Децата на Дюн

Петно от светлина се появи върху тъмночервения килим, покриващ грубия каменен под на пещерата. Светлината бе сякаш без източник и осветяваше единствено повърхността на червената тъкан, изработена от нишките на подправката(*). Опипващото кръгче с диаметър около два сантиметра се движеше хаотично: ту издължено, ту приемащо овална форма. Когато се натъкна на оцветената в тъмнозелено страна на леглото, то отскочи нагоре, раздипляйки се по неговата повърхност. Под зелената завивка лежеше дете с коса в ръждив цвят, все още младенчески закръглено лице и широко очертана уста; от фигурата му не се долавяше традиционната суховатост на свободните(*), но не бе и обилно напоена с вода, като на някой от външния свят. Когато петното докосна затворените клепачи, фигурката се размърда. Светлината примигна и угасна.

Доловим остана единствено звукът от равномерното дишане, а съвсем слабо зад него се чуваше успокоителното и вдъхващо увереност „кап-кап-кап“ на водата, която се събираше в басейн от ветрокапана(*), заложен високо над пещерата.

Петното отново се появи в спалнята — малко по-широко и с няколко лумена по-силно. Но този път нещо загатваше за неговия източник и движение — една закачулена фигура изпълваше сводестата врата в ъгъла, а светлината идваше тъкмо оттам. Тя отново се разходи из стаята опипом, продължавайки да търси. В това имаше нещо заплашително, някакво неспокойно недоволство. Лъчът избягна спящото дете, спря се на зарешетения вентилационен отвор в един от горните ъгли и изследва издутината на обшитите със зелени и златни нишки драперии, които омекотяваха скалната стена.

Светлината отново примигна и угасна. Закачулената фигура се придвижи с издаващото я шумолене на изкуствена материя и застана до сводестия входен отвор. Всеки запознат с установения ред в Сийч Табър би следвало веднага да предположи, че това е Стилгар — наиб(*) на сийча(*) и пазач на осиротелите близнаци, които един ден щяха да поемат мантията на своя баща Пол Муад’Диб. Нощем Стилгар често посещаваше покоите на близнаците, започвайки винаги от стаята на Ганима(*), за да премине в съседната, където със задоволство се убеждаваше, че нищо не заплашва Лито.

Какъв стар глупак съм — помисли той. Докосна с пръст студената повърхност на прожекторното приспособление, преди да го окачи на гайката на широкия платнен колан. Прожекторът винаги го дразнеше, дори когато му бе абсолютно необходим. Тази вещ бе едно от хитроумните приспособления на Империята — средство за откриване на обемисти туловища, изпълнени с живот. Но сега бе показал само присъствието на двете деца в царските спални помещения.

Стилгар знаеше, че неговите чувства и мисли са също като светлината. Не съумяваше да успокои вълнението на един непрестанно конкретизиращ се образ в своя вътрешен свят. Някаква по-голяма сила регулираше това движение. Бе го запратила в настоящия момент, където долавяше струпващата се опасност. Точно тук бе заложен магнитът на бляновете за величие в цялата позната част от вселената. Тук лежаха преходните мирски богатства, дълготрайната светска власт и най-мощният от всички мистични талисмани — божествената автентичност на религиозното завещание на Муад’Диб. В тези близнаци — Лито и сестра му Ганима — се бе съсредоточила страховита мощ. Докато дишаха, Муад’Диб живееше чрез тях, макар и мъртъв.

Те бяха не само деветгодишни деца; представляваха природна сила, достойна за страхопочитание и благоговение. Те бяха децата на Пол Атреидски, който бе станал Муад’Диб — махди(*) на свободните. Муад’Диб бе предизвикал взрив на човечност; свободните бяха тръгнали на джихад(*) от тази планета, пренасяйки своя пламък през цялата човешка вселена като истинска вълна на властнически религиозен плам, чийто обхват и повсеместен авторитет бяха оставили следи по всички светове.

И все пак тези деца на Муад’Диб са от плът и кръв — помисли Стилгар. — Само с два удара моят нож би усмирил завинаги сърцата им. Тяхната вода ще бъде върната на племето.

Тази мисъл предизвика същинска буря в неговия разсъдък.

Да убие децата на Муад’Диб!

С годините той бе помъдрял по отношение на самонаблюденията си. Знаеше първоизточника на такава ужасна мисъл. Тя идваше от лявата ръка — на грешниците, а не от дясната — на благословените праведници. Айатът(*) и бурханът(*) на живота криеха малко загадки за него. Някога бе горд от мисълта за себе си като свободен, от идеята за пустинята като приятел и от решението си да нарича мислено своята планета Дюн, а не Аракис(*), както тя бе отбелязана във всички звездни карти на Империята.

Колко прости бяха нещата, когато нашият месия бе само мечта — помисли той. — Намирайки махди, ние родихме из широкия свят безброй месиански мечти. Всеки народ, покорен по време на джихада, сега мечтае за такъв водач.

Стилгар се загледа в тъмната спалня.

Ако ножът ми освободи всички тези хора, биха ли ме превърнали те в месия?

Дочу се неспокойното потрепване на Лито в леглото.

Стилгар въздъхна. Той не познаваше дядото Атреидски, чието име бе взело това дете. Мнозина обаче твърдяха, че моралната сила на Муад’Диб е почерпана от същия източник. Дали тази безкрайно впечатляваща характерна черта на правота беше прескочила и в следващото поколение? Стилгар стигна до убеждението, че не може да отговори на подобен въпрос.

Сийч Табър е мой — каза си. — Аз управлявам тук. Наиб съм на свободните. Без мене нямаше да има никакъв Муад’Диб. А сега, в тези близнаци… дошли благодарение на Чани, която е тяхна майка и моя сродница, тече и от собствената ми кръв. Аз съм в тях заедно с Муад’Диб и всички останали. Какво сторихме с нашия свят?

Не бе в състояние да си обясни защо такива мисли го бяха споходили и защо те го караха да се чувства виновен. Приклекна в своята широка горна дреха с качулка. Реалността беше напълно различна от мечтата. Приятелската пустиня, простирала се някога от единия до другия полюс, сега бе смалена до половината от предишните си размери. Митичният рай на настъпващата отвсякъде зеленина го изпълваше със страх. Всичко беше много различно от бленуваното. И той разбираше, че промяната на планетата бе променила и него — беше се превърнал в много по-изтънчена личност в сравнение с някогашния главатар на сийча. Сега знаеше много повече за умението да се управлява, както и за дълбоките последствия, оставяни и от най-маловажни наглед решения. Въпреки всичко той чувстваше, че новите му познания и изтънченост са само тънко покритие върху желязната сърцевина на една по-проста и твърдо осъзната непоколебимост. И тази сърцевина го зовеше и умоляваше за връщането му към исконните ценности.

Утринните звуци на сийча постепенно нахълтваха в неговите мисли. Хората се раздвижваха из голямата пещера. Долови лек повей по бузите си — някои от свободните излизаха през уплътнителните отвори в предутринния мрак. А ветрецът бе свидетелство за безгрижие и обща промяна. Тукашните обитатели вече не поддържаха строгата дисциплина по отношение на водата. И защо да го правят, след като на планетата бяха падали валежи, облаците бяха отдавна познати и даже осем от свободните загинаха във внезапно пуснатата вода от един бент? Преди това нещастие думата удавен липсваше в езика на Дюн. Не, това вече не бе Дюн; това бе Аракис… и сега идваше утрото на един изпълнен със събития ден.

Джесика, майката на Муад’Диб и баба на двамата царствени близнаци, се връща днес на нашата планета — помисли той. — Защо ли напусна мекия климат и сигурността на Каладън(*) в замяна на опасностите на Аракис?

Имаше и други причини за безпокойство. Долавяше ли тя съмненията и опасенията на Стилгар? Бе възпитаница на бин-джезъритската(*) школа, преминала най-пълния тренировъчен курс на Сестринството(*) и самата тя — света майка(*). Такива жени бяха проницателни и много опасни. Дали би му заповядала да се надене на собствения си нож, както бе наредила на умма-протектора Лайът-Кайнс?

Дали бих се подчинил? — запита се той.

Не успя да си отговора на този въпрос, а се замисли за Лайът-Кайнс. Този планетолог беше първият мечтател за преобразяване на пустинята, покриваща цялата Дюн, в благоприятна за живот зелена планета, което всъщност бе вече започнало. Лайът-Кайнс беше и бащата на Чани. Без него нямаше да има нито мечта, нито Чани, нито царствени близнаци. Устройството на тази крехка логическа верига направо смая Стилгар.

Как ли сме се срещнали на такова място? — учуди се той. — Как сме съумели да съчетаем действията си? И с каква цел? Мое ли е задължението да приключа с всичко, да срутя това величествено съчетание?

Призна открито ужасяващия подтик, който бе почувствал в себе си. Беше в състояние да направи този избор, да се отрече от обичта и семейството си, за да стори онова, което един наиб е длъжен да извърши в случай на нужда — да вземе смъртоносно решение за доброто на племето. От друга страна, такова убийство бе върховно предателство и отвратително зверство. Да убиеш деца! И все пак те не бяха обикновени деца. Бяха яли от мелинджа(*), бяха участвали в оргията в сийча, бяха търсили в пустинята пясъчни твари и играли всички останали игри на децата на свободните… Но и бяха седели на местата си в царския съвет. Невръстни деца, но достатъчно мъдри, за да участват в заседанията на съвета. Може плътта им да е детска, ала бяха възрастни по своя опит — родени с целокупна генетична памет и с изумяващ усет за възприемане и осъзнаване, които отделяха леля им Алая и самите тях от всички останали хора.

Много пъти и през много нощи Стилгар бе откривал как мислите му се въртят около тази разлика, присъща на близнаците и тяхната леля; много пъти се бе събуждал с мъчителни мисли и бе идвал в спалните им с недовършените си сънища. Сега съмненията му бяха фокусирани. Липсата на взето решение бе решение само по себе си. Той знаеше това. Близнаците и тяхната леля се бяха разбудили в майчината си утроба, научавайки запаметеното от своите предшественици. Пристрастяването към подправката бе истинската причина — пристрастяването на лейди Джесика и Чани. Лейди Джесика бе родила Пол Муад’Диб преди да се пристрасти към подправката. Алая бе дошла след пристрастяването. Всичко бе ясно в ретроспективен план. Безбройните поколения, създавани и отглеждани чрез подбор от бин-джезъритската школа, бяха довели до Муад’Диб, но в плановете на Сестринството никъде не бе предвиден мелинджът. О, те знаеха за подобна възможност, но се бояха от нея и я наричаха абоминация2. Това бе най-смайващият факт. Абоминация или изчадие. Несъмнено имаха аргументи за такова окончателно решение. И ако казваха, че Алая бе Изчадието, това трябваше да бъде отнесено с пълна сила и към близнаците, тъй като Чани също беше пристрастена, тялото й бе наситено с подправка, а гените й така или иначе бяха допълнили тези на Муад’Диб.

Мислите на Стилгар буквално кипнаха. Нямаше никакво място за съмнение, че тези близнаци щяха да надминат постигнатото от техния баща. Но в каква посока все пак? Момчето показваше способност да бъде като баща си и дори бе го доказало. Макар и невръстно дете, Лито вече си спомняше неща, които само Муад’Диб би следвало да знае. Дали имаше и други предшественици, очакващи реда си в този широк обхват от възпоминания, чиито убеждения и навици криеха неописуеми опасности за живите?

Абоминации или изчадия, казваха светите магьосници от „Бин Джезърит“. И въпреки това всички от Сестринството ламтяха за генната съставка на тези деца. На магьосниците им бе необходима семенната течност и яйцето, но без обезпокояващата плът, която ги съдържаше в себе си. Дали затуй лейди Джесика пристигаше точно сега? Тя беше скъсала със Сестринството, за да подкрепи своя другар дука, но според слуховете отново се бе върнала към порядките на бин-джезъритската школа.

Бих могъл да приключа с тези мечти и сънища — помисли Стилгар. — Колко просто би било.

И не преставаше да се удивлява сам на себе си, че изобщо е в състояние да обмисля подобен избор. Носеха ли близнаците на Муад’Диб отговорност за действителността, в която изчезваха сънищата и мечтите на другите? Не! Те бяха само лещите, през които се разсейваше светлината, за да разкрие нови образи на света. Измъченото му съзнание се върна към вярванията на първичните свободни и той си каза: Божията повеля идва, така че не се стреми да я изпревариш. Бог е този, който посочва пътя; някои обаче кривват от него.

Именно култът към Муад’Диб бе причина за най-голямото безпокойство на Стилгар. Защо превърнаха Муад’Диб в Бог? Защо бе обожествен човек, за когото се знаеше, че е от плът? Златният Еликсир на Живота на Муад’Диб бе създал едно бюрократично чудовище, възседнало проблемите и делата на хората. Управлението и религията се обединиха, а нарушаването на закона се превърна в грях. Смрадта на богохулството се издигна като зловонен дим около всеки въпрос, оспорващ указите на правителството. Обвинението в бунтарство бе съпроводено с призив за действие към пламъците на ада, както и с фарисейски присъди. И все пак хора създаваха тези правителствени укази. Стилгар поклати тъжно глава, без да забележи прислужниците, влезли в преддверието на царските покои, за да изпълнят утринните си задължения.

Той опипа кристалния нож(*) на кръста си, с мисъл за отминалото време, което символизираше; припомни си, че много пъти бе изпитвал симпатии към размирниците, чиито безплодни бунтове бяха смазвани по негова лична заповед. Объркване и смут заляха съзнанието му; може би искаше да узнае как да заличи всичко това, връщайки се към онези съвсем прости неща, представител на които бе ножът. Но вселената не можеше да се завърти обратно. Върху сивата пустош на небитието бе проектиран образът на огромен двигател. Ако неговият нож стане причина за смъртта на близнаците, звукът щеше просто да отекне в тази пустош, втъквайки ехото на нови криволици в човешката история, което пък щеше да доведе до нови приливи на хаоса, а те неминуемо биха подтикнали човечеството към непознати форми на реда и безредието.

Стилгар въздъхна, долавяйки движенията около себе си. Да, тези служители бяха свидетелства за порядъка, създаден плътно около близнаците на Муад’Диб. Те преминаваха от един етап към друг, за да изпълнят всичко в съответствие с възникващите потребности. Най-добре е ревностно да им подражавам — каза на себе си. — най-добре е да действам според обстоятелствата, след като те възникнат.

Въпреки всичко, аз съм слуга — продължи хода на мислите си той. — Моят господар е Милостивият Бог, Състрадателният. — И внезапно си спомни: Наистина, Ние сложихме окови на вратовете им до брадата, така че главите им да са изправени; Ние поставихме пред тях преграда и зад тях преграда; Ние затулихме очите им, за да не виждат.

Така проповядваше вярата на древните свободни. Стилгар кимна сам на себе си.

Да виждаш, да прозираш в идващия миг, както Муад’Диб бе успял да стори със своите страховити проникновения в бъдещето, бе способност да прибавяш противодействаща сила в делата на хората. Създаваха се нови възможности за вземане на решения. Да паднат оковите — да, това би могло да послужи като добро указание за някакъв каприз на Бога. За сложна плетеница отвъд обхвата на обикновените хора.

Стилгар свали ръката си от ножа. Пръстите му още пареха от допира. Но острието, което някога бе просветвало в широко разтворената паст на пясъчен червей(*) остана в калъфката си. Той разбираше, че сега не би могъл да го измъкне, за да убие близнаците. Решението бе вече взето. По-добре да запази тая стара добродетел, която все още ценеше високо — лоялността. За предпочитане бяха плетениците, които човек смята, че познава донякъде, пред онези, които поставят преграда пред разума. По-добре е да си в настоящето, отколкото в бъдещето на един сън. Горчивият вкус в устата му напомни колко празни и отвратителни могат да бъдат някои съновидения.

Не! Отсега нататък без тях!

Съгласно обичая на свободните, близнаците Атреидски станаха един час преди зазоряване. Те се прозяха и протегнаха със загадъчна едновременност в своите спални, разположени една до друга, след като почувстваха раздвижването на хората около тях. Дочуха прислужниците в преддверието, които приготвяха закуската от обикновена овесена каша с фурми и ядки, смесени с течност от слабо ферментирала подправка. В преддверието имаше светоглобуси(*), меката жълта светлина на които минаваше през отворените сводести проходи на спалните. Близнаците се облякоха бързо на меката светлина, като всеки чуваше съседа си. Бяха дали вече съгласие и сега надянаха влагосъхраняващите костюми(*), предпазващи тялото от убийствените ветрове на пустинята.

Малко по-късно царската двойка се срещна в преддверието, без да пропусне да отбележи внезапното смълчаване на прислужниците. Лито, както те вече забелязаха, носеше жълтокафява пелерина с черна ивица по края, наметната върху сивата хлъзгава материя на влагосъхраняващия костюм. Сестра му беше с късо зелено наметало. Отпред на вратната извивка наметалата и на двамата имаха закопчалка, оформена като ястреба на атреидите — златно късче с червени скъпоценни камъни за очи.

Щом забеляза премяната им, една от жените на Стилгар на име Хара, каза:

— Виждам, че сте се облекли официално в чест на своята баба.

Лито взе съда със закуската си, преди да погледне тъмното и ощавено от вятъра лице на Хара. Поклати глава и попита:

— А ти откъде знаеш, че не е в наша чест?

Хара посрещна, без да мигне, присмехулния му поглед:

— Моите очи са толкова сини, колкото и вашите!

Ганима се разсмя на глас. Хара бе известна като майстор на играта с предизвикателни въпроси и отговори. Само с едно изречение тя бе казала: „Момченце, не ми се присмивай. Може да си царска особа, но и двамата носим клеймото на пристрастените към мелинджа — бялото на очите ни липсва. Има ли друга премяна, която да оказва на свободния по-голяма чест?“

Лито се усмихна, но унило тръсна глава с думите:

— Хара, обич моя, щеше да си наистина моя, ако бе само малко по-млада и не беше жена на Стилгар.

Хара прие спокойно малката си победа и даде знак на другите прислужници да продължат с подготовката на стаите за важните събития през този ден.

— Изяжте си закуската — каза тя. — Днес ще ви трябва сила.

— Значи си съгласна, че не сме прекалено пременени за баба — попита Ганима с уста, пълна с каша.

— Гани, не се страхувай от нея — отвърна Хара.

Лито преглътна хапката си и я погледна внимателно. Тази обикновена жена бе дяволски мъдра и почти моментално прозираше хитрините на играта с премени и труфила.

— Ще повярва ли, че се страхуваме от нея? — попита той.

— Не, доколкото я познавам — отвърна Хара. — Помнете, че тя беше наша света майка. Знам на какво е способна.

— Как бе облечена Алая? — заинтересува се Ганима.

— Не съм я виждала — отсече Хара и се обърна.

Лито и Ганима размениха погледи с известни и на двамата тайни сигнали, след което бързо се наведоха над своята закуска. Малко по-късно те излязоха в големия централен коридор.

Ганима заговори на един от древните езици, с които и двамата разполагаха в генетичната си памет:

— Значи днес имаме и баба.

— Това силно притеснява Алая — каза Лито.

— Приятно ли е някому да се отказва от такава власт? — попита Ганима.

Лито се засмя тихо, със странен за толкова младото му тяло глас на възрастен човек:

— Има още нещо.

— Дали очите на майка й ще забележат това, което ние видяхме?

— Защо не?

— Да… Навярно Алая се бои именно от него.

— Кой познава абоминацията по-добре от самото изчадие? — запита Лито.

— Знаеш, че можем и да бъркаме — рече Ганима.

— Не, не бъркаме.

Той цитира пасаж от Книгата Азхар на „Бин Джезърит“: „С пълно право и горчив опит ние наричаме предварително осъзналото се абоминация. Защото знае ли някой каква прокълната личност от нашето нечестиво и пагубно минало може да вземе връх, когато е попаднала като наследство в живеещо тяло?“

— Известна ми е тази история — каза Ганима. — Но ако тя е вярна, защо ние не се измъчваме от подобно вътрешно насилие?

— Защото сигурно нашите създатели в самите нас ни пазят — отвърна Лито.

— Къде са същите пазачи за Алая?

— Не знам. Може би различието е, че единият от нейните родители е жив. Още по-просто е да предположим, че причината е нашата сегашна сила и младост. Когато пораснем и позагубим идеалите си…

— Трябва много да внимаваме с тази наша баба — добави Ганима.

— И да изключим от разговора Проповедника, който кръстосва планетата и разнася ереста си.

— Не вярвам наистина да мислиш, че той е баща ни!

— Спестявам собственото си мнение, но Алая се бои от него.

Ганима рязко тръсна глава.

— Просто не вярвам на тази глупост за Абоминацията!

— Имаш точно толкова памет, колкото и аз — каза Лито. — Можеш да вярваш в това, в което искаш да вярваш.

— А ти мислиш по този начин, защото не сме дръзнали да преживеем транса с подправката, докато Алая го е сторила — отвърна Ганима.

— Именно така мисля.

Замълчаха, когато се смесиха с хората в главния коридор. В Сийч Табър бе студено, но влагосъхраняващите костюми топлеха и близнаците бяха отметнали кондензиращите качулки от рижавите си коси. Лицата им носеха отпечатъка на споделени гени: широко очертана уста и голямо разстояние между очите, с плътния син цвят на пристрастен към подправката човек.

Лито пръв забеляза приближаването на тяхната леля Алая.

— Ето я, идва — каза той и в знак на предупреждение премина на бойния език(*) на атреидите.

Когато Алая застана пред тях, Ганима кимна с глава и изрече:

— Боен трофей поздравява своята знатна роднина.

Служейки си със същия език чакобза(*), тя бе подчертала значението на собственото си име — Боен трофей.

— Както виждаш, многообичана лельо, ние се готвим за днешната неочаквана среща с твоята майка.

Алая, единствената личност от многолюдното императорско семейство, която никак не бе изненадана от типичното за възрастни хора поведение на децата, ги изгледа последователно и отсече:

— Мерете си приказките и двамата!

Бронзовата й коса бе прибрана назад с две златни водни халки(*). Овалното й лице бе смръщено, а широката уста, леко извита надолу в краищата, което говореше за силен стремеж към задоволяване на собствените страсти, сега бе плътно стисната. Безпокойството бе разперило ветрило от бръчици към ъглите на очите с плътен син цвят.

— Предупредих и двама ви как да се държите на днешния ден — напомни Алая. — Знаете причината толкова добре, колкото и аз.

— Знаем твоите основания, но ти може да не знаеш нашите — отговори Ганима.

— Гани! — протътна Алая.

Лито погледна предизвикателно леля си и заяви:

— Днес за първи път няма да се правим на глуповато усмихващи се хлапета!

— Никой не иска от вас да се преструвате — каза Алая. — Но не считаме, че е много умно да предизвиквате опасни мисли у моята майка. Ирулан е съгласна с мен. Знае ли някой каква роля ще си избере лейди Джесика? Тя е от „Бин Джезърит“ в края на краищата.

Лито поклати глава, като се питаше учудено: Защо Алая така и не разбира нашите подозрения? Наистина ли е стигнало толкова далеч?

Изведнъж му направи впечатление едва забележимата генна маркировка по лицето на леля му, която издаваше дядо й по майчина линия. Барон Владимир Харконен в никакъв случай не е бил приятна за околните личност. При тази констатация Лито смътно долови как се надига собственото му безпокойство и помисли: Но също и мой предшественик.

— Лейди Джесика е била подготвяна да управлява — каза той.

Ганима кимна в знак на съгласие и запита:

— Защо ли е избрала точно това време за своето връщане?

Алая се смръщи още по-силно. После отговори с въпрос:

— Възможно ли е просто да е искала да види своите внуци?

Ето на какво се надяваш, драга лельо — отбеляза Ганима. — Но то е толкова неправдоподобно.

— Тя не може да управлява тук — отсече Алая. — Каладън е нейна планета. Би следвало да й стига.

Ганима заговори с предразполагащ тон:

— Когато баща ни отиде в пустинята, за да умре, той те остави като регент. Той…

— Оплакваш ли се от нещо? — прекъсна я Алая.

— Изборът му бе разумен — каза Лито, като продължи посоката, подхваната от сестра му. — Ти бе единственият човек, който знае какво е да се родиш така, както ние бяхме родени.

— Говори се, че майка ми се е върнала към Сестринството — рече Алая, — а вие и двамата знаете, какво мислят в „Бин Джезърит“ за…

— Абоминацията — додаде Лито.

— Да! — Алая отново пропусна самата дума.

— Твърдят, че щом някоя веднъж е била магьосница, никога не се променя — каза Ганима.

Сестро, захвана се с опасна игра — помисли Лито, но продължи в същата посока с думите:

— Нашата баба винаги е била жена с по-голяма естественост от всички други с нейния ранг. Алая, ти споделяш нейните спомени; непременно трябва да знаеш какво следва да се очаква.

— Естественост ли! — възкликна Алая и поклати глава, гледайки множеството в препълнения коридор. После пак се обърна към близнаците:

— Ако майка ми беше по-малко сложна личност, никой от вас сега нямаше да е тук, както и аз самата. Щях да съм нейното първородно дете и нищо от… — Внезапно раменете й се свиха и потръпнаха, преди да повтори: — Предупреждавам и двама ви да внимавате много с днешните си постъпки.

После погледна нагоре по коридора и промърмори:

— Ето я моята стража.

— Все още ли мислиш, че за нас е по-добре да не идваме с теб на космодрума? — попита Лито.

— Чакайте тук — отвърна Алая. — Аз ще я доведа.

Лито размени поглед със сестра си и каза:

— Много пъти си ни обяснявала, че спомените, които са останали у нас от предшествениците, са безполезни в известна степен до времето, когато успеем да натрупаме личен опит със собствената си плът. Със сестра ми вярваме, че е така. Предусещаме опасни промени след идването на нашата баба.

— Не преставайте да го вярвате — рече Алая.

Тя се обърна, стражата я заобиколи и всички тръгнаха бързо надолу по коридора към входа за държавни лица, където ги чакаха орнитоптери(*).

Ганима обърса една сълза от дясното си око.

— Проливаш вода за мъртвите ли? — попита Лито, като хвана ръката на сестра си.

Ганима пое въздух с дълбока въздишка, докато мислеше за начина, по който бе наблюдавала леля си, ползвайки концентриращия способ на опита на своите предшественици.

— Трансът от подправката ли е причината? — попита тя, знаейки какво би казал Лито.

— Имаш ли по-добро предположение?

— Добре, заради самия спор. Защо нашият баща… или дори нашата баба не са отстъпили?

Той я погледна внимателно и рече:

— Знаеш отговора толкова точно, колкото и аз. Били са личности с изградена индивидуалност по времето, когато са дошли на Аракис. Трансът от подправката… — Той сви рамене и продължи: — Не са били родени в този свят, вече обладани от своите предшественици. Алая обаче…

— Защо не е повярвала в предупреждението на „Бин Джезърит“? — прехапа долната си устна Ганима. — Можела е да черпи от същата информация, която имаме и ние.

— Вече са я наричали абоминация — напомни Лито. — Не ти ли се струва изкусително откритието, че си по-силен от всички тези…

— Не, в никакъв случай!

Ганима извърна погледа си от вторачените изпитателни очи на своя брат и потръпна. Бе напълно достатъчно да се допита до своята генетично натрупана памет, за да изпъкнат ярко предупрежденията на Сестринството. Очевидно родените с преждевременно осъзнаване проявяваха склонност към лоши навици в зрялата си възраст. И възможните причини… Тя пак потръпна.

— Жалко, че нямаме преждевременно осъзнат в нашето родословие — каза Лито.

— Може и да не е така.

— Тогава ние… О, да, старият въпрос без отговор. Наистина ли имаме свободен достъп до целия файл с опита на всеки от нашите предшественици?

Обхваналият го вътрешен смут говореше достатъчно много за безпокойството, обзело и сестра му при този разговор. Многократно бяха обсъждали този въпрос, но винаги привършваха без заключение. Той каза:

— Длъжни сме да протакаме, да протакаме и пак да протакаме всеки път, когато тя ни подтиква към транса. Нашата най-добра тактика в случая е винаги да изтъкваме изключително голямото внимание, което трябва да се обръща на евентуалното предозиране на подправката.

— Една свръхдоза би трябвало да е прекалено голяма — рече Ганима.

— Сигурно и нашата поносимост никак не е малка — съгласи се той. — Виж колко големи са потребностите на Алая.

— Жал ми е за нея — каза Ганима. — Примамката сигурно е била фина и изкусителна, за да бъде обладана, докато…

— Да, тя наистина е жертва — рече Лито. — Абоминация.

— Може и да грешим.

— Вярно е.

— Винаги съм се питала — продължи мисълта си Ганима, — дали следващата памет на наш предшественик, до която се докосвам, няма да бъде тази, дето…

— Отминалото не е по-далеч от възглавницата ти — напомни Лито. — Трябва да предизвикаме този разговор с нашата баба.

— Към същото ме подтикват спомените й в мен.

Ганима срещна погледа му и прошепна:

— Прекаленото познание никога не води до прости решения.

Алая усети ударите на сърцето си, след като се отдалечи от близнаците. В продължение на няколко отброяващи ритъма му секунди тя едва устоя на подтика да остане при тях и да ги помоли за помощ. Каква глупашка слабост! Споменът за нея се разля из тялото й като предупреждаващо я спокойствие. Дали близнаците ще се осмелят да опитат с прозрението? Пътят, който погълна техния баща, със сигурност ги примамва — трансът от подправката с неговите видения на бъдещето, които се люшкат като лека мъгла, разхвърляна от менящ посоките си вятър.

Защо и аз не мога да видя бъдещето? — запита се тя. — Колкото и опити да правя, защо то винаги ми се изплъзва?

Близнаците трябва да бъдат накарани да го сторят, каза си тя. Би могло и да бъдат подмамени. Те бяха любопитни като всички деца, а тук ставаше дума за памети и спомени, прекосили хилядолетия.

Също като при мен — помисли Алая.

Стражата отвори хидроуплътнителите при входа за държавни лица на сийча и застана встрани, когато тя се появи в края на площадката за кацане и отлитане, където чакаха орнитоптерите. Отвсякъде вееше вятър, носещ пясък от пустинята, но денят бе ясен. Преходът от мъждукането на светоглобусите на сийча към блясъка на деня сякаш изведе и нейните мисли навън.

Защо лейди Джесика се връща именно сега? Дали и до Каладън бяха стигнали приказки за това, как Регентството…

— Трябва да побързаме, милостива госпожо — дочу глас от стражата, извисил се над шумовете на вятъра.

Алая позволи да й помогнат при качването в нейния орнитоптер и притегна предпазните приспособления, но мислите й продължаваха своя бяг напред. Защо сега?

Когато крилата на орнитоптера загребаха и машината се плъзна във въздуха, тя почувства съвсем осезаемо, като физическа даденост, великолепието и мощта на мястото, което заемаше собствената й персона. Но колко уязвимо бе всичко! О, колко уязвимо!

Защо точно сега, когато нейните планове не бяха още изпълнени?

Пясъчните мъглявини изчезнаха с набирането на височина и тя видя ярката слънчева светлина, заливаща променения пейзаж на планетата — обширни пространства от зелена растителност на мястото на преобладавалата някога прегоряла суха почва.

Без да имам поглед върху бъдещето, бих могла да се проваля. Каква незрима сила би ми дала мощта на прозренията на Пол! Но очевидно не ми е съдено да вкуся горчивината на това, което е видяно, преди да се случи.

Разтърси я мъчителен копнеж, когато си пожела някой ден да може да отхвърли от себе си товара на присъдената й власт. О, защо ли не бе като другите — сляпа, с най-безопасната от всички слепота, за да изживее само подобния на хипноза полуживот, в който шокът от раждането хвърля почти всички човешки същества? Уви, не! Била е родена една от атреидите, жертва на голямата като вечността способност на усещане и осъзнаване преди обичайния за това миг, с която я бе заразило пристрастяването на майка й към подправката.

Защо именно днес се връща майка ми? Гърни Халик ще бъде с нея — винаги преданият слуга, наемният унищожител на жестокото и грозното във всичките му форми, прям и верен — музикантът, който с лекота пресъздава едно убийство и със същата непринуденост забавлява останалите със своя деветструнен балисет(*). Някои говореха, че е станал любовник на нейната майка. Това трябваше да се провери, тъй като би могло да се превърне в изключително ценно средство за оказване на натиск.

Желанието да бъде еднаква с останалите вече я бе напуснало. Лито задължително трябва да бъде подмамен към транса с подправката.

Тя си спомни за своя въпрос към момчето какви ще бъдат отношенията му с Гърни Халик. Тогава Лито, доловил скритата уловка, беше казал, че Халик е „прекалено“ предан човек, след което бе добавил: „Той обожаваше… баща ми.“

Беше усетила моментното колебание. Лито почти винаги казваше „мен“, а не „баща ми“. Да, понякога бе трудно да се отдели генетичната памет от чувствената страна на живата плът. И дори Гърни Халик не можеше да помогне на Лито за това отделяне. Почти жестока усмивка се появи върху устните на Алая. Гърни бе предпочел да се върне на Каладън с лейди Джесика след смъртта на Пол. Идването му сега щеше да обърка много неща. Появил се отново на Аракис, той щеше да прибави нови усложнения към вече съществуващите. Бе служил при бащата на Пол, така че съществуваше твърда приемственост: от Лито I към Пол до Лито II. А специалната програма на „Бин Джезърит“, определила друга последователност — от Джесика към Алая до Ганима, — бе създала ново разклонение. Така че Гърни със своя принос в смесването на тъждествата можеше да се окаже доста ценен.

Какво ли би сторил, ако установи, че ние носим от кръвта на харконите — тези, които той мрази безпределно?

Единствено усмивката по устните на Алая подсказваше, че тя следи хода на процесите в своето съзнание. Така или иначе, близнаците бяха деца. Преки потомци с безброй родители, чиято памет бе както тяхна, така и на другите. Сега те навярно стояха на края на площадката в Сийч Табър и наблюдаваха следата, оставена от кораба на тяхната баба, спускащ се в аракийнската низина. Дали тази пламтяща линия, видимо очертана по небето от идващия кораб, би направила по-реално пристигането на Джесика за нейните внуци?

Майка ми несъмнено ще ме попита как върви тяхното обучение — помисли Алая. — Дали смесвам отделните раздели на прана-бинду(*) с подобаващо благоразумие? А моят отговор ще бъде, че те тренират самостоятелно, също като мен. Ще й цитирам думите на нейния внук: „Една от отговорностите на властта е необходимостта да наказва, но… само когато жертвата го поиска.“

На Алая й хрумна, че ако успее да съсредоточи достатъчно бързо вниманието на лейди Джесика върху близнаците, останалите неща можеха да избегнат нейния по-подробен оглед.

Това би могло да се направи. Лито приличаше много на Пол. И защо да е иначе? Той можеше да стане Пол винаги, когато пожелае. Със същата съсипваща възможност разполагаше и Ганима.

Точно така, както и аз бих могла да бъда моята майка или всеки от останалите, споделили своя живот с нас.

Тя отпрати последната мисъл, докато гледаше преминаващия пейзаж на Защитната стена(*), за да се съсредоточи върху друго: Защо майка й е трябвало да изостави приятната сигурност на окъпаната във вода Каладън и да се върне на Аракис — на тази пустинна планета, където нейният дук бе убит, а синът й загина като мъченик? Да, защо именно сега се връща лейди Джесика?

Алая не намери никакъв отговор, който да я задоволи. Можеше да споделя егоцентричното съзнание на друг човек, но когато опитът от преживяното поемаше по свой собствен път, тогава и мотивите ставаха различни. Същността на вземането на решения бе концентрирана в личните действия на отделните индивиди. А за предродените, по-скоро за многократно родените атреиди, това бе върховната действителност — особен вид раждане само по себе си; абсолютно отделяне на вече реално живата, дишаща плът, когато тя напуска утробата, поразила я с многопластово съзнание.

Алая не виждаше нищо страшно в едновременната си обич и омраза към своята майка. Това бе просто необходимост, потребно равновесие, без място за грях или порицание. Къде бе пределът на обичта или омразата? Би ли могъл някой да обвини „Бин Джезърит“, че е заложила определена посока в живота на лейди Джесика? Грехът и вината се разсейваха, когато отрупаното в паметта покриваше цели хилядолетия. Сестринството само бе търсило път към раждането на Куизъц Хадерах(*) — мъжки двойник на светата майка, човешко същество с висша чувствителност и съзнание; точно това бе Куизъц Хадерах, който можеше да бъде едновременно на много места. А лейди Джесика, една обикновена пионка в програмата за създаване на нов вид, бе показала лош вкус, влюбвайки се в партньора за размножаване, комуто е била предоставена. Доловила желанията на своя любим дук, тя бе родила син, вместо дъщеря, както се бе разпоредило Сестринството.

Оставяйки ме да се родя след нейното пристрастяване към подправката! А сега не ме искат! Сега се страхуват от мен! И с пълно право…

Те успяха с Пол, със своя Куизъц Хадерах, но с един житейски срок по-рано — незначителна грешка в изчисленията за план, отличаващ се с непрекъснато разширяващ се обхват. Сега пред тях се бе изправило друго затруднение — Изчадието, в което бяха заложени скъпоценните гени, търсени упорито през множество генерации.

Алая долови преминаваща сянка и погледна нагоре. Нейната свита заемаше позиция на усилено внимание преди кацането. Тя тръсна глава, учудена от несвързания ход на своите мисли. Имаше ли въобще смисъл да се извикват в съзнанието отминали цикли от нечии животи, както и да се сблъскват една с друга събраните накуп някогашни грешки? Защото този живот трябваше да бъде изживян в ново, сегашно време!

А и Дънкан Айдахо също бе спрял остротата на съзнанието си като ментат върху въпроса, защо Джесика се връща тъкмо сега. Той пристъпи към решаването на задачата по метода на човек-компютър, понеже разполагаше с този дар. Накрая пресметна, че тя го прави, за да поеме контрола върху близнаците в полза на Сестринството. Тъй като и близнаците бяха преносители на скъпоценните гени. Навярно Дънкан бе стигнал до верния отговор. Това можеше да се окаже достатъчно за лейди Джесика, за да прекрати наложеното й от самата нея уединение на Каладън. Стига Сестринството да е заповядало… Впрочем, за какво друго би се върнала тя към места и събития, които със сигурност й причиняваха раздираща болка?

— Ще видим — промърмори Алая.

Тя усети как орнитоптерът докосна покрива на главната кула на нейния кийп3 — недвусмислено чувство, дразнещо с приликата си на бодване, което я изпълни с мрачни предчувствия.

Двете големи котки преминаха скалния хребет в светлината на зазоряването, движейки се с грациозни скокове. Те още не бяха започнали лудешкото преследване на жертвата, а само оглеждаха своята територия. Наричаха ги Лаза тигри и бяха от специална порода, пренесена на Салуса Секундус(*) преди около осем хиляди години. Генното инженерство бе заличило някои от характерните белези на древната порода от Терра и усъвършенствало други. Зъбите бяха останали дълги. Лицевата част бе по-широка, а бдителните очи говореха за интелект. Лапите също бяха по-масивни, за да осигуряват опора по неравния терен, а прибраните в тях нокти изскачаха почти десет сантиметра, изострени на върха като бръснач благодарение на абразивната вътрешна повърхност на притискащ ги калъф. Козината им бе в еднообразен жълтеникавокафяв цвят, който почти ги сливаше с околния пясък.

От своите прародители те се различаваха с нещо много съществено — още бебета, в мозъците им бяха присадени сервостимулатори, превръщащи ги в съвършени слуги на притежателя на съответния радиопредавател.

Времето беше студено — когато котките спряха, за да огледат местността, дъхът им се понесе като мъгла във въздуха. Наоколо се простираше район от Салуса Секундус, оставен умишлено сух и безплоден; тук се намираха няколкото контрабандно изнесени от Аракис пясъчни твари, чийто живот се поддържаше с големи усилия заради мечтата за разрушаване на монопола върху мелинджа. Котките бяха застанали на такова място, че пейзажът се състоеше само от жълтокафеникави скали и пръснати тук-там храсти, чиято зеленина сребрееше в дългите сенки, хвърлени от утринното слънце.

Леко раздвижване в далечината внезапно изостри вниманието на животните. Най-напред очите им се обърнаха вляво, след което в същата посока се завъртяха и техните глави. Далече долу, в набраздената петниста земя, две деца, ръка за ръка, се катереха по сухата плитчина. Изглеждаха на една и съща възраст — около девет или десет стандартни години. Имаха червени коси и носеха влагосъхраняващи костюми, покрити отчасти с широко падащи бели наметала, които в цялата си предна част съдържаха герб с ястреба на династията на атреидите, изработен от яркочервени скъпоценни нишки. Децата вървяха и весело бъбреха, а гласовете им достигаха ясно до вече започналите лова си котки. Играта бе позната на Лаза тигрите; бяха я играли, но засега оставаха неподвижни в очакване на сигнала, подаден от техните сервостимулатори.

В този миг някакъв човек се появи на хребета зад котките. Той спря и огледа цялата сцена с животните и децата. Мъжът бе облечен в сивочерната всекидневна униформа на сардукар(*) и носеше отличителните знаци на левенбрех — адютант на башар(*). Зад врата и под раменете му минаваше ремък, на който бе окачена тясната кутия на сервопредавател, лежащ на гърдите така, че и двете ръце да достигат с лекота клавиатурата. Котките не реагираха при неговото приближаване. Те познаваха мъжа както по звука на стъпките му, така и по миризмата. Той се запрепъва надолу и спря на две крачки от тях, като обърса челото си с кърпа. Въздухът бе студен, но работата му явно не беше лека. Светлите му очи отново огледаха обстановката с котките и децата. После мъжът прибра влажен кичур руса коса под черния си шлем и докосна микрофона, поставен на гърлото му.

— Те са в полезрението им.

Насрещният глас стигна до него от слушалките, закрепени зад двете му уши:

— Виждаме ги.

— Да пускам ли? — попита левенбрехът.

— Ще могат ли да се справят без команда за лов?

— Готови са — отвърна мъжът.

— Много добре. Да видим дали четири тренировки са достатъчни.

— Кажете ми кога трябва да действам.

— По всяко време.

— Добре, сега — реши левенбрехът.

Той докосна червения бутон в дясната страна на клавиатурата, като най-напред освободи едно лостче, което затваряше достъпа до него. Повече нищо, излъчвано от предавателя, не задържаше котките. Мъжът постави ръката си върху черното копче, разположено под червеното, готов да спре животните, ако го нападнат. Но те сякаш въобще не го забелязаха, а приклекнаха и се спуснаха от хребета в посока към децата. Огромните им лапи се плъзгаха с почти незабележими плавни движения.

Левенбрехът също приклекна и започна да наблюдава. Добре знаеше, че някъде около него се намира камера, която предава по секретен монитор цялата сцена в жилището на принца.

Котките се движеха с големи скокове, след малко те преминаха в бяг.

Децата, които се катереха по каменистия терен, все още не бяха забелязали опасността. Едното от тях се изсмя с висок и звънлив глас в чистия въздух. Другото се препъна и докато се изправяше, зърна животните.

— Виж!

Те се спряха и загледаха интересните същества. Останаха така до мига, в който Лаза тигрите нанесоха своя удар — всеки от тях си избра по едно за жертва. Малчуганите моментално издъхнаха с пречупени шийни прешлени. Котките започнаха да се хранят.

— Да ги повикам ли? — попита левенбрехът.

— Нека привършат. Добре се справиха. Изглежда, че ще успеят, превъзходна двойка са.

— най-добрата, която съм виждал — съгласи се левенбрехът.

— Тогава всичко е наред. Ще дойдат да те вземат. Изключваме.

Левенбрехът се изправи и се протегна. Стараеше се да не поглежда към височинката вляво, откъдето издайнически бе просветнало окото на камера, предала неговото добро представяне на собствения му башар, намиращ се в зелените участъци на тукашния Капитол. Левенбрехът се усмихна. Очакваше го повишение за днешната работа. Вече чувстваше около врата си отличителните знаци на батор, а след някой и друг ден — на бурсег… А сетне, може би — и на башар. Тези, които служеха добре в корпусите на Фарад’н — внук на починалия Шедъм V, напредваха бързо. Някога, когато принцът заемеше полагащия му се по право трон, щеше да има и по-големи повишения. Чинът на башар можеше да не се окаже краят на пътя. Имаше вакантни баронски и графски титли в множеството светове на царството… но само след премахването на близнаците Атреидски.

Навсякъде около лейди Джесика, стигнало надалеч в сивокафявото еднообразие на пистата за приземяване, където бе кацнал нейният кораб, поскърцващ и стенещ след спускането си от космоса, се бе разпростряло множеството от хора. Според нея бяха около половин милион, но може би само една трета от тях — поклонници. Стояха в мълчаливо страхопочитание, а вниманието им бе приковано към площадката до изхода на транспортното средство, в неясните очертания на чийто люк се бе прикрила тя със свитата си.

До обяд оставаха два часа, но въздухът над огромната тълпа вече отразяваше просветващия прахоляк като обещание за настъпващата горещина на деня.

Джесика докосна косата си с цвят на мед, прошарена със сребърни нишчици и обрамчваща овалното й лице под качулката на абата, която носеше като света майка.

Разбираше, че външният й вид не отразява нейната най-добра форма след дългото пътуване, както и черният цвят на абата не е достатъчно плътен. Но някога тя бе носила същата тази дреха. Свободните едва ли бяха забравили значението, което имаше широката горна аба. Тя въздъхна. Пътуванията в космоса не й понасяха, а сега бе прибавен и товарът на спомените за другото пътуване от Каладън до Аракис, когато нейният дук бе принуден да поеме това владение, в разрез със собствената си далеч по-прозорлива преценка за събитията.

Твърде бавно, както бе усвоила в „Бин Джезърит“ способността да открива важни, макар и на пръв поглед незначителни подробности, тя огледа морето от хора. Виждаха се сивкавите качулки на влагосъхраняващите костюми, които носеха свободните от вътрешността на пустинята; имаше облечени в бели роби пилигрими, чиито рамене бяха белязани със знака на покаянието; тук-там се забелязваха и богати търговци със светли дрехи без качулки, демонстриращи пренебрежението си към загубата на влага в сухия аракийнски въздух; съвсем накрая беше делегацията на Обществото на правоверните, чиито поклонници, облечени в зелени, плътно закачулени роби, стояха отделно от другите, за да подчертаят светостта на своята група.

Едва когато тя откъсна погледа си от тълпата, сегашната картина придоби известно подобие с онази сцена, която я бе посрещнала някога, за да я поздрави при нейното първо пристигане тук с любимия й дук. Преди колко време е било всичко това? Повече от двайсет години. Не обичаше да мисли за изпълненото с вълнения време. Като че ли то я притискаше отвътре с мъртвото си тегло и годините, през които бе откъсната от планетата, никога не бяха отминавали.

Отново в устата на дракона — помисли Джесика.

Точно тук, в същата тази равнина, нейният син бе отвоювал империята от Шедъм V. Една от безбройните конвулсии на историята бе оставила завинаги отпечатъка на това място в умовете и вярванията на хората.

Тя долови непрестанното суетене на заобиколилата я свита и въздъхна отново. Трябваше да чакат пристигането на Алая, която бе закъсняла. Вече се виждаше как групата й приближава откъм другата страна на огромното множество, надигайки същинска вълна от хора, когато клинът на царската гвардия отваряше нужния коридор.

Джесика още веднъж огледа целия пейзаж. Опипващият й взор отбеляза нови различия. На контролната кула на огромното пространство за приземяване бе добавен балкон за произнасяне на молитви. А далече вляво през равнината се виждаше страховитата грамада от металопласт, която Пол бе вдигнал като своя крепост — неговият „сийч над пясъка“, най-голямата единична конструкция, създадена някога от човешка ръка. Цели градове можеха да бъдат подслонени зад нейните стени и пак щеше да остане свободно пространство. Сега там се намираше най-могъщата управляваща сила на Империята — Обществото на правоверните на Алая, — която тя бе изградила върху тялото на своя брат.

Това нещо трябва да изчезне — помисли си Джесика.

Делегацията на Алая бе стигнала до подножието на изходната площадка и стоеше в очакване. Джесика разпозна сухото, грубовато лице на Стилгар. Боже, опази! Ето и принцеса Ирулан, скрила своята свирепост в съблазнително тяло, с шапчица от златиста коса, изложена на капризния лек ветрец. Ирулан сякаш не бе остаряла с нито един ден и това изглеждаше като публично оскърбление. Най-отпред, в самия връх на клина, бе застанала Алая, с нахалната дързост на младежките си черти, а очите й гледаха втренчено към сенките в изходния люк. Устата на Джесика се сви в тясна резка и тя огледа лицето на дъщеря си. Тежестта на познато усещане запулсира през цялото й тяло, а в ушите й сякаш отекнаха плясъци от вълните на собствения й живот. Слуховете се оказаха верни! Ужасно! Отвратително! Алая се бе отклонила в запретения път. Доказателството бе недвусмислено за очите на посветения. Абоминация! Изчадие!

В течение на няколко минути, необходими й да се върне към обичайното си състояние, Джесика си даде точна сметка за силата на своята надежда да установи неистинността на носещите се слухове.

А близнаците? — зададе тя въпрос сама на себе си. — Нима и те са загубени?

Съвсем бавно, както подобава на майката на един бог, лейди Джесика излезе от сянката и спря в самия край на подвижната стълба. Нейната свита остана на мястото си, както й бе наредено. Следващите няколко мига бяха от съдбоносно значение. Джесика застана сама в целия си ръст пред огромната тълпа. Дочу нервното прокашляне на Гърни Халик зад гърба си. Гърни бе протестирал: Дори без предохранителен щит? За Бога, жено! Ти си побъркана! Едно от най-ценните му качества бе пълното покритие между думи и дела. Той неизменно казваше това, което искаше да каже, и винаги го изпълняваше. Направи го и сега. Човешкото море издаде звук, подобен на съсъка на гигантски пясъчен червей, когато тя се появи. Светата майка вдигна ръце за благослов, към който Империята бе привикнала благодарение на духовенството. С отделни по-бавно реагиращи групички, но все още като единен гигантски организъм, хората коленичиха. Дори официалните лица не направиха изключение.

Джесика отбеляза местата на по-бавните, макар да бе напълно сигурна, че и други очи — както зад нея, така и на агентите й в тълпата — бяха запаметили временната картина, с помощта на която щяха да издирят онези от присъстващите, които за момент се поколебаха.

Докато тя стоеше с вдигнати ръце, Гърни и останалите стражи също излязоха. Те бързо се спуснаха по стълбата, без да обръщат внимание на слисаните погледи от официалната група, отправяйки се към агентите, които направиха опознавателен знак с ръка. Също така бързо и ветрилообразно се пръснаха в морето от хора, като прескачаха коленичили фигури и се втурваха в тесните места, оставени за минаване. Неколцина от вече белязаните осъзнаха опасността и се опитаха да побягнат. Те бяха първите жертви — хвърленият нож и задушаващата примка ги приковаха. Останалите бяха изтикани като стадо от навалицата, с вързани ръце и крака.

През цялото време Джесика остана в непроменена поза, благославяща с присъствието си, което подчиняваше огромното мнозинство. Тя, разбира се, долавяше следите от ширещите се слухове и познаваше силата на най-важния от тях, тъй като той бе умишлено пуснат в употреба: „Светата майка се връща, за да премахне кръшкачите. Да бъде благословена майката на нашия Повелител!“

След като всичко свърши — няколко трупа лежаха проснати на пясъка, а останалите задържани бяха отведени под контролната кула — Джесика свали ръцете си. Бяха изминали не повече от три минути. Тя знаеше, че е малко вероятно Гърни и хората му да са арестували тарторите на подстрекателите — тези, които бяха носители на най-голямата и реална опасност. Те винаги бяха нащрек и предчувстваха нещата отдалеч. Но все пак сред задържаните можеше да се окаже някоя важна птица, наред с глупаците, достойни единствено за клане.

Джесика свали ръцете си и хората се изправиха с одобрителни възгласи.

Като показваше с вида си, че нищо неприятно не се е случило, тя заслиза сама по стълбата, без да спре при дъщеря си, но не пропускайки да подчертае своето внимание към Стилгар. Неговата черна брада, разперена като ветрило над вратната извивка на влагосъхраняващия костюм, бе осеяна със сивкави нишки, но от очите му без примес на бяло струеше същата синя сила, която тя познаваше от времето на първата им среща в пустинята.

Стилгар много добре знаеше какво точно се бе случило преди малко и напълно го одобряваше. Да, пред нея стоеше истински наиб на свободните, предводител на сурови мъже, който бе способен да взима и най-неправдоподобни, но правилни решения. Първите му думи бяха напълно подходящи за случая:

— Добре дошла у дома, милейди. Винаги е приятно да се види едно добре извършено и резултатно действие.

Джесика си позволи лека усмивка с думите:

— Затвори портите, Стил. Никой не бива да излиза, преди да разпитаме задържаните.

— Вече е направено, госпожо — рече Стилгар. — Аз и агентите на Гърни планирахме всичко.

— Тогава тези, които помогнаха, са твои хора.

— Някои от тях, милостива госпожо.

Тя долови скритата в думите му резервираност и кимна:

— Много добре си ме разбрал, Стил.

— Да, както веднъж вие самата казахте, човек наблюдава оцелелите и се учи от тях.

Точно в този момент Алая пристъпи напред, а Стилгар се отдръпна, защото явно бе дошло времето Джесика да се озове лице в лице със своята дъщеря.

Тъй като бе наясно, че не може да скрие абсолютно нищо от наученото, светата майка дори не се опита да го стори. Ако й бе необходимо, Алая можеше да разбере всичко до най-незначителните подробности, подобно на всеки познавач от средите на Сестринството, всъщност поведението на Джесика вече й бе разкрило онова, което трябваше да бъде забелязано и изтълкувано. Те бяха врагове, за които думата смъртни едва докосваше повърхността на нещата.

Алая се спря на гнева като най-естествена и най-подходяща реакция.

— Как се осмеляваш да планираш подобно действие, без да се допиташ? — прошепна тя, доближавайки плътно лицето си до това на Джесика.

Светата майка заговори с кротък тон:

— Както току-що чу, Гърни не е посветил дори и мен в цялостния план. Бе смятано…

— Ти също, Стилгар! — изрече Алая, като се обърна към него. — За кого е твоята преданост?

— Заклел съм се да бъда предан към децата на Муад’Диб — каза Стилгар с твърд тон. — Премахнахме една заплаха за тях.

— И защо това не те изпълва с радост… дъще? — запита Джесика.

Алая примигна, погледна за миг към майка си, укроти надигащата се в нея буря, и дори съумя да постигне някакво подобие на усмивка.

— Мен ме изпълва радост… майко — каза тя.

За своя собствена изненада наистина почувства в себе си радост, по-скоро някакво ужасно удовлетворение, че най-сетне всичко бе станало ясно. Моментът, от който се страхуваше, бе отминал, а равновесието на силите бе останало без промяна.

— Ще обсъдим въпроса с по-големи подробности и в по-подходящо време — заяви Алая, говорейки едновременно на майка си и на Стилгар.

— Разбира се — рече Джесика и се обърна, за да се окаже лице в лице с принцеса Ирулан.

В продължение на няколко кратки и откънтяващи удара на сърцата си те мълчаливо се изучаваха, като две представителки на „Бин Джезърит“, скъсали със Сестринството заради една и съща причина — любовта… И двете го бяха сторили от обич към мъже, които сега бяха мъртви. Принцесата напразно бе обичала Пол, след като бе станала негова съпруга, но не и любима. А сега живееше само заради децата, дарени му от неговата наложница Чани.

Джесика се обади първа:

— Къде са моите внуци?

— В Сийч Табър.

— Да, тук е прекалено опасно за тях.

Ирулан си позволи леко кимване. Тя следеше размяната на любезности между Джесика и Алая и приключи за себе си въпроса с тълкуванието, за което бе подготвена. „Джесика се е върнала към Сестринството, така че и двете знаем за неговите планове по отношение на децата на Пол“. Принцесата не бе сред най-способните в „Бин Джезърит“, преди всичко поради факта, че е дъщеря на Шедъм V, отколкото поради някаква друга причина, защото нерядко гордостта я бе спирала да напряга сили за усъвършенстване на своите заложби; но сега тя взе страна с такава безцеремонност, каквато не правеше чест дори на нейната подготовка.

— Наистина, Джесика — каза Ирулан. — Висшият съвет би трябвало да е в течение. Постъпила си неправилно, като си действала само с помощта на…

— Следва ли да считам, че никой от вас не вярва на Стилгар? — запита Джесика.

Ирулан разполагаше с достатъчно разум, за да схване, че на подобен въпрос не бива да има отговор. Зарадва я фактът, че делегатите на жреческото съсловие, които вече не можеха да сдържат своето нетърпение, пристъпиха вкупом напред. Тя размени поглед с Алая, като си каза: Джесика е както винаги високомерна и уверена в себе си! Но в същия миг я споходи една аксиома от „Бин Джезърит“: Високомерните изграждат крепост, зад чиито стени се опитват да скрият своите съмнения и страхове. Валидно ли бе това и за лейди Джесика? Не, с пълна сигурност. Следователно трябва да е било някаква преструвка. Но с каква цел? Въпросът обезпокои Ирулан.

Жреците се вълнуваха от възможността да бъдат в толкова голяма близост до майката на Муад’Диб. Някои само докосваха ръцете й, но повечето от тях се кланяха ниско и изричаха поздравления. Най-после ръководителите на делегацията решиха да се отдалечат от най-святата от всички свети майки, приемайки полагащата им се роля — „Първите ще бъдат последни“ — със заучени усмивки, докато не спираха да й обясняват, че официалната ритуална церемония в нейна чест предстои в кийпа — старата крепост на Пол.

Джесика огледа двойката жреци, останала при нея, и я прецени като напълно отблъскваща. Единият от тях се казваше Джавид — млад нацупен човек със закръглени бузи и очи с изкуствени сенки, които обаче не можеха да скрият съмнителната игра в стаените зеници. Другият бе Зебаталеф, вторият син на един наиб, когото тя познаваше и за което той побърза да й напомни. Класифицирането му не бе трудно — веселяк и в същото време безмилостен човек, зад чието слабо лице и руса брада се криеха потайни и силни усещания и много дълбоки познания. Според нея Джавид бе по-опасен от двамата — непредсказуем и самоуверен мъж, който едновременно бе силно привличащ и — тя не можа да намери друго определение — отблъскващ. Речта му бе изпълнена със стари думи на някогашните свободни, сякаш самият той бе дошъл от някое уединено място.

