Целувката на змията

Глава четирийсет и седма Дяволска жена

Полумесецът висеше в небето, тънък като нокът. Нощта беше безоблачна, осветена от звездите. Фрея гледаше от прозореца в кабинета на Джоана — мастиления океан, отраженията на луната и звездите, които потрепваха по водата. Джоана седна на бюрото си, Фрея — на кушетката, а Норман — на креслото до книгите. Той беше в ролята на буфер. Имаше нужда от него, празниците наближаваха идваше Коледа, но никой нямаше настроение за празненства.

Джоана постоянно се извиняваше на Фрея за обвиненията си към Килиан. Обясни, че завръщането на Фреди я е заслепило, но сега разбирала грешката си.

— Съжалявам за Килиан. Бях много притеснена за Фреди, а сега пък го задушавам и моето мило момче ме отблъсква — въздъхна Джоана.

Фрея слушаше внимателно и измърмори:

— Мамо, осъзнаваш ли, че отново сведе разговора до Фреди?

— О, съжалявам! — Джоана погледна към Норман за съдействие.

— Добре — каза Норман. — Това го разяснихме. Майка ти много, много съжалява, така че да продължаваме напред. Предстои ни проблем с Валкириите и нямаме много време, за да го предотвратим. — И той прокара пръст по една от книгите на Джоана. Норман не беше конфликтен. Просто не му допадаше неговите дами да се нападат една друга.

— Да — каза Джоана. — Искам да ти се реванширам, Фрея, и мисля, че имам решение. Трябва да погледнем от друг ъгъл.

— Как така? — Фрея кръстоса крака, поигра си с конец, излязъл от шева на черните й дънки, след което подръпна ботушите си.

Норман плесна с ръце, за да отбележи, че той ще продължи разговора.

— Майка ти мисли, че духът, който се опитва да се свърже с нея, се опитва да ни помогне. Валкириите вярват, че съществуват няколко вида духове. Опитахме се да разберем този от кои е. Сведохме възможностите до две. Едната е vordr (вордер) — духът пазач.

Баща й беше превключил на преподавателски режим, а Фрея обичаше да го наблюдава как работи и как съумява да направи всяка тема привлекателна за по-младите.

Той стана от креслото и протегна ръка към библиотеката.

— Думата „призрак“ произлиза от „вордер“, а „пазя“ и „пазач“ са нейни сродни думи — усмихна й се той.

Фрея намираше баща си за хубавец, сребристата му коса падаше върху тъмните рамки на очилата му. Ингрид беше наследила елегантността си от него, както и меките си розови устни и високото, слабо тяло.

— Както и да е… — продължи Норман. — Вордер е като куче пазач, ангел пазител, ако ползваме християнската терминология; той бди над смъртния от раждането му, до последния му час. Ако се прикрепи към някой бог, той бди над него през всичките му животи.

Норман продължи да обяснява и за fylgja (филгюр), названието му на старонорвежки означаваше „някой, който те придружава“. Но този тип се появявал от време на време, обясни той.

Видът филгюр били зловещи. Понякога се появявали като знак за смърт. Появели ли се в образ на жена, като този призрак, обикновено предупреждавали човек и близките му, че са застрашени.

— Това, което казвам е, че Джоана мисли, че духът е от втория тип. Тя иска да ни каже нещо, да ни предупреди за нещо и изпраща духа си, за да го направи.

Фрея се изправи и отиде до прозореца, нарисува ръката си на запотения прозорец, след което изписа буквата „ф“ сякаш беше тийнейджърка.

— И какво трябва да направя аз за това — обърна се тя към баща си.

Джоана се приближи към дъщеря си и застана зад нея. Сложи ръце на раменете й и Фрея потрепна при докосването й. Искаше да й прости. Все още беше ядосана, но нямаше полза да продължава. Майка й се беше извинила и искаше да помогне на Килиан. Трябваше да работят сплотени и ако родителите й мислеха, че знаят как да разрешат случая, то тя бе склонна да направи каквото е нужно. Вярваше в техните опит и знания. Джоана стисна раменете на дъщеря си.

— Някой трябва да се върне назад и да намери тази вещица, преди да бъде обесена. Тя ще ни насочи към правилните време и място, ще ни помогне, а може би и ние ще успеем да й помогнем. Твърде стара съм за това пътуване. Опитах, но порталът не се отваря за мен. Изискват се младост и жизненост, които не съм сигурна, че притежавам.

Фрея се обърна към майка си с влажни очи. Може би, защото се беше напрягала да се взира в острова. Килиан беше там и тя искаше да е до него.

— Ще направя всичко, за да помогна на Килиан. Ако смятате, че трябва да действаме по този начин, съгласна съм — каза тя. — Ще го направя.

— Добре, добре! — каза Джоана. — Трябва да се подготвим сериозно, за да го направим както трябва. Трябва да си добре информирана, ще трябва да облечеш и други дрехи. — Изражението на Джоана се промени. — Ще те облечем като примерна пуританка, с шапка и всичко останало. Така че всичко е подготвено.

Фрея се намръщи. Тези дрехи й носеха ужасни спомени, а и беше любителка на модерните облекла. Е, имаше едно наум за ликрата.

— Ще направим церемонията на плажа. Вечерта е подходяща за това. Нали така, Норм? — каза Джоана на мъжа си, който все още стоеше до библиотеката. Той сериозно кимна на жена си.

Вълните бяха бурни и шумно се разбиваха в брега. Вятърът развяваше голямата яка на блузата й, която беше твърде стегната около врата й. Джоана беше завързала около кръста на дъщеря си шал и беше пришила към полата й кесийка със златни монети. В очертания на пясъка кръг Фрея притискаше тежката тъмна пола към краката си, докато с едната си ръка държеше руните, оставени от духа на гробното място. За да подейства церемонията, се искаше Фрея да докосва нещо, докосвано преди от духа.

— Погледни нагоре, скъпа! — извика Норман. — Трябва да е сравнително безболезнено.

— Късмет! — извика Джоана… Обичам те, миличка!

Фрея погледна нагоре към пронизаната от звезди тъмнина. Нещо от другата страна си пробиваше път, огромна маса, която се спускаше към нея, увисвайки на среднощното синьо небе. Вятърът започна да се завихря около нея, сякаш беше в окото на торнадо, центробежна сила, която вдигаше пясък и я удряше с него през лицето. Приведе се и прикри главата си с ръце.

— Безболезнено, ама друг път! — успя да измърмори все пак. Думите бяха изсмукани от вътрешността на гърлото й като с прахосмукачка. Почувства, че всяка част от нея се разглобява и се отделят една от друга. Болеше я не само физически. Усещаше изтощителна емоционална болка, сякаш губеше някой любим, сякаш умираше.

Фрея се събуди от дълбок, безпаметен сън. Цялото тяло я болеше. Нещо мокро допираше лицето й. Почувства силна топлина, слънцето огряваше гърба й. Усети аромата на океана. Лежеше на нещо неравно и твърдо. Какви бяха тези звуци? Чу блеене. Отново усети влага по лицето си. Отвори очи. Черно куче я облизваше и махаше с опашка. Сложи ръка пред лицето си, за да скрие слънцето. Лежеше върху скала, около нея се люлееха високи треви, навсякъде имаше овце. Беше обградена от тях, докато пасяха трева. Видя руните разпилени по камъка и бързо ги събра.

— Рагбоун! — извика детски глас.

Фрея се изправи на крака, изтупа пясъка от полата си и оправи шапката си. Развърза шала от кръста си и го сложи около раменете. Зарадва се, когато усети скритите монети под колана на полата си. Кучето я гледаше, килнало глава. Момчето, около единайсет годишно овчарче, се приближи до нея с тоягата си.

— Добрутро! — извика той и кучето му изтича до него.

— Добрутро! — отвърна Фрея с усмивка. Огледа се. Беше на края на поле, съвсем в началото на плажната ивица. Погледна към морето. Видя остров. Не можеше да каже дали има къщи на него, нямаше го имението, по линията на брега беше със същата остра форма, като дълъг пясъчен пръст, сочещ към Лонг Айлънд. Погледна към сушата. Къщата на Джоана я нямаше. На нейно място имаше дървета и бурени, а в далечината изникнаха обикновени големи и зловещи дървени къщи.

Момчето стоеше на няколко крачки от Фрея и я зяпаше.

— Госпойце, вий откъде сте? — попита той. — Не съм ви мяркал наоколо.

— Аз съм от друго село. — Фрея вяло посочи брега. — Разхождах се по плажа и реших да си почина. Горкичката аз, сигурно съм заспала! Ти от кое село си?

— Ъм, аз съм от Феърстоун — каза той, разучавайки Фрея, която отново гледаше към острова. — Била ли сте на остров Уайт? Много ми се ще да отида там някой ден. Един богаташ си живурка там, господин Лион Гарднър. Там има много за бачкане. Купи острова преди година.

Бинго. Годината беше 1640. Лион Гарднър и жена му са купили острова през 1639 г., когато се преместили там. Джоана й беше казала това. Беше горещо, вероятно август. Дрехите бяха адски неудобни и от тях я сърбеше. Разхлаби шала върху раменете си и се усмихна на момчето.

— Какво се случва тези дни във Феърстоун?

Момчето я погледна болезнено.

— Хм, господин Бидинг доста ме бие, ако не си върша работа добре. Гуди Бидинг може да бъде и добра, когато ме пляска. Дъщеря им е сръчна, добре сплита и преждата, и интригите. Може би…

Фрея разбра, че момчето е от приказливите и го прекъсна.

— Във Феърстоун има ли съдилище?

Момчето потръпна и погледна надолу. Фрея се приближи към него и постави ръка на брадичката му, повдигна я нежно и наум изрече заклинание.

Той въздъхна.

— Има съд, в който гледат размерите на имотите и кражбите на животни. И…

— И?

— Хм, Сали Смитърстоун обвини Гуди Ан Баркли, че е вещица и че е на страната на… — той се поколеба.

— На дявола?

Момчето пребледня, погледна към мръсните си боси крака.

— Да — той я погледна. — Сали казва, че Гуди Ан й се явила като призрак и искала да я омагьоса. Много от жените във Феърстоун не харесват Ан. Тя е хубавка, французойка, която се омъжи за англичанин — господин Баркли. Дори я наричат блудница.

Фрея беше благодарна, че е попаднала на такова бъбриво момче. Той продължи.

— Тази Ан винаги е била добра с мен. Някой казват, че Сали искала да се омъжи за господин Баркли. Ан може и да е вещица, но не е блудница. Не се призна за виновна във вещерство и утре по залез ще я бесят на дъба на хълма. Казват, че била белязана.

— Къде е Ан сега? — попита Фрея с твърде силен глас. Сложи юмрука си в устата и го захапа. Момчето посочи запад.

— Тя е в килия някъде там. Оковали са я във вериги.

Фрея моментално тръгна през полето в посочената от момчето посока. Трябваше постоянно да вдига тежката си пола, за да може да върви.

— Познавате ли Ан, госпойце? — извика след нея момчето.

Фрея погледна през рамо, но не му отговори. Залиташе при всяка стъпка и бавно си проправяше път през блеещите овце.

Глава четирийсет и осма Най-великата любов

Щом Ингрид влезе в разхвърляната стая на първия етаж на „ъки стар“, елфите започнаха да я заливат с информация. Не спираше да им повтаря да забавят темпото и най-сетне се поуспокоиха. Беше дошла с колата на Джоана, за да плати стаята и да ги нагледа. Очевидно връщането им в мотела беше събудило спомените им. Трябваше да бъдат по-конкретни, защото Валкириите можеха да се появят всеки момент. Фрея беше в миналото и се опитваше да разреши мистерията от там. Всички от семейството бяха заети да намерят начин да спасят Килиан.

— Ние сме от Алфхайм и се наричаме алфари. Истинското ми име е Скълд — каза Келда. — Е, всъщност аз съм наполовина алфар, наполовина Валкирия. Валкириите гледат на мен като на мелез. Така или иначе, винаги съм се идентифицирала като алфар.

— О, чувала съм за Скълд! — каза Ингрид. — Известен воин и вещица — погледна към Келда замислена. Очевидно, който и да беше омагьосал елфите, ги беше лишил от силите им.

Келда се усмихна гордо и изпъчи гърди. Келда беше толкова сладка и мила с деликатното си, бледо, овално лице и мъжкаранските си дрехи. Имаше пиърсинг над прекрасните си розови устни, който й отиваше много.

