Часът на Бика

Глава десета Стрелата на Ариман

Чеди Даан още не беше свикнала с шума на тормансианската столица. Неочаквани звуци стигаха до малката и́ стаичка на четвъртия етаж на една сграда в долния край на град Средище на Мъдростта. Построените от евтини звукопроводящи материали стени и тавани кънтяха под стъпките на живеещите на горния етаж хора. Чуваше се рязка нехармонична музика. Чеди се мъчеше да определи откъде идва този нестроен шум, за да разбере защо толкова шумят хората, които разбират, че поради лошото устройство на домовете си пречат на своите съседи. Цялата сграда резонираше, в ушите на човек непрекъснато се набиваха трополенето, скърцането, свиренето, вибрацията на водопроводните тръби в тънките стени.

Чеди разбра, че къщите са построени небрежно и не се е предвиждало в тях да живеят толкова много хора. Улицата също беше планирана без оглед на резонанса и се превръщаше в усилвател на шума. Всички нейни опити да се отпусне и да премине към вътрешно съзерцание не даваха резултат. Щом Чеди се абстрахираше от нестройния хор на звуците, внезапно се раздаваха кънтящи и резки удари. Оказа се, че се затръшват вратите на къщите или автомобилите. Обществено невъзпитаните тормансиани дори смятаха за проява на изисканост по-силното затръшване на вратите. На Чеди и́ се хвърли в очи преди всичко това, че тормансианите абсолютно не умееха да се нагаждат към теснотията, в която живееха, и продължаваха да се държат така, като че ли вчера бяха напуснали просторните степи.

Чеди се приближи до прозореца, който гледаше към улицата. Тънките грапави стъкла разкривяваха контурите на срещуположната къща, която затуляше небето с мрачния си корпус. Зорките очи на Чеди забелязваха маранята от наситените с въглероден окис и олово газове, която излизаше от подземните тунели, предназначени за тежкия градски транспорт.

За пръв път не с въображението си, както на уроците по история, а с цялото си тяло Чеди усети теснотията, задуха и неудобството на един град, построен единствено за да може по-евтино да бъде изхранена и снабдена с необходимите неща безименната човешка маса — абстрактно количество консуматори на храна и вода.

Излишно беше да мисли за съсредоточаване и почивка, преди да се научи да се абстрахира от непрестанната какофония.

С дрехите също трябваше да свикне. Чеди накара всички мускули на тялото си да затреперят, масажирайки кожата си, която я сърбеше под дрехите. От връхното си облекло тя не можеше да се оплаче. Блузата със стоманен цвят с висока яка, пристегната в кръста с мек черен колан, и широкият панталон от същия плат се харесваха на Чеди. Но нея я накараха да облече и долни дрехи: абсолютно непознатия за жителката на Земята сутиен и една твърда поличка. Новите приятели на Чеди я уверяваха, че ако се покаже на улицата без тези странни приспособления, може да предизвика скандал.

Чеди се подчини и седеше полугола, докато домакинята и сестра и́ се въртяха наоколо и дотъкмяваха дрехата. Още в Градините на Цоам пепелявата коса на Чеди беше се превърнала в смолисточерна остра грива, която момичетата от планетата Ян-Ях обичаха да носят или хаотично разчорлена, или оплетена на две стегнати къси плитки. Контактните лещи промениха цвета на очите и́. Сега, когато Чеди се доближеше до огледалото, оттам я гледаше чуждо и донякъде неприятно лице. Но двете жени не преставаха да и́ се възхищават и да и́ предсказват многобройни победи над мъжете. Тъкмо към това Чеди се стремеше най-малко от всичко. Дали ще изпълни бързо мисията си, зависеше от пълната и́ свобода като наблюдател.

Приятелите на Таел доведоха Чеди тук през нощта. Улица «Хей-Гой», тоест «Цветя на щастието», беше населена с «кжи». Посрещнаха я млада тормансианска девойка и сестрата на домакинята, която живееше тук временно.

Трисричното име на тази млада жена се съкращаваше като Цасор. Тя беше се съгласила да стане придружителка на Чеди из град Средище на Мъдростта. За младите — и особено за красивите — момичета разходките из столицата на Ян-Ях през вечерните часове бяха опасни, да не говорим за нощта, когато и силните мъже не се показваха на улиците без крайна необходимост. Жените биваха обиждани или нападани предимно от обхванати от полова психоза младоци. Красотата, вместо да бъде защита, само още повече привличаше младите бандити, както миризмата на кръв хищниците.

Верният синкав СДФ се настани с подвити крачета под кревата (тук спяха на високи легла от желязо или пластмаса) и бе закрит със спуснатата до пода кувертюра. Както обясниха на Чеди, това бе предпазна мярка, за да не бъдат заподозрени домакините, че са във връзка с жителка на Земята. Официално Чеди се водеше като гостенка на семейството на инженер от един огромен завод, а контактът на астронавтката с простите, непросветени «кжи» се смяташе за недопустим. Заради него домакините рискуваха да бъдат изгонени от столицата. Заплахата беше сериозна: навсякъде по планетата животът беше по-труден. Там хората получаваха за труда си по-малко и затова имаха по-малко пари за храна, за набавяне на необходимото и за удоволствия.

Обитателите на град Средище на Мъдростта и на още два-три грамадни града по крайбрежието на Екваториалното море бяха обект на завист за останалите, не толкова щастливи жители на Ян-Ях.

Чеди не можеше да проумее същината на това щастие, докато не разбра, че на планетата Ян-Ях богатството и бедността се измерват с количеството дребни вещи, притежавани от всекиго. Във всепланетен мащаб, в икономическите отчети, в съобщенията за успехите фигурираха само вещите и изцяло се изключваха духовните ценности. По-късно Чеди се убеди, че самоусъвършенствуването не беше главната задача на човечеството на Ян-Ях.

И в същото време домакините смайваха Чеди с веселата си непосредственост и с любовта си към скромните украшения на тяхното тясно жилище. Две-три цветя във ваза от просто стъкло вече ги хвърляха във възторг. Ако съумяваха да си набавят някоя евтина статуетка или чашка, тогава удоволствието траеше няколко дена. Във всяко жилище имаше екран на видеоприбор с мощен звукопредавател. И вечер, когато семейните хора, тоест живеещите на двойки заедно с децата си до възраст, отговаряща на началото на 1-я цикъл на Земята, се прибираха и съзерцаваха мътните малки плоски екрани, грохотът на звуковия съпровод разтърсваше стените, таваните и подовете на паянтовите сгради. Но техните обитатели се отнасяха към това с учудващо равнодушие. Сънят на младите беше здрав: те не чувствуваха никаква нужда от четене, размисъл, а още по-малко от медитация. Много голяма част от свободното им време отиваше за празни приказки, за разказване на слухове и клюки.

На улица «Цветя на щастието» имаше училище — мрачна сграда от червени тухли посред повехнала изпотъпкана градинка. В училището занятията се водеха от сутрин до вечер. От време на време училищната градина и граничещата с нея част от улицата екваха от рев, дивашко свирене и писклив смях — момченцата и момиченцата лудуваха в интервалите между часовете. Още по-силен шум се вдигаше през вечерните часове: викове, трополене, ругатни и побоища — съвсем като кошмарен сън за хора, превърнати от зъл магьосник в маймуни.

Учениците живееха в една дълга сграда зад училището през целия период, докато тях, вече взетите от родителите им, ги подготвяха за разпределяне по професионалните училища и за сепарация на «джи» и «кжи». Чудовищната невъзпитаност на децата не смущаваше никого. Дори възрастните смятаха едва ли не за позорно да се окаже помощ на болен или стар, да се прояви уважение към старостта, да се отстъпи в каквото и да било на друг човек. Чеди не можа да разбере отведнъж, че вината за това се крие не в особената поквара на тормансианите, а в разпространените психологически комплекси за униженост и непълноценност. Нарастването на тези комплекси в света на абсолютната власт се движеше в двете посоки едновременно, като обхващаше все по-голям брой хора и завладяваше все по-силно всекиго поотделно.

Странното общество на планетата Ян-Ях като че ли изобщо не се замисляше над това, как да облекчи живота на всеки човек, да го направи по-спокоен, по-добър, по-щастлив. Всички най-добри умове се насочваха само към поевтиняването на производството, към увеличаване на броя на вещите — хората биваха принуждавани да ламтят за вещи и да умират от духовен глад още преди да е настъпила физическата им смърт.

Поради това възникваха много неудобства и от необмисленото строителство, и от небрежната технология, и от неквалифицираната работа. Младите «кжи» получаваха само примитивна професионална сръчност — истинско майсторство не притежаваше никой. Неудобствата на живота предизвикваха милиони ненужни сблъсъци между хората, в които всеки беше прав по своему, а вината се криеше в общественото устройство на планетата, принуждаващо хората да затъват до шия в ежедневни неприятности, за чието премахване никой нищо не правеше. Тормансианите не се ръководеха нито от морал, нито от религиозни правила, да не говорим за висша съзнателност. Изцяло липсваше постоянна, строга и разработена във всички аспекти система за възпитаване на хората като членове на обществото. Нищо не те възпираше в стихийния стремеж да направиш нещо напук на другите, да излееш унижението си върху своя съсед. Идиотските критични забележки, оплюването и публичното опозоряване в производството или в сферите на изкуството и науката пронизваха целия живот на планетата, стягаха го с отровния обръч на инферното. Очевидно занапред при същата система на управление щеше да има все по-малко доброжелателност и търпимост, все повече злоба, подигравки и гаври, присъщи по-скоро на стадо павиани, отколкото на едно технически развито човешко общество.

Преди повече от две хиляди години някои нации на Земята вярвали, че политическите програми, приложени в икономиката от тоталитарна власт, могат да променят хода на историята без предварителна подготовка на психологията на хората. Понеже не били способни да подобрят съдбата на народите, догматиците много силно влияели върху съдбите на отделните личности. Стрелата на Ариман се забивала право в целта, защото необоснованите промени нарушавали отколе постигнатата и скъпо платена устойчивост на обществото. Необходимото усредняване на социалните явления не се постигало. Напротив, засилвало се люшкането от една крайност към друга, без научен анализ и регистрация на щастието и благополучието на хората. Това беше главната беда на олигархическите режими и много нагледно проличаваше на Торманс.

Дефектите на социалното устройство на Торманс, както ги познаваше по-рано Чеди Даан, я поставяха в позицията на изолиран, макар и благосклонен наблюдател. Непосредственият допир с «дефектите» започна още от първите дни от живота и́ на улица «Цветя на щастието» и оттогава усещанията на Чеди станаха съвсем други.

Изненадите започнаха още от първата им разходка с Цасор. Тормансианите вървяха срещу тях по улицата както им падне, без да се придържат към определена страна. По-силните нарочно пореха тълпата, разблъскваха вървящите насреща им минувачи или ги караха да отскачат настрана и грубо отвръщаха на упреците. Навсякъде, където някакъв проход забавяше тълпата — пред портите на парковете, на входовете на увеселителните дворци и магазините (на Торманс, както и навсякъде, където съществуваше неравенство в разпределението, беше запазена паричната система на заплащане на труда за двете низши класи от обществото), на столовете и в транспорта, — здравите мъже и жени разблъскваха по-слабите си съграждани, стремейки се да минат първи. Чеди вече знаеше всичко това и независимо от тренираната си воля често усещаше, че едва сдържа възмущението си. Задължителният стремеж да задминеш, да изпревариш макар и с една минута другите хора можеше да се възприеме от незапознат с инферналната психология човек като болезнен идиотизъм.

