11. Дороти Луиз Минц Торауей в ролята на Пенелопа

Нашите прогнози показваха, че моментът е подходящ светът да узнае за Роджър Торауей, за усъвършенстваното му тяло и всичко останало. И така нещата излязоха наяве, всички телевизионни екрани по света показаха Роджър, изправен на палци, изпълняващ перфектни фуетета, между репортажите за умиращите от глад в Пакистан и пожарите в Чикаго.

Това превърна Дороти в знаменитост. Разговорът с Роджър бе я разстроил. Не толкова, колкото бележката от Брад, че няма да могат да се виждат, дори не толкова, колкото четиридесет и петте минути, прекарани с президента, през които той се опитваше да й обясни какво би станало, ако продължи да разстройва неговия астронавт-любимец. Естествено не толкова, колкото съзнанието, че е следена, че телефонните й разговори се записват, а домът й се подслушва. Но тя не знаеше какво да прави с Роджър. Чувстваше, че никога няма да разбере, и не й пукаше въобще, че след няколко дни щеше да бъде изстрелян в Космоса. Е, поне нямаше да се притеснява за връзката им в продължение на година и половина.

Не й пукаше и за внезапно споходилата я известност.

Вестниците бяха насъскали репотерите си да я преследват, а тя беше видяла собственото си храбро лице в новините в шест часа. „Фем“ предупреди, че ще изпрати някого при нея. Този „някой“ първо й се обади. Беше жена около шейсетте, ветеран от епохата на еманципацията, която просъска:

— Никога не съм го правила — да интервюирам някого, само защото е нечия съпруга. Но го искат. Не мога да откажа, но искам да бъда честна с вас и да ви уведомя, че на мен това не ми се нрави.

— Съжалявам — извини се Дороти. — Искате ли да откажа?

— О, не — отвърна жената, сякаш вината беше на Дороти. — вие не сте виновна, но мисля, че е предателство спрямо идеите на „Фем“. Няма значение. Искам да ви видя в къщи. Ще направим петнадесет минути за касетното издание, а аз ще го напиша за печатното. Ако можете…

— Аз… — започна Дороти.

— …опитайте се да говорите за себе си, не за него. За вашето образование. Вашите интереси. Вашето …

— Съжалявам, но наистина предпочитам…

— …отношение към космическата програма и т.н. Даш твърди, че е важна за Америка и че бъдещето на света зависело от нея. Вие как мислите? Не искам да ми отговаряте веднага на въпросите…

— Не искам да се срещаме у дома — успя да я прекъсне Дороти, без да изчака удобен момент.

— …помислете си и ще отговорите пред камерата. Да не го правим у вас? Не, това е невъзможно. Пристигаме след час.

Образът се сви в бляскава точка и изчезна.

— Кучка — каза тя несъзнателно. Всъщност нямаше значение дали интервюто щеше да бъде в дома й. Ядосваше я фактът, че не й даваха право на избор. Това наистина я ядосваше, но не можеше да направи нищо, освен да се измъкне от къщи, преди репортерката на „Фем“ да се появи.

Дороти Торауей, Дии Минц, както я наричаха преди, държеше да има избор. Едно от нещата, които я бяха привлекли към Роджър, освен блясъкът на космическата програма, сигурността и парите, които вървяха с нея, и освен красотата му, беше, че Роджър винаги имаше желание да се вслуша в онова, което искаше тя. Другите мъже в повечето случаи се интересуваха от своите желания, които не бяха еднакви при всички, но бяха удивително постоянни. Харолд постоянно искаше да танцува и да празнува, Джим винаги търсеше секс, Евърт искаше и секс, и празненства, Томи търсеше политически дискусии, Джоу — майчински грижи. Роджър искаше да опознава света само заедно с нея, като при това имаше желание да изследва тези негови страни, които и тя искаше, не по-малко, отколкото искаше да изучава онези, които бяха важни за него самия.

Никога не беше съжалявала, че се е омъжила за него.

Имаше доста моменти на самота. Петдесет и четири дни, докато той беше на Космическа станция три. Няколко по-кратки мисии. Две години в командировки по целия свят, докато работеше върху системата за наземни наблюдателни станции от Аахен до Заир, без да има приличен дом. Дороти скоро се отказа да го следва и се върна в апартамента им в Тонка. Но това нямаше значение за нея. Може би за Роджър не беше така, но този въпрос никога не й беше идвал наум. Въпреки всичко се виждаха сравнително често. На всеки месец-два той се връщаше в къщи, а тя винаги намираше с какво да си запълни времето. Имаше магазина си — беше го отворила, докато Роджър беше в Исландия, с чека за пет хиляди долара, който й беше изпратил за рождения ден. Имаше приятелите си. От време на време и по някой мъж.

