Червеното пиано

52

Фенерчета, спални чували, ножове, слушалки, тапи за уши, вода, хляб, консерви, ботуши, одеяла, дълго бельо, чорапи, лента, ловни слушалки, ловни тапи за уши, пистолети. За всеки случай.

Момичето на касата поглежда лицето на Филип, сякаш той е чудовище.

Усмихва се нервно. Филип е мил, но безмълвен. Елън плаща за това, което са взели.

На паркинга, зад волана на колата си, Елън посочва плика, който Филип бе отворил, и пита:

— Какво е това?

— Бележки от правителството. Повече информация, отколкото ни даде секретарят Мал за предишните взводове, които са били изпратени в пустинята. Взех ги от главния лекарски кабинет. Търся името на Лавджой.

— Какво пише за него?

— Все още нищо. Продължавам да търся.

— Но ти смяташ, че той знае какво има там долу.

— Вярвам, че той знае кой е там долу. Но не и какво. И може би той също е бил толкова любопитен, колкото би бил всеки друг.

Понижен генерал. Останал в армията. Защо? Дали бе чакал нещо, точно тази мисия?

— Колелото на Гриър — казва Филип.

Връщане назад.

— Е, нека ти разкажа за колелата на Елън — казва Елън. — Нуждаят се от малко въздух.

Излиза от паркинга, прекосява улицата и отива в близката бензиностанция. Филип й помага да надуят гумите и може би шумът от въздуха или пък жужащият трафик от пътя го подсещат за звука. Мисли много за него.

Запитва се дали се завръща в Африка по правилните причини. Дали наистина го прави само заради приятелите си от групата?

Или също като човека, който живее там долу повече от двайсет години и е полудял от него, загубил чувството си за реалността заради него и е пропилял десетилетия от живота си… дали и Филип е привлечен по същия начин от звука?

53

Следващият полет до Йоханесбург е чак утре сутринта. Рано. В 5:10 часа. Тази вечер, в 21 часа, Филип пуска звука на Елън.

Тя е легнала на леглото в хотела, все още напълно облечена. Ръцете й са скръстени на корема.

— Мисля, че трябва да седнеш — казва той. Елън сяда, но в очите й има страх.

Използвайки ролките, които бе взел от апаратната в тестовата камера, Филип зарежда плячката си, ръчния магнетофон, взет от лекарския кабинет. Представя си как мъжете от правителството са повръщали един върху друг, докато са слушали звука.

Сега, когато всичко е готово, той прекосява стаята и целува Елън. Бяха говорили за това надълго, по пътя към летището, на опашката за билети, по пътя към хотела. Ако Елън щеше да идва с него в пустинята, тя трябваше да знае как звучи.

— Две минути — казва той. — И ще те заболи.

Елън кимва. Изглежда изключително красива. Бледа и спокойна.

— Готова ли си? — пита Филип.

— Не.

— Не?

— Направи го. Пускай го.

— Обичам те — казва Филип.

— Почакай. Какво?

— Обичам те.

— Казваш това сега? Точно сега? И след малко ще ме накараш да повърна?

Филип се усмихва. Но се притеснява за нея. Натиска копчето и пуска записа. Излиза от хотелската стая.

Навън, на балкона, поглежда самолетните билети. Имат прекачване. Пет часа път до Балтимор, с три часа престой на летището там. После два часа до Атланта. Няма да напуснат Америка чак до 19 часа. Утре.

Филип поглежда през паркинга. Изучава колите.

Всяка от тях може да е на правителството.

Всяка от тях може да ги следи.

От Атланта им предстоят петнайсет часа до Йоханесбург. Цивилният полет ще бъде различен в почти всяко отношение от този, с който бе пътувал преди шест месеца и половина.

Приближава билетите още повече към очите си и този път оглежда пръстите, които ги държат. Лошо наранени, петнисти, променени завинаги.

Под него, в двора на хотела, има вестникарска сергия. Филип може да прочете челните заглавия от мястото си.

ЗВУЧИ КАТО ВОЙНА.

Обръща се към вратата на стаята. Завесите са дръпнати. Изучава отражението си в прозореца. Има нещо подходящо в новото лице, което отвръща на погледа му.

Отвъд отражението му приглушеният стон на Елън прониква през затворената врата на хотелската стая.

Чува я как се дави, чува я как повръща. Освен това тя говори; неразбираеми срички, тихо, сякаш говори забавено, неестествено проточено.

Спомня си шума от скърцането на стълбите, майка му, която идва да го повика за вечеря.

Филип, каза му тя веднъж, поставяйки ръка на рамото му. Някой ден ще станеш велик музикант.

Откъде си сигурна? Той отчаяно искаше думите й да са истина.

Защото те е грижа за звука, който създаваш.

