Черният флаг

22.

Юни 1715 година

Няма нищо по-шумно от корабно оръдие. Особено ако избухне до ухото ти. Все едно те удря невидим чук. Невидим чук, който иска да те натроши на дребни парченца. Зашеметен от трясъка, се чудиш дали зрението те подвежда, или светът наистина се тресе. Вероятно няма значение.

Гюлето пада някъде. Корабните дъски се разцепват. Мъже с откъснати крака и ръце поглеждат надолу и през няколкото секунди преди да умрат, осъзнават, че половината им тяло е отнесено, и започват да пищят. Веднага след залпа се чуват само крясъците на умиращите и пронизителното скрибуцане на разбития корпус.

Не се свиква с това — с изригването на корабно оръдие, което отваря пробойна в цялото ти съществуване. Номерът обаче е да се съвземеш бързо. По-бързо от врага. Така оцеляваш.

Намирахме се край брега на нос Буена Виста в Куба, когато англичаните ни нападнаха. Така ги наричахме на бригантината, макар екипажът ни да се състоеше предимно от англичани и аз самият бях англичанин по рождение и по сърце. Националността обаче нямаше значение — ако си пират, си враг на Негово Величество (крал Джордж бе наследил кралица Ан), на Короната. Тоест — враг на флота на Негово Величество. И така, щом чухме вика „Платно на хоризонта!“ и видяхме червения флаг, фрегатата, пореща океана към нас, и фигурите, сновящи напред-назад по палубата й, започнахме да крещим:

— Англичаните нападат! Англичаните нападат!

Корабът ни настигна бързо. Опитвахме се да обърнем и да се отдалечим от трикилограмовите му гюлета, но той ни отряза пътя толкова отблизо, че виждахме бялото на очите на моряците му, искрящите им златни зъби и сиянието на отблясъците на слънцето по стоманените остриета, които стискаха в ръцете си.

По кила на фрегатата разцъфнаха пламъци и оръдията й избумтяха. Металните гюлета процепиха въздуха. Корпусът ни застена като ранено животно. Денят бе дъждовен. Пушекът го превърна в дъждовна нощ. Напълни дробовете ни и ни задави. Кашляхме и гъгнехме, паникьосани още повече. После дойде ред на усещането, че светът се разцепва; настъпиха миговете, когато се питаш дали си улучен, или вече си мъртъв. Навярно такова е чувството да си в небесните селения. Или по-вероятно в ада. Защото адът е пушек, огън, болка и писъци. Тоест няма значение дали си жив или мъртъв — и в двата случая си в ада.

При първия залп вдигнах длани да се защитя. За щастие. Усетих порой от дървени трески, които иначе щяха да продупчат лицето и очите ми. Ударната вълна ме блъсна назад, препънах се и паднах. Обсипваха ни с цилиндрични гюлета — дълги железни пръчки с топки от двете страни, способни да натрошат всичко, стига да паднат достатъчно близо. Свършиха си работата. Очевидно не възнамеряваха да се качват на кораба ни. Като пирати ние нанасяхме възможно най-малко щети на набелязаната жертва. Целта ни бе да я вземем на абордаж и да я разграбим — дори ако се налага да чакаме няколко дни. Трудно се плячкосва потъващ кораб. Англичаните обаче — поне тези — или знаеха, че не носим съкровища, или им беше все едно. Искаха просто да ни унищожат. И се справяха отлично.

Изправих се с мъка на крака, усетих нещо топло да се стича по ръката ми, погледнах надолу и видях кръв да капе по палубата от малка рана, отворена от остра треска. Разкривил лице, издърпах треската и я захвърлих на палубата. После, забравил болката, се взрях с присвити очи през мъглата от барутен дим и дъждовната пелена.

Английските моряци нададоха победоносен възглас и корабът им се изравни с нашия. Затрещяха мускети и пистолети. Полетяха гранати, експлодиращи по палубата, нанасящи още повече поражения и сеещи още по-невъобразим хаос. Задушливият пушек ни обви като мъртвешки саван. Химическите гранати излъчваха зловонни серни изпарения, които ни зашеметяваха, замъгляваха зрението ни и ни пречеха да преценяваме разстоянията в сгъстения почернял въздух.

Въпреки това го видях — качулата фигура в мантия, застанала на носа на английския кораб. Скръстил ръце, той стоеше неподвижен и излъчваше абсолютно равнодушие към случващото се около него. Прочетох го в позата и в очите му, които светеха под качулката. Очи, за втори път приковани в мен.

После пушекът погълна нападателите ни. Сражавахме се с призрачен кораб сред барутен дим, пороен дъжд и задушливи изпарения. Чувах само крясъци и трясък на трошащо се дърво. Навсякъде се валяха трупове, а кръвта им оцветяваше изпотрошените греди. През пробойна в главната палуба видях как трюмът се пълни с вода. Отгоре долетя протяжно скрибуцане. Вдигнах глава — верижно гюле бе разкъсало главното ни платно, а мъртвият съгледвач висеше надолу с главата — отнесена наполовина — от сврачето гнездо. По въжените стълби вече се катереха моряци, за да се опитат да освободят прекършената мачта. Закъсняха — платното вече се диплеше във водата като дебела жена, решила да се изкъпе в морето.

Най-сетне пушекът се поразнесе и забелязахме, че британската фрегата ни заобикаля, подготвяйки се за стрелба от десния борд. В този момент обаче късметът й изневери. Преди да заеме позиция, вятърът, разнесъл дима, стихна и надутите платна на фрегатата увиснаха. Тя забави ход, предоставяйки ни втори шанс.

— Подгответе се за стрелба! — извиках.

Членовете на екипажа ни, които още се държаха на крака, се втурнаха към оръдията. Аз се заех с въртящия се топ. Дадохме залп по беззащитната фрегата и нанесохме почти толкова поражения, колкото тя ни причини. Сега беше наш ред да тържествуваме. Поражението се бе превърнало не точно в победа, но поне в щастливо бягство. Неколцина дори се запитаха какви ли съкровища крие британският кораб, а един-двама — оптимистичното малцинство — грабнаха абордажните куки брадви и пики, готови да издърпат фрегатата и да я превземат в близък бой.

Случилото се след това обаче провали всички планове.

— Складът с мунициите! — понесе се вик. — Ще пламне!

Тази новина предизвика крясъци и аз погледнах от поста си до въртящото се оръдие към носа на кораба, където около пробойна в кила се виеха пламъци. Междувременно от кърмата долетяха виковете на капитана ни — Брама — а от задната палуба на срещуположния кораб мъжът в робата запретна ръкави. Буквално. Разпери ръце и с един къс скок се озова върху парапета на фрегатата, а със следващия кацна върху нашия кораб. За миг ми заприлича на орел, развял мантия и разперил ръце като криле. После видях капитан Брама да пада. Ръката на надвесения над него качулат мъж се отдръпна назад и от ръкава му изскочи скрито острие. Гледах острието като хипнотизиран. Изглеждаше оживяло в светлината на пламъците, лумнали по палубата. Качулатият го заби в капитан Брама. Аз продължавах да се взирам в него, стиснал сабята си. Чувах приглушените викове на моряците, опитващи се безуспешно да попречат на огъня да достигне склада с мунициите. „Ще пламнат — помислих си разсеяно. — Ще избухнат.“ Английският кораб бе съвсем близо и експлодиралите бурета с барут несъмнено щяха да разбият и него. Предусещах го, ала като далечна, бледа представа. Бях омагьосан от качулатия ангел на смъртта, дочакал невъзмутимо да настъпи моментът за удар. Капитан Брама умря светкавично. Убиецът вдигна поглед от мъртвеца и очите ни се срещнаха отново, само че този път нещо озари чертите му. Той се изправи, с един плавен скок прескочи трупа и се спусна към мен.

Вдигнах сабята, решен да не потегля без борба към неведомите селения. В същия момент откъм кърмата на кораба — по-точно от склада, където моряците очевидно не бяха успели да потушат пожара и пламъците бяха достигнали мунициите — се чу оглушителна експлозия. Взривната вълна ме помете от палубата, описах дъга във въздуха и усетих мига на пълното умиротворение — не знаех дали съм жив или мъртъв, дали крайниците ми са на местата си, ала ми беше все едно. Не знаех къде ще се озова — дали ще си счупя гърба, стоварвайки се върху корабна палуба, дали ще се нанижа на пречупена мачта, или ще падна в пъкъла на пламналия склад. Или ще цопна в морето — както и стана.

Жив, мъртъв, в несвяст или в съзнание — както и да е. Не пропаднах надълбоко. Виждах морската повърхност — бързотечен калейдоскоп от черни и сиви петна и яркооранжевите силуети на горящите кораби. Край мен потъваха трупове с ококорени очи, сякаш изненадани от смъртта. След тях се влачеха черни кървави шлейфове, черва и жили като пипала. Счупена бизанмачта се въртеше във водата и влачеше към дъното телата, заплетени в такелажа.

Помислих си за Каролин. За татко. За приключенията, които преживях на „Император“. За Насау, където властваше само един закон — законът на пиратите. И разбира се, как под опеката на Едуард Тач се превърнах от капер в пират.

23.

Мислех за всичко това, докато потъвах и пред отворените ми очи пробягваха тела и корабни отломки. Наблюдавах ги равнодушно, сякаш някой друг е заел мястото ми. Хвърляйки поглед назад, разбирам какво съм преживял в този кратък миг, докато се носех към дъното. Бях изгубил желанието да живея.

Едуард ме бе предупредил какви опасности крие експедицията. Посъветва ме да не тръгвам.

— Капитан Брама не е стока. Запомни ми думите — каза.

Излезе прав. Щях да платя за глупостта и алчността си с живота си.

После го намерих отново — желанието да продължа. Открих го, сграбчих го. Разтърсих го. Прегърнах го и оттогава не съм го изпускал. Краката ми заритаха, ръцете ми загребаха и аз се заиздигах към повърхността. Подадох глава и си поех дълбоко дъх — за да вдишам, ала и при вида на разрухата около мен, Английската фрегата потъваше, обгърната от пламъци. Малки огньове озаряваха океана, докъдето поглед стига, но водата щеше скоро да ги угаси. Отвсякъде ме заобикаляха отломки и мъже — оцелелите, разбира се.

После, точно както се опасявах, акулите нападнаха и се разнесоха крясъци — отначало ужасени, а после, щом акулите започнаха да атакуват по-дръзко и да се хранят — все по-оглушителни болезнени писъци. Страдалческите викове по време на битката не бяха нищо в сравнение с воплите, огласящи сега почернелия от сажди въздух.

Аз бях от щастливците, чиито рани не бяха достатъчни да привлекат вниманието на акулите. Заплувах към брега. Една акула ме блъсна, ала не спря, забързана да се присъедини към пиршеството. Краката ми докоснаха перка и аз се помолих кръвта, изтичаща от мен, да не изкуши звяра и да го отклони от по-обилния гуляй. По жестока ирония на съдбата акулите нападаха първо най-тежко ранените.

Казвам „нападаха“. Знаете какво имам предвид — изяждаха ги, поглъщаха ги. Не знам колцина бяха оцелели след битката. Повечето от тях обаче станаха храна за хищниците. Аз доплувах до спасителния бряг на нос Буена Виста и се строполих на сушата, изтощен, но изпълнен с облекчение. Ако земята не бе покрита с пясък, навярно щях да я целуна.

Шапката ми я нямаше. Любимата ми тривърха шапка, която красеше главата ми, откакто се помнех. Тогава не съзнавах, разбира се, че това е първата крачка, разделяща ме от миналото, първият знак, че се сбогувам със стария живот. Сабята обаче беше у мен, а ако трябваше да избирам кое да изгубя — нея или шапката — е, досещате се какво щях да предпочета да запазя.

И така, след като благодарих на щастливата си звезда и се ослушах за други оцелели, но чух единствено приглушени викове в далечината, аз се претърколих по гръб и в същия момент долових стон. Идваше отляво. Погледнах и установих, че източникът му е мъжът в качулатата роба. Лежеше близо до мен и също бе извадил късмет — голям късмет — че акулите не са го изяли, защото пясъкът под него червенееше от кръв. Гърдите му се надигаха и спускаха, дишаше дрезгаво на пресекулки, а ръцете му притискаха корема. Очевидно беше ранен.

— Е, хареса ли ти банята? — засмях се.

Нещо в ситуацията ми се стори смешно. Дори след толкова години странстване из моретата бристолският скандалджия продължаваше да живее в мен, запазил чувството си за хумор, колкото и да е мрачно положението. Той не ми обърна внимание. Или не схвана шегата.

— Хавана — простена. — Трябва да отида в Хавана.

Усмихнах се отново.

— Е, ще построя нов кораб и ще отплаваме.

— Ще ти платя — процеди през зъби той. — Хиляда ескудо. Нали за това ламтят пиратите?

— Продължавай, слушам те — заинтригувах се.

— Ще ми помогнеш ли или не? — настоя той.

Единият от нас бе ранен тежко и този някой не бях аз.

Изправих се и застанах до него. Предположих, че тайното му острие е скрито някъде под робата. Оръжието ми беше харесало. Останах с впечатлението, че притежателят му ще стигне далеч. Особено в моя занаят. Да не забравяме, че преди мунициите ни да избухнат, същият този мъж се канеше да го използва срещу мен. Ще ме сметнете навярно за коравосърдечен. За жесток и безмилостен. Ала ви моля да разберете, че в моето положение човек е длъжен да оцелява на всяка цена. Добре е да запомните правилото — ако сте на палубата на подпален кораб и се каните да убивате, довършете започнатото.

Урок втори — ако не успеете да довършите започнатото, не очаквайте помощ от противника.

Урок трети — ако въпреки това помолите за помощ противника, по-добре не му се гневете.

Моля ви да вземете под внимание гореизброеното и да не ме съдите. Да разберете защо го наблюдавах толкова безучастно.

— Невъзможно е да носиш толкова злато — отбелязах.

Той ме погледна, очите му заискриха и в миг — по-бързо, отколкото очаквах и си представях — извади пистолет и го опря в корема ми. Не толкова сблъсъкът с дулото, колкото стъписването ме накараха да отстъпя назад, да се препъна и да падна по задник на две стъпки от него. Стиснал с едната си ръка раната, а с другата насочил пистолета към мен, той се изправи на крака.