Веднъж Цасор, пребледняла и изплашена, каза на Чеди, че са я повикали в местния Дом за събрания на «Среща със Змията». Такива срещи се провеждаха във всеки район на града по два-три пъти годишно. Колкото и да се опитваше Цасор да обясни смисъла и предназначението на тези срещи, същината на въпроса си остана неразбираема за Чеди. В края на краищата Чеди реши. че това е древен култов обред, превърнат в обичай на нерелигиозните хора на съвременната Ян-Ях. Ужасът, който вдъхваше на Цасор тази покана или, по-точно, заповед, накара Чеди да заподозре нещо нередно и да настои да отидат заедно при «Змията».

Голямата, зле проветрена зала бързо се пълнеше с хора. Никой не обърна внимание на седналите на средния ред Цасор и Чеди. Събралите се седяха в нервно очакване. От вълнение по мургавите бузи на едни избиваше руменина, други, напротив, изпъкваха с жълтата бледост на лицата си. Някои ходеха развълнувано нагоре-надолу по широките пътеки между редиците, навели глави и шепнейки нещо. но не стихотворения, както помисли отначало Чеди. Тормансианите изобщо много рядко декламираха на глас стихотворения, защото се стесняваха от изразените в поезията чувства. Най-вероятно беше, че си мърморят някакви научени наизуст формули или правила.

Залата побираше близо хиляда «кжи», тоест хора, не по-възрастни от двайсет и пет години по местното изчисляване на възрастта.

Четири удара на гонг изпълниха залата с вибриращия кънтеж на медта. Събралите се замръзнаха в напрегнати пози, изправили гърбове и вперили очи в подиума на малката сцена, към която отиваха, стеснявайки се, линиите по стените, тавана и пода.

От тъмния коридор зад осветената сцена се дотърколи кубично възвишение, изрисувано с преплитащи се черни и жълти ивици. На него стоеше «змиеносец» с дълга черна дреха, който държеше в ръката си малък фонопредавател.

— Настана денят на срещата! — кресна той така, че гръмна цялата зала и Чеди забеляза как треперят пръстите на Цасор. Тя взе изстиналите ръце на момичето в своите спокойни и топли длани и ги стисна, внушавайки на тормансианката душевно спокойствие. Цасор престана да трепери и благодари на Чеди с поглед.

— Днес властелините на великия и славен народ на Ян-Ях — «змиеносецът» се поклони — ви проверяват чрез непреодолимото знание на Змията. Онези, които се спотаят и сведат очи, са тайни врагове на планетата. Онези пък, които не могат да повторят химна на предаността и послушанието, са явни врагове на планетата. А онези, които се осмелят да противопоставят волята си на волята на Змията, безусловно подлежат на разпит от помощниците на Ян-Гао-Юар!

Цасор трепна и съвсем тихичко помоли Чеди да подържи ръката и́, защото сега ще започне най-страшното. Поддавайки се на внезапна интуиция, Чеди накара Цасор да изпадне в каталептично състояние. И тъкмо навреме!

На възвишението вместо изчезналия «змиеносец» се появи полупрозрачно кълбо. Шарките от вълнисти линии, които се преливаха при въртенето на кълбото, блестяха. В съответствие с препускането на многоцветните вълни вибрираше и повишаваше тоналността си мощен звук. Кълбото въртеше вертикален стълб от дъгоцветна светлина и действуваше хипнотично на събралите се. Чеди трябваше да напрегне цялата си воля, за да остане безпристрастен наблюдател. Звукът секна. На възвишението с мудност, целяща да предизвика ефект, се надигна, размотавайки грамадните си пръстени, една гигантска червена метална змия. В зиналата и́ уста блещукаше ален огън, а в страничните издатини на сплесканата глава злобно светеха виолетови очи. Лампите в залата угаснаха. Змията започна да върти глава на всички страни и да прокарва лъчите на очите си по редиците насядали тормансиани. Чеди кръстоса поглед с металната гадина и почувствува удар — за миг съзнанието и́ се размъти. Обзе я слабост, която плъзна от краката нагоре към сърцето. Само силната нервна система, закалена чрез специално обучение, помогна на астронавтката да запази психическата си независимост. Змията се наведе по-ниско и започна да се люлее, като почти докосваше с глава, първия ред. В такт с нея се залюшкаха насам-натам и седналите в залата освен вцепенената Цасор и непокорената Чеди.

Когато забеляза, че «змиеносецът» стои в ъгъла на сцената и зорко наблюдава публиката, Чеди притисна до себе си своята спътничка и започна да се люшка заедно с нея.

Змията издаде проточен вопъл и той веднага бе подет от хилядата тормансиани. Те запяха тържествен и провлечен химн, възхвалявайки владетелите на планетата и своя щастлив живот, освободен от заплахата на глада. Докато гледаше лишените от мисъл лица и зиналите уста, Чеди се смая от безкрайната глупост на това, което ставаше. След като се позамисли, тя разбра, че намиращите се в хипнотичен транс хора независимо от волята си здраво затвърдяват в своето подсъзнание смисъла на песента, който ще води борба с всяко противно мнение, както вътрешно, така и дошло отвън, под влиянието на други хора или на книги.

Но страшната метална змия беше само обикновена машина. Истинските господари на съдбините на «кжи» се намираха на заден план, Чеди се заплесна и забрави, че трябва да отваря уста заедно с всички и да се преструва, че пее. Пръстът на «змиеносеца» я посочи. Отзад се появи набитата фигура на един «лилав» страж, чиято изключителна тъпота не можеше да бъде пробита дори от хипнозата на червената змия. Той сложи ръка на рамото и́, но Чеди извади картата-«пропуск». «Лилавият» отскочи с нисък поклон и се затича в тръс към «змиеносеца». Те си размениха няколко фрази, заглушени от рева на тълпата. Сановникът разпери ръце, красноречиво изразявайки яда си. Чеди вече не трябваше да играе роля. Тя седеше неподвижно и се оглеждаше наоколо. Възбудата на тормансианите растеше. Неколцина мъже изтичаха по пътеката между предния ред столове и сцената. Там те паднаха на колене и започнаха да викат нещо неразбираемо. Моментално четирима «лилави» ги изведоха наляво, през една врата, скрита зад драпериите. Две жени запълзяха по колена, след тях няколко мъже… «Змиеносецът» ръководеше «лилавите» като изкусен диригент. С недоловим жест той нареди на стражите да измъкнат от креслата двама мъже и една жена. Хванатите се дърпаха, обръщаха се, казваха нещо, което не се чуваше в общия шум. Стражите грубо и безцеремонно мъкнеха хората към тъмния коридор зад сцената.

Люшканията на змийското тяло намалиха амплитудата си, движенията му се забавиха и най-сетне змията застина, устремила нагоре триъгълната си глава, очите и́ угаснаха. Хората млъкнаха и започнаха да се озъртат в недоумение, съвсем като стреснати насън. «Те не помнят какво е станало!» — досети се Чеди. Те са се научили да крият чувствата си на общите събрания, които постоянно се уреждат на работните им места. Там, както бяха разказвали на Чеди, от «кжи» се изисквало публично да одобряват и възхваляват мъдростта на олигархията. Вековната практика беше приучила хората да не придават никакво значение на тези изисквания и да се подчиняват само външно. Тогава олигарсите намерили нови методи да се вмъкнат в психиката и да разкриват тайните мисли.

Чеди събуди скришно Цасор.

— Не ми говорете и не се приближавайте до мен! — прошепна астронавтката. — Те знаят коя съм. Вървете си в къщи, аз ще намеря пътя сама.

Още замаяната Цасор и́ намигна с разбиране.

Чеди стана бавно и излезе, вдишвайки с удоволствие прохладния въздух след задухата. Тя се спря до една тънка колона с квадратно сечение, направена от евтин изкуствен камък, и продължи да си мисли за сцената на всеобщо покаяние под хипноза. Внезапно тя почувствува върху себе си настойчив поглед, обърна се и се оказа лице срещу лице с един «кжи» с атлетическо телосложение, облечен със зелена дреха. За ръкава му беше пришита емблема във вид на стиснат юмрук. Една малка група хора измежду «кжи» достигаше до трийсет и дори повече години. Това бяха така наречените «спортни образци» — професионални играчи и борци, които не се занимаваха с нищо друго освен с мускулни тренировки и забавляваха огромните тълпи по стадионите със зрелища, приличащи по-скоро на масови сбивания.

Спортният «образец» я гледаше упорито и безцеремонно, както и много други мъже, които Чеди беше срещала тук. Още в Градините на Цоам тя беше свикнала с навика на жителите на Ян-Ях да събличат с поглед. На Земята в голотата, в естествения вид на човека, никой не намираше нищо особено, поне нищо възбуждащо, а още по-малко срамно. Разбира се, всеки трябваше да бъде чист и да не заема неестетични пози, на което хората биваха приучвани още от първата година на своя живот. Подобни похотливи мъжки погледи можеха да предизвикат у жителките на Земята само неприятно чувство, като погледите на луди.

«Образецът» попита:

— Отдалеч ли си пристигнала? Отскоро ли си тук? Сигурно си от опашното полукълбо?

— Как можахте… — Чеди се сепна — можа да познаеш?

Тормансианинът се усмихна доволно.

— Разправят, че там имало хубави гаджета, а ти… — той щракна с пръсти, — ходиш сама, макар да си по-хубава от всички. — Непознатият кимна към слизащите по стъпалата. — Аз се казвам Шот Ка-Шек, съкратено — Шотшек.

— А аз — Че Ди-Зем или Чезем — в същия тон му отговори Чеди.

— Чудно име. Впрочем вие там, в опашното, сте някак особени.

— Ти бил ли си у нас?

— Не — за облекчение на Чеди призна тормансианинът.

— А ти на кого си?

— Не разбрах.

— Ами принадлежиш ли на някой мъж, или не? — разсмя се Шотшек, когато видя недоумението на Чеди. — Взема ли те някой?

— Не, никой! — досети се Чеди и започна да се ругае мислено за тъпотата си.

— Ела с мен в Прозореца на живота.

Тормансианите наричаха така големите помещения за гледане на филми и артистични изпълнения.

— Добре, да отидем — отговори му Чеди. — Ами ако имах мъж?

— Щях да го повикам настрана и щяхме да си поприказваме с него. — Шотшек вдигна рамене пренебрежително. Стана ясно, че «преговорите» от този род винаги са завършвали успешно за него.

Шотшек сграбчи ръката на Чеди. Те тръгнаха към сивата кутия на най-близкия Прозорец на живота.

