателната група закъсня с два дена. Не бе получен никакъв сигнал от тях, докато не се появиха в четвъртото измерение точно преди срещата, тъй като все още не бе изобретен метод за сигнализиране от паракосмоса към ортокосмоса. Докато маневрираха за срещата, Кинг видя лицето на Ралф Шулц на екрана в контролната зала.

— Здравей, капитане! Скоро ще сме на борда, за да докладваме.

— Разкажи ми с няколко думи какво става. Веднага!

— Не знам откъде да започна. Но всичко е наред. Можем да се приберем у дома!

— Как така? Повтори!

— Всичко е наред. Вече няма разлики. Сега всеки е член на Фамилиите.

— Какво имаш предвид? — попита Кинг.

— Те го притежават.

— Какво притежават?

— Тайната на дълголетието.

— Хм. Говори разбрано. Няма никаква тайна. Никога не е имало.

— Ние нямахме тайна, но те мислеха обратното. И така — открили са я.

— Говори по-ясно — настоя капитан Кинг.

— Капитане, не може ли това да стане като се върнем на кораба? — възпротиви се Ралф Шулц. — Не съм биолог. Водим представител на правителството — можеш да разпиташ него вместо мен.

Шеста глава

Кинг прие представителите на Земята в каютата си. Той бе уведомил Закър Барстоу и Джъстин Фут, че ще присъстват от името на Фамилиите и бе поканил доктор Гордън Харди, защото естеството на важната новина бе работа на биолозите. Либи беше там в качеството си на главен офицер на кораба, Слейтън Форд бе поканен поради уникалното си положение, въпреки че не беше заемал отговорен пост във Фамилиите след нервното разстройство в храма на Креел.

Лазар беше там, въпреки че не беше поканен, защото искаше да е там, а и бе достатъчно компетентен. Дори и капитан Кинг нямаше нищо против присъствието и прерогативите на най-възрастния член.

Ралф Шулц представи посланика на Земята пред събралата се група.

— Това е капитан Кинг, нашият командващ офицер — а това е Майлс Родни, представляващ Съвета на Федерацията — пълномощен министър и изключителен посланик — така ли точно го наричате?

— Не точно — каза Родни — въпреки че бих се съгласил с определението „изключителен“. Тази ситуация няма прецедент. Чест е за мен да се запознаем, капитане.

— Радвам се, че сте на борда, сър.

— А това е Закър Барстоу, който представлява управителния съвет на Фамилиите Хауърд, и Джъстин Фут — секретар на управителния съвет…

— Здравейте.

— Здравейте, господа.

— … Андрю Джаксън Либи, главен инженер, доктор Гордън Харди, биолог, отговарящ за проучванията ни в областта на стареенето и смъртта.

— Мога ли да ви направя една услуга? — намеси се официално Харди.

— На вашите услуги, сър. Значи вие сте главният биолог? Имаше момент, когато можехте да направите добро на цялото човечество. Помислете за това, сър, помислете колко различни можеха да са нещата. Но за щастие, човешката раса успя да разкрие тайната на дълголетието без помощта на Фамилиите Хауърд.

Харди беше вбесен.

— Какво имате предвид, сър? Да не би да искате да кажете, че все още се блъскате, заблуждавайки се, че сме криели някаква тайна, която сме можели да споделим при добро желание?

Родни сви рамене и разпери ръце.

— Наистина сега няма смисъл да предявяваме претенции, нали? Вашите резултати са били постигнати и от други, независимо от вас.

Капитан Кинг се намеси:

— Един момент — Ралф Шулц, Федерацията все още ли е убедена, че нашето дълголетие е забулено в „тайна“? Не им ли каза?

Шулц бе озадачен.

— Това е смешно. Не сме обсъждали този въпрос. Самите те са постигнали контролирано дълголетие и вече не се интересуват от нас в това отношение. Вярно е, че все още живее вярването, че дългият ни живот е плод на манипулация, а не на наследственост, но аз коригирах това впечатление.

— Очевидно не съвсем напълно, съдейки по това, което Майлс Родни току-що каза.

— Очевидно не. Не положих кой знае какви усилия в тази насока. Беше безполезно. Фамилиите Хауърд и тяхното дълголетие вече не са тема за разговор на Земята. Интересът, както общественият, така и на управляващите, е насочен към факта, че успяхме да осъществим успешен междузвезден полет.