Филип прибира билетите в джоба си и влиза в хотелската стая.

Елън е на килима, прежълтяла е цялата, повръща между ръцете си.

Филип натиска копчето и спира звука.

Чака.

Когато се изправя, Елън изтрива устата си с кърпичка. Минават няколко минути, преди да проговори.

— Направо нямам търпение да го чуя на място — казва тя. Но шегата й е само наполовина смешна.

Филип сяда до нея, прегръща я и отново й казва, че я обича.

По-късно се любят за първи път. Елън му бие инжекция, преди да го направят. Без лекарството той не може да се движи. Без тях тялото му е дишаща рентгенова снимка.

Същата вечер, след като заспива, Елън сънува Филип, който стои в хотелската стая, в мрака. Сънува, че той изглежда ужасно; синините му са направо черни; костите са разцепили кожата му. В съня си тя става и се втурва към банята, взема още от лекарството, инжектира го. После бавно, постепенно, тялото и лицето му отново стават такива, каквито са били по-рано. Когато той отново идва на себе си, тя казва:

Някой ден лекарството ще свърши.

Той кимва.

Знам.

54

На полета до Балтимор всички пушат. Мъглявината напомня на Филип за мъглата на мястото, където Атлантическият океан се среща с пясъка на Намиб. Ако присвие очи, може да реши, че е там. Може да чуе Рос да говори за стоте хиляди долара, може да чуе как Дуейн се оплаква за обърканите кабели и какъв е най-добрият начин да ги увие. Щайн прави снимка на Лари, който държи макарата и казва: „Ще ловим звук. Това е нашият капан!". Гриър проучва ландшафта и разказва как има доказателства, че пустинята Намиб е домът на „най-ранния човек" и че толкова пусто, толкова голямо открито пространство със сигурност пази древни тайни.

И Лавджой.

Лавджой, който винаги стоеше настрана от другите, втренчен в далечината, но вероятно никога случайно. Филип мисли много за Лавджой.

След като се приземяват и прибират багажа си, Филип казва на Елън, че ще се върне веднага. Оставя я в чакалнята, където ще чакат до следващия им полет, и се насочва към тоалетните. Зад тях са телефоните.

Звъни вкъщи.

Майка му вдига телефона.

— Мамо — казва Филип. — Жив съм.

55

Тъй като Филип разказва много за миналото, за духовната енергия и за това, че звукът и неговата честота могат да призовават призраци в реалността, Елън мисли постоянно за дъщеря си.

Не може да се въздържи. И не иска да се въздържа. Полетът от Атланта до Йоханесбург е над петнайсет часа и Елън съзнателно избира да прекара това време, мислейки за Джийн. Когато се настаняват на местата си, на всеки пътник бе дадена пощенска картичка. Стюардесите предложиха всеки пътник да напише на картичката си преживяванията си по време на полета. Биха могли да я изпратят от летището в Йоханесбург. Да накарате приятелите си у дома да завиждат, казва един от пилотите, преди да намигне на Елън.

Сега мнозина от пътниците правят точно това; потънали в мислите си, погълнати от наблюденията си, чудейки се какво да кажат, как да опишат храната (омари), седалките (не се отпускат назад толкова, колкото на други самолети) и другите пътници (много дим! И човекът до мен хърка!). Елън пише на дъщеря си.

Джийн…

Пътувам към Африка, можеш ли да повярваш? И съм влюбена. Иска ми се да си тук. Иска ми се да си навсякъде.

Филип спи на седалката до нея. Пръстите му помръдват тихо на коляното му. Сякаш свири на пиано в съня си.

Елън се оглежда към другите седалки, вижда едно малко момиче, което отвръща на погледа й. Усмихва й се.

Елън й махва.

Глупаво е, но почти й се струва, че може да чуе песента, която Филип свири. Отвъд прозореца светът е само облаци, а после — само вода. И двете са правилен фон за призраци, мисли си Елън.

Може би Филип свири за тях.

Джийн.

В хотелската стая Елън бе изживяла звука напълно. Беше й станало зле и тя няма никакво желание да го чува отново. И все пак знае, че ще го чуе.

Може би Филип свири точно за този момент, саундтрак за деня, в който се бе променил завинаги.

Поглежда през прозореца и чува великолепна мрачна мелодия. Звучи като облаците. Звучи като океана. Звучи като двама души, които пътуват към нещо ужасно, могъщо и истинско. Когато отново поглежда напред, момиченцето вече не я гледа.

Елън довършва картичката си до Джийн.

Филип казва, че е видял призраци в пустинята, Джийн. За някои хора това би било чиста лудост. Но за мен… е достатъчно. И ако Филип е видял един призрак, защо тогава да няма още много? А ако има много призраци, ти със сигурност ще си един от тях. Разбираш ли, Джийн? Филип ми дава възможност отново да бъда с теб.