Задухата в него напомняше Дома за събрания. Седалките бяха още по-тесни. В горещата стая сияеше искрящ грамаден екран. Техниката на Ян-Ях позволяваше да се създават правдоподобни илюзии, които грабваха зрителите с пъстроцветната си лъжа. Чеди още от звездолета беше видяла много филми и този малко се различаваше от тях. Макар че планетата Ян-Ях много отдавна беше се превърнала в единна държава, действието ставаше през една от миналите войни. Героите действуваха с цялата хитрост и жестокост на древните времена. Убийствата и измамите се нижеха едни подир други. Красиви жени възнаграждаваха героите в леглата си или ги подлагаха на нечувани унижения. Едно от главните действуващи лица беше жена. В хода на действието тя убиваше и изтезаваше хора.

Лудо надпрепускане с ездитни животни, преследване с громолещи механизми, плен, бягство, пак плен и бягство. Действието се развиваше по изпитания психологически шаблон. Когато героинята се озова в леглото, едва прикрита с одеялото (тормансианското табу относно някои части на тялото), с голия, но заснет откъм гърба герой, Чеди почувствува как горещите и влажни ръце на Шотшек я сграбчиха за гръдта и коляното. Съжалявайки, задето не притежава закалката и психическата сила на Фай Родис, Чеди направи опит да се отдръпне. Тормансианинът я държеше здраво. Тъй като не искаше да отвръща с насилие, Чеди рязко издаде лакътя си като клин, изскубна се, стана и тръгна към изхода, придружена от сърдитите подвиквания на онези, на които пречеше да гледат. Шотшек я настигна на пътечката, водеща към голямата улица.

— Защо ме обиди? Какво лошо направих?

Чеди го гледаше спокойно, дори тъжно, пресмятайки как да излезе от създалото се положение, без да разкрива своето инкогнито.

— Ние не постъпваме така — тихо каза тя, — щом ще се прегръщаме от първия час на познанството ни, какво ще правим през втория?

Шотшек се изсмя злобно.

— Сякаш не знаеш! На колко си години?

— На двайсет — излъга го Чеди.

— Още повече! А аз мислех, че си на седемнайсет… ела!

— Къде?

— У дома. Имам стая с изглед към канала. Ще купя вино и динат и ще ни бъде добре. — И Шотшек пак прегърна здраво Чеди.

Тя мълком се изтръгна от ръцете му и побърза да излезе на улицата. Минувачите не смутиха преследвача. Той настигна Чеди, дръпна я грубо за ръката и я накара да се обърне с лице към него.

— Защо дойде с мен? — ядосано я попита той.

— Не мислех, че така ще стане, извинявайте!

— Няма «извинявайте»! Ела, добре ще прекараме. Или не ме харесваш? Ела, няма да съжаляваш!

Чеди направи крачка настрана и тогава Шотшек я удари с длан по лицето. Ударът не беше особено болезнен или зашеметяващ. По време на тренировки Чеди беше получавала и много по-силни. Но за пръв път земното момиче от ЕСР бе ударено със специалното намерение да го унижат, да му нанесат обида. По-скоро учудена, отколкото възмутена, Чеди се обърна към многобройните хора, които бързаха покрай тях. Те гледаха с безразличие или боязън как силният мъж бие момичето. Никой не се намеси дори когато Чеди получи втори, по-силен удар.

«Достатъчно!» — реши астронавтката и изчезна. Психологическата игра на изчезване е известна на всяко дете на Земята и се състои в умението да отвлечеш вниманието на съперника си и да го съсредоточиш върху нещо странично, да се промъкнеш безшумно зад гърба му и да не излизаш от сектора на невидимостта. Това можеше да се прави само на открито място, ако предугаждаш всички ходове на «противника».

Шотшек се озърташе, вбесен и учуден, докато Чеди не се появи в полезрението му.

— Пипнах ли те?! Няма да ми се изплъзнеш! — кресна тормансианинът и вдигна юмрук.

Чеди се наведе мълниеносно и му нанесе парализиращи удари в два нервни възела. Шотшек рухна в краката и́. Той се гърчеше, правеше опити да застане на непослушните си крака и гледаше Чеди с безкрайно учудване. Тя го завлече до стената, за да може той да се подпре с гръб на нея, докато му мине вцепеняването. Една компания от момчета и момичета се спря край тях. Те безцеремонно сочеха с пръсти поваления Шотшек, смееха се и подхвърляха обидни забележки. Чеди за пръв път се сблъскваше с навика на хората от Ян-Ях да осмиват грубо всичко, което не разбират, да се подиграват с нещастието на собствените си съграждани. Чеди се засрами. Тя бързо тръгна надолу по улицата. В ушите и́ продължаваше да звучи нахалният смях, а пред очите и́ още стояха изумените очи на Шотшек. Завладя я странно, ново чувство. То приличаше на тъгата и притискаше сърцето и́. Но тъгата носеше със себе си усещане за откъсване от света, а сега Чеди сякаш беше се заплела в мрежите на неопределена вина. Тя още не разбираше, че изпитва съжаление — едно древно чувство, сега толкова малко познато на хората на Земята. Състраданието, съчувствието, желанието да помогне бяха характерни за човека от Ерата на срещналите се ръце. Но съжалението, което се ражда от безсилието да отблъснеш бедата, се оказа нещо ново за Чеди Даан и я накара тревожно да започне да анализира своето поведение. Недоволна от себе си, тя се стараеше да открие грешката, без да подозира, че двамата и́ другари — Евиза и Вир — също се спъваха мъчително при първите крачки от своя живот в столицата.

Чеди бързаше да се прибере в къщи, за да не би да направи в отсъствието на Цасор още някоя глупост. Срещайки смаяните погледи на минувачите, тя не подозираше колко се различава от обитателите на Ян-Ях с осанката си — с високо вдигнатата глава и гордо изпъкващата гръд. Мъжете свиреха силно подир нея, изразявайки възхищението си. Жените се обръщаха с негодувание и я наричаха безсрамница. Чеди не се досещаше, че това е само опит да се изтъкнат, опозорявайки красивата конкурентка. Чеди усещаше като физически измерима тежест обикновената за Торманс недоброжелателност на всички спрямо всички. Тя въздъхна с облекчение, когато прекрачи прага на малката квартирка. Изведнъж и́ станаха близки чувствата на хората от древността, които се укривали в жилищата си от външния живот. Сега и́ хареса дори учудилото я отначало безредие в жилището, навикът на тормансианите да разхвърлят нещата си, създавайки хаос от дрехи, измачкани брошури (тук четяха печатни издания), опаковки от храни и козметически принадлежности.

Цасор се зарадва на връщането на гостенката, защото неочаквано беше си спомнила, че я е оставила без пари. Тя веднага принуди Чеди да вземе няколко изтрити пластмасови квадратчета с йероглифи и кодови знаци. Чеди отново се учуди на небрежната щедрост на «кжи», които изобщо не пазеха нито своята, нито чуждата собственост. Те не се опитваха да пестят парите, както е било прието едно време на Земята. Чеди едва по-късно разбра, че в краткото съществуване на «кжи», изцяло зависещо от произвола на управниците, които всеки момент можеха да ги лишат от всичко, дори от живота, липсва бъдещето. Нямаше смисъл да се пестят парите, да се пазят вещите… Дори децата не радваха хората без бъдеще. Непрекъснато се водеше глуха борба между жените, които не искаха да раждат, и държавата, която забраняваше средствата срещу забременяване и абортите. За да повишат падащата раждаемост, неотдавна властелините бяха удостоили майките с известни привилегии. Възникналата заплаха от намаляване на числеността на хората бе толкова осезаема, че властелините бяха започнали да се тревожат: покорните тълпи са опората на олигархията.

Чеди послушно прие парите и разказа на Цасор приключенията си. Тормансианката много се изплаши.

— Това е опасно! Да оскърбиш мъж! Ти още не ги знаеш колко са отмъстителни! Аз знам, той ти завижда, мъжете са много завистливи… както и жените — добави след кратка пауза Цасор. Чеди не можа да разбере веднага за какво трябва да и́ завижда Шотшек и едва много по-късно проумя, че пак завистта заради богатството, този път не материално, а духовно, беше възбудила тази омраза, особено силна, защото този род богатство беше съвсем недостъпен за хората от типа на Шотшек.

— Само че той ме оскърби!

— Това няма значение. За мъжете не е важно какво чувствуваме ние, жените. Важното е тяхната гордост да бъде удовлетворена. И винаги виновните сме ние… Интересно, как ли е на Земята?

Чеди започна да разказва за действителното равенство на жените и мъжете в комунистическото общество на Земята. За любовта, отделена и независима от всички други работи, за изпълненото с гордост и щастие майчинство, когато всяка майка ражда детето не за себе си и не като неизбежна разплата за миговете на страст, а слага този скъпоценен дар върху протегнатите ръце на цялото общество. Много отдавна през ЕРС и при зараждането на комунистическото общество привържениците на капитализма се надсмивали над етиката на свободата на брака и колективното възпитаване на децата, без да подозират колко е важно то за бъдещето и без да разбират на колко високо равнище трябва да се решават подобни въпроси.

Цасор слушаше като омагьосана и Чеди и́ се радваше. С ежедневната си дреха тормансианката приличаше на момче. Широкият колан, който поддържаше панталона от груба тъкан, лежеше косо върху тесните и́ бедра, а под него беше натъпкана синя риза с дълбок разрез на разкопчаната яка и с навити ръкави. Острата, дълга до раменете коса беше разделена от небрежен път и падаше върху тревожните очи и веждите със страдалческа извивка. Отворените устни на голямата уста говореха за пределно внимание. Цасор беше се облегнала на рамката на вратата, пречупила тънката си снага и скръстила ръце.

Поддавайки се на внезапното чувство (тя не започна да се бори с него или да се мъчи да го разбере), Чеди прегърна Цасор и замилва с майчинска нежност косата и бузите и́. Тормансианката трепна и се притисна към Чеди, която и́ каза няколко нежни думи на земен език. Момичето скри горещото си чело на гърдите на Чеди, сякаш тя и́ беше майка, макар че разликата във възрастта им съвсем не бе голяма.

Те стояха прегърнати, докато не премина мимолетният здрач на планетата Ян-Ях. В тихата стаичка отведнъж настана мрак — уличното осветление беше твърде оскъдно. Цасор се отдръпна от Чеди и засрамена запали лампата. За да скрие смущението си, тя започна да си тананика и Чеди поразена от музикалната прозрачност и тъгата на нейните песни, които никак не приличаха на песните, които беше чула. по улиците или на местата за развлечения, с техните груби ритми, резки дисонанси и креслив начин на изпълнение. Цасор и поясни, че сановниците порицават меланхоличните песни на младежта, смятайки без основание, че те понижават и без това ниския тонус на живота. А старинните песни, харесвани от по-старото поколение «джи», съдържат излишни спомени за миналото и също пораждат тъга. Затова за общопланетните предавания властите одобряват само бодрите, възхвалителни и, разбира се, бездарни песни. Сега Чеди започна да разбира защо тормансианите пеят толкова малко. На нея самата непрекъснато и́ се искаше да пее, но навън се страхуваше да не привлече вниманието на тълпата, а в къщи — на съседите. Чеди си спомни колко се стесняват хората на Ян-Ях да проявяват нежност, любов и уважение. Тя реши, че Цасор трябва да види другите земляни. Същата вечер Чеди очакваше среща с Родис по СДФ.

