Червеният екран

Утрото на Уилсън определено не е от най-добрите. Порязва се, докато се бръсне, и използва хартиена салфетка, за да изтрие кръвта по брадичката си, докато Санди провира глава през вратата и го сгълчава, че оставя седалката на тоалетната чиния вдигната, а капачката върху тубичката с паста за зъби — незавинтена обратно. Разлива сок върху вратовръзката си и се налага да сложи друга. Преди да успее да се измъкне за работа, следват още няколко мъмрения — Санди е открила бирени бутилки в общия боклук, вместо да бъдат отделени за рециклиране, плюс това е забравил да изплакне купата от сладоледа, преди да я тикне в миялната. Има и още, ала влиза през едното му ухо и излиза през другото, без да остави следа зад себе си. Доста тъпо, в интерес на истината. Дали е почнал да забравя и е станал леко разсеян напоследък, или просто тя се е променила през последните шест или осем месеца? Няма представа, а и е прекалено рано, за да си задава подобни въпроси.

Въпреки това, когато се качва в колата и потегля на задна по алеята пред къщата, му хрумва идея, от която настроението му се оправя. Ако наистина съществува нещо от рода на кофти карма, може пък да си е изпълнил квотата още в началото на деня и оттук нататък нещата да са по-нормални…

— Чиста работа! — възкликва той и решава да се възнагради с една цигара от пакета, тикнат в жабката.

Оптимистичната идея издържа петнадесет минути. След това получава обаждане, което го пренасочва по Тридесет и четвърто авеню в Куийнс. Нареждат му да се срещне с униформените, а това никога не предвещава добра карма.

Пет часа по-късно, точно когато би следвало да мисли вече какво да обядва, Уилсън вместо това се взира през еднопосочно огледало в една тясна стая за разпити. В нея има маса и два стола. В единия от столовете е седнал човек на име Леонард Крокър. Прикован е с белезници към една скоба, завинтена здраво в плота на масата. Облечен е с потник и работни панталони в цвят каки. Ризата, която е носел върху потника, е запечатана в полиетиленова торбичка и е предадена на криминалистите. Когато ѝ дойде редът (ще мине известно време, понеже винаги за подобни работи се чака на опашка), кървавите петна по нея ще бъдат изследвани за съвпадение в базата на ДНК. Това ще е чиста формалност. Крокър вече е признал, че е извършил убийството. Скоро потникът и работните му панталони ще бъдат заменени със затворнически дрехи.

Уилсън окачва на врата си баджа с идентификационната си карта. Когато влиза в стаята за разпити, се насилва да се усмихне.

— Здравейте, мистър Крокър. Помните ли ме?

Леонард Крокър изглежда невероятно спокоен, въпреки белезниците и всичко останало.

— Вие сте детективът.

— Точно така! — Уилсън сяда. — Как да ви наричам — Лен, Лени или Леонард?

— Повечето хора ми викат «Лени». Поне момчетата от магазина за водопроводни части ми казват така.

— Лени да е, значи. Това, което водим в момента — ако сте съгласен, разбира се — е просто своего рода предварителен разговор. Прочетоха ви правата, нали?

Лени се усмихва подобно на човек, който е разпознал подвеждащ въпрос.

— Първо полицаите на местопрестъплението, сега и вие. Аз им се обадих, да знаете. На полицаите де.

— Чудесно! Само за да уточним — всичко, което кажете…

— Може да бъде използвано срещу мен.

Усмивката на Уилсън става още по-ослепителна.

— Бинго! Ами въпросът с адвоката ви? Как е паметта ви относно този въпрос? Понеже, нали знаете, всичко тук се записва.

— Мога да си повикам адвокат по всяко време. Ако не мога да си позволя такъв, ще ми бъде назначен служебен защитник. Така е по закон.

— Точно така, право в десетката. Така че просто кажете — искате ли адвокат?

«Тъкмо да успея и да хапна нещо през това време», мисли си Уилсън.

— С удоволствие ще си поговоря с вас, детектив, но адвокат ще ми е необходим чак когато застана пред съда, нали така?

