Чудовища - част 2

55

- Мислиш, че можеш да ме изоставиш? - викът на баша му беше като рев, който се понесе от кухнята долу като от мегафон. Чу се доста силно блъскане на метал в дърво, тракане на съдове и после заглушеният писък на Диъдри, приятелката на стареца в момента. - Мислиш, че нямам очи? - беснееше той.

„Не чувам това. - Треперещ под тъмния купол на одеялото, Крис стисна очи здраво, здраво. Затисна ушите си с ръце. - Това е просто лош сън...“

Но тогава някак се озова сгушен на стълбите. Баща му се показа отдолу. Ярки червени пръски кръв се бяха размазали по лицето и потника му. По чука имаше полепнала кръв, сьсиреци, руса коса и мозък.

- Н-н-недей! - с разтреперан глас каза Дий. Но сега Крис видя, че това изобщо не беше Диъдри, а Лена. Лицето ѝ представляваше кашкав, безформен ужас. Лявата половина от главата ѝ беше смазана. Блестящ плужек от розов мозък се хлъзгаше по врата ѝ. - М-толя те! - Лена вдигна ръце, но не към бащата на Крис.

Към него. Защото сега Крис не беше на осем. Не беше и в леглото или свит на стълбището, прегърнал коленете си и изгарящ от желание да бъде където и да е другаде. Вместо това стоеше във вихъра на леден вятър, изложен на жилещия сняг, и сега ръката с чука беше неговата. Той го вдигна, почувства тежестта му, дръжката беше хлъзгава от кръвта на Лена. По лицето му беше покапала кръв, която кьпеше врата му. Той изсмука едно топло мокро петно с вкус на бакър от устните си. Това беше най-доброто нещо, което беше вкусвал, и искаше още.

- М-моля те, Крис! - каза Лена. - П-помогни ми!

- Не мога да ти помогна - гласът му беше по-стар, по-груб. И това му хареса. - Никой не може.

- Н-но... - От очите на Лена покапаха капки кръв вместо сълзи. - Аз н-не искам да умра.

- Трябваше да помислиш за това, преди да се Промениш. Някой трябва да умре.

- Да, но някой трябва да умре - беше още един глас, човек когото Крис също познаваше добре. Джес се беше озовала ненадейно при тях, сребърната ѝ коса се развяваше на вятъра като къдрите на горгона, а снегът се завихряше в дълга бяла мантия. - Някой ще умре - каза тя.

- Но не аз - изплака Лена. - Защо трябва да съм...

- Ти вече загуби, момиче - гласът на Джес беше като вятър. - Но ти не си, Крис. Напусни това място! Това е битка, която няма да спечелиш тук. Мястото ти не е в Земята на мъртвите.

- Как ли пък не! - каза баща му, който сега се хилеше към друго тяло. То потрепваше в огромно езеро от димяща кръв. Крис погледна и видя, че беше на Питър, проснат по гръб, главата му счупена и безформена като тиква за Хелоуин, прегазена от кола. - Говориш за моето момче - каза баща му на Джес, - а то ми принадлежи, мястото му е при мен, то е моята кръв.

- Има време, когато трябва да убиеш, Крис, но има и време, когато трябва да лекуваш. - Очите на Джес бяха черни огледала, в които той видя себе си удвоен: Крис отдясно и Крис отляво, като двата ангела на същността му - баща му и Джес, - но той не можеше да каже кой от тях беше добрият. Може би нито един напълно. - Остави това нещо с лицето на баща ти! - каза Джес. - Върни се! Твоето време още не е дошло.

- Как ли не е дошло - каза той, после започна да се върти, двамата Крис се завъртяха, чуковете им свистяха, но когато се свързаха, се сринаха в един Крис, един чук, едно желание. Чу се тъп удар и разкъсващ звук, когато черепът на Лена се спука. Чукът трепна в ръката му, металът проби костта, преди да премине към по-меката розова каша на мозъка ѝ. Лена се сгърчи. Когато чукът излезе, Крис погледна нагоре и видя, че Джес е изчезнала.

- Браво, момчето ми! - Обърсвайки буца мозък от бузата си, баща му пъхна пръсти в устата си. - Вкусно...

И тогава сцената се смени с бързо разтърсване, сякаш някаква ръка се беше вклинила в гърба му и го беше дръпнала силно, изхвърляйки Крис от този ужас в нещо напълно различно. Имаше само секунда да помисли: „Кошмар, това е кошмар, това не е истина, не е...“. Гърдите му внезапно избухнаха в груба агония. Електрически пламък премина през тялото му и всички свръзки се съживиха с прашене. Той забеляза, че въздухът беше топъл. Беше някъде вътре, не на снега, и имаше плискане и бълбукане на вода, скърцане на пружина, шумолене на плат. Тиктакане на часовник като от насекомо. „Легло, спалня, къде?“ Лежеше по гръб и трепереше, а всеки негов нерв виеше. Върху гърдите си усещаше странен натиск - „ръка, мъж“ - и един палец върху челото му проследяваше нещо, чертаеше надолу-нагоре, скицираше някакъв символ като перо върху празен лист хартия. Това, което последва, беше вихър от звуци, шепот и гърлено мърморене на мрачен език - като дървета, натежали от гарванови ята, всичките говорещи на непознати езици: „Durch das Blut und das Wasser seiner Seite...“¹¹.

Къде се намираше? Помнеше студа и снега, капана, който прорязваше дърветата - „Лена, бягай, бягай!“, - а после мазната унилост, пълзяща през тялото му, обгръщаща ума му „Вода. Нещо във водата...“ Отново се чу плискане наблизо и нещо мокро премина по гърдите му. Обхвана го чудовищен порив на страх. „Господи, не, отрова, убиват ме, не, не!“

- Не! - Крис се чу как преглътна един внезапен разкъсан вик. - Не! - Очите му се отвориха рязко в същото време, в което ръцете отстрани подскочиха като стреснати птици. Някой извика, когато той подскочи и се върна към живота в стая, пълна със сенки и твърде малко светлина, все още крещейки: - Не! Не ме докосвайте, не ме докосвайте, махнете се от...

- Кристофър! - Лице на старец изплува от мрака. - Кристофър, спри! Всичко е...

„Да се измъкна, трябва да се измъкна.“ Крис реагираше по инстинкт и чиста паника. Лявата му ръка замахна и се закачи за плат. Чу се стреснат грак, когато той дръпна мъжа, приближи го към себе си, ръката му се плъзна около врата му, очите му подскочиха при проблясъка на метал на левия хълбок на стареца. Ръката на Крис се стрелна. За миг пистолетът беше в юмрука му, а дулото се притискаше към слепоочието на стареца.

- Махнете се от мен, махнете се от мен, махнете се!

- Не, Крис, не, не! - хор от гласове, момичета и момчета. Стържене на метал върху кожа, звуците на изваждащи се пистолети, непогрешимото тракане на затвора на пушка. Гласовете продължаваха да бърборят, всички говореха едновременно: - Крис, недей! Крис, всичко е наред. В безопасност си, Крис, в безопасност си.

Едно момче боботеше по-силно от другите иззад пушката си:

- Свали пистолета, свали пистолета, пусни го, пусни го!

- Не, Джейдън! - каза старецът с изненадващо силен глас. - Всички да се успокоят! Дайте му минута да...

- Но той ми беше на мушката - каза Джейдън. – Беше ми на мушката.

- Джейдън, не! - гласът на момичето беше познат и Крисш се сети: „Хана“. - Крис - каза тя, - моля те, свали пистолета!

- Всички да се дръпнат назад! - извика Крис, но думите излязоха дрезгави и стържещи. Една свещ хвърляше слаба, несигурна светлина, но беше достатъчно, за да види, че стои в бъркотия от чаршафи и юрган, наполовина върху, наполовина извън легло, и че е напълно гол.

- Къде съм?

„Не е било сън. Ранен, бях ранен лошо. Кървях, чувствах... - Беше почувствал как онази черна тръпка в гърдите стиска сърцето му. - Почувствах как умирам. Аз умирах, аз...“ Не, не можеше да мисли за това. Да се махне, трябваше да се махне. Още държеше стареца за врата, но очите му подскачаха от лице на лице: Джейдън, Хана, две други момчета, после по дългия правоъгълник на стаята с наклонения таван и тройка прозорци. „Таван или втори етаж. Спалня.“ Затворена врата - пътят навън, - беше отляво, но другите я блокираха.

Чу се приглушен лай, а после някой при вратата:

- Добре ли си? Той добре ли е? Какво става?

- Не, не, чакай... - Хана се пресегна, но малкото момиче се стрелна внезапно напред.

- Крис? - Лицето на момичето беше стегнато от безпокойство. Сините ѝ очи се разшириха и той разбра как трябва да изглежда: гол, обезумял, с пистолет в едната ръка и хванал за гърлото старец. Кучето до нея, по-малко от овчарка и със самурена козина, го гледаше през черна маска. - Крис, всичко е наред - каза малкото момиче. - Помниш ли ме?

- Д-да. - Крис преглътна, за да спре внезапната вълна на замайване. „Не, не може отново да загубя съзнание!“ Помъчи се да прочисти главата си. - Ти си... ти си Ели.

- Да, а това е Мина, кучето ми. - Облекчението се разля по лицето му. - Ние те пазихме топъл, помниш ли? Ние те спасихме. Сега си в безопасност.

- В безопасност? - Той усети шибването на страха. Ръката му се стегна около брата на стареца. - Не съм в безопасност. Оставете ме на мира всички! Просто стойте настрана!

- Кристофър... - Старецът не се бореше, вместо това галеше ръката, която Крис беше сключил около врата му, по начин, по който се успокоява уплашено животно. - Кристофър, знам, че е объркващо. Уплашен си. Свали пистолета, преди да нараниш някого!

- Не! - Но Крис усети как паниката се стопява. Беше започнал да я губи, странната сила се оттичаше от него. - Кои сте вие, хора? Къде съм?

- В безопасност си - каза Хана от вихър на сенки или това беше неговото зрение, което започваше да отслабва. - Крис - каза тя, - нека ти помогнем!

- Да помогнете? - Смехът му беше слаб и сподавен. - Опитахте се да ме убиете.

„Трябва да се измъкна оттук.“ Той направи една залитаща стъпка. Краката му внезапно се бяха вдървили. Пистолетът ставаше невероятно тежък като камък и той разбра, че след две или три секунди ще припадне.

- Моля ви! - изстена той. - Пуснете ме! Не искам да нараня никого. Аз не...

Без никакво предупреждение силата го напусна, сякаш беше изключен. Коленете му се подгънаха. Някъде отдалеч Крис чу тупване, когато пистолетът падна на пода. Ръцете му вече не държаха нищо, дори стареца.

- Опитахте се да ме убиете, в-вие с-се опитахте... О, боже... - Очите му се завъртяха. Вече нямаше светлина и нищо за гледане и той бързо изпадаше в черен припадък.

- Бързо, хвани го! - каза някой. Той помисли, че може да е Ели. - Не го оставяйте да падне...

- Крис? - глас от тъмното. - Крис, отговори ми! Добре ли си?

- Аз... не з-знам. - Езикът му беше подут, устата му - вцепенена. Гърдите му бяха натежали, огромен товар го притискаше надолу, надолу в мрака.

„Отново съм на снега. Под капана съм.“

- Н-не! - когато се опита да завърти глава към гласа, вратът му се стегна. - Не ме у-убивайте отново! М-мо- ля! Не и-искам да у-умра.

- Ш-шт! Не се страхувай! Сега съм тук, Крис. Няма да те оставя. - Една ръка, силна и сигурна, обгърна бузата му. - Отвори очи! Време е да се върнеш. Време е да видиш.

- Аз н-не мога. - Той трепереше. - Н-н-не искам да видя.

- Трябва. Повече никакво криене в сенките. - Гласът беше спокоен, но безмилостен. - Вече не си на осем. Хайде! Върни се вече!

- Н-н-не... - Но клепачите му се вдигаха, мракът се отцеждаше, воалът се разтваряше от очите му. В началото нямаше нищо освен ослепително ярка пара, сякаш силна светлина си пробиваше път през тежка мъгла. После видя как мъглата се къдри, когато лицето на Питър се материализира, частите се заплетоха от врата нагоре: брадичка и уста, нос и чело.

Но без очи. Само празнини, гладка кожа върху костта.

- Къде са очите т-ти? - Юмрук ужас сви сърцето му. - П-питър, к-къде...

- О, колко съм глупав! - И кожата върху очните кухини на Питър се обели. - Ето! По-добре ли е?

Крис усети как писъкът си проправя път през гърлото му и се опитва да изскочи през устата му. Очите на Питър бяха пещери, не дълбоки черни огледала като тези на Джес, а червени и необятни - и се изпълваха бързо. Преляха в кървави ручеи, които се процедиха надолу по бузите му и върху устните му. Когато Питър се усмихна, устните му се отвориха, за да разкрият твърде много зъби, които бяха мокри и оранжеви.

- Ку-ку! - каза Питър. Плътни алени капки потрепваха по долната му устна, за да покапят направо върху лицето на Крис и да напръскат собствените му взиращи се очи.

Чу се едно „с-с-с-с-с“ като сьскане на змия, като прогаряне на киселина, а после дойде болката. Крис беше сляп и крещеше...

- А! - Крис чу как викът изскача от устата му.

- Кристофър? - не Питър или Лена, нито баща му, а старецът. Една суха и хладна длан намери челото му. - Кристофър, върна ли се отново при нас?

„Това друг сън ли е? - Той остана напълно неподвижен един дълъг момент. - Нов кошмар?“ Беше под дебел юрган и все още почти гол, въпреки че някой му беше нахлузил чифт долни гащи. Имаше и нещо непознато около врата му. Каишка?

- Кристофър?

- Д-да - изграчи той. Вдигна клепачи, потрепвайки срещу ярките спици жълто-бяла светлина, проникваща през два прозореца право срещу леглото. Би вдигнал длан, за да засенчи очите си, но не можеше да движи ръцете си. Чаршафи бяха стегнати около китките му, глезените му бяха вързани за таблите на кревата.

- Ето те! Добре дошъл! - Пресягайки се за керамична стомна върху нощното шкафче, старецът изля вода в чиста чаша. - Жаден ли си?

Щеше да попита защо е вързан, но отчете, че ако някое дете беше грабнало пистолета му, щеше да направи същото.

- Упойваща ли е? - изстърга.

- Не. Ето! - Старецът плъзна ръка под раменете на Крис и го подпря, докато пиеше. Водата беше чиста, без мирис и хладна като балсам. Усети я да се плъзга по измъченото му гърло надолу към гърдите му, а после избухна като ледена експлозия в празния му стомах. Когато пресуши чашата, старецът го пусна и се настани обратно в стола си. - Надявам се да я задържиш. Дадохме ти малко бульон вчера, така че...

- Вчера? - Когато прокара език по все още сухите си устни, усети вкуса на стара кръв на мястото, на което кожата му се беше напукала. - От колко време съм тук?

- В тази стая ли? - Старецът преплете пръсти върху стомаха си. Косата му, която се носеше около раменете, беше снежнобяла като брадата му, а горната му устна беше гола. Но приликата беше явна - особено в очите, които бяха ярки, черни и пронизващи като на древен пророк. - От шест дни. Пристигнах снощи, точно преди залез. Бях тук, когато изплува предишния път.

Усети наблягането.

- Как така в тази стая? Къде бях преди?

- Какво си спомняш?

- Сняг - каза той пресипнало. Не искаше да мисли за сънищата. - Дърветата. Шипове и зелено стъкло, и звук от чупещи се крайници като бомби.

- Това е бил капанът. Какво друго?

- Тежестта върху гърба ми и студа, и как боляха... гърдите ми, когато се опитвах да помръдна. Не можех да дишам, сякаш н-ножове... - Започваше да трепери. - Аз н-не можех...

- Спокойно! - Старецът положи успокояваща ръка върху челото на Крис. - Това е в миналото.

- Но колко далеч в миналото?

- Две седмици.

- Бил съм в безсъзнание две седмици? - Сърцето му прескочи. - Кой месец е сега?

- Краят на първата седмица на март. По-спокойно, Крис! Сега си в безопасност.

- Все това повтаряш. В кома ли бях? Какво е станало с мен?

- Беше попаднал в капана. Хана каза, че не си можел да дишаш, имал си невероятни болки, бил си изгубил огромно количество кръв. Всеки път, щом се опитвали да помръднат теб или капана...

- Болеше. - Натежалите му гърди внезапно се обляха в пот. - Аз... не можех...

- Успокой се! - Старецът го потупа по ръката. - По- бавно!

- Мислех, че умирам - прошепна Крис. - Когато Хана ми даде онази вода... Мислех, че е отрова и че тя се опитва да ме убие. Предполагам... - „Всичко е било лош сън като онзи за баща ми и мен, и Лена, а после и Питър.“ Не знаеше дали да се смее, или да избухне в сълзи. - Сънувах, че умрях. Мислех, че съм мъртъв.

- Това е, защото във всеки един смисъл - каза старецът - ти беше мъртъв.

56

- Какво?! - Когато се опита да скочи от леглото, възлите се впиха в китките и глезените му. - За какво говориш? Какво казваш?

- Полека, Кристофър! - каза старецът. - Успокой се!

- Да се успокоя? - мислеше, че крещи, но бе успял да събере само един измъчен грак. Напъна се срещу чаршафите, вратът му беше толкова стегнат, че чу скърцането на прешлените си. - Казваш ми, че съм бил мъртъв? Че Хана наистина ме е отровила?

- Да. Искала е да облекчи страданията ти, да ти помогне да си отидеш. Останала е с теб, докато си се отнесъл. Не е отнело много време. Вече си бил доста слаб. Ако Ели не те беше намерила, когато те намери, и не беше пратила Илай за помощ, можеше да си мъртъв като камък, преди Хана и Джейдън да стигнат до теб.

- Ели и кучето ѝ ме з-запазиха жив. Т-те... - Гърлото му внезапно се стегна, когато се срина обратно на леглото. - Те ме поддържаха т-топъл. - Очите на Крис горяха и когато ги затвори, усети една сълза да се процежда по слепоочието му. „Защо плача?“ Засрамен, той завъртя лице настрани.

- Да, нашата малка рибарка е доста изобретателна - каза старецът и Крис усети лек натиск на палец, който бършеше влагата от лицето му. - Не е слабост да си емоционален след шок. Ти явно си много силно момче, Кристофър.

- Но как може да съм още жив? - прошепна Крис. Той отвори очи. - Каза, че съм бил мъртъв. Аз у-усетих как умирам.

- Знам какво казах. Беше ти дадена отрова, която трябваше да те е убила, но не е. Трябваше да си мъртъв, но не си. - Старецът положи нежна длан на бузата на Крис. Докосване, за което той беше почти абсурдно благодарен. - Не мога да го обясня.

- Може би не е било толкова лошо, колкото Хана е мислела. - Той усещаше сълзите, капещи в косата му. - Не е трябвало да го прави. Не съм кон със счупен крак.

- Така е, но щеше ли да изпиеш отровата доброволно? Щеше ли да се довериш на момиче, което никога не си срещал, да приемеш, че е право да мисли, че ще умреш и че това е просто един жест на милосърдие?

- Но тя е сбъркала, нали?

- Може да е сбъркала за обхвата на нараняванията ти. Хана е доста умела. Някой ден ще стане добър лечител. Но не, тя не е лекар.

- А ти?

- Не. Но съм лечител от много време и познавам онзи капан.

- Как те... - Усети, че въздухът започва да не му достига, но не можеше да спре. - Не можеха да махнат капана. Болеше твърде много. Чух ги да спорят. Хана се тревожеше, че ще започна да кървя още повече.

- Точно така - тонът на стареца беше сух, само факти. - След като си си отишъл, са те обърнали и са те издърпали. Вярвам, че са срязали един или два шипа, за да го направят.

„Срязали са ме.“ От представата за това как обръщат вратата и за отпуснатото му тяло, закачено на железните шипове като жаба, забита на масата за дисекция, фините косъмчета по врата му настръхнаха. Сигурно го бяха и овързали, преди да хвърлят убитото му тяло върху кон. „Или конят ме е влачил, ако се е уплашил.“ Предполагаше, че е имал достатъчно късмет, че не са решили да го заровят под камъни.

- Нейтън беше ударен от боздуган - каза той. - От онзи голям дънер. Чух как се счупи вратът му. И той ли се върна от мъртвите?

- Не. Тялото му все още е в къщата на смъртта.

„Все още. - Усещаше писъка, който се опитваше да се измъкне през зъбите му. - Там съм бил и аз. Мислели са, че съм мъртъв. Сложили са ме с Нейтън. Тогава как...“

- Ще го погребем, когато дойде пролетта, ако искаш. Не кремираме останките, но заклахме коня му за кучетата ни. Запазихме и вещите на Нейтън: дрехи, пушка, радио. Предполагам, че сега са твои. - Старецът направи пауза. - Знам, че не си съгласен, Кристофър, но имах достатъчно време да те прегледам. От размера на нараняванията ти и от видимите рани, или по-точно от това, което е останало от тях, смятам, че Хана е постъпила правилно.

- Останало от тях? - Всеки път, щом старецът отвореше уста, Крис имаше чувството, че умът му се бори, за да не изостава. - Какво имаш предвид с това?

В отговор старецът се пресегна и махна чаршафа от гърдите на Крис.

- Имаш половин дузина рани, три от които доста сериозни. Тази - старецът сложи суха длан върху дясната страна на Крис, точно под ребрата му - беше най-лошата, заради нея е колабирал белият ти дроб. Затрудненото ти дишане? Хана каза, че трахеята ти е била изместена. - Докосна е пръст собствената си възлеста адамова ябълка. - Въздухопроводът ти се е бил изместил на една страна. Така става, когато въздухът се събира в гръдния ти кош вместо в дроба. А помниш ли болката в корема? Вероятно е била от кръвта, събираща се там. Но виж сега!

Крис проточи врат, за да погледне надолу към стомаха си. Розовото око на изопнат, грубо изглеждащ белег, голям колкото монета от половин долар, се пулеше от корема му, точно под ръба на ребрата. „Боже мой! - Крис внезапно си пое дъх. Първия път, когато дойде в... спомни си ръката на стареца върху стомаха си. - Как е възможно?“

- Имаш и съответстваща изходна рана отдясно на гръбнака. От местоположението ѝ подозирам, че си претърпял разкъсване на бъбрека също така. Но и тази рана е почти заздравяла. Ето! - Крис усети дръпване в лявата китка, когато старецът развърза възела. - Ако ми обещаеш да не ме душиш отново, ще... Така. Погледни ръката си, Кристофър!

В началото помисли, че няма нищо, но очите му доловиха полумесеца на почти излекуван разрез, започващ от кожата между палеца и показалеца и продължаващ надолу към китката. Той се взря втрещен.

- Шип е направил това - каза старецът, но думите му бяха немощни, почти изгубени сред внезапното жужене, което изпълваше ушите на Крис. - Както можеш да видиш, палецът беше почти отрязан. Но ето, сега е почти заздравял. Всичките ти рани са в това състояние.

- Но как? - Той обърна ръката си, после сви юмрук. Изобщо не болеше. - Това не е възможно. Как може да се случва? Защо съм още жив?

- Не мога да кажа. - Старецът вдигна ръце. - Дали е от отварата? Или е грешка, както казваш? Комбинация от двете: отварата и твоята физиология? Или това е просто чудо, или пък магия?

- Няма такова нещо като магия - промърмори Крис през вцепенените си устни. Спомни си мрачното гърлено мърморене, странния мирис на тамян, който беше изпълнил ноздрите му. „И ръцете му на гърдите ми. Помня, усетих как нещо... ме напуска.“ Стрела от нов страх прогори пътя си през гърдите му. - Не вярвам в чудеса.

- Аз също. Но може да поспорим дали това, че осемгодишно момиченце е намерило сила да вдигне седемнайсетгодишно момче върху кон, е нещо естествено. Въпреки че трябва да се вземе предвид, че човешкото тяло реагира на спешните случаи, като зарежда тъканите с адреналин. Това увеличава притока на кръв, дава повече енергия и съответно по-голяма сила. Ели е била уплашена, случаят е бил спешен и тялото ѝ е реагирало. Дори ти е дала палтото си, а денят е бил наистина много мразовит. Но тя не е почувствала студа, защото същият физиологичен механизъм я е държал топла. Така че, виждаш ли? - Старецът разтвори ръце в жест „нямам трикове в ръкава“. - Няма чудеса. Просто наука.

- Но ти не правеше това, когато се събудих. Онова не беше наука.

- Не, онова беше вяра. Като тези неща. - Старецът погали с пръст дървения амулет, провесен от кожена каишка на гърдите на Крис. - Ели е вярвала, че това ще те предпази. Дали се е получило, е без значение. Било е нещо, което тя е можела да даде, а в замяна се е сдобила със смелост. Сдобила се е е вяра. Но всички емоции се осъществяват химически и могат да бъдат манипулирани. Всеки пияница, всеки любовник, всеки възторжен мистик го знае. Няма сърце - старецът положи длан на гърдите си, после докосна слепоочието си - без главата.

- Тогава какво правеше?

- Молех Бог да те излекува - каза просто старецът. - Също така ти внушавах, че може би е време да се събудиш. А ти го направи доста драматично. И не възразявай! Сигурен съм, че е било съвпадение, а не чудо. Това е просто нещо, което не разбираме. Трябва обаче да призная, че това - старецът докосна корема на Крис - изобщо не го разбирам.

- Аз не разбирам абсолютно нищо - каза Крис.

- Помниш ли нещо изобщо? Защото мислим, че сънуваше, и то от доста време. С дни. Твоите... - Старецът направи кръг във въздуха пред собствените си очи. - Движеха се, сякаш беше в интензивен БДО²¹ сън.

- Аз... - Езикът му се оплете. „Сънища, всички тези сънища бяха толкова истински.“ - Помня само малко, точно преди...

- Да? - подкани го старецът. - Видя ли нещо, Кристофър?

Кошмарите бяха на парчета, стъклени ками от лошо разбити огледала и също толкова опасни, мислеше сега. „Видях Лена и Питър, и баща ми...“ Усети сърцето си внезапно да препуска в гърдите. „Лена!“ Боже, с всичко, което беше станало, беше забравил за нея. Тя беше с него. Къде можеше да е отишла? И не познаваше ли тя Джейдън? „Да, тя каза, че е била в група от десет деца с Джейдън. Това значи, че съм намерил групата, нейната група.“

- Кристофър?

- Не искам да говоря за това - каза Крис, като се надяваше да не звучи толкова уплашен, колкото се беше почувствал внезапно. Ако Лена не беше мъртва, къде беше? Можеше ли да е тръгнала обратно към Рул? „Но Лена не можеше да се справя в гората, не и сама, освен това беше болна и бременна.“ Беше казала, че Питър е бащата, сигурно затова той ги беше свързал двамата в кошмарите си. В това да се върне в Рул също нямаше никакъв смисъл, след като Джейдън беше тук. Какво беше станало? Дали просто се беше уплашила и беше избягала в гората? Дали се беше загубила? Никога нямаше да оцелее. Можеше ли Променените да са я хванали? „Но тогава защо не са убили мен?“ Може би просто не са могли да стигнат до него. Лена беше лесна плячка. Но и в това нямаше смисъл. На Променените нямаше да им пука дали е жив, полужив или мъртъв. Месото си е месо. Той трябваше да е на парчета или дори на голи кости.

Въпреки всичко да каже нещо за Лена сега, щеше да е грешка. Умът му премина през същото умствено пресмятане, на каквото беше подложил връзката между Ели и Алекс. Споменаването на Алекс нямаше да помогне на малкото момиче, а можеше да направи нещата десет пъти по-лоши за него. Тук той беше в неизгодно положение и на практика затворник. Тези хора не бяха негови приятели. Хана само беше доказала, че не може да им се довери.

„Така че си дръж устата затворена! Те вече се опитаха да те убият веднъж. Не казвай нищо!“

- Беше много лош сън - каза той. - Само това помня.

- Разбирам. - Тъмният поглед беше ясен и много прям, Крис имаше неудобното чувство, че този старец чете всичко, което беше в главата му. - Беше ли единствен?

- Не знам - каза, устоявайки на порива да премести своя поглед другаде.

- Звучеше много уплашен.

- Аз бях уплашен. - Това беше истина. - Не можех да мърдам. Сънят беше много... истински.

- А! - кимна старецът. - Вероятно хипнагогична³¹ халюцинация. Могат да са много плашещи, защото тялото ти е все още в хватката на сънната парализа. Това е начинът на мозъка да те предпази от самия теб. В противен случай всички ще отреагираме на най-лошите си кошмари. Като се вземе предвид колко дълго беше в БДО сън и колко активен беше мозъкът ти, не съм изненадан.

- Може ли да е страничен ефект от отровата? Имам предвид, друг, различен от това да свърша мъртъв.

- Може би. - Старецът показа тънка усмивка. - Наситени сънища често са докладвани. Това е била и основната причина да се поглъщат гъбите поначало. Точно този вид е зареден с психеделици, токсини и други интересни съставки.

- Гъби?

- Атанита псеудотори. Гъбата „фалшива смърт“. Подхожда ѝ. Тя и братовчедка ѝ, мухоморката, имат много дълга и колоритна история. Можеш да прочетеш за това, ако искаш. Така или иначе Джейдън - доста умно момче, истински учен - мисли, че отварата причинява странна сънна кома. В комбинация със студа тя те е вкарала в състояние на хибернация. Забавила е метаболитните ти процеси и някак е предпазила мозъка ти. Прилична теория. Знаем, че комата понякога предпазва пациенти с мозъчни наранявания, деца, които са се удавили в студена вода.

- Моят мозък не е бил наранен. Не съм се давил. - „Кръвта ми изтече. Не можех да дишам. А какво би обяснило белезите?“

- Не, не си. Ти си уникален, Кристофър, отвъд факта, че все още си ти.

- Имаш предвид, че не съм се Променил. И това име. На твоя брат. Той е мой... - Отново преглътна на сухо. - Мой дядо. Преподобният Йегър.

- А! Да. Казвали са ми, че с брат ми имаме еднакви очи. - Исак Хьнтър все още беше мил. - Предполагам, това те прави мой праплеменник.

- Предполагам. - Той нямаше представа. - Пратиха ме да те намеря.

- Допусках го. Джесика ли беше?

- Донякъде. - „Джес с черни огледала за очи в Земята на мъртвите. И Питър беше там, и Лена.“ Внезапно се почувства изтощен, резултатът от всичко, което се беше случило, най-после го настигаше. - Дълга история е... - И толкова безсмислена. Нейтън беше мъртъв. Ако се съдеше по съня му, Лена също.

„Какво си мисля? Аз не вярвам в магия, нито в сънища.“

И все пак той беше направил... какво? Беше като Лазар? Това беше лудост. Беше изпаднал в странна кома, преди да се върне от Земята на мъртвите.

- Не разбирам какво трябва да намеря тук или зашо е толкова важно - каза той. - Йегър ми е дядо. Това не е новина. Добре, ти си негов брат, също така си амиш или водиш някаква отцепническа секта. Но какво от това?

- Съгласен съм - каза Хънтър. - Ако това беше единствената история или всичко, което имаше да се открива.

- Какво още има?

- Зависи.

- От какво?

- От това колко знаеш за Саймън Йегър - каза Хьнтър. - И Пени Ърнст.

57

Някъде на запад от Рул четири дни след мравките, две седмици след лавината, Вълка ги водеше надолу по единичен небелязан коловоз без изход покрай изолирано и много голямо езеро, разположено сред големи обрасли морени. Съдейки по липсата на къщи по брега и по този коловоз, Алекс смяташе, че езерото може да е частна собственост, тайно място за бягство. На малко повече от три километра забеляза къща за лодки и дървен док с единичен кей, кацнал на ръба на водата, със стръмен хълм отдясно на нея. На високо възвишение отляво, оттатък езерото, имаше грубо изсечена двуетажна къща с голям панорамен прозорец отляво и частично завършена веранда, която беше все още на тухли и циментови блокове и която започваше от предната врата и завиваше надясно. От три страни къщата беше заобиколена от високи гъсто насадени вечнозелени дървета...

И тъмните одрани и изкормени трупове на четири вълка висяха като тотеми.

Цялата кръв се оттече от главата ѝ. За последно видя нещо такова точно до Зоната, която охраняваше пътя на Вълка към местата му за хранене, при онази арена със зловещите пирамиди от разлагащи се човешки черепи. Пурпурен език стърчеше като вкочанен апостроф, един вълк висеше от дебела желязна кука, пробила гърдите му. Тялото беше окачено отдясно на предната врата, къдетo обикновено се слагаше приветствен цветен банер с надпис: ,Добре дошли, приятели!“. Крайно вляво втори вълк с празни очни гнезда, ококорени сякаш в безкрайно учудване, беше провесен на девет метра височина в клоните на един закален в бури смърч. До него някаква много голяма морскосиня торба висеше на карабинер, който беше закачен за червено въже, завързано около дънера на растящото наблизо по-малко дърво.

„Сак за мечки.“ Тя продължи да гледа, докато пръстите на лекия западен бриз грабнаха голия вълк и го завъртяха игриво. От въжето се чу меко „скръц“. Устните ѝ се вцепеняваха, както и умът ѝ. От миризмата на замразени човешки пържоли тя разбра, че в тази торба Променените складираха улова си. Идеята, че е дошла чак дотук, само за да бъде насечена за складиране в еквивалента на дълбоко замразяване... Гърлото ѝ започна да се свива и тя закри уста с двете си ръце, несигурна дали предстои да повърне, или да изпищи, или и двете.

Предната врата се отвори. Секунда по-кьсно навън излезе момче с бичи врат, последвано от друга Променена - меденоруса, синеока.

Шокът от разпознаването беше физически като плисък на ледена вода. Косата, украсяваща изпитите черти на момичето, беше това, което Алекс си спомни от снимка в една друга езерна къща. Квадратната челюст и носът бяха същите. Стройно преди, сега момичето беше много по-слабо. Е, предимно слабо. Алекс не беше сигурна, докато то не се обърна така, че тя да види профила му.

Тогава всичко си дойде на мястото: зелената медицинска раница; това, което Вълка беше направил, за да я спаси и защити; миризмата му на люляк и орлови нокти - знак за безопасност и семейство. Независимо от това какво може би чувстваше към нея, Алекс разбра и защо бе нужна на Вълка. Най-после схвана какво ставаше.

Пени Ърнст, сестрата на Питър, беше бременна.

58

...отговаря на изображенията на гол червеноок див бог, познат във вeдичеcкaтa митология като Червения Ревльо, Звяра с кървящи очи или Червената буря. Като баща на хиндуистките богове на бурите Рудра очевидно се свързва с интоксикацията. С лудите си очи и златна коса той е белокож бог, божествената връзка със Земята на мъртвите...

- Което не доказва нищо друго, освен че хората се друсат от хиляди години - промърмори той, поглеждайки купчината книги, които Исак му беше домъкнал. „Етно- ботаническа енциклопедия на психеделични растения“, „Медицински растения от района на Големите езера“, „Малка смърт: физиология на комата и състоянията на транс“. Не бяха леко четиво, но го държаха изолиран в спалнята му за последните два дни, а Крис имаше много време. Всичко беше по-добро, отколкото да се вълнува за това, което Исак беше казал за Пени Ърнст и за Питър, за Саймън, за неговия дядо... и за Джес.

Колкото и изкушаващо да е да считаме Рудра за физическата проява на гъбата мухоморка, вярвам, че има много по-добър кандидат за това изгубено, тайнствено и мистично питие. Щателно изучаване на ведическата поезия - с честите и споменавания на регенеративен „смъртен сън“, възкресения и божествени видения - сочи към много по-рядката и по-смъртоносна нейна братовчедка А. псеудомори. Смъртният сън очевидно е кома с различно продължение, по време на която изискванията на метаболизма...

От другата страна на стаята дойде свенливо почукване.

- Крис?