— Кажи ми, Джавид — рече Джесика — откъде си?

— Аз съм обикновен свободен от пустинята — отвърна той, но всеки звук подсказваше колко лъжлив е отговорът му.

Зебаталеф се намеси с обидна, почти подигравателна почтителност:

— Милостива госпожо, много имаме да си спомняме за едно време. Знаете, че бях един от първите, които доловиха светостта на вашия син.

— Но не беше сред неговите федейкини(*) — каза тя.

— Не, госпожо. Бях обзет от по-философско влечение — учех, за да стана жрец.

Така осигури запазването на кожата си — помисли Джесика.

— Милостива госпожо — обади се Джавид, — очакват ни в кийпа.

Тя отново отбеляза странния му акцент като въпрос, на който задължително трябваше да намери отговор.

— Кой ни очаква? — попита тя.

— Синодът на Вярата, в който са всички, опазили сияйно чисти името и делата на вашия свещен син — отговори Джавид.

Джесика се огледа и забеляза, че Алая се усмихва на жреца. После запита:

— Дъще, дали този мъж е от назначените от теб лица?

Алая потвърди с думи и кимване:

— Човек, когото очакват велики дела.

Джесика видя, че на Джавид не му стана особено приятно от проявеното внимание и го набеляза за специално проучване от страна на Гърни. Приближи се и самият той с петима от доверените си хора и даде знак, че подозрителните пипльовци са били разпитани. Движеше се с широката крачка на уверен в мощта си мъж и хвърляше бързи погледи вляво, вдясно и навсякъде, а от него струеше спокойната бдителност, на която бе научен от наръчника за прана-бинду на „Бин Джезърит“. Гърни представляваше опасна машина от заучени и поддържани рефлекси, един съвършен унищожител, и макар че някои смъртно се бояха от него, Джесика го обичаше и ценеше повече от всички останали живи мъже на този свят. Белегът, оставен от бич от мастилена лоза, разделяше по дължина цялата му челюст и му придаваше зловещо изражение, но лицето му се смекчи от усмивка, когато видя Стилгар.

— Добре сторено, Стилгар — каза той.

Двамата стиснаха здраво ръцете си, както го правят свободните.

— Ритуалът… — напомни Джавид, като докосна ръката на Джесика.

Тя се дръпна назад и подбра внимателно думите си за подходящо регулираната мощ на Гласа(*), като тонът и дикцията й бяха пресметнати за точно емоционално въздействие върху Джавид и Зебаталеф:

— Върнах се на Дюн, за да видя внуците си. Трябва ли да губим време за тази жреческа безсмислица?

Зебаталеф така се стресна, че устата му остана отворена, очите му не успяха да скрият обзелата го тревога и се огледаха за други, които бяха чули думите й. Лицата издаваха и двамата. Жреческа безсмислица! Какъв ли щеше да бъде ефектът от тези думи, изречени от майката на техния месия?

Ето че Джавид потвърди оценката на Джесика. Устните му се свиха, след което преляха в усмивка. Но очите му не се усмихнаха и не пропуснаха да отбележат слушателите. Джавид вече познаваше всеки от членовете на групата. Може би дори мислено подготвяше оперативен план за тези, които отсега нататък щяха да бъдат следени по специален режим. Само секунди по-късно той изтри усмивката си с рязкост, която показваше, че бе осъзнал собствената си глупост. Но не пропусна да намекне, че е подготвен, защото бе добре запознат със способностите на лейди Джесика. С рязко и кратко кимване той отдаде, дължимото на тези способности.

Джесика претегли непосредствените потребности с мълниеносен ход на мисълта си. Едва забележим знак на ръката й към Гърни щеше да доведе до моменталната смърт на Джавид. Можеше да стане веднага заради ефекта, както и по-късно и на по-спокойно място, така че да прилича на нещастен случай.

Когото се стремим да прикрием вътрешните си подбуди, целият организъм вие от измамата — помисли тя. Подготовката в „Бин Джезърит“ зависеше от това откровение — да издигне посветените над привидността и да ги научи да четат в разкритата човешка природа на останалите. Тя прецени като твърде ценна интелигентността на Джавид, защото бе помогнала за временното постигане на равновесие. Ако той е готов да бъде склонен, можеше да се окаже нужната бръмка на веригата, пролуката към жреческото съсловие в Аракийн. Освен това бе човек на Алая.

— Моята официална група трябва да остане малка — каза Джесика. — Все пак имаме място за едно попълнение. Джавид, ще дойдеш с нас. Съжалявам, Зебаталеф. Джавид… ще присъствам на тази, ъъ, тази церемония, ако настояваш.

Джавид си позволи да въздъхне дълбоко и да заяви с тих глас:

— Както нареди майката на Муад’Диб.

После погледна към Алая, към Зебаталеф, отново към Джесика и добави:

— Болно ми е, че трябва да забавя срещата с вашите внуци, но, все пак, налагат го неща от първостепенна важност за държавата.

Добре — помисли Джесика. — Наистина е делови човек, повече от всички присъстващи. След като определим подходящата монетна система, ще го купим.

Тя установи, че е доволна от неговата настойчивост във връзка с важната церемония. Тази малка победа щеше да засили позициите му в отношенията с другите. Знаеха го и двамата. Приемането на ритуала можеше да бъде смятано за аванс срещу по-нататъшни услуги.

— Предполагам, че си уредил превоза — каза тя.

Приседнал, Лито свиреше на малкия балисет, изпратен за петия му рожден ден от Гърни Халик, ненадминатия майстор на инструмента. След четири години упражнения бе достигнал добро владеене на балисета, макар че двете допълнителни басови струни все още го затрудняваха. Музиката му носеше спокойствие, поне за определени вълнения и смутове; Ганима не бе пропуснала да отбележи този факт. Сега той седеше в здрача върху една издатина на оголената огромна канара, в чийто подслон се намираше Сийч Табър, и подрънкваше леко по струните.

Ганима бе застанала зад него, а дребната й фигурка излъчваше категорично несъгласие. Тя не искаше да излезе навън, след като бе научила от Стилгар, че баба им е била забавена в Аракийн. Особено пък — с приближаването на нощта. В опита си да предприеме нещо, за да раздвижи своя брат, тя попита:

— Какво е това, дето дрънкаш, а?

Вместо да отговори, той подхвана друга мелодия. За първи път, след като бе получил подаръка, в Лито отчетливо се затвърди убеждението, че балисетът е изработен от истински майстор в този занаят на Каладън. Той бе наследил богатството на множество памети, които можеха да събудят у него силна носталгия по красивата планета, където господар беше Дворът на атреидите. Достатъчно бе да преодолее вътрешните си бариери на фона на тази музика, за да чуе гласове от ония времена, когато Гърни е вземал балисета, за да отвлече от грижите своя приятел и повереник Пол Атреидски. Докато инструментът звучеше в собствените му ръце, Лито чувстваше физическото присъствие на своя баща. Продължаваше да свири и с всяка изминала минута установяваше все по-тясна връзка с балисета. Тъй както долавяше и пълното вглъбяване в себе си, въпреки че мускулите на един деветгодишен човек все още нямат размерите и формата, нужни за изразяване на вътрешната духовна мощ на музиката.

Ганима нетърпеливо потрепваше с крак, без сама да усети, че бе влязла в ритъма на братовото си изпълнение. Свивайки устни, Лито изведнъж прекъсна познатата мелодия и опита с друга песен, която беше по-стара от всичко, свирено от Гърни. Била е вече стара, когато свободните са се преселили на петата поред планета. В текста отекваше тема от Зенсуни(*); той чуваше думите в паметта си, докато пръстите му извличаха колеблив вариант на мелодията:

Когато той изтръгна последния тон, Ганима се обади:

— Каква стара и противна песен! Защо точно нея?

— Защото е подходяща.

— Ще я изсвириш ли на Гърни?

— Може би.

— Той ще я нарече мрачна глупотевина.

— Знам.

Лито погледна през рамо към сестра си. Той никак не се бе изненадал от факта, че тя познаваше песента, но внезапно го заля вълна от благоговение при мисълта за праволинейната същност на техния живот. Единият можеше да умре и въпреки това да остане жив в съзнанието на другия, без да се наруши целостта на споделената памет; те наистина бяха толкова близо един до друг. Изплаши се от усещането за извънвремевата плетеница на тази близост и отклони втренчения си вътрешен поглед към нея. Знаеше, че в плетеницата има и пролуки. Най-новата отново върна страховете му. Почувства как линията на техния живот започва да се разделя и се запита: Мога ли да й кажа за това, което се случи само с мен?

Той се загледа в пустинята, към тъмните сенки зад барханите — тези високи, с форма на полумесец пътуващи дюни, които се движеха като вълни из Аракис. Тук бе Кедем, вътрешността, така че дюните рядко биваха белязани от несиметричните криволици, оставяни от движението на някой гигантски червей. Залезът хвърляше кървави ивици по тях, озарявайки в огненочервен цвят тъмните краища. Един ястреб, стрелващ се от пурпурното небе, прикова вниманието му така, както птицата сграбчи с ноктите си скална яребица в нейния последен полет.

Точно под тях, в пустинната равнина, бе избуяла пищната зеленина на растения, поливани от канал, който освен откритите участъци имаше и подземни тунели. Водата идваше от колекторите на гигантски ветрокапан(*), разположен на най-високата точка на скалния масив. Зеленото знаме на атреидите се вееше там, опънато от вятъра.

Вода и зеленина.

Новите символи на Аракис — вода и зеленина.

Оазис от покрити с растителност дюни, приличен на диамант и намиращ се под високата издатина, на която бе застанал, спря погледа му с острото усещане, познато на свободните. Извикващият спомени вик на някаква нощна птица се разнесе от урвата под него, засилвайки многократно усещането, че изживява момент на някакво бурно отминало време.

Nous аvons сhange cela — помисли Лито, преминавайки без затруднение на един от древните езици, които двамата с Ганима използваха за поверителни или лични разговори. Ние променихме всичко това. Той въздъхна. Оubler je ne pus. Не мога да го забравя.

Отвъд оазиса, на отслабващата светлина все още се виждаше земята, наричана от свободните „Пустошта“ — там, където нищо не растеше и която никога не е била плодородна. Водата и грандиозният екологичен план променяха нещата. На Аракис днес имаше области, където се простираше зеленото кадифе на залесени хълмове. Гори на Аракис! Мнозина от по-младото поколение трудно можеха да си представят пясъчни дюни под вълнообразните зелени издутини и никак не се удивляваха от растителността в лесовете с почти непрестанни валежи. Но Лито долавяше, че вече мисли като възрастните свободни, които се отнасяха с внимателно подозрение към промените и чувстваха страх от присъствието на нови и непознати неща.

— Децата ми съобщават — подхвана той, — че вече рядко намират тук пясъчни твари близо до повърхността.

— Какво би трябвало да означава това? — запита Ганима с прозиращо в тона й раздразнение.

— Че нещата започват да се променят прекалено бързо.

Птицата отново се обади от урвата, а нощта се спусна над пустинята така, както ястребът се бе спуснал върху яребицата. Нерядко именно нощта бе време за атака на събраните в него памети, защото всички вродени във вътрешния му свят животи упорито настояваха за своя час. Ганима не се противопоставяше на това необикновено явление по спокойния начин, по който го правеше той. Но и тя знаеше за неговото вълнение и безпокойство, затова сега ръката й докосна рамото му в знак на съчувствие.

Лито удари яден акорд по балисета.

Как би могъл да й разкаже какво изпитва?

В главата му се водеха войни и безброй личности разказваха преживяното някога от тях: страшни катастрофи, любовна отмала, багри и звуци на множество места, и още толкова смътно познати лица… заровени в земята скърби и бликащо веселие на невероятно много хора. Той чуваше елегии за вече изчезнали планети, окичени в зеленина танци и светлина от камина, ридания и радостни викове, откъслеци от нескончаеми разговори. Техният щурм бе най-яростен и тежък за него нощем и на открито място.

— Защо не се прибираме? — попита Ганима.

Той поклати глава и по жеста му тя разбра, че обхваналата го тревога е по-силна от нейните предположения.

Защо ли толкова често посрещам нощта тук, на открито? — сам се запита той, без да усети как сестра му сваля ръката си.

— Знаеш защо измъчваш себе си по такъв начин — рече тя.

Лито долови беглия укор в гласа й. Да, знаеше. Очевидният отговор се намираше в неговото съзнание. Защото това могъщо движение на познато-непознато в мен ме носи като вълна. Усети гребена на миналото, над който прелетя, сякаш бе яхнал сърф. Притежаваше възседналите времето възпоминания на своя баща, които покриваха всичко останало, и въпреки това искаше да има без остатък и усещанията на онези люде, които бяха вече отминали. Искаше ги. А те бяха особено опасни. Сега го знаеше добре, след като бе разбрал новото, което бе длъжен да каже на Ганима.

Пустинята постепенно се осветяваше от издигащата се светлина на Първата Луна(*). Той се загледа в привидната неподвижност на преливащите едно в друго пясъчни пространства, проточили се до безкрая. Недалеч вляво стоеше Служителят — оголено скално образувание, което носещите пясъка ветрове бяха изгризали така, че приличаше на тъмен червей, запътил се нанякъде през дюните. Един ден и скалата, на която бе стъпил, щеше да добие същата форма; тогава Сийч Табър нямаше да съществува на друго място, освен във вътрешния свят на някого като него. Лито ни най-малко не се съмняваше, че и след толкова много време ще има някой като него.

— Защо си се загледал в Служителя? — попита Ганима.

Той сви рамене. Нарушавайки нарежданията на своите пазачи, Лито и Ганима често отиваха до Служителя. Там бяха намерили едно потайно и усамотено място, а сега той вече знаеше и защо това място ги бе привлякло.

Под него, в скъсеното от мрака разстояние, се виждаше открит участък от канат(*), който блестеше на светлината; повърхността му бе набраздена от хищни риби, които свободните винаги пускаха във водоемите, за да държат настрана пясъчните твари.

— Застанал съм между риба и червей — тихо каза той.

— Какво?

Лито повтори по-високо думите си.

Сестра му закри с ръка устата си, предусещайки какво го тревожи. Баща й постъпваше по същия начин; от нея се искаше само да насочи погледа си навътре и да сравнява.

Лито потръпна. Паметите с техните спомени, които връщаха мислите му към места, непосещавани никога от него, му предлагаха отговори на въпроси, които не бе задавал. Виждаше взаимните връзки и разкриващите се събития на гигантски вътрешен екран. Пясъчният червей на Дюн не можеше да премине през вода — тя го отравяше. Въпреки това водата е била позната по тези места и в праисторически времена. Бели гипсови котловини свидетелстваха за изчезнали езера и морета. Дълбоко изкопани кладенци стигаха до вода, изолирана от пясъчните твари. С пълна яснота, сякаш бе присъствал на отминалите събития, той разбираше какво бе станало на тази планета и то го изпълни с лошо предчувствие за резките промени, съпътстващи намесата на човека. Лито произнесе почти шепнешком:

— Ганима, знам какво се е случило.

Сестра му се наведе към него.

— Какво?

— Пясъчните твари…

Той замълча, а тя се зачуди защо брат й все се връща към хаплоидния период от живота на гигантския пясъчен червей, но не посмя да повлияе върху хода на вътрешния му глас.

— Пясъчните твари — повтори той — са пренесени тук от друго място. По това време на планетата е имало вода. Те са се разпространили преди съществуващите екологични системи да ги овладеят. Енцистирали са наличната вода в свободно състояние, превърнали са този свят в пустиня… и са го направили само за да оживеят. Те могат да преминават във фазата на пясъчния червей единствено в условията на достатъчно суха планета.

— Пясъчните твари, така ли?

Ганима поклати глава, но не понеже се съмняваше в думите му, а просто защото не искаше да се спуска до дълбочините, от които той черпеше необходимата информация. Пясъчните твари? Безброй пъти, както в сегашното си тяло, така и в много други, тя бе участвала в детското забавление, когато с ръкавици от тънка ципа разравяха повърхността за пясъчни твари и ги разнищваха, преди да ги отнесат до дестилатора. Смъртта им в този съд за преработка освобождаваше съдържащата се в тях вода. Беше наистина трудно да си представи малкото безмозъчно същество като сила, предизвикала събития с огромна важност и мащаби.

Лито сякаш кимна на собствените си мисли. Свободните винаги бяха практикували зарибяването на своите водоеми с хищници. Пясъчните твари в своя хаплоиден период активно противодействаха на значителните струпвания на вода в близост до повърхността на планетата; и сега хищните риби шареха долу в каната. Пясъчните червеи съдържаха малки количества вода, като тази например в клетките на човешкото тяло. Но когато червеите попаднеха в огромни водни пространства, в техните химически лаборатории всичко се обръщаше с главата надолу — те буквално експлодираха в смъртоносно преобразувание, при което се получаваше опасният мелинджов концентрат, дрогата за достигане на върховно осъзнаване, ползвана в разредено състояние, за оргиите в сийча. Именно този концентрат бе превел Пол Муад’Диб през стените на Времето, за да попадне в кладенеца на пълното разпадане — нещо, което не бе дръзвало да стори досега нито едно същество от мъжки пол.

Ганима долови как трепери брат й, застанал пред нея.

— Какво си сторил? — попита тя.

Но Лито все още не искаше да се отклонява от хода на собственото си откровение:

— Колкото по-малко са пясъчните твари, толкова екологичното преоформяне на планетата…

— Те противостоят, разбира се — кимна тя, започвайки да схваща причината за страха в гласа на своя брат, въвлечен в хода на събитията против собствената си воля.

— Когато пясъчните твари изчезнат, ще ги последват и всички червеи — каза той. — Родовете и групите трябва да бъдат предупредени.

— Няма да има и подправка — добави тя.

Думите им съвсем бегло отразяваха важни страни на многоликата опасност, която и двамата виждаха след намесата на човека във взаимните връзки, установени на Дюн от дълбока древност.

— Алая го знае — каза той. — И затова злорадства.

— Как може да си толкова сигурен?

— Сигурен съм и има защо.

Сега тя бе напълно убедена в естеството на това, което бе причинило неговото безпокойство и тази убеденост я смразяваше.

— Родовете не биха повярвали, ако тя го отрече — рече замислено Лито.

Думите му засягаха основния проблем на тяхното съществуване. Каква ли мъдрост могат да очакват свободните от деветгодишни деца? Алая, която с всеки изминал ден се отчуждаваше все повече и повече от предишната си същност, бе заложила именно на това.

— Трябва да убедим Стилгар — каза Ганима.

Сякаш по даден сигнал и двамата обърнаха главите си към осветената от луната пустиня. Сега тя беше друга, променена от няколкото мига вслушване във вътрешните им гласове. За първи път те осъзнаха съвсем точно и пълно ролята на човешката намеса в заобикалящата ги среда. Чувстваха се като неделима част от една динамична система, поддържаща в деликатно равновесие установения ред. Новият светоглед предполагаше реална промяна на хода на съзнанието, която от своя страна ги заливаше с нови резултати от множеството наблюдения. Както бе казвал Лайът-Кайнс, вселената е място на несекващ разговор между различни животински популации. Пясъчната твар в хаплоидния си период бе разговаряла с тях като с животното, наричано човек.

— Племената не могат да не доловят заплахата за водата — каза Лито.

— Заплашено е нещо много по-важно от водата. Това е…

Тя млъкна, доловила действителното значение на своите думи. На Аракис водата бе върховният символ на властта. В основата си свободните оставаха един животински вид със специално предназначение, оцелели и съхранили се в пустинята, специалисти по упражняване на властта в ситуации с постоянно действащ стрес. Но след като водата се бе появила в изобилие, те също почувстваха силата на символичния преход, въпреки че добре разбираха ролята на старите потребности от първостепенна важност.

— Имаш предвид заплахата за властта — уточни тя.

— Разбира се.

— Ще ни повярват ли?

— Само ако осъзнаят ставащото и успеят да доловят липсата на необходимото равновесие…

— Уравновесеността… — започна тя, повтаряйки словата на баба си, изречени толкова отдавна. — Именно тя определя различието между народ и тълпа.

Думите й извикаха в съзнанието му образа на техния баща и той каза:

— Икономиката срещу красотата; това е приказка, по-стара от Шеба. — После въздъхна и погледна към нея през рамо: — Гани, започвам да виждам сънища-прозрения.

Тя отговори с дълбока въздишка. А той продължи:

— Вече знаех за закъснението на баба ни, когато Стилгар ни каза. Но другите ми прозрения са със съмнителна стойност.

— Лито… — тя тръсна глава с овлажнели очи. — При баща ни това дойде доста по-късно. Не мислиш ли, че може да бъде…

— Видях се покрит със защитна обвивка да бягам през дюните — рече той. — Бях и в Джакуруту.

— Джаку… — тя се окашля, за да прочисти гърлото си. — Този ужасно стар мит!

— Нищо подобно, Гани! Мястото е истинско. Трябва да намеря човека, когото наричат Проповедника. Трябва да го намеря и да го попитам.

— Мислиш ли, че той е… баща ни?

— Задай същия въпрос на себе си.

— Може и да е той — съгласи се Ганима, — но…

— Никак не ми харесва това, което знам, че ще направя — рече Лито. — За първи път в живота си разбирам моя баща.

Тя почувства, че я бе изключил от мислите си и вметна:

— Този Проповедник е сигурно някой стар мистик.

— Моля се да е така — прошепна той. — О, как се моля!

После се наклони рязко напред и се изправи. Балисетът отзвънна в ръката му при движението.

— Де да беше само Гавраил, но без рог — добави Лито. Взря се мълчаливо в пустошта, осветена от луната.

Тя също се обърна натам и видя зеленикавите светлинки на гниещата растителност към края на полето с насажденията на сийча, а после и ясните очертания на дюните, които постепенно преливаха една в друга. Да, това пространство бе живо същество. Дори когато пустинята спеше, нещо в нея все пак оставаше будно. Тя го долавяше, докато слушаше животните, пиещи вода от каната. Откровението на Лито сякаш бе преобразило нощта — бе дошъл мигът на оживяването, както и времето на разкриване на повтарящите се събития във вечната промяна — едно мигновение, в което се чувстваше дългият ход на собственото им минало на Земята, затворено в нейните спомени.

— Защо пък Джакуруту? — попита тя и решителният й тон рязко промени досегашното настроение.

— Защо ли? Не знам. Когато Стилгар за пръв път ни разказа как избили хората там, а после превърнали мястото в табу, аз помислих това, което и ти самата мислеше. Но опасността сега идва оттам… и от Проповедника.

Тя не отговори и не поиска от него да разкрие още нещо от прорицателските си видения; знаеше колко много му говори за обзелия я ужас нейното мълчание. Този път водеше към абоминацията, към съдбата на изчадието — знаеха го и двамата. Думата увисна неизречена между тях, когато той се обърна и тръгна пред нея по скалите, ала този път обратно към входа на сийча. Абоминация.

Халик подаваше с ръце сигнали, съставящи истинското послание, докато самият той високо говореше за съвсем други неща. Никак не бе му харесало малкото преддверие, определено от жреците за настоящия отчет, защото знаеше, че то е препълнено с всевъзможни приспособления за подслушване. Все пак нека се опитат да разгадаят едва забележимите знаци на ръцете. Много векове атреидите бяха ползвали това средство за връзка, ала никой не се бе оказал достатъчно проницателен, за да го разкрие.

Навън нощта бе вече настъпила, но тъй като помещението беше без прозорци, то се осветяваше от светоглобуси по ъглите на горната му част.

Мнозина от заловените се оказаха хора на Алая — предаде Халик, вгледан в лицето на Джесика, докато с висок глас й обясняваше, че разпитът продължава.

Точно както ти предположи — отговори със знаци на пръстите Джесика, а после кимна и каза:

— Гърни, очаквам подробен отчет, след като узнаем всичко необходимо.

— Разбира се, милостива госпожо — отвърна той, а пръстите му продължиха: Има нещо доста обезпокояващо. Упоени дълбоко, някои от задържаните говореха за Джакуруту, но умираха в мига, когато споменаваха това име.

Дали не е програмирано спиране на сърцето? — попитаха пръстите на Джесика, докато самата тя каза:

— Освободи ли някого от задържаните?

— Неколцина, госпожо; най-очевидния боклук.

Пръстите му отново заиграха:

Предполагаме, че е принудителен импулс за спиране на сърдечната дейност, но още не сме сигурни. Аутопсиите не са приключили. Все пак прецених, че трябва да знаеш за Джакуруту и дойдох веднага.

С моя дук винаги сме мислили, че Джакуруту е само една любопитна легенда, тръгнала най-вероятно от някакъв реален факт — предадоха пръстите на Джесика, а тя се постара да не обръща внимание на познатия мъчителен спазъм, когато споменаваше отдавна починалия любим човек.

— Какво ще наредиш? — запита високо Халик.

Джесика отговори по същия начин, заповядвайки му да се върне на космодрума и да й докладва само проверена информация по въпросния случай, докато пръстите й предаваха друго послание: Възстанови връзката с нашите приятели-контрабандисти. Ако Джакуруту е реалност, местните хора ще имат изгода от продажбата на подправка. А за тях не може да има друг пазар, освен контрабандистите.

Халик кимна леко, а пръстите му казаха:

Милостива госпожо, вече действам в тази насока.

И тъй като не можеше да не отдаде дължимото на всичко, усвоено от цял един живот, той добави:

Бъди много внимателна. Алая е твой враг, повечето от жреците са нейни хора.

Не и Джавид — отговориха пръстите на Джесика. — Той мрази атреидите. Съмнявам се дали някой друг, освен посветените, би могъл да го забележи, но за себе си съм сигурна. Той крои заговори, а Алая не е в течение.

— Поставям допълнителна стража — заяви високо Халик, като се опитваше да не забелязва недоволството, пробляснало в очите на Джесика. — Убеден съм, че лично за теб съществува опасност. Тук ли ще прекараш нощта?

— По-късно ще се прибера в Сийч Табър — каза тя и се поколеба дали да не се възпротиви на подсилването на стражата, но все пак замълча. Инстинктът на Гърни заслужаваше доверие. Мнозина от династията на атреидите го познаваха — както за своя радост, така и за болка.

— Имам още една среща, а тя е с учителя на послушниците — рече Джесика. — Последната. Ще бъда доволна, когато напусна това място.

Той сам нарече себе си Проповедника и по Аракис плъзна голям страх, че това може да се окаже Муад’Диб, върнал се от пустинята, без изобщо да е умирал. Муад’Диб би могъл да е жив, защото — виждал ли е някой неговото тяло? А между другото — виждал ли е някой тялото на когото и да е, взет от пустинята? И все пак — Муад’Диб? Някои черти и особености бяха сходни, но нито един от тогавашните люде не изрече думите: „Ето, това е Муад’Диб. Сигурен съм. Познавам го.“

Да… Нещо напомняше за него. Проповедникът бе сляп, а гнездата на очните му ябълки — черни и белязани от рана, която би могла да остане след поражение със скалорез. В гласа му се долавяше особена дълбочина и проницателност, онази, позната и непреодолима сила, която настояваше за отговор, дошъл от дълбоката същност на личността. Мнозина забелязаха тази важна подробност. Проповедникът бе прекалено мършав; грубата кожа на лицето му бе цялата в белези, а косата му сивееше. И все пак вътрешността на пустинята бе сторила същото с множество други хора. Достатъчно бе човек да се огледа, за да се убеди в това. А имаше и още един факт, пораждащ оспорване: Проповедникът бе с водач — момък от свободните, но от неизвестен сийч; той отговаряше на поставения му въпрос, че е нает да работи именно като водач. Твърдеше се, че Муад’Диб, който е знаел своето бъдеще, не е имал потребност от водач, освен в самия край на живота си, когато горестта го бе надвила окончателно — това поне всички го знаеха.

Проповедникът се бе явил в едно зимно утро по улиците на Аракийн; кафявата му, набраздена от вени ръка, бе сложена на рамото на младия водач. Момъкът, който наричаше себе си Асан Тарик, проправяше път през прахта с мирис на кремък, вдигната от ранната тълпа; той водеше своя повереник с овладяната вече сръчност на родените в сийч, без да стане нито веднъж причина за прекъсване на връзката с него.

Всички видяха, че слепецът носи обичайната бурка4 над влагосъхраняващия костюм, който недвусмислено свидетелстваше за изработка в пещерите на някой сийч в най-отдалечените краища на пустинята. Не приличаше на износените и занемарени костюми, с които си служеха днес. Тръбичките за носа, улавящи влагата от дъха, бяха обвити със сърмена бродерия, но не каква да е, а черна сърмена плетеница, срещана вече много рядко. Към маската на костюма в долната половина на лицето бяха пришити зелени превръзки за очите; превръзките изглеждаха почти изядени от пясъка, носен от бурните ветрове. Или, казано накратко, този Проповедник бе реликва от миналото на Дюн.

Гледката не можеше да не впечатли рано събраните групи от хора в зимния ден. Да видиш сляп свободен бе истинска рядкост. Законът на свободните все още отпращаше всеки слепец при Шай-хулуд. Предписанието, макар и по-слабо спазвано в днешните обилни на вода времена, оставаше неизменно. Слепите бяха дар за Шай-хулуд. Оставяха ги сами в открития блед(*), за да бъдат погълнати от огромните влечуги. В такива случаи, когато до градовете се връщаха разказите за тях, вече нищо не бе останало по местата, където все още господари бяха най-големите червеи, наричани Старци на пустинята. Така че един сляп свободен бе наистина любопитна гледка и хората спираха, за да наблюдават преминаващата двойка.

Момъкът изглеждаше на около четиринайсет стандартни години, тоест бе от новата генерация свободни, които носеха видоизменени влагосъхраняващи костюми, оставящи лицето открито. Чертите му бяха деликатни, подправката бе оцветила без остатък очите в синьо, носът бе леко щръкнал, а целият му външен вид говореше за онази безвредна на пръв поглед невинност, която нерядко прикрива цинизма на придобитото познание у младите. В противовес на него, слепецът бе останка от почти забравена епоха: широка крачка и издръжливост, които говореха за много години, прекарани по пясъците, или пък за крака, свикнали да притискат туловището на уловен червей-преносвач. Той държеше главата си с онази фиксирана от врата неподвижност, която мнозина от слепите хора не могат никога да преодолеят. Закачулената глава се раздвижваше само когато слепецът наостряше ухо за някакъв звук.

Странната двойка се промъкваше през събраната от деня тълпа, за да стигне най-после до стъпалата, които водеха нагоре през терасираната площ от множество хектари към укрепената със стръмен склон стена на Храма на Алая, подобие на кийпа на Пол. Проповедникът се заизкачва по стълбите и достигна заедно с младия си водач до третата площадка, където поклонниците на хажра(*) очакваха утринното отваряне на гигантските двери, извисяващи се над тях. Тези двери бяха достатъчно широки, за да пропуснат цяла катедрала от времето на някоя от древните религия. Говореше се, че минаването през тях превръща душата на всеки пилигрим в прашинка, толкова малка, че да съумее да мине през иглено ухо и да влезе в рая.

В края на третата площадка Проповедникът се обърна, сякаш искаше да огледа събралите се, да види с празните си очни орбити суетните и наконтени градски обитатели, някои от които бяха от племената на свободните, но дрехите им представляваха чиста имитация на влагосъхраняващи костюми; сякаш искаше да открие и обладаните от религиозна жар поклонници, току-що слезли от космическите транспортни средства на Сдружението(*) и очакващи първата стъпка към посвещението, което би следвало да им осигури място в блажения рай.

А площадката бе наистина шумна. Виждаха се поклонници на Духа на махди, в зелени горни дрехи, които носеха соколи, обучени да пищят пронизително някакъв „повик към небето“. Гласовити продавачи разнасяха храни. Имаше много неща за продан и гласовете се надвикваха един през друг; имаше и тарок от Дюн, чиито малки книжчици с коментари бяха отпечатани на шигърова жица(*). Някакъв продавач предлагаше парченца тъкан, „гарантирано докосната от самия Муад’Диб“. Друг имаше шишенца с вода, „удостоверено взети от Сийч Табър, където е живял Муад’Диб“. В цялата тази бъркотия се разговаряше на сто или дори повече диалекта на езика галах(*), примесени с грубите гърлени звуци и същинското цвъртене на периферни езици, събрани тук от Свещената Империя. Лицетанцьори(*) и дребноразмерни обитатели от предполагаеми планети на занаятчии като тези от Тлейлакс(*), подскачаха и се въртяха в кръг сред тълпата, облечени в светли дрехи. Виждаха се както сухи, така и пълни лица, обилно напоени с вода. Подобният на шепот ход на неспокойни нозе се чуваше от покритата с песъчинки металопластова материя, оформена в широки стъпала. От време на време от тази какофония се издигаше пронизителен молитвен глас: „Муаааад’диб! Муаааад’диб! Приеми настойчивата молба на душата ми! Ти, миропомазаният от Бога, приеми душата ми! Муаааад’диб!“

Наблизо, в средата на група поклонници, двама актьори рецитираха срещу няколко монети отделни пасажи от популярния понастоящем „Спор на Армистад и Лийндграх“.

Проповедникът наклони главата си, за да чуе по-добре. Актьорите бяха мъже от града, на средна възраст и с отегчителни гласове. Получил нареждане, младият водач ги описа на Проповедника. Носеха широки роби върху обилно напоените си с вода тела, по които нищо не намекваше дори за имитация на влагосъхраняващ костюм. Това бе забавно за Асан Тарик, но Проповедникът не пропусна да го сгълчи.

Актьорът, изпълняващ ролята на Лийндграх, току-що завършваше тържественото си слово:

— Ами! Вселената може да бъде разбрана само от една чувствителна ръка, способна да осъзнава. Именно тази ръка насочва ходовете на скъпоценния ви мозък и движи всичко, което тръгва от него. Тогава успявате да видите какво сте създали и ставате осъзнаващи, но само след като ръката е свършила своята работа!

Оскъдни аплодисменти възнаградиха изпълнението му. Проповедникът подуши и ноздрите му отбелязаха обилните миризми на това място: неуловимите естери от зле прогонени влагосъхраняващи костюми, маскиращите мускусни миризми от различни източници, познатия кремъчен прахоляк, издишаните аромати на неопределим брой екзотични храни, дима от рядко срещания тамян, който вече бе запален в Храма на Алая и сега се разнасяше надолу по стълбите в изкусно направлявани струи. Мислите на Проповедника бяха отпечатани върху лицето му, докато той поглъщаше всичко около себе си. И ние, свободните, стигнахме дотук!

Внезапно започнало забавление раздвижи тълпата, събрана на площадката. Пясъчни танцьори бяха излезли на площада в подножието на стълбите; петдесетина от тях — навързани един към друг с въжета от елаково дърво. Очевидно бяха танцували така няколко дни в преследване на екстазно състояние. От устите им капеше пяна и те удряха крак в такта на някаква разбираема само за тях музика. Почти половината от танцьорите висяха безчувствени на въжетата, влачени напред-назад от останалите, също като кукли на конци. Но една от тези кукли внезапно се събуди — присъстващите очевидно знаеха какво да очакват.

— Видяяях! — изпищя току-що събуденият танцьор. — Аз видяяях!

Той се противопоставяше на тегленето на другите, като стрелкаше лудешкия си поглед вляво и вдясно, без да спре да вика:

— Където стои този град, ще има само пясък! Аз го видяяях!

От тълпата на зяпачите се надигна вълна на силен смях. Присъединиха се дори новопристигналите пилигрими.

Това се оказа прекалено много за Проповедника. Той вдигна ръцете си и извика силно с глас, който несъмнено бе давал заповеди на ездачи на червеи:

— Тишина!

Цялата тълпа на площада млъкна при този боен вик.

Проповедникът насочи тънката си ръка към танцьорите, с направо плашещата прилика със слепец, който всъщност вижда, и продължи:

— Не чувате ли този човек? Богохулници и идолопоклонници! Всички до един! Култът към Муад’Диб не е самият Муад’Диб. Той го отхвърля с презрение така, както презира и вас! Пясък щял да покрие това място. Вас ще покрие пясъкът.

Сетне постави ръка на рамото на своя млад водач и нареди:

— Отведи ме оттук.

Може би Проповедникът нарочно бе подбрал думите: Той го отхвърля с презрение така, както презира и вас! Може би това бе тонът на неговия глас, по-различен от този на обикновените хора, чиято звучност със сигурност е била подготвена по каноните на „Бин Джезърит“ за да командва със съвсем прости за несвикналото ухо нюанси на едва доловима модулация. Може би това бе и резултат от присъщата загадъчност на мястото, където Муад’Диб бе живял, разхождал се и управлявал. Някой изненада в гръб оттеглящия се Проповедник с въпрос, който трепереше от религиозно страхопочитание:

— Дали Муад’Диб не се е върнал при нас?

Проповедникът спря, бръкна в кесията си под бурката и извади оттам предмет, разпознат само от близкостоящите. Това бе мумифицирана в пустинята човешка ръка, една от разпространените на тази планета шеги с тленността, които понякога случайно се намираха из пясъците, а на тях обикновено се гледаше като на послания от страна на Шай-хулуд. Ръката явно е била изсушена с плътно стиснат юмрук, в края на който се виждаше бяла кост, набраздена дълбоко от струите на пясъчните бури.

— Ето ръката на Бога и тя е всичко, което нося! — викна Проповедникът. — Говоря от името на Ръката на Бога. Аз съм Проповедник.

Някои разбраха от думите му, че това е ръката на Муад’Диб, докато вниманието на други бе привлечено от повелителното присъствие и страшния глас. По този начин Аракис научи неговото име, ала това не бе последният път, когато то беше чуто.

Стаята беше малка, с лека миризма на озон, осветена от смътното сияние на светоглобуси и металносиньото лъчение на единствения мониторен екран. Екранът бе широк около метър, а височината му — само две трети от широчината. На него се виждаше някаква безплодна камениста долина, където два Лаза тигри се хранеха с кървавите останки от наскоро убита жертва. На склона зад тигрите можеше да се забележи строен мъж във всекидневната униформа на сардукар, с отличителни знаци на левенбрех на яката. На гърдите му се виждаше табло за сервоуправление.

Пред екрана бе поставен ергономичен стол по очертанията на тялото, зает от жена със светла коса и неопределена възраст. Лицето й бе сърцевидно, а деликатните й ръце се бяха впили в страничните дръжки на стола, докато наблюдаваше. Нейната фигура бе прикрита от широко набран пеньоар, гарниран с позлата. На крачка вдясно бе застанал мъж с вид на коравосърдечен човек, облечен в брокатената и с бронзов цвят униформа на башар-адютант от старите имперски сардукари. Сивеещата му коса бе ниско остригана около правилните черти на лицето с безизразен поглед.

Жената се окашля и каза:

— Тйеканик, всичко стана, както ти бе предвидил.

— Несъмнено, принцесо — отговори с дрезгав глас башар-адютантът.

Тя се усмихна на напрежението в гласа му и попита:

— Кажи ми, Тйеканик, ще хареса ли синът ми как звучи титлата император Фарад’н?

— Принцесо, титлата му подхожда.

— Питах за друго.

— Може и да не одобри някои от нещата, сторени за придобиването на тази, хм, титла.

Тя се обърна и погледна нагоре към него с думите:

— Освен това ти беше добър служител на моя баща. Не си виновен, че той отстъпи трона на атреидите. Сигурно е, че трябва да чувстваш болката от тази загуба толкова силно, колкото…

— Принцеса Венсика има ли някакво специално поръчение за мен? — попита Тйеканик.

Гласът му, неизменно бе дрезгав, но сега в него се долови и остра нотка.

— Имаш лошия навик да ме прекъсваш — отбеляза тя.

Този път той се усмихна, при което плътно подредените му зъби светнаха срещу екрана.

— Понякога ми напомняте за баща си — каза Тйеканик. — Винаги започваше с увъртания, преди да дойде молбата за изпълнение на някаква… деликатна задача.

Тя отдръпна погледа си, за да прикрие обхваналия я гняв, и запита:

— Наистина ли смяташ, че онези Лаза тигри ще поставят моя син на трона?

— Нищо чудно, принцесо. Не можете да не се съгласите, че потомството на Пол Атреидски представлява само две сочни хапки за ония зверове. А след като близнаците вече ги няма… — той сви рамене.

— … внукът на Шедъм V е логичният наследник — довърши тя. — При условие, че съумеем да преодолеем възраженията на свободните, Ландсрада и ПОСИТ, без да споменавам оцелелите атреиди, които…

— Джавид ме уверява, че неговите хора могат да се справят съвсем лесно с Алая. За мен лейди Джесика не е сред атреидите. Има ли някой друг?

— Ландсрадът и ПОСИТ ще бъдат там, където е печалбата — каза тя, — но какво ще кажеш за свободните?

— Ще ги издавим в собствения им култ към Муад’Диб.

— По-лесно е да се рече, отколкото да се извърши, драги ми Тйеканик.

— Разбирам — кимна той. — Връщаме се към стария спор.

— Династията Корино(*) е правила и по-лоши неща, за да се добере до властта — каза принцесата.

— Но да приемем религията на този… махди!

— Моят син те уважава — напомни тя.

— Принцесо, копнея за деня, когато родът Корино ще си върне отново полагащата му се власт. Така е и с всеки друг от сардукарите тук, на Салуса. Но ако вие…

— Тйеканик! Това е планетата Салуса Секундус. Не се изкушавай от предразполагащия към мързел начин на живот, който заля нашата Империя. Цялото име, пълната титла — нужно е внимание към всяка подробност. Тези атрибути ще заровят силата на атреидите в пясъка на Аракис. Всяка подробност, Тйеканик!

Той разбираше какво цели събеседничката му с тази атака. Това бе част от ловкостта и хитрината, на която я бе научила нейната сестра Ирулан. Внезапно долови как губи почва под краката си.

— Чуваш ли ме, Тйеканик?

— Чувам, принцесо.

— Искам да приемеш религията на Муад’Диб — каза тя.

— Бих влязъл в огъня за вас, но това…

— Това е заповед, Тйеканик!

Той преглътна и се взря в екрана. Лаза тигрите бяха привършили с храненето и сега лежаха на пясъка, заети с почистване на дългите си зъби.

— Заповед, Тйеканик… разбираш ли?

— Чувам и изпълнявам, принцесо.

Но тонът на гласа му остана непроменен. Тя въздъхна:

— О, ако бе жив баща ми…

— Да, принцесо.

— Не ме подигравай, Тйеканик. Знам колко отвратително се чувстваш. Но ако ти дадеш пример…

— Принцесо, той може и да не го последва.

— Ще го последва.

Тя посочи към екрана и продължи:

— Струва ми се, че онзи левенбрех би могъл да създаде затруднения.

— Какви затруднения? Не разбирам.

— Кой знае за това с тигрите?

— Левенбрехът, който е техен дресьор…, един пилот от транспортиращото средство, вие и, разбира се… — Той се тупна в гърдите.

— А клиентите?

— Те не знаят нищо. От какво се страхувате, принцесо?

— Синът ми е достатъчно схватлив и чувствителен.

— Един сардукар никога не разкрива своите тайни — каза Тйеканик.

— Както и мъртвецът.

Тя се пресегна и натисна червения бутон под светещия екран.

Лаза тигрите вдигнаха главите си. Изправиха се и погледнаха нагоре към левенбреха. После с еднакви движения се обърнаха и се закатериха по хълма.

Все още спокоен, левенбрехът натисна някакъв бутон, на командното си табло. Движенията му бяха уверени, но тъй като котките не спряха своя бяг, внезапно го обзе паника, докато продължаваше да натиска копчето с всичка сила. По лицето му се четеше пълно стъписване, а ръката му посегна към бойния нож на кръста. Това движение обаче явно бе закъсняло твърде много. Сякаш загребваше въздуха, една лапа го удари в гръдния кош и той полетя към каменистата почва. Още при падането му другият тигър го захапа за врата и го разтърси. Гръбначният стълб бе счупен.

— Внимание към всяка подробност — повтори принцесата. Тя се обърна и настръхна, като видя как Тйеканик измъкна ножа си. Но той й го подаде с дръжката напред.

— Може би бихте искали да си послужите с него, за да се погрижите за още една подробност — каза мъжът.

— Върни го обратно в канията и не се прави на глупак! — Разбесня се тя. — Тйеканик, понякога ме караш да…

— Принцесо, този човек го биваше много. Беше един от моите най-добри.

— Един от моите най-добри — поправи го тя.

Другият пое дълбоко дъх и запита, докато прибираше ножа:

— А моят пилот?

— Ще го приемем като нещастен случай — рече принцесата. — Предупреди го да си отваря очите на четири, когато връща тигрите. И, разбира се, след като предаде нашите любимци на хората на Джавид…

После отново погледна към неговия нож.

— Това заповед ли е, принцесо?

— Да.

— А аз дали ще трябва да се пробода сам или вие ще поемете грижата за тази, хммм, подробност?

— Тйеканик, ако не бях напълно сигурна, че ти би паднал върху ножа си по моя заповед, нямаше да се намираш до мен с оръжие в ръка.

Той отново преглътна, загледан в екрана. Тигрите се хранеха. Тя не погледна към тях, а продължи да го фиксира втренчено, докато изричаше:

— Освен това, ще кажеш на нашите клиенти никога вече да не водят двойки деца, които отговарят на описанието.

— Както наредите, принцесо.

— Тйеканик, остави този тон, когато разговаряш с мен.

— Тъй вярно, принцесо.

Тя плътно стисна устни, преди да попита:

— Още колко костюма останаха?

— Шест комплекта горни дрехи с влагосъхраняващи костюми и обувки за пясък, всички с опознавателните знаци на атреидите.

— Тъканта им богата ли е като на тази двойка? — тя кимна към екрана.

— Подходяща е за царски особи, принцесо.

— Пълно внимание към подробностите — напомни отново тя. — Облеклото ще бъде изпратено на Аракис за нашите царствени братовчеди. Разбираш ли, Тйеканик, че то ще бъде дар от моя син?

— Напълно, принцесо.

— Кажи му да напише подходящо съпроводително писмо. Трябва изрично да спомене, че изпраща своя дребен подарък в знак на привързаност към рода на атреидите. Нещо подобно.

— А по какъв случай?

— Рожден ден или някакъв друг празник, Тйеканик. Оставам на, теб да решиш. Аз ти вярвам, приятелю.

Мъжът я погледна, без да каже нищо. Лицето й се сгърчи, преди тя да добави:

— Не може да не го знаеш. Кому да се доверя след смъртта на моя съпруг?

Той сви рамене с мисълта, колко ревностно тя подражава на паяка. В никакъв случай не биваше да влиза в интимни отношения с нея, в каквито подозираше своя левенбрех.

— Тйеканик — рече тя, — има още една подробност.

— Слушам, принцесо.

— Моят син е подготвен да властва. Ще дойде време, когато ще бъде длъжен да грабне меча със собствената си ръка. Ти ще узнаеш за настъпването на този момент. Искам незабавно да бъда уведомена.

— Както наредите, принцесо.

Тя се облегна назад и се взря многозначително в него с думите:

— Знам, че не одобряваш постъпката ми. Но за мен това няма значение, докато си спомняш урока с левенбреха.

— Той наистина беше много добър, но се оказа подходящ само за еднократна употреба. Така е, принцесо.

— Моята мисъл бе друга!

— Така ли? Тогава, не разбирам.

— Една армия — рече тя, — се състои от напълно заменяеми частици, пригодени за еднократна употреба. Именно това е поуката от случая с левенбреха.

— Заменяеми частици — повтори мъжът. — Дали и върховното командване…

— Тйеканик, без върховно командване съществуването на която и да е армия рядко има смисъл. Ето защо ти ще приемеш религията на махди и в същото време ще започнеш кампания за приемане на неговата вяра и от моя син.

— Незабавно, принцесо. Все пак, предполагам, че не искате от мен да занемаря неговата подготовка в другите бойни изкуства за сметка на тази, хм, религия?

Тя рязко се надигна от стола, мина покрай него с широка крачка, спря до вратата и каза, без да се обръща:

— Тйеканик, някой ден сигурно ще се случи прекалено силно да предизвикаш моето търпение.

След това излезе.

— Длъжна съм да ти кажа нещо — рече Джесика, — макар и да знам, че думите ми ще ти припомнят множество случки от общото ни минало, а това е рисковано за теб.

Тя замълча, за да прецени реакцията на Ганима. Двете бяха сами, седнали на ниски възглавници в едно от спалните помещения в Сийч Табър. Значителен опит и умение бяха необходими, за да се стигне до тази среща, а Джесика никак не бе сигурна, че е била единственият изпълнител на нужните за целта обходни маневри. Видът на Ганима говореше, че е подготвена за всяка нейна стъпка.

От съмването бяха изтекли почти два часа, така че вълненията по посрещането и опознаването бяха приключили. Джесика с усилие върна своя пулс в нормалния му ритъм, след което съсредоточи вниманието си върху стаята с каменни стени, тъмни драперии по тях и жълти възглавници. За да може да реагира адекватно на струпалите се вълнения, тя с изненада се улови, че за първи път от много години насам си припомня Молитвата против страх от ритуалните предписания на „Бин Джезърит“.

„Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен, А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.“

Тя мълчаливо го изрече, след което дълбоко пое дъх.

— Понякога помага — рече Ганима. — Молитвата имам предвид.

Джесика притвори очи, за да скрие изумлението си от подобна проницателност. Отдавна не бе срещала човек, способен да чете с такава точност нейните мисли. Фактът бе наистина разстройващ, особено пък предизвикан от интелект, скрит зад маската на детско личице.

Застанала открито срещу своя страх, Джесика отвори очи и разпозна източника на огромното си вълнение: Страхувам се за внуците си. Нито едно от децата не носеше позорното петно на абоминацията, с което парадираше Алая, макар че видът на Лито говореше без съмнение за нещо страховито, което той упорито крие. Именно поради тази причина Лито бе умело отстранен от настоящата среща.

Обзета от внезапен импулс, Джесика потисна дълбоко вкоренените в нея маски на чувствата, тъй като много добре знаеше, че тук ползата от тях е почти никаква, а те поставяха прегради срещу така необходимото установяване на истинска връзка. Тези бариери не бяха падали от времето на любовните мигове с нейния дук и сега тя почувства едновременно облекчение и болка. Оставаха факти, които нито една молитва не бе способна да заличи като съществуващи в съзнанието.

За тях не можеше да не се държи сметка. Някои елементи от проницателността и способността за прозрения на Пол се бяха пренаредили и времената бяха догонили неговите деца. Напомняха на магнит в празно пространство — злини и злоупотреби с властта се струпваха около тях.

Ганима, която следеше бързо сменящите се чувства по лицето на своята баба, недоумяваше защо Джесика се бе оставила без какъвто и да е контрол.

С удивителен синхрон на движенията на главите си двете се обърнаха една към друга; погледите им се срещнаха и потънаха дълбоко в самите себе си. Започна размяна на мисли без думи.

Джесика: Искам да разбереш колко се страхувам.

Ганима: Сега знам, че ме обичаш.

Бързо отминалият миг установи пълно доверие.

Джесика каза:

— Когато татко ти беше още момче, доведох в Каладън една света майка, за да го подложи на изпитание.

Ганима потвърди с кимване. Споменът за случая бе прекалено силен и жив.

— Ние от „Бин Джезърит“ винаги сме внимавали да бъдем сигурни, че отглежданите от нас деца са хора, а не зверове. Човек не всякога може да съди по външния вид.

— Такъв е бил пътят ви — рече Ганима.

Споменът заля нейното съзнание с образа на старата бин-джезъритка Гайъс Хелън Мохайъм. Тя бе отишла в замъка на Каладън с отровния гом джабър(*) и кутията с изгарящата болка. Ръката на Пол (дланта на Ганима в споделения спомен) се сгърчи като при агония благодарение на същата тази кутия, докато старата жена говореше за мигновена смърт, ако ръката се отдръпне от мястото на болката. Нямаше никакво място за съмнение относно смъртта при вида на иглата, поставена срещу врата на детето, а монотонният глас на възрастната жена говореше за най-важното:

— Чувала си за животни, които прегризват крака си, за да се освободят от капана. Така те решават по свой начин въпроса за съществуването си, но човекът остава в капана, изтърпява болката и се преструва на умрял с мисълта да убие ловеца и да премахне заплахата, грозяща него и рода му.

Ганима разтърси глава при спомена за болката. Ужасната изгаряща болка! Така непоносима! Пол си бе представил как кожата на агонизиращата му ръка в кутията почернява и се свива, а месестата тъкан се сбръчква и скапва, докато останат само овъглените кости. В действителност всичко е било измама — ръката му бе останала невредима. Но преживеният отново спомен покри с пот челото на Ганима.

— Разбира се, аз не мога да имам твоите възприятия за станалото тогава — каза Джесика.

Все още в плен на видението, Ганима зърна за миг баба си в друга светлина: какво ли би могла да стори тази жена, принудена да действа единствено по каноните на някогашната си подготовка в бин-джезъритската школа! Това повдигаше нови въпроси за връщането на Джесика на Аракис.

— Безсмислено е с брат ти да ви подлагат отново на същото изпитание — каза Джесика. — Вече знаете всичко за него. Длъжна съм да приема, че след като сте човешки същества, няма да злоупотребявате със силите, които сте наследили.

— Но ти дори не си го и предположила — отговори Ганима. Джесика примигна, усетила как преградите полека се връщат на предишните си места, и пак ги отхвърли решително. Попита:

— Вярваш ли, че те обичам?

— Да.

Ганима вдигна ръка преди баба й да заговори и продължи:

— Но тази любов не би ти попречила да ни унищожиш. Знам твоя аргумент: „по-добре е човекът-звяр да умре, отколкото да възпроизведе себе си.“ И той е още по валиден, ако човекът-звяр носи името на атреидите.

— Поне ти си човешко същество — измърморя Джесика. — Тук мога да разчитам на инстинкта си.

Ганима долови искреността в нейните думи, преди да каже:

— Но не си сигурна за Лито.

— Не съм.

— Абоминацията ли имаш предвид?

Джесика успя само да кимне.

— Все пак и двамата съзнаваме опасността — тихо изрече Ганима. — Можем да я преценим по ставащото с Алая.

Джесика покри очите си с длани и помисли: Дори обичта не е достатъчно силна защита срещу натрапващите се факти от действителността. Ясно съзнаваше, че все още обича дъщеря си, виейки мълчаливо срещу силата на съдбата. Алая! О, Алая! Така съжалявам за моя дял в твоето унищожаване.

Ганима високо се изкашля.

Джесика свали ръцете си. Мога да жаля горката си дъщеря, но сега има други неотложни неща.

После каза:

— Значи и двамата сте разбрали какво става с Алая.

— Лито и аз следихме внимателно събитията. Не можехме да ги предотвратим, въпреки че обсъждахме различни варианти.

— Сигурна ли си, че брат ти е защитен от подобна беда?

— Напълно.

Спокойната увереност на нейното твърдение бе повече от убедителна. Джесика почувства, че я приема напълно. И запита:

— Как успяхте да се предпазите?

Ганима обясни начина, с помощта на който двамата с Лито бяха съумели да избягват транса, предизвикан от подправката — разликата бе дошла от твърде честото прибягване на Алая към нея. Сетне продължи с разказа за неговите съновидения и плановете, които бяха обсъждали, включително и този за Джакуруту.

Джесика кимна в знак на съгласие и рече:

— Алая все пак е атреидка, а това води до големи усложнения.

Ганима замълча, след като внезапно бе схванала, че Джесика продължава да тъгува за своя дук, сякаш той бе умрял едва вчера, и че ще тачи името и паметта му независимо от всякакви заплахи. Спомените от личния живот на дука заляха съзнанието на Ганима, като едновременно потвърдиха нейното заключение и го направиха по-приемливо благодарение на разбирането.

— А сега — продължи с рязък глас Джесика, — как стоят нещата с този Проповедник? Вчера до мен стигнаха обезпокоителни сведения.

Ганима сви рамене, преди да започне:

— Би могъл да е…

— Пол?

— Да, макар че лично не сме го видели.

— Джавид се надсмива над подобни слухове — рече Джесика.

Ганима се поколеба, преди да попита:

— Вярваш ли на този Джавид?

Ледена усмивка се появи на устните на баба й едновременно с думите:

— Не повече от теб.

— Според Лито той се присмива там, където не трябва — поясни Ганима.

— Да не говорим повече за смеховете на Джавид — отсече Джесика. — Все пак приемаш ли сериозно мнението, че моят син е все още жив и се е завърнал в този вид?

— Приемам го за възможно. И Лито…

Ганима изведнъж почувства сухота в устата си, като си спомни за страховете, свили сърцето й. Преодоля ги с усилие и продължи да разказва за други откровения от прорицателските сънища на брат си. Джесика кимаше с глава тъй, сякаш думите я удряха.

— Лито настоява, че трябва да намери този Проповедник, за да се увери лично — вметна Ганима.

— Да… Разбира се. В никакъв случай не биваше да си тръгвам оттук. Постъпих страхливо.

— Защо се обвиняваш? Ти стигна до самия предел. Знам го. Знае го и Лито. Дори Алая сигурно си дава сметка за това.

Джесика постави ръка на гърлото си и леко го разтри, преди да изрече:

— Да, проблемът, носещ името на Алая.

— Тя оказва странна притегателна сила върху Лито — поде Ганима. — Ето защо поисках да се срещнем сами. Той е съгласен, че нейният случай е безнадежден, но още търси начини да я разбере. Има и друго, което е твърде обезпокоително. Когато започна да говоря за нея, брат ми се унася и заспива. Той…

— Да не би да му дава упойващи средства?

— Не, в никакъв случай — рязко тръсна глава Ганима и добави:

— Но е странно съпричастен. А в съня си… често споменава Джакуруту.

— Отново същото! — възкликна Джесика, като си припомни доклада на Гърни за съзаклятниците, заловени на космодрума.

— Понякога се страхувам, че Алая иска Лито да търси и намери Джакуруту — рече Ганима. — Винаги съм го приемала за легенда. И ти, нали?

Джесика потръпна с думите:

— Ужасна история. Ужасна.

— Какво трябва да сторим? — попита Ганима. — Боя се от преравянето на моите спомени в паметта на всичките животи…

— Гани! Твърдо те съветвам да не го правиш. Не бива да рискуваш…

— То може да се случи дори ако не поема този риск. Откъде знаеш какво точно е станало с Алая?

— Не! Трябва да ти се спести подобно… овладяване.

Тя процеди думата през зъби и продължи:

— Значи… Джакуруту, така ли? Изпратих Гърни да намери това място, ако то съществува.

