Да пробудиш драконче

8

През ден-два те се отбиваха в някоя черква, всеки път различна, ала чак в „Свети Седмочисленици“ Верена внезапно обърна внимание на иконата с великомъченика Георги Победоносец. Кроткото й, смирено допреди това лице стана враждебно.

– Кой е този? — попита с неприязън. Радослав тихичко обясни, като се запъна на думата „дракон“, понечи да каже „ламя“ и накрая смутолеви „чудовище“.

– Ламя ли? — не скри сарказма си Верена. — Ти да си виждал човек, който е побеждавал ламя?

Зададен от някой друг, въпросът би бил неуместен.

Дичо отрече.

– Точно така — отговори неговата странна приятелка, след което сериозно заяви: — Гнусна византийска пропаганда. Фукльовци!

И отново сплете длани в молитва, но не престана да хвърля коси погледи към светеца и накрая раздразнено махна с ръка да си ходят.

Радослав не желаеше да я подкача — изглеждаше му разстроена, но тя сама заговори, че единствено змейове могат да воюват с противници като хали-лами.

– Как можеш да се биеш с градушка, щом не си змей! — възкликна тя в края на разпаления си монолог. Нещо дръпна Дичо за езика да спомене специалната артилерия и противоградните ракети. Верена го погледна с недоверие.

– И помага ли?

– Ами горе-долу…

– Ах, горе-долу… Ясно. — И млъкна напушена и тъжна. Второто Радослав разбра, когато тя побутна ръката му да я прегърне.

За да я разсее, младежът предложи да отидат на кино и Верена живна. Вече бе запозната с телевизионните новини, изумена от рекламите и любопитстваше що е то седмото изкуство.

В салона тя замръзна със свити устни и не помръдна от началото до края на филма — някакъв трилър-екшън с Джони Деп.

– Това, което показват — рече тя след втората прожекция, — не може да е истина, защото кой ще го разкаже, след като са умрели всичките? Не че преданията не бяха добре живографисани, особено отначало. Ала краят им беше тъп.

– Както повечето американски филми. Виж, киното — то е като книгите, които четеш. Всичко е измислица. Нещо, което би могло да бъде. За разлика от документалните, там обаче често не е това, което е, а това, което авторът иска да бъде видяно.

– Въображение — досети се Верена. — Аха. За змей имам добро въображение, ала за човек… Тук е разликата. Не ти ли доскучавам? Направо се чувствам много тъпа.

– Боже, какво говориш! — той я прегърна. — Ти си чудесно нещо! Гледа ли ти се още?

– Нямаме пари.

– Ще поискам от един приятел видеото, ще кача телевизора горе… Хрумнаха ми няколко филма, които да ти покажа.

Най-голямо впечатление й направи Епизод ІV на „Междузвездни войни“. Тя превъртя касетката и загледа филма още веднъж. Някъде към битката на Дарт Вейдър с Оби-уан Кеноби поотегченият Радослав задряма. Верена го събуди веднага щом спря видеото.

– А?

– Искаш ли да ти разкажа една истинска приказка?

– Ммм…

Часовникът показваше три и половина след полунощ.

– Разказвай — съгласи се Радослав, намести се по-удобно и придърпа одеялото.

– Нищо не си измислям — предупреди тя.

Той кимна, преглъщайки прозявката.

Верена прегърна коленете си с ръце, заби поглед в някакво известно само на нея пространство и започна:

Живял едно време един юнак, Керан му викали. Погинали клети му братя по бойни полета от стрели хазарски, останали му само сестрици и гласени за зетьове приятели. Каквото и да захванел — всичко му споряло. И конете на баща му най-хубави и житото най-едро в цялата банава.

Кога дойде време за веселба, пак пръв бил Керан — дали ще играе, намигайки на момите, дали ще пее, затворил очи, а звънкострунна булгарина от ръце ще му приглася.

А вдигало ли се над крепостта копие с конска опашка, пръв пристигал Керан при таркана, хестрогин облечен, с остра сабя запасан и с орлово перо на тулша. И летели в атака като каменна планинска лавина предвожданите от него воини. Щадил Керан предаващите се на милостта му и по бащини завети не убивал ранени врагове. И, чакан от семейството си, завръщал се от поход с нови звънци по колана.

Много моми въздишали по красавеца, а той искал да вземе едно сираче, за което щом чуел баща му, кой знае защо мръщил вежди, ала нищо напреки не казвал, защото хубавица и с много добро сърце била Ануши.