- Влез! О, избинявай, забравих! Заключено е. - Да, беше извратено и малко гадно, но той започваше да полудява. Никой човек не можеше да направи повече лицеви опори и коремни преси. Ако останеше оше малко време сам, щеше да стане силен като затворник. Но фактът, че се чувстваше толкова силен след двете седмици път и времето в студения склад... той не искаше да мисли за това.

Несигурна пауза от другата страна на вратата.

- Искаш ли да си отида?

„Не бъди мръсник! Вината не е нейна.“ С изключение на Исак всички други се държаха настрани и прекарваха колкото е възможно по-малко време с него. И като се има предвид колко гневен беше, не беше сигурен, че ги обвинява.

- Не - каза той и се отблъсна от масата. - Влез, Ели!

Чу се прищракбане на ключалка, която се отключваше.

Вратата проскърца на няколко сантиметра, разкривайки разтревожените очи на сутрешния пазач - ягодоворусо момче на име Илай, а после пробляськ на златни плитки, когато Ели се промъкна.

- Ели! - Илай се опита да я сграбчи, но тя лесно се отскубна. - Джейдьн каза, че трябва да чакаме кучетата.

- Мина знае, че той е наред. - Ели разроши нежно козината на кучето си. - Нали, момиче?

- Спокойно, Илай! Още говоря - каза Крис. Мина дотича при него, изсумтя приветствено в ръката му, после веднага се тръшна по гръб, а опашката ѝ тупаше радостно. Ухилен, той се подчини и зачеса корема ѝ бързо, от което кучето започна да се гърчи. - Харесва ли ти това, момиче, харесва ли ти? - каза той, докато задните крака на кучето се движеха в кръгове. - Добро момиче!

- Такова е бебе. - Падайки на колене, Ели забърса настрани къдрица с цвят на царевична свила, която беше избягала от лявата ѝ плитка, за да се накъдри на слепоочието ѝ. - Сякаш никога не ѝ обръщам внимание.

- Няма нищо - каза Крис, а Мина опъна предните си крака и изпусна блажен стон. - Харесва ми. Моето куче правеше така всеки път.

- Липсва ли ти?

- Да. Джет е добро куче. Обзалагам се, че ще ти хареса. - Крис потупа корема на Мина, после погледна малкото момиче. - За риба ли отиваш?

- Винаги ходи за риба - включи се Илай.

Ели завъртя преувеличено очи към Крис.

- Чудех се, може би... след няколко дни, ако те пуснат... искаш ли да дойдеш с мен?

- Да - каза той, но не устоя да не задълбае. - Но, предполагам, всичко зависи от това дали Исак и Хана мислят, че ще те изям.

- Боже! - Лицето на Илай помръкна. - Не бъди такъв идиот!

Обнадежденият блясък на лицето на Ели помръкна.

- Те не мислят така, Крис. Но, нали разбираш, трябва да са сигурни.

- Да, да. - „Не бъди такова лайно!“ - Извинявай! Обикновено не съм такъв задник... ъ-ъ... такъв гадняр.

- Няма нищо. Ти си просто объркан. - Но усмивката ѝ беше пo-несигурна отпреди.

- Това не е извинение. - Пресегна се над кучето, затъкна къдрицата зад ухото ѝ и остави ръката си да се задържи за момент, наслаждавайки се на изчервяването от приятната изненада, което се разпростря по лицето ѝ. Сладко хлапе, но той можеше да види тъгата в тъмните кръгове под очите ѝ. - Най-малкото, което мога да направя, е да бъда мил с момичето, което ми спаси живота. И недей да спориш! - Той вдигна пръст. - Наистина е голяма работа.

- Да, предполагам. - Ели изглеждаше толкова доволна, че щеше да се пръсне. - Сега, след като се чувстваш по-добре, може ли да ти задам един въпрос?

- Разбира се - каза го достатъчно лесно, но усети как стомахът му се връзва на възел от предчувствие. - Давай!

- Преди да дойда тук, имах едни приятели. - Ели загриза долната си устна. - Алекс и Том. Не са на моята възраст, а по-големи като теб. Дори мисля, че Том беше още по-стар. Беше войник като баща ми, но Том е бил в Афганистан, не в Ирак, и е работил с бомби и такива неща. Все едно, всички бяхме заедно. Те... те се грижеха за мен, но после ни разделиха. Когато Том... - Очите ѝ блеснаха и устата ѝ се изкриви по начина, по който всяко малко момиче би го направило, ако се опитваше много силно да не се разплаче. - Когато онези възрастни ме взеха, Том беше ранен и...

С нарастваща тревога той слушаше как тя разказва история, която вече беше чувал и преди. Още от онази сутрин на снега, когато беше изпитал такава болка и страх да събере две и две, знаеше, че този момент ще настъпи. До тази секунда той се чудеше какво ще направи и защо това трябва да е проблем.

„Това дете си рискува кожата заради теб. Най-малкото, което можеш да направиш, е да бъдеш мъж.“

- Така че се чудех... - Ели спусна поглед към ръцете си, сякаш се страхуваше да намери отговора в лицето му. - Ами ако Том и Алекс... ако са стигнали до Рул? - Една сълза се спусна към пръстите ѝ.

С все още обърнати настрана очи Ели избърса буза с кокалчетата си.

- Те там ли са? Добре ли са?

Той винаги щеше да се мрази заради това.

- Съжалявам, Ели - каза, - но никога не съм ги срещал.

„Такъв си задник!“ Крис гледаше през прозореца как Исак слага ръка на главата на малкото момиче. Това, изглежда, освободи нещо, защото Ели внезапно обви с ръце кръста на стареца и зарови лице. Дори от два етажа височина и през два декара Крис можеше да види как раменете на момиченцето потрепват. „Тя е единствената, на която ѝ пука, а ти я лъжеш.“

- Да, ама и на теб да ти дадат отрова, да те отрежат от няколко шипа и да те оставят да умреш, да видим как ще се чувстваш! - Самоотвращението на езика му беше толкова плътно, че и бутилка вода за уста нямаше да отмие вкуса. - Мислиш ли, че ще те харесва толкова, след като открие, че заради теб са убили Алекс? Че си решил, че е по-лесно да се преструваш, че това, което става в Зоната, не е странно? - Нямаше да се учуди, ако Ели изискаше отряда за разстрел, и не, той не реагираше прекалено. Тези деца убиваха хора.

Това, което също го притесняваше, беше колко бързо бяха дошли лъжите. Мислеше, че е надживял всичко. Нощта на чука и баща му, и странните месни тупвания, и писъците на Диъдри. Бяха минали десет години, а той все още помнеше как отговаря на въпросите на онзи детектив: „Не, господине, не съм чул нищо. Не, бях заспал. Чук? Не, господине, не съм виждал чук никъде. Дори не мисля, че имаме.“

- Не, детектив, аз обичам баща си. - Той облегна чело на студеното стъкло. Точно под перваза бяха скованите от студ спирали на много дебела, но покрита със сняг лоза, виещи се по високи железни рамки. - Аз съм само на осем и току-що слушах как баща ми убива някого и не, господине, той никога не ме е наранявал.

Въпреки яркото слънце на ранния следобед двойният прозорец се замъгли от дъха му. През неравната мъгла гледаше как Ели се хвърля на седлото на мрьсна кафява кобила. Пътят към езерото минаваше през гъста гора и ограждаше голяма купа блестящ сняг, който, съдейки по жицитe и железните стълбове, трябва да беше градината на чифлика. Крис видя как старецът вдигна ръка, когато Ели, Илай и техните кучета изчезнаха, а после събра юздите на сиво-кафяв кон, който поведе към наклонена тъмносива конюшня, разположена точно до дългия замръзнал овал на езеро за патици южно от къщата. Крис се прехвърли на южния прозорец и проследи придвижването на Исак, докато сенките на мъжа и коня, дълги и тънки, пришпориха към гористата околност. Недалеч, от дясната страна на конюшнята, група крави се бяха насъбрали около хранилка, разположена пред червен обор с каменни основи, увенчан с висок фронтон. Както и конюшнята, оборът беше украсен с няколко магически знака: полузвезди, оформящи фалшиви арки над прозорците, които Хана бе нарекла „врати на дявола“, и бели розетки. Беше ориентиран в посока изток-запад и Крис лесно можеше да си представи въртящо се синьо-златно колело на късмета под козирката в края на фронтона. Докато приближаваше обора, Исак помаха на друго момче - недостатъчно високо, за да е Джейдьн, значи може би Конър или Роб, - което буташе количка мрьсно сено.

„Човече, бих чистил конюшните цял ден и цяла нощ, само ако ме пуснат оттук.“ Крис въздъхна и затвори очи. Не беше глупак, така че защо се държеше като такъв? Дори да забрави, че щеше да нарани Ели все някога, оставаше фактът, че само се заравяше още по-дълбоко в лъжи. След като истината излезеше наяве, а това щеше да се случи все някога, за тях щеше да е много по-трудно да му се доверят.

„Да, но виж колко дълго всички са лъгали мен!“

Историята беше толкова невероятна, че се съмняваше някой да може да я измисли. Колкото и да не му се искаше да повярва, казаното от Исак отговаряше на много въпроси. Дори обясняваше реакцията на Питър, когато Крис се беше появил в Рул. Един поглед към Крис и Питър вероятно е нахлул в Съвета, настоявайки за обяснение. Какво бе признал Йегър?

- Обзалагам се, не много - каза Крис. - Наистина ли мислиш, че такъв дърт задник ще признае, че е забременил жената на бизнес партньора си?

Или че баба на Крис... беше Джес?

Исак знаеше само, че когато майката на Крис - дъщерята на Йегър и на Джес - се появила с момчета близнаци, Йегър се съгласил да вземе само едното, което се оказало Саймън. Крис бил пратен обратно на баща си, който вероятно измъкнал някакви пари от това. Не че баща му беше изхарчил и цент повече за Крис, отколкото трябваше. Това беше човек, който никога нямаше пари, който винаги прибираше това, което Крис изкарваше от косенето на морави през лятото. „На съхранение - винаги казваше той. - За колежа.“ Да. Когато къркаш колкото баща му, ти трябват всичките дребни, които можеш да събереш.

Но как Йегър е решил кой да бъде? Сложил е него и Саймън един до друг и е броил „онче бонче“ ли? Или е теглил сламки?

Крис можеше да преброи случаите, в които е прекарвал повече от пет минути с Йегър, на едната си ръка. Но сега разбираше защо срещите с Йегър се случваха само веднъж годишно и винаги в ресторанти в други градове, извън Мертон и възможно най-далеч от Рул. Йегър нямаше да рискува някой да го види и да пита Крис: „Хей, Саймън, как я караш, хлапе?“. Или пък той и Саймън да се видят.

„Нищо чудно, че татко винаги се напиваше безпаметно след това. Всеки път, когато се е виждал с Йегър, за него е бил като напомняне как е свършил с...“

Почукването беше формално, по-скоро предупреждение, отколкото искане на позволение. Крис чу дрънчене на ключове, тракане на дръжка, а после Хана избута с хълбок вратата, следвана от аромата на задушени моркови, варени картофи и богат сос. Един пистолет висеше точно под десния ѝ хълбок.

- Обяд. По-добре кьсно, отколкото никога - каза тя като поздрав. - Вързана съм с агненето. Все още имаме четири овце, които ще раждат.

- Какво? Ти си тук без Джейдън, който да се увери, че няма да ти скоча? - попита той.

- Той и Конър са на лов и проверяват капаните. Няма да се върнат, освен ако не хванат нещо. Джейдън винаги прекалява.

- Той поне прави нещо. Аз мога да помагам, да знаеш.

- Не, това няма да е необходимо. - Хана избута вратата да се затвори и отиде до масата, където той беше оставил книгите. - Може ли?

Въпреки че миризмата го подлудяваше, той не помръдна и мускул.

- Не се ли тревожиш, че внезапно може да закопнея за пилешко крилце, вместо за телешко варено?

- Не, все още говориш. Това е еленско и не се обиждам лесно. - Сивият ѝ поглед беше непоколебим. - Също съм много по-бърза, по-млада, а вероятно и доста по-добра в стрелбата от Исак. Сега ще помогнеш ли, или искаш да оставя това на пода?

Той безмълвно събра книгите в нестройна купчина и ги тупна върху дюшека. Облегна се на месинговата табла на леглото, кръстоса ръце и загледа как Хана оставя храната му с ефикасни икономични движения. Притесняваше го, че забелязва колко спретнато тази грива с цвят на елда преминава в гладка плитка. Или че все още мирише на мед и овесена каша.

- Освен вареното - каза тя, показвайки му гърба си - има праскови, които консервирахме миналата година, и ти сварих чаша чай от коприва. Има много желязо и е добър за възстановяване от всякаква анемия.

- Така ли? Може би някой трябва да го пробва първо.

Когато се обърна, тя го направи без много драма, по начина, по който детска учителка разбира, че крясъците по досадно малко дете само ще направят избухването му по-лошо.

- Вече се извиних. Знам, че не съм перфектна, но като се вземат предвид обстоятелствата...

- Да, дрън-дрън-дрън... ако трябваше да го направиш отново, пак щеше да вземеш същото решение. Знам. Както каза, това вече го минахме.

- Тогава какво искаш от мен?

„Някой, с когото да споря, за да не трябва да мисля какво ще правя после.“

- Какво ще кажеш да ме пуснеш навън за начало?

- Знаеш, че това решение не е мое.

- Но Исак би те послушал.

- Вероятно, но мисля, че и това би било лошо решение. Може да не съм виждала толкова много деца да се Променят, но станалото с теб е много различно.

- Както каза, аз още говоря. Върнах се като себе си. - Но откъде беше въпрос, за който не искаше да мисли и на който не можеше да отговори. Направи помитащ жест към книгите. - Ти си била в колеж. Ето я науката. Какво още искаш?

- Моят съвет е все още същият. Обсъди го с Исак! Ако това е всичко - тя тръгна към вратата, - имам задачи, които трябва да се свършат. Агнетата имат нужда от хранене.

- Чакай! - Беше твърде ядосан и му трябваше почивка от самия него. - Виж, съжалявам, държа се като идиот. Предполагам, че просто не съм свикнал да ме убиват, а после да се събуждам... Съжалявам! - Той протегна ръка. - Съжалявам! Това не трябваше да го казвам. Можеш ли да останеш още малко? Никой освен Исак и Ели не говори с мен. Ти се държиш като че ли съм прокажен. Не мога да преценя единствено дали Джейдън иска да ми направи дисекция, или би предпочел да проведе някои научни експерименти, за да реши какво ме прави такъв.

- Ако Джейдън имаше достъп до лаборатория, вероятно щеше да направи и двете - каза Хана, но не се усмихна.

Това не го накара да се почувства по-добре.

- Защо всички толкова се боите от мен?

- И трябва да питаш? Нямаме обяснение за теб, не знаем какво ще стане и, о, ти беше малко буен.

- Бях объркан, ясно? Опитай теб да те смажат и отровят, а после да се събудиш с някакъв старец, който прави фокус-мокус върху теб, и да видим дали няма и ти да откачиш.

- Някога хрумвало ли ти е, че може и да съм, Крис? Не съм точно въодушевена, че съм изтълкувала грешно ситуацията - тя вече звучеше ядосана.

„Изтълкувала е грешно ситуацията?“ Да не би да призна току-що, че е направила грешка?

- Е, може ли да се съгласим, че всички сме малко изнервени? Моля те, остани за известно време! Не понасям да стоя сам непрестанно. Занимавам се само с това, което се върти в главата ми. Пет минути! Ако решиш, че отново се държа като идиот, може да си тръгнеш.

- Не ми трябва твоето разрешение - каза тя, но въпреки това той реши, че този път в гласа ѝ може би има сянка на усмивка. - За какво искаш да говорим?

- Ами... - Сега, след като тя остана, всичко, изглежда, се струпа зад зъбите му. „Мислеше, че съм Саймън. Колко добре го познаваше? Познаваш ли Питър? Разкажи ми повече за Пени!“ Но всичко това беше твърде лично, твърде бързо. - Искаш ли да седнеш?

- Благодаря! - Тя се плъзна в един стол с права облегалка и стисна таблата пред гърдите си като щит. - Е... какво си намислил?

- Добре, ето какво не разбирам. - Всъщност имаше няколко неща, които не разбираше, но реши да започне с нещо, което не само беше безопасно, но и сочеше, че наистина може да му се вярва. („О, дааа - обади се вътрешният му глас, - това толкова добре обяснява защо излъга Ели и не им каза за Лена.“) - Знаеш, че аз съм този, който прибираше вашите най-болни деца в Рул. Aз съм този, който оставяше храна и провизии.

- Да. Може да оставяш гранули и за улична котка - каза тя със същия неутрален тон, - но това не значи, че няма да я одереш за яхния в момента, в който се приближи.

- Но единственото, което направих, беше да се появя в онази пътуваща библиотека. Така и не знаех, че вие сте там, докато не ми оставихте онова първо момиченце, за да го намеря. - Това беше само една малка лъжа. Той се постара да включи Орен в обиколките си, след като Джес го насочи натам. Защо никога не каза, че се е отделила от амишите, и защо не спомена нищо за Исак, бе нещо, на което само Джес можеше да отговори.

- Всъщност, не. Това беше решение на друга група. Аз нямах участие в него и нямаше да се съглася, ако ме бяха питали.

- Това е доста сурово.

- Това въпрос ли е, или наблюдение?

- И двете. Вие нямате ли правила или нещо такова? Исак не ви ли казва какво да правите?

- Разбира се, че не. Той е... съветник.

- Значи вие сами ръководите нещата?

- Повече или по-малко. Свободни сме да не приемаме мнението на Исак, но трябва да има определено съгласие между групите.

„Да, като да убивате деца, за които не смятате, че ще се справят.“ Но дори това, изглежда, не беше безусловно. Той бе спасил няколко много болни деца, някои от които бяха умрели в Рул.

- Исак ли е единственият възрастен?

- Единственият останал. Той ни наблюдава, мести се от група в група.

- Колко групи има?

- Това важно ли е?

Така, значи нямаше да тръгнат натам.

- Добре, права си. Не е важно. - Не съвсем. Питър беше говорил за капацитет на средата, за това колко тревожно бързо Рул се беше разраснал отвъд ресурсите си. - Ами по първия ми въпрос? Вие направихте първия ход, не аз.

Което не беше съвсем вярно. След като Джес бе споменала, че може да има деца около старото амишко поселище, той прие за своя мисия да спаси възможно най-много от тях. Беше посещавал района често, беше наясно с очите, които го следяха, и внимаваше винаги да оставя символични припаси като батерии и храна в старата пътуваща библиотека, където беше намерил първата Пощадена - много болно момиче, - точно до входната врата. Тя беше и единственото дете, за чието намиране не трябваше да скача през обръчи.

- Откриването на онова момиче не беше щастлива случайност - каза той. - Онези деца се бяха погрижили да я намеря. След нея ми оставяха бележка, за да ми дадат указания за магичните знаци. Очевидно не смятаха, че съм заплаха.

- Както казах, решението не беше мое. Виж, можем да обсъждаме това с дни, затова нека аз те питам нещо, Крис! - Тя се наведе напред. - Ако беше имало други деца, които не са болни... ако, да кажем, ти случайно се беше препънал в нас... щеше ли да ни заведеш в Рул? Насила?

- Вероятно. - Усещаше как горещина залива бузите му. - Да.

- Тогава това не те прави по-добър от хората, които са откраднали Ели.

- Нещата не са в черно и бяло.

- Напротив. Аз никога не съм откраднала дете. Никога не съм позволила на никого да използва дете като начин да си купи убежище.

- Както ти каза... това не съм го решил аз.

- Но ти го прилагаше.

- Всички трябваше да направим избор. Единственото, което съм искал, е да помогна. Правех, каквото мислех, че е правилно по онова време - излизайки от устата му, това звучеше банално, каквото и беше.

- И отново би го направил.

- Имаш предвид, както ти би решила да ме убиеш? - изстреля в отговор. - Да, предполагам, че бих. Така че сме квит. Бих се опитал да намеря начин да опазя децата живи, а ти би мамила хората да вземат отрова.

Можеше да чуе ехото от вика си във внезапната тишина. Тя беше скована, кожата около устата ѝ беше опъната, бузите ѝ горяха. „Идиот!“ Трябваше да остане спокоен, да бъде разумен. Ако притиснеш хората твърде силно, те избухват. „Съжалявам, татко, съжалявам, аз съм виновен. Няма да го направя повече.“

- Аз никога... - Тя прочисти гърлото си. - Никога не е измама. Когато на някого вече не може да се помогне, когато няма надежда, е избор. Когато знаем със сигурност, когато кучетата ни предупредят, че някое дете се - сивите ѝ очи се стрелнаха настрани - променя, е все още избор.

- Избор между какво и какво?

- Ти какво мислиш, Крис? Ако ти се променяше, ако знаеше, че би се опитал да убиеш приятелите си, хората, които обичаш... да не ми казваш, че би избрал да станеш един от тях?

- Между какво и какво? - попита той отново. В този момент разбра напълно защо Питър беше устроил Зоната. Въпреки тайните и лъжите той знаеше, че приятелят му все още го обича и би умрял за него. Ако Питър му се беше доверил, щеше ли да му помогне?

„Може би щях. Защото ако промяната засегнеше Алекс... или Питър... аз никога не бих могъл да дръпна спусъка.“ Можеше да се обзаложи, че Питър се е чувствал не по-различно, като е гледал приятелите си и хората, които обича, да се променят пред очите му. Той сигурно се е опитал да намери начин. Където има живот, има и надежда. Можеше да се променят обратно, да се оправят. Номерът беше да ги държиш достатъчно дълго време живи, да им дадеш този шанс.

„Да, но колко дълго би провеждал експеримента? Месеци? Години? Надеждата има ли краен срок?“

- Не ми казвай, че сте пускали всяко дете, което мислите, че се променя, да се скита наоколо! Какъв е изборът? - Осъзна, че си търси повод да се скара, начин да удари. - Какво правите? Заключвате ги да умрат от гладна смърт или ги застрелвате само когато побеснеят?

- Не ни съди! - Сивите ѝ очи станаха сурови. - Да не си посмял! Не ти дължа отговори, Крис. Мислиш, че ни превъзхождаш, нали? Не знаеш нищо за нас.

- Ти също не ме познаваш. Дори не те интересува моята гледна точка. Вече си ме осъдила - гласът му беше несигурен. Тихото къкрене в корема му беше вече почти кипене. - Добре тогава, да смятаме малко, Хана, защото математиката е чиста, първична и толкова научна, че Джейдън би одобрил. Не можеш да нагласяваш цифрите. Няма спор относно две плюс две.

- Това е безсмислено...

Той се понесе към нея.

- Без да броим мен и Нейтън, има единайсет тела в онази къща на смъртта. Да приемем, че групата е започнала с двайсет души, това значи, че горе-долу сте изгубили седемдесет процента от първоначалната популация за пет месеца.

- Някои от тези хора бяха стари.

- Но болшинството не са били, така ли е? Някои деца са се променили и вие или сте ги убили, преди да се променят изцяло, или след като са го направили. Но е имало и други, Хана. Други, които са били болни, а вие не сте могли да им помогнете. И те са умрели.

- Не можеш винаги да мамиш смъртта, Крис.

„Да, но има време за всичко, нали? Дори за смърт. - После помисли: - Махни се от главата ми, Джес!“ На глас каза:

- Да изключим децата, които са се променили! Ами другите, тези, които са били просто болни? Защо да не приемете помощ? Хана, сметни! При това темпо до края на годината от вас няма да остане никой.

- За това ли дойде, Крис? - гласът ѝ беше студен. - Да ни убедиш да се върнем с теб?

- Може би. В началото.

- Ами сега?

- Не мога да разбера. - Той вдигна ръце. - Не знам. Мисля, че има по-добър начин, отколкото просто да се предадеш и да се примириш.

- Искаш да се бориш?

- Разбира се, че искам да се боря. Животът може да не е страхотен, но е по-добър от смъртта. Просто не знам как да променя нещата в Рул и дали изобщо мога.

- Там ли искаш да отидеш? Обратно в Рул?

- Не знам. - Ако дядо му имаше думата по въпроса, щеше да е или мъртъв, или в затворническата къща, преди да има възможност да направи каквото и да било. - Всичко това за Исак беше нагласено. Трябвало е да разбера за Джес и за Саймън, и за Йегър. Трябвало е да разбера за Зоната. - „И за Питър.“ - Виждам, че е грешно. Но също така разбирам.

- Ти разбираш?

- Да. Наистина виждам и двете страни - каза той и помисли: „Крис отдясно, Крис отляво. Онче бонче...“. - Не всичко в Рул е лошо. Вземи Ели, например! Сериозно ли вярваш, че едно осемгодишно момиче няма да е по-добре на място, където би било защитено? И дали е способна да направи този избор сама? Ами ако беше на седем? Или на четири? На колко би била твърде млада, за да знае?

- Целиш ли нещо?

- Да. Имате граница, под която изборът вече не е на детето. Но как стигате до там, Хана? Какво ви кара да мислите, че сте прави?

Хана вдигна ръце:

- Добре. Никога няма да се разберем. Ти толкова приличаш на Питър, искаш да ограничиш живота и смъртта до граници и проценти, кога да се застъпиш, кога не.

Той изобщо не очакваше тя да каже това.

- Чакай малко! - каза, докато тя ставаше. - Какво имаш предвид? Колко добре познаваш Питър?

- Достатъчно добре. - Тя вече се обръщаше. - Наистина не искам да говоря за това сега, Крис.

- Ами ако аз искам? Ако аз имам нужда, Хана! - Той трябваше да потисне импулса да я хване за китката. - Моля те! Моля те, не си тръгвай! Моля те... за какво говореше?

Видя противоречиви емоции да се гонят по лицето й и момента, в който тя взе решение.

- Говоря за инцидента - каза тя.

- Инцидент? - попита той. - Какъв инцидент?

- Няма да ти хареса, Крис. Мислиш ли, че си открил всичко, което има да се открива за Питър? И за Саймън? - Тя показа крехка усмивка. - Повярвай ми, тези води са дълбоки!

- Какъв инцидент? - повтори той.

- Онзи преди две години - каза тя. - Когато Пени уби едно момиче.

59

- Чакай! Само... само почакай! - Гълтайки въздух, Алекс хвърли око на мократа плетеница от черва и една тънка лапичка със счупена кост. Смазаното зайче не я притесняваше. Това, което я дразнеше, беше, че за последните два дни, откакто пристигна в къщата на езерото, това беше единственият заек, който хвана в капан.

Когато окьрвавеният сняг потрепери, Алекс подпря ръце на бедрата си и отпусна глава, молейки се замайването да отмине и Дарт - този прякор беше дала на пазача си - да не се вдъхнови да използва приклада на пушката или юмрука си. Дарт постоянно дишаше през устата и беше от онези затормозени от синузит хора с аденоиди колкото топки за бейзбол, които винаги сядат зад теб на важен изпит. Но пък ако някой почувстваше нуждата да направи нови „Междузвездни войни“... Когато Вълка не беше наоколо, Дарт се наслаждаваше на произволни бързи удари. Разбираше го. Тя също ставаше раздразнителна, когато гладуваше. Само че Дарт имаше мозберг.

- Дай ми само минута, Дарт! - каза тя. - Става ли?

За нея това беше едва вторият ден в къщата на езерото, но тя бързо опознаваше миризмите и настроенията на Дарт. От нетърпеливото му съскане тя разбираше, че чакането изобщо не му харесва, но майната му. Хлапето беше зло и шумно като локомотив. Не би изключила възможността Дарт да я остави да припадне, а после или тиxo да се хлъзне обрашно в къщата, докато тя замръзне, или да сложи ботуш на гърлото ѝ. Докато Вълка се върнеше от ловната си експедиция с Ърни и Марли, от нея щяха да са останали само кости. „Боже, шефе, не знам. Тя току-що беше тук.“ След фиаското в хижата тя се съмняваше, че Вълка би я оставил жива, ако в мечия чувал нямаше достатъчно храна, за да се справят местните до неговото завръщане. На Алекс ѝ беше много трудно да се отпусне, докато Дарт си играеше на „познай кой ще дойде на вечеря“.

„Точно когато помислих, че нещата ще се извъртят в моя полза!“ Онази намотка жица, която беше открила в един кашон с други дреболии за къмпинг преди четири дни, беше само първата частица добър късмет, който имаше. С Дарт, който се беше лепнал за нея, Алекс скиташе дълбоко навътре в гората и около къщата, проверявайки за следи от дивеч. Достатъчно следи - много сочни малки зайчета, тичащи наоколо. Беше положила шестнайсет примки и се молеше като луда.

Е, тя огледа кашата на снега, беше успяла да хване зайче, но то ѝ беше отнето от някое животно, не по-малко гладно от нея. „Сигурно е това, което ни следваше.“ Вероятно също вълк. Тези следи съвпадаха. Както и миризмата, но все още го имаше онова чудато нещо, което беше малко не на място и...

„О, майната му! Вълк, не-вълк, на кого му пука?“ Тя ядосано размаза сълзата от ъгъла на дясното си око. Плачът също нямаше да помогне. Можеше единствено да премести примката на друга пътека и да започне отначало.

„И погледни от хубавата страна, Алекс! Ти се тревожеше какво да използваш за стръв за рибата.“ Събра полузамрьзналите черва в груба снежна топка, мушна свирепо с показалец в купчината и извади малко триъгълно парче плът. „О-о-о! И какво имаме тук?“

- Дарт, искаш ли да видиш още един номер, на който ме научи баща ми? - Пъхна заешкото сърце в устата си, преглътна го и облиза устни. - М-м-м - каза Алекс, - вку-усно!

Може би около час по-кьсно тя погледна часовника на Ели. (Навик. Мики беше все още мъртъв. Но носенето на часовника я караше да се чувства по-добре.) Колкото и часът да беше сега, моментът беше достатъчно добър да претърси къщата за лодки, преди всички тези страхотни заешки черва да отидат на халос.

Денят беше великолепен, снегът блестеше достатъчно ярко, за да прогаря пурпурни послеобрази в очите ѝ, слънцето като златна монета караше сянката ѝ да изглежда като локва в краката ѝ. Тя затвори очи срещу блясъка и се опита да си представи как клетките ѝ изтръгват енергия от слънчевата светлина. Трябваше да намери нещо повече за ядене освен кора, клонки и понякога мравки или заешко сърце. Къщата за гости беше единственото останало място, където можеше да намери нещо полезно. След като беше претършувала главната къща, мазето и гаража, беше намерила някои добри неща: жицата за примка, лагерна печка, бутилки пропан, фенер, дори прилична единична палатка. Печката изглеждаше като подигравка. Но жицата, която използваше за примките, беше твърде корава, за да стане за риболов. Освен ако не започнеше да си скубе косата и да я сплита в рибарско влакно, оставаше къщата за лодки. Защото в езерата има риба, нали? Да пробие леда някак, да пусне въдица. Да предложи жертва на боговете или нещо такова.

По-рано, когато Алекс вареше своята толкова чудесна супа от бял бор, случайно беше погледнала към Пени, излегната върху оръфан кожен диван, поставен под големия панорамен прозорец на стаята. Имаше достатъчно светлина, за да види, и проклета да е, ако не забеляза краткoтo, но много отчетливо накъдряне. Не удар или ритник. По-скоро като нещо, което се обръщаше в съня си.

Тя знаеше повече за квантовата физика, отколкото за бременността, а след като познанията ѝ за квантовата физика бяха колкото тези за Външна Монголия, можеше да се приеме, че на практика си беше неука. Никое от малкото деца, с които излизаше в гимназията, не беше забременяло и тя не познаваше абсолютно никой, който беше. Всичко, което си спомняше от онези информационни брошури в училище, беше, че колко ти личи и кога зависи от това колко си слаба. И можеш да усетиш, че бебето мърда отвътре... в четвъртия месец? А отвън в петия или шестия? Нещо такова.

„Така че Пени е поне в петия месец, а може би по-скоро в шестия или седмия. - Алекс беше сгънала капеща ивица сварена борова кора в устата си. Миришеше на Коледа и на вкус беше като остаряла дъвка, отлепена от долната страна на училищно бюро, точно до някой сопол. - Значи е била бременна преди Срива.“

Което беше нещо, за което да мисли.

Дали Питър бе довел Пени тук преди или след като нещата са се разпаднали? Питър трябваше някак да е замесен. Той и Съветът бяха уредили Зоната. Питър беше началник на сигурността и се грижеше Променените да са нахранени. А ако Пени вече е била тук преди Срива? Алекс не можеше да разбере как Питър е успял да я премести тук, без тя да му отхапе лицето. Някак я е зашеметил?

„Дали тя познава Питър по начина, по който Вълка познава мен?“

Никой сценарий не взимаше предвид Вълка, който беше с Черната вдовица и с останалите си гимназиални приятелчета, когато Алекс се появи в Зоната. Освен ако не го е разбрала грешно. От снимката в езерната къща на Йегър беше видяла, че Саймън и Питър са били близки. Значи може би Саймън е знаел за тази къща, а Вълка е искал да заведе Пени някъде на сигурно място, където ще може да я посещава понякога, да проверява запасите и и да я вижда?

Това извикваше и очевидния въпрос. Алекс беше приела, че Вълка е бащата. Сега не беше сигурна. О, Вълка се грижеше много за Пени. Винаги я наблюдаваше, носеше неща, които бяха твърде тежки, гледаше тя, а после и момчетата му да ядат, преди той да вземе и хапка за себе си.

Но Вълка никога не докосваше Пени. Не се гушкаха. Той не я прегръщаше. Никога не слагаше ръка на корема ѝ. (Въпреки че момчетата може би правеха така само във филмите за момичета, тя не знаеше.) Нямаше нищо наситено между Пени и Вълка, нямаше искра. В гимназията винаги знаеш кои са двойките, независимо дали го демонстрираха, или се опитваха да се скрият. Пламъкът се виждаше в очите им, в погледите, които споделяха, в начина, по който въздухът се сгъстяваше край тях. Както първия път, когато тя се приближи до Том, вдиша миризмата му на пушек и мускус, а усещането за привличане беше мигновено. Когато се целунаха, този единствен момент задълбочи изживяването до нещо жизненоважно и първично като въздуха.

Единственият път, когато нещо такова се случи с Вълка, когато миризмата му се превърна в аромат на безопасност, семейство и желание, беше около нея. Единственият човек, към когото Вълка изглеждаше истински привързан и привлечен, за когото би рискувал и живота си, беше... тя.

Което беше просто толкова шибано страхотно.

Къщата за лодки беше едностайна колиба върху колове, която, погледната отстрани, имаше формата на буква „А“, но в нея нямаше нито лодки, нито канута, нито дори каяци на пристан. Още щом насили вратата, Алекс осъзна, че е попаднала в мъжко леговище - място, където мъжът и приятелите му се събираха, за да се измъкнат от главната къща. Декорът също крещеше „момче“. Две единични легла, едното все още разбъркано, малко бюро с четири чекмеджета, два стола с прави облегалки, шкаф за книги, пълен с пъзели, дъска за крибидж⁴¹, две колоди карти, игри и купчина омацани списания, които знаеше, че е по-добре да не прелиства. Стар нагърчен постер на „Междузвездни войни“, на който Люк се бие с Вейдър, забоден с кабарчета върху шкафа за книги. Връзка с ключове и стар будилник, който се навива на ръка, почиваха върху дъсчена полица на лявата стена до леглото заедно с пътни атласи на Уисконсин, Минесота и Мичиган. Няколко якета висяха на пирони от вътрешната страна на вратата. Въпреки дълбокия студ и пропилата навсякъде воня на изсушен на слънцето опосум, която запушваше носа ѝ, къщата за лодки имаше просто правилната момчешка миризма: остър дезодорант, пудра за крака, сапун „Ирландска пролет“.

Но все пак там имаше и две други сбръчкващи носа миризми. Едната беше на лагерен огън или на час по химия, в който се палеше магнезий. Другата беше... Умът ѝ се върна на химиотерапията. Спомни си как една сестра от онкологията търси вена, преди да закачи Алекс на кафява венозна торба с цисплатин. Болнична миризма, това беше. Алекс притегли още въздух, разучавайки миризмата... а после забрави всичко за сяра и запалими метали. Защото този път...