— Мога да потвърдя това — съгласи се Майлс Родни. — Всеки служител, всяка осведомителна агенция, всеки гражданин, всеки учен в системата очаква с най-голямо нетърпение пристигането на „Ню Фронтиърс“ — това е най-великото, най-сензационното събитие, станало след първия полет до Луната Вие сте известни, господа всички вие.

Лазар дръпна Закър Барстоу настрана и му прошепна нещо. Барстоу изглеждаше разтревожен и кимна замислено.

— Капитане… — каза той на Кинг.

— Да, Зак?

— Предлагам да помолим гостите ни да ни извинят, докато чуем доклада на Ралф Шулц.

— Защо?

Барстоу погледна към Родни.

— Мисля, че ще сме по-добре подготвени за дискусиите, ако сме запознати от нашите собствени представители.

Кинг се обърна към Родни.

— Ще ни извините ли, сър?

Лазар се намеси.

— Няма значение, капитане. Зак е твърде любезен. Бихме могли да оставим другаря Родни тук и ще говорим открито. Кажете ми, Майлс, какво доказателство имате вие и вашите приятели, че сте успели да постигнете дълголетие, както ние сме го направили?

— Доказателство? — Родни бе изумен. — Защо питате… С кого говоря? Кой сте вие, сър?

Ралф Шулц се намеси.

— Извинете — нямах възможност да приключа с представянето. Майлс Родни, това е Лазар Лонг, най-старият между нас.

— Най-старият какво?

— Той просто има предвид „най-старият“ и толкова — отговори Лазар. — Аз съм най-възрастният член. Иначе съм обикновен гражданин.

— Най-възрастният член на Фамилиите Хауърд! Защо, защо трябва да сте най-старият жив човек — помислете за това!

— Вие си помислете, — отвърна сепнато Лазар. — Престанах да се тревожа за това преди няколко века. Ще отговорите ли на въпроса ми?

— Не мога да не съм впечатлен. Карате ме да се чувствам като дете, а аз самият не съм много млад. През юни ще навърша сто и пет.

— Ако можете да докажете, че наистина сте на такава възраст, можете да отговорите и на въпроса ми. Бих казал, че сте на около четиридесет. Какво ще кажете?

— Е, да си призная, не очаквах да ме разпитвате за това. Искате ли да видите картата ми за самоличност?

— Шегувате ли се? През живота си съм имал петдесетина карти за самоличност и всички с фалшиви рождени дати. Какво друго можете да предложите?

— Един момент, Лазар — в разговора се включи капитан Кинг. — Каква е целта на въпроса ти?

Лазар се отдръпна от Родни.

— Положението е следното, капитане — ние избягахме от Слънчевата система, за да спасим кожата си, защото останалите дръвници си мислеха, че сме изобретили начин да живеем вечно и искаха да го изкопчат от нас, дори ако се наложеше да ни избият до един. Сега обаче според тях всичко върви като по мед и масло. Но изглежда невероятно смешно — птичката, която изпратиха, за да изпуши лулата на мира с нас, е все още убедена, че ние притежаваме тази така наречена тайна.

— Това ме кара да се чудя.

— Да предположим, че те не са открили начин за предотвратяване на смъртта като резултат на стареенето и все още живеят с мисълта, че ние знаем този способ? Какъв по-добър начин да ни успокоят и да ни държат в неведение от това да ни кажат, че са успели, и да ни закарат, където искат, за да ни зададат отново въпросите си?

Родни изсумтя:

— Това е нелепа идея! Капитане, не мисля, че съм тук, за да понасям всичко това.

Лазар гледаше учудено.

— Беше нелепо първия път, но се случи. Парен каша духа.

— Почакайте малко и двамата — нареди им Кинг. — Ралф, какво ще кажеш, възможно ли е това да е нагласена работа?

Шулц трескаво мислеше за това.

— Не мисля. — Той направи пауза. — Много е трудно да се каже. Разбира се, бих могъл да определя по външния вид. Повечето от нашите членове могат да бъдат разпознати сред група нормални хора.

— Но ти си психолог. Със сигурност би могъл да доловиш евентуална измама.