Елън пише, Филип свири, а светът отвън става вечер, после отново ден.

Когато пристигат в Йоханесбург, Елън вече не се страхува от историята на Филип за хаотичните коридори в тъмния подземен лабиринт.

Тя е готова.

56

Когато пресичат границата и се озовават в протектората Бечуаналанд, Филип не се чувства добре. Изпитва болки в цялото тяло. Нещо толкова просто, колкото наместването на седалката в автобуса, е достатъчно, за да го разплаче. Тъй като е тежко пострадал и видимо с петниста и изранена кожа, останалите пътници, предимно африканци, го оглеждат и после учтиво извръщат очи. Това е добре.

Така Елън има възможност да му бие инжекция.

— Знаеш ли — казва тя, — всъщност бях уволнена, защото не пожелах да ти дам точно това лекарство, а сега, виж ме само, бързам да го извадя от чантата си.

— Лошо ми е — казва Филип.

— Е, няма да е задълго.

Под палтото си Филип разкопчава панталоните си и ги плъзга надолу.

Това действие е истинско мъчение за него. Елън го инжектира.

Ефектът не е мигновен, но идва достатъчно скоро, за да може той да се отпусне вътрешно, и Филип отново осъзнава колко силно е лекарството, което е получавал в „Мейси Мърси". Това е вторият най-дълъг период, който е прекарвал без него, и няма желание да понася това отново.

Но запасите им не са големи.

— Колко дълъг е преходът? — пита Елън, очевидно притеснена.

— Автобусът ще ни остави в Уолвис Бей. Мястото е на брега. Оттам? Три дни. Ще купим храна и вода в Уолвис — отвръща Филип.

— Знаеш ли — казва Елън, — понякога ми се струва, че вече мога да го чуя.

— Звукът — казва Филип. Това не е въпрос.

— Да.

— Така действа той — казва Филип, чувствайки се по-силен, вече изправен на мястото си. — Не съм спирал да го чувам от мига, в който ни го пуснаха в студиото.

— Страхотно — кимва Елън. — Значи казваш, че си съсипал живота ми?

Филип се усмихва.

— Ела тук.

Елън се навежда към него.

— По-близо.

Тя го прави.

Филип я целува по ухото.

— Това е хубава песен — прошепва й той.

— О, нима? Можеш да ме убедиш в много неща, Филип Тонка, но не и в това.

Филип се обляга назад на мястото си.

— Това е хубава песен, защото звучи така, както се чувства музикантът, който я изпълнява.

Елън поклаща глава, не.

— Ако този музикант се чувства така — казва тя, — значи отиваме да се срещнем с един луд.

Филип поклаща глава на свой ред.

— Музикантът не е човекът в мината — казва той. — Той е някой много по-възрастен от него.

57

Пустинята замръзва през нощта. Но този път Филип е по-добре подготвен. И има жена до себе си. Двамата се топлят взаимно. Сгушени под одеялата, чантите и дрехите си, спят близо до огъня, който осветява една малка част от това, което се струва на Елън като безкраен катран, от пустинята до небето.

Заспиват и се събуждат от звука. Филип, изпитващ отново силна болка, се протяга към слушалките и подава единия чифт на Елън. Те покриват ушите си, но звукът е силен, все още ги разтърсва, като пръсти, които удрят и настояват: пуснете ме да вляза, ПУСНЕТЕ МЕ ДА ВЛЯЗА!

Над главите им небето е беззвездно мрачно, винаги като полунощ, черно, затъмнено от мъгла. Тук има и други звуци. Драскане. Насекоми. И шумове, които приличат на стъпки от ботуши, мисли си Елън. Военни ботуши. Бавните, влачещи се крака на древни войници, пробудени отново за живот.

58

Втората нощ, след ден на изтощителен преход в пустинята, прекарват в една от сградите, останали тук от миньорите от двайсетте и трийсетте години. Би могла да е двустайна къща, ако бе разделена по този начин. Вместо това тя представлява открито пространство, без вътрешни стени, в което вероятно някога е имало бюра, документи, чекмеджета и много инструменти за почистване и увеличение, които са били използвани за определяне на най-хубавите диаманти.

Сега има само пясък.

Пясъкът се е натрупал достатъчно високо, за да прелее през прозорците, свързвайки вътрешността на сградата с външната пустиня. Елън и Филип изравняват достатъчно широко пространство, за да има къде да спят, и лягат един до друг върху одеяло, загледани към тъмния покрив. Отвън луната и звездите създават достатъчно светлина, за да придадат на пустинята усещане за белота. Сякаш пясъкът променя цвета си, докато слънцето се скрива зад хоризонта и луната разкрива по-бледите зърнести песъчинки.