Ингрид се зарадва, че най-после чуваше подробности, но се тревожеше не само заради опасността от Валкириите, но и заради Фрея, която беше някъде назад във времето. Искаше й се тя да беше отишла вместо нея, за да предпази малката си сестра: Фрея се беше върнала във времена, опасни за вещица. След отиването на Фрея там, Ингрид постоянно мислеше за нея, стискаше очи и казваше защитно заклинание за нея. Надяваше се силите й да успяват да я достигнат, но се страхуваше, че може да не са достатъчни.

— Спомняте ли си, кой ви принуди да откраднете тризъбеца на Фреди? — попита Ингрид — Това е най-важното. След това ще измислим как да ви върнем в… Ахъм — прозвуча сякаш се изкашля, казвайки последното, защото не беше чувала за това място и не беше успяла да запомни името му.

— Алфхайм — поправи я Келда.

- Ас — каза Свен от креслото си.

— Моля? — каза Ингрид.

Свен си дръпна от цигарата и издиша.

— Ас ни накара да откраднем тризъбеца — и изпусна облак дим.

— Сигурна съм, че не си бил ти — възпротиви се Ингрид. — Не е хубаво да лъжеш.

— Не, той има предвид един от боговете аси — каза Ирдик от бюрото, на което беше седнал, краката му се люлееха напред-назад. — Той е ас.

— О! — каза Ингрид. — Не бях чувала за тези богове преди. Интересно. Ас. Сещате ли се за друго? — попита ги тя.

— Да — каза Свен безцеремонно, в свой стил. Грабна бутилката с алкохол от пода и отпи.

На Ингрид й се искаше Свен да не пие толкова много. Може би щеше да успее да го заведе на среща на анонимните алкохолици, докато беше в Норт Хемптън. Все пак бяха анонимни. Табита й беше споделила, че е горд член на тази група и е трезвена от години. Повдигна вежда и изчака Свен да продължи.

— Ааа! — каза той, след като глътна твърде много наведнъж. — Този ас, който и да е той, ни отвлече от Алфхайм, за да открадне тризъбеца, а след това ни остави да скитаме в Мидгард, за да прикрие следите си. За съжаление не можем да си спомним нито кой е, нито как изглежда. Главите ни заболяват само като си помислим. Черно петно. — Вал се приближи и стисна рамото на Свен, а Свен отблъсна ръката му.

Ингрид беше доволна, че получи по-конкретни подробности. Вероятно елфите щяха да си спомнят. Щеше да се върне утре. Междувременно, щеше да отиде при Джоана и Норман с цялата тази информация. Напоследък баща й прекарваше вечерите си в Норт Хемптън. С Джоана щяха да знаят как да използват наученото от Ингрид.

Макар че имаше за какво да се оплаква, Ингрид беше облекчена, че имаше цел. Помагаше й да избягва мислите за жалкия си любовен живот, бил той и само няколко секунди. Беше спряла да мисли толкова много за Мат, нейната първа и единствена любов и все още не беше чувала нищо за него след скъсването им. Е, може би сега си мислеше мъничко за него. Или беше повече? Сгуши се в себе си.

Какъв беше този звук? Свистене. Беше толкова хладно и влажно; отоплението беше включено, но сякаш студен, влажен въздух беше пропълзял от всички малки цепнатини на стаята.

— Какъв е този звук? — посочи вяло по посока на шума.

— Теч — каза Вал. — В банята. Напоследък се засилва.

— Ще ги помоля да го оправят, преди да избие — каза тя разсеяно.

Трябваше да се прибере у дома. Горките елфи. Липсваха й да бъдат на тавана, близо до нея, което беше странно предвид стреса, който й причиняваха. Представи си, че такова е чувството и когато имаш деца. Побъркваха я, но щом ги изгубеше от погледа си й липсваха невъобразимо.

Глава четирийсет и девета Отплаване

Този път Фреди отиде до града, за да посети бащата на Хили в неговия офис, който се намираше в най-южната част на Манхатън в триъгълна стъклена сграда, наподобяваща нос на кораб, обърнат към Ийст Ривър. Когато погледна нагоре към небостъргача, на Фреди му се зави свят. Сребристосивите стени сияеха ослепително на обедната светлина. Човекът го чакаше на 42 етаж. След хиляди години в Необятното нищо не можеше да обезсърчи Фреди, но намираше Хенри Лиман за ужасяващ. Не знаеше целта на посещението си и това го изнервяше още повече. Предния ден Хили му беше изпратила часа и адреса на срещата. Фреди беше пристигнал по-рано, знаейки, че господин Лиман ще очаква от него точност. Качи се нагоре с асансьора и намери офиса на прословутата корабоплавателна компания.

Лобито беше с извити стени от матирано стъкло, обсипано с мехурчета, което изглеждаше течно. Беше изпълнено в прави, изчистени форми и отново наподобяваше нос на кораб или на връх на наковалня. В лобито седеше млад мъж с безжични слушалки. В кабината имаше три стъклени кутии, в които можеха да се видят модели на антични кораби.

— Тук съм, за да се видя с господин Лиман — каза Фреди, облечен с костюм и вратовръзка и добре лъснати обувки. Беше заел дрехите от Норман и този път нямаше опасност да изчезнат — въпреки слабостта на господин Лиман към магическите трикове. Момчето попита за името на Фреди, гледайки го безизразно, след което натисна бутон и каза:

— Господин Лиман, Фредерик Бошан е тук.

Фреди се усмихна нервно и попи челото си с кърпичката, която Ингрид му беше дала за пътуването.

Рецепционистът го погледна с голямо неодобрение.

— Подранил сте. Седнете, асистентът на господин Лиман ще ви извика.

Според шумния часовник в стъкленото фоайе беше подранил само със седем минути. Не можеше да се угоди на господин Лиман. Фреди хвана ръце зад гърба си и приближи към корабните макети, за да мине по-бързо времето. Той обичаше красивите стари кораби.

Първият беше „Победа“ и черните му платна недвусмислено показваха, че е пиратски кораб. Вторият „Отмъщението на кралица Ана“ имаше ослепителен гигантски дървен корпус с няколко палуби, както и големи бели платна. На носа му имаше дървени фигури на русалки, коне и божества. Със самодоволство Фреди разпозна този кораб, който беше известен и като най-големия пиратски кораб. Беше попадал на него при многото си влизания в интернет, които го бяха превърнали в познавач на морското корабоплаване. Едуард Тийч — Черната брада, отвлякъл кораба през 1717 г. в Карибско море, дал му това име и го използвал в битки за налагането на терора си.

— Господин Бошан? — изписка нежен глас. Фреди се обърна и видя кльощав младеж с мише лице, също със слушалки. — От тук — каза той.

Асистентът го съпроводи през коридор с още извити стъкла, докато не стигнаха до врата, която той отвори, кимна на Фреди и му даде знак да влезе сам. С влизането му в офиса слънцето засия толкова ярко през прозорците пред него, че не можеше да види нищо, но разпозна гласа, който го караше да настръхва.

— Всичките ми служители са мъже, но не защото съм сексист. Заради съпругата ми е — каза Хенри Лиман. — Холис — и се изкашля.

Фреди беше вдигнал ръка пред лицето си, за да блокира отблясъците и да се опита да види Лиман.

— Не съм си го и помислял — каза той.

— Добре — отвърна Лиман. — Не бих изпратил Хили и Герт в такова скъпо училище, ако бях. Сексист, имам предвид.

Фреди вече можеше да види, че Хенри се подсмихва зад смущаващо огромно бюро от тъмна череша, отново във формата на кораб. Очевидно имаше концепция. Изчака Лиман да му предложи да седне и се зачуди дали изобщо ще го направи.

— Как е Холис?

— Добре. Всички са добре. Седни! — каза Лиман.

— Благодаря ти, Хенри — каза Фреди, припомняйки си, че господин Лиман настояваше да бъде наричан на малко име.

— Господин Лиман.

— Господин Лиман — Фреди седна на ръба на стола, както го беше посъветвал Норман („Не сядай на целия стол, щом мисли, че си нехранимайко.“) Отблясъците бяха намалели и сега можеше да види ясно лицето на господин Лиман с изострените му черти, тънкия черен мустак и блестящите очи, които го наблюдаваха с любопитство. Слънцето правеше ореол около него.

— До моето внимание достигна информация, че ще работиш за моя партньор, на този… хм… лов на риба тон.

— Да — каза Фреди и нетърпеливо се премести още повече към ръба на стола, но остана в изпъната поза, за да впечатли бащата на Хили.

Лиман се завъртя на стола си с лице към прозореца. Изправи се и отиде в другия край на стаята. Натисна някакъв бутон и щорите започнаха бавно да се спускат. Фреди се зарадва, макар да подозираше, че това е част от психологически план. Явно господин Лиман искаше да го накара да се чувства по този начин.

— Ако трябва да бъдем точни, това няма да е точно лов на риба — каза Лиман. — А по-скоро опасна експедиция за търсене на съкровище.

— Още по-добре! — каза Фреди.

Лиман седна отново.

— Не се надценявай!

— Добре — Фреди не го свърташе на едно място, макар светлината да беше много по-добра.

Лиман взе в ръце дълъг, блестящ, остър, стоманен нож за писма, подобен на кама.

— Бих искал да ти предложа нещо, нещо, което може да ти се стори съблазнително.

— Какво е то? — попита Фреди.

Оглеждаше ножа, който той прокарваше през дланта си.

— Ако мисията е успешна, тоест; ако собственоръчно извадиш съкровището, ще ти дам съгласието си за ръката на дъщеря ми.

— Страхотно! — Фреди беше на крака и трепереше от щастие. Изобщо не беше очаквал това. Разбира се, че ще извади това съкровище, дори да бяха сто сандъка, пълни с дублони.

— Доста е леко, тоест не е много голямо — добави господин Лиман, сякаш беше прочел мислите му. — Но експедицията е опасна. Ако си склонен да се включиш в нея, ще можеш да се ожениш за дъщеря ми, но първо трябва да подпишеш договора.

Фреди беше превъзбуден и му се искаше да заподскача, но се сдържа и бавно издиша.

— Готов съм, къде да подпиша?

Лиман го погледна и се подсмихна. Бутна пред него лист хартия и отново вдигна поглед към Фреди.

— Трябва ни свидетел — и натисна бутон на бюрото си.

— Блийкър, партньорът ми тук ли е?

— Да, господин Лиман — чу се гласът на мишевидния тип.

— Моля те, покани капитана — каза Лиман.

Фреди виждаше капитана за трети път и когато влезе в кабинета, той не беше облечен в бялата униформа и капитанската шапка от последната им среща. Сега носеше костюм от три части и зелена вратовръзка със златна игла.

Фреди стана, за да го поздрави.

— Капитан Аткинс — каза той и подаде ръка. Фреди осъзна, че го беше виждал и преди, не само при срещите им на уличката. Беше го видял да излиза разстроен от къщата на майка му в Деня на благодарността с голям букет цветя. Не беше споменавал за това на семейството си заради врявата около завръщането му, но през ума му мина, че вероятно е трябвало да го направи. Откъде Харолд Аткинс познаваше семейството му?

Здрависаха се и капитанът му се усмихна дружелюбно и топло.

Господин Лиман се изкашля и се обърна към него.

— Харолд, нужен си като свидетел за подписването на договора с кръв!

— Разбира се — каза Харолд и се усмихна на Фреди. — Радвам се, че Фреди ще е част от екипажа!

— Кръв? — попита Фреди.

— Стандартна процедура — Лиман вдигна камата, с която си играеше. — Ще ни е нужно това — държеше ножа високо, подаде на Фреди писалка с щраусово перо и заобиколи бюрото с листа хартия. Лиман и капитан Аткинс се наведоха над Фреди, който подаде дланта си, извръщайки поглед настрани.

Глава петдесета Белязана от дявола

Пазачите влачеха Ан Баркли от килията й в покрайнините на Феърстоун, ниски бараки в началото на гората, които, съдейки по големината им, наподобяваха дървени клетки. Селските имоти наброяваха дузина зловещи кафеникави къщурки. Една от тях беше с камбанария и кръст. Наоколо имаше пилета, грухтящи прасета, оживление и работещи хора. Те строяха още дървени постройки и вършеха рутинните неща — вземаха вода от кладенеца и я плискаха върху прахта. Мъжете носеха черни широкополи шапки, а жените малки бели шапчици.

Фрея се беше скрила зад един храст, откъдето наблюдаваше как дърпат Ан към селото през полето. Определено беше тя. Джоана съвсем точно я беше описала: високо чело, кръгло лице, тъмни очи, чувствени устни с бенка над тях. Дори дрехите й бяха същите, които майка й описа — сив корсаж върху бяла блуза, черна престилка и кафява пола. Всичките й дрехи бяха изцапани и разкъсани, блузата й беше разпорена и слабото й бледо рамо се показваше. Бялата й шапка падна, докато пазачите я влачеха, и Фрея видя, че главата й е била обръсната.