„О, боже! - Стомахът ѝ се стегна при полъха на сладко лято. Пред очите ѝ изскочи спомен от баща ѝ: - Успокой се, скъпа, ще я измием лесно!“

- О, моля те! - гласът ѝ излезе писклив. Очите ѝ се върнаха обратно на леглото, тя се хвърли по корем и, разхвърляйки одеялата от пътя си, се пресегна под леглото. - О, моля те, моля те, моля те! - припяваше, помитайки с ръкавицата си голите дъски на пода, улавяйки топки прах, молив, стар чорап, преди да удари на метал. Тя се претърколи, седна с кръстосани крака и извади очукана червена кутия за инструменти. Трепереше толкова силно, че трябваше със зъби да свали ръкавиците си, преди да отвори непохватно заледената ключалка и да махне двойния капак.

Вместо инструменти вътре имаше шепа обвивки от бонбони и - нямаше грешка - замайващият аромат на шоколад и кокосови ядки.

- О! - каза го по онзи задъхан, удивен начин, по който би възкликнала за прекрасен залез или за някой подарък, прекалено красив, за да може да повярва. Тя потопи ръце в обвивките и извади огромен, гигантски десерт, който би разпознала дори без помощта на синьо-бялата опаковка и големите черни букви: БАДЕМОВА НАСЛАДА.

- Понякога просто трябва да хапнеш ядки - пропя тя. Пръстите ѝ продължаваха да се плъзгат по гладката хартия и накрая тя разкъса опаковката със зъби. Изпълни я сладък парфюм на захар, масло и шоколад. Твърдите парчета масло се бяха разделили, давайки на млечния шоколад прашен, нездрав оттенък. - И питай ме дали ми пука! - каза тя. Откъсвайки едно парче, го пъхна в устата си и захапа. Имаше глухо хруп и внезапна болка в челюстта. Десертът беше солидно замръзнал и буквално твърд като камък. Тя едва успя да изчегърта няколко шоколадови късчета.

„Може би е по-добре. - Тя затвори очи и се наслади на сладкото шоколадово топене върху езика си. - Може да го повърна, ако ям твърде...“

Едно „шип-шип, пук-пук“ кипна в носа ѝ и тя разбра, секунда преди той да я бутне предупредително по рамото: Дарт ставаше нетърпелив.

- Иди си го начукай, Дарт!

Но все пак, когато се пресегна за ножа, тя го направи бавно. Нямаше нужда да дава извинение на хлапето. Поставила блокчето на дървения под, тя пъхна върха на ножа в шоколада, точно зад първия бадем, после го разлюля напред-назад, натискайки здраво, докато десертът не се разчупи в малък дъжд от покрит с шоколад кокос.

- О-о-о! Не знаеш какво пропускаш, Дарт. От друга страна, ще има повече за мен. - Наплюнчвайки пръст, Алекс обра всички късчета, после го пъхна в устата си. - О, благодаря ти, боже! - изстена. Определено щеше да вземе всички обвивки за по-късно. Щеше да ги облизва хубаво и дълго. Пъхайки отчупеното парче в устата си, тя го натъпка в бузата си като катерица. Останалото зави грижливо, а после го пусна във вътрешния си джоб. Там телесната ѝ топлина щеше да размрази лакомството. Все още умираше от глад, но дори малкото парченце шоколад накара кръвта ѝ да се развълнува.

„Да. Е, не бъди лекомислена, скъпа!“ Десертът можеше да е целият ѝ късмет. Не виждаше никакво рибарско оборудване, а носът ѝ не беше открил нищо друго, освен онзи странен аромат на лагерен огън и миризмата на болница. Откъде ли идваха? Не изглеждаше да има още много неща тук, като се изключеха бюрото и другата етажерка за книги - направена от хлътнали дъски и подпряна на циментови тухли, тя бе запълнена с книги с твърди и меки корици. Много романи, все неща, които или беше чела, или възнамеряваше да прочете, но така и не й се удаде възможност. Толкин, Азимов, Бредбъри, Матисън. Разкъсан и подлепен със скоч екземпляр на „Краят на детството“. „Повелителят на мухите“. „Дюн“ - книга, която тя бе прочела, докато беше на хемодиализа; мантрата за страха, който погубва разума, изглеждаше съвсем реално, докато тя гледаше как оноба „кап-кап“ на жълтата отрова се влива във вените ѝ. Добра колекция и на Стивън Кинг: „Мъртвата зона“, „Град Отчаяние“ и „Сблъсък“. „Дума Ки“. „Гънка във времето“ се разпадаше, а гръбчето на „Хълмът Уотършип“ беше толкова намачкано, че едва се четеше заглавието.

Но имаше и един тон по-нови учебници. „Биология на вълците“. „Видообразуване на бозайниците“. „Екология на консервационната биология“. „Водач на глутницата: вълците от мичиганския остров Роял“. По-голяма купчина по популационна генетика и еволюция. Една трета от рафта беше посветена само на история. „Там, където броди бизонът: Рузвелт и укрепената пустош“. „Когато царуваше мрак: Рухване на цивилизациите в Средновековието“.

- Еха! - промърмори тя. Ненаситен читател, който си падаше по история и бе също така упорит изследовател на бозайниците, беше последното, което очакваше. От друга страна, Питър беше добър в разрешаването на проблеми. Човек, който очевидно беше мислил за разпределяне на ресурсите. Някой, който би признал, че храненето на Променените осигурява допълнителни ползи като един спретнат буфер между Рул и останалия свят. Някак си се връзваше, че би чел за Тъмните векове.

Тя нямаше нищо против да поседи тук за малко. „Краят на детството“ изглеждаше ужасно изкушаваща. Както и всичкият този Стивън Кинг. Да препрочете Гънката, щеше да бъде като подхващане на разговор с най-добрия ти приятел от мястото, докъдето сте стигнали при последната си среща. Крис също щеше да хареса това. Момче, което беше изпразнило и преместило цяла пътуваща библиотека, вероятно би искало да хвърли един поглед на тези книги. Ако се измъкнеше от това, трябваше да го доведе тук.

„Не се увличай! - Трябваше да бъде практична. - Можеш да мечтаеш, но храната е на първо място.“

Претърсването на всяко палто и обръщането на всички джобове не ѝ донесе нищо освен смачкана шепа банкноти, извадени от едно дънково яке, които тя натъпка в един джоб на парката си. Подпалките са си подпалки. Тъкмо връщаше обратно якето, когато спря. Дрехата беше голяма и - както къщата за лодки - имаше усещане за по-голямо момче. Ароматът беше на сковано вечнозелено растение и ледено желязо. Докато беше в Рул, никога не беше обръщала толкова много внимание, но сега вдиша дълбоко, чудейки се как толкова дръзка миризма би могла така да се скрие.

„Е, била ли е къщата подарък?“ Шоколадът от парчето „Бадемова наслада“ се беше стопил, а езикът ѝ бе покрит с кокос. Подмятайки бадема от торбичката на бузата си, тя сдъвка, омешвайки всичко. Любопитството ѝ беше разпалено, което някак си беше по-добре, отколкото да се фокусира върху острото гризане в стомаха си. „Или е било наистина стара семейна къща за почивка, където Питър е идвал, когато е имал нужда да обмисли нещо?“ Това изглеждаше доста вероятно. Предишния ден, когато обикаляше гората, за да заложи капаните си, в клоните на един извисяващ се дъб Алекс бе открила стара дървена къщичка, скована на около десет метра височина.

Съдейки по недовършената веранда на главната къща, тя реши, че Питър е бил доста зает. Явно личеше, че постройката наскоро е била подготвена за зимата. Бяха сложени двойни прозорци, от които все още се носеше наситена миризма на маджун и смола. Алекс надуши и сравнително прясна изолация зад стената долу и остатъчен дъх на боя. Имаше и печка на дърва, която беше толкова нова, че къщата миришеше на обгорен чугун. Тя отопляваше сградата до голяма степен. (Беше чист късмет, че я имаше. Разполагаха и с две камини - едната горе, едната долу, но и двете бяха много стари, огнищата им бяха почернели и напукани. Вкусът на креозот⁵¹ по езика ѝ беше толкова силен, че можеше да се обзаложи, че дори със секач нямаше да може да откърти всички налепи от комина. Цяло чудо беше, че никой не го беше подпалил и не беше изгоряла цялата кьша.)

„Ходил е в колеж, изучавал е генетика и еволюция, а също и история.“ Може би това е бил смисълът на тази къща. Питър явно е имал изцяло друг живот. Той може би си е представял накрая да живее тук целогодишно.

Зад гърба си чу как Дарт внезапно се наежи, а миризмата му премина от шипящо изгнило в начумерена смрад. Въпреки това по устните ѝ пропълзя усмивка. Знаеше какво го тормози. Дарт може да беше като вол, но мехурът му бе с размер на орех. Може би това обясняваше защо тъкмо той бе натоварен с ролята на бавачката. Човек, който трябваше да ходи по нужда на всеки няколко километра, можеше да е истинско бреме. За нея честата нужда на Дарт да пишка не беше проблем, въпреки че той имаше навика да си върши работата на практика върху нея, което не само беше твърде много информация, но и я дразнеше. Искаш зайците да стоят настрана? Пишкай върху примката! Идиот!

Изкушаваше се да побърза, но си помисли: „О, майната му! Не прибързвай! Тук има нещо, нещо важно“.

Докато приближаваше бюрото, проблесна втори спомен. Том с блестящи от треската очи, бедрото му лъщи, опънато от инфекцията. Но защо? Химическа лаборатория и Том.

„Защото трябваше да стерилизирам ножа, преди да срежа.“ Това беше. Миризма на запалени кибритени клечки, на кремък върху огниво. Имаше ли кибрит в чекмеджетата? Не, миризмата беше твърде силна. Барут?

„Или пистолет. - Опитвайки се да преглътне възела в гърлото си, тя се наведе малко по-близо, отвори уста и вкуси въздуха. - Не се надявай много! Може би не е това.“ Но тук миризмата беше по-силна и идваше от долното чекмедже на това бюро.

И? Ако беше пистолет, тогава какво? Не можеше да го промъкне покрай Дарт. „Освен ако не го застрелям. Но трябва да е зареден, а няма начин да проверя. Може дори да гръмне в ръката ми, ако е стар и мръсен или ако механизмът му е замръзнал.“

Но Дарт трябваше да пишка. Тя плъзна очи в кос поглед. Момчето подскачаше в танца „умирам да пикая“. „Умори го! Когато започне, ще имаш шанс.“

Бавно, колкото можеше, тя дръпна горното чекмедже. Дървото се беше издуло и се съпротивляваше, но все пак отстъпваше със сърдит писък. От тежестта му и от глухия звук на дърво, триещо се в дърво, можеше да познае, че е празно. Във второто имаше два чифта мъжко бельо и три чифта чорапи на топка.

Докато затваряше второто чекмедже, Дарт не издържа и се стрелна извън къщата за лодки. В следващия момент тя го видя да тича към дока. „Е, и това е начин да се стопи дупка за риболов.“ Без да губи и секунда повече, тя се наведе и напъна последното чекмедже. Не- отзивчивото дърво се запъна в металния плъзгач. „Хайде! Не проваляй това! - Рискувайки едно бързо надникване покрай бюрото, тя видя Дарт да сваля ръкавиците си със зъби. - Минута и половина максимум.“ Смазвайки нетърпението си, тя с мъка затвори чекмеджето, а после бавно го издърпа обратно.

Този път то съдейства. „По дяволите!“ Два чифта джинси, два чифта панталони с джобове. Миризмата на изгорял магнезий беше все още силна, но тя нямаше как да прерови всеки джоб, преди Дарт да се върне.

- Хайде! - Алекс пъхна ръка под джинсите. - Моля те, боже, просто ми... - Тя ахна, когато пръстите ѝ се свиха около гладък метал. - Няма начин! - каза. - Няма начин това да е...

Но беше.

Пистолет.

60

- Пени е убила някого? - Крис усети как челюстта му пада. - Кога? Кого?

- Е, по-скоро стана причина тя да умре. Преди около две години и половина. - С изморена въздишка Хана се отпусна обратно на стола си. - Дълга история.

Преди две години и половина той беше втора година в гимназията. Саймън трябва да е бил на шестнайсет. Исак Хьнтър беше казал, че Пени е година по-млада от Саймън.

- Дай ми кратката версия! В Рул ли си израснала, или си амиш, или...

- Бях. Напуснах преди години. - Тя сви рамене. - Исках повече. Училище, образование отвъд осми клас. С Питър се запознахме в Хотън, когато бях първа година в Технологическия в Мичиган. Той вече беше последна.

- Питър е ходил в колеж? - Той примигна от изненада. - Винаги съм мислел, че е бил заместник-шериф, откакто е завършил гимназия или нещо такова.

- Едва ли. Беше технически асистент за моя първокурсен семинар по сравнителна зоология, ръководеше лабораторията. Приятен човек. - Устата ѝ се изви в почти тъжна усмивка. - Много убедителен, с мнение по всичко. Имаше едно кафене на една или две преки от реката - „Сайберия“. Питър ме води там на няколко пъти след лабораторията. Взимахме си кафе и седяхме пред библиотеката до канала Кийуинау.

Кийуинау. Крис имаше бегла представа, че това е някъде далеч на север и на изток.

- Никога не съм бил извън Мертън, докато не отидох в Рул.

- О, Кийуинау е много красив. Има мост между Хотън и Хенкок. Хенкок е много по-малък град на Бакърения остров, точно отсреща през канала. След като го подминеш, на острова няма буквално нищо друго чак до Горното езеро, освен ферми и игрища за голф, а после пристанището на самия му край. Понякога мисля за него. Мисля, че може да се устроя там. - Изражението ѝ стана замечтано. - Да нападна университетската библиотека, после да мина покрай Хенкок, да намеря приятна изолирана ферма до езерото. Да ловя риба, да отглеждам посеви, да чета книги. Би било добре.

Звучеше като нещо, на което той би се наслаждавал.

- Може би трябва да го направиш.

- Е, не мога да го направя сама, от една страна, а и трябва да стигна дотам, от друга. А също така и да се надявам, че всички тези човекоядци са се изнесли от града. - Тя още веднъж сви рамене. - Както и да е. Питър наистина обичаше училището. Голямата му страст беше остров Роял. Непрекъснато говорехме какво трябва да направят за вълците.

- Вълци? Остров Роял? - беше като да слуша някой да му разказва приказка на чужд език. - Къде е това?

- В Горното езеро. Национален парк е, но почти никой не ходи там. Трудно се стига. На този остров правеха петдесетгодишно проучване върху популациите на вълци и лосове.

- Така ли? - Почувства се невероятно тъп. - Защо?

Тя го погледна.

- Роял е остров, но на него има вълци и лосове. Как са стигнали там?

- С плуване?

- Само лосовете. Вълците не могат да плуват толкова надалеч. Водещите учени се събраха в университета в Хотън. Решиха, че вълците са преминали по ледени мостове много отдавна, но вследствие на промените в климата между острова и сушата не е имало стабилна връзка от средата на осемдесетте. Така че вълците са заседнали. Популацията им намалява през последните десет години. Преди светът да изпадне в мрак, бяха останали около девет вълка. Само два бяха женски. През летата Питър работеше на място. Упояваше вълци, събираше образци, слагаше им нашийници, намираше трупове на лосове. Беше много страстен, смяташе, че вината за сьсипването на околната среда е наша. Мисля, че ако беше открил начин да промъкне вълци на острова, щеше да го направи. Това е достойно за възхищение.

- Предполагам. - Крис усети гадно бодване на завист. Ако светът не се беше разпаднал, може би и той щеше да посещава лекции и да спори по етични проблеми на чаша кафе. - Как всичко това се свързва с Пени?

- Заради едно наистина лошо решение, което Питър взе. Островът е много изолиран и отдалечен. Или трябва да пътуваш от пет до седем часа с ферибот, или да летиш с хидроплан, или да си със собствена лодка. Питър имаше една стара лодка с корпус от фибростъкло, която беше поправил. Беше като лодката на Куинт в „Челюсти“: кабина, машинно, камбуз. Мястото под носа бе превърнал в спално помещение. През пролетната ваканция на последната си година той предложи на група приятели да ги заведе на острова. Само че паркът официално отваряше в средата на април, а това се случи в средата на март. Може сериозно да загазиш, ако те хванат, но Питър знаеше един залив, в който да се промъкне, в северния край, близо до Канада. Реших, че малко зимно лагеруване, малко туризъм и возене на лодка ще бъде за- бавно. Дванайсет души се натъпкахме на старата лодка, включително Пени - тя направи пауза - и Саймън. Той и Питър бяха приятели тогава. А мисля, че дядовците им се надяваха Саймън и Пени да се сближат.

Това също беше точно както Исак го беше описал.

- Не стана ли така?

- Не усетих такава вибрация. Саймън каза, че винаги е мислил, че трябва да се грижи за нея така, както Питър за него.

Интересно. Точно колко близки са били Хана и Саймън?

- Как се чувстваше Пени?

- Ами, с нея никога не се - тя сложи кавички с пръсти - сближихме. Тя беше почти на петнайсет и все още доста млада в много отношения. Питър беше предубеден за нея. Направо я обожаваше. Но тя вече създаваше много проблеми. Виждаше се по начина, по който се увисваше на някои от приятелите на Питър от колежа. А беше - сивите ѝ очи се плъзнаха настрани - пролетната ваканция.

Значи много алкохол.

- Какво стана?

- Всички се напиха - каза тя просто. - Всички освен Саймън. Дори тогава той беше много внимателно, много усамотено дете. Като първокурсничка не познавах приятелите на Питър много добре, затова със Саймън се сдружихме. Говорехме за колежа, за неговите интереси, за това какво правя аз. И така, ето ни и нас насред Горното езеро. Никой не носеше спасителна жилетка. Беше март и времето беше вледеняващо. Водата беше четири градуса. Питър беше напълно пиян, с бира в едната ръка или шот и гълташе здраво. Хората се мотаеха наоколо. Една група бяха долу, някои се натискаха на койките... - Тя подчерта изречението с вдигната вежда. - И Пени също с едно момче. Мисля, че Саймън я беше изпуснал от поглед. Ако знаеше, щеше да я е измъкнал, но предполагам, че беше малко разсеян да говори с мен и да държи под око Питър.

Крис все още не разбираше къде води това или как заради Пени е умряло момиче.

- И какво стана?

- Пени подпали лодката - каза тя.

61

Това не беше обикновен пистолет. Алекс го разбра в момента, в който видя стоманената цев на панти и пластмасова дръжка с патрон с размера на гилза дванайсети калибър.

„Сигнален пистолет.“ Беше виждала само един през живота си, когато с родителите ѝ бяха взели движещия се на въглища ферибот, който пухтеше между Лъдингтън, Мичиган и Манитоуок, Уисконсин. Капитанът ѝ показа своя сигнален пистолет, когато ги разведе из кабината. Той беше от оранжева пластмаса. Този тук беше метален и изглеждаше стар и очукан.

Тя освободи предпазителя с палец и отвори оръжието по начин, по който би го направила с пушка. В цевта имаше подвижна метална втулка. Отваряйки пистолета, тя изтръска патрона. Главата беше месингова, патронът - червен, с отпечатан в черно надпис: ВАМ-РМ 1-060-062. Под него беше изписана думата Kaliber, а после и цифри: 12/70. На гърба също в черно пишеше: SIGNALPATRONEN.

Нямаше как да го изостави.

- И къде си, Дарт? - Сърцето и се сви неприятно, когато надзърна зад бюрото точно навреме, за да види как пазачът ѝ си закопчава ципа. „По дяволите!“

Панталоните ѝ не бяха съвсем тесни, но някой можеше да забележи издутия джоб. Тя пъхна патрона в дулото и бързо натъпка сигналния пистолет на кръста, под суичъра и под фланелата, после бухна парката си.

„Ти си луда, откачила си! Веднъж да гръмне този пистолет и си мъртва.“ Беше готова да се изправи пред отвореното чекмедже, но се поколеба, вниманието ѝ все още беше приковано от странната болнична миризма. „Има още нещо тук.“ Взирайки се в дъното на чекмеджето, окото ѝ се спря на пухкаво, пернато червено петно. Тя протегна бързо ръка и дланта ѝ се сви около много тънка пластмасова тръба, която беше твърде тясна и твърде дълга, за да е резервен патрон за сигналния пистолет.

За осемте секунди преди Дарт да изтрополи до вратата, тя имаше достатъчно време да помисли колко странно беше да намери сигнален пистолет под купчина джинси. Въпреки че можеше да го разбере. Това беше къща за лодки. Когато си на плавателен съд и ти трябва помощ пускаш сигнална ракета, фактът, че нямаше лодка, беше малко странен. Мястото на пистолета не беше ли там, където може евентуално да ти потрябва и да го използваш? Защо да го криеш?

А ето ти и нова загадка, затрупана под обвивки точно като сигналния пистолет - обикновен болничен предмет на необикновено място.

Докато се взираше, можеше единствено да помисли: „Питър, какво, по дяволите?“.

Защото това, което държеше в ръка, беше пълна с течност спринцовка.

62

След като чу историята на Хана, Крис беше доста изненадан, че някой се е измъкнал от лодката жив. Непромокаемият корпус от фибростъкло значел, че дървото отдолу било сухо като борина. Пожар, който само чакал да избухне.

По това време Хана била на палубата, подпряна на кабината, очите ѝ били затворени от замайването в главата и надигането в стомаха.

- Беше толкова студено, че посинявах.

Тя лежала там, треперейки, докато Саймън не свалил якето си и не го обвил около раменете и. „Не искам да измръзнеш до смърт“ - това си спомняше, че бил казал. Тъкмо отворила уста да му благодари, когато се чуло едно огромно „бам“ и нещо горещо и бяло внезапно се изстреляло през корпуса на няма и метър от лицето ѝ.

След това спомените на Хана бяха хаотична мъгла: пищящи деца, бягащи панически от долу, пламъци, които изригвали първо от носа, а после от отвора на палубата, лодката започнала да поема вода, електричеството спряло секунда след като Питър, изтрезняващ бързо, изпратил сигнал за помощ. Имало малък сал, но той бил предназначен за осем, не за дванайсет души. След като Саймън и Питър пуснали сала във водата, успокоявайки хората достатъчно, за да не го обърнат, започнал нов кошмар, особено когато лодката на Питър взела да потъва.

- Още не беше тъмно, но водата беше толкова черна, че Питър използва фенерче. Лодката се пълнеше и обръщаше доста бързо. Веднъж попаднал във водата, не можеше да видиш, нямаше представа къде е горе. Не мисля, че той или Саймън бяха разбрали, че Пени и другото дете ги нямаше, докато не ни преброиха - каза Хана. Дотогава огънят бил спрял, но лодката била изчезнала.

Питър и Саймън - и двамата обезумели - скочили от сала и заплували обратно към мястото, където била потънала лодката. Какво станало после, е... „малко мъгляво“, както обясни Хана. По-късно Питър казал на Брегова охрана, че той и Саймън се гмурнали на пет-шест метра, промъкнали се през това, което било останало от отвора на палубата, и влезли в обгорелите останки от машинното отделение. Останалият въздушен джоб бил малък, не повече от петнайсетсантиметрова пролука. Вдървена от студ и почти изтощена, Пени плувала права, а водата била до брадичката ѝ. Другото хлапе - местно момиче, което не познавал никой освен момчето, довело я на лодката - било вече мъртво.

- Питър им каза, че другото момиче трябва да се е било закачило за нещо, което го е задържало под водата - продължи Хана. - Саймън твърдеше същото.

- Коя е била тя? Момичето, което е умряло?

- Аманда... Питърсън. Не, Педерсън. - Тя направи пауза. - Знаеш ли, помня, че по това време имаше едно нещо, което беше... странно. Веднага след като момчетата извадиха Пени на повърхността, Питър изкрещя на Саймън да се погрижи за нея и да не го следва, след което се гмурна обратно сам и го нямаше дълго време. Помислих, че се е удавил.

- Защо това да е странно? - попита Крис. - Вероятно се е опитал да извади тялото на онова момиче.

- Предполагам. - Приглаждайки назад косата си с една ръка, Хана се надигна да си тръгне. - Може би трябваше да си там, но знам, че нещо се е случило там долу на лодката. Просто не знам какво.

- Защо мислиш така?

- Защото Питър не се върна в училище - каза тя, - а шест месеца по-късно Саймън се опита да се самоубие.

63

Цопвайки на последното стъпало на къщата за лодки, Алекс реши да открадне няколко минути, за да се държи като идиот насаме. Пуф-пафкайки напред като малък астматичен локомотив, Дарт вече беше на средата на пътя към къщата. Или може би я предизвикваше да избяга, за да може първо да стреля, после да яде и накрая да задава въпроси.

„Изгубила си си ума, скъпа.“ Тя подпря гръб на един чворест червен бор. Пистолетът притисна гръбнака ѝ. Беше сложила капачка на спринцовката и я беше пъхнала в десния джоб на панталона си. Какво си мислеше? Вълка винаги спеше наблизо. А ако подушеше този пистолет? Тя потъваше.

Дотук всичките ѝ велики схеми бяха въздушни кули на едно твърде смело бягство. Но сега имаше истинско оръжие. Две, ако броеше ножа танто. (Не беше сигурна за странната спринцовка. Колкото повече мислеше за онова пернато нещо, толкова повече си представяше стрели. Беше ли нещо като стреличка за дартс?) Но без глупости този път. Трябваше да го приложи правилно: да заслепи някого, да подпали двама-трима Променени, можеше да задигне няколко пушки, да си намери истински пистолет. Колкото до това, можеше да застреля Дарт още тогава и там. Разбира се, дванайсеткалибров патрон в малък пистолет сигурно щеше да е шумен. Но все пак тя можеше да грабне пушката му и да офейка, преди някой да разбере какво става. Ако наистина искаше да хвърли прът в спиците. Да подпали къщата. Бутилките с пропан, които беше намерила, в комбинация със сухите като пуканки и богати на смола борове сигурно щяха да хвърлят много искри. Какво да не му харесваш?

„И какво ми става? Вълка не е тук. - Значи не ставаше въпрос дали може да го нарани, или убие. Но ако някой останеше, можеше да си го изкара на Вълка. Щеше да е за негова сметка. - И какво?“

Уморена от безкрайното безсмислено усилие, тя бръкна в парката, извади десертчето и вдиша спомени. „Скачай, скъпа!“

- Сьгласна съм, тате. - Тя плъзна още една хапка на езика си. - Наслаждавай се!

Защо да ѝ пука за Вълка? Колко дълго трябваше да му е благодарна? Той не беше Крис. Започваше да мисли като онези жертви на отвличане... Как беше? Стокхолмски синдром? „Съчувствие към дявола по-вероятно. - Захапа кокос между зъбите си. - Какво е това? Целунах зомби и ти хареса? Той изяде част от рамото ти, за бога! И какво като те защитава сега? Той те постави в тази позиция...“ Внезапно замръзна. „Здравей!“ Тази позната и все пак много странна миризма - вълк и не-вълк - беше много близо, много по-близо, отколкото някога преди. Право отпред, всъщност на практика в скута ѝ. „О, мамка му!“ Дали беше надушило лесна плячка? Тя беше тук, сама, на открито. На каквато и помощ да можеше да разчита - „Ха!“ - беше твърде далеч, за да е от значение, ако Дарт изобщо си дадеше труд.

„Просто бъди спокойна!“ Миризмата не беше се задълбочила до „и какви големи зъби имаш“, но тя усещаше как сърцето ѝ препуска в спазматичен галоп. Алекс извърна очи, насочвайки поглед от заснежената поляна към по-наситеното зелено на гората и към заслона от ниски кедри. То беше там - толкова перфектно неподвижно, че ако не беше миризмата му, тя никога нямаше да знае къде да гледа.

„Какво - помисли тя - си ти?“

64

„Сигнален пистолет? - Крис разтри болезнените си слепоочия и се остави да потъне още по-дълбоко в леглото. - Какво, по дяволите, е мислила Пени?“

Беше отново сам, Хана го беше заключила преди почти половин час, ако се съдеше по стария часовник. Можеше да я чуе как се движи из кухнята долу, долавяше тракането на чинии и звънтенето на стъкло, докато тя приготвяше храна, която да занесе на Исак в кошарата за агнене. Неговият обяд още чакаше. Може би трябваше да яде, но перспективата да се измъкне от леглото го накара да изстене и да дръпне възглавница върху очите си, за да се скрие от ярката следобедна светлина. След две седмици, прекарани в сънуване, би помислил, че никога няма да поиска да легне отново. И все пак дълбокото изтощение беше твърде мощно, за да бъде пренебрегнато, леглото изглеждаше приканващо... а на него му трябваше време, за да смели всичко това.

След като изгоряла бързо и жарко, лодката на Питър потънала бързо във водата на повече от сто и петдесет метра. Нито съдът, нито момичето били извадени и така те се присъединили към боклука от останки на дъното на най-голямото и най-дълбокото от Големите езера. Което значеше, че показанията на Питър за пожар в машинното отделение, запален от електрическа искра, никога нямаше да бъдат проверени. Според Хана Бреговата охрана, а после и полицията ги разпитвали, но не стигнали доникъде. Саймън бил единственият свидетел, който бил трезвен по време на инцидента, и той подкрепил Питър.

- Знам какво видях - казала бе Хана. - Но всичко стана толкова бързо, че си мислех, че може да греша. Не знаех дори, че пистолетът е бил сигнален, докато Саймън не ми каза. Можеш ли да повярваш, че Пени го беше запазила? След като стреляла с него, тя натъпкала всичко в джобовете си.

Отдолу се чу заглушено тупване на врата - Хана отиваше в кошарата. Настъпи тишина. Часовникът отброяваше секундите.

Беше мистерия защо Хана е поддържала контакт със Саймън. Единственото, което тя каза, беше: „Сближихме се“. Дори така опитът за самоубийство на Саймън беше шок. Но Крис го виждаше. Можеше да разбере импулса.

„Баща ти убива приятелката си. - Крис притисна възглавницата към очите си. - Ти, малкото дете, му помагаш да скрие доказателството. Лъжеш полицията, защото татко ти казва, че това е единственият начин.“

Той помнеше и това. Баща му, вонящ на пиячка, а той подушваше мириса на кръв като куче. „Те ще ни разделят, момче. Ще те сложат в дом, където няма да има кой да дава и пукната пара за теб. Искаш ли да си в безопасност? Не искаш момчета и старци да правят мръсни неща с теб, нали? Искаш ли покрив над главата? Тогава трябва да кажеш това и да направиш така.“

- Млъкни, татко! - промърмори Крис. - Не ставаше дума за мен. Винаги трябваше да предпазвам теб.

„И да пазиш тайни, докато се събудиш един ден и разбереш, че живееш с две чудовища, едното е лицето на баща ти, а нещото, изгниващо отвътре...“

- Крис!

Звукът на името му беше нереален като чертичката на удивителен знак в края на изречение, което не си осъзнал, че си написал. Гласът беше кратък и остър - както и почукването на кокалчета по врата - и го измъкна от мислите му. Преди да може да отговори, той чу тропането на бравата.

- Влез - каза, без да мърда от леглото. Вероятно Хана, върнала се от кошарата, идваше за съдовете му. Когато не чу пантите да се оплакват, почака един момент. - Хана?

Почукването дойде отново. Този път той хвърли възглавницата със стон.

- Чакай! - викна, провесвайки стъпала към пода. Тогава си спомни: - Не мога да отключа от моята страна.

Хана каза нещо, което той не долови.

- Какво? - попита той. Тя каза още нещо, но гласът ѝ беше глух. Чу се още едно тропане, последвано този път от стърженето на резе. Без да мисли много за това, той завъртя бравата и отвори вратата. - Съжалявам, бях...

Всичко в него - мозъкът му, дъхът и кръвта му, думкането на сърцето му - спря.

Там, със зеления шал все още увит около врата ѝ, беше Лена.

65

Алекс беше права. Беше вълк... и не беше. По-скоро беше нещо като мелез. Това животно беше много по-голямо дори от маламут, но без завъртяната опашка. Козината му беше почти бяла, с няколко ивици сиво. Формата на главата, муцуната и ушите му ѝ напомняха за Джет - черната немска овчарка на Крис, но по петната по лицето и маската приличаше на хъски.

Защо се показваше сега? Заради десерта ли? Мислело си е, че е предложение за храна? Вероятно, но миризмата му не беше правилна.

Както при вълка водач, миризмата на това животно не крещеше „глад“ или „опасност“. През задържалата се сладост на шоколад и кокос тя можеше да вкуси празнотата тук: само студен прах и сива пепел. Този вълчак беше сам и самотен.

„Но откъде дойде ти?“ Всъщност защо животното беше рискувало да я последва? Може би беше като при кучетата преди - те винаги гледаха да са близо до нея и да я защитават, ако има нужда.

Те се взряха един в друг. За разлика от Джет, очите на вълчака бяха наситени и смайващо златни. Едва след като сключиха погледи, тя си спомни, че беше опасно да гледаш в очите диво животно. И все пак, докато се гледаха, този самотен вкус отново се появи на езика ѝ, гърдите я заболяха. Беше минало много време, откакто беше виждала куче. Дори вълчак беше нещо по-нормално. Накара я да се почувства... човек.

Движейки се бавно, тя завъртя глава надясно. С изпъкнала като на неандерталец глава Дарт тъпчеше покрай верандата, отправил се към Бърт и Пени, които тъкмо излизаха от гората. От къдравия остър дъх във въздуха Алекс разбра, че са довлекли предимно сухи като пустиня борове, които тя - о, радост! - щеше да сортира после, защото тези хлапета просто не се научиха, че бор + огън = голяма беля. Но това значеше, че тя има още няколко минути.

Обърна се отново към животното.

- Хей, момче, какво правиш? - попита тя меко, като знаеше, че не трябва да го прави. Това беше нещо жалко, чудато и сладко, което Ели би направила: „Хей, странно животно, ела ми дай бяс!“. Мисълта избута буца в гърлото ѝ. Имайки предвид интересния фетиш на Вълка, желанието ѝ да окуражава това животно да се задържи наоколо беше като смъртна присъда за него. Но внезапно закопня да го докосне. Просто да разроши с пръсти козината зад ушите му. Егоистично беше, знаеше го, но наистина, наистина имаше нужда от това.

- Хей, момче, какво правиш? Крадеш ми храната ли? А? Няма нищо - прикотка го тя и видя как върхът на опашката му трепва напред-назад. „Успокой се, издишай! Отпусни се, за да може да се отпусне и то!“ - Но следващия път, мислиш ли, че можеш да ми оставиш малко...

Внезапен настоятелен тласък в ума, нещо като блъскане в центъра на мозъка ѝ. Секунда по-кьсно тя усети отместване, което беше като разгъване на ръце и крака, като завъртане на гигантска глава и оголване на зъби-игли. Като отваряне на жълти очи. „Какво, по дяволите?“ Умът ѝ затрептя, сякаш земята се преместваше под краката ѝ, а снегът беше готов да се издигне и да я помете. Задъхана, тя се дръпна настрани, като едва не падна по стълбите и почти не забеляза тихото странно тревожно излайване на вълчака.

Чудовището? Защо се събуждаше сега? „Не е заради Вълка.“ Нямаше начин да свикне с което и да е чудовище, но тя започваше да усеща разлика в това, което правеше нейното. Никога напълно заспало, то винаги виреше нос да подуши, когато Вълка беше наблизо. Това чувство беше близо до съня ѝ: огън и нужда. Желание. Чудовището се пресяга в любовна прегръдка, защото иска Вълка.

Но сега беше различно. „Като в нощта, когато Черната вдовица уби Джак, когато бях привлечена зад очите ѝ. Както когато Леопарда ме пожела в мината.“ И както когато само преди няколко дни Пъпчивия се опита да я убие. Това беше кръвожадност, убийствен бяс. Имаше нещо или някой, който притегляше чудовището, пресягаше се с ноктести ръце и го извличаше напред в...

