Черната корона

Глава осма

Аудиенцията започна около час след края на турнира, като Мюлер и Венсан се преоблякоха в подходящо за повода облекло и присъстваха в тронната зала на краля като представители респективно на паладините и мускетарите.

Самата зала бе издържана в стила, характеризиращ новата мода в Санпар — с бели плочки, високи прозорци с червени завеси и много злато, разпределено по полилеите, облегалките на столовете, краката на масите.

Освен крал Балдуин присъстваше и неговата съпруга, кралица Маргарет, жена на средна възраст, чиито черти напомняха, че някога е била хубавица. В залата бяха още отец Далимен — представител на духовенството, а също и търговецът, създал толкова главоболия на Римиел по време на фестивала. Той се назова с името Мандас и заяви, че е изпълнителен директор в Гилдията на търговците, каквото и да означаваше това.

Римиел, Алтира и останалите гости насядаха около дълга правоъгълна маса, в чийто край беше кралят. Кралица Маргарет зае мястото от дясната му страна, вляво от себе си кралят покани да седне Алтира. Мюлер и Венсан застанаха един срещу друг: така бяха разположени също и Далимен и Мандас. На стола срещу краля бе мястото на Римиел — като посланик от Гората на Всемайката.

Кралят изнесе кратка встъпителна реч, с която протоколно представи гостите си на останалите събеседници, а след това подкани Римиел да уточни причината, поради която е дошъл.

— Приветствам ви от името на Белия крал, ваше величество — учтиво каза Римиел, като се изправи и стори поклон пред владетеля на хората. — Преди всичко искам да ви поздравя с добре организирания фестивал на бойните изкуства и да изкажа възхищението си от отличната подготовка на армията във вашето кралство. Наистина може да бъдете горд с воините си. Искам да благодаря и лично на търговеца Мандас, че ми предостави възможността да се сражавам с най-добрите от тях и да се уверя лично в уменията им.

Това си бе чисто заяждане от страна на Римиел и крал Балдуин се усмихна леко. Търговецът сви устни, но вампирът не се стараеше да го превърне в съюзник — скъпоценностите от Иррхас-Аббат ясно издаваха накъде клони лоялността му. Мюлер обаче също се бе ухилил одобрително, а Венсан така и не бе разбрал целия маскарад с показния дуел и грееше от похвалата на вампира. Лицата на кралица Маргарет и отец Далимен останаха неразгадаеми.

— Удоволствието да наблюдавам такова представление на виртуози в боя бе изцяло мое — отвърна накрая Мандас. Алтира не изпускаше от очи търговеца и погледна предупредително към съпруга си. Този човек е хитър и не бива да се подценява, гласеше неизказаното й послание.

Римиел се поклони към търговеца, след което продължи:

— Иска ми се да идвах при вас с по-добри вести, ала, уви, нося предупреждение за война. Мълвата, която се носи от уста на уста из целия Тарр, твърди, че огромни пълчища орки и тролове — представители на най-свирепите раси от недрата на Ледената планина — се насочват към Иррхас-Аббат. Града на Странните Удоволствия, а обитателите му са подготвени за рат. Самият аз отлетях като съгледвач над планината и видях цели племена от тях да се спускат към обиталището на черните елфи.

— И откъде знаете, че не става дума за вражда между подземните раси и обитателите на Иррхас-Аббат? — попита Мюлер. — В крайна сметка черните елфи са известни с това, че често взимат роби от тези народи.

— Няма никакви свидетелства за въоръжен конфликт между орките и елфите на мрака — отвърна Римиел — сведенията ни са недвусмислени. Чудовищата от подземието излизат, за да се врекат във вярност на Черния крал.

— С какво обаче това касае нас? — попита Мандас с неприятния си глас.

— Ние сме уверени — каза Римиел, — че силите на мрака се готвят за война срещу всички ни.

— Смели думи от един вампир — намеси се отец Далимен.

— Всички знаем, че лорд Римиел днес ходи в светлината — прекъсна го Венсан, — каквито и грехове да е имал в миналото, те не надвишават тези на Църквата, отче.

Лицето на духовника пламна, но кралят вдигна ръка.

— Не е сега моментът да се ровим в стари вражди. Въпросът, поставен от отеца, обаче е на място. Защо смятате, че това обединение ще доведе до война? Възможно е да става дума за консолидация на расите от другата страна на Ледените Хребети.

— Ако позволите да отговоря — намеси се Алтира.

Разрешение й даде кралица Маргарет, която кимна, без да казва нищо.

— Черните елфи са известни със своята нетърпимост към останалите живи същества на континента. Те не биха понесли присъствието на орки и тролове в Иррхас-Аббат, ако не се готвят за нещо голямо, каквото би било завоеванието на останалите държави в континента.

— Всичко това са само спекулации — разпери ръце Мандас. — Къде е конкретното доказателство, че идва война?

— От няколко седмици нашата богиня, великата Всемайка, не отговаря на молитвите ни — рече Алтира. — Заклинанията, използвани от жреците ни, вече нямат никаква сила. Единствено магьосници с вродено умение, като мен и моята майка, все още могат да използват мистичното изкуство. Отец Далимен, знам, че вие не споделяте нашите убеждения за божествената природа на майката на Томан и ролята на магията в обществото, но вярвам, че бихте се съгласили, че такова развитие на ситуацията е изключително тревожно.

Отец Далимен бе застанал вдървен на стола си, след което поклати глава.

— Вие сте права, че не споделям вашите убеждения — отвърна накрая той, — ала трябва да призная, че в нашите манастири наблюдаваме сходен феномен. Изчезнало е чувството за спокойствие в храмовете ни. Чудодейни мощи и извори, които досега са дарявали изцеление, вече не носят покой на болните. Нещо не е наред.

— Значи проблемът не е само в мен — обади се Мюлер, — всяка вечер ходя на параклис и доскоро това винаги ме успокояваше, но в последно време чувствам, че Божия дом е някак… празен.

— Чувства и усещания! — повиши глас Мандас. — Това ли са солидните доказателства за военна агресия? Извинете, но говорите пълни нелепици! Мислех, че времената, в които решения са взимани заради шестото чувство на духовенството, са останали безвъзвратно в миналото!

— Съгласна съм с Мандас — кимна кралица Маргарет, — не смятам, че информацията е достатъчна, за да оправдае опасенията ви за военна агресия.

Крал Балдуин не каза нищо, а погледна очаквателно към Венсан.

Мускетарят потърка брадичката си.

— Аз самият не вярвам в боговете — призна си той и с това си спечели враждебните погледи на Мюлер и Далимен, — вярвам обаче в лорд Римиел и силите на неговата съпруга. Ако казват, че нещо не е наред, то значи не е наред. Не казвам, че става дума за свръхестествено явление, но и не смятам, че трябва да отхвърлим с лека ръка предупрежденията на вампира.

— И какво, ако мистичните ви сили не работят? — не се предаде Мандас. — Ами ако ви кажа, че черните елфи имат същите проблеми?

В залата настъпи мълчание. Крал Балдуин погледна любопитно към търговеца.

— Какво искаш да кажеш?

— Моята Гилдия търгува с орки от Ледената планина — призна си Мандас, — те ни носят скъпи предмети на изгодни цени.

— И несъмнено искат информация — присви очи Алтира. — Продавате се леко на черните елфи.

— Аз съм търговец и работата ми е да продавам — сряза я Мандас, — но мисълта ми е в друго. Слуховете нашепват, че жреците на черните елфи имат проблем, сходен с вашия. Техният бог Рамакар, не отвръща на молитвите им. Това означава, че едва ли вашите проблеми с Томан и Всемайката са плод на някакъв заговор. Най-вероятно става дума за някаква аномалия, която ще отмине с времето.

Римиел отвори уста да отговори, а след това я затвори. Информацията, че жреците на Рамакар също имат проблеми с призоваването на божествените сили, го наведе към мисъл, която хрумна и на внезапно пребледнялата Алтира.

— Моля ви, лорд Римиел — каза крал Балдуин, — усещам, че нещо ви измъчва. Кажете!

Вампирът сви юмруци, а после ги разпусна.

— Колко от вас са запознати с легендата за Кракена, врагът на боговете? — попита той.

— Аз — отвърна тихо отец Далимен.

— Аз — кимна Мюлер.

Кралят и кралицата само кимнаха, но Венсан се огледа неразбиращо.

— Кракен? Това не е ли голям морски октопод? — попита мускетарят.

— Според легендата — започна Алтира — животното от морските дълбини е кръстено така заради приликата си с легендарния Кракен от отвъдното, страховито същество на Хаоса и пустотата, което Рамакар в древни времена отблъснал. Митът твърди, че тази битка покварила бога на войната и го накарала да се обърне срещу брат си Томан и родната си майка.

— Митове, легенди, предания — излая Мандас, — това е единственото, което чух от този разговор. Няма ли нещо конкретно, или оставаме в сферата на догадките?

— Вие не сте се срещал с Пилигримите на Тъмното Начало — отвърна Римиел и погледна търговеца право в очите, — историите за Кракена не са митове и легенди. Той е истински, такива са и слугите му.

— И така да е, какво от това? — не се предаде Мандас. — Хайде стига, всички, които се интересуват поне малко от фолклор, а не само от мода, като нашия приятел Венсан, са чували приказките за страшния октопод, който пържи грешниците в адски огън. Но извинявайте, никой не твърди, че черните елфи са негови поклонници. Те служат на Рамакар. Вие споменахте някакви Пилигрими. Сега ще кажете, че те са организирали съюз на елфите и орките, за да тръгнат на война срещу целия свят? Що за басня?

— Не зная — реши да бъде искрен Римиел. Кралят повдигна вежда, а Мандас се усмихна триумфално.

— Не зная какво точно става — повтори вампирът, — но знам това: Всички големи религии в света губят силата си. Черния крал набира сила. А последния път, когато последователи на Кракена се задействаха, на света се излюпи същество, което едва не го погуби.

— Адската рожба — обади се Венсан, — дори аз съм чувал за нея.

— И какво предлагате? — попита крал Балдуин.

— Ние сме убедени, че кралят на мрака скоро ще изпрати войските си срещу нашата Гора и молим за помощ в отбраната й.

— Значи това било всичко — каза Мандас. — Искате войски за подкрепа във вашия конфликт с черните елфи. Кралят от Иррхас-Аббат си е намерил орки, а вие искате да им се противопоставите с хора. Доста плитко. Това е абсурдно, владетелю, не може да приемете да участвате в такава авантюра.

— Не можем да си позволим да останем безразлични, когато е нападнато самото Сътворение — рече Далимен. — Аз смятам, че трябва да помогнем на елфите на светлината.

Мюлер изръмжа одобрително, а Венсан каза:

— Аз не вярвам в богове, но ако лорд Римиел и народът на елфите имат нужда от помощ, смятам, че е редно да помогнем.

Крал Балдуин се обърна към съпругата си.

— Аз вярвам в думите на лорд Римиел — заяви кралица Маргарет — и точно затова съм против да изпращаме войски на елфите. Тази заплаха може да се стовари и върху нас. Каква е гаранцията, че Черния крал няма да излее ордите си от Ледената планина към нашето владение? Особено сега, след като научих, че вашата Гилдия търгува с тях, Мандас. Предлагам на елфите да дойдат тук, в Санпар. Нищо няма да премине през крепостните ни стени, нито елф, нито орк. Няма по-сигурно място на целия свят.

— Какво ще речете на това предложение? — попита Балдуин.

— Елфите не могат да оставят Гората си — тихо отвърна Алтира, — за тях това е равносилно на гибел.

— Тогава нека я посрещнат — изграчи Мандас.

— Прекали — погледна го остро кралят и търговецът се сви под погледа му.

— Ето какво ще направим — продължи владетелят, — подобно на съпругата си, аз смятам, че има истина в думите на лорд Римиел и лейди Алтира. Не съм толкова надменен, че да обърна гръб и на съветите на паладините и духовенството. Споделям и чисто човешката загриженост към елфите на светлината, изразена от мускетаря Венсан. Не мога обаче и да оставя земите си незащитени пред опасност, въпреки възможността, както отбеляза Мандас, в крайна сметка тя да се окаже имагинерна.

В тронната зала настъпи мълчание. Кралят поглади брадата си и заключи:

— Ще се съобразя с чувството на привързаност, което елфите изпитват към своите гори и ще им пратя петстотин рицари, предвождани от Мюлер, и петстотин мускетари, предвождани от граф Венсан, на помощ. Знам, че ви звучи малко, но ви уверявам, че те са професионални воини, изключително изкусни с оръжието и верни другари на бойното поле. Те ще останат с вас месец, през който ще проверим дали има сигнал за военни действия. Ако това е така, ще ви помогнат в битката с Черния крал. Останалите ми воини обаче ще трябва да обезопасят самата столица. В крайна сметка, имам отговорност и пред своя народ.

С тези думи Балдуин се изправи, в знак, че аудиенцията е привършила. Венсан изглеждаше развълнуван от назначението, а на лицето на Мюлер се изписа мрачна решителност. Римиел благодари механично на владетеля, използвайки протоколните за такива случаи думи, но в същото време можеше да мисли само за едно — че е спечелил едва хиляда воини срещу безчислените пълчища, събрани от Черния крал, и елитните убийци на собствения му народ, чиито умения далеч надхвърляха това на обикновените смъртни.

С няколко думи, кралят бе обрекъл Гората на Всемайката.

Глава девета

След като бе усетила немъртвото същество. Лерта бе използвала магия, за да придвижи себе си и Алтиарин до мястото, от което чувстваше присъствието му. През столетието, изкарано като жрица на Всемайката, вълшебницата бе успяла да се свърже със съзнанието на богинята, макар то да не бе такова, каквото си го представяха хората. Лерта бе получила по-пълно разбиране за природата, за живота в Гората на Всемайката и отвъд нея, за начина, по който мислят и чувстват различните живи същества — животните, но също и растенията, колкото и чужди да бяха те за човека. Въпреки това магьосницата не бе изгубила своите умения във вродената й магия, а напротив — бе се усъвършенствала в мистичното изкуство, стигайки най-високото стъпало в овладяването му — фина манипулация на реалността, при която се постига изкривяване на времето и пространството. Лерта никога не злоупотреби с тази си сила и дори избягваше да я използва, тъй като по този начин рискуваше да наруши деликатния баланс на Сътворението. Сега обаче, когато някой грубо се бе намесил в реда на живота и смъртта, призовавайки адско изчадие, погълнало в себе си безброй мъртви души, Лерта бе действала с всичките си сили и така пристигна със съпруга си тъкмо навреме, за да спаси бягащите елфи и вампирката от голема Легион. Още докато го правеше магьосницата се досети, че не това е истинският й враг. Той бе само инструмент, а в някаква степен и жертва на същинския и противник, притежателя на причудливия и лукав интелект, който бе усетила по-рано. Сега, след като чу думите на Казарада, Лерта бе разбрала всичко — защо боговете не отговарят на молитвите на своите последователи, как сразеното от нея и съпруга й чудовище се е появило на белия свят и какви точно са намеренията на Черния крал.

За момента вълшебницата не бе готова да разкрие истината пред останалите, дори и пред Алтиарин, тъй като това означаваше да се върне много назад в миналото си, в черните дни след смъртта на майка й, когато дори тя се бе изкушила от пътеките на мрака и отдавна забравените тайни, към които водеха те. Мнозина, срещали Лерта, се изумяваха от нейната свръхестествена доброта. Самата тя знаеше, че сред тях е и любимият й елф на мрака. Те обаче не знаеха, че тя цени и обича живота именно защото е била на ръба на най-голямото престъпление и се бе извърнала от него в последния момент, след като бе схванала какво всъщност се кани да направи. За огромно съжаление Черния крал очевидно бе продължил оттам, докъдето бе стигнала тя. Само това можеше да обясни присъствието на представител на Великата раса Ми-Го в земите на Тарр подир толкова много хилядолетия.

Сега Лерта бързаше обратно към Горите на Всемайката, като едновременно бе нетърпелива да сподели откритията си с Белия крал и в същото време се страхуваше как ще реагират другите, когато истината за нея излезе наяве. Тя яздеше коня зад Алтиарин и отново мърмореше думите на заклинанието, което изкривяваше времето и пространството около нея и спътниците им.

Самите те я озадачаваха, тъй като бяха странна компания, по-странна дори от групата, в която бе участвала по пътя си към Водопада на Зората. Мрачният елф Таерин бе очевидно фанатик на Рамакар, което бе изключително тъжно. Пълен с агресия и омраза, която насочваше и към самия себе си, той всъщност имаше огромна магическа сила, която можеше да развие — Лерта бе усетила това само с докосване. Не бе учудена, че никой в Иррхас-Аббат не я е установил. Таерин имаше дарбата на лечител, но тя не се бе проявила заради догмите на Рамакар, втълпявани му от ранно детство.

Тамарай, неговият спътник, и бе познат по име от приятеля им Камарай. Рицарят на елфите бе споделил, че брат му е напуснал Гората на Всемайката поради някаква мъка, която го терзае, ала не бе пожелал да сподели каква точно. Лерта обаче бе сигурна, че той не би се върнал в Гората току-тъй, без причина. Освен това вълшебницата бе озадачена от проявите на загриженост, които Тамарай проявяваше към жреца на тъмата. Светлият елф се опитваше да бъде сдържан, но Лерта се бе научила да разчита емоциите на другите от малко.

Замислена над проблема, тя внезапно намери отговора на загадката и премигна невярващо. Такъв развой на събитията бе неочакван и я притесни не на шега. Лерта не страдаше от предразсъдъци и презираше консервативните религиозни догми, осъждащи подобни отношения, но се притесняваше от това, че видимо добродушен елф като Тамарай е привлечен от почти побъркания жрец на Рамакар. Сега тя си обясни и изпепеляващата ярост, която Таерин демонстрираше към света. Може би трябваше да опита да помогне на тези двамата, но деликатно. Лерта си даде сметка, че тази задача ще е дори по-трудна от изцерението на Алтиарин в Ледената планина или освобождението на Римиел от Лихваря. Ала чародейката не бе от тези, които оставят другите в беда.

Казарада пък бе енигма. Всяко нейно движение, всяко изражение на лицето, начинът, по който говореше, издаваха увереност и преданост към пътя на агресията. Това бе жена, свикнала да получава това, което иска, и приемаща леко превратностите на живота. Вероятно затова бе избрала да стане и вампир.

Лерта не разбираше каква отговорност може да изпитва такова същество към двама объркани елфи и дори към съдбата на света. Казарада изглеждаше от този тип индивиди, които първо гледат да оцелеят, а после се грижат за останалите, ако изобщо стигнат дотам.

А може би я преценявам погрешно, помисли си Лерта. Със сигурност вампирката трябваше да бъде наблюдавана.

Проблем оставаше и самият Алтиарин. Тя чувстваше, че тялото на любимия й е напрегнато, а в ума му бушуват мрачни мисли. Мъжът й бе изминал дълъг път, откакто го завари окървавен в Планината на Ледените Хребети, почти разкъсан от ноктите на отвратителния снежен човек. Той вече не хранеше омраза към света и се бе разделил с повечето от старите си убеждения. В ума му обаче ненавистта към жреците на неговия народ бе дълбоко вкоренена — те бяха отнели първата му любов, бяха го преследвали десетилетия наред. За него нямаше да е лесно да приеме Таерин, а самият жрец не го улесняваше с невъздържания си език.

Ала всички тези проблеми бледнееха пред това, което бе научила тази вечер. Прастария се бе завърнал, донякъде и по нейна вина, и се бе превърнал в оръжието, с което Черния крал можеше да надмине и най-смелите си мечти. Този нечестив съюз трябваше да бъде спрян — иначе над целия свят щеше да се спусне вечна тъма…

Групата от четирима ездачи, яхнали два коня, и крачещата неуморно напред вампирка пристигна във владенията на елфите призори. Лерта бе създала магическо було, подобно на нематериална дреха, което покри Казарада от глава до пети, за да я предпази от смъртоносните за вида й слънчеви лъчи. Докато яздеха, сърцето на Лерта се сви. Чувството за покой и наслада, което обхващаше пристъпилите в тази гора, вече го нямаше. Магията на Всемайката си бе отишла, а това, което се задаваше вместо нея, надхвърляше и най-лошите кошмари на светлите елфи. Всъщност — и на черните.

— Това, значи — каза Таерин, — е вашето владение.

Жрецът бе сдържал езика си по време на пътуването и дори бе задрямал на коня пред останалия буден Тамарай, но сега вече, на свежа глава, се канеше да сподели с останалите своите мисли за Гората на Всемайката.

— Изключително провинциално — продължи черният жрец, — не мога да повярвам, че наистина живеете по дърветата. Според учените на Иррхас-Аббат това е било характерно за най-примитивните същества на континента, съществували много преди боговете да осъзнаят същността си и да насочат развитието им към познатите раси.

— Живея тук от столетие — отговори Алтиарин — и установих, че това място определено е за предпочитане пред угнетителните твърдини, в които сте се укрепили.

— Говориш все едно си един от тях — погледна го враждебно Таерин, — но всъщност си изменник.

— Бях един от вас — възрази Алтиарин, — а изменници сте само и единствено вие. Извращение с народа на елфите, подигравка пред лицето на боговете.

Таерин поаленя от ярост и понечи да каже нещо, когато се обади Тамарай:

— За момента това място е убежище от пипалата на Прастария, Таерине. Разбирам неодобрението ти към нашите обичаи, но сигурен ли си, че в момента би предпочел да бъдеш в Иррхас-Аббат?

Жрецът замлъкна и стисна зъби.

— Като цяло, всички вие говорите прекалено много — обади се Казарада, — и то за неща, които нямат пряко отношение към проблемите ни. На кои елфи им били по-хубави къщите, на кого му били по-праведни обичаите. Пълни глупости и излишни приказки, като че някой ви плаща всеки път, когато си отворите устата.

Елфите се почувстваха глупаво, а Лерта леко се подсмихна. Тази Казарада си я биваше и постигна с няколко изречения това, което щеше да отнеме на самата нея дълги увещания. Конниците наистина млъкнаха.

Не след дълго през дърветата се показаха физиономиите на елфи. Повечето от тях бяха облечени в брони, обвити в бръшлян — знак, че се подготвят за приближаващи военни действия. Лицата им се смръщиха при вида на жреца на Иррхас-Аббат и забулената в черно жена, но повечето прецениха, че става дума за пленници, и не им обърнаха внимание.

Не така обаче стоеше въпросът с рицар, който се появи на бял еднорог. Доспехите му сияеха на слънцето, а странната му зелена коса се вееше от приятния есенен бриз.

— Тамарай! — извика новодошлият.

Лицето на русия светъл елф се изкриви от усмивка.

— Братко! — отвърна той.

Камарай насочи коня си към тях и след като поздрави Алтиарин и Лерта, стисна ръката на брат си.

— Не сме се виждали от много години — каза той, — от прекалено много.

— Но ето че съдбата ни среща отново — отвърна Тамарай, — радвам се да те видя.

— А пък аз не — обади се кисело Таерин, който се бе свил зад гривата на коня.

— Кой е този? — намръщи се Камарай. — Пленник?

— Бежанец — отвърна Тамарай, — от Иррхас-Аббат.

— Как? — не разбра рицарят. — Нима има още някой, извърнал лик от пътищата на войната, изповядвани от Рамакар?

Тамарай направи гримаса, предугадил водопада от думи, който изригна от устата на Таерин.

— Никога! Не бих предал моя бог! Бягам именно от онези, които го сториха, омразни сили на покварата, почти толкова противни, колкото този обор, който наричате свой дом!

Камарай вдигна уморено длан и обърса челото си.

— Плюеш, когато говориш — каза накрая рицарят, след което се обърна към Алтиарин и Лерта: — Откога приемаме бежанци от Иррхас-Аббат?

— Ако знаеше за какво става дума, нямаше да питаш, зеленокоско — обади се присмехулно забулената, — някой прави мамба на всички богове и ми се чини, че вашата баятелка тук знае за какво става дума.

— Това е така — въздъхна Лерта, — голяма заплаха е надвиснала над целия свят, Камарай, може би дори по-сериозна, отколкото тази преди век, когато Пилигримите на Тъмното Начало се опитаха да родят Адската рожба в нашето ниво на съществуване. Ала не бих искала да я обсъждам, преди да се съберем всички; разказът ми касае събития, към които не бих желала да се връщам излишно често.

— Каквото и да е станало, имаш моята подкрепа — каза тихо Алтиарин и я прегърна нежно.

След това насочи погледа си към Таерин.

— Същото обаче не важи за така наречените бежанци. Казарада е вампир и като че ли с нея може да се общува, но Таерин е жрец на Рамакар и не заслужава абсолютно никакво доверие. Предлагам да го отведем в Хралупите на Усамотението, където държим блуждаещите скитници, дошли със зла умисъл в нашите гори.

— Но това е затвор — каза Тамарай, — той идва като бежанец, а не като престъпник.