Тази постройка не се виждаше от маршрута, по който бе минал взводът, докато проследяваха следите от копитата до мината. Но Филип познава тукашния пейзаж.

Петте дюни, издигнати като пръсти, като ръката на Полифем, очертаващи входа на мината, където Филип някога видя Рос да плува и да го подканва в прохладната вода.

Ще видят ли още нещо утре? Или ще прилича просто на… изоставена дупка в пясъка?

Точно преди да заспят, звукът се връща.

Докато повръщат, Филип се опитва да проследи в мислите си пътя си през коридорите, до стаята, където висяха рогата и копитата, до килията отвъд нея.

Приятелите му трябва да са някъде наблизо. Но няма да е лесно да открие мястото.

Заспива, представяйки си коридори, водещи надясно и наляво, и многобройните решения, които ще трябва да вземе долу.

Когато слънцето изгрява, завежда Елън до един от прозорците и й посочва петте дюни в далечината.

И пустинята, цялата, сякаш потръпва от ужасяваща, невидима сила, докато те събират нещата си, напускат малката сграда и се отправят към целта си.

59

На ръба на дупката вече не си говорят.

Ушите им са защитени под слушалки, марля, очила и каски. Но Филип знае, че тази защита не може да направи кой знае колко.

Лицето на Елън му се струва много малко, увито по този начин.

Входът към мината също прилича на ухо; пустинята, мисли си Филип, сигурно ги е чула да идват.

И въпреки че и преди е стоял на това място, картината му изглежда напълно нова, такава, каквато сигурно я възприема Елън.

Пита се дали преди, насочили фенерчетата си надолу, членовете на взвода му са видели как тялото му бива повлечено към дъното на дупката.

Филип преценява, че спускането надолу е около пет метра.

Има и по-добър начин да слязат. Елън вече е поела по стълбата, чиито метални стъпенки са забити здраво във втвърдената пръст. Някои от тях са ръждясали, всички са стари, и когато Филип започва да се спуска, си представя двамата английски музиканти в червено, с китари, прикрепени на гърбовете, обсъждащи песните, които ще свирят за миньорите.

На дъното, когато тъмнината се разцепва от светлината на фенерчетата им, Филип забелязва червен триъгълник на арка, вход, началото на лабиринта.

Той посочва белите букви, пришити в избледняващата червена тъкан.

КОЗИ.

Толкова очевидно е, че е висящо знаменце. Талисман на любим детски отбор.

За Елън това е все едно да види мечтата на своя приятел да се материализира, абсурдно невероятна история, изградена фрагмент по фрагмент, с реални доказателства, доказателства за приказка, на която никой не би повярвал.

Минават под арката и влизат в мината.

Филип търси следи, каквито и да е следи, може би дори следа от собственото му влачено из прахта тяло преди шест месеца. Но няма такива. Пръстеният под изглежда почистен, сякаш лудият е знаел, че те идват.

Стигат до нов коридор и завиват наляво. Решението е произволно, стига да продължат да имат усещането, че слизат по-надолу. Друг коридор. Друго ляво.

После надясно. Подът се спуска надолу. Филип непрекъснато оглежда стените, търси врата на килия, търси приятелите си.

Няма никакво доказателство, че някой наскоро е минавал оттук. Сякаш през половината година, откакто Филип бе пострадал, мъжът бе разчистил, бе отнесъл всичко със себе си, бе изчезнал.

Всичко освен звука.

Въпреки защитата, слушалките и каската, които носи, Елън вече е повърнала два пъти. Звукът идва на вълни, вълни, които Филип си спомня, вълни, които може да усеща, но едва чува.

Той вече не се страхува от звука.

Друго дясно. Друго ляво. Няма килии. Няма врати. Няма музиканти.

Но звукът продължава да се носи из въздуха.

След четири часа слизане спират да хапнат. Свити в мрака, те не говорят, докато си разменят пликчетата със сушени плодове и хляб и пият вода от манерките. Филип сваля шапката си. Елън му прави знак да не го прави. По-добре е да си ненужно подсигурен, отколкото да съжаляваш. По-добре е да си глух тук долу, отколкото да не си никакъв никъде.

Но Филип вече не се страхува от звука.

Още един час надолу и Елън отново му бие инжекция. Иглите приличат на тънки пръсти на фона на избледняващите снопове светлина от фенерчетата им и Елън се замисля за пръстите на смъртта, които някога я плашеха пред вратите в „Мейси Мърси".

Стават, потеглят, продължават.

След осем часа слизане в дълбините Филип посочва разцепеното дърво на затворена врата без дръжка и Елън знае, че зад тази врата той бе намерил костюма на мъжа. Рогата и копитата. Червената армейска куртка от военния духов оркестър заедно с панталоните. Но когато влизат вътре, тези неща ги няма.