— Но как би могъл той... О, разбира се — контрабандистите.

Джесика се улови как млъква при поредното доказателство за съгласуваните действия на ума на Ганима и това, което трябваше да бъде вътрешно осезание на останалите в нея. Също и на мен! Колко необикновено е наистина, помисли Джесика, че тази млада плът може да носи всички спомени на преживяното от Пол, поне до мига, в който семенната му течност се бе отклонила от собственото си минало. Това беше същинско нахлуване в интимния свят на душата, срещу което се противеше нещо прастаро в самата нея. В същия миг тя усети как отвсякъде я обвива абсолютно непоколебимата присъда на „Бин Джезърит“: абоминация! Но в това дете имаше и нещо ласкаво и топло, някаква силна готовност да се пожертва за своя брат, която не можеше да бъде пренебрегвана. Ние сме един живот, който протяга ръка към мрачното бъдеще — помисли Джесика. — Ние сме една кръв. Подготвяше се да приеме събитията, приведени в движение от самата нея и Гърни Халик. Лито трябваше да бъде отделен от сестра си и обучен така, както настояваше Сестринството.

Още съвсем млада, Алая Атреидска бе посвещавала часове от времето си на транса на прана-бинду в опити да подсили собствената си скрита същност срещу яростната атака на всички останали. Тя знаеше откъде идва проблемът — мелинджът бе неизбежен в обкръжението на сийча.

Подправката изобилстваше навсякъде: в храната, водата, въздуха и дори в тъканта на завивките, в които плачеше през нощта. Много рано тя разбра за какво служи оргията в сийча, когато племето се опиваше с водата от смъртта на някой червей. По време на оргията участниците освобождаваха струпалите напрежения в собствената си генетична памет, като отхвърляха съпътстващите ги спомени.

За нея обаче нямаше никакво освобождаване, никакво отхвърляне. Тя бе стигнала до пълното осъзнаване дълго преди да се роди. С него дойде и катастрофалният прелом, предизвикан от заобикалящата я действителност — заключена в утробата на майка си, без да може да се отклони от онази напрегната и неизбежна връзка с всички свои предшественици, със самоличността на преминалите след смъртта си в лейди Джесика при единението на подправката и тау(*). Още преди да се роди, Алая вече притежаваше всяко зрънце познание, нужно на една света майка от „Бин Джезърит“; много, много повече в сравнение с всички останали. В това познание бе заложено и приемането на една ужасяваща реалност — абоминацията. Цялата маса на вече познатото отслабваше нейните сили. Предроденото не беше успяло да избяга. Въпреки всичко Алая бе воювала с най-изявените в злината си свои предходници; известно време се радваше на пировата победа, заела детството й. Бе постигнала осъзнаването на самата себе си като личност, но това не беше я избавило от неочакваните появи на онези, които посредством нея изживяваха своите върнати назад животи.

Някога и с мен ще бъде същото — каза си тя. Мисълта направо я смрази. Винаги досега бе принудена да продължава напред криешком и да лицемери през своя живот на дете, излязло от собствените й слабини, досаждащо непрестанно в стремежа си да улови с помощта на своето съзнание нещо, което да притури към получения вече опит.

Страхът вилнееше в нейното детство. Задържа се упорито и в пубертета. Тя сама се бе сражавала с него. Кой би могъл да разбере каква помощ й е необходима? В никакъв случай не и нейната майка, която не бе успяла да се откъсне достатъчно далеч от присъдата на „Бин Джезърит“: предроденото е Абоминация.

Дойде и нощта, когато нейният брат излезе сам в пустинята, за да потърси смъртта, предоставяйки се на Шай-хулуд, което се очакваше от всеки ослепял свободен. Само след около месец Алая се омъжи за Дънкан Айдахо, учителя по фехтовка на Пол, който бе изтръгнат от ръцете на смъртта като ментат благодарение на уменията на тлейлаксианците. Майка й с бягство се завърна на Каладън. А близнаците на Пол бяха законно поверени на Алая. Освен това тя оглавяваше регентството. Товарът на отговорностите бе пропъдил старите страхове и тя предостави почти без остатък себе си на живеещите в нея, като искаше от тях съвети и се отдаваше на транса от подправката в търсене на определящи пътя й видения.

Кризата дойде един ден, подобен на много други, през пролетния месец лааб; случи се в ясно утро, в централната кула на крепостта на Муад’Диб, когато от полюса вееше студен вятър. Алая още носеше жълтия цвят на траура, олицетворяващ немощното слънце. През изтеклите няколко седмици тя все по-упорито се противопоставяше на вътрешния глас на своята майка, която се подиграваше с приготовленията за превръщане на Храма в средище на наближаващите Свети Дни.

Тягостното усещане за присъствието на Джесика непрестанно отслабваше, докато най-сетне се превърна в лишено от лик настояване, че за Алая би било по-добре да се занимава със законодателството на атреидите. Нови животи започнаха да искат настойчиво своето време за поява. Алая долови, че е отворила бездънна яма, от която заизлизаха лица, подобни на ято ненаситни скакалци, докато най-сетне успя да съсредоточи вниманието си върху едно от тях, твърде много приличащо на звяр — стария барон Харконен. В страхотен изблик на гняв изкрещя пронизително към всички в себе си, с което спечели временно затишие.

Спомни си това, докато правеше обичайната си разходка преди закуската в градината на покрива на централната кула. В пореден опит да спечели битката в душата си тя се опита да събере цялата мощ на своето съзнание чрез предупреждението на Года към Зенсуни(*): „Оставяйки под себе си стълбата, човек може да падне и нагоре!“

Но светлината на утрото по канарите на Защитната стена продължаваше да отвлича нейното внимание. Разсадената жилава и мъхеста трева покриваше пътеките на градината. Когато отклони погледа си от стената, Алая видя роса по тревата — цялата уловена през нощта влага. В следата, останала след нея, сякаш бе минала тълпа.

Зави й се свят от това множество. Всяка отделна следичка носеше отпечатъка на някое лице от огромната тълпа в самата нея.

Опита се да съсредоточи вниманието си върху онова, което загатваше тревата. Наличието на обилна влага говореше за големия напредък, който бе направило екологичното преобразуване на Аракис. Климатът на тукашните северни ширини ставаше по-топъл; увеличаваше се съдържанието на въглероден двуокис в атмосферата. Тя си припомни колко много нови хектара площ щяха да бъдат покрити със зелени растения през идващата година, а само за един хектар бяха необходими трийсет и седем кубически фута вода.

И все пак, въпреки многобройните опити да разсъждава за подобни обикновени неща, не съумяваше да отпъди мислите на всички, събрани в нея — мисли, които като акули се въртяха в стесняващи се кръгове. Тя сложи ръка на челото си и го притисна. Храмовите стражи бяха довели вчера по залез затворник, чиято съдба трябваше да реши; наричаше се Есас Пеймон и бе дребен, мургав човек на служба при един от по-незначителните родове — този на Небирос, който търгуваше с ритуални предмети ръчна изработка и с дребни манифактурни артикули с декоративно предназначение. Вече се знаеше, че Пеймон е агент на ПОСИТ със задача да даде преценка за годишната реколта на подправката. Алая тъкмо се канеше да го прати в подземния затвор, когато той с висок глас протестира срещу „несправедливостта на атреидите“. Това можеше да му струва незабавна смърт на триногата за бесене, но Алая бе впечатлена от дързостта му. Тя заговори строго и начумерено от своя трон, откъдето произнасяше присъдите, опитвайки се да го сплаши, за да научи нещо повече от онова, което вече бе казал по време на разпита.

— Защо нашият добив на подправка е толкова интересен за Почтения Съюз? — попита Алая. — Кажи ми и може да ти спасим живота.

— Задачата ми е само да събирам данни за това, което се търси като стока — рече Пеймон. — Не зная нищо за по-нататъшния път на събраното от мен.

— Нима за такава жалка изгода заставаш срещу нашите царствени планове?

— Царските особи никога не обмислят възможността и ние да имаме свои планове — контрира той.

Привлечена от отчаяната му дързост. Алая внезапно попита:

— Есас Пеймон, ще работиш ли за мен?

Той се захили и мургавото му лице просветна, преди да отвърне:

— Беше готова да ме премахнеш без колебание. Какво ще е това ново качество, което внезапно вдигна моята цена?

— Стойността ти се определя от нещо неособено сложно, но с практическо приложение — поясни тя. — Ти си смел. Затова ще те наеме този участник в търга, който предложи най-високата цена. А аз мога да наддавам най-много в цялата империя.

Той веднага назова впечатляваща сума като възнаграждение за своите услуги; Алая се изсмя и контрира с число, което според нея бе по-разумно, а и несъмнено доста по-голямо от всяка друга заплата, която беше получавал досега. После добави:

— Разбира се, прибавям към това и подарения ти живот, за който, както предполагам, си готов да поискаш още по-необичайна цена.

— Съгласен! — извика Пеймон.

По знак на Алая той бе изведен от Зиаренко Джавид, неин церемониалмайстор на срещите с молители и провинени.

След по-малко от час, когато тя се готвеше да си тръгне от залата за произнасяне на присъди и други решения, Джавид припряно влезе и съобщи, че са чули Пеймон да изговаря тихо гибелния стих от Оранжевата Католическа Библия: „Maleficos non patieris vivere.“

„Не бива да се оставя жива една вещица“ — преведе си сама Алая. Такава била благодарността му значи! Та той е просто един от заговорниците срещу нейния живот! Почти задавена от гняв, какъвто досега сякаш не бе изпитвала, тя се разпореди за незабавна екзекуция на Пеймон и за предаване на тялото му в дестилационната инсталация на Храма, където поне водата от него щеше да има някаква стойност.

Цялата нощ я преследва мургавото му издължено лице.

Опита всички похвати срещу натрапчивия образ, като цитираше Бу Джи от книгата на свободните за Креос:

„Нищо не се случва! Нищо не се случва!“

Но Пеймон не се отдели от нея през цялата изнурителна нощ, чак до зашеметяващия нов ден, когато тя зърна същото лице, присъединило се към останалите, отразени в разноцветните като скъпоценни камъни капки на росата.

Една пазачка от свитата я повика за закуска от вратата под покрива, разположена зад нисък жив плет от мимози. Алая въздъхна. Малка бе възможността за избор между преизподните: цялата ужасна глъчка в нейното съзнание и врявата на прислужниците — гласове, безполезни до един, но упорити в своите искания и подобни на шума в пясъчен часовник.

Без да обръща внимание на стражата, Алая се загледа през градината на покрива към Защитната стена. Една бахада бе оставила там широк отвор, приличащ на изтъркано ветрило над част от нейното царство. Пясъчната делта привличаше погледа със своя контур, очертан от утринното слънце. Хрумна й, че някой непосветен би приел огромното ветрило като доказателство за някогашно речно течение; въпреки че то не бе нищо повече от мястото, където нейният брат бе разбил Защитната стена с мощта на ядрения арсенал на атреидите, за да отвори широк друм за пясъчните червеи от пустинята, повели войските на свободните към тяхната изумителна победа над падишах-императора Шедъм V. Сега широк канат(*) носеше вода откъм далечната страна на Защитната стена, за да спира набезите на пясъчните червеи. Те не можеха да преминават през открити водни пространства — водата ги отравяше.

Да имах такава преграда и в собствения си разсъдък — помисли тя.

Мисълта подсили зашеметяващото я усещане за откъсване от действителността.

Пясъчни червеи! Пясъчни червеи!

В паметта й се появи поредица от изображения на червеи: могъщият Шай-хулуд, създател на света на свободните, смъртоносният звяр от дълбините на пустинята, който отделяше безценната подправка. Колко необикновен бе този пясъчен червей, израсъл от жилавото, със сплесната форма месо на пясъчните твари. Те също приличаха на отрупаното множество в нейното съзнание.

Пясъчните твари, притиснати плътно към скалната маса на планетата, представляваха живи водоеми; те задържаха водата, така че да остане жив роденият от тях ужасен хищник. Алая долови аналогията — някои от другите в нейното съзнание притежаваха опасни сили, които биха могли да я унищожат.

Пазачката отново я повика за закуска с ясно доловима нотка на нетърпение.

Алая се обърна и с гневен жест я отпрати. Служителката се подчини, но вратата на покрива изтрещя.

Този трясък сякаш върна Алая към всичко, което се бе опитала да отхвърли от себе си. Другите животи се надигаха като страховита вълна. Всеки от тях сякаш притискаше нейните центрове за вътрешно виждане и образуваше същински облак от лица. Кожата на някои от лицата бе покрита с петна от краста, други бяха загрубели и с черни като сажди сенки, устните на трети приличаха на бонбони срещу екзема. Натискът на този рояк я заля със силата на течение, което трябваше да я понесе, за да може тя да се гмурне и изплува от него.

— Не — пошепна Алая. — Не… Не искам.

Насмалко не се строполи на пътеката; задържа я една пейка близко до нея, която пое отпадналото й тяло. Опита се да седне, но не успя, така че просто се отпусна върху студения металопласт, без да спре да шепне своя отказ. Огромната вълна продължаваше да се надига в душата й.

Чувстваше опасността и от най-незначителната проява на внимание, но въпреки това се опитваше да долови всяко отделно възклицание на затворените в нея усти, вдигащи ужасна врява. Какофонията на гласовете им молеше за отзивчивост: „Мен! Мен! Не, мен!“ Но тя много добре знаеше, че ако само веднъж обърне някому внимание, ще бъде напълно изгубена. Ако отдели едно лице от множеството и последва повика, идващ от него, все едно че се предаваше на същата егоцентрична сила, с която споделяше собствения си живот.

Причината е в твоето прозрение — пошепна някакъв глас.

Тя покри ушите си с ръце, докато мислеше; Аз не съм прорицателка! Трансът не ми действа!

Но гласът упорстваше:

Щеше да подейства, ако сама бе му помогнала.

— Не… Не… — продължи да шепне тя.

И други гласове се промъкнаха в нейното съзнание. Аз, Агамемнон, също твой предшественик, искам време за разговор!

— Не… Не…

Тя все по-силно притискаше с ръце ушите си докато не усети болка. Някакъв налудничав кикот попита в главата й: Какво стана с Овидий? Глупак. Той е също като Джон Бартлет.

Имената не й говореха нищо при сериозната опасност, в която бе изпаднала. Искаше й се да изпищи веднъж срещу всички тях и да повтори писъка си срещу останалите гласове, но не успя да издаде нито звук.

Жената от стражата, пратена повторно на покрива от старшите по служба, надникна от вратата зад мимозите, видя Алая на пейката и каза на друга до нея:

— Аа, почива си. Нали видя, че не спа добре миналата нощ. Хубаво е да вземе заха, утринната почивка.

Алая не чу своята телохранителка. Съзнанието й бе заето с кресливо пеене:

Ние сме старци, весели чудаци! Ура!

Гласовете отекваха в черепната й кутия.

Полудявам — помисли тя. — Губя разума си.

Краката й помръднаха немощно. Чувстваше, че ако може да заповяда на тялото си да побегне, би се спасила. Трябваше да се измъкне, за да не позволи на вътрешната вълна да я завлече в мълчанието, където душата й щеше да бъде отровена завинаги. Но тялото не й се подчиняваше. Най-могъщите сили на империята щяха да изпълнят всяка нейна прищявка, ала със собственото й тяло нещата стояха по друг начин.

Един глас отвътре се изкиска и продължи: Детето ми, погледнато от една страна, всяко съзидателно произшествие представлява катастрофа. Басовият глас протътна в ушите й, след това отново изхихика, сякаш искаше да иронизира собствената си надутост:

Аз ще ти помогна, мило дете, но и ти трябва да сториш същото за мен.

На фона на надигащата се зад басовия глас врява, Алая продума с тракащи зъби:

— Кой… Кой…

Пред нея се появи някакво ново лице. То бе усмихнато и толкова пълно, сякаш бебешко, ако не се броеше жадното нетърпение в очите. Тя направи опит да се отдръпне, но успя само да обхване с вътрешния си поглед едно тяло, прикрепено към лицето. Тялото бе противно на вид с извънмерната си дебелина и облечено с роба, от малките издутини на която се разбираше, че за тлъстината е била нужна опората на преносими суспенсори(*).

— Ето ме — избоботи басовият глас, — дядо ти по майчина линия. Ти ме знаеш. Аз бях барон Владимир Харконен.

— Но ти… Ти си мъртъв! — едва изрече тя.

— Разбира се, мила моя! Повечето от нас, които са в теб, сме мъртви. Но никой от останалите не иска реално да ти помогне. Не те разбират.

— Махни се — помоли Алая. — Искам да се махнеш.

— Но ти имаш нужда от помощ, внучке — започна да спори гласът на барона.

Господи, как изглежда, помисли тя, докато наблюдаваше образа му на екрана зад затворените си очи.

— Искам да ти помогна — с подмамващо ласкателство продължи баронът. — Другите в теб с всички сили се стремят да поемат пълен контрол над съзнанието ти. Всеки от тях е готов да неутрализира твоята сила. Докато аз… Аз искам едно мъничко местенце само за мен.

Отново другите животи в нея вдигнаха познатата глъчка. Вълната пак заплашваше да я погълне, когато гласът на майка й изпищя пронизително. Алая помисли: Тя не е мъртва.

— Млъкнете! — разпореди се баронът.

Алая долови как собствените й желания подсилват действието на тази заповед, правейки така, че тя да отзвъни през цялото й съзнание.

Почувства като приятно хладен душ настъпилата в нея моментна тишина, сред която долови постепенно забавящите се удари на собственото си сърце.

Увещаващият глас на барона отново нахълта без покана:

— Виждаш ли? Заедно сме непобедими. Помогнеш ли ми, и аз ще ти помогна.

— Всъщност… Какво искаш? — тихо попита тя.

Замислен и тъжен израз се настани върху тлъстото лице, останало на екрана на нейните затворени очи, преди то да проговори:

— Е-е, мила моя внучке, искам няколко съвсем малки удоволствия. Позволявай ми от време на време контакт с твоите сетива. Никой друг няма да узнае. Остави ме да усетя част от твоите преживявания, когато те прегръщат ръцете на твоя любовник, например. Не е ли нищожно това, което искам?

— Д-да.

— Добре, хубаво — засмя се ликуващо баронът. — Като отплата, мила ми внучке, мога да ти помогна с много неща. — Мога да ти давам съвети и да те подкрепям. Ще останеш недосегаема както отвън, така и отвътре. Ще преодоляваш всяка съпротива. Историята ще замлъкне за твоя брат и ще цени високо само тебе. Бъдещето ще бъде твое.

— Значи… Няма да позволиш на другите да вземат връх?

— Те не могат да застанат срещу нас двамата! Поотделно сме уязвими, но щом сме заедно, заповедите даваме ние. Ще ти покажа. Слушай! Баронът млъкна и се оттегли едновременно със своя образ и осезаемото си вътрешно присъствие. След него не нахълта нито един спомен, лице или глас на другите животи в нея.

Алая си позволи несигурна въздишка.

Но заедно с въздишката се появи нова мисъл. Тя силом овладя съзнанието й, сякаш бе нейна, макар да се долавяха и други тихи гласове.

Старият барон е олицетворение на злото. Той уби баща ти. Насмалко не уби теб и Пол. Опита, но не успя.

Тя отново чу басовия глас на барона, но сега лицето му така и не се появи.

— Наистина, щях да те убия. Нима не бе застанала на пътя ми? Но онзи спор свърши. Сега ти си новата истина.

Алая се улови как кима, грапавата повърхност на пейката леко ожули бузата й.

Думите му бяха правдиви. Логиката в тях бе подсилена от едно познато бин-джезъритско наставление: „Целта на спора е да се промени естеството на истината.“

Да… От „Бин Джезърит“ биха го казали точно с тези думи.

— Абсолютно вярно! — рече баронът. — Аз съм мъртъв, а ти си жива. Моята форма на съществуване е прекалено деликатна. Аз съм само памет на собствената си личност, намираща се в теб. И изпълнявам твоите заповеди. Искам тъй малко срещу мъдрите съвети, които съм длъжен да ти давам.

— Какво ще ме посъветваш да направя сега? — попита тя, надявайки се да го провери.

— Безпокоиш се за снощната си присъда — отвърна той. — Не си сигурна дали думите на Пеймон са ти докладвани вярно. Може би Джавид е видял в него заплаха за облеченото си в твоето доверие място. Нима не това е обзелото те съмнение?

— Д-да.

— А то почива на внимателно наблюдение, нали? Джавид се отнася с нарастваща интимност към личността ти. Дори Дънкан го е забелязал, така ли е?

— Знаеш, че е така.

— Тогава всичко е наред. Направи от Джавид свой любовник и…

Не!

— Дънкан ли те безпокои? Но твоят съпруг е ментат-загадка. Той не може да бъде повлиян или наранен от работата на плътта. Не си ли долавяла понякога колко далече се намира от теб?

— Но, но той…

— Като ментат Дънкан веднага би разбрал, стига това да го интересува, какво правиш, за да унищожиш Джавид.

— Да унищожа…

— Без съмнение! Могат да се ползват и опасни средства, но те следва да бъдат изоставяни, когато стават прекалено опасни.

— Тогава… Защо… Искам да кажа…

— Ех, скъпоценно мое тъпаче! Заради стойността, която е скрита в урока.

— Не разбирам.

— Ценностите, мило ми внуче, зависят от начина, по който се приемат след техния успех. Послушанието на Джавид трябва да бъде безусловно, той да приеме абсолютната ти власт, а неговото…

— Нравственият извод от този урок се губи…

— Не бъди глупава, малкото ми дете! Нравствеността винаги ще търси опората на практическото приложение. Дай кесаревото кесарю и… цялата глупотевина по-нататък. Победата е безсмислена, ако не е отражение на най-съкровените ти чувства. Не е ли вярно, че се възхищаваш на мъжествеността на Джавид?

Алая преглътна, изпълнена с ненавист към признанието, което бе принудена да направи, незащитена в голотата си от погледа на вътрешния наблюдател.

— Д-да.

— Много добре! — отекнаха с приветливо доволство думите на барона в главата й и той продължи:

— Вече започваме да се разбираме. Когато го видиш напълно безпомощен или чисто и просто — в леглото си, убеден, че ти си неговата пленница, ще го попиташ за Пеймон. Направи го сякаш на шега — и двамата трябва силно да се смеете. А когато той признае измамата, забий своя кристален нож между ребрата му. Ох, бликналата кръв може така да засили твоето удо…

— Не — пошепна тя с изсъхнали от ужас устни. — Не… Не…

— Тогава аз ще го направя вместо теб — настоя баронът. — Трябва да бъде сторено и ти си съгласна. Ако условията не са съвсем както трябва, аз ще пристъпя към временно овладяване на…

— В никакъв случай!

— Внучке, страхът ти е напълно излишен. Моята власт над сетивата ти може да бъде само временна и ти го знаеш. Хората, за жалост, веднага ще заподозрат присъствието ми. А ти знаеш и какъв е законът на свободните за всички обладани от чужда сила. Начаса ще те очистят. Да, дори теб, Алая. Разбираш, че не искам да ти се случи именно това. Ще се заема с Джавид вместо теб. А когато всичко свърши, ще се оттегля. Ти имаш нужда само от…

— Това ли е твоя добър съвет?

— Той те избавя от едно опасно средство за постигането на целта. Освен това, детето ми, установява чисто работни отношения между нас; тези отношения могат добре да те научат какви да бъдат твоите преценки и присъди, когато…

— Да ме научат ли?

— Естествено!

Алая покри очите си с длани и се опита да събере своите мисли, без да забравя, че всяка от тях ще бъде позната и на присъствието в нея. Нещо повече — тази мисъл трябваше да извира от същото присъствие, макар и смятана за нейна собствена.

— Напразно се безпокоиш — продумваше я ласкаво баронът. — Тоя бедняга Пеймон…

— Погрешно беше това, което сторих! Бях уморена и действах прибързано. Трябваше да потърся потвърждение за…

— Постъпила си правилно! Твоите оценки и присъди не могат да се основават на глупави, отвлечени понятия като идеята на атреидите за равноправие. Точно това ти пречи да спиш, а не смъртта на Пеймон. Решението ти беше добро. Агентът представляваше още едно опасно средство. Докато твоето действие бе насочено към поддържане на порядъка в обществото. Сега вече има достатъчно добри примери за еталон — не глупостта, наричана справедливост! Никъде не съществува такова нещо като еднаква справедливост за всички. Спокойствието в обществото се нарушава, когато някой се опитва да осигури подобно изкуствено равновесие.

Алая почувства удовлетворение от подкрепата на нейната присъда над Пеймон, но едновременно с това бе шокирана от аморалната идея, заложена в доводите му като цяло: Еднаквата за всички справедливост на атреидите беше… Тя беше…

Свали ръце от очите си, но не ги отвори.

— Всеки от твоите съдии-жреци следва да бъде смъмрен, като му се напомни тази грешка — продължи баронът. — Решенията трябва да се преценяват единствено от гледна точка на тяхната роля за поддържане на реда. Безчет някогашни цивилизации са се срутили благодарение на криворазбраното, повсеместно равенство. Такава бездънна глупост разрушава естествената йерархия, която е несравнимо по-важна. Отделният индивид придобива значимост единствено в контекста на своята връзка с обществото като цяло. Ако това общество не е управлявано от законите на една логично обвързана ценностна стълба, никой не ще намери мястото си в него — нито на най-ниското, нито на най-високото стъпало. Но стига толкова, внучето ми! Ти трябва да си строгата майка на своя народ. Поддържането на реда е твое лично задължение.

— Всичко, направено от Пол, беше…

— Твоят брат е мъртъв, и то след пълно фиаско!

— Също като тебе!

— Вярно, но на мен ми бе нанесен удар, непредвиден в схемата. А сега да се заемем с Джавид…

Тя почувства странна топлина в тялото си от това подсещане и бързо отговори:

— Трябва да обмисля въпроса.

А в себе си трескаво преценяваше:

Ако го направя, ще бъде само за да поставя Джавид на полагаемото му се място. Не си струва да го убивам, ако е невинен. А глупецът може и сам да се издаде… в леглото ми.

— С кого разговаряте, милостива госпожо? — попита някакъв глас.

Объркана, тя за миг реши, че е на друг непоканен от бъбривата навалица в душата й, но почти веднага го позна и отвори очи. Зияренка Валефор, предводителката на гвардията амазонки на Алая, се бе изправила до пейката, смръщила загрижено обветреното си лице на жена от свободните.

— Разговарям с вътрешните си гласове — каза Алая.

Изправи се и седна на пейката. Почувства се ободрена, с приповдигнат дух, след като бе замлъкнала влудяващата я гълчава.

— Да, милейди, вашите вътрешни гласове.

Очите на Зияренка заблестяха от току-що наученото. Всички знаеха, че светата Алая черпи сили от вътрешни източници, от които те бяха лишени.

— Доведи Джавид в покоите ми — нареди Алая. — Има нещо важно, което трябва да обсъдя с него.

— Във вашите покои, така ли, милостива госпожо?

— Да! В собствената ми спалня.

— Както нареди моята господарка.

Първата телохранителка се обърна, за да изпълни заповедта.

— Почакай — каза Алая. — Мастър Айдахо тръгна ли за Сийч Табър?

— Да, господарке. Още преди да се съмне, както вие наредихте. Ще искате ли да изпратя…

— Не. Сама ще го направя. Зия, освен това, никой не бива да разбере, че Джавид е бил при мен. Иди сама да му кажеш. Въпросът е много важен.

Телохранителката хвана кристалния нож на кръста си с думите:

— О, милостива госпожо, заплашва ли…

— Да, съществува опасност и Джавид може да се окаже в нейната сърцевина.

— Господарке, може би не бива да го…

— Зия! Смяташ ли, че не съм способна да се справя с такъв като него?

Почти вълча усмивка се появи на устните на телохранителката, когато отвърна:

— Простете, господарке. Веднага ще го съпроводя до спалнята ви, но… Да поставя ли стража зад вратата, с ваше разрешение?

— Само ти — каза Алая.

— Да, милостива госпожо. Веднага отивам.

Алая кимна на себе си в знак на одобрение, докато гледаше отдалечаващия се гръб на Зияренка. Знаеше добре, че нейните телохранителки недолюбват Джавид. Още една черна точка за него. Но той все пак бе ценен, и то много. За нея Джавид бе нишката към Джакуруту, а това местенце, ех…

— Бароне, може би си прав — пошепна тя.

— Видя ли! — изкикоти се познатият глас. — Ще ти бъде много приятно, детето ми, а сме още в началото…

— Казват ми Муриз — рече изпитият и жилав свободен.

Той бе седнал на пода на голямата пещера, огрян от лампата с подправка, на чиято пърхаща светлина се открояваха влажните стени и тъмните отвори на изходите от това място. Звукът на капеща вода идваше откъм един от изходите; макар че този звук бе особено важен в представата на свободните за рая, шестте завързани мъже срещу Муриз явно не изпитваха никакво удоволствие от ритмичния звук на капките. В помещението цареше дъх на плесен, характерен за дестилационните съоръжения.

Момък на около четиринайсет стандартни години се появи в отвора на изхода и застана отляво на Муриз. Изваденият от калъфа кристален нож просветна на бледата жълта светлина на лампата с подправка, когато младежът вдигна острието и посочи с кратки движения всеки от шестимата вързани.

Като махна към него, Муриз заяви:

— Това е синът ми Асан Тарик, който се готви да премине през изпитанието за мъжество.

Муриз се окашля и огледа последователно всеки от шестимата пленници. Те образуваха разтеглен полукръг около него, здраво завързани с въжета от нишки на подправката, които държаха краката и ръцете кръстосани зад гърба. Краищата на ремъците плътно стягаха с примка вратовете им. Влагосъхраняващите им костюми бяха отрязани около шията.

Мъжете срещнаха погледа на Муриз, без да трепнат. Двама от тях носеха свободните дрехи на живеещите встрани от житейското всекидневие заможни обитатели на Аракийн. Кожата им бе по-гладка и по-светла от кожата на техните спътници, чиито загорели лица и кокалесто телосложение говореха, че са родени в пустинята.

Муриз също приличаше на пустинен обитател, макар очите му да бяха не само потънали по-дълбоко, но напомняха бездънни ями без нито една бяла точица и сякаш поглъщаха дори отблясъка на лампата. Синът му бе все още ненапълно оформено копие на мъж, а решителното изражение на лицето му едва прикриваше обхваналото го вълнение.

— Ние, прокудените отшелници, имаме особено изпитание за прекрачващите прага на зрялата възраст — каза Муриз. — Един ден моят син ще бъде съдия в Шулок. Длъжни сме да знаем дали може да действа, както се полага. Тези от нас, които преценяват нещата, не могат да забравят Джакуруту и деня на отчаянието. Крализец — Боят на Тайфун — живее в нашите сърца.

Думите му бяха изречени с безизразен ритуален тон. Единият от градските обитатели с меки черти, разположен точно срещу Муриз, се размърда и каза:

— Постъпвате лошо, като ни заплашвате и връзвате като пленници. Ние дойдохме с мир, умма(*).

— Дойдохте да видите пробуждането на култа към една личност, нали? Е, вие също ще бъдете събудени — кимна Муриз.

Човекът с меките черти на лицето започна:

— Ако…

Намиращият се до него по-тъмен пустинник от свободните грубо го прекъсна:

— Замълчи, глупако. Това са измъквачите на вода. Те са от онези, за които мислехме, че сме заличили от света.

— Пак тази вехта история — рече пленникът с меките черти на лицето.

— Джакуруту е нещо повече от история — възрази Муриз, като отново махна с ръка към сина си. — Вече ви представих Асан Тарик. Тук аз съм арифа, вашият единствен съдник. Синът ми също ще бъде обучен да разпознава злите демони. Старото е винаги най-доброто.

— Точно затова дойдохме в отдалечената част на пустинята — заобяснява човекът с изнежените черти. — Предпочетохме да бъде така, както е било някога, налучквайки…

— Да, но с платени водачи — прекъсна го Муриз, като посочи пленниците с по-тъмен цвят на кожата. — Готови ли сте да заплатите и за пътя си към отвъдното?

После погледна към сина си и попита:

— Асан, ти готов ли си?

— Дълго мислех за нощта, когато онези мъже дойдоха, за да избият нашите хора — отвърна Асан със силно напрегнат глас и завърши отсечено: — Те ни дължат своята вода.

— Баща ти ти дава шестима от тях — рече Муриз. — Тяхната вода ни принадлежи. Сенките им стават твои пазачи завинаги. Тези сенки ще те предупреждават и пазят от злите духове. Те ще бъдат твои роби, когато прекрачиш в отвъдното на алам-ал-митал(*). Какво ще кажеш, сине?

— Благодаря на баща си — кимна Асан и пристъпи рязко напред с думите: — Приемам пълнолетието като един от мъжете на отхвърлените. Тази вода е наша вода.

После доближи до пленниците. Започвайки отляво, вдигна за косата главата на първия и заби ножа под брадичката му в посока към мозъка. Стори го умело, за да запази кръвта. Само изнеженият градски обитател се възпротиви с писък, когато момъкът сграбчи косата му.

Другите плюха в Асан Тарик, както е било отколе, сякаш му казваха: „Виж колко малко ценя собствената си вода, когато е отнета от животни!“

Щом всичко свърши, Муриз плесна веднъж с ръце. Влезлите прислужници започнаха да изнасят труповете към дестилаторната инсталация, където щяха да отнемат водата от тях.

Муриз се изправи и погледна към сина си, които продължаваше да диша тежко, докато наблюдаваше работата на прислужниците.

— Ти си вече мъж — каза той. — Водата на нашите врагове ще послужи на потиснатите. И, сине мой…

Асан Тарик стрелна с внимателен поглед баща си. По стиснатите устни на момъка пробяга усмивка.

— Проповедникът не бива да знае за случилото се — напомни Муриз.

— Разбирам, тате.

— Добре се справи — отбеляза другият. — Случайно открилите Шулок не трябва да останат живи.

— Както кажеш, тате.

— Възложени са ти важни неща — заяви Муриз. — Гордея се с теб.

— Можем ли да бъдем сигурни? — запита Ганима. — Много е опасно.

— Вече сме го опитвали — възрази Лито.

— Сега би могло да се окаже различно. Ами ако…

— Това е единствената свободна посока. Съгласна си, че не можем да тръгнем по пътя на подправката, нали.

Ганима въздъхна. Тя никак не харесваше тези словесни атаки и контраатаки, но разбираше, че брат й е притиснат от необходимостта. Освен това знаеше и източника на собственото си силно нежелание. Наистина бяха длъжни да не изпускат Алая от поглед и да отчитат ужасите на подобно състояние на духа.

— Е, и? — настоя Лито.

Тя въздъхна отново.

Седяха с кръстосани крака в едно от потайните си места — тесен отвор от пещерата към урвата, предпочитано и от техните родители, и наблюдаваха залеза на слънцето над бледа(*), равнината на откритата пустиня. След вечеря бяха минали два часа и сега бе времето, когато близнаците трябваше да правят физически и умствени упражнения. Бяха решили да не дават покой на мозъците си.

— Ще опитам сам, ако не си съгласна да ми помогнеш — рече Лито.

Ганима отклони погледа си от него и го насочи към тъмните завеси на влагоуплътнителите, които покриваха отвора в скалата. Брат й не снемаше очи от пустинята.

Известно време те бяха разговаряли на много древен език, чието име вече не се помнеше. Този език скриваше така техните мисли, че друг човек не би ги доловил. Дори Алая, избягваща контакта със заплетените кодове на своя вътрешен живот, не владееше изкуството на мисловните връзки, които биха й позволили да схване нещо повече от някоя и друга откъслечна дума.

Лито пое дълбоко въздух, заедно с ясно доловимата миризма на покритата с нещавена кожа пещера — сийч на свободните; миризма, която бе особено силна в разположената нависоко ниша. Дотук не стигаше нито приглушената гълчава на сийча, нито влажната му топлина.

— Съгласна съм, че нещо трябва да ни води — каза Ганима. — Но ако ние…

— Гани! Трябва ни повече от водачество. Трябва ни закрила.

— А може би не съществува онова, което ще е в състояние да ни защити.

Тя погледна брат си право в очите и видя във втренчения му взор бдителността на истински хищник. Погледът му бе пълно опровержение на спокойствието, което изразяваха чертите на неговото лице.

— Длъжни сме да избегнем овладяването — каза Лито.

Той си послужи със специалната форма на древния език, неопределена от гледна точка на залога и глаголното време, но дълбоко действена със скрития в нея смисъл. Ганима изтълкува съвсем точно неговия довод.

— Мау’пуиум д’ми хиш паш мох’м ка — произнесе напевно тя. — Пленяването на моята душа е плен и на безбройно множество от други.

— И много повече от това — парира Лито.

— Упорстваш, въпреки че знаеш каква е опасността.

В нейните думи бе вложено твърдение, а не въпрос.

— Уабун’к уабунат! — каза той. — Въздигайки се, ти въздигаш!

Почувства своя избор като очевидна необходимост. След като трябваше да го стори, най-добре бе да действа веднага и с пълна активност. Длъжни бяха да превъртят миналото в настояще и да го оставят да се развие в тяхното бъдеще.

— Мурийят — отстъпи тя с нисък глас. — Но да бъде направено внимателно и с нежност.

— Разбира се. — Той махна с ръка, а жестът му изрази пълно приемане на казаното. — След това ще вземем твърдо решение с необходимата уважителност, както постъпваха и нашите родители.

Ганима замълча, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. Погледна инстинктивно в южна посока, към широкия открит ерг, където в последната мъждееща светлина на деня се виждаше неясна сивкава поредица от дюни. В тази посока бе тръгнал баща й, когато излезе за последен път в пустинята.

Лито се загледа отвъд скалния перваз към зеленината на оазиса край сийча. Долу всичко тънеше в сумрак, но той познаваше формите и цветовете: медночервени, златисти, червени, жълти, кафяви и червеникавокафяви съцветия се простираха чак до каменните ограничители, които бележеха мястото на насажденията, напоявани от каната. Зад тези ограничители се простираше зловонна ивица от вече мъртвия някогашен живот на Аракийн, погинал от чужди растения и прекомерни количества вода; сега това бе преграда пред пустинята.

Ето че Ганима каза:

— Готова съм. Да започваме.

— Да, по дяволите всичко!

Той се пресегна, докосна ръката й, за да смекчи ефекта от грубото възклицание, и промълви:

— Моля те, Гани… Изпей онази песен. С нея ми става по-леко.

Ганима се доближи до него и го прегърна с лявата си ръка през кръста. Пое дълбоко въздух два пъти, окашля се и запя с чист и ясен глас думите, които майка й така често бе пяла за техния баща:

Нейният глас заглъхна в мълчанието на пустинята, уязвимо дори от шепота; Лито долови как потъва, потъва надълбоко, превръщайки се в своя баща, чиито спомени се разпростряха като покривало в най-близкия до него отрязък от миналото.

В този кратък промеждутък трябва да бъда Пол — каза си той. — До мен не е Ганима, а моята обична Чани, мъдрите съвети на която са ни спасявали неведнъж.

На свой ред Ганима се пренесе в запаметената личност на майка си с такава плашеща лекота, сякаш винаги бе знаела, че ще бъде точно тъй. Наистина, колко по-лесно бе това за жената, но и колко по-опасно!

С внезапно одрезгавял глас тя каза:

— Погледни, любими!

Първата луна бе изгряла; на фона на нейната студена светлина двамата видяха как някаква дъга от оранжев огън полита нагоре в пространството. Транспортният кораб, с който дойде лейди Джесика, сега се връщаше в орбитата на своя базов звездолет, натоварен с подправка.

Ярки спомени преминаха през съзнанието на Лито, водейки след себе си нови отчетливи възприятия, чисти като гласчета на камбанки. Само за миг бе другият Лито — дукът на Джесика. Действителността изтласка встрани тези спомени, но не преди той да усети пронизващата сила на любовта и мъката.

Трябва да бъда Пол — напомни си сам.

Преобразяването го заля със стряскащата си двойственост, сякаш бе някакъв тъмен екран, на който се прожектираше образът на Муад’Диб. Долови собствената си плът и плътта на баща си, а проблясващите за миг различия сякаш искаха да преодолеят собствената му съпротива.

— Помогни ми, тате — пошепна той.

Мигновено появилото се смущение отмина и в съзнанието му изплува друг образ, докато неговата самоличност остана встрани като наблюдател.

— Последното видение все още не е изчезнало — каза Лито с гласа на Пол и се обърна към Ганима: — Сега знаеш какво сторих.

Тя докосна бузата му с дясната си ръка и рече:

— Скъпи, за да умреш ли излезе в пустинята? Затова ли го направи?

— Възможно е, но откровението… Нима то не е достатъчен повод, за да запази човек живота си?

— А слепотата? — попита тя.

— Дори и с нея.

— Къде можеш да отидеш?

Той пое дълбоко дъх, от който я побиха тръпки, преди да отговори:

— В Джакуруту.

— Обич моя!

Сълзи потекоха по бузите й.

— Муад’Диб и легендата за героя трябва да изчезнат веднъж завинаги — каза гласът му. — В противен случай това дете няма да ни изведе от хаоса.

— Златната Пътека — каза тя. — Никак не е приятно за гледане.

— И все пак е единствената възможност.

— Алая не успя. В такъв случай…

— Веднъж завинаги. Видя всичко, нали?

— Майка ти се върна прекалено късно.

Ганима подкрепи думите си с кимване, а на детското й личице се появи мъдрото изражение на Чани. После тя продължи:

— Няма ли друг изход? Може би, ако…

— Не, любима. Още не. Това дете все още не може да надникне в бъдещето и да се върне читаво.

Отново извикваща тръпки въздишка разтърси тялото му; Лито, в ролята си на наблюдател, долови острия копнеж на баща си да живее още веднъж в изпълнена със сила снага, да взима реални решения за действие, както и да… Ужасно неприятна бе необходимостта да се ликвидират минали грешки!

— Тате! — възкликна Лято и сякаш ехото в черепната кухина отговори на собствения му глас.

След това той почувства в себе си движение, предизвикано от прекомерно усилие на волята — бавното, напомнящо стържещ звук оттегляне на вътрешното присъствие на неговия баща, както и последвалото го отпускане на сетивата и мускулите.

— Обич моя! — пошепна гласът на Чани и отдръпването се забави. — Какво има?

— Почакай, не си отивай — изрече Лито със собствения си глас, дрезгав и несигурен, но все пак негов.

После добави:

— Чани, трябва да ни кажеш, как успяхме да го избегнем? И какво е станало с Алая?

Отговори вътрешният глас на Пол; думите бяха накъсани и разделени с дълги паузи:

— Нищо не е сигурно. Нали… сам видя… това, което… за малко… не стана… с мен.

— А Алая?…

— Проклетият барон я овладя!

Лито долови изгаряща сухота в гърлото си, когато изрече:

— Дали той… А аз…

— Той е в теб… Но… Аз… Не можем… понякога да се долавяме… един друг, но при теб…

— Можеш ли да четеш моите мисли? — попита Лито. — Би ли могъл да знаеш, ако… той…

— Понякога мога да доловя мислите ти, но аз… Ние ще живеем… единствено като… отражение на... твоето съзнание. Паметта ти ни създава. Опасността… една педантично точна памет. А тези… тези от нас, които са обичали властта… и са я трупали… независимо от цената, те могат да бъдат… по-точни.

— Значи и по-силни? — прошепна Лито.

— По-силни.

— Знам какво виждаш със своето проникновение. Но вместо да му позволя да овладее и мен, аз ще стана това, което беше ти.

— В никакъв случай!

Лито одобри с кимване идеята си, долавяйки огромното усилие на волята, положено от баща му, за да се оттегли, след като е осъзнал последствията от неуспеха. Всяко овладяване довеждаше потърпевшите до абоминацията, до участта на изчадието. Познанието му даде нови сили и той почувства собственото си тяло изпълнено с необикновена проницателност, както и с удивително дълбоко осъзнаване на минали грешки — своите собствени, а също и тези на предшествениците си. Сега долови, че несигурността и съмнението бяха отслабнали. Само за миг се сблъскаха изкушението и страхът. Плътта владееше способността да преобразува мелинджа така, че да предизвика визия от бъдещето. С помощта на подправката той можеше да поема дъха на идващото Време, разкъсвайки неговото було. За Лито бе трудно да устои на изкушението; ето защо той скръсти ръце и се потопи в прана-бинду. Плътта обезсилваше изкушението. В тази плът бе побрано огромно познание, събирано преди него по кръвен път у Пол. Онези, които търсеха в представите си очертанията на бъдещето, се надяваха да заложат на печеливша карта в предстоящото състезание. Вместо това те се оказваха хванати в капана на един живот, в който познаваха всеки удар на сърцето и всяко измъчено ридание. Последното видение на Пол бе показало рискования път встрани и вън от капана, а Лито знаеше, че за него няма друг избор, освен да го следва.

— Радостта от живота и цялата негова красота са съсредоточени в простия факт, че тоя живот може да ти поднася изненади — каза той.

Нежен глас прошепна в ухото му:

— Винаги съм разбирала тази красота.

Лито обърна глава и се вгледа в очите на Ганима, осветени от блясъка на ясната лунна светлина. Видя как Чани му отговаря с поглед.

— Мамо — каза той, — трябва да се оттеглиш.

— Аха, дойде и изкушението! — рече тя и го целуна.

Той я отблъсна и попита:

— Би ли отнела живота на своята дъщеря?

— Толкова е просто… Толкова дяволски просто е — отвърна тя.

Лито, почувствал как паниката започва да го обзема, си спомни усилието на волята, положено от намиращата се в него личност на баща му, за да се оттегли от плътта, в която бе проникнала. Дали Ганима щеше да се окаже изгубена в този свят на странични наблюдатели, където той внимателно бе гледал и слушал, за да научи онова, което поиска да узнае от баща си?

— Мамо, ще те презра — предупреди я той.

— Други не биха го сторили — отвърна тя. — Стани моят любим.

— Ако го направя, знаеш какво ще се случи с вас двамата. И баща ми ще те презре.

— Никога!

— Но аз ще го направя!

Думите изскочиха от гърлото му рязко и не по негова воля; в тях се долавяха всички оттенъци на Гласа, който Пол бе усвоил от своята майка-вещица.

— Не го казвай — простена тя.

— Ще те презра!

— Моля те… Моля те, не го казвай.

Лито прокара ръка по гърлото си, за да се увери, че там отново са собствените му мускули, преди да повтори:

— Той ще го направи. Ще ти обърне гръб завинаги. После отново ще отиде в пустинята.

— Не… Не искам.

Тя врътна отрицателно глава.

— Мамо, трябва ла си тръгнеш — напомни той.

— Не… Не…

Но в гласа й нямаше предишната сила.

Лито следеше лицето на сестра си. Как трептяха и играеха мускулите! Чувствата полека напускаха тялото след вълнението, което бяха причинили в нея.

— Изчезвай! — пошепна той. — Веднага.

— Не-е…

Стисна я за ръката и почувства как треперят всички нейни мускули и нерви. Тя опита да се измъкне, но Лито я държеше здраво, докато продължаваше да шепне:

— Отивай си… Отивай си…

През цялото време продължаваше гневно да мъмри самия себе си, че бе разговарял отново с Гани като в играта на родители, с която преди често се забавляваха, но напоследък по нейно настояване бяха прекратили. Даваше си сметка, че женското същество е по-слабо и реагира по-болезнено на това вътрешно насилие. А там бе и изворът на страха, добре познат от „Бин Джезърит“.

Мина доста време, по тялото на Ганима все още потрепваха гърчове, но гласът на сестра му вече се намеси в спора. Той я чуваше как умолява може би идеализирания досега образ:

— Мамо, моля те… Нали видя какво стана с Алая? Да не искаш втора такава?

Най-сетне Ганима се облегна на него и каза с тих глас:

— Съгласи се. Отиде си.

Той я погали по главата и рече:

— Извинявай, Гани. Грешката е моя. Никога повече няма да го искам от теб. Бях егоист. Прости ми.

— Няма какво да ти прощавам.

Гласът й бе задъхан, сякаш говореше след голямо физическо усилие:

— Научихме повече, отколкото трябваше да узнаем.

— Тя ти предаде много неща — подхвана Лито. — Ще ми ги кажеш по-късно, когато…

— Не, ще го направим сега. Ти беше прав.

— Моята Златна Пътека ли?

— Твоята проклета Златна Пътека!

— Логиката е безполезна, освен ако не е подплатена от данни с необходимата важност. Но аз…

— Баба ни се върна, за да бди над нашето образование и да провери дали не сме… омърсени.

— Така казва Дънкан. Нищо ново…

— Първокласна оценка и пресмятане.

Нейните думи изразиха съгласие, но гласът й леко се втвърди. Тя се отдръпна от него и загледа пустинята, полегнала в затишие преди зората. Тази битка и това… познание им струваха цяла нощ. Телохранителите зад влагоуплътнителя сигурно е трябвало дълго да обясняват. Лито се бе разпоредил никой и за нищо да не ги безпокои.

— С възрастта хората стават по-проницателни — каза той. — Какво ли научаваме от цялата тази възраст, кое е онова, от което можем да черпим?

— Вселената, както я виждаме, никога не е точно това, което представлява нейният физически образ — каза тя. — Затова и не трябва да възприемаме нашата баба само и единствено като такава.

— Би било опасно — съгласи се той. — Но моят въп…

— Съществува и нещо отвъд проницателността — прекъсна го тя. — В нашето съзнание трябва да има някакво местенце, с чиято помощ успяваме да възприемем това, което не можем да предвидим и за което нямаме никаква предварителна представа. Затова майка ми често ми е говорила за Джесика. Накрая, когато се бяхме примирили с вътрешната размяна, тя наистина ми каза много неща.

Ганима въздъхна.

— Знаем, че лейди Джесика е наша баба — рече Лито. — Вчера бяхте заедно цели часове. Затова ли…

— Ако приемем, че е така, нашето познание ще определи как да се отнасяме с нея. Именно за това ме предупреждаваше майка ми. Веднъж тя я цитира и… — Ганима го докосна по ръката — чух как отекна в мен ехото от гласа на Джесика.

— Значи те е предупреждавала — заключи Лито.

Тази мисъл бе обезпокоителна за него. Дали в този свят нямаше нищо, на което може да се разчита?

— Повечето от най-страшните грешки са резултат от старомодни предположения — каза Ганима. — Майка ми непрекъснато повтаряше тези думи.

— Това си е чисто по бин-джезъритски!

— Ами ако… Джесика се е върнала без остатък към Сестринството?

— Би било много опасно за нас — рече той, довършвайки мисълта й. — Ние носим кръвта на техния Куизъц Хадерах.

— Те няма да се откажат от своя стремеж — убедено заяви тя, — но могат да ни изоставят. Нашата баба би могла да се окаже подходящото средство.

— Има и друг начин — каза той.

— Да, ние двамата, да се оженим. Но те знаят до какви нежелателни усложнения би могла да доведе такава двойка.

— Сигурно са обсъждали и този риск.

— При това с баба ни. Никак не ми харесва.

— Също и на мен.

— Все пак, ставало е и с други от царски произход…

— Отвращава ме — прекъсна я Лито и потрепери.

Тя почувства движението, но не каза нищо.

— Могъщество — промълви той.

Благодарение на странната алхимия в две приличащи едно на друго същества тя разбра накъде бяха насочени неговите мисли и отвърна:

— Могъществото на Куизъц Хадерах трябва да отпадне.

— Когато е по тяхната рецепта.

В този миг денят дойде в пустинята, заела цялото пространство отвъд тяхната удобна позиция. Те доловиха и настъпващата бавно топлина. Цветовете оживяха от насажденията под скалата. Сивозелени листа хвърлиха заострените си сенки по земята. Дългата утринна светлина на сребърното слънце на Дюн разкри зеленината на оазиса, изпълнен със златни и пурпурни отблясъци в кладенеца на приютилите го скали.

Лито стана на крака и се протегна.

— Остава Златната Пътека — каза Ганима.

Говореше по-скоро на себе си, отколкото на него, защото добре знаеше, че последното видение на техния баща се бе появило и смесило със сънищата на Лито.

Нещо сякаш профуча покрай влагоуплътнителите зад тях; дочуха се и тихи гласове.

Лито превключи на древния език, с който си служеха за опазване на своите тайни:

— Л’ли ани хоур самис см’куи оур самит сут.

Точно тук решението намери своето място. Дословно той бе казал: Всеки от двама ни ще придружи другия по пътя към смъртта, но само един може да се върне, за да съобщи за това.

Ганима се изправи и двамата заедно се провряха през влагоуплътнителите в сийча, където пазачите заеха местата си, а близнаците минаха покрай тях и се отправиха към своите покои.

Тълпата се раздели на две, за да ги пропусне, ала за разлика от друг път, хората се споглеждаха с охраната им. Бодърстването през нощта в пустинята бе стар обичай на свободните, но го правеха преди всичко благочестивите и мъдреците. Всички умма бяха практикували тази форма на бдение. Пол Муад’Диб я бе използвал, както и… Алая. Ето че и близнаците от царско потекло…

Лито забеляза въпросителните погледи и сподели наблюдението си с Ганима.

— Те не знаят какво сме решили за самите тях — рече тя. — Просто не знаят.

Продължавайки на древния език, той отговори:

— Налага се началото да бъде съвсем непредвидимо.

Ганима замълча за миг, за да подреди мислите си и каза:

— Днес оплакването и траурът за близък сродник, като брат или сестра например, трябва задължително да бъде напълно истинско, дори и подготовката на гроба. Сърцето е длъжно да следва съня, за да няма пробуждане.

Съгласно особеностите на древния език, това бе изключително заплетен начин на изразяване, при който се използваше местоименно допълнение, отделено от инфинитива. Такъв синтаксис даваше възможност на всеки набор от вътрешни изрази да зависи само от себе си, получавайки няколко различни значения, всяко от които бе точно определено и достатъчно отличаващо се от другите, но всички оставаха почти неуловимо взаимно обвързани помежду си. В известен смисъл тя бе казала, че рискуват да умрат с плана на Лито, като нямаше никакво значение дали това ще бъде реално или симулирано. Произтичащата като резултат промяна би била равносилна на смъртта, буквално — „убийство при погребение“. Освен туй към цялото бе добавено още едно значение, което сочеше укорително към този от двамата, който би останал жив, за да разкаже, а именно: изиграй ролята на живия докрай. Всяка погрешна стъпка би обезсилила и обезсмислила плана, тъй както и Златната Пътека на Лито водеше до пълна безизходица.

— Извънредно сложно и трудно — съгласи се Лито. Раздели входните завеси, за да влязат в преддверието.

Техните слуги спряха само за мит работата си, когато близнаците преминаха през сводестия вход, който отвеждаше в помещенията, предназначени за лейди Джесика.

— Все пак ти не си Озирис — напомни му Ганима.

— Нито ще се опитвам да бъда.

Тя го хвана за ръката, за да спре.

— Алая дарсатай хаунус м’смоу — предупреди го.

Лито се вгледа в очите на сестра си. Наистина, от действията на Алая се разнасяше противна миризма, която неизбежно бе доловена от тяхната баба. Той се усмихна одобрително на казаното от Ганима. Бе примесила древния език с едно от суеверията на свободните, за да припомни основна поличба в живота на племето. М’смоу, неприятният лъх на зимна нощ, бе предвестникът на смъртта, с който си служеха злите духове. А Изис беше богиня на демоните на смъртта за онези хора, на чийто език те разговаряха.

— Ние, атреидите, сме известни със смелостта си при защитата на дадена кауза — каза той.

— Следователно, ще вземем всичко, което ни трябва.

— Или ще го направим, или ще се превърнем в просители пред собственото си регентство. Алая наистина би се зарадвала.

— Но нашия план… — умишлено не се доизказа тя.

Нашия план — помисля си той. Значи Ганима бе съгласна.

— Виждам нашия план като мъката на шадуфа — отвърна.

Сестра му погледна към преддверието, през което бяха минали, долавяйки изначалната утринна миризма на нещавена кожа. Хареса й начинът, по който Лито си служеше с техния таен език. Мъката на шадуфа. Наистина приличаше на таен обет. Той бе назовал техния план с думите за най-черната земеделска работа: торене, напояване, плевене, разсаждане, окопаване — ала с намека, че този тежък труд протича едновременно и в Друг Свят, в който е символ на обработката на духовни богатства.

Ганима погледна внимателно брат си заради обзелото и двамата колебание в скалния коридор. Осъзнаваше все по-ясно, че в своята молба към нея той се позовава на две различни неща: първото бе Златната Пътека в собствената му визия и тази на техния баща, а за второто тя самата бе му предоставила пълна свобода, за да помогне на извънредно опасното раждане на мита, предвидено в замисления план. Това я плашеше. Имаше ли още нещо в скритото му видение, което той не бе споделил? Дали не се бе почувствал обожествена личност, която да поведе човечеството към ново раждане — било като баща или син? Култът към Муад’Диб бе дал кисели плодове, ферментирали в лошото управление на Алая и необуздаваната свобода на войнствените жреци, яхнали мощта на свободните. Лито целеше духовно възраждане.

Крие нещо от мен — помисли тя.

После върна в съзнанието си неговия разказ за съновидението. Бе изпълнено с толкова ярки картини, че след това той, по собствените му думи, с часове ходел като замаян. Бе казал още, че сънят винаги е един и същ.

Аз съм на пясъка в ясната жълта светлина на деня, но няма слънце. После разбирам, че самият аз съм слънцето. От мен струи светлина в Златна Пътека. Когато го забелязвам, излизам от тялото си. Обръщам се и очаквам да видя себе си като слънце. Но не съм слънце, а някаква фигурка, нарисувана от дете — начупеното изображение на светкавица отбелязва мястото на очите ми, а ръцете и краката ми са като клечки. В лявата ми ръка има скиптър, който не е истински, но е много по-подробно представен от фигурката, която го държи. Скиптърът помръдва и това силно ме стряска. Докато той се движи, долавям, че съм буден, макар все още да спя. После осъзнавам, че кожата ми е покрита с нещо като броня, която се движи едновременно с нея. Не мога да видя тази броня, но я чувствам. Тогава ужасът ме напуска, защото бронята ми придава сила на десет хиляди мъже.

Докато Ганима го гледаше втренчено, Лито се опита да тръгне отново към помещенията на Джесика. Сестра му се възпротиви.

— Тази Златна Пътека не би могла да бъде по-добра от всяка друга — каза тя.

Той погледна към каменния под между тях, долавяйки силния обратен прилив на съмненията на Ганима.

— Длъжен съм да го сторя.