— Чу думите му, братко — каза Камарай, — струва ми се, че лорд Алтиарин е прав. Хралупите на Усамотението могат да звучат и като жестока присъда, но спомни си, че на госта ще му бъде толкова удобно, колкото позволяват обстоятелствата. Нещо, което самият той едва ли би дарил на нас, ако попаднем в Иррхас-Аббат.

— Значи искате да ме хвърлите в зандана си — процеди Таерин с горчивина, — задето дойдох да ви предупредя. Едва ли е трябвало да очаквам нещо различно от народ на изменници.

— Полека с обидите, жрецо — изръмжа Алтиарин, — ако ролите ни бяха разменени, вече щяхме да сме на арената, вероятно за да захраним с душите си създаването на някакво ново изчадие.

— И така щеше да ви се полага, задето следвате слабохарактерните си и малоумни божества — излая в отговор Таерин.

— Алтиарин, недей — каза предупредително Лерта, когато мъжът й посегна към меча на кръста си.

— Добре де, то се е видяло, че ще го водите в тия хралупи — въздъхна Казарада и театрално вдигна ръце, — ще отида с него, за да не е самичък. Става ли така?

Алтиарин и Камарай закимаха.

— Разумно предложение — каза зеленокосият рицар.

— Не — поклати глава Тамарай, — това е безчестие. Никога Гората на Всемайката не е посрещала бегълци по такъв начин и няма да го направи и сега. Камарай, като твой брат аз имам право на дял от дома ни и го предлагам за нашите гости.

Таерин замръзна и се обърна към светлия елф с изопнато лице.

— Ако предложението ти е свързано с разговора, който водихме с вампирката, забрави. Никога не бих се принизил по такъв начин.

Лицето на Тамарай пламна, а Алтиарин добави:

— Помисли си внимателно. Той е жрец на Рамакар, пепелянка, която би ухапала подадената ръка. Ако го приемете в дома си, той може да се опита да ви убие при първия удобен случай.

— Затова ли спрях, когато Легион го застигна? — изграчи обиден Таерин. — Ако исках Тамарай да е мъртъв, вече щеше да е така, не се съмнявай, изменнико. Ще уважа неговото гостоприемство дори и само защото заповедите на моя бог са такива.

— Значи отиваме в дома на зеленокосия — обади се забулената и килна закачулената си глава към Камарай. — Това може да се окаже интересно.

Камарай се размърда неспокойно.

— Не може ли обаче да решаваме тия неща по-бързо? — продължи вампирката. — Не е истина колко време губите в приказки!

— Добре тогава — въздъхна Алтиарин, — Камарай, Тамарай, ако наистина сте съгласни, може да приютите така наречените бежанци в дома си. Но…

Алтиарин погледна Таерин и гласът му стана студен като лед:

— Ако вдигнеш оръжие срещу тези хора, жрецо, ще те убия бавно, така както би го направил истински благородник от Иррхас-Аббат.

Лицето на жреца побеля.

— Дано не се стига дотам — въздъхна Камарай и погледна брат си. — Надявам се, знаеш какво правиш.

— Спокойно — заключи разговора Лерта, — нещата накрая ще се наредят. И то така, както най-малко ги очаквате.

Таерин сви устни, а Тамарай погледна надолу.

Алтиарин и Камарай изглеждаха по-скоро объркани. Казарада само се изсмя.

Глава десета

Домът на Камарай бе широко кафеникаво дърво, в чиито огромни хралупи бе издълбано жилище по такъв уникален начин, че то оставаше живо. Стаите бяха светли и уютни, с множество дивани и столове, на които гостите можеха да отпочинат.

— Макар да идваш по неприятен повод, се радвам, че отново си вкъщи, братко — каза зеленокосият рицар на Тамарай, който оглеждаше дома си с погледа на човек, намерил нещо отдавна изгубено и несигурен дали това е за добро, или не.

— Аз също се радвам да те видя, Камарай — каза русият елф, — липсваше ми, братко.

— А на мен нищо тук не би ми липсвало — високомерно каза Таерин, докато оглеждаше обстановката с присвити очи.

Той се бе загърнал плътно с все още влажната си от снощния дъжд пелерина и дори бе спуснал качулката си. Заради слънцето, което блестеше в прозорците, Казарада бе принудена да наметне було, което Лерта й намери при пристигането, като заместител на предпазната магия. Вместо да се оплаква обаче, тя спокойно се метна на един диван.

— Тук не е никак лошо — отбеляза, — приятно местенце си имаш, Тамарай. Със сигурност по-уютна от каютата на джуджешки кораб.

— Какво огромно постижение — вметна Таерин, — къде са ви слугите?

— В Гората на Всемайката нямаме слуги — отвърна Камарай, — всеки се оправя сам и според възможностите си.

— Какво варварство — отвърна жрецът, — искам стая, в която да не бъда безпокоен. Надявам се това няма да бъде прекомерно трудно за един, хм, благородник.

Камарай с радост упъти жреца към далечно помещение в най-сенчестата част на дома и с облекчение затвори вратата зад гърба му.

След това се обърна към Тамарай.

— Надявам се знаеш какво правиш, като домъкна този в дома ни.

— Мисля, че е добронамерен, доколкото му позволяват убежденията — отвърна морякът.

— Явно не позволяват много — каза Камарай.

Казарада се изсмя от коридора.

— Не е това, зеленокоско. Други са мотивите на братчето ти, други…

— Млъкни! — избухна Тамарай. — Разбрахме се, че това не ти влиза в работата!

— Хубаво тогава — отвърна вампирката, — троши си главата с остри камъни, ха-ха.

— Камарай… — отвори уста морякът, но зеленокосият рицар поклати глава.

— Не казвай нищо, Там. Искам само да те питам, да не си луд?

— Моля те, Кам — отвърна Тамарай и вдигна ръка, — поне от теб очаквах разбиране.

— Знам защо напусна, Там, и както тогава, така и сега мисля, че грешеше. Ти си, който си и никой няма право да те съди. Но този вътре… — рицарят посочи с палец вратата зад гърба си — никога няма да откликне на чувствата ти, все едно как е роден. Душата му е отровена от ученията на Рамакар. След толкова години самобичуване просто ще се довършиш.

— Вижте какво — ядоса се Тамарай, — и двамата с вампирката правите догадки, които изобщо не са верни. Спасих този жрец, защото така повелява честта ми, и това е всичко. Знам очакванията на народа на елфите и не бих им се присмял, особено по този начин. Скоро жрецът ще каже съображенията си пред Белия крал…

— И какво, Там? Ще се върне в Иррхас-Аббат? — попита Камарай. — Как ще стане?

— Не зная! — извика морякът. — И не ме интересува! Ще му се намери някакъв дом! Така или иначе скоро всичко приключва! А сега, ако не е проблем, аз също искам да остана сам!

— Братко, извинявай… — вдигна ръце Камарай, но Тамарай вече се бе изстрелял към една от вратите на стаите, която затръшна зад гърба си.

— Насади се на пачи яйца — обади се Казарада от дивана си.

Рицарят я погледна, след което се почеса по зелената коса.

— Нещо лошо ли казах? — не разбра той.

— Не бе, то цялата ситуация е скапана по дефиниция. И при мен стана така. Стани вампир, казаха ми окултистите на Рамакар. Ще придобиеш много нови сили и неземна красота, обещаха те. И ето ме сега с двама, отхапани в мозъка, и рицар с такт на трол в магазин за силфически порцелан.

— Имам да патрулирам — накрая отговори Камарай. — Трябва да огледам войниците. Вие си починете, аз си имам работа.

След което се изниза от собствения си дом, а Казарада остана сама на дивана.

— Що ли не си останах просякиня в Кайнам — промърмори си тя под носа.

Алтиарин се отпусна на креслото в дома си веднага щом напали камината, след което отпи от чашата, която бе напълнил с червено вино.

— Понякога си мисля, че моите едновремешни събратя в Иррхас-Аббат са стигнали дъното — каза той, след като преглътна, — но после те винаги ме опровергават. Днес не бях разочарован. Виждал съм какво ли не през живота си, но Легион беше наистина отвратителна магия.

— Отвратителна магия, но не елфическа — отвърна Лерта и седна в скута му. Алтиарин измърка от удоволствие.

— Искаш да кажеш, че вярваш на историите на жреца за представителя на Великата раса? — попита той. В действителност не му се говореше нито за жреца, нито за Прастария, но дори и тези теми ставаха по-леки в присъствието на любимата му жена.

— Не вярвам, а зная, че са истина — отвърна Лерта, след което целуна любимия си по устните, — но нека не говорим за Прастария сега, позволяваш ли? Не е тема, към която искам да се върна.

— Както кажеш, мила — съгласи се Алтиарин, — но се съмнявам наистина да има жив Ми-Го. Такъв не е виждан от много векове.

— Шшт — прекъсна го Лерта, — да не го споменаваме сега.

— Добре — въздъхна Алтиарин и я прегърна, а тя отпусна глава на гърдите му.

Двамата останаха прегърнати известно време, като отпиваха от виното и говореха за неща, които биха прозвучали несъществено, но съдържаха повече смисъл за тях от разговорите за страховитите заплахи, които несъмнено ги очакваха извън дома им. Не можеха обаче задълго да избягват проблемните теми и накрая се върнаха към това, което изпълваше Алтиарин с безпокойство.

— Този жрец не ми харесва — призна си елфът.

— Не думай — отвърна Лерта, — не бих си и помислила. — Алтиарин неволно се усмихна.

— Той е надменен и жесток, същински представител на расата си. Ако Рамакар все още отговаряше на молитвите му, щеше да е смъртоносен противник.

— Може би — отвърна Лерта, — но божеството, подобно на Всемайката, а както подозирам и на Томан, е замлъкнало. И макар Таерин да вижда в това проклятие, за мен то е шанс за нещо хубаво.

— Няма да се получи, Лерта — поклати глава Алтиарин.

— Виж, истината за Таерин, поне според мен, е малко по-сложна.

— Той е убиец и фанатик. По-просто от това не може да бъде. Нещото, което не мога да разбера, е, защо братът на Камарай го закриля.

— Според мен — започна Лерта — е така, защото го обича. Мисля, че и обратното е вярно, макар Таерин още да не го осъзнава.

— Как така обича? — попита Алтиарин и се намръщи.

— Ами както ние се обичаме — отвърна Лерта, — просто и на двамата им е трудно да го признаят. Забелязах обаче как Тамарай несъзнателно закриля жреца, а и самият Таерин твърде бързо отхвърли всякаква възможност да нарани домакина си.

Алтиарин не отговори, а отпи от виното.

— Хм — каза накрая той, — сигурна ли си в това, което казваш?

— Усетът рядко ме лъже. Той ми подсказа, че ти си различен от останалите елфи на мрака, когато те намерих умиращ насред Ледените Хребети, въпреки предупрежденията на баща ми. Не ме излъга и когато Римиел дойде при нас със заръката да те убие.

Алтиарин отново отпи от виното си.

— Това не ти харесва, нали? — попита Лерта.

— Не — отвърна накрая елфът, — познавах такива и не бяха приятни. Встрани от това жрецът е черен елф, а Тамарай следва светлината. Дори да изпитва подобни чувства, Таерин никога няма да им се поддаде. Най-много да използва другия и да го убие.

— Не мисля, че ще стане така, Алти.

— Ти винаги търсиш доброто — дори когато го няма.

— Винаги го има, Алти.

— Дори в последователите на Рамакар? — погледна я въпросително той. — В жреците?

— Дори в самия Рамакар — отвърна Лерта. — Единствено Кракена е абсолютно зъл и то, защото самото съществуване на битието е чуждо на хаотичното му съзнание. Това го прави по-скоро несъвместим с нашия свят, отколкото съзнателно злонамерен.

— На мен ми се видя доста злонамерен, поне ако съдя по Пилигримите.

— За нас да. За нас той е гибел. Както и Прастария — въздъхна Лерта.

— Пак това, Лерти, какво е станало? — намръщи се Алтиарин.

— Ще ти кажа, Алти, когато съм готова — отговори вълшебницата и поклати глава, — но исках да поговоря за друго. Дай шанс на Таерин.

— Бъркаш за него — сви устни Алтиарин, — но понеже ти имам доверие, ще те послушам. Ако обаче вдигне ръка срещу Камарай или брат му, или срещу когото и да е от Гората, ще го убия.

— Не бих могла да искам нищо повече — отвърна Лерта.

През следващите няколко дни Тамарай си взе нов меч и броня, след което се записа в рицарския корпус на Белия крал, под командването на брат си. Вкъщи русокосият елф бе подчертано хладен в отношенията си с останалите, а на тренировъчното бойно поле показа стръв и желание за боя, които възхитиха дори опитния му брат.

— Годините на кораба не са ти се отразили зле, братко — похвали го Камарай.

И това наистина бе така. Тамарай бе запазил силите и ловкостта, които трябваше да има един елфически рицар, но бе прибавил към тях рефлекси и лукавство, придобити от живота сред морската шир. Скоро стана ясно, че малцина елфи могат да му се изпречат в битка. Самият Камарай отстъпи пред брат си още първия път, когато кръстоса меча си с неговия, и само лорд Алтиарин, който наглеждаше подготовката на воините, успя да го победи. Но Алтиарин бе воин, чисто умение идваше сякаш от друг свят и се бе изправял срещу същества, за които другите само бяха чували в легендите. Затова не бе срамно, че Тамарай изгуби от него. Някогашният моряк се превърна в любимец на останалите, въпреки десетилетията, които бе изкарал с джуджетата.

Самият той обаче не другаруваше с тях, като влизаше в по-дълги разговори единствено с брат си.

Голямата изненада дойде, когато Казарада пожела да се включи в армията на елфите. Някои от благородниците в Белия двор, като лорд Рисафай, подходиха със скептицизъм към кандидатурата й, но Лерта се застъпи за нея и така вампирката бе приета в бойните редици на Всемайката, като й бе изплетена специална броня, която да не пропуска слънчевите лъчи до кожата й. Калена в гладиаторски битки и обиколила почти целия Тарр, тя се оказа изключително ценен боец и си спечели уважението на останалите и симпатията на Камарай. Той бе решил да я обучава лично, но скоро установи, че вместо това тя преподава различни хватки на него.

— А се имах за добър боец — промърмори Камарай след една схватка, в която тя за пореден път го обезоръжи.

— Добър си, но братовчедите ви от Иррхас-Аббат са факири — отвърна Казарада.

За да потвърди това, Алтиарин успя да победи и нея, макар да се затрудни повече, отколкото с Тамарай. След това някогашният черен елф се зае да подобрява техниката на останалите, като им показа удари, за които не бяха и чували.

— Тази техника е доста долна — коментира един от въпросните удари Камарай.

— Но може да опази живота ти — не му остана длъжна Казарада, — гледайте Алтиарин и правете каквото ви казва, ако искате да оцелеете.

Макар че за броени дни бе трудно да се постигне напредък, скоро елфите станаха по-боеспособни, а заедно с вдъхновения Тамарай и бързата като мълния Казарада се сдобиха с могъщи съюзници. С тях и Римиел, който се очакваше да се завърне с подкрепления от Санпар, всички вярваха, че ще успеят да опазят Гората.

Единствено Таерин имаше съмнения по въпроса, но ги запази за себе си. Черният елф чакаше с нетърпение аудиенцията при Белия крал и бе горчиво разочарован, когато Лерта му спомена, че тя ще се състои едва след завръщането на дъщеря й и прословутия вампир Римиел. На настояванията му, че бедата, за която говори, е голяма и не може да се чака, тя само отвърна, че има представа за какво става дума и че не бива да се безпокои.

Ала на третата вечер от пристигането му магьосницата дойде в дома на Камарай. Рицарят, заедно с брат си и Казарада, бе на Поляната на бойците, където се провеждаха ученията за предстоящата война, и Таерин бе сам. Жрецът скучаеше по цял ден и не правеше нищо. Бе открил книги в дома на Камарай, но темите му се видяха нелепи, а диалектът на елфически, използван в Гората — неправилен и дразнещ. Въпреки това той не се зарадва да види Лерта на посещение. Човешката магьосница го вбесяваше със самото си присъствие. Той не одобряваше хората като цяло, още по-малко тези, които не заемаха полагаемото им се място и се месеха в управленските дела на елфите.

— Таерин, трябва да поговорим за нещо — каза Лерта.

— Наистина? Вече трети ден чакам да благоволите да приемете новините, които нося. Светът ще свърши, докато се наканите да ги чуете.

— Зная какво имаш да ми казваш — отвърна тя, — дошла съм за друго.

Таерин се напрегна.

— Не за това — разчете изражението му Лерта и махна с ръка, — макар че, ако пожелаеш, винаги съм насреща.

— Не ти искам помощта — изсъска жрецът.

— Затова пък аз искам твоята.

Таерин премигна.

— За какво? — накрая попита той. — И как? Бог Рамакар вече не чува молитвите ми. Съвършено безполезен съм.

— Невярно — поклати глава Лерта. — В теб има вродена магия, Таерин. Трябва да се научиш да я използваш.

— Магия? — повдигна вежди жрецът. — Абсурд. Разпределителите в Иррхас-Аббат щяха да усетят, ако имах данни на магьосник.

— Едва ли — отговори Лерта, — те се интересуват, доколкото знам от Алтиарин, предимно от нападателна, агресивна магия.

— Бъркаш се. Защитата от проклятия също се цени.

— Е да, но тя също е вид бойна магия. Твоята дарба е съвсем различна. На лечител.

Таерин се олюля.

— Как смееш? — просъска той. — Малко ли унижения изживях, че и това?

— Защо унижение? — ококори се Лерта.

— Само старите жени, вече негодни за разплод, се занимават с лечителство! Това е недостойна професия за един мъж, при това жрец.

— Е, аз съм стара и съм жена, но не мисля, че само ние можем да се занимаваме с лечителство. Сигурна съм, че можеш да станеш много вещ в тази област.

— Дума да не става. Обидно е, че изобщо ми го предлагаш!

— Значи не искаш да помогнеш на твоя бог?

— Мога да му помогна, ако имам истинска магия. Ако овладея силите на пламъка и леда. Ако науча проклятия, които да поразяват врага още при изричаното им. Такава магия, каквато използва, за да унищожиш воина, който се наричаше Легион.

— Това бе лековита магия — поклати глава Лерта, — за освобождение на покорените души, а не за унищожение.

— Няма да стана лечител! — тропна с крак Таерин. — Ако наистина имам магия, научи ме да се бия!

Лицето на Лерта се изопна.

— Досега винаги те щадях, Таерин, но сега ще ти кажа истината. Може би така ще е по-полезно.

Жрецът целият настръхна.

— Твоята дарба е да лекуваш, а не да унищожаваш. Възможно е, след много години, да се научиш да насочваш енергията така, че да нараняваш другите, вместо да им помагаш. Първо обаче, аз не бих те научила на това, дори да имах време. Второ, и да го сторех, пак няма да си достатъчно силен.

— Как смееш! — повиши глас Таерин.

— Млъкни и слушай! Знам за Прастария, който идва към нас, Таерин. Знам кой е той и какъв е бил в миналото. Повелителят на Великата раса Ми-Го от прастари времена. Ако се изправиш срещу него, той ще разкъса съзнанието ти като хартия, ще те превърне в бездушна кукла, от чиято уста ще тече слюнка и ще те използва за забавление и демонстрация на силите си. Само аз мога да се изправя срещу него. Затова и ми трябва помощ — някой да ми помогне при лекуването на ранените, които ще заприиждат още след първия сблъсък с отвратителната войска, която ненормалният ви владетел е събрал. Ти можеш да помогнеш, като се научиш на лековита магия, така, както помагат Казарада и Тамарай на бойното поле. А можеш да останеш тук и да се самосъжаляваш.

Лерта замлъкна и остана загледана в жреца, който бе посивял от гняв.

— Значи вампирката и простият моряк — на бойното поле, а аз — при стариците отзад, така ли? — изсъска Таерин. — Няма да стане. Когато кралят ви благоволи да ме приеме, ще му кажа каквото имам да казвам, а после ще напусна тази кочина, която имате за дом.

Лицето на Лерта помръкна.

— Хубаво тогава — въздъхна тя и отвори вратата, за да излезе. Преди да го направи обаче, се обърна към Таерин и каза:

— Но когато твоят бог загине и чуеш предсмъртния му крясък в ума си, спомни си, че и ти имаш своята малка вина за това.

Лерта затръшна вратата зад гърба си, а Таерин остана сам.

Същата вечер Таерин, както винаги, се прибра в стаята си, разгневен и оскърбен от думите на магьосницата. Как смееше тази жалка човечка да му държи такъв тон!

Опита се да заспи, но гърлените смехове на двамата противни братя и вампирката го смущаваха. Дори след като домът на Камарай притихна. Таерин не заспа, а се въртя неспокоен в леглото си чак докато един облак не скри облещилата се през прозореца на стаята му луна.

Когато най-после заспа, бе измъчван от неспокойни сънища. Първоначално видя своя роден град Иррхас-Аббат напълно опустял, а после погледът му се издигна на стотици метри нагоре, към върха на Черната кула, от която управляваше кралят. Самият той бе застанал там, на невъзможно високо място, където само боговете могат да оцелеят и от устата му излизаха странни наричания, от които дори Таерин, възпитан от невръстна възраст в тайните на Иррхас-Аббат, усети как го полазват тръпки.

Йа! Йа! Ктхулу фхагн! Пх’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн!

След това сцената се смени и Таерин се озова в тайнствен зандан, подобен на гигантски кладенец, спускащ се на безкрайна дълбочина. В дъното му имаше три силуета — на прастара жена, която прегръщаше сина си, и на воин, гневно размахал алебарда във въздуха. По стените на кладенеца имаше крилати ангели, приковани с пирони, от чиито очи се стичаха кървави сълзи.

При тази гледка Таерин изпита отчаяние и безнадеждност, а след това сънят се смени отново. Този път жрецът видя огромна зала, която леко се поклащаше. Тя бе изкована от почерняло дърво, а по стените й висяха картини на хора, обхванати от ужасно страдание. В центъра на залата имаше огромна маса с разперена карта на континента Тарр, а до нея стояха три фигури, от които се излъчваше студена омраза, която заля жреца на талази.

Гледката се разклати по-силно и Таерин осъзна, че вижда каюта на исполински кораб, пътуващ незнайно закъде. В следващия момент той се съсредоточи върху фигурите, чиято същност го изпълни със смъртен ужас.

В центъра на странното трио стоеше елф албинос със сардонична усмивка и очи, които блестяха от злонамерен хумор. Белите му коси се спускаха свободно до раменете, а ръката му почиваше на дръжката на страховит черен меч, от който се издигаха злокобни изпарения. Таерин бе виждал лицето му по време на официалните шествия в Иррхас-Аббат и го разпозна като лорд Агамон, един от най-злите мъже в Града на Странните Удоволствия. Мълвата нашепваше, че той убивал новородените в Купола на Насладата, за да пие майчиното мляко на родилките и така да поддържа кръвта си млада.

От дясната му страна бе забулената в лилаво причудлива фигура на Прастария. Макар очертанията й да оставаха скрити, Таерин усети, че има нещо богохулно в самото съществуване на това създание и изпита ужас и погнуса. Внезапно Прастария надигна скритата си в качулка глава и жрецът различи както танцуващите около устата му пипала, така и дългите и тесни като цепки очи. Уродливата паст се разкриви в жестока усмивка и жрецът изпита абсолютната сигурност, че съществото го вижда.

След това фокусът на съня се насочи вляво от лорд Агамон, където се издигаше яката, двуметрова фигура на мъж с глава на бизон и празен животински поглед. Масивни рога украсяваха тежката глава, а халка висеше от ноздрите на съществото. Таерин се досети, че това е Бракадаз, легендарният вожд на минотаврите от далечния остров Миной, доплавали до Града на Странните Удоволствия, за да се присъединят към армията на Черния крал.

Отнякъде долетя скърцане и в каютата влязоха четирима полуорки, с белязани, уродливи лица, които доведоха със себе си безсилни и изнемощели жреци на Рамакар. Таерин се напрегна насън, тъй като разпозна в тях някои от малцината послушници, които все още носеха бога на войната в сърцето си. Лицата им бяха горди и непримирими, ала изцъклените им очи издаваха зле прикрития ужас.

Агамон махна с ръка и минотавърът Бракадаз извади нажежени железа, с които започна да изтезава жреците в такъв ритъм, че писъците им създадоха отвратителна музика, подобна на адска симфония.

Лорд Агамон се усмихна и спокойно отпи от бокала с пенливо вино, който взе от масата с картата.

— Прастарче, ти казваш, че нашият малък беглец ни вижда — прошепна албиносът. Тонът му бе чувствен и дълбок, но по неприятен начин, издаващ, че притежателят му е изверг, който си доставя наслаждение от болката на другите.

— Наблюдава ни дори в момента, както пожела — отвърна Прастария с противния си жужащ глас.

