Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)

1. Сибирската Троя

Сребристомлечната нишка проряза косо небесата над рядката гора по далечния бряг на Енисей. Все по-често покровът на мъглите загръщаше сутрин реката. В зенита над нашите разкопки на древния град нишката се натъкна на невидима преграда и като змия запълзя надолу, много бързо разширявайки се в основата. През дългите години на митарствата ми в полеви условия на какво ли не бях се нагледал. Виждал съм перцата на нежнорозовото сияние, което разцъфва понякога при буря над урановите находища. Веднъж на разсъмване в ледниковото езеро край Зашиверск забелязах силуета на многогърбо чудовище с дълъг врат и мъничка глава — дали бе приказният Змей Горянин, или някакъв пратеник от прекалено далечни времена — и все пак успях да го щракна с апарата, но както се случва винаги, на снимката не можеше да се различи нищо и аз изхвърлих филма. А един път в Охотско море, между Итуруп и Шикотан, посред бял ден покрай нашия катер плавно дефилира силно усукан воден стълб с ширина два-три обхвата, не повече, но затова пък с височина около половин километър; помня, че даже успях да разгледам рибите в този бродещ аквариум… Изобщо толкова нещо съм видял досега, та не се учудих много-много на низходящата към мен сред разкопките сребриста нишка, макар че, без да знам защо, станах от обгорелия пън на лиственицата. Някога тук е имало леярница и по всяка вероятност върху този пън майсторите са очиствали от нагара своите все още дъхащи жар изделия.

През това време краят на нишката все повече се разширяваше, сякаш се разливаше, и в небето се очерта нещо като извор или езерце, обрамчено от първия лед.

Не знам как е при другите, но аз в подобни случаи се притеснявам. „Само това ми липсва, оттам да изплува някакъв белокоремен тюлен (имам предвид тюлена-монах, включен в Червената книга, който се спасява сред облаците от окончателно изтребление“ — помислих си аз.

Изворът увисна на около тридесет метра над мен. Между заледените му брегове заиграха разноцветни ивици. И ето че се появи в него (или на него) лицето на Учителя. Чух глухия му като далечен гръмотевичен тътен глас, който забележимо заекваше:

— Добро утро, Олег. Как са разкопките? Имай предвид, връзката ще трае не повече от пет минути.

— Що се отнася до разкопките — отгоре по се вижда — казах аз високо. Да се говори към небето с извита назад глава се оказа трудно — спазми стягаха гърлото ми.

— Може и шепнешком — успокои ме Учителя — Тук се чува като от аеростат.

— През това лято — започнах аз — на хълмовете направихме разкопки на три селища. Засега са три. От различни периоди. Най-древното принадлежи към Афанасиевата култура. По онова време образите на световноизвестните учени все още не са плавали по въздуха.

Учителя присви огромните си бадемови очи и прогърмя:

— Да, преди пет хиляди години на археолозите не им е било необходимо да летят по въздуха.

— А докато те си летят, ние намерихме огърлица от перли, лети златни гривни, сардониксови обици, кехлибарени украшения за конски юзди и други снаряжения. И така — общо седемстотин осемдесет и три предмета.

— Време е тук да се прави музей — каза Учителя. — Наистина това е сибирската Троя.

— Открихме и още нещо — не се стърпях да се похваля. — Изрязан от зъб на мамонт ритуален жезъл. С особени орнаменти. И само на някакви си осемнадесет хиляди години.

— От какъв вид е орнаментът?

— Всичките му точки образуват лунния и слънчевия календар — отвърнах смирено.

Тогава Учителя, който никога и от нищо не се учудваше, се отдръпна назад, като че ли в дъното на извора, може би разтвори невидимите си за мен ръце и се усмихна. И аз съзрях зад гърба му безгрижното като по времето на Одисей море и дори различих белите зайчета по вълните. Усещах по лицето си приятно пощипване и се чувствувах блажено като под топъл душ.

— Излиза, че напразно, наистина напразно са избързали да припишат изобретяването на календара на халдейските мъдреци. — Извадих от джоба на якето си сгънат на четири лист плътна хартия. — Ето анализа. Вчера го изпратиха от академичното градче. Осемнадесет хиляди годинки плюс-минус петстотин. От радост пуснах момчетата още от сутринта на баня, а аз седя и скучая. Мисля си дали да не се грабна и право на остров Сицилия при Сергей Антонович — да му се притека на помощ, макар и да не са ме канили в люлката на цивилизацията. Може би сега съжалявате за това?