Тези неща не можеха да запълнят живота й, но тя и не очакваше това. По-скоро очакваше да се чувства самотна. Беше единствено дете, с майка, която не можеше да понася съседите си и по тази причина не беше имала много приятели. Съседите също не можеха да я понасят заради капризите и прищевките й — нещо, което много усложняваше нещата за Дороти. но на майка й не правеше никакво впечатление; тя просто не познаваше друг начин на живот.

На тридесет и една години Дороти се чувстваше все така здрава, красива и компетентна да се справя с проблемите, както винаги досега. Смяташе се за щастлива, но това усещане не извираше от нея, а произтичаше от фактите. Обективно погледнато, винаги когато беше пожелавала нещо, бе го получавала, а какво друго определение на щастието можеше да има?

Тя използва времето до пристигането на госпожа Хагар Хенгстрьом и нейния екип от „Фем“, за да подреди малка експозиция керамични съдове от магазина си върху масичката за кафе пред канапето, където възнамеряваше да седне. Останалото време посвети на по-маловажни задачи — разреса си косата, провери грима си и се преоблече, като предпочете най-новия си костюм с пъстри панталони.

Когато на входната врата се позвъни, тя бе напълно готова.

Госпожа Хагар Хенгстрьом раздруса ръката й и влезе; имаше блестяща синя коса и запалена черна пура. Подире й вървяха осветителите, озвучителите, операторите и помощниците.

— Стаята е малка — измърмори тя, като огледа презрително мебелировката, — Торауей ще седне ей там. Преместете го.

Помощниците скочиха и примъкнаха един фотьойл от прозореца в ъгъла, зает от етажерка, която пък изтеглиха в центъра на стаята.

— Почакайте — опита се да ги спре Дороти, — мислех, че ще седя на дивана тук…

— Още ли не е готово осветлението? — нареди Хенгстрьом — Сали, включвай камерата. Човек никога не знае какво може да използва в материала.

— Точно това имах пред вид — каза Дороти.

Хенгстрьом я изгледа. Гласът й не беше висок, но тонът беше застрашителен. Тя сви рамене.

— Нека да започнем, а ако не ви хареса, ще спрем да обсъдим. Ще го направите за мен, нали?

— Да направя какво? — Дороти забеляза, че бледото момиче насочва подвижната камера към нея и се обърка. Осветителят беше открил контакт в стената и държеше в ръцете си прожектори, като ги местеше внимателно, за да премахне сенките, които се получаваха при всяко движение на Дороти.

— Добре като начало, какви са плановете ви за следващите две години? Сигурно нямате намерение просто да седите и да чакате Роджър Торауей да се завърне в къщи.

Дороти направи опит да се добере до дивана, но осветителят се намръщи и й махна да отиде в друга посока, а двамата помощници издърпаха масичката за кафе извън обсега на камерата.

— Имам магазина си — каза Дороти. — Помислих, че може да поискате да покажете някои от керамичните изделия от магазина пред камерата, докато ме интервюирате…

— Това е добре, наистина. Но да говорим лично за вас. Вие сте здрава жена. Имате сексуални нужди. Малко по-назад, моля, Сандра улавя някакъв шум в микрофона.

Дороти стоеше права пред креслото и не й оставаше нищо друго освен да седне в него.

— Разбира се… — започна тя.

— Вие носите сериозна отговорност — каза Хенгстрьом — Какъв пример бихте дали на младите жени? Ще се превърнете в съсухрена стара мома ли? Или ще живеете пълнокръвен живот?

— Не зная, ако трябва да дискутираме…

— Аз ви проучих доста внимателно, Торауей. Хареса ми това, което открих. Вие сте си вие — доколкото може да бъде всеки човек, приел смешния фарс на женитбата. Защо се омъжихте?

Дороти се поколеба.

— Роджър е наистина много свестен човек — заяви тя.

— И какво от това?

— Е, искам да кажа, че ми предложи доста комфорт и подкрепа…

Хагар Хенгстрьом въздъхна.

— Старата робска психика. Няма значение. Другото, което ме заинтригува, е фактът, че сте се включили в космическата програма. Не смятате ли, че това е груб сексизъм9?

— Защо, не? Самият президент заяви пред мен — започна Дороти със съзнанието, че се опитва да натрупа точки в случай, че Даш отново я посети, — че изпращането на мъж на Марс е от изключително значение за бъдещето на човешката раса. Аз му вярвам. Ние сме длъжни…

— Я повторете — нареди Хенгщром.

— Какво?

— Повторете това, което току-що казахте. Да се изпрати мъж на Марс?