— Е, Таерин — каза лорд Агамон и вдигна подигравателно бокала си, когато писъците на жреците достигнаха кресчендо, — наздраве.

Таерин се събуди с крясък, който огласи цялата къща. Завивките му бяха подгизнали от пот, а луната още надничаше от прозореца му. Светлината й му се стори оцветена в неестествен синкав оттенък, а самият той целият трепереше.

Вратата на стаята му се отвори и вътре влезе Тамарай. Бе облечен само с панталони и лунното сияние осветяваше мускулестото му тяло.

Таерин тръсна глава, за да се разсее от тази мисъл, макар тя донякъде да го извади от отвратителния спомен на кошмара.

— Лош сън? — попита съчувствено Тамарай.

Жрецът вдигна уморено очи. Трябваше да каже на този нахалник да напусне стаята му, да го остави на мира. Но вместо това отговори:

— Те идват, Тамарай. И дори боговете не могат да ги спрат.

Глава единадесета

Беше рано сутринта, но Алтиарин вече бе на крака и наблюдаваше елфическите рицари, събрали се за обучение. Бе доволен от това, което вижда, но все още го мъчеше безпокойство. Воините на Всемайката по принцип бяха могъщи като всички представители на расата си, а увереността в правотата на тяхната кауза им даваше допълнителна сила. Тя бе различна от фанатизма на рицарите-инквизитори на Томан от миналото, тъй като поклонниците на Всемайката не искаха да налагат вярата си никому. Единственото, което желаеха, бе да бъдат оставени на спокойствие. Именно затова те бяха по-убедени в себе си, а силите и ловкостта им далеч надхвърляха тези на човеците. Действително тяхната бойна техника не бе така развита като тази на елфите на мрака, но Алтиарин се бе постарал да я коригира. Светлите елфи, освен това имаха страховити стрелци, които значително надхвърляха по умение тези от Иррхас-Аббат. Причината бе, че благородниците от Града на Странните Удоволствия не уважаваха стрелбата като средство за бой и я оставяха или за най-слабите елфи, или за представители на по-низши същества. Тяхна грешка, помисли си Алтиарин.

Това, което притесняваше някогашния елф на мрака не на шега, бяха магьосниците от Иррхас-Аббат.

Действително, светлите елфи също имаха заклинатели, включително такива, които разчитат на вродена магия, а не на божествените сили на Всемайката. Ала техните вълшебства отново бяха насочени повече в това да укрепват Гората, отколкото да се борят с други елфи.

Орките и останалите същества, съюзили се с Черния крал, бяха допълнителен проблем. Никой не знаеше колко точно са създанията, живеещи дълбоко в недрата на Ледената планина. Черните елфи редовно навлизаха там за нови роби и се възползваха умело от това, че орките са разделени на безброй много племена. Ако сега се бяха обединили под знамената на Иррхас-Аббат, това означаваше, че към тях приближават несметни пълчища.

И накрая, но всъщност най-сериозно, го безпокояха думите на Лерта. Вълшебницата не искаше да говори за загадъчните новини, които донесе Таерин — че в света на Тарр се е завърнал представител на Великата раса Ми-Го. Алтиарин чувстваше, че тя знае нещо за това, но не желае да го обсъжда. Черният елф бе търпелив и не искаше да я притиска. Преди много, много години тя го бе изчакала да се съвземе в малката си хижа на Иррхас-Аббат, сам да разкрие греховете, които е вършил, и така да намери истинско покаяние. Той щеше да й отвърне със същото, независимо от обстоятелствата, макар че те бяха повече от тревожни. Ми-Го бяха кошмарна раса, архитекти на омразата от прастари времена, а според изследвания на чернокнижниците от Иррхас-Аббат именно те бяха отговорни за създаването на някои от низшите раси на континента като сатирите и минотаврите, които притежаваха черти, невъзможни за получаване при естествена еволюция. Дори и един от тях щеше да бъде голям проблем. Лерта се държеше, все едно той е тук по нейна вина и е само нейна грижа. Алтиарин бе предложил помощта си срещу съществото, в случай че то наистина се е появило — вероятност, която трябваше да признае за все по-възможна. Вълшебницата обаче бе попарила надеждите му, като го предупреди, че него го чака друга, още по-тежка задача, заради която може да се наложи да изостави и нея, и народа на светлите елфи. Алтиарин все още не знаеше за какво става дума, но не можеше да си представи, че има нещо толкова значимо.

И въпреки това той остана търпелив към съпругата си.

Не след дълго на поляната, където рицарите тренираха за предстоящите схватки, се появи Камарай, следван от брат си, вампирката и — изненадващо — жреца. Те бяха облечени в пълно бойно снаряжение, като зеленокосия рицар още не бе сложил шлема си. Лицето му изглеждаше все така младежко, както и първия път, когато Алтиарин го бе срещнал, но някогашният елф на мрака не се заблуждаваше — Камарай бе само малко по-млад от него и бе видял много. Въпреки всичко обаче не бе изгубил идеализма си и посрещаше всяко ново предизвикателство с почти детски ентусиазъм.

Алтиарин чувстваше вина всеки път, щом го видеше, тъй като преди много десетилетия именно неговата ръка бе отнела живота на годеницата му. Камарай му бе простил и никога не го бе обвинявал, но и бе останал самотен, неспособен да си намери нова любима. Сега се бе вглъбил в подготовката за защитата на своята Гора и въпреки добродушната си природа, вероятно бе решен да отмъсти на черните елфи и за смъртта на жената, която бе обичал. Поне така разсъждаваше Алтиарин.

Неговият брат обаче го притесняваше. Тамарай бе показал страховито умение в боя с меч, но бе потънал напълно в себе си. Дори на бойното поле оставаше загадка — бронирана фигура със спуснато забрало на шлема, воин, вглъбен в свое незнайно страдание. Алтиарин подозираше, че се е случило нещо между него и брат му или между него и Таерин, но не можеше да се меси. Знаеше, че Лерта бе отишла предишната вечер при жреца и се бе върнала разстроена. Засега Таерин не бе предприел нищо, което да предизвика подозренията на Алтиарин, но черният елф все още се опасяваше, че той е шпионин, изпратен да ги отслаби в решителен момент. За Тамарай това можеше да се окаже тежък удар, тъй като и без това изглеждаше обзет от ярост. Алтиарин знаеше, че тя може да е както съюзник, така и предател на бойното поле и се надяваше пътят на завърналия се от странство елф да не завърши трагично.

Покритата от глава до пети със стоманени люспи Казарада изглеждаше отдадена на каузата им. Алтиарин имаше едно наум и за нея, но поне засега тя изглеждаше могъщ съюзник, чиято помощ не можеха да си позволят да отхвърлят. Освен това бе надарена с изключителна тактическа мисъл. След като бе показала огромната си сила още в първите тренировъчни битки, като срази Камарай и се бори с всичка сила срещу самия него, вампирката бе започнала да хитрува и понякога да губи битките с елфическите рицари, особено със самия Камарай. Алтиарин смяташе, че така тя се опитва да вдъхне кураж на воините, което според него бе отлична стратегия.

— Лорд Алтиарин — каза Таерин и Алтиарин го погледна изненадано. Досега жрецът го бе засипвал единствено с обиди и това обръщение му се видя странно. По отпуснатите рамене и кръговете под очите Алтиарин позна, че Таерин е бил разтърсен от нещо страшно, което е видял, и се досети, че е имал съновидение, може би отново изпратено му от Прастария. Черният елф се напрегна и се запита какво ли същество е призовал противникът им сега. С това Алтиарин си обясни и странната любезност на жреца — вероятно Таерин бе уплашен за живота си.

— Нося лоши новини.

— Значи обичайното — не се сдържа да отвърне черният елф.

— Този път е сериозно — обади се Тамарай. Светлият елф отново бе спуснал забралото си и се виждаха само сините му очи, които имаха почти пронизващ поглед.

— Сънувах ужасен кошмар — продължи Таерин. — Стори ми се, че видях предводителите на армията от Иррхас-Аббат, в нещо като каюта, и Прастария бе сред тях.

— Предугадих това — отвърна Алтиарин. — Черните елфи ще се изсипят върху Брулените брегове и най-после ще отмъстят на джуджетата за вековната им съпротива. Белия крал вече е изпратил писмо до техния владетел, с което им съобщаваме, че ще ги приютим. Що се отнася до Прастария…

Алтиарин се поколеба.

— Ще направим каквото можем. Въпреки магическите му сили той няма да е първият вещ последовател на черната магия, срещу когото се изправяме. Не забравяй, че и Лихваря, и Пилигримите на Тъмното Начало, които се кланяха на Кракена, приключиха земния си път след среща с нас.

— Това същество срази ангел с магията си — отвърна Таерин, — но не само то е проблемът. Видях предводителя на Черната армия и счетох за необходимо да Ви разкрия самоличността му, в случай че го познавате от някогашния си престой в Иррхас-Аббат.

— Кажи кой е — отвърна Алтиарин, макар сърцето му да се изпълни с лоши предчувствия.

— Лорд Агамон — отвърна Таерин, — един от най-жестоките…

— Знам го — въздъхна Алтиарин и потърка уморено слепоочията си.

— Лош ли е? — попита Камарай.

— Не, като агънце е — изсмя се Казарада. — Той е от Иррхас-Аббат. Какъв да е?

— Лош дори за стандартите на Иррхас-Аббат — отвърна Алтиарин, — много, много лош. Служех с него по време на една мисия срещу Брулените брегове. Дори като млад воин той бе известен с жестокостта си. Аз бях привърженик на бързите и точни удари.

Алтиарин вдигна очи.

— Не искам да ме разбирате погрешно. Аз бях отдаден на Рамакар и съм вършил неща, от които се срамувам.

По лицето на Камарай премина сянка, но рицарят не каза нищо.

— Бях обаче привърженик на ефективно извършваните мисии, с минимални жертви от наша страна и максимална от другите — продължи Алтиарин, — не харесвах излишните рискове. Агамон, от друга страна, беше изверг. Той бе склонен да рискува успеха на някоя задача само и само за да подложи пленените противници на страховити мъчения. Съмнявам се годините да са го променили.

— Не са — поклати глава Таерин, — в съня си видях как подлага мои другари жреци на ужасни изтезания.

— Измъчвал е жреци? — повдигна вежда Алтиарин. — Това наистина е изненада. Нещата в Иррхас-Аббат са се променили, откакто си тръгнах.

— И не за добро — промълви Таерин, след което вдигна поглед. — Лорд Алтиарин, вчера Вашата съпруга дойде при мен с молба, която прибързано отхвърлих. Бих искал да…

Но преди да довърши, към тях приближи вестоносец — елф, облечен с дрехи, направени изцяло от листа.

— Лорд Алтиарин! — извика той. — Римиел и дъщеря ви се завръщат с армия от паладини и мускетари на хората!

На лицето на черния елф се появи уморена усмивка.

— После ще ми кажеш какво желаеш, жрецо — отвърна той на Таерин, — сега трябва да посрещна гостите.

Гледката на човешките воини се оказа по-малко окуражаваща, отколкото Алтиарин бе предполагал. Техният крал Балдуин бе отпуснал помощ срещу армиите на мрака, които се задаваха от Иррхас-Аббат, ала хиляда войника едва ли щяха да бъдат достатъчни. Въпреки това черният елф приветства с добре дошли предводителите на хората — огромен паладин на име Мюлер и млад благородник, който се представи като Венсан — и се зарадва да види отново дъщеря си, помогнала на войската да стигне по-бързо Гората на Всемайката с магия, а също и Римиел. Вампирът бе изненадан да срещне друг представител на вида си в Леса, но приветства с добре дошла Казарада, която за първи път в живота си бе изгубила ума и дума. Римиел се бе превърнал в легенда за вампирите в света на Тарр — онзи, който крачи без страх в светлината — и къде тайно, къде явно всички искаха да бъдат като него. Още по-странно за новодошлите бе присъствието на Таерин, макар Римиел и Алтира да не изглеждаха изненадани от новината, че Рамакар вече не отговаря на молитвите на последователите си. Изглежда, по време на престоя си в Санпар двамата бяха научили нещо за обезпокоителните събития, които се разиграваха на континента. Време за предварителни разговори обаче нямаше — лорд Рисафай призова водачите на войската на аудиенция пред Белия крал, а изражението на лицето му подсказваше, че носи лоши новини.

Така Алтиарин, Римиел, Лерта, Алтира и Камарай бяха приети в тронната зала на владетеля заедно с водачите на хората Мюлер и Венсан, а също и с допуснатите по изключение Казарада, Таерин и Тамарай. Огромната хралупа, в която горският крал приемаше гостите си, изглеждаше претъпкана от необичайното количество посетители, към които се добавяха и редовно присъстващите на тези срещи благородници от Белия двор. Кралят приветства радушно всички с добре дошли, включително хората и дори Таерин и Казарада. Жрецът изглеждаше настръхнал в присъствието на архиврага на своя народ, но по някаква причина запази благоприличие, когато Белия крал даде думата първо на него.

— През вековете нашите отношения с братята ни от Града на Странните Удоволствия винаги са били антагонистични — призна Белия крал, — ала този млад жрец идва с новини, които подсказват, че може би Алтиарин не е единственото изключение на Иррхас-Аббат.

— За разлика от лорд Алтиарин, аз съм верен на бог Рамакар, владетелю — отвърна Таерин, — и винаги ще смятам вярата във Всемайката за остаряла и погрешна.

Благородниците от Белия двор се разшумяха. Тамарай уморено прокара ръка през косата си.

— В този момент обаче теологичните спорове между нас остават на заден план. Неотдавна пред мен и неколцина младши послушници на Рамакар се яви Сталкер на Мрака — ангел, дошъл от етерните селения на нашия господар. Той донесе грозни вести, че великият бог Рамакар е бил предаден и то от нашия владетел. В момента небесните селения са в пипалата на Кракена.

Присъстващите в залата се разшумяха.

— Невъзможно! — извика лорд Рисафай. — Богохулство!

Лерта остана смълчана, но видимо пребледня. Белия крал вдигна ръка.

— Моля, продължи разказа си — каза простичко той.

— Сталкера ми възложи задача да предупредя останалите народи за нашествие, което Черния крал подготвя срещу всички тях. Той иска да изличи вярата в боговете и да наложи култа към Кракена на всинца ни. Малко след това…

Гласът на Таерин потрепери:

— Малко след това видях как ангелът пада в битка с реликва от древни времена, които всички ние считахме за забравени.

Жрецът се сви в черната си роба.

— По земите на Тарр отново крачи Ми-Го, представител на Великата раса.

Този път в тронната зала избухна такава глъчка, че известно време никой не чуваше какво говорят другите.

— Това е абсурдно, владетелю! — каза Рисафай. — Ми-Го са изчезнали от векове!

— Какво е Ми-Го? — обади се Венсан.

Изненадващо за всички. Лерта бе тази, която отговори, макар бавно и с нежелание.

— Представителите на Великата раса Ми-Го, дошла в древното минало на Тарр от звездите. Първоначално те се представили за учители, които искат да дадат на народите от нашия свят дара на познанието. Чак по-късно сме разбрали, че идват като завоеватели и последователи на Кракена — демонът на първичния Хаос, който съществува отвъд Битието. Тъй както бог Рамакар се изправил срещу него, така и расите от нашия свят се възправили срещу Ми-Го и успели да ги сломят, а онези елфи, чиито сърца по-късно щели да бъдат обречени на мрака, ги изтребили до крак.

— Което очевидно не е вярно — отговори Казарада, — този Ми-Го е все още жив.

— Но как е възможно това? — попита Тамарай. — Аз съм изучавал древната история на континента. Всички наши летописци са категорични, че представителите на Великата раса са били унищожени. Именно затова култът към Кракена оцелял само сред представители на другите народи и така се зародило ужасното братство на Пилигримите на Тъмното Начало. Ако Ми-Го продължават да съществуват, защо не са се появили, за да помогнат на Пилигримите?

— Добър въпрос, племеннико — кимна одобрително Рисафай. — Можеш ли да дадеш отговор на това, магьоснице?

— Мога — кимна Лерта, но лицето й бе станало тебеширено бяло.

В тронната зала настъпи мълчание.

— Да го чуем тогава — обади се накрая Мюлер.

Алтиарин отвори уста да защити жена си, но Лерта махна с ръка.

— Това е нещо, което трябва да споделя — каза тя, — но ми е трудно да започна.

— Когато се съмняваш в нещо — усмихна се Белия крал, — започни от началото.

Лерта кимна замислено.

— Така да бъде… — отвърна тя.

Преди много, много години аз бях все още млада и неопитна магьосница. На изкуството ме учеше моята майка, която бе стара и веща лечителка и живееше с баща ми Крау. През целия си живот майка ми се опитваше да помага на хората, на болните, на отчаяните, на онези, на които няма кой да помогне. Това обаче не се хареса на Църквата, почитаща на думи Томан Изкупителя. За нея магията бе грях, независимо кой я употребява и с каква цел. Нейните инквизитори я заловиха и я разпънаха на Колелото на Мъченията, а след това запалиха клада, която погълна трупа й.

А аз дори не можах да я изпратя в последния й път, защото иначе щях да последвам съдбата й. Крау ме отведе надалеч, в подножието на Планината на Ледените Хребети, и там живяхме дълги години, докато накрая не срещнах моя Алтиарин. Там аз продължих живота си на лечителка и оттогава до ден-днешен се стремя да помагам на онези, които не могат да си помогнат сами.

Но преди това поисках отмъщение. Ще ви помоля да ми простите, тъй като бях млада и изпълнена с гняв. Тогава за пръв път се сблъсках с нетолерантността на религията и възненавидях боговете. Исках да си отмъстя, исках го толкова силно, че се обърнах към най-тъмните дълбини на душата си, към най-лошите надежди — онези, които обещават смърт и разрушения. Избягах от баща си и навлязох дълбоко в пещерите под Ледената планина, а там потънах в медитация за три дни, призовавайки черната магия в себе си. Исках да унищожа онези, наранили майка ми, исках да ги ударя там, където най-много ще ги заболи, да обезсмисля вярата им. Яростта клокочеше в съзнанието ми, а когато най-после излязох от транса — измършавяла и озлобена, същинска вещица — видях пред себе си трупа на орк шаман, оставен незнайно от кого, докато съм медитирала. В ръцете си той стискаше свитък, който, подозирам, е бил препис от много по-древна книга и то вероятно не първият. Езикът на книгата бе с архаична форма на думите, използвани от орките, но аз чудодейно разчетох словата, написани вътре. Това бе магия за призоваване, за комуникация с един конкретен дух на мъртвец, чието име е непроизносимо на езиците, използвани от народите в Тарр. Ала аз успях да го разчета в ума си. В свитъка пишеше, че той е пръв измежду Учителите — ония, които искат да донесат просвещение от звездите и да загърбят вярата в боговете.

Заклинанието, описано на ронливия пергамент, бе изключително трудно, всяка дума се произнасяше отделно в продължение на седмици, преди да може да даде резултат. Аз обаче бях неуморна и забравих за нуждите на тялото си, хранейки се с лишеи и отровни гъби, които растяха по скалите вътре в пещерите на Ледената планина, а омразата ми се подхранваше от отровата. Не правех нищо друго, освен да спя и да произнасям архаичните думи, а когато спях, съзнанието ми пресичаше шеметни бездни във времето и пространството. Виждах градове с причудлива архитектура, издигащи се под пурпурни небеса, и същества, чиито форми са толкова кощунствени, че езикът ни е беден, за да ги опише. Видях как целият им свят — лилава сфера, рееща се в безкрая на звездите — избухва като гнила ябълка в нищото, а от нея излита чудовищен кораб, конструиран така, че да прекоси вечния мрак между слънцата. Видях как този кораб каца на континента Тарр и от него излизат Учителите, които се опитват да унищожат вярата в боговете, и се възрадвах. Видях най-мъдрия измежду древните същества и се събудих с писъци от неестествените форми на тялото му, а после в захлас засънувах речите му за далечни светове и древни тайни, оставени ни от невъобразимо древни времена, когато самото Битие не е съществувало и е имало нещо Друго, което дори не можем да възприемем. Тогава обаче усетих, че зад тези същества стои разрушителна, ужасна сила, която мрази Съзиданието и иска да върне света в състояние, в което материята не съществува. Много по-късно научих, че това е съществото, известно в митологиите на Тарр като Кракена, Демона на Пустотата. Черно отчаяние ме обхвана, когато научих за тази сила, изгубих вяра в боговете и реших, че тя е единствената във Вселената, а после се заклех, че няма да допусна това чудовище да нахлуе в нашия свят. Така прекратих наричанията, които трябваше да върнат предводителя на Ми-Го в света на живите, произнесох магическите думи, които го призоваваха на обратно и изгорих свитъка, така че никой никога повече да не намери прокълнатите тайни. Сънищата от стари времена избледняха и аз се върнах, изнемощяла и отслабнала при баща си, като го заклех да не ме пита какво съм видяла в пещерите и с какво съм се занимавала. Минаха години, а после и десетилетия. Когато намерих Алтиарин, вече напълно бях забравила тази история. Неговите разкази за континента Тарр и света, в който живеем, ме подсетиха за Ми-Го, а когато научих от него, че Великата им раса е унищожена, почувствах огромно облекчение, макар от една страна да бях угнетена от гибелта на цяла една цивилизация, а от друга — объркана от това, че съм влязла в досег с нея, макар и косвено. Годините обаче изминаваха, а сблъсъкът ми с Пилигримите на Тъмното Начало ме убеди, че Ми-Го никога няма да се върнат — в противен случай Кракена не би разчитал на съмнителната помощ на едни немъртви монаси. За нещастие, се оказа, че греша. Малко създания в Тарр знаят повече от мен и съпруга ми за заплахите, които Черния крал стоварва върху нас. Знаем, че той умее да изкривява самата същност на битието. Надвихме Лихваря, който бе най-опасният от обитателите на Града на Странните Удоволствия, справихме се и с неговия шпионин в двора на Гората — коварния Телмакин. Опасявам се обаче, че победите ни са имали пагубен ефект върху съзнанието на нашия враг. Вероятно Черния крал се е свързал с духа на прастария повелител на Великата раса, когото опитах да призова от глъбините на миналото. Подозирам, че той е довършил това, което аз започнах, и е намерил съюзник, далеч по-могъщ и безскрупулен дори от бога, в чиито нозе всякога се валят трупове. Защото Рамакар, в своето помътняло от сблъсъка с Кракена съзнание, вярва, че това, което прави, е за доброто на Тарр, а Прастария, както се нарича господаря на Ми-Го сега, дори не е от този свят — участта му за него е по-нищожна от тази на муха, тъй като копнее да разруши самото сътворение. Аз обаче не ви разказах защо свитъкът на стария орк ме привлече толкова, защо виденията за онова отблъскващо далече, което срещнах в сънищата си, ми подейства тъй опияняващо. Според това, което видях, Прастария повелител на Великата раса познава заклинание, което може да окове боговете и да ги принесе в жертва на Кракена, а в замяна изреклият го негов ученик ще получи господство над целия свят, макар и не във вида, в който го познаваме, а също и забранено познание от отвъд. По някаква причина, която не мога да проумея, самият Ми-Го не може да изрече магията — за целта трябва да намери могъщ магьосник, който е родом от самия свят, наречен за унищожение. През онези дълги дни и нощи в недрата на Ледената планина аз узнах, че не мога да бъда този магьосник. В лицето на Черния крал обаче Прастария е открил ученик, по-жесток и от самия него. С това заклинание кралят ще обрече на погибел самото съзидание, ще отмъсти на Рамакар, задето не му е дал силите да ни завладее, и ще покоси останалите богове. Всички ние вероятно ще загинем при този акт, но за някого, решил се на тази магия, това няма значение. Кралят вероятно планира да навлезе в ниво, намиращо се отвъд етерните селения — хаотично измерение, в което ще бъде по-велик от боговете. Затова е започнал и цялата тази война. Трябват му много смърт и разруха, за да отприщи магиите, които са му необходими, за да погуби вече пленените богове. Ако не бъде спрян, това може да е краят най-малкото на нашия свят, а може би и нещо още по-лошо. Черния крал трябва да бъде победен, а армията му — спряна. Преди да стане много късно за всички ни.

Когато Лерта приключи разказа си, навън се бе мръкнало, Алтиарин постави ръка на раменете й, след което я притисна към себе си.

— Не си сторила нищо лошо — каза той, — ще спрем краля и армията му, преди безумието, за което говориш, да се осъществи. Заедно, както винаги досега.

Алтира и Римиел закимаха, но повечето благородници на светлите елфи останаха смръщени.

— Това, което разказа, противоречи на всички догми, които са ми известни — заяви Таерин.

— И затова сигурно е вярно — промърмори Тамарай.

Венсан нервно се изсмя. Не бе разбрал половината от разговора, но схващаше, че нещата отиват много на зле.

