Да настигнеш орела

— Внимавай, не отлитай много далече! — Момчето кимна и веднага забрави наставлението. И как не! Слънцето грее, мама се грижи, всичко е наред и няма какво повече да се мъдрува.

То стоеше на покрива на къщата, напрегнато като тетива. Глезените и китките му бяха обхванати от лъскавите гривни на малки двигатели, а шлемът и широкият колан на антигравитатора го правеха да прилича на звездолетец — също такъв стегнат, мъжествен, екипиран. Чувствуваше, че и мама му се любува.

— Мили, чу ли какво ти казвам!

— Ех, мамо…

Момчето обидено подсмръкна. Примижало от слънцето, то застана в стартова поза. Ето така! „Екипажът е готов, капитане! Ест, капитане! Отлитаме в Пространството, капитане!“

Какво общо има тук мама?

Старт!

Сякаш нечия ръка меко и властно го прихвана под краката, повдигна го, така че от тила до петите го полазиха студени тръпки и — ух! — сърцето му учестено затуптя, когато плоският покрив, мама на покрива и дърветата около къщата плавно и бързо започнаха да потъват надолу.

Те се смаляваха, сякаш се свиваха, а светът наоколо, отдалечавайки хоризонта, се разширяваше. Въздухът стана осезаем и зрим. Той приятно струеше край вертикално устремилата се фигура на момчето и прозрачен, ободряващ, слънчевосин, изпълваше всичко от единия, губещ се в далечината край на Земята, до другия. Леко небрежно и гордо момчето помаха на майка си. Сега тя беше станала съвсем мъничка. Земята се отдалечаваше все повече, ставаше плоска, багрите й загрубяваха, наливаха се с мътна синева. Такава Земята никога не му се харесваше. То наведе глава, биодатчиците на шлема уловиха безмълвната заповед и ето, вече се рее, снижавайки се към проблясващото сребро на далечното езеро.

Предишният антигравитатор, с който си служеше, когато беше на пет години, леко шумеше при полет, а този нов „Икар“ е абсолютно, дивно беззвучен. Нито ръката, нито кракът ти увисват във въздуха, както ставаше преди — мечта, а не машина!

Но какво толкова особено има тук? Вчера хубава машина, днес отлична, утре още по-съвършена, иначе не би и могло. Нали и машините стават възрастни.

Близо до Земята отделните въздушни потоци станаха по-осезателни. Тялото се плъзгаше в струите; ту по-топли, ту по-хладни, нагоре-надолу, като от хълм на хълм, като от вълна към вълна. Доволно, момчето замижа.

Дори така то знаеше над какво лети. Сухо и тръпчиво мирише на трева — поляната край горичката. Сега лекичко се люшна — низината. Топъл смолист аромат от земята — над борова гора е. Влажна прохлада с мирис на глина — брегът на езерото. Ароматна струя от цъфналите шипкови храсти…

А сега! Нещо у него се изпъна като пружина. С отворени очи и протегнати напред ръце то се втурна косо надолу и надолу, като таран, към приближаващата се стена на дърветата. Всичко наоколо му стремително се носеше и се сливаше. То беше ракета, то летеше в атака, пред него бе влажна тропическа гора на чужда планета, там на живот и смърт водеха бой негови другари и то, жертвувайки себе си…

Пак същата мека и властна ръка го подхвана точно пред извисяващите се един до друг стволове и като преодоля претоварването, го издигна над гората. Както винаги… Беше обидно, че пренебрегваха волята му, но всеки път, когато, замряло от сладкия ужас, то опитваше ето така да се вреже в преградата, спасителната намеса на автомата му доставяше неволно облекчение. Защото освен хазарт и упоение все пак имаше и страх, съвсем мъничък, но все пак страх, че автоматът няма да го опази. Ала той винаги го опазваше, другояче не можеше и да бъде.

Момчето си пое дъх. Върхарите на гъстата борова гора, над която плуваше, понякога откриваха долу тъмни бездни със скатове от мъхести клони; оттам полъхваше влажен мирис на гъби. Разбира се, че можеше да се гмурне и спокойно да изследва една такава „пещера“, но не, енергията му изискваше друг вид разред.