— Може и да съм психолог, но не правя чудеса и не владея телепатията. Не съм търсил измама. — Той се ухили глупаво. — Има друг един фактор. Толкова се развълнувах, че отново съм си у дома, че не бях в най-доброто емоционално състояние, за да забележа несъответствия, ако е имало такива.

— Значи, не си сигурен?

— Не. Емоционално съм убеден, че Майлс Родни казва истината…

— Наистина е така.

— … вярвам, че няколко въпроса са достатъчни за изясняване на ситуацията. Той твърди, че е на сто и пет години. Можем да проверим това.

— Разбирам — съгласи се Кинг. — Хмм… ти задавай въпросите, Ралф.

— Много добре. Разрешавате ли, Майлс Родни?

— Давайте — отговори сковано той.

— Сигурно сте били на около трийсет години, когато напуснахме Земята, тъй като нас ни нямаше около седемдесет и пет години земно време. Помните ли събитието?

— Съвсем ясно. Бях чиновник в „Новак Тауър“ по това време, в канцеларията на Управителя.

Слейтън Форд беше останал някъде отзад по време на дискусията и не бе привлякъл вниманието към себе си по никакъв начин. След отговора на Родни той се изправи.

— Един момент, капитане…

— Да, какво има?

— Мога да съкратя процедурата. Ще ме извиниш ли, Ралф? — Той се обърна към представителя на Земята. — Кой съм аз?

Родни го погледна озадачено. Изражението му се промени от обикновена изненада от странния въпрос до тотално невярване и объркване.

— Защо? Вие… вие сте управителят Форд!

Седма глава

— По един. По един — викаше капитан Кинг. — Не говорете в един глас. Продължавай, Слейтън. Имаш думата. Познаваш ли този човек?

Форд изгледа Родни.

— Не, не бих казал, че го познавам.

— Значи това е постановка. — Кинг се обърна към Родни. — Предполагам, че разпознахте Форд от историческите записи. Така ли е?

Родни щеше да избухне всеки момент.

— Не! Познах го. Променил се е, но зная, че това е той. Г-н управител — моля ви, погледнете ме. Не ме ли познавате? Аз работех за вас!

— Съвсем очевидно е, че не те познава — каза сухо Кинг.

Форд поклати глава.

— Така или иначе това не доказва нищо, капитане. Тогава имаше повече от две хиляди цивилни служители в канцеларията ми. Родни може и да е бил един от тях. Лицето му ми е смътно познато както много други лица.

— Капитане… — говореше Гордън Харди. Ако разпитам Майлс Родни, бих могъл да дам мнение за това дали те наистина са открили нещо ново относно причините за стареенето и смъртта, или не.

Родни енергично поклати глава.

— Аз не съм биолог. Ще ме объркате за нула време. Капитан Кинг, моля да уредите незабавното ми връщане на Земята. Няма да търпя повече всичко това. Освен това не ме е грижа ни най-малко дали вие и вашият симпатичен екипаж ще се върнете в цивилизацията, или не. Дойдох тук, за да ви помогна, но съм отвратен.

Той се изправи.

Слейтън Форд се запъти към него.

— Спокойно, Майлс Родни, моля ви! Бъдете търпелив. Поставете се на тяхно място. И вие щяхте да сте толкова предпазлив, ако бяхте преживели това, през което са преминали те.

Родни се поколеба.

— Г-н управител, какво правите вие тук?

— Това е дълга и заплетена история. Ще ти я разкажа друг път.

— Вие сте член на Фамилиите Хауърд — сигурно е така. Това обяснява много странности.

Форд не беше съгласен.

— Не, Майлс Родни, не съм. Моля те, нека ти обясня по-късно. Казваш, че си работил за мен — и кога?

— От 2109 до момента, в който изчезнахте.

— И каква точно беше работата ти?

— По време на кризата от 2113 бях помощник-служител в отдела за икономическа статистика контролната част.

— Кой беше шеф на частта?

— Лесли Уолдрън.

— Старият Уолдрън, така ли? И какъв цвят беше косата му?

— Косата му ли? Та той беше плешив като яйце.

Лазар пришепна нещо на Закър Барстоу.

— Изглежда не съм бил тук, Зак.

— Един момент — Барстоу прошепна на свой ред — И все пак това може да е нагласено предварително — те може да са знаели, че Форд избяга с нас.