— Има ли други — отвори уста Мюлер — неприятни тайни, които трябва да узнаем?

— Да — отвърна Алтиарин и в залата се разнесоха въздишки, — не се съмнявам в правотата на това, което Лерта разказа. Знам историята на Великата раса Ми-Го и съм наясно, че представлява гибелна заплаха за нас. Но ако всичко, което каза Лерта, е вярно, срещу нас има дух от миналото, озлобено и отчаяно същество, бледа сянка на древното величие на вида си.

— Звучи доста като Лихваря — поклати глава Римиел, — само че в пъти по-зле.

— Ми-Го са много по-смъртоносни от Последния силф — пророни Белия крал, който стоеше прегърбен на трона си, — дори един от тях е заплаха за целия свят, а говорим за не кой да е, а техния прастар владетел от древността!

— Несъмнено — кимна Алтиарин, — но доколкото разбирам от Лерта, той в момента е марионетка в ръцете на Черния крал, нали така? Някой, който просто трябва да го научи на пъкленото заклинание, което се готви да изрече?

— Алтиарин — отвори уста Лерта, — ти нямаш представа какво умеят тези същества.

— Но имам представа кой е лорд Агамон, предводителят на Черната армия — отвърна съпругът й. — Той е лош, по-лош, отколкото може да си представите. Служих с него, докато бях командир в армиите на Иррхас-Аббат. Още тогава си бе спечелил мрачна слава. Има слухове…

Алтиарин се поколеба.

— Има слухове, че той е дете на самия Черен крал, заченат от робиня, отведена в Поднебесната кула от Купола на Насладата. Подозирам, че това е вярно и затова Черния крал му е доверил успеха на мисията си. Искам да знаете, че Агамон е моя грижа. Аз съм се обучавал до него. Познавам го отлично.

— Няма да можеш да се справиш, Алтиарин — въздъхна Лерта.

— Скъпа… — отвори уста черният елф.

— Изслушай ме — прекъсна го вълшебницата. — Дори в момента, докато си говорим. Черния крал набира сила. Той се кани да изрече заклинанията, които ще принесат боговете в жертва на Кракена, и единственото, което му трябва за това, е битките с неговата армия да започнат. Алтиарин, независимо дали печелим в тази война, или не, магията ще бъде изречена и ще погинем.

— Значи всичко е безсмислено? — попита лорд Рисафай. — Затова ли се събрахме на този печален разговор?

— Не — разбра внезапно Таерин, — виденията ми!

— Какви видения? — попита Белия крал.

— Видях Иррхас-Аббат в съня си, пуст и неохраняван! Черния крал е изпратил цялата си армия срещу нас! Вероятно само жените от Купола на Насладата са останали в града, ако не са избягали, оставени без охрана!

— Искаш да кажеш, че трябва да отида до краля и да го убия? — Алтиарин поклати глава. — Това е невъзможно. Как ще мина покрай армията му? И как ще се изправя срещу него, дори да стигна до Поднебесната кула? Той е магьосник с огромна мощ. Прекалено могъщ е за мен.

— Но не и за мен — намеси се Римиел.

— Рими, не! — извика Алтира.

— Чуй ме, Тира. Откакто съм с теб, силите ми не спират да нарастват. Вече съм много по-могъщ и силен, от който и да е друг вампир. Дори не съм сигурен къде са границите на моите мощ и бързина. Аз мога да отлетя до Иррхас-Аббат и да убия Черния крал, докато той мърмори заклинанията си.

— Това означава ли, че всъщност не сме завършили наравно в кралския турнир? — попита съвсем не на място Венсан.

— Добрутро — отговори Мюлер.

— Колкото и да си силен и бърз, Римиел, ще се изгубиш сред криволичещите улици на Иррхас-Аббат. Ще виждаш Поднебесната кула, но тя ще бъде недостъпна за теб. Това е лудост — поклати глава Алтиарин.

— Тогава ела с мен — рече вампирът, — от теб познанията, от мен силата.

— Идвам с вас — каза Алтира.

— Не, дъще, не идваш — поклати глава Алтиарин, — няма да те пусна в Града на Странните Удоволствия, нито теб, нито Лерта. Вие оставате тук.

— Така е — кимна Лерта.

— Така ли? — обърка се Алтиарин. Той бе очаквал жена му да изяви желание да го придружи и вече се чудеше как ще я разубеди. Отказът й да дойде го хвана неподготвен.

— Ние имаме друга битка — каза простичко Лерта.

— Прастария — промълви Камарай.

— Аз започнах това, аз ще го довърша — каза магьосницата.

— Сама? — попита Таерин. — Имаш самочувствие, вълшебнице. Прастария победи ангел.

— Паднал ангел, почти лишен от небесните си сили — уточни Лерта, — а и няма да съм сама.

Тя погледна към дъщеря си.

Алтира изглеждаше, сякаш ще се пръсне.

— Това не е честно — каза тя, — не можеш да искаш да избирам дали да защитя теб, или него.

— Не можеш да ме защитиш — отвърна Римиел, — можеш само да ми попречиш.

Алтира се обърна към него, занемяла от обида.

— Знаеш, че никога няма да позволя на някого да те нарани — продължи вампирът.

— И кралят ще използва това — кимна Алтиарин. — Не, дъще, остани с майка си. Не бих отишъл с теб в Иррхас-Аббат. Ако откажеш да ни пуснеш сами, ще останем редом с теб до края.

— Аз мога да помогна в битката с Прастария — внезапно каза Белия крал. Лерта обаче поклати глава.

— При цялото ми уважение. Ваше величество, той очаква тъкмо това. Вашата закрила ще е нужна на Гората срещу магьосниците и жреците на Иррхас-Аббат, които по всяка вероятност вече отправят молитвите си към самия Черен крал и черпят сили от него. Вие сте единственият, който може да противостои на силата му. Но за Прастария ще се погрижа аз. Заедно с Алтира, ако реши да ми помогне.

Алтира сведе глава.

— Знаеш, че не бих те изоставила — каза по-младата магьосничка, — просто не мога да повярвам, че оставяш татко и Римиел сами срещу Черния крал.

— Никога не съм го правила и не бих го направила и сега — отвърна Лерта, — ако не бях сигурна, че магията ми не може да помогне срещу някого, който не само че не вижда грешка в пътя, по който е поел, но и се гордее с него. Ти също не можеш да помогнеш. Предчувствието ми е, че баща ти единствен може да срази господаря на Иррхас-Аббат, но помощта на Римиел ще му е необходима, за да стигне дотам.

Магьосницата погледна вампира.

— Ще трябва да отлетите по обиколния път, от планината — в противен случай Прастария ще предугади идването ви и ще ви посрещне със заклинанията си. Дори да оцелеете след такава среща, вероятно ще бъдете много отслабени, за да се изправите срещу краля.

— Значи всичко ще свърши там, откъдето започна — отговори Римиел, — по Ледените Хребети.

— Не — поклати глава Алтиарин, — ще свърши там, откъдето тръгнах аз. В Иррхас-Аббат.

След това погледна към Камарай.

— Ти ще трябва да водиш армията в мое отсъствие, докато Негово величество се бори с жреците, а жена ми и дъщеря ми — с Прастария. Не забравяй това, което ти предадох като познания.

— Никога, Алтиарин — отвърна Камарай и се обърна към Белия крал: — Ваше величество, моля за разрешение да предвождам войските ви срещу черната армия.

Белия крал не отговори веднага. Отпуснат назад на трона си, изглеждаше безкрайно уморен, все едно всичките хилядолетия от възрастта му внезапно са го настигнали.

— Една част от мен иска да напомни на всички, че не съм дал разрешение за нищо — каза накрая той, — но за съжаление, съм достатъчно стар, за да видя, че Лерта е права. Взирам се в бъдещето, ала не виждам нищо, освен мрак. Дано бъркам. Продължете с плана така, както сте го замислили, а аз ще се приготвя за сблъсъка с агентите на моя брат по могъщество. Вие пък ще трябва да подготвите Гората за пристигането на джуджетата.

Белия крал въздъхна, преди да продължи:

— Сутринта долетя ястреб-вестоносец от крал Уилям.

Неговите съгледвачи са забелязали приближаването на огромен черен флот. По всяка вероятност става дума за армията, която идва от Иррхас-Аббат. Военноморските сили на Уилям ще се опитат да се изправят срещу нея, но…

Белия крал поклати глава. Нямаше нужда да довършва.

Джуджешките моряци бяха отишли в битка не на живот, а на смърт. Целта им бе само да спечелят време на бегълците от техните градове.

Войната бе започнала!

Глава дванадесета

Капитан Буч свали далекогледа от лицето си и се намръщи. Знаеше, че нямат шанс. Знаеше, че целта на флотата му е да забавят черните талази, доколкото могат.

Но от видяното се съмняваше, че някой изобщо има шанс. Това, което досега бе спирало елфите на мрака да завладеят цял Тарр, бе относителната им малобройност. Подобно на братовчедите си от Гората на Всемайката черните елфи не бяха много. Рядко се появяваха деца, а в Иррхас-Аббат част от тях загиваха в жестокото обучение, през което минаваше всяко едно, независимо дали е предопределено да бъде воин, магьосник или жрец.

Този проблем, изглежда, бе преодолян чрез съюза с примитивните раси на Тарр. Сред изящните черни галери, на които се придвижваха елфите на мрака, се виждаха и тумбести оркски кораби, носещи се напред благодарение на труда на стотици гребци, които явно работеха без почивка и бяха толкова много, че нямаше значение колко ще умрат от изтощение. Страховитите триреми на минотаври и сатири, дошли от далечния остров Миной, също бяха внушителна гледка, а звероподобните същества по палубите им изпълниха Буч с ужас. Самите елфи на мрака стояха най-отзад, скрити на сигурно зад слугите си, очевидно пазейки се за сраженията по суша. Дори оттук обаче джуджето можеше да види страховития кораб на техните командири, който се извисяваше като крепост над останалите — гигант, подобен на сграда.

Срещу това джуджетата имаха неголям флот, събран колкото да забави прииждащата пасмина чудовища и да спечели време на останалите, сред които най-уязвими бяха жените, децата и старците, да напуснат укрепените градове и да отстъпят към Гората на Всемайката, където се предполагаше, че силата на Белия крал ще ги защити.

След видяното до момента, Буч вече не вярваше, че някой може да защити Тарр от тази сила и се запита дали не би било по-добре джуджетата да умрат по родните си места. После обаче прогони тази мисъл от главата си — надежда винаги съществува и трябваше да я пази до последно. Неговата задача бе ясна и той имаше прекрасни идеи как да я изпълни. За никого не бе тайна, че джуджетата са най-напредналата в технологично отношение раса на Тарр, усъвършенствала употребата на огнестрелни оръжия, които бяха все още рядкост за останалата част от света. Дебелите оръдия вече подаваха дула от здравите кораби на флота му, готови да посеят смърт върху оркските корита. Те бяха по-далекобойни, по-мощни и по-точни от оръжията на съществата, дошли от подземията на Ледената планина. Затова, когато капитанът даде сигнал за огън, първите кораби на орките потънаха, а предводителите им дори не можаха да реагират. Буч даде заповед за втори залп и още няколко оркски кораба станаха на трески, а тежките камъни, изстреляни от катапултите им, цопнаха на безопасно разстояние в морето.

Тогава се появиха две минойски триреми, управлявани от сатири и минотаври. Звероподобните същества насочиха подобни на сифони устройства към неговия флот и изстреляха нещо като втечнен пламък, който облиза първия от джуджешките кораби. Сърцето на Буч се изпълни с мъка и гняв, като чу писъците на събратята си, но знаеше, че не може да им помогне. Минойският огън бе известен с това, че гори и във вода, без да може да бъде угасен. Това бе едно от най-смъртоносните оръжия в Тарр, а тайната за изработването му оставаше загадка дори за джуджешките алхимици.

Буч обаче можеше да отмъсти и даде знак, с който насочи оръдието на собствения си кораб към минойската трирема. Страховит залп разтърси „Пияната брада“, а едно тежко гюле отнесе половината нос на триремата, която се килна напред и потъна като котва във водата.

Морският капитан, на когото Уилям бе възложил защитата на джуджетата, вдигна предизвикателно юмрук.

Черният флот спря въпреки страховитите си размери. Орките не смееха да опитват нова атака срещу оръдията на джуджетата, а минойските триреми не бяха толкова много, че да бъдат жертвани току-тъй.

Тогава напред изплува черна галера, управлявана от елфи на мрака, и Буч усети как го полазват тръпки. Тя не бе придвижвана от поробени гребци, а се носеше по вълните само с магия. На борда й имаше не повече от дузина елфи с развети черни роби — магьосници и жреци на Рамакар. Символът на техния крал — черна корона на шахматен фон — се вееше злокобно от мачтата, а елфите вдигнаха ръце. Напевните им гласове огласиха въздуха и пространството наоколо сякаш потрепери. Миг по-късно от нищото изскочиха светкавици пурпурна енергия, които заплющяха по джуджешките кораби. Дузина от брадатите воини умряха, без да могат дори да извикат, а Буч прокле, когато една от мълниите отне живота на кормчията на собствения му кораб.

— Пускаме пиперницата! — извика отчаяно той и се втурна назад. Една мълния облиза огнените дъски и подпали пожар на мястото, на което бе седял допреди малко. В ушите му ехтяха подигравателните смехове на елфическите жреци, но капитанът им бе подготвил смъртоносна изненада — експериментално оръжие, чиито амуниции и поддръжка излизаха скъпо на джуджешките алхимици, но предполагаемата му мощ в боя бе далеч по-сериозна от тази на конвенционалните оръдия.

Джуджетата, които поддържаха пиперницата, отметнаха брезентовия плат над нея и разкриха самото оръжие — дуло с много малки цеви по себе си, чиито снаряди се изстрелваха с въртенето на ръчка. Буч застана зад пиперницата, насочи я към черните елфи от излязлата напред галера и завъртя бясно ръчката. Десетки снаряди, малки, но смъртоносни, излязоха с грохот от цеви, а цялото дуло започна да се върти. Джуджето разклати оръдието, така че да обхване цялата галера пред тях, и изненадани, черните елфи загинаха, разкъсани от снарядите, преди да могат да реагират. За броени секунди галерата им остана без екипаж, а Буч даде знак за нов залп с оръдието, който я потопи. Това той стори повече с идеята да обезкуражи армията срещу тях, отколкото от реална необходимост.

Бе важно джуджетата да видят, че кораб на черните елфи потъва. Де да притежавахме повече от една пиперница, помисли си Буч. Тогава щях да имам шанс в тази битка.

Но и така представлението му даде резултат и джуджетата завикаха одобрително, когато галерата на черните елфи безславно изчезна под вълните.

Буч даде знак с ръка и оръдията по всички джуджешки кораби се насочиха към противниковия флот. Капитанът на джуджетата разбираше, че повече няма да има игрички. Флотът на Черния крал щеше да нападне с всички сили, без оглед на загубите, които може да понесе. Предводителите му не можеха да си позволят да изглеждат слаби.

Вместо това обаче, корабите на противника се разделиха и подобният на сграда плавателен съд се приближи към тях. На носа му имаше загърната в лилаво фигура, чието присъствие изпълни Буч с неясно безпокойство. Той вдигна дулото на пиперницата към нея и даде нов картечен залп, ала от нищото се изви силен вятър, който отклони снарядите. Фигурата вдигна дясната си ръка и капитанът с отвращение забеляза, че вместо с пръсти, тя завършва с рачешки щипки. В този момент той си спомни разказа на жреца-беглец за подобно на морско животно същество, наречено Ми-Го, и усети хлад в стомаха. Разбра, че създанието приготвя пагубно заклинание и отчаяно даде знак на корабите да стрелят с оръдията си.

Гюлетата на джуджетата обаче отскочиха от черния корпус на кораба-исполин, а в следващия момент морето около тях закипя. Глави на змейове, чиито очи блестяха със сиянието на създания, подчинени на чужда воля, се появиха над водата и разтворили хищно челюсти, се насочиха към корабите на джуджетата.

Буч неволно отстъпи назад, стъписан. Прастария бе призовал техните древни врагове от дълбините на морето и ги бе насочил срещу тях. Той бе решен да унищожи флота им, без да дава повече жертви, макар с това да разкриваше окончателно присъствието си пред света.

Змейовете връхлетяха първите джуджешки кораби и ги направиха на трески, въпреки че неколцина и от тях да умряха при сляпата атака. Буч изкрещя, когато два огромни звяра нападнаха „Пияната брада“, и разстреля с пиперницата единия, докато голямото оръдие уби другия. По чудо корабът оцеля, но още три от плавателните съдове на флота му потънаха към морското дъно.

Битката отиваше на разгром.

Тогава от морето долетяха гневни писъци и от нищото се появиха ята делфини и косатки, които връхлетяха змейовете. Буч зяпна. Той винаги бе знаел, че тези създания са далеч по-умни от рибите, но никога не ги бе виждал да действат толкова организирано. Сякаш усещаха, че целият им свят е подложен на заплаха.

Бързи и ловки, китовете убийци забиха челюсти в морските змейове, а делфините поеха във водата озовалите се там джуджета, спасявайки ги от сигурна смърт. Сцената стана още по-невероятна, когато няколко оркски кораба бяха превърнати на трески, пометени от опашките на грамадни сини и гърбати китове, а също и на кашалоти. Десетки орки паднаха във водата, безсилни срещу яростта на морските гиганти, докато косатките обагриха морето в кръвта на змейовете. Делфините засега стояха настрана и писукаха предизвикателно, но без да оставят джуджетата да потънат.

Буч не вярваше на очите си. С тази помощ инвазията на Черния флот може би щеше да свърши дотук. Една от минойските триреми насочи сифона с втечнен пламък към водата, но преди да може да стреля, бе поразена от опашката на кашалот.

Ято гърбати китове се отправиха към исполинския кораб на предводителите на Черния флот. Ала тогава фигурата в лилаво разпери ръце и защрака с щипци и пред кораба му се появи изчадие, каквото Буч не бе и сънувал, че може да съществува. От морските глъбини изплува кракен, един от онези, кръстени на легендарния демон на пустотата, а чудовищните му пипала се разгънаха на десетки метри дължина. Немигащите му очи блестяха със същото сияние, което издаваше, че съществото е обсебено. Без да губи време, то нападна китовете, дръзнали да атакуват черния флот, като уви грамадните си пипала около тях и ги потопи под водата.

Събрали смелост, корабите на врага напреднаха. Тежките камъни от оркските корита полетяха заедно с втечнения пламък на минойските триреми и страховитите заклинания на черните елфи. Те нямаше да простят унижението, което джуджетата и техните приятели от морето им бяха нанесли.

Китовете обаче не се предадоха. Една от косатките, която имаше невероятни размери, се обърна назад и изписука нещо на странния език, който морските бозайници притежаваха, а водите около джуджешките кораби се изпълниха с делфини. Те гледаха очаквателно и нетърпеливо брадатите си приятели, докато техните големи братовчеди — кашалоти и косатки, гърбати и сини китове, се стрелнаха напред, към грамадния кракен и черната армада зад него.

Буч разбра какво става, макар разумът му да не го побираше. След безброй години, в които джуджетата бяха помагали на китовете срещу свирепите змейове, сега морските бозайници се бяха обединили по чудодеен начин, изпращайки най-силните си мъжкари, които да спечелят време и да спасят джуджетата. Всеки път, щом някой от корабите им потънеше, делфините около тях се гмурваха и спасяваха брадатите моряци, а след това плуваха бързо обратно към брега.

Капитанът усети как по загрубелите му от вятъра бузи се стичат сълзи. Морските исполини бяха като деца и не биваше да участват в тази жестока война, не и срещу безмилостните господари на Иррхас-Аббат и тяхното изчадие, извикано от най-черните дълбини на морето.

Но го бяха направили и той нямаше право да ги предава.

— Зад борда, всички зад борда! — извика той, когато един грамаден оркски камък продъни „Пияната брада“, и скочи във водата, където бе подхванат от делфин. Не след дълго всички джуджета, оцелели от атаките на черната армада, бяха във водата на гърба на делфини, които се понесоха с изумителна скорост обратно към брега.

А зад гърба им косатките, китовете и кашалотите бяха обкръжили огромния кракен и не пускаха нито него, нито корабите зад пипалата му напред.

Те се жертваха, за да спечелят за джуджетата малко време, колкото да се измъкнат, осъзна Буч, стиснал перката на спасилия го делфин.

Бяха им дали кратка отсрочка. И въпреки размера на противниковата армия и мощта на адското същество, което я предвождаше, Буч се закле, че саможертвата на китовете няма да е напразна.

Глава тринадесета

Джуджетата пристигнаха в Гората на Всемайката през нощта и Римиел бе този, който ги посрещна. И без това нито той, нито Алтира, Лерта и Алтиарин използваха това време за сън. Двете вълшебници правеха последни приготовления, с които да помогнат в пътуването на черния елф. За разлика от Римиел, той, естествено, не можеше да лети и на вампира му бе чудно как ще го следва по пътя. Съмняваше се, че гордият Алтиарин ще се съгласи да го носят като агне до Иррхас-Аббат, а разстоянието бе толкова дълго, че бе изключено да го вземат пеша или дори на кон. Алтиарин обаче само се бе усмихнал лукаво и бе казал на Римиел да не се безпокои, след което отиде при армията елфи, за да им съобщи лично лошата новина, че двамата с Римиел няма да участват пряко в предстоящата война. Вампирът смяташе, че е редно и той да присъства, но тогава бяха пристигнали първите вестоносци, съобщавайки, че джуджета навлизат в Гората на Всемайката. Римиел и група елфически рицари ги посрещнаха и им помогнаха да се настанят във временни убежища, подготвени предварително от вълшебниците на краля — странни, но уютни шатри от сплетени растения, разположени близо до потоци. В тях всяко джудже намираше вкусни плодове, зеленчуци и ядки, с които да утоли глада си, а за мнозина от бежанците това бе добре дошло — те бяха напуснали градовете си с малко припаси, за да не губят време. Носеха тревожни новини за огромен черен флот, който приближава от земите на Иррхас-Аббат — армия, която не крие амбициите си да подложи целия континент на пагубно опустошение.

Така нощта отмина неусетно, а на сутринта Римиел бе принуден да се сбогува с Алтира, може би завинаги.

Макар да бе живял вече столетие е красивата магьосница, вампирът бе все така лудо влюбен в нея, както в онзи далечен зимен ден, когато Алтиарин ги хвана да се целуват. Когато оцеля след сблъсъка с детето на Кракена. Римиел бе предположил, че вечността е пред тях. Ала ето че сега враговете им успяха да ги разделят. Макар да бе предложил сам плана да се изправи срещу Черния крал. Римиел далеч не бе така уверен в думите си, колкото бе звучал на срещата при Белия крал. Наистина, през последния век силите му бяха значително нараснали, а умението да си служи с меча бе ненадминато, както признаваше и самият Алтиарин. Владетелят на Иррхас-Аббат обаче притежаваше съкрушителна мощ и Римиел изобщо не бе сигурен, че ще може да му се противопостави. Знаеше, че ако и той не успее, никой няма да може да го направи. А бе по-добре да загине в битка, отколкото просто да очаква края на света.

Тайно бе щастлив от това, че Алтиарин ще го придружава, макар да се безпокоеше за черния елф, Алтиарин нямаше неговите свръхестествени сили, колкото и опитен да беше. Въпреки това Римиел все още, подир всички тези години, го считаше за свой ментор, макар да бе живял много по-дълго от него. Алтиарин му бе помогнал да се изправи срещу Лихваря, той бе до него, когато вампирът се провали в битката си със страховитите изчадия, призовани от Пилигримите на Тъмното Начало, и след това му бе разкрил всичките тайни на боя с меч, като накрая бе благословил и любовта му с Алтира. За Римиел черният елф бе като брат и присъствието му бе успокоително. Зарече се, че няма да позволи нищо да му се случи.

Самият Алтиарин се появи малко по-късно, придружен от Лерта и дъщеря си. Алтира не бе казала на Римиел какво точно са замислили с майка си, но бяха прекарали цяла нощ в заплитането на магии.

Алтиарин бе облечен със сребърните доспехи, които носеше като благородник в Белия двор, но бе заменил тъмносиния плащ с дълго черно наметало, което подозрително напомняше дните му на воин от Иррхас-Аббат. То се вееше на гърба му, развявано от призрачен вятър и Римиел се досети, че това е част от заклинанието, дадено му от Лерта. На пръстите си, завършващи с остри черни нокти. Алтиарин носеше пръстени със странни многоцветни камъни, а на кръста си бе запасал тънък меч — смъртоносно оръжие, с чиято помощ еднакво добре можеше и да мушка, и да сече.

— Щях да те попитам как смяташ да ме следваш във въздуха — каза Римиел, — но подозирам, че вече имаш отговор за това.