... в ум, който не беше неин, зад чужди очи - „давай-давай, върви-върви“, - в тяло, което тя не познаваше - „давай-давай-давай“- и не беше сигурна, че принадлежеше на момиче. „Върви-върви, давай-давай“, тя/той/то се движеше в група с четирима други, които бяха също толкова бързи и тихи, и вървивървивърви: Червена буря, давайдавай през снега, през дървета, давайдавайдавай, водовъртеж който тя/той/то вижда през много очи. Отляво през пролуките в гората слънцето проблясва ярко. Taзи част от гората извива, следвайки широк откос покрай купа от ненабразден сняг. Oтзад, не много далеч, е онова, давайдавайвървивърви. Има и още едно, почти като брат, но все пак враг и то крещи: ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ, ОСТАВИ МЕ...

Много далеч напред има още шестима и Червената буря ги подкарва, давайдавайдавай, вървивървивърви... а после това, което тя вижда, и мястото, на което е, се срива. Още едно потреперване и отместване. Внезапно тя отново скача и се плъзва зад очите на някой друг, който преследва трима. Главата на един от тях е с дива, неопитомена коса, другият е малък и болката му е зряла, ярка миризма. И има и трети, но той... то?... е трудно да се определи, няма нищо, което да изтъркаля в уста... освен давайдавайдавай, главата ѝ е червена буря, пълна с вървивървивървидавайдавайДАВАЙ...

66

Kpис yceти как умът му се опитва да се избута, да избяга. Но можеше само да гледа втренчено замръзнал. Вкаменен.

Лена беше като скелет, цялата остри ъгли и опъната кожа. Хлътнали в орбитите си, мрачните ѝ очи бяха зацапани с петна с цвета на старо кафе. С изключение на шала ѝ, дрехите ѝ бяха разкъсани, мръсни. Сплъстените ѝ с горски боклук гъсти коси бяха оплетени с мъртви листа и счупени клонки.

- Лена! - името ѝ излезе като диво задавяне. Сърцето му внезапно подскочи в гръден кош, който, изглежда, беше твърде тесен за него, дробовете му бяха стиснати между железни стени. - К-кьде... К-как...

Тя не каза нищо и за част от секундата той помисли: „Тя не е истинска. Това е номер. Чувстваш се гузен, това е...

После очите му - единствената работеща част от него, както изглеждаше - се спряха на яркия шал с цвят на лайм. „О, боже! - Главата му се изду от ужас. - Последният път, когато видях този шал, беше в нощта, когато останахме в онова училище, когато дойдоха Променените.“ Крис беше откраднал шала на Лена и преднамерено го беше поставил в купчина тела. „Защото не бях сигурен какво ставаше с нея.“ Той си спомни как стомахът му се обърна, когато онова момче, един Променен, обви шала на Лена около врата си. Но сега тя си беше върнала шала, а това значеше...

- Ч-ч-чакай! - опита се да отстъпи, но стъпалата му не помръднаха. - Л-лена...

Без никакъв звук тя тръгна към него, мъгла от ноктести ръце и зъ...

- Не! - Размахвайки ръце, той скочи прав, мятайки се от леглото. Тупна на пода достатъчно силно, за да разтърси прозорците. Задъхан, се просна по гръб. Гърдите му бяха мокри, косата му бе прилепнала за черепа. - Спокойно, било е сън - каза той на тавана. Обърса студена пот от челото си. - Само сън.

Боже, но толкова истински - като кошмарите. Очите му се плъзнаха към будилника на нощното шкафче. Бяха минали едва пет минути. Чуваше се само тиктакането на часовника. Къщата беше мъртвешки тиха.

„Задрямал съм.“ Избута се да седне и се подпря на ръце.

- Защо продължавам да те сънувам, Лена? - прошепна.

Това щеше да го изяде жив, ако не внимаваше. Стенейки, Крис се претърколи на ръце и колене, после сгъна крак, изправи се и се заклатушка към южния прозорец. Замръзналото езерце беше като златен овал. Дълъг правоъгълник от синьо-черна сянка, хвърлена от къщата, се протягаше към далечния обор. Кошарата беше празна, всички крави вероятно бяха вътре за следобедното доене.

- Спри да се самосъжаляваш, Крис! Възползвай се, както направи с Алекс! Спри да се криеш! - каза той на стаята. Сложи длан на леденото стъкло. - За бога, вече не си на осем години. Кажи на Хана или на Исак за Лена и Алекс, но кажи на някого! Просто го направи! Ако разберат, разберат. Ако не...

Е, не биха го убили, за да се предпазят, нали? Челото му се набръчка от внезапно безпокойство. Не, това беше лудост. Той би ли го направил, ако ситуацията беше обратната?

- Не - каза си. Би дал на човек като него припаси, после би вързал очите му, би го извел далеч, би му посочил правилната посока и би му пожелал късмет. Ако Хана и Джейдън бяха умни, щяха да се преместят и никога да не му дадат възможност да се върне по стъпките си. Да напуснат всичко, което бяха построили, щеше да е трудно, но те бяха силни, нали? Щяха да се справят.

При първа възможност трябваше да се махне. Нямаше какво повече да прави тук или да открива. Нямаше и армия от желаещи деца. Ако това беше планът на Джес, значи беше луда. Имаше само деца, опитващи се да оцеляват. Не можеше да ги принуди да се върнат, дори не би ги питал.

Колкото до останалото, до всички тези тайни - добре, той вече знаеше. Еха! И какво? Единственият въпрос, на който нямаше отговор, беше дали хората в Рул подозираха какво са забъркали Питър и Съветът и просто си държаха устите затворени. Наистина ли му пукаше дос- татъчно, за да рискува да се върне, за да премахне Зоната и да се справи със Съвета?

- Може би.

Но не заради тях. „Хлапетата, които Питър и аз върнахме, те нямаха думата. Не можеш да ги оставиш да растат в сянката на това. Що за хора ще станат накрая?“ Той най-добре би трябвало да разбира какво е да растеш с призраци и кръв, която никога не се отмива.

Стомахът му избра този момент, за да измърмори - неуместен звук, който го накара да се засмее. Трябваше да яде. Това можеше да е последното му добро ядене за дълго време. Точно когато се обръщаше от прозореца, очите му засякоха много лека промяна в светлината, някакво мрачно промъкване в ъгъла на окото му. Той хвърли бърз, но внимателен поглед - повече по навик, отколкото по друга причина.

Две момчета - Крис реши, че това вероятно са Джейдън и Конър - бързаха през снега към обора. „О!“ - каза си и повече не се сети за тях, защото беше зает с мисли за храната и как да съобщи за Лена и Алекс, преди да се отправи обратно към Рул. На юг беше най-добре: права черта, която щеше да му отнеме не повече от четири дни пеша. Три, ако бързаше. Хьнтър беше казал, че са прибрали нещата на Нейтън. Късмет. Можеше да слуша радиото и да разбере как е най-добре да се вмъкне в селото, без да му отнесат главата.

Вареното беше ледено като камък, вкусният сос се беше стегнал на буци от картофи, моркови и еленско месо. Той натъпка една хапка. Месото имаше вкус на старо, беше вмирисано и жилаво. Вероятно беше от по-стар елен или Джейдън може би не го беше сварил веднага. Питър веднъж беше казал, че колкото по-дълго бяга един елен, след като е ранен, толкова повече се вмирисва месото му заради киселината, която се натрупва в...

- Мускулите - каза Крис на глас над вареното. „Чакай малко! Какво видях току-що?“ Облегна се назад, внимателно постави лъжицата в купата и превъртя видяното от прозореца. Две момчета, отправили се към обора. И това беше проблем, защото? - Защото - преглътна той - те ловуваха.

„Значи, ако Джейдън и Конър са на лов и проверяват капаните...“

- Къде е дивечът? - каза на стаята си. - Е, може да не са хванали нищо, нали? Всеки има лоши дни.

Но не беше ли казала Хана, че Джейдън никога не се връща, докато не хване нещо, че винаги си насилва късмета и това я плаши до смърт?

Тогава Крис осъзна какво не е видял.

- О, мамка му! - Столът му се срина назад, когато Крис се стрелна обратно към прозореца. - Не само че нямат дивеч. Те нямат оръжия.

Момчетата вече бяха много по-близо до обора. Нямаше оръжия. Нямаше коне. Нямаше улов... но това беше, защото тези момчета бяха още на лов.

И вместо само двама Променени, сега... там имаше десет.

67

- Върви, върви, върви! - Алекс можеше да се чуе, но гласът ѝ беше тъничък, Червената буря все още беше огромна в ума ѝ. - Давай, давай! - каза тя, думите падаха от езика ѝ незабелязани. - Давай, давай, давай! Вървете, вървете след тях! Вървете по-бързо, вървете...

Шок от болка пламна в дясното ѝ бедро. Сумтейки, тя изпусна дъх и в същото време усети как това, което беше сграбчило чудовището в главата ѝ, изведнъж го пусна. Погледна нагоре и видя Дарт, който тъкмо се приготвяше за още един ритник.

- Спри, Дарт, спри! - каза тя, докато се изправяше с мъка на крака. - Ставам, ясно? - Но този път беше почти доволна да го види. „Боже, какво беше всичко това?“ Тя сложи разсеяно ръка върху сърбежа на горната си устна, после усети как мислите ѝ запъват, когато очите ѝ попаднаха първо на ръкавицата ѝ, а после отскочиха на стъпалото. Червени паяци бяха опръскали снега. „О, не!“ Буца натежа в гърдите ѝ. Последния път, когато беше текла кръв от носа ѝ, чудовището беше отхапало достатъчно пространство, за да удвои размера си. Може би Червената буря - давайдавайдавай - не беше друго, а чудовището, вече по-силно и по-голямо, раздиращо мозъка ѝ.

„Значи може би това се случи току-що. Чудовището явно вече се е развило до точка, в която може да прави това... това...“ Каквото се беше случило току-що. Тя дори не знаеше как би могла да го нарече.

Дарт я смуши отново - този път с дулото на пушката.

- Да, да - каза Алекс, преглъщайки кръвта. Щом тя започна да стъпва бавно през просеката към алеята, Дарт отново мина напред и тя можеше да хвърли бърз поглед към групата ниски кедри. В началото помисли, че Вълчака го няма, но после го забеляза доста назад, почти скрит в гъстите сенки под един смърч. „И колко странно е това?“ Дарт, изглежда, не забеляза или не му пукаше за животното. Взимайки предвид труповете на вълците, стоящи като ритуални стражи пред къщата, и гуглата на Вълка, можеше да се предположи, че Дарт имаше достатъчно усет, за да разбере, че животното беше там. Освен ако това не беше чудат малък фетиш на Вълка, негов духовен водач или каквото там беше, с който Дарт и останалите се примиряваха.

Тя върна мислите си отново към това, което току-що беше преживяла. Как би го нарекла? Умствен скок? Или някой друг се беше отбил? И двете? „Мисли, Алекс! Как започна?“ Тя беше с Вълчака... но не, не беше съвсем точно. Умственият скок се беше случил, когато тя се беше отпуснала, за да придума животното да дойде по-близо. Беше свалила гарда и тогава или нейното чудовище беше излязло, или нещо - някой - го беше сграбчил. Какво точно значеше това?

Чудовището ѝ винаги се будеше, когато Вълка беше наоколо. Значи той може би се връщаше, а тя беше прихванала подсъзнателен полъх от него и не го беше забелязала наистина, нито му беше обърнала внимание, защото вече беше свикнала с Променените. Това беше възможно. Нямаше представа какъв можеше да е обхватът на нейното сетиво и вероятно зависеше от вятъра, който беше относително спокоен в момента. „Но Вълка може да е наблизо.“ С едно око върху Дарт тя се забави и изпробва въздуха, оставяйки го да забърше езика ѝ. Но всичко, което усети, беше мед от собствената ѝ кръв, бор, сняг, мимолетното суетене на вълчака. Но не и Вълка.

Добре, задраскай тази идея! „Освен ако Вълка се връща, а чудовището някак не го е разбрало.“ Да, но как би се получило? Може би по същия начин, по който получаваш предчувствие за някого и в този миг мобилният ти телефон звънва. Което би значело, че нейното чудовище се синхронизираше по някакъв странен начин с Вълка.

- Е, скъпа, надявам се да не е това. - Дъхът ѝ излезе на кълбо пара, което ветрецът отнесе настрани. „Но какво видях? Какво беше това?“

Тя извърна поглед от къщата и се взря надолу по хълма към езерото. Просто не можеше да го напипа...

- Чакай малко! - Алекс присви очи срещу жълтия блясък, отразяващ се от ненабраздения сняг върху замръзналата вода.

„Видях това. - Чувство на нереалност премина през нея. - Не е същата перспектива, но ако онова беше езерото...

- По време на умствения скок видях езерото отляво. Това значи, че съм идвала от запад. - Очите ѝ се разшириха. „И видях три деца много напред, бягаха...“ - Не, това не е съвсем точно. Давай-давай-давай - прошепна тя, очите ѝ се насълзиха от светлината. - Върви-върви-върви! - Какво значеше това? - Обмисли го, Алекс, хайде!

Първо тя и чудовището бяха скочили - не, не, бяха издърпани - в някого, момче. Променен, чийто ум преливаше от целенасочената настойчивост и напрежение на гонитбата. Той беше с тази Червена буря, това „давай-давай, върви-върви“. Имаше и още някой, който крещеше: „Пуснете ме да вървя-вървя-вървя!“.

Но после перспективата ѝ се беше променила. „Скочих напред и в някой друг, друго момче.“ Чувството, което беше усетила тогава, също беше различно - не само това „давай-давай, върви-върви“, но усещане, че е подкарван, тикан след двама... не, трима други Променени по начин, по който старомодните каубои може би са подкарвали стадо говеда. Двама беше видяла доста ясно: онова дългуресто хлапе с дивата коса и по-ниското, по-малкото...

- Боже мой! - Тя вдиша. „Алекс, идиотка такава! Това беше Марли, което значи, че по-малкото хлапе трябва да е било Ърни.“ - А това предполагаше, че онези другите Променени всичките гонят...

Следобедът се разби с изстрел.

68

- Хана! - Kpис удари прозореца c юмрук. Долу на снега, вече много по-близо до обора, Променените се разделяха: петима отдясно, петима отляво. „Идват към тях от двете страни.“ Той отново удари дебелото двойно стъкло. - Хана! Хана!

„Тъп и безполезен, какво правиш?“ Трябваше да се измъкне от стаята. Пръстите му опипваха непохватно резето на прозореца, но то не се помръдна, а секунда по-късно, когато видя отвора за ключа, разбра защо.

- Ключалка? - Който и да бе направил тази стая, наистина не искаше никой да се измъкне навън. Значи или трябваше да разбие прозореца и да се спусне по дървената рамка, или да изкърти вратата. Нито една от двете възможности не беше добра, но с прозореца щеше да се справи по-бързо.

Крис грабна краката на стола, замахна и се завъртя. Усети удара в китките си, когато високата права облегалка халоса прозореца, преди да отскочи. Стъклото се набразди със сребърна плетеница от пукнатини, напомняща паяжина на откачен паяк. Изрева от безсилие и замахна отново. Този път стъклата се разбиха с ужасен трясък, а облегалката се строши. Той дръпна платнените салфетки, които Хана беше използвала, за да покрие храната му, уви юмруците си в тях, избута висящите парчета стъкло от рамката и изкрещя:

- Хана! Хана, внимавай! Внимавай! Исак! Исак!

През снега видя как стабилният смъртоносен поток от Променени внезапно се закова на място. Бяха твърде далеч от него, за да различи лица, но видя, когато се извърнаха, за да погледнат назад към къщата. Добре, добре. Беше ги забавил поне за секунда. Сви ръце на фуния и завика:

- Хана! Хан...

Западната врата на обора внезапно се отвори. Показа се глава: бяла пяна над широки рамене.

- Исак! - извика Крис. - Барикадирайте вратите! Има десет! Има десет!.

Главата на стареца се дръпна рязко назад, а вратата на обора се хлопна толкова здраво, че Крис чу слабото плясване, а после и неговото ехо. ,Добре.“ Беше ги предупредил. Сега да им помогне. Пресече стаята и се поколеба, докато проучваше касата на вратата и ключалката. „Боже, секретна? - Все едно. - Просто го направи!“ Дръпна се назад, насочи дясното си рамо, хвана дясната си ръка с лявата и нападна. Удари вратата достатъчно силно, за да усети сблъсъка в зъбите си. Рамото му изрева от болка. Вратата, която беше от солиден дъб и доста плътна, потрепери, но нямаше и една отчупена треска или пукнатина в дървото. Крис удари втори и трети път, а през зъбите му изскочи сумтене. На четвъртия път ревът в рамото му беше вече крясък, но вратата все още се държеше здраво.

- Проклятие!

Студен въздух нахлу през натрошения прозорец. Запъхтяният му дъх излизаше на струйка, когато постави юмруци на хълбоците си и се опита да мисли през болката в рамото си. „Може би все пак трябваше да се смъкна през прозореца.“ Тогава забеляза това, което трябваше да види още в началото. Вратата се заключваше отвън, но се отваряше навътре.

- Панти. - Завъртя се обратно към масата. Хана не му беше дала нож или вилица, но... - Няма лъжица - каза той замаяно, но в същия момент я помете с една от книгите на Хана. Лъжицата беше от тежка неръждаема стомана и би се счупила, преди да се огъне. Крис вклини дръжката под главата на оста на пантата и удари с книгата. За негова изненада, оста издаде металическо свистене само след няколко удара и изскочи един сантиметър. - Хайде, хайде!

През счупения прозорец дойде непогрешимото пукане на огнестрелно оръжие. Той замръзна с думкащо сърце. Още един изстрел. Далечно мучене на добитък и цвилене на коне.

„Мамка му!“

- Трябва да се измъкна - каза той и използва пръстите си, за да доизмъкне оста. Пантата се раздвои и той вече виждаше процепа между горната част на вратата и рамката. „Още малко и после мога просто да я отскубна.“

Той клекна, подпря рамо на рамката и наби вече нащърбената дръжка под главата на средната панта. Този път имаше повече съпротива заради тежестта на вратата. Лявата длан го болеше от здравата хватка около лъжицата, дясната му китка пулсираше. Лъжицата беше пробила, а после изрязала полумесец в корицата на книгата и на почти сантиметър навътре в страниците. „Слава богу, че не беше с меки корици!“ Крис се зачуди дали не става малко истеричен. Още свистене и заглушено пукане от изстрели и той започна да говори на оста:

- Пусни, пусни, пусни...

Оста се изстреля от средната панта и издрънча в тавана. Крис натъпка лъжицата в задния си джоб, захвърли книгата настрани, обви длани около ръба на вратата и напъна с цялата си тежест. Долната панта нададе дълъг висок писък, преди да поддаде съвсем внезапно. Той изблъска вратата настрани и нахлу в коридора.

Стаята му беше в единия край. Имаше две врати отдясно, една отляво, а малко след тях къс парапет бележеше началото на стълбището. Завъртя се около колоната и изтрополи надолу. През матовото стъкло от прозорците от двете страни на предната врата можеше да види огромна веранда, за която не знаеше, че е там, защото стаята му беше в задната част на къщата. Отляво имаше огромна предна стая с няколко дълги пейки, която приличаше на нещо като стая за срещи. Забеляза летяща врата в далечния край. В къщата на Джес имаше съвсем същата между кухнята и гостната.

„Грабни нож! - Крис претича през предната стая и изблъска вратата с ръка. - Може би ръжена от печката.“

Кухнята беше в югоизточния край на къщата също като стаята на Крис и вече бе изпълнена със сенки. Право напред имаше осем стола, подредени около дългия овал на дървена маса със светлосиня покривка, подредена за хранене - вероятно за късна вечеря на Джейдън и Конър. Старомоден газов фенер с орнаменти, абажур от матирано стъкло и зелена основа стоеше в центъра. Отдясно имаше черна чугунена готварска печка върху каре от издигнати червени блокчета с кутия дъбови цепеници, кофа за пепел, четка и лопатка. Върху печката димеше гърне. Три железни тенджери и два големи тигана висяха на куки от тавана. Зад кухненската маса имаше дъбови шкафове. Една дъска за кьлцане беше настръхнала от ножове. Пътят навън беше през врата с басмено перде на цветя вляво от старомоден хладилник.

После осъзна това, което не беше част от общата картина преди част от секундата - стаята не беше приятно затоплена, но не беше и ледена. В нея все още се усещаше полъх студен въздух, сякаш някой току-що беше излязъл...

Или влязъл.

В същия момент забеляза как пердето на онази кухненска врата... все още се люлее. Не много, но достатъчно.

И тогава му просветна. Кухнята беше точно под неговата стая. Когато Хана работеше тук, той я чуваше. Значи когато беше изкрещял предупреждението си, беше показал на Променените точно къде е, в кой ъгъл на къщата трябва да започнат да търсят.

Тихо влачене.

Точно зад него.

69

„Пушка. - Алекс го разбра по отчетливото изпукване. - Близо, идва от запад.“ Преди да отмре първото ехо, тя вече бързаше нагоре по хълма.

- Пени, влез в къщата, влез в къщата!

Миризмата се търкаляше от гората - не само познатите хладни сенки, но гранясалата смрад на отчаяние. „Вълка, достатъчно близо, за да го подуша вече.“ Беше в беда, може би ранен. Тя усети как се пресяга към него, преди да е осъзнала какво прави. Дълбоко в мозъка ѝ чудовището отново потръпна и се съживи, мислите ѝ се плъзнаха настрани. На мига беше и в своето тяло, и някъде другаде, виждаше през очите на Вълка. Остър вкус на страх в устата ѝ, кисела пот по гърдите. Отпред къщата изплуваше между дърветата, светлините примигваха по прозорците като маяци. Нещо тежко - сакът - се опитваше да се изплъзне от рамото ѝ...

„Само че не съм аз.“ Главата и беше огромна. Но всичко, което беше нейно, се усещаше далечно като виковете на Алиса, след като беше гризнала от онази торта „изяж ме“. Алекс беше тук и там, с Вълка.

Във въздуха изтрещяха още изстрели. Звукът я запрати обратно в собствената ѝ глава. „Отправят се право към нас. - Стомахът ѝ се стегна от ужас. - Мърдай, мърдай, мърдай!“

Алекс затича към къщата. Пени и Бърт тъкмо бяха влезли вътре, въпреки че Пени беше тромава, бавна. Дарт грабна ръката на момичето и го завлече вътре. Когато Алекс прелетя последните няколко стъпала, едрото момче стисна рамото ѝ с ръка колкото бут и я издърпа последните три метра. Тя изскимтя стреснато, докато профучаваше през прага, за да се срути на пода.

- Чакай! - Изправяйки се, Алекс се вмъкна между вратата и касата, преди Дарт да може да я затръшне. Той може да не разбираше, но речта беше единственото, което тя имаше. Дори Дарт щеше да схване какво имаше предвид тя. - Почти са тук. Тези изстрели са отблизо. Дай на Вълка възможност! - Можеше да познае, че той не искаше да го направи, подуши го през порите му, но ръката му се отпусна.

„Минута, може би по-скоро трийсет секунди.“ Тя диво огледа стаята, опитвайки се да намери най-доброто прикритие. Голямата стая беше оскъдно обзаведена: камина и печка на дърва върху тухлена основа отляво, кожен диван и два тапицирани фотьойла върху овална черга в центъра, от които можеше да се наблюдава красивата гледка през големия панорамен прозорец. Недостатъчно, за да барикадират вратата, а да се опитват да се прикриват в тази огромна стая, щеше да бъде самоубийство. Този диван не би спрял и плюнка. С панорамния прозорец щяха да са като риби в аквариум.

Очите ѝ прелетяха покрай Пени, която се беше оттеглила зад дългия бар за закуска, върху който Алекс беше подредила лагерната печка, походния фенер и резервните кутии гориво. Момичето се беше ориентирало правилно. Кухнята беше пo-назад, а прозорецът над мивката им даваше път за измъкване. Ако прекатуреше хладилника, щеше да може да се прикрие там.

Второто най-добро място беше нагоре по стълбите крайно вдясно, които свършваха в отворен етаж, после къс коридор, по който имаше баня и две спални – една вдясно, една вляво. По-лесно за защита, но също толкова лесно можеше да попаднат в капан.

„Кухнята тогава. - Беше по-близо и на нея онзи заден прозорец ѝ харесваше все повече и повече. Без оръжие тя и без това не можеше да помага да отбраняват къщата. За кратък момент се зачуди защо би помогнала на тях все пак, а после помисли: - Имам по-добър шанс с Вълка, отколкото с хората, които го преследват.“

Профуча покрай Бърт, който стискаше дванайсеткалиброва пушка, но иначе беше закован за пода, и връхлетя в кухнята. Отляво стоеше стар хладилник: ретро модел в светлосиньо и бяло с хромирана дръжка. Вече беше търсила в него и беше открила само четири отровни яйца и някакъв сиво-зелен мъх, чийто буркан твърдеше, че някога е бил майонеза. Алекс се сви в процепа между стената и хладилника, подпря гръб, подви колене, заби крака и бутна силно. Той се наклони, после се олюля и се тръшна гръмовно. От металните му вътрешности се чу разбиване на стъкло и звън на рафтове, секунда по-късно се понесе за- душливата фекална миризма на плесен и лепкаво умряло пиле.

- Пени, насам! - Скачайки към бара за закуска, тя грабна китката на момичето. То хлъцна стреснато и се опита да се отскубне. - Престани! - изрече Алекс задъхано и затегли мятащата се Пени по начин, по който би го направила с упорито дете. - Искаш ли да те застрелят? Скрий се зад хладилника! Скрий...

От другия край на стаята долетя писък на панти. Марли влетя през предната врата във вихър от мразовит въздух и плитки. Завъртя се, подпря пушката на рамо и пусна един изстрел, Дарт също отвърна на пукането на другите оръжия.

„Вълка, къде е Вълка?“

- Залегни! - Алекс изблъска Пени зад хладилника и пропълзя в голямата стая. Чу звучно „пльок“, когато един куршум се заби в тежката дървена врата и откърти трески. - Марли! Къде е...?

Секунда по-кьсно, за свой ужас, получи отговор, когато момчетата се качиха, блъскайки се, по стъпалата. Издут сак висеше от лявото рамо на Вълка. Дясната му ръка беше обвита около Ърни. Докато двамата се олюляваха вътре през нов залп и бръмченето на куршуми над главите си, тя можа да ги огледа добре. Лицето на Вълка беше по-бледо от избелен лен.

И покрито е кръв.

70

Крис не се обърна. Дори не мислеше. Може би умът му вече беше пресметнал възможностите и беше осъзнал, че да се обърне към това, което беше отзад, щеше да е само загуба на време... или щеше да го накара да замръзне.

Извъртя се надясно. Откъм лявото си ухо чу бързо вдишване, внезапно тупване на ботуш, усети нешо да се втурва отстрани. Една ръка забърса косата му. Крис приклекна и дръпна първия стол, който му попадна, като го катурна, без да се обръща назад. Чу тропането на дърво по пода, а после запъбането на ботуши, когато нещото отзад се препъна в стола. Но който и да беше, каквото и да беше, не падна. Секунда по-късно огромна ръка се протегна към врата му, сграбчи яката на ризата и опънатото копринено термобельо отдолу и усука.

Внезапно дъхът на Крис спря. Сърцето му започна да блъска тежко и пред очите му почервеня първо от паника, а след това от липса на въздух. Мятайки се като риба, безнадеждно закачена на въдица, от която не може да се освободи, той вдигна ръце, но термобельото беше толкова стегнато, че не можа да провре пръстите си. Памучната риза се разпра, копчетата изхвръкнаха, тропайки по пода като подскачащи бобчета. Но здравата копринена тъкан само стана по-опъната и по-стегната. Нещото, което го беше хванало, сега го разтърсваше като марионетка. Крис чу, но глухо думкането на ботушите му, които се пързаляха по пода. Коленете му се огънаха. Той почувства, че пада, усети как челото му удря масата, когато се заби напред. Нещо, много неща, отскочиха към пода и се разбиха. Чинии, стъкло...? Крис не знаеше. Краката и бедрата му бяха на пода, но гърдите му - не. Дървото беше все още на петнайсет сантиметра от носа му, защото Промененият го държеше за този клуп от коприна, провесвайки главата и гърдите му, за да позволи на гравитацията да си свърши работата. Щеше да остави собственото тегло на Крис да го убие малко по малко. Това, което стана после, беше случайност.

Дясната ръка на Крис се сключи около нещо. Той отбеляза, че е остро и че е последният му шанс.

Пръстите му стиснаха тази кама от стъкло и той удари.

71

- He! - Алекс се шмугна покрай Бърт и се пресегна към Вълка, докато Дарт и Марли затръшваха вратата.

Пръски кръв бяха боядисали лицето и ръцете на Вълка, както и вълчата кожа, закопчана около врата му. Издутият сак, който беше преметнал през рамо, беше пропит.

„Не! - За една секунда, един ужасяващ момент, глупавото ѝ глупаво сърце се обърна. - Не, не можеш да умреш, Вълк, не можеш да умреш!“

И тогава осъзна, че кръвта не беше негова.

Лицето на Ърни беше сиво, устните му - почернели. От двете страни на свинското носле малките му куршуменосиви очи се въртяха. Ръцете стискаха чорбестия му корем. От силната миризма на желязо и екскременти, която лъхна, когато Вълка отвори якето на момчето, тя доби доста добра представа за това точно колко зле беше.

Коремът на Ърни беше плувнал в кръв. Част от нея вече се беше съсирила на лигаво гроздово желе, но повечето още не беше засъхнала - очевидно беше прясна. Разкъсванията в коремната му област бяха парцаливи, неприятни и много дълбоки: зеещи рани, които започваха точно под последното ляво ребро, за да разсекат кожа, коремни мазнини и мускули. Синеещи торби от подобни на червеи вътрешности се издуваха от три от разкъсванията. Миризмата на фекалии беше задушаваща, плътна и гъста.

Оглеждайки бавно наранените органи, Алекс видя как те вече бяха започнали да се издуват и усети как възелът в стомаха и се опитва да си проправи път към гърлото ѝ.

„Вероятно първо са го закачили, после са разкъсали.“ Зъби и нокти, предположи тя, което значеше, че групата на Вълка се беше въвлякла в бой с онази глутница по петите им. Тя гледаше, докато струя кръв шурна в ярък нов фонтан. Засегната артерия със сигурност. Е, това хлапе нямаше нужда да се тревожи да не пипне инфекция от всички тези разкъсани вътрешности. Кухината на корема му се препълваше и устните му ставаха все по-бледи, докато артериите му се изпразваха. Студена пот овлажни лицето и врата му и момчето започна да потръпва от шока.

Очите ѝ проследиха издутия напоен с кръв сак. От миризмата можеше да прецени, че тялото вътре този път беше на мъж и имаше много кръв. Но нямаше вътрешности. Което беше сбъркано. От опит знаеше, че Вълка и екипът му харесваха черния дроб, обичаха сърцата, търпяха бъбреците и не им пукаше за шкембето. Освен това Вълка никога не колеше, нито забиваше зъбите си в плячката, докато той и хората му не се скриеха на безопасно място. Тя разбираше защо. Някога, в един друг живот, нейният баща винаги окачваше храната им нависоко, в меча торба, също както Вълка и хората му бяха подсигурили запасите си в онзи чувал. Когато си на лов, не искаш нежелани посетители да откраднат нещата ти. (Защо други Променени не се тълпяха в малкото скривалище на Вълка като мравки по разпиляна захар, Алекс не знаеше. А беше убедена, че са подушили месото. Тя със сигурност беше.)

Но тялото на мъжа в този сак беше на парчета и му липсваха няколко части. От друга страна, тук беше и Ърни, разкъсан на парченца, а имаше и други Променени, които искаха кръвта на Вълка.

- Откраднали сте го от тях? Хванали са ви да крадете? - А тя се притесняваше да не е ранен!

Устните на Вълка бяха стиснати и пепеляви, но тъмните му очи - очите на Крис - бляскаха. Бърт, братът на Ърни, се суетеше през голямата стая. В едната му ръка беше помпата, а нейната медицинска раница се люлееше от другата. С ъгъла на окото си Алекс видя Дарт да се накланя от вратата и да се отправя към далечния край на стаята със странно присвиване. За част от секундата тя едва не извика: „Залегни, идиот!“. Дарт шеше да е толкова изкушаваща мишена, колкото метална патица на панаир. „Три изстрела и малката дама получава плюшено прасе.“ Вместо това тя грабна медицинската си раница от Бърт и извика:

- Вълк, какво очакваш да направя? Не мога да поправя...

Панорамният прозорец избухна в огромен стъклен фонтан. Главата на Дарт беше там в един момент, а в следващия на мястото ѝ имаше червена мъгла. Ахвайки, Алекс се наведе бързо, когато стрелички от остро като бръснач стъкло профучаха над главата ѝ. Миг по-късно някой нададе задавен писък. Тя извърна глава и видя ръцете на Бърт да се стрелват към лицето му. Парче стъкло, дълго колкото кутрето ѝ, вибрираше от останките на лявото му око. Друга нащърбена кама се беше забила в меката част под челюстта му.

- Бърт! - Ужасена, тя избута Вълка настрани, въпреки че последните останки от здрав разум протестираха: „Залегни! Остани долу!“. Тя се запъти към момчето. - Бърт, Бърт, не го докосвай, недей...

Той изпусна още един хълцащ писък... и пушката си.

Алекс видя бедствието да се развива на забавен каданс: струите от кръвта на Бърт се разбиха на отделни капки, стъклото проблесна и потрепера, дори помпата се движеше в странен танц. После времето забърза, окото на дулото гледаше право в нея и мозъкът ѝ пищеше: „Долу! Залегни!“.

Частица от секундата твърде късно.

Помпата удари, точно когато нещо се блъсна в нея и я повали. Вълка я покри, докато пушката изрева едно оглушително БУМ. Куршумът изсвистя над главата на Вълка, оставяйки диря от горещ месинг и изгорял барут, преди да се забие в стената с тежко „туп“. Още изстрели профучаха през разбития прозорец. Протягайки глава над рамото на Вълка, тя видя тялото на Бърт да трепти в спазматичен танц, после да пада по лице. Дори през заглушеното жужене в ушите си тя чу хрущенето, с което стъклената кама проби костта, а после и мозъка. Ръцете и краката на Бърт се протегнаха като на малко дете, което крещи от изненада, а после се отпуснаха.

На прозореца Марли скачаше нагоре-надолу и стреляше диво през перваза. С всичките „пук-пук“ от ответния огън и „плянк“, когато куршумите рикошираха от чугунената печка, тя не мислеше, че Марли улучва често. „Да се надяваме, че искрите няма да възпламенят онзи бор! Пожарът е последното, което ни трябва.“ Ърни беше восъчна кукла в езеро от кръв. В кухнята Пени пищеше.

- Трябва да я измъкнеш. - Алекс все още беше под Вълка, лицата им бяха на сантиметри, вълчата му кожа беше толкова близо, че тя подуши мухлясалия дъх на животното, което някога я бе носило. Тя разчете паниката му, подуши прашенето на страха по кожата му. Ако само можеше да му предаде идеята си! За момент си помисли: „Алекс, успокой се, пусни чудовището! Нека то ти помогне!“. Тя натика обратно този импулс. Щеше да бъде лудост. Вместо това тя сложи ръце на раменете на Вълка и хвана очите му в своите. - Дай ми оръжие, Вълк! Нека помогна...

Чу се още едно огромно БУМ, проблесна оранжева светлина и нещо избухна отвън. Секунда по-късно циклон от стрита на прах земя и пренагрят въздух нахлу през счупения прозорец, отхвърляйки Марли. Стаята внезапно стана много гореща, знойна. Алекс усети изгарянето в гърлото и дробовете си. Над нея тялото на Вълка се скова, лицето му се изопна в болезнена гримаса. Въздухът навън натежа от звуци, миризми и усещания: пиперливото жилене на взривени експлозиви, изолиран писък иззад прозореца, мръсен дъжд от пушещи парчета трептяща плът, пелтеченето на стрелящи оръжия.