— Алая е обладана — отново запротестира тя. — Можеше и с нас да се случи. А може и да е станало, без ние да знаем.

— Не — той поклати глава и срещна нейния поглед. — Алая се противопоставяше. Това увеличи силите й. Тя бе победена от собствената си мощ. Докато ние се осмелихме да търсим в себе си, да издирим старите езици и някогашното познание. Ние вече сме сплав от множеството животи в нас. Ние не се съпротивляваме, а се носим заедно с тях. Ето какво научих през тази нощ от нашия баща.

— А на мен той не каза нищо.

— Ти слушаше думите на майка ни. Това е, което ние…

— И за малко не изгубих.

— Все още ли я чувстваш силна в себе си? — попита той, докато страхът стягаше чертите на лицето му.

— Да… Но ми се струва, че сега тя ме пази с любовта си. А и ти чудесно се справи в спора си с нея.

За миг Ганима помисли за отразения образ на собствената й майка и продължи:

— Тя съществува за мен в алам-ал-митал с останалите, но вече вкуси от плодовете на пъкъла. Сега мога да я слушам, без да ме е страх. Колкото до другите…

— Вярно е — рече той. — И аз слушам баща си, но ми се струва, че всъщност следвам съветите на този, чието име нося. Може би лекотата идва от името.

— Съветва ли те да говориш с нашата баба за Златната Пътека?

Един прислужник едва не се блъсна в тях с кошницата поднос, с която носеше закуската на лейди Джесика. Силна миризма на подправка изпълни въздуха след отминаването му.

— Тя живее както в нас, така и в собственото си тяло — каза Лито. — Нейният съвет може да се потърси два пъти.

— Но не и от мен — протестира Ганима. — Няма да рискувам втори път.

— Тогава аз ще го направя.

— Предполагах, че вече сме на едно мнение за нейното връщане към Сестринството.

— Така е. „Бин Джезърит“ в началото, самата тя по средата и пак „Бин Джезърит“ в края. Но не забравяй, че в нейните жили тече и кръвта на харконите и тя вече познава модела на нашето вътрешно общуване и споделяне.

— Много е плоска формата за този модел — отряза Ганима. — А ти тъй и не отговори на моя въпрос.

— Не мисля, че ще спомена за Златната Пътека.

— Мога и аз да го направя!

— Гани!

— Нямаме повече нужда от боговете на атреидите! Трябва ни пространство за човешкото!

— Отричал ли съм го някога?

— Не.

Тя дълбоко пое дъх и отклони погледа си от него. Прислужниците поглеждаха към тях от преддверието и разбираха, че двамата спорят, но не можеха да схванат думите на древния език.

— Длъжни сме да го направим — рече той. — В противен случай е по-добре да се наденем на собствените си ножове.

Послужи си с фразата, използвана от свободните и имаща значение на „да излеем своята вода в племенния резервоар“. Ганима отново го погледна. Бе принудена да се съгласи, но се чувстваше като уловена в някаква странна сграда с множество високи стени. И двамата знаеха, че техният път е пресечен от деня на разплатата, независимо от онова, което щяха да сторят. Сигурността на Ганима се подсилваше от огромния обем данни и познания, струпани от всички памети в нея, но сега тя се боеше от силата, която бе дала на тези душевни присъствия, пиейки от извора на техния опит. Те се спотайваха като харпии в мислите й и също като сенките на зли духове дебнеха от засада.

С изключение единствено на нейната майка, която бе овладяла властта на тялото и сетне се бе отказала от нея, Ганима все още изживяваше потреса от тази вътрешна борба и от ясното осъзнаване на факта, че със сигурност щеше да я загуби, ако не й бе помогнала убедителността на Лито.

Той беше заявил, че неговата Златна Пътека извежда от капана. Приемаше откровеността му с изключение на непрекъснато измъчващата я подробност, че крие нещо от видението си. Явно имаше нужда от нейната плодотворна градивна способност, за да обогати своя план.

— Ще ни подложат на изпитание — каза той, защото знаеше къде се коренят съмненията й.

— Не и в космоса.

— Може и в космоса. Но по всяка вероятност ще бъде в пустинята, а изпитанието ще е устойчивост на овладяване.

— Досега не си споменавал за това изпитание — обвини го тя. — И то ли е част от твоето съновидение?

Лито се опита да преглътне, но гърлото му бе пресъхнало. Изруга глупавата си грешка, преди да отговори:

— Да.

— Значи и ние ще бъдем… обладани, така ли?

— Не.

Тя се замисли за изпитанието, този древен способ за проверка на свободните, чийто край много често бе мъчителна смърт. Изглежда в плана имаше и други усложнения. Той би могъл да ги отведе до прекомерно важна разделителна линия, решителната крачка през която в едната или другата посока можеше и да не бъде подкрепена от човешкия разум, особено пък ако е доловил, че рискува здравината си.

Познавайки криволиците на нейните мисли, Лито каза:

— Властта привлича психично неустойчивите. Винаги. Ето кое сме длъжни да не допуснем.

— Сигурен ли си, че няма да бъдем… обладани?

— Не, ако сътворим Златната Пътека.

Все още в плен на съмненията, тя заяви:

— Лито, аз няма да нося в себе си твои деца.

Той поклати глава, сдържайки скритите коварства, умишлено пропуснати в официалната фразеология на най-знатните от времената на древния език:

— Сестро моя, обичам те повече от себе си, но това не е предложението на желанията ми.

— Прекрасно, нека се върнем към друг спорен въпрос, преди да отидем при баба. Един добре премерен удар с нож в Алая може да уреди повечето от нашите проблеми.

— Ако го вярваш, вярваш също така, че можем да нагазим в калта и да не оставим никакви следи. Впрочем има ли поне един случай, когато Алая е давала някому каквато и да е възможност?

— Носят се слухове за този Джавид!

— Има ли у Дънкан признаци, че му растат рога?

Ганима сви рамене и каза кратко:

— Една отрова, две отрови.

Това бе любим похват на дворцовите обитатели да подреждат като в каталог своите познати по заплахата, която те представляват за собствената им персона — типично всъщност за всички властници.

— Длъжни сме да постъпим така, както казвам аз — подчерта Лито.

— Другият път може да се окаже по-ясен.

Отговорът й му подсказа, че тя най-сетне е преодоляла своите съмнения и приела неговия план. Осъзнаването на тази идея го накара да се почувства щастлив. Улови се, че гледа ръцете си, недоумявайки дали не са мръсни.

Фарад’н вървеше с широка крачка из градинския двор около двореца на своя баща, като следеше собствената си скъсяваща се сянка в светлината на устремилото се към зенита слънце на Салуса Секундус. Налагаше му се да се понапрегне, за да не изостава от високия башар, който го съпровождаше.

— Тйеканик, измъчват ме съмнения — каза той. — Е, не си струва да отричам привлекателността на трона, но… — принцът пое дълбоко дъх и добави: — Много други неща също ме интересуват.

Тйеканик, току-що привършил ожесточения спор с майката на Фарад’н, погледна изкосо към него, отбелязвайки мимоходом колко бе заякнало тялото на младежа пред прага на осемнайстия му рожден ден. С всеки изминат месец у принца оставаше все по-малко от Венсика и се натрупваше все повече от стария Шедъм, давал предимство на личните си стремежи и цели пред задълженията си на владетел. Разбира се, именно поради това бе заплатил накрая със самия трон.

— Налага се да направиш избор — каза Тйеканик. — Да, ще имаш и време за някои от любимите си занимания, но…

Фарад’н прехапа долната си устна. Дългът го призоваваше да бъде тук, макар да се чувстваше разочарован и обезсърчен. С много по-голямо удоволствие би се върнал към скалния анклав, където продължаваха опитите с пясъчните твари. Сега там работеха върху многообещаващ проект — да се изтръгне монополът върху подправката от ръцете на атреидите, след което вече всичко бе възможно.

— Сигурен ли си, че тези близнаци ще бъдат… премахнати?

— Принце, нищо на този свят не е абсолютно сигурно, но изгледите са обещаващи.

Фарад’н сви рамене. Убийството продължаваше да бъде реалност в живота на знатните особи. Езикът бе пълен с непрекъснато променящи се определения на начините, по които те могат да бъдат умъртвявани. Само с една дума се обозначаваше разликата между отрова в питие и отрова в храна. Предполагаше се, че за премахването на близнаците Атреидски щяха да си послужат с отрова. Мисълта за това не бе особено приятна. Всички казваха, че децата са изключително интересна двойка.

— Ще трябва ли да отидем на Аракис? — попита Фарад’н.

— Това е оптималният вариант, защото ни осигурява достъп до мястото па най-голямо напрежение.

От изражението на Фарад’н можеше да се разбере, че премълчава следващия си въпрос, затова Тйеканик се замисли какъв би могъл да е той.

— Има нещо, което ме безпокои, Тйеканик — подхвана най-сетне Фарад’н, докато заобикаляха около ъгъла на живия плет, приближавайки към фонтан, ограден от големи черни рози. Долавяха се гласовете на градинари, които подкастряха плета.

— Да чуя — избърза Тйеканик.

— Тази, хм, религия, която изповядваш…

— Няма нищо необикновено, принце — отговори Тйеканик с надежда, че гласът му не бе трепнал. — Моята религия има какво да даде на войн, какъвто съм аз. Тя е подходяща за един сардукар.

Думите му поне бяха верни.

— Да… Майка ми много я харесва.

Тази отвратителна Венсика! — помисли той. — Направила е сина си недоверчив и мнителен.

— Не ме интересува какво мисли майка ти — каза Тйеканик. — Религията на мъжа си е негова собствена работа. Навярно тя вижда в случая нещо, което може да ти помогне по пътя към трона.

— Идеята беше моя — рече Фарад’н.

Аха, бива си го момчето, умно е! — помисли Тйеканик. После каза:

— Вгледай се сам в тази религия и ще разбереш защо я избрах.

— А проповедите на Муад’Диб? Въпреки всичко той е атреид.

— Мога само да кажа, че пътищата Господни са неведоми — отвърна Тйеканик.

— Разбирам. И все пак, Тйек, кажи ми защо ме помоли да се разходя с теб именно сега? Вече е почти обяд, а по това време ти обикновено си някъде, изпратен с поредната заповед на майка ми.

Тйеканик спря до една каменна пейка, откъдето се виждаше фонтанът и огромните рози зад него. Плясъкът на водата действаше успокоително и той се съсредоточи върху този шум, докато отговаряше:

— Принце, сторих нещо, което майка ти може и да не хареса.

В същото време помисли: Ако той повярва, нейният пъклен план ще сработи.

А Тйеканик почти се надяваше, че кроежите на Венсика ще се провалят, докато продължаваше да беснее вътрешно: Да доведе тук този гаден проповедник. Тя е побъркана. И на каква цена!

Той остана да мълчи в очакване. Фарад’н попита:

— Е, Тйек, какво си сторил?

— Доведох един практикуващ тълкувател — каза Тйеканик.

Фарад’н хвърли бърз поглед към своя спътник. Някои от по-възрастните сардукари се забавляваха с играта на тълкуване на сънища, която особено се разпространи, след като бяха разбити от „Върховния Сънегадател“ Муад’Диб. Надяваха се, че нейде из сънищата могат да налучкат обратния път към властта и славата. Но Тйеканик винаги се бе въздържал от участие в тази игра.

— Тйек, това някак си не ти приляга — каза Фарад’н.

— В такъв случай ще мога да говоря, изхождайки само от моята нова религия — отвърна той, като посочи фонтана.

Разбира се, разговорът за религията бе свързан с въпроса за риска, поет с довеждането на Проповедника.

— Добре, говори с думите на твоята религия — съгласи се Фарад’н.

— Както нареди моят принц.

Той се обърна и погледна младия пазач на всички мечти и сънища, които бяха вече извлечени, за да станат градиво на пътя, очертан пред династията Корино. После продължи:

— Господарю, не само научният подход и вярата, но също и прогресът, и традицията са помирени и съгласувани в учението на Муад’Диб. Той казва, че не съществуват непримирими противоположности, освен във вярванията на хората, а понякога и в техните мечти. Когато човек открие бъдещето в отминалото време, двете части образуват едно цяло.

Въпреки съмненията, които все още не бе смогнал да разсее, тези думи впечатлиха Фарад’н. Долови искрена неохота в гласа на Тйеканик, сякаш мъжът говореше, преодолявайки натиска на могъщи вътрешни импулси.

— Затова ли ми доведе този… гадател и тълкувател на сънища?

— Да, принце. Може би твоят сън е проникнал през бариерата на времето. Ти върна обратно съзнанието на вътрешното си „аз“, когато видя вселената като една тясно обвързана цялост. Твоите съновидения… как да кажа…

— Но аз говорих за сънищата си без никаква определена цел — възпротиви се Фарад’н. — Те са само любопитна случка, нищо повече. Никога не съм подозирал, че ти…

— Принце, нищо, което вършиш, не може да бъде без значение.

— Тйек, прекалено ме ласкаеш. Наистина ли вярваш, че този човек може да вникне в сърцевината на големи загадки?

— Да, господарю.

— Тогава нека майка ми преживее разочарование.

— Ще искаш ли да го видиш?

— Разбира се, след като си го довел, за да причиниш неудоволствие на моята майка.

Подиграва ли ми се? — запита се Тйеканик.

— Следва да те предупредя — предпазливо добави той, — че старецът носи маска. Тя е иксианско(*) изобретение, което дава възможност на незрящите да виждат с кожата си.

— Сляп ли е?

— Да, господарю.

— Знае ли кой съм аз?

— Вече му казах, принце.

— Добре. Да вървим при него.

— Ако моят господар почака тук за малко, ще му доведа този човек.

Фарад’н огледа градината около фонтана и се усмихна. Мястото бе подходящо за подобна безразсъдна постъпка. Попита:

— Разказал ли си му за моя сън?

— Само в общи линии, господарю. Той ще поиска да чуе всичко лично от теб.

— Много добре. Ще чакам тук. Доведи го.

Фарад’н погледна встрани и чу бързото оттегляне на Тйеканик. Зад живия плет се виждаше някакъв градинар, работещ със закачулена глава; големите ножици отчетливо просветваха в движението си над зеленината. Гледката бе почти хипнотизираща.

Цялата история със съня е безсмислица — каза си той. — Тйек е постъпил неправилно, като го е довел, без да вземе моето мнение. Странно е и защо приема друга религия на неговата възраст. Ставащото сега изглежда не е нищо повече от нов сън.

Ето, дочу стъпки зад себе си: познатата уверена и широка крачка на Тйеканик, а с нея и друга — по-бавна и несигурна. Обърна се и огледа приближаващия. Маската му бе черна, тънка и прозирна, покриваща лицето от челото до под брадичката. Нямаше прорези за очите. Ако можеше да се вярва на иксианските хвалби, цялата тя бе едно огромно око.

Тйеканик спря на два разкрача от Фарад’н, но възрастният човек приближи на по-малко от крачка.

— Тълкувателят на сънища — обяви Тйеканик.

Фарад’н кимна.

Скритият зад маската мъж се окашля глухо и със сумтене, сякаш се опитваше да повърне нещо от стомаха си.

Принцът веднага долови острата кисела миризма на подправка, идваща от непознатия. Тя се излъчваше сякаш и от дългата сива роба, която покриваше неговото тяло.

— Тази маска наистина ли е част от теб? — попита Фарад’н, давайки си ясна сметка, че се опитва да позабрави темата за сънищата.

— Само когато я нося — отвърна другият с рязък носов изговор на думите, в който се долавяше съвсем лека следа от акцента на свободните. — А сега, за съня ти. Разкажи ми.

Фарад’н присви рамене. А защо не? Нали Тйек го бе довел именно за това. Дали обаче наистина бе така? Обладан от съмнения, Фарад’н запита:

— Вярно ли е, че практикуваш гадателство и тълкуване?

— Дойдох, за да изтълкувам твоя сън, могъщи господарю.

Фарад’н отново сви рамене. Маскираната фигура го изнервяше и той погледна към Тйеканик, който остана на мястото, където бе спрял; сега гледаше втренчено към фонтана със скръстени ръце.

— Нека чуя съня ти — настоя старият мъж.

Фарад’н пое дълбоко въздух и започна да разказва. Поолекна му, когато навлезе в същината. Разказа за водата, течаща нагоре в кладенеца, за световете, които като атоми танцуваха в главата му, за змията, превърнала се в пясъчен червей и избухнала в облак от прах. Когато стигна до змията, откри с изненада, че е необходимо да положи известно усилие. Някаква много силна неохота му пречеше и това го ядоса.

Старецът остана невъзмутим, след като Фарад’н най-сетне спря да говори. Черната маска от тънка материя леко се поклащаше от неговия дъх. Фарад’н зачака. Мълчанието продължи.

— Е, няма ли да разтълкуваш съня ми? — запита принцът.

— Вече го сторих — отговори другият, а думите му сякаш идваха от много далече.

— И какво? — Фарад’н чу пискливия си глас, в който не бе скрито нищо от напрежението, породено от съня.

Възрастният човек продължаваше да мълчи невъзмутимо.

— Хайде, говори!

— Вече казах, че го разтълкувах — рече старецът. — Не съм се съгласявал да ти предавам какво видях.

Дори Тйеканик не можа да се сдържи — отпусна ръцете си, вече свити в юмруци, и скръцна със зъби:

— Какво?

— Не съм казвал, че ще разкривам моето тълкуване — повтори старият човек.

— Още пари ли искаш? — попита Фарад’н.

— Не съм искал да ми плащате, когато ме доведохте тук.

Хладната горделивост в отговора му посмекчи гнева на принца. Все пак старецът бе смел човек. Не можеше да не разбира, че смъртта би могла да последва неговото неподчинение.

— Позволи ми, принце — изпревари Тйеканик думите на Фарад’н. — Ще ни кажеш ли, гадателю, защо не искаш да разкриеш своето тълкувание?

— Да, господари мой. Самият сън ми говори, че няма никакъв смисъл да обяснявам разказаното.

Фарад’н не се сдържа:

— Да не намекваш, че вече знам какво е значението на моя сън?

— Може би, господарю, но не в това е същината на въпроса.

Тйеканик приближи и застана до Фарад’н. И двамата се вторачиха във възрастния човек.

— Обясни думите си — рече Тйеканик.

— Така е, хайде — допълни Фарад’н.

— Ако трябваше да говоря за твоя сън, да тълкувам тези неща с водата и прахта, със змиите и червеите и да правя анализ на атомите, които танцуват в главата ти, както и в моята… Ех, могъщи ми господарю, моите думи щяха само да те объркат и ти щеше да настояваш, че има някакво недоразумение.

— Не те ли е страх, че думите ти могат да ме разгневят? — попита Фарад’н.

— Господарю! Ти вече си ядосан, и то много.

— Може би го правиш, защото не ни вярваш? — обади се Тйеканик.

— А, туй беше много близко до целта, господарю. Не вярвам и на двама ви, понеже простичката истина е, че вие самите не си вярвате един на друг.

— Движиш се в опасна близост до ръба — отсече Тйеканик. — Доста мъже са били убивани за поведение, далеч по-малко обидно от твоето.

Фарад’н кимна в знак на съгласие и рече:

— Не изкушавай гнева в нас.

— Господарю на Салуса Секундус, фаталните последствия от гнева на Корино са добре известни — отвърна старецът.

Тйеканик задържа Фарад’н с натиск върху ръката му и запита:

— Може би ни предизвикваш да те убием?

Фарад’н усети ледена тръпка при мисълта, какво би могло да означава подобно поведение. Този възрастен човек, който сам се наричаше Проповедника… дали не би могъл да е нещо повече от това, което изглеждаше? Какви ли щяха да бъдат последствията от неговата смърт? Мъчениците можеха да се окажат опасни креатури.

— Съмнявам се, че ще ме убиете, независимо от това, което казвам — рече Проповедникът. — Башаре, мисля, че знаеш колко струвам, а ти, принце, вече го подозираш.

— Значи, категорично отказваш да дадеш тълкувание на неговия сън, така ли? — попита Тйеканик.

— Вече го заявих.

— И наистина няма да разкриеш какво си видял в него?

— Осъдихте ли ме, господарю?

— Каква полза бих могъл да имам от теб в такъв случай? — запита Фарад’н.

Проповедникът протегна напред дясната си ръка и каза:

— Достатъчен е един жест с тази ръка, за да дойде Дънкан Айдахо и да изпълни онова, което му наредя.

— Що за празно самохвалство! — възкликна Фарад’н.

Но Тйеканик поклати глава, след като си спомни спора с Венсика.

— Принце, може и да е вярно. Проповедникът има много последователи на Дюн.

— Защо не ми каза, че е оттам?

Тйеканик не успя да отговори, тъй като Проповедникът се обърна към Фарад’н:

— Господарю, не бива да чувстваш вина за Аракис. Ти си продукт на своето време. Ето една особено действена защитна пледоария, към която човек може да прибегне, когато го връхлетят собствените му грехове.

— Грехове ли?! — гневно извика Фарад’н.

Проповедникът само сви рамене.

Странно, но постъпката му смени настроението на принца от обида към развеселеност. Той се разсмя, а главата му тъй рязко отскочи назад, че доста изненада Тйеканик. После рече:

— Харесваш ми, Проповеднико.

— За мен е удоволствие, принце — отговори старецът.

Като потисна ехидната си усмивка, Фарад’н продължи:

— Ще ти намерим стая в двореца. Ще бъдеш моя официален тълкувател на сънища, дори ако не чуя нито една дума от теб като такъв. А може и да ми даваш съвети за Дюн. Това място е особено любопитно.

— Принце, не мога да го направя.

Фарад’н почувства отново прилива на яда си и погледна към черната маска.

— И защо, ако смея да запитам?

— Господарю — обади се Тйеканик, като отново докосна ръката на Фарад’н.

— Какво има, Тйек?

— Доведохме го тук, но само след твърда уговорка със Сдружението.. Трябва да го върнем на Дюн.

— Призован съм да отида обратно на Аракис — добави Проповедникът.

— Кой те призовава? — запита Фарад’н.

— По-висша власт от твоята, принце.

Фарад’н отправи въпросителен поглед към Тйеканик.

— Не е ли атреидски шпионин?

— Не вярвам. Алая е обявила награда за главата му.

— Ако не те призовава династията на атреидите, кой друг може да го стори? — попита принцът, отново насочил вниманието си към Проповедника.

— По-висша власт от тази на атреидите.

Фарад’н се захили подигравателно. Явно това бяха само мистични глупотевини. Как ли Тйек се е оставил да го заглавикат? Значи Проповедникът бил призован — почти като в съновидение. А колко ли важни впрочем бяха сънищата?

— Чиста загуба на време, Тйек — каза Фарад’н. — Защо ме подложи на този… фарс?

— Господарю, има още една страна в работата — рече Тйеканик. — Тълкувателят на сънища ми обеща да получа Дънкан Айдахо като агент на династията Корино. Единственото, което той поиска, бе да се срещне с теб и да изтълкува твоя сън.

А на себе си добави: Или поне така каза на Венсика. Нови съмнения налетяха башара.

— Старче — попита Фарад’н, — защо моят сън е толкова ценен за теб?

— Той ми казва, че много важни събития отиват към своя логичен завършек — отговори Проповедникът. — Длъжен съм да побързам със своето връщане.

— А ти така и ще останеш неразгадаем, след като не ми даде никакъв съвет?

— Господарю, съветът е опасна стока. Все пак ще се осмеля да ти кажа няколко думи, които можеш да използваш, както намериш за добре.

— На всяка цена — отговори Фарад’н.

Проповедникът вдигна скритото си зад маската лице точно пред главата му.

— Принце, правителствата могат да се въздигат и сгромолясват поради причини, които на пръв поглед са незначителни. Някакви съвсем дребни събития! Например спор на две жени за посоката на вятъра, кихане, кашляне, дължината на дреха или случайно попадение на песъчинка в окото на царедворец. Невинаги изключително важните дела в министерствата на Империята налагат хода на историята, както и не е задължително ръцете на Бога да се движат съобразно предначертанията на жреческия ритуал.

Фарад’н почувства силно вълнение в себе си, но така и не успя да определи характера на обзелото го чувство. Тйеканик мигновено се бе съсредоточил върху една фраза. Защо ли Проповедникът споменава за дреха? Мисълта му се закова върху костюмите, които Империята изпрати на близнаците Атреидски, както и върху Лаза тигрите, обучени да ги нападнат. Нима старецът призовава за внимание? Доколко би могъл да знае за всичко това?

— Какво мога да взема от думите ти за съвет? — попита Фарад’н.

— За да успееш — отговори Проповедникът, — задължително трябва да сведеш своята стратегия до равнището на нейното приложение. Къде човек прилага дадена стратегия? На определено място и с предварително подбрани хора. Но дори при най-голямо внимание към незначителните подробности някой дребен детайл, на който не се придава никаква важност, ще се изплъзне от твоя поглед. Е, принце, може ли стратегията та да бъде сведена до амбициите на една съпруга на местен владетел?

Тйеканик го прекъсна с леденостуден глас:

— Проповеднико, защо непрекъснато повтаряш думата стратегия? Какво мислиш, че предстои на моя господар?

— Насочват го да поиска да седне на трона — отговори Проповедникът. — Пожелавам му да успее, но ще му трябва много повече от късмет.

— Опасни са тези души — каза Фарад’н. — Как се осмеляваш да ги изговориш?

— Амбициите се отличават с качеството си да остават незасегнати от действителността — каза Проповедникът. — Осмелявам се да го заявя, защото ти се намираш на кръстопът. Би могъл да станеш достоен за уважение. Но си заобиколен от хора, които не търсят съобразени с морала оправдания, както и от съветници със стратегически ориентация. Ти си млад, здрав и силен, но ти липсва известна подготовка, която би предоставила на личността ти възможности за развитие. А това е тъжно, защото притежаваш и слабости, за значението на която вече говорих.

— Какво имаш предвид? — попита Тйеканик.

— Внимавай много — рече предупредително и Фарад’н. — Посочи ми моите слабости.

— Не си се замислял за предпочитанията си към обществото — продължи спокойно Проповедникът. — Не се съобразяваш с надеждите на своите поданици. Дори формата на абсолютна власт, към която се стремиш, е с неясни очертания в представите ти. — Той обърна маскираното си лице към Тйеканик. — А твоето око е насочено към самата власт, не към изкусните и фини форми на нейното приложение, както и към опасностите, които я съпътстват. Така че бъдещето ти е изпълнено с неизвестност: с каращи се жени, с кашлица и ветровити дни. Как би могъл да сътвориш епоха, когато не можеш да вникнеш във всяка подробност? Умът няма да ти помогне. Ето, това е твоето слабо място.

Фарад’н дълго и внимателно се опитваше да разбере възрастния човек, удивлявайки се на поразителните резултати и следствия от такъв начин на мислене, както и на постоянството на подобни съмнителни на пръв поглед идеи и понятия. Морал! Обществена цел! Това бяха митове, на които не би следвало да се вярва при възходящото движение на развитието.

— Стига толкова приказки — обади се Тйеканик. — Проповеднико, какво ще кажеш за договорената цена?

— Дънкан Айдахо е ваш — отговори Проповедникът. — Внимавайте как ще го използвате. Той е скъпоценен камък.

— О, подготвили сме му подходяща задача — каза Тйеканик. После погледна към Фарад’н и попита: — Разрешаваш ли, господарю?

— Отпрати го, преди да съм решил нещо друго — каза Фарад’н и гневно погледна към башара: — Не ми харесва начинът, по който ме използваш, Тйек!

— Прости му, принце — рече Проповедникът. — Твоят верен башар действа по Божията повеля, без дори да го знае.

Проповедникът се поклони и Тйеканик побърза да го отпрати.

Фарад’н гледаше гърбовете на отдалечаващите се и си каза: Трябва да надникна във вярата, възприета от Тйек. — Засмя се унило. — Що за тълкувател на сънища! Но има ли някакво значение? В съня ми нямаше нищо чак толкова важно.

— По-добре би било за мен никога да не ставам император — каза Лито. — Не искам да мислиш, че съм повторил грешката на баща си и съм надникнал в бъдещето с помощта на чаша с подправка. Твърдя го, подтикнат от себичност. Сестра ми и аз ужасно се нуждаем от свободно време, за да разберем как да живеем със себе си такива, каквито сме.

Той млъкна и погледна въпросително към лейди Джесика. Бе го казал така, сякаш Ганима е съгласна с неговите думи. Сега очакваше с нетърпение отговора на баба си.

Джесика огледа внимателно своя внук на слабата светлина на светоглобусите, които озаряваха предоставените й помещения в Сийч Табър. Бе ранно утро на втория ден от тукашния й престой, но тя вече беше разбрала, че близнаците са прекарали нощта в бдение извън сийча. Какво ли бяха намислили? Сънят й не бе здрав и тя усещаше острите бодежи на умората, които настойчиво я призоваваха да слезе от равнището на свръхнапрежение, поддържало я в задължително изискваната от нея форма след представлението, разиграло се на космодрума. Добрата кондиция беше заслонът срещу кошмарите й, но извън него вече не бе пустинята, която тя си спомняше. Откъде са дошли всички тези цветя? И въздухът наоколо беше прекалено влажен. Познатата дисциплина в носенето на влагосъхраняващите костюми бе отслабнала сред по-младите.

— Е, детето ми, за какъв се мислиш, та ти трябва повече свободно време, за да се опознаеш? — попита тя.

Лито поклати глава в знак на несъгласие, разбирайки, че това е странен жест на зрял човек в детско тяло, след като си припомни, че е длъжен да извежда непрекъснато тази жена от равновесие.

— Преди всичко, аз не съм дете. О, да… — Той докосна гърдите си, преди да продължи: — Тялото е детско, разбира се. Но аз не съм дете.

Джесика прехапа горната си устна, без да се притеснява, че подобен жест я издава. Нейният дук, умрял толкова отдавна на тази прокълната планета, й се бе присмял при един подобен случай. „Твоята единствена реакция извън контрол — бе нарекъл той прехапването на устната. — А тя ми показва, че си разстроена и аз трябва да целуна тези устни, за да успокоя тяхното вълнение.“

Сега внукът, който носеше името на нейния дук, я хвърли в страшен смут само с една усмивка, придружила думите му:

— Нещо си разстроена; разбрах го от вълнението на твоите устни.

Наложи се да прибегне към дълбоко залегналата в нея самодисциплина, усвоена в „Бин Джезърит“, за да възстанови в известна степен спокойствието си. Успя и попита:

— Подиграваш ли ми се?

— Да се подигравам ли? Никога. Но съм длъжен да отбележа колко много се различаваме. Нека ти припомня само за оная оргия в сийча, станала толкова отдавна, на която старата света майка ти е предала намиращите се в нея животи и спомени. Тя е настроила себе си на твоята вълна и ти е прехвърлила… онази дълга поредица от навързани една за друга наденички, всяка от които е някаква личност. Те са още в теб. Следователно знаеш нещичко от това, което за нас с Ганима е вече преживелица.

— А Алая? — попита тя, с цел да го провери.

— Не си ли говорила по въпроса с Гани?

— Искам да го обсъдя с теб.

— Чудесно. Алая се отказа от онова, което е била, и се превърна в друго, от което най-много се страхуваше. Вграденото минало не може да бъде сведено и принизено до подсъзнанието. Това е вреден и опасен ход за всяко човешко същество, но за нас, които сме предродени, то е по-страшно от смъртта. Ето всичко, което ще кажа за Алая.

— И така, ти не си дете — рече Джесика.

— Аз съм на милиони години. А това налага настройка и регулиране, които никога не са били изисквани от хората.

Джесика кимна утвърдително и се поуспокои, макар да оставаше много по-предпазлива в сравнение с разговора с Ганима. Къде ли бе сега тя? Защо Лито бе дошъл сам?

— Е, бабо — каза той, — какво сме ние: абоминация, тоест изчадия, или надеждата на атреидите?

Джесика не обърна внимание на неговия въпрос и попита:

— Къде е сестра ти?

— Отвлича вниманието на Алая, за да не бъдем обезпокоявани. Налага се. Но Гани не би ти казала нищо повече от мен. Не го ли забеляза вчера?

— Какво съм забелязала, си е моя лична работа. А ти защо бъбриш безотговорно по въпроса за абоминацията?

— Да бъбря ли? Бабо, я ми поспести лицемерието на „Бин Джезърит“. Ще ти припомня всичко, дума по дума, и то с помощта на собствените ти спомени. Интересува ме обаче нещо много повече от трепета на твоите устни.

Джесика тръсна неодобрително глава, почувствала студенината на тази… личност, в която течеше и нейна кръв. Наистина се боеше от неговите възможности. Опита се да говори със същия студен тон, когато попита:

— Какво знаеш за моите намерения?

Той се намуси преди да отвърне:

— Не се налага да проверяваш дали съм повторил грешката на баща си. Не съм поглеждал извън нашата градина на времето — поне не съм търсил нищо със специална цел. Нека оставим абсолютното познание на бъдещето само до онези моменти на deja vu6, които са подвластни на всеки човек. Аз знам какъв е капанът на ясновидството. Животът на моя баща ми казва достатъчно по този въпрос. Не, бабо — абсолютното познаване на бъдещето те въвлича без остатък в капана на същото това бъдеще. То деформира времето. Настоящето се превръща в бъдеще. А на мен ми трябва по-голяма свобода.

Джесика почувства как езикът я сърби от неизречени думи. Как би могла да му отговори с нещо, което той не е знаел досега? Това бе чудовищно! Той е мой! Той е моят любим Лито! Тази мисъл направо я порази. За миг тя помисли дали детското личице би могло да възприеме обратно познатите скъпи черти и да възкръсне в… Не!

Лито сведе поглед и после го вдигна отново нагоре, изучавайки я внимателно. Да, въпреки всичко той можеше да я притисне, когато се наложи. После каза:

— Вярвам, че се случва рядко, но когато мислиш за ясновидството, ти сигурно не си по-различна от всеки друг. Повечето хора си го представят като… например, колко великолепно би било да научат как ще се движи утре цената на китовата кожа. Или дали Харконен ще бъде отново господар в родната земя на Гайъди Прайм? Ние обаче добре познаваме династията Харконен, без да се правим на ясновидци, нали, бабо?

Тя не се остави да бъде хваната на въдицата. Разбира се, Лито не можеше да не знае за прокълнатата кръв на харконите в своите предшественици.

— Кой е Харконен все пак? — запита той предизвикателно. — Кой е звярът Рабан? Всеки един от нас, нали? Но аз се отклонявам от основното. Говоря за общоприетия мит за предведението, за ясновидството — да имаш абсолютно пълна представа за бъдещето! За бъдещето като цяло! Ех, каква сполука, какво състояние можеш да натрупаш — и да го изгубиш — с такова върховно познание, нали? Простолюдието вярва в този мит. Хората просто приемат, че ако нещо малко е добро, повечето задължително е по-добро. Чудесно звучи! Но ако предоставиш на някого от тях пълния сценарий на неговия живот, закования веднъж завинаги монолог на живота му до самата смърт — какъв пъклен дар би било това! Каква абсолютна досада! Във всеки миг този човек ще възпроизвежда онова, което знае. Без остатък. Никакво отклонение. Той ще е наясно предварително за всеки отговор, за всяка дума — и отново, и отново, и отново…

Лито поклати глава.

— Незнанието има своите предимства. Затова аз се моля да притежавам вселената на изненадите!

Говори дълго, а докато го слушаше, Джесика не престана да се удивлява доколко неговите маниери, тон и начин на изразяване й напомнят за баща му — нейния изгубен син. Дори идеите му бяха такива, каквито самият Пол, напълно възможно бе, да е изказвал.

— Напомняш ми за баща си — рече тя.

— Заболя ли те?

— В известен смисъл да, но все пак ме успокоява фактът, че той продължава да живее в теб.

— Наистина, макар да не знаеш почти нищо за начина, по който той продължава живота си в мен.

Според Джесика в тона му липсваше вълнение, по-скоро бе пропит с горчивина. Подигна глава и го загледа в упор.

— Или че твоят дук живее в мен — продължи Лито. — Бабо, а Ганима е самата теб! Ти си се превъплътила до такава степен, че за нея твоят живот не крие никакви тайни до раждането на нашия баща. Както и моето раждане! Сигурно си даваш сметка какъв каталог на телесни записки съм аз. Понякога ми е прекалено трудно да издържам. А ти идваш тук, за да ни съдиш, така ли? Или да съдиш Алая? По-правилно ще бъде, ако ние те съдим!

Джесика потърси отговор в себе си, но без резултат. Какво правеше той? Защо подчертаваше така дебело разликата? Дали не се домогваше до категоричен отказ? А не бе ли достигнал до състоянието на Алая и превърнал се вече в изчадие — плод на абоминацията?

— Именно това те безпокои — каза той.

— Да, безпокои ме — тя си позволи лекомислено свиване на раменете. — Безпокои ме поради причини, които много добре знаеш. Сигурно си проследил моята подготовка в „Бил Джезърит“. Поне Ганима не го отрече. Известно е и Алая какво е… направила. А ти много добре разбираш последствията от твоята разлика.

Той се вторачи в нея със смущаващо внимание.

— Почти, защото към теб подходихме по-различно — отговори Лито, а в гласа му се долови нотка от нейната умора. — Ние познаваме трепета на устните ти така, както го е знаел твоят любим. Всички нежни слова, пошепнати от твоя дук в спалнята, са на наше разположение. Ти несъмнено възприемаш думите ми в интелектуалния им смисъл. Аз обаче те предупреждавам, че това интелектуално възприятие не е достатъчно. Ако някой от нас се превърне в изчадие, самата ти ще си причината! Или моят баща… или майка ми! Както и твоят дук! Всеки един от вас може да ни овладее, а условието е едно и също.

Джесика долови силно бодване в гърдите си, очите й овлажняха.

— Лито… — най-сетне успя да си позволи да произнесе името му. Болката се оказа по-слаба, отколкото бе си я представяла, затова събра сили и продължи: — Все пак искам да зная какво очакваш от мен.

— Налага се да уча своята баба.

— На какво ще ме учиш?

— Снощи Гани и аз изиграхме ролите на баща и майка почти до пълното разрушаване на собствените си личности, но узнахме много работи. Има неща, които човек е в състояние да научи, ако се предоставят условия на възможностите му за усещане и осъзнаване. Действията могат да бъдат предсказани. Вече е почти сигурно, че Алая подготвя заговор за твоето похищение.

Джесика примигна, поразена от рязкото обвинение. Тя добре владееше тази хватка и я бе използвала много пъти — повеждаш някого в определена посока на размисъл и внезапно нанасяш удар от друга. Овладя се, като пое дълбоко въздух.

— Знам какво е сторила Алая… Какво е самата тя, но…

— Бабо, не я съди жестоко. Нека сърцето ти помогне така, както ти помага разумът. Правила си го и друг път. Ти представляваш заплаха, а Алая иска да има за себе си върховната власт — по-скоро иска го това, в което тя се е превърнала.

— Как бих могла да разбера, че не чувам думите на друго изчадие?

Той сви рамене и каза:

— Като слушаш гласа на сърцето си. Гани и аз знаем, че тя се поддаде. Никак не е лесно да се приспособиш към шума на навалицата в себе си. Сподави ли се тяхното его, другите ще се струпват всеки път, когато повикаш нечия памет. А някой ден — преглътна на сухо той, — един от силните в тази глутница решава, че е дошло време да сподели и тялото.

— И тогава нищо не може да се направи, така ли? — запита Джесика, макар да се страхуваше от отговора.

— Ние вярваме, че нещо… Да, може. Няма как да устоим на подправката; това не подлежи на обсъждане. Не можем и да сподавим миналото без остатък. Длъжни сме да го използваме, като го превърнем в сплав. Накрая ще смесим всички други със себе си. Никога вече няма да бъдем това, което сме били — но не ще бъдем обладани.

— Ти спомена за заговор за моето отвличане.

— Очевидно е. Венсика е тласкана от амбиции в полза на своя син. Алая пък е амбициозна за самата себе си, а…

— Алая и Фарад’н ли?

— Не се подразбира — отговори той. — Но засега Алая и Венсика се движат по успоредни писти. Сестрата на Венсика е в дома на Алая. Има ли нещо по-просто от едно послание до…

— Знаеш ли нещо за подобно послание?

— Все едно, че съм го видял и прочел до последната буква.

— И все пак не си го виждал, нали?

— Не е необходимо. Достатъчно ми е, че всички атреиди са се събрали на Аракис. Като цялата вода в един резервоар — той направи жест, сякаш обгръщаше планетата.

— Династията Корино няма да се осмели да ни нападне тук!

— Алая ще се възползва, ако дръзнат да го направят.

Насмешката в гласа му я подразни.

— Моят внук не може да бъде мой наставник — каза тя.

— По дяволите, жено, спри да мислиш за мен като за внук! За теб аз съм твоят дук Лито!

Както тонът и изражението на лицето му, така и резкият жест с ръка бяха тъй точно пресъздадени, че тя се обърка и не можа да реагира.

— Опитах се да те подготвя — каза Лито със сух и сдържан глас. — Позволи ми поне това.

— Но защо ще ме отвлича Алая?

— За да го припише на династията Корино, разбира се.

— Не мога да повярвам. Дори за нея то би било… чудовищно! Прекалено опасно е! Как ще може да го стори без… Не, просто не вярвам!

— Когато стане, ще повярваш. Ех, бабо, двамата с Гани трябваше да подслушваме себе си, но сега знаем. Това е просто самозащита. Как в противен случаи щяхме да разберем грешките, които се допускат през цялото време около нас?

— Дори за миг не мога да приема, че това отвличане е част от…

— О, богове! Възможно ли е една бин-джезъритска възпитаница да е толкова задръстена? Цялата Империя подозира защо си дошла тук. Викачите на Венсика са готови да те очернят в хор. А това е недопустимо за Алая. Ако ти загазиш, династията на атреидите може да бъде смъртоносно засегната.

— Какво точно подозира цялата Империя?

Тя отмери думите възможно най-безизразно, защото знаеше, че не е способна да подчини на своята воля това не-дете с каквато и да е хитрина на Гласа.

— Лейди Джесика е скроила план за чифтосване на онези близнаци! — грубо изрече той. — Ето какво иска Сестринството. Кръвосмешение!

Тя примига и каза:

— Безполезен брътвеж. — После преглътна и продължи: — От „Бин Джезърит“ няма да позволят подобни слухове да бродят нашир и надлъж из Империята. Все още имаме някакво влияние. Не го забравяй.

— Брътвеж ли? Брътвеж и слухове? Със сигурност сте преценявали шансовете за евентуална наша кръстоска.

С отривист жест той не й позволи да го прекъсне.

— Не отричай. Нека двамата със сестра ми преминем възрастта на пубертета заедно с теб, в едно и също домакинство, след което твоето влияние не ще бъде нищо повече от парцал, подхвърлен в пастта на някой пясъчен червей.

— Вярваш ли, че сме толкова бездънни глупци?

— Напълно. Вашето Сестринство не е нищо повече от куп оглупели стари жени, умът на които по никакъв начин не може да премине отвъд тяхната изключително ценна програма за създаване на нови видове! Гани и аз знаем какви са средствата ви за постигане на набелязаните цели. Ти самата нас за глупаци ли ни вземаш?

— Какви са пък тези средства?

— Бин-джезъритките много добре помнят, че си от рода Харконен! Ето какво ще бъде отбелязано в техните отчети: Джесика от Тандидия Нерус с барон Владимир Харконен. Ако този отчет случайно попадне в чужди ръце, ти ще си обезвре…

— И си въобразяваш, че Сестринството би се унижило да изнудва?

— Аз знам, че ще го сторят. Е, всичко ще е добре захаросано. Наредили са ти да провериш слуховете за дъщеря си. Подхранили са както твоето любопитство, така и страховете ти. Обърнали са се с призив към чувството ти за отговорност и са те накарали да изпиташ вина заради връщането ти на Каладън. Накрая са ти предложили възможността да спасиш своите внуци…

Единствената възможност за Джесика бе да го гледа мълчаливо. Сякаш наистина бяха подслушвали бурните срещи с прокторите от Сестринството. Тя усети тоталната власт на неговите думи и разбра, че започва да приема твърдението му за похищение от страна на Алая.

— Бабо, съзнавам, че бях изправен пред нелеки въпроси — каза той. — Дали следвам пътя на загадката, типична за атреидите? Живея ли за своите поданици и… готов ли съм да умра за тях? Или пък съм избрал друг курс, който ще ми даде възможност да съществувам хиляди години?

Без да иска, Джесика долови как отстъпва. Тези думи, произнесени с поразителна лекота, се докоснаха до тема, по която според „Бин Джезърит“ бе по-добре изобщо да не се мисли. Много свети майки бяха поели по този път… или поне се бяха опитвали да го сторят. Възможностите за манипулативни операции в скритите за външни погледи химически реактори не бяха тайна за посветените в Сестринството. Но ако само един го направеше, всичка щяха да го последват, рано или късно. Нямаше как да бъде потулен фактът за непрестанно нарастващия брой жени, неподвластни на възрастта. Напълно сигурно бе, че веднъж поет, този курс неизбежно би ги довел до пълно унищожение. Останалата част от човечеството, осъдена на кратък живот, неминуемо щеше да се обърне против тях. Не, това беше немислимо.

— Не ми харесва накъде клонят мислите ти — каза Джесика.

— Не разбираш моите мисли — отвърна Лито. — Гани и аз… — Той поклати глава и продължи: — Алая се бе домогнала до това, но го изостави.

— Сигурен ли си? Вече изпратих съобщение до Сестринството, че тя се е заела с немислимото. Погледни я! Дори ден не е остаряла от последното ни виж…

— А, за него ли! — той отхвърли сякаш встрани с жест на ръката си идеята на „Бин Джезърит“ за телесното равновесие. — Не, говоря за съвсем друго — пътя на усъвършенстване, по който се излиза отвъд всичко, постигнато от хората.

Джесика замълча, почти ужасена от лекотата, с която Лито бе разкрил нейните тайни. Би трябвало да знае, че това съобщение е като смъртна присъда за Алая. И независимо от подбора на думите, можеше да се говори само за едно и също — за престъпление. Не разбираше ли наистина каква заплаха е скрита в неговите мисли.

— Трябва да се изясниш — каза тя най-сетне.

— Но как? — попита той. — Освен ако разбираш, че Времето не е това, което изглежда. Дори не мога да започна обясненията си. Баща ми го е подозирал. Стигнал е до самия праг на осъзнаването, но изведнъж се е строполил. Сега е ред на мен и на Гани.

— Настойчиво искам да се изясниш — повтори Джесика и напипа отровната игла, която държеше в една гънка на своята връхна дреха. Това бе гом джабър, толкова смъртоносен, че и най-лекото убождане с него причиняваше смърт за броени секунди. После помисли: Предупредиха ме, че мога да го използвам, ако съм принудена. Тази мисъл разигра силно мускулите на ръката й, а самата тя изпита благодарност към прикриващата я роба.

— Е, добре — въздъхна Лито. — Първо, за Времето. Няма никаква разлика между десет хиляди години и само една, както няма разлика между сто хиляди години и продължителността на един-единствен сърдечен удар. Никаква разлика. Това е първата реална истина за Времето. А ето и втората — цялата вселена с цялото нейно време е заключена в мен.

— Що за безсмислици? — попита тя.

— Видя ли? Просто не разбираш. Тогава ще се опитам да го обясня по друг начин. — Той вдигна дясната си ръка, за да демонстрира движение, едновременно изричайки: — Вървим напред, връщаме се.

— Думите ти не обясняват нищо!

— Правилно — кимна Лито. — Има неща, които думите не могат да обяснят. Длъжен си да ги преживееш, да ги научиш от опит, без думи за обяснение. Ти обаче не си подготвена за подобен риск, точно както и сега ме гледаш, но не ме виждаш.

— Как… Нали гледам право в теб. Разбира се, че те виждам!

Джесика се взря втренчено в него. Думите му говореха за несъмнено владеене на Кодекса на Зенсуни, който и тя бе изучавала в школите на „Бин Джезърит“ — игра на думи, която водеше до пълно объркване в схващанията и познанията по философия.

— Има неща, които се случват извън твоите желания и възможности за въздействие — каза той.

— Тогава по какъв начин може да се обясни това… съвършенство, което толкова много превишава целия друг опит, натрупан от човечеството?

Той кимна в знак, че е разбрал въпроса, и продължи:

— Ако човек удължи старостта си и забави своята смърт с помощта на мелинджа или на виртуозното регулиране на процесите в тялото си, от което вие в „Бин Джезърит“ с пълно право се боите, това забавяне довежда единствено до въображаеми възможности за оказване на въздействие и контрол. Когато някой крачи в сийча, той само го прекосява, независимо дали върви бавно или бързо. Съответният отрязък от време се обособява просто като вътрешно преживяване и опит.

— Защо си играеш с думите по такъв начин? Подобни глупотевини счупиха зъбите на моята мъдрост много преди да се роди баща ти.

— Но единствено зъбите са пораснали — отвърна Лито.

— Думи! Само думи!

— Аха, удари съвсем близо!

— Нима?

— Бабо?

— Моля?

Момчето дълго мълча, преди да започне:

— Виждаш ли? Отговорите и реакциите ти са все същите. — Той й се усмихна. — Но не можеш да виждаш отвъд сенките. А аз съм там. — Засмя се отново. — Баща ми бе стигнал много близо до целта. Живя, когато бе жив, но не успя да умре, когато умря.

— Какви ги приказваш?

— Добре, покажи ми тялото му!

— Да не мислиш, че Проповедникът…

— Възможно е, но дори да е така, тялото не е неговото.

— Нищо не разбирам — обвини го тя.

— Точно както те предупредих.

— Тогава защо…

— Ти поиска. И трябваше да го демонстрирам. А сега, нека се върнем към Алая и нейния план за отвличане на..

— Да не би да планираш немислимото? — попита тя, все още държаща под робата си отровния гом джабър.

— Приемаш ли да бъдеш неин екзекутор? — парира той с измамливо мек глас, след което посочи с пръст ръката й. — Вярващ ли, че тя ще те остави да си послужиш с него? Или мислиш, че аз ще ти позволя да го сториш?

Джесика почувства, че не е в състояние да преглътне.

— Отговарям на въпроса ти — каза Лито. — Не съм планирал немислимото. Просто не съм такъв глупак. Но съм възмутен от теб. Осмеляваш се да съдиш Алая. Разбира се, че е нарушила ценната заповед на „Бин Джезърит“! А ти какво очакваше? Тя престана да те интересува и я остави тук за владетелка с нищо повече от едно име. И то при такава власт! А ти самата се върна на Каладън, за да лекуваш раните си в прегръдките на Гърни. Това е напълно ясно. Но коя си ти, за да съдиш Алая?

— Слушай, няма да разис…

— Я да млъкваш! — Той отклони от нея възмутения си поглед.

Думите му бяха изречени по специалния бин-джезъритски способ — с обуздаващ Глас. Тя спря, сякаш някой бе сложил ръка на устата й. След това помисли: Кой би знаел по-добре от него как да ме порази с Гласа? Аргументът й подейства облекчаващо. Бе си служила много пъти с Гласа спрямо други хора, но не очакваше, че самата тя е тъй подвластна на неговото въздействие… При това чак от времето на училищните дни, когато…

Той я погледна отново:

— Извинявай. Току-що разбрах, че очакват от теб да реагираш слепешката.

— Аз? Слепешката?

Тези думи я засегнаха повече от умението му да й въздейства с Гласа.

— Да, ти — кимна Лито. — Наистина слепешката. Ако в теб се е запазила поне частица от разбирането ти за честност, ще си дадеш точна сметка за собствените реакции. Повиквам те и ти казваш „Моля?“. Принуждавам те да млъкнеш. Призовавам всичките ти митове от дните на „Бин Джезърит“. Погледни навътре в себе си, както са те учили. Поне това можеш да сториш.

— Как се осмеляваш? Какво знаеш ти за…

Гласът й заглъхна. Разбира се, че знаеше!

— Хайде, погледни навътре! — Гласът му й заповядаше.

Смущението отново я овладя. Почувства как сетивата й губят от своята острота и долови учестеното си дишане. Непосредствено отвъд нейното съзнание се спотайваше някакво бумтящо сърце, бързото туптене на… Внезапно си даде сметка, че учестеното дишане и бумтящото сърце не са нито скрити, нито отдалечени от умението, придобито в „Бин Джезърит“. Очите й се отвориха широко от разтърсващо я осъзнаване, когато почувства, че собственото й тяло се подчинява на чужди заповеди. Постепенно възстанови спокойствието си, но усещането остана. През цялото време на техния разговор това не-дете бе свирило на нея като на деликатен инструмент.

— Е, сега вече знаеш много добре какво са постигнали с теб твоите хора от „Бин Джезърит“ — каза Лито.

Единственото, което тя успя да направи, бе да кимне утвърдително. Вярата й в думите лежеше поразена. Лито я бе принудил да погледне открито в лицето вселената на своите физически измерения и тя бе излязла от преживяното разтърсена, със съвсем ново усещане, което сега отзвънваше в нейния разум. Покажи ми тялото му! Не, той й бе показал собственото й тяло, сякаш бе новородена. Още от най-ранните дни в училище, както и от мъчителното време, преди да дойдат за нея пратениците на дука, тя не бе долавяла в себе си такава смазваща несигурност за непосредственото бъдеще.

— Ще се оставиш да те отвлекат — каза Лито.

— Но…

— Не съм те поканил да разискваме въпроса — отряза той. — Ще го позволиш. Считай го за заповед, идваща от твоя дук. Ще разбереш каква е целта, но едва след като нещата бъдат извършени. А ще се натъкнеш и на много занимателен ученик.

Той се изправи и кимна за сбогуване с думите:

— Някои неща имат край, но са без начало; други започват, но не свършват. Всичко зависи от мястото, на което се намира наблюдателят.

После се обърна и излезе от нейните покои. Във второто преддверие Лито срещна Ганима, бързаща нанякъде. Когато го видя, тя спря и каза:

— Алая е заета със Синода по въпросите на вярата.

После погледна въпросително коридора, който водеше към помещенията на Джесика.

— Да, стана — отговори Лито.

Малко след пладне, когато повечето от поклонниците бяха преустановили своите странствания и се освежаваха на първото попаднало им сенчесто място с различни напитки, Проповедникът излезе на големия площад под Храма на Алая. Пристигна с помощта на младия Асан Тарик, който заместваше очите му. Проповедникът бе прибрал черната си маска от тънка, полупрозрачна тъкан, която носеше на Салуса Секундус, в джоба под широката, падаща на дипли роба. Забавляваше го мисълта, че и маската, и момчето изпълняват една и съща роля — да скрият действителността. Докато съществуваше нуждата от заместители на очите, съмненията оставаха живи.

Нека митът продължава да расте, но съмненията запази живи — помисли той.

Никой не биваше да открие, че маската бе обикновено парче плат, а не някакво иксианско творение. Ръката му не трябваше да изпуска костеливото рамо на Асан Тарик. Напълно достатъчно бе Проповедникът да тръгне само веднъж като зрящ човек, и всички съмнения щяха да изчезнат, въпреки празните му очни кухини. Мъничката надежда, подхранвана от него, щеше да умре. Всеки ден той се молеше да се натъкне на нещо различно, което ще успее да го препъне, но дори Салуса Секундус се оказа съвсем малко камъче, познато отдавна. Нищо не се променяше; нищо не можеше да бъде променено… поне засега.

Мнозина забелязаха неговия път покрай магазините и аркадите. Правеше им впечатление начинът, по който той обръщаше главата си в една или друга посока, насочена към някоя врата или човек. Невинаги тези движения бяха естествените за сляп човек, което помагаше за запазването и разрастването на мита.

Алая наблюдаваше всичко това от един скрит тесен отвор в назъбения парапет на бойна кула на нейния храм. Тя упорито търсеше някакъв знак по насечения от белези лик там долу, сигурен за опознаване знак. До нея бяха стигнали и всички слухове, и всеки нов засилваше трепета на страха.

Тя смяташе, че поне заповедта й за задържане на Проповедника ще остане в тайна, но ехото й вече се бе върнало. Дори от личната й охрана някой изглежда се бе разприказвал. Надяваше се, че стражата ще изпълни новото й нареждане и няма да арестува тази загърната в роба загадка на публично място, където всеки можеше да види и разгласи вестта.

Горещината на площада бе плътно заредена с прах. Младият водач на Проповедника беше покрил носа си с покривалото за глава на своята роба, оставяйки открити само очите и тясна ивица от челото. Изпод покривалото изпъкваха очертанията на тръбичката за ноздрите на влагосъхраняващия костюм. Така Алая разбра, че идват от пустинята. Къде ли се бяха крили там?

Проповедникът не бе закачулил главата си за защита от жарещото слънце. Беше свалил дори запушалката на тръбичката за ноздрите в своя влагосъхраняващ костюм. Лицето му бе открито за слънчевата светлина и маранята, която витаеше над площадния паваж.

При стъпалата пред Храма бе застанала група от девет поклонника, дошли да се помолят преди тръгване. В сенчестия край на площада имаше навярно петдесетина души, повечето също поклонници, отдали се на различни покаяния, наложени им от духовенството. Между случайните зрители се виждаха вестоносци и неколцина търговци, все още не продали достатъчно, за да вдигнат сергиите в най-жестоката дневна топлина.

Взряла се през наблюдателния отвор, Алая усети пороя на жегата и внезапно се почувства на границата между мисловния процес и сетивното възприятие, както толкова често бе виждала своя брат. Изкушението да побеседва с някой вътрешен обитател отекна със заплашителния си звън в нейната глава. Баронът бе там — предан и покорен, ала готов винаги да я дразни и тормози за нейните страхове, когато разумните преценки се окажеха несъстоятелни и всичко около нея губеше смисъла и очертанията си на минало, настояще й бъдеще.

Какво ще стане, ако този долу наистина е Пол? — запита се тя.

Глупости! — отсече гласът в нея.

Но докладите за словата на Проповедника не оставяха място за съмнение. Ерес! С истински ужас я изпълваше мисълта, че самият Пол може да срути постройката, въздигната в негово име. Защо пък не?

Помисли за това, дето бе казала на Съвета тази сутрин, когато се нахвърли ожесточено върху Ирулан, настояваща за приемане на дрехите, изпратени като подарък от династията Корино.

„Всички подаръци за близнаците ще бъдат прегледани най-внимателно, както е правено винаги“ — бе аргументът на Ирулан.

„И какво, ако се окаже, че подаръкът е безопасен?“ извика Алая.

Незнайно защо, но точно това всяваше най-голям страх — откритието, че подаръкът не представлява никаква заплаха.