— Подли пирати! — изръмжа през зъби.

Видях как пръстът му побелява върху спусъка, чух как ударникът на пистолета щраква и зачаках изстрела със затворени очи. Не го дочаках. У този мъж наистина имаше нещо неземно — изящните му движения, бързината му, облеклото му, оръжията му — ала и той беше простосмъртен, а никой простосмъртен не владее морето. Дори той не бе успял да опази барута си сух.

Изгубил предимството си, убиецът се обърна и тръгна право към дърветата. Едната му ръка продължаваше да стиска корема, а другата отместваше шубраците, които тутакси го скриха от погледа ми. За миг просто застинах вцепенен, неспособен да повярвам в късмета си — ако бях котка, днес бях използвал цели три от деветте си живота. После, без да се замисля — е, позамислих се за секунда-две, защото го бях виждал как се бие и ранен и знаех колко е опасен — се спуснах след него. Той имаше нещо, което исках да притежавам. Тайното острие.

Чух го как си проправя път през джунглата и без да обръщам внимание на клоните, шибащи ме през лицето, и на корените, готови да ме препънат, ускорих ход. Протегнах ръка да се предпазя от плесника на дебело зелено листо с размерите на банджо и видях кървав отпечатък от длан върху него. Добре. Бях на прав път. Някъде отпред долетяха крясъците на подплашени птици, стрелкащи се из короните на дърветата. Казах си, че е безсмислено да се тревожа, че ще му изгубя дирите — тромавата ми плячка разбунваше цялата джунгла. Гъвкавите му плавни движения явно бяха изгубени в сляпата борба за оцеляване.

— Последваш ли ме, ще те убия — чух го да вика.

Усъмних се. Доколкото виждах, дните му на убиец бяха приключили. Оказах се прав. Стигнах поляна, където го сварих превит одве от болезнената рана. Опитваше се да прецени накъде да поеме, ала шумоленето на храсталака го накара да се обърне към мен. Бавно и с мъка, като старец, страдащ от колики. Частица от някогашната му гордост се върна и в очите му просветна упорита дързост. От десния му ръкав със свистене се показа тайното острие и просия в сумрака под дърветата. Острието навярно бе изпълвало противниците му със страх, а да всяваш страх означава да си спечелил наполовина битката. Разковничето е да уплашиш врага. За жалост способността му да вдъхва ужас си бе отишла заедно с дните му на убиец. Изтощението и сгърчената му от болка фигура бяха превърнали робата, качулката и дори острието в безобидни вещи. Не изпитах удоволствие, че го убивам, а и навярно не заслужаваше смърт. Капитанът ни бе жесток, безпощаден мъж, любител на камшика. Дотолкова всъщност, че лично изпълняваше присъдите. Обичаше и друго наказание — „да назначава островни губернатори“, както го наричаше, и което означаваше, че изоставя провинилите се моряци на безлюдни острови. Никой, освен родната му майка нямаше да тъгува за него. Мъжът в робата всъщност ни бе направил услуга. Ала се канеше да убие и мен. А помните ли първия урок — решиш ли да убиеш някого, довърши започнатото. Той го разбираше, сигурен съм, когато умираше. След това го пребърках. И да, тялото му още бе топло. И не, не се гордея от постъпката си, ала не забравяйте, че бях — и съм — пират. Открих кожена кесия. „Хмм — помислих си, — скрито съкровище.“ Изсипах съдържанието на вързопа на земята, та слънцето да го изсуши. Оказа се, че няма съкровище. Странен кристален куб с отвор от едната страна — украшение вероятно (по-късно разбрах какво представлява и ми стана смешно как съм го взел за дрънкулка). Няколко карти и писмо със счупен печат. Прочетох го и осъзнах, че държа ключа към всичко, което исках от загадъчния убиец.

Сеньор Дънкан Уолпоул,

Приемам щедрото Ви предложение и очаквам с нетърпение пристигането Ви.

Ако наистина притежавате желаната от нас информация, ще Ви възнаградим пребогато.

Не съм виждал лицето ви, но смятам, че ще позная облеклото, с което тайният Ви орден е прочут.

Елате бързо в Хавана. И бъдете сигурен, че ще Ви посрещнем като брат. За мен е чест най-сетне да се срещна с вас, сеньор, да стисна ръката Ви и да Ви нарека „приятел“. Подкрепата Ви за тайната ни и благородна кауза е неоценима.

Ваш покорен слуга — губернатор Лауреано Торес-и-Аяла

Прочетох писмото още веднъж. После трети път за всеки случай. „Торес, губернатор на Хавана, а?“ — помислих си. — “Ще ви възнаградим богато.“

В ума ми вече се оформяше план.

Погребах Дънкан Уолпоул. Дължах му поне това. Отиде си от белия свят, както се бе появил в него — гол — защото се нуждаех от дрехите му, за да осъществя замисъла си. И макар да го казвам аз, те ми прилегнаха съвършено. Изглеждах добре в робата. Подходящо за ролята.

Да я изиграя обаче беше съвсем друг въпрос. Как щях да се превъплътя в мъжа, за когото исках да се представя? Е, вече ви обясних какво особено впечатление оставяше. Закопчах тайното острие за китката си и се опитах да го извадя като него. Не стана. Напрегнах памет да си представя как го правеше и да повторя движенията му. Тръсваше ръка. По странен начин очевидно, за да не се извади случайно острието. Тръснах ръка. Завъртях я. Размърдах пръсти. Напразно. Острието упорито отказваше да се подаде. Изглеждаше красиво и страховито, ала не искаше да ми служи.

Почудих се какво да направя? Да го разнасям с мен и да продължавам да пробвам? Да се надявам, че в крайна сметка ще налучкам тайната му? По-скоро не. Усещах, че е свързано с древна мъдрост, която може да ме предаде. С натежало сърце го захвърлих и се обърнах към гроба, който бях изкопал за жертвата си.

— Господин Уолпоул, отивам да прибера наградата ви.

24.

На другата сутрин ги видях на брега на нос Буена Виста — шхуна, закотвена в залива, лодки, плуващи към брега, и сандъци, издърпани на сушата или от мъжете с отчаяни изражения и завързани ръце, насядали по пясъка, или от отегчените английски войници, които ги пазеха. С трета лодка пристигнаха още войници, слязоха и също застанаха да охраняват пленниците.

Не бях сигурен защо са заловени. Определено не приличаха на пирати. По-скоро бяха търговци. Както и да е. Разбрах, щом доплава следващата лодка.

— Капитанът замина за Кингстън — каза един от войниците, наконтен като другарите си с мундир и тривърха шапка и въоръжен с мускет. — Нареди ни да конфискуваме кораба на този дръвник и да го последваме.

Аха. Англичаните искаха кораба на пленниците. Действаха като пирати.

Търговците обичат хапването не по-малко от пиенето. Обикновено са закръглени. Един от пленниците обаче изглеждаше по-бузест и по-пълен от спътниците си — явно „дръвникът“, споменат от англичаните. По-късно разбрах името му — Стид Бонет. Седеше втренчен в пясъка, сякаш се чуди как се е озовал в такова положение и как ще се измъкне. Дочул думата „Кингстън“ обаче, той се наежи и вдигна глава.

— Не, не, пътуваме към Хавана. Търговец съм и…

— Млъкни, проклет пират! — изнервеният му пазач загреба пясък с крак и го ритна в лицето на клетника.

— Сър, с екипажа ми просто слязохме за вода и провизии.

После по причина, известна само на тях, спътниците на Стид Бонет избраха точно този момент да побегнат. Или да се опитат да избягат. Със завързани ръце скочиха на крака и се втурнаха към дърветата, между които се криех и наблюдавах сцената. Войниците от своя страна тутакси вдигнаха мускетите.

Между стволовете засвистяха куршуми. Един от търговците падна сред фонтан от кръв и мозък. Друг се строполи тежко с предсмъртен писък. Един от войниците притисна дулото на пушката си в главата на Бонет.

— Кажи ми защо да не ти пръсна черепа? — изръмжа той.

Горкият Бонет, обвиняваха го в пиратство, щеше да остане без кораб, а току-виж му пратили и стоманено топче в мозъка. Той направи единственото, на което е способен човек на негово място — заекна, заломоти, нищо чудно и да се е подмокрил.

— Аз… аз… ммм…

Извадих сабята си и изскочих измежду дърветата, огрян гърбом от слънцето. Войниците ахнаха. Не знам как съм изглеждал в ореола на слънцето с развята мантия и размахал сабя, ала англичанинът застина. Поколеба се за миг. Миг, който му струва живота.

Замахнах нагоре, разкъсах мундира и разпилях червата му върху пясъка. Завъртях се, набрал инерция, и забих острието в гърлото на войника, застанал най-близо. Отстраних двамина, преди да успеят да мигнат. Третият беше на път — нанизах го на сабята, той се свлече от нея и умря, гърчейки се на земята. С другата си ръка измъкнах камата от колана и я забих в окото на четвъртия. Той падна назад с ужасен писък. От дръжката, стърчаща от главата му, бликна кървав фонтан и оцвети зъбите в крещящата му уста.

Всички войници бяха изстреляли куршумите си по побягналите търговци и макар да не презареждаха бавно, бяха по-мудни от мен. Това е проблемът на войниците на Короната. Разчитат твърде много на мускетите, а те са страхотни за схватки с туземки, ала не и при близък бой с кавгаджия, закален в бристолските гостилници.

С два решителни замаха убих следващия войник, преди да успее да се прицели. Последният оцелял беше първият, съумял да стреля. Чух как куршумът профучава край носа ми и реагирах като подплашен звяр, сечейки бясно ръката му, докато не изпусна мускета и не падна на колене, умолявайки ме за пощада. Смълчах го, забивайки сабята в гърлото му. Той падна ничком, гъргорейки и напоявайки пясъка с кръв. Дишах на пресекулки, плувнал в пот под робата, но знаех, че съм се справил добре. И когато Бонет ми благодари, задето съм го спасил, той не говореше на Едуард Кенуей, фермер от Бристол. Бях започнал начисто. Бях Дънкан Уолпоул.

Оказа се, че Стид Бонет не само е изгубил екипажа си, а и не умее да управлява кораб. Бях спасил кораба му от англичаните, ала в крайна сметка го завладях аз. Имахме обща цел. И двамата искахме да стигнем до Хавана. Шхуната му беше бърза, а той — бъбрив, но приятен събеседник. Затова сключихме взаимно изгодно споразумение да отплаваме заедно.

Направлявах кораба, а той ми разказваше за себе си. Разбрах, че е богат, но неуравновесен мъж, очевидно заинтригуван от по-съмнителни начини за печалба. Постоянно ме разпитваше за пиратите.

— Повечето ловуват в пролива между Куба и Испаньола — обясних му, сдържайки напушилия ме смях.

— Често казано, не се страхувам да ме нападнат пирати — обяви внезапно той. — Корабът ми е малък и не нося нищо ценно. Захарна тръстика, меласа, ром… такава ми е стоката.

Спомних си другарите си и се засмях.

— Никой пират не би се отказал от буре с ром.

Хавана беше равнинно пристанище, заобиколено от гори и високи палмови дървета с пищни зелени корони, полюшващи се леко от вятъра, сякаш махат за поздрав на шхуната ни, плаваща към дока. Белите каменни къщи с червени керемидени покриви в оживения град изглеждаха разнебитени, изсушени от слънцето и обрулени от морския бриз.

Пуснахме котва и Бонет се залови за работа — по-точно да поддържа приятелските отношения с бившите ни врагове, испанците, посредством най-старата дипломатическа тактика — продавайки им стока.

Явно познаваше града, та вместо да тръгна сам, почаках дипломатическата му мисия да приключи и се съгласих да го придружа до кръчмата. Докато вървяхме, ми хрумна, че старото ми аз — Едуард Кенуей — би очаквало с нетърпение да влезе в гостилницата и да утоли жаждата си.

Не усещах обаче желание да пия и се чудех защо, докато прекосявахме знойните хавански улици, проправяхме си път през забързаното гъмжило и срещахме подозрителните погледи на старците по праговете. Не бях направил кой знае какво — бях взел чуждо име и носех чужди дрехи, ала сякаш ми бяха предоставили втори шанс да стана… да стана мъж. Все едно Едуард Кенуей е бил репетиция, която да ме научи какви грешки допускам. Дънкан Уолпоул обаче щеше да осъществи мечтата ми.

Стигнахме кръчмата. Гостилниците от миналото на Едуард бяха тъмни сгради с ниски тавани и сенки, подскачащи по стените; посетителите им се привеждаха над халбите и говореха шепнешком. Тук обаче, под кубинското слънце, грееше открита гостилница, пълна с моряци с обветрени лица и жилави тела, закалени през месеците в открити води. Имаше и закръглени търговци — приятели на Бонет, разбира се — и местни: мъже и деца разнасяха плодове за продан, а жените се опитваха да продават себе си.

Един мръсен пиян моряк ме изгледа злобно, когато седнах, а Бонет отиде да поговори с познат. Сигурно не хареса вида ми — след враждата с Блейни бях свикнал с подобни неща — или пък беше добродетелен човек и не одобри факта, че отмъкнах бирата на заспал пияница.

— Как да ти помогна, приятелю? — попитах го над ръба на питието си.

Морякът примлясна.

— Виж ти! Уелсец в страната на дагосите*! — отбеляза завалено. — И аз съм англичанин. Чакам да ме мобилизират за следващата война.

[* Епитет, отнасящ се до италианците, испанците и португалците. — Б.ред.]

— Щастливец е крал Джордж, а? — присвих устни. — Смрадливец като теб да му размахва знамето!

— Копеле! — процеди той и с блеснали от слюнката устни се приведе към мен, лъхвайки ме на вкисната бира. — Виждал съм те! Сдушил си се с пиратите в Насау, нали?

Застинах. Погледнах към Бонет, застанал с гръб към мен. После обходих с очи кръчмата. Изглежда никой не беше чул. И аз се престорих на оглушал. Досадникът обаче се приведе още по-близо до лицето ми.

— Да, да, виждал съм те… — Гласът му прозвуча по-силно, двамата моряци на съседната маса погледнаха към нас. — Ти си, да… — изкрещя пискливо.