Ала веднъж отново случила се война. Настъпили Българите да накажат Ромеите, че против клетвата си за мир строят крепости и селят в тях от далечни земи войници с жените им. Отначало всичко вървяло добре за нашите, ала увлекли се в грабеж на вражия лагер дружините на славянски князе и оставили пехотинското опълчение без защита. Връхлетяла византийската войска и кипнало сражение. Хвърлили се бири багаини и багатури на помощ на своите побратими. Едва отървали пълен разгром, ала дали тежки загуби, мнозина били убити и немалко пленени от Византийците.

Не се завърнали със слава българските отреди и славянските дружини. Нямало го нашия Керан сред воините, криещи очи от срам. Плакала Ануши, плакали сестрите му. Една от тях върнала белака на годеника си, отрязала хубавата си коса, обула мъжки гащи и взела от кубачията зла сабя да мъсти за рода и брата си.

А Керан бил жив, ала се криел далеч в гората. Пленилите го Ромеи премазали му палeца, да не може да върти меч. Изболи очите му, ала и това им се сторило малко, ами че отсекли му и носа и страшно се надсмивали на страданията му. И още щели да се гаврят с клетника, ала дошъл мрачен десетник и смъмрил войниците за нехристиянско поведение. После наредил да убият нещастника, да се не мъчи. Повели Керан към близка вада да го давят, ала там се криели неколцина славянски дружинника с бойни брадви и големи щитове. Разцепили главите на Ромеите, подхванали момъка и търтили да бягат.

Не тръгнал за бащината си къща Керан. Изчакал да заспят спасилите го мъже и избягал в гората при мечките и вълците. Търсил смъртта си от тях, ала бягали зверовете, щом дочуели стъпките му.

Все мрачина била за него. Мъка се плискала като зад бент в душата му и не се свършвала, защото не могли да заплачат изгорените Керанови очи. Мислел юнакът за баща си, за чембаса му, бяла като Верегава зиме. За сестрите си тъжил. И името на изгората си шепнел, а после задавено казвал: АН УАКХ, има и читави момци за нея…

Излязъл по едно време той на горска полянка и в тревата се спънал в умрял от раните си славянски ратник. Погребал убития и взел му боздугана.

„Един враг да срещна, главата му на Тангра ще занеса — рекъл си Керан. — Няма да гина като стара баба, я!“

С издрани пръсти напипал по-мъхавата страна на дънерите на дърветата и тръгнал да търси друма, където да издебне жестоките Ромеи, стиснал оръжието в лявата си, по-здрава ръка.

Така блуждаел Керан в гората три дни и три нощи, геренида ял, роса пил. На четвъртия ден подир пладне подушил вода, чул поточе да ромоли… и като че някакъв плач го стреснал там. Ослушал се. И отстъпил крачка назад, когато право в душата си чул момчешки глас:

Моля те, човече-бате, спаси ме!

„Кой си ти, мънък? Къде си? — завъртял се напосоки Керан. — Сляп съм, шольо ми, кажи къде си!“

Право пред тебе. Направи десет крачки, внимавай, тук има корен… Сега още две крачки. Под тоз камък съм, срути се скала отгоре и ме затисна. Можеш ли я махна?

Опипал Керан камъка — то цяла канара! — а после докоснал и момчето… Затреперал юнакът, ала сдържал да не отскочи като попарен и не дръпнал ръце.

„Ти не си човек!“

Да, змейско чедо съм. Моля те, помогни ми. Сам не мога си измъкна крилото, защото някога вещер изсякъл е името на Великия Бог връз скалата и само човек може я помести.

Напрегнал сили Керан, опрял рамо в канарата. Задъхал се, ала нищо не сторил.

А ти сещай се за Ромеите, които те ослепиха, за хубавата Ануши, чието лице никога няма да зърнеш — рекло изведнъж змейчето.

Нощ имало под сгърчените клепачи на Керан, ала пламнала тя и още по-черна станала. Ярост кипнала в душата на злочестия юнак, зашарил той с ръка, напипал боздугана, грабнал го и със страшен вик натрошил камъка на дребен чакъл — с един замах.

Сякаш нещо тежко и задушаващо излязло от гордото сърце на слепия багатур. Усетил той ведрина и покой. АН УАКХ.

„Лети, змей-драконче — рекъл той. — Какъв хитрец си само!“

Няма ли да искаш нещо за добрината си?