Филип се спуска припряно през малката стая, през втората врата, към мястото, където Елън знае, че е намерил затворника в килията. Филип вече стига до решетките, осветява с фенерчето си пространството зад тях, когато Елън го настига.

Тъй като е почти глуха, й се струва, че ахва, когато вижда съсухреното тяло вътре. Но може би всъщност крещи.

Филип осветява коридора по цялата му дължина. След това се затичва. Търси други килии. Други врати.

Ако този затворник е бил зарязан, оставен да умре… Защо съдбата на останалите да е различна?

Филип стига до задънен край, твърда стена от пръст, и се връща назад, повежда Елън по редицата от коридори, където бе видял улиците на Детройт, автомобилите и лицата на приятелите си. Този път вижда само истината за това място. Настоящето.

Но Елън вижда дъщеря си Джийн.

Филип се усеща, че ходи сам, обръща се и забелязва Елън в коридора, как гали с пръсти празния въздух пред себе си.

— Елън!

Тя не отмества поглед. И когато стига до нея, той вижда, че тя е някъде далече, далече от него. Затова изчаква.

Наблюдава я как се смее и прегръща празното пространство, как плаче и казва, че съжалява. Едва когато започва да сваля слушалките от главата си, Филип я докосва, спира я, преди да го направи.

Когато се взира в него, той вижда ярост в очите й.

Хваща я за китките. Дръпва я леко.

— Оттук — казва той.

За миг се поколебава, пита се дали тя няма да се опита да го убие. Дали Елън няма да го нарани, за да остане тук, точно тук, с Джийн, завинаги?

Но в очите й проблясва разум и тя отново се изправя. Поглежда отново към мястото, където бе видяла Джийн, и поклаща глава, не.

Дали момичето си е отишло? Или Елън казва на Джийн, че мама не може да остане?

Филип не пита.

Елън продължава първа напред по коридора, а Филип я следва.

Завиват надясно, завиват наляво. Стигат до задънения край, който Филип някак бе избегнал последния път. Често Елън спира да говори с някого.

Веднъж се хваща за ръката на Филип, в очите й свети ужас. Притиска се до стената, избутва и него натам, за да са по-далеч от всичко, което вижда.

Филип не вижда нищо. Имунизиран е. Едва когато стигат до горния край на дървеното стълбище, почва да се чувства точно като първия път, когато се бе озовал тук.

Той е просто човек, казва си сам. Спомня си старите очи, бръчките, прахта. Колко немощен изглеждаше мъжът в костюма от Втората световна война. Толкова крехък, че го бе сметнал за мъртъв.

Просто човек. Да. Само един човек тук. А човек може да бъде разпитан. Човек може да бъде победен.

Спускат се по стълбите и стигат до това, което Филип бе нарекъл „Коридора на смъртта". Тук бе видял десетки стари войници. Всички войни едновременно. Сякаш виртуалното колело на историята се бе разкачило и всички пътници бяха изхвърлени от колата.

Призраци.

Всички все още са тук.

Да, Елън, можеш да ги докоснеш. И тя го прави.

Вратата, която крие червеното пиано, е на по-малко от шест метра. Тук тялото на Филип бе променено, умът му бе променен, животът му бе започнал абсолютно отначало. И все пак изчаква Елън да огледа войниците от миналото, невъзможните мъже от древни епохи, които не гният, които не принадлежат на това място и време, които са били разтърсени от звук, достатъчно силен, за да обезвреди оръжията им, да разкъса халките на времевата верига и да й върне Джийн отново, пък било и само за кратко.

Когато Елън се надига, Филип застава пред вратата, само на сантиметри от дървото.

Поставя дланта си върху нея и бута. Вратата се отваря лесно.

Филип, готов да види пианото, не е подготвен за човека, който седи пред него.

С гръб е към посетителите, ръцете му са повдигнати, готови да засвирят.

Филип предвижда потрошеното тяло на Елън, представя си я сплескана като тялото, което Лавджой бе намерил в пустинята, отваря уста, за да извика СПРИ! но е твърде късно.

Пръстите на мъжа в червено вече се спускат към клавишите… нотите…

…звукът.

60

Но пръстите спират над клавишите и се разнася тракане, като че манекени вампири се надигат от ковчезите в атракционните къщи на духове на остров Макинак.

Филип, задъхан, с протегната напразно ръка, за да защити Елън, чака.

Колкото повече се взира, толкова по-ясно се вижда кой седи на пейката.

Фигурата е много слаба. С перука. Червеното яке и панталоните висят на това тяло.

Филип влиза в стаята.