— Като че на кафе са ви гледали — рече Учителя и отново се наведе напред. — Утре ви чакам тук, в Палермо. Нещо съм се поразболял и вашата помощ на разкопките ще ми бъде добре дошла. Да не говорим за това, че знаете и езика. Визата и билетът ви са в Москва, в института при Кравчук. И накрая, Олег — Учителя сякаш случайно допря показалец до възглавничката на ухото си — призив към изключително внимание при тибетските отшелници, — няма да е лошо, ако върнете на вашия познат Марио необикновения му сувенир. Онзи, дето е в кабинета ви до настолната лампа. Просто е неудобно пред него, защото е твърде ценна вещ. Тук съм се настанил в хотел „Златната раковина“. Ако не се лъжа, той ви е добре известен.

Едва не зяпнах от учудване. Някаква си дреболия — двуглав изсушен гущер — бе наречена ценна вещ. И то от кого? От винаги безпогрешния Учител.

— Но все пак как ни в туй, ни в онуй време ще се юрна към Средиземно море? — попитах объркан, все още нищичко не разбираш. — Ами експедицията? Ние едва започваме да се готвим за връщане.

— Възложете на Мурат да стегне багажа. Той ще се справи отлично. Между другото, как се чувствува вашето протеже?

— Вашето протеже, Сергей Антонович — отговорих, като нарочно натъртих на първата дума. — Именно той самолично изкопа мамонтовия зъб с календара. Така че, поръчвайте си портрет с надпис: „На победителя ученик от победения учител.“

Стори ми се, че висящият над мен не дочу последното изречение.

— Предайте на Мурат да консервира разкопките и да потеглят обратно. Сигурно сутрин вече ви спохождат снежинки. Ще започнат студовете, после заледяването и накрая ще замръзнете в снеговете, братя троянци, заедно с летите си гривни и ритуалния жезъл.

От дълбочината на изворчето като светещи капки започнаха да се очертават цифрите: 60… 59… 58… Изведнъж между мен и извора прелетя паток и внезапно тупна в тревата на около десетина метра. Исках да се втурна към него, но чух спокойния глас на Учителя:

— А вие, Олег, може и да не бързате толкова. (24… 23… 22…) Дори и да се забавите седмица-две, не е фатално. (17… 16… 15…) Обстановката тук е спокойна. (12… 11… 10…) Както тогава, в местността на Джейраните1. (6… 5… 4…) А за зъба ви поздравявам…

След като изплува нулата, небесният извор започна да помътнява, да се свива, а сребристомлечната нишка се плъзна нагоре, самопоглъщайки се, докато се разсея съвсем.

Махнах с ръка на угасналото видение. Беше ми много досадно. Със своите жалки напъни за остроумие изглеждам пред Учителя като глупаво кречетало. И всичко това е поради чувството ми на неувереност — не знам защо, но винаги ми се струва, че Учителя чете мислите ми, предвижда всяко движение на душата ми. Познавам го от петнадесет години; и аз самият вече преподавам в университета, но ето че страхът ми пред могъществото на неговата интуиция не минава. Понякога ми се струва, че в мозъка на Учителя се въртят живи зъбни колела с размерите на Австралийския континент.

Патокът се бе забил в повехналата мокра трева. Вдигнах потръпващата птица. Тя изпадна в конвулсии още няколко пъти и замря. Не съм от яростните проповедници на вегетарианството и се храня, разбира се, не само с картофени кюфтета, но не искам заради приятните покани да посетя знойния остров да загиват красиви птици в моя роден Сибир. И без това вече са ги изтребили ревностните разпространители на отровните препарати за растителна защита по полята…

Между другото, патокът май че започна да се съживява. След минута-две той дойде на себе си, отърси се и неочаквано излетя направо от ръцете ми.

— Занапред ме споменувай с добро сред патешките си събратя! Може и да се срещнем в Сицилия! — викнах подире му. А той вече размахваше криле чак над Енисей, където мъглата окончателно се беше разсеяла и се виждаше завоят с белеещите знаци за нивото на водата, които сочеха пътя на все по-редките влекачи. Време беше да отида на баня.

Закрачих по криволичещата хлъзгава пътека сред разкопките. И изведнъж прозрях истината. Господи, що за глупости изсипах пред Учителя! Какви ти златни обици? Какви ти там конски снаряжения? Та той, болният, можа да ме намери на края на света! И ме призоваваше към изключително внимание! Той каза: спокойно като в местността на Джейраните! Дълго тля бикфордовият шнур на тази обикновена фраза, но взривът ме разтърси яко…