Те се промъкнаха в стаичката на Чеди, без да палят лампата, затулиха грижливо прозореца и чак тогава издърпаха изпод кревата сребристосинкавия СДФ. Щом Чеди завъртя диска върху гривната, сигналът светна, деветоножката забръмча и се изправи на лапичките си. Тя изплаши малко Цасор, която беше я помислила за живо същество.

Когато лъчът-носител бе насочен по известните координати, Фай Родис не се оказа там. Развълнуваната Чеди не видя веднага немите сигнали, тичащи по стената, върху която се фокусираше СДФ. Най-сетне тя забеляза веригата от движещи се кръгчета и разбра, че Родис е напуснала Градините на Цоам и е оставила там малък индикатор, който се включва от лъча на СДФ,

Разтревожена, тя се опита да повика Евиза или Вир Норин. Мина се цял час, докато на екрана най-сетне се появи Евиза, облечена във вечерна, силно деколтирана и прилепнала рокля. Платът с аметистов цвят подчертаваше нейните топазови, раздалечени очи и яркочервените и́ устни.

Евиза Танет успокои Чеди: Фай Родис е напуснала Градините на Цоам и сега живее в стария Храм на времето, разположен във високата част на града и превърнат в хранилище на древни книги. Евиза живееше до Централната болница и свободно можеше да се свързва с Родис. Чеди и Евиза се споразумяха, че ще се срещнат четири дена по-късно, след като Евиза присъствува на междуградската лекарска конференция.

— Елате от сутринта, Чеди — каза Евиза, — ще обядваме в стола на болницата. Между другото, къде се храните вие?

— Където ме свари времето в моето скитане из града, в първия срещнат стол.

— Трябва да си изберете постоянен стол, такъв, където хранят най-добре.

— Навсякъде е еднакво лошо. «Кжи» не обичат работата си в столовете. Цасор казва, че те, как беше… крадат. Вземат за себе си най-хубавото.

— Защо?

— За да го изядат лично, да го занесат на семействата си или да го разменят срещу квадратчета… пари. Затова не им е вкусна храната!

— Струва ми се, че вашата приятелка не е права. Тук, на Торманс, хората са толкова наплашени от Века на глада, че се стараят да произведат колкото може повече храна от всеки продукт, добавяйки в нея негодни за ядене вещества. По такъв начин те развалят натуралното мляко, масло, хляба и дори водата. Естествено, такава храна не може да бъде вкусна, а често пъти тя е направо вредна. Оттук идва грамадното количество болести на черния дроб и червата.

— Ето защо тукашната вода не била вкусна. И я разливат без полза. Не е ли по-добре да я изразходват по-пестеливо, но да я правят по-вкусна? — каза Чеди.

— Тук на всяка крачка се срещат неща, които противоречат на здравия разум. Вечер те включват с все сила телеекраните, музиката гърми; дерат си гърлата специалните възхвалители; показват филми, хроника на събитията, убийствени спортни зрелища, а хората си гледат работата, разговарят за съвсем други неща, стремейки се да надвикат предавателите.

Евиза погледна въпросително Чеди, но тя не намери обяснение.

Нима можеха да бъдат разбрани действията, произтичащи от чудовищен егоизъм: грубост в отношенията, небрежност в работата и говора, стремеж да тровиш и без това горчивия живот на ближния си? Шофьорите на тромавите транспортни средства смятаха например за доблест да профучат нощем по улиците с шум и грохот. И тук принципът на безчовечното поевтиняване превръщаше машините в смрадливи чудовища, изригващи димна отрова и измъчващи слуха.

— Не се притеснявайте, Чеди! — каза Евиза от екрана на СДФ. — Ние не плащаме чак толкова скъпо, казано с думите на тормансианите, за да видим с очите си такова невероятно общество. Родис казва, че точно така си е представяла ЕРС на Земята!

— Тогава какво невероятно има тук? То е само печално, като си помисли човек за излишните изпитания и жертви на нашите общи прадеди, които вече са минали през всичко това…

— Дръжте се, Чеди! Предстоят ни още много изпитания. Всеки ден тук непременно се случва нещо неприятно и аз не бих искала да живея дълго на Торманс — призна си Евиза.

Чеди чу зад стената гласовете на прибиращите се стопани и се сбогува с Евиза, СДФ сам се напъха под кревата. Чеди спусна одеялото и срещна погледа на Цасор. Тормансианката стоеше със скръстени ръце, страните и́ пламтяха, а в очите и́ се виждаха сълзи.

— Могъща Змийо, колко прекрасна е Евиза! — каза тя. — Чак примирам като едно време, когато ми разправяха приказки.

— Какво особено има в нея? — усмихна се Чеди.

— Всичко! И ти си хубава, но тя!… Само че защо е толкова сурова, защо в нея има малко любов и състрадание?

— Цасор! Как можа да откриеш толкова пороци в Евиза? На Земята няма такива хора.

— А, не! Макар че — момичето се позамисли — отначало и ти ми се стори същата. Може би и тя е друга? Но е страхотно красива! — Цасор избърса неканените сълзи и се измъкна от стаичката.

Чеди остана неподвижна, мислейки за трогателната безпомощност на децата и жените на Торманс. Развълнуваното двегодишно дребосъче, което чупи ръчичките си в смущение и очакване, девойката, цялата тръпнеща от първата грубост в нейната любов, жената, която се чуди какво да направи, за да угоди на злобния си възлюблен.

Навсякъде сълзи, трепет, страх и пак сълзи — такава е съдбата на жената на Торманс, кротката и търпелива труженица, която се бори в домашния си живот с комплекса за унизеност. Мъжът беше господар и тиранин. Остра болка пронизваше Чеди, но диалектическото мислене и́ напомняше, че кротостта и търпението възпитават грубост и невежество. В примитивните общества и през Тъмните векове на Земята мъжете се страхували от жените с развит интелект, от умението им да използуват оръжието на своя пол. Първобитният страх карал мъжете да измислят специални ограничения за тях. За да се предпазят от «чародейските» свойства на жената, мъжете я държали на ниско равнище на умственото развитие, изтощавали я с тежка работа. Освен това всички тормансиани бяха обзети от един общ страх, присъщ на хората от урбанистичното общество — страха да останат без работа, тоест без храна, вода и покрив, — защото хората не знаеха как другояче могат да получат всичко това освен от ръцете на държавата.

Жестокостта на държавния олигархически капитализъм неизбежно прави чувствата на хората и тяхното възприемане на света дребнави, повърхностни, непостоянни. Създава се почва за целенасоченото зло — за Стрелата на Ариман като процес, присъщ тъкмо на тази структура на обществото. Там, където хората са си казали: «Нищо не може да се направи» — знайте, че Стрелата на Ариман ще порази всичко най-хубаво в техния живот.

За пръв път Чеди се упрекна за самонадеяността, с която беше се заловила да изучава социологията на такава планета. На нея не и́ достигаше непоколебимата увереност на Евиза и задълбочеността на Фай Родис.

А в този миг Евиза Танет обмисляше речта си пред конференцията. Как, без да ги обижда, без да събуди в тях чувство на унижение, да разкаже на лекарите на Торманс за гигантската сила на земната медицина в сравнение с поразителната бедност на тяхната наука?

Тя вече беше виждала лекарите — мъченици и герои, които работеха денонощно, без да щадят сили, бореха се с мизерията на болниците, с невежеството и грубостта на низшия персонал, който мразеше и проклинаше своята зле платена, мръсна и позорна работа. По-голямата част от болните бяха «джи», а низшият персонал — «кжи». Тези различни класови групи се отнасяха една към друга с омраза и положението на болните ставаше трагично. Обикновено близките полагаха всички усилия, за да помогнат на болните да преодолеят болестите си в къщи. С хирургията това беше невъзможно — на Евиза дълго и́ се присънваха задушните, препълнени стаи за следоперационни болни с тяхната специфична миризма и прекъсваха нейните мечти и спомени за Земята.

Евиза беше намерила подслон у инженери от класата на «джи», хора, които стояха по-горе на йерархическата стълба.

Затова и стаята, и креватът и́ бяха малко по-просторни, отколкото на Чеди. Всяко стъпало в йерархията на Торманс се изразяваше в някакво дребно предимство — в размерите на квартирата, в по-доброто хранене. Евиза с учудване наблюдаваше с каква настървеност се борят хората за тези нищожни привилегии. Те се стараеха най-вече да се доберат до висшия сановнически слой, да станат «змиеносци», където привилегиите нарастваха до максимум. В действие се пущаха и лъжата, и клеветата, и доносите. Подкупите, робското усърдие и зверската омраза към конкурентите — Стрелата на Ариман вилнееше, помитайки по пътя си порядъчните и честни хора, умножавайки негодниците сред «змиеносците»…

В деня на конференцията, бодра и цветуща, тя влезе в служебното помещение на Централната болница. През камерата за облъчване и дезинфекционния коридор тя стигна до малкия хол и там се спря, за да се погледне в огледалото. През открехнатата врата на съседната пушалня се дочуваха високи гласове. Разговарящите не се стесняваха. Евиза разбра, че става дума за нея. Събралите се за ритуала на пушенето млади лекари изразяваха един през друг възхищението си от гостенката в такава форма, че Евиза не знаеше да се смее ли, или да негодува.

— Тръпки ме побиват, когато мине край мен — чуваше се един висок тенор, — жълтите и́ очища сияят, гърдите и́ ще скъсат роклята, краката и́, ох, какви крака!…

Евиза влезе внезапно в пушалнята. Тримата млади лекари, които димяха с лулите си, я поздравиха. Евиза ги погледна със засмени очи и те разбраха, че е чула ако не всичко, то доста.

Те смутено се повлякоха подир Евиза, загасвайки набързо лулите си, а тя придаде на своята походка характера на еротичен танц, за да «накаже» младежите за грубата еротика на разговора. Развълнуваното дишане отзад свидетелствуваше за успеха на нейната дяволия.

Величественият главен лекар на болницата, с постоянното облекло на медиците на Ян-Ях — яркожълта престилка с черен колан и пак такова жълто меко кепе, с очила, щом видя Евиза, разтегли в усмивка тънките си, неприятни устни на хитър и вечно недоволен човек. Зорките му, присвити очи бързо огледаха нейния тоалет, който изглеждаше ярък поради пълното му съответствие с фигурата, настроението и гордото лице на неговата собственичка.

— Елате в моята кола! — и без да дочака съгласието и́, главният лекар помъкна гостенката към страничния изход, където го чакаше дълъг и тесен транспортен механизъм.

Конференцията трябваше да се проведе в един дворец извън града и колата стигна дотам по стръмен път, изпреварвайки мнозина пешеходци. На едно място Евиза забеляза стара «джи» с тежка кутия на рамената и неволно направи жест, за да спре колата. Но шофьорът дори не намали скоростта. В отговор на учудения поглед на Евиза главният лекар само се намръщи. Те спряха пред сграда с извехтели архитектурни украшения от грамадни каменни цветя. Високата стена бе порутена тук-таме, а триетажната куличка над портата бе разрушена. Но градината, която заобикаляше зданието, изглеждаше гъста и свежа, без признаците за увяхване, които личаха в съхнещите паркове и градини в самия град.