Накрая приеха хубавите дрехи и преминаха на следващия въпрос — да се предостави ли на лейди Джесика място в Съвета? Алая успя да отложи гласуването.

Премисляше всичко случило се, неотстъпно вторачена в Проповедника долу.

Събитията по време на нейното регентство бяха досущ като обратна страна на преобразуванията, причинили болка на самата планета. Някога Дюн бе символ на мощта на върховната пустиня. Тази мощ отпадаше като физическа величина, но митът за нея бързо растеше. Останало бе само огромното пясъчно пространство, голямата Майка Пустиня във вътрешната част на планетата, опасана от бодливите храсти, които свободните все още наричаха Царица на Нощта. Отвъд тези храсти се издигаха меки зелени хълмове, снижаващи се към пясъка. Всички те бяха създадени от човека. Всеки един от тях бе търпеливо покриван с растителност от хора, трудили се като мравки. Зеленината на тези хълмове бе нещо наистина изумително и действаше със съкрушителна сила върху ония, които също като Алая бяха отраснали сред сивкавокафявия пясък. В нейното съзнание, както и в съзнанието на свободните, огромното пустинно пространство все още държеше Дюн в хватка, която никога нямаше да отпусне. Достатъчно беше само да затвори очите си и пустинята се появяваше.

А отворените очи сега виждаха злачните хълмове и тинята на мочурищата, които като изкуствени зелени стръкове се простираха към пясъка; макар останалата пустиня да бе все така мощна, както е била винаги.

Алая тръсна глава и отново се втренчи в Проповедника.

Той бе вече изкачил първата част от терасовидните стъпала под Храма и сега се обърна, сякаш за да огледа почти опустелия площад. Алая докосна един бутон до нейния наблюдателен отвор, който щеше да усили звуците отдолу. Заля я вълна на самосъжаление, защото внезапно почувства своята самота. Кому да се довери? Бе мислила за Стилгар като за напълно сигурен, но и той се оказа заразен от този слепец.

„Знаеш ли как брои? — бе я попитал Стилгар. — Чух го да отброява монетите, с които плащаше на своя водач. Бе много странно за моите уши на свободен, направо невероятно. Той броеше така: шук, ишкай, кимза, чуаску, пича, сукта… и тъй нататък. Не бях чувал никой да брои така от времето на някогашните дни в пустинята.“

От тези думи Алая разбра, че и Стилгар не бива да бъде изпращан за определен тип работа, която обаче задължително трябваше да бъде извършена. А се налагаше да е изключително предпазлива и към своята лична стража, все по-често възприемаща и най-лекия намек от страна на Регентството като безпрекословна заповед.

Какво ли прави долу този Проповедник?

Пазарният площад, прострял се под закрилата на балконите, включваше пасажи с аркади и имаше все още достатъчно колоритно лице — стоката бе изложена на показ под наблюдението на бързоноги момчета. Само неколцина търговци бяха останали нащрек и душеха за купувачи на бисквитите с подправка от някоя забутана област или слухтяха за звъна в кесията на богат поклонник.

Алая гледаше Проповедника, застанал сега гърбом към нея. Стоеше така, сякаш ще произнася реч, но някаква причина задържа гласа му.

Защо съм тук и наблюдавам тази развалина от стара плът? — запита се тя. — Тая тленна дрипа долу не може да бъде „възвишеният избраник“, който някога бе мой брат.

Изпълни я чувство на безсилие, граничещо с ярост. Как би могла да разкрие нещо за Проповедника, да научи със сигурност каквото и да било, без това да се разбере? Беше попаднала в капан, понеже не се осмеляваше да покаже нещо повече от мимолетно любопитство към този еретик.

Ирулан го долови. Явно бе изгубила своето прочуто бин-джезъритско спокойствие и самоувереност, когато направо изкрещя пред Съвета: „Забравили сме да мислим с добро за себе си!“

Стилгар остана изумен.

Джавид ги върна към действителността: „Нямаме време за такива глупости.“

Той бе прав. Имаше ли значение как те самите мислят за себе си? Единственото стойностно нещо за тях бе да се задържат във властта.

Но Ирулан, вече възстановила спокойствието си, продължи с още по-смайващи думи: „Слушайте, ние сме загубили способността да взимаме правилни решения. Днес го вършим така, сякаш се сблъскваме с неприятел, седим и чакаме, което е форма на примирение, защото позволяваме да ни ръководят решенията на другите. Нима забравихме, че ние бяхме тези, които движеха нещата?“

После отново се бяха върнали към въпроса за приемането на подаръка от династията Корино.

Ще трябва да се отървем от Ирулан — реши Алая.

Но какво чакаше онзи старец долу? Сам се назовава проповедник. Защо не проповядва тогава?

Ирулан сбърка по въпроса за взимането на решения — каза си Алая. — Все още мога да взимам нужните решения! Човек, който е изправен пред въпроса за живота или смъртта, е задължен да ги взима, защото инак остава прикован към махалото на политическите промени. Пол винаги бе казвал, че застоят е най-опасното от нещата, които нямат естествен характер. Единственото постоянно състояние е липсата на неизменност. Промяната е всичко, което има някакво значение.

Ще им покажа какво е промяна! — помисли Алая.

Проповедникът вдигна ръце за благослов.

Неколцина от останалите на площада се приближиха към него и тя забеляза бавните им движения. Да, слуховете твърдяха, че Проповедникът е причината за нейното раздразнение. Тя се наведе към иксианския говорител, монтиран до наблюдателния отвор. Чу, макар и попритихнали, словата на хората по площада, шепота на вятъра, триенето на крака и пясък върху паважа.

— Нося ви четири послания! — започна Проповедникът. Гласът му прогърмя от говорителя до Алая и тя намали силата на звука.

— Всяко от тях се отнася за отделен човек — продължаваше странникът. — Първото е за Алая, владетелката на този площад — той посочи зад себе си към наблюдателния отвор. — Предупреждавам я: ти, която пазиш тайната на продължението в своите слабини, си продала бъдещето си за една празна кесия!

Как се осмелява? — помисли Алая. Следващите му думи направо я вцепениха.

— Второто мое послание — продължи Проповедникът — е за Стилгар, наибът на свободните, който вярва, че може да превърне силата на племената във върховна власт. Ето моето предупреждение и към теб, Стилгар: най-опасното от всички възможни творения е безкомпромисният морален кодекс. Той ще се обърне срещу ти и ще те отведе в изгнание!

Отиде прекалено далеч! — помисли Алая. — Трябва да изпратя стражата да го задържи, независимо от последствията. Но ръцете й останаха неподвижни.

Проповедникът се обърна към Храма, изкачи се едно стъпало по-високо и отново се завъртя, за да е с лице към площада, без да изпуска през цялото това време рамото на своя водач. После извика:

— Третото мое послание е за принцеса Ирулан. Принцесо! Унижението е нещо, което никой не забравя. Предупреждавам те да бягаш!

Какви ги приказва? — запита се Алая. — Унизихме Ирулан, но… Защо я предупреждава да бяга? Току-що взех своето решение!

Тръпка на страх пробягна през нея. Как човекът с маска бе успял да го разбере?

— Четвъртото мое послание е за Дънкан Айдахо — изкрещя той. — Дънкан! Научили са те да вярваш, че на верността отговарят с вярност. Ех, не вярвай на историята, защото тя се движи от всичко онова, което прилича на пари. Дънкан! Събери си рогата и направи това, което умееш най-добре.

Алая захапа ръба на дясната си длан. Рога! Искаше да се пресегне и да натисне бутона, за да призове стражата, но ръката й отказваше да се помръдне.

— А сега се обръщам към вас — каза мъжът. — Това слово е за пустинята. Отправям проповедта си към жреците на Муад’Диб, които практикуват църковното обединение с помощта на меча. О, вие, които вярвате в явното провидение! Не знаете ли, че то има и своята сатанинска страна? Обявявате на всеослушание, че се чувствате възвеличени само от факта, че сте живели сред благословените поколения от времето на Муад’Диб. А аз ви казвам, че вие изоставихте Муад’Диб. Светостта замени любовта във вашата религия! Вие сами търсите отмъщението на пустинята!

Проповедникът наведе глава, сякаш се молеше. Алая изтръпна от това, което бе почувствала. О, богове! Този глас! Той бе одрезгавял от годините, преживени в изгарящите пясъци, но би могъл да е… гласът на Пол.

Проповедникът отново вдигна глава. Речта му прогърмя над площада, където прииждаха още хора, привлечени от чудака, възкръснал сякаш от самото минало.

— Така е писано! — викаше Проповедникът. — Тези, които се молят за роса в края на пустинята, ще доведат потопа! Те няма да избегнат съдбата си благодарение на силата на здравия разум! А здравият разум е рожба на високомерната увереност, че човек може и да не разбере кога е сторил зло. — Гласът му притихна. — Бе казано, че Муад’Диб е загинал от своята пророческа дарба, че познанието на бъдещето го е убило и той е преминал от света на действителността в алам-ал-митал. А аз ви казвам, че това е халюцинацията на Майя. Такива мисли нямат своя реална сила. Те не могат да излязат от вас и да сътворят нещо, което действително съществува — Муад’Диб сам твърдеше за себе си, че не притежава магическата дарба на Рихани, с която да кодира вселената. Не се съмнявайте в неговите думи.

Мъжът отново вдигна ръце и гласът му пак се извиси до гръмовен вик:

— Предупреждавам жречеството на Муад’Диб! Огънят на скалата ще ви изгори! Тези, които прекалено добре са усвоили урока на самоизмамата, ще загинат от същата тази измама. Братовата кръв не може да бъде отмита!

Той свали ръцете си, намери рамото на младия си водач и напусна площада, преди Алая да успее да се отърси от обхваналото я вцепенение. Каква безстрашна ерес! Трябва да е Пол. Длъжна бе да предупреди стражата. Войниците не смееха да тръгнат открито срещу Проповедника. Станалото долу на площада го потвърди.

Въпреки явната ерес в думите му, никой не се осмели да спре отдалечаващия се Проповедник. Нито един от стражата на Храма не скочи, за да го проследи. Никой от поклонниците не се опита да го спре. Този слепец е с неопределимо обаяние! Всеки, който го бе видял или чул, чувстваше неговата сила като отражение на божествен дар.

Въпреки дневната горещина, Алая внезапно усети студ. Долови остротата и силата на своята хватка, с която се бе вкопчила в абсолютната власт като в някаква физическа даденост. Стискаше края на прозорчето на наблюдателния отвор, сякаш искаше да я задържи въпреки крехкостта й. Равновесието на силите на Ландсрада, ПОСИТ и оръжието на свободните поддържаше в нужното състояние сърцевината на властта, докато Космическото Сдружение и „Бин Джезърит“ вършеха мълчаливо своята подмолна работа. Забраненото просмукване на данни за технологичния напредък, който протичаше най-вече в отдалечените краища на планетата, отнемаше от силата на централната власт. Изделията, чиято изработка бе разрешена на иксиански и тлейлаксиански производствени предприятия, не смогваха да намалят напрежението. А и винаги на разположение бе Фарад’н от династията Корино, наследил титлите и претенциите на Шедъм V.

Без свободните, без монопола на династията на атреидите върху гериатричната подправка, властта й щеше да отслабне. А оттам и властта като цяло. Дори и в този миг тя усещаше развитието на подобен процес. Хората се вслушваха в думите на Проповедника. Заглушаването на неговия глас бе опасно, а в същото време не по-малко опасно беше да го остави да проповядва със словата от речта му на площада в днешния ден. Тя виждаше първите предзнаменования на собственото си поражение, така че цялата схема на този най-важен проблем бе отчетливо очертана в нейното съзнание. В „Бин Джезърит“ вече бяха систематизирали проблема: „Значително по броя си население, намиращо се под контрола на малка по размери, но мощна с властта си група, е познато състояние на нещата на нашата планета. И ние знаем главните условия, при които това население може да се обърне срещу своите господари, а именно:

първо — когато хората намерят водач. Това е най-незначителната заплаха за властниците, но те все пак са длъжни да контролират водачите;

второ — когато населението съзре своите окови. Затова очите му трябва да са затворени и то да не задава въпроси;

трето — когато хората открият възможност да се освободят от робството. Те никога не трябва дори да помислят, че тяхното освобождение е възможно!“

Алая поклати глава и почувства, че бузите й потръпват от обзелото я вълнение. Всички тези условия бяха видни сред нейните поданици. Всяко донесение от шпионите, пръснати из цялата империя, подсилваше убедеността й. Неспирната война от джихада на свободните бе оставила навсякъде своите белези. Навсякъде, където бе стигнало „църковното обединение с помощта на меча“, хората бяха възприели поведението на покорно население — преминало в отбрана, прикрито, уклончиво. Всички прояви на властта и най-вече на религиозната власт — се превръщаха в поводи за негодувание. Е, милиони пилигрими продължаваха да се тълпят тук, а някои от тях може би наистина бяха предани. Но за повечето поклонничеството бе мотивирано от друго, не от искрена вяра. Правеха лукави сметки и осигуряваха своето бъдеще. Наблягаха на послушанието, а в действителност придобиваха реална власт, която най-често се изразяваше в натрупване на богатство. Хаджиите, завърнали се от Аракис у дома, придобиваха нова значимост, ново положение в обществото. Те можеха да взимат доходоносни стопански решения, на които никой от родните им места не мислеше да се противопоставя заради икономическата обвързаност на планетата като цяло.

Алая си припомни една широко разпространена гатанка: „Какво виждаш в празната кесия, донесена от Дюн?“ И отговора: „Очите на Муад’Диб (искрящи диаманти).“

Традиционните способи за сподавяне на недоволството стояха винаги в съзнанието й. Хората трябваше да бъдат приучвани, че съпротивата неминуемо се наказва, а сътрудничеството с управника се възнаграждава. Военните сили на Империята непрестанно трябваше да се разместват без предварително установен модел. Главните сътрудници на имперската власт трябваше винаги да бъдат прикривани. Всеки ход на Регентството срещу възможно настъпление трябваше да е внимателно премерен във времето с цел опозицията всеки път да бъде извеждана от равновесие.

Дали не съм изгубила усета си за вярно премерване във времето?

Що за празни размишления? — попита гласът дълбоко в нея.

Тя веднага долови нарастващото успокоение в себе си.

Да, планът на барона бе наистина добър. Отстраняваме заплахата откъм лейди Джесика и в същото време злепоставяме династията Корино. Да, да.

Проповедникът можеше да остане за по-късно. Тя вече схващаше въплътената в него идея. Символиката бе съвсем ясна. Той беше древният дух на умозрителното познание, както и живият и действен извор на ереста в пустинята на правоверието. Именно тук се коренеше неговата сила. Не бе толкова важно дали това наистина е Пол… докато имаше място за съмнение. Бин-джезъритската подготовка успокояваше Алая, че тъкмо в силата му се намира ключът към неговата слабост.

Проповедникът е недостатък, който предстои да бъде открит. Ще пратя съгледвачи да го следят във всеки един момент. И когато възможността се появи, доверието към него ще бъде унищожено.

През нощта Лито се бе изкачил заедно със Стилгар до тясната тераса в билото на онази ниска оголена скала, която всички в Сийч Табър наричаха Служителят. Под намаляващата светлина на Втората Луна(*) от терасата се откриваше панорамна гледка към Защитната стена с връх Айдахо на север, Голямата низина на юг и хълмистите дюни в източна посока към Хабания Ридж. Южният хоризонт бе скрит от носещ се в спирала прах, явно подхванат от буря. Лунната светлина бе сякаш матирала короната на Защитната стена.

Стилгар беше дошъл против желанието си, присъединил се все пак към загадъчната и рискована постъпка, защото Лито успя да събуди неговото любопитство. Каква бе нуждата да прекосяват пясъчното пространство през нощта? Момъкът бе го заплашил, че ще се измъкне и ще отиде сам, ако той не се съгласи. Но начинът, по който бяха постъпили, го притесняваше силно. Две толкова важни мишени — сами през нощта!

Лито приклекна с прибрани крака, обърнат на юг към ниското равнинно пространство. От време на време перваше силно коляното си в знак на неудоволствие.

Стилгар чакаше. Биваше го да чака мълчаливо, застанал на две крачки встрани от своя повереник; бе скръстил ръцете си, а робата му се полюшваше леко от нощния ветрец.

За Лито прекосяването на пясъка бе реакция на обхваналата го тиха безнадеждност, на потребността да потърси преподреждане на нещата в живота си, и то в един мълчалив вътрешен конфликт, на опасността от който Ганима повече не можеше да се излага. Той бе планирал пътуването така, че Стилгар да го придружи, защото съществуваха някои неща, които именно Стил трябваше да знае, подготвяйки се за предстоящите дни.

Лито отново перна силно коляното си. Наистина бе трудно да се открие началото! Понякога се чувстваше като продължение на безбройните други животи, всички еднакво реални и нетърпящи отлагане — като неговия. В потока от тези животи нямаше край, нямаше осъществяване, а само едно извечно начало. Можеха да бъдат оприличени на тълпа, която в неспирен многоглас настояваше и изискваше от него, сякаш бе прозорец, през който всеки иска да надникне. Точно в това се състоеше опасността, поразила Алая.

Лито се вгледа в далечните, посребрени от луната останки от отминалата буря. Напреко през равнината се проточваха извивките и симетричните дипли на дюните: ситни силициеви зрънца, отмерени от бурните ветрове и застинали като спрели вълни. Почувства се хванат в капана на тези, сякаш безкрайни мигове, непосредствено преди зазоряването. Времето го притискаше. Вече бе дошъл месец акад и зад него се намираше последният отрязък от едно безкрайно чакане: дълги горещи дни и сухи ветрове, както и нощи, подобни на тази, изпълнени с внезапни пориви и протяжни повеи от земите на Хокблед, подобни на пещи. Той погледна през рамо към Защитната стена — същинска начупена линия под звездната светлина. Отвъд тази стена, в северния синк(*), бе фокусът на неговите проблеми.

Още веднъж обходи с поглед пустинята. И докато се взираше в топлия мрак, денят дойде — слънцето се издигна иззад скосените ръбове на стените от прах, обагряйки в жълто пурпурното северно сияние, останало от бурята. Той затвори очи в желанието си да разбере как би изглеждал този ден, наблюдаван от Аракийн; градът се появи като картина в съзнанието му — разпръснати във всички посоки къщици между светлината и новите сенки. Пустиня… къщурки… пустиня… къщурки…

Когато отвори очите си, остана само пустинята — ширнал се простор с цвят на къри, подритван от вятъра пясък. Маслените сенки в основата на всяка дюна бяха сякаш лъчите на току-що отминалата нощ. Те свързваха едното време с другото. Продължи да мисли за нощта, приседнал със свити под себе си крака; до него бе неуморимият Стилгар, по-възрастният от двамата, който сега недоумяваше за продължаващото мълчание и за все още необяснените причини, наложили нощната разходка. Стилгар не можеше да няма спомени от предишни изминавания на същия път със своя обичан Муад’Диб. Дори сега наибът внимателно оглеждаше наоколо с поглед, търсещ евентуални опасности. Не обичаше откритите пространства, особено пък през деня. И в това отношение бе истински свободен от старите времена.

Лито с неохота се разделяше с мисълта за отиващата си нощ и за усилията при прекосяването на пясъчното пространство. След като стигнаха до скалните образувания, мракът възприе отново своя познат спокоен образ. Момчето споделяше страховете на Стилгар от деня. Чернотата бе винаги само чернота, дори и изпълнена с купища страхотии. Докато светлината би могла да бъде много неща. В нощта бе скрит познатият дъх на страха, тогава очертанията се сливаха и всичко се усилваше — тръните ставаха по-остри, а ножът режеше по-добре. Ала страхотиите на деня можеха да бъдат още по-големи.

Стилгар се окашля.

Лито заговори, без да се обръща.

— Стил, изправен съм пред много сериозно затруднение.

— Така и предполагах — чу тихия и внимателен отговор до себе си.

В думите на детето обезпокоително бе прозвучал гласът на бащата. Това бе някакво забранено за достъп тайнство, при което у наиба отзвънна нотка на отвращение. Свободните познаваха страхотиите на обладаването от нечий дух. Обладаните биваха убивани, а водата им се изливаше върху пясъка, за да не отрови съдържанието на племенния резервоар. Мъртвите трябваше да останат мъртви. Бе напълно възможно някой да се превъплъти в дете, но децата нямаха право да възприемат формите на собственото си минало.

— Моето затруднение идва от това, че баща ми е оставил много неща недовършени — каза Лито. — Особено пресечната точка на нашите животи. Стил, Империята не може да продължи по този път, без да бъде намерен подходящ фокус. Разбираш ли, говоря за живота? За живота, а не за смъртта.

— Веднъж, когато бе обезпокоен от някаква своя визия, баща ти ми говори в същия дух — отвърна Стилгар.

Лито долови изкушението да пропусне покрай себе си този повдигащ въпроси страх, като си послужи с лековато измъкване, например с предложението да прекратят своя пост. Усети, че е много гладен. Бяха се хранили вчера по обяд и той самият бе настоял да не приемат храна през цялата нощ. Сега обаче го измъчваше глад от друго естество.

Бедата в моя живот е свързана с това място — помисли той. — Не съществува нищо, сътворено предварително. Просто се връщам назад и назад, и назад, докато разстоянията в далечината се слеят и изчезнат. Не мога да зърна хоризонта. Не мога да видя Хабания Ридж. И няма как да открия изначалната точка на първото изпитание.

— Наистина не съществува нищо, което да замени прорицанието — каза Лито. — Може би ще трябва да рискувам с подправка.

— И сам да унищожиш себе си, както постъпи баща ти, така ли?

— Типична дилема.

— Веднъж той сподели с мен, че прекомерно пълното познаване на бъдещето означава да останеш заключен в това бъдеще, без каквато и да е възможност за промяна.

— Ето и парадокса, който е основният наш проблем — кимна Лито. — Пророчеството е прекалено фино и мощно средство. Бъдещето се превръща в настояще. Да бъдеш зрящ в земята на слепци носи своите рискове. Ако се опиташ да разкажеш на слепеца това, което виждаш, склонен си да забравиш, че той разполага с присъщата му вътрешна интуиция и способности, които се определят от самата слепота. Те са като мощна машина, движеща се по свой собствен път. Имат особена енергия, както и странни фиксидеи. Страх ме е от слепците, Стил. Ужасявам се от тях. Те с такава лекота сриват всичко по пътя си.

Стилгар се загледа в пустинята. Лимоненожълтата зора се превръщаше в стоманеносив ден.

— Защо дойдохме тук? — попита той.

— Защото исках да видиш мястото, където мога да умра.

Свободният видимо се напрегна.

— Значи си имал видение, така ли?

— Може би само сън.

— Защо дойдохме на това опасно място? — повтори Стилгар и тревожно погледна към своя повереник. — Нека веднага се върнем.

— Стил, няма да умирам днес.

— Тъй ли? Тогава каква бе тази визия?

— Видях три пътеки — отвърна Лито, а гласът му прозвуча с приспивния звук на спомена. — Едно от бъдещите развития изисква от мен да убия нашата баба.

Наибът хвърли бърз поглед към Сийч Табър, сякаш се боеше, че лейди Джесика може да ги чуе дори през голямото пясъчно разстояние.

— Защо?

— За да не изгубим монопола върху подправката.

— Нищо не схващам.

— Нито пък аз. Но това е идеята в моя сън, когато си служа с ножа.

— Аха!

Стилгар добре разбираше какво означава да си послужиш с ножа. Пое дълбоко дъх и запита:

— А втората пътека?

— Гани и аз се оженваме и разрешаваме въпроса с кръвната линия на рода Атреидски.

— Пфууу! — изхвърли шумно въздуха от гърдите си свободният, изразявайки по такъв начин своето дълбоко възмущение.

— В древността царските особи редовно са прибягвали към това — рече Лито. — Но ние решихме да не го правим.

— Предупреждавам те да постоянстваш докрай в този смисъл!

В думите на Стилгар се долови сянката на смъртта. Законът на свободните наказваше кръвосмешението със смърт на триногата за бесене. Той прочисти гърлото си и попита:

— А третата пътека?

— Призован съм да сваля баща си от сегашната му висота до равнището на нормалния човек.

— Муад’Диб бе мой приятел — глухо рече Стилгар.

— Той беше твоят бог! А аз трябва да сторя за него обратното на обожествяването.

Свободният се обърна с гръб към пустинята, загледан към оазиса на своя любим Сийч Табър. Разговор от подобно естество винаги го разстройваше дълбоко.

Лито долови миризмата на пот, разнесла се след раздвижването на Стилгар. Изкушението да избегне думите, които трябваше да каже на това място, бе особено силно. Те можеха да разговарят цял ден, прехвърляйки се от конкретно към абстрактно, сякаш не трябваше да вземат определени от реалността решения за неотложните потребности, пред които бяха изправени. А нямаше никакво място за съмнение, че династията Корино е реална заплаха за точно определени животи — неговия собствен и на сестра му Гани. Всичко, извършено от Лито в настоящия момент, задължително следваше да бъде претеглено спрямо потребностите. Веднъж Стилгар бе гласувал за убийството на Фарад’н, настоявайки за по-финия вариант на чомърки — отрова в питие. Известно бе предпочитанието на Фарад’н към хубавите напитки. Но предложението не бе прието.

— Стил, ако умра тук — рече Лито, — трябва да се пазиш от Алая. Тя вече не е твой приятел.

— Какви са тези приказки за смърт и за леля ти? — не можа да сдържи възмущението си Стилгар. Убийство на лейди Джесика! Пази се от Алая! Ако умра тук!

— Дребните хора правят всичко, което тя заповяда — продължи спокойно Лито. — Не е нужно властелинът да бъде пророк. Дори не и богоподобен. За един господар е необходимо само да бъде чувствителен. Доведох те тук с мен, за да обясня какво е нужно на нашата Империя. Не й трябва нищо друго, освен добро управление. То не зависи от закони или прецеденти, а от личните качества на този, който управлява.

— Регентството достатъчно добре се справя със задълженията си — отвърна Стилгар, — Когато навършиш необходимата възраст…

— Аз съм на необходимата възраст! Аз съм най-възрастният от всички тук! Ти си едно подсмърчащо хлапе в сравнение с мен. Спомням си за времена, отминали преди повече от петдесет века. Хайде де! Мога да ти разкажа за свободните, още когато те бяха при Тургрод.

— Откъде ти хрумват такива фантасмагории? — попита със стоманен тон Стилгар.

И защо, наистина? — каза си Лито. Струваше ли си да се връща към спомените от онези векове? Неговият неотложен проблем бяха днешните свободни, повечето от които си оставаха полуопитомени диваци, склонни да се присмиват на изпадналата в беда невинност.

— Кристалният нож изчезва при смъртта на своя притежател — промълви Лито. — Муад’Диб изчезна. Защо свободните са все още живи?

Това бе една от внезапните промени на хода на мисълта, които безкрайно объркваха Стилгар. Не знаеше какво да каже. Изречените думи явно имаха смисъл, ала той му се изплъзваше.

— От мен се очаква да стана император, но аз съм длъжен да бъда слуга. — Лито погледна през рамо към наиба и продължи: — Моят дядо, чието име нося, прибави нови слова към казаното, от него: „Ето ме тук; и тук оставам.“

— За дука това бе единствено възможното — отговори Стилгар.

— Много точно казано, Стил. Аз също нямам друга възможност. Длъжен съм да бъда император по рождение поради това, че правилно схващам положението на нещата. Дори зная от какво най-много се нуждае Империята.

— Думата „наиб“ също е запазила някогашното си значение, а то е „слуга на сийча“.

— Спомням си как са те подготвили, Стил — кимна Лито. — За да бъде добре управлявано, племето задължително трябва да има на разположение начини, с помощта на които да подбира мъжете, чийто живот следва да показва какво представлява доброто управление.

— Ще облечеш императорската мантия, ако ти подхожда. Но преди това трябва да докажеш, че можеш да си господар!

Думите сякаш избликнаха от дъното на стилгаровата душа на свободен.

Изненадан, Лито се разсмя и каза:

— Стил, нима се съмняваш в моята искреност?

— Не, разбира се.

— А в моето наследствено право?

— Ти си този, който си.

— Следователно мярка за искреността ми е дали постъпвам така, както очакват от мен. Прав ли съм?

— Да, така е прието при свободните.

— Излиза, че аз не мога да имам чувства и мисли, които определят моето поведение, така ли?

— Не разбирам какво…

— Следователно за мен ще съдят по това, дали винаги постъпвам, както е прието за правилно, независимо от цената, която трябва да платя; за да потисна своите желания.

— Младежо, именно това е същността на самоконтрола.

— Младеж! — поклати глава Лито. — О, Стил, ти ми предлагаш ключа към рационалната етика на властта. От мен се иска винаги да бъда един и същ и всяко мое действие да се корени в традициите на миналото.

— Точно така и трябва да бъде.

— Но моето минало достига много по-дълбоко от твоето!

— Има ли някакво…

— Стил, за мен не съществува първо лице и единствено число. Аз съм многократно възпроизвеждана личност, чиито спомени за някогашните традиции са много по-стари, отколкото можеш да си представиш. Това е моят голям товар, Стил. Аз съм ориентиран към миналото. Преливам от вродено познание, противопоставящо се на новото. И все пак Муад’Диб промени всичко това.

Той посочи към пустинята; жестът на ръката му обхвана и Защитната стена зад него.

Стилгар се обърна към нея. Под стената имаше селце, още от времето на Муад’Диб; в неговите къщи живееха хората, които помагаха за разширяването на растителния живот в пустинята. Наибът се загледа в сътворената от човека промяна — натрапване на околния пейзаж. Промяна? Да. Имаше някаква особена подреденост в селото; то внушаваше истинност, която той чувстваше като обида. Продължи да гледа мълчаливо, без да обръща внимание на драскащите песъчинки под влагосъхраняващия си костюм. Селцето бе оскърбление за онова, което е била някога тая планета. Внезапно Стилгар изпита желание за ревяща вълна от вятър, който да изскочи иззад дюните, да се понесе над тях и да погълне цялото това място. Вълнението му го накара да залитне. Лито рече:

— Стил, забелязваш ли, че новите влагосъхраняващи костюми са нехайно изработени? Загубата на влага от нас е прекомерно голяма.

Едва се сдържа да попита: Не го ли казах? Вместо това промърмори:

— Нашите хора са все по-зависими от хапчетата.

Лито кимна в знак на съгласие. Хапчетата променяха телесната температура и ограничаваха загубата на влага. Бяха по-евтини и улесняваха движенията в сравнение с влагосъхраняващите костюми. Но натоварваха своя потребител с други неблагополучия, между които бе тенденцията към забавена реакция, а понякога и замъгляване на зрението.

— Това ли е причината за нашето пътуване? — попита Стилгар. — Тук ли трябваше да обсъждаме качеството на влагосъхраняващите костюми?

— А защо не? — отвърна с въпрос Лито. — След като не приемаш онова, за което съм длъжен да говоря.

— Добре, защо трябва да се пазя от твоята леля?

Гневът бе изострил гласа му.

— Защото тя залага на желанието на старите свободни да се противопоставят на промяната… за да въведе много по-страшна промяна от тази, която можеш да си представиш.

— От нищото правиш нещо! Тя е истинска свободна.

— Истинският свободен държи на миналото, а аз имам древно минало. Стил, ако освободя напълно тази настойчива склонност, ще трябва да поискам плътно затворен живот в общество, което се движи единствено по отъпканите свещени пътища. Миграцията ще трябва да подлежи на стриктен контрол, тъй като тя подхранва нови идеи, а новите идеи заплашват цялостната структура на обществения живот. Всеки малък планетарен полис ще трябва да следва собствения си път, за да се превърне в единственото, което може да бъде. И в крайна сметка Империята ще се срине под собствената си тежест, предизвикана от огромните различия.

Стилгар опита да преглътне, но гърлото му бе засъхнало. Изречените думи безусловно можеха да бъдат и на Муад’Диб. В тях се долавяше шумът на неговия глас. Те бяха чудновати, плашещи. Но ако някой тръгне по пътя на промените… Той поклати глава.

— Стил, миналото може да покаже правилната посока само ако човек живее в него и обстоятелствата не се променят.

Не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи, обстоятелствата със сигурност се бяха променили. Как би трябвало да се действа в подобна обстановка? Погледна към Лито, взиращ се в пустинята, но явно без да я вижда. Натам бе тръгнал Муад’Диб. Равнината се изпълваше със златисти сенки, докато слънцето се изкачваше нагоре; виждаха се и пурпурните извивки на пясъчни поточета, с гребени от прах. Пепелявата мъглявина, обичайно увиснала над Хабания Ридж, сега бе прозирна в далечината; а там, сред пустинята, очите му съзерцаваха познатата картина на снишаващите се една след друга дюни. В мъгливата, трептяща от топлина мараня, той виждаше растенията, които се промъкваха към границата, очертана от пясъците. Муад’Диб бе станал причина животът да се разпростре из този отдалечен и запустял край. Бакъреночервени, златни и алени цветове; жълти, ръждиви и червеникавокафяви оттенъци; сивозелени листа, високи стръкове и остро очертани сенки на храсти — всичко това сякаш трептеше и се движеше в изпаренията на утрото. Най-сетне Стилгар се обади:

— Аз съм само един вожд на свободните, докато ти си син на дук.

— Без да знаеш какво казваш, ти го каза — отзова се Лито.

Стилгар леко се начумери. Някога, много отдавна, Муад’Диб го бе сгълчал по същия начин.

— Стил, нали си спомняш? — подхвана момчето до него. — Бяхме под Хабания Ридж, сигурно не си забравил и сардукарския капитан Арамшам. Той уби свой приятел, за да се спаси. В този ден ти многократно настояваше да се запази животът на сардукарите, видели нашите тайни пътища. А накрая рече, че те неминуемо ще разкрият това, което вече знаят, така че трябва да бъдат убити. Тогава баща ми отбеляза: „Без да знаеш какво казваш, ти го каза.“ Ти се обиди. Отговори му, че си само обикновен вожд на свободни. А дуковете са длъжни да знаят неизмеримо по-важни неща.

Стилгар сепнато погледна към Лито. Бяхме под Хабания Ридж! Ние! Това дете, дори още незаченато тогава, помнеше подробно всичко случило се в него ден. Ето още едно доказателство, че атреидите не можеха да бъдат преценявани по обичайните стандарти.

— А сега ще ме слушаш какво казвам аз — натърти Лито. — Ако умра или изчезна в пустинята, трябва да избягаш от Сийч Табър. Заповядвам ти. Трябва да вземеш със себе си Гани и…

— Все още не си мой дук! Ти си само едно… дете!

— Аз съм зрял човек в тялото на дете — отвърна Лито. Посочи надолу към тясна цепнатина в скалите под тях. — Ако умра тук, ще бъде именно на това място. Ще разбереш по кръвта. И вече ще знаеш. Вземи сестра ми и…

— Удвоявам пазачите ти — отвърна Стилгар. — Повече няма да идваш насам. Сега тръгваме и…

— Стил! Не можеш да ме задържиш. Върни отново назад времето към Хабания Ридж. Спомняш ли си? Преработващият комбайн(*) бе ей там в пясъка, а приближаваше един творец-вестител(*). Никаква възможност за спасяването на комбайна от червея. На баща ми му стана неприятно, че не може да запази машината. А Гърни мислеше само за хората, които бе изгубил долу в пясъците. Спомняш ли си какво каза той? „Баща ти трябваше да се загрижи повече за хората, които не можа да спаси.“ Стил, заповядвам ти да спасяваш хората. Те са по-важни от вещите. А Гани е най-скъпоценното нещо, защото, ако ме няма мен, тя е единствената надежда на атреидите.

— Повече не искам да те слушам — каза Стилгар.

Той се обърна и заслиза по скалите към оазиса зад пясъчното пространство. Чу как Лито го последва. Когато мина покрай него, момчето се обърна и подметна:

— Стил, забелязваш ли колко са хубави тази година младите жени?

Стилгар не можа да си обясни причината, но според него случайното подмятане в последните думи на Лито бе особено смущаващо. То не престана да дълбае съзнанието му през целия път из пясъчното пространство до Сийч Табър, като изпъкваше пред всичко, което Лито бе вече казал горе при Служителя.

Да, тази година младите жени на Аракис бяха много хубави. Също и младите мъже. Техните ведри лица светеха от обилната вода. Очите им гледаха надалече. Нерядко без никаква преструвка показваха лицата си извън маските на влагосъхраняващите костюми и виещите се тръбички на запушалките за носа. Често пъти дори не обличаха костюмите на открито, като отдаваха предпочитание на новите дрехи, които с трептенето си загатваха за гъвкавостта на намиращите се под тях млади тела.

Тази човешка хубост изпъкваше ярко на фона на красивия пейзаж. В сравнение с някогашната Аракис, сега сетивата оставаха направо омагьосани от гледката на мъничка група зелени клони, израсли тук-там посред червеникавокафявите скали. А гъстонаселените лабиринти от времето на голямата пещера-метрополия, с изкусно изработените влагоуплътнители на всеки вход, се превръщаха в села, построени на открито и в много случаи от кирпич. От кирпич, представяте ли си!

Защо ли пожелах унищожаването на селото? — зададе сам на себе си въпрос Стилгар и се спъна, както крачеше.

Той знаеше, че е от отмиращата порода хора. Старите свободни хлипаха от почуда при вида на необичайното изобилие на тяхната планета — водата се пилееше, само за да омекоти пръстта на тухлите за строеж. Водата, необходима за построяването на едно-единствено жилище, можеше да поддържа почти година живота на цял заслон.

Нещо повече. Тези сгради бяха снабдени с пропускащи светлината прозорци, през които влитаха слънчевите лъчи, сушители на намиращите се вътре човешки тела. И прозорците се разтваряха..

Новите свободни, в своите изградени от кал домове, можеха да гледат пейзажа. Вече не бяха скупчени в сийча. Заедно с вълнението, с което очите се взираха в чудните гледки, се раздвижваше и въображението. Стилгар долавяше всичко това. Неподозираните преди възможности за наблюдение на околния свят подтикваха свободните към останалата част от Империята, зовяха ги към неограниченото пространство на космоса. Някога те бяха привързани към бедната на вода Аракис, бяха роби на горчивите, но неотложни потребности на бита. Не споделяха либерализма на лишените от предразсъдъци обитатели на повечето планети в рамките на Империята.

Стилгар не можеше да не съпоставя промените със собствените си страхове и съмнения. В отдавна отминалите дни бе наистина рядкост на някой от свободните дори да хрумне възможността за напускане на Аракис, с цел да започне нов живот в богатите на вода други светове. На тях дори не им бе разрешено да сънуват бягството.

Той се загледа в гърба на Лито, защото момчето вървеше пред него. Лито бе говорил за забраната на пътуванията извън Дюн. Тази забрана беше реалност и за повечето от обитателите на други светове, дори когато сънят представляваше разрешен предпазен вентил. Но планетарното крепостничество бе отбелязало своя връх тук, на Аракис. Свободните се бяха обърнали навътре към себе си, бяха препречили пътищата пред полета на мисълта така, както някога бяха затворили всички отвори на пещерните си обиталища.

Истинското значение на сийча — убежище във време на беди — бе изопачило същността си и се бе превърнало в ужасен затвор за един цял народ.

Лито каза истината — Муад’Диб промени всичко това.

Стилгар се почувства изоставен и без посока. Долавяше срутването на древните кумири и вярвания. Новият взор, отправен навън, бе породил нов живот, който искаше да се измъкне от затвора на въздържанието и ограничаването.

Колко хубави са тази година младите жени.

Старите пътища и начини (моите пътища! — призна той) бяха принудили народа му да забрави за собствената си история, с едно-единствено изключение — събитията, които напомняха за непосилно тежък труд. Старите свободни можеха да научат нещо от историята благодарение само на своята непрестанна миграция, на бягството от едно гонение към друго. Управниците на планетата от миналото бяха следвали стриктно отдавна установената политика на Империята, потискайки творческото начало, както и всяка проява на напредък и еволюционно развитие. Преуспяването и благоденствието бяха заплаха за същата тази Империя, за изпълнителите и крепителите на властта.

Стилгар внезапно бе поразен от мисълта, че всичко премислено от него сега е не по-малко опасно, отколкото бяха кроежите на Алая.

Когато отново се препъна, забеляза, че продължава да изостава от Лито.

Старите утъпкани пътища и древните религии казваха, че няма никакво бъдеще, а само безкрайно настояще. Стилгар осъзна, че преди Муад’Диб свободните бяха привикнали да вярват в несполуката и поражението, никога в победата. Е… бяха повярвали в Лайът-Кайнс, но той постави промяната на една скала във времето, равна на четирийсет поколения. Това не бе никакво постижение, а само мечта за нещо, която отново налагаше непрестанно вглеждане във вътрешния свят.

Муад’Диб бе променил всичко това!

По време на джихада свободните бяха научили много за предишния падишах-император Шедъм V. Осемдесет и първият падишах от династията Корино, владетел на Златния лъвски трон, установил пълна власт върху цялата Империя от безчислен брой светове, бе използвал Аракис като пробен полигон за различни варианти на упражняване на властта, които се бе надявал да приложи и в останалите части от владенията си. Господарите на планетата Аракис се бяха постарали да отгледат един постоянен песимизъм, за да укрепят основата на собствената си власт. Нещо повече, те бяха изградили в себе си увереността, че всички обитатели на този свят, дори волните свободни, са добре запознати с многобройните неправди и практически неразрешими проблеми, така че са привикнали да мислят за себе си като за безпомощни хора, които няма на какво да се надяват.

Колко хубави са тази година младите жени!

Взрян в гърба на крачещия пред него Лито, Стилгар се замисли за начина, по който младежът бе предизвикал всичките тези разсъждения, изричайки една простичка истина. След неговите думи, той самият се улови как разглежда Алая и собственото си място в Съвета от напълно различен ъгъл..

Алая много обичаше да повтаря, че старите начини бавно отстъпват пред новото. Стилгар винаги бе разбирал недостатъчната увереност, която можеше да вдъхне това твърдение. Промяната бе опасна. Фантазията следва да бъде потисната. Индивидуалната сила на волята трябва да бъде отречена. За какво друго можеше да служи жречеството, освен да отслабва силата и волята на отделния човек?

Алая винаги бе казвала, че възможностите за открито съперничество и конкуренция трябва да бъдат ограничавани до подходящо за контрол ниво. Това означаваше, че постоянната заплаха от технологично усъвършенстване би могла да се използва единствено за удържане на населението и неговите миграции в подходящи рамки, тоест за същото, за което бе служила и на предишните господари. Всяка позволена технология трябваше да е в съответствие с ритуала. В противен случай… В противен случай…

Стилгар отново се препъна. Бе стигнал до каната и видя Лито, който го чакаше под кайсиевата градина, засадена покрай течащата вода. Чу шума от стъпките си в неокосената трева.

Неокосена трева!

На какво да вярвам? — запита се сам той.

За свободен от неговото поколение бе редно да вярва, че отделната личност винаги трябва да долавя обсега на собствените си ограничения. Традициите безспорно бяха най-надеждният регулатор в едно уверено в сигурността си общество. Хората бяха длъжни да знаят границите на своето време, на своята общност, на прилежащата им територия. Нима сийчът не бе достатъчно подходящ модел на мисловния процес като цяло? Усещането на определено ограничение трябваше да обхване, да попие във всеки възможен избор на отделната личност, независимо дали ставаше дума за семейна среда, за обществена група или за което и да е от начинанията на дадено правителство.

Стилгар спря и се вгледа в Лито. Момчето го очакваше с усмивка.

Дали знае за бъркотията в главата ми? — зачуди се наибът.

И старият свободен се опита да се върне към традиционните въпроси и отговори в катехизиса на своя народ. Всяка страна на битието изискваше отделна форма, вродено и присъщо движение в кръг, на базата на потайно вътрешно познание за подходящото и неподходящото в случая. Моделът на живота на отделния човек, на общността, на всеки елемент от цялото, стигайки чак до и дори отвъд върховете на властта — този модел следваше самия сийч и неговия двойник в пясъка Шай-хулуд. Гигантският червей наистина бе най-страховитото създание, но когато бе заплашен, той също се криеше в недостъпни дълбини.

Промяната е опасна! — припомни си Стилгар.

Да, еднообразието и неизменното състояние бяха най-важните цели на властта.

Ала младите мъже и жени бяха хубави.

И те му напомняха за думите на Муад’Диб, когато бе детрониран Шедъм V: „Моята цел не е дълъг живот за императора, а продължителен живот за Империята“

Не беше ли същото, което се опитвах да кажа на себе си? — запита се Стилгар.

Той тръгна отново в посока към входа на заслона, малко вдясно от Лито. Младежът насочи крачките си така, че да го пресрещне.

Стилгар си припомни още нещо, което бе казал Муад’Диб: „Също като хората, които се раждат, съзряват, размножават се и умират, постъпват и обществата, и цивилизациите, и тези, които ги управляват“

Опасна или не, промяната бе неизбежна. Красивите млади от свободните го знаеха. Сега те можеха да погледнат навън и да я видят, за да се подготвят за нея.

Наибът бе принуден да спре. Трябваше или да го стори, или да връхлети върху Лито.

Момчето го погледна важно, като мъдрец, и рече:

— Нали виждаш, Стил? Традицията не е абсолютно единственият водач, както ти мислеше.

— Трудно ми е да го поискам от теб — каза Алая. — Но трябва да съм сигурна, че децата на Пол ще наследят Империята. От Регентството не се очаква нищо друго.

Тя се обърна, тъй както бе седнала пред огледалото, привършвайки сутрешния си тоалет. Погледна своя съпруг, за да види доколко възприема нейните думи. Дънкан Айдахо наистина заслужаваше твърде внимателно проучване; нямаше никакво място за съмнение, че той се бе превърнал в нещо много по-фино и по-опасно от някогашния учител по фехтовка на династията на атреидите. Външният му вид не се бе променил — тъмночерна коса падаше над изсечените мургави черти на лицето, но в дългите години, последвали пробуждането му като гола(*), той бе преминал през значително вътрешно преобразяване.

И сега тя се питаше, както го бе правила много пъти, какво се крие зад загадъчната му усамотеност, като се бе родил отново след смъртта си. Преди тлейлаксианците да бяха претворили на дело собственото си изискано умение, реакциите и постъпките на Дънкан бяха отчетливо белязани с типичното за човек като него: вярност, фанатична преданост към моралния кодекс на неговите праотци-наемници, лесна гневливост и бързо успокояване. Бе непреклонен в своята решимост да отмъсти на династията Харконен. И бе загинал, за да спаси Пол. Но онези от Тлейлакс бяха взели трупа му от сардукарите и с помощта на своите хитроумни приспособления за регенерация бяха създали зомбиран катрундо — действителната плът на тялото на Дънкан Айдахо, но нито следа от неговата съзнателна памет. Той бе подготвен и обучен като ментат и изпратен на Пол за подарък — човек с възможностите на компютър, фин инструмент със закодиран и непреодолим хипнотичен импулс да убие своя притежател. Плътта на Дънкан Айдахо бе устояла на този импулс и след почти смъртоносен стрес той отново се бе върнал към предишното си минало.

Алая отдавна бе решила, че е опасно да го приема като стария Дънкан. По-добре бе да мисли за него като за Хейт — името му на гола. Много по-добре. Особено важно беше той да не долови с абсолютно нищо присъствието на барон Харконен в нейното съзнание.

Дънкан също забеляза, че Алая го следи внимателно и се извърна. Любовта не можеше да скрие настъпилите в нея промени, нито пък мотивите, които я движеха. Многофацетните метални очи, дадени му на Тлейлакс, бяха безмилостни със своята способност да долавят промяната. И сега те я представяха като алчна и в известен смисъл злорадстваща — една почти мъжка фигура, която не можеше да понася.

— Защо се обърна? — попита Алая.

— Длъжен съм да мисля за това — отговори той. — Лейди Джесика е от… атреидите.

— А ти си верен на династията на атреидите, не на мен — нацупи се Алая.

— Не ме анализирай така, както ти подсказва някакъв временен каприз — каза Айдахо.

Алая сви устни. Дали не бе направила прекалено бърз ход?

Дънкан прекоси помещението до наблюдателния отвор, от който се виждаше едно от ъгловите окончания на площада пред Храма. Сега там отново прииждаха богомолци, а аракийнските търговци бавно се скупчваха около тях като шайка хищници, решили да задоволят глада си със стадо безобидни зверове. Той съсредоточи вниманието си върху открояваща се сред другите група търговци, които носеха кошници, изработени от ликото на подправката. Само на крачка ги следваха наемници от свободните. Пробиваха си път през струпващата се тълпа, без да демонстрират сила с движенията си.

— Продават парченца гравиран мрамор — рече Дънкан и посочи надолу. — Чула ли си вече? Поставят късчетата в пустинята, за да ги издълбаят бушуващите пясъци. Понякога върху камъка остават интересни шарки. Според търговците те са нова форма на изкуство — оригинални гравюри от бурите на Дюн върху мрамор. Миналата седмица купих една от тях, златно дърво с пет пискюлчета. Чудесна е, само че много крехка.

— Не променяй темата — каза Алая.

— Не съм я променил — отвърна той. — Красиво е, но не е произведение на изкуството. Людете създават своите творения с вътрешен огън и по пътя на собствената си воля. — Той постави дясната си ръка върху подпрозоречната дъска. — Близнаците мразят този град и аз мисля, че разбирам защо.

— Не виждам връзката — рече Алая. — Отвличането на майка ми не е действително отвличане. Тя ще бъде в безопасност като твоя пленница.

— Този град бе построен от слепеца — натърти Дънкан. — Знаеш ли, че миналата седмица Лито и Стилгар са излезли от Сийч Табър в пустинята? Нямало ги е цялата нощ.

— Докладваха ми — отговори Алая. — Колкото до тези дрънкулки от пясъка, искаш ли да забраня тяхната продажба?

— Няма да бъде добре за търговията — каза той, като пак се обърна. — Знаеш ли какво разбрах от Стилгар, когато го попитах защо са тръгнали през пясъците в тази посока? Каза ми, че Лито поискал да общува с духа на Муад’Диб.

Алая почувства внезапния леден допир на панически страх и погледна към огледалото, изпитвайки остра нужда от опора. Лито не би рискувал да напусне заслона през нощта заради подобна глупост. А дали не бе и заговор?

Айдахо скри очите си с длани, за да не я вижда, и рече:

— Стилгар сподели, че е отишъл с Лито, тъй като все още вярва в Муад’Диб.

— Разбира се, че вярва!

Айдахо се засмя глухо и добави:

— Не отрече, че причината все още да вярва е фактът, че Муад’Диб винаги е защитавал обикновените хора.

— Защо ми го казваш? — попита Алая с неприкрит страх в гласа си.

Айдахо свали ръка от очите си и напомни:

— Вече казах, че това е трябвало да те накара да се почувстваш обикновен човек.

— Дънкан! Подобна игра е опасна. Да подмамваш този наиб е все едно да разбуждаш звяр, който може да унищожи всинца ни.

— Той все още вярва в Муад’Диб — повтори Айдахо. — Ето къде е нашата защита.

— Какво отговори Стилгар?

— Че е наясно със себе си.

— Естествено.

— Не… Не вярвам. Тези, които хапят, имат доста по-големи зъби от неговите.

— Дънкан, днес изобщо не те разбирам. Поисках от теб да свършиш нещо много важно, нещо с решаващо значение за… Какви са тези несвързани приказки?

Колко сприхава бе станала! Той отново се обърна към прозореца.

— Алая, когато ме подготвяха за ментат… Много е трудно да се схване как трябва да се отнасяш със собствения си разсъдък. Първоначално научаваш, че умът се оставя да работи самостоятелно. Наистина е необичайно. Човек може да действа с мускулите си, да ги упражнява, да ги усилва, но умът работи самостоятелно. Понякога, след като си научил нещичко за него, той ти разкрива други неща, които никак не би искал да виждаш.

— Заради това ли се опита да засегнеш Стилгар?

— Стил не познава хода на своите мисли и затова ги оставя да се движат на самотек.

— Освен по време на оргията с мелинджа.

— Не, дори тогава. Именно това го прави наиб. За да бъде вожд на свободни, той трябва да ограничава и сдържа реакциите си. Да прави това, което очакват от него. След като го разбереш, ти вече ще познаваш Стилгар и ще можеш да определиш дължината на неговите зъби.

— Така постъпват свободните — кимна Алая. — Е, Дънкан, ще го направиш ли или не? Тя трябва да бъде похитена, но всичко следва да бъде извършено така, сякаш е дело на династията Корино.

Той не отговори, претегляйки нейния тон и доводите й — тъй както би постъпил всеки ментат. Планът за похищение говореше за студенина и жестокост, чиято сила, след като вече бе станала известна и на него, направо го порази. Да рискува живота на майка си поради причини, последиците от които бяха толкова далечни?! Алая го мамеше. Може би слуховете за нея и Джавид бяха верни. Последната мисъл прониза като ледено острие стомаха му.

— Ти си единственият, комуто мога да се доверя — рече Алая.

— Знам — отвърна Дънкан.

Тя прие отговора му за съгласие и се усмихна в огледалото.

— Сигурно разбираш — продължи Айдахо, — че ментатът се научава да гледа на всяко човешко същество като на поредица от връзки.

Този път Алая не отговори. Седеше, уловена в потока на някакъв личен спомен, който извика объркано изражение на лицето й. Айдахо я погледна през рамо и потръпна. Приличаше на жрица, която разговаря с чувани само от нея гласове.

— Връзки — прошепна той.

И помисли: Човек трябва да отхвърля старите страдания, както змията се изхлузва от предишната си кожа, но само за да се появят нови, с друго разположение и сила, а той да приеме техните ограничения. Същото бе и с формите на проява на властта — дори с Регентството. Старата власт може да бъде оприличена на опадала козина. Трябва да изпълня този план, но не по начина, по който го вижда Алая.

Тя помръдна рамене и каза:

— Лито вече не бива да излиза, както досега. Ще му направя забележка.

— Дори не и със Стилгар?

— Дори и с него.

Тя стана, отиде до Айдахо, който бе до прозореца, и го хвана за ръката.

Дънкан потисна тръпката си, свеждайки я до пресмятане, типично за ментат. Нещо в нея го отвращаваше.

Да, нещо в нея.

Не си позволи да я погледне. Долови дъха на смесицата от козметични средства и се изкашля, за да прочисти гърлото си.

Тя каза:

— Днес ще съм заета с огледа на подаръците от Фарад’н.

— Дрехите ли?

— Да. Нито едно негово дело не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. А и сме длъжни да помним, че башарът му Тйеканик е отлично посветен в чомърки(*), чомъс(*) и всички останали тънкости на цареубийствата.

— Това е цената на властта — каза Айдахо, като леко се отстрани от нея. — Но да не забравяме, че ние сме в движение, мобилни сме, докато Фарад’н не е.

Тя огледа изваяния му профил. Понякога й бе много трудно да долавя ходовете на неговия ум. Дали не мислеше, че само свободата на действията вдъхва живот на военната мощ? Наистина, животът на Аракис се бе задържал прекалено дълго в сигурността на застоя. Сетивата, веднъж заточени от повсеместните опасности, можеха да изгубят цялата си сила, когато бъдат оставени в бездействие.

— Да — каза Алая, — свободните са все още с нас.

— Ние сме в непрекъснато движение — повтори той. — Но би било глупаво да допуснем войските ни да се изродят в пехота.

Тонът на гласа му я обезпокои, затова тя натърти:

— Фарад’н ще си послужи с всичко, за да ни унищожи.

— А, ето каква била работата — рече той. — Сегашната мобилност на войските ни дава възможност за ценна инициатива, с която не разполагахме в миналото. Тогава спазвахме правилата на военната машина, кодирани от династията на атреидите. Винаги сме плащали прескъпо, а врагът е оставал да плячкосва. Разбира се, това ограничение вече го няма. Днес сме еднакво способни да се придвижваме — както атреидите, така и Корино.

— Организираме похищение на моята майка само за да я запазим от беда, а причината би могла да е всякаква — каза Алая. — Нали все още живеем съгласно онези установени някога правила!

Айдахо погледна изпод вежди към нея. Тя добре знаеше, какво я застрашава, когато подтиква един ментат да пресмята. Не си ли даваше сметка, какъв ще е резултатът от неговите изчисления? Все още… той я обичаше. Махна с ръка. Колко млада изглеждаше. Лейди Джесика бе права — Алая оставяше впечатлението, че не е остаряла нито ден през годините, когато не бяха заедно. Бе запазила нежните черти на своята бин-джезъритска майка, но очите й бяха на атреидите — очи, които оценяваха и изискваха, също като тези на ястреба. Ала сега в тези очи бе спотаено още нещо, което говореше за жестока пресметливост.

Айдахо бе служил на рода на атреидите прекалено дълго, така че добре знаеше и силните, и слабите им места. Но това, което видя сега в погледа на Алая, бе ново. Атреидите можеха да водят непочтени битки с враговете си, но никога не бяха го правили със своите приятели и съюзници, а още по-малко с членове на семейството. При атреидите това бе непоклатим закон — поддържай народа си с всички сили, като не пропускаш да му показваш, колко добре живее под твоята власт. Показвай обичта си към своите приятели с откритото си поведение. Туй, което сега целеше Алая, не бе типично за тях. Долавяше го с всяка клетка на своето тяло. Възприемаше несвойственото, чуждо поведение като чувствителен прибор.

Внезапно нервната му система на ментат прищрака към пълно осъзнаване на нещата, а мозъкът му се прехвърли в онази честота на вледенен екстаз, където времето не съществуваше; оставаше единствено пресмятането. Алая щеше да долови състоянието му, но не можеше да спре процеса. Той се остави във властта на започналите хладни изчисления.

И така — някакво отражение на лейди Джесика преживява някак си в съзнанието на Алая. Той го видя, както зърна и отражението на самия Дънкан Айдахо, преди да стане гола, съвършено застинало в собственото му съзнание. С Алая нещата бяха други, защото тя беше получила осъзнаване още преди своето раждане, а не като него — по време на регенерацията в резервоарите на Тлейлакс. Въпреки това Алая рискуваше живота на своята майка. Следователно не бе в контакт с недействителната Джесика в себе си. Беше напълно обладана от друг недействителен живот, изключващ всички останали.

Обладана!

Чужда!

Абоминация! Изчадие!

Понеже беше ментат, той отчете фактите, а сетне се обърна и към други аспекти на задачата, с която се бе заловил. Сега всички атреиди бяха на една планета. Дали династията Корино ще се осмели да атакува от космоса? Мисълта му мигновено огледа установените от практиката състояния.