Над пианото е големият барабан, бялата коза. Микрофоните са подредени като преди, всички са поставени на стойките, насочени са към струните на изправеното пиано. Преди да стигне до фигурата, Филип вижда мумифицираното лице, празните очни ябълки, плоските изсъхнали устни, отразяващи се в металния метроном, който не се движи. Навежда се над раменете на нещото и за кратко оглежда десетте пръста, от които са останали само костите, застинали по средата на движението.

Това, знае той, е другият английски музикант. Приятелят на човека долу.

Елън пристъпва зад него, а зад нея вратата бавно се затваря.

После… пукане. После… глас. И ефектът, който Филип познава прекалено добре.

Статичното електричество от микрофона в апаратната, което не може да сбърка с нищо.

— Ти — казва човекът. — Извлякох те на брега. Предупреждение, както казват. Не изпращайте повече никого.

На десет метра вляво от червеното пиано има стъклена стена и зад нея е човекът в костюм, с фалшиви копита върху смесителния пулт, с толкова високи рога, че почти стигат тавана.

Червеното на униформата му се бие със сребристите въртящи се неща зад него.

Филип никога не е виждал толкова много ролки на едно място; сто, може би дори двеста, въртящи се в унисон, стена от преливащо въртене, способно да поддържа звука вечно.

Козята му брада виси чак до тънките пръсти, стига до кръста му. И огънят в очите му пламти ярко.

— Къде са те? — пита Филип.

Мъжът повдига пръст до устните си. Нокътят на този пръст е пет сантиметра дълъг, мръсен и остър.

— На твое място не бих го направил — казва той. Сочи пианото.

— Къде са те?

В очите на мъжа трепва по-силен пламък, като че ли отразява невидим огън.

— Чудя се какво е това според теб. Чудя се какво виждаш там, в стаята.

Филип поглежда към червеното пиано. После към Елън.

— Това е пиано — казва й той. Но думите му са по-скоро въпрос.

Елън поклаща глава, не. Не, не виждам пиано, Филип.

— Пиано! — възкликва мъжът зад стъклото. — Чудесно! За теб Сътворението започва с пиано. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че подредих костите на моя скъп приятел там пред чисто черно платно, с четка в безплътните му пръсти?

— Къде са те? — пита отново Филип. Този път още по-гневно.

— Никога не знаеш какво ще откриеш, ако продължиш да ровиш — казва мъжът и този път гласът му пука, статика, която стига по-надълбоко от всеки повреден уред. — Знаеш ли, много бащи основатели са били деисти^[15]. Според тях Бог е сила, която е създала Вселената и след това принципно се е оттеглила от човешките дела.

Филип се взира в червената боя. Вижда едничка, едва доловима вълна да се носи над инструмента.

— Но — продължава мъжът зад стъклото, — дали някой от тях се е питал… къде е отишъл Той всъщност?

За един кратък миг, колкото да си поеме дъх, на Филип му се струва, че мумифицираният англичанин е поставен на триножник. После, също толкова бързо, той отново седи върху пейката пред пианото.

— Открих Сътворението — казва мъжът. — Заровено в пясъчника за игра на една неумолима сила. Или, кой знае, може би просто вятърът духа небрежно над зъбите на черепа на първия човек. — Кратко хихикане. После: — Посвири ми.

Филип вижда в метронома отражението на Елън, която поклаща глава, Не, не свири за него. Не, не му отговаряй. Не, трябва да напуснем това място. Трябва да напуснем това място, СЕГА.

— Филип — казва тя. И той вижда, че е свалила защитната си маска. — Време е да…

— Посвири ми — повтаря мъжът. — Любопитен съм. — Усмихва се и от бузите му се вдига прах. — Само музикант може да влезе в стая като тази, при тези обстоятелства, и да изсвири нещо на пианото. Ти си музикант, нали?

Филип не отговаря.

— Музикант ли си?!

Елън трепва, когато викът изкривява и разтърсва резониращите струни на пианото.

— Къде са приятелите ми?

Но този път гласът на Филип е по-немощен.

Той вижда собствените си изкривени черти, отразяващи се в стъклото, сякаш срещу него има чудовище, седящо до мъжа в конзолата.

— Трябва да работим в съгласие — казва мъжът, — или изобщо да не работим заедно. За мен е просто прекрасно, че това, което виждаш, е пиано. Изумително е, че въобще виждаме нещо. Чудя се, войниче, дали мозъкът ни не си играе с нас. Чудя се дали не можем да проумеем съществуването на звук без източник и затова си измисляме такъв. Каквото и да е, само да отблъснем чувството за безпомощност и безсмислие, че сме открили звук без първоизточник. А сега ми изсвири песен. Която и да е. И ще ти кажа какво е станало с приятелите ти.