— Аз забелязах колко ви учуди, че не взехме старицата в колата — започна главният лекар, гледайки под око вървящата до него Евиза.

— Проницателен сте.

— Ние не бива да сме прекалено добри — каза тормансианинът сякаш за свое оправдание. — Първо, можем да се заразим, второ, трябва да пазим колата, трето…

Евиза го спря с жест.

— Може да не ми обяснявате. Вие мислите преди всичко за себе си, пазите колата — това примитивно изделие от желязо и пластмаса — повече, отколкото човека. Всичко това е естествено за едно общество, в което животът на малцинството се крепи върху смъртта на мнозинството. Само че защо вие сте се посветили на медицината? Има ли смисъл да лекувате хората при леката смърт и бързия оборот на поколенията?

— Вие грешите! «Джи» са най-ценната част от населението. Наш дълг е да ги лекуваме с всички средства, да ги изтръгваме от смъртта. Естествено, идеално би било, ако можехме да запазваме само мозъка, като го отделяме от остарялото тяло.

— Нашите прадеди са допускали същата грешка, смятайки мозъка и психиката за нещо отделно от тялото, нещо, което е независимо от природата като цяло. Намирали се хора, които твърдели, че целият свят е само производна от човешките представи за него. Тук са корените на много биологически грешки. Мозъкът и психиката не се създават сами по себе си. Структурата и действието им са производни на обществото, времето, сбора от знанията през периода на оформянето на индивида. Единствено посредством непрекъснатото абсорбиране на нови впечатления, знания и усещания мозъкът на емоционалните и паметливи хора преодолява закономерната консервативност — и то само донякъде. Трийсет години след кулминацията в дейността си и най-великият учен ще стане консерватор, безнадеждно ще изостане от епохата си. И сам няма да разбере това, защото мозъкът му е настроен съзвучно със света, който е останал назад, отишъл в миналото.

— Но нали могат да се моделират и натрупват нови условия?…

— Докато ги моделирате, още повече ще се раздалечат кондицията на мозъка и условията на средата. Ноосферата, тоест психическото обкръжение на човека, се променя несравнимо по-бързо от биологичната трансформация.

— Ние не сме теоретизирали, а сме се борили със смъртта, откривайки чрез опити нови възможности за продължаване на живота.

— И сте прибавили към колосалния списък на престъпленията към природата и човека още милиони мъченици. На всичко отгоре много открития са причинили на хората повече вреда, отколкото полза, защото научили политическите бандити — фашистите — да пречупват човека психически, да го превръщат в покорно говедо. Ако сложим в сметката всички измъчвани до смърт през време на опитите животни и изтерзаните от операциите ви болни, ще трябва строго да осъдим вашия емпиризъм. В историята на нашата медицина и биология също е имало позорни периоди на незачитане на живота. Всеки ученик е можел да реже жива жаба, а полуграмотните студенти — куче или котка. Тук е много важна мярата. Ако прескочи границата, лекарят ще стане касапин или отровител, ученият — убиец. Ако ли пък не достигнат нужната граница, лекарите се превръщат във фантазьори или неграмотни службаши. Но най-опасни от всички са фанатиците, които са готови да накълцат човека, да не говорим за животните, само и само за да осъществят нечувана операция, да заменят незаменимото, без да разбират, че човекът не е механизъм, сглобен от стандартни запасни части, че сърцето не е само помпа, а мозъкът не е целият човек. На времето този подход е нанесъл големи щети у нас и аз виждам, че той процъфтява на вашата планета. Вие експериментирате с животните наслуки и забравяте, че само най-крайната необходимост може да оправдае донякъде мъченията на висшите животни, които са способни да страдат не по-малко от човека. Също така безпомощни са и вашите «пациенти» в болниците. Аз видях изследователските лаборатории на три столични института. Събраното в тях страдание не може да оправдае нищожните постижения…

Главният лекар хвана Евиза за ръката и я дръпна встрани от пътечката. Те се озоваха зад един избуял храст.

— Наведете се, по-бързо! — прошепна тормансианинът толкова настойчиво, че Евиза му се подчини.

Откъм вратата тичаха неколцина души, които гонеха пред себе си дебел човек със сиво лице и облещени очи. Силите напущаха тичащия. Той се спря и залитна. Единият от преследвачите преви дебелака в кръста и го ритна с коляно в лицето. Вторият събори жертвата на земята. Преследвачите започнаха да тъпчат поваления с крака.

Евиза се отскубна от ръцете на главния лекар и се затича към мястото на саморазправата, крещейки:

— Стига, престанете!

По озверените лица се изписа безкрайно учудване. Юмруците се отпуснаха, по разкривените устни се мярнаха сенки на усмивки. В настъпилото мълчание се чуваха само хлипанията на повалената жертва.

— Как може шестима младежи да биете един човек — при това пълен и стар? Или вие не разбирате позора, срама на такава постъпка?

Един як мъж със синя риза се наведе напред и посочи Евиза с пръст.

— Велика Змийо! Как не се сетих! Нали ти си от Земята?

— Да — отговори Евиза и коленичи, за да прегледа ранения.

— Остави тая мърша! Ще се оправи! Ние го понатупахме само колкото да му дойде умът в главата.

— Защо?

— Защото е драскач. Тия проклети писатели-мекерета измислят дивотии за нашия живот, изопачават историята, за да докажат величието и мъдростта на онези, които им разрешават да живеят повечко и им плащат добре. За всяка фраза от техните съчинения, която се хареса на властелините, трябва да плащаме всички ние. На такива боя не им стига, трябва да ги убива човек!

— Почакайте! — възкликна Евиза. — Може би той не е чак толкова виновен. Вие тук не се грижите за точността на казаното или написаното. Писателите също не мислят за последиците от някоя остра, ефектна фраза; учените — за злините, които може да причини откритието им. Те бързат да уведомят час по-скоро света и приличат на надвикващи се петли.

Предводителят се ухили открито и симпатично.

— Ти си била умница, землянке! Само че грешиш: тия знаят, че лъжат. Те са по-лоши и от момичетата, които се продават по градините за пари. Ония продават само себе си, а тия — всички ни! Мразя ги. — Той ритна жертвата си, която се измъкваше пълзешката.

— Престанете, нещастници! — Евиза заслони писателя.

— Змия-мълния! Ти нищо не разбираш — присви очи главатарят, — те са нещастни, а не ние. Ние напущаме живота, пълни със сили, без да знаем що е болест, що е страх, без да се грижим за нищо. Какво може да ни изплаши, щом все едно, скоро ще умрем? А «джи» вечно треперят и се страхуват от смъртта и дългия живот с неотвратимите болести. Страх ги е да не би да не угодят на «змиеносците», страх ги е да промълвят една дума срещу властта, за да не ги разжалват в «кжи» и да не ги изпратят в Храма на нежната смърт. Опасяват се да не изгубят нищожните си предимства по отношение на храната, жилището и облеклото.

— Тъкмо затова трябва да ги съжалявате.

— Няма го майстора! Знаеш ли с какво печелят те правото на дълъг живот? Измислят как да накарат хората да се подчиняват, как да правят храна от разни боклуци, как да принудят жените да раждат повече деца за Четиримата. Измислят закони, които оправдават беззаконията на «змиеносците», хвалят и лъжат, за да ги повишат.

— Нали все пак искат да отидат на по-трудна работа?

— А, не! Колкото по-високо стои у нас човек, толкова по-малко работи. Затова се натискат да стигнат до чин «змиеносец» и за тая цел са готови да предадат целия свят.

— А вие не правите ли предателство, например, като се срещате със Змията? И не ви ли е страх от Янгар?

Предводителят на «кжи» трепна и се озърна.

— Ти си знаела повече, отколкото мислех… Хайде, сбогом, землянке, повече няма да се видим.

— А аз мога ли да ви помоля да свършите нещо важно? Именно вас. — Евиза погледна водача. Той пламна като момченце.

— Зависи какво.

— Да отидете в стария Храм на времето, при паметника, да намерите там нашата владетелка. Тя се казва Фай Родис. Поговорете с нея също така откровено и умно, както говорихте с мен. Само че първо намерете инженер Таел. Макар че е «джи», той е човек, каквито рядко се срещат на вашата планета.

— Добре. — Главатарят и́ подаде ръка.

— И му кажете, че ви праща Евиза Танет.

— Евиза Танет… какво име!

Шестимата изчезнаха в градината. Откъм портата към Евиза вървеше шумна група лекари от Централната болница, които бяха пристигнали с голяма обществена кола.

Иззад храстите се измъкна главният лекар, повика помощниците си и те безропотно помъкнаха пострадалия към колата.

— Кой е този? — попита Евиза един от колегите си от болницата.

— Прочут писател. Добре са го наредили! — Върху лицето на говорещия цъфна доволна усмивка, сякаш той изцяло беше на страната на «кжи».

Смаяната Евиза тръгна заедно с лекарите към тесния портал на входа.

Отвътре сградата беше повторение на общия архитектурен стил на Торманс. Тежките врати водеха към просторен вестибюл. Широката стълба се изкачваше към зала, заградена с двуредна колонада. Във вестибюла се тълпяха много хора. Погледите им мигновено се обърнаха към Евиза. Гостенката бе отведена горе и настанена в страничната галерия на едно охлузено канапе. Всички пристигнали продължаваха да стоят долу, строени като жив коридор.

— Чакат ли някого? — попита Евиза минаващия покрай нея стар човек с жълта медицинска престилка.

— Разбира се — строго и́ отвърна той, — ще благоволят да пристигнат представители на Висшето събрание.

— А просто да пристигнат не могат ли?

Събеседникът погледна уплашено Евиза, озърна се и изчезна между колоните.

Очакването трая малко повече от половин час, докато се изясни, че сановниците няма да пристигнат. Чакащата долу тълпа заприлича на изригващ вулкан. Със смях и с характерния за тормансианите висок говор всички се втурнаха по стълбището към залата. Главният лекар намери Евиза и я поведе към подиума, където бяха се настанили най-прочутите медици от столицата и почетните гости от другите краища на планетата. Евиза отказа, уверявайки го, че с нищо не е заслужила такова почетно място и че от страна на един редови млад лекар от Звездния флот това е неприлично. Тя седна до една колона в края на залата, чувствувайки върху себе си вниманието на цялата аудитория и загрижена за предстоящото си слово.

Ораторите бавно се изреждаха. Те говореха дълго за повече от очевидни неща, обуславяйки предварително насоката на започнатите доклади. Тормансианите, кой знае защо, наричаха тези речи кратко встъпително слово. По всичко личеше, че тези потоци от баналности не интересуваха никого. Евиза виждаше това по скучаещите лица, по шума в залата, който грохотът на предаващите речите на ораторите звукоусилватели едва надделяваше.

Най-сетне ръководителят на заседанието съобщи, че лекарката от Земята иска да говори пред лекарите на Торманс.