Изправих се, сграбчих го, изтръгнах го от стола и го сплесках до стената.

— Затваряй си човката, преди да я напълня с куршуми!

Помътнелите очи на моряка се втренчиха в мен. Не даде признак да ме е разбрал. Присви очи, съсредоточи се и отбеляза:

— Едуард? Така ти беше името, нали?

Мамка му. Най-добрият начин да накараш дрънкало в хавайска кръчма да замълчи е да прокараш нож по гърлото му, да го сриташ в слабините или да избереш моя метод — удар с глава. Челото ми срещна лицето му и следващите му думи умряха върху ложе от счупени зъби. Той се смъкна в несвяст на пода.

— Кучи син! — чух вик зад мен и се обърнах.

Озовах се срещу друг червенолик моряк. Разперих ръце. „Не искам неприятности.“ Ала не успях да възпра юмрука му. В следващия момент се опитвах да надникна зад плътната червена завеса от болка, спуснала се пред очите ми. Дойдоха още двама моряци. Завъртях се и се сниших заплашително, печелейки ценни секунди, за да се опомня. Извадих наяве Едуард Кенуей, погребан дълбоко в мен. Защото навсякъде по света — в Бристол, в Хавана, където и да било — пиянската свада си е пиянска свада. Казват, че практиката шлифова и макар да не претендирам за съвършенство, бойните умения, придобити през разгулното ми юношество, взеха връх и не след дълго тримата моряци лежаха накуп и стенеха сред изпочупени мебели, годни само за подпалки.

Точно си изтупвах праха от дрехите, когато проехтя вик:

— Войници!

В Следващия момент направих две неща — първо, хукнах из хаванските улици, за да избягам от червендалестите мъже с мускети, и второ, напомних си да внимавам да не се изгубя.

Постигнах и двете, а по-късно се върнах при Бонет в гостилницата и разбрах, че войниците не само са взели захарта му, но са отнесли и кесията на Дънкан Уолпоул, която смятах да занеса на Торес. По дяволите!

Щях да преживея загубата на захарта. Ала не и на кесията.

25.

Хавана е място, където си свободен да се шляеш, без да предизвикваш ничие внимание. Става дума за нормалните дни. В дните, когато бесят пирати обаче — на площада, където се издига бесилото — шляенето е не само очаквано, но и препоръчително. Мирният договор между Англия и Испания не бе постигнат лесно, ала по някои въпроси двете страни бяха единодушни. Първо — и двете страни например мразеха пиратите. И второ — предпочитаха да ги виждат обесени.

На ешафода пред нас стояха трима пирати със завързани ръце и се кокореха уплашено през примките пред тях. Недалеч от тях чакаше испанецът, наречен Ел Тибурон — грамаден мъж с брада и мъртви очи, който никога не говореше, защото не можеше — беше ням. Гледах ту него, ту осъдените мъже. После отвърнах безсилно поглед. Помислих си, че само благодарение на Божията милост не съм на тяхно място.

А и бездруго не бяхме дошли на площада заради тях. С Бонет бяхме опрели гърбове о избеляла от слънцето каменна стена и си придавахме вид на безделници, съзерцаващи света в очакване, на екзекуцията, а всъщност подслушвахме разговора на испанските войници, застанали до нас.

— Още ли искаш да огледаш стоката, която конфискувахме вчера? Имало сандъци с английска захар…

— Да, взели са я от барбадоския търговец.

— Дънкан — прошепна ми Бонет, — говорят за захарта ми.

Погледнах го и кимнах, благодарен за превода. Войниците продължиха да обсъждат снощното сбиване в кръчмата. Междувременно испанският офицер обяви от ешафода за какви престъпления ще бъде наказан първият мъж и заключи безизразно:

— Осъден си на смърт чрез обесване.

Даде знак на Ел Тибурон, който дръпна лоста, капаците под краката на осъдените зейнаха, телата им паднаха и на площада се понесе глух ропот. Насилих се да погледна към трите поклащащи се трупа, затаил неволно дъх, в случай че слуховете за изпразването на червата са верни. После щяха да изложат телата на осъдените на показ за назидание. По време на пътешествията си с Бонет вече бяхме ставали свидетели на такива зрелища. Управниците по света държаха да демонстрират нетърпимостта си към пиратите.

Потях се под робата, но се радвах, че съм предрешен. Отдалечихме се от площада, получили необходимата информация от експедицията до ешафода. Стоката беше в крепостта. Значи там трябваше да отидем и ние.

26.

Високата сива каменна стена се издигаше над нас. Наистина ли спираше слънчевите лъчи, или бях жертва на илюзия? Независимо дали се лъжех или не, се чувствахме вледенени и нищожни под сянката и като изоставени деца. Кубинците, испанците или който там бе построил внушителната Кастийо де лос Трес Рейес дел Моро, явно е знаел как да издигне страховита крепост. На около сто и петдесет години, тя бе построена да векува и изглеждаше, сякаш ще остане непокътната и след още сто и петдесет години. Погледнах към морето и си представих как оръдията на военен кораб бомбардират стените. Почудих се щяха ли да нанесат сериозни поражения? Едва ли, помислих си.

Е, аз нямах военен кораб. Имах търговец на захар. Затова се налагаше да се вмъкна по-незабелязано вътре. Предимството ми бе, че никой с всичкия си не би пожелал да се озове зад тъмните заплашителни стени, защото там испанските войници изтръгваха с мъчения признания от пленниците си и навярно извършваха масови екзекуции. Само глупак би влязъл доброволно там, където слънцето не прониква и никой не ще чуе писъците му. Въпреки това нямаше как просто да прекрачим прага и да попитаме: „Ще ни кажете ли, ако обичате, къде държите плячкосаната стока? Изгубих кесия с важни документи и странен кристал“.

Слава богу, че ги има проститутките. Не защото имах нужда от жена, а понеже бях измислил начин да проникнем вътре — в крепостта, имам предвид. Дамите на нощта имаха основателна причина да бъдат от другата страна на стената. Нямаше по-подходящ съучастник от тях.

— Приятелка лиси търсиш, гринго? — попита ме жена с ярко начервени устни, гърди, преливащи от деколтето, и премрежен поглед, изпълнен с обещания.

Поведох я настрани от стените на крепостта.

— Как ти е името? — поинтересувах се.

— Името ли, сеньор?

— Говориш ли английски?

— Не, не английски.

— Ала разбираш езика на златото, нали? — усмихвах се.

Да, оказа се, че Рут владее езика на златото. Почти до съвършенство. Както и приятелката й Жаклин.

Бонет се навърташе край нас с лукаво изражение. Представих му дамите и след няколко минути крачехме храбро към главната порта на крепостта. На най-горното стъпало се обърнах към стихващата врява и жегата на хаванските улици, смекчени от дебелите камъни и високите наблюдателни кули на крепостта, която излъчваше злост като митичните чудовища от моряшките легенди, таящи се в океанските дълбини — грамадни и смъртоносни. „Престани“, укорих се. Поддавах се на страха. Нали имахте план? Сега бе време да го осъществим.

В ролята на навъсен сводник и телохранител аз наложих с юмрук малката странична врата до портата в зачаках да се отвори. Двама испански войници, въоръжени с мускети с щикове, излязоха и изгледаха бдително от главата до петите мен и Бонет и особено похотливо — Рут и Жаклин.

Аз си изиграх добре ролята, придавайки си заплашителен вид. Рут и Жаклин от своя страна ги възнаградиха с най-неустоимия си чар. Задачата на Бонет бе да говоря — на английско-испански жаргон, част от който разбирах, а останалото научих по-късно.

— Приятелките ми не владеят испански, та ме помолиха да говоря от тяхно име и от името на колегата ми — посочи ме. — Той охранява дамите.

— Лъжа! Затаих дъх, чувствайки се сякаш размахваме табела, уличаваща измамата ни. Лъжа!

Двамата войници погледнаха към момичетата, които — подкрепени със злато и по няколко чаши ром — им изпратиха кокетни въздушни целувки. Професионалното им изпълнение обаче не убеди напълно стражите. Те понечиха да ни отпратят и да потънат отново в търбуха на дебнещия сив звяр. Бонет обаче произнесе вълшебната дума — Ел Тибурон. Обясни на войниците, че лично екзекуторът е повикал момичетата, и те пребледняха и се спогледаха нервно.

Бяхме го видели как действа, разбира се. Не е необходимо никакво умение да дръпнеш лост, ала се изисква известна — как да се изразя? — безпощадност да дръпнеш лост, който изпраща трима мъже в небитието. Неслучайно самото споменаване на името на Ел Тибурон предизвикваше страх.

Бонет намигна и добави, че Ел Тибурон харесва португалски момичета. Рут и Жаклин продължиха да изпълняват ролите си — разкикотиха се и изпъчиха изкусително гърди.

— Ел Тибурон е дясната ръка на губернатора. Охранява го лично — каза подозрително единият войник. — Защо смятате, че е в крепостта?

Преглътнах. Сърцето ми заби лудешки. Стрелнах с поглед Бонет. Информацията му куцаше.

— Друже — усмихна се той, — наистина ли смяташ, че губернатор Торес би одобрил тази среща? Ел Тибурон ще си търси нова работа, ако губернаторът разбере, че има вземане-даване с проститутки. А да ги покани в имението на губернатора… е, би било самоубийство. — Бонет се озърна наляво и надясно, а войниците наостриха слух да чуят още тайни. — Тези сведения ви поставят в деликатно положение, господа. От една страна, знаете нещо за Ел Тибурон — най-опасния мъж в Хавана — за което навярно би платил или убил… — Бонет замълча, за да им даде възможност да обмислят думите му. — Би платил или убил, за да го запази в тайна — повтори. — От вас зависи как ще се възползвате от информацията. Ясен ли съм, господа?

На мен ми прозвуча като безсмислено бръщолевене, ала явно оказа желаното въздействие върху стражите, които най-сетне отстъпиха настрани и ни пуснаха да влезем. И ние влязохме.

— Отидете в столовата — обади се единият войник, сочейки алеята, виеща се над двора, където стояхме. — Кажете им, че търсите Ел Тибурон. Ще ви упътят. И внимавайте дамите да се държат прилично, та да не разкриете истинското естество на посещението си.

Бонет му се усмихна раболепно и се поклони, като същевременно ми кимна коварно. Отдалечихме се от стражите, паднали в капана ни. Заизкачвах се по стъпалата с надеждата, че се сливам достатъчно с обстановката. Крепостта поне изглеждаше притихнала — ако не броим стражите, не се мяркаха почти никакви войници. Повечето явно бяха в столовата. Аз се насочих право към склада с плячката, където едва се сдържах да не издюдюкам възторжено, щом намерих непокътната кесията с документите и кристала. Прибрах я в джоба си и се озърнах. Триста дяволи. Помещението изглеждаше доста празно за склад. Освен кесия с няколко златни монети (които също отидоха в джоба ми) видях само сандъците със захарта на Бонет. Огледах ги. Нямаше как да ги вземем. Съжалявам, Бонет, ще го отложим за друг път.

След няколко минути се върнах при Бонет и жените. Те бяха решили да не рискуват да влизат в столовата и ме чакаха, сновейки нервно по алеята. Успокоен от появата ми, Бонет дори не се сети да попита за захарта — удоволствието щеше да почака. Избърса потта, оросила челото му, и ни поведе надолу към стълбите и двора, където приятелите ни, стражите, се спогледаха, щом ни видяха.

— Бързо се върнахте…

Бонет сви рамене.

— Разпитахме в столовата, но от Ел Тибурон нямаше и следа. Навярно е станала грешка. Сигурно е задоволил желанията си другаде.

— Е, ние ще съобщим на Ел Тибурон, че сте идвали — каза един от войниците.

— Да, но не забравяйте да сте дискретни — кимна одобрително Бонет,

Двамата стражи кимнаха, а единият дори се престори, че си заключва устата — щяха да опазят тайната ни.

По-късно с Бонет отидохме на пристанището. Корабът му се полюшваше до нас. Подадох му кесията с монетите, която отмъкнах от крепостта. Реших, че така е редно — да го възмездя за захарта. Все пак не съм толкова лош.

— Е, не изгубих кой знае колко — сви рамене той, но взе кесията.

— Дълго ли ще останеш? — попитах го.

— Няколко седмици. После се връщам към еднообразното ежедневие в Барбадос.

— Не се предавай на отегчението. Отплавай за Насау. Живей волно — посъветвах го.

Той вече бе стигнал до средата на мостика, а новият му екипаж разпъваше платната.

— В Насау, казват, гъмжало от пирати — засмя се Бонет. Царувала анархия.

— Не, не анархия. Свобода — поправих го, замислен за Насау.

Той се усмихна.

— Е, това би било истинско приключение. Но не. Не. Аз съм съпруг и баща, имам отговорности. Животът не е само развлечение и авантюри, Дънкан.

За миг бях забравил мнимата си самоличност и ме обзеха угризения на съвестта. От самото начало Бонет ми помагаше всеотдайно. Не знам какво ме прихвана. Вина, предполагам. Както и да е, казах му.

— Хей, Бонет. Истинското ми име е Едуард.

— Аха — подсмихна се той. — Дънкан е тайно име за тайната ти среща с губернатора.

— Да, с губернатора — кимнах. — Точно така. Доста дълго го оставих да чака.

27.

Запътих се право към резиденцията на губернатора — просторно имение зад високи стени и метални порти, далеч от гълчавата на Хавана.

— Казвам се Дънкан Уолпоул. От Англия съм. Идвам при губернатора. Очаква ме — обясних на стражите.

— Да, господин Уолпоул, влезте, моля — подканиха ме те.

Лесно беше.

Портата проскърца протяжно в летния зной, пристъпих вътре и бях възнаграден с първо впечатление как живее другата половина от човечеството. Навсякъде имаше палми и ниски статуи върху каменни постаменти, чуваше се бълбукане на вода. Разточителната пищност на имението контрастираше ярко на заплашителната строгост на крепостта.

Двамата стражи крачеха почтително, ала бдително зад мен. С оскъдния си испански долавях части от разговора им. Очевидно бях закъснял с няколко дни и бях „асасино“ — подчертаваха думата по странен начин.