Алтиарин, прегърнал с една ръка съпругата си, само се усмихна и кимна към дъщеря си, която стоеше до вампира.

— Въпросът е дали ти ще успееш да ме последваш — отговори лукаво той, — аз съм добре подготвен за предстоящото пътуване.

— Най-малкото, което можехме да сторим, татко — отвърна Алтира, а след това каза: — Пази ми мъжа. А също и себе си.

— Благодарение на вас с Лерта вече имаме шанс в тази мисия — кимна Алтиарин и се обърна към съпругата си: — Ще се помъча да приключим с това бързо и да се върнем за основното сражение.

— Важното е да приключите успешно — поклати глава Лерта, — останалото е моя грижа.

Тя прегърна Алтиарин и двамата останаха за миг заедно, после се разделиха.

— Куражът ви е достоен за уважение — обади се застаналият настрани Таерин, — но неуместен. Силите на съществата, срещу които се изправяте, са огромни.

— Затова имам нужда и от твоята помощ — отговори Лерта. — Ти ще трябва да изцериш ранените, докато аз и дъщеря ми сме заети с Прастария, а Алтиарин и Римиел — с Черния крал.

— Таерин — лечител? — обади се познат глас. — Не спираш да ме изумяваш, жрецо!

Казарада се появи на поляната пред дървото, в което живееше Римиел, застанала отляво на зеленокосия Камарай. От дясната страна на елфическия рицар бе брат му, както винаги спуснал забралото на шлема си и следящ какво става с проницателните си сини очи.

— Някои от джуджетата могат да помогнат в битката — каза Камарай. — Имат планове и части за оръжия, които биха били полезни срещу прииждащата гмеж.

— Много добре — кимна Алтиарин. — Джуджетата от векове наред са трън в петата на моите събратя, а сега ще искат да отмъстят и за опустошената си родина.

След това черният елф постави ръка на рамото на Камарай.

— Сигурен съм, че ще се справиш на бойното поле, приятелю. Трябва да ти благодаря за всичко, което направи за мен през последното столетие. Ще се опитам да ти се отплатя в тази — опасявам се и в същото време се надявам — последна бойна мисия.

— Всичко ще е наред — отвърна на погледа му Камарай. — Ще се върнеш тук, където ти е мястото. Сред нас.

— А когато войната свърши и изметем черната напаст, аз ще се върна там, където е моето място — обади се Тамарай иззад забралото си, — в земите на джуджетата.

Никой не отговори на това и настъпи неловко мълчание. Таерин сведе поглед.

— Трябва да тръгваме — каза накрая Алтиарин, — сърцето ми се свива от това, че ви оставям сами срещу такъв враг, но нямаме избор. Ще се върна колкото се може по-скоро. Хайде. Римиел!

И след тези думи Алтиарин, без никакво предупреждение, полетя във въздуха. Черният му плащ се развя като огромни криле зад гърба му.

— Невъзможно — зяпна Римиел и се обърна към Алтира. — Какво точно сте направили?

— Магия — отвърна младата магьосница и целуна любимия си по устата, — татко ще ти обясни, ако е в настроение. Не сме го оставили беззащитен. А сега върви, че ще изостанеш.

Римиел кимна, макар да не му се отделяше от Алтира, искаше завинаги да чувства сладостта на устните й върху своите…

Но за да може да постигне това, трябваше първо да спаси света им. Затова полетя с всичка сила и скоро настигна Алтиарин, който го чакаше в небето с уверена усмивка.

— Не знаех, че да летиш, е толкова забавно — ухили се някогашният елф на мрака.

Римиел само поклати глава.

Високо, високо на върха на Поднебесната кула, стоеше Черния крал, разперил ръце и неуморно шепнещ странни наричания от други светове, които трябваше да му донесат окончателна власт над този. За него времето вече нямаше значение, нито умората, нито всички останали чувства и съмнения, които го измъчваха в миналото. Той бе абсолютен, непобедим и всемогъщ.

И все пак усети с крайчеца на съзнанието си, че някъде далеч две мушици политат срещу него. Красивото му лице се изкриви от отвратителна усмивка, когато показалецът на дясната му ръка потърка пръстена върху този на лявата. Украшението изобразяваше черно влечуго с разперени криле, чиито мънички рубинени очички проблеснаха в отговор на повика на своя господар. А на един от върховете на Ледената планина от вековния си сън се пробуди създание, чието съществуване бе легенда.

На друго място пък, по Брулените брегове, омърсени от нозете на хиляди чудовища, слизащи от акостиралите си кораби, пламнаха пожарища. Старите градове на джуджетата, устоявали на Иррхас-Аббат толкова дълго, вече си отиваха.

Капитан Буч, който отдавна бе излязъл на сушата и бързаше с отряда си оцелели моряци към Гората на Всемайката, се обърна назад, а от очите му потекоха сълзи.

Кралството на джуджетата бе паднало.

Глава четиринадесета

Следващите няколко дни минаха в нервно очакване. Предводителите на армиите — Камарай, Мюлер и Венсан — се консултираха помежду си за различните стратегии, като обсъждаха как да се изправят срещу връхлитащите армии. Съгледвачите на елфите донесоха сведения за огромни пожарища, които се виждат от километри в Кралството на джуджетата, и така за никого не остана съмнение, че Агамон и армията му възнамеряват да унищожат всичко по пътя си, като започнат от градовете на расата, създавала толкова главоболия на неговия народ в миналото.

Камарай разчиташе много на съветите на Казарада за приближаващата война. Вампирката бе живяла в Иррхас-Аббат и се бе борила на кървавата арена, която работеше ден и нощ, освен това познаваше обитателите на града и новия политически ред там. Именно тя съобщи на останалите грозната вест, че освен орките и троловете, към враговете им са се присъединили и хората-зверове, които обитаваха далечния остров Миной — минотаври и сатири.

Камарай се чувстваше несигурен как да организира защитата без напътствията на Алтиарин, но Казарада му даваше ценни съвети и информация как да се противопоставят на врага най-ефективно. Така например първоначално той смяташе да бори огъня с огън, като пусне рицарите на Мюлер срещу огромните тронове и чудовищата от Минойския остров, а пъргавите мускетари — срещу дребните орки. Вампирката бе тази, която му посочи, че ще е по-ефективно да изпрати тежковъоръжените рицари да попилеят орките и да остави пъргавите мускетари да объркат по-тромавите тролове и минотаври. Това бе тактика, с която Мюлер и Венсан се съгласиха. Що се отнася до елфическите рицари, тяхната задача бе ясна — те бяха единствените, имащи бързината и уменията да се изправят срещу аристократите от Иррхас-Аббат. Това бе битка, която Камарай очакваше с боязън, но и с известно нетърпение. Векове бяха отминали, откакто любимата му бе паднала под ударите на Алтиарин, а елфът, нанесъл фаталния удар, вече бе благородният мъж, превърнал се в Лорд на Светлината. Камарай виждаше злото, отнело живота на любимата му в Агамон и макар да знаеше, че такива чувства са опасни, изпитваше жажда за мъст към благородника-албинос, чиято мрачна слава предшестваше появата му на бойното поле.

Голяма помощ му оказваше и Тамарай. Мълчаливият му брат, който бе потънал в себе си след скандала помежду им в първата нощ след прибирането му от странство, сега осъществяваше ценна комуникация с джуджетата и техните учени, които приготвяха странни, но несъмнено ефективни оръжия срещу прииждащите войски на Мрака. Джуджетата бяха оскърбени от падането на родината си и копнееха да отмъстят, а Тамарай бе този, който най-лесно общуваше с тях. Огромна и приятна изненада бе появата на капитан Буч от „Пияната брада“. Старият приятел на Тамарай се бе спасил по чудодеен начин заедно с голяма част от екипажа си и разказа невероятната история за това как китове и делфини — най-благородните и умни измежду обитателите на морските дълбини — са се появили пред армадата на Иррхас-Аббат, за да избавят войската му. Появата на Буч сякаш успокои Тамарай и това бе добре дошло за брат му, който се тревожеше за него. Камарай чувстваше, че е направил грешка с думите, които бе изрекъл в онази вечер, когато бяха приютили жреца от Иррхас-Аббат, ала не можеше да схване къде точно бърка. Тревогите му бяха оправдани, а поведението на Таерин — скандално, макар през последните дни сякаш да се бе укротил. Той бе отишъл да учи при Лерта за лечител и според жрицата напредваше с изумителна скорост в това умение. Камарай не искаше да доверява ранените си воини на един жрец на Рамакар, ала не виждаше друг избор. Лерта го бе предупредила, че заедно с Алтира се готвят за сблъсък с Прастария — чудовищното същество, изпълзяло от най-черните бездни на миналото, за да излее яростта си върху тях. А магьосниците на Белия крал, координирани лично от владетеля, подготвяха менталните си защити за срещата с Влъхвите на Смъртта — елитния корпус магове на Иррхас-Аббат, избрани лично от владетеля на Града на Странните Удоволствия.

При все това Камарай бе доволен от състоянието на войската си. Мюлер и Венсан се оказаха разбрани хора, с които се работи лесно. Рицарят осъзнаваше сериозността на заплахата, надвиснала над тях, а воините му бяха верни и предани люде, подготвяни цял живот за такъв момент. Венсан бе по-лекомислен и припрян, но изпитваше искрена ненавист към силите на злото и сякаш се бе привързал към Гората на Всемайката за краткия си престой тук. Неговите мускетари бяха виртуозни бойци и почти не отстъпваха на елфите по умения. Тяхната помощ щеше да е неоценима.

Буч и джуджетата пък бяха приготвили мощни оръдия срещу противниците си, а старият морски капитан не спираше да говори нещо за „пиперници“, които щели направо да попилеят силите на врага.

Но най-голяма помощ оказваше Белия крал. Владетелят на Гората се появи пред закрилниците й, облечен в сияйна платинена броня, с дълъг шлем, увенчан с корона. Аурата на сила, която излъчваше, изненада всички — дори благородниците, които го познаваха. Той вече не бе просто мъдрият властелин, който изслушва и закриля всички. Той бе Пазителя на Всемайката, легендарен воин с невероятна мощ и изключителна вещина в магията. Най-силните елфически магьосници крачеха редом до него, с шушнещи дрехи от бръшлян, които искряха от събраната в тях магия.

Камарай нито можеше, нито искаше да повярва, че тази войска ще бъде победена. Тя съчетаваше силата на единството в многообразието, а участващите в нея бяха убедени, че се борят на страната на правдата. Преди финалното разположение на войските пред Гората на Всемайката, гордо се издигнаха знамената на три кралства — платинената корона на зелен фон, символ на елфите, кръстосаните мечове, символизиращи мощта на хората и гърнето със злато на фона на брадва, което бе герб на джуджетата.

Камарай вярваше, че враговете му не ще пробият тази линия, в която един до друг щяха да се бият елфически и човешки рицари, пъргави мускетари и опитни джуджета с мощни огнестрелни оръжия, ала бе предвидил и най-лошия вариант — в случай на нападение, войските щяха да се изтеглят така, че да вкарат противниците си в смъртоносен капан, между кръстосан огън на елфически стрели и джуджешки снаряди, между все още редките дървета в края на Гората. Бе важно да не се допуска врагът да оскверни вътрешността й — това щеше да е кощунство и светотатство за обитателите на Гората на Всемайката.

Накрая часът на битката наближи и съгледвачите донесоха вестта, че към Гората на Всемайката се приближава невъобразимо многобройна орда, над която се веят знамената на Иррхас-Аббат с черна корона на шахматен фон. Оставаше само вечер преди очаквания сблъсък и Камарай реши да си почине, прибирайки се в специалните хралупести дървета, засадени от магьосниците на елфите и израснали за една нощ. Те трябваше да приютят командирите на войската по време на битката и се намираха далеч от сърцето на Гората, в което бяха истинските им жилища. Най-голямото и добре защитено бе това на Белия крал, а от двете му страни бяха дървото-лазарет, в което щяха да бъдат Таерин, Лерта и Алтира, и дървото, в което бе самият Камарай. Брат му бе избрал да остане в шатрите на джуджетата, но зеленокосият рицар не бе сам — при него бе отседнала Казарада, която помоли за гостоприемството му. Елфът установи, че не може да й откаже. На него му харесваше компанията на вампирката, а съветите й бяха безценни.

И така, във финалната вечер преди решителната битка. Камарай се прибра у дома си и завари Казарада вече там. Вампирката отпиваше от бутилка кървава супа, изцедена от змейско месо, донесена от джуджетата. Изхранването й бе проблем в Горите на Всемайката, където тя трябваше да ловува животни — нещо, което наскърбяваше много елфи. Сега обаче, благодарение на странните кулинарни обичаи на джуджетата, тя можеше да се храни спокойно.

Камарай си бе приготвил мляко, ядки и сушени плодове, които изяде с голямо удоволствие.

— Справи се много добре — каза вампирката, — армията ти е максимално добре подготвена. Дори за Черния крал ще е трудно да пробие защитата ни.

— Надявам се да е така — отвърна Камарай, — няма да позволя на Черния крал да ми отнеме и Гората.

— И Гората? — повдигна вежди Казарада. — Имал си други сблъсъци с него?

— Аз… не… не точно. Всъщност да.

Елфът въздъхна. Той мразеше да се връща към тази тема и не говореше с никого за нея, дори с брат си Тамарай.

— Да или не? — подсмихва се вампирката. Слънчевите лъчи се бяха скрили и тя не носеше люспестите си доспехи. Изглеждаше красива в сумрака, но и някак тъжна.

— Не лично с него, разбира се — отговори Камарай, — но преди много време, близо два века…

Гласът му потрепери.

— Имах си годеница, красива и нежна като зората, силна като слънцето. Казваше се Инувиел.

Не знаеше защо, но почувства нужда да излее душата си.

— Обичах я много.

— Черните елфи са я убили — отгатна Казарада.

— Да — отвърна глухо Камарай, — тя бе подведена и попадна в капан, като се изправи срещу един от най-могъщите техни воини.

Лицето на вампирката се изопна от мрачно предчувствие.

— Агамон? — предположи тя.

— Не.

Внезапно Камарай усети как по бузите му се стичат сълзи. Дълбоко погребаните емоции излязоха на бял свят в най-неподходящия момент.

— Не беше Агамон.

Вампирката повдигна въпросително вежди.

— Беше Алтиарин.

Казарада замръзна.

— Същият Алтиарин?

— Да… и не — Камарай плачеше открито и някак безпомощно. — Когато бил млад, ръководил нападения над Брулените брегове. Инувиел се опита да помогне на джуджетата и загина. Години наред исках да си отмъстя. И когато Алтиарин най-после дойде в Гората на Всемайката, видях, че е друг, че няма нищо общо с воина, отнел живота на годеницата ми. Не можах… няма на кого да отмъстя.

— Ти си му простил — поклати глава Казарада, — сега разбирам защо ви наричат елфи на светлината. Това е доброта, на която не съм способна. Трябва обаче да простиш и на себе си.

Камарай вдигна очи.

— Живееш сам, а не си като брат си. Останал си верен на момиче, което е мъртво от векове. Това не е правилно.

— Това е най-малкото, което мога да направя — отвърна глухо Камарай, — дори не можах да отмъстя за нея. Поне мога да съм й верен.

— Ще й отмъстиш утре, когато прекършиш войската на Черния крал — възрази Казарада, — но ако искаш наистина да покажеш уважение към Инувиел, ще трябва да живееш, Камарай.

— Какво имаш предвид? — не разбра рицарят.

— Тя би искала да си щастлив, а не да страдаш — отвърна вампирката, след което прехапа устни. — Аз бих искала да си щастлив.

Камарай килна глава настрани.

— Особено след това, което ми разказа тази вечер. Няма да те лъжа. Камарай, харесах те от самото начало. Вие, елфите, сте красив народ. Имате скритата сила, която всяка жена иска от един мъж и нежната красота, която ни подлудява. А и тази зелена коса…

Казарада поклати глава.

— Това, което изпитвам надхвърля физическото привличане, Камарай. Ти си спокоен, мъдър и добър, но едва тази вечер разбрах колко. Ти си простил на убиеца на момичето, заради което живееш в самота вече двеста години. Аз не бих могла да го направя. Когато аз изгубих любовта си само заради това, че бях бедна, а младежът, харесван от мен — богат, се озлобих и се обрекох на Рамакар, а накрая се превърнах в изчадие на смъртта. Аз заслужавам да съм нещастна, ти обаче — не.

— Не заслужаваш да си нещастна, Каза — изправи се бавно Камарай, — ти рискува живота си за това, което смяташ, че е вярно. Защити брат ми и жреца по целия път от Иррхас-Аббат дотук и даде кураж на армията ни със самото си присъствие. Освен това може да съм всякакъв, но не съм глупав. Знам, че ми даваш да те победя по време на тренировъчните битки, за да могат воините ни да придобият кураж, че имат шанс да се справят със съществата на мрака. Но ти самата не си такова. И да си била, вече не си.

— Колко си наивен само — изсмя се Казарада.

— Моля? — не я разбра Камарай.

Вампирката също се изправи.

— Не ти давам да ме победиш, за да окуражавам армията ти, Камарай. Поне не само. Правя го, защото съм влюбена в теб.

Гърлото на Камарай се сви. Всичко се разви твърде бързо. Той не можа да схване какво му се случва. В един момент просто си стоеше, а в следващия прегръщаше тази странна жена, дошла от най-дълбокия мрак, и я целуваше — страстно, отчаяно, като удавник, успял най-сетне да подаде глава над вълните. А могъщата вампирка потъна в обятията му, внезапно отпуснала се, копнееща за някого, който да я закриля в свят, където прекалено дълго тя е била закрилница. Някак неусетно силните й, но внимателни ръце свалиха бронята от предводителя на армията светли елфи така, както неговите я освободиха от черната рокля. След миг двамата бяха под завивките, напълно отдадени един на друг.

Когато всичко свърши. Камарай потъна в сладък сън, изтощен емоционално и физически, но зареден така, че на сутринта да е изпълнен с нови сили.

Казарада остана будна. Вампирката също бе изненадана от начина, по който се бяха развили събитията. До тази вечер не бе подозирала, че изпитва чак толкова силни чувства към зеленокосия благородник и не смяташе, че е нещо повече от обичайното привличане, както към всеки хубав елф. Ала щом Камарай й разкри душата си, внезапно бе осъзнала, че той е мъжът, търсен от нея цял живот. Не жестокия Тимуриел или дори привлекателния човешки благородник Жофроа, когото бе харесвала в годините, когато бе смъртна. Знаеше, че двамата са споделили нещо, което ги е свързало по специален начин, може би завинаги. Бе невероятно, че мисли така само след една нощ, която дори не бе изминала, но бе сигурна. И именно затова реши, че трябва да помогне и на объркания брат на рицаря, потънал в саморазрушителен гняв, а също и на шантавия жрец, който ненавиждаше сам себе си. Точно в този миг, преди решителната битка за бъдещето на света на Тарр, Казарада видя шанс да създаде семейство. И проклета да е, ако го изпуснеше.

С тази мисъл вампирката реши да позволи на ума си да почине и потъна в сън, прегърнала рицаря на бял кон, когото бе чакала цял живот.

Ала сънят и на двамата не трая дълго.

Няколко часа преди настъпването на зората, когато нощта е най-тъмна, се разнесе писъкът.

Глава петнадесета

Това бе крясък, който не идваше от този свят, неистов вой, изпълнен с ярост и омраза, които никое същество на Тарр не притежаваше. Писъкът не се разнасяше из въздуха в Гората на Всемайката и не идваше по вятъра. Това бе телепатичен вопъл, който всички от армията защитници чуха и мигновено се откъснаха от сънищата си със собствени викове.

Камарай и Казарада отвориха очи, а след това напразно запушиха ушите си, за да заглушат отвратителния звук. Той изпълваше ума им и нямаше как да се измъкнат от него. Тъкмо когато мислеха, че ще полудеят, писъкът внезапно притихна и се превърна в далечно бучене в ума на жертвите си, дразнещо и обтягащо нервите, но търпимо.

Камарай предпазливо свали длани от ушите си, а след това стисна ръката на Казарада.

— Какво беше това? — попита той.

— Нищо добро — отвърна вампирката, — но не мога да бъда по-конкретна от това. Не ми се е случвало подобно нито в Иррхас-Аббат, нито другаде.

Предводителят на армията защитници облече доспехите си, след което погледна към Казарада, която също сложи своята люспеста броня.

— За снощи… — елфът се поколеба, — не знам какво да кажа. Едно „благодаря“ звучи страшно недостатъчно.

— Спечели тази битка, Камарай — отвърна Казарада, — нямам нужда от други благодарности.

— Ще го направя — отвърна елфът, — с твоя помощ.

След това тръгна, следван от вампирката. Всички се бяха събудили и излезли от заслоните си, като се чудеха какво става. Отговор им даде Таерин. Жрецът от Иррхас-Аббат се появи от лазарета с пребледняло лице и съобщи:

— Прастария нанесе своя удар, това е негова атака! Алтира и Лерта изпаднаха в транс, за да ни защитят от телепатичния удар, но сега не можем да разчитаме на тяхната помощ!

Сърцето на Камарай падна в петите от тези думи. Той, разбира се, знаеше, че двете жени са решили да се борят с ужасното същество от древното минало, но не очакваше битката им да започне още преди първата стрела да е излетяла.

— Аз ще ви пазя — долетя властен глас.

Камарай неволно падна на колене, когато видя Белия крал в пълно бойно снаряжение. Владетелят не се бе месил в приготовленията на армията, но зеленокосият рицар знаеше, че това не е от липса на загриженост. Той се подготвяше за сблъсъка с Влъхвите на Смъртта и останалите чернокнижници от Иррхас-Аббат. Сега присъствието му вдъхна смелост на останалите, които завикаха одобрително. До него застана владетелят на джуджетата крал Уилям, който се поклони на властелина на Гората и обеща:

— Нека враговете ни дойдат, това ще е последната грешка в живота им.

Тамарай също се бе появил с джуджетата, покрит от глава до пети с доспехи и както винаги, със спуснато забрало. Капитан Буч бе до него и наблюдаваше някогашния моряк от екипажа си със загрижено изражение.

— Значи се започва.

— Очаквахме това — отвърна Камарай, — с Казарада се чудехме дали враговете ни няма да изчакат следващата вечер, за да нападнат нощем, но явно ще започнат атаката си мигновено.

— Те нямат нужда от нощта, носят лошото време със себе си — рече Белия крал и вдигна ръка към небето. Зората бе настъпила, но бе сива, а над тях се стелеха тежки черни облаци.

— Слънцето ще изгрее, когато ги победим — обяви Мюлер. — Време е за битка.

И така, всички от войните се запътиха към войсковите части, към които принадлежаха.

— Тамарай! — извика жрецът Таерин. Изглеждаше объркан, сякаш се бори със себе си.

— Какво? — отвърна светлият елф и се обърна към него. Сините му очи блестяха като кинжали през процепа на шлема му.

— Аз… — отвори уста Таерин, — пази се.

— Какво пък те интересува теб? — отряза го Тамарай и се отправи отново към джуджешкото поделение, с което смяташе да се бие.

Таерин отстъпи назад като ударен с камшик и се изгърби. Камарай се опита да му каже нещо, но жрецът само изрече:

— В отсъствието на Лерта и Алтира, аз трябва да извърша финалните приготовления в лечебницата. На добър час!

И се понесе обратно към дървото, от което бе излязъл.

Капитан Буч приближи Камарай и му каза:

— Какво не е наред с брат ти? Винаги е бил затворен, но никога не съм го виждал толкова мрачен.

— Той иска да умре — пророни тихо Казарада.

— Какво? — сепна се Камарай, но вампирката говореше на джуджето.

— Ако наистина те е грижа за него, капитане, наблюдавай го и не го оставяй сам в боя.

Капитан Буч кимна.

— Знам за болката, която носи, но нещо я е ожесточило.

— И може би аз съм виновен — въздъхна Камарай.

— Каза това, което би казал всеки загрижен брат, а носеше болка, не по-малка от неговата — постави ръка на рамото му Казарада, — не е време за самообвинения. Победата над черните елфи ще е най-лесният начин да спасим брат ти и да се погрижим за проблема му.

Капитан Буч кимна и тръгна подир отдалечилия се елфически воин, а Камарай кимна благодарствено на вампирката и се отправи към своите войски, следван по петите от нея.

Зад гърба им Белия крал бе потънал в разговор със своите магьосници.

Армията на Черния крал се появи на хоризонта като безкрайна тъмна линия. Орките крачеха най-отпред, стиснали кривите си ятагани и назъбени копия, а сред редиците личаха и огромните фигури на тролове, които теглеха платформи с покачени на тях оркски вождове и шамани. Злите същества ломотеха примитивни наричания, носещи лош късмет на противниците. Зад тях, в стройни кохорти, бяха разположени звероподобните пришълци от остров Миной — блеещи сатири с кози или овнешки рога и хищно изплезени езици. Най-силната кохорта обаче бе тази на минотаврите — страховити мускулести воини с глави на бикове, биволи и бизони. Те вееха свой собствен флаг — бичи рога на червен фон, единствения друг символ, който се виждаше редом до Черната корона, символизираща властта на Иррхас-Аббат.