Евиза прекоси залата и се запъти към трибуната, приветствувана от виковете, тропането по облегалките на креслата и свиркането на възхитената младеж. Колкото и дивашки да и́ се струваше подобен рев и шум, той изразяваше добри чувства. Евиза благодари на тормансианите с поклон. Когато тя заговори с неописуемо мекия си земен акцент, който усилвателите не можаха да направят груб, в залата настана небивала тишина. Тормансианите не сваляха очи от Евиза; разглеждайки я от нейните внимателни и весели топазови очи до силните крака със странни сини, блестящи обувки, те се опитваха да разберат по какво толкова много прилича и в същото време не прилича тази жена на жените на Ян-Ях.

— Вашите началници поискаха да се запозная с медицината на Ян-Ях, да направя анализ на грешките на лекарите и да разкажа за постиженията на Земята. Но моите познания по науката на Ян-Ях са нищожни и, най-важното, на мен ми липсва основният критерий, необходим, за да се съди за която и да било наука, липсва ми представа за нейния дял в създаването на човешкото щастие. Затова от моя страна би било нескромно и неуважително да влизам в ролята на съветник и критик. Всичко, което мога, е да ви разкажа за препятствията, които на Земята вече са преодолени… Преподаването на всеки предмет, особено на големите клонове от науката, у нас започва с разглеждане на историческото развитие и на всички грешки, направени по пътя. Така човечеството, борейки се с присъщия на хората стремеж да забравят неприятните неща, се предпазва от грешните пътища и от повтарянето на миналите несполуки, които са били чести в предкомунистическата история. Още през ЕРС се очертала огромната разлика между силите и материалните средства, които човечеството изразходвало за медицината и за науките с военно и техническо значение.

Най-добрите умове били заети във физиката, химията и математиката. Крачка по крачка биологията и медицината все повече се разграничавали от физико-математическите науки в представата си за света, макар че външно широко използували техните методи и изследователски апарати.

В резултат на това заобикалящата човека природа и той самият като част от нея започнали да се възприемат от човечеството като нещо враждебно, което трябва да бъде подчинено на временните цели на обществото.

Учените забравили, че великото равновесие между природата и конструкцията на организма е резултат от невъобразимо дълъг и сложен исторически път, че то се проявява в съподчинението и взаимовръзката между интегралните части. Изучаването на тази сложност, макар и в общи черти, изисквало многовековна работа, а земното човечество се заело необмислено и прибързано да приспособява природата към преходните си утилитарни цели, без да се съобразява с необходимите за хората биологични условия за живот. И човекът — наследникът на мъчителния милиардогодишен път, изминат от планетата — като неблагодарен и неразумен син се заел да пилее, да връща в състояние на ентропия получения основен капитал: натрупаната в биосферата енергия, която като затегната на времето пружина послужила за технически скок на човечеството…

Евиза млъкна и залата тутакси екна от тропане с длани по дърво. Засегнатата тема беше близка на планетата Ян-Ях, разорена до шушка от лекомислието на прадедите.

Евиза, която не беше свикнала с подобна реакция на събранието, стоеше и безпомощно оглеждаше шумящата аудитория, докато председателят не укроти възторжените слушатели.

Евиза съвсем нямаше намерение да нажежава страстите на несдържаната аудитория, което водеше до загубване на разумното и критично възприемане. Тя реши да бъде по-предпазлива.

Тя разказа колко късогледо са се мамели онези, които лекували, побеждавайки отделни прояви на болестите с помощта на средства на химията, която ежегодно създавала хиляди нови, фактически лъжливи лекарства. Докато отблъсквали незначителните атаки на природата, учените не забелязали нахлуването на масовите последици. Като потискали болестите, без да излекуват заболелите, те породили чудовищно количество алергии и разпространили най-страшната им разновидност — раковите заболявания. Алергии възниквали и поради така нареченото имунно пренапрежение, на което хората били подлагани в теснотията на жилищата, училищата, магазините и зрелищните помещения, както и поради пренасяне на нови щамове на микроби и вируси от единия край на планетата до другия с бързия авиотранспорт. В тези условия бактериалните филтри, изработени от организма в процеса на биологичната еволюция, се превръщали в своята противоположност — във врати за инфекцията, като например сливиците на гърлото, синусите на лицето или лимфатичните възли. Загубването на мярката в използуването на лекарствата и хирургията увредило предпазните устройства на организма, също както злоупотребата с властта съкрушила охранителните устройства на обществото — закона и морала.

Естеството на лекуването, изградено върху стари представи, било изостанало от живота. Когато в процеса на развитие на обществото загинали религиите, вярата в задгробния живот, на силата на молитвата и в чудесата, мирогледът на назадничавия капиталистически строй навлязъл в безнадеждната задънена улица на неверието, празнотата и безцелността на съществуването. Това породило масови неврози всред възрастното поколение. Преувеличаването на заплахата от тотална война като похват на политическата агитация, постоянното напомняне за това във вестниците, по радиото и телевизията спомагало да се развият психози у младата част от населението — противоречивите стремежи час по-скоро да се изпитат всички радости на живота и да се избяга от неговата реалност. А лекарите се опитвали да лекуват по старите канони, останали от времена с други темпове, с друга напрегнатост на битието.

Автомобилите, благоустройството на жилищата и битовата техника съществено променили нормалното физическо натоварване на хората. Медицината продължавала да се ползува от опита, натрупан в съвсем други жизнени условия. Общото отслабване на организма, на мускулната, свързочната и скелетната система водело независимо от липсата на тежка работа до масово развитие на килите, дюстабанлъка, късогледството, до зачестяване на фрактурите, разширяване на вените, хемороиди, разрастване на полипите и слабост на сфинктерите с влошаване на храносмилането и чести явления на апандисит. Голям брой дефекти на кожата се дължели на лошата обмяна на веществата.

Озадачени от наплива на заболявания, лекарите оперирали безкрай, проклинали скучната рутина на «простите случаи» и не подозирали, че ги залива първата вълна на бедствието. А когато след общото отслабване на хората все по-често започнали да се срещат болести на увредената наследственост, само малцина най-добри умове можали да доловят в това Стрелата на Ариман. Най-голямото благо — намаляването на детската смъртност — се превърнало в бедствие, защото подарило на обществото безброй психически непълноценни, пълни кретени или физически дефектни по рождение хора. Тревожна изненада станало зачестяването на случаите, когато се раждали по две и по три деца едновременно, защото те, общо взето, понижавали равнището на здравето и психиката. Борбата с новото бедствие се оказала изключително трудна. То можело да се преодолее единствено при наличността на извънредно висока морална отговорност на всички хора и на проникване на науката чак до дълбините на молекулярните генетични апарати.

Евиза изброи още няколко коварни клопки, сложени от природата по прогресивния път на човечеството. Този път се заключавал във връщане към първоначалното здраве, но без предишната зависимост от безмилостната природа. Работата била да се излезе от нейните хекатомби, посредством които тя осъществява подобряването и усъвършенствуването на животинските видове, безмилостно отмъщавайки за несръчните опити на човека да се избави от нейната власт.

— И ние го постигнахме! — възкликна Евиза. — Всички ние сме здрави, силни и издръжливи по рождение. Само защото разбрахме, че нашето чудесно човешко тяло заслужава нещо по-добро от седенето по креслата и натискането на бутони. Нашите ръце — най-добрите инструменти, създадени от природата или от човека — искат изкусна работа, за да получат истинско удовлетворение. Дори нещо повече: за живота на ума си ние се борим не по-малко, отколкото за живота на тялото. Вие можете да научите какви са усилията, които ние трябваше да положим крачка по крачка в неравната борба. Неравна затова, защото дълбочината и всеобхватната мощ на природата до ден-днешен не са изчерпани и до ден-днешен човечеството неотклонно води сражение за своето умствено и физическо здраве и е готово да посрещне всяка атака на природните стихийни сили!

Краят на речта на Евиза предизвика нова вълна от одобрителен шум. Строгата, дори вдъхновена сериозност я напусна и тя се превърна в жизнерадостна, дори донякъде кокетна жена, която направи пред залата свободния поклон на една танцьорка. Метаморфозата засили възторжения рев сред медицинската младеж. На тормансианите изобщо им харесваше веселата сериозност на земляните, които никога не се шегуваха с големите чувства, не се подиграваха на никого и не се опитваха да си правят смешки за чужда сметка…

Евиза се върна на старото си място и продължи да наблюдава докладчиците. Те говореха разумни неща на равнището на науката на Торманс, съобщаваха за нови открития, но интересните идеи потъваха в изобилието от ненужни фрази. Мисълта се мяташе като хванато в капан животинче между словесните натрупвания на констатациите, отстъпленията, реминисценциите, просто — схоластиката на доказателствата.

Учените на Торманс много се занимаваха с отричане, унищожавайки словесно онова, което уж не може да съществува и не може да бъде изучавано. За известни явления на природата те твърдяха, че не съществували, защото не разбираха сложността на света. Това негативно течение в науката се ползуваше с най-голям успех сред повече жители на Ян-Ях, защото издигаше техния нищожен опит и ограничения им ум до равнището на «последна дума» на науката.

Мина доста време, а Евиза не можа да извлече почти нищо, заслужаващо внимание, с изключение на психологическите наблюдения. Навика да се говори на всяка цена тя си обясни с желанието за изтъкване на собствената личност пред другите. Освен това, изригвайки потоци от думи, човекът получаваше психологическо разтоварване, което беше необходимо в този свят на постоянна угнетеност и раздразнение. За нея ставаше все по-изморително да улавя мислите в километричните речи. Обявената почивка я зарадва. Евиза стана и се накани да намери уединено място, за да походи там и да си почине, но къде ти! — тя се оказа заобиколена от шумна тълпа възбудени тормансиани и тормансианки от всички възрасти, от младите практиканти до белокосите началници на болници и професори от медицинските институти.

Евиза намери с поглед своя главен лекар. Той се приближи към нея, разблъсквайки безцеремонно хората.

— Да ви заведа ли в стола да се подкрепите? Направете път, колеги «джи», гостенката ни е гладна и изморена!

На Евиза не и́ се ядеше, особено в непознат стол. Тя губеше апетит от необяснимата омраза на жените, които раздаваха храната. В живота на Торманс всяка зависимост от някого се оказваше унизителна. Оня, когото молеха, се подиграваше и си придаваше важност, преди да изпълни прякото си задължение. За «кжи» бяха характерни отвращението или в най-добрия случай пълната незаинтересованост към работата им. «Джи» трепереха пред тях, докато чакаха и най-дребната услуга. В заводите и фабриките, където командуваха лилавите «змиеносци», положението беше друго. И най-малката съпротива се наказваше незабавно, най-често с изпращане в Двореца на нежната смърт. За сметка на това, когато не бяха наблюдавани от зорките очи на сановниците и стражите, «кжи» се подиграваха с «джи» колкото си искат. И те безропотно търпяха, защото знаеха, че всеки момент по решение на Съвета на Четиримата «кжи» могат да се превърнат в техни палачи. На Торманс всички се страхуваха най-много от машините. Масовото прилагане на механизми в ръцете на невъзпитани и озлобели хора създаваше повишена опасност. Транспортните катастрофи бяха станали ежедневно явление на Ян-Ях, за нормални се смятаха и дивашките разпри с дългожители.

Замислена, Евиза вървеше с главния лекар по алеята към ниската сграда, където се намираха столът и хотелът.