Вървях с изопнати рамене и вирната брадичка, мислейки си, че се налага още известно време да играя ролята си. Харесваше ми да бъда Дънкан Уолпоул — да загърбя Едуард Кенуей, и дори понякога се замислях дали да не се сбогувам завинаги с него. Несъмнено исках да запазя част от Дънкан за спомен — робата му например, бойния му стил, поведението му.

Сега обаче исках най-много наградата му.

Влязохме във вътрешен двор, който ми напомни смътно крепостта. Там обаче имаше само гол плочник и сенчести алеи, а губернаторският приличаше на оазис на скулптурата, потънал в буйна зеленина и с декоративни колони, издигащи се на фона на тъмносиньото небе и знойното слънце в далечината.

В двора вече имаше двама мъже. И двамата добре облечени — явно от висшето общество. „По-трудно ще ми е да ги заблудя“, помислих си. До тях стоеше поставка за оръжия. Единият се прицелваше с пистолета си в мишена. Другият почистваше своето оръжие.

Чуха ни да влизаме и стрелецът погледна към нас, раздразнен, че го разсейваме. После тръсна рамене, съсредоточи се отново, присви очи и стреля.

Изстрелът отекна в двора. Изплашените птици го аплодираха. Струйка дим се издигна от самия център на мишената, поклащаща се леко върху триножника. Стрелецът погледна приятеля си със суха усмивка и получи в замяна повдигане на веждите — речникът на богатите. После насочиха вниманието си към мен.

„Не забравяй, че си Дънкан Уолпоул“, казах си, стремейки се да срещна спокойно изпитателните им погледи. „Дънкан Уолпоул. Опасен мъж. Равен с тях. Пристигнал по покана на губернатора.“

— Добра среща, сър — усмихна се широко мъжът, който си почистваше пистолета. Имаше дълга прошарена коса, прибрана на тила, и лице, прекарало много часове под знойното слънце. — Вие сте Дънкан Уолпоул, нали?

Спомних си как говореше Уолпоул — изискано, като добре образован мъж.

— Да, аз съм Дънкан Уолпоул — отвърнах и интонацията ми прозвуча фалшиво дори на мен.

Зачаках събеседникът ми да насочи вече заредения пистолет към мен и да заповяда на стражите да ме арестуват. Той обаче отбеляза:

— Знаех си. Удс Роджърс, приятно ми е. — Прекоси двора и ми протегна длан, твърда като дъбова дъска.

Удс Роджърс. Бях чувал за него и пиратът в мен пребледня, защото Роджърс бе страшилище за моите побратими! Бивш капер, дал дума да заличи пиратите от лицето на земята и организиращ безмилостни набези срещу тях. Несъмнено би поискал да види обесен пирата Едуард Кенуей.

„Но ти си Дънкан Уолпоул“, напомних си отново, погледнах го в очите и поех крепко ръката му. Не бях пират. О, не. Наредих си да пропъдя тази мисъл. С Роджърс бяхме равни, идвах по покана на губернатора.

Вътрешният ми глас, макар и успокоителен, замлъкна стреснато, защото осъзнах колко любопитно ме наблюдава Роджърс с въпросителна полуусмивка, сякаш му е хрумнало нещо и се чуди дали да го сподели.

— Съпругата ми явно няма набито око — каза най-сетне той, позволил на любопитството да надделее.

— Моля?

— Съпругата ми. Преди няколко години сте се запознали на бала с маски, организиран от семейство Пърси.

— А… Да, да.

— Каза ми, че сте „дяволски красив“. Очевидно е излъгала, за да предизвика ревността ми.

Засмях се, сякаш оценявам искрено шегата. Да се обидя ли, че не ме смята за дяволски красив? Или да се радвам, че ще сменим темата. Погледнах пистолета и избрах второто. Представих се на втория мъж — смугъл французин с непроницаемо изражение на име Жулиен Дюкас, който ме обяви за „почетен гост“ и спомена някакъв „Орден“, в който ще се включа. Пак ме нарекоха асасин.

Отново подчертаха думата по странен, неразгадаем начин. Асасино. Асасин.

Французинът се усъмни гласно доколко искрен е духовният ми прелом и желанието ми да премина в „Ордена“. Спомних си писмото до Уолпоул: „Оценяваме подкрепата ви за тайната ни и благородна кауза“. За каква тайна и за каква благородна кауза ставаше дума?

— Няма да ви разочаровам — отвърнах колебливо.

Честно казано, нямах ни най-малка представа за какво говори. Исках да предам кесията с едната ръка и да взема торбата със злато с другата. И толкова. Понеже засега нямаше такива изгледи, се помолих наум някой да наруши мълчанието, защото измамата ми всеки момент щеше да излезе наяве. С облекчение видях как по лицето на Удс се разлива широка усмивка — усмихваше се сигурно по същия начин при вида на пиратските глави в примката на бесилото — потупа ме по гърба и настоя да взема участие в стрелбата.

Съгласих се охотно, готов на всичко, което да отклони вниманието им от мен, и същевременно попитах:

— Как е съпругата ви, капитан Роджърс? Тук ли е? В Хавана?

Затаил дъх, зачаках напрегнато отговора: „Да! Ето я там! Скъпа, помниш ли Дънкан Уолпоул?“.

— О, не — каза обаче той. — Разделени сме от две години.

— Съжалявам — сведох поглед, доволен от добрата новина.

— Надявам се да е добре — продължи той с едва доловим копнеж в гласа, който ми напомни за миг собствената ми изгубена любов. — Но не съм сигурен. От четиринайсет месеца преследвам пирати в Мадагаскар.

Чувал бях.

— Имате предвид Либерталия, пиратския град?

Според легендата капитан Уилям Кид спрял там през 1697 година и си тръгнал само с половината екипаж. Останалите избрали изкушението на пиратската утопия, където девизът бил: „В името на Бог и свободата“. Акцентът, разбира се, бил върху свободата. Щадели живота на пленниците, убивали възможно най-малко, поделяли си трофеите по равно, независимо от ранга. Звучеше прекалено добре, за да е истина. Мнозина смятаха Либерталия за митично място, ала други ме уверяваха, че съществува.

— В Мадагаскар се натъкнах по-скоро на останките от тъжна оргия — засмя се Роджърс. — Свърталище на престъпници. Дори бездомните кучета изглеждаха засрамени от състоянието на така наречения град. Колкото до трийсетимата му обитатели, не мога да твърдя, че носеха дрипи, защото всъщност бяха голи. Живееха като туземци.

Представих си Насау, където разгулът не беше на почит — поне не преди залез-слънце.

— И как се справихте с тях? — поинтересувах се невинно.

— Много лесно. Повечето пирати са по-невежи от маймуни. Просто им предложих избор. Да ги помилват и да се върнат в Англия бедни, ала свободни, или да увиснат на бесилото. Отне известно време да потушим съпротивата на най-закоравелите престъпници, но успяхме. В бъдеще се надявам да използвам същата тактика и на Карибите.

— Насау сигурно ще е следващата ви мишена.

— Много сте прозорлив, господин Дънкан. Всъщност още щом се върна в Англия, ще се кандидатирам за емисар на крал Джордж на Бахамите. Ще заема губернаторския пост, разбира се.

Ясно. Насау наистина бе следващата стъпка. Заплаха грозеше мястото, което смятах за свой духовен дом — под формата на корабно оръдие, на стрелба от мускети или само на перо и мастило, ала все пак заплаха.

Успях да се представя добре при стрелбата. Самодоволството насочи мислите ми отново към наградата. Вземех ли парите, щях да се върна в Насау и да предупредя Едуард Тач и Бенджамин, че Удс Роджърс е хвърлил око на Бахамите и на малката ни пиратска република. И че скоро ще дойде да вземе своето.

После отвориха кутия и Роджърс възкликна:

— Браво! Добър стрелец си, Дънкан. Добър колкото с тайното острие, предполагам.

„Тайно острие — помислих си объркано. — Какво тайно острие?“

— Къде ти е острието, Дънкан? — полюбопитства Дюкас, втренчен в няколко скрити кинжала, подредени в кутията — остриета като онова, което неохотно захвърлих на брега на нос Буена Виста. — Не съм виждал по-зле снаряжен асасин.

Пак асасин. Асасин.

— О, повреди се, за съжаление. Непоправимо — отговорих.

Дюкас посочи оръжията в кутията.

— Избери си тогава — предложи лукаво.

И дали френският акцент ме подвеждаше, или наистина предложението прозвуча по-скоро като заплаха? Запитах се откъде ли са взели остриетата? От други асасини, разбира се, като Уолпоул, който смяташе да предаде побратимите си. Ала в какъв Орден възнамеряваше да се включи?

— Това са трофеи — обясни Жулиен.

„Оръжия на мъртви мъже“, уточних мислено. Бръкнах в кутията и извадих едно. Острието проблесна и ремъците му се обвиха около китката ми. Едва тогава ми хрумна — искаха да го използвам. Да ме видят в действие. Да ме подложат на изпитание или да се позабавляват — все едно. Налагаше се да покажа умения с оръжие, с каквото никога не се бях сражавал. Отначало се поздравих, че съм изхвърлил кървавото острие на Дънкан (щеше да ме издаде!), ала сега се проклех, че не съм го запазил (за да се упражнявам и да свикна с него). Изопнах рамене под робата на Дънкан Уолпоул. Досега бях самозванец. Сега трябваше да се преобразя наистина. Да стана Дънкан Уолпоул. Те ме наблюдаваха как закопчавам острието. Нескопосаната ми шега как съм изгубил форма предизвика учтив, но безрадостен смях. Най-сетне опасах ремъка около китката си и оставих ръкава ми да се спусне над дланта. Присвих пръсти да наместя кинжала, ослушвайки се за издайническото щракване на оръжието. В деня, когато се изправихме един срещу друг, острието на Уолпоул беше мокро. Кой знае — нищо чудно наистина да е било повредено. Това обаче — смазано и излъскано до блясък — явно щеше да е по-сговорчиво. Помолих се да бъде. Въображението ми нарисува израженията им, ако не успеех да го извадя. „Сигурен ли си, че си този, за когото се представяш? Стража!“

Инстинктивно се озърнах, търсейки най-близкия път за бягство. Прииска ми се да бях оставил проклетата кесия с документи там, където я бях намерил. Прииска ми се изобщо да не бях имал вземане-даване с Уолпоул. Какво му имаше на живота на Едуард Кенуей? Бях беден, ала поне бях жив. Сега можех да съм в Насау, да обмислям набези с Едуард Тач и да си плакна очите с Ан Бони в „Олд Ейвъри“.

Едуард ме предупреди да не заминавам с капитан Брама. Обясни ми, че Брама е негодник. Защо не го послушах, по дяволите?

Гласът на Жулиен Дюкас ме изтръгна от размишленията.

— Дънкан — произнесе го „Данкон“, — ще ни демонстрираш ли техниката си?

Подлагаха ме на изпитание. С всеки въпрос, с всяко предизвикателство ме подтикваха да се доказвам. Засега издържах теста. Не блестящо, ала с що-годе прилични резултати.

Сега обаче излязохме от двора и се озовахме в нещо като наскоро построена тренировъчна площадка. Високи палми се редяха от двете страни на затревена поляна. В единия й край бяха поставени мишени, а зад тях сияеше изкуствено езерце като озарен от слънцето син поднос. Зад чепатите стволове на палмите се раздвижиха сенки — още стражи — в случай, че се опитам да побягна.

— Направихме тренировъчната площадка във ваша чест — обясни Роджърс.

Преглътнах. Домакините ми застанаха очаквателно в единия край на поляната. Роджърс държеше пистолета — уж нехайно, но пръстът му не слизаше от спусъка — а дясната ръка на Жулиен стискаше дръжката на сабята, препасана в колана му. Фигурите зад дърветата застанаха неподвижно, бдително. Дори чуруликането на птиците и жуженето на насекомите сякаш секна.

— Жалко ще е да си тръгнем, без да ви видим какво умеете. — Удс Роджърс се усмихваше, ала очите му студенееха.

По ирония на съдбата не знаех как да използвам единственото оръжие, с което разполагах. „Няма значение. Ще ги надвия и без него“, рекох си. За стария бристолски кавгаджия те бяха просто двама нехранимайковци пред кръчмата. Представих си как се биеше Уолпоул — как сетивата му попиваха всяка промяна в обстановката и как би съумял да обезвреди тези двамата, а после да нападне стражите, преди да са вдигнали мускетите си. Да, и аз щях да се справя, да ги изненадам неподготвени. Помислих си, че сега е моментът. Сега! Напрегнах тяло и отметнах ръка да нанеса първия удар.

Острието изскочи от канията.

28.

— Браво, Дънкан! — похвали ме Роджърс и заръкопляска, а погледът ми обходи него, Дюкас и моята сянка върху тревата.

Силуетът ми изглеждаше страховито с извадения кинжал. А и вече знаех как да го използвам — напрягайки мускулите и под, и над лакътя.

— Впечатлен съм — призна и Дюкас.

Пристъпи напред, улови ръката ми и с опакото на дланта си много внимателно прибра острието на канията му.

— Направи го пак!

Без да отлепям очи от него, отстъпих назад и застанах в същата поза. Този път не разчитах на късмета и макар още да не бях усъвършенствал техниката, бях уверен, че ще успея. Не ме питайте защо бях толкова сигурен. Просто знаех. И разбира се, кинжалът щракна, изскочи навън и просия зловещо в лъчите на следобедното слънце.

— Малко е шумно — усмихнах се самодоволно. — В идеалния случай не се чува нита звук. Иначе го бива.

Последваха нови предизвикателства, но вече ги изпълнявах за собствено удоволствие, а не за да ги убедя. Най-сетне изпитанията приключиха и стражите се отдалечиха. Дори Дюкас, който носеше мнителността си като любим стар смокинг, се поуспокои. Когато напуснахме импровизираната тренировъчна площадка, разговаряше с мен като с отдавнашен приятел.

— Асасините са те обучили добре, Дънкан — отбеляза той.

Асасините, помислих си. Така значи наричаха организацията, в която Уолпоул е членувал, но е смятал да предаде. Но защо да ги предава и в замяна на какво — това бе въпросът.

— Избра отличен момент да ги напуснеш.

— Пое огромен риск — възхити се Роджърс. — Опасно е да предадеш асасините.