Тази ужасяваща и перверзна практика се упражняваше от публикуването на „Malleus Maleficarum“ („Чукът на вещиците“), който датираше от 1487 г. и беше преиздаван няколко пъти през 15 в. и 17 в. Книгата беше наръчник за това, как да разпознаеш, разпиташ, обвиниш и осъдиш вещица. Един от начините за разобличаване на предполагаема вещица включваше обръсване на цялото тяло, глава, мишници и гениталии, за да бъде претърсена за „дяволския знак“. Този така наречен знак, следваше да е като трета гърда, през която дяволът изсмуквал човек. Можел да се намира навсякъде по тялото и ако намереха родилен белег, го пробваха и бодяха с игла. Ако пробождането беше болезнено и потечеше кръв, то заподозряната не се считаше за вещица; ако нямаше кръв и болка — беше вещица. Други форми на мъчения се използваха, за да бъдат измъкнати самопризнания.

Босите крака на Ан се тътреха, докато пазачите я водеха към селото. Не можеше да ходи, вероятно защото е била държана в тясна клетка. Най-накрая успя да застане на крака и да запази равновесие. Вдигна високо главата си. Бяха се отдалечили достатъчно, за да може Фрея да прибере падналата й шапка. Щеше да я занесе на Ан в знак на доброжелателство. Щом се наведе, за да я вдигне от тревата, усети зад гърба си нечие присъствие и миг след това грамадна ръка с черни пръсти я сграбчи за китката.

Тя се обърна към непознатия, приклекнал до нея в тревата: мъж с шапка, красиво лице и големи котешки очи в необикновен жълто-кафяв цвят, като на тигър. Имаше широка уста, оформена челюст и кестенява дълга до раменете коса. Носеше широка риза, разкопчана на гърдите. Кожата му беше груба и потъмняла като на работник.

Фрея каза почти приятелско „Здравей!“, но не прочете нищо в очите му и не продължи.

— Какво смятате да правите с шапката на жена ми? — попита той.

Тя въздъхна с облекчение.

— Господин Баркли, искам да помогна. Искам да освободя Ан — и му подаде шапката й. Той я взе и я поднесе към устните си, пое си дъх и тя за момент помисли, че ще избухне в плач. Едва се сдържаше, докато гърдите му потрепнаха и се изправи.

Тръгна през полето и Фрея направи крачка с него, за да тръгнат заедно към селото. Беше й трудно да ходи бързо с тези тежки поли. Ако някой сега я бутнеше в океана, би потънала моментално.

— Жено, тя няма да си признае! — каза господин Баркли. — Няма какво да се направи за бедната Ан. Сърцата на тези хора са черни. Те са тези, които са в съюз с дявола. Всичко е наопаки.

— Мога да ви дам пари. Имам злато — бръкна в колана на полата си и разтвори кесийката, която Джоана беше пришила в него. — Може да дойдем през нощта и да подкупим пазачите да я освободят, ще им дадем пари. Мога да ви заведа на друго място. Мога! — каза тя и си помисли колко щастливи биха били те с Ан в 21 век.

Той се спря, изгледа я от горе до долу и се засмя сърдечно.

— Ти определено не разбираш. Коя си ти?

Джоана я беше облякла като селянка, за да не привлича внимание. Протегна юмрука си към него, разтвори го и му показа златните монети.

— Аз съм вещица — каза тя.

Той й се присмя.

— Вещица! Те не съществуват, дори Ан би ти казала това. Задръж си парите, жено. Ан е горделива. Защо мислиш, че я влачат към площада на града? Само да можеше да се пречупи и да им каже, каквото искат да чуят! — очите му се насълзиха и той избърза напред, но Фрея беше успяла да сложи монети в джоба на широкия му панталон; можеха да са им от полза, щом освободят Ан.

— Оценявам, че опитвате да помогнете. Казвам се Джон. А вие сте… Добрата вещица? — каза той любезно.

— Фрея Бошан — отвърна тя и направи реверанс, вървейки. — На вашите услуги. И бих искала да ми позволите да помогна. Мисля, че Ан има важно послание за майка ми.

Той я изгледа така, сякаш беше побъркана. От селото се чуваха викове и откъслечни крясъци „Вещица!“.

— Вече ми изгубихте достатъчно време! — Джон тръгна бързо през полето. — Сигурно Ан е гладна. Нося й храна, сигурно има нужда и от вода — извика той, затичвайки се. Фрея също се затича след него, колкото сили имаше.

Всички бяха излезли от къщите си и се събираха на площада, където бяха оковали Ан около един дъб, вместо да я държат в килия. Очевидно искаха да направят спектакъл, показвайки тялото й по най-похотливия начин с ръце извити назад, за да изпъкват гърдите й и с вериги около извивките й, за да ги подчертаят още повече. За щастие беше на сянка под дъба. Беше пладне и слънцето жареше. Никой не би забелязал Фрея сред всички излезли навън, тълпата беше истерична и съсредоточена върху Ан.

— Подписала е дяволската книга с кръвта си! — извика някой.

— Тя е белязана! Вижте над устната й!

— Не е това. Обръснали са я! Трябва да е някъде другаде. Покажете ни дяволския знак!

— Покажете знака! — започнаха да крещят хората.

Джон разбута тълпата и помоли един от пазачите до дървото за разрешение да бъде до жена си.

— Нощем танцува с дявола, Джон. Защо ти е? Глупак! — извика млада жена. Сигурно беше Сали Смитърстоун.

Пазачът тържествено поклати глава към Джон. Фрея видя възможност да покаже, че беше на негова страна и си проправи път през разярената тълпа. Когато стигна до пазача, тя му подхвърли монета. Той я погледна с усмивка и позволи на Джон да отиде при жена си.

Джон сложи шапката на Ан на обръснатата й глава и зашепна на ухото й. Тя го дари с болезнена усмивка и допря бузата си до неговата и той сипа вода върху сухите й устни.

— Тази жена! Тя е вещица! — извика мъж от тълпата. По някаква причина Фрея се обърна на подвикването и кожата й настръхна. Обзе я познато чувство. Той сочеше към Фрея, сочеше към нея, не към Ан.

— Какво говориш, господин Лион Гарднър? — отвърна му някой от тълпата.

Мъжът с черен мустак и козя брадичка, с кафява шапка и бяла яка, която се подаваше под наметалото му, пристъпи напред. Очевидно беше по-заможен от останалите около него и мнението му тежеше сред селяните. Всички млъкнаха, когато чуха името му.

— Видях тази жена да пада от небето, когато пристигах с лодката си от остров Уайт. Не можах да я намеря, щом пристигнах тук, но си спомням ясно дрехите й. Трябва да я заведем при магистратите, за да потърсят дяволския знак — той каза това спокойно и пунктуално.

— Вещица! Вещица! Вещица! — крещяха хората и сочеха към Фрея.

Не. Не отново. Защо се беше съгласила доброволно на това? Зави й се свят. Не беше яла или пила нищо, откакто беше пристигнала. Не знаеше колко време беше минало от припадането й в портала. Нямаше и как да разбере. Секунди? Часове? Минути?

Опита се да избяга, но освен че полата й беше твърде тежка, държаха я и много ръце.

Глава петдесет и първа Тъжно настроение

Ингрид стоеше в задната част на библиотеката до отдела с колекция от митични книги, която не беше позволено да се показва на никого. Трябваше изрично разрешение от нея, Хъдсън, Табита или новата стажантка Жанин, за да се влезе в тази част на библиотеката. Обикновено някой от тях я наблюдаваше, опитвайки се да не изглежда като лешояд, който кръжи над плячката си. Взе и телефона си. Не искаше да губи връзка с Джоана и Норман, в случай че имаха нужда от нея. Фрея все още не се беше върнала и притесненията на Ингрид за пътуването на сестра й в онази епоха растяха.

Прегледа раздела с буква „А“ за книги относно Алфхайм (един от деветте свята, за които й беше казал Норман) или алфар (елф или елфин), неща, които евентуално биха й помогнали да намери информация за ас (Мисля, че това е тяхната дума за „Аесир“, беше казала Джоана и така ограничи броя на търсените от тях богове).

Ингрид намираше за забавен факта, че повечето от тези книги бяха написани от богове, вещици и магьосници, които преподаваха, както самия доктор Норман Бошан. Тя взе някои от книгите на баща си за деветте свята. Нужни й бяха най-вече картите.

Прокара пръст през гръбчетата на книгите, продължавайки да преглежда заглавията им. Родителите й бяха допълнили пропуските й, но обичаше през ума й да минават думи и изображения, така помнеше по-добре. Имаше фотографска памет и изображенията винаги й помагаха.

Телефонът й извибрира на металната полица. Хвърли поглед към него и за малко да изпусне книгите. Интересно. Беше Мат. Сърцето й подскочи. Грабна го и се придвижи към по-уединено място. Остави книгите, седна и се приведе, за да се скрие.

— Ало? — прошепна тя.

— Обаждам ти се, за да те държа в течение — каза Мат с лишен от емоция.

— Ами… добре — отговори тя равно.

— Следят те. Ако още се навърташ около онези бездомни деца, ще ги открият и депортират, ако не са граждани на Америка.

— Ще ги депортират? За какво, по дяволите, говориш?

Мат издиша раздразнено в слушалка и тя трябваше леко да отдръпне телефона от ухото си.

— Каза ми, че са чужденци. Помниш ли? Записах си го в бележника.

Страхотно. Сега си говореха и кодирано. „Бележника“ с натъртване или с агресия? Леко напомняне за парчето хартия с името на момичето и слухтящата Ингрид.

Мат продължи.

— Нарече ги, цитирам: „чужди“, затварям кавичките и добави: „Не са запознати с тази култура.“ Записал съм всичко.

— Впечатляващо — каза Ингрид равно.

— Е, шефът прочете бележките ми, защото съм…

Ингрид изчака, но търпението й бързо приключи.

— Какво си?

— Няма значение — каза той. — Просто исках да те предупредя, Ингрид.

Тя щеше да излъже отново и да каже, че елфите са си тръгнали, но тази игра й беше омръзнала. Тропна с крак.

— Добре — каза тя студено.

— Добре — повтори и Мат. Тя не разбра дали е ядосан. Може би малко тъжен. Не, беше равно и скучно „добре“.

И двамата изчакваха другият да затвори, но това отне толкова време, че Ингрид се почувства тъжна, усетила липсата на Мат, и преди да се размекне или да избухне, каза едно кратичко „Сбогом“. Натисна бутона за прекъсване на връзката и се върна обратно към книгите.

Глава петдесет и втора В очакване на герой

— Фрея, Фрея, събуди се!

Фрея усети ръка върху лицето си. Лежеше по гръб с ръце, изпънати до нея, полата тежеше на ханша й. Всички болки и страдания във врата й се бяха върнали, същите като през 1640 г. Под нея имаше пясък и тя чуваше разбиващите се наблизо вълни. Отвори очи. Беше привечер и видя познатото лице, което толкова силно обичаше и върху нейното се разля усмивка.

Килиан. Изглеждаше блед и изстрадал. Седна и го прегърна с цялата сила, останала в тялото й. Той целуна лицето, шията й и зарови нос в косата й.

— Вкъщи ли съм? — попита тя с надежда.

Той поклати глава и й подаде енергийна закуска.

— Яж. Събери сили — каза той, разкъса опаковката и я зарови в пясъка.

Фрея с радост я прие, макар че винаги ги беше подценявала. Умираше от глад. Гърлото й беше пресъхнало. Беше й трудно да преглъща, но след няколко хапки почувства, че тялото й се възстановява; щеше да й помогне, докато се нахрани по-сериозно.

— Как попадна тук?

— Почувствах тревога… нещо като аларма в мен… Знаех, че си в опасност. Откакто те намерих, съм в синхрон с твоя дух. Минах през времевия портал — обясни Килиан. — Трябваше да направя няколко прехвърляния, за да те измъкна невредима. Дарбата ми, между другото, е да премествам предмети във времето и пространството; да манипулирам различни моменти; с две думи да си играя с времето — като например да възстановя оранжерията толкова бързо — и той я погали по лицето.

— След пропадането на моста не ми се отдава толкова лесно и се радвам, че съм запазил малкото за тази ситуация. Не е редно да го правим. Разстройва баланса — теорията за хаоса, ефектът на пеперудата. Преди много време бяхме поставили пазачи, за да бдят над целостта на времето, но сега тях ги няма и трябваше да бъда много внимателен. Защо Джоана и Норман са те изпратили тук?

Фрея задъхано обясни всичко на Килиан.