Форд продължаваше.

— Какво беше това „Свещената крава?“

— Свещената Шефе, ти не биваше да знаеш, че има подобна публикация!

— Имайте малко доверие на групата ми за разузнаване — каза сухо Форд. — Всяка седмица получавам по едно копие.

— Но какво е било това? — попита Лазар.

Родни отговори:

— Клюкарско издание, което се предаваше от ръка на ръка в офиса.

— Целта му беше да дразни началниците — добави Форд, — особено мен. — Той прегърна Родни. — Приятели, няма съмнение. Майлс и аз сме били колеги.

— И все пак аз искам да разбера нещо за новия процес на подмладяване — настояваше Харди малко по-късно.

— Мисля, че всички ние го искаме — съгласи се Кинг. Той се протегна и отново наля вино в чашата на госта — Ще ни разкажете ли за това, сър?

— Ще опитам — отговори Майлс Родни, — въпреки че ще трябва да помоля господин Харди да ме изтърпи някак. Това не е един процес, а няколко — един основен и още други. Някои от тези процеси са чисто козметични, особено за жените. А и основният процес не е подмладяващ в истинския смисъл на думата. Можете да спрете остаряването, но не можете да върнете младостта — не е възможно да превърнете един грохнал старец в момче.

— Да, да — съгласи се Харди. — Естествено, но какъв е основният механизъм?

— Състои се най-вече в заменянето на цялата кръвна тъкан на някой стар човек с нова млада кръв. Напредналата възраст, както ми казват, е основно въпрос на прогресивно натрупване на излишните отрови от метаболизма. Кръвта трябва да ги пренесе, но след време тя така се задръства с тези отрови, че процесът на пречистването не се осъществява както трябва. Така ли е, доктор Харди?

— Доста странен начин да се представят нещата, но…

— Казах ви, че не съм биотехник.

— Напълно правилно. Това е въпрос на недостиг на дифузионно налягане — той трябва да бъде такъв от кръвната страна на клетъчната стена, че да поддържа значително остър наклон, в противен случай ще настъпи прогресивна автоинтоксикация на индивидуалните клетки. Но трябва да призная, че съм малко разочарован, Майлс Родни. Основната идея на забавянето на смъртта чрез осигуряване на правилно пречистване на излишните вещества не е нова — сърцето ми тупти вече от два века и половина благодарение на еквивалентни механизми. Що се отнася до използването на млада кръв — да, това става. Поддържал съм живота на опитни животни чрез подобни кръвопреливания два пъти по-дълго, отколкото е нормално за тях. — Той спря, видът му бе разтревожен.

— Да, доктор Харди?

Харди прехапа устната си.

— Отказах се от този метод на изследване. Сметнах за необходимо да разполагам с няколко млади донори, за да спра стареенето на само едно облагодетелствано лице. Съществуваше малък, но измерим неблагоприятен ефект върху всеки един донор. По отношение на расите това бе самопоражение. Никога нямаше да има достатъчно донори, които да бъдат използвани. Следователно, сър, стигам до извода, че този метод е ограничен за една малка, избрана част от населението, така ли е?

— О, не! Не се изразих ясно, доктор Харди. Няма донори.

— Моля?

— Службата по здравеопазване и дълголетие може да осигури всякакви количества и групи кръв, която се създава извън тялото и е достатъчна за всеки.

Харди бе изумен.

— Значи това е то. — Той спря, след което продължи. — Ние пробвахме тъканна култура от костен мозък инвитро. Трябваше да сме по-настоятелни.

— Не се разстройвайте за това. Десетки хиляди техници взеха участие в този проект, преди да се стигне до значими резултати. Зная, че усилията, положени в тази насока, са били повече, отколкото техниките на атомното инженерство. — Родни се усмихна. — Виждате ли, те трябваше да постигнат някакви резултати, това бе политически необходимо — така че бяха положени всеобщи усилия. — Родни се обърна към Форд: — Когато новината за бягството на Фамилиите Хауърд стигна до всички хора, шефе, вашият безценен наследник трябваше да бъде защитен от тълпата.