— Е, опасно е и да пиеш, но алкохолът ме привлича неудържимо — отвърнах помпозно. Той се разкикоти, а аз погледнах към Дюкас: — Какво ви води в Хавана, сър? Помощник на губернатора ли сте?

— Ммм, аз… Как да ви обясня? Продавам оръжия. Търгувам с откраднати пушки и муниции.

— Нещо като бракониер — додаде услужливо Роджърс.

— Пушки, саби, гранати. Доставям всякакви средства за убиване — уточни французинът.

В този момент стигнахме терасата, където за пръв път видях губернатор Торес — седемдесетинагодишен, ала не дебел както повечето богати мъже. Кафявото му сбръчкано лице с козя брадичка бе обрамчено от оредяла бяла коса, причесана напред. Стиснал в шепа чашката на дълга лула, той четеше през кръглите си очила писмо, което държеше в другата. Не ни погледна. Не веднага. За оглеждането се погрижи едрият брадат мъж, застанал търпеливо до дясното му рамо — скръстил ръце, неподвижен като статуите в двора и десет пъти по-каменен. Познах го тутакси, разбира се. Предишния ден го бях видял да изпраща в отвъдното трима пирати. А тази сутрин се бях представил за сводник, осигурил му леки жени. Беше испанецът — Ел Тибурон. Вече бях свикнал с изпитателните погледи на домакините ми, но неговите очи сякаш проникваха до самата ми сърцевина. Преди да ги отлепи от мен, ме обзе абсолютна сигурност, че не само е разговарял със стражите в крепостта, ами те са ме и описали най-подробно. Очаквах да ме посочи и да попита защо съм ходил в крепостта.

— Велики майсторе Торес — наруши мълчанието Роджърс, — господин Дънкан Уолпоул пристигна.

Торес вдигна глава и ме изгледа над рамките на очилата си. Кимна и подаде писмото на Ел Тибурон — слава богу, защото испанецът най-сетне отклони очи.

— Очаквахме ви преди седмица — отбеляза Торес, но не особено раздразнено.

— Извинете, губернаторе — отвърнах. — Нападнаха ни пирати и потопиха кораба ни. Пристигнах вчера.

Той поклати замислено глава.

— Жалко… Ала успяхте ли да спасите от пиратите това, което ми обещахте?

Кимнах и си помислих: „С едната ръка давам кесията, с другата взимам парите“. Извадих кожената торбичка и я сложих върху ниската масичка до коленете на Торес. Той смукна от лулата, развърза я и извади картите. Бях ги виждал, разбира се — не ми говореха нищо. Както и кристалът. За Торес обаче очевидно означаваха много. Несъмнено.

— Невероятно! — възкликна удивено той. — Асасините разполагат с повече ресурси, отколкото си представях…

Той взе кристала и го огледа от всички страни с присвити очи. Украшението или каквото там представляваше… е, за него явно не беше украшение. Той прибра картите и кристала в кесията и махна на Ел Тибурон. Испанецът пристъпи напред и взе кесията. Торес протегна длан и се ръкува въодушевено с мен.

— Приятно ми е най-сетне да се запознаем, Дънкан. Добре дошъл! Елате, господа. Да поговорим. Хайде…

Поведе ни към къщата като стари приятели. Нито дума за проклетата награда. Мамка му! Замесвах се все повече в нещо, в което не исках да участва.

29.

Застанахме около голяма маса в кабинет в главната сграда — аз, Торес, Ел Тибурон, Дюкас и Роджърс.

Ел Тибурон, който не се отделяше от господаря си, държеше дълга тънка кутия, подобна на табакера за пури. Въобразявах ли си, или очите му наистина не се отлепяха от мен? Прозрял ли е измамата, или е просто бдителен? „Сър, един мъж в роба ви търсеше в крепостта.“

Опасенията ми навярно бяха безпочвени. Освен него всички други в стаята изглеждаха спокойни. Отпиваха от питиетата, които Торес им поднесе, и бъбреха дружелюбно, докато той приготвяше своето. Като добър домакин губернаторът се бе погрижил да връчи пълни чаши първо на гостите си, но се почудих защо няма прислуга. Бързо се сетих — вероятно заради естеството на заниманието ни. Атмосферата беше ведра — поне засега — ала Торес бе поставил страж пред вратата на стаята с жест, който сякаш казваше: „Всичко, изречено вътре, е предназначено само за нашите уши“. Жестът му засилваше тревогата ми с всеки изминал миг. Прииска ми се да бях обмислил по-добре думите в писмото му за „подкрепата за тайната и благородна кауза“. Зарекох се следващия път, когато ми хрумне да приема чужда самоличност, да заобикалям отдалеч благородните каузи. Особено ако са тайни благородни каузи.

След като напълни и своята чаша, Торес вдигна тост:

— Събрахме се най-после. Граждани на Англия, франция, Испания. На тъжни, корумпирани империи от Стария континент.

После даде знак на Ел Тибурон. Той отвори кутията, която държеше, и я остави върху масата. Върху червено кадифе блестеше метал. Каквото и да имаше вътре, изглеждаше ценно. Усмивката на Торес изчезна, искрите в очите му помръкнаха и той подхвана със сериозно и тържествено изражение някаква неведома, ала явно значима церемония.

— Сега обаче сте тамплиери, тайните, но истински управници на света. Протегнете ръце.

От жизнерадостната атмосфера нямаше и помен. Оставихме питиетата. Приближих бързо до масата, забелязал, че другите застават около нея. После, протегнал ръка, си помислих: „Аха, тамплиери са значи“. Сега ми се струва странно, но тогава ме обзе успокоение — повярвах, че в тайното им общество няма нищо зловещо. Глупав клуб като всеки друг, пълен със заблудени надути глупци, чиито грандиозни амбиции („тайни, но истински управници на света“, как не!) са въздух под налягане, извинение за ламтежа им за безсмислени титли и дрънкулки.

Какви ли дребнави кроежи ги вълнуват, почудих се. И открих, че ми е все едно. А и защо да ме е грижа? Аз се подчинявах само на пиратския закон. Радвах се на абсолютна свобода. Следвах правила, разбира се, но те бяха правилата на морето и да ги спазваш бе въпрос на нужда, на оцеляване, а не на перчене със социално положение, с лъскави шарфове и шутовски жезли. Запитах се защо си съперничат с асасините. Открих, че и това не ме интересува. Да, успокоих се. Не ги взех на сериозно. Торес сложи първия пръстен на ръката на Дюкас.

— Помни дълга си. Да водиш заблудените души към пътя на умиротворението.

Сложи втория пръстен на Роджърс:

— Насочвай разблудните желания, докато страстите в сърцата охладнеят.

Въздух под налягане, рекох си пак. Празни, безумни брътвежи, с каквито се печели незаслужен авторитет. Погледнах ги каква важност си придават. Глупави мъже, подведени от самомнението си, неспособни да прозрат, че важността им се простира до стените на имението и свършва там. На никого не му пука, приятели. Никой не дава пет пари за тайното ви общество.

Торес се обърна към мен. Сложи ми третия пръстен с думите:

— Да подтикваш заблудените умове към благоразумни, трезви мисли.

„Трезви“, повторих наум. Ама че майтап!

После погледнах пръстена и веселието ми се стопи. Внезапно спрях да смятам тамплиерите за глупаво тайно общество, чието влияние не се простира по-далеч от домовете им, защото пръстенът се оказа същият като на Бенджамин Причард — капитана на кораба на компанията „Ийст Индия“. Същият пръстен, който носеше мъжът с качулката, предвождал групата, която опожари татковата ферма. И двамата ме бяха предупредили, че в света действат велики и могъщи сили. И ненадейно се замислих, че каквито и да са причините за съперничеството им, аз не съм на страната на тамплиерите, а на асасините.

Ала не биваше да прибързвам.

Торес отстъпи назад.

— Да започваме работа, окрилени от Бащата на мъдростта — рече той. — Преди десетилетия Съветът ми възложи задачата да намеря в Новия свят забравеното място, което предците ни наричали Обсерваторията. Вижте… — Върху масата пред него бяха разгърнати документите от кесията. — Вижте тези изображения и ги запомнете — продължи Торес. — Те разказват много древна и много важна история. От две десетилетия се опитвам да открия Обсерваторията. Смята се, че там е скрит инструмент с невероятна мощ. Някаква сфера, приспособление, позволяващо да се наблюдава всеки мъж и всяка жена на земята, където и да се намира. Представете си какво би означавало да притежаваме такава сила. С това приспособление за нас няма да има тайни. Ще сложим край на лъжите и измамите. Ще се възцари справедливост. Чиста и ненакърнена справедливост. Това е обещанието на Обсерваторията. И то ни се полага.

Ето как разбрах за пръв път за Обсерваторията.

— Знаем ли къде е? — попита Роджърс.

— Скоро ще разберем — отговори Торес, — защото заловихме единствения, който знае. Мъж на име Робърте. Наричат го Мъдреца.

Дюкас се подсмихна презрително.

— От четирийсет и пет години никой не е зървал истински Мъдрец. Сигурен ли си, че този не е мним?

— Убеден съм — увери го Торес.

— Асасините ще му се притекат на помощ — вметна Роджърс.

Погледнах документите върху масата. Рисунките изобразяваха древна раса, изграждаща нещо — Обсерваторията навярно. Роби дълбаеха скалите и носеха огромни каменни блокове. Чертите им бяха и човешки, и не съвсем човешки. Едно обаче знаех със сигурност — в ума ми се зараждаше план. Тази Обсерватория, на която тамплиерите държаха толкова много… Струваше ли си? По-точно каква полза би извлякъл от нея някой, решен да отмъсти на хората, опожарили родния му дом? Малкият кристален куб също лежеше върху масата. Огледах го замислено както тогава, на; брега на нос Буена Виста. Торес се протегна и го взе, отговаряйки същевременно на Роджърс:

— Асасините ще му се притекат на помощ, да, но благодарение на Дънкан и информацията, която ни предостави, асасините вече няма да ни създават проблеми. Утре всичко ще се изясни, джентълмени. Тогава ще се срещнете лично с Мъдреца. А сега… да пийнем.

Домакинът ни посочи масата с питиетата и когато им видях гърбовете, аз се пресегнах крадешком към документите и прибрах в джоба си страница от манускрипта — рисунка на Обсерваторията. Точно навреме. Торес се обърна и ми подаде чаша.

— Ще намерим Обсерваторията заедно, защото нейното могъщество ще свали от троновете им кралете, ще постави на колене духовенството и сърцата и умовете на хората ще бъдат наши.

Пихме.

Пихме заедно, макар и в чест на съвсем различни стремежи.

30.

Поканиха ме на другия ден да се срещна със „събратята си тамплиери“ на северното пристанище. Там щяла да пристигне флотилията, пренасяща ценности — включително възнаграждението ми — и да обсъдим по-нататъшните си планове.

Кимнах, за да оставя впечатление, че съм предан на каузата тамплиер, готов да съзаклятнича с новите си другари, каквито и да са кроежите им. Всъщност — между нас да си остане — не възнамерявах да им помагам да „властват над всеки мъж и всяка жена на света“, а да прибера парите, да съчиня правдоподобно извинение и да си тръгна. Очаквах с нетърпение да похарча възнаграждението и да споделя събраната информация с побратимите ми в Насау. После щях да открия Обсерваторията, да взема скритото в нея съкровище и така да доведа тамплиерите до падение. Първо обаче трябваше да си получа парите.

— Добро утро, Дънкан — поздрави ме Удс Роджърс от кея.

Ниско в небето, слънцето още не успяваше да разпръсне свежата прохлада на изгрева. От Мексиканския залив подухваше лек бриз. Тръгнах след Роджърс, ала чух вик:

— Едуард! Ехо! Едуард!

За миг помислих, че някой се е припознал. Дори погледнах през рамо да потърся с очи въпросния Едуард. После си спомних. Аз бях Едуард. Глупакът Едуард, изпитал нелепо чувство за вина и споделил тайната си с най-голямата уста в Хавана — Стид Бонет.

— Намерих купувач за останалата захар. Добра сделка сключих — извести ме той от другия край на кея.

Помахах му в отговор — чудесна новина — усещайки впитите в мен очи на Роджърс.

— Нарече те Едуард — отбеляза той и любопитната усмивка, която бях забелязал предния ден, пак заигра по устните му.

— О, това е търговецът, с чийто кораб пристигнах — обясних със заговорническо намигване. — За всеки случай се представих с фалшиво име.

— Аха… Хитър ход — съгласи се Роджърс, ала не изглеждаше убеден.

Олекна ми, когато се отдалечихме от главното пристанище и се присъединихме към групата тамплиери — същите, които вчера ме посрещнаха в имението на Торес. Ръкувахме се — пръстените на ордена сияеха нови-новенички върху пръстите ни — и си кимнахме дружески. Бяхме братя, братя от тайно общество. После Торес ни поведе към редица рибарски колиби. Във водата пред тях се поклащаха завързани лодки. Не се мяркаше жив човек. Мястото бе изцяло на наше разположение — неслучайно, разбира се. Торес ни посочи последната колиба в редицата, пред която стояха стражи. Вътре върху обърната щайга седеше Мъдреца — брадат, с дрипави дрехи и с отчаян, ала същевременно предизвикателен поглед. Видях как израженията на „другарите“ ми се променят. По лицето на Мъдреца се четеше борба между поражение и дързост, но и реакцията на тамплиерите ми се стори противоречива — те отвърнаха на изпепеляващия му поглед със смесица от съжаление и страхопочитание.

— Ето го — прошепна Торес почти благоговейно, независимо дали го усещаше или не. — Човекът, когото и тамплиерите, и асасините издирват от десетилетие. — Обърна се към Мъдреца: — Казаха ми, че името ти е Бартолъмю Робърте? Вярно ли е?

Робърте, или Мъдреца, или както там се наричаше, не продума. Изгледа гневно Торес. Без да отлепя очи от него, губернаторът протегна ръка. Ел Тибурон остави в дланта му кристалния куб. Е, сега щях да разбера предназначението му. Торес проговори отново на Мъдреца:

— Знаеш какво е това, нали?