То рязко се стрелна нагоре и започна да се премята и преобръща, докато всичко зелено, светлосиньо и слънчево се завъртя пред очите му в едно многоцветно колело. Тогава легна по гръб.

Лека-полека светът застана на мястото си. Сега в него цареше тишина и покой.

Ослепителната белота на редките купести облаци мамеше погледа, но не беше това, което момчето търсеше. Вътре в облаците е влажно, студено и скучно. Облаците стават само за шумна игра на криеница, когато пред теб има толкова белоснежни, съблазнителни отдалеч пещери, безтегловни арки, причудливи мостове, но всичко това е неустойчиво, изменчиво и е нужно точно пресмятане, иначе облаковото скривалище изведнъж може да се разпръсне, и то в най-неподходящия момент. Да, да се играе там на криеница е чудесно! А и да се търсят дъги. Дъги там, разбира се, има много, но трябва да намериш най-великолепната, такава, че всички да признаят — по-хубава няма.

А едно време се страхуваше да лети. Във въздуха конвулсивно се хващаше за ръката на баща си. Смешно! Тогава беше едно глупаво дете. Спомня си, че и преди една година още беше глупав: мечтаеше с полет да пробие дъгата. Сега разбира какво е дъгата. „Чичо овчар жив залови стария сив вълк.“ Червено, оранжево, жълто, зелено, светлосиньо, синьо, виолетово, а всички заедно образуват бялата светлина! Е, още, разбира се, и ултравиолетово, инфрачервено… Всичко е много просто.

Обърна се настрана, лежа така известно време между небето и земята, докато не изпита желание за нови действия. Тогава забеляза рееща се в далечината птица. Птиците във въздуха са като скакалците в ливадата; отдавна вече, откакто порасна, не им обръщаше особено внимание, освен когато понякога с вик се втурваше из засада в някое ято кресливи врани. Постъпка, след която в къщи следваше усилено миене (враните цапаха точно) и огорчени упреци: „Колко пъти сме ти казвали — не плаши птиците; хубаво ли ще ти е на тебе, ако някой така те уплаши?“ Възрастните обичат всичко да усложняват и ако винаги ги слушаш, ще се наложи да стоиш абсолютно неподвижен. Те никога не се втурват в ятата на враните и не знаят каква бъркотия настава. Не е известно кой от кого трябва да се плаши, ятото разгневени врани може добре да те изподраска… Той по-добре знае, защото когато са били деца, нито баща му, нито майка му са летели във въздуха — тогава не е имало антигравитатори. Трудно е даже да си представиш как са минавали без тях.

Самотната птица не представляваше особен интерес, но момчето се взря и внезапно наостри внимание. Твърде величествено се рееше тя! Такъв размах на крилете можеше да има само… разбира се, това е орел! Орел!

Фиу-у! Тялото на момчето пореше гъвкавия въздух. Разстоянието до орела намаляваше, но той все така лениво се рееше, без да помръдва крило. Беше могъщ и явно стар; царственият му вид въодушевяваше момчето. Между перата на опашката се виждаха няколко бели и на момчето дори потекоха слюнки при мисълта, че може да вземе трофей истинско орлово перо. Всички момчета, когато играят на индианци, имат синтетични пера, а той ще има собственоръчно изтръгнато истинско перо!

Най-сетне крилете на орела трепнаха. Вече не се рееше, а летеше, за да не го настигне преследвачът. Но и сега полетът му бе някак надменно — снизходителен. Момчето не мислеше за опасността, за извития клюн и острите нокти, от които е по-благоразумно да стоиш надалеч. Досега орелът бе за него символ, персонаж от мултипликационен филм, илюстрация от книга, а тук беше жив, истински и както подобава на орел, величествен. Такава плячка не бива да се пропусне!

Вятърът стана плътен, въздухът струеше край момчето като вода, от очите му потекоха сълзи, но на шлема имаше очила и то бързо ги спусна. Обаче — ех, напразно! Разстоянието почти не намаляваше.