— Учуди ли ви, че аз се скрих зад храстите, а не се притекох на помощ на писателя? — попита внезапно главният лекар, търсейки погледа на спътничката си.

— Не — равнодушно му отвърна Евиза. На нея и́ беше безразлична персоналната мотивировка на постъпката, която неизбежно произтичаше от обществения живот на Торманс.

— Аз можех да повредя ръцете си и да причиня вреда на много хора, като ги лиша от възможността да се оперират.

Неочаквано иззад дърветата изскочиха тълпа хора и с викове се втурнаха към тях. Главният лекар посивя, лицето му се изкриви от страх. Евиза, която остана спокойна, позна младите лекари, участници в конференцията. Те връхлетяха като вихър, избутаха главния лекар и образуваха плътен кръг около гостенката от Земята. Евиза си спомни как през един от първите и́ дни в столицата тя беше поразена от тълпата, която заобикаляше една красива, ярко облечена жена. Това беше прочута артистка, както обясниха по-късно на Евиза. Тя раздаваше наляво и надясно заучени усмивки. Неколцина мъже с червени дрехи грубо разблъскваха също така безцеремонно напиращите хора. Достатъчно беше някой популярен човек да дойде на обществено място и стотици младежи се хвърляха към него, за да си изпросят нещо за спомен.

Сега самата астронавтка беше се озовала сред кръг от любопитни, за щастие само лекари. Пред нея стоеше усмихната, доста миловидна тормансианка; мургавата кожа, черната коса и блестящите и́ тесни очи ярко се подчертаваха от прилепналата към тялото и́ жълта дреха.

— Не ни се сърдете, задето ви спираме. Забелязахме, че искате да си отидете. Ние едва ли ще се срещнем още веднъж с вас! Имаме извънредно важни въпроси, нали няма да ни откажете…

— Няма да ви откажа — също така весело отговори и Евиза, — стига да мога. Моите знания са много ограничени… Какво ви интересува?

— Сексът! Разкажете ни как у вас на Земята се справят с тази причина за безброй беди, могъщ бич в ръцете на властта и призрак на най-висшето и лъжовно щастие. Разкажете или поне отговорете на въпросите, които ние не можехме да ви зададем в заседателната зала!

Евиза забеляза една полянка, заградена от меридионална алея с високи и гъсти дървета и защитена от жегата. Нейното предложение да отидат там се прие с възторг. Ниската и жилава трева се изпъстри от дрехите на насядалите в сянката хора, а Евиза се настани пред тях на една височинка, с подвити крака. Досмеша я — тя пак беше станала проповедничка. Сега пред нея стоеше по-друга цел, отколкото на конференцията, и Евиза можеше да говори, без да се опасява, че ще травматизира някого с формулировките си, които винаги изглеждат резки при разлика в интелектуалното възприемане. Евиза погледна тъмното небе на Торманс, премести погледа си върху лилавите ивици на сенките и почувствува как я подема музикалната логика на мисълта.

Тя се постара да предаде на тормансианите колкото може по-поетично стихотворението на древния руски поет:

«Една мъка всичко живо мъчи — що върви, лети и плува в дълбините — глад и страст могъща неразлъчни…» И напевния финал: «Вдигнали на болката камшика, любовта с глада напред ги тикат!»

— Човекът и на Земята, и у вас на Ян-Ях се е борил, за да премахне от живота си тези две сили, причиняващи болка. Отначало камшика на глада — и е получил масово затлъстяване. След това камшика на любовта, постигайки празнота и индиферентност на сексуалния живот. Човечеството на Ян-Ях ту отхвърля силата и значението на сексуалния живот, ту превъзнася това влечение, придавайки му доминантна тежест в живота. Това мятане от една крайност в друга вреди на половото възпитание.

— А нима при вас то съществува? — последва въпрос.

— Съществува и се смята за много важно. Човек трябва да се научи да владее тялото си, без да потиска своите желания и без да им се подчинява до разпуснатост.

— Нима любовта и страстта могат да се регулират?

— Понятието е неточно. Когато се пързаляте на гребена на вълна, трябва да балансирате изкусно, за да не паднете. Но когато искате да спрете, напущате вълната, изоставате от нея…

Евиза забеляза недоумението на слушателите си и се досети, че в моретата на Торманс няма такива големи приливни вълни и на слушателите не е познато пързалянето на сърф.

— На събранието аз споменах за двояката зависимост. Богатството на психиката идва от силното и здраво тяло, което от разностранната психика получава смелост, стремежи, неуморност и чувственост. Биохимията на човека е такава, че изисква постоянна алертност на мозъка до една пета от неговата мощност, а това се поддържа единствено от равнището на кетостероните — половите хормони в кръвта. Човекът плаща за това, ако се изразим с вашите думи, с постоянната еротична острота на чувствата. Ако сдържаме това чувство прекалено дълго, възникват нервни депресии и психически деформации, онова внезапно и поробващо влечение към случайни партньори, което на времето у нас е било наричано нещастна любов.

— Следователно човек има нужда от успокояване и трябва да го постига импулсивно, отведнъж — каза тормансианката, която беше повела разговора.

— Точно така.

— А къде остава в такъв случай любовта? Нали импулсът не може да трае дълго?

— Тази грешка е много древна! Човекът се е издигнал до истинската любов, но тук, у вас, продължават да смятат, както в пещерните времена, че любовта е само страст, а страстта — само полова връзка. Има ли нужда да ви говоря колко по-богата, по-ярка и по-продължителна е истинската влюбеност? Онова велико съответствие на всички стремежи, вкусове и мечти, което може да бъде наречено любов, и у нас, на Земята, не се намира лесно и просто. За нас думата «любов» е свещена, тя означава всеобхватно и разностранно чувство. Но и в най-тесния си смисъл чисто физическата, половата любов никога няма едностранен оттенък. То е нещо повече от наслада, то е служене на любимия човек и едновременно с него на красотата и обществото, понякога дори подчинявайки се на изискванията на генетичните закони в разрез с личните си вкусове, ако едните и другите не се покриват, при желание да се създават деца. А коварната сила на напрегнатите хормони ние сме се научили да пущаме на свобода, създавайки вътрешно спокойствие и хармония…

— Нима на Земята не са се научили да регулират тази сила химически, с лекарства? — попита един познат на Евиза неврохирург.

— По-добре е да не се намесваме в твърде сложната плетеница на хормоните, които крепят психофизиологическата основа на индивида, а да вървим по естествения път на еротичното възпитание.

— И вие обучавате на еротика девойките и младежите? Нечувано! — възкликна неврохирургът.

— На Земята това е започнало преди няколко хиляди години. Храмовата еротика на древна Гърция, Финикия и Индия, издигната до нивото на богослужение. Девадази — храмовите танцьорки изучавали и практикували ерос с такава интензивност, че напълно да изчерпят сексуалните стремежи на човека и да го насочат към други помисли. Такива са и тантрическите обреди за жените.

— Значи на Земята винаги е съществувал култ към страстта и жената? — попита една по-възрастна слушателка.

— У нас веднага биха заговорили за разюзданост и разврат…

— Далеч не е така! В първобитните общества, които възникнали много преди комунистическите ери, жените били сведени до нивото на работен добитък. Съществували уж «свещените» обреди на специални операции, като например клиторотомията, за да бъде лишена жената от сексуалната наслада.

— Защо? — уплашено възкликнаха тормансианите.

— Така жената нищо не искала, а покорно изпълнявала задълженията си на слугиня и детераждащ механизъм.

— А какви са били децата им?

— Прости и жестоки диваци, но нима е могло да бъде другояче?

— И вие сте се справили с това?

— Нали виждате тук нас, потомците на всички раси на Земята…

— Велика Змийо! Колко пречки има по пътя към истинската доброта в любовта! — помисли си гласно една млада тормансианка, седнала с кръстосани крака на първия ред.

— Всичко може да се постигне при умен и сериозен подход към половите въпроси. Няма нищо по-унизително и по-отвратително за мъжа от една жена, която иска от него невъзможното. За жената е оскърбителна необходимостта да се самоограничава, задължението да «спасява любовта», както са казвали едно време. И двата пола трябва да се отнасят еднакво сериозно към сексуалната страна на живота…

Раздаде се пренебрежително сумтене. Един висок лекар с някаква блестяща брошка на гърдите стана и се разходи пред редиците на слушателите, поглеждайки нахално Евиза.

— Аз очаквах други откровения от пратеничката на Земята. Тези са стари като Белите звезди. Какво практикувате вие — може би, така да се каже, начално запознаване на всяка двойка?

— Разбира се! За да станат двойка от трайно влюбени.

— Ами ако излезе нетрайно?

— И двамата ще получат разредка, тъй като владеят Ероса.

— У нас това е абсолютно невъзможно! Да не би земляните да са лишени от главното чувство в любовта — ревността? Да кажеш на цял свят: тази жена е моя!

— Такава ревност няма. Това е остатък от първобитния полов подбор — от съперничеството за самката или за самеца — все едно. По-късно, при установяването на патриархата, ревността процъфтявала на базата на инстинкта за собственост. Тя временно угаснала в еротично благоустроения живот на античното време и отново се възродила при феодализма, но тогава била свързана вече със страха от сравнението, с комплексите за непълноценност или унизеност. Между другото ужасната нетърпимост на вашата олигархия е явление от същата категория. Само някой да не бъде поставен по-горе, да не бъде смятан за по-добър! А нашите силни, спокойни жени и мъже не са ревниви, те приемат дори временното неразбиране. Но знаят, че висшето щастие на човека винаги се намира на края на неговите сили!

Опонентът погледна Евиза с преценяващ мъжки поглед.

— Вероятно това е възможно само защото вие, земляните, сте толкова студени, защото учудващо прекрасната ви външност по-скоро отблъсква, отколкото привлича.

Част от мъжете изръкопляскаха одобрително.

Евиза се разсмя звънливо.

— Докато вървяхме насам, чух част от разговора между някои от присъствуващите. Те оценяваха достойнствата ми със съвсем други изрази. Аз и сега чувствувам вниманието, адресирано до моите крака. — Евиза помилва кръглите си колена, които бяха се подали изпод късата рокля. — Аз нито за миг не съм преставала да усещам насоченото към мен желание. Следователно студенината не пречи на привлекателността и моят опонент не е прав.

Лекарите възнаградиха Евиза с одобрителни ръкопляскания.

— Ние наистина сме студени, докато не си дадем воля в еротиката, и тогава…

Евиза стана бавно, изправи се и цялата се напрегна, сякаш в минута на опасност. И тормансианите видяха метаморфозата на астронавтката. Устните и́ се открехнаха, също като за песен или за неизречени думи, «тигровите» и́ очи станаха почти черни. И без друго предизвикателно високата гръд на младата жена се издигна още по-високо, стройната и́ шия се открои някак си на не много широките прави рамена с немислимо чиста и гладка повърхност, от вълнение под загара на голата и́ кожа изби руменина. Спокойно разсъждаващата и приветлива учена бе изчезнала. Тя беше се превърнала в жена, олицетворение на пола си, с предизвикателна красота и сила, зовяща, страшна и съвсем леко презрителна…

Метаморфозата изглеждаше толкова поразителна, че слушателите отстъпиха назад.