— Заради теб, Килиан. Трябва да намерим Ан. Тя може да ни помогне. Кога сме? — бузите й порозовяваха и тя започваше да се притеснява, че е твърде късно и Ан вече беше обесена.

— Нощта на деня, в който те намерих сме, но нещата са малко по-различни. Не успя да стигнеш до площада. Не си се срещала и с Джон Баркли — отговори той на въпроса й.

— Мамка му! — каза Фрея. — Това значи, че той така и не е успял да говори с Ан, докато е била окована за дървото. Не е сложил шапката на главата й и не й е дал вода — вкара ръка под колана си и кесията с монетите още беше на мястото си. Златото беше в нея и това я разочарова.

— Толкова е объркващо — каза тя. — Трябва да ти облечем подходящи дрехи и да намерим Ан. Може ли да се върнем още малко назад във времето?

— Не ми се иска да рискувам, трябва да се уверя, че имам достатъчно сили, за да се върнем у дома. Каквото и да се налага да правим, трябва да го направим сега.

Глава петдесет и трета Дим над водата

Фреди не си представяше експедицията по този начин. Очакваше нещо вълнуващо, вятърът и морските пръски да се разбиват в лицето му, такелажи, дърпане, навиване и подобни — тръпката от разпъването на платната, улавянето на вятъра и неговото овладяване. Фреди обичаше физическото натоварване, харесваше му да използва тялото си до краен предел, докато не се срине от всички усилия, които хвърляше. Както в секса. Така си го представяше. Но това изобщо не беше така.

Първо му взеха всички лични вещи, включително и новия мобилен телефон, който Джоана му беше купила. Едва успя да прати съобщения до Фрея и баща си, за да им каже, че е получил работата. След това, заедно с капитан Аткинс и екипаж от здрави млади мъже излетяха с частен самолет до карибски остров. Фреди дочу името „Света Лучия“, макар че се стараеха до него да не достига никаква информация. След едно кръгче, по време на което Фреди беше със завързани очи, те стигнаха до красива двайсет и пет метрова тримачтова шхуна, но докато вдигаха котва капитан Аткинс заключи Фреди в каютата му. Не го направи по груб начин. Обясни му, че е за негово добро. Не трябваше да знае точното местонахождение на съкровището, докато не се приближат достатъчно до него. Единствената гледка, до която Фреди имаше достъп по време на пътуването, бе през малък илюминатор, от който виждаше само разпенената морска вода. Той се наслаждаваше на полюшкването в спокойните води.

Шхуната стоеше известно време на едно място, когато капитанът влезе в каютата на Фреди. Подаде му неопренов костюм, каза му да се качи на палубата щом се облече и остави вратата отключена.

Гледката на острова, от който отплаваха, взе дъха на Фреди — вулканична планина, отчасти покрита с тропически гори, пясъчен плаж и черни скали, които се извисяваха над тюркоазената вода; назъбеният връх беше като черен диамант, а дърветата бяха като смарагди. Денят беше прекрасен, слънцето топлеше, без да прежаря, духаше мек тропически бриз, който разнасяше няколко облака в чистото небе. Капитан Аткинс и мърляв член от екипажа помогнаха на Фреди с екипировката.

— Можеш да се гмуркаш, нали? — попита капитанът. — Предполагам си обучен за това.

— Разбира се — излъга той, но не се притесни. — Подводно дишане. Но проблемо. — Не само че беше природен талант, истински атлет с отлична координация, но и беше на ти и със слънцето, и с водата.

Харолд се усмихна.

— Не се притеснявай, имаме си ето тази джаджа — капитанът сложи на китката на Фреди нещо като часовник. — Това е най-висококачественият компютър за гмуркане. Дори човек без опит може да следи скоростта на изкачване и снижаване с него. Ще ти пуснем и нитрокс, в случай че ти се наложи да останеш долу за повечко време. Ще ти обясня всичко. Не се тревожи — ти си силно момче. Ще ти хареса, само не се разсейвай от красивите подводни пейзажи — потупа Фреди по гърба и даде знак на мърлявия тип с италиански акцент да ги остави насаме. — Седни за малко, Фреди. Трябва да погледнем картата.

Най-после дойде време за гмуркане. Фреди плуваше, следвайки стриктно инструкциите. Наградата беше Хили и той беше нетърпелив да приключи успешно с мисията си. Под водата островната скала се спускаше до над двайсет метра. Под него имаше множество пещери и кратери, всичките покрити със светещи коралови рифове, оранжево слонско ухо и разноцветни водни гъби. Цветовете бяха толкова ярки, сякаш бяха от друга планета. Не беше виждал нищо подобно в нито един от деветте свята.

Зърна акула, която минаваше между скалите, и продължи, като последва една костенурка в посоката, сочена от компаса. Видя очарователни морски кончета и риба жаба. Беше чудесно отново да е в океана. Помисли си, че това определено можеше да се превърне в хоби за него и за Хили, щом се съберат. Искаше му се тя да е до него и тихо да споделят тези мигове заедно.

В това беше очарованието — морските дебри бяха така спокойни и тихи. 21 век беше страхотен, но толкова шумен, особено Ню Йорк, където Хили искаше да работи в списание след завършването на колежа. Отвсякъде шум. Или от колите и клаксоните, или пневматични чукове и бетоновози. Може би с Хили можеха да се преместят на Карибите. Чудеше се дали тя би се съгласила на това.

От време на време проверяваше часовника за гмуркане, за да се увери, че не се спуска твърде бързо. Почувства течение с топла вода, хидротермален извор, от който излизаха мехурчета. Заплува срещу него. Това щеше да го отведе до тунел, който да преплува, след което да стигне до съкровището.

Откри го в една ниша, точно както му беше казал капитан Аткинс, скрито между две скали: продълговато, тънко, златно, филигранно калъфче. Извади го и, странно… Усети го в ръцете си, сякаш беше негов собственик. Не беше много тежко, но доста дълго и трудно за носене. Затова го завърза за гърба си и започна да засича времето на изкачването си.

Скоро Хили щеше да е негова.

Глава петдесет и четвърта По течението на Ориноко

Ингрид беше заспала във вътрешността на библиотеката. Главата й беше върху огромна книга, по страниците й се стичаше слюнка от устата й. Тя се събуди внезапно и погледна надолу към черно-бялата литография на карта на деветте свята, Игдрасил, Дървото на живота, и забеляза огромното грозно мокро петно върху него. Бързо го избърса с ръкава си и се огледа наоколо. Нямаше никой.

Беше сънувала. Толкова много вода, чиста, тюркоазено синя, не плашеща, а спокойна и примамваща. Беше толкова спокойно, чуваше се само тихо бълбукане в далечината.

Преди да заспи, четеше за Игдрасил и разучаваше картите. Потърка очи. Огромна змия се виеше около корените на дървото и дълбаеше в тях, животните се хранеха със смолата му, козлите и елените пасяха крехката му трева, но въпреки това то оцеляваше и регенерираше — вечно зелено, дарявайки живот със своите плам, човечност и агресия.

Норните бяха посветени изцяло на дървото. Покриваха раните му с бяла глина от Мимир — изворът на мъдростта и разбирателството; поднасяха му дарове, молеха се за него и поливаха клоните и корените му с вода от кладенеца на вярата. Водата се стичаше по големите му листа и клони и падаше на земята, където се превръщаше в роса.

Проблемът с картите беше, че не бяха съвсем точни. Например, на някои карти Ванахайм, домът на Ингрид, беше посочен точно под Асгард, над най-високите клони на дървото, докато на други, беше поставен на една хоризонтала с Мидгард (Земята) — в центъра на свещеното дърво. Но на всички карти Асгард беше отгоре, а Алфхайм (страната на елфите) беше между Асгард и Мидгард. Имаше логика, ако някой от Асгард беше изгонил елфите към Норт Хемптън. Но само Один и Фриг бяха останали на Асгард.

„Водата“ помисли си Ингрид. „Водата. Това е!“. Най-сетне намери така нужния й ключ.

Глава петдесет и пета Ела до прозореца ми

Във Феърстоун беше трудно да се намерят дрехи посред нощ, с които Килиан да се дегизира, за да не буди подозрения с пуловера и дънките си. Беше обул кожени ботуши и те вършеха работа. Селяните бяха предпазливи и не оставяха дори чифт бельо или блуза по просторите в задните си дворове и градини. Въжетата висяха празни. Фрея осъзна, че през 21 век беше свикнала да възприема дрехите си за даденост, докато в 17 век в рибарско селище хората едва си позволяваха един тоалет, камо ли повече.

По това време всички спяха. За да не изгубят магическите си способности, трябваше да намерят дрехи по трудния начин и се опитаха да се промъкнат в няколко къщи, но вратите бяха заключени. В покрайнините на града най-накрая намериха колиба, прокраднаха се покрай един спящ човек, който само трепна при звука от тяхното влизане, и бързо грабнаха широките панталони и риза, които беше оставил на стол до леглото си. Надяваха се бедничкият и нищо не подозиращ поспаланко, да има с какво да ги замени, макар че и да имаше, най-вероятно бяха официалните му дрехи за църква. Дрехите станаха на Килиан, но той се намръщи на миризмата им. Шапка намериха на една пръчка в плевнята, заедно с кожен мях за вода, който напълниха от кладенец, чиято макара скърцаше при вдигането на кофата.

Фрея и Килиан вървяха през полето ръка за ръка към дървените бараки, където държаха Ан. Пулсиращата песен на цикадите заглушаваше шепотът им. Под единствения фенер стоеше полузаспал пазач. Фрея разпозна стражът с голям корем, като онзи, който взе монетата й на площада — макар вече това да не се беше случило. Беше взел двойна смяна. Тя знаеше, че той ще се поддаде на златото, затова се спря, разпори кесията, която Джоана беше пришила, и подаде на Килиан една монета. Стражарят прие с радост парите. Вероятно беше свикнал с тези нощни посещения, които пълнеха джоба му, като с част от работните си задължения.

— Четвъртата надолу — измърмори той.

От килиите се чуваше хъркане; видяха клекнали и свити силуети по пода във всяка клетка, висока не повече от метър и половина. „Горките хора, затворени като животни“, помисли си Фрея. Коленичиха, когато стигнаха до килията на Ан.

— Ан! — извика Фрея. Успя да я види свита в ъгъла под бледата светлина. Тя почувства облекчение, когато видя бялата шапка на главата й.

— Ан — повтори Килиан, малко по-високо.

— Да — прошепна тя. — Аз съм, любими, скъпи мой? Ти се върна? — гласът й беше дрезгав и слаб. Придвижи се към решетките.

Фрея се изкашля.

— Мисли, че си съпругът й, който се е върнал за нея — каза тя на Килиан.

— Да… — отвърна той, съчувствайки й.

Ръцете на Ан сграбчиха решетките и носът й попадна между тях. Очите й бяха подути, по красивите й устни имаше засъхнала кръв, лицето й беше цялото в мръсотия. Фрея едва се сдържа да не прокълне цялото човечество.

— Джон! — каза Ан.

Фрея помилва ръката й.

— Не е Джон. Ние сме Килиан и Фрея. Дойдохме да ти помогнем, Ан.

Тя въздъхна и главата й клюмна.

— Не искам да призная! — каза тя с френски акцент. — Ако го направя, утре ще ме обвините, че Джон се е съюзил с дявола. Не искам да обесите съпруга ми.

— Зная — каза Фрея. — Опитваме се да спасим и двама ви. — Вкара ръката си през решетките и помогна на Ан да вдигне главата си.

— Нека й дам вода — каза Килиан и вдигна мяха, за да може Ан да отпие.

Фрея погледна през рамо. Пазачът беше скръстил ръце над корема си, краката му бяха изпънати и също скръстени, а главата му висеше отпусната; явно беше заспал.

— Извикала си майка ми от гроба на хълма, където ще те заровят. Опитваш се да ни помогнеш, Ан, изпращайки духа си през Преддверието и ние искаме да помогнем на теб. Ти бдиш над моята майка и трябва да те заведа при нея.

Ан се беше втренчила във Фрея с набръчкано чело.

— Не зная за какво говорите. Моля ви, кажете на Джон за болното прасе, слабичкото, трябва да бъде нахранено с мляко и зърно. По-рано той дойде, за да ми даде шапката. Къде е той? Джон! — изглежда бълнуваше. — Не искам да ходя никъде с вас.

Фрея погледна към Килиан и той сви рамене.

— Ан, трябва да ни послушаш. Моля те, или ще умреш тук.

— Такава е съдбата ми. Оставете ме. — Ан затвори очи и заспа, опряна в решетките.