— Мъж. О-о. разбирам какво имате пред вид.

Хенгстрьом поклати тъжно глава.

— Виждате какво имам пред вид, но не променяте начина си на мислене. Защо мъж? Защо не човек? — Тя погледна съчувствено към тонтехничката, която разбиращо поклати глава. — Е, нека преминем към нещо по-важно: знаете ли, че целият екипаж за полета до Марс ще бъде от мъже? Какво мислите за това?

Когато всичко приключи, Дороти съжали най-много, че не беше успяла да покаже пред камерата керамичните си съдове.


Когато Сюли Карпентър застъпи слеобедно дежурство, тя донесе на Роджър две изненади: касета с интервюто, взета назаем от отдела за връзки с обществеността (по-точно: от цензурата) и една китара. Най-напред му даде касетата и го остави да види интервюто, докато оправяше леглото и сменяше водата на цветята.

Щом свърши, подхвърли весело:

— Мисля, че жена ти се държи чудесно. Срещала съм веднъж Хагар Хенгстрьом. Тя е много трудна жена.

— Дороти изглежда добре — отвърна Роджър. Нито по изкуственото му лице, нито в равния му глас не се забелязваше някакво вълнение, но крилата на прилеп безспирно трептяха. — Винаги съм харесвал тези панталони.

Сюли кимна и отбеляза за себе си: цепнатите от двете страни на краката панталони оголваха доста от плътта й. Очевидно стероидите, имплантирани в Роджър, си вършеха работата.

— А сега имам още нещо — каза тя и отвори калъфа на китарата.

— Ще ми посвириш ли?

— Не, Роджър. Ти ще посвириш.

— Не мога да свиря на китара, Сюли — запротестира той.

Тя се засмя.

— Говорих с Брад и мисля, че ще бъдеш удивен. Ти не си просто различен, Роджър. Ти си страхотен. Ето например пръстите ти.

— Какво, пръстите ми?

— Е, аз свиря на китара от деветгодишна и ако спра за две седмици мазолите на пръстите ми изчезват и трябва да започвам всичко отначало. Твоите пръсти нямат този проблем; те са достатъчно твърди и издръжливи за идеален акорд по струните още от първия път.

— Добре, само че трябва да знам за какво говориш. Какво е „акорд“?

— Натисни ги. Ето така. — Тя дрънна по струната сол, след това ре и до. — Сега опитай ти. Единственото нещо, за което трябва да внимаваш, е да не влагаш прекалено много сила. Трошлива е. — Подаде му китарата.

Той сви палеца си над струните, както я бе виждал да прави.

— Добре — поздрави го Сюли. — Сега изсвири сол. Закръгли пръста върху трета позиция на горната струна ми — ето там. Първият пръст върху втора позиция на ла. Средният пръст на трета позиция на долно ми. — Тя водеше ръцете му. — Сега ги удари.

Той удари струните и я погледна.

— Хей. Става добре.

Тя се усмихна и го поправи.

— Не добре. Отлично. А сега — до. Палецът на втора позиция върху струна си, средният пръст тук, безименният — там… Добре. А сега ми изсвири сол.

За негово учудване Роджър изсвири перфектен акорд.

Тя се усмихна.

— Виждаш ли? Брад беше прав. След като веднъж си опитал един акорд, вече го знаеш; 3070 го запомня вместо теб. Това, което трябва да направиш, е да помислиш „сол акорд“ и пръстите ти сами ще го правят. Сега си — продължи тя с тъга — около три месеца по-напред от мен, когато започнах да свиря на китара.

— Много е хубаво — каза Роджър, като опита три акорда един след друг.

— Това е само началото. Сега изсвири четири такта, нали знаеш едно, две, три, четири. Със сол струна… — Тя слушаше, след това кимна. — Добре. Сега: сол, сол, сол, сол, сол, сол, сол, до, до, сол, сол… Добре. Сега отново, само че този път след до, до изсвири ре, ре, ре… Пак добре. Сега и двете, едно след друго…

Той свиреше, а тя запя:

„Кумбая, господарю мой! Кумбая, господарю мой! Kумбая…“

— Е-хей — извика Роджър доволен.

Тя поклати слисано глава.

— Три минути, откакто взе китарата, и вече си готов да акомпанираш. Ето, донесла съм ти школа с акорди и някои лесни парчета. Когато се върна, трябва да ги свириш всичките, а аз ще ти обясня подръпването, удрянето по струните и глисандото.

Показа му как да разчита всеки акорд и го остави щастливо да разгадава първите шест модулации на фа.

Когато излезе от стаята, тя поспря, за да свали контактните си лещи, и се насочи към кабинета на директора. Секретарката я покани да влезе.

