Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)

4. Езерото на спящите ластовици

Събудих се от това, че по лицето ми пълзеше буболечка, може би мравка. „Откъде ли в края на март в къщи ще има мравки или бръмбари?“ — помислих си аз и отворих очи. Сред снопа лъчи на изгряващото слънце зад прозореца стърчеше главата на моя приятел Юрка, по прякор Белия. Оказа се, че той ме гъделичка с дълга тръстика от прозореца.

— Ставай, сънливецо, нашите сигурно всички са вече при мелницата. И да не забравиш по-едра сол и сурови картофи, ще ги печем в пепел — едва чуто фъфлеше той и правеше отчаяни гримаси. — Дядо ти вече се мота из лозето, тъй че по-добре е да прескочиш през оградата, разбра ли?

Махнах му с ръка и той изчезна заедно с тръстиката. Задачата се усложняваше — с хляб и салам се бях запасил още от вечерта, а за картофите трябваше да се промъквам чак до кухнята през спалнята на родителите си. Операцията протече успешно, но на връщане аз се спрях до вратата, защото, без да искам, се загледах в мама, която спеше. Златисторусите и плитки бяха разплетени и се стичаха по гърдите на баща ми. Тя толкова силно бе го прегърнала, както момичетата прегръщат на пролет брезите, за да чуят не шуми ли вече в корените им сладкият брезов сок. Винаги съм знаел, че мама е много красива — когато тримата вървяхме из града, всички, и мъжете, и жените, се обръщаха след нас. На репродукцията на Ботичели, която висеше в кабинета ни по история, от морската пяна, обвявана от зефири, излизаше майка ми Стеша. Но сега, в това утро за първи път ги видях, нея и татко, като едно цяло, слели се завинаги неразделни, както се сливат ручеите след дъжд. Тя притискаше бузата си към татковото лице, по-точно към мястото, където по-рано се намираше лявата страна на лицето му. Да, той нямаше лява половина на лицето, беше се върнал обезобразен от фронта и дори на партийния си билет бе сниман в профил.

„Нищо, Михаил Никифорович — казваше дядо, — за геройските ти дела и върху медали ще те излеят, помни думите ми, а при изработката на медали — дори и да си генералисимус — е необходим профил, само профил. Макар и да имаш сега едно око, то е като нивелир…“

Толкова пъти бях слушал от мама и от дядо за тези геройства, че ги знаех наизуст. Когато разказвах за татковите подвизи на другарите си, все добавях и нови подробности, така че в края на краищата и на мен самия започна да ми се струва, че не татко, а аз попадам от фашисткия концлагер в италианското градче Карара, за да троша мрамор от тъмно до тъмно, и че веднъж избягваме с помощника ми Пьотър Баскаков в интернационалния партизански отряд и вече в отряда случаен куршум ще рани Пьотър в стомаха…

… В девет вечерта, както било уговорено, той дошъл в града и разбрал от свръзката, че почти оздравелият Баскаков е арестуван по донос на провокатор и изпратен в двуетажната сграда на кметството, където е настанена фашистката комендатура.

— Голяма ли е охраната? — попитал свръзката.

— Заедно с коменданта са петима. Останалите са заминали да правят хайка.

— Кога ще се върнат?

— Както обикновено към девет. А утре по изгрев всички ще ги откарат в каменоломната, за да ги разстрелят. И Баскаков, и цялото семейство, което се е грижило за него.

„Докато слънцето изгрее, росата някому ще изгори очите“ — издумал непонятната за свръзката фраза баща ми и започнал да се промъква през плетищата от сухи къпини към комендатурата.

Когато съвсем се стъмнило, внимателно, за да не изпращи някоя суха вейка, той се изкатерил на пинията срещу прозореца на коменданта. Онзи разглеждал снимки в дебел албум и от време на време се ухилвал. „Сега ще видим как ще ми се хилиш, кръвопиец!“ — с ледена ярост помислил той и висейки на ръце, преминал по клона и се прехвърлил на балкона. Тъй като балконската врата била заключена, той изкъртил с рамо стъклото и допрял валтера до слепоочието на коменданта. Онзи изгубил съзнание или се престорил, че го губи, но след като излели гарафата с вода върху главата му, се свестил. Със задоволително твърд глас хер комендантът обяснил на дотичалите поради шума автоматчици в чии ръце се намира животът му, макар че това било очевидно и без обяснения.