После настана тишина, сякаш времето беше решило да си поеме много дълбоко дъх... и точно тогава Алекс разбра какво беше забравила, защото сега почувства внезапен пламък в центъра на мозъка си: „Върви-върви! Давай-давай!“.

Червената буря, онзи странен ум, беше там.

72

В продължение на три секунди Крис знаеше само, че е по очи на пода. Той кашляше и се опитваше да диша през гърло, за което имаше усещането, че е стъпкано от ботуш, който бе смлял трахеята му на каша. Кръвта от раната на челото капеше в очите му и се стичаше надолу по бузите. Усещаше вкус на бакър в устата си, след като си беше прехапал бузата, а дясната му ръка също беше хлъзгава и пръстите му започваха да горят. През леките хрипове, които свистяха навътре и навън от гърлото му, можеше да чуе едно гърлено „о-о, о-о“. Не идваше от него обаче. Примигна през кръвта и успя да обърне глава. Усети как сърцето му се опитва да спре.

На далечната стена се беше подпряло едно рошаво момче с блестящи очи. Гигант. Крис беше висок - метър и осемдесет, - но това момче беше по-високо с поне десет сантиметра. Беше масивен като каца и повечето от тази маса беше мускули. Но някой или нещо го беше докопало. Огромни разрези бележеха по-голямата част от лицето на Променения и от тях се процеждаше гной. Долната му устна беше разкъсана на две, а парчетата бяха толкова увиснали, че разкриваха тъмносини венци и петносани зъби.

Ръцете на момчето бяха сключени върху дясното му бедро. Триъгълник от стъкло, зацапан с кръв, блещукаше слабо в избледняващата светлина, а кръвта капеше по пода. Докато Крис го гледаше, момчето отбори разранената си уста и изрева отново:

- Оо!

„Трябва да се махна.“ Гърдите му потръпваха с всеки измъчен дъх. Свали с мъка повредената риза, после издърпа термобельото. Беше си порязал дясната ръка на онази стъклена кама, но пръстите му се движеха. Залитна да се изправи, опита се да пристъпи, но се подхлъзна и стисна масата за опора. През блъскането на сърцето си чу тежкото тупване на ботуш, когато момчето се отблъсна от стената.

„О, боже!“ Крис се обърна, ръцете му се сгърчиха, когато се олюля. Ако не беше масата да го подпира, коленете му щяха да се предадат. За част от секундата умът на Крис се изпразни. Забрави, че искаше да се бие. Без оръжия и вече ранен, беше хванат в капан. Преди по-малко от минута бе толкова близо до смъртта, колкото когато отровата на Хана беше напоила мозъка му. Всичко, което можеше да използва като оръжие - тенджери, тигани, ножове, - беше на километри зад него. Така че можеше само да гледа момчето, това чудовище, да се клатушка към него. Това беше кошмарът от спомените му и от трескавите сънища за Питър и Лена, от цял живот, в който се събуждаше, за да открие баща си, смърдящ на пиячка, да се взира надолу в него с омраза. От разбирането за това, което беше зад кьрвясалите очи на татко му: „Ще бъда в безопасност само когато ти си мъртъв“.

„Бори се!“ Ръката на Крис слепешком се сключи около някаква чиния. Метна я бързо като фризби. Момчето я видя и я отхвърли настрани, но Крис вече беше докопал нещо стъклено, после друга чиния и сосиера и запращаше към него всичко, което докопаше с ръце. Слушаше как се разбиват и хрущят и се опитваше да намери път около масата. Промененият просто продължаваше да приближава неумолим като съдбата. Крис реши, че въпреки очевидната му болка хлапето всъщност се наслаждава. Може би чакаше с нетърпение някаква разплата. Да откъсне парче плът със зъби, да нарани Крис доста лошо, а после да го пусне: „Върви, малък Крис! Бягай! Върви! Виж колко далеч ще стигнеш!“.

Накрая, сякаш най-сетне уморено от играта - може би му беше омръзнало да отбива чинии, а и бедрото вероятно го болеше, - едрото момче сграбчи покривката и дръпна рязко. С вик на изненада Крис се отдръпна от пътя, докато чиниите и приборите се понесоха към пода с трясък. Зелената основа за гориво на лампата се пръсна, изпускайки задушаваща смрад на газ, която накара изтормозеното гърло на Крис да се стегне. Помитайки един стол, момчето го хвърли внезапно като баскетболист, който прави светкавично подаване. Прицелът му беше перфектен и столът растеше пред лицето на Крис. Стреснат, той нямаше време да се наведе и бе цапардосан в гърдите. Препъна се зашеметено и после падна назад в локва от газ.

„Стани, стани!“ От изпаренията му се повдигаше. Крис изрита стола настрани, завъртя се и се опита да се обърне и да вмъкне крака под себе си, за да се измъкне оттам. С ъгъла на окото си видя коляното на момчето да се сгъва, а след това да се задава ритник. Крис се просна по очи и чу свистенето на ботуша над главата си. Когато се превъртя надясно, за да се мушне под масата, усети как момчето сграбчва левия му глезен. Обезумял, той обви за опора ръце около тежкия център на поставката за кълцане, после изрита обратно с десния крак. Ботушът му улучи със задоволително „туп“, последвано след секунда от тежко грухтене. Когато хватката на момчето се отпусна, Крис пропълзя останалата част от пътя, нагласи краката си и изскочи от другата страна на масата. Печката беше точно пред него и вдясно той забеляза точно оръжието, което му трябваше. Само ако имаше време...

Крис се извъртя, постави ръце под тежката маса, дръпна право нагоре и после блъсна с всичка сила. Масата се прекатури с ужасен трясък. Промененият просто се измъкна надясно, но това беше всичко, което Крис искаше - само да го забави за още няколко секунди. Докато момчето обикаляше масата, ръцете на Крис се стрелнаха към печката и дръжката на димящата тенджера. Извика рязко от болка, когато горещият метал прогори дланите му, но се насили да не пуска. Това беше единственият му ход. Все още крещейки, Крис хвърли съда.

Тенджерата удари Променения, а струя вода с температура, близка до точката на кипене, заля лицето му. С кух звън желязото отскочи от костта. Кръв изригна от челото на момчето. За половин секунда то остана напълно сковано, а после вместо гърленото „о-о“ издаде дълъг и висок момичешки писък. Накланяйки се назад в непохватно клатушкане, момчето се изтърколи във вихър от синя покривка и газ от лампата.

С рев, тъй като ръцете му виеха от болка, Крис се пресегна не към поставката за кълцане и изкушаващата ѝ добре наточена стомана, а към куките на тавана. Той грабна един дълбок тиган и го изтръгна от куката. На две стъпки от него Промененият беше коленичил, пръстите му трепереха върху плът, която пламтеше гореща и пурпурна там, където не беше червена от кръвта. С касерола в ръка Крис тръгна напред, вече сигурен какво трябва да се направи, знаейки, че нищо на земята не би могло да го спре. В последната секунда Промененият вдигна глава и Крис видя, че лявото му око беше станало млечно като белтъка на сварено яйце.

Някъде отдалеч, от друга планета, дойде вик, хлопване на врата.

Името му:

- Крис! Крис, чакай!

73

- Ставай! Хайде! - Алекс избута с рамо Вълка настрани и се измъкна. Тъпо бръмчене отекваше в ушите ѝ. Миризмата на сготвено месо и горяща коса беше толкова наситена, че тя имаше чувството, че смуче въглени от барбекю. Буци опърлено месо бяха полепнали по гърба на Вълка и по косата ѝ.

Марли беше повален. Носът, клепачите и устните му ги нямаше. Огънят беше изял растите му до скалпа, парката му беше разтопена на гърдите. Там, където лицето му не беше сварено, кожата беше черна като въглен. Зъбите му, ненормално бели, се показваха в мъртвешко озъбване.

- Полека! - вик, заглушен от бръмченето в ушите ѝ. Гласът беше стар, ядосан. Мъжки. - Искаш да убиеш всички ли?

„Мъже? - Те ли бяха Червената буря, или работеха с нея? - И какво е това?“ Усети как умът ѝ се лута, чудовището не беше сигурно какво да прави. Дори то не знаеше какво е това. В същото време тя можеше да почувства придърпването, изкушението да се остави, да се изгуби в този барабанен устрем, който сякаш пулсираше с всеки удар на сърцето ѝ: „Давай-давай-давай, върви-върви-върви“.

Алекс приклекна, измъкна се към предната част на къщата и рискува да надзърне набързо през празния правоъгълник на взривения прозорец. Това, което преди беше покрит със сняг хълм, сега беше пушещ кратер, язва от почерняла земя и пушещи останки. „Използвали са някаква граната или бомба.“ Беше трудно да каже колко са телата, защото всичко беше на парчета - чуканче от нещо, което изглеждаше като лакът, стъпало без четири пръста и половин табан, три-четвърти от пръсната глава се клатушкаше на ръба на кратера като размазана тиква за Хелоуин. Друг Променен - късметлия или не, зависи от гледната точка - беше проснат в объркана плетеница с ореол от опръскана кръв около главата си.

„Какво, по дяволите?“ Каквото и да ставаше тук - и особено в светлината на факта, че там отвън имаше мъже, - този бой беше за нещо много повече, отколкото за това кой какво беше решил, че е негово. Очите ѝ засякоха проблясване крайно вляво, в същата посока, от която Вълка и тези мъртви Променени бяха дошли само преди пет минути. Нещо бяло се промъкваше през зелените кедри и канадски ели. Тя видя овала на лице, но имаше нещо сбъркано в него, а миризмата беше...

„Шантава.“ Имаше Променени, нямаше съмнение в това, но под характерната смрад на сварени канални води имаше и друг мирис - остър и химически, напълно изкуствен. Напомни ѝ за металическия аромат на химиотерапията, която лекарите бяха използвали върху чудовището, и по-точно на цисплатин - лекарство, което я караше да си изповръща червата. Но защо някой Променен да мирише така?

Зад тези странни Променени и сред дърветата тя забеляза други фигури, които не излизаха напред, носът ѝ се напълни с миризма на спарени стари хора и коне.

„Хора... с Променените? Как е възможно?“

Чудовището ѝ внезапно потрепери, придърпвайки ума ѝ с онзи странен тласък - „върви-върви-върви, давай-давай-давай“, - когато или то, или това, което беше отвън, се опита да се докопа до контрола върху ума ѝ. „О, не, няма да стане!“ Залитайки назад, тя грабна парче стъкло. Без да разбира, Вълка се пресегна към китката ѝ, но тя се измъкна.

- Не, остави ме, само... - Сбърчила лице в гримаса, тя заби стъклото в бедрото си с бързо движение: вътре-вън. Извика от болка, но в тъмния център на ума си усети рязко хлопване, когато чудовището се отдръпна. ,Достатъчно.“ Умът ѝ се проясни и тя погледна в очите на Вълка, които бяха разширени в шок.

- Хайде, Вълк - изпъшка тя и хвърли настрана окървавеното стъкло, - преди всички да умрем! - Алекс загреба падналата помпа на Бърт и пушката на Ърни и скочи към кухнята, завивайки надясно, за да се скрие зад гранитния тезгях. Размисли дали да отвори помпата, за да изброи колко патрони са ѝ останали, но реши да не го прави. Последното, което ѝ трябваше, беше да пълзи след разпилени патрони. Реши, че един вече го няма и вероятно оставаха четири. В пушката може би имаше пет или шест, в зависимост от това дали Ърни беше пуснал няколко откоса.

„Но в това няма никакъв смисъл. Какво искат? Тези, които преследваха Вълка и неговата банда, защото са откраднали храната им, бяха ударени от някакви странни Променени. Те, от своя страна, наистина щурмуват мястото, но защо? Не може да е просто за храна.“

Отдясно видя ужасените очи на Пени над ръба на хладилника. Внезапно една лампа светна в ума ѝ и освети гадна мисъл, която не можеше да пренебрегне. „Боже мой!“

- Не ми казвай, че това е заради теб! - каза на момичето. От голямата стая се чу страшен трясък, последван от скърцането на дърво, огъващо се под удара на метал, когато нещо блъсна предната врата. Тежкият дъб потрепери, но удържа. Имайки предвид звука, Алекс реши, че който и да беше отвън, сигурно имаше или тежък чук, или дънер.

Въздухът отново се взриви от изстрел, но този път беше близо и идваше отвътре. Алекс се обърна назад и видя Вълка, все още в голямата стая, но зад преобърнатия кожен диван. Той скочи на крака, пусна още един изстрел, след това залегна отново, когато куршумите засвистяха навътре. Още едно „бум“ по вратата. Тя видя как странните Променени се промъкват зад взривения прозорец. Измъквайки се от прикритието, Вълка отстъпи наляво, като се опита да стреля по този, който разбиваше вратата, после се хвърли по очи, когато във въздуха затрака още един откос. Куршумите издрънчаха по кюнците на печката. Миниатюрни гейзери от камък и бял прах изригнаха от стените и от камината.

Автоматични оръжия? Вълка все още беше на пода по лице и за част от секундата сърцето ѝ се сви.

- Вълк! - Тя видя бялото просветване на лицето му, когато погледна към нея. - Вълк, хайде, не можеш да... - Още един откос изстрели в същия момент, в който вратата поддаде с едно огромно ТРЯС. Дървото се пръсна навътре като цирей, а тя беше толкова заета да го гледа, че само наполовина регистрира нещо, което влизаше в полезрението ѝ през счупения панорамен прозорец. Поглеждайки назад, тя видя Вълка все още на пода и чифт ръце с ръкавици, закачени на строшения перваз.

„Опитва се да влезе.“

- Вълк! - Зарязвайки прикритието си, Алекс изскочи покрай тезгяха с готова за стрелба помпа. - Стой долу! Стой долу! - Тя стреля веднъж, дулото припламна. Беше твърде високо, но тя видя как ръцете се пуснаха. Още куршуми профучаха край нея и издрънчаха в печката. Един попадна в огнището точно над главата ѝ, отприщвайки гейзер от каменни отломки, които се забиха в косата и врата ѝ. Тя се смъкна надолу и продължи напред на ръце и колене през отломките, усещайки всяко парче стъкло и откъртен камък, жегата от печката на по-малко от шест метра, както и ледения въздушен водопад, който сякаш се изливаше през взривения прозорец.

Алекс стигна до Вълка.

- Или по стълбите нагоре, или навън отзад - каза тя, - но не можем да останем тук. - Нито едната възможност не беше особено добра. Ако избиеха прозореца на кухнята, за да избягат, можеха със същия успех да публикуват обява. Тогава оставаше да се качат горе. Да идат в банята, да сложат Пени във ваната, а после тя и Вълка можеха да довършат тези, които щяха да се опитат да дойдат.

„Първо ще ни свършат амунициите. - Тя прехвърли поглед от стълбите към кухнята, преглеждайки тезгяха с разхвърляната по него плячка, която беше намерила в мазето: лагерна печка, фенер, бутилка газ. - Все пак, по-високо е по-до...“

- Чакай малко! - Погледът ѝ се закова върху лагерната печка. Газта. - Огън - каза тя на глас. Да, наистина можеше да стане. Имаше толкова много свеж бор. Коминът беше задръстен с нагар и креозот. Близо до огнището въздухът дори имаше вкус на бучка въглища. „Да, но това е откачено. Ще се изпечем.“ И въпреки това беше единственото нещо, което Алекс можеше да измисли. Изтича обратно до тезгяха, награби трите кутии с газ в ръцете си и се стрелна обратно, за да ги хвърли в огнището до влажния бор, който Пени и Бърт бяха донесли преди по- малко от половин час.

Зад нея, откъм кухнята, долетя още една стъклена експлозия, последвана от момичешки писък.

- Пени! - Алекс се втурна в кухнята и нагази в река от счупени стъкла от разбития прозорец над мивката. Парчета стъкло проблясваха от косата на момичето, кръв капеше от скалпа ѝ надолу по бузите. - Хайде! - каза, опитвайки се да изправи паникьосаната Пени на крака. - Хайде, Пени! Не се бори с мен! Ние ще...

Чу се пукане от изстрел на пушка, писъкът на куршум над главата ѝ, последван от силен, остър вик. Тя ахна и погледна нагоре, право към дулото на пушката на Вълка, насочено сякаш към нея. После се обърна рязко точно навреме, за да види един старец в зимен ловен камуфлаж да вдига ръка към лицето си и да се катурва назад от прозореца.

„Атакуват мястото и отпред, и отзад.“ Миг по-кьсно въздухът затрептя от пукането на смола, Пени спря да се съпротивлява и се измъкна иззад хладилника, а Вълка се втурна от голямата стая, за да я посрещне. Излизайки от кухнята, Алекс посочи стълбите:

- Банята! Банята! - Зад себе си чу мъчителното изскьрцване на насилени панти и уморено дърво и помисли, че имат не повече от десет секунди.

Когато се обърна да последва Вълка и Пени, забеляза зелената брезентова медицинска раница на пода, близо до вратата, където беше запратена при първата експлозия. Даде си точно една милисекунда за размисъл, после се стрелна през стаята, грабна чантата с една ръка, обърна се и хукна по стълбите. Обръщайки се надясно, видя как Вълка отвори с ритник вратата на банята, дръпна настрани завесата на душа и натъпка Пени във ваната.

Долу Алекс чу още един удар на метал в дърво и още изстрели. И гласове. Беше ѝ нужна цялата ѝ воля, за да не изтича след Вълка и Пени. „Само още няколко секунди.“ Усети как Вълка се движи зад нея, а после ръката му се впи в рамото ѝ, когато се опита да я издърпа от пътя си. Но неговият изстрел трябваше да бъде точен, а нямаше да има време за друг.

Тя го погледна.

- Имам нещо по-добро от пушката - каза тя и извади сигналния пистолет от кръста си. Прочете по лицето му и подуши в миризмата му шока от разпознаването и разбра: Вълка познаваше този пистолет.

Чу как долу вратата се разби. Надзъртайки иззад ъгъла, тя видя трима от странните Променени в бели камуфлажи и въоръжени с нещо, което тя помисли, че е картечен пистолет „Мак-10“, да се разпръсват из голямата стая. В центъра на главата си усети заглушеното думте- не: „върви-върви, давай-давай“. После чу шепот - гласове - и забеляза четирима старци да излизат от кухнята, за да ги посрещнат.

,Добре, тате. - Алекс се сви, мушна пистолета между пречките на парапета, закрепи го с две ръце, прицели се... - Точно като на стрелбището.“

И дръпна спусъка.

74

- Kpис! - извика някой. - Крис, чакай! Остави, аз...

Но Крис не спря да погледне, не спря да помисли, не спря, не можеше да спре, не би спрял. С рев той засили касеролата като бухалка - толкова здраво и с толкова сила, че имаше чувството, че раменете му се опитват да изскочат от гнездата си. Промененото момче все още зяпаше в Крис, когато тиганът го халоса. Звукът, вече толкова дълбоко в паметта на Крис и в кошмарите му, стана отново истински: солиден удар, дрънченето на брадва, захапваща дънера на дърво. На чук, пробиваш дупка в череп и мозък. На дъното на чугунена касерола, разбиваща нечие чело.

Главата на момчето се килна настрани. През врявата в ума си Крис чу острото пукане, когато вратът се счупи.

Дишаше тежко, кръв беше боядисала бузите му. Стоеше над тялото, когато един глас изтътна: „Давай, момче! Удари го отново! Удари го! Давай...“.

- Давай! - каза той с глас, който не беше негов. - Давай, момче! Удари го жестоко! Накарай го да си плати! Знаеш, че го и-искаш... ти з-знаеш...

Тогава коленете му се подгънаха, а земята се отвори и Крис пропадна в мрак...

- Крис! - глас в ухото му, а после разтърсване. - Събуди се! Отвори очи!

- Нееее! - Той отново беше на снега, под капана, в езеро от кръв, и бавно умираше. Измръзваше до смърт. Всичко го болеше. Опита се да се обърне, за да бъде по-далеч от гласа, но една ръка хвана брадичката му - Не мога - каза той. - Твърде трудно е. Боли твърде много да гледам.

- Престани! - каза гласът. - Отвори очи!

- Защо? - попита той, въпреки че клепачите му се отвориха. Разбира се, беше Джес с нейната коса като на Медуза и очи като черни огледала. Крис отдясно, Крис отляво. Или Саймън и Саймън, зависи как погледнеш. - Защо това да зависи от мен? Какво искаш? Какво ми помага това, че мога да видя нещо? Не мога да променя нещо, което вече е станало. Не можах да помогна на Алекс. Не помогнах на Лена. Питър не ми позволи, защото никога не ми каза.

- Ти отказа да видиш.

- Добре! - Нова болка стисна гърлото му. - Остави ме на мира! - изхриптя той с изтънял глас. - Моля те, Джес, защо не можеш да ме оставиш на мира? Защо не ме оставиш да умра?

- Някой ще умре. Някой трябва да умре. Без кръв няма прошка.

- Ти си мъртва. Това е Земята на мъртвите, а аз сънувам, но не разбирам. Искам да знам какво значи това.

- Разкажи ми съня си и ще ти кажа истината!

- И какво е тя? - Хилав смях изскочи от устата му заедно със струйка кръв. - Какво е истината?

- Това, което живее тук - тя прокара пръсти, студени и сухи, по челото му, - не е същото като това, което живее тук. - Тя постави ръка върху сърцето му и той извика, защото докосването ѝ беше електрическо, ярко и ужасно. - Раздели се с чука, Крис! Прости на себе си! Прости на Питър!

- Какво значение има това? - Той облиза кръв от устните си. - Вече казах, че разбирам.

- Ще ти кажа защо - още един електрически пръст към гърдите му, пораждащ вик - те боли толкова много. Истината на сърцето е много по-ужасна за понасяне, защото от любовта пониква скръб. Истината е в устата ти, на езика ти, в кръвта ти. Раздели се с гнева си, Крис! Нека Питър, такъв, какъвто го помниш, да говори с теб.

- Той не може - каза Крис. - Мъртъв е.

- Повикай го обратно! - Джес притисна длан върху очите му и той отново беше в пълен мрак. - Бързо, Крис! В твоята слепота и със скръбта си повикай с любов и го направи, преди да стане твърде късно, преди Питър да е изгубен, преди светлината да...

- ...изчезне?

- Не. Мисля, че се връща. Крис? - Потупване по бузата му. - Крис, събуди се!

Крис се съвзе, долови първо острите ръбове на счупени чинии под краката си, а после стената зад гърба си и накрая една ръка, която придържаше тила му.

- Крис! - Джейдън отново потупа бузата му. - Добре ли си? Този ли е единственият? Къде са останалите? Къде е...

- Хана... - Очите му се отвориха рязко. Всичко се върна рязко в главата му като вода в празна чаша. - Исак - изхриптя отново, стискайки ръката на Джейдън. - Обор.

- Какво? - Джейдън хвърли поглед към Конър, който също беше клекнал до него. - За какво говориш? Какво за обора?

- Оръжия. - Изстрелите се чуваха надалеч, особено сега, когато нямаше нищо, нито коли, нито самолети, нито машини, които да ги маскират. От колко време беше в безсъзнание? - Не чухте ли?

- Чухме изстрел - каза Конър. - Но бяхме на север. Не можехме да разберем откъде идва. Когато приближихме, аз всъщност помислих, че идва от изток.

„Изток.“ Имаше нещо важно в тази дума.

- Не, Хана и Исак са в обора, натам се бяха запътили Променените.

- Какво? - Конър беше истински скептичен. - Те не могат да ни намерят. Никога не са ни намирали.

- Не? Тогава как наричаш това? - каза Крис и килна глава към мъртвия гигант с деформиран череп, който лежеше в локва газ и вода, оцветена в червено от кръв. Стискайки лакътя на Джейдън за опора, той се изправи на крака. - Преброих десет. Счупих прозореца в моята стая. Знам, че Исак ме чу и ги видя. Но трябва да вървим. Чух изстрели, но ако вече няма...

- Добре. - Кожата на Джейдън беше като стъкло от ужас, но устата му беше стегната, когато съблече парката си. - Вземи това! Аз съм по-дребен от теб, но...

- Ще стане. - Маншетите на парката бяха доста над китките му и раменете му сякаш бяха пъхнати в усмирителна риза. Дръпна ципа и успя да го вдигне до средата. - Така е добре.

- Добре. - Джейдън изглеждаше несигурен. - Доста си пострадал. Можеш ли да се биеш?

- Да. - Крис дръпна една платнена салфетка, изтри кръвта от челото си, а после уви кървящата си длан. - Но ми трябва оръжие. - Когато другото момче се поколеба, той го сряза: - По дяволите, Джейдън! Нека помогна!

- Добре, добре. Навън в кобура имам резервна пушка. - Джейдън килна глава към вратата. - Хайде!

- Как искаш да го направим? - попита Крис, докато трополяха по задните стълби на излизане от кухнята.

Три коня, единият от които натоварен с обемисти торби за дивеч, бяха вързани набързо за парапета от ковано желязо. Кухнята гледаше на изток и слънцето вече беше доста зад тях. Тънки облаци се носеха плавно през синьото небе, движени от северен бриз. Отдясно единствената част от южния край на фермата, която Крис успя да види, бе слюдестият отблясък на замръзналото езерце. Долавяше и странен шум като вятър, свирещ в тунел, но не можеше да каже от коя посока идваше той.

- Открит съм за предложения. Ние тук не сме се били с тези неща като теб. - Джейдън измъкна доста използвана пушка „Ремингтън 798“ с оптичен мерник от кобура. - Заредена е. Не е стреляно с нея днес. Ето! - Той пъхна ръка в дисагите и извади шепа патрони. - Никой не стреля сега, но...

- Ш-ш-ш! - Намръщен, Крис килна глава, после се огледа наоколо. Свистенето все още беше там, но можеше да се закълне, че имаше и един звънтящ звук, който му напомняше за боя е Променения. „Стъкло.“ - Чухте ли това? Прозвуча, сякаш нещо...

- Се чупи - кимна Джейдън. - Да. Чух. - Той протегна глава обратно към къщата. - Сигурен ли си, че никой друг не е...

- Хей, Джейдън! - Конър беше отишъл до югоизточния ъгъл на къщата. - Мисля, че ти... Мисля, че е по-добре да дойдете тук.

Джейдън стрелна с поглед Крис, а после и двамата затичаха към по-малкото момче.

- Какво има? - гласът на Джейдьн беше толкова стегнат, че изпука. - Хан...

След като вече бе по-близо, Крис можеше да види това, което не беше успял преди заради ъгъла и вятъра. Ако бяха излезли отпред или ако Джейдън и Конър се бяха върнали дори малко по на запад, всички щяха да видят - и да помиришат - веднага. Мистерията защо и двамата бяха чули шум от пръскащо се стъкло вече беше разгадана.

Оборът гореше.

75

Чу се много силен гърмеж, последван от наситеноярко изригване на червен блясък от дулото и възглавница парлив сив дим, когато сигналната ракета излетя от пистолета. Тя се разби с пукот в купчината бор и кутиите с газ.

Но не се случи нищо невероятно. Нямаше експлозия, нито огнени кълба. Една оранжевожълта роза разцъфна за миг - за не повече от част от секундата, - но това беше достатъчно, за да може Алекс да помисли: „Мам...“

Пукване, задъхано „фъш“, сякаш някакъв гигант беше цапардосан внезапно, а после газта се запали с рев. Взривът се разду в наситенонеоново оранжево, а боровите дънери изригнаха в дъжд от жълти искри. Долу тримата Променени и четиримата мъже замръзнаха, после се обърнаха като хипнотизирани към огъня, пламъците размиваха очертанията им, сенките им бяха като танцуващи паяци върху отсрещната стена. Алекс чу висок вой, усети внезапния приток на студен въздух, засмукан от горящия огън, и помисли: „О, боже...“.

- Тръгвай! - извика тя точно когато огромен език оранжев пламък изскочи от устата на огнището.

Звукът от разбиващия се прозорец на банята се изгуби в масивна експлозия като сътресение от оръдие. Коминът се спука. Избликна огнен стълб, подпалвайки на мига тримата Променени в бяло и превръщайки старците в пищящи, гърчещи се човешки факли. Изригнаха накъсани искри от избухващи куршуми, когато огънят достигна до оръжията и амунициите им. Буци камък и зидария прелетяха в душ от шрапнели. Въздухът кипна горещ и ярък. Пламъци плувнаха по стените и се разляха по пода. Порив на горещ вятър шибна косата ѝ и Алекс си помисли, че може би крещи. Усети как Вълка я сграбчва за врата и я повлича по коридора към банята.

Единият край на тънката пластмасова завеса за баня беше вързан за душа, докато другият шляпаше като език от зеещия прозорец, през който той беше провесил парката си. Вече навън Пени се беше хванала с ръце за нея, а стъпалата ѝ я прикрепяха към стената и тя слизаше надолу по дъските като бременен морски рак.

- Добре съм - каза Алекс задъхано. Тъпанчетата ѝ бяха като спукани. - Ти върви! Помогни ѝ! Аз съм точно зад теб.

След като беше тук горе, изведнъж вече не беше сигурна дали това е толкова добра идея. Земята все още изглеждаше доста далеч, а този северозападен край на верандата блестеше от ледени кристали. „Ако се подхлъзна, ще си счупя врата.“ Застанала във ваната, Алекс гледаше как Вълка пълзи към Пени, после я прикарва до ръба на верандата. Зад гърба си усещаше нарастващата жега и чу един висок, зловещ вой през локомотивното кипене на огъня. Над мивката едно медицинско шкафче с огледало внезапно поддаде и се разпльока в порцелановата купа. Под краката ѝ ваната се премести и потрепери и тя осъзна, че къщата се срутваше.

„Махай се от къщата!“ Алекс преметна медицинската раница през двете си рамена, грабна завесата за душа и се прехвърли през перваза. Стъклени зъби захапаха задника ѝ през парката на Вълка, но тя беше навън, дясната ѝ ръка все още стискаше завесата, лявата пета удряше по облицованата с дърво стена. Вече на верандата можеше да усети треперенето и накланянето. Нещо биеше, ревеше като прегряла пещ. Извила глава през рамо, тя зърна как един оранжевожълт меч от пламък се заби през комина в небето. Отдясно пламъци се къдреха през разбития панорамен прозорец и облизваха покрива. За една ужасяваща секунда Алекс беше замръзнала на място, хипнотизирана от танца и прашенето на огъня. Всеки момент къщата щеше да се срине, а тя все още щеше да е тук, стиснала завесата, само за да бъде дръпната назад като йо-йо и погребана под тази пламтяща лавина.

Още един дрънчащ трясък. „Пусни завесата! - Оранжев гейзер се запени от прозореца на спалнята. - Алекс, пусни! - Видя, че Вълка и Пени бяха почти стигнали верандата, но бяха разтърсени, когато къщата потрепери. - Пусни, Алекс! Мърдай! - Умът ѝ знаеше какво да прави, но тялото ѝ беше сковано, парализирано. - Хайде, върви, пусни, пусни!“

Последва ново изригване. Тя видя Пени внезапно да отскача, ръката на Вълка се стрелна да я хване. Нещо много голямо - парче почернял чугун, се изстреля от страничната част на къщата право в гората. Вечнозелените дървета се разпаднаха на трески. Под нея къщата се накланяше, стените започваха да се сриват, верандата се разпадаше. Секунда по-късно огромна ударна вълна избликна нагоре по стълбището. Гигантски юмрук жега шляпна раменете ѝ и я издуха от прозореца. Съдраната завеса пърхаше в юмрука ѝ. Алекс полетя в едно шеметно премятане, удряйки се в ламперията и отскачайки неконтролируемо. През писъците си зърна ярко небе, черни дъски, оранжеви пламъци, а после всичко изчезна, когато се заби във Вълка...

И полетя надолу.

76

Крис, Джейдън и Конър затичаха през снега. Оборът, досущ някой парен локомотив, бълваше огромни кълба сив и черен дим. Когато приближиха, Крис чу мученето на крави и цвиленето на коне. Овцете блееха високо и пронизително през пукота и прашенето на огъня. Всичкият сняг, натрупан върху покрива и напластен върху корнизите, се беше стопил и той долавяше съскащото цвъртене на оранжевите езици, които облизваха разбитите прозорци на северната страна на обора. Магическите знаци блестяха, цветната боя припламваше в кървавочервено от светлината на огъня.

- В кой край са отделенията за агнене? - изкрещя Крис на Джейдън.

- 3-запад - изпъшка Джейдън. - Защо?

- Погледни прозорците! - Крис пое въздух, после изкрещя задъхано: - Те... те всички са счупени от север и... и от запад. Най-безопасният път да влезем...

- Е от изток. - Лицето на Конър лъщеше от пот. - Кравите... и конете...

„Но Хана и Исак бяха с агнетата.“ И това беше точно мястото, от което най-вероятно беше започнал пожарът. Всичко, което знаеше за огъня, беше от това, което упражняваха в училище: залегни, където въздухът е добър, дръж очите си върху хлапето пред теб и пълзи като луд! Борбата с огъня беше съвсем различен проблем. Този нямаше да се разпростре заради снега и студа, но можеше да мине бреме, преди да му свърши горивото.

- Вижте! - Джейдън извика и посочи. Но този път звучеше радостен. - Вижте, вижте!

Източната врата се отвори и изпусна мътен стълб черен дим. Секунда по-късно кравите се понесоха навън с блеещи по петите им овце. Две човешки фигури се измъкнаха след тях. Едната беше по-едра, с размерите на мъж. Това беше Исак, който беше обвил ръка около рамото на Хана. Тя стискаше нещо в ръцете си и когато Крис се дръпна от подивелите животни, видя, че това беше все още лъщящо новородено агне, чиято кожа бе нашарена със сажди и пепел.

- Трябва да изкараме агнетата! Трябва да изкараме агнетата! - тя се опита да извика, но гласът ѝ беше задушен грак. Лицето ѝ беше зацапано и имаше сажди около устата.

- Все още ли са в яслите? - попита Джейдън. Пронизително конско изцвилване разряза въздуха. - Къде е Роб?

- С конете. Те все още са...

- Заемам се. - Конър размота вълнения шал от врата си, сви го на топка и го потопи в поилката за добитъка. - Трябва да се изведат само три.

- Трябва да стигнеш до агнетата! - настоя Хана.

- Ще направя каквото мога - каза Конър, но Крис разчете погледа, който момчето хвърли на Джейдън. После завърза капещия шал върху носа и устата си. - Дай ми шала си, Хана! Мога да го използвам за някой кон.

- Да. - Замаяна, Хана дръпна опушената вълна от врата си. - Но агнетата...

- Ами Променените? - попита Крис.

Тя обърна към него разсеян поглед.

- Мъртви. Дойдоха толкова бързо. - Тя прокара трепереща ръка през течащите си очи. - Ако не ни беше предупредил... Все още не разбирам как са ни намерили... -

Очите ѝ се стрелнаха между Джейдън и Крис и се разшириха. - Исак... Исак!

Крис се извъртя точно навреме, за да види стареца, който залиташе към далечния край на загражденията за животните и започваше да клюма.

- Добре съм - изпъшка той, когато Крис и Джейдън изтичаха към него. Устните на Исак бяха пурпурни. Той притисна ръка към гърдите си. - Само трябва да... - Изкашля пенлива буца плътна слуз и черна плюнка. - Трябва да изведем... конете... агнетата...

- Ние ще се погрижим за това. Сега трябва да те махнем от студа и пушека - каза Хана. Все още гушнала агнето, тя изглеждаше по-спокойна, сякаш грижата за Исак ѝ даваше нещо, върху което да се съсредоточи.

- Аг... агнетата... - Исак плю отново, когато Джейдън и Крис го изправиха на крака. - Трябва да идем... да идем в къщата, докато... докато можем да...

Чу се още един писък, който можеше да е далечен вик на ястреб, но звучеше много повече като паникьосан кон. Но посоката беше сбъркана. Не идваше от обора.

- Чухте ли това? - попита Джейдън?