Най-отзад бе легионът на черните елфи, около който се носеше аура на ужас, поддържана от колони закачулени магьосници, пътуващи от двете им страни.

Камарай усети хлад в стомаха си. Бе очаквал много противници, но не и такава безкрайна орда. Дори само орките изглеждаха непобедими, да не говорим за страховитите им съюзници от Иррхас-Аббат и остров Миной. Черния крал наистина бе изковал страховит съюз, с който да подчини цял Тарр на волята си, и сега от него зависеше, поне донякъде, дали планът му ще успее, или не.

Войската, която светлия елф предвождаше обаче, също изглеждаше впечатляваща. Бляскави елфически рицари и човешки паладини със сияйни доспехи, разредени от елитната конница мускетари и боен ред от джуджета, въоръжени с брадви, пистолети и аркебузи, разположили оръдия в предварително изкопани ровове. Щит срещу силите на мрака.

Щеше ли да удържи?

От вражеската армия се разнесоха крясъци и орките се втурнаха в безредно настъпление, размахали оръжия и надаващи диви викове на агресия и омраза. Оръжията на джуджетата грозно затракаха и въздухът се изпълни с мирис на барут, а стотици противници паднаха незабавно, без дори да стигнат бойната линия.

След това в настъпление се спуснаха паладините на хората, тежковъоръжени воини, които смазаха първата вълна орки, без да понесат почти никакви щети. Грамадните тролове, изоставили платформите, които теглеха, се спуснаха към тях, но бяха пресрещнати от пъргавите мускетари, които прерязваха сухожилията на тежките им нозе с рапирите си и ги довършваха, когато паднат на земята. Джуджетата дори не се огънаха, когато орките най-после стигнаха до тях, а размахаха брадви, превърнати в месомелачки за оркска плът. Накрая светлите елфи също се спуснаха в боя, а орките отстъпиха с писъци назад, неспособни дори да гледат сияйните им доспехи и носещи смърт мечове.

Тогава напред се спуснаха колоните сатири, хора-зверове с неутолима жажда за кръв, които ръфаха плътта на всеки воин, когото докопат. Те се врязаха в присъединилите се към битката мускетари и понесоха с лекота мушканията на тънките рапири, за да стигнат до притежателите им и да ги разкъсат със зъби и нокти, като някои дори захвърлиха грубите оръжия, които носеха. Паладините на хората се спуснаха към тях, но орките набраха отново смелост и се втурнаха в атака. Те бяха слаби, ала безчет и на мястото на всеки паднал сякаш изскачаха десет нови, готови да повалят всеки човешки воин, дръзнал да се изпречи на пътя им.

Елфите бяха от друга класа. По-бързи от мускетарите и по-силни от паладините, те се понесоха като вятър сред вражеските редици, недосегаеми за оръжията на звероподобните си противници. Оркски писъци и блеене на смъртоносни сатири изпълниха въздуха.

Това бе моментът, в който черните елфи също решиха да се намесят в битката, вдигнали острите си мечове. Те нападнаха своите светли братовчеди с викове на омраза, а мечовете на най-великите воини в Тарр се кръстосаха със звън, който накара останалите бойци да замръзнат от изумление. Голямо бе умението на елфите на светлината и не отстъпваше на това, демонстрирано от воините в Иррхас-Аббат, ала рицарите на Всемайката се биеха с чест, каквато тези, подчинени на Черния крал, не притежаваха и това помогна на служителите на мрака. Бавно, но сигурно, светлите елфи заотстъпваха, докато към тях не се присъединиха джуджетата. Побеснели от това, че обитателите на Иррхас-Аббат са опустошили владенията им, те се втурнаха към черните елфи, които, изненадани от неочакваната атака, отстъпиха назад с тежки загуби.

Внезапно напред пристъпи и кохортата на минотаврите, която тъпчеше всичко по пътя си — грамадни зверове, обучавани от малки в бой и човекоядство. Кръв напои тревата пред Гората на Всемайката, а стоновете на умиращите изпълниха въздуха до небесата. Когато вонята на смърт заля бойното поле, силите на Иррхас-Аббат разкриха и най-големия си коз — Влъхвите на Смъртта, елитните магьосници от Иррхас-Аббат, които лично гадаеха за Черния крал. Високи и надменни, с тъмни мантии и железни корони над челата, те се издигнаха във въздуха и започнаха да мятат черни светкавици по биещите се на земята, без да ги е грижа дали удрят свои, или чужди. Дори аристократите на черните елфи не бяха в безопасност от адските им магии, тъй като придворните на Черния крал се считаха за същества, по-висши от останалите.

Но тогава от другата страна се появи и Белия крал в пълно бойно снаряжение, а около него бяха вълшебниците на светлите елфи. Те спуснаха сияен щит, който да предпази войските им, и дори враговете бяха благодарни, че са защитени от яростта на Влъхвите, които насочиха цялата сила на адските си заклинания към омразния им властелин.

Когато Тамарай влезе в битката, яхнал едър кафяв жребец, изпита по-скоро облекчение, отколкото напрежение. Последните няколко дни отново му припомниха защо бе отказал да живее сред елфите и се бе преселил при джуджетата. Животът му сред елфите го объркваше с отговорностите и изискванията си, дори със загрижеността, демонстрирана от брат му Камарай. Той го обичаше, но не можеше да търпи баналните му съвети, макар да знаеше, че са правилни. Наистина, какво си бе помислил в нескопосните си опити да ухажва — да, вече можеше да си го признае — онзи жрец? Тези чувства бяха неестествени, а жрецът, разбира се, не можеше да го понася. Той бе последовател на Рамакар и принадлежеше към същата раса, която бе унищожила истинския му дом — Кралството на Джуджетата — а сега искаше да погуби и Гората на Всемайката.

Но Тамарай нямаше да допусне това. Цялата му болка, ярост и мъст от последните дни се изля върху противниците и той потъна във вражеската армия, нехаещ за предупредителните крясъци на капитан Буч. Вярното джудже не разбираше, знаеше, но не го разбираше и нямаше как да го разбере. Тамарай не се нуждаеше от закрилата му. Джуджетата имаха нужда от неговата. И той щеше да им я даде.

Обкован в здрава, но лека броня, Тамарай напредваше сред оркските редици, които скоро заотстъпваха още като се приближи, след като дузина от тях паднаха покосени от меча му, без да успеят дори да го докоснат.

След това се появиха обитателите на остров Миной — разкривени и карикатурни създания, ни хора, ни животни, нещо средно между двете. Някога Тамарай бе чел, че те са създадени изкуствено от Великата раса на Ми-Го и сега, когато ги виждаше, нямаше съмнение, че това наистина е така. Уби ги без жал и без угризения. Макар да не знаеха, че е кален в десетки битки със змейове и през последните седмици е получил обучение от самия Алтиарин — един от расата на техните предводители, по стечение на обстоятелствата минал на отсрещната страна — в животинските им мозъци просветна, че той е враг, пред когото са безпомощни…

Накрая се появиха черните елфи, със студени и надменни изражения, които той изтриваше от лицата им с ударите си. Много по-умели противници от орките и сатирите, те го принудиха да фокусира гнева си, да се съсредоточи, и им бе благодарен за това, без то да му попречи да убие трима от тях в последователни единоборства. Бе потънал в редиците на врага и чуваше нейде отдалеч предупредителните крясъци на капитан Буч и брат си Камарай, но не му пукаше. Цялата болка, която бе хранил в себе си вече два века, излизаше и се изливаше върху войниците на тъмнината, изпречили се на пътя му.

В небето над него ехтяха гръмотевиците на страховита магическа битка, а Тамарай ги чу като симфония, отразяваща състоянието на душата му. Накрая дори благородниците на Иррхас-Аббат, тези прехвалени воини, пред които уж всеки враг отстъпвал, се отдръпнаха и той се озова сам на бойното поле.

— Никой ли няма да се бие с мен? — извика предизвикателно Тамарай и размаха окървавения си меч.

— Аз ще се бия с теб — долетя присмехулен глас.

Тамарай се обърна и видя ездач на черен жребец с бяла коса, която се вееше от неестествения вятър, плод на опустошителните заклинания, които Влъхвите на Смъртта изричаха. Той бе облечен в черна ризница и имаше черен меч с назъбено острие, създадено да причинява по-голяма болка. Толкова голяма бе арогантността му, че дори не носеше шлем, с който да прикрие надменната си усмивка.

— Лорд Агамон — позна го Тамарай от разказа на Таерин, а после ядно прогони мисълта за жреца от ума си. С боен вик, който бе научил от джуджетата, се спусна напред и замахна с окървавения си меч към албиноса.

Ала черното назъбено острие се издигна по-бързо от пепелянка и отклони меча му настрани, а после се стрелна към стомаха и разкъса бронята, която го защитаваше, като хартия, навлизайки дълбоко във вътрешностите му.

Тамарай зяпна и изтърва меча си, а след това се приведе напред, пронизан от жестока болка. Опита се да каже нещо, но не можа. От устните му излязоха само стон и няколко капки кръв.

Агамон го приближи, а язвителната усмивка не слизаше от лицето му.

— Добре се бореше, войниче. Битка на някого, измъчван от ужасна болка. Не, не ме гледай толкова изненадано. Аз съм специалист по болката и винаги мога да я разпозная, макар да не зная и да не се интересувам от причините й. Ти влезе в боя с надеждата за бърза смърт.

Агамон постави ръка върху носа на кафявия жребец, който бе обезумял от страх, и процеди магическа дума, която уби животното на място. Не позволи обаче Тамарай да падне, а внимателно подхвана тялото му и го свали на земята, като сам слезе от черния си жребец.

— Няма обаче да я получиш — процеди зловещо черният елф и изтръгна назъбеното острие от корема на падналия воин.

Тамарай изкрещя от болка, каквато не си бе представял, че може да съществува.

— Раната е смъртоносна и никой лечител не ще може да я изцери — продължи безстрастно Агамон, — но ще те убие бавно. Близките ти ще стоят около теб и ще се молят за чудо, което никога няма да настъпи. А ти ще се гърчиш от страдание, може би цяло денонощие, преди да умреш. О, да, не се чуди, че знам, че имаш близки. Само воин, който има какво да губи и не смее да го поиска, се бори с такова отчаяние, каквото демонстрира ти.

Агамон стъпи върху раната на Тамарай и светлият елф се разплака от адската агония, която почувства.

— Сега вече наистина няма какво да губиш. Ала те ще страдат.

Агамон се усмихна и вдигна поглед към Камарай, Казарада и размахалия пистолет Буч, които се бяха врязали сред черните аристократи, за да стигнат ранения. Шлемът бе паднал от главата на елфическия рицар и зелената му коса се вееше на вятъра, а от очите му се стичаха сълзи.

— Приберете си го — каза лорд Агамон и се обърна към приближените си: — Нека си го вземат. Битката за днес приключи. А на нашите приятели им предстои изпълнена с интересни емоции нощ.

Качи се спокойно на коня, а садистичната усмивка така и не слезе от лицето му, като се обърна и се отдалечи от Камарай, вампирката и джуджето. Благородниците му, избухнали в подигравателен смях, го последваха.

Камарай изгаряше от желание да настигне албиноса и да го убие, но знаеше, че така рискува живота на брат си и освен това подозираше, че ще бъде посечен като него. Агамон бе добър, дяволски добър, може би по-добър дори от Алтиарин.

Но сега това нямаше значение.

— Помогни ми. Казарада — каза зеленокосият рицар.

Без да продума, вампирката хвана нежно ранения Тамарай, а той изпъшка от болка. Камарай почувства как се задушава, но стисна зъби. Войската му не трябваше да вижда как плаче.

— Опитах, опитах да го следвам — повтаряше Буч като в транс, — но той бе твърде силен, твърде бърз. Изгубих го…

Войските на врага, приключили битката за днес, отстъпваха назад, но по бойните им крясъци личеше, че се чувстват победители. Със замъгления си мозък Камарай смътно разбра, че това е така и въпреки тежките си загуби, те оставаха безчет, а неговата армия е намаляла с една четвърт — почти смъртоносен удар за надеждите им да спасят Гората на Всемайката.

Но сега Гората нямаше значение. Трябваше да стигнат лазарета и някак си да изцерят брат му.

Каквото и да казваше Агамон.

Глава шестнадесета

Казарада се чувстваше като в кошмар и почти не чуваше шума от воините-защитници, които нареждаха лостови за през нощта и се прибираха за няколко часа неспокоен сън, нито от Белия крал, който кацна отново с магьосниците си и започна да раздава заповеди. Владетелят понечи да призове Камарай, но видя брат му в ръцете на вампирката и махна с ръка, след което извика чичо им, лорд Рисафай.

Денят бе минал катастрофално и не поради техни грешки. Бяха изпълнили всичко както трябва. Самата Казарада бе отнела толкова много живот днес, че й се повръщаше, а жаждата й за кръв вероятно щеше да е утолена за близката една година. Но онези бяха толкова ужасно много! Невероятно много. Орките нямаха чет и макар да бяха убити хиляди, имаше още много пъти по толкова, винаги готови за атака. Обитателите на остров Миной също понесоха тежки загуби, но основната им сила, кохортата на минотаврите, бе почти непокътната. Казарада бе видяла силите на техния владетел, цар Бракадаз, и се съмняваше, че дори тя може да го победи.

Но най-ужасното бе в ръцете й. Тя бе видяла устрема на Тамарай и бе стъписана от яростта му, но Агамон бе бърз и силен като дявол. Бе се справил с него с един-единствен удар и така бе довършил и Камарай. Вампирката долавяше с чувствителния си слух хлиповете, които зеленокосият рицар сподавяше с огромно усилие на волята. Те бяха убили любимата му, а сега на път да си отиде бе и брат му.

Казарада не се съмняваше в думите на Агамон, че раната е смъртоносна. Бе сигурна, че садистичният черен елф е оставил да приберат Тамарай именно за да наблюдават мъчителната му смърт, но също така знаеше, че нямат друг избор, освен да се борят.

Нахлуха в лазарета, без да се извиняват, и забелязаха Таерин, коленичил над ранен мускетар — може би самия им лидер. Венсан — в момента не бе сигурна. Лерта и Алтира не се виждаха никакви, вероятно бяха на горния етаж, към който водеха вити стълби. Жрецът на Рамакар бе затворил очи съсредоточен и Казарада с удивление видя как раната по бедрото на мускетаря зараства.

Венсан се изправи, благодари на Таерин, който само надменно кимна, и се отдалечи. Жрецът се обърна към тях и лицето му посивя.

— Извикай Лерта или Алтира — извика Камарай.

— Не мога — отвърна Таерин.

— Как така не можеш? — избухна Камарай.

— Те са единственото, което пречи на Прастария, рицарю. Не чуваш ли писъка в ума си?

И наистина, осъзна Казарада, телепатичният крясък все още ехтеше приглушено в подсъзнанието й, готов да се разрази с пълна сила.

— Оставете го на легло! — Таерин махна с ръка и Казарада забеляза, че тя леко трепери.

— Той те обичаше — внезапно каза зеленокосият рицар, — обичаше те и затова се хвърли в боя, за да умре. Защото знаеше, че ти ще презреш това.

Лицето на Таерин се изкриви от болка.

— Не знаеш нищо за мен, рицарю, и нямаш право да ме съдиш. Започнах всичко това само за да служа на моя бог, а ето ме сега — лекуващ светли елфи и човеци.

— Значи не те интересува — попита гневно Камарай, — все ти е тая, дали ще умре или не?

— Разбира се, че ме интересува! — кресна внезапно Таерин.

Камарай замълча.

— Трябва да разбереш — продължи жрецът, — че аз никога не съм искал да се влюбвам. Това е против религията ни. Още по-малко пък в мъж. Това е неестествено. И най-малкото в светъл елф. Което вече е отвратително.

— Но стана така, нали? — намеси се Казарада, която бе оставила стенещия Тамарай на земята. — Затова ме накара да спра, когато Легион ни застигна?

— Моите чувства в момента са ирелевантни — отговори Таерин и се обърна към Камарай: — Кой го подреди така?

— Агамон — отвърна с горчивина Камарай, — вашият предводител.

— Агамон не е мой предводител и никога не би могъл да бъде. Аз съм поклонник на Рамакар, а не на този луд.

Таерин коленичи до ранения и огледа раната.

— Много прецизен удар — каза сухо той, все едно коментира обезглавена пуйка, — нанесен точно и прецизно. Целта е да убие жертвата бавно и мъчително, причинявайки максимална болка както на ранения, така и на близките му.

Жрецът вдигна очи към Камарай.

— И да събудя Лерта, полза никаква, рицарю. Тя не може да изцери тази рана.

Камарай се олюля и Казарада го подхвана, за да не падне.

— Значи наистина няма надежда — прошепна той, след което повиши тон, — няма ли дори да опиташ?

— Не съм казвал такова нещо — отвърна надменно Таерин, — казах, че Лерта не може да успее, не че аз няма.

— Не може да си по-добър лечител от Лерта — изпусна нервите си Камарай, — та ти си лечител от три дни, в името на Всемайката!

— Всемайката е слаба, както и лечителите й — отвърна арогантно Таерин. — Аз съм лечител на Рамакар, първият истински такъв. Ще направя каквото мога да спася брат ти.

Внезапно жрецът посърна и арогантната маска изчезна от лицето му.

— Но не ще мога да помогна на други. Тази рана ще отнеме цялата ми сила.

Казарада погледна Камарай в очите. Погледът му се беше изцъклил и тя видя, че е изпаднал в шок. Пред него бе невъзможната дилема — да жертва всички ранени или да спаси брат си.

— Аз ще се погрижа за останалите — долетя слаб глас от стълбите и вампирката се изненада да види Алтира. Магьосницата изглеждаше състарена с няколко години.

— Алтира! — скочи на крака Таерин. — А Прастария?

— Майка каза, че ще го задържи още малко, докато излекувам ранените — отвърна Алтира, — тя усети, че твоята битка предстои. Успех, Таерин.

След тези думи тя се обърна към Камарай и Казарада.

— Вие елате с мен. Жрецът трябва да е сам, докато извършва лечението си.

Камарай кимна, макар вампирката да почувства, че той не иска да се отделя от брат си.

Таерин вдигна очи към него. Всяка от думите му излезе бавно и мъчително, все едно самото им изговаряне му причинява болка.

— Рицарю, искам да знаеш, че ако не успея да излекувам брат ти, ще умра с него. Такава е същността на моето лечение. Мисля, че това отговаря на обвинението ти, че любовта му към мен не ме засяга.

Камарай отвърна на погледа му и просто кимна.

А след това тримата излязоха от дървото и оставиха жреца на Рамакар насаме с ранения.

Останал сам Таерин потъна в магията, за която допреди дни не бе и подозирал, че притежава. Трябваше да остане спокоен, макар че самият вид на Тамарай, намушкан по този начин, едва не го бе довел до истерия. Присъствието на вампирката и рицаря на светлите елфи го принуди да запази самообладание и сега той потъна в работата си.

Когато Лерта го открехна към света на лечението, тя му разкри своя начин да лекува всяка болка. Тя виждаше раните на хората като възли негативна енергия, които отпускаше с вълшебствата си и така се справяше със самите рани. Нейният подход за всичко бе такъв, така се бе справила и с воина, наричащ се Легион — възел от мъртви души, запратен по петите им.

Таерин обаче не можеше да лекува така, тъй като не бе в природата му да търси мирно решение на проблема. Той бе жрец на Рамакар, бога на войната, и дарбата му на лечител не можеше да промени това. За него раните бяха проблем — враг, който трябва да бъде победен и унищожен. Такъв бе подходът му и изненадващо и за самия него, той даваше резултати. В контузиите и ожулванията на воините, участвали в тренировъчните битки, и в раните на първите, дошли в лазарета днес, бе срещнал противници, които може да победи, врагове, върху които да излее гнева си и да помогне на своя бог.

Нищо обаче не можеше да го подготви за раната, която зееше от корема на Тамарай. За да я изцери, жрецът трябваше да влезе в битка със самата смърт.

Таерин хвана ръката на Тамарай и притвори очи, като започна да нашепва молитви към Рамакар. Знаеше, че богът му не може да го чуе, но това му вдъхваше успокоение. Първо той набеляза за врагове шока и болката, обзели треперещия в агония Тамарай. Те го бяха увили като погребален саван и щяха да го довършат, ако започнеше същинското лечение, без да ги е преодолял.

Таерин насочи магията си срещу този саван и го разкъса като хартия, като усети по ръката на Тамарай, че светлият елф се отпуска и потъва в дълбок сън.

Първите врагове бяха паднали.

Таерин продължи да нашепва молитвите си и насочи вниманието си към самата рана. Тя се появи в ума му като огнен демон, черна сянка, увита в пламъци, която се опитваше да отведе Тамарай дълбоко в недрата на пъкъла, където вилнееха пипалата на Кракена. Апокалиптичната картина накара жреца да се съсредоточи. Той продължи да напява псалми за бога на войната и насочи магията си към демона. Тя потъна в чудовището като в бездънна яма, а Таерин почувства как силите му отслабват. Жрецът се ядоса и стисна зъби, като впрегна цялата си сила към огнения демон.

Напразно. Раната продължи да изпива собствените му магически и жизнени сили, като в същото време убиваше и Тамарай.

Колко жалък начин да умреш, помисли си Таерин. Скимтящ над трупа на някакъв си рицар.

При тази мисъл той почувства как го обхваща още по-голяма немощ и едва не припадна. Демонът сякаш се разрасна в съзнанието му и се изсмя с подигравателния кикот на Агамон. Отвъд него Таерин видя душата на Тамарай, подобна на мъничка светулка, потъваща все по-навътре и по-навътре в мрака. Жрецът почувства ужасната самота, която я обграждаше, болката и срама, които я съпътстваха.

„Не трябва да се чувстваш така — помъчи се да изпрати мислите си към светулката той, макар сам да не бе сигурен в това. — Тук има същества, които те обичат.“

Светулката спря, сякаш на милиметри от пипалата на Кракена, които се протегнаха лакомо, за да я хванат и погълнат.

„Грозното джудже — продължи окуражен Таерин. — Брат ти.“

Светулката сякаш помръкна и се спусна надолу, право надолу към пипалата на Кракена.

„Не!“ — извика Таерин в ума си толкова властно, че имагинерните пипала се отдръпнаха. Жрецът изпита унижение от признанието, което му предстоеше да направи, и почувства как по бузите му потичат сълзи.

„И аз. Най-вече аз.“

Прошепна това и на глас, като въздишка, но то имаше чудодеен ефект. Усети как светулката започва да блести все по-ярко и по-ярко, а пипалата се отдръпват назад.

— Обичам те — прошепна Таерин и магията му се свърза с душата на Тамарай, като предизвика оглушителна експлозия, в която демонът избухна, без да може дори да извика.

С това и последните сили на жреца свършиха и той потъна в успокоителния мрак, превърнал се в символ на неговия бог.

Събуди се призори. Някой го беше завил и му бе топло и приятно. Отвори очи и установи, че лежи на леглото на болните, а Тамарай го няма.

Надигна се стреснат и се огледа. Светлият елф бе станал и разглеждаше бронята си, все едно не е бил на ръба на смъртта допреди минути. От раната му нямаше и следа, но бе ужасно блед и изглеждаше отслабнал.

— Идиот — изсъска Таерин и се изправи на крака, — лягай веднага. Щях да умра, докато изцеря раната ти, а предвид сегашното състояние на етерните селения, шансът да попадна в Чудноомайните поля, и те все още да са такива, е пренебрежимо малък.

— Но не умря — отвърна Тамарай, без да вдига поглед от промушената си коремна броня, — а ме излекува.

— Браво — отвърна Таерин, — майстор си в това да забелязваш очевидното.

Тамарай остави бронята настрана.

— Когато Агамон ме промуши, мислех, че съм попаднал в ада — отговори той, — дори сънувах, че пипалата на Кракена се протягат към мен. Но след това дойде ти и ми каза нещо, което ме събуди.

Тамарай се обърна към жреца.

— Нещо, от което съм бягал цял живот. Заради което посветих десетилетия на лова на змейове. Заради което нямах приятели. Заради което странях от родния си брат.

— И аз щях да страня от него, ако ми беше брат — отвърна Таерин, но сарказмът му бе защитна реакция. Всъщност бе паникьосан от посоката, в която поема разговорът.

— Събудих се, защото повярвах, че това е истина, и може би защото сега, преди края на света, вече не ме интересува толкова какво ще кажат останалите. Но ако не е вярно, ще взема нов меч и ще се върна на бойното поле.

— Намери някой друг, а не Агамон — отвърна Таерин. — Казват, че минойският цар Бракадаз убивал жертвите си с един удар, бързо и относително безболезнено.