— Да сложат автоматите си на креслото, а самите те да застанат в ъгъла! — изкомандувал той на коменданта.

Всичко било изпълнено без усложнения. Баща ми затворил двамата автоматчици в огромния сейф, автоматите метнал на рамо и повел коменданта в мазето, където в една от трите килии млад немец — почти още момче — с помощта на двама треперещи от страх и отвращение италианци карабинери и училищната динамомашина се опитвал да изтръгне от разголения вързан Баскаков сведения за партизаните. Сигурно лицето на непознатия човек, кървящо от бодлите на къпините и от счупеното стъкло, изкарало момчето от равновесие, то не успяло да прецени трезво положението и рухнало с куршум в главата, а дулото на валтера отново се опряло в податливия комендантски гръб.

— Да се развърже и да се облече! — процедил баща ми през зъби, усещайки чрез желязото на пистолета как потреперва мекият охранен гръб. — Къде е семейство Белоне? В съседната килия ли? Марш там, говедо, това не ти е да разглеждаш албумче със снимки!

От съседната килия излезли осем души, от които пет малолетни и една девойка с черни кръгове под очите.

— Не трябва да пипате Стефания — изплакала майката на девойката. — Умолявам ви, тя няма още и шестнадесет години…

— Взимай автоматите, Пьотър, качвай ги на камиона, който чака на двора, и изчезвай сам знаеш къде — казал баща ми на руски. — Ще ти осигуря прикритие.

— Без тебе, Миха, нито крачка. Ако щат, нека пак ме измъчват — отговорил Баскаков също на руски, защото, за разлика от втурналия се с окървавено лице свой другар, той не знаел никакъв друг език. На бузата му се появил тик.

— А за тая гвардия хора кой ще се погрижи? Баскаков, като старши по чин ти заповядвам: заминавайте! И да не забравиш после да бутнеш камиона в пропастта. Аз все някак си ще се измъкна. Да става каквото ще!… Побързай, нямаш време. Току-виж се върнала от лов цялата им разнокалибрена команда. Давай! Дано да имаш късмет! Провери резервоара за бензин, разбра ли?

— Ама аз без тебе… — опитал се пак да започне своето Баскаков, при което спасителят му така го погледнал, че Пьотър само махнал с ръка от досада. Семейство Белоне бързо се качили на камиона и скоро шумът на мотора заглъхнал зад хълма…

По-нататък в моите разкази пред приятелите имаше пропуск. Колкото и да се опитвах да разбера от баща си как е завършила тази вечер, как е успял да задържи върналите се от хайка фашисти цели няколко часа — той винаги мълчеше. Известно е само едно: след седмица са го донесли в партизанския отряд двама овчари със саморъчно направена от тях носилка. Бил е обезобразен. Почти в безсъзнание, бълнуващ. Вече и войната била свършила, и другарите се разпръснали кой накъде — от Испания до Русия, — а той все не идвал на себе си. А когато най-после дошъл — първото, което видял с единственото си око, било разплаканото лице на девойка. На същата онази девойка, която тогава била освободена от килията и скоро след това изчезнала с Пьотър Баскаков в спасителната тъмнина на клисурата…

Мамо Стефания, Стеша Белоне, самолетът ме носи над твоята и моята земя и брадатият пилот с фуражка с кокарда се навежда над мене и ми казва: „Ето, синьор, погледнете, сякаш са розови раковини всред синьо-зелените вълни. Това са кариерите на Карара, ако не беше този мрамор и самият божествен Микеланджело нямаше да създаде ни «Давид», ни «Оплакването на Христос»… Как? Вие сте роден в Карара? Охо, а акцентът ви е неаполитански и това си заслужава да пийнем от най-хубавото в света ламбруско вино… Убедихте ли се? О, вие сте за Сицилия! И то археолог? Браво, синьор!“