- Да. - Намръщен, Крис огледа фермата. От този ъгъл не можеше да види конете на Джейдън и Конър зад къщата. През рамо видя Роб да се появява с два коня. Няколко секунди по-късно Конър излезе от пушека с третия. - Джейдън, ти каза, че си помислил, че си чул изстрели от изток.

- Но преди това чух повече от север - каза Джейдън. - Две серии изстрели.

- Аз също. Тогава аз... - Крис прекъсна, когато се чу серия къси остри пляскащи звуци. Но не изстрели.

- Кучета? - попита Хана.

- Да. Идват от изток. От езерото. - Крис погледна Джейдън. - Ели!

77

Земята се надигна към лицето ѝ. Извивайки се, Алекс тупна в някаква купчина на дясната си страна, ударът изкара въздуха от дробовете ѝ с противно грухтене. Тя лежа там за секунда зашеметена, дясното ѝ рамо пищеше от болка, тежката медицинска раница беше като наковалня върху гърба ѝ. Въздухът беше оживял с прашенето на пламъците и с рев като на бягащ влак. Тя се претърколи наляво, за да застане на ръце и колене. Снегът тук вече се топеше на локви ледена киша. Недалеч Вълка беше по корем, избутваше се от водата, кашляше и плюеше. Все още опитвайки да си поеме въздух, тя завъртя очи надясно. Замаяната Пени беше там, косата ѝ падаше около лицето.

Но това, което Алекс видя надолу по хълма, заби кука от страх в гърдите и.

Бяха паднали близо до къщата, на хълма, но достатъчно далеч, за да има тя видимост към езерото и - по-специално - да види, че пътят е без изход. Вълка и другите бяха дошли от запад, както и техните преследвачи. Беше забелязала коне, принадлежащи вероятно на мъжете, които току-що бяха опекли. Тези животни все още бяха там, събрани на нервна купчина, борейки се да скъсат въжетата и да избягат от огъня.

Но това, което смразяваше сърцето ѝ, в момента излизаше от дърветата: още мъже на коне. Имаше и двама младежи. Единият беше по-млад от другия, но и двамата носеха същите бели камуфлажи и бяха обвити в онази странна смрад на химиотерапия. Миризмата, идваща от по-младия, беше по-силна.

Последен от гората се измъкна друг старец. В контраст с останалите той носеше черно вместо бял ловджийски камуфлаж и яздеше лъскав катраненочерен скопец. Щом той се появи, усещането за онази Червена буря - „давай-давай, върви-върви“ - се усили.

Тя се сниши и се опита да мисли. Трябваше да тръгват. „Да избягаме към гората. Ако можем да се отдалечим достатъчно, преди да ни видят...“ Къде беше пушката на Вълка? Погледът ѝ пробяга по снега, не видя нищо и знаеше, че няма време да търси. Бягството сигурно нямаше да помогне. Преследвачите им само трябваше да вървят по следите ѝ, но проклета да е, ако се оставеше да я хванат.

Виждаше как мъжете напредват по пътя. Няколко бяха слезли от конете, сред тях и единият от младежите. Другият се движеше много странно и докато гледаше как един от мъжете се пресяга, за да успокои коня му, Алекс разбра защо: ръцете му бяха вързани. Също така, за разлика от другите, този Променен беше гологлав. Косата му, златна като слънцето, падаше по раменете. И имаше нещо познато в него.

Но това, което наистина я разтърси, беше моментът, в който златокосият Променен погледна към тях и се провикна:

- Пени! Саймън! Не бягайте! Не бягайте!

„О, боже!“ Тя усети как лед потече във вените ѝ. Питър.

78

- Спреше! Спрете! - извика Ели миг преди конят ѝ да изцвили. Далечният бряг бе ярко оцветен от кьсното следобедно слънце. Така че тя нямаше проблем да види струята кръв, извираща от хълбока на Бела. Кобилата се изправи на задни крака и заби въздуха с предните. - Оставете Бела на мира!

- Ели, не! - Все още стискайки свредела с една ръка, Илай я дръпна назад. Двете кучета лаеха и когато Рок се стрелна към брега, момчето я пусна, за да грабне нашийника му - Опитват се да ни накарат да идем при тях... Рок, не! Седни!

- Но те нараняват Бела! - Цвиленето на кобилата дълбаеше дупки в мозъка ѝ.

Конете бяха лесна плячка - вързани за дърветата, неспособни да направят нещо повече от това да ритат, когато човекоядците ги приближат. Беше лошо, че те изобщо се бяха появили, но Ели мислеше, че ще оставят животните на мира. Изглеждаше като загуба на енергия, щом можеш да пипнеш сочни малки момичета и момчета. Но тогава, след като тя и Илай се оттеглиха по-навътре от брега, човекоядците започнаха с конете - удряха ги с тояги, а сега и това... Тя гледаше с ужас как кобилата ѝ внезапно се срути на снега. Един човекоядец отново вдигна ръка. Каквото и да използваха - тя мислеше, че е мачете, - се стрелна надолу в проблясваща мъгла. Този път писъците на Бела бяха неочаквано слаби.

- Трябва да направиш нещо.

- Не можем. - Илай обърса потта от челото си. Лицето на момчето беше с цвета на варено цвекло. - Трябва да продължим да се движим.

- Но те ще я убият! - Ели не можеше да спре сълзите, стичащи се по бузите ѝ. Тя скърбеше за своята глупава и упорита Бела и се ужасяваше при мисълта какво ли очаква самите тях.

- Нищо не можем да направим. Вероятно ще започнат да нараняват и моя кон след това - гласът на Илай беше задавен от гняв. - Хайде, Ели! Това беше твоя идея. Побързай!

- Добре, добре. - Ели заби брадвата си с нов бърз и силен удар. Ръбът отхапа разкашкан лед с глухо „туп“. Снегът под краката ѝ посивя, когато водата бликна през процепа. - Почти свърших тук. Ами ти?

- Бързам, колкото мога. - Свределът беше червена мъгла, остриетата се въртяха, Илай го движеше ожесточено. Толкова силно се потеше, че от косата му се виеше пара. - Веднага щом свърша с тази...

„Тогава ще разбием леда и ще се надяваме Хана да дойде тук бързо.“ Тя удари отново и чу пукането на натрошения лед. През снега, от твърде далечния бряг, чу как Бела изцвили още веднъж и това прати сърцето и зад зъбите. Ели хвърли още един мрачен поглед натам. Бела риташе, но по-вяло. Човекоядците се въртяха насам-натам, може би се опитваха да решат какво да правят сега, след като тя и Илай не бяха дотичали да спасят конете.

„Мразя ви!“ Тя фрасна леда отново. Имаше девет човекоядци. Десет, ако броеше момичето, което беше видяла при къщата на смъртта. Те нямаха пушки - това беше плюс. От друга страна, Илай имаше още само два патрона, останали в неговата, а нейната беше в калъфа на седлото. В началото беше помислила, че човекоядците може да я грабнат, но пушката нямаше оптичен мерник. Или те не знаеха как да боравят с нея, или идеята да стрелят по нея и Илай не изглеждаше изобщо толкова забавна за човекоядците, колкото убиването на горкия беззащитен кон. Тя беше бясна и изплашена до мозъка на костите си и мислеше, че ако не бъде изядена в този ден, ще бъде същинско чудо.

Зад нея към бръмченето на свредела се прибави и бълбукането на вода през новопоявилия се отвор. Пресните дупки, подредени в крива линия, бяха пробити толкова близо, че изглеждаха като наниз черни перли. Тя беше казала на Илай да сгъсти дупките нарочно, за да може водата да се разлее между процепите. За да пробие напълно, щяха да са ѝ нужни един или два добри, здрави удара.

- Готово. - Илай се изправи, дишайки тежко, после хвърли нервен поглед към дантелата от плаващ лед и по-големия, по-широк полумесец от черна вода отвъд края на ледения ръб. - Станаха пет. Мисля, че това е... - гласът му заглъхна, когато погледна назад към брега. - Ели!

Тя разбра, преди да се обърне. Очевидно уморени от чакането, човекоядците се изсипваха на леда.

- Хайде! - Тя бръкна в кофата, извади веригата за про- весване на улова, намота я веднъж около кръста си и закопча халката. - Добре, дръж се за мен! Ще отсека леда.

- Това ще те удържи ли, ако паднеш?

- Разбира се - излъга Ели, показвайки на Илай пресилена усмивка през сълзи, за която знаеше, че е само зъби. - Щях да се пробвам със сом, а те са наистина големи. Но може би не искаме да разберем.

- Да. - Оставяйки свредела настрани, Илай разтвори крака, подгъна колене, уви веригата два пъти около юмруците си, облечени в ръкавици, и кимна. - Давай!

Наведена над процепа, Ели замахна. Този път вместо „пльок“ се чу „пук“. Усети разликата веднага, тъй като ледът се разклати.

- Готово, започва се, дръж се! - пропя тя.

После постави крака си върху далечния ръб и бутна.

Лош ход.

79

Трябваше да тръгнат бързо.

- Вълк! - Алекс се извъртя от Пени, от мъжа в черно и неговата Червена буря, от Питър, който не беше нито изцяло човек, нито Променен. - Хайде, трябва да...

Тя спря, когато видя сълзите. С бяло като тебешир лице Вълка седеше, но тя видя как беше стиснал левия си глезен и разбра.

- Не! Не, не, не! - Тя нагази в кишата, за да хване ръката му. Той трепереше от ярост и болка. - Чуй ме! - каза му. - Може да не е толкова лошо, колкото мислиш. Хайде, Вълк! Можеш да го направиш. Ще ти помогна. Щом се измъкнем, ще го бинтовам или шинирам. Имам много запаси. Но трябва да станеш, трябва да...

Вълка поклати глава. Бяха достатъчно близо, когато миризмата му стана тази на Крис: не само хладна мъгла, но горчивосладка - промяната и значението бяха непогрешими.

- Не прави това! - Очите ѝ внезапно пламнаха с яростни сълзи. - Вълк, те ще те убият. Ще вземат Пени. Но ако можем да се бием...

Този път, когато поклати глава, той протегна колебливо ръка. За част от секундата Алекс почти се дръпна, но Вълка обви с длан мократа ѝ буза и нямаше връщане назад. Докосването беше сеизмично. Не желание, нито искане, нито дори нужда, а нещо неизразимо тъжно. Докосването му беше като сутринта, седмица след като родителите ѝ умряха, когато леля ѝ я погали по косата: „Бих дала всичко, за да ти ги върна“. В този момент Алекс бе разбрала какво е част от теб, вътрешният ти огън, да изстине.

Не беше очаквала това. Вълка я беше докосвал и преди, почти както господар утешава домашен любимец. И все пак тези мисли бяха мечти. Но тя никога не беше вярвала, че въпреки своята трансформация някои Променени - малцина от тях като Вълка - може истински да разбират какво бяха изгубили. Някои от тях може би бяха и също толкова отчаяни да си го върнат.

- Какво правиш, Вълк? Какво правиш? - прошепна тя, когато ръката му се задвижи, пръстите му проследиха вежда, погалиха челото ѝ, спряха се на устата ѝ.

През рева на огъня Алекс чу, че мъжете приближаваха. Усети юмрука на Червената буря, който се опитваше да си пробие път до мозъка ѝ. Знаеше, че Питър е довел тези мъже тук - „Видяха ли ме? Питър позна ли ме?“ - и че те ще са на хълма за нула време. Но остави тези въпроси за по-късно. Можеха да почакат. Вместо това даде на Вълка лукса от няколко секунди, за да си спомни кой е бил Саймън и какво е представлявал.

После побягна.

80

Това, което Ели не беше взела предвид, беше тежестта - или факта, че сега имаше двама души и две кучета, натъпкани на нащърбена ледена елипса, по-тънка в някои части, отколкото в други, и хлъзгава.

Внезапно леденият къс се наклони, топвайки се достатъчно, така че един воден език да близне лявото ѝ коляно. Тя се олюля. Видения как се плъзгат от ледения си остров право в езерото - как ледът се затваря над главата ѝ и как тя се дави - се рояха в ужасения ѝ ум. Зад себе си чу Илай да пъшка, а после драскането на кучешки нокти по леда. Задъхано „а-а-а-а“ изскочи от устата ѝ, когато центърът на тежестта ѝ се промени и техният нащърбен леден остров - четириметрово парче нестабилен кишав лед, дебел по средата и тънък като бръснач по ръбовете - се килна и залюля.

- Не мърдай! Не мърдай! - повтори Илай. Беше свит ниско, краката му видимо трепереха от усилието да се задържи стабилен. - Изчакай да се успокои!

- О, боже! - каза Ели, без да мърда и мускул. - Не знам дали беше наистина добра идея.

- Сега ли ми го казваш? - но закачката беше изчезнала от гласа му и тя можеше да чуе леко треперене. Веригата около кръста ѝ се стегна, когато Илай издърпа още една намотка. - Добре, Ели, все още се накланяме. Трябва да се плъзнеш към центъра по задник, разбра ли? Дори не се опитвай да се обърнеш и го направи наистина бавно! Мисли като паяк!

- Мразя паяци! - въздъхна тя, но запълзя възможно най-бавно. Премести първо едната си ръка, а после срещуположния крак - деликатно, меко, раз-два, - сетне размени крайниците, като поддържаше три точки на контакт. Салът се клатеше и накланяше, ледът се килна първо наляво, а после надясно.

- Страхотно се справяш - каза Илай с притаен дъх. - Почти стигна... Добре, спри! Спри да мърдаш! Аз съм точно зад теб. Виждаш ли? - Той отпусна ръка на рамото ѝ.

- Да. Благодаря! - Когато се опита да пъхне крака под себе си, за да може да се изправи, салът внезапно се килна вдясно.

- Хей, хей, хей! - Пръстите на Илай стиснаха яката ѝ. Веригата издрънча, когато той я прихвана. - Ели, слушай, не трябва да мърдаш...

- Толкова бързо - изхриптя тя. - Знам. Съжалявам! - Това можеше да е последната тъпа идея в целия ѝ глупав живот. Отдалечавайки се от човекоядците възможно най-бавно, Ели застана на ръце и колене.

Все още приведен, Илай обхвана китките ѝ и заедно започнаха да се изправят, докато салът се клатеше и отклоняваше два сантиметра наляво, после надясно.

- Ако стоим в центъра, ще бъдем добре. - Илай не беше отпуснал хватката си. Бяха толкова близо един до друг, че тя можеше да види как устните му потръпнаха, когато се опита да се ухили накриво. - Сега какво?

- Чакаме помощ. Ти стреля. Хана трябва да е чула - Ели вложи в гласа си увереност, каквато не чувстваше. Изстрелите, идващи откъм фермата, бяха първият сигнал, че нещо не беше наред, а това беше преди доста време. Някой от другите трябваше да се е сетил за тях досега. Но може би нещо ги спираше. „Не, Ели, престани! Те са добре. Хана, Джейдън и Крис са добре.“ Алтернативата беше твърде ужасна, за да мисли за нея. - Те ще ги прогонят или убият. После всичко, което трябва да направим, е или да чакаме водата да замръзне отново, или... знаеш. Джейдън ще вземе въже, ще го хвърли и ще ни издърпа. Ще се оправим.

„Стига да не отплаваме много далеч. - На водата можеше да ѝ трябва много време да замръзне отново, ако изобщо го направеше. Или можеше да не замръзне в достатъчно плътен мост, който да ги удържи. - О, спри да се тревожиш, Ели! Джейдън ще измисли нещо. Той е умен.“ Въже, това щеше да направи той. Да намери въже, да им го хвърли и после с кон да ги изтегли достатъчно близо, за да могат да стъпят на по-добър лед. Точно като плаващия сал в онова езеро, на който баща ѝ я беше завел веднъж в... Палм Брукс. Това беше. Същият принцип.

- Надявам се. - Илай не беше спрял да я прегръща. Със сигурност така беше по-безопасно, а и тя не възразяваше ръцете му да са около нея ни най-малко. - Боже - каза той, - тръпки ме побиват от тях.

Ели можеше да види защо. Човекоядците все още напредваха в колона, момичето с шала с цвят на лайм се носеше най-отзад. Със слънцето зад тях черните им сенки се протягаха като сграбчващи пръсти. При тази гледка дори кучетата на практика бяха замлъкнали, само незначително ръмжене се изтръгваше от устите им.

„Какво си мислят, че ще направят човекоядците? Ще прескочат?“

- Ами ако скочат? - попита Илай. - Разстоянието е... само има-няма и метър.

Напълно я изплаши това, че мислеха за едно и също нещо. Процепът вода между техния сал и по-солидния лед беше пораснал съвсем малко, но не достатъчно. Не беше бързо отдалечаване с метри, каквото им трябваше, а бавно, лениво носене със сантиметри.

- Трябва да се погрижим да не го направят - каза Ели.

- Как? Мога да застрелям двама, но нищо повече - каза Илай. - Само толкова патрони са ми останали.

Щяха да останат осем Променени, и то само ако Илай улучеше някого.

- Трябва да пестим патроните - каза тя, но не знаеше защо или за кого... освен ако не планираше да помоли Илай да я застреля. Обаче тя не мислеше, че е толкова смела. Освен това какво щеше да стане с Мина, ако тя беше мъртва?

- Тогава как?

- Свределът. Удължи дръжките и ще стане достатъчно дълъг. Ако държиш краката ми, мога да се протегна и да го използвам, за да ни избутам.

- О, боже! Мразя това! - каза Илай, но беше започнал да се смъква полека.

Ели го следваше плътно, а сърцето ѝ риташе в зъбите всеки път, щом салът се наклонеше. Когато вече беше по корем и се обърна, той удължи дръжките и ѝ подаде свредела.

- Знаеш ли на какво ми напомня това? - попита я. - „Съкровището“. На момента, в който Никълъс Кейдж и всички останали са в капан на онова голямо квадратно нещо.

- Не съм го гледала. - Тя се придвижи към ръба. Едно от кучетата сигурно беше мръднало, защото чу неистово дращене в същото време, в което салът се топна и водата потече по леда пред лицето ѝ. „О, боже! И аз мразя това!“ Почувства как водата под техния леден блок се издига, когато салът се разклати. Гадно видение премина през ума ѝ: как блокът се накланя толкова, че тя се плъзва с главата напред във водата. Щеше да повлече и Илай със себе си. После щеше или салът да се обърне като палачинка, захлупвайки всички тях, или само тя щеше да бъде закачена, без възможност да се обърне и да хване ръба.

Повечето езера, независимо колко бяха спокойни, имаха течения. Това тук беше по-силно от повечето заради потока вдясно от тях. Значи щеше да я отнесе вляво под сала и да я удави с гръб, залепен за леда.

Тя искаше да изчака водата да се отдръпне, но човекоядците наближаваха. Затова запълзя напред, после прехвърли свредела в ръце и се протегна, като се опитваше да удържи тежките остриета стабилни. Тя се загърчи още няколко сантиметра напред и вдиша през зъби, когато салът се топна още малко. Водата започваше да пълзи към ръцете ѝ. Може би трябваше да остави Илай да направи това - той беше по-висок, само че тя не беше достатъчно силна, за да го удържи, ако той се подхлъзнеше...

Сенки пропълзяха по ръцете ѝ. Очите ѝ се стрелнаха нагоре и пулсът ѝ спря. Девет от човекоядците бяха почти там. В челото момчето с мачетето се хилеше злобно и сечеше въздуха с почервеняло от кръвта на Бела острие. Недалеч зад основната група ги следваше онова момиче, чийто шал с цвят на лайм се влачеше като змия. Този път Ели не мислеше, че момичето изглежда уплашено. Всъщност изглеждаше така, сякаш наистина си умираше да се приближи.

„Ще ни насекат. - Парализирана, тя зяпаше как смъртта ѝ настъпва по леда. - Ще боли...“

- Не спирай! - каза Илай и подръпна веригата. - Хайде, Ели! Побързай!

- Добре де - сопна му се тя. - Опитвам се.

- Говоря сериозно.

- Знам. - Бицепсите ѝ тръпнеха от усилието. Колкото и силна да беше станала, почти четири килограма стомана в края на тънък алуминиев прът представляваха твърде голямо усилие за нея. Тя заби лакти и притисна свредела към гърдите си. - Те измъкват ли се?

- Какво? Кои?

- Онези от филма. - Човекоядците вече бяха много близо, сенките им като пръсти забърсваха косата и ръцете ѝ.

- О, да. - Тя усети веригата отново да се впива, когато Илай стисна още по-здраво. - Добрите винаги се измъкват. Ние също ще се измъкнем. Ние сме „убийците“ на Джейдън, помниш ли? Добрите? Така че...

Тя изчака един удар. Равномерното думкане на човекоядците по леда беше в унисон с туптенето на сърцето ѝ.

- Илай? - Когато не отговори, тя рискува да погледне. - И...

Тя познаваше изражението му. Нейният дядо Джак беше носил същата смес от тъга, шок и ярост в деня, когато хората от армията дойдоха, за да им кажат, че баща й е мъртъв.

- Илай - каза тя, сърцето биеше толкова силно в гърдите й, че щеше да изхвръкне. - Какво има?

- Лена - прошепна Илай втрещен. После по-силно: - Лена?

Това, което се случи после, стана бързо.

81

Стрелвайки се по снега, Алекс забърза през гората. Приливът на сила, който бе изпитала по време на престрелката, а после и при бягството им, намаляваше. Вкусът на адреналин по езика и губеше свежестта си. Тя пухтеше, дробовете ѝ се мъчеха от студа и димната мъгла, която се стелеше през дърветата и се сгъстяваше. Хвърли поглед назад и успя да види горящата къща. Покривът пламтеше, гигантски огнен език ближеше небето. „Малко по-наляво, на югоизток, докато се изравня с мястото, където беше коминът.“

Проблемът беше да намери отново това, което търсеше. Първия път беше дошла от различен ъгъл. Тук снегът целият беше накъсан, не само от честите преходи на дивеч, а и от собственото ѝ криволичене. „Да, но всички тези следи може да са за добро. - Спряла за секунда, тя огледа пътеката, по която беше дошла. - Ще им е трудно да решат по кой път съм минала...“

- О, по дяволите! - Тя вдиша. Върху снега отпечатъците ѝ бяха като застинали дупки, поръбени със сиво-черни петна. „Сигурно от последното кълбо огън. Всичката тази пепел.“ Нужно беше само някой да последва пътя с жълтите павета право до онзи стар дъб...

Далечен пронизителен писък. „Пени.“ Онези мъже сигурно се бяха качили на хълма. „Моля те, Питър, не им позволявай да наранят Вълка!“ Тя се стегна и зачака изстрела, който не идваше и не идваше. Което не значеше нишо. Тя се замисли за странните Променени, за Червената буря. Ами ако опитаха същото и върху Вълка? А Питър? Нещо беше много сбъркано в Питър, тя можеше да го подуши...

„Не можеш да се тревожиш за това. Хайде, мисли за друго, за план Б!“ Само че тя нямаше никакъв, а тези почернени със сажди следи щяха да доведат преследвачите ѝ право при нея. Когато я настигнеха, нямаше да може да се бие дълго. Тя се уморяваше бързо. Снегът засмукваше и сграбчваше прасците ѝ. Бедрата ѝ бяха като олово, а тя се бореше не само със снега и чепатите храсталаци, които се закачваха за панталоните и за парката ѝ, а и с дните, в които не беше яла подходяща храна.

„Продължавай, не спирай! - Заоравайки през плетеница тънки клонки, тя чу хрущене и пукане, усети как скубят и дърпат косата ѝ. Отдясно видя да проблясва примка. - Преминавам редица капани. - Един поглед и това също щеше да я издаде. - Ще разберат, че не са ги поставили Променените.“ Можеше дори да даде на мъжа в черно някои идеи. Щеше да е любопитен защо Променените не я бяха изяли. Това щеше да направи Вълка още по-интересен за него - променено момче, което защитава бременно момиче и държи друго, непроменено, за... любимец?

„Не. Приятел.“ Може би в ума на Вълка тя беше дори нещо повече.

Слаб аромат на човешка кожа, конска пот и крака с гъбички се понесе с пушека. Мъже. Тръгнали са. Колко? Не можеше да каже. Промененото момче също беше голям проблем, но носът ѝ още не го беше намерил.

На петнайсет метра видя лек процеп в дърветата и сърцето ѝ подскочи от облекчение. Почти беше стигнала. Няколко секунди по-късно забеляза четири овехтели дъски, заковани за дънера на извисяващ се дъб. Отляво, зад дъба, имаше изкривен като тирбушон червен бор. Не ставаше. Но вдясно растеше четина от малки, недоразвити канадски ели, а точно зад тях се изправяше огромен, раздърпан бял смърч с ниско висящи клони, все още натежали от снега. Тя изгледа смърча, в главата ѝ проблесна заформяща се идея и тя помисли: „Чакай малко!“.

Първоначалният ѝ план беше прост. На девет метра височина, в разклонението на дъба, беше старата къщичка. Дъските се бяха изкривили леко с времето и пропускаха дневна светлина, но платформата беше солидна. Тя смяташе да се качи горе и да гледа да не я застрелят, може би дори да се покачи още по-високо или да пропълзи по някой дълъг як клон, да скочи в снега далеч от дървото и да продължи да бяга, докато те се опитваха да разберат къде е отишла. Сега обаче забеляза този смърч...

При дъба тя хвана с две ръце най-ниската дъска и дръпна. Почерняла от плесен, издутата дъска щеше да се счупи през лятото, но ледът я беше занитил на мястото ѝ. Покатервайки се нагоре, тя откри, че същото се е случило и с втората, и с третата дъска. Може би щеше да им пробута онова, което бе решила, и без това, но една счупена дъска добавяше допълнителен оттенък, който я караше да изглежда лесна плячка - уплашено момиченце, чиито възможности са изчерпани. „И няма значение, че е така.“

Тя скочи на снега, отдръпна се, изгледа дънера, после помисли: „По дяволите!“. Ако не станеше от първия път, нямаше да опитва отново. Свивайки десния си крак, тя обърна хълбок и изрита бързо и силно. Усети удара в подметката на ботуша си. За своя изненада, не си счупи нито стъпалото, нито глезена. Дори не болеше толкова. Дъската се спука шумно там, където бе закована.

„Чудесно!“ Тя извади отцепеното парче от снега и го постави близо до дънера. После падна на снега и размаха ръце и крака. „Така.“ Изтърсвайки снега от косата си, се изправи. Ако тези следи не успееха да убедят преследвачите ѝ, че се е опитала да се покатери в къщичката, но после е паднала в снега, тъй като дъската се е счупила, Алекс не знаеше какво друго би успяло.

„Добре, сега да им покажем паника!“ Тя се хвърли през ненабраздения сняг, атакува гъсталака от ели, счупи клонки и прати дъжд от зеленина по снега. Всеки, който погледнеше, щеше да види, че това беше едно уплашено като зайче момиче, толкова пощуряло, че се беше опитало да избяга право през дърветата, преди да се обърне. Дори идиот би могъл да го разбере.

Загази към клюмналите тежки клони на смърча, гмурна се под арката и през натрупалия сняг се мушна в ароматна пещера. Повечето светлина беше блокирана от провисналите ниско като камбана клони. Въздухът тук беше малко по-топъл, земята беше покрита с мъртви кафяви иглички. Тупвайки по задник, тя свали раницата и я избута далеч назад, близо до дънера. Събу нацапаните си със сажди ботуши, помисли за секунда, а после свали и натъпка и чорапите вътре. Чорапите щяха да предпазят стъпалата ѝ от игличките на смърча и от студа, но щяха да я забавят, а тя усещаше, че ще има само една възможност да го направи. Строи ботушите под един гъст и отрупан със сняг клон и се измъкна от пещерата. Заподскача назад, босите ѝ стъпала вече се оплакваха на висок глас от студа. Хвърли поглед през пролуката между клоните и снега. Върховете на ботушите ѝ едва се виждаха.

Добре, това трябваше да свърши работа. Ако имаше късмет, за преследвачите ѝ щеше да изглежда, че първо е опитала къщичката на дървото, паникьосала се е, когато дъската се е счупила, а после се е опитала да избяга през канадските ели, след което се е отказала и се е промъкнала под смърча, където се е скрила като щраус.

Гмурна се обратно в пещерата си, измъкна мърлявата си, но все още предимно бяла парка, обви я около главата си, успокои се и приклекна. Прасците ѝ скоро щяха да се оплачат. Това можеше да е облекчение, след като стъпалата ѝ наистина ѝ натякваха, а палците ѝ викаха от студ. Но за нея болката беше нещо добро. Държеше я нащрек. При бегъл поглед парката ѝ трябваше да прилича на натрупан сняг. Ботушите бяха това, което тя искаше да бъде видяно. А какво щеше да стане по-нататък... тя не беше работила по въпроса. Сигналният пистолет беше твърде шумен. Тантото? Дълго острие, по-добро пресягане, но каква полза от нож в престрелка?

Пукането на счупена клонка накара сърцето ѝ да прескочи удар. Отляво човешката миризма беше много по-силна и...

„О, не, не, не!“ Космите по врата ѝ настръхнаха от смрадта, която се носеше отдясно. Тя беше много по-далечна, но нотката на химиотерапия, на цисплатин, увит в гнило, беше непогрешима.

„Променен, вероятно онова момче. Идват към мен от двете страни.“

Тя навлажни устни. Не можеше да се измъкне от това. Но ако успееше да намери оръжие, да им се опъне... „Не мога да ги оставя да ме хванат. - Използвайки пръстите си, тя разхлаби парката, докато не се получи малка цепнатина светлина. - Ще ме превърнат в Питър.“ Или по-лошо. Ако Червената буря беше показателна, мъжът в черно щеше да усети, че тя е различна, а после просто нямаше кой да каже какво ще се случи. С нейния късмет той щеше да отвори черепа ѝ и да се опита да разбере как е устроено чудовището. Ако беше наистина добър и знаеше какво прави, това нямаше и да я убие. Мозъкът не изпитва болка. Веднъж преминала черепа и твърдата мозъчна обвивка, Червената буря можеше да полети и да сондира всяко кътче, всеки процеп чак до чудовището.

Тупване, скърцане на сняг отляво. Ботуши. Голям мъж. Спици мъгливо късно следобедно слънце пробиха плътния дървесен балдахин. През тясната цепка тя видя бял сняг, преграда от ели и високия дъб зад тях.

Още едно тупване...

После мъжът премина през лъча от светлина. Бяло-сивият му гащеризон беше украсен. Странно триизмерно яке с ивици плат, направени да изглеждат като пърхащи листа. Когато застана абсолютно неподвижен, тя почти го изгуби сред дърветата. Светлина примигна от пушката му с мерник. Главата му се наведе, за да проучи следата ѝ. Когато той вдигна глава нагоре, тя видя, че отправя дълъг поглед към дъба.

,Давай, давай! Провери!“ Тя задуши един стон на разочарование, когато мъжът, който не беше глупак, изчезна зад близкия бор. Той свали пушката от рамо, прицели се и стреля бързо. Рикошетът избръмча като стършел. Отнякъде дойде стреснат грак на гарван. Секунда по-кьсно ушите ѝ щръкнаха към странна серия от щракания като от цикада.

„Радио. - Тя разпозна звука от дните си в Рул. - Някой е чул стрелбата, иска да знае какво става.“ Вероятно Червената буря. Имаше пауза, а после серия от „пук-пук-пук“, докато ловецът пращаше собствения си код. „Мислел е, че съм горе в дървото.“ Но тя не беше отвърнала на огъня, не беше изпищяла, нито умряла. Тогава какво чакаше той?

Внезапно изскочил от прикритието си, ловецът притича диво на зигзаг към дъба. Бързо за старец. Ако тя беше там горе, щеше да ѝ е трудно да го улучи. Притиснат до дънера, той стреля право нагоре, презареди, стреля отново и отново, и отново: „бам-бам-бам-бам“. Вероятно в къщата на дървото вече имаше големи дупки и много светлина. Достатъчно, за да му покаже, че там няма никой.

Още пукане на радио. Още отговори от ловеца. Вероятно нещо като: „Разбрано, да, добре“.

„Добре, а сега, моля те! - Алекс загриза бузата си. - Погледни надолу! Виж счупената дъска!“

Ловецът закачи радиото на хълбока си, отстъпи от дървото и наклони глава назад, докато очите му се катереха нагоре, търсейки човек, свит в по-високите клони. После, най-накрая, спусна поглед към снега. Преувеличената му, почти замаяна закъсняла реакция, а след това и бавното проточване на врата, когато очите му проследиха хаотичното ѝ движение, накараха топка истерия да изскочи към устните ѝ. Тя бързо замря, когато той дръпна затвора, зареди нов патрон и тръгна към нея, фалшивите листа на шантавия му триизмерен камуфлаж пърхаха.

Тя знаеше, че гледа към ботушите ѝ, което беше добре. Знаеше също така, че нещо друго не беше толкова добре. Това беше пушка с шест изстрела, а той беше използвал пет. Тогава ѝ проблесна, че не може да си позволи той да стреля дори още веднъж. Всеки път щом пушката пукнеше, радиото щракаше.

Внезапно отляво дойде нова миризма, но тази ѝ беше позната. „Не, не! - Внезапен ужас прободе стомаха ѝ. Трябваше да помисли за това. Все пак това се беше случило в Рул още първата нощ. - Махай се! Не го прави! Стой настрана! Стой...“

- Хайде, излез! - Сега, когато ловецът беше близо, тя можеше да види единствено крака в здрави зимни ботуши с дебели подметки. На три метра, не повече. - Знам, че си там.

„Да изиграем пиесата, преди да започне да стреля!“

- Ранена съм - тя изтъни глас до висок, тих, треперлив хленч. Всъщност помогна и това, че беше наистина уплашена. - Паднах... когато се о-опитах...

- Излез! - тонът му беше твърд. - Не остана къде да бягаш.

- Ти и-имаш п-пушка - каза тя. - Не с-стреляй по мен!

- Ще го направя, ако не излезеш.

Може би този човек мразеше да е дядо.

- Щяха да ме изядат. Не им позволявай да ме хванат!

- Никой няма да те нарани - каза той. Това по-нежно ли беше? Не можеше да каже. Ботушите му се преместиха малко, после тя видя единият да се тътри напред, когато той приклекна. Това беше лошо. Още малко по-ниско и щеше да разбере, че ботушите бяха празни. - Излез...

Миризмата, която беше разпознала, внезапно разцъфна пиперлива и люта. „Не, не, не! Той ще те застреля! - Стомахът ѝ се обърна. - Стой назад!“

Но вълчакьт не остана назад. Нападна, защото тя беше в беда, той беше отчасти куче, а кучетата бяха направили това за нея преди, в онази първа ужасна нощ в Рул.

Тя видя как ловецът се извърна бързо.

- Исусе...

- Не, насам! - Блъскайки парката настрани, тя изскочи от пещерата си. - Тук!

82

Черна сянка трепна над главата на Ели, когато момчето с мачетето прескочи процепа и се приземи зад нея. Секунда по-късно Илай пищеше, ръцете му бяха сключени върху корема, кръвта вече се лееше, а кучетата се вълнуваха.

Салът трябваше да се обърне оше в същия момент. Но точно тогава Ели почувства как нещо дръпна силно ръцете ѝ. Инстинктивно противопоставяйки се на дърпането, тя погледна назад и едва не извика.

Беше момичето със зеления шал, което Илай бе нарекъл Лена, протегнало се на леда. Двама човекоядци държаха краката ѝ и я закрепваха. Хванала витлото на свредела, а с другата ръка леда, тя дръпна отново. Водата се разплиска по ледения къс, докато той се накланяше все по-близо.

- Не! - Ели блъсна свредела яростно като таран към лицето на момичето.

Стресната, Лена го пусна и се дръпна, когато острите като бръснач остриета профучаха покрай нея. За част от секундата Ели видя не само глад, но и объркване в изражението на човекоядката. В този момент тя изглеждаше почти като момиче, което просто не може да разбере в какво се е превърнало.