Харди продължи настоятелно с въпроси относно спомагателните методи — поникването на зъбите, задържане на растежа, хормонотерапия и много други, докато Кинг не се притече на помощ на Родни, посочвайки, че главната цел на посещението му бе да се уредят подробностите около връщането на Фамилиите на Земята.

Родни кимна с глава.

— Мисля, че трябва да се върнем към деловите въпроси. Както разбирам, капитане, голям брой от хората ви в момента се намират в състояние на дълбок сън и са с понижена температура.

— Защо ли се изразява по този начин? — Лазар попита Либи.

— Да, точно така.

— Тогава за тях не би било трудно да останат в това положение още известно време.

— Моля? Защо казвате това, сър?

Родни разпери ръце.

— Управата се намира в малко смущаващо положение. С две думи има недостиг на жилища. Приемането на нови сто и десет хиляди души не може да стане за една нощ.

Отново се наложи Кинг да успокоява присъстващите. Тогава той кимна към Закър Барстоу, който се обърна към Родни:

— Не виждам какъв е проблемът, сър. Какъв е броят на населението на Северноамериканския континент сега?

— Около седем милиарда.

— И не можете да намерите място да подслоните една седемнадесета от един процент от това население? Звучи нелепо.

— Вие не разбирате, сър. — Родни се възпротиви. — Броят на населението се превърна в най-големия ни проблем. Заедно с това правото на усамотение и радост от собственото жилище или апартамент стана най-ревниво пазеното от всички граждански права. Преди да ви намерим сносно място за живеене, трябва да преустроим част от пустинята или да направим други големи промени.

— Разбирам — каза Лазар. — Политика. Не смеете да притеснявате хората, страхувайки се, че те ще се разбунтуват.

— Това не е съвсем подходящо обяснение за състоянието на нещата.

— Така ли? А може би скоро се задават общи избори, а?

— Всъщност, така е, но изборите нямат нищо общо с всичко това.

Лазар изсумтя.

Джъстин Фут заговори:

— Струва ми се, че Управата е погледнала този проблем в най-неподходяща светлина. Ние не сме бездомни емигранти. Повечето членове притежават свои собствени домове. Както много добре знаете, Фамилиите са заможни, дори богати, и по обясними причини домовете, които сме построили, са издръжливи. Сигурен съм, че повечето от тях са все още здрави.

— Без съмнение — съгласи се Родни, — но те вече са заети.

Джъстин Фут сви рамене.

— Това какво общо има с нас? Това е проблем на правителството, който трябва да се уреди заедно с хората, на които незаконно е разрешено да се настанят в нашите домове. Що се отнася до мен, аз ще сляза на Земята колкото е възможно по-скоро, ще взема заповед за изселване от най-близкия съд и ще си върна жилището.

— Не е толкова лесно. Можете да направите омлет от яйца, но не и яйца от омлет. Официално вие сте мъртви от доста години. Настоящият наемател на вашия дом е с добро положение в обществото.

Джъстин Фут се изправи и хвърли изпепеляващ поглед към пратеника на Федерацията, приличайки, както Лазар си помисли, на „мишка, хваната в ъгъла“.

— Официално мъртви! По силата на какво, сър, кажете ми? Аз бях уважаван адвокат, който тихо и почтено изпълняваше задълженията си, без да вреди на никого, а после бях арестуван без причина и принуден с бягство да спасявам живота си. А сега любезно ми заявяват, че собствеността ми е конфискувана и легалното ми съществуване като личност и гражданин е забранено, заради това стечение на обстоятелствата. Какъв вид справедливост е това? Споразумението още ли е в сила?

— Не ме разбирате правилно. Аз…

— Всичко разбирам. Ако справедливостта е в сила само когато е удобна някому, тогава Споразумението не струва дори и хартията, върху която е написано. Моят случай ще послужи за пример, сър, пример за всеки един член на Фамилиите. Ако не ми бъде върната собствеността в пълен размер, аз веднага ще предявя личен иск срещу всеки възпрепятстващ ме служител. Ще вдигна шум около този процес. В продължение на дълги години страдам от подобно неудобство — незачитане на достойнството ми, постоянни заплахи. С думи не ще бъда успокоен. Ако трябва, ще крещя от покривите на къщите.

Той спря, за да си поеме въздух.