„Нима можеш да ми върнеш очите…“

Змеят мълчал, мълчал, па казал накрая:

Наистина не мога. Малък съм още, ала и някой от единайсетте ми братя да беше тук, гореното с жежко желязо не можем излекуваме. Всички други твои рани до три дни ще преминат, тогава няма вече лицето ти да е грозно и пак ще свириш на гайда и булгарина както преди.

„Ами очите? Нима нивга не ще да видя милата си?!“

Ще я виждаш с горещи целувки и нежни милувки, бат-юнако. Насред шумен битол като никой друг ще чуваш гласа на обичаната си и сърцето й ще усещаш. По дъха на тялото й като на сладка ябълка преди всеки зрящ ще разбираш къде е твоята изгора. И само в гнева си ще можеш да виждаш, ала само който е враг… а с него знаеш що да сториш.

„Тогава, шольо змейче — усмихнал се Керан, — нищо не искам от тебе. Здравей и читавей, мънък!“

Нищо ли, бат-юнако?

Помрачило се челото на момъка.

„А… кажи ми, какво става с Ромеите?“

Лошо става. Базилевсът на християните стяга голяма войска, кораби са видени в морето. Лошо. А през туй време вашите боили все за глупости мислят…

„Тъй е, шольо. Откак предадоха рода на Сина на сърната, все е така. Умни, хитри са Ромеите. Отровиха сърцата ни с раздори. Чуй ме, змейско момче, някой ден, кога видиш голяма византийска войска и срещу й няма ни българска, ни дори славянска сила — убий ги! Никой да се не завърне в Кесарград!“

Три пъти ще го направя — обещало змейчето, — Заедно с единайсетте ми батковци и морските ми братовчеди. А ти върни се, кога след три дни не останат други белези по тебе, освен мъртвите ти очи, върни се у вас, вземи Ануши за жена и да знаеш една тайна — от велик род е твоята хубавица, род, който е властвал и пак ще властва, а правнучката ви аз ще взема за булка…

В бавно отиващата си нощ избръмча далечен трамвай — досущ като последна стража. Завайка се аларма на автомобил.

– Буден ли си, Дичо?

По-буден не можеше да бъде. Широко отворените му очи блуждаеха по тавана на мансардата. Неизвестно кога Верена бе угасила лампата и сега едва се виждаше в тъмното.

– Змейчето… това е бил баща ти?

– Да.

– И… наистина е нападнал византийците?

– _Съсипал_ ги е. Заедно с единайсетте ми чичовци от Долната земя два ромейски флота потопил и цяла армия уплашил, та прогонил. Накрая Тате убил и твърдоглавия Император… Е, това го пише даже в твоята История, прочети за Константин Пети. Тате ми е казвал, че много студен човек бил, никога не се усмихвал… Леле, колко ни мразеше! И знаеш ли защо? Беше му по наследство: тъкмо бяха започнали Славяните да се поддават на съблазни за византийски разкош и забави, когато не щеш ли заприиждахме ние… Още преди Кан Аспарух да дойде отсам Истър през Змейската година, вече имахме крепости из Македония, Илирик и Дакия. Имахме си и традиции, и култура, не по-долни от ромейските, и не смятахме, че ставаме по-важни, като попиваме всичко гръцко-чужбинско. Наричаха ни варвари, защото се пукаха от яд, че сме пò на почит от тях пред по-дивите племена, които вече аха бяха се покорили, не толкоз пред оръжието, колкото пред хитростта. С нас не им мина номерът, ха! Поне не веднага… Ала лека-полека намериха начини. Зла-коварна дума тук, злато за нечия лакомия там. Срамни неща настанаха, Дичо, изправи се брат срещу брата, погази се дадена дума, черна измяна вилня и смутове не стихваха… В такова време дядо Керан спасил баща ми.

– Амиии… какво се е случило после с Керан?

– Малкият му син ти е познат като Крум Страшни… Знаеш ли, сега започвам да разбирам защо сте ми уж познати, пък някак различни… Византийците — и войници, и попове — тъпкаха душите ви твърде дълго човешко време, та когато ги прогонихте, вече не бяхте същите… И все по-непознати ми сте ставали от преживени злочестини. Ала ако сега изгоните из себе си робското и лъжливото, може би ще станете отново такива, каквито ви помня. Да, мили Дичо, това е Бедата. Навремето ние никого не мразехме, защото никому не завиждахме, от никого не се бояхме. Ние се обичахме и с това бяхме силни… А-аах… много ми се спи. Лека нощ, жими юнако.

– Лека, гущерче…