Но тук свършваха добрите новини. Мигът премина като светкавица. След като вече нямаше кой да я закотвя, а салът беше пренапрегнат и извън равновесие - горкият Илай все още пищеше, кучетата ръмжаха, човекоядецът виеше и удряше, - целият леден блок се килна. Освобождавайки безполезния свредел, Ели се опита да се завърти, за да хване леда с нокти, но със същия успех можеше да се опитва да се покатери по вертикална стена от идеално гладко стъкло. Усети как плъзгането започва, а тялото ѝ набира скорост. „Не, не, не, не!“ Нещо изпука, после изпука още два пъти, Ели реши, че чува писъци, но пък тя също пищеше и не беше сигурна дали пукаше ледът, или нещо друго.

После времето ѝ свърши. Всички и всичко зад Ели - хапещите кучета, Илай, момчето с мачетето - я удариха странично.

И тя падна от леда с писък.

83

Алекс се изстреля от скривалището си. Периферното ѝ зрение се замъгли в сиво и бяло, но тя се надяваше адски много вълчакът да спре нападението си. После вече нямаше време да се тревожи. Интересуваше я само пушката на този старец да не гръмне.

При нейния вик ловецът се завъртя, дългата му пушка се залюля наоколо. Дясната ѝ ръка вече беше свита и тя се мушна под пушката, но не достатъчно бързо. Припламването и пукотът на дулото бяха почти мигновени. Алекс не чу писъка, който изскочи от устата ѝ. Куршумът прогори бразда над лявото ѝ слепоочие. Нещо все едно се взриви в ухото ѝ и в мига, в който тя отчете изстрела и осъзна, че старецът е останал без амуниции, набръчканото му лице изпълни зрението ѝ.

И тогава Алекс го намушка.

Беше имала време да размишлява върху болничната миризма на тази спринцовка и за какво е била нужна на Питър. Припомни си книгите. Наука за бозайниците. Еволюция. Генетика. Вълци.

Дали Питър пръв беше завел Пени в къщата на езерото, или Вълка, проблемът оставаше - как? Как укротяваш един запенен, побеснял Променен? Как успяваш да сложиш под контрол нещо такова?

Ако си следвал дисциплина, свързана с бозайниците, и си изучавал животни в дива среда, или ако просто си бил заместник-шериф, щеше да си го правил и преди - с уплашени кучета, с вълци, които е трябвало да бъдат преместени, с койоти, които не си искал да убиеш. Дори с мечка или две. Или може би си виждал друг да го прави. Все едно. Знаел си теорията - да упоиш здравата тъпаците. Приспиваш ги с херметизирана стреличка с успокоително.

Тя заби иглата с един бърз удар.

Целеше се в гърлото на ловеца.

Улучи окото.

84

Щом ледената вода удари лицето ѝ, повечето въздух на Ели изскочи в блестящ бълбукащ водопад. Сърцето ѝ удряше ребрата като стоманен връх на ботуш. За един стряскащ момент, който изглеждаше като цяла вечност, умът ѝ изключи.

Тогава някой - Илай или куче, или човекоядецът с мачетето - се приземи отгоре ѝ и я заби още по-дълбоко. Бучка ледена вода запуши носа ѝ, болка като от нажежени до червено ръжени смазваше мозъка ѝ. Студът удари очите ѝ. Веригата беше още около кръста ѝ и за една откачена секунда тя си помисли, че езерото може да грабне края ѝ и да дръпне надолу. С малкото безценен въздух, който ѝ беше останал, тя се пребори с плетеницата от тела и крака и погледна нагоре - точно навреме, за да види нещо, идващо право надолу като снаряд. Изпускайки бълбукащ тих вик - и последната трошица въздух, - тя се изви настрани, когато мачетето се плъзна край нея.

Отгоре запенената вода беше потъмняла от надигащи се вълни кръв, разбърквани от размахани крака и лапи. Беше като да си в самото дъно на гигантска перална машина. Дробовете ѝ горяха, тя зарита и мощно загреба с ръце.

Разбивайки повърхността, Ели глътна въздух, толкова студен, че прогори гърлото ѝ. Илай не се виждаше никъде. Нито кучетата. „Не! Току-що бяха тук!“

- М-мина? - изкашля Ели. - Илай?

Отдясно на нея главата на Мина изскочи внезапно като плувка, освободена от чудовищна риба, налапала кукичката. Пъхтейки, Мина направи няколко кръга обезумяла, търсейки място, където да отиде.

„Салът. - Ожесточено загребвайки вода, Ели се обърна и се опита да прецени къде се намира. - Трябва да намеря сала, нещо, за което да се хвана. И Илай къде е...“

Отляво на нея се чу плясък, а после звукът от някой, който кашляше и плюеше. Вълна от облекчение. „Илай! - Той щеше да знае какво да прави. Беше по-силен от нея. - Но той е ранен, ранен е, той кърви...“ Не, Илай беше добре, той не можеше да умре. Щеше да се оправи, двамата щяха да се измъкнат от това и тя повече никога нямаше да му се присмее.

- Илай! - изграчи тя и изпъшка. - Илай, добре...

Пристъп на паника пресече дъха ѝ. Вместо Илай там беше човекоядецът, само на стъпка от нея. От косата му течеше вода, лицето му побеляваше от студ. „Не!“ Ели задуши писъка и загреба непохватно, оставяйки разстояние между тях, като се надяваше, че дори човекоядецът нямаше да е толкова луд, за да тръгне след нея сега. За момент той изглеждаше просто объркан и в шок като нея и може би това ѝ даде време. Право напред тя забеляза ледения сал, който още се клатушкаше. За нейно учудване, леденият къс се движеше, влачен от течението, тласкан напред от вълнението и от запенената вода.

„Може би леденият бряг?“ Не, не беше добра идея. Човекоядците бяха там. И какъв беше изборът ѝ? Да плува и да се надява да дойде помощ? Колко време щеше да мине, преди да измръзне до смърт или да се удави? „Аз не тежа много.“ Може би изобщо не много. Ели се обърна в един див полукръг, търсейки нещо, за което да се хване, което да я задържи отгоре. „А къде е Рок? Къде е Илай? - Сигурно са в капан под леда, Илай може би се давеше точно сега. - Не, не!“ Тя стисна здраво очи, за да пропъди образа на горкия Илай, блъскащ по леда с юмрук и с излизащи от устата му големи треперещи балони. Или още по-лошо: Илай, твърде слаб, за да плува, потъва, докато кръвта изтича от тялото му, а Рок е заклещен в ръцете му. „Трябва да ги намеря, трябва да се гмурна, трябва да опитам.“ Той щеше да го направи за нея.

- Не мога. Не мога - гласът ѝ беше писклив и тънък като на мишле. Тя знаеше да плува горе-долу: да прави звезда във водата, да гребе странично, един отпуснат кроул, от който винаги ѝ влизаше вода в носа, но не беше много добра във водата. Студът я удари в лицето и изсмука малкото топлина, която ѝ беше останала. Ръцете и краката ѝ бяха толкова тежки. Ботушите ѝ се бяха напълнили с вода, а парката ѝ се беше раздула. Да загребва водата, сега беше като да се опитва да тича в цимент. „Илай, Илай, съжалявам, съжалявам!“

Тя се обърна отново и забеляза ледения бряг като нащърбена бяла граница, която изглеждаше много далеч. Очакваше да види там момичето със зеления шал, но Лена беше изчезнала. Трябваше да опита. Ако можеше да се пребори и да стигне до здравия бряг, може би щеше да успее да се хване и да помогне и на кучето си. Колко време би могла да издържи, тя не знаеше, но всичко друго беше по-добре, отколкото да се удави.

Ели се повлече с тромав, спазматичен плясък, който само изсмука огромно количество енергия, без да я приближи до безопасността. Пръстите на езерото, мрачни и дълги, се обвиха около глезените ѝ и дръпнаха, опитвайки се да я потопят, да я убият. Всичко я болеше. Ръцете, стъпалата и лицето ѝ пулсираха. Студът кълцаше кожата ѝ и тя цялата трепереше. Без да има намерение или да осъзнава, че това се случва, главата ѝ просто се плъзна под повърхността. За една дълга, дъълга секунда тя продължи да потъва. Тялото ѝ, изглежда, не разбираше, че тя е под водата. А после сякаш нещо дълбоко в нея, което беше заспало, се събуди. Обезумяла, Ели загреба към повърхността, като плюеше и кашляше вода. Огледа се за кучето.

Мина я нямаше.

„Не!“ Мозъкът ѝ дори не можеше да изскимти. Нямаше енергия. И къде беше човекоядецът? Всичко започваше да става черно...

- Н-нъ... М-мъ-мъ... Устата ѝ не работеше. Загреба като куче, главата ѝ беше извита толкова назад, че зяпаше как синьото небе пламва в оранжево и червено, краят идваше.

Чу се тихо „ух“, когато Мина отново излезе на повърхността, но този път едва: над водата се подаваха само муцуна и две ужасени очи.

Плясък вода напръска брадичката на Ели. Една вълна се разби около главата ѝ и продължи нататък. Още едно силно шляпване по-близо. Отзад. Тя се обърна и видя човекоядеца, който пореше водата към нея.

- Н-н-не... - Изцеждайки последната струя енергия, тя загреба с две ръце към открити води, мислите ѝ бяха тънки и треперливи като сапунени мехурчета. „Какво прави той? Луд ли е?“ Шляпането на човекоядеца беше по-близо, по-силно, по-диво. Ели рискува да надзърне и изпусна един задавен, гъргорещ вик. Пухтейки като бик, полудял от глад, той я настигаше. Ще я удави, ще извлече тялото ѝ, а после ще яде... - Не-е-е! - изпищя тя, докато той покриваше оставащия около метър и половина с един гигантски устрем.

Дланите му се сключиха върху главата ѝ. Ели размаха ръце, но беше като да се опитваш да се бориш с октопод. Тялото ѝ потъна изцяло. Един некоординиран, задушен вик се опита да изскочи от устните ѝ, но тя стисна здраво и го върна обратно. „Не мога да го удържа, не мога да го удържа, не мога...“ И изведнъж наистина не можеше повече да издържа. Въздухът се стрелна от устата ѝ, а с него и последната частица от гласа ѝ в отчаян стон.

Над нея момчето се разтърси силно и спазматично. Хватката му се отпусна. Без никаква друга мисъл, освен да извади лицето си над водата, Ели заора към повърхността. Грабнала една безценна глътка въздух, тя видя човекоядецът да се надига, а ръцете му отново се стрелнаха към нея. Тя помисли: „Хвана ме“.

- Ели!

Беше толкова дезориентирана, че помисли, че човекоядецът беше проговорил. „Не, отляво!“ Очите ѝ се стрелнаха към ледения бряг.

Там стоеше една фигура като изсечена в синьото небе. И имаше пушка.

- Ели! - извика Крис. - Не мърдай!

85

Иглата продупчи орбитата на лявото око на ловеца с тихо, но отчетливо „пук“. Алекс имаше толкова инерция, че не можеше да спре. Двамата паднаха оплетени. Мъжът залитна, тя беше изцяло върху него. Когато удариха земята, тя усети как иглата задра и проби деликатната кост в задната част на гнездото. Ако не беше пищенето в лявото ѝ ухо, може би щеше да чуе впръскването на успокоителното, изливащо се под налягане в мозъка на ловеца.

Старецът на мига се вкочани. Останалото му око, замъглено от възрастта, се изцъкли. Устата му се отвори рязко. „Не викай! Не викай!“ Алекс пусна спринцовката и стисна с ръце устните на мъжа. Бузите му се издуха навътре и навън. Заглушеният звук се опитваше да избута устните му към дланите ѝ. Здравото око на ловеца се прикова в нея невярващо. Тя не знаеше колко беше видял наистина и се надяваше всичко това да е рефлекс. Тялото му започна да трепти, ръцете му изпърхаха, стреличката с веселата си червена опашка затанцува, ботушите му заудряха снега.

Алекс усети вълчака вляво от себе си и извърна поглед. Ушите му бяха вдигнати, опашката бе опъната хоризонтално, муцуната му - набръчкана, а зъбите - оголени. Това, което тя долови от миризмата му, беше само заплаха. Ако беше искал нея, досега тя щеше да кърви. „Ти, голямо момче, си направо лудо.“

Под ръцете ѝ обезумялото пухтене на ловеца беше замряло. Самотното око се взираше със стъклено обвинение. Миг по-кьсно тя чу щракането от радиото на мъртвия.

„Трябва да се махам оттук.“ Тя се върна, олюлявайки се, до смърча, пъхна се в парката и хвана ботушите. Тревогата на вълчака удари носа ѝ като червена пяна. Той застана като сянка до нея и направи две танцуващи стъпки, които ясно значеха: „Да тръгваме!“.

- Аз ли не знам?

Но къде да отиде? След няколко метра щеше да е в девствен сняг, следите ѝ щяха да са очевидни, а те имаха оръжия. Очите ѝ се спуснаха върху мъртвия ловец и неговия спрингфийлд. Беше останал един изстрел, но тя надушваше още патрони в левия преден джоб на това камуфлажно яке. „Да, ама вземи пушката и ще знаят, че си въоръжена.“ Можеше да повикат подкрепления и тогава беше свършено с нея. Би могла да си замине и в двата случая, освен ако не убиеше онова променено момче. Всъщност можеше и да не им трябва момчето. Онова „давай-давай, върви-върви“ щеше да я изтощи накрая. Ако чудовището скочеше отново, или по-лошо, ако Червената буря успееше да се настани зад очите ѝ...

„О, майната му! - Тя грабна пушката. - Няма да си ида без бой.“

Но можеше и да не се стигне до това. Ако съумееше да се скрие... Но как? „Как се криеш от Променен?“ Тя мислеше, че от момента, в който ловецът бе стрелял за първи път по къщата на дървото, са минали пет минути. Острият дъх на химиотерапия беше по-близо, не нападаше, но се спускаше по права линия към този последен изстрел. Ако оставеше радиото да щрака, щяха да намерят тялото още по-бързо.

Това, което я уплаши повече - след като вече бе за почнала да обръща внимание на подробностите, - беше стабилно увеличаващото се барабанене на „давай-давай, върви-върви“. Може би това искаше Червената буря. Ако тя изгубеше контрол, щеше да е по-лесна за контролиране или поне за намиране. Всяка логична частица от нея крещеше, че трябва да бяга. Но влечугото в мозъка ѝ - всичко, което беше инстинкт, хленчеше, че е по-добре да се скрие. Понякога на зайчетата им хрумват точните идеи. Бъди малък, не мърдай, не привличай внимание!

„Не привличай внимание! - Тя се обърна към вълчака, който я гледаше. - Дарт не те видя. Може би не те е забелязал. Или може би не можеше? Нямам време да преценявам сега.“ Металическата смрад на цисплатина се запени през дърветата. Червената буря беше туптене в средата на челото ѝ като скрито трето око, което се мъчеше да се отвори. „Решавай!“

Вместо да надене ботушите си, тя ги върза заедно, преди да ги окачи около врата си. Стъпалата ѝ минаваха от изгаряне към изтръпване, но следите от боси крака не бяха толкова забележими, колкото тези от ботуши. Преметна ремъка на спрингфийлда през рамо като са- мурайски меч и клекна над тялото. Единствената кръв беше лепкава криволичеща струйка от съсипаното ляво око. „Не трябва да оставям спринцовката. Това ме прави опасна и любопитна.“ Стиснала зъби, Алекс хвана с ръка пластмасовата тръбичка и дръпна. Отново усети стърженето на кост и когато издърпа иглата, орбитата плувна в червено. Тя потръпна и сложи капачката на иглата с треперещи пръсти, преди да пъхне спринцовката обратно в страничния джоб. После, като работеше бързо, тя съблече странното триизмерно яке на ловеца.

- Хайде! - прошепна тя на вълчака, трепвайки от туптенето на постоянното „давай-давай“ на Червената буря. Устната ѝ се сгърчи под една бавна извиваща се струйка. Обгърнала кървящия си нос с длан, тя побягна към едно прикритие от гъсти калини на около петдесет метра назад, като се присвиваше при всяко пукане, което все по-непохватните ѝ стъпала предизвикваха. Чу дъха на вълчака, когато я последва. Добре. Животинските стъпки щяха да заличат нейните.

Гората тук беше дива, претъпкана с почти непроходими трънаци и храсталаци. Тя се гмурна в снега, свали пушката, после заплува през тесния процеп между два бодливи храста, растящи толкова близо един до друг, че клоните им се бяха сплели. Направи гримаса, когато трънакът закачи косата ѝ, дръпна ранения ѝ скалп и - „О, по дяволите! - медицинската раница беше все още под смърча. - Няма време. Няма време.“ Когато реши, че вече е достатъчно далеч, тя се загърми по корем, като мислеше как да примами животното, но вълчакът вече се промъкваше вътре. „Умно момче!“ Той знаеше, че нещо зло идва към тях.

Хвърляйки тревожен поглед назад, тя не видя бонбоненочервена следа от кръв, която да маркира пътя им. Добре, това трябва да свърши работа, защото времето ни свърши.“ Тя натъпка сняг в процепа, обви с ръка врата на животното, подпъхна стъпала под задника си и се присви. Острите стръкове бяха толкова гъсти, че можеше да останат невидими, ако бяха абсолютно неподвижни. Наистина можеше да стане. Ловците седяха в скривалища през цялото време, висяха по дървета с часове. А петдесет метра беше разстояние, колкото половин футболно игрище. Много пространство, в което да се изгубиш. Доста хора пренебрегваха очевидното и това, което лежеше пред очите им, всеки ден. Миризмата... нищо не можеше да направи за нея. Тук нямаше истински вятър, нито дори полъх. Но тя продължи да мисли за Дарт, а после за вълчите тотеми, които висяха до онзи чувал. В това имаше нещо важно...

Чу се тежко тупване, после още едно. Пукане, после чупене на клончета и храсти, хрущене на сняг. Не бяха много изкусни, но може би мислеха, че няма нужда да бъдат. Смрадта на химиотерапия от онова момче беше вече навсякъде. Миризмата на мъжа в черно - Червената буря - също беше отчетлива. Спъвайки се в него, носът ѝ засече същия определено стар спарен аромат на мокри вълнени чорапи, но и просмукан с вонята на замърсена сивозеленикава вода, смърдяща на изгорена урина и пенлив препарат за почистване. Такава беше миризмата на река Чикаго след буря.

Колкото и много информация да ѝ даде носът ѝ, тя не можеше да види на повече от стъпка-две през балдахина от калина. Това беше някак още по-плашещо, защото не можеше да прикачи лице към тази страховита миризма, да го смали, да го направи човек. Беше като да вървиш пипнешком в обитавана от духове къща, където това, което си представяш, винаги е по-лошо от това, което е там наистина. „Спри, спри!“ Тя стисна зъби, стегна се, опита се да изблъска назад страха, който заплашваше да погълне ума ѝ. Тя трепереше, всеки мускул се опитваше да се освободи от тялото й и да побегне, да побегне, да побегне. „Успокой се! Трябва да се опиташ да удържиш контрола. То иска да изскочиш, да се покажеш.“

Алекс затвори очи. Върху екрана на клепачите ѝ онова „върви-върви, давай-давай“ беше като кръв, пулсираща в артерии. Червената буря прокарваше пръсти през очите ѝ, в ума ѝ, надолу през гърлото и в сърцето ѝ, стискайки мускула, принуждавайки го да бие в различен ритъм: „давай-давай, давай-давай, върви-върви, върви...“.

- Къде си?

Звукът беше толкова внезапен, че тя едва не подскочи. Стисна устни толкова здраво, че те изтръпнаха. Под ръката ѝ вълчакьт беше неподвижен като мъртъв. „Не мърдай, не откачай!“ Като се чудеше кой от двама им успокояваше, тя прегърна животното още по-плътно. Зъбите ѝ тракаха: „трака-трака-трак“. Тя пъхна език между челюстите си и го захапа, за да спре шума и да се фокусира. „Не скачай, малко зайче! Ловците те хващат точно тогава, тъй като виждат проблясването на малката ти бяла пухкава опашка.“

- Знам, че си близо. Мога да усетя ръбовете ти.

Дори през половин футболно игрище, пълно с дървета, гласът носеше определена мекота и авторитетна увереност, които я накараха да мисли за актьора, който играеше Лушъс Фокс⁶¹ във филмите за Батман.

- Името ми е Фин. Твоето как е?

Това отговори на един въпрос. Не беше телепатия от сорта „чета мислите ти“, което щеше да е прекалено вуду за нея. „Както и да го прави това, той не може да ме намери, защото не ме вижда.“ Чакай, това не беше съвсем правилно. Тя си спомни странните измествания на перспективата, чувството, че разстоянието се срива, а това се беше случвало с нея и преди, нали? Когато беше на Черната скала и се готвеше да скочи. Преживяване извън тялото, за което докторите казаха, че било хълцане на темпоралния лоб, провокирано от страх и подхранено може би от чудовището в нея.

Значи... Фин е епилептик или взима лекарства. Тази замърсена миризма беше много силна, но изкуствена като на онези Променени с тяхната воня на химиотерапия. Може би взимаше същия наркотик, защото това сигурно беше наркотик. Тя просто знаеше. И как действаше при него?

Важното беше, че гласът не беше по-близо и Червената буря не можеше да я намери. Което значеше, че той само предполагаше, изчисляваше възможностите.

Също толкова важно беше, че тази миризма на химиотерапия, смрадта на цисплатин, не ставаше по-силна. Значи онзи изменен, нагласен Променен също не можеше да я подуши. Можеше да има няколко различни причини за това.

„Или може би само ти. - Тя прегърна по-силно вълчака. Ушите на животното се завъртяха като на прилеп, но това беше единственото движение, което то изобщо показа. - Или сме двамата заедно.“

- Защо си още жива? - Натискът на Фин се увеличи. - Има нещо различно в теб, нали? И онова момче... Саймън? Може би ще го разглобя и ще разбера.

Ако тази мръсна Червена буря мислеше, че тя ще се вкисне като някое момиче, Фин се заблуждаваше жестоко. Но как да се бори с него? С рака тя знаеше как. Едно нещо, което психиатрите се опитваха да те научат, беше как да зазидаш чудовището, да го сложиш в кутия и да заключиш вратата.

- Хайде - каза Червената буря. - Знам, че си там.

„О, глупости! Тогава щеше да спреш да говориш и твоето момче хрьтка щеше да ме е намерило вече.“ Мисълта беше гневна, нещо като умствен тласък...

И тогава тя се стегна. Какво беше казал той? „Усещам ръбовете ти.“

Добре, имаше нещо важно в това. Единственият начин да можеш да усетиш ръб, беше да удариш нещо твърдо. „Като да затвориш очи и да се опиташ да намериш пътя си покрай стена. Разбираш къде свършва, когато пръстите ти ударят въздуха.“ Може би Червената буря я беше намерила по препятствията, които тя хвърляше, за да се предпази.

- Как се казваш? - Още едно силно, червено „давай-давай“ като радар, който се опитва да улови. - Хайде, мога да ти помогна! – „Давай-давай.“- Имаме много общо, не виждаш ли?

Тя не го видя, а вече не можеше да позволи и той да я види. „Не му давай ръб! Когато притисне, не притискай обратно!“ Идеята я подплаши до смърт. Щеше да значи да остави това нещо да я окъпе, без да остави петно. Тя си спомни рафта с книги на Питър и „Дюн“ - с онази мантра за страха и убийците на разума.

„Ще избягам. Нека премине през мен, над мен! - Тя знаеше как да избяга. Беше го направила в деня, в който замина за Уакамау за една битка, която знаеше, че не може да спечели. - Значи да избягам от това. Да не давам на Червената буря ръбове, които да усеща.“

Но дали щеше да подейства? Нямаше ли заключеното в кутия дълбоко в ума ѝ чудовище да се измъкне? Дори да не го направеше, кутията беше като капка черно мастило на бяла хартия. Ако Червената буря я видеше, беше свършено с нея.

„Освен ако не потъна в същия мрак. - Затваряйки отново очи, тя притаи ума си точно както вълчакьт бе замръзнал като статуя до нея. - Има само нощ, но не и звезди.“

„Потъни в мрак!“

„Не мърдай!“

86

- Стреляй! - припяваше Джейдън. - Хайде, Крис, стреляй!

- Още една секунда - каза Крис. - Ако тя излезе твърде близо... - Той и Джейдън стояха на около девет метра от ръба, притеснени, че нащърбеният бряг може да е твърде нестабилен и би могъл да се натроши. Във водата, на поне още петнайсет метра, Промененият все още се виждаше, но Ели не. Първият изстрел беше с цел да ги стресне. Ели беше твърде близо и той се боеше, че може да я убие. Затова стреля високо, видя как момчето се дръпна настрани при гърмежа на пушката и хватката му върху момичето се отпусна.

„Чакай, докато тя се покаже, чакай, докато я видиш! - Натисна спусъка толкова, колкото смееше. - Ели, Ели, хайде! Ти току-що беше там, току-що беше...“

- Там! - извика Джейдън, когато главата на момиченцето разби повърхността на няма и два метра от Променения. - Давай, Крис! Стреляй!

- Ели! - изкрещя Крис, като се надяваше тя да чува и да разбира. - Не мърдай!

Гърмежът от изстрела. Ритането в рамото му. Внезапна червена мъгла се пръсна над раменете на Променения, а после обезглавеното тяло се килна наляво и отплава, носено над водата от балон въздух, хванат под парката на мъртвото момче.

- Ели! - Джейдън стискаше намотано въже, което беше вързал за седлото на товарния си кон. - Плувай насам! Можеш ли да плуваш?

- Не мисля, че може да го направи - каза Крис. При звука на името ѝ Ели се обърна в почти апатичен кръг. Имаше шокираното изражение на единствен оцелял от автомобилна катастрофа. На три метра зад нея беше Мина, която изглеждаше също толкова изтощена. „Няма да се справи.“ Събличайки парката на Джейдън, Крис вдиша рязко от удара на студа по голите си гърди, после се отпусна на снега и започна да развързва връзките на ботушите си. - Отивам при нея.

- Луд ли си? - Джейдън стисна рамото му. - Ти също ще се удавиш.

- Не, няма - възрази Крис, събувайки ботушите си. Но хора на неговата възраст наистина умираха. Беше чел за петнайсетгодишно хлапе, което беше пропаднало през лед и беше получило сърдечен удар от шока. - Дори в ледени води е нужно малко време, а аз няма да съм вътре толкова дълго. При теб остават краят на въжето и конят. - Той смъкна чорапите, грабна въжето и добави бърз моряшки възел. Ели щеше да е твърде уплашена и вероятно твърде слаба, за да се държи, но ако можеше да прекара въжето под мишниците ѝ... Той се изправи, гърчейки лице от жиленето в босите си крака. - Аз трябва само да стигна до нея. После ти ще я издърпаш. - Щеше да се опита да хване и кучето или поне да го подмами да ги последва.

- Добре. - Челюстта на Джейдън се стегна. - Върви! Бързо, Крис! Върви, върви, върви!

Издишвайки два пъти бързо, Крис вдиша дълбоко и дълго, после се хвърли от леда. Студът беше много по-лош, отколкото беше очаквал, но той остана съсредоточен и продължи да се движи. Изскочи на повърхността, издиша, пое отново въздух и започна да плува към момичето.

- Ели - изпъшка той. Опитваше се да не се задъхва, напомняше си, че би използвал по-малко енергия, ако останеше спокоен, ако вдишваше по-бавно. „Но, боже мой, изгарянето..“ Голите му гърди бяха вече вкочанени. Светкавични удари от болка се стрелкаха от стъпалата към бедрата му. - Ели, аз съм тук - каза той. Тези петнайсет метра не бяха изглеждали толкова дълги и той внезапно се зачуди точно колко въже имат. „Боже, ние така и не проверихме.“ Гледаше как водата се плиска около брадичката ѝ, а после около носа ѝ, видя как тя не трепна. „Губи битката.“

- Чуй ме, Ели! - извика той. - Слушаш ли ме? Вдигни глава много назад! Погледни небето, Ели! Погледни небето!

Опулените ѝ очи се завъртяха. Бяха изцъклени и той не беше сигурен, че тя знае кой е той. После главата ѝ се люшна назад, но съвсем бавно, сякаш тя наистина беше на края на силите си.

„Почти стигнах.“

- Добре, добре. - Обърна лице в посоката, от която беше дошъл, разви въже, молейки се то да не свърши. Джейдън, видя той, беше довел коня малко по-близо. „Не трябва и да изпускам въжето.“ То щеше да потъне, а веднъж потънало, край. Можеше вероятно да плува с нея, но студът започваше да го хваща. Отляво кучето вече плуваше към него. „Слагам въжето на Ели, грабвам кучето и после ние всички...“

Тогава внезапно въжето свърши, а още не беше стигнал. „Мамка му!“

- Ели! - Хващайки примката в една ръка, той заплува, докато въжето се изопна, дори беше извън водата, после протегна капещата си и замръзваща свободна ръка. Петнайсет скапани сантиметра... - Ели, трябва да дойдеш към мен. Е-Ели, скъпа, хвани ръката ми! Х-хайде, можеш да го направиш!

Той видя как ръцете ѝ се мърдат, но едва-едва. Една отпусната ръка изскочи на повърхността, пляскайки като риба.

- Е-Ели, о-опитай отново! - каза той, стъпалата му се вдървяваха, дъхът му започна да излиза накъсан, студът като желязо пристягаше ребрата му. „Толкова близо!“ Помисли, че наистина ще трябва да пусне въжето, да я грабне и после да плува. „Направи нещо, и то сега!“

Ръката ѝ се показа отново в същия сънлив забавен каданс. Този път той се хвърли напред, като се надяваше внезапното дръпване да не паникьоса коня. Усети пляскането на дланта ѝ, ледена и вдървена. Неговите собствени пръсти, които бързо се вцепеняваха, се сключиха около китката ѝ и я придърпаха.

- Добре, добре, страхотно се справяш - каза той. Тя трепереше толкова силно, че водата танцуваше. Крис прекара въжето през главата ѝ и под раменете. Кучето вече беше там и мушкаше с нос рамото му - Виждам те, момиче. Дръж се, дръж се! - каза той, като не беше сигурен на кое момиче говореше. - Ели - каза той, приближи лицето си към нейното, хвана ръцете ѝ и се опита да свие пръстите около въжето. - Трябва да се държиш. Аз ще ти помагам, но трябва да помогна и на Мина...

Това подейства. Той видя как лицето на Ели потръпна, главата ѝ бавно се завъртя, замаяните ѝ от шока очи пропълзяха покрай него.

- Мъ-мъ-мъ... - запелтечи тя.

- Точно така, това е Мина. Трябва да помогнеш на Мина - вече дишаше тежко, плуваше по памет, стъпалата му бяха вдървени, краката бяха като олово. Колко дълго беше във водата? Пет минути? Можеше да си представи как нейният ум отказва да работи сега. „Но тя познава кучето.“ Все още държейки ръцете ѝ около въжето, той пъхна свободната си ръка под гърдите на кучето. „Моля те, Мина, не се паникьосвай, не ме хапи!“ Пуфкайки, кучето изскимтя жално и после се протегна към Ели, езикът му се стрелна навън в опит да близне бузата ѝ.

- Мъ-мъ-мъ... - задъхано произнесе Ели. Крис видя белите полумесеци, когато очите ѝ започнаха отново да се извъртат навътре. Пръстите ѝ бяха като тебешир. - Къ-Къ-Крисссс...

- Т-тук съм - заекна той. „Няма да те пусна.“ Крис вдиша рязко и изкрещя: - Дж-Джейдън, дърпай! Дърпай!

87

- Трябва да съм аз - каза Ели, гушнала главата на Бела в скута си. Въпреки танца на оранжевите светлини от огъня, който Джейдън и Конър бяха запалили преди два часа, лицето ѝ беше изпито и пепеляво. Очите ѝ се плъзнаха от Джейдън, който изглеждаше несигурен, към стисналата устни Хана, която ѝ се струваше все по-бясна с всяка изминала секунда. - Тя е моят кон.

- Но няма нужда. Джейдън може да го направи или Конър - каза Хана и Крис помисли, че тя наистина се опитва да се сдържа. Джейдън беше отказал да иде където и да било, преди първо да затопли Ели. Замръзнал до костния си мозък, Крис се беше съгласил. Бяха свалили дрехите на момичето и го бяха обвили в одеяло за седло и в парката на Джейдън. Крис беше приел пуловера на Джейдън и после беше чакал до огъня с Ели, сгушена в ръцете му, и с кучето, легнало на практика в скута му, докато Джейдън беше отишъл с коня за помощ. Беше се върнал с дрехи, термоси с топла супа, чай... и с вбесената Хана.

- Трябва да спреш да се бориш с мен, Ели - притисна я Хана. - Трябва да си дойдеш у дома.

- Не се боря. Просто казвам. - Долната устна на Ели потрепери.

Опакована в шапка, два пуловера, грейка, два чифта чорапи и парка, тя напомняше на Крис за смалилите се старици, увити под топове одеяла, на които той четеше в болницата в Рул. Щом чу гласа на Ели, Бела изпусна още един стон през алена пяна.

- Не е същото. Илай и Рок не бяха твоя вина - каза Хана на Ели, но се целеше с ками в него.

Крис знаеше, че тя е права. Цялата тази каша - оборът, Бела, Илай и Рок в капан под леда или на дъното на езерото - беше на неговата глава. Никой не искаше да го каже, но Крис мислеше, че може да не намерят момчето и кучето до пролетта, а може би дори и тогава.

- Напротив. Да срежем леда, беше моя идея, а сега И-Илай... - Ели вдигна поглед към Джейдън. - Пушката ми достатъчно голяма ли е? За Бела?

Джейдън поклати глава.

- Ще трябва да използваш някоя от нашите пушки.

- Която би била твърде тежка - намеси се Хана. - Не е твоя работа, Ели. Не си достатъчно голяма. Ако обичаш Бела, ще оставиш ние да сложим край на мъките ѝ.

- Хана е права. - Джейдън се наведе и протегна колебливо ръка. - Трябва да тръгваме, Ели. Става късно. Хана трябва да провери Исак, а животните имат нужда от нас. Не искаш ли да помогнеш?

- Да, но... - Пълните със сълзи очи на Ели преляха. Бела отново изстена. - Ш-ш-шт, момиче! - Ели нетърпеливо избърса сълзите от бузите си с опакото на ръката. - Няма нищо - каза, а на Джейдън: - Разбира се, ще ви помогна. Но искам да помогна и на коня.

- Тогава ще оставиш ние... - започна Хана.

- Аз ще ти помогна, Ели - каза Крис.

Хана обърна към него леден поглед.

- Благодаря, Крис - каза, сякаш той беше насекомо, - но това няма нищо общо с теб.

„Не, има всичко общо с мен.“ Пренебрегвайки Хана, той клекна, докато не се озова очи в очи с Ели.

- Можем да използваме моята пушка.

- Крис! - каза Хана.

Страданието върху лицето на Ели отслабна за секунда, преди отново да стисне зъби.

- Но тя е твърде тежка за мен.

- Крис! - каза отново Хана.

- Остави го, Хана! - каза Джейдън.

- Какво?! - Тя се опули срещу другото момче, което само ѝ върна поглед с решително изражение. - Какво каза?

- Чу ме - отвърна той. - И аз имам думата в това, помниш ли?

- Джейдън, сега не е времето да...

- Ето какво ще направим - каза Крис на Ели. - Ще държим пушката заедно. Аз ще я крепя стабилна, а ти ще натиснеш спусъка. Ще трябва да използваш и двата си пръста, но можеш да го направиш.

- Наистина ли? - Брадичката на Ели потрепери. - Би ли го направил?

- Крис! - сряза го Хана, явно изоставила спора си с Джейдън. На него му се струваше, че тя се опитва да потуши изкушението да извика или да му пръсне мозъка. Може би и двете. - Ели е твърде млада, за да...

- Изборът е неин, Хана - Крис мислеше, че няма ирония в тона му. - Не е ли изборът това, на което държите тук?