— Той е прав, Майлс — намеси се тихо Слейтън. — Добре ще е правителството да осигури подходящ начин за справяне с това и колкото по-бързо, толкова по-добре.

Лазар улови погледа на Либи и тихо се отправи към вратата. Двамата се промъкнаха навън.

— Джъстин ще ги ангажира още час — каза той. — Хайде да слезем в клуба и да поемем някоя и друга калория.

— Наистина ли мислиш, че трябва да се оттеглим?

— Спокойно. Ако потрябваме на капитана, ще ни извика.

Осма глава

Лазар погълна три сандвича, двойна порция сладолед и няколко бисквити, докато Либи се задоволи с по-малко. Лазар би изял повече, но бе принуден да отговаря на куп въпроси от страна на другите посетители на клуба.

— Комисарският отдел не се е съвзел съвсем — оплака се той, наливайки третата си чаша кафе. — Малките хора прекалено улесниха живота им. Либи, обичаш ли чили?

— Става.

Лазар обърса устните си.

— В Тихуана имаше ресторант, където сервираха най-доброто чили, което някога съм опитвал. Чудя се дали още е там?

— Къде е Тихуана? — попита Маргарет Уидъръл.

— Не си спомняш Земята, нали Пеги? Е, скъпа, намира се в ниската част на Калифорния. Знаеш ли къде е това?

— Не мислиш ли, че съм учила география? В Лос Анджелис е.

— Близичко е. Вероятно си права — засега.

Съобщителната система на кораба се обади:

— Главен астрогатор, явете се при капитана в контролната зала!

— Това е за мен! — каза Либи и забързано излезе навън.

Съобщението бе повторено, след което се чу:

— Всички да се подготвят за ускорение! Всички да се подготвят за ускорение!

— Почва се отново, приятели. — Лазар се изправи, пооправи поличката си и последва Либи, подсвирквайки си.

Корабът потегли, а звездите бавно гаснеха. Капитан Кинг бе напуснал контролната зала, придружен от госта си — пратеника от Земята Майлс Родни бе останал изключително впечатлен. Твърде вероятно бе да поиска нещо за пиене.

Лазар и Либи останаха в контролната зала. Нямаше какво да правят. За приблизително четири часа корабно време корабът щеше да остане в паракосмоса, преди да възвърне нормалната си скорост в близост със Земята.

Лазар запали цигара.

— Какво смяташ да правиш, когато се върнеш, Анди?

— Не съм мислил за това.

— Добре ще е да се замислиш. Настъпили са някои промени.

— Вероятно ще си отида у дома за известно време. Не мога да си представя, че Озаркс се е променил.

— Хълмовете ще са същите, предполагам, но може би хората са се променили.

— Как?

— Помниш ли, че ти казах, че ми бе дотегнало от Фамилиите и за около век прекъснах контактите си с тях? Общо взето те бяха станали толкова самодоволни и затъпели от пиене, че не можех да ги понасям. Страхувам се, че ще заварим почти всички в това състояние, след като вече се надяват да живеят вечно. Дългосрочни инвестиции, не забравяй да си сложиш дъждобран, когато вали — от този род неща.

— Не теб дълголетието не ти се е отразило по този начин.

— Подходът ми е различен. Никога не съм имал основателна причина да живея вечно — все пак, както посочи Гордън Харди, аз съм само трето поколение резултат от плана Хауърд. Аз просто си живеех, без да се тревожа за това. Но моето отношение не е обичайно. Вземи например Майлс Родни — уплашен е до смърт да се заеме с нова ситуация, както трябва, защото се страхува да не разстрои някого и да не засегне установени привилегии.

— Зарадвах се, когато Джъстин му се изперчи. — Либи се захили. — Не съм предполагал, че той е способен на това.

— Някога да си виждал малко кученце да гони голям пес от двора си?

— Мислиш ли, че Джъстин ще удържи на своето?

— Разбира се, с твоя помощ.

— С моя?

— Кой знае нещо за устройството ти, освен аз от това, което си ми казвал.

— Всичко е записано подробно в документите.

— Но не си предал тези документи на Майлс Родни. Земята се нуждае от твоето устройство, Анди. Чу какво каза Родни за натиска на населението. Ралф ми каза, че за да има човек дете, трябва разрешение от правителството.

— Какво по дяволите казваш!