— Освен ако не искате да се защитавате сам. Само че човек, който се защитава сам…

Лени вдига пръст и килва глава на една страна — по-скоро жест на ученик, отколкото на водопроводчик.

— … клиентът му е глупак.

Уилсън се изсмива и кимва.

— Дайте на този човек златна звездичка. — След това става по-сериозен, скръства ръце и поглежда право към Лени. — Защо не си говорим направо? Убили сте съпругата си тази сутрин, нали? Намушкали сте я три пъти в стомаха, след което тя е умряла от кръвозагуба. Това сте казали на полицаите, нали? Това казахте и на мен.

Лени поклаща глава:

— Всъщност, ако се замислите и си спомните, онова, което в действителност ви казах, е че съм го направил.

— С други думи — убили сте съпругата си. Арлийн Крокър.

— Тя не беше моя съпруга.

Уилсън вади бележника от вътрешния джоб на сакото си и се консултира със записките си.

— Арлийн Крокър не е ли ваша съпруга?

— Не и днес. Не и през последната година. — Той се замисля. — Може би и повече. Трудно е да се каже със сигурност.

— Казвате, че сте убили непозната? Жена, която по някаква случайност е изглеждала като съпругата ви, с която сте били женени девет години?

— Да. — Лени наблюдава търпеливо Уилсън. По лицето му се чете: «Евентуално ще почнеш да задаваш правилните въпроси, ала не очаквай от мен да ти помогна да стигнеш до тях».

— Тоест… когато тестваме ДНК-то от кръвта в кухнята ви и по ризата ви, няма да получим съвпадение със загиналата жена?

— О, по всяка вероятност ще съвпадне. — Лени кимва разбиращо. — Почти сигурен съм, че ще съвпадне. Въпреки че се надявам, че онези от вашите, които са по научната част, ще потърсят следи от особени… м-м-м… — Той се замисля, докато открие правилната дума. — Особени компоненти. Не мисля, че ще откриете, но все пак е разумно да потърсите. Очакванията ми са да отида в затвора за убийството на онова нещо, но определено бих предпочел да остана на свобода.

Уилсън изведнъж разбира за какво иде реч. Крокър вече се е подготвил да пледира невменяемост.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Лени? Че жена ти е била обладана от зли духове? Помогни ми да разбера какво искаш да ми обясниш.

Лени се замисля.

— Не мисля, че това е точният начин да опишеш случилото се. Когато някой е обладан от зли духове — поправете ме, ако греша, детектив — се появява някакъв дух, или може би демон, и поема владението върху тялото на въпросната личност… ала истинският човек все още е някъде вътре. Като затворник. И вие ли така смятате?

Уилсън е гледал «Екзорсистът» и още няколко подобни филма, затова кимва.

— Горе-долу. Със съпругата ви не се ли е случило точно това?

— Не. Тя умря, когато онова се появи. Всички така правят.

— «Всички»? Кои са тези «всички»?

— Засега не са много, като се има предвид общата бройка на населението на Земята — почти осем милиарда, може да проверите в Гугъл, ако не вярвате — но стават все повече и повече с всеки изминал миг. Превземат ни, детектив. Това е перфектната маскировка. Ние сме перфектната маскировка.

Уилсън се преструва, че обмисля това. Онова, което в действителност си мисли, е че целият този разговор няма да свърши никаква работа на областния прокурор. Процедурата ще е дълга и заплетена — няколко психиатъра, призовани от прокуратурата, плюс собственият доктор на Крокър. Уилсън хич няма да се изненада, ако номерът на някой психиатър вече не е записан и поставен на бързо набиране в телефона на Крокър.

— Извънземни?

Върху лицето на Крокър се изписва «Е-е-е, разгеле!».

— Точно така. Извънземни. Нямам представа дали идват от космоса или от някакво паралелно измерение. Хората в Интернет не са единодушни по този въпрос. Лично според мен идват от космоса. В това има смисъл, понеже… — Той се навежда напред с изражение на човек, който обяснява нещо напълно разумно. — Скоростта на светлината, сещате се.

— Какво за нея?

Не че на Уилсън му пука. Почва да му доскучава. Онова, което в момента го интересува, е багета с шунка и пуешко от магазинчето надолу по улицата. И едно «Марлборо» след това.