— Благодаря за съвета — отвърна сухо Тамарай, — ще го имам предвид.

— Престани! — излая Таерин. — Никъде няма да ходиш. Ще си стоиш в кревата и ще почиваш. Втори път през този ад няма да мина…

Жрецът се поколеба.

— Дори заради теб.

Тамарай вдигна пронизващите си сини очи.

— Значи е вярно.

— Очевидно да.

— Кажи го — помоли се Тамарай.

Таерин отстъпи назад.

— Това — простена той — е трудно за мен. Аз съм обучаван да мразя, а не…

— Моля те. Трябва да го чуя, за да повярвам.

Таерин притвори очи.

— Обичам те — накрая процеди жрецът. — Сега доволен ли си? Обичам те.

Когато отвори очи, видя с изумление, че Тамарай плаче.

— Какво пак направих? — изкрещя Таерин. — Какво отново не е наред? Мразя светлите елфи!

— Нищо… — вдигна ръка Тамарай.

— Нищо? — повтори обвинително Таерин.

— Просто… не вярвах, че някога ще чуя тези думи, от когото и да е, Таерин. Страхувах се да ги чуя. Затова избягах толкова далеч, чак в открито море.

— При змейовете — допълни Таерин, щастлив от повода да смени темата.

— При змейовете — повтори Тамарай. — И когато дойде на онази лодка… обикнах те, щом те видях, без дори да знам, че ти също…

Светлият елф си пое дълбоко въздух.

— Копнеех и се страхувах да чуя тези думи, Таерин. Защото и аз те обичам. Повече от всичко, което съм обичал на света.

Таерин отвори уста да отговори, но не можа.

— И аз се страхувах — призна накрая той. — Е, сега си го казахме. Всичко свърши.

— Не съвсем — усмихна се Тамарай и в следващия момент се озова пред жреца, а очите на Таерин неволно обходиха мускулестото му тяло, за да се спрат на лицето и пронизващите сини очи.

— Ами давай — успя накрая да каже жрецът, — така и така сме почнали…

И в следващия момент замлъкна, тъй като Тамарай го бе целунал, а светът потъна във фонтан от прекрасни усещания.

— О! — възкликна Камарай, когато отвори вратата на лазарета, а Казарада, която бе дошла с него, избухна в смях.

— Мразя — бе първата дума, която Таерин изрече след първата си целувка. — Мразя светлите елфи.

Глава седемнадесета

Магия — това бе начинът, по който Алтиарин бе полетял. Последен дар от Лерта и Алтира преди пътуването към Иррхас-Аббат, заклинание, вплетено в новия черен плащ, на който черният елф се бе понесъл във въздуха, за изумление на своя стар приятел Римиел.

Магията, разбира се, си имаше граници. Плащът не бе неуязвим, а самата магия, която го поддържаше бе нетрайна. Щеше да може да носи Алтиарин във въздуха за не повече от седмица. Но дотогава елфът се надяваше да е приключил с пътуването си и да се е върнал в Гората на Всемайката, за да я защити от нападателите.

— Харесва ли ти летенето? — попита Римиел, след като се изравни с черния елф.

— Разбирам защо с Алтира толкова говорихте за него — усмихна се в отговор Алтиарин. — Наистина носи усещането за абсолютна свобода…

Двамата вече бяха оставили Гората на Всемайката зад гърба си и навлизаха в земите на хората. Летяха невероятно бързо, със скорост, недостижима за птиците, които ги наблюдаваха с почуда как минават покрай тях.

— С този подарък Лерта и Алтира са надминали себе си — призна вампирът, — имаш ли представа как точно действа?

— Не съвсем — призна си Алтиарин, — все пак не съм магьосник. Знам, че заклинанието има ефекта на криле и в същото време някак си обработва пространството около мен, така че да мога да се издигна във въздуха и да напредвам с тази скорост.

— Има ли други изненади, които двете са ти дали?

— Всъщност да — отвърна Алтиарин и показа пръстените на ръката си, — вдъхнових се за това от легенда за Черния крал, която се мълви в Иррхас-Аббат. Казват, че носел на ръката си пръстени, във всеки от които е скрита душата на могъщо чудовище. Лерта и Алтира ми направиха нещо подобно. Аз обаче не разчитам на демони. Във всеки от разноцветните камъни, които виждаш, е скрито определено заклинание, което призовава природна стихия — огън, лед, вода, въздух и земя. За съжаление, ще мога да ги използвам еднократно, но се надявам да изненадам Черния крал с тях.

— Мислех, че ще го оставиш за мен — намръщи се Римиел, — доколкото си спомням, силата му те притеснява.

— Именно — кимна Алтиарин, — мисля, че дори на теб ще е трудно да го победиш сам. Сега ще мога да ти помогна. Ще го съкрушим заедно. — Алтиарин се намръщи. — Или поне така се надявам.

— Какво повече можеш да ми кажеш за Черния крал? — попита Римиел. — Знам, че е владетел на Иррхас-Аббат и че силите му са легендарни, но нищо конкретно. Кой е той? Има ли си име?

— Той е безсмъртният владетел на Града на Странните Удоволствия — разпери ръце Алтиарин, — никой не помни името му, тъй като управлява от страшно отдавна. Аз лично намирам това за странно. Според мен той умишлено е изличил спомена за произхода си от регистрите. Така поддържа около себе си аура на тайнственост, която му помага да управлява с железен юмрук.

— Лерта каза, че той е предал вярата във вашия бог Рамакар — рече Римиел. — Как е възможно това?

— Отново ми задаваш въпрос, на който не мога да отговоря — поклати глава Алтиарин. — В нашия град той се е считал за най-предания поклонник на бога на войната, а според митовете, се съветва с неговите Сталкери на Мрака. Хилядолетия наред е управлявал Иррхас-Аббат като теократ, господстващ над аристократите и поставен от Рамакар владетел, на когото дори жреците се кланят. Как и защо се е извърнал към Кракена, ако изобщо е станало така, за мен остава загадка.

— Все трябва да имаш някакво предположение — намръщи се Римиел.

— Имам — призна си Алтиарин. — Черния крал е болезнено властолюбив и честолюбив и признава само силата. За него и за нашия народ като цяло, тя е върховната добродетел. Светът е създаден, за да бъде управляван от силните, а слабите трябва да бъдат техни роби. Така вярват в Иррхас-Аббат.

— Какво общо обаче има такова вярване с нещо толкова драстично, като това да смениш религията си? — не разбра Римиел.

— Може би Черния крал е сметнал, че Рамакар се е провалил — отвърна Алтиарин.

— Как така? — стъписа се вампирът.

— Черните елфи почитат или почитаха Рамакар с вярата, че той ще им донесе победа и власт над останалите народи на Тарр, включително и над светлите им братовчеди. През вековете тази надежда се оказа неоправдана. Със саможертвата си Томан Изкупителя предотврати успеха на нашия полулегендарен герой Миракин преди векове, а оттогава черните елфи нямат значителни външнополитически успехи. Набезите срещу джуджетата и пленяването на орки от Планината на Ледените Хребети поддържа самочувствието на обитателите на Иррхас-Аббат, но не носи никакви реални дивиденти. Подозирам, че моята история е влошила нещата.

— Защото си избягал успешно от града? — предположи Римиел.

— Бях прогонен от града, тъй като се счита, че изгнанието е най-страшната участ за черен елф — отвърна Алтиарин. — Лишен от себеподобни, елфът на мрака би трябвало да умре в агония, а не да се съюзи с представители на останалите раси. Аз обаче намерих щастието и любовта с Лерта, а след това провалих опитите на черните елфи да си отмъстят за прегрешенията, които вярват, че съм извършил срещу тях. Нещо повече, аз разкрих техния агент в Гората на Всемайката и сложих край на процеса, който трябваше да поквари вярата на светлите елфи. Освен това нашите победи срещу Инквизицията охлабиха хватката на Сталкерите на Мрака върху Църквата на Томан. На практика, по всички параграфи. Рамакар претърпя тежко поражение. Много е възможно Черния крал да е решил, че този бог не може да реализира политическите му амбиции и така се е обърнал към още по-могъщ господар.

— Мислех, че черните елфи вярват, че са единствените, които могат да спасят света от Кракена — намръщи се Римиел, — поне нещо такова излезе от думите на Телмакин.

Алтиарин потръпна, спомняйки си предателя в Гората на Всемайката.

— Жреците със сигурност са вярвали в това, предполагам, че част от аристократите споделят тези виждания, макар вековете на политически интриги да са притъпили месианското чувство на черните елфи — отвърна Алтиарин, — но, Римиел, когато хилядолетия наред си бил отдаден на мрака, ти приемаш най-лошите му привички, а отказът от принципи е основен фундамент на злото.

— Не съм сигурен, че те разбирам — призна Римиел.

— Според черните жреци методите, които използваме в името на Рамакар, са приемливи, тъй като целта — спасението на Тарр — оправдава средствата. Изглежда невероятно тъкмо това гледище да доведе до предателство спрямо основната идея, но всъщност е логично. Вероятно за Черния крал победата над останалите раси се превръща във фикс идея и замяната на един господар с друг е приемлива в името на постигането й.

— Според Лерта обаче тази победа може да унищожи света! — възкликна Римиел.

— Така е — кимна Алтиарин, — но да вземеш подобно решение вече едва ли е много трудно за Черния крал. Хилядолетия наред елфите на мрака са учени, че всеки трябва да се погрижи за себе си, че проявата на чувства като любов и приятелство е признак на слабост. След толкова много време елфите на мрака са престанали да изпитват лоялност към когото и да било. Нормално е техният владетел вече да не чувства нищо и към тях. Неговата абсолютна цел е собственото му добруване и победата над онези, които той намира за врагове. А целта, както вече ти казах, оправдава средствата.

— Как се вписва Прастария в цялата ситуация? — поинтересува се Римиел.

— И това не зная — въздъхна Алтиарин. — Трябва да ти призная, че съм изумен от появата на такова същество на Тарр. Ако има нещо, в което елфическите аристократи са убедени, то е, че Великата раса вече не съществува. Това е много важно за нас, тъй като според нашето образование Ми-Го са единствените създания, чиято вещина в тъмните изкуства и вероломство са ни съперничели. Победата над тях е ключова в историята. Шокиран съм, че Черния крал е върнал техния предводител от миналото.

— А ние оставихме Тира и Лерта да се борят с него… — каза тъжно Римиел.

— Нямахме друг избор — изкриви лице Алтиарин, — ако Черния крал наистина се готви да принесе в жертва целия свят на Тарр, трябва да го спрем. Можем само да се надяваме, че ще го сторим достатъчно бързо, преди Прастария да се изправи в битка с жена ми и дъщеря ми.

— Вярваш ли, че можем да победим краля? — попита Римиел.

— Нямам представа — отговори Алтиарин искрено, — неговото могъщество е легендарно, но е видимо само за много тесен кръг приближени, а дори и те не знаят точните му граници. Знам обаче едно: от векове не е влизал в истинска битка. Това може да се окаже предимство, независимо от заклинанията и адските пазители, които има на своя страна.

— Да се надяваме, че е така — промълви Римиел. — Не ми се иска да вярвам, че летим към смъртта си.

Двамата продължиха напред мълчаливо, изминавайки огромни разстояния за броени часове. Пътят, който им бе отнел седмици по време на пътуването към Водопада на Зората, сега бе изминат за по-малко от ден. Вечерта вече виждаха очертанията на Ледената планина, масивна и огромна, издигаща се на цели километри височина.

— Можем да нощуваме тук — предложи Римиел — и да продължим по пътя си утре.

Алтиарин се съгласи и двамата кацнаха до една огромна скала. Макар някога да бяха нощни същества, с времето привикнаха към обичаите на светлите елфи и предпочитаха да пътуват денем, като почиват нощем. Накладоха огън, въпреки че Римиел нямаше нужда от топлина. Времето в подножието на Планината бе мразовито и повърхността наоколо бе покрита със сняг. Скалата бе единствената преграда пред виелицата, която фучеше из проходите по-горе в планината.

Римиел предложи да остане на пост цяла нощ, понеже имаше значително по-малка нужда от сън в сравнение с Алтиарин. След известно колебание елфът прие предложението му и заспа. Макар да се бе справил с летенето като ветеран, той за пръв път се издигаше във въздуха и поренето на вятъра го бе изтощило, докато за Римиел това бе ежедневие.

Алтиарин потъна в дълбок сън, в който видя издигащата се в облаците Поднебесна кула. На върха й стоеше Черния крал, разперил ръце и шепнещ наричания на език, който нямаше нищо общо с мелодичната реч на народа му.

Йа! Йа! Ктхулу фхагн! Пх’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн.

В небесата около него се разливаше злокобно пурпурно сияние и Алтиарин видя чудовищен силует, който се оформяше от нищото. Преди да разбере какво същество се появява над Тарр, сънят го пренесе към непристъпните върхове на Ледената планина, покрити с вечен сняг. Повече почувства, отколкото видя незнайно, безименно чудовище да прелита покрай тях, а присъствието му го изпълни с ужас, какъвто не бе познавал досега. Остър мирис на сяра го блъсна в ноздрите, а из върховете се разнесе оглушителен рев…

Алтиарин отвори очи. Наоколо бе тъмно и единствената светлина се разнасяше от огъня, който пукаше до него. Поне част от съня му бе реалност — някакво същество наистина бе изревало, макар и от много далеч.

— Какво беше това? — изправи се черният елф.

— Ти ми кажи — отвърна Римиел, изтеглил огромния меч, който обикновено висеше на гърба му.

Двамата останаха загледани в тъмнината, но създанието, надало страховития рев, така и не се появи. Вероятно бе наистина много далече, помисли си Алтиарин и в същото време изтръпна от мисълта за размерите му. Това не бе някой от обичайните за Ледената планина хищници, тъй като нито саблезъбият тигър, нито пещерната мечка и адската свиня можеха да надават такива пронизителни крясъци. Дори снежният човек Йети нямаше такова гърло.

Алтиарин почувства, че нещо древно, зло и отвратително се е пробудило да ги посрещне и си спомни мрачните легенди за съществата, които Черния крал държеше в своя пръстен.

Тази мисъл прогони съня от очите му и той предложи на Римиел да си почине. Макар да бе напрегнат, вампирът имаше нужда да остави ума си да се отпусне и потъна в сън, а Алтиарин застана на пост. Снегът около тях бе натрупал, а виелицата носеше все повече студ.

Това, което обезпокои черния елф обаче, бе смътният мирис на сяра, който започна да се просмуква в цялата планина наоколо.

На следващата сутрин продължиха по пътя си, като отново се издигнаха във въздуха. Този път трябваше да летят все по-нагоре и по-нагоре и това се оказа изморително за Алтиарин. Преди много години той бе прекосил Ледената планина пеш и това едва не го бе убило. Дори летейки, елфът усети как се изтощава от разредения леден въздух, който бе принуден да диша, а студът го пронизва до мозъка на костите. Вятърът не спираше да вее сняг и мраз в очите, а бученето му из планинските проходи звучеше като злокобна приспивна песен, примамваща към бялата смърт. По някое време Алтиарин почувства как клепачите му натежават и се унася, докато лети, а след това — как здравите ръце на Римиел го хващат под мишниците и го понасят във въздуха.

— Хей — възрази черният елф, — просто трябваше да ме разбудиш!

— Пести си силите — отвърна вампирът, — не е предвидено смъртни да летят толкова нависоко.

И наистина — двамата вече се издигаха до върховете на Планината на Ледените Хребети и Алтиарин видя замръзналия сняг по тях, скован от векове. Черният елф потрепери пряко волята си.

— Още малко — успокои го Римиел — и след това се спускаме надолу.

Алтиарин понечи да отговори и в същия миг го блъсна ужасната смрад на сяра. Усети отвратителното присъствие от съня си и отвори уста, за да извика предупредително, когато от сенките на най-високия връх в планината изплува фигура, която накара дори него, великия воин от Иррхас-Аббат, да замлъкне. Появи се колосално същество с дължина от десетки метри. Бе покрито от глава до пети с черни люспи — като влечуго. Змиевидна бе и грамадната му глава, а също и дългата опашка, която шибаше нервно във въздуха. Противно на всяка логика на естествознанието, то имаше четири страховити крака, завършващи с огромни нокти, които можеха да понесат мамут, но също и гигантски криле, като на прилеп. Ала най-страшни от всичко бяха алените му очи, в които блещукаха огньовете на ада.

Съществото отвори уста и изрева така, че цялата планина около тях се разтърси, а от заснежените й склонове се спуснаха лавини.

— Дракон — промълви Алтиарин.

— Но те са легенда — отговори Римиел, смаян от появата на ужасното същество пред тях.

— Кажи му го — отвърна Алтиарин и махна с ръка на вампира да го пусне. Осъзна, че това е краят. Нямаше начин да победят страховитото същество. Черния крал ги бе надиграл тотално. Първо Прастария, а сега и дракон. Той явно имаше неизчерпаем ресурс от отдавна забравени ужаси, които да призовава в случай на нужда. Дори Камарай да отблъснеше войската на лорд Агамон, Гората на Всемайката щеше да бъде подпалена от това кошмарно изчадие, изплувало от толкова далечно минало, че никой не вярваше в съществуването му. Мисълта го изпълни едновременно с гняв и тъга и той се закле, че ще продаде скъпо живота си.

— Как можем да победим такова нещо? — попита Римиел, извадил меча.

— Не можем — отвърна тихо Алтиарин, но последва примера му. — Можем само да умрем достойно.

Драконът разтвори страховитата си паст, огромна като пещера, и ужасната смрад на сяра отново лъхна черния елф и вампира. Бе невероятно, че такова огромно същество бе успяло да подготви засада. То обаче бе дошло от безкрайно стари времена, когато светът бе пълен с подобни влечуги, и имаше опит в битки, каквито противниците му не бяха и сънували. Пламъците в очите му лумнаха свирепо и от устата му изригна гигантска огнена струя, която щеше да изпепели Римиел и Алтиарин за секунди, ако не бяха отлетели в различни посоки. Огънят облиза най-близкия от планинските върхове и вековният сняг се превърна в пара, а миг по-късно скалите избухнаха в отломки, които засипаха околните склонове.

Алтиарин изпита черно отчаяние. Дори бог щеше да се справи трудно с такава твар.

Драконът насочи погледа си към него, но в същия момент Римиел постъпи така, както би постъпил само един верен приятел и храбрец като него. Той приближи съществото със светкавична скорост и понечи да го промуши в окото с гигантския си меч.

Оръжието се счупи. Звярът насочи вниманието си към дребната мушица, дръзнала да го обезпокои, и отново нададе страховития си рев, от който скалите наоколо се разцепиха. Вампирът се парализира от ужас и Алтиарин видя, че ще загине, глътнат като комар от страховитото влечуго. Реши да използва някой от пръстените си и се спря на този с кафеникав камък, символ на Земята. Черният елф потърка украшението и махна с ръка към отломките от съсипания връх. Магията, изработена от Лерта и Алтира, двете най-могъщи магьосници в Тарр, имаше невероятен ефект и ги събра в мощен каменен юмрук, който се издигна във въздуха и удари дракона право по муцуната.

Ала огромното влечуго дори не трепна, а камъните се разпаднаха на прах. Звярът нададе нов оглушителен рев, от който ушите на Алтиарин писнаха, но поне Римиел отлетя в бягство, мъчейки се да се скрие от гнева на дракона.

Гигантското същество го последва, наумило си, че вампирът е по-опасната плячка. На черния елф му отне известно време да се съвземе от шока, предизвикан от факта, че магията на Лерта и Алтира не причини никаква вреда на противника им, и след това отлетя подире му.

Пъргав, маневрен и опитен летец, Римиел се носеше между непристъпните върхове на Ледената планина, като се мъчеше да се скрие от погледа на дракона. Исполинското същество обаче го следваше неотклонно, а огромното му туловище просто минаваше през върховете, като ги чупеше на дребни късове. Драконът избълва нова струя пламък, чийто зной стопи метри натрупан сняг и той потече по планината като нова пълноводна река.

Алтиарин с потрес осъзна, че това създание променя географията на континента и за пръв път разбра, че Черния крал наистина се кани да унищожи Тарр, иначе никога не би пуснал такова изчадие на бял свят. То нямаше да спре пред нищо и щеше да разрушава всичко по пътя си — вероятно щеше да изпепели собствената му армия, може би и самия него. Кралят явно възнамеряваше да е далеч оттук, когато това се случи — някъде Другаде, където силата на дракона няма да го стигне.

В това време Римиел се бе скрил в дълбокия метри сняг, в сянката на едно скално плато. Черният елф го видя с наблюдателния си поглед, но драконът го пропусна сред разрушенията, които сееше. Звярът изсъска подразнен и избълва нова струя пламък във въздуха. Вонята на сяра бе станала непоносима, както и горещината, заместила студа.

Алтиарин трескаво се замисли какво да използва срещу чудовищното същество. Вятърът явно нямаше да свърши работа, а черният елф се опасяваше, че Огънят само ще помогне на създанието. Оставаха Водата и Ледът, но Алтиарин не знаеше колко силни трябва да са те, за да имат ефект. Все пак бе видял как драконът превръща вековен лед в пара.

Тогава в съзнанието му се оформи план, прекалено безумен, за да сработи, ала елфът нямаше друг избор. За целта трябваше да привлече вниманието на съществото. Той даде знак на показалия се от снега Римиел да остане на място и отприщи силите на Вятъра срещу черния дракон, като потърка небесносиния камък на пръстена си. От нищото се завихри тайфун, който се издигна на десетки метри и блъсна летящото същество в гръб. Драконът залитна за миг, но след това размаха криле и се обърна към новия нападател, а в червените му очи отново лумнаха пламъци.

Звярът разтвори страховитата си паст и ужасната воня на сяра блъсна Алтиарин в носа. Черният елф се олюля и едва не повърна, но успя да потърка тъмносиния камък на Водния пръстен и в същото време да го метне право в устата на звяра.

Пълноводна река бликна в гърлото на дракона и потуши пламъците му, като го накара да се закашля. Създанието нададе гневен рев и шибна с опашка към земята, като едва не смачка Римиел, спасил се с отчаян скок настрани. Вампирът направи жалък опит да хване съществото за опашката, но тя се изви като камшик и го запрати на десетки метри към един връх, в който той се блъсна с невероятна скорост, а после рухна безжизнен в подножието му.

Драконът разтвори страховитата си паст, от която излизаха зловонни пушеци, и се хвърли към Алтиарин, за да го погълне, точно така, както черният елф се бе надявал.

Алтиарин полетя към зейналата паст на дракона и потъна в широкото му като коридор гърло. Последва пътуване, което той не бе сънувал и в най-ужасните си кошмари, през отвратителния хранопровод на създание, което не трябваше дори да съществува. Накрая се озова в стомаха, където ужасната воня на сяра се смеси с тази на ацетон. Черният елф се олюля от вълната гадене, която го заля, но успя да потърка снежнобелия камък на Леда. Магията, която Лерта и Алтира бяха приготвили, изригна и замрази вътрешностите на съществото, което започна да се мята отчаяно. Алтиарин изгуби равновесие и падна на заледената повърхност, като с ужас забеляза как стомашните сокове на дракона започват успешно да се борят с магията на жена му и дъщеря му и да освобождават лигавата повърхност под тях. Трябваше да действа бързо.

Отчаян. Алтиарин потърка и последния, Огнен пръстен, с ясното съзнание, че може би си подписва смъртната присъда. Мощен взрив разтърси заледения стомах на чудовището и заслепи черния елф с облак сажди, като изпепели черното му наметало.

В следващия миг Алтиарин пропадна през огромна дупка право към заледената повърхност и вероятно щеше да загине, ако Римиел не се бе появил от нищото и не го бе хванал.

Черният елф вдигна поглед нагоре и видя как изтърбушеният дракон, загинал мигновено след експлозията, поразила вътрешностите му, пада и стоварва колосалното си туловище върху цели два върха на Ледената планина, превръщайки ги в купчини камъни, които го погребаха под исполинска могила.

— Успя — каза невярващо вампирът, — успя да го победиш!

Алтиарин нямаше сили да отговори. Вярно че драконът бе паднал, но всички пръстени, които Лерта и Алтира бяха подготвили — неговият огромен коз в битката с Черния крал — вече бяха изчерпали силите си. Освен това Алтиарин не можеше да не се запита какви ли още ужаси могат да бъдат призовани срещу тях?

Глава осемнадесета

— Не трябва да си толкова шокиран — каза Казарада, докато двамата с Камарай вървяха към дървото на Белия крал, в което той бе свикал военен съвет, — така стават нещата в живота.