— Той е щастлив с китарата, генерале! — докладва тя. — Повече отколкото с жена си.

Върн Скейниън кимна и завъртя ключа на системата за връзка върху бюрото: акордите на „Кентъки бейб“ се носеха от стаята на Роджър. Изключи я и продължи:

— За китарата ясно, майор Карпентър. А съпругата му?

— Страхувам се, че я обича — каза тя бавно. — Това донякъде е добре. Но от определен момент нататък мисля, че ще имаме неприятности. Мога да му помагам, докато е тук, в тази сграда, но той ще бъде дълго време самотен и тогава… не знам.

— Изплюйте камъчето, майор — остро нареди генералът.

— Мисля, че ще му липсва повече, отколкото може да понесе. И сега е доста зле. Наблюдавах го, докато гледаше записа. Не помръдна нито мускул, абсолютно концентриран, не искаше да изпусне нищо. А когато се озове на шестдесет милиона километра от нея? — Всичко е записано, генерале. Ще включа компютърната симулация и след това може би ще бъда по-точна. Но съм загрижена.

— Ти си загрижена! — обади се Скейниън остро — Даш ще ме побърка, ако го изстреляме и там се случи нещо с него.

— Какво мога да ви кажа, генерале? Нека се занимая със симулацията. може би след това ще мога да предложа какво да правим.

Тя седна без покана и притисна челото си с ръце.

— Двойственият живот изтощава, генерале. Осем часа като медицинска сестра и още осем като психоаналитик не е шега работа.

— Назначение за десет години в Антарктика е още по-кофти — простичко отвърна Върн Скейниън.

Самолетът на президента беше достигнал обичайната височина на полета — 31 000 метра и увеличи скоростта си до Мах 3 и нещо — доста по-бързо, отколкото бе обичайно дори за президентския СВ-5. Президентът бързаше.

Конференцията в Мидуей Съмит току-що беше приключила с провал. Изтегнат в креслото със затворени очи, преструвайки се, че спи, за да избегне разговорите с придружаващите го сенатори, Даш мрачно преценяваше възможностите. Не бяха много.

Не беше разчитал кой знае колко на конференцията, въпреки че всичко беше започнало доста добре. Австралийците дадоха да се разбере, че биха приели ограничено сътрудничество с Нова Народна Азия при разработването на вътрешността на континента, в случай, че получат подходящи гаранции, и т.н. и т.н. Делегацията на Нова Народна Азия обсъди въпроса и съобщи, че биха били щастливи да дадат гаранции, тъй като техните истински цели са единствено задоволяването в максимална степен на жизнените потребности на всички хора по Земята, независимо от остарелите национални различия, граници и т.н. Самият Даш потресе съветниците си с твърдението, че Америка нямала други интереси на тази конференция, освен осигуряването на административна помощ на двамата си скъпи съседа, че не търсела нищо за себе си и т.н., Въобще през първите два часа изглеждаше, че конференцията може да донесе и полезни резултати.

След това навлязоха в подробностите. Азиатците предложиха армия за обработване на почвата от един милион души, керван от танкери, превозващи три милиона галона концентрирана тиня от каналите на Шанхай на седмица. Австралийците приемаха тинята, но не искаха и да чуят за повече от 50 000 азиатски работници. Също така учтиво отбелязаха, че ще бъдат използвани австралийска земя и австралийско слънце, следователно зърното, което ще израсте, също ще бъде австралийско. Представителят на Държавния департамент напомни на Даш за американските задължения в Перу и Даш настоя с натежало сърце поне за 15 процента за добрите съседи от Южна Америка. Духовете се разбуниха. Инцидентът, който преля чашата на търпението, се оказа една совалка на Нова Народна Азия, която излетя от пистата на Санд Айлънд, попадна сред ято чернокраки албатроси, разби се и изгоря в лагуната пред погледите на намиращите се на терасите на Холидей Ин участници в конференцията. Последва размяна на обвинения. Японският член на делегацията на Нова Народна Азия си позволи да изтъкне, че американското настояване конференцията да сепроведе на мястото на една от най-известните битки от Втората световна война е преднамерено и обидно за азиатците. Австралийците заявиха, че успяват да контролират популацията на техните албатроси и се учудват, че американците не могат да сторят същото. Резултатът от трите седмици подготовка и двата дни надежда бе кратко съобщение, че трите страни са се споразумели да продължат разискванията. Някога. Някъде. Не много скоро.

Но всичко това означаваше, призна пред себе си Даш, полюлявайки се с креслото, че конфронтацията вече става очевидна. Някой би трябвало да отстъпи, но никой нямаше да го стори.