— Космическите кораби не могат да пътуват със скорост, по-голяма от тази на светлината, понеже ще се върнат назад във времето или просто ще се разпаднат. Това казва науката. Но чистото съзнание, детектив… ето това вече може да направи скока през пространството. Само че когато се озоват тук, им трябват тела. Сигурно ще умрат, ако не си намерят тела. В момента върви начален стадий от нашествието, но ако световните правителства не помъдреят, ще започнат да пристигат с хиляди, стотици хиляди, милиони.

Докато говори, Крокър се е навел напред, подпрян на окованите си с белезници ръце. Сега обаче се обляга назад.

— Всичко си го пише в Интернет.

— Бас ловя, че е точно така, Лени. Бас ловя, че Камала Харис[1] е една от тях и само чака Амтрак Джо[2] да сдаде багажа, за да докопа кормилото на властта. — Той се изправя. — Мисля, че трябва да се върнеш в килията си и да обмислиш всичко това, преди да се изправиш пред съда. И — просто приятелски съвет от мен — ти е необходим добър адвокат. Понеже само много добър адвокат може да накара съдебните заседатели да се вържат на тази история.

— Седнете, — тихо промълвя Лени. — Ще искате да чуете това.

Уилсън поглежда часовника си и решава да отпусне още пет минути на Леонард Крокър. Може би дори десет. Може пък и да успее да разбере дали човекът срещу него се мъчи да го изиграе или наистина е луд за връзване. Би трябвало да съумее да го стори безпроблемно; нали в края на краищата е детектив.

— Преди пет или шест години някой успя да проумее какво се случва, детектив. Всичко го има в Даркнет, детектив, и се разпростира навсякъде като мастило във вода.

— Убеден съм, че е така. — Уилсън вече не се усмихва. — Заедно с новините за демократите, които пият човешка кръв, със сайтовете, които събират мераклиите за грубичък секс, клиповете с премазани животни и детската порнография. Убил си съпругата си, Лени. Това, което трябва да направиш, е да зарежеш тия простотии и да се замислиш над цялата ситуация за мъничко. Наръгал си я с касапски нож и си я наблюдавал как умира.

— Те се променят. Стават нетърпеливи, раздразнителни и критични. Не се задоволяват просто да са тук — искат да доминират. Само че имаме шанс. Някакъв компютърен магьосник успя да открие начин да ги разпознаваме. Ако оцелеем, във всяка страна по света ще му издигнат паметник, сигурен съм. Извънземните задействат дълбока команда, разбирате ли? Автоматично. Безпогрешно. Засега за това знаят само няколко човека, ала информацията се разпростира все повече и повече. Нали именно в това е толкова добър Интернет — в разпространяването на информация.

«Да не забравяме и психическите заболявания», — мисли си Уилсън.

— Това ще е надпревара. — Очите на Лени са широко отворени. — Състезание с времето.

— Опа, чакай малко, я дай назад! Казваш, че си убил съпругата си, понеже е станала раздразнителна и е почнала да те критикува?

Лени се усмихва.

— Не говорете глупости, детектив. Много жени мрънкотят — това ми е добре известно. Лесно е човек да не обърне внимание на ранните признаци.

Той разперва ръце, доколкото му позволяват белезниците. Което не е кой знае колко.

— Мисля, че щом е била омъжена за теб, Арлийн е имала доста поводи да бъде раздразнителна и да те критикува — отбелязва Уилсън.

— Почна да се драчи, — промълвя Лени. — Да се драчи, да се драчи и пак да се драчи. Отначало просто изпаднах в депресия…

— Старото самомнение се почувства наранено, а?

— След това станах подозрителен.

— И моята жена се драчи от време на време, — възразява Уилсън. — Обича да повтаря, че колата ми прилича на кочина на колела, почва да ми пили на главата, ако не смъкна седалката на тоалетната чиния… Само че и през ум не ми е минавало да се нахвърля върху нея с касапски нож.

— Видях червения екран. Само за секунда-две, така че те да не го видят. Но когато го видях, вече знаех.