Първо. Всички планети са уязвими при атака от космоса; сиреч — всеки генерален щаб ще се погрижи да изведе извън своята планета необходимите мощности за репресия и ответен удар. Фарад’н би следвало да знае, че атреидите не са пропуснали да вземат тази елементарна предпазна мярка.

Второ. Силовите полета осигуряваха надеждна защита срещу всякакви снаряди и експлозивни заряди, с изключение на ядрените; точно поради тази причина ръкопашният бой бе влязъл отново в репертоара на военните действия. Все пак пред пехотните сили имаше някои ограничения. Династията Корино можеше да разположи своите сардукари около Аракийн, но те не бяха в състояние да се противопоставят на разюзданата свирепост на свободните.

Трето. Тоталният планетарен феодализъм бе винаги застрашен от високото техническо равнище, но резултатите от Бътлъровия джихад(*) продължаваха да действат като студен душ на излишъците в технологичен аспект. Иксианците, тлейлаксианците и онези от още няколко разпръснати външни планети представляваха единствената опасност в това отношение, но те бяха безусловно уязвими от съвкупния гняв на всички останали в Империята. Бътлъровият джихад нямаше как да бъде отменен. Механизираните военни действия изискваха високо технологично равнище. Върховната власт на атреидите бе насочила тази сила в други направления. Високата класа на техническа въоръженост не можеше да се скрие. Но цялата Империя оставаше в сигурността на феодализма, тъй като той се бе оказал най-подходящата обществена форма за овладяване на далеко отстоящите една от друга планети. Дънкан почувства как в мозъка му на ментат засвяткаха искри, когато за миг си спомни за наличието на онова съзнание, напълно глухо и непроницаемо за изтичащото време. След като стигна до убеждението, че династията Корино няма да рискува с неправомерно ядрено нападение, той не забрави и за елементите, включени в крайния резултат — Империята държеше под свой контрол толкова ядрени и съпътстващи оръжия, колкото и обединените сили на всички големи династии. Най-малко половината от династиите щяха мигновено да реагират, ако родът Корино наруши Великото Споразумение(*). Възмездният удар на атреидите щеше да бъде със съкрушителна сила, дори без това да е поискано. Страхът щеше да послужи като призив. Салуса Секундус и нейните съюзници щяха да се изпарят в горящи облаци. Династията Корино не би посмяла да рискува собствената си гибел. Нейните представители несъмнено бяха искрени, когато се присъединиха с подписите си към основната теза, че ядрените оръжия представляват краен резерв, пазен с една-единствена цел — защита на човечеството при евентуална среща с враждебно настроен „друг разум“.

Мислите, след приключилото пресмятане на вероятностите, бяха точно формулирани и носеха моментално облекчение. Нямаше място за никакви междинни неясноти. Алая бе избрала похищението и терора, защото бе станала друга, различна от атреидите. Династията Корино наистина бе заплаха, но не по начина и не в степента, за които Алая настояваше по време на споровете в Съвета. Тя просто искаше да отстрани лейди Джесика, тъй като неуморната разузнавателна служба на „Бин Джезърит“ бе установила това, което вече и на него му стана ясно.

Айдахо тръсна глава, за да излезе от транса, съпътстващ работата на ментат, и видя Алая. Стоеше пред него с хладно и пресметливо изражение на лицето си.

— Не си ли по-склонна да заповядаш убийството на лейди Джесика? — попита той.

Мигновеният изблик на радост и доволство у чуждия човек не остана скрит за очите му, преди да го прикрие фалшивият гняв в нейния глас:

— Дънкан!

Да, чуждата вече Алая предпочиташе майцеубийството.

— Ти се страхуваш от майка си, а не заради нея — каза той.

Тя отговори, без нещо да се промени във внимателно преценяващия й поглед:

— Напълно вярно. Докладвала е за мен в Сестринството.

— Не те разбирам.

— Как е възможно да не познаваш най-голямото изкушение за посветените от „Бин Джезърит“? — Тя приближи с прелъстително движение и погледна нагоре през миглите си. — Направих го само за да бъда силна и в необходимата форма заради близнаците.

— Разбирам, че говориш за изкушението — рече той с безизразен глас на ментат.

— Именно това Сестринството крие възможно най-дълбоко и от него се бои най-много. Ето защо ме наричат абоминация, изчадие. Знаят, че забраните им не могат да ме спрат. Изкушението, за което винаги говорят с особено натъртване: Голямото Изкушение. Разбираш ли? Всички ние, които ползваме наученото при „Бин Джезърит“, можем да оказваме въздействие върху такива неща, каквото е вътрешното регулиране на ензимния баланс на телата ни. Така младостта се удължава, и то много повече в сравнение с мелинджа. Нали схващаш какви ще са последствията, ако голям брой бин-джезъритски възпитанички го сторят? Просто няма как да остане незабелязано. Сигурна съм, че сега пресмяташ, за да прецениш верността на моите думи. Помисли: мелинджът е, който ни превръща в цел на толкова много заговори. В наши ръце е контролът върху съставка, която удължава живота. Какво ще стане, ако се разчуе, че в „Бин Джезърит“ са посветени в още по-важна тайна? Ето, това е! Нито една света майка няма да бъде в безопасност. Похищенията и измъчванията на възпитаничките на тази школа ще се превърнат във всекидневие.

— Значи, ти си постигнала този ензимен баланс.

Думите му потвърждаваха, не питаха.

— Аз застанах срещу Сестринството! Докладът на майка ми ще превърне всички от „Бин Джезърит“ във вечни врагове на династията Корино.

Колко правдоподобно е това — помисли той. Все пак реши да опита:

— Но собствената ти майка няма да се обърне срещу теб!

— Била е в „Бин Джезърит“ преди да стане моя майка. Дънкан, тя даде съгласието си нейният син и мой брат да премине през изпитанието с гом джабър! Не, тя направо го уреди! А знаеше много добре, че Пол може и да не оживее! Тези от „Бин Джезърит“ винаги са били слаби в религията, но силни със своя прагматизъм. Тя ще действа и срещу мен, ако е повярвала, че така най-пълно задоволява интересите на Сестринството.

Той кимна в знак на съгласие. Колко убедителна бе Алая. Наблюдението му, кой знае защо, го натъжи.

— Трябва да не изпускаме инициативата — добави тя. — Ето нашето най-силно оръжие.

— Възниква въпросът за Гърни Халик — рече Айдахо. — Нима ще трябва да убия своя стар приятел?

— Гърни изпълнява шпионска мисия в пустинята — отговори Алая. Добре знаеше, че Дънкан вече е запознат със случая. — Няма да ни попречи с нищо.

— Много странно — замислено каза той. — Регент-губернаторът на Каладън изпълнява поръчки на Аракис.

— А защо не? Любовник е на майка ми, ако не в действителност, то поне в сънищата си.

— Да, разбира се.

Не бе много сигурен дали не е доловила отсъствието на искреност в неговия глас.

— Кога ще я отвлечеш? — попита Алая.

— Ще бъде по-добре, ако ти не знаеш.

— Да… Разбирам. А къде ще я отведеш?

— Където не могат да я намерят. Бъди сигурна, че няма да остане тук, за да те застрашава.

Блясъкът в очите й подсказа нещо, което не би могло да се сбърка:

— Но къде ще…

— Ако не знаеш, а се наложи да отговаряш пред Този, който пита за истината, действително няма да знаеш къде е тя.

— Ето го умният Дънкан!

Сега тя вярва, че ще убия лейди Джесика — помисли Айдахо. После каза:

— Сбогом, любима.

Стори му се, че Алая не долови безвъзвратността в гласа му, дори го целуна леко на тръгване.

През целия път надолу из бъркотията от коридори в Храма, която странно му напомняше за сийча, Айдахо не спря да бърше очите си. Макар и тлейлаксиански, те не бяха имунизирани срещу сълзи.

Стилгар учетвори стражата около близнаците в сийча, макар да разбираше, че това е напразно. Момчето приличаше на своя съименник от атреидите — дядото Лито. Виждаха го всички, които познаваха предишния дук. Младият Лито имаше същия преценяващ поглед, както и обичайната предпазливост на своя предшественик, но при него тя контрастираше с прикритата му необузданост и склонността към внезапни и опасни решения.

Ганима приличаше повече на майка си. Тя имаше червеникавата коса на Чани, а и нейните очи, с познатото пресметливо и хитро изражение, когато трябваше да се приспособява към затрудненията. Нерядко казваше, че прави единствено онова, което се очаква от нея, но бе готова да последва Лито във всяко негово начинание.

А Лито се бе приготвил да поведе и двамата право към опасността.

Стилгар неведнъж беше премислял дали да сподели с Алая своите опасения. Ирулан не искаше да чуе и дума в този смисъл, макар самата да се обръщаше към Алая и по най-незначителния повод. След като взе окончателното си решение, наибът ясно си даде сметка, че бе възприел изцяло преценката на Лито за Алая.

Тя се отнася към хората грубо и с безразличие — каза си той. — Дори към Дънкан не е по-различна. Не ме притеснява толкова че може да ме вземе на прицел и да ме убие. По-скоро ще ме отблъсне от себе си.

Междувременно стражата беше подсилена; Стилгар, подобно на привидение, но с полагащата му се одежда на наиб, обикаляше из сийча и душеше навсякъде. През цялото време мислите му жужаха, разбунени от съмненията, които Лито бе посял. Ако човек можеше да се освободи от традицията, тогава къде ли се намираше скалата, към която да хвърли и закачи котвата на своя живот?

В следобеда, когато бе тържественото събиране по случай пристигането на лейди Джесика, той следеше Ганима, застанала с баба си до входа на Голямата зала в сийча. Още бе рано и Алая я нямаше, но хората се тълпяха, за да влязат, като скришом хвърляха погледи към детето и възрастната жена, покрай които минаваха.

Стилгар се намираше в притъмнена ниша извън людския поток; наблюдаваше и двете, но не чуваше думите им поради шумното мнозинство от зяпачи. Пратениците на много племена трябваше да бъдат днес тук, за да поздравят с връщането й своята света майка. После той се вгледа в Ганима. Как играеха нейните очи, докато говореше! Движението им направо го възхити. Какви наситеносини, упорити, питащи и преценяващи очи! И начина, по който отмяташе златисточервеникавата си коса от раменете, с врътване на главата встрани — същинска Чани! Сякаш бе изправен пред някакво призрачно съживяване заради тази обезпокояваща свръхестествена прилика.

Съвсем бавно Стилгар приближи и зае наблюдателен пост в друга ниша.

Не можеше да оприличи начина, по който зорката Гани следеше обстановката наоколо с нищо, което в собствените му представи би могло да бъде действие на дете. С изключение на постъпките на нейния брат, разбира се. Къде ли беше Лито? Стилгар погледна назад към множеството люде в коридора. Стражата неминуемо би вдигнала тревога, ако нещо не е наред. Той поклати глава. Чувстваше близнаците като предизвикателство към здравия разум, непрекъснато нарушаващо спокойствието на неговите мисли. Още малко и щеше да ги намрази. Роднините не бяха застраховани от нечия омраза, но кръвта (и съдържащата се в нея скъпоценна вода) налагаше изискването за оказване на подкрепа, което надхвърляше обичайния обсег на повечето други задължения. Животът на тези близнаци се оказваше най-голямата отговорност, пред която някога се бе изправял.

От подобната на пещера зала към Ганима и Джесика струеше филтрирана от прах светлина. Тя сякаш докосваше раменете на детето и новата бяла рокля, облечена от него, като подчертаваше блясъка на косата му, когато то се обръщаше, за да погледне към тълпящите се в близост хора.

Защо ли Лито ме безпокои и огорчава със съмнения? — недоумяваше Стилгар. Явно всичко бе направено умишлено. — Може би е искал да сподели с мен част от собствения си опит в мисловния процес. — Той знаеше защо близнаците се различават един от друг, но всеки път се бе изненадвал от факта, че неговият начин на мислене не е в състояние да приеме и се съгласи с това знание. Никога не бе изживявал и чувствал утробата като затвор на разбуденото съзнание — едно вече живо чувство от втория месец на бременността, както се говореше.

Веднъж Лито бе споменал, че паметта му е като „вътрешно холографско изображение“, което нараства по размер и съставни детайли, започвайки от момента на шоковото разбуждане, но без да променя своята форма или външни очертания.

Докато гледаше Ганима и лейди Джесика, Стилгар като че ли за първи път започна да разбира какво тегло и насилие представлява животът в тази непрекъснато блъскаща се паяжина от спомени, без умът да може да се надява, че някога все пак ще намери плътно затворено кътче за собственото си спокойствие. Изправен пред подобни условия, човек сигурно се виждаше принуден да приеме дори лудостта, да подбира и отхвърля множеството жертвени дарове в една система, в която отговорите се променят със същата бързина като въпросите.

За установената традиция не оставаше никакво място. Както не съществуваха и абсолютно точни отговори на въпроси с две лица. Тогава какво беше в сила? Това, което не е в сила. А кое не е в сила? Това, което е в сила. Познаваше този модел. Старата игра на свободните на гатанки. Въпрос: „Носи смърт и живот. Що е то?“ Отговор: „Кориолната буря.“

Защо Лито иска от мен да разбера всичко това? — запита се Стилгар. От внимателните си досегашни проучвания знаеше, че близнаците мислят едно и също за своето различие — те го приемаха за злочестина, за недъг. Родилният проход сигурно е сушаво място за такива хора — помисли си той. Невежеството облекчаваше шока в доста случаи, но за тях раждането не бе никаква загадка. Какво ли е да живееш живот, в който познаваш всичко, което може да получи нежелателно развитие? Налага се човек да бъде в непрестанна война със съмненията. Редно е той да възнегодува от разликата с останалите хора. Както и да му се стори приятна мисълта, че може да причини болка на другите, като направи познат за тях вкуса на тази разлика. „Защо тъкмо на мен?“ — ще бъде първият въпрос, останал без отговор.

Какво ли съм мислил за себе си, когато си го зададох? — отбеляза Стилгар. Крива усмивка се появи на устните му. — А защо пък точно на мен?

След като вече бе видял близнаците в тая нова светлина, той проумя защо те поемаха толкова големи рискове с не напълно развитите си тела. Веднъж Ганима му го каза съвсем простичко, след като я бе смъмрил, че се катери до почти отвесната западна стена на скалата над Сийч Табър.

„Да се страхувам от смъртта? Та аз съм била там толкова пъти!“

Как се осмелявам да поучавам тези деца? — запита се тогава удивеният Стилгар. — Би ли могъл да го стори който и да е?

Странно, но и мислите на Джесика се движеха в подобна посока, докато разговаряше с внучката си. Питаше се колко ли трудно е да носиш разум на възрастен човек в ненапълно развито тяло. На тялото му оставаше да научи онова, което мозъкът знаеше, че то вече може да върши — да подрежда правилно ответните реакции и рефлекси. Но дори на Гърни, въпреки прана-бинду подготовката, му бе изключително трудно да изпълнява нейните разпоредби.

— Стилгар ни наблюдава ей от онази ниша — каза Ганима.

Джесика не се обърна, ала се почувства объркана от странната нотка в гласа й. Момичето обичаше възрастния свободен както човек би обичал своя родител — дори когато говореше несериозно с него или го дразнеше. Но доловеното принуди Джесика да види стария наиб в различна светлина, особено пък след като вече знаеше, че сегашният облик на Аракис не се вмества в представите и изискванията на Стилгар. Нито пък новопоявилият се свят отговаря на мярката на нейните внуци.

През съзнанието й премина като на екран, без изобщо да се съобразява с нейното желание една бин-джезъритска поговорка: „Да предполагаш, че си смъртен е началото на ужаса; да разбираш неоспоримо своята преходност значи да усетиш самия край на този ужас“.

Да, мисълта за смъртта не би трябвало да е тежък за носене хомот, но животът май беше същински бавен огън за Стилгар и близнаците. Всеки от тях с мъка понасяше околния свят и копнееше за други възможности, чиито многобройни варианти не биха го заплашвали с нищо. Те бяха чеда на Авраам7, които научаваха много повече от стремглавото спускане на ястреба над пустинята, отколкото от всяка вече написана книга.

Лито бе смутил и объркал Джесика още в онова утро, когато двамата бяха застанали до каната, течащ под сийча. Той бе казал: „Бабо, за нас водата е капан. Много по-добре е да живеем като прах, защото тогава вятърът може да ни издигне по-високо и от най-големите зъбери на Защитната стена.“

Въпреки че знаеше за неестествената зрялост на тези деца, тя бе силно изненадана от подобен начин на изразяване, но съумя да се овладее, преди да отвърне: „Хм, това можеха да бъдат думи и на баща ти.“

А Лито бе хвърлил шепа пясък във въздуха и бе промълвил, докато го гледаше как пада: „Да, би могло. Но тогава баща ми не е можел да съобрази, че водата кара всичко да пада много бързо на земята, откъдето е и дошло.“

Сега, застанала до Ганима в сийча, Джесика сякаш бе поразена отново от тези думи. Тя се обърна, погледна към все още движещата се тълпа и докосна бегло с погледа си Стилгар, чиято сумрачна фигура бе зърнала в нишата. Не, той не беше дресирана птица, обучена единствено да принася съчки в гнездото. Той все още бе ястреб. Когато се сещаше за червения цвят, не си представяше цветя, а кръв.

— Защо така изведнъж се напрегна? — рече Ганима. — Нещо лошо ли има?

Джесика поклати отрицаващо глава.

— Лито сподели нещо с мен сутринта; това е всичко.

— Когато бяхте при насажденията, нали? Какво ти каза?

Изведнъж отново си припомни любопитството, присъщо на зрялата мъдрост, което бе съзряла сутринта върху лицето му. Сега и това на Ганима имаше същото изражение.

— Припомни ми за случая, когато Гърни напусна контрабандистите и се върна под флага на атреидите — отвърна Джесика.

— Значи сте разговаряли за Стилгар — заключи Ганима.

Джесика въобще не си зададе въпроса откъде идва нейната смущаваща проницателност. Навярно близнаците можеха да възпроизвеждат по свое желание целия мисловен поток на събеседника си.

— Да, разговаряхме — кимна Джесика. — Стилгар се дразнеше от думите на Гърни Халик, който наричаше… Пол свой дук, но Гърни все пак се наложи и пред всички свободни продължи да казва „моят дук“.

— Ясно — рече Ганима. — Разбира се, Лито не е пропуснал да отбележи, че той все още не е дук на Стилгар.

— Точно така.

— Предполагам, че разбираш, какво е искал да стори с тебе — продължи Ганима.

— Не съм напълно сигурна — призна Джесика, макар че за нея подобно признание бе особено смущаващо, тъй като дори не бе й хрумнало, че Лито може да цели нещо.

— Опитвал се е да разбуди в теб спомените ти за нашия баща — поясни Ганима. — Лито е винаги жаден да разбере още нещо от гледната точка на останалите, които са го познавали.

— Но… нима Лито има…

— Да, той може да чува гласа на вътрешния живот. Със сигурност. Разбира се, ти си говорила за него. Имам предвид баща ни. Ти си говорила за него като за свой син.

— Да — отряза Джесика.

Никак не й хареса обстоятелството, че близнаците сякаш могат да я включват и изключват по свое желание, да имат достъп до спомените й и да се докосват до всяко нейно чувство, привлякло тяхното внимание. Изглежда Ганима в момента правеше точно това!

— Лито ти е казал нещо, което те е разстроило — натърти внучката.

Джесика се изненада на собственото си усилие, нужно за сподавяне на обзелия я гняв.

— Да… каза ми.

— Противно ти е обстоятелството, че той познава баща ни така, както и нашата майка го е познавала, а пък и знае за майка ни толкова, колкото дори баща ни не е знаел за нея — продължи Ганима. — Никак не ти харесва и изводът от всичко това, а именно — какво ли ние пък можем да знаем за теб.

— Досега никога не съм разглеждала нещата от подобен ъгъл — отвърна Джесика, но усети гърлото си свито.

— Обикновено най-смущаващо е предположението, че някой е запознат с чувствената страна — продължи Ганима. — Такова е твоето усещане при подготовката, която си получила. Прекалено трудно ти е да мислиш за нас другояче, освен като за деца. Приеми обаче, че не съществува нищо, което нашите родители са правили пред останалите или насаме, а ние да не знаем за него.

Само за миг Джесика долови дълбоко в себе си импулса на своята реакция при разговора сутринта до каната, но сега силата на тази реакция бе съсредоточена върху Ганима.

— Навярно ти е говорил за похотливостта на дука — рече Ганима. — Понякога Лито има голяма нужда от юзда на устата!

Съществува ли нещо свято за тези близнаци? — недоумяваше Джесика, заливана от вълни на възмущение и погнуса. Как се осмеляваха те да говорят за чувствеността на нейния Лито? Разбира се, мъжът и жената, които се обичат, споделят удоволствието от своите тела. Това бе нещо интимно и много красиво, но не и предназначено за предмет на случаен разговор между дете и възрастен човек.

Дете и възрастен!

Изведнъж бе осенена от мисълта, че нито Лито, нито Ганима са постъпили случайно.

Тъй като Джесика не проговори, внучката продължи:

— Знам, че си шокирана. Извинявам се и за двама ни. Тъй като познавам Лито, разбирам, че и през ум не му е минало за някакви извинение. Понякога, хванал по-особена следа, забравя колко различни сме ние… от теб например.

И затова го правите, разбира се — помисли Джесика. — Вие просто ме обучавате! — После внезапно й хрумна нова догадка: Кого ли още подготвяте? Стилгар? Или Дънкан?

— Лито се стреми да види нещата такива, каквито ги възприемаш ти — каза Ганима. — Спомените не са достатъчни. Когато някой се опитва с всички сили да направи нещо, най-често не се получава.

Джесика въздъхна.

Ганима докосна ръката на баба си.

— Твоят син остави неказани много работи, които все пак трябваше да ти се кажат. Прости ни, но той те обичаше. Не го ли знаеш?

Джесика се обърна, за да скрие просветналите в очите й сълзи.

— Той познаваше страховете ти — додаде Ганима — така, както му бяха напълно известни и опасенията на Стилгар. Милият Стил. За него баща ни беше „Лекарят на животните“, а той самият — зеленият охлюв, скрит в своята черупка.

Тя затананика мелодията, от която бе взела думите. Музиката заля съзнанието на Джесика с добре познатите стихове:

Ганима спря да тананика и каза:

— За жалост, баща ни остави много хора-охлюви из цялата вселена.

— Също като бой на тъмно — каза Алая.

Тя гневно крачеше в залата за заседания на Съвета между дългите сребристи пердета, които донякъде убиваха силата на утринното слънце в прозорците, обърнати на изток, и между диваните, събрани по няколко под декорираната на квадрати ламперия в отсрещния край на помещението. Ходилата й, обути в сандали, тъпчеха килимите от лико на подправката, паркета, гранатовите подови кахли и пак килимите. Най-после тя спря и застана леко наведена над Ирулан и Айдахо, седнали един срещу друг на дивани, тапицирани с кожа от сив кит.

Айдахо се бе противопоставил на заповедта за връщане от Табър, но Алая бе безапелационна. Похищението на Джесика сега беше по-важно от всичко останало, ала и то трябваше да почака. Айдахо бе нужен с възприятията си на ментат.

— Всичко е скроено по един и същ модел — каза Алая. — Направо вони на заговор със заложена далече напред крайна цел.

— Може би не е така — осмели се да вметне Ирулан, но въпросителният й поглед бе отправен към Айдахо.

Лицето на Алая се сви в подигравателна гримаса. Как може да е толкова наивна? Освен ако… Тя рязко заби изпитателния си поглед в лицето на принцесата. Ирулан бе облякла обикновена черна аба, която подчертаваше сенките около нейните индиговосини от подправката очи. Русата й коса бе стегната на кок на тила, и това подсилваше слабостта на лицето й, закалено от годините, прекарани на Аракис. Все още бе запазила своето високомерие, усвоено в двора на нейния баща Шедъм V, което Алая тълкуваше като прикритие, удобно за конспиративни помисли.

Айдахо се бе излегнал в чернозелената униформа на страж в двореца на атреидите, но без никакви отличителни знаци. Подобно маниерничене бе скрито осъждано от повечето от действителните лични стражи на Алая, особено от амазонския корпус, който се гордееше със служебните си монограми. На тях никак не им харесваше невпечатляващия външен вид на голата — майстор по фехтовка и ментат, подсилван още повече от факта, че той бе и съпруг на тяхната господарка.

— Значи, племената искат лейди Джесика да бъде отново върната в регентския съвет — рече Айдахо. — Как е възможно…

— Искането им е единодушно! — натърти Алая, като посочи релефните изображения и знаци върху лист, изработен от ликото на подправката, който лежеше на дивана до Ирулан. — Фарад’н е ясен, но това… Това мирише на други кроежи и преразпределения!

— Какво мисли Стилгар? — запита Ирулан.

— Подписът му е върху листа.

— Но ако той…

— Как би могъл да откаже на майката на своя бог? — засмя се Алая.

Айдахо я погледна и помисли: На Ирулан й трябва още малко. Недоумяваше защо Алая го бе върнала тук, след като много добре знаеше, че неговото място бе в Сийч Табър, ако наистина искаше похищението да е успешно. Дали бе възможно да е чула за посланието, изпратено му от Проповедника? Последната мисъл го хвърли в неприятна възбуда. Откъде този загадъчен просяк бе научил тайния сигнал, с който Пол Атреидски някога е викал своя учител по фехтовка? Айдахо имаше само едно желание: да приключи с безсмисленото заседание и да се върне обратно, за да потърси отговора на въпроса.

— Няма никакво съмнение, че Проповедникът е напускал планетата — каза Алая. — Сдружението не би се осмелило да ни заблуждава за такова важно нещо. Ще го пипна…

— По-внимателно! — обади се Ирулан.

— Наистина трябва да внимаваш — потвърди Айдахо. — Половината планета вярва, че той е… — прекъсна се и сви рамене — … твоят брат.

Надяваше се, че е успял да направи последното си движение съвсем непреднамерено. Как ли този човек се бе добрал до сигнала?

— Ами ако е куриер или съгледвач на…

— Не се е свързвал с никого от ПОСИТ или от династията Корино — възрази Ирулан. — Можем да вярваме…

— Не можем да вярваме никому! — отсече Алая, без да крие явно подигравателното си отношение.

Тя обърна гръб на Ирулан и погледна Айдахо. Добре знаеше защо е тук. Тогава защо не постъпва така, както се очаква от него? Той беше в Съвета заради Ирулан. Историята на принцесата, доведена от рода Корино в лоното на атреидите, никога не биваше да бъде забравена. Предаността, поддала веднъж, може отново да поддаде. Способностите на Дънкан като ментат трябваше да осигурят внимателно търсене на някаква грешчица, на най-малкото отклонение в обичайното поведение на Ирулан.

Айдахо се размърда и погледна към принцесата. Понякога направо ненавиждаше неизменните си задължения на ментат. Знаеше какво мисли Алая. Ирулан също трябваше да го знае. Тя, бидейки принцеса и съпруга на Пол Муад’Диб, бе превъзмогнала всички обстоятелства, омаловажаващи нейната роля в сравнение с императорската наложница Чани. Бе обърнала гръб на своето семейство и на „Бин Джезърит“ и се бе посветила на атреидите.

— Майка ми е брънка от заговора! — настоя разпалено Алая. — За какво друго Сестринството би я върнало точно сега?

— Истерията няма да помогне с нищо — отбеляза Айдахо.

Алая рязко се завъртя и се отдръпна от него. Той знаеше, че ще го направи. Така бе по-добре, защото не се налагаше да гледа обичаното преди лице, странно разкривено сега, след противното обладаване от някогашния враг.

— Все пак — намеси се Ирулан — на Сдружението може напълно да се вярва за…

— Да, Сдружението! — прекъсна я отново с подигравателен тон Алая.

— Не можем да пренебрегнем враждебността на Сдружението или на „Бин Джезърит“ — каза Айдахо. — Трябва да ги причислим към групата на специалните, изключително пасивни воюващи страни. Сдружението ще продължава да живее в съответствие със своето главно правило: „Никога не управлявай!“ Те са паразитно образувание и прекрасно го знаят. Няма да сторят нищо, което може да доведе до гибелта на организма, който поддържа техния живот.

— Представата им за този организъм може да се окаже различна от нашата — провлачено вметна Ирулан.

Ленивият тон на гласа й бе възможно най-близко до подигравката, така че всъщност тя бе казала: „Ментат, една точка по-малко.“

Алая изглеждаше озадачена. Не бе очаквала от Ирулан да поеме такъв курс — твърде неподходящ за един потенциален заговорник.

— Естествено — отвърна Айдахо. — Но Сдружението няма да се нахвърли открито върху династията на атреидите. От друга страна, Сестринството би могло да си позволя риска от известен политически разрив, който…

— Ако го направят, ще бъде само зад параван — определена личност или група, от които могат да снемат доверието си — каза Ирулан. — Школата „Бин Джезърит“ не би просъществувала толкова векове, без да познава стойността на самообезличаването. Нейните хора предпочитат да са зад трона, а не седнали на него.

Самообезличаване? — губеше се в догадки Алая. — Дали не е тъкмо такъв изборът па Ирулан?

— Това исках да кажа за Сдружението — отговори Айдахо. Бе доволен от необходимостта да води спор и да търси обяснения. Умът му просто нямаше време за други проблеми.

Алая отново тръгна с широки крачки към облените от слънцето прозорци. Знаеше слабото място на Айдахо; всеки ментат го имаше. От такива като него очакваха определено мнение и преценка. А оттам нататък вече не бе далеч до опасността да изпаднеш в зависимост от абсолютните стойности, да виждаш винаги крайните предели. Самите ментати знаеха това за себе си. То бе част от тяхната подготовка. Въпреки всичко продължаваха да действат отвъд самоограничителните параметри. Трябваше да го оставя в Сийч Табър — помисли Алая. — Щеше да бъде по-добре, ако бях предала Ирулан на Джавид, за да я поразпита. Долови един боботещ глас в черепната си кутия, който каза: „Правилно!“

Замълчи! Замълчи! Замълчи! — заповяда му Алая. — По същото време някаква опасна грешка й правеше мълчаливи знаци, но тя не съумяваше да долови цялостните й очертания. Успя само да почувства опасността. Айдахо трябваше да й се притече на помощ в това затруднено положение. Нали бе ментат! А ментатите бяха необходими. Човекът-компютър бе заменил механичните прибори, унищожени по време на Бътлъровия джихад. Не трябва да създаваш машина, която наподобява човешкия ум. Сега обаче Алая мечтаеше именно за такава отстъпчива и сервилна машина. Тогава нямаше да страда от неизбежните ограничения. На една машина винаги можеш да се довериш.

Тя отново дочу провлечения глас на Ирулан.

— Преструвка в преструвка в преструвка в преструвката — каза принцесата. — Всички сме запознати с възприетия модел за атака срещу властта. Изобщо не виня Алая за нейната подозрителност. Разбира се, тя подозира всички, дори теб и мен. Но само за миг се опитай да забравиш този факт. При кого подтикът за действие е най-силен? Кой остава най-важен източник на заплаха за Регентството?

— ПОСИТ — отвърна Айдахо с безизразния глас на ментат.

Алая умишлено не сдържа мрачната си усмивка. Почтеният Съюз на Инициативните Търговци! Но династията на атреидите държеше ПОСИТ в ръцете си с петдесет и един процента от акциите му. Жреческото съсловие на Муад’Диб притежаваше други пет на сто, тъй като Дюн бе главният разпоредител на безценния мелиндж. Ненапразно подправката често бе наричана „скрита монетна система“. Без подправка космическите лайнери на Сдружението бяха осъдени на вечен престой. Мелинджът поддържаше и ускоряваше „навигационния транс“, посредством който транссветлинният коридор можеше да бъде „видян“, преди да е пропътуван. Без мелинджа и подсилващото му въздействие върху имуногенната система на човешкия организъм продължителността на живота и на най-богатите слоеве се понижаваше с коефициент най-малко четири единици. Дори многобройната средна класа от обитателите на Империята консумираше разредени малки количества от подправката поне един път дневно.

Алая обаче бе доловила откровеността на ментата в гласа на Айдахо; бе очаквала този глас с прекалено голяма надежда.

ПОСИТ. Почтеният Съюз бе много по-важен фактор от династията на атреидите, от Дюн, от жреците и дори от мелинджа. В този фактор бяха включени мастилените лози(*), китовата кожа, шигъровата жица, иксианските изделия, певци и актьори, търговията с хора и обекти, хажра, незабранените продукти на тлейлаксианската технология; в него влизаха наркотичните лекарствени средства и медицинската апаратура; той обхващаше още транспорта (Сдружението) и цялата свръхцентрализирана търговия в една Империя, която обединяваше хиляди легализирани планети, в допълнение към които имаше и определен брой такива в покрайнините, включени нелегално в системата заради оказваните от тях услуги. Когато Айдахо каза ПОСИТ, той имаше предвид катализатор с постоянно действие, пораждащ непрестанни машинации и заговори, както и игра с властта, в която преместването на една десетична запетая при изплащането на лихвите можеше да предизвика смяна на притежателя на цяла планета.

Алая се обърна и отново погледна отвисоко двамата седнали на диваните.

— Има ли нещо специално за ПОСИТ, което да е причина за вашето безпокойство? — попита тя.

— Някои династии(*) непрестанно трупат запаси от мелиндж със спекулативни цели — отговори Ирулан.

Алая се плесна с две ръце по бедрата, след което посочи лист от лико на подправката с релефни писмени знаци по него.

— Това искане не възбужда ли твоето любопитство, както е при…

— Добре, добре! — изкашля се силно Айдахо. — Стига вече. Умееш и други неща, освен да премълчаваш нужните данни, и въпреки това очакваш от мен да действам като…

— Отскоро се наблюдава много бързо нарастване на търговския оборот с хора, обучени в четири специфични области — каза Алая. Не бе много сигурна дали подадената информация ще бъде действително нова за нейния съпруг.

— Какви специалности? — запита Ирулан.

— Майстори по фехтовка, порочни ментати от Тлейлакс, лекари от школата Сук(*) и специалисти по финансово счетоводство… Особено последните! Защо точно сега се търсят сведущи в счетоводна дейност от съмнително естество?

Тя отправи въпроса си директно към Айдахо.

Действай като ментат! — помисли той.

Все пак така бе по-добре, отколкото постоянно да се пита какво бе станало с Алая. Съсредоточи вниманието си върху изброените от нея специалисти, като ги преценяваше според заложеното в него умение на ментат. Майстори на фехтовката? Някога и него го наричаха по този начин. Разбира се, умелите господари на меча бяха нещо много повече от изкусни участници в двубои. Те можеха да отстраняват повреди в силово поле, да планират военни операции, да проектират съоръжения по време на война и да правят набързо оръжия при нужда. Порочни ментати? От Тлейлакс очевидно продължаваха да насаждат тази глупава измислица. Тъй като беше ментат, Айдахо много добре познаваше незначителната достоверност на тлейлаксианското понятие порочност. Всяка от Големите династии, закупила такива ментати, упорито се надяваше да установи пълен контрол над тях. Невъзможно! Дори Пайтър дьо Врие, поставил се в служба на харконите при тяхното нападение срещу династията на атреидите, бе останал верен на собственото си достойнство и накрая бе приел смъртта, вместо да се продаде. Лекари от Сук? Навярно тяхното обучение и подготовка бяха достатъчна гаранция за лоялността им към собствениците-пациенти. Ала лекарите от Сук се оказаха прекалено скъпи. Нарасналото търсене и покупките на възпитаници на школата Сук неминуемо щеше да доведе до чувствителни промени и размяна на фондови средства.

Айдахо прецени значимостта на посочените дотук факти спрямо нарасналото търсене на счетоводители в сферата на финансирането.

— Оценката е по същество — подхвана той, с което искаше да подчертае своята убеденост, че има предвид факт, до който е стигнал по индуктивен път. — Напоследък се наблюдава чувствително нарастване на богатствата на по-малките династии. Очевидно някой, макар и внимателно, работи срещу установения статут на Голямата династия. Богатства от такъв порядък могат да бъдат резултат единствено на специфични размествания в мозайката на политическите прегрупирания.

— най-сетне стигнахме до Ландсрада — рече Алая, с което огласи собственото си мнение.

— Следващата сесия на Ландсрада е почти след две стандартни години — припомни й Ирулан.

— Но политическите пазарлъци никога не престават — контрира Алая. — Затова съм готова да гарантирам, че някои от племената, които са страни в подписаното тук — тя посочи листа до Ирулан, — са измежду малките династии, участващи в прекрояването на политическата мозайка.

— Може би — каза Ирулан.

— Ландсрадът… — продължи Алая. — Какъв по-подходящ параван за „Бин Джезърит“? И какъв по-изкусен агент за Сестринството от моята собствена майка?

Тя застана точно пред Айдахо и настоя:

— Е, Дънкан?

Защо действието ми не е като на ментат? — запита се Айдахо. Вече бе доловил хода на съмнения на Алая. Въпреки всичко Дънкан Айдахо е бил личен страж в двореца на лейди Джесика в продължение на много години.

— Дънкан? — призова настойчиво Алая.

— Трябва да събираш максимално количество сведения за всяка консултативна законодателна инициатива, която ще е в ход на следващата сесия на Ландсрада — каза той. — Биха могли да си послужат с правно съобразения довод, че Регентството не може да налага вето върху определени видове закони и преди всичко върху регулирането на данъците и контрола на обединенията на икономически групировки за общи действия. Има и други, но…

— Няма да постъпят много правилно от прагматична гледна точка, ако прибегнат до подобен начин на действие — прекъсна го Ирулан.

— Съгласна съм — кимна Алая. — Сардукарите ги няма, докато нашите легиони от свободни са тук.

— По-внимателно, Алая — предупреди Айдахо. — Нашите врагове дават мило и драго, за да ни представят като чудовища. Независимо от броя на легионите под твоя команда, в крайна сметка съдбата на властта зависи от величината на страданията на народа по протежение на цялата Империя.

— Какви са пък тези народни страдания? — попита Ирулан.

— Сигурно имаш предвид страданията на Голямата династия? — додаде Алая.

— Пред колко Големи династии ще се изправим при този нов съюз? — отвърна с въпрос Айдахо. — Парите се натрупват на странни места!

— В отдалечените райони ли? — обади се на свой ред Ирулан.

Айдахо сви рамене и не отговори. Нямаше отговор на този въпрос. Всички до един подозираха, че някой ден онези от Тлейлакс или технолозите, колкото и големи нескопосници да бяха, щяха да неутрализират Холцмановия ефект(*). Тогава защитните полета щяха да се окажат безполезни. И цялото несигурно равновесие, което поддържаше васалните владения и отношенията между тях, щеше да остане в миналото.

Алая направо се отказа да обсъжда подобна възможност.

— Трябва да се задоволим с това, което имаме — каза тя. — А то е обстоятелството, което явно оценяват в главното управление на ПОСИТ, че ние можем да унищожим подправката, ако ни принудят да го направим. Няма да се осмелят да рискуват.

— Значи отново стигаме до ПОСИТ — отбеляза Ирулан.

— Освен ако друг не съумее да възпроизведе на някоя планета цикъла „пясъчна твар-пясъчен червей“ — каза Айдахо и погледна към Ирулан, определено развълнувана от развоя на спора: — А Салуса Секундус?

— Моите връзки там продължават да бъдат сигурни — каза принцесата. — Не и Салуса.

— Тогава твърдението ми е валидно — натърти Алая, като не отместваше поглед от Айдахо. — Продължаваме с това, с което разполагаме.

А сега е мой ред — помисли той, преди да заяви:

— Защо ме отклони от важната работа? Ти и сама щеше да се справиш.

— Не се осмелявай да ми говориш с такъв тон! — рязко отвърна Алая.

Очите на Айдахо се разтвориха широко. За миг той зърна противното чуждо присъствие върху лицето на жена си и гледката действително го обърка. После внимателно се взря в Ирулан, но тя не бе забелязала нищо или поне не го показа.

— Нямам нужда от елементарни поучения — допълни Алая с все още несвойствения за нея гняв от харконски произход.

Айдахо успя да извика унила усмивка на устните си, но познатата вече болка в гърдите му не отмина.

— Когато въпросът опре до властта, никога не се отдалечаваме прекалено от богатството във всичките му възможни проявления — бавно процеди Ирулан. — Пол бе продукт на дълбока мутация в обществените процеси, но не трябва да забравяме, че тъкмо в качеството си на такъв той промени предишния баланс на разпределение на богатствата.

— Подобни мутационни процеси не са необратими — каза Алая и обърна гръб, сякаш вече бе разкрила пълното си несъгласие с тях двамата. — Всички знаят местата на богатствата, независимо къде се намират те.

— Освен това е известно — вметна Ирулан, — че има трима души, които могат да увековечат тази мутация: близнаците и… — тя посочи Алая.

Нима и двете са толкова смахнати? — недоумяваше Айдахо.

— Те наистина ще се опитат да ме премахнат! — рязко отсече Алая.

Слисаният Дънкан замълча, докато съзнанието му на ментат работеше трескаво. Да убият Алая? Защо? Без никакво затруднение можеха да я компрометират. Можеха да я отделят от глутницата на свободните и след това да я преследват, колкото искат. Но близнаците… Знаеше, че в момента не е достатъчно спокоен, за да прецени нещата, както подобава на един ментат, ала все пак трябваше да опита. В същото време не забравяше, че точното и педантично преосмисляне ражда безусловни истини, неусвоени и въртящи се в непрекъснат хаос. Природата не бе прецизна. Вселената също не бе прецизна, когато биваше сведена до собствения му мащаб; оказваше се несигурна и неясна, пълна с неочаквани движения и промени. Човечеството непременно трябваше да бъде въведено като фактор за пресмятане. Процесът на точния анализ представляваше постепенно отделяне на части от протичащото в самата вселена. Той бе длъжен да установи връзка с този поток и да го види в движение.

— Постъпихме правилно, като спряхме вниманието си върху ПОСИТ и Ландсрада — все така провлечено започна Ирулан. — Идеята на Дънкан дава начална посока за търсене на…

— Парите, в качеството им на способ за предаване на енергия, не могат да бъдат отделени от енергията, която сами изразяват — прекъсна я Алая. — Всички го знаем. Но трябва да отговорим на три точно определени въпроса: Кога? По какъв начин? Къде?

Близнаците… — мислеше Айдахо. — Именно те са в опасност, а не Алая.

— Не те ли интересува кой и как? — попита Ирулан.

— Ако династията Корино или ПОСИТ, или някоя друга група реши да си послужи с човешкия инструментариум на тази планета — отговори Алая, — съществува повече от шейсет на сто вероятност да ги открием, преди да са започнали да действат. След като знаем кога и къде ще ударят, имаме преимущество в залаганията. А как? Не е ли безсмислено да се пита по какъв начин?

Защо не могат да видят нещата така, както ги виждам аз? — още повече недоумяваше Айдахо.

— Добре — каза Ирулан. — И кога?

— Когато вниманието ни ще е съсредоточено върху друго — отговори Алая.

— Цялото ни внимание бе насочено към майка ти при свикването на Съвета — припомни Ирулан. — Но нямаше никакви опити.

— Мястото не бе подходящо — отвърна Алая.

Какво всъщност прави тя? — питаше се Айдахо.

— Тогава къде? — продължи с настойчивите си въпроси Ирулан.

— Тук, в кийпа — каза Алая. — Това е мястото, където се чувствам най-сигурна и вниманието ми е отслабено.

— А по какъв начин?

— С оръжието, което всеки свободен носи: отровен кристален нож, маула-пистолет(*) или…

— Отдавна не са опитвали с ловец-преследвач(*) — отбеляза Ирулан.

— Не е подходящо, когато са събрани много хора — поясни Алая. — А в случая тълпата ще бъде неизбежна.

— Защо не и биологично оръжие? — отново попита принцесата.

— За инфектиращ агент ли намекваш? — на свой ред отправи въпрос Алая, без да скрива скептичността си. Как можеше да говори за инфекция, която би имала успех срещу имунните бариери, предпазващи атреидите?

— По-скоро си мисля за някакво животно. Нещо мъничко, подготвено да ухапе набелязаната жертва, като впръска отрова при това ухапване — поясни Ирулан.

— Полуопитомените порове в двореца ще го предотвратят — рече Алая.

— А ако е някой от тях? — не преставаше да пита принцесата.

— Невъзможно. Трениралите порове ще убият всеки, който е различен. Сама го знаеш.

— Просто премислях възможностите, с надежда да…

— Ще предупредя стражата — рече Алая.

Когато тя произнесе думата стража, Айдахо скри с длан очите си, опитвайки се да предотврати по някакъв начин заплахата, застрашително очертала се пред него. Това бе Раджия — движението на Безкрая, изразено посредством Живота — онова скрито и тежко преживяване, с усещане за пълно потъване в ментатското съзнание, което очакваше всекиго от тях. Тогава съзнанието се спускаше върху вселената като гигантска мрежа, очертавайки цялостното си съдържание. Той видя близнаците, приклекнали в здрача, а около тях огромни нокти пореха въздуха.

— Не! — прошепна Айдахо.

— Какво има? — попита Алая, която изглеждаше изненадана, че го открива все още близо до себе си.

Ментатът свали ръка от очите си.

— Какво стана с дрехите от династията Корино? Изпратиха ли ги на близнаците?

— Разбира се — каза Ирулан. — В тях нямаше нищо опасно.

— А и никой не ще се опита да им стори нещо в Сийч Табър — добави Алая. — При онази стража, подготвена от Стилгар.

Айдахо я погледна. Не разполагаше с никакви конкретни факти в подкрепа на съображението, основаващо се на мисловната дейност на един ментат, но… знаеше. Той знаеше. Нещата, научени от него, благодарение на вече преживяното, се приближаваха почти до прорицателската дарба, с която бе надарен Пол. Ала нито Ирулан, нито Алая щяха да му повярват, ако го споделеше с тях.

— Бих искал да предизвестя службите на космодрума да не разрешават влизането на каквото и да е животно от външния свят — каза той.

— Предполагам, че не взимаш на сериозно приказките на Ирулан — възпротиви се съпругата му.

— А има ли смисъл да рискуваме?

— Сподели го с контрабандистите — отсече Алая. — Аз ще се задоволя със защитата на поровете в двореца.

Айдахо поклати глава. Какво биха могли да сторят тези полуопитомени пазачи срещу ноктите, които бе видял? Но жена му беше права. Достатъчни бяха дадените по подходящ начин подкупи и един мълчаливо съгласяващ се щурман, и всяко кътче от Пустите Места можеше да се превърне в удобен за кацане космодрум. Сдружението щеше да се противопостави на челна атака срещу династията на атреидите, но ако цената се окаже достатъчно висока… Да, за Сдружението трябваше да се мисли само като за естествена геологична преграда, която превръща нападенията в трудно, но не и невъзможно дело. Техните хора винаги можеха да протестират, че изпълняват единствено ролите на „транспортна служба“. И как наистина биха могли да знаят какво е специфичното приложение на даден товар?

Алая наруши мълчанието си с жест, използван само от свободните — вдигнат юмрук с хоризонтално насочен палец. Допълни жеста с онова традиционно възклицание, което означаваше „Обявявам сблъсък с тайфуна“. Очевидно тя се възприемаше като единствената логически оправдана мишена за евентуалните убийци, така че със своя жест всъщност се изправяше срещу вселена, изпълнена с нереализирани заплахи. Или пък искаше да каже, че ще се нахвърли като смъртоносен вятър върху всеки, който дръзне да я нападне.

Айдахо прецени безполезността на каквото и да е възражение. Разбираше, че Алая е престанала да го подозира. Трябваше да се върне в Табър, а тя очакваше безупречното отвличане на лейди Джесика. Той стана от дивана, пришпорен от адреналиновата вълна на гнева, докато не преставаше да мисли: Защо Алая действително не беше мишената! Колко хубаво би било убийците да стигнат до нея! За миг ръката му напипа дръжката на ножа, но не той бе човекът, който трябваше да стори това. Наистина, за нея щеше да е по-добре, ако загине като мъченица, отколкото да остане жива, за да бъде охулена и преследвана до гроб в пясъците.

— Да — рече Алая, изтълкувала погрешно изражението му като загриженост. — По-добре се върни бързо в Табър.

В същото време мислеше: Колко глупава съм да подозирам Дънкан! Той е мой, а не на Джесика! Очевидно настояванията на племената бяха причината, която я беше извадила от равновесие. Тя весело махна с ръка за довиждане на Айдахо, когато си тръгна.

Той напусна отчаян заседателната зала. Алая не само бе заслепена след обладаването от чуждата воля, но с всяка криза ставаше все по-безпаметна. Вече преминала точката на крайна опасност, тя бе обречена. Но какво можеше да се направи за близнаците? Кого би могъл да убеди в опасността? Стилгар ли? Какво по-различно от това, което той бе вече направил, можеше да стори Стилгар?

А лейди Джесика?

Да, ще обмисли тази възможност, но и светата майка сигурно бе дълбоко затънала в заговорнически кроежи със Сестринството. Не хранеше почти никакви илюзии по отношение на наложницата на Атреидски. Тя бе в състояние да направи всичко по заръка на „Бин Джезърит“, дори и ако трябваше да се обърне срещу собствените си внуци.

Защо ли Алая иска от мен да участвам в сутрешното заседание? — недоумяваше Джесика. — Нали не гласуваха за връщането ми в Съвета.

Тя стоеше в преддверието на Голямата зала на двореца. Самото преддверие би представлявало огромно помещение на всяко друго място, но не и на Аракис. Следвайки примера и указанията на атреидите, сградите в Аракийн придобиваха все по-гигантски размери с постепенното струпване на богатство и власт; тази зала сякаш въплъщаваше нейните лоши предчувствия. Никак не й харесваше преддверието, върху чиито керамични подови плочки бе изобразена победата на нейния син над Шедъм V.

Тя забеляза отражението на собствения си образ в полираната врата от металопластична материя, през която се влизаше в Голямата зала. Завръщането на Дюн налагаше някои сравнения, но Джесика долавяше единствено следи на застаряване в собствените си черти: по овалното й лице се забелязваха малки бръчици, а очите, все така тъмносини, бяха станали по-несигурни. Все още можеше да си спомни времето, когато синият цвят на очите й бе ограден с бяло. Само внимателните грижи на фризьор-професионалист поддържаха плътния бронзов блясък на косата. Носът й бе останал малък, устните — плътно очертани, а тялото й беше все още стройно, но въпреки някогашната бин-джезъритска тренировка на мускулите, тяхната реакция постепенно ставаше по-бавна с течение на годините. Другите можеха да не го забележат и да кажат: „Времето никак не те е променило!“, ала подготовката в Сестринството бе като нож с две остриета — малките изменения почти не убягваха от вниманието на обучените там.

Така че отсъствието на каквито и да са промени у дъщеря й не бе пропуснато от Джесика.

Джавид, който уговаряше и ръководеше срещите с Алая, бе застанал до голямата врата; тази сутрин той бе много официален. Приличаше на недобър дух, облечен в мантия и с цинична усмивка на кръглото си лице. Неговият вид порази Джесика с парадоксалността си — охранен свободен! След като забеляза вниманието й, Джавид се засмя многозначително и сви рамене с нещо подобно на пренебрежение. Присъствието му в свитата на Джесика бе краткотрайно. Той мразеше атреидите, но бе от доверените хора на Алая, при това — в повече от едно отношение, ако слуховете бяха верни.

Джесика забеляза движението на раменете му и помисли: Да, сега сме в ерата на пренебрежението. Той знае, че съм научила всичко, но това не му прави никакво впечатление. Нашата цивилизация може да загине от собственото си безразличия, преди да бъде унищожена от външни врагове.

Стражите, които Гърни бе осигурил за нея преди да поеме към контрабандистите и дълбоката пустиня, посрещнаха с неудоволствие пристигането й на това място, без да бъде придружавана от тях. Въпреки всичко Джесика се чувстваше в безопасност. Нека някой се опита да я превърне в мъченица тъкмо тук; Алая също нямаше да оцелее след това. Дъщеря й сигурно го разбираше.

След като светата майка пропусна да отговори на неговото движение и усмивка, Джавид се окашля или по-скоро се оригна с помощта на своя ларинкс, което бе изпълнимо само след необходимата за случая практика. Приличаше на някакъв окултен език. Сякаш казваше: „Госпожо, ние схващаме колко глупаво е цялото това важничене. Не е ли учудващо в какво могат да бъдат накарани да вярват хората!“

Учудващо е! — съгласи се Джесика, макар лицето й да остана безучастно при тази мисъл.

Преддверието бе вече почти пълно, защото всички молители за утринната аудиенция бяха пуснати да влязат от хората на Джавид. Външните врати бяха затворени. Молителите и дворцовите служители стояха на почтено разстояние от Джесика, но явно бяха забелязали, че тя е облечена в официалната черна аба — връхна дреха на светата майка на свободните. Този факт неминуемо щеше да стане причина за множество въпроси. Още повече, че около нея не се забелязваше нито един от жреческото съсловие на Муад’Диб. Разговорите не спираха, докато хората раздвояваха вниманието си между Джесика и скромната по размери странична врата, през която щеше да влезе Алая, за да ги поведе към Голямата зала. За Джесика не бе трудно да долови, че някогашният модел на церемониала, определен от властта на Регентството, бе силно разклатен.

Аз също съм причина за това с моето идване — помисли тя. — Но дойдох, защото Алая ме покани.

Доловила знаците на настъпилото вълнение, Джесика съобрази, че дъщеря й умишлено удължава момента, давайки възможност на едва доловимите и сложни движения на събитията да оставят отпечатъка на своя ход. Сигурно самата тя наблюдаваше всичко през някоя шпионка. Подобни малки коварства в поведението й не оставаха незабелязани от Джесика и тя с всяка изминала минута си даваше все по-ясна сметка колко правилно бе постъпила, когато прие задачата, поставена й от Сестринството.

„Нещата не могат да бъдат оставени повече така — бе настояла водачката на делегацията, дошла от «Бин Джезърит». — Няма място за съмнение, че признаците на упадъка и разрухата са видими и за теб, особено за теб! Знаем защо ни изостави, но също така добре знаем как си подготвяна. Нищо не бе спестено, за да получиш необходимото образование. Ти си истински познавач на Паноплия Профетикус(*) и си длъжна да осъзнаеш, че провалът на една мощна религия заплашва всинца ни.“

При тези думи Джесика бе стиснала устни, докато гледаше през прозореца към нежните първи стъпки на каладънската пролет. Никак не й се нравеше логическият калъп, в който целяха да вместят нейното мислене. Един от първите уроци на Сестринството бе винаги да се възприема моделът на задаващото въпроси недоверие към всичко, предрешено по правилата на логиката. Но и членовете на делегацията също познаваха този модел.

Колко влажен бе въздухът онази сутрин, мислеше Джесика, докато обикаляше с поглед преддверието на Алая. Колко свеж и влажен! А влажността на тукашния въздух предизвикваше изпотяване и тя изведнъж се почувства неуютно. Върнах се към свободните и техния начин на живот. Въздухът бе прекалено влажен в този надземен район. Какво ли му бе станало на шефа на дестилаторните инсталации? Пол никога не би допуснал подобна небрежност.

Тя забеляза, че Джавид, с неговото светнало лице, излъчващо едновременно съсредоточено внимание и спокойствие, явно не бе доловил прекомерната влажност на въздуха в преддверието. А това не говореше добре за подготовката на човек, роден на Аракис.

Членовете на бин-джезъритската делегация бяха поискали да разберат дали тя желае доказателства за техните твърдения. Светата майка си послужи с гневен отговор, взет сякаш направо от учебниците:

„Всички доказателства неизменно водят към формулиране на твърдения, за които няма доказателства! Всички неща са познати, само и само защото искаме да повярваме в тях.“

„Но ние сме поставяли тези въпроси за разрешаване от ментата“ — бе продължила да настоява ръководителката на делегацията.

А Джесика я бе погледнала с удивление, преди да каже:

„Наистина се учудвам как си стигнала до този пост, без да знаеш, че и ментатите имат своите ограничения.“

Тук делегацията си отдъхна с облекчение. Очевидно всичко бе представлявало своего рода изпитание, което тя премина успешно. Бяха се опасявали, че е загубила напълно умението да преценява и съпоставя нещата, което бе част от сърцевината на бин-джезъритското учение.

В същия миг Джесика забеляза как Джавид напуска своя пост до вратата и се приближава към нея. Той се поклони и рече:

— Милостива госпожо, дойде ми наум, че може би не знаеш за последния подвиг на Проповедника.

— Всеки ден ми докладват за всичко, което става тук — отвърна Джесика и помисли: Нека това стигне до Алая!

Джавид се засмя и рече:

— Тогава сигурно си научила, че той ругае ваше семейство и му се подиграва. И миналата нощ проповядваше в южното предградие, а никой не се осмели да го докосне. Предполагам, разбира се, знаеш коя е причината.

— Защото го вземат за моя син, върнал се при тях — отговори Джесика с подчертана досада в гласа.

— Въпросът още не е поставян на ментата Айдахо — продължи Джавид. — Навярно трябва да се направи, за да приключим с него.

„Ето човек, който наистина не е наясно с границите на възможностите на ментатите — помисли Джесика, — макар да се осмелява да слага рога на един… поне в сънищата си, ако не наяве.“

— Ментатите споделят слабостите и грешките на онези, които си служат с тях — каза тя. — Човешкият разум, както и органът на ограничената разумна дейност на животните, е своеобразен резонатор. Той влиза в съзвучие с резонансните трептения в околната действителност. Докато ментатът е обучен да разширява обхвата на своето съзнание посредством голям брой паралелни линии на причинноследствени връзки, след което да изгражда с тяхна помощ дълги вериги на възможни последствия.

И веднага помисли: Нека го видя как ще се оправи!

— Да разбирам ли, че този Проповедник с нищо не те безпокои? — попита Джавид с официално важен глас.

— Неговото присъствие е здравословно — отговори тя. — Не искам никой да го закача.

Джавид явно не бе очаквал подобен откровен отговор. Той се опита да се засмее, но не успя. После каза:

— Управителният съвет на църквата, която обожестви сина ти, ще се преклони пред твоите желания, стига да настояваш. Въпреки това известно обяснение…

— Може би е по-добре аз да ти обясня какво е моето място в кроежите ти — прекъсна го тя.

Джавид я погледна втренчено.

— Мадам, не виждам никакво логично оправдано обяснение на нежеланието да се изобличи и осъди този Проповедник. Той не може да бъде твоят син. Искането ми е напълно разумно — да бъде изобличен.