— Къде са…

— Знаеш ли от колко време не съм чувал друга музика освен моята собствена? Знаеш ли как може да повлияе това на човешкото съзнание — да преживее същата мелодия, създадена от четка от конски косми, прокарана по чистото платно? За мен Сътворението започва тук. Когато бях малък, рисувах. Когато си бил малък, ти си свирил. Посвири за мен, войниче музикант. И аз ще ти дам това, което искаш.

— Песента ще те смаже.

Мъжът се разсмива.

— Построих си доста сериозна стая тук. Имах доста време да я направя както трябва.

Филип се приближава до пианото. Тялото на пейката е леко смъкнато и сега вече ясно се виждат тънките въжета, които го държат на място.

— Знаеш ли, че Сътворението надцаква Унищожението? Проста математика. — Мъжът говори бързо. — Чудя се колко време ще ти отнеме, за да го разбереш. Чудя се дали вече си го разбрал.

Филип сяда на пейката. Рамо до рамо с мъртвия англичанин.

Дали мъжът ще му каже къде са приятелите му, ако наистина свири за него? Дали… ако свири… ще оцелее?

В метронома вижда отражението на Елън.

Стената от ролки се върти зад мъжа от другата страна на стъклото.

Мъжът сваля копитестите си крака от конзолата. Навежда се напред, очите му искрят.

В метронома Филип вижда как ръката на Елън потъва в чантата й.

— Лавджой — казва Филип, загледан в клавишите. — Познаваш го.

— Не съвсем. Но определено си струва да го запомни човек. Казвам ти, изобщо не се изненадах да го видя тук. Срещали сме се по време на Втората световна. В лондонска кръчма. Това бе единственият път, когато напуснах това място и се върнах в родината. Взех оборудването, което ползвам сега. Смея да твърдя, че той е единственият, на когото съм казвал какво съм открил тук долу. Единственият войник, на когото доверих откритието си. — Сочи пианото. За него то е платно. Елън, застанала с гръб към дървената врата, си бие инжекция. — Тогава съжалих за това, но как можех да знам колко сериозен съм относно решението си да продължа с тази история? Как може някой да знае доколко е сериозен за нещо, което казва, че ще направи, преди да го направи наистина? — Деликатно потупва главата на микрофона в апаратната. — Философията не се движи със същата скорост, с която се развива технологията. На човек са му нужни четиридесет години, за да осъзнае това, което е осъзнал и баща му за четиридесет години. И по-лошото е, че се съпротивлява на истините, до които баща му е достигнал, преди да ги научи той лично. В същото време технологията не чака. Нужно е само да добавиш ново парче към технологичния пъзел на баща си и машините, оръжията, инструментите стават по-силни. И накрая имаме армия със същата философия като на пещерните хора, но с оръжия, способни да погубят десетки милиарди невинни умове. Разбираш ли? Това, което правя аз, е нещо добро. Връщам ги назад. Открих противодействие на войната. На историята. На грешките, които повтаряме като общества, и на онези, които никога няма да научим сами. — Разсмива се и смехът му е гръмък и щастлив. — Казах на Лавджой какво съм открил. Казах му какво съм преживял тук и какво ще направя, за да го запазя. И пихме заедно. Пихме толкова, колкото може човек да издържи. И аз бях окрилен. От идеята си. От това. — Сочи отново. В метронома отражението на Елън използва втора игла. — Той самият имаше странни идеи. По-зловещи от моите, бих казал. Може би затова си допаднахме. Две военни откачалки. Дадох му нещо за спомен, лента за ръка. Нашият девиз. — Очите му се насълзяват. Елън вече се смъква на пода, облегната на дървената стена. Използва трета игла. — „Всяко добро момче постъпва правилно". Подходяща фраза според мен! На следващата сутрин си помислих, че съм загубил лентата. — Прави пауза, сякаш спомените му са объркани, потънали в кал. — Реши ли какво ще ми изсвириш? Бих се осмелил да предложа Бах. Ще бъде истинска наслада. Но и „Три слепи мишки" ще свърши работа.

Елън вече не се вижда в метронома и Филип разбира, че тя се е строполила напълно на пода и усеща това, което той бе изпитал в деня, в който доктор Сандс бе изтрещял и го бе инжектирал с лекарството.

Филип поглежда към нарисуваната коза на барабана над него. Отблизо самият барабан изглежда различно; тапа в гърлото на бутилка.

Сякаш има още открито пространство зад него.

— Това, което ти трябва — казва той, — е одеяло в тази каса.

Изправя се. Дали мъжът вижда барабана? Елън вижда ли го?

Филип се опитва да го размести, да измъкне корковата тапа.

— Седни.

— Какво има зад него?

— Ще заглуши звука, ще му придаде повече концентрация. СЯДАЙ!

Филип чува тропота на копита по дървото.