— А това, което аз знам, е че този разговор приключи. — Уилсън се извръща към огледалото на стената вляво от него и показва със знак, че е готов.

— Неусетно е, — казва Лени. Погледът му, прикован върху Уилсън, е изпълнен едновременно със съжаление и превъзходство. — Като онази история, в която жабата се сварява, като котлонът се усилва бавно и полека. Отнемат ти всичко. Отнемат самоуважението ти, и когато изпиташ слабост… — Той изпъва ръце напред, колкото му позволява веригата, и прави жест, все едно души някого. — … отнемат живота ти.

— Жените, така ли?

— Жените, мъжете… След това следващият, който се появи.

— С други думи, не става въпрос за «Екзорсистът», а за «Нашествието на крадците на тела».

Усмивката на женоубиеца става още по-широка:

— Точно така!

— Продължавай да се придържаш към тази версия, Лени. Да видим дали ще свърши работа.

Уилсън се прибира в седем без петнадесет. Санди е във всекидневната и гледа вечерните новини. На кухненската маса са подредени прибори за един човек. Изглежда самотно.

— Здрасти, скъпа — изрича Уилсън.

— Вечерята ти е във фурната. Пилето сигурно е станало на подметка. Каза, че ще се прибереш към пет.

— Изникна нещо.

— За теб винаги изниква нещо.

Наистина ли бе обещал на Санди, че ще се прибере към пет? Уилсън честно не помни. Помни обаче Крокър — който по всяка вероятност търка наровете в ареста — който му казва «Неусетно е».

Вади пилето и картофите от фурната и си сипва грах от тенджерата на котлона. Решава, че картофите ще са поносими, ала пилето и грахът изглеждат древни и неапетитни.

— Взе ли дрехите от химическото чистене?

Той спира. Пилешките гърди са срязани наполовина. Като с трион, всъщност.

— Какво химическо чистене?

Тя се изправя и застава на прага.

— Нашето химическо чистене. Казах ти вчера, Франк. Господи!

— Аз…

Телефонът му иззвънява. Той го откача от колана си и поглежда дисплея. Ако повикването е от партньора му, ще го откаже. Ала не е. Обажда се капитан Алварез.

— Трябва да вдигна.

— Ама разбира се, — тросва се тя и се връща във всекидневната, за да не пропусне новите данни за случаите на коронавирус. — Разбира се.

Той се замисля дали да не тръгне след нея, да се опита да изглади нещата, ала обаждането е от шефа му, затова натиска зелената слушалка. Изслушва думите на Алварез и сяда.

— Ебаваш ли ме? Как?

Звукът от гласа му кара Санди да изникне отново на прага. Прегърбената му поза — притиснал телефон до ухото си, отпуснал едната си ръка върху бедрото си — я кара да се приближи до масата.

Уилсън слуша още известно време, след което затваря. Занася чинията си до мивката и изсипва всичко в боклукомелачката.

— Перфектен шибан край на един перфектен шибан ден.

— Какво е станало?

Санди слага ръка на рамото му. Леко докосване, ала е повече от добре дошло за него.

— Хванахме един тип, който бе заклал съпругата си. Бях на местопрестъплението — пълна лудница. Кръв по цялата кухня, а в средата — убитата. В управлението проведох предварителен разговор с извършителя. Дъската му хлопа толкова яко, че чак дрънчи. Твърдеше, че жена му била извънземна, част от нашественически отряд, който искал да ни превземе.

— Господи…

— Самоубил се е. Тъкмо вкарвали нови задържани в ареста. Онзи взел един молив, скъсал верижката, с която бил закрепен, и се намушкал право в яремната вена. Алварез рече, че може и да е било чиста проба късмет, ала униформеният, който е станал свидетел на случилото се, каза, че изглеждало така, сякаш знае точно къде да забие молива.

— Може би се е обучавал за медик някъде.

— Санди, беше водопроводчик.

Чутото я кара да се засмее. Това пък на свой ред кара Уилсън да се засмее. Опира чело в нейното.

— Знам, че не е смешно, — казва Санди — ала начинът, по който го рече, беше. Водопроводчик. — Тя се засмива отново.