Това е маневра по строго определен план — помисли Джесика. — Алая го е подучила.

— Не — каза тя.

— Но той осквернява името на сина ти! Проповядва отвратителни неща и протестира шумно срещу твоята свещена дъщеря. Той подбужда населението против нас. Когато го питат, отговаря, че дори ти си обладана от духа на злото и че…

— Престани с твоите глупости! — извика Джесика. — Съобщи на Алая, че отказвам. Откакто съм се върнала, слушам да се говори само за този Проповедник. Започва да ми дотяга.

— Мадам, дали ще се отегчите да научите, че последното му сквернословие гласи, че няма да застанете срещу него? Не е трудно да се забележи, че вие…

— Каквото и зло да предизвикам, няма да го осъдя — каза тя.

— Госпожо, нещата никак не са смешни!

— Махай се! — гневно го отпъди Джесика.

Произнесе думите достатъчно убедително и силно, за да бъдат чути от останалите, с което го принуди да се подчини.

В очите му блесна ярост, но той съумя вдървено да отправи поклон, преди да се върне на мястото си до вратата.

Този спор съвпадаше напълно с вече извършените от Джесика наблюдения. Когато Джавид говореше за Алая, в гласа му се усещаха тихите полутонове на влюбен; не бе възможно да се объркат с нищо друго. Очевидно слуховете бяха верни. Алая си бе позволила да промени своя живот към най-лошото. След като бе видяла действителното състояние на нещата, Джесика бе започнала да таи подозрения, че дъщеря й участва доброволно в абоминацията. Дали това не беше извратено желание за самоунищожение? Изглеждаше напълно сигурно, че е впрегнала всичките си сили, за да унищожи себе си и извора, от който черпеше живот учението на нейния брат. Леки белези на оживление и безпокойство вече започваха да се чувстват в преддверието. Възторжените посетители на това място не можеха да не знаят кога се случват прекалено големи закъснения на Алая, още повече че сега те всички чуха и присъстваха на безапелационното изпъждане на нейния фаворит.

Джесика въздъхна. Имаше усещането, че тялото й бе влязло тук, а душата й пълзеше след него. Ходовете на честите посетители на двореца бяха безкрайно прозрачни! Търсенето на влиятелни личности бе също като танца на вятъра в поле от стъбла на житни растения. Никак не бе трудно да се долови, че категоричното срязване на Джавид го бе огорчило смъртно, а сега и малцина го заговаряха. Но останалите! Тренираният й поглед лесно разчиташе номерцата в класацията на сателитите, които се въртяха усърдно около властимащите.

Около мен не се тълпят, тъй като съм опасна — помисли тя. — От мен се разнася смрадта на някого, от когото Алая се бои.

Джесика огледа помещението и видя очи, отклоняващи посоката на своя поглед. Бяха на тъй отчаяно маловажни люде, че усети в себе си желание шумно да протестира срещу техните банални оправдания за безсмислено преминали животи. О, какво не би дала, само да може Проповедникът да погледне в тази зала и да я види такава, каквато бе сега!

Вниманието й бе привлечено от някакъв разговор на близкостоящи. Жрец с висока и стройна фигура говореше на своите приближени, очевидно молители, дошли под неговото покровителство:

— Нерядко съм принуден да приказвам не онова, което мисля. На туй му викат дипломация.

Смехът в отговор бе много висок, но почти веднага заглъхна. Цялата група забеляза, че Джесика бе чула думите на жреца.

Моят дук щеше да натика подобни нищожества във възможно най-отдалечения пъкъл! — помисли светата майка. — Прекалено късно се върнах.

Вече разбираше, че бе живяла на далечната Каладън също като в плътно затворена капсула и по този начин бе позволила да възтържествува най-безочливата част от невъздържаността на Алая. Сама помогнах за собственото си съществуване в света на бляновете — укори се тя. Каладън до голяма степен приличаше на изолиращата безопасност, осигурена на първокласна фрегата, пътуваща спокойно в трюма на някой хайлайнер(*) на Сдружението. Единствено внезапно извършваните маневри можеха да бъдат доловени, и то като движения, лишени от всякаква рязкост.

Колко съблазнителна е представата за спокойния живот — бе промъкналата се за миг в съзнанието й мисъл.

С всяко ново впечатление от обкръжението на Алая съгласието на Джесика с думите, които достигаха до нея като изречени от този сляп Проповедник, неизменно нарастваше. Да, Пол би могъл да произнесе такива думи при сегашната гледка на оставеното от него царство. Светата майка се запита също така, какво ли бе открил Гърни при контрабандистите.

Сега тя си даде сметка, че нейната първоначална реакция към видяното в Аракийн е била правилна. При това първо преминаване през града с Джавид вниманието й бе привлечено от армираните отражателни прегради около жилищата, от старателно охраняваните пътеки и алеи, внимателните пазачи на всеки завой, а така също и от дебелите стени с указателни знаци за дълбоки подземия, лесно откриваеми по масивните им фундаменти. Аракийн се бе превърнал в глухо, неблаговидно и затворено място, парадиращо безразсъдно и самодоволно с грубите си очертания.

Малката странична врата на преддверието внезапно се отвори. Авангардът от жрици-амазонки се изсипа в помещението също като щит пред Алая, високомерна и крачеща напред с подчертано ясно съзнание за собствената си действителна и ужасяваща власт. Лицето й бе спокойно и тя с нищо не издаде чувствата си, когато срещна погледа на своята майка и го издържа докрай. Въпреки това и двете много добре разбираха, че битката е започната. По нареждане на Джавид гигантските двери на Голямата зала се отвориха с движение, което, без да остави място за никакво съмнение, свидетелстваше за наличието на огромна скрита енергия.

Алая спря до майка си и стражата ги огради.

— Да влизаме ли, мамо? — попита тя.

— Крайно време е — отвърна Джесика и в същия миг помисли, долавяйки злорадството в очите на Алая: Представя си, че може да ме премахне и да остане читава! Та тя е луда!

После се запита дали точно такова не бе и мнението на Айдахо. Той беше изпратил съобщение, на което тя не можа да отговори. Посланието бе кратко и загадъчно: „Опасност. Трябва да те видя.“ Беше написано на един от вариантите на стария чакобза, където думата, подбрана да изрази опасност, всъщност означаваше заговор.

Ще го потърся веднага, след като се върна в Табър — реши Джесика.

Първият тъжител в тазсутрешната аудиенция бе трубадур от Кадеш, пристигнал като поклонник на харжа, чиято кесия загубила тежестта си с помощта на аракийнски наемници. Той стоеше гордо изправен сред воднистозеленикавия каменен под на залата, а видът му нямаше нищо общо с вида на човек, дошъл да моли.

Джесика се възхити на неговата самоувереност от мястото, където седеше заедно с Алая — върху платформа със седем стъпала. За майката и дъщерята бяха поставени еднакви тронове, но Джесика обърна специално внимание на факта, че Алая се намираше отдясно, на мъжкото място.

Колкото до трубадура от Кадеш, несъмнено хората на Джавид го бяха пуснали само заради качеството, с което така добре си служеше и сега — собствената му самоувереност. От него се очакваше да предостави няколко забавни минути на придворните и останалите посетители в Голямата зала; именно по този начин щеше да заплати за посещението си, вместо с парите, които така или иначе вече му липсваха.

От пледоарията на адвоката-жрец, защитник на интересите на трубадура, се разбра, че кадешианецът сега разполага единствено с дрехата на гърба си и с балисета, окачен на кожено въже на неговото рамо.

— Заяви, че му предложили някакво черно питие — каза адвокатът, едва прикривайки усмивката, разкривила устните му. — Ваша светлост, ако ви е приятно да чуете, питието го оставило в безпомощно състояние, но той много добре усетил, когато му резнали кесията.

Джесика огледа трубадура, докато адвокатът продължаваше да говори монотонно и с фалшиво съчувствие, а гласът му преливаше от противно поднесена нравственост. Човекът от Кадеш беше висок почти два метра. В очите му, очевидно свикнали да заглеждат хубавите жени, прозираше жив и интелигентен ум, както и чувство за хумор. Златистата му коса падаше до раменете, каквато бе модата на неговата планета; от широките му гърди и добре оформеното елегантно тяло струеше мъжка сила, която сивата роба на поклонник не можеше да скрие. Той бе представен с името Тагир Мохандис и беше потомък на род от пътуващи инженери, горд със своите предшественици и доволен от самия себе си.

най-сетне Алая прекрати пледоарията с махване на ръка и обяви, без да се обръща:

— Лейди Джесика ще произнесе първата присъда в чест на нейното завръщане при нас.

— Благодаря ти, дъще — рече Джесика, като демонстрира действителното си старшинство пред всички присъстващи. Дъще! Нима Тагир Мохандис бе брънка от веригата на техния план? Или пък беше просто невинен будала? Тя веднага съобрази, че поисканата от нея присъда по това дело бе началото на подготвена атака. Всичко изглеждаше напълно в стила на Алая.

— Бива ли те на инструмента? — попита Джесика, посочвайки деветструнния балисет на рамото на трубадура.

— Точно толкова, колкото и Гърни Халик! — отвърна с висок глас Тагир Мохандис, за да го чуят всички в залата, а думите му предизвикаха интерес и раздвижване сред присъстващите.

— Явно е, че търсиш пари за път — продължи Джесика. — Къде ще отидеш с тези пари?

— На Салуса Секундус, в двора на Фарад’н — отговори Мохандис. — Чувал съм, че дава подслон на трубадури и музиканти, помага на различните изкуства и се стреми да съживи културния живот.

Джесика умишлено не погледна към Алая. Разбира се, тя добре бе знаела какво ще поиска Мохандис. Усети, че й е приятно разиграването на второстепенни сценки. Дали наистина са мислили, че няма да може да посрещне подобна атака?

— Ще посвириш ли в замяна на своето заминаване? — предложи Джесика. — Моите условия са условията на една от свободните. Ако музиката ти ми хареса, мога да те задържа тук, за да облекчаваш собствените ми грижи; ако пък подразни слуха ми, ще те изпратя в пустинята, та да поработиш за парите за своето пътуване. Ако преценя, че свириш като за пред Фарад’н, за когото се говори, че е враг на атреидите, ще те проводя при него с дар от мен. Е, Тагир Мохандис, ще те чуем ли при тези условия?

Той отметна назад глава и избухна в гръмогласен смях. Русата му коса сякаш лумна, когато свали от рамото си балисета, за да го настрои сръчно в знак, че приема нейното предизвикателство.

Тълпата в залата понечи да се приближи, но стражите и придворните не пуснаха други, освен вече присъстващите.

Мохандис извлече първия тон от струните, като задържаше ниския басов звук на страничните корди, за да привлече вниманието към техния завладяващ трепет. После, извисявайки мек теноров глас, запя с явна импровизация на текста, но всичко бе поднесено така изкусно, че очарова Джесика, още преди тя да обърне внимание на думите:

— Стига! — почти изпищя Алая, като рязко се надигна от трона. — Ще наредя да ти…

— Алая! — прекъсна я Джесика достатъчно високо, за да не предизвика пряк сблъсък, но все пак да привлече вниманието на всички в залата. Този път Гласът бе използван от голям майстор; присъстващите до един разпознаха призивната мощ, което бе и целта на направената демонстрация. Алая просто потъна обратно на мястото си, а Джесика не забеляза и най-незначителен признак на смущение или неудобство.

Значи и това е било предвидено — помисли тя. — Да, много интересно.

— Присъдата по първия казус е моя — напомни светата майка.

— Чудесно — едва-едва се чу гласът на Алая.

— Според мен подаръкът е достоен за Фарад’н. Езикът му реже като кристален нож. Кръвопускането, което може да причини такъв език, ще бъде здравословно и за нашия двор, макар да предпочитам той да окаже помощ на династията Корино.

В залата се разсипа лек, звънлив смях. Алая се задоволи да изсумти:

— Знаеш ли как ме нарече той?

— Никак не те е нарекъл, дъще. Просто съобщи това, което може да чуе всеки по улиците. Там те назовават Коуън-Тийн…

— Да, женски призрак на смъртта, който се движи без крака — изръмжа Алая.

— Ако отстраняваш онези, които докладват точно, ще останат само другите, дето знаят какво искаш да чуеш — изрече звучно Джесика. — Не мога да измисля нищо по-вредно от гнилата смрад на собствените впечатления.

Неколцина от скупчените под двата трона шумно изпъшкаха.

Джесика отново съсредоточи вниманието си върху Мохандис, който не отрони нито дума повече, застанал на мястото си без никаква следа от страх. Очакваше своята присъда, но така, сякаш тя изобщо не го засягаше. Явно бе точно от този тип хора, които нейният дук със сигурност е трябвало да предпочита в размирно време — човек, който действа спокойно, защото е сигурен в своите преценки и решения, но приема сполетелите го обстоятелства, включително и смъртта, без да кори за това съдбата. Тогава с каква цел бе възприел тая линия на поведение?

— Защо изпя точно тези думи? — попита го Джесика.

Той вдигна глава и заговори с ясен глас:

— Бях чувал, че атреидите са благородни хора без предразсъдъци. Така че хрумна ми да проверя дали чутото от мен е вярно, а може би и да остана тук на служба и по такъв начин да разполагам с достатъчно време, за да открия своите грабители и да сторя с тях това, което намирам за нужно.

— Осмелява се да проверява нас! — измърмори Алая.

— Защо не? — запита Джесика.

Тя се усмихна на трубадура, за да демонстрира своето благоразположение. Беше влязъл в залата, само защото се бе натъкнал на възможността да изживее още едно приключение, още едно пътуване през собствената си вселена. Светата майка долови в себе си изкушението да го включи в своята свита, но реакцията на Алая вещаеше злини за храбрия Мохандис. Имаше достатъчно основания да се предполага, че точно това бяха очаквали от лейди Джесика — да привлече на служба при себе си един храбър трубадур и хубавец така, както бе привлякла смелия Гърни Халик. Най-добре бе да изпрати Мохандис по набелязания от него път, макар и да съжаляваше, че губи наистина достоен човек.

— Да върви при Фарад’н — разпореди се Джесика. — Направете необходимото да получи пари за път. Нека езикът му пусне от кръвчицата на династията Корино, за да видим как ще го преживее.

Алая гледаше намръщено в пода, преди да успее да извика на лицето си една закъсняла усмивка.

— Мъдростта на лейди Джесика взема връх — рече тя, отпращайки с жест Мохандис.

Не стана, както го искаше — заключи наум Джесика, но нещо в поведението на Алая вече подсказваше за следващото по-сериозно изпитание. Напред бе изведен друг тъжител. Светата майка, забелязала реакцията на своята дъщеря, се измъчваше от съмнения. Наученият от близнаците урок сега бе наистина нужен. Макар и ужасяваща като явление, Алая се бе родила с напълно оформено съзнание. Тя познаваше своята майка не по-зле от себе си. Не беше възможно да има погрешна представа за реакциите й в случая с трубадура. Защо инсценира предишния сблъсък? Дали не иска да приспи вниманието ми?

Но времето за размисъл бе изтекло. Вторият молител беше застанал на мястото си под двата еднакви трона, а защитникът му стоеше до него.

Тъжителят бе свободен — възрастен мъж, със следи от пясък по своето лице на човек от пустинята. Не беше висок, но тялото му изглеждаше жилаво, а дългата дишдаша, обичайно носена върху влагосъхраняващия костюм, му придаваше достатъчно внушителен вид. Дрехата бе в хармония с тясното му лице със заострен нос, а гневните му очи сякаш хвърляха сини пламъци. Нямаше влагосъхраняващ костюм и това видимо го притесняваше. Колосалното пространство на залата за аудиенции навярно му напомняше познатите открити места, които ограбваха скъпоценната влага от тялото. Под качулката, която бе леко дръпната назад, се виждаха възлите на типичната за наибите прическа — кефийя.

— Аз съм Гадеан ал-Фали — каза той, като постави крак на стъпалата към троновете, за да подчертае превъзходството си над тълпата. — Бях от смъртоносните командоси на Муад’Диб и съм тук, за да бъде обсъден един въпрос за пустинята.

Алая леко се дръпна назад, с което издаде чувствата си, макар и само за миг. Името на ал-Фали бе отбелязано върху искането за връщане на Джесика в съвета. Въпрос за пустинята! — помисли Джесика. Гадеан ал-Фали бе заговорил, преди да вземе думата неговият застъпник. С тази типична фраза на свободните той привлече вниманието на присъстващите върху нещо, което бе важно за всички на Дюн, и го направи с авторитета на федейкин, жертвал живота си за Пол Муад’Диб. Джесика се съмняваше, че беше казал същото на Джавид или на главния застъпник, когато бе искал тази среща. Съмнението й се потвърди, когато едно длъжностно лице от жреческата институция се втурна от задния край на залата, размахвайки черна кърпа.

— Милостиви госпожи! — извика чиновникът. — Недейте слуша думите на този човек! Той идва с фалшиво…

Докато наблюдаваше бързото движение на жреца към тях, Джесика улови с крайчеца на окото си Алая, даваща знак на стария боен език на атреидите: „Сега“! Светата майка не можа да схване към кого бе отправен сигналът, но реагира инстинктивно, като се наклони рязко вляво, повличайки трона и всичко останало. При падането тя успя да се измъкне изпод съборения трон и докато се изправяше на краката си, чу рядкото изплющяват на маула-пистолета… после още веднъж. Следвайки посоката на своето движение внезапно усети дръпване в десния си ръкав и почти се хвърли към тълпата от просители и царедворци, събрани под подиума. Вече бе забелязала, че Алая изобщо не помръдна от мястото си.

Джесика спря, заобиколена от присъстващите.

Гадеан ал-Фали се бе отдръпнал към другия край на подиума, но влезлият с него застъпник не бе напуснал първоначалното си място.

Всичко беше станало с бързината на нападение от засада, но присъстващите в залата видяха как специално подготвените рефлекси успяха да помогнат на изненаданата. Алая и застъпникът стояха като замръзнали по местата си.

Някакво безредие в средата на залата привлече вниманието на Джесика; със сила тя си проправи път през тълпата и забеляза четирима молители, които държаха служителя от жреческото съсловие. Черната кърпа, знак на молба за прекъсване, лежеше недалеч от краката му, а в нейните гънки сега явно се виждаше маула-пистолет.

Ал-Фали си проби път покрай Джесика и погледна пистолета, а след това и жреца. Свободният изкрещя гневно и нанесе откъм пояса си удара ачаг с изпънати, сякаш сковани пръсти на лявата си ръка. Жрецът бе ударен в гърлото и се сгромоляса със сподавено хъркане. Без да погледне към мъжа, когото бе убил, старият наиб обърна изкривеното си от гняв лице към подиума.

— Далалил аннубууа! — извика той и допря челото си с длани, които веднага свали. — Кадис ас-Салаф не е човекът, който, ще ме принуди да млъкна! Ако аз не убия онези, които всячески пречат, други ще ги убият!

Мисли, че той е бил мишената — досети се Джесика.

Погледна към ръкава си и пъхна пръст в дупката с ясни очертания от сачмата на маула-пистолет. Отровна, несъмнено.

Молителите се бяха отдръпнали от тялото на служителя. Самият той се гърчеше на пода със смазан ларинкс. Джесика махна към двама изумени царедворци, застанали отляво, и каза:

— Искам го жив за разпит. Ако умре, вие ще го последвате!

И тъй като те се колебаеха с вперени в подиума погледи, тя си послужи с Гласа:

— По-живо!

Двамината се размърдаха.

Джесика си проправи път през множеството и побутна ал-Фали с думите:

— Глупав си, наибе! Аз бях целта, не ти.

Неколцина от околните я чуха. Замълчаха стъписали, а Гадеан ал-Фали погледна към подиума, където единият трон бе обърнат, а Алая не бе помръднала от другия. И за най-големия наивник вече бе напълно разбираемо изражението му, след като реално бе осъзнал станалото преди малко.

— Федейкине — рече Джесика, за да му припомни някогашната служба на нейното семейство, — ние, съсухрените от вятъра, знаем как да застанем гърбом един към друг.

— Госпожо, можете да разчитате на мен — отвърна той, доловил незабавно смисъла на думите й.

Някакво изхлипване накара Джесика да се обърне, след което усети как ал-Фали допира гърба си до нейния. Една жена в яркото одеяние на свободните, които живееха в града, приближаваше до жреца, проснат на пода.

Двамата царедворци не се виждаха никакви. Жената дори не погледна към Джесика, а извиси гласа си като някогашните оплаквачки на нейното племе; викът й бе отправен към служителите при дестилационните инсталации, които трябваше да дойдат, за да извлекат водата от мъртвото тяло в племенния резервоар. Този глас бе в странно несъответствие с облеклото на жената. Джесика долови устойчивото присъствие на някогашните нрави, макар ясно да виждаше двуличието на градската обитателка. Окиченото с ярки дрехи създание очевидно бе доумъртвило заговорника, за да затвори устата му завинаги.

Защо ли се намеси? — запита се светата майка. — Трябваше просто да почака, докато нещастникът умре от задушаване. Стореното бе признак на отчаяние и говореше за много силен страх.

Алая продължаваше да седи на самия край на трона, привела напред горната част на тялото си. Очите й зорко блестяха. Една стройна жена, носеща сърмения ширит на личната й гвардия, мина покрай Джесика и се наведе над тялото, а когато отново се изправи и погледна към подиума, каза кратко:

— Мъртъв е.

— Нареди да го изнесат — извика Алая и даде знак на пазачите около подиума: — Изправете трона на лейди Джесика.

Все едно, че нищо не е станало, така ли? — удиви се светата майка. Нима според Алая никой не подозираше нищо? Ал-Фали бе споменал за Кадис ас-Салаф, с което бе призовал праотците от митологията на свободните за свои защитници. Но едва ли свръхестествена сила бе внесла маула-пистолета в залата, където всички оръжия бяха забранени. Единствената възможност бе заговор с участието на приближените на Джавид, а безразличието на Алая към собствената й особа бе напълно достатъчно за присъстващите да разберат, че и тя е участничка в този заговор.

Старият наиб заговори през рамо на Джесика:

— Милостива госпожо, приемете моите извинения. Ние от пустинята дойдохме при вас като последна надежда в нашето отчаяние, а сега виждаме, че самата вие все още имате нужда от такива като нас.

— Майцеубийството не приляга особено добре на моята дъщеря — отговори Джесика.

— Племената ще научат за станалото — обеща ал-Фали.

— Ако толкова много ви трябвам — продължи Джесика, — защо не се обърнахте към мен в Сийч Табър?

— Стилгар не би го разрешил.

Да, правилникът на наибите! Думата на Стилгар е закон в Табър.

Преобърнатият трон бе изправен. Алая покани с жест майка си да се върне на своето място и рече:

— Моля всички да не забравят за смъртта на този жрец-предател. Който ме заплаши, умира.

После се обърна към ал-Фали с думите:

— Много ти благодаря, наиб.

— Благодарности за грешката — промърмори ал-Фали и погледна към Джесика: — Бяхте права. Гневът ми премахна човек, който трябваше да проговори.

Джесика му пошепна:

— Федейкине, запомни тези двама царедворци и жената с шарената рокля. Искам да бъдат задържани и разпитани.

— Ще бъде сторено — отвърна той.

— Ако се измъкнем живи оттук — добави Джесика. — Хайде, нека се върнем и доизиграем ролите си.

— Както наредите, милостива госпожо.

Двамата приближиха към подиума и Джесика се изкачи по стъпалата, за да заеме мястото си до Алая, а ал-Фали остана долу, където бе определеното за тъжители място.

— Да започваме — каза Алая.

— Само още минута, дъще — обади се Джесика, след което вдигна ръкава си и показа дупката с мушнат в нея пръст. — Атаката бе предназначена за мен. Съвсем малко и сачмата щеше да ме удари, въпреки дръпването ми встрани. Погледнете всички — тя посочи надолу. — Пистолета го няма. Кой го взе?

Не последва никакъв отговор.

— Може би си струва да бъде потърсен — добави Джесика.

— Що за глупости! — възкликна Алая. — Аз…

Джесика се полуизвърна към дъщеря си и махна с лявата си ръка.

— Някой от тези долу го е прибрал. Не те ли е страх, че…

— Взе го една от моите лични стражи! — поясни Алая.

— Тогава нека тя ми донесе оръжието.

— Вече не е тук.

— Твърде удобно — отбеляза Джесика.

— Какво искаш да кажеш? — попита Алая.

Светата майка мрачно се усмихна и отговори:

— Казвам, че двама от твоите приближени получиха заповед да спасят предателя жрец. Предупредих ги, че ще умрат, ако той не оживее. И те наистина ще умрат.

— Забранявам!

Джесика пренебрежително сви рамене.

— Пред нас е застанал един смел федейкин — настоя Алая, посочвайки ал-Фали. — Другото може да почака.

— Може да чака и безкрайно — отвърна Джесика на езика чакобза. Думите й съдържаха подчертана язвителност, от която дъщеря й трябваше ясно да разбере, че никакъв неразрешен въпрос яли спор не би могъл да спре смъртната присъда.

— Ще видим! — тръсна глава Алая и се обърна към федейкина. — Защо си тук, Гадеан ал-Фали?

— За да видя майката на Муад’Диб — отговори наибът. — Онова, което е останало от федейкините — групичката смъртни братя, която служеше на нейния син — събра жалките си средства, за да заплати преминаването ми покрай сребролюбивите вардияни, предпазващи атреидите от действителността на Аракис.

— Ако федейкините имат нужда от нещо — възрази Алая, — трябва само да…

— Той е дошъл, за да види мен — прекъсна я Джесика. — Федейкине, от какво най-много се нуждаеш?

— Тук аз говоря от името на атреидите! — настоя дъщеря й. — Какво…

— Замълчи, ужасяващо изчадие! — рязко я прекъсна Джесика. — Дъще, ти се опита да организираш моето убийство! Казвам го пред тия хора, нека знаят. Но не можеш да направиш същото за всички присъстващи тук, за да замлъкнат и те, както стана с жреца. Да, ударът на наиба почти го уби, но той все пак можеше да бъде спасен. За да го разпитат! Сега няма от какво да се безпокоиш. Колкото и да ни убеждаваш в обратното, грехът е отчетливо изписан в твоите действия!

Алая сякаш отново замръзна на мястото си, а лицето й стана восъчнобледо, Джесика, която внимателно следеше прилива и отлива на бурни чувства у своята дъщеря, забеляза плашещото познато движение на китките — несъзнателна реакция, помогнала някога за идентифицирането на смъртния враг на атреидите. Сега тя движеше с отчетлив ритъм пръстите на дъщеря й, които потропваха един след друг: кутрето два пъти, показалецът — три, безименният пръст — два пътя, кутрето — веднъж, безименният — два пъти… и обратно, като почукванията следваха същия ред. Старият барон!

Съсредоточеният поглед на Джесика привлече вниманието на Алая; тя погледна надолу към ръката си, спря да я движи и отново се взря в очите на майка си, за да проумее страшната истина, че се бе издала. Злорада усмивка скова устните й.

— Значи си успяла да ни отмъстиш — пошепна Джесика.

— Побъркала ли си се, майко?

— Бих искала да е вярно — въздъхна Джесика, след което мисълта й продължи своя ход: Тя знае, че няма да скрия нищо от Сестринството. Не може да не го знае. Освен това сигурно подозира, че ще съобщя на свободните, след което ще бъде принудена да мине през изпитанието за обладаване. Следователно не бих могла да си тръгна жива оттук.

— Нашият храбър федейкин чака, докато ние спорим — напомни Алая.

Джесика си наложи да върне вниманието си към стария наиб. Овладя се напълно и каза:

— Гадеан, значи си дошъл, за да ме видиш.

— Да, милостива госпожо. Ние забелязваме, че стават страшни неща. Малките вестители(*) излизат от пясъка, както е речено в старите предсказания. Шай-хулуд се среща единствено из Пустите Места. Изоставихме нашия стар приятел — пустинята!

Джесика погледна към Алая, която с жест я подкани да продължи. Светата майка огледа намиращите се в залата и забеляза загриженото внимание по лицата им. Важното значение на битката между майка и дъщеря не бе убягнало от тълпата и сега всички навярно недоумяваха защо аудиенцията продължава. После отново погледът й се върна към ал-Фали.

— Гадеан, какви са тези приказки за малките вестители и липсата на пясъчни червеи?

— Майко на влагата — рече федейкинът, напомняйки нейната стара титла при свободните, — бяхме предупредени за това в Китаб-ал-Ибар(*). Настойчиво те молим. Нека не се забравя, че в деня, когато Муад’Диб умря, Аракис започна да се променя от само себе си! Ние не можем да изоставим пустинята.

— Ха! — възкликна подигравателно Алая. — Суеверната паплач се бои от екологични преобразувания. Те…

— Аз те разбирам, Гадеан — прекъсна я Джесика. — Ако червеите изчезнат, с тях изчезва и подправката. А щом подправката свърши, ще намерим ли друга разменна монета, за да продължим по-нататък?

Звуци на изненада — внезапни ахвания и накъсан, бърз шепот — се разнесоха из Голямата зала. Ехото ги повтори, Алая сви рамене с пренебрежителен жест и натърти:

— Суеверни глупотевини!

Ал-Фали вдигна дясната си ръка и посочи към нея:

— Говоря на Майката на влагата, а не на Безкракия женски призрак на смъртта.

Пръстите на Алая се вкопчиха в страничните облегалки на трона, но тя запази мълчание.

Ал-Фали отново обърна поглед към Джесика и продължи:

— Някога тук имаше само безплодна почва. А сега виреят растения. Те са плъпнали като гадини по рана. Появиха се облаци и дъжд в широкия среден пояс на Дюн! Дъжд, милейди! О, скъпоценна майко на Муад’Диб, за Дюн този дъжд е като съня, който пък е брат на смъртта. Той е смърт за всички нас.

— Правим само това, което ни заръчаха Лайът-Кайнс и Муад’Диб — намеси се пак Алая. — За какво е този безкраен суеверен брътвеж? Ние тачим словата на Лайът-Кайнс, който ни завеща: „Искам да видя цялата планета покрита с мрежа от зелени растения“. Точно така и ще бъде.

— А какво ще кажеш за червеите и подправката? — запита Джесика.

— Винаги ще има част от пустинята — отговори Алая. — Червеите ще оживеят.

Тя лъже — помисли Джесика. — Защо ли го прави?

— Помогни ни, Майко на влагата — умолително рече Ал-Фали.

Изправена внезапно пред двойна вътрешна картина, Джесика усети как собственото й съзнание залита, сподиряно от тласъка на думите на стария наиб. Тя безпогрешно бе доловила присъствието на адаб(*), настойчивия спомен на запаметеното, появил се непризован, от само себе си. Това присъствие внесе неподвижност в нейните възприятия, докато всичко, научено от миналото, наложи своя отпечатък върху съзнанието й. Тя цялата потъна в него, също като риба, хваната в мрежата. Чувстваше неговата настойчивост като най-човешкия момент, всяка малка частица от който напомняше за сътворението. Елементите на заученото от паметта бяха реални, но несъществени в непрестанната си промяна, ала тя знаеше, че това е възможно най-голямата близост, до която би могла някога да достигне, опитвайки се да проумее и почувства мощта на прорицанието, връхлетяло трайно нейния син.

Алая лъже, защото е овладяна от някого, който мечтае да унищожи атреидите. Самата тя е първата стъпка от това унищожение. А ал-Фали казва истината — пясъчните червеи са обречени, ако не бъде променен ходът на екологичното преобразувание.

Под натиска на откровението Джесика виждаше движенията на присъстващите в залата като забавени, а изпълняваните от тях роли вече не бяха тайна за нея. Ето ги натоварените със задачата да удостоверят, че тя не си е тръгнала жива оттук! Разделителната линия между тях бе очертана като светъл лъч в нейното съзнание — обзелото ги смущение принуждаваше някои да правят обходни движения, за да не връхлетят върху изпречилите се пред тях, докато други на цели групи стояха като оплетени в неизбежен конфликт. Освен това тя осъзна, че ако съумее да напусне Голямата зала, ще попадне в други очакващи я ръце. Алая не се притесняваше от мисълта, че ще я превърне в мъченица. Не, от тази мисъл всъщност не се притесняваше нещото, което я владееше.

И сега, в сякаш спрялото време, Джесика набеляза пътя за спасяване на стария наиб, който трябваше да стане неин пратеник. Колко просто бе всичко, наистина! Повечето от присъстващите бяха шутове или простаци със запердени очи, а раменете им изглеждаха неизменно поставени в отбранителна позиция. Това можеше да бъде ясно видяно върху екрана на обширния под — като кадър от върховен сблъсък, след който мъртвата плът е готова за отделяне, а под нея се очертават скелети. Техните тела, дрехи и лица разказваха за ада на личностите им — неизсуканата гръд на прикритите страхове; блестящия сърп на скъпоценен камък, превърнал се в заместител на защитна броня; уста, пълни с преценки от подплашени истини, както и катедрални очертания на вежди, които изразяваха възвишени религиозни чувства, опровергавани от техните собствени слабини.

Джесика долови разпада в силите, призвани да оформят Аракис. Гласът на ал-Фали отекна като дистранс(*) в нейната душа, разбудил звяра, който се спотайваше в най-дълбоката й същност.

Само с едно примигване тя се пренесе от адаба в света на движенията, но сега този свят бе различен от направлявалия секунда по-рано хода на нейното внимание.

Алая отново бе почнала да говори, но Джесика й извика:

— Замълчи!

След това продължи:

— Знам за тези, които се страхуват, че съм се върнала безрезервно към Сестринството. Но след оня ден в пустинята, когато свободните дадоха на мен и на моя син подаръка на живота, аз също съм свободна!

После внезапно премина на стария език, разбираем само за онези, които го знаеха:

— Онсар акхака зелиман ав маслуман! Подкрепи при нужда брата си, независимо дали правдата е на негова страна!

Думите й имаха желания ефект — в залата настъпи лека промяна на позициите.

А самата тя продължи с гневен тон:

— Гадеан ал-Фали, един истински представител на свободните, дойде да ми каже това, което други е трябвало да ми разкрият. Нека никой не отрича тази истина! Екологичното преобразуване се превърна в неконтролируема напаст!

Из цялата зала се заредиха безсловесни потвърждения.

— А дъщеря ми ликува! — възкликна Джесика. — Мектуб алмелах! Изрязвате рани в тялото ми и оставяте там ивици от сол! Защо ли атреидите намериха своя дом на това място? Защото мохалата беше напълно естествена за нас. За атреидите управлението винаги е било защитаващо сътрудничество — мохалата, както отколе е била известна на свободните. Но погледнете я сега! — Джесика посочи към Алая и продължи: — Тя се смее сама през нощта, забавлявайки се със своя образ на злото! Добивът на подправка ще падне до нулата или в най-добрия случай ще остане само част от някогашното си равнище! И когато за това се разчуе…

— Ще разполагаме винаги с кътче, съдържащо най-скъпоценния продукт във вселената! — изкрещя Алая.

— Ще разполагаме с кътче от ада! — ядно викна и Джесика.

Тогава дъщеря й премина на най-стария чакобза — личния език на атреидите, изпълнен с трудни цъкащи звуци и почти експлозивен шум в ларинкса:

— Е, майко, сега вече знаеш! Мислиш ли, че една внучка на барон Харконен няма да оцени стойността на всички човешки животи, които си наблъскала в съзнанието ми, още преди да съм се родила? Когато беснеех срещу онова, дето си съумяла да сториш с мен, оставаше ми единствената възможност да се запитам какво би направил баронът. И той ми отговори! Нали разбираш, атреидска кучко! Той отговори на мен!

Покрай злобата, Джесика схвана и положителния отговор на своето предположение. Абоминацията! Изчадието! Алая бе сломена отвътре, обладана от този кахуеит на злото — барон Владимир Харконен. Сега баронът говореше с нейната уста, без да държи сметка за направените разкрития. Той искаше светата майка да види неговото отмъщение, настояваше тя да знае, че не е бил низвергнат в самота.

От мен очакват да остана тук, безпомощна с познанието си — помисли Джесика.

С тази мисъл тя пое по пътеката, разкрита от адаба, като извика:

— Федейкине, последвай ме!

Оказа се, че в залата има шестима федейкини; петима от тях се добраха до нея и я съпроводиха.

Лито се наведе напред през тайния изход от сийча и видя чупката на скалата, издигаща се над неговото ограничено място за наблюдение. Светлината на късното следобедно слънце хвърляше дълги сенки по набраздената повърхност на скалното образувание. Една skelеton butterfly8 потъваше в сенките и излиташе оттам, а ципестите й крила приличаха на прозрачна дантела на фона на светлината. Той се замисли колко ли трудно преживява на това място деликатно създание като пеперудата.

Точно пред него се простираше кайсиевата градина; там се трудеха деца, събиращи опадалия плод. Отвъд градината беше канатът. Той и Ганима се измъкнаха от пазачите си и се смесиха внезапно с тълпата идващи работници. За двамата не бе особено трудно да се спуснат предпазливо в един от вентилационните канали, до мястото му на връзка със стъпалата към тайния изход. Сега им оставаше само да се присъединят към децата, да стигнат до каната и да влязат в тунелната галерия. Там можеха да се движат извън обсега на хищните риби, които не позволяваха на пясъчните твари да инцистират течността за напояване. Досега никой от свободните не бе и помислял, че човешко същество ще рискува случайно потапяне във водата.

Той излезе от защитните пасажи. Скалата се разпростря от двете му страни, заемайки хоризонтално положение, сякаш се подчиняваше на неговото движение.

Ганима го следваше отблизо. Двамата носеха малки кошници за плодове, изплетени от нишки на подправката, а във всяка от кошниците се намираше херметично уплътнен пакет с екипировка и принадлежности на свободен, маула-пистолет, кристален нож… и новите дрехи, пратени от Фарад’н.

Ганима последва брат си в градината, където те се смесиха с децата-работници. Маските на влагосъхраняващите костюми скриваха всички лица. Тук бяха просто двама берачи на кайсии, ала тя чувстваше как предприетото отдалечава нейния живот от защитните граници и познатите методи. Колко проста бе тази стъпка — от една опасност в друга!

В техните кошници новите дрехи, пратени от Фарад’н, изразяваха смисъла на вече поставена цел, известна и на двамата. Ганима прибави допълнително ударение върху познатото, като избродира над качулката на ястреба тяхното лично мото на езика чакобза: „Участваме с дела си“.

Наближаваше времето на здрача; отвъд каната, който ограничаваше обработваемата площ на сийча, щеше да припадне такава вечер, че подобна би могла да се срещне на много малко места във вселената. Идваше мигът на меко осветената пустиня с извечната си самота, дълбоко просмукан от усещането, че всяко същество в нея е единствено в някакъв непознат му свят.

— Забелязаха ни — пошепна Ганима, приведена до брат си в общата работа.

— Пазачите ли?

— Не, други.

— Ясно.

— Трябва да побързаме — каза тя.

Лито потвърди думите й с отдалечаването си от скалата към овощната градина. Разсъждаваше с мислите на баща си. В пустинята всичко или се движи, или загива. В далечината на пясъка той виждаше оголеното място на Служителя, напомнящ за необходимостта от движение. Яките скали лежаха неподвижно в своята зорко бдяща загадъчност, макар че всяка година се смаляваха под яростните атаки на носения от ветровете пясък. Един ден и Служителят щеше да стане такъв.

Когато наближиха каната, те чуха музика от високо разположен вход за влизане в сийча. Инструментите бяха в някогашния стил на свободните: флейти с два отвора, дайрета и тимпан, изработен от пластмасово цилиндрично тяло с вплетени нишки на подправката, в единия край на което бе поставена силно опъната кожа. Никой не питаше кое животно на планетата може да осигури толкова много кожа.

Стилгар ще си спомни какво му казах за пукнатината в Служителя — помисли Лито. — Той ще дойде по тъмно, когато вече е твърде късно… И тогава ще разбере.

Стигнаха до каната. Спуснаха се в отворената тръба, слязоха по стълбите за оглед и приближиха до сервизния перваз. В каната беше тъмно, влажно и студено, и те чуваха плясъка на хищните риби. Всяка пясъчна твар, опитваща се да открадне от водата, щеше да бъде атакувана от тях. Хората също трябваше да се пазят.

— Внимавай — каза Лито.

Съсредоточи своята памет във времена и места, които тялото му никога не бе познавало. Ганима тръгна след него.

В края на каната те свалиха дрехите си до влагосъхраняващите костюми и облякоха новите роби. Изоставиха одеждите на свободни след себе си; после се покачиха и излязоха от друга тръба, служеща за инспекционни проверки, пропълзяха по една дюна и се спуснаха от отвъдната й страна. Там седнаха, без да могат да ги видят от сийча, запасаха маула-пистолетите и кристалните ножове и сложиха на раменете си опакованите комплекти с екипировка и принадлежности на пътуващи свободни. Музиката вече не се чуваше.

Лито стана пръв и пое енергично през долината между дюните.

Ганима влезе в крачка след него, като се движеше с вече усвоената неритмична тиха стъпка, типична за откритите пясъчни пространства.

Под върха на всяка дюна те се привеждаха ниско и се промъкваха в скритата заветна страна, където почиваха и се оглеждаха назад за преследвачи. Когато стигнаха до първите скали, в пустинята още не се бяха появили такива „опашки“. В сенките на скалите двете фигурки заобиколиха Служителя и се покачиха на перваз с широка панорама към пустинята. В далечината на бледа светваха и угасваха различни цветове. Притъмняващият въздух беше подобен на фин и крехък кристал. Пейзажът пред техния поглед, напротив, бе безкрайно суров — нищо не го спираше, а и нямаше място за двоумене. Нищо не задържаше погледа, опипващ ширналата се пред тях необятност.

Това е хоризонтът на безкрая — помисли Лито.

Приклекналата до брат си Ганима потръпна: Атаката ще започне след малко.

Тя се вслушваше и в най-слабия звук, а цялото й тяло се бе превърнало в едно-единствено сетиво за неотстъпно следене.

Лито също бе нащрек. Едва сега осъзнаваше кулминационната точка на цялото обучение и подготовка, преминали през животите, които споделяше толкова отблизо. В тукашните необятни пустинни пространства човек развиваше безусловна зависимост от своите сетива, от всички свои сетива, научаваше се да им има доверие, а животът се превръщаше в запас от складирани възприятия, всяко от които бе свързано с ежеминутното оцеляване.

В това време Ганима се покатери по скалите и се взря през един прорез обратно към пътя, по който бяха дошли.

Сега сигурността на сийча изглеждаше отдалечена на огромно разстояние от онази камара скали, изскочили в кафявопурпурната далечина с очертанията си, които се губеха в праха там, където последната слънчева светлина хвърляше сребристи ивици. Все още не се виждаше никакъв преследвач. Тя се обърна към Лито.

— Животното ще бъде хищник — каза той. — Това сочи пресмятането от трето ниво.

— Струва ми се, че си прекратил твърде рано своите пресмятания. Животното няма да е само. Династията Корино вече знае, че не се залага само на една карта.

Лито кимна утвърдително.

Умът му внезапно натежа от множество памети, дарени му от разликата с останалите хора — всички тези животи, включително и неговият собствен преди раждането. Чувстваше се преситен от толкова много живот в себе си и искаше да избяга от огромното си съзнание. Подобен вътрешен свят напомняше много силен звяр, който би могъл да го унищожи.

Обхванат от безпокойство, той се покачи до прореза, използван от Ганима, и погледна към скалите на сийча. Също там, под тези скали, се виждаше как канатът сякаш изтегля линията между битието и смъртта. В края на оазиса имаше камилски пелин, луковина, пустинна переста трева и дива люцерна. В последния светлик Лито успя да забележи черните движещи се петна на птици, които кълвяха, подскачайки в дивата люцерна. В далечината пискюлите на тревата, също като царевична свила, се раздипляха от вятъра, а носените от него тъмни сенки се втурваха в овощната градина. Тяхното движение привлече вниманието му, защото разбра, че сенките крият в своята флуидна форма друга, по-голяма промяна, дала своя откуп на преминаващите по небето дъги от сребрист прах.

Какво ли ще стане тук? — запита сам себе си.

А знаеше, че ще има или смърт, или игра със смъртта, в която игра той ще е действащо лице. Ганима ще трябва да се върне сама, повярвала в реалността на една видяна от самата нея гибел или пък принудена от дълбок и непреодолим хипнотичен импулс да съобщи, че брат й е загинал.

Неизвестностите, свързани с това място, силно го плашеха. Колко по-лесно би било да отстъпи пред силата на прорицанието, рискувайки да захвърли мощта на собственото си съзнание в абсолютно непроменимо бъдеще. А дори и съкратеният вариант на неговия сън бе достатъчно отблъскващ. Защото разбираше добре, че не се бе осмелил да приеме по-разширения. Той се обърна към Ганима и каза:

— Все още не ни преследват.

— Пуснатите след нас зверове ще бъдат едри — рече сестра му. — Може и да имаме време да ги видим.

— Не и ако дойдат по тъмно.

— Нощта ще падне много скоро — напомни тя.

— Така е. Време е да слезнем на нашето място.

Лито посочи скалите вляво и под тях, където пясъчните ветрове бяха изсекли малка вдлъбнатина в базалта. Бе достатъчна, за да ги подслони, но не и да пропусне по-едрите, вече познати същества. Въпреки това той осъзнаваше силната си неохота да влезе там, макар да разбираше, че е длъжен да го направи. Това беше мястото, посочено на Стилгар от самия него.

— Могат спокойно да ни убият — каза той.

— Трябва да приемем единствения шанс — отвърна сестра му. — Дължим го на баща си.

— Не оспорвам.

А в себе си помисли: Тази е истинската пътека; правим го, както трябва.

Но той знаеше колко опасно бе да бъдеш прав в този свят. Сега оцеляването им зависеше от силата, добрата форма и осъзнаването на ограниченията, налагани им от всеки променящ се момент. Най-здравата броня за тях бяха уменията и ходовете на свободните, докато бин-джезъритските познания оставаха в резерва. Сега и двамата се осъзнаваха като бойни ветерани, обучени от династията на атреидите, а издръжливостта и жестокостта на свободните бяха единствената им защита, въпреки че за тази най-важна подробност не загатваха нито детинските им тела, нито официалните дрехи, в които бяха облечени.

Лито докосна с пръсти дръжката на кристалния нож с отровен връх на кръста си. Ганима несъзнателно повтори жеста.

— Ще слизаме ли вече? — попита тя.

В същия миг видяха далече под себе си слабо раздвижване. Голямото разстояние сякаш намаляваше значително скритата в него заплаха. Неподвижността на Ганима моментално привлече вниманието на Лито, още преди сестра му да го предупреди с думи.

— Тигри — каза той.

— Лаза тигри — поправи го тя.

— Те ни виждат — добави.

— По-добре да побързаме — настоя Ганима. — Маула-пистолетът не може да ги спре. Достатъчно добре са обучени.

— Някъде наблизо е застанал човек, който ги направлява — заключи Лито и с големи скокове се заспуска към скалите вляво.

Ганима премълча своето съгласие, за да не хаби излишно силите си. Наблизо наистина трябваше да се е скрил някой. Такива тигри не се пускаха на свобода, преди да настъпи удобният за целта момент.

Животните напредваха бързо в гаснещата светлина, пъргаво скачайки от камък на камък. Явно бяха водени от зрението си, а вече падаше нощта — времето на острия слух. Вик на нощна птица, подобен на гласа на камбана, се понесе от високите зъбери на Служителя, сякаш за да подчертае промяната. Създанията, привикнали към особеностите на мрака, плъпваха из сенките на издълбаните от вятъра пукнатини.

Бягащите близнаци виждаха наближаващите Лаза тигри. Прииждаха, мощни като прилив, и във всяко тяхно движение се долавяше великолепието на златиста увереност в успеха.

Лито почувства, че някога се бе препъвал по тия места в усилията си да се освободи от гнетящата го душевна тежест. Сега бягаше с твърдата убеденост, че двамата с Ганима ще стигнат навреме до тясната вдлъбнатина, но очите му не изпускаха нито за миг очарователната гледка на приближаващите хищници.

Погубени сме, ако някой от нас се спъне — каза си той.

Тази мисъл поохлади неговата убеденост в сигурността и силата на собствените му познания и го накара да ускори своя бяг.

Час преди съмване Джесика седеше, без да помръдне, върху износено килимче от материя, изтъкана от нишките на подправката. Заобикаляха я голите скали на стар и беден сийч, останал от времето на първите заселвалия. Той бе разположен под ръба на Червената бездна, на завет от западните ветрове на пустинята. Ал-Фали и неговите братя я бяха довели тук; сега чакаха вест от Стилгар. Федейкините се бяха придвижвали много внимателно, поне от гледна точка на връзки и съобщения. Стилгар нямаше как да научи тяхното местоположение.

Те вече знаеха, че са включени в process-verbal — официалния доклад за престъпления, извършени срещу Империята. Линията на поведение на Алая подкрепяше твърдението, че нейната майка е била подучена да извърши незаконно деяние срещу държавата, но Сестринството все още не бе точно назовано. Своенравният тираничен характер на властта на Алая обаче беше изваден на открито, така че предстоеше проверка на нейната убеденост, че щом държи в ръцете си жреческото съсловие, тя контролира и свободните.

Посланието на Джесика до Стилгар бе просто и удряше право в целта: „Моята дъщеря е духовно обладана и трябва да бъде подложена на изпитанието.“

Но страховете разрушаваха точния смисъл на думите — вече се знаеше, че някои свободни биха предпочели да не вярват на подобно обвинение. Техните опити да се възползват от него доведоха до две нощни битки, но орнитоптерите, откраднати от хората на ал-Фали, бяха пренесли бегълците в този скъпоценен оазис на сигурността — сийча при Червената бездна. Оттук бе тръгнала вест към федейкините, но по-малко от двеста от тях се намираха на Аракис. Останалите заемаха различни постове из Империята.

След като отчете тези дадености, Джесика се запита дали не бе дошла на лобното си място. Някои федейкини действително го вярваха, ала смъртоносните командоси се примиряваха неособено трудно. Ал-Фали само се подсмихна, когато в нейно присъствие неколцина от младите му приближени дадоха глас на своите опасения.

— Когато Бог е предопределил смъртта на едно създание на дадено място — бе казал старият наиб, — Той прави така, че потребностите на това създание го довеждат точно на мястото.

Окърпените завеси на входа на нейното помещение се раздвижиха — влезе ал-Фали. Продълговатото лице на възрастния мъж, обрулено от вятъра, бе изпито и с трескав светлик в очите. Очевидно дори не бе полягал.

— Идва някой — каза той.

— Дали е пратен от Стилгар?

— Може би.

Той наведе очи и погледна вляво, както постъпваха някогашните свободни, когато носят лоши вести.

— Какво има? — попита Джесика.

— От Табър ни известиха, че внуците ти не са там — рече ал-Фали, без да я погледне.

— Значи Алая…

— Поискала е близнаците да останат под нейно попечителство, но от Сийч Табър твърдят, че децата не са там. Това е всичко, което знаем.

— Сигурно Стилгар ги е изпратил в пустинята — предположи Джесика.

— Възможно е, макар да разбрахме, че ги е търсил през цялата нощ. А може би е само трик от негова страна…

— Стилгар не постъпва така — възрази тя и помисли:

Освен ако близнаците не са се наговорили с него.

Но и това изглеждаше неправдоподобно. Изненада се сама на себе си: не я гнетеше и помен от паника, а страховете й за внуците бяха чувствително смекчени от думите на Ганима, споделени с нея.

Тя вдигна поглед към ал-Фали, видя в питащите му очи жалост и каза:

— Решили са да отидат сами в пустинята.

— Сами? Тези две деца!

Въздържа се да му обясни, че „тези две деца“ навярно знаят повече за оцеляването в откритите пространства, отколкото почти всички живи днес свободни. Вместо това мислите й спряха върху странното поведение на Лито, когато настояваше тя да не се противи на предстоящото отвличане. Споменът бе останал някак встрани, но настоящият момент го бе повикал. Лито й бе казал, че сама ще долови мига, в който трябва да се подчини.

— Сигурно пратеникът е вече в сийча — рече ал-Фали. — Ще ти го доведа.

След това излезе през окърпената завеса.

Джесика погледна към завесата. Тъканта бе от нишки на подправката, а кръпките бяха сини. Разказваше се, че този сийч е отказал да извлече полза от религиозния култ към Муад’Диб, заради което си бе навлякъл гнева на Алаиното жречество. Освен това се говореше, че тукашните хора бяха вложили своите средства в проект за селекция на кучета с ръст на пони, които да бъдат отгледани и подготвени за интелигентни пазачи на деца. Всички кучета бяха намерени умъртвени. Тръгна приказка, че е използвана отрова, за което обвиниха жречеството.

Джесика тръсна глава, за да отпъди своите разсъждения, след като разпозна в тях истинския им характер: гафла — досадното разсейване.

Къде ли бяха отишли децата? В Джакуруту ли? Те имаха свой план. Опитаха се да ми подскажат, но до приемлива за мен степен — спомни си тя. А когато бяха стигнали до границите, както ги виждаха те, Лито й бе наредил да се подчини.

Той бе наредил на нея!

Внукът й бе разбрал какво прави Алая; това поне беше съвсем очевидно. Близнаците говореха за „злочестината“ на своята леля, дори когато я защитаваха. Алая залагаше на правотата и справедливостта на позицията си в регентството. Поисканото попечителство над близнаците го потвърди. Джесика долови отгласи от груб смях в собствените си гърди. Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм бе много доволна от факта, че може да обясни грешката на своята ученичка:

„Когато съсредоточиш съзнанието си единствено върху собствената си правота, ти просто приканваш противостоящите сили да те надвият. Това е добре позната грешка. Дори аз, твоята учителка, я допусках“

— Дори и аз, твоята ученичка, я допуснах — прошепна на себе си Джесика.

Тя чу прошумоляването на тъканта във входа отвъд завесата. Влязоха двама млади свободни — част от свитата, събрана през нощта. Очевидно и двамата изпитваха страхопочитание в присъствието на майката на Муад’Диб. Джесика веднага ги прецени до дъно — не бяха от разсъждаващите и се привързваха към лустрото на всяка власт само заради усещането за идентичност, която тя им даваше. Без нейното отражение изглеждаха съвсем изпразнени от съдържание. И следователно бяха опасни.

— Ал-Фали ни нареди да ви подготвим — каза единият от младите свободни.

Внезапно напрежение сви гърдите на Джесика, но гласът й остана спокоен:

— За какво да ме подготвите?

— Стилгар е изпратил Дънкан Айдахо със съобщение.

Джесика придърпа с несъзнателно движение качулката на своята аба върху главата си. Дънкан? Но той бе оръдие на Алая.

Обадилият се свободен пристъпи леко напред и каза:

— Според самия Айдахо той идва, за да ви отведе на безопасно място, но ал-Фали не разбира как може да стане това.

— Наистина е много странно — съгласи се Джесика. — Но в нашия свят има и доста по-странни неща. Доведи го.

Двамината се спогледаха, но се подчиниха на нареждането; те излязоха едновременно и с такъв устрем, че скъсаха завесата на още едно място.

Айдахо пристъпи през нея, последван от двамата свободни и от ал-Фали, който оформяше ариергарда с ръка, поставена върху кристалния нож. Съпругът на дъщеря й изглеждаше спокоен. Бе облечен във всекидневните дрехи на гвардеец на династията на атреидите — униформа, незначително променяна през повече от четиринайсет столетия. За това време Аракис бе заменила стария кинжал от металопласт с кристален нож с позлатена дръжка, но разликата бе наистина незначителна.

— Казаха ми, че искаш да ми помогнеш — подхвана Джесика.

— Колкото и странно да изглежда — отговори Айдахо.

— Алая не те ли изпрати, за да ме отвлечеш?

Лекото повдигане на черните му вежди бе единственият знак на изненада. Многофацетните тлейлаксиански очи продължиха да я гледат, втренчени и блестящи. Той кимна:

— Това бе нейната заповед.

Кокалчетата на пръстите на ал-Фали побеляха около дръжката на кристалния нож, който все още не бе изваден.

— Прекарах голяма част от нощта с мисли за грешките, които допуснах по отношение на дъщеря си — каза Джесика.

— Наистина бяха много — съгласи се Айдахо. — Аз също имам дял в повечето от тях.

Тя забеляза, че мускулите на челюстите му играят.

— Никак не беше трудно да се вслушаме в доводите, които ни заблудиха — продължи Джесика. — Исках да напусна това място… А ти… Ти пожела едно момиче, от което имаше нужда, но виждаше в нея по-младо копие на самата мен.

Той мълчаливо се съгласи с думите й.

— Къде са моите внуци? — попита го, вече с по-дрезгав глас.

Той примигна и отговори:

— Стилгар смята, че са в пустинята, за да се скрият. Може би са видели идващия решителен момент.

Джесика погледна към ал-Фали, който кимна в знак на съгласие, че бе предугадила развоя на събитията.

— Какво прави Алая? — попита Джесика.

— Рискува с подпалването на гражданска война — каза Дънкан.

— Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

Пратеникът сви рамене с думите:

— Може би не. Сега времената са по-други. Има повече хора, които са готови да приемат приятни за слуха доводи.

— Съгласна съм — кимна тя. — Е, какво ще стане с моите внуци?

— Стилгар ще ги намери, освен ако…

— Да, разбирам.

Наистина преди разчитаха на Гърни Халик. Тя се обърна към каменната стена вляво с думите:

— Този път Алая държи здраво властта.

После погледна пак към Айдахо:

— Схващаш ли? Човек може да си послужи с властта, само когато не я държи с всички сили. При прекомерно силното сграбчване тя установява контрол над него, а той се превръща в нейна жертва.

— Моят дук винаги ми е казвал същото — отвърна Айдахо.

Макар и необяснимо, Джесика разбра, че той говори за стария Лито, а не за Пол.

— Къде ще бъда отведена при това отвличане?

Дънкан се вгледа надолу към нея, сякаш се опитваше да зърне нещо в сенките, хвърляни от качулката.

Ал-Фали пристъпи напред:

— Милейди, сигурно не мислиш сериозно за…

— Нямам ли правото да решавам сама собствената си съдба? — попита светата майка.

— А този… — посочи ал-Фали с глава към Айдахо.

— Той беше мой предан страж още преди раждането на Алая — поясни Джесика. — Още преди да умре като спасител на живота на моя син, както и на моя собствен живот. Ние, атреидите, винаги ценим моралните задължения.

— Тогава ще дойдеш ли с мен? — попита Айдахо.