Нито дума от Бартолъмю Робърте — Мъдреца сякаш бе онемял. Навярно се досещаше какво ще последва. Торес даде нов знак и Ел Тибурон обърна втора щайга. Губернаторът седна върху нея с лице към Мъдреца. Един срещу друг, само дето първият властваше над Хавана, а вторият имаше диви отшелнически очи, прокъсани дрехи и вързани ръце. Торес се протегна към тях и поднесе кристала към палеца на Мъдреца. Погледите на двамата се срещнаха безмълвно за миг. После пръстите на Торес направиха нещо с палеца на Робърте и капка кръв потече в кристала. Наблюдавах, несигурен на какво всъщност ставам свидетел. Мъдреца сякаш не почувства, никаква болка, ала очите му ни обходиха, проклинайки ни един по един, включително мен. Погледът му бе изпълнен с такава ярост, че едва устоях на порива да отстъпя назад. Защо, по дяволите, им трябваше кръвта на този клетник? Какво общо имаше той с Обсерваторията?

— Легендите гласят, че за да се влезе в Обсерваторията, е необходима кръв на Мъдрец — прошепна Дюкас, сякаш прочел мислите ми.

Операцията приключи и Торес се изправи. Олюля се леко и ни показа кристала. Озарен от светлината, пълният с кръв куб оцвети дланта му в червено.

— Имаме ключа — обяви той. — Остава само да намерим мястото. Господин Робърте навярно ще ни ориентира. — Махна на стражите. — Отведете го в имението ми.

И толкова. С облекчение загърбих сцената, където се разигра зловещата процедура. Поехме обратно към главното пристанище, където бе пристигнал кораб. Надявах се да е донесъл наградата ми, надявах се от все сърце.

— Такава суетня около Робърте! — обърнах се към Торес с уж нехаен тон. — Заслужава ли наистина Обсерваторията толкова усилия?

— Да — отвърна той. — Обсерваторията крие безценен инструмент, създаден от расата на Предците.

Представих си древните рисунки, които разгледах в имението. Предците на Торес ли изобразяваха?

— Иска ми се да видя свършека на драмата, но се налага да се възползвам от благоприятните ветрове и да отплавам към Англия — каза Роджърс.

Торес кимна. Искрите в очите му се разгоряха отново.

— Разбира се, капитане. Пожелавам ви бързина и сполука.

Двамата се ръкуваха. Братя. Братя от тайно общество. После Роджърс се ръкува и с мен и се отдалечи, за да продължи да изпълнява ролята си на страшилище на пиратите навсякъде по света. Знаех, че ще се срещнем отново. Надявах се обаче да е по-скоро късно, отколкото рано.

Моряците от новопристигналия кораб приближиха до Торес и му подадоха нещо, подозрително напомнящо възнаграждението ми. Само дето кесията не изглеждаше тежка, както си я представях.

— Смятай я за първата надница от дългосрочно сътрудничество. — Торес ми подаде съмнително леката кесия. — Благодаря.

Поех я предпазливо, досетил се от тежестта, че предстои следваща порция, а под следваща порция имам предвид и пари, и нови предизвикателства.

— Добре е да присъстваш на разпита утре. Отбий се по пладне — каза Торес.

Ясно. За да прибера останалите пари, трябваше да видя как изтезават отново Мъдреца. Сбогувах се с Торес, но постоях още малко на дока, потънал в размисъл. После си тръгнах да се подготвя. Бях решил да спася Мъдреца.

Питам се защо. Искам да кажа — защо просто не взех парите и не поех право на североизток към Насау? Защо не си плюх на петите и не се върнах при Едуард, Бенджамин и удоволствията на „Олд Ейвъри“. Иска ми се да отговоря, че ме подтикваше благородно желание да освободя Мъдреца. Ала имаше и друго. Все пак той можеше да ми помогне да намеря Обсерваторията и приспособлението, следящо всички хора. Колко ли щеше да струва такъв уред? Продадях ли го на подходящия човек, щях да забогатея, да стана най-богатият пират в Западните Индии. Да се върна при Каролин, натрупал състояние. Реших навярно да го спася, подтикван от алчност. Хвърляйки поглед назад, вероятно и двете подбуди си казаха думата. Както и да е, скоро щях да се разкайвам за взетото решение.

31.

По тъмно стените на губернаторското имение приличаха на черна ивица под сивото беззвездно небе. Насекомите скрибуцаха пискливо и почти заглушаваха ромоленето на водата и шумоленето на палмовите дървета. Огледах се бързо наляво и надясно — бях избрал момента да приближа до стената така, че да не се натъкна на стражите — подскочих, улових се за ръба й, полежах върху нея секунда да си поема дъх и да се ослушам за тичащи стъпки, викове „Стой!“ и свистене на саби, измъкнати от ножниците. Не се чуваше нищо, освен скрибуцането на насекомите, водата и шепота на нощния вятър в короните на дърветата. Прехвърлих се от другата стана — в имението на губернатора на Хавана. Прекосих градините като призрак и стигнах до главната сграда. Притиснах се до стената на вътрешния двор. Върху дясната си ръка усещах успокоителното присъствие на скритото острие, а през гърдите ми бяха препасани пистолетите. Къса сабя висеше от колана ми. Бях скрил лице с качулката на робата. Чувствах се невидим. Смъртоносен. Щях да нанеса удар на тамплиерите, но освобождаването на Мъдреца нямаше да разчисти сметките ми с тях — не се равняваше на злото, което братята им ми бяха причинили. Това бе само началото. Първият удар. После щях да разбера къде се намира Обсерваторията и да я открия преди тях. А това бе далеч по-сериозен удар. Щеше да ги заболи. Щях да си представям как се гърчат от болка, докато си броя парите.

Наложи се да предположа къде Торес държи затворника си. С доволство установих, че предположението ми е правилно. Застанах пред малката постройка, отделена от имението с висока стена. Странно. Вратата зееше отворена. Вмъкнах се вътре. Горящите факли в нищите по стените осветяваха касапница. Петима войници лежаха мъртви на земята с дупки в гърлата и накълцани гърди. Където и да бяха заключили Мъдреца, едно бе сигурно — той вече не беше тук. Твърде късно чух звук зад мен и не успях да парирам удара. Политнах напред и се приземих тежко по лице. Съумях обаче да запазя достатъчно присъствие на духа и да се претърколя веднага. Копие се заби в пръстта, където се намирах преди миг. Стискаше го изненадан войник. Скочих на крака, сграбчих го за раменете и го завъртях. Прекърших дръжката на копието с крак и го забих в него. Той се отпусна като риба на сухо, нанизан на собственото си копие. Нямах време да се насладя на предсмъртната му агония. Нападна ме втори войник, ядосан, както се ядосва човек, видял приятеля си да умира.

„Сега — помислих си. — Да видим дали работи безотказно.“ Щрак!

Скритото острие изскочи и аз посрещнах с него сабята на войника, отблъснах я и с обратен замах му прерязах гърлото. Измъкнах сабята си от колана точно навреме да парирам удара на третия нападател. Зад него стояха двамина с мускети, а до тях Ел Тибурон наблюдаваше схватката с извадена, ала отпусната до хълбока сабя. Видях как единият войник разкривява лице — изражение, което познавах от моряците на корабите, завързани за моя. Той стреля точно щом забих и сабята, и скритото острие във войника и същевременно го завъртях пред мен. Куршумът от мускета улучи мъртвото му тяло. Пуснах човешкия си щит, издърпвайки камата от колана му и молейки се да не съм изгубил точността, шлифована у дома, където часове наред хвърлях ножове по изтормозените дървесни стволове.

Не бях изгубил форма. Обезвредих не първия войник с мускета, който вече се опитваше панически да го презареди, а втория, който падна с кама, стърчаща измежду ребрата му. В миг се хвърлих към първия и забих скритото острие в корема му. Той се закашля и умря, нанизан на стоманата. Кървави мъниста описаха дъга в мрака, когато освободих оръжието си и се обърнах да посрещна атаката на Ел Тибурон.

Атака обаче не последва. Ел Тибурон не бързаше — вместо да ме нападне веднага, просто стоеше и нехайно прехвърляше сабята си от едната ръка в другата. Добре. Щеше поне да ми спести излишните приказки. Изръмжах и се хвърлих напред, очертавайки с остриетата си полукръгове във въздуха с надеждата да го объркам, да го дезориентирам. Изражението му почти не се промени. Той раздвижи светкавично лакът и ръка и отблъсна с лекота набега ми. Съсредоточи се върху лявата ми ръка, която стискаше сабята, и преди да се усетя, оръжието отлетя от окървавените ми пръсти и тупна на земята. Оставаше ми скритото острие. Той сякаш знаеше, че не съм свикнал да боравя с него. Зад него се струпаха още стражи и макар да не чувах думите им, беше очевидно какво казват — че не съм достоен противник за Ел Тибурон и краят ми наближава. Оказаха се прави. Последната му атака завърши с юмрук в челюстта ми. Усетих как зъбите ми се разклащат и Главата ми се замайва. Паднах първо на колене, а после се строполих в цял ръст на земята. Под робата от хълбока ми струеше кръв като пот, а болката стопяваше и последните ми капки желание да се съпротивлявам. Ел Тибурон пристъпи напред и затисна с крак ръката ми със скритото острие* приковавайки я към земята. Запитах се смътно дали скритото острие има бутон за бързо изваждане, ала и той нямаше да ми свърши работа, защото испанецът опря върха на сабята си в гърлото ми, готов за фатален удар.

— Стига! — извика някой откъм вратата на постройката.

Присвил очи, видях през кървавата пелена как стражите се отдръпват да сторят път на Торес, следван по петите от Дюкас. Двамата тамплиери избутаха Ел Тибурон настрани и с едва доловимо раздразнение — разочарованието на ловец, комуто отнемат плячката — испанецът отстъпи назад. Няма да си кривя душата — раздялата с него не ме натъжи.

Дишах на пресекулки. Изплюх кръвта, събрала се в устата ми, когато Торес и Дюкас се надвесиха над мен като лекари, преглеждащи пациент, французинът ме улови за ръката — не за да ми премери пулса, както отначало си помислих, а за да разкопчае сръчно скритото острие и да го захвърли настрани. Торес ме погледна и аз се почудих дали разочарованието му е искрено, или е театър. Той хвана другата ми ръка, свали тамплиерския пръстен и го прибра в джоба си.

— Как е истинското ти име, мошенико? — попита ме.

Позволиха ми да седна — разоръжен, не представлявах заплаха.

— Капитан… Трън-в-Задника.

Изплюх се пак — този път близо до обувката на Дюкас, и той ме погледна, оголил зъби.

— Мръсен селяк.

Посегна да ме удари, но Торес го спря. Оглеждаше телата, валящи се в двора, сякаш се опитва да прецени положението.

— Къде е Мъдреца? — попита. — Ти ли го освободи?

— Не, колкото и да ми се искаше — проломотих.

Мъдреца бе спасен или от приятелите си асасини, или беше офейкал сам. Все едно, и в двата случая бе изчезнал — невредим и запазил тайната, необходима на всички ни: местонахождението на Обсерваторията. Среднощният ми излет се оказа безсмислен.

Торес ме погледна и явно съзря истината в очите ми. Беше тамплиер и следователно — мой враг, ала нещо у стареца ми харесваше или поне ми вдъхваше уважение. Навярно и той видя нещо у мен и почувства, че не сме толкова различни. Знам със сигурност, че ако решението зависеше от Дюкас, червата ми щяха да се разпилеят тутакси върху пръстта. Торес обаче даде знак на хората си.

— Отведете го на пристанището. Изпратете го в Севиля с флотилията с трофеите.

— В Севиля ли? — учуди се Дюкас.

— Да — отвърна Торес.

— Защо да не го разпитаме ние? — попита Дюкас с жестока усмивка. — За мен ще бъде удоволствие.

— Точно затова предпочитам да възложа задачата на колегите ни в Испания — отсече Торес. — Не възразяваш, нали, Жулиен?

Макар и зашеметен от болката, долових раздразнението в гласа на французина.

— Не, мосю.

Все пак си достави удоволствието да ме срита в гърдите и да ми извади въздуха.

32.

Събудих се на долната палуба на голям галеон — галеон, който, изглежда, превозваше хора. Железни вериги опасваха краката ми — тежки окови се валяха по цялата палуба, някои празни, други — не.

Недалеч различавах тела в сумрака. Навярно дузина или повече, оковани като мен, ала в какво състояние, се затруднявах да преценя, съдейки по стоновете и ропота, които чувах. В отсрещния край на палубата бяха натрупани вещите на пленниците — дрехи, ботуши, шапки, кожени колани, раници и сандъци. Стори ми се, че виждах сред тях робата ми — мръсна и окървавена от нощта в имението на губернатора.

Описах ви особената миризма на трюмовете. Помните ли? Е, тук миришеше съвсем различно. На отчаяние. На страх.

— Яжте бързо — нареди глас и с глухо тупване пред босите ми крака се появи дървена купа.

После кожените ботуши на войника се отдалечиха, от капандурата, отвеждаща към горната палуба, нахлу светлина и войникът се заизкачва по въжената стълба. В купата имаше суха бисквита и купчинка овесена каша. Недалеч от мен седеше чернокож мъж и също се взираше подозрително в храната.

— Гладен ли си? — попитах го.

Той не отговори, не се пресегна към храната. Улови оковите, пристегнали краката му, и ги раздвижи много внимателно и съсредоточено. Отначало си рекох, че си губи времето, ала пръстите му се спираха — плъзгаха се между краката и железните обръчи. Той ме погледна и макар да не продума, ми се стори, че зървам болка в тях. Ръцете му се вдигнаха към устата и за момент той заприлича на миеща се котка. После обаче бръкна в овесената каша, смеси я със слюнка и намаза краката си и оковите. Сега разбрах какво прави. Наблюдавах го с възхищение и надежда как упорито маже крака си с хлъзгавата смес, докато накрая реши, че е време. Погледна ме, смълча окуражителния ми възглас, преди да изскочи от устата ми, и завъртя и дръпна едновременно. Щеше да извика от болка, ако не бе съсредоточен до краен предел да не издава нито звук. Освободеният му крак бе покрит с гнусен слой кръв, слюнка и овесена каша. Ала беше свободен. А бездруго и двамата не искахме да ядем овесената каша.