Той отвори очи и си поръча кафе. Когато му го донесоха, пристигна и бележка от един от сенаторите, надраскана върху бланка на Белия дом: „Г-н президент, трябва да уточним прокламацията за бедствените райони, преди да кацнем.“

Даш я смачка. Сенатор Толтрий непрекъснато се оплакваше: водата в езерото Алтус била намаляла пет пъти, туризмът в Арбъкълските планини загивал, защото водопадът Търнър Фолз останал без вода, щатският панаир трябвало да бъде отменен поради прашните ветрове, Оклахома трябвало да бъде обявена за бедствена зона. Щатите са петдесет и четири, помисли си Даш, и ако се вслушвам във всички сенатори и губернатори, трябва да обявя всичките за бедствени зони. В действителност имаше само една. Тя обхващаше целия свят.

А аз се натисках за президентското кресло.

Мисълта за Оклахома го върна към Роджър Торауей. За момент си помисли да нареди на пилота да обърне към Тонка. Но срещата с Обединението на ръководителите на персонала не търпеше отлагане. Трябваше да се задоволи с телефона.


Всъщност на китарата свиреше не той, а 3070, който беше съхранил всички подпрограми и нареждаше на пръстите да правят каквото изискваше мозъкът. Беше му необходим по-малко от час, за да научи всички акорди от ръководството и да ги използва в различна последователност без всякакво усилие. Още няколко минути за запис долу, в паметта на компютъра, на значението на някои знаци от музикалното петолиние; след това вътрешните му часовници са справиха с различните темпа и вече не трябваше да мисли за ритъма. С мелодията се справи като изучи коя позиция на кой акорд отговаря и на коя нота от петолинието; веднъж записано в паметта на компютъра, съответствието между печатните музикални символи и допира до струните беше запечатано завинаги. На Сюли й бяха нужни десетина минути, за да му покаже как да повишава и понижава звука с половин тон, след което пръснатите по петолинието диези и бемоли вече не го притесняваха. Дърпането на струните: за човешкия мозък са достатъчни две минути, за да се разбере принципа, и стотици часове упражнения, за да го овладее до съвършенство; палец на ре струна, безименен на горна ми струна, среден на си струна, палец на ла, безименен на ми, среден на си и така нататък. Две минути за научаване бяха достатъчни за Роджър. Оттам насетне подпрограмите управляваха пръстите и единственото ограничение на темпото бе скоростта, с която струните можеха да вибрират, без да се скъсат.

Свиреше рецитал на Андрея Сеговия наизуст, само след едно прослушване на записа, когато звънна видеофонът на президента.

По друго време Роджър би бил очарован и поласкан от обаждането на президента на Съединените щати. Сега това го раздразни; трябваше да остави китарата. Едва чуваше думите на президента. Беше озадачен от загрижеността върху лицето му; от дълбоките бръчки, които липсваха преди няколко дни, от хлътналите очи. След това осъзна, че медиаторните му вериги преувеличават онова, което виждат, за да привлекат вниманието му върху промените; той ги изключи и видя нормалния образ на Даш.

Но върху него все още личеше загриженост. Гласът му беше изпълнен с топлина и приятелски чувства, когато запита как вървят нещата. Има ли нещо, от което Роджър да се нуждае? Мисли ли, че някому трябва да се свият сърмите, за да тръгнат добре нещата?

— Всичко е наред, господин президент — отвърна Роджър, забавлявайки се, като позволи на очите си да дегизират президента като Дядо Коледа с брада и червена шапка на главата, преметнал на гърба си торба с безброй подаръци.

— Сигурен ли си, Роджър? Не си забравил това, което ти казах: каквото и да поискаш, само ми свирни.

— Ще свирна — обеща Роджър. — Но аз добре. Очаквам изстрелването. — Очаквам и ти да се разкараш от видеофона, помисли си, отегчен от разговора.

Президентът се намръщи. Интерпретаторите в Роджър незабавно промениха изображението: Даш все още приличаше на Дядо Коледа, но черен като абанос и с огромни зъби.

— Не си прекалено самоуверен, нали? — запита той.

— Е, как бих могъл да зная, ако съм? — отвърна Роджър дълбокомислено. — Мисля, че не съм. Попитайте персонала тук, те могат да ви кажат повече неща от мен.