— Къде ще я водиш? — на свой ред запита ал-Фали.

— По-добре е да не знаеш — каза Джесика.

Ал-Фали се намръщи, но замълча. По лицето му ясно се четеше нерешителност и съгласие с мъдростта в нейните думи, но съмненията по отношение на Айдахо явно не бяха изчезнали.

— Какво ще стане с федейкините, които ми помогнаха? — попита Джесика.

— Могат да разчитат на подкрепата на Стилгар, ако дойдат в Табър — отвърна той.

Джесика се обърна към ал-Фали:

— Приятелю, нареждам ти да отидеш там. Федейкините биха могли да помогнат на Стилгар при търсенето на моите внуци.

Старият наиб наведе поглед и каза:

— Както нареди майката на Муад’Диб.

Все още се подчинява на Пол — помисли тя.

— Трябва бързо да излезем оттук — каза Айдахо. — Претърсването със сигурност ще стигне до това място, и то не след много време.

Джесика се наклони напред и се изправи с плавното изящество на бин-джезъритките, което не си отиваше дори когато те бъдеха настигнати от спазмите на старостта. Сега, след нощта на полета, тя се почувства като човек в напреднала възраст. Ала дори в умората от ума й не излизаше онази странна среща и разговорът с нейния внук. Всъщност какво правеше той? Поклати глава, но веднага маскира движението си с оправяне на качулката. Прекалено лесно бе да попадне в капана на подценяването на Лито. Животът с обикновени деца се оказваше достатъчна причина за изграждане на неправилна оценка за ролята на наследствеността, която беше подарена на близнаците.

Стойката на Айдахо привлече нейното внимание. Изглеждаше спокоен, по готов неизменно да си послужи със своята сила — поза, на която тя го бе научила. Погледна набързо към двамината млади свободни и към ал-Фали. Съмненията още не бяха напуснали стария наиб и двамата младежи го усещаха.

— Поверявам живота си на този човек — каза тя на ал-Фали. — И не за първи път.

— Господарке — протестира наибът, — че той е… Той е съпруг на Коуън-Тийн, Безкракия женски призрак на смъртта!

— Но е обучен от моя дук и от мен — рече тя.

— И е гола! — Думата трудно се откопчи от ал-Фали.

— Синът ми също бе гола — припомни му тя.

Това явно бе твърде много за някогашния федейкин, дал обет да жертва живота си в полза на Муад’Диб. Той въздъхна, отстъпи встрани и направи знак на двамата млади мъже да дръпнат завесите.

Джесика излезе, последвала от Айдахо. Точно на входа обаче тя се обърна и заповяда на ал-Фали:

— Трябва да отидеш при Стилгар. На него може да му се вярва.

— Да…

В гласа на стария мъж все още се долавяше съмнение. Айдахо докосна ръката й с думите:

— Трябва да тръгваме веднага. Ще вземеш ли нещо със себе си?

— Само своя здрав разум — каза тя.

— Защо? Да не те е страх, че постъпваш неправилно?

Тя го изгледа и рече:

— Дънкан, винаги си бил нашият най-добър пилот на топтер.

Думите й не го развеселиха ни най-малко. Той пое пред нея обратно по пътя, по който бе дошъл. Ал-Фали влезе в крачка след Джесика и я запита:

— Как разбра, че е дошъл с топтер?

— Не е облечен във влагосъхраняващ костюм — отговори тя.

Наибът се сконфузи от съвсем очевидния факт. И все пак не пожела да остане със затъкната уста, а продължи:

— Нашият пратеник го доведе направо от мястото на Стилгар. Може и да са ги видели.

— Дънкан, забелязаха ли ви? — попита Джесика към гърба на Айдахо.

— Знаеш, че не — отвърна той. — Летяхме по-ниско от върховете на дюните.

Завиха в страничен коридор, който водеше надолу по виещи се стъпала; свършваха в широка зала, обилно осветена от светоглобуси, разположени високо в кафявата скала. Край отсрещната стена се виждаше само един орнитоптер, приклекнал като насекомо пред скок. Явно скалата бе бутафорна и всъщност представляваше врата, отваряща се към пустинята. Колкото и да беше беден този сийч, все пак разполагаше с действащи средства за секретност и апарати за придвижване.

Айдахо отвори пред нея вратата на орнитоптера, а после й помогна да седне отдясно. Минавайки покрай него, тя забеляза по челото му капчици пот — точно там, където бе полегнал един разрошен кичур черна коса. Без да иска, Джесика улови в себе си спомена за същата глава, от която бе шуртяла кръв в някаква голяма и много шумна пещера. Твърдите като стомана топчета на тлейлаксианските очи след миг я изтръгнаха от това видение. Нищо вече не беше както някога. Тя побърза да притегне предпазния колан към седалката.

— Дънкан, много отдавна не съм летяла с теб като пилот.

— Отдавна и далече — каза той, започнал вече да проверява приборите по командното табло.

В това време ал-Фали и двамата млади свободни чакаха пред други командни механизми — тези на фалшивата скала — готови да ги задействат.

— Мислиш ли, че тая съмнения? — попита с тих глас Джесика.

Айдахо продължаваше да гледа внимателно някакъв прибор, после запали двигателя на крилните витла, следейки движението на една от стрелките. По устните му пробягна усмивка, прилична на бърза и рязка мимика, изчезнала със същата скорост, с която се бе появила.

— Аз все още съм от атреидите — каза Джесика. — А Алая не е.

— Не се бой — рече той през стиснати зъби. — Аз все още служа на атреидите.

— Алая вече не е от династията на атреидите — повтори Джесика.

— Няма нужда да ми го припомняш! — изръмжа Айдахо. — А сега млъквай и ме остави да вдигна това във въздуха.

Отчаяната ярост в гласа му бе съвсем неочаквана и нямаше нищо общо с тона на оня Айдахо, когото бе познавала. Сподавяйки отново събудилото се в нея усещане на боязън, Джесика попита:

— Дънкан, къде отиваме все пак? Вече можеш да ми кажеш.

Вместо отговор той кимна на ал-Фали и фалшивата скала се отвори навън, към ярката сребриста светлина на слънцето. Орнитоптерът подскочи нагоре с трептящи от усилие криле и ревящи двигатели, след което се заиздига в празнотата на небето. Айдахо пое курс в южна посока към Сахая Ридж, който се виждаше в далечината като тъмна ивица върху пясъка.

Най-сетне той проговори:

— Милостива госпожо, не ме съди много строго.

— Не съм го правила от онази нощ, когато влетя с рев в голямата зала на Аракийн, пиян с пиво от подправката — отвърна тя.

Думите му отново разбудиха нейните страхове и съмнения и я накараха да се отпусне в успокоителна готовност за защита, овладяна чрез прана-бинду.

— Помня добре онази нощ — кимна Айдахо. — Бях много млад и… неопитен.

— Но най-добрият майстор на меча в свитата на моя дук.

— Не съвсем, милейди. От десет опита Гърни бе по-добър от мене в шест. — Той внезапно я погледна. — Къде е Гърни?

— Изпълнява мои заповеди.

Дънкан поклати неопределено глава.

— А ти знаеш ли къде отиваме?

— Да, госпожо.

— Тогава кажи ми.

— Добре. Обещах да създам правдоподобна представа за заговор срещу династията на атреидите. Има само един начин да го сторя.

Той натисна някакъв бутон на щурвала. Плътна обвивка изскочи с плющене и за миг покри цялата седалка на Джесика с ограничаваща я неотразима мекота, също като пашкул, от който се виждаше само главата н.

— Отивам с теб на Салуса Секундус — каза Айдахо. — При Фарад’н.

Джесика се хвърли с необичаен за нея неконтролиран гърч към задържащата я обвивка, но почувства допълнително стягане, което намаля едва след като тя прекрати усилието си. Бе усетила смъртоносната шигърова жица, прикрита в защитна обвивка.

— Спусъкът на шигъровата жица е свален — рече мъжът до нея, без да променя израза си. — И не се опитвай да пробваш Гласа спрямо мен. Мина много време, откакто можеше да ми въздействаш по този начин. — Погледна я отново и добави: — На Тлейлакс ми трансплантираха защита срещу подобни хитрини.

— Значи, все пак изпълняваш заповед на Алая — каза Джесика. — А тя…

— Не на Алая — прекъсна я Дънкан. — Изпълняваме това, което нареди Проповедникът. Той иска от теб да обучиш Фарад’н така, както навремето го стори с Пол.

Джесика остана като вцепенена, защото внезапно си спомни думите на Лито — беше й казал, че ще открие свой буен ученик.

После попита:

— Този Проповедник… Наистина ли е моят син?

Гласът на Айдахо дойде сякаш от много далече:

— Бих искал да зная.

— Ето, това са нещата, които приведохме в движение — каза Венсика. — Направихме го заради тебе.

Фарад’н не реагира с нищо, седнал срещу майка си в нейната всекидневна. Златистата слънчева светлина го заливаше отзад, хвърляйки сянката му върху пода, покрит с бял килим. Същата светлина, отразена от стената зад майка му, бе очертала ореол около нейната коса. Беше облякла обичайната си бяла роба, гарнирана със златни нишки — полагаеми й се останки от дните на царуване. Сърцеобразното й лице бе спокойно на вид, но той знаеше много добре, че следи и най-малката му реакция. Усети празнота в стомаха си, макар че току-що бе закусил.

— Не одобряваш ли? — попита Венсика.

— Какво има да не се одобрява? — отвърна той с въпрос.

— Ами… че досега не ти бяхме казали.

— А, това ли било?

Той погледна внимателно майка си, опитвайки да вникне колкото се може по-дълбоко в сложното положение, в което се бе озовал. Не успя да стигне до друго, освен до забелязания наскоро факт, че Тйеканик вече не се обръща към нея с „принцесо“. Какво ли казва сега? Може би „кралице-майко“?

Защо долавям в себе си чувството на загуба? — помисли той. — Какво губя?

Отговорът бе очевиден — губеше своите безгрижни дни, времето за умствени занимания, които силно го привличаха. Ако заговорът, разкрит от майка му, се окажеше сполучлив, всичко това щеше да изчезне завинаги. Нови задължения и отговорности щяха да погълнат неговото внимание. Почувства се дълбоко засегнат. Как си позволяваха подобни волности със собственото му време? При това без да го попитат?

— Хайде, стига — рече майка му. — Всичко е наред.

— Ами ако планът пропадне? — предположи той първото, което му дойде на ум.

— Как би могъл да пропадне?

— Не знам. Просто така… Всеки план може да се провали. И за какво ти е Айдахо в цялата тази история?

— Айдахо ли? Какъв е пък този интерес към… О, да! Загадъчната личност, която Тйек доведе тук, без да поиска мнението ми. Той сгреши. Препятствието-загадка на име Айдахо, нали?

Нейната лъжлива преструвка бе наистина тромава и Фарад’н погледна с удивление майка си. През цялото време тя бе знаела за Проповедника!

— Просто защото никога не съм виждал гола — каза той.

Тя се престори, че приема думите му и добави:

— Пазим го за нещо наистина важно.

Фарад’н мълчаливо захапа горната си устна.

В същия миг Венсика си спомни за неговия починал баща. Далак беше точно такъв: със сложна мисъл, затворен дълбоко в себе си, труден за разгадаване. Далак, припомни си тя, бе в родствени връзки с граф Хейзимир Фенринг и в двамата винаги имаше нещо контешко и фанатично в същото време. Дали Фарад’н щеше да продължи по техния път? Тя започна да съжалява, че бе накарала Тйек да въведе момчето в аракийнската религия. Знае ли някой къде може да го отведе това?

— Как се обръща сега Тйек към теб? — попита Фарад’н.

— Ама че въпрос! — Венсика почти се стресна от внезапната промяна на темата.

— Забелязах, че вече не ти казва „принцесо“.

Колко е наблюдателен — отбеляза тя, без да бъде сигурна дали този факт не засилва нейното безпокойство. — Може би мисли, че съм направила Тйек свой любовник? Глупости, и в единия, и в другия случай това няма никакво значение. Е, тогава защо ме пита?

— Нарича ме „господарке“ — рече тя.

— Защо?

— Защото такъв е обичаят във всички Големи династии. Включително и на атреидите — помисли той.

— Ако се разчуе, предполага по-малка възможност за свободни интерпретации — обясни майка му. — Някой може да си помисли, че сме се отказали от нашите законни стремежи и аспирации.

— Кой би могъл да е толкова глупав? — попита той.

Венсика стисна устни, решена да остави без коментар неговите думи. Дреболия, макар че не едно и две важни начинания са ставали реалност в резултат от струпването на множество дреболии.

— Лейди Джесика не трябваше да напуска Каладън — каза той.

Тя рязко тръсна глава. Какво намекваше с този въпрос? Защо така лудешки се мяташе умът му в различни посоки?!

— Какво искаш да кажеш?

— Не трябваше да се връща на Аракис — обясни Фарад’н. — Този ход е погрешен. По-добре нейните внуци да я бяха посетили на Каладън.

Напълно прав е — каза си тя, слисана от факта, че подобна идея не я бе спохождала. Тйек веднага ще трябва да се заеме с нея. Но тутакси поклати глава. Не! Какви ги приказва Фарад’н? Длъжен бе да знае, че жреческото съсловие никога нямаше да приеме риска от пътуването на двамата близнаци в открития космос. Каза му го.

— Жреците или лейди Алая? — запита синът й.

В същия миг отбеляза, че мислите на майка му бяха поели в желаната от него посока. Почувства се ободрен и стимулиран от важността, която се придаваше на такива игри в политическите кроежи. Много време бе изтекло, откакто не бе проявявал интерес към умствените способности на своята майка. А тя бе твърде благодатен обект за манипулиране.

— Мислиш ли, че Алая иска властта за себе си? — попита Венсика.

Той отклони погледа си от лицето й. Разбира се, че Алая искаше властта за себе си! Всички доклади от тази отвратителна планета бяха единодушни по въпроса. Мислите му внезапно поеха в друга, нова посока.

— Четох за техния планетолог — каза той. — Там някъде трябва да има следа, някакъв ключ към пясъчните твари и хаплоидната форма, освен ако…

— Остави тези неща за другите! — прекъсна го тя, започнала да губи търпението си. — Само толкова ли имаш да кажеш за всичко, което направихме заради теб?

— Не сте направили нищо заради мен — отговори той.

— Каквоо?!

— Всичко сторено е в името на династията Корино — каза спокойно Фарад’н, — а сега ти си династията Корино. Аз просто съм останал извън сметката.

— Ти имаш задължения! — почти извика Венсика. — Какво ще стане с хората, чиято съдба зависи от теб?

Думите й сякаш положиха товар върху плещите му; почувства тежестта на всички онези мечти и надежди, следващи династията Корино.

— Вярно — кимна примирено той. — Разбирам го, но някои от нещата, сторени в мое име, намирам за отвратителни.

— Отвра… Как можеш да го произнесеш? Правим само това, което би направила всяка от Големите династии, за да допринесе за собствените си добри дни!

— Само това ли? Мисля, че попрекалихте. Не! Не позволявам да ме прекъсваш. Предстои ми да стана император, така че за тебе ще бъде по-добре, ако се научиш да ме слушаш. Вярваш ли, че не мога да чета между редовете? Как бяха подготвяни онези тигри?

Майка му не каза нито дума, очевидно поразена от неговите способности да вниква в нещата.

— Разбирам — продължи той. — Ще оставя Тйек, защото знам, че ти си го въвлякла в цялата история. Той е добър офицер в обичайните обстоятелства, но ще се сражава за собствените си принципи само на приятелски терен.

— Какви… принципи?

— Разликата между добрия и лошия офицер се определя от силата на характера и се измерва с не повече от пет удара на сърцето — каза Фарад’н. — Добрият е длъжен да остане верен на тези принципи независимо от мястото на отправеното предизвикателство.

— Тигрите бяха абсолютно необходими — настоя майка му.

— Ще повярвам само ако успеят — отвърна той. — Но не бих оправдал направеното за тяхната подготовка. Не спори! Всичко е ясно. Били са специално обучени. Самата ти го заяви.

— Как ще постъпиш?

— Ще почакам, за да реша. Може би ще стана император.

Тя сложи ръка на гърдите си и въздъхна. В течение на няколко секунди се чувстваше силно изплашена. Почти бе повярвала, че синът й ще я изобличи и отхвърли. Принципи! Но той бе вече обвързан; не й бе много трудно да го забележи.

Фарад’н стана, отиде до вратата и позвъни за прислужниците и придружителите на своята майка. После се обърна към нея и попита:

— Вече сме наясно, нали?

— Да.

Тя вдигна ръка, когато го видя, че се кани да излезе.

— Къде отиваш?

— В библиотеката. Напоследък съм очарован от историята на Корино.

И тръгна, очевидно доловил какво отнася със себе си, след като бе приел обвързващото го задължение. Проклета да е! Да, той наистина разбираше, какво представлява подобно обвързване. Освен това вече знаеше за дълбоката емоционална разлика между историята, записана на шигърова жица, и четената на спокойствие, както и за твърде голямата разлика между такава история и преживяното наживо от някого. Тази нова, жива история, чието постепенно натрупване усещаше около себе си, оставяше у него впечатлението, че прави решителна крачка в едно необратимо бъдеще. Фарад’н почувства себе си увлечен от стремежите и желанията на всички онези, които се движеха с него. И все пак му се стори доста странно, че не съумява да определи с необходимата точност собствените си желания.

— Хайде! — извика Ганима.

Лито, изпреварил я с две крачки към тесния процеп в скалите, не се поколеба нито за миг. Хвърли се и пропълзя напред, докато мракът го обгърна. Той чу как сестра му също скочи; настъпи внезапна тишина, след което долетя нейният глас, но без напрежение или страх:

— Закачих се.

Изправи се, макар и да знаеше, че така главата му ще бъде в обсега на ноктите на техните преследвачи, обърна се в тесния проход и запълзя обратно, докато най-сетне докосна протегнатата ръка на Ганима.

— Дрехата — каза тя. — Захвана се.

Той чуваше как точно под тях се срутват камъни; дръпна я за ръката, но резултат почти нямаше.

Под краката им се разнесе силно и запъхтяно ръмжене.

Лито се напрегна, притисна хълбока си към скалата и дръпна силно ръката на Ганима. Платът се скъса и той усети как тя хлътва към него. Стори му се, че подсвирна и разбра, че я боли, но дръпна още веднъж и още по-силно. Сестра му премина през пролуката и се строполи край него. Макар и в процепа, все още бяха прекалено близо до отвора му. Лито се обърна и на четири крака пропълзя навътре. Ганима го последва. Движенията й бяха несръчни и трескави, което подсказваше, че е ранена. Той стигна до края на процепа, обърна се с претъркаляне и се взря в тесния отвор на тяхното убежище. Пролуката беше на около два метра над главата му, а още по-нагоре светеха звездите. Внезапно нещо грамадно скри всички светлинки.

Боботещо ръмжене изпълни въздуха около близнаците. Приличаше на дълбокия и заплашителен вик, с който древният ловец се е втурвал към своята жертва.

— Голяма ли е раната ти? — попита Лито, сдържайки гласа си.

Ганима последва тона на брат си, сякаш го имитираше:

— Единият ме закачи с лапа. Разкъса влагосъхраняващия ми костюм на левия крак. Тече кръв.

— Много ли?

— От вената е. Мога да я спра.

— Натисни силно — каза той. — И не мърдай. Аз ще се погрижа за нашите приятели.

— Внимавай — предупреди го тя. — По-големи са, отколкото очаквах.

Лито извади кристалния си нож и го насочи нагоре. Знаеше, че тигърът ще посегне с лапата си през тесния отвор, защото тялото му не можеше да се промъкне.

Съвсем бавно Лито протегна ръката с ножа напред. Изведнъж нещо удари силно върха му. Момчето почувства тласъка с цялото си тяло и едва не изпусна острието. Кръв потече надолу по ръката му и го опръска, а внезапният вой едва не ги оглуши. Звездите се показаха отново. Звярът изтупурка и се заспуска към пясъка, а над скалите се понесе болезнено силен стон, подобен на мяукане.

Звездите се скриха отново и той чу ръмженето на втория преследвач. Лаза тигърът зае същото място, без да го е грижа за съдбата на неговия другар в лова.

— Упорити са — процеди през зъби Лито.

— Ти май реши въпроса с единия — рече Ганима. — Слушай!

Воят и шумът от конвулсии под тях отслабваха. Ала вторият тигър оставаше на мястото си като плътна завеса пред звездите. Лито прибра оръжието си в калъфката и хвана Ганима за ръката.

— Дай твоя нож. Трябва ми сигурно действащ връх и за този.

— Мислиш ли, че са подготвили трети като резерва?

— Не вярвам. Лаза тигрите ловуват по двойки.

— Също като нас.

— Да, като нас — съгласи се той.

Ръкохватката на нейния кристален нож се плъзна в дланта му и той здраво я стисна. След това отново подхвана опипващото постепенно движение нагоре. Но острието не докосваше нищо, освен празното пространство, дори когато се вдигна на опасна височина. Той свали ръката си, за да помисли върху новата ситуация.

— Не го достигна, нали?

— Не постъпва като другия.

— Още е там. Надушваш ли го?

Внимателно пое въздух и почувства, че гърлото му е пресъхнало. Зловонен дъх, влажен и с мускусната миризма на огромната котка опари ноздрите му. Звездите все още не се виждаха. От първото животно не долиташе вече никакъв шум — отровата на кристалния нож бе свършила своята работа.

— Мисля, че ще трябва да се изправя — каза той.

— Недей!

— Налага се да го раздразня, за да влезе в обхвата на ножа ми.

— Нали се разбрахме, че ако единият от нас остане без рана…

— Ти си ранената, така че ти се връщаш.

— Но ако пострадаш тежко, няма да те оставя.

— Можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Върни ми ножа.

— А крака ти?

— Здравият ще свърши работа.

— Онова нещо горе ще ти отнесе главата само с един замах. Може би маула-пистолета…

— Ако горе има някакво устройство, което предава нашия разговор, ще знаят, че сме подготвени…

— Не мога да приема твоя риск!

— Който и да е там, не трябва да разбере, че имаме пистолети. Още не. — Тя докосна ръката му. — Ще внимавам и ще си пазя главата.

Тъй като Лито не се обади, Ганима продължи:

— Добре знаеш, че точно аз трябва да го направя. Върни ми ножа!

Макар и с неохота, той протегна свободната си ръка, срещна нейната и върна ножа. Логично бе да го стори, но логиката продължаваше да се бори с чувствата, настроени в противна посока.

Усети отдалечаването на Ганима по шума от пясъка, ронещ се под нейната прилепнала към скалата роба. Тя въздъхна и Лито разбра, че се бе изправила. Внимавай, много внимавай! — помисли той. Едва се въздържа да не я извика обратно и да си послужи с маула-пистолета. Това обаче щеше да предупреди онези отвън, че близнаците разполагат и с друго оръжие. И, още по-лошо, тигърът можеше да се отдръпне и да се притаи някъде из скалите, а те да останат в капана.

Ганима пое дълбоко въздух и притисна гръб към една от стените на тесния прорез. Налага се да съм бърза — каза си тя. После протегна нагоре изправения връх на ножа. Левият й крак пулсираше на мястото, раздрано от ноктите. Почувства коричката от съсирена кръв по кожата си и топлинката на прясно стичаща се струйка. Налага се да съм много бърза! Спокойно подготви сетивата си за приближаващия решителен момент: съгласно бин-джезъритското правило, изхвърли извън себе си болката и всичко, отвличащо вниманието й. Зловещата котка трябваше да посегне надолу! Съвсем бавно Ганима приближи ножа към отвора. Къде ли беше проклетото животно? Тя отново промуши въздуха. Нищо. И все пак тигърът трябваше да бъде подмамен да атакува… Момичето внимателно изостри своето обоняние до краен предел. Долови горещия дъх отляво. Подготви се, пое дълбоко въздух и изкрещя: „Такуа!“ Това беше старият боен вик на свободните, а значението му се криеше в древните предания. „Цената на свободата!“ В същия миг наклони острието и го заби в тъмния отвор на цепнатината. Ноктите достигнаха нейния лакът още преди ножът да потъне в плът; успя само да извие китката си към мястото на болката, миг преди тя да вцепени ръката й от лакътя надолу. Въпреки това усети как отровният връх се забива в тигъра. Острието бе изтръгнато от скованите й пръсти. Ала тесният отвор на цепнатината отново бе освободен за звездите и виещият рев на смъртно ранената котка раздра нощта. Двамата с Лито слушаха шума от нейните гърчове, докато тялото и се свличаше с грохот по камъните. После се възцари неотменимата тишина на смъртта.

— Разкъса ръката ми — изпъшка Ганима, опитвайки се да овърже около раната част от своята роба.

— Дълбоко ли?

— Така ми се струва. Не я усещам.

— Нека светна и…

— В никакъв случай, преди да сме прикрити!

— Ето, бързам.

Тя го чу как се обръща, за да намери комплекта с екипировка на свободен, и почувства хлъзгавата повърхност на нощния маскировъчен плащ, с който той я покри през главата, а сетне го преметна и зад себе си. Този път не се налагаше да херметизира плаща.

— Ножът ми е тук — каза тя. — Усещам дръжката му до коляното си.

— Остави го засега.

Лито запали малък единичен светоглобус. Ярката светлина я накара да примижи. Брат й постави светоглобуса върху пясъчния под и изпъшка, когато видя нейната ръка. Единият от ноктите бе отворил дълга зейнала рана, спуснала извивката си от лакътя през външната страна чак до китката — сякаш демонстрираше въртеливото движение, насочило върха на ножа в лапата на тигъра.

Ганима погледна само веднъж, затвори очи и започна да произнася молитвата против страх.

Лито призна пред себе си, че изпитва нужда да сподели нейната моментна потребност, но остана глух за шумотевицата на собствените си чувства и се залови с превързването. Трябваше да стори всичко внимателно, за да спре кръвотечението, а външно превръзката да изглежда така, сякаш Ганима сама я е направила. Той я накара да стегне възела със здравата ръка, като държи края на бинта със зъбите си.

— Сега да видим крака — настоя Лито.

Тя се обърна странично, за да покаже другата рана. Не беше толкова страшно — два плитки среза от нокти по дължината на прасеца. Но от тях бе изтекла доста кръв във влагосъхраняващия костюм. Почисти раната възможно най-старателно и я превърза под костюма.

После го опъна и прилепи върху бинта.

— Оставих малко пясък вътре — каза той. — Махни го веднага след като се върнеш.

— Пясък в раните ни — откликна тя. — Пак старата приказка за свободните.

Брат й успя да се усмихне и се облегна назад. Ганима въздъхна дълбоко:

— Успяхме да се измъкнем.

— Още не сме.

Тя преглътна, опитвайки да се съвземе след неотдавнашния шок. Лицето й беше бледо в отблясъците на светоглобуса. Да, трябва бързо да тръгваме. Този, който насочва тигрите, скоро ще се появи.

Лито, загледан в сестра си, внезапно почувства силен пристъп на болка за нещо хубаво, което си отива. Мъка прониза гърдите му. Сега той и Ганима трябваше да се разделят. През всичките години след своето раждане винаги бяха като един човек. Но техният план им налагаше да се преобразят, поемайки отделни пътища в нещо единствено по рода си, където споделянето на всекидневните преживявания и придобитият опит никога няма да ги доближат така, както досега.

Трябваше да се върне към неизбежната реалност.

— Ето ти моя комплект с екипировка и принадлежности. Взех бинтовете от него. Някой може да провери.

— Така е.

Размениха си комплектите, носени в подобни случаи от свободните.

— Някой някъде има предавател за онези гадни котки — добави Лито. — По всяка вероятност ще чака около каната, за да бъде напълно сигурен.

Тя се пресегна към маула-пистолета си, оставен върху комплекта с принадлежности, взе го и го пъхна в широкия платнен пояс под дрехата.

— Робата ми е раздрана.

— Тези, които ни търсят, могат скоро да бъдат тук — напомни й той. — Възможно е между тях да има предател. Най-добре е да се измъкнеш обратно сама. Кажи на Хара да те скрие.

— Аз… веднага ще се заема с издирването на предателя, след като пристигна — закани се тя.

После се вгледа в лицето на брат си, споделяйки осъзнаването на болезнения факт, че отсега нататък всеки ще трупа в себе си множество различни за двамата неща. Никога вече нямаше да бъдат едно цяло и да споделят помежду си онова, което друг не можеше да разбере.

— Ще отида в Джакуруту — рече той.

— Фондак, нали? — попита тя.

Лито потвърди с кимване. Джакуруту/Фондак — трябваше да е едно и също място. Защото този бе единственият начин за маскировка на известното от легендите. Разбира се, контрабандистите го бяха направили. Колко лесно бе за тях да превърнат един надпис-наименование в друг, действайки под прикритието на мълчаливо установената практика и на спогодбата, благодарение на която им бе дадена възможност да съществуват. Управляващата фамилия на дадена планета трябваше винаги да разполага със задна врата, ползвана за бягство в крайни ситуации. Мъничък дял от контрабандните печалби поддържаше непрекъснатата проходимост на каналите. Във Фондак/Джакуруту контрабандистите бяха установили контрол върху пълноценно функциониращ сийч, необезпокоявани от постоянни обитатели. По такъв начин Джакуруту оставаше скрит, макар и пред очите на всички, защото го пазеше табуто, което държеше пустинниците настрана от него.

— Никой от свободните няма да ме търси на това място — каза Лито. — Разбира се, ще искат да научат нещо от контрабандистите, но…

— Ще постъпим така, както се уговорихме — тръсна глава Ганима. — Само че…

— Знам.

Чул своя глас, Лито си даде сметка, че и двамата удължават последните мигове на досегашната си идентичност. Горчива усмивка се появи за миг на устните му, добавяйки цели години към обичайния му израз. Ганима също разбра, че го гледа през булото на времето и вижда пред себе си по-възрастния Лито. Сълзи опариха очите й.

— Все още не отдавай вода за мъртвеца — рече той, като докосна с пръст нейните овлажнели бузи. — Ще отида достатъчно далече, за да не ме чуят, и ще повикам някой червеи.

После посочи извитите куки за обяздване на творец-вестител прибрани откъм външната страна на комплекта му, и каза:

— След два дни ще бъда в Джакуруту. Преди зазоряване.

— Пътувай бързо, стари приятелю — пошепна Ганима.

— Ще се върна при теб, единствена ми приятелко — отвърна той. — И не забравяй, че трябва да внимаваш при каната.

— Подбери си добър червей — обърна се тя към него с познатите думи на свободните при раздяла.

После угаси с лявата ръка светоглобуса, отметна шумящия плащ за нощна маскировка, сгъна го и го прибра в своя вързоп с принадлежности. Разбра, че брат й тръгва, и се заслуша в едва доловимия шум от стъпките му, бързо преминал в пълна тишина, докато той пълзешком се спускаше по скалите към пустинята.

Заповяда си да извърши със стоманена твърдост това, което й предстоеше. Лито трябваше да бъде мъртъв за нея. Бе длъжна сама да убеди себе си. Не биваше да мисли за никакво Джакуруту и за никакъв свой брат, заловил се да търси онова място, забутано в митологичните дебри на свободните. Оттук нататък тя просто не можеше да мисли за Лито като за жив човек. Трябваше да програмира себе си за реакция, проявила се в резултат на пълната й убеденост, че брат й е убит от Лаза тигрите. Малцина люде биха могли да излъжат Прорицателя, но тя бе убедена, че ще го направи… Би трябвало да може да го направи. Множеството животи, събрани в нея и Лито едновременно, ги бяха научили как да постъпват — с помощта на хипнотичния процес, който още преди Шеба е бил вече стар, макар че тя бе може би единственото живо човешко същество, способно да извика в представите си Шеба като реалност. Дълбоките и непреодолими импулси бяха подготвени грижливо и много отдавна за целта, така че дълго време след като Лито бе тръгнал, Ганима преравяше собственото си съзнание, за да изгради в себе си представата за останалата сама сестра, за оцелялата близначка… докато най-сетне успя да превърне всичко в абсолютна правдоподобност. Когато го постигна, внезапно откри, че вътрешният свят притихна до пълно мълчание, сякаш бе изчезнал след нахлуването си в нейното съзнание. Не бе очаквала подобен страничен ефект.

Да беше жив Лито, за да го научи — каза си тя, без да долови нищо парадоксално в хрумналата й мисъл.

Изправи се и се загледа надолу към пустинята, където брат й бе станал жертва на тигъра. Откъм пясъците прииждаше засилващ се звук, добре познат на свободните — шумът на преминаващ червей. Макар и вече рядкост по тези места, сега наистина идваше червей. Може би причина бяха смъртните гърчове на първата огромна котка?… Да, Лито бе убил единия тигър, преди да стане плячка на втория. Но и самото пристигане на червея бе странен символ. Непреодолимият импулс в нея бе толкова дълбок и силен, че тя съзря сред пясъка долу три тъмни петна: на двата тигъра и на Лито. Ето го и червея! След него остана само голата пясъчна повърхност, набраздена от нови вълни, надигнати от Шай-хулуд. Оказа се, че не беше от най-големите… но все пак достатъчно голям. Същият импулс не й позволи да види малката фигурка, яхнала опръстенения гръб.

Борейки се със своята мъка, Ганима затвори плътно вързопчето-комплект с принадлежности на свободните и изпълзя предпазливо от скривалището. С ръка върху дръжката на маула-пистолета, тя се огледа. Нямаше и следа от човешко същество с предавател. Изкачи скалите и премина оттатък върха, като припълзяваше в неосветените от луната места, изчаквайки продължително, за да се убеди, че на пътя й не се е спотаил никой, готов да я убие.

Прекосявайки с поглед откритото пространство, тя видя факли в Табър, трепкащата светлина на които бе знак, че търсят някого. По пясъчната шир към Служителя приближаваше голямо тъмно петно. Ганима си набеляза маршрут, насочен на север — в обратна посока на идващите, спусна се до пясъка и пое в сянката на дюните. Като внимаваше да не стъпва в определен ритъм, което би могло да привлече вниманието на някой червей, тя се отправи към самотната далечина, разделяща Табър от мястото, където бе загинал Лито. Знаеше, че трябва да бъде много предпазлива при каната. Абсолютно нищо не биваше да й попречи да разкаже за смъртта на своя брат, спасил по този начин нейния живот от Лаза тигрите.

— Защо ли ни го предлага? — попита Фарад’н. — Точно това е най-важният момент.

Той и башарът Тйеканик стояха прави във всекидневния салон на покоите на Фарад’н. Венсика бе седнала встрани на нисък син диван — по-скоро като слушател, а не като участник в разговора. Тя осъзнаваше своята второстепенна роля и бе силно засегната, но с Фарад’н явно бе станала някаква драстична промяна от утрото, когато му разкри подготвяните заговори за неговото убийство.

Беше късен следобед в замъка Корино и слабата светлина подчертаваше спокойния уют на всекидневната — помещение, чиито две страни бяха покрити с истински книги и техните възпроизведени копия на дискове, с рафтове, побрали купища магнетофонни ролки, кубообразни пакети — бази с данни, шигърова жица на бобини, мнемонични усилватели. Навсякъде се виждаха следи от почти постоянно присъствие — петна от износване по книгите, излъскани метални повърхности по усилвателите, оръфани ъгълчета на базите с данни. Имаше само един диван, но много столове, съоръжени с приспособления за възприемане на формата и заетото от тялото положение, гарантиращи дискретно удобство.

Фарад’н бе застанал с гръб към един от прозорците. Беше облечен във всекидневна униформа на сардукар, в сиво и черно, а единственият й отличителен знак представляваше изображение на лъвски нокът върху високата яка с подгънати ъгълчета. Бе избрал тази стая за посещението на башара и своята майка, защото се надяваше тук да се създаде атмосфера на по-непринудено общуване в сравнение с официалната обстановка. Но непрекъснатите обръщения на Тйеканик с неизменното „Милорд, това“ или „Милейди, онова“ ги държеше на дистанция един от друг.

— Господарю, не мисля, че той би направил това предложение, ако не е бил сигурен, че може да го изпълни — каза Тйеканик.

— Не, разбира се — обади се Венсика, без да я питат.

Фарад’н се обърна към майка си единствено с поглед, за да й напомни да не се намесва.

— Нали не сме оказвали никакъв натиск върху Айдахо, както и не сме правили опит да искаме изпълнение на обещанието на Проповедника? — осведоми се той.

— В нито един случай — отговори Тйеканик.

— Тогава защо Дънкан Айдахо, известен с фанатична преданост към атреидите през целия си живот, сега сам предлага да предаде в ръцете ни лейди Джесика?

— А онези слухове за безредици на Аракис? — осмели се да вметне Венсика.

— Не са потвърдени — каза Фарад’н. — Възможно ли е Проповедникът да е ускорил развоя на нещата?

— Възможно е — отвърна Тйеканик, — но не виждам мотив.

— Той бръщолеви за задържането й в принудителен приют — продължи Фарад’н. — Може наистина да стане така, ако онези слухове…

— Съвършено вярно — кимна майка му.

— А може и да е някаква хитрост — отбеляза Тйеканик.

— Тогава да направим няколко предположения и да ги разгледаме задълбочено — рече Фарад’н. — Например какво следва, ако Айдахо е изпаднал в немилост пред своята лейди Алая?

— Това би могло да обясни някои неща — каза Венсика, — но той…

— Все още ли няма съобщение от контрабандистите? — прекъсна я Фарад’н. — Защо ние не успяваме…

— По това време предаванията винаги са слаби — обясни Тйеканик, — а и изискванията за сигурност…

— Да, разбира се, но все пак…— Фарад’н поклати глава. — Не ми харесва това предположение.

— Не бързай да го отхвърляш — рече Венсика. — Всички тези приказки за Алая и за оня жрец, как му беше името…

— Джавид — каза Фарад’н. — Но той очевидно…

— За нас той беше много сигурен източник на информация — поясни Венсика.

— Току-що исках да кажа, че Джавид очевидно е двоен агент — натърти Фарад’н. — Как ли е могъл сам да подведе себе си? Не трябва да му се вярва. Прекалено много са признаците…

— Не ги виждам — прекъсна го майка му.

Той почувства внезапен гняв от нейната намеса и отсече:

— Майко, длъжна си да ми повярваш! Признаците са на местата си, ще ти обясня по-късно.

— Страхувам се, че трябва да се съглася — добави Тйеканик.

Обидена, Венсика не каза нищо. Как се осмеляваха да я изтласкват от Съвета по този начин? Сякаш беше лекомислена метреса, без…

— Не бива да забравяме, че Айдахо преди беше гола — рече Фарад’н. — Тлейлаксианците…

Той погледна косо към Тйеканик.

— Тази възможност ще бъде преценена внимателно — кимна башарът.

С възхита наблюдаваше начина, по който работеше умът на Фарад’н: жив, задаващ въпроси, пъргав. Да, тлейлаксианците, които бяха върнали живота на Айдахо, действително са могли да поставят в него някакво тайно пипалце за собствено ползване.

— Не разбирам обаче мотива на онези от Тлейлакс — продължи Фарад’н.

— Капиталовложения в нашите богатства — предположи Тйеканик. — Малка застраховка за бъдещи услуги.

— Доста голямо капиталовложение, бих казал — възрази Фарад’н.

— И опасно — намеси се Венсика.

Този път той трябваше да се съгласи с нея. Способностите на лейди Джесика бяха известни из цялата Империя. В крайна сметка тя бе светата майка, подготвила Муад’Диб.

— Ако разберат, че е в ръцете ни — добави Фарад’н.

— Да, би могла да се превърне в сабя с две остриета — потвърди Тйеканик. — Но не трябва да се разчува.

— Да допуснем — подхвана Фарад’н, — че приемаме направеното предложение. Каква е нейната стойност? Можем ли да я разменим за нещо с по-голямо значение за нас?

— Не и открито — каза Венсика.

— Не, разбира се!

Той загледа очаквателно Тйеканик.

— Необходимо е да се прецени — внимателно отговори башарът.

Фарад’н кимна.

— Да. Ако приемем, ще гледаме на лейди Джесика като на пари, оставени на влог с неясна цел. В крайна сметка богатствата трябва да се изразходват за точно определени неща. Иначе те стават само… потенциално използваеми.

— Тя би била много опасна пленница — напомни Тйеканик.

— Това наистина подлежи на сериозно обмисляне — съгласи се Фарад’н. — Казвали са ми, че похватите, усвоени в „Бин Джезърит“, й дават възможност да манипулира някого, дори просто с умелото използване на гласа си.

— Или на тялото — рече Венсика. — Веднъж Ирулан ми разказа част от нещата, които била научила. Преди тя обичаше да се перчи, така че не бях особено изненадана. Но приех видяното като достатъчно убедително доказателство, че бин-джезъритките притежават твърде ефективни качества за постигане на набелязаните цели.

— Може би искаш да кажеш — обади се Фарад’н, — че тя би успяла и да ме прелъсти?

Венсика само сви рамене.

— Струва ми се, че все пак е малко старичка, за да го стори. Как мислиш, Тйеканик?

— С една бин-джезъритка нищо не е сигурно — отговори запитаният.

Фарад’н усети тръпка на възбуда, примесена със страх. Неговото участие в играта за възстановяване на високия престиж на династията Корино в борбата за власт едновременно го привличаше и отблъскваше. Да, колко привлекателен бе поривът му да се оттегли от тази игра и да се посвети на своите предпочитани занимания — историческите изследвания и изучаването на ясно формулирания дълг да остане господар тук, на Салуса Секундус. Възраждането на силите на неговите сардукари, само по себе си, беше достатъчно значима цел… а и Тйек бе все още много добро средство за нейното постигане. В края на краищата една планета изискваше огромна отговорност. Но Империята предполагаше още по-голяма отговорност, а и бе много по-съблазнителна като оръжие на властта. И колкото повече се задълбочаваше в изучаването на делата на Муад’Диб/Пол Атреидски, толкова по-привлекателни се очертаваха пред Фарад’н средствата и способите за упражняване на тази власт. След като носеше по право титлата на Повелител на династията Корино, в качеството си на наследник на Шедъм V, на него се падаше и изключително голямата цел да възстанови пътя на своето потекло към Лъвския Трон. Колко много искаше да го постигне! Колко много! Бе вече установил, че с многократното повтаряне на това изкусително молебствие пред себе си съумява да преодолее всички моментни колебания и съмнения. В това време Тйеканик бе заговорил:

— … разбира се, тези от „Бин Джезърит“ учат, че мирът подтиква към агресивност, от която пламва войната. Парадоксът на…

— Как стигнахме до истината за подбудите? — запита Фарад’н, вече отклонил вниманието си от своите размишления.

— Ами — приветливо подхвана Венсика, след като бе забелязала разсеяното изражение по лицето на сина си, — просто попитах Тйек дали е запознат с движещите мотиви във философията на Сестринството.

— Към философията следва да се подхожда с непочтителност — каза Фарад’н, обръщайки се към Тйеканик. — Мисля, че по отношение на Айдахо трябва да продължим да търсим. Защото именно когато решим, че знаем нещо, настъпва моментът на задълбочаване в проблема.

— Ще бъде сторено — отвърна Тйеканик.

Харесваше у Фарад’н тази лека склонност към прекомерна разсъдливост, но се надяваше, че тя няма да се разпростре и върху онези решителни моменти, които изискват бързина и точност.

С подобаваща за случая непочтителност Фарад’н подхвана:

— Знаете ли какво ми се стори най-интригуващо в историята на Аракис? Оня древен обичай на свободните да убиват веднага всеки, който не носи влагосъхраняващ костюм с характерната и забелязваща се отдалече качулка.

— И защо толкова ти е харесал този костюм? — попита Тйеканик.

— А, значи ви е направило впечатление?

— Че как може да не ни направи? — запита на свой ред Венсика.

Фарад’н хвърли яден поглед към майка си. Защо си позволяваше да го прекъсва по такъв начин? После отново насочи вниманието си към башара.

— Тйек, влагосъхраняващият костюм е отличителен белег на онази планета. Той е ключът към Дюн. Хората обикновено се съсредоточават върху отличителните знаци, свързани с физическо оцеляване — този костюм запазва телесната влага, за да я рециклира, и по такъв начин прави възможно самото съществуване на подобен свят. Знаете, че съгласно обичаите на свободните, всеки член на семейството е имал собствен влагосъхраняващ костюм… с изключение на тези, които са осигурявали храната. За тях е имало и резервни. А сега моля и двамата — той се извъртя към майка си, за да я включи в разговора, — обърнете внимание на факта, че облекла, които приличат на влагосъхраняващи костюми, но всъщност не са такива, станаха елитна мода в цялата Империя. Да, основната характерна черта на човешките същества е да копират своя завоевател!

— Наистина ли намираш тази информация за особено ценна? — попита озадачено Тйеканик.

— Тйек, Тйек, без такава информация никой не може да управлява. Казах, че влагосъхраняващият костюм е ключът за разгадаване на техния характер и той наистина е! Защото говори за консервативност. Следователно грешките, които те правят, ще бъдат грешки от консервативно естество.

Тйеканик погледна към Венсика, която намръщено бе вперила загрижен взор в сина си. Казаното от Фарад’н се понрави на башара, но и го разтревожи. Никак не подхождаше на спомените за стария Шедъм. Да, имало е един крайно необходим сардукар — воин-убиец, почти без задръжки. Но Шедъм бе свален от атреидите по времето на оня проклет Пол. Наистина, прочетеното от него за Пол Атреидски бе му разкрило точно такива характерни черти, за каквито сега говореше Фарад’н. Възможно бе той да прояви по-малко колебание от атреидите, когато се стигне до неизбежната свирепост, ала причината за това щеше да е неговата сардукарска подготовка.

— Мнозина са управлявали, без да прибягват до помощта на подобна информация — отбеляза Тйеканик.

Фарад’н го погледна за миг и каза:

— Управлявали са и са се сгромолясвали.

Башарът плътно стисна устни при толкова явния намек за Шедъм. Ставаше дума за сгромолясването на един сардукар, а нито един от подобните нему не можеше да понесе леко такъв спомен. След като спечели и този път без особена трудност словесния двубой, Фарад’н продължи:

— Тйек, мога да те уверя, че начинът, по който планетата оказва влияние върху подсъзнанието на своите обитатели, никога не е бил оценяван с полагаемото му се внимание. За да победим атреидите, налага се да разбираме не само Каладън, но и Аракис: едната е планета с мек и влажен климат, а другата е опитно поле за взимане на трудни решения. Тясната връзка на атреидите и свободните е единствено по рода си явление. И ние сме длъжни да разберем как се е стигнало до него, защото в противен случай няма да можем да се изправим срещу тях, камо ли да ги победим.

— Но каква е тук връзката с предложението на Айдахо? — попита Венсика.

Фарад’н снизходително сведе поглед към майка си.

— Започваме да работим за тяхното поражение с различните видове стрес, които внасяме в обществото им. Стресът е много мощно оръжие. А и пълната му липса е твърде важна. Не сте ли забелязали как атреидите са давали възможност на нещата да се развиват спокойно и безпроблемно?

Тйеканик си позволи кратко кимване в знак на съгласие. Попадението бе наистина добро. Един сардукар не трябваше да бъде оставян да расте прекалено спокойно. Въпреки това ходът на Айдахо продължаваше да го безпокои. Той каза:

— Може би ще е най-добре да отхвърлим предложението.

— Още не — бързо възрази Венсика. — Разполагаме с широка гама от възможности за избор. Нашата задача е да идентифицираме колкото се може по-голяма част от тази гама. Синът ми е прав, трябва ни повече информация.

Фарад’н я погледна, преценявайки както намерението зад нейните думи, така и външното им значение.

— Ще съумеем ли — попита той — да разберем кога сме прекосили мястото, отвъд което липсва възможност за алтернативен избор?

Тйеканик изхихика със зле прикрита ехидност:

— Ако питате мен, отдавна сме го преминали и вече няма връщане.

Фарад’н отметна назад главата си и високо се разсмя:

— Тйек, все още можем да избираме! Когато изчерпим всички варианти, моментът ще е много подходящ да си го признаем!

Бавно и внимателно Ганима пое по обратния път към Табър, като избираше най-плътните сенки на дюните; сниши се ниско в тишината, когато спасителната команда премина южно от нея. Вече бе осъзнала страховитата действителност — червея, който погълна труповете на тигрите и тялото на Лито, както и опасностите, пред които бе изправена. Той си бе отишъл; нейният брат-близнак го нямаше вече. Ганима пресуши пътя на сълзите и се залови с разпалването на гнева си. В последното беше истинска свободна. Знаеше го много добре и му се отдаде с наслаждение.

Тя вече разбираше нещата, които се говореха за свободните. От тях не се очакваше да имат съвест, защото са я изгубили в огъня на отмъщението към онези, които ги бяха преследвали от планета на планета по дългия път на странстването им. Пълна глупост, разбира се. Само най-грубите и примитивни общности от люде нямат съвест. А свободните имаха силно развито съзнание и морал, но фокусирани в стремежа за собственото им добруване като народ. Единствено за външни хора бяха жестоки като животни — точно както изглеждаха те на свой ред в очите им. Всеки свободен знаеше много добре, че може да извърши жестоко деяние, без да почувства вина. „Децата на пустинята“ не усещаха в себе си виновност за неща, които пораждаха подобни чувства у другите. Техните ритуали ги освобождаваха от отговорността за действията им. Дълбоко в същността си те знаеха, че всяко прегрешение, или поне част от него, може да бъде приписано на добре познати смекчаващи вината обстоятелства от типа на „уронване на престижа“, „естествена склонност към злото“, характерни за всички човешки същества, или пък отдадено на „лош късмет“… В този смисъл Ганима чувстваше себе си истинска свободна — в качеството на внимателно подготвено продължение на племенната жестокост. Трябваше й само цел и такава, несъмнено, беше династията Корино. Мечтаеше да види кръвта на Фарад’н, пролята в краката й.

Никакъв неприятел не я очакваше при каната. Дори спасителните команди бяха се пръснали по други места. Тя прекоси водата по пръстен мост и пропълзя през високата трева до тайния вход на сийча. Внезапно пред очите й блесна светлина и я накара да падне ничком. Предпазливо надникна през стъблата на исполинската дива люцерна. Явно някаква жена бе влязла през тайния проход, а след това някой друг не бе пропуснал да го приготви така, както следваше да бъде подготвен всеки вход за сийча. В размирни времена влезлият бе посрещан със силна светлина, която временно го заслепяваше и даваше на пазачите възможност за реакция. Този начин на посрещане обаче в никакъв случай не беше предназначен за разгласа. Сега видимата светлина показваше, че външните уплътнителни съоръжения са оставени отворени.

Ганима почувства остра горчивина от подобна предателска немара към сигурността на сийча — обилно изливащата се светлина. Постъпките и маниерите на свободните с дантелени ризи вече бяха видни под път и над път! Светлината продължаваше да хвърля ветрилото си върху почвата в основата на скалата. Някакво младо момиче притича в осветеното пространство от мрака на овощната градина; движенията й издаваха страх. Ганима видя в прохода блестящия кръг на светоглобус, обвит с ореол от насекоми. Очертаваше две тъмни сенки: на мъж и на момиче. Те държаха ръцете си, с погледи, приковани в очите на другия.

Ганима долови нещо нередно в мъжа и жената, стоящи пред нея. Не приличаха на двама влюбени, откраднали миг от времето за претърсване. Светлината бе увиснала над тях в прохода. Двамата разговаряха в обления от нея свод, а сенките им се проточваха навън в нощта, където някой би могъл да ги наблюдава. От време на време мъжът освобождаваше едната си ръка. Тя жестикулираше за момент, на фона на светлината, с рязко и някак плахо движение, след което отново потъваше в мрака.

Самотни звуци на нощни обитатели изпълваха тъмнината около Ганима, но тя не си позволи никакво разсейване. Каква ли бе загадката на тези двамата? Движенията на мъжа бяха строго отмерени и явно следваха постоянен ритъм.

Той се обърна. Отражението от роклята на жената го освети, показвайки грубо червеникаво лице с голям нос на петна. Ганима пое дълбока глътка въздух, когато го позна. Палимбашата! Внук на наиб, чиито синове бяха загинали при изпълнение на воинските си задължения към атреидите. Това лице — както и още нещо, мярнало се под отметнатата роба при неговото обръщане — бе достатъчно за пълното изясняване на картината. Той имаше пояс под робата, на който бе закачена кутия с блестящи циферблати и бутони. Несъмнено — прибор, изработен от иксианци или тлейлаксианци. Предавателят, пуснал тигрите към целта! Да, палимбаша… Значи, още едно семейство на наиб се бе прехвърлило към династията Корино.

А коя бе жената? Без значение. Някоя си, използвана от палимбашата.

Съвсем отчетливо в съзнанието на Ганима се появи следната мисъл от годините в „Бин Джезърит“: — Всяка планета има предел в своя цикъл — така е и с всеки живот.

Много добре си спомни всичко за този палимбаша, докато го гледаше с жената и предавателя, следейки потайните му движения. Беше преподавател в училището на сийча. По математика. Един математик — дебеланко и простак. Бе се опитал да намери обяснение за появата на Муад’Диб с помощта на числата, но жреците наложиха остра критика. Беше търговец на мозъци-роби, а неговият метод на заробване се характеризираше със сърцераздирателна простота — пренасяше и предаваше техническо познание, но без да държи сметка за изначалните ценности.

Трябваше да се усъмня в него по-рано — помисли тя. — Всичко бе съвсем ясно.

В същия миг остър спазъм сви стомаха й: Той уби моя брат!

С усилие тя си наложи да се успокои. Палимбашата щеше да убие и нея, ако се опиташе да премине през тайния проход. Едва сега тя разбра причината за така нехарактерното пилеене на светлината, което издаваше тайното място за влизане в сийча. С помощта на светлината те искаха да разберат дали някоя от жертвите не е успяла да се спаси. Сигурно бе много мъчително да очакват, без да знаят точно какво се е случило. Сега, след като бе видяла предавателя, Ганима можа да си обясни и тайнствените движения на ръцете — с очевидно яден жест палимбашата бе натискал често един от бутоните.

Присъствието на тази двойка й каза достатъчно. Вероятно при всеки от входовете към сийча се бе потулил някой подобен наблюдател.

Тя почеса носа си, засърбял я от прахта. Раненият й крак пулсираше, а ръката, с която държеше ножа, я болеше. Пръстите й бяха все още сковани. Ако се наложеше да си послужи с оръжие, трябваше да използва лявата си ръка. Ганима помисли за маула-пистолета, но типичният за него звук без съмнение щеше да привлече вниманието. Налагаше се да намери друг начин.

Палимбашата отново се обърна. Приличаше на тъмен предмет, поставен на фона на светлината. Докато говореше, жената насочи вниманието си към заобикалящата я отвън нощ. В нея отчетливо се долавяше овладяна бдителност; тя очевидно добре знаеше какво да прави, спотаена в сянката, и как да наблюдава с крайчеца на очите си, без да обръща глава. Следователно не беше само подходящо за употреба средство, а и част от по-значима операция… от заговор.

Ганима си припомни как палимбашата се бе домогвал до поста на каймакамин — главна политическа фигура в управлението, подчинена на Регентството. Очевидно той бе част от мащабен план. С него трябваше да има и много други. Дори тук, в Табър. Внезапно тя възприе в цялата му острота ненадейно появилия се проблем. Ако съумееше да залови жив единия от двамата вардияни, мнозина щяха да заплатят с живота си.

Звук от лоченето на някакво малко животинче от каната зад нея стигна до съзнанието й. Природни звуци и естествени процеси. Паметта й се зарея през някаква странна, мълчалива преграда в мозъка, за да открие една жрица на Йов9, държана като пленница в Асирия от Синахериб10. Спомените на тази жрица подсказаха на Ганима какво трябва да се направи тук. Палимбашата и неговата жена бяха същински деца — непостоянни и капризни, но опасни. Те не знаеха нищо за Йов, не знаеха дори и името на планетата, където Синахериб и жрицата бяха станали на прах. Това, което щеше да се случи на двамината съзаклятници, можеше да им бъде обяснено единствено от гледна точка на нещо, започващо тук.

И свършващо на същото място.

Ганима се претърколи настрани, освободи своя комплект с екипировка и принадлежности на свободен и извади пясъчния шнорхел. Сне капачката му и свали дългия филтър, поставен в него. Сега разполагаше с готова тръба. Избра игла от игленичката, насочи кристалния нож и натопи иглата в кухината с отрова на върха на ножа — точно там, където някога се е намирал нервът на пясъчния червей. Трудно й беше да направи всичко това с ранената си ръка. Движенията й бяха бавни и внимателни, особено с отровната игла, докато оформи тампон от нишки на подправката, които извади от мястото им в комплекта. Стъблото на иглата потъна здраво в тампона, превърнал се вече в боеприпас, който пък влезе плътно в оръжието, било преди малко тръба на пясъчен шнорхел.

Като държеше това оръжие в хоризонтално положение, Ганима се Запромъква към светлината, придвижвайки се бавно през дивата люцерна, за да не я разлюлее прекалено силно. Докато напредваше, внимателно огледа насекомите, събрали се около светлината. Да, ето и pume fles в пърхащото множество. Тези мухи се славеха като любители на човешка плът. Отровната стреличка можеше да свърши работата си незабелязано, след което да бъде перната встрани като обикновена муха. Оставаше само да вземе решението в кого от двамата да се прицели — в мъжа или в жената!

Муриз. Името се появи непоканено пред вътрешния взор на Ганима. Да, така се казваше жената. Спомни си и други неща, които се говореха за нея. Беше една от онези, които пърхаха около палимбашата така, както насекомите кръжат около светлината. Лесна жертва, от слабите.

Много добре. Палимбашата не си бе подбрал подходяща спътница за тази нощ. Ганима приближи тръбата до устата си и като извика в съзнанието си яркия образ на жрицата на Йов, пое внимателно въздух и рязко го изхвърли със силно духане в тръбата. Мъжът се удари по бузата и свали ръката си, на която имаше съвсем малко кърваво петънце. Иглата нямаше как да се види, защото ударът с дланта я бе запокитил встрани.

Жената каза нещо утешително и палимбашата се разсмя. Както се смееше, краката му започнаха да се подгъват. Залитна към спътничката си, която се опита да го задържи. Тя продължаваше да се съпротивлява на тежестта на вече мъртвото тяло, когато Ганима застана до нея и притисна върха на оголения кристален нож в кръста й.

И сякаш нищо особено не се бе случило, каза:

— Без резки движения, Муриз. Ножът ми е отровен. Вече можеш да пуснеш палимбашата. Той е мъртъв.