— По-бързо!

Топлещото при студ термооблекло плътно покриваше тялото, но сега вятърът го пронизваше и издухваше топлината. Ръцете му се вкочаняваха, ала какво значат тези дреболии, когато си на лов!

Крилете на орела ритмично и силно разсичаха въздуха. Разстоянието започна да намалява!

Лицето на момчето пламтеше, вятърът свистеше в ушите му, дишането му пресекваше.

Орелът сякаш беше мощен автомат, така равен, бърз и безстрастен бе полетът му.

И все пак момчето го настигаше.

Като губеше величието си, а заедно с това и приликата с машина, орелът се стрелна встрани, надолу… Момчето повтори маневрата му.

Съревнованието не беше равностойно, защото орелът изразходваше своите сили, а момчето не. Но то превъзмогваше притискащото го натоварване на въздуха и му се струваше, че самото то лети, че се бори и побеждава.

Още малко, още малко…

Орелът изведнъж рязко се гмурна надолу и няколко сантиметра бяха загубени, защото дългото тяло на момчето не можа да опише толкова остра дъга.

Ще избяга, ще избяга!…

Но не, мощността на апарата превъзхождаше силата на орела. Момчето вече можеше да докосне опашката му… Ала вкочанените, свити на юмрук пръсти не му се подчиняваха. То почти се разплака от разочарование и така се протегна, че пред очите му притъмня. Крайчецът на мечтаното перо беше във втвърдените му пръсти…

Но щом дръпна перото, се случи нещо необяснимо. Тялото на орела странно се сгърчи, сви се в грозно кълбо и започна да пада надолу под краката на момчето.

То трескаво задействува спирачките, без да разбира защо орелът пада, защо тялото му кръжи и ту едното, ту другото крило се разперва под чудноват ъгъл.

Тишината на стихналия вятър го зашемети. Някак настръхнало, тялото на орела продължаваше да пада, като се рееше или рязко хлътваше надолу. Без да разбира нещо, момчето се устреми след падащата птица.

Орелът тупна, преди то да успее да го настигне. Приело машинално позата за кацане — краката полусгънати, ръцете прибрани към тялото, — момчето се приземи наблизо. Отмалелите му мускули не смекчиха достатъчно тласъка, повали се на гръб, но мигом скочи и уплашено се спусна към птицата.

Едното крило на орела беше великолепно разперено, другото стърчеше неестествено извито като счупено. В падналата птица вече нямаше нищо царствено, нищо от безстрастното могъщество на въздушния автомат, нищо от преследваното горе, дори в паниката си величаво, същество. Беше само един сгърчен, грозно рошав труп. Полузабуленото с ципа око мътно гледаше небето.

Момчето с мъка преглътна въздух, още не вярваше, но вече знаеше, че орелът е мъртъв.

То не искаше. Как се случи така? Това, което вижда, е смъртта, нали? Така страшно мълниеносна, така проста и безсмислена ли е тя? Само от това, че и орелът чувствувал, както чувствува и то? Толкова крехък ли е животът — и неговият също? Но това е несправедливо, несправедливо!!!

Едва сдържа вика си и се озърна, сякаш търсеше подкрепа. Зеленееше тревата, огряна от яркото слънце, във въздуха играеха пеперуди, но то усети във всичко това такава пустота, такава неумолимост, наложена от новия, разкрил се пред него ред, че потръпна от ужас.

После сълзите облекчиха всичко; опитваше се да ги сдържа, но не можеше, те мъчително течаха и забулваха света. То искаше да бяга, незабавно да изтича при мама, при татко, при който и да е човек, само да не е самичко. Ала нещо го задържаше тук.

Момчето знаеше какво. В откоса на близкото хълмче блещукаше златист пясък, там можеше да изкопае гроб. Тръгна натам, бършейки сълзите си.

И едва тогава се сети, че още стиска в ръка перото. Разтвори юмрука си. На дланта си видя едно смачкано, сиво и прашно перо, същото онова, което горе, във висината, му се струваше така желано и бяло.