Той погледна към въжената стълба и капандурата и двамата замръзнахме, защото ни се стори, че чуваме наближаващ страж. После чернокожият се залови с втория крак и не след дълго освободи и него. Отметнал глава назад, се вслуша в стъпките над нас, които сякаш се насочиха към капандурата, но слава богу, се отдалечиха отново.

За момент се запитах дали ще ме остави окован. Все пак бяхме непознати, не ми дължеше нищо. Защо да губи време и да рискува свободата си заради мен?

В следващия миг обаче — след мимолетно колебание, чудейки се навярно дали е разумно да ми помогне — той се примъкна до мен, подръпна оковите ми, а сетне се шмугна бързо в невидима част от трюма зад мен. Върна се с ключове. Докато отключваше оковите, ми каза името си — Адевале. Благодарих му тихо, разтърках глезени и прошепнах:

— Какъв е планът, друже?

— Да откраднем кораба — отговори кратко той.

Планът ми хареса. Първо обаче си взех робата и скритото острие. Добавих и кожени ръкавици и кожен жакет към ансамбъла.

Междувременно новият ми приятел Адевале започна да освобождава с ключовете и другите пленници. Аз взех втора връзка с ключове от гвоздей на стената и се заех да му помагам.

— Услугата върви с уловка — казах на първия, докато пръстите ми се бореха с веригите му. — Ще плаваш с мен.

— Готов съм да те последвам и в ада, друже.

Повечето мъже на палубата вече бяха свободни и вероятно войниците горе чуха нещо, защото внезапно капандурата се отвори и един страж се заспуска надолу с извадена сабя.

— Хей! — извика той, ала „хей“ се оказа последната му дума.

Аз вече бях закопчал скритото си острие на китката (и за миг си помислих, че макар да съм го носил толкова кратко, ми изглежда познато, сякаш не сме се разделяли години наред) и с едно тръсване на ръката извадих кинжала, пристъпих напред и го забих дълбоко в гърдите на стража.

Не действах безшумно и чисто. Пронизах го толкова силно, че острието изскочи от гърба му и го прикова към стълбата. Издърпах кинжала и в същия момент видях ботушите на втори войник и върха на сабята му — пристигаха подкрепления и този път не се забавих. Прокарах острието под коленете му и той се свлече с писък и изпусна сабята си. С прерязан до костта крак войникът изгуби равновесие и се присъедини към другаря си, пръскайки кръв върху палубата. Бунтът вече се вихреше с пълна сила. Освободените мъже се втурнаха към купчината с конфискувани вещи и прибраха притежанията си, въоръжавайки се със саби и пистолети. Докато си надяваха припряно ботушите, започнаха и да спорят кое на кого е. Нямаше време обаче да играя ролята на справедлив съдник. Издърпах две-три уши да ги усмиря и не след дълго новият ми отряд бе готов за битка. Над нас трополяха крака и се чуваха уплашени викове на испански. Стражите също се готвеха — да потушат метежа.

Тогава се случи още нещо — корабът се разтърси внезапно. Разбрах причината — порив на вятъра. Срещнах погледа на Адевале и устните му оформиха една-единствена дума: „Буря“.

Корабът пак се разлюля. И времето се обръщаше срещу нас — трябваше да спечелим бързо битката и да завземем кораба, защото яростните повеи бяха нищо — нищичко — в сравнение с мощта на предстоящия ураган.

Честотата на първите пориви подсказваше кога ще ни удари с пълна сила. Знаех как да определя и посоката. А опитен моряк като мен би могъл да използва бурята в своя полза. Успеехме ли да отплаваме скоро, щяхме да изпреварим преследвачите си.

Да, точно така! Ужасът от урагана отстъпи място на убедеността, че ще съумеем да го впрегнем в наша полза. Бурята щеше да ни помогне да се измъкнем от испанците. Прошепнах няколко думи на Адевале, той кимна и предаде плана ми на другите мъже.

Очакваха да излезем от главната капандура. Очакваха хаотично и неорганизирано нападение откъм квартердека. Щяха да си платят, задето са ни подценили.

Наредих на неколцина мъже да застанат в основата на стълбите и да вдигат шум, сякаш се подготвят за атака, а останалите поведох към кърмата. Минахме през лазарета и тихомълком изкачихме стъпалата към камбуза. След миг се изсипахме на главната палуба и разбира се, сварихме испанските войници неподготвени — с гръб към нас, насочили мускети към капандурата на квартердека.

Идиоти! Нехайни идиоти, не само застанали с гръб към врага, ами и решили да използват мускети в близък бой срещу въоръжени със саби противници. Платиха със стомана в коремите си и в гърлата. Квартердекът се превърна в бойно поле. Безмилостно използвайки предимството на изненадващата си атака, за няколко минути се оказахме заобиколени от телата на мъртви или умиращи испанци, а последните се хвърлиха отчаяно през борда.

Поспряхме да си поемем дъх. Платната на кораба бяха прибрани, ала нов порив на вятъра го разклати заплашително. Ураганът щеше да връхлети всеки момент. По палубите на другите кораби от флотилията наизлязоха войници с пики и мускети, подготвящи се да посрещнат атаката ни.

Трябваше ни по-бърз кораб от галеона, на който се намирахме. С Адевале набелязахме по-подходящ и поведохме хората си по мостика и към кея. Войниците на пристана падаха, съсечени от сабите им. Проехтя мускетен залп и неколцина от мъжете ни загинаха, но ние вече се качвахме на съседния галеон — красив кораб, който скоро щеше да стане мой.

Небето притъмня — подходящ декор за битката и ужасяващото кръвопролитие, което щеше да последва. Вятърът шибаше лицата ни. Ставаше все по-силен, налагаше ни като с чук. Испанските войници изгубиха ума и дума — ужасени както от бурята, така и от избягалите пленници, неспособни да предотвратят напора и на двете.

Сражението беше кърваво и яростно, ала кратко. Завладяхме бързо галеона. За миг се запитах дали Адевале няма да пожелае да поеме командването — при това е пълно право, защото не само ме освободи, ала и предвождаше атаката, с която завоювахме кораба. Решеше ли да стане капитан, щях да уважа желанието му и да поема по своя път. Но не. Адевале поиска да плава с мен и да ми бъде кормчия. Благодарен съм му, че избра да служи на мен, вместо да помага с уменията си на друг. Преданият Адевале никога не би въстанал срещу мен, стига да съм справедлив капитан. Знаех го от самото начало на приятелството ни, както го знам и сега, след всичките години, през които кръстосвахме моретата.

(О, само да не беше Обсерваторията! Обсерваторията ни раздели.)

Опънахме платната и отплавахме под напора на първите бурни талази. Вятърът ни блъскаше от всички посоки, докато напускахме пристанището. Застанал до руля, погледнах назад към другите кораби от флотилията. Ураганът и пороят ги връхлетяха и понеже платната им не бяха подготвени, мачтите им се люлееха като полудели махала и се прекършваха като подпалки. Въздухът застудя. В небето над нас се събираха оловни облаци, движеха се бързо и закриваха слънцето. Вълните под нас растяха ли, растяха — високи водни планини с пенести върхове. Всяка се втурваше да ни погълне, подхвърляйки ни от един бездънен морски каньон в друг. Мъжете се държаха за вратите на каютите. Неколцина нещастни моряци паднаха с писъци зад борда. Огънят в камбуза угасна. Само най-смелите и най-ловките дръзваха да се катерят по въжените стълби, за да се борят с платната. Предната мачта се пречупи. Страхувах се главната и бизанмачтата да не я последват, ала те удържаха, слава богу, и аз се помолих мълком за този бърз храбър кораб, подарен ни от съдбата.

Небето приличаше на платнище от черни облачни кръпки, през които просветваше слънцето, сякаш времето ни предизвиква, държейки в плен светлината. Ние обаче продължавахме — трима управляваха руля, други трима висяха по въжетата на мачтите, все едно се опитват да управляват огромно непокорно хвърчило. Надбягвахме отчаяно бурята. Забавехме ли се, значеше да се предадем. Да се предадем на урагана, означаваше да умрем.

Не умряхме в този ден. Ураганът разби останалите кораби от флотилията в пристанището. Само един успя да избяга — корабът с освободените пленници, които се заклеха да служат на мен и Адевале и приеха предложението ми да се насочим незабавно към Насау. Най-сетне щях да се върна в Насау, да видя Едуард, Бенджамин и пиратската република, която ми липсваше толкова много.

Очаквах с нетърпение да им покажа кораба си. Новият кораб, който нарекох „Гарвана“.

33.

Септември 1715 година

— Новият ти бриг се казва „Гарванът“? Като грозното пернато?

Всеки друг щеше да застане пред дулото на пистолета ми или да си глътне думите при вида на скритото ми острие. Не и Едуард Тач. Той още не се наричаше Черната брада. Не бе отгледал черната козина, от която щеше да произтече прочутият му прякор, ала безочието му бе запазена марка, каквато по-късно щяха да станат сплетената му на плитки брада и запалените фитили, пъхнати в нея.

Бенджамин също беше там. Седеше с Едуард под старото платно, служещо за навес на „Олд Ейвъри“ — гостилницата на хълма с изглед към пристанището, едно от най-любимите ми места на света и първото, където се отбивах, щом пуснех котва в Насау. С радост отбелязах, че градът почти не се е променил — пристанът, опасан от най-чисто син океан, отломките от плячкосани кораби по брега, по чиито мачти се вееха английски знамена, палмите, порутените колиби, внушителната крепост форт Насау с флага с череп, плющящ на върха й под напора на източния вятър… Всъщност не казвам истината — градът изглеждаше променен. По-оживен от преди — дом на деветстотин мъже и жени, седемстотин от тях пирати. Сред тях бяха и Едуард и Бенджамин, които обмисляха нападения и пиеха, пиеха и обмисляха нападения — по равно от двете.

Близо До тях седеше сам друг пират — Джеймс Кид, когото някои смятаха за син на Уилям Кид. Сега обаче вниманието ми се насочи към старите ми приятели, които станаха да ме поздравят. Тук не робувахме на формалностите, етикецията и престореното благоприличие, сковаващи другите общества. Страшилищата на Бахамите Бенджамин и Едуард ме посрещнаха по пиратски — с крепки прегръдки на размекнати стари мечки, просълзени да видят предан другар.

— Ела, моряко, седни да пийнем! — подкани ме Бенджамин.

Едуард изгледа Адевале.

— Кой е този, Кенуей?

— Адевале, кормчията на „Гарвана“.

Тогава Едуард взе на подбив името на кораба ми. Не спомена робата ми, но сигурно нямаше да ми се размине. След прегръдките и двамата, разбира се, ме огледаха изпитателно. Запитах се дали съчиняват остроумия за облеклото ми, или преценяват колко съм се променил. Когато ги срещнах за пръв път, бях момче все пак, но лекомисленият арогантен юноша, блудният син и влюбеният, ала безпътен съпруг се бе преобразил — в мъж, белязан и закален в битки, по-предпазлив, по-студен и сдържан, погребал дълбоко истинските си страсти.

Навярно двамата ми стари приятели виждаха това — как момчето е съзряло и се е превърнало в мъж.

Обясних им, че търся хора да попълнят екипажа ми.

— Тук има десетки способни мъже, но бъди предпазлив — предупреди ме Едуард. — Преди две седмици се появи кораб на краля. Моряците му създаваха неприятности и се перчеха, сякаш мястото е тяхно.

Новината не ми хареса. Удс Роджърс ли стои зад това? Авангард ли е изпратил? Или обяснението е друго? Тамплиерите? Мен ли търсеха? Или другиго? Залогът вече беше по-висок. Разбирах го. Лично аз бях допринесъл мизата да се вдигне.

Докато търсех моряци за кораба си, научих туй-онуй за присъствието на англичаните на Бахамите. С Адевале разговаряхме с мъже, забелязали войници в униформи на армията на Негово Величество. Британците искаха да ни унищожат, разбира се — бяхме трън в задника им, мръсно петно върху червения им флаг. Интересът им към нас обаче явно бе нараснал. Затова при следващата ми среща с Едуард, Бен и Джеймс Кид в „Олд Ейвъри“ се оглеждах бдително за непознати лица и говорех шепнешком.

— Чували ли сте за място, наречено Обсерваторията? — попитах ги.

Често мислех за него. При споменаването му очите на Джеймс Кид проблеснаха. Изгледах го втренчено — беше млад, на двайсетина година, по-млад от мен и също като мен — с гореща кръв. Тач и Хорниголд поклатиха глави, но той кимна.

— Да, чувал съм за Обсерваторията. Стара легенда като за Елдорадо и Извора на младостта.

Подканих ги да седнем, огледах се наляво и надясно да проверя за кралски шпиони и пригладих върху масата рисунката, открадната от имението на Торес. И тримата мъже се втренчиха заинтригувано — някои повече, други по-малко или с престорено равнодушие — в поомачканото, ала все пак ясно изображение на Обсерваторията.

— Какво знаеш? — попитах Джеймс Кид.

— Било храм или гробница. Вътре имало съкровище.

— Врели-некипели! — възкликна Едуард Тач. — Приказки ли предпочиташ или истинско злато?

Едуард не искаше да участва в откриването на Обсерваторията. Така и предполагах. Знаех го, преди да си отвори устата, по дяволите. Той предпочиташе съкровища, които да сложи на везните — сандъци, пълни с монети, ръждясали от кръвта на предишните си собственици.

— Съкровището в Обсерваторията струва повече от злато, Тач. Десет хиляди пъти по-ценно е от плячката от всеки испански кораб.

Бен също се колебаеше. С искрен интерес явно ме слушаше само Джеймс Кид.

— Крадем от краля, момче, за да храним сиромасите му, момче. Така се издържаме тук — тросна се Бен и заби мръсния си сбръчкан показалец в рисунката ми. — Това не е съкровище, а фантасмагория.

— Разкрием ли тайната, ще сме подсигурени до края на дните си — възразих.

Старите морски вълци бяха солта на земята, най-добрите моряци, с които бях плавал, но им липсваше прозорливост. Обмисляха удари, които да ни напълнят джобовете за няколко месеца, а аз им говорех за трофей, който ще ни уреди за цял живот! Да не споменаваме, че щеше да ме направи джентълмен — състоятелен и многообещаващ мъж.