Камарай стоеше до нея, разкъсван от противоречиви чувства. От една страна, той бе по-щастлив от всякога заради това, че брат му бе оцелял. Бе се страхувал, че черните елфи ще му отнемат и него, така както бяха убили любимата му. Раната, която Тамарай бе получил от ръката на лорд Агамон, със сигурност изглеждаше смъртоносна. Таерин обаче бе успял там, където дори Лерта и Алтира щяха да се провалят. Това му бе казала по-младата от двете вълшебници, малко преди отново да потъне в медитативния транс, чрез който двете с майка й предпазваха тяхната армия от кошмарната мощ на Прастария.

Камарай се тревожеше за Лерта и Алтира. Той не бе виждал майката вълшебница, но дъщерята изглеждаше състарена и уморена, въпреки че бе изцерила всички ранени войници — били те хора, елфи или джуджета. През последните десетилетия двете бяха натрупали много знания и огромна сила. Но дори и те изглеждаха недостатъчни пред безграничната мощ на чудовищния Ми-Го, чийто вой продължаваше да ехти в дъното на подсъзнанието му.

Камарай обаче се притесняваше повече за брат си. Тамарай вървеше зад него, облечен в нова броня и отново спуснал шлем над лицето си. Очите му обаче не бяха студени, както преди, а блестяха с весели искрици всеки път, щом погледнеше към Таерин. Жрецът на черните елфи отново бе сложил тъмното си наметало и бе спуснал качулката над лицето си, но стъпката му бе някак по-лека и стоеше близо до брат му.

— Виж нас — продължи Казарада, която също бе сложила бронята си за падането на нощта, — нещата потръгнаха от един разговор.

Това беше и не беше така, помисли си Камарай. Двамата изкараха заедно цялата подготовка на армията му. Действително, елфът се бе изненадал от чувствата, които изпитваше към дръзката вампирка, но бе имал време да я опознае и да се увери, че тя е на негова страна. Таерин доскоро се държеше открито враждебно. А сега брат му го бе избрал за свой спътник.

Рицарят знаеше, че много светли елфи няма да одобрят това, било защото двамата влюбени са от един и същи пол и така няма да имат деца, нужни за оцеляването на техния, като цяло, малоброен народ, било заради това, че Таерин е елф на мрака, един от изконните врагове на техния вид.

— Трябва да ги подкрепиш — натърти Казарада.

— Разбира се — отвърна машинално Камарай, но разбра, че наистина го мисли. Той искаше брат му да е щастлив. Годините, в които се бе измъчвал, го притесняваха дори повече от собствената му самота, последвала смъртта на Инувиел. Бе парадоксално, че и двамата са намерили любовта почти едновременно, а и Камарай разбра, че изборът на Казарада за него ще е почти толкова проблематичен, колкото и този на Таерин за брат му. Вампирите нямаха деца — нито можеха да зачеват, нито да раждат. А и немъртвите не бяха възприемани като подходящ романтичен партньор за един рицар на Всемайката. Чичо им, лорд Рисафай, щеше да е особено огорчен. Той нямаше свои деца и бе поел грижите над тях, когато двамата бяха останали сирачета, преди много, много години, след поредната среща на народа му с емисари на Иррхас-Аббат.

Но такъв бе животът, даде си сметка Камарай. Всеки имаше право на щастие и никой не можеше да му го отнеме, независимо от причините, които би могъл да изтъкне. Дори това да е оцеляването на народа на елфите, камо ли благоприличието и традицията. Именно вярата в правото на щастие отличаваше светлите елфи от техните тъмни събратя.

Но черната армия от Иррхас-Аббат искаше да им отнеме това право. Сега Белия крал бе извикал съветниците си, за да обсъди с тях по-нататъшните действия на войската. Тъмната орда, предвождана от лорд Агамон, още не бе нападнала и самият Камарай се чудеше какво ли са замислили. Бе ясно, че едва ли възнамеряват да отстъпят, въпреки загубите, особено от страна на орките. Ако не друго, то непрестанната телепатична атака на Прастария свидетелстваше, че войските на Черния крал не са се отказали.

Камарай влезе в Дървото на Белия крал, следван от Казарада, брат си и Таерин. Лорд Рисафай бе изненадан да види Тамарай в добро състояние.

— Мислех, че ще загинеш, момчето ми — продума той, занемял.

— И аз — призна си Тамарай.

— Лъжеш — отвърна Таерин, — снощи не бе в състояние да мислиш за нищо.

— Разбрах, че ти си отговорен за лечението — каза лорд Рисафай, — дължим ти благодарности, жрецо.

Разговорът им бе прекъснат от Белия крал, който се появи в залата за аудиенции, образувана по вълшебен път в дървото. Около него крачеха верните му магьосници, помогнали му да отблъсне Влъхвите на Смъртта.

— Ваше величество — поклони се ниско Камарай.

— Няма нужда да се покланяш, Камарай — отговори владетелят и стисна ръката на зеленокосия рицар, — отбраната ти бе безупречна.

След това кралят се обърна към Тамарай.

— Виждам, че си отново на крака. Това е невероятно и се радвам да те видя сред нас. Но друг път бъди по-внимателен! Грехота е да рискуваш живота си тъй лекомислено.

Накрая кралят кимна към Таерин и Казарада.

— Не за пръв път приютяваме черен елф и вампир в нашата гора. Гордея се с присъствието ви тук. Вие достойно заместихте отсъстващите Алтиарин и Римиел.

Двамата изглеждаха стъписани от похвалата, но Белия крал вече бе заел мястото си на престола. Погледът му бе насочен към двамата представители на човешкия род — малко бледия, но видимо излекуван Венсан и навъсения Мюлер.

— Събрах ви, за да обсъдим по-нататъшната стратегия в битката с армията на лорд Агамон — продължи кралят без излишни увъртания, — гордея се със защитата, която успяхте да организирате, а за ефективността и свидетелстват останките на орките, черните елфи и обитателите на остров Миной, които в някаква степен също са жертви на безумната амбиция на моя събрат от Иррхас-Аббат. За нещастие, ние също понесохме немалки щети. Половината мускетари на граф Венсан вече не са между нас, една трета от рицарите на барон Мюлер споделиха съдбата им. Войските на крал Уилям се представиха по-добре и все пак една пета от джуджетата са погинали. Нашите рицари също дадоха много свидни жертви въпреки усилията на лейди Алтира.

Белия крал сплете пръсти.

— Барон Мюлер има предложение към нас — рече той и кимна на рицаря.

Паладинът се изправи и се прокашля.

— Преди да отправя въпросното предложение — каза Мюлер, — искам да поздравя всички за доблестната съпротива, която оказахте вчера. Гордея се, че се борих рамо до рамо с вас.

Присъстващите любезно кимнаха, но Камарай усети как сърцето му се стяга от лоши предчувствия.

— Независимо от това, мисля, че вече ви е ясно — нашата позиция е незащитима. Орките са прекалено много, обитателите на остров Миной — твърде свирепи, а аристократите от Черния град — прекомерно изкусни, за да бъдат победени. Още два дни битки като тази и няма да има армия, която да спре похода на Агамон. Така вашите жени и деца, бъдещето на народите на елфите и джуджетата ще бъдат погубени.

— Какво предлагаш тогава? — попита лорд Рисафай.

— Отстъпление — отвърна навъсено Мюлер. — Столицата Санпар е най-добре укрепеният град на Тарр. Жертваме Гората, но печелим безопасност за вашите потомци. През вековете човечеството има много грехове спрямо вашите народи. Време е да ги изкупим. Предлагам ви да се скриете зад стените на Санпар. Силите на Агамон ще крушират там.

— Невъзможно — отвърна Рисафай. — Гората на Всемайката е повече от наш дом. Тя е връзката между нас и великата богиня, която ни закриля. Оценявам щедростта ти, човеко, но за нас е непосилно да изоставим дома си.

— Може да се наложи, ако искате да оцелеете — обади се крал Уилям. Владетелят на джуджетата също присъстваше, придружен от капитан Буч. Лицето на стария моряк бе светнало от изумление и облекчение при вида на Тамарай.

— Ние също трябваше да напуснем родния си дом — продължи джуджешкият крал, — и затова оцеляхме. Народът ми е уморен от път, но е по-добре да отстъпим отново, отколкото да станем на курбан за удоволствието на Агамон.

— Какво е твоето мнение, сър Камарай? — попита Белия крал и погледна въпросително към зеленокосия рицар.

— Аз… — обърка се Камарай. Не бе свикнал на такова внимание и не очакваше да се допитат до него по толкова важен въпрос. Досега винаги лорд Алтиарин бе съветвал краля по военни въпроси. Но ето че отговорността бе стигнала до Камарай.

— Ако позволиш, братко — намеси се Тамарай.

Зеленокосият кимна, благодарен за прекъсването. Щеше да може да обмисли отговора си.

— Аз живях сред джуджетата десетилетия и знам, че тяхната връзка с морето и градовете им е също толкова силна, макар и различна от нашата с Гората — продължи някогашният моряк. — Знам какво им е коствало да изоставят земите си, тъй като изпитах същото, когато ги напуснах. Знам обаче още, че по-умният винаги отстъпва. Сблъсках се със силата на черните елфи, кралю. Те не са враг, когото можем да победим в открита битка. Ние живеем, за да градим, а те — за да рушат. Това е едничкият смисъл от съществуването им. Ако не избягаме сега, ще умрем в безсмислена битка.

— А ти какво ще кажеш, Таерин? — премести погледа си Белия крал върху жреца. — Наистина ли събратята ти са толкова страшни, колкото ги описва Тамарай?

Жрецът се поколеба.

— Трябва да разберете, че аз не споделям негативните оценки, които давате за пътя на моя бог и тези, които го следват… — започна той.

— Но този път подпали дома ни — не се сдържа Рисафай. Белия крал вдигна ръка, за да му даде знак да замълчи.

— Но това, което става — продължи Таерин, — няма общо с моя бог. Силата, с която враговете ни разполагат, е нечувана. Те прогониха Рамакар от собствения му град и сега искат да направят същото с остатъка на света. Моето желание е да се бия с враговете си.

Лицето на Таерин се изкриви от горчива усмивка.

— Но видях, че не мога — въздъхна той.

Тамарай го прегърна през рамото. Рисафай се намръщи още повече.

— Станах лечител, защото Лерта ми каза, че това е по-добро от варианта да вляза в битка, която не мога да спечеля — продължи Таерин, — и мисля, че това е съвет, който важи за всички ни сега.

Белия крал кимна и погледна към Казарада.

— Какво е твоето мнение? — попита търпеливо той.

— Разумът ми казва, че предложението на хората е добро — отвърна вампирката, — но сърцето ми желае друго.

Внезапно немъртвата прегърна Камарай през кръста и го притисна към себе си.

— На това място открих любовта — обяви тя и втрещи Рисафай, чието лице стана пепеляво, — в тази Гора видях, че пътят на Живота е ако не по-силен, то поне по-смислен от този на Смъртта. Не бих искала да я изоставя.

— Нито пък аз — обади се граф Венсан. — Предпочитам да умра, отколкото да отстъпя това място в ръцете на враговете ни.

Белия крал кимна и отново погледна към Камарай.

— Имаш ли вече отговор, мой храбри рицарю?

Зеленокосият кимна бавно, макар да се бе изчервил от прегръдката на Казарада и да се тревожеше от неизбежния разговор, който му предстоеше да проведе с лорд Рисафай.

— Казарада е права — отговори той и прегърна любимата си. — Пътят на Живота е по-смислен от този на Смъртта. И макар да съм готов да умра за тази гора, подобно на Венсан, стига само да ми заповядате… смятам, че имаме дълг към нашия народ и този на джуджетата.

Камарай преглътна. Не вярваше на собствения си глас. Той предлагаше да дезертират, да изоставят Гората на съдбата й.

Но нали бе видял силата на Агамон. Мощта на тъмнината, която едва не бе отнела брат му. Бяха длъжни да оцелеят.

— Подкрепям предложението на барон Мюлер.

Паладинът изръмжа одобрително.

— Потресен съм, племеннико — каза накрая Рисафай и погледна към вампирката, а после и към Тамарай и Таерин, — потресен съм от всичко.

— Това, което става, е потресаващо — разпери ръце Белия крал — и затова мерките, които трябва да вземем, са такива. Подгответе се за отстъпление. Аз ще забавя враговете ни с магията на моите вълшебници, а след това ще се присъединя към вас.

С тези думи владетелят плесна ръце в знак, че аудиенцията е приключила, ала тъкмо тогава в залата нахлу вестоносец на светлите елфи, с побеляло лице и уплашен поглед.

— Пратеник — каза елфът задъхан, — от Черната армия изпратиха преговарящ.

Няколко минути по-късно Белия крал, свитата му от магьосници и благородници, а също и Камарай, Рисафай, Тамарай, Казарада и Таерин приближиха предните лостови на армията им. Срещу тях, в далечината, се виждаха несметните пълчища от пришълци, но не те привлякоха вниманието им. Приближаваше тъмнокос елф с наметало, издаващо го, че е Влъхва на смъртта, един от личните чародеи на Черния крал. На изпитото му лице бе изписано презрение, а устата му бе изкривена в подигравателна усмивка.

— Казват, че носиш съобщение — посрещна го Белия крал. Изражението на лицето му бе спокойно, почти ведро. Не издаваше нито напрежение, нито враждебност. — И то лично за мен. Да чуем какво е.

Влъхвата на смъртта се поклони, но жестът изглеждаше по-скоро подигравателен, отколкото искрен.

— Привет от лорд Агамон, главнокомандващ армиите на Иррхас-Аббат, дясна ръка на великия Властелин на Странните Удоволствия, железен юмрук на черните елфи. Нашият предводител ви призовава надуел, Бели кралю. Докажете надмощието си в меча и магията срещу нашия командир или умрете позорно!

Придружителите на Белия крал се разшумяха.

— Това е нечувано — изплющя гласът на Мюлер, — наглостта ви не знае граници. Единствено вашият така наречен Черен крал има ранга и статута, за да се изправи срещу Повелителя на Гората.

— Безумно, владетелю — подкрепи паладина и крал Уилям, — трябва да откажете, това е безсмислен риск.

Но Белия крал поклати глава.

— Вие сте готови да умрете за мен и народа ми — отвърна спокойно той, — аз за вас, също.

— Значи приемате? — попита Влъхвата.

— Приемам — кимна Белия крал.

Магьосникът от Иррхас-Аббат се усмихна, но следващите думи на владетеля го попариха.

— След като отнема живота на детето, което предвожда армията ви, ще получите право да изгорите тялото му на клада, така както повелява на един благородник. Дори заблуден като лорд Агамон.

Черният елф изсъска и лицето му се изкриви от злоба. Нямаше обаче що да стори пред цялата свита на Белия крал.

— Битката ще е по залез-слънце — каза той, — тогава ще видим дали мечът ви е така остър, както езикът ви, владетелю.

С тези думи Влъхвата обърна коня и препусна назад към армията си.

Белия крал го изпрати с поглед.

Денят изтече като един час. Новината, че Белия крал ще се изправи в битка срещу лорд Агамон обиколи лагера като пожар и не след дълго всички шушукаха за предстоящия двубой.

Камарай имаше лошо предчувствие за всичко това. Той не можеше да разбере защо му е на лорд Агамон да рискува живота си в битка с Белия крал. Нима аристократът от Иррхас-Аббат бе чак толкова надменен? Вярно, че надви брат му без особени усилия, но Белия крал бе на повече от хилядолетие, вещ и в магията, и в боя с меч.

— Това е въпрос на чест — бе му обяснила Казарада.

Тя идваше от Иррхас-Аббат и разбираше много от въпросите на честта, поне такава, каквато е тя за черните елфи. Разказа му, че в Града на Странните Удоволствия благородниците често се предизвикват един друг на дуели и е трудно да откажеш. Самата тя не вярваше, че Агамон ще опита нещо подло. За благородник това би било позорно. В някои от дуелите, бе казала тя благородниците дори не използват защитни удари, а само се секат един друг, докато някой не падне, облян в кръв.

Таерин обаче не бе толкова убеден. Нещата в Иррхас-Аббат не са същите, както преди, бе възразил. А и Агамон никога не се е славил с особено чувство за чест. В Града на Странните Удоволствия той отвличал враговете си и ги измъчвал в тъмниците на своя замък, а писъците им оформяли симфония, която слушал с наслаждение.

Тамарай, разбираемо, бе притеснен за Белия крал. Той помнеше унищожителната сила на Агамон, начина, по който се бе разправил с него.

— Той е дори по-добър боец от лорд Алтиарин — сподели впечатленията си брат му.

Камарай обаче смяташе, че вещината на Белия крал би му помогнала да победи дори Алтиарин. Той бе сигурен, че владетелят на Гората може да се справи с Агамон в честна битка. Въпросът бе дали битката наистина ще е честна?

По залез-слънце Белия крал излезе пред армията си, обкован в платинена броня, със сребърна корона, закована към продълговатия му шлем. Бе въоръжен с огромен двурък меч, а на гърба му се развяваше дълъг плащ в сребърни оттенъци. Изглеждаше като бог на доброто, слязъл сред смъртните. Рамакар сигурно е изглеждал така, помисли си Тамарай, преди да бъде покварен от злата магия на Кракена. Той сподели тази си мисъл с Таерин, който сви неодобрително устни.

От другата страна, пред черната гмеж, се появи лорд Агамон. Подобно на Белия крал, той също бе спешен. Бе облечен в черно от глава до пети, със същите доспехи, които бе носил, когато прониза Тамарай. От раменете му се спускаше дълъг черен плащ, а на главата си бе поставил шлем, който да предпазва черепа. Изпод него се вееше бялата му коса. Лицето му се виждаше и бе изкривено от арогантна усмивка.

Белия крал застана пред него и вдигна меча си в поздрав.

— Бих искал да кажа, че за мен е чест — започна владетелят, — но всъщност е необходимост. Ако все още има бог, на когото да се молиш, сега е моментът да го направиш, синко.

— Боговете са слаби — излая в отговор Агамон, — също като теб!

И в следващия момент нападна, изтеглил назъбения си меч с едно-единствено движение, спуснал се към Белия крал като пепелянка. Владетелят на Гората блокира със собственото си оръжие, също толкова бърз, колкото и противникът. Остриетата им се срещаха със звън, а над полето настана тишина, нарушавана единствено от писъка на Прастария, отекващ в подсъзнанието на наблюдаващите от страната на Гората.

Двамата продължиха да си разменят удари, като Белия крал не срещаше проблеми с атаките на Агамон, независимо от цялата подлост и коварство, които черният лорд влагаше в ударите си. Властелинът на Гората, въпреки възрастта си, бе воин с впечатляващо бойно умение, а защитата му бе непробиваема. Лека-полека той започна да изтласква Агамон назад, към собствената му армия. На лицето на албиноса се изписа върховно съсредоточаване, ала чувствата му останаха загадка.

Камарай се запита дали той си дава сметка, че е направил фатална грешка, влизайки в този дуел, или все още е достатъчно надменен, за да вярва, че ще победи.

— Вещ си в меча, чедо — каза Белия крал, след като блокира поредния удар на Агамон, този път с една ръка, — да видим дали си така умел и в магията.

Владетелят вдигна ръка и запрати бяла светкавица по противника си. Щит от пурпурен пламък се издигна пред Агамон и пое удара, но албиносът изглеждаше видимо разтърсен.

— Защитата ти е направена от Влъхвите — коментира владетелят на Гората, — ти нямаш собствени заклинания. Тогава ще продължим да се бием с меч, в противен случай победата ми би била безпредметна.

Кралят отново хвана меча с две ръце и този път нападна, а на Агамон се наложи да отстъпва към армията си. С все по-голяма мъка черният елф отбиваше ударите на Белия крал. Накрая, когато бе само на няколко метра от армията си. Агамон изтърва оръжието си и падна на колене.

Белия крал наведе острието на меча си и го опря в гърлото на албиноса.

— Нямам желание да те убивам — каза той. — Дай ми клетва, че ще се върнеш назад с ордата си, и ще живееш. Кажи на господаря си, че никога няма да владее Тарр.

Над полето надвисна тишина. Пълна, абсолютна тишина.

Очите на Камарай се разшириха, когато осъзна, че дори писъкът на Прастария е заглъхнал.

— Капан! — изкрещя Таерин опасенията си точно когато от армията на противника се появи причудливата фигура в лилави дрехи. Тя разпери ръце, които завършваха с щипки наместо длани, и произнесе заклинание, от което цялото бойно поле протътна.

Ктхулу ф’хтагн.

Белия крал простена и изтърва меча си, след което се хвана за главата. В този момент от ордата на противника се появи и минотавърът Бракадаз, с масивната си глава на бизон и безчувствен животински поглед. Той сграбчи тялото на Белия крал с огромните си ръчища и измуча, докато Агамон се изправи бавно на крака и вдигна черния си меч.

Камарай извика, заедно с десетки елфи и хора от собствената си армия, но бе твърде късно. Агамон ги бе измамил, точно както се опасяваше Таерин. Той бе предвидил хода на битката и нарочно бе отстъпил към войската си, превръщайки победата в поражение.

С едно-единствено движение черният елф обезглави Белия крал, а след това хвана падналата глава за короната на шлема и я издигна триумфално, като в същото време посочи към армията на Гората с окървавения си, назъбен меч.

— Избийте ги! — изкрещя. — Избийте ги до крак!

Като един, огромната орда орки се спусна напред, следвана от звероподобните обитатели на остров Миной и воините на черните елфи, а Влъхвите на Смъртта полетяха във въздуха и запредоха унищожителните си заклинания.

— Трябва да отстъпим! — извика барон Мюлер на вцепенилия се от ужас Камарай. — Това ще бъде заколение!

— Твърде късно — отвърна кралят на джуджетата Уилям. — Агамон ни заблуди с този дуел, а армията му се е подготвила за битката. Това е краят!

В думите на джуджето прозвуча черно отчаяние.

В този момент напред пристъпи Сикамай, върховният маг на Белия двор. Лицето му бе спокойно, въпреки ужасната гледка, на която бе станал свидетел.

— Ние ще задържим армията с останалите магове — каза той, — вие бягайте. Спасявайте се! Веднага!

Пришпорен от думите му, Камарай даде знак за отстъпление, а елфите, хората и джуджетата отстъпиха назад. Това едва ли щеше да помогне. Жените и децата бяха скрити навътре в Гората и макар веднага да пратиха ястреби-вестоносци към тях, бе ясно, че няма как да се изплъзнат от огромната орда.

Тамарай мислеше като брат си.

— Обречени сме! — извика той. — Поне да отмъстим за краля! Да убием Агамон!

— Не! — отвърна Таерин, който бягаше до тях. — Не те пускам срещу него! Не и отново!

— Малкият жрец е прав — съгласи се Казарада, — а и трябва да имате повече вяра в магьосниците си.

Зад гърба им Сикамай и останалите бели магове нашепваха напевни заклинания, а от земята се издигна мъгла, която полази по дърветата. Те се размърдаха и изтръгнаха корените си от земята, а след това тръгнаха като живи към черната гмеж, която се бе втурнала към тях. За миг орките се стъписаха, но в следващия момент Влъхвите се втурнаха напред и започнаха да сипят демоничен огън по оживелите дървета. И по-лошо — ужасната фигура в лилаво бе излязла напред и щракаше с щипките си, а от нищото се появи триъгълник в цвят, какъвто никой не бе виждал. Той поглъщаше всичко, до което се докосне.

Въпреки това магията на Сикамай и събратята му бе впечатляваща. Нови и нови дървета оживяваха, за да се изправят срещу врага, за да спечелят време за армията от елфи, хора и джуджета, през което те да избягат.

— Какво става? — чу Камарай познат глас и се обърна към Лерта, която бе излязла от дървото заедно с дъщеря си. Думите застинаха в гърлото му, когато видя посивялата коса на вълшебницата и бръчките, загрозили прекрасното й лице. Денонощната битка с Прастария й се бе отразила ужасно.

— Камарай? — попита и Алтира. Макар и не толкова пострадала, тя също изглеждаше състарена и безкрайно уморена.

— Капан! — отвърна вместо него Таерин. — Прастария, Агамон и Бракадаз направиха капан на Белия крал!

— Владетелят ни е мъртъв — отвърна и Тамарай, — изгубихме всичко.

Камарай усети как сълзи се стичат по бузите му. Брат му бе прав. Гората бе паднала. Бе въпрос на време това да стане факт. Ужасният зной от минойския огън, пуснат от минотаврите, вече обхващаше дърветата.

— Все още сме живи — каза обаче Казарада — и трябва да останем такива, ако не искаме Агамон да победи наистина.

— Тя е права — обади се барон Мюлер, — вашите матове ни печелят време, което губим в приказки.

Камарай кимна и изкрещя:

— На конете! Назад, пълен назад! Потегляме към Санпар!

Лерта само поклати глава, но скоро се качи на една кобила с дъщеря си.

Останалите отстъпваха, скрити от дърветата, които продължаваха да оживяват, за да защитят своите вековни покровители.

Гората се жертваше, за да спаси елфите. От Камарай зависеше жертвата й да не бъде безсмислена.