- Какво? - Хана примигна, сякаш я беше зашлевил, а после цялото ѝ безсилие и скръбта ѝ, помисли Крис, се изляха в отровен щурм. - Не извъртай нещата! Вината е твоя, отговорността е твоя. Ти ни донесе това. Мислиш, че като ѝ помагаш с нещо като това, ще поправиш стореното? Това, което не направи днес?

- Хана - каза Джейдън, - това не е честно. Убихме трима. Ти не беше тук.

Очите ѝ проблеснаха в светлината на огъня.

- Не е нужно да съм била тук. Крис е можел да убие Лена. Ти го каза. Но не е стрелял. Не знам дали ми пука да разбера защо...

- По същата причина, поради която не съм сигурен, че бих застрелял теб - каза грубо Крис. Той преживяваше момента отново и отново. Лена в полезрението му, лицето ѝ огромно в оптическия мерник и толкова... променено. Онова ужасно помитане от смесени жал и тревога, което спря дъха му и му отне шанса да сложи край. Е, да сложи край на нея. Той не стреля, но се спря в последната секунда. А после всичко се завъртя около Ели. - Бих се чувствал така и за Джейдън или за всеки, когото познавам и за когото ме е грижа.

Хана се изсмя иронично.

- Това ли е грижа? Ти ги доведе при нас. Трябваше да си разпознал какво става с Лена, но си бил сляп, Крис. Бил си доброволно сляп. Ако беше честен от началото, можеше да вземем предпазни мерки. Можеше да заминем.

- Все още трябва да заминем - каза Джейдън. Лицето му беше пребледняло.

- Да, но при нашите условия, не след като загубим животни, дете. След като Лена уби собствения си брат.

- Хана! - Лицето на Ели се стегна. - Недей! Не викай на Крис!

- Мислиш ли, че можеш да отмиеш такава кръв, Крис? Няма начин да оправиш това. - Тя сви юмрук и го размаха в лицето му. - Исак е стар. Пожарът не му направи услуга. Ако живее, той може да ти прости. Ти и Джейдън може внезапно да станете най-добри приятели...

- Хана! - каза Джейдън.

- И може би той разбира, но аз не. Иска ми се ти да беше умрял.

- Хана! - Джейдън сграбчи китката ѝ. - Престани!

- Пусни ме! Пусни... - Пукотът от плесницата ѝ върху бузата на Джейдън беше отсечен като изстрел от пушка. Кипнала, тя се изтръгна и изкрещя на Крис: - Иска ми се никога да не бяхме те срещали. Иска ми се да си беше останал мъртъв. Защо не можа да умреш? Защо не умря?

- Хана! - каза Ели. - Спри! Джейдън, накарай я...

- Не знам, Хана. - Всяка дума беше ново завъртане на ножа и Крис мислеше, че го заслужава. Какво можеше да каже? „Бях уплашен“? - Не знам защо съм жив и съжалявам, че не умрях. Ако искаш да си тръгна, ще го сторя веднага.

- Не - започна Ели.

- О, да, разбира се. - Хана тръгна към него. - Тръгни сега, остави ни да се оправяме с твоята каша...

Джейдън застана между Крис и Хана.

- Какво правиш? - Когато изглеждаше, че тя ще замахне отново, Джейдън вдигна ръце, за да я спре. - Какво си ти?

- Какво съм аз? - Това я остави безмълвна за секунда. Тя се обърна към него е невярващ поглед. - Какво имаш предвид? Аз съм тази, която винаги съм била. Опитвам се да ни опазя живи.

- Не по този начин - каза Джейдън тихо. - Твоят глас не е единственият, Хана. Не може да бъде.

- Ако не искаш да чуеш мен, чуй Джейдън! - каза Крис. - Трябва да се контролираш. Това е право на Ели и аз ще ѝ помогна. Ако наистина те интересуваше и ставаше дума само за нея, а не за теб, щеше да го видиш.

Хана отвори уста, но Джейдън каза:

- Моля те, млъкни, за бога, Хана!

- Джейдън - лицето ѝ се сгърчи от шок, - ти взимаш неговата страна?

- Крис беше уплашен, а аз никога не бих те ударил. Помисли за това! И не, взимам страната на Ели. - Обръщайки ѝ гръб, преди тя да може да отговори, Джейдън кимна на Крис.

Не му трябваха повече разрешения и не обърна повече внимание на Хана. Крис обгърна дланите на Ели.

- Нека ти помогна с Бела, става ли? И кажи на Мина да лежи долу!

Заедно положиха главата на коня на снега. Той почака, пренебрегвайки Хана, която още пушеше, но вече тихо, докато Ели се погрижи за кучето и се наведе да прошепне нешо в ухото на кобилата и да целуне носа ѝ.

- Добре, пушката има здрав откат, така че бъди готова! - Застанал зад малкото момиче, той постави ръцете ѝ върху пушката, после задържа дулото на около два сантиметра от ухото на Бела. - Държа я. Дръпни спусъка, когато си готова!

- Добре. - Ели извъртя поглед. - Благодаря, Крис!

Лицето ѝ трепна и той помисли, че е добре, че не трябва да се прицелва много, защото трябваше да обърше очите си. Никога не се бе чувствал по-засрамен. Момиченцето му благодареше за това, че заради него приятелят му беше убит, а сега щяха да убият и коня ѝ. След няколко часа щеше да се наложи да ѝ каже за Алекс и да разбие сърцето ѝ отново. Джейдън също щеше да го намрази.

„Но без повече лъжи, тате! С теб приключихме.“

И сега това вече беше Джес - тази въздишка, която можеше да е вятър или дух: „Точно така, Крис. Остави чука!“.

- Толкова съжалявам, Ели! - каза той.

- Знам. - Тя погледна отново към коня си. - Обичам те, момиче! - каза на Бела и дръпна спусъка.

88

- О, момко, не е толкова трудно - каза Фин, сякаш наистина не му пукаше, сякаш бяха двама приятели, които си седяха в палатката на стареца и пиеха студени бири след тежък ден. Фин обръсна внимателно с паранга си парче кожа от печения бут, поставен на дъска за рязане, който можеше да е говежди, превъзходно изпъстрен с тлъстина. В един по-нормален свят. Заради онова петно синьо мастило можеше да се обзаложи, че не пишеше: „Подбрано от Министерството на земеделието“. - Само ми кажи кое е момичето!

- Аз... Аз н-не знам... ъх. - Вратът на Пит се люшна, когато оше един внезапен спазъм премина през главата му. Челюстите му се сключиха, за да задържат сьскането. - Не...знам.

- Защо ли не вярвам в това? - Фин отряза дебело петсантиметрово парче, вероятно напряко на мускула. - Може да не чета мисли, но видях лицето ти. Зашо не ми даваш име?

- Защото аз... - Още една пронизваща мозъчна бомба. Играеха тази брутална игра през последните пет часа, откакто бяха напуснали тлеещите руини на къщата при езерото. Питър беше чел истории за хора с мозъчен аневризъм. Малцината оцелели казваха, че усещането е като от нокти, впиващи се в черепа им. Това беше нещо такова: наситена болка, пулсиране в центъра на главата и точно зад очите му - като крилато същество, което беше загребало още пространство с ноктите си. Не толкова ужасно като мозъчната буря, която го беше грабнала онзи ден на снега с Дейви обаче. А защо не? „Мисли, Питър! Това е важно.“

И все пак... той не искаше пръстите на Фин напълно извън главата си. Колкото и да болеше мозъчната бомба, Питър жадуваше онази електрическа червена еуфория повече. Когато Фин прати Дейви и подобрените си Променени след Саймън и Пени, приливът беше толкова наситен, толкова добър, че стонът на удоволствие се измъкна, преди Питър да може да го спре. Всеки мускул го болеше да се включи в лова. Кръвта, Фин също го знаеше: „Харесва ти, нали, момко? Аз мога да давам и да взимам, да знаеш. Да давам... и да взимам“.

Фин обучаваше себе си и Променените като хищниии, изкачващи се по хранителната верига. Първо ги извеждаше навън за „тренировка“. После в по-големи екипи като днес. Питър усещаше, че има още една награда, която Фин искаше, още една проверка, която да направи, и те щяха да се отправят към Рул.

- Колко пъти трябва да го казвам? - успя да каже Питър през стиснати зъби. - Не знам коя е тя. Защо е толкова важно?

- О, момко! Разочароваш ме - въздишайки, Фин използва паранга, за да избута парчетата с размери на пържола върху алуминиева лагерна плоча. Палатката беше топла, въздухът бе наситен с меден мускус. - Добре, да си починем! Пфю! - Той изтръска измислена пот от широкото си чело. - Направо се запених. Какво ще кажеш да опитаме нещо по-лесно?

- Все едно. - Питър обърса с опакото на ръката истинска пот от челото си. Белезниците около китките му издрънчаха. Един пазач ги беше пристегнал толкова здраво, че на мястото, където стоманата беше трила кожата грубо, имаше кръв. Той преглътна, но трудно. Контролиращият нашийник не само жулеше, но веригата, прекарана през металната халка, беше закачена толкова високо за решетките, че Питър нямаше друг избор, освен да седи изправен. За негов късмет, не му трябваше сън от седмици, иначе щеше да се удуши от собственото си тегло.

През мрежата, разделяща тази транспортна клетка от неръждаема стомана, той видя Пени, свита в Саймън. Поне не бяха вързани и Фин беше накарал полевия си лекар да увие изкълчването на Саймън, така че и това беше нещо.

- Ще ти кажа какво... - Фин взе пълната чиния и се приближи предпазливо до половината на Пени и Саймън. - Да поговорим за малката Пени... е, не толкова малката Пени.

- Какво искаш да знаеш? - каза Питър с равен тон.

Очите на Саймън се свиха при приближаването на Фин. Внезапно отнесена, Пени се изправи, ноздрите ѝ се разшириха.

- Любопитен съм. - Фин премести чинията от ръка в ръка и се усмихна, когато Пени я проследи, както зрител следеше топката на тенис мач. - Да, мирише добре, нали, Пени? Искаш ли? - Той премести чинията в обхвата на ръката ѝ. - Давай, скъпа! Знаеш, че го искаш. Вземи го!

„Не го прави, Пени!“ Глупава мисъл. Нелогична. Да гледа как лицето на сестра му се променя и суров животински глад заменя страха и подозрението, причини на Питър толкова много болка, че той би предпочел умствена бомба вместо това.

- Хей, полека сега! - Фин се усмихна, когато ръката на Пени се стрелна да грабне шепа месо. - Не бих искал да се задавиш, скъпа. В кой месец е тя, Питър?

- Седми, повече или по-малко. - „Повече вероятно.“

- О! - Рунтавите вежди на Фин се извиха, докато той пресмяташе на пръсти месеците, а после направи гримаса на фалшиво учудване. - Е, изчакали сме до последната секунда, нали?

Пени беше. Още помнеше шока си, когато тя му каза: „Мислех, че ми закъснява“. Трябваше да прехапе вика си: „Мислела си, че ти закъснява три месеца?. Но тя беше едва на шестнайсет. Твърде късно беше открил, че тя е споделила с приятелка, и слухът вече се беше пръснал из града. „Вероятно така Фин е разбрал. От Уелър може би или от Ланг.“ Или ако се съдеше по дълбочината на омразата му към Рул, старецът можеше да е имал шпионин там през цялото време.

- Как я заведе в къщата? - попита Фин, предлагайки чинията отново. Бузите на Пени бяха кръгли като на катерица, но тя пак грабна месо с две шепи. - Сигурно е било трудно.

Опита се да поклати глава, но нашийникът бързо го върна на място.

- Заведох я в петък, в деня, преди... знаеш.

- А, в деня, преди светът да си замине. Ти щеше ли да се върнеш?

- В неделя вечер. - Къщата при езерото не беше предвидена за друго освен като място, където Пени да отиде за един уикенд, докато той събереше парите и уговореше срещата в Илиноис. Да обърка живота на Пени още повече, като я принуди да износи бременността, нямаше да донесе на никого нищо добро. Щеше да моли за прошка по-късно. - Не успях да го направя.

- Кога успя да се върнеш?

- Във вторник вечер. - Толкова време му беше отнело да проследи Саймън и да язди като луд.

- И тя беше още там? Горкото момиче, сигурно е умирало от глад.

- Не съвсем. - Когато Фин го изгледа, Питър продължи: - Тя беше с... приятел. Мой приятел. - Направи пауза. - От колежа.

- Бащата? Това е интересно. Наистина показва в нова светлина женската богомолка. - Фин направи жест към Саймън, който не беше помръднал към храната. - Аз бих си помислил, че той...

- Никога, дори и след милион години. Не и Саймън. Ние сме семейство.

- Защо, мислиш, е останала в къщата?

- Да пукна, ако знам. - Отчасти той подозираше, че им беше осигурил... е, да кажем, запаси... Беше помогнал. Имаше много пресни трупове, които лежаха наоколо в онези ранни дни. Наистина, той се беше опитал да мисли като за вземане на дрехи от собственици, на които вече не им пукаше за тях. Да, беше откачено. Но тя беше негова сестра. Който беше казал, че щом веднъж преминеш дадена граница, става все по-лесно да го правиш отново и отново... беше доловил същината. Имаше късмет, че беше помислил да отнесе храна, защото приятелят му от колежа беше превърнат в купчина оглозгани кокали, докато той стигне. Но също така му беше хрумнало, че идеята се беше настанила в ума ѝ от самото начало. Безопасна, защото беше отдалечена, къщата при езерото беше също така и позната територия.

- Ами Саймън?

Питър обясни за стреличките с успокоителното. Да откара Саймън при Пени, беше единственият начин, който успя да измисли, за да опази приятеля си жив, а също и да предаде съобщението: „Грижи се за нея!“. Не толкова сложно. Дори кучетата разбираха прости команди. От вида на къщата при езерото и от чувала със запаси беше ясно, че съобщението беше разбрано, въпреки че знаеше, че Саймън се беше скитал надалеч. През цялото време, след като светът умря, Питър беше зървал само няколко пъти Саймън и глутницата му близо до Рул - винаги на разстояние и срещу вятъра, - но никога не бе виждал Пени.

Онази ловна територия беше ужасна, но очарователна със строените вълчи трупове и пирамидата от черепи. Не можеше да не се зачуди защо Саймън е избрал да носи вълча кожа. Питър се интересуваше от вълци. Отиваха на остров Роял, когато се случи злополуката. Така че дали за Саймън вълците представляваха връзка с него? Възможно беше, но Питър винаги беше чувствал, че пропуска нещо.

- Е, ти си изобретателен, нали, момко? - След това Фин сведе поглед към Саймън. - Ами ти? Не си ли гладен, синко?

Единствената промяна в Саймън бяха очите му, които станаха твърди като диаманти. Това беше нещо, което Питър никога не беше виждал в Променен, нито дори в Дейви. Гладът беше едно. Но омразата беше нещо лично. Така че и това беше интересно.

- Е - каза Фин отново, въпреки че тонът му носеше известна доза смайване и... раздразнение? - Ти наистина си различен. Какво ли не бих дал, за да се вмъкна в главата ти.

- Сделката не беше такава. Обеща ми да не ги нараняваш - каза Питър, като мислеше колко кухо звучеше това. Погледни го! Фин беше нарязал Ланг на кебап.

- Не съм забравил - каза Фин, гласът му беше студен, добродушният дядо беше изчезнал. Когато Пени опита да грабне още нещо, той дръпна чинията извън досега ѝ. - Достатъчно засега! Жадна ли си, Пени? - Той дръпна бутилка вода от хълбока си. - Искаш ли нещо, с което да прекараш това?

„Наркотикът!“ Сърцето на Питър се сви.

- Фин! - Опита се да удари, но нашийникьт го задържа. Душейки се, той се напъна, мятайки глава наляво-надясно. - П-Пени... н-не пий!

- Успокой се, момко! - Фин хвърли бутилката през решетките. - Мислиш ли, че искам да рискувам бебето? Не и в този живот. Много се интересувам от това малко чудовище.

- Защо? - Питър усещаше гърлото си сякаш бе погълнал поялник.

- От една страна, съм любопитен дали ще изяде малкото. Напълно съм сериозен за това. От друга страна, плодът е бил изложен. Интересно е да видим какво ще изскочи и какво ще стане. - Кръстосвайки ръце, Фин кимна към момичето, което се наливаше с вода. - Погледни това! Осъзнаваш ли, че тя нито веднъж не предложи нещо на Саймън? Почти сякаш той не е там.

Питър беше забелязал. Това също беше особено странно, като се имаше предвид колко близки бяха двамата преди време. „Сякаш Пени е била заличена.“ Очите му се преместиха върху Саймън и се стресна, когато откри, че той също се вглежда в него. В погледа му нямаше омраза, но Питър прочете много болка и объркване. Измяна.

Видя как Саймън внезапно се стегна, после застана между Пени и решетките. Миг по-кьсно отворът на палатката прошумоля, когато Дейви в неговия бял камуфлаж се появи с пазач, който изглеждаше предимно като украса.

- Дейви! - Фин му хвърли парче. Сграбчвайки с една ръка месото с изкусно хващане, Дейви натъпка храната в устата си. Бдителните му очи не изпускаха Фин. - Добро момче! - Старецът потупа крака му по начина, по който собственик хвали послушно кутре. - Да поговорим с Питър, става ли?

- За какво още искаш да говорим? - Но той знаеше. Червеното крилато нещо се местеше, ноктите бодяха и се вкопаваха като игли. Подготвяше се за... е, който поред рунд беше това. - Казах ти за Пени и Саймън...

- Ах! - Фин вдигна пръст като медицински администратор при важно обаждане. - Но не и за момичето.

- Не я познавам - каза Питър, чудейки се защо работи толкова усърдно по това. Може би беше нещо, за което да се хване, малко достойнство. Но той също така имаше по-дълбока причина, Фин беше бесен, че не я е хванал. На Питър му хареса, че някой го беше бил в собствената му игра. Или може би изобщо не я беше играл. - Защо те интересува коя е тя?

- Не е ли очевидно? - Фин метна на Дейви още едно парче месо като хвърляне на фризби. - Която и да е тя, не е Чъки. Видях момичето да говори. Извика на Пени, говореше на Саймън, а после се отскубна, уби един от най-добрите ми стрелци... Не, не, Дейви! - Фин задържа чинията извън досега му, когато момчето се опита да грабне нещо. - Чакай сега! Добро момче!

- Дори да знаех коя е тя, което не знам, защо името е толкова важно?

- И ти се наричаш добър християнин? В началото беше името, Питър. - Очите на Фин бяха безцветни като на мъртва змия. - Какво направил Адам, щом отворил тези бебешки сини очи? Дал е име на всичко. Сложил е света под палеца си. После се почувствал самотен и Бог направил жена. Като и дал име, Адам заявил господството си и всичко останало било лесна работа. Да дадеш име, е начин да разпознаеш. Да получиш достъп и контрол. Нещата са много пo-страшни в тъмното, където са без форма, отколкото на ярка дневна светлина. Просто искам да я изкарам на светло, това е.

„Достъп? - Сякаш Фин говореше за хакване на твърд диск. Не точно, може би. Казваш морков и образът, вкусът, може би и миризмата изскачат в главата ти. Така правят и спомените. - Значи едно име би било като... парола? За мозъка?“

Това си просеше за мозъчна бомба, но не можеше да се сдържи:

- Страх ли те е от нея, Фин?

- Интересувам се.

„Да, обзалагам се.“ Начинът, по който кучетата реагираха на нея, винаги го притесняваше. Сега Питър се чудеше дали тя не се беше променяла в нещо много странно през цялото това време. Може би Крис беше направил същия избор, който Питър и Съветът за всички други деца - да я прокуди, преди да бъде убита. Или може би тя беше избягала. Но това, което му помогна да разбере колко е уникална всъщност, дойде, когато видя каквото и Фин: тя говореше... а Саймън я беше слушал.

Саймън разбираше на някакво ниво, Питър го беше видял в позата му. После докосна лицето ѝ - и тя му позволи. Тя даде на Саймън този момент. Значи там имаше нещо все пак. Те работеха заедно, помагаха си един на друг. Имаше връзка и какво, по дяволите, беше това?. Защото, боже, дали това не значеше, че Саймън може да се върне? Или той беше това, което Фин беше казал: много различен, шанс едно на милион, Променен с по един крак в двата свята?

„И тя се скри някак. - Нямаше начин да е убила ловеца и да е избягала достатъчно бързо, за да се измъкне. - Тя беше някъде наблизо, а Фин все пак не можа да вмъкне ноктите си под нея. Дейви не можа да я проследи. Как го направи тя?“

- Съжалявам! - каза той, въпреки че гърлото му се противеше. - Не мога да ти помогна. Не я познавам.

- М-хм. Мислех си, че може да кажеш това. - Поставяйки чинията с месо на лагерната маса, Фин бръкна в горния си джоб. - Все забравям, че ти си много по-ефикасно оръжие срещу себе си, отколкото аз или някой друг би могъл някога да бъде - каза Фин, като внимателно почистваше кръвта от всеки пръст с ленена кърпичка. - Помни! Аз мога да давам и да взимам, Питър. - Фин сгъна кърпичката на три и я пъхна обратно в джоба. - Да давам - очите му се плъзнаха от Питър - и...

- Не! - Питър размаха ръце, борейки се с нашийника. - Не, Фин, остави го на мира! Недей...

Но Саймън вече крещеше.

89

Бавното връщане откъдето и да беше била - с тъмен ум, затворени очи и тяло, неподвижно като статуя от сол - към тишината на гората и посиняващите сенки беше като да навлезе отново в света след дълго спане без сънища. Вълчакьт още беше до нея. Единствените миризми, проникващи през дърветата, бяха на овъглен бор, обгорен камък и изпечени кости. Опечен вълк и стопен найлон. Но нямаше Променени, нямаше Фин. Нямаше го Вълка или Пени. Нямаше мъже.

Босите ѝ стъпала бяха бели и толкова студени, че сълзи рукнаха от очите ѝ, когато се опита да пъхне пръстите си в чорапите, а после в ботушите, преди да се изправи нестабилно. Използвайки спрингфийлда като патерица, тя избра пътя си през паравана от калини, куцайки като старица.

Тялото на ловеца лежеше там, където бе паднало. Само радиото му беше изчезнало. Интересно. Трупът можеше да е начинът на Фин да каже точно колко изобщо не му пука. А може би щеше да се върне и да види дали други Променени са захапали примамката, но това ѝ се стори грешно.

Което оставяше трета възможност. Мъжът в черно беше оставил еквивалента на гранули за гладни бездомни животни: „Ето, котенце! Не се страхувай!“. Ако беше вярно, това би предположило, че той я мисли за Променена. Дали Фин бльфираше с всички тези приказки, просто хвърляйки въдици? Може би.

Единственото, което Фин можеше да знае със сигурност, беше, че Променена или не, тя беше тази, която се измъкна.

Да рови в дрехите на мъртвец, не беше любимото ѝ занимание, но този мъж беше зареден за лов на мечки. Освен патроните в якето, ловецът имаше още една кутия в панталоните, малък фенер, както и кремък, огниво, кутия въглен, спасително одеяло, малко снопче юта и пластмасова торбичка намазани с вазелин топчета памук. Осемнайсетсантиметров нож „Бък“ в ножница беше окачен на колана му. Тя натъпка всичко в медицинската си раница. Имаше чувството, че обира гробове, но въпреки това развърза шала и свали шапката му. Те миришеха на мъртъв старец, но ѝ трябваха.

Къщата беше тлееща развалина в кратер от натрошен камък и стопен сняг, който отново замръзваше. От вълчите тотеми беше останал само този, който висеше до торбата с провизии. Огънят беше горял жарко и достатъчно дълго, за да опече тялото и частично да стопи торбата. Частите от тела, които съдържаше - ребра, цял таз от кръста до бедрата, един крак, - сега бяха на купчина върху снега. Обгореният вълк миришеше като стари изгорени гуми. Човешките части - като прегоряло свинско филе. Всички тела, на Променени или не, се трошаха: препечени фигури с почти невъзможно бели зъби, оголени в ухилване без устни върху почернелите черепи.

Алекс обиколи кратера и отиде от страната на верандата. Нямаше ги Вълка или Пени, но имаше много отпечатъци. Нямаше кръв. „Не са наранили Вълка. Взели са го жив.“ Поривът на облекчение накара коленете ѝ да потреперят. Това, че беше облекчена... беше нещо, за което все още не искаше да мисли.

- Но Фин трябва да е дошъл заради бебето - каза тя на вълчака. - Вече е експериментирал с Променени. Мисля, че е опитал същото нещо и с горкия Питър.

Е, трябваше ли да направи нещо за това?

Не, по-добър въпрос: Трябваше ли тя изобщо да направи нещо?

Можеше да действа, ако искаше. Тя имаше предимство, малко знание, което Фин нямаше.

В началото беше помислила, че вълчата работа беше някаква откачена религия и все още не беше отхвърлила тази идея. Но Вълка беше изключение. Беше предположение, но тя мислеше, че е права. По някакъв начин той също го беше разбрал.

Променените не можеха да надушват вълци.

Това, което бе взела за мистичен идол, за начин за маркиране на територия, беше нещо друго. Вълка беше използвал вълчи кожи и трупове, за да скрие ловната си територия извън Рул и плячката си от други Променени. Вероятно по същата причина беше окачил тотеми тук - за да скрие къщата и да защити хранителните им запаси. Тя си спомни краткия скок зад очите на Променените, които гонеха Вълка, Марли и Ърни. Променените нямаха проблем да проследят последните две момчета. „Но не можеха точно да засекат Вълка.“ Беше скрит, замаскиран и невидим.

- Ето защо Дарт не те видя - каза тя на вълчака. - Не можеше да те подуши, затова така и не разбра, че си там.

Как можеше да помогне това? Кучетата имаха връзка с вълците. Винаги душеха задниците си, а тя можеше да се обзаложи, че и вълците го правеха. Като се замислеше, когато котката на леля ѝ се подплашеше, изпускаше нещо гадно, смърдящо и лепкаво от задника си. Може би не беше толкова трудно да си представи, че същият секрет, който привличаше един вид, можеше да отблъсква или да не бъде засичан от друг.

Вълчакьт беше ключът. Докато стоеше наблизо, Променените не можеха да я подушат. Разбира се, ако я забележеха, беше свършено с нея. Но иначе?

Беше невидима.

- Преди седмица дъвчех мравки, а сега хващам два заека за един ден. Не мислиш ли, че съм ударила джакпота? Ето! - Алекс беше обелила кожата от предните лапи и главата и хвърли трупа на чакащия вълчак. - Гледай да те засити! - каза тя, когато животното започна да лапа заека.

„Откъдето и да си дошъл, по каквато и причина да си ме избрал, много се радвам, че се появи, когато го направи.“ Тя хвана втория заек за задния крак, продупчи тънката кожа с палец и започна да го дере, като отделяше ципата от мускулите, и завърши, като затъкна кожата през главата на трупа като обърнат наопаки костюм. Този заек тя щеше да изкорми и опече. Нямаше нужда от сурово сърце този път.

Тя и вълчакьт бяха прекарали нощта в къщата за лодки на Питър. Странното беше, че не можа да се настани комфортно. Бяха минали месеци, откакто бе спала на дюшек и възглавница, и се чувстваше неудобно и неспокойна. След няколко часа въртене тя се предаде. Загърна се с одеяло, препаса фенера и разгъна атласите от етажерката на Питър на пода.

След като се измъкнеше на някой главен път и се ориентираше, можеше да отиде навсякъде. По-ранните ѝ идеи да предупреди Крис сега изглеждаха наивни, прекалена загуба на енергия. Ако Питър бе с Фин, Рул беше в много по-голяма беда, отколкото бе осъзнавала. Също така нямаше начин да проследи Том. Ако останеше в Мичиган, само две направления имаха смисъл: Рул или Орен. Мъртвото момче от Орен носеше нейната свирка, което значеше, че Ели е била там. Тя можеше да е още там, но шансовете да се спъне в едно малко момиче бяха десет трилиона към едно.

Което оставяше Рул - място, което беше като радиоактивно.

„Но Фин хвана Вълка. Държи Пени и Питър. Не мога просто да оставя това.“

- О, не бъди луда, Алекс! Ти не си Батман. - На пода, прилепен към левия ѝ крак, вълчакьт наостри уши. - Сериозно? - попита тя животното. - Да ги спася, за да умрат от глад, или да ги застрелям, за да се предпазя, или, да кажем, Ели? Том? Крис? Ако се стигне до избор между Вълка и Том, ще избера Том. Не казвам, че ще бъде лесно, а и изглежда грешно, защото Вълка е... по средата точно като мен - завърши с шепот, определено без да разбира защо очите ѝ пареха.

„О, спри да се самосъжаляваш!“ Тя положи буза на коленете си. И все пак Вълка беше различен сега. В началото тя беше само храна, той беше сдъвкал парче от рамото ѝ, за бога. Но после Вълка я спаси от Черната вдовица, държеше я извън менюто, спаси я от мината и после от Пъпчивия. Биха се заедно срещу хората на Фин, преди той да я накара да го зареже и да се спаси. Вълка беше загрижен за нея. Усещаше се в това, което правеше, и в миризмата му.

- И мен ме е грижа какво ще стане с него - каза тя и усети как от очите ѝ се плъзна сълза, а някаква странна празнота разцъфна в гърдите ѝ. Е, добре, добре. Тя беше зла и може би с промит мозък, а това определено не беше любов... нали? Не, разбира се, но тя беше загрижена. Ясно!

„Но Вълка все пак трябва да яде.“ Нямаше как той внезапно да стане веган. Да, той беше загрижен за нея и тя беше съвсем сигурна, че вече не би я наранил. Тази амнистия можеше да се простира за хората, за които тя беше загрижена. Но за да живее, Вълка трябваше да яде.

- Не знам кое е правилно - каза тя на вълчака. - Може би е по-умно да убия Вълка, но би било като да опра пистолет в главата на Том или на Крис.

Не беше ли точно това, което Том искаше тя да направи, ако той се Променеше? Том беше убил Джим, неговия приятел, за да спаси нея и Ели. Можеше ли тя да направи нещо такова? В последната секунда, ако нямаше друг избор, вероятно би го направила.

- Но може би още не сме стигнали дотам. Ами ако Вълка може да се върне? Тогава трябва да направя нещо. Не мога просто да го оставя с Фин. Не би било редно.

Пени... тя не беше сигурна какво да прави с нея. Но там беше и Питър, хванат по средата като нея и Вълка. Каквото и да му беше направил Фин, той също можеше да се върне рано или късно.

Значи да отиде в Рул? Да види дали може да хване миризмата на Вълка? Беше безумно, но с вълчака можеше и да се справи. Стига да не се поддадеше на „давай-давай, върви-върви“...

- Знаеш ли какво не мога да разбера? - попита тя вълчака. - Какво беше цялото това нещо? Сякаш чудовището или се беше сграбчило за нещо, или беше грабнато от Фин, после ме хвърли напред да се повозя. И аз скочих. Първо се озовах зад един чифт очи, а после зад цяла група други, а накрая се пренесох в някой друг, който беше много по-напред. - Тя помисли малко. - Знаеш ли за какво ми напомня това? - При погледа на вълчака: „Не, наистина. Кажи ми!“, тя обяви: - За биологията в гимназията.

„Наистина ли? - Вълчакьт килна глава. - Коя част?“

- Как работи мозъкът и как клетките говорят една с друга. - На този етап от биологията чудовището се беше показало и тя беше станала един вид експерт. - Мозъкът е електрическа система, в която ролята на посредници играят различни химикали. Но ето какво - каза тя на вълчака. Вече беше започнала да се вълнува, усещаше, че е напипала нещо. - Мозъкът има купища синапси, повече от звездите в Млечния път. Дори електрическият импулс би бил твърде бавен сам по себе си, за да може всичко да работи заедно, както трябва. Затова импулсът трябва да скача. Скача като заек от възел на възел по аксона и това ускорява всичко.

Ами ако Фин правеше това?

- Като извънтелесно нешо. Сигнал, който подскача от ум на ум. Само че не може да бъде права линия. Твърде неефикасно е.

И нямаше ли сигналът да залинее? Тя мислеше, че е права. В зависимост от честотата един радиосигнал може да изчезне бързо, а не работеха ли предавателните кули на клетъчните телефони по същия начин? Освен ако някак не усилиш сигнала. И как Фин се беше справил с това? Тя се замисли как онова „давай-давай, върви-върви“ се усилваше, когато той беше наблизо. Като роуминг или безжичен интернет. Чудовището прихващаше част от него, както клетъчен телефон прихваща само една или две чертички вместо четири или пет. А после какво беше станало? Чудовището се беше опитало да я включи на своя глава?

- Или може би чудовището не можеше да не го направи - каза тя бавно, вкусвайки всяка дума. - Освен ако не изключиш безжичната връзка на компютъра, той винаги автоматично ще търси връзка, мрежа, нещо, за което да се закачи.

С изключение на Вълка, към когото чудовището, изглежда, имаше специално влечение, всеки път, когато тя скочеше в ума на някой Променен, беше на базата на близост и сила на емоцията - похот, глад. Гняв.

- Но чудовището не може винаги да е отзивчиво, защото не се случва непрекъснато. Никога не знам със сигурност какво става. Като да влезеш в час по френски, когато единственият език, който говориш, е руски. Чуваш звуци, но не е същото като да знаеш какво означават, а аз не винаги чувам нещо. Това, което разбирам, е благодарение на миризмата.

„Защото миризмата не е точният тип сигнал, нещо, което да грабне вниманието на чудовището? Като обяд в кафене... винаги има бръмчене от разговори, но освен ако не положиш усилие, не обръщаш внимание, защото или не те интересува, или си се концентрирал върху нещо друго - да намериш приятелите си, например, - или пък чуваш как някой те вика по име от другия край на стаята. Тогава ти не чуваш нищо, въпреки че отчиташ шума.“

Значи един обикновен разговор между Променени не беше достатъчно силен или интересен, за да сръчка чудовището? Дори когато тя скачаше - например онзи път в къщата при езерото, след като Черната вдовица беше убила горкия малък Джак, - не беше като подслушване. Никога не беше притегляна в по-обширен разговор. „Защото наистина не разбирам езика? Или може би...“

- Има някоя друга част, която не виждам.

Тя имаше също така много гадното чувство, че трябваше да изпита умствения скок още няколко пъти, преди да го разбере. Ако последваше Фин, щеше да си търси белята, защото ако беше права за близостта и чудовището беше отзивчиво, да се приближи до Фин и неговите шантави, преправени Променени, щеше да увеличи шансовете да бъде засечена или придърпана, или да загуби себе си в Червената буря.

- А Фин усети чудовището. Усети ръбовете ми.

Което също беше различно. Вълка и Черната вдовица, Леопарда, Пъпчивия... никой изобщо не беше показал някакво осъзнаване за нейното съществуване или за това на чудовището. Но Фин беше. Как успяваше да го направи?

- По дяволите, ако знам, и няма да го разбера тази нощ.

Главата я болеше и имаше нужда от сън. Изключи фенера и се настани долу до вълчака, който изстена и сложи брадичката си върху корема ѝ.

- И аз те харесвам. Ако някога отново видим моето куче, не може да го ядеш, ясно? - Тя погали ушите на животното. - Трябва дa ти дам име.

„Име. - Тя се замисли за това. - Фин искаше името ми. Попита два пъти. Зашо?“

- Има нешо важно в името... - Тя потърка брадичката на вълчака. - Какво ще кажеш за Бък? Страхотна книга и ти пасваш. Аз също. И двамата сме полудиви сега, нали, момче? - Това я накара да се замисли за книгите на Питър. Трябваше да вземе няколко. Дълъг път ѝ предстоеше, но нямаше проблем. Трябваше ѝ време да помисли какво да прави.

Все още нервна, тя се претърколи настрана и чу шумоленето на опаковката „Бадемова наслада“ в джоба, където беше прибрала десерта. Беше толкова изкушаващо да изяде и другата половина. Но трябваше да се сдържи, може би да почака истинско празнуване.

Тя изпусна една много дълга въздишка.

- Защото понякога - каза на вълчака - просто ти се ядат ядки.