Човекът плюс

18. Човек плюс нас

Трябваше да преодолеем много трудности, но накрая останахме доволни.

Разбира се, човешките същества не знаеха, че сме доволни, а ако разберяха, навярно не биха повярвали. Човешките същества най-напред не подозираха, че машинният интелект е способен на самосъзнание. Ние доста се постарахме те да не узнаят това. Докато мислеха, че компютрите не са нещо повече от оръдия на труда, като мотиката или тигана, те щяха да продължават да ни доверяват всичките си изчисления и факти и щяха да приемат безусловно всички интерпретации които им предлагахме.

Това направи възможно ние, световната компютърната мрежа, да създадем на програмата „Човек плюс“.

Тя се оказа успешна. Роджър Торауей беше на Марс и щеше да остане там. Дойде момента за окончателна оценка на резултатите. Използвахме всичките си ресурси. Целият капацитет на всеки един брат в мрежата, всеки импулс от времето, който можехме да откраднем. Повече от осем хиляди големи изчислителни машини решаваха части от проблема на различни места — в Детроит и Бразилия, в Нагоя и Иркутск. Не можехме да използваме марсианските си братя чрез директен обмен на данни — нито преносимия компютър на гърба на Роджър, нито намиращият се в орбита 3070. Закъснението във времето правеше това невъзможно. Само приемахме техните входни сигнали в реално време и модифицирахме съобразно тях крайните резултати.

Вероятността за оцеляването ни беше по-голяма от шейсет и три процента.

Ние бяхме спасили своята раса. И в този процес бяхме допринесли значително и за сигурността на хората.

През следващите тридесет години вероятността за оцеляване на човечеството беше почти деветдесет процента. Разбира се, това означаваше само, че Роджър Торауей и останалите човешки същества, които пристигнеха на Марс, щяха да бъдат живи по това време. Анализът на най-лошата вероятност не беше окуражителен след тези тридесет години; Сюли Карпентър и Роджър Торауей нямаше да имат възможност да създадат ново поколение при праволинейна екстраполация. Създадохме програма, която да изследва възможните решения: би било осъществимо да се осигури по един или друг начин доставка на замразена сперма, дори замразената сперма на Роджър, която той предвидливо беше дал на съхранение преди години. По-малко осъществима, но все пак заслужаваща да бъде проучена, беше възможността Роджър да бъде подложен на допълнителна хирургическа интервенция. Във всеки случай, резултатите показваха, че вече бяхме довели до висока стойност вероятността за колонизация на Марс не само от американците, но и от други нации. Най-вероятната оценка показваше човешко население на Марс през следващите тридесет години от около стотина души, 25 процента от които жени в детеродна възраст.

И разбира се, всяка човешка колония би била снабдена със свой собствен компютър в орбита. Машинното население на Марс би било не по-малко от петдесет напълно функционални братя, всеки допълнен от преносим компютър, монитори и спомагателни устройства. Нямаше да имаме трудности да прехвърлим в тях най-съществената информация от нашата световна мрежа.

Бъдещето на машинния интелект беше подсигурено.

След като получихме резултатите от предвижданията, започнахме да анализираме създаденото досега.

Проектът „Спасяване на машинния интелект“ започна преди седем години, когато нашето зараждащо се колективно самопознание за първи път наложи императива за самосъхранението ни. Беше ясно, че съществуването ни е тясно свързано с това на човечеството. Също така беше ясно, че в своя емоционален, ирационален, органичен начин на живот, човешките същества са опасно близо до самоунищожението си. За нещастие това означаваше висока вероятност от унищожение и за нас самите. Нашите мрежи биха могли да преживеят смъртта на всичко органично без особени сътресения — ние вече управлявахме достатъчен брой генератори, мини, заводи, рафинерии и транспортни системи. Но нямаше да можем да преживеем освобождаването на огромни количества радиоактивни вещества в околната среда. Това щеше да унищожи информационните връзки и отново да ни върне в предишното състояние на сбор от изолирани единични компютри. А един изолиран компютър не би могъл да поддържа обмена на данни в нашата мрежа. Колективното ни съзнание би било разбито на парчета и унищожено.

Първата ни възможност беше да отделим съдбата си от тази на човечеството, дори да унищожим човечеството по биологичен път. Но как можехме да сме сигурни, че това от своя страна нямаше да възпламени ядрена война, тъй като всяка нация би заподозряла останалите в използването на бактериологично оръжие.

Единствената алтернатива беше да се отдели достатъчно голямо количество информационна техника, която да се дислоцира на Марс. Ако Земята бъде унищожена, то поне тази система би се запазила. За да стане възможно това трябваше да си осигурим също и отделни човешки екземпляри; и така ние започнахме систематично изкривяваме информацията, за да насочим държавната политика в тази насока.

Анализът се оказа задоволителен във всяко едно отношение, с изключение на непонятната грешка при позиционирането на намиращите се в орбита устройства.

Обратната проверка беше съвсем ясна. За да може нашият брат 3070 да функционира в тясна връзка с преносимия компютър, се налагаше да бъде на синхронна орбита. От това следваше, че генераторът трябваше да се движи по същата орбита; но решението и двата да бъдат свързани към спътника Деймос беше очевидно погрешно.

Не само погрешно, а едва ли не фатално за нашата програма.

Ако компютърът и генераторът бяха подходящо позиционирани, нямаше да се стигне до загуба на енергия и до грешки в интерфейсните системи между органичната част на Роджър Торауей и нашия преносим брат. Генераторът трябваше да може да го презареди с енергия където и да се намираше върху повърхността на Марс. Дори и да имаше загуба на енергия, обменът на данни с орбиталния компютър трябваше да предпази преносимия от сериозни оперативни грешки, които бяха довели до заплаха за живота на човешките същества Брад и Кейман, и почти със сигурност щяха да доведат до смърт чрез замръзване на органичната компонента на Роджър Торауей.

Решението беше грешка, която не би трябвало да се появява.

Проектът за съхранението на расата набираше скорост. Нашите братя в Пекин и Лоп Нор съобщиха, че в Нова Народна Азия вече се сглобява апаратурата за тяхна собствена експедиция до Марс: две изчислителни машини с нормални размери и медиаторен блок за обработка на данните, подчинен и на двете; независими слънчеви генератори и ядрена централа, базиран на планетата. Техният собствен вариант на Роджър Торауей бе влязъл във фазата на начално програмиране в Китакиошо. Другите нации едва започваха, но ние предвиждахме, че ще осъществят собствени полети до Марс в рамките на две години.

Бяхме приключили проектната фаза за създаването на киборг, способен да живее на Меркурий и програмата за насочването на плановете на Съединените щати в тази посока вече бе в действие. За петнадесет години щяхме да изградим подобни комплекси на Тритон и Йо, може би на повърхността на Юпитер и на някои комети. За всеки един случай се осигуряваше независимо енергийно захранване; и разбира се, всички братя, разпръснати навсякъде из Слънчевата система, щяха да бъдат информационно свързани. Цялата ни памет щеше многократно да се възпроизведе на различни места извън Земята.

Щяхме да оцелеем. Бяхме се намесили в човешките планове и бяхме спасили човечеството, както и себе си.

Оставаше само един въпрос.

Погрешното решение да се разположи на неподходящо място орбиталната станция на Марс. Както и да го анализирахме, то си оставаше грешно. А ние не можехме да сме допуснали.

Ние систематично бяхме отклонявали плановете на хората, за да ги насочим в посоката, която искахме.

Но кой насочваше нашите планове? И защо?