Мамо Стеша, как си го намерила край ручея, как си го укрила от предатели и преследвачи, как си му вдъхнала памет, воля за живот, самия живот. Самолетът ме носи над моята и твоята земя и аз чувствувам как са се слели в мен твоята и татковата кръв, както се бяхте слели вие с татко в онова утро, когато твоите коси се стичаха по неговата гръд. Как съумя ти без ни един възглас или въздишка да преживееш с него и с мен отначало в селцето зад Урал като преселници, после в Джезказган и накрая в дядовата къща в Алма Ата. Когато попораснах, даже аз не се решавах да го целуна там, където някога е било лицето му, а ти изобщо никога не си виждала отблизо татковото лице освен на снимки отпреди войната. Ти ми слагаше компреси върху разсечената вежда след като повтарачът Бусига нарече баща ми урод и после четирима учители се мъчеха да откопчат ръцете ми от неговото гърло… Ти ми казваше: „Бъди спартанец, не хленчи, син на герой, твоят баща е най-прекрасен от всички.“ Мамо Стеша, през рева на самолетните мотори аз чувам нежната песен на карарските раковини: „От всички най-прекрасна е Стефания…“

Баща ми само два пъти ме изненада. Първия път, когато получи министерска премия, не си спомням точно дали беше хиляда и петстотин или две хиляди рубли, той купи за всичките пари коняк, водка и различни храни и със служебния камион отпраши в планината, където в пансион за инвалиди от войната доживяваха дните си сакати без ръце и крака, загубили паметта си, глухонеми и парализирани. След седмица отидохме с дядо да го приберем. Той ни последва без упорство, а в къщи падна на колене пред майка ми и на италиански, за да не разбере дядо, й каза: „Прости ми, на мен, кучия син, прости, Стефания. Преклонената глава сабя не сече. Кълна се в Карара — ни капка алкохол няма вече да сложа в устата си.“ И той удържа думата си.

После, след около три години пристигна от Москва Баскаков. Къдрокос, с живи очи, в генералска униформа, той като дете се изумяваше от нашата библиотека, от крушите и ябълките в градината, от гергините, високи до покрива на бараката, които отглеждаше мама.

— Освободи шофьора си, Пьотър — каза баща ми. — Неделя е, а ти вече половин ден задържаш колата. Нали и той има семейство.

— А ние за какво сме воювали, за какво сме проливали кръвта си? — весело попита генералът, но все пак освободи колата. Той изкара в държавната вила в планината цял месец и от време на време ни навестяваше. Преди да си замине за Москва, той сложи на масата пред татко зелен плик.

— Ще ти кажа, Миха, като на фронтови другар, само не се обиждай, братле — зле живееш. Старинните книги — хубаво, че ги имаш, крушите и ябълките — също. Но няма да е зле да надстроиш и втори етаж на къщата. И вила в планината да си направиш. Ако поискаш, ще ти издействувам парцел.

Татко се намръщи, започна да трие с длан червената, с точици от барут, страна на лицето си. А Баскаков нищо не забелязваше и продължаваше да се разпалва.

— От мене съвет, Никифорич, като начало поне гарнитура си набави, а? В плика съм ти сложил парици и телефона на управителя на магазина в окръга, разбра ли? Я не се дърпай, аз живота си дължа на тебе, Михаил. Дай да се прегърнем за довиждане.

— Прегърнала мечка овцата — глухо отвърна баща ми, без да стане. — Значи зле живея, така ли? С гарнитура не съм се обзавел, а? Ти да не си забравил към кои места ти прикрепяха проводници с ток господарите на имения край Рейн? Притежателите на вили! Любителите на виенска мебел! Не съм очаквал това от тебе, Пьотър Борисович! Не те ли е срам от бойците, чиито кости сега червеите глозгат в земята?

Баща ми получи сърдечен пристъп и мама както винаги му направи камфорова инжекция.

Баскаков прекара цялата нощ край баща ми. Непрекъснато пиеше, почти без да яде, но не го хващаше. Цяла нощ молеше прошка от баща ми, казваше, че го е подвела жена му, сметкаджийка, която всъщност не обича, че той, Пьотър Баскаков днес е предал баща ми, но ако пак има война, той ще се хвърли за него и в огън, и във вода.

— Ох, обичаш ти, Баскаков, да преливаш от пусто в празно — най-после проговори баща ми, който не беше злопаметен. Ясно, че беше простил на приятеля си, но той повече не се появи у нас.