После червеният цвят се отразява в метронома, както и бялата полюшваща се брада и влажни очи, изгубени във възрастното лице. Усеща тънка, но силна ръка на рамото си и си мисли, че майка му го докосва и разтърсва, докато той търси мястото вътре в себе си, центъра на всичко, след като гамите са изсвирени и упражнението е приключило, в онази магическа минута на сътворение, минутата, когато Филип се чувства свободен.

Мъжът сграбчва дръжката на барабана и той се превръща в рисунка, закачена на стената, после отново в барабан.

Отблизо старият мъж изглежда още по-стар. По-мъртъв дори, отколкото когато се бе преструвал на призрак.

Филип поглежда към пианото и изражението на стареца се променя, сякаш току-що е осъзнал, че е в грешната стая, прекалено близо до източника на звука.

Сътворение. Открил го е.

Мъжът се обръща бързо, за да излезе. Филип го сграбчва за китката.

С новопридобитата си сила, силата на лекарството, стиска здраво стареца.

После, все така стоящ, все така стиснал неумолимо крехката китка, засвирва собствената си песен.

С една ръка.

„Бъди тук".

Чува стенанията на Елън. Усеща яростната мълниеносна атака на заливащия го звук. Но не затваря очи.

Вижда как мъжът в червено се сплесква като канче, толкова внезапно, че изглежда като отнесен от вятъра или от внезапно раздвижило се огромно търкалящо се колело.

Елън е просната на една страна на пода.

Филип отива при нея. Тя му сочи към барабана.

— Той… крие… нещо…

Но Филип вече го знае.

Връща се до пейката пред пианото, покатерва се върху нея и сваля барабана от стената.

Зад него има тунел. И от тунела се чуват гласове, носещи се като естествено плоско ехо, гласовете на хора, които го зоват, които са разпознали песента, която е изсвирил.

61

Страната на чудесата я няма вече. „Дейнс" си имат ново студио, далече от центъра. По-скоро е стая всъщност, която някога е била използвана за офис, но сега в нея са струпани барабаните на Дуейн, усилвателят на Лари и синята китара на Рос. Пианото на Филип е долепено до далечната страна, така че той трябва да мине покрай останалите, когато иска да седне, готов да засвири.

Никой в Детройт не знае за това място. И момчетата поглеждат през рамо, когато пристигат, когато влизат през входната врата, докато се питат: „Днес ли е денят, в който правителството на Съединените американски щати ще ни открие? Това ли ще е денят, в който ще ни отведат до подобна незабележима стая, в която обаче няма да има инструменти за свирене? Това ли ще е денят, в който ще ни разпитват, докато ни пречупят?".

Филип поддържа контакт с Щайн и Гриър, но и това също го правят тайно, скришом от всички.

Платени телефони далече от града. Кратки, лаконични разговори.

А вече и те не им се струват необходими.

Лавджой бе единственият, когото намериха мъртъв. Не сплескан обаче.

Лари каза, че е умрял съвсем нормално, както би станало с всеки човек, държан в задушна, лошо проветрена килия под пустинята. Филип носи неговата лента за ръка — не защото иска да си спомня времето, което бе споделил със Смахнатия блондин, а защото тя му напомня за ужасите, които се крият в сенките, ту вляво, ту вдясно, докато вървиш по Пътя.

— В коя тоналност? — пита Рос, шепнейки, докато се кани да засвири. Напоследък им е трудно да не искат да бъдат тихи. И все пак има безценни, вълшебни моменти, когато изпитват желание да бъдат гръмки.

Елън стои до вратата. Напоследък все изглежда притеснена и Филип знае, че е заради лекарството. Помоли я да спре да му казва колко им е останало. Наближава денят, когато ще се сблъска с болката от нараняванията, които е понесъл. Но когато това се случи, той има любима, приятел, медицинска сестра, която ще му помогне.

— Фа — казва той и докосва инстинктивно висящия от врата му клавиш. Фа от Every Good Boy Does Fine. Фа от FACE. Краят на едната фраза и началото на другата.

— Добре — прошепва Дуейн, докато се кани да удари барабаните си. — Готови ли сте?

— Готов — казва Лари.

— Аха — казва Рос.

— Да — казва Филип.

Тъмната кожа на Дуейн почти се слива със сенките и той самият прилича донякъде на призрак, докато удря пръчките си една в друга.

Трябва да са тихи. Трябва да се скатават. Не трябва да привличат внимание към себе си, да дадат причина на някого да повика полиция, да накарат хората да се зачудят какъв е този шум, който идва от предполагаемо празния офис на Хилтън Роуд.

Но днес Пътят ги води към ново гръмко място.

Така че днес… те ще вдигнат шум.

— Едно, две, три, четири…

— гаси осветлението -