— Пречил им е да му помогнат, каза Алварез. През цялото време, докато кръвта му е изтичала — направо е бликала — той се е съпротивлявал. Когато припаднал, го завели в болницата, но било вече прекалено късно. Бил загубил прекалено много кръв.

— Изключи телевизора, — казва Санди. — Ще ти направя бъркани яйца.

— С бекон?

— По принцип това не е добре за холестерола ти, ала тази вечер… може.

Правят любов въпросната нощ — за пръв път от кога… от седмици? Не, повече. Поне месец. Хубаво е. Когато свършват, Санди пита:

— Още ли пушиш?

Той се замисля дали да я излъже. Мисли си за вече мъртвия водопроводчик, който казва «Почна да се драчи. Да се драчи, да се драчи и пак да се драчи». Мисли си колко приятна е била вечерта. Колко по-различна е била от предишните шест или осем месеца.

«Променят се, — бе казал Лени. — Стават раздразнителни и почват да те критикуват».

Не лъже. Казва, че още пуши, но ги е намалил. Половин пакет на ден, най-много. Очаква тя да отвърне «Дори и това е достатъчно да те убие».

Тя не го казва. Вместо това пита:

— Имаш ли цигара подръка? Дай ми, ако имаш, моля те.

— Не си пушила от…

— Има нещо, което трябва да ти кажа. Все го отлагам.

«О, Боже», — мисли си Уилсън.

Светва лампата от неговата страна на леглото. Ключовете му, портфейлът, телефонът и някакви дребни стотинки са пръснати по плота на масата. Служебното му оръжие е в чекмеджето. Винаги така прави. Зад него има пакет «Марлборо» и запалка «Бик». Дава ѝ една цигара, като си мисли «След всички години въздържание сигурно ще е достатъчна една дръпка, за да я нокаутира».

— Вземи една и за себе си.

— Нямам пепелник. Когато ми се допуши, обикновено отивам в тоалетната за гости.

— Ще ползваме чашата ми за вода.

Той пали цигарата ѝ, след това и своята. Пушат в леглото, също както когато бяха младоженци и вярваха, че ще си имат някое-друго дете и ще живеят щастливо до края на дните си. Двадесет години по-късно нямат деца и Уилсън се чувства смъртен до мозъка на костите си.

— Няма да ми кажеш, че искаш развод, нали?

Шегува се. Не се шегува.

— Не. Искам да ти кажа защо съм толкова шибано кисела и с мен е невъзможно да се живее от тази пролет насам.

— Добре…

Тя пуфти с цигарата си, ала не вдишва.

— Нестабилна съм.

— Нямам представа какво означава това, Санди.

— Означава, че съм в менопауза. В критическата. Това поне знаеш ли какво значи?

— Сигурна ли си?

Тя му мята кисел поглед, но след това се засмива, изсумтявайки.

— Би следвало да ги знам тези неща, не е ли така?

— Миличка… ти си само на тридесет и девет.

— Жените в моето семейство започват отрано и приключват рано. Сестра ми Пат влезе в критическата на тридесет и шест. Емоционално нестабилна съм. Както по всяка вероятност си забелязал.

— И защо не ми каза?

— Защото това значеше да го призная пред себе си. — Тя въздъхва. — Последният ми цикъл дойде преди четири месеца и беше съвсем лек, само няколко капчици. Оттогава насам… суша. — По бузата ѝ се стича сълза. Само една. Тя пуска полуизпушената цигара в чашата с вода и закрива очи с ръка. — Чувствам се пресушена, Франки. Стара, използвана, негодна за любов. Държах се с теб като кучка, за което съжалявам.

Той изгася цигарата си, оставя чашата на нощното шкафче и прегръща съпругата си.

— Обичам те, Санди. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

— Благодаря ти, скъпи.

Тя се пресяга покрай него, опирайки гърда в бузата му, и угася лампата. За миг — не повече от секунда — екранът на телефона ѝ проблясва в червено.

В мрака Санди Уилсън се усмихва.

Ако разказът ви е харесал, може да подкрепите благотворителната кауза на Стивън Кинг на този адрес — https://www.humblebundle.com/books/humble-charity-red-screen-stephen-king-books