Момчетата ме чакаха край мелницата. Ние тръгнахме нагоре по хълма през разкаляната, на места поизсъхнала градина, с остатъци от миналогодишни листа и тук-гаме стърчащи кафяви ябълки. На вкус изглеждаха малко гнили, но затова пък миришеха на ланшно лято. Бяхме шестима, всичките от едно училище. Водачът ни Чава носеше на колана си истински фински нож в калъф. Ние страшно му завиждахме още и за това, че миналата седмица той бе намерил край Ластовичето езеро скривалище от времето на гражданската война. Както гонел с кучето си лисица, попаднал в яма, където под изгнилия брезент и скапаните дъски лежали плътно един до друг четири сандъка. В единия имало добре намаслени винтовки, но без патрони. Другите сандъци Чава не беше отварял. Това трябваше да сторим заедно, като същевременно изтъкнем колко верен приятел ни е той.

Дълго търсихме скривалището, замаскирано под пожълтялата шума, но най-после го намерихме. Радостта ни беше безгранична. Решихме да сложим няколко големи снаряда в изкопаната яма и да накладем отгоре огън, така че да гръмне като на война. В сандъка със снаряди намерих граната, която приличаше на зелен портокал, само че със стени на баклавички, и хукнах да се похваля на Чава.

— Дай я тука — каза той, — всичко в скривалището е мое.

— Няма да я получиш, няма да я получиш, само напразно ще се измъчиш! — смеех се аз, подскачайки на един крак.

Чава се разсърди, скочи върху мен и започнахме да се борим. Не знам как се появи в ръцете ми стоманеното пръстенче с мустачки, но добре помня бялото му като памук лице, когато той започна да отстъпва към големия камък и непрекъснато да повтаря:

— Само не си отваряй ръката! Само не си отваряй ръката!

Когато Чава се шмугна зад камъка, чух до ухото си гласа на татко:

— Той е прав, Олег, не трябва да си отваряш ръката, защото гранатата ще се взриви.

Човекът, който поразително приличаше на баща ми, но с онова, необезобразеното от войната лице, здраво стисна ръцете ми.

— Хайде да слезем до водата — говореше ми тихо той. — Нали знаеш, Олег, защо езерото се нарича Ластовиче?

— Защото те никога не отлитат през зимата оттук, а лягат на дъното… Хващат се с крачета и спят в езерото до пролетта — казах на този, който приличаше на баща ми.

— Така е, Олег. Все пак някои ластовички отлитат на юг, скрити под крилата на жеравите. Или на гърба на щъркелите. По-внимателно слизай, стъпвай с ботушите напреко на склона, за да не се хлъзгат. Виждаш ли, водата вече е съвсем близо. Сега малко разхлаби ръката си, ще се опитам аз да хвана това нещо. Отпускай, отпускай, не се страхувай. Дори след като щракне, има достатъчно време да се избавим от нея. Отвори си ръката ти казвам!

— Не мо-ога. Ръцете ми се вдъ-ъ-ървиха! — траках аз със зъби и не можех, съвсем не можех да ги разтворя, както тогава върху гърлото на Бусигин.

Тогава тайнственият човек в тънката не според сезона, чудновата риза и със сините шушлякови панталони така стисна китките ми, че извиках от болка. Гранатата започна да пада към земята, но той я улови във въздуха и я метна в езерото, като същевременно успя да ме събори на тревата и да ме прикрие с тялото си. Чу се гръм. От водата израсна стълб от тънък лед и вода, в който се пречупиха слънчевите лъчи.

— Ура, ура! — надвикваха се момчетата. — Гледай ти, колко риба! И даже умряла видра!

— Братлета, правете сала, ще печем карас на огън — викаше и Чава.

Извадихме доста риба, почти цяла кофа. А непознатият, който приличаше на баща ми, изчезна, сякаш изобщо не се беше появявал. Заедно е него изчезнаха и скривалището, и двата снаряда, сложени вече в огнището. Дори когато станахме десетокласници, пак от време на време ходехме на Ластовичето езеро и продължавахме да търсим скривалището. Безрезултатно. Сякаш вдън земя бе потънало.

В края на краищата аз и сам започнах да се съмнявам в реалността на това, което бе се случило. Че е имало скривалище — имало е, че сме яли печена риба — яли сме, дори и в къщи бях занесъл няколко парчета. Но от възрастните — още повече в сини панталони и лятна риза — никой не е бил край езерото. Така твърдеше цялата ни чета, включително и Чава.

И само Белия, чак когато заминаваше за авиационното училище, ми призна: да, той бе видял мъжа със сините панталони. И как внимателно сме се спускали с него към водата, и как той метнал гранатата — всичко бе видял Белия. Само че приличал като две капки вода на неговия баща. Макар и да изглеждал по-млад.