— Това е факт. Можеш да бъдеш сигурен, че щеше да има огромна емиграция, ако съществуваха прилични планети, където да се отиде. Ето тук е мястото на твоето устройство. С негова помощ пътуването към звездите става реално. Те ще трябва да се спазарят с нас.

— Това разбира се не е точно мое устройство. Малките хора го създадоха.

— Не бъди толкова скромен. То е твое. А ти искаш да подкрепиш Джъстин, нали?

— Разбира се, че искам.

— Тогава ще го използваме, за да се спазарим. Вероятно аз лично ще сторя това. Но това не е точно същността на въпроса. Ще трябва някой да извърши известно проучване, преди да започне емиграция в големи мащаби. Хайде да се включим в бизнеса с недвижимо имущество, Анди. Ще преградим това ъгълче от Галактиката и ще видим какво може да ни предложи.

Либи почеса носа си и се замисли за това.

— Звучи добре, предполагам, но след като се отбия у дома.

— Не е нужно да се бърза. Ще намеря някоя хубава, чиста яхтичка, около десет хиляди тона, и ще я оборудваме с твоето устройство.

— Какво ще използваме вместо пари?

— Пари ще има. Ще основа корпорация-майка, докато все още мога, с достатъчно права, за да можем да правим, каквото си поискаме. Ще има и дъщерни корпорации за различни цели и ще прехвърлим дребния интерес към тях. Тогава…

— Това ми звучи като работа, Лазар. Мислех си, че ще се забавляваме.

— Глупости, няма да се суетим около това. Ще назнача някого да управлява местния офис и да се грижи за книжата и легалността — някой като Джъстин. А може и самият Джъстин.

— Добре тогава.

— Ти и аз ще обикаляме и ще се грижим за каквото трябва. Наистина ще се забавляваме.

И двамата мълчаха дълго. Не бе нужно да говорят. Най-накрая Лазар рече:

— Анди…

— Да?

— Смяташ ли да проучиш тази шега с „новата кръв за старите“?

— Сигурно, по-късно.

— Мислех за това. Между нас казано, юмруците ми не са толкова бързи, колкото бяха преди един век. Вероятно силата ми естествено намалява. Но знам едно — започнах да обмислям начинанието с недвижимото имущество едва след като чух за този нов процес. Това ми разкри нови перспективи. Улавям се да мисля за хилядолетия — а аз никога не съм се притеснявал за нещо по-далечно във времето от една седмица.

Либи отново се засмя.

— Като че ли остаряваш.

— Някои биха казали, че е крайно време. Сериозно, Анди, мисля, че точно това правя. Последните два века и половина бяха моето юношество, така да се каже. Толкова дълго живея, а не съм научил повече за последните отговори, важните отговори, отколкото Пеги Уидъръл. Хората като нас — Земляните — никога не са имали достатъчно време, за да се заемат с важните неща. Капацитетът е голям, а времето е недостатъчно, за да се използва пълноценно. Когато се стигне до значимите въпроси, може отново да сме станали маймуни.

— Как предлагаш да се заемем с важните неща?

— Откъде да знам? Попитай ме отново след около петстотин години.

— Мислиш ли, че ще е по-различно?

— Мисля. Поне ще имам време да се поровя и открия някои интересни факти. Вземи например боговете на Джокейрите…

— Това не бяха богове, Лазар. Не бива да ги наричаш така.

— Разбира се, че не бяха. Предполагам, че те са същества, които са имали достатъчно време, за да помислят здравата. Някой ден, след около хиляда години, възнамерявам да вляза в храма на Креел, да го погледна в очите и да му кажа: „Хауди, какво знаеш ти, което аз не зная?“

— Това би могло да е нездравословно.

— Поне ще разкрием картите си. Така и не се задоволих с развоя на събитията там. Не бива да има нещо във Вселената, в което човек да не може да си пъхне носа — така сме създадени и предполагам, че това си има обяснение.

— Вероятно няма никакви обяснения.

— Да, може би това е една огромна шега без никакъв смисъл. — Лазар се изправи, протегна се и се почеса по ребрата — Но ще ти кажа следното, Анди, каквито и да са отговорите, винаги ще има една маймуна, която ще продължава да се катери и да се оглежда, за да провери какво вижда дотогава докато дървото издържи.