— Змия, същинска змия! — чу се шепот на смаяните тормансианки.

Евиза се възползува от объркването, напусна поляната и никой не посмя да я спре.

Чеди вървеше бавно по улицата, тананикаше си тихо и се стараеше да сдържи песента, която напираше от душата и́. Искаше и́ се да излезе на голям площад, тя отдавна чувствуваше, че не и́ достига простор. Тесните стаи-кутийки, в които сега се намираше постоянно, непоносимо я потискаха. «Когато от време на време я налягаше страшна печал», Чеди излизаше да поскита. Тя отминаваше малките квартални градинки и мизерните площади и се стремеше да се добере до парка. Сега най-често ходеше сама. На няколко пъти я арестуваха «лилави» или хора със знака «око» на гърдите. Картата редовно я спасяваше. Цасор беше и́ показала в нея един ред от знаци, подчертани със синя линия, който означаваше «да се оказва особено внимание». Както и́ обясни Цасор, това беше категорична заповед, отнасяща се за всички тормансиани, където и да работят те — в стол, магазин, салон за фризури или в обществения транспорт, — да обслужат Чеди колкото може по-бързо и по-добре. Докато излизаше с Цасор, Чеди не използуваше картата и от опит се убеди колко трудно е за обикновения жител на столицата да си издействува не дори особено, а нормално добро отношение. Щом обаче картата се появеше на бял свят, грубите хора се прегъваха в унижени поклони, стремейки се в същото време час по-скоро да изпроводят опасната посетителка. Тези промени, предизвикани от страха, толкова отблъскваха Чеди, че тя използуваше картата само за отбрана срещу «лилавите». От няколко дена насам Чеди все не можеше да се свърже по СДФ нито с Евиза, нито с Вир, затова не беше се виждала и с Родис. Вир Норин живееше сред учени. Чеди реши да не се появява там без крайна необходимост. Тя разчиташе на скорошното връщане на Евиза и се чудеше какво ли би могло да я забави повече от едно денонощие. Чеди се запъти към дома на приятелката си пеш, без да се смущава от значителното разстояние и от глупавата планировка на града.

Километър след километър вървеше тя, без да поглежда еднообразните къщи, стремейки се да открие скулптурите и паметниците, които на всяка планета отразяваха мечтите на народа, спомена за миналото, стремежа към прекрасното. На Земята много обичаха скулптурите и винаги ги слагаха на открити и уединени места. Тук човек намирал опора за мечтата си още през ония времена, когато заплесването по ненужни работи и теснотията на живота пречели на хората да се издигат над ежедневието. Огромно е могъществото на фантазията! В глад, студ и терор тя е създавала образите на прекрасни хора — независимо дали в скулптури, рисунки, книги, музика и песни, — побирала е в себе си широтата и тъгата на степта или морето. Всички те заедно преодолявали инферното, изграждайки първото стъпало на възхода. След него дошло второто стъпало — усъвършенствуването на самия човек, и третото — преобразяването на обществения живот. Така се създали трите първи велики стъпала на възхода и като основа на всички послужила фантазията.

А в град Средище на Мъдростта по площадите и парковете се издигаха обелиски или изображения на змии с поучителни надписи. От време на време се срещаха идолоподобни статуи на велики началници от различни периоди от историята на Ян-Ях, които въпреки разликата в облеклото си приличаха като близнаци по заплашителните непреклонно-волеви лица и пози. Изобщо липсваха скулптури, посветени просто на красотата на човека, на идеята, на върховете на постиженията. Тук-там стърчаха купища ръждясало желязо, сякаш разкривено в гърчовете на болната психика на своите създатели — това бяха остатъци от скулптури от епохата, предхождаща Века на глада, запазени за забавление на съвременните обитатели на Ян-Ях.

Когато минаваше край обществени сгради, Чеди не виждаше стъклописи или фрески: изглежда, могъществото на фантазията на изобразителното изкуство пречеше на владетелите, оспорвайки им властта над душите на хората. Разбира се, по-просто беше да се управлява тъмна и плоска психика, която притежава само най-примитивни потребности и не вижда път към нищо друго…

Чеди сви по една тясна уличка между еднакви червени сгради, украсени със старинни рисунки от черна керамика. Стори и́ се, че по широките плоскости на стените се стичат огромни капки смола. Тук се намираха жилищата на «джи», подслонът на Евиза в столицата, Чеди набра известния и́ код, който отваряше вратата, и в малкото антре помоли на висок глас за разрешение да влезе.

Домакинът, един стар бактериолог, постоянно отсъствуваше, защото се намираше в Здравните патрули. Дочу се гласът на домакинята, която канеше Чеди в съседната стая. На едно кресло с книга в ръцете седеше жена на средна възраст с разплакано лице. Оказа се, че Евиза не се е прибрала в къщи от четири дена насам. Жената попита разтревожено:

— Как мислите, нали вашата земна приятелка все пак ще се върне? Багажът и́ остана тук!

— Разбира се, ще се върне. Но какво ви се е случило?

— Нещастие! Колко ми трябва вашата приятелка. Само тя може да ме спаси.

— Кажете какво има, може би аз веднага ще мога да ви помогна!

— Аз… — жената изхлипа. По бузите и́ рукнаха сълзи. Чеди сложи ръка на главата и́.

— Не мога — жената вдигна книгата, — изобщо не мога да чета. Не виждам. Загубена съм. Аз изкарвах по нещо с правенето на извадки. А сега? Какво ще правя сега? Как ще живея?

— Първо се успокойте. Вие имате мъж и деца, те се нуждаят от вас.

— Страх ме е да остана безпомощна. Вие не разбирате. Книгите бяха единствената ми радост. На мен, излишната, безполезната, книгите ми дават всичко! — и сълзите пак рукнаха. — Не виждам. А нашите лекари не знаят как да ми помогнат.

Сълзите на безпомощност и безнадеждност причиниха болка на душата на Чеди. Тя не умееше да се бори със съжалението, това ново, все по-силно завладяващо я чувство. Трябва да помоли Евиза да помогне на жената с някакво мощно лекарство. В морето от страдание на Торманс страданията на жената бяха само една капка. За морето е безразлично и безполезно дали ще помогнеш на капката. Така бяха учили Чеди на Земята и искаха от нея винаги да определя причините за бедствията и да действува, унищожавайки техните корени. А тук всичко излезе наопаки. Причините бяха ослепително ясни, но в бездната на инферното на Торманс не можеха да ги изкоренят нито Чеди, нито целият екипаж на «Тъмен пламък». Чеди седна до разплаканата жена, успокои я и едва тогава си тръгна към къщи.

Стъмни се. По оскъдно осветените улици на столицата се мяркаха редки минувачи, които ту се появяваха в светлината на фенерите, ту се загубваха в мрака. От ниската луна с нейната слаба сива светлина падаха едва забележими призрачни сенки. Чеди като че ли беше единствената жена по опустелите улици на този район. Като всеки друг човек от Земята тя не се страхуваше. Едно време основа на безстрашието най-често е била безчувствената нервна система и самоувереността, дължаща се на невежеството. Комунистическото общество беше породило друго, по-високо стъпало на безстрашието: самоконтрол при пълно знание и изключителна предпазливост в действията.

Чеди не бързаше да се прибере в килерчето си и си спомняше сребърните лунни нощи на Земята, когато хората като че ли се разтапят в нощната природа, уединявайки се за мечти, за любов или срещайки се с приятели за съвместни разходки. Тук с настъпването на тъмнината всички се втурваха към домовете си, под закрилата на стените, озъртайки се уплашено. Безпомощността на тормансианите пред Стрелата на Ариман беше отишла много далеч и се бе превърнала в същинска трагедия.

Чеди вървя близо час, докато стигна добре осветената централна част на град Средище на Мъдростта. Вечерните развлечения привличаха тук много хора, предимно «кжи», които за по-сигурно идваха на компании от по няколко души. «Джи» избягваха да се появяват на посещаваните от «кжи» места.

Чеди също се стараеше да избягва компанията на «кжи», а да не прибягва до измерителното психологическо въздействие и най-вече, за да не използува картата-закрилница на властелините. И този път, когато видя приближаващата се насреща и́ група мъже, които ревяха ритмична песен под съпровода на звукопредавател, Чеди премина на противоположната страна на улицата и се спря пред една каменна порта. Нагоре-надолу покрай нея сновяха хора, чуваха се възклицания и гръмогласен смях, толкова характерен за обитателите на Ян-Ях. Приближиха се двама младежи и се опитаха да я заговорят. Ярка червенолилава светлина обливаше широкото стълбище, спускайки се като полегата каскада от фронтона на Двореца на вечерните удоволствия, който беше заграден с двойна редица от квадратни, синьо-златни колони. Внезапно младоците изчезнаха, сякаш ги отнесе вятърът, пред нея се изпречиха трима «кжи» — «образци». Те се приближиха, вглеждайки се в Чеди и говорейки си нещо. Изведнъж нечия груба ръка сграбчи Чеди отзад и я принуди да се обърне. Остро чувство за опасност и́ подсказа да се отмести. Страшният удар, нанесен с нещо тежко, метално, засегна главата и́, раздра кожата на тила, разкъса мускула и надроби дясната раменна става заедно с ключицата и част от плешката. Докато падаше, Чеди инстинктивно се обърна на лявата си страна. Тежкият шок стисна гърлото и сърцето, замъгли очите и́ и тя започна да губи съзнание. Тласъкът от падането я прониза с хиляди нажежени ножове в рамото, ръката и шията. С усилие на волята Чеди надигна глава и се помръдна, опитвайки се да се изправи на колене. Пред нея като отдалеч се появи познато лице. Шотшек я гледаше с уплаха, злоба и тържество.

— Вие? — с безкрайно учудване прошепна Чеди. — Защо?

Въпреки цялата си тъпота тормансианинът не прочете върху прекрасното лице на своята жертва нито страх, нито гняв. Само учудване и съжаление, да, именно съжаление, отнасящо се до него! Изключителната психологическа сила на момичето събуди нещо в примитивната му душа.

— Защо спря? Удари я още веднъж! — извика един от приятелите му.

— Махайте се! — Вбесеният Шотшек замахна към него. Всички побягнаха. Още преди това бяха се пръснали неволните свидетели на саморазправата и осветеното стълбище опустя.

Чеди бавно клюмна на една страна и се просна на камъните в краката на Шотшек. В безпомощната сломеност на момичето от Земята в небитието отиваше толкова много чиста и безкрайно далечна красота, че Шотшек изведнъж почувствува непоносима скръб и разкаяние, сякаш бяха го разкъсали на две. «Кжи» не умееха да се справят с толкова необикновени преживявания. Шотшек можа да ги преодолее само по един начин. Той изскърца със зъби, измъкна дълга тристенна игла и я заби със замах в гърдите си; когато острието стигна до сърцето му, той рухна и се изтърколи на няколко крачки от Чеди. Чеди не видя нищо — нито самоубийството на Шотшек, нито как двамата «лилави» дотичаха, обърнаха я с лицето нагоре, претърсиха я и когато намериха картата, извикаха ужасени един човек с «око».

— В Централната болница, бързо! — нареди той