— Още ли бленуваш за фустата в Бристол? — подкачи ме Бен, щом споменах Каролин. — Исусе, забрави я, момче! Насау е по-добро място от Англия!

Известно време се опитвах да се убедя, че е прав и се налага да се задоволя с по-реални трофеи. През дните, докато планирахме нападения, пиехме и осъществявахме плановете, после пиехме в чест на успеха и планирахме нови удари, имах достатъчно време да размишлявам върху иронията — как, застанал край масата с тамплиерските си „приятели“, ги смятах за заблудени глупци и копнеех да се върна при събратята си пирати, които говорят направо и мислят свободно. В Насау обаче се върнах при тесногръди мъже, чиито претенции за свободолюбие бяха в разрез с действителността, с думите им и дори със символиката на черния флаг, който ми подариха един следобед под палещите слънчеви лъчи.

— Тук не развяваме знамена. Възхваляваме липсата им — заяви Едуард, взрян в „Гарвана“, където Адевале стоеше до флагщока. — Нека черният флаг е знак за предаността ти към природната свобода на човека. Вземи го! Развявай го гордо!

Черният флаг запърха, подет от вятъра, и наистина ме обзе гордост. Гордеех се с ролята си в това, което той представляваше. Бях помогнал да се създаде нещо ценно, издигащо в култ свободата — истинската свобода. Ала в сърцето ми зееше празнина. Мислех за Каролин и за злото, което ми бяха сторили. Разбираш ли, читателю, в Насау се бе завърнал друг мъж. Помниш ли погребаните надълбоко страсти? Чаках деня, в който да ги извадя наяве.

Междувременно имах и други грижи — особено заплахата за начина ни на живот. Една нощ седяхме около лагерен огън на брега. Във водата наблизо се поклащаха закотвените ни кораби — „Бенджамин“ и „Гарванът“.

— Да пием за пиратската република, момчета! — вдигна наздравица Тач. — Благоденстваме и сме свободни, недосегаеми за кралските духовници и бирници.

— Почти петстотин мъже се кълнат във вярност на насауското братство. Не е зле — вметна Джеймс Кид и ме стрелна с остър поглед, който се престорих, че не забелязвам.

— Вярно е — оригна се Тач. — Но защитата ни не е на ниво. Нападне ли ни кралят, ще ни срине.

Взех бутилката с ром, която ми подаде, вдигнах я и под лунната светлина я огледах, да не би в течността да плува утайка. Отпих, доволен от проверката.

— Тогава да намерим Обсерваторията — предложих. — Ако тамплиерите са прави и съкровището в нея наистина е толкова могъщо, ще бъдем непобедими.

Едуард се пресегна към бутилката с въздишка. Не за пръв път повдигах темата.

— Стига, Кенуей! Не подхващай пак детинската си история. Имах предвид истинска защита. Да откраднем галеон и да подредим оръдията от едната му страна. Представете си само как ще украси пристанището ни!

— Не е лесно да се открадне снаряжен испански галеон — обади се Адевале с ясен, но замислен глас. — Имаш ли някой предвид?

— Да, сър — отвърна задавено подпийналият Едуард. — И ще ви го покажа. Хубавец е. Грамаден и бавен.

Така решихме да нападнем испанския галеон. Тогава не подозирах, но така се натъкнах отново на старите си приятели — тамплиерите.

34.

Март 1716 година

Насочихме се на югоизток. Едуард твърдеше, че е забелязал галеона да плава край бахамските плитчини. Докато чакахме да го зърнем, разпитвахме Джеймс Кид за произхода му.

— Незаконен син на Уилям Кид, а? — намигна му Едуард Тач. — Истинска история ли е или небивалица?

Тримата стояхме на кърмата и си подавахме далекогледа, все едно е бутилка ром. Мъчехме се да видим нещо през мъглата на ранната вечер, толкова гъста, сякаш се взирахме през мляко.

— Така знам от мама — присви устни Кид. — Резултат съм от една страстна нощ точно преди Уилям да напусне Лондон.

Трудно бе да се прецени от тона му дали въпросът го подразни. Беше особняк. Едуард Тач например носеше сърцето си на ревера. В един момент е гневен, в следващия се смее гръмогласно. Независимо дали размахва юмруци, или раздава трошащи ребрата пиянски прегръдки, Едуард беше ясен като бял ден.

Каквито и козове да държеше, Кид ги пазеше в пазвата си. Спомних си разговора, който проведохме неотдавна.

— От хаванско конте ли открадна този костюм? — попита ме той.

— Не, сър — отговорих. — Свалих го от труп, който се перчеше и дрънкаше глупости минути преди това.

— Аха — проточи той и по лицето му се изписа неразгадаемо изражение.

Не скри обаче възторга си, когато най-сетне видяхме испанския галеон.

— Истинско чудовище е! Гледайте колко е голям! — възкликна Кид, а Едуард се изпъчи самодоволно: „Казах ли ви?“.

— Голям е — съгласи се той. — И няма да устоим дълго, ако се изправим лице в лице с него. Чуваш ли, Кенуей? Стой далеч, за да ударим, когато съдбата ни се усмихне.

— Под прикритието на тъмнината най-вероятно — кимнах, пристиснал око към далекогледа.

Тач имаше право, че корабът е красив — наистина щеше да украси пристанището ни и същевременно да ни служи като непробиваем защитен вал. Галеонът се отдалечи към петно на хоризонта, което ми заприлича на остров. Остров Инагуа, ако бях запаметил вярно картите, където малък залив осигуряваше отлично място за хвърляне на котва — идеално за снабдяване с провизии от изобилния растителен и животински свят. Едуард потвърди предположението ми.

— Познавам острова. Естествено укрепление, използвано от френски капитан на име Дюкас.

— Жулиен Дюкас? — попитах, неспособен да прикрия изненадата в гласа си. — Тамплиерът?

— Така се казва — кимна разсеяно Едуард. — Не знаех, че има титла.

— Познавам го — признах мрачно. — Виждал е кораба ми в Хавана. Забележи ли го, ще се почуди чий е сега. Не искам да рискувам.

— А аз не искам да изгубя галеона — поклати глава Едуард. — Да помислим… Най-добре е да почакаме да се стъмни съвсем, преди да скочим на борда му.

По-късно използвах възможността да се обърна към хората си. Покатерих се на мачтата и погледнах към мъжете, събрали се на главната палуба. Едуард Тач и Джеймс Кид също бяха там. Запитах се, докато ги наблюдавах отвисоко, чакайки гълчавата да стихне, дали менторът ми Едуард изпитва гордост от младото си протеже. Надявах се, защото той ме бе въвел в света на пиратите.

— Джентълмени! Както повеляват законите ни, ние не следваме сляпо заповедите на едновластни безумци, а действаме, подтиквани от всеобщото си безумие!

Възнаградиха ме с бурен смях.

— Набелязали сме внушителен галеон и го искаме за благото на Насау. Предлагам ви да гласувате. Които са „за“ да нападнем залива и да завземем кораба, да затропат с крака и да извикат „Да!“.

Мъжете изреваха одобрително, стопляйки сърцето ми.

Никой не възропта.

— Който е „против“, да изхленчи „Не“!

Никой не гъкна.

— В кралския съвет никога не е царувало такова единомислие — извиках и мъжете под мен нададоха възторжени възгласи.

Джеймс Кид и Едуард Тач също се усмихваха доволно.

Не след дълго навлязохме в залива. Тогава ми хрумна, че трябва да се погрижа за Жулиен Дюкас. Видеше ли „Гарвана“ и най-вече мен и успееше ли да избяга, щеше да осведоми съмишлениците си тамплиери къде съм, а това не ме устройваше. Не и ако продължавах да се надявам да намеря Обсерваторията, а въпреки възраженията на приятелите ми аз не бях се отказал. Обмислих възможностите и накрая се реших на неизбежното — скочих през борда.

Е, не веднага. Първо споделих плана си с Джеймс и Едуард — как искам да изненадам Дюкас, преди да започне истинската атака — и тогава скочих през борда. Изплувах на брега, където се запромъквах като видение в мрака. Спомних си за Дънкан Уолпоул и за нощта, когато проникнах в имението на Торес, и се помолих днес събитията да не се развият по същия начин.

Подминах няколко групи войници. С оскъдния си испански долавях откъслечни думи. Хората на Дюкас недоволстваха, че се налага да ловуват, за да снабдят с провизии галеона. Слънцето бе залязло, когато стигнах до лагер и се сниших в гъсталака, вслушан в разговора, долитащ иззад платнен навес. Познах един от гласовете — принадлежеше на Жулиен Дюкас.

Знаех, че Дюкас има имение на острова, където несъмнено си отдъхваше след усилните битки за завладяването на света. Щом не се бе прибрал там, значи посещаваше острова за кратко, колкото да се снабди с провизии. Имаше проблем обаче. В палатката бившият ми побратим тамплиер бе заобиколен от стражи — свирепи, вероятно несговорчиви стражи, недоволни, че са длъжни да изтърпят снабдителната експедиция и на всичкото отгоре — острия език на Дюкас. Ала все пак стражи. Огледах лагера. Огънят в отсрещния край догаряше. Близо до мен имаше щайги и бурета. Огледах ги, погледнах и огнището и разбрах, че са оставени там нарочно. Надникнах — буретата наистина бяха пълни с барут. Извадих пистолета си — бях го прибрал, за да не се намокри. Барутът беше влажен, разбира се, но на разположение вече имах достатъчно муниции.

В средата на лагера стояха трима войници. На пост вероятно, ала всъщност мърмореха неразбираемо. Сигурно ругаеха Дюкас. Други войници идваха и си отиваха, увеличавайки купчината с провизии — предимно с дърва за горене, подпалки и каци с питейна вода от близък кладенец. Не точно пиршество с дивеч и прясна изворна вода, за каквото Дюкас безспорно копнееше.

Прислонен в сенките и следейки с периферното си зрение движението на войниците, аз пропълзях до буретата и пробих дупка в най-долното, достатъчно голяма да напълня шепи с барут и да насипя малка пътечка от тях до огъня, прокрадвайки се в полукръг около лагера. В другия край на полукръга се намираше палатката, където Дюкас седеше, пиеше и кроеше мащабни тамплиерски планове за завладяване на света — и крещеше на своенравните си войници.

Да. Имах огън. Имах барутна диря, водеща от огъня до гъсталака и буретата. Имах и кого да вдигна във въздуха, както и Жулиен Дюкас, очакващ момента на разплата. Оставаше ми само да избера подходящ момент, та никой от стражите да не забележи импровизирания ми фитил, преди да взриви барута.

Промъкнах се до огъня и подхвърлих разжарен въглен към барутната диря. Подготвих се за звука, който последва — стори ми се оглушителен в нощта — и благодарих Богу, че войниците също вдигат врява. После, докато съскащият пламък се отдалечаваше от мен, се помолих да не съм прекъснал неволно пътя му. Надявах се да не съм поръсил барута върху нещо влажно и никой от войниците да не се върне точно когато…

Опасенията ми се оправдаха. Войникът носеше купа, пълна с нещо — плодове, предполагам. Ала или миризмата, или шумът го сепнаха. Той спря в края на поляната и се втренчи в ботушите си, пред които тъкмо пробягваше огнената змия. Вдигна глава и устните му оформиха „О“. Преди да изкрещи за помощ обаче, аз издърпах камата от колана си и я хвърлих. За пореден път благодарих на Бога за ленивите следобедни часове, когато изтезавах дърветата у дома в Бристол, защото ножът ми го улучи някъде над ключицата — не съвършено точен удар, ала свърши работа. Вместо да вдигне тревога, войникът издаде приглушен, задавен стон и падна на колене, стиснал се за гърлото. Мъжете на поляната чуха как тялото му тупва на земята и купата с плодове се търкулва. Обърнаха се към източника на шума. Наостриха сетива и посегнаха към мускетите си, препасани през рамо, но нямаха представа какво ги чака. Така и не разбраха какво става. Свих се на топка и запуших уши с длани. Експлозията проехтя над поляната. Нещо ме удари по гърба — нещо меко и лепкаво, за което предпочитах да не мисля. Чух викове и разбрах, че прииждат войници. Прекосих тичешком поляната, обвита в гъст черен пушек, през който прелитаха живи въглени. Прескачах обезобразени и осакатени тела — повечето мъртви, други молещи се да умрат.

Дюкас изскочи от палатката като ругаеше на френски и крещеше някой да угаси пожара. Кашляше, плюеше и размахваше длан пред лицето си да пропъди мъглата от дим, жар и сажди. Присвил очи, се взря през черната пелена и видя мен. Знам, че ме позна, защото каза:

— Ти…

Една-единствена дума, преди да забия острието си в него. То не издаде нито звук.

— Помниш ли подаръка, който ми даде? — Кинжалът сякаш примлясна тихо, когато го извадих от гърдите му.

— Е, действа безупречно.

— Кучи син.

Той се разкашля и капки кръв оросиха лицето му. Около нас валеше сатанински дъжд от подпален барут.

— Смел като куршум и още по-безмозъчен — успя да проломоти той, докато живецът го напускаше.

— Съжалявам, приятелю. Не бива да рискувам да разкажеш на тамплиерите, че още съм в играта.

— Жалко, пирате! След всичко, което видя, след всичко, което ти показахме за Ордена си, ти продължаваш да живееш като невеж и заблуден бандит.

Около врата му видях нещо, което не бях забелязал преди — ключ на верижка. Дръпнах го и той се плъзна леко в шепата ми.

— До дребните кражби ли се простират амбициите ти? — присмя ми се той. — Неспособен ли си да разбереш колко са високи нашите? Да сринем всички империи! Да създадем свободен свят без паразити като теб.

Той затвори очи. Последните му думи бяха:

— Нека гориш в ад, създаден от самия теб!

На поляната зад мен се втурнаха мъже. Разбрах, че е време да тръгвам. В далечината отекнаха викове, гърмежи и трясък на стомана. Другарите ми бяха пристигнали, заливът и галеонът скоро щяха да станат наши и нощната ни мисия щеше да приключи. Скрих се в гъсталака, повтаряйки си последните думи на Дюкас: „Нека гориш в ад, създаден от самия теб!“.

Ще видим, помислих си. Ще видим.