Глава петдесет и шеста Завръщане у дома

Ингрид трябваше да намери разклонение на Дървото на живота, по което да върне елфите обратно в Алфхайм и смяташе, че знае точно къде да го намери. Порталът в дънера на дървото във „Феър Хейвън“ беше затворен след преминаването на Локи през него. Преминаването през центъра на Игдрасил беше забранено, това беше и причината за построяването на жълтия павиран път, който свързваше останалите осем свята като магистрала. Само мостът към Асгард беше разрушен, а пътят към него изгубен завинаги.

Според елфите жълтият път беше разрушен, но ако намереше разклонение на дървото…

Тя затвори натрупаните книги и страниците отново прилепнаха една към друга. Жанин щеше да ги върне обратно по местата им; така беше инструктирана стажантката. По-рано Норман и Джоана се бяха свързали с Ингрид. Килиан беше изчезнал, не вдигал телефона си и Джоана отишла до остров Гарднър, за да го потърси, уплашена, че Валкириите може да са го прибрали. Вместо него на спалнята в капитанската каюта на „Дракон“ намерила кратка бележка, адресирана до семейство Бошан, сякаш той ги беше очаквал: „Ще премина през портала. Искам Фрея да е в безопасност. Ваш, Килиан.“ Това по някакъв начин беше успокоило Ингрид — поне Килиан и Фрея бяха заедно.

Но сега елфите ги грозеше арест и депортиране. Беше време да ги върне в истинския им дом. Щом Мат е пуснал опашка след нея, така да бъде. Лесно можеше да се откачи. Значи ще играе грубо? Ингрид можеше да стигне до „ъки стар“ не само чрез шофиране. Макар напоследък да забелязваше, че магията й нещо е поотслабнала, надяваше се да не падне от небето на път към елфите. Връхлетя в кабинета си, грабна палтото, вълнената шапка и ръкавиците, даде няколко напътствия на останалите библиотекари и бързо излезе през задната врата към градината, взе едно гребло и полетя във въздуха.

Тя кацна, тупвайки на втория етаж на мотела, пооправи палтото и шапката си, слезе надолу по металните стъпала и свали ръкавиците си. Намери стаята зад ъгъла и почука. Вал отвори вратата и още с нахлуването си Ингрид заяви:

— Зная как да ви върна у дома!

Течът в банята значително се беше влошил; звучеше така, сякаш в стаята има водопад. Елфите, които ядяха около бюрото, я погледнаха със страхопочитание.

— Съвсем логично е — каза Ингрид, рязко сваляйки вълнената си шапка и шала. Свали палтото от раменете си, извади магическата пръчка от джоба му и хвърли всичко на леглото. Разкопча ръкавите си и ги нави до лактите. — Тук пристигнахте. Тук Фреди избра да се скрие. Порталът към дома ви е тук, в „ъки стар“.

Келда остана с отворена уста, а останалите продължиха да я гледат влюбено с объркани изражения на лицата. Ингрид тръгна към банята.

— Не, не, не, не отивай там! — извика Свен. — Ще намокриш хубавите си дрехи — изчерви се той, изгубил самоконтрол в тревогата си за нея.

Но Ингрид вече дърпаше дръжката, когато цялата подгизнала и изгнила врата падна от пантите си. Елфите вдигнаха ръце, за да помогнат на Ингрид, която приклекна, но вратата се разпадна пред нея.

В банята беше потоп, водата течеше от тавана и стените. Коритата на ваната и мивката (тоалетната беше предвидливо затворена) бяха препълнени и преливаха по белите плочки на пода, където се беше оформил басейн, пълен с чиста и тюркоазено синя вода като в Карибско море.

— Не виждате ли? — обърна се Ингрид с усмивка към елфите. — Това е свещена вода от клоните на Дървото на живота, от неговите листа. Трябва само да намерим правилната врата.

Ингрид се събу, преди да влезе вътре. Водата стигаше малко над глезените й, като плитък басейн. Елфите я гледаха от касата на вратата. Тя посочи с пръчицата си към стените, която сама смени посоката си и се наклони надолу към центъра на пода.

— Тук е. Елате да ми помогнете. Трябва да бъдем бързи. Искам да ви изпратя у дома, преди полицията да ви намери, иначе може и да не успея да ви измъкна — каза тя и усети как стомахът й се свива от притеснение при предчувствието за раздяла.

— Какво ще ни направят… органите на реда? — попита Келда.

Ингрид не знаеше. Ако смятаха, че елфите са незаконни емигранти, щяха да ги депортират обратно към дома им… но къде беше той? Елфите можеха да лежат в затвора с години, преди да излезе решение за изпращането им обратно. — Не зная и не мисля, че искаме да разбираме.

Ирдик и Свен влязоха. Сифонът се измъкна лесно, сякаш нямаше болтове. Келда вкара малката си ръчичка в дупката, дръпна нагоре и плочките около сифона се изкъртиха. Ингрид беше на колене, мокра до кости. Махнаха плочките и започнаха да изгребват бяла мазилка, подобна на мокро тесто. Елфите формираха поточна линия, отстраняваха и пренасяха плочки и мазилка и ги хвърляха върху останките от вратата.

Водата започна да се оттича надолу през пукнатините, които бяха направили; някои от тях бяха достатъчно големи, че да се мушне ръка през тях; всичките оформяха квадрат. Под повърхността се виждаше твърда плоскост, изработена от масивно тъмно дърво: врата около метър на метър, върху която имаше резба на Игдрасил. Отвориха я, мушкайки ръце в една от пукнатините. Още с отварянето й водата се стече надолу по дървените стъпала, които водеха до клон. Ингрид залегна, готова да провре глава през вратичката. Първоначално се стъписа от страхотната врява: чуруликане на птички, жужене на насекоми, тропане, цъкане, пулсиране. Под големия клон се виждаха много други, които се разпростираха докъдето можеше да стигне погледа; клони с огромни месести листа, капеща вода и росни бели цветове, които излъчваха аромат на гардении. Няколко от елфите се бяха мушнали покрай Ингрид и облегнати на коремчетата си, гледаха надолу и се възхищаваха.

— Добре, трябва да ви свалим до този клон — каза Ингрид. — След това ще следвате пътя към дома си. Ще затворя вратата веднага щом се уверя, че всички сте се качили на него.

— Не! — извика Ирдик.

— Не може ли да го направим някой друг ден? — попита Вал.

— Бъзльовци! — каза Свен, пушейки цигара. Беше минал на зелени „Американ спирит“, които криеше в ръкава на тениската си.

— Не искам да си ходя! — измрънка Ниф.

— Нито пък аз! — каза Келда. — Тук ми харесва. Искаме да останем. И искаме да ти помогнем да откриеш онзи, който ни накара да откраднем тризъбеца.

Ингрид преметна назад кичур от косата си.

— Знам — каза тя замечтано.

— Какво по…? — чу се глас от стаята.

Ингрид бързо се изправи, сякаш гласът я събуди от сън. И видя Мат. Беше мръсна, мокра и трепереше. Помисли си, че изглежда плашещо. Елфите усетиха неспокойството й, събраха се и застанаха зад нея.

— Как ме откри? — попита Ингрид. Нямаше начин да я е проследил във въздуха.

Мат сви рамене.

— Предчувствие, както се казва — приближи се към нея, от уоки-токито му се чуха гласове.

Беше твърде късно. Скоро никой нямаше да си ходи у дома. Единственото място, където отиваха, беше в затвора, в това число и Ингрид.

Глава петдесет и седма Земен ангел

Ан беше заспала, държейки се за решетките, едната й ръка бавно се плъзгаше надолу.

— Нямаме избор — каза Килиан. — Трябва да я вземем с нас, дори и да не иска. Ще я обесят този следобед.

— Какво ще правим? — попита Фрея, вгледана в очите на любимия си, които блестяха в тъмнината и отразяваха фенера над пазача.

Килиан инструктира Фрея да постави ръка около лявата китка на Ан. Взе свободната ръка на Фрея и дясната ръка на Ан, която се беше свлякла при отпускането на тялото й.

— Дръж се здраво! — намигна й той.

— О, не, не отново! — каза Фрея и стисна очи в очакване на болката.

Този път Фрея не заспа при преминаването. Беше много по-кратко и плавно, като монтаж от френски филм, като сцена от „До последен дъх“, в която движенията на Джийн Сибърг са насечени — най-малките моменти от едно до друго движение липсват. В един момент бяха на едно място, а в другия — на друго; тримата бяха сгушени на пясъка, а Джоана и Норман тичаха към тях. Фрея се чувстваше изстискана от преживяното. Лицето на Килиан беше пребледняло, капка кръв се стичаше от ноздрата му и Фрея се пресегна, за да я избърше, докато двамата държаха Ан. Беше рано вечер, небето беше сиво и розово към линията на морето.

— Нужни са й вода и храна — каза Килиан. — Или по-скоро банка глюкоза.

— А, да, имам една в куфарчето вкъщи — каза Норман в опит да се пошегува. — Толкова се радвам, че се върнахте. — Прегърна ги силно, а Джоана коленичи до дъщеря си, помилва я по главата и я целуна.

— Трябва да приберем Ан вътре — каза Фрея.

— Ан… колко хубаво. Моята fylgja — в очите на Джоана имаше сълзи.

— Добрата Ан Баркли — каза Фрея.

Главата на Ан помръдна.

— Къде съм? Кои сте вие? Заведете ме вкъщи! Моля, върнете ме — промърмори тя.

Заведоха я в стаята за гости до кабинета на първия етаж и я настаниха удобно в леглото. Джоана и Норман обикаляха около нея като птички, които свиват гнездо, а Фрея и Килиан опустошаваха хладилника. След като беше затворена с дни и влачена на площада отново и отново, пътуването във времето едва не довърши Ан. Дадоха й бульон и намачкани зеленчуци, но беше дехидратирана и това щеше да отнеме време.

Килиан и Фрея живнаха. След като се нахраниха и преоблякоха, се присъединиха към Джоана и Норман в стаята за гости.

— Прилича на една от Норните — каза Норман на Джоана, която бдеше над леглото. — Бенката на устната й.

— Аз съм… — каза Ан, очите й бяха отворени. — Името ми е Verdandi, избрах Ан за име в Мидгард.

— Verdandi — повтори Джоана, клатейки глава. — Вердан-дий.

Фрея седна на леглото и взе ръката на Ан.

— Познаваш ли майка ми? Ти ли се яви на Джоана като дух, за да ни предупредиш за опасност? — попита тя развълнувана.

— Да — отвърна Ан. — Излъгах ви преди. Съжалявам. Пазачът чува всичко, дори да се преструва на заспал. Само парите го интересуваха. Изстискваше съпруга ми, всяка целувка му струваше скъпо — крехкото й тяло потрепна. Джоана допря студена кърпа до челото й.

Разказваха бавно, Джоана и Норман допълваха Фрея и Килиан с това, което те знаеха. Ан — Вердандий е една от Норните, които бдят над Игдрасил. Тя е била и богиня на съдбата, преплетена във времето. Ан е била богиня и на настоящето, сестрите й — богините на миналото и бъдещето, формирали триумвират, с който контролирали съдбите на богове и хора. Както Джоана беше предположила, Ан беше изписала посланието на гроба си по такъв начин, че да подскаже на Джоана, че е Норн.

Ан действително беше нейната fylgja, но обясни защо отказа на Килиан и Фрея да напусне миналото. Каза им, че се е влюбила в смъртен. „Аз, аз винаги мога да се върна към живота, дори и да ме обесят, но умре ли Джон, никога няма да го видя отново“, им каза тя и облиза напуканите си устни. Въпреки всичките й нещастия във Феърстоун, тя искаше да прекара и последния миг от това прокълнато време с Джон Баркли. Нейното изчезване щеше да го застраши. Докато се върнеше, той можеше да е мъртъв.

Искала е Джоана лично да дойде при нея; беше се свързала с нея и й имаше доверие. Не знаеше на кого друг може да се довери. Джоана беше свързана с нея чрез невидима нишка, която подръпвала Ан всеки път щом някой от Бошан или техните любими били в опасност. Винаги би разпознала Джоана. Само нея, защото тя беше духовен пазител, свързан с нея, откакто свят светува.

Ан разказа на Джоана какво я е принудило да го направи. Нещо се случило. Не й било писано да бъде обесена; трябвало е да изживее живота си заедно с Джон. Имала е видение за това. Но нещо се променило; злото се било настанило във Феърстоун и соченето с пръст започнало. И така възникнали проблемите; заклеймили вещиците и започнали да ги преследват.

— Всичко започна, когато едно семейство закупи остров Уайт и се настани там. Те са нови в общността и ни причиниха много беди.

— Кои?

— Лион Гарднър и жена му — каза Ан. — Известен още като…

— Локи, разбира се — въздъхна Фрея. Би го разпознала навсякъде. Наричаха го Лион Гарднър, но тя го познаваше с различни имена: Бранфорд Гарднър, Бран, Локи. — Явно никога няма да успеем да избягаме от него нито в този, нито в друг живот.

Глава петдесет и осма Бяла сватба

Съкровището беше вързано за гърба на Фреди в цилиндричен калъф и заедно с капитан Аткинс тихо се придвижваха с асансьора нагоре към четирийсет и втория етаж. Този път не им се наложи да говорят с рецепционист. Щом двамата минаха покрай него, той моментално се обади на господин Лиман. Фреди чу младият мъж да съобщава: „Идват, господин Лиман.“

Лиман стана от въртящия стол зад огромното бюро и потри ръце.

— Здравейте! — За щастие, щорите бяха спуснати и светлината беше мека и ненатрапчива. — Фреди, изглеждаш като котарак, който е уловил плячка и иска да ми я поднесе на тепсия.

— Мисля, че изпълних договора си, господин Лиман — отвърна гордо Фреди.

— Така е — добави капитан Аткинс, който стоеше зад Фреди и постави ръка на рамото му.

— Отлично! — каза Лиман и заобиколи бюрото. Изглеждаше нетърпелив да сложи ръце на съкровището, което Фреди сваляше от гърба си.

Господин Лиман взе цилиндъра и го занесе към бюрото си, набра комбинация, за да го отвори, тананикайки си и плавно извади тънкото златно калъфче.

— Отлично — повтори той, разглеждайки го и прокара ръка по гладката му повърхност. — Ще го отворя по-късно — повдигна вежда и се усмихна на Фреди.

Фреди грейна.

— Кога мога да видя Хили? Бих искал да й предложа официално, макар че още нямам пръстен… — Фреди се спря, защото господин Лиман беше започнал да се кикоти и скоро този мек, тих смях се превърна в истеричен и маниакален смях, който разтърси прозорците на небостъргача, сякаш наблизо минаваше самолет.

Лицето на Фреди се изкриви.

— Какво е толкова смешно?

Господин Лиман вдигна договора, който още стоеше върху лъскавата повърхност на бюрото му и го размаха пред Фреди.

— Скъпо момче, както е посочено в договора, ти ще се ожениш за дъщеря ми, но явно не си прочел дребния шрифт. Ще се ожениш не за Хили, а за една от осиновените ми дъщери, Герт… най-голямата. Никога няма да си достатъчно добър за Хили, Фреди. — Лиман подаде договора на Фреди, който едва стоеше на краката си след този обрат. Чувстваше се така, сякаш беше ударен в гърдите с голям, тъп предмет. — Нито си бил, нито ще бъдеш.

Фреди бързо прехвърли договора и откри параграфа, който му трябваше:

— „В изпълнение на описаните задължения в договора, Изпълнителят трябва да достави неотворен златен калъф на изпълнителния директор, след което ще бъде задължен чрез настоящия договор в период не по-дълъг от трийсет (30) дни да предложи на (i), да размени обети с (ii) и да се ожени за (iii) Герт Лиман. При никакви условия изпълнителят не се освобождава от изпълнението на гореспоменатите задължения (i), (ii) и (iii).

Забранени са: бягство; отсъствие от църквата и отказ от «Да»; развод с Герт; анулиране на брака с Герт или опит за брак с Хили Лиман вместо с Герт; водене на незаконни любовни връзки, независимо сексуални или емоционални, под каквато и да е форма, по което и да е време, с Хилари.

Ако Изпълнителят не се съгласи с посочените условия, на Изпълнителя ще бъде наложена глоба, описана в параграф V и връщане обратно в Необятното за период не по-кратък от пет хиляди (5000) години, описано в параграф VI“.

Фреди погледна в края на страницата и видя подписа, който беше сложил по-рано с писалката, използвайки кръвта си вместо мастило. Само цветът му беше по-тъмен и напомняше на увехнали розови листенца.

— Кой си ти?

Харолд потупа Фреди по рамото, сякаш искаше да го успокои.

— Тихо, тихо — каза той.

Фреди отблъсна ръката на капитана.

— Значи си ме забравил? — попита господин Лиман, като че ли говореше на дете. — Аз съм само един скромен бог. Не че за могъщия Фрир детайлите имат значение. Времената се менят, нали? Но що се отнася до това, си мисля, че съдбата ти винаги ще е една и съща. Винаги влюбен в моето момиче, но се страхувам, че любовта ти ще бъде несподелена за вечни времена. Така става, когато Джоана говори с мъртвите. Хелда поиска цена и ти я плати. Само ако беше прочел договора. Беше твърде нетърпелив, момче, и го подписа с кръвта си — изцъка той с език.

Фреди се обърна към капитан Аткинс и се вторачи в него, чувствайки се предаден. Харолд направи тъжна, нацупена физиономия и вдигна рамене.

— Ръцете ми са вързани. Нямах избор. Съжалявам, Фреди.

Фреди намираше капитанът за по-противен и от господин Лиман. Поне Лиман се държеше като негодник от самото начало.

Глава петдесет и девета Омагьосан, смутен, объркан

— Същото е и в къщата на кмета. Без щети. Край — чу се глас от уоки-токито щом Мат тръгна към Ингрид. Ингрид зъзнеше, протегна китките си към Мат (в едната си ръка държеше пръчицата си), елфите се бяха скупчили зад нея. — Какви ги вършиш? — попита Мат.

— Ами, изпращах децата у дома — каза тя с вдигнати напред ръце.

Чуха се още звуци от уоки-токито и Мат го изключи. Той посочи ръцете й.

— Имах предвид това с китките?

— Няма ли да ме арестуваш? — попита тя, докато той се наведе към зейналата врата.

Той поклати глава.

— Защо? Нещо нередно ли си сторила?

— Не си ли за това тук? Да ги отведеш? — каза тя и внимателно пусна ръцете си надолу.

Той й отговори с въпрос.

— Какъв е този шум? — попита. — Звучи като песен на птица.

От вратата се усещаше топъл полъх, но Ингрид още мръзнеше. Елфите продължаваха да усещат неспокойствието й.

Мат ги подмина и отиде към отворената врата в пода. Коленичи, стискайки двете страни на вратата и надникна. Ингрид забеляза силните му ръце.

— Какво е това? — попита той и погледна отново към Ингрид. — Изумително е.

— Оттук са дошли бездомните деца… елфите. Това е портал за техния свят — каза тя, осъзнавайки, че няма какво друго да направи, освен да говори истината. Или щеше да й повярва, или щеше да си живее със заблудата, че магии не съществуват. Огледа лицето му, видя как се мръщи, но веднага се успокои.

— Хм — каза Мат — как се казва?

— Алфхайм, елфите са алфари… елфи — отвърна му тя.

— Е, ще трябва да ги върнем у дома им, нали така? — попита той.

— Не си ли тук, за да ги арестуваш?

— Защо да го правя?

— Но аз мислех…

Той поклати глава.

— Не исках да повярвам в онова, което беше пред очите ми. Знаех, че има нещо различно в теб… и съжалявам, че бях такъв тесногръд идиот — въздъхна той. — Беше ми трудно да приема, че си вещица. Беше против всичко, в което съм вярвал до сега. Но сега зная другата истина. Не разбирам всичко, но ти вярвам и ти се доверявам. Вярвам, че ти си магия.

— Не си идиот — каза Ингрид и усмивка започна да озарява лицето й.

Той се изправи на крака с един скок от опора, без да падне вътре. Не знаеше, че е толкова атлетичен.

— Аз съм… бих бил… ако те оставя — каза той и я погледна дълбоко в очите. — Прощаваш ли ми?

— Винаги — отвърна Ингрид с искрящи очи.

— Значи си вещица, а? — попита той.

Тя кимна.

— Това е едно от много имена. Казвам се Ерда и също съм от друго място. Но за разлика от елфите, аз не мога да се прибера обратно.

— Аз и не искам. Трябва да останеш тук, с мен — каза Мат. Приближи се, за да я целуне, но рязко беше прекъснат от силното кашляне на Свен, Ирдик си издуха носа, Вал го настъпи, а Келда и Ниф започнаха да пляскат и да се кикотят.

— О — каза Келда. — Те са влюбени!

— Ами те? — засмя се Ингрид.

Той се обърна към групичката.

— По-добре е да тръгват, преди да дойдат полицията и пожарната. Исках да дойда пръв и да те предупредя. До минути това място ще се напълни с органи на реда.

— Ще се измъкнем ли? — попита Ирдик.

— Не си насилвай късмета! — предупреди го Келда.

Мат не им обръщаше внимание.

— Трябва да знаеш и нещо друго. Маги е моята дъщеря… номерът на листчето — каза Мат, говорейки бързо. — Стаята, в която не исках да влизаш у дома… нейната е.

Ингрид кимна.

— Гаджето ми от гимназията забременя и задържа бебето. Не съм очаквал и друго, наистина. И никога не ме е било срам от нея. Просто се притеснявах какво ще си помислиш или че няма да искаш да излизаш с мен, щом имам дете. Беше глупаво от моя страна. Зная. Виждам я на всеки две седмици веднъж и пътувам, за да мога да я виждам.

— Искам да се запозная с нея — Ингрид се усмихна и взе ръката му. — Надявам се да ме хареса.

Мат се усмихна.

— Какво стана с крадците? Заловихте ли някого? — попита Ингрид.

Той се почеса по главата.

— Работата е там, че всички неща са върнати мистериозно по местата им — каза той. — Хората не спират да звънят в управлението, за да ни информират, че са намерили бижутата си или че картините им са по стените. Току-що ми съобщиха, че колекцията на кмета е непокътната.

— Нашият подарък за теб! — каза Келда и побутна Ингрид.

— Върнахме всичко! Просто ги бяхме взели назаем, за да украсим тавана — обясни Ирдик.

Ниф се облегна на Ингрид от другата й страна.

— Дано не си ни много ядосана.

Ингрид сложи ръце на кръста си и погледна елфите строго. Подозираше, че не се бяха отказали от навиците си.

— Много съм разочарована от вас — каза тя. — Но се радвам, че сте върнали всичко.

В далечината се чуха сирени. Полицията идваше.

— Трябва да тръгваме — каза Мат.

— Да — кимна Ингрид и я обзе тъга. Пакостници или не, тя беше привързана към елфите. Прегърна ги за сбогом един по един.

— Налага ли се? — попита Келда жално.

— Искаме да останем — каза Ниф.

— Е… — Ингрид ги погледна. Осъзна, че няма причина да ги изпраща у дома, все пак можеха да помогнат за изчистването на името на Фреди и на Килиан пред Валкириите. Освен това елфите трябваше да разкрият кой ги беше накарал да откраднат тризъбеца на Фреди и кой стоеше зад престъплението от самото начало.

— Йухуу! Можем да останем! — каза Свен.

— Тук или там — ще трябва да тръгваме — предупреди ги Мат. Конвоят идваше към мотела: две пожарни коли, 6 полицейски коли и линейка пристигнаха на паркинга. И всеки момент щяха да нахлуят в стаята.

На вратата се почука силно.

— Отворете! Полиция!

Елфите се свиха. Мат се намръщи и извади пистолета си от кобура. Кимна на Ингрид.

— Изведи ги през задния прозорец. Аз ще се погрижа за това.

В този момент тя почувства прилив на обич към него. Знаеше, че би направил всичко за нея и би защитил не само нея, но и приятелите й.

— Не, не е нужно — тя взе пръчицата си и я размаха над елфите, счупената врата и в банята.

Вратата се отвори с трясък, но когато полицаите влязоха, завариха единствено влюбената двойка до прозореца, заобиколена от пет подскачащи жаби.

Глава шейсета Да повторим миналото

Навън беше тъмно и студено. Джоана беше приложила нежна магия за болежките на Ан и сега тя се чувстваше обновена. Беше се изкъпала и двете с Фрея й дадоха нови дрехи. Джоана, Норман, Фрея, Килиан и Ан стояха в дневната на дивана срещу запаления огън. Ан им каза, че този период й харесва, че никога не е била в него физически, но го е виждала през очите на сестра си и с нетърпение очаква да живее в по-спокойни времена. Щом каза последното, се замисли за Джон Баркли и очите се насълзиха на светлината от камината. Избърса ги. Трябваше да им каже толкова много неща, преди да успеят да разрешат проблемите й.

— Проблемът с времето е — започна да обяснява тя, — че минало, настояще и бъдеще съществуват паралелно.

— Не линейно, както нашите мозъци ги отчитат. Търсим продължителност — намеси се Норман.

— Да.

Всичко се случваше едновременно, имаше паралелни реалности и вселени, милиони възможности за развоя на едно събитие. Всичко се случва паралелно, но само едно от действията има ефект — теория, в която Фрея трудно успяваше да вникне.

— Със сестрите ми виждаме всичко едновременно, когато сме заедно. Времето е точно, но и тече и всичко се сменя и друго започва, понякога по съвсем различен начин, но винаги започва.

С други думи, времето беше повторяемо, следите от миналото, надничаха през настоящето, за да бъдат повторени отново в бъдещето.

Ан беше разпознала Локи в Лион Гарднър и щом той беше разбрал, че тя го е разкрила, опасността я дебнеше, защото тя знаеше неговата тайна.

— Локи не може да бъде затворен никъде; просто е чакал подходящото време. Може да идва и да си отива от вселените, когато поиска. Вършил е ужасни дела през времето. Той започна истерията по вещиците в Щатите. Никога не би се случила без него. Той подклаждаше огъня, той палеше кладите, за да види силите на враговете си ограничени от Забраната за магическите сили. Всичко е било част от плана му за отмъщение — каза им Ан. — Той знае, че като една от Норните, виждам бъдещето такова, каквото е трябвало да бъде. Затова и уреди да ме екзекутират. Искаше да ме накаже, като ми отнеме Джон завинаги и ме спираше да осъществя контакт с теб, Джоана. Той знае, че семейството ви е силно и се страхува от вас.

Джоана се пресегна към ръката на своята пазителка. Вече разбираше всичко. След обесването на Ан тя е била затворена в Преддверието, била е отчаян и лутащ се дух, неспособен нито да влезе в Царството на мъртвите, нито да се върне на земята.

— Някой помага на Локи — продължи Ан. — Въпреки че не е във вашето настояще, други работят за него.

За Джоана вече всичко придобиваше смисъл. Всичките пъти, в които се беше опитвала да разреши загадката, винаги се появяваше нещо, което да я спре — някой около нея в сюблимния момент, някой, който да я прекъсне и да я отклони от това, което искаше да разбере.

Джоана пое въздух през зъбите си.

— Харолд!

— Сега си спомням… Наричахме го Хеймдал — каза Норман. — Но той е слаб. Не може да е направил всичко сам. Трябва да има някой, който стои зад него.

— Има — каза Ан. — Budli. Той заплаши полусмъртното семейство на Хеймдал, дъщеря му и внука му и затова Хеймдал се съгласи да изпълни заповедите му. Budli е маша на Локи, но и той самият е играч.

— Budli. Сега си спомням. Той имаше красива дъщеря, нали? — попита Джоана. Обърна се към Норман. — Спомняш ли си името й?

— Разбира се, кой може да забрави Брунхилда? — попита Норман.

— Хили! — извика Фрея.

— Коя е Хили? — попита Джоана.

Фрея тропна с крак, докато стоеше до Килиан покрай камината.

— Хм, новата приятелка на Фреди, примамката, по която е лапнал. Луд е по това момиче. Трябваше да работи на кораб за лов на риба тон, но се оказа, че ще търси съкровище. По-рано ми писа.

— Търсене на съкровище, но защо? — попита Джоана притеснена. — Може би е в опасност!

Норман стана от мястото си. Сложи ръка на челото си и го разтри.

— Ако е така, няма да му е за пръв път.

Глава шейсет и първа Огнен пръстен

Фреди отиде в Ню Хевън, за да съобщи новините на Хили. Тя го посрещна на стълбите на входа на общежитието — готическа сграда, която наподобяваше замък с парапетите и четирите ъглови кръгли кули — реплика на прочутия огнен пръстен.

Паметта му се беше възвърнала и си припомни годините в други прераждания, в които е бленувал за Брунхилда. В спомените му имаше пропуски, но се сети за двамата й ухажори Сигурд и Гунар, които опитали да преминат през огнения пръстен, за да развалят тегнещата над нея магия за вечен сън. Чрез магия и измама Гунар успял да спечели ръката й, но бракът им приключил трагично с поредица от войни между боговете. Фреди се надяваше, че този път ще се пребори за нея по някакъв начин, макар да се боеше, че отново е пропилял шанса си.

Лампите около общежитията излъчваха мека светлина, която огряваше зелените тревни площи наоколо, осеяни с паднали листа. Фреди и Хили седнаха на стълбите, лице в лице с тъжни изражения. Фреди погали нежно главата на Хили.

— Все още мога да те докосвам, стига да не нарушавам клаузи (i), (ii) и (iii). Пропуснали са. В договора няма нищо споменато за това, какво мога или не мога да правя преди това — каза Фреди и сложи ръка на бузата й.

— Съжалявам, Фреди, татко си има своите причини. Казах ти, че е закостенял — въздъхна тя.

Фреди нямаше какво да добави към думите й. Хенри Лиман го изигра, този негодник и бъдещ негов тъст, и сега беше изгубил любовта на живота си. През слабо осветената алея премина момиче на колело. Звънчето на колелото издаде весел звук и това накара Фреди да се почувства още по-отхвърлен и нещастен. Тя се спря и приближи с колелото към тях.

Хили погледна нагоре.

Момичето се усмихна равнодушно, без да забележи, че тя беше тъжна и плачеше. „Коравосърдечно“, помисли си Фреди.

— Е — каза нахалното момиче. — Ще дойдеш ли с нас по-късно? Дано! Имаме важна среща, на която трябва да присъстваме — разтвори палтото си и показа сив суичър с надпис ККГ (Капа Капа Гама). Университетът не признаваше официално общогръцките системи и затова пребиваването им в кампуса, както и откритите им срещи не бяха позволени, но тези общества все още бяха живи и набираха около петнайсет процента от студентите.

Момичето бързо загърна палтото си и огледа Фреди. Погледна Хили и повдигна вежди. Фреди не знаеше какво означава това. Одобряваше ли го, достатъчно хубав ли беше за Хили? Това ли намекваше?

Хили се усмихна на момичето от сестринството.

— Разбира се, че ще дойда. Не бих го пропуснала!

Сбогуваха се и се разбраха да се видят след час. Хили се извини на Фреди за прекъсването.

— Студентски живот! — тя взе лицето му в ръце и го погледна. — Искам да знаеш, че винаги ще те обичам, Фреди — прошепна тя. — Ако това е някаква утеха.

Той се отдръпна, ядосан от нейното бездействие. Тя беше богиня воин, а в нея нямаше никакъв плам. Той седна и зарови глава в ръцете си. Хили потърка гърба му, правейки кръгове с дланта си и това го подразни. Този жест изглеждаше лекомислен. Като че ли не я беше грижа за всичко това. Чу как тя въздъхна, сякаш нямаше търпение да се върне в общежитието, да приключи с това, за да може да се включи в сбирката с останалите студенти — да приключи с ненавременното посещение на Фреди, с неговия провал и неспособност да я измъкне от оковите на баща й. Може би сърцето й се крие зад метален щит. Никой никога не се променя.

— Слушай — каза тя. — Герт не е толкова зле. Тя също учи тук, знаеше ли?

Той знаеше, Лиман го беше споменал. Дори не можеше да си спомни как изглеждаше Герт… като кон? С дразнещ смях?

Хили продължаваше да говори.

— Защо да не й пиша, двамата ще можете да се поопознаете. Наистина имам много домашни, а и срещата след това…

Фреди избърса носа си. Подразни се, че тя е готова да го пробута на Герт — почувства се жалък — чуваше как Хили пише на сестра си, дори да не й беше дал съгласието си.

Добре, можеше да се срещне с Герт. Нямаше какво повече да каже на Хили. Какво ли беше очаквал? Мислеше си, че щом научи новините, ще измислят как да нарушат договора, да избягат заедно, да направят нещо драматично. А вместо това получи жалко сбогуване. Изобщо Хили интересувала ли се е от него? Започваше да се съмнява в това. Погледна към нея. Тя изглеждаше отегчена.

— Ето я — каза Хили с облекчение.

Фреди видя към тях да приближава високо момиче, носещо книги пред гърдите си. Кадифената й коса грееше като слънце на меката светлина и падаше до кръста й, полюшвайки се докато върви. Герт беше много женствена, чувствена, но и атлетична. Стигна до тях и сложи крак на стъпалата.

— Здрасти, как сте? — попита тя.

Фреди не можеше да свали зачервения си поглед от нея и се почувства, сякаш е спасен от ада, събуден от дълбок сън. Как е могъл да не забележи колко е красива Герт още при първата им среща? Дали не е бил омагьосан? Може би от Хили? Или господин Лиман? Герт беше прекрасна и стабилна, всичко, за което той мислеше, сега беше тепих за борба, схватка и те двамата, даващи всичко от себе си в боя, който да доведе впоследствие до хиляди прегръдки и целувки, лекуващи синините им.

Брунхилда трябва да го е омагьосала, за да не види истинското лице на Герт.

Хили преметна косата си на една страна.

— Татко е изиграл Фреди и сега, вместо да се ожени за мен, ще се ожени за теб. Имате около месец, за да избистрите подробностите.

Герт скръсти ръце и се подсмихна.

— Ха, така ли е направил — тя погледна Фреди от главата до петите. — Предполагам, че ще свършиш работа — усмихна се тя.

Фреди се изправи и се изтегна. Чувстваше се по-добре. Не беше Рагнарьок. Погледът му се спря на задника на Герт, стегнат и оформен, което го накара да се усмихне. Герт вероятно беше малко по-голяма от него, но може би беше за добро. Беше приключил с лигавите момиченца.

— Ти също — усмихна й се той.

Хили погледна Фреди и видя усмивката му.

— Но знам, че винаги ще имаш чувства към мен…

Нито Фреди, нито Герт я чуваха. Двамата бяха тръгнали надолу по алеята, разговаряйки, а Хили се врътна на токчетата си и бързо се качи по стълбите, премятайки косата си от едно рамо на друго.

Фреди взе от Герт книгите й, за да ги носи.

— Какво учиш тук? — попита той.

— Океанология — отговори Герт.

— Наистина ли? Гмуркаш ли се?

Герт се засмя и смехът й се лееше леко, като вода.

— Работя за ужасния си баща, само и само да плавам някъде и да обличам неопрена.

— Мисля, че искам да живея на Карибите — каза Фреди.

Тя му хвърли кос поглед и плахо отговори:

— Аз също!

Фреди се спря. Герт също. Обърнаха се един към друг.

— Пазя една тайна, която не съм споделял с никого, дори с Хили, но по някаква причина искам да споделя с теб. Обещай да не казваш!

— Разбира се — вдигна тя рамене.

Виждаше Герт по-добре, светлината от лампите я огряваше. Устните й изглеждаха толкова примамващи, плътни и меки. Приличаше на русалка на носа на кораб. Той прехапа устни, гледайки я в очите и за момент остана безмълвен. Видя цветът им, умопомрачително тъмносини, бяха толкова чисти и невинни, без капка измамност — черта, която се предаваше в семейство Лиман. Чувстваше се добре с Герт, можеше да й каже всичко. Колкото повече я гледаше, толкова по-поразен оставаше. Може би изобщо не му е било писано да бъде с Брунхилда.

— В джоба си — започна той — нося кораб. Може да бъде разгърнат и поставен във вода. С него можем да плаваме, където пожелаем.

Герт започна да танцува. Завъртя се и го погледна учудена и изненадана.

— Наистина ли? Това е най-страхотното нещо, което съм чувала!

Глава шейсет и втора Полетът на Валкириите

Ингрид пристигна в къщата с Мат и елфите, които бяха леко отвратени от превъплъщението им в жаби. Семейството се беше събрало в дневната и бързо им разказаха, какво се беше случило.

— Той е — каза Фрея. — Разбира се. Трябва да е той.

— Какво имаш предвид? Кой той? — попита Ингрид.

— Това, което Ан каза по-рано… че Локи е чакал подходящото време. Локи може да пътува през световете. Взел е мощта на Бофрир за себе си, той е унищожил моста и се е престорил, че е намерил Фреди на мястото. Той е откраднал тризъбеца му. Искал е Фреди да поеме цялата вина, но нещо се е случило — тя погледна към Килиан. — Може би ти си се появил. Спрял си го по някакъв начин.

— Припомням си малко — каза Килиан. — Опитах да променя времето, да върна моста, но не успях… Намерих сила да го задържа, докато дойдат Валкириите. Съжалявам, че не успях да спася Фреди.

— Локи? Кльощавият тип? Това вече ми напомня нещо — каза Вал.

— Локи! Точно така! Той ни накара да откраднем красивия тризъбец и да го сложим при моста — каза Келда.

— Казахме ви, че е задник! — подсмихна се Свен.

Фрея кимна. Точно както Килиан в Асгард, тя беше успяла да задържи Локи за малко: като неин любовник той беше под нейната магия, но магията й не издържа дълго на неговата сила. Пръстенът на Один му помагаше да се движи във вселената, но нямаше нужда от него, за да постигне целта си. Въпреки, че Фрея му беше заповядала да го унищожи, това само го забави, не го спря.

— Силите му растат — каза Фрея. — А нашите отслабват. — Точно както богът на спомените, Жан-Батист, й беше казал. С разрушаването на моста Локи е започнал да отнема силите на боговете. След падането на Забраната семейство Бошан имаха огромен запас от магия, толкова дълго я бяха пазили. Но сега беше на път да изчезне. Напоследък усещаше, че силите й намаляват — клиентите й твърдяха, че отварите й са блудкави и безвкусни. Съвсем скоро магията й щеше да е изчерпана. Виждаше го и по изпитото лице на Килиан, беше отслабнал след преминаването през портала, а носът му още кървеше.

— Фрея е права — съгласи се Ингрид. — Трансформацията ме изстиска — каза тя. — И за малко да не успея да върна истинския облик на елфите.

— Е, радвам се да го чуя — измърмори Свен.

Ан отново се включи в разговора.

— Локи искаше Фрир и Балдер да воюват завинаги. Ревнуваше заради приятелството им и в онзи ден искаше да разруши не само моста. Той е като змия сред нас, разяжда корените на Дървото на живота и посява съмнението като отровна змия.

— Трябва да е скрил тризъбеца на „Дракон“ — каза Килиан.

— Разбира се, за да бъдеш белязан — кимна Фрея. — И Фреди да бъде убеден във вината ти — тя поклати глава — Но не разбирам. Аз претърсих „Дракон“, но така и не открих тризъбеца. Фреди ми каза, че би трябвало да е там.

— Не беше — каза Килиан. — Чудех се какво търсиш и след като обърна лодката с краката нагоре, аз самият се разтърсих.

— Разбира се, че не е бил там — усмихна се Свен. — Сега си спомних. Ние го взехме. Локи ни накара. И след това ни изпрати тук, на Мидгард, за да го откраднем отново.

— Значи сте били вие! — каза Фрея. — Чух ви! — тя си припомни как една нощ на „Дракон“ се беше събудила и беше усетила нечие чуждо присъствие на лодката.

— Но има един проблем — каза Ирдик. — Ние го изпуснахме.

— В морето… и той изчезна. Скочихме във водата, но не го намерихме — каза Келда. — Нямаме представа къде е.

Килиан се изтласка от стената до камината.

— Трябва да свършим много неща и не съм сигурен, че имам сили да ги направя, но ще трябва да върнем Ан обратно. Може би, ако го направим заедно, ще успее да премине.

Джоана издърпа косата си назад. Беше притеснена за нейната fylgja. Ан направи толкова много за тях.

— Трябва да я изпратим обратно, преди ловът на вещици да е започнал, преди Локи да я е видял. Ще ти дадем злато Ан и ти и Джак ще можете да избягате, да започнете нов живот на безопасно място, далеч от остров Уайт. Отново ще бъдете заедно.

Ан погледна към нея и се усмихна, а пламъците от камината осветяваха лицето й.

— Би било чудесно да започна наново с Джон…

Стигнаха до плажа, на мястото, на което се намираше къщата на Джон Баркли. Направиха кръг около Ан и й помогнаха да премине през портала. След като fylgja — богинята на настоящето, Верданди, лечителка на Дървото изчезна, те се строполиха на пясъка. Фрея се изправи и видя как Норман и Джоана се свестяват, но не и Килиан. Тя не знаеше колко дълго са били в безсъзнание на плажа. Беше студено и влажно. Допълзя до Килиан и го хвана за раменете.

— Събуди се, скъпи! Моля те! — тя го раздрусваше, а главата му се клатеше. Очите му не се отваряха.

Родителите на Фрея бързо се доближиха до тях. Норман напипа пулса на Килиан.

— Бавен е — каза той.

— Мамо, направи нещо! — примоли се Фрея.

Джоана започна да разтрива тялото на Килиан, за да го стопли, каза заклинание и всички започнаха да го повтарят след нея.

— Трябва да го върнем в къщата — каза Норман.

Опитаха да вдигнат Килиан, Норман преметна ръката му през рамо, Фрея направи същото, а Джоана се стараеше да го издърпа нагоре.

— Стойте на място! — чу се глас. Бяха заобиколени от няколко едри, високи млади жени, всяка от тях, облечена със сив суичър ККГ. Едната от тях изглеждаше позната на Фрея, зачуди се къде ли я беше виждала преди и се сети. Това беше Хили Лиман. Брунхилда беше Валкирия, каквито бяха и нейните посестрими.

— Тук сме, за да го отведем в Необятното — каза Хили и посочи към Килиан. — Той носи знака на тризъбеца. Той е унищожил Бофрир. Ще бъде в Необятното за вечни времена.

— Не! — изкрещя Фрея, но беше изтласкана назад от невидима сила, която я събори на земята.

— Нямате право! — каза Ингрид. — Заслужава честен процес. Белият съвет ще узнае за това.

— Белият съвет ни изпрати тук — каза Хили със самодоволна усмивка.

— Къде е Фреди? — извика Джоана.

— На кой му пука? — каза Хили. — Синът ти е тотален загубеняк. Никога няма да ме има. Дори не успя да стигне до спасяването ми от огнения пръстен.

Джоана помагаше на бедния Килиан да се изправи и единствено поради тази причина не изтича към момичето, за да й избоде очите.

Фрея припълзя до Килиан и се вкопчи в него с всички сили, докато Валкириите се опитваха да го изкопчат от хватката й. Влачеха я по пясъка, докато се държеше за него и им крещеше да оставят нея и Килиан намира. Те обаче упорито дърпаха почти безжизненото му тяло. Родителите й и Ингрид тичаха след тях.

Скоро след това Фрея вече беше сама, плачеше и виеше към небето, където бяха отнесли Килиан. Тя припадна в ръцете на майка си, с ръце протегнати към небето, като дете, което посягаше към нещо, което не може да достигне, сякаш можеше да прегърне любимия си, който насилствено беше отделен от нея.

Глава шейсет и трета Сънища

Норман крачеше из дневната в голямата колониална къща. Цялото семейство се беше събрало, включително и Мат Нобъл, който утешаваше Ингрид. Елфите се опитваха да помогнат, предлагайки напитки и храна. Фрея сновеше бясна. Сърцето й не беше разбито. Тя беше бясна.

— Какво може да направим? Трябва да го върнем. Той е невинен. Само да се добера до тези момичета, ще ги…

Почукване на вратата я прекъсна.

— Аз ще отворя — каза услужливо Мат.

Фреди влезе с високо русо момиче, около което витаеше нещо особено.

— Хей, какво става? Това е Герт. Герт, това е семейството ми.

— Фреди! Слава богу! Ти си добре! — Джоана отиде да прегърне сина си.

— Какво се е случило? — огледа се той наоколо.

Разказаха му. Килиан беше изпратен в Необятното, но нямаше гаранция, че е оцелял след пътуването, докато Бошан се олюляваха на ръба на собствената си бездна, силите им отслабваха.

— Има само един начин да помогнем на Килиан и всичко това да приключи — каза Ингрид. — Трябва да открием Локи. Той е някъде там; трябва да го намерим и да го осъдим веднъж завинаги.

— Тризъбецът, ако открием тризъбеца, ще стигнем до този нещастник — каза Фреди.

— Елфите казаха, че са го изгубили в морето, но щом не са успели да го намерят, трябва да е паднал в нещо като… като черна дупка — предположи Фрея.

— Или нещо друго — каза Ингрид. Тя започна да размишлява, играейки на асоциации. Погледна баща си и го попита. — Какво кара човек да забравя?

— Ами, Лета, една от реките в Хадес от гръцката митология, всеки, който пие от нея, забравя миналото.

— Да! — каза Ингрид и отново си припомни съня си в библиотеката. Бил е предзнаменование за нея. — Вода. Тишината на забравата. Ето защо елфите са забравили всичко: пили са от източника на тишината!

Джоана започна да рецитира поема от Томас Худ:

— „Дълбока тишина! В дълбокото море!“ — добави Фреди.

— Бях там. Имаха нужда от мен, за да открият тризъбеца, разбира се. Беше в златен калъф, но не го разпознах. Забравил съм какво е да е в ръцете ми, по дяволите! Дадох го на Лиман. Сигурно е на път към Локи.

Всеки от тях издаде звук. Не вървеше на добре. Но Ингрид не беше загубила надежда. Тя беше упорита и знаеше, че винаги има начин, а някои проблеми се разрешаваха сами, както нейния с Мат. Ингрид беше и влюбена, а вещица, влюбила се за пръв път, се превръщаше в оптимистична вещица и нищо не можеше да я спре. Усещаше, че в нея все още има магия.

— Зная как да си вземем тризъбеца! — възкликна тя. — Елфите могат да го откраднат обратно. В крайна сметка, те са тези, които са го откраднали и преди.

Глава шейсет и четвърта От време на време

Елфите се жертваха за мисията с радост.

— Обичаме да крадем разни неща. Можем да го намерим — когато и където и да е — каза Свен.

Ингрид забеляза, че той беше техния лидер. Беше забавно. Фрея все още беше бясна, но се поуспокои, щом разбра, че има план за спасяването на Килиан. Фреди каза, че трябва да им съобщи нещо, прочисти гърлото и лицето му грейна.

— Случилото се има и добра страна — каза той.

— Каква добра страна? — избухна Фрея. Да не би да беше намерила истинската любов само за да я изгуби завинаги?

— Като начало, с Герт сме сгодени — каза той. Герт се усмихна срамежливо.

Семейството остана безмълвно.

— Поздравления? — каза Фрея.

— Мислех, че се казва Хили — каза Джоана и погледна с подозрение към Герт.

— Не, това е Брунхилда, една от Валкириите, които отведоха Килиан — каза Норман. — Онази, заради която Фреди участва в предизвикателството с огнения пръстен. Винаги съм мислил, че не е за теб — каза той на сина си. Той подаде ръка и Герт се здрависа с него.

— Вижте, зная, че ви се е струпало много, но съм на ваша страна. Ненавиждам Хенри Лиман, откакто ни осинови със сестра ми след падането на моста. Никога не се е държал с нас, както със скъпоценната Брунхилда.

— Истинското й име не е Герт, a Gerdr. Сега може и да се сетиш коя е, нали? — попита Фреди.

— Добре тогава! — каза Норман и издуха носа си, докато Джоана все още изглеждаше смутена. Синът й се беше върнал, само за да го изгуби отново, помисли си тя. Толкова много изпитания имаше пред майчинската любов. Но си спомни Герт и това, че им е писано да са заедно. Тя щеше да го укроти. Беше разбрала за живота му тук, за пристрастяването към видео игри и леките момичета, а Герт щеше да е лекът за всичко това.

Фрея кимна.

— Ще имаме нужда от помощ — каза тя.

Джоана я погали по гърба.

— Мисля, че имам нужда от свеж въздух — каза тя на Норман, който се съгласи.

Без да се уговарят, те излязоха от къщата, минаха през гората към мястото, където Ан беше погребана.

За радост на Джоана нито гробното място, нито надгробният камък бяха под дъба.

— Добре. Дано имат щастлив живот — каза Джоана.

— Колкото щастлив може да бъде животът със смъртен — размишляваше Норман. — Кратко щастие. Дано Ингрид знае какво прави с този детектив.

Джоана хвана ръката на съпруга си и я стисна.

— Тя ще се постарае. Трябва да ти призная нещо. Знаеш ли, като се замисля, никога не съм харесвала френската кухня.

Норман се усмихна.

Тръгнаха обратно към дома си и свариха Ингрид и Фреди да стоят в ступор в дневната.

— Какво стана? — попита Джоана. — Къде е Фрея?

— Тя просто… изчезна! Стоеше точно тук… и изчезна — каза Фреди, прокарвайки ръка през рошавата си коса. — Но преди това нещо се появи на врата й…

— Нещо като примка — каза Ингрид. — Видях го, червено въже около врата й. Дърпаше я назад.

Джоана веднага разбра какво се беше случило.

— Порталът — била е засмукана обратно през портала.

— Обратно в Салем, където Локи чака за своето отмъщение — каза Ингрид. Държеше ръката на Мат и гледаше останалите от семейството. — Това трябва да спре там, откъдето е започнало. Всички трябва да се върнем. Да я последваме във времето и да не позволим гоненията срещу вещиците изобщо да започват.