След още няколко реплики успя да прекрати разговора със съзнанието, че президентът е недоволен и много притеснен, но без особено да му пука. Въобще му пукаше за все по-малко и по-малко неща, помисли си той. И беше искрен: наистина очакваше изстрелването. Щяха да му липсват Сюли и Клара. Беше леко притеснен от риска и продължителността на полета. Но беше и обнадежден от очакването на онова, което се надяваше да открие, когато щеше да пристигне там: планета, която беше конструиран да обитава. Взе китарата и отново започна рецитала на Сеговия, но не вървеше толкова добре, колкото му се искаше. След известно време разбра, че способността му да настрои инструмента с математична точност всъщност е недостатък: китарата на Сеговия не е била настроена по идеалното 440 херцово ла, а с няколко херца по-ниско. Отгоре на всичко, неговата ре струна е била с почти четвърт тон по-ниска. Сви рамене — крилете на прилеп потрепнаха — и остави китарата.

За момент остана изправен върху стола, с изпънат гръб, събирайки мислите си.

Нещо го притесняваше. Името му беше Дороти. Свиренето на китара беше приятно и отпускащо, но зад удоволствието се криеше и копнеж: представяше си, че седи в лодка заедно с Дороти и Брад, случайно взема китарата на Брад и ги смайва с изпълнението си.

По някакъв чудотворен начин всички неща от живота му завършваха с Дороти. Целта на свиренето на китара беше да достави удоволствие на Дороти. Отвращението от собствения му външен вид се дължеше на това, че щеше да изплаши Дороти. Голяма част от болката вече беше преминала и той гледаше на нещата по начин, който би бил невъзможен преди няколко седмици; но те все още бяха дълбоко скътани у него.

Пресегна се за видеофона, след това отдръпна ръката си.

Не му беше достатъчно да я чуе. Вече бе опитал.

Това, което наистина искаше, беше да я види.

Съзнаваше, че е безумие. Не му разрешаваха да напуска сградата на проекта. Върн Скейниън щеше да побеснее. Постовете щяха да го спрат на входа. Телеметричната информация щеше да разкрие какво прави; следящите електронни схеми щяха веднага да открият местонахождението му; всички възможности на проекта щяха да бъдат мобилизирани, за да предотвратят излизането му от сградата.

А нямаше никакъв смисъл да иска разрешение. Дори и да помолеше Даш; най-многото, което можеше да се случи, беше президентът да заповяда Дороти да бъде докарана в стаята му. Роджър не искаше Дороти да бъде насилвана да го види, а беше сигурен, че няма да му позволят да отиде при нея.

От друга страна…

От друга страна, помисли си той, защо му беше необходимо разрешение?

Замисли се за момент, застинал неподвижно на стола.

След това внимателно намести китарата в калъфа и я сложи настрана.

После се наведе към стената, извади един щепсел от контакта и постави пръста си в него. Медният му нокът свърши отлична работа. Бушоните изгоряха. Светлините в стаята изгаснаха. Приглушеното мъркане на регистриращата апаратура се забави и замря. В стаята стана тъмно.

Все още имаше топлина, осигуряваща достатъчно светлина за очите на Роджър. Виждаше доста добре, за да откачи куплунзите на телеметричната апаратура от тялото си. Беше излязъл преди Клара Блай, която сипваше сметана в чашата си с кафе, да погледне към жужащото табло с показанията.

Стана по-добре, отколкото предполагаше; светлините в залата също бяха изключени. В коридора имаше хора, но те не виждаха нищо в тъмнината. Роджър премина край тях и се заизкачва по пожарното стълбище, вземайки по четири стъпала наведнъж, преди да са разбрали, че е изчезнал. Тялото му работеше с лекота и грациозност. Уроците по балет, наложени от Катлийн Даути вършеха добра работа; танцуваше надолу по стълбите, прелетя през вратата, плъзна се по коридора и изскочи на студения нощен въздух, преди охраната на вратата да отмести погледа си от телевизора.

Беше навън и тичаше волно към центъра на Тонка със седемдесет километра в час.

Нощта беше ярка, изпълнена със светлини, каквито никога дотогава не беше виждал. Над главата му имаше плътни купести облаци, които се носеха стремително от север, но въпреки това той виждаше мъглявите отблясъци на най-ярките звезди. Прерията мрачно блестеше със слабата остатъчна топлина, погълната през деня, изпъстрена с ярките петна на къщи и стопански постройки. Колите по магистралата влачеха светли опашки, ярки на мястото, където излизаха от ауспусите, преминаващи в тъмночервено с разширяването на облаците горещ газ сред хладния въздух. Когато навлезе в самия град, започна да избягва случайните минувачи, със светещи от вътрешната им топлина тела, излезли сякаш от нощта на Вси светии. Сградите наоколо грееха в заревото на централното си отопление.

Поспря до ъгъла на улицата, където се намираше собственият му дом. Там беше паркирана кола с двама души вътре, точно срещу входа на тяхната къща. В мозъка му проблеснаха предупредителни сигнали, колата се превърна в танк, а дулото на оръдието сочеше към главата му. Хората не представляваха проблем. Измени курса си и се затича през задните дворове, прескачайки оградите. Щом стигна до дома си,започна да се изкачва по външната стена с помощта на медните си нокти.

Точно така искаше да постъпи. Не само, за да избегне хората в колата пред къщата, но и за да удовлетвори фантазията си: моментът, когато ще влети през прозореца на Дороти, за да я улови… в какво?

Свари я да гледа късния сериал по телевизията. Косата й беше намазана с боя, беше се изтегнала в леглото и ядеше сладолед.

Когато бутна незаключения прозорец и скочи вътре, тя се обърна към него.

И запищя.


Това не беше просто вик, а внезапна истерия. Дороти ипусна сладоледа и скочи от леглото. Телевизорът политна и се разби на пода. Тя се сви в ъгъла хълцаща и с притиснати към очите юмруци.

— Съжалявам — изтърси Роджър неловко. Искаше да се приближи до нея, но разумът го възспря. Изглеждаше много безпомощна и предизвикателна в прозрачната риза и малките като панделка бикини.

— Съжалявам — пое въздух тя и го погледна; извърна очи и избяга в банята, затръшвайки вратата зад себе си.

Добре, помисли си Роджър, Дороти не беше виновна; той осъзна каква картина е представлявал, връхлитайки през прозореца без предупреждение.

— Ти каза, че знаеш как изглеждам — извика.

От банята не последва отговор; само секунда по-късно потече вода. Огледа стаята. Изглеждаше непроменена. Гардеробите бяха пълни с нейни и негови дрехи. Мястото зад леглата, както винаги, беше празно, там нямаше скрити любовници. Не се гордееше, че оглежда апартамента като средновековен върколак, ала не спря преди да се убеди, че е сама.

Видеофонът иззвъня.

Бързите рефлекси на Роджър му помогнаха да хване слушалката още при първия звук, сграбчи я толкова бързо и брутално, че тя се смачка в ръката му. Екранът примигна и отново потъмня, нещо изпука

— Ало? — извика Роджър, но отговор не последва; явно вече никой нямаше даможе да говори по този видеофон. — Господи — той нямаше ясна представа как щеше да протече срещата, но очевидно не започваше добре.

Когато Дороти излезе от банята, вече не плачеше, но и не говореше. Отиде в кухнята, без да го погледне.

— Искам чаша кафе — подхвърли тя през рамо.

— Не е ли по-добре да ти направя нещо за пиене? — предложи Роджър с надежда.

— Не.

Роджър можа да чуе звуците от пълненето на кафеварката, слабото съскане, когато завря, и гъргоренето на изтичащото кафе. Вслуша се по-внимателно и долови дишането на съпругата си, което ставаше по-бавно и равномерно.

Седна на любимия си стол и зачака. Крилата му потрепваха. Въпреки че се вдигаха автоматично над главата му, не можеше да се облегне. Стана и се заразхожда из дневната. Гласът на жена му прозвуча през летящата врата:

— Искаш ли малко чай?

— Не. — След това добави: — Не, благодаря.

Всъщност много би му харесало, не поради някаква нужда от течности или храна, а заради усещането, че участва в някакъв нормален, делничен ритуал заедно с Дороти. Но не искаше да разсипва чая и да се лигави пред нея, а не беше се упражнявал много с чинийки и чаши, пълни с течности.

— Къде си? — тя се бавеше на вратата с чаша в ръка, след това го видя. — О, защо не запалиш лампите?

— Не искам. Скъпа, седни и затвори за момент очите си. — Имаше нещо на ум.

— Защо? — Но направи каквото я беше помолил и седна в люлеещия се стол от едната страна на камината. Той я вдигна със стола и го обърна настрана, така че тя да гледа към стената. Огледа се, търсейки къде да седне — не откри нищо, или поне нищо, което да бъде удобно за новата му форма: възглавниците по земята не бяха подходящи за тялото или крилата му, но от друга страна знаеше, че няма някаква необходимост да седне. Изкуствената мускулатура не се нуждаеше от отмора.

И така, застана зад нея и каза:

— Бих се чувствал по-добре, ако не ме гледаш.

— Разбирам, Роджър. Ти ме изплаши, това е всичко. По-добре щеше да бъде да не се беше втурвал през прозореца по този начин! От друга страна, не съм съвсем сигурна, че бих могла да издържа срещата с теб, искам да кажа, по този начин, без… без да изпадна в истерия.

— Зная как изглеждам — отвърна той.

— Все още си ти, въпреки всичко, нали? — каза Дороти към стената. — Въпреки че не си спомням някога да си се катерил по стената,за да влезеш в леглото ми.

— Не е трудно — отвърна той, като се опитвашеда разведри атмосферата.

— Е — тя поспря, колкото да сръбне кафе, — я ми кажи, за какво е всичко това?

— Исках да те видя, Дороти.

— Видя ме. По видеофона.

— Не исках по видеофона, исках да бъда в една и съща стая с теб. — Той жадуваше дори за повече — да я докосва, да се протегне към тила й, да масажира и да гали мускулите й, докато се отпуснат, но нямаше достатъчно смелост. Вместо това се протегна и запали газовия пламък в камината, не толкова заради топлината, колкото да има малко светлина в помощ на Дороти.

А и за малко настроение.

— Не трябва да правим това, Роджър. Има глоба от хиляда долара…

Той се изсмя.

— Не за теб и мен, Дороти. Ако някой ти създава неприятности, обади се на Даш и му кажи, че съм казал да постъпиш така.

Съпругата му извади цигара от кутията на масата и я запали.

— Роджър, скъпи — бавно започна тя. — Не съм свикнала с всичко това. Нямам предвид само вида ти. Това мога да го разбера. Трудно е, но поне знаех какво ще бъде, още преди да се случи. Дори да не бях мислила, че може да стане точно с теб. Но не съм свикнала… че си толкова, как да кажа, толкова важен.

— Аз също не съм свикнал, Дороти. — Спомни си телевизионните репортери и ревящата тълпа, когато се върна на Земята след спасяването на руснаците. — Сега е различно. Чувствам се сякаш на гърба ми има огромен товар — може би целият свят е там.

— Даш каза точно това. Половината от приказките му са глупости, но мисля, че точно тази не е. Ти си много важна личност, Роджър. Винаги си бил известен. Може би затова се омъжих за теб. Все едно че беше рокзвезда, разбираш ли? Беше вълнуващо, но винаги можеше да се откажеш, ако ти писне. А от това, мисля, че не можеш да избягаш. — Тя смачка цигарата си и продължи: — Няма значение, ти си тук, сигурно влуден от този проект.

— Мога да го понеса.

— Да — каза Дороти замислено. — Смятам, че можеш. За какво да си говорим?

— Брад — отвърна той. Нямаше намерение да го казва. Думата излезе от изкуствения му ларинкс, оформена от реструктурираните устни, без намеса на съзнанието му.

Усети, че тя замръзна.

— Какво за Брад? — запита.

— Спането ти с него, ето какво за Брад — отвърна й. Тилът й сега светеше мътно, знаеше, че ако можеше да види лицето й щеше, да различи по него мрежата от вени. Танцуващият газов пламък от камината хвърляше фантастичен спектър от багри върху тъмните й коси; той наблюдаваше със задоволство играта на пламъците, сякаш нямаше значение какво бе казал току-що на жена си и какво щеше да му отвърне тя.

— Роджър, наистина не зная какво да правя. Сърдиш ли ми се?

Продължи мълчаливо да наблюдава пламъците.

— В края на краищата, Роджър, ние говорихме по този въпрос преди много години. Ти си имаше твоите приключения, аз си имах моите. Разбрахме се, че те не значат нищо.

— Те означават нещо, когато нараняват. — Той изключи зрителната си система и се зарадва на тъмнината, която му помагаше да мисли. — Другите бяха съвсем различни.

— Как различни? — сега вече тя беше ядосана.

— Различни, защото бяхме говорили за тях — отвърна той, извъртайки. — Когато бях в Алжир и ти не можеше да понасяш климата, беше друго. Какво правеше ти тук в Тонка и какво правех аз в Алжир нямаше никакво значение. Когато бях в орбита…

— Никога не съм спала с друг, докато си бил в орбита…

— Зная, Дороти. Мисля, че беше мило от твоя страна. Иначе нямаше да е честно, нали? Искам да кажа, тогава собствените ми възможности бяха много ограничени. Старият Юли Бронин не беше мой тип. Но сега е различно. Като че отново съм в орбита, само че е по-лошо. Дори Юли го няма! Не само че нямам приятелка, но дори нямам с какво да направя нещо, ако имах такава.

— Зная всичко. Какво искаш да ти кажа?

— Можеш да ми кажеш, че ще ми бъдеш вярна съпруга! — изрева той.

Това я изплаши; беше забравила как можеше да звучи гласът му. Разплака се.

Той се пресегна да я докосне, но остави ръката си да падне. Каква полза?

О, Боже, помисли си. Каква бъркотия! Намираше утешение само в това, че срещата им беше станала тук, в уединението на дома им, тайно и без план. Присъствието на някой друг би било непоносимо; но ние, разбира се, бяхме